Кайл Мърсър мина през голата стая. Беше на крака от дни — беше прекосил племенната граница, бе стигнал до покрайнините на този древен град и се беше спуснал по полегатите улици на стария квартал, за да стигне до този пуст апартамент, чиито стени бяха покрити с люпеща се боя и петна черен мухъл.

Прозорецът на третия етаж беше покрит с черен найлон, който се развяваше от топлите ветрове откъм долината. Найлонът проблесна в сребристо под лъчите на яркото слънце, след което в стаята отново притъмня. Отвън се чуваше шумът на уличния пазар и бързата реч на езика пущу, който Кайл беше овладял през годините. Но преди беше различно. Тук имаше повече хора, повече езици, насечените гласове се преплитаха и отекваха от почти докосващите се кирпичени стени на стария град.

Искаше да излезе и да се разходи през пазара, покрай купчините плодове, ядки и подправки. Да докосва, да опита, да помирише. Искаше да си намери и жена, която да изчука.

Но вместо това беше тук, в голата стая, в тъмното. Имаше работа за вършене. Тук нямаше жена за чукане. А само човек, на когото да причини болка.

Мъжът още беше в безсъзнание, клюмнал на дървения стол, с вързани отзад ръце. Лицето му беше подпухнало от боя. От устата му се точеше кървава лига.

Мърсър отиде при него и го зашлеви. Клепачите на мъжа затрепкаха и се отвориха. Устните се раздвижиха, но от устата не излезе никакъв звук.

Мърсър погледна окървавените клещи на пода. Веднъж и той самият ги беше опитвал, но това беше сякаш преди много време. Беше ги взел и сега те бяха негови. Но той не ги използва, за да заплашва. Това не беше неговият начин. Той просто действаше. Изтръгваш един нокът и човекът разбира, че това може да се случи отново, още девет пъти. И знае много добре как ще се чувства.

И той беше направил точно това. Беше изтръгнал и десетте, защото този тип беше корав кучи син. Мърсър нямаше нищо против. Това беше очаквано. Колкото по-корав е орехът, толкова по-сладка е сърцевината.

Мърсър изрита мъжа в пищяла и той изквича от болка. Не много високо, защото не му бяха останали сили. Може би никой не го беше чул. Може би на никого не му пукаше.

Мърсър се наведе напред. Лявото око на мъжа беше подпухнало и затворено, затова се вгледа в дясното — ивица лешниковокафяво, заобиколена от подута морава плът.

— Къде е той?

Устните на мъжа трепнаха. Зъбите му — трябваше да се смята за щастливец, още беше с всичките си зъби — проблеснаха над сцепената долна устна.

— М-м-ммм… — Устните се отпуснаха.

— Милано? Малдивите? Москва? Къде?

— М-м-ммм… майната ти…

Мърсър го фрасна с юмрук в лицето и му счупи носа. Кръвта рукна, а столът политна назад и падна на пода, смазвайки вързаните ръце на мъжа под тежестта на тялото му. Той изстена, а кръвта продължаваше да тече по лицето му и да образува локва около главата му на бетонния под.

Мърсър отиде в другия край на стаята и седна в тъмния ъгъл. Затвори очи. Пак беше там. Толкова лесно беше да се върне там, в онази тъмна зловонна стая, окован с вериги като животно. Не му пукаше от побоищата и заплахите. Можеше да понася плена, дезориентацията и несигурността, изгубването на представата за време. Беше трениран за това.

Най-лошото беше да гледа как тялото му се стопява от плена и недохранването. Как най-надеждният му и мощен инструмент се превръща в нещо отпуснато и съсухрено. Докосна лявата си ръка под бялата туника, която носеше. Мускулният тонус вече се връщаше. Никога не беше изчезвал напълно. Просто ги беше оставил да си мислят, че е изчезнал — че е свършен, че тялото му се е превърнало в безсилен предмет, лишен от смъртоносната си отрова. Те се подлъгаха и това беше последната им грешка.

Мърсър стана, върна се при пленника си и го погледна. Преди не много време той самият беше онзи на пода и гледаше нагоре. Онзи, който не решаваше какво предстои.

Не беше искал да изиграе коза си. Беше си помислил, че болката ще е достатъчна. Че тя ще е подходящата в играта, която всички те играеха. Но сега трябваше да направи следващата стъпка.

Клекна до мъжа. Кръвта беше престанала да се лее от носа му. Жертвата му дишаше бързо и плитко.

— Видях къщата ти — с тих и мек тон каза Мърсър. — До американското консулство. Хубава двуетажна постройка от бял камък. С дърво отпред, май беше евкалипт. Жена ти е с къса кафява коса, малко невзрачна, но се поддържа във форма. Стегнат задник. Колко голям е синът ти? На пет? Или на шест? Хубаво момче.

Мъжът го изгледа кръвнишки с подутото си око.

— Дай ми каквото искам и нищо няма да им се случи. Продължавай да се инатиш и нещо ще стане с тях. Имаш думата ми. Това е последната ти възможност. Кажи ми къде е той.

Онзи се загледа нагоре към него, сякаш мислеше. Но не за дълго. Щеше да защити семейството си. Всеки мъж на място би го направил. Устните му се разтвориха; опитваше се да заговори. Гласът му беше тих и дрезгав.

Мърсър клекна, за да го чуе.

— Кажи ми.

Мъжът му каза. Само шепнеше, но Мърсър го чу. И щом го чу, веднага разбра. Разбира се, че кучият син ще е там. Просто поредното завъртане на колелото.

Извади бойния си нож и преряза гърлото на мъжа. Кръвта плисна.

Мърсър избърса ножа в панталоните на умиращия и се изправи. Погледна обувките на мъжа. Кожени мокасини. Досега не ги беше забелязал. Бяха хубави, по-добри от сандалите, които беше взел от последния, когото бе убил. Свали ги от краката му и ги обу.

Кръвта от гърлото започна да тече на тънка струйка, гърдите вече не се издигаха и спускаха. Мъжът беше мъртъв.

Отвън долиташе напевният зов на мюезина от близката джамия. Гласът му беше нисък и тържествен, почти скръбен. В целия град хората щяха да прекъснат делата си, за да отвърнат на зова, да коленичат и да превият гърбове в общия акт на подчинение.

Кайл Мърсър беше имал навремето нещо подобно — общи ритуали, братство. Това беше армията, а в по-широк смисъл и страната му. Сега имаше единствено мишена. И направление.

— Кажете ми нещо, господин Броуди. Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?

Главен пълномощен офицер Скот Броуди не можеше да повярва, че са го извикали в кабинета на генерала, за да говорят за шибаното муле. Не беше останало нищо за казване. Всичко, което можеше да се каже за мулето, вече беше казано.

Генерал-майор Стивън Хакет беше началник на Военната полиция на армията на САЩ, а Броуди беше специален агент в армейския ОКР, Отдела за криминални разследвания, който беше детективската ръка на ККР, Командването за криминални разследвания. Задачата на ОКР беше да решава всички проблеми с налагането на закона в армията, а на герба му пишеше „Направи това, което трябва да се направи“. Броуди вземаше това мото присърце. Критиците му можеха да кажат, че го интерпретира като… ами… направи това, което трябва да се направи.

Кабинетът на началника на Военната полиция се намираше в Куонтико, Вирджиния, на около шейсет и пет километра южно от Вашингтон. Базата на Морската пехота беше една от най-големите и в нея се намираха още и Военноморската криминална следствена служба, станала прочута покрай телевизионния сериал „Военни престъпления“, както и на Военновъздушната служба за специални разследвания. Куонтико беше и дом на Академията на Администрацията за борба с наркотиците, Академията на ФБР и Лабораторията на ФБР. Властите явно бяха съсредоточили тук всички тези служби с идеята за сътрудничество помежду им и за по-малко разходи, но като се имаше предвид как стоят нещата като цяло, това най-вероятно беше някаква случайност.

В кабинета на генерал Хакет бяха и полковник Стенли Домброски и пълномощен офицер Маги Тейлър. Домброски беше човекът, който обикновено даваше задачи на Броуди. Маги Тейлър пък беше наскоро назначеният партньор на Броуди.

Хакет изглеждаше като генерал от кастинг — висок метър и осемдесет, с къса сива коса и поза, която те караше да си мислиш, че някой е напъхал прът в задника му. Полковник Домброски пък приличаше на продавач на бира във Фенуей. Беше висок метър и седемдесет, поне с двайсетина излишни килограма, доста плешив и с вечна четина. Освен това създаваше впечатление, че не е от най-острите щикове в армията — но при Стенли Домброски нямаше нищо тъпо. Броуди подозираше, че Домброски никога няма да се издигне по-високо от полковник. Армията държеше генералите да изглеждат като генерали, макар че това често беше в нейна вреда.

Армията обаче нямаше проблем с външността на Маги Тейлър и ако на двамата с Броуди не им се налагаше често да бъдат под прикритие, със сигурност щеше да използва снимката ѝ за наборните си постери. Маги беше висока метър и седемдесет и пет, имаше къса руса коса, съвършен нос, пълни устни, бляскави кафяви очи, излъчващи интелект, и перфектно стегнато тяло.

Броуди беше висок, с кафява коса с цивилна прическа, и смяташе, че изглежда доста добре, ако можеше да се вярва на безпристрастните мнения на бивши приятелки и на майка му. Днес носеше джинси, черна тениска и спортно сако уж „Армани“, което си беше купил в Тайван за дванайсет долара. Армейските криминални следователи обикновено се обличаха цивилно, освен ако не бяха под прикритие и не се представяха като неуниформени военнослужещи. Маги Тейлър обаче беше с униформа, защото така изискваше протоколът, когато те вика генерал. Домброски, който винаги беше униформен, им го беше напомнил с имейл, който Броуди не беше прочел. Беше сигурен, че по-късно Домброски ще му чете конско, задето не си чете имейлите, което си беше самата истина — но за Броуди повечето официални армейски имейли трябваше да се разглеждат като спам.

— Господин Броуди?

Обръщението към мъжете пълномощни офицери беше „господин“, а към жените — „госпожица“. Пълномощните офицери бяха различни от лейтенантите, капитаните, полковниците и генералите и битуваха в сивата зона между сержантите и военните офицери. Според Броуди рангът беше доста сладък. Нямаш командирски отговорности и никой не се обръща към теб със „сър“, но пък можеш да пиеш в офицерския клуб.

Стената зад Хакет беше покрита с поставени в рамки грамоти и награди, както и с негови снимки с други генерали и със сегашния министър на отбраната. Имаше и снимка на Хакет в пустинна бойна униформа и с автомат М-4 в ръка; Броуди подозираше, че е стрелял с такъв само на учебно стрелбище. Генерал Хакет със сигурност не знаеше какво е по теб да стреля надрусан селяндур, препускащ на муле без седло в пущинаците на Кентъки.

„Нямаше ли начин да не застрелвате мулето?“. Въпросът на генерала още висеше във въздуха. А когато генерал ти задава въпрос, колкото и тъп да е той, от теб се очаква да отговориш.

— Целих се в заподозрения на мулето, сър — каза Броуди. — А не в самото муле — добави той, за да бъде кристално ясен.

Тейлър сподави смеха си. Двамата бяха работили заедно само по този случай, но Броуди беше започнал да забелязва, че тя намира погрешните неща за смешни, при това в погрешни моменти. Освен това Тейлър беше истинско злато, ако питате мулето. Тя беше спасила живота му.

Преди два месеца Броуди и новата му партньорка бяха пратени във Форг Камбъл в Кентъки, където беше избухнала сериозна метамфетаминна епидемия. Някой в базата беше продал кристалчетата на куп войници, а никой нормален не иска да види М-4, способен да изстрелва по седемстотин куршума в минута, в ръцете на някой надрусан до козирката. Но армейските агенти на ОКР в Камбъл, дори с помощта на АБН, не бяха успели да открият кой произвежда и пласира стоката. Затова се бяха обърнали към главен пълномощен офицер Броуди.

Скот Броуди, сега на трийсет и осем, беше влязъл в армията на двайсет и една. Работеше като агент на ОКР от дванайсет години. През това време се беше справял с убийци, изнасилвачи, крадци от Пентагона и хора, опитващи се да продават военни стоки на терористи. Беше работил здраво, за да се утвърди като човека, към когото се обръщат, когато другите не могат да разрешат някой случай. И случаят с метамфетамините в Кентъки беше един от тези.

Двамата с Тейлър работеха под прикритие като чиновници в офиса на главния адютант и за по-малко от два месеца успяха да идентифицират всички членове на малкия картел. Тарторът беше старши сержант Енос Хадли, който работеше в оръжейната на Националната гвардия, а негов братовчед произвеждаше стоката в някаква затънтена дупка. Сержант Хадли имаше десетина души в базата, военни и цивилни, които играеха ролята на пласьори.

В деня, в който ОКР трябваше да направи удара си, някой беше предупредил Хадли и той беше офейкал от базата с пикапа си, като беше взел със себе си един М-4 и толкова муниции, че спокойно можеше да нахлуе в Северна Корея. Броуди и Тейлър го подгониха с необозначена кола.

Не си бяха направили труда да уведомят Щатската полиция на Кентъки, защото армията обича да решава сама проблемите си. Освен това не се бяха обърнали към Военната полиция за подкрепления въпреки протестите на Тейлър — Броуди ѝ беше обяснил, че не е прекарал седем седмици в дълбоката провинция само за да позволи някой друг да отнесе славата.

„Броуди, тези типове са побъркани“ — беше го предупредила Тейлър.

А тя го знаеше. Тейлър също беше от тази част на света — ивицата сурова земя, виеща се от южната част на щата Ню Йорк до северната граница на Алабама, известна като Апалачите. Тя беше пълна с прочути с избухливостта си типове с шотландско-ирландски произход като Енос Хадли, който в момента следваше генетичния императив на предците си и бягаше към Възвишенията — или в този случай, към чукарите.

„Ще се справим“ — беше я уверил Броуди.

И така беше решено. Броуди беше по-старши. Той беше главен пълномощен офицер четвърти ранг; Тейлър — с пет години по-млада и само от една година в ОКР — беше първи ранг. Броуди беше сигурен, че ако продължава в същия дух, ще стигне до главен пълномощен офицер пети ранг — най-високия. Не беше толкова сигурен в изгледите самият той да се издигне толкова. И постъпките като тази до голяма степен бяха причина за несигурността му.

Бяха подгонили Хадли в планините, в които беше израснал, и когато той стигна до затънтената колиба на предците си, Броуди и Тейлър бяха на по-малко от четиристотин метра зад него и го видяха как влиза тичешком в някаква плевня. Броуди си помисли, че е решил да се барикадира там, което щеше да ги принуди да се обадят на местния шериф и да му кажат да доведе специален отряд и да чакат, докато Хадли се предаде или докато пръсне малкото мозък в главата си.

Но не се случи това. Докато изскачаха от колата с 9-милиметрови „Глок“ в ръце, Хадли излетя от плевнята на гърба на муле, за което по-късно установиха, че дължи отличната си форма от пренасянето на суровини до лабораторията за метамфетамини от почти година и половина.

Хадли се понесе към тях като някакъв подивял Джеронимо, като стреляше на автоматична; беше истинско чудо, че не успя да ги улучи. Колата им обаче не извади такъв късмет.

Броуди отвърна на огъня в опит да убие типа, който се опитваше да убие него, както те учат в курса по начално военно обучение. Да улучиш човек върху муле обаче се оказа доста сериозно предизвикателство, особено ако стреляш и в същото време се опитваш да намериш прикритие. Така вместо Хадли Броуди улучи мулето в задника.

Мулето се изправи на задните си крака и Хадли падна. Претърколи се и се надигна, като продължи да стреля. Тейлър отвърна на огъня и го простреля в дясното рамо. По-късно твърдеше, че целта ѝ била да го рани; Броуди знаеше, че това са пълни глупости, тъй като военните не те учат да се целиш, за да раняваш. Но както казваха в армията, „целих се точно в това, което улучих“.

В крайна сметка и мулето, и Хадли оцеляха. Броуди обезоръжи Хадли и го превърза, за да не му изтече кръвта, докато Тейлър се правеше на доктор Дулитъл, като му гукаше успокоително и бинтоваше раната му. „Господи, Броуди! — каза му тя. — Трябваше ли да прострелваш мулето?“. Това беше първият, но явно не и последният път, когато щеше да чуе този въпрос.

Простреляното муле се превърна в медийна сензация, а интернет полудя. Организацията за защита на правата на животните ПЕТА излезе с остър протест; мнозина пък посочиха, че мулето е животното талисман на Уест Пойнт. Нямаш ли срам, Броуди?

Говорител на Пентагона се извини за прострелването на мулето, армията плати за ветеринарното лечение и добичето се възстанови напълно. За да компенсира малоумната жена на Хадли за психическите страдания, които понесла, когато видяла горкото животно във ветеринарната лечебница, армията ѝ даде достатъчно пари да си купи породист жребец от Кентъки.

Единствената добра новина беше, че името и снимката на Броуди не стигнаха до медиите, което беше жизненоважно, като се имаше предвид по какви случаи работеше обикновено. Същото се отнасяше и за Тейлър, която се превърна в герой в ККР, тъй като именно тя беше простреляла Хадли и по този начин беше спасила живота на всички, включително и на мулето. Броуди ясно си даваше сметка, че ако беше успял просто да убие Хадли, на никого нямаше да му пука и щеше да спести куп неприятности на всички.

Хакет прелисти някакви документи на бюрото си.

— Не ви извиках заради мулето. — Погледна Броуди и Тейлър и направи пауза за по-драматичен ефект. — А заради Кайл Мърсър.

Кайл Мърсър. Най-прочутият армейски дезертьор след редник Еди Словик, войник от Втората световна война и последният, екзекутиран за дезертьорство.

Изведнъж срещата стана извънредно интересна за Броуди.

Броуди се опита да си спомни какво знае за случая. Капитан Кайл Мърсър беше от Първото оперативно подразделение на специалните сили — Делта, по-прочута като Делта Форс. Той беше елитът на елита, едно от най-мощните оръжия във военния арсенал и върхът на копието в кампанията срещу талибаните в Афганистан. Една нощ преди три години, докато бил с малък екип в отдалечен аванпост в Хиндукуш, изчезнал. Според колегите му капитан Мърсър най-вероятно бил избягал някъде след полунощ. Взел със себе си цялата си екипировка, включително очилата за нощно виждане и автомата М-4, но никой не го видял да напуска аванпоста и никой не забелязал липсата му до настъпването на утрото. Заключение — дезертирал.

Дезертьорството е рядкост. Дезертьорството във военна зона като Афганистан е още по-голяма рядкост. А дезертьорството във военна зона на офицер от елитна част е нещо нечувано. Дезертирането на капитан Мърсър беше медиен кошмар, който армията отчаяно се опитваше да овладее.

Освен това то беше и сериозен риск за сигурността предвид уникалната роля на Мърсър като офицер от специалните части. Той разполагаше със строго секретна информация, която можеше да попадне в ръцете на талибаните или Ал Кайда, ако бъдеше заловен. Ако някой можеше да издържи на изтезания, това беше офицер от Делта Форс. Но всеки човек си има някакви граници.

За мисията на Мърсър в Афганистан Броуди знаеше само онова, което беше общоизвестно от медийните репортажи — иначе казано, почти нищо. Делта Форс бяха в компетенцията на Общото командване на специалните операции (ОКСО), което контролираше елитните специални отряди в армията, флота и ВВС. А пълният списък на отрядите под контрола на ОКСО и на техните задължения си оставаше секретен. Командването беше създадено през 1980, но беше станало активно едва след 11/9, когато Пентагонът се стремеше да заеме по-агресивна антитерористична поза и да утвърди контрол върху тайни операции, които открай време бяха в компетенцията на ЦРУ. Самото съществуване на специалните отряди на ОКСО беше признато в края на деветдесетте. Затова капитан Мърсър беше енигма още преди да изчезне в нощта в суровия планински масив в една от най-опасните и забравени от Бога части на света.

Мисията на екипа на Мърсър, каквато и да беше била, явно беше била прекалено важна, за да бъдат пратени патрули да издирват изчезналия им другар. Вместо това веднага след докладването за изчезването били изпратени патрули от бригадата, работеща в района. В издирването се включили също хеликоптери и дронове.

Аванпостът на Мърсър се намирал близо до границата с Пакистан, където талибаните намирали убежище, преди да се върнат в Афганистан, за да воюват срещу американските и афганските части. Трудният терен бил осеян със СВУ — самоделни взривни устройства.

По време на издирването на капитан Мърсър двама войници изгубили живота си при два отделни случая — единият бил убит от засада, а другият от поставено край пътя СВУ. Медиите не бяха направили връзка между инцидентите, но Броуди и други военни бяха наясно, че тези войници — редовни пехотинци — никога не биха патрулирали из племенните територии до пакистанската граница, освен ако не са издирвали Мърсър. Така по ръцете на дезертьора вече имаше кръв.

На най-високо ниво в Пентагона било решено на консервативните родители на Мърсър от Сан Диего да бъде съобщено, че синът им се е самоотлъчил, което беше по-добре, отколкото да им се каже, че е дезертьор, кандидат за дълга ваканция в затвора „Левънуърт“ или дори за смъртно наказание.

Броуди си помисли, че днес войната е толкова обвързана с общественото мнение, колкото и със самото водене на бойни действия. Американските войници не се предават. Тях ги пленяват. И те не отстъпват. А само се дислоцират на по-задни позиции. И не дезертират. А се самоотлъчват.

Като криминален следовател Броуди беше много добре запознат с нюансите на двете понятия. Разликата между дезертьорство и самоотлъчка беше преди всичко в намерението, продължителността и дълга. Законът, както е постановен в член 85 (дезертьорство) и 86 (самоотлъчка) от Общия кодекс на военното правосъдие, гласеше, че ако войник възнамерява да напусне армията завинаги и ако причината да напусне поста си е да не изпълни важен дълг, той трябва да бъде съден за дезертьорство. И обратно, ако войникът не е възнамерявал да се маха завинаги и/или не е напуснал поста си, за да не изпълни важен дълг, простъпката му следва да се разглежда като самоотлъчка.

Броуди си спомни един класически пример за войник от автопарка на Форт Сам Хюстън в Тексас, който един ден решава, че му е писнало да поправя повредени бронетранспортьори и че иска да е в Арканзас и да чука приятелката си. Първо армията ще приеме, че той не е възнамерявал да се махне завинаги и че може би един ден ще се вразуми и ще се върне във Форт Сам. Освен това, колкото и съществена да е смяната на маслото на бронетранспортьор, тя не се смята за важен дълг.

Воденето на бой е важен дълг. Обезвреждането на СВУ е важен дълг. Ескортирането на конвой през враждебна територия, пълна с типове с гранатомети, е важен дълг. В общи линии всяка работа, която е опасна и с която всеки нормален човек би предпочел да не се захваща, за да не бъде убит, се смята за важен дълг. Така че когато войникът от автопарка на Форт Сам Хюстън най-сетне се вразуми и се върне в базата, или бъде арестуван от военната полиция, той ще бъде наказан за самоотлъчка, а не за дезертьорство.

За самоотлъчка той може да бъде понижен, лишен от заплата и да прекара няколко дни в ареста, но все пак ще бъде оставен в армията.

За дезертьорството най-тежкото наказание според закона все още беше смърт.

Броуди обаче знаеше, че налагането на смъртно наказание е малко вероятно, освен ако след дезертирането не си направил нещо особено гадно, като например да помагаш на врага да убива бившите ти бойни другари или да го улесняваш по други подобни начини. Последната екзекуция за дезертьорство беше извършена през Втората световна война, когато през 1945 редник Еди Словик се изправил пред наказателния отряд. Днес най-вероятното наказание за дезертьорство беше позорно уволнение от армията след разжалване и отнемане на дължимите възнаграждения, както и затвор за не повече от пет години.

Случаят на Мърсър обаче беше различен. Той не беше някакъв новобранец, а офицер начело на екип, разположен дълбоко във вражеска територия. Прекъсването в командването, предизвикано от внезапното му изчезване, би могло да изложи хората му на голяма опасност. Освен това той беше разполагал с ценна информация за американските антитерористични операции, която би могла да бъде използвана срещу другарите му. И накрая, двама войници бяха изгубили живота си, докато го бяха издирвали. Това беше сериозен проблем и армията нямаше да се отнесе снизходително към капитан Кайл Мърсър. Особено ако беше дезертирал, за да премине на страната на врага — което беше малко вероятно, но все пак възможно.

Три месеца след изчезването на Мърсър най-лошите страхове на армията се сбъднаха — талибаните пуснаха видеозапис със заложници, разпространен в джихадистки сайтове и отразен от всички основни медии. Записът показваше Мърсър, коленичил пред петима талибански бойци. Беше очевидно, че не се е озовал там доброволно — и че евентуалното му предложение да стане джихадист е било отхвърлено. Изглеждаше зле — изпит, изпосталял, с празни очи, брадясал. Беше облечен в бяла туника и торбести бели панталони. Похитителите му бяха изцяло в черно и държаха калашници пред гърдите си. Видеото се появи през май 2015, след като обществеността вече беше видяла множество подобни записи на ИДИЛ, следващи един и същи трагичен сценарий — нереалистични и невъзможни искания, следвани от бездействие на Запада и в крайна сметка завършващи с обезглавяване. Но Мърсър беше заловен не от ИДИЛ, а от талибаните, а те искаха да сключат сделка. Един от похитителите му прочете списък с имената на шестима талибански командири, които в момента се намираха в Гуантанамо и които трябваше да бъдат разменени за капитан Мърсър. Самият Мърсър не каза нищо. Просто гледаше безизразно, без да показва никакви емоции. И никакъв страх. След като изброи исканията си, талибанският боец сграбчи Мърсър за тила и се обърна към обектива.

— Този е един от най-големите ти воини, Америка — каза той на пущу. — Намерихме го да бяга като долен страхливец. Бихме го убили като куче, но нашите братя муджахидини са по-важни. Ние сме верни на нашите войници. А вие? — И с това записът свърши.

Когато го гледа за първи път, Броуди си беше помислил, че е странно, че Мърсър не говори. Обикновено беше по-ефективно — и деморализиращо — да накараш пленника да изрече исканията. Възможно беше похитителите му да са се опитали да го накарат да отправи посланието и той да е отказал, дори след изтезания. И затова те говореха, докато капитан Мърсър беше коленичил в прахта, предизвикателен с мълчанието си и с безстрашния си поглед.

След пускането на клипа родителите на Мърсър също излязоха със собствен запис, с който се обръщаха към похитителите на сина им. Броуди помнеше предаването. Изглеждаха така, сякаш не бяха спали седмици наред, и с треперещи гласове прочетоха предварително написаното си обръщение към някаква банда фундаменталистки ненормалници в другия край на света.

Бети Мърсър изглеждаше определено по-зле от съпруга си. Беше с пепеляво лице и се тресеше, и не след дълго каза защо — бяха ѝ открили рак на панкреаса и ѝ оставаха само няколко месеца живот. Тя умоляваше да освободят сина ѝ с надеждата да го види за последен път, преди да си отиде. Дори цитира Корана — нещо, че Божията милост била по-силна от гнева Му.

Но очевидно талибаните не се интересуваха от милост. Или може би не им беше харесало, че жена от Епископалната църква в Калифорния цитира свещеното им писание. Така или иначе, отговор нямаше. След половин година г-жа Мърсър почина. Никой повече не чу никаква вест от Кайл Мърсър и похитителите му.

Генерал Хакет обаче разполагаше с нова секретна информация.

— Преди осем месеца научихме, че капитан Мърсър е избягал от похитителите си и най-вероятно от района. Това беше всичко, с което разполагахме допреди три дни, когато получихме съобщение, че стар армейски приятел го забелязал в чужбина. — Хакет погледна Броуди и Тейлър. — Искам да откриете капитан Мърсър, да го задържите и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд. След разследване, разбира се — не забрави да добави той.

Броуди се запита къде ли би отишъл самият той, ако беше служил в специалните части в едно от най-враждебните места на света и след това е бил държан в плен от безмилостен враг, бил е подлаган години наред на физически и психически изтезания и накрая е успял по някакъв начин да избяга, давайки си сметка, че ще бъде съден за дезертьорство, ако се върне у дома. Някой тайвански плаж с май тай му се виждаше добър избор. Направо му идеше да започне да си стяга багажа.

— Той е в Каракас във Венецуела — каза Хакет и за по-весело добави: — Световната столица на убийствата.

По дяволите!

Докато Хакет прелистваше някакви документи на бюрото си, Броуди погледна партньорката си. Тя гледаше Хакет или по-скоро през него с онова изцъклено изражение, което Броуди беше започнал да разпознава като знак на силно съсредоточаване. Беше изглеждала на два пъти по този начин, когато бяха в Кентъки. Първият път беше непосредствено преди да направи голям пробив в случая. Вторият беше в столовата на Форт Камбъл, докато преценяваше дали хлябът става за ядене.

Сега Броуди се замисли дали тя не си мисли същото като него — че напоследък новините често споменават Венецуела, при това не с добро. Кой нормален човек би избягал от една помийна яма в друга?

— Така, ето — каза Хакет и вдигна очи от листата. — Бившият армейски сержант Алфред Симпсън видял Мърсър в Каракас. Двамата се познавали добре. Преминали заедно през основното обучение на пехотинци и през курсовете за напреднали, след което Мърсър продължил в Школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, а Симпсън бил зачислен към бойната част на Четвърта бригада, Четвърта пехотна дивизия във Форт Карсън.

— Преди две седмици Симпсън бил в Каракас по работа. Сега той е консултант в петролния бизнес. Една вечер директорите на държавната петролна компания на Венецуела ПДВСА го завели в салона на хотел „Мариот“ и след две-три питиета той забелязал някакъв тип, който седял сам на бара. Решил, че му прилича на стария му приятел Кайл Мърсър. Подобно на повечето американци, Симпсън знаел, че Мърсър е дезертирал, и бил гледал талибанския видеоклип по телевизията. Поколебал се, после станал да го огледа по-добре. Казал името му, Мърсър се обърнал и погледите им се срещнали. Мърсър станал и бързо излязъл от бара. — След кратка пауза Хакет добави: — Сега Симпсън живее в Ню Джърси и снощи пратих агенти на ОКР от Форт Дикс да поговорят с него. Разговорът е в досието.

— Симпсън сигурен ли е, че е видял точно Мърсър? — попита Броуди.

— Всичко е в досието — повтори Хакет.

Колкото и да копнееше да се мотае безцелно из световната столица на убийствата, на Броуди му се искаше да разполагат с повече материал за работа.

Хакет прочете мислите му.

— Това е първото ни сведение или насока от три години — каза той. — Не разполагаме с нищо друго.

Ясно. Когато нямаш нищо, се ловиш за всичко, което ти попадне.

— Сър, щом това се е случило преди две седмици, защо действаме чак сега? — попита Тейлър.

— Защото научихме едва вчера — отвърна Хакет. — Симпсън каза, че не знаел какво да прави и с кого да се свърже, докато е бил в Каракас.

— Не се ли е сетил за американското посолство? — попита Броуди. — Толкова ли е тъп?

Хакет подмина коментара му и продължи:

— Може би се е усъмнил в идентификацията си. Или може би господин Симпсън не е искал да издава стария си приятел и се е борил с този проблем. Така или иначе, след като се върнал в Щатите, Симпсън се обадил на стар приятел от армията, който още бил на активна служба, и въпросният индивид, някой си сержант Бел, позвънил тук-там и информацията тръгнала нагоре по веригата, докато не стигнала до генерал Мендоса, който ми се обади вчера. След като научих, изпратих агентите от Дикс да разпитат Симпсън.

Генерал Кристофър Мендоса беше не друго, а най-високопоставеният офицер в армията на САЩ. Имаше четири звезди на пагоните и беше началник-щаб на армията и член на Съвета на началник-щабовете. С други думи, той беше Бог и Той беше говорил директно с генерал Хакет, който пък сега говореше с тях. „Да не прецакаш това, Броуди“.

— Генерал Мендоса ми каза, че иска капитан Мърсър да бъде върнат в Съединените щати, но без това да се превръща в медийна криза — продължи Хакет и добави: — Макар че технически имаме договор за екстрадиране с Венецуела, от известно време те не го изпълняват.

Което означаваше, че предстои операция по отвличане.

— Задачата ви е да откриете Мърсър във Венецуела и да го върнете у дома, за да се изправи пред военния съд — каза Хакет. — Не да го разпитвате и да се опитвате да определите дали е виновен, а само да го задържите и да го върнете в Куонтико. Разбрахте ли?

— Да, сър — ентусиазирано отвърна Тейлър.

Подтекстът беше: „Отвлечете го, ако се налага“, макар че генерал Хакет никога не би казал подобно нещо. Броуди се надяваше, че Тейлър си дава сметка с какво се захваща. Тя беше ОКР агент само от една година и той беше сигурен, че никога не се е занимавала с нещо такова. Това беше една от онези работи, в които можеш да се озовеш в чужда страна, ако нещата се оплескат — след което шефовете ти в Щатите ще кажат, че сигурно си разтълкувал погрешно заповедите си. Или пък че никога не са чували за теб.

През годините Броуди беше участвал в две операции с евфемистичното название „извънредно извличане“ — на избягал в Белград убиец и на крадец на средства от армията, който беше проследен до един тунизийски курорт. И в двата случая бяха пълни глупаци, чиято единствена бляскава идея беше да се намърдат в страна, с която нямат договор за екстрадиция. Не им се получи. Но пък и не бяха Делта Форс.

Броуди си помисли отново за лицето на Кайл Мърсър от видеозаписа. На него нямаше никакъв страх.

Все още не беше отговорил на въпроса на Хакет. Генералът го погледна — очите му бяха като стоманени сачми на лагер.

— Разбрахте ли, господин Броуди?

— Да, сър. — Нещо в историята обаче липсваше и той добави: — Казахте, че Мърсър се е измъкнал от похитителите си преди осем месеца. Откъде знаете това?

Хакет и Домброски се спогледаха и нещо подсказа на Броуди, че най-сетне са стигнали до сърцевината на въпроса.

— Онова, което ви предстои да видите, е строго секретно — каза Хакет. Броуди беше готов да се закълне, че генералът всяка сутрин репетира тези думи пред огледалото.

Хакет извади една флашка от едно чекмедже и я подаде на Домброски, който я пъхна в плоскоекранния телевизор, монтиран на стената срещу бюрото на генерала. Хакет продължи:

— Преди осем месеца екип тюлени, извършващи операция в племенните територии в Пакистан, попаднал на останки от талибански лагер. Докато оглеждали, се появил местен козар, който им дал бележка на английски — с почерка на Мърсър, както установихме по-късно — която инструктирала всеки американски военен екип да плати на приносителя на бележката петдесет долара срещу ценна информация. Тюлените платили на козаря, той им дал SD карта памет и се разкарал. Картата съдържаше този запис. Доста е картинен — добави Хакет.

Домброски натисна копчето за възпроизвеждане и всички се загледаха в екрана.

Стационарна камера показваше горяща палатка в планинска територия под лунна светлина. Пред палатката беше проснат брадат мъж с тъмни дрехи. Спеше. Или беше мъртъв.

Друг мъж се беше снишил на заден план и правеше бързи повтарящи се движения. Ръка, очертана на фона на небето, вдигаше и спускаше отново и отново дълъг нож.

После се изправи. Беше висок и слаб, с брада. Чертите на лицето му бяха като изсечени на лунната светлина. В дясната си ръка държеше ножа, а в левия му юмрук се поклащаше нещо кръгло.

Човешка глава.

Мъжът тръгна към горящата палатка и когато приближи камерата, главата му излезе от кадър, а тялото му приближи заострен кол, забит в земята. Той пусна ножа на земята и с двете си ръце заби главата на кола. През шепота на вятъра и пукането на огъня ясно се чу мляскащ звук.

— Петима мъже, очевидно талибани, били намерени в това положение — каза Хакет. — Обезглавени, със забити на колове глави, подредени в кръг около лагера. Според доклада на тюлените трима били убити от куршуми. Другите двама били с прерязани гърла.

Мъжът се приближи и клекна пред камерата. Беше Кайл Мърсър. Лицето му изглеждаше плашещо — мършаво, окървавено, осветено от лунната светлина и от друг огън извън кадър. Сините му очи бяха широко отворени и нащрек, докато се взираха в обектива.

— С настоящето подавам оставката си като офицер от армията на Съединените щати.

Наведе се напред и изключи камерата.

Екранът потъмня и за момент всички останаха загледани в собствените си неясни отражения.

Хакет наруши мълчанието.

— За протокола, армията не приема оставката на капитан Мърсър. Той все още е обект на военното правосъдие.

„Ясно — помисли си Броуди. — Ти все още си един от нас и ние ще те намерим“.

Хакет продължи:

— В продължение на повече от две години капитан Мърсър е бил в ръцете на безмилостен и садистичен враг и несъмнено е бил подлаган на физически и психологически изтезания. Забележително е, че е успял да се освободи, и това говори ясно за значителните му способности. Едва ли е нужно да казвам, че този човек е опасен и едва ли би се оставил доброволно да бъде задържан.

„Това — помисли си Броуди — е чиста проба подценяване“.

Броуди разбираше стреса на войната. Преди да постъпи в ККР, беше служил във Втора пехотна дивизия в Ирак и бе участвал в успешната атака за повторното превземане на Фалуджа в рамките на операцията Фантомна ярост. Беше се сражавал в прашни улички, по изпечени от слънцето покриви и изкорубени от снаряди къщи. Беше виждал хора, разкъсани на парчета от куршуми, бомби и снаряди. Повечето бяха врагове. Някои бяха цивилни. Двама бяха негови приятели. Беше участвал в бойни действия преди и след това, но тази битка го беше променила.

Запита се какво ли е причинила войната на Кайл Мърсър, да не говорим за годините плен и мъчения. Армията беше превърнала едно хлапе от Сан Диего в опитен убиец. Но какво го беше превърнало в дезертьор, изоставил собствените си хора? И в какво се беше превърнал, щом не само беше убил похитителите си, но и беше отрязал главите им, за да ги набие на колове като трофеи? Така или иначе, той със сигурност си даваше сметка, че е прекрачил праг, от който няма връщане.

Хакет стана и всички последваха примера му. Генералът изгледа последователно Броуди, Тейлър и Домброски.

— Ако имате въпроси, полковник Домброски ще отговори на тях — каза той и добави: — Тази среща никога не се е провеждала.

На Броуди му се искаше това да беше истина.

Маги Тейлър тракаше на лаптопа си.

— Май можем да си намерим приятна квартира в центъра на Каракас за дванайсетачка на нощ.

Броуди още не можеше да прецени кога новата му партньорка се майтапи, макар да се надяваше, че един ден ще овладее това умение.

Двамата седяха в малкия им общ кабинет на втория етаж на административна сграда, намираща се на десетина минути път пеша от кабинета на Хакет. Куонтико беше работното им място, макар че рядко се застояваха там. Кабинетът им представляваше голо помещение с дъска, на която бяха забучени куп официални съобщения и менюта за храна за вкъщи. Сивото метално бюро на Броуди беше заринато с прашни доклади, които би трябвало да се съхраняват някъде. Помещението миришеше на застояло. Предишният партньор на Броуди, лишен от чувство за хумор тип на име Спенсър от Чикаго, постоянно се дразнеше от бъркотията в частта на Броуди от кабинета. Дейв Спенсър беше бивш сержант от пехотата, но беше прекарал цялата си служба в страната и Броуди подозираше, че е отделял много повече внимание на това войниците му да оправят перфектно леглата си, вместо да ги подготвя за военни действия. Скот Броуди нямаше нерви за по-изтънчените детайли на военната дисциплина и етикет и беше забелязал, че някои от най-безполезните типове в стария му пехотен батальон имаха най-безупречните униформи, докато мнозина от най-храбрите войници, които бе срещал, не можеха да поддържат в ред дори шкафчетата си. Затова ККР му подхождаше идеално. Можеше да бъде офицер, без да се старае да е и джентълмен.

Когато беше повишен в пълномощен офицер четвърти ранг, Дейв Спенсър тутакси се възползва от възможността да си осигури нов кабинет и да си намери партньор с по-нисък ранг, когото да командва. Така Броуди остана сам и с повече място, в което да разшири кашата си. Когато се появи Маги Тейлър, току-що завършила шестмесечното обучение на ККР във Форт Браг, тя като че ли изобщо не забеляза бъркотията и миризмата. Маги сякаш се фокусираше маниакално върху работата си и не виждаше нищо друго. В момента задачата ѝ беше да уреди подробностите около пътуването и Броуди реши, че трябва да ѝ разясни нещата, преди да им е намерила обща стая в някой коптор в Каракас.

— Трябва ни съвременен хотел. За предпочитане такъв с частна охрана — каза той и добави: — Цената е без значение.

Тейлър не отговори и Броуди отвори поверителното досие на капитан Кайл Мърсър, дадено му от Домброски след срещата с Хакет.

Мърсър беше трийсет и три годишен, роден и израснал в Сан Диего. Баща му Питър бил счетоводител, а покойната му майка Бети — управител на магазин за дрехи. Кайл Мърсър се справял добре в училище и спечелил стипендия в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. След колежа постъпил в армията и след основното обучение и курсовете за напреднали продължил в Школата за кандидат-офицери във Форт Бенинг, Джорджия, която завършил с пълно отличие. След това преминал курсове по пилотаж и парашутизъм в Бенинг и кандидатствал и бил приет в курса за подготовка за специалните сили. Тренирал в Школата за специални бойни действия във Форт Браг и в крайна сметка влязъл в Делта Форс. Нататък подробностите в досието му ставаха мътни и справките за различните му мисии бяха пълни с редакции. От материалите Броуди можеше да каже, че Мърсър е бил впечатляващ елитен войник без никакви провинения преди да дезертира. Сред множеството му умения беше отбелязано отличното владеене на испански, който изучавал в гимназията и в колежа. Кайл Мърсър знаеше също пущу, който научил в тримесечен курс във Военния езиков институт в Монтерей, Калифорния. Това умение, помисли си Броуди, несъмнено му беше послужило по време на плена и може би му беше спасило живота.

Броуди си спомни една стара шега: „Влез в армията, обиколи света, запознай се с нови хора и ги убий“.

Насочи вниманието си обратно към досието, в което бяха включени показанията на съекипниците на капитан Мърсър в Делта Форс. Всички до един го описваха като способен, компетентен и храбър офицер. Никой не споменаваше да се е държал необичайно през дните и часовете преди дезертирането му. Единственото, което се набиваше на очи в свидетелствата, беше, че имената на всеки разпитан и на всяко споменато друго лице или място бяха зачеркнати.

Броуди прегледа и доклада за разговора на агентите от Форт Дикс със Симпсън, който беше кратък и до голяма степен безполезен. Единствените нови подробности бяха, че Симпсън имал успешна и доходоносна среща с директорите на венецуелската държавна петролна компания, преди да отидат да се наливат с ром, и че Симпсън бил сигурен, че е видял Мърсър, защото видял ръката му, на която имало запомняща се татуировка на уроборос — древния символ на змията, поглъщаща собствената си опашка. Освен това Симпсън посочваше, че Мърсър бил с подрязана брада и наддал петнайсетина килограма, предимно мускули, след прочутия видеозапис, видян от повечето американци във вечерните новини.

Броуди се обърна към партньорката си.

— Защо някой, който се крие и чието лице е било показвано по телевизията, ще седи в бара на хотел, често посещаван от американци, които биха могли да го разпознаят?

— Напоследък в Каракас няма много американци — отвърна Тейлър.

— Да, но малцината там, подобно на Симпсън, почти със сигурност биха посетили място като „Мариот“.

— Мислиш, че Симпсън лъже ли?

Броуди отвори лаптопа си и намери снимки на салона на хотел „Мариот“ в Каракас. Комфортен на вид модерен бар без безвкусни украси, разположен на мецанина над рецепцията. До него се стигаше по широко стълбище, а самият бар се намираше покрай лявата стена, гледано от входа. Забележителното беше, че зад бара нямаше огледала.

— Симпсън твърди, че Мърсър е седял на бара, а той е бил в салона с венецуелските си приятелчета. Видял първо татуировката, която е на дясната ръка на Мърсър, и го идентифицирал със сигурност едва когато казал името му и Мърсър се обърнал. — Броуди обърна лаптопа, за да покаже на Тейлър снимка на бара и салона.

— Няма начин — каза Тейлър.

— Именно.

„Осъзнаване на ситуацията“ е позната концепция на всеки военен и втора природа за опитния офицер. С две думи, това означава да не си пъхаш главата в задника в дадена ситуация — да си даваш сметка за ставащото около теб, за контекста, в който се намираш, и за множеството потенциални последици от действията ти или от възможните действия на другите. Никой офицер, особено такъв от Делта Форс, който е беглец от военното правосъдие, не би седнал в такъв бар, докато целият салон зад гърба му е пълен с хора.

Мобилният телефон на Броуди избръмча в джоба му. Той погледна екрана и видя съобщение от Домброски: „Ела в О клуба след 15. Сам“.

Офицерският клуб в Куонтико беше предпочитаното място за работа на полковник Домброски. Както и любимото му място за пиене. Двете неща обикновено вървяха ръка за ръка.

Броуди стана от бюрото си.

— Трябва да свърша едни лични неща. После ще посетим господин Симпсън. Запази билети за последния вечерен полет от Нюарк и съседни стаи в „Мариот“.

Тейлър щракна на някакъв линк и сбърчи чело.

— Изглежда, преди два дни в лобито на „Мариот“ е имало стрелба. Какво ще кажеш за „Ел Дорадо“?

— За кога е планирана стрелбата там?

— Не пише.

— Направи най-доброто, което можеш.

Броуди излезе.

Офицерският клуб в Куонтико беше приятно място. Големите прозорци пропускаха лъчите на изгряващото слънце и имаше елегантен бар със столове с високи облегалки и двайсетина маси с удобни кресла. Над бара бяха поставени гравирани табели на военните части в Куонтико, както и стара дървена перка, която спокойно можеше да е от самолета на човека, свалил Червения барон.

Броуди и Домброски седнаха на почти празния бар. Тъй като беше малко след десет, двамата демонстрираха сдържаност и си поръчаха бира.

Домброски се огледа.

— Това място прилича на проклет „Апълби“.

Броуди беше чувал и преди това оплакване от началника си и се надяваше, че думите му не са загряване за поредната дълга филипика за променящата се култура на военните. Офицерските клубове, в които Домброски беше гулял и пиянствал по време на пропиляната си младост, се намираха във величествени сгради с бални салони и трапезарии с униформени прислужници. Причината за упадъка на онези великолепни стари заведения беше отчасти икономическа и отчасти социална. Армията се опитваше да „принизи“ величието на алкохола и не искаше да носи отговорност, когато някой офицер излезе от клуба и забие колата си в някоя семейна каравана. Броуди обаче беше виждал как кара Домброски и беше сигурен, че една-две бири няма да се отразят на уменията му.

Домброски вдигна чаша към Броуди.

— Престанах да вярвам в късмета и в Бог, но все пак ще кажа да си пазите задниците и да се приберете живи и здрави. Това е заповед.

— Да, сър.

Пиха.

— Във връзка съм с човек от Военното разузнаване в посолството ни в Каракас — каза Домброски. — Полковник Брендан Уорли. Той ще бъде логистичната ви подкрепа на място. Уорли е военен аташе, в страната е от няколко години и я познава добре. Запознат е най-общо с мисията ви и знае, че сте там, за да откриете и задържите капитан Мърсър. Можете да споделяте допълнителни подробности с него, ако е нужно, но само колкото е необходимо. Ще ви чака в лобито на хотела ви, когато се регистрирате, и ще ви даде екипировката ви.

Броуди кимна. Радваше се, че ще имат известна подкрепа на място. Както и някои инструменти на занаята, които никога не биха могли да прекарат през охраната на летището на Каракас.

— Освен това ще ви даде пари в брой — добави Домброски. — Трудно е да вкараш пари, без да те ошушкат на летището, а картите ви там няма да ви свършат работа. Ще изпрати кола, която ще ви посрещне и ще ви откара до хотела.

— По-добре ще е да вземем такси. Така няма да се набиваме на очи.

Домброски сви рамене.

— И аз си мислех същото. Той обаче каза, че така и така ще се набивате на очи, защото сте американци. Шофьорът му е оправен, ще бъде въоръжен и ще се погрижи да не бъдете обрани или отвлечени по пътя до хотела.

— Вече се чувствам по-сигурно — каза Броуди. — А за извеждането на Мърсър от страната?

— Полковник Уорли ще ви помогне и за това.

Тейлър щеше да резервира двупосочни билети, но след като задържаха Мърсър, обратният им полет щеше да е с частен чартър. Броуди не се безпокоеше особено за тази част на мисията. През десетилетията американските разузнавателни агенции бяха натрупали богат опит в тайното вкарване и изкарване на хора в страните от Латинска Америка.

Домброски извади плик от вътрешния си джоб и го подаде на Броуди.

— Туристически визи. Напълно редовни са, на истинските ви имена. Ще пътувате с цивилните си паспорти, така че ако ви проверят в централната паспортна база данни в Каракас, всичко ще бъде наред. Обикновено трябват месеци за уреждане на визи и трябва да представите паспортите си, но явно хората на Хакет имат свой човек във венецуелското посолство и визите ви бяха готови вчера. По документи сте ваксинирани срещу жълта треска, макар че няма да е зле да го направите наистина, ако се наложи да посетите вътрешността на страната. Освен това, макар да имате различни фамилии, сте женени — успех с това — и работите като застрахователни агенти в Александрия.

— Значи ще трябва да бъдем в една стая?

— Това го решавате ти и госпожица Тейлър. Но ще запазите две стаи.

— Ясно. А защо посещаваме Венецуела?

— Защото сте тъпи.

Броуди отвори плика и прегледа визите. Бяха използвали снимките от военните им документи, но с малко рязане и допълнителна обработка бяха заличили униформите им. Той затвори плика и го пъхна в джоба на спортното си сако менте на „Армани“.

Като стана въпрос за това, Домброски каза:

— Трябва да си униформен, когато влизаш в кабинета на генерал.

Броуди си помисли, че трябва да носи униформата си, за да напомни на генерал Хакет — и на Домброски — че е бил пехотинец, преди да се захване с тази работа, и че е награден с Бронзова звезда за храброст, с Пурпурно сърце за още по-голяма храброст и с Бойната значка на пехотата за това, че е тук. Дори генералите се отнасят към теб с малко повече уважение, когато видят значката на униформата ти — нито Хакет, нито Домброски можеха да я носят.

— Броуди?

— Това е униформата ми.

— Искаш да кажеш, че моята не струва, така ли?

— Ако се върна с Мърсър с белезници, вашата ще е страхотна, полковник.

Домброски смени темата.

— Двамата с Тейлър се представихте добре в Кентъки.

Броуди не можеше да определи дали това е твърдение, или въпрос.

— Да.

— Като изключим прострелването на мулето. Но мисля, че всички можем да се съгласим, че вината е изцяло твоя.

— Да, сър.

— Знаеш, че Тейлър е била ЦВ в Афганистан.

ЦВ означаваше цивилни въпроси, по-конкретно 95-а бригада по цивилни въпроси във Форт Браг. Това беше меката сила на армията на терен, която общуваше с местното население, ръководеше публични работни проекти и, както беше в Афганистан, се занимаваше с деликатната и често объркана племенна политика. Това беше тежка и опасна работа, която потвърждаваше старата поговорка, че е по-трудно да градиш, отколкото да рушиш.

Разбира се, Броуди знаеше историята на Тейлър. И му се искаше началникът му да заговори по същество.

— Понякога — каза Домброски — хората от тези части биват вербувани от Компанията.

Това беше съществената част. ЦРУ. Неизменните страшилища както за военни, така и за цивилни. ЦРУ беше всичко, което армията не беше — мъгляво и пъргаво, с раздвижена командна структура и доста мътен етичен кодекс. Да не говорим за нарочно объркващите параметри на мисиите им. Това пораждаше естествено недоверие и, по мнение на Броуди, множество ненужни гонения на вещици.

— Да не би да се съмняваш в лоялността ѝ? — попита той.

— Разбира се, че не. Но в Браг се носят слухове за нея. За някои връзки.

— Като например?

— Като например че е чукала шпионин.

Е, помисли си Броуди, една млада неомъжена жена би трябвало да може да чука когото си поиска. Но истината беше, че докато различните военни отдели и разузнавателни служби работеха за обща цел, всички те действаха в свой собствен изолиран свят с отделна култура, традиции и предразсъдъци. И когато се забъркаш с член на друго племе, хората винаги забелязват и често те осъждат.

Въпреки всичко намекът беше малко смущаващ.

— Полковник, предстои ми да отлетя за страна, която може и да престане да бъде такава, когато кацна. Трябва ми човек, на когото мога да разчитам. Искаш ли да ми назначиш друг партньор?

Домброски поклати глава.

— Тя знае испански и никога няма да спи с теб. По-добре да я задържим.

Броуди си допи бирата.

— Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.

— До „Дълес“ се стига за по-малко от час.

— Първо ще ходим до Ню Джърси да разговаряме с Ал Симпсън.

— Някой вече го е направил.

— Но не много добре — отвърна Броуди.

Домброски го изгледа продължително. Броуди не беше от онези, които имаха репутацията, че проверяват внимателно парашута си преди скок.

— Това ще се окаже трудно.

— Избрал си подходящия човек, полковник.

— Защото всички други се отказаха.

— Има ли друго, полковник?

— Поддържай връзка с мен.

— Винаги го правя.

— Никога не го правиш. Само криптирана комуникация — напомни Домброски. — И не забравяй, че този случай е горещ картоф.

— Ясно.

— Капитан Мърсър е американски гражданин с конституционни права, включително правото да запази мълчание и да бъде представляван от адвокат.

— Ще му го кажа, преди да му наритам топките.

Домброски се усмихна и продължи:

— Възможно е да е напуснал страната, след като Симпсън го е видял. Или просто да е минавал оттам.

— Възможно е.

— Или може би там се чувства в безопасност. Може да има някакъв бизнес. Наркотици. Оръжия. Може да е станал наемен убиец за правителството или опозицията.

Броуди беше мислил върху тези възможности и бе стигнал до заключението, че без допълнителни сведения всички тези догадки са само губене на време.

— Ще те уведомя.

— Искам да кажа, че ако Мърсър има бизнес там, ще има и бодигардове като всеки друг във Венецуела, който разполага с малко пари.

Броуди не отговори.

— Мърсър сам по себе си е човек армия. И ако има въоръжени мутри, няма да е лесно да бъде задържан.

— Ще измисля нещо.

— Да сме наясно… трябва да положите всички усилия да го задържите жив… но имате разрешение при необходимост да използвате оръжие.

Броуди кимна, като се питаше дали е разбрал правилно подтекста.

— И не забравяй, че венецуелското правителство е враждебно настроено към американските интереси.

— Ясно.

— Ако ви арестуват… ще имате сериозен проблем.

— Разбрано.

— А разбираш ли, че тази мисия е доброволна?

— Да. — Но Броуди разбираше също, че от кабинета на Хакет са уредили визите им вчера. Понякога в армията доброволно означаваше задължително.

— Готов ли си?

— Винаги готов.

— И се погрижи госпожица Тейлър да разбере всичко, което ти казах току-що.

— Ще се погрижа. Нещо друго?

— Не. Свободен си.

Броуди обърна гръб на бара и тръгна към двукрилата врата.

— Представи ме в добра светлина, Броуди — обади се полковник Домброски зад него.

Е, щеше да намери капитан Мърсър и да го задържи, и да позволи на началника си да си припише всички заслуги. Но вероятно имаше и други хора в армията или правителството, които очакваха с нетърпение войник като капитан Кайл Мърсър да бъде изправен пред военния съд за дезертьорство. Лоша светлина. Лоша реклама. По-добре щеше да е, ако остане в неизвестност. Или да се окаже, че е мъртъв.

Броуди излезе от офицерския клуб под ярките лъчи на лятното слънце.

Потеглиха на север по I-95 с шевролета „Импала“ от 2014 на Броуди, който беше удобен и достатъчно скучен, че да не се набива на очи, но можеше да се справя добре с високите скорости в моментите, когато работата ставаше по-интересна. Набързо събраният им багаж беше в багажника. Пътят от Куонтико до Уест Ориндж в Ню Джърси беше малко повече от пет часа, от които вече бяха минали четири.

Тейлър беше сменила униформата си с джинси и блуза, които щяха да изглеждат по-добре в разговор с доброволен цивилен свидетел. Тя намери домашния телефон на Симпсън, който беше записан в доклада на агентите от Форт Дикс, и се обади, като включи на спикърфон.

Вдигна жена.

— С госпожа Симпсън ли говоря? — попита Тейлър.

— Същата.

— Госпожо Симпсън, обажда се пълномощен офицер Маги Тейлър от Форт Дикс.

Кратка пауза.

— Да?

— Мога ли да говоря с господин Симпсън?

— На работа е.

— Ще пристигна при вас след около час, госпожо Симпсън. Би било добре, ако ме чака.

— Ами…

— Или мога да отида на работното му място, което може да му създаде неудобства.

— Ще му се обадя… да се прибере.

— Благодаря, госпожо. Няма да му отнема повече от половин час.

— Добре…

— Благодаря, госпожо. — Тейлър затвори.

— Каза две лъжи — отбеляза Броуди. — Не сме от Форт Дикс и ще му отнемем толкова време, колкото ни е нужно. Освен това забрави да споменеш за мен — добави той.

— Жените обикновено не се възприемат като заплаха.

— Ти заплаши, че ще нахълташ на работното му място.

— Симпсън е доброволен свидетел, но по всяко време може да реши да престане да говори.

— Според личното му досие е служил достойно.

— А сега е цивилен.

— Войниците винаги си остават войници и постъпват правилно, когато армията ги призове.

— Ще видим.

Известно време пътуваха мълчаливо. Броуди отрано беше открил, че Тейлър не си пада по празните приказки, което го устройваше напълно. Тя извади таблета си и започна да преглежда статиите за Венецуела, които си беше отбелязала предварително. В един момент зареди на телефона си плейлист. Стара цигулка или някакъв подобен инструмент засвири бърза фолк мелодия, а някакъв мъж запя с далечен писклив глас нещо за шопари и сделка с дявола.

— Открих това на плоча, докато разчиствах мазето на дядо ми — каза тя. — Някои от записите са от двайсетте години на миналия век.

През военната си кариера Броуди беше срещал доста селяци и провинциални хлапета, издигнали се много над положението им. Армията я биваше в това. Никога обаче не беше попадал на образ като Маги Тейлър. Тя беше израснала сред възвишенията в източната част на Тенеси и била отгледана от баба си, след като майка ѝ заварила баща ѝ с друга жена и се погрижила и за двамата с двуцевна пушка.

„Дори не ѝ се наложило да презареди“ — беше се похвалила Тейлър по време на смущаващо безстрастния разказ в офицерския клуб само след няколко питиета, които изобщо не бяха достатъчни за подобно откровение. Или беше заровила дълбоко чувствата си, или беше побъркана. А може би и двете.

Мама влязла в затвора, но баба я възпитала добре и я опазила от пияндета и престъпници. Тейлър дала пълен израз на природния си интелект в Джорджтаун, където овладяла до съвършенство арабския и станала специалист по цивилните въпроси към армията. Също като Броуди отказала предложението да постъпи в Школата за кандидат-офицери. Подобен отказ беше необичаен за току-що завършилите колеж, но Тейлър, също като Броуди, не ламтяла за отговорностите и привилегиите на офицерите — и двамата бяха предпочели да останат редови служещи и да се издигат сами по йерархичната стълбица. По време на мисиите им в Афганистан и Ирак бяха повишени в сержанти Е-5 с три нашивки, а сега като следователи от ОКР и двамата бяха пълномощни офицери. Този междинен ранг очевидно допадаше на Тейлър толкова, колкото и на Броуди — прилично заплащане и някои привилегии без стреса и очакванията от един офицер. Но Броуди бързо беше открил, че тяхната работа също е свързана с доста стрес.

Тейлър беше прекарала две години в кръстосване на племенните територии в Афганистан с бронирани конвои, за да инспектира строителни проекти, да преговаря със селски старейшини и да се надява, че усмихващите се главатари, които я черпеха с чай и кебап, няма да я продадат на талибаните по-нататък по пътя.

Веднъж го направили. Конвоят ѝ се натъкнал на СВУ, последвано от засада. Успели да се измъкнат с бой и сержант Тейлър се грижела за ранените по пътя, въпреки че собственият ѝ крак бил пълен с шрапнел. Половината от отряда ѝ не оцелели. Тя била наградена със Сребърна звезда за храброст и с Пурпурно сърце за лошия си късмет. Броуди знаеше всичко това само защото го беше научил от друг. Това не беше тема, по която Маги Тейлър говореше, за разлика от селското правосъдие на майка ѝ.

Цигулката ускори темпото. Според текста фермерът продал душата на жена си на дявола в замяна на още прасета, което изглеждаше като лоша сделка, независимо от мнението на мъжа за половинката му.

Броуди беше сигурен, че парчето би звучало по-добре, ако караха по виещите се пътища на Смоуки Маунтинс, а не по главната магистрала на Ню Джърси. Всъщност от музиката дори му се припи царевична ракия.

— Какво мислиш? — попита Тейлър.

— Трябвало е да се пазари за повече прасета.

— Имам предвид случая, Броуди.

Броуди се замисли. Щяха да заминат на сляпо, ако Симпсън не им дадеше повече информация. Традиционната детективска работа беше нещо напълно приемливо на някои места. Но Каракас едва ли беше сред тях.

От години не беше работил по случай в Южна Америка, но знаеше, че в момента положението във Венецуела е лошо. Въпреки че технически Венецуела се водеше демокрация, сегашният президент Николас Мадуро вземаше все по-авторитарни мерки да маргинализира политическите си опоненти и да смаже общественото недоволство. Беше прецакал наистина майсторски икономиката на страната, следвайки славната традиция на своя предшественик и ментор, покойния Уго Чавес. Мадуро обаче нямаше интелекта и харизмата на Чавес. На всичкото отгоре цената на петрола се беше сринала след възкачването на Мадуро, а петролът беше единствената основа на нестабилната венецуелска икономика. Държавната хазна се беше изпразнила, което бе сложило край на правителствените фанфари и беше разкрило социалистическата революция на Чавес в истинския ѝ вид — къща от карти. Инфлацията беше скочила до небето, стоките от първа необходимост бяха станали рядкост и народът гладуваше. През 2017 хората бяха излезли по улиците с искания за по-големи политически свободи, но движението беше жестоко смазано, а опозицията — разбита.

Днес вместо да настояват за свобода хората просто се опитваха да намерят достатъчно хляб и тоалетна хартия. Въпреки това Мадуро неотдавна беше спечелил втори мандат в много съмнителни избори с рекордно ниска избирателна активност, като преди това се беше постарал или да вкара в затвора, или да изключи от състезанието всички кандидати на опозицията, доколкото бяха останали такива. Плашещото беше, че милиони хора всъщност бяха предпочели още от същата гадост и бяха дали гласа си за този некомпетентен надут задник.

— Какво процъфтява в хаоса? — попита Броуди.

— Престъпността — отвърна Тейлър. — Престъпници и бегълци.

— Затова ли Мърсър е отишъл във Венецуела?

— Може да е една от причините. Но не особено добра.

— Да. Защо дезертират повечето войници?

— За да избегнат несгодите на военната служба. Включително риска да умрат.

— Затова ли е дезертирал капитан Кайл Мърсър?

— Не ми се вярва.

— И на мен.

„Някой знае защо го е направил“, помисли си Броуди. Може би съекипниците му от Делта Форс. Или някой по-високо в ОКСО. Като агенти от ОКР той и Тейлър можеха да прекрачват граници на рангове и привилегии, които никой друг в армията не можеше, стига това да е свързано с престъпление. Правосъдието не признаваше рангове. В случая обаче навлизаха в наистина мътни води. ОКСО. Делта. Секретни операции. Не знаеха дори имената на хората от екипа на Мърсър и нямаше начин да ги разпитат. Каквито и отговори да намереха, пътят на откриването им минаваше през Венецуела. И започваше в окръг Есекс в Ню Джърси.

— Тук е отбивката — каза Тейлър.

Броуди излезе от магистралата и продължи по двулентовия път между рекламни плакати. Зазвуча следващото парче от прашната колекция на дядо Тейлър — този път весела песничка за каторжници.

— Случайно да ти се намират „Стоунс“?

— Не. Но пък имам афганистански ъндърграунд хип-хоп, който намерих в Кабул.

Броуди се разсмя, макар че донякъде беше сигурен, че тя говори сериозно. Работата ѝ в Цивилни въпроси бе изисквала от нея да бъде запозната с всички аспекти на местната култура, обичаи и традиции. Тейлър най-вероятно беше взела това изискване по-присърце от достатъчното и сега беше станала и експерт по етномузикологията на Централна Азия.

Продължиха покрай затворени комплекси с имена като Чери Ридж и Сидър Гроув. Броуди се запита дали имената са претенциозни мозъчни пръдни на строителните предприемачи, или мемориал на природните красоти, които са павирали.

Накрая откриха комплекса на Симпсън (Хидън Спрингс) и спряха при малката будка на охраната, в която някакво ченге под наем гледаше телевизия.

Представиха му шофьорските книжки и охранителят се обади на семейство Симпсън, прочете имената им, след което натисна копчето, за да отвори мъчително бавния портал.

Броуди си помисли за многото пъти, през които беше чакал на порталите на силно укрепената Зелена зона в Багдад, чиито стени ставаха по-високи и по-дебели всеки път, когато на метежниците им скимнеше да взривят поредната кола бомба. Понякога илюзията за сигурност беше най-доброто, на което можеш да се надяваш. Човек се хваща за каквото и да е, стига да му помага да спи през нощта.

Подкараха покрай редици нагъсто построени нови къщи на по два и три етажа и спряха в алеята на семейство Симпсън зад черен хамър. Като че ли някой изпитваше носталгия по дните си в армията, помисли си Броуди. Или може би е просто задник.

Слязоха и позвъниха. Отвори им дребната и плаха Нора Симпсън. Не изглеждаше особено щастлива, че ги вижда. Двамата показаха военните си документи и г-жа Симпсън ги въведе в пищно обзаведена дневна с голям телевизор и прекалено много кушетки.

Ал Симпсън се беше настанил във фотьойл, който сигурно беше толкова удобен, колкото и грозен, и гледаше бейзбол. На пода си играеше момиченце на около четири години. То им се ухили широко, показвайки дупки между зъбите си.

Симпсън стана. Имаше нормално телосложение, ако не се броеше шкембето под прекалено широкото му поло. Изключи телевизора.

— Точно навреме — каза той с фалшива небрежност. — „Метс“ падат.

Погледът му се стрелна към Тейлър. Този на жена му също. Необичайно красивите жени по принцип въздействат по този начин, макар че Тейлър беше и необичайно несъзнаваща собствените си прелести.

— Сейди, скъпа — каза Нора. — Защо не заведеш господин Бикълс и принцеса Луна в стаята си?

— Тя вече е кралица, мамо.

— Е, браво на нея. Качвай се горе.

Сейди взе играчките си и тръгна, като погледна Броуди и Тейлър, докато минаваше покрай тях.

— Женени ли сте?

— Сейди… — сгълча я Нора.

— Не, но все ѝ предлагам — отвърна Броуди. — Дали да не опитам отново?

— Да! — Сейди изтича със смях от стаята.

Представиха се взаимно, стиснаха си ръцете и се настаниха около масата за кафе.

— Благодаря за помощта ви — каза Тейлър.

Симпсън кимна.

— Казах всичко на другите момчета. Затова не съм сигурен какво точно търсите.

— Нещо, което може да сме пропуснали — отвърна Броуди, имайки предвид „Нещо, което ти може да си пропуснал“.

Симпсън не отговори и Броуди си помисли, че бившият сержант не се чувства особено удобно, че разговаря с двама офицери, които освен това са и ченгета. Затова побърза да го увери, че са дошли като цивилни.

— Господин Симпсън, просто ни повторете онова, което сте казали на другите двама — каза той и добави: — Армията е благодарна за помощта ви.

Симпсън отново кимна и започна да разказва същата история, която бяха прочели в доклада — как седял в салона на „Мариот“ с американския си колега и група представители на държавната петролна компания, когато забелязал Кайл Мърсър на бара.

— Как изглеждаше той? — попита Броуди.

— Много по-добре, отколкото беше по телевизията, коленичил пред редица парцалоглави. Беше заякнал. Само мускули, както го помня от обучението. Имаше брада, но поддържана.

— Добре — каза Броуди. — Значи седите с вашите клиенти, вдигате поглед и го виждате на бара. И той също ви вижда.

— Да — отвърна Симпсън. — Познах го, той се взираше в мен. И казах името му.

— Казали сте името му, докато сте седели с останалите в салона ли? — попита Броуди. — Или преди това сте станали и сте го приближили?

Симпсън се поколеба — явно беше осъзнал, че историята му не отговаря на онази, която беше разказал на другите ОКР агенти. Погледна жена си, която го подкрепи, като сложи ръка на рамото му.

— Момент. Извинете. Беше преди две седмици. Всъщност не той ме видя пръв. Защото не беше обърнат към мен. Беше обърнат в другата посока, към бара. Първо видях татуировката му. Онази змия.

Броуди го беше хванал — и по-важното беше, че Симпсън разбираше, че е хванат. След това той продължи със същата история, която беше казал на другите агенти — как видял Мърсър в гръб, познал татуировката, тръгнал към бара и казал името му. После погледите им се срещнали. Броуди реши да продължи, сякаш нищо не се е случило, вместо да го разобличава пред жена му.

— Значи сега сте се гледали един друг — каза той. — Какво стана после?

— Той просто се взираше в мен. Студено. Може би ядосано. Колегата ми Пит и другите гледаха към мен, после погледнаха Мърсър и стана някак неловко и напрегнато. А после Кайл просто стана и излезе от бара.

— Това ли беше всичко? — попита Тейлър. — Просто сте го оставили да си тръгне?

— А какво трябваше да направя? Току-що бяхме сключили голяма сделка и празнувахме. Мислех си само за това.

— Пит попита ли ви кого сте видели? — попита Тейлър.

— Не… да. Казах му, че съм се припознал или нещо подобно.

— Добре — рече Броуди. — Как беше облечен той?

Симпсън се замисли за момент.

— Тъмна тениска и джинси.

— А какво пиеше? — попита Тейлър.

— Не знам. Не погледнах.

— Къде бяхте, преди да отидете в хотела? — попита Броуди.

— В един ресторант наблизо.

— Кой по-точно?

— Не помня. Някакво испанско име.

— Колко питиета бяхте изпили, преди да видите Мърсър? — попита Тейлър.

Симпсън отново погледна жена си. Срещата започваше да придобива темпото на разпит, а не на приятелски доброволен разговор. Броуди трябваше да натисне спирачките.

— Да се върнем малко назад — каза той. — Колко добре познавахте Кайл Мърсър?

— Заедно минахме основното обучение и курсовете за напреднали — отвърна Симпсън. — Така че бих казал, че го познавам добре, но оттогава мина доста време. Поизгубихме връзка, когато той влезе в школата, а мен ме зачислиха към Четвърта бригада във Форт Карсън.

— Що за човек беше той?

Симпсън се позамисли.

— Кайл беше ревностен. Някои момчета израстват като ловци, други идват от семейства на военни, но той не беше от тях. Искам да кажа, нямаше абсолютно никаква представа как да стреля и да изпълнява заповеди. Но пък беше напомпан, нали разбирате, много силен и в отлична форма, сякаш е тренирал за това. Младеж от Южна Калифорния, който всеки ден вдига тежести и е научил всичко за войната от филми и компютърни игри.

— Не ми изглежда да е бил замесен от тесто за елитен войник — отбеляза Броуди.

— Не разбирате — каза Симпсън. — Той искаше да е елитен войник повече от всеки, когото съм срещал. В ума си вече беше такъв. Искам да кажа, че имаше волята. Изобщо не се изненадах, когато влезе в Делта Форс. Ама никак.

В стаята се възцари тишина. Броуди си помисли за редактираните детайли от досието на Мърсър. Кой точно беше този тип? Какво беше направил и на какво беше способен? Е, беше извършил пет обезглавявания, което означаваше, че е способен на всичко. Погледна Симпсън и попита:

— Защо според вас някой с уменията за оцеляване на капитан Мърсър… човек, който е търсен беглец по целия свят… би седнал в бара на хотел, посещаван често от чужденци?

Симпсън разбра, че въпросът не е риторичен. Всъщност разбра, че Броуди намеква, че историята му е измислица.

Той стана. Изгледа Броуди.

— Мисля, че имам нужда от една цигара.

— Ще ви правя компания.

Броуди не пушеше, но работата не беше в това. Той стана и излезе след Симпсън на задната веранда, която гледаше към изкуствено езеро. Симпсън извади цигара от пакета си и предложи една на Броуди, който я взе, за да сподели връзката на пристрастените.

Симпсън му предложи огънче и Броуди го загледа как пали своята цигара с треперещи ръце и дърпа силно.

— Не знам какво да кажа — рече Симпсън.

Броуди не отговори. Когато човек се кани да признае нещо, най-добре е да си мълчиш.

— Тоест, нямах намерение да казвам каквото и да било. Но не ми излизаха от главата двете момчета, които бяха убити, докато са го търсили. Говорих с жена си… и тя каза, че трябва да постъпя правилно.

Броуди изгледа Ал Симпсън, който беше постъпил в армията след 11/9, също като него. Беше отслужил службата си, справяше се добре в частния сектор, беше се установил и беше наддал килограми. Но войната, която за Симпсън вече беше само спомен, продължаваше и след още една-две години в нея щяха да се бият войници, които дори не са били родени на 11/9.

— Ал, къде всъщност видя Кайл Мърсър?

Симпсън го погледна и пое дълбоко дъх.

— Двамата с партньора ми Пит подписахме изгоден договор, всички бяха доволни, някои от директорите ни замъкнаха да празнуваме, както вече казах. Всичко започна добре, заведоха ни в скъп ресторант. Ядохме много, напихме се, обиколихме няколко бара и клубове. Наистина отидохме в бара на „Мариот“… а после се качихме в една кола и отпрашихме към предградията…

Броуди кимна окуражаващо.

— Пътувахме през копторите по склоновете, по онези тесни виещи се улички. Стигнахме до онази сграда… абсолютен боклук като всички останали наоколо, но по-голяма от тях. Уплаших се, колкото и да бях пиян. Усещах, че нещо не е наред. Пит е абсолютен скапаняк, нищо не може да го спре. Уговориха ме, че всичко е наред, да влезем. И…

Гласът му замря. Броуди беше сигурен, че знае накъде отиват нещата, но го изчака.

— Вътре беше тъмно, с много канапета, бар — продължи Симпсън. — Голи момичета навсякъде. Както и момчета, всичките местни, доколкото можех да преценя. Друсаха се, пиеха, отиваха в задните стаички. Не исках да… но нали разбирате, онези бяха важни за бизнеса ни и не знаех какво да правя.

— Ал, погледни ме.

Симпсън го погледна с измъчена физиономия.

— Не съм свещеник, на когото да се изповядваш — каза Броуди. — Търся войник, който има да отговаря за много неща, и трябва да го намеря.

Симпсън кимна и преглътна с мъка.

— Трябваше да го кажа по-рано.

— Може да си премълчал, защото не си сигурен какво си видял.

— Не — отвърна Симпсън. — Сигурен съм. Кайл беше. Седеше сам на онази маса в дъното. Просто седеше. Никъде не гледаше. Стори ми се… не знам, сякаш върти заведението.

Това изненада Броуди.

— Защо си мислиш така?

— Заради начина, по който се държеше. Удобно настанен. Момичетата страняха от него, а той сякаш нямаше нищо против. Ако заведението не беше негово, трябва да беше отишъл там заради някаква друга причина, а не просто да топне фитила, нали разбирате?

— Той видя ли те?

— Да. Гледаше ме. Беше пълна лудост. Така де, това беше последното място, на което да очакваш, че ще се натъкнеш на позната физиономия.

— Сигурен съм, че и той си е помислил същото.

Симпсън се усмихна насила.

— Да… но не съм сигурен, че ме позна. Ние с Пит бяхме единствените други гринго там. Пит май изобщо не го забеляза, само цици зяпаше. Станах, тръгнах към него и казах името му, а той ме погледна по онзи шантав начин и да, видях змията на ръката му. Татуира си я след основното обучение.

— И какво направи той?

— Стана, помислих си, че ще тръгне към мен, но вместо това той се обърна и излезе през една странична врата. Някакъв здравеняк се изпречи пред мен и красноречиво ми намекна да не го следвам. А после Пит ме дръпна назад.

— За да те разкара от здравеняка.

Последва нова продължителна пауза. Симпсън дръпна от цигарата, угаси фаса в парапета на верандата и го метна в тръстиките долу. Слънцето залязваше, в къщите около езерото светваха лампи. На отсрещния бряг някакво семейство палеше барбекю.

Симпсън си пое дълбоко дъх.

— Ако се наложи да свидетелствам, бракът ми ще отиде по дяволите.

— Само ако признаеш, че си легнал с някое момиче.

Симпсън не отговори на това, а се загледа към езерото.

— И още нещо… момичетата бяха млади. Повечето.

— Колко млади?

— Прекалено млади.

Броуди кимна. Това поставяше заведението и този свидетел в съвсем друга категория мръсотия.

— Е… ще поработим върху показанията ти, ако се стигне дотам. Как е името на онова място?

— Не знам дали изобщо има някакво име.

— Добре, можеш ли да опишеш как изглеждаше отвън?

— Вече казах.

— Какъв цвят беше сградата?

Симпсън сви рамене.

— Май бяла. Като мазилка или нещо такова.

— Един етаж? Или два?

— Един.

— Покрив? Прозорци?

Симпсън се замисли за момент.

— Плосък покрив, както при повечето сгради там. Прозорци май нямаше.

— А вътре?

— Адски тъмно. Както казах, имаше бар, канапета, маси… трудно ми е да си спомня подробности.

— Колко продължи пътуването от „Мариот“ до това място?

— Двайсет-трийсет минути.

— Нещо, което да се набива на очи по пътя от хотела?

Симпсън поклати глава.

— Бях пиян и беше тъмно. В града вече дори уличните лампи не светят. Шибано място.

— Ясно. — Броуди дръпна от цигарата си. — Трябва да намеря това място, Ал. Трябва да намеря Кайл Мърсър.

— Там ли отивате?

Броуди не отговори. Симпсън продължи да гледа замислено към езерото.

— Помня, че имаше писта — каза той. — Едно от малкото места, които бяха осветени. Видях я малко след като потеглихме. И когато стигнахме до хълмовете, минахме покрай една стара църква. Беше висока и се открояваше сред всички ниски гадни постройки.

— Как изглеждаше църквата?

— Видя ми се стара. Май беше розова. Както казах, беше тъмно.

Броуди кимна.

— Нещо друго?

Симпсън се замисли за момент.

— Това е всичко.

— Добре. Ще ми трябва фамилията на Пит и координатите му.

Симпсън поклати глава.

— Той не помни нищо. Не би могъл да си спомни дори дали е изчукал някое момиче.

— Добре, но искам да му се обадиш. И да видиш дали не можеш да се свържеш с онези венецуелски директори. Искам да намеря онзи бардак.

Симпсън кимна, но Броуди се съмняваше, че ще се свърже с някого, освен може би с адвоката си. Въпреки това му даде визитката си.

— Остави ми съобщение, ако попаднеш на нещо.

Симпсън погледна визитката и отново кимна.

— Благодаря, сержант.

Симпсън се усмихна насилено, когато чу някогашния си ранг.

— Трябваше да си спомня първото нещо, което научих в армията — никога не се пиши доброволец.

— Първото нещо, което си научил, е дълг, чест, родина.

Симпсън кимна.

— Кайл наруши клетвата. И заслужава да умре.

— Капитан Мърсър ще бъде изправен пред съда.

Симпсън го изгледа преценяващо.

— Човек като него не се залавя. А се убива. Или той убива теб.

Броуди не отговори.

— На следващия ден на трезва глава си дадох сметка, че Кайл можеше да ме убие в някоя задна стаичка.

Броуди кимна. И на него му беше хрумнало същото. Но може би Кайл Мърсър беше преживял момент на човешки чувства към стар приятел от армията. Ако беше така, несъмнено по-късно бе съжалил, че не е елиминирал свидетел. А ако не беше съжалил, щеше да го направи, когато Броуди и Тейлър се доберяха до него.

— Това е всичко — каза Симпсън.

Броуди смачка фаса си и го хвърли в тръстиките.

— Благодаря за отделеното време.

Симпсън кимна, запали нова цигара и се загледа към притъмняващия хоризонт. Явно не беше готов да се изправи пред г-жа Симпсън.

Броуди влезе в къщата, пожела на г-жа Симпсън приятна вечер и кимна на Тейлър да си тръгват.

Продължиха на изток към Нюарк по I-78. Часът пик беше преминал и трафикът не беше много натоварен.

Тейлър преглеждаше на таблета си някакви статии за мястото, на което отиваха.

— Взе ли си паста за зъби? — попита тя. — Пакет за първа помощ? Буквално всичко, което би ти потрябвало?

Броуди си помисли за бързото събиране на багажа след срещата си с Домброски — просто беше нахвърлял в отворения куфар нещата, които му се бяха оказали подръка.

— Трябва да приемем, че ще ни е трудно да открием дори най-основните неща, след като кацнем — продължи тя. — Магазините са празни. Хората висят с часове на опашки за малкото налични неща. Прилича ми на проблем, който дори парите не могат да решат.

— Парите решават всички проблеми.

— Не и там, където отиваме — отвърна Тейлър. — Нека се отбием в някоя аптека.

— Нека не го правим.

— Можем да вземем още един сак и да го напълним с допълнителни неща. Храна, неща за първа помощ. С тях можем да си спечелим малко благоразположение по улиците на Каракас.

Броуди се замисли над думите ѝ.

— Идеята не е лоша.

— Можеше да кажеш, че е добра.

— Можеше.

Броуди излезе от магистралата няколко километра преди летището и джипиесът им откри супермаркет близо до изхода. Взеха стоки от първа необходимост и купиха сак, който напълниха с лекарства без рецепти, бинтове, батерии, консерви и дребни неща за хапване. И двамата изтеглиха по четиристотин долара от банкомата, ако им се наложеше да подкупят някого, за да минат през паспортната и митническата проверка в Каракас.

Платиха със служебната карта на Броуди и излязоха. Броуди метна сака на задната седалка и си помисли за съдържанието му. Самобръсначки. Аспирин. Марли и шоколад. Депресира се при мисълта, че стоките от евтиния магазин на три минути път от магистралата ще се превърнат в съкровище, щом кацнат. Беше му се случвало да се сблъсква с бедността и мизерията на Америка покрай работата си, от караваните в Алабама до най-лошите жилищни сгради, които можеш да намериш в Бронкс. Пътуването в чужбина обаче го беше запратило в нови дълбини, в места, където цивилизацията и човешкото достойнство почти не съществуваха. Места, където сякаш нямаше дъно.

Върнаха се на магистралата и Броуди си помисли за човека, заради когото беше тази мисия. Кайл Мърсър. Хлапе от Сан Диего, от семейство от средната класа, което мечтаело да стане войник и трябвало да надживее военните си фантазии в реалния свят. И се справило отлично. Какво всъщност означаваше това? Какво беше да се стремиш към подобна цел, да имаш идея за воина, който искаш да станеш, и да го направиш?

Отношенията на самия Броуди с войниклъка бяха съвсем различни. Той беше израснал в Либърти, Ню Йорк, малко градче западно от долината на Хъдсън. Беше единственото дете на Клара и Артър Броуди, стари хипита, които купили стара фермерска къща в началото на седемдесетте и я стегнали със собствените си ръце, след което се заели да отглеждат зеленчуци и пилета. Продаваха част от продукцията си на местен бакалин и се хващали от време на време на работа за малко пари или стари дрехи. „Дойдохме за Уудсток и така и не си тръгнахме“. Броуди беше чувал безброй пъти тази стара шега от баща си като малък и тя не беше далеч от истината.

Детството му в много отношения беше приятно и направо идилично. Събираше яйца от полозите, сутрин береше зеленчуци, които щяха да се озоват в яхнията за вечеря, играеше си в земите на фермата, които му се струваха безкрайни. Никога не бяха имали много пари, но той изобщо не знаеше за това.

Когато поотрасна, започва да му писва от полуселското полусъществуване на място, което беше подминато от замогването на другите градчета в долината и ставаше все по-безлюдно и бедно. Родителите му бяха напуснали Гринидж Вилидж, за да се свържат отново с природата и, както разбра по-късно, да се откъснат от политическите и духовни битки на шейсетте, когато почувствали, че са ги изгубили в края на десетилетието. Той искаше да извърви този път в обратната посока, да стане част от света, от който се чувстваше изолиран.

С благословията на родителите си и с комбинация от заеми и стипендии се премести в Манхатън и постъпи в Нюйоркския университет, в самия център на някогашното бохемско свърталище на родителите му в Гринидж Вилидж. Това беше свят на вълнуващи първи неща. Първата приятелка. Първото опитване на дрога. Първото прибиране от полицията. Имаше обаче и нещо изненадващо и разочароващо, особено у онези, които бяха от града и скъпите предградия наоколо — някакъв градски провинциализъм, характерен за много от съучениците му, които не поглеждаха отвъд себе си, защото си мислеха, че са центърът на света.

В последната му година светът дойде при тях. Тъкмо се качваше към малката си квартира на петия етаж в Долен Йист Сайд, когато първият самолет удари Северната кула. Беше на улицата със стотици други, когато вторият самолет се заби в Южната, и бягаше от стената пушек, прах и отломки, когато двете кули се сринаха и затъмниха слънцето.

Изкара напълно механично остатъка от учебната година и едва успя да се дипломира. След няколко месеца у дома, през които не го свърташе на едно място, постъпи в армията.

Родителите му бяха съсипани, както можеше да се очаква. Призракът на чичо Реги, по-големия брат на баща му, който беше загинал във Виетнам и за когото почти не се споменаваше, увисна във въздуха. Но постъпването му в армията не беше акт на бунт срещу ляво настроените му родители, нито дори акт на отмъщение срещу онези, които бяха сринали кулите. Той просто се опитваше да намери смисъл в ставащото. И в онзи момент армията му изглеждаше логичен избор.

Започна основното си обучение в същия ден, в който държавният секретар Колин Пауъл показа на заседание на Общото събрание на ООН епруветката с антракс, едно от предполагаемите оръжия за масово поразяване на Ирак. Четири месеца по-късно беше пратен във Форт Луис в щата Вашингтон заедно с целия Втори пехотен батальон към Трета ударна бригада. Шест месеца по-късно патрулираше в центъра на Багдад. Спомняше си много ясно първия път, когато стреляха по него. Никога нямаше да забрави първия другар от взвода, който беше убит.

Приближаваха изходите за терминалите. Над тях с рев прелетя „Еърбъс“ със спуснати за кацане колесници.

— Коя е авиокомпанията? — попита Броуди.

— „Копа“.

— Какво е това, по дяволите?

— Националната авиокомпания на Панама. И единствената, която може да ни откара от Нюарк до Каракас в последния момент. Имаме тричасов престой в Панама Сити.

— Следващия път резервирай частен самолет.

— От пътния отдел ни отпуснаха пари за бизнес класа.

Естествено. Армията се изръсваше за бизнес класа само когато мястото, на което отиваш, е пълна дупка. Значи това беше официално потвърждение.

Броуди видя изхода за дългосрочния паркинг. Ако всичко минеше по план, нямаше да се върнат през това летище. А ако нещата се оплескаха, изобщо нямаше да се върнат. Кой ли щеше да получи шевролета му? Сигурно летището, за да плати за паркинга.

Излезе от магистралата.

От паркинга взеха автобуса совалка до терминала, завериха билетите си, оставиха багажа и минаха през проверката един час преди да обявят полета им. „Копа Еърлайнс“ беше свързана с „Юнайтед“, така че тръгнаха към тяхната чакалня.

Беше малко след десет вечерта и терминалът беше тих. Група туристи с раници се бяха настанили на пода при един от порталите и чакаха закъснял полет до Барселона. На Броуди му се прииска и той да пътуваше натам.

Минаха покрай обменно бюро и Тейлър реши да смени малко долари срещу венецуелски боливари. Един екран показваше курсовете в реално време, но там, където трябваше да бъде изписан курсът на боливара, нямаше нищо.

— Искам да обменя венецуелски боливари — каза Тейлър на мъжа на средна възраст зад стъклото.

— Съжалявам, госпожице, но вече не работим с боливари. Пазарът е прекалено нестабилен. Ще трябва да обмените валута на място.

— Нали ти казах, че е лоша идея за меден месец — каза Броуди и се обърна към мъжа. — Предложих ѝ да идем във Венеция, а после тя ми каза, че не ме е чула правилно.

Мъжът го изгледа неразбиращо и Тейлър помъкна Броуди от гишето.

— Надявам се, че се забавляваш.

— Все някой трябва да го прави.

Намериха чакалнята на „Юнайтед“, която беше близо до изхода им. Показаха паспортите и билетите си на младата жена на рецепцията, подписаха се и влязоха.

Мястото беше приятно, особено като се имаше предвид, че летището се славеше като най-лошото в Америка след „Ла Гуардия“. Имаше добре зареден бар, бюфет и меки удобни кресла, в които да заспиш и да си пропуснеш полета.

— Какво ще пиеш? — попита Броуди.

— Портокалов сок — отвърна Тейлър, докато сядаше и вадеше таблета си.

Броуди отиде при бара и поръча сок за нея и уиски със сода за себе си.

Когато се върна с питиетата, Тейлър четеше нещо на таблета.

— Свалих информация от Държавния департамент — каза тя. — Боливарът се е обезценил почти напълно от идването на власт на Мадуро през две и тринайсета. Опитали се да контролират изкуствено обменните курсове, но тъй като внасят почти всичко, не им се получило. Можеш да похарчиш месечна заплата за четвърт килограм пиле и разни други такива.

— Ще прескочим пилето. А какво е положението със сигурността?

— Несигурно, но не хаотично. Опозицията е разбита и вече няма много размирици.

Е, това беше добра новина. Но като се имаше предвид положението, нещата можеха да се променят за миг. Броуди беше посещавал достатъчно прецакани места, за да разбира отровната смес от отчаяние, гняв и страх, пропиваща нестабилните общества. Щом никой не е излязъл на улиците да протестира, значи хората са се събудили по-изтощени, отколкото гневни, или по-уплашени, отколкото храбри. Но утре можеше да е различно. Можеше да избухне истинска гражданска война и това щеше да направи работата им по-трудна.

— Освен това — каза Тейлър — Държавният департамент предупреждава да не се пътува до Венецуела. Но това не е изненадващо.

Държавният департамент даваше два типа съвети за пътуване до проблемни места — тревоги и предупреждения. Тревогите бяха краткосрочни и обикновено свързани с природни катастрофи, епидемии или предстоящи избори, които могат да доведат до стачки и протести. Предупрежденията пък бяха за места, смятани от властите за прецакани в дългосрочен план. Венецуела попадаше във втората категория. Никое предупреждение на Държавния департамент не беше добро за развитието на туризма.

Броуди отпи дълга глътка и си помисли за дестинацията им. Венецуела все още не беше полицейска държава като Куба или хаотичен провал като Сомалия. Но беше страна на ръба, в икономическа безизходица, със слаби и корумпирани институции и правителство, което беше открито враждебно към американските интереси. Място, където вероятно можеш да промениш много правила, особено ако имаш достатъчно средства. Но онези, които искат да ти прецакат деня, също можеха да го направят.

Бръкна в чантата си и извади пътеводителя за Венецуела, който Тейлър беше взела от пътния отдел в Куонтико. Прелисти на Каракас и се спря на любимия си раздел — Опасности и неприятности. Този тип книжки обикновено бяха пълни боклуци и се опитваха да пускат шегички, когато говореха за съмнителни места, на които биха могли да се озоват читателите им. „Могадишу има богата и пъстра културна история, но гледайте никога да не излизате от хотела си“. Тук обаче авторът изобщо не се церемонеше в описанието си на Каракас. Повечето квартали трябваше да се избягват напълно. „Безопасните“ бяха такива само по светло, при това само когато си в превозно средство. Убийствата и отвличанията бяха повсеместни, ченгетата не правеха нищо. Всъщност те често бяха по-опасни и от престъпниците. Всяка свързана със сигурността служба в страната, включително митницата и паспортният контрол на летището, трябваше да се смятат за криминално корумпирани, а представителите на властта често се опитваха да тормозят и изнудват чуждите посетители. И изобщо не си падаха по американци.

Като стана въпрос за това, Броуди извади лаптопа си, включи го и промени настройките му, така че да зарежда празен дял на диска. Това вероятно щеше да е достатъчно, за да защити свързаните с ОКР и армията документи от повърхностен преглед на летището в Каракас. Посъветва Тейлър да направи същото и не бе изненадан, когато тя му каза, че вече го е направила и че освен това смята да изтрие всичко от таблета си, преди да пристигнат във Венецуела.

— Освен това — каза Броуди — двамата се водим женени като част от прикритието ни. Прати ми твоя снимка по бикини, за да я използвам за тапет на десктопа си.

— Така ли правят женените?

— Ние сме младоженци. Още не знаем какво е да сме женени.

— Да — усмихна се Тейлър. — Това е меденият ни месец.

— Как ще обясним отделните стаи?

— Аз още съм девствена.

— Кой ще повярва на това?

— Баба ми.

— С нетърпение очаквам да се запозная с нея.

— Ще се запознаеш. Ще се премести да живее при нас.

— Искам развод.

Тейлър се разсмя. Погледите им се срещнаха за момент, след което тя извърна очи.

Когато се срещна за първи път с новата си партньорка, Броуди си беше помислил, че красотата ѝ може да се окаже потенциална опасност. Принципно отхвърляше идеята, че би имал проблеми да работи с привлекателна жена. Освен това Тейлър се беше доказала като чудесен партньор, и сексът е най-сигурният начин да оплескаш добрите работни отношения. Но дори у най-добронамерения мъж има дълбоко заровен дърт нерез, който се мъчи да излезе на преден план, и Броуди трябваше да си напомни да го държи изкъсо.

Помисли си за онова, което му беше казал Домброски за Тейлър и възможната ѝ връзка с човек от ЦРУ във Форт Браг. Беше се сблъсквал с доста хора от Компанията. Един-двама му бяха допаднали, но по скромното му мнение повечето бяха арогантни бездушни гадини, готови да продадат и собствените си майки. Трудно му беше да си представи, че Тейлър ще се забърка с някакъв подобен тип, но пък колко добре я познаваше всъщност? А и дори да се беше въргаляла с някой от ЦРУ, това достатъчно ли беше да се съмнява в лоялността и мотивите ѝ? А после си спомни казаното от Домброски, че хората от Цивилни въпроси били вербувани от Компанията.

Също като при досието на Кайл Мърсър, Броуди имаше чувството, че някои части от картината на Маги Тейлър липсват, че има някои зачеркнати места, които трябва да намери начин да прочете.

Самолетът до Панама Сити беше полупразен и от шестнайсетте места в бизнес класата само три други бяха заети.

— Обикновено хъркам по време на полет — каза Броуди.

— Дори когато си буден ли?

Той се усмихна.

— Само гледай да не ти потече лигата.

След излитането Тейлър извади таблета си и двамата разгледаха подробната карта на Каракас, която беше свалила. Градът се намираше в ивица в посока изток-запад, в тясна долина. Зад стръмните планини на север беше карибският бряг, а на юг имаше хълмове и гори.

Кайл Мърсър беше забелязан от неблагонадежден свидетел в огромен метрополис с население близо два милиона души, заобиколен от труден и рядко заселен терен. Но както беше казал генерал Хакет, разполагаха само с наличното и Броуди беше сигурен, че с малко находчивост, късмет и може би с много банкноти ще намерят техния човек. Но сега, докато гледаше картата на града и района около него, започна да си дава сметка колко трудна всъщност е задачата им.

Водени от спомените на Симпсън, двамата потърсиха летища и писти. Финалната им дестинация, международното летище „Симон Боливар“, се намираше на самия бряг и беше отделено от Каракас от планински масив, така че не можеше да е мястото, което Симпсън е видял на път към бардака. Тейлър увеличи картата и откриха хотела „Мариот“ в квартал Ел Росал, който се намираше източно от центъра.

На по-малко от пет километра източно от хотела откриха нещо на име „База Аера Генералисимо Франсиско де Миранда“, което като че ли беше единственото летище или писта в рамките на самия град. Тейлър проследи шосето, което минаваше покрай него, и потупа с пръст един район в хълмовете на изток.

— Петаре — каза тя. — Един от най-големите и опасни бедняшки квартали на света. Може би именно там Симпсън е видял Мърсър.

Броуди се вгледа по-внимателно. Картата на Петаре представляваше плетеница от криволичещи пътища, които се виеха покрай билата — сложна паяжина с остри завои и безброй задънени улици. Огромният бедняшки квартал започваше от подножието на крайбрежните планини на север и стигаше на юг до река — Гуайре, като се простираше почти покрай цялата ос север-юг на града.

— Възможно е — съгласи се Броуди.

— Макар че е от онези места, на които американец ще изпъква като пуйка на изложение на прасета.

Броуди се усмихна. Харесваше му когато Тейлър се връщаше към корените си.

— Ако Мърсър се мотае в най-опасната част на един от най-опасните градове на света, може би не се крие, а прави нещо друго — каза той. — Може да работи с някоя банда. Или дори да е тарторът ѝ. Не забравяй, че той е корав омбре.

Тейлър кимна.

Или може би Мърсър просто беше отскочил там, за да задоволи плътските си желания, също като Симпсън. Започваха случая с една-единствена следа, която може би не беше толкова сигурна, колкото им се искаше.

С надеждата, че поне са стеснили областта на издирване, двамата поръчаха питиета на стюардесата, почетоха още малко за сегашното положение във Венецуела и свалиха облегалките на седалките си, за да подремнат в полутъмния салон. Броуди вече можеше да каже на Домброски, че е спал с нея.

Полетът до международното летище „Токумен“ на Панама Сити продължи малко повече от пет часа и двамата слязоха от самолета в ярко осветен оживен терминал. Багажът им беше чекиран за Каракас, вторият им полет беше от същия терминал, така че трябваше само да изминат краткото разстояние до изхода.

Седнаха недалеч от изхода, който — както и можеше да се очаква — беше почти пуст.

Само преди няколко години изходът вероятно беше бил претъпкан. Броуди току-що беше прочел статия за нещо, известно като „валутен туризъм“. Венецуелските власти обменяха американски долари евтино по собствения им измислен курс, но търсенето беше толкова голямо, че можеха да ги продават само на венецуелци, които пътуваха в чужбина и можеха да представят самолетен билет. Колкото по-далече пътуваш, толкова повече долари можеш да купиш. В разгара на тази практика през 2013 година човек можел да си вземе билет до Лос Анджелис, да купи долари по курс около шест боливара за долар, да вложи парите в сметката си и после да ги изтегли в Щатите. После връщал същите пари у дома, продавал ги на черно за четирийсет и пет боливара за долар и правел добра печалба. Безхаберното правителство най-сетне се усетило и предприело мерки, с които ограничило още повече обмяната на долари. Това, съчетано с отменянето на много полети до и от Каракас и отказа да се продават билети срещу боливари, довело до рязък спад на потока венецуелци, пътуващи извън страната. Така хората в буквалния смисъл се превърнали в затворници на собствената си разбита икономика.

Оттогава боливарът беше в режим на свободно падане — в края на юли 2018 цената на един долар на черния пазар се беше раздула от четирийсет и пет боливара на над три и половина милиона.

— Питаме се защо точно Венецуела? — каза Броуди. — Най-простият мотив винаги са парите. Ти каза, че стоките там са рядкост и това е проблем, който дори парите не могат да решат. Защото внасят всичко, нали така?

— Точно така — отвърна Тейлър. — С изключение на петрола.

Броуди кимна. Венецуела имаше най-богатите петролни залежи на света, като изпреварваше дори Саудитска Арабия.

— Петролът си остава евтин, особено ако се купува със западна валута. Има ли хора, които се занимават с контрабанден износ? Например в Колумбия.

— Със сигурност — отвърна Тейлър. — Това е петролна страна, на която ѝ изтича кръвта, така че трябва да се приеме, че около нея се въртят предприемчиви лешояди.

— Може би това е причината Мърсър да е там.

— Има и по-просто обяснение. Направил е нещо лошо и сега се крие на труднодостъпно място, където няма закон и ред, а освен това се слави с чудесни плажове и красиви жени.

Венецуела наистина се славеше като родина на най-многото царици на красотата в света. И от краткото си проучване Броуди беше научил, че е място, лудо на тема пластична хирургия. Цената също не беше преграда. Много венецуелски банки предлагаха заеми с високи лихви за слагане на изкуствени цици.

Броуди си помисли отново за видеозаписа, който бяха гледали в кабинета на Хакет. Набитите на колове глави. Театралната оставка от армейска служба. Заниманията на Кайл Мърсър определено не се ограничаваха с пиене на ром на плажа и гонене на сеньорити.

— Възможно е също да се опитва да забогатее от политическата нестабилност и корупцията, така че да го имаме наум. Трябва да се научиш да мислиш като престъпник — посъветва я той.

— Така ли ти се отразява работата?

— Това е допълнителен бонус.

Започна викането на пътници, като първи бяха тези от бизнес класата. Качиха се само двама други души, мъж и жена латиноамериканци, облечени в костюми. Броуди и Тейлър отидоха на гишето, сканираха пропуските си и влязоха в ръкава, водещ към чакащия „Боинг 737“. Стюардесата като че ли се изненада, че вижда американци на полет до Каракас.

Докато самолетът потегляше от изхода, Броуди и Тейлър се спогледаха. Това изобщо не можеше да се сравнява с гонене на селяндури от Кентъки.

Броуди си представи дните и седмиците, които им предстояха, и как пътуват в обратната посока. Надяваше се да е в частен самолет под прикритието на мрака, с капитан Кайл Мърсър, закопчан за седалката си.

Хубаво беше да си представяш успешен край. Както казваха в армията, провалът не беше вариант. Шегата в Ирак беше „Ще се прибереш у дома с КМЗ“, което не означаваше Конгресен медал за заслуги, а „ковчег с метални закопчалки“. Кофти майтап.

Докато самолетът подхождаше към летище „Симон Боливар“, Броуди се загледа през прозореца.

Карибският бряг се простираше пред тях, разпенените вълни проблясваха в оранжево под лъчите на слънцето, а сивите писти на летището сякаш прорязваха вътрешността. Малкият пристанищен град Майкетия се гушеше до брега и продължаваше по подножието на зелените крайбрежни планини, които се губеха в облаците и скриваха от поглед Каракас.

Когато самолетът зави наляво и спусна колесници, пред тях се разкри по-добър изглед към брега западно от летището, с редиците къщи и няколко яхтклуба, в които бяха хвърлили котва искрящо бели яхти. Броуди забеляза нещо като курорт с шезлонги, чадъри и сламени колиби. Въпреки недоимъка в страната на плажа като че ли имаше доста хора. Запита се дали и Кайл Мърсър не е сред тях.

Кацнаха гладко, слязоха от самолета и тръгнаха към гишетата за паспортна проверка. Неколцина от охраната на летището — с черни униформи и автомати в ръце — не сваляха погледи от тях. Един изсумтя одобрително при вида на дамата гринго, а останалите се разсмяха.

— Попитай ги дали няма да се съгласят да ти позират за снимка — каза Броуди. — Можем да я пратим на Домброски.

— Стига тъпи шеги, ако обичаш. На мисия сме. Във вражеска територия. Отваряй си очите на четири.

— Имам очи и на тила.

— Но пък си си заврял главата в задника.

Минаха покрай голям фототапет, показващ природните чудеса на Венецуела, сред които висок водопад и планински плата, заобиколени от джунгли. Отдолу пишеше VENEZUELA — CONOCERLA ES TU DESTINO.

— Венецуела — твоя съдба е да я познаеш — преведе Тейлър.

— Аз пък си помислих, че пише „Стигнахте дестинацията си“.

— Остави превеждането на мен.

Опашката за чужденци беше къса и Броуди се огледа да види кой друг е толкова луд или тъп, че да дойде тук. Имаше неколцина европейски туристи, пътници от Източна и Южна Азия, както и приличащи на латиноамериканци мъже и жени, вероятно от съседните страни.

Когато дойде техният ред, Броуди и Тейлър отидоха заедно на гишето. Служителят, който взе паспортите им, имаше намръщена физиономия и униформа, която беше няколко номера по-голяма за дребната му фигура. Той сканира визите им, което не вдигна тревога, после започна да прелиства страниците на паспортите им, като прояви особено голям интерес към този на Броуди. Броуди беше свикнал с допълнителното внимание при паспортни проверки по целия свят — различните печати и визи от места като Карачи, Аман и Кабул естествено будеха подозрение. Ако го бяха предупредили малко по-рано за мисията, щеше да се погрижи да си извади чист паспорт.

Агентът го попита нещо на испански и Броуди го зяпна с израз на искрено неразбиране. Мъжът повтори въпроса си, като смушка с пръст страницата с туристическата му виза.

Тейлър реши да си спести отличния испански и попита:

— Habla inglés?

Служителят се намръщи още повече и се обърна към Броуди.

— Защо Каракас?

— Туристи.

— Работа?

— Управление на отпадъци — отвърна Броуди.

Служителят ги зяпна, като местеше поглед от Броуди към Тейлър и обратно. Броуди се зачуди дали не е дошло времето за подкуп. Можеше да види поне две охранителни камери, насочени към гишетата. Макар че това може би нямаше значение в страна, която беше корумпирана до сърцевината си, и трябваше просто да си платят входната такса, за да продължат. Опипа няколкото двайсетачки в джоба си, като се мъчеше да разгадае ситуацията.

Преди да успее да направи нещо, служителят удари печат на двата паспорта и ги плъзна към тях.

— Добре дошли във Венецуела — каза без никакъв намек за искреност.

Броуди и Тейлър излязоха от терминала в убийствената тропическа жега, която бе трудно поносима дори в сянката на козирката отпред.

Летището създаваше илюзията на оживено — черни таксита чакаха на опашка при стоянката с неуниформен служител, очукани стари коли и мотори бавно пъплеха по обръщалото на терминала, а тук-там се виждаха млади мъже, може би излезли на лов за доверчиви туристи.

Излизащите пътници обаче бяха много малко и Броуди усети погледи върху себе си, докато вървяха след Луис към пешеходната пътека. Младеж с бяло поло и джинси, който беше на не повече от шестнайсет, ги застигна и също направи опит да им продаде боливари. Макар че тази практика технически се водеше незаконна и можеше да вкара човек в затвора, хлапето дори не сниши глас, докато минаваха покрай едно ченге.

Броуди му махна да се разкара, но младежът не го направи и накрая Луис му извика нещо. Хлапето изостана, но продължи да ги следва. Луис ги погледна смутено, сякаш искаше да каже: „Какво става със страната ми?“.

Някои страни според Броуди бяха родени бедни и отчаяни и хората в тях познаваха само това. Венецуела обаче навремето беше богата, с голяма средна класа, и това пропадане в бедност и отчаяние несъмнено беше шокиращо.

Стигнаха до голям паркинг, почти празен. Луис ги поведе към черен джип „Кадилак“, отвори багажника и започна да товари чантите им, като се оглеждаше.

Докато шофьорът се навеждаше да вземе една чанта, Броуди забеляза дръжката на глок, стърчаща от кобур под сакото му.

— За посолството ли работиш? — попита той.

Луис натовари последната чанта и го погледна.

— Не постоянно, сеньор. Викат ме, когато имат нужда от мен.

— Какво ти казаха, когато ти се обадиха?

Луис погледна първо Броуди, после Тейлър.

— Казаха ми да взема двама американци. Дадоха ми имената и описанията ви.

— С кого говори? — попита Тейлър.

— С човек, когото познавам като сеньор Смит.

— Чия е колата? — попита Броуди.

— На посолството — отвърна Луис.

— Няма дипломатически номера.

— Така е по-добре, сеньор.

— Твоят амиго каза ли каква е дестинацията ни?

— Не, сеньор. Не казват. От съображения за сигурност.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Не им бяха дали предварително името на шофьора им.

Луис схвана какво става.

— Мога да ви покажа това.

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади смартфона си. Намери някаква снимка и даде телефона на Броуди.

— Това съм аз с вашия господин Макдърмот.

Екранът беше пукнат и слънцето светеше ярко, но Броуди различи Луис, прегърнал през раменете висок тъмнокос мъж. Двамата стояха в нещо като бар или салон и държаха високи чаши с чадърчета.

Брайън Макдърмот беше временно управляващ американското посолство допреди няколко месеца, преди Мадуро да го изгони заедно със заместника му с обвинение в „заговор срещу правителството“. Преди това Макдърмот беше дипломатът номер едно в страната, тъй като Съединените щати и Венецуела нямаха посланици в столиците си в продължение на близо едно десетилетие. Броуди нямаше представа как изглежда Брайън Макдърмот, но Луис беше предприел стъпки да изчисти името си.

— Познавам и вашия господин Уорли — добави Луис.

Броуди му върна телефона и погледна Тейлър. Тя кимна.

— Добре. Да вървим.

Луис отвори задната врата и Тейлър се качи. Броуди реши, че е по-добре да седи до сто и десет килограмовия мъж с пистолет и затова се качи отпред и каза:

— Към хотел „Ел Дорадо“.

Луис кимна.

— Добър избор. И безопасен.

На изхода спряха на будката и Луис плати на дежурния с две банкноти, които сигурно се бяха обезценили напълно за времето, през което колата беше стояла на паркинг. Потеглиха, следваха шосето на летището в продължение на няколко минути и излязоха на магистралата за Каракас. Климатикът се включи и Броуди усети как потта по челото му се охлажда.

Четирилентовата магистрала разсичаше западния хребет на крайбрежните планини, за които Луис обясни, че влизали в национален парк на име „Ел Авила“. Няколко минути по-късно яркозелените подножия ги обгърнаха от всички страни.

Броуди включи радиото и превъртя станциите, което му беше ритуал всеки път, когато отиваше на ново място. Подмина няколко програми с ужасни поп и електронни парчета, както и някои с доста агресивно говорене, и се спря на нещо, което приличаше на традиционна фолк музика. Някакъв мъж пееше жива ритмична мелодия, съпроводена от струнен инструмент и маракаси.

Луис се усмихна.

— Хоропо. Много традиционно, господин Броуди.

— Аз съм човек с традиционни вкусове, Луис.

Музиката пасваше идеално на пейзажа. На покритите със зеленина хълмове. На морските птици, които се рееха в яркосиньото небе. Броуди почти успя да се заблуди, че е на почивка.

Забеляза, че Луис поглежда тревожно огледалото за обратно виждане.

— Какво има?

— Онези коли ни следват от летището.

Броуди се обърна и погледна през задния прозорец. Тейлър направи същото. Двете платна на магистралата бяха разделени от бетонна преграда. Джипът им беше в лявата лента, а на шейсетина метра зад тях две очукани коли се движеха една до друга, като бързо скъсяваха разстоянието.

— Защо мислиш, че ни следят? — попита Тейлър.

— Бяха спрели на банкета, когато излязохме на магистралата — обясни Луис. — И потеглиха, след като ги подминахме.

Колата в тяхната лента, бяла тойота, увеличи скоростта, докато не се озова толкова близо, че можеха да видят шофьора — млад мъж под трийсетте, който гледаше право напред, стиснал волана с две ръце.

Броуди погледна напред. Приближаваха бетонната паст на тунел, минаващ под хълмовете.

Колата в дясната лента даде газ, задмина ги и влезе в тунела. Тойотата рязко зави в дясната лента и ускори, докато не се изравни с тях.

Броуди погледна шофьора — мършав тип с тънък мустак. Той се обърна и погледите им се срещнаха. Имаше онзи мъртвешки поглед, който Броуди беше виждал у много пречупени млади мъже в проблемни места по целия свят.

— Дай ми пистолета си — каза Броуди на Луис.

— Сеньор…

— И настъпи газта.

Луис извади 9-милиметровия глок от кобура и му го подаде така, че шофьорът на тойотата да не го види. След това натисна педала и когато влязоха в тунела, колата пред тях, синя хонда, мина в лентата им и започна да намалява скорост, а тойотата продължи успоредно на тях.

Броуди погледна назад към Тейлър. Тя изглеждаше спокойна, както и можеше да се очаква от човек, прекарал две години в шофиране из пущинаците на Афганистан. Колкото до самия Броуди, това не беше най-лошото пътуване от летище, което беше имал. В първите войни на войната в Ирак магистралата до багдадското летище имаше прякор „РПГ алеята“ заради начина, по който размирниците посрещаха пристигащите.

Луис осъзна, че е притиснат от хондата и тойотата.

— Ще ни спрат — каза той. — Много съжалявам.

Броуди свали прозореца, вдигна глока и се прицели в шофьора на тойотата. Онзи държеше волана с две ръце, но ако свалеше едната, Броуди беше готов да осигури нова червена тапицерия на колата му.

Сеньор Мустак най-сетне забеляза насочения в главата му пистолет, наби спирачки и спря с поднасяне, а те прелетяха покрай него.

— Давай! — каза Броуди.

Луис мина в дясната лента и настъпи газта до дупка. Хондата се опита да направи същия номер, рязко зави и отново намали, но не ѝ се получи. Луис се върна в лявата лента и я задмина.

Онзи в хондата настъпи газта и продължи успоредно на тях. После започна да доближава лентата им. Кучият син беше упорит.

Броуди го погледна. Шофьорът изглеждаше малко по-стар от приятелчето си и също толкова мършав. Имаше обаче гаден и решителен поглед и нещо подсказа на Броуди, че няма да се уплаши така лесно като колегата си.

Хондата продължи да приближава лентата им и Луис, който очевидно не беше обучен на тактическо шофиране, отпусна газта и изостана. Междувременно тойотата започна да ги настига.

Броуди не откъсваше поглед от шофьора на хондата. Можеше да стреля, но имаше неписано правило да не убива никого през първия час от пребиваването си в нова страна, затова се обърна към Луис.

— Изтикай го от пътя.

Луис го погледна, поколеба се, после промърмори нещо като молитва и рязко зави надясно. Краят на бронята удари хондата и счупи лявата ѝ сигнална светлина. Колата се понесе към стената на тунела.

Преследвачът им бързо коригира курса и отново ги приближи, като удари задницата на джипа. За момент Луис изгуби контрол и се доближиха опасно близо до стената на тунела. В тесните ленти нямаше място за грешки и Луис отново завъртя волана надясно и блъсна хондата. Броните им застъргаха една в друга, докато двете коли се носеха през тунела.

Луис, който явно набра известна увереност, блъсна още веднъж преследвача — достатъчно силно, за да запрати хондата в дясната стена на тунела. Колата поднесе, задницата ѝ рязко зави наляво и забърса джипа, докато Луис профучаваше покрай нея.

Броуди се обърна и видя как хондата се завърта и спира напречно на платното. Тойотата рязко наби спирачки, като едва не я блъсна.

Луис нададе ликуващ вик, когато джипът изхвърча от тунела и се озова на мост, пресичащ плитка долина. Все още се намираха в западното подножие на планината, но вече можеха да видят в далечината небостъргачите в центъра на Каракас.

Броуди не откъсваше поглед от огледалото за обратно виждане.

— Няма да ни последват — каза Луис.

Броуди му върна пистолета и шофьорът го прибра в кобура.

— Случвало ли ти се е друг път? — попита Броуди.

— На два пъти ме обраха пред терминала, докато посрещах пътници. Но никога не ми се е случвало подобно нещо. Но пък правилата вече се променят ежедневно. Всъщност няма правила — поправи се той.

— Има едно, Луис — каза Броуди. — Оцеляване на най-приспособените.

— Si.

— Справи се добре.

— Мисля, че можехме да им се измъкнем и без такова дерби — отбеляза Тейлър, която досега не беше казала нищо.

— Шофьорите от задната седалка да си мълчат — отвърна Броуди.

Приближаваха западния край на града и между зеленината вече започна да се вижда разноцветен бетон. Приближиха още един тунел през хълмовете; над входа му имаше ярко боядисани бетонни сгради, които се катереха нагоре по склона като кули от безразборно нахвърляни кутии за обувки. На една триетажна фасада се мъдреше стенопис на Уго Чавес, чиито тлъсти ухилени черти сякаш се опитваха — подобно на всички ярко боядисани къщи — да лепнат весела патина на тропическия бедняшки квартал.

— Бариос — каза Луис и посочи стенописа. — А това е господарят им, който вече е мъртъв, слава Богу. Но те продължават да го почитат като светец. И кой може да ги вини? Той поне се преструваше, че го е грижа за бедните.

— Преструването е важно нещо, ако си политик — отбеляза Броуди.

Луис се усмихна.

— Si.

С навлизането в тунела трафикът стана по-натоварен. Въпреки недоимъците в страната Венецуела си оставаше място, където бензинът е по-евтин от чистата вода. Когато излязоха от тунела, Луис започна да се оглежда нервно. Луксозният им джип последен модел рязко се открояваше сред вехтите коли от осемдесетте и деветдесетте, които изпълваха пътя, и Броуди забеляза, че почти всички шофьори, ги заглеждат. Посолството трябваше да се погрижи да си намери някоя таратайка.

Броуди погледна нагоре към лабиринта тухлени и панелни сгради, които се катереха по склоновете от двете страни на магистралата покрай тесни виещи се улици. Ламаринените покриви на сбутаните една в друга къщи проблясваха под яркото слънце. Сякаш хората се бяха постарали да направят всеки квадратен сантиметър от хълмовете годен за обитаване, принуждавайки горите да отстъпят пред огромните бетонни планини.

— Бедняшките квартали се виждат от почти всяка точка на града — каза Луис. — Казват, че ги виждаш толкова много, че накрая преставаш да ги забелязваш.

— В Америка богатите живеят по хълмовете, а бедните в града — каза Броуди.

— Така ли? Защо?

— Защото лайната текат надолу.

Луис като че ли се замисли върху това.

Излязоха на автострада „Франсиско Фахардо“, която минаваше през центъра и продължаваше към богатите предградия на изток. Панелките се смениха с по-малки, но заможно изглеждащи жилищни блокове и блестящи офис сгради, които, изглежда, бяха централи на различни банки и телекоми. Избелели билбордове рекламираха храни и продукти, които средностатистическият венецуелец вероятно вече не можеше да си позволи, или просто ги нямаше по магазините.

В далечината от дясната им страна се появи огромна фантастична конусообразна сграда от бял бетон, издигаща се върху заравнен хълм и заобиколена от бедняшки квартали. Броуди си помисли, че сградата му прилича на смачкан зикурат със спирална рампа, вървяща от основата до върха.

— Какво е това, по дяволите?

Луис хвърли поглед към сградата.

— Еликоиде.

— Ясно.

— Построена е някъде през шейсетте — продължи Луис. — Била е замислена като мол, в който да пазаруваш от колата си. Но идеята не се получила… и сградата преминала в ръцете на Servicio Bolivariano de Inteligencia Nacional, СЕБИН — тайната полиция, която я превърнала в своя централа и затвор.

— И как върви бизнесът ѝ?

— Добре — увери го Луис. — Много хора влизат там, но малцина излизат.

Тейлър явно беше проучила и тази забележителност.

— Освен това тук се провеждат разпитите, които често включват изтезания и понякога завършват с екзекуции. Пазаруване на едно гише — каза тя с рядка демонстрация на черен хумор.

— Бърза каса — добави Броуди.

— Познавам много хора, които попаднаха там — каза Луис. — Онези, които излязоха, вече не са същите.

Е, може би не трябваше да се шегуват толкова.

Броуди погледна отново странната сграда, докато минаваха покрай нея. Идеята за модерно на някакъв архитект от шейсетте сега се беше превърнала в нещо средновековно. СЕБИН. Онези, които не искаш да видиш на прага си посред нощ. Всяка полицейска или вървяща натам страна си имаше нещо подобно. Той отново погледна сградата. „Не искам да я виждам отвътре“.

Автострадата следваше река, която разделяше източното и западното ѝ платно. Водата изглеждаше мръсна, а по косите бетонни брегове имаше купчини боклуци.

— Гуайре. Клоаката на Каракас. Чавес беше обещал да я изчисти. Каза: „Каня ви да се изкъпете в Гуайре“. — Луис се изсмя. — Майка ми казваше, че е майстор на лайняните приказки и всеки ден можеш да видиш реката от лайна, която минава през града ти.

Броуди много добре виждаше и подушваше онова, за което бе говорила майката на Луис, затова нагласи климатика така, че да не поема въздух отвън.

Минаха покрай голям билборд на държавната петролна компания ПДВСА, който беше по-нов и с по-ярки цветове от останалите. Представляваше фотомонтаж на президента Мадуро с червена барета и вдигнат юмрук на фона на развени венецуелски знамена и мускулести мъже с каски, които завъртаха колелото на клапан. В горната част се мъдреше девиз, който Броуди успя да разчете и без да знае много испански: СОЛИДАРНОСТ — ОРЪЖИЕТО НА РЕВОЛЮЦИЯТА СРЕЩУ КАПИТАЛИЗМА. Петролът беше кръвта на Венецуела и когато цената му беше висока, финансираше огромни социални разходи и корумпираната система на патронаж, която гарантираше лоялност към режима. А когато цената падаше, както беше от години, хората преставаха да са толкова лоялни.

Отляво на тях се издигаха два огромни небостъргача от бетон и блестящо синьо стъкло.

— Какво е това? — попита Тейлър.

— Парк Централ — отвърна Луис. — Навремето бяха най-високите сгради в Латинска Америка. Офиси, апартаменти и магазини. Но са опасни за посетители — добави той. — Най-добре е да се гледат от разстояние.

Броуди се загледа във високите сгради и си припомни кратката история на града, която беше прочел в пътеводителя по пътя насам. През по-голямата част на деветнайсети и в началото на двайсети век Каракас бил затънтен постколониален град. Когато през 20-те заработили първите петролни кладенци, страната се променила завинаги и огромните богатства преобразили града по време на строителния бум, модернизирал столицата.

Луис им каза, че автострадата, по която пътуваха, била затворена от хиляди протестиращи през пролетта и лятото на 2017 година, когато Мадуро създал Конституционна асамблея, за да промени конституцията и да отнеме властта на контролираната от опозицията законодателна власт. Протестите обхванали цяла Венецуела и довели до енергични мерки от страна на правителството, при които загинали сто и петдесет души, а хиляди били ранени.

— Хората не се страхуват, но изгубиха дух — каза Луис. — Излязоха на улиците, за да предизвикат промяна. А промяната не дойде. И сега основната им грижа е как да се нахранят и да опазят семействата си. Мой племенник е сред жертвите — добави той.

— Съжалявам — рече Тейлър.

Продължиха през нещо като музеен район с голям парк и ботанически градини. След няколко минути излязоха от автострадата и се озоваха в спокоен богат квартал с много дървета. Броуди видя изискани ресторанти, хотели и скъпи магазини за дрехи. По улиците нямаше много пешеходци, но в магазините имаше купувачи; пред доста от луксозните бутици можеха да се видят охранители, които не криеха, че са въоръжени.

Спряха на червен светофар пред входа на скъп мол. През големия стъклен вход се влизаше в широк коридор с под от полиран бял мрамор и редици магазини. На тротоара пред мола мъже и жени на средна възраст по тениски, джинси и с дебели гумени ръкавици ровеха купчини чували с боклук. Броуди и Тейлър ги загледаха, докато Луис чакаше да светне зелено.

— Какво правят? — попита Тейлър.

— Търсят храна — отвърна Луис.

Една жена намери кутия рулца. Лапна едно и прибра останалите в найлоновата чанта на рамото си.

Светна зелено и продължиха напред по виещата се улица с дървета от двете ѝ страни. Броуди знаеше, че хотелът им се намира недалеч от американското посолство.

— Мини покрай посолството — каза той на Луис.

— Si, señor. — Шофьорът продължи още няколко преки, зави наляво и след няколко минути минаха бавно покрай територията на посолството, която беше заобиколена от висока черна ограда. Вътре се виждаха малки бетонни постройки около основната сграда, която беше от полиран червен камък и с тесни прозорци. Американското знаме се развяваше над върховете на палмите.

При главния вход имаше бетонна стена и два кеца, окачени за връзките си върху емблемата на посолството.

— Това пък какво означава? — попита Броуди.

— Израз на неуважение от тъпите поддръжници на Чавес — отвърна Луис. — Започна, откакто онзи иракски журналист замери с обувка вашия господин Буш по време на негово посещение в Багдад.

Броуди отново погледна кецовете и си спомни за посещенията си на места като Исламабад и Дамаск. Там американските посолства бяха превърнати в символ на несправедливия и зловреден Запад, в изкупителна жертва за местните правителства, които се надяваха да отвлекат вниманието на народите си от реалните проблеми, които произтичаха от собствения им президентски дворец.

Приближиха две еднакви двайсететажни кули с бежова каменна облицовка и големи прозорци и Луис намали. Триметрова бетонна стена, боядисана в жизнерадостно жълто и с бодлива тел отгоре, отделяше кулите от улицата. Пред нея, от двете страни на метален портал, стояха двама яки охранители с тъмносини униформи и пушки помпи.

— Хотел „Ел Дорадо“ — каза Луис и намери за необходимо да добави: — Много сигурно място.

Броуди се обърна към Тейлър.

— Прилича ми на затвор.

— Ти искаше добре охранявано място — отвърна тя.

Луис зави към портала и намали, когато единият от пазачите вдигна ръка и тръгна към колата. Луис свали прозореца.

— Tiene reservación? — попита охранителят и надникна в колата.

— Si. — Луис се обърна към Броуди и Тейлър. — Документите ви?

Те извадиха паспортите си и ги дадоха на пазача. Мъжът ги прегледа и заговори в малката радиостанция, свързана със слушалка и микрофон. Прочете имената им, изчака за потвърждение, върна им документите и отиде при циферблата до портала. Въведе код и докато порталът бавно се отваряше, им даде знак да продължат.

Влязоха в кръгова алея, в средата на която имаше фонтан, заобиколен от тропически растения и цветя. Палми се издигаха покрай пътеката, водеща към входа с висока козирка. Усмихнат пиколо на около петдесет и пет с безупречна червено-кафява униформа приближи колата им, отвори вратата на Тейлър и тя слезе.

— Buenos días, señora. Добре дошли в „Ел Дорадо“.

— Gracias.

Броуди и Луис също слязоха, а пиколото разтовари багажа им и го прехвърли на количка. Броуди си погледна часовника. Домброски беше казал на полковник Уорли кога ще пристигнат и полетът им не беше закъснял. Бяха изгубили известно време заради митничаря, но бяха наваксали с гонката по магистралата. Уорли би трябвало да ги чака в лобито.

Тейлър благодари на Луис и погледна Броуди.

— Върви, след малко ще дойда — каза ѝ той.

Тейлър тръгна след пиколото, който буташе количката.

— Добро шофиране — каза Броуди на Луис.

— Благодаря, сеньор. — Луис погледна вдлъбнатините и драскотините по джипа.

— Аз ще се погрижа за това в посолството — увери го Броуди.

— Благодаря, сеньор.

— По-късно днес ще ни трябва шофьор — каза Броуди. — Свободен ли си?

— Мога да бъда.

— Ами до края на седмицата?

Този път Луис не беше толкова сигурен.

— Може и да се получи. Но колата на посолството…

— Не ни трябва тази кола. Имаш ли своя?

— Да. Но не е толкова хубава.

— Идеално. Каква е дневната ти тарифа?

Луис се замисли.

Тейлър беше споменала, че заради хиперинфлацията минималната месечна заплата във Венецуела се равнява на около два долара — макар че всеки венецуелец, който получаваше заплатата си в долари, беше в много по-добро положение.

— Колко ти плаща посолството? — попита Броуди.

— Десет долара на ден.

— Правя ги двайсет. Плюс бонус, ако попаднем в престрелка.

Луис се усмихна малко насила.

— Благодаря, сеньор.

— Няма нужда да ми благодариш. Заслужи си парите.

Луис извади от джоба си визитка и му я подаде.

— Мобилният и домашният ми телефон.

— Добре. Ще ти се обадя. Междувременно разкарай костюма. Но задръж пистолета.

Броуди настигна Тейлър на рецепцията. Двамата се регистрираха заедно и помолиха да качат багажа им.

Задържаха ръчния си багаж и влязоха в салона на лобито, изискано обзаведен с удобни фотьойли, стъклени коктейлни маси и мраморни пиедестали с вази с тропически цветя. Салонът пустееше, ако не се брояха двама туристи, които говореха на френски, и сервитьорът, който се навърташе наоколо в готовност да вземе поръчките им.

Забелязаха неофициално облечен мъж на петдесет и няколко, който седеше сам в отсрещния ъгъл. Държеше цигара в едната си ръка и питие в другата. Не погледна към тях.

Докато го приближаваха, той вдигна очи, но не стана и не им протегна ръка. Само кимна към фотьойлите срещу себе си. Броуди и Тейлър седнаха.

Военните аташета обикновено бяха офицери и се обличаха като такива — с униформи или със спретнати цивилни костюми. Полковник Брендан Уорли обаче имаше вид и усещане за човек, на когото отдавна е престанало да му пука за такива неща като външния вид. Беше с широко поло с петна от пот, торбести дочени панталони в цвят каки, които бяха почернели при крачолите от пласта изгорели газове и мръсотията на улиците на Каракас, и кожени мокасини, които буквално се разпадаха по шевовете. Имаше несресана оредяваща руса коса, а на носа му бяха кацнали големи очила с дебели рамки. Пронизващите му сини очи бяха уголемени от дебелите стъкла и подчертаваха остър ум и жизненост, които не съответстваха на немарливата му иначе външност.

— Как мина пътуването? — попита той по начин, който ясно показваше, че изобщо не се интересува от отговора.

— Вълнуващо — отвърна Броуди. — Едва не ни обраха.

— „Едва не ни обраха“ е доста добър ден в Каракас — уведоми ги Уорли.

Броуди набързо му разказа за преживяното на магистралата. Уорли не се изненада особено.

— Тази страна се е понесла устремно към хаоса и анархията. Навремето човек трябваше да направи някоя глупост, за да се забърка в неприятности. Сега неприятностите те намират навсякъде.

— Луис се представи отлично — каза Броуди. — Запази спокойствие в напрегнат момент. Позволихме си да го наемем за наш шофьор, докато сме тук. Може ли да се разчита на него?

Уорли кимна.

— Той е лоялен и дискретен. И ненавижда правителството на Мадуро.

— Каза ни, че племенникът му бил убит при демонстрация — каза Тейлър.

Уорли я погледна и дръпна дълго от цигарата си.

— Така е.

Дойде сервитьорът.

— Buenas tardes, señor, señora. Какво ще поръчате?

Броуди посочи чашата на Уорли.

— За мен от същото.

— Отлично, сеньор.

— Вода — каза Тейлър.

Сервитьорът се отдалечи.

Уорли вдигна ниската си чаша с кехлибарена течност.

— Ром „Санта Тереза“. Втората най-добра течност в тази страна след петрола. От години местните загърбват собствения си чудесен ром и предпочитат уиски, но след като всички фалираха, започнаха да преоткриват наследството си. Достатъчно мек е, за да се пие чист. — Отпи доста голяма глътка и побутна с крак едно кожено куфарче към тях. — С любезното съдействие на Агенцията за военно разузнаване. Всичко вътре ще ви докара арестуване.

— Предполагам, че не е нужно да се подписваме — каза Броуди.

Уорли се разсмя, после отново стана сериозен.

— Не бива да разкривате дори при изтезания откъде е дошло това куфарче. И без това си имаме достатъчно проблеми в посолството.

— Съжалявам да го чуя — каза Броуди.

Беше работил с АВР, преди да научи, че наред с разузнавателната си дейност тя ръководи и военните аташета в американските посолства. Хората като Уорли представляваха интересите на Министерството на отбраната в съответната страна и поддържаха връзка с местните военни. Понякога тези интереси бяха тясно свързани с интересите на домакина и отношенията бяха приятелски, както беше със съюзниците от НАТО, или взаимноизгодни, но сложни, както в Пакистан. А в страни като Венецуела отношенията бяха открито враждебни и изпълнени с недоверие и подозрителност. Постът на Уорли определено не беше от леките.

— Кого сте вбесили, за да ви назначат тук? — попита Броуди.

— Ако искаш гадно назначение, опитай Узбекистан — отвърна Уорли. — Две години служих в посолството ни в Ташкент. И ме пратиха в Йемен по време на Арабската пролет. Там си беше истинско лайняно шоу. Освен това трудно се намира пиячка, а всички жени са увити в чаршафи. Тук поне човек може да оплакне окото. — Той отново дръпна от цигарата си и добави: — Работата ни тук е важна.

Броуди се запита какво ли включва въпросната важна работа. За офицерите от разузнаването беше обичайно да използват положението си на военни аташета за шпионските си задачи. Навремето границата между войници и шпиони е била ясна, но вече беше настъпила ерата на ръководени от ЦРУ удари с дронове и шпиони на Пентагона, разположени в посолства по целия свят. Границите се размиваха, мисиите се застъпваха. Всичко това се правеше в интереса на по-ефективното противопоставяне на аморфен противник. Но понякога граници се чертаеха ненапразно.

— Следят ли ви? — попита Тейлър.

— Всички в посолството ни следят. Естествено, днес се погрижих да нямам опашка. Всъщност вече е по-малко напечено, защото режимът има повече проблеми със собствения си народ. Ресурсите им са ограничени, което може да се очаква, когато основният ти покровител е Куба, която е по-фалирала и от тази страна.

Броуди кимна. Беше чел един брифинг на Държавния департамент за близките отношения между венецуелското правителство и кубинското разузнаване още от времето на Чавес. Фидел Кастро открай време беше обсебен от идеята да разпали социалистически революции в карибските си съседи, а с идването си на власт Уго Чавес беше идеален кандидат да разшири делото му в Южна Америка. Хавана имаше едва ли не постоянно присъствие във военните и разузнавателните служби на режима на Чавес. Но сега Уго и Фидел бяха мъртви и бледите им подобия Николас Мадуро и Раул Кастро се мъчеха да продължат да носят факела на la Revolución.

— Посолството е на ваше разположение, ако бъдете разкрити и се нуждаете от убежище — продължи Уорли. — Макар че по-голямата опасност тук е престъпността, както сте се уверили тази сутрин. Затова просто внимавайте къде ходите и кога го правите.

— Полицията помага ли на чужденци в беда? — попита Тейлър.

Уорли се изсмя, което казваше всичко, но все пак обясни:

— Ще ви разкажа една история. Преди месец един венецуелец с двойно гражданство дойде в консулския отдел на посолството, за да получи нов американски паспорт, който му бил откраднат. Откраднат от кого? — пита го служителят. И как? Човекът казва, че живее в Щатите, че е музикант и е дошъл в родината си да запише някаква фолк музика или нещо такова и да види роднините си. Една нощ карал чужда кола и бил спрян от полиция на пуст път. Накратко, полицаите му взели всичко, включително колата и дрехите му, и го оставили гол-голеничък на пътя. — Уорли направи пауза за по-голям ефект и продължи: — Ако беше жена, щяха и да го изнасилят. Каза ни, че благодарил на Бог, че не са го убили.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Е, това отговаряше на въпроса.

— Подал ли е оплакване в полицията? — попита Броуди.

Уорли се изсмя, после каза сериозно:

— Тукашните полицаи са по-лоши и от престъпниците, ако това изобщо е възможно. Стойте далече от тях.

— Лима Чарли — каза Броуди: използваше военния жаргон, че е разбрал напълно ясно.

— Освен това ги има и СЕБИН, местното разузнаване. В известен смисъл са по-лоши и от полицията, защото са добри в работата си. Не се появявайте на радара им.

— Минахме покрай Хеликоиде на път насам — каза Броуди.

Уорли кимна.

— Това е една от сградите им, предимно затвор. Централата им е в друга сграда, по-близо до центъра на града. Офиси горе, килии за изтезания в мазето. Местните наричат сградата La Tumba. Гробницата.

— Фино.

Сервитьорът дойде с питието на Броуди и той отпи. Меко и не прекалено сладко. Определено по-сложен и приятен профил от „Бакарди 151“, което пиеше навремето в колежа.

Уорли взе голямата раница до фотьойла си и я побутна към тях.

— Малко местна валута. Става да си купите нещо или да си избършете задниците, когато тоалетната хартия в хотела ви свърши. Венецуела все още не е на етапа на инфлацията, на който ти трябва цяла каруца пари, за да си купиш хляб, но определено върви натам. Цялата тази раница боливари струваше двайсетина долара преди няколко часа.

— Бързо ще ги похарчим — каза Броуди.

— Едва ли е нужно да казвам да не използвате стационарни телефони. Особено на хотела. Правителството задължително подслушва линиите му. Мобилните ви телефони вероятно ще работят в хотела, но покритието е много ограничено в рамките на града, става все по-лошо и също е податливо на подслушване, ако зависите от местните оператори. В куфарчето има сателитен телефон, който ще работи на практика навсякъде, където има открито небе. Има също и флашка с VPN клиент, който можете да инсталирате на лаптопите си, ако ви се наложи да използвате интернета на хотела. Заобикаля всички правителствени цензури и защитни стени, никой не може да го подслушва и ако някой се опита да проследи ай пи адреса ви, ще си помисли, че сте в Маями.

Броуди вдигна чашата си.

— Още малко от тези и аз ще си помисля, че съм в Маями.

Уорли се разсмя. После усмивката му се стопи.

— Какво ви кара да мислите, че е тук?

— Получихме сигнал — отвърна Броуди.

— Че е видян ли?

Броуди не отговори.

Пронизващите очи на Броуди се спряха първо върху него, после върху Тейлър.

— Той е адски голяма риба.

— Така е — съгласи се Броуди.

— Но и този гьол е голям — продължи Уорли. — Познавам града. Така че ако мога да ви помогна да намерите тоя кучи син, ще го направя.

Броуди го изгледа. Полковникът определено беше шпионин, но от различна порода. Оставаше си военен и дезертьорството и предателството на Мърсър вероятно го бяха вбесили на лично ниво.

— Бил е забелязан в бардак — каза Броуди.

— Смятаме, че е в Петаре — добави Тейлър.

Уорли дръпна за последен път от цигарата си и смачка фаса в пепелника до себе си.

— Това не стеснява особено търсенето. Кварталът е голям.

— Може би вие познавате някого — каза Тейлър.

— Познавам много хора — отвърна Уорли. — Но те не се мотаят из бедняшки квартали и бардаци.

Броуди не беше сигурен, че му вярва. Тип като Уорли използваше системата, а никоя система не функционира без отрепки.

— Ще ви дам хипотетичен сценарий — каза той. — Посещавам важна клечка от някое място, където вие, полковник Уорли, се нуждаете от контакт или услуга. Известно е, че имам определени предпочитания. Да кажем, малолетни момичета. Затова ми трябва човек, който да ме насочи към правилното място и в същото време да си мълчи. Само дето, разбира се, че сводникът не си мълчи, защото докладва на вас.

Уорли впери немигащ поглед в него.

— Търсите ЦРУ. Различен акроним.

— Със същата торба мръсни номера — отвърна Броуди.

Уорли не реагира на това. Беше хладнокръвен. И малко страшничък. Допи рома си.

— Може и да разполагам с човек. Ако може да ви помогне, ще го направи. Едва ли ще поискате просто да започнете да тропате по вратите в Петаре. Така само ще си изпросите смъртта.

— Ясно. — Броуди даде на Уорли номера на мобилния си телефон. Не му допадаше да дава личния си номер на някакъв съмнителен тип от подземния свят, свързан с Уорли, но сателитният телефон нямаше да работи в хотелската стая. Тейлър също даде номера си за всеки случай.

— Освен това, когато намерим нашия беглец, ще ни трябва помощ да го изведем от страната — каза Броуди.

Уорли кимна.

— Уведомиха ме за това — каза и добави неуверено: — Не можете да използвате обичайните дипломатически канали за екстрадиране. Има обаче и други начини.

— Приехме, че има — отвърна Броуди. — Иначе нямаше да сме тук.

Уорли се замисли за момент.

— Колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Но обикновено използваме частен самолет, който ще уредя да чака на едно местно летище. Ако и когато дойде времето, обадете ми се и ще ви насоча към една изоставена писта близо до Каракас. Самолетът каца, качвате се с пленника си и заминавате.

Броуди кимна. Звучеше просто. С изключение на подробностите. Например частният самолет трябваше да е достатъчно малък, за да кацне на изоставена писта, което означаваше, че надали щеше да има достатъчно гориво, за да се добере до Щатите — което означаваше, че трябваше да кацнат в Гуантанамо или може би в някоя американска военна база в Панама. Попита Уорли за това и той отговори:

— Не ми е нужно да знам накъде ще летите, на вас също.

— Ясно. Колкото по-малко знаем всички, толкова по-добре.

— Ще научите, когато стигнете. Ще ви дам подробностите за срещата, когато — ако — му дойде времето.

— Ако се получи някаква задръжка, например заради лошо време или нещо подобно, посолството ще може ли да задържи пленника ни, докато чакаме самолета? — попита Тейлър.

— Не. Ще трябва да го държите някъде другаде — отвърна Уорли. — Посолството не се замесва в отвличания.

— А само с транспортиране — отбеляза Броуди. — Това не е отвличане — добави за протокола.

Уорли не отговори, а стана.

— Закъснявам за среща.

На Броуди му идеше да отбележи, че важните срещи никога не започват навреме, но вместо това каза:

— Ще се отрази добре на характеристиката ви, когато изправим оня кучи син пред съда.

Уорли го изгледа продължително.

— Ако ви потрябвам, номерът ми е записан в сателитния телефон.

— Благодаря за помощта ви — каза Тейлър.

Уорли огледа лобито.

— На покрива има чудесен басейн. С фантастични гледки. Ако се обърнете на север, дори няма да виждате бедняшките квартали. Приятно прекарване във Венецуела.

— Писано ни е да се запознаем с нея — каза Броуди.

— Така е — отвърна Уорли. — Но тя може да е адски гадна.

Апартаментът им, платен с парите на американския данъкоплатец, се намираше на петия етаж и изглеждаше чист и комфортен, с всички модерни удобства. Прилична дневна разделяше спалните и всичките три стаи имаха балкони, които гледаха на север; под тях имаше добре поддържан двор и ресторант, а в далечината се издигаха зелените планини. Гледката беше чудесна и Броуди трябваше да се наведе над парапета на балкона, за да види задръстените хълмове на Петаре на няколко километра на изток и на цял свят разстояние.

В дневната Броуди сложи даденото им от Уорли куфарче на една масичка и го отвори. Вътре имаше два 9-милиметрови пистолета „Глок“ с кобури и четири заредени пълнителя, тазер и свински опашки.

— Всичко необходимо за отвличане — отбеляза Тейлър.

„Или за по-просто решаване на случая“ — помисли си Броуди, докато вземаше единия глок и слагаше пълнител.

В куфарчето беше и споменатият сателитен телефон, пачки банкноти по десет и двайсет долара, общо десет хиляди, както и два американски паспорта със същите обработени снимки като на визите им, но с различни имена и номера. Броуди беше прекръстен на „Кларк Боуман“, а Тейлър беше „Сара Боуман“. В паспортите имаше и едномесечни визи с новите им имена. Броуди не можеше да определи дали са истински, или фалшиви, но със сигурност щяха да минат пред всяко прекалено ревностно ченге или войник, решил да ги тормози на улицата. Страниците на паспортите бяха пълни с печати, а самите документи бяха позахабени. Броуди още не беше имал удоволствието да посети Бахамите — за разлика от Кларк Боуман.

Тейлър пъхна своя паспорт в джоба си и отбеляза:

— Никога не бих взела фамилията на съпруга си.

— Кларк е взел твоята фамилия, госпожо Боуман. Той е много напредничав. Любимата му храна е киноа и обожава котките.

— Мразя котки.

— Кларк няма нищо против това.

Двамата закачиха кобурите на коланите си. Броуди обикновено не ходеше въоръжен, дори и на тайни мисии зад граница, защото да те хванат с желязо създаваше повече неприятности, отколкото си заслужаваше. Сега обаче беше различно. Кайл Мърсър нямаше да се предаде доброволно, а и дума не можеше да става да искат от местната полиция да го задържи.

Взеха няколкостотин долара и прибраха останалите в сейфа под телевизора. Броуди го заключи с кода, който беше използвал за шкафчето си по време на началното си обучение, курсовете за напреднали и в Кемп Виктори край Багдад. Правеше го повече по навик, отколкото заради нещо друго, макар че сигурно това бяха щастливите му числа — нали все още беше жив.

Отвориха раницата и напълниха джобовете си с боливари с неопределена стойност, след което Броуди остави раницата в шкафа до сейфа. Ако камериерката решеше да си вземе допълнителен бакшиш, да заповяда.

Бяха оставили засекретеното досие на Мърсър в Куонтико, но Тейлър беше направила няколко копия на снимката му — със зелена униформа и зелена барета от времето преди да постъпи в Делта Форс — и ги беше скрила между страниците на евтин роман, който носеше в чантата си. Освен това сложиха по едно копие и в портфейлите си.

Броуди включи сателитния телефон. В указателя откри само един номер и предположи, че е на Уорли. Двамата въведоха номерата на личните си телефони. Броуди се надяваше, че няма да им се наложи да звънят на Уорли, докато не дойде време да ги изведе от Венецуела, след като задържат Мърсър.

— Какво мислиш за полковник Уорли? — попита той.

— Да, не е военен аташе — отвърна Тейлър.

— Не е. Но това е добро прикритие. Има дипломатически имунитет като служител в посолството и официална причина да поддържа контакт с венецуелски военни.

— Прекарал е тук прекалено много време. Тези неща направо се надушват.

— Това е от рома.

Тейлър извади бутилка вода от минибара и седна по турски на канапето. Отпи глътка, загледана през плъзгащата се стъклена врата на балкона. По прозрачната завеса танцуваха шарени сенки, хвърляни от листата на палмите. В далечината се чуваха крясъци на птици.

— Тук всъщност е красиво.

Броуди си отвори бира и седна на кушетката срещу нея.

— За първи път ли си в Южна Америка?

Тейлър кимна.

— Досега първото и единственото ми излизане от Щатите беше на държавни разноски до Афганистан. И може би до медицинския център „Ландщул“ в Германия, където изчовъркаха шрапнелите от тялото ми. Но него не го броя. Там дори не ми позволиха да опитам местната бира.

— Ще се погрижа за следващото ти назначение да се озовеш в Мюнхен по време на Октоберфест.

Тейлър се усмихна.

— А ти си пътувал доста.

— Винаги по работа, така че не е същото. За последно бях на почивка на Хаваите преди две години. Така и не успях да си почина. Все имах чувството, че трябва да намеря някого и да го арестувам.

Тейлър отново се усмихна.

— Сам ли беше?

— С бивша приятелка.

— Какво е станало с горкото момиче?

— Прекалено много се впрягаше. Или може би аз се впрягах. Не помня. Веднъж седмично изхвърлям спомените си в деня за почистване.

— Де да беше толкова лесно.

— А как така една селяндурка от Тенеси знае толкова добре испански? — попита Броуди.

— Ако знаеше испански, щеше да разбереш, че моят не е чак толкова добър, но е достатъчен, за да се оправя. В Джорджтаун имах един асистент от Мадрид. Той ме научи.

— Отлична оценка ли ти писа?

— Да. Но курсовете му бяха по английска литература. — Тя се усмихна. — Уроците по испански бяха извънкласни.

Броуди също се усмихна.

Тейлър допи водата си и стана.

— Отивам да измия миризмата на самолет от себе си.

— Аз също. Ще се видим в лобито.

Прибраха се в стаите си. В банята Броуди намери бележка от хотела на испански и английски, в която на добре плащащите гости любезно се напомняше, че има недостиг на вода, на тоалетна хартия и на сапун, така че да бъдат така добри да го имат предвид. Не пишеше дали могат да използват боливари за тоалетна хартия, но определено се намекваше. Броуди се съмняваше, че много от гостите на „Ел Дорадо“ се съобразяват с молбата, но годините му като войник го бяха научили на добродетелите на аскетизма и затова се изкъпа възможно по-бързо.

Докато се обличаше, мобилният му телефон иззвъня. На екрана се изписа НЕПОЗНАТ НОМЕР. Той вдигна.

— Ало?

— С господин Боуман ли говоря? — попита мъжки глас със силен акцент.

— Да.

— Казвам се Раул. Получих този номер от общия ни приятел. Желаете ли да се срещнем?

— Може би.

— На Музеум Плаза. До Авенида Либертадор. Утре сутринта в девет. Ще нося жълта риза, бяла бейзболна шапка и бели обувки.

— Трябва да се срещнем днес — каза Броуди.

— Невъзможно, господин Боуман.

— Направи го възможно, Раул. Ще си заслужава.

Последва дълга пауза. Явно Раул беше от онези, които са свикнали да определят правилата.

— Добре, в седем — каза той. — Няма да ме приближавате. Ще ме следвате.

— Докъде?

— До Финансовия център. Наблизо е. Така аз ще ви виждам, вие ще виждате мен и никакви игрички. Ще вървя пеша, вие ще ме следвате.

— Добре — каза Броуди. — Музеум Плаза, в седем.

— Добре, сеньор.

Броуди затвори. Финансов център изглеждаше странно място за обсъждане на бардаци, но пък може би пропускаше нещо.

Провери гласовата си поща в Куонтико, за да види дали Ал Симпсън не е решил да си спомни още нещо или се е свързал с венецуелските си партньори от петролния бизнес, но нямаше съобщения от него. Нищо изненадващо. Броуди беше сигурен, че свидетелят е казал всичко, което има за казване. От сега нататък следите щяха да идват от улиците.

Приключи с обличането и слезе долу.

Броуди слезе в лобито, облечен в чисти джинси, риза и спортно сако, което да скрива кобура с пистолета. Освен това носеше маратонки, в случай че се забъркат в повече неприятности, отколкото могат да решат петнайсетте патрона на глока му.

Тейлър, която никога не пропускаше възможността да бъде първа в нещо, вече го чакаше. Изглеждаше добре с джинси, тениска и син блейзър, под който се криеше нейният кобур. Беше махнала грима си, може би в опит да изглежда по-невзрачна, макар че не ѝ се получаваше. Красивата оперена блондинка вече караше гостите и служителите на хотела да се обръщат след нея. Г-ца Тейлър имаше лице (и тяло), които не се забравяха лесно. Това беше проблем.

Огледаха лобито, което винаги е добър тактически ход, и седнаха да хапнат в ресторанта на хотела, наречен „Алто“ — претенциозно заведение, което предлагаше смътно континентална кухня на малки геометрични купчинки. Ястията бяха на порции, подобаващи за страдаща от недостиг на храна страна, но пък цените бяха като в парижки ресторант. Менюто беше на испански и английски, цените бяха в боливари, но към листа вървеше и разпечатка на днешния курс на сриващата се национална валута. Сервитьорът, възрастен мъж със сресана назад сребриста коса, на чиято табелка пишеше „Едуардо“, ги посъветва да изберат печено пиле, като обеща, че го имат, и намекна, че е прясно, което явно беше необоримият аргумент. Тейлър и Броуди го послушаха.

— Отлично — увери ги Едуардо и се понесе към кухнята.

Броуди разказа на Тейлър за телефонния разговор с Раул.

— Иска да го следваме до Финансовия център. Прозвуча ми като сравнително безопасно публично място.

Тейлър извади пътеводителя си, отвори на картата на Каракас и намери Музеум Плаза. После сравни картата със списъка на забележителности.

— Може би не.

— Защо?

— Това е недовършен небостъргач на име Кулата на Давид, на името на главния инвеститор, Давид Брилембург. Не е финансов център и никога не е бил. Строителството спряло през деветдесетте по време на банковата криза в страната и в сградата са се настанили незаконно хора. Небостъргачът бил най-големият вертикален бедняшки квартал на света допреди няколко години, когато властите преместили обитателите. — Тя затвори книгата и добави: — Пътеводителят предупреждава, че мястото било свърталище на престъпници и съветва туристите да стоят по-надалече.

— Ние не сме туристи. Имаме оръжие.

— Мозък също няма да ни навреди.

— Ще ида сам.

— Не ме изкушавай.

Поръчката им пристигна. Пилето беше сносно, макар че от опит Броуди подозираше, че на всяка улична сергия могат да си намерят по-вкусна храна за една стотна от тази цена.

Докато се хранеха, обсъждаха случая и умуваха върху един и същи въпрос — защо му е било на Кайл Мърсър да идва тук?

— Какво е общото между Венецуела и Афганистан? — попита Тейлър.

— Туристически дестинации с големи предизвикателства.

— Дрога.

— Да… но това е страната на кокаина, а Афганистан — на хероина. И двете изнасят за богати пазари като Америка и Европа, а не една на друга. Виждам някои сходства, но не и връзка.

Тейлър кимна.

— Добре, ако ти си Мърсър, как ще стигнеш от племенните територии чак до Венецуела?

— Ако съм от Делта Форс, може и с плуване.

Тейлър го изгледа така, сякаш се съмняваше в това партньорство, а може би и в избора си на кариера.

— Намира си частен самолет на някой, който не задава въпроси — каза Броуди. — И ако няма пари, краде ги. Или просто краде самолета. Този тип е изобретателен.

— А също и луд. Отрязал е главите на онези типове.

— В армията наричаме това „отклонения в поведението поради стрес“.

— А в Каракас го наричаме откачане.

Едуардо отново се появи.

— Мога ли да ви предложа десерт?

— Ще вземем разписката — каза Броуди. — Поръчката ще бъде на сметката на стаята.

— Уви, в ресторанта вече приемаме единствено плащане в брой.

— Предложете ми добър обменен курс — каза Броуди.

Едуардо кимна и се отдалечи.

Луис се насочи на юг от квартал Алтамира и излезе на магистралата. Отбеляза, че по-богатите квартали се намират в източната част на Каракас и стават все по-бедни, колкото по на запад отиваш.

Преходът беше очевиден, когато се прехвърлиха на друга магистрала и излязоха в определено по-беден квартал. От двете страни на тесните улици се издигаха овехтели бетонни сгради, покрити с графити. Реки мръсна вода течаха покрай тротоарите покрай планини боклук, който никой не идваше да прибере и по-голямата част от него се изсипваше на улицата, след като вече е бил преровен от боклукчиите. Минаха покрай покрита автобусна спирка, използвана от няколко души като навес срещу безмилостното слънце. Очевидно не очакваха градския автобус, който беше спрял до тях, празен, с изпотрошени прозорци и отдавна откраднати гуми.

Луис обясни, че общественият транспорт на практика е престанал да съществува поради недостига на гориво напоследък и защото било почти невъзможно да се намерят резервни части за по-старите автобуси.

— Мислех си, че тука плувате в петрол — отбеляза Броуди.

Луис поклати глава.

— Рафинериите не работят, така че се изнася суров петрол и правителството трябва да внася повечето бензин и дизел. В ПДВСА е пълно с малоумници и крадци.

Броуди си спомни за пропагандата на ПДВСА, която беше видял по пътя към града. Като че ли „оръжието на революцията срещу капитализма“ оставаше без патрони.

Луис посочи един пететажен жилищен блок и каза:

— Апартаментът ми е тук. — И добави: — Отвътре е по-добре, отколкото отвън.

Фасадата на сградата беше цялата в мръсотия, а всички прозорци, дори на най-горните етажи, бяха с метални решетки. Блокът беше заобиколен от стена от блокчета сгурия с метална врата от гофрирана стомана. По горния край на стената имаше парчета стъкло — евтино и може би наскоро добавено допълнително ниво на сигурност.

Завиха на по-широк булевард и продължиха покрай безкрайна опашка хора, която се виеше нагоре по склона.

— Какво чакат? — попита Тейлър.

— Храна. — Завиха и видяха панелна сграда с пластмасов червен знак над прозорци с решетки: SUPERMERCADO. — Всеки ден властите отпускат различни стоки с контролирана цена. Днес може да е олио и хляб. Вчера сигурно е било ориз и мляко. Понякога хората не знаят за какво се редят, докато не влязат вътре. Трябва да представиш Céluda de Identidad, личната си карта, за да получиш стоката, като последната цифра от номера на картата определя в кой ден можеш да купуваш. Жена ми се реди на тази опашка всеки вторник.

Нито Броуди, нито Тейлър знаеха как да отговорят на това.

Колата продължи нагоре и Броуди се загледа в безкрайния човешки поток — млади и стари, големи семейства с детски колички, сами мъже и жени. Малко момиченце с жълта рокличка държеше с една ръка майка си, а с другата влачеше парцалива кукла през тревата край пътя. Мъж на средна възраст седеше на стар мотоциклет с изключен двигател и бавно го буташе с крака, за да не изостава от мъкнещата се със скорост на ледник опашка. Броуди си спомни колко се дразни, когато има опашка на касата на служебния супермаркет в Куонтико, и беше сигурен, че Тейлър си мисли за същото.

Наредилите се на опашката изглеждаха търпеливи и спазващи правилата, но във вида им имаше нещо унило, дължащо се отчасти на глада, но отчасти може би и на унижението, изпитвано от хора, които преди са били в състояние да се издържат, а сега чакат за подаянията, които са решили да им дадат някакви бюрократи. Всички бяха превърнати в просяци, в тази маса хора, които с това стълпотворение показваха всичко сгрешено в страната им.

— Никога не съм виждала подобно нещо… — каза Тейлър. — Дори в Афганистан.

— И аз не мога да свикна — каза Луис.

Когато изкачиха хълма и приближиха супермаркета, видяха зигзаговидна пътека, която водеше от многоетажен паркинг нагоре до входа на магазина. В по-престижните времена тя беше служила за рампа за излизащите купувачи, по която да закарат количките до автомобилите си. Сега на нея имаше тълпи хора, притиснати в телената ограда покрай алеята и подпиращи се на стената, докато чакаха за кратък отдих от глада.

— Как може да се понесе подобно нещо? — попита Тейлър.

Луис сви рамене. Какво можеше да се каже? Протестите се нуждаят от енергия. А енергията се нуждае от храна.

Броуди си погледна часовника. Шест и двайсет. Още разполагаха с четирийсет минути преди срещата с Раул.

— Да продължим към центъра — каза той.

Седяха в колата на Луис, паркирана на една пряка от Музеум Плаза, който не се виждаше от плътния пръстен дървета. Слънцето се беше спуснало към хоризонта и хвърляше дълги сенки. Срещата им с Раул беше след десет минути и Броуди беше обяснил на Луис, че не са дошли тук, за да се насладят на изящните изкуства и съкровищата на Каракас.

— Торе Давид е много опасно място — каза Луис. — Там се събират мутри.

— Хубаво — отвърна Броуди. — Имаме среща с мутра.

— Ще дойда с вас.

— Не ти плащам достатъчно за подобно нещо, амиго.

Луис обаче нямаше намерение да отстъпва.

— Тогава трябва да вземете пистолета ми.

Броуди го погледна. В очите на Луис се четеше неподправен страх.

— И двамата сме въоръжени — каза му той.

Луис като че ли беше изненадан, но и донякъде успокоен. Явно беше започнал да се чуди какви ли са тези американски ВИП персони. Погледна през предното стъкло, после насочи вниманието си към окачения на огледалото кръст. Може би се канеше да моли Началника да бди над тъпите гринго. Нямаше да навреди.

Слънцето се спусна още по-ниско и над силуета на центъра и над зелените хълмове на север и запад се появи огнена оранжева ивица. Наблизо се издигаше внушителният комплекс на Парк Централ, в сравнение с който всичко наоколо изглеждаше дребно; извисяващата се стъклена фасада отразяваше яркото небе. Топъл вятър лъхна ръката на Броуди, която беше подадена през прозореца. Луис го беше подканил да държи затъмнения прозорец затворен, но да седиш на мястото на стрелеца в буквалния смисъл означаваше, че трябва да виждаш и чуваш ясно всичко около себе си — и да можеш да стреляш.

Спусна се вечер и животът на улицата започна да оредява. Магазините спускаха металните си щори, уличните търговци прибираха сергиите си, а скромният трафик започна да се насочва от центъра към околните квартали. Поток пешеходци се спускаше в метрото до мястото, където беше паркирал Луис; само няколко души излизаха от станцията. Часът беше твърде ранен за опустяване на центъра на столица, но причината за това беше ясна. Нощта принадлежеше на ченгетата и престъпниците.

Броуди си погледна часовника. Седем без пет. Обърна се към Луис.

— Добре, ще отидем пеша до площада. Намери някое място близо до Кулата на Давид и ни чакай там.

— Колко време да чакам, преди да се разтревожа?

— Може би около час. Ще ти се обадим, ако има проблем. Ако ти ни се обадиш след осем и не отговорим, можеш да се притесняваш.

— Свържи се с посолството — добави Тейлър.

— Полицаите в този район са най-лошите в града — предупреди ги Луис, докато двамата слизаха. — Избягвайте ги.

— Разбрано. — Броуди се обърна към Тейлър. — Готова ли си за една вечерна разходка?

— Заредена и готова — отвърна Тейлър.

Кулата на Давид, известна и като Финансовия център, представляваше всъщност комплекс сгради, като основната се извисяваше над останалите със своите четирийсет-петдесет етажа. Тя беше ъгловата структура със скелет от бетон и стомана, облицован със стъкло. Цели части от нея бяха недовършени и показваха оголени подове и тавани. Приличаше на строеж, само дето бетонът беше стар и на петна, а много от стъклата бяха разбити. Щеше да изглежда съвсем на мястото си във военна зона. Или във филм със зомбита.

Слънцето потъваше зад хоризонта и кулата се открояваше на фона на синьо-лилавото небе. Броуди и Тейлър тръгнаха бавно към нея.

Целият комплекс беше заобиколен от бетонна стена с метален портал. Пред него стояха трима мъже, макар че беше трудно да се определи дали са охрана, безделници или бандити.

Приближиха още и видяха, че тримата са с тъмносини униформи. Единият се беше облегнал на мотоциклет и пушеше. Другите двама стояха до портала с автомати на гърдите.

Пушачът ги забеляза и им махна от другата страна на улицата.

— Aquí, aquí.

— Para quién? — попита Тейлър.

— Raúl — с известно нетърпение отвърна мъжът. — Aqui.

— Ако се наложи, първо се захващаме с двамата с автоматите — каза Броуди. — Аз поемам десния, ти левия.

— Разбрано.

Пресякоха пустата улица и докато приближаваха, видяха, че онзи с цигарата е по-възрастен от другите двама, може би на около четирийсет и пет. Имаше тънък като молив мустак, дълго изпито лице и голям белег, който се спускаше по хлътналата му буза. Беше въоръжен с пистолет в кобур на кръста. Мъжът метна фаса към бордюра. Двамата по-млади, към трийсетте, не сваляха погледи от тях.

Белега попита нещо на испански и Тейлър отговори. Последва кратък разговор, по време на който всички поглеждаха към Броуди и сигурно се чудеха що за мъж оставя жена да говори вместо него. На Броуди му се искаше да им каже, че се е провалил с испанския и е започнал да учи френски, но за целта трябваше да знае поне малко езика.

Един от младите отключи портала и го отвори. Белега им даде знак да влязат.

— След теб — каза Броуди и посочи портала.

Белега го изгледа с мъртвешки поглед и повтори със силен акцент:

— След теб.

Броуди и Тейлър минаха през портала, следвани от двамата с автоматите. Белега затвори след тях и също ги последва.

Прекосиха площ с избуяла трева и напукана настилка, след което минаха между две дебели колони и се озоваха в открит кръгъл атриум с балкони на няколко нива. Вонеше на мухъл и боклук, всяка повърхност беше покрита с графити, някои просташки, други по-артистични. Много бяха политически. В сумрака Броуди различи едно послание, изписано на отсрещната стена с големи жълти букви: CHÁVEZ VIVE. Чавес е жив.

Е, Чавес беше мъртъв. Както и всяка надежда на Венецуела да постигне високия финансов статус, за който си бяха мечтали дизайнерите на тази огромна руина.

Навсякъде се виждаха следи от настанилите се някога тук — през атриума бяха прокарани жици, парапетите на балконите бяха боядисани в ярки цветове, а високите стени от тухли образуваха импровизирани стаи на горните нива.

— Levanta los brazos — каза Белега.

— Къде е Раул? — попита Броуди.

— Levanta los brazos — повтори мъжът и вдигна ръце.

— Ще ви спестя занимавката — каза Броуди. — И двамата сме въоръжени с пистолети и няма да ги получите.

Тейлър преведе — вярно, ако можеше да се съди по реакцията. Белега изгледа кръвнишки Броуди и каза нещо.

— Предайте оръжията си, или няма да се срещнете с никого преведе Тейлър.

— В такъв случай си тръгваме — каза Броуди. — Назад.

И отстъпи назад към портала. Един от младите бързо тръгна, за да го изпревари и да му препречи пътя. Броуди се обърна към него. Мъжът не беше преместил автомата си, който още беше на гърдите му. Броуди беше сигурен, че ще успее да счупи челюстта му със собственото му оръжие, преди да е успял да го насочи за стрелба. Тези типове не бяха професионалисти — повече приличаха на ченгета от някой мол с техните едрокалибрени играчки. Проблемът беше, че бяха трима.

— Разкарай се от пътя ми — каза Броуди. Мъжът не помръдна, но когато Броуди се наведе към него, отстъпи крачка назад.

С периферното си зрение Броуди видя, че Тейлър го е последвала и върви към изхода, но и нейният път беше препречен от другия мъж с автомат.

По всичко изглеждаше, че нещата могат да загрубеят наистина бързо.

Но пък от друга страна, Раул беше човек на Уорли и ако с тях се случеше нещо, Раул и Уорли щяха да се озоват в наистина лайнян свят. Броуди реши, че всичко това е най-вероятно някакъв местен вариант на мерене на пишки и че ако не отстъпят, положението няма да ескалира.

Всъщност опитът от минали подобни положения каза на Броуди, че е време и той да си покаже пишката. Обърна се към Белега.

— Обади се на Раул. Кажи му, че няма защо да се страхува от пистолетите ни. Дошли сме да купим информация за американското посолство, а не да го обираме. Кажи му също, че не се нуждае от трима телохранители и че е най-добре веднага да си домъкне мършавия задник тук.

Тейлър преведе, макар по тона ѝ да личеше, че извърта думите му така, че да звучат по-дипломатично.

Въпреки това Белега изглеждаше здравата ядосан. Извади телефона си и позвъни. След кратък разговор затвори и каза нещо на Тейлър.

— Раул иска ние да отидем при него — преведе тя. — И че само се излагаме на опасност, като задържаме оръжията си.

— Нещо не разбирам логиката му. Добре, кажи на този задник да ни заведе при шефа си — каза Броуди и добави. — Задници две и три остават тук.

Тейлър заговори на Белега. Той кимна и каза нещо на другите двама, които тръгнаха обратно към портала. После даде знак на Броуди и Тейлър да го последват. Прекосиха атриума към основната кула и влязоха в подобно на лоби помещение със стълбище. Броуди забеляза отворени врати на асансьори, но без кабини. Двамата с Тейлър продължиха след Белега нагоре по широкото стълбище.

Първият етаж беше разделен със стени от блокчета от сгурия, които се издигаха почти до тавана и създаваха огромен лабиринт от стаички, несъмнено построени от самонастанилите се. Продължиха към втория етаж, който приличаше на предишния, и последваха Белега по тясна пътека между тухлените стени и входове. Някои от входовете имаха врати, но повечето бяха закрити с парцаливи чаршафи.

Над пътеката имаше окачени на вериги флуоресцентни лампи, но тръбите им не работеха, липсваха или бяха строшени. Електричеството, прокарано по незнайно какъв начин от бившите обитатели, вероятно беше отдавна прекъснато.

В сумрака Броуди успяваше да различи отделни детайли в стаите, покрай които минаваха. Някои бяха свързани и образуваха нещо като апартаменти, макар че сега в тях имаше само останки от човешки живот — строшени рамки на легла, счупени чинии, стари щайги за плодове и индустриални отпадъци, превърнати в маси, столове и места за готвене. Някои стени дори бяха боядисани. Броуди видя на една от тях начертани с тебешир хоризонтални черти, като до всяка имаше отбелязана дата. Някой беше мерил как расте детето му.

Белега посочи един вход.

— Влезте там.

Броуди и Тейлър влязоха в малка стая, осветена от флуоресцентна лампа на батерия. Вътре имаше дървен сандък, изпълняващ ролята на масичка за кафе, до който се мъдреха две изтърбушени кушетки; на пластмасова маса до стената беше поставен телевизор с плосък екран, по който някой беше стрелял. В стената срещу входа имаше широк отвор там, където би трябвало да се намира прозорец, ако кулата беше достроена. Вместо него сега имаше ниска тухлена преграда, която да предпазва бившите обитатели от падане от десет метра височина.

Раул седеше на едната кушетка и пушеше. Броуди го погледна. Мъжът имаше едри и грозни черти — големи уши, голям нос и големи черни очи, които се стрелкаха между Броуди и Тейлър. Той дръпна здравата от цигарата си и издиша.

— Коя е красивата дама?

Тейлър отговори на испански и отговорът определено не се хареса на Раул. Той дръпна отново.

Беше се разположил на кушетката, преметнал една ръка на облегалката — преструваше се, че е отпуснат и контролира положението. В действителност обаче си личеше, че е напрегнат. Погледът му продължаваше да се стрелка между Броуди, Тейлър и Белега, който стоеше зад тях. Броуди предположи, че Раул не разполага с лоялността на Белега, а само го е наел.

Броуди извади от джоба си банкнота от петдесет долара и я вдигна пред Белега.

— Върви си. Чупката.

Белега го погледна, после погледна банкнотата. Без никакво колебание грабна парите и тръгна към изхода. Раул извика нещо след него на испански, но онзи дори не забави крачка.

Броуди се обърна към Раул.

— Сега вече сме насаме.

Раул не изглеждаше особено щастлив от този факт. Дръпна пак от цигарата и изгаси фаса в облегалката.

— Моля, седнете. — И посочи канапето от другата страна на масичката.

— Не си бих инжекция против тетанус — отвърна Броуди. — Ще останем прави.

Раул не стана от мястото си.

— Какво искате?

— Какво ти каза общият ни приятел? — попита Броуди.

— Каза, че искате жени. — Погледът му се стрелна към Тейлър. — Но виждам, че вече си имате една, при това добре изглеждаща.

— Какво работиш за него? — попита го Тейлър.

— Това е работа на господин Хънт.

Господин Хънт. Разбира се, Уорли не би използвал истинското си име или военния си чин, макар че Броуди се запита дали избраният псевдоним не е намек за „Мисията невъзможна“. Щеше да подхожда идеално на младежкото чувство за хумор, поразяващо много от разузнавачите, които познаваше.

— Ето каква е работата — каза Броуди. — Има един човек и искам да ми помогнеш да попадне в ситуация, в която да може да бъде изнудван. Comprende?

Раул го изгледа за момент и кимна.

— Мога да го направя, да. Имам добри момичета за целта.

— Да се надяваме, че не са прекалено добри — каза Броуди.

Раул се усмихна криво.

— Не, сеньор. Не прекалено добри. И такива, на които лесно можеш да се довериш.

— А после какво? — попита Тейлър. — Стаи със скрити камери ли?

Раул я погледна.

— Si. — Като че ли му беше малко неудобно да обсъжда тази тема с жена. Този сводник беше истински джентълмен. — Имаме специални места за това — увери ги Раул.

— Добре — каза Броуди. — Но заснемането как чука проститутка не е достатъчно. Искам нещо по-екстремно. Разбираш ли?

Раул го погледна.

— Някои от дамите са обучени за това. Знаят как да накарат мъж да прави други неща. Неща, които той не е поискал и дори не знае, че иска.

Аха. В един момент си в леглото с леко отегчена проститутка, а в следващия си на четири крака със свинска маска и те налагат с камшик.

— Мисля за по-млади момичета — каза Броуди.

Раул го изгледа.

— Колко млади?

— Много — отвърна Броуди. — Деца.

Лицето на Раул потъмня.

— Не правя такива неща.

— Но на мен ми трябва точно това — каза Броуди. — За изнудването.

— Не, амиго. — Раул започна да се разгорещява. — Кълна се в душата на майка си, че не правя такива неща. Уреждам дами в хотелски стаи, клубове, домове, такива неща. Това, за което говориш, е нещо съвсем друго. Не мога да ви помогна.

— Раул — меко рече Тейлър. — Погледни ме.

Погледите им се срещнаха.

— Искаме само информация. Искаме да знаем къде се случват такива неща.

— Не е моя работа — отсече Раул.

— Петстотин долара — каза Броуди.

Раул стана, свали бейзболната си шапка, прокара длан по мазната си коса и отиде при зеещия прозорец, гледащ към тъмния град.

Броуди го последва.

— Търсим едно място и смятаме, че е в Петаре — каза той. — Място, където имат много млади момичета.

Раул се обърна към него.

— Не отивайте в Петаре за такова нещо.

— Защо?

— Защото… — Раул имитира пистолет с пръсти и опря дулото в носа си. — Ще ви застрелят в лицето, а после ще изгорят тялото ви и никой няма да може да ви идентифицира, когато хвърлят остатъците ви от магистралата, за да ги ядат кучетата.

Последва дълго мълчание.

— Просто ни кажи къде е. Улица, квартал. Петстотин долара.

Раул го погледна, после погледна Тейлър.

— Напоследък на никого в Каракас не му пука за някаква курва. Сега всички сме курви и правим каквото трябва, за да оцелеем. Но тази работа с децата привлича внимание. Това престъпление трябва да си остане на тъмно.

— Защо? — попита Тейлър.

Броуди си помисли, че отговорът ще бъде, че детската проституция привлича международно внимание, но Раул го изненада.

— Режимът — каза той.

— Режимът преследва детската проституция ли? — попита Тейлър.

Раул като че ли реши, че това е забавно.

— Не, сеньора. Хората от режима работят с местните банди. Те внасят наркотици от Колумбия, крадена храна и лекарства от пристанищата. Продават отмъкнати от военните оръжия. А младите момичета са друга част от бизнеса им. Жените и момиченцата.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Тази страна явно беше пропаднала в пропаст без дъно.

— С това се занимават предимно онези от държавния петролен бизнес — добави Раул. — ПДВСА. Най-големите боклуци.

Броуди си помисли за Ал Симпсън. Типове от държавния петролен бизнес използват властта си да забогатеят от подземния свят и после водят чуждестранните си гости на нощен купон в затънтен край на престъпната си империя и се отдават на незаконни плътски удоволствия. И може би после ги изнудват, за да сключат изгодна сделка. И може би са направили точно това с Ал Симпсън и партньора му Пит. Но какво общо имаше Кайл Мърсър с всичко това?

Броуди се обърна към Раул.

— Искам от теб имената и адресите на бардаците в Петаре, където се предлага детска проституция.

— Защо му е на американското посолство да знае това?

— Не ти влиза в работата — отвърна Броуди.

Раул се позамисли, после каза:

— Американците сте арогантни типове.

— Кажи ни нещо, което не знаем — посъветва го Броуди.

Раул се усмихна.

— Арогантни. — Погледна Броуди. — Тези места се пазят от режима. Ако ви дам имената им, ще изложа живота си на риск.

— Няма да те издадем — увери го Броуди и добави: — Шестстотин долара.

— Седемстотин.

— Дадено.

Раул запали нова цигара.

— Колективос — каза той. — Знаете ли за тях?

— Не.

— Колективос са банди. Но политически банди. Чавес ги създаде. И ги въоръжи. Като милиция. Политическа милиция. Те контролират различни части от бедняшките квартали и понякога се бият с други банди, които не са толкова политически. В Петаре има такъв голям колективо. РБД-200. Занимават се и с детска проституция.

— Къде в Петаре? — попита Броуди.

— Барио Веинтикуатро де Хулио. Квартал Двайсет и четвърти юли. Там започнаха. Но после изтласкаха другите банди и разшириха района си.

— Трябват ни имената и адресите на бардаците, занимаващи се с детска проституция — напомни му Тейлър.

Раул се усмихна.

— Имена? Мислите си, че имат имена? С неонови знаци?

Тейлър каза нещо на испански, което моментално изтри усмивката му.

Раул я погледна.

— Дадох ви името на квартала в Петаре, където ще намерите тези места. Те са може би две или три. Ще трябва да ги откриете сами. Съветвам ви да отидете въоръжени и през деня. Освен това ще е по-добре вие, сеньора, да не отивате с господина.

Броуди и Тейлър не отговориха.

Раул определено искаше да си спечели седемстотинте долара.

— Чужденците обикновено биват завеждани от някого на тези места — каза той на Броуди. — От човек, който има връзка с бандата или с корумпирани хора на режима. Но някой секс турист може да отиде и сам. И ако изкара късмет, да изчука малолетно момиче. А ако не изкара, го обират и може да му прережат гърлото.

— Ясно — каза Броуди. Ал Симпсън и партньорът му бяха отишли там с хора от ПДВСА. Но защо и Кайл Мърсър е бил там? Е, щеше да го попита, когато го заловеше. Не разполагаха с кой знае какво начало, но все пак беше по-добре от нищо. За последно Кайл Мърсър беше забелязан в бардак с малолетни момичета в определен район в Петаре. Може би го беше посетил като секс турист и сега беше в Банкок.

— Шибана работа — каза той на Тейлър.

— Сега ли го забеляза?

Раул като че ли се притесни от думите им и заяви твърдо:

— Това е всичко, което знам.

Броуди кимна.

— Добре. Приемаш ли чекове?

— Сеньор…

— Добре, нека бъде в брой. — Броуди извади от джоба си пачка двайсетачки и отброи седемстотин долара в ръката на Раул. — И още двайсет за кутията за дарения в църквата.

Раул не намери това за смешно, но взе двайсетачката и напъха парите в джоба си.

— Има ли друг изход? — попита Броуди.

— Има второ стълбище от другата страна на кулата.

— И не искам да виждам наетите ти ченгета там.

— Аз съм честен бизнесмен, сеньор. Питайте сеньор Хънт.

— Мисля, че сеньор Хънт е прекарал прекалено много време тук.

Раул се усмихна.

— И той самият спомена същото.

— Води — каза му Броуди. — И никакви номера. Видя ли онези момчета, ти ще си първата жертва.

Тръгнаха след Раул през лабиринта от тухлени стаи. Една беше по-голяма от останалите и след боклуците в нея имаше остатъци от сгъваеми столове и ръждясало метално бюро. На стената се мъдреше лицето на Уго Чавес, под което имаше надпис.

— Общински съвет на Кулата на Давид — преведе Тейлър и се обърна към Раул. — Какво е това?

— Всеки етаж е имал свой представител — обясни Раул. — Събирали са се и са гласували. Имали са своя собствена полиция. Имали са и магазини. Бизнес.

Е, помисли си Броуди, може би бившите обитатели биха могли да научат клоуните в Президентския дворец на демокрация и икономика. Сигурно това е била причината да бъдат изритани.

Стигнаха до стълбище без външна стена и парапет, който да предпазва хората да не се пребият. Човек трудно можеше да си представи, че на това място са живели хиляди души, включително и деца.

— След теб — каза Броуди на Раул.

От тази височина се виждаше, че се намират от другата страна на кулата. Бетонната стена стигаше и дотук, само че нямаше портал.

Слязоха по стълбището и продължиха след Раул към стената. Броуди се огледа. Тук беше странно спокойно сред бурените и парчетата бетон и арматурно желязо. Ярката луна беше почти пълна, сред шепота на палмовите листа се чуваха крясъци на нощни птици.

— Насам — прошепна Раул и ги поведе към външната стена към място, където някой беше пробил достатъчно голяма дупка, за да мине човек през нея.

— Оставям ви тук — каза Раул. — Ще кажете на господин Хънт, че съм ви бил от помощ, нали?

— Ще получиш добър отзив за представянето си.

Раул като че ли не го разбра.

— Ако информацията ти е добра, ще се видим отново — каза му Тейлър. — Ако не е, също.

Раул я погледна.

— Може би трябва да идете в Петаре с този господин.

Броуди намери думите му за смешни, но сдържа усмивката си.

— До скоро, амиго.

— Buenas noches. — Раул се обърна и си тръгна.

— Не е лош за сутеньор — каза Броуди и посочи дупката. — Първо дамите.

Тейлър извади глока си и пропълзя през дупката.

— Чисто е.

Броуди я последва и се озова в мъртвешки тиха улица. От отсрещната страна се издигаше редица занемарени едноетажни постройки с ронеща се мазилка. Всички прозорци бяха с решетки, а по краищата на покривите с испански керемиди имаше бодлива тел.

Броуди извади телефона си и се обади на Луис, докато Тейлър оглеждаше улицата с пистолет в ръка.

Луис вдигна на половин позвъняване.

— Готови сме за тръгване — каза Броуди.

— Добре ли сте?

— Отлично сме. А ти?

— Да, но виждам онези с оръжията…

— Ние сме от другата страна на кулата, срещу входа. — Броуди затвори и се обърна към Тейлър. — Искаш ли да отидем в Петаре?

Тя се поколеба.

— Мисля, че е по-добре първо да огледаме по светло.

— Мърсър може в момента да е в любимия си бордей там и да скача на въже с някое дванайсетгодишно момиче.

— Това е отвратително.

— Повече от отвратително.

Тя се замисли за момент.

— Той защо е тук, Броуди?

— Не знам.

— Като секс турист ли?

— Банкок е по-добро и по-безопасно място.

Тя го погледна, но не отговори на подхвърлянето му.

— Може просто да е минавал.

— Симпсън каза, че имал вид на човек, който върти заведението.

Тя кимна.

— Да идем в Петаре. Ако извадим късмет и го видим, ще му напъхаме пистолет между ребрата, ще го изведем и ще го натикаме в багажника на Луис.

— А после?

— После се обаждаме на Уорли да ни уреди транспорта.

— Къде ще държим Мърсър, докато чакаме?

— В багажника на Луис.

— Мисля, че ни трябва по-добър план.

— Да. Добре, какво ще кажеш за питие в хотела?

— Точно от това имам нужда.

Колата на Луис се появи на ъгъла и запълзя към тях. Светеха само стоповете ѝ. Той спря и двамата се качиха. Луис включи фаровете и потегли с мръсна газ. Час по час поглеждаше седящия до него Броуди, сякаш беше изненадан, че го вижда жив.

— Към хотела. Нали?

Броуди погледна тъмната улица. Част от него още искаше да направят едно нощно посещение в Петаре. Но същата тази част едва не го беше убила в Багдад.

— Към хотела — каза Тейлър.

— Si.

Луис направи обратен завой и обясни, че ще трябва да се отклонят и да излязат на Авенида Бояка, която минавала в посока изток-запад покрай южните подножия на крайбрежните планини, за да избегнат нощното пътуване през града.

Пресякоха с висока скорост пуст квартал. На улицата нямаше никого, лампите не светеха. Единствената светлина идваше от жилищните блокове, където хората продължаваха живота си зад заключени врати, подобно на останалите два милиона обитатели на града.

Стигнаха четирилентовата магистрала, която минаваше покрай тънещите в пълен мрак крайбрежни планини, и продължиха на изток. Не се виждаха никакви други коли.

Луис като че ли се отпусна и посочи към възвишенията.

— Тук е много красиво. Като бях малък, идвахме на дълги разходки през почивните дни. Баща ми беше… как се казва? Много обичаше да гледа птици.

— Любител орнитолог — подсказа му Тейлър.

— Да — съгласи се Луис. — Познаваше всички птици. Разхождахме се часове из гората и ги гледахме. Той имаше бележник, предаден му от неговия баща, в който записваше всичките си наблюдения. Моята работа беше да водя бележките. Това беше любимото ми време заедно с баща ми. — Луис погледна тъжно нагоре към тъмните планини.

— Колко големи са децата ти? — попита го Тейлър.

— Момчето е на десет, а момичето на осем.

— Сигурно им е трудно.

Луис кимна.

— Да, сеньора. Но най-лошото е, че не познават друго. Не помнят кога е имало достатъчно храна. Не разбират, че не е нормално никой да няма доверие на никого. Не знаят, че може и да няма решетки на прозорците и резета и катинари на вратите. Почти никога не излизат вечер.

Броуди започна да се депресира от думите му.

— Как е останалата страна?

— В някои части е същото. В други… може би по-добре. Може би по-безопасно. Може би повече храна… Някои градчета и села са в ръцете на добри хора. Но… злото се разпространява оттук.

Звучеше като зомби апокалипсис. Битката между хора и чудовища, които някога са били хора. Броуди беше виждал това пропадане в хаоса в Ирак — постапокалиптично разпадане на обществото, бърз преход към беззаконие и убийства. Когато всеки човек е сам за себе си. Наистина много страшно.

— Искаш ли да се махнеш оттук? — попита той.

— Това е страната ми — след кратко колебание отвърна Луис.

— Вече не, амиго.

— Искам си страната. Някой ден ще се случи.

— Ако размислиш, кажи ми и ще се опитам да уредя нещо в посолството.

Луис не отговори.

— Господин Уорли споменавал ли ти е нещо подобно?

— Той… каза, че ставам за американска виза. Трябвало да съм политически бежанец. Противник на режима. — Луис се засмя пресилено. — Половината страна е такава.

— Да. — Броуди беше виждал същото при иракчаните, които работеха за американците. Те бяха белязани за смърт и Държавният департамент им даваше разни смътни обещания, че ще им помогне да емигрират. Но повечето така и не получаваха визи и мнозина бяха избити от една или друга бунтовническа група, чиято единствена обща кауза беше омразата към американските неверници и иракските им лакеи.

Ирак не беше Венецуела, но идиотите от Държавния департамент дрънкаха едно и също. А Уорли, който всъщност работеше за Пентагона, май беше лъжливо лайно. Можеше съвсем лесно да помогне на Луис и семейството му да се махнат от страната. Достатъчно беше само да каже, че верният служител на посолството е заплашен с арест от режима.

Светът наистина се беше запътил към ада.

— Трябва да помислиш за жена си и децата си — каза Тейлър, която очевидно беше започнала да харесва Луис. — Кажи ни, ако решите да се махнете. Може и да успеем да помогнем.

— Благодаря, сеньора.

— А междувременно прави каквото е нужно, та Венецуела отново да стане чудесно място — добави Броуди.

Видя светлини в страничното огледало. Посегна за пистолета си, когато колата ги настигна бързо по съседната лента. Беше голям джип и Луис каза, че вероятно е брониран. Профуча покрай тях и изчезна в мрака, а Луис се прекръсти.

Броуди се върна за момент към нощните си патрули в Садр, един от най-опасните квартали на Багдад, където всички коли по улиците бяха сериозно бронирани. Тогава разчиташе на бронетранспортьор с картечница M2, в случай че нещата станат интересни. А сега той и двамата му другари пътуваха през нощния Каракас в стара таратайка, въоръжени само с пистолети и с един кръст за закрила свише.

Пристигнаха в „Ел Дорадо“ малко след осем, без инциденти. Луис мина през охранявания портал и спря пред входа.

Броуди му даде три двайсетачки.

— Благодаря. Представи се отлично.

— Това са много пари, сеньор.

— За работа в опасни условия.

Луис се усмихна.

— Тук всеки ден е така.

— Да. Утре ще получиш плащане за работа в бойни условия. Отиваме в Петаре.

Усмивката на Луис се стопи.

— Ще ти се обадя кога да ни вземеш.

— Най-добре е да идем през деня.

— Да. Ще ти кажа кога.

— Ако не искаш да дойдеш, ще те разберем — каза Тейлър.

— Да — съгласи се Броуди. — Но няма да сме доволни.

— Скот…

— Ще се видим утре — каза Луис.

— Разумно ли ще е да се прибираш по това време? — попита го Тейлър. — Мога да уредя да останеш в хотела.

— Благодаря, сеньора, но съм наблизо.

— Уповавай се на глока и кръста — каза Броуди.

— Si…

Появи се портиер и отвори предната и задната врата. Броуди и Тейлър пожелаха на Луис приятна вечер и слязоха. Портиерът погледна след отдалечаващата се кола и попита:

— Регистрирани гости ли сте, или идвате за вечеря?

— И двете — отвърна Броуди.

— Съжалявам, но ресторантът е затворен.

— Всъщност сме регистрирани в бара.

— Да…? Добре. Барът е отворен.

Броуди и Тейлър влязоха в хотела.

— Ти си грубиян — каза му Тейлър.

— При това арогантен. И имаме работа за вършене. Освен това се нуждая от питие.

Отидоха в салона на лобито, който беше почти пуст, и седнаха на същото място, където се бяха срещнали с Уорли.

Поседяха мълчаливо известно време. Накрая Тейлър попита:

— Наистина ли си много хладнокръвен в опасни ситуации, или просто не разбираш какво става около теб?

— Понякога едното, понякога другото.

— Много успокояващо.

Питиетата им пристигнаха и двамата се чукнаха.

— Представи се добре днес — каза Броуди.

— Благодаря, но не се нуждая от потвърждението ти.

— Разбрано. Е, все пак мисля, че постигнахме известен напредък.

Тя кимна.

— Защо Кайл Мърсър е тук? — попита Броуди.

— Мисля, че вече обсъдихме това.

— Добре. — Той я погледна в полумрака. — Защо капитан Мърсър е дезертирал?

— Това също го обсъждахме.

Броуди кимна и се замисли за момент.

— Ето нещо ново — каза той. — Започвам да мисля, че случаят не е просто изправяне на беглец пред правосъдието. Ти имаш ли подобно чувство?

— Кажи ми на какво се основава то.

— На повече от десет години детективска работа.

— Добре. Но може просто да си развил прекалено развинтено въображение.

— Може би.

Тя отпи от питието си.

— Доста е добро.

— По-добро от шльокавица от Тенеси.

Тейлър се усмихна.

— Не бих казала. Какво друго може да има?

— Радвам се, че попита. — Броуди се наведе към нея. — Две неща по случая нямат абсолютно никаква логика. Първо, че офицер от Делта Форс напуска хората си във военна зона, докато са заобиколени от вражески сили. Второ, че дезертьорът е минал през ада на пленничеството, след което се появява в кенефа на Западното полукълбо. — Той я погледна. — Освен това съм имал стотици брифинги, но нито веднъж не съм имал такъв като този на генерал Хакет.

— В смисъл?

— В смисъл че съм сигурен, че той — а може би и Домброски — знаят повече, отколкото казват. И съм сигурен, че Хакет не искаше да научаваме нищо повече. Нали помниш, че изрично ни каза да не разпитваме Мърсър.

— Мисля, че ти трябва още едно питие.

Броуди не преставаше да я гледа.

— Ти знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Би трябвало да ти се обидя.

— Извинявай.

— Виж… това, което казваш, може… да е вярно. Много неща нямат смисъл. Случаят е сложен. Но нашата мисия е проста — да намерим и да задържим капитан Кайл Мърсър. Не я усложнявай с… конспиративни теории.

— Прекалявам с телевизионните сериали.

— Очевидно.

— Искаш ли още едно питие?

— Не. Като пребита съм от умора. — Тя стана. — Не прекалявай с пиенето. И не чукай на вратата ми.

— Ами ако разгадая случая?

— Ще ми кажеш на сутринта.

— Закуска в осем?

— Звучи добре.

— Buenas noches.

Тя се усмихна.

— И на теб.

Броуди я загледа как се отдалечава към асансьорите.

След дванайсет години на тази работа беше станал добър в преценяването на хората. Маги Тейлър беше сериозна, когато каза да не чука на вратата ѝ. И излъга, когато каза, че е обидена от въпроса му.

Броуди си поръча втори ром, който го настрои да се обади на шефа си. Качи се горе и влезе в апартамента през общата дневна с малката надежда, че Тейлър е решила да изпие още едно и да го изчака. Стаята обаче беше празна. А вратата на спалнята ѝ беше затворена. „Не чукай на вратата ми“.

Звучеше като добър съвет, дори след две питиета. Отиде при минибара за трето.

Намери миниатюрна бутилка местен ром и я изсипа в една чаша, след което — шумно — добави лед от кофата и погледна към вратата ѝ, която си остана затворена. „Какви ги правиш, Броуди?“.

Влезе в своята стая, заключи я и излезе на балкона.

Остави чашата на масата и извади смартфона си. Имаше обхват и се беше свързал с местен мобилен оператор, така че нямаше да му се наложи да си има вземане-даване с безжичния интернет на хотела. Отвори приложението за криптиране Signal, което с Домброски бяха започнали да използват, когато той беше на деликатни мисии зад граница. Навремето на човек му трябваше специално оборудване, за да общува сигурно, а въпросното оборудване физически се намираше в американското посолство в страната. Днес всеки можеше да свали безплатно приложение за смартфона си, предлагащо криптиране, което дори Агенцията за национална сигурност не можеше да разбие. Или поне от АНС искаха хората да си мислят така.

Обади се на Домброски, който вдигна след второто позвъняване.

— Господин Броуди. Как е в Париж на Южна Америка?

— Мисля, че така наричат Буенос Айрес.

— Вярно. Сам ли си?

— Да.

— Полковник Уорли ми се обади да потвърди, че сте се срещнали в хотела.

— Така е.

— Каза ми за пътуването ви от летището.

— Нищо особено.

— Не се опитвай да убиеш някого и гледай да не убият теб. Имаш работа за вършене.

— Да, сър. — Броуди седна на един стол, взе чашата си и отпи.

— Уорли каза, че сте питали за проститутки?

— Каза ли също, че е специалист по темата?

Домброски се разсмя.

— Не. Но ти ще ми кажеш защо си питал.

— Защото се оказа, че идеята ни с госпожица Тейлър да поговорим отново с Ал Симпсън е била добра. — „Не се ли гордееш с мен, полковник?“. — Симпсън не е попаднал на Мърсър в бара на „Мариот“ — продължи Броуди. — Призна си, че го е видял в бардак.

Домброски помълча за момент, после каза:

— Трябваше да се сетя.

— Симпсън описа най-общо заведението и къде може да се намира. Затова попитах Уорли за проститутки и бардаци, а той ме свърза с един тип на име Раул.

— Добра детективска работа. И говори ли с… как му беше името?

— Раул. С госпожица Тейлър се срещнахме с него и той предположи, че мястото, което търсим, се намира в една гадна част от Каракас, наречена Петаре. Това отговаря на описанието на Симпсън за пътя му до бордея.

— Добре. Значи смяташ, че Мърсър често посещава заведението?

— Симпсън каза, че изглеждал там като у дома си. Сякаш е… може би нещо повече от клиент.

— Добре. И как така не си там в момента?

— Ще идем утре.

— Това не е в твой стил, Броуди.

— Петаре е много… опасна част от града. Контролира се от организирани банди. Решихме да разузнаем по светло.

Домброски отново помълча.

— Здравата си набил спирачки — каза накрая. — Можехте да приключите през нощта и утре да сте си у дома.

След седемнайсет години в армията Броуди беше свикнал с „можем“ културата на военните — днес правим трудното, а утре невъзможното. И ѝ се връзваше в повечето случаи. Но не във всички. В Ирак бяха загинали твърде много хора, които днес щяха да са живи, ако те и офицерите им бяха малко по-предпазливи и не напираха да се покажат като мъжаги.

— Броуди?

— Утре. Тази вечер пих — добави той.

— Тейлър с теб ли ще отиде?

— Ще видим.

— Решението е твое.

— Както и нейно.

— Как е тя?

— Чудесно. Да се върнем на темата проститутки.

— Добре.

— Специалитетът на въпросния бардак, в който е бил Симпсън, са малолетните момичета. Детска проституция.

Домброски не намери думи за отговор.

— Затова ще имаме проблем с този свидетел, ако се наложи да го извикаме в съда.

— Не мисли толкова напред, Броуди. Прокуратурата да му мисли. От теб се иска да задържиш Кайл Мърсър и да го доведеш в наша юрисдикция.

— Това го знам.

— И да не го разпитваш. Направиш ли го, адвокатът му ще каже, че си го разпитвал в негово отсъствие…

— Това също го знам.

— Не го питай нищо освен за името, ранга и служебния номер. След това му прочети правата пред свидетел — Тейлър — и си отбележи, че е разбрал. После сложи лепенка на устата и чувал на главата му.

— А кога да го сритам в ташаците?

Домброски подмина въпроса му и продължи:

— Уорли каза, че сте екипирани.

— Да. Но без тиксо и чувал.

— Купете си нужното и харчете колкото трябва за информация. Подкупвайте онези, които трябва. Случаят няма определен бюджет.

— Добре. Сметката ми в бара е доста набъбнала. Говори ли с Уорли за извеждането от страната?

— Да. Няма проблем.

— Така каза и той. Някакви подробности?

— Ще ви каже, когато се стигне дотам. Как е времето при вас?

— Горещо и влажно.

— Тук е приятно. Стана по-хладно.

— Полковник, не те ли тормози, че не знаем защо офицер от Делта Форс е дезертирал?

— Тормози ме, че е дезертирал и че е опозорил униформата и страната си.

— Да, но…

— Колкото до това защо го е направил, можеш да си сигурен, че ще измисли някаква небивалица пред военния съд. Междувременно не ми пука. На теб също не би трябвало да ти пука. Не си му адвокат, свещеник, психиатър или наставник в живота. Просто го намери този кучи син и го доведи тук, за да бъде обвинен.

Броуди познаваше добре шефа си и беше сигурен, че на полковника му пука за причината за дезертирането на Мърсър; всъщност самият Домброски винаги казваше на следователите си да не забравят петте основни въпроса — кой, какво, къде, кога и защо. Очевидно полковникът беше получил други заповеди от генерал Хакет. Със сигурност. Но защо? Винаги се свеждаше до защо. До мотива.

Броуди смени темата.

— Имаш ли нещо ново за мен?

— Всъщност да. Помниш ли Робърт Креншо? Онзи от Държавния, дето го убиха миналата година в Пешавар?

Броуди помнеше. Робърт Креншо беше аналитик на Държавния департамент в американското консулство в Пешавар в Северен Пакистан, при племенните територии. Тъй като не беше военен, убийството му не беше в юрисдикцията на ОКР, но ФБР беше помагало на пакистанските власти в разследването. Подробностите по случая трудно можеха да се забравят. Тялото му било намерено от местната полиция в празен апартамент, бил вързан за стол и с прерязано гърло. Имало следи от жестоки изтезания, включващи и — но не и ограничаващи се с — екстремен маникюр. Извършителят или извършителите така и не били открити, но се смяташе, че американецът е бил убит от талибаните или Ал Кайда.

— Помня — каза Броуди.

Последва дълга пауза.

— Мислех си за Мърсър и как е стигнал от границата между Афганистан и Пакистан до Каракас — каза Домброски. — Креншо е бил убит в началото на август две и седемнайсета. Видеозаписът на Мърсър при бягството му от талибаните е с дата тринайсети юли две и седемнайсета.

Броуди не отговори, но остави питието си и стана.

— Свързах се с мой познат военен от посолството ни в Исламабад — продължи Домброски. — Оказа се, че Креншо не е бил от Държавния департамент. Това било прикритие. Той бил от ЦРУ и през годините преди дезертирането на Мърсър е работил от другата страна на границата, в Кабул.

Броуди се замисли. Мърсър се измъква от плен в племенните територии, гневно напуска поста си, а няколко седмици по-късно американски шпионин бива измъчван и убит в град, недалеч от последното му известно местоположение — лагера на талибаните. Възможно беше да е съвпадение. Но може и да не беше.

— Генерал Хакет трябваше да ни съобщи тази информация — каза той.

— Генерал Хакет може и да не е знаел.

— Генерал Мендоса е знаел.

Домброски не отговори.

Нямаше начин началник-щабът на армията да е бил държан на тъмно за връзката на Креншо с ЦРУ, след като той е бил изтезаван и убит — особено когато един от най-смъртоносните му воини е бил на свобода в района. Дали генерал Мендоса е запознал генерал Хакет с това? На Броуди не му пукаше особено дали човекът, който спестява информация от него, има две или четири звезди. Той се опитваше да подреди пъзел, а някой от неговата страна криеше парчета от него.

— Ако Мърсър е убил Креншо, изтезанията би трябвало да са били свързани с… може би отмъщение, или опит да се изтръгне нещо от него. Това е причината хора да бъдат подлагани на мъчения.

— Обикновено. Но какво…?

— Мисля, че ако извършителят е Мърсър, Креншо може би му е разкрил нещо, което го е накарало да замине за Каракас.

Броуди си помисли, че това е малко пресилено. Но поне изглеждаше, че Домброски внезапно си е спомнил някои от основните въпроси. Стенли Домброски не беше политическо животно; той беше ченге. Но често се озоваваше между света на политиката на Пентагона и честната полицейска работа, между баламосването и правосъдието. Не, полковник Домброски никога нямаше да стане генерал и неговото шкембе като на Буда и недостатъците с ръста не бяха основната причина за това.

— Броуди?

— Да?

— Това е извън протокола.

— Разбрано.

— И не беше част от инструктажа по мисията.

— Ясно.

— Ако има връзка между убийството на Креншо и капитан Мърсър — продължи Домброски, — хората от разузнаването в посолството в Каракас са наясно с това и сега сигурно се питат онова, което се питаш и ти. Защо Мърсър е във Венецуела?

Броуди не отговори. Тейлър му беше казала, че е параноик по случая, но ето че сега Домброски подхранваше подозренията му.

— Уорли опита ли се да изкопчи информация за мисията ви? — попита Домброски.

— Малко. Казахме му само онова, което трябва да знае. Имал ли си вземане-даване с него преди?

— Не. Той се свърза с мен, когато потърсих кабинета на военното аташе в посолството в Каракас. Но се обзалагам, че е от ВСП.

ВСП означаваше Военна служба за прикритие, шпионското звено на Агенцията за военно разузнаване. Шпионите на Пентагона.

— Възможно е — каза Броуди.

— Какво е впечатлението ти от него?

— Прегорял. Немарлив. Тъп и хитър като лисица.

— Звучи като човек от ВСП. Дръж го под око.

— Ясно. Да се върнем на Робърт Креншо. Какво е правил той в Пешавар?

— Не знам. Но местният спорт там е издебване и убиване на талибани.

— Аха. Също като работата на Мърсър в Афганистан.

Домброски помълча, после каза:

— Този случай може да се окаже по-сложен, отколкото изглежда.

— Винаги е така.

Домброски пак помълча.

— Струва ми се, че имаш добра следа. Последвай я, докъдето те отведе. Възможно е тази информация за Креншо да няма значение във всичко това. Исках обаче да си наясно, че приятелите ни от посолството в Каракас може да имат по-голям интерес към случая, отколкото си признават.

Броуди си помисли за всичко, което беше казал Домброски. Нищо не го вбесяваше повече от това някой друг да решава какво да прави и какво трябва да знае. Но Домброски поне му даваше нещо — извън протокола.

— И докато сме на тема шпиони, някакви новини за партньора ми? — попита той.

— Това беше само клюка.

Броуди не отговори.

— Ти какво мислиш?

Броуди си помисли за питиетата долу в бара. Нещо не беше на мястото си. Но нямаше нищо, от което да продължи.

— Нещо друго, полковник?

— Току-що научих, че бившата ми жена се е омъжила отново.

— Честито.

— Разбрах го от Фейсбук. Новият ѝ е по-тлъст и от мен. Чудно ми е дали ще изкара дълго.

— Богат ли е?

— Пенсионирано ченге, захванало се с местната политика.

— Два заека с един удар. Дай му една година.

Домброски се разсмя.

— И ти трябва да се пробваш с това, Броуди. Как са жените там?

— Съсредоточен съм върху случая.

— Добре. Не пилей държавни пари в бардаци, освен ако не е за информация.

— Можеш да дойдеш и да ме държиш под око.

— Не, благодаря. Ти ще обереш цялата слава. А междувременно споделяй тази информация за Креншо само толкова, колкото е нужно.

Иначе казано: „Ти решаваш дали да кажеш на Тейлър“.

— Нещо друго?

— Нищо.

Протоколът изискваше началникът да има последната дума, така че Броуди затвори и се загледа от балкона. Светлините в града под него бяха съвсем малко и беше трудно да се каже къде свършва Каракас и къде започват планините.

Всеки случай, от дребна кражба до убийство, беше връзка между хора, места, мотиви и интереси. Този случай беше по-сложен от повечето, но съставните части си бяха същите. Имаше беглец, който освен че беше основна фигура в потенциално водещ случай, беше отлично обучен член на елитна част, действал години наред в огромна тайна война, чийто край не се виждаше. Мотивът за първоначалното му престъпление — дезертьорството — беше загадка. Но той беше успял да убие похитителите си талибани и да се измъкне от плен. Ако се беше върнал в някоя американска база, на това щеше да се гледа като на героичен акт, който щеше да смекчи дезертьорството му. Но вместо това той бе осквернил телата на мъртвите, което беше престъпление както по американските военни закони, така и според международното право, и бе обърнал гръб на кариерата и страната си. Защо?

А сега и този тип Креншо… изтезаван и убит. Като офицер на ЦРУ в Кабул Креншо най-вероятно беше работил с ОКСО и специалните му агенти на място, включително Делта Форс.

ЦРУ. ОКСО. Кабул. Пешавар.

Каракас.

Това беше парчето от пъзела, което не пасваше, нелогичната част от ненаписаната история на капитан Кайл Мърсър. Броуди погледна към хълмовете на изток и Петаре, към огромната черна маса планини и небе. Може би утрешният ден щеше да донесе някои отговори.

Влезе в стаята, заключи вратата на балкона и седна на бюрото. Инсталира VPN клиента на Уорли на лаптопа си и се запита дали току-що не е дал на АВР достъп до всичките си имейли и до историята на активността си в мрежата. Параноята подхранва сама себе си.

Потърси в Гугъл РБД-200 името на бандата, което му беше казал Раул. Не откри нищо за самата банда, но попадна на кръстника ѝ — партията Революционно боливарско движение, създадена от Уго Чавес през 1982 г., която предприела първия си неуспешен опит за преврат десетилетие по-късно. Числото 200 било добавено през 1983 г. в чест на двестагодишнината от рождението на националния герой на Венецуела Симон Боливар.

Историята и паметта имаха дълбоки корени в тази страна. Онези мутри се занимаваха с наркотици и детска проституция, но продължаваха да се кичат с революционни имена и символи като с някакви почетни значки. Броуди си помисли за Армията на Махди, силна шиитска групировка в Багдад, създадена по време на войната, която беше кръстена на един имам от деветнайсети век, за когото било предречено, че щял да се върне преди края на света. В тези асоциации имаше истинска сила, която насаждаше в членовете на тези групи идеята, че прочутите битки от миналото се водят отново и отново.

Броуди беше казал на Луис, че на тази страна ѝ трябва нов Боливар. Но в действителност това място, подобно на целия ислямски свят, имаше нужда да продължи напред и да си намери нови герои. Или може би изобщо да престане да издига някого на пиедестал.

Допи рома, стана, извади глока от кобура и го сложи на нощното шкафче, нагласи будилника, съблече се и се просна в леглото. Първият ден в страната беше минал добре. Бяха се срещнали с Уорли, бяха наели Луис, бяха разузнали града, бяха се срещнали със сводник и той току-що беше научил, че може би беглецът, когото търсят, е изтезавал и убил таен агент на ЦРУ. И между другото, че партньорката му може би също е човек на Управлението.

Преди Броуди да замине в колежа баща му се беше опитал да го уговори да остане, като измисли план да вземат заем, да купят съседната пустееща земя и да създадат истинска семейна ферма. Ако беше приел предложението му, сега щеше да бере царевица.

Вместо това беше отишъл в колежа, а след това на война. После постъпи в ОКР и тогава животът стана наистина сложен. Не беше сигурен какво ще намери утре в Петаре, дали самия Кайл Мърсър, или поредната троха по дирята, оставена от беглеца. Усещаше обаче, че мащабите на този случай се разширяват, че картината постепенно става по-фокусирана — и беше сигурен, че когато тя най-сетне се изясни напълно, видяното няма му хареса.

Отвън се чу вой на полицейска сирена и нещо като стрелба в далечината. Внезапно Броуди се върна обратно в Багдад. Знаеше, че трябва да се махне от това място, преди да е избухнала гражданска война.

Изключи нощната лампа и се унесе в неспокоен сън.

Слезе за закуската с Тейлър в осем. Както очакваше, тя вече беше на масата с чаша кафе и четеше вестник на испански, който сгъна, докато той сядаше.

— Buenos dias — каза Броуди.

— Добро утро. Добре ли спа?

— Стрелбата винаги ме унася.

— И аз я чух.

Броуди си наля кафе от каната и посочи вестника.

— Някакви новини?

— Все същото. За всичко са виновни Съединените щати. Имат и „Ню Йорк Таймс“, ако искаш нещо на английски.

— Мисля, че и там ще прочета същото.

— Предполагам, че си говорил с Домброски снощи.

— Добро предположение. Искаше още снощи да отидем в Петаре. Сигурен съм, че генерал Хакет му е подпалил задника.

Броуди си помисли дали да не сподели информацията за убийството на Робърт Креншо, но реши да не го прави. Каза си, че причината не е, че не вярва на партньорката си, а защото в момента това няма отношение към случая.

Сервитьорът, млад мъж, казваше се Матео, се появи до Броуди.

— Каква е традиционната венецуелска закуска?

Матео се усмихна.

— Жена ми обикновено прави аперас с яйца, но тя не е тук, така че хотелът предлага хуевос перикос. Това е нещо като бъркани яйца, но… по-вълнуващо.

Двамата си поръчаха вълнуващите бъркани яйца, Матео се поклони и се отдалечи към кухнята.

— „Перико“ означава малък папагал — каза Тейлър.

— А аз се чудех защо не чувах птици тази сутрин.

Тейлър се усмихна. Броуди забеляза, че се е облякла подобаващо за разходката им из бедняшките квартали и е сменила блейзъра с анорак. Броуди беше по едноцветна тениска и леко памучно яке. По принцип беше достатъчно горещо за якета, но когато се разхождаш из места като Петаре, не би искал хората да разберат, че си въоръжен, преди да са се озовали срещу цевта на пистолета ти.

— Не исках да мъкна чантата, но напълних джобовете си с малко лакомства и лекарства — уведоми го Тейлър.

— Не съм сигурен, че тамошните гангстери приемат подкупи във формата на „Сникърс“, но няма да навреди.

— Взех също тазера и свински опашки — отвърна Тейлър.

— Добре. — Но ако се озовеше срещу Кайл Мърсър, Броуди нямаше да посегне към тазера. Беше се погрижил да вземе допълнителния пълнител от сейфа в стаята и бе забелязал, че Тейлър вече е взела другия. Подобно на Броуди, тя знаеше, че единственото по-лошо нещо от това да се озовеш в престрелка с гангстери е пръв да свършиш патроните.

Тейлър извади от джоба на якето си карта и я разтвори. Посочи един район в северната част на Петаре, който беше оградила с химикалка.

— Това е квартал Двайсет и четвърти юли. — Пръстът ѝ продължи надолу към центъра на Петаре. — А това е историческият център на Петаре, който навремето е бил отделен град. Там има стара розова катедрала, вероятно църквата, за която спомена Ал Симпсън.

Броуди погледна картата. Старата част се намираше почти право на изток от „Мариот“ и до нея се стигаше по шосе, което минаваше покрай летище „Франсиско де Миранда“.

— Като начало ще тръгнем по пътя, по който е минал Симпсън, после ще продължим на север към Двайсет и четвърти юли — каза той и добави: — Така ще разузнаем и ще видим кой ще реагира на присъствието ни и как.

— А кои сме ние? Каква е историята ни?

— Ние сме Кларк и Сара Боуман, най-тъпите шибани туристи на света. Може би ти искаш да направиш снимки на бедняшко порно, за да вдигнеш рейтинга си в Инстаграм.

— Отвратително.

— Да. Сара Боуман е абсолютно сдухана.

— А кой е Кларк?

— Кларк иска да се откъсне от баналния живот. И може би си мисли дали да не се забърка в малко неприятности довечера, без жена си.

— Може пък и тя да обича неприятности — предположи Тейлър.

Броуди не беше сигурен, че подобно нещо би минало. Този град може и да беше център на корупция и убийства, но все пак се намираха в традиционно католическа патриархална страна. Дали мъжете, които купуваха и продаваха жени, щяха да ги приемат като… воайори? Или като клиенти, както правеха в Банкок?

— Ще видим — каза Броуди.

Матео се върна с папагалските им омлети, които за щастие се оказаха просто яйца с домати и арпаджик. При това доста добри.

— Кажи рецептата на готвачите в офицерския клуб.

Закусиха бързо, платиха и тръгнаха към изхода. Луис едва ли щеше да ги чака, ако му беше дошъл акълът.

— Да направим арест днес — каза Броуди.

— И да се опитаме да не бъдем застреляни или отвлечени — добави Тейлър. — И освен това да не стреляме по мулета.

— Много смешно, Тейлър.

Пъплеха по тясната криволичеща улица. Петаре беше учебникарски пример за градски хаос — сгради върху сгради и планини от боклуци покрай бордюра. Плетеници незаконно прекарани кабели по червените фасади и навсякъде графити, голяма част от които политически. Един стенопис изобразяваше карикатурно пантеона венецуелски герои — Боливар, Гевара, Чавес и двама военни, които Броуди не разпозна. El Presidente Мадуро също беше тук, малко отстрани и нарушаващ търсената симетрия на творбата, сякаш някой го е лепнал допълнително от политкоректни съображения.

Беше почти десет сутринта, но улиците бяха притихнали. Броуди предположи, че няма много причини да излизаш от къщата си, когато няма работа, храна и надежда. Минаха покрай двама старци, които играеха домино на пластмасова маса пред гараж, пълен със стари автомобилни части. Мъжете си подаваха цигара един на друг.

— Хайде да им покажем снимката на Мърсър — предложи Тейлър.

— Хайде да не разтръбяваме из цяло Петаре, че търсим Кайл Мърсър.

Луис, който досега не беше давал съвети за разследването, също се включи.

— Може би е по-добре хората тук да не научават, че търсите някого — каза той. — Новините по тези места се разнасят бързо.

— Това може и да е за добро — каза Тейлър на Броуди. — Ако ние не успеем да открием Мърсър, може той да открие нас.

— Това може и да не е чак толкова за добро. В момента търсим бардака — напомни ѝ Броуди и се обърна към Луис. — Давай нататък.

Продължиха по тясната улица.

Броуди забеляза други графити на една сграда отпред — хора с вдигнати юмруци, с всички цветове на кожата, може би символ на етническото разнообразие във Венецуела. На китката под всеки юмрук имаше очертание на венецуелския флаг, от който капеше кръв, сякаш е бил изрязан в кожата. Над юмруците се мъдреше познатата мутра на Уго Чавес с характерната му военна униформа и червена барета. А над Чавес с големи букви беше изписано РБД-200.

— Стигнахме ли вече квартал Двайсет и четвърти юли? — попита Броуди.

— Пред нас е — отвърна Луис.

— Трябва да си вземем пистолетите.

— Si. — Луис отби, спря на ръчна спирачка, наведе се и отвори жабката. Дръпна капака ѝ и цялата жабка се плъзна напред. Зад нея имаше черен найлонов плик.

Луис го извади и го подаде на Броуди.

— Чичо ти да не се казва Дейвид Копърфийлд? — попита го Броуди.

— Сеньор?

— Няма значение. — Броуди раздаде оръжията и боеприпасите, докато Луис връщаше жабката на мястото ѝ.

Броуди извади тазера и свинските опашки и върна плика (по който сигурно имаше достатъчно бял прах, за да бъде повдигнато обвинение за трафик на наркотици) на Луис, който го напъха под седалката си.

— Ще продължим пеша — каза той. — Ти ни чакай тук.

Луис се огледа несигурно.

— Ден е, така че може би става, но е по-добре да останете в колата.

Броуди го погледна. Луис изглеждаше нервен, което беше напълно разбираемо. Човекът имаше семейство и рискуваше задника си в мисия, за която не знаеше и не се беше писал доброволец. Време беше полезният местен да бъде инструктиран и мотивиран.

Броуди извади от джоба си снимката на Мърсър и му я показа.

— Както знаеш, търсим този човек. Той е извършил много тежко престъпление и трябва да го върнем в Съединените щати, за да отговаря за него. За последно е бил видян в някакъв бордей в този район и трябва да го намерим.

Луис кимна.

— Бардакът, който търсим, се занимава с детска проституция — продължи Броуди.

Луис съвсем посърна.

— О, сеньор…

— Знам, Луис. Но това е лайняният свят, в който живеем. Онзи, когото търсим, също е пълно лайно — увери го Броуди.

— Освен това е и много опасен — добави Тейлър. — Опасен е и за Венецуела.

Е, помисли си Броуди, това може би беше малко пресилено. Но може и да не беше.

— Ще ти се обадим, ако изникне проблем — каза той на Луис.

— Тук няма покритие, сеньор.

Броуди си спомни стих от стара кънтри песен.

— Ако телефонът не звънне, аз съм.

— Сеньор?

— Ако не се върнем до един час, иди направо в посолството и кажи на сеньор Уорли.

Луис кимна.

— Накъде е Двайсет и четвърти юли? — попита Броуди.

Луис посочи стръмното стълбище между две постройки.

— Пеша най-бързо ще стигнете по стълбите. Имайте предвид, че онзи квартал е по-опасен от този.

— Ясно. — От Кенеф А на Суперкенеф Б. — Има ли табели „Добре дошли в Двайсет и четвърти юли“?

— Не. Но ще разберете. Колективо РБД-200 е правителството там — уведоми ги Луис.

— Добре. Чао. — Броуди слезе от таратайката, следван от Тейлър, която пожела успех на Луис.

— Vaya con Dios — отвърна ѝ Луис.

Броуди и Тейлър тръгнаха към стълбището.

Броуди седеше на задната седалка до Тейлър. Пътуваха през тесните проходи, минаващи за улици в този квартал от построени с подръчни материали коптори. През прозореца се усещаше, че денят се сгорещява; миризмата на боклук и човешки мръсотии изпълваше неподвижния въздух. Бедняшките квартали на Каракас от двайсет и първи век бяха като връщане в Тъмните векове.

Минаха покрай друг посветен на РБД-200 стенопис. Този беше по-прост и недвусмислен — името на бандата над АК-47, сеещ дъжд от куршуми.

Стигнаха до поредната тясна улица, която се виеше нагоре по склона на север. Луис посочи през предното стъкло.

— Пепе каза да завием наляво при Исус.

На една сграда пред тях имаше голямо изображение на подобен на латиноамериканец Исус с ослепително бяла роба и венецуелския флаг в ръце. На пътя под обутите му в сандали крака имаше купчини цветя.

Луис зави наляво по тясната улица, промърмори следващата стъпка от указанията — „надясно при синята къща“ — и намали, когато приближиха яркосиня постройка от блокчета от сгурия. Зави надясно по една по-широка улица, която вървеше по билото и предлагаше панорамен изглед към копторите и Каракас в ниското. Голям папагал ара в червено и синьо прелетя над бедняшкия квартал към издигащите се зелени планини на север. Нагоре и пред тях се появи едноетажна сграда с плосък покрив, без прозорци и измазана с бяла мазилка.

— Това е мястото — каза Луис.

Сградата заемаше голяма площ и беше построена на естествено плато. Пред входа ѝ беше спряла ръждива зелена кола. Когато приближиха, Броуди видя пред вратата охранителна камера. Отстрани имаше ограден с бетонна стена двор, в който вероятно имаше генератор.

— Е, ако Пепе не ни е излъгал, това трябва да е „Кокошарника“ — каза той.

— Или щабквартирата на РБД-200 — добави Тейлър. — Не виждам никакви табели или надписи.

— Не очаквайте табели на подобно място, сеньора… — каза Луис. — А ако това беше централата на РБД, надписът щеше да е много голям.

— Ще се върнем довечера и ще видим какво става вътре — каза Броуди.

— Идвам с теб — напомни му Тейлър.

— Но ще останеш отвън. — Броуди се обърна към Луис. — Ти само ще ме представиш на входа, след което с госпожица Тейлър ще чакате в колата с включен двигател и готов за стрелба пистолет. Става ли?

Луис кимна.

Продължиха покрай бялата сграда. Броуди беше извършвал трудни арести на доста опасни места, но ако Кайл Мърсър беше в този бордей довечера, този сигурно щеше да влезе в учебниците. Както винаги, Домброски щеше да го критикува за безразсъдството му, като в същото време го тупа по гърба.

— Нашият беглец може и да е тук довечера — каза Тейлър. — Или това може да е друг бордей. Или пък изобщо да не е бордей.

— Бордей е — каза Луис.

— Довери се на Луис — посъветва я Броуди.

— Спри колата — каза Тейлър на Луис. Тя слезе и Броуди я последва. Двамата погледнаха назад към бялата сграда и околностите.

— Нали знаеш, че онзи гвардеец може да е съобщил на Мърсър, че двама гринго го търсят — каза Тейлър.

— Напълно възможно.

— Дали ще побегне? Или ще ни чака?

— Ако аз бях Кайл Мърсър, щях да предположа, че двамата гринго са от ОКР и са били насочени към бордея от другарчето ми от армията Ал Симпсън, когото е трябвало да убия. Освен това щях да съм наясно, че рано или късно ще открием бордея и ще се появим. Мърсър също знае, че имаме много малко ресурси и съюзници тук и че идваме без подкрепления. Затова няма да побегне. Ще е тук и ще ме чака — или нас, ако искаш да дойдеш и ти — и макар да е много печен, ще си осигури цялата възможна помощ, за да ни замъкне в някоя задна стаичка и да започне да ни реже парче по парче, докато не му кажем кои сме и какво знаем.

Тейлър не каза нищо, но Броуди си помисли, че изглежда малко разтревожена.

— Това ще направи ареста труден — продължи той. — Но ако не е предупреден и ако довечера е в бордея, ще го арестувам.

Тейлър се позамисли, после каза:

— Това е лудост. Не можем… ти не можеш да идеш сам там.

— Ако загазя, ще се обадя на полицията.

— Много смешно. — Тя погледна отново към бялата сграда.

— Скот… може би ще е по-добре да следим мястото и да видим дали ще влезе, после да го изчакаме да си тръгне и тогава да го арестуваме.

— Искаш да кажеш да следваме стандартната процедура ли? Това е отегчително. Ще го сгащя.

Тя го погледна.

— Искам да запомни как е бил пипнат.

Тя продължи да го гледа.

— Ако ти отидеш там, аз също идвам.

Броуди я погледна в очите. Маги Тейлър не си падаше по мачовските изцепки като него: тя казваше онова, което мисли, и мислеше онова, което казваше.

— Ще импровизираме.

— Мисията е на първо място — напомни му тя. — А тя е да задържим Кайл Мърсър. Не ни трябва престрелка в бар за задоволяване на егото ти.

— В състояние си да развалиш удоволствието във всичко.

— Задник.

— Кой го каза? Довечера ще обмислим всички сценарии и методи — увери я той.

Качиха се в колата и Броуди отново седна отзад до нея. Без никакви коментари Луис потегли обратно към града.

— Довечера не е задължително — каза Тейлър на Луис.

Луис не отговори, но кимна.

— Днес свърши чудесна работа — каза му Тейлър.

— Gracias.

— Ако довечера всичко мине добре, ти и семейството ти ще получите туристически визи от посолството и билети до което място в Щатите пожелаете — каза му Броуди. — А след като стигнете там, можете да поискате политическо убежище. Посолството ще ви подкрепи.

Луис отново кимна.

Обратната страна на „ако всичко мине добре“ май не си струваше да се споменава.

Тейлър се наведе към Броуди и прошепна в ухото му:

— Не е честно да искаме от него да рискува живота си с обещание за нов.

— Разбира се, че е. Ние предлагаме избавление. Прави онова, което трябва — напомни ѝ той.

Тя кимна.

— Ти си шефът.

— Именно.

Колко ли пъти беше слушал стандартната армейска лекция за отговорност, правомощия и сила? Ако те товарят с отговорност, трябва да ти бъдат дадени и съответстващите ѝ правомощия. Силата беше нещо друго. Силата идваше с дулото на оръжието. Силата беше онова, с което разполагаше Кайл Мърсър в бордея, и правомощията на Броуди да извърши арест не струваха и пукнат цент тук. Затова той се нуждаеше от силата да наложи правомощията си и да изпълни отговорността си да изправи капитан Мърсър пред правосъдието. И тази сила идваше от оръжието и куража му.

— За какво си мислиш?

— За студена бира.

— Лесна работа. — Тя го изненада, като сложи ръка върху неговата. — Имам ти доверие.

— Добре. Но не се колебай да ми кажеш, когато ми нямаш.

Тя стисна ръката му.

Продължиха да пътуват мълчаливо надолу понякога девствените хълмове на Петаре, през създадената от човека мизерия, която оставяше грозен белег по гръдта на Новия свят, станал вече стар и грозен. „Бедността е гадна“, помисли си Броуди. Но тук не ставаше дума само за финансова бедност. Това беше бедност на душата, една ужасно сгрешена култура. Изведнъж си представи Кайл Мърсър като червей, живеещ от разлагащия се труп на умираща нация.

— Защо той е тук?

— Питай него.

Броуди кимна. Помисли си за Уорли, за онова, което беше казал Домброски и което генерал Хакет беше премълчал, и инстинктивно разбра, че няма да хареса отговора на капитан Мърсър.

Луис продължи по виещите се улици на Петаре и след петнайсет минути се качиха отново на Аутописта Франсиско Фахардо и поеха на запад към Алтамира и хотел „Ел Дорадо“.

Броуди погледна през страничното огледало към отдалечаващия се бедняшки квартал. Беше поразително колко силно се набиват на очи бедняшките квартали около долината на Каракас. Луис беше казал: „Виждаш ги толкова много, че накрая преставаш да ги забелязваш“.

Е, бяха ги видели от самия търбух на звяра. И щяха да ги видят отново след залез-слънце, което определено беше против всички съвети в пътеводителя на Броуди.

— Трябва да докладваме на шефа, когато се приберем в хотела — каза Тейлър.

— Няма нищо за докладване — отвърна Броуди.

— Намерихме бардака.

Смятаха, че са намерили бардака. Броуди предпочиташе да задържа докладите си, докато няма нещо съществено за казване, като например „Кайл Мърсър е вързан в багажника“. Домброски постоянно се дразнеше от редките му доклади, докато е на мисия, но Броуди не виждаше причина да променя обичайния си начин на действие.

— Да видим как ще минат нещата довечера.

— Имаш нездравословно неуважение към авторитетите. Наистина не мога да си те представя като войник, изпълняващ заповеди.

— Аз също. Затова се преместих в ОКР.

— Войник ли сте били, сеньор? — попита Луис, който очевидно подслушаше разговора.

— Да. В Ирак. Госпожица Тейлър също е била. Тя е служила в Афганистан.

— Опасни места.

— Не по-опасни от това.

Луис се разсмя, после каза:

— Сеньор Уорли също е бил в Афганистан.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Откъде знаеш? — попита Броуди.

Луис се поколеба — явно беше осъзнал, че се е изпуснал.

— Просто чувам разни неща. Сеньор Уорли го спомена веднъж в колата.

— На теб ли? — попита Броуди.

Луис отново се поколеба.

— На един господин, когото взехме от летището… разговаряха за времето им в Кабул.

— Американец ли беше въпросният господин?

— Si…

Минаха покрай летище „Франсиско де Миранда“ и Луис излезе от магистралата в квартала до хотела им.

Броуди обмисляше новата информация. По принцип нямаше нищо подозрително в пропуска на Уорли да спомене, че е работил в Афганистан, докато им се оплакваше за другите си гадни назначения. Като човек от ВСП работата му в Афганистан би трябвало да е засекретена. От друга страна, Уорли несъмнено беше прегледал досиетата на двамата агенти на ОКР и знаеше, че Маги Тейлър е служила в Афганистан — но въпреки това не бе казал: „И аз бях там“, както правят всички войници. Броуди вече изпитваше подозрения към полковник Брендан Уошингтън. И добави още една причина да го подозира.

— Кога беше това? — попита Тейлър.

— Ами… преди три седмици — отвърна Луис.

— А помниш ли името на госта?

— Сеньор Уорли не ни запозна.

— Откара ли го обратно на летището?

— Не.

Луис очевидно се чувстваше неудобно да обсъжда въпроси на посолството с новите си клиенти, колкото и очарователни да бяха те. Броуди беше сигурен, че Луис е чувал и виждал какви ли не неща, докато е карал служители и важни гости. Никой никога не помисля за шофьора, докато разговаря на задната седалка — може би с изключение на хората от разузнаването, които са обучени да бъдат параноици. Освен това Броуди беше сигурен, че на Луис му е казано никога да не споменава нито дума от онова, което е чул. Но Луис можеше да бъде придуман — или подлъган.

— Как се обръщаше сеньор Уорли към този човек?

— Аз… аз не…

— Джим? Бил? Боб?

— Аз… мисля, че Тед.

— Трябва да е бил Тед Малори — каза Броуди на Тейлър. — Нашият стар приятел от Вашингтон.

— Да, трябва да е той — съгласи се тя и се обърна към Луис. — Как изглеждаше?

— Беше… Бял, със сива коса. Може би на шейсет години. Висок мъж. И много слаб — добави той.

— Мисля, че наистина е нашият Тед — каза Броуди. — С очила и мустаци ли беше?

— Не.

— Определено е нашият Тед.

Броуди и Тейлър се спогледаха с усмивка. Баламосването беше част от занаята им. И ако Луис се беше усетил, че го баламосват, беше осъзнал също, че е бил баламосан от професионалисти.

Броуди нямаше представа кой е Тед и беше сигурен, че той няма отношение към случая, но афганистанската връзка беше събудила интереса му. Брендан Уорли беше бил в Афганистан, също като Кайл Мърсър, но Уорли не го беше споменал. Странно? Или просто обичайната практика в занаята да не си отваря излишно устата?

— Споменаха ли някой друг, когото може да познаваме? — попита Броуди.

— Сеньор?

— Някакви други имена, Луис?

— Сеньор… Не слушам разговорите… а когато говорят на английски, невинаги разбирам всичко… Трябва да се съсредоточавам върху карането.

— Ясно.

Броуди беше готов да зареже темата, когато Луис каза:

— Сетих се едно име. Томас де Херес. Познавате ли го?

— Мисля, че беше побратим на Тед. Сигма Чи.

Луис като че ли се смути.

— Томас де Херес е бил военен герой по време на войната за независимост. Много верен на Боливар.

— Защо са говорили за него?

— Не зная. Просто чух името.

Разговори за местната история? Може би. Но малко вероятно. Проучването на венецуелски военни фигури от деветнайсети век и обясняването защо имат някакво значение приличаше на работа за Тейлър.

— А други имена споменаха ли? — попита тя.

— Не, сеньора.

— А имена на места? Градове? Страни? Като например Кабул?

— Не… но да, помня едно. Флагстаф.

— Флагстаф, Аризона ли? — попита Броуди.

Луис сви рамене.

— Чувал съм за това място в Америка, но… не разбрах смисъла.

Тейлър и Броуди отново се спогледаха.

— Кой каза Флагстаф? — попита Броуди.

— И двамата господа.

Е, Флагстаф беше приятно място и може би Уорли и Тед бяха планирали да го посетят. Но Луис бе казал, че не е разбрал смисъла, което можеше да означава, че не е разбрал контекста, а това пък можеше да означава, че Флагстаф е кодово име на нещо или някога, както често става в този занаят. Или че той, Броуди, е в занаята от твърде много време и започва да вижда тайни послания в червата, които всъщност са пълни с лайна. Време беше за бира.

Пристигнаха в „Ел Дорадо“ и портиерът им отвори задната врата.

— Ти си отличен шофьор и много осведомен гид — каза Тейлър на Луис.

Той се усмихна.

— Gracias, señora.

— Реши ли за довечера?

— Si. По кое време?

— В седем — отвърна Броуди.

— Добре, в седем.

На Броуди му се искаше да каже на Тейлър да престане да му дава възможности за избор. Луис беше взел решението си и вече си се представяше в някой супермаркет в Маями или Сан Диего със семейството си, как пълнят количката със замразени готови храни и две бутилки диетична кока-кола. Американската мечта.

Броуди погледна Луис. Той беше важен за мисията — но в крайна сметка имаше жена и две деца. И това, че имаше оръжие, не означаваше, че знае как да го използва.

— Няма нищо лошо, ако размислиш — каза му той в момент на слабост.

— В седем.

Броуди кимна и го погледна в очите.

— Не бива да обсъждаш с никого онова, което чу и видя днес.

Луис кимна.

— А ние ще забравим всичко, което ни каза в колата за сеньор Уорли и госта му.

Луис отново кимна.

— Иди в някоя агенция за коли под наем и намери хубав седан — каза му Броуди. — Черен, по възможност със затъмнени стъкла и мощен двигател. И с голям багажник. — Даде му шестстотин долара. — Задръж рестото.

— Gracias.

— И не забравяй пистолета. И кръста.

Луис се усмихна, качи се в колата и потегли.

— Той е или много храбър, или много отчаян — каза Тейлър.

— Според мен и двете.

— Онези коптори, Скот… — каза тя, докато вървяха към входа на луксозния хотел. — Не мога да повярвам какво видяхме…

— В сърцето си ти си просто провинциално момиче, свикнало да живее на чисто.

— Мястото, на което израснах, е бедно, но… не като това.

— Ясно. Да сменим темата. Брендан Уорли, Афганистан, Тед, Томас де Херес и Флагстаф. Какво означава това?

— Не е било за Кайл Мърсър. Съсредоточи се.

— Добре.

Влязоха в прохладното лоби на хотела.

— Ще се отбия до магазина за сувенири — каза Тейлър.

— Вземи ми един калашник.

— После ще се опитам да измия мръсотията от себе си и ще се топна в басейна на покрива. Ела там след час и ще те черпя бира.

— Можеш да измиеш копторите от тялото си, сеньора, но не и от сърцето и ума си.

— Точно затова е бирата. Идвам след малко.

Той се загледа след нея, докато вървеше към магазина, после се качи с асансьора до стаята си.

Тази мисия имаше три възможни изхода — да пипне Мърсър, да го убие или да преспи с Тейлър. Или някаква комбинация от горните. Междувременно топване в басейн преди скок в бездната звучеше добре.

Влезе в апартамента, взе си студена бира от бара в дневната и се прибра в спалнята си. Влезе под душа, като уви глока в шапката за баня — номер, показан му от една млада дама от занаята преди няколко години. Винаги си уязвим на враждебна територия, но си най-уязвим, докато си гол в банята или в леглото. Затова задължително трябва да имаш компания и на двете места.

Изтърка деня от кожата си, както беше правил в Ирак, когато се прибираха в базата и отиваха право под душовете.

Избърса се и облече шорти, хотелските пантофи и халат. Сложи сателитния телефон и смартфона си в джобовете на хавлията и се върна в дневната, за да прибере глока и резервния пълнител в сейфа. Не видя признаци Тейлър да се е върнала от покупките си. Излезе от стаята и взе асансьора до покрива.

На обширната тераса на покрива имаше двайсетметров плувен басейн, заобиколен от шезлонги и няколко кабана колиби. Имаше и палми в саксии. Бедняшките квартали по склоновете долу бяха приятна гледка.

Неколцина гости се наслаждаваха на питиета или се киснеха в басейна и Броуди се зачуди кои са тези хора и защо, щом имат парите да са тук, не са избрали някое друго място. Предположи, че много от тях са богати местни, които намират това място за безопасен оазис и начин да останат в Каракас, без всъщност да са тук.

Беше подранил за срещата с Тейлър. Намери една свободна кабана, махна на един сервитьор и седна на тръстиков стол под сянката.

— Какво ще желаете, сеньор? — попита сервитьорът.

— Много студена бира.

— Si, señor. Очаквате ли някого?

— Една много знойна блондинка. Оглеждай се за нея.

Сервитьорът се усмихна и тръгна за бирата.

Мисълта за алкохол беше тясно свързана с мислите за Домброски и Броуди реши, че може би следва да послуша съвета на Тейлър и да се обади на шефа си. Увери се, че наблизо няма хора, извади смартфона си, отвори Signal и набра.

Домброски вдигна.

— Сеньор Броуди. Усърдна работа или почивка?

Броуди се зазяпа в една брюнетка с бронзова кожа и оскъдни бикини, която скочи от трамплина в басейна.

— Броуди?

— Да, сър… Ами, почти сме сигурни, че открихме бардака.

— Браво на вас. И?

— И отиваме там довечера, когато отвори.

— Радвам се, че уважаваш работното време на бардак, специализиран в детска проституция. Къде си в момента?

— При басейна на покрива — отвърна Броуди. — В очакване на госпожица Тейлър.

— Това звучи интересно. Не трябва ли обаче да правиш нещо по-продуктивно?

— Би трябвало, но вместо това реших да ти се обадя.

— Това си го биваше, Скот. Кога трябва да излезе отчетът за дейността ти?

— Следващия месец.

— Ще започна да работя по него още днес.

— Да, сър.

— Не трябва ли да следиш въпросния бордей?

— Не е лесно, полковник. Лош квартал, свободна от гринго зона, контролирана от колективо — политическа банда с връзки с режима. С Тейлър ни изгониха и ни казаха да не се връщаме.

— Но ще се върнете.

— Точно така. Наехме шофьора на посолството, който ни взе от летището. Въоръжен и надежден е. С Тейлър ще чакат отвън, докато съм вътре. Имам описанието на вътрешността от Симпсън и ако мястото е същото, ще видя дали капитан Мърсър е там и ако е, ще го арестувам.

Домброски помълча няколко секунди, след което каза:

— Бардакът ще има охрана и сигурно ще те убият, ако Мърсър не те убие преди това.

— Мислиш, че ми трябва друг план ли?

— Мисля, че ти трябва друг мозък — поправи го Домброски. — Добре. Влез, провери дали мястото е правилното и дали няма да забележиш Мърсър. Видиш ли го, излез бързо и го издебни, когато си тръгне. Ако го няма, остани да видиш дали ще се появи. Ако нямаш късмет, повтори упражнението през следващите… да кажем, четири или пет дни и нощи. Ако и тогава удариш на камък, помисли дали да не подкупиш някого в бардака. Може да научиш нещо. Ако ли не, край. Прибирай се у дома.

Точно това беше причината да се обажда рядко на полковник Домброски. Трябваше да се довери на инстинкта си, но Тейлър обичаше да се обажда у дома.

— Полковник…

— Това е заповед.

— Десет дни.

— Шест.

— Добре… но…

— Следата вече е студена, Скот. Мърсър не е толкова тъп, че да се върне на място, където е бил видян от старо приятелче от армията.

— Тогава защо изобщо съм тук?

— За всеки случай, ако се окаже, че Мърсър е тъп. Или арогантен. Довечера ще разбереш.

— Ясно.

Броуди си помисли дали да не му разкаже за срещата им с Националната гвардия и за вероятността Мърсър да е научил, че двама гринго го търсят. Това щеше да накара Домброски да реши, че капитан Кайл Мърсър може да планира засада или отвличане в бардака. И може би щеше да е прав. Колкото и да натискаше и да ръчкаше агентите си, дълбоко в сърцето си Домброски беше предпазлив човек. Или може би такъв, когото го е грижа за безопасността на хората му. Домброски беше привърженик на старата военна практика да се постигат резултати с възможно най-малко жертви. Добрият командир знае кога да заповяда атака, кога окопаване и кога отстъпление. А това не беше лесна работа.

— Броуди?

Сервитьорът дойде с бира на поднос и я остави на масичката.

— Задръж малко, важно е. — Броуди подписа сметката и добави щедър бакшиш. — Gracias.

— Кое е важно?

— Току-що дадох бакшиш на сервитьора.

— Надявам се, че не пиеш алкохол, докато си на работа.

— Пия. — Броуди наля бирата в охладената чаша и се загледа в мехурчетата.

— Как се погаждате с госпожица Тейлър?

— Владеенето ѝ на испански се оказа безценно.

— Не се съмнявам. Междувременно, не усложнявайте служебните си отношения.

— Добър съвет.

— Каза ли ѝ за убийството на Креншо в Пешавар?

— Още не.

Домброски не коментира, а предпочете да смени темата.

— Проверих във Военна прокуратура и изрично наблегнаха да няма никакви разпити на заподозрения.

— Вече си го отбелязах.

— Добре. Нещо друго? — попита Домброски.

— Да… Виж, знаем, че Мърсър е бил в бардак, най-вероятно в този „Ел Галинеро“ или „Кокошарника“, така че предполагам, че е известен в Петаре, в квартал Двайсет и четвърти юли…

— Обърка ме.

— Така че ако не го открия довечера, с Тейлър ще направим стандартната обиколка на квартала със снимката на Мърсър…

— Онази банда ще те убие. Или Мърсър ще открие теб.

— Надявам се на последното.

Домброски не отговори.

— Както и да е, това беше план Б.

— Госпожица Тейлър знае ли за план Б?

— Тя го предложи.

Домброски отново не отговори.

— Двата най-често срещани елемента във вселената са водородът и глупостта.

— Сериозно?

Броуди чу как Домброски си поема дълбоко дъх. После каза:

— Направете каквото трябва.

— Ясно.

— Шест дни.

— Разбрано.

— И пази партньорката си. — Домброски замълча за момент. — Ти сам отговаряш за себе си.

— Както винаги — каза Броуди. — Ще върна тоя кучи син жив или мъртъв.

Домброски не каза нищо, което вероятно означаваше, че „мъртъв“ също става.

— Генерал Хакет ще добави още една похвала в досието ти — каза Броуди. Искаше му се да добави: „И може би ще станеш генерал“, но това беше чувствителна тема за полковник Домброски.

— Винаги признавам заслугите на онзи, който ги е заслужил, Скот — каза Домброски.

— Да, знам.

— И критиките, когато е необходимо.

„Както и съвети, когато не ти ги искат“, помисли си Броуди и каза:

— Оценявам го.

— Добре. И още нещо. Не е зле да попиташ полковник Уорли дали няма начин да ти осигури някакво подкрепление за довечера. Било то и минимално.

— Единственото, което искам от Уорли, е транспорт за мен, за Тейлър и за арестанта ми.

— Добре… но…

— Задръж малко. Наблизо има цивилен. — Броуди вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Какво по-добро от студена бира в горещ ден?

— Броуди? Чуваш ли ме?

Броуди потисна оригването си и каза:

— Чисто е.

— Приключихме ли?

— Само още един въпрос. Флагстаф говори ли ти нещо?

— Флагстаф? Като града в Аризона ли?

— Само думата. Може ли да е име на операция? На програма? На оръжейна система? Или кодово име на военна база? Нещо такова.

Домброски помълча известно време.

— Никога не съм я чувал в такъв контекст. Защо?

— Някой току-що седна до мен. По-добре да приключваме.

— Следващия път ми се обади от стаята си.

— Добре. Между другото, по-късно ще се обадя на сеньор Уиски за транспорта. С малко късмет ще се видим утре.

— Да се надяваме… Добре, успех довечера, Скот. Предай пожеланията ми и на госпожица Тейлър.

— Задължително.

— И докладвай при първа възможност.

— Разбира се.

— Това е всичко.

Броуди затвори и се загледа към хълмовете на Петаре. Някъде в онези безкрайни коптори се намираше плячката му — или участта му.

Погледна към кафенето и видя Тейлър да говори със сервитьора — който явно харесваше блондинки. Сервитьорът посочи към него.

Тейлър тръгна към кабаната. Беше с полупрозрачен халат, който вероятно беше купила в магазина за сувенири.

Броуди стана, както подобава на офицер и джентълмен, и тръгна да я посрещне. Тя погледна пантофите и хавлията му.

— Приличаш на пациент в психиатрична клиника.

— Ще го приема за комплимент.

Тя се усмихна и погледна към зелените планини и заобикалящите ги бедняшки квартали.

— Тук е прекалено приятно. Чувствам се виновна след онова, което видяхме днес.

— Вината не помага на никого.

— Много си мил, Скот.

— Нещо за пиене?

— Вече поръчах и за двама ни.

Броуди я отведе до кабаната и тя седна в шезлонга, а той се настани в тръстиковия си стол и си допи бирата.

Погледаха известно време плажуващите и Броуди се запита колко ли още дни, седмици или месеци ще продължи тази идилична сцена, преди Каракас и Венецуела да се потопят изцяло в хаоса. Някой ден, може би съвсем скоро, онези нещастници от бедняшките квартали щяха да решат да слязат в града и да вземат онова, което нямат. Щеше да е интересно да се види, но една революция би сложила внезапен край на мисията му. Пък и режимът благодарение на своите колективос като че ли държеше бедняшките квартали под контрол.

— Да се обадим на шефа — каза Тейлър.

— Вече се обадих.

Тя го погледна.

— Защо не ме изчака?

— Бях обзет от непреодолимо желание да чуя гласа му — обясни Броуди. — Следващия път ти ще му се обадиш. Довечера.

Тя кимна.

Сервитьорът се появи и остави поръчката на масичката между тях. Броуди подписа сметката и сервитьорът се отдалечи. Броуди погледна двете питиета, в които имаше стръкчета мента.

— Това не е бира.

— Това е мохито. — Тейлър свали крака от шезлонга, обърна се към него и вдигна чашата си. — За успешна операция довечера.

Чукнаха се.

— Дано — каза той. Отпи от питието си. Отврат.

Тя го погледна.

— За втори път се обаждаш на полковник Домброски, докато ме няма.

— Допускаш грешката да правиш предположения. Откъде си сигурна, че не съм му се обадил десет пъти?

— Скот, престани с глупостите.

— Добре. Когато ме инструктира в Куонтико, той ми предаде привилегирована информация. Само за онези, които трябва да я знаят. Ти не си сред тях, затова трябваше да говоря с него насаме.

— Какво е това, което ти трябва да знаеш, а аз не?

— Ако ти кажа, ще наруша дадените ми заповеди.

— Аз съм ти партньор.

— Това е стандартна процедура. — Броуди остави чашата си. — Поддържаш ли с някого контакт, за който не знам?

— Не.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам? Като изключим испанския?

— Този разговор не ми харесва.

— Тогава не го води.

Тя стана и свали халата си, разкривайки бели бикини, изработени сякаш от конци за зъби. На практика си беше почти гола. Знаеше ли какво му причинява? Естествено, че да.

— Отивам да поплувам.

— Гледай банските ти да не те завлекат на дъното.

Тя отиде до ръба на басейна и се гмурна.

Броуди я загледа как плува. Беше добра, загребваше със сила, която можеше да им бъде от полза, ако им се наложи да плуват до Аруба. Това му напомни да се обади на Уорли за транспорта.

Извади сателитния телефон и набра номера.

— Господин Броуди — каза Уорли. — Харесва ли ви в Каракас?

— Не. Изобщо.

— Привързаността към града расте бавно.

— Като ноктите на краката.

Уорли се засмя.

— Раул помогна ли ви?

— Той какво каза?

— Не сме се чували.

Броуди не отговори.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Има вероятност довечера да задържим заподозрения.

— Отлично.

— Ако успеем, трябва да знам къде да го откарам.

— Това не е разговор за телефон.

— Мислех си, че линията е сигурна.

— Такава е. Докато не престане да бъде.

— Добре, в такъв случай трябва да се срещнем. В посолството ли сте?

— Всъщност съм в яхтклуб „Марина Гранде“. Можем да се срещнем тук. Ще дам имената на семейство Боуман на охраната.

Броуди се зарадва, че Брендан Уорли работи здравата от името на американския данъкоплатец в яхтклуб. Макар че предвид западането на отношенията между двете страни, новите директиви от Вашингтон може и да бяха: „Качи краката си на масата, налей си едно и гледай как Каракас гори“.

— Къде сте сега? — попита Уорли.

— При басейна на покрива на „Ел Дорадо“.

— Браво на вас. Госпожица Тейлър там ли е?

— Не. Записа се на уроци по танго.

Уорли отново се засмя.

— Разбрах, че днес Луис е работил за вас.

— Да. Трябва да кажете на хората от консулския отдел, че той и семейството му се нуждаят от туристически визи.

— Можем да го обсъдим.

— Няма нищо за обсъждане.

— Добре… Вижте дали не можете да дойдете в рамките на един час. Имам друга среща в пет.

Вероятно със сеньор Мартини.

— До скоро. — Броуди затвори, стана и се загледа в Тейлър, която плуваше по гръб, подпомагана от дадените ѝ от Бог пособия за задържане на повърхността.

Даде знак на сервитьора да му донесе още една бира и се загледа към града. Високите палми се поклащаха на лекия вятър и оттук Каракас изглеждаше добре. Сега разбираше как Венецуела е била голяма международна туристическа дестинация през изминалите десетилетия, която се е конкурирала с островите в Карибско море и се наричала „Страната в Карибите“. Тези дни бяха отминали и Броуди не мислеше, че ще се върнат, докато е жив; а животът му всъщност можеше да се окаже по-къс, отколкото се предполагаше.

Тейлър излезе от басейна и прокара ръка през русата си коса. Слънцето беше зад нея и я обгръщаше в златисто сияние. Броуди изведнъж изпита чувството, че е попаднал във филм за Джеймс Бонд и че Маги Тейлър, подобно на всички фатални жени на Бонд, ще бъде неговото падение. Но преди това трябваше да преспи с нея.

Едно момче ѝ подаде кърпа и тя се избърса, докато вървеше към кабаната. Спря на слънце и остави лъчите му да галят съвършеното ѝ тяло. Броуди си спомни един филм за Бонд и ѝ каза:

— Изникна нещо голямо.

Тя започна да изсушава косата си.

— Какво?

— Обадих се на Хуй Уорли…

— Брендан Уорли.

— Точно. Имаме среща с него. Да обсъдим транспорта.

— Идеално. Къде и кога?

— Той е в някакъв яхтклуб. Ще се наложи да прекъснем почивката.

— Значи няма да те видя по бански?

Броуди се усмихна.

Сервитьорът се върна с бирата на Броуди и Тейлър седна на ръба на шезлонга си и допи мохитото си.

— Мога ли да взема твоето?

— Разбира се.

Той отпи от бирата си направо от бутилката. Двамата поседяха мълчаливо, като се наслаждаваха на момента. Голяма синя чапла кацна на терасата и закрачи между шезлонгите, може би в търсене на храна — досущ като хората, които бяха видели да ровят в боклука вчера.

— Каква е разликата между тропическия рай и ада на земята? — попита той.

— Очевидно не е много голяма.

— Да. Всяко общество стига до разклонение на пътя… този към ада върви надолу и изглежда по-лесен от другия, който върви нагоре. Докато не стигнеш края му.

Тя го погледна.

— Ти ли казваш това? Или бирата?

— Аз го казвам на бирата.

— Изтъркана стара шега.

Двамата се усмихнаха и тя се загледа в чаплата, давайки на Броуди възможност да гледа нея, седнала на няколко стъпки от него, почти гола — и може би още бясна, задето я е изключил от двата разговора с Домброски.

Сега Броуди забеляза белезите от шрапнел, които минаваха от дясната страна на кръста и хълбока ѝ и продължаваха надолу. Напомни си, че Тейлър е нещо повече от негов подчинен в ОКР. Двамата бяха свързани от факта, че са оцелели в битки. И че имат приятели, които не са извадили този късмет.

Затова той — или бирата — реши да сподели малко информация с нея. Не онази за връзката ѝ с човек от ЦРУ, а за Креншо.

— Помниш ли убийството на Робърт Креншо в Пешавар?

Тя го погледна.

— Да. Защо?

— Ами, при първия ми разговор с Домброски той ми каза, че Креншо не е бил дипломат, а офицер от ЦРУ и че преди Пешавар е работил в Кабул.

Тейлър продължи да го гледа, но не каза нищо.

Броуди ѝ разказа за разговора с Домброски за времевата и географската връзка между бягството на капитан Мърсър от талибаните и изтезаването и убийството на Креншо.

— Това е пресилено — каза Тейлър, след като го изслуша. — Но дори да е вярно, не знаем защо Мърсър би поискал да изтезава и убие човек на ЦРУ. И какво общо има това с дезертирането му. И защо е дошъл в Каракас.

— Правилно. Но сега знаем, че полковник Уорли също е бил в Кабул.

— Не знаем кога е бил там.

— Така е. Но може да го попитаме по-късно.

— Добре… но войната в Афганистан се води седемнайсет години и там са служили хиляди офицери от разузнаването.

— Да. Но може да се окаже интересно, ако Уорли е бил там по същото време, по което са били Мърсър и Креншо. Тед също е бил там тогава.

— Не знаем кой е Тед. Разсейваш се, Скот — укори го тя. — Тук сме, за да открием и задържим Кайл Мърсър, а не да градим конспиративни теории. Съсредоточи се върху мисията.

Права беше, разбира се, но липсата ѝ на интерес към всичко това изглеждаше малко нехарактерно за Маги Тейлър, която беше толкова усърдна и отдаваше огромно внимание на подробностите.

— Ние сме специални агенти на ОКР, а не военни полицаи, пратени да донесат нещо — каза той.

— Ние сме следователи. Ченгета, а не разузнавачи.

— Добре… но помисли и за това: убийството на Робърт Креншо беше голяма новина, така че Уорли несъмнено знае за нея и тъй като е офицер от разузнаването, трябва да е знаел, че Креншо всъщност е от ЦРУ. И ако Брендан Уорли е наполовина толкова умен, за колкото се смята, със сигурност се е замислил за възможна връзка между убийството на Робърт Креншо и географската близост на Кайл Мърсър до Пешавар по същото време — точно както полковник Домброски мисли за тази връзка.

— А ти ми говореше за допускания.

— Добре. Но все пак знаем, че Уорли е бил в Афганистан и не го спомена. А когато някой не споделя информация, трябва да се запиташ защо го прави и какво друго премълчава.

— Скот, може да не го е споменал от съображения за сигурност. Например, служителите от ЦРУ не казват къде са били.

Точно тя би трябвало да го знае.

— Ако смяташ да питаш Уорли дали е бил в Афганистан, направи го приятелски — посъветва го тя.

— Винаги питам, сякаш не знам отговора — отвърна той. — Ще е интересно да видим дали ще излъже.

Тя кимна.

— Стой до мен, Маги. Ще научиш това-онова.

— Вече научих.

Броуди смени темата.

— Потърси ли нещо за Томас де Херес?

— Да. Бил е офицер в армията на Боливар и е помогнал за освобождаването на Перу. Загинал, когато някой взривил бомба в къщата му. Така и не открили убиеца.

— Ще се върнем на този стар случай след като намерим Мърсър.

— Спомена ли Томас де Херес на Домброски?

— Не. Но споменах Флагстаф.

— И какво?

— Нищо не му говореше.

— А каза ли му, че Уорли е пропуснал да ни каже, че е бил в Афганистан?

— Реших да спестя тази информация.

— Защо?

— Защото защитавам източника си. Луис.

— Защо?

— Защото на полковник Домброски не му е нужно да знае.

— Той ни е шеф.

— А генерал Хакет е негов шеф.

— Това означава ли, че генерал Хакет е в списъка ти на заговорници?

— Генерал Хакет не беше открит с нас.

Тейлър допи мохитото и погледна партньора си.

— Ето какво научих. Ти си или много добър детектив, или параноичен задник.

— Разликата не е особено голяма.

— По-добре да тръгваме.

Станаха.

— Колко плати за бикините? — попита я той, докато тя обличаше прозирния си халат.

— Двайсетина долара.

— Прекалено много пари за толкова малко нещо.

Тя се усмихна.

— Понякога малките неща стават големи.

Влязоха в кафенето и взеха асансьора до техния етаж.

— Среща в лобито след двайсет минути? — попита Броуди, докато вървяха към стаите си.

— Става. — Тя отвори вратата си и го погледна. — Басейнът работи и през нощта. Така че ако се върнем без задържан, може да се утешим поне с него.

Среднощно топване в басейн с Маги Тейлър звучеше добре.

— Разбрахме се.

Тя се усмихна и влезе в стаята си.

Броуди също влезе в своята и вместо да се опитва да анализира разговора им, се замисли какво ли е подходящото облекло за венецуелски яхтклуб. Замисли си също за Брендан Уорли, за това как ще изправи Кайл Мърсър пред правосъдието и как ще оцелее тази нощ.

Ако успееше с това, спокойно можеше да съсипе служебните си отношения с Маги Тейлър и у дома. Също като в Ирак, мисията беше на първо място, но крайната цел беше да се върнеш у дома — жив, както казваха.

Срещнаха се в лобито и Броуди забеляза, че Тейлър се е облякла подходящо с бели панталони и сандали и широко синьо горнище, което скриваше пистолета ѝ. Освен това носеше чантичка за червилото си и за резервния пълнител. Броуди пък беше извадил жълто-кафявите си панталони от торбата за пране и носеше незагащена зелена риза, под която се намираше допълнителният аксесоар за венецуелски яхтклуб — кобурът с глока.

Броуди помоли на рецепцията да им извикат такси и няколко минути по-късно пред входа спря черен „Форд Експлорър“. Колата имаше жълта емблема на вратата с надпис TELETAXI, а шофьорът им — побеляващ мъж на петдесет и няколко — имаше работен брояч и лиценз, така че Броуди реши, че шансовете да бъдат отвлечени не са много големи. Портиерът каза дестинацията им и потеглиха.

Шофьорът, на чийто лиценз пишеше „Рамон Санчес“, знаеше английски.

— Американци ли сте? — попита той.

— Не — автоматично отговори Броуди. — Канадци сме.

— Добре. Американците заплашват страната ми. Смятат да ни атакуват. Искат да сложат ръка на петрола ни — добави той.

— Гадни империалисти — съгласи се Броуди. — Наскоро сложиха ръка на „Тим Хортънс“, националната ни верига за понички.

На Рамон му трябваше известно време, за да смели чутото.

— Защо отивате в яхтклуба?

— Ще се явяваме на интервю за работа — отвърна Броуди.

— Искате да работите за богатите ли? Те са паразити.

— Абсолютни кръвопийци — съгласи се Броуди.

— Да, паразити. Изсмукват кръвта на народа. Някой ден ще освободим Венецуела от богатите.

— Вече свършихте добра работа, като освободихте Венецуела от средната класа — обади се Тейлър.

Броуди се усмихна и ѝ намигна.

— Не трябва да има частни клубове — продължи Рамон, докато караше през града.

Броуди и Тейлър запазиха мълчание и го оставиха да говори, като го прекъсваха само колкото да се съгласят с него. Американците са гадини.

Известно време пътуваха към летището и през планините, после продължиха на запад по двулентов път, който вървеше покрай брега и предлагаше красив изглед към океана. Слънцето блестеше ярко в безоблачното небе, а синьото море беше осеяно с яхти и платноходки.

Отбиха от пътя и приближиха входа на „Марина Гранде“, който се състоеше от будка за охраната и плъзгаща се метална порта с бодлива тел отгоре. Подобно на входа на „Ел Дорадо“, този мехур на лукса правеше всичко възможно да изглежда гостоприемно въпреки укрепленията си, които бяха достойни за затвор. Табела с позлатени букви оповестяваше името на клуба, а усмихнатият служител на входа беше облечен в безупречно бял костюм. Недалеч, до редицата палми, стоеше охранител в черна униформа с калашник.

Броуди и Тейлър представиха фалшивите си паспорти, и служителят ги свери със списъка на гостите. После обясни на шофьора на испански къде може да бъде намерен сеньор Уорли, натисна копчето за отваряне на портата и продължиха.

Таксито ги остави на паркинга до плажа. Броуди плати с боливари, но не го оскърби с бакшиш.

Излязоха на широк равен плаж, намиращ се в малък залив. В отсрещния му край беше кеят, където бяха хвърлили котва блестящи луксозни съдове с всевъзможни размери.

Денят беше горещ, но при океана въздухът бе значително по-прохладен, отколкото в града. Броуди погледна плажуващите, които отпиваха от питиетата си в шезлонги под навеси от палмови листа или газеха в плитките води на залива. Красива двойка, хваната за ръце, мина покрай тях на път към кафенето на открита платформа с изглед към водата. Парите сигурно можеха да купят щастие, но не и това, а това изглеждаше доста добре.

Откриха Уорли на плажа под навес от палмови листа да отпива от висока чаша и да съзерцава океана. Беше сменил мръсните си панталони и оръфаните мокасини с измачкани къси панталони, пластмасови джапанки и тениска „Томи Бахама“.

Уорли ги погледна през пилотските си очила, докато двамата сядаха на съседните столове.

— Как е семейният живот?

— Неконсумиран — отвърна Броуди.

Уорли се разсмя.

Тейлър подмина думите им и се огледа.

— Това място сигурно ли е?

— На служителите им се плаща да чуват само онова, което искате да чуят, и да запомнят единствено поръчката ви — увери ги Уорли.

— Ами гостите? — попита Броуди.

— Всичките са против правителството. Хората на режима не са добре дошли тук.

Млада служителка с бяла риза и къса бяла пола дойде да вземе поръчките им. Уорли поръча три Венецуела Либре — каквото и да означаваше това — след което допи питието си и ѝ даде празната чаша. Тя се усмихна и се отдалечи.

Броуди заговори по същество.

— Почти сме сигурни, че намерихме бардака.

— Радвам се, че Раул ви е бил от помощ.

— Възнамеряваме да извършим ареста довечера.

— Сигурен съм, че капитан Мърсър има други планове за вечерта — каза Уорли и добави: — Не мисля, че един беглец би останал на място, на което е бил забелязан.

— Ще видим.

— Всъщност може да ви очаква.

— Надявам се.

Уорли го погледна.

— Там горе бандите се сменят всеки ден. Изгубих им бройката.

— Ясно. Искам от вас…

— Надявам се, че не искате подкрепления. Посолството не може да се замесва в…

— Искам от вас самолет, полковник. Двамата с госпожица Тейлър ще се погрижим за останалото.

Уорли кимна.

— Добре… Използваме една изоставена писта на десет километра южно от Каракас. Чартърен самолет ще отлети от летище „Франсиско де Миранда“ и ще кръжи над пистата. Ще ви дам сателитния номер на пилота и когато стигнете на място със задържания, ще му се обадите и той ще кацне да ви вземе.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Какъв самолет? — попита тя. — И къде ще ни откара?

— Самолетът е едномоторен „Отър“, добър за излитане и кацане на къси писти — отвърна Уорли. — Има външна сателитна антена, така че пилотът е в състояние да приеме обаждането ви. Има седем или осем места, ако случайно решите да отвлечете още някого.

Броуди остана с впечатлението, че Уорли е използвал този остроумен израз и преди.

— Колкото до дестинацията, не е моя работа да знам — продължи Уорли. — Можем обаче да приемем, че е някоя американска военна база в Панама или Гитмо. И след това към дома.

Броуди кимна и си помисли, че заподозреният спокойно би могъл да им бъде отнет в Панама или Гуантанамо. Всъщност възможно беше планът да е точно такъв и това нямаше да му даде много време да разпита завързания капитан Мърсър.

— Как да намерим пистата и какъв е номерът на пилота? — попита Тейлър.

Уорли я погледна.

— Когато или ако извършите ареста, ще ми се обадите и ще ви дам тази информация, след което ще се обадя на пилота, който ще чака на „Франсиско де Миранда“, и след това всички ще се срещнете на пистата.

— Единствената причина да седим тук с вас е нежеланието ви да говорим по телефона — посочи Броуди.

— Не е единствената. Компанията ви ми е приятна.

— Моля, дайте ни номера на пилота и мястото на пистата — каза Тейлър. — Сега.

— Ще имате ли шофьор довечера?

Тейлър кимна.

— Луис ли?

— Няма значение кой — отвърна Тейлър.

— Просто кажете на шофьора си да излезе на Шосе 9 от Франсиско Фахардо и да продължи на юг, докато то не стане Шосе 1. Тогава ми се обадете. Аз ще ви дам останалите напътствия до пистата и номера на пилота.

— Тази информация ни трябва сега, полковник — каза Броуди. — За всеки случай, ако не чуете телефона си в някой шумен нощен клуб.

— Ще чакам обаждането ви на тихо място, на което ще имам покритие, и вие ще ми кажете дали сте задържали капитан Мърсър. Ако не ме потърсите, ще приема, че вие сте задържани от някой друг или че сте мъртви. Местоположението на пистата и номерът на пилота са ограничена информация — добави той. — И не ви е нужно да я знаете, докато не задържите Мърсър.

Броуди разбираше това, но се тревожеше, че операцията би могла да се натъкне на стена на самата голлиния. Представи си как двамата с Тейлър се изнасят скоростно от Петаре с колата на Луис и завързания в багажника Мърсър, може би гонени от Националната гвардия или от РБД-200, и се мъчат да намерят Шосе 9, докато слушат съобщението на Уорли: „Човекът, когото търсите, в момента чука една сеньорита и не може да приеме обаждането ви“.

Помисли си да се обади на Домброски и да го накара да се свърже с кабинета на аташето в посолството, но когато нещата опираха до тайни писти, Уорли може би имаше решаващата дума.

— Добре — каза Броуди. — Но с цялото ми уважение, полковник, ако прецакате нещата довечера, ще се погрижа да си платите. Всъщност лично ще ви осигуря малко неписано правосъдие.

Уорли повдигна пилотските си очила и го изгледа.

— Това е крайно съмнително. И знаете ли защо? Защото имате почти нулеви шансове да арестувате Мърсър довечера и много по-добри двамата с госпожица Тейлър да бъдете убити. Лично аз ви съветвам да докладвате на началника си добрата новина, че сте открили бардака — добави той. — И в същото време да заявите, че капитан Мърсър е избягал неизвестно къде. След това да се приберете у дома. Давам ви този съвет, защото ви харесвам. Освен това, ако ви убият, посолството ще трябва да изпише тонове хартия.

— Ще ви се обадим довечера за информацията, която не искате да споделите — каза Броуди.

Уорли не отговори.

Сервитьорката дойде с коктейлите. Уорли взе своя.

— Това е „Куба Либре“ с добавен джин и битер лимон — обясни той. — „Куба Либре“ е бил създаден по време на Испанско-американската война по случай кубинската независимост. Куба вече не е свободна, но ще бъде отново, както и Венецуела. — Вдигна чашата си. — За свободна Куба и свободна Венецуела.

Броуди беше доволен, че може да се съгласи с Уорли за нещо. Отпи от питието си. Не беше лошо. Но сигурно щеше да е по-добре да пристигне в „Кокошарника“ трезвен, така че остави чашата си на масата. Тейлър направи същото.

Уорли кимна към океана. Спокойните води на Карибско море искряха под лъчите на късното следобедно слънце.

— Дойдох тук да изпратя венецуелски приятел. Той е на една от онези яхти там. Великолепен петролен инженер, работил е по целия свят, но се върна в родината си, за да помогне за модернизирането на рафинериите. Преди няколко дни някой стрелял по прозореца на стаята на дъщеря му и това била последната капка. Отвежда семейството си в Аржентина. — Отпи дълга глътка, все така загледан към водата. — Хората се фокусират върху препускащата инфлация, престъпността и корупцията. Една страна може да се отърве от тези неща. Но загубата на най-добрите ѝ хора, изтичането на човешки капитал — това е нещо, за което ще са нужни поколения за възстановяване. Всеки ден хиляди венецуелци бягат през границата в Колумбия и Бразилия. Това не е просто изтичане на мозъци. А диаспора.

Е, това вече беше мрачно. Броуди си помисли за таксиметровия им шофьор Рамон, който изцяло приемаше дрънканиците на режима. Или може би намираше за по-лесно да мрази богатите и американците, отколкото да мрази задниците, за които е гласувал и които са му отнели свободата и достойнството.

Погледна си часовника — пет без десет. Време беше да се връщат в хотела и да се приготвят за срещата с Луис в седем. Погледна Тейлър, която като че ли не бързаше да си тръгне.

— Кое е най-лошото назначение, което сте имали? — попита тя.

Уорли я погледна и Броуди почти видя как колелцата в главата му се въртят.

— Назначават ме в най-големите кенефи по света — отвърна той и уточни: — Не защото съм издънка, а защото много ме бива в онова, което правя.

— А какво по-точно правите? — попита Тейлър.

— Разчиствам лайната.

— Изненадана съм, че никога не сте били в Афганистан.

Той отново я погледна.

— Бил съм и там.

— Странно, че не ни го споменахте.

— Не обичам да се фукам.

— Аз също. Но е приятно да срещнеш друг ветеран, който е виждал същите лайна като теб. Прекарах две години там в Деветдесет и шести батальон по цивилните въпроси.

Броуди, който обичаше да се фука, добави:

— Била е наградена със Сребърна звезда и Пурпурно сърце. — Полковник Уорли трябваше да научи, че не си има работа с бойци категория комар. Но най-вероятно вече го знаеше.

Уорли погледна Тейлър.

— Благодаря за службата ви.

— Вие кога бяхте там?

— Горе-долу по същото време като Кайл Мърсър. Помня, когато всички чухме за дезертирането му.

Е, помисли си Броуди, Уорли не можеше да излъже за нещо, което можеше да се провери. И след като вече беше хванат, че е пропуснал да сподели нещо, трябваше да говори истината.

— Там ли бяхте, когато Робърт Креншо беше убит в Пешавар? — попита той.

Уорли го погледна.

— Не. Вече бях тук.

Следващият въпрос на Уорли трябваше да е „Защо питате?“. Той обаче не попита, така че Броуди продължи:

— Минавало ли ви е през ума, че Кайл Мърсър може да е убил Креншо?

— Защо му е на Кайл Мърсър да убива аналитик на Държавния департамент?

— Знаем за господин Креншо — каза Броуди. — Така че нека пропуснем глупостите.

Уорли впери поглед в него за момент. Несъмнено се чудеше кой и защо е казал на тези агенти от ОКР за човека на ЦРУ, работещ под прикритие в Пакистан.

— Да, хрумна ми, че Мърсър може да го е убил — каза накрая.

— И кога ви хрумна?

— Когато бях напълно запознат с бягството на Мърсър от лагера на талибаните, който явно се е намирал близо до Пешавар.

— Работили ли сте някога с Робърт Креншо? — попита Броуди.

Уорли се загледа към океана.

Броуди си помисли, че полковникът вече трябва да си е дал сметка, че разговорът се е превърнал в разпит.

— Това е привилегирована информация — каза най-сетне Уорли.

— Това за „да“ ли да го приемам? — поинтересува се Броуди.

Уорли не отговори на въпроса му.

— Вашите заповеди са да откриете и задържите капитан Мърсър, което може и да направите довечера — каза той. — Би трябвало да се придържате към заповедите си.

— Голям фен съм на шпионски загадки — отвърна Броуди.

— Вие сте ченге. А не офицер от разузнаването. Това е по моята част, господин Броуди, а не по вашата. — Уорли си сложи отново пилотските очила, облегна се назад и се загледа в две сеньорити, които излизаха от водата.

Броуди знаеше, че онези от разузнаването като Уорли се опиват от собствената си мистика — иначе казано, от собствените си глупости — и че винаги трябва да имат чувството, че играят някакъв четириизмерен шах, дори докато просто се излежават на плажа с питие в ръка.

— При разследването на престъпления правомощията ми нямат граници — уведоми го Броуди. — Арестувал съм офицери от разузнаването, но доколкото знам, нито един разузнавач не е арестувал следовател от ОКР.

Уорли продължи да зяпа момичетата. Отпи дълга глътка и каза:

— Мисля, че приключихме тук.

Броуди остана на мястото си.

— Ето какви въпроси се въртят в ума ми на военен и на криминален следовател. Защо един признат герой от войната е дезертирал от частта си? Той ли е убил Робърт Креншо? И ако да, защо? И защо е дошъл във Венецуела?

— Питайте го, ако се случи да седнете до него на бара в онзи бордей. Сигурен съм, че с радост ще ви отговори, преди да ви убие.

— Да гледаме оптимистично на нещата. Да кажем, че му задам тези въпроси и остана жив. Мислите ли, че отговорите му ще разкрият нещо повече от това, че капитан Мърсър е направил лоши за кариерата си избори?

— Ясно е, че има повече, отколкото се вижда на пръв поглед — отвърна Уорли. — Всеки идиот, дори ченге, може да се досети за това. Вие, господин Броуди и госпожице Тейлър, трябва да се запитате също дали наистина искате да научавате повече, отколкото ви е нужно.

Поредните шпионски пози и дрънканици, помисли си Броуди. Но Уорли имаше право. И може би Броуди не трябваше да споделя мислите и тревогите си с него, но понякога трябва да разтърсиш дървото, за да видиш какво ще падне от него. Във всеки случай полковник Уорли не смяташе, че двамата му гости от ОКР ще задържат довечера или когато и да било Кайл Мърсър. Така че той правеше онова, в което такива като него са най-добри — да предупреждават простосмъртните да не навлизат в свещената им територия.

Броуди стана.

— Ще ви се обадя довечера. И не забравяйте туристическите визи за Луис и семейството му.

Тейлър също стана и се обърна към домакина им.

— Мисията ни не се изчерпва с арестуването на капитан Мърсър. То е само началото на разследването на въпросите, които повдигнахме тук.

— Разочаровате ме, госпожице Тейлър — отвърна Уорли. — Мислех си, че вие ще сте здравомислещият член на екипа.

Тя продължи, сякаш говореше по учебник:

— Може да бъдете призовани по време на разследването или на съдебните процедури, за да свидетелствате правдиво по случая.

Броуди не се сдържа.

— Сега вече със сигурност няма да си вдигне телефона довечера.

Уорли се разсмя, Броуди също. Тейлър ги изгледа, сякаш казваше: „Мъже. Братството на задниците“. И тръгна към паркинга.

Броуди я настигна.

— Мислех си, че ще завършим с групова прегръдка.

Тя подмина думите му.

— Не биваше да повдигаш онези въпроси пред него. Той ни трябва довечера, а ти го настрои срещу нас.

— Аз ли? Та ти току-що му каза, че ще бъде привикан да свидетелства правдиво.

— Ако в главата му е имало правдива мисъл, тя сигурно е умряла от самота. — Тейлър го погледна. — Скот… трябва да зарежем тази история. И без това си имаме достатъчно работа.

— Тогава защо повдигна темата за Афганистан?

— Защото и без това щеше да го попиташ. Реших да го направя по не чак толкова пряк начин. Както са ни учили.

— Явно съм пропуснал този урок.

Стигнаха паркинга и тръгнаха към нещо като клуб, откъдето биха могли да си извикат такси.

— От него ме побиват тръпки — каза Тейлър.

— Точно това е целта му. Виж, работил съм по случаи, в които съм си имал вземане-даване с типове от ЦРУ, военни разузнавачи и шпиони от други агенции. Готови са на какво ли не, за да те накарат да си мислиш, че ти правят услуга, като премълчават информация, която може да бъде прекалено опасна за теб. Те са измислили фразата „Ако ти кажа, ще трябва да те убия“. Всичко това са деветдесет процента дрънканици.

— А останалите десет процента?

— Те са онези, които биха могли да те убият. И като стана въпрос за това, Брендан Уорли ни смята за ходещи мъртъвци, така че се питам дали наистина ще има самолет, който да ни изведе оттук.

Тя го погледна.

— Плашиш ме, Скот.

— Знаеш ли, понякога плаша и самия себе си. Както казват в пехотата, и най-добре премислените бойни планове стават на пух и прах с първия изстрелян куршум. Нататък всичко е импровизация.

— Освен ако първият изстрелян куршум не мине през главата ти.

— Никога не съм се замислял за това.

Стигнаха до клуба.

— Попитай за такси, карано от капиталист и привърженик на свободния пазар — заръча ѝ Броуди.

Тя влезе, а той остана отвън, загледан в реещите се над водата чайки. Е, успяха да поразбъркат лайната и можеше да си представи как Уорли звъни на съответните хора и казва нещо от рода на: „Онзи тип е направил някои връзки. Трябва да се поговори с него и с дамата, когато се върнат в Щатите“. Или пък добавя: „Не се безпокойте за тях. Вероятно ще бъдат убити довечера“.

Е, ако трябваше да избира между слушането на цитати от Закона за национална сигурност от някой задник в мазе във Вашингтон и престрелка в бардак в Каракас, лично той би избрал второто. Защото е по-бързо и не те отегчава.

Тейлър излезе от клуба.

— Таксито идва след пет минути — каза тя и добави: — Помолих да изпратят Рамон от „Телетакси“.

— Адски си гадна, Маги.

— Животът е гаден, Скот.

Особено ако не успееш да изчукаш, не пипнеш жертвата си и не те убият в бардак. Но можеше и да е по-зле. Можеше да бере царевица.

Таксито пристигна, но зад волана не беше Рамон.

— До хотел „Ел Дорадо“ — каза Броуди.

Подобно на колегата си Рамон, шофьорът Густаво знаеше английски.

— Една нощ на това място струва колкото цяла годишна заплата — отбеляза той.

— Очертава се дълго пътуване — каза Броуди на Тейлър.

— Американци ли сте? — попита Густаво.

— Канадци.

— Не виждам много американци в Каракас.

— Не знаят какво пропускат.

— Харесва ли ви страната ни?

— Какво мога да кажа за Венецуела, което вече не е казано за Куба или Никарагуа? — отвърна Броуди.

Густаво се позамисли над отговора му.

— По работа ли сте тук, или за забавления?

— От двете по малко.

— Добре. Трябва да посетите юга, където са джунглите.

— Има го в графика ни — увери го Броуди. — Венецуела — моя съдба е да я позная.

— Si. — Густаво, който очевидно се осведомяваше от същия източник като Рамон, добави: — Ако американците ни нападнат, ще отидем в джунглите. Венецуела ще стане за тях като Залива на прасетата, като Виетнам, като Ирак и Афганистан.

— Няма да е зле да се върнеш на старата си работа — каза Броуди на Тейлър. — Надушвам възможности за кариера там.

Тейлър каза на Густаво нещо на испански и се обърна към Броуди.

— Казах му, че съм уморена и искам да подремна.

Е, това беше добър начин да го накара да млъкне. Броуди вече беше обмислял дали да не извади глока си. Тейлър обаче предпочиташе по-меките подходи. Доброто ченге и лошото ченге. Двамата бяха добър екип.

Погледна Тейлър, която вече се преструваше на заспала, после се загледа през прозореца, докато пътуваха по крайбрежния път и после завиха на юг през планините. Слънцето се беше спуснало над хоризонта и хвърляше дълги сенки върху гъстите дървета по склоновете. В далечината се виждаше блещукането на кулите от стъкло и стомана в Каракас.

Венецуела беше гадно място. Но невинаги беше било така. Сравнително неотдавна страната беше била действаща демокрация с държащо на църквата и семейството общество. Броуди си помисли за Луис, за приятните служители в хотела; разбира се, спомни си и за мис Венецуела и за гражданите по улиците, които изглеждаха нормални, макар и изплашени. Спомни си също ровещите в боклуците, опашката при супермаркета и потиснатите обитатели на Петаре, които бяха на едно ядене от гладната смърт. Помисли си също за чавистите от Плаза Боливар, за хищническата полиция, за мутрата от митницата на летището, за националните гвардейци и за болните хора при клиниката, контролирана от РБД-200.

Изглеждаше му, че Венецуела е място, на което най-лошите елементи на човечеството са победили цивилизацията. Беше виждал това положение и в други страни и то беше колкото потискащо, толкова и плашещо. А още по-потискащи бяха удобните идиоти като Густаво и Рамон, които не бяха лоши хора, а истински вярващи — глухи, тъпи и слепи за злото около тях. Или може би се страхуваха.

Страх. Това беше сграбчена от страх страна.

Ако Кайл Мърсър, който знаеше испански, бе търсил испаноезична страна, в която да се засели, Броуди можеше да се сети за поне десет не чак толкова прецакани страни в Южна и Централна Америка, където човек може да направи пари и да изчезне. Следователно… Мърсър беше дошъл тук по други причини. Преследваните престъпници обикновено отиват при някой познат, който може да им помогне — приятел или роднина. Или отиват някъде, за да уредят някакви сметки. Но след като го направят, се махат.

Колата се спусна в долината на Каракас. Над града беше надвиснала мараня, от която бедняшките квартали по склоновете изглеждаха призрачни на отслабващата светлина.

— Ако мина през портала, охраната ще ми поиска бакшиш — каза Густаво, когато приближиха хотела. — Изнудване, както го наричате вие.

Тейлър се надигна и каза:

— Спри тук. Ще продължим пеша.

Густаво спря. Броуди плати сметката в боливари без бакшиш и му каза:

— Трябва да кажете на охранителите да си го начукат.

— Сеньор?

— Цялата страна трябва да престане да търпи тези гадости.

Густаво не знаеше какво да отговори.

Тейлър хвана Броуди под ръка и го поведе към портала.

— Понякога ме изненадваш, когато се ядосваш от социалната несправедливост.

— И аз самият се изненадвам — отвърна Броуди. — Родителите ми бяха хипита. Мир, любов и справедливост. Явно съм го прихванал от тях.

— Няма да те издавам.

Броуди и Тейлър чакаха пред входа на хотела. Беше седем и десет, но от Луис и колата под наем нямаше и следа.

— Може да е попаднал в задръстване — предположи Тейлър.

— След залез по улиците на Каракас няма трафик — отбеляза Броуди.

— Може да е бил ограбен от полицията.

— Това е по-вероятно. — Или, помисли си Броуди, Луис просто беше размислил. Но в такъв случай щеше да се обади или да прати съобщение: „Извинете, сеньор Броуди, но не съм луд, за разлика от вас“.

Броуди нави ръкавите на ризата си. Беше участвал в десетки операции под прикритие и обикновено подбираше облеклото си според ролята, която играеше. Но когато си беше приготвял багажа, не знаеше, че ще му се наложи да се прави на секс турист, така че се налагаше да импровизира с ограничения си гардероб и сега носеше черни панталони, мокасини и незагащена светлосиня риза, която беше закопчана наполовина, за да показва космите на гърдите му. Глокът му, който щеше да даде на Луис преди да влязат в „Кокошарника“, беше затъкнат в колана му. Нямаше кобур и портфейл, а само пачка банкноти и фалшивия си паспорт, в случай че в заведението поискат да се идентифицира. Беше си помислил дали да не облече и ментето на „Армани“, но някой можеше да го убие за него.

Тейлър носеше дочени панталони, в които беше напъхала свинските опашки, тазера, резервните пълнители и снимката на Кайл Мърсър, която Броуди не искаше да бъде откривана, ако го обискират на входа на „Кокошарника“. Освен това носеше и единствения сателитен телефон, даден им от Уорли. Той беше добро средство за комуникация, но можеше да приема и предава само на открито — като досадната му радиостанция в колата, която губеше връзка, ако е под мост или в тунел — така че щеше да бъде безполезен в бардака. Пък и ако го откриеха при обиска на входа, щеше да събуди подозрения. Затова сега той беше у Тейлър и по-късно, ако им се наложеше да се изнасят спешно, тя можеше да се подаде от прозореца на колата с телефон в едната ръка и глок в другата, да стреля по преследвачите им и в същото време да се мъчи да се обади на Уорли или на пилота. Биваше я в многозадачните изпълнения.

— Напъха ли и „Сникърс“ в джобовете си?

Тя не отговори и Броуди си помисли, че изглежда напрегната.

Той носеше смартфона си, на който беше записал няколко офлайн карти на Петаре, които можеше да използва и без покритие и улични табели. Както и без улично осветление, което беше добре и зле едновременно. Луис беше добър шофьор, Тейлър също, но който и да караше по време на бягството им, щеше да се изправи пред сериозни предизвикателства сред тъмните бедняшки квартали по хълмовете.

Броуди беше попадал и преди в такива лайняни ями и в подобни ситуации — помнеше едно невероятно извеждане на крадец от Тунис — и се утеши с факта, че преследвачите винаги са в неизгодно положение, тъй като преследваните се мъчат да отърват кожата и съответно са по-мотивирани.

Така или иначе, нямаше представа как ще се развият нещата тази вечер. Но ако изкараше невероятен късмет и успееха да напъхат Кайл Мърсър в багажника, щяха да се нуждаят само от още малко късмет и съобразителност, за да стигнат до пистата и самолета. Следващата спирка щеше да е на американска почва в Панама или Гитмо. Ако се осъществеше успешният сценарий, двамата с Тейлър нямаше да се върнат в „Ел Дорадо“ — нито тази вечер, нито никога. Затова бяха оставили всичко в стаите си, сякаш са излезли в града и са изчезнали безследно — нещо, което не беше необичайно за Каракас. Всъщност имаше и друг сценарий — да намерят смъртта си в „Кокошарника“.

— За какво си мислиш, Скот?

— Чудя се дали армията ще ни обезщети за личните вещи, които оставихме.

— Мисля, че това е най-малката ни тревога.

— А аз мисля, че трябва да се кача и да си взема сакото „Армани“. Мога да взема и новите ти бикини, ако искаш.

— Това пример на пехотински хумор преди битка ли е?

— Нещо такова.

Тя кимна.

— Щом ти върши работа. Аз пък си мисля, че са ни вързали тенекия.

— Ще дойде.

Портиерът, на чиято табелка пишеше „Тито“, ги попита за трети път дали искат такси и Броуди за трети път отговори, че чакат колата си.

— Si. — Портиерът хвърли бърз поглед на Тейлър и на облеклото ѝ — черна тениска, тъмни дочени панталони с издути джобове, туристически обувки и коса, прибрана под бейзболна шапка — и Броуди реши, че Тито сигурно се чуди защо господинът е по-добре облечен за вечерта. Помисли си дали да не обясни на Тито, че отива в бардак със закъснелия си шофьор, а дамата ще трябва да чака отвън, докато си свърши работата. Този информация сигурно щеше да дойде в повечко на портиера, но пък щеше да обясни защо двамата американци така и не са се върнали.

Отново си помисли за отвличането от крайбрежния курорт в Тунис. Тогавашният му партньор, идиотът Ник Питърсън, не беше успял да намери ключовете на колата под наем, която трябваше да ги откара до плажа, на който Броуди беше упоил с хлороформ заподозрения в шезлонга му. Броуди ясно помнеше трескавия си разговор по телефона с Питърсън, докато заподозреният започваше да идва в съзнание — комедия от грешки, която беше разказвал неведнъж на своите превиващи се от смях колеги в различни барове в Куонтико. Но както винаги казваше, всичко е добре, когато завърши добре. Крадецът щеше да прекара между десет и двайсет години в Левънуърт. Капитан Кайл Мърсър щеше да е късметлия, ако не получеше смъртна присъда, заменена, разбира се, с доживотен без право на замяна. Броуди трябваше само да го намери, да го отвлече и да го върне у дома. А за целта му трябваше само кола и Луис. И най-малката издънка…

— Започвам да се тревожа — каза Тейлър.

Броуди се обърна към портиера.

— Извикайте ни такси, което да ни закара до един бардак в Петаре.

Портиерът го изгледа, сякаш не беше сигурен дали го е разбрал правилно.

— Това е… невъзможно.

— Видя ли? — обърна се Броуди към Тейлър. — Също като в Щатите. Не можеш да вземеш такси до бедняшките квартали.

Тя не намери какво да отговори, а извади телефона си, вероятно за да се обади или да пише на Луис.

Точно в този момент порталът се отвори и един сребрист средно голям седан „Мицубиши“ се плъзна по алеята и спря пред тях. Броуди почти не погледна колата, а продължи да гледа към отворения портал в търсене на големия черен седан, който беше поръчал. Шофьорът на очуканото мицубиши слезе — и за съжаление се оказа, че е Луис.

— Съжалявам за закъснението — каза той и обясни: — Полицията се е раздвижила доста…

Портиерът погледна колата, сякаш казваше: „Нима сте чакали този боклук?“. После сви рамене и отвори вратата за Тейлър. Броуди отиде от другата страна, следван от портиера, който изглеждаше доволен, че се отървава от тях. Броуди даде на Тито пет долара и му каза:

— Пожелай ми късмет. — И му смигна.

Портиерът каза нещо на Луис, но Броуди успя да разбере единствено думата „loco“2.

Луис се качи в колата и Броуди видя, че шофьорът им отново е облякъл тъмния костюм, с който ги беше посрещнал на летището.

— Портиерът попита дали господинът е луд, че иска да ходи в Петаре с такава дама.

— Трябвало е да попита дамата. Какво стана с черната лимузина, която поръчах?

Луис излезе през портала на улицата.

— За съжаление в Каракас вече не могат да се намерят луксозни коли под наем. Казаха ми, че всички били пратени в Богота или Панама, където няма да бъдат откраднати от някой паркинг или отвлечени на пътя.

Броуди си спомни какво беше казала Тейлър, преди да заминат — че страната е станала място, където понякога никакви пари не могат да ти осигурят онова, което искаш или което ти трябва. Истински кошмар за всеки разглезен американец, особено ако ти трябва черна кола с голям багажник и мощен двигател.

Загледа се през прозореца, докато пътуваха из тъмните улици на Алтамира. Лампите не светеха, дори някои от светофарите не работеха. Тук-там се виждаше по някое кафене или клуб, подобно на разпръснати в мрака обитаеми острови. Запита се какво ли става в тези заведения и си спомни как се беше обадил на приятеля си Маркъс, който беше достатъчно луд да остане в Дамаск след началото на гражданската война. Попита го какво е станало с всичките му стари клубове и места, където отиваше да пие. „Претъпкани са! — отвърна Маркъс. — Какво друго ти остава да правиш, когато бунтовниците всяка нощ обстрелват квартала ти с миномети? По-добре да умреш с питие в ръка“.

Венецуела беше страна, която се разпадаше на забавен кадър, и това също беше нещо, от което човек можеше да избяга, пък било и само за една нощ. Броуди си помисли, че тази вечер „Кокошарника“ спокойно може да е пълен с петли.

Забеляза, че Луис е окачил пластмасовия кръст от колата си на огледалото на тази.

— Жена ти знае ли къде отиваш тази вечер?

— Просто ѝ казах, че ще возя клиент от посолството. Тя знае да не ми задава много въпроси.

Ясно. Луис можеше да се безпокои и за двамата. Броуди се зачуди какво ли е да си женен.

Пътуваха по същия маршрут като сутринта, по магистралата на изток към хълмовете на Петаре, които сега бяха забулени в мрак. Трафикът беше почти нулев. Докато минаваха покрай летище „Франсиско де Миранда“, Броуди разбра защо много пияният Ал Симпсън го е запомнил — пистата беше единственото осветено нещо на километри наоколо. Видя един двумоторен самолет да излита в нощта. Помисли си отново за следобедната раздумка с Уорли в яхтклуба и се запита колко ли от тези излитащи полети са еднопосочни.

Магистралата зави на север и минаха покрай стария център на Петаре, който беше от дясната им страна. И този път спомените на Ал Симпсън бяха разбираеми — камбанарията на църквата беше единственото осветено нещо наоколо. Хубаво беше човек да знае, че дори в Каракас Бог поддържа светлината за теб.

Броуди извади смартфона си и зареди сателитната снимка на Петаре заедно с джипиес отметката, която беше запазил по-рано. Реши, че вижда по-пряк път до бардака, и каза на Луис да подмине отбивката, която бяха използвали първия път, и да излезе от магистралата на следващата. Този път Луис не спомена за криене на оръжията, преди да влязат в бедняшкия квартал. Всички разбираха, че след залез-слънце правилата се променят.

Подминаха първоначалния изход и използваха следващия. По пустите улици нямаше и следа от войници от Националната гвардия, полиция или някой друг. Броуди различи два силуета в една тъмна улица и някъде в далечината чу вой на полицейска сирена, последван от характерния трясък на калашник. През прозорците на много от копторите се виждаха трептящи светлини на свещи. Бедняшките квартали изглеждаха по-добре в тъмното, но усещането пък беше по-лошо.

Броуди направи справка с картата и каза на Луис да завие по една по-тясна улица, която се виеше нагоре по склона. След десетина минути излязоха на пътя, който минаваше по билото. Броуди погледна през прозореца към тъмния град долу. Имаше отделни групички светлини, най-вече в по-богатите източни райони, от които бяха дошли. На запад, към деловия и правителствения център, видя осветения позлатен купол на Законодателната палата и розовата фасада на двореца Мирафлорес, който беше окъпан от светлини на прожектори, които сигурно осветяваха и охранителни барикади.

Луис продължи по пътя и фаровете на мицубишито осветиха бялата мазилка на бардака. Броуди забеляза, че на тъмната улица при „Кокошарника“ са паркирани десетина коли и джипове и че около тях има шофьори: пушеха и се шегуваха, докато пътниците им се забавляваха вътре.

Беше виждал подобни сцени по целия свят — бизнесмени и туристи да чукат бедните, също като Ал Симпсън и партньора му. Самият той не се беше отдавал на подобни удоволствия, но не отричаше правото на здравата трудещ се мъж да разпусне и да пъхне малко банкноти в гащетата на бедно работещо момиче. Тормозеше го това, че в „Кокошарника“ проституираха деца. И на практическо ниво политиката „само с покана“, необходима за място, което попадаше извън границите на допустимото дори в Каракас, можеше да му създаде проблеми на входа.

— Това е отвратително — каза Тейлър.

— Мъжете са животни — съгласи се Броуди. — Подмини — каза на Луис и се обърна към Тейлър. — А ти се наведи.

Тя го послуша.

Луис продължи, като се промуши през безразборно паркиралите коли.

Броуди си представи как изхвърча от бардака и тича нагоре по хълма към колата, докато го гонят по петите. Нямаше да е лесно, особено ако капитан Мърсър водеше преследвачите. Освен това не виждаше как би могъл да спипа Мърсър на улицата, докато всички тези коли и шофьори са наоколо. От друга страна, беше извършвал арести на публични места в страни от Третия свят и повечето местни се правеха, че не забелязват, и си мислеха, че това е просто поредната криминална или законна акция (или нещо между двете), което няма нищо общо с тях. И винаги бяха прави.

— Няма да се получи — каза Тейлър.

— Ще направим така, че да се получи.

— Скот, не можем да следим мястото, нито да го спипаме на улицата при толкова много коли и хора…

— Надценяваш готовността на хората пред бардак да се замесват в публично отвличане — прекъсна я Броуди. — Какво толкова може да се оплеска?

— Ти да не си луд?

— Сеньор Броуди е прав — каза Луис, преди Броуди да успее да измисли някакъв отговор. — В Каракас никой не вижда никого, никой не чува и никой не прави нищо. Освен ако човекът, когото търсиш, няма шофьор, който е и охранител.

— Благодаря — каза Броуди.

Продължиха още малко нагоре по тъмния път.

— Обърни, изгаси светлините и спри — каза Броуди на Луис.

Луис се подчини.

— Клекни на пода — каза Броуди на Тейлър и се обърна към Луис. — Приближи „Кокошарника“, но не много.

Луис кимна и продължи бавно, а Тейлър с неохота клекна на пода с гръб към вратата.

Луис спря на петнайсетина метра от „Кокошарника“ и на десетина от най-близката паркирана кола. Броуди и Луис си размениха пистолетите и Броуди даде този на Луис на Тейлър.

— Добре. Луис ще ме заведе до вратата, за да ме представи. Ако ни отпратят, веднага се връщаме и ще останем да дебнем. Ако влезем, ще идем в тоалетната, където ще си взема пистолета, след което той ще излезе. Двамата ще ме чакате със запален двигател и готови за тръгване.

— Скот, нямаме връзка и подкрепления, а това нарушава всяка процедура на ОКР…

— Това е разузнаване във вражеска територия. Край на дискусията.

— Добре. А ако не излезеш до един час?

— Обади се на Уорли, кажи, че съм в неизвестност по време на акция, и изчезвай. Виж, Маги, това е стандартна работа под прикритие. В най-лошия случай ще ме пребият и ще ме изхвърлят навънка гол. Знаят, че няма да ида в полицията, така че не им трябва да ме пускат в месомелачката. — Погледна Луис, който седеше мълчаливо зад волана. — Нали, Луис?

Луис не отговори веднага, но после каза:

— Вярно е, в бардаците понякога те обират, но никога не убиват.

— Именно. Отразява се зле на бизнеса. — На Броуди му хрумна още нещо. — Ако се почувствате застрашени от някой, който приближава колата, изчезвайте.

— Скот, няма да те оставим…

— И ако видите заподозрения да влиза в „Кокошарника“, не се опитвайте да го спипате. Аз ще се оправя с него вътре.

— Видя ли го, ще го спипам — отвърна Тейлър.

Той я погледна.

— Не, ще изпълняваш заповедите ми.

— Така става, когато нямаш комуникация — въздъхна Тейлър.

— Както ни казваха в Ирак, влизаш в бой с екипировката, която имаш, а не с онази, която искаш да имаш. Освен това, ако го видите да излиза, аз ще бъда плътно зад него — завърши Броуди.

Тейлър го погледна от пода.

— Освен ако не минаваш през месомелачката.

— Не бъди толкова негативно настроена. — Броуди погледна през прозореца към „Кокошарника“. — Добре, Луис, да се поразходим.

Луис слезе от колата.

— Кайл Мърсър може и да те чака — напомни Тейлър на Броуди.

— Ако ме чака, ще има повече въпроси от мен. Може да поиска да поговорим, да предложи сделка, да ми предаде съобщение, което да отнеса в Щатите. Предпочитам да рискувам с друг офицер и ветеран, отколкото с управата на „Кокошарника“.

Тейлър кимна. Явно си беше спомнила, че капитан Мърсър не беше убил сержант Симпсън, когато е можел да го направи и може би е трябвало да го направи. Все пак не пропусна да го предупреди:

— Не знаем какво се върти в главата му сега.

— Аз знам кой е бил. Това е човекът, с когото ще говоря, ако ме чака.

Тейлър отново кимна.

— Успех.

Броуди слезе от колата и с Луис тръгнаха към „Кокошарника“.

Минаха покрай паркираните коли и джипове. Някои от шофьорите ги погледнаха, един-двама подвикнаха нещо на Луис, който отговори и всички се посмяха на нещо — може би на заблудения гринго с пачка банкноти, по-голяма от онази му работа.

Броуди беше играл какви ли не роли под прикритие и имаше усет как да изглежда, да върви и да действа за всяка от тях. Тази вечер той беше Кларк Боуман, застрахователен агент от Йист Уетфийлд, Канзас. Кларк беше нервен, но и възбуден, и следваше хуя си към бордей, препоръчан му от неговия шофьор. Кларк се беше опитал да се облече като готин тип, отиващ в публичен дом, но въпреки това си личеше, че е шматка.

Вътрешно Кларк Боуман беше Скот Броуди, който беше убивал хора и щеше да го направи отново, ако се наложи.

Приближиха черната стоманена врата на „Кокошарника“ и Броуди погледна към червеното око на охранителната камера, което се беше вперило в него.

Луис натисна копчето на вратата, което би трябвало да даде сигнал вътре. Зачакаха.

— Трябва да използваш baño — напомни Броуди на Луис.

— Si. Трябва. Но повечето шофьори използват улицата.

— Да, но ти искаш да си измиеш ръцете.

Луис кимна.

— И не забравяй — Пепе от „Клуб на прокълнатите“ ни е препоръчал това място.

— Si.

— Скоро ще бъдеш в Щатите със семейството си — напомни му Броуди.

Луис не отговори.

Най-сетне вратата се отвори и на прага се появи едър мъж с черна тениска и черни панталони. Погледна първо Броуди, после Луис.

— Qué?

Луис представи клиента си и каза, че са тук по препоръка на Пепе от „Клуба на прокълнатите“, но мъжът не отговори и отново погледна Броуди.

Броуди забеляза, че мъжът има кожен кобур и нещо като револвер с дръжка от слонова кост. Погледна тъмните му очи и за момент му се стори, че вижда как нещо прищраква в мъничкия му мозък — нещо като „А, ти си онзи гринго, дето чакаме“. Но може и да беше просто игра на въображението му.

Мъжът се дръпна настрани и им даде знак да влязат в малко фоайе.

Каза нещо на Луис, който отвърна и потупа хълбока си там, където носеше своя — или по-скоро на Броуди — глок. Мъжът кимна и, както Броуди беше очаквал, не му поиска оръжието.

След това мъжът обискира Броуди, демонстрирайки сносни умения, сравними с тези на проверяващите в летище, с тази разлика, че не посегна към чатала му.

Мъжът извади паспорта на Броуди от джоба на панталона му и го прелисти, докато поглеждаше лицето му.

— Боуман.

— Si — каза Броуди. — Викай ми Кларк.

Мъжът задържа паспорта и извади пачката гущери от джоба, задържа една двайсетачка за себе си и върна на Броуди останалите пари с документа. Броуди се надяваше, че в цената на куверта е включено питие.

Мъжът каза нещо на Луис — може би го упътваше към тоалетната — и посочи една врата. Луис я отвори и се дръпна настрани, така че клиентът му да влезе пръв.

Броуди влезе в полутъмно задимено помещение и когато очите му свикнаха, различи голям салон с дълъг Г-образен бар отляво. Неколцина мъже седяха там с гръб към него с изключение на онези от късата страна на Г-то, които бяха обърнати към вратата и го гледаха.

Луис застана до Броуди и каза:

— Трябва да седнем.

Намериха си малка пластмасова маса и седнаха на пластмасови столове. Броуди се огледа. Тук-там имаше пръснати маси и кушетки, за които беше споменал Симпсън, но това не означаваше, че се намират в същото заведение, в което Симпсън беше видял старото си приятелче от армията, което като че ли не беше сред клиентите на бара.

Бетонният под беше покрит с евтин килим с леопардова шарка, който вероятно се справяше добре със скриването на петна; в центъра на помещението невзрачно момиче на двайсет и няколко, само по гащета, танцуваше апатично на пилон под звуците на лош испаноезичен вариант на парче на Кейти Пери. Червени светлини на кабел бяха монтирани под долната страна на бара и продължаваха нагоре-надолу по стените, изпълвайки цялото помещение с алена светлина. Самите стени бяха от боядисани в тъмночервено циментови блокове, а таванът беше гол и разкриваше проводници и тръби на климатична инсталация с решетки, макар че в помещението почти не проникваше свеж въздух. Като се имаше предвид всичко, мястото не миришеше чак толкова зле.

Броуди забеляза също, че стените са украсени с неонови реклами на бира, снимки на венецуелски кралици на красотата и множество мръсни огледала. Всички сервитьорки бяха голи или по прашки, които явно играеха ролята на униформи.

Една гола сервитьорка, свенливо покрита с искрящ прах, дойде при масата им и огледа Броуди, преди да попита Луис на испански какво желаят.

Луис поръча две бири и дамата се отдалечи към бара.

Броуди забеляза, че Луис се поти и му каза:

— Иди в тоалетната. Ще дойда след теб.

Луис кимна, но не помръдна от мястото си.

Сервитьорката се върна с две бутилки бира — без поднос — и ги остави на масата.

— Десет долар.

Броуди ѝ даде двайсетачка.

— Задръж рестото — каза ѝ, като се чудеше къде ли ще сложи парите. — Да имате сувенирни чаши?

Луис не преведе, сервитьорката се усмихна и отиде при друга маса, където бирата беше сигурно един долар.

Навсякъде по света на подобни места бирата се сервираше неотворена и на масата имаше отварачка за параноичните клиенти, които не искаха да бъдат дрогирани или отровени. Броуди отвори бутилките и двамата с Луис се чукнаха и отпиха.

Броуди отново се огледа. Възрастен мъж седеше сам на една маса до танцьорката — единствената ѝ аудитория — и тя му се усмихна няколко пъти. Голи сервитьорки обслужваха няколкото заети маси и Броуди си помисли, че всички са пълнолетни. Очевидно децата не се показваха.

На кушетките не седеше никой с изключение на някакъв млад тип и гола дама, която седеше в скута му и си беше сложила каубойската му шапка.

— Не мисля, че госпожица Тейлър би харесала това място — каза Броуди.

Луис се усмихна пресилено. Още се потеше.

Когато очите му привикнаха напълно към полумрака, Броуди забеляза двама едри типове на една маса в другия край на помещението. Бяха с черни тениски и характерните за РБД-200 червени барети и кърпи на ръцете. Като че ли гледаха към него и Луис, но после подновиха разговора си. Преди да се обърне, Броуди забеляза калашник, подпрян на кушетката до масата им. На това място сигурно имаше повече пистолети, отколкото хора, но калашникът беше изравнител.

Забеляза и четирима мъже с костюми. Вратовръзките им бяха разхлабени, а саката им бяха метнати на облегалките на столовете им. Пушеха пури и деляха бутилка ром. Един от тях потупа голия задник на една минаваща сервитьорка и всичките се разсмяха.

— Хора на режима — каза Луис.

Ясно. Изглеждаха еднакво навсякъде по света. Задниците на върха на хранителната верига. Всъщност тези четиримата бяха доста охранени за страна с оскъдни дажби. По-интересното беше, че се чувстваха като у дома си в „Кокошарника“, сякаш бяха негласни партньори в заведението — може би с онези от РБД-200. Е, помисли си Броуди, поне тази нощ тук нямаше да нахълта полиция.

Отпи от бирата си. Представи си как Кайл Мърсър внезапно се появява и мислено проигра няколко сценария. Да отиде да поговори с него, както беше правил няколко пъти с други бегълци на публични места? Да му каже да го последва доброволно и да го увери, че ще получи справедлив процес? Това работеше добре в Щатите, но не толкова в чужбина. А с бивш тип от Делта Форс сигурно не работеше никъде.

Най-доброто, което можеше да направи, ако види Мърсър, беше онова, което го беше посъветвал Домброски — да се омете бързо и тихо и да го издебне да излезе, за предпочитане пиян. Или най-малкото с изцедени телесни течности, което му напомни за Луис.

— Трябва да се изпикаеш, амиго.

Луис кимна. Стана, огледа се и тръгна към един вход със завеса при бара в дъното на салона. Двамата от РБД-200 го гледаха, докато ги приближаваше. Луис се поколеба, след което изчезна зад завесата.

Като се имаха предвид размерите на салона и големината на сградата отвън, Броуди реши, че от другата страна на завесата има още десетина метра застроена площ. И тъй като „Кокошарника“ явно не предлагаше вечеря или тихи места за медитиране, предположи, че невидимото пространство е разделено на стаички за чукане. Всъщност каубоят от кушетката в момента вървеше към завесата с дамата, която явно беше възбудила интереса му, макар че лично за Броуди тръпката беше да гледа как дрехите биват сваляни една по една. Тези момичета не оставяха много на въображението.

Броуди се опита да си представи Ал Симпсън тук — ако мястото беше същото — заедно с партньора му Пит и венецуелците от държавната петролна компания. Симпсън сигурно беше останал шокиран от видяното и беше бил нервен, но и възбуден. А след като се беше опомнил от шока и бе започнал да се чуди какво да прави с оная си работа, беше бил шокиран отново, когато бе видял Кайл Мърсър. А после Мърсър беше станал и беше изчезнал през нещо, което Симпсън беше описал като странична врата. Броуди обаче не виждаше странична врата.

После я забеляза, боядисана в червено като стените и почти невидима в полутъмното задимено помещение. Беше метална и вероятно водеше навън, горе-долу там, където се намираха генераторите и където се изхвърляха отпадъците — които вероятно включваха и клиенти.

Отляво имаше завеса, подобна на онази към тоалетната. Явно от салона към стаичките се влизаше от две места.

Броуди стана да отиде при Луис в тоалетната и да му позволи най-сетне да напусне „Кокошарника“.

Точно когато тръгна към завесата, пред него се появи висок слаб мъж, горе-долу на неговата възраст.

— Харесахте ли си момиче, сеньор?

Броуди го погледна. Мъжът носеше тесни панталони и широка черна копринена риза, под която вероятно криеше пистолета си. Очевидно беше от управата на заведението, или иначе казано — сводник.

— Всички изглеждат добре.

— Изберете си някое.

— По-късно. Засега се наслаждавам на гледката.

Мъжът се усмихна, разкривайки златни коронки.

— Отзад имаме специални момичета. Такива ли търсите?

— Може би.

— Нали вие сте американецът, който е питал колегата ми Пепе за младо момиче?

— Да… но не искам да се забърквам в незаконни неща.

Мъжът отново се усмихна.

— Аз съм Карло. Елате с мен. — Посочи завесата. — Имам няколко, от които да си изберете.

Е, помисли си Броуди, това беше част от плана — да плати на някое момиче, да го пита за американски амиго с татуирана змия и да научи какво друго знае то за въпросния гринго — дали пристига всяка вечер в десет, дали пие бира и дали отива в някоя задна стаичка, за да бъде напляскан или нещо такова. Но моментът не беше подходящ. Луис още беше в тоалетната, държеше онази си работа пред някакъв писоар и чакаше сеньор Броуди да го освободи от оръжието му, за да може да се пръждоса от това място.

— Трябва да се изпикая — каза Броуди. — Извинете.

Понечи да заобиколи сводника, но той хвана ръката му.

— Позволете да ви покажа пътя, сеньор Боуман. После ще идем да видим момичетата.

— Пуснете ръката ми.

Карло го пусна и кимна на някого зад Броуди. Броуди погледна през рамо и видя мъжа, който ги беше посрещнал на входа. Препречваше пътя му назад.

— Елате с мен — каза Карло. — Зная какво искате. Те не могат да дойдат при вас, затова вие трябва да идете при тях. Разбирате.

Броуди прецени ситуацията и реши да последва Карло, да се вмъкне в тоалетната, да вземе глока и да остави сводника да му покаже подбора момичета на „Кокошарника“.

— Колко? — попита той, както се очакваше от един клиент.

— Онова, което е останало в джоба ви, след като приятелят ми Лупе ви е претърсил — отвърна Карло.

Двамата се разсмяха. На Броуди му се прииска да фрасне Карло в топките, да се извърти и да изрита Лупе в чатала. Това определено щеше да му достави удоволствие за момента, но не ставаше за дългосрочен план.

— Искам момиче, което знае английски — каза той.

Преди Карло да успее да отговори, Лупе каза нещо на испански. Карло се разсмя и обясни:

— Казва, че няма нищо против да остане в стаята и да превежда.

Дори Броуди намери това за смешно, но не се усмихна.

— Да знае английски — настоя той. — Може би някое по-голямо момиче.

— Si. Имам Пия, която по цял ден гледа Си Ен Ен, за да учи английски. Можете да си говорите с нея за политика. Освен това има хубави цици — добави Карло.

Последното отново накара двамата да се разсмеят и Броуди усети дъха на Лупе във врата си. Погледна към завесата да види дали Луис не се е разтревожил достатъчно, че да излезе да го търси, но него го нямаше. Погледна полутъмния салон и видя, че неколцина клиенти, сред които онези от РБД-200, проявяват жив интерес към разговора между грингото, охранителя и сводника.

— Елате с мен, сеньор. Por favor.

Броуди последва Карло през завесата; Лупе не дойде с тях. Спряха в малко антре с две метални врати. На онази отляво на Броуди пишеше HOMBRES, а тази директно пред него имаше оранжев знак за строеж и надпис на английски: РАБОТЕЩИ ЖЕНИ. Много смешно.

Без да казва нищо на Карло, Броуди отвори вратата на тоалетната. Крушката на тавана разкри малко едноместно помещение. Луис го нямаше. Какво…?

— Политиката на „Ел Галинеро“ е да награждаваме шофьорите и водачите, които ни водят добри клиенти — каза Карло. — Вашият амиго си изкарва добре. За сметка на заведението.

Броуди не се върза на това, но кимна. Карло явно беше намислил нещо и не трябваше да си следовател от ОКР, за да се досетиш, че то не е добро. Броуди не се съмняваше, че може да срита Карло така, че да прати топките му чак в гърлото, да му вземе оръжието и да си пробие път до изхода със стрелба, ако се наложи. Но не можеше да остави Луис, а нямаше представа къде е той.

— Сеньор? Може би ще пикаете по-късно?

Броуди кимна.

Карло настоя Броуди да тръгне пръв и двамата продължиха през вратата на работещите жени по дълъг тесен коридор с дървени врати, номерирани с химически молив. Зад някои от тях Броуди чу ритмично скърцане на евтини пружинени матраци, примесени от време на време с неубедителни женски стонове на удоволствие. Точно когато си мислиш, че работата ти е гадна, откриваш, че има и по-лоши начини да си изкарваш хляба.

— Спрете тук — каза Карло.

Броуди се обърна и видя, че Карло отваря една врата и му дава знак.

Броуди влезе в малка стая без прозорци, осветена от една-единствена нощна лампа, която слабо осветяваше розов килим и боядисани в жълто стени. Обзавеждането се състоеше от дървен стол, изтърбушено легло и всякакви натруфени възглавнички, кукли и плюшени животни. Тръпки да те побият.

Карло остана в коридора.

— Седнете, сеньор. Пия ще дойде след малко.

Броуди остана прав.

Карло го погледна и се усмихна.

— Ще получите онова, за което сте дошли. — Затвори вратата и Броуди чу щракането на резе.

Нещата определено не се развиваха по план, но все още беше възможно да прекара известно време в стаята с говореща английски проститутка, която познава Кайл Мърсър. Възможно, но малко вероятно. Всъщност беше заключен в помещение дълбоко в недрата на контролиран от мафия бардак, без оръжие и без средства за комуникация, а Луис беше изчезнал. От друга страна, той беше почти сигурен, че Ал Симпсън е видял Кайл Мърсър именно тук. Това означаваше, че ще получи отговори — или от Пия, или от някой друг, който влезе в стаята.

Огледа се и си припомни, че дори най-неочакваните предмети могат да се превърнат в сносно оръжие. Плюшените играчки обаче не се брояха.

Нощната масичка имаше чекмедже. Броуди го отвори и видя разхвърляна козметика и метална пила за нокти, която пъхна в джоба си.

Единственият подвижен обект в стаята беше дървеният стол. Броуди го вдигна и установи, че е достатъчно тежък да счупи един-два черепа. Докато оставяше стола на розовия килим, погледна кабела между лампата и контакта в стената и го уви около единия крак на стола.

Преди да успее да продължи с проучванията си, резето отново изщрака и вратата се отвори. На прага стоеше не Пия, а един от типовете от РБД-200, които беше видял в салона, с червената барета и кърпата.

Мъжът — мускулест, към трийсетте — затвори вратата и го погледна.

— Сядай.

Броуди седна на стола и го погледна в очите. Лицето на мъжа не беше особено дружелюбно.

— Кой си ти?

— Кларк Боуман. А вие?

— Какво търсиш тук?

— Искам жена.

— Имаш жена. Видели са ви с нея при клиниката.

— С нея сме само приятели.

— Казали са ви да се махнете от квартала и да не се връщате.

— Съжалявам. Мислех си, че това е друг квартал.

— Ние контролираме този квартал и ние решаваме кой е добре дошъл тук.

— Ясно. Тръгвам си.

— Аз ще реша това.

— Пак ясно. Виж, амиго, просто дойдох да изчукам жена и имам пари, които мога да ти дам, ако идеш да ми доведеш Пия.

— Няма никаква Пия.

— Казаха ми, че има.

— Но можеш да ме наричаш Пио, което означава „благочестив“, какъвто не съм.

— Кларк пък е близко до „чиновник“, което…

— Ще ти задам няколко въпроса и ако отговорите не са същите като на шофьора ти, значи някой от двама ви лъже и ще си плати за лъжите. А може и двамата да платите.

— Шофьорът ми не знае нищо за мен.

Мъжът посегна към кръста си и извади пистолет — „Берета М9“ със заглушител. Лошо.

Мъжът вдигна пистолета и Броуди видя проблясък, последван от приглушения пукот и тупване на куршума в стената над главата му. Парченце от бетона или от куршума опари тила му.

— Следващият ще е в коляното ти — каза мъжът. — А следващият… кой знае? Може би в топките ти.

Броуди изобщо не се съмняваше, че думите му са сериозни. Освен това не мислеше, че ролята на Кларк Боуман е разкрита, затова го удари на молби.

— Моля ви, сеньор, вземете парите ми и приемете моите извинения…

— Млъквай! — Мъжът от РБД вдигна беретата с две ръце и се прицели в дясното му коляно. — Сега ще ти задам важен въпрос и ти ще ми кажеш истината — или ще изгубиш коляното си. Comprende?

— Si.

— Добре. Кажи ми защо търсиш сеньор Кайл.

Това беше въпросът, който Броуди не искаше да чува. Ако се направеше на тъп, щеше да получи куршум в коляното, а ако кажеше истината, вероятно щеше да получи куршум в главата.

— Чакам. И започвам да се ядосвам.

— Добре… — Очевидно войниците от Националната гвардия бяха докладвали прилежно на РБД-200, които имаха реалната власт по тези места. Броуди съжали за импулсивното си решение да размаха снимката на Мърсър, но тогава идеята му се беше видяла добра. Погледнато от позитивната страна, явно беше поразтърсил дървото и от него бяха паднали няколко ябълки. И ето че се намираше на правилното място — макар и в неправилен момент — гледащ в дулото на пистолет и отговаряш на въпроси за тайната си мисия.

— Вече съм ядосан. — Мъжът се прицели.

— Задръж, Пио. Търся капитан Кайл Мърсър, за да го разпитам защо е дезертирал от американската армия.

На Пио му бяха нужни няколко секунди да смели чутото.

— Кой казва, че е дезертирал?

— Американската армия.

— Той е бил храбър войник.

— Да. А после е дезертирал. Избягал е.

— Бил е пленник на талибаните.

— Точно така. След като е избягал.

Пио отпусна малко пистолета и попита:

— Кой си ти?

Кларк Боуман, застрахователен агент? Вече не.

— Аз съм следовател от американската армия. Трябва да говоря с капитан Мърсър. Знаеш ли къде е той?

— Няма го. Аз съм онзи, който задава въпросите — напомни му Пио.

— Ясно. Стреляй. Не… искам да кажа…

— Млъквай. — Пио го погледна и Броуди разбра, че мъжът се мъчи да реши дали трябва да го убие, да го заведе някъде за по-подробен разпит, или може би да го предаде на някой друг, който да му въздаде революционно правосъдие.

Броуди беше загрижен за Луис, но ако го демонстрираше, щеше да даде на мъжа от РБД още един коз. Освен това се тревожеше за Маги Тейлър, която седеше сама в колата. Но Тейлър можеше да се погрижи за себе си и вече трябваше да си е дала сметка, че Луис закъснява и че нещо в „Кокошарника“ не се е развило по план. Надяваше се, че ще изпълни заповедта му и ще се махне.

— Можеш ли да пратиш съобщение на капитан Мърсър от мое име? — попита Броуди.

Пио се усмихна за първи път.

— Si. Съобщението ще е, че си мъртъв.

— Това няма да зарадва сеньор Кайл. Той ще иска да говори с мен.

Пио кимна.

— Si. Ще иска да те убие лично.

— Вероятно. Е…

— Млъквай. — Пио отново зае поза за стрелба и насочи пистолета към чатала на Броуди. — А сега ми кажи къде е дамата ти, или топките ти заминават.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

— Qué?

Броуди се метна от стола си, като го дръпна със себе си и слава богу, щепселът излезе от контакта и стаята потъна в пълен мрак. Видя проблясъка на беретата и чу как куршумът изсвистява над главата му, докато вадеше пилата. Претърколи се през рамо към втория проблясък и мушна нагоре с надеждата да улучи топките на Пио. Улучи нещо, Пио изкрещя и се блъсна в дървената врата. Броуди остана снишен и нанесе ляв и десен в корема и чатала му, докато не чу и не усети как Пио се свлича на пода; продължи с десен към главата му, но не улучи в тъмното, след което пилата в лявата му ръка се заби някъде в лицето на Пио. Той изпъшка, след което настъпи тишина.

Пистолетът още беше в играта, в ръката на Пио или на пода, и тъй като Броуди не знаеше къде е, трябваше да убие Пио по старомодния начин, с голи ръце. Напипа главата му с лявата си ръка, сграбчи го отзад за косата, дръпна и го фрасна в гърлото, смазвайки трахеята.

Затърси пипнешком по пода, намери кабела и контакта и пъхна щепсела. Лампата, която беше паднала на розовия килим, светна и Броуди рязко се извъртя към вратата.

Пио седеше на пода с опрян във вратата гръб, а пистолетът беше в ръката му. Лицето му беше пълна каша, но и двете му очи бяха отворени и се взираха в нищото. Гърдите му се надигаха трескаво в опит да си поеме дъх.

Броуди стана и тръгна към него, без да изпуска от поглед оръжието. Посегна да го вземе, но Пио го видя и дръпна ръката си, а после се опита да я вдигне.

— Дай да ти помогна — каза му Броуди. Издърпа беретата от ръката му, опря заглушителя отстрани на главата и изстреля куршум в мозъка му.

Вдигна лампата от пода и я постави на нощната масичка, отиде до мъртвия, завлече го по килима и го претърколи под леглото. Забеляза, че пилата за нокти се е забила в корема му. Дръпна завивките, за да скрие тялото, след което хвърли няколко възглавници и плюшени играчки на килима, за да скрие кървавата диря.

— Добра работа, господин Броуди — каза на глас. — А сега какво?

Изгаси лампата, отиде при вратата и се ослуша. Стените на стаята бяха от дебел бетон, но дървената врата беше тънка и той чу гласа на Карло в коридора. Затвори се врата на стая, чуха се стъпки, последвани от трясъка на тежката метална врата в края на коридора.

Броуди обмисли следващия си ход.

Мисията е на първо място. Което означаваше, че трябваше да намери говореща английски проститутка, която познава сеньор Кайл. Всъщност в момента сеньор Кайл спокойно можеше да е в някоя от съседните стаи.

Не изоставяй никого. Което означаваше, че трябва да намери Луис.

Безопасността на войниците под твое командване е от първостепенна важност. Което означаваше, че трябваше да се увери, че Тейлър е добре.

И накрая, според Кодекса за поведение, негов дълг беше на всяка цена да избегне пленяване. Което означаваше, че трябва веднага да се изнесе от това място. Особено след като беше видял сметката на човек от РБД-200.

Можеше ли да направи всичко това? Заслужаваше си да опита.

С пистолет в ръка Броуди открехна вратата и огледа дългия слабо осветен коридор. Беше празен.

Измъкна се от стаята, затвори и тръгна към задната част на сградата, покрай разположените плътно една до друга врати, зад които бяха работещите момичета и може би Луис.

Забеляза, че някои от вратите имат резета отвън — като неговата — и предположи, че това са стаите на малолетните момичета, за да не се мотаят насам-натам.

Продължи разузнаването си и откри, че в края на сградата коридорът завива надясно и продължава покрай задната стена, след което отново завива надясно. Вторият дълъг коридор беше двойник на първия, с по шест врати от двете страни. Общо двайсет и четири стаи. Бизнесът беше доста голям, ако стаите приемаха по един клиент на половин час или нещо такова. По-важното беше, че щеше да му се наложи да отвори много врати, за да намери Луис — стига той все още да беше жив и в сградата. По дяволите!

Освен това трябваше да намери проститутка, която познава Мърсър. И да се махне оттук.

В края на коридора имаше метална врата, копие на онази в първия коридор при тоалетната. Ако мисленият му план на мястото беше правилен, тази врата трябваше също да води към салона и бе скрита от втората завеса, която беше видял.

Тръгна безшумно към вратата, на която имаше резе. От салона се чуваше музика и гласове.

Тази врата беше на около четири и половина метра от изхода, който беше забелязал — вратата, през която се беше изнесъл капитан Мърсър, след като бе видял старото си приятелче Ал Симпсън. Броуди беше сигурен, че може да отвори вътрешната врата и да излезе от външната за три секунди, след което да се отдалечи от „Кокошарника“ и да обиколи, за да види дали Тейлър е все още горе на хълма. Това се наричаше тактическо отстъпление — за разлика от бягството. Умен ход, но не и правилният. Трябваше да намери Луис, а може би и някоя приказлива проститутка. Ако не знаеше английски, Луис можеше да превежда. Ако беше жив. Или Тейлър можеше да превежда. Ако беше жива.

Обърна се и се върна по коридора. Можеше да отваря вратите напосоки, или да подслуша и да се опита да определи зад коя може да е Луис или почиваща проститутка. Шансът да успее от първия път бе две дузини към едно — без да се брои стаята с трупа. Беше само въпрос на време Карло, Лупе или може би някой от другите типове от РБД да се появи и да провери какво става.

Продължи бавно по тъмния коридор, като се ослушваше при всяка врата. Някои стаи бяха тихи, други не чак толкова.

Чу зад него да се отваря врата и рязко се обърна. От някаква стая излезе тлъст потен мъж, когото Броуди разпозна като един от хората на режима. Беше преметнал сакото си през ръка и имаше кобур под мишницата. Погледна Броуди, който скри пистолета си, и каза нещо на испански. На Броуди му се стори, че е някакъв въпрос, който се нуждае от отговор, така че каза „Si“, готов да го надупчи, ако се окаже, че е отговорил невярно.

Мъжът се разсмя, обърна се и закрета несигурно към металната врата. Дръпна металното резе и тя се отвори, пускайки в коридора бумтящата танцова музика. Когато мъжът дръпна завесата, Броуди зърна танцьорката, която вече имаше по-многобройна публика. Заведението се пълнеше.

Успя да зърне и масата, на която седяха двамата от РБД. Беше празна. Единият със сигурност беше мъртъв, но къде беше другият? Може би при Луис. Човекът на режима изчезна в задимения салон, а автоматичната врата се затвори сама.

Понякога най-доброто решение на даден проблем е най-прякото, а понякога — най-неочакваното. Затова Броуди отиде в края на коридора и долепи гръб до външната стена. Вдигна беретата си и извика:

— Луис! Dónde estás?

Не получи отговор.

Вратата точно срещу него обаче се отвори и в коридора излезе вторият тип от РБД-200 с пистолет в ръка. Двамата с Броуди се зяпнаха за половин секунда, преди и двамата да осъзнаят, че другият трябва да умре. Онзи от РБД вдигна пистолета си, но Броуди вече беше заел поза и стреля пръв, улучи го в гърдите и мъжът отлетя назад през отворената врата. Броуди го изрита в слабините и мъжът пусна пистолета и се свлече на пода.

Броуди бързо влезе, изрита оръжието настрани и затвори след себе си.

Мъжът от РБД лежеше по гръб, от раната на гърдите му с мляскащ звук излизаше кървава пяна.

Броуди остана в позиция за стрелба и бързо огледа стаята.

Луис седеше на стол в ъгъла, с клюмнала на гърдите глава. Броуди си помисли, че е мъртъв, но после видя, че диша.

Ръцете на Луис бяха вързани за дръжките на стола с разноцветни шалчета. Той го подхвана под брадичката, вдигна главата му и видя насинена буза и подпухнало око.

— Луис?

Луис отвори очи и го погледна.

— Добре ли си? — попита Броуди.

Луис кимна.

Мъжът от РБД имаше нож в колана. Броуди го взе и сряза шалчетата.

— Добре, амиго. Можеш ли да станеш?

Луис отново кимна и се изправи несигурно.

— Добре ли си?

— Si…

— Можеш ли да тичаш като за световно?

Луис пое дълбоко дъх.

— Si… — Погледна Броуди. — Благодаря.

— Виж, аз те забърках в това, аз ще те измъкна.

Броуди взе пистолета на мъжа от РБД, който също беше берета със заглушител, и го даде на Луис.

Подхвана Луис и го поведе към вратата. Мъжът от РБД вече се задушаваше, а под него се разпълзяваше локва кръв от изходната рана в гърба. Правилата за водене на бой на суша изрично казваха никога да не доубиваш ранен противник — а да му помогнеш, ако е възможно. Този тип обаче можеше да изпълзи в коридора и да създаде проблеми. Докато го гледаше и се мъчеше да реши дали да го върже и да му запуши устата, Броуди чу тихо изпукване и в челото на мъжа се отвори трето око.

Броуди погледна Луис, който продължаваше да държи беретата насочена към мъжа, в случай че се наложи да стреля отново в главата му. Луис очевидно искаше да си отмъсти за разкрасената физиономия. Или може би за мъртвия си племенник или за някой друг познат, станал жертва на съюза между режима, военните и колективос.

— Добре — тихо каза Броуди. — Свършено е. Да вървим.

Луис като че ли не го чу. Отиде при леглото, взе глока на Броуди и му го подаде. Броуди го затъкна в колана си, но Луис не беше приключил със събирането на оръжия — отиде при края на леглото, на чиято табла беше подпрян калашник. Погледна автомата, сякаш се мъчеше да реши кой да го вземе, после го даде на Броуди.

Броуди видя, че автоматът има два пълнителя, закрепени с тиксо един за друг. Единият беше нагоре и бе напъхан в магазина, а другият беше обърнат, позволявайки бързо презареждане. Беше виждал и друг път тази импровизирана конфигурация на местните милиции — двойно по-голямо забавление без много мотаене. Дръпна затвора, за да види дали в цевта има патрон. Имаше. Автоматът беше на предпазител и Броуди превключи на автоматична стрелба. Сега той определяше правилата.

Пъхна беретата в джоба си и даде знак на Луис да застане зад него с готов за стрелба пистолет. Отвори вратата и бързо огледа коридора. Един клиент излизаше през металната врата при тоалетната и Броуди замръзна, докато мъжът не изчезна и вратата не се затвори.

Излезе в коридора, като даде знак на Луис да го последва и да гледа зад тях, докато вървяха към задната част на сградата.

Завиха на ъгъла и продължиха по втория коридор. Броуди погледна металната врата към салона и към изхода.

Луис, който също се беше досетил накъде води вратата, прошепна:

— В салона има и друг изход.

Броуди кимна. Но засега единственото, което беше успял да постигне в „Кокошарника“, беше да позволи двамата с Луис да бъдат заловени и да се измъкнат с убиване на двама души, които нямаха нищо общо с мисията му. Един цивилен щеше да си плюе на петите и да реши, че е дотук. Мисията обаче беше по-важна от избягването на залавяне. Трябваше да намери свидетел — проститутка, която да му каже за Кайл Мърсър.

Луис поглеждаше към металната врата и Броуди, сякаш искаше да каже: „Да се пръждосваме. Pronto, señor“.

— Трябва да намеря момиче, което знае нещо за човека, когото търся — прошепна му Броуди.

Луис обмисли думите му и кимна неохотно. Поколеба се, после отиде до една врата, почука и каза нещо на испански. От другата страна се чу гневен — и донякъде задъхан — мъжки глас.

Луис почука на отсрещната врата и пак каза нещо. Никой не му отговори. Вратата беше залостена и той дръпна резето. Отвори бавно, погледна вътре, след което промълви „Dios mio“ и се прекръсти.

Луис влезе в полутъмната стая и Броуди го последва, като затвори след себе си. Помещението изглеждаше по същия начин като стаята, в която го бяха завели — жълти бетонни стени и детско обзавеждане, от което те побиват тръпки.

Момиче на не повече от дванайсет седеше на леглото, опряло гръб в стената. Беше само. Свито, притиснало колене в гърдите си, обгърнало краката си с ръце. Беше облечено в розово горнище и дънкови къси панталони, а лицето му беше покрито с блещукащ прах. Погледна с ужас Броуди с калашника.

Броуди опря автомата на стената и се обърна към Луис.

— Кажи ѝ, че не сме дошли да ѝ направим нещо лошо.

Луис преведе. Момичето кимна.

— Cuá es tu nombre? — попита Луис.

Момичето се поколеба и отговори съвсем тихо:

— Хулиета.

— Попитай Хулиета дали познава Кайл Мърсър — каза Броуди. — Американец. Идвал е тук. С татуирана змия на ръката.

Луис попита и момичето отговори.

— Американският войник — преведе Луис. — Бил е тук.

— Cuándo? — попита Броуди.

Хулиета отговори и Луис преведе:

— Преди три седмици. Казва, че харесвал по-големи момичета, така че го е виждала лично само веднъж.

— Dónde? — попита Броуди.

Хулиета посочи леглото.

— Aqui.

Тук.

Хулиета продължи да говори и Луис преведе:

— Платил за нея за шест часа. Когато дошъл в стаята ѝ, донесъл храна и малко пари. Седнал до леглото, докато тя се хранела… и просто гледал стената. Казал ѝ да си почине. Тя заспала и когато се събудила, него го нямало.

Броуди се замисли. Явно сеньор Кайл беше решил да даде на Хулиета почивка от безрадостната ѝ професия. Броуди беше срещал наистина гадни хора, които стават големи моралисти, когато се стигне до защитаване на деца и животни. Тази морална линия беше ясна и лесна за начертаване и даваше възможност на типове, които иначе бяха затънали до гуша в чужда кръв, да смятат за свещено поне едно нещо. Може би това им помагаше да се чувстват човешки същества.

— Сеньор Кайл имал ли е любимка тук?

Луис попита и преведе отговора.

— Si. Кармен. Говори добре английски и затова била една от любимките му. Тя е в стая двайсет и едно.

— Gracias — каза Броуди. Извади пет двайсетачки и ги сложи на масата до леглото. После се обърна към Луис.

— Кажи ѝ да ги скрие.

Луис преведе, момичето взе парите, погледна ги и ги напъха в джоба на късите си панталони.

— Може би няма да е зле да я вземем с нас — каза Луис.

Броуди се замисли, но спасяването на Хулиета не беше част от мисията.

— Ако се наложи да си проправяме път с бой, най-вероятно ще бъде ранена или убита.

Луис кимна неохотно. Като баща на малка дъщеря сигурно приемаше особено болезнено всичко това, но като че ли се примири с факта, че нямат какво повече да направят за Хулиета — или за другите момичета като нея зад всяка залостена врата на това забравено от Бога място. Не можеше и да става дума да викат полиция в страна, в която блюстителите на реда поддържаха бардаци.

Броуди взе автомата и погледна момичето.

— Gracias, Julieta.

Тя го погледна, но не отговори.

Излязоха, затвориха вратата и Броуди отново я залости. Погледна написания с химически молив номер — 17. Продължиха по коридора към стоманената врата на салона и спряха пред стая 21.

Броуди даде знак на Луис, който почука и каза:

— Carmen, estás ahi?

Отначало не получи отговор, след което женски глас извика:

— Estoy ocupado!

— Заета е — преведе Луис.

— Да ги прекъснем. — Броуди дръпна резето, отвори вратата и бързо влезе. Луис го последва и затвори след себе си.

Стаята беше голяма колкото другите, но украсата и обзавеждането беше за по-възрастни — белезници и въжета, окачени на боядисаните в червено стени, килим с леопардова шарка и маса с покривка от пурпурен сатен с няколко запалени свещи за романтика.

— Hey! Qué mierda!

Привлекателна, доста надарена и чисто гола брюнетка на около двайсет и пет стоеше над двойното легло с нещо като хилка за тенис на маса в ръка. Мъж на средна възраст се беше навел над леглото, само по пухкави розови белезници.

Кармен им извика отново и посочи с хилката. Като че ли не се уплаши особено от двамата непознати, нахълтали с оръжия в стаята ѝ. Може би подобни неща се случваха често в „Кокошарника“. Мъжът обаче ги гледаше през рамо с широко отворени очи и сигурно се чудеше дали това не е част от представлението.

Броуди го погледна.

— Ставай.

Луис преведе. Кармен запротестира, но мъжът се изправи и едва не изгуби равновесие, когато се обърна към тях със закопчани зад гърба ръце и пенис в поза „мирно“. Заплещи нещо на испански и Кармен рязко му нареди да си затваря устата, което сигурно му хареса.

Луис преведе:

— Казва, че портфейлът е в панталоните му на стола.

Кармен, която започваше да схваща, че посетителите ѝ не са от управата, малко се разтревожи.

— Какво искате? — попита на английски.

Броуди посочи клиента ѝ.

— Кажи му да легне на пода.

Кармен се поколеба и го каза на мъжа, който легна по очи върху леопардовата шарка.

— Вържи му глезените — нареди Броуди на Кармен.

Кармен погледна към вратата.

— Къде е Карло?

— Правят му клизма. Действай.

Кармен отиде до стената с куките, взе въже, клекна до мъжа и върза глезените му.

— Претърколи го под леглото — каза Броуди. — И му кажи, че ако гъкне, ще го убия.

Кармен каза нещо на мъжа на испански и го избута под леглото. После попита:

— От кои сте?

Броуди реши, че това е интересен въпрос, който му казваше това-онова за Петаре, а може би и за цялата страна. Не кои сте, а кого представлявате. От кое племе сте.

— От армията на Съединените щати.

Кармен не отговори.

— Търся стар приятел от армията — каза Броуди. — Кайл Мърсър. Казаха ми, че бил и твой приятел.

— Кой ви го каза?

— Няма значение.

Кармен поклати глава.

— Не познавам такъв човек.

— Петстотин долара ще ти помогнат да си спомниш.

Тя го погледна, после погледна джобовете му. Покажи ми ги.

Броуди извади пачката, отдели десет петдесетачки и ги задържа в ръка.

Тя погледна парите.

— Може пък и да го познавам.

Броуди кимна и прибра парите в джоба си. Кармен сбърчи чело.

— Първо информацията — каза Броуди.

— Първо парите — настоя тя. — Ами ако ме измамите?

— И какво ще направиш? Ще ме напляскаш ли?

Тя се усмихна.

— Не. Това е екстра.

Броуди посочи пода под леглото.

— Колко време трябва да си с този жребец?

Кармен погледна часовника на стената, после се наведе и попита мъжа под леглото. Броуди чу приглушен отговор, след което Кармен го погледна.

— Платил е за цял час. Така че… още двайсет минути.

— Добре — рече Броуди. — Може да ни потрябват.

Той подпря калашника на стената и седна в стола. Луис остана прав с беретата в ръка, без да изпуска от поглед вратата. Имаше добри инстинкти. И току-що беше убил. Беше намерил воина в себе си.

Кармен взе пакет цигари от нощното шкафче, извади една и запали.

— Кайл Мърсър тук ли е? — попита Броуди.

Тя дръпна от цигарата и пусна дълга струя дим.

— Не. Не е идвал от две седмици.

Две седмици. Точно след като Ал Симпсън го беше видял. Сигурно се беше уплашил.

— Откога го познаваш?

Кармен се замисли за момент.

— Някъде от четири месеца. Танцувах в салона и видях големия гринго на една маса да ме гледа. Беше красив. Заради английския обикновено пращат такива клиенти при мен, както и него. Дойдохме тук, прекарахме известно време, той си плати и си тръгна. Следващата вечер пак танцувах и той пак беше в салона. Но този път разговаряше с хора от колективо. Нали ги видяхте там? Момчетата от бандата?

Броуди кимна. По-добре беше да не навлиза в подробности по темата.

— Да, човек не се захваща с такива. Видях го да говори с тях и попитах Карло. Странно беше янки да говори с тях, но… Карло ми каза, да си гледам работата. А после сеньор Кайл плати да ме види отново и започна да ме посещава по два-три пъти седмично. Отначало не говореше много. Изглеждаше, сякаш… главата му е някъде другаде. Винаги умислен. А после започна да говори по малко…

Някакъв мъж се развика в коридора точно до вратата им. Луис отиде до нея, подпря я с тяло и се заслуша. Чу се и втори глас. На Лупе. Двамата спореха за нещо.

Кармен гледаше разтревожено вратата.

Луис се обърна към Броуди и прошепна:

— Един клиент не е доволен от момичето си. Казва, че било болно.

Чуха се звуци от борба, после гласовете замлъкнаха и се затръшна врата.

Кармен поклати глава, промърмори нещо на испански и отново дръпна от цигарата.

— Не бива да карат болни момичета да работят.

Броуди си помисли, че това звучи разумно. Освен това си помисли, че това място и цялата страна наистина са пропаднали в ада. Тук нямаше милост, а животът — също като националната валута — нямаше никаква стойност.

Погледна часовника на стената. Тук беше доста оживено, нямаше как да заключват вратите, а сега в две от двайсет и четирите стаи имаше трупове. Приличаше на разпит на цивилен на бойното поле — искаш по-бързо да прескочиш глупостите и да получиш информацията, която ще ти спаси живота или ще послужи на мисията ти, преди лошите да те намерят и да се опитат да те убият.

Броуди насочи вниманието си обратно към Кармен.

— За какво говореше сеньор Кайл?

Кармен остана за момент загледана в затворената врата, след което се обърна към Броуди. Изглеждаше нервна; пак дръпна от цигарата.

— Казах ви, не говореше много… но след около две седмици ми каза, че бил от американската армия и бил пленен в Афганистан. И че сега работи с колективо, но не ми каза нищо конкретно. Понякога го виждах в салона да говори с момчета от бандата, а веднъж дори с хората на режима, онези свине с костюмите. Чух един-двама да го наричат camarada. Другар. Не знам, просто ми се струваше шантаво някакъв войник янки да се появи отникъде и да стане редовен посетител и може би приятел на чавистите.

Комунист ли беше другарят Кайл? Малко вероятно. Мърсър правеше каквото е нужно, за да се сближи с тези хора, каквато и да беше причината за това. Поне Броуди смяташе така. Но пък, от друга страна, кой можеше да каже дали двете години в плен при талибаните не бяха размътили главата и лоялността му?

Кармен го гледаше.

— Значи и вие сте от армията?

— Да.

— Участвали сте със сеньор Кайл във войната?

— В различни войни. И в същите лайна.

Кармен го изгледа странно. Допуши цигарата, смачка фаса в пепелника на масата и запали друга.

— Случвало ли ти се е да подслушаш някой разговор между сеньор Кайл и онези хора от бандата или режима? — попита Броуди.

— Не… но една нощ дойде при мен, свършихме си работата и после той ми каза, че стаята му трябва и аз трябва да се махна. Казах добре. Това не е нещо, което правим за клиентите, но сеньор Кайл е различен, а аз разбирам нещата. Облякох се и тръгнах към салона. И в коридора се разминах с един възрастен мъж, когото бях виждала напоследък. Тъмнокож. Бях го забелязвала през последните няколко седмици. Понякога седи сам на бара, не говори много, никога не ми е бил клиент, но едно-две момичета са лягали с него. Та се разминахме по коридора, той само ме изгледа, а после се обърнах и го видях да влиза в стаята ми. Отидох в салона и попитах Карло що за тип е онзи. Карло ми каза да си затварям устата и да си гледам работата. Но аз съм любопитна, така че седнах на бара и попитах бармана Амандо. Той ми каза, че мъжът бил офицер от армията, генерал. Познал го от телевизията и вестниците. Генерал Гомес.

Това малко изненада Броуди. Генерал. Но както беше подозирал, Мърсър беше редовен посетител тук и това място му бе нещо като скривалище и свърталище едновременно. Кафене с проститутки. Но и нещо повече — нещо като база за капитан Мърсър, който очевидно се беше установил сред местните тартори. Какво беше замислил, по дяволите?

— Попита ли сеньор Кайл за посетителя му?

Кармен поклати глава.

— И да го бях попитала, нямаше да ми каже.

В коридора отново се чуха стъпки. Кармен погледна вратата, после подпряния на стената калашник и попита:

— Откъде взехте това?

— От „Спортни стоки на Хуй“.

Отговорът му като че ли я обърка. Тя загледа Луис, който крачеше нервно от вратата до стената и обратно: явно започваше да се досеща, че тези двамата вече са се позабавлявали в „Кокошарника“, преди да дойдат в стаята ѝ.

— Карло ще ме убие, ако разбере, че съм говорила с янки за сеньор Кайл — каза тя.

— Няма, стига да си мълчиш. — Свидетелката му започваше да се изнервя. Време беше да продължи по същество. — Знаеш ли къде е сеньор Кайл в момента?

Тя кимна.

— Si. Ходих с него.

Броуди се наведе напред в стола си. Джакпот.

— Къде си ходила с него?

— В джунглата.

— В коя джунгла?

Кармен сви рамене и отново дръпна от цигарата.

— Не знам. В шибаната джунгла.

— Кога?

— През същата нощ, когато дойде генерал Гомес, който си тръгна след половин час. После сеньор Кайл дойде и ми каза, че е платил на Карло да ме вземе на пътуване за една седмица. Понякога ми се случва да имам богати клиенти, които плащат повече, за да ме заведат в хотел или другаде за цялата нощ. Но той каза за една седмица, и че ще бъдем извън Каракас. Не ми каза къде.

— И ти какво каза?

— Аз нямам думата. Той иска да плати за седем дни, а аз да кажа не? Това ще означава край за мен. А освен това го харесват, нали разбирате.

Каза последното така, сякаш оттогава мнението ѝ за сеньор Кайл се е променило.

— Значи сте отишли в джунглата? — попита Броуди.

— Si. Летяхме. Събрах си нещата, качихме се в кола с шофьор и стигнахме до летище „Ла Карлота“.

— Къде е това?

— В Каракас. Не е далеч. Малко летище. Официалното му име е „Франсиско де Миранда“.

Броуди кимна. Поне едно от предчувствията му се потвърждаваше.

— Стигнахме до летището — продължи тя. — Аз много се вълнувах, никога дотогава не бях напускала Каракас. Качихме се на малък самолет с пилот и отлетяхме. Не знам къде отидохме, а сеньор Кайл беше много мълчалив.

Сеньор Кайл явно беше необщителен тип.

— Какъв беше самолетът?

Кармен сви рамене.

— Ами самолет. Малък.

— Реактивен? С перки? С един мотор? Или с два?

Кармен се замисли за момент.

— С две перки.

— И с колко места?

— Мисля, че шест.

— Марка? Или име на авиокомпания по него?

Тя отново сви рамене.

— Това пък какво ме интересува?

— Права си. Продължи, por favor.

— Добре. Летяхме около час и половина и кацнахме в Сиудад Боливар.

Броуди се обърна към Луис.

— Знаеш ли това място?

Луис спря да крачи напред-назад и кимна.

— Град на юг.

— Влязохме в сградата на летището, в която нямаше хора през нощта — продължи Кармен. — После някакъв служител дойде да ни вземе и се качихме в друг самолет. По-малък от първия. И отново отлетяхме. Летяхме около час. И кацнахме в едно малко село.

— На летище ли кацнахте? Или просто на писта?

— На черна писта. Имаше някакви колиби или нещо такова, черни пътища. Беше адски шантаво.

— Знаеш ли името на селото?

Кармен го погледна.

— Защо искате да знаете?

— Искам да намеря приятеля си — повтори Броуди. — Научи ли името на селото?

— Не.

— Ако ми го опишеш добре, ще ти дам още сто долара.

Кармен се замисли за момент.

— Беше до малка река. И прекарахме нощта в къща за гости. На следващия ден го разгледах по-добре. Няколко колиби със сламени покриви сред тревите покрай джунглата. И онази голяма шибана планина. По-висока от хълмовете около Каракас, с голям плосък връх. Адски шибано. И склоновете ѝ също бяха равни, като голяма каменна стена. Един от местните, който говореше испански, ме видя да я гледам и ми каза, че от другата страна на планината е Салто Анхел.

— Това пък какво е?

— Ангелският водопад — каза Кармен. — Прочута гледка, най-високият водопад в целия свят. И си дадох сметка, че това село трябва да е мястото, на което идват посетителите, за да видят водопада, защото имаше дървена табела с надпис „Bienvenido“ на испански и „Добре дошли“ на английски.

Е, това вече беше нещо. Сеньор Кайл бе завел любимата си проститутка на известно място в южната част на страната, а сега тя беше отново в Каракас, за да разказва за преживяването. Това беше от щастливите попадения, за които ченгетата се молят — и после казват, че било плод на добра детективска работа. Както си и беше в случая.

— Колко време останахте там? — попита Броуди.

— Само сутринта. Сеньор Кайл ме взе от колибата и отидохме при реката. Качихме се в една тясна лодка с мотор. Двама местни също се качиха, единият беше с пушка. Сеньор Кайл ми каза, че ще ми сложи превръзка на очите. Попитах го какво става, а той ми каза да не се безпокоя. Щяла съм да правя същото, което и в Каракас, само че другаде. И си казах, явно ще трябва да чукам шантавите дребни местни. Добре. — Тя се разсмя. — Върза ми очите и потеглихме.

— Колко време пътувахте по реката?

Тя се замисли и сви рамене.

— Не знам. Трудно е да се каже. Май беше дълго. Може би един час. А после спряхме и той ми махна превръзката. Намирахме се дълбоко в джунглата, навсякъде имаше само дървета. Слязохме и вървяхме през джунглата петнайсетина минути и стигнахме едно място с дървени и сламени колиби под дърветата. — Тя запали нова цигара от старата, загледа се замислено в нищото и продължи: — Имаше още местни, но видях и няколко венецуелци. Корави типове. Въоръжени. Сеньор Кайл ме заведе в една голяма колиба с десетина легла и ми каза да си почина. Там имаше и други жени, които спяха. Задрямах, но се събудих от стрелба. Скочих от леглото, изтичах навън и се натъкнах на някакъв тип, млад венецуелец с голяма пушка. Попитах го за стрелбата, а той се разсмя. Каза ми, че момчетата тренират, да се връщам вътре. Върнах се и видях, че другите жени, бяха шест, също са будни. Разприказвахме се. Едната беше от Каракас, четири от Сиудад Боливар и една от някакво село. Те ми казаха, че се намираме във военен лагер и че мъжете идват, избират си момиче и го отвеждат в колибите си. Казаха, че сутеньорите щели да им платят, когато се върнат там, откъдето са дошли, но били тук от седмици и изобщо не знаели дали ще си получат парите.

Или дали изобщо ще се върнат там, откъдето са дошли, помисли си Броуди.

— По-късно сеньор Кайл ме заведе в колибата си и ми каза да остана там и че съм само за него — продължи Кармен. — Стана ми жал за другите момичета, две нощи група момчета се надрусаха здравата и ги накараха да работят цяла нощ. — Кармен се разсмя горчиво.

Броуди отново чу гласове в коридора. Като че ли беше Карло с друг клиент. Кармен трябваше да е със своя клиент още десет минути, но вратата нямаше ключалка и ако Карло или някой друг решеше да я отвори, Броуди щеше да има проблем, който можеше да реши единствено Сеньор Берета. Възможно беше и Карло да реши да провери как върви разпитът на Пио. Време беше да приключва тук.

— Колко мъже имаше в лагера?

Тя сви рамене.

— Двайсет? Трийсет. Непрекъснато пристигаха и заминаваха. Правеха всичко на смени, включително чукането. — Тя отново се разсмя. — Навсякъде в лагера имаше хора на стража.

— Венецуелци? Или местни?

— Местните идваха само да носят храна, да готвят и да вършат друга работа, а всички онези с оръжията бяха венецуелци или колумбийци.

— Какви оръжия имаха?

— Големи. — Тя погледна опряния на стената калашник. — Като това.

— Как бяха облечени? — Освен големите усмивки, когато си лягаха с жена.

— Как ги наричате… войнишки дрехи?

— Камуфлаж?

Кармен кимна.

— Видя ли камиони? Или джипове?

Тя поклати глава, допуши цигарата и смачка фаса.

— Дотам не може да се стигне с камион, освен ако не е имало някакъв път, който не съм видяла.

— И са тренирали?

Кармен кимна.

— На някакво място до колибите. Не го видях, но го чувах. Стрелба, заповеди, на няколко пъти експлозии.

Летният лагер за психопати на капитан Мърсър. Надрусай се, чукай и гърми по разни неща. Звучеше забавно.

— Значи си останала там една седмица — каза Броуди.

Кармен се намръщи.

— Той искаше да остана по-дълго. — Поколеба се и добави: — Една нощ излязох от колибата да се изпикая и един адски надрусан колумбиец ми се нахвърли, притисна ме до едно дърво и… свърши бързо, после се махна. А аз… казах на сеньор Кайл, защото ми се стори лошо и си помислих… — Гласът ѝ замря и тя заби поглед в пода. — В тази работа не се чувстваш специална, сеньор. Така че когато някой те кара да се почувстваш така, усещането е хубаво. И си помислих, че може би той… ще ме защити.

— И той защити ли те?

— Каза ми да не се безпокоя. Легнах си и заспах. А на сутринта сеньор Кайл не беше в леглото. Излязох на поляната… Онзи, колумбиецът, беше там. Висеше от едно дърво. Смазан от бой и… — Кармен докосна корема си — разни неща висяха от него.

Явно Кайл Мърсър беше офицер и джентълмен със слабост към стари армейски приятелчета и малолетни проститутки. Същият човек, който беше рязал глави, може би измъчвал до смърт човек на ЦРУ. А ето че в случая с Кармен беше защитил честта ѝ, като беше изкормил насилника ѝ. Или по-скоро беше защитил собствената си чест и позицията си на алфа-мъжкар. Броуди си помисли, че едно пледиране за невменяемост пред военния съд може да свърши работа на Кайл Мърсър.

— Казах му, че искам да се махна — продължи Кармен. — Той не ме разбра, каза, че просто се бил погрижил това да не се повтаря. Мислеше си, че ще съм адски благодарна или нещо такова. — Тя поклати глава. — Опита се да ме убеди да остана, че в Каракас било лошо, че тук съм можела да живея на спокойствие. Отговорих му: какво спокойствие е това? Тогава разбрах, че приказките за една седмица са глупости, че той иска да ме задържи там, и се уплаших, че няма да ми позволи да си тръгна. Но на следващия ден той ми каза, че отива в Каракас и че мога да тръгна с него. Така се върнах. Другите момичета останаха. Той ме доведе тук. И тогава го видях за последно.

— Мислиш ли, че се е върнал в джунглата? — попита Броуди.

— Мисля… да, той изглеждаше щастлив там.

Ясно. Щастлив на място, където единственият закон е законът на джунглата. Капитан Мърсър вероятно беше чел поне два пъти „Сърцето на мрака“ и бе гледал десетина пъти „Апокалипсис сега“. Броуди се запита колко ли от добре обучения офицер е останало в него.

Връщането на Кармен в Каракас беше сериозен пробив в сигурността, макар че е била с вързани очи през най-важната част от пътуването. Броуди си помисли как Мърсър беше пощадил Ал Симпсън и как тази постъпка пряко беше насочила ОКР към него. А сега и това — позволил на проститутка, която говори идеален английски, да се върне в „Кокошарника“, където вече са го видели, вместо да я задържи — или да я убие. Сеньор Кайл явно наистина я харесваше. Което беше лошо за него, тъй като тази сеньорита щеше да отведе Броуди и Тейлър право при него. „Прецака се, капитане“. Всички се прецакваха накрая.

— Искам да ми опишеш по-добре селото, в което сте кацнали — каза Броуди.

Кармен изглеждаше раздразнена и търпението ѝ като че ли се беше изчерпало, но отговори.

— Беше просто малко село с колиби… но имаше туристическа къща за гости. Живееха съвсем малко хора. Мисля, че селото беше само за туристи, но туристи нямаше, така че бяхме само ние и местните.

— От какво бяха направени колибите?

Кармен се замисли за момент.

— Камъни, кал или нещо такова.

— Цвят?

Тя отново се замисли.

— Мисля, че жълт. Може би са били боядисани.

— Имаше ли църква? Магазини?

Тя поклати глава, запали нова цигара и погледна към вратата.

— Приключихме ли?

— Почти. Разкажи ми за пътуването по реката.

— Бях с вързани очи.

— Опитай се.

Кармен го изгледа и се замисли.

— Имаше много завои. Пътуването продължи дълго. Около час. Или повече.

— Нагоре по течението ли пътувахте, или надолу?

— Откъде да знам, мамка му.

— Каза, че лодката имала мотор. Той през цялото време ли работеше?

Кармен се замисли.

— Si. Почти през цялото време.

Броуди кимна. Вероятно бяха пътували срещу течението.

— Когато спряхте, на левия бряг ли слязохте, или на десния?

Кармен се замисли.

— На десния.

— И колко време вървяхте от реката до лагера?

— Казах ви, петнайсетина минути.

— Имаше ли пътека?

— Имаше шибани дървета.

— Палми? Цъфтящи растения?

— Имаше палми в тревистата част, но когато влязохме в джунглата, там ги нямаше. Видях много големи дървета, много… като лиани, а също и хубави цветя с най-различни цветове.

— Какво друго видя?

— Нищо.

— Помисли.

Тя се замисли за минута.

— Да, добре. Имаше малък поток близо до мястото, където нямаше дървета, както и още една от онези планини с плоски върхове.

— Може да е била същата планина.

Кармен поклати глава.

— Тази беше различна. По-зелена, с дървета по склона. Трудно беше да се определи колко е далече, защото беше много голяма.

— Някой каза ли защо онези мъже са били в лагера? За какво са тренирали?

Кармен го погледа.

— Тренираха да убиват хора.

Кармен явно трябваше да бъде научена на петте основни въпроса на следователя.

— Кого да убиват и защо? — попита Броуди. — Сеньор Кайл каза ли нещо за това?

Тя поклати глава.

— Не говореше с мен за лагера.

— А ти попита ли го? Или някой друг?

— Не исках да знам.

Ясно. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Но Кармен беше разпитвала Карло и бармана за сеньор Кайл и за госта му в „Кокошарника“. Значи беше любопитна. Броуди беше сигурен, че тя знае повече, отколкото казва. Освен това беше сигурен, че досега тя беше честна с него и не си измисляше заради парите. Ако разполагаше с още десет минути, щеше да намери и последното парче от пъзела — за какво е тренирал Кайл Мърсър в онзи лагер? Но времето беше изтекло. Трябваше сам да намери отговора, когато открие лагера и капитан Мърсър.

Междувременно разполагаше с известна информация — град Сиудад Боливар, село, пътуване нагоре по река, както и характерни топографски особености. И това можеше да се окаже достатъчно, за да определи най-общо местоположението на Кайл Мърсър.

Броуди стана.

— Gracias, señorita. Много ни помогна. — Даде ѝ петстотинте долара и добави още сто. — За пенсионни осигуровки.

Кармен погледна банкнотите, стана и ги прибра в чекмеджето на нощното шкафче. Изгаси цигарата си и се обърна към Броуди.

— Мисля, че сеньор Кайл не е ваш амиго.

— Правилно — отвърна Броуди. — Не е.

— Ще го убиете ли? Затова ли ви е изпратила армията?

— Просто ще поговоря с него.

Кармен намери отговора му за смешен.

— Успех. Той е луд. Но може би всички американски войници сте луди.

— Може би. — Броуди отиде до стената и взе още две въжета от куките. После се обърна към Кармен. — Протегни ръце.

— Аз съм онази, която връзва, papi.

— Не и днес.

Кармен го погледна, после погледна Луис, който продължаваше да държи беретата.

— Не.

— Така ще изглежда по-добре за теб, когато Лупе или Карло те намерят — обясни Броуди.

Кармен схвана и протегна ръце. Броуди върза китките ѝ.

— А сега легни на пода.

Тя легна по гръб и Броуди върза глезените ѝ, след което я погледна.

— Остават ти още пет минути с твоя човек. Говори му мръсно.

Кармен каза на испански нещо, което прозвуча цветисто и не много приятно, докато Броуди я преместваше под леглото до клиента. Нещастникът определено не беше получил онова, за което бе платил, но може би щяха да го обезщетят с питие на бара.

Броуди кимна на Луис, взе калашника и погледна вратата. Е, беше успял да се освободи, да спаси Луис и да получи информация за местоположението на Кайл Мърсър. Оставаше само да се измъкне жив и вечерта щеше да е перфектна.

Броуди и Луис излязоха от стая 21 и тръгнаха надясно към металната врата в края на коридора, която щеше да ги отведе в салона — на около четири и половина метра от страничната врата, през която се излизаше от бардака.

Броуди даде на Луис и другата берета.

— Дръж ги скрити, но така, че да са ти подръка.

Луис затъкна единия пистолет в колана под сакото си, а другия в джоба на панталона. Броуди скри глока под незагащената си риза. Най-добрата опция беше да се опитат да се измъкнат незабелязано, но не беше склонен да се разделя с калашника. Увери се, че е включен на автоматична стрелба, и го задържа до лявата си страна, така че клиентите в салона да не го видят. Ако извадеха късмет и ако някой не погледнеше към тях в неподходящия момент — може би ако вниманието на всички беше насочено към танцьорката на пилона, ако мозъците им бяха замъглени от алкохола и мисленето се извършваше от хуйовете им — това можеше и да проработи.

Стигнаха до металната врата.

— Ще вървим бързо, но не прекалено бързо към изхода — каза Броуди на Луис. — Не поглеждай никого, но бъди нащрек. Ако някой извика нещо, извади пистолета. От тази ситуация не се излиза с разговори.

Луис кимна.

— Готов?

— Si.

Броуди отвори вратата и оглушителната музика изпълни тихия коридор. Броуди отмести завесата и влезе в слабо осветения задимен салон.

Сега на пилона точно срещу тях имаше друга танцьорка, заобиколена от малка публика. С периферното си зрение Броуди видя някакво раздвижване при бара, но се обърна и тръгна право към страничната врата. Луис го следваше.

Намираше се на по-малко от три метра от вратата, когато някой надвика музиката.

— Хей! Какви ги правите, мамка му?

Май беше Карло. Броуди бързо завъртя глава. Карло стоеше с гръб към бара, с цигара в ръка. Изглеждаше объркан. Неколцина клиенти седяха на столовете от двете му страни и се обърнаха да видят какво го тормози. Хората на режима още бяха на масата си, пушеха пури и се наливаха с ром. Те също погледнаха към Броуди и Луис.

Охранителят Лупе стоеше при предната врата и явно беше забелязал калашника, защото внезапно извади револвера си от кобура.

Броуди се извъртя към него, вдигна автомата, опря приклада в лявото си рамо и дръпна спусъка. Калашникът имаше силен откат и блъсна тялото му назад, когато изстреля откос през салона към Лупе, като надупчи гърдите му; няколко куршума се забиха в стената зад него, когато той падна.

Танцьорката изпищя, скочи от сцената и се втурна към дъното на салона. Клиентите — повечето от които не бяха чужди на стрелбите — се метнаха под масите, а някои от онези при Карло скочиха от столовете си и се втурнаха към изхода или се скриха зад бара; други пък се втурнаха към вратата, водеща към тоалетната.

Луис беше извадил беретата си, докато четиримата от режима мудно посягаха към кобурите под мишниците си. Без капка колебание Луис започна да стреля и улучи един в корема. Мъжът се прекатури назад с пластмасовия стол и падна на пода. Друг скочи на крака и успя да извади пистолета си, но Луис го простреля два пъти в гърдите. Мъжът рухна и събори масата. Разхвърчаха се бутилки и чаши. Останалите двама се проснаха на пода.

Луис спря да стреля, но продължи да държи беретата вдигната, а Броуди се прицели над бара и изстреля още един откос, за да е сигурен, че всички, които още не са на пода, са схванали как стоят нещата. Съсипа няколко плаката с мис Венецуела, пръсна една неонова реклама на бира и нанесе значителни поражения на алкохолните запаси на „Кокошарника“. Характерният трясък на калашника събуди лоши спомени от Фалуджа.

Танцовата музика внезапно замлъкна и в салона се възцари тишина, ако не се броеше ритъмът на калашника. Броуди махна пръста си от спусъка и бързо се огледа за Карло, но не го видя. Всички бяха залегнали или се бяха изпокрили и на слабата светлина Броуди не можеше да различи кой кой е. Без да сваля калашника, той заотстъпва към задната врата и извика на Луис. „Давай!“. Луис отвори вратата и излезе. Броуди пусна още един откос в тавана за майтап и го последва.

Двамата се втурнаха покрай „Кокошарника“ към пътя. Нямаше улично осветление, но паркираните коли палеха двигателите си, докато клиентите се спасяваха тичешком от бордея. Поредната нормална нощ в „Кокошарника“.

Когато стигнаха ъгъла на сградата, Броуди чу стрелба наблизо, отпусна се на коляно и насочи калашника към отворената врата, но стрелецът се скри зад нея. Броуди изчака и се прицели. Карло се подаде с вдигнат пистолет и Броуди изстреля три куршума в гърдите му. Карло се разтресе и се свлече на земята пред входа.

Пълнителят беше свършил; Броуди го извади, обърна го и пъхна втория, след което вкара патрон в цевта.

Чу зад себе си пукот на заглушен пистолет и погледна към Луис, който току-що беше свалил някакъв мъж, който беше излязъл от страничната врата. Вратата тръгна да се затваря, но беше спряна от тялото, което лежеше на прага.

Броуди даде знак на Луис да продължава напред и двамата се затичаха към улицата. Броуди погледна към главния вход на „Кокошарника“, но не видя никакво движение.

Всички шофьори, които бяха паркирали безразборно пред бардака, вече или бяха потеглили, или се криеха в автомобилите си. Броуди и Луис се затичаха между колите нагоре към мястото, където Броуди се надяваше, че все още ги чака Тейлър, макар че мицубишито не се виждаше в тъмното.

Точно пред тях прозорецът на една кола се пръсна и Броуди и Луис се проснаха на земята. Броуди чу пистолетна стрелба отгоре и си помисли, че може да е Тейлър. Колата с пръснатия прозорец, голям черен седан, потегли, следвана от друга. Сега и двамата се озоваха на открито.

Броуди скочи и се затича към мицубишито, което вече се виждаше нагоре по склона. Луис, който явно не беше свикнал с физическите упражнения, изостана. За да го прикрие, Броуди се обърна с калашника и стреля към „Кокошарника“, насочвайки трасиращите куршуми право в тъмната сграда. Свали някакъв мъж и видя как друг се скри вътре.

Когато приближиха мицубишито, Броуди видя, че Тейлър се е скрила зад отворената врата на шофьора. Тя изстреля няколко куршума покрай тях, докато двамата с Луис приближаваха колата.

— Качвай се! — извика Броуди.

Тейлър стреля още два пъти и скочи зад волана. Броуди чу зад себе си тихия пукот на беретата на Луис; после се чу изщракване на празен пълнител. Луис захвърли пистолета и извади другия.

Бял пикап с включени дълги светлини се понесе с рев от подножието на хълма към „Кокошарника“ и нагоре по склона. Очевидно бандата беше предупредена и хайката пристигаше. Броуди се отпусна на коляно и се прицели.

Останалият без дъх Луис изтича покрай него.

— Седни отзад и кажи на Тейлър да обърне колата! — извика му Броуди.

Чу трясъка на автоматична стрелба, докато пикапът се промушваше между останалите паркирани коли пред бардака. Няколко трасиращи куршума се забиха в пътя близо до Броуди.

Броуди се прицели малко над фаровете и стреля. Пикапът рязко зави наляво и едва не полетя през ръба на билото, но шофьорът го овладя. Колата продължи да приближава. Броуди стреля отново, обърна се и се затича към мицубишито точно когато Тейлър го обърна нагоре по склона. Скочи на предната седалка и Тейлър настъпи газта.

Неравният път следваше извивката на хълма и Тейлър се носеше с пълна скорост по него. Пътуваха на изток, в противоположната посока на мястото, където искаха да отидат. Трябваше обаче да се отърват от пикапа, който продължаваше да ги следва по петите.

Тейлър остави фаровете загасени и разчиташе на оскъдните светлини долу, за да вижда пътя и да избегне експресното спускане от хълма.

Броуди погледна огледалото, когато мъжът в каросерията на пикапа изстреля нов откос. Един куршум улучи бронята, а другият мина през задното стъкло и излезе през покрива точно над главата на Броуди.

Стигнаха до остър завой и докато го вземаха, изгубиха от поглед преследвача си, след което пътят се изравни с приближаването на върха на хълма.

Внезапно от една алея точно пред тях изхвърча мотоциклет. Тейлър инстинктивно зави, за да не го блъсне; мотоциклетистът завъртя возилото си към тях, извади пистолет и стреля два пъти в предното стъкло. Първият куршум не улучи, а вторият проби горната част на стъклото точно между Броуди и Тейлър.

Тейлър настъпи газта и профучаха покрай моториста, който отново зави и полетя след тях.

Тейлър рязко зави наляво с пълна скорост по по-тясна улица, която вървеше надолу, и колата едва не обърса стената на една сграда, но Тейлър я овладя. Броуди си припомни, че когато ставаше дума за надбягване на въоръжени побъркани, това не беше първото ѝ родео. Спомни си също, че много улици в бедняшкия квартал са задънени.

Броуди свали прозореца, обърна се и се подаде навън с калашника. Отзад Луис направи същото с беретата.

Мотористът беше на двайсетина метра зад тях и фарът му осветяваше тесния път. Броуди видя три проблясъка от дулото на пистолета му и му се стори, че чува как един от куршумите улучва колата.

Прицели се с калашника и пусна къс откос. Стреляше нагоре по склона по малка движеща се мишена, а калашникът отскачаше нагоре при автоматична стрелба, така че се прицели ниско и вторият му откос намери целта си. Моторът рязко се завъртя, блъсна се в стената на една постройка и полетя във въздуха. Броуди тъкмо се канеше да се отпусне, когато се появи пикапът; той обаче трябваше да завие рязко, за да заобиколи мотора, което им позволи да увеличат дистанцията и Тейлър направи още няколко десни завоя по подобните на лабиринт улици на квартала. Мицубишито се справяше по-добре, отколкото можеше да предположи човек, ако съдеше само по външния му вид.

Броуди се обърна и се загледа в страничното огледало. Не виждаше пикапа, но чуваше рева на дизеловия му двигател, който отекваше в нагъсто построените сгради покрай виещите се улици. Провери пълнителя на калашника и видя, че са му останали само три патрона.

Излязоха на поредния прав участък и Тейлър настъпи газта и погледна Броуди.

— Добре ли сте?

— Si, señora — отвърна Луис от задната седалка.

— Днес няма да се раздават Пурпурни сърца — каза Броуди.

— Какво стана? — попита тя.

— Бяхме подгонени от въоръжени мъже.

— Имам предвид в бардака, задник такъв.

— Мисията е изпълнена.

— Пипна Мърсър ли?

— Не, но знам къде е.

— Къде?

— Ще ти кажа по-късно. — И добави: — Добро шофиране.

Тейлър зави напосоки още няколко пъти и Броуди вече не можеше да види или чуе пикапа зад тях.

— Опитвай се да избягваш задънените улици, Тейлър.

— Какво си мислиш, че правя, мамка му?

— Ясно.

Тейлър приближи широк четирилентов път, който като че ли щеше да ги изведе от бедняшкия квартал. Зави по него, включи фаровете и продължи надолу по склона. Бедняшките къщи започнаха да оредяват и бяха заменени от изоставени промишлени сгради и дълги участъци гъста гора, която се катереше по склоновете от двете страни на пътя.

Броуди се обърна към Луис.

— Знаеш ли къде сме?

— Si. От другата страна на хълмовете. Източно от Каракас. Ако продължим на север към планините, ще стигнем до магистрала, която ще ни отведе в града.

Броуди погледна в огледалото. Нямаше и следа от пикапа или от някаква друга кола. Запита се доколко териториални са тези банди и дали могат да преминат на чужда територия, за да ги преследват. Но независимо колко се бяха отдалечили от Петаре, пак можеше да им се наложи да си имат вземане-даване с полицията, Националната гвардия, венецуелската армия или СЕБИН. Престрелка между банди не беше кой знае какво, но Луис беше убил двама типове от режима.

Докато продължаваха да се носят с пълна скорост по пътя, Тейлър погледна Броуди.

— Задоволи ли егото и мачистките си фантазии?

— Да.

— Едва не умряхме.

— И още можем.

Броуди извади смартфона си и погледна джипиеса. Тук нямаше покритие и приближаваха края на офлайн картите, които беше свалил в хотела, но като че ли приближаваха отбивка, която продължаваше на север през хълмовете и стигаше до магистралата, която минаваше в посока изток-запад покрай подножието на крайбрежните планини и водеше обратно към Каракас.

— Ще стигнем отбивка. Завий по нея.

Тейлър кимна.

Броуди забеляза кръста на Луис, който се люлееше от огледалото пред дупката от куршум в предното стъкло.

Луис го видя накъде гледа и каза:

— Исус ни пазеше.

Дали да го включи в доклада си? Може би не.

Броуди свали кръста от огледалото и се обърна да го даде на Луис, който го целуна, прекръсти се и го прибра в джоба си.

Броуди видя, че Луис държи беретата в скута си и се взира в нищото. Той току-що беше убил поне четирима души за двайсет минути и най-вероятно това бяха първите му жертви. Броуди си спомни първия път, когато беше убил човек в престрелка в малко градче край Багдад. След престрелката видя тялото — младеж на не повече от седемнайсет, с изкарани органи през дупките колкото юмрук в гърба му, направени от автомата на Броуди. Гледката го беше потресла. Следващия път беше малко по-лесно. А след известно време се превърна просто в ежедневна работа.

Но онова беше война, в която се беше включил доброволно. Луис не беше искал нищо подобно. Просто му се беше случило да вземе погрешните хора от летището.

— Почти се приключи, амиго — каза му Броуди.

Луис го погледна в очите.

— Si.

Броуди погледна напред към тъмния път и черните стени от дървета покрай тях. Наистина се намираха насред нищото в кола, надупчена от куршуми и с разбити стъкла. Очуканата от битката трошка щеше да привлече внимание дори в Каракас, така че трябваше да се отърват от нея, преди да се върнат в хотела.

— Какво стана вътре? — отново попита Тейлър.

— Мисля, че ни чакаха — отвърна Броуди и добави: — Може би не трябваше да показвам снимката на Мърсър на онези от Националната гвардия.

— Първа грешка.

— Да. И онзи задник от „Клуба на прокълнатите“ сигурно се е обадил в „Кокошарника“.

— Втора грешка.

— После се появих там с Луис…

— Трета грешка.

— Видях двама от бандата и четирима от режима, всичките въоръжени освен мен, така че…

— Така че реши да останеш. Ти си идиот.

Луис реши да защити Броуди.

— Той е много храбър, сеньора.

— Той е побъркан. Не го хвали — сгълча го Тейлър.

— Si, señora.

Броуди продължи:

— И така, както беше планът, Луис отиде в тоалетната… Помниш ли онази сцена от „Кръстникът“? Е, невинаги се получава.

— Очевидно не.

— От друга страна, успях да се сдобия с калашник…

— Как?

— По обичайния начин. Убих собственика му.

Тейлър помълча известно време.

— Ще ми разкажеш подробностите после. Сега само ми кажи защо мисията е изпълнена.

— Добре. С Луис намерихме готов да сътрудничи свидетел. Кармен, приятно момиче, знае английски и има много готини цици. Ударихме джакпота с нея. Оказа се, че Кармен е специалната дама на сеньор Кайл и веднъж му е правила компания в скривалището му в джунглата.

Тейлър го погледна, но не каза нищо.

Броуди ѝ разказа разговора си с Кармен и Тейлър не го прекъсна и не подложи на критика методите му на разпит — разбираше, че времето на Броуди е било ограничено и че Кармен, подобно на Ал Симпсън, не е очаквала, че някой ще поиска от нея да разказва подробно за пътуването си.

Когато Броуди приключи, Тейлър кимна.

— Информацията би трябвало да е достатъчна, за да може някой — някой екип — да го намери.

— Точно така — съгласи се Броуди. И добави: — Ние сме екипът.

Тя го погледна.

— Не. Не сме.

Броуди посочи към Луис на задната седалка.

— Ще го обсъдим по-късно.

— Сеньора, така и не успях да използвам тоалетната — каза Луис, който ги беше слушал. — Бихте ли спрели?

— Разбира се. — Тейлър намери подходящо място и отби от пътя. Остави двигателя да работи, но изгаси фаровете.

— Не бързай — каза Броуди на Луис, докато той слизаше от колата.

Двамата с Тейлър поседяха мълчаливо няколко секунди.

— Вече не става дума за задържане на беглец — каза накрая Тейлър. — Става въпрос за паравоенна операция, която е извън правомощията ни.

— Просто трябва да намерим беглеца. Ако го направим и ако преценим, че ще ни трябват повече ресурси, за да го задържим, ще извикаме помощ.

Тейлър не поиска уточнение каква точно помощ има предвид, а ако беше поискала, той нямаше какво да ѝ отговори. Намираха се във враждебна страна без никакви споразумения за сътрудничество със Съединените щати в областта на сигурността. Броуди обаче смяташе, че Уорли може би има някакви ресурси на разположение. А ако нямаше, Броуди щеше да направи онова, което бе правил винаги — да импровизира.

Тейлър обаче имаше по-добра идея.

— Имаме отряди на Специалните части в Колумбия.

Аха. Които гонеха партизани марксисти и наркокартели за колумбийското правителство.

— От ОКСО могат да пратят в джунглата отряд на Делта, който да задържи Мърсър.

Тейлър се приближаваше заплашително към логично решение.

— Това ще е много подобаващ тип правосъдие — продължи тя.

— Да. — Но Броуди искаше той да е онзи — с помощта на Маги Тейлър, разбира се — който да изправи Кайл Мърсър пред правосъдието. Не искаше някакъв и без това прехвален и обсипан със звезди отряд на Делта да обере цялата слава. Това си беше операция на ОКР. Собственото му его нямаше нищо общо с това, каза си той. Щеше да го направи за ОКР и за полковник Домброски, който щеше да си припише заслугите. Самият Броуди нямаше да възрази на похвална грамота или може би на публично признание, задето е открил и арестувал прословутия дезертьор Кайл Мърсър. Стига, разбира се, да запазеха лицето и гласа му в тайна.

— Броуди?

— Да. Добро мислене. Но двамата с теб трябва да намерим лагера преди да пратят екип. Няма да подам доклад на базата на разговор с проститутка и да очаквам, че Пентагонът ще се задейства заради него. Трябва да идем там и да намерим лагера.

Тейлър се замисли и кимна с неохота.

— Добре… Разбирам доводите ти.

— Браво. — Броуди се замисли за военния лагер на Мърсър. Беше интересно, но в никакъв случай изненадващо, че капитан Мърсър е решил да пресъздаде някаква версия на суровото военно обучение и може би дори приятелската атмосфера, които беше изоставил на афганистанската граница. Въпросът обаче беше защо? Капитан Мърсър можеше да му отговори, както и да му каже защо е дезертирал. Именно това си оставаше основният въпрос.

— Шансовете ни да открием лагера не са големи — каза Тейлър. — Горите и джунглите в южната част на Венецуела са огромни.

— Ще се водим от пътното разписание на Кармен.

— Доста се доверяваш на платеното свидетелстване на проститутка. Особено за човек, който не вярва, че началниците му са откровени с него.

— Стори ми се искрена.

— Предполагам, че ще разберем дали е била искрена. Да се обадим ли на шефа?

— Трябват ми поне две питиета, за да говоря с него.

— Броуди…

— По-късно. Трябва да помисля как да накарам Домброски да реши, че идеята да идем в джунглата и да търсим Мърсър е негова.

— Ти си манипулатор.

— Манипулирам началството, но съм напълно честен с равните и подчинените си.

Тя го погледна.

— Вярвам ти. Но все пак не е правилно да не споделяш информация с началника си.

— Това важи и в двете посоки.

Тейлър не отговори на подхвърлянето му.

— Трябва да се обадим на Уорли, защото държи пилота си в готовност. — Тя отвори жабката и му даде сателитния телефон.

— Да. — Броуди се подаде през прозореца и набра номера.

Както му беше обещано, полковникът вдигна незабавно.

— Уорли.

— Броуди.

— Все още жив?

— Съжалявам, че ви разочаровам.

— Трябва ли ви самолет?

— Тази вечер не.

Последва кратка пауза.

— Сигурен съм, че се е махнал от града — каза Уорли. — И вие трябва да направите същото.

— Ще се посъветвам с Куонтико по въпроса.

— Да, така трябва. Успяхте ли да разузнаете онзи публичен дом? Да влезете вътре? Какво стана?

— Ще ви кажа след като докладвам в Куонтико.

— Добре… но…

— А междувременно Луис очаква с нетърпение пътуването си до Америка. Визите за него и за семейството му ми трябват утре — добави Броуди. — Това не подлежи на обсъждане.

— Всичко подлежи на обсъждане. Когато ми разкажете, ще го обсъдим. Къде сте? И къде можем да се срещнем?

— Изгубих се в гората — отвърна Броуди. — Можем да се срещнем утре.

— Тази нощ.

Броуди пропусна думите му покрай ушите си.

— Вижте, тук е малко горещо. Така че трябва да се спотайваме известно време.

— В какъв смисъл горещо?

— Ами… за съжаление, когато влязохме в бардака, започна престрелка и…

— Престрелка?!

— Именно. И двама-трима от режима бяха надупчени, както и неколцина други и, нали се сещате, всички обвиняват за всичко американците, така че…

— Какво е станало, по дяволите? Да не сте убили някого? Какво…?

— Просто те уведомявам предварително, Брендан, ако случайно чуеш за станалото от някой ненадежден източник.

— За бога, човече, да не си убил някого?

— „Убил“ е грозна дума.

Броуди чу как Уорли си поема дълбоко дъх, след което каза с овладян глас:

— Унищожете фалшивите паспорти, сложете в куфарчето сателитния телефон, пистолетите и всичко останало, което ви дадох, и го оставете в сейфа в хотела ви. Някой ще дойде да го прибере през нощта или утре. — И добави: — Имаме уговорка с хотела.

— Добре. — Броуди обаче нямаше намерение да оставя нищо на Уорли. Особено пистолетите.

— Настоятелно ви съветвам вие и колегата ви да вземете първия полет, напускащ Каракас. Още тази нощ. Най-късно утре сутринта.

Броуди не мислеше, че някой от „Кокошарника“ би могъл да идентифицира него или Тейлър — всички, които можеха да го направят, бяха мъртви. Бардакът обаче имаше охранителна камера. Освен това бандитът, който беше подредил Луис, вероятно беше проверил личната му карта или я беше дал на някого преди Броуди да му види сметката. И може би някой знаеше номера на колата под наем. Полицията тук може и да не отговаряше съвсем на американските стандарти, но в СЕБИН сигурно имаше компетентни хора и беше напълно възможно те да бъдат мотивирани да открият кой е попилял хората на режима. Всички останали трупове бяха просто косвени жертви.

— Броуди?

— Ще се обадя в Куонтико и после пак ще се чуем.

— Тук аз съм авторитетът по въпросите…

— Вече говорихме за това. Не препятствайте разследване на престъпление.

— Вие сте станали престъпници.

— Интересно становище. Добре, ще се видим утре. Носете визите за семейството.

— Тази нощ. Среща в посолството.

— Връзката се разпада. Ало? Брендан?

— Да?

— Мисля, че сателитът е някъде над Китай. Ще се обадя по-късно. — Броуди затвори и метна телефона в жабката. — Човек изобщо не може да разчита на тези неща. — Обърна се към Тейлър. — Иска да напуснем страната колкото се може по-скоро.

— Това го чух.

— Освен това иска да се срещнем тази нощ в посолството.

— Това също го чух. А и защо не?

— Ще си помисля.

— Може все още да ни потрябва за нещо.

— Ще минем по този мост, когато стигнем до него.

— Освен ако вече не си го изгорил — отсече тя и добави: — Трябва да му се обадиш пак. Аз също мога да го направя.

— Той записва всичко, а аз казах достатъчно.

— Може би ще успее да ни помогне да стигнем до района, в който се намира Мърсър.

— Сами ще си уредим пътуването.

— Имам два въпроса, Броуди. Защо си се доверил на проститутката, която ти е дала тази информация? И доверяваш ли се на Брендан Уорли?

— Бил съм преебаван повече пъти от хора от разузнаването, отколкото от проститутки.

Тейлър нямаше с какво да му отговори и затова само каза:

— Трябва да продължим.

— Да.

Луис си беше свършил работата и се мотаеше зад колата и Броуди му даде знак, че може да се качи. Луис седна отзад и Тейлър излезе отново на пътя. Броуди ѝ показа къде да завие и продължиха по виещия се през хълмовете път към планините.

Броуди се обърна към Луис.

— Онзи от бандата взе ли някакъв твой документ?

— Si. Шофьорската ми книжка.

И тя щеше да бъде намерена при претърсването на трупа му. Луис беше трябвало да си я вземе, но явно изобщо не беше помислил за това.

— Утре сутринта веднага иди със семейството и паспортите ви в посолството и питай в консулството за господин Уорли, който ще се погрижи да ви издадат визи и ще ви качи в кола за летището. Ще летите до Вашингтон и там ще се обадиш на номер, който ще ти дам, и ще питаш за полковник Домброски. Той ще се погрижи за теб и семейството ти.

Луис помълча, после каза:

— Gracias.

— Това е благодарност за всичко, което направи за нас — добави Тейлър.

„И начин да те спасим от килиите на СЕБИН, където ще те изтезават, за да разберат какво се е случило в «Кокошарника»“ — помисли си Броуди. Когато оставяш след себе си трупове, оставяш кървава диря, която може да бъде проследена от всеки идиот. В това отношение Уорли беше прав — двамата с Тейлър трябваше да се махнат от Венецуела. Но… ами, бяха стигнали дотук и бяха надушили следата на Мърсър. А ловните кучета не изпускат следа.

Пътуваха мълчаливо няколко минути, после Тейлър излезе на магистралата, която щеше да ги отведе обратно на запад към града. Някои шофьори се позагледаха в колата им, но наоколо нямаше полиция или хора от Националната гвардия.

Броуди погледна през прозореца към черните планини от едната страна и тънещия в мрак град от другата. Бяха пристигнали тук с много несигурна следа, но както често се случва в криминалните разследвания, една следа води до друга. Точно затова се наричаха следи. И някъде там имаше истина, реалност, която съществува и която може да бъде разкрита, ако си упорит и ако имаш ум и кураж. Малко късмет също беше от полза, а Броуди вярваше, че колкото повече нарушаваш правилата, толкова повече ти се усмихва късметът. Случваше се обаче и да се изчерпи, ако нарушиш прекалено много правила. Както почти беше станало в „Кокошарника“. И ако с Тейлър тръгнеха да търсят Кайл Мърсър в джунглата, определено щяха да поставят на изпитание теорията му, че добрият късмет е продукт на нарушаването на лоши правила.

Но Кайл Мърсър беше именно там — в джунглата. Тя беше точно място за него — на границата на нищото, дълбоко в сърцето на мрака, който отговаряше на мрака в сърцето и душата му. Броуди и Тейлър трябваше да извлекат Кайл Мърсър на светло и пред съда, за да отговаря за престъпленията си. Но първо трябваше да се срещнат с него в мрака.

Магистралата беше почти пуста и колкото и да се беше забавлявал с калашника, Броуди реши, че това е добро място да се отърве от него. Избърса го добре с носната си кърпа, махна пълнителя, извади трите останали патрона и ги изхвърли през прозореца, след което хвърли и самите пълнители. Тейлър го погледна, докато той бързо разглобяваше автомата и изхвърляше частите му една по една. Каза на Луис да му даде беретата си и направи същото с нея.

— Чисти сме — заяви накрая. — Но се безпокоя, че някое дете ще намери една част, после другите, ще ги сглоби и ще иде да постъпи в някой колективо.

Нито Луис, нито Тейлър намериха това за смешно. Броуди предпочиташе да работи с хора, които споделяха черното му чувство за хумор, което го спохождаше след битка, но и този екип се беше справил добре, така че не се заяде.

— Този изход, сеньора — каза Луис.

Тейлър зави по изхода за Алтамира.

— Трябва да се отървем от колата на място, от което можем да стигнем пеша до хотела.

— Да — съгласи се Броуди. — Районът може да е опасен.

— И колата е цялата надупчена — напомни му Тейлър.

— Като всички други коли в Каракас.

Луис намери това за смешно и добави:

— Портиерът може и изобщо да не забележи.

— Това си го биваше — каза Броуди и се обърна към Тейлър. — Видях ли те да въртиш очи, или само ми се стори?

— Знаеш, че ги завъртях.

Продължиха бавно по тъмните улици на Алтамира, като се оглеждаха за място, където да зарежат мицубишито.

— Има една бензиностанция, която вече не работи… — предложи Луис. — Ако завиете натам.

Тейлър зави по една странична улица и видяха изоставената бензиностанция. Тейлър спря зад нея, изгаси двигателя и светлините и извади ключа. После се наведе и взе от жабката документите на колата и сателитния телефон.

Слязоха и Броуди огледа пораженията, които включваха дупки в предното и задното стъкло, както и шест-седем други.

— В Ирак ограждахме дупките по колите и хеликоптерите с жълт тебешир — каза той на Тейлър. — После ги свързвахме и търсехме разни изрази като „Мамка му“. Вие правехте ли го в Афганистан?

Тейлър го изгледа, но не отговори.

— Време е да станем сериозни — каза той. — Пъхни ключа обратно в запалването. Някой ще открадне колата преди слънцето да е изгряло, ще я закара в сервиз и преди обяд тя ще е отново на улицата, закърпена и пребоядисана.

Тейлър се поколеба, но Луис каза:

— Той е прав, сеньора.

Тейлър кимна и пъхна ключа в запалването.

— И освен това трябва да махнем номерата. — Броуди отвори багажника, извади гаечен ключ и свали табелите. После взе документите за наем от Тейлър, отиде от другата страна на сградата, намери канавка и пусна в нея номерата, след което накъса документите и се отърва и от тях. В курсовете на ОКР не те учеха как да прикриваш следите си, но след като десет години си гледал как го правят — или се опитват да го направят — престъпниците, няма как да не овладееш повечето трикове.

Докато се връщаше, мина покрай висок потъмнял пилон с логото на ПДВСА, което означаваше, че това е била държавна бензиностанция. Колонките бяха изчезнали, а сервизът и магазинът като че ли бяха обрани до шушка от всичко, което си е заслужавало да се вземе.

По време на полета до Каракас Тейлър беше казала на Броуди, че Мадуро наскоро предал контрола над ПДВСА на военните, за да си гарантира лоялността им. Според Луис обаче Венецуела не можеше да добива и произвежда гориво, което да е достатъчно за вътрешното ѝ потребление, така че може би притежаването на голям дял от ПДВСА не беше толкова изгодно, колкото е било преди — и може би генералите започваха да губят търпение. Това място беше толкав банкрутирало и прецакано, че дори корупцията вече не работеше тук.

Помисли си за генерал Гомес, който се мотаел в бардак в бедняшкия квартал, управляван от банда със силни връзки с режима, и за това как се е срещнал с дезертьор от американската армия, отрекъл се от лоялността си към своята страна. Какво беше всичко това? Да не би Гомес да се готвеше да организира преврат? Или да предотврати такъв? Или нещо друго? И как това се свързваше с мотивите на Кайл Мърсър да бъде в тази страна? Това беше един от въпросите, които му беше казано да избягва; Броуди обаче беше твърдо решен да намери отговора му.

Върна се при колата зад сервизната сграда и тръгнаха към намиращия се на четири преки „Ел Дорадо“ — просто трима въоръжени, излезли на разходка по мъртвите улици в гореща лятна нощ.

Отваряха си очите и ушите на четири за потенциални опасности. Броуди си помисли, че ще е доста тъпо да бъдат нападнати изневиделица в Алтамира, след като са преживели престрелка в Петаре. Минаха през пуст градски парк с детска площадка и покрай нещо като скъп ресторант, охраняван от мъж с пушка помпа. Броуди беше посещавал множество опасни градове по света, но Каракас го плашеше. Направо очакваше с нетърпение пътуването в джунглата.

Стигнаха „Ел Дорадо“ и двамата охранители застанаха нащрек при вида на трите фигури, които приближаваха пеша.

— Buenas noches — каза Тейлър, когато приближиха достатъчно. Охранителите явно ги разпознаха, защото единият въведе код в панела и порталът се отвори. Двамата ги погледнаха въпросително, особено Луис и насиненото му лице, но само кимнаха любезно, докато тримата минаваха покрай тях.

Стигнаха до главния вход, където Тито беше все още на смяна. Той им се усмихна, може би изненадан, че ги вижда живи.

— Добър вечер, сеньора, сеньори.

— Добър вечер — отвърна Тейлър. — Ще изтичам до стаята да взема нещо за Луис — каза тя на Броуди и влезе в хотела.

Броуди се обърна към Тито.

— Трябва ни такси, което да откара шофьора ни у дома.

Тито погледна Луис, като сигурно се чудеше какво ли е станало с таратайката му, да не говорим с лицето му.

— Разбира се… Как мина вечерта ви?

— Вълнуващо — отвърна Броуди. — Отмъкнаха ни колата.

Тито направи всичко по силите си да изглежда шокиран.

— Много съжалявам, сеньор. Да кажа ли на някой от хотела да се обади в полицията?

— Тъкмо полицията ни отмъкна колата.

Тито не успя да определи дали американецът се шегува, или просто казва истината, така че не отговори. Наду свирката си и махна на едно такси.

Колата приближи и Броуди и Луис тръгнаха към нея. Когато се отдалечиха достатъчно от говорещия английски портиер, Броуди каза:

— Тази вечер се представи добре, амиго.

— Gracias.

— Аз ти благодаря. Когато пристигнеш на летище „Дълес“, първата ти работа е да поискаш убежище при имиграционния служител, след което се обади на полковник Домброски.

Луис се поколеба.

— Ще го обсъдя с жена ми, като се прибера.

— Няма нищо за обсъждане, Луис. Шофьорската ти книжка е у мъртвец — напомни му Броуди.

Луис се загледа към дърветата зад стената и накрая каза:

— Родителите на жена ми имат приятели, които живеят в Маями.

— Добре. В Маями има много венецуелци. Имаш личния ми мобилен номер. Обади ми се, ако има някакъв проблем в посолството.

Луис го погледна.

— Si.

Броуди му каза личния номер на Домброски и му заръча да го запомни, а не да го записва или да го въвежда в телефона си.

— Обръщай се към него с „генерале“ — посъветва го. — Ще те черпи бира.

Луис се усмихна насила. Несъмнено си мислеше как му предстои да напусне страната си и да се отправи към неизвестното.

— Някой ден може и да се върнеш — увери го Броуди.

— Si. Някой ден.

Тейлър се върна с торбичка, която даде на Луис.

— Пари за път.

Луис се поколеба, но накрая я взе.

— Gracias.

— Гледай да не те оберат — каза Броуди.

Луис потупа глока под сакото си.

— Няма страшно.

Точно така. Луис беше минал през своето кръщене с огън и вече не се страхуваше. Беше уплашен, което бе нормално и здравословно, но не се страхуваше. Броуди си спомни времето, когато самият той беше направил този едва доловим преход.

Тейлър прегърна Луис, а Броуди му стисна ръката, но никой от двамата не каза нищо.

— Vaya con Dios — каза Тейлър.

Луис се качи в чакащото такси и Броуди и Тейлър загледаха как колата минава през отворения портал и изчезва в тъмната улица.

— Нямахме никакво право да го замесваме в това — каза Тейлър.

— Той сам го направи — отвърна Броуди и добави: — Някой ден, Маги, когато се озовеш в някоя прецакана страна без мен, няма да се поколебаеш да привлечеш местен, на когото можеш да се довериш. Деца, бременни жени, християнски мисионери, будистки монаси… всеки, който може да ти помогне да изпълниш мисията си.

— Единствената част, която ми хареса, беше „без мен“.

Броуди се усмихна.

— Мисля, че това е последната ни мисия заедно.

— Спокойно можеш да се обзаложиш.

— Което ми напомня… колко му даде?

— Три хиляди.

— Боливара?

— Долара, Броуди.

— Това е повече, отколкото изкарах тази вечер.

— Не са те пребили.

— Но пък стреляха по мен — напомни ѝ той.

— Както и по мен. Благодарение на теб.

— Ясно. Готова ли си за питие?

— Откакто първият куршум мина през предното стъкло.

— Добро оправдание за жаждата.

Тейлър влезе в хотела и Броуди я последва.

— Ако седнем да пием на бара, може да се натъкнем на Уорли, а това е последното, което искаме — каза той. — Да нападнем минибара в апартамента.

— Добре, тъкмо ще можем да се обадим на шефа и да докладваме.

— Да. След второто питие.

Качиха се мълчаливо с асансьора. Вратата се отвори на етажа им.

— Среща в дневната за разбор — каза Броуди. — След двайсет минути.

— Трийсет. — Тя влезе в стаята си.

Броуди също се прибра в своята и излезе на балкона. Нощният въздух беше топъл и влажен, небето беше покрито с плътни облаци. Той се загледа към града и тъмните хълмове на Петаре. Знаеше, че някой ден ще срещне съдбата си в някоя забравена от Бога дупка. Но дотогава нямаше нищо против да върши работата си. Да изкушава съдбата. Да дава на космоса възможност да опита още веднъж с него. Понякога се питаше защо го прави. Може би беше свързано с Ирак, заради вината на оцелелия. Или пък по-скоро с тръпката да погледне смъртта в очите, да плюе в лицето ѝ и да му се размине.

Имаше чувството, усещането, че Кайл Мърсър е сроден дух, прецакан от войната, може би страхуващ се от мира и определено опияняващ се от опасността.

Защо е дезертирал? Защо е дошъл във Венецуела? Защо е в джунглата?

С нетърпение очакваше да му зададе тези въпроси.

Съблече си ризата и влезе в банята да се измие. Забеляза няколко малки драскотини по лицето си, може би от парчетата стъкло. По-добре, отколкото куршум в главата.

Кръвта на Пио беше по ръцете му, а кокалчетата му бяха подути от ударите, които беше нанесъл по лицето му.

Изми ръцете и лицето си със сапун и гореща вода, погледна се отново в огледалото и видя сержант Броуди отпреди повече от десет години в Ирак.

Армията го беше наградила с Бойна значка на пехотата, Пурпурно сърце и Бронзова звезда, което в известен смисъл обобщаваше пребиваването му в ада. Тези униформени украси означаваха нещо за армията и за него и може би някой ден службата му щеше да означава нещо за някой бъдещ цивилен работодател — или бъдеща съпруга и деца. Но единствено онези, които са били в ада, могат да разберат, че всеки медал и всеки белег събужда спомени за смърт, кръв и бруталност.

Имаше го обаче и братството. Храбростта и саможертвата. Невероятната концепция да довериш живота си на човека до теб и да откриеш, че това доверие е реципрочно и безусловно.

Познаваше хора, които бяха пропаднали след бойно назначение — наркотици, алкохол, престъпления — и други, които бяха намерили или изгубили Бог, които бяха изтрили всичко от ума си, и такива като него, които се опитваха да намерят някакъв смисъл в преживяното или да направят нещо, което да уравновеси голямата везна на живота, която се е наклонила в погрешната посока. За него това беше ОКР. Законът. Справедливият съдебен процес срещу точно изстреляния куршум. Това работеше за него през повечето, но не и през цялото време.

А имаше и хора като Кайл Мърсър, които прегръщаха войната по начина, по който други прегръщат жена, за която знаят, че е убила предишните си любовници. Тръпката е невероятна, ако оцелееш след подобно нещо.

Броуди си мислеше, че разбира донякъде какво задвижва Кайл Мърсър, и не беше изненадан да открие, че капитанът е отишъл в джунглата, за да създаде своя собствена Fuerza Delta.

Имаше нещо — някакво липсващо парче, което щеше да навърже всичко. Мърсър. Креншо. Каракас. Имаше и други липсващи части от пъзела, които вероятно се намираха в джобовете на хора като генерал Хакет, генерал Мендоса, полковник Уорли и може би дори полковник Домброски. Но той, Скот Броуди, нямаше да получи тези парчета и не можеше да настоява да му бъдат дадени. Можеше обаче да отиде при източника — при създателя на пъзела, Кайл Мърсър. Както при всяко криминално разследване, отговорите се намираха у извършителя. Трябва само да го откриеш и да го накараш да говори. А откриването на Мърсър току-що беше станало малко по-лесно. А Броуди беше добър в изкуството да накара някого да заговори.

Припомни си видеозаписа на Кайл Мърсър като пленник на талибаните — несломен и непокорен. Припомни си и видеото, на което режеше талибански глави — с безумни очи и гневен. Гневен на армията. Това казваше нещо на Броуди. Не се отказваш от офицерския си пост, защото си дезертирал и си бил пленен от врага. Капитан Мърсър беше изпълнил задължението си според Кодекса за поведение да избяга. Така че ако си на мястото на Кайл Мърсър, ще намериш някоя американска част, ще се предадеш, ще молиш за прошка и предвид обстоятелствата ще имаш доста големи шансове да я получиш. Но капитан Мърсър не беше направил това. Той беше адски ядосан на нещо. И Броуди не се съмняваше, че Кайл Мърсър с готовност ще му разкаже, ако се срещнат — особено ако именно той държи насочено към Броуди оръжие, а не обратното. Така или иначе, Броуди щеше да получи отговора си, а Мърсър — своя момент на истината. И двамата щяха да останат щастливи и доволни. Но може би само един щеше да излезе жив от всичко това.

Броуди взе тоалетната вода за уста и се изжабурка. Може пък Маги Тейлър да решеше да го дари с целувка за храбростта му. А може би не.

Върна се в спалнята, намери чисто поло, облече го и отиде в дневната.

Тейлър седеше по турски на канапето, боса, по тениска и шорти, които разкриваха белезите по крака ѝ. Таблетът ѝ беше в скута ѝ, а на масичката пред нея беше разгъната голяма карта, за която Броуди предположи, че е на Венецуела. Тя направи справка с таблета, взе тънък флумастер и огради един район от картата. Очевидно планираше пътуването им в сърцето на мрака.

Броуди отиде при бара, забърка два рома с кола и ги занесе при канапето. Остави нейното питие до картата и седна; забеляза, че тя е оградила няколко места в южната част на страната, която беше почти изцяло покрита от гори и джунгли, ако можеше да се съди по цветовете. Откриването на бардак в двумилионен град не беше лесна задача. Откриването на скрит лагер в джунгла щеше да е истинско предизвикателство. Точно там военната подготовка и уменията да борави с карти щяха да са полезни.

— Откъде се сдоби с картата? — попита той.

Тейлър се откъсна от таблета и взе питието си.

— От магазина за сувенири. Безплатно към банския.

Броуди се усмихна и вдигна чашата си.

— За теб. Справи се отлично тази вечер.

„Целуни ме“.

Тя чукна леко чашата си с неговата и каза:

— Поставиш ли ме отново в подобна ситуация, махам се и те оставям да се оправяш сам.

Той погледна белезите на крака ѝ.

— Знаеш, че не го казваш сериозно.

— Пробвай.

— Винаги ще бъда до теб, Маги.

— Ако аз бях направила нещо толкова безумно като теб, не бих очаквала да си до мен.

— Не бях планирал нещата да се развият по този начин.

— Не беше планирал. Точка.

— Тогава идеята ми се видя добра. Да оставим това — предложи той и погледна картата. — Намери ли вече тайния лагер на Мърсър?

Тя не отговори, а посочи един от кръговете, които беше начертала.

— Това е Сиудад Боливар. Мястото, до което е летяла проститутката с Мърсър.

— Казва се Кармен.

— Погледни картата, ако обичаш.

Броуди погледна. Сиудад Боливар, който се намираше на южния бряг на река Ориноко, изглеждаше град с прилични размери. Южно от реката имаше огромна площ национални паркове и природни резервати, които стигаха до границата с Бразилия и амазонската джунгла. Населените места в тази част като че ли бяха съвсем малко.

— Южната половина на страната, от Ориноко нататък, е рядко населена — каза Тейлър. — Това е площ горе-долу с размерите на Калифорния — близо четиристотин хиляди квадратни километра много диви пущинаци.

— Капитан Мърсър е избрал доста добре.

— За щастие ти си получил някои насоки от свидетеля си.

— Късметът е резултат на усърдна работа.

Тя подмина коментара му и продължи:

— Според проучването ми всички тези национални паркове били създадени когато туризмът бил много развит. Сега той е почти мъртъв, а освен това има ограничения за пътуване из места като паркове и резервати.

— Защо?

— Властите твърдят, че е заради собствената ти безопасност поради крайно тежкия терен. Но най-вероятно има и други проблеми. Този район е прословут с трафика на наркотици и лабораториите за производство на кокаин.

— Може би Мърсър работи за някой наркокартел. Или е бил нает от противниците на режима.

— Всичко е възможно.

И може би генерал Гомес замисляше военен преврат срещу режима и затова двамата с Мърсър се бяха срещали в „Кокошарника“. В това имаше логика. Но също толкова логично беше Гомес да е лоялен на режима и да е наел лудия американски ренегат от Делта Форс и наемниците му да преследват противници на режима. И двете теории бяха еднакво валидни. Заключение: Венецуела е толкова прецакано място, че всичко е възможно.

— За да отидеш там, ти трябва разрешително и местен водач — продължи Тейлър.

— Кармен изобщо не спомена подобно нещо. Сигурен съм, че ще можем да заобиколим това изискване — каза Броуди.

— Сигурна съм, че си мислиш, че можеш. Работата е, че ако отидем там, ще се набиваме на очи.

— Набиваме се на очи и в Каракас. Аз се набивах на очи в „Кокошарника“. А ти навсякъде, защото изглеждаш чудесно.

Тя не отговори.

— Освен това Кайл Мърсър несъмнено пътува дотам редовно, така че и той трябва да се набива на очи. Щом той може да го прави, значи можем и ние.

— Скот, сигурна съм, че Мърсър е измислил как да пътува до и от район с ограничен достъп.

— Очевидно. А ние сме от ОКР. Това ни е работата.

— Да продължим нататък. — Тейлър посочи друго оградено място на картата. — На петстотин километра южно от Сиудад Боливар се намира Ангелският водопад, за който е споменала свидетелката ти.

Броуди се вгледа в голямото зелено петно, означено като „Национален парк Канима“. Ангелският водопад се намираше на ръба на голяма топографска особеност на име Аян Тепуи, което трябваше да е плосковърхата планина, която Кармен видяла след кацането на пистата в селото. Дотук всичко — времето на полета и имената на местностите — като че ли съвпадаше.

— Този район е прочут със своите планини с плоски върхове, наречени тепуи, които са се образували преди милиарди години — продължи Тейлър.

— Наистина ли?

— Аян Тепуи е мястото, където се намира Ангелският водопад — каза тя. — „Тепуи“ означава „дом на боговете“ на езика на местния народ пемони.

Броуди не беше сигурен, че се нуждае от тази информация, за да открие Кайл Мърсър, но вече знаеше, че Маги Тейлър винаги прекалява с проучванията си на каквото и да било.

— Ще го включим в доклада. Може би в бележка под линия.

Тя му подаде таблета, на който беше отворена въздушна снимка на огромно подобно на плато образувание, заобиколено от гъста джунгла. Върхът на плоската планина се издигаше над облаците. Приличаше на туристическите постери, които бяха видели на летището. Ако Кармен беше тук, Броуди щеше да я попита дали е видяла точно това. Но колко можеха да са планините с плоски върхове и водопади? Все пак един добросъвестен следовател щеше да покаже на свидетелката три-четири снимки и да я помоли да посочи коя точно е видяла. Мислите му се зареяха назад към Кармен с кожената хилка в ръка, преди да ѝ даде халата…

— Броуди? Слушаш ли ме изобщо?

— Да. Слушам те.

— Проверих туристическите курсове до Ангелския водопад, за да видя къде биха могли да спрат туристите — продължи тя. — В района има три селища, в които има места за преспиване — къщи за гости — и писти.

— Браво на теб.

Тя посочи едно оградено място на картата.

— Това е село Кавак… А това градче е Уруйен. Има и по-голямо градче, казва се Канайма. И трите имат писти, и трите са на река, и от всички тях има изглед към планината. Няма начин да разберем в кое от тях е кацнала твоята свидетелка, ако изобщо е кацала там.

Броуди си помисли, че може би беше трябвало да вземе телефонния номер на Кармен.

— Освен ако — продължи Тейлър — не си се сетил да я накараш да ти опише мястото.

Очевидно намекваше, че не е попитал Симпсън за къщите около бардака. Е, Скот Броуди никога не правеше една и съща грешка два пъти.

— Всъщност я попитах.

— И?

— Да видим. — Броуди потърси на таблета снимки от Канайма и видя, че е прилично градче с измазани каменни постройки и църква, което не отговаряше на описанието на Кармен. После намери снимки на Уруйен и Кавак, които си приличаха — колиби със сламени покриви на открита равнина с планината на заден план. Селищата се намираха само на няколко километра едно от друго, но колибите бяха оцветени различно — онези в Уруйен бяха боядисани в наситено кафяво, докато колибите в Кавак бяха с цвета на горчица. Кармен беше казала, че са жълти.

— Броуди?

— Ами… Кармен би могла да ни каже.

— Помислих си, че си я питал.

— Да… Знаеш ли, стандартната процедура изисква да заведеш свидетеля на мястото…

— Сериозно ли говориш?

Не. Надървено.

— Какво каза тя?

— Жълто. Жълти колиби.

Тейлър погледна снимките на таблета.

— Кавак. Сигурен ли си?

— Тя беше сигурна.

— Добре… Значи Кавак отговаря на всички параметри. Писта, изглед към планината, жълти колиби и река. Продължила е с лодка нагоре по реката. Нали?

— Точно така.

— Луис чу ли всичко това?

— Да.

— Да му се обадим ли?

— Сигурен съм, че не е слушал внимателно.

— А ти?

— Никак не харесвам намека в този въпрос. Нека ти напомня, че се обръщаш към висшестоящ — напомни ѝ той.

Тя понечи да отговори, но се отказа.

— Извинявай.

— Извинението е прието. — Броуди отпи от питието си. — Кавак. Не ми звучи испански. А по-скоро полски.

— Името е коренно.

— Кармен каза, че там долу били индианци.

— Казва се „коренни жители“. Или „местни“.

— Ясно.

Броуди си помисли за своята майка хипи, която беше напълнила цяла стая в къщата им със съмнителни произведения на „изкуство на коренните жители“, купени от местни евтини магазинчета. Сигурно притежаваше повече „коренни“ рокли от еленова кожа от всяка друга бяла дама в района на трите щата по времето, когато коренните американци са били все още индианци и терминът „културна апроприация“ все още не е бил измислен.

— Трябва да пийна още едно. — Той стана и тръгна към бара.

Докато си наливаше втория ром, Тейлър го попита:

— Провери ли съобщенията на телефона в стаята си?

— Не.

— Аз проверих моите. Брендан Уорли иска да му се обадиш.

— Да ти налея ли и на теб?

— Не. Освен това имам гласова поща и есемес от него.

— Упорито лайно, а?

— Сигурна съм, че е звънял и на теб.

— Телефонът ми е изключен.

— Искаш ли да му се обадя?

— Казах му, че ще му се обадя след като говоря с Домброски. Брендан не го бива в слушането.

— Може да дойде в хотела.

— Не приемаме посетители. — Броуди вдигна телефона на бара, обади се на рецепцията и каза, че той и госпожица Тейлър не желаят да приемат гости и телефонни обаждания. — Не сме на разположение — добави той, намеквайки, че се въргалят в леглото.

— Може да ни потрябва по-късно — каза Тейлър, след като той затвори.

— Единственото, за което ще ни помогне, е да напуснем страната.

— Трябва да ни предложи помощ, ако поискаме.

— Не искаме. И можеш да си сигурна, че вече е говорил с Домброски или с някой по-висшестоящ и е заявил, че двамата с теб сме се превърнали в опасност за себе си и за други хора и че трябва да се махаме бързо заради собствената ни безопасност, за доброто на мисията и тъй нататък.

Тейлър обмисли думите му.

— Смяташ ли, че ще бъдем изтеглени?

Броуди седна и се загледа в картата.

— Скот?

— Възможно е.

Тя кимна.

— Може пък Уорли да е прав. Може би след като ти… след случилото се току-що наистина да сме станали пречка за мисията.

— Може би. И точно затова трябва да станем незаменими. Имаме информация, с която не разполага никой друг, и трябва да използваме това в наша полза.

— Добре. Но ти трябва да ме увериш, че ако идем в тази джунгла — тя потупа картата, — единственото, което ще направим, е да проверим показанията на свидетелката ти. Няма да се опитваме да задържим Кайл Мърсър. Ще съберем информация и улики за лагера му и ще ги предадем на полковник Домброски, който ще предприеме съответните действия.

— Ясно.

— Мога ли да получа по-утвърдителен отговор?

— Разбира се. — Броуди отпи от рома. — Добре, значи Кармен е прекарала нощта в селото, за което смятаме, че е Кавак, а на сутринта се е качила на лодка и е пътувала нагоре по реката около час. Ако уменията ми да боравя с карти са добри, въпросната река, която няма име на тази карта, е приток на Ориноко, така че би трябвало да тече на северозапад и следователно лодката е плавала на югоизток… Да кажем, че се е движила със скорост седем, може би осем възела… И ако Кармен е права, че пътуването е продължило един час…

— Ако си с вързани очи, времето тече по-бавно.

— Това пък откъде го знаеш?

— От последния си приятел. По-важното е, че не е нужно да се качваме на лодка и да плаваме по реката. Отиваме до Кавак, проверяваме, може би разговаряме с някои местни…

— Ако тръгнем да питаме местните за гринго, който редовно каца на пистата и пътува с лодка нагоре по реката, най-вероятно ще имаме преживяване като онова в Петаре, а то не беше приятно.

— Добре, но…

— Ние сме екотуристи. Кларк и Сара Боуман, най-тъпите шибани пътешественици след Майкъл Рокфелер, който бил изяден от канибали в Нова Гвинея.

Тя кимна.

— Може да сме орнитолози. Наблюдатели на птици. Като бащата на Луис.

— Добра идея. Свали наръчник за орнитолози на таблета и да се опитаме да намерим бинокли, преди да потеглим.

— Добре, но няма да продължаваме нагоре по реката и да търсим лагера.

— Ще направим онова, което трябва да се направи, както се казва в девиза ни.

— Онова, което трябва да направим, е да се измъкнем живи и да докладваме в централата.

— Всички разузнавателни мисии се сблъскват с този проблем. Колко е достатъчно? Кога да продължиш напред и кога да се върнеш? Не знаеш, докато не се озовеш на място.

— Благодаря за споделената мъдрост.

— Ако искаш, мога да се върна още сега.

— Можеш да спреш да се съмняваш в отдадеността ми към мисията.

— Ти, госпожице Тейлър, преди малко каза, че ще се махнеш и…

— Запазвам си правото да мисля с главата си, когато ти мислиш с оная си работа.

Броуди се замисли над думите ѝ. Звучаха разумно.

— Добре… да продължим. — Той погледна картата. — Кармен каза, че са слезли на десния бряг, така че да кажем, че са пътували между единайсет и тринайсет километра нагоре по реката… после са вървели петнайсетина минути… — Той взе флумастера и начерта голям овал на десния бряг, който обхващаше около сто квадратни километра гъста джунгла. — Лагерът на Мърсър е някъде тук.

Тейлър погледна картата.

— Може би. Но твоите променливи са скоростта на лодката и продължителността на пътуването нагоре по реката — ако са пътували нагоре по реката.

— Явно имаш предразсъдъци към основния ми свидетел.

— Тя сигурно не може да направи разлика между задника и лакътя си. Колко ѝ плати?

— Шестстотин.

— За такива пари би ти наговорила какво ли не, само да ти хареса.

Броуди се усмихна и отново насочи вниманието си към картата.

— Освен това Кармен каза, че от лагера на Мърсър се виждала друга плоска планина. — Той се вгледа внимателно. — Тук има няколко тепуи, наречена Химанта Масив… а тук има няколко по-малки и без имена. Така че ако предположението ми за приблизителното местоположение на лагера е вярно, това отговаря на въпросните планини. Сигурен съм, че са се виждали от лагера.

Тейлър също се съсредоточи върху картата, като пресмяташе променливите скорост и време от вероятната отправна точка Кавак и особеностите на терена.

— Добре… Ако Кавак е правилното място, ако е пътувала нагоре по реката около час и ако ти си прав за скоростта на лодката, тогава имаме обща представа къде се намира лагерът.

— Записах се в курса за ориентиране в Бенинг — увери я Броуди.

— А мина ли го?

— Да. И което е по-важното, минах реалния тест в Ирак.

Тя го погледна.

— Имам пълна увереност в твоите умения. Онова, което ме тревожи, е преценката ти.

— Мен също.

Тейлър отново погледна картата.

— Добре… Разузнавателен дрон от Колумбия или от някой американски кораб може да открие лагера за няколко часа. — Тя погледна Броуди. — После отряд на Делта отива на място и го прибира.

— Ясно.

— Точно това трябва да кажем на полковник Домброски. И ще присъствам на това обаждане — натърти тя.

— Вече ти обещах.

— Добре. Тогава му звънни и да видим дали Уорли е говорил с него и дали ни изтеглят от случая.

— Добре, но ще възразя, че трябва да представим на Домброски и план за действие. Трябва да резервираме полет до Кавак.

Тейлър кимна, взе таблета, пусна търсене и намери международна чартърна компания на име „Ейпекс“, която твърдеше, че осъществява полети от летище „Франсиско де Миранда“ в Каракас.

Броуди си помисли, че ще е по-сигурно да използва сателитния телефон и да се обади до безплатния номер на уебсайта на „Ейпекс“, и излезе на балкона. Тейлър го последва.

Броуди набра и му вдигна жена с делови тон, която говореше като американка.

— „Ейпекс Интърнешънъл Чартър“. Говорите с Ан Мулър. С какво мога да ви помогна?

— Госпожице Мулър, казвам се Кларк Боуман и в момента съм в Каракас. Във Венецуела. Трябва ми чартърен полет от летище „Франсиско де Миранда“ до едно място на име Кавак, също във Венецуела, като трябва да замина колкото се може по-скоро.

— Да, сър. Какъв вид самолет ви трябва?

— Ами… съвсем мъничък.

— Колко съвсем мъничък?

— Кавак има съвсем мъничка писта, така че самолетът трябва да е достатъчно миниатюрен, за да кацне на нея.

— Да… Само да потърся Кавак в програмата. Бихте ли казали името буква по буква?

Броуди ѝ го каза и добави:

— Не става въпрос за Кавак в Полша.

— Да, сър. Казахте Венецуела… а, ето го. Да, пистата е наистина много малка. Четиристотин и осемдесет метра трева… без контролна кула… без светлини… без станция за зареждане…

— Само пистата е, госпожице Мулър. Може би с ветропоказател. Ако беше международно летище, нямаше да ви се обаждам и да поръчвам скакалец.

— Да, сър. Проверявам с какво разполагаме в Каракас… Оказва се, че имаме само един пилот, работещ на „Франсиско де Миранда“, който кара едномоторен самолет, шестместна „Чесна Стейшънеър“, но има достъп и до друга машина, която може да е по-подходяща за подобно кацане и излитане. Той ще прецени най-добре. Колко ще бъдат пътниците?

Броуди погледна Тейлър, която се беше загледала към града, но несъмнено слушаше разговора.

— Двама. — Освен ако не вземеха и Кармен. — Аз и жена ми, която е лека като перце. Като стана дума за това, ние сме орнитолози и наблюдаваме птици.

— Добре, това е… интересно… Ще имате ли нужда от обратен полет?

— Да, но не знаем кога точно. Или закъде.

Тейлър явно се досети какъв е бил въпросът.

— Връщаме се още същия ден — каза тя на Броуди.

— Извинете за момент, госпожице Мулър. — Броуди сложи ръка на микрофона. — Искам да прекарам нощта в Кавак, също като Кармен. Искам да направя възстановка на пътуването ѝ, да снимам, да видя как може да се намери лодка, колко бързо е течението на реката…

— Мисля, че можем да направим всичко това за един ден. Но… добре. Една нощ. И на сутринта си тръгваме. Никакви разходки с лодки по реката.

Броуди кимна и заговори в телефона:

— Ще отпътуваме на следващата сутрин. Обратно за Каракас. — Или по-скоро за Богота, Колумбия, макар че това не беше информация, която искаше да споделя с г-ца Мулър или с някой друг.

— В такъв случай пилотът ще пренощува на място. Въпреки че ще трябва да платите преспиването му, ще ви излезе по-евтино — обясни тя.

— Пилотът може да спи с жена ми.

— Сър?

— Шега на орнитолози. Добре, значи може да се направи?

— Трябва да се свържа с пилота и да проверя дали той и самолетът му са налични, преди да потвърдя резервацията.

Броуди се запита дали това не е същият пилот, който Кайл Мърсър е използвал за полета до Сиудад Боливар, или от там до Кавак.

— Един мой приятел е пътувал от Каракас до Кавак, като първо е летял до Сиудад Боливар, а после с по-малък самолет до Кавак. Защо му е било да го прави?

— Може да е взел редовен полет до Сиудад Боливар — отвърна г-ца Мулър. — И после да е продължил с частен самолет до Кавак, защото дотам няма пътнически полети.

— Но защо не е взел директен полет от Каракас, както искам да направя аз?

— Не зная.

— Е, аз зная. Опитвал се е да прикрие следите си.

— Сър?

— Просто си мисля на глас. Пилотът ви местен човек ли е?

— Не, сър. Американец. Капитан Джон Ф. Колинс. С разрешително от Федералната авиационна администрация, много опитен…

— Добре. Защото тук и на таксиметровите шофьори им разрешават да управляват самолет.

— Наистина ли?

Броуди се запита какво ли прави Джон Ф. Колинс в Каракас. Сигурно прекарваше наркотици или оръжие. В света на частната авиация, особено в страни от Третия свят, не се задават въпроси. Помисли си за пилота на Уорли и неговия „Отър“.

— Капитан Колинс има ли достъп до „Отър“?

— Не съм запозната с този самолет. „Отър“ ли желаете?

— Не. Просто задавам тъпи въпроси. Добре, значи ще можете да ангажирате капитан Колинс, така че да отлетим от Каракас още тази нощ?

— Ще се свържа с капитан Колинс и ще ви се обадя. Но няма да можете да кацнете през нощта в Кавак. Пистата е неосветена.

— Добре… Тогава да планираме полета така, че да пристигнем по изгрев-слънце. Трябва да съм в Кавак рано сутринта, за да не изпусна жълтокоремните уорлита. Крият се през деня — добави той.

— А ти си кукувица — каза му Тейлър.

— Добре… — каза г-ца Мулър. — Ще се свържа с капитан Колинс и ще видим какво можем да направим за вас.

— Направете онова, което трябва, госпожице Мулър.

— Да, сър. Искате пилотът да пренощува на място и да се върне в Каракас на следващия ден със същите двама пътници. Нали така?

— Да.

— Питам за броя на пътниците заради дължината на пистата и теглото при излитане.

Дали трябваше да спомене, че могат да се върнат със стокилограмов бивш войник от Делта Форс с белезници в багажното? Може би не.

— Добре.

— В зависимост от самолета, тежестта на товара и други фактори капитанът ще трябва да реши дали и кога трябва да зареди гориво, за да разполага с нужните резерви.

— Както кажете.

— Мога да ви дам предварителна сметка за цената, но има някои променливи, включващи цената на горивото, реалната продължителност на полета, която зависи от времето и вятъра, от цената за преспиване на пилота и…

— Каква е крайната сума?

— Между три и три хиляди и петстотин долара.

— Приемате ли плащане в брой?

— Не, сър. Трябва ми номер на кредитна карта, за да потвърдя резервацията.

— Това ми се вижда законна операция.

— Сър?

— Ще ви дам номера на картата на жена ми. — Той даде знак на Тейлър, която извади картата си от портфейла си и му я даде. — Тя използва моминското си име. Тейлър. — Каза го буква по буква. — Малкото ѝ име… какво…? — Погледна я. — Магнолия ли? Що за смахнато име е това?

Тейлър се смути за момент, после се окопити и му показа среден пръст.

— Сър?

— Малкото ѝ име е Магнолия. Картата е на „Американ Експрес“. — Броуди продиктува номера и датата на изтичане.

— Благодаря, сър. Бихте ли ми дали телефонен номер, на който да се свържа с вас?

Броуди ѝ каза своя номер и този на Тейлър, за да не им се налага да стоят на балкона и да чакат обаждане по сателитния телефон.

— Благодаря, господин Боуман. Ще ви се обадя веднага след като се свържа с капитан Колинс.

— При всички положения ми се обадете до един час.

— Да, сър.

— Наистина трябва да отпътуваме. Сега е сезонът на чифтосването.

— Сър…? О, на птиците.

— Да, госпожице Мулър. На птичките.

— Ще направя всичко възможно. Освен това трябва да добавя, че разходите за гориво и другите такси на Томас де Херес ще бъдат писани на същата карта.

Броуди за момент замръзна.

— Повторете отново името, ако обичате.

— Томас де Херес. Така се казва летището на Сиудад Боливар. Където вероятно ще кацнете за зареждане.

Броуди мълчеше.

— Сър?

— Това ме устройва идеално, госпожице Мулър. Благодаря ви.

— Благодаря, че избрахте „Ейпекс“.

Броуди затвори и погледна Тейлър.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Току-що получихме отговор на един въпрос.

— На кой?

— Кой е Томас де Херес?

— Вече ти казах.

— Е, проучването ти беше интересно, но не и уместно. — Искаше му се да добави: „Както и повечето ти други проучвания“, но ѝ го спести. — Томас де Херес е името на летището в Сиудад Боливар.

Тя го погледна.

— Добре… значи Уорли и приятелят му Тед може да са говорили за него.

— Мислиш ли?

Имаше съвпадения, но имаше и знаци. За Броуди това беше знак, че параноята и подозренията му не са неоснователни — че Брендан Уорли може да знае малко повече за местоположението на Кайл Мърсър, отколкото казва. И че може би цялата информация, за която току-що бяха рискували живота си, вече е била известна на Уорли и приятелите му, които би трябвало да са на тяхна страна. Той сподели тези мисли с партньорката си.

— Какво ще кажеш?

Тейлър се замисли.

— Вижда ми се прекалено.

— Според Луис пътуването на Уорли и Тед е било преди три седмици. Една седмица преди Ал Симпсън да види Мърсър и повече от две седмици преди армията да научи, че Мърсър е във Венецуела.

— Правим прекалено много скокове в логиката — отвърна Тейлър. — Дори Уорли и Тед да са говорили за летището в Сиудад Боливар, това не означава, че са били по следите на Кайл Мърсър. Опитваш се да напаснеш фактите към подозренията си — добави тя. — Каквито и да са те.

— Подозренията ми са, че шпионите водят отделен лов на Кайл Мърсър и че са няколко стъпки пред нас.

— Скот… съсредоточи се върху мисията. А не върху Брендан Уорли.

— Брендан Уорли вече е част от мисията ми.

— Но не и от моята. — Тя се върна в дневната и Броуди я последва.

Седнаха на канапето. Тейлър си поигра известно време с таблета, след което каза:

— Има военна база югоизточно от Сиудад Боливар, близо до летище „Томас де Херес“. Така че ако са вършили реалната работа на военни аташета за посолството, Уорли и приятелят му Тед са имали съвсем легитимни причини да ходят там. А не някъде на юг, за да търсят Кайл Мърсър.

— Съединените щати и Венецуела не са съюзници и дори не си говорят — напомни ѝ той. — Така че се съмнявам, че наши военни аташета ще бъдат посрещнати с добре дошли във венецуелска военна база.

— Скот, ние не познаваме този свят. Напълно възможно е Уорли и други да се срещат тайно с венецуелски военни и да замислят преврат срещу режима. Това е добра причина Уорли и Тед да са летели до въпросната база.

— Объркваш конспиративната ми теория. Уорли и Тед са летели до „Томас де Херес“ и са продължили на юг, защото са имали сведения за местонахождението на Мърсър.

— Но ние дори не знаем дали наистина са летели до „Томас де Херес“.

— Да. Вероятно просто са разговаряли за великата историческа личност, на която е кръстено летището.

— Какво ще кажеш да продължим нататък?

Броуди взе таблета ѝ и започна да пише и прелиства.

— Добре… Сиудад Боливар е столицата на щата Боливар… смятан за портата на Южна Венецуела и спирка за туристите, дошли да посетят националните паркове… — Той я погледна. — Сега всичко се връзва. Тед е дошъл във Венецуела, за да види водопадите и дивите маймуни.

— Да добавим Томас де Херес към списъка с улики и да проверим по-късно. Става ли?

— Става. — Мисията им беше Мърсър, а всичко останало беше фонов шум. Имаха много добра следа за местоположението на Кайл Мърсър и не биваше да се отклоняват от нея.

На Броуди му хрумна, че фаталният недостатък на Кайл Мърсър може да не е слабостта му към старите му армейски приятелчета или към говорещата английски проститутка, а арогантността му. Мърсър несъмнено беше знаел, че след като буквално е обърнал гръб на стария си приятел, Ал Симпсън ще постъпи правилно и ще се свърже с армията. Освен това като войник беше знаел, че ОКР ще тръгне по петите му. Но тип като Мърсър с елитния си военен произход би могъл да погледне високомерно — и да подцени — организация като ОКР. Когато през цялата си кариера работиш извън правилата, онези, които посвещават живота си на налагането на правила, започват да ти изглеждат като пълни кретени.

А Кайл Мърсър беше нарушил не просто правилата, а закона, както и клетвата си за вярност към страната си, и буквално се бе отказал от дълга си към хората под негово командване. И двама войници бяха изгубили живота си заради него. Капитан Мърсър щеше да си плати. Специален агент Скот Броуди от ОКР, който също беше ветеран и нарушаваше правилата, щеше да се погрижи за това. Всъщност почти нямаше значение защо капитан Мърсър е дезертирал. Броуди не можеше да се сети за нищо, което Кайл Мърсър би могъл да каже в своя защита пред съда и което би могло да оправдае действията му. И беше напълно възможно Мърсър с цялата си арогантност изобщо да не се опита да се защити. Точно затова Броуди трябваше да го погледне в очите и да го попита: „Защо дезертира, капитане?“.

— Скот? Къде се отнесе?

— Мисля си за Кайл Мърсър. За причината да дезертира. Но също така се питам и защо тренира хора в джунглата.

— Аз пък се питам откъде идват парите за това. Партизаните трябва да бъдат хранени, обличани и въоръжавани.

— Точно така. Както казваме в армията: „Боб, бинтове и боеприпаси“. Важно е да се знае кой плаща за тях.

— И кой плаща за боба, бинтовете и боеприпасите?

Може би генерал Гомес. Дали Гомес и Мърсър не бяха съучастници в заговор срещу режима? Или Гомес беше наел Мърсър да преследва противници на режима? Броуди не беше казал на Тейлър, че Кармен е споменала генерал Гомес.

— От опита си с паравоенни и бунтовнически групи в Ирак знам, че много от тях се финансират сами. Занимават се с наркотици, обират банки, нападат военни складове, крадат гориво и дори налагат данъци. Нещо като политици. Така че предвид онова, което знаем за Кайл Мърсър, за мен няма съмнение, че той взема онова, което му трябва. И вероятно се ползва с подкрепата на генерал Гомес.

— Кой е генерал Гомес?

— Според свидетелката ми венецуелски генерал, който се е срещал с Кайл Мърсър в „Кокошарника“.

— Добре… да видим какво можем да научим за него. — Тейлър започна да пише на таблета си, а Броуди отново отиде при бара.

— На работа сте, господин Броуди — напомни му Тейлър.

— Ти си на работа. Аз празнувам.

— Трябва да се обадиш на Домброски.

— Вярно. Ще си сипя двойно. — Броуди изсипа малката бутилка ром в чашата си, добави от местната кола и седна на канапето срещу Тейлър.

Тя го погледна.

— Открих нещо за генерал Рикардо Гомес. Знаеш ли малкото му име?

— Не.

— Ами… колко генерали с тази фамилия може да има във венецуелската армия?

— Може и да са двайсет, ако всичките са роднини. Какво пише?

— Нищо особено. Само биография. Роден в Каракас, на петдесет и шест…

— Има ли снимка? Която да покажем на Кармен?

— Не. И ти никога повече няма да видиш Кармен, Броуди.

— Вярно. Добре, политическа принадлежност? Чавист ли е?

— Не пише… но има нещо друго. Изкарал е курсове за младши офицер във Форт Бенинг… през осемдесет и шеста… Явно ние сме го обучавали.

— Интересно.

Американската армия обучаваше много чуждестранни офицери в Бенинг, Карлайл и на други места, за сметка на данъкоплатците. Концепцията беше добра — целта беше тези офицери, повечето от които бяха от неразвити съюзни страни, да се научат на американска армейска дисциплина, ценности и лидерски умения, които да отнесат у дома и евентуално да запомнят. И може би да бъдат благодарни, да мислят с добри чувства за Америка и американската армия и по някакъв начин да покажат благодарността си, ако и когато Америка се нуждае от пикливата им помощ за нещо. И може би някое от тези момчета един ден щеше да стане El Presidente. От време на време се получаваше. Но по-често не — особено когато страната, чиито офицери са обучавали, се превърне от съюзник във враг, както беше с Венецуела. Тогава се оказваше, че американската армия е създала малки Франкенщайнчета, които можеха да се окажат проблем при евентуален бъдещ конфликт. Разбира се, освен ако въпросните обучени в Америка офицери не хранеха тайно привързаност към Съединените щати.

И тъй, кой и какво беше генерал Гомес? Заговорник срещу режима, който обича гринговците? Или поредният венецуелски генерал, чиято лоялност е била купена от режима? И какво общо имаше този генерал с Кайл Мърсър? Това беше въпросът.

— Нещо друго? — попита той Тейлър.

— Почти нищо. Сам прочети. — Тя му подаде таблета.

Броуди погледна кратката биография. Както се случваше често с публичните фигури в размирни страни, онлайн информацията не беше много — нямаше домашен адрес, на който да бъде намерен и убит, не се споменаваха съпруга или деца, които да бъдат отвлечени.

— Нищо не пише за „Кокошарника“ — каза Броуди и ѝ върна таблета.

— Сигурна съм, че военното разузнаване разполага с доста информация за него. Можем да поискаме от Домброски да го провери.

Броуди не отговори.

Тя го погледна.

— И това ли е нещо, което смяташ да спестиш на началника ни?

— Може би.

— Скот…

— Когато задаваш въпроси, предупреждаваш хората, че знаеш нещо. Може би нещо, което не би трябвало да знаеш.

— Скот… погледни ме.

— С удоволствие.

— Ставаш все по-параноичен. Знаеш го. Нали?

— Никога не си ми казвала, че името ти е Магнолия.

— Това няма отношение към разговора.

— Но показва, че имаш тайни от висшия си офицер.

— Обади се на Домброски. На спикърфон.

— Добре… — Броуди извади телефона си и го включи. Докато чакаше апарата да намери сигнал, се обърна към Тейлър. — Ще видим дали Домброски и Уорли са говорили и дали Уорли е успял да убеди шефа ни да ни върне у дома.

Тя не отговори.

— Номерът с информацията е, че трябва да я пазиш много, докато си на терен, защото ако я споделиш с някой и тя попадне в неподходящи ръце, това може да ти струва живота.

Тейлър кимна, но Броуди не беше сигурен дали се съгласява с него, или просто угажда на параноичния шизофреник, с когото е открила, че работи.

— И ти можеш да се съгласиш с това след пребиваването ти в Афганистан — добави той.

Тя отново кимна.

— Разбирам. Седни до мен, така че и двамата да говорим с Домброски.

Броуди се премести до нея, отвори Signal и набра номера без последната цифра.

— Имаш разрешението ми да говориш каквото поискаш — каза ѝ. — Но искам да пазиш източниците си. И себе си. Приеми, че всички говорят прекалено много. Освен това не знаем какво точно са си казали Домброски и Уорли. Аз ще му кажа за възможното местоположение на Мърсър, но няма да споменаваме името Кавак. Това е нашата тайна. Трябва да знаеш какво трябва да редактираш и какво да докладваш. Нали?

Тя кимна пак.

Броуди набра последната цифра и телефонът зазвъня, когато го остави на масата и включи говорителя.

— Не забравяй, споменах Флагстаф на Домброски, така че да видим дали ще повдигне темата и дали знае нещо по въпроса.

Тейлър се загледа в звънящия телефон и каза:

— Ако Домброски не може да ти каже за Флагстаф, аз мога.

Броуди я зяпна. Какво?

Домброски вдигна.

— Очаквах обаждането ти.

Нито Тейлър, нито Броуди отговориха.

— Ало? Чуваш ли ме?

— Чувам те — каза Броуди. — Госпожица Тейлър е с мен и сме на спикърфон.

— Добър вечер, госпожице Тейлър.

— Добър вечер, полковник.

— Щях да ти звънна по-рано, Броуди, за да видя дали още сте живи, но Брендан Уорли се обади и ме увери, че сте — каза Домброски.

— Живи и здрави — отвърна Броуди.

— Но не и на път за Куонтико с нашия беглец.

— Не, сър. В хотела сме.

— Говорихте ли с полковник Уорли, откакто му се обадихте по-рано?

— Не, сър. Искахме първо да говорим с вас. Такъв е протоколът.

— Точно така. Тогава защо се забавихте толкова?

— С госпожица Тейлър подготвяхме ясен и сбит доклад — отвърна Броуди. — Надявам се, че не сме ви обезпокоили.

— Свикнал съм да чакам обажданията ти, Броуди. Безпокойството идва от тях.

— Да, сър. Надявам се, че не ви разочаровам.

— Никога не ме разочароваш. Добре, разкажете ми за престрелката в публичния дом.

— Дом…? О, да бе… Е, беше по-скоро словесна престрелка. Уорли сигурно е разбрал погрешно…

— Уби ли някого?

— Имаше малко стрелба.

— Добре… Като че ли засега не ми трябва да научавам подробностите.

— Точно така. — „За да не ти се налага да докладваш на генерал Хакет нещо, което не знаеш“.

— Дадох ти инструкции как да проведеш мисията тази вечер — напомни му Домброски. — Казах ти да внимаваш.

— Да, сър. Точно по протокола.

— Проблемът ти е в това, Скот, че се връщаш към агресивното си бойно обучение и забравяш какво си научил като криминален следовател.

— Абсолютно сте прав, полковник. Госпожица Тейлър напълно би се съгласила с вас.

— Наистина съм съгласна, полковник — потвърди г-ца Тейлър. — Но според онова, което ми разказа господин Броуди и което видях, той се е справил със ситуацията с…

— Храброст и кураж — подсказа ѝ Броуди. — Находчивост и минимално използване на сила.

Ако не се броеше калашникът.

— Добре — каза Домброски. — Надявам се само да не си създал международен инцидент.

— Беше бардак — напомни му Броуди. — Не е като да съм застрелял правителствени служители или нещо такова.

— Господ да не дава.

— Да. Е…

— Връщате се у дома. Уорли е нервен. Резервирате следващия полет от Каракас. Без значение докъде. Трябва да напуснете страната. Още тази нощ.

— Полковник…

— Не се отписвайте от хотела. Но не оставяйте нищо, което би могло да бъде компрометиращо. Изпълнете инструкциите на Уорли за оръжията и…

— Полковник…

— Не ме прекъсвайте, господин Броуди. Това не е предложение, а заповед.

— Да, сър.

— Можете да сте сигурни, че беглецът е чул за станалото в бардака, така че сте успели да го предупредите, но не и да го задържите.

— Да, сър, но аз…

— Това е възможно най-лошият резултат. Няма да получите втори шанс да го намерите.

— Всъщност…

— Мисията е провалена, Броуди, и ти я провали.

— Полковник, ако мога да кажа… — обади се Тейлър.

— Можете и ще кажете. След като приключа с господин Броуди.

— Да, сър.

— Обикновеният венецуелски полицай може да не се различава много от уличен бандит, но Уорли ми каза, че имат много добре развита разузнавателна служба СЕБИН, чиито агенти са обучени от кубинци — продължи Домброски. — И те ще разследват инцидента, защото в него е замесен човек — ти — когото някой от бардака със сигурност ще идентифицира като американец. Представи ли се като американец?

— Да, сър. Бях Кларк Боуман и си търсех дама.

— Знаели са кого си търсил. Мисията е провалена. Прикритието е разбито. Трябва да се махнете от Венецуела преди СЕБИН да ви открие. Ако сте късметлии, все още сте две крачки пред тях — добави Домброски. — Отивайте на летището. Веднага.

— Всъщност резервирахме частен самолет…

— Добре. В такъв случай, да не ви бавя.

— Полковник, ако позволите, според мен сте повлияни от прекомерната предпазливост на Брендан Уорли. Иначе казано, той е смотаняк и не знае нищичко. Освен това искаше да се срещна с нас тази вечер…

— Господин Броуди, не получавам заповеди от Брендан Уорли и същото се отнася и за вас, но предупрежденията му да се внимава са основателни. Вие и госпожица Тейлър сте в опасност. Кайл Мърсър вече сигурно е духнал. Няма абсолютно никаква причина да оставате там. Няма да позволя двама агенти на ОКР да бъдат арестувани в неприятелска страна. И без това си имаме достатъчно проблеми с Венецуела. И аз си имам достатъчно проблеми.

Очевидно Уорли беше подплашил здравата полковник Домброски. Броуди нямаше нищо против да го отзовават от мисия в чужбина. Беше се случвало и преди — но винаги заради независещи от него обстоятелства. Сега обаче Домброски ги отзоваваше за възможно официално наказание. А Домброски дори не знаеше лошата новина, че неговият специален агент пълномощен офицер Броуди и неговият местен помощник Луис са убили двама представители на венецуелските власти, двама души от колективо, двама служители на бардака и може би още няколко души по време на бягството си. Все при самозащита, разбира се. Но Уорли щеше да научи за броя на труповете и да каже на Домброски, на когото пък щеше да се наложи да каже на генерал Хакет. Единственият начин, по който Броуди можеше да спаси задника си и кариерата си — както и тези на Тейлър — беше да намери Кайл Мърсър.

— Господин Броуди? Надявам се, че в момента викате такси до летището.

— Да, чувам ви, полковник. — Той обърна картата, взе флумастера и написа: „Твой ред е. Спаси мисията“.

Тейлър погледна бележката и се обърна към телефона.

— Полковник, мога ли да говоря?

— Само ако е нещо, което трябва да науча незабавно. Иначе и двамата ще можете да говорите с мен в Куонтико, преди да се видим с генерал Хакет.

— Да, сър. Става въпрос за сведения, които изискват незабавни действия.

— Казвайте.

— Добре… — Тя погледна Броуди. — Скот разкри добра следа за местоположението на нашия беглец.

Домброски не отговори и Тейлър продължи:

— Той разпита свидетел… в бардака… жена, която неотдавна е съпровождала капитан Мърсър в пътуване до място, което, изглежда, е негово скривалище — лагер в джунглата в южната част на страната.

Домброски отново не каза нищо и Броуди написа на картата: „Без подробности“.

Тя кимна.

— Свидетелката на Скот ни даде достатъчно информация, за да отидем на място и да проверим казаното от нея. Резервирахме чартърен полет…

— Само не ми казвайте, че става въпрос за проститутка.

— Свидетелка — обади се Броуди. — С перфектен английски. Казах ѝ, че съм амиго на капитан Кайл Мърсър. Той е разбил сърцето ѝ и аз ѝ казах, че ще я заведа до него и ще вляза в ролята на Купидон. Здравата е загоряла по него. И ми има доверие.

Тейлър го погледна, очевидно изпълнена с благоговение от глупостите му.

Полковник Домброски помълча, после каза:

— Добре… Дайте ми подробностите за пътуването ѝ и ще пратя двама агенти, които да продължат. Вие трябва да се приберете.

— Ще го изпуснем, полковник — отвърна Броуди. — Това е гореща следа. Знаете какво става, когато не я последваме незабавно. Аз успях да накарам дамата да ми се довери. Тя няма да работи с някой друг.

— Полицията може да ви търси.

— С госпожица Тейлър сме готови да поемем риска.

— Трябва да знаете също, че според свидетелката капитан Мърсър явно обучава някакви бунтовници във въпросния лагер — каза Тейлър.

— Сериозно ли говорите?

— Така каза свидетелката — отвърна Броуди.

— И ѝ вярвате?

— Защо ѝ е да лъже?

— Може да е капан.

— В такъв случай трябва да е доста сложен капан, полковник.

— Нямаме намерение да се опитваме да го задържим — каза Тейлър. — А просто да проверим казаното от свидетелката — да проследим следата, да открием къде се намира лагерът и да ви докладваме. След това ще можете да предадете информацията на съответното командване, което да продължи операцията. Имаме военни части в Колумбия и в открито море.

— Добре… изкушаващо е… но…

— Полковник, ще бъда съвсем прям — намеси се Броуди. — Това ще е огромно перо в шапките на всички ни.

— Става въпрос за правосъдие, Броуди.

— Това се подразбира. Но ако позволим да изпуснем тази възможност, всички ще трябва да говорим с генерал Хакет. А Мърсър ще заснеме ново видео, в което ще ни каже да си го начукаме.

Домброски не отговори.

— Съгласни сме, че трябва да се махнем от Каракас — продължи Броуди. — Затова ще тръгнем на юг със свидетелката, ще установим местоположението на въпросния лагер, после ще продължим със самолета до Колумбия и ще ви се обадим от Богота, за да ви кажем какво сме открили, а вие ще предадете сведенията на когото трябва. След като вече разполагате с тази нова информация, не се съмнявам, че ще предложите точно такива действия.

— Ами…

— Така е по-безопасно, отколкото да се опитваме да се качим в пътнически самолет — посочи Тейлър. — Възможно е да ни търсят на „Симон Боливар“. Ще отлетим от едно по-малко летище и ще използваме другите паспорти.

— Разбирам. Но… отклоняване до… къде казахте, че отивате?

— Още не сме сигурни — отвърна Броуди. — Свидетелката ще ни каже на летището.

— Какво ще правите с дамата, когато стигнете там? — попита Домброски. И докато Броуди се мъчеше да измисли поредната дивотия, добави: — Няма да я използвате като примамка, за да се опитате да пипнете Кайл Мърсър.

Идеята никак не беше лоша, но въпреки това Броуди отговори:

— Разбира се, че не. Просто трябва да открием лагера. Ще се погрижим тя да се върне жива и здрава в Каракас. След това, ако позволите да направя предложение, ще бъде много подобаващо, ако екип на Делта Форс довърши работата.

Отново последва мълчание, след което Домброски каза:

— Наистина ще е подобаващо.

— За мен ще е чест да съпровождам екипа — предложи Броуди. — За да представлявам ОКР и да извърша самия арест. Госпожица Тейлър също би искала да участва в операцията.

„Г-ца Тейлър не би искала“ — написа тя на картата.

— Съмнявам се, че подобно нещо ще бъде възможно — отвърна Домброски. — Но предложението е отбелязано. Ако мисията на специалните части премине успешно, Мърсър ще бъде отведен при вас и госпожица Тейлър в Колумбия или на борда на американски кораб, където ще извършите ареста.

Броуди си беше наумил друго, но премълча.

— Благодаря, полковник. Мисля, че тримата съставихме добър план за действие.

Домброски не отговори на това, а попита:

— Кога отлитате?

— Скоро — отвърна Броуди.

— Обадете ми се от летището.

— Да. — Как ли пък не.

— И ми се обадете, когато стигнете дестинацията си.

— Ако имаме покритие…

— Полковник Уорли ви е дал сателитен телефон.

— Иска си го обратно — напомни Броуди на шефа си.

— Ще задържите онова, от което имате нужда.

— Да, сър. Освен това се подразбира, че Брендан Уорли не бива да научава нищо от онова, което обсъждахме току-що.

Домброски се позамисли.

— Той иска да му се обадите.

— Полковник, нека отново да го кажа направо. Двамата с госпожица Тейлър му нямаме доверие.

— Мисля, че чувството е взаимно.

— Добре. Дневният ни ред е различен. И съм сигурен, че той би искал да научи от вас, че сте приели предложението му и сте освободили агентите си от това назначение и сте ни наредили да се върнем у дома.

— Ще му се обадя.

— И ще помоля за една услуга. Става въпрос за шофьора ни Луис, който беше с нас тази вечер. Той и семейството му ще се явят в консулството утре сутринта за визи. Брендан Уорли трябва да е там и да засвидетелства, че Луис е помагал на американските интереси във Венецуела и с това е изложил себе си и семейството си на опасност. Господин Уорли трябва да поиска ускорено издаване на визите им, което може да бъде направено на място. Багажът им вече е събран — добави той.

— Обсъдихте ли това с Уорли?

— Да. Но този въпрос не е сред приоритетите му.

— Нито пък сред моите.

— Може и да стане. Казах на Луис да вземе самолет до „Дълес“ и да поиска политическо убежище веднага щом кацнат. Дадох му личния ви телефонен номер, за да ви се обади.

— Благодаря.

— Когато се срещнете, попитайте го за разговорите, които е дочул, докато е карал служители и гости на посолството. И по-конкретно за разговора на Уорли с някакъв американец на име Тед.

— Какво общо има това с нашия беглец?

— Все още работя по въпроса.

— Започваш да говориш малко загадъчно, Броуди. Това не ми харесва.

— Направете услуга и на двама ни, полковник. Извийте ръцете на Уорли да осигури визи на Луис и семейството му. Това ще се отплати, обещавам.

— Дано. Добре… значи извивам ръцете на Уорли, после го лъжа, че двамата с госпожица Тейлър напускате страната. Нещо друго?

— Да, сър. Просто ни се доверете, че ще направим онова, което трябва.

— Ако не ти се доверявах, Броуди, изобщо нямаше да получиш този случай.

— Да, сър. Зная.

— Госпожица Тейлър чува ли ни?

— Да, сър — отвърна тя.

— Ще е по-добре да излезете от стаята.

Тя се поколеба, след което отговори:

— Каквото и да имате да казвате на Скот, полковник, можете да го кажете и на мен.

— Госпожице Тейлър, едно от преимуществата на по-младшите е, че кастренето им се спестява. Но след като искате, можете да слушате как ще му сритам задника. — Домброски помълча, след което каза: — Скот, това, което си направил тази вечер, е повече от безразсъдно. Изложил си на опасност не само своя живот, но и живота на госпожица Тейлър. Това е ОКР, господин Броуди, а не шибаната пехота. Но ако искаш да се върнеш в боен отряд, мога да го уредя и задникът ти ще се озове в Афганистан преди да си успял да кажеш името на шибаната страна буква по буква.

— Да, сър.

— Освен това не си във военното разузнаване, Броуди. Ако в този случай има нещо повече от нарушаване на военното право, това не е твоя работа. Ти си криминален следовател. А не Джеймс Бонд или Рамбо. Съгласен ли сте, господин Броуди?

— Да, сър.

Искаше му се да напомни на полковник Домброски, че именно той беше повдигнал темата за смъртта на агента на ЦРУ Робърт Креншо в Пешавар. Домброски обаче очевидно беше сплашен от Уорли, така че Броуди предпочете да премълчи. Нямаше да пита отново и за Флагстаф — имаше вероятност много скоро да намери отговора. Нямаше да иска от Домброски и да прави проверка на генерал Гомес. И освен това нямаше да споменава подозренията си, че Уорли и Тед са летели до летище „Томас де Херес“ и после до джунглите на Венецуела, за да търсят Кайл Мърсър. Всъщност, докато полковник Домброски сритваше задника му, Броуди имаше чувството, че има много неща, които не е длъжен да споделя с шефа си, а и той вероятно не би искал да научава повечето от тях. Полковник Домброски беше разбрал от самото начало (било инстинктивно, било от генерал Хакет), че това е нещо повече от криминален случай, и подхождаше към него по съответния начин — като към горещ картоф. И след като Броуди вече беше казал на шефа си, че капитан Мърсър не е просто беглец, а нещо като военен главатар в джунглата, Домброски виждаше изход от проблемния случай. Но освен това той искаше именно ОКР да задържи най-прословутия американски дезертьор от Бенедикт Арнолд насам. Или поне да съдейства за задържането му. Полковник Домброски искаше правосъдие, разбира се, но също и да се пенсионира с генералска пенсия. И най-безразсъдният му агент можеше да направи подобно нещо възможно.

Горкият полковник Домброски, помисли си Броуди. Разкъсван между предпазливостта и големия залог. Между натиска на генерал Хакет и този на Брендан Уорли и колегите му от разузнаването. И освен това попаднал в лайняна ситуация, за която можеше само да гадае. Е, ставаха двама. Броуди погледна Тейлър, която явно се забавляваше да слуша как Домброски му дъвче задника.

— Слушаш ли ме, Броуди?

— Да, сър.

— Нагазил си здравата в лайняното блато, Броуди. И единствено ти можеш да се измъкнеш от него. И се погрижи двамата с госпожица Тейлър да не затънете още по-дълбоко.

— Да, сър.

Домброски явно беше заситил апетита си със задника на Броуди.

— Имаш ли още нещо за казване?

— Ами… мога ли да говоря извън протокола.

— Всичко казано дотук е извън протокола.

— Добре… смятам, че Брендан Уорли работи по своя операция за откриване на капитан Мърсър. Смятам също, че във Вашингтон има хора, които не искат да видят капитан Мърсър арестуван. А мъртъв. И мисля, че го знаете. И единствената причина за подобно желание според мен е, че капитан Мърсър знае прекалено много за нещо.

Домброски не отговори, но Броуди и не очакваше отговор. Представи си полковника в неговия скапан ергенски апартамент след развода, как съзерцава поредното питие и си мисли за две възможни бъдещета — принудително пенсиониране като полковник или генералска звезда и може би по-спокойна работа някъде в недрата на Пентагона.

Броуди също се намираше на кръстопът в кариерата си, но може би той имаше и цивилни опции — стига да се върнеше жив от джунглата.

През повечето случаи в армията няма лесен изход — например когато ти бъде наредено да атакуваш. От време на време обаче ти нареждат и да останеш на място. Но нещо в обучението и в сърцето ти ти казва да продължиш напред, да пренебрегнеш заповедта и опасностите и да се хвърлиш към голямата победа. Точно така се раждаха героите и легендите. Това беше част от армейската култура. Така се стигаше и до мъртви войници.

Погледна Маги Тейлър, чиято кариера и живот бяха свързани с неговите. Може би трябваше да постъпи честно спрямо нея и да каже на пилота да отлети за Кюрасао вместо за Кавак и да полежи на плажа една седмица.

— Приключи ли, господин Броуди?

— Не. Споменахте за правосъдие, полковник. Брендан Уорли и приятелите му въздават правосъдие без процес, с което американското правителство и хората започнаха да свикват през годините след единайсети септември. Вземете само въоръжените с ракети дронове. Решението може да е привлекателно за много хора във Вашингтон, защото ще заличи Кайл Мърсър, а с него и отговорите на много неудобни въпроси. Ние, полковник — вие, аз и госпожица Тейлър — търсим истината. Когато имаме нея, ще имаме и правосъдие.

Полковник Домброски помълча известно време, след което каза:

— Истината, господин Броуди, може да бъде не само неудобна. А и фатална.

— Всички го знаем.

— Бъдете много внимателни, господин Броуди. И вие, госпожице Тейлър. И имайте предвид, че навлизате в опасна територия.

Едва ли имаше предвид джунглата.

— Разбрано.

— Госпожице Тейлър? Имате ли да кажете нещо?

— Нищо, полковник, освен благодаря, че вярвате в нас.

— Вярвам в здравия ви разум, госпожице Тейлър. Не съм толкова сигурен за здравия разум на партньора ви.

— Магнолия ще ме държи под око — каза Броуди.

— Кой…?

— Маги. Магнолия. Това е цялото ѝ име.

— Наистина ли…? Добре, Скот… Маг… Маги… успех. И ми се обадете.

— Да, сър — в един глас отговориха те.

Броуди прекъсна връзката.

Двамата поседяха мълчаливо известно време. После Броуди стана и се премести на канапето срещу нея.

— Разкажи ми за Флагстаф.

Маги Тейлър допи рома си и помоли Броуди да ѝ налее втори.

Броуди рядко отказваше молба за питие от млада дама, но онова, което Маги Тейлър беше предложила на трезва глава, трябваше да бъде дадено в трезво състояние.

— После.

Тя кимна.

— Добре… Е, Флагстаф. Това е името на програма на ЦРУ в Афганистан. Знаеш ли това, става ясно, че кодовото име е нещо като шеговита имитация на програмата „Феникс“.

Броуди кимна. В прословутата програма „Феникс“ обаче нямаше нищо смешно — това беше секретна инициатива на ЦРУ във Виетнам, чиято цел била унищожаването на инфраструктурата на Виетконг чрез инфилтриране, отвличания, изтезания и, разбира се, убийства. Буквално хиляди виетконгци — или заподозрени такива — били екзекутирани без процес и често без достатъчно доказателства. Доколкото Броуди разбираше, ЦРУ заедно с армейското разузнаване се бяха занимавали със събиране на информация и с малко мокри дела, но основната мръсна работа се вършела от Националната полиция на Южен Виетнам и дори от бойци от американските специални части, вербувани от Управлението. Програмата от самото начало била противоречива, защото НЦ — невинни цивилни — били убивани по погрешка, и накрая била прекратена след разследване на Конгреса. Историята обаче показваше, че „Феникс“ е била много ефективна в постигането на целта си. Затова Броуди не беше изненадан, че шпионите от Лангли са решили, че тя ще проработи добре и в Афганистан и са я възкресили подобно на митичната птица, раждаща се от собствената си пепел, под името „Флагстаф“.

Той погледна Маги Тейлър, която явно беше научила някои неща от приятеля си от ЦРУ.

— Продължавай.

Тя кимна.

— Когато ме пратиха в Афганистан, продължавах да поддържам връзка с Трент. — Погледна го и продължи: — Той ми каза, че работи по нещо много важно. Със специалните части в Афганистан.

А специалните операции често се превръщаха в черни, когато беше замесено ЦРУ — както във Виетнам. Някои неща никога не се променят — освен по име.

— Работил е по програмата „Флагстаф“ — каза Броуди.

— Трент не ми каза името на програмата, но по-късно се изпусна. Намекна, че хора от Цивилни въпроси… хора, които познавах… също помагат на Управлението за тази програма и че може би и аз ще искам да се включа. — Тя се загледа в нищото, след което продължи: — Това би трябвало да ми задейства алармата, но… бях наивна, глупава и изгаряща от желание да допринеса с нещо във войната.

Броуди беше чувал достатъчно признания, за да знае да не прекъсва, когато говорещият прекрачва прага, и да задава въпроси само когато разказът започва да става накъсан или противоречив. Или когато говорещият започва да оправдава постъпките си. Не беше сигурен, че Маги Тейлър е била чак толкова глупава и наивна, че да не разбере, че бившият ѝ приятел я вербува, но премълча. Изкушаваше се обаче да посочи, че е проявила лоша преценка в тази връзка. Самият Броуди също беше изпадал в подобно положение и можеше да прояви съчувствие, но никога не беше допускал личните въпроси да пресекат път с професионалните. Очевидно тя го беше позволила. Забъркването с шпиони е лепкава работа, от която трудно се излиза.

— Работех предимно в провинция Хелманд, западно от Кандахар — продължи Тейлър. — Районът се контролираше от талибаните и е производител на опиум. Местните селяни изкарваха добри пари от опиума, но същото се отнасяше и за талибаните. Затова афганистанското правителство, подбуждано от нашите, нареждаше на селяните да изгарят насажденията, а Цивилни въпроси работеше с една неправителствена организация, която помагаше на фермерите да се преориентират в производство на храна. — Тя се усмихна малко насила. — Да се занимават с богоугодна работа.

Всъщност, помисли си Броуди, това е било безполезно занимание благодарение на политическите гении на Пентагона. Доколкото знаеше, в момента Афганистан произвеждаше повече опиум, отколкото преди войната. Зеленчуците са полезни, но опиумът се продава по-добре. Баща му трябваше да отглежда марихуана, вместо да я пуши.

— Трент ми се обаждаше по сателитния телефон горе-долу веднъж седмично след отиването ми там — продължи Тейлър. — Правеше се, че се интересува как се справям, задаваше много въпроси за селяните и представителите на властите, с които имах вземане-даване. — Тя замълча за момент и призна: — Разбирах, че събира сведения, но аз нямах нищо секретно, а дори и да имах… не мисля, че има закон против споделянето с човек, който има достъп до класифицирана информация.

Особено ако спиш с него.

— Всъщност има правила и процедури за споделяне на информация с други правителствени агенции — каза Броуди.

Тя кимна.

— Сега го знам.

— Знаела си го и тогава. Най-малкото инстинктивно.

Тя отново кимна, но все пак настоя:

— Не разполагах с никаква класифицирана информация.

— Всичко, което видиш и чуеш във военна зона, е класифицирано.

— Това ми е известно. Армейското разузнаване също ни разпитваше много какво сме видели и чули. Всички искаха да използват екипите на Цивилни въпроси. Ние трябваше да помагаме на местните и да спечелваме доверието им — сърцата и умовете им — но вместо това се превърнахме в очите и ушите на военното разузнаване и имахме заповед да си сътрудничим с тях.

— Да. Но не и с ЦРУ.

Тя го изгледа.

— Изобщо не ми помагаш.

— Истината ще те направи свободна — каза Броуди, цитирайки девиза на ЦРУ.

Тя се замисли за момент.

— Истината е, че позволих личните ми взаимоотношения да замъглят преценката ми. Отчасти си давах сметка за това и знаех, че постъпвам неправилно. Но друга част от мен реши, че по този начин също помагам и че това е по-важното. Всички сме на една и съща страна, нали така?

Е, ЦРУ беше на своя собствена страна и играеше добре с другите само ако това отговаряше на интересите му. Ако не го беше знаела тогава, Тейлър определено го разбираше сега — и го беше научила по трудния начин.

Тя се облегна назад и погледна към стъклената врата на балкона. Приближаваше тропическа буря и в небето проблесна мълния, последвана от рязък трясък, който напомни и на двамата за артилерийска стрелба.

— Работата беше гадна — каза тя, сякаш говореше на себе си. — Почти нищо не постигнахме. Афганците са двулични. Единствената причина да можем да работим в територията на талибаните беше, че те вземаха половината от онова, което давахме на селяните. И от време на време решаваха да си поиграят с някой от нашите екипи, колкото да ни покажат кой ръководи шоуто и чия е страната. И афганците, на които се опитвахме да помогнем, ни подмамваха в засада. На всичкото отгоре военното разузнаване непрекъснато ни питаше същите неща, за които ме питаше и Трент. И всеки път, когато афганистанската полиция арестуваше някой селянин в района, в който работехме, местните приемаха, че ние сме им го посочили. Това изобщо не помагаше за изграждане на доверие. Не че имаше някакво значение, понеже доверие нямаше и от двете страни. — Тя си пое дълбоко дъх. — Така получих Сребърна звезда, Пурпурно сърце и лош случай на униние.

И наред с това се беше махнала от онова място с медицински хеликоптер, оставяйки след себе си малко кръв и много невинност. Войната правеше това. Беше направила нещо и на Кайл Мърсър, хлапето патриот от Сан Диего. Както и на Скот Броуди.

Тейлър си наля кола и продължи:

— Трент ми каза, че се опитват да съберат сведения за селяни, които могат да се измъкнат от селата си след пролетната сеитба, за да се сражават за талибаните.

Броуди кимна. „Къде са ви младите мъже? Станаха войници, всичките до един“. Афганистан беше във война от толкова много време, че вече имаха „боен сезон“, който започваше всяка пролет и продължаваше, докато нещатните джихадисти не се връщаха в селата си да приберат реколтата от пшеница и/или мак. Постоянната война имаше много недостатъци, но пък и задвижваше целогодишно икономиката.

— И след като цял месец отговарях на въпросите на Трент, дойде голямата молба. — Тейлър замълча за момент. — Поиска от мен да започна да записвам по-подробно информацията… кои са въпросните млади мъже, как се казват, колко са, какви са имената на селата и как са разположени къщите им, виждала ли съм хора, които очевидно са били ранени, или такива, които не изглеждат като жители на селото, дали подозирам селските старейшини за нещо… такива неща.

Броуди се запита кога ли Тейлър е осъзнала, че онези, за които докладва, биват набелязвани за убиване. Или най-малкото за арестуване, изтезания и — ако изкарат късмет — затвор. Определено приличаше на възродил се „Феникс“.

Генералите обичаха да използват тактики, които са работили в предишните войни и които, за съжаление, често не вършеха работа в новите. Разузнаването, включително ЦРУ, правеше същото, но с малко по-добри резултати. А нямаше нищо по-добро от успеха.

Бойните части като онази, в която беше служил в Ирак, не бяха напълно невинни и понякога се случваше да забравят за Женевската конвенция, но от ЦРУ изобщо не се смятаха за обвързани с правилата на военните. Бяха готови на всичко, за да постигнат целите си — отвличания, изтезания, убийства. И Броуди не ги съдеше особено заради тактиката им. Ако си изправен срещу брутален и неконвенционален враг, трябва да използваш брутални и неконвенционални методи. Имаше обаче граница, която не биваше да се прекрачва. За съжаление различните хора я виждаха на различни места. Операция „Феникс“ беше пресякла границата. Както несъмнено и „Флагстаф“. Той погледна Тейлър. Тя знаеше ли го? И кога го беше научила?

Тейлър явно се питаше същите неща.

— Виждаше ми се неправилно — рече тя. — Въпреки че Трент ми казваше, че върша важна работа, която ще спаси живота на американски войници. — Тя погледна Броуди. — И може би наистина е така.

— Може би. — Всъщност щяха да бъдат спасени още повече американски войници, ако Пентагонът можеше да измисли как да сложи края на войните, които е започнал. Багдад беше паднал за три седмици. Кабул за един месец. Ясно свидетелство за бойните умения на американците. Проблемите идваха с оставането, с позволяването нещата да се проточат с години, докато морално съмнителните програми като „Феникс“ и „Флагстаф“ не станат на практика неизбежни.

— Оставях написаните си доклади в едно шкафче в базата — продължи Тейлър. — По един доклад седмично. Някой ги взимаше, но така и не видях кой.

— Не е бил Трент. Той е бил в Щатите, където да си на терен означава да косиш тревата пред къщата си.

Тя го изгледа гневно.

— Познавам много бойни ветерани и ако си мислиш, че от разузнаването могат да са арогантни и цинични, не е зле да погледнеш самия себе си.

Броуди не отговори.

— И все сърдити. Когато не пият прекалено много.

— Всички се опитваме да се приберем у дома, Маги.

Тя си пое дъх и го погледна.

— Знам.

Е, доскоро си беше мислил, че сексът може да прецака професионалните им отношения, но нищо чудно да го направеше багажът, който мъкнеха и двамата — така нареченият посттравматичен стрес, в който не вярваше напълно, но който, подобно на други неща, в които не вярваше — като призраци, Дядо Коледа и Бог — явно беше нещо реално, щом всички говореха за него.

Междувременно той нарушаваше собствените си правила за разпитите, което се случва, когато си замесен емоционално или лично с темата.

— Прекъснах те.

Тя събра мислите си и продължи:

— Четири месеца след пристигането ми конвоят ни потегли за едно село, Мирабад. Кирпичени колиби в долина между гъмжащи от талибани възвишения. Районът преминаваше ту под контрола на правителството, ту на талибаните. Нашият отряд не беше постигнал особен успех там. Мирабад особено силно се противеше на замяната на маковете с пшеница. Бяхме посещавали селото пет пъти преди това и старейшините понякога бяха враждебно настроени, друг път гостоприемни — опитваха се да разберат колко могат да измъкнат от нас. Освен това се мъчеха да вървят по тънката линия между американците и талибаните. — Тейлър помълча. — Няколко седмици преди това три американски хеликоптера бяха свалени в околностите на Мирабад и един от екипажите беше загинал, така че бяхме предпазливи. Взводът ни беше от трийсетина души в пет коли. От съображения за сигурност посещенията ни никога не се обявяваха предварително на селото или властите. Самите ние бяхме получили заповедта да тръгнем натам сутринта, така че те нямаха представа, че идваме. Целта на посещението ни беше да говорим със старейшините за изгарянето на останалите макови полета. Носехме пари да платим за изгорените макове, както и пшеница и ечемик за засяване. Както обикновено, заповедите ни бяха да сме учтиви, но твърди, да действаме с морков и тояга и тъй нататък… но когато стигнахме… селото беше пусто…

Тя погледна Броуди.

Нищо не можеше да предизвика по-силен приток на адреналин от пусто село. Обикновено подобно нещо означаваше засада.

— Отначало си помислихме, че селяните са избягали заради талибани, които са слезли от хълмовете и са видели, че половината от маковите им полета ги няма.

„Какво е станало с маковете?“.

— После видяхме дупките от куршуми по стените и петната кръв…

„Къде са отишли всички войници?“.

— Не можехме да схванем какво е станало. Бяхме напрегнати… готови за бой… и изведнъж от полето излезе един старец. Плачеше… и ни крещеше… — Тя си пое дъх и продължи: — Преводачът каза, че четири хеликоптера кацнали през нощта в четирите краища на селото… Американски войници вървели от къща на къща и подбрали всички мъже и момчета… всеки, който изглеждал достатъчно възрастен, за да бъде талибански боец, момчета на по дванайсет-тринайсет години… онези, които оказали съпротива, били убити на място… включително някои жени, които се опитали да се намесят… останалите мъже били замъкнати при канавката в края на селото… петдесет-шейсет млади мъже, момчета и всички стари освен този, който се скрил… и… и ги избили.

„Отишли са в гроба, всичките до един“.

Операция „Феникс“ е била по̀ хирургична и се е целила само в инфраструктурата и селата на Виетконг. Операция „Флагстаф“ по-скоро приличаше на „Феникс“ със сатър.

Маги Тейлър се опитваше да се овладее и Броуди се заслуша в поройния дъжд, който се сипеше върху балкона.

Тейлър продължи с равен, дистанциран тон:

— Беше ни се случвало да се занимаваме с оплаквания за американски войници, убили цивилни. Обикновено ставаше въпрос за случайни инциденти и косвени жертви. Или оплакванията бяха фалшиви — измислици, за да се измъкнат компенсации от американците. Това беше част от работата ни. Да плащаме за загинали хора, за убит добитък, за повредени от бомбардировки къщи… Но онова, което казваше онзи старец… беше нещо съвсем различно.

Очевидно. Всъщност беше било суров урок за селяните и съответно за околните села, че ще си платят за това, че получават зърно и в същото време се бият за талибаните. Определено нямаше да го правят отново.

Тейлър отпи от колата си и продължи:

— Старецът плачеше… каза, че изгубил четиримата си синове… показа ни прясно издигната могила и ни каза, че това е масов гроб на всички убити мъже и момчета… бил изкопан от жените… с помощта на мъже от близките села. Още не можехме да повярваме и поискахме да видим телата, но старецът каза не, ислямската традиция забранявала изравянето на мъртвите, но ни показа събраните от жените гилзи… от американски М5… както и купчина окървавени дрехи… Каза, че мъжете от околните села съблекли телата и ги увили в савани… а после ни заведе при канавката и видяхме водата, беше почервеняла от кръвта… — Тя затвори очи. — Преводачът ни, учител от Кандахар, беше потресен и ни гледаше така, сякаш дължим на него и на стареца обяснение. Беше ужасно.

Броуди я погледна и се запита колко ли време ѝ е трябвало да види връзката между онова клане и докладите до бившия ѝ приятел.

Тейлър помълча, после продължи:

— Казахме на стареца, че ще докладваме на началниците си и че ще дойдат военни следователи да говорят с него и с оцелелите жени, след което си тръгнахме. Бързо. Всички бяхме много потресени и повечето още не вярвахме, че сме видели свидетелства за клане на цивилни, извършено от американски войници… — Погледна Броуди. — Искам да кажа, афганците са прочути с това, че лъжат, за да получат компенсации. Обвиняват американците за извършени от талибаните убийства и дори за естествени смъртни случаи.

И после бе дошла фазата на отричането. „Американци не биха извършили подобно нещо. Аз не бих извършила подобно нещо“. Просто трябва да си го казваш.

Броуди я погледна в очите.

— Маги, от разказа ти какво си видяла и чула от свидетеля е повече от очевидно, че става въпрос за масово убийство, извършено от американски войници.

Тя кимна, но не каза нищо.

Броуди я гледаше. Никога не я беше виждал толкова уязвима. Професионалната ѝ шлифовка понякога го караше да забравя, че в края на деня Маги Тейлър е Магнолия Тейлър, момиче от хълмовете, успяло да се измъкне от живота на място, което, подобно на голяма част от селска Америка, споделяше един дързък, недвусмислен и безусловен патриотизъм. Че се е отзовала на призива, без да задава въпроси, и е носила гордо униформата си. Но нищо не я беше подготвило за човек като Трент, който най-вероятно се съгласяваше само на думи с нещата, които Маги Тейлър смяташе за най-скъпи.

— Какво направихте? — попита я той.

— Следвахме процедурата. Командирът на взвода ни, новоизлюпен лейтенант, и тримата командири на отделения, включително аз, докладвахме лично на прекия ни началник капитан Евърс. Той изглеждаше… малко смутен и малко невярващ. Каза ни, че ще докладва на полковника. След няколко дни ни каза, че специална част, съставена от хора от военното разузнаване, ОКР и съдебномедицински екип, ще отиде в Мирабад, ще вземе показания, ще събере веществени доказателства и ще разкрие истината.

Броуди кимна.

— Ясно. А някой взе ли писмени показания от теб или от някой друг от отряда?

— Не.

— Някой съобщи ли ви за резултатите от разследването?

— Не.

— И след като не чухте нищо, някой не попита ли какво става?

— Аз попитах капитан Евърс. Той каза, че разследването продължава и че било работа на ОКР да се свържат с нас ако и когато се нуждаят от допълнителни показания от мен или от някой друг. Все още чакам — добави тя.

— Ясно. — Ако първата жертва на войната е истината, то справедливостта е втората. — Можела си да прескочиш командната верига и да отидеш направо при командира на батальона ви. Или още по-високо. Такива неща могат да се правят при извънредни случаи.

Тя кимна.

— Бих могла… но капитан Евърс недвусмислено ми каза, че поради деликатното естество на инцидента — нарече го „така наречения инцидент“ — не бива да казвам нищо на никого, включително и на по-висши офицери. Трябвало да говоря единствено с ОКР или с Военната прокуратура, и то само ако поискат да дам показания.

— И ти си направила онова, което ти е било казано.

— Да. Всички го направихме. Сега… сега бих постъпила различно.

— Не се и съмнявам. — И това сигурно включваше написването на отрицателен доклад за главен пълномощен офицер Броуди, който нарушаваше правила и процедури в случая Мърсър. Маги Тейлър беше научила някои неща през годините и имаше още много да учи. Като например кога да си отваря устата и кога да си държи езика зад зъбите. Всеки войник бива учен да се подчинява на законна заповед, независимо колко безумна или опасна е тя, и да отказва да изпълни незаконна заповед — ако е сигурен, че е такава. Очевидно капитан Евърс ѝ беше дал незаконна заповед да не говори с висши офицери от нейната командна верига за престъпление, за което е знаела пряко. Положението е било трудно за млад войник като Маги Тейлър и тя е можела само да гадае какво ще се случи, ако прескочи капитан Евърс. Освен това тя наполовина е вярвала, че системата ще проработи и че справедливостта ще възтържествува. Колкото до истината, тя беше, че четирите хеликоптера с войници не са затрили на своя глава селото. Заповедта е дошла някъде отгоре. Всъщност видяното от Маги Тейлър несъмнено е било само нищожна част от операция „Флагстаф“.

— Искаш ли да ми кажеш нещо друго за така наречения инцидент? — попита я той.

— Само това, че цели три години трябваше да живея с това.

— Не става въпрос за теб. Но все пак, сега по-добре ли се чувстваш?

— Не.

— А ще се почувстваш ли по-добре, ако открием доказателства, които свързват нашето разследване на Кайл Мърсър с „Флагстаф“?

— Да… и именно затова ти разказах.

Броуди кимна.

— Освен това знаеш, че ако успея да спипам Мърсър, той може да ми каже нещо подобно на това, което ти ми разказа току-що.

— Ти го чу първо тук, Скот. Признай поне, че съм честна. Изобщо не трябваше да ти го казвам.

— Всъщност трябваше да го направиш още когато Луис ни каза, че Уорли и Тед са споменали думата Флагстаф. Ако знаех по-рано, щях да разбирам по-добре голямата картина. Освен това ще ти напомня, че самата ти ми каза, цитирам: „Аз просто спях с него, Скот. Не ме е вербувал“. Край на цитата.

Тя не отговори на това, а каза:

— Трябва да се съсредоточиш върху тази мисия. Върху откриването и задържането на Кайл Мърсър.

— Да. Но сега изглежда, че Брендан Уорли се опитва да се добере пръв до Кайл Мърсър. И не мисля, че намеренията му са да го задържи. Би могъл да остави това на ОКР. Уорли възнамерява да му затвори устата. Завинаги.

Тя кимна.

— Това беше още една причина да ти кажа какво знам.

— Добре. Значи си разтоварила душата си, хвърли малко светлина по случая и ми довери мрачна тайна. И всичко това в рамките на — той си погледна часовника — десет минути. Добра работа за една нощ.

— Нощта още не е свършила.

Означаваше ли това, че е готова да преспи с него? Вероятно не.

— И нека ти напомня, че онова, което се разбрахме да направим тук — отвличането — също е прекрачване на границите на закона — каза тя.

— Не е нужно да ми напомняш. Но отвличането или извънредното изтегляне не е убийство. Сигурен съм, че Кайл Мърсър би предпочел да бъде отвлечен от нас, отколкото да бъде убит от Уорли и приятелите му.

Тя го погледна, но не отговори.

Броуди се заслуша в поройния дъжд и трясъка на гръмотевиците.

— Какво друго трябва да знам за събитията след Мирабад?

Тя се замисли за момент.

— Преводачът ни изчезна без предупреждение, а отрядът ни беше преместен в провинция Пактия седмица по-късно. После няколко души бяха прехвърлени в други отряди. Други пък получиха заповед да се върнат в Щатите преди края на срока им. Иначе казано, пръснаха ни.

— Ясно. — Очевидно армията се беше разтревожила. И още по-очевидно, операция „Потулване“ е била в пълен ход. — А кога се обади на Трент? Или той се е обадил на теб?

— Аз му се обадих.

— Да му разкажеш за Мирабад.

Тя кимна.

— След като капитан Евърс ти е казал да си мълчиш.

— На следващия ден.

— И?

— И… Казах му какво видях, а той каза, че може би ставало дума за някаква измама, целяща да изкрънка пари от нас… или че ако наистина е имало клане, защо трябва да смятам, че е извършено от американски войници. Възможно било да са го извършили талибаните. Освен това каза, че афганистанската армия също има хеликоптери, че ги снабдяваме с униформи и оръжия и че са извършвали подобни зверства срещу собствените си сънародници… за да ги накажат, задето помагат на талибаните.

Тя погледна Броуди, за да види дали намира тези обяснения за приемливи. И той би ги намерил за такива, ако ги беше чул преди да научи за „Флагстаф“.

— Така и не разбрах дали старецът е казал, че войниците са говорили на английски, ако изобщо са говорили — продължи Тейлър. — Нито дали са имали отличителни знаци на униформите…

— Нямали са.

Тя кимна и се усмихна насила.

— Тогава не бях в ОКР, така че изобщо не ми мина през ума да задавам сондиращи въпроси.

— Дори и да беше, Трент несъмнено вече е разполагал с отговори.

Тя отново кимна.

— Попритиснах го малко и го попитах дали онова, което му пиша в докладите си, има нещо общо със случилото се в Мирабад. А той се ядоса и затвори.

Сигурно се беше ядосал на лошия си късмет — че белязаното за затриване село е същото, в което е пристигнала по задачи на Цивилни въпроси бившата му любовница и сегашен източник на информация. Случваха се гадости. Може би Бог все пак съществуваше. Броуди погледна Тейлър и каза:

— Сигурен съм, че после ти се е обадил.

— Щом знаеш толкова много, защо не ми кажеш какво ми каза?

— Няма значение какво ти е казал. Но най-вероятно същото, което ти е казал и капитан Евърс — да си затваряш устата.

— Вече съм готова за питие.

— След малко. Добре, значи в един от разговорите ви Трент се е изпуснал и е споменал думата „Флагстаф“.

Тя кимна.

— Усетих, че съжали веднага щом я каза. Просто се изпусна.

— Случва се. И сега можем да свържем Трент с „Флагстаф“. Но можем ли да свържем Кайл Мърсър и неговия екип с „Флагстаф“? И каква е връзката на Брендан Уорли и Тед с „Флагстаф“? И дали клането в Мирабад е било операция на „Флагстаф“? И дали смъртта на агента на ЦРУ Робърт Креншо в Пешавар има някаква връзка с това? И защо Мърсър и Уорли са във Венецуела? Разполагаме с много парчета от пъзела и знаем, че си пасват по някакъв начин, но не знаем как да ги съберем.

Тя стана.

— Може и никога да не разберем.

— Ще разберем, когато разпитаме капитан Мърсър.

Тя не отговори, а отиде при бара и си направи ром с кола.

— И така, прехвърлиха ме в провинция Пактия и след половин година конвоят ни беше ударен. Евакуираха ме в болницата в Баграм, после в Ландстъл, а след това обратно в Браг. Край на историята.

Броуди не мислеше така. Тази история би трябвало да свърши със срещата между Маги и Трент във Форт Браг, но явно тя не беше готова за епилога.

Тейлър седна на канапето срещу него и изгълта половината от питието си.

— Как биха могли да го направят? — попита тя почти риторично. — Как американски войници могат да извършат подобно нещо?

Очевидно Броуди не беше единственият експерт по темата в стаята.

— Повечето зверства се случват на момента — отвърна той. — Изтощение, бойна психоза или онова, което сега наричаме неправилно поведение под въздействие на стрес… отмъщение за мъртвите другари. Но случилото се в Мирабад, изглежда, е било замислено предварително и хладнокръвно. Това е по-трудно за обяснение. Особено ако участниците са били елитни бойци като Делта. Те са обучени да убиват, но биха сметнали за безчестно да убиват невъоръжени цивилни. Това би било под достойнството им. — Замисли се за момент и добави: — От друга страна… те са обучени и да изпълняват безпрекословно дадените им заповеди. Дори такива, които може да са незаконни. Освен това са прочути с потайността си. Знаят кога да си държат езиците зад зъбите — иначе казано, винаги. Така че… мога да разбера как екипи на Делта Форс като този на капитан Мърсър могат да се окажат най-подходящи за операция „Флагстаф“.

Броуди се запита каква ли отровна смес от ОКСО, ЦРУ, военното разузнаване и плановици на Пентагона е довела до появата на „Флагстаф“ и използването на отряди на Делта Форс (ако именно те бяха слезли от хеликоптерите), които да дадат на селяните и талибаните урок по терористични атаки.

Тези неща понякога проработваха, а понякога правеха нещата още по-лоши. Така или иначе, терористичните атаки бяха признак на отчаяние — липса на въображение, маскирана като дръзка нова тактика. Докато всъщност беше военно престъпление. И както беше станало с програмата „Феникс“, понякога някои хора се озоваваха зад решетките. Повечето извършители обаче оставаха на свобода. Тези престъпления, когато се замислят на най-високи нива и когато имат хубаво кодово име, преставаха да бъдат престъпления, а се превръщаха в неконвенционални стратегии за спечелване на войната.

И накрая, за да отговори на въпроса на Маги Тейлър, по време на битка войниците правят онова, което им се нареди, ако висшето командване им е казало, че това ще спаси живота на американски войници, ще приближи края на войната, ще смаже врага и ще запази мира в Америка.

Понякога обаче онова, което ти е заповядано и което трябва да направиш, пресича границата. Войниците започват да изпитват вина, съвестта ги гризе и започват да мислят за онова, което правят. Военните са отделен свят, но пък всеки войник идва от своето семейство.

— За какво мислиш?

Той я погледна.

— Мисля, че ако е бил замесен с програмата „Флагстаф“, Кайл Мърсър може би по някакъв начин е напърдял гащите с началниците си. Може би е получил пристъп на съвест. Може би е решил да раздуха…

— А на мен винаги ми казваш да не прекалявам с предположенията.

Броуди кимна.

— Но понякога тези „може би“ пасват на онова, което знаеш. Ние знаем, че Мърсър е дезертирал от поста си и че е бил заловен от талибаните. Ами ако не беше заловен? Никой не е задавал въпроса къде е отивал. Трудно е да се стигне от племенните територии до Париж или Таити. Така че може би е искал да отиде до най-близката голяма американска база, за да се види с високопоставен офицер. Или да говори с представители на ОКР или Военната прокуратура. Вижда ли ти се смислено?

— Може би.

— Помисли си за записа, на който реже талибански глави. А после, много гневен, поглежда към камерата и заявява, че напуска офицерския си пост. Защо му е на офицер, който току-що се е измъкнал от плен, да прави това? Ще ти кажа. Бил е бесен заради нещо и това нещо не са били талибаните. — Броуди допи питието си. — Може пък капитан Мърсър да не е предал страната си. Може страната да е предала него.

Двамата се заслушаха в дъжда.

— Мислех си за това — след известно време рече Тейлър.

— Добро мислене. — Разбира се, тя имаше преимуществото да знае неща, които той не знаеше. И може би знаеше още повече. Той я погледна. — Да приема ли, че си се чувала с Трент, докато си била в Ландстъл?

Тя кимна.

— Той ми се обади.

— Без цветя?

Тя го изгледа раздразнено.

— Спри, Скот.

— Извинявай. Той повдигна ли темата за Мирабад?

— Не. И аз не го направих.

— Ясно. И ако позволиш да задам личен въпрос, какво беше съдържанието на разговора ви?

— Той просто искаше да види как съм. Очакваше с нетърпение да ме види в Браг. Поздрави ме за Сребърната звезда.

Броуди искаше да я попита дали не е изпитала чувството, че Трент не е толкова радостен, колкото разочарован, че е оцеляла при засадата. Може би тази мисъл беше минала през ума ѝ в някакъв момент, а може би не. Броуди не можеше да си състави ясна картина за връзката им и може би Трент не беше толкова голям задник, колкото го изкарваше. Трудно беше да определи от оскъдното свидетелство на Маги Тейлър. Опитът обаче му показваше, че всички бивши на жените, към които е проявявал интерес, бяха монументални задници. И нещо повече, Трент беше замесен с нещо убийствено. Маги Тейлър го беше разбирала, но… нещо я беше спирало да каже на бившия си да престане да ѝ се обажда. Броуди не за първи път беше виждал това в личния и професионалния си живот. Наричаше го Синдром на Бони и Клайд.

— Слушам те.

Тя го погледна.

— Защо си мисля, че ме съдиш?

— Върви с работата.

— Не би трябвало да го показваш по време на разпит.

— Да. Но… ами, загрижен съм.

— Прозвуча така, сякаш едва ли не ти пука за мен.

— Почти ми пука. Продължи, моля.

— Добре… И така, когато се върнах в Браг, той дойде в апартамента ми да ми каже добре дошла… Носеше бутилка шампанско.

На Броуди му се прииска да имаше режийни на служител от ЦРУ, но не го сподели.

— Говорихме какво смятам да правя нататък и аз казах, че мисля да кандидатствам в ОКР.

— Той като завоалирана заплаха ли го прие?

— Не се зарадва особено от новоизбраната ми кариера. — Тя се замисли за момент и продължи: — Сякаш се мъчеше да реши дали трябва да е очарователен, или не чак толкова. Искам да кажа, направо ми беше прозрачен. После поиска… интимност. Отказах, все още се възстановявах — носех къси панталони и можех да му покажа белезите, които бяха още подути и гадни… исках да ги види и да разбере, че не съм онова красиво момиче, което е познавал.

— Разбирам. Не разбирам обаче с каква цел си го поканила в апартамента си.

— Той сам се покани.

— Добре, но едно публично място би било по-подходящо.

— Исках да му покажа, че не се страхувам да остана сама с него.

Броуди кимна.

— След Афганистан няма нищо, с което да не мога да се справя.

— Ясно. Но се надявам, че си имала пистолет някъде наблизо.

— Имах.

— Добре. И… кой повдигна темата за Мирабад?

— Аз. Казах му, че смятам, че ме е използвал, и че информацията, която съм му дала за Мирабад, е довела до случилото се. Мислех си, че ще каже, че съм полудяла или че е открил, че клането е дело на талибаните, но той заряза опитите да бъде чаровен и ми каза, че ако спомена на когото и да било за това, ще изложа на риск важна военна стратегия и че ако има разследване, Управлението ще докаже с писмените ми доклади, че съм знаела много добре какво правя и че ако накрая има осъдени, аз ще съм една от тях. И че той не само че нямало да ме защити, ами щял да свидетелства, че съм била активен участник в операция „Флагстаф“, а не тъпото безхаберно момиче, за което се представям. — Тейлър като че ли се разгорещи от спомена. — Каза, че ако той пропадне, аз пропадам с него. И че ме чакат от пет до десет години федерален затвор.

Броуди кимна. Старото ЦРУ щеше просто да я изхвърли през прозореца на някой висок етаж. Определено се бяха размекнали.

— А ти какво отговори?

— Казах му да се маха.

Броуди се зарадва да научи, че двамата не са си легнали.

— И той направи ли го?

— Когато казвам на някого да се маха, съм абсолютно сериозна.

— Ще го запомня. — Майка ѝ беше трябвало да даде на татко ѝ същия избор, вместо да го гърми. Маги Тейлър обаче беше офицер и дама, макар че сигурно си оставаше на един селяшки ген от това да извади пистолет на своя подъл и лъжлив бивш любовник.

— На какво се усмихваш?

— Усмихвах ли се? Сигурно е от рома. Разговаряхте ли след това?

— Не.

На Броуди му се искаше да зададе отново въпроса, за да получи правилния отговор, но телефонът му иззвъня и той видя, че е номерът на „Ейпекс“, така че вдигна.

— Боуман.

— Потвърждавам полета ви, господин Боуман — каза г-ца Мулър.

— Чудесно. Тъкмо започвах да се тревожа, че картата на жена ми пак е изчерпана.

— Моля да се явите на летище „Франсиско де Миранда“ най-късно в два и четирийсет и пет след полунощ за излитане в три и петнайсет. Капитан Колинс ще ви очаква при Първи хангар. Има номерата и на двама ви, ако изникне някакъв проблем. — Даде му номера на капитан Колинс и му каза да се обади на безплатния номер на „Ейпекс“, ако не успее да се свърже с него.

— Изключително ефективна сте, госпожице Мулър.

— Благодаря. Капитан Колинс ще управлява „Чесна Турбо Стейшънеър“ и ще представи летателен план до Кавак с презареждане в Сиудад Боливар, така че ще пристигнете в Кавак по зазоряване, около шест и петнайсет.

— Ако бяхте любителка на птиците, щяхте да разберете колко вълнуващо е това.

— Да, сър. — Тя продължи: — Мога ли да потвърдя, че капитан Колинс ще преспи в Кавак и че ще се погрижите за настаняването и храната му?

— Както и за пиенето.

— Мога ли също да потвърдя, че вие и съпругата ви ще се върнете в Каракас на следващия ден преди обяд?

Нямаше начин двамата с Тейлър да се върнат в Каракас, но той отговори утвърдително. Трябваше да намери начин да убеди капитан Колинс да продължи през границата в Колумбия. Парите въздействаха доста убедително. Глокът също.

— Приятен полет, господин Боуман, и благодаря, че избрахте „Ейпекс“. Ако се нуждаете от чартърен полет в бъдеще, за нас ще е удоволствие да ви помогнем.

Не и след като отвлечеше самолет и пилот до Колумбия.

— Благодаря.

— Надявам се да видите жълтокоремното уорли.

Броуди са надяваше да не го види.

— Ще ви пратя снимка как се чифтосват.

— Няма да е необходимо — отвърна тя и добави: — Bon voyage.

— Buenas noches. — Броуди затвори и се обърна към Тейлър. — Трябва да сме в два и четирийсет и пет на летището. Излитаме в три и петнайсет за Кавак със спиране за презареждане в Сиудад Боливар. Надявам се, че ще имаме достатъчно гориво, за да стигнем от Кавак до Колумбия.

Тя кимна.

— Е — каза Броуди, — имаме няколко часа за убиване.

— Най-добре да поспим — предложи тя.

— Да. — Или да правят нещо друго.

Тейлър стана и отиде при вратата на балкона. Броуди я последва.

— Надявам се бурята да отмине и да излетим навреме — каза тя.

— Струва ми се, че отива към морето.

Тя се загледа в дъжда и светкавиците.

— Ще се обадиш ли на Домброски?

— Вече го направихме.

— Знаеш какво имам предвид.

— Това може да е един от онези случаи, в които се съгласяваш с мен, че не е нужно да знае всичко.

Тя кимна.

— Благодаря.

От опит и по инстинкт Броуди имаше чувството, че Трент и ЦРУ са продължили да поддържат контакт с Маги Тейлър и след като тя е изритала г-н Чудесен от апартамента си. Можеше да я притисне по въпроса, но добрият следовател знае кога да спре с въпросите. Особено ако си мисли за креватни приключения.

Огромна мълния раздра небето и освети далечните хълмове на Петаре в ослепително бяло. Секунди по-късно разтърсващ грохот премина през тъмния град и стъклената врата на балкона задрънча.

— Виждал ли си някога арклайт?

Имаше предвид ескадрила Б-52, пускащи еднотонови бомби.

— Не.

— Аз съм виждала. Веднъж. — Тя се загледа към хълмовете, чиито силуети се очертаваха от далечните мълнии. — Сякаш идваше краят на света… Планините и небето сякаш горяха, земята се тресеше, а експлозиите бяха като изригвания на далечни вулкани. Наистина апокалиптично. Най-страхотното… и красиво нещо, което съм виждала.

Броуди беше сигурен, че хората в зоната на удара са имали различна гледна точка, но каза:

— В деня, когато осъзнаваш, че обичаш грохота на артилерията, въздушните удари, миризмата на барут… се променяш завинаги.

Тейлър кимна, обърна се към него и двамата се погледнаха.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано за „Флагстаф“ — каза тя.

— По-добре късно, отколкото никога.

— Не искам да излагаш на риск кариерата си, като не докладваш за този разговор.

— Остави ме аз да се тревожа за това.

Тейлър извърна поглед, сякаш имаше да каже още нещо и се мъчеше да измисли как да го направи.

Маги Тейлър не беше служила в бойната пехота като Броуди, но беше минала през същия огън и имаше белези, с които да го докаже. Тя обаче явно имаше и други белези, от невидимите. Сигурно беше било шокиращо да постъпи в част, която би трябвало да се гради на оптимизма, и един ден да помагаш в засаждане на ниви и строежи на училища, а в следващия да рисуваш мишени върху цивилни за наказателните отряди.

Във война губиш невинността си, но Маги Тейлър беше изгубила и вярата си.

И подобно на сержант Скот Броуди, който беше отговорил на лудостта на войната в Ирак, като бе заменил автомата със значката на ОКР, Маги Тейлър се опитваше отново да наклони везните в посока към справедливостта. Ако понякога се проявяваше като твърде покорна към правилата, това може би се дължеше на факта, че е видяла мрака, който може да настъпи в тяхно отсъствие.

Тя отново го погледна, докато поредната светкавица осветяваше стаята. Стояха мълчаливо и се гледаха в очите, а тропическата буря бушуваше отвън — двама души, леко замаяни и доста възбудени, на хиляди километри от дома. Бяха споделени тайни. Бяха рухнали стени. И след няколко часа щяха да отлетят на опасно разузнаване, от което можеше и да не се върнат.

— Скот… аз…

Той я прегърна и се целунаха.

Той пъхна ръка под тениската ѝ и дланта му се плъзна по гърба ѝ. Пръстите му разузнаха и докладваха, че закопчалката на сутиена ѝ е отпред. Той вдигна тениската и разкопча сутиена, после махна полото си и голите им кожи се долепиха отново, докато двамата се целуваха.

Силният трясък на гръмотевицата ги стресна и Броуди усети как кожата ѝ се изпотява.

Тя се дръпна от него.

— Скот… не мога. — Тя дръпна тениската си надолу.

Той я погледна.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Просто… не мога да направя същата грешка за втори път.

Е, той беше старши и неин партньор, а не шпионин манипулатор, така че технически грешката беше друга.

— Добре.

Тя бързо отиде до канапето и взе таблета си.

— Извикай ме, когато си готов да тръгваме.

— Дадено.

Тя влезе в стаята си и затвори вратата.

Броуди остана на място, като се чудеше как е стигнал от трета база до аут. Е… нямаше смисъл да се чуди. Играта беше приключила.

Отиде в спалнята си, затвори вратата и се съблече.

Маги Тейлър мислеше за кариерата си и се опитваше да възстанови стената между личния и професионалния си живот. Инстинктите и опитът на Броуди обаче му казваха, че вътрешните ѝ конфликти не се изчерпват само с това.

Застана под душа и пусна студената вода, за да изтрезнее и да охлади страстите си. Предполагаше, че тя прави същото.

Излезе от душа, избърса се и започна да си събира нещата.

Главата му се проясни и той се опита да интерпретира по най-добрия начин случилото се току-що. Сексът на работното място имаше много капани. Той беше висшестоящият и сексът щеше да промени баланса и така да компрометира и усложни късата командна верига. Как можеше да ѝ дава заповеди, след като му е направила свирка? По-скоро тя щеше да заповядва на него.

Армията не беше просто работа. Тя беше живот — и този живот имаше правила за секса и донякъде архаични закони за сексуалното поведение и морала. Можеш да си лягаш с когото си искаш, но не чукай жената на полковника или нечия друга, защото прелюбодеянието е престъпление. И не чукай онези, на които даваш заповеди. Имаше и други заповеди, Броуди ги знаеше всичките и всъщност беше разследвал доста случаи на сексуални простъпки. Сексът по взаимно съгласие не можеше да послужи като защита, ако нарушаваше Общия кодекс на военното правосъдие. Затова беше много доволен, че не си е легнал с нея. Изгаряше от нетърпение да каже на Домброски, че не е преспал с Маги Тейлър. Полковникът щеше да се гордее с него. И сигурно щеше да го нарече смотаняк, задето не е отбелязал точка.

По другата тема — Трент — Броуди беше сигурен, че там има и още нещо. Щеше да е зашеметяващо съвпадение, ако пълномощен офицер Маги Тейлър е била случайно натоварена със случай, който би могъл да е свързан с програмата „Флагстаф“. Ако беше параноик, Броуди щеше да заподозре, че ЦРУ има пръст в назначението на г-ца Тейлър. А ако това беше истина, главен пълномощен офицер Броуди не беше получил случая, защото беше най-добрият от най-добрите, а защото имаше за партньор Маги Тейлър. Възможно ли беше това? И ако да, с каква цел тя беше изпратена във Венецуела? Дали беше все още човек на ЦРУ със заповед да докладва? Или тъмните сили зад „Флагстаф“ искаха да я видят мъртва заедно с Мърсър? Когато искаше смъртта на някого, Управлението обикновено се грижеше той да е на чужда територия.

Броуди отиде до прозореца и се загледа в дъжда, който се сипеше върху тънещия в мрак град. А ако искаха нейната смърт и смъртта на Мърсър, тогава… главен пълномощен инспектор Броуди можеше да стане косвена жертва.

Мъглата на войната се беше спуснала от възвишенията на Афганистан към Пентагона, Куонтико и Лангли. И сега ги беше последвала до Каракас и ги очакваше в джунглата.

Човек със здрав разум би се върнал в Куонтико и би тръснал всичко това в скута на началника си. Но както Маги Тейлър беше открила в Афганистан, това не гарантираше, че информацията за едно престъпление ще стигне до върха — или ако го направеше, тя можеше да попадне у погрешните хора. Тоест у съучастниците.

Параноята е забавно мозъчно упражнение. Докато не престане да бъде такова.

Е, в Каракас нямаше повече отговори и не бяха останали въпроси за задаване. Въпросите, отговорите и истината ги очакваха в тъмнозелените площи на онази карта в дневната.

Ако не се качеше на самолета за Кавак, никога нямаше да научи истината — за Мърсър, за „Флагстаф“, за Уорли… и за Маги Тейлър. А в крайна сметка единственият работен продукт, който създаваше пълномощен офицер Броуди, беше истината. А тя бе жизненоважният компонент на правосъдието.

Обърна гръб на прозореца и продължи да си събира багажа. „Истината ще ви направи свободни“. Йоан 8:22. „Истината може да ви убие“. Скот 1:1.

Броуди лежеше буден по дочени панталони и черна тениска и чакаше поръчаното за два след полунощ събуждане.

Да започнеш деня си по тъмно е стара и славна традиция за армията, но ако живееш извън базата като него, поне не се будиш от гърмящите от високоговорители маршове. Но дори извън базата, или когато си на мисия, пак трябва да ставаш с пилците, за да се докопаш до червеите.

Но ако искаш да видиш нещата в перспектива, още по-гадно е да си в боен отряд на враждебна територия посред нощ и да не можеш да мигнеш, защото някъде има хора, които искат да ти видят сметката.

Още по-лошо е, когато получаваш съобщение, че отрядът ти ще предприеме сутрешна атака — двете най-лоши думи за един пехотинец. Сутрешна атака. Достатъчно гадно е, че си спал на земята с кубинките насред пълна със скорпиони земя и цяла нощ си дишал прахоляка на пустинята. И на всичкото отгоре някакъв офицер или сержант идва и те буди, за да не закъснееш за сутрешната атака. За която, между другото, си мислил през цялата нощ. Ще атакуваш вражеска позиция, ще те обстрелват автомати, картечници и гранатомети, ще се взривяват мини и снаряди, а ти ще вървиш напред, ще се мъчиш да не изоставяш от бронираните машини, които стрелят по някакви нещастници, които само допреди няколко секунди са онанирали и са мечтаели за своите седемдесет и две девици в рая, който ще видят съвсем скоро.

Атакуваме по зазоряване, момчета. Преди закуска, за бога! Ще убиеш някого преди да си си изпил кафето. Или ти самият ще бъдеш убитият. И последното, което ще видиш, е изгряващото слънце. И ще си мислиш, че май е трябвало да продължиш с ученето, вместо да постъпваш в армията.

Е, щом беше в състояние да се справи с това, можеше да се справи почти с всичко. Престрелката в „Кокошарника“ едва ли щеше да влезе в разбора на изпълняването на бойна задача в Ирак.

Броуди отказа поръчаното събуждане и стана. Обу си маратонките, взе сака и отиде в дневната с надеждата, че ще завари Маги Тейлър там.

През годините беше станал доста добър в справянето със сутрешната неловкост с жената, с която е спал. Сега ситуацията беше подобна — опит и пропуск, след които ставаше неловко. И дразнещо. Както казваха момчетата в Нюйоркския университет, „Да си легнеш с момиче не е кой знае какво; проблемът е ако не си легнеш“.

Тейлър я нямаше, така че Броуди седна на едното канапе и се зае да изучава картата на светлината на настолната лампа. Какво правеше Кайл Мърсър в джунглата, по дяволите? И защо не беше отишъл на някое по-приятно място като Барселона, на което да упражнява испанския си? Броуди си помисли, че повечето му пътувания по света го отвеждаха в дупки. Хрумна му също, че настроението му щеше да е по-добро, ако в момента се намираше в посткоитална дрямка в леглото на Маги Тейлър. Заслужаваше едномесечна отпуска след тази мисия. Представи си се на нудистки плаж на Карибите, как върви по пясъка, хванал за ръка момиче, което прилича на Маги Тейлър.

Морските пехотинци стигнаха плажа преди зазоряване и единайсетгодишният Кайл Мърсър ги гледаше.

Небето беше лилаво, водата — черна като мастило, и слънчевата светлина тъкмо започваше да разцъфва на хоризонта. Той видя тъмни неща да порят водата — големи ъгловати амфибии на вериги, които излизаха на брега. От тях се изсипаха мъже с пушки и тежко снаряжение и започнаха да газят из прибоя, като тичаха към плажа, викаха заповеди и се разгръщаха.

Всичко това беше учение, но бе съвсем истинско за мъжете на плажа, както и за малката публика, която гледаше от разстояние през телената ограда при спирката за почивка на магистралата някъде между Анахайм и Сан Диего.

Кайл Мърсър помнеше, че седеше притиснат в оградата край I-5, която минаваше покрай закрита част от бреговата линия, попадаща в територията на Кемп Пендълтън. Беше се озовал там случайно, докато се връщаха от семейно пътуване до Дисниленд, което беше прекъснато от внезапната смърт на дядо му. Самият Кайл почти не познаваше стареца, който се беше отчуждил от семейството, и дори не помнеше от какво точно е умрял дъртакът.

Помнеше обаче оградата и плажа и че бяха спрели, защото майка му трябваше да иде до клозета. Баща му беше купил кола от машината и двамата отидоха при оградата, където се беше събрала групичка, предимно мъже и момчета.

Някои от зрителите приличаха на ветерани от Виетнам и може би бяха бивши морски пехотинци, дошли нарочно, за да видят момчетата от Пендълтън в действие и да си спомнят за собствените си славни дни. Останалите бяха от онези, които човек може да очаква да види на място за почивка в шест сутринта — шофьори на камиони, пътуващи на юг към Мексико, работници, които се прибират у дома след нощна смяна и разни прошляци.

Кайл Мърсър помнеше, че беше изпитал благоговение от видяното. Мъжете от другата страна на оградата бяха от друг свят и друга порода. Елитна класа воини. Той искаше да е като тях — и си обеща, че ще бъде.

Седна в леглото — миризлив дунапренен матрак върху рамка от бамбук — в колибата в джунглата. Погледна жената до себе си. Розалита. Тя спеше гола, чаршафът беше отметнат до чатала ѝ. Тялото ѝ беше момчешко, почти без цици и задник. Но тя имаше определена привлекателност. Съвършено лице. Големи кафяви очи. Дълги крайници и гъста черна коса. В някакъв друг живот спокойно можеше да е модел в Ню Йорк или Ел Ей. Но в този беше курва в Каракас.

Не беше особено щастлива проститутка в „Кокошарника“. Трудно е да се наслаждаваш на каквото и да било, когато живееш в постоянен страх от следващия клиент или от шефа си, ако не си намериш следващ клиент.

Мърсър я беше извел от онази отходна яма в дивите пущинаци. Беше я направил свободна и се оказа, че тя е тигрица. Това е най-ценното на свободата. Показва ти кой си.

Някой почука на вратата. Мърсър взе тежкия „Дезърт Ийгъл“ от сандъка, който му служеше за нощно шкафче, и стана от леглото.

— Quién es?

— Es Franco, señor — отвърна глас от другата страна. — El hombre está aqui.

— Un momento. — Мърсър закопча колана с кобура на камуфлажните си панталони, облече бял потник и зави с чаршафа голата Розалита. Пистолетът беше в ръката му, когато отиде до вратата и погледна през един процеп между дъските. Франко беше сам.

Мърсър прибра пистолета в кобура, отвори вратата и излезе.

Франко му се усмихна, показвайки дупки между зъбите си. Изглеждаше шантаво — дребен, с прекалено голяма за тялото му глава. Беше от онези хора, които другите подценяват, докато не ги погледнат в очите. Никой не се сражава за ФАРК4 в колумбийската джунгла цели десет години и не оцелява, освен ако няма наистина сериозни умения.

Франко му каза, че мъжът чака сеньор Кайл в ситуационната стая. La Scala de Situatión. Така беше кръстил колибата, в която провеждаше срещите си. Беше нещо като шега, но никой друг не я схващаше.

Тръгнаха през лагера покрай група малки тръстикови колиби сред дърветата. Тук джунглата беше гъста и макар че слънцето печеше безмилостно в късния следобед, под дърветата беше полутъмно.

Кемп Тъмбстоун5. Всеки лагер трябва да си има име и Кайл Мърсър беше избрал това за този. Друга шега, предназначена единствено за него. „Не е ли малко страшно, сеньор?“ — любезно го беше попитал Франко, когато научи значението на думата. Мърсър му беше обяснил, че лагерът е кръстен на градче в американския щат Аризона, където се състояла прочута престрелка с бандити. Това като че ли удовлетвори Франко.

Стигнаха малка поляна, където един от местните палеше огън, а друг чистеше току-що уловена риба. Двамата погледнаха сеньор Кайл, но не казаха нищо. Никой не заговаряше сеньор Кайл, докато той не го заговори.

Мърсър погледна нагоре към синьото небе. От въздуха това място изглеждаше като всяко друго село. Беше си мислил дали да не сложи камуфлажна мрежа над поляната, но инфрачервените камери на дроновете и без това щяха да ги засекат. Също като в Афганистан. Няма къде да се скриеш, ако дроновете знаят къде да търсят. Мърсър обаче не смяташе, че знаят.

В далечината се чу стрелба. Хората му тренираха на стрелбището. Някои от тях бяха истински снайперисти. Други бяха толкова нескопосани, че можеха да си прострелят топките. Тренировките обаче помагаха.

Франко и Мърсър приближиха голямата колиба в другия край на поляната. В средата ѝ имаше бамбукова маса, заобиколена от дървени трупчета, служещи за столове. На едно от тях седеше мъж и пушеше цигара.

Мърсър отпрати Франко и влезе в колибата. Не седна, така че посетителят му се изправи с неохота.

Генерал Рикардо Гомес беше набит мъж на шейсет и няколко, с тъмна кожа и ситно къдрава прошарена коса. Във вените му течеше много африканска и туземска кръв, също като във вените на героя му Уго Чавес. И също като Чавес, той се гордееше с нея. За хора като него подобен външен вид и военна униформа с две големи звезди на пагоните само по себе си беше революционен акт. С тази разлика, че днес той не носеше униформата си, а беше по мокра от пот бяла риза и джинси. Никой, тръгнал към този лагер, не искаше да привлича внимание към себе си.

Гомес дръпна от цигарата си и изпусна струйка дим. Очите му бяха тъмнокафяви, с тежки клепачи, и бяха трудни за разчитане.

— Добър ден, другарю Кайл. — Английският му беше перфектен, макар и със силен акцент.

Другарю. Обръщение, което не му харесваше. Предпочиташе „сеньор Кайл“: не би искал обаче да го наричат „капитан Кайл“. Никога.

— Buenas tardes, генерале — отвърна Мърсър. Разбира се, използва военното му звание, но никога не би му отдал чест. Имаше чувството, че това тормози генерал Гомес, но не му пукаше.

— Имам нещо за вас. От СЕБИН. — Генералът извади плик от джоба на джинсите си и го метна на масата.

Мърсър взе плика и извади дълъг разпечатан списък с имена, места и занимания. „Мануел Гутиерес, Каракас, студентски активист. Томас Паласиос, Маракайбо, журналист. Алберто Фернандес, Сиудад Боливар, подполковник, Национална гвардия“. Към всяко име имаше и адрес.

— Какво е това? — попита Мърсър, макар че знаеше отговора.

Гомес го погледна с тесните си неразгадаеми очи.

— Списък на хора, които трябва да умрат.

Мърсър хвърли списъка на масата.

— Много от тях са цивилни. Не съм ви нужен за тази гадост.

— Някои не са цивилни. И което е по-важно, всички работят с вашето правителство.

— Не е мое правителство.

— Si. Вие сте човек без страна.

Мърсър впери поглед в Гомес. Стори му се, че долавя намек за сарказъм в тона и изражението му, но не можеше да е сигурен.

Знаеше, че Гомес навремето е бил обучаван от американската армия, което беше единствената причина Мърсър да се съгласи да работи с него. По един странен начин двамата говореха на общ език и бяха носили една и съща униформа. Мърсър нямаше представа защо Гомес е развил враждебност към Щатите — може би американските му инструктори му се бяха подигравали или беше получавал диария от кльопачката в столовата — но сега генералът беше убеден антиамерикански чавист, отдаден на унищожаването на последните останки от протести и демокрация във Венецуела. Целта на Кайл Мърсър беше по-сложна, по-лична и почти лишена от идеология. Но, както често се случва в живота и по време на война, понякога се съюзяваш с хора, чиито мотиви са различни от твоите, но целите им са същите. Работи, докато не престане.

Американското правителство беше научило много добре този урок през десетилетията на мръсни вмешателства в избори и финансиране на бунтове и контрабунтове в почти всяка страна южно от Рио Гранде. Сега Чичо Сам беше насочил поглед към Венецуела, страна с некомпетентно и корумпирано социалистическо правителство, слаба армия и повече петролни запаси, отколкото тези на Саудитска Арабия. Прекалено изкусителна мишена, за да ѝ устоиш.

И петролът не беше единствената мотивация за Съединените щати. Според брифинга, даден му от генерал Гомес в „Кокошарника“, Китай и Русия наливаха в банкрутиралото правителство на Мадуро милиарди долари и когато дойдеше времето за плащане на сметката и венецуелците нямаха пари или петрол, за да си върнат заемите, те щяха да платят с политическо влияние. В страната вече имаше руски наемници, които пазеха Мадуро, като пристигаха и още. Венецуела, подобно на Куба преди нея, се превръщаше в предмостие за враговете на Америка в Западното полукълбо и Съединените щати бяха твърдо решени да променят положението. Кайл Мърсър знаеше от училище, че Гражданската война е приключила, но в Афганистан беше научил, че една война просто прелива в друга.

И сега Кайл Мърсър беше тук и също се занимаваше с мръсотии. Работеше с чавистите, но не за тях. Важно уточнение.

Дотук Мърсър и хората му бяха убили един проамерикански полковник от ВВС в Каракас, един античавистки капитан от Националната гвардия в Сиудад Боливар и един прекалено гласовит демократично настроен кмет на малко градче наблизо. Но това беше само загряване за голямото шоу — контраудар срещу въоръжени групи, които в момента се обучаваха от американци от другата страна на границата, в Колумбия.

Кайл Мърсър беше пристигнал тук с подозрението, че американците кроят нещо, но именно генерал Гомес му беше дал сведения за операция „Бояка“, амбициозен американски план за дестабилизиране и в крайна сметка събаряне на правителството на Мадуро. Мърсър беше предположил, че „Бояка“ е нещо като традиционен латиноамерикански преврат — вербуваш недоволни офицери, съставяш план за завземане на президентския дворец и може би някоя медия, извършване на показни арести. От онези планове, чийто успех зависи от бърз психологически удар. Гомес обаче му беше обяснил, че от известно време превратите във Венецуела не се получават. Не бяха проработили двата пъти срещу Чавес през 1992 и през 2002 година, когато се бяха опитали да го свалят; неуспешен беше и опитът от миналия май, когато група офицери възнамеряваха да арестуват Мадуро по време на кампанията за президентски избори. Заговорът беше разкрит от СЕБИН и участниците бяха затворени и очакваха наказание.

И сега имаше операция „Бояка“, кръстена на победоносната битка на Симон Боливар, отбелязала началото на края на испанското владичество в северната част на тяхната империя в Новия свят. Подобно на армията на Боливар, тези тренирани от американците въстаници щяха да се спуснат от Андите, за да освободят Венецуела в името на народа. Нямаше да има преврати отгоре. Това щеше да изглежда като истинска народна революция и илюзията трябваше да продължи, докато проамерикански настроените офицери поемат управлението в страната, обещаят избори в близко бъдеще и изритат руснаците.

Генерал Гомес изглеждаше особено възмутен от факта, че за своя имперски проект американците са взели името на любимата му победа на Боливар срещу испанската империя. Кайл Мърсър обаче смяташе, че изборът е хитър. Освен това, когато обещаваш свобода или отмъщение, революция или реставрация, единствените константи във войната са, че много хора ще умрат и нищо няма да се получи по начина, по който си планирал.

Той погледна отново списъка на Гомес — убийства, целящи да отслабят опозицията на домашния фронт преди предстоящите битки. Може би Гомес и неговите приятели чависти смятаха, че ако избият достатъчно колаборационисти сега, ще лишат „Бояка“ от жизненоважната подкрепа във Венецуела и ще спънат операцията. И може би бяха прави.

Така или иначе, СЕБИН можеше да се справи с всички тези хора, но Мърсър подозираше, че режимът си има неприятности в международен план заради елиминирането на опозицията и иска да прехвърли убийствата на друг и да ги представи като дело на патриотични венецуелци, които са се надигнали да защитят законно избраното правителство на Николас Мадуро. Такива хора нямаше, затова работата се беше паднала на сеньор Кайл.

Мърсър погледна Гомес.

— Ще се погрижим.

Гомес кимна и дръпна от цигарата си.

— Има и още нещо. Получих тревожни новини от Каракас малко преди да се кача в самолета. Тази сутрин двама американци обикаляли Петаре и питали за вас, другарю. Имената им са Кларк и Сара Боуман и твърдят, че са ваши приятели.

— Никога не съм чувал за тях.

— Сигурен съм, че това не са истинските им имена.

— Добра дедукция. С кого са разговаряли и какво им е било казано?

Гомес отново дръпна продължително от цигарата си.

— Били спрени на пропускателен пункт на Националната гвардия и казали, че ви търсят. Дори имали ваша военна снимка. Гвардейците не им казали нищо и ги пуснали да минат. После двама американци, мъж и жена със същото описание, били видени от колективо при една клиника. И накрая един американец, отговарящ по описание на господин Боуман, заедно с венецуелски шофьор или може би телохранител, отишъл в бардак на име El Club de los Malditos и започнал да пита за малолетни момичета. Човекът от бардака ги насочил към El Gallinero.

„Кокошарника“ беше добро място — забранена зона за чужденци и полиция, където можеше да си легне с момиче, когато поискаше, или да остане сам. Освен това там беше вербувал неколцина членове на бандата, които сега бяха тук. И най-важното, „Кокошарника“ беше място, където отиваха влиятелни мъже, които искаха да останат незабелязани.

А сега някой го беше проследил до заведението. Но кой? И как?

Американското разузнаване би могло да купи някой доносник от Националната гвардия или бандата, но ако беше така, двамата Боуман щяха да отидат направо в „Кокошарника“, вместо да обикалят из бедняшкия квартал и да привличат вниманието към себе си…

— Другарю?

Мърсър погледна Гомес.

— Американците ще се върнат довечера в Петаре. Мъжът може да се опита да влезе в El Gallinero, или пък двамата ще следят бардака. Кажете на вашите мутри в квартала да са готови за тях.

Гомес като че ли настръхна, задето получава заповеди от човек с по-нисък от неговия чин.

— Това беше направено преди да се кача в самолета, другарю — каза той. — Ще се погрижат за американците.

— Добре. Значи няма от какво да се безпокоим.

— Наистина ли? — попита Гомес. — Прилича ми на нещо, което казват янките. Нямай грижи. Аз обаче съм загрижен, другарю. Американците вървят по следата. Знаят за вас и за El Gallinero, а може би и за мен и вас.

Мърсър впери поглед в Гомес, който му отвърна с каменна физиономия. Генералът несъмнено беше бесен, че американците са научили за леговището на Кайл Мърсър в Каракас. Гомес беше единствената пряка връзка между Мърсър и режима и беше онзи, който носеше пари на американския ренегат и хората му. Но Мърсър вече беше съставил план за действие, в случай че отношенията им се вкиснат.

В района имаше лаборатория за производство на кокаин и хората му бяха повече от способни да я ударят и да сложат ръка върху онова, което им трябва, за да се издържат известно време.

— Мога да се справя с всичко, генерале — каза Мърсър.

Гомес го изгледа за момент, кимна и хвърли цигарата си на земята. Заобиколи масата до Мърсър и протегна ръка.

— Моето правителство ви е благодарно.

Мърсър стисна ръката му и го погледна в очите.

— Не го правя за вашето правителство.

Гомес дръпна ръката си.

— Разбирам. Въпреки това народът на Венецуела ще ви бъде задължен, когато последните империалистически елементи в нашето общество бъдат елиминирани.

Всъщност, помисли си Мърсър, веднага щом решеше, че вече няма нужда от него, режимът с готовност щеше да прати цял батальон срещу лагера му, за да избият всички. Това се бяха опитали да направят с него и приятелите му от специалните части в Афганистан. Не се беше получило, нямаше да се получи и тук. Когато те учат как да убиваш и ти казват кого да убиваш, господарите ти забравят, че убийците не са лоялни и не се доверяват на никого.

— Ще си събера този дълг — каза Мърсър.

— Да. Добре. — Гомес го погледна. — Може би някой ден ще ми кажете защо ни помагате.

— Защото вярвам в Революцията.

Гомес се усмихна.

— Не мисля.

— Може би някой ден вие, генерале, ще ми кажете как от американски лакей сте станали човек, който ненавижда американците.

Усмивката на Гомес се изпари.

— Никога не съм бил американски лакей. Използвах тяхното гостоприемство и обучение и сега го използвам, за да се боря срещу тях.

Мърсър беше сигурен, че генерал Гомес е стигнал до това решение по-късно — когато Чавес е взел властта и когато е трябвало да избира кариерата си. Ако вятърът задухаше в друга посока, генерал Гомес можеше да се появи в американското посолство с удостоверението си за преминало обучение и да попита за работа. Мърсър беше виждал това в Афганистан, където лоялностите бяха подвижни като пясъчни дюни. Светът беше корумпиран и единствената постоянна лоялност беше тази към самия себе си.

Мърсър си спомни времето, когато мислеше различно. За деня в наборния център в Сан Диего, когато вдигна дясната си ръка и се закле в Конституцията на Съединените щати, след което направи буквална и преносна крачка напред и стисна ръката на офицера, който го беше заклел. „Поздравления, младежо“.

Оттогава Кайл Мърсър беше изминал дълъг път… като човек, чиято любима го е измамила и го е превърнала в гневна мутация на самия себе си, която не се доверяваше на никого. И нямаше връщане назад. Нямаше прошка. Нямаше път към дома.

Погледна Гомес, който се взираше в него.

— Какво мислите? — попита генералът.

— Nada.

Гомес се досети да не притиска другаря Кайл по въпроса.

— Кога ще можете да започнете работа?

— Ще разберете, когато се появи първият труп.

— Журналистът е особено проблематичен.

— Ще ви пратя очите му в кутия шоколадови бонбони.

Гомес не успя да реши дали американецът се шегува, или говори сериозно.

— Това няма да е необходимо. — Извади дебел плик от джоба си и го сложи на масата. — Орелът лети днес — каза той, използвайки военния жаргон за деня, в който се дават заплати.

Мърсър прибра плика, без да отговори на опита на Гомес за шега, сближаване или каквото там беше. В плика имаше около две хиляди долара в дребни банкноти — месечните разходи за неговите четирийсет мъже, които получаваха по десет долара месечно, и за пемоните, които получаваха по два долара. Другите пари отиваха за храна, материали, лекарства и извънредни разходи — боб, бинтове и бомби, както се казваше. С останалото се плащаше за курвите, за редките полети до Сиудад Боливар или Каракас, както и за разпускането на сеньор Кайл в „Кокошарника“ — макар че тези забавления вече бяха приключили. Освен това Мърсър не се съмняваше, че генерал Гомес прибира част от американските долари за себе си.

Кемп Тъмбстоун беше на орязан бюджет дори според стандартите на банкрутиралото венецуелско правителство. Но когато хората на Мърсър започнеха да се сражават с подкрепяните от американците бунтовници, бюджетът им щеше да се увеличи, както и редиците им. Мърсър очакваше с нетърпение предстоящите битки.

— Благодаря, че пътувахте дотук, генерале. Лек път обратно до Каракас.

Гомес не беше свикнал да го отпращат, но се обърна да си тръгне.

— Имате ли нужда от нещо тук? — попита той.

— От един генерал по-малко.

Гомес се усмихна пресилено, за да покаже, че споделя чувството му за хумор и че не се е обидил.

— На тръгване ще ви дам един съвет, сеньор. Американците винаги са мразели своите предатели повече от враговете си. Те ще се отнесат добре с победен враг. Но никога няма да простят на предател. И те идват за вас — добави той.

Мърсър кимна. Но той не беше предал страната си — защото нямаше страна, която да предаде. Всъщност той се беше превърнал във вражески боец и следваше да бъде класифициран като такъв според Женевските конвенции. Истинското му престъпление беше, че той, капитан Мърсър, беше оставил хората си по време на изпълнение на задача. Беше дезертирал. И заради това армията щеше да го вкара в затвора до живот — или ако от разузнаването стигнеха първи до него, краят щеше да е различен.

— Колкото повече врагове на държавата убивате, толкова по-силен става режимът — каза Гомес. — А той може да ви защити.

— Не ви бива в мотивационните речи. Нищо не сте научили от американците. Приятен ден.

Гомес обаче трябваше да има последната дума.

— Арогантност. Бъркате я с мачизъм.

Мърсър не отговори и Гомес излезе от колибата.

Мърсър го гледаше, докато вървеше през поляната към реката и лодката, която чакаше да го откара до Кавак и самолета, който щеше да го върне в Каракас, в мизерията и нищетата на революцията.

„Те идват за вас“. Но кой?

Помисли си за случайната среща в бардака преди две седмици. Отначало не можеше да повярва на очите си. Да види двама отпуснати американци на онова място вече си беше странно, но когато единият от тях започна да го зяпа и Мърсър осъзна, че е шибаният смотаняк Ал Симпсън, с когото се беше сприятелил по време на началното обучение преди цял живот… Трябваше да го убие, но… после трябваше да убие и другия американец, както и местните, които ги бяха довели тук. И труповете щяха да станат прекалено много, за да може „Кокошарника“ да се отърве тихомълком от тях.

Така или иначе, Мърсър беше решил, че Симпсън е прекалено пиян, прекалено уплашен или прекалено засрамен от собственото си присъствие в бардак, за да съобщи на когото и да било. Но явно го беше направил. И това беше променило положението. Това означаваше, че във Венецуела може би има хора от ОКР.

Които и да бяха двамата американци, те най-вероятно щяха да намерят края си довечера в Петаре. Но независимо дали бяха от разузнаването, или от ОКР, те бяха част от по-голяма машина, а когато се завъртят, колелата на машината не спират.

Помисли си и за онази курва Кармен, която би го продала и за пакет цигари. Тя нямаше представа къде се намира лагерът, но ако някой успееше да я открие и да говори с нея, Кармен можеше да им помогне да направят още няколко връзки… Мърсър си помисли, че оставя прекалено много свидетели живи.

Погледна отново списъка на СЕБИН на бъдещите мъртъвци. В него имаше и жени. Както и свещеник. Сигурно всички те бяха добри хора — венецуелски патриоти. И вероятно някои се ползваха с подкрепата на американците. На ЦРУ. Както и на Агенцията за военно разузнаване.

Което означаваше, че работеха за Брендан Уорли и следователно трябваше да умрат.

Мърсър излезе от колибата и тръгна по пътеката, водеща в Кемп Тъмбстоун. В лагера беше започнало да се стъмва, след като слънцето бе потънало зад високите дървета, и пемоните палеха факли по пътеките. Хората на Мърсър пък започваха да се връщат гладни от стрелбището и полосата с препятствия. Смяната на охраната щеше да се извърши точно в осем вечерта. Кайл Мърсър поддържаше строг ред в лагера, а хората мразеха дисциплината. Те бяха по природа анархисти. Но той, Кайл Мърсър, само със силата на волята си и с властното си присъствие ги беше превърнал в добре смазана бойна машина. Отнасяше се с тях с уважение — нещо, с което повечето от тях не бяха свикнали. И в замяна изискваше — и получаваше — тяхната лоялност. Хората му не бяха точно Делта Форс, но изпълняваха заповеди и щяха да последват сеньор Кайл и в ада, ако той ги водеше.

Продължи по тъмната пътека. Зеленият балдахин над главата му шумолеше от птици и маймуни. Насекоми бръмчаха и цвърчаха; под храсталаците се шмугваха гущери. Джунглата преливаше от живот, звуци и миризми, за разлика от пустите кафяви чукари на афганската граница — мъртво място, където можеш да чуеш единствено скръбния стон на вятъра и собственото си дишане.

Пътеката свърши при малка бамбукова колиба, където стоеше висок мускулест мъж с пригодени за джунглата боти, камуфлажни панталони, тясна черна тениска и пистолет в кобур. Подобно на Франко, Емилио беше ветеран от бруталните и безкрайни нарковойни. Навремето Емилио бил убиец, работещ за картела Синалоа в Мексико, докато зетите не убили семейството му и той излязъл от бизнеса с дрога. Тази част от света произвеждаше в изобилие кокаин, трупове и мъртви души.

Когато Мърсър приближи, Емилио застана в стойка „мирно“.

— Buenas tardes, Señor.

— Hola. Cómo está el prisionero? — Как е затворникът?

— Жив. Иска му се да беше мъртъв.

Мърсър познаваше това чувство.

— Ако умре, докато си на пост, ти ще заемеш мястото му.

Емилио кимна.

Мърсър отвори бамбуковата врата и влезе в колибата без прозорци, която хората му бяха кръстили la Capilia — Параклиса. През бамбуковите стени проникваше светлина и въздух, така че това не беше най-лошата затворническа килия, която беше виждал Мърсър — тази чест беше запазена за каменната постройка, в която повече от две години беше лежал на пръстения под, беше се пекъл на лятната жега и бе замръзвал през зимата. Тази колиба в джунглата също имаше пръстен под, но той беше покрит с палмови листа — малко лукс за важния затворник.

В средата на пода лежеше огромен дънер, в който бяха забити две халки с вериги, закачени за оковите на глезените на затворника.

Имаше и кофа вместо тоалетна. Вонеше. На пода имаше и празна пластмасова кофа за вода и дървена купа със стрит корен на юка, недокоснат.

Мърсър погледна затворника, който лежеше на палмовите листа. Или спеше, или се преструваше на заспал; самият Мърсър беше правил това, когато идваше посетител, който да го бие или изтезава. Този затворник беше бит само веднъж, при пристигането си, колкото да му бъде показано какво е усещането и да бъде накаран да живее в страх от нов побой — или нещо по-лошо.

Затворникът беше само по шорти, тялото му беше плувнало в пот и покрито с ухапвания от насекоми и мръсотия. Не му се позволяваше да се къпе и бръсне и му беше пораснала едноседмична брада, сива и сплъстена като дългата му коса.

Мърсър клекна до него.

— Здрасти, Тед.

Мъжът продължи да лежи неподвижно със затворени очи.

— Не ме карай да те ритам в топките.

Мъжът отвори очи, но не каза нищо.

Мърсър погледна лицето му. Тед Хагърти беше някъде на шейсет и беше изглеждал добре преди няколко седмици, преди да му счупят носа. Освен това вонеше.

— Изглеждаш ми малко отслабнал, Тед. Да не би да си започнал гладна стачка?

Хагърти не отговори.

— От личен опит мога да ти кажа, че ще ти трябва повече от месец, за да умреш от глад. Можеш да съкратиш времето, ако престанеш да пиеш вода. Но е трудно да си жаден. Искаш ли вода?

Хагърти отново не отговори.

— Ето как стоят нещата, Тед. Не ти, а аз решавам дали ще живееш, или ще умреш. Затова ще ядеш и ще пиеш, иначе ще направя онова, което съм виждал да правят талибаните. Ще изрежа лицето ти. И ще го натъпча в гърлото ти, парче по парче. Повярвай ми.

Хагърти кимна едва-едва.

— Добре. А сега седни.

Хагърти напрегна сили да повдигне тялото си и Мърсър му помогна, като го сграбчи за косата и го издърпа да седне.

— Погледни ме.

Хагърти вдигна очи към клекналия пред него Мърсър. Погледите им се срещнаха и Мърсър видя, че сините очи на мъжа са замъглени, но все още будни. Очите наистина бяха прозорец към душата и у Тед Хагърти все още имаше достатъчно искра, за да му пука дали ще живее, или ще умре.

Мърсър взе купата с юка и я тикна към Хагърти.

— Яж.

Хагърти взе купата с две ръце и наведе лице към нея.

Мърсър седна на дънера и го загледа. Тед Хагърти, за когото беше сигурен, че е от разузнаването, може би от ЦРУ, се беше мотал из летище „Томас де Херес“ и беше задавал прекалено много въпроси на прекалено много хора. Очевидно вървеше по някаква следа и разпитваше за сънародника си Кайл Мърсър, за когото било известно, че отлетял от „Томас де Херес“ за някакво място на юг. Имал снимка — официалната снимка на Мърсър от досието му — която била преправена така, че да носи обикновена бяла риза вместо униформа. Сега снимката беше у Мърсър, както и паспортът на Хагърти, визата му и интересната му колекция фалшиви визитни картички, които представяха Тед Хагърти като какъв ли не, от журналист на свободна практика до туристически агент, но без да се споменава за ЦРУ. Хагърти обяснявал на хората от летището, че сеньор Мърсър бил негов амиго, че бащата на Мърсър умирал и трябвало да го намери и да му съобщи.

Мърсър можеше да си представи как Тед Хагърти с неговата типична за ЦРУ арогантност и перчене — и двайсетачки — се мотае и пита за него. Накрая Хагърти беше попаднал на следа и бе наел самолет до Кавак, където го чакаха агентите на СЕБИН, предупредени от информатор от „Томас де Херес“.

При други обстоятелства СЕБИН щяха да закарат пленника си в Еликоиде в Каракас за разпит. В този случай обаче агентите, несъмнено по заповед на режима или на военните, бяха помогнали на сеньор Хагърти в търсенето му и го бяха предали на пемоните в Кавак, които любезно бяха транспортирали с лодка вързания и с превръзка на очите американец до лагера на сеньор Кайл в джунглата.

Хагърти дояде юката и вдигна глава, като продължаваше да държи дървената купа; Мърсър знаеше, че преценява дали не може да му послужи като оръжие. Хагърти беше добре обучен, но тренировките и реалността са различни неща. Без да става от дънера, Мърсър изрита купата и тя отлетя в другия край на колибата.

— Погледни ме.

Хагърти обърна лице към него.

— Бях търпелив с теб, Тед, защото въпросите ми не бяха особено спешни. Но сега в Каракас стават някои неща, които ти като обучен служител на ЦРУ…

— Аз съм журналист на свободна практика и исках да напиша материал за вас…

— Добре. Историята си я бива. Както и онази, че си се опитвал да ме намериш и да ми кажеш, че баща ми умирал. Хората реагират на подобни неща. И можех дори да ти повярвам, че си журналист, ако не носеше армейската ми снимка. А нея би могъл да вземеш единствено от Министерството на отбраната.

— Снимката е достъпна…

— И си я преправил, за да заличиш униформата ми. Защо?

Хагърти не отговори.

— Реалният въпрос е откъде разбра, че съм във Венецуела?

Хагърти пое дълбоко дъх.

— Казах ви… вече бях тук и работех по материал за недостига на храни и бунтовете в Каракас. Имам познати в Националната гвардия и се носеха слухове за американски войник…

— Така казваш ти. Историята ти обаче не обяснява как си разбрал, че съм излитал и кацал на „Томас де Херес“.

— Действах по предчувствие.

— Страхотен журналист си, Тед. Или пък ЦРУ има платени информатори в СЕБИН или във венецуелската армия.

— Бях насочен от частен пилот от летище „Франсиско де Миранда“…

— А СЕБИН се насочили към теб, защото си задал прекалено много въпроси за мен на неправилния човек от „Томас де Херес“. И те идентифицирали като вероятен агент на ЦРУ. Те ли ме лъжат? Или ти?

— Те са некомпетентни, параноични и тъпи. Аз съм журналист…

— Това е твоята история и си обучен да се придържаш към нея. Добре. Да опитаме различен подход. Не съм любител на изтезанията, но имам хора, които си падат по тях. Един от тях, Меркадо, обича да реже сухожилията с бръснач, докато накрая човекът не е в състояние да помръдне нито един мускул. Емилио пък си има клещи за вадене на зъби и нокти. Но най-доброто, което съм виждал, е как затвориха един тип в бамбукова клетка, пълна с маймуни. Звучи забавно, но не можеш да си представиш какво могат да ти причинят за един час гладните гадини. — Мърсър погледна Тед Хагърти, който вероятно се опитваше да си представи изброените мъчения. — Искаш ли да говориш с мен? Или да извикам Емилио?

Хагърти не отговори, но Мърсър усещаше, че е готов да се разприказва.

— Добре, да започваме. Обещавам ти, че ако ми отговориш искрено, няма да бъдеш изтезаван. Ако отговорите ти са полезни, обещавам, че ще те освободя.

Хагърти го погледна.

— Някой трябва да умре, Тед — увери го Мърсър. — Но не е задължително да си ти. Знаеш кой трябва да умре.

Харти не отговори.

— Добре. Журналист ли си?

Хагърти поклати глава.

— Браво на теб. От ЦРУ?

Хагърти кимна.

— Откъде ЦРУ е научило, че съм във Венецуела?

— Знаеш.

Мърсър кимна. Човек не трябваше да е специално обучен, за да се досети, че именно капитан Мърсър е изтезавал и убил Робърт Креншо в Пешавар и че онова, което Мърсър е искал от него, е местоположението на Брендан Уорли. И не беше нужно да си майстор в съставянето на психологически профили, за да се досетиш, че Кайл Мърсър ще последва Брендан Уорли до края на света, за да си отмъсти.

— Откъде научи, че съм използвал „Томас де Херес“?

— Аз… започнах с предположението, че пътуваш с фалшив паспорт…

— Добро предположение, Тед, тъй като единственото, което взех със себе си от затвора на талибаните, бяха изгнилите парцали на гърба ми. Продължавай — рязко рече той.

— Освен това си казах, че едва ли ще се опиташ да пристигнеш във Венецуела през „Симон Боливар“… и това ме накара да предположа, че си влязъл в страната с частен самолет и си кацнал на „Франсиско де Миранда“.

— Правилно. Това летище не е входна точка в страната и там не задават много въпроси на пристигащите и заминаващите. — Той погледна Хагърти. — Добра работа. Не особено вдъхновена, но добра. И докато си се мотал из „Франсиско де Миранда“, като си размахвал снимката ми и банкноти и си питал дали някой не помни този янки да е пристигал от чужбина, си открил, че въпросният гринго е летял с частни самолети до и от „Томас де Херес“.

Хагърти кимна.

— Изкарал си късмет.

Хагърти като че ли се засегна от думите му.

— Не късмет — отговори той. — Знаех кого да питам… военните от „Франсиско де Миранда“. Продадоха те за двайсетачка.

Мърсър кимна. Съюзът му с военните беше необходим, но освен това представляваше риск за сигурността. Американското разузнаване можеше да купи всичко от всеки в тази страна, стига да знае какво да пита. И Хагърти беше тръгнал по тази следа и бе стигнал до „Томас де Херес“, където отново бе размахал пари, беше показал снимката и бе попаднал на подходящия човек.

— Съобщи ли на Уорли, преди да отлетиш за Кавак?

— Аз… казах му, че имам следа.

— Добре. Кавак може ли да очаква посещение от господин Уорли?

— Не знам.

Мърсър погледна пленника.

— Сигурен съм, че след изчезването ти той се безпокои повече за себе си, отколкото за теб.

Хагърти се замисли над думите му.

— Разбирам защо… искаш да го убиеш…

— Не, Тед, никога няма да можеш да разбереш това. Само той и аз го разбираме напълно. И аз разбирам защо не е напуснал Венецуела, за да се скрие на някое безопасно място. Знаеш ли защо? Защото на този свят няма място, на което да е в безопасност от мен. Той е наясно, че един от двама ни трябва да умре и че това спокойно може да стане тук и сега. Разбираш ли?

Хагърти кимна.

— И разбираш ли също, че убиването на Брендан Уорли е само част от отмъщението ми?

— Аз… мисля, че разбирам…

Мърсър извади списъка с имена от джоба си и го тикна в лицето на Хагърти.

— Това са противници на режима, мъже и жени, които работят за теб или за Уорли. За ЦРУ или за Военното разузнаване. Разпознаваш ли някое от имената?

— Аз… не виждам…

Мърсър отдръпна списъка.

— Няма значение, Тед. Важното е, че всеки от този списък ще бъде мъртъв в рамките на един месец. Както и мисията на американското правителство за събаряне на режима във Венецуела. — Мърсър се наведе към Хагърти. — Аз ще прецакам мисията ви тук. Ще направя на теб и на Уорли онова, което вашите колеги ми наредиха да правя в Афганистан — да избивам всички противници на правителството. И ако венецуелското правителство реши, че на цяло село трябва да му бъде даден урок, ще използвам научените в Афганистан умения да убия всеки мъж, жена и дете в селото. — Мърсър доближи лицето си до лицето на Хагърти. — Разбираш ли това, Тед? Уорли разбира ли, че онова, което ми нареди да правя в Афганистан, е същото, което ще направя на него и на мисията му тук?

— Всички разбират защо си тук.

— Това е добре. Надявам се да виждат и иронията.

— Всички ние приемаме нашата отговорност. И искаме да ти помогнем.

Мърсър се изсмя.

Хагърти пое дълбоко дъх.

— Капитане… Кайл…

Погледите на двамата се срещнаха.

— На нас не може да ни се помогне, Тед — каза Мърсър. — Ти, аз, Уорли, кучите синове от ОКСО, които превърнаха моите воини в убийци… ние, подобно на другарите ми тук, сме отвъд всякаква помощ… отвъд спасението… Ние сме убийци. И затова убиваме. — Мърсър погледна Хагърти. — Нали затова си тук? За да ме убиеш?

— Тук съм, за да те намеря — отвърна Хагърти и добави: — Уорли ще те убие.

— Благодаря за честността, Тед. Вече не ме баламосваш, че искаш да ми помогнеш. И не се опитваш да ме убедиш да се предам, за да бъда изправен пред честен съд. Защото ако аз отида на съд, всички други също ще идат. Така че можеш да ми благодариш, че запазих тази работа вътрешна. Само между нас, убийците. Ще се оправим помежду си.

Хагърти не отговори.

— Каква е ролята ти във „Флагстаф“? — попита Мърсър.

— Аз… знаех за операцията. Но нямах никаква роля в нея.

— Разбира се, че си имал. Затова са те пратили тук. Да се погрижиш за някои недовършени работи. Ти и Уорли — необвинени съзаклятници, пратени на мисия да затворят устата на свидетел.

Хагърти го погледна и каза с изненадващо силен глас:

— Не е зле да се вгледаш по-внимателно в собствената си роля във „Флагстаф“. И да приемеш отговорността си, капитане.

— Капитан Мърсър е мъртъв. Ти и приятелите ти го убихте.

Хагърти не отговори.

Мърсър го погледна. Този разговор можеше да продължи часове и дни наред, но не беше останало нищо за казване и нищо повече, което Кайл Мърсър искаше да знае. От Тед Хагърти можеше да стане добър заложник, ценна разменна монета или добра примамка за Уорли. Но понякога най-добрата стратегия във войната и в живота е да изгориш мостовете зад себе си и да покажеш на приятелите и враговете — както и на самия себе си — че няма връщане назад.

— Колегата ти Робърт Креншо беше много храбър — каза той. — Наложи се да го изтезавам часове наред, преди да ми каже къде е Уорли.

Хагърти не отговори.

— Радвам се, че не се наложи да изтезавам и теб. А сега, както ти обещах, ще те освободя.

Хагърти затвори очи и кимна. Разбираше.

Мърсър стана, извади ножа от колана си и застана зад него. Движеше се бързо, така че на Хагърти да не му се налага да чака смъртта. Хвана брадичката му с лявата си ръка и прокара острието през гърлото му.

Не си направи труда да погледне умиращия, докато излизаше от колибата. От ножа му капеше кръв.

— Свободен си — каза той на Емилио. — Иди да вечеряш.

Емилио погледна ножа на сеньор Кайл, каза: „Gracias“, и тръгна по пътеката.

Мърсър остана неподвижен за момент и се заслуша в нощните звуци на джунглата.

Идваха за него, както знаеше, че ще направят. Той разбираше и никога не подценяваше дългата ръка на американската сила. Самият той беше един от тях, част от тази сила. Започналото в Афганистан щеше да приключи тук, при това скоро.

Кайл Мърсър влезе в дългата отворена от едната страна постройка, покрита с мрежа против комари. На бамбуковите греди бяха окачени ветроупорни фенери и осветяваха четирите дълги маси, на които седяха трийсетина от хората му, вечеряха и разговаряха. Когато влезе, разговорът им стихна; ако още беше в американската армия, щеше да им извика: „Продължавай!“, но в неговата армия нямаше такива протоколи и хората щяха да продължат разговорите си веднага щом се уверят, че няма какво да им каже — а той нямаше.

Все пак спазваше един протокол — да има своя, офицерска маса. И тъй като беше единственият офицер в Кемп Тъмбстоун, седеше на нея сам, макар че обикновено канеше при себе си един-двама командири на екипи. Понякога канеше и някой от хората, които искаше да поздрави за нещо постигнато или научено. Тази вечер обаче искаше да вечеря сам. Току-що беше убил човек — американец — и вече целият лагер го беше научил от Емилио. Освен това знаеха, че сеньор Кайл е разговарял с външен човек, когото са виждали и преди. Хората му нямаха представа, че въпросният човек е армейски генерал, но знаеха, че е важна клечка. И за да избегне евентуални въпроси по тези теми, сеньор Кайл седеше сам. Жените в лагера — проститутките, включително и Розалита — вечеряха в женската колиба.

Един пемон побърза да му донесе купа боб с ориз и прясно уловена и изпържена риба. Менюто включваше и хляб от корен на касава, донесен от жени от близкото пемонско село.

Подобно на американската армия, където офицерите ядяха само онова, което ядяха и хората им (а понякога и по-малко, защото на терен на тях им се сервираше най-накрая), Кайл Мърсър се беше погрижил ординарците — местните — да не му поднасят нищо специално. Хората му бяха забелязали това и тъй като повечето от тях идваха от общества, където рангът означава и екстравагантни привилегии, бяха впечатлени от демонстрацията на споделени лишения и братство от страна на сеньор Кайл.

Напитката на деня беше бутилирана вода, донесена от Кавак. Дизентерията и другите предавани с вода болести бяха унищожили повече армии от артилерията. Разбира се, хората му искаха бира или нещо по-силно, но алкохолът — и наркотиците — бяха налични в Кемп Тъмбстоун единствено когато сеньор Кайл отпускаше от едното или другото. Всеки, хванат да посяга към дрога или алкохол през останалото време, прекарваше една седмица в Параклиса, където в момента лежеше Тед Хагърти.

Мърсър ровеше в храната си. Вечерята беше добра, но той не беше особено гладен. И не защото току-що беше убил Тед Хагърти или защото генерал Гомес го беше раздразнил — а защото имаше много неща, за които да мисли. И по-точно за онези гринго, които си бяха пъхали носовете в бедняшкия квартал и в този момент може би наблюдаваха „Кокошарника“ или се опитваха да влязат там. Мърсър не се съмняваше, че бандата и управата на бардака могат да се справят с тях и да изкопчат всичко, което знаят, преди да им видят сметката и да се отърват от труповете им.

Ако двамата американци бяха от разузнаването или работеха за Брендан Уорли, значи онова гадно лайно бе станало по-активно в опитите си да го открие, а това беше добре дошло за Кайл Мърсър. Двамата играеха отдалечена психологическа игра на котка и мишка, откакто Уорли беше научил, че Кайл Мърсър е във Венецуела. Но вече беше крайно време едната страна да атакува другата.

Повечето хора биха избягали от човека, който се опитва да ги убие. Брендан Уорли обаче беше войник и знаеше, че работата му е да убие Кайл Мърсър. Така или иначе, на двамата им беше писано да се срещнат рано или късно; и може би щеше да е рано, макар че Мърсър се наслаждаваше на играта и с огромно удоволствие разваляше работата, която Уорли беше изпратен да свърши. Всеки убит от Мърсър противник на режима беше удар по репутацията на Брендан Уорли във Вашингтон като човек, който може да разчиства бъркотии и да прокарва американските интереси. И това беше мисията на Кайл Мърсър — да съсипе репутацията му, да унищожи мистичния му ореол и да убие духа му, преди да убие самия човек. Всъщност простото убиване беше нещо прекалено добро за Брендан Уорли; Мърсър искаше да го затвори в Параклиса и да го гледа как умира бавно и мъчително.

Усети, че някои от хората му го поглеждат в слабо осветената столова, и отново започна да се храни. Ако двамата американци в Петаре не бяха пратени от Уорли, тогава кой го беше направил? Трябваше да приеме, че Симпсън е съобщил, че е видял Кайл Мърсър в „Кокошарника“. Това означаваше, че Отделът за криминални разследвания на армията би трябвало да изпрати в Каракас свои агенти, които да го открият и да го арестуват. Мърсър беше сигурен, че хората от ОКР са се свързали с американското посолство, както се изисква от протокола и за да получат логистична подкрепа — това беше единственият начин, по който можеха да действат във враждебна страна. И ако беше така, агентите на ОКР вече би трябвало да са се запознали с полковник Брендан Уорли, който работеше за Военното разузнаване и беше местният експерт по капитан Мърсър. Но дали ОКР и агентите му знаеха това? Може би не. И може би Уорли нямаше да им каже. Брендан Уорли обаче щеше да се нагърби с ролята на техен домакин в Каракас и със сигурност щеше да поиска да надзърта над раменете им, защото самият той беше виновен не по-малко от Кайл Мърсър. Всъщност повече от него. Също като покойния Тед Хагърти. Подобно на хората от списъка на СЕБИН, ако работиш с или за Брендан Уорли, плащаш за това с живота си. И това се отнасяше и за агентите на ОКР, които го търсеха.

Мислите му се върнаха към Тед Хагърти. Ако той беше пратил съобщение на Уорли за пътуването си до Кавак, защо Уорли не беше предприел нищо? Две възможности — Хагърти не е пратил съобщение и импулсивно е заминал за Кавак с намерението да се обади, когато стигне там. Дали СЕБИН са открили сателитен телефон у Хагърти и са му го взели преди да го предадат на пемоните? Мърсър трябваше да разпита по-обстойно Хагърти за това, но както беше научил в Афганистан, получената под натиск информация беше ненадеждна и често можеше да те подведе. По-добре е просто да предположиш най-лошото, което в случая беше, че Хагърти е съобщил на Уорли или на собствения си началник от ЦРУ в посолството и че хората от разузнаването там очакват втори доклад — и продължават да чакат. Или може би Уорли беше зает да планира мисията си до Кавак. Или… мисията вече е в ход и Уорли е някъде наблизо. Мърсър си помисли каква ли точно ще е въпросната мисия. Въздушен удар от самолетоносач в Карибско море? Удар от безпилотен самолет? Или може би сухопътна операция на американските части в Колумбия? Може би щяха да пратят отряд на Делта Форс, който да го убие. Това беше единственото, което тревожеше истински Кайл Мърсър, защото на този свят нямаше друг, който би могъл да го убие или залови.

Отпи глътка вода от бутилката си и се загледа през мрежата против комари към гъстата джунгла. Тук се чувстваше в безопасност, макар че при нужда лесно би могъл да премести лагера си. Точно това правеха войниците. Никога не се разполагай прекалено удобно. Домът се мести и ти се местиш с него. От друга страна… ако си нащрек, врагът, когото се опитваш да откриеш, ще ти спести работата, като открие теб.

И накрая, как Хагърти беше разбрал да започне търсенето си от „Томас де Херес“ и да отлети за Кавак? Може би беше точно онова, което беше казал — добра разузнавателна работа, съчетана с обичайните sobomos, или подкупи. Самият Мърсър беше прибягвал до тези похвати по време на мисиите си в Афганистан. Интуицията и късметът също помагаха. Именно те бяха спасили живота му в Афганистан — благодарение на тях не беше убит от талибаните, а в последния момент — и от приятелите си.

Допи бутилката и погледна към хората си през цигарения дим. Бяха разнородна компания. Хора от различни култури, страни и поприща, стигнали по различни пътища до Кемп Тъмбстоун.

Сред тях имаше пристрастени към конфликтите типове като Франко и Емилио, които никога не бяха виждали и нямаше да видят ден на покой и щяха да прескачат от една военна зона в друга, докато късметът не им изневери. Имаше и истински вярващи, венецуелски чависти като Алехандро и Иван от РБД-200, които винаги сядаха да се хранят заедно и все още носеха баретите и банданите си, макар да се намираха на осемстотин километра от онези, на които им пукаше за такива неща.

Мърсър погледна мършавия Давид, който беше увлечен в оживен разговор. Давид живееше в Петаре и беше работил като чистач в една офис сграда в центъра на Каракас, преди да изгуби работата си наред с много други служители, които идваха от бедняшките квартали. Забъркал се с черния пазар, свързал се с банда и накрая бе стигнал до „Кокошарника“, когато бе плъзнала мълвата, че Мърсър търси млади мъже за много рискована и добре платена работа. Хора като Давид му напомняха за най-добрите редници в армията, които изгарят от желание да угодят и са благодарни за всяка удала им се възможност. Идеолозите и ветераните вървяха със своя багаж и арогантност. Но от онези като Давид, бившите чистачи и боклукчии, чийто живот беше унищожен заедно с венецуелската икономика и които бяха готови на всичко, за да изкарат пари и да ги пращат на гладуващите си семейства, ставаха добри войници. Около една трета от хората на Мърсър бяха като Давид, на различни етапи от обучението си за професионални войници.

Висок слаб тип с тъмна коса и светла кожа седеше на най-близката до Мърсър маса и дъвчеше парче хляб. Това беше Нико, единственият истински техник в екипа му. Приличаше на criollo, венецуелец с предимно испанска кръв във вените си, бивш специалист от бомбения отряд на Националната гвардия в Каракас, преди да бъде уволнен поради липса на работа. Беше експерт по откриване и обезвреждане на експлозивни устройства и сега използваше уменията си, за да ги създава.

По-рано през деня Нико му беше казал: „Está listo“. Готово е.

Мърсър и Нико бяха разработили плана за транспортиране на бомбата до Каракас, където тя щеше да бъде монтирана на колата на бивш полковник, който беше освободен от венецуелската армия и сега работеше за американците. Официалното обяснение на правителството беше, че полковникът бил уволнен за корупция, но най-вероятно го бяха изхвърлили заради обратното. В съсипана страна като тази режимът искаше всички да зависят от подаянията му, за да си гарантира лоялността им. И проблемът бяха мъжете — и жените — с принципи.

Нико искаше да работи по-близо до мястото на атаката, но Мърсър беше настоял всичко да бъде свършено в Кемп Тъмбстоун. Пътуването до Каракас или до мястото, където щеше да се проведе дадена операция, беше сравнително безопасно, но самите населени центрове бяха истински кошер на коварни правителствени служители, мръсни ченгета и престъпници. Цялата страна се намираше на ръба и най-сигурното място беше далеч от хаоса, докато не дойдеше моментът за удар. Беше научил това от талибаните в Афганистан.

Мърсър погледна останките от рибата — жива тази сутрин и купчина лайна утре. Хубаво беше да си на върха на хранителната верига. И той възнамеряваше да остане там.

Стана, излезе от столовата и тръгна по пътеката, която водеше към реката и откритото небе.

Погледна света около себе си — неспокойните води на реката, тъмните листа на джунглата, сребристата светлина на луната. И над всичко това се издигаше Химата Тепуи, огромният древен монолит, щръкнал в черното звездно небе.

Отново си помисли за годините затвор в онази мръсна каменна постройка някъде в планините на Афганистан. Спомни си малкия ѝ прозорец, отвор в стената с размери трийсет на петнайсет сантиметра. През деня той беше яркосиньо петно, а през нощта — обсипано със звезди небе. Безкрайната вселена, сведена до резенче от стените на затвора му.

През повечето нощи беше прикован за дървен ярем, обгърнат в мрак с изключение на процепа към звездите. Взираше се в тях, докато слушаше как похитителите му отвън отправят последната си молитва за деня, докато се кланяха към Мека.

Един ден поиска коран. Дадоха му — на арабски, с превод на пущу, който можеше да чете. Започна да изпълнява молитвените ритуали, по пет пъти на ден. Един от талибаните, който беше влязъл да изхвърли кофата му, го видя и му се надсмя. Правел грешка, като се молел на пущу, а не на арабски. „Научи ме“ — каза му Мърсър. Онзи отказа.

Главатарят им Фазраад реши, че американецът се опитва или да ги измами, или да им се подиграва. В отговор направиха условията му още по-лоши. Оставиха го без храна през деня и взеха тънкото му одеяло. Една нощ влязоха и го пребиха с кол, като му счупиха едно ребро.

Той продължи да се моли. Започна да слуша молитвите на похитителите си на арабски и ги запомни наизуст. Седмица по-късно друг талибан, Матеен, го видя как се опитва да рецитира арабската молитва и му показа как да го прави подобаващо, кога да става и кога да се кланя. Донесе му кофа вода и парцал, за да се мие преди молитва. Мърсър изпълняваше фаджр по изгрев-слънце, зухр и ашр през деня, магриб по залез-слънце и иша след падането на нощта.

Условията му не се подобриха, но той продължи с молитвите, по пет пъти на ден в продължение на месеци. Един ден Матеен му донесе молитвено килимче. Седмици по-късно отново започнаха да му дават редовно храна. Престанаха да го бият. Месеци по-късно го изкараха да изпълни иша отвън заедно с тях. Това беше един от малкото пъти, когато бе излизал през последните дванайсет месеца. Присъедини се към молещите се под звездите, като се кланяше на запад. И всяка вечер след това правеше същото. Погрижи се да не се оглежда много и да се съсредоточава върху молитвата и просването си пред Бог.

Всяка вечер си позволяваше да наблюдава само по едно дребно нещо. Забеляза, че пазачите му са винаги петима, макар да се сменяха. В лагера имаше пикап и Мърсър забеляза следите от гумите, които му казаха в коя посока се намира селото им. Имаше две факли, забити в земята, едната близо до постройката, а другата до мястото, където паркираха пикапа. Една вечер се съсредоточи върху броенето на оръжията — пет калашника, оставени в каросерията на пикапа по време на молитвата, и два ножа, които биваха сваляни и оставяни на земята. Друга вечер наблюдава физическото им състояние — кой изглеждаше най-силен, кой е най-слаб. Кой се държи уверено и кой се извръща, когато Мърсър го погледне в очите.

Понякога след молитва ги питаше за вярата им. Не се изненада, че те бяха донякъде невежи по отношение на собствената си религия. Той обаче слушаше глупавите им брътвежи. Не ги ласкаеше лично — щеше да е прекалено очевидно. Винаги говореше за вярата им. За това как се е приближил до Бог и е спасил неверническата си душа.

Една вечер реши, че моментът е настъпил. Беше си възвърнал достатъчно силите, бяха минали достатъчно седмици без бой и без лишаване от храна. Изведоха го навън за иша. Този път той постла килимчето си до Акрам, единия от мъжете с ножове. Акрам свали ножа си и се погрижи да го остави от другата страна. Разбира се, още не му имаха доверие. Но месеците представления беше породило у тях нещо друго — безразличие към него. Мърсър се беше кланял, докато те бяха забравили кой — и какво — е той.

Шестимата мъже — петима афганци и един американец — започнаха молитвата, застанали под звездите и обърнали длани към небето. Паднаха на колене и се поклониха — и затвориха очите си. Мърсър също се поклони, после се надигна на колене, докато те продължаваха да повтарят молитвата. Пресегна се над гърба на Акрам, взе ножа му, сграбчи го за косата и му преряза гърлото. Кръвта плисна върху молитвеното му килимче.

Случи се толкова бързо и тихо, че в първия момент останалите не забелязаха. Мърсър се обърна към мъжа от другата му страна и преряза и неговото гърло. Той успя да извика, преди трахеята му да бъде срязана, и останалите скочиха на крака.

Фазраад извади пистолет изпод туниката си. Мърсър не беше виждал досега това оръжие и не го беше включил в сметките си. Пусна ножа, сграбчи пистолета с две ръце, отскубна го, опря дулото под брадичката на главатаря и му пръсна мозъка. Застреля останалите двама талибани, докато тичаха за калашниците си.

Всичко приключи за секунди. Мърсър стоеше с бясно разтуптяно сърце над телата, под звездите. Две години в окови и изведнъж беше свободен. А свободата означаваше правене на избор — нещо, от което беше лишен от много месеци, но за което си беше мислил през повечето време. На практика всеки войник сега щеше да направи онова, за което са го обучавали и за което се е клел — щеше да избяга и да направи всичко по силите си да достигне приятелски позиции. Това щеше да направи и капитан Мърсър от Делта Форс. Трудната част щеше да дойде, когато трябваше да обясни защо е напуснал поста си, защо е дезертирал. Но дори това не беше толкова трудно и ако му повярваха, той, капитан Кайл Мърсър, щеше да бъде наистина свободен — свободен да се прибере у дома, да остане в армията и да свидетелства за операция „Флагстаф“. Дезертьорът щеше да се превърне в герой. И щеше да получи отмъщението си в съда.

Но това не беше отмъщението, което искаше Кайл Мърсър. И не беше отмъщение, на което имаше доверие. Затова той беше отишъл при пикапа и беше взел камерата, която похитителите му бяха използвали през годините, за да записват побоищата и разпитите на Мърсър, тъпите си позьорства с оръжията и изтезанията и осакатяването на един заловен афганистански войник.

Усети как потта му избива, докато си спомняше всичко това — момента на свобода и на истина. В някакъв момент от пленничеството си той беше разбрал, че няма да поеме по лесния път към отмъщението, ако успее да се освободи. Щеше да тръгне по трудния и неочакван път — онзи, който би избрал и някой древен воин. Пътят на личното отмъщение и възмездие, който щеше да го отведе до гърлото на Брендан Уорли.

Не, той нямаше да се прибере у дома. Майка му беше мъртва и похитителите му го бяха дразнили с тази информация, която бяха научили по новините. Надяваше се, че баща му ще разбере защо синът му е избрал да не се прибере у дома. А и да не разбереше, нямаше да има значение.

Мърсър стоеше в лагера на талибаните с нож в ръка и гледаше жертвите си, осветен от лунната и трептящите пламъци на факлите. Двамата, чиито гърла беше прерязал, още лежаха по очи, завинаги обърнати към свещения град, а кръвта им изтичаше по молитвените им килимчета.

Беше изпълнен с ярост към тези садистични и тъпи малоумници и техния жалък култ. И ярост към кучите синове във Вашингтон и Кабул, които не разбираха войната и воините, които бяха създали. И ярост към себе си — към някогашния себе си, момчето, което беше гледало през телената ограда на Кемп Пендълтън и бе взело театъра за истина.

Онова момче беше мъртво, както и мъжът, в който се беше превърнало. Капитан Мърсър беше мъртъв. Беше останала само машината за убиване, която те бяха създали. Но убиването не беше достатъчно — и затова той взе камерата и започна да реже глави. След като приключи, отправи последното си устно послание на армията — напускам. Вече не съм един от вас. Вече съм най-страшният ви кошмар.

Кайл Мърсър погледна към планината с плосък връх, обиталището на боговете. Някой ден — в деня, в който убиеше Брендан Уорли — щеше да се качи там горе и да погледне към света. След това щеше да влезе в бързия поток и да се остави да бъде отнесен през ръба на водопада, за да стане едно цяло с водата, въздуха и земята. Тогава щеше да е свободен. Тогава щеше да е у дома си.

Гласът на капитан Колинс зазвуча по интерфона.

— Добре, получихме разрешение за кацане и започваме спускане към летище Томи Хереса. — Пилотът реши, че е смешно, и се престори, че пита по радиото: — Томи, имаш ли херес?

Броуди се усмихна. Капитанът беше малко смахнат. А днес се нуждаеха точно от смахнати.

— Може малко да подруса — каза Колинс. — Сложете си коланите.

Тейлър се събуди от дрямката си на задната седалка, седна до Броуди и закопча колана си.

— Мислиш ли, че мъж метър и осемдесет и сто килограма ще се побере отзад? — попита я Броуди.

— Себе си ли имаш предвид?

— Знаеш кого имам предвид.

— Това е разузнавателна мисия, господин Броуди.

— Вярно.

Докато се спускаха, Броуди погледна през прозореца. В ясното утро видя огромни площи ниви, подобни на кръпки по земята, а точно под тях забеляза няколко акра с петролни цистерни. В далечината се виждаха петролни кладенци, пръснати между фермите и ранчота за добитък.

Колинс отново заговори по интеркома:

— Предполагам, че го знаете, защото сте геолози, но районът северно от реката е известен като Петролния пояс на Ориноко, където се намират всичките запаси на страната. Най-големите залежи на петрол на планетата.

— Понякога сънувам Петролния пояс на Ориноко — извика Броуди през шума на мотора и се обърна към Тейлър. — Нали, скъпа?

Тя не отговори.

Броуди погледна надолу към петролните полета, пръснати из плодородната земя. Трудно му беше да повярва, че страната се намира в такова окаяно икономическо състояние. Подобно на по-голямата част от Южна Америка, Венецуела беше благословена от природата и прокълната от хората. Тотално преебана.

Продължи да гледа през прозореца и вече можеше да различи мътните води на река Ориноко, която се извиваше като змия по земята, а в далечината зърна и Сиудад Боливар, притиснат към южния ѝ бряг. Градът беше малък, с правилна планировка, и когато се спуснаха още повече и приближиха, той започна да различава постройките, смесица от живописен колониален и небрежен модерен стил. Зад града на юг имаше по-малко обработваема земя и повече гора; Броуди си спомни, че Сиудад Боливар беше известен и като Портата към Юга: гранично селище, отвъд което имаше огромни площи рядко населена земя, туземци, джунгла — и Кайл Мърсър.

Слънчевата светлина вече изпълваше салона и той погледна Тейлър, която гледаше през прозореца от нейната страна. Запита се какво ли става в главата ѝ. Може би съжаляваше, че му е разказала за съучастничеството си в операция „Флагстаф“ — неволно, ако се приемеше нейната версия. Помисли си, че единствено актьорите се придържат към сценария. Но може би не биваше да е толкова циничен и недоверчив. В признанието ѝ се долавяше истина — макар и не цялата. Може би наистина е била влюбена в Трент; може би все още беше. И сега беше на мисия на ОКР да открие Кайл Мърсър, най-прочутия американски дезертьор и може би участник във „Флагстаф“. Така че може би тази мисия събуждаше призраци, за които Маги Тейлър си беше мислила, че е оставила в Афганистан.

Съпричастието не беше от силните качества на Броуди, но той самият беше виждал тези призраци в неочаквани моменти и на неочаквани места, така че може би между него и Тейлър имаше неизречена връзка — братството на войната. Тя определено имаше кураж. Броуди познаваше много мъже, които не биха приели тази мисия в сърцето на мрака. Мислено си отбеляза да напише блестящо похвално писмо за досието ѝ. Но тогава Домброски и всички останали щяха да си помислят, че е правил секс с нея. Значи трябваше в началото на писмото да заяви, че е нямало такова нещо. И като стана въпрос за секс, Броуди се зачуди дали Тейлър не съжалява, че е оставила момента да отмине. От зората на историята мъжете са казвали на жените: „Отивам на бой. Утре може да съм мъртъв. Хайде да се изчукаме“. Този подход имаше добра успеваемост. Но в този случай отиваха на бой заедно — по негово предложение — така че може би тя беше решила, че щом се е съгласила на опасната мисия, не е нужно да се съгласява да прави секс. Баща му веднъж му беше казал: „Ако се научиш да мислиш като жена, ще си лягаш по-често с момиче“. Добър съвет. По-добър от съвета му как се свива джойнт.

Колинс се свърза с контролната кула и получи разрешение да подходи към „Томас де Херес“ — Томи Хереса — което се оказа малко летище с една-единствена писта, дълга около километър и половина и подходяща за големи машини. Може би беше построено по времето, когато туризмът в южните части на страната е бил добре развит. Сега обаче на летището имаше само един голям самолет — военен транспортен. Броуди забеляза също няколко малки самолета до малкия терминал; може би те превозваха хора от държавната петролна компания, туристи авантюристи или важни клечки от картелите.

Колинс изравни чесната с пистата и се обади на контролната кула. Мина външния маркер и секунди по-късно кацна плавно.

— Онези хора долу приличат на мравки — каза му Броуди.

Колинс знаеше старата шега.

— Те са мравки — отговори той. — На земята сме.

Двамата се разсмяха. Броуди знаеше как да се сближава с мъже. Жените бяха по-голямото предизвикателство.

Колинс се свърза с наземния контрол, излезе от пистата и се насочи към редицата хангари, където имаше и други малки самолети. Зави към една цистерна и перката започна да намалява оборотите, когато изключи двигателя.

— Добре дошли насред нищото. Казаха, че имат гориво. Да видим. — Каза нещо на испански в микрофона и се обърна към пътниците си. — Ще скоча долу да наблюдавам зареждането. Можете да слезете да се поразтъпчете и да идете до тоалетната в онзи хангар, но не се разделяйте. Аз ще остана при самолета, за да не го открадне някой.

— Колко време ще продължи престоят? — попита Броуди.

— Петнайсет до двайсет минути, освен ако зареждащите нямат сиеста.

— Добре. Догоре ли ще пълниш?

— Не. Така ще сме твърде тежки за излитане от Кавак. Планът е да заредим отново тук на връщане към Каракас. Всичко се свежда до тегло и дължината на пистата. Затова наливаме само малко повече от необходимото за непредвидени обстоятелства като лошо време.

— Ясно. — Броуди не искаше все още да разкрива на капитан Колинс, че няма да се връщат в Каракас, затова каза: — Искаме да покръжим около Кавак, преди да кацнем. Малко гледане на забележителности, може би разузнаване на терена. Нали разбираш? Петрол и птици. Така че защо не напълниш резервоара? Аз плащам горивото.

Колинс се замисли.

— Става… няма да е проблем, ако изразходваме достатъчно гориво.

— Добре. И като бонус към пълния резервоар ще ти измият предното стъкло и ще проверят маслото и гумите ти.

Колинс се усмихна.

— Тук има ли охранителни камери? — попита Броуди.

— Да. Защото много се краде.

А и полицията сигурно би искала да знае кой пристига и заминава.

— Ще сме тук — каза Броуди.

— Добре. — Колинс слезе и затвори вратата си.

— Можем да се обадим на Домброски от стационарен телефон — каза Тейлър.

— Последният платен телефон тук е бил откраднат преди две години.

— Скот…

— Когато си живеела с родителите си и си излизала на среща, обаждала ли си се у дома?

— Всъщност да.

— Сериозно? А когато си се прибирала с библия в чантата си, баба ти да не би да си е мислила, че си прекарала нощта в църквата?

Тя се усмихна.

— Никога не съм крала библия от мотел.

— Добро момиче. Междувременно, ще пътуваме на тъмно. От съображения за сигурност. Край на дискусията.

— Да, сър. Но трябва да се изпишкам — добави тя.

— Ще се наложи да го направиш тук.

— Ще изтърпя.

Ако бяха правили секс, нямаше да е толкова свенлива. Дали да го каже? По-добре не.

Броуди загледа как Колинс разговаря с някакъв тип със зелен гащеризон, който говореше по радиостанция. Сигурно се пазаряха за цената на горивото. Единственото, за което можеш да си сигурен тук, беше, че не можеш да си сигурен за нищо. Накрая някой откачи дългия маркуч от цистерната, което напомни на Броуди, че той също трябва да се изпикае.

Намери тубата под седалката — не мислеше, че Тейлър, която беше пишкала две години в смесена компания зад камъни и в крайпътни канавки, ще има нещо против. Така се създаваше здрава връзка. Тя обаче го посъветва да отиде в пилотската кабина и той се съгласи.

— Сигурно затова я наричат кокпит6.

Броуди се промуши в пилотската кабина, а Тейлър взе женската туба. Докато си вършеха работата, някакъв тип се появи на левия прозорец със стълба на колелца и маркуч в ръка, за да напълни резервоара в крилото. Махна им.

Броуди се върна в салона и пъхна тубата под седалката.

— Ама че кеф. Искаш ли нещо за пиене?

— Портокалов сок. Благодаря.

Броуди стана, бръкна под задната кушетка и отвори хладилника.

— Нали не си сложила тук тубата си?

— Гледай за малката бутилка с етикетчето.

— Ясно. — Той взе две бутилки.

Седнаха един до друг със соковете си. Онзи с маркуча се беше преместил на дясното крило. Броуди извади от сака картата на Тейлър и се зае да я изучава. Колумбийската граница се намираше на шестстотин километра западно от Кавак. Може би извън обхвата на чесната, която щеше да изразходва гориво до селото и още по време на огледа. Трябваше да поговори с Колинс по въпроса, след като пилотът се съгласи с промяната в плановете.

— Какво гледаш? — попита Тейлър.

— Разстоянията.

Тя погледна картата.

— Ако Колумбия е прекалено далече, лесно можем да стигнем до Бразилия или Гвиана.

— Да. Но в Колумбия имаме военни бази и трябва да докладваме в посолството ни в Богота.

— Мърсър няма да е на борда, така че няма значение къде ще отидем най-напред, стига да сме извън Венецуела.

Броуди не отговори.

— Предстои ни да летим над възможно враждебна територия — каза Тейлър.

— Намираме се на враждебна територия от кацането ни в Каракас.

— Затова искам да съм наясно за мисията, преди да стигнем там — продължи тя.

— Да. Е, това е разузнавателна мисия. Събиране на сведения.

— Добре. Значи ако тръгнем с лодка нагоре по реката, ще дойде момент, в който ще трябва да се връщаме, и знам, че ще искаш да продължим още мъничко нататък…

— Спираме, когато видим първата изсушена глава — увери я той. — Ще стигнем до ръба на опасността, но не по-нататък.

— И двамата много добре знаем, че няма да видиш въпросния ръб, преди да си прекрачил през него.

Броуди допи сока си и вдигна бутилката.

— Наполовина пълна ли е, или наполовина празна?

— Съвсем празна, също като главата ти.

— Вярно. Би ли ми взела друга?

— Глава ли?

— Не. Бутилка.

Тя стана, бръкна под кушетката, взе нова бутилка и му я даде.

Поседяха мълчаливо около минута.

— Казахме на Домброски, че ще открием местоположението на лагера на Мърсър — каза Броуди. — И ще направим точно това. А ти предложи екип на Делта да се погрижи за Мърсър. И Домброски хареса идеята. Но без достатъчно точна информация за подобна мисия спокойно можем да сме и в Аруба.

Тейлър не отговори веднага. После каза:

— В Афганистан не се страхувах да умра. Просто не исках да умирам заради някаква глупост.

— По време на война обикновено изборът не е твой.

— Така е. Но сега е.

— Да. Ще импровизираме.

— И аз ще задам мелодията.

— Ти ще тананикаш. — И ѝ напомни: — Първоначалната ни задача беше да открием и арестуваме беглеца…

— Това се промени.

— Добре, но…

— Надявам се да си научил нещо от лайняното шоу в „Кокошарника“.

— Научих. Никога не влизай в бардак без оръжие.

— Мисля, че си пропуснал по-важния урок, Скот. Не влизаш в лагера на въоръжен враг без батальон зад гърба си.

— Ясно. Виж, най-много от всичко ми се иска да видя Кайл Мърсър вързан на задната седалка с напъхано манго в устата. Но ще се задоволя и с откриването на лагера му.

— Добре. Значи се разбрахме за мисията.

— Да.

— И никакви фантазии за залавянето на Кайл Мърсър.

— Имам нова фантазия.

Тейлър го погледна, но не отговори.

— Ако излезем от това живи… ще ти направя хубава вечеря — каза тя.

— Очаквам я с нетърпение. — Значи трябваше само да се приберат живи у дома, за да изпълни фантазията си за преспиване с Маги Тейлър. Тя определено знаеше как да бетонира сделка.

Броуди загледа как Колинс отброява пари от пачката в ръката си и плаща горивото. Забеляза също, че пилотът е с цигара в ръка — както си стоеше до знака NO FUMAR. Този идиот можеше да ги убие преди да им се отвори шанс сами да си докарат края.

Броуди се облегна и допи сока си. Беше напълно възможно Кайл Мърсър вече да е научил за случилото се в „Кокошарника“ — по радио, по сателитен телефон или по пратеник — и в момента да наблюдава пистата в Кавак с мутрите си и да очаква неканени гости. Е, това щеше да сложи бърз край на задачата им.

— За какво си мислиш? — попита го Тейлър.

— Мисля си, че Кайл Мърсър може да чака на пистата в Кавак, за да види кой ще пристигне със следващия самолет от Сиудад Боливар или Каракас.

— Господин и госпожа Боуман, за да наблюдават птици.

— Тази пуйка ще полети ли според теб?

— Ще видим.

— Да, ще видим.

Бяха излетели преди час и половина от „Томас де Херес“ и през повечето време Тейлър беше със затворени очи, така че на Броуди не му оставаше друго, освен да чете „Птиците на Венецуела“ на таблета ѝ. Откри, че повечето птици не са моногамни. Явно е бил птица в предишния си живот. А Маги Тейлър е била червена ара, която се чифтосва веднъж годишно.

Презареждането в ТДХ беше отнело повече време от очакваното — подобно на повечето неща във Венецуела, с изключение на смъртта — и вече беше почти осем сутринта. Небето беше безоблачно, слънцето се беше издигнало доста над хоризонта и осветяваше терена, който сега представляваше гъста гора без много признаци за човешко присъствие.

— До Кавак остават петнайсет минути — обяви Колинс. — Още ли искате да погледате от въздуха?

— Да — извика му Броуди.

Тейлър отвори очи.

— Какво става?

— Кавак след петнайсет минути.

Тя кимна.

— Първо ще стигнем Аян Тепуи, където е Ангелският водопад — каза Колинс. — Ще прелетим покрай него. Кавак е от другата страна на планината.

— Добре — отвърна Броуди, наведе се към Тейлър и добави тихо: — Ще направим въздушно разузнаване на пистата, за да видим какво е положението в зоната за кацане.

Тя отново кимна и забеляза таблета си в скута му.

— Какво четеш?

— Пилешко порно.

— Ще можеш ли да говориш като човек, който разбира от птици?

— Аз съм от ОКР. Мога да говоря като разбиращ от всичко, когато играя някаква роля.

— Дай ми пример.

— Добре… Ако гледаш фазан, летящ на петдесет метра пред теб, трябва да се прицелиш около метър и половина пред него, за да го улучиш.

Тейлър се усмихна.

— Ами ако е човек на муле, който стреля по теб? Тогава в задника на мулето ли се целиш?

— Всъщност, госпожице, ако конница атакува пехота, пехотата се цели в конете. Те са по-голяма мишена.

— Трябваше да използваш този довод при разследването.

— Просто забравих за него.

След като приключиха с обичайното дрънкане преди мисия, той каза:

— Ако пистата изглежда опасна, просто ще разузнаем района от въздуха, ще направим няколко снимки и ще кажем на Колинс да продължи към Богота.

Тя кимна. Броуди ѝ върна таблета и тя го включи в контакта до седалката си, за да го зареди.

— Аян Тепуи е точно пред нас — каза Колинс. — Не можете да я пропуснете.

Броуди и Тейлър погледнаха през предното стъкло към плосковърхата планина, чиято източна страна беше осветена в жълто от изгряващото слънце. Върхът ѝ се издигаше поне на няколко десетки метра над тях и беше скрит от облаците, които се трупаха около горната част на планината. В подножието ѝ във всички посоки се простираше безкрайна гъста джунгла, пресичана от малки притоци на река Ориноко.

— Зашеметяващо е — рече Тейлър.

— Вече не ги правят такива — съгласи се Броуди.

Тейлър направи няколко снимки със смартфона си и Броуди си позволи да се надява, че няма да му се наложи да ги гледа в апартамента ѝ.

Колинс продължи да играе ролята на гид:

— Северната страна на планината е разсечена от тясна долина, наречена Дяволския каньон, а водопадът се намира на западната му стена, която ни се пада отдясно. Така че Ангелският водопад пада в Дяволския каньон. — Той реши, че това е забавно — точно като Томи Хереса.

Броуди се загледа в планината и си помисли за Кармен, която може би е летяла до Кавак, може би е пътувала един час нагоре по течението на реката, може би е слязла на десния бряг и може би е вървяла петнайсет минути до лагера на Мърсър.

Онова, което му се беше видяло като солидна информация в Каракас, започваше да става малко непълна пред огромния хинтерланд на Венецуела.

Колинс продължи да се издига, докато приближаваше, за да е сигурен, че чесната и планината няма да се цункат.

— Горе можеш ли да приземиш самолет? — попита Тейлър.

— Можеш, но вече е забранено. През трийсетте, по времето на Джими Ейнджъл, човек е можел да прави каквото си поиска.

— Да, хубавите стари времена — отвърна Броуди. — Кой е Джими Ейнджъл?

— Американски авиатор и пътешественик. Летял е из тези места в търсене на злато.

— И какво е станало?

— Кацнал на Аян Тепуи с жена си и самолетът му заседнал в калта. Двамата трябвало да се спуснат долу и да намерят най-близкото селище.

— И колко време продължил бракът им?

Колинс се засмя и продължи с историята си.

— Самолетът останал горе повече от трийсет години, преди да бъде свален и изложен пред летище „Томас де Херес“.

— И намерил ли е злато?

— Не. Но пък водопадът е кръстен на него. Това е по-добро от злато — добави Колинс. — Това е безсмъртие.

По-скоро утешителна награда. Е, помисли си Броуди, това може да е историята на човешките пътешествия — тръгваш да търсиш едно и намираш друго. Търсиш злато, а намираш водопад. Търсиш извора на младостта и безсмъртието, а намираш смъртта. Голямата шега на живота.

— Местните жители вярват, че боговете живеят на върховете на тези планини — каза Колинс.

Определено не живееха из планините около Каракас, това беше сигурно.

Летяха мълчаливо няколко минути и Броуди видя Дяволския каньон, който беше широк няколко километра и в този ранен час почти изцяло тънеше в сянка. Гъстата джунгла изпълваше долината и се катереше по основата на почти отвесните скални стени на планината.

Когато се спуснаха в долината, видяха високия водопад от дясната им страна. Началото му беше скрито от облаците и изглеждаше, че водата се изсипва направо от небето по отвесната стена на планината и пропада на стотици метри надолу в реката, която минаваше през покритата с джунгла долина.

Броуди си помисли за Кайл Мърсър, който беше някъде долу. Неговото пътуване го беше отвело от мъртвите планини на Афганистан до жилището на боговете. Можеше ли това място да го излекува? Като че ли не.

Колинс продължи обясненията си:

— Тези тепуи са толкова стари и изолирани, че имат уникални видове флора и фауна, които не се срещат никъде другаде.

— Точно затова сме тук — каза Броуди. — Да намерим една рядка птица.

Колинс направи обратен завой в каньона, излезе от него и заобиколи източната страна на огромната плосковърха планина. На юг джунглата отстъпваше пред километри тревиста земя, започваща от южното подножие на Аян Тепуи.

— Готови ли сте за кацане? — попита пилотът.

— Не — извика му Броуди. — Но прелети над Кавак, преди да продължим.

— Добре… А каква е причината за това?

— Жена ми иска да направи снимки.

— Добре.

— Нещо против да използвам бинокъла ти?

— Нищо. — Колинс извади бинокъла от пилотската си чанта, която беше сложил на седалката на втория пилот, и го подаде назад към Броуди.

Броуди погледна през страничния прозорец и фокусира бинокъла, докато Колинс излизаше от южната страна на планината и започваше спускането си към Кавак.

След няколко минути летене над обширната савана пилотът каза:

— Кавак е от вашата страна, господин Боуман. На един часа.

Броуди погледна натам и забеляза малка виеща се река; на по-малко от километър източно от нея имаше двайсетина колиби със сламени покриви — кръгли, правоъгълни и овални. Пистата се намираше южно от селото и представляваше просто ивица окосена трева с ветропоказател и няколко маркера, дълга около шестстотин метра.

— Кавак всъщност не е туземно село — каза Колинс. — А по-скоро туристическо. Има седем-осем къщи за гости, склад за нещата, които хората поръчват и носят тук, както и няколко колиби за местните пемони, които са или водачи на туристическите групи, или се грижат за къщите за гости, кея и пистата.

— Кой е най-добрият ресторант тук? — попита Броуди.

— Има обща столова.

— Как е храната?

— Прясна. Няма хладилници. Нито пък електричество. Продават ром и бира. Понякога и други неща. — Колинс започна да завива надясно над селото.

— Спусни се над пистата, така че жена ми да може да снима. Нещо против да дойда отпред?

— Става.

Броуди се промъкна в пилотската кабина и премести пилотската чанта зад дясната седалка, докато Колинс започваше да се спуска спирално над пистата. Броуди погледна с бинокъла през прозореца от неговата страна към високата трева около пистата и после към пръснатите колиби, които изглеждаха боядисани в жълто, както беше казала и Кармен. Като че ли нямаше някаква необичайна суматоха. Всъщност нямаше никакво движение, ако не се брояха няколко души при реката, които ловяха риба. Броуди видя кална крайбрежна ивица, на която имаше десетина малки лодки.

— Мога ли да наема лодка?

Колинс изравни чесната на сто и петдесет метра височина и продължи да кръжи над пистата и селото.

— Да. Водачите ще ви закарат нагоре или надолу по реката. Цената е долар на час.

— Искам само лодката.

— Не знам… можете да попитате.

Тейлър също беше влязла в кабината и беше клекнала между двете седалки.

— Видя ли нещо интересно? — попита тя.

— Вижда ми се зелено — отвърна Броуди, използвайки кодовата дума за зона за кацане. Жълто означаваше внимание, а червено — гореща, но обикновено научаваш тези неща едва след като стъпиш на земята.

— Според мен е жълто — каза Тейлър. — Прекалено кротко е.

— Може би.

Колинс погледна пътниците си.

— Какво?

— Аз мисля, че колибите са зелени — обясни Броуди. — Жена ми пък казва, че са кротко жълти. — Той погледна към пистата. — Виждам ветропоказателя. Вятърът духа от изток, капитане.

Колинс погледна през предното стъкло.

— Благодаря.

— Няма проблем. Не виждам никакви птици — отбеляза Броуди.

— Вероятно са в джунглата, господин Боуман.

— Вярно. Там се мотаят. Има ли разни неща, които могат да те изядат? — попита той.

— Да. Пуми и ягуари.

— Съжалявам, че попитах.

— Освен това пирани в реката. А може би и алигатори.

Броуди се обърна към Тейлър.

— Дотук с плановете за нощно къпане.

— Аз не бих влязъл в тази река — съгласи се Колинс.

— Добър съвет. — Броуди реши, че са останали достатъчно дълго над селото — може би прекалено дълго, ако някой ги наблюдава. — Добре, да продължим с гледането на забележителности.

Колинс хвърли поглед на уредите.

— Да, можем да летим още около час и ще имаме предостатъчно гориво, за да се върнем на ТДХ. — Той насочи самолета нагоре. — Какво искате да видите?

— Района около реката, на десетина километра югоизточно от Кавак — отвърна Тейлър. — Именно там ще ходим да търсим птици.

— Добре. — Колинс зави в нужната посока.

— По-ниско и по-бавно, моля — каза Тейлър.

Броуди си спомни, че Кармен беше споменала, че е видяла друга тепуи от лагера на Мърсър, и попита:

— Наоколо има ли други тепуи?

Колинс кимна.

— Ако продължим трийсетина километра в тази посока, ще стигнем масива Химанта — огромен комплекс от десетина тепуи. Заедно са горе-долу с размерите на Аян.

Броуди кимна. Дотук теренът отговаряше на описанието на Кармен.

Полетяха ниско и бавно над мътна река, която се виеше през саваната и навлизаше в джунглата, която се простираше на юг и изток до хоризонта.

— Хайде да покръжим над този район — каза Броуди, когато реши, че са изминали десетина километра.

— Добре. — Колинс наклони самолета надясно и започна да кръжи.

Броуди вдигна бинокъла и погледна надолу към джунглата.

Тейлър седна на мястото му и също погледна към зеления балдахин.

— Дай да видя.

Броуди ѝ даде бинокъла и двамата се загледаха през прозорците към десния бряг на безименната река, докато Колинс продължаваше да кръжи.

— Нещо конкретно ли търсите? — попита пилотът.

— Не бих имал нищо против да видя истинско туземно село — отвърна Броуди.

— Трудно ще е да се забележи оттук.

— Ясно. — Също като лагера на Мърсър. — Може пък да попаднем на някое село, докато търсим птици. Местните дружелюбни ли са?

— Ами… според ситуацията.

— Кажи ми каква е ситуацията.

— Добре. Преди зависеха много от туризма, но той доста западна, така че са малко под напрежение и някои от тях се насочиха към престъпна дейност.

— Все едно ми описваш Каракас.

— Да… или цялата страна. Така че ако сте в пущинака с туристическа група и местни водачи, всичко е наред. Но ако сте сами — като вас с госпожа Боуман — и попаднете на местни в джунглата, те могат да са малко страшни.

— Също като нас с госпожа Боуман.

Капитан Колинс погледна пътниците си.

Броуди се усмихна, за да покаже, че не е чак толкова страшен.

— Ядат ли хора?

— Предпочитат риба.

— Добре. Имат ли тръби? И отровни стрелички?

— Не знам. Знам обаче, че имат пушки. За лов. Вижте, пемоните са свестни хора и не искам да…

— Разбрах. Добре, ако попаднем на пемони, ще оставя представянето на теб.

— Аз оставам при самолета си.

— Да не кажеш, че не си бил поканен.

— Виждам нещо като село при брега на реката — обади се Тейлър отзад. — На три часа, ниско.

Броуди погледна и видя дълга постройка с тръстиков покрив.

Колинс наклони самолета, погледна през прозореца на Броуди и каза:

— Това е рибарска платформа на местните. Построена е на колове. Там държат мрежите си, мотаят се, спят, ловят риба и може би пият бира и ядат сланина.

— Също като в Тенеси.

Колинс се разсмя, но не и Магнолия.

Броуди чакаше удобния момент да каже на капитан Колинс за промяната в плана. Първо обаче трябваше да го обработи малко.

— Щатите липсват ли ти? — попита той.

— Разбира се. Но животът на пилот ми харесва. Летя до нови места.

— Но винаги се връщаш в Каракас.

— Да… тя не иска да напусне града.

— Е, той си има своя чар — напомни му Броуди.

— Всъщност е пълна дупка.

— Да. Видях го. Добър човек си, щом оставаш при нея в Каракас.

Колинс помълча няколко секунди, след което каза:

— Тя е бивша кралица на красотата.

По-скоро сервитьорка на коктейли, помисли си Броуди.

— Не искам да те обидя, капитане, но светът е пълен с красиви жени, които живеят на по-приятни места.

Колинс не отговори на това.

— Имам жилище в Пенсакола — каза той. — Това е планът ми. И ще стане и неин.

— Добър план. — Още по-добър би бил да не позволяваш на жена да преебе живота ти и Броуди би го споделил с капитан Колинс, но Маги Тейлър седеше отзад и вероятно си мислеше как тя би могла да преебе живота на Скот Броуди.

— Още ли искате да кръжим? — попита Колинс.

Броуди се обърна назад към Тейлър.

— Какво мислиш?

Тя свали бинокъла.

— По-скоро не… — Направи няколко снимки със смартфона си. — Нищо не се вижда през дърветата. Но може да продължим два-три километра нагоре по реката.

Колинс отново погледна уредите си.

— Тези маневри изразходват много гориво. Но… добре. После обаче ще трябва да кацнем.

— Ти си пилотът.

Броуди се загледа през предното стъкло към безкрайната джунгла, която минаваше под самолета им. Вече беше убеден, че Кайл Мърсър е някъде долу. Или в Кавак и чакаше да види кой ще долети в селото.

Тейлър снима речния бряг и джунглата до него, след което извика:

— Видя ли онези лодки?

Броуди погледна тясната река и забеляза три малки лодки, които плаваха по течението, към Кавак. Запита се дали това не е тяхната група за посрещане.

— Сигурно са пемони — каза Колинс. — Или туристи с местни водачи. В тези райони е най-добре да се пътува с лодка. Освен ако не сте истински експерти по джунглите. Там долу има отровни змии. Маймуни, които често са агресивни. Освен това има буболечки, плужеци и всякакви хапещи гадини. Комарите могат направо да те подлудят. И да ти докарат малария.

— Майната им на птиците — обърна се Броуди към Тейлър. — Отиваме в Аруба.

Колинс се разсмя.

— Това е място, в което не бих имал нищо против да отида. Мога да взема приятелката си от Каракас.

„Или да си намериш друга в Аруба“. Броуди тъкмо се канеше да каже на капитан Колинс, че няма да се връщат в Каракас, когато Тейлър извика:

— На два часа.

Броуди и Колинс погледнаха. Пред тях еднообразието на джунглата беше нарушено от дълъг белег, който очевидно беше дело на човешка ръка.

— Писта в джунглата — каза Колинс. — Има ги доста. На такива места отглеждат кока, като наблизо има и лаборатория, в която правят белия прах. Не е добре да се каца на такива места.

— Да сме ти казали, че ще кацаме? — попита Броуди.

— Аз си изкарвам хляба с честен труд, господин Боуман.

— Ние също. Искаш ли да научиш как?

— Мисля, че е време да се връщаме в Кавак — каза Колинс.

— Можем да говорим на земята.

— Можеш да обърнеш, но трябва да поговорим във въздуха.

Колинс не отговори, но направи обратен завой.

— С госпожа Боуман всъщност не сме от Министерството на природните богатства — каза Броуди. — И познанията ми по геология са от осми клас в училище. Изкарах четворка. Двамата с госпожа Боуман служихме в армията. Аз в Ирак, тя в Афганистан. По този предмет имам звезда. Бронзова. А нейната е сребърна. И двамата имаме Пурпурни сърца.

— Браво на вас.

— Сега работим за правителството. Твоето и нашето. Не гоним още Пурпурни сърца, но имаме работа тук.

Колинс кимна и се загледа напред.

— Може да имаме — или да нямаме — нужда от помощта ти — каза Тейлър.

На Броуди му се искаше да добави „И ако се съгласиш, тя ще ти покаже белезите си“, но имаше вероятност да се окаже, че е обещал повече, отколкото може да изпълни.

— За какво по-точно говорим? — попита Колинс.

— За няколко неща — отвърна Броуди. — Първото е, че не можем да се върнем в Каракас. Там не е безопасно за нас. Така че след като излетим от Кавак, ще трябва да продължим за Богота.

Колинс кимна.

— Добре… — Погледна уредите. — Би трябвало да имаме достатъчно гориво, за да стигнем до границата… после трябва да проверя картите къде в Колумбия можем да презаредим, за да продължим към Богота.

— Не искам да се съгласяваш само защото имаме пистолети — каза Броуди. — Искам да го направиш доброволно. — И добави: — За страната си.

— Добре… Мога ли да видя някакви официални документи?

— Вече ги видя. Паспортите ни. Можеш да видиш и още, ако идеш до Вашингтон. Засега колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Добре…

— И този полет до Колумбия не може да бъде отчетен пред венецуелските власти или „Ейпекс“. Comprende?

— Да… но ще трябва да подам летателен план на колумбийския контрол на въздушния трафик и да поискам разрешение.

— Добре. След като ни оставиш в Богота, можеш да се върнеш в Каракас и да кажеш каквото е нужно. Можеш да кажеш, че сме те отвлекли. Каквото искаш.

— Добре… мога да измисля нещо.

— Сигурен съм, че можеш. А когато се върнеш в Каракас, можеш да купиш нещо хубаво на приятелката си и ще имаш пет хиляди долара, за да го направиш. — И добави: — И можеш да пишеш допълнителното гориво на кредитната ми карта.

Колинс кимна.

Броуди се обърна назад към Тейлър.

— Да платим на капитан Колинс предварително.

Колинс нямаше възражения, но все пак попита:

— А какво… тоест, ще преспиваме ли тук?

— Хайде да не избързваме с решенията.

— Добре… така… ще се срещате ли с някого тук?

— Може да вземем някого. Нещо против?

Тейлър се обади преди Колинс да успее да отговори:

— Няма да вземаме никого.

— Вярно. Това беше предишната мисия.

— В пилотската ви чанта има пет хиляди американски долара, капитане — каза Тейлър.

— Благодаря.

— И благодаря за службата на страната, капитане — каза Броуди.

Колинс кимна.

— И когато историята за всичко това бъде разгласена, ще получите официални благодарности от правителството — добави Тейлър.

— И тогава наистина ще се наложи да напуснеш Венецуела — отбеляза Броуди.

Колинс се усмихна насила. Очевидно не беше стопроцентово готов на това.

Тейлър се наведе напред и сложи ръка на рамото му. Умен ход, помисли си Броуди. Може би щеше да е още по-добре, ако беше седнала в скута му.

— Когато кацнем, с Кларк може да вземем лодка нагоре по реката — каза тя. — Вие ще останете в Кавак и ще оставим саковете си при вас. В тях има пари. Но ние вярваме, че ще бъдете в селото, когато се върнем.

На Броуди му се прииска да ѝ прошепне да го щипне по бузата, но тогава тя махна ръката си от рамото му и седна обратно в седалката си.

Е, вече разполагаха с бърз и надежден начин да се махнат от Венецуела — със или без Кайл Мърсър. Имаше и други начини за напускане на страната, като вървене през джунглата до границата с Бразилия, което щеше да е предизвикателно, но не и невъзможно начинание, стига местните да не решаха да вземат главите им и да ги мумифицират. Друг начин беше изтегляне по въздуха, което имаше едно неприятно качество — трябваше да разчитат на Брендан Уорли. Третият изход беше да бъдат заловени и убити от Кайл Мърсър, но смъртта никога не е добър начин за завършване на мисия.

— Можем да поддържаме връзка по сателитен телефон — каза Броуди на Колинс. — Твоят къде е?

— В пилотската чанта.

— Добре. Сара, можеш ли да вземеш номера на капитан Колинс и да пъхнеш нашия в пилотската му чанта?

— Готова съм да записвам.

Колинс каза номера си и Тейлър го записа някъде — или го запомни наизуст. После каза:

— Нашият номер е записан в бележника в чантата ви.

Колинс не коментира, но сигурно се радваше, че г-жа Боуман му е дала номера си.

— Внимавай приятелката ти да не намери номера в чантата — посъветва го Броуди.

Колинс отново се усмихна насила и наклони чесната, когато прелетяха над северния край на джунглата и продължиха над саваната южно от Аян Тепуи. Кавак се появи в далечината и Колинс започна да спуска машината.

— Знаеш ли какво е гореща зона? — попита го Броуди.

Колинс го погледна.

— Да…?

— Е, не искам да го споменавам, но Кавак може да е такава.

Колинс не отговори, но продължи да се спуска.

— Аз ще реша — каза Броуди. — Вие с госпожа Боуман — Сара — няма да откъсвате очи от земята. И ако видите нещо, което ви се струва не на място, веднага ми съобщете. И ако кажа „червено“ във всеки етап от кацането, дори да сме на пистата, даваш пълна газ и се махаме. Comprende?

Колинс го погледна, после погледна през рамо към г-жа Боуман, сега Сара.

— Това е стандартна процедура, когато кацаш на селска писта в чужда страна — каза му тя. — Просто предупреждение. Не очакваме никакви проблеми.

Колинс кимна.

— Просто се съсредоточи върху кацането — посъветва го Броуди, взе бинокъла от Тейлър и го насочи към приближаващата се писта. — Вятърът продължава да духа от изток. Обичам вятърните чорапи — добави. — Прости, евтини и надеждни. Вятърът духа, чорапът се надува и се върти. Как се справяш, капитане?

— Добре.

— Скоро ще кацнем. Ще те черпя топла бира.

— Закопчайте се — каза Колинс.

Броуди и Тейлър си сложиха коланите и Броуди продължи да гледа през бинокъла към Кавак и приближаващата писта. Винаги беше преценявал рисковете при търсене на престъпник, но тази мисия беше променила изчисленията. И причината за това беше Кайл Мърсър — уникален и опасен вариант на Homo sapiens, който е бил забелязан тук и който можеше да изчезне и никога повече да не бъде видян. И той, Скот Броуди, щеше да изкара остатъка от живота си в съжаление, че е позволил на Кайл Мърсър да се измъкне, без да отговаря за престъпленията си и на въпроса защо.

Главен пълномощен офицер Скот Броуди нямаше намерение да завърши така тази мисия.

Когато се спуснаха още повече, Броуди видя, че рибарите са изчезнали. Селото от колиби с тръстикови покриви изглеждаше толкова пусто, колкото и при прелитането им по-рано, но сега той забеляза хамаци, опънати между палмите. Поне два от тях бяха заети от безделници — или наблюдатели на самолети.

— Виждате ли нещо? — попита Колинс.

— Не.

И сигурно нямаше да видят, докато не кацнат. Броуди се опита да се постави на мястото на Мърсър. Как би постъпил той, ако се приемеше, че е научил за престрелката в „Кокошарника“? Броуди не смяташе, че Мърсър ще дойде лично в Кавак — освен ако селото не беше негово. По-скоро щеше да прати няколко доверени хора с малко мозък, които да разпитат всички кацнали в Кавак, за да видят дали са туристи, или хора, които трябва да бъдат убити или отвлечени. Е, поне Броуди и Тейлър имаха известно прикритие, но когато прикритието ти е рехаво и баламосването ти не минава, посягаш направо към оръжието. Можеха също да прескочат напълно Кавак и да продължат към Богота.

— Да направим ли още един кръг? — попита Тейлър.

— Вече го направихме.

Колинс погледна седящия до него Броуди.

Броуди не искаше да плаши пилота — той всъщност вече беше изплашен и можеше да отмени кацането. Броуди можеше да извади пистолета, но заплашването да застреля пилота нямаше да постигне нищо.

— Не сме обявили предварително посещението, така че няма начин някой да знае, че идваме — каза той. Това не беше толкова лъжа, колкото споделена надежда. — Но за да се успокоиш, капитане, достатъчно е просто да кацнеш. Ние ще слезем, а ти ще останеш при самолета, докато проверим положението.

Колинс не отговори, но Броуди си помисли, че капитанът сигурно съжалява, че е приел обаждането от „Ейпекс“.

До кацането оставаха няколко минути и Броуди продължи да оглежда с бинокъла селото и тревата около пистата.

— Когато си намерим някой бар в Богота, ще кръстя коктейл на твое име — каза Броуди на Колинс. — Джон Колинс — като „Том Колинс“, обаче по-як, разбираш ме.

Капитан Колинс не се разсмя, но като че ли се поотпусна от тъпата шега на Броуди. Намали оборотите, нагласи задкрилките и изравни чесната с късата тясна писта.

Броуди каза на Тейлър да сложи картата и батерията на сателитния телефон и да му го даде. Закачи телефона към кабела на таблото, но не го включи. Ако нещата загрубееха, беше длъжен да се обади на Домброски и да му каже името на селото и приблизителното местоположение на лагера на Мърсър според описанието на Кармен. Мисията беше на първо място.

И ако имаше време за второ обаждане, то щеше да е до Уорли, който всъщност беше последният човек на света, с когото би искал да разговаря. Броуди обаче щеше да му даде последно описание на ситуацията с местоположението им и естеството на обаждането — например: „Обградени сме от индианци“. Дългът на първо място, както непрекъснато ти напомнят.

— Запиши номера на шефа в бележника на капитан Колинс — каза той на Тейлър и се обърна към пилота. — Ако ти се махнеш от това място, а ние не успеем, ще се обадиш на този номер.

— Добре… и…?

— И просто ще кажеш на полковник Стенли Домброски, че си закарал семейство Боуман до Кавак, но са пропуснали обратния полет. После ще отговориш на въпросите му.

— Добре…

— Не че ще ти се наложи да се обаждаш — увери го Броуди, но Колинс като че ли не беше особено сигурен. Както и самият Броуди.

Чесната сякаш увисна над сухата пожълтяла трева, след което се спусна на пистата и заподскача, вдигайки облаци прах. Колинс задейства спирачките и самолетът спря на няколко десетки метра от края на пистата.

— Кацнахме ли, или ни свалиха?

— Земята е неравна — отвърна Колинс.

— Ясно. Добре, двамата със Сара ще слезем. Нещо против да вземем назаем бинокъла ти?

— Не. Но почакайте малко. — Колинс подкара самолета към края на пистата и го обърна, така че да може да излети бързо. Остави двигателя включен.

Броуди откачи сателитния си телефон, върна се в салона и взе сака си, докато Тейлър отваряше вратата. Броуди намери сателитния телефон на Колинс в пилотската чанта — между парите и боксерките му — и му го даде.

— Ще ти се обадя да ти кажа, че е чисто. — Което означаваше „Ако не се обадя, не е“. Освен това му подаде револвера, този път без коментар.

Тейлър спря при вратата и отново сложи ръка на рамото на Колинс.

— Ще ви черпя едно питие в Богота.

Всъщност може би две. Броуди беше впечатлен от уменията на Маги Тейлър да използва женския си чар.

Тейлър скочи на земята.

— Скоро ще се видим — каза Броуди на Колинс.

Пилотът кимна.

Броуди скочи и двамата с Тейлър тръгнаха по пистата със сакове в левите ръце; десните им бяха готови да посегнат към оръжията в джобовете на дочените им панталони. Беше горещо, влажно и тихо, ако не се броеше бръмченето на насекомите.

— Мислиш ли, че ще ни чака? — попита Тейлър.

Броуди погледна назад към чесната, която още беше с работещ двигател в края на пистата.

— Мисля, че се колебае. Едната му ръка е на ръчката на газта, а другата — на джойстика му.

— Това беше грубо.

— Казах го като комплимент към вас, госпожо Боуман.

— Правя това, което трябва да се направи. — Тейлър спря, после отиде при края на пистата. — Какво е това?

Броуди погледна. В късата трева имаше забита метална тръба с височина около шейсет сантиметра.

— Мисля… че е част от прът за слагане на факла.

— Така че пистата да може да се осветява през нощта.

— Или пък организират еротични танци. Добре, госпожица Мулър обясни, че не можело да се каца по тъмно, но Кармен каза, че са направили точно това. И вече знаем как.

Тейлър кимна и продължи дедуктивните му разсъждения:

— Явно пилотът на Мърсър се е обадил предварително или е уредил някой в Кавак да запали факлите.

— Да. Това означава, че Мърсър има помощници в селото, което не е изненадващо. Но ние не можем да разпитваме никого тук, ако не искаме да ни пуснат да плуваме с пираните.

Тейлър се замисли за момент.

— Кармен нали ти е казала, че са стигнали до лагера на Мърсър с лодката на местен?

— Да. Освен това в самия лагер имало местни.

— Значи определено има някаква степен на сътрудничество между Кавак и лагера.

— Добра дедукция.

— И…?

— Ние сме туристи. Наблюдатели на птици. Мисля обаче, че трябва да се махнем от това място колкото се може по-скоро, преди някой от селото да съобщи на Мърсър за неочакваните гости.

— Искаш да кажеш, че трябва да се качим обратно в самолета ли?

— Не. Искам да кажа, че трябва да вземем лодка.

— Точно от това се страхувах.

— Още нищо не е сигурно. Възможно е в селото да ни чакат.

Тейлър помълча, после каза:

— Добре. Да видим дали влизането ти в ролята на женен мъж и любител на птици е по-добра от тази на клиент на публичен дом.

— Колинс се върза.

— Изобщо не се върза.

— Ще поработя по ролята. Наблюдател на птици е лесно. За разлика от женен мъж.

— А стига бе.

Продължиха по края на пистата и след стотина метра видяха в земята още една тръба, която потвърди предположението на Броуди, че пистата се осветява през нощта от факли.

Броуди вдигна бинокъла. Високата трева пред тях оредяваше, а отляво се виждаха колибите с тръстикови покриви и жълти стени между разпръснати дървета в саваната. В западния край на селото теренът се спускаше надолу към реката, която бяха видели от въздуха и която течеше на север към джунглата в далечината. Зад селото пък се издигаше гигантската тепуи.

— Прилича на селото, което описа Кармен — каза Броуди.

— Нямаше да има съмнение, ако е знаела името на мястото, на което е кацнала.

— Да.

Продължиха към края на пистата, където видяха грубо скована стълба в тревата, която очевидно беше местният вариант на подвижна стълба за самолет. Продължиха към селото и стигнаха до стълб с дървени табели, сред които една с надпис BIENVENIDOS и друга с ДОБРЕ ДОШЛИ. Нямаше табели от министерство, с надписи от рода на КАВАК — МАЛКОТО СЕЛИЩЕ С ГОЛЯМО СЪРЦЕ. Имаше обаче стрелка, която сочеше към PEMÓN EXCURSION.

Спряха и погледнаха към сякаш пустото село.

— Е — каза Броуди, — като че ли не ни очакват.

— Не обичам тихите села.

— Определено.

Влязоха в селото, което се състоеше от добре построени и поддържани къщи. Тръстиковите покриви и стените от кирпич бяха живописни, но всички къщи имаха модерни врати и прозорци, поради което селото приличаше на тематичен парк на Дисни. Пемонски свят или нещо подобно.

Броуди и Тейлър спряха. Пред тях някакъв мъж лежеше в хамак и като че ли спеше. Друг мъж пък ги гледаше през прозореца на близката къща. Броуди бръкна в джоба си и хвана пистолета.

— Или сме изпуснали туристическия сезон, или селото е опразнено в очакване на враждебен сблъсък — каза Тейлър.

— А ние няма къде да се скрием. — Броуди погледна към една кръгла колиба. — Тези стени са дебели. Да влезем вътре и да видим дали някой няма да дойде да ни поздрави.

Тейлър кимна.

Докато вървяха към колибата, видяха един мъж да излиза от друга постройка на петдесетина метра от тях. Броуди и Тейлър спряха и го загледаха, докато приближаваше.

Мъжът беше дребен и тъмнокож, може би пемон, с гъста черна коса.

Изглеждаше на около четирийсет и пет, но беше трудно да определят възрастта му. Беше с дочени панталони, сандали и бяла тениска. По-важното беше, че не изглеждаше въоръжен, ако не се броеше клипбордът в ръцете му. Мъжът им махна.

— Пази се от мъже с клипбордове — предупреди я Броуди.

— По-добре клипбордове, отколкото сещаш-се-какво.

Броуди тръгна към мъжа и Тейлър го последва.

Човекът спря под сянката на цъфнала жакаранда и им махна да отидат при него.

Броуди и Тейлър спряха на няколко стъпки от мъжа, който сега беше частично скрит в сенките. Той се усмихна.

— Buenvenidos.

— Добре заварил — отвърна Броуди.

— Добре дошли — каза мъжът на английски. — Аз съм Цезар.

— Аз пък съм Марк Антоний — отвърна Броуди. — А това е Клео.

— Приятно ми е. Аз съм главния пеномски водач. Видях ви как кацате.

— Ясно. — Броуди забеляза, че на тениската на Цезар пише „Leones“ — лъвове. Сигурно така се казваше местната ловна дружинка.

Цезар си погледна клипборда. Сигурно проверяваше за Марк Антоний и Клеопатра.

— Имате ли резервация? — попита той.

Тази среща започваше да изглежда сюрреалистична.

— Резерват ли? — Броуди се обърна към Тейлър. — Мислех си, че само индианците имат резервати.

— Скот…

— Кларк. Не… Марк.

Тейлър се обърна към Цезар.

— Ние сме Сара и Кларк Боуман. Нямаме резервации. Със съпруга ми просто ни хрумна да дойдем тук. Любители на птиците сме — добави тя.

Броуди вдигна висящия на гърдите му бинокъл, за да потвърди думите ѝ.

— Имате ли запазена стая? Колко време ще останете?

— Една нощ. Може би две.

— Утре идва група туристи. Германци. — Мъжът потупа клипборда си и Броуди забеляза, че листът на него има заставка Canima Adventures.

— Ще ни трябва стая и за пилота ни.

— Значи две стаи. Петдесет долара.

— На стая?

— Si.

— За тази цена мога да си взема стая в „Риц“.

— Кларк…

Тейлър каза нещо на Цезар на испански и той като че ли остана много доволен, че може да говори с дамата на по-познат език.

Двамата си побъбриха известно време, след което Тейлър каза на Броуди:

— Храната е включена в цената.

— Кого ще вечеряме?

— Освен това има такса от пет долара за влизане в парка — добави тя.

— Какъв парк?

— Това е национален парк.

— Аха. Добре…

— И освен това иска да види разрешителните ни за пътуване.

Броуди погледна Цезар и каза:

— Те са в самолета.

— Добре. Ще ги взема от пилота.

— Добре, да видим стаите.

След като приключиха с регистрацията под дървото, взеха саковете си и тръгнаха след Цезар, който ги поведе към една колиба.

Тейлър и Броуди се спогледаха.

— Изглежда добре — каза тя.

— Питай го дали предлагат експресно освобождаване на стаите.

— Стига с тъпите шеги, ако обичаш.

— Казах ти, че ставам нервен в опасни ситуации и затова говоря глупости.

— Глупостите ти пък изнервят мен. „Кого ще вечеряме?“ — имитира го тя и добави: — Задник.

— Извинявай.

Докато вървяха, Броуди се запита как Кайл Мърсър се е озовал тук. На пръв поглед Кавак изглеждаше странен избор, ако си решил да създадеш таен лагер в джунглата. Вярно, селото се намираше далеч от отъпканите пътища, но пък беше достъпно по въздух и беше туристическа спирка. Но може би Кавак отговаряше на някои изисквания. Чужденците и непознатите не привличаха много внимание, местните изглеждаха дружелюбни и вероятно търсеха начин да изкарат малко пари; лагерът на Мърсър можеше да получава доставки по въздух — включително прясна женска плът — и после по вода. Освен това Мърсър можеше да пътува до Сиудад Боливар или Каракас — или да изчезне в джунглата, ако обстановката се нажежи. Така че вероятно изборът му бе добър. Мърсър можеше и да е луд, но определено не беше глупав. Всъщност той беше опитен и добре обучен. Също като Броуди и Тейлър.

Колкото до Цезар, той или беше такъв, за какъвто се представяше, или бе важен актьор в постановка. Клипбордът изглеждаше добра имитация, но можеше и да е истински. Възможно ли беше пемоните, които работеха в Кавак, но живееха другаде, да не знаят за лагера на Мърсър? Според казаното от Кармен не. Значи бяха съучастници. Но до каква степен? С пари се купуваше всичко, включително и мълчание.

— Не се отпускай — каза Броуди на Тейлър.

— Това се подразбира.

Цезар спря при овалната колиба и отвори вратата, която, както Броуди вече беше забелязал, беше модерна и имаше дръжка и ключалка. Големите отворени прозорци също бяха произведени във фабрика и имаха щори. Истинско, но не прекалено истинско пемонско изживяване за туристите.

Цезар влезе пръв и Броуди го последва. Тейлър влезе последна и затвори зад тях.

— Харесва ли ви? — попита Цезар.

Броуди пусна сака си върху плочките на пода и огледа малката стая, осветена единствено от слънцето. Стените бяха варосани и в двата края имаше по едно легло. На стената срещу вратата висяха два сгънати хамака, които можеха да се опънат през помещението и да се завържат за отсрещната стена.

— Пемоните спят в хамаци — каза Цезар. — Можете да спите в хамаците, може и в леглата.

А можеше и изобщо да не спят.

— Вапо? — попита Броуди.

— Отвън. Хубава е.

— Ясно. Душ?

— Също отвън. Ще ви го покажа.

— Змии?

— И те са отвън. — Цезар посочи тавана. — Това са ако излизате.

Броуди погледна нагоре и видя четири фенера на батерии, които висяха на макари от гредите — може би бяха по-безопасни, отколкото горящи фенери под тръстиков покрив. Представи си как се опитва да намери външната тоалетна в три посред нощ с фенер и глок в ръце.

Е, щом една проститутка от Каракас беше могла да остане една нощ тук, без да се оплаква, двама бивши пехотинци със сигурност също можеха. Запита се дали това е била стаята на Кармен. Така или иначе, колибата можеше да побере шестима непретенциозни европейски туристи. И докато си мислеше това, Цезар каза:

— Пилотът може да спи тук с вас. Ще е по-евтино.

Броуди и Тейлър се спогледаха. Три пистолета бяха по-добре от два, така че умният, тактически избор беше да прекарат нощта заедно. От друга страна, в колибата нямаше врата на спалня, която г-ца Тейлър да затвори под носа на Колинс. Така че… колкото повече, толкова по-безопасно? Или трима бяха много? Не искаше да взема това решение с оная си работа, така че се обърна към Тейлър.

— Ти решаваш.

— Пилотът ще иска отделна стая — каза тя на Цезар.

— Si, señora.

— Добро решение — отбеляза Броуди.

Тейлър го погледна.

— Може и аз да поискам отделна стая.

— Не е предвидена в бюджета.

Тейлър каза нещо на испански и Цезар излезе. Тя се обърна към Броуди.

— Той знае английски, така че моля те да внимаваш какво казваш.

— Сигурно е научил английски от Кайл Мърсър.

Тя кимна.

— Дали ще му докладва?

— Сигурен съм, че това е част от заповедите му.

— Добре… тогава…?

— Ние сме любители на птици.

— Тази птичка може и да не полети, да ме прощаваш за шегата.

— Мисля, че засега сме добре.

— Казах ти, че не бива да нощуваме тук.

— Но трябва да създадем впечатлението, че ще го направим.

Тя кимна.

— Ще вземем лодка нагоре по реката и ако останем доволни от събраната информация, може да отлетим още преди да се стъмни.

— Добре.

Той я погледна.

— Мислех си, че ще искаш още един пищов в стаята, ако останем за през нощта.

— Да. Но не е нужно Цезар да го научава.

— Добре… хитро.

— Мисля с главата си. Горната, както казвате вие мъжете.

— Намекът ти е възмутителен.

— Скот…

— Кларк. Женени сме.

— Цезар ни чака.

— Вярно. Ще закусваме със саковете.

Тя взе своя.

— Няма ли да се обадим на Джон?

— О, значи вече сме на Джон, а?

— Скот, моля те… да се обадим ли на Джон и да му кажем, че е чисто?

— Той сигурно вече е на половината път до Каракас.

— Не е.

— Засега е най-добре да остане в чесната. Можем да му се обадим, когато се уверим, че е чисто.

— Добре. Но трябва да се обадим на Домброски. Може би и на Уорли.

— Ще се обадим на Домброски веднага щом останем сами под открито небе.

Тя кимна.

— Надявам се сателитните телефони да работят тук.

— Аз също. Да идем да закусим.

Излязоха и Цезар погледна саковете в ръцете им. Тейлър му каза нещо на испански и той кимна и ги поведе.

Броуди разузнаваше наоколо, докато вървеше и забеляза, че Тейлър прави същото, като продължаваше да си бъбри с Цезар на испански.

Цезар ги поведе към голям открит павилион на петдесетина метра от колибата им, покрит с мрежа против комари. Вътре имаше дълги дървени маси с пейки и той ги покани да седнат.

Броуди и Тейлър седнаха един срещу друг, а Цезар се настани до Броуди. Явно щеше да остане за закуска.

— Какво ще ни посъветваш? — попита го Броуди. — Да поръчаме от менюто, или да си изберем от бюфета?

— Жена ми прави много вкусна закуска.

— Чудесно.

Цезар поиска да види паспортите им, така че закуската се очертаваше да бъде работна.

Броуди и Тейлър му дадоха паспортите си и той ги провери, като поглеждаше гостите си, за да е сигурен, че снимките отговарят на лицата им. След това извади химикалка и много внимателно преписа паспортните им данни върху бланката под имената на други хора като Ролф, Фриц, Магда и Герда.

Броуди знаеше, че европейците са по-авантюристично настроени пътешественици от американците, което не означаваше, че са по-храбри — те просто имаха по-висока поносимост към затънтени дупки, или може би просто очакваха да умрат и бяха много радостни, когато смъртта им се разминаваше.

Цезар им върна паспортите и погледна тениската на Тейлър.

— Какво пише…?

— Джорджтаун — отвърна Тейлър. — Моят университет. Universidad.

— А… Аз колекционирам тениски.

„По-добре, отколкото глави“, помисли си Броуди и каза:

— Разменете си тениските.

— Ще ви я дам по-късно — каза Тейлър.

Цезар се усмихна.

— Gracias.

Е, Цезар, изглежда, беше точно това, за което се представяше — главен туристически гид. И вероятно връзките му с Мърсър и неговия лагер бяха взаимноизгодни. Цезар не беше верен на Кайл Мърсър, на правителството в Каракас или на когото и да било, освен на собствените си сънародници. И най-вероятно нямаше представа защо американецът е създал военен лагер наблизо, нито пък му пукаше, стига да не тормозят него и хората му. Всъщност лагерът на Мърсър вероятно осигуряваше работа на пемоните, които бяха изоставени от централното правителство. И може би Мърсър им плащаше, задето използва земята им, както правеха американските военни в Ирак и Афганистан. Кайл Мърсър знаеше как да живее в племенни територии, където имаше строги правила Първо: бъди добър съсед с местните. Второ: купувай всичко, което ти е необходимо от тях — храна, труд и мълчание. Трето: плащай на местните да ти докладват какво виждат и чуват. И Цезар правеше точно това. Нищо лично. Просто бизнес.

Цезар погледна Тейлър и попита новата си приятелка:

— В Каракас ли сте отседнали?

— Да, и утре се връщаме — отвърна тя.

Цезар не отговори и Броуди се запита какво ли си мислят туземците за Каракас и цивилизацията като цяло. Може би не много.

— Плащането е предварително — каза Цезар. — В американски долари или евро.

— Добре. — Броуди извади портфейла си и му даде сто долара. — Две луксозни стаи за една нощ, външна баня, включена храна и изглед към тепуи.

— Si. — Цезар прибра парите в джоба си. — Такса парк. Пет долара.

— Да. Ето ти десет. Задръж рестото.

— Gracias. Но за да отидете до тепуи, ще ви трябва водач.

— По-късно ще говорим за това. Как се казва тази река?

— Името ѝ испанско — отвърна Цезар. — Ние си я наричаме Реката.

— Ясно.

Тейлър попита Цезар за испанското име на реката, но той като че ли го беше забравил. Помнеше обаче нещо друго.

— Пилотът трябва да донесе разрешителните.

— No problemo.

— Добре.

Тейлър заговори с него на испански, докато вадеше таблета от сака си. Отвори наръчника за птици, който имаше снимки, и го обърна към Цезар, докато превърташе изображенията и обясняваше.

Той се взираше в екрана, но като че ли не реши, че това е някаква магия. Броуди предположи, че е виждал подобни неща и преди и че сигурно иска едно за себе си, макар че щеше да му трябва много дълъг кабел за зареждане на батериите.

— Най-много искаме да видим алена ара — каза той.

— Сеньор?

— Чифтосват се веднъж годишно. Също като американските съпруги.

Тейлър се разсмя, а Цезар като че ли се смути. И тъй, вече бяха установили известно разбирателство с домакина си и бяха потвърдили прикритието си.

— Аз виждал веднъж любител на птици — каза им Цезар. — Американец.

Броуди веднага се възползва от момента.

— Много американци ли виждаш тук?

Цезар се поколеба само за част от секундата.

— Не. Отдавна беше. Не идват много тук.

— Не знаят какво изпускат.

— Si. — Цезар стана. — Закуската. — И излезе от павилиона и се отдалечи.

— Отива да праща димни сигнали на Мърсър — предположи Броуди.

— Или праща някого с лодка. Или поддържат контакт с радиостанция или сателитен телефон.

— Може и да минем за невинни туристи. Двама мъже, които пътуват заедно, събуждат съмнения — добави той. — Докато мъж и жена изглеждат безобидни. Точно затова Домброски искаше да дойдеш с мен.

Тя го погледна.

— Първо, не съм безобидна. Второ, бях избрана, защото съм добра в това, което правя.

— По този въпрос няма спор. — Можеше обаче да има и друга причина Маги Тейлър да бъде включена в този случай, макар Броуди да се надяваше, че греши.

Тя се огледа.

— Не трябва ли да се обадим на Колинс?

— Трябва, ако мислим, че е безопасно. А ако не е, трябва да се върнем при самолета и да се махаме.

— Ти решаваш.

— Не бих отказал закуска.

Тя стана, извади сателитния телефон от сака си и излезе от павилиона под открито небе.

— Кажи му, че ще делим една стая — каза ѝ Броуди. — Не говори дълго и изключи телефона след това. — Бръкна в сака ѝ, извади един „Сникърс“ и го захапа.

Тейлър се върна.

— Сателитният телефон работи. Той идва.

— Добре. Искаш ли?

Тя седна.

— Моля те, не бъркай в сака ми повече.

Той я погледна.

— Извинявай.

— Няма нищо. На мисия сме, така че… каквото поискаш.

Броуди не отговори.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Колинс каза, че никога не е нощувал в Кавак и е загрижен за самолета — каза Тейлър. — Каза, че на подобни места е преспивал в самолета и че може да направи същото и сега.

— Ще видим.

— Щом той идва при нас, не ни трябва трети, който да звъни на Домброски. Така че трябва да се обадим на шефа сега.

— Предпочитам да изчакам, докато се качим на лодката.

— Защо?

— За да имам повече за докладване. Освен това не искам да използвам прекалено много телефона. Хората на Уорли вероятно търсят сигнала ни.

— Уорли не е враг.

— Да, но е конкуренция. И си има свой дневен ред. Няма да му издам местоположението ни, освен ако не му е необходимо да го знае.

— Той може да е необходим на нас.

— Може би. Но в тази игра трябва да знаеш по кои мостове да минеш и кои да изгориш.

— Нима мога да споря с подобно красноречие?

— Не можеш — увери я той.

— Ще се обадим на Домброски пет минути след като тръгнем по реката.

— Ще се обадим.

Появи се дребна жена с жълта рокля, боса, с голям поднос, който остави на масата.

— Добро утро, госпожо Цезар — каза Броуди.

Жената се усмихна и Броуди с облекчение видя, че зъбите ѝ не са заострени. Може би беше прекалил с четенето на „Нашънъл Джеографик“ като малък.

Жената остави три чаши кафе на масата и още толкова дървени купи димяща каша с пържено яйце отгоре. После каза нещо на Тейлър на испански. Тейлър отговори и се обърна към Броуди.

— Цезар ще се върне да види разрешителните ни, когато пилотът дойде.

Броуди се надяваше, че на Цезар изобщо не му пука за разрешителните и ще предпочете двайсет долара вместо тях. Но ако докладваше в лагера на Мърсър, задължително щеше да спомене любителите на птици без необходимите документи.

— Питай я какво е това.

Тейлър размени няколко думи с жената на Цезар.

— Стрит корен на маниока с яйце и кафе. Изцяло местна продукция.

— Очевидно.

Тейлър благодари на домакинята, която се обърна и си тръгна.

На подноса имаше и три дървени лъжици, които трябваше да подсилят усещането за автентичност.

— Къде са салфетките?

— В Каракас.

Броуди взе една лъжица и потупа яйцето. Беше ял какви ли не купи с гадости в страни от Третия свят на три континента и незнайно защо върху всички тях неизменно имаше яйце. Понякога в яйцата имаше дори ембриони. Понякога салмонела. Отпи от кафето, което беше горчиво и направено със съмнителна вода. Малко сметана и захар определено биха помогнали за оправяне на вкуса му. Броуди се запита какво ли ядат и пият в лагера на Мърсър. И кой плаща. Имаше много въпроси за Кайл Мърсър, стига да успееше да го намери.

— Бъди учтив и си изяж закуската — каза Тейлър.

— Ще помоля госпожа Цезар да ми я увие за по-късно.

— Не я обиждай. Сигурна съм, че храната тук е оскъдна.

Тейлър забеляза Колинс и му извика. Той се усмихна, махна с ръка и тръгна към павилиона, понесъл пилотската си чанта, което означаваше, че възнамерява да остане или не иска да я оставя в самолета. Броуди си помисли, че капитан Колинс — Джон — вече би трябвало да е стигнал до заключението, че пътниците му не използват истинските си имена и че може би Сара не е омъжена. Броуди понякога се питаше дали работата му нямаше да е по-лесна, ако беше красива жена. Най-вероятно не.

Колинс седна срещу Тейлър и погледна храната.

Броуди го подкани да я опита.

— Вече ядох — призна той. — Винаги си нося сандвич, когато летя до села на местните.

— Благодаря, че го споделяш — отвърна Броуди. — Значи си идвал и преди в Кавак?

— Да. Три пъти, ако не се лъжа.

— Познаваш ли Цезар, шефа на водачите?

— Мисля, че съм се срещал веднъж с него.

— А някой от другите?

Колинс поклати глава.

— Просто кацам тук с хора от туристическа група, слизам да се поразтъпча, използвам тоалетната, евентуално хапвам сандвича си и си заминавам. Не оставам по-дълго, отколкото е необходимо.

— Защо?

Колинс сви рамене.

— Тук няма много за правене, ако не си с туристическа група.

— Би могъл да си наемеш водач и да се повозиш с лодка по реката.

— Трябва да държа под око самолета си. Все пак не съм на ваканция.

— Вярно. Спокойно ли се чувстваш сред пемоните?

— Ако имате предвид дали ме изнервят, отговорът е не — отвърна Колинс. — Но… на два пъти забелязах някакви корави на вид типове, които не бяха местни. Наблюдаваха ме.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Карал ли си стоки до Кавак? — попита Броуди.

— Веднъж. Десетина каси бутилирана вода.

Е, определено не я използваха за приготвяне на кафе.

— Накъде биете? — попита Колинс.

— Никога не знаеш, докато не стигнеш дотам. — Броуди погледна купата му. — Мога ли да я взема?

— Моля.

Броуди бутна своята купа и тази на Колинс пред Тейлър.

— Всичките са за теб.

Колинс отпи от кафето си и направи кисела физиономия.

— Преместих самолета до този край на пистата, така че сега е по-близо. В случай че ни се наложи да се омитаме спешно.

— Добро мислене, Джон — похвали го Тейлър.

Колинс се усмихна.

Броуди винаги се изумяваше колко бързо наетите местни се включваха в играта. Достатъчно беше да има малко тръпка. Всеки искаше да бъде Джеймс Бонд.

— Ако останем, ще делим една стая — уведоми го Броуди.

— Госпожа Боуман го каза… но… правилата на компанията изискват на летища без поддръжка да оставам в машината. Самолетът не е мой — обясни Колинс. — Той е собственост на богат венецуелец, който го дава под наем срещу долари. Но… ще видим… — И погледна Тейлър.

Капитан Колинс явно се разкъсваше между дълга и перспективата да види г-жа Боуман по къса нощница. Броуди напълно го разбираше.

— Добре, всъщност бихме предпочели да си другаде, но наблизо — каза му Броуди. — Ето какъв е планът, Джон. След петнайсетина минути със Сара ще тръгнем с лодка по реката да погледаме малко птици. Ще отсъстваме три, най-много четири часа. Ти ще останеш тук с багажа ни и ако не се върнем след четири часа или не ти се обадим, ще ни звъннеш и ако не вдигнем, излиташ и се обаждаш на полковник Домброски на номера, който ти дадох.

Колинс не отговори и Броуди не можеше да реши дали пилотът е развълнуван от участието си в тази авантюра, или е напълнил гащите от страх.

— Дори ще е по-добре да качиш багажа ни на самолета — каза му Тейлър. — И може би да останеш в него или до него, сякаш поправяш нещо, и да си готов за спешно излитане.

Колинс отново не отговори, но кимна.

— Импровизирай — посъветва го Броуди. — Сам прецени. Не заспивай. Носи пистолета и телефона със себе си и се дръж нормално около всеки пемон, когото видиш. Ти си просто пилот, работещ за „Ейпекс“.

Колинс отново кимна.

Тейлър го погледна в очите.

— Това е важно за страната ни, Джон, и ние ти се доверяваме. Имаш ли някакви въпроси?

Колинс като че ли се замисли, после си спомни нещо казано от Броуди и попита:

— Търсите ли някого?

— Търсим птици — отвърна Броуди. — Може да се върнем с птичка. Ако любопитството ти надделее и погледнеш в саковете ни, ще видиш свински опашки. Както и истинските ни паспорти. Не сме женени — уведоми го той.

Колинс кимна, сякаш вече се беше досетил.

— Ще видиш и пари — добави Тейлър. — Държавни са. — Тя се усмихна. — Но лакомствата са мои. Можеш да си вземеш, колкото поискаш.

Колинс се усмихна малко насила.

— Нещо друго да те мъчи? — попита Броуди. „Освен мисълта дали ще умреш тук, или късметът ще ти се усмихне в Богота“.

Колинс си пое дълбоко дъх.

— Ще следвам инструкциите ви. — Отново се усмихна насила. — Все пак вие сте клиентите.

— А ти си добър пилот — каза Тейлър.

Той я погледна.

— Май трябва да се махна от тази страна.

— Може би ще успеем да помогнем на приятелката ти да напусне страната — увери го Тейлър.

Броуди си помисли, че ако Тейлър отговаряше за имиграцията, половината Каракас вече щеше да е в Маями.

— Благодаря, но… тя ще предпочете да остане тук — отвърна Колинс.

Или по-вероятно никой нямаше да я пита. Капитанът като че ли даваше сигнали на бившата г-жа Боуман, че е готов да зареже своята кралица на красотата заради нея. С външния си вид Маги Тейлър открай време беше проблем за мисията.

Е, сделката като че ли беше сключена и можеха да разчитат на капитан Колинс. Ако ли не — ако решеше да офейка — винаги можеха да се обадят на Брендан Уорли за изтегляне по въздух. Или можеха да направят преход през джунглата до границата с Бразилия, което може би щеше да е по-надеждно, отколкото да си имат вземане-даване с Уорли.

Броуди забеляза, че Тейлър е изяла и трите яйца, както и кашата си.

— Остави останалото за пемоните. Ще си топнат стреличките в кашата.

Тя погледна Колинс и завъртя очи.

Внезапно се появи Цезар и седна без покана до Колинс.

— Искам паспорт.

Колинс бръкна в чантата си и извади американския си паспорт. Цезар го прелисти и записа данните му в растящия списък. После погледна пилота.

— Виждал съм ви.

— Да, идвал съм тук и преди.

— Si. Но този път ще спите тук.

Колинс кимна.

— Имам много хубава стая за вас. — Цезар потупа еполетите на Колинс. — Вие сте важен човек. — И се разсмя.

Колинс се усмихна.

— Аз съм пилот.

— Si. Имате разрешително, нали?

Колинс погледна Броуди, който каза:

— Май съм го оставил в другия ми самолет.

Тейлър се обърна към Цезар и каза:

— Решихме да дойдем тук в последния момент. — После продължи на испански. Цезар я изслуша и каза нещо. — Нямаме право да идваме тук без разрешително, така че трябва да си тръгнем — преведе Тейлър. — Или да платим петдесет долара глоба. На човек, на ден. Включително за пилота.

— Ако си тръгнем, ще си получим ли обратно парите за стаята?

— Кларк, скъпи, просто плати глобата.

— Добре. — Той погледна Цезар. — Ще платим за един ден.

— Сега.

Броуди извади портфейла си и отброи сто и петдесет долара. Очевидно Цезар се беше научил как да си докарва допълнителни доходи покрай управлявания от държавата национален парк. Значи нямаше да е проблем Броуди и Тейлър да наемат лодка без водач. Това беше Светът на Цезар и той определяше правилата тук.

Цезар прибра парите и погледна купите с каша.

— Не ви ли харесва?

— С жена ми искаме да наемем лодка и ще вземем храната с нас — каза му Броуди.

Цезар кимна.

— Лодка и водач. Пет долара.

Колинс беше казал един долар, но Цезар беше набрал инерция и разпознаваше баламите, когато ги видеше. Освен това знаеше, че няма да получи допълнителни евро от германските туристи, така че днес беше денят на удара.

— Не ни трябва водач — каза му Броуди.

— Трябва ви. — Цезар каза нещо на Тейлър и тя преведе:

— Законът го изисква.

— Същото се отнася и за разрешителните. — Броуди погледна Цезар. — Двайсет долара. Без водач.

Цезар обаче беше непреклонен по този въпрос.

— Няма водач, няма лодка.

— Явно пемоните имат силен профсъюз.

Цезар заговори на Тейлър и тя преведе:

— От съображения за сигурност е. Ще държат отговорен него, ако се изгубим или пострадаме.

— Как бихме могли да пострадаме в джунглата?

Цезар не отговори.

Е, можеха да откраднат лодка или да вдигнат офертата на сто долара, но и двете решения щяха да събудят подозрения. Или можеха да отидат нагоре по течението и да нахранят пираните с водача. Броуди не беше стигнал дотук, за да се занимава с бюрократични глупости.

— Ние наблюдаваме птици — каза Броуди на Цезар. — Трябва ни тишина.

Цезар поклати глава.

Явно бяха стигнали до безизходно положение.

— В такъв случай ще си помислим — каза Броуди. — Междувременно капитан Колинс трябва да види стаята си.

Цезар стана. Колинс също стана и взе трите сака, както беше инструктиран, без помощта на домакина.

Тейлър му се усмихна.

— Ще се видим на обяд, Джон.

Той отвърна на усмивката ѝ и двамата с Цезар тръгнаха към къщите за гости.

Броуди погледна Тейлър.

— Мислиш ли, че ще видим отново Колинс и саковете?

— Да, при това много скоро, ако не успеем да си намерим лодка. А ако намерим, няма да се връщаме с птичка.

— Ясно. Да слезем при реката — предложи Броуди. — Трябва да се поразтъпча след закуската.

— Добре… — Тя стана и двамата тръгнаха през селото към реката.

— Няма да крадем лодка — каза Тейлър.

— Няма, но може да купим лодка от някой местен, на когото не му пука за правилата.

Продължиха надолу по склона към мътната река. Аян Тепуи се издигаше от дясната им страна.

— Мога ли да изкажа мнението си? — попита Тейлър.

— Разбира се.

— Мисля, че боговете, които живеят там горе, ни казват да се пръждосваме от това място.

Броуди се усмихна.

— Може и да си права.

— Скот, направихме много повече от онова, което се изискваше от нас, и досега късметът ни се усмихва. Видяхме и научихме достатъчно тук и в Каракас, за да твърдим с увереност, че лагерът на Кайл Мърсър е на петнайсетина километра от селото. Ще те снимам на брега на реката, докато сочиш нагоре по течението. Става ли? После се връщаме в селото, качваме се в самолета и се разкарваме, преди онези от лагера да стигнат до Кавак. Разумно ли ти звучи?

— Да.

Стигнаха до брега и Броуди огледа реката, която беше широка трийсетина метра.

— Водата е малко по-дълбока, отколкото предполагах, но стига най-много до гърдите. На практика можем да вървим нагоре по течението.

— Пираните много ще се зарадват.

— Вярно… ами… — Той погледна наляво и видя ивицата, която беше зърнал от въздуха. В тинята имаше дървени канута, дълги около пет метра, с правоъгълни кърми и малки външни мотори. — Толкова са близко и същевременно толкова далече.

— Готов ли си за снимка?

— Да идем при лодките, така че и те да влязат в кадъра. — Броуди отиде при калната ивица и застана до канутата. Забеляза, че имат дъсчени пейки и са достатъчно широки, за да поберат двама пемона или един вързан капитан Мърсър, поставен легнал върху пейка. Канутата бяха вързани с найлонови въжета, които можеха да свършат работата. После им оставаше само да се обадят на Колинс да е готов за излитане, да свалят Мърсър на брега по-далече от селото, да минат през тревата до пистата и да се качат в самолета. Всичко се свеждаше до планиране и логистика.

— Скот? Ехо? Усмихни се на обектива.

Той се усмихна и посочи нагоре по течението. Тейлър го снима три пъти.

— Добре, да вървим.

— Чакай малко. — Броуди погледна една бамбукова платформа, на която имаше дървени гребла и жълти спасителни жилетки, които не бяха нужни в дълбока до гърдите вода — освен ако пираните и крокодилите не те скъсят откъм краката.

Отиде до едно от канутата. Малкият дизелов мотор се стартираше с шнур. Броуди беше запознат с този механизъм и предположи, че мощността му е около две конски сили; предвид скоростта на течението излизаше, че първоначалната му преценка за скоростта на лодката — седем-осем възела — е горе-долу вярна.

— Какво правиш?

— Проверявам показанията на Кармен. Напълно съвпадат.

— Добре. Ще го споменем в доклада. Да вървим.

— Хрумна ми една идея.

— Като онази, когато влезе в бардака ли?

— Още по-добра. Какво ще кажеш да се качим в някоя лодка, да излезем в средата на реката и да направим няколко снимки?

— Защо?

— За да можем да кажем, че сме разузнали по реката. Не е нужно никой да знае, че всъщност сме били на петнайсет сантиметра от кея — добави той.

— Това е измама.

— Да. Наш ред е да мамим.

— Не оправдавай…

— Хайде. Ще отнеме само десетина минути. Трябва да представим убедителни доказателства за становището ни.

Тя се огледа.

— Добре… — Отиде при кануто, до което беше застанал Броуди, и той ѝ подаде найлоновото въже.

— Ти дърпай, аз ще бутам. Но първо ще донеса гребла. — Броуди грабна по две гребла и спасителни жилетки и ги хвърли в кануто, после отиде отзад да бута.

Тейлър остана на мястото си с въжето в ръце.

— Какво има? — попита той.

— Колко далеч всъщност отиваме, Скот?

— Около час. — Той я погледна. — Става ли?

— Не обичам да ме баламосват.

— Никой не обича. Откакто тръгнахме от Каракас знаеше къде отиваме.

— Така е. Трябваше да се сетя просто да приложа Правилото на Броуди.

— Какво е то?

— Във всеки даден сценарий прави онова, което е най-вероятно да те убие.

— Силно съм засегнат.

— Не си. — Тя задърпа въжето и Броуди започна да бута лодката през калта.

Изтикаха кануто в реката и се качиха. Броуди взе едното гребло и го използва като прът, докато не се отдалечиха от брега. Кануто се понесе надолу по течението и Броуди отиде на кърмата, спусна витлото във водата, запали двигателя и даде газ, докато не потеглиха срещу течението. Кануто набра скорост и се понесе по водата с цвят на чай.

Утринното слънце беше приятно и Броуди се чувстваше чудесно. Вече бяха близко до беглеца, под същото небе и слънце, дишаха един и същи въздух и пътуваха по река, по която беше пътувал и Кайл Мърсър. Детективската работа беше приключена и сега това беше разузнавателна мисия във вражеска територия. И успехът на тази мисия зависеше от уменията и инстинктите, които Скот Броуди и Маги Тейлър бяха усъвършенствали във военни зони в другия край на света.

Двамата с Маги Тейлър бяха пратени тук със сравнително проста и недвусмислена задача — да намерят и задържат капитан Кайл Мърсър и да го върнат в Америка, където да се изправи пред военния съд. Или ако не можеха да го направят, трябваше те самите, някой дрон или отряд на Делта да въздадат правосъдие. Така или иначе капитан Мърсър щеше да плати за кръвта по ръцете си.

Тейлър седеше на една спасителна жилетка на носа с лице към Броуди, който беше на кърмата с ръка на кормилото и газта. Малкият мотор не вдигаше много шум, което беше добро за речно разузнаване. Тейлър се канеше да се обади на полковник Домброски и той ѝ каза да звънне на номера за съобщения, на който можеше да позвъни всеки и да остави доклади и други сведения, които не се нуждаят от отговор или обсъждане. Все едно да се обадиш на телефонния секретар на приятелката си и да ѝ кажеш, че случайно си прегазил котката ѝ. В ОКР записаните съобщения бяха достъпни за получателя с уникален четирицифрен код. Това беше предпочитаният метод на Броуди да контактува с шефа си.

Тейлър вдигна поглед от екрана на сателитния телефон.

— Защо?

— Защото ще подадеш устен доклад, а няма да водиш разговор. Постарай се да е ясен и сбит, и накрая кажи, че изключваш телефона, за да пестиш батерията. Обещай, че по-късно ще се обадиш на мобилния му.

— Скот…

— Не искам той да ми казва — да ни казва — какво да правим. И какво да не правим. Никога не бих нарушил пряка заповед и нямам време да споря с него. Така че това е начинът да избегнем всичко това — обясни Броуди и призна: — Правя го непрекъснато. Ти също го прави.

— Благодаря за споделянето, но…

— Ето ти и още един съвет: можеш да бъдеш два пъти по-непослушен от другите, ако си два пъти по-компетентен от тях.

— И два пъти по-арогантен, естествено.

— И винаги изпълнявам онова, което е било поискано от мен. А и не забравяй, че Уорли е влязъл под кожата на Домброски и освен това търси сигнала ни. Така че или се обади, или ми дай телефона.

Тя се поколеба, но накрая набра номера за съобщения и въведе четирицифрения код за гласовата поща на полковник Домброски.

Броуди намали оборотите на мотора и заслуша едностранния разговор на Тейлър с пощенската кутия. Тя започна, като се представи; след това, както я бяха учили, съобщи местоположението им — в лодка в безименна река, движещи се на югоизток от село Кавак. Спомни си, че имената трябва да се произнасят фонетично — Кило, Алфа, Виктор, Алфа, Кило, което беше вярно дори ако се кажеше отзад напред. Освен това докладва географските им координати, които взе от телефона. След това се върна на летище „Франсиско де Миранда“ в Каракас, „Ейпекс“, капитан Джон Ф. Колинс, Сиудад Боливар, летище „Томас де Херес“ и въздушното разузнаване над Кавак.

Военните доклади бяха прословути с първоначалното наблягане върху второстепенното и пропускането на основното, което в случая беше възможността лагерът на капитан Мърсър да е някъде наблизо. Тейлър най-сетне стигна и до това, като се придържаше към показанията на приятелката на Мърсър, сервитьорката на коктейли в публичния дом, която в момента не ги съпровождаше в Кавак.

Броуди беше силно впечатлен от уменията на партньорката си да докладва, но Тейлър говореше по телефона вече близо три минути и техниците в посолството сигурно вече засичаха сигнала им.

Тейлър съобщи намерението им да разузнаят с лодка, да съберат полезна информация и да отлетят за Богота с капитан Колинс, вероятно през късния следобед или привечер.

Броуди би искал и капитан Мърсър да е на самолета, но шансовете за подобно нещо бяха почти нулеви. Вероятността капитан Мърсър да задържи тях пък беше доста по-голяма, поради което Домброски трябваше да знае всички тези неща, за да ги включи в доклада си за изчезналите агенти.

— Кажи му да ни прати есемеси с името и номера на човека за свръзка от посолството ни в Богота — каза Броуди. — Ще ги получим, когато стигнем там и си включим телефоните.

Тейлър предаде съобщението му и каза:

— Изключваме сателитния телефон, за да пестим батерията, но ще…

— Кажи му да не споделя нищо от това с Уорли.

Тейлър предаде и това на гласовата поща и завърши:

— Ще ви се обадим по сателитен телефон от самолета, след като излетим — след около три или четири часа. — Прекъсна връзката и изключи телефона.

Броуди си погледна часовника. Почти пет минути. Достатъчно време за Уорли да засече координатите им, ако техниците в посолството активно търсеха взетия назаем — вече откраднат — сателитен телефон. Е, ако се беше обадил на самия Домброски, още щяха да говорят — или разговорът щеше да е много кратък и да завърши със заповедта на Домброски да обръщат лодката и да се махат.

— Получи се много добре — каза ѝ той.

Тейлър не отговори и Броуди си спомни, че тя възприема комплиментите като проява на снизхождение. Не биваше забравя, ако се озоват в едно легло.

— Забравих да му кажа, че разходката с лодка е твоя идея — каза тя.

Беше забравила да му каже също, че агентите му почти бяха стигнали до секс миналата нощ. Домброски би искал да знае това.

— Забрави личната оценка на опасността — каза ѝ той. — За връзката на Кайл Мърсър с Кавак и за възможния интерес на СЕБИН към нас след инцидента в „Кокошарника“. И за възможната намеса на Уорли в случай на ОКР.

— Той вече знае това. Освен това оценките на опасността могат да прозвучат… все едно се чувстваш застрашен.

— Ти не се ли чувстваш застрашена?

— Не съм глупава. Но в този случай Домброски не може да направи нищо за нас. Идеята беше твоя — напомни му тя. — Не негова.

— Правилно. — Броуди си погледна часовника. — Вече петнайсет минути пътуваме по реката, а още не съм видял смалена глава.

— В момента гледам една такава.

— Просто отокът спада. Добре, обаждане на петнайсет минути.

— Вие задавате мелодията, господин Броуди. Аз само припявам.

Той ѝ се усмихна. Е, беше играл тази игра на предизвикателства с доста момчета в Ирак и с неколцина в ОКР, но никога с жена. Тя определено имаше хъс. И освен това сигурно му беше малко бясна, което беше добре за мотивацията. Ако нещата тръгнеха на зле, с огромно удоволствие щеше да му каже: „Нали ти казах“. Всички го правят. По-важното беше, че и двамата трябваше да се съсредоточат върху мисията. Само дето самата мисия беше мътна като реката.

Броуди загледа как Тейлър прави няколко снимки на речните брегове и една на него, докато управлява лодката. Надяваше се, че е излязъл решителен и със стоманен поглед. Можеха да използват снимката при доклада в Богота. И в кабинета на генерал Хакет.

— Трябва да се обадим на Колинс и да му кажем къде сме — каза тя.

— По-важното е къде е той.

— Да проверим.

— Сигурно се е сетил, че сме откраднали лодка. Така че го питай дали Цезар е разбрал. Кратко обаждане — напомни ѝ той.

Тя набра по памет номера на сателитния телефон на Колинс.

— Кажи му да попита каква е глобата за кражба на лодка и да плати на Цезар от нашите пари.

Тейлър вдигна телефона до ухото си и се заслуша, после затвори и изключи апарата.

— Не отговаря.

Което можеше да означава всичко — да спи, да взема душ, да е отлетял с парите или да е мъртъв.

— Ще опитам след малко — каза Тейлър.

— Добре. — Броуди се загледа в минаващия покрай тях пейзаж. Покрай левия бряг продължаваше тревистият район, който му даваше ясен изглед към терена. На десния бряг обаче саваната се сменяше с гъста джунгла, която той, като наполовина развит Homo sapiens, инстинктивно свързваше с опасност.

Погледна назад към Кавак и огромната тепуи, която доминираше над всичко в продължение на километри. Извисяващият се сив масив приличаше на построена от гиганти стена; плоският връх все още беше скрит от бели облаци в иначе безоблачното небе. Това място беше наистина първобитно — Джурасик парк на стероиди. Свят на пемоните. Страната на Кайл.

Спомни си за онзи туристически плакат на летището. Беше пророчески. „Това е моята съдба“.

Погледна Тейлър, която си играеше с мобилния си телефон.

— Ако имаш покритие, искам да ми кажеш кой ти е доставчикът.

Тя вдигна поглед от телефона.

— Преглеждам въздушните снимки, които направих. Мисля, че виждам къде сме и накъде отиваме.

— Това е винаги добре да се знае.

— Минах основен курс по въздушно разузнаване. А ти?

— Аз бях прост пехотинец. Достатъчно ми беше да знам какво мога да видя, чуя, докосна и надуша на земята.

— Аз… когато бях в Афганистан, на няколко пъти ме викаха в Баграм… да правя въздушни снимки на градчетата и селата, в които работех… за идентифициране на жилищата на предполагаеми помагачи и симпатизанти на талибаните.

Броуди не коментира, но очевидно операция „Флагстаф“ продължаваше да тежи на ума ѝ — и на съвестта ѝ.

— Казаха ми, че въпросните хора щели да бъдат предадени на афганистанските сили за сигурност за разпит.

Известен също и като изтезания. Последвани от обичайния куршум в тила.

Маги Тейлър със сигурност го бе знаела на някакво ниво.

— Кой искаше тази услуга от теб? — попита я той.

— Военното разузнаване… и други хора, които… не се идентифицираха.

— Приятели на Трент.

— Вероятно.

Продължиха нагоре по реката. Вече и от двете им страни се издигаха стени от тропически дървета и бреговете на реката бяха покрити с растения. Броуди държеше кануто в средата на реката. На всеки няколко минути изключваше мотора и се заслушваше в звуците на джунглата — чуруликане на птици и от време на време див крясък, вероятно на ревяща маймуна. Ставаше все по-горещо и летящите насекоми започваха наистина да дразнят. Броуди си помисли за чичо си Реджи, който беше служил в делтата на Меконг на патрулен катер. Убили го няколко седмици след пристигането му във Виетнам — лошите, открили огън от брега на реката. Татко му имаше снимка на Реджи на катера, млад и тъп, усмихнат и гол до кръста, на фона на гъста джунгла, която стигаше до самата река. Спомни си как си беше мислил, че никога не би пожелал да е на подобно място.

Реджи така и не се беше върнал от войната и в известен смисъл същото важеше и за капитан Мърсър. И затова Кайл Мърсър никога не бе свалял бронята си, никога не бе окачвал меча и щита си на стената. Той си оставаше войник, неповлиян от мирното време и все още водещ своята безкрайна война.

Броуди вдигна бинокъла и огледа бреговете, но растителността беше толкова гъста, че не можеше да види на повече от три метра навътре в тъмната джунгла. Но някъде тук, нагоре по реката, трябваше да има място за акостиране на лодки.

— Би трябвало да приближаваме остър десен завой на реката — каза Тейлър, която продължаваше да преглежда въздушните снимки.

— Добре.

— Какво правим, ако се появят туземци с лодки?

— Махаме им.

— А ако имат пушки?

— Тръгнали са на лов.

— Мога ли да направя предложение?

— Целият съм слух.

— Трябва да се придържаме към брега и ако видим някой да приближава към нас, веднага да слезем от лодката и да се скрием в джунглата.

— Тук ми харесва повече. Стреличките им не могат да ни достигнат от брега.

— Скот, пемоните имат пушки, а не тръби. Хората на Мърсър също. Тук сме открити мишени. Като патици.

— Дошли сме да наблюдаваме птици — напомни ѝ той.

— Забрави за това. Мисли за въоръжена конфронтация.

— Добре… добър довод.

— Изложих няколко.

Броуди насочи лодката към десния бряг и се доближи на около три метра. Тук реката беше плитка и корените на банановите дървета се спускаха в нея, така че се наложи да намали скоростта и да следи водата. Видя някакви риби, които можеше да са пирани. Мястото определено не ставаше за плуване.

Освен това имаше повече насекоми, а жегата ставаше нетърпима.

— Така и не се ваксинирахме срещу жълта треска — напомни му Тейлър, която беше плувнала в пот и пъдеше насекомите.

— Това е най-малкият ни проблем. Ако искаш да се охладиш, скочи във водата и се хвани за борда — предложи ѝ той.

— Ти скочи пръв. Аз ще управлявам.

Броуди се усмихна.

Тя си погледна часовника.

— Трийсет минути.

— Изминали сме половината път.

— Време е за проверка.

— Мисля, че времето е минало и заминало.

Тя не отговори, а взе сателитния телефон и набра.

— Обаждам се на Колинс.

Броуди чу тихия сигнал за повикване. Или бяха комарите?

Тейлър изчака доста време, накрая затвори и изключи телефона.

— Защо не вдига?

Броуди не отговори.

Стигнаха до острия завой и Броуди видя, че след него реката става по-тясна, дърветата се събираха над нея и гъстата джунгла скриваше синьото небе.

Започваше да ожаднява и беше сигурен, че Тейлър също е жадна, но си мълчи. Стомахът му също закъркори и го накара да си спомни с носталгия за купата каша. Освен това бяха оставили таблета на Тейлър с наръчника за птици, който заедно с бинокъла и баламосването им трябваше да им послужи при среща с пемони или с хората на Мърсър. Прикритието изглеждаше прилично в Каракас. А сега се бяха озовали в реалността на джунглата, точно както той се беше озовал в реалността на иракската пустиня. Но все пак имаха пистолетите и резервните пълнители в джобовете си и носеха със себе си съобразителността, куража и опита си от по-лоши места от това.

Погледна Тейлър, която беше зачервена и плувнала в пот. Докато се потеше, нямаше нужда да се тревожи, че получава топлинен удар. Погледна си часовника.

— Почти четирийсет и пет минути. След още петнайсет обръщаме — увери я той. — Връщането по течението ще е по-бързо.

Тя кимна.

— Гледала ли си „Африканската кралица“? — попита я той. — С Боги и Хепбърн?

Тейлър се усмихна насила.

— Тяхната лодка беше по-голяма. А и ти не си Богарт.

Броуди се усмихна.

— Жестока си, Маги. Добре ли си?

— Радвам се, че съм тук.

— Мога ли да дам едно предложение?

— Няма да ти е първото.

— Натопи тениската си в реката.

Тя се позамисли, после свали тениската си и я спусна зад борда.

— Внимавай за крокодили.

Тейлър я извади, изстиска мътната вода върху себе си и наметна мократа тениска на главата и раменете си.

Пътуването по реката беше приятно. Като се изключат жегата, влажността, насекомите, пираните, крокодилите и побърканият ренегат някъде наблизо.

Тейлър повтори упражнението с накисването на тениската, но този път я облече.

С лекота би могла да спечели конкурс „Мис Мокра фланелка“. Дали да ѝ го каже? По-добре не.

— И ти трябва да се намокриш, Скот.

— Тъкмо си мислех дали да не се топна набързо.

— Само гледай пираните да не се докопат до червея ти.

— Искаш да кажеш до анакондата.

Тя се усмихна.

— Любимата храна на крокодилите. — Погледна водата. — Мислиш ли, че тук има отровни змии?

— Сигурно. Както и в джунглата.

Тя кимна.

— Как може да живее той на такова място?

— Никога няма да разберем. Защото ще умре тук. По един или друг начин.

Тейлър се замисли после каза:

— Това няма да е задоволителен край на случая.

— Да. Но пък ще бъде суровото правосъдие, което заслужава.

— Всъщност не знаем това. Ти самият очакваше с нетърпение да говориш с него — напомни му тя.

— И продължавам да го искам. Той знае нещо, което ние не знаем и което други хора не искат да научаваме. Освен това ми се иска да разбера какво го мотивира. Но явно ще трябва да се задоволим със съобщаване на координати за разузнаване с дрон, последвано от… онова, което реши някой. Уорли и колегите му искат да го видят мъртъв — добави той.

Тя кимна и си погледна часовника.

— Почти час.

— Още не съм видял място, което да отговаря на описанието на Кармен за края на пътуването им по реката.

— Спокойно може и да сме го подминали. Съжалявам, Скот, но не мога да вярвам много на описание на джунгла, направено от момиче от Каракас, което сигурно е виждало повече хуйове, отколкото дървета в живота си.

— Е, като го кажеш по този начин…

— Мисля, че е време да обръщаме.

Е, беше настъпил поредният момент за вземане на решение.

Представи си себе си и Тейлър в кабинета на генерал Хакет, как се опитва да обясни защо е влязъл в „Кокошарника“ противно на съвета на полковник Домброски и как се е стигнало до престрелката, след която бяха останали трупове и която може би беше предупредила беглеца, че някой го търси. Още по-трудно за обяснение беше защо Броуди е отрязал човека им за свръзка от посолството, без да представи на генерала убедителни доказателства, че Уорли е част от проблема. И най-трудно за обяснение беше защо е трябвало да крие ключова информация от полковник Домброски, който също щеше да е в кабинета на Хакет. Дотук Броуди беше поел големи рискове без достатъчно награди, които да гарантират запазването на работното му място.

— Скот?

— Ами… казвам да продължим още.

Тейлър взе мобилния си телефон и зареди още снимки.

— Добре, виждам едно място… на няколкостотин метра нагоре, където дърветата се отдръпват от брега… нещо като кална ивица.

— Отлично. Да я проверим.

— Добре… Преди ивицата виждам тръстиковия покрив на онова, за което Колинс каза, че е рибарска платформа на пемоните.

— Добре. Това е добър ориентир за дроновете. Ще вземем координатите на калната ивица от сателитния телефон — добави той. — И мисията е изпълнена.

Тя го погледна.

— Намалил си целта на мисията си.

— Но не много за държавна работа. След като вече съм на място, разбирам, че няма начин да пипнем беглеца и да го качим на самолета.

— Не съм сигурна, че ние самите ще успеем да се качим на самолета.

— Колинс е все още там. Но не съм сигурен кой му прави компания в Кавак. Може да ни чакат.

Тя се замисли.

— Винаги можем да се обадим на Уорли.

— Това може да е нашият следващ и последен ход. А дотогава се обади на пилота ни.

Тейлър отново звънна, но никой не ѝ вдигна. Явно беше много дълъг душ, но може би и не чак толкова дълга дрямка. Или Колинс беше отишъл до тоалетната и някоя пума го бе намерила за вкусен.

— Може би седи — или спи — някъде, където няма открито небе — каза Броуди. — Случват се такива неща, когато наемаш аматьор.

Тя кимна.

— Готините са винаги глупави.

Броуди се усмихна.

— Когато се разхвърчат лайна, ги превръщаш в тор за твоето дърво на познанието.

— Ще го кажа на следващия си партньор.

— И не пропускай да му кажеш от кого го знаеш.

Броуди вдигна бинокъла и погледна нагоре по течението. Някаква сиво-бяла птица се гмурна в реката и отлетя с голяма сребриста риба в клюна си. И отвличанията трябваше да са толкова лесни.

Отново си помисли за чичо си Реджи и делтата на Меконг. Виетнамската война беше абстракция за Броуди — тропическа холивудска картина с джунгли и напалм. За родителите му тя беше поучителна история за американския милитаризъм и надменност, а самият Реджиналд Броуди беше сведен просто до чавка в списъка на пропилените животи.

Броуди често се беше питал какво ли би причинила неговата смърт на родителите му. Когато някой другар от взвода го снимаше с телефона си, Броуди понякога се питаше дали родителите му няма да гледат тази снимка, за да си го спомнят, дали няма да я окачат в рамка на стената или може би да я пратят за некролога в местния вестник. Или пък щяха да се опитат да забравят, както баща му се беше опитал да забрави брат си Реджи, спомените за когото бяха напъхани в кутия за обувки в мазето.

Скот Броуди се беше върнал жив от войната. Но на масата у дома не се разказваха военни истории и не се задаваха въпроси. Което беше добре.

Родителите му обаче изпаднаха във възторг, когато той се премести в ОКР. Добрата стара детективска работа. Без убийства, без опасности.

Тейлър го изтръгна от унеса му.

— Един час. — Тя си погледна телефона. — Постройката трябва да е след следващия завой, а след това и калната ивица.

— Добре. Направи няколко снимки. С тях ще завършим доклада си. После ти ще кажеш: „От показанията на една надеждна проститутка смятаме, че лагерът на капитан Мърсър се намира на петнайсет минути път пеша през тази джунгла“.

Тя се усмихна насила.

— Ще оставя заключителните думи на теб.

— Но пък ще отговориш на първия въпрос.

Броуди влезе в завоя на реката, като се придържаше към брега.

— Мога ли да те питам нещо?

— Добре.

— След като вече сме в края на разузнаването и след като безопасното ни завръщане е малко съмнително, бих искал да знам какво има в сака ти, като изключим гащичките и лакомствата.

Погледите им се срещнаха и Тейлър каза:

— Бих могла да те излъжа и ако не стигнем до Кавак, никога няма да разбереш.

— Точно затова искам да ми кажеш.

— Добре… Е, беше ми дадено нещо, което да нося със себе си.

— От кого?

— От… приятели на Трент.

— Не съм особено изненадан. Кога?

— В деня преди срещата ни с генерал Хакет.

— Явно са знаели, че ще заминеш.

Тя кимна.

— Знаеха преди ние да научим.

Това ставаше интересно и може би оплетено, така че Броуди насочи лодката към брега, изключи двигателя и вдигна перката от водата, когато носът достигна гъстата растителност.

— Вържи я.

Тейлър върза въжето на носа за един надвиснал клон и лодката се завъртя към десния борд и течението я притисна към брега.

Броуди я погледна в сенките.

— Какво ти дадоха?

— Ами… казва се „Гармин Инрийч“. — Тя го погледна. — Знаеш ли какво е?

— Мога да се досетя.

— Позволява двупосочна размяна на съобщения през сателит до сателитни и клетъчни телефони, независимо от мрежите на доставчиците.

— Доста хубав подарък за пътуване.

— Освен това може да предава координати — продължи тя.

— Снимки?

— Не. Но пък има изключително дълъг живот на батерията.

— Къде мога да си намеря такова нещо?

— В сака ми. Оставих го там.

— Можеше да ни свърши работа тук. Но… о, ти не знаеше, че отиваме на пътуване по реката.

— И да знаех, пак нямаше да го взема.

— Наистина ли?

— Никога не съм го използвала… дори не съм го включвала.

— Дори за проверка на връзката ли?

— Скот… погледни ме. Никога не съм го използвала.

— Тогава защо изобщо си го взела?

— Ако не бях, още щях да съм в Куонтико.

— Там, където би трябвало да си.

— Не. Искам да съм тук.

— Не, те искат да си тук.

Тя не отговори.

Е, това като че ли беше последната част от изповедта, която беше успял да изкопчи от нея. Освен ако не се канеше да признае, че е получила инструкции да му види сметката и в момента сериозно го обмисля. В този момент той можеше да ѝ каже, че тя нарушава няколко члена на Общия кодекс на военното правосъдие и да поиска да му предаде оръжието си. Но като се имаше предвид, че бяха тръгнали нагоре по течението на лайняна река с две гребла и маломощен мотор, по-добре беше пистолетът ѝ да остане в нейния джоб, отколкото в неговия.

— Скот… кажи нещо.

— Ще трябва да отговаряш за това, когато се върнем.

— Ще отговарям. Ако се върнем.

Сега Броуди се радваше, че не беше преспал с нея. Това щеше да усложни доклада му пред Домброски.

— Разбираш ли какво си направила? — попита я той.

— Да. Но… не съм направила нищо.

— Съгласила си се да сътрудничиш на друга правителствена агенция. Точно както си направила в Афганистан.

— Съгласих се да взема проследяващото устройство със себе си. Никога не съм го използвала. Никога не съм изпращала съобщение, никога…

— И си разбирала престъпния заговор, който Трент и колегите му са се опитвали да потулят и си им сътрудничила. Разбирала си какво е „Флагстаф“.

Тя кимна.

— И знаеш, че те искат да убият — да пречукат — Кайл Мърсър, за да не се разприказва.

— Не съм сигурна за…

— Ние работим за Отдела за криминални разследвания, Маги, а не за „Убийства ООД“.

— Не ме поучавай. — Тя го погледна. — Ти самият би го застрелял, ако не можеш да го отвлечеш.

— Не бих.

— Никога няма да разберем. Какво мислиш, че ще направи армията с координатите, които им дадохме за лагера на Мърсър? Ще им пусне копие на Кодекса за поведение ли?

Броуди подмина думите ѝ и продължи:

— Разбираш ли също, че Трент и приятелчетата му трябва да са знаели преди нас, че Кайл Мърсър не е в Каракас? Дали са ти устройството, защото са искали да видят дали ще напуснем Каракас и къде ще отидем.

— Наистина се зачудих защо ми е нужно в Каракас, където бих могла да пратя съобщение или да се обадя… където си поискам.

— Е, вече знаеш. Колегите на Трент подозират или знаят, че Мърсър е някъде извън Каракас и ако ти и аз сме достатъчно късметлии или достатъчно умни да надушим следата му — което аз направих — ти и твоят „Гармин“ ще им кажете къде сме в реално време, с най-точни координати.

— Аз… да, разбирам.

— А хрумвало ли ти е също, че и ти, подобно на Кайл Мърсър, знаеш прекалено много?

— Никога не съм била заплашвана, че ще ме наранят. Заплашваха ме с разкриване. — И добави: — Пазех тайната им, но ако се случи да се върнем, готова съм да разкажа на ОКР всичко, което разказах на теб.

— Не ме слушаш. Ти и капитан Мърсър можете да бъдете сполетени от една и съща участ.

— Това е… не вярвам.

— Точно затова си тук. Мокрите поръчки се изпълняват на чужда земя.

— Опитваш се да ме уплашиш. Достатъчно съм уплашена.

— Освен това малко се тревожа, че съм толкова близо до теб, Маги.

— Скот…

— Изобщо не е трябвало да се забъркваш с хора от тайните служби.

— Забърках се с Трент.

— И той те е манипулирал като кукла на конци.

— Не искам да те слушам.

— Попаднала си в подвижни пясъци, госпожице Тейлър. И с всяко движение затъваш още повече. Колко пъти си виждала това в криминални случаи?

— Казах всичко, което имах за казване. Признах си пред теб. Прави каквото искаш с наученото. Дори ще ти дам устройството като доказателство.

— Ако ми го беше дала в Каракас, бих могъл да проявя повече съчувствие…

— Бяхме в Каракас, когато си затвори очите, вместо да докладваш на Домброски. И ако бях преспала с теб, сега нямаше да водим този разговор. Всъщност ти си ядосан, но аз искам да ми простиш — и да ми се довериш — поради правилните причини, а не защото сме подсладили командировката с креватни изпълнения.

Броуди се замисли и реши, че донякъде е права, но освен това тя го разсейваше от основния въпрос — нейното предателство и лъжа. Ако в момента имаше тиксо, сигурно щеше да го използва върху нея.

— Не се ядосвай, Скот. Помогни ми да постъпя правилно.

— Ще трябва да подадеш оставка.

— Добре…

— И да дадеш показания.

— Готова съм на това.

— Какви са отношенията ти с Трент в момента?

— Взаимно изнудване. Също като нашите отношения.

— В смисъл?

— В смисъл че ти не изпълни дълга си и не докладва за мен на Домброски, когато трябваше. Искаш ли да включа и това в доклада си?

— Никое добро дело не остава ненаказано.

— Виж, Скот… не си направил нищо лошо. Ти смекчи правосъдието с милост. Задължена съм ти за това. И всъщност не съм направила нищо лошо. А просто не постъпих така, както трябваше. Замълчах си, когато трябваше да разкрия операция „Флагстаф“. Невинни цивилни изгубиха живота си, а дори виновните заслужават по-добро правосъдие. Баба ми ме мъкнеше на църква всяка неделя и аз внимавах там също като при обучението за ОКР и мога да различа правилното от неправилното и законното от престъпното. И няма да ти пускам димни завеси, войнико. Няма да ти кажа, че те харесвам, защото ще те излъжа. Ти си задник. Но… бих могла да те харесвам… е, може би ме привличаш… физически. Което вероятно е взаимно. Така че… да продължим с мисията. Да дадем най-доброто от себе си, да направим така, че правосъдието да възтържествува, и да не се нараняваме един друг. С теб можем да имаме бъдеще.

Е, кой кого обезоръжаваше? Броуди потупа пистолета в джоба си, за да се увери, че още е там.

— Свърши ли?

— Да.

— Да приключваме с това и да се махаме. Освен ако не искаш швейцарското ми ножче, за да изрежеш инициалите ни в сърце върху това дърво.

— Ти си тотален задник. — Тя отвърза въжето и отблъсна с греблото лодката от брега.

Броуди запали двигателя и продължиха покрай брега. Отпред вече се виждаше платформата с тръстиковия покрив, която наистина беше на колове, на около метър и половина над водата. Изглеждаше като приятно място за коктейл.

Броуди се опита да възпроизведе наум триминутния разговор и да види кой е спечелил повече от него. И по-важно, да види бъдещите последици — законни, професионални и лични. Но засега бъдещето беше на изчакване, а настоящето изискваше цялото му внимание.

Насочи бинокъла към платформата и му се стори, че вижда някакво движение, но можеше и да е игра на сенките.

Тейлър засне платформата с телефона си и каза:

— Май стигнахме ръба на опасността.

Платформата беше на стотина метра пред тях, а калната ивица, на която може би беше слязла Кармен, се намираше на още толкова нагоре по течението според въздушната снимка на Тейлър.

— Скот?

— Искам да снимаме ивицата от земята и да я сравним с въздушната ти снимка.

— Не е необходимо за разузнаването с дрон.

— Мисля си повече за пресконференция на Белия дом със снимков материал.

— Скот… няма да има…

— След като мисията бъде изпълнена успешно, разбира се, и капитан Мърсър е гушнал ракета „Хелфайър“ или е бил задържан от екип на Делта Форс.

Тя се загледа към зелената стена на джунглата.

— Лагерът му е ей там някъде.

— Кармен каза, че е на петнайсет минути път от реката. Приеми, че има пътека, но и че дамата не е свикнала да ходи много. Това означава, че е вървяла между двеста и петдесет и петстотин метра през гъста джунгла. Не могат да видят или чуят реката от лагера — увери я той.

— Знам, но… биха могли да имат постове.

— Капитан Мърсър би го направил.

— Съгласна. Значи…

— Това не е първото моторно кану, идващо от Кавак с бледолики на борда.

— Може да е първото без водач пемон.

— Като се замисля, трябваше да вземем Цезар с нас за пет долара. И за още толкова той сигурно щеше да ни покаже къде е лагерът на бледоликия.

— Така е. Но няма как да го направим отново, така че е време да обръщаме.

— Искам да проверя с очите си описаното от Кармен и онова, което си видяла от въздуха. Перфектна триангулация на разузнавателните данни — добави той. — В Пентагона ахкат и охкат при такива неща.

— Ние сме от ОКР, Скот, а не разузнавателен отряд. И това е криминален случай, а не бойна мисия.

— Всъщност е малко объркана и смесена. Но добре…

Платформата вече беше на петдесет метра от тях и Броуди я огледа с бинокъла — на нея нямаше никого — след което, насочи лодката към отсрещния бряг, за да има по-добър изглед към реката, която завиваше надясно.

След като минаха покрай платформата, Броуди отново вдигна бинокъла и го насочи към десния бряг, като продължаваше да управлява лодката.

— Добре… виждам я… определено е кална ивица и определено районът е допълнително разчистен… Погледни.

Тейлър бързо отиде на кърмата, взе бинокъла, клекна на пейката и погледна към отсрещния бряг, докато продължаваха нагоре по течението.

— Виждам я…

— Добре. Значи сме съгласни, че виждаме едно и също.

— Да. — Тя му върна бинокъла, извади сателитния телефон и засече местоположението им, после се обади на пощата на Домброски и му остави координатите. — Добре… вече можем да обръщаме.

— Снимай.

— Ивицата е на сто метра от нас.

— Ще приближа.

— Не. Ще снимам. — Тя извади мобилния си телефон и направи три снимки. — Дори ще заснема видео.

— Добра идея.

Тейлър направи десетсекунден видеозапис и прибра телефона в джоба си.

— Мисията е изпълнена.

— Съгласен. Не съм напълно луд — добави той. Обърна лодката и заплуваха надолу по течението с около десет възела, доколкото можеше да прецени. — До Кавак има по-малко от един час път. — По-добре, отколкото да каже: „От тигана, та в огъня“.

И тъкмо когато си помисли, че е безопасно да пътуваш по вода, чу характерния трясък на автоматична стрелба.

Тейлър, която се връщаше обратно на носа, замръзна и се обърна към него. Погледите им се срещнаха, но не беше нужно да казват: „Калашници“. И двамата познаваха отлично звука.

Стрелбата беше далечна, на около петстотин метра. Кухият пукот отекваше през джунглата.

— Тренират — каза Броуди.

Тейлър кимна, но не помръдна.

Броуди вдигна максимално оборотите и лодката заплува малко по-бързо. Трябваше да провери горивото, преди да тръгнат, но в най-лошия случай щеше да им се наложи да гребат надолу по течението. Спомни си прословутия армейски принцип: „Липсата на подходящо планиране гарантирано оплесква работата“. Добър съвет за следващия път. А за този — засега се справяха.

— Скот…

— Какво?

Тейлър посочи платформата, която се намираше на двайсетина метра пред тях.

Броуди погледна. Не му трябваше бинокъл, за да види двамата мъже — не пемони, а брадати гадни на вид типове в камуфлажно облекло — които стояха на ръба ѝ с насочени към тях автомати.

Единият извика нещо; после калашникът му също заговори и червени трасиращи куршуми вдигнаха фонтанчета във водата на по-малко от метър от носа им.

Мъжът отново извика и на Броуди не му трябваха особени познания по испански, за да разбере: „Спрете или ще стрелям!“.

Бяха напълно уязвими, на открита лодка без никакво прикритие, въоръжени с пистолети, които нямаха нито мощта, нито точността на автомата. А скачането в гъмжащата от пирани и крокодили река не беше особено добра опция.

Вече се бяха изравнили с платформата и той погледна нагоре към дулата на двата автомата.

— Alto!

Е… понякога е време да се биеш, друг път — да бягаш. Никога не е време да се предаваш — но пък има време да блъфираш. И то беше сега. Броуди превключи мотора на празни обороти и се обърна към Тейлър.

— Говори с тях.

— Какво да им кажа?

— Маги. Ние сме любители на птици.

Тя кимна, но не каза нищо, и Броуди видя, че се взира в нещо зад него. Той погледна през рамо. Две лодки, подобни на тяхната, приближаваха откъм калната ивица.

— Това изобщо не изглежда добре — каза Тейлър.

— Да. — Той я погледна. — Съжалявам, Маги.

— Вината не е твоя. Ще се постарая да съм максимално убедителна с прикритието ни.

— Добре.

Броуди погледна нагоре към двамата, които продължаваха да се целят в тях, после вдигна бинокъла към приближаващите лодки. Във всяка имаше по трима въоръжени мъже.

— Мисля, че ни предстои да се срещнем с капитан Мърсър — каза той.

Течението ги понесе покрай рибарската платформа, на която стояха двамата мъже с насочени към тях автомати. Единият извика нещо и им даде знак да приближат.

Тейлър му отговори на испански и каза на Броуди:

— Трябва да изхвърлим пистолетите във водата.

Броуди завъртя кормилото и бавно насочи лодката към платформата.

— Вече сме достатъчно близо, за да ги използваме. — Той разкопча долния десен джоб на дочения си панталон, в който държеше глока. — Ти поеми онзи отляво. На три…

— Скот, зад нас има две лодки с въоръжени мъже. На по-малко от сто метра са.

Броуди приближи лодката на десетина метра от платформата и погледна нагоре към двамата. Бяха изкушаващи мишени.

Единият извика нещо и Тейлър му отговори.

— Пита дали имаме котва. Нямаме. — Тя го погледна. — Скот?

Броуди погледна приближаващите лодки. Шейсет метра. Отново погледна двете мишени, като пресмяташе наум. Първият изстрел е огромна изненада за всеки освен за стрелящия. Вторият мъж имаше част от секундата да реагира, преди следващият куршум да го изненада и да се забие в гърдите му. После калашниците се превръщаха просто в тежки метални предмети на бойното поле, очакващи новите си собственици. Оръжията не убиват. Правят го хората с оръжия.

Единият от мъжете извика и им махна да приближат.

— Скот…

— Мисля, че мога да се справя и с двамата. Приготви се да скочиш на платформата и да грабнеш един автомат.

Тейлър погледна нагоре към двамата, после към приближаващите лодки.

— Няма да се получи, Скот.

— Или това, или нещо, за което не искаш и да помисляш.

Тя пое дълбоко дъх.

— Ние сме любители на птици, господин Боуман. Това ни дава по-добри шансове за измъкване, отколкото престрелката. При нея шансовете са нулеви.

Броуди не отговори, а премести дясната си ръка и пръстите му напипаха дръжката на глока. След пет или по-малко секунди можеше да изтръгва калашник от ръцете на умиращ човек — точно както го беше направил в „Кокошарника“.

— Скот… не — със спокоен и овладян глас каза Тейлър. — Искаше да се срещнеш с Кайл Мърсър. Господин и госпожа Боуман ще го направят.

Той я погледна.

Единият от мъжете хвърли найлоново въже в лодката им и извика нещо.

Тейлър погледна въжето, после Броуди, който кимна. Тя завърза края на въжето за носа. Броуди изключи мотора.

Двете лодки приближаваха платформата и Броуди видя, че във всяка има по трима души — един на кормилото, а другите двама с насочени към тях автомати.

Моментът за бой, ако изобщо го беше имало, бе отминал и при липсата на други възможности за обмисляне Броуди неочаквано откри, че се чувства странно спокоен.

Лодките стигнаха до тяхната и Броуди си помисли, че ги очаква още една разходка по реката, но един от мъжете им даде знак да се качат на платформата. Тейлър хвана найлоновото въже с две ръце и се набра. Броуди я последва и двамата се озоваха пред мъжете с калашниците; по двама от всяка лодка също се качиха на платформата. Сега бяха заобиколени от шестима мъже с автомати, като други двама оставаха в лодките. Броуди дори не си направи труда да пресмята шансовете за успех.

Единият от мъжете в лодките, мускулест тип с черна тениска и гадна мутра, която явно беше el jefe, викаше нещо. Тейлър сложи ръце зад тила си и Броуди направи същото.

Двата мотора изреваха и Броуди видя, че лодките потеглят обратно нагоре по течението, към калната ивица. Добрата новина — ако изобщо имаше такава — беше, че тяхната лодка все още беше вързана за платформата. Така че ако това беше просто спиране за претърсване — или спиране за претърсване на голо и обиране — г-н и г-жа Боуман, най-тъпите туристи на планетата, можеха да се върнат в Кавак след около час. Малко вероятно, но все пак възможно.

Броуди се огледа и видя на бамбуковата платформа зелена пластмасова маса и четири стола. Изглеждаха странно не на място насред джунглата. Спомни си, че Колинс беше споменал, че пемоните се събират на тези платформи да общуват помежду си, но точно тази, която се намираше между Кавак и калната ивица, служеше не за социални контакти, а за наблюдателен пост на капитан Мърсър. Заключението му се потвърждаваше от бинокъла, който лежеше на един от столовете.

El jefe пристъпи към Броуди, изгледа го кръвнишки, свали бинокъла от врата му, огледа го и го даде на един от хората си. После го пребърка и извади парите, мобилния телефон и швейцарското му ножче, които прибра в джобовете си. Прегледа фалшивия му паспорт и го даде на друг от хората си. После бръкна в джоба на крачола и намери глока. Извади го и го показа тържествуващо на хората си, сякаш искаше да демонстрира, че много го бива в намирането на разни неща. Всички заговориха и започнаха да поглеждат Броуди с подновен интерес. El jefe затъкна пистолета в колана си и продължи претърсването. Намери резервните пълнители и ги тикна в лицето на Броуди, сякаш му казваше: „Погледни ги добре, гринго, защото повече няма да ги видиш“.

Броуди погледна глока в колана му. Задникът отново слагаше възможностите на масата.

El jefe насочи вниманието си към Тейлър, но първо я опипа с видимо удоволствие, преди да прерови джобовете ѝ. Извади първо пистолета ѝ и пълнителите, после парите, телефона и паспорта. Прегледа документа и хвърли поглед към Броуди, когато разбра, че Сара и Кларк Боуман са съпруг и съпруга. Даде глока и пълнителите на Тейлър на един от хората си и извади последното нещо — сателитния телефон. Зяпна го, сякаш е по-интересен от глока, после го показа на хората си. Каза нещо на Тейлър, която отвърна, и el jefe като че ли не остана доволен от чутото.

Той заговори отново и след кратко колебание Тейлър свали тениската си и събу панталона си. Броуди знаеше, че рано или късно ще се стигне до това.

Тейлър стоеше по сутиен и гащета и не сваляше поглед от мъжа. Той ѝ обърна гръб и каза нещо на хората си, които се разсмяха. Един подсвирна, друг извика: „Bella!“. El jefe се обърна отново към нея и забеляза белезите на бедрото и крака ѝ. Посочи ги.

— Qué es esto?

— Accidente… vehículo — отвърна тя.

Мъжът погледна отново белезите от изгорено и шрапнел, сякаш разпознаваше от какво са. После вдигна поглед и каза нещо със заповеднически тон.

Тейлър твърдо поклати глава и отвърна, след което кимна към Броуди, който разбра, че тя отказва да свали сутиена и гащетата си пред толкова много мъже, докато съпругът ѝ е до нея.

El jefe погледна Броуди, усмихна се и даде знак на Тейлър да се облече. Тя вдигна панталоните си и си облече тениската.

Мъжете замърмориха с престорено — или не чак толкова престорено — разочарование.

Броуди се зачуди дали сега Маги Тейлър не си мисли, че престрелката не е била по-добър вариант от този.

Тейлър каза нещо на el jefe, което очевидно го изненада и развесели.

— Емилио — отвърна той.

Броуди не знаеше дали Тейлър е в режим Сара Боуман или Цивилни връзки, но ходът ѝ беше добър. Вече знаеха името на мъжа.

Тейлър погледна Емилио и се обърна към него по име, после свали ръце и заговори с уважителен, но твърд тон, като на няколко пъти вметна почтителното senor. Броуди различи думите „turistas“, „Kavak“ и дори „César“, когото Емилио несъмнено познаваше. Не знаеше как е „любител на птици“ на испански, но се надяваше, че Сара Боуман знае.

Емилио я изслуша безстрастно, после ѝ каза нещо и Броуди различи думата „Pemón“. Явно я питаше защо са без водач.

Тейлър отговори, вероятно позовавайки се на невежеството им, и Емилио кимна.

Нещата като че ли вървяха добре, въпреки че обясненията на Тейлър намирисваха на баламосване.

Емилио, изглежда, не беше най-острото мачете в джунглата, но като че ли слушаше и се мъчеше да измисли следващия си ход. Броуди подозираше, че Емилио отговаря пред някой по-висшестоящ, и се надяваше, че въпросният авторитет е сеньор Кайл. Защото ако тези типове работеха за някой наркокартел или бяха местна версия на планинците от „Избавление“, Маги Тейлър се намираше в по-голяма опасност от Броуди, когото просто щяха да застрелят и да хвърлят в реката. С Кайл Мърсър поне можеха да проведат цивилизован разговор на английски, преди той да реши дали са семейство Боуман, или нещо друго.

Емилио говореше нещо на Тейлър за сателитния телефон в ръката му и за глока в колана му.

Тейлър отговори спокойно; Броуди знаеше, че да притежаваш оръжие във Венецуела не доказва, че кроиш нещо. Всъщност в тази страна оръжието беше моден аксесоар.

Сателитният телефон беше донякъде съмнителен, но не и напълно необичаен за турист на място, където най-близката кула на клетъчен оператор е на две провинции разстояние.

Емилио отново кимна, но Броуди започваше да разпознава реакцията му като техника на разпит, която му беше много добре позната. Може би Емилио не беше толкова тъп, колкото изглеждаше.

Броуди забеляза, че петимата други слушат Емилио и дамата гринго, която знаеше испански. Трима от тях пушеха и всички бяха свалили или метнали на рамо калашниците си — нещо, което нито сержант Броуди, нито капитан Мърсър биха одобрили.

Броуди реши, че е крайно време и той да вземе думата.

— Кажи им, че могат да задържат всичко освен паспортите ни — обърна се той към Тейлър. — И че трябва да върнем лодката на Цезар.

Тейлър преведе. Емилио се усмихна и каза нещо на Броуди, като театрално му даде знак да се качи в завързаната лодка и му каза: „Adiós, señor“.

Броуди не мислеше, че Емилио говори сериозно; всъщност останалите се разсмяха, така че той се усмихна, за да покаже, че е разбрал шегата, но остави ръцете си на тила, за да не даде на някого повод да го застреля. Нещата определено не вървяха на добре, така че той отново пресметна. Ако Емилио го доближеше на една ръка разстояние, можеше с лекота да грабне глока, да му гръмне топките и да стреля още пет пъти, отляво надясно, като очисти пушещите и подиграващи се кретени за по-малко от четири секунди. Само дето те може би не бяха пълните кретени, каквито изглеждаха. Имаше само един начин да разбере.

Броуди се обърна към Емилио.

— Моля ви, сеньор, вземете каквото искате, вземете часовника…

— Cállate!

Броуди реши, че това означава „Затваряй си устата“, така че млъкна и започна да разкопчава часовника си, а Емилио кимна — и сигурно се укоряваше, че го е пропуснал.

Броуди остана с вдигната лява ръка, а с дясната подаде часовника си на Емилио. Той пристъпи към Броуди, погледите им се срещнаха и той спря. Двамата се гледаха един друг и Броуди усети как Емилио схваща, че не е изправен пред насиращ се от страх турист. Той даде знак на Броуди да пусне часовника.

Броуди се поколеба и го пусна на бамбуковата платформа; Емилио му даде знак да отстъпи, след което взе часовника и подхвърли нещо на хората си, които се разсмяха. После заговори на Тейлър и тя също му даде часовника си. Той отвърна с: „Gracias, señora“, и добави нещо, което тя трябваше да преведе.

Тейлър се обърна към Броуди.

— Каза, че там, където отиваме, няма да ни е нужно да знаем часа.

Броуди не знаеше къде отиват, нито накъде вървят нещата, но можеше да си представи групово изнасилване и двойно убийство, ако Емилио не беше под контрола на Кайл Мърсър. А дори и да беше, можеше да реши първо да се позабавлява с г-жа Боуман.

Броуди осъзна, че когато последната ти надежда е убиец психопат, значи наистина си достигнал дъното. Така че… време беше да рискува и да хвърли зара, както го беше направил в Петаре.

— Тук сме…

— Cállate!

— … за да говорим със сеньор Кайл.

Емилио го погледна, после погледна хората си. След това рязко каза нещо на Тейлър, която отговори само със: „Сеньор Кайл. Ahora“. Веднага.

Е, ролята на любители на птици се оттече, но пък ги докара до следващото ниво, по-далече от тези типове. Може би.

Емилио като че ли не беше сигурен как да постъпи, но като всеки войник знаеше как да си покрива задника, така че извади от джоба си радиостанция, каза нещо, заслуша се и прибра устройството в джоба си. Каза нещо на хората си, които вдигнаха автоматите си, след което даде знак на Броуди и Тейлър да го последват.

Емилио отиде до края на платформата и се спусна по тясна рампа, направена от вързан бамбук, който скърцаше под всяка негова крачка — примитивно предупреждение, че някой приближава. Броуди се запита дали това е пемонска технология, или резултат от тренировката на Делта Форс. Сигурен беше, че в лагера на капитан Мърсър всеки се учи от всички останали. И по-важното — вече беше уверен, че Емилио и хората му не са луди на свободна практика, а организирани луди под командването на абсолютно побъркан. И това беше добрата новина, която показваше колко бързо човек може да свали летвата на очакванията си.

Емилио вървеше по тясна пътека в джунглата, следван от пленниците си, зад които вървяха петима мъже с калашници.

Броуди си припомни, че Кодексът за поведение особено силно набляга върху задължението на войника да се измъкне от плен и те съветва да го направиш колкото се може по-скоро след пленяването, докато си все още психологически и физически във форма, преди да си омаломощен от глад, пребит или затворен в лагер. Капитан Мърсър също беше наясно с това, но очевидно не беше последвал съвета, което беше довело до две години в талибанския ад. Съветът за измъкване и бягство предполагаше също, че мястото на пленяването ти би трябвало да е такова, че да можеш да стигнеш до приятелски сили или до относителната безопасност на ничията земя. И освен това ти напомнят, че обикновените войници, които са те пленили, не са обучени да се оправят с пленници — което звучеше добре на теория и всъщност беше истина в случая с тези шестима смешници, които дори не им бяха вързали ръцете и очите.

И като стана въпрос за връзване на очи, Кармен и всички други знаеха, че ако ти сложат превръзка, това може да означава, че похитителите ти ще те оставят жив — или че най-малкото ще го обмислят. Но ако видиш всичко, което не би трябвало да виждаш, това по принцип означава, че краят ти наближава.

Предвид всичко това може би щеше да е най-добре г-н и г-жа Боуман да не се срещат с Кайл Мърсър. Може би сега беше последната възможност пълномощни офицери Броуди и Тейлър да се опитат да се измъкнат, преди да са навлезли в лагера.

Джунглата беше гъста и предлагаше добри възможности за укриване, но не и достатъчно прикритие срещу калашници. Освен това не беше пригодена за спринтиране. И все пак…

— Когато ти кажа „давай“, побягваш надясно, а аз наляво и тичане на зигзаг — прошепна Броуди на Тейлър. — Можем да им избягаме.

— Не можем да надбягаме куршум.

— Залагаме, че ни искат живи и няма да стрелят, а ще ни подгонят.

— Лош залог.

Емилио погледна през рамо.

— Silencio.

Тейлър не му обърна внимание.

— Каквото и да правим, няма да се разделяме — каза тя.

— Така шансовете ни се удвояват…

— Cállate! — Емилио изглеждаше много ядосан. Извади пистолета на Броуди и го насочи към него.

Тейлър му каза нещо, което като че ли го успокои.

Продължиха напред, после завиха наляво по друга пътека, която според вътрешния компас на Броуди, ако беше точен, водеше в посока на калната ивица, но и ги отдалечаваше от реката — явно това беше петнайсетминутното ходене на Кармен до лагера. Значи отиваха на същото място, но с тази разлика, че Кармен беше готова да изчука всеки мъж в лагера, а Броуди не мислеше, че Маги Тейлър има подобни желания.

Опитът за бягство все още беше опция, но може би щеше да има по-подходящо време и място за него. Например през нощта, ако доживееха до нея. Или… можеха да направят онова, за което бяха дошли — което биха направили в „Кокошарника“, ако Мърсър беше там — да поговорят с беглеца и да видят дали у него е останала частица от капитан Мърсър или спомен от войника, когото Ал Симпсън е познавал от началното обучение. Или още по-добре, може би нещо от хлапето от Сан Диего. Ако ли не, на Броуди и Тейлър им оставаше една карта — тази на доброто ченге, която почти винаги работи при престъпници. „Кажи ни, Кайл, какво стана, че направи това?“. Или: „Кой те накара да го направиш? Брендан Уорли ли беше? Разкажи ни“.

Или пък Броуди залагаше твърде много на своите способности да убеждава и баламосва.

Продължиха напред и Броуди забеляза, че Тейлър започва да изостава.

Стигнаха до малка поляна с колиба с открита страна. В нея имаше трима пемони, които седяха на дънери около дълга маса, чистеха риба и изхвърляха вътрешностите в пластмасови кофи. Те спряха работата си и зяпнаха приближаващите Броуди и Тейлър.

Броуди видя на масата бутилирана вода и извика:

— Agua! Por favor!

Един от пемоните взе бутилка, стана и тръгна към Броуди и Тейлър.

Емилио му излая нещо и човекът спря и погледна първо двамата пленници, а после Емилио, който повтори заповедта си. Пемонът се върна при масата.

— Припадни — прошепна Броуди на Тейлър.

Тя поклати глава.

— Ти припадни.

Е, хубаво е да си корав. Но от опита си в пустините и двамата знаеха, че един топлинен удар може да те убие. Може би тя искаше точно това.

Емилио продължи по пътеката и един от мъжете зад тях извика:

— Caminad!

Пътеката се виеше през стената от дървета, която блокираше слънчевата светлина. Носеше се миризма на разлагаща се растителност.

Броуди чуваше единични пукоти. Значи хората на Мърсър се упражняваха в точна стрелба, а не се забавляваха да стрелят на автоматична по движещи се цели. Какво представляваше този лагер? Скоро щяха да разберат.

Приближиха друга поляна с няколко колиби по периметъра и голямо огнище в средата, където пемонски жени горяха нещо като остатъци от храна, други боклуци и нещо, което миришеше на пресни лайна. Друга пемонска жена метеше една от колибите. Очевидно капитан Мърсър налагаше и държеше на добрата полева хигиена, което означаваше, че не е излязъл напълно от релси и че може би няма да се срещнат с него в някаква тъмна стая, пълна с човешки черепи.

Пемонските жени, които вероятно работеха и в Кавак, погледнаха двамата непознати, които очевидно бяха пленници. Една от тях се вгледа по-внимателно в Тейлър и ако Броуди можеше да чете мисли толкова добре, колкото четеше лица, то жената си мислеше: „О, горкото хубаво момиче. Какво ще му сторят само“.

Стомахът на Броуди се сви на топка.

Пред тях имаше още колиби и нещо като дълга столова с открита страна. Броуди усети, че стигат центъра на лагера и следователно онова, което минава за щабквартира. Той си представи Кайл Мърсър, el comandante, как стои и ги чака пред постройката на щаба. Запита се дали Мърсър не е вдигнал на пилон някакво свое знаме; голям хуй би му подхождал.

Емилио зави по много по-тясна пътека, притисната от гъста растителност. Броуди и Тейлър се спогледаха и го последваха, като Броуди вървеше пръв.

В края на пътеката имаше малка бамбукова колиба без прозорци и Броуди предположи, че това е постройката, от която се нуждае всеки военен обект — арестът.

Емилио отвори малката врата и даде знак на пленниците си да влязат.

Броуди влезе пръв, като приклекна на прага. Тейлър го последва. Озоваха се в тъмно задушно помещение, в което се долавяше вонята на урина, пот, изпражнения и страх. Подът беше покрит със сухи палмови листа; в средата имаше дебел дънер с дължина около два метра, който стигаше почти от стена до стена.

Емилио също влезе и посочи.

— Sentad. — Сядайте.

Броуди и Тейлър отидоха при дънера и седнаха с гръб към стената; на слабата светлина Броуди забеляза, че към дънера са заковани две вериги, в края на които имаше окови за крака и отворени катинари.

Той прецени положението — по-скоро по навик, а не защото имаше някакъв план за действие. Емилио стоеше на прага, а един от хората му беше вътре с насочен към пленниците калашник. Другите четирима бяха отвън, така че Броуди можеше да ги извади от уравнението. Тейлър беше слаба от обезводняване и Броуди също чувстваше ефектите от много дълги дни без достатъчно сън, вода и храна, освен ако не броеше онези „Сникърс“. Така че ако целта им беше да се измъкнат, може би първо трябваше да бъдат оставени сами, за да изучат затвора си, който не изглеждаше особено впечатляващо, и да видят каква охрана ще им сложат.

Емилио им каза нещо. Тейлър сложи оковата на левия си крак, пъхна закопчалката на катинара през дупките и го щракна.

Емилио извика на Броуди, който учеше испански по трудния начин, и той направи същото.

Емилио изглеждаше доволен, че тези двамата скоро ще престанат да са негов проблем, макар че Броуди подозираше, че похитителят им още си представя Тейлър по сутиен и гащета. Всъщност той я погледна и каза нещо, което накара хората му да се усмихнат.

След това Емилио рязко им показа пластмасовата кофа за урина и изпражнения и туба с вода. Погледна за последно пленниците си, каза нещо на Тейлър и Броуди чу „сеньор Кайл“. После се обърна и излезе.

Вратата се затвори и малкото помещение без прозорци стана още по-тъмно, осветено единствено от слънчевата светлина, проникваща през процепите на бамбуковите стени.

Броуди се заслуша за изщракване на ключалка, но чу единствено отдалечаващите се гласове на Емилио и хората му.

Двамата поседяха мълчаливо известно време.

— Какво каза той? — попита Броуди.

— Каза, че сеньор Кайл ще иска да ни види.

— Това е добре.

— И че сеньор Кайл прерязал гърлото на последния гринго, който е бил в тази стая.

— Това вече не е добре.

— Жадна съм. — Тя придърпа пластмасовата туба, вдигна я и отпи. После подаде тубата на Броуди, който видя, че са останали само няколко пръста на дъното и ѝ я върна. Тя обаче настоя той да пие и Броуди отпи глътка от вонящата течност, която със сигурност щеше да им създаде проблеми, стига да останеха живи достатъчно дълго.

— А какво ти каза, когато се усмихваха и те гледаха? — попита той.

— Няма значение.

— Кажи.

Тейлър пое дълбоко дъх.

— Каза ми, че съм била прекалено красива, за да ме убиват, и че ще ме сложат при другите жени, които обслужват мъжете.

Броуди се беше досетил, че Емилио ѝ е казал точно това.

— Ако наистина получиш възможност за такава свобода, трябва да се възползваш, да измислиш как да се измъкнеш оттук и…

— Не ми казвай какво трябва да правя. Ще го измисля, ако се стигне дотам.

— Извинявай.

Тя облегна гръб на бамбуковата стена.

— Сигурна съм, че на Кайл Мърсър му липсва компанията на жена, с която да… говори… Така че ще направя всичко възможно, за да запазя живота и на двама ни.

— Хайде да сменим темата. Да си говорим за измъкване и бягство.

Тя не отговори и Броуди видя, че е затворила очи.

Той се наведе и огледа халките в дънера. Бяха с диаметър малко над сантиметър, което означаваше, че са дълги поне дванайсет или петнайсет сантиметра и са забити в дънера, чийто диаметър беше почти трийсет сантиметра. Опря крак на дънера и натисна; оказа се доста тежък — вероятно махагон. И при дължина от почти два метра би трябвало да тежи между деветдесет и сто и трийсет килограма. Можеше да вдигне подобна тежест — беше носил ранен другар, който тежеше деветдесет килограма. И с помощта на Тейлър с лекота можеха да разбият бамбуковата врата, независимо дали е заключена, или не. Или пък да разбият някоя от стените, макар че бамбукът беше по-як, отколкото предполагаха повечето хора, и именно затова се използваше за правенето на клетки за животни и хора.

Значи измъкването от затвора през нощта беше възможно, но трябваше да има предвид евентуалната въоръжена стража при вратата, както и оковите. Ако имаше пазач и ако беше три сутринта, той едва ли щеше да очаква черепът му да бъде премазан от таран. Но ако пазачът нямаше ключове за катинарите, как щяха да мъкнат тежкия дънер през джунглата? Всъщност трябваше да стигнат само до реката, която беше на петнайсетина минути път надолу по склона, да се спуснат по течението до Кавак и да стигнат там преди някой да е разбрал, че са изчезнали — и преди крокодилите и пираните да са ги усетили.

Щяха да имат повече възможности, ако не бяха оковани. У кого беше ключът за катинарите? Може би у пазача, ако имаше такъв. Или у онзи, който щеше да дойде, за да ги заведе при Мърсър — или някъде другаде.

Всеки проблем си има решение, но някои решения пораждат повече проблеми от първоначалния. В този случай това означаваше, че опитът за бягство можеше да доведе до пребиване, прерязано гърло или нещо по-лошо, ако междувременно убиеш някого.

— Склонна ли си да се опиташ да избягаш и готова ли си да умреш, докато го правиш? — попита той.

— Скот… спри. Стига толкова. Ти си импулсивен и поемаш твърде много ненужни рискове.

— Не е вярно.

— Тогава защо сме тук?

— Заради лошия късмет.

— Не. Тук сме, защото първо реши да разпердушиниш „Кокошарника“, после баламоса Домброски, после нае самолет до това шибано място, открадна лодка…

— Добре. Взех някои лоши решения, но вървях по следата и за няколко дни открих неща, които Уорли, приятелчето му Тед и хората им не са успели да открият за цяла година. Открих Кайл Мърсър.

— Поздравления.

— Благодаря. Виж, ако успеем да останем живи достатъчно дълго, може и да ни спасят. Колинс ще се обади на Домброски…

— Пиши Колинс безследно изчезнал.

— Ти даде на Домброски последните ни координати и ако не получи вест от нас, той ще знае какво да прави. Трябва само да спечелим време.

— Добре. Ще опитаме. Аз… ще направя каквото мога… каквото трябва да се направи.

— Остани жива, Маги.

Тя не отговори.

Възможно беше Уорли и приятелите му — сред които вероятно беше и приятелят на Тейлър Трент — също да ги търсят. Броуди щеше да го спомене, но тя вече го знаеше и не искаше да слуша повече приказки от него по темата.

— Утре по залез-слънце отряд на Делта ще се спуска от хеликоптери в лагера — каза той.

— Шансовете за подобно нещо щяха да са по-добри, ако бях взела проследяващото устройство.

Броуди не беше сигурен кого упреква — себе си, или него.

— Мисли позитивно.

— Ето ти и още една тема за размисъл, Скот. Няколко десетки ракети „Хелфайър“, изстреляни по лагера.

— Армията иска Мърсър жив, така че ще предприемат атака тип Бен Ладен.

— Ако аз ръководех операцията, щях да започна първо с ракетите и едва после да изпратя отряд на Делта, който да събере проби от кръвта и вътрешностите за ДНК анализ.

Самият Броуди би постъпил по същия начин, макар че не го беше споменал. Тейлър беше видяла достатъчно в Афганистан, за да разбира как военните се разправят с лошите от списъка им на най-търсени хора — мощни експлозиви, последвани от екип за почистване, ако и където е възможно. Те не се нуждаеха от тялото на Кайл Мърсър — достатъчно беше да намерят само парченце от носа или оная му работа за ДНК анализ. Броуди се надяваше, че след ракетите ще намерят и малко от него и Тейлър. Още по-добре щеше да е, ако решаха да не попилеят лагера, ако подозират, че в него може да има техни хора, които са все още живи.

Е, нямаше смисъл да предполага какво може да се случи утре. Трябваше просто да изкарат днешния ден. И бягството си оставаше опция. Всъщност, ако се оставеха настрана фантазиите за спасителна операция и като се имаше предвид, че беше малко вероятно да се разберат с Кайл Мърсър, бягството беше последната възможност. А бягството, което има критичен елемент на изненада, често е лесно. Беше го правил шест пъти при тренировки. Хората се прецакваха най-често при измъкването от преследвачите.

Слънчев лъч проникна през бамбуковата стена и освети на дънера нещо, което приличаше на изсъхнала кръв. Броуди се запита кой ли е бил злополучният гринго и това му напомни за Робърт Креншо, който бил изтезаван преди гърлото му да бъде прерязано. Броуди не знаеше дали го е направил Мърсър, но беше сигурен, че Мърсър, който беше обезглавил петима талибани на видеозаписа, е способен на подобно нещо. Освен това не биваше да забравя операция „Флагстаф“ и мъртвите в Мирабад и в други села в Афганистан. Помисли си, че Кайл Мърсър е тръгнал надолу още преди да е дезертирал и преди да прекара две години в плен при талибаните, които също си падаха психопати.

Тейлър сложи ръка на рамото му.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре.

— Трябва ни още вода.

— Да. — Броуди се замисли за момент. — Не съм сигурен, че отвън има пазач.

— Ще извикам…

— Но ако има и пъхне глава вътре, с тебе ще забием този дънер в лицето му.

Тейлър не отговори веднага.

— Ами ако пазачите са двама?

— Няма да са.

— Скот… ние сме оковани за този дънер.

— Ключовете ще са у него.

— Моля те. Остави. Мисли си какво да кажем на Кайл Мърсър. Нищо чудно да се срещнем с него и след десет минути.

— Да. — Броуди се надигна, клекна и погледна веригите, които бяха достатъчно дълги, за да могат да вдигнат дънера до кръста си и пак да могат да вървят. — Стани.

Тя се поколеба, но стана.

— Добре, а сега клекни и на три повдигаме.

— Скот…

— Трябва да видим дали можем да го направим, преди да сме изгубили силите си от глад. Не са ли те учили, че трябва да се опиташ да избягаш колкото се може по-рано?

— Учили са ме. И помня също, че ти забравяш всичко научено освен онова, което ти изнася.

— Вярно. Добре. Готова?

Тя пое дълбоко дъх и клекна. Двамата пъхнаха ръце под палмовите листа и дънера.

— Едно, две, вдигай…

Напънаха се и дънерът се отдели от земята. Успяха да го вдигнат до бедрата си. Беше тежък, но не толкова, колко го беше очаквал Броуди.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Ще го завъртя. Ти просто дръж. — Той направи няколко малки крачки, като обърна дънера към вратата. — Да пристъпим напред. Готова?

— Добре…

— Напред. — Той пристъпи към вратата, която беше на по-малко от четири стъпки от него. — Добре, ако атакувам вратата или някой, който е застанал на прага, ще можеш ли да задържиш твоя край и да ме следваш?

— Мисля, че да… натежава.

— Добре. Е, потренирахме. — Броуди премести своя край на дънера там, където беше, а Тейлър продължи да държи. — Пускаме на три. Едно, две, три…

Пуснаха и дънерът падна на земята с глухо тупване. Веригите задрънчаха.

— Сядай.

Двамата седнаха с гръб към стената и с крака върху дънера.

Изчакаха да видят дали някой пазач не е чул шума и няма да провери какво става. Отвън обаче не се чуваше никакъв звук.

Броуди пое дълбоко дъх.

— Добре… значи си имаме оръжие в арсенала.

Тейлър не отговори.

— Ще го използваме в подходящия момент.

— А той кога е?

— Винаги след мръкване. Тъмнината изравнява всички — напомни ѝ той. — Тя е приятелят на беглеца.

— Направо ме изумяваш с внезапното ти припомняне на учебниците.

— Припомняш си всичко научено, когато имаш нужда от него.

— Така е. Добре, след като направихме онова, което искаше, какво ще кажеш да поговорим за Кайл Мърсър, преди да се срещнем с него?

— Добре.

— Можеш ли да ми кажеш защо господин и госпожа Боуман биха питали за сеньор Кайл по име?

— Защото Скот Броуди не иска Маги Тейлър да бъде изнасилена, а той самият — убит.

— Добре… значи преставаме да сме семейство Боуман.

— И без това не ми харесваха.

— Значи сме пълномощни офицери Тейлър и Броуди от ОКР.

— Точно така.

— Добре. Между нас не бива да има несъответствия. Трябва да му се представим като върха на огромен айсберг, който се движи към него. Той може да убие нас, но не и онова, което представляваме.

— Това му е известно. И между другото, той не харесва онова, което представляваме — посочи Броуди.

— Ние представляваме правосъдието. И именно това можем да му предложим.

— Трудно е да се разбереш с човек, който е прекрачил всички съществуващи граници.

— Трябва да го убедим, че може да ги прекрачи обратно. Трябва да му предложим начин за изкупление. За спасение.

— Това от неделното училище ли е?

— Да.

— Е, тогава би трябвало да попиташ себе си как ти самата си прекрачила тези граници, преди да говориш с Кайл Мърсър.

— Знам какво съм направила. Изгубила съм пътя. И знам, че признанието е добро за душата. И в това отношение Кайл Мърсър не се различава от останалите човешки същества.

— Не съм сигурен в това, Маги.

— Запитай се защо не е убил Ал Симпсън. Или Кармен.

— Трябвало е да го направи. И вече знае или подозира, че е трябвало.

— Но защо не ги е убил?

— Сметнал е, че не е нужно. Защото е арогантен.

— Аз пък смятам, че в него има искрица човечност.

Броуди си помисли за „Кокошарника“ и как Мърсър е купил една нощ свобода на Хулиета.

— И ако намерим тази искрица, ще знаем какво можем да му предложим.

— Маги, единственото, което можем да му предложим, е дълъг престой зад решетките. Той го знае и ако се опитаме да го баламосваме, ще се вбеси, а ако се опитаме да спасим душата му, ще ни се изсмее. Така или иначе, няма да се хване.

— Добре, тогава ти какво би направил?

— Първо, ясно ще му дам да разбере, че сме тук, за да го арестуваме. След това ще му дам да разбере, че сме ченгета, че сме истински войници, какъвто е бил и той, и че сме виждали същите гадости като него.

Тя кимна.

— Добре.

— След това ще го подканя да разкаже своята версия за станалото там — толкова, колкото иска да разкаже. След това може да се опитам да му предложа сделка. Ако приемем, че е бил участник във „Флагстаф“, ще го уверя, че ще има възможност да свидетелства публично за операцията. Това може да смекчи вината му, ако наистина е убивал цивилни. Ще пропусна обвинението в оскверняване на тела на противници. Няма да споменавам също и името Робърт Креншо. Ако той го е убил, това е углавно престъпление, което трудно може да се докаже. Така че остава само дезертьорството, което може да се сведе до неизпълнение на дълга и някакви други по-леки простъпки. Той ще трябва да плати за престъпленията си, но армията определя какви са те и намеква какво да бъде наказанието, ако обвиненият се съгласи да се признае за виновен и да плати цената. Това спестява време и пари за военен съд. Никой не иска това да се превърне в публичен спектакъл — напомни ѝ той.

Тейлър помълча известно време.

— Мисля, че за него е важно да разкаже историята си и да се опита да намери покой в сърцето, в ума и в душата си. Не мисля, че му пука за сделки или намалени присъди. Едва ли му пука и дали ще се изправи пред наказателния отряд. По-скоро би предпочел него пред живот зад решетките.

— Може да му предложим и двата варианта. Правосъдие и спасение. Ще влезем в ролите на доброто ченге и доброто ченге.

— На честните ченгета.

— Добре… Но най-вероятно всичко това е напразно, защото Кайл Мърсър се радва да е там, където е. И няма да се зарадва да ни види.

— Струва си да опитаме.

— Да. Ще говорим с него така, сякаш животът ни зависи от това.

Тя не отговори.

— Аз ще говоря пръв.

— Не го настройвай враждебно.

— Капитан Мърсър ще реагира добре на военен авторитет и позоваване на дълга му като положил клетва офицер.

— Той е напуснал армията.

— Оставката му не е приета.

— Добре… но го прецени, преди да подходиш по армейски към него. Ако тръгне да говори, остави го да го направи.

— Винаги го правя.

— Освен когато си бесен.

— Това никога не се случва.

— Случи се, когато ти разказвах за „Флагстаф“. И по-конкретно за Трент.

— Добре… ще ти призная нещо. Малко ревнувам.

— Никога нямаше да се досетя.

Той подмина думите ѝ.

— Ще се справим, Маги. Обещавам ти.

Тя хвана ръката му и я стисна.

— И не забравяй — каквото и да стане, ние не сме пленници на капитан Мърсър. Ние сме офицери, дошли да го арестуват. И той го знае.

— Добре… — Тя пое дълбоко дъх и стисна още по-силно ръката му. — Никога през живота си не съм била толкова уплашена.

— И аз. Нито пък Кайл Мърсър. За него това е краят по един или друг начин и той трябва да реши как ще приключи всичко за него.

— И за нас. Добре… разбирам всичко това.

— Знам. — Броуди се облегна на стената и се загледа към вратата.

Рано или късно тя щеше да се отвори. И някой щеше да влезе. Може би Мърсър, за да поговорят. Или пък Мърсър с нож. Или Емилио с покана за среща с шефа. Или Емилио с покана за сеньора Боуман да излезе с него.

Нямаше смисъл да предполага. Трябваше просто да е готов.

Броуди седеше, опрял гръб в стената. Жегата и обезводняването го изсмукваха, но трябваше да е буден, за да мисли и действа, когато моментът настъпи.

Тейлър беше заспала дълбоко и той я остави да спи. Като жена в армията тя сигурно винаги бе чувствала, че трябва да се доказва. Като негова партньорка… кой знае какво чувстваше? Броуди подозираше, че е нещо сложно, вариращо от благодарност за наставничеството му до твърдата увереност, че Скот Броуди е напълно непредвидим и абсолютен задник. Сега обаче тя беше просто жена, прясно месо за лагера. И той не можеше да направи нищо за нея, освен да я уговори да се опитат да избягат. Или да ѝ каже, че тя трябва да направи каквото е необходимо, за да оцелее, и да не се безпокои за него.

Рицарството беше мъртво, особено в цивилния свят, но при военните традициите умират по-бавно. Имаше една стара армейска поговорка: „Всички братя са храбри и всички сестри са добродетелни“. Осъвременената версия би трябвало да е: „Обади се във Военна прокуратура, ако имаш въпроси за подобаващото поведение“.

Или погледни вътре в себе си.

Той погледна Тейлър, чийто безметежен сън беше всъщност изтощение от жегата. Щеше да дойде на себе си с малко вода и храна.

По въпроса чия беше вината Броуди поемаше пълната отговорност за действията си — макар че може би боговете, които живееха на плосковърхите планини, го бяха прецакали. Или може би се беше правил несъзнателно на мъжкар пред Маги Тейлър. Когато боговете поискат да унищожат някого, първо го изпълват с похот. Нищо от това нямаше да се случи, ако партньор му беше онзи глупак, когото Тейлър беше заместила.

И като стана въпрос за партньори и назначения, дали беше получил този случай, защото полковник Домброски и генерал Хакет имаха вяра в него? Или защото ЦРУ имаше вяра в Маги Тейлър?

При сегашното положение този въпрос би трябвало да е маловажен, но въпреки това го тормозеше. Броуди можеше да открие отговорите на всичките си въпроси за Кайл Мърсър от самия него, но никога нямаше да научи какво е станало зад сцената в Куонтико и Пентагона, ако не се върнеше.

Отново си помисли за Мърсър — и за апелирането към онова, което беше общото между него, Скот Броуди и Маги Тейлър. Към факта, че и тримата са били там.

Там. Надупчените от куршуми стени по алеите на Фалуджа, минираните със самоделни взривни устройства пътища в териториите на талибаните и самотен пост в Хиндукуш — проклети военни зони, които се просмукват в душата ти и остават завинаги там.

И сега за тях тримата това означаваше тази джунгла, крайната точка на отделните им пътувания. Запита се какво ли си мисли Кайл Мърсър в момента.

Отвън се чуха гласове и Броуди разтърси леко Тейлър.

Тя се събуди веднага.

— Какво има?

— Идват.

Тя се заслуша в гласовете отвън.

— Емилио. — Продължи да слуша. — Някой каза: „Заведете ги при реката…“. — Тя погледна Броуди.

Е, това можеше да означава, че им предстои да поплуват с крокодилите и пираните. Или, ако гледат по-оптимистично, да ги отведат при лодката им и да ги пуснат — по заповед на шефа. Само дето Кайл Мърсър със сигурност би искал да знае защо г-н и г-жа Боуман са питали за него по име.

Вратата се отвори и Емилио влезе сам, макар че Броуди видя, че отвън има и други мъже. Той ги погледна, после извади глока на Броуди с едната си ръка и му подхвърли нещо с другата.

Броуди погледна нещото, паднало на палмовите листа верижка с два ключа. Взе ги и опита първия на своя катинар, който се отключи. После отключи катинара на Тейлър с другия ключ.

— Levtense! — нареди Емилио.

Броуди и Тейлър свалиха оковите си и се изправиха.

Броуди си помисли, че ще ги изведат навън, но Емилио си беше наумил друго. Затвори вратата и каза нещо на Тейлър.

Тя не отговори.

— Какво каза? — попита Броуди.

— Каза… че след като сме сами, иска да ме види гола… и после да ме заведе на някакво приятно място.

Броуди не знаеше какво да каже, но Тейлър знаеше какво да прави и свали тениската си, разкопча сутиена и събу обувките си.

Броуди се извърна, докато Тейлър сваляше панталона и гащетата си, но погледна Емилио, който се усмихваше.

Броуди остана с гръб към Тейлър, докато Емилио задоволяваше две от желанията си — да види красивата жена гола и в същото време да унизи нея и съпруга ѝ. Но Броуди не се чувстваше унизен. Той беше бесен — но нямаше да направи някоя глупост. Може би по-късно.

Емилио каза нещо и Тейлър преведе:

— Иска да знаеш, че харесва тялото ми. И че си щастливец.

— Да си го начука.

Усети ръката на Тейлър на рамото си.

— Успокой се.

Броуди погледна Емилио, който погледна часовника си — часовника на Броуди — и излая на Тейлър две думи, които явно означаваха „Обличай се“.

Очевидно имаха някакъв график, което можеше да означава, че шефът ги очаква.

Тейлър бързо се облече и си обу обувките. Броуди беше сигурен, че ако се намираха в някакъв друг тип лагер — на производители на наркотици например — Емилио нямаше да се задоволи само с това да накара Тейлър да се съблече. Това място обаче се ръководеше от бивш армейски офицер, който очевидно помнеше поне отчасти какво са го учили за отношението към пленници, поддържане на дисциплина и спазване на график.

Това обаче не означаваше, че Емилио няма да се позабавлява с г-ца Тейлър по-късно. Той просто трябваше да изчака, докато шефът не му даде зелена светлина. Броуди беше сигурен, че най-големите гадости, ставащи в този лагер, се извършват от ръката на сеньор Кайл или по негова заповед.

Емилио тръгна към вратата и им даде знак да го последват.

Излязоха от колибата на ослепителното слънце и когато очите му свикнаха с ярката светлина, Броуди разпозна петимата мъже от платформата, които ги бяха довели тук.

Очакваше да им вържат ръцете, защото ръцете са най-опасното оръжие, но Емилио явно смяташе, че петимата мъже с автомати са напълно достатъчни за двамата му повереници, единият от които беше жена и следователно отпадаше от уравнението.

Емилио им даде знак да го последват и те тръгнаха в колона по един по тясната пътека до поляната, където пемонските жени продължаваха да чистят колибите — казармите — докато мъжете стреляха някъде в джунглата. Броуди си представи как същите тези дами оправят легла в Кавак. Може би щеше да ги срещне и по-късно, когато двамата с Тейлър се сбогуват с Цезар, преди да тръгнат към пистата. А може би не.

Този път Емилио тръгна по малко по-различен маршрут, но пак се спускаха надолу към реката. Може би вървяха към квартирата на Мърсър. Броуди се запита как ли се е устроил беглецът на това място.

Пътеката стана по-широка и Тейлър се изравни с Броуди и хвана ръката му. Той не можеше да определи дали това е жест на привързаност, или краката ѝ отказват да я държат.

— Добре ли си?

— Добре съм.

— Agua! — извика Броуди на Емилио.

Емилио обърна глава и кимна.

— Si, agua. — И посочи една голяма колиба пред тях, която се виждаше между дърветата. Очевидно беше решил, че дължи нещо на дамата за трите си минути забавление. Всъщност, ако не се измъкнеха от това място — а Броуди не мислеше, че ще се измъкнат — Маги Тейлър имаше нещо, за което можеше да се пазари. Тя разбираше това и той се надяваше, че тя ще го използва, за да оцелее и после да се измъкне.

Стигнаха малката полянка пред колибата и Броуди видя няколко зелени маси и столове като онези на рибарската платформа. От дясната страна на колибата имаше малка бамбукова постройка, приличаща на двойна външна тоалетна. Отляво имаше баня — четири платнени кофи с душове, окачени на висок кол и заобиколени от ниски бамбукови стени — ако на някого изобщо му пукаше за такива неща като уединение.

На поляната имаше и три хамака, вързани между дърветата. В един от тях лежеше жена с къса пола и къс бял потник. Тя ги погледна, седна и извика към колибата.

Емилио спря и запали цигара.

От отворената врата на колибата излязоха шест млади жени по къси поли, потници и дървени чехли.

Не бяха пемони и на Броуди не му трябваше много време да се досети, че не са и медицински сестри.

Емилио им извика нещо и една от тях влезе вътре и се върна с две пластмасови бутилки, които предложи на гостите на Емилио, като изгледа с любопитство Броуди, след което измери с поглед Тейлър, сякаш я преценяваше като възможна съквартирантка.

Като истински офицер и дама Тейлър ѝ благодари за водата. Броуди също каза: „Gracias“.

Емилио каза нещо на Броуди и посочи дамите.

Тейлър понечи да преведе, но Броуди, който можеше да разбере „Избирай“ на всеки език, я изпревари.

— Схванах.

Емилио се разсмя.

Тейлър изпи водата си почти на един дъх, а Броуди изпи половината от своята бутилка и я пъхна в джоба си — можеха и да не минат покрай други колиби с проститутки.

Емилио говореше с жените, като от време на време посочваше Тейлър. Те кимаха и се усмихваха — явно бяха доволни, че имат ново попълнение, което ще свали част от товара от гърбовете им… или от нещо друго.

Като стана въпрос за това, дамите очевидно познаваха добре и петимата мъже на Емилио и всички побъбриха известно време, като се шегуваха за нещо. Всичко това изглеждаше плашещо нормално и Броуди видя, че жените не са уплашени от Емилио, нито пък приличат на зомбита. Всъщност бяха доста оживени и изглеждаха сравнително здрави и доволни. Ако бяха от Каракас, това беше истински курорт за тях.

Броуди разбираше защо Емилио ги е довел тук — искаше Тейлър да види бъдещето си, а Броуди — участта ѝ. Колкото до неговата собствена участ, тя, изглежда, или вече беше решена, или беше на кантар. Засега не можеше да прецени.

Емилио очевидно каза на дамите, че американката знае испански, и ги подкани да я заговорят. Така пълномощен офицер Тейлър завърза разговор със седем венецуелски проститутки, които вероятно я запознаваха с изискванията за професията и служебните ѝ задължения.

Емилио слушаше и се усмихваше. После каза нещо за сеньора Боуман и дамите погледнаха към Броуди; явно Емилио им беше казал, че господинът е съпруг на сеньората. Или може би неин сводник. След това Емилио посочи Тейлър и Броуди чу думата „desnuda“, която накара жените да се разсмеят. Броуди предположи, че задникът им се хвали, че е видял сеньора Боуман чисто гола и че дамите имат конкуренция. Или нещо също толкова смешно.

За Броуди вече беше ясно, че Емилио е в най-добрия случай социопат, на когото му доставя удоволствие да измъчва другите, а в най-лошия е усмихващ се психопат, който може да избухне от какво ли не — което беше добре да се знае. Леденостудените типове са трудни за убиване. Психарите пък бяха подсъзнателни самоубийци. Истинските психопати обаче бяха опасна комбинация от двете — студени, пресметливи, безстрашни и коварни. Като Кайл Мърсър.

Броуди беше загрижен за физическото състояние на Тейлър. Не знаеше колко още ще вървят, а тя трябваше да се разхлади, така че той извика на Емилио и посочи душа и Тейлър. Емилио като че ли се замисли дали да не използва момента и отново да оплакне очи, но отново погледна откраднатия часовник и поклати глава. После отпрати дамите и даде знак на Броуди и Тейлър да го последват.

Броуди се запита на кое ли от тези дървета Мърсър беше изкормил изнасилвача на Кармен. Ако я бяха взели, тя можеше да им покаже. Пък и момичетата щяха да се видят отново.

Пътеката беше достатъчно широка, за да могат Броуди и Тейлър да вървят рамо до рамо. Тейлър го хвана под ръка. На петимата придружители зад тях като че ли не им пукаше.

— Тези момичета изглеждат… добре гледани — тихо каза Тейлър. — Казаха, че сеньор Кайл е наредил на мъжете си да се държат прилично с тях.

Броуди не отговори.

— Така че може би… ще успея да го преживея…

Той се надяваше, че тя ще успее. Но онези момичета бяха професионалистки и се занимаваха с това повече или по-малко доброволно. За разлика от нея. Но Маги Тейлър имаше достатъчно проблеми на главата, затова Броуди каза:

— Мисля, че Емилио просто се майтапи с нас.

— Silencio!

— Питай тоя задник къде отиваме.

Тейлър се поколеба и го направи, след което преведе отговора му:

— Поискахме да видим сеньор Кайл, а сеньор Кайл иска да види нас, така че трябва да сме доволни.

— Нали точно затова дойдохме във Венецуела.

Тейлър не отговори.

Завиха по друга пътека, която Броуди разпозна като пътеката от платформата. След няколко минути видяха реката между дърветата, а после и самата платформа. Когато приближиха, Броуди видя мъж, който седеше на зелената маса с гръб към тях.

Емилио отново погледна часовника и ускори крачка, като ги подкани да не изостават.

Очевидно сеньор Кайл имаше натоварен график и държеше всичко да върви по часовник.

Приближиха тясната бамбукова рампа, която водеше към платформата, и Броуди вече можеше да види по-ясно мъжа на масата, макар че още не се беше обърнал. Беше с тясна тъмнозелена тениска и имаше русолява коса, така че, ако оставим настрана расовото профилиране, вероятно беше гринго. И най-вероятно беше Кайл Мърсър. Мъжът вдигна бинокъл към очите си и Броуди видя татуирания уроборос на мускулестата му ръка. В другата си ръка държеше бутилка вода. Изглеждаше отпуснат и може би се наслаждаваше на деня. Но това нямаше да продължи още дълго.

Емилио вдигна ръка към Броуди и Тейлър и те спряха на пет-шест метра от платформата и се спогледаха.

— Лодката ни още е тук — прошепна Тейлър.

— Чудесно. Качваме Мърсър на нея и заминаваме.

Емилио стъпи на рампата, която рязко изскърца. Кайл Мърсър погледна през рамо и му даде знак да приближи. Емилио побърза да се подчини и застана пред сеньор Кайл като адютант на генерал, който се кани да обяви пристигането на очакван посетител.

Броуди забеляза, че Емилио не отдаде чест, така че явно el comandante не държеше на тези неща. Двамата поговориха няколко секунди, след което Емилио даде знак на Броуди и Тейлър да се качат на платформата.

Двамата отново се спогледаха и тръгнаха към тясната рампа.

— Рангът преди красотата — каза Броуди и тръгна с големи целенасочени крачки напред, следван от Тейлър.

Мърсър явно щеше да ги заговори заедно, което не беше начинът, по който едно ченге разпитва множество заподозрени. Или по който се разпитват военнопленници. Разделяй и владей. Но Кайл Мърсър или го притискаше времето, или наистина мислеше, че Боуман са тъпи туристи — или по-вероятно щеше просто да им каже да говорят бързо, ако не искат да умрат бавно.

Емилио им посочи място до два пластмасови стола на десетина стъпки — правилният протокол изискваше да са пет — пред сеньор Кайл, който отново гледаше през бинокъла. Броуди разпозна уреда — беше бинокълът на капитан Колинс.

Не беше очаквал Мърсър да стане или да им предложи да седнат, но си мислеше, че той ще покаже малко по-голям интерес към срещата им. „Ехо? Капитан Мърсър, предполагам?“.

Сега Броуди забеляза, че на зелената маса има два американски паспорта. Там беше и сателитният им телефон, както и клетъчните. Емилио стоеше зад шефа си, а петимата останали заеха позиции на брега на реката, готови да открият огън с калашниците си, ако Броуди или Тейлър направят някакво рязко движение. Броуди погледна през края на платформата, видя лодката им и си представи как двамата с Тейлър са в нея, плават надолу по течението и бъбрят по сателитния телефон първо с Колинс, после и с Домброски. Опита се да си представи как Кайл Мърсър идва с тях доброволно, но това беше прекалено дори за неговото въображение. Но пък човек никога не знае какво може да се случи.

Насочи вниманието си към Кайл Мърсър, чието лице още беше частично скрито от бинокъла.

Русата му коса беше късо подстригана, както подобава на военен, и беше гладко обръснат. Изглеждаше мускулест и здрав, макар че кожата му имаше онази характерна за тропическата джунгла бледност, дължаща се на високата влажност, спрейовете против насекоми и прекалено малко слънце. Въпреки това се различаваше много от мършавия призрак от видеозаписа на талибаните и от онзи с обезглавяванията, който бяха гледали в кабинета на Хакет.

Мърсър свали бинокъла и се загледа към реката.

Сега Броуди видя воднисто сините му очи и бръчиците при очите и около устата. Двете години плен в Афганистан си казваха своето, а и джунглата не спомагаше много за младежкия му вид.

Мърсър погледна Броуди и Тейлър, сякаш едва сега разбира, че са тук. Даде знак на Броуди да приближи, подаде му бинокъла и каза съвсем непринудено:

— Вземете. Погледнете онази бяла птица на брега ей там.

Броуди се поколеба, после насочи бинокъла към отсрещния бряг, където видя голяма бяла птица с дълги крака и дълъг клюн.

— Виждате ли я?

— Да.

— Каква е?

— Ъ-ъ… гълъб?

— Не, господин Боуман. Не е гълъб.

— Ясно. — Броуди свали бинокъла. — Може да е чапла.

— Възможно е. А вие може да сте мъртва патица.

Броуди остави бинокъла на масата.

— Трябва да поговорим, капитане.

Мърсър го погледна, после погледна Тейлър.

— Може би.

— Ще поканите ли дамата да седне?

Мърсър отново го погледна, после погледна Тейлър и посочи пластмасовите столове. Емилио застана на почтително разстояние зад шефа си с ръка върху глока на Броуди, който беше затъкнат в колана му.

Тейлър и Броуди седнаха. Мърсър взе паспортите им и ги прелисти, като погледна снимките им и самите тях, сякаш беше някакъв имиграционен инспектор.

— Емилио ми каза, че сте били любители на птици.

— Очевидно не сме — отвърна Броуди.

Мърсър кимна.

— Е?

— Аз съм главен пълномощен офицер Скот Броуди от ОКР, а това е пълномощен офицер Маги Тейлър, също от ОКР, Куонтико.

Мърсър като че ли не реагира на това.

— ОКР.

— Точно така.

— А не ЦРУ?

— ОКР.

— Може да сте от военното разузнаване. Или от ФБР.

— Пак сме от ОКР.

— Какво ви води тук?

— Вие.

На Броуди му се стори, че вижда намек за усмивка на лицето на Мърсър, но не от приятните.

— Предполагам, че сте дошли тук, за да ме арестувате — каза Мърсър.

— Точно така. По обвинение в дезертьорство.

— Имате ли заповед?

— Имаме писмена. В Куонтико. Не бихме могли да я прекараме през митницата.

— Но сте прекарали два глока през нея.

— Бяха ни дадени тук.

Мърсър кимна.

— Значи сте се видели със стария ми приятел Брендан Уорли?

— Да. Откъде го познавате?

— Той не ви ли каза?

— Не.

— В такъв случай не ви трябва да знаете. Как е той? — поинтересува се Мърсър.

— Наслаждава се на Каракас.

— Да го прави, докато може.

— Да. Така че…

— Той знае ли къде се намирате в момента?

— Разбира се.

— Тогава защо не е тук?

— Това е криминално разследване.

Мърсър кимна, сякаш се мъчеше да си спомни армейските протоколи, правила и отговорности.

— Значи сте тук, за да ме арестувате.

— Такъв е планът.

— Но нямате заповед, не можете да се идентифицирате и всъщност нямате право да извършвате арест на чужда земя.

— Ще трябва да повярвате на думата ни, че сме следователи от ОКР. Не съм сигурен за правата ни тук, но мога да ви покажа писмената заповед, когато се върнем в Куонтико.

— Добре. Значи трябва просто да дойда доброволно с вас?

— Би било добре.

Мърсър се престори, че обмисля предложението. Очевидно се забавляваше. Може би рядко му се случваше да говори английски.

Той отпи глътка вода и погледна Броуди и Тейлър.

— Поправете ме, ако греша, но ми се струва, че сте мои пленници. В такъв случай как аз мога да стана ваш пленник?

— Радвам се, че попитахте. Ще трябва да приемете правото ни да извършим арест, капитане, да предадете оръжията си и да изпълните дълга си на офицер, като се оставите да бъдете отведен в КОНЩА. — Което на армейски жаргон означаваше „Континенталните щати“.

Мърсър обмисли думите му и попита:

— А не трябва ли да ми прочетете правата?

— Нямам пищов, а и да си призная, така и не успях да ги науча наизуст — призна Броуди и се обърна към Тейлър. — Маги?

Тя кимна и погледна Мърсър.

— Първо, вие ли сте Кайл Мърсър, капитан от армията на Съединените щати?

— Аз съм Кайл Мърсър. Напуснах армията и не мисля, че тя има някаква власт над мен.

— За протокола, капитане, армията не е приела оставката ви.

Мърсър я зяпна, после погледна Броуди.

— Откъде армията знае, че съм напуснал?

— Гледахме видеозаписа ви — отвърна Броуди.

Мърсър като че ли се зарадва искрено.

— Страхувах се, че записът няма да стигне до Баграм.

— Стигнал е. Както и до Пентагона. Може би дори до Белия дом.

— Това е добре. И двамата ли го гледахте?

— Да.

Мърсър се наведе напред в стола си.

— Искате ли да ви разкажа как обърнах играта и прерязах шибаните глави на онези кучи синове?

— Искаме — отвърна Тейлър. — Но не можем да продължим този разговор, докато не ви прочета правата.

Броуди си помисли, че тя трябваше да остави Мърсър да говори по тема, която очевидно го възбуждаше — обезглавяване — но Тейлър играеше стриктно по правилата.

Леко развеселеният Мърсър ѝ даде знак да продължи.

— Имате право да запазите мълчание и всичко, което кажете, може и ще бъде използвано срещу вас в съда — уведоми го Тейлър. — Имате право на адвокат. Ако не можете да си позволите такъв, ще ви бъде осигурен. Разбирате ли правата, които ви прочетох току-що?

— Да.

— Предвид тези права, искате ли да говорите с нас?

— Всъщност искам вие да говорите с мен.

— Добре — каза Броуди. — Нека ви кажа за вашата мутра, която стои зад вас. Емилио. Той упражни сексуален тормоз над госпожица Тейлър, като я накара да се съблече пред него.

— Скот… — започна Тейлър.

— Остави капитан Мърсър да отговори.

Мърсър кимна, сякаш разполагаше с добър отговор.

— Претърсването на голо не е тормоз, а стандартна процедура при задържането на заподозрения или военнопленника, особено ако у него е открито оръжие. Сигурен съм, че знаете това, и съм също толкова сигурен, че ОКР прибягва до тази практика. Съжалявам, че тук няма възрастни дами, а единствено курви, но ако господин Броуди е присъствал при претърсването, той е бил в ролята на необходимия свидетел. — Той погледна Броуди. — Присъствахте ли?

Броуди не отговори.

— Като знам наклонностите на Емилио, сигурен съм, че сте присъствали. — Той се усмихна и погледна Тейлър. — Емилио докосна ли ви по какъвто и да било начин?

Тейлър не отговори. Мърсър погледна през рамо и каза нещо на испански на Емилио, който успя да поклати отрицателно глава, като в същото време поглеждаше кръвнишки ту Тейлър, ту Броуди.

Мърсър се обърна отново към Тейлър.

— Изглежда, всичко е било извършено както подобава с изключение на това, че е трябвало да претърси и телесните ви кухини — каза той и добави небрежно: — Това е най-малкият ви проблем днес.

Което си беше самата истина, помисли си Броуди. Той обаче беше успял да накара Мърсър да реагира на оплакване като командир. Разбира се, правеше го за собствено забавление, но ако Броуди говореше с него като с офицер и джентълмен, вместо като с ренегат убиец, имаше надежда той да отговори по същия начин, дори ако изобщо не му пукаше.

— За протокола, капитане, аз не бях претърсен на голо, така че вашата защита на поведението на Емилио е пълно баламосване.

— Скот…

— Един съвет, капитане. Ако позволите хората ви да излязат от контрол, губите уважението им.

— Не се нуждая нито от вашите, нито от нечии други съвети как да командвам хората си. Не бива да настройвате враждебно Емилио — посъветва го Мърсър. — Той ще бъде ваш пазач по време на престоя ви тук, колкото и кратък да е той.

Капитан Мърсър и сеньор Кайл явно обитаваха едно и също тяло и беше трудно да се разбере кой го контролира, така че Броуди трябваше да внимава да не натисне погрешното копче и изобщо да внимава с натискането. Той продължаваше да мисли за онова видео, на което Мърсър клатеше талибанска глава пред обектива на камерата.

— Женени ли сте всъщност? — попита Мърсър.

— Отношенията ни с госпожица Тейлър са единствено професионални — отвърна Броуди.

— Разбирам… тоест…?

„Тоест между нас няма емоционална връзка, Кайл, и не можеш да я използваш за своя изгода“.

— Не сме интимни — каза Броуди. „Но почти станахме“.

Мърсър кимна.

— Значи загрижеността ви за госпожица Тейлър е единствено професионална.

— Аз бих я нарекъл човешка.

— А аз рицарска. Госпожица Тейлър пък би могла да я нарече мъжки шовинизъм.

— Какво ще кажете да продължим нататък? — предложи Тейлър.

— Добре. — Мърсър погледна тениската ѝ. — Джорджтаун.

Тя кимна.

— Отраснала в прилично предградие на Вашингтон, завършила политология, с татко дипломат или бюрократ от висшия ешелон. Влезли сте в армията, за да работите известно време в бедняшките райони, и после сте се преместили в ОКР, защото сте решили, че там е безопасно и ще погледнат благосклонно на документите ви, когато кандидатствате право.

— Татко ми беше автомонтьор, когато беше достатъчно трезвен, за да може да работи — отвърна Тейлър. — Влязох в Джорджтаун със стипендия и избрах кариера в армията поради бедност. Профилирането определено не е вашата стихия — добави тя.

— Може би. Но обикновено познавам, когато някой ме лъже. — Той погледна Броуди. — А вие къде сте учили?

— В Нюйоркския.

Мърсър кимна.

— Чувам източния акцент.

— Селско момче от щата Ню Йорк.

Мърсър погледна Тейлър.

— Тенеси — каза тя.

— Не го долових в акцента ви.

— Ще го доловите, ако се вбеся истински.

Мърсър се усмихна.

— Аз съм от Сан Диего. Но вие знаете всичко за мен от досието ми. С изключение на онова, което е редактирано.

Броуди изпитваше засилващото се чувство, че всичко това е нереално. Джунглата си беше тук, но никой в нея не бе истински. Той погледна Кайл Мърсър и погледите им се срещнаха. Капитанът се усмихваше, но очите му бяха… празни.

Кайл Мърсър беше луд. Не приятно луд — а просто луд. Но изключително функционален. И много добре осъзнаваше, че е излязъл извън релсите. Или пък му харесваше да играе тази роля. Може би комбинация от двете. Така или иначе, ако капитан Мърсър някога се озовеше у дома и някой армейски психиатър погледнеше него и видеото с обезглавяванията, веднага щеше да го обяви за психически негоден да се яви в съда. Което всъщност беше чисто хипотетично, защото Броуди не мислеше, че някой от намиращите се на рибарската платформа ще се прибере у дома.

Кайл Мърсър обаче явно се наслаждаваше на разговора и може би изпитваше носталгия — ако психопат може да изпитва подобно чувство.

— Съжалявам за майка ви — каза Броуди.

Мърсър не реагира.

— Сигурен съм, че баща ви тъгува за вас — продължи Броуди. — Време е да се върнете у дома, войнико.

— Аз съм си у дома.

— Не сте.

— В такъв случай предпочитам да съм тук, отколкото в Левънуърт. Нима и вие не бихте го предпочели?

— Ако трябва да съм честен, капитане, това място смърди. Нищо лично — добави той.

Мърсър не отговори на коментара му, но каза:

— Не ме наричайте капитан.

— Вие сте капитан от армията на Съединените щати.

— Не повдигайте отново този въпрос.

— Тогава как да се обръщаме към вас?

— Със сеньор Кайл.

— Какво ще кажете за Скот, Маги и Кайл?

Мърсър го погледна, после погледна Тейлър.

— Мисля, че и двамата трябва да прекарате малко повече време в ареста. — Погледна си часовника. — Може би двайсет и четири часа на хляб и вода. Без хляба. И може би ще извършим онези претърсвания на голо, за да сте доволни. — Погледна през рамо към Емилио.

Очевидно Мърсър вече не изпитваше удоволствие от разговора.

— Не мисля, че някой от нас разполага с двайсет и четири часа, Кайл — каза Броуди.

Мърсър се обърна към него, замисли се за известно време и попита:

— Как ме намерихте?

— Ал Симпсън.

Мърсър се загледа в нищото. Вероятно възпроизвеждаше в съзнанието си случайната среща в „Кокошарника“ и се ругаеше, че не е удушил Симпсън с коприненото шалче на някое от момичетата. Погледна Броуди.

— От неговите показания би трябвало да стигнете единствено до Каракас и бардаците му.

— Ние сме добри детективи.

— Нима? Половината Петаре знаеше за вас вчера по обед. И вие, господин Броуди, бяхте очакван в „Кокошарника“ снощи — добави той. — Предполагам, че сте размислили, иначе днес сутринта подутото ви тяло щеше да бъде изхвърлено на бреговете на Гуайре.

Броуди не отговори. Както беше подозирал, Националната гвардия, РБД-200 и вероятно сводникът Пепе бяха споделяли информация за двамата гринго, които бяха обикаляли и разпитвали за сеньор Кайл и за малолетни момичета. Новините се разпространяваха бързо в бедняшките квартали, но очевидно се нуждаеха от повече време, за да стигнат до джунглата, и Кайл Мърсър не знаеше за снощния купон в „Кокошарника“.

Мърсър се наведе напред в стола си.

— Как ме открихте? С кого още сте разговаряли?

— Не разкриваме доверените си източници на заподозрените.

Доброто настроение на Мърсър започна да се изпарява.

— Аз държа всички силни карти и ще видя вашите със сигурност, сега или по-късно. Сега е по-добре. За всички.

Броуди не изгаряше от желание да изпорти Кармен, но… тя така или иначе сигурно вече се печеше на бавния огън на СЕБИН. И все пак…

— Можете сам да стигнете до отговора — каза той.

Мърсър погледна Тейлър.

— Ще ви задам същия въпрос. Как стигнахте от „Кокошарника“ до това място?

Тя не отговори.

— Можете да направите нещата лесни за себе си… Маги… или да забавлявате хората ми довечера.

Тейлър погледна Броуди, после Мърсър и кимна.

— Добре… Вашият приятел… Генерал Гомес. Той работи за американското разузнаване. — Тя погледна Броуди. — Съжалявам, Скот…

И наградата за майстор на баламосването отива при… пълномощен офицер Маги Тейлър. Честито.

Броуди изгледа партньорката си с надеждата, че погледът му ще покаже на Мърсър, че е разочарован от нея — макар че разбираше, че издаването на Гомес като американски агент е за предпочитане пред една нощ с хората на сеньор Кайл.

Мърсър помълча известно време, след което каза:

— Не вярвам.

Разбира се, че вярваше. Все пак се намираха във Венецуела.

Мърсър погледна Тейлър, но очевидно реши да не продължава разпита в тази посока. Все пак каза:

— Ако открия, че сте ме излъгали за каквото и да било, госпожице Тейлър, ще ви се иска да бяхте прекарали нощта в доставяне на удоволствие на хората ми, което би било не толкова болезнено, колкото да висите от тази платформа в рибарска мрежа, докато пираните ви изяждат жива. Разбрахте ли ме?

— Казвам ви истината.

— Ще разбера дали е така.

— Освен това ще откриете, че Гомес е бил обучаван от американската армия.

Мърсър сигурно вече знаеше това и вероятно вече бе имал някои подозрения за генерал Гомес, който можеше да свърши като храна за рибата. И който вероятно го заслужаваше.

Мърсър се обърна към Броуди.

— Ако отново спестявате информация от мен, ще делите клетка с ревящи маймуни, които обичат да отхапват хуйове и топки.

Звучеше като щабна среща в Куонтико.

— Тук съм, за да бъда честен с вас.

— Добре.

Е, сеньор Кайл определено беше овладял главата на капитан Мърсър и това беше малко плашещо. Но капитан Мърсър, който беше преследван човек, се нуждаеше от повече информация от тях, отколкото те от него. Докато това оставаше в сила, те нямаше да станат част от хранителната верига. Но рано или късно тази игра щеше да приключи. Щастливият край включваше убеждаването на Кайл Мърсър да се прибере у дома с тях, за да отговаря за действията си. Но точно сега това изглеждаше малко вероятно. Друг щастлив край щеше да е звукът на хеликоптери и гледката на момчета от Делта Форс, спускащи се по въжета в лагера. Ракетите също можеха да са щастлив завършек, но само ако улучеха всичко освен него и Тейлър. Броуди се запита дали онези от Пентагона ще решат да използват силни експлозиви, ако подозират, че в лагера има техни хора — той и Тейлър. Може би щяха да решат, ако Брендан Уорли имаше някаква роля във вземането на решението. А междувременно трябваше да печелят време.

Мърсър допи водата си.

— И ние сме жадни, Кайл — каза му Броуди.

Мърсър като че ли не го чу и изглеждаше така, сякаш информацията за генерал Гомес го е сварила неподготвен.

Броуди извади полупразната бутилка вода от джоба си и я даде на Тейлър, която пи и му я върна. Той я допи и вдигна празната бутилка.

— Agua?

Мърсър излезе от мрачните си мисли и го погледна.

— Какво?

— Вода. Жадни сме. Минималните стандарти при задържане според Женевските конвенции. Като стана въпрос за това, санитарните условия в лагера изглеждат като цяло добри, но върху ареста може да се поработи още.

Мърсър се обърна към него.

— Вие пък какво знаете за живота в полеви условия?

„Радвам се, че попита“.

— Преди ОКР бях пехотинец — уведоми го Броуди. — Втора пехотна дивизия, Ирак. Маги е била в Цивилни въпроси. Две години в Афганистан.

Мърсър ги изгледа последователно, но не каза нищо.

— Аз бях във Фалуджа — продължи Броуди. — Получих пурпура и бронза. Маги пък има пурпур и сребро.

Мърсър като че ли не беше сигурен дали да вярва на всичко това.

— Твоята мутра видя раните ѝ — каза Броуди.

Мърсър погледна Тейлър.

— От какво сте ги получили?

— СВУ. Или може би шрапнел от РПГ.

— Покажете ми.

Тя стана, отиде до масата на Мърсър и свали панталоните, за да покаже бедрото си.

Мърсър впери поглед в белезите.

— Изгубихте ли хора?

— Шестима.

— А те колко изгубиха?

— Трудно е да се каже. Повече от шестима.

Мърсър кимна, сякаш одобряваше чутото. Броуди го наблюдаваше, докато той се взираше в белезите на Тейлър. Изглеждаше така, сякаш му идеше да ги докосне. Вместо това Мърсър седна и ѝ даде знак да направи същото.

Тейлър вдигна панталоните си и се върна на мястото си.

Мърсър явно не изгаряше от желание да види раните на Броуди, които като цяло не бяха особено интересни — пет-шест белега като от шарка по гърба от реактивен снаряд, който го беше пропуснал — но беше улучил една стена зад него. Онзи ден не беше неговият. Днес обаче времето му можеше и да изтече.

Мърсър погледна Тейлър.

— Кога бяхте там?

— Горе-долу по същото време като вас. Пристигнах през пролетта на две и тринайсета с Деветдесет и шести батальон от Цивилни въпроси. Останах в страната почти две години.

Мърсър изглеждаше унесен, сякаш се беше върнал в Афганистан.

Тейлър му каза нещо на език, който според Броуди беше пущу. Мърсър я погледна и ѝ отговори.

Броуди се надяваше, че употребата на езика няма да прати Мърсър през ръба в пропастта.

Мърсър каза нещо. Тейлър кимна и отговори. Броуди разпозна езика като арабски.

— Кайл е научил и арабски от коран, записан на двата езика — каза тя на Броуди. — Докато е бил в плен.

На Броуди му идеше да му каже, че ще има възможност да научи още десет езика, докато лежи в Левънуърт. Самият той знаеше няколко израза на арабски като „Спри или ще стрелям“, но не мислеше, че ще му свършат работа тук.

По-важното беше, че сега тримата бойни ветерани разговаряха. Това не означаваше, че Мърсър ще им каже, че могат да си вървят — на пущу или арабски — но общуваха с похитителя си по начин, който поддържаше интереса му, а това означаваше, че за момента не е нужно да се боят от пирани и маймуни. Броуди имаше чувството, че двамата с Тейлър си играят с пума, която някога е била дресирана, но отново се е върнала към дивото си състояние. Докато я забавляваха и ѝ подхвърляха парченца информация, пумата щеше да ги остави да ѝ галят коремчето. Понякога ще мърка, понякога ще ръмжи. И човек никога не може да знае кога ще го захапе.

— Защо се преместихте в ОКР? — попита Мърсър.

— Работата е интересна — отвърна Броуди. — Задаваш въпроси, вместо да отговаряш. Мога ли да ви попитам нещо?

— Не. — Мърсър погледна Тейлър.

— Защото вярвам в справедливостта и закона — каза тя.

— Те не са едно и също.

— Но трябва да са.

— Никога няма да бъдат — каза той.

— Могат да бъдат.

— Може и да сте права. Тук аз съм законът и аз раздавам справедливост.

— Раздавате наказания.

— Не всеки път.

„Но достатъчно често, за да си запознат с изкормването, прерязването на гърла, рязането на глави и хвърлянето на хората за храна на дивите животни“.

Мърсър гледаше Тейлър.

— Цивилни въпроси. Направихте ли нещо добро за афганистанския народ?

— Опитвах се.

— Аз също. Изпратих много от тях в рая. — Той погледна Броуди. — А вие?

— Аз правех онова, за което ми плащаха.

— А аз повече от онова, за което ми плащаха.

— Разкажете ни — каза Тейлър.

— Мисля, че може би вече знаете. — Той погледна Броуди. — Как ви раниха?

— Бях на неподходящото място в неподходящото време. Също като всички останали.

— Аз никога не съм бил раняван.

— Да. Четохме досието ви, Кайл.

Той кимна.

— Служили сте почтено — каза Тейлър.

— Да. После не.

— Разкажете ни.

Той пренебрегна подканата ѝ и се обърна към Броуди.

— Какъв е рангът ви?

— Е-Пет. — Иначе казано, сержант.

— Госпожице Тейлър?

— Същото.

— Добри войници. Добри училища. Изненадан съм, че не сте продължили в офицерската школа.

— Не харесвам офицери — обясни Броуди.

Мърсър се усмихна.

— Аз пък не харесвам умници. Но пък харесвах моите сержанти. Те бяха добри мъже.

— И съдейки по всичко, вие сте били добър офицер — каза Броуди. — Какво ви накара да дезертирате?

Мърсър отново пренебрегна въпроса.

— С Уорли ли работите?

— В контакт сме с полковник Уорли, но сме тук да ви открием и задържим по заповед на ОКР — отвърна Тейлър.

— Е, открихте ме. Всъщност аз ви открих.

— А ние ви съобщихме, че сте арестуван.

— Да. Изпълнихте задълженията си и аз дори ще призная правото ви да ме арестувате. Но не можете да го направите. Или пропускам нещо?

— Можете да дойдете доброволно, Кайл — рече Броуди.

— Това няма да стане. Но от любопитство, дори да станеше… как щяхте да ме изведете от страната?

На този етап Броуди не искаше да споменава капитан Колинс.

— Бихме могли да измислим нещо с посолството — каза той.

— Вкарваме ви вътре и дипломатите уреждат извеждането ви.

— Добре. И щом се озова в посолството, ще убия Уорли.

— Не мисля, че можем да уредим това, Кайл.

— Защо? Той иска да убие мен, защо аз да не мога да убия него?

— Ами… Предполагам, че можете да го направите тук. Или някъде другаде. Но това не е нещо, което бихте искали да направите в посолството.

— Тогава да направим така, че той да дойде тук.

— Мисля, че вече е на път. При това не сам.

Мърсър не отговори, а взе от масата сателитния телефон.

— Тук има записан само един номер и предполагам, че е неговият.

— Добро предположение.

— Той каза ли ви, че иска да ме убие?

— Не показа с нищо, че ви познава чак толкова добре. Но ако това е вярно, значи е добре, че ви открихме преди него. И още по-добре ще е да дойдете с нас.

— Това засяга мен и Уорли. Не вас.

— Искам да ни разкажете.

— Може би той ще ви разкаже, ако му се обадя. Но после ще трябва да ви убие. Той убива онези, които знаят прекалено много.

— Добре… мога да повярвам на това. Всъщност двамата с Маги ще разгледаме въпроса, след като си тръгнем.

Мърсър включи телефона и набра единствения номер в указателя му. Включи говорителя и остави телефона на масата.

Броуди чу сигнала за повикване и вдигането.

— Къде сте, по дяволите?

— Buenos dias, полковник — каза Мърсър.

Последва пауза.

— Кой се обажда? — попита Уорли.

— Най-лошият ти шибан кошмар.

Отново последва пауза и Броуди си помисли, че Уорли е припаднал или нещо подобно. После той попита:

— Къде са господин Броуди и госпожица Тейлър?

— При мен, пеят като птички, за да се измъкнат живи.

— Мога ли да говоря с тях, за да се уверя, че са живи?

— Разбира се. — Мърсър сложи ръка върху микрофона и вдигна устройството към Броуди и Тейлър. — Просто кажете високо и ясно „Здрасти, задник“ за записващото му устройство. — Той махна ръка от микрофона.

— Здрасти, задник! — каза Броуди, без да влага особен ентусиазъм в гласа си.

— Здрасти… — Тейлър погледна Мърсър. — Задник!

Мърсър остави телефона на масата.

— Доволен ли си?

— Добре…

— Впечатлен съм от уменията ви за проследяване. ОКР знаят как да откриват хора. АВР и ЦРУ — не чак толкова. Всъщност вие само приказвате и нищо повече. Също като в Афганистан.

— Ще те намеря.

— Не преди аз да намеря теб.

— Знаеш къде съм. В посолството на Съединените щати в Каракас.

— Там се криеш. Ти си страхливец, полковник. Също като в Афганистан. Чу ли поне един изстрел, докато беше там? Защото аз чувах. Всеки шибан ден.

— Ти вършеше твоята работа, капитане, а аз моята. А сега работата ми е да те намеря. И съм на път да го направя.

— Почти го беше направил. Да си се чувал напоследък с Тед Хагърти? Не? Е, не мисля, че ще го чуеш, докато не се срещнете в ада.

— Къде е той?

— Току-що ти казах.

Отново настъпи мълчание.

— Ти си болен — каза Уорли.

— Знам, че ще се почувствам по-добре, след като умреш.

— Това няма да стане, капитане.

— Щом така и така ще умираш, по-добре е да го направиш при изпълнение на дълга си и репутацията ти да остане неопетнена. За предпочитане е, вместо да разглася какви ги направи.

— Не съм направил нищо лошо, капитане — отвърна Уорли, който очевидно мислеше за двамата свидетели, които макар да бяха на практика отписани, все още бяха живи. — Ти направи. И ще си платиш за това.

— Аз вече платих за греховете си, полковник. Сега е твой ред. Съжалявам, ако прекъснах деня ти на запой. — Той затвори и изключи телефона, след което си погледна часовника. — Какво мислиш, Скот? Проследи ли сигнала?

— Не знам. Обади му се и го питай.

Мърсър отново се беше отнесъл.

— Лесно бих могъл да го убия в Каракас… — каза той, сякаш говореше на себе си. — Но искам да го отвлека и да го изтезавам до смърт. Бавно. Може би по един ден за всеки месец, който прекарах в плен при талибаните…

Очевидно капитан Мърсър и полковник Уорли имаха нерешени въпроси и двете години плен не бяха достатъчно време за Мърсър да забрави, нито за Уорли да прости.

Е, поне Броуди и Тейлър знаеха кой е Тед. Тед Хагърти, който вече беше мъртъв. И ако се съдеше по думите на Емилио, вероятно беше онзи гринго, чието гърло било прерязано от Мърсър в затворническата колиба. При нормално разследване Броуди със сигурност щеше да пита Мърсър за това, но колкото по-малко знаеха с Тейлър, толкова по-добри бяха шансовете им — които сега се равняваха на нула — да убедят Мърсър да се прибере у дома и да отговаря по простото обвинение в дезертьорство.

Мърсър се загледа към реката.

— Не изтезавах Хагърти. Той се разприказва с готовност и го освободих бързо.

— Добре — каза Броуди. — Сигурен съм, че се радва, че се връща у дома.

Мърсър кимна.

— Той се върна у дома. Ще освободя и вас бързо — увери ги той. — Не обичам да изтезавам заради самото изтезаване. Правя го само с онези, които не ми отговарят правдиво. — Отново се намръщи и се загледа неизвестно накъде.

На Броуди не му харесваше, когато Мърсър мислеше, без да говори. С Тейлър можеха до някаква степен да контролират разговора; но ако мислеше, че трябва да научи повече за това кой знае за местоположението на лагера му или дали е планирана някаква операция, Мърсър можеше да започне да задава въпроси, на които Броуди и Тейлър нямаше или не биха могли да отговорят. И тогава щеше да настъпи времето за рибите и маймуните.

— Знам защо си тук — каза Броуди, за да откъсне Мърсър от мрачните му мисли. — За да убиеш Уорли. Но защо е този лагер?

— За много неща.

— Ясно. С Маги си блъскахме главите и така и не можем да разберем защо ти е трябвало да събираш армия, за да видиш сметката на Брендан Уорли.

— Преди да убиеш някого, убиваш всичко, което означава нещо за него.

— Ясно. И какво?

— Уорли беше пратен тук, защото има репутацията на човек, когото го бива в почистването на лайната.

— Да, той самият го спомена. Не искам да прозвучи егоистично, но това е причината аз… и Маги да бъдем пратени тук — каза Броуди. Макар че г-ца Тейлър имаше и друга квалификация.

Мърсър го погледна.

— Сигурен съм, че сте добри в онова, което правите. Е… досега.

— Да. Хайде да се върнем на Уорли. Той очевидно е тук, за да дестабилизира режима.

— Точно така. А аз съм тук, за да дестабилизирам него и мисията му. Да направя така, че той да се представи в лоша светлина. И да му кажа, че съм тук точно с тази цел.

Броуди кимна.

— Амбициозен план.

— Да. И действа.

— Но ти разбираш, че мисията на полковник Уорли да разклати режима е в интерес на страната ти.

— Аз нямам страна.

— Добре. Но не виждам как можеш… Какво правиш? Помагаш на чавистите ли?

— Точно така.

— Нима симпатизираш на чавистите?

— Не. Те са пълни задници. Гомес е задник. Всички са корумпирани, без капка чест и глупави.

— Ясно. Те са лошите. Така че…

— Както казват в Средния изток, врагът на моя враг — Уорли — е мой приятел. Така че чавистите са мои приятели.

— Това го разбирам. Но би трябвало да помислиш за… ако не за страната си, то… за Луис.

— Кой е Луис?

— Луис е всеки беден нещастник във Венецуела, който страда достатъчно от този режим.

— Това не е мой проблем. А проблем на Луис. Ако не могат да се отърват от тези задници, хората си заслужават управлението, което имат.

— Но ти не помагаш за решаването на проблема, ако помагаш на чавистите.

— Проблемът са Съединените щати и арогантни типове като Брендан Уорли, които обикалят света и се опитват да разчистват лайна, които не им влизат в работата. Лайна, които стават само още по-лоши от тяхната намеса. Лайна, заради които американски войници плащат с живота си. И как разчистват лайната? Със собствените си лайна.

— Добре… геополитиката не е силната ми страна, но…

— Лайна, от които талибаните приличат на отряд от Цивилни въпроси. И които дори не работят. Аз направих нещата по-лоши за войниците на място. Щом ще убиваш хора, поне да има някаква полза от това.

— Ясно. — Броуди беше сигурен, че Мърсър говори за операция „Флагстаф“, но той не беше използвал името, затова и Броуди не го споменаваше. То беше за по-нататък. — Още не съм сигурен какво точно правиш тук.

— Убивам врагове на чависткия режим и така злепоставям Уорли. Може би от Вашингтон ще го отзоват, както го отзоваха от Афганистан. Но после просто ще го пратят да оплеска нещата на някое друго място, защото са тъпи, а Уорли разправя на всички, че е умен. И вместо да си плати, задето е оплескал нещата, го награждават с ново поръчение. — Мърсър погледна Броуди. — В истинската армия, в която служихме ние с вас, един офицер с досие като неговото ще бъде разжалван и уволнен. Но в света, в който живее Уорли — в света на пушека и огледалата — идиотите си мислят, че той си върши добре работата.

— Сигурен съм, че е на път да стане генерал.

— И аз. Но няма да живее достатъчно дълго, за да се наслади на новите си пагони.

— Е, все пак си мисля, че военният съд може да е по-добрият начин за слагане на край на кариерата му.

Мърсър пропусна думите му покрай ушите си.

— Малко хора знаят това, но Съединените щати обучават в Колумбия паравоенни части, които да нахлуят във Венецуела.

Всъщност Броуди познаваше двама таксиметрови шофьори, които бяха наясно с това.

— Групата се води от недоволни венецуелски офицери и, естествено, се финансира от Съединените щати. Ще бъда готов да се разправя с тях, след като събера повече хора. Междувременно Уорли привлича настроени срещу режима политици, журналисти, духовници, бизнесмени и офицери, за да оформи историята и да скрие ролята на Америка в тази инвазия, ако тя успее да свали правителството. Моята работа е да убивам тези хора и аз правя точно това. А Уорли се насира от страх.

— Ясно. Но ако погледнеш по-голямата картина…

— Аз харесвам малката картина. И ако Уорли бъде отзован от Сената и назначен в някоя друга дупка, ще го последвам до края на света. Играя дългата игра и ѝ се наслаждавам. И той го знае. Сигурен съм, че не е спал добре и една нощ, откакто разбрах, че е тук.

Макар и с неохота, Броуди беше впечатлен от амбициозните цели на Мърсър. Ако не друго, те показваха, че той е запазил нещо от дисциплината и тактическото си мислене, на които е бил обучаван. И това можеше да е единствената част от ума му, запазила някаква яснота.

Тейлър, която слушаше внимателно, каза:

— Ако това е животът ти и причината да го живееш, съжалявам за теб.

Той я погледна.

— Аз харесвам живота си.

— Харесваш… това? — Тя посочи тъмната джунгла.

— Да. И когато един ден се разчуе, че прочутият дезертьор Кайл Мърсър е събрал във венецуелската джунгла армия, която да помогне на социалистическия режим, ще ме нарекат американският Че Гевара. — Дори Мърсър реши, че мегаломанията му е смешна и се разсмя. После отново стана сериозен. — Политиката е гадост. Политиците са отрепки. Войниците са истински. Аз съм войник. Не бях пречупен. Нито от талибаните, нито от хората като Брендан Уорли.

Броуди се замисли над думите му. Кайл Мърсър или страдаше от най-лошата форма на посттравматичен стрес, която беше виждал, или беше намерил нова терапия за него.

— И не от хора като Тед Хагърти и приятелчетата му, които използват тези войници и злоупотребяват с тях — продължи Мърсър. — Служителите на ЦРУ заслужават гърлата им да бъдат прерязани.

Броуди погледна Тейлър, която можеше да се съгласи, но можеше и да не се съгласи с това.

— Аз съм законът на джунглата — заключи Мърсър.

Броуди реши, че може би ще е най-добре да продължат нататък, преди сеньор Кайл да реши да им покаже колекцията си от изсушени глави.

— Кайл, има един въпрос, който ни тормози — каза той. — Който тормози всички в армията. И в страната. Защо ти, капитан от Делта Форс, дезертира?

— Не съм дезертирал.

— Отвлечен ли беше?

— Не, опитвах се да не бъда отвлечен.

— От кого?

— От онзи задник, с когото разговарях преди малко.

— Добре. Значи…

— Достатъчно. — Той плъзна към тях мобилните им телефони. — Кодовете ви.

— Тук няма обхват, Кайл — отвърна Броуди.

— Кодовете.

Броуди му каза кода си, Тейлър също.

Мърсър ги набра и прегледа телефона на Броуди, после този на Тейлър.

— Доста интересни съобщения и имейли… Трябва ми време да ги прегледам обстойно.

— Изобщо не е нужно да бързаш — каза Броуди. — Можем да го направим заедно.

Мърсър погледна телефона на Тейлър.

— Въздушни снимки на Кавак… реката… Все още не съм сигурен как сте намерили Кемп Тъмбстоун… — Той вдигна очи. — Това е името на лагера ми.

Едва ли би избрал Кемп Хепи7.

Мърсър изключи телефоните.

— Както виждате, тук нямаме електричество, но мога да осигуря нови батерии, ако е нужно. Тук се пази електронна тишина, което пречи на Агенцията за национална сигурност или някой друг да ме открие. Какво ви доведе в Кавак?

— Генерал Гомес — отвърна Броуди.

— Той трябва да дойде след няколко дни. Ще го питам.

Това прозвуча като блъф — но ако не беше, щяха да си имат проблем. От друга страна, може би току-що си бяха спечелили няколко дни.

Мърсър погледна Броуди.

— Ето го и големия въпрос. Излъжете ли, умирате. Има ли планирана военна операция срещу лагера?

— Мисля, че има — отвърна Броуди. — И тя ще бъде повлияна от Брендан Уорли. А Брендан Уорли не взема пленници. Той те иска мъртъв, защото мъртвите не говорят. И може би иска мъртви мен и Маги, защото може да сме чули от теб неща, които той не иска да научаваме. Затова ти предлагаме шанс да дойдеш с нас в Кавак. Там имаме самолет и пилот, който ще ни откара до Богота, откъдето ще бъдеш прехвърлен в КОНЩА8, където ще можеш да ни разкажеш твоето мнение за тази история пред съда или извън него. Предишното ти досие, което е изключително, ще бъде взето под внимание — добави той. — Както и двегодишният ти плен. И всички престъпления, които може да си извършил или за които знаеш, включително престъпления на други военни лица, ще бъдат разследвани допълнително. Ясно ли се изразих?

Мърсър не отговори, а стана, отиде до края на платформата и се загледа в реката.

— Пемоните пътуват по тези реки и джунгли от хиляди години. Те образуват мрежа, тъкан от сведения, която е невидима за външните хора. Аз уважавам тази история и тях като хора, и те уважават мен. А те знаят кой заслужава лоялността им.

Броуди не беше сигурен дали Мърсър е чул и една дума от онова, което му беше казал, но после капитанът се обърна към него.

— В Кавак няма самолет. Вашият човек капитан Колинс беше отпратен — без сателитния му телефон. Сигурно вече е в Каракас.

Или беше мъртъв.

— Има и други начини да се махнем оттук — каза Броуди.

— Не и за мен. Нито за вас.

Броуди започна да се дразни.

— Кайл, мамка му, помисли. Да не искаш да умреш при ракетна атака? Или в престрелка с бившите ти събратя от Делта Форс? Защото ще се случи точно това. Двамата с госпожица Тейлър сме тук, за да попречим да бъдеш убит — да бъдеш принуден да замълчиш — от онези, които искат ти и историята ти да бъдете убити и заровени. Искаш да си върнеш за нещо на Уорли ли? Направи го в цивилизована обстановка, където светът да може да чуе. Най-лошото, което може да ти се случи, е да те сложат в килия до тази на Уорли.

— Няма да вляза в затвор. Никога повече.

— Там дават бекон на закуска, за бога. — Броуди знаеше, че не бива да обещава нищо, но все пак двамата с Тейлър се намираха на доста лошо място. — Сигурен съм, че ако се предадеш доброволно, ще можеш да намалиш присъдата си за дезертьорство с няколко години.

Мърсър остана прав в края на платформата.

— И това не е достатъчно. Трябва също да знаете, че изтезавах и убих един агент от ЦРУ, Робърт Креншо, в Пешавар.

— Това не го чухме.

— Чухте го. Освен това убих Хагърти. Няма връщане.

— Добре… тогава ни кажи защо ги уби.

Мърсър се усмихна.

— Ако ви кажа, ще трябва да ви убия.

— Е, тогава ми кажи защо не уби Ал Симпсън.

— Той не ми е направил нищо.

— Добре, капитане, щом си тръгнал да признаваш, какво са ти направили онези цивилни в Афганистан, че си ги убил?

Мърсър впери поглед в Броуди, после в Тейлър.

— Операция „Флагстаф“ — каза Тейлър.

Мърсър помълча, после каза.

— Още виждам жените, опитващи се да защитят децата си, старците, малките момчета и момичета, разкъсвани от куршумите. Още виждам кръвта навсякъде и чувам писъците и виковете, които опъваха нервите ни до такава степен, че ги заглушавахме, като стреляхме, докато всичко не приключеше. — Той отново погледна към реката, после към Броуди и Тейлър. — Обзалагам се, че никога не сте виждали толкова много кръв.

Тейлър го погледна в очите.

— Трябва да разкажеш на другите хора за „Флагстаф“.

Мърсър поклати глава.

— Това не е начинът да те запомнят.

— Кайл… това не е начинът, по който аз искам да запомнят мен.

Той я погледна.

— Аз… чувал ли си за село Мирабад?

Мърсър кимна.

— Да. Но не беше от моите села.

— Беше от моите. Помагах за събиране на сведения за… не съм сигурна за кого… но един ден отрядът ми се върна в Мирабад и всички бяха избити.

Мърсър отново кимна.

— Цивилни въпроси. Винаги съм подозирал, че са били част от „Флагстаф“.

— Не знаехме.

— Знаели сте. Или е трябвало да знаете. — И добави: — Имаше много села като Мирабад.

Тейлър не отговори.

Мърсър погледна Броуди.

— А ти убивал ли си НЦ? — Невинни цивилни.

— Нито един.

— Значи се гордееш с изпълнения си боен дълг.

— Да.

— Точно там е цялата разлика. Това е нещо, с което ще бъдеш запомнен.

— Може би.

— Знаеш ли как помнят мен повечето американци? Помнят ме от онова шибано видео на талибаните, коленичил в шибаната прах като бито куче.

Броуди и Тейлър се спогледаха.

— Онези шибани брадати лайнари… — продължи Мърсър. — Сложиха ме пред камерата… мен, Кайл Мърсър, от Делта Форс… години боен опит, нито веднъж не показал и капка страх… и се стигна до това… коленичил в прахта пред очите на целия свят… пред очите на приятелите и семейството ми… на другарите ми… Но видя ли светът края на историята? Видя ли някой как режа шибаните им глави?

— Ние видяхме. Армията видя.

— Искам светът да види.

— Добре… Може би ще заявиш искането си пред военния съд.

Мърсър сякаш не го чу.

— Две шибани години в онази адска дупка. Измъчван с глад, пребиван, унижаван… — Той погледна Тейлър. — Изнасилван.

Тейлър пое дълбоко дъх.

— Съжалявам. Наистина.

Мърсър погледна Емилио, който гледаше странно сеньор Кайл и очевидно се питаше какво става, по дяволите. Мърсър му извика нещо и той бързо слезе по рампата при хората си, които още стояха на брега, готови да започнат тренировка по живи мишени. Калашникът правеше по шестстотин изстрела на минута, което означаваше петнайсет хиляди куршума по тях за трийсет секунди. Така че най-добре беше да не опитват нищо. А дори и да бяха сами с Мърсър, Броуди и Тейлър нямаше да отидат никъде. Бяха изминали дълъг път, за да чуят измъчената същина на този случай, и сега се намираха на прага на отговорите.

Мърсър им обърна гръб и отново се загледа в реката. Кимна към лодката им.

— Определено сте имали кураж, за да дойдете тук.

— Ела с нас — каза Броуди. — Така ще покажеш истински кураж.

Мърсър все едно го чу и продължи:

— Отрядът ми беше на нощна мисия в едно село до Кабул. Трябваше да заловим един местен талибански командир. И тогава всичко отиде по дяволите. Местните уж бяха посочили онзи тип и искаха да се отърват от него, но се оказа капан. Двама от хората ми бяха убити, а петима ранени. Измъкнахме се с мъртвите и ранените и исках да си го върна на онези шибани уж НЦ, които ни устроиха всичко това. — Погледна Броуди. — На теб случвало ли ти се е?

— Това е твоята история, Кайл, не моята.

Мърсър кимна.

— Добре, не си го върнахме. Не сме нацисти. Нали така? Хирургически отстраняваме виновниците, само дето никога не знаем кои са те. Върнах се в базата за прегрупиране и командирът ми, майор Пауъл, ми каза да говоря с някой си полковник Уорли и да чуя какво има да ми каже. Добре, срещнах се с въпросния тип на четири очи в един бункер. Беше облечен цивилно, за да не показва ранга си, рода войска и името си. Видя ми се арогантен кретен, но беше студен като труп в сух лед. И ми каза, че съжалявал за случилото се и че не било нужно вече да търпя такива гадости. Каза ми, че сме щели да променим играта и вместо да се влачим, ще изправим гръб. Ще започнем умиротворителна програма. Каза ми, че майор Пауъл се е съгласил с това, каквото и да е то, и че иска моят отряд да поведе програмата.

Мърсър като че ли се мъчеше да си събере мислите или може би да заличи някои от тях.

— Казах му — добре, за какво става дума? Но Уорли не ми отговори направо. Каза ми, че моят отряд и още няколко от други части ще се върнат в селото… дори името му не мога да си спомня… и ще го умиротворим така, че нито един друг американец няма да пострада там… — Кимна замислено. — Схванах какво има предвид и разбрах, че е избрал други екипи, на които им се е случило нещо подобно. — Погледна Броуди и Тейлър. — Лично подбираше хора, които бяха бесни и им беше дошло до гуша шибаните местни да ни го слагат и да им се разминава.

Броуди кимна. Беше чувал подобни истории от стари ветерани от Виетнам за предатели, които може да са били просто ужасени селяци, опитващи се да оцелеят между двете воюващи страни. Във Виетнам войниците обикновено се задоволявали само с опожаряване на селото, убиване на добитъка и пращане на населението в някой контролиран от правителството район. В Афганистан — и Ирак — нямаше официална програма, която да се занимава с проблема. Но очевидно полковник Уорли — и вероятно ЦРУ — бяха знаели как да се справят. Тоест да „умиротворят“ въпросните села. Чрез бесните воини. Хора, изгубили приятели. Офицери, изгубили хора. Като капитан Мърсър.

„Умиротворяване“ — една от онези цинични думи, от които настръхваш и които военните началници обожават да използват, когато искат да представят лошите неща като нещо добро. И наистина звучеше добре, стига да не си от получателите на умиротворяването.

— Говорих с хората си, срещнахме се с още три екипа на площадката за хеликоптери и потеглихме — продължи Мърсър. — Никога дотогава не бяхме работили с онези момчета и никога не ги видяхме отново, но когато стигнахме селото, сякаш всички знаехме какво да правим и как да го направим. Много гняв се отприщи… нали разбирате? Може би много момчета са си мислели за нещо подобно — майната им на правилата, майната на Кодекса за поведение, майната им на Женевските конвенции, на политиците, на всички, които ни преебават. И майната им на всички, които не са от нашите. — Мърсър се загледа в гъстата джунгла на отсрещния бряг. — Винаги е било така. От самата зора на времето. — Кимна сякаш на себе си. — Не ти трябва специално обучение. Когато си бесен, всичко ти идва лесно.

Броуди и Тейлър се спогледаха и Тейлър кимна подканящо, сякаш искаше да му каже: „Кажи нещо“.

— Идва ти лесно — каза той. — Но не остава лесно.

Мърсър го погледна.

— Не. Става по-трудно. Първия път е лесно. Бесен си. Втория път е по-трудно.

— Уорли не ви е направил никаква услуга — каза Броуди.

— Мислехме си, че ни прави. После… когато му казах нещо… нещо от сорта на „стига вече“… той ми каза: прекрачил си линията, капитане, и вече няма връщане назад. И разбрах, че всички сме част от едно ново братство. Получихме заповед за четвъртото ни село… и някои от хората ми казаха не. Те изключваха. Бяха изгубили гордостта си. Вече не бяхме войници. Не бяхме Делта Форс. Бяхме убийци. Затова седнах, обадих се на Уорли и му казах, че приключваме. Той каза: добре.

Край на историята. Но не съвсем. Броуди знаеше, че не бива да прекъсва признание. Много престъпници започваха да мислят за стаята на разпит като за изповедалня — само дето в този конкретен случай грешникът можеше да убие изповедника си. Затова Броуди предпочете да мълчи.

Тейлър обаче беше готова да предложи опрощение и изкупление.

— Когато се озовах в Мирабад, ми призля от чутото — каза тя. — В буквалния смисъл ми призля. Но… и никога не съм го казвала на никого… ми беше писнало до смърт от начина, по който бяхме третирани от селяните… как ни използваха, как лъжеха, как ни вкарваха в засади на талибаните… и, Господ да ми прости, през ума ми мина мисълта, че са си получили заслуженото.

Мърсър я погледна, но не каза нищо, макар че кимна.

Броуди също я гледаше. Баламосване ли беше това? По-скоро не. Самият той беше спохождан от подобни мисли в Ирак. Войната е черният ангел на рамото ти, който ти нашепва гадни неща в ухото.

Мърсър седна по турски на платформата и се загледа в бамбука.

— Уорли… кучият син пристигна при поста ми с хеликоптер и каза, че искал да поговори с мен. Нищо чудно. Каза ми да се успокоя. Каза, че екипът ми се нуждае от почивка и че щял да се погрижи за това. Отговорих му, че може да си завре почивката в гъза. Той ми напомни, че разговарям с полковник и че ако кажа и една дума на когото и да било за умиротворителната програма, ще прекарам остатъка от живота си зад решетките. Каза ми да помисля за хората си. Те също щели да влязат в затвора. Отговорих му, че и той ще влезе в шибания затвор с мен. Освен това той ми каза — и не съм сигурен, че му вярвам — че някои от хората ми нямали нищо против онова, което правим, и не харесвали начина, по който съм реагирал. Посъветва ме да следя тъмните ъгълчета и да спя с едно отворено око. После се качи на хеликоптера и си замина.

Броуди кимна. Почти можеше да попълни липсващите части и да се досети защо капитан Мърсър е дезертирал от поста си.

— Ако изобщо има някакво значение, капитане, аз бях заплашвана по същия начин — каза Тейлър.

Мърсър я погледна.

— И замълча ли си?

— Да. И съжалявам, че го направих.

— Е… аз нямах намерението да си мълча. Не и след като оня кучи син ме заплаши. Смятах да представя пълен доклад на Военната прокуратура, на майор Пауъл и на ОКР… — Погледна към Броуди и Тейлър и очевидно не пропусна да забележи иронията. — Бях готов да изляза чист и да си понеса наказанието, защото го заслужавах. И щях да дам показания срещу имунитет за хората ми… — Нещо му се видя смешно и той каза: — Имах комплекса на Христос… бях готов да умра заради греховете на другите, дори за моите хора, които бяха готови да ме предадат на Уорли. Господи… къде ми беше умът? Мислех си, че Уорли е дяволът, изкусителят — и се вързах на глупостите му. Но той не се върза на моите. Знаеше, че няма да си мълча, но ми каза, че си отивам у дома. Край на кампанията. И аз почти му повярвах и реших да си държа езика зад зъбите, докато не се прибера… Нямах опит с хора като Брендан Уорли. Аз бях воин. А той беше шибана змия. И си остава такава.

Това напомни на Броуди за съмнителната връзка между Маги Тейлър и Трент от ЦРУ. Разликата, помисли си Броуди, беше в това, че Маги Тейлър беше лягала е Трент, докато Кайл Мърсър е бил ебаният.

Мърсър се изправи с известна трудност.

— Талибаните ми счупиха ребрата. И получих спукване на гръбнака. Така че когато ме заболи… си мисля за Брендан Уорли. Смятам да строша всяка кост в шибаното му тяло.

— И спри с това — посъветва го Броуди.

— Това ще е само началото.

Тейлър посочи очевидното:

— Той все още те контролира.

Мърсър игнорира очевидното.

— Ще се моли да умре, както аз молих.

Броуди реши да смени темата и попита:

— Нещо против да станем?

Мърсър го погледна и се замисли за момент.

— Имам ли честната ви дума на офицери, че няма да опитате някоя глупост?

— Имаш я — отвърна Броуди. — Няма да опитаме дори нещо умно.

Мърсър погледна хората си, които бяха на десетина метра от тях, и им даде знак, че пленниците ще станат.

Броуди и Тейлър се изправиха; Броуди се надяваше, че момчетата с калашниците не са разбрали погрешно сигнала.

— Не бях наивен… — каза Мърсър. — Но реших, че Уорли е приключил с лъжите… и си помислих, че се връщам у дома, където мога да оправя нещата. На следващия ден получих обаждане по сателитния телефон на поста. Беше майор Пауъл. Каза ми, че рано на следващата сутрин ще пристигне хеликоптер, който да ме откара до Баграм, за да се срещна с генерал Кларк и да обсъдим тревогите ми. Каза ми също, че е одобрил освобождаването ми и че трябвало да си събера нещата и да съм готов да отлетя за Вашингтон, ако генерал Кларк сметне, че тревогите ми трябва да се разгледат допълнително на по-високо ниво. Добре, казах му — благодаря, майоре. И му обещах, че изобщо няма да намесвам името му, защото той не беше замесен — отрядите убийци бяха събрани от полковник Уорли. Пауъл знаеше какво става, но… някой по-висш от Уорли командваше парада. Той ми благодари и затвори. И няколко минути по-късно се обади отново и каза… и го помня много добре… каза, че не знаел кой ще бъде на хеликоптера, но било най-добре да внимавам. И че може би трябвало да внимавам особено, ако някой от хората ми се качи на хеликоптера с мен. После пак затвори. И ето ме там, насред шибаното нищо, и на следващия ден по зазоряване ще пристигне хеликоптер, а аз не знам на кого от хората си мога да имам доверие. Но знаех, че не мога да се доверя на онзи, който се качи с мен. Мислех си, че Уорли може да е в хеликоптера и че пилотът и екипажът може да са момчета от Управлението, които са виждали как хора излизат от машините на височина шестстотин метра и не им мигва окото. Уж те карали в Баграм за лечение от стресово разстройство, а ти си изперкал и си скочил. Или си се опитал да отвлечеш хеликоптера, или друга подобна глупост. Преди да си се усетил, изхвърчаш през вратата. Хеликоптерът обръща, прави бързо кацане на вражеска територия и прибират тялото ти. Край на историята. Край на проблема. Следват пълни военни почести. Флаг върху ковчега. Залп на гроба. Майка ми още беше жива, така че тя щеше да получи сгънатия флаг. Татко я прегръща през рамо. Всички са тъжни, но… „Защо се е самоубил? Той беше добро момче. Нормален във всяко отношение. Войната се добра до него. Тя го уби… уби ума му…“ — Мърсър погледна Броуди и Тейлър. — Та стоях и си мислех, че може би майор Пауъл преувеличава или нещо такова… или че може би се е опитал да ме предупреди да внимавам какво говоря и пред кого. Или че може аз да преувеличавам. Не съм параноик, но си мислех за Брендан Уорли. Ще допусне ли да говоря пред Военна прокуратура или ОКР? Или пред генерал Кларк? Готов ли е да види как „Флагстаф“ отива по дяволите, а той зад решетките? Едва ли. Влязох в комуникационния бункер, където беше радиостанцията и сателитният телефон. Там имаше две момчета — мои момчета, но не знаех дали са от онези, на които мога да се доверя. Можех да им наредя да излязат, но така щях да се издам. Така че на практика бях в безизходица в поста посред нощ, не знаех на кого да се доверя, а на сутринта щеше да пристигне хеликоптер. Влязох в бункера, седнах на леглото с автомата… и реших, че няма да чакам лайната да се разхвърчат, а че ще променя ситуацията. Точно на това бях обучаван. В три сутринта взех някои неща, включително очилата за нощно виждане, и се измъкнах през стената и минното поле с жиците. Имаше място, където можехме да го направим, в случай че положението ни стане неудържимо. Можехме да минем със затворени очи през мините. И след десет минути вече бях на път към Баграм, на около сто и петдесет километра през планински терен. Почти три дни път. Четири, ако пътуваш предимно нощем, така че шибаните талибани да не те видят. Представях си как Уорли пристига по зазоряване с хеликоптера и открива, че съм изчезнал. И как пълни гащите.

Мърсър замълча и Броуди реши, че капитанът си представя как Уорли пълни гащите. Като се изключеше това, Броуди не си спомняше някой да е споменал за хеликоптер, който трябвало да пристигне на сутринта на мистериозното изчезване на капитан Мърсър. Може би не беше имало черен хеликоптер, който да откара Мърсър на дълго хоризонтално и кратко вертикално пътуване. Или пък хеликоптерът беше станал черен, когато бе получил съобщение за отсъствието на Мърсър от поста. И че може би предвидената среща с генерал Кларк е била съвсем истинска. Нямаше начин да се разбере, но Броуди откри, че се надява Мърсър да е взел правилното решение поради правилни причини. В противен случай онези две години с талибаните бяха ненужни. Точно това се разбира под израза „мъгла на войната“. Мъглата е в ума ти — параноя, слухове, стрес, страх, умора и ежедневното напомняне, че си смъртен.

— Почти успях — каза Мърсър. — На третата нощ се натъкнах на талибански лагер… на петдесет километра източно от Баграм. И това беше началото на двете ми години в ада… благодарение на Брендан Уорли. — Той погледна Броуди и Тейлър. — Още ли мислите, че не бива да го убивам?

— Ние сме общество на закона, Кайл — каза Тейлър. — Не прибягваме до лично отмъщение. Направиш ли го, ставаш не по-различен от човека, който е нарушил закона. Трябва да се върнеш у дома и да направиш онова, което си смятал да направиш преди три години. Тогава не си искал да убиеш Уорли. Искал си той да отговаря за стореното. За него това е щяло да бъде по-лошо от смъртта. Публично опозоряване, загуба на чест и може би затвор. Щяло е да бъде справедливост. Днес не е по-различно.

Мърсър я погледна.

— Ти не си прекарвала две години в килия на талибани.

— Не… не съм, но ако бях…

— Дори не започвай с това. Всъщност казваш, че ти и господин Броуди бихте искали да се измъкнете живи оттук. И предете глупости, които приличат на злато, но си остават баламосване. Сега очаквам да ми кажете да ви пусна, за да можете да разкажете историята ми.

Всъщност Броуди смяташе да предложи точно това, но вече беше ясно, че няма да се получи.

Тейлър тръгна към Мърсър и Броуди погледна стрелците, които изглеждаха напрегнати.

— Маги…

Тя спря толкова близко до него, че почти се докоснаха.

— Ти, капитан Мърсър, си направил първото си лошо решение при първата си среща с полковник Уорли, когато не си му казал да си го начука. Второто ти лошо решение е, че не си докладвал за онова, което ти е казал. Зная за това от личен опит и разбирам какво е да не искаш да ти го натикат отзад. Но всичко случило се след първата ти среща с Уорли е резултат от онова, което си направил или не си направил. И никой не те е принуждавал да дърпаш спусъка в онези села. Това е било твое решение и ти си отвел хората си в онзи ад. Нарушил си всеки закон и всеки кодекс на цивилизовано поведение. — Тя погледна нагоре към Мърсър, който беше петнайсетина сантиметра по-висок от нея, но сега изглеждаше по-нисък. — Това прилича ли ти на опит да се измъкна оттук?

Той помълча известно време, след което каза:

— Готов съм да поема пълна отговорност за онова, което направих.

— Като знаеш, че армията ще бъде снизходителна, защото си изпълнявал заповед на полковник Уорли. По време на война винаги е така. Просто изпълняваш заповеди.

На Броуди му се искаше Тейлър да млъкне преди Мърсър да е казал на Емилио да донесе рибарската мрежа. „Господи, Маги!“.

Но тя не беше приключила, а тикна пръст в лицето на Мърсър.

— А склонен ли си да застанеш пред съда и да признаеш, че си изтезавал и убил Робърт Креншо? Или Тед Хагърти? Или другите, които си убил преди или след това? Не ми се вярва.

Мърсър като че ли беше на ръба или на рухване, или на поредно убийство. Броуди не беше сигурен, че одобрява тази техника на разпит точно в тази ситуация. Онова, което върши работа в затворническа килия, невинаги действа на свобода. Особено на място с име Кемп Тъмбстоун.

— Маги…

— Аз се оправям с това, Скот.

— Но не много добре — каза Мърсър, вземайки думите от устата на Броуди.

— Знаеш ли, че двама души загинаха, докато те търсеха? — попита го Тейлър.

— Да. Знам и имената им. А ти?

— Ако ми ги кажеш, ще се помоля за тях.

— Вече го направих. Запази молитвите за себе си и за партньора си.

— Ще се моля и за теб. Но преди това двамата със Скот се качваме в лодката. Можеш да дойдеш с нас, можеш и да останеш тук. Можеш и да наредиш на хората си да ни застрелят. Правил си го и преди.

„Задръж, Маги. Това го няма в сценария“.

— Извинете…

— Остави на мен, Скот. — Тя погледна Мърсър. — Няма да останем тук, за да бъдем изтезавани от теб. Няма да остана тук, за да бъда изнасилена от хората ти. Качвам се на лодката, а ти прави каквото си искаш.

Мърсър, който явно възвръщаше самообладанието наред с гнева си, я изгледа свирепо.

— Ако направиш и една крачка към лодката, хората ми ще те разкъсат на парчета.

Броуди реши, че е време да упражни малко власт и контрол върху своята несъмнено объркана и бясна подчинена. Отиде бързо при нея и хвана ръката ѝ.

Тейлър го погледна и той видя, че тя е някъде другаде. Очевидно разказът на Кайл Мърсър за смърт и предателство беше събудил и някои нейни спомени.

— Свободна си — с тих, но твърд глас каза Броуди.

— Махам се оттук.

— Ще се подчиниш на заповедта ми и ще се овладееш.

Тя пое дълбоко дъх и кимна.

Мърсър изглеждаше доволен, че не му се е наложило да застреля дамата, за да покаже кой командва тук. Но беше извикал Емилио и хората му, които вече бяха на платформата с готови за стрелба калашници. Мърсър явно намери това за смущаващо предвид малкия проблем с дамата и нареди на хората си да свалят автоматите.

После пристъпи към Броуди и Тейлър.

— Разваляме лагера. Местим се. Така че ако е планирана атака срещу това място, ракетите ще улучат само джунгла. Пореден провал на разузнаването, с което американците вече свикват. Вие двамата ще дойдете с мен като заложници и източник на още информация — както и на забавления.

Броуди не очакваше с нетърпение преход през джунглата и не беше сигурен, че Тейлър е готова за подобно нещо.

— Кайл, остави я тук. Потопи лодката. Каквото и да е писано да става тук, да става. Но тя трябва да остане тук.

— Армията вече не изисква рицарско поведение, господин Броуди.

— Давам ти думата си, че няма да се опитам да избягам.

— Твой дълг е да избягаш и ти е забранено да даваш дума, че няма да го направиш.

— Няма да се разделяме — намеси се Тейлър.

— Ето го отговора ти — рече Мърсър.

Той каза нещо на Емилио, който им даде знак да сложат ръце на главите си.

— Ще останете в ареста, докато се приготвим за тръгване — каза Мърсър.

— Трябва ни вода.

— Ще получите по време на прехода. Дотогава ще се наслаждавате на престоя в ареста, докато си събираме нещата и изгаряме лагера.

Мърсър изглеждаше раздразнен, че му се налага да напуска това място, както и от това, че пристигането на Броуди и Тейлър — и може би пристигането и внезапното заминаване на Тед Хагърти — са причина за това. Реши да им даде да разберат, че не гледа на това преместване като на поражение или победа за тях, и каза:

— Разузнах няколко други места в този пущинак, а и без това е време да се преместим.

Броуди го погледна и погледите им се срещнаха.

— Можеш да бягаш, капитане, но не и да се скриеш от себе си.

За негова изненада Мърсър кимна в знак на съгласие.

— Но пък мога да умра като войник.

— Но няма да умреш с чест. Единствено ти си в състояние да спасиш себе си. И аз наистина искам да го направиш.

— Благодаря и на двама ви за този разговор. Съжалявам, че не мина добре. — Той кимна на Емилио, който им даде знак да го последват.

Броуди и Тейлър тръгнаха с Емилио и петимата му бойци към ареста.

Емилио им нареди да влязат в колибата и изчака, докато си сложат оковите и щракнат катинарите. След като се увери, че затворниците му са сигурно закопчани, изгледа Маги Тейлър по начин, който повече ясно показваше какво си е наумил за нея по-късно.

Броуди се надяваше, че сеньор Кайл е инструктирал Емилио да не тормози пленниците, които вече бяха заложници. Маги обаче не беше помогнала особено, като каза на Мърсър, че трябва да вини единствено себе си за всичко случило се. Естествено, Мърсър знаеше това, но си беше повтарял различна история през годините и предпочиташе своята версия. Все пак като цяло Броуди се гордееше с Тейлър, че бе направила онова, което трябваше. И му се искаше той самият да го беше направил.

Емилио каза нещо на Тейлър и тя отговори. После поиска agua и Емилио ѝ отговори с усмивка. Пазачът им беше от най-изтънчените.

Броуди забеляза, че петимата мъже на Емилио не са отвън — явно се бяха заели с разтурването на лагера. Или пък беше време за обяд. Така или иначе, като че ли пред вратата щеше да остане единствено Емилио, който да пази двамата си оковани затворници, единият от които вероятно щеше да бъде пребит по-късно, а другият — жената — изнасилена. Това не беше добре. Затова нямаше да се случи.

Емилио погледна новия си часовник, каза още нещо на Тейлър и излезе, като затвори бамбуковата врата. Броуди беше забелязал, че вратата е без катинар — от него нямаше нужда — така че ако Емилио не стоеше от другата страна, Броуди и Тейлър теоретично биха могли да извлекат или изнесат дънера и да стигнат с него до реката. Няма затвор, от който да не може да се избяга, а този, който изглеждаше по-скоро като арест за наказания, беше замислен като единичен, поради което Броуди и Тейлър деляха един чифт окови, прикрепени за тежест, която сам човек не можеше да вдигне. Е, това помещение беше задържало Тед Хагърти от ЦРУ, чиято кръв още беше по пода, но нямаше да задържи Скот Броуди и Маги Тейлър.

До носа му достигна миризмата на цигарен дим. Броуди погледна бамбуковата врата и видя някакво движение отвън. Може би Емилио.

Тейлър се беше облегнала на стената, очите ѝ бяха затворени.

— Какво ти каза Емилио? — попита Броуди.

— Обичайното.

— По-конкретно.

— Скот, нека аз се тревожа за…

— Не искам картинно описание, а сведения.

— Добре… Каза, че след петнайсетина минути щял да ме заведе при колибата на жените за душ и добро прекарване в леглото. И за цялата вода, която мога да изпия. Както и за малко храна.

— Значи имаме петнайсет минути, преди да дойде да те вземе.

— Предполагам.

— Това означава, че ключовете са у него.

Тя кимна.

— Добре… — Емилио държеше ключовете и пишката му беше станала на кокалче. И вероятно беше сам. Като че ли отговаряше на всички условия за бъдещ труп.

— Знам какво си мислиш, Скот — каза Тейлър. — Не мога да ти помогна… прекалено съм слаба.

— По-силна си, отколкото си мислиш.

— Ще бъда по-силна по-късно… след като получа малко храна и вода.

— Не искам да плащаш за въпросната храна и вода. Нито за душа.

— Ти самият каза, че трябва да направя онова, което трябва — напомни му тя. — И ще го направя.

— Положението се промени. Трябва да се махнем оттук.

— Каза, че е най-добре да го направим през нощта.

— Не разполагаме с толкова време.

— Остави ме да си почина… ще си помисля.

— Добре.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Извинявай, но изобщо не съм във форма…

— В отлична форма си.

— Ти как си?

— Останало ми е гориво за няколко часа.

— Ще ти донеса храна и вода.

Броуди не беше сигурен, че ще може да го направи и дали изобщо ще се върне. Времето се изчерпваше по-бързо от възможностите им.

Реши да смени темата.

— Е… най-сетне получихме отговорите на въпросите на всички.

— Уорли вече е разполагал с тях.

Броуди кимна. А също и Трент и всички в разузнавателната общност, имали нещо общо с операция „Флагстаф“, което очевидно включваше и предишния обитател на тази колиба. Единственото, което Уорли и приятелите му не знаеха, беше точното местоположение на Кемп Тъмбстоун. Но ако се приемеше, че Хагърти е докладвал преди да бъде заловен, Уорли имаше обща представа къде се намира лагерът на Мърсър и щяха да са му нужни около дванайсет часа да вдигне разузнавателните дронове — или по-малко, ако можеше да действа пряко. След това… или рейд на Специалните части, за чиято подготовка щеше да е нужна седмица, или дъжд от ракети „Хелфайър“, за чието одобряване можеха да минат и няколко дни. А междувременно Маги разполагаше с петнайсет минути, преди да бъде изнасилена, а Кемп Тъмбстоун щеше да бъде преместен.

Тейлър беше изпратила последните им координати на Домброски, който сега чакаше обаждане по сателитния телефон от самолета на Колинс. Въпросът беше дали Домброски ще предаде тези координати на Уорли? Или дали Уорли ще се обади на Домброски за новини? Трудно можеше да се каже какво ще направят. И двамата имаха един и същи чин в една и съща армия, но с това приликите помежду им се изчерпваха.

Така или иначе, сега Кайл Мърсър смяташе, че Кемп Тъмбстоун е на нечий радар и скоро може да се превърне в негово гробище. И затова правеше онова, което би направил всеки командир на партизански отряд — не чакаш да видиш какво ще се случи, а разваляш лагера и изчезваш в гората. И ако си късметлия да имаш заложници, ги вземаш със себе си. Така че добрата новина беше, че животът на Броуди и Тейлър сега струваше повече от един боливар. А лошата — че животът им щеше да се превърне в истински ад. Какъвто е бил животът на Кайл Мърсър в продължение на две години.

Това беше малката картина — моментна снимка на него и Тейлър. По-голямата предизвикваше не по-малко смут. Много преди Ал Симпсън да срещне случайно Мърсър в бардака в Каракас Брендан Уорли, Агенцията за военно разузнаване и вероятно ЦРУ бяха знаели, че Кайл Мърсър е във Венецуела и че възнамерява да убие полковник Уорли. И не бяха споделили този факт с ОКР, чиято работа беше да задържа военни, които са извършили или се канят да извършат престъпление. В смущаващата картина имаше и други парчета, които попадаха по местата си — измъчването и убийството на Робърт Креншо от ЦРУ, операция „Флагстаф“, а сега и една интересна подробност, осигурена от самия беглец — пътуването с хеликоптер до Баграм, което, ако се беше състояло, по един или друг начин би сложило край на този проблем, преди да се е появил.

В случаи като този, след като отговориш на въпроса защо, трябва да зададеш по-важните въпроси кой е знаел за това и кога са го научили. Като се започне от върха. Какво е знаел началник-щабът Мендоса? А началникът на военната полиция генерал Хакет? Полковник Домброски? Не биваше да се забравя и веригата на командването в Афганистан. Командирът на Мърсър майор Пауъл беше знаел достатъчно, за да предупреди капитан Мърсър за подозрителния хеликоптер. Изглежда, хората с най-малко информация бяха Скот Броуди и Маги Тейлър — а тя знаеше повече от него.

Броуди не се съмняваше, че много хора в по-голяма или по-малка степен са били замесени в операция „Флагстаф“. Че някои на дъното, като Маги Тейлър, са били просто полезни пионки. Че други, като онези от екипа на Мърсър, които са извършвали умиротворяванията, просто са изпълнявали незаконни заповеди, които са им допадали. Хората на самия връх — генералите — бяха майстори на нарочното неведение и се стараеха да нагласят всичко така, че да могат да отричат убедително и достоверно. Истинските двигатели на нещата като „Флагстаф“ бяха хората от второто ниво — онези като полковник Уорли. В армията полковниците, които искаха да станат генерали, бяха най-здраво работещите, най-всеотдайните и най-коварните. И ако се случеше да са офицери от разузнаването като Уорли и имаха връзки с ЦРУ и други цивилни или военни агенции, чиято работа беше да се борят с врага по нови неконвенционални начини, те бяха готови да прекрачат границите и когато нещата тръгваха в нежелана посока, трябваше да си покриват задниците.

Междувременно никой не си беше направил труда да се свърже с ОКР и да съобщи, че капитан Мърсър може и да е в Каракас. Но когато Ал Симпсън бе постъпил правилно и беше докладвал за срещата си на армията, те не бяха имали друг избор, освен да започнат официално издирването на Кайл Мърсър. И всички опетнени от операция „Флагстаф“ бяха можели само да се надяват, че ОКР ще се провали в мисията си, за да могат Брендан Уорли и приятелите му да успеят с тяхната — да намерят капитан Мърсър и да му затворят устата завинаги. Плетеницата наистина беше пълна.

— Мислиш как да се измъкнем ли? — попита Тейлър.

— Знам как да се измъкнем. Мисля как се озовахме тук.

— Не исках да те обвинявам.

— Аз се обвинявам, че не се досетих по-рано за всичко това.

— Въпросът е малко съмнителен, Скот. Но ти си мислиш, че в тази работа има нещо повече от откриване и задържане на дезертьор.

— Да. А ти направи така, че да изглежда, че няма.

— Съжалявам. Сега вече си давам сметка, че си по-умен, отколкото изглеждаш.

— Ти също.

Тя хвана ръката му, облегна се на стената и затвори очи.

Броуди се върна към мислите си. От самото начало инстинктът му му беше казвал, че в този случай има нещо повече и че изправянето на Кайл Мърсър пред военния съд ще е най-лошият резултат за много хора. И сега разбираше защо.

В такъв случай какви се оказваха пълномощни офицери Скот Броуди и Маги Тейлър?

Нежелани участници в дългосрочна пиеса, в която всички останали знаеха ролите си. Или, ако трябваше да е по-малко академичен и повече ОКР, двамата с Тейлър бяха формалният законен отговор и бяха натоварени с мисия, за която се е смятало, че ѝ е писано да се провали. Че са пратени тук само проформа.

Е, ако в Пентагона и Лангли наистина бяха мислили така, би трябвало да пратят някой друг. Не че си правеше четка.

Но Домброски, за когото Броуди наистина вярваше, че не е имал представа за голямата картина, беше пратил най-добрите си хора. А и кого другиго да прати в Каракас по най-знаковия случай на десетилетието, ако не и на века? И ако цялата тази информация се събереше и подредеше правилно, то зачисляването на Маги Тейлър за негова партньорка преди няколко месеца беше случайност. Ако Трент и приятелчетата му мислеха дългосрочно, те несъмнено се бяха разтревожили, че ОКР може в крайна сметка да успее със случая. Тогава може да бяха знаели или не къде се намира Кайл Мърсър, но някои проучвания им бяха показали, че ако от ОКР поемат случая Мърсър, ще го дадат на някой от малцината си бойни ветерани — на човек, който мисли като Кайл Мърсър и може да говори на неговия език, като мъж с мъж, ако изобщо се стигне дотам. И че това трябва да е първокласен следовател, изключителен детектив, човек, който вече има подобни изпълнени задачи, който е безстрашен и готов да заобикаля правилата и да рискува, за да си свърши работата. И този човек можеше да е единствено… ами, главен пълномощен офицер Броуди.

И по някакъв начин ЦРУ бяха успели да уредят техният човек, Маги Тейлър, да стане партньор на пълномощен офицер Броуди още преди ОКР да знае къде се намира Мърсър. Самата Тейлър може да беше участвала в този процес и да беше поискала да стане партньорка на Скот Броуди. И voilà — всичко си застава на мястото и ЦРУ може да разчита, че има очи и уши в малко вероятната, но все пак възможна хипотеза ОКР да научи за местоположението на Мърсър и Скот Броуди да поеме случая. Или… може би е било обратното. От ЦРУ са повлияли на решението Броуди да получи случая, защото партньорката му е техен човек. Или в този случай, тяхната дама. Дамата на Трент.

Ако дори малка част от това беше истина, Броуди трябваше да признае, че в Управлението има и хора, които ги бива в мисленето. Може би Трент в този случай.

— Ти ли поиска да ми станеш партньорка? — попита той.

— Да.

— Защо?

— Трент ми каза да го направя.

— Ясно. Ако искаш да внедриш къртица в някоя организация, прикрепяш я към най-бързо изгряващата им звезда.

— Изобщо не бях чувала за теб. А когато поразпитах… получих смесени отзиви.

— Сериозно?

— Всичко от брилянтен и корав до арогантен задник.

— Някои хора просто са завистливи.

— Една следователка наистина каза, че си очарователен, хубав и винаги се държиш като джентълмен.

— Коя?

— Няма да ти кажа. Но тя добави и че никога не проявяваш нежелано внимание към жените в работата си. Това ми хареса, така че…

Броуди разбираше, че дори ако приличаше на Стенли Домброски, Тейлър е щяла да поиска работата, защото така ѝ е наредил Трент. Тази манипулация на ОКР от страна на ЦРУ беше тревожна. Но точно сега това беше най-малкият му проблем. Въпреки това той попита:

— Коя беше дамата?

— Не е някоя, с която си спал.

— Това намалява кръга.

— Сигурна съм.

— Извинявай за проявата на нежелано внимание снощи.

— Не беше изцяло нежелано. И вината не е изцяло твоя.

— Ще изчакаме до вечерята у вас.

Тя кимна и каза:

— Гълъб.

— За вечеря ли?

— Не. Как можеш да наречеш чаплата гълъб?

— Познах при втория опит.

— Имаш право само на един опит, Скот.

— Мърсър така или иначе знаеше кои сме.

Чуха гласа на Емилио отвън. Разговорът изглеждаше еднопосочен, така че сигурно говореше по радиостанция.

— Готова ли си да се махаме? — попита Броуди.

— Не знам…

— Можеш да го направиш. Готова?

Броуди се надигна, клекна и пъхна ръцете си под дънера. Тейлър последва примера му.

— Мисли за дънера като за някой от другарите ти с рана в гърдите, който трябва да бъде качен в медицинския хеликоптер — каза ѝ той.

Тя кимна.

„Но не мисли какво ще последва, ако не се получи“.

— Добре. Едно, две, вдигай!

Вдигнаха дънера, но Броуди установи, че е по-тежък от миналия път, което означаваше, че е станал по-слаб; усети също, че Тейлър изцежда последните си капки сила.

— Задръж. — Той завъртя дънера така, че краят му се озова на около метър от вратата. — Извикай на Емилио да влезе.

— Скот… коленете ми се подгъват…

— Трябва да качиш човека в хеликоптера, Маги. Кръвта му изтича. Извикай Емилио.

Тя пое дълбоко дъх, но вместо да извика, попита:

— Ще го убиеш ли?

— Не, само ще му смажем шибания череп. Викни го.

— Ръцете ми…

— Клекни. Ще го сложим на раменете си. Можеш да го направиш.

Двамата клекнаха и избутаха дънера, докато не се озова на раменете им.

— Добре… стани.

Изправиха се.

— Така е по-добре… — каза Тейлър.

Емилио явно ги чу, защото извика през вратата.

Тейлър отново си пое дъх и каза нещо, което включваше думите „agua“ и „baño“.

През тесните процепи на бамбука Броуди видя приближаващия вратата Емилио. Надяваше се на две неща — да е сам и ключовете да са у него. Само едно от двете не ги устройваше.

— Когато кажа „давай“, тръгваш енергично напред — прошепна той. — С осемдесетсантиметрова крачка.

— Добре…

Вратата се отвори, Емилио влезе и присви очи в сумрака.

— Qué?

— Давай.

Броуди се хвърли напред, стиснал здраво дървото, и краят му фрасна Емилио в лицето, като смаза носа му и челюстта, която дори изхрущя.

Емилио се просна на земята. Лежеше наполовина навън и наполовина вътре и Броуди бързо огледа малката поляна пред колибата. Там нямаше никого, но в далечината се чуваха гласове.

Той погледна назад към Тейлър, която беше паднала на колене.

— Добре, остави го да падне на земята.

Тя пусна дънера и краят му падна върху единия крак на Емилио, при което той изстена. Краят на Броуди пък се озова върху гърдите му. Той пусна дънера и бързо пребърка джобовете на Емилио, намери ключовете и отключи своя катинар, след което ги даде на Тейлър. Докато тя сваляше оковата си, Броуди си взе глока от колана на Емилио и намери резервния пълнител в джоба му. Хвана веригата с две ръце, каза на Тейлър да направи същото и двамата извлякоха дънера обратно в колибата. После Броуди хвана Емилио за глезените, издърпа го вътре и затвори вратата.

Огледа набързо пазача им. Той още дишаше и лицето му представляваше кървава каша; едното му око беше изскочило от счупената орбита.

Тейлър клекна до него и свали часовника на Броуди.

— Там, където отиваш, това няма да ти потрябва — каза тя на умиращия. Даде часовника на Броуди, претърси джобовете на Емилио, намери швейцарското ножче, което задържа за себе си, както и половин бутилка вода. Изпи по-голямата част и даде останалото на Броуди. След това свали радиостанцията от колана на Емилио и я закачи на своя; взе бойния нож КАБАР с ножницата и го даде на Броуди, който го пъхна в джоба си. Претърси за последно Емилио и намери запалка „Зипо“, която също даде на Броуди.

— Искаш ли цигарите му?

— Само ако стават за ядене. Добре, да върнем дънера на мястото му.

— Защо?

— За да прикрием местопрестъплението.

Тейлър кимна и двамата хванаха веригата и завлякоха дънера там, където се беше намирал. След това покриха Емилио с палмови листа. Ако някой надникнеше вътре и не го видеше на слаба светлина, щеше да си помисли, че пленниците са отведени някъде другаде. Броуди погледна купчината и забеляза, че тя се движи.

— Щеше да е по-добре, ако не дишаше. — Той погледна Тейлър.

Погледите им се срещнаха и тя поклати глава.

— Не.

— Добре… но…

— Няма да станем като тях. Направихме това, което трябваше.

Тейлър демонстрираше изключителна сдържаност. На Броуди пък му се искаше да пререже гърлото на Емилио, но само за да сведе до минимум опасността за тях. Знаеше къде е научил тези неща, но не и кога са станали част от него. Родителите му пацифисти му бяха забранявали дори да си играе на войници. Което беше показателно. Сигурно това поведение беше вкоренено в игрек хромозомата.

Чу някой да говори на испански, извади глока и бързо се обърна към вратата.

— Радиостанцията — каза Тейлър, заслуша се и погледна каналите. — Просто обичайното бърборене.

— Добре. Продължи да я следиш. — Той отиде до вратата и се заслуша. — Така… да вървим.

Излязоха. Броуди огледа поляната с надеждата да намери зарязан калашник, но нямаше късмет. Даде знак на Тейлър да го последва и двамата тръгнаха един след друг по тясната пътека; Броуди държеше глока плътно до себе си, готов за стрелба.

— Къде отиваме? — прошепна Тейлър зад него.

— Две възможности. Джунглата или реката. — Той спря и двамата клекнаха. — Джунглата е навсякъде около нас и е лесно да влезем в нея, но не и да излезем. — Заслуша се за момент и продължи: — Ако намерим лодка, можем да се спуснем по течението до Кавак — ако смятаме, че там е безопасно. Или да тръгнем нагоре по реката и да приближим онази писта, която видяхме от въздуха. Кавак е руска рулетка. Откриването на онази писта и обаждането на Уорли за самолет е хвърляне на зар. Избирай.

— Скот, изобщо не искам да го напомням, но нямаме сателитен телефон, за да се обадим.

— Вярно. Забравих. Може да видим дали Мърсър е още на онази платформа със сателитния ни телефон.

— Майтапиш ли се, или съвсем полудя?

— Нито едното, нито другото. А може би и двете.

Останаха клекнали, като се вслушваха в звуците наоколо. Стрелбата от стрелбището беше спряла, така че Мърсър явно беше прекратил тренировките и всички се готвеха да напуснат лагера. Или бяха отишли да обядват. Трудно можеше да се каже какво става в Кемп Тъмбстоун. Но ако някой дойдеше да смени Емилио, за да може да вземе душ с пленницата, щеше да мине по тази пътека. Рано или късно някой щеше да намери Емилио и Броуди искаше отдавна да се е махнал, когато този момент дойде.

— Скот?

— Можеш ли да издържиш преход през джунглата?

— Докъде?

Вече беше мислил по този въпрос.

— Границата с Бразилия е на по-малко от сто и петдесет километра. Четири или пет дни път.

Тя се замисли.

— Минах курса по оцеляване в Браг.

— Как се представи?

— Както всички други. Отлично.

— Яде ли змия?

— Да.

— Добре. Но… реката е по-лесен начин да се измъкнем, ако имахме лодка. Но няма да е лесно да стигнем до лодката… — Той я погледна. — Предлагам да изберем пълната програма. Отиваме да видим дали Мърсър още общува с природата на рибарската платформа. Ако го прави, имаме него, сателитния телефон и лодката. Ако го няма, пак имаме лодката.

— Ако е още там.

— Да… но там има и други лодки. Онези на калната ивица. Реката е изходът, Маги. Ако не друго, можем да я преплуваме до отсрещния бряг, по-далече от тия шибаняци. Можеш ли да плуваш?

— Мога. Но и крокодилите и пираните могат.

— Май ни остават само лоши възможности.

Тя кимна и като че ли се замисли върху лошите възможности.

Броуди беше сигурен, че биха могли да оцелеят четири-пет дни в джунглата, като се хранят от каквото им даде земята. Но земята също можеше да се нахрани с тях. Представи си се в прегръдката на питон. Спомни си съвета на Колинс по темата: вървете по реката. Припомни си и какво го бяха учили за измъкването от плен — самото измъкване е лесно в сравнение с това да не бъдеш заловен. А вземането на командира на лагера като пленник при бягството не влизаше в курса.

Тейлър внезапно се изправи.

— Да видим дали Мърсър и лодката са все още там.

Той я погледна.

— Сигурна ли си?

— Каква е целта? Оцеляване или изпълнение на мисията?

— И двете.

— Тогава да го направим.

— Нали разбираш, че ако ни хванат, ще си платим за убиването на Емилио?

— Скот, разбирам, че сме мъртви, ако останем тук. Да вървим.

— Добре.

Броуди тръгна по пътеката, като вървеше бързо, но не толкова, че да не може да се оглежда. Беше изтощен, а жегата ставаше непоносима. На няколко пъти погледна назад към Тейлър. Тя го следваше, очевидно с нов прилив на енергия.

Стигнаха до място, където пътеката се пресичаше от друга.

— Ако продължим напред, ще приближим прекалено много центъра на лагера, където видяхме колибата на жените — прошепна Броуди. — Трябва да слезем при реката. Щом стигнем до нея, може да ни се открият и други възможности.

Тя кимна и вдигна радиостанцията до ухото си.

— Нищо особено. Чакай… някой се опитва да се обади на Емилио…

— Да се опитва. Давай напред.

Забързаха към реката, която трябваше да е на десетина-петнайсет минути път. Когато приближиха един завой, видяха някаква жена. Броуди бързо клекна в поза за стрелба и едва не дръпна спусъка, но после видя, че това е най-обикновена жена с кошница пране на главата.

Свали пистолета и се изправи. Жената спря и двамата се взряха един в друг. Тейлър каза:

— Buenos dias, señora.

Жената отвърна на поздрава. Тримата продължаваха да стоят на пътеката. Е, какво се казва след „Buenos dias“? Може би: „Какво правите тук?“.

Тейлър заговори, жената отвърна и Тейлър преведе:

— Хуанита ни пожелава да се приберем живи и здрави у дома.

— Ясно… — И най-добрият начин да си гарантират това беше да проснат Хуанита в безсъзнание и да я скрият в храстите.

Хуанита продължаваше да гледа Броуди в очите, за да не ѝ се налага да вижда отново пистолета.

— Скот?

— Добре… — Броуди се усмихна на Хуанита, отдаде ѝ чест и мина покрай нея, следван от Тейлър. — Нито едно добро дело не остава ненаказано.

— Всяко добро дело се записва от ангелите.

— Ще проверя, когато отида при тях.

Продължиха по пътеката и Броуди зърна реката пред тях. Приближиха още и вече можеше да различи и калната ивица, на която бяха видели лодката — същата, на която беше слязла Кармен, когато двамата с Мърсър бяха дошли от Кавак. Броуди вече знаеше добре къде се намира и ускори крачка към реката — към магистралата на джунглата. Или към техния път към славата, ако Кайл Мърсър все още беше на рибарската платформа по-надолу.

Тейлър го следваше, като слушаше радиостанцията и го подканваше да върви по-бързо.

Когато приближиха калната ивица, той забави крачка, както го бяха учили да прави, когато доближава река, поток, път, поляна или постройка. Спря, даде знак на Тейлър да се сниши и приклекна. Двамата се загледаха и заслушаха; после Броуди се изправи и продължи напред.

Стигнаха до калната ивица и се огледаха. В района като че ли нямаше никого освен няколко маймуни по дърветата, които не реагираха добре на появата на другите два примата. На Броуди му се искаше да им каже да си затворят плювалниците, но те сигурно разбираха само испански.

В калта имаше много отпечатъци от стъпала, вероятно на пемони, но също и на подметки. Броуди тръгна предпазливо към реката, която беше на десетина метра от него, и видя голяма змия, която се плъзна във водата.

— Скот — прошепна Тейлър. — Ето там.

Той се обърна и видя, че тя сочи две лодки, подобни на тяхната, които бяха оставени в гъсти храсталаци. И двете имаха гребла и мотори. Броуди кимна и тръгна бавно през калта. Огледа се, после даде знак на Тейлър да дойде при него.

Тя се приближи и погледна в посоката, в която ѝ сочеше.

На триста метра надолу по реката имаше рибарска платформа, която явно изпълняваше ролята на наблюдателница. На нея стоеше мъж. Кайл Мърсър. Като че ли говореше по радиостанция — или може би отново ругаеше Уорли по сателитния телефон. Трудно беше да се определи от това разстояние.

Тейлър вдигна радиостанцията към ухото си и прегледа каналите.

— Чувам го… пита… иска всички да се явят в… salon… столовата. Щял да им говори там.

— Сигурно ще обяви преместването на лагера — каза Броуди. — Добрата новина е, че всички ще са на едно място. А лошата, че Емилио ще е другаде.

Тейлър кимна и погледна двете лодки.

— Повреждаме едната и вземаме другата.

— Да. — Броуди отиде до лодките и провери резервоарите, които се оказаха наполовина пълни — или наполовина празни — проблемът на оптимиста и песимиста. Издърпа въжето на единия стартер на няколко сантиметра и го преряза с бойния нож, след което метна дръжката на стартера в храстите. Тейлър пък преряза въжето на лодката и го омота около кръста си, в случай че им потрябва за нещо — например за да вържат Кайл Мърсър.

— Добре… — каза Броуди. — Готова ли си за отплаване?

— Къде отиваме, Скот?

— Нагоре, надолу или към отсрещния бряг и гората към Бразилия. Накъдето и да е, стига да се отдалечим от Кемп Тъмбстоун.

— Нали се разбрахме да се опитаме да пипнем Мърсър. Пълната програма — напомни му тя.

— След като вече сме тук и разполагаме с лодка, готов съм да се задоволя и с половината програма. Почти се измъкнахме.

Тя не отговори и двамата хванаха въжето и извлякоха лодката до водата.

Тейлър погледна надолу по реката.

— Още е там, Скот — каза тя и му напомни: — Ние сме въоръжени, а той като че ли нямаше оръжие.

Броуди погледна рибарската платформа и Кайл Мърсър, който стоеше с гръб към тях. Изкушаващо, но…

— Това не означава, че няма оръжие. Трябва да изчакаме, докато се махне.

— Не. Трябва да го пипнем, докато е там.

Маги започваше да говори като Скот Броуди и той не беше сигурен, че това му допада.