Преди да го видя, го чух.

Карл се беше върнал. Не знам защо се сетих за Дог — все пак оттогава бяха минали двайсет години. Заподозрях, че причината за това внезапно завръщане у дома навярно пак е същата. Както винаги. Карл се нуждае от помощта на батко си.

Стоях на двора. Погледнах си часовника. Два и половина. Все пак Карл бе изпратил есемес да ми съобщи, че се надява да пристигнат към два. По-малкият ми брат обаче открай време си пада прекален оптимист: винаги обещава повече, отколкото може да спази.

Плъзнах поглед по околния пейзаж или по-скоро по онова, което прорязваше облачната покривка под мен. Планинският склон отвъд долината плаваше в сиво море. Тук, на високото, есенна червенина багреше растителността. Небето над мен се синееше, чисто като девичи взор. Въздухът, приятен и студен, жулеше дробовете ми, вдишвах ли твърде рязко. Имах чувството, че съм съвсем сам — целият свят е мой и ничий друг. Като казвам „целия свят“, е малко пресилено, разбира се. По-скоро своеобразния връх Арарат, където е кацнало нашето стопанство. Понякога туристи се изкачваха с кола по лъкатушния път от селото, за да се полюбуват на гледката. Спираха се да погледат и моя двор. Питаха продължавам ли да поддържам „фермичката“. Имаше си причина защо тези кретени се изразяваха толкова пренебрежително. В техните представи „истинското“ стопанство се намира в равнинните части, включва обширни ниви, огромни хамбари и внушителна, разкошна къща. Тези хора не са виждали какво прави планинска буря с по-голям покрив, не са се опитвали да запалят камина в голяма стая, докато леден вятър запраща трийсет градуса студ през стената. Не правят разлика между обработваема земя и дива природа; не подозират, че планинските стопанства всъщност са пасбища за добитък и дори да имат вид на безлюдни кралства, често пъти са по-големи от жлътналите се житни нивя, с чийто спретнат вид и богат урожай фермерите в равнината толкова се гордеят.

В продължение на петнайсет години бях живял тук сам, но сега уединението ми приключваше. Осемцилиндров двигател бръмчеше и ръмжеше някъде долу в облачната пелена. Чуваше се съвсем близо, най-вероятно бе подминал Японската дъга по средата на нанагорнището. Шофьорът даде газ, намали, взе поредния остър завой, пак настъпи газта. Приближаваше все повече. Съдейки по увереното шофиране, човекът зад волана неведнъж беше минавал по този път. Щом долових нюансите в шума на двигателя, дълбоките му въздишки при смяната на предавките, плътния бас, характерен за кадилак на ниска предавка, бях сигурен, че това е „Де Вил“. Същият модел като огромното черно возило на татко. Ама разбира се.

Иззад Козия завой се подаде агресивната решетка на радиатора. Черен кадилак, по-нов модел, навярно от 85-а, но както отбелязах, със същия тембър.

Колата се изкачи до мен, прозорецът откъм шофьорското място се смъкна. Надявах се да не ми проличи как сърцето ми блъска в гърдите като автомобилно бутало. Колко писма, есемеси, имейли и телефонни разговори бяхме разменили през всичките тези години? И въпреки всичко: беше ли минал и ден, без да се сетя за него? Едва ли. Но предпочитах да тъгувам по брат си, отколкото да ми се налага да бера ядове покрай него. Най-напред ми се хвърли в очи колко е остарял.

— Прощавайте, господине, това не е ли стопанството на прочутите братя Опгор?

И се усмихна широко. Дари ме с прословутата си топла, добродушна, неустоима усмивка и тя изтри изминалото време от лицето му и от календара, според който не бяхме се виждали от петнайсет години. В погледа му обаче се таеше и доза изследователски интерес, все едно опипва почвата.

Не ми беше до смях. Все още не. Но не се сдържах.

Вратата на колата се отвори, Карл разтвори обятия и аз потънах в прегръдката му. Нещо ми подсказваше, че е редно да бъде обратното. Че по-уместно е аз, по-големият брат, да посрещна с отворени обятия него, завърналия се у дома. Ала някъде по пътя разпределението на ролите ни се бе размило. Карл израсна и ме надмина — и физически, и в личностен план — и пое диригентската палка, поне когато се намирахме в компания на други хора. Затворих очи, потръпнах, поех си треперливо въздух и вдъхнах аромата на есен, на кадилак и на по-малкия ми брат. Явно използваше някакво мъжко ухание, както е модерно да се казва.

Вратата откъм пасажерското място се отвори.

Карл ме пусна и ме поведе покрай внушителната предница на кадилака към жена, обърнала лице към долината.

— Тук наистина е красиво — отбеляза тя.

Дребна и слабичка, имаше алтов тембър. Говореше със силно изразен акцент и не докарваше съвсем интонацията, но определено владееше норвежки. Зачудих се дали е репетирала как да произнесе изречението; дали предварително си е наумила да го каже, независимо мисли ли така, или не. Комплимент, който да ме предразположи да я харесам — искам или не. Тя се обърна към мен и се усмихна. Най-напред ми направи впечатление колко бяло е лицето ѝ. Не бледо, а белоснежно. Отразяваше светлината и беше едва ли не трудно да различиш очертанията му. На второ място забелязах, че единият ѝ клепач е увиснал до средата на окото подобно на щора. Сякаш едната половина от тази жена умираше за сън, а другата преливаше от бодрост. Изпод късо подстригана огненочервена коса ме гледаше енергично кафяво око. Беше облечена в семпло широко черно палто. Под него не личаха заоблености. Измежду реверите се подаваше черен пуловер с висока яка. Най-общо казано, на пръв поглед приличаше на черно-бяла снимка на възслабо момче, чиято коса впоследствие някой е оцветил с помощта на програма за обработка. На Карл жените му се лепяха открай време и честно казано, останах малко изненадан. Беше симпатична — не ще и дума, но не беше „парче“, както се изразяваме по нашенски. Продължаваше да се усмихва. Зъбите ѝ не се открояваха от кожата — толкова бели бяха. И Карл имаше бисерни зъби — за разлика от мен. Майтапеше се, че били толкова бели, защото се усмихвал много повече от мен и слънцето му ги избелвало. Изглежда, именно това ги бе привлякло един към друг: белите зъби. Да видиш себе си в човека отсреща. Карл наистина беше висок и широкоплещест, рус и синеок, ала веднага съзрях сродството помежду им. Нещо жизнеутвърждаващо, както се казва. Оптимизъм, желание да виждаш най-доброто у човека. У себе си и у другите. Не избързвах ли с изводите? Все пак още изобщо не познавах това момиче.

— Това е… — подхвана Карл.

— Шанън Алейн — прекъсна го тя с алтовия си тембър и ми протегна малката си ръка. Все едно стиснах кокоши крак.

— … Опгор — допълни гордо Карл.

Шанън Алейн Опгор задържа десницата ми по-дълго, отколкото ми се щеше. И в това отношение си приличаха с Карл. Някои хора бързат повече да се харесат.

— Jetlagged?1 — попитах и мигом съжалих за идиотския си въпрос.

Теоретично бях запознат какво е jetlag, но не бях излизал извън пределите на нашата часова зона и Карл го знаеше. Тоест, каквото и да ми отговореха, щеше да ми прозвучи абсолютно по един и същи начин.

Карл поклати глава.

— Кацнахме преди два дни. Изчаквахме колата. Тя пристигна с ферибота.

Погледнах регистрационната табела и кимнах. МС. Монако. Екзотично, но не достатъчно, та да поискам табелата, ако се наложи да пререгистрират колата. В офиса в бензиностанцията бях натрупал колекция от стари табели от Френска Екваториална Африка, Бирма, Лесото, Британски Хондурас и Джохор. Летвата беше вдигната високо.

Шанън местеше поглед от Карл към мен и обратно. Усмихваше се. Нямам представа защо, навярно просто се радваше да види как Карл и по-големият му брат — единственият му близък роднина — се смеят заедно. Или защото първоначалното леко напрежение се бе уталожило. Или защото той — те — бяха добре дошли у дома.

— Ще покажеш ли на Шанън къщата, докато внеса куфарите? — Карл отвори багажника.

— Общо взето ще приключим по едно и също време — промърморих на тръгналата след мен Шанън.

В пет и половина, половин час по-рано от обикновено в понеделник, пристигнах в бензиностанцията.

Зад щанда Егил изглеждаше изморен.

— Добрутро, шефе — поздрави беззвучно той. Точно като при златоперия дъждосвирец, излязлото от устата на Егил звучеше монотонно.

— Добро да е. Натоварена нощ, а?

— Не.

Той не даваше вид да е схванал въпроса ми като реторичен, така да се каже. Пределно ясно ми беше, че в неделя вечер никога не е натоварено, защото хората вече са се прибрали от вилите си в града, и по-скоро намеквах за кочината около бензиновите колонки. По правило в другите денонощни бензиностанции нощните дежурни, ако са сами, не излизат от сградата на бензиностанцията. Аз обаче ненавиждам мръсотията и бъркотията, а нехранимайковците, които използват бензиностанцията като будка за хотдог, пушалня и терен за секс, оставят купчини хартия, фасове и, да, някой и друг използван презерватив. Но понеже закуските, цигарите и презервативите се купуват от бензиностанцията, не възнамерявам да гоня клиентите си, каквито и да са мърлячи. Да киснат в колите си, докато светът навън се изнизва покрай тях. Разпоредил съм нощният дежурен да чисти при всяка възможност. В служебната тоалетна смених плакат, който виси точно под носа ти, докато седиш върху клозетната чиния.

Егил навярно схващаше текста като подкана персоналът да приключва по-бързо с физиологичните си нужди; толкова много пъти бях повтарял колко държа на хигиената и на дисциплината, че ми се струваше логично Егил да е схванал хапливите ми думи за „натоварената“ нощ. Освен изморен, той обаче беше и умствено ограничен двайсетгодишен младеж, предмет на толкова много недобронамерени шеги и закачки, че вече не му пукаше. От друга страна, искаш ли да си пестиш труда, не е лоша тактиката да се правиш на глупав. Та, навярно Егил все пак не беше дотам тъп.

— Подранил си, шефе.

„И затова не си почистил покрай колонките, та да ме заблудиш, че цяла нощ всичко е било тип-топ“ — помислих си.

— Нощес не спах — обясних, отидох до касата и от менюто избрах „разпечатване на дневен отчет“. Принтерът в коридора забръмча. — Прибирай се да поспиш.

— Благодаря.

Влязох в офиса и започнах да преглеждам отчета, а принтерът продължаваше да бълва хартия. Изглеждаше прилично. Поредната оживена неделя. Бензиностанцията се намираше на главен път. И без да е най-натовареният в страната, все пак и в двете посоки най-близката бензиностанция отстоеше на три мили и половина. Затова се превърнахме в оазис за автомобилистите, особено за семейства с деца, които се прибират от планинските си вили. До брезите бях сложил две маси и пейки с изглед към Бюдалското езеро, където клиентите се тъпчеха с бургери и кифлички и се наливаха с безалкохолно като за световно, дето има една дума. Предния ден, например, бяхме продали близо триста кифлички. Съвестта ме глождеше не толкова заради произвежданите въглеродни емисии, колкото заради глутеновите свръхдози, с които товарех човечеството. Плъзнах поглед надолу по отчета и установих, че Егил е изхвърлил наденички на боклука. Нищо кой знае какво, разбира се, стига броят им както винаги да не е очебийно по-голям от броя на продадените.

Преоблечен, Егил крачеше към вратата.

— Егил?

Той се вцепени и се закова намясто.

— Да?

— Явно някой се е позабавлявал, разпилявайки салфетки около втора колонка.

— Ей сега ще оправя нещата, шефе — усмихна се той и излезе.

Въздъхнах. Не е лесно да намериш квалифицирана работна ръка в толкова малко село. Умните заминават за Осло или Берген, за да следват, разтропаните — за Нотуден, Шиен или Конгсбер, за да печелят пари. А онези, които остават — като Егил — нямат голям избор, що се отнася до работни места. Уволня ли го, ще мине на социални помощи. И щеше да продължава да преяжда с наденички; с единствената разлика, че щеше да стои от другата страна на щанда и да си ги плаща. Наднорменото тегло било проблем предимно в малките населени места. Поне така твърдят. Вярно, лесно е да започнеш да се тъпчеш за успокоение, когато киснеш в бензиностанция и гледаш как хората са тръгнали за места, които, въобразяваш си, са по-хубави, в автомобили, които никога няма да са ти по джоба, с мацки, които не би се престрашил дори да заговориш, освен ако не си на вечеринка и не си пиян като мотика. Скоро обаче щеше да се наложи да поговоря с Егил. В централния офис пет пари не дават за разни Егиловци. Интересуват се само от чистата печалба. Впрочем, съвсем логично. През 1969 година в Норвегия е имало 700 000 автомобила и над 4000 бензиностанции. Четирийсет и пет години по-късно броят на автомобилите се е увеличил почти четирикратно, а на бензиностанциите — намалял наполовина. Трудно беше и за тях, и за нас. Прегледах статистиките за сектора: повече от половината оцелели бензиностанции в Швеция и Дания вече са автоматизирани и без обслужващ персонал. Причината Норвегия да е що-годе пощадена, беше ниската гъстота на населението, но, естествено, и тук бензинджиите бяха измираща порода. То, като си помисли човек, ние вече бяхме кажи-речи изтребени. Кога за последно видяхте бензинджия да налива гориво? Прекалено заети сме да продаваме наденички, кока-кола, плажни топки, въглища за барбекю, течност за чистачки и бутилирана вода; впрочем, тя с нищо не е по-качествена от чешмяната, но я транспортират със самолет и струва повече от видеокасетите, които продаваме на промоция. И въпреки това не се оплаквах. Когато голяма верига бензиностанции прояви интерес към двете бензинови колонки, които държах — тогава бях на двайсет и три — причината не беше особено печелившият ми бизнес, а местоположението на автосервиза. Похвалиха ме за издръжливостта ми — повечето местни работилници отдавна бяха пуснали кепенците — и ми предложиха работа като управител на бензиностанция плюс скромна сума за парцела. Навярно можех да му взема малко повече пари. Ние, Опгорците, обаче не се пазарим. Тогава нямах трийсет, но вече се чувствах, така да се каже, бита карта. Със скромната сума от сделката си направих баня в стопанството и се пренесох там от ергенската квартира, която си бях обзавел в автосервиза. Имаше достатъчно площ, новото началство построи бензиностанция до сервиза и превърна старата автомивка в модерна, на самообслужване.

Вратата се хлопна зад Егил. От централния офис бяха одобрили молбата ми да монтират автоматични плъзгащи се врати. Щяха да пристигнат следващата седмица. Пак оттам казваха, че са доволни от нас. Шефът по продажбите се отбиваше през две седмици. Усмихваше се и разправяше тъпи вицове. Понякога слагаше ръка на рамото ми и ми прошепваше, все едно е нещо строго поверително: „Много сме доволни от вас.“ И как няма да са доволни? Нали ги интересуваше чистата печалба. Пък и виждаха каква доходоносна война водим срещу изтреблението. Въпреки че по време на Егиловите дежурства, около колонките невинаги всичко беше изрядно.

Шест без петнайсет. Намазах кифличките с жълтък — през нощта се бяха размразили и набухнали. Това ме подсети за хубавите години, когато, слязъл в ремонтния канал, сменях масло и филтри. Видях към автомивката да приближава трактор. Знаех, че след като фермерът приключи с миенето, мой ред ще бъде да измия пода. Като управител на бензиностанцията носех пълната отговорност за назначения персонал, за счетоводството, за инструктажа на служителите, за безопасността и за какво ли още не, но познайте кое задължение на управителя гълта най-много време. Чистенето. На второ място се нарежда печенето на кифлички.

Вслушах се в тишината. Всъщност, тук никога не е тихо. Постоянната несекваща какофония от звуци спира чак след като уикендът приключи, хората се приберат у дома и ние затворим магазина за през нощта. Кафемашината, грилът за наденички, хладилните витрини и фризерите издават различни звуци, но сред тях се откроява контактният грил, в който запичаме хлебчетата за хамбургери. Каканиже някак топло, почти като добре смазан двигател, стига да затвориш очи и да се унесеш в романтични спомени. По време на последното си посещение мениджърът „Продажби“ ми препоръча да пускам тиха музика в магазина. Според маркетингови проучвания, обясни ми, сполучливо подбраният музикален фон повишавал желанието за покупки и провокирал глада. Кимнах бавно, но си замълчах. Обичам да ми е тихо.

Та, докато се любувах на тишината, очаквах всеки момент вратата да се отвори и да влезе някой занаятчия. Преди седем сутринта предимно те се отбиват за бензин или кафе.

Видях, че фермерът зареди трактора с дизел за камиони, онзи специалния, дето го водят по-екологичен. Като се прибере, ще отлее малко гориво в личния си автомобил — бях сигурен — но това си беше между него и полицията. Изобщо не ми влизаше в работата.

Погледът ми се плъзна покрай колонките, по шосето, по велоалеята, по тротоара и се спря върху една от типичните за нашето село дървени къщи — триетажна, построена непосредствено след войната, с веранда към Бюдалското езеро и силно напрашени прозорци. Огромен плакат на стената рекламираше фризьорски услуги и солариум. От плаката човек оставаше с впечатлението, че подстригването и облъчването стават едновременно, и то в дневната на обитателите. Никога не бях виждал в салона да влизат други, освен местни, а всички в Ус знаеха къде живее Грете, та недоумявах за какъв бяс ѝ е този плакат.

Отсреща, до бордюра, Грете зъзнеше по градински чехли и тениска. Огледа се внимателно в двете посоки и пресече.

Само преди шест месеца шофьор от Осло прегази учителка по норвежки малко по-надолу по пътя. Мъжът се оправдал, че не бил видял пътния знак, ограничаващ скоростта до петдесет километра в час. Да стопанисваш бензиностанция в населено място, си има и предимства, и недостатъци. Хубавото е, че местните пазаруват от теб хранителни стоки от първа необходимост, а поради ограничението на скоростта преминаващите транзит автомобили отбиват често. Докато още държах автосервиза, допринасях и за икономическия живот в Ус като цяло, защото клиенти от други градове и села, дошли при мен за по-времеемък ремонт, сядаха да се хранят в кафенето и нощуваха в бунгалата до езерото. Лошото на бензиностанцията е, че е въпрос на време да изгубиш привилегиите, които ти носи интензивният трафик. Шофьорите искат прави отсечки, та да карат с деветдесет километра в час, а не да пъплят през селца и паланки. Отдавна беше изработен проект за нов главен път, който да минава извън Ус. Досега обаче особеностите на местния релеф ни спасяваха. Чисто и просто излизаше прекалено скъпо да се пробие тунел през планините. Но тунелът щеше да се появи. Беше толкова сигурно, колкото и че след два милиарда години слънцето ще взриви слънчевата система на парчета. Прокопаването на тунела обаче щеше да отнеме значително по-кратко време. Това щеше да означава край на всички нас, които се прехранваме от транзитния трафик, но шоковите вълни щяха да залеят и другите в Ус — както угасването на слънцето щеше да повлияе на цялата Вселена. Земеделските стопани щяха да продължат да си доят кравите и да отглеждат малкото култури, които виреят в планината, но какво щяха да правят останалите? Да си подстригват косата и да се пържат в солариума?

Вратата се отвори. Като тийнейджърка Грете беше сивкавобледа, със сплескана, безжизнена коса. Сега е сивкавобледа с накъдрена безжизнена коса, а така, ако питате мен, изглежда направо зловещо. Е, то е ясно, красотата не е гарантирано всекиму човешко право, но Създателят бе ощетил Грете особено жестоко. Гърбът, тилът, коленете — всичко беше гърбаво, дори огромният ѝ нос, който приличаше на чуждо тяло, изкуствено присадено върху тясното ѝ лице. Колкото разточителен бе Създателят с носа ѝ, толкова се бе скъпил с останалото. Вежди, мигли, гърди, хълбоци, бузи, брадичка. Грете нямаше нито едно от изброените. Възтънките ѝ устни приличаха на дъждовни червеи. През пубертета покриваше тези червеи с дебел пласт яркочервено червило. Всъщност ѝ отиваше. После обаче внезапно спря да се гримира — горе-долу по времето, когато Карл замина в чужбина.

Добре де, не изключвам другите да не споделят мнението ми за Грете, вероятно тя е привлекателна посвоему, не е изключено да възприемам външността ѝ през призмата на мнението си за личните ѝ качества. Не твърдя, че Грете Смит е зла, положително някоя психиатрична диагноза описва личността ѝ по-снизходително.

— Какъв студ е днес — отбеляза тя.

Севернякът, развилнял се из долината, довяваше мириса на ледник и напомняше колко преходно е лятото. Грете бе израснала в Ус, но бе заимствала някои изрази от родителите си, преселници от Северна Норвегия. Навремето държаха къмпинга, но фалираха. Пенсионираха ги по болест, след като и двамата развиха рядка форма на периферна невропатия — усложнение от диабет. Въпросното увреждане причинявало изтръпване и мравучкане по стъпалата — все едно стъпваш по парчета стъкло. Съседка на Грете ме осведоми, че въпросната невропатия не била заразна и фактът, че болестта поразила и двамата съпрузи, бил статистическо чудо. Но статистически чудеса се случват непрекъснато. Сега родителите на Грете живееха на втория етаж, точно над плаката с надпис „Фризьорски салон и солариум на Грете“ и почти не си подаваха носа навън.

— Значи Карл се е върнал?

— Да — отговорих, въпреки че това не беше въпрос, а по-скоро констатация с въпросителен накрая като вид подкана да разясня подробностите.

Въобще не възнамерявах да задоволявам любопитството ѝ. Грете проявяваше нездрав интерес към Карл.

— Какво ще обичаш? — попитах делово.

— Мислех, че в Канада му е добре.

— Понякога хората се завръщат в родното си място, колкото и добре да се чувстват в чужбина.

— Имотният пазар отвъд океана, разправят, бил изключително непредсказуем.

— Да. Жилищата поскъпват или рязко, или постепенно. Кафе? Кифличка с ванилов крем?

— Питам се какво ли е подтикнало един преуспяващ бизнесмен от Торонто да се прибере в нашето село.

— Хората — отвърнах.

Тя огледа изпитателно непроницаемото ми лице.

— Сигурно. Чувам, че е довел кубинка?

Замалко да ми дожалее за Грете. Болни родители, нос, сякаш премазан от метеорит, никакви клиенти, никакви мигли, никакъв мъж, никакъв Карл, а явно и никакво желание за друг, освен него. Но не ми дожаля, защото съзирах у нея злоба като подводна скала, за чието съществуване научаваш едва след като някой кораб си одраска дъното. Навярно всичко се корени в закона на Нютон: всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. В нейния случай всяка причинена ѝ болка пораждаше желанието ѝ да причинява болка на другите. Навярно нямаше да стане такава, ако преди години, още съвсем млад и пиян като кирка, Карл не я беше изчукал в гората по време на младежка вечеринка. Или пък пак щеше да си бъде същата.

— Кубинка — повторих и избърсах тезгяха. — Прозвуча ми като пура.

— Да, нали? — Грете се облегна върху тезгяха и се наведе съзаклятнически към мен, все едно обсъждаме забранена политическа идеология. — Кафява, приятна за смучене и… и…

Леснозапалима, добави умът ми мимо волята ми. Идеше ми да натъпча една кифличка в устата ѝ, та да спре да бълва глупости.

— … миризлива — довърши Грете.

Двата дъждовни червея се извиха в усмивка. Изглеждаше доволна от сравнението.

— Само дето не е кубинка — отбелязах. — От Барбадос е.

— Все тая. Тайландка, рускиня… Сигурно е послушна.

Изгубих играта на нерви. Вече не издържах да прикривам раздразнението си.

— Какво каза?

— Че сигурно е разкошна — ухили се победоносно Грете.

Пристъпвах нервно от крак на крак.

— Какво искаш, Грете?

Погледът ѝ сканира рафта зад мен.

— На майка ми ѝ трябват нови батерии за дистанционното.

Май нещо ме будалкаше. Преди два дни майка ѝ се отби и си купи батерии. Женицата пристъпваше плахо, все едно подът е залят с лава. Така или иначе, подадох батериите на Грете и въведох сумата в касовия апарат.

— Шанън… — Грете се пипкаше с банковата карта. — Видях снимки в Инстаграм. Какво ѝ е?

— Не съм забелязал да ѝ има нещо.

— О, я стига. Барбадосците не са светлокожи. А окото ѝ защо изглежда така?

— Сега вече дистанционното ще заработи като ново.

Грете издърпа картата и я прибра в портмонето си.

— Довиждане, Рой.

Кимнах бавно. Щяхме да се видим, много ясно. Така е с всички в това село. Тя обаче явно се опитваше да ми каже още нещо. Затова кимнах, все едно я разбирам, с надеждата да ми се размине да чуя продължението.

Вратата зад нея се затвори, но не плътно, макар да бях потегнал пружините. Плачеше за нови, автоматични.

— Тук ли? — попитах невярващо и огледах околния пейзаж.

— Да — потвърди Карл.

Обрасли с пирен планински склонове. Обрулени от ветрове безлесни чукари. Великолепна гледка, разбира се. Напред синеят върхове и слънцето блещука във вода. Но все пак.

— Дотук трябва да се построи път — отбелязах. — Да се прокара вода. Канализация. Ток.

— Да — засмя се Карл.

— И да се обезпечи поддръжката на нещо, разположено на… на проклет планински връх.

— Уникално, нали?

— И красиво — обади се Шанън. Стоеше зад нас, скръстила ръце, и зъзнеше в черното си палто. — Ще стане красиво.

Прибрах се рано от бензиностанцията и още с влизането поисках от Карл обяснение за плакатите.

— Без да ми кажеш и думичка, дявол да го вземе! Имаш ли представа колко въпроса ми зададоха само днес?

— Колко? Положително настроени ли бяха? — Възбудата на Карл ми даде да разбера, че изобщо не му пука колко заобиколен и пренебрегнат съм се почувствал.

— Да му се не види. Защо не ми каза, че това е причината да се върнеш?

Карл обгърна с ръка раменете ми и ме обезоръжи с проклетата си неустоима усмивка.

— Пазех те да не чуеш само половината история, Рой. Не исках да се измъчваш от съмнения, какъвто си непоправим скептик. Сега, докато вечеряме, ще ти разкажа всичко. Става ли?

Е, поомекнах. Ако не заради друго, то защото за пръв път от смъртта на мама и татко се прибирах от работа, а на масата ме чакаше топла вечеря.

Нахвърлихме се лакомо върху храната. После Карл ми показа как ще изглежда хотелът. Приличаше на иглу на Луната. Само дето на чертежите се виждаха и северни елени. Архитектът бе добавил към околния пейзаж елени и малко мъх. Иначе всичко изглеждаше изчистено и модернистично. Странно, но проектът ми хареса. Май защото хотелът приличаше повече на бензиностанция на Марс, отколкото на хотел за глезотии. Човек очаква такива места да излъчват малко повече топлина и разкош, малко повече традиционна норвежка романтика, нещо по-розовко, с трева на покрива, своеобразен кралски дворец от приказките и знам ли още какво.

Отидохме до набелязания парцел. Намираше се на по-малко от километър от нашата къща. Следобедното слънце позлатяваше пирена и излъскания гранит по върховете.

— Виж как добре ще се впише в пейзажа. — Карл очерта във въздуха хотела, чийто проект бяхме разгледали в трапезарията у дома. — Решаващи са теренът и предназначението, а не баналните хорски очаквания за високопланински хотел. Този хотел ще формира у хората вкус към архитектурата, няма да е просто поредният, построен по калъп.

— Ясно. — Прозвучах горе-долу толкова скептично, колкото смятах, че имам основания да се отнасям към идеята за хотела.

Проектът на Карл предвиждаше хотелът да има двеста стаи и да заема площ от 11000 квадратни метра. Щял да бъде готов две години след първата копка — или първия взрив. Тук няма много почва. Според „песимистичните“ изчисления на Карл разходите възлизали на 400 милиона.

— И откъде смяташ да изкопаеш 400 милиона?

— От банката — отговори Карл, преди да съм се доизказал.

— От „Спестовната каса“ в Ус ли?

— Не, не — засмя се той. — Прекалено малки са за такава цел. От „Де Ен Бе“ в града.

— И как ще ги убедиш да ти отпуснат кредит от 400 милиона за това… — „спестих“ безумие, но понеже другите близки до ума варианти — „хотел“, „проект“ — бяха от мъжки род, ми се стори естествено Карл да се досети за продължението.

— Ще учредим не акционерно дружество, а СД.

— СД?

— Събирателно дружество със споделена отговорност. Тукашните жители не разполагат с големи спестявания, но са собственици на къщите и парцелите, където живеят. При вариант със СД не се налага да внасят дори крона, за да участват в приключението. И всички ще разполагат с равен дял и ще печелят еднакво. Най-спокойно ще си седят на дивана и ще си управляват активите. Точно по тази причина банката ще точи лиги, за да финансира целия проект. Никой не е в състояние да им предложи по-надеждна гаранция. Всъщност банката ще получи ипотека върху цялото село.

Почесах се по главата.

— Искаш да кажеш, че ако всичко отиде по дяволите…

— … съдружниците отговарят само до размера на направените от тях вноски. Ако сме сто души, дружеството фалира и натрупа дълг от сто хиляди, на теб и на другите участници ще се падне да дадете по хиляда крони и нито йоре повече. Дори част от съдружниците да не намерят сумата, това няма да е твой проблем, а проблем на кредиторите.

— Ти да видиш.

— Страхотно, нали? Колкото повече хора участват, толкова по-малък е рискът за отделния вложител. Но, разбира се, и толкова по-малка ще е печалбата, ако бизнесът потръгне.

Струпа ми се множко информация за осмисляне, форма на търговско сдружение, при която не се налага да вадиш от джоба си нито крона, а при успех прибираш печалба. При фалит пък дължиш само сумата, на която се равнява твоят дял.

— Добре. — Все пак се опитвах да се досетя къде е уловката. — Но защо го наричаш инвеститорска среща, щом никой няма да инвестира?

— Защото „инвеститор“ звучи по-добре от „участник“, не си ли съгласен? — Карл втъкна палци в колана си и си преправи гласа: — Аз не съм просто селянин, аз съм инвеститор в хотел. — И се разсмя. — Чисто психологически трик. След като част от местните се включат в проекта, останалите трудно ще понесат мисълта как така съседът ще се обзаведе с ауди и ще се титулува хотелски собственик, а те ще останат по-назад. По-добре да рискуват да изгубят някоя и друга крона, но да не паднат по-долу.

Кимнах бавно. Имах основания да подозирам, че Карл лично се е убедил в ефекта от този психологически трик.

— Проектът е отличен, но трудността идва от необходимостта да задвижим влака. — Карл ритна скалата. — Да навием поне част от хората да се включат, та да покажат на другите, че преценяват проекта като примамливо вложение. Успеем ли, постепенно всички ще се присъединят и начинанието ще потръгне от само себе си.

— И как възнамеряваш да убедиш тези, първите?

— При положение че не ме бива да убедя родния си брат, искаш да кажеш? — Познатата искрена, добродушна усмивка с малко тъга в очите осени лицето му. — И един стига — добави Карл, преди да съм му отговорил.

— А той е…?

— Ю Ос. Старейшината.

Ама разбира се. Общинският управител. Бащата на Мари. Размахваше церемониалното чукче в продължение на над двайсет години. Бе управлявал тази община със сигурна ръка и в добри, и в лоши времена. Накрая се оттегли по собствено желание. Сега беше прехвърлил седемдесетте и работеше предимно в стопанството си. Понякога обаче старият Ос публикуваше коментари в местния вестник и хората ги четяха. И макар да не споделяха изцяло гледната му точка, виждаха нещата в нова светлина, пречупени през призмата на красноречието, интелекта и безспорната способност на бившия управител да взема правилни решения. Хората бяха убедени, че ако Ос все още ръководеше общината, плановете на властите да изградят път, който да заобикаля Ус, изобщо нямаше да стигнат до чертожната маса; Ос щеше да им обясни как подобно преустройство ще погуби местния поминък, ще лиши селото от жизненоважния източник на допълнителни доходи, какъвто се явява автомобилният трафик; ще заличи от картата цяло селище и ще го превърне в призрачно място, обитавано само от земеделски стопани с един крак в пенсионна възраст, разчитащи на държавна субсидия. Надигнаха се дори гласове Ос, а не действащият общински управител, да оглави делегация, която да отиде в столицата и да вразуми министъра на транспорта.

Плюх. За ваше сведение, по нашенски плюенето е обратното на бавното кимане и означава несъгласие.

— И се надяваш Ос да пламне от желание да си заложи стопанството, за да бъде построен спа хотел насред планината? Че ще повери съдбата си в ръцете на човека, измамил дъщеря му и избягал в чужбина?

— Не разбираш — поклати глава Карл. — Ос ме харесваше, Рой. Бях не просто бъдещият му зет, бях му като син.

— Теб всички те харесваха, Карл. Но когато изчукаш най-добрата приятелка на дъщеря му…

Карл ме погледна предупредително и аз понижих глас. Проверих дали Шанън, приклекнала да разгледа нещо в пирена, е достатъчно далече, за да не ни чува.

— … няма как акциите ти да не паднат.

— Ос така и не разбра за свалката ми с Грете — поясни Карл. — Знае само, че дъщеря му ме заряза.

— Нима? — изненадах се, но като се замислих, отчетох фактите. Мари открай време плащаше данък „Обществено мнение“ и, естествено, бе предпочела официалната версия за раздялата с най-готиния пич в селото да гласи, че тя е скъсала с него, разбирайте, синът на селянина Опгор е бил под нейното ниво.

— Непосредствено след раздялата ми с Мари баща ѝ ме извика да си поговорим и ми сподели колко е разстроен. Подпита ме дали няма изгледи аз и Мари да се сдобрим. Той и съпругата му също били преминавали през трудни моменти, но ето на, били заедно вече четирийсет години. Отговорих, че ми се иска да имаше начин да се събера с Мари, но точно в момент предпочитам да сменя обстановката за известно време. Той ме увери, че ме разбира, и дори ми даде идея. От Мари знаел колко висок е успехът ми. Предложи да ми уреди стипендия за американски университет.

— В Минесота? Ос ли ти съдейства?

— Имаше връзки в местното норвежко-американско сдружение.

— Досега не си ми казвал нищо.

Карл сви рамене.

— Срамувах се. Изневерих на дъщеря му, а после най-безскрупулно се възползвах от помощта му. Според мен обаче той не го направи съвсем безкористно. Сигурно се е надявал да се върна с университетска степен и да си отвоювам принцесата и половината кралство.

— И сега възнамеряваш пак да се възползваш от помощта му?

— Не аз. Селото.

— Разбира се — кимнах. — Селото. И откога започна да милееш така за селото?

— А ти кога стана толкова коравосърдечен и циничен?

Усмихнах се. Можех да му посоча точната дата. В ума си я бях именувал „Нощта на Фриц“.

Карл си пое дъх.

— Докато се намираш на другия край на света и се питаш кой си всъщност, с теб се случва нещо. Задаваш си въпроса откъде идваш. Към каква общност принадлежиш. Кои са твоите хора.

— И установи, че това са твоите хора? — Насочих брадичка към селото на хиляда метра под нас.

— Да. За добро или за зло. Това е вид наследство: не можеш да го преотстъпиш. Неизменно ще се връща при теб, без значение искаш или не.

— Затова ли започна да говориш като гражданите? Стремиш се да отхвърлиш обременителното си наследство?

— Напротив, искам го. Този говор ми е наследство от мама.

— Тя говореше така, защото дълго време бе работила като прислужница в града, а не защото беше родното ѝ наречие.

— Да кажем, че съм наследил нейната способност за приспособяване. В Минесота живее голяма норвежка общност и хората, особено потенциалните инвеститори, ме възприемат по-сериозно, ако говоря книжовно.

Последното Карл произнесе носово като мама, с пресилена западнонорвежка интонация. Разсмяхме се.

— Полека-лека ще си възвърна старото произношение — увери ме Карл. — Ние сме от Ус. И то не откъде да е, а от „Опгор“. Мой човек си най-вече ти, Рой. Ако изградят път, който да заобикаля Ус, и в селото не се появи нещо, което да го превърне в притегателна дестинация, твоята бензиностанция ще…

— Бензиностанцията не е моя, Карл. Аз само работя там. А бензиностанции — колкото искаш. Веригата разполага с цели петстотин обекта. Не се притеснявай за мен.

— Дължа ти го.

— Казах ти: нищо не ми трябва…

— Напротив. Трябва ти. Трябва ти собствена бензиностанция.

Млъкнах. Добре де, Карл уцели право в десетката. Все пак беше мой брат. Никой ме не познаваше по-добре от него.

— Благодарение на този проект ще си подсигуриш необходимия капитал, Рой. И ще си купиш бензиностанция било тук, било другаде.

Имах спестявания. Бях спастрял всяка проклета крона, която ми хартисваше, след като платях храната, тока, необходим да запичам замразени пици, когато не хапвам в бензиностанцията, бензина за старото волво и консумативите, необходими да поддържам къщата в що-годе приличен вид. Пред централния офис изявих желание да подпишем договор за франчайзинг. Въпреки очакванията трафикът да намалее чувствително, от компанията не ме отрязаха. Но цената не беше спаднала, колкото се надявах, а това — какъв парадокс — си беше моя заслуга: бензиностанцията реализираше добра печалба.

— Добре. Да предположим, че се включа във въпросното събирателно дружество…

— Ура! — извика Карл. Типично в негов стил да ликува, все едно окончателно съм се съгласил.

Раздразнено поклатих глава.

— До построяването на хотела ще минат две години. А после — още две, докато хотелът си избие парите от инвестицията и започне да печели. Ако дотогава не фалира. Така или иначе, ако през това време се съгласят да ми продадат бензиностанцията и ми трябва кредит, от банката ще ми откажат, защото вече ще съм задлъжнял до гуша покрай проекта около СД-то.

Съдейки по изражението на Карл, изобщо нямаше намерение да опровергава очевидните глупости, излезли от устата ми. Независимо дали съм съдружник в СД, или не, никоя банка няма да ми отпусне кредит за покупка на бензиностанция вдън горите тилилейски.

— Ти ще участваш в хотелския проект, Рой. Освен това ще получиш парите за бензиностанцията, преди да сме започнали строежа на хотела.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изгледах го.

— СД-то трябва да купи парцела, където ще се намира хотелът, а кой притежава тази земя?

— Ти и аз. Е, и? От продажбата на няколко квадратни метра голи чукари не се забогатява.

— Зависи кой определя цената — възрази Карл.

По принцип логическото мислене никога не ми е куцало, но, признавам, минаха няколко секунди, докато вдяна.

— Искаш да кажеш…

— … че аз изготвям описанието на проекта. Тоест, аз разписвам разходните пера в бюджета, които ще представя на инвеститорската среща. Разбира се, няма да лъжа за цената на терена, но да кажем, че ще я определя на двайсет милиона…

— Двайсет милиона! — Смаян, посочих наоколо. — За този камънак?

— Цената ще е толкова нищожна на фона на общата от четиристотин милиона, че лесно ще я разхвърлим по отделните пера: бюджет за път с прилежаща територия; бюджет за паркинг; бюджет за строителен парцел…

— А ако някой пита за цената на декар?

— Ще я оповестим, не сме мошеници.

— А какво… — Млъкнах. Ние? Как така изведнъж Карл ме набърка в това? Добре, сега не му беше времето да ставам дребнав. — А какво сме тогава?

— Бизнес предприемачи, които играят играта.

— Игра? Говорим за провинциалисти, дето и понятие си нямат от бизнес сделки.

— Селски балъци, а? Аз ли не знам, нали съм роден и отраснал тук. — Той плю. — Не съм забравил как Вилумсен прекара татко с кадилака. Тогава хората се разтревожиха, и то здравата. — Той се усмихна накриво. — Този проект ще повиши цените на всички недвижими имоти в района, Рой. А след като осигурим финансирането на хотела, минаваме към втория етап. Ски-влек и проекти за ваканционни вили и апартаменти. Там са големите пари. Защо сега да продаваме на безценица, при положение че цените сто на сто ще хвръкнат до небесата, и то благодарение на нас. Никого не мамим, Рой. Просто не е нужно да тръбим наляво и надясно, че, видите ли, братята Опгор ще приберат първите милиони. И така… — Той ме погледна. — Искаш ли пари за собствена бензиностанция, или не?

Трябваше ми време.

— Помисли, докато се изпикая.

Карл се обърна и се изкачи до върха на планинския склон. Явно се надяваше да намери завет.

И така, Карл ми отпусна времето, необходимо да си изпразниш мехура, за да реша искам ли да продам имущество, семейна собственост от четири поколения наред. На цена, която при други обстоятелства бих определил като пладнешки обир. Нямаше нужда да мисля. Пет пари не давах за фамилната история, поне що се отнася до моето семейство. Ставаше дума за земя с нулева сантиментална, пък и с каквато и да била друга стойност, освен ако внезапно някой не открие в нея залежи на рядък метал. А ако Карл наистина беше прав и милионите, които щяхме да приберем, бяха само черешката на тортата, която всички съдружници в събирателното дружество впоследствие щяха да си поделят, аз нямах нищо против. Двайсет милиона. Десет за мен. За десет милиона можеш да си купиш страхотна бензиностанция. Оборудвана по последни стандарти, с възлово местоположение, и то без нито йоре кредит. Напълно автоматизирана автомивка. Ресторантска част.

— Рой?

Обърнах се. Заради вятъра не бях чул Шанън.

— Май е болно — каза тя.

За момент помислих, че говори за себе си — толкова разрошена и премръзнала изглеждаше с кафявите си очи, които ме гледаха изпод стара плетена шапка, останала от детството ми. После обаче видях, че държи нещо в долепените си шепи. Леко ги разтвори.

Беше птиче. Черна качулка върху бяла главица, светлокафява гушка. Със съвсем бледо оперение — сигурно беше мъжки. Не даваше признаци на живот.

— Планински дъждосвирец — казах.

— Лежеше ей там. — Шанън посочи хлътнатина в пирена. Различих яйце. — Насмалко да го настъпя.

Приклекнах и попипах яйцето.

— Да. Дъждосвирецът по-скоро би позволил да го стъпчат, отколкото да пожертва яйцата си.

— Птиците не мътят ли през пролетта, като в Канада?

— Така е, но от това яйце няма да се излюпи пиле. Клетият, не е разбрал.

— Мъжки ли е?

— Да. Мъжкият дъждосвирец мъти и се грижи за малките.

Изправих се и погалих по гърдите птичето в шепите на Шанън. Усетих ускорен пулс до върха на пръста си.

— Само се преструва на умрял. За да отклони вниманието ни от яйцето.

— А къде е женската? — огледа се Шанън.

— Сигурно в момента се чифтосва с друг.

— Нима птиците се сношават извън размножителния период?

— Пошегувах се. Така или иначе, нарича се полиандрия.

Тя погали птичето по гръбчето.

— Мъжки, който жертва всичко за децата си, който сплотява семейството дори когато майката изневерява. Действително рядка птица.

— Полиандрия всъщност означава…

— … брачен съюз между една жена и няколко мъже — довърши тя.

— Аха.

— Среща се в различни части на света, най-вече в Индия и Тибет.

— Брей. Защо… — щях да продължа със „… знаеш това?“, но го промених в — … го правят?

— Обикновено жената се омъжва за братята си, за да се избегне разпокъсване на семейното имущество.

— Не знаех.

Шанън наклони глава настрани.

— Май си по-запознат с птиците, отколкото с хората, а?

Не отговорих. Тя се засмя и подхвърли птицата високо във въздуха. Дъждосвирецът разпери криле и полетя право напред, отдалечавайки се от нас. Проследихме го с поглед. Не щеш ли, с периферното си зрение улових движение. Змия, помислих си най-напред. Обърнах се. Тъмна гънеща се ивица се спускаше към мен по гранитния склон. Вдигнах поглед и видях Карл, застанал на билото, във величествената поза на статуята на Христос над Рио де Жанейро. Урината продължаваше да тече. Отстъпих встрани и се покашлях. Шанън забеляза вадичката и последва примера ми. Струята продължи да лъкатуши надолу към селото.

— Какво мислиш за идеята да продадем този парцел за двайсет милиона крони? — попитах.

— Крупна сума.

— Равнява се на два милиона и половина щатски долара. Ще построим сграда с двеста легла.

Шанън се усмихна, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който бяхме дошли.

— Множко е. Но дъждосвирецът ви е изпреварил. Неговият „строеж“ е вече готов. Ще ми помогнеш ли да намерим гнездото му?

Карл стоеше на вратата, готов да посреща гостите. Вече чувахме как първите коли изкачват баира към Козия завой. Как превключват на по-ниска предавка. И на още по-ниска. Налях още алкохол в купата с плодов пунш, приготвен от Шанън. Тя ме изгледа въпросително.

— Местните предпочитат да преобладава вкусът на алкохола — поясних и надникнах през кухненския прозорец.

Пред къщата спря фолксваген „Пасат“. От петместния автомобил слязоха шестима души. Така повеляваше традицията. Хората се тъпчеха в колите като сардели. Шофираха жените. Не знам нито защо мъжете смятаха, че им се полага привилегията да пият алкохол при приятелски събирания, нито защо жените изявяваха готовност да ги заместят зад волана, без някой да ги е помолил. Просто така беше прието. Ако пък в колата пътуваха само мъже, защото не са обвързани или защото жените им са останали вкъщи да гледат децата, определяха кой ще шофира с играта „камък-ножица-хартия“. По време на моето детство беше нормално да караш пил. Днес мъжете все така не се свенят да бият жените си, но виж, да седнат пияни зад волана, смятаха за недопустимо.

В дневната висеше плакат с надпис „HOMECOMING“. Струваше ми се малко странно, защото мислех, че смисълът на американската традиция е празненството по случай нечие завръщане у дома да организират роднини и приятели, не домакинът. Шанън обаче само се засмя и отговори, че щом никой друг не го прави, си го правиш сам.

— Нека аз да поднеса пунша — настоя тя и се зае да разлива в чашите коктейла от домашен алкохол и плодов сок.

Беше облечена в същите дрехи, с които пристигна: черен пуловер с висока яка и черен панталон. Тоест, най-вероятно беше друг комплект дрехи, но спокойно можеше да се сбърка с първия. Бъкел не разбирам от мода, но нещо ми подсказваше, че нейният тоалет минава за дискретен шик.

— Благодаря, но и аз ще се справя — отклоних предложението ѝ.

— Не — настоя тя и деликатно ме избута. — Ти отивай да си бъбриш със стари приятели, а аз ще обикалям с чашите. Тъкмо ще се запозная с гостите.

— Добре — склоних, премълчавайки, че всъщност присъстващите са приятели на Карл. Аз нямах такива.

Но, все едно, беше ми приятно да гледам как още от прага всички се хвърлят на врата на Карл, тупат го дружески по гърба, сякаш се е задавил, усмихват се широко насреща му и го приветстват с шеговито бабаитски реплики, скалъпени по пътя насам, с пламнали от възбуда лица, леко смутени и зажаднели за питие.

С мен само се ръкуваха.

От всички разлики между мен и брат ми тази като че ли беше най-съществената. Жителите на Ус не бяха виждали Карл от петнайсет години, а мен виждаха през ден в бензиностанцията. И въпреки това чувстваха, че познават него, не мен. Гледах го как се радва на задушевната обич и на близостта на нашите приятели — нещо, което така и не ми беше писано да изпитам. Завиждах ли му? Е, всички искаме да ни обичат. Но бях ли склонен да си разменим местата? Да допусна хората толкова близо до себе си, колкото Карл? На него очевидно не му струваше нищо. За мен цената би била твърде висока.

— Здрасти, Рой. Човек не всеки ден те вижда с бира — заговори ме Мари Ос.

Изглеждаше добре. Мари винаги изглеждаше добре, дори когато буташе количката с врещящите от колики близнаци. И точно това бъркаше в здравето на завистниците в селото — все се надяваха най-после да видят госпожица Съвършенство поизмъчена като обикновените простосмъртни. Мари Ос — момичето, което имаше всичко. Защото тя не само се беше родила със сребърна лъжичка в устата и с остър ум, но изкарваше отличен успех в училище и се ползваше с уважението, оказвано на фамилията Ос. И не на последно място Мари бе надарена и с физическа красота. Бе наследила знойната кожа и женствените форми на майка си, а от баща си бе взела русата коса и студените сини вълчи очи. И вероятно именно тези очи, острият ѝ език и излъчваната надменна студенина бяха причина момчетата да стоят на почтително разстояние от нея.

— Странно как не се виждаме по-често — отбеляза тя. — Как я караш всъщност?

Това „всъщност“ по-скоро сигнализираше, че не иска стандартния в такива случай отговор „бивам“, а я е грижа, искрено е заинтересувана. Загрижеността ѝ действително ми се видя непресторена. Мари се отнасяше неизменно дружелюбно и отзивчиво към околните. И все пак създаваше впечатлението, че те гледа отвисоко. Нищо чудно, разбира се, да се дължи на 180-сантиметровия ѝ ръст. Спомням си как веднъж аз, тя и Карл се прибирахме с кола от купон. Аз шофирах, Карл беше пиян, а Мари опяваше ядосана:

— Карл, не желая да имам гадже, което ме сваля на нивото на това село, разбираш ли?

Макар навремето да недоволстваше от тукашното ниво, после тя предпочете да се установи в Ус. В училище Мари имаше по-висок успех от Карл, но не притежаваше неговия хъс, пламенната му амбиция да тръгне по широкия свят и да се издигне. Вероятно защото още от раждането си тя беше горе и се рееше из слънчевите простори. И не искаше да изгуби социалния си престиж. Навярно точно затова, след като скъса с Карл, Мари замина да следва политология и бързо се върна с годежен пръстен и с Дан Кране. Той постъпи като редактор в местния вестник на Работническата партия, а тя явно продължаваше да пише дипломната си работа, защото не се беше чуло да е завършила.

— Бивам — отговорих ѝ. — Сама ли дойде?

— Дан пожела да гледа момчетата.

Кимнах. Предполагах, че родителите ѝ — живееха в съседната къща — са предложили услугите си да бавят децата, но Дан е настоял. Няколко пъти се бе отбивал в бензиностанцията да напомпа гумите на безбожно скъпия си планински бегач, с който се състезаваше в прочутия веломаратон „Биркен“. Лицето му беше безизразно, аскетично. Преструваше се, че не знае кой съм, но аз недвусмислено усещах каква антипатия изпитва към мен само защото имах сходни гени с типа, прониквал в жена, над която вече имаше законни права. Не, Дан едва ли гореше от желание да участва в посрещането на бившия на съпругата си, завърналия се любимец на Ус.

— Запозна ли се с Шанън? — попитах.

— Не. — Мари хвърли поглед към вече претъпканата дневна. Бяхме избутали мебелите до стените и всички гости стояха прави. — Но като знам колко много държи Карл на външния вид, сигурно е впечатляващо красива.

Тонът ѝ ясно показваше мнението ѝ за хорското втренчване във външния вид. Когато завършваше гимназия, Мари излезе да държи реч от името на целия випуск. Училищният директор я представи като „не просто интелигентно момиче, а изумителна красавица“. Мари започна речта си така:

— Благодаря, господин директоре. Имах желание да кажа нещо похвално за вас и за вашата работа с нас през тези три години. Поколебах се какви точно думи да подбера, но нека се изразя така: извадили сте късмет с външния си вид.

Разнесоха се само откъслечни смехове въпреки язвителната ѝ реплика. Понеже бе дъщеря на общинския управител, присъстващите се затрудниха да преценят дали цели да го уязви, или просто му отправя конструктивна критика.

— Ти трябва да си Мари.

Мари се озърна и погледна надолу. И там, три глави под нея, сияеше усмихнатото бяло лице на Шанън.

— Пунш?

Мари повдигна вежда. Наежи се, все едно крехкото същество пред нея я бе предизвикало на боксов двубой. Шанън вдигна по-високо подноса с чашите.

— Благодаря, но не — отвърна Мари.

— О, не! Да не си изгубила на „камък-ножица-хартия“?

Мари я изгледа с недоумение.

Покашлях се.

— Разправих на Шанън какъв обичай имаме тук, когато се решава кой ще шофира…

— А, това ли било — прекъсна ме Мари с изкуствена усмивка. — Аз и моят съпруг не пием.

— А, ясно! Защото сте алкохолици или защото е вредно?

Лицето на Мари се изопна.

— Не сме алкохолици. Алкохолът отнема ежегодно повече животи в световен мащаб, отколкото въоръжените конфликти, убийствата и наркотиците, взети заедно.

— И слава богу — усмихна се Шанън. — Че войните, убийствата и наркотиците не вземат повече жертви, имам предвид.

— Опитвам се да обясня, че алкохолът е излишен.

— Сигурно — съгласи се Шанън, — но развърза езиците на всички гости. Ти ли кара дотук?

— Разбира се. В твоята родина жените не шофират ли?

— Шофират, само че отляво.

Мари ме погледна объркано, сякаш за да ме попита дали това е шега, която не схваща.

Прокашлях се.

— В Барбадос пътното движение е ляво.

Шанън се разсмя високо. Мари се усмихна снизходително, както хората се смеят на нескопосан детски виц.

— Сигурно си посветила много време и усилия, за да научиш майчиния език на съпруга си, Шанън. Не сте ли обсъждали дали не е по-лесно той да научи твоя?

— Интересен въпрос, Мари. В Барбадос говорим английски. А аз, естествено, искам да разбирам какво казвате зад гърба ми — засмя се пак Шанън.

Макар невинаги да проумявам какво влагат жените в думите си, сега съобразих, че пред мен се разиграва схватка и най-добре е да стоя настрана.

— А и норвежкият ми пада повече. Английският е най-своеволният писмен език в света.

— Допада ти, искаш да кажеш.

— Простичко казано, идеята на латинската азбука е всяка буква да се свързва с един звук. Буквата „а“ на норвежки, на немски, на испански, на италиански и на още куп езици се произнася „а“. На английски обаче буквата „а“ може се чете по най-различни начини. Car, care, cat, call, ABC. Пълна бъркотия. Още през осемнайсети век Ефраим Чембърс6 казал, че не е срещал по-непоследователен правопис от английския. А ето на, аз открих, че без да знам и дума на норвежки, мога да чета на глас Сигрид Унсет7 и Карл да разбира всичко! — Шанън се засмя и ме погледна. — Би трябвало норвежкият, а не английският, да е световният език!

— Е… Не те съветвам обаче да четеш Сигрид Унсет, ако приемаш присърце въпроса за половата равнопоставеност. Унсет е назадничава антифеминистка.

— По мое мнение пък Унсет е по-скоро ранна феминистка от втората вълна — като Ерика Джонг. Благодаря за съвета какво да чета и какво — не, но аз се опитвам да се запозная с творчеството и на писатели, чийто гледища не разделям.

— Не споделям — поправи я Мари. — Явно живо се вълнуваш от езици и литература, Шанън. В такъв случай по-добре е да общуваш с Рита Вилумсен и с нашия лекар, доктор Стенли Спин.

— По-добре с тях, отколкото с…?

— Или даже е най-добре да оползотвориш по друг начин знанията си по норвежки — усмихна се злобничко Мари. — Защо, например, не си потърсиш работа? И така да допринесеш за общото благо в Ус?

— За щастие не ми се налага да си търся работа.

— Не ти се налага, разбира се.

Мари отново преминаваше в настъпление. Нямаше никакво съмнение. Онова презрително, високомерно, което Мари Ос си въобразяваше, че умело прикрива от съселяните си, лумна в погледа ѝ, докато изричаше:

— Нали си имаш… съпруг.

Погледнах Шанън. Докато разговаряхме, неколцина гости си взеха чаши от подноса в ръката ѝ и сега тя преподреди останалите, за да възстанови равновесието.

— Не ми се налага да си търся работа, защото вече имам. И няма пречки да я върша оттук.

Най-напред по лицето на Мари се изписа изумление, после — едва ли не разочарование.

— И какво работиш?

— Рисувам.

Лицето на Мари се проясни.

— Рисуваш — повтори тя с пресилен ентусиазъм, все едно човек с въпросната професия се нуждае от насърчение. — Художничка си — установи утешително тя.

— Е, чак пък художничка. В добри дни може би. А ти с какво се занимаваш, Мари?

За миг Мари изглеждаше объркана, но бързо се окопити.

— Политоложка съм.

— Страхотно! Много ли сте търсени в Ус?

Мари се усмихна горчиво, все едно изпитва болка.

— В момента съм в майчинство. Родих близнаци.

— Сериозно? — въодушевено и малко невярващо възкликна Шанън.

— Да. Никога не лъ…

— Снимки! Имаш ли снимки?

Мари я изгледа изпод вежди. Поколеба се. Навярно с вълчия си поглед преценяваше съперницата. Едноока жена птиче — колко да е опасна? Мари извади мобилния си телефон и започна да рови. Вдигна една снимка пред Шанън, а тя нададе едно от онези „ооо“ с низходяща интонация, чиято цел е да изразят колко очарователен е наблюдаваният обект. После безцеремонно ми връчи подноса с чашите и взе телефона на Мари, за да разгледа по-отблизо близнаците.

— Кажи, какво да направя, за да се сдобия и аз с две такива? — попита.

Нямам представа дали Шанън просто я ласкаеше. Ако да, играеше доста добре. Във всеки случай достатъчно убедително Мари Ос да свали войнственото си изражение.

— Имаш ли още? — попита Шанън. — Може ли да разгледам и други?

— Заповядай.

— Ще се погрижиш ли за гостите, Рой? — попита Шанън, без да откъсва поглед от екрана на телефона.

Обиколих с подноса. Налагаше се да си проправям път сред хората. Чашите изчезнаха, без изобщо да ми се наложи да общувам.

Отнесох празния поднос в кухнята. Там цареше същата тъпканица.

— Здрасти, Рой. Видях, че носиш снус. Ще ме почерпиш ли? — изпроси си Ерик Нерел.

Стоеше облегнат на хладилника, с бира в ръка. Ерик тренираше културизъм. Малката му глава преминаваше без преход в дебел, мускулест врат — същински дървесен ствол, израснал от отвора на тениската. Русата му коса наподобяваше шепа сурови спагети, а от двете страни раменете се спускаха към бицепси, сякаш току-що напомпани. Ерик, бивш военен парашутист, държеше „Свободно падане“, единственото питейно заведение в Ус. Беше купил помещението — навремето кафене — и го бе преустроил в бар с дискотека, караоке и бинго всеки понеделник и викторина всяка сряда.

Извадих от джоба си сребристата кутия с „Бери“ и му я поднесох. Той пъхна едно пликче снус под горната си устна.

— Просто ми е любопитно какъв е вкусът. Не съм виждал друг да смуче американски снус. Как си го набавяш?

Свих рамене.

— От различни места. Обикновено поръчвам на хора, които пътуват до САЩ, да ми донесат.

— Готина кутия. И никога не си ходил в Щатите, нали?

— Никога.

— Чудно ми е и друго. Защо пъхаш пликчето под долната си устна?

— Така правят американците — обясних. — Така правеше и татко. Все повтаряше, че само шведите пъхали тютюна под горната си устна, а било всеизвестно колко малодушно постъпили шведите по време на войната.8

— Ама с каква женичка само се е обзавел брат ти! — разсмя се Ерик Нерел с издута горна устна.

Запазих мълчание.

— Направо да те побият тръпки колко добре говори норвежки.

— Ти говори ли с нея?

— Само я попитах дали танцува.

— Питал си я дали танцува. И защо?

Нерел сви рамене.

— Защото прилича на балерина. Tiny dancer9, нали? Пък е и от Барбадос. Калипсо и… как му беше името на другия музикален стил? А, да! Сока!

Явно нещо в изражението ми го разсмя.

— Не се стягай, Рой, тя ни най-малко не се смути. Обеща по-късно довечера да ни изнесе един урок. Виждал ли си как се танцува сока? Адски секси чупки.

— Аха — кимнах.

Май наистина трябваше да го послушам и да се поотпусна.

Ерик отпи от бутилката с бира и дискретно се оригна в шепа. Явно това прави с теб семейният живот.

— Обърнал ли си внимание дали напоследък в Хюкен се свлича много камънак?

— Нямам представа. Защо питаш?

— Никой ли не ти е казал?

— Какво да ми каже? — Усетих хладен полъх през прогнилите уплътнения на прозорците.

— Ленсманът възнамерява да обследваме стената с дрон. Ако изглежда безопасно, ще се спуснем с въже до катастрофиралия кадилак. Допреди няколко години щях да го направя, без да ми мигне окото, но сега чакам първа рожба. Човек почва да гледа по-различно на нещата.

Не, не просто хладен полъх. Инжекция, спринцовка с ледена вода. Катастрофиралата кола. Кадилакът. Лежеше на дъното на пропастта вече осемнайсет години. Поклатих глава.

— Дори да изглежда безопасно, разправят, че скалите се ронели. И то непрекъснато.

Ерик ме погледна изпитателно. Не знам кое преценяваше — опасността от срутване на скална маса или колко съм надежден. Най-вероятно и двете. Ерик положително бе чувал за трагедията, разиграла се, докато вадеха телата на мама и татко от Хюкен. От планинския спасителен екип се спуснаха в пропастта и от горе започнаха да издърпват мъртвите. Тогава двете носилки се удариха в скалата, но оттам не се откъртиха камъни. Нещастието дойде, когато спасителите започнаха да се катерят нагоре. Единият събори камък, той се стовари върху осигуряващия го долу и му премаза рамото. В това време аз и Карл стояхме до Козия завой, зад линейката, зад спасителите и зад ленсмана. Най-ясно си спомням писъците на пострадалия алпинист, когото не виждах. Само чувах гласа му в ясния, неподвижен вечерен въздух. Виковете му отекваха между скалните стени долу и звучаха някак сподавени, твърде премерени, съотнесени към изпитваната болка. Напомняха тревожното грачене на гарван.

— Охо, я виж ти, ще има реч! — възкликна Ерик.

От дневната се разнесе гласът на Карл. Хората започнаха да се тълпят в стаята. Сместих се до вратата. Макар да стърчеше с цяла глава над мнозина, Карл се бе покачил върху стол.

— Скъпи, прескъпи мои приятели — прогърмя гласът му. — Толкова се радвам да видя отново всички ви. Петнайсет години… — Той ни даде време да го осмислим. — През тези години повечето от вас са общували помежду си непрекъснато и не са забелязвали постепенните промени; колко всъщност сме остарели. Нека отбележа, че по отношение на момчетата… — Той си пое дъх и се огледа с палава, отракана физиономия. — Много по-запазен съм от вас.

Разнесоха се смях и гръмки протести.

— Да, и още как! — извика Карл. — Още по-странно е, като се има предвид, че още навремето само аз имах хубава външност за губене.

Последва още смях, подсвирквания и възгласи. Някой се опита на шега да го свали от стола.

— Обаче… — Помогнаха му да се задържи горе. — Колкото до дамите, е тъкмо обратното. Разхубавили сте се в сравнение с едно време.

От женската част гръмнаха ликуващи възгласи и аплодисменти.

— Внимавай в картинката, Карл! — подвикна мъжки глас.

Обърнах се и потърсих с поглед Мари. Направих го машинално. Така и не се отучих от този навик. Шанън беше седнала на кухненския плот, за да вижда. Имаше грациозен гръб. До хладилника Ерик Нерел я изпиваше с очи. Излязох, качих се по стълбите, влязох в детската стая, затворих вратата и си легнах на горното легло. Чувах гласа на Карл през отвора за кюнеца. Не разбирах всички думи, но горе-долу ми ставаше ясно за какво говори. Чух името си, последвано от пауза.

— Сигурно е в тоалетната — изкоментира мъжки глас.

Смях.

После името на Шанън. Плътният ѝ алт. Врабче с тембър на бухал. Няколко думи, последвани от учтиви, цивилизовани аплодисменти.

Отпих от бутилката с бира, втренчих се в тавана. Замижах.

След време отворих очи. Глъчката бе утихнала. Съобразих, че съм проспал купона и в момента последните гости се разотиват. Чух шум от работещи двигатели на потеглящи коли. Хрущене на чакъл изпод гумите. Светваха червени стопове, когато удряха спирачки преди Козия завой.

После настана почти пълна тишина. Само от кухнята се носеше шум от стъпващи на пръсти крака и тихи гласове. Гласове на възрастни, които водят банален разговор, обсъждат дребни, организационни неща. На такива звуци заспивах като малък. Те ми вдъхваха спокойствие. Мислиш си, че то ще продължи вечно, защото ти се струва толкова уместно, толкова приятно, толкова неизменно.

Беше ми се присънила кола, увиснала за секунда във въздуха, сякаш устремена към Космоса. После обаче реалността и гравитацията си казват тежката дума и предницата с двигателя се устремява надолу. Към мрака. Към пропастта. Чува се писък. Не е татко. Не е мама. Не е и катерачът с премазаното рамо. Викам аз.

Чух как Шанън се киска сподавено и шепне „не!“ пред вратата ми. После гласа на пийналия Карл:

— Рой няма да възрази. Ще ти покажа как си живеехме двамата.

Вцепених се, макар да осъзнавах, че е изключено да го направи: да ѝ покаже как всъщност сме си живели ние двамата.

Вратата се отвори.

— Спиш ли, брат ми?

Спиртосаният дъх на Карл лъхна лицето ми.

— Да — отвърнах.

— Да си вървим — прошепна Шанън, но усетих как леглото се разклати, Когато Карл легна долу и я придърпа към себе си.

— Липсваше ни на купона — подхвърли Карл.

— Съжалявам. Нуждаех се от кратък таймаут и съм заспал.

— Добре че проспа олелията на тази банда ронери.

— Да — отвърнах.

— Какво значи ронери? — поинтересува се Шанън.

— Скандалджии, доволни от простички радости — изфъфли Карл. — Например, коли. — Отпи от бутилка. — Но жените на днешните ни гости им забраняват да се занимават с такива работи. Младите, които поддържат традицията жива, ще откриеш пред бензиностанцията на Рой.

— И какво значи роне? — попита Шанън.

— Нерез — отвърнах. — Мъжки. Разгонен и опасен.

— Непременно ли е опасен?

— Е, не пречи, разбира се, да го кастрираш. Тогава е кастрат.

— В известен смисъл тазвечершните ни гости бяха кастрати — засмя се Карл. — Женени, улегнали и кастрирани. Но явно въпреки това с желание да се сношават. И заклети фенове на американските коли. Между другото, Шанън обожава американски коли. От единайсетгодишна шофирала собствен буик. Ау!

Чух как долу Шанън възрази бурно.

— Буик — повторих. — Не е никак зле.

— Лъже. Не съм шофирала — възрази Шанън. — Баба ми даваше да въртя волана. Колата беше стара, ръждясала таратайка, наследство от прачичо Лео. Загинал в Куба, докато се биел с Кастро срещу Батиста. Колата и Лео пристигнали с кораб от Хавана в насипно състояние. Баба сглобила колата сама.

— Но Лео си останал разглобен! — разсмя се Карл.

— Какъв модел буик? — полюбопитствах аз.

— „Роудмастър“, 1954-а. Докато следвах в университета, всеки божи ден баба ме караше с буика до Бриджтаун.

Или бях преуморен, или все още замаян от пунша и от бирата, но насмалко гласно да изразя възторга си от въпросния модел буик „Роудмастър“ — най-красивата кола, която някога съм виждал.

— Проспа целия купон, Рой, жалко — отбеляза Шанън.

— Ами! Рой дори е доволен — възрази Карл. — Той не харесва хората. С изключение на мен.

— Вярно ли е, че си му спасил живота, Рой? — попита Шанън.

— Не.

— Как да не е вярно! — възропта Карл. — Онзи път, когато купихме от Вилумсен водолазно оборудване втора ръка, и понеже нямахме пари за курс, изпробвахме екипировката без грам подготовка.

— Аз бях виновен. Всичко ми се видя просто и логично.

— Да, но ти се справи, Рой. А когато дойде моят ред, в маската ми влезе вода, аз се паникьосах и изплюх мундщука. Ако не беше Рой…

— Е, стига, де. Просто се надвесих от лодката и те издърпах на повърхността.

— Още същата вечер продадох екипировката. Не исках повече да ми се мярка пред очите. Колко ми даде за нея, Рой, помниш ли? Стотачка?

Усетих как устните ми се разтеглят.

— Като никога, ми определи изгодна цена. Само това помня.

— Стотачка? — възкликна Шанън. — Трябвало е най-малкото да му подариш екипировката, Карл! Някога отплати ли се подобаващо на брат ти?

— Не. Рой е много по-добър брат от мен.

Шанън се разсмя високо и леглото се разлюля. Карл май я гъделичкаше.

— Вярно ли е? — хълцаше тя.

Карл не отговори и аз схванах, че всъщност тя пита мен.

— Не — отвърнах. — Той лъже.

— И какво е направил в замяна?

— Поправяше съчиненията ми.

— Не е вярно! — отрече Карл.

— Когато предстоеше да предаваме съчинение, през нощта Карл ставаше от долното легло, където лежите в момента, промъкваше се до раницата ми, отнасяше тетрадката ми в тоалетната и поправяше правописните ми грешки. После връщаше тетрадката в раницата и тихичко се мушваше в леглото. И никога не ми каза нито дума по въпроса.

— Е, може да се е случило веднъж да поправя някоя и друга грешка!

— Не веднъж. Редовно — настоях. — Аз също си мълчах.

— И защо? — прошепна ниско Шанън.

— Никак не ми се щеше да си призная, че съвсем съзнателно и охотно позволявам на по-малкия ми брат да ми оправя бакиите. От друга страна обаче, оценката по норвежки ми беше важна.

— Да се е случило два, най-много три пъти — отбеляза Карл.

Полежахме мълчаливо. Споделяхме тишината. Чувах дишането на Карл — толкова познато, все едно чувах собственото си дишане. Ала сега в стаята дишаше и трети човек. Прободе ме ревност, задето не аз лежа долу, не аз прегръщам Карл. Отвън долетя студен писък. От пасищата. Или от Хюкен.

На долното легло си зашепнаха.

— Шанън пита какво е това животно — уточни Карл. — Гарван, нали?

— Да.

Гарванът, или поне онзи, който летеше по тези места, обикновено се провикваше два пъти. Но с промеждутък.

— Опасност ли вещае? — попита Шанън.

— Възможно е — допуснах. — Или отговаря на друг гарван, но не го чуваме, защото е на половин миля оттук.

— Има ли разлика във виковете на гарвана?

— Има. Ако приближиш гнездото му, звучат съвсем различно. По принцип гаргите са по-кресливи. Понякога грачат направо нескончаемо, и то без видима причина.

Карл се засмя. Обожавах смеха му. Пръскаше радост и доброта.

— Рой е специалист по птиците. Както и по колите. И по бензиностанциите.

— Но не и по хората — отбеляза Шанън.

По интонацията ѝ не се разбираше въпрос ли задава, или само констатира.

— Точно така. Затова кръщаваше хората с имена на птици. Татко беше ушата чучулига, мама — сиво каменарче. Чичо Бернард пък — тръстикова овесарка, защото, преди да стане автомонтьор, учил за свещеник, а тръстиковата овесарка има бяла якичка.

— А ти каква птица беше, мило? — попита през смях Шанън.

— Аз бях… каква птица бях аз?

— Ливадна бъбрица — отговорих.

— В такъв случай ливадната бъбрица сигурно е красива, силна и интелигентна — заливаше се в смях Шанън.

— Нещо такова — отвърнах.

— Нарече ме така, защото бъбрицата лети по-високо от всички други — поясни Карл. — Освен това е устата самохвалка, която изпълнява… как се казваше?

— Флуктспил — помогнах му.

— Флуктспил — повтори Шанън. — Хубава дума. Какво значи?

Въздъхнах, все едно ми костваше огромно усилие да обяснявам.

— След като полети възможно най-нависоко, започва да пее, та всички да чуят колко нагоре се е издигнала. А после се спуска стръмно надолу с вцепенени криле и демонстрира всички трикове и акробатични номера, които умее.

— Все едно ми описваш Карл! — възликува Шанън.

— Но макар да обича да се фука, ливадната бъбрица не е изпечена хитруша. Тъкмо обратното, наивна е. Затова е любимка на кукувицата, особено когато ѝ предстои да снесе яйцата си в чуждо гнездо.

— Бедничкият Карл! — възкликна Шанън и се чу влажна целувка. — Рой, а мен на каква птица оприличаваш?

Замислих се.

— Не знам.

— Хайде де! — настоя Карл.

— Наистина не знам. На колибри? Всъщност познавам само планинските птици.

— Не искам да съм колибри! — възпротиви се Шанън. — Те са мънички и обичат сладко. Не може ли да съм онази птица, която намерих? Планински дъждосвирец.

Замислих се за бялото лице на дъждосвиреца. Тъмни очи. Качулката, която напомня къса подстрижка.

— Добре — склоних. — Ти си планински дъждосвирец.

— А ти, Рой, какво си?

— Аз ли? Нищо.

— А, не! Намерил си пернати съответствия на всичките си близки. Да чуем.

Мълчах.

— Рой е разказвачът, който определя кой на коя птица прилича. Следователно той е всички и никоя — отсъди Карл. — Рой е планинската птица без име.

— Самотната планинска птица без име — формулира описанието Шанън. — И какви трели изпълняват безименни мъжки екземпляри като теб, за да си намерят партньорка?

Карл се разсмя.

— Съжалявам, Рой, но това момиче няма да се откаже, докато не ѝ разкриеш целия си живот.

— Е, добре. Най-общо за пернатия планински мъжкар може да се каже, че не пее на женската. Според него това е суета, пък и в планината няма дървета, където да кацне и да пее. Затова той свива гнездо, с което да впечатли женската.

— Хотел? — попита Шанън. — Или бензиностанция?

— Май хотелът върши по-добра работа — отвърнах.

Долу двамата се засмяха.

— Хайде да оставим на мира белогушия дрозд горе — предложи Карл.

Двамата се надигнаха от леглото.

— Лека нощ — пожела ми Карл и ме потупа по главата.

Зад тях вратата се хлопна. Лежах и се вслушвах.

Той си спомняше. Веднъж, много отдавна, му бях казал, че с белогушия дрозд си приличаме. Плашлива, бдителна планинска птица, която се спотайва сред камънаци. Тогава Карл ме увери, че е излишно да се крия; няма от какво да се боя. „Знам — отвърнах му. — И въпреки това ме е страх.“

Заспах. Пак ми се присъни същият сън. Сякаш предната нощ беше спрял и само бе чакал да заспя, за да ме навести отново и да продължи оттам, докъдето бе стигнал. Събудих се от писъка на премазания алпинист. Не. Крещеше Шанън. Пак. И пак. Карл явно си го биваше в леглото. Хубаво, ама как се спи при такава врява? Известно време слушах. Надявах се вече да е свършила, но те продължаваха. Затиснах главата си с възглавницата. След малко я отместих. Цареше тишина. Сигурно спяха. Аз обаче така и не успях да заспя. Въртях се, а леглото скърцаше, докато си припомнях думите на Ерик Нерел: ленсманът възнамерява да спусне алпинисти в Хюкен, за да обследват кадилака.

Най-сетне прозвуча.

Вторият грак на гарвана.

Вече ми стана ясно, че предвещава опасност. Не непосредствена опасност, а по-скоро предупреждаваше, че съдбата чака. Дълго е чакала търпеливо, но не е забравила. Задават се неприятности.

Карл. Присъства в почти всички мои детски спомени. Карл на долното легло. Карл, при когото слизах през януари, когато живакът падаше до минус петнайсет градуса или когато ситуацията го изискваше. По-малкото ми братче Карл, с което се дърлех, докато той не се разреве от яд и не ми се нахвърли, неизменно с един и същи резултат: повалях го на земята, сядах отгоре му, та да не може да си движи ръцете, и го почуквах по носа, за да го дразня. Той спираше да се съпротивлява и само плачеше, а аз се вбесявах от неговата слабост и отстъпчивост. Но само докато не ме погледнеше с онзи покорен, безпомощен поглед на по-малко братче. Тогава в гърлото ми засядаше буца, пусках го, гушвах го и му обещавах каквото ми хрумне. Ала буцата в гърлото и гузната съвест продължаваха да ме мъчат дълго след като Карл си избършеше сълзите. Веднъж татко ни видя да се бием. Думичка не продума. Наблюдаваше безучастно, както ние, планинците, обикновено оставяме природата да свърши своето, пък било то и по брутален начин, без да се намесваме, освен ако не става дума за козите ни. Накрая Карл и аз седнахме на дивана, аз преметнах ръка през раменете му. И двамата подсмърчахме. Татко само поклати гневно глава и излезе от стаята.

Спомням си — бях на дванайсет, а Карл — на единайсет — чичо Бернард направи нещо грандиозно, съдейки по реакцията на мама и татко: покани всички ни в града — в големия град — да отпразнуваме петдесетия му рожден ден в „Гранд Хотел“. Мама каза, че там имало плувен басейн, и двамата с Карл пощуряхме от възторг. На самото място обаче се оказа, че нямало плувен басейн, никога не били имали. Вкиснах се. Карл обаче сякаш не разбра каква е истината и когато служител от персонала се съгласи да го разведе из хотела, видях, че якето на брат ми е издуто заради банския, натъпкан във вътрешния му джоб. Като се върна, подробно разказа какви чудесии видял: хотелът бил същински кралски палат, дявол да го вземе, и един ден Карл щял да си построи такъв. Това каза. Е, без ругатнята. През следващите години той упорито твърдеше, че онази вечер се изкъпал в басейна в „Гранд Хотел“.

Карл и мама си приличаха много в едно отношение: мечтите им надминаваха реалността; опаковката — съдържанието. Ако нещата не са каквито ти се ще, си ги измисляш и оставаш повече или по-малко сляп за онова, което не ти допада. Например, мама наричаше вонящия ни на оборски тор коридор „the hall“. През тийнейджърските си години беше работила като прислужница и икономка при заможно корабовладелско семейство в града и обичаше нещата да звучат по-напудрено, по хайлайфски.

Татко, обратно, казваше си нещата, както са си, без капчица превземка. Искаше всичко около него да бъде, да звучи и да изглежда американско. Но не градско американско, а американско от Средния запад, като в Минесота, където беше живял от четвъртата до осмата си година заедно с баща си. Аз и Карл не познавахме този наш дядо. Америка беше и си остана Обетованата земя на татко, Америка на кадилака, на Методистката църква и на pursuit of happiness10. Той искал да ме нарекат Калвин по името на американския президент Калвин Кулидж. Републиканец, естествено. По-харизматичният му предшественик Уорън Хардинг останал в историята с поредица скандали, свързани с корупция, комар, курви и кокаин — забележете, все с буква „к“. За разлика от Хардинг Калвин Кулидж бил отруден, сериозен, скучен, немногословен и сприхав мъж, който по думите на татко бил изкатерил цялата кариерна стълбица, без да прескочи нито едно стъпало. Мама обаче не се съгласила да ме нарекат Калвин и като компромис ме кръстили Рой, с презиме Калвин.

Карл пък получил презимето Абел по името на държавния секретар Абел Паркър Ъпшър — според татко интелигентен и обаятелен мъж с големи мечти, толкова големи, че през 1845 година уредил Тексас да бъде анексиран към САЩ и за една нощ Щатите увеличили значително територията си. Колкото до решението на Абел да се застъпи за исканията на Тексас да запазят робството, татко му придаваше второстепенно значение.

Възможно е и аз, и Карл да приличаме по характер на хората, на които сме наречени. Никой в Ус — с изключение най-много на стария общински управител Ос — нямаше представа кои са Калвин Кулидж и Абел Паркър Ъпшър. Хората казваха само, че аз съм се метнал на татко, а Карл — на мама. Но по принцип жителите на Ус си говорят, колкото да се намират на приказка.

— Дай да го изясним, Рой. През вечерта на нещастието ти си седял пред къщата в… — Ленсман Сигмюн Улсен наведе глава, а погледът му зашари по книжата. Гъстата му руса коса ми приличаше на бърсалката във физкултурния салон в училище; беше еднакво дълга отпред, отстрани и отзад. Имаше и рунтав дълъг мустак. Така се носеше от седемдесетте. Защото можеше. По наведената му глава нямаше и сантиметър опадала коса. — … в седем и половина. И си видял как родителите ти падат в пропастта?

Кимнах.

— И си видял как светват стоповете?

— Да.

— Да не са били фаровете? И едните, и другите са червени.

— Стоповете светят по-силно.

Той ме погледна.

— Скоро навършваш осемнайсет, нали?

Кимнах. Или го пишеше в документите пред него, или той си спомняше, че със сина му Курт учехме в едно училище и аз бях година по-голям.

— В гимназията ли си?

— Не, работя в автосервиза на моя чичо.

Ленсманът пак се надвеси над бюрото си.

— Добре. В такъв случай сигурно разбираш защо липсата на спирачни следи по настилката ни озадачава. Вярно, кръвната проба на баща ти показва, че е употребил алкохол, но при такава ниска концентрация не ми се вярва да е забравил за завоя, да е объркал педалите или да е заспал зад волана.

Мълчах. С един удар ленсманът отхвърли три възможни обяснения. А аз не разполагах с четвърто, което да предложа.

— От Карл разбрахме за намерението ви да отидете на свиждане на чичо ви Бернард в болницата. При него работиш, нали?

— Да.

— Говорихме с Бернард. Не знаел нищо за никакво свиждане. Поне така твърди. Родителите ти често ли тръгваха за някъде, без да предупредят човека, при когото отиват?

— Не. Всъщност не ходеха никъде.

Ленсманът кимна бавно. Погледът му пак затърси из книжата. Явно в тях намираше своеобразна опора.

— Допускаш ли баща ти да е бил депресиран?

— Не.

— Сигурен ли си? Разговаряхме и с други хора и по тяхно мнение изглеждал доста потиснат.

— Искате ли да кажа, че е бил депресиран?

Ленсман Улсен вдигна поглед.

— Какво намекваш, Рой?

— Ако това ще опрости нещата. Ако се сдобиете с показания, които ви позволяват да твърдите, че татко е погубил себе си и мама.

— И защо това ще опрости нещата?

— Никой не го харесваше.

— Не е вярно, Рой.

Свих рамене.

— Навярно наистина беше депресиран. Странеше от хората. Рядко излизаше от къщи и почти не разговаряше с нас. Наливаше се с бира. Навярно депресираните хора правят така.

— Страдащите от депресия умело прикриват състоянието си. — Ленсман Улсен упорито се опитваше да улови погледа ми. Накрая успя и го прикова с очи. — Случвало ли се е татко ти да казва, че… че не му доставя удоволствие да живее?

Сигмюн Улсен произнесе последното изречение и сякаш преодоля най-трудния момент в разговора ни. Погледът му видимо се успокои.

— Че на кого, да му се не види, му доставя удоволствие да живее?

За миг по лицето на ленсмана се изписа силно изумление. После той наклони глава. Дългата му хипарска коса се спусна върху рамото му. А може би наистина не беше коса, а платнена бърсалка. Знаех, че зад бюрото се крие огромната катарама на колана му — череп на бял бизон. И чифт ботуши от змийска кожа. Обличаме се в смърт.

— А защо живееш, щом ти е неприятно, Рой?

— Не се ли подразбира?

— Не.

— Защото се питам дали не е още по-лошо да си мъртъв.

Татко ме беше понаучил да се боксирам, но не съм съвсем сигурен дали наистина ме биваше с юмруците.

Та, една вечер в Ортюн се провеждаше редовната вечеринка. Бандата — неизменно една и съща — изпълняваше шведски хитове. Всички музиканти бяха облечени във вталени бели костюми. Вокалистът — слаботелесен тип, известен с прякора Род, защото очевидно се стремеше да звучи и да изглежда като Род Стюарт, и да вкара в леглото си толкова жени, колкото британския рокдинозавър — врещеше на причудлив норвежко-шведски. Горе-долу така говореше и странстващият проповедник Арман, който от време на време се отбиваше в Ус, за да възвести, че вълна на религиозно пробуждане била заляла страната — радостно събитие, защото наближавал денят на Страшния съд. Ако присъстваше на танците онази вечер, проповедникът щеше да разбере, че в сферата на духовното обновление остава още доста работа. Хора от всички възрасти, и от двата пола, се клатушкаха пияни по моравата пред културния дом и се наливаха с домашен алкохол. Внесяха ли го вътре, им го конфискуваха. В самия културен дом хората се подпираха, докато танцуваха по двойки, а Род пееше за златистокафяви очи. По някое време им писна и повечето излязоха — едни, за да продължат с пиенето, други тръгнаха към брезовата горичка, за да се сношават, да повръщат или по друг начин да удовлетворят физиологичните си нужди. А някои дори не си правеха труда да се крият в гората. Всеизвестна беше историята как веднъж нашичкият Род поканил на сцената своя запалена фенка, за да изпеят заедно авторско парче на групата със заглавие „Тази вечер мислиш ли за мен“. Това парче толкова приличало на „Wonderful Tonight“ на Ерик Клептън, че беше истинско чудо как Род съумял да запази каменно изражение. След втория куплет певецът дал знак на китариста да изпълни дълго соло и изчезнал зад сцената ведно с момичето и микрофона. Когато дошъл моментът за третия куплет, от страничната част на сцената се разнесло задъхано, усилно пеене. Род се появил на сцената — сам — и намигнал на две момичета от публиката най-отпред. Забелязал ужасените им погледи, свел очи и видял кървави струйки по белия си панталон. Довършил припева, закрепил микрофона за стойката, въздъхнал с усмивка и започнал да отброява до началото на следващото парче.

Дълги, светли летни вечери. Обикновено юмручните разправи започваха чак след десет.

Двама мъже. Почти винаги конкретният повод беше жена.

Жена, с която единият е говорил или танцувал прекалено дълго и прекалено интимно. В повечето случаи конфликтът бе възникнал много по-рано, но часът на разплатата идваше в някоя съботна вечеринка в Ортюн, подпален от изпития алкохол и подклаждан от публиката. Понякога жената беше само конкретен повод, едва ли не удобен претекст за побойника, а побойници съвсем не липсваха. Бабаити, които умеят да се бият и почти нищо друго, използваха Ортюн за арена. Друг път — впрочем почти винаги, когато беше замесен Карл — причина за сбиването беше искрена ревност. Обаятелният Карл не предразполагаше към физически сблъсък и в негово лице изпечените побойници не виждаха достоен съперник. Нахвърляха му се предимно типове в състояние на афект, вбесени, задето е разсмял група момичета, проявил е повече галантност, отколкото е по силите на техните ухажори. Или просто сините му очи бяха привлекли погледа на някое момиче, но нищо повече. Карл си имаше приятелка, при това не коя да е, а дъщерята на общинския управител. Би следвало да го смятат за безобиден. През мъглата на алкохола обаче нещата явно изглеждаха по-различно. Ще му покажат те на този проклет, красив като жена сваляч с изискан говор. А искреното му, почти снизходително изумление след първия удар ги ожесточаваше още повече. Допълнително ги провокираше липсата на всякакво желание да се защитава.

В този момент се намесвах аз.

Моята роля включваше главно да неутрализирам, да възпирам хората да нанасят поражения, както сапьор обезврежда бомба. Практичен съм и разбирам от механика — сигурно това е причината. Схващам явления, свързани с гравитация, маса и скорост. И затова правех необходимото, за да спра онези, които скачат да бият по-малкия ми брат. Само необходимото — нито повече, нито по-малко. Но, естествено, понякога беше необходимо доста. Отнасяха го носове, ребра, челюсти.

Веднъж един другоселец цапардоса Карл право по носа.

Бързо се озовах на мястото. Спомням си спуканите кокалчета на ръката ми, кръв до лакти и как някой вика:

— Достатъчно, Рой!

Не, не беше достатъчно. Още един удар по окървавеното лице под мен, и проблемът щеше да намери окончателното си решение.

— Ленсманът идва, Рой.

Навеждам се и прошепвам в ухото, където кръвта се разделя и се стича от двете страни:

— Повече да не си докоснал брат ми, чу ли?

Изцъклен поглед, изпразнен в резултат от алкохол и болка, е вперен в мен, но се е вглъбил навътре към себе си. Замахвам. Главата под мен кимва. Изправям се, изтупвам си дрехите, отивам до волвото, чийто двигател работи, а вратата откъм шофьорското място е отворена. Карл вече си е легнал на задната седалка.

— Само да си изцапал с кръв седалката! — предупреждавам го, давам газ и отпускам съединителя толкова рязко, че зад нас се разхвърчава трева и пръст.

— Рой — обажда се задавен глас отзад, след като вземам първите два завоя по баира.

— Да. Нищо няма да кажа на Мари.

— Не е това.

— Да не ти се повръща?

— Не! Искам да ти кажа нещо.

— По-добре опитай да…

— Обичам те, братко.

— Карл, недей…

— Чакай! Аз съм тъпанар и идиот, а ти… нехаеш какъв съм тъпак и всеки път идваш и ме измъкваш. — Аха-аха да заплаче. — Рой, ти си… ти си всичко, което имам.

Гледам окървавената ръка, с която държа волана. Бодър съм като кукуряк, кръвта пулсира в тялото ми. Усещането е прекрасно. Можех да го ударя още веднъж. Типът на земята под мен беше просто жалък ревнивец, неудачник. Не беше нужно да го млатя до смърт. Но, мамка му, как ми се искаше!

Оказа се, че бабаитът, на когото потроших челюстта, обикалял купони, където никой не знаел за печалната му слава, набелязвал си някого и го смазвал от бой. Чаках да ме извикат в полицията. Чух обаче, че потърпевшият отишъл при ленсмана, а той го посъветвал да не се разправя, защото Карл имал счупено ребро — между другото, лъжа. Впоследствие осъзнах колко добра инвестиция е била въпросната счупена челюст. Благодарение на спечелената слава често, когато Карл загазеше, беше достатъчно само да се появя и да застана със скръстени ръце — и биячите подвиваха опашка.

— Мамка му — подсмръкна една вечер Карл, задавен от сълзи и пиян, докато лежахме в леглата си след поредната случка в Ортюн. — Та аз не правя нищо лошо. Разсмивам момичетата. И мъжагите мигом побесняват. После идваш ти, спасяваш ми кожата и си създаваш нови врагове. Мамка му — изхлипа той. — Извинявай. — Удари по дъските на леглото под матрака ми. — Чуваш ли? Извинявай!

— Зарежи ги тия тъпанари. Заспивай.

— Извинявай!

— Заспивай, ти казвам.

— Добре. Добре. Ей, Рой…

— Мхм?

— Благодаря ти. Благодаря за… за…

— Стига си дрънкал, става ли?

— … задето си мой брат. Лека нощ.

Тишина. Най-сетне. От долното легло се разнася равномерното му дишане. Дишане на човек с чувство за безопасност. Няма нищо по-хубаво от звука на по-малък брат, който се чувства на сигурно място.

По време на съдбоносната танцова забава, основна причина Карл да изостави Ус и мен, нямаше бой. Карл се напи, Род прегракна, а Мари си тръгна. Тогава не ми стана ясно за какво се сдърпаха тя и Карл. Като дъщеря на общинския управител навярно не беше странно, че Мари се вълнува от хорското мнение повече от Карл. При всички случаи ѝ беше омръзнало да бъде персонален пазач на Карл, когато е къркан. И през въпросната вечер прехвърли тази задача на най-добрата си приятелка Грете, а тя — от своя страна — се нагърби с нея повече от охотно. Човек трябваше да е сляп, за да не забележи, че Грете е влюбена в Карл, но, естествено, не беше изключено това да е убягнало на Мари. Така или иначе, явно не е могла да предвиди какво ще се случи. А именно че Грете — след като бе придържала Карл прав на дансинга, докато Род, верен на навика си, приключваше вечерта с „Love Me Tender“ — после го съпроводила до брезовата горичка. И там, по думите на Карл, двамата правили секс прави, подпрени на дърво. Той заспал, но по едно време се събудил от търкането на якето ѝ в кората на дървото. Звукът секнал, когато платът се разпрал и перцата от пълнежа се разхвърчали във въздуха като миниатюрни ангелчета. Така се изрази Карл. Миниатюрни ангелчета. И в тишината той съобразил, че Грете не е издала нито звук — или от нежелание да развали любовната магия, или защото съвместното им занимание не ѝ носело особено физическо удовлетворение. И Карл спрял.

— Предложих да ѝ купя ново яке — сподели ми той на следващата сутрин от долното легло. — Тя обаче отказа. Щяла да си го зашие. И аз я попитах… — Карл простена. В стаята тегнеше дъх на алкохол. — Предположих ѝ да ѝ помогна да го зашие.

Смях се до сълзи. Чух го как си захлупва главата с възглавницата. Надвесих се отгоре:

— И сега какво ще правиш, Дон Жуан?

— Не знам — долетя изпод възглавницата.

— Някой видя ли ви?

Никой не ги видял. Във всеки случай мина седмица, без клюка за изпълнението на Карл и Грете да стигне до ушите ни. Явно и до ушите на Мари.

По всичко изглеждаше, че Карл е минал метър.

До деня, в който Грете се отби у нас. Карл и аз седяхме в зимната градина и я видяхме да се задава на велосипед от Козия завой.

— По дяволите! — изруга Карл.

— Сигурно търси горския любовник — пошегувах се.

Карл го удари на молба и накрая излязох и излъгах Грете, че брат ми е пипнал тежък грип. Заразен грип. Грете ме гледаше втренчено, сякаш се прицелваше в мен с потния си лъснал нос. Обърна се и си тръгна. Долу, при велосипеда, си облече пухеното яке, защипано за багажника. Шевовете прорязваха гърба като белег.

На следващия ден пак дойде. Карл отвори. Преди той да обели и дума, тя изтърсила, че го обича. Направихме голям гаф, отговорил той. Издъних се. И сега съжалявам.

На още по-следващия ден Мари звънна по телефона и съобщи, че Грете ѝ е разказала всичко. Мари не можела да бъде с момче, което ѝ е изневерило. По думите на Карл Мари се била разплакала, но запазила спокойствие. Карл недоумяваше. Разбираше защо Мари къса с него, но не и защо Грете ѝ е разправила случката в брезовата гора. Добре, Грете му е била бясна, заради якето и не само. Искала е да му отмъсти. Ясно. Но така е изгубила най-добрата си приятелка, а това не е ли чист автогол? Не знаех какво да му отговоря, но пак се сетих за историята, която научих от чичо Бернард: как злонамерени хора подавали фалшиви сигнали на корабите. И тогава в съзнанието ми Грете се превърна в подводен камък. Спотайва се невидим и само чака случай да разцепи корпуса на някой кораб. Донякъде тя заслужаваше съжаление, защото бе попаднала в капана на несподелените си чувства, но от друга страна, Грете бе предала Мари толкова грубо, колкото и Карл. В тази жена аз съзирах нещо, органически чуждо на Карл. Спотаена злоба. Заради тази злоба болката от саморазрушителното поведение е по-слаба от радостта, че си повлякъл и други към пропастта. Психологията на училищните стрелци. Разликата е, че в случая училищният стрелец продължава да живее. Или поне да съществува. Да облъчва хората. Да им подстригва косите.

И ето че Карл се върна. Беше петък вечер, а аз бях сам в бензиностанцията. Сам с мислите си, както се казва.

Отдавах решението на брат ми да замине за САЩ на желанието да оползотвори високия си успех в училище и талантите си, за да направи кариера; на мечтата да се махне от това забутано село, да разшири кръгозора си. Обяснявах си го и със стремежа му да избяга от спомените, от тежко надвисналите, угнетителни сенки над „Опгор“. Чак сега, след като се върна, ми хрумна вероятността заминаването му преди години да е било свързано с Мари Ос.

Тя го заряза, защото той ѝ изневери с най-добрата ѝ приятелка. И все пак оставаше известно съмнение дали пък провинението на Карл не е послужило на Мари като удобен повод да му бие шута. Така или иначе, тя се целеше в по-добра партия от фермера Опгор. Изборът ѝ на съпруг го доказа. Мари и Дан Кране се бяха запознали в университета в Осло. И двамата бяха активни членове на Работническата партия. Дан също произлизаше от заможно и образовано семейство. Кандидатства за редактор в местния вестник и го назначиха. С Мари вече имаха две деца. Разшириха втората къща в бащиното ѝ имение и сега тя беше по-голяма от основната, където живееха родителите ѝ. Мари затвори устата на злите езици, че не е била достатъчна добра за Карл Опгор. Тя получи своя реванш, че и повече.

А на Карл, отхвърления селтак, все още му предстоеше да навакса изгубения престиж и да се реабилитира в очите на земляците си. Затова ли се беше върнал? Да се перчи с трофейната си съпруга, с кадилака и с проект за хотел, какъвто никой в Ус не е виждал?

Защото този проект беше безумен, какво ти, направо безнадежден. Първо, Карл настояваше хотелът да се намира отвъд границата на горския пояс, а това означаваше да се построи още няколко километра път нагоре. И цялата работа — за да се застрахова срещу обвинения, че лъже, рекламирайки хотела като „високопланински“, впрочем определение, фриволно използвано и за хотели на сравнително ниска надморска височина.

Второ: кой ходи в планината, за да седи в сауна и да се къпе в хладка вода? Тези развлечения не са ли типични за града и за равнинните местности?

И трето: нашенци не биха рискували да си изгубят имота и дома заради някаква въздушна кула. За да успее, Карл трябваше да убеди всички да се включат в неговия проект, да разпръсне риска. А как, по дяволите, се постига това в село, където недоверието към всичко ново, дошло отвън — освен ако не е нов модел форд или филм с Шварценегер — е нещо, което, дето се вика, всмукваш с майчиното си мляко?

И накрая, разбира се, изникваше въпросът за мотивите на Карл. Той твърдеше, че го тласка амбицията да превърне Ус в икономически и туристически център, да го спаси от безмълвна гибел.

Но хората нямаше ли да прозрат истинските му подбуди, да си дадат сметка, че всъщност Карл иска да издигне на пиедестал самия себе си? Защото такива като него, успели в чужбина, се завръщат по родните си места именно по тази причина. Навън беше успял, но в родното си село продължаваше да бъде просто бройкаджия, зарязан от дъщерята на виден местен политик и после офейкал. Защото никъде признанието не е толкова ценно, колкото у дома, там, където се смяташ за неразбран. Но в същото време си опустошително и освобождаващо разбран. „Знам те аз теб“ — казват хората в нашия край. Полузаплашително, полууспокоително. Ще рече, знаят кой си всъщност. Невъзможно е дълго време да се криеш зад лъжи и сред миманса.

Проследих с поглед завоя на главния път към площада.

Прозрачност. Това е проклятието и благословията на малките населени места. Рано или късно всичко излиза наяве. Всичко. Но явно Карл беше склонен да поеме този риск, само и само да му издигнат паметник на площада, да се сдобие със славата, отредена предимно на кметове, проповедници и естрадни певци.

Вратата се отвори и прекъсна мислите ми. Влезе Юлие.

— Ти ли ще си нощна смяна? — попита високо тя и завъртя очи към тавана с преиграна изненада.

Ожесточено жвакаше дъвката. Скръсти ръце. Премести тежестта върху другия си крак. Беше се поиздокарала; късо яке върху прилепналата тениска, с повече грим, отколкото бях свикнал да я виждам. Не беше очаквала да ме завари тук и малко се смути, задето се появява пред мен в тази роля. Мацка в петък вечер. На мен не ми пречеше. На нея обаче — явно да.

— Егил не се чувства добре — поясних.

— Ами защо не се обади на друг? На мен, например? Не е редно ти да…

— Егил ми звънна в последния момент. Няма проблем. Какво ще обичаш, Юлие?

— Нищо. — Тя спука балончето от дъвка и сложи точка. — Отбих се само да кажа здрасти на Егил.

— Добре. Ще му предам, че си идвала.

Тя ме гледаше и дъвчеше с премрежен поглед. Беше си възвърнала самоувереността — поне привидно — и пак влезе в ролята на Нахаканата Юлие.

— Като млад какво правеше в петък вечер, Рой? — Леко заваляше думите. Беше си пийнала.

— Танцувах.

Тя се ококори.

— Танцувал си? Ти?

— Може да се каже.

Отвън се чу шум от изфорсиран двигател. Като ръмжене на нощен хищник. Или като животински зов за съвкупление. Юлие метна раздразнен поглед през рамо, към вратата. После обърна гръб на касовия апарат, опъна назад ръце, опря длани о тезгяха, късото ѝ яке се вдигна съвсем нагоре, тя се засили, подскочи и намести дупе върху тезгяха.

— Мацките връзваха ли ти?

— Не — отвърнах и се заех да преглеждам записите от охранителните камери до бензиновите колонки.

Като кажа на хората, че през уикенда поне един шофьор дневно зарежда и потегля, без да плати, те се шокират и обявяват виладжиите за големи мошеници. Напротив, възразявам, причината по-скоро е, че виладжиите са богати и не мислят за пари. При девет от десет случая в отговор на подканата за плащане, изпратена до адреса, на който е регистриран автомобилът нарушител, получаваме цялата дължима сума плюс с извинение, задето от разсеяност са забравили да платят. Защото, за разлика от татко, Карл и мен, тези хора никога не следят брояча, докато си зареждат кадилака, мислено сбогувайки се с други неща, за да похарчат тези пари: компактдискове, нов панталон, онази екскурзия с кола до Щатите, за която татко им говори от години.

— И защо? — полюбопитства Юлие. — Та ти си адски секси — изкиска се тя.

— Явно едно време не съм бил.

— А сега? Защо нямаш приятелка?

— Имах — отвърнах и приключих с почистването на таблите за храна. Тази вечер беше доста натоварено, но положението вече започваше да се успокоява. — Оженихме се деветнайсетгодишни, но по време на сватбеното пътешествие тя се удави.

— Сериозно? — възкликна Юлие, макар да знаеше, че си измислям.

— Падна от яхтата ми насред Тихия океан — сигурно заради многото изпито шампанско. Изгълголи колко ме обича и изчезна.

— Не се ли хвърли да я извадиш?

— Тези яхти се движат с голяма скорост, непостижима за плувец. Ако се бях хвърлил и аз, и двамата щяхме да се удавим.

— И все пак. Нали си я обичал.

— Да. Затова ѝ хвърлих спасителен пояс.

— Това поне. — Юлие седеше прегърбена, опряла длани о тезгяха. — Но след като си я изгубил, си намерил сили да продължиш?

— Направо невероятно е без колко неща може да съществува човек, Юлие. Само почакай и ще разбереш.

— Не — възрази беззвучно тя. — Нямам намерение да чакам, за да разбирам. Ще взема всичко сега.

— А какво искаш?

Въпросът дойде машинално. Просто вяло и разсеяно върнах топката обратно над мрежата. Но като видях как премреженият ѝ взор се впива в очите ми, а по лицето ѝ като кърваво петно се разлива похотлива усмивка, ми идеше да си отхапя езика.

— Сигурно гледаш много порно. Понеже момичето на мечтите ти се е удавило, искам да кажа. И търсиш все мацки на деветнайсет, нали? Щото тя е била на толкова. With big boobs11?

Доста се позабавих с отговора, сигурно затова тя го изтълкува като знак, че е уцелила право в десетката. В резултат аз се забърках още повече. Разговорът вече беше излязъл от контрол. Тя беше на седемнайсет, аз бях шефът, когото си бе наумила да свали, и сега — пияна и дръзка — играеше игра, въобразявайки си, че я владее, защото тези номера минаваха при момчетата, които я чакаха навън. Можех да ѝ кажа всичко това и да спася достойнството си, но това означаваше да изритам пияна тийнейджърка от яхтата си. Затова упорито потърсих спасителен пояс. И за нея, и за себе си.

На помощ ми се притече отварянето на вратата. Юлие мигом се смъкна от тезгяха.

На прага стоеше мъж. Не си спомнях да съм го виждал. Пред бензиностанцията обаче не беше спрял автомобил. Явно човекът беше от селото — прегърбен, с хлътнали бузи и лице с формата на пясъчен часовник. По плешивия му череп стърчаха само отделни снопчета коса.

Стоеше на вратата и се взираше в мен. Сякаш му идеше да се обърне и да си тръгне. Може би беше един от онези, които навремето ступвах на моравата пред Ортюн: един от онези, които набелязвах; някой, който не беше забравил. Мъжът колебливо се отправи към стелажа с компактдискове. Докато ги прехвърляше, час по час ни поглеждаше крадешком.

— Кой е този? — прошепнах.

— Бащата на Наталие Му — отвърна също шепнешком Юлие.

Тенекеджията. Вярно, той беше, дявол да го вземе. Беше се променил. Залинял, дето има една дума. Изглеждаше болен. Напомняше ми на чичо Бернард накрая.

Му дойде до тезгяха. Постави компактдиск отгоре. Албумът „Най-големите хитове на Роджър Уитакър“, намален на символична цена. Тенекеджията изглеждаше някак сконфузен, сякаш се срамуваше от музикалните си предпочитания.

— Трийсет крони — казах. — С карта или…

— В брой — отвърна Му. — Днес Егил няма ли да идва на работа?

— Болен е — поясних. — Нещо друго ще обичаш ли?

Му се поколеба.

— Не — отвърна в крайна сметка, прибра рестото, взе компактдиска и си тръгна.

— Брей — промърмори Юлие и мигновено пак седна върху тезгяха.

— Брей — какво?

— Не видя ли? Престори се, че не ме познава.

— Видях само колко силно беше притеснен. И май предпочиташе да пазарува от Егил — каквото и да си бе наумил да купува.

— Какво искаш да кажеш?

— В петък вечер никой не излиза от къщи и не бие път чак дотук, защото, видите ли, изведнъж страшно му се е дослушал Роджър Уитакър. Този мъж не се срамуваше от избора на компактдиск. Просто взе най-евтиния.

— А защо да не е влязъл да си купи презервативи, но да не се е престрашил? — засмя се Юлие. Говореше, сякаш самата тя неведнъж бе изпадала в същата ситуация. — Що да не мачка тайно чаршафите с някоя? Семейна черта им е.

— Стига де.

— Или взема антидепресанти, нали фалира. Не го ли видя как зяпаше рафта с лекарства зад теб?

— И не знае, че тук не продаваме нищо по-силно от хапчета против главоболие? Хайде де! Впрочем, не знаех, че е фалирал.

— За бога, Рой, ти не общуваш с хората. Как очакваш да научиш от тях каквото и да било?!

— Сигурно си права. Е, тази вечер младостта няма ли да празнува?

— Младостта! — изсумтя презрително тя. Изглежда, претърсваше ума си за повод да остане. Пред лицето ѝ набъбна балон от дъвка. И се спука с пукота на стартов пистолет: — Симон разправя, че хотелът приличал на завод и никой нямало да инвестира в него.

Симон Нергор беше чичо на Юлие. Със сигурност ще кажа, че на него му оставих белег. Здравеняк; една година по-голям от мен и ходеше на тренировки по бокс. Дори участва в два двубоя в града. Веднъж Карл танцува с момиче, по което Симон си падаше, и Симон сграбчи брат ми за яката. Наобиколи ги тълпа. Отидох и попитах какъв е проблемът. Усуках шал около пръстите си и когато Симон отвори уста да ми отговори, му фраснах един. Усетих мек натиск от поддаващи зъби. Симон се олюля, изплю кръв и прикова в мен поглед, повече смаян, отколкото изплашен. Момчетата, трениращи бойни спортове, си мислят, че във всеки ръкопашен бой се спазват правила. Затова губят. Ако бъдем справедливи, той не се предаде. Започна да пристъпва напред-назад и да ме дебне със свити пестници като гард пред зейналата в устата му празнина. Ритнах го в коляното и той престана да подскача. Забих крак в бедрото му. Очите му се разшириха от шок. Явно не се беше замислял какво се случва, когато толкова много мускулни групи започнат да кървят отвътре. Вече не можеше да се движи. Просто стоеше и чакаше като на заколение подобно на обграден взвод, в героичната си идиотщина решил да се сражава до последна капка кръв. Аз обаче не му позволих да запази дори капчицата достойнство на смазания от бой. Най-безцеремонно му обърнах гръб, погледнах си часовника и — сякаш заради уговорка, която все още имах време да спазя — си тръгнах. Тълпата насърчаваше Симон да ме нападне. Те не разбираха онова, което знаех аз, а именно: той не беше в състояние да направи дори крачка. После хората започнаха да му подвикват презрителни епитети. Именно това, а не двата бисернобели зъба, впоследствие доизградени от зъболекаря, оставих като белег на Симон онази вечер.

— Чичо ти виждал ли е архитектурните планове?

— Той — не. Негов познат от банката ги е виждал. И според него хотелът приличал на завод. На завод за целулоза.

— Целулоза — повторих замислено. — На място, където не виреят дървета. Интересно.

— Моля?

Навън яростно избръмча изфорсиран двигател. Отговори му друг.

— Твоите тестостеронковци те викат. Върви при тях и ще намалиш вредните емисии.

— Такива са дечковци, Рой — простена Юлие.

— Ако не ти се ходи при тях, прибери се вкъщи и си пусни това — подадох ѝ един от петте екземпляра „Naturally“ на Джей Джей Кейл, които накрая се наложи да сваля от стелажа. Специално ги бях поръчал, убеден, че жителите на селото ще си паднат по тихия блус и минималистичните китарени сола на Кейл. Юлие обаче беше права. Не разговарях с хората, не ги познавах.

Тя взе диска, нацупено се смъкна от тезгяха и тръгна към вратата. Мимоходом ми показа среден пръст, докато си връткаше дупето предизвикателно с цялата хладна и невинна пресметливост, присъща на една седемнайсетгодишна тийнейджърка. Внезапно ми хрумна — не знам как — че въпреки всичко тази пресметливост е малко по-малко невинна, отколкото у шестнайсетгодишната Юлие, когато започна работа при мен. Какво ме прихващаше? Досега не бях мислил за Юлие по този начин, наистина. Или бях? Не. На тези мисли навярно ме бе навело вдигналото се яке, докато тя се качваше на тезгяха; то се прилепи към гърдите ѝ и зърната се очертаха през сутиена и тениската. Но, дявол да го вземе, момичето имаше големи гърди от тринайсетгодишна, само че досега не им бях обръщал внимание. Какво ми ставаше сега? Не бях цицоман, нито пък се възбуждах от тийнейджърки. В порносайтовете не търсех нито big boobs, нито nineteen.

И това далеч не беше единствената мистерия.

Силно ме озадачи и изражението. Не на Юлие, когато се почувства неловко, задето съм разбрал с какви типове се мотае в петък вечер. А сконфузеното изражение на тенекеджията Му. Погледът му пърхаше насам-натам като нощна пеперуда. Опита се да избяга от моя. Според Юлие шарел по рафтовете зад мен. Обърнах се. Плъзнах очи по рафтовете. Връхлетя ме подозрение. Мигом го отблъснах, ала то се върна подобно на проклетата бяла точица — топка за пинг-понг — от първия игрален автомат в Ус, когато аз и Карл бяхме деца. Татко ни караше дотам, чакахме на опашка и той ни даваше монети с такава физиономия, все едно ни е завел в Дисниленд.

Защото и преди бях виждал срам. У дома. В огледално отражение. Умеех да разпознавам срама — непреодолимия срам, не само защото стореният грях е отвратителен и непростим. А и защото ще се повтори. Въпреки клетвите на отражението ти, че това е за последно, грехът ще се повтори, пак и пак. Срам от самото действие, но още повече срам от твоята слабохарактерност, от неспособността ти да спреш, да се противопоставиш на императивния нагон да правиш нещо, което не искаш. Ако го искаше, поне щеше да хвърлиш вината върху непоправимо злата си природа.

Събота сутрин. Маркус пое смяната, а аз шофирах нагоре по баира на втора предавка. Спрях пред къщи и изфорсирах двигателя, за да съм сигурен, че са ме чули.

Карл и Шанън седяха в кухнята, разглеждаха чертежите на хотела и обсъждаха презентацията.

— Симон Нергор твърди, че никой няма да инвестира. — Облегнах се на рамката на вратата и се прозинах. — Негов познат, банков служител, бил видял плановете.

— Аз пък говорих с поне дузина хора; всичките са във възторг от проекта — възрази Карл.

— В Ус ли?

— В Торонто. Сведущи хора.

Свих рамене.

— Ще ти се наложи да убедиш в правотата си хора, които не живеят в Торонто и не са сведущи. Успех. Ще си лягам.

— Днес Ю Ос се съгласи да се срещнем — съобщи Карл.

— Ами? — Спрях.

— Да. На празненството помолих Мари да ми уреди с него среща на четири очи.

— Супер. Затова ли я покани?

— Отчасти. Исках и да я запозная с Шанън. Ако ще живеем тук, предпочитам да не се гледат накриво. И знаеш ли? — Той сложи длан върху рамото на Шанън. — Моето момиче май разтопи ледената кралица.

— Глупости! — завъртя очи към тавана Шанън. — Тази жена ме ненавижда. Нали, Рой?

— Мдам.

За пръв път, откакто бях влязъл, погледнах право към Шанън. Беше се загърнала в голям бял домашен халат, а косата ѝ беше мокра, сигурно току-що бе излязла изпод душа, където бе отмила потта от снощните бурни креватни изпълнения. Досега изобщо не се беше разголвала, винаги носеше черни пуловери и панталони, но сега видях кожата на стройните ѝ прасци и на шията ѝ — бяла и чиста като на лицето, без нито едно петънце. Мокра, косата ѝ изглеждаше по-тъмна и по-матова на цвят, почти ръждивочервена, и аз открих нещо, което преди не бях забелязвал: няколко бледи лунички до носа ѝ. Тя се усмихна, но в погледа ѝ съзрях обида. Карл ли я беше засегнал с някоя реплика? Или пък аз! Вярно, на празненството намекнах доста дебелашки колко цинично ми е прозвучало лицемерното ѝ прехласване по близнаците на Мари, но нещо ми подсказваше, че Шанън не се притеснява от проявената безочливост и не се извинява за постъпките си.

— Шанън си е наумила тази вечер да ни сготви нещо норвежко — обади се Карл. — Какво ще кажеш за…

— Тази нощ ще бъда дежурен в бензиностанцията — прекъснах го. — Имам болен служител.

— Така ли? — повдигна вежда Карл. — Не разполагаш ли с още петима? Защо някой от тях не поеме смяната?

— Не могат. Почивен ден е, а и не съм ги предупредил. Всичко се случи в последния момент — разперих красноречиво ръце в смисъл, това е орисията на собственика на бензиностанция, в крайна сметка той опъва каиша.

По изражението на Карл прочетох, че не ми е повярвал нито за миг. Това е проблемът при братята — долавят всеки фалшив тон. Но какво, по дяволите, трябваше да им кажа? Че заради тяхното чукане не мога да спя?

— Ще ида да подремна малко.

— О, здрасти — поздрави Егил, отваряйки вратата.

По лицето му се изписа срам. Сигурно защото си бе дал сметка, че съм чул звуците от компютърна игра и разпалените, възбудени от стрелбата гласове на приятелите му от дневната.

— Вече съм по-добре — побърза да ме увери той. — Мога да поема нощната смяна.

— Изчакай да оздравееш напълно — настоях. — Не съм дошъл за това.

— Така ли? — Съдейки по вида му, преравяше съвестта си за какво друго става въпрос. Явно прегрешенията не бяха едно или две.

— Какво купува Му? — поинтересувах се.

— Му ли? — Егил доби вид, все едно за пръв път чува името.

— Тенекеджията — поясних. — Питаше за теб.

— А, той ли. — Младежът се усмихна, но в очите му се появи страх. Право в десетката.

— Какво купува обикновено? — повторих, сякаш допусках той да е забравил въпроса ми.

— Нищо особено.

— Все пак ми кажи.

— Трудно ми е да си спомня.

— В брой ли плаща?

— Да.

— Щом помниш това, трябва да си спомняш и какво купува. Хайде, напъни си ума.

Егил се взираше втренчено в мен. И зад това овче пулене съзрях желание да си признае.

Въздъхнах.

— Яде те отдавна, нали, Егил?

— Моля?

— Държи ли те с нещо? Заплашва ли те?

— Му ли? Не.

— Тогава защо го прикриваш?

Егил мигаше ли, мигаше. В дневната зад него вилнееше война. В дълбините на отчаяния му поглед съзрях хаос.

— Той… той…

Всъщност нямах нерви за това, но за по-голям ефект сниших глас:

— Само не си съчинявай.

Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу. Отстъпи половин крачка назад по коридора. Още малко и в паниката си щеше да затръшне вратата. Но не посмя. Навярно зърна нещо в моя поглед, нещо, което умът му съчета със слуховете как навремето съм смазвал от бой бабаити в Ортюн. И Егил отстъпи.

— Винаги ми оставя бакшиш.

Кимнах. Още при постъпването му на работа го бях предупредил, че не приемаме бакшиши. Ако все пак клиентът категорично откаже да си прибере рестото, го прибавяме към парите в касата като резерв за случаите, когато някой от нас обърка сметките, по погрешка върне повече пари и оборотът в касата „не излиза“. Обикновено такива гафове допускаше Егил. В момента обаче не възнамерявах да му го натяквам. Исках само да получа потвърждение на моите подозрения.

— И какво купува той?

— Не правехме нищо незаконно — оправда се той.

Употребата на минало време ясно показваше, че въпреки всичко Егил си дава сметка: далаверите с Му приключват точно в този момент и са били крайно неприемливи. Не възнамерявах обаче да му го обяснявам. Чаках.

— „EllaOne“ — изплю камъчето Егил.

Мдам. Хапче антибебе.

— Колко често?

— Веднъж седмично.

— И те е помолил да го пазиш в тайна?

Егил кимна. Беше пребледнял. Да, беше блед и глупав, но не беше умствено изостанал. Впрочем, не знам дали и сега се казва така. Сменят думите като мръсно бельо. Сигурно вече се използва друга дума. Но, така или иначе, Егил имаше способност да събере две и две, макар Му да се бе надявал на обратното. Сега видях колко се срамува. И то ужасно много. Не съществува по-страшен бич от срама. Повярвайте ми, казва ви го човек, изпил не една и две чаши от тази горчилка. От собствен опит знам, че никой съдия не е изобретил по-сурово наказание от срама.

— Да речем, че днес си още болен, но за утре да си здрав, става ли? — попитах.

— Да — успя да отрони той при втория опит да произведе звук.

Тръгнах си. Не чух шум от затваряне на врата. Навярно стоеше и гледаше след мен. Чудеше се какво ли предстои сега.

Дори ежегодното поставяне на пиеса в селото не се радваше на такава посещаемост. В голямата зала на културния дом имаше шестстотин стола и въпреки това присъстваха голям брой правостоящи. Обърнах се да огледам залата, все едно търся някого. Всичко живо се бе стекло тук. Мари със съпруга си Дан Кране, който също като мен се озърташе с репортерски поглед. Автотърговецът Вилум Вилумсен със стройната си елегантна съпруга Рита, щръкнала с една глава над него дори когато са седнали. Общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство координатор на спортно-техническата дейност в местния футболен клуб, но това очевидно не помагаше; Ерик Нерел и съпругата му Гру, вече в напреднала бременност. Ленсман Курт Улсен, чиято изгоряла мутра светеше като червена лампа сред множеството. Изгледа ме с ненавист. Грете Смит беше довела родителите си. Представих си как горките старци са претичали светкавично през паркинга, за да не усещат мъчителното парене в стъпалата. Наталие Му седеше между родителите си. Потърсих погледа на бащата, но той упорито се взираше в пода. Навярно защото подозираше, че знам. Или пък защото всички знаеха за фалита на тенекеджийницата му и ако решеше да се включи в новия проект, щеше да предизвика негодуванието на всичките си кредитори в селото. Самото му присъствие обаче едва ли щеше да ги разгневи. Все пак любопитството, не желанието да инвестират бе довело повечето хора тук. Да, такава навалица и толкова приповдигнато настроение бившият общински управител Ос не беше виждал от седемдесетте години, когато проповедникът Арман редовно посещаваше селото. Ю Ос застана зад трибуната и плъзна поглед над залата. Висок, слаб и бял като пилон за знаме. Сводът на арковидните му бели вежди се издигаше все по-нагоре с всяка изминала година.

— Но това беше във времената, когато развлечения от рода на брътвежи на измислени езици и чудотворно лечение с божествена енергия се конкурираха ожесточено с филмите, прожектирани в селското кино — обясняваше Ос. — Пък бяха и безплатни.

Пожъна очаквания смях.

— Днес обаче не сте дошли да слушате мен, а един от завърналите се синове на нашия град — Карл Абел Опгор. Не знам дали неговата проповед ще осигури спасение и безсмъртие на нашето село — оставям сами да го прецените. Аз се съгласих да представя младия мъж и неговия проект, защото ние в това село, в това време, в тази ситуация, приветстваме всяка свежа инициатива. Нуждаем се от новаторско мислене, от предприемчивост. Но ни е потребно и старото мислене, издържало проверката на времето и благодарение на което все още населяваме тези неплодородни, но красиви земи. Затова ви моля да изслушате този млад мъж, доказал, че нашенец може да успее по широкия свят. Изслушайте го колкото непредубедено, толкова и със здравословна доза критичност. Карл, имаш думата!

Избухнаха аплодисменти. Карл се качи на подиума и ръкоплясканията отслабнаха осезаемо. Явно бяха предназначени повече за Ос, отколкото за него.

Карл излезе по костюм и с вратовръзка, но захвърли сакото и си запретна ръкавите на ризата. Няколко часа по-рано вкъщи ни показа какво смята да облече и поиска мнението ни. Шанън попита защо по време на речта си смята да захвърли сакото и аз обясних, че Карл взема пример от американски кандидати за президентския пост, които целят да изглеждат като хора от народа, докато разговарят със заводски работници.

— Но те носят винтяги и бейзболни шапки — възрази Шанън.

— Важното в случая е да се намери точният баланс — поясни Карл. — Не искаме да изглеждаме надути и самонадеяни, все пак сме от малко населено място, където хората карат трактори и ходят с гумени ботуши. Същевременно трябва да правя впечатление на сериозен човек, на професионалист. В Ус никой не ходи на първо причастие без вратовръзка. Ще се появя със сако, а после ще го съблека, за да покажа, че се отнасям почтително и сериозно към отговорната си задача, и същевременно кипя от енергия и нетърпение да запретна ръкави.

— И не се боиш да си изцапаш ръцете — добавих.

— Именно — съгласи се Карл.

На път към колата Шанън ми прошепна през смях:

— А аз си мислех, че да си изцапаш ръцете, означава да извършиш престъпление.

— Означава и едното, и другото. Зависи от контекста — отвърнах.

— Преди да започна да говоря за приключението, към което ви каня да се присъедините, искам да ви кажа нещо — подхвана речта си Карл. — Да стоя на тази сцена пред толкова много земляци, за мен е велико и трогателно.

Долових леко резервираната реакция на публиката. Хората в Ус харесваха Карл. Или поне онези, чийто приятелки не си падаха по него. Но харесваха Карл от преди двайсет години. Сега беше ли същият? Енергичният веселяк и купонджия с ослепителна усмивка, добродушното, тактично момче, което намираше блага дума за всекиго — и за мъже, и за жени, и за деца, и за възрастни. Или се бе превърнал в титлата, изписана върху поканата — master of business? Планинска птица, която се рее във висини, където никой друг не може да диша. Канада. Имотна империя. Екзотична, образована съпруга от Карибските острови, която — прекалено издокарана — седеше сред публиката. Нима обикновените момичета от Ус му бяха твърде скучни?

— Велико и трогателно е — повтори сериозно Карл. — Защото най-после мога да усетя как се е чувствал… — Ефектна пауза. Карл обгърна залата с поглед и си оправи вратовръзката. — … Род.

След секунда публиката избухна в бурен смях.

Ослепителна усмивка озари лицето на Карл. Вече беше сигурен, че ги е превзел. Свойски опря голите си предмишници о ораторската катедра.

— Обикновено всяка приказка започва с „имало едно време“. Нашата приказка обаче още не е написана. И все пак, щом предстои да се напише, началото ще звучи по следния начин: имало едно време едно село. Местните се събрали в културния дом, за да обсъдят какъв хотел ще построят. А ето го и въпросния хотел…

Той натисна копче от дистанционното и на големия екран зад него се появи изображение.

Залата ахна. По вида на Карл — нали е мой брат — ми стана ясно, че е очаквал още по-въодушевена реакция. Или по-точно, по-позитивна реакция. Но, както ви споменах, според мен повечето хора предпочитат уютна камина и кралско имение пред иглу на Луната. От друга страна, не можеше да се отрече, че сградата притежава известна елегантност. Пропорциите и линиите бяха универсално красиви подобно на леден кристал, на разпенена белогривеста вълна, на гладка скала. Или на бензиностанция. Карл обаче усети, че за да убеди множеството, ще е нужно повече старание. Видях как прегрупира силите, както се казва. Как се мобилизира. Как стегна редиците за следващата атака. Зае се да разяснява подробно изображението; къде ще се намират спа-зоните, фитнес залите, басейнът, детският кът, различните категории хотелски стаи, рецепцията, лобито, ресторантът. Подчерта, че всичко ще бъде топ качество, защото хотелът е ориентиран към гости с високи изисквания. Разбирайте: с дебели портфейли. А името на хотела щяло да бъде същото като на селото: Ус. Име, което, подчерта Карл, ще се завърти по всички медии. Името на родното ни село ще се превърне в нарицателно за качество. А може би дори за изключителност. Не в дискриминиращия смисъл. Семейство със средностатистически доходи щяло да е в състояние да си позволи да прекара един уикенд в бъдещия бутиков хотел, но за да си доставят това удоволствие, щяло да се наложи да заделят пари. Името на нашето село щяло да се асоциира с радост. Карл се усмихна, загатна тази радост пред публиката в аванс. Стори ми се, че сякаш е на път да спечели публиката. Да, присъстващите определено показваха признаци на ентусиазъм, а в нашия край това не е често явление. Следващата бурна реакция на публиката обаче дойде едва когато той назова общата стойност на проекта.

400 милиона крони.

Залата ахна. И температурата рязко спадна.

Карл беше очаквал ахване. Ахване — да, но — по изражението му личеше — не от шок.

Той заговори по-бързо, боеше се да не ги изгуби. Каза, че инвестицията щяла да облагодетелства и собствениците на земи в района, защото строежът на спа хотел и на вилен комплекс щял да доведе до драстично увеличение на цените на недвижимите имоти. Същото важало и за търговците и заетите в обслужващия сектор. Хотелът и вилният комплекс щели да увеличат притока на клиенти. На платежоспособни клиенти. И най-вероятно Ус щял да спечели от това повече, отколкото от самия хотел.

Той замълча. Хората седяха неподвижни и безмълвни. В този критичен момент се решаваше бъдещето на Карл. От мястото си на петия ред мярнах движение. Сякаш под напора на бурен вятър се разклати пилон: седналият на първия ред Ос кимна с беловласата си глава. Кимна бавно. И всички го видяха.

Тогава Карл изигра най-силния си коз.

— Но за да се случи всичко това, хотелът трябва да бъде построен и да започне да работи. Нужни са желаещи да инвестират. Нужно е част от вас да поемат известен риск и да финансират проекта. За благото на останалите, за благото на всички жители на селото.

Земляците ми общо взето са по-нискообразовани от гражданите. Не схващат всички закачки в хитроумните филми и комедийните сериали с градски хумор. Но винаги улавят подтекста. В Ус се смята за висша добродетел да не казваш повече от необходимото и хората са развили безпогрешен усет за недоизреченото. А в изказването на Карл недоизреченото беше следното: не се ли присъединиш към съдружниците в проекта, се причисляваш към останалите. Към онези, които ще се възползват от широкия положителен ефект от инвестицията, без да са дали своята лепта.

Все повече хора около мен започнаха да кимат одобрително. Реакцията на Ос подейства заразително на публиката.

Неочаквано обаче се извиси глас. Гласът на Вилумсен, търговеца на коли, продал навремето на татко злополучния кадилак.

— Щом инвестицията е толкова изгодна, защо агитираш всички ни да се включим, Карл? Защо направо не прибереш лъвския пай? Или колкото там успееш да отхапеш. И да потърсиш подкрепа само от двама-трима богаташи?

— Защото аз не съм богаташ, както впрочем и повечето от вас. Не възразявам да участвам с по-голям дял и ще го направя на драго сърце, ако не се появят достатъчно желаещи. Но когато поех към къщи с този проект, идеята ми беше всички в Ус да получат шанса да участват, не само онези със спестовни влогове. Точно затова си представям сдружението ни като събирателно. Събирателно дружество означава, че за да станеш съсобственик на този хотел, не е нужно да похарчиш никакви пари. Нито йоре! — Карл удари с длан по ораторската трибуна.

Пауза. Тишина. Усещах какво си мислят. Що за врели-некипели се опитва да ни пробута този? Да не би пастор Арман да се е завърнал под друг образ?

После Карл им прочете Евангелието — благата вест, че за да притежават дял, не е нужно да се бъркат в джоба. И те благоговейно слушаха този master of business.

— Това означава — обясняваше той, — че колкото повече хора се включат, толкова повече намалява рискът за отделния човек. Ако всички жители участват, никой от нас не рискува да изгуби по-голяма сума от, да речем, цената на кола втора ръка, купена от Вилумсен.

Избухна смях. От задните редове дори се разнесоха аплодисменти. Всички знаеха историята за покупката на кадилака и точно сега сякаш никой не се сещаше какво се бе случило с колата впоследствие. Усмихнат, Карл посочи вдигната ръка.

Изправи се мъж. Висок, на ръст колкото Карл. По вида на Карл разбрах, че едва сега го е познал. И вероятно бе съжалил, задето му е дал думата. Симон Нергор.

Нергор отвори уста. Двата му предни зъба бяха по-бели от останалите. Възможно е да греша, но ми се стори, че докато говори, се чува как свирят ноздрите му заради накриво зараснали носни кости.

— Понеже въпросният хотел ще е разположен върху земя, собственост на теб и на брат ти… — Нергор никак не бързаше. Остави недовършеното изречение да увисне във въздуха.

— Да? — подкани го да продължи Карл. Едва ли друг, освен мен забеляза, че гласът му прозвуча една октава по-високо от нормалното.

— … ще бъде интересно да научим колко ще искате за парцела — довърши Симон.

— Да искаме? — Карл обходи множеството с очи, без да помръдва главата си.

Отново се възцари тишина. Защото реакцията на Карл говореше недвусмислено — и този път го разбрах не само аз — че той се опитва да печели време. Симон също долови смущението му и продължи с почти тържествуващ глас:

— Майсторът на бизнеса ще ме разбере по-добре, ако уточня, че питам за цената.

Откъслечен смях. Изчаквателна тишина. Хората вдигнаха глави подобно на антилопи, усетили да се задава лъв, все още обаче на безопасно разстояние.

Карл се усмихна, сведе глава към книжата пред себе си, а раменете му се разтресоха, все едно добродушно се смее на леко пиперлива приятелска шега. Помълча, сякаш си даваше кратка почивка, докато подравняваше долния ръб на книжата в спретната купчина и обмисляше как да формулира отговора си.

Усещах го. Хвърлих бърз поглед и установих, че и всички други усещат същото. В момента се решаваше съдбата на проекта. Два реда пред мен видях как един изправен гръб се изопва още повече. Шанън. Пак устремих взор към трибуната. Карл ме гледаше. Прочетох нещо в очите му. Молба за прошка. Беше изгубил. Беше се издънил. Беше изложил семейството. И двамата го знаехме. Край с неговия хотел. Край с бензиностанцията на мечтите ми.

— Аз и Рой не искаме нищо за земята — каза Карл. — Предоставяме я безвъзмездно.

В първия момент си помислих, че не съм чул правилно. Съдейки по изражението на Симон, и той изпитваше същото съмнение.

После обаче чух как из залата плъзна мълва и си дадох сметка, че присъстващите са чули същото като мен. Неколцина започнаха да ръкопляскат.

— Чакайте, чакайте! — вдигна ръка Карл. — Имаме да извървим още много път до крайната цел, приятели. Днес е нужно да съберем достатъчно подписи за уведомление за инвестиционно намерение, деклариращо готовността на желаещите да се включат в проекта. Така, при кандидатстването за разрешително за строеж, Общинският съвет ще е сигурен, че проектът ни е реалистичен. Ей!…

Аплодисментите се усилиха. След малко всички ръкопляскаха. Всички без Симон. И може би без Вилумсен. И без мен.

Чух това в една късна вечер през неуплътнената дупка за кюнеца. Бях на шестнайсет и почти бях заспал под звука на равномерния говор от кухнята. Както обикновено, говореше мама — какво да се направи, какво — да се планира. Не ставаше дума за големи неща, а за дребни, битови, от организационно естество. Татко отговаряше с „да“ или „не“. Когато по изключение не беше съгласен, прекъсваше мама и накратко излагаше мнението си как стоят нещата, кое как да се направи и как не бива да се прави. Почти винаги възразяваше, без да повишава глас, но после мама обикновено се умълчаваше за известно време. А след това подхващаше разговор на друга тема, все едно изобщо не е повдигала предходната. Знам колко странно ще ви прозвучи, но аз така и не успях да опозная майка ми. Или защото не я разбирах, или защото не се интересувах достатъчно от нея, или защото татко така я засенчваше, че тя чисто и просто изчезваше. Изключително странно е, разбира се, как така чувствата и мислите на човека, с когото в биологичен и физически смисъл си бил най-близък, който ти е дал живот и с когото си прекарвал всеки ден в продължение на осемнайсет години, си остават загадка за теб. Щастлива ли е била? За какво е мечтала? Защо разговаряше с татко, но съвсем малко с Карл и почти никога с мен? И тя ли ме проумяваше толкова оскъдно, колкото аз — нея?

Един-единствен път ми се удаде възможност да видя мама извън битността ѝ в кухнята, в обора, да кърпи дрехи и да ни наставлява да слушаме татко. Случи се на петдесетия рожден ден на чичо Бернард. След празничната вечеря в пищно украсената зала в „Гранд Хотел“, засвири трио дебели мъже в бели сака и възрастните започнаха да танцуват. Съпроводен от услужлив сервитьор, Карл тръгна на опознавателна обиколка, а през това време аз седях до масата и улових как мама съзерцава танцуващите с изражение, каквото не бях виждал на лицето ѝ: мечтателно, одухотворено, с леко премрежен поглед. И за пръв път през живота ми ме осени мисълта, че майка ми може би е хубава. Беше наистина хубава, докато тихичко припяваше от мястото си. В червена рокля като цвета на питието ѝ. Не бях виждала мама да пие алкохол, освен на Бъдни вечер, а дори тогава пийваше само чашка акевит13. С необичайна топлота в гласа попита татко дали му се танцува. Той поклати глава, но ѝ се усмихна. Навярно видя същото като мен. Към нашата маса се приближи мъж, малко по-млад от татко, и покани мама на танц. Татко отпи от бирата си и сякаш горд, кимна на непознатия с усмивка. Неволно погледът ми проследи мама до дансинга. Само се молех да не стане прекалено неловко. Тя размени няколко думи с партньора си, той кимна и двамата започнаха. Най-напред мама танцуваше на известно разстояние, после се притисна плътно към него, пак се отдалечи. Сменяше темпото. Тя наистина умееше да танцува — дотогава изобщо не бях подозирал. Но имаше и друго. Гледаше непознатия много особено, с притворени очи и загадъчна полуусмивка, все едно котка си играе с мишка. Забелязах как татко се размърда неспокойно до мен. И внезапно ми просветна, че не само мъжът на дансинга ми е непознат. Непозната ми беше и жената, която наричах мама.

Танцът свърши и тя се върна при нас. По-късно вечерта — Карл вече беше заспал в хотелската стая — чух гласове от коридора. Разпознах гласа на мама — необичайно висок и пронизителен. Станах и лекичко открехнах вратата. Родителите ми стояха пред вратата на тяхната стая; бяха наели отделна за нас. Татко каза нещо, мама вдигна ръка и се чу плющене. Татко се хвана за бузата и изрече нещо тихо и спокойно. Тя отново замахна и го зашлеви. Грубо изтръгна ключа от ръката му, отключи и влезе в стаята. Татко остана навън, леко прегърбен. Търкаше бузата си и се взираше към вратата, зад която се бях спотаил в мрака. Изглеждаше толкова посърнал и самотен, сякаш дете, изгубило плюшеното си мече. Не знам дали е забелязал, че вратата е открехната. Знам само, че през онази вечер завесата пред отношенията между родителите ми се повдигна с няколко сантиметра. Все още, разбира се, оставаха много въпросителни, а всъщност и не бях сигурен искам ли да знам повече. На следващия ден потеглихме обратно към Ус. Всичко си беше постарому. Мама заливаше татко с непрекъснат, тих поток от прозаична информация, а той само отговаряше едносрично или пък се прокашляше малко раздразнено и тогава мама млъкваше за известно време.

Причината онази вечер, за която тръгнах да ви разправям, отново да наостря уши беше, че неочаквано баща ми започна да говори. Думите му звучаха отрепетирано. Освен това говореше по-тихо от обикновено. Да, почти шепнеше. Родителите ми, естествено, знаеха, че ги чуваме през дупката в спалнята ни, но нямаха представа колко ясно ги чуваме. Че през дупката се чуваше — чуваше се, но не самата дупка, а кюнецът играеше главна роля, защото отвеждаше и усилваше звука. Човек ги чуваше, все едно седи долу с тях. Карл и аз единодушно преценихме, че няма смисъл да им го казваме.

— Днес Сигмюн Улсен ми спомена за това.

— Сериозно? — изненада се мама.

— Получил обезпокоителен сигнал — така се изрази — от учителка на Карл.

— Ами?

— Съобщила му, че вече два пъти вижда панталона на Карл окървавен отзад. Попитала Карл какво се е случило и той ѝ дал — по нейни думи — „слабо правдоподобно обяснение“.

— Какво собствено? — Мама също сниши глас.

— Улсен отказа да навлиза в подробности. Искал само да ми извести, че в ленсманската служба искат да говорят с Карл. Явно при разпит на непълнолетни са длъжни да уведомят родителите.

Сякаш ме поляха с кофа леденостудена вода.

— Улсен каза, че ако Карл пожелае, можем да присъстваме. Но по закон Карл не е длъжен да дава обяснения.

— И ти какво му отговори? — прошепна мама.

— Че моят син, разбира се, няма да откаже да даде обяснения пред полицията. Но преди това искаме да говорим с него и ще ни е полезна информацията какво е било въпросното неправдоподобно обяснение, което дал на учителката.

— Как реагира ленсманът?

— Почна да го усуква. Познавал Карл, защото със сина му били съученици. Как му беше името на неговото момче?

— Курт.

— Да, Курт. Та, Сигмюн ни най-малко не се съмнявал, че Карл е честно и смело момче, и лично той вярвал в обяснението му. Учителката току-що била завършила, а в днешно време в университета непрекъснато им набивали в главите да си отварят очите за разни неща и в резултат на младите преподаватели започвали да им се привиждат все нередни работи.

— Ами естествено, че ще им се привиждат, боже мой. Ленсманът уточни ли какво е обяснил Карл на учителката?

— Бил седнал на купчина греди зад плевнята и се нанизал на стърчащ гвоздей.

Чаках логичния въпрос на мама. Цели два пъти ли? Въпросът обаче така и не дойде. Нима знаеше? Нима беше разбрала? Преглътнах с мъка.

— Боже мой, Реймънд — пророни само тя.

— Да. Отдавна трябваше да я разкарам тая купчина. Още утре ще се заема. И ще поговорим с Карл. Недопустимо е да се нарани толкова сериозно и да не ни каже нищо. Ръждясал гвоздей! Това може да доведе до отравяне на кръвта, че и до по-голяма беля.

— Непременно трябва да говорим с него. Кажи на Рой да наглежда брат си.

— Няма нужда. Той и без това не прави друго. Всъщност загрижеността на Рой ми се струва малко нездравословна.

— Нездравословна?

— Приличат на женени.

Мълчание. „Сега ще го каже“ — помислих си.

— Карл трябва да се научи да бъде по-самостоятелен — натърти татко. — Време е момчетата да си имат отделни стаи.

— Не разполагаме с толкова място.

— О, я стига, Маргит. Вярно, парите не стигат за баня между двете спални, както искаш, но да преустроим жилището и да обособим още една спалня, няма да излезе особено скъпо. Ще го направя за две-три седмици.

— Сериозно ли?

— Да. Още този уикенд започвам.

Решението, разбира се, беше взето много преди той да сподели с мама плана си за нашето разделяне. Нито моето мнение, нито мнението на Карл по въпроса имаше някакво значение. Свих пръстите си в юмрук и стиснах зъби, за да сподавя напиращите ругатни. Мразех го. О, как го мразех. Разчитах Карл да си мълчи, но нямаше да е достатъчно. Ленсманът. Училището. Мама. Татко. Положението излизаше от контрол. Твърде много хора знаеха по нещичко, забелязваха това-онова и не след дълго щяха да узнаят всичко. И съвсем скоро щеше да ни залее гигантска приливна вълна от срам и да ни повлече към дъното. Срамът, срамът, срамът. Беше непоносим. Никой от нас не би го понесъл.

Нощта на Фриц.

Карл и аз никога не сме я назовавали по този начин помежду си, но аз я нарекох мислено така.

Денонощието започна с безоблачна есенна утрин. Бях на двайсет, а от катастрофата в Хюкен, където загинаха мама и татко, бяха изминали повече от две години.

— По-добре ли е положението? — поинтересува се Сигмюн Улсен и заметна въдицата над главата си. Кордата хвръкна напред, а макарата затрака подобно на непозната птица.

Не отговорих. Само проследих с поглед как блещука на слънцето въртящата се блесна̀. Потъна под водната повърхност далеч, далеч от нашата лодка — дори не чух плясък. Прищя ми се да попитам защо човек запраща блесната толкова надалеч, а просто не откара лодката до мястото, където иска да спусне въдицата. Идеята навярно е максимално да прилича на жива, докато плува що-годе хоризонтално, докато рибарят навива макарата. Бъкел не разбирах от риболов. И предпочитах да си остане така. Затова си мълчах.

— Невинаги изглежда така, но баналната фраза, че времето лекува всички рани, е самата истина. — Ленсманът отметна чорлавата си коса от слънчевите очила. — Или поне голяма част от раните — додаде.

Не се сещах какво да му отговоря.

— Как е Бернард? — попита.

— Добре — отвърнах. Тогава още не знаех, че му остават броени месеци.

— Едно птиче ми каза, че ти и брат ти живеете предимно в „Опгор“, а не при Бернард, както разпоредиха социалните.

И на това не можех да отговоря.

— Ти и брат ти обаче вече сте достатъчно големи да се справят сами. Нямам намерение да ви създавам проблеми. Карл учи в гимназията, нали?

— Да.

— И как върви?

— Добре.

Какво да му отговоря? Не беше лъжа. Карл споделяше, че все още мисли често за мама, и прекарваше дни и вечери наред сам в зимната градина, където си пишеше домашните и препрочиташе двата американски романа, които татко донесъл навремето в Норвегия: „Американска трагедия“ и „Великият Гетсби“. Не го виждах да чете друга художествена литература, но обожаваше тези две книги и особено „Американска трагедия“. Някои вечери сядах при него и се случваше той да ми чете на глас и да ми превежда трудните думи.

Известно време Карл твърдеше, че чува писъците на мама и татко от Хюкен. Това е просто гарванът, повтарях аз. Поразтревожих се, когато ми сподели как в сънищата му двамата попадаме в затвора. Полека-лека обаче нещата се уталожиха. Карл все още беше блед и слаб, но се хранеше, спеше и отхвръкна на височина. Още малко и щеше да щръкне цяла глава над мен.

И така, колкото и да беше невероятно, нещата се подредиха. Успокоиха се. Не беше за вярване, но краят на света настъпи, отмина и ние оцеляхме. Или поне голяма част от нас. Можеха ли загиналите да бъдат наречени, по израза на татко, collateral damage — съпътстващи щети? Косвени жертви, без каквито обаче не е възможно една война да бъде спечелена? Не знам. Не знам дори дали войната беше спечелена, но при всички случаи бе сключено примирие. А успееш ли да удължиш едно примирие достатъчно дълго, рискуваш да го сбъркаш с траен мир. Така стояха нещата в деня преди нощта на Фриц.

— Преди често водех Курт тук — подхвърли Улсен. — Но той не се вълнува от риболов.

— Брей! — възкликнах, все едно думите му съдържаха страшно изненадващ за мен факт.

— Честно казано, Курт изобщо не споделя моите интереси. Ами ти, Рой? Автомонтьор ли ще ставаш?

Нямах представа защо бе решил да ме разходи с лодката си по Бюдалското езеро. Изглежда се е надявал да ме предразположи, та да издрънкам нещо, спестено по време на разпитите. Или пък не е таял никакви задни мисли, а, като ленсман, е чувствал известна отговорност и е искал да си побъбрим, та да разбере дали всичко върви както трябва.

— Защо не? — отговорих.

— Винаги си обичал да човъркаш и да поправяш, а в момента Курт се вълнува само от момичета. Все ги сменя, все ходи по срещи. Ти и Карл как сте по тази част? С гаджетата?

Взирах се в блесната в подводния мрак. Въпросът на Улсен увисна безответно във въздуха.

— Още не си имал приятелка, нали?

Свих рамене. Да питаш едно момче дали си има приятелка в момента и дали изобщо някога е имал приятелка, са две коренно различни неща. И Сигмюн Улсен го знаеше отлично. На колко ли години си е пуснал тази прическа? Очевидно хората са я харесвали.

— Досега не съм срещнал нещо, което да си заслужава усилията — опитах се да се измъкна. — Не искам да си хващам гадже само за да имам.

— Много правилно. Някои пък изобщо не искат да имат. Нека всеки живее, както намери за добре.

— Да — кимнах. Само да знаеше. Но никой не знаеше. Освен Карл.

— Стига да не пречи на другите — добави Улсен.

— Разбира се.

Чудех се за какво говорим всъщност. И колко ли ще продължи този риболовен излет. В сервиза ме чакаше кола, която трябваше да е поправена до утре. А в момента се намирахме доста далече от сушата за моя вкус. Бюдалското езеро е голямо и дълбоко. На шега татко го наричаше the great unknown — „великото непознато“ — понеже Бюдалското езеро е най-големият водоем в района. В училище бяхме учили, че вятърът и трите реки, които се вливат и се оттичат от езерото, предизвикват хоризонтални течения, но особено коварни са температурните разлики във водните слоеве, а те — най-вече през пролетта — предизвикват силни вертикални течения. Дали тези течения имаха силата да те засмучат към дълбините, ако плуваш в езерото през март, не знам, но докато слушахме учителката с ококорени очи, си представяхме точно такава картина. Именно това е причината винаги да се чувствам кофти и във, и по Бюдалското езеро. С Карл се гмуркахме в по-малко планинско езеро без подводни течения, та да доплуваме до брега, ако лодката се преобърне.

— Спомняш ли си нашия разговор непосредствено след нещастието с родителите ти? Мнозина крият, че страдат от депресия, казах ти го тогава.

Улсен започна да навива капещата въдица.

— Да — потвърдих.

— Сериозно? Добра памет. Ще ти призная нещо. Самият аз съм го изпитал на гърба си.

— Наистина ли? — попитах учудено, предполагайки, че той е очаквал именно такава реакция от моя страна.

— Да. Дори вземах антидепресанти. — Погледна се и се усмихна. — Държавници оповестяват публично, че страдат от депресия. Защо аз да го крия? Пък и беше отдавна.

— Боже.

— Но никога не ми е минавало през ума да сложа край на живота си. Знаеш ли кое би ме довело до толкова дълбоко отчаяние, та да посегна на живота си? Да избягам и да оставя съпругата и децата ми да се оправят сами.

Преглътнах с усилие. Нещо ми подсказваше, че примирието е застрашено.

— Срамът — отговори ленсманът. — Ти какво очакваше да кажа, Рой?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Не — подсмръкнах. — Какво ловиш? — Задържах погледа му две секунди и отметнах брадичка към езерото. — Треска? Щука? Американска треска? Сьомга?

Той направи нещо с макарата — зацепи я или нещо подобно — и постави пръта между дъното на лодката и пейката, където седяхме. Свали си слънчевите очила. Привдигна дънките си. На колана висеше малък кожен калъф, където държеше мобилния си телефон и често-често го проверяваше. Впери поглед в мен.

— Родителите ти бяха консервативни хора. Дълбоко религиозни християни.

— Не съм толкова сигурен.

— Членуваха в Методистката църква.

— Заради баща ми. Той се прекланяше пред всичко американско.

— Родителите ти, меко казано, не одобряваха хомосексуалистите.

— Майка ми ги приемаше, а колкото до татко — той беше привърженик само на републиканците, кандидати за президентския пост в САЩ. — Не се шегувах. Повтарях дословно таткови думи. Пропуснах да спомена, че по някое време към списъка със свои идоли татко добави японските войници, понеже те били — пак по негови думи — достойни противници. Говореше, все едно лично е участвал във войната. Възхищаваше им се заради ритуала харакири. Явно смяташе, че всички японски войници прибягват до него, стига ситуацията да го изисква.

„Погледни само на какво е способен един малък народ, за който поражението е немислимо — каза веднъж той, докато го гледах как чисти ловджийския си нож. — Осъзнали са, че дълг на всеки провалил се е сам да се изреже от тялото на обществото, както се отстранява злокачествен тумор.“

Можех да разкажа това на Улсен, но защо да го правя?

Улсен се прокашля.

— А лично ти какво мислиш за хомосексуалистите? — попитах.

— Какво мисля ли? Ами какво да мисля. Същото, каквото, да речем, за хората с кестенява коса.

Улсен вдигна въдицата и продължи да навива макарата. Неочаквано съобразих, че с движението, което описваше ръката му, човек обикновено подканва събеседника си да продължи да говори, да поясни думите си, както се казва. Не споделих откритието си с Улсен.

— Ще карам направо, Рой. По мъже ли си падаш?

Не знам защо не ме попита „хомосексуалист ли си“. Вероятно по-простичкият въпрос му се струваше една идея по-малко обиден. Видях как блесната проблясва, малко матово и удължено, сякаш светлината се движи по-бавно под вода.

— Сваляш ли ме, Улсен?

Дойде му като гръм от ясно небе. Престана да навива макарата. Извади въдицата и се втренчи в мен с ужасено изражение.

— Какво? Не, дявол да го вземе, аз…

В същия миг блесната разпори водата. Като летяща риба полетя над планшира, обиколи главите ни, насочи се обратно към въдицата и меко кацна в косата на Улсен. Явно беше още по-гъста, отколкото изглеждаше, защото той изобщо не усети блесната.

— Ако съм гей, още не съм се разкрил публично, защото иначе за четвърт час клюката щеше да обиколи цялото село и ти щеше да си осведомен. Това може би означава, че предпочитам да пазя в тайна сексуалната си ориентация. Или че не съм гей.

Отначало Улсен изглеждаше слисан. После се опита да проумее моята логика.

— Аз съм ленсман, Рой. Познавах баща ти и така и не успях да повярвам, че се е самоубил. А най не ми се връзва решението му да завлече в гроба и майка ти.

— Защото не беше самоубийство — изрекох тихо и същевременно изкрещях думите наум. — Нали ти казах: не успя да вземе завоя.

— Може би. — Улсен си разтърка брадичката.

Беше се докопал до нещо, проклетата откачалка.

— Преди два дни говорих с Ана Улаусен — възрастната медицинска сестра в поликлиниката, знаеш я. Сега живее в социален дом, страда от Алцхаймер. И понеже се пада трета братовчедка на жена ми, се отбихме на свиждане. Жена ми излезе да налее вода в една ваза и Ана сподели с мен, че за целия си живот съжалява само за едно: задето не е нарушила професионалната тайна и не е дошла при мен, когато преди години брат ти Карл бил на преглед в поликлиниката заради анална фисура. Тоест, рана. Брат ти отказал да обясни как се е появила, но начините не са много. От друга страна, според Ана, понеже Карл изглеждал толкова спокоен, когато отговорил отрицателно на въпроса ѝ дали е имал сексуално сношение с мъж, тя допуснала, че не става въпрос за изнасилване, а за доброволен полов акт. Все пак Карл, както правдиво отбеляза Ана, е… — Улсен зарея поглед над езерото и висящата от главата му блесна се разклати — … красив като момиче. — Улсен се обърна към мен. — Ана не ми съобщила, но казала на родителите ти. Два дни преди баща ти да излети с кадилака в Хюкен.

Извърнах се от всепроникващия му поглед. Ниско над езерото прелетя чайка в търсене на плячка.

— Както споменах, Ана страда от деменция и думите ѝ трябва да се приемат с едно наум. Те обаче ме подсетиха за сигнал от преди няколко години. Учителка на Карл се обади да съобщи, че два пъти е видяла Карл с окървавен на задника панталон.

— Гвоздей.

— Моля?

— Гвоздей!

Гласът ми се понесе над неестествено кротката водна повърхност, отправи се към сушата, удари се в скалите и два пъти отекна … здей… здей. Всичко се връща, мина ми през ума.

— Надявах се с твоя помощ да осветлим въпроса защо родителите ти не са искали да живеят повече, Рой.

— Беше нещастен случай. Може ли вече да се прибираме?

— Рой, разбери, няма как да оставя нещата така. Един ден всичко ще излезе наяве, затова най-добре още сега ми разкажи какво точно се е случило между теб и Карл. Не се притеснявай, няма да го използвам срещу теб, защото този риболовен излет не е официален разпит в юридическия смисъл. Просто двамата с теб ловим риба, нали? Искам да пощадя максимално всички замесени и ако ми съдействаш, ще се погрижа да получиш най-лекото наказание. Защото, съдейки по косвените улики, това се е случвало още докато Карл е бил малолетен. Тогава обаче ти си бил с година по-голям и си носел наказателна отговорност. Затова рискуваш…

— Чуй ме — прекъснах го. Гърлото ми се стегна и гласът ми сякаш излизаше от тръба. — Чака ме развалена кола, а днес, по всичко личи, рибата не кълве, ленсмане.

Улсен ме гледа дълго, сякаш за да ми внуши способността си да ме „чете“, както се казва, като отворена книга. После кимна, понечи да остави въдицата в лодката и изруга, защото кукичката се закачи за обгорелия му врат и го раздра. Извади кукичката с два пръста. Върху кожата му, видях, потреперваше самотна капка кръв. Не се отрони, беше застинала неподвижно. Улсен запали извънбордовия двигател и след пет минути изтеглихме лодката в хангара под рибарската му колиба. После се качихме в колата му и той ме закара до автосервиза. Прекарахме петнайсет адски тихи минути.

— Никога не са ме гласили за полицай. — Курт Улсен постави чаша кафе върху масата пред мен. — След изчезването на татко обаче нещата се промениха.

Той седна, отметна русия си перчем и започна да си свива цигара. Намирахме се в помещение, което освен за арестантска килия явно служеше и за хранилище на архива, защото покрай стените се издигаха купчини книжа, натрупани една върху друга. Дали не ги бяха оставили там, та арестантите, вместо да скучаят, да преглеждат своето и чужди досиета, докато киснат тук.

— Когато баща ти изчезне безследно, светогледът ти се променя, нали?

Отпих от кафето. Довлече ме тук насила заради кръвна проба, за която знаеше отлично, че няма да отчете наличие на алкохол, а сега ми предлагаше примирие. Така да бъде.

— Порастваш за една нощ — продължи Курт. — Защото ти се налага. И започваш да разбираш част от отговорността, която е носил, а ти си правил всичко възможно, за да го затрудниш: не си се вслушвал в съветите му; отхвърлял си като глупост всяко негово мнение; противоречал си на всяка негова дума. Непрекъснато си правел напук — само и само да не си като него. Навярно защото нещо вътре в теб ти подсказва, че накрая ще станеш точно такъв. Копие на баща си. Ние, хората, се въртим в кръг. Крайната ни цел е изходната ни точка. Всички сме се запътили натам. Едно време ти се интересуваше от планински птици. Карл носеше в училище пера, подарък от теб, и ние го подкачахме. — Курт се усмихна сякаш на скъп спомен. — Да вземем птиците ти, Рой. Те пропътуват огромни разстояния. Май се наричаше миграция или нещо подобно. Така или иначе, отиват на същото място, където са ходили предците им. Обитават същата естествена среда, гнездят през същия шибан период. Волен като птичка, казват хората. Друг път. Само така ни се струва, защото ни се иска да е така. Движим се в един и същи порочен кръг, същински птици в кафез, просто нашата клетка е по-голяма, а решетките — тънки и не ги виждаме.

Хвърли поглед към мен, сякаш за да провери дали монологът му ми е въздействал по някакъв начин. Поколебах се дали да не кимна бавно. Не го направих.

— Ти и аз също сме впримчени в порочни кръгове, Рой. Големи и малки. В моя случай големият кръг е решението да поема ленсманската служба след баща ми. Малкият — и аз като татко непрекъснато се връщам към един неразплетен случай. Той не успя да разбули мистерията около гибелта на родителите ти. Аз — безследното изчезване на родния ми баща. Двата случая си приличат доста, не мислиш ли? Двама отчаяни или депресирани мъже посягат на живота си.

Свих рамене и си придадох незаинтересован вид. По дяволите, за това ли беше целият цирк с моето задържане? Заради изчезването на Сигмюн Улсен?

— Само дето трупът на татко не беше открит и не знаем точното му лобно място — уточни Курт. — Знаем само, че е езерото.

— The great unknown — кимнах бавно.

Курт ме изгледа остро. После също започна да кима и двамата закимахме в такт като две проклети синхронизирани маслени помпи, дявол да го вземе.

— И понеже ти си предпоследният, а брат ти — последният човек, видял баща ми жив, имам няколко въпроса.

— Всички имаме — отпих от кафето. — Но аз вече отговорих и разказах подробно всичко за риболовния излет с баща ти и най-вероятно ти го имаш напечатано на хартия. — Посочих с брадичка към книжата покрай стената. — Освен това съм тук, за да ми вземат кръвна проба, нали?

— Точно така — потвърди Курт Улсен и пъхна готовата цигара в пакета с тютюн. — Това не е официален разпит, няма да си водя никакви записки и казаното тук си остава между тези четири стени.

Досущ като по време на риболовния излет с баща ти, помислих си.

— Интересува ме съвсем конкретно какво прави ти, след като татко те е закарал до сервиза в шест вечерта.

Поех си въздух.

— Конкретно? Смених кормилната рейка и лагерите на тойота „Корола“, 1989 година, ако не ме лъже паметта.

В погледа на Курт се появи сурова нотка. Явно наближаваше краят на примирието. Предприех стратегическо отстъпление.

— Баща ти се отбил в „Опгор“ да говори с Карл. След като си тръгнал, Карл ми се обади, защото токът спрял. Не можел да установи причината. Инсталацията беше стара и често се повреждаше, а Карл, меко казано, е скаран с ремонтите, та отскочих до вкъщи да оправя нещата. Отне ми няколко часа и помня, че докато приключа, се стъмни. Върнах се по тъмно в сервиза.

— В единайсет вечерта — пише в показанията ти.

— Там някъде. Все пак мина доста време, не помня точно.

— Свидетел твърди, че видял колата на баща ми да минава през селото към девет вечерта. Но тогава вече е било тъмно и човекът не е напълно сигурен.

— Аха.

— Въпросът е какво е правил баща ми между шест и половина, когато, по думите на Карл, си е тръгнал от „Опгор“, и девет, когато го е забелязал свидетелят.

— А сега, де.

— Някакви теории? — изгледа ме той втренчено.

— Аз ли? — престорих се на смаян. — Не.

Чух навън да спира автомобил. Сигурно идваше лекарят. Курт си погледна часовника. Бях готов да се обзаложа, че е помолил доктора да се позабави.

— Между другото, какво стана с онази кола? — поинтересува се нехайно ленсманът.

— С коя кола?

— Тойотата.

— Ами, поправих я.

— Да не грешиш? Прочетох разпитите; кой в селото е карал стара тойота. Наистина е от 1989 година, дотук си прав. Оказа се, че Вилумсен ти я е докарал за ремонт, преди да я продаде. Искал е да я закърпиш, колкото да върви.

— Май така беше.

— Само че не се получило.

— Какво? — изплъзна ми се от езика.

— Вчера говорих с Вилумсен. Бернард обещал да я стегнете. Вилумсен си спомня ясно, защото клиентът му пропътувал десет мили, за да дойде и да я изпробва. Вие обаче не сте успели да спазите обещания срок.

— Така ли? — Примижах, все едно се опитвах да провидя през непрогледния мрак на миналото. — Сигурно доста съм се забавил, докато съм се опитвал да поправя електрическата инсталация у нас.

— Във всеки случай ремонтът на тойотата ти е отнел доста време.

— Така ли?

— Онзи ден говорих с Грете Смит. Направо е невероятно какви прозаични дреболии си спомнят хората, Когато ги обвържат с паметно събитие, например безследното изчезване на ленсмана в населеното им място. Грете си спомня как същия ден се събудила в пет сутринта и погледнала през прозореца. В автосервиза на Бернард светело и колата ти била паркирана отпред.

— Дадеш ли обещание на клиент, правиш всичко по силите си да го спазиш. Е, понякога не успяваш. И все пак мотото си го бива.

Курт Улсен ме изгледа с погнусена гримаса, все едно съм му разказал гаден виц.

— Та така… — подхвърлих нехайно. — Впрочем, какво стана с акцията за обследване на Хюкен?

— Рано е да се каже.

— Нерел издаде препоръка да не се предприемат такива акции, нали?

— Ще видим — промърмори Улсен.

Вратата се отвори. Стенли Спин, лекарят, беше силно религиозен. Изкара специализацията си в Ус и после се премести да живее тук. Трийсет и няколко годишен, дружелюбен, общителен, в облеклото и в прическата му личеше престорено непреднамерена елегантност и небрежност. „Сложих каквото ми попадна, а то взе, че си пасна. Не съм се ресал специално, просто косата ми застана така.“ Тялото му беше хем мускулесто, хем малко пухкаво, сякаш си е купил мускулите. Говореше се, че бил обратен и имал връзка със семеен мъж от Конгсбер.

— Готов ли си за кръвна проба? — попита той, като на р-тата гъргореше като холандец.

— Така изглежда — каза Курт Улсен, без да ме изпуска от очи.

Говорех по телефона и се надявах чичо Бернард да не ме чува заради шуртенето от маркуча.

— Карл, как така си почти сигурен, че е мъртъв?

— Трябва да е паднал на дъното. Отдолу не се чува нито звук. Не съм обаче сто процента сигурен, защото той изчезна от полезрението ми.

— Къде изчезна?

— В Хюкен, как къде. Няма го. И да се надвеся, пак не го виждам.

— Карл, остани където си. Не говори с никого, не пипай нищо, не прави нищо. Ясно?

— За колко време можеш…

— Петнайсет минути, става ли?

Затворих, излязох от автомивката и се загледах нагоре към Козия завой. Пътят е изсечен в планината и самото шосе не се вижда, но се вижда най-горната част от минаващите автомобили. А ако някой застане на ръба на пропастта, облечен в ярки дрехи, в ясни дни ще го видиш. Сега обаче слънцето се намираше твърде ниско.

— Налага се да отскоча до къщи да свърша една работа — казах високо.

Чичо Бернард завъртя накрайника на маркуча и задуши струята.

— Каква работа?

— Проблеми с тока.

— Толкова ли е спешно?

— Без ток Карл не може да си напише домашните. Оправям повредата и се връщам.

— Добре. След половин час ще си тръгна, но ти имаш ключове.

Качих се във волвото и подкарах. Гледах да не превишавам максимално допустимата скорост, макар рискът да те хванат за пътно нарушение, когато единственият полицай в града лежи на дъното на пропаст, да е нищожен.

Карл ме пресрещна край Козия завой. Паркирах пред къщи, угасих двигателя и дръпнах ръчната спирачка.

— Чува ли се нещо? — отметнах брадичка към Хюкен.

Карл поклати глава. Беше онемял, с нещо дивашко в очите. За пръв път го виждах такъв. Косата му стърчеше във всички посоки, все едно я е скубал. Зениците му бяха уголемени като на изпаднал в шок. Най-вероятно наистина беше в шок, горкичкият.

— Какво се случи?

Карл седна насред завоя, както правят козите. Оклюма се, зарови лице в шепи. Върху чакъла се очерта злокобна издължена сянка.

— Дойде при мен — заекваше брат ми. — Каза, че двамата сте ходили за риба, и ме отрупа с въпроси, и аз… — запъна се Карл още в самото начало.

— Сигмюн Улсен е дошъл тук. — Заех се да правя разбор и седнах до него. — И най-вероятно те е попитал ще потвърдиш ли, че когато си бил непълнолетен, съм блудствал с теб.

— Да! — извика Карл.

— По-тихо.

— И за двама ни било най-добре да си признаем, та да се приключи бързо. Иначе доказателствата били достатъчни за дълъг, болезнен и страшно публичен съдебен процес. Отговорих, че никога не си ме докосвал, не и по онзи начин, не и… — Карл говореше и жестикулираше, забол очи в земята, все едно изобщо не бях там. — Улсен обаче възрази, че в подобни ситуации не било необичайно жертвата на сексуално престъпление да развие съчувствие към насилника, да се чувства частично отговорен за случилото се, особено ако е продължавало дълго.

Точно по този въпрос Улсен беше дяволски прав.

От устните на Карл се изтръгна ридание.

— Ана, медицинската сестра, била казала на нашите само два дни, преди те да катастрофират в Хюкен, какви ги вършим. Татко знаел, че рано или късно това ще излезе на бял свят, твърдеше Улсен, и нали бил консервативен християнин, не могъл да го преживее.

„И повлякъл и мама в гроба — довърших наум. — Вместо двамата содомити в момчешката стая.“

— Опитах се да го убедя, че греши, че катастрофата е нещастен случай. Чиста злополука. Той обаче изобщо не ме слушаше, а продължаваше да говори. Кръвната проба на татко показала незначително количество алкохол, а в трезво състояние никой не полита право към пропаст, и то при лесен завой. Направо се отчаях. Стана ми ясно, че той ще продължи да чопли тази история…

— Да. — Отместих остър камък изпод задника си. — Улсен е твърдо решен да разкрие тази голяма, проклета мистерия.

— Ами ние, Рой? Да не ни тикнат в затвора?

Ухилих се. В затвора? Не беше невъзможно. Дори не се бях замислял по въпроса. Защото знаех, че ако цялата истина излезе наяве, няма да мога да понеса не затвора, а срама. Защото ако те, другите, узнаеха, ако селото узнаеше, щеше да ми се наложи да понеса не само срама, който вече толкова години ме глождеше в тъмното. Тогава цялата мръсотия, предателството щяха да лъснат на светло, пред очите на всички, да станат обект на порицание и на подигравки. Ние, Опгорци, щяхме да бъдем унизени. Навярно е белег на личностно разстройство, но татко беше схванал подбудите, тласкащи японците към ритуално самоубийство. Аз — също. За опозорения смъртта е единственият изход. От друга страна, никой не иска да умре, освен ако не е крайно наложително.

— Нямаме време — пришпорих Карл. — Какво стана?

— Паникьосах се. — Той ми хвърли поглед, както правеше, когато се канеше да ми признае нещо смущаващо. — Сигурен съм, че е било нещастен случай, казах на Улсен. Имам доказателства.

— Какво си му казал?

— Трябваше да измисля нещо, Рой! И казах, че едната гума е била спукана и това е причина за катастрофата. Никой не беше проверявал кадилака, просто извадиха труповете. А след като единият алпинист пострада тежко от паднала скална отломка, повече никой не се престраши да слезе долу. Нищо чудно, че алпинистите не са забелязали спуканата гума, казах на ленсмана. Когато пред себе си имаш кола, обърната с колелата нагоре, не се заглеждаш в гумите. Но преди две седмици аз съм взел бинокъл, прекрачил съм ръба и съм се спуснал малко надолу, захващайки се за няколко здрави камъка. — Така казах на Улсен. Навел съм се надолу, за да огледам колата, и съм видял, че лявата предна гума е видимо спихната. Най-вероятно се е спукала, преди колата да падне в пропастта, защото шасито е непокътнато, а при полета колата се е превъртяла във въздуха половин оборот и се е приземила по таван. Точка.

— Улсен върза ли се?

— Не. Поиска да се увери с очите си.

Започвах да се досещам за продължението.

— Донесох му бинокъла… той се спусна до самия ръб… — Карл издиша въздуха от дробовете си и продължи със затворени очи. — Чух как няколко камъка се откъртиха, после вик и след това той изчезна.

Изчезнал е, помислих си. Но не съвсем.

— Не ми ли вярваш? — попита Карл.

Взирах се в пропастта. Осени ме спомен от петдесетия рожден ден на чичо Бернард в „Гранд Хотел“.

— Нали си даваш сметка как ще изглежда това в хорските очи? — отвърнах. — Ленсманът идва да те разпитва във връзка със съмнителен криминален случай и свършва мъртъв в оврага. Ако е мъртъв.

Карл кимна бавно. Даваше си сметка, то се знае. Точно затова се бе обадил на мен, а не на спасителната служба или на бърза помощ.

Изправих се и изтупах прахта от панталона си.

— Върви да донесеш въжето от хамбара. Онова, дългото.

На следващия ден вятърът се беше обърнал.

Станах и слязох в кухнята. Застанала до печката на дърва, скръстила ръце, Шанън зъзнеше в един от старите ми вълнени пуловери, комично голям за нея. Навярно нейните артаджийски пуловери с високи яки се бяха свършили.

— Добро утро — поздрави тя. Устните ѝ бледнееха.

— Ранобудна си. — Посочих с брадичка листовете върху кухненската маса. — Как върви с чертежите?

— Средна хубост. — Шанън пристъпи две крачки напред и събра листовете, преди да успея да хвърля един поглед. — Но по-добре да върша все пак някаква, макар и посредствена работа, отколкото да лежа будна. — Прибра листовете в папка и пак застана до печката. — Кажи ми, това нормално ли е?

— Нормално?

— По това време на годината.

— Температурата ли? Нормално е.

— Но вчера…

— … също беше нормално. — Отидох до прозореца и погледнах нагоре към небето. — Тоест, нормално е времето да се мени бързо. Нали сме в планината.

Тя кимна. Навярно беше свикнала в нашия край да употребяват думата „планина“ почти като универсално обяснение. Забелязах, че кафеварката е наполовина върху котлона.

— Прясно и топло — каза тя.

Налях в една чаша, погледнах Шанън, но тя поклати глава.

— Мислих си за Ерик Нерел — подхвърли тя. — Жена му е бременна, нали?

— Да — кимнах и отпих от кафето. Вкусно. Тоест, не знам дали чисто обективно погледнато беше вкусно, но точно такова го обичам. Освен ако по случайност нямахме един и същи вкус за кафе, най-вероятно Шанън ме беше наблюдавала как го приготвям. — Но според мен в момента е излишно да се напрягаме да измъкнем нещо от него.

— Така ли?

— Май ще вали сняг.

— Сняг ли? — изуми се тя. — През септември?

— Ако ни провърви.

Шанън кимна бавно и не поиска разяснение. Интелигентно момиче. Паднеше ли сняг, щеше да затрудни значително намерението на Курт Улсен да слезе безопасно в Хюкен — дявол знае по каква причина — и евентуално да открие нещо.

— Но снегът се топи бързо — продължи Шанън. — Времето се мени много бързо… — тя ми се усмихна сънливо — … тук, в планината.

Позасмях се.

— В Торонто няма ли зима?

— Има. Но там живеехме в къща, където студът не се усеща, преди да излезеш.

— Нещата ще се оправят — уверих я. — Най-лошо е през такива дни като днешния, когато духа северен вятър и сковава сух мраз. Когато зимата дойде със сняг, времето омеква. Дори след като запалим печките, обикновено минават няколко дни, докато къщата се затопли.

— А дотогава? — Шанън трепереше. — Така ли ще мръзнем?

Усмихнах се и оставих чашата си върху кухненския плот.

— Ще ти помогна да се сгрееш — тръгнах към нея.

Погледите ни се срещнаха, тя трепна и още по-стегнато скръсти ръце пред малките си гърди. Руменина обагри бледите ѝ бузи с огнени езици. Наведох се пред нея и отворих вратичката на камината. Огънят наистина догаряше, защото бяха пъхнати или прекалено много, или прекалено големи цепеници. Вдигнах най-голямата, поставих я върху огнеупорната подложка пред камината. Разпалих пушещата главня с помощта на духалото. Върнах я в камината, затворих вратичката. Вътре забумтя буен огън.

Изправих се и в този момент в кухнята влезе Карл, още по долнище на пижама и с разрошена коса. Държеше телефона си и се усмихваше широко.

— Получих дневния ред на заседанието на Общинския съвет. Ние сме точка първа.

Ревността ми се появи с раждането на Карл. А вероятно е съществувала още преди това, още докато гледах с каква любов мама гали наедрелия си корем. Още когато ми съобщи, че ще си имам братче. Така или иначе, по мои спомени се сблъсках с ревността на пет години. Тогава за пръв път някой назова с дума това мъчително, пробождащо чувство.

— Не ревнувай от братчето си.

Май го каза мама, докато Карл седеше в скута ѝ. И беше прекарал там доста време. След години мама обясняваше, че Карл получавал повече любов, защото се нуждаел от повече любов. Възможно е да е вярно. Тя обаче премълча друга истина: да обичаш Карл, беше по-лесно, отколкото да обичаш мен.

А аз го обичах повече от всички.

Ревнувах и когато околните дружно засвидетелстваха на Карл безусловна обич, и когато Карл показваше любовта си към други. Например, към Дог.

Ревнувах Карл от едно момче, дошло в близка вила за през лятото с родителите си. Беше красив като Карл и двамата станаха неразделни, докато аз броях дните до края на лятото.

Ревнувах Карл от Мари.

През първите месеци на тяхната връзка си фантазирах как я сполетяват всевъзможни нещастия. А аз утешавам Карл. Не знам точно в кой момент ревността прерасна във влюбване. И дали изобщо е станало точно така, или двете чувства са съществували паралелно в мен и накрая влюбването е надвило всичко останало. Приличаше на болест. Не можех нито да се храня, нито да спя, нито да проведа най-обикновен разговор или да си напиша домашното.

Радвах се и същевременно примирах от ужас, когато предстоеше Мари да дойде вкъщи при Карл. Изчервявах се, когато ме прегърнеше или ме заговореше, или ме погледнеше неочаквано. И, естествено, умирах от срам, задето изпитвам такива чувства към нея, задето не съм в състояние да се откажа напълно, а се задоволявам с трошиците, например да седя в една стая с двамата влюбени и да се опитвам да си намеря оправдание за присъствието си, нескопосано преструвайки се на забавен или интересен. Накрая намерих коя роля ми приляга най-много — на мълчаливия слушател: смее се на шегите на Карл или кима бавно в отговор на умна мисъл, която Мари е прочела или чула от баща си, общинския управител. Карах ги с колата на купони, където Карл се натряскваше, а Мари се опитваше поне до известна степен да озаптява пиянските му изцепки. На въпросите ѝ не ми ли е скучно винаги да съм трезвен, отговарях, че не ми пречи; предпочитам да шофирам, отколкото да пия алкохол, пък и на Карл понякога са му нужни две „детегледачки“, нали? В такива моменти Мари се усмихваше и не ме питаше нищо повече. Според мен се досещаше. Според мен всички се досещаха. Всички, освен Карл.

— Много ясно, че Рой идва с нас! — засмиваше се той, когато се заговореше за поход със ски, за парти уикенд в града или за езда в имението на Ос.

Не привеждаше никакви аргументи защо настоява да ги придружавам навсякъде. Веселото му открито лице беше достатъчен довод. То казваше, че светът е хубаво място, населено само с добри хора, и не им остава нищо друго, освен да се радват, задето са заедно.

Аз, разбира се, не направих никакъв опит да се сближа с Мари. Не бях чак толкова глупав, та да не си давам сметка, че в мое лице Мари вижда само нацупен, но самопожертвователен по-голям брат, винаги на техните услуги.

Една съботна вечер — бяхме в културния дом — Грете дойде и ме осведоми, че Мари била влюбена в мен. Карл си беше останал вкъщи, повален от грипа, който аз изкарах предната седмица. Та тази вечер, освободен от шофьорски задължения, си бях пийнал малко от домашния алкохол на Ерик Нерел. Грете също беше на градус и в очите ѝ играеше лукаво пламъче. Целта ѝ ми беше ясна: да напакости, да предизвика скандал, да заплете интрига. Познавах я и бях забелязал как изпива Карл с очи. И въпреки това думите ѝ ми въздействаха както гръмките уверения на пастор Арман, че съществува спасение и отвъден живот. Когато някой ти каже нещо очевидно невероятно, но ти горещо си се надявал да го чуеш, част от теб — онази, слабата — избира да повярва.

Тогава, спомням си, погледнах Мари. Застанала до входната врата, разговаряше с момче. Не беше от селото. Тукашните младежи се страхуваха да свалят Мари. Не защото тя ходеше с Карл, а защото знаеха, че ги превъзхожда по ум, гледа ги отвисоко и ако им отреже квитанцията, ще се разчуе из цял Ус, защото всички в Ортюн следяха с половин око какво прави щерката на общинския управител.

За мен обаче, брата на Карл, беше напълно безопасно да се приближа до Мари. За мен и за нея.

— Привет, Рой — усмихна се тя. — Това е Ото. Следва политология в Осло и ме навива и аз да запиша същото.

Надигнал бутилка бира, Ото гледаше в друга посока. Очевидно не желаеше да ме приобщава към техния разговор и искаше да се разкарам час по-скоро. Едва се сдържах да не фрасна дъното на вдигнатата му бутилка. Съсредоточих се върху Мари. Навлажних устни:

— Един танц?

Тя ме изгледа изненадана и развеселена.

— Но ти не танцуваш, Рой.

— Мога да се науча — свих рамене.

Явно бях по-пиян, отколкото си бях мислил.

Мари се разсмя силно и поклати глава.

— Но аз не ставам за учителка. Самата аз имам нужда от инструктор по танци.

— Аз мога да помогна — отзова се Ото. — Освен бъдещ политолог съм и треньор по суинг.

— Чудесно!

Мари се обърна и го погледна. Дари го с една от онези свои сияйни усмивки, които „включваше“ неочаквано: караха те да се чувстваш като единствения друг човек на света.

— Ако, разбира се, не се притесняваш, че ще ти се смеят, де.

Ото се усмихна.

— О, едва ли ще изглежда толкова смешно. — Той остави бутилката на стълбите.

Съжалих, задето преди малко пропуснах възможността да му я навра в устата.

— На това му викам аз смелчага. — Мари сложи длан на рамото му. — Нали нямаш нищо против, Рой?

— Не, естествено — уверих я и се огледах за стена, където да си блъсна главата.

— Значи, двама смелчаци. — Мари сложи другата си ръка върху моето рамо. — Ученик и учител. Нямам търпение да ви видя заедно на дансинга.

И се отдалечи. След няколко секунди осъзнах какво се е случило. Ото и аз се измерихме с поглед.

— Да се бием ли предпочиташ? — попитах.

— Много ясно. — Той завъртя очи към тавана, взе бутилката и излезе.

Е, хубаво де. И без това бях прекалено пиян. Главоболието и съжалението на следващата сутрин обаче бяха много по-тежки от всеки побой, който би ми нанесъл Ото.

Докато разправях на Карл какво се е случило, пропускайки коварното подмятане на Грете, той се скъса да се смее и да кашля.

— Велик си, братле! Готов си дори да танцуваш, само и само да не допускаш свалячи до гаджето на брат си.

— Да танцувам само с Мари, не с Ото — засмях се.

— Няма значение. Дай да те целуна!

Отблъснах го леко.

— И да прекарам грипа повторно — не, мерси!

Не страдах от особено силни угризения, че не споделям с Карл какво изпитвам към Мари. Всъщност, силно ме озадачаваше как така сам не се досеща. Можех да му кажа. И той щеше да разбере. Или поне да каже, че ме разбира. Да наклони глава настрани, да ме изгледа замислено и да ме успокои, че такива неща се случват, но минават и заминават. И аз застъпвах същото мнение. Ето защо предпочетох да си мълча. И да чакам увлечението ми да отшуми. Не поканих повече Мари на танц — нито метафорично, нито буквално.

Мари обаче ме покани.

Случи се няколко месеца, след като Грете осветли Мари, че е правила секс с Карл, и Мари скъса с него. Та по това време Карл вече беше заминал да учи в Минесота и аз живеех сам в „Опгор“. Един ден на вратата се почука. Отворих и кого да видя? Мари. Прегърна ме, притискайки гърди в моите, и ме задържа плътно до себе си. Попита ме искам ли да го направим. Прошепна точно тези думи в ухото ми:

— Искаш ли да го направим… — и добави: — Рой?

Едва ли защото според проведените експерименти употребата на името прави събеседника ти по-благоразположен, а по-скоро за да подчертае, че говори тъкмо на мен, на Рой.

— Искаш, знам — каза тя, доловила колебанието ми. — През цялото време съм го знаела, Рой.

— Не. Грешиш.

— Не лъжи. — Тя плъзна ръка между телата ни.

Откъснах се от нея. Естествено, проумявах каква е причината да е тук. Да, тя заряза Карл, а не обратното, но от двама им тя беше по-потърпевшата. Дори изобщо да не е искала да къса с него, не е имала избор. Мари Ос, дъщерята на общинския управител, не е могла да преглътне изневярата на селския син, не и при положение че Грете се беше погрижила половината село да разбере. На Мари обаче не ѝ стигаше да бие шута на Карл. Тя държеше да му го върне тъпкано. Идваше при мен чак сега, два месеца след раздялата им, защото явно беше взела решението след дълги колебания. Казано накратко: легнех ли си с нея, аз не се възползвах от уязвена жена след болезнена раздяла. Мари щеше да се възползва от брат, току-що напуснат от най-любимия си човек на света.

— Хайде. — Тя се изправи. — Позволи ми да ти доставя удоволствие.

— Това не си ти, Мари — поклатих глава.

Тя се закова насред дневната и впери в мен невярващи очи.

— Значи, вярно е?

— Кое?

— Което разправят хората.

— Нямам представа какво разправят.

— Че не се вълнуваш от момичета. Че в ума ти са само… — млъкна. Придаде си вид, все едно не намира точните думи. Отлично знаех, че Мари Ос никога не е страдала от липса на красноречие — … коли и птици.

— Исках да кажа, че проблемът не си ти, Мари. А Карл. Просто не е редно.

— Не е редно, прав си.

И сега го видях — прословутото презрение, с което хората от селото смятаха, че ги гледа Мари Ос. Но имаше и друго, сякаш тя знаеше нещо, което не е трябвало да стига до нейните уши. Да не би Карл да ѝ беше намекнал нещо?

— Намери си друг начин да отмъстиш. Посъветвай се с Грете. Тя разполага с добри идеи в тази област.

Тогава Мари се изчерви. И наистина не намери какво да каже. Изхвърча навън с маршова стъпка, а когато подкара надолу към Козия завой, изпод гумите на колата ѝ хвърчеше чакъл. След няколко дни я срещнах в селото. Тя отново се изчерви и се престори, че не ме е видяла. Повтори се няколко пъти. В малко селце като нашето хората неминуемо се засичат все някъде. Мина време. Мари отиде в Осло да следва политология и когато се върна, пак разговаряхме почти както преди. Почти. Защото помежду ни се бе настанило отчуждение. Бях разбрал, че в тялото ѝ е заседнал капсулиран куршум: не огорчението, задето я отблъснах, а унижението, задето я бях видял разголена. Разголена и грозна.

Колкото до капсулираните куршуми в моето тяло, все още нося в себе си куршум с името на Мари, но той вече не се движи. Бях изчакал това влюбване да премине. И, странно, разлюбих Мари непосредствено след като тя и Карл се разделиха.

Два дни след посещението при тенекеджията Му ми се обадиха от централния офис и ми предложиха да поема бензиностанцията на юг в Сьорлане. Отказах и те се разочароваха. Помолиха ме да им назова причината. Бензиностанцията, която управлявам в момента, казах, е изправена пред сериозни предизвикателства заради предстоящото преустройство на главния път и съм амбициран да се преборя с тях. Останаха впечатлени от отговора ми и изразиха съжаление. Наистина виждали в мое лице най-подходящия човек за Сьорлане.

По-късно през деня в бензиностанцията се отби Курт Улсен. Застана разкрачен пред щанда, приглади с два пръста мустака си ала Денис Хопър във „Волния ездач“ и изчака клиентът преди него да излезе.

— Антон Му подаде оплакване срещу теб за нанасяне на тежка телесна повреда.

— Интересен словесен подбор.

— Сигурно. Каза ми в какво си го обвинил и аз поговорих с Наталие. Кълне се, че баща ѝ не я е докосвал.

— А ти какво очакваше да ти отговори? „Ами, щом ме питаш, истина е, татко ме чука.“

— Ако е изнасилване, според мен тя…

— По дяволите, Улсен, никога не съм казвал, че е изнасилване. Не и в класическия смисъл. Но пак си е изнасилване. Нали разбираш?

— Не.

— Навярно тя се упреква, защото не се е съпротивлявала достатъчно и не е проумяла по-рано колко извратено е това, макар да е била още дете, когато посегателствата са започнали.

— По-полека, няма как да знаеш дали…

— Изслушай ме! Всяко дете смята всичко, което правят родителите му, за правилно, нали? Да, но тя си спомня, че баща ѝ я е предупредил да пази „тяхната“ тайна. Значи, все пак, макар и малка, е разбирала, че става нещо нередно. И понеже е съучастница в прикриване на извращението — лоялността към семейството е по-важна от предаността към Бога и към ленсмана — момичето приема своята част от вината. И когато навършва шестнайсет, започва да си внушава, че го е правила доброволно, за да облекчи тежестта на това огромно бреме.

Улсен си поглади мустака.

— Като те слушам, още малко и ще си помисля, че си учил психология и си живял в дома на Му.

Въздържах се от коментар.

Улсен въздъхна.

— Не мога да принудя шестнайсетгодишно момиче да свидетелства против баща си — сигурно ти е ясно. Тя е достатъчно голяма да носи отговорност за показанията си.

— Значи, че предпочиташ да си затвориш очите, защото е възможно кръвосмешението да е доброволно и защото момичето вече е над минималната възраст, определена в закона, за съгласие за полово сношение. Това ли ми казваш?

— Не! — Курт Улсен се огледа, за да се увери, че все още сме сами, и понижи глас. — Кръвосмешение по низходяща линия подлежи на наказателно преследване независимо от възрастта на родствениците. Дори дъщерята да беше на трийсет и сношението да беше сто процента доброволно, Му пак щяха да го грозят шест години затвор. Но как да събера доказателства за каквото и да било, щом и двамата отказват да говорят? Арестувам ли бащата, има опасност да избухне скандал и да бъде съсипан животът на всички замесени. Ще прахосаме огромен ресурс, а в крайна сметка има вероятност да не се стигне до присъда. Само името на Ус ще бъде очернено в столичната преса.

„Забравяш, че това ще лепне петно и върху твоята репутация, Улсен“ — помислих си, докато го гледах. И изражението, и гласът на ленсмана издаваха непресторено отчаяние.

— Как се постъпва в такъв случай? — въздъхна той и разпери безпомощно ръце.

— Поемаш грижата момичето да бъде отделено от бащата. Например, да се премести в Нотуден.

Той отмести поглед от моя и се втренчи във вестникарския статив, сякаш беше забелязал нещо интересно. Кимна бавно.

— При всички случаи съм длъжен да ти поискам обяснение за обвинението в телесна повреда. Законът предвижда четири години.

— Четири години?

— Челюстта му е счупена на две места и има опасност от трайно увреждане на слуха на едното ухо.

— Е, поне ще чува с другото. Прошепни му в здравото, че ако оттегли жалбата, няма да оглася какво е причинил на дъщеря си. И ти, и аз, и той сме абсолютно наясно каква е единствената причина да подаде жалбата: в противен случай щеше да се създаде впечатлението, че обвиненията ми са основателни.

— Разбирам логиката ти, Рой, но в качеството ми на ленсман е недопустимо да подмина такъв тежък побой без внимание.

Свих рамене.

— Беше самоотбрана. Налетя ми с чук, без изобщо да съм го докоснал.

Улсен се разсмя сухо. Смехът не стигна до очите му.

— И как ще ме накараш да ти повярвам, че религиозен човек, опазил се досега да не се забърка в неприятности, решава да нападне Рой Калвин Опгор, известен открай време като най-върлия побойник в селото?

— Използвай си ума и очите. — Опрях длани върху тезгяха.

— И? — Той се взираше в ръцете ми.

— Аз съм десняк. Всички, с които съм се бил, ще ти потвърдят, че удрям с дясната ръка. Защо тогава по кокалчетата на лявата ми ръка не е останала неожулена кожа, а дясната ми ръка е напълно невредима, като изключим средния пръст? Обясни на Му как ще изглежда цялата история и по отношение на дъщеря му, и по отношение на обвинението в телесна повреда, когато се разбере, че той ме е нападнал пръв.

Улсен усилено гладеше мустака си. Кимна.

— Ще поговоря с него.

— Благодаря.

Той вдигна глава и впери очи в мен. В погледа му пламтеше гняв. Сякаш възприе последната ми реплика като подигравка. Та той не правеше това заради мен, а заради себе си. Е, донякъде вероятно заради Наталие и заради селото, но в никакъв случай и заради мен.

— Снегът няма да се задържи — подхвърли той.

— Така ли? — попитах нехайно.

— Следващата седмица обещават затопляне.

Снегът се беше разтопил.

Взирах се през кухненския прозорец.

— Къде е Карл? — попитах.

— На разговори с фирмите изпълнители — отвърна Шанън. Прелистваше местния вестник край масата зад мен. — Сигурно са на строителния обект.

— А ти като архитект не е ли редно също да присъстваш?

— Карл настоя да отиде сам — сви рамене тя.

— Какво пише във вестника?

— Общинският съвет бил отворил шлюзовете. И сега Ус щял да се превърне в курорт за градски богаташи, а местните жители — в прислуга. По-смислено било да построим бежански центрове за истински нуждаещи се хора.

— Дан Кране ли е авторът?

— Не, това е читателско мнение. Доста обширен текст, има и препратка от заглавната страница.

— А какво пише Кране в редакционната статия?

— Разказва за някой си пастор Арман. Проповядвал духовно пробуждане и церял със словото си. Но само седмица след като си тръгвал от Ус със събраните волни пожертвования, болните пак сядали в инвалидните си колички.

Засмях се и зареях поглед в простора над Отертин, планината от южната страна на Бюдалското езеро. Небето излъчваше противоречиви сигнали и не разкриваше еднозначно какво време ни очаква.

— Значи, на Кране не му стиска да критикува открито Карл. Щедро обаче предоставя трибуна на смелчаците.

— И все пак ми се струва, че оттам не ни грози сериозна опасност.

— Оттам — може би не.

Обърнах се към Шанън.

— Ако все още смяташ, че можеш да разбереш какво е намислил Курт Улсен, сега моментът е доста подходящ.

Ерик Нерел живееше вън. Бях обяснил на Шанън, че под „вън“ в Ус разбираме местностите покрай Бюдалското езеро, до устието на река Шетер. Езерото имаше формата на буквата V, а селото се намираше в заострената част. „Вътре“ и „вън“ служеха за ориентир на местните, доколкото главният път следваше очертанията на Бюдалското езеро. Ос, тенекеджията Му и Вилумсен живееха „вътре“, а там се смяташе за една идея по-хубаво, защото теренът беше равен и слънцето огряваше повече земеделските площи, докато вилата на Улсен и имението на Нерел се намираха „вън“, от сенчестата страна. „Вън“ се намираше и пътечката към вилата на Ос, където навремето Карл, Мари, аз и други тийнейджъри се промъквахме, за да купонясваме до зори.

Докато шофирах, си припомнях онези години.

Паркирах зад форд „Кортина“ пред хамбара. Отвори ми Гру, съпругата на Ерик. Попитах я къде е мъжът ѝ. Недоумявах как късите ѝ ръце са достигнали бравата над щръкналия ѝ корем. Навярно бе подходила по-изобретателно. Както възнамерявах да подходя и аз.

— Тренира — отвърна Гру и посочи хамбара.

— Благодаря. Вече наближава, а?

— Да — усмихна се тя.

— Чувам, че с Ерик продължавате вечерните си разходки?

— Е, къде ще ходи да не изведе жената и кучето! — засмя се Гру. — Но вече не се отдалечаваме на повече от триста метра от къщи.

Влязох в хамбара. Ерик нито ме видя, нито ме чу. Тренираше на лежанка. Лъхтеше и пухтеше с щангата над гърдите. Изтласка я с рев. Изчаках да я закрепи на стойката и навлязох в полезрението му. Той извади слушалките от ушите си. Чух фалцета на Миг Джагър в „Start Me Up“.

— Рой — каза той. — Рано си станал.

— Заякнал си.

— Благодаря. — Стана и нахлузи поларено яке върху потната тениска със снимка на британската рок група „Hollywood Brats“.

Негов далечен братовчед беше свирил на клавир в бандата и Ерик упорито твърдеше, че при малко по-сполучливо подбран момент „Hollywood Brats“ щели да надминат „Sex Pistols“ и „New York Dolls“. Пусна ни едно от техните парчета и тогава си помислих, че ключът не е само в сполучливо подбрания момент. Но ми харесваше колко се горещи. Изобщо, Ерик Нерел ми беше симпатичен. Сега обаче случаят изискваше да действам без оглед на лични пристрастия.

— Имаме проблем — подхванах аз. — Снимката, която си пратил на Шанън, не се прие добре.

Ерик пребледня и бързо премигна три пъти.

— Тя ми се оплака. Не показала снимката на Карл, защото щял да побеснее. Обаче е решила да се обърне към ленсмана. Според закона това е ексхибиционизъм.

— Не, не, чуй ме, тя ми каза…

— Казала ти е нещо за природни пейзажи. Така или иначе, успях да я убедя да не подава жалба срещу теб. Обясних ѝ, че ще ни докара куп неприятности на главата, а и Гру ще го преживее тежко.

При споменаването на съпругата му Нерел стегна челюстната си мускулатура.

— Когато разбра, че чакаш дете, Шанън реши да покаже снимката на твоя тъст и да остави решението в негови ръце. Само да те предупредя, че отсече ли нещо Шанън, думата ѝ надве не става.

Ерик продължаваше да стиска челюсти.

— Отбих се при теб, за да помогна. Да измислим как да разубеди Шанън. Никак не обичам скандали и разправии, нали знаеш.

— Да — издума Ерик с едва доловима въпросителна интонация накрая.

— Не обичам и когато, да речем, някой си науми да обследва лобното място на родителите ми в парцел, моя собственост. Най-малкото държа да знам какво става.

Ерик мигаше на парцали. Дали не ми даваше знак с очи, че разбира желанието ми да сключим сделка?

— Въпреки твоята препоръка Улсен ще изпрати екип в Хюкен, нали?

Ерик кимна.

— Поръчал е специален защитен костюм от Германия. Прилича малко на онези, дето ги носят сапьорите. Костюмът те предпазва максимално, стига да не те удари едър камък. Освен това позволява голяма свобода на движенията.

— Какво търси?

— Знам само, че иска да слезе долу, Рой.

— Не той, а ти. Ти ще слезеш долу. Непременно те е инструктирал какво да търсиш.

— Дори да знаех, нямам право да ти кажа. Разбери, Рой.

— Разбирам. А ти разбери, че на мен пък не ми е по силите да спра толкова дълбоко оскърбена жена като Шанън.

Ерик Нерел седеше на лежанката и се взираше в мен с влажен кучешки поглед. Увиснали рамене, ръце, отпуснати в скута. От слушалките между бедрата му още звучеше „Start Me Up“.

— Изиграхте ме — въздъхна той. — Ти и тази мръсница. Долу е, нали?

— Кое?

— Мобилният телефон на стария ленсман.

Повторното спускане привидно беше по-бавно, но всъщност стана по-бързо. По-бързо, защото помнехме хватките от първия път при някои практически затруднения. А ми се струваше по-бавно, защото предвид обстоятелствата се налагаше изключителна експедитивност — не знаехме кога ще пристигнат Курт и алпинисткият екип. В крайна сметка имах чувството, че съм попаднал в кошмар: някой ме преследва и се стремя да бягам колкото ме държат краката, а сякаш газя във вода. Шанън зае позиция в долния край на Козия завой, за да вижда какви автомобили отбиват от главния път.

С Карл използвахме въжето от миналия път и така той знаеше докъде точно да даде назад с волвото, за да е сигурен, че съм слязъл в Хюкен.

Най-сетне се приземих с лице към каменистата стена, отвързах се от въжето и бавно се обърнах. Седемнайсет години. Времето тук, долу, не беше помръднало. От южната страна скалната стена беше по-ниска, но частично надвиснала над пропастта и представляваше заслон от дъжда, а дъждовната вода, стичаща се по по-високата, отвесна стена откъм Козия завой, се оттичаше между камъните. Най-вероятно именно поради тази причина по потрошения кадилак имаше изненадващо малко ръжда, а гумите, макар и леко прогнили, си бяха почти цели-целенички. В татковия кадилак не се бяха настанили животни. Тапицерията на седалките и вътрешната облицовка на вратите изглеждаха непокътнати.

Погледнах си часовника. Десет и половина. Мамка му. Замижах и се напънах да си спомня къде преди седемнайсет години чух онзи трясък от паднал на земята предмет. Уви, беше прекалено отдавна. При положение че върху калъфа с телефона не са действали други сили, освен земното притегляне, би следвало телефонът да е паднал вертикално надолу по права линия от трупа. Вертикално надолу. Същата мисъл като онзи път, когато придържах издигащото се тяло на Улсен. Законът за свободното падане — простичък физичен закон, според който предмети без действаща върху тях хоризонтална сила падат по права линия надолу. Навремето изтласках тази мисъл от ума си. Нищо не ми пречеше да я изтласкам и сега. Извадих си джобния фенер и започнах да търся между каменните блокове до скалната стена, по която и миналия път, и сега се бях спуснал с въжето. Повторихме съвсем същата процедура както преди седемнайсет години и знаех, че телефонът е паднал някъде там. Но между камъните имаше стотици пролуки, където толкова малък предмет да се плъзне и да се изгуби. А не беше изключено, разбира се, телефонът да е рикоширал от някой камък и да се е озовал доста по-далеч от периметъра, който претърсвах. За късмет беше в кожен калъф и отпадаше вероятността парчета от счупения апарат да са се разпръснали околовръст. Дотук добре — стига, естествено, да намерех пустата джаджа.

Най-важното беше да действам методично, да не се поддавам на внезапни интуитивни пориви, да не се щурам като закланите от татко кокошки, които мама гонеше из двора. Мислено очертах квадрат, където съгласно логиката следваше да се намира телефонът, и започнах от горния ляв ъгъл. Коленичил, оглеждах, повдигах не твърде големите камъни, осветявах кухините между по-едрите късове. А там, където не можех да надникна или да опипам с ръка, използвах смартфона и селфи стика на Карл.

Включвах камерата на телефона и снимах, а после преглеждах записа.

След петнайсет минути стигнах до центъра на въображаемия квадрат. Тъкмо пъхнах телефона между два каменни блока с големината на хладилник, когато чух от горе гласа на Карл:

— Рой…

И без да изчакам продължението, знаех какво следва.

— Шанън ги вижда! Идват!

— Къде са? — провикнах се.

— Поемат нагоре по баира!

Разполагахме с максимум три минути. Издърпах телефона и пуснах последния заснет видеоклип. Подскочих от уплаха при вида на две очи в тъмното. Проклета мишка. Обърна дупе към светлината, опашката проблесна. После мишката изчезна. И в този миг го видях. В черния кожен калъф зееха прогризани дупки. Това несъмнено беше телефонът на стария Улсен.

Легнах по корем и промуших ръка под камъните, но не успях да го достигна. Пръстите ми задращиха по гранит, а над него — въздух. По дяволите! Щом аз го намерих, значи и те щяха. Трябваше да отместя проклетия камък. Опрях гръб о него, свих колене, запънах ходила о скалната стена и натиснах с плещи камъка. Той не помръдна.

— Минават Японския завой! — провикна се Карл.

Опитах пак. Усетих как по челото ми избива пот. От напрежение мускулите и сухожилията ми се издуха до пръсване. Камъкът поддаде ли леко, или само така ми се стори? Натиснах отново и усетих как нещо се раздвижва. Нещо в гърба ми. Изкрещях от болка. Мамицата му! Рухнах на земята. Бях ли в състояние да се движа? Да, по дяволите, просто болеше адски.

— Сега са…

— Когато кажа „газ“, дай два метра напред!

Придърпах въжето. Дължината стигаше само колкото да го увия веднъж около камъка. Направих моряшки възел. Застанах зад камъка в готовност да го бутам, ако волвото не успее да го повдигне.

— Газ!

Чух как двигателят горе изръмжа. Внезапно над мен се посипа градушка от дребни камъчета. Едно ме цапардоса право по физиономията. Усетих обаче как камъкът се повдига и се хвърлих върху него като американски полузащитник. Камъкът се олюляваше, а изпод буксуващите гуми на волвото горе се сипеше дъжд от чакъл. Най-после скалният къс се катурна. От земята под него изригна неприятен дъх на влага. Плъпнаха гадинки. Разбягаха се от светлината на фенера. Коленичих и извадих телефона. В същия миг се чу трясък. Погледнах нагоре и видях как към мен стремглаво лети грамаден скален къс с висящо от него въже. Отскочих назад. Тупнах по задник, разтреперан и задъхан. Взирах се в камъка, който се приземи на предишното си място. Сякаш се бях измъкнал на косъм от рухнал бор.

Волвото спря. Явно Карл усети, че съпротивлението е изчезнало. Чух друг двигател — бръмчене на ланд роувър, който преодолява стръмен склон. Понеже акустиката в местността е добра, най-вероятно от нас ги деляха още два-три завоя, но краят на скъсаното въже висеше на седем-осем метра от мен.

— Дай назад! — извиках.

Отвързах въжето около каменния къс, навих го и го напъхах в джоба на якето си при стария мобилен телефон на Улсен.

Краят на въжето се спусна, но до него оставаха още близо три метра. Стана ми ясно, че задните гуми на волвото са опрели ръба на пропастта и повече няма накъде. Със здравата си лява ръка се залових за един камък, за да се изкатеря. Усетих обаче как камъкът се разклати. Мислех си, че съм излъгал ленсмана и Нерел как непрекъснато чуваме свличащи се камъни, а то се оказа самата истина! Но нямах избор. Опрях дясната си ръка о скалата. За късмет болките в гърба бяха толкова силни, че не усещах колко ме боли навехнатият среден пръст. Стъпих върху скалния къс, залових се за по-горна издатина и започнах да се катеря. Гънех се като гъсеница. Накрая се протегнах и улових с дясната ръка края на въжето. Ами сега? Лявата ръка ми трябваше, за да се държа за скалата, а с една ръка нямаше как да завържа възел.

— Рой! — разнесе се гласът на Шанън. — Приближават последния завой!

— Дай газ! — извиках и стиснах въжето половин метър по-нагоре, като същевременно го усуках един път и половина около китката си. — Газ до дупка!

Чух как горе препратиха съобщението ми. В мига, когато усетих как въжето ме дръпва нагоре, го хванах и с лявата си ръка, стегнах коремните си мускули, свих крака и опрях ходила о отвесната скална стена. После се устремих шеметно право към небето. Накарах Карл да настъпи газта не защото Улсен и компания приближаваха, а защото човек е в състояние да издържи да виси от въже само ограничен брой секунди. Понякога си въобразявам, че през онзи ден съм поставил своеобразен световен рекорд по вертикален стометров спринт. И подобно на световните рекордьори спринтьори не си поех дъх нито веднъж. Мислех само за растящата под мен бездна, за смъртта, която с всяка секунда, с всеки изминат метър ме грозеше все повече. Изскочих над ръба на Хюкен. Не пуснах въжето, а се оставих да ме влачи няколко метра през чакъла, докато се почувствах сигурен, че е безопасно да се пусна. Шанън ме изправи на крака, притичахме до колата и скочихме вътре.

— Карай към хамбара и спри отзад! — извиках на Карл.

Свърнахме по разкаляната пръст и зърнах как ланд роувърът на Улсен се задава иззад Козия завой. Помолих се да не е видял нито нас, нито въжето, което лъкатушеше зад волвото като анаконда през тревата.

Останах да си взема дъха на предната седалка, а Карл слезе, издърпа въжето и го нави. Шанън изтича до ъгъла на хамбара и надникна към Козия завой.

— Спряха — докладва тя. — Довели са… как е beekeeper на норвежки?

— Пчелар — преведе Карл. — Навярно се опасяват, че долу има пчели.

Разсмях се. При всяко разтрисане имах чувството, че някой забива ножове в гърба ми.

— Карл — подхванах тихо, — защо каза, че снощи си бил при Вилумсен?

— Моля?

— Вилумсен живее „вътре“. А нали си срещнал Ерик и жена му. Тяхната къща е „вън“.

Карл помълча.

— Ти как мислиш? — попита накрая.

— Искаш да налучквам ли? А ти евентуално да потвърдиш предположението ми, вместо да ми кажеш истината?

— Добре, де. — Карл провери в огледалото дали Шанън продължава да шпионира Улсен и компания от ъгъла на хамбара. — Трябваше да ти кажа, че имах нужда да се поразходя с колата, за да помисля на спокойствие. Вчера фирмата изпълнител неочаквано повиши цената с петнайсет процента.

— Ами?

— Дойдоха тук на оглед и решиха да отложат началото на строителните работи. Не сме били предоставили достатъчно подробна информация за геоложките особености на терена и на почвата, за податливостта му към свлачища и неблагоприятни атмосферни влияния.

— Как реагира банката?

— Още не знаят. Обявих пред съдружниците, че целият проект ще струва 400 милиона, и едва ги спечелих за каузата. Сега как да им представя преизчислена сметка с 60 милиона отгоре, и то още преди да сме започнали?

— Какво ще правиш?

— Ще бия шута на фирмата главен изпълнител и директно ще се договарям с подизпълнителите. Ще ми се отвори повече работа, ще трябва да се занимавам с дърводелци, зидари, електротехници и какви ли още не, и да ги надзиравам дали си вършат добре работата. Но ще излезе много по-евтино, отколкото да плащам десет или двайсет процента комисионна на главния изпълнител само задето е наел фирма да монтира електрическата инсталация.

— Но не затова си бил навън вчера?

— Аз… — поклати глава Карл.

Млъкна, защото задната врата се отвори и Шанън се качи.

— Подготвят се за спускане в Хюкен — докладва тя. — Сигурно ще отнеме време. За какво си говорите?

— Рой ме пита къде съм бил вчера. Тъкмо му разправях, че ходих до рибарската колиба на Улсен. Спуснах се до хангара. Опитах се да си представя какво е преживял Рой онази вечер. — Карл си пое дъх. — Ти инсценира самоубийство и замалко не се удави, Рой. И всичко това, за да ме спасиш. Никога ли не ти омръзва?

— Кое?

— Да ми оправяш бакиите.

— Не по твоя вина Улсен е паднал в Хюкен.

Карл ме погледна. Питам се отгатна ли за какво си мисля. Свободно падащите тела се устремяват вертикално надолу. Сигмюн Улсен се беше приземил върху задницата на колата, с пет метра отклонение от стената. Така или иначе, Карл си пое дълбоко дъх и подхвана:

— Рой, по този въпрос трябва да знаеш…

— Знам каквото ми е нужно — прекъснах го. — И то е, че съм твоят по-голям брат.

Уж усмихнат, Карл кимна дълбоко покъртен.

— Толкова ли е просто, Рой?

— Да — потвърдих. — Общо взето е точно толкова просто.

След четири часа усилен труд Улсен и компания най-сетне приключиха в Хюкен. По това време ние седяхме в кухнята и пиехме кафе. Извадих бинокъла и фокусирах лицата. Беше три часът следобед. Открехнах прозореца, за да чуваме какво вика Курт Улсен. Устата му, този път без неизменната цигара, оформяше думи, които бе невъзможно да не бъдат разбрани, а червеният цвят на лицето му вече не се дължеше само на прекомерното ултравиолетово облъчване. Езикът на тялото на Ерик изразяваше по-скоро безразличие и в не по-малка степен желание да се махне оттам. Вероятно Нерел се досещаше за подозренията на Улсен. Двамата им помощници имаха леко объркан вид. Явно не бяха наясно с целта на операцията, защото Улсен знаеше отлично с каква скорост се разпространяват клюките в селото и им беше казал само най-необходимото, за да си свършат работата.

Накрая Ерик съблече чудатия сапьорски костюм и се качи заедно с двамата помощници в ланд роувъра на Курт. Самият Курт застана с лице към нашата къща. На рационално ниво си давах сметка, че не е възможно да ни види, защото слънчевата светлина огряваше прозореца, но нищо чудно лещата на бинокъла да беше проблеснала. Или евентуално бе забелязал пресните следи от буксуващи гуми и влачено през чакъла въже. А най-вероятно ме тресеше параноя. Така или иначе, той плю върху земята, качи се и потегли.

Обикалях от стая в стая и си събирах нещата. Или поне вещи от първа необходимост. Не заминавах надалеч и нищо не налагаше да се престаравам с багажа, но аз се престарах. Натрупах страшно голяма камара, сякаш никога нямаше да се върна.

Влязох в детската стая и започнах да тъпча завивката и възглавницата в голяма синя пазарска чанта от ИКЕА. Изненадващо чух зад гърба ми гласа на Шанън.

— Толкова просто ли е наистина?

— Кое? Да се преместиш ли? — попитах, без да се обръщам.

— Той е по-малкият ти брат. Затова ли винаги му помагаш?

— А защо иначе да му помагам?

Тя влезе и затвори вратата зад себе си. Облегна се със скръстени ръце на стената.

— Във втори клас блъснах моя приятелка и тя си удари главата в асфалта. Непосредствено след инцидента сложи очила. Преди това не се беше оплаквала от проблеми със зрението и аз си втълпих, че вината е моя. Тайно се надявах и тя да ме бутне, та и аз да си ударя главата. В пети клас тя още си нямаше гадже и твърдеше, че било заради очилата. Мълчаливо се нагърбих с вината и за любовните ѝ неуспехи и прекарвах с нея повече време, отколкото ми беше приятно. Открай време ученето не ѝ вървеше, но в шести клас я оставиха да повтаря. Убедена, че причината е онази травма на главата, и аз повторих шести клас.

— Какво си направила?! — спрях да подреждам багажа.

— Бягах от часовете, не си пишех домашните, а на контролните нарочно отговарях грешно дори на най-елементарните въпроси.

Отворих гардероба и започнах да пъхам в сак сгънати тениски, чорапи и боксерки.

— Тази твоя приятелка оправи ли се в живота? — поинтересувах се.

— Да. Махна очилата. Един ден я спипах с гаджето ми. Извини се и ми пожела един ден да имам случай и аз да ѝ разбия сърцето, както тя разби моето.

Усмихнах се и пъхнах в сака регистрационната табела от Барбадос.

— И каква е поуката?

— Понякога чувството за вина е напълно излишно и не носи полза нито на гузния, нито на пострадалия.

— Да не намекваш, че се чувствам виновен за нещо?

Тя наклони глава.

— А чувстваш ли се виновен?

— За какво, например?

— Не знам.

— Нито пък аз. — Дръпнах ципа на сака.

Посегнах да отворя вратата. Шанън леко сложи длан на гърдите ми. От докосването едновременно ме обляха и горещи вълни, и ме побиха ледени тръпки.

— Карл не ми е разказал всичко, нали?

— Всичко за кое?

— За вас двамата.

— Невъзможно е да разкажеш всичко за някого.

Излязох от детската стая.

Карл ме чакаше в коридора. Прегърна ме емоционално, топло и безмълвно.

Излязох и от къщата.

Метнах на задната седалка в колата сака и синята пазарска чанта, качих се, ударих чело във волана, завъртях ключа в контакта и подкарах към Козия завой. И за миг през ума ми се стрелна мисъл. Окончателно решение. И камара от потрошени автомобили и трупове, която продължава да расте.

Карл мина да ме вземе с кадилака.

— Благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен — каза, докато обикаляше из автосервиза.

— Срещу кого ще играем? — поинтересувах се, докато си обувах гумените ботуши.

— Не помня. — Карл спря пред струга. — Но непременно трябвало да спечелим мача, иначе сме щели да изпаднем.

— В коя дивизия?

— Защо си мислиш, че знам за футбола повече от теб?

Карл прокара длан по инструментите, закачени на стената — онези, които Вилумсен не беше взел.

— Мамка му, сънувам това място в кошмарите си. — Навярно си спомняше, че някои от тези инструменти ми послужиха при разчленяването на тялото. — Онази вечер. Повърнах, нали?

— Малко.

Той се позасмя. Спомням си едно знаменито изречение на чичо Бернард: „Времето разкрасява всички спомени.“

Карл свали от рафта пластмасова бутилка.

— Още ли използваш този препарат?

— „Фриц“ ли? Да. Но вече е забранено да го произвеждат в толкова висока концентрация. Регламент на ЕС. Е, готов съм.

— Да тръгваме тогава.

Карл се усмихна и хванал козирката на шапката си, я размаха.

— „Нашите от Ус — напред! Мачкай и гази наред! Всичко живо — на омлет!“

Помнех лозунга, но останалата част от публиката на отбора, тоест около сто и петдесетина зъзнещи зрители, явно го бяха забравили. Или пък не виждаха смисъл да скандират, щом още на десетата минута изоставахме с два гола.

— Припомни ми какво правим тук — помолих Карл.

Седяхме на най-долния ред на дървената трибуна, разположена в средата на западната страна на стадиона. „Съоръжението“ с размери седем на два метра и половина беше построено със спонсорството на „Спестовна банка Ус“ — факт, обявен върху плакатите. Въпросът с настилката бе по-заплетен. Всички знаеха, че тревната настилка е изкуствена — положена е върху игрището, доскоро покрито със сгурия. Вилумсен твърдеше, че е купил „тревата“ втора ръка от източнонорвежки футболен гранд, но всъщност тя представляваше стара настилка от зората на изкуствената трева, когато футболистите завършваха мачовете с ожулени колене, изкълчени глезени и скъсани кръстни връзки. Вилумсен се бе сдобил с настилката безплатно срещу ангажимента да я отстрани, та ръководството на източнонорвежкия клуб да положи по-модерна и безопасна за здравето на футболистите настилка.

Трибуната осигуряваше по-добра видимост към терена, но служеше най-вече като заслон от западния вятър и като неофициална ВИП ложа за спомоществователите на клуба, тоест най-богатите в селото, които окупираха най-горния от седемте реда. Там седяха общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство ръководител на спортно-техническата дейност в клуба, шефът на банката в Ус, чието фирмено лого беше отпечатано върху гърдите на сините екипи на футболистите, и Вилум Вилумсен, успял да сбута надписа „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“ върху гърба на тениските, точно над номера.

— Тук сме, за да подкрепим селския клуб — каза Карл.

— Ами тогава започвай да скандираш нещо окуражително — подканих го. — Защото ни разказват играта.

— Днес само ще покажем загриженост — уточни Карл. — Така, когато подкрепим финансово отбора догодина, всички ще знаят, че парите идват от двама истински фенове, поддържали отбора и в добри, и в лоши времена.

Изсумтях.

— От две години не съм гледал техен мач, а ти не си стъпвал на стадиона от десет.

— Но ще присъстваме и на последните три домакински мача за този сезон.

— Въпреки че най-вероятно ще изпаднат?

— Именно защото ще изпаднат. Няма да ги изоставим в тежък период. Такива неща се забелязват. А когато им станем спонсори, хората ще забравят всички мачове, които сме пропуснали. Между другото, вече не говорим за отбора в трето лице. Не „те“, а „ние“. Клубът и Опгорци са едно.

— Защо?

— Защото хотелът се нуждае от цялата благосклонност, която можем да осигурим. Трябва да си изградим имидж на филантропи. Следващата година клубът ще купи ново попълнение от Нигерия. На мястото на надписа „Спестовна банка «Ус»“ ще стои „Високопланински спа хотел «Ус»“.

— За професионален футболист ли говориш?

— Ами! Луд ли си? Мой познат познава нигериец, който работи в хотел „Радисън“ в Осло. Момчето е играло футбол. Не знам колко е добър, но ще му предложим същата длъжност в нашия хотел, само че с по-висока заплата. Може би ще се съгласи да дойде.

— Ами да, защо не? — отвърнах. — Едва ли е по-некадърен от този.

На терена лявото крило се пробва да изчисти с шпагат топката от краката на противников играч, но зелените пластмасови стръкчета не осигуряваха добро сцепление, защитникът се подхлъзна и плонжира пет метра пред футболиста, повел топката.

— Освен това искам ти и аз да стоим ей там, горе. — Карл отметна глава към най-горния ред. Извърнах се наполовина.

Зърнах Вилумсен, шефа на банката и Вос Гилберт. По-рано Карл ми спомена, че Гилберт приел поканата официално да открие строежа, като направи първата копка. Карл му обяснил, че вече е подписал договор с фирмата изпълнител и бърза да започнат преди настъпването на големия студ, затова началото на строителните работи е изтеглено по-рано.

Обърнах се напред и видях Курт Улсен. Застанал пред резервната скамейка, разговаряше с треньора на ФК „Ус“. Треньорът видимо се чувстваше неловко, но не можеше да пренебрегне открито съветите на някогашния голмайстор на Ус. Курт Улсен ме видя, положи длан върху рамото на селекционера, даде му последни напътствия и се заклатушка върху кривите си крака към мен и Карл.

— Не знаех, че Опгорските момчета са футболни запалянковци — подхвърли той с подскачаща в устата цигара.

Карл се усмихна.

— О, дори си спомням, че ти вкара гол на мача за купата срещу елитния „Од“.

— Да. Биха ни с девет на един.

— Курт! — извика глас зад нас. — Сега трябваше да си на терена, пич!

Смях. Курт Улсен вдигна с усмивка цигарата срещу шегаджията и кимна. После пак се съсредоточи върху нас.

— Така или иначе, добре е, че сте тук, защото имам да те питам нещо, Карл. Рой, не пречи и ти да чуеш въпроса ми. Тук ли да говорим, или на път към лавката за кренвирши?

Карл се поколеба.

— Идеята с кренвиршите ми допада.

Брулени от поривите на вятъра и от дъжда, тръгнахме към лавката — намираше се зад едната футболна врата. Предполагам, зрителите са ни следили с поглед. При резултат нула на два, в момента Карл Опгор и решението на Общинския съвет определено бяха по-интересни от изявите на ФК „Ус“.

— Става въпрос за хронологията на събитията в деня, когато изчезна баща ми — уточни Курт Улсен. — Ти твърдиш, че си е тръгнал от „Опгор“ в шест и половина. Така ли беше наистина?

— Минаха много години — отвърна Карл. — Но ако така фигурира в протокола от разпита, значи е така.

— Така е записано в протокола, да. Обаче сигналите, засечени от наземните станции, показват, че телефонът на баща ми се е намирал в района около вашата къща до десет вечерта. След това се губи. Възможно е някой да е извадил SIM картата или телефонът да е бил счупен. Или телефонът да е бил заровен толкова надълбоко, че сигналите да не достигат до наземните станции. Така или иначе, това означава, че трябва да проверим периметъра около къщата ви с металдетектори. Следователно нищо не бива да се пипа и началото на строежа, за което слушам, ще трябва да се отложи.

— К-какво? — заекна Карл. — Ама…

— Ама какво? — Улсен спря пред лавката за кренвирши, поглади си мустака и изгледа спокойно брат ми.

— За колко време говорим?

— Ами, за колко… — Улсен издаде напред долната си устна, все едно пресмяташе. — Периметърът е доста обширен. Три седмици. Може би четири.

— За бога, Курт — простена Карл. — Това ще ни излезе солено. В договора с изпълнителите сме заложили срокове. А ниските температури…

— Съжалявам — прекъсна го Улсен. — Но разследването на съмнителен смъртен случай не може да се съобразява с твоите амбиции за търговска печалба.

— Не говорим само за моята печалба — възрази Карл с леко разтреперан глас. — А за печалбата на цялото село. Попитай Ю Ос и съм сигурен, че и той споделя моето мнение.

— Бившият общинския управител ли? — Курт вдигна пръст срещу продавачката на лавката. Тя явно го разбра, защото взе щипки и бръкна в тенджерата пред себе си. — По-рано днес говорих с новия, тоест с общинския управител, който понастоящем взема решенията. Вос Гилберт. Ето го горе. — Улсен посочи трибуната. — Гилберт изслуша каквото имах да му казвам и се разтревожи да не се разчуе, че инициаторът на новия хотелски проект е замесен в предполагаемо убийство. — Улсен пое кренвирша, увит в лъскава амбалажна хартия. — Но отговори, разбира се, че няма как да ме спре.

— И какво ще обясним на журналистите? — попитах. — Когато им съобщим, че началото на строителните работи се отлага.

Курт Улсен се обърна и впи поглед в мен. Захапа кренвирша. Чу се сочно пукане.

— Честно казано, нямам представа — изфъфли той с уста, пълна със свински черва. — Но е напълно възможно Дан Кране да се заинтригува от случая. Е, получих отговор на въпроса ми относно хронологията на събитията от онази вечер, а ти, Карл, си предупреден, че не можеш да започнеш да строиш. Дано се получи от втория път.

Курт Улсен опря два пръста о въображаемата си каубойска шапка и си тръгна.

Карл се обърна и ме погледна.

Гледаше мен, разбира се. Кого другиго?

По-късно онази нощ се върнах в автосервиза толкова намръзнал, че не спирах да треперя. В колата Карл ми даде да си сръбна от неговата „хулиганка“, за да се посгрея. Взех плоската бутилка с мен, а Карл продължи на път към Шанън, която, предполагах, лежеше в двойното легло и го чакаше. Ревнувах, и още как. Бях се отказал да се преструвам. И каква полза? Не можех да получа каквото исках. Не исках да го получа. Бях като тенекеджията Му, който водеше безнадеждна борба със собственото си влечение. Мислех, че съм преболедувал тази болест, но тя се завърна. Единственият лек, знаех, е физическото отдалечаване и забравата. В моя случай обаче никой външен нямаше да се намеси и да ме изпрати в Нотуден. Налагаше се да избягам по своя инициатива.

Заключих се в автомивката, закрепих маркуча за стойката, развъртях крана за топлата вода, съблякох си дрехите и застанах пред горещата струя. Неизвестно дали заради внезапното покачване на температурата — като чисто физиологична реакция, подобно на ерекцията при мъже, увиснали от бесило, или защото в ума ми горещата вода се преобразува в горещината под завивката в двойното легло на брат ми, където си представих, че се намирам — но така или иначе, докато стоях със затворени очи, усетих две неща. Напиращи в гърлото ми ридания. И туптенето на кръвта във възбудения ми член.

Шуртенето на водата явно бе заглушило изтракването на ключа в бравата. Чух само как вратата се отвори. В същия миг и аз отворих очи. Видях силуета ѝ в тъмното и незабавно застанах с гръб.

— О, извинявай! — извика Юлие, за да я чуя въпреки шума. — Видях, че свети, а нали автомивката трябва да е затворена, та…

— Добре, добре! — прекъснах я с глас, подрезгавял от алкохол, неизплакани сълзи и срам.

Зад мен вратата се хлопна. Постоях с наведена глава. Възбудата ми отмина, ерекцията спадна. Само сърцето ми продължи да блъска панически, все едно току-що съм бил разобличен. Сякаш всички вече бяха разбрали кой съм и какво съм сторил, аз, проклетият предател, страхливецът, убиецът, мръсният коцкар. Бях гол, толкова ужасно гол. Постепенно сърцето ми укроти своя бяг.

— Предимството да изгубиш всичко е, че нямаш какво да губиш — каза ми чичо Бернард по време на едно свиждане в болницата; вече знаеше, че умира. — В известен смисъл това е облекчение, Рой. Защото няма от какво да се боиш повече.

Значи все пак не бях изгубил всичко. Защото все още се страхувах.

Подсуших се, обух си панталоните. Обърнах се да си взема обувките. Юлие седеше на стол до вратата.

— Добре ли си? — попита.

— Не. Изкълчих си пръста.

— Я не се прави на ударен. Видях те.

— Е, в такъв случай — обух си обувките — е малко нетактично да ме питаш добре ли съм.

— Не ме занасяй — настоя тя. — Ти плачеше.

— Докато човек се къпе, често се случва в очите му да попадне вода. Не знаех, че тази вечер си на работа.

— Не съм. Седях в колата, но ми се допишка и тръгнах към гората. Удобно ли е да ползвам твоята тоалетна?

Поколебах се. Можех да ѝ предложа да използва тоалетната в бензиностанцията, но бяхме предупредили нейната компания от безделници да не влизат там. Не стига че използваха паркинга ни като сборен пункт, ами отгоре на това и час по час да ходят до кенефа. Но Юлие ме помоли и не вървеше просто да я пратя в гората.

Облякох се, а тя ме последва в работилницата.

— Много е уютно — изкоментира тя обстановката, след като излезе от тоалетната. Огледа стените в импровизираната ми бърлога. — Защо в коридора виси мокър неопренов костюм?

— За да изсъхне.

Тя се ококори.

— Може ли една чашка? — Без покана отиде до каната с кафе, взе си чиста чаша от стойката и си наля.

— Твоите хора те чакат — напомних ѝ. — Скоро ще почнат да те търсят в гората.

— Няма. — Юлие се отпусна върху леглото до мен. — С Алекс се сдърпахме. Сигурно вече са си тръгнали. Ти какво правиш тук? Телевизия ли гледаш?

— Нещо такова.

— А това какво е? — Тя посочи регистрационната табела, която бях заковал на стената над скромния кухненски плот.

Проверих в моя справочник за автомобилни табели — „Vehicle Registration Plates Around The World“ — и прочетох, че с буквата J е означена енория Сейнт Джон. След тази буква следваха само четири числа. Нито знаме, нито какъвто и да било друг знак за националността. Навярно защото Барбадос е остров и вероятността регистрираните там автомобили да прекосят сухопътна граница е минимална. Потърсих redlegs в Гугъл и открих, че са най-много в енорията Сейнт Джон.

— Автомобилна табела от Джохор — излъгах. Най-сетне се стоплих. И успях да се отпусна. — Бивш султанат в Малайзия.

— Мама му стара — изрече Юлие със страхопочитание в гласа. Не разбрах от какво е впечатлена: от табелата, от султана или от мен. Седеше толкова близо, че ръката ѝ докосваше моята. Юлие обърна глава към мен. Явно чакаше и аз да направя същото. Започнах да обмислям варианти за отстъпление. Тя запрати телефона в долния край на леглото и обви ръце около мен. Притисна лице към ямката на врата ми.

— Не може ли да полегнем малко?

— Добре знаеш, че не може, Юлие.

Не се отдръпнах, но и не отвърнах на прегръдката. Тя вдигна лице към моето.

— Миришеш на алкохол, Рой. Пил ли си?

— Малко. Ти също, доколкото усещам.

— Значи и двамата имаме извинение — засмя се тя.

Мълчах.

Тя ме бутна да легна. Възседна ме, притисна пети към хълбоците ми, сякаш пришпорваше жребец. Можех да я отместя с лекота. Не го направих.

— Падна ли ми — тихо каза тя.

Продължавах да мълча. Усещах обаче как пак се втвърдявам. Знаех, че и тя го усеща. Започна да се движи полека. Не я спрях, само я гледах. Погледът ѝ се премрежи, тя задиша по-тежко. Затворих очи и си представих другата. Ръцете на Юлие притиснаха китките ми към матрака, аромат на дъвка лъхна лицето ми.

Отхвърлих я от себе си. Станах.

— Какво? — извика тя след мен, докато вървях към кухненския плот.

Напълних си чаша вода от чешмата, изгълтах я, налях си втора.

— Трябва да си вървиш, Юлие.

— Но ти искаш да го направим! — възпротиви се тя.

— Да. Точно затова трябва да си вървиш.

— Няма нужда никой да узнава нищо. Момчетата си мислят, че съм се прибрала вкъщи, а нашите вкъщи — че ще остана да нощувам при Алекс.

— Не мога, Юлие.

— Защо?

— На седемнайсет си…

— На осемнайсет! След два дни навършвам осемнайсет.

— … аз съм ти шеф…

— Мога да напусна още утре!

— … и… — млъкнах.

— И? — извика тя. — И?

— И съм влюбен. Но не в теб.

В последвалото мълчание се вслушах в отмиращото ехо от думите ми. Защото ги бях казал на себе си. Изрекох ги на глас, за да проверя правдиво ли звучат. Да. Изреченото от мен беше самата истина.

— В кого? — изхлипа Юлие. — В доктора ли?

— Моля?

— В доктор Спин ли?

Дори не успях да ѝ отговоря. Застинах с чашата в ръка. Юлие скочи от леглото и си облече якето.

— Знаех си! — изсъска тя, докато се промушваше покрай мен на път към вратата.

Тръгнах след нея. Застанах на прага и проследих с очи как тя прекоси площадката отпред, ядно набивайки крак, все едно се опитва да пробие асфалта. Заключих вратата и се върнах в леглото. Пъхнах слушалките в ушите си и си пуснах музика. „Crying Eyes“ на Джей Джей Кейл.

На следващата сутрин пред бензиностанцията спря порше „Кайен“. Слязоха двама мъже и жена. Единият мъж се зае да налива бензин, а другите двама излязоха да се поразтъпчат. Жената, блондинка, беше облечена семпло по норвежки, но въпреки това не ми приличаше на стопанка на вила в района. Мъжът, който ѝ правеше компания, носеше изгладено вълнено палто с шал и комично големи слънчеви очила — атрибут предимно на жени, желаещи да демонстрират ексцентричност. Жестикулираше оживено и обясняваше нещо на събеседницата си, макар че — бях готов да се обзаложа — надали кракът му някога бе стъпвал в този край. Можех да се хвана на бас и че не е норвежец.

Цареше затишие, скучаех, а понякога отбилите се тук пътници разказваха интересни истории. Затова излязох при тях, измих предното стъкло на поршето и ги попитах накъде са тръгнали.

— Към Западна Норвегия — отговори жената.

— Определено няма как да объркате пътя — пошегувах се.

Жената се засмя и преведе репликата ми на английски. Мъжът със слънчевите очила също се засмя.

— Издирваме подходящ снимачен терен за новия ми филм — поясни той. — Това място изглежда интригуващо.

— Режисьор ли сте?

— Режисьор и актьор. — Той си свали очилата. Появиха се впечатляващо сини очи и поддържано лице. Личеше, че очаква реакция от моя страна.

— Това е Денис Куори — подсказа ми дискретно спътницата му.

— Рой Калвин Опгор. — Усмихнах се, подсуших стъклото и отидох да почистя около бензиновите колонки — така и така бях хванал парцала.

Е, този път останах излъган, но наистина се случваше да завържа интересен разговор.

Кадилакът на Карл пристигна и паркира. Карл изскочи отвътре, откачи един от пистолетите за гориво, видя ме и повдигна въпросително вежди: хванаха ли се на въдицата? Беше ми задавал този въпрос поне десет пъти за двата дни след футболния мач и гмуркането. Поклатих глава. Сърцето ми прескочи при вида на Шанън на пасажерската седалка. А нейното сърце навярно също е подскочило при вида на синеокия американец, защото тя закри уста с ръка, разтършува се из чантата си за лист и химикалка, слезе от колата и без да се бави, се отправи към кинозвездата. Той ѝ написа автограф с усмивка. Асистентката му се качи в джипа, но Денис Куори остана да си поговори с Шанън. Тя понечи да се сбогува. Той обаче я спря, пак взе химикалката и листа и добави още нещо.

Приближих се до Карл. Лицето му беше пепеляво.

— Разтревожен ли си? — попитах.

— Малко.

— Нормално. Той все пак е кинозвезда.

— Не заради него — усмихна се накриво брат ми.

Знаеше, че се майтапя. Карл не разбираше ревността.

Сигурно затова и не успяваше да разчете навреме ситуациите по време на купоните в Ортюн.

— Притеснява ме откриването — въздъхна той. — Гилберт се обади да съобщи, че нямало да може да направи първата копка. Изникнала непредвидена пречка. Не уточни каква, но то е ясно: Курт Улсен. Мътните го взели!

— Успокой се.

— Да се успокоя ли? Поканихме журналисти от цялата страна. Положението е критично.

Карл прокара длан по лицето си, но все пак успя да поздрави с усмивка някакъв мъж — май работеше в банката.

— Я си представи заглавията — продължи Карл, след като мъжът се отдалечи. — „Строеж на хотел се отлага заради разследване на убийство. Заподозрян е главният предприемач.“

— Първо, нямат никакви основания да те свързват с убийство или да те изкарват заподозрян, и второ, до откриването остават цели два дни. Дотогава е възможно нещата да се променят.

— Не бива да отлагаме съобщението, Рой. Ако ще отменяме официалното откриване, трябва да го направим още днес следобед.

— Мрежа, заложена вечерта, по принцип се вади на следващата сутрин.

— Да не намекваш, че нещо се е объркало?

— Казвам, че е възможно рибарят да е оставил въпросната мрежа да престои по-дълго във водата.

— Но нали каза, че ако мрежата престои прекалено дълго във водата, по-едрите риби изяждат улова.

— Именно. — Зачудих се откога тази дума се бе превърнала в част от активния ми речник. — Да допуснем, че мрежата е била извадена тази сутрин и рибарят се е забавил със сигнала. Запази самообладание.

Джипът с филмовия екип се вля в движението по шосето. Шанън се приближи към нас със сияещо лице и ръка на гърдите, все едно придържаше сърцето си да не изскочи.

— Влюбена ли си? — попита Карл.

— Ни най-малко — отвърна Шанън, а той избухна в безгрижен смях, вече загърбил нашия разговор.

Присъствах на причудлива гледка.

Духаше остър северозападен вятър и валеше, дето се вика, из ведро. И въпреки това горе, на заобления планински връх, стотина окаяни души в дъждобрани гледаха как костюмираният Карл позира до Вос Гилберт, изтупал се специално за случая с церемониална огърлица. На устните му грееше усмивка на политик. Журналисти от местния вестник и от други медии щракаха, а на заден план между поривите на вятъра едва-едва се чуваше училищният оркестър на Ортюн. Изпълняваха тържествената песен „Сред хълмове и планини“ по текст на норвежкия езиковед и поет Ивар Осен. Представиха Гилберт малко шеговито като „новия общински управител“, но той не го взе присърце, защото това „звание“ се даваше на всички общински управители, държали чукчето след Ю Ос. По принцип нямах нищо против Вос Гилберт, освен плешивината отпред на главата му. Разменените места на малкото и фамилното му име възприемах като дребна подробност. Друго ме смущаваше. Във Вос определено се таеше нещо съмнително. Но явно не достатъчно съмнително, та да му попречи да оглави община Ус. При евентуално сливане с друга община и по-оспорвана конкуренция за чукчето обаче лисевината над челото му положително щеше да се отрази зле на шансовете му за успех.

Карл даде знак на Гилберт да направи първата копка. Нали все пак той държеше лопатата, за случая украсена с панделка и с цветя. Гилберт заби лопатата в пръстта, усмихна се на фотографа и явно изобщо не усещаше, че мокрият му от дъжда перчем е полепнал по оплешивялото петно, все едно нарочно го е зализал така. Гилберт подвикна нещо. Навярно трябваше да мине за духовитост. Никой не я чу, но хората около него се засмяха лакейски. Всички заръкопляскаха. Гилберт побърза да се скрие под обърнатия от вятъра чадър на помощника си и всички тръгнахме да се спускаме по склона към автобуса на шосето, за да ни откара до „Свободно падане“, където да отпразнуваме събитието.

Черноперият Джовани сновеше нервно и отсечено между гости и крака на маси, докато чаках аперитива си на бара, където Ерик ме гледаше кръвнишки. Поколебах се дали да не отида при Карл, впуснал се в разговор с Вилумсен, Ю Ос и Дан Кране, но предпочетох да се присъединя към Шанън, Стенли, Гилберт и Симон Нергор. Те стояха пред масата с фишове за конни залози. Дочух, че обсъждат Дейвид Боуи и Зиги Стардъст, най-вероятно защото от тонколоните кънтеше парчето „Starman“.

— Този тип определено е извратен, та той се облича като жена — изкоментира агресивно подпийналият Симон.

— Ако под извратен имаш предвид хомосексуалист, да те светна, че и някои хетеросексуални мъже предпочитат да изглеждат като жени — отбеляза Стенли.

— Извратено е, дявол да го вземе. — Симон изгледа общинския управител. — Против природата е.

— Не непременно — възрази Стенли. — И животните практикуват така наречения кросдресинг. Ти, Рой, се интересуваш от птици и сигурно знаеш как е при някои видове птици: мъжкарите имитират женските; маскират се като самки, придобивайки женско оперение.

Другите ме погледнаха. Усетих как се изчервявам.

— И не само по тържествени поводи — продължи Стенли. — Носят този женски фенотип през целия си живот, нали?

— Поне сред планинските птици не ми е известно такова явление — поклатих глава.

— Именно — обади се Симон, а Стенли ме стрелна с поглед, все едно съм го предал. — Защото природата подхожда практично. Какъв, по дяволите, е смисълът мъжка птица да се дегизира като женска?

— Много просто — отвърна Шанън. — Маскираните мъжкари се изплъзват от радара на алфасамците с амбиция да отстранят потенциални конкуренти за женското внимание. Докато алфасамците се сражават с други мъжкари, кросдресърите тайно се съвкупляват с женските.

— Тази стратегия не е никак лоша — засмя се добродушно Гилберт.

Стенли докосна ръката на Шанън.

— Най-после тук се появи човек, наясно с хитрините на нагона.

— О, не е кой знае каква философия — усмихна се Шанън. — Всички търсим най-приятната стратегия за оцеляване. А попаднем ли в ситуация — било в личен, било в социален план — при която тази стратегия не работи, изпробваме друга — необходима, но не толкова приятна.

— Какво имаш предвид под „най-приятната“? — попита Гилберт.

— Да се съобразява с обществените норми и да не ни поставя в риск от санкции. Нарича се още морал, господин управителю. Ако тази стратегия не сработи, нарушаваме правилата на играта.

Гилберт повдигна рунтавата си вежда.

— Мнозина спазват моралните норми, без това да им е най-приятното.

— Защото на някои хора им е толкова неприятно околните да ги смятат за неморални, че опасението натежава на везните. Но ако бяхме невидими и не рискувахме физически санкции, нямаше да даваме и пет пари. Защото всички ние, хората, поначало сме опортюнисти и главната ни цел е оцеляването и предаването на нашия генетичен материал. Точно затова всички сме склонни да продадем моралните си принципи. Разликата е кой на каква стойност ги оценява.

— Амин — заключи Стенли.

Гилберт поклати глава през смях.

— Тези граждански приказки са твърде сложни за нас, нали, Симон?

— Врели-некипели ги наричам аз тези приказки. — Симон пресуши чашата си и се огледа откъде да си налее пак.

— По-кротко, Симон — усмири го общинският управител. — Но имайте предвид, госпожо Опгор, че по време на Втората световна война именно хора от нашия край са жертвали живота си в името на правилните морални ценности.

— Говори за дванайсетимата участници в саботажната акция, за която сме направили три-четири филма — уточни Стенли. — По-голямата част от населението общо взето е оставила нацистите да си разиграват коня.

— Я млъквай — скастри го Симон. Клепачите му покриваха наполовина зениците.

— Дванайсетимата едва ли са пожертвали живота си заради морални ценности — изрази съмнение Шанън. — А по-скоро в името на родината си. На родното село. На семейството. Ако Хитлер е бил роден не в Германия, а в Норвегия при сходна икономическа и политическа конюнктура, и тук щеше да дойде на власт. И тогава вашите саботьори щяха да се сражават на негова страна.

— Как си позволяваш, ей! — избухна Симон и аз пристъпих крачка напред — в случай че се наложи да го възпирам.

Колкото до Шанън, тя вече беше неудържима:

— Или смятате, че немците, живели през трийсетте и четирийсетте години на миналия век, са били изцяло безнравствено племе, а норвежците са имали късмета да са тяхната противоположност?

— Пресилвате нещата, госпожо Опгор.

— Нима? Разбирам, че за вас, тукашните жители, моите твърдения са провокиращи и дори обидни, защото сте емоционално свързани с вашата история. Но се опитвам да кажа, че на морала неправилно се гледа като на най-мощния двигател на човешките действия, а лоялността към стадото се подценява. Усетим ли, че групата е заплашена, нагаждаме принципите си към нашите цели. Кървавите семейни разпри и геноцидът в световната история не са дело на чудовища, а на хора като нас, убедени, че постъпките им са етично издържани. Най-напред сме лоялни към нашите себеподобни, едва после — към изменчивия морал, прекрояван удобно, за да обслужва интересите на групата. Братът на моя прадядо е участвал в Кубинската революция. И до ден-днешен съществуват две диаметрално противоположни, но еднакво убедителни от гледна точка на нравствена обосновка мнения за личността на Фидел Кастро. Там всеки прави оценка не според политическите си пристрастия към дясното или лявото, а дали и доколко Кастро е повлиял върху съдбата на близките му роднини, дали те са станали част от режима в Хавана, или са избягали в Маями. Всички други съображения са второстепенни.

Някой ме дръпна за ръкава на якето. Обърнах се.

Грете.

— Може ли да разменим две думи? — прошепна тя.

— Здрасти, Грете. Тъкмо обсъждаме…

— Тайни полови съвкупления — прекъсна ме тя. — Чух.

Произнесе го някак особено и това ме подтикна да я погледна по-внимателно. Думите ѝ отекнаха в мен и разбудиха отдавна дремещо в съзнанието ми подозрение.

— Само за малко — съгласих се.

Тръгнахме към барплота. Усещах погледите на Стенли и Шанън в гърба си.

— Искам да предадеш нещо на съпругата на Карл — подхвана Грете, след като се отдалечихме на безопасно разстояние.

— Защо?

Попитах „защо“, а не „какво“. Аз вече знаех „какво“. Но сега го прочетох в мътните ѝ очи.

— Защото на теб ще ти повярва.

— Как така ще повярва на преразказани от мен чужди думи?

— Няма да са чужди. Ще ѝ го кажеш от първо лице.

— Някаква причина да го правя?

— Има причина, Рой. Ти и аз искаме едно и също.

— И какво именно?

— Тя и Карл да се разделят.

Не се шокирах. Дори не се изненадах. Чувствах се хипнотизиран.

— Стига преструвки, Рой. Карл и тази южнячка не са един за друг. И двамата го знаем. Даже ще им направим услуга. Ще ѝ спестим мъките, докато сама разбере, горкичката.

Опитах да си навлажня устните. Идеше ми да се обърна и да се махна, но бях загубил способност да се движа.

— Какво да разбере?

— Че Карл се чука с Мари.

Гледах Грете. Ореол от къдрици обрамчваше бледото ѝ лице. Винаги съм се чудел как така някои хора хващат вяра на реклами, които твърдят, че еди-коя си марка шампоан съживявала косата. Косата е обвита от кератин, мъртва материя, израснала от космени торбички, наречени фоликули. Косата е точно толкова жива, колкото и изпражненията. Косата е летопис, тя е онова, което си бил, което си ял и правил. И няма връщане назад. Къдриците на Грете представляваха мумифицирано минало, вечен мраз, плашещ колкото и смъртта.

— Срещат се в хижата на Ос.

Мълчах.

— С очите си ги видях — увери ме Грете. — Паркират в гората, та колите им да не се виждат от пътя. После се качват до хижата. Обикновено поотделно.

Прииска ми се да я попитам колко време прекарва да шпионира Карл, но се въздържах.

— Никак не е чудно, че Карл чука наред — добави тя.

Очевидно искаше да я попитам какво има предвид, но нещо — изражението ѝ, някаква вътрешна моя убеденост, споменът как мама ни чете на глас „Червената шапчица“ — ме възпря. Като малък така и не разбрах защо Червената шапчица задава на предрешения вълк последния въпрос — защо са му толкова големи зъбите. Та нали тя вече подозира, че това е вълкът. А когато вълкът усети, че е разкрит, ще се нахвърли върху нея и ще я изяде? И аз си извлякох от приказката следната поука: спри след „защо са ти толкова големи ушите“. Кажи, че отиваш да донесеш още дърва от сайванта, и си плюй на петите. Аз обаче останах. И точно като проклетата Червена шапчица попитах:

— Какво искаш да кажеш, Грете?

— Хората, преживели сексуално насилие през детството си, в зряла възраст често се отдават на безразборен секс. Не си ли го чел?

Спрях да дишам. Не можех да помръдна. Заговорих с одрезгавял глас:

— И кое, по дяволите, те навежда на мисълта, че Карл е жертва на сексуално насилие?

— Той сам ми го каза, след като ме изчука в Ортюнската гора. Беше пиян. Разплака се, сподели колко съжалявал за стореното, но бил безсилен да се владее. Бил чел, че такива като него често стават промускуални.

Прокарах език по небцето си в търсене на слюнка, но устата ми беше суха като плевник.

— ПромИскуални — успях да изцедя от устните си, но Грете май не ме чу.

— Сподели ми и колко си се самообвинявал за блудствата с него. Точно затова непрекъснато го покровителстваш. Един вид, чувстваш, че му го дължиш.

Съумях да изтръгна от гласните си струни малко по-силен глас:

— Лъжеш, та чак сама си вярваш.

Грете се усмихна и поклати съжалително глава.

— Карл се беше натряскал до припадък и сигурно не помни какво ми е наприказвал, но наистина го каза. Попитах го защо ти се самообвиняваш, при положение че не ти, а баща ви е злоупотребявал с Карл. „Защото е по-голям от мен и ми е батко — отговори ми Карл. — И сигурно смята за свой дълг да ме закриля.“ Точно по тази причина и накрая си го спасил.

— И си сигурна, че ти е казал това? — опитах се да се измъкна, не постигнах обаче никакъв ефект. Вече бях влязъл в устата на вълка.

— Точно това ми каза — кимна тя. — Попитах го как си го спасил, но той отказа да ми разясни.

Изпаднах в ступор. Наблюдавах как бледите ѝ устни се гърчат:

— Затова сега те питам: как го направи, Рой?

Погледнах я в очите. Бяха пълни с очакване. С трепетно нетърпение. Устата зееше полуотворена, готова да налапа вилицата, на която ме бе набучила. Усетих как нещо клокочи в гърдите ми. Усмивка проби на устните ми. Не можех да я спра.

— Ъ? — Изражението на Грете се промени в смайване, когато избухнах в смях.

Бях… да, какво именно изпитвах? Радост? Облекчение? Такова вътрешно освобождение, разправят, чувствали разкритите убийци, защото чакането е приключило и най-сетне няма да носят сами ужасната тайна. Или бях луд? Защото какъв е човек, ако не луд, щом предпочита хората да го мислят за насилник на брат му, вместо да знаят истината: насилникът е бащата, а по-големият брат е виновен заради бездействието си. Или не е лудост, а нещо съвсем простичко: човек е способен да понесе отвращението на цяло село, отвращение, породено от клевети и измамни слухове, но не и ако отвращението почива върху зрънце истина. А истината за случилото се в „Опгор“ не включваше само баща насилник, включваше и слабодушен по-голям брат, който можеше да се намеси, но не се престраши, за когото това не беше тайна, но той си траеше; който умираше от срам, но си държеше главата толкова ниско преклонена, че едва понасяше отражението си в огледалото. А сега се случи най-лошото. Щом Грете Смит знаеше нещо и говореше за него, скоро щеше да го научи първо целият фризьорски салон, а после и цялото село. Тогава защо се смеех? Защото събитията се стекоха по възможно най-неблагоприятния начин. „От сега нататък всичко да върви по дяволите — казах си. — Свободен съм.“

— Е? — обади се ведро Карл. — За какво си бъбрите вие двамцата?

С една ръка обгърна моите рамене, с другата — раменете на Грете. Лъхна ме дъх на шампанско.

— Ами, питай Грете.

— За конни надбягвания — отвърна тя.

— За конни надбягвания ли? — Карл се разсмя високо и взе чаша шампанско от поднос на барплота. Алкохолът определено започваше да го хваща и настроението му се повишаваше. — Не знаех, че Рой се вълнува от това.

— Опитвам се да го запаля — поясни Грете.

— И как го зарибяваш?

— Който не играе, не печели. Рой май е съгласен.

— Така ли? — Карл се обърна към мен.

Свих рамене.

— Рой по-скоро е от хората, според които който не играе, не губи — поясни Карл.

— Значи само остава да намерим игра, в която всички да спечелят. Точно като твоя хотел, Карл. Нито един губещ, само печеливши и щастлив край.

— Да пием за това! — възкликна Карл.

С Грете чукнаха чаши. Карл се обърна въпросително към мен. Усетих, че продължавам да се усмихвам идиотски.

— Чашата ми е ей там — посочих участниците в симпозиума, посветен на Дейвид Боуи, и оставих двамата си събеседници с твърдото намерение да не се връщам при тях.

На път към групичката на Шанън сърцето ми пееше. Парадоксално и безгрижно, едва ли не подигравателно, както сивото каменарче чирикаше весело, кацнало на надгробния камък, докато свещеникът хвърляше пръст върху ковчезите на родителите ми. Щастлив край не съществува, но някои мигове са необяснимо щастливи и всеки от тях може да бъде последен, така че защо да не пеем с цяло гърло. Да огласим щастието си на всеослушание. Пък нека после някой ден животът — евентуално смъртта — ни срази.

Докато крачех към групичката, Стенли обърна глава към мен, сякаш инстинктивно усетил приближаването ми. Не се усмихна, само потърси погледа ми. През тялото ми започна да струи топлина. Не знаех защо, знаех само, че моментът е настъпил. Моментът, когато ще потегля към Козия завой и няма да завъртя волана. Ще изхвръкна от пътя и ще полетя свободно, изпълнен със спокойната увереност, че ме чакат именно тези няколко секунди свобода, прозрение, истина и прочее. А после ще намеря своята гибел, ще се разбия в земята на място, откъдето ще бъде невъзможно да извадят катастрофиралата ми кола и където ще изгния в благословена самота, мир и покой.

Недоумявам защо избрах точно този момент. Навярно защото изпитата чаша шампанско ми вдъхна достатъчно смелост. Или осъзнавах необходимостта незабавно да попаря искрицата надежда, запалена от Грете. В противен случай щях да започна да я подклаждам и тя щеше да запламти буйно. А аз не исках да се възползвам от облага, предложена ми от Грете. Тази облага беше по-лоша от цялата самота, която човек би изпитал през живота си.

Минах покрай Стенли, взех си чашата с шампанско, оставена до фишовете за залози, и застанах зад Шанън, която слушаше как общинският управител възторжено описва какво ще означава хотелът за селото и най-вероятно се опитваше да насочи разговора към местните избори. Докоснах леко рамото на Шанън, приведох се към ухото ѝ, съвсем близо. Усетих миризмата ѝ, толкова различна от миризмата на жените, които съм познавал и с които се бях любил, и въпреки това толкова позната, сякаш е моята собствена.

— Съжалявам — прошепнах. — Но какво съм виновен. Обичам те.

Тя не се обърна към мен. Не ме помоли да повторя. Просто продължи да гледа Гилберт с непроменено изражение, все едно ѝ бях прошепнал превод на думите му. Аз обаче усетих как за миг ароматът ѝ се усили, сякаш струящата през мен горещина преля в нея, облада я цялата, повлече със себе си мирисни молекули от кожата ѝ и пак се издигна към мен.

Продължих към вратата, спрях пред стария монетен автомат, пресуших шампанското и оставих чашата върху дървената рамка. Установих, че Джовани стои и ме гледа със строгия си, малко осъдителен петльов поглед. После, сякаш в израз на презрение, той отривисто извърна глава и червеният му хитлеров перчем подскочи.

Излязох. Затворих очи и вдишах въздуха, измит от дъжда. Остърга бузата ми като бръснарско ножче. Да, тази година зимата определено щеше да подрани.

Пристигнах в бензиностанцията и се обадих в централния офис. Помолих да ме свържат с началника на човешки ресурси.

— Обажда се Рой Опгор. Чудех се дали длъжността управител в Сьорлане все още е вакантна.

Твърдят, че съм се метнал на татко.

Мълчалив и стабилен. Добродушен и прагматичен. Неуморен работяга без ярки таланти, но винаги ще се справи — навярно най-вече защото не поставя твърде високи изисквания пред живота. Възпитан самотник с достатъчно усет къде някого го стяга чепикът, но и достатъчно деликатен да не се меси в чуждите работи. Татко не се бъркаше в живота на другите, не допускаше обаче и те да си пъхат носа в неговия. Хората го описваха като горд, без да е арогантен, като човек, който проявява уважение към другите и те на свой ред му отвръщат със същото, макар никога да не е бил изявен лидер в селото. Тази роля той отстъпваше на драго сърце на по-умелите оратори, на по-вещите в писаното слово, на по-нуждаещите се от изява, на по-харизматичните, на мислещите с по-голям размах. На Осовците и на Карловците. На по-малко срамежливите.

Защото татко се срамуваше. Тази черта несъмнено бях наследил от него.

Той се срамуваше от онова, което представлява, и от действията си. Аз се срамувах от онова, което представлявах, и от бездействието си.

Татко ме харесваше. Аз го обичах. А той обичаше Карл.

Като по-голямото момче в семейството ме запознаха подробно как се стопанисва планинска ферма с трийсет кози. По времето на моя дядо броят на отглежданите в Норвегия кози бил пет пъти по-голям, а само за последните десет години броят на селските стопани, отглеждащи кози, беше намалял наполовина. Баща ми се догаждаше, че занапред човек няма да може да се прехранва с толкова малко кози, колкото имахме в „Опгор“. Но често повтаряше: винаги е налице рискът един ден токът да спре завинаги, светът да изпадне в хаос и всеки да се спасява поединично. И тогава такива като мен щели да оцелеят.

А такива като Карл — да загинат.

Изглежда тъкмо затова той обичаше повече Карл.

Или защото Карл не го боготвореше като мен.

Не знам точно каква е била причината за слабостта на татко към Карл. Бащински закрилнически инстинкт? Потребност да бъдеш обичан от сина си? Или по-скоро съществена роля е изиграла силната прилика на Карл с мама на младини. Двамата си приличаха и в начина на говорене, и по смеха, и по мисленето, и по движенията, а и на външен вид — виждаше се от снимките на мама от по-младите ѝ години. „Карл е красив като Елвис Пресли“ — обичаше да повтаря татко. Навярно именно с тази красота навремето го е пленила и мама. С красота като на Елвис. Вярно, мама и Карл бяха руси, но имаха същите латински или индиански черти като на легендарния певец: бадемовидни очи, гладка, знойна кожа, изписани вежди. А усмивката и смехът сякаш непрекъснато бълбукаха под повърхността. Може би татко се е влюбвал в мама отново и отново. А после — в Карл.

Не знам.

Знам само, че татко настоя той да ни чете приказки за лека нощ в детската стая. С всяка изминала вечер четенето продължаваше все по-дълго и по-дълго. По някое време заспивах в горното легло. Не знаех нищо за случващото се на долното, преди една вечер да се събудя посред нощ. Карл плачеше, а татко му шъткаше да мълчи. Надникнах над ръба на леглото и видях, че столът на татко е празен. Беше се мушнал в постелята при Карл.

— Какво има? — попитах.

Не получих отговор отдолу, затова повторих въпроса.

— Карл имаше кошмари — обади се татко. — Заспивай, Рой.

И аз заспах. Унесох се във виновния сън на невинния.

И това продължи така, докато една нощ пак не чух Карл да хлипа. Този път татко вече беше излязъл. Братчето ми беше само и нямаше кой да го успокои. Слязох при него, прегърнах го и го подканих да ми каже какво е сънувал, та да накараме чудовищата да изчезнат.

Подсмърчайки, Карл отвърна, че чудовищата му забранили да говори; иначе щели да отвлекат мен и мама, да ни отнесат в Хюкен и да ни изядат.

— Но татко — не, така ли? — попитах.

Карл не отговори. Не знам дали още тогава не разбрах, но прогоних мисълта, или едва по-късно го проумях, по-точно поисках да го проумея: чудовището беше нашият баща. Татко. Не знам и дали мама също не го е проумяла. Едно е сигурно: ако не е, то не е пожелала да го проумее, защото се случваше в наше присъствие. Така че мама е виновна колкото мен заради опитите да си затвори очите и задето не пресече всичко това.

Няколко месеца след случката в хамбара госпожа Вилумсен спря пред автосервиза и поиска пълна диагностика и ремонт на колата си — сааб „Сонет“, 1958 година — открита спортна кола, единствения кабриолет в селото.

Из Ус се говореше, че съпругата на Вилумсен била вманиачена по норвежка поп дива от седемдесетте и ѝ подражавала във всичко — автомобил, дрехи, прическа, грим, маниери. Опитвала се дори да имитира прочутия плътен глас на въпросната икона. Бях твърде млад, за да си спомням тази певица, но че госпожа Вилумсен беше засукана мадама, по въпроса спор нямаше.

Чичо Бернард беше отишъл на лекар и се наложи аз да се занимая с колата.

— Много елегантен дизайн — отбелязах и плъзнах длан по едната предна „перка“. Армиран с фибри стъклопласт. От чичо Бернард знаех, че „Сааб“ са произвели едва десетина екземпляра от този модел и Вилумсен се е охарчил за колата повече, отколкото му се искало.

— Благодаря — отвърна госпожа Вилумсен.

Отворих предния капак и огледах двигателя. Проверих дали кабелите и капачките са си по местата. Всъщност се стараех да повтарям действията на чичо Бернард.

— За годините си се отнасяш много вещо и към вътрешността.

Беше мой ред да благодаря.

Денят беше горещ, а преди появата на госпожа Вилумсен бях ремонтирал камион и бях свалил презрамките на работния гащеризон, та я посрещнах гол до кръста. В резултат от усилените тренировки с боксовата круша в хамбара вече не бях кожа и кости, а имах мускули. Тя плакнеше око в мен, докато ми обясняваше какво иска. Преди да огледам по-внимателно колата ѝ, си облякох тениска. Госпожа Вилумсен остана видимо разочарована.

Хлопнах предния капак и се обърнах към нея. Заради високите токчета не просто ме надвишаваше по ръст, а направо се извисяваше над мен.

— Е? — попита и продължи, правейки твърде дълги паузи между отделните думи: — Гледката допада ли ти?

— Страхотна е, но все пак се налага да поогледам по-подробно — отвърнах с престорена самоувереност, все едно тази работа щях да свърша аз, а не чичо Бернард.

Досещах се, че е по-възрастна, отколкото изглежда. Веждите ѝ май бяха обръснати и изрисувани с молив. По кожата над горната ѝ устна се забелязваха бръчици. Ей такива жени чичо Бернард наричаше „мацка от класа“.

— А след… — тя наклони глава и ме погледна, както би преценила крехко парче в месарницата — … огледа?

— Ще пипна тук-там. Разбира се, в рамките на разумното и приличното.

Последното го заимствах от чичо Бернард. Само дето, за разлика от него, ми се наложи да преглътна по средата на изречението.

— В рамките на приличното — усмихна се тя, сякаш бях изрекъл оригинална реплика от класата на Оскар-Уайлдовите афоризми.

По онова време, разбира се, още не бях чувал за Оскар Уайлд. В онзи момент започна да ми просветва, че развратните ми фантазии за този разговор не са плод само на моето въображение. Госпожа Вилумсен несъмнено флиртуваше с мен. Ни най-малко не си въобразявах, че тя иска нещо повече, но така или иначе, тя отдели време, за да се заиграе със седемнайсетгодишен хлапак, както котката побутва закачливо два-три пъти кълбото ти с прежда и после се оттегля. Това ми стигаше да се почувствам горд и да ми вдъхне дързост.

— Още отсега ще кажа, че тук няма много за ремонтиране — отбелязах, извадих от джоба на гащеризона сребриста кутийка снус и се облегнах на предния капак. — За годините си е много запазена.

Госпожа Вилумсен се разсмя.

— Рита. — Протегна ми белоснежна ръка с кървавочервени нокти.

Ако бях по-намахан, щях да я целуна, но вместо това аз оставих кутийката, избърсах си ръката в парцала, висящ от задния ми джоб, и поех десницата ѝ.

— Рой.

— Приятно ми е, Рой. — Тя ме погледна замислено. — Но няма нужда да стискаш толкова силно.

— А?

— Казва се „какво“ или „моля“. Я да опитаме пак. — Тя ми протегна ръка отново.

Аз пак я поех. Този път внимателно. Тя я издърпа.

— Не казах да я вземеш, все едно е крадена стока, Рой. Давам ти ръката си и за малко тя е твоя. Използвай я, дръж се добре с нея, отнеси се с нея подобаващо, за да си сигурен, че пак ще ти позволя да я докоснеш.

И тя протегна десница за трети път.

Обгърнах я с длани.

Погалих я. Допрях я до бузата си. Дявол знае откъде се взе у мен такава самонадеяност. Но така или иначе, в онзи момент ме облада смелост, каквато ми липсваше, докато стоях пред хамбара и гледах опряната на вратата пушка.

Рита Вилумсен се разсмя, хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не ни гледа, и ми позволи да подържа ръката ѝ още малко, преди да я отдръпне бавно.

— Схватлив си — констатира тя. — Бързо учиш. Скоро ще станеш мъж. Жените ще ти се радват, Рой.

Пред нас спря мерцедес. Вилумсен изскочи навън, поздрави ме припряно и се втурна да отваря вратата на госпожа Вилумсен. Пардон, на Рита Вилумсен. Нейният съпруг държеше ръката ѝ, докато тя се качваше. Високи токчета, висока коса, дълга тясна пола. Потеглиха. При мисълта за предстоящото изпитах смесица от възбуда и объркване. Възбудата се дължеше на ръката на госпожа Вилумсен в моята, на дългите ѝ нокти, които одраскаха дланта ми. И на факта, че нейният съпруг Вилумсен явно я цени високо. Същият този, дето преметна татко с кадилака, а после се фукаше с тарикатлъка си. Объркването пък идваше от двигателния отсек, където всичко беше обърнато наопаки. Скоростната кутия се намираше пред двигателя. По-късно чичо Бернард ми обясни, че заради специфичното разпределение на натоварването върху осите в „Сонет“-а конструкторите дори завъртели коляновия вал и двигателят се движел обратно на посоката на движение във всички други автомобили. Сааб „Сонет“. Каква кола само. Великолепна, безполезна остаряла красота.

До късно през нощта работих по колата. Проверявах, поправях, сменях. Беше ме обзела нова, яростна енергия. Не бях съвсем сигурен откъде е дошла. Впрочем, знаех. От Рита Вилумсен. Беше ме докоснала. Аз нея — също. В мен тя видя мъж. Или поне мъжа, който можех да стана. И това промени нещо. Докато от ремонтния канал опипвах ходовата част, получих ерекция. Затворих очи и си я представих. Опитах се да си я представя. Полуголата Рита Вилумсен върху капака на сааба ме вика с показалец. Червен маникюр. Господи.

Ослушах се, за да се уверя, че съм сам в сервиза, и свалих ципа на гащеризона.

— Рой? — прошепна в тъмното Карл тъкмо докато тихо се качвах в горното легло.

Понечих да му кажа, че съм скапан и искам да спя. Но нещо в гласа на Карл ме възпря. Включих нощната лампа над леглото му. Очите му бяха зачервени от плач, а едната буза — подута. Стомахът ми се сви болезнено. След онази случка в хамбара татко не бе припарвал в нашата спалня.

— Пак ли е идвал? — попитах.

Карл само кимна.

— И те е… бил?

— Да. Мислех, че ще ме удуши. Беше освирепял. Питаше къде си.

— Мамка му.

— Защо те нямаше? Когато си тук, той не идва.

— Не мога винаги да съм тук, Карл.

— Тогава аз ще се махна. Не издържам повече… не искам повече да живея с човек, който…

С едната си ръка обгърнах гърба му, а с другата — тила и го притиснах към гърдите си, та риданията му да не събудят мама и татко.

— Ще уредя въпроса, Карл — прошепнах в русата му коса. — Кълна се. И няма да ти се наложи да бягаш от него. Ще намеря решение, чуваш ли?

Докато ремонтирах сааба на Рита Вилумсен, понаучих някои тънкости. Освен необичайно разположения двигател „Сонет“-ът има и друга особеност: устройството на спирачките е по-елементарно. Съвременните автомобили са оборудвани с двукръгова спирачна уредба, която гарантира, че спирачките ще сработят дори при повреда на някой елемент от спирачната система. При „Сонет“-а обаче е достатъчно да срежеш един спирачен маркуч и — воала! — колата се превръща в летящ ковчег. Та, не щеш ли, съобразих, че това се отнася за повечето модели стари коли, включително за кадилака на татко, модел 1979-а. Само дето той имаше два спирачни маркуча.

В нашия край, ако не умрат от сърце или рак, мъжете издъхват в автомобилни катастрофи или в хамбара — било в края на въже, било срещу дулото на оръжие. Пропилях възможността да убия татко и се досещах, че той няма да ми предостави втора такава. И сега се налагаше сам да измисля план. Начертах го и осъзнах колко правилно е моето решение. Замисълът ми не бе повлиян от прословутата фраза, че капитанът потъва заедно с кораба си. Съображенията ми бяха чисто практически: автомобилна катастрофа няма да бъде разследвана толкова обстойно, колкото мъж с огнестрелна рана — или поне така си въобразявах. Освен това нямах представа как бих накарал татко да влезе в хамбара, за да го гръмна, без най-малкото мама да разбере. Един Господ знае дали тя щеше да излъже полицията, Когато е убит мъжът, без когото не може да живее. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга. А да разваля спирачките беше съвсем просто. Как щяха да се развият събитията след саботажа, можех да предвидя лесно. Всяка сутрин татко ставаше, отиваше да нагледа козите, сваряваше си кафе и мълчаливо наблюдаваше как аз и Карл закусваме. После двамата тръгвахме с колелетата към училище, татко се качваше в кадилака и потегляше към центъра, за да вземе пощата и да си купи вестник.

Кадилакът стоеше паркиран под стряхата на хамбара. Бях виждал стотици пъти как татко пали колата, дава газ и — освен ако пътят не е заснежен или заледен — нито веднъж не докосва спирачките и не завърта волана, преди да стигне Козия завой.

И така, на следващата вечер — тъкмо бяхме вечеряли — казах, че ще ида да поблъскам боксовата круша в хамбара.

Тримата мълчаха. Мама и Карл обираха последните остатъци в чиниите, а татко ми хвърли изпитателен поглед. Навярно защото и аз, и той нямахме навика да обявяваме гласно какво възнамеряваме да правим. Просто го правехме.

Взех спортния сак с инструментите, които си бях донесъл от сервиза. Работата се оказа малко по-сложна от очакваното, но след трийсетина минути вече бях развил шпилката и болта, захващащи кормилния прът към рейката; пробих по една дупка във всеки спирачен маркуч и събрах изтеклата спирачна течност в кофа. Облякох си спортния екип и половин час млатих крушата, та да стана вир-вода от пот. Върнах се в дневната, където заварих мама и татко. Той — с вестник в ръка. Тя — с плетка. Същинска реклама от шейсетте.

— Снощи се прибра късно — подхвърли татко, без да вдига поглед от вестника.

— Наложи се да остана след работно време.

— Не се стеснявай да ни кажеш, ако си срещнал някое момиче — усмихна се мама, все едно наистина бяхме нормално семейство от телевизионна реклама.

— Работих, нищо повече.

— Е — татко сгъна вестника. — Изглежда и занапред ще оставаш след работа, защото току-що се обадиха от болницата в Нотуден. Бернард е хоспитализиран. Явно по време на вчерашния преглед са открили нещо притеснително. Най-вероятно ще го оперират.

— Сериозно? — Направо изстинах.

— Да. Дъщеря му била със семейството си в Майорка и не можела да си прекъсне ваканцията. От болницата настояха да отидем ние.

Карл влезе в стаята.

— Какво има? — попита. Гласът му още звучеше, все едно току-що е излязъл от упойка, а бузата му беше посиняла, но поне отокът беше спаднал.

— Тръгваме за Нотуден. — Татко се надигна от стола. — Облечете се.

Паникьосах се. Внезапно изпаднах в пълен ступор — понякога се случва, Когато някоя сутрин отвориш входната врата, без да си подготвен за трийсетте градуса под нулата навън. Отворих уста и пак я затворих. Защото парализата бе обхванала и мозъка ми.

— Утре имам важно контролно — обади се Карл и ме погледна. — Рой обеща да ме препита.

И думичка не бях чул за никакво контролно. Не знам доколко бе схванал Карл. По-скоро се бе досетил по вида ми, че отчаяно търся повод да не пътуваме до Нотуден.

— Ами тогава — мама погледна татко. — Да останат…

— И дума да не става — възрази сприхаво той. — Семейството е най-важно.

— Утре след училище ще дойдем с автобуса — пробвах.

Тримата ме изгледаха малко изненадани. Според мен всички ние го забелязахме. Някак внезапно бях започнал да звуча като татко: отсичаше като с нож и споровете у дома тутакси секваха, защото така или иначе, думата му надве не ставаше.

— Добре — каза сякаш с облекчение мама.

Татко мълчеше, но не ме изпускаше от поглед.

Мама и татко се приготвиха за път. Карл и аз излязохме на двора да ги изпратим.

Стояхме пред колата в здрача — четиричленно семейство, което предстоеше да се разцепи на две.

— И да карате внимателно — заръчах.

Татко кимна. Бавно. Възможно е, разбира се, и аз като мнозина други, постфактум да отдавам твърде голямо значение на така наречените famous last words, прословути последни думи, както се изразяват англичаните. Или, в татковия случай, на последното безмълвно кимване. Но в това кимване долових намек за признание. Дали пък не беше намек за осъзнаване? Осъзнаване, че синът му възмъжава.

Двамата се качиха в кадилака, който запали с ръмжене. То премина в нежно мъркане. Поеха към Козия завой.

Видяхме как стоп-светлините на кадилака светват. Спирачките отказаха, но светлините работеха. Колата набра скорост. Карл издаде звук. Представих си как татко завърта волана, чува стържене от кормилния прът, усеща как воланът се завърта без никакво съпротивление и никакъв ефект върху колелата. Почти съм сигурен, че в този миг е проумял. Поне се надявам да е така. Да е проумял и да е приел. Да е приел, че замисълът включва и мама, че така сметката излиза. Тя можеше да живее със злодеянията му, но не и без него.

Цареше тишина и забележително отсъствие на драма. Нямаше и помен от вой на отчаян клаксон, свистящи гуми или писъци. Чух само изхрущяване на гуми. После колата изчезна, а златоперият дъждосвирец запя за самотата.

Трясъкът от Хюкен прозвуча като далечен закъснял гръм. Не чух какво каза или извика Карл. Бегло ми хрумна, че сега двамата сме сами на белия свят. Че пътят пред нас се шири празен, а в момента в припадащия здрач виждаме само планински силуети, очертани върху небесния фон — оранжев на запад и розов на север и на юг. По-красиво нещо не съм виждал, помислих си. Залез и изгрев в едно.

Спомням си погребението съвсем откъслечно.

Чичо Бернард пак беше на крака. Лекарите решиха да не го оперират. Само той и Карл плакаха. Църквата се напълни с хора. Доколкото ми беше известно, мама и татко никога не бяха имали вземане-даване с тях, освен при крайна необходимост. Чичо Бернард каза няколко думи и прочете на глас надписите на венците. Най-големият беше от „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Навярно щеше да осчетоводи разхода в графа „представителни“ и да се възползва от данъчни облекчения. Нито аз, нито Карл не изразихме желание да говорим, а и свещеникът не настоя. Според мен той дори се зарадва на възможността най-сетне да говори пред толкова многобройна публика. Не си спомням думите му. Май въобще не го слушах. После в безкрайна върволица от бледи, опечалени физиономии хората се изредиха един по един да ни поднасят съболезнования. Все едно седиш в кола до железопътен прелез и наблюдаваш как зад прозорците на преминаващ влак се изнизват лица. Уж се взират в теб, но всъщност отиват съвсем другаде.

Мнозина изразиха съпричастност. Как да им обясня, че ако имаше начин да се поставят на мое място, щяха да разберат, че не съм за окайване.

В деня преди да се пренесем при чичо Бернард, с Карл стояхме в трапезарията в „Опгор“. Това си го спомням. Тогава дори не подозирахме, че само след няколко дни ще се върнем в „Опгор“. Цареше страшна тишина.

— Сега всичко това е наше — отрони Карл.

— Да. Искаш ли да вземеш нещо?

— Това. — Карл посочи шкафа, където татко държеше касите с „Будвайзер“ и бутилката с бърбън.

Аз взех кутията с тютюн „Бери“. Ето така започнах да смуча тютюн. Не прекалявах, защото човек не знае кога пак ще се сдобие с „Бери“, а след като си опитал вкуса на истински ферментирал тютюн, не можеш да понасяш онзи боклук, който предлагат в Швеция.

Още преди погребението Карл и аз се явихме на разпит пред ленсмана. Той, разбира се, го нарече „просто разговор“. С фанатично упорство Сигмюн Улсен търсеше отговор на въпроса защо преди Козия завой няма спирачни следи. Пита дали баща ни е бил депресиран. С брат ми обаче се придържахме към версията за нещастен случай. Например, малко по-висока скорост и секунда невнимание, докато татко е погледнал в огледалото за обратно виждане, за да провери идваме ли след тях с волвото. Нещо такова. Накрая останах с впечатлението, че ленсманът възприе нашата теория. Давах си сметка какви късметлии сме, защото той се придържаше само към две версии: злополука и самоубийство. Когато пробих спирачните маркучи и източих достатъчно спирачна течност, та спирачките да откажат, знаех, че само по себе си това няма да е достатъчно да събуди съмнение. Все пак малко въздух в спирачната система е често срещана неизправност при старите автомобили. Виж, ставаше по-лошо, ако откриеха, че болтът, който захваща кормилния прът към рейката, е разхлабен и именно затова кормилното управление е излязло от строя. Колата се бе приземила в Хюкен по таван и не беше толкова потрошена, колкото бях очаквал. Само един разхлабен болт едва ли би породил у разследващите подозрения за злоумишлени действия. Но разхлабен болт и пробити спирачни маркучи? Плюс липса на следи от изтекла спирачна течност по асфалта. Както казах, бяхме извадили късмет. Или по-точно аз. По един или друг начин Карл се беше досетил, че всъщност умишлено съм повредил кадилака и така съм предизвикал катастрофата. И аз го знаех. Той беше усетил инстинктивно, че онази вечер двамата не бива в никакъв случай да се качваме в кадилака. Нали му бях обещал точно това: да намеря решение. Карл обаче така и не ме попита точно как съм го направил. Най-вероятно се е досетил, че съм пипал спирачките; нали и той видя как стоп-светлините светнаха, а кадилакът не намали. Но защо да му обяснявам, щом не ме пита? Не носиш наказателна отговорност за нещо, което не знаеш. Арестуваха ли ме за убийството на родителите ни, исках да пропадна сам. Нямаше нужда Карл да е до мен, както мама беше до татко. Защото за разлика от мама, Карл можеше да живее прекрасно и без мен. Или поне тогава така си мислех.

Карл беше роден в ранна есен, аз — в разгара на лятната ваканция. И съответно на рождения си ден той получаваше подаръци от съученици и правехме празненство вкъщи, докато моят рожден ден отминаваше незабелязано. Всъщност не се оплаквах. Затова и ми отне няколко секунди, докато схвана, че звънко изречените, сякаш изпети думи са предназначени за мен:

— Честит осемнайсети рожден ден!

Тъкмо бях излязъл в почивка и седях върху дървени палети зад автосервиза. Примижал, слушах „The Cream“. Погледнах нагоре и извадих слушалките от ушите си. Заслоних очи с ръка, за да видя по-добре кой стои срещу мен. Не че не помнех този глас. Гласът на Рита Вилумсен.

— Благодаря — отвърнах и усетих как лицето и ушите ми пламват, все едно са ме спипали да правя нещо нередно. — Кой ти каза?

— Вече си пълнолетен — продължи тя. — Имаш право да гласуваш. Да изкараш шофьорска книжка. И могат да те вкарат в затвора.

Зад нея стоеше саабът. Повтаряше се ситуацията от преди няколко месеца. Същевременно обаче във въздуха витаеше и нещо различно. Сякаш Рита Вилумсен се бе върнала, за да изпълни дадено миналия път обещание. Докато пъхах слушалките в джоба си, усетих как ръката ми леко трепери. Бях се целувал с няколко момичета, а зад културния дом в Ортюн веднъж дори бръкнах под сутиена на една, но определено все още бях девствен.

— „Сонет“-ът ми нещо тропа — каза тя.

— Как по-точно?

— Качи се да се повозиш и ще чуеш сам.

— Разбира се. Само момент. — Подадох глава в офиса. — Излизам за малко — съобщих.

— Добре — промърмори чичо Бернард, без да вдига поглед от „проклетата бумащина“, както наричаше струпаните на купчини книжа. Докато беше в болницата, купчините набъбнаха. — Кога ще се върнеш?

— Не знам.

Той си свали очилата за четене и ме изгледа.

— Добре.

Прозвуча като въпрос дали няма да добавя още нещо и същевременно като уверение, че дори да не го направя, той не се сърди и ми има доверие.

Кимнах и излязох на слънце.

— В това хубаво време ще е готино да свалим гюрука — подхвърли Рита Вилумсен, докато шофираше по шосето.

Не я попитах какво ни пречи да го направим.

— Кога се чува въпросното тропане? — попитах.

— Тукашните ме питат дали съм купила колата заради подвижния гюрук. Намерила къде да кара кабриолет, мислят си сигурно. Тук лятото трае месец и половина. Но знаеш ли кое всъщност е причината да купя тази кола, Рой?

— Цветът?

— Не ставай сексист — засмя се тя. — Името. „Сонет“. Знаеш ли какво е сонет?

— Модел сааб.

— Поетична форма. Любовно стихотворение; състои се от две четиристишия и две тристишия, общо четиринайсет стиха. За майстор на сонета смятат италианеца Франческо Петрарка. Петрарка бил лудо влюбен в Лаура, съпруга на граф. През живота си написал 317 сонета, посветени на Лаура. Внушителен брой, а?

— Жалко, че е била омъжена.

— Ни най-малко. Невъзможността да се добереш до своя възлюбен подклажда страстта. Човешката природа е устроена много непрактично.

— Така ли?

— Май имаш още много да учиш.

— Сигурно. Аз обаче не чувам тропане.

Тя погледна в огледалата.

— Появява се, когато запаля колата сутрин. После, след като двигателят загрее, спира. Ще паркираме малко по-нататък, та двигателят да се охлади.

Даде мигач и зави по горски път. Явно и преди беше минавала оттук. След малко свърна по тясна просека и спря под ниско надвиснали борови клони.

Изгаси двигателя. Оказах се неподготвен за внезапната тишина. Тишина, която, усетих инстинктивно, трябва да се запълни с нещо, защото беше по-заредена с напрежение и от най-неуместната реплика, която би могла да излезе от устата ми. Аз — вече убиец! — не смеех нито да помръдна, нито да погледна тази шармантна жена.

— Разкажи ми, Рой. Запозна ли се с някое момиче след последния ни разговор?

— С няколко.

— А с някое по-специално?

Поклатих глава. Хвърлих поглед към нея. Носеше червен копринен шал и свободна блуза, но ясно личаха очертанията на гърдите ѝ. Леко вдигналата се пола разголваше коленете ѝ.

— А… правил ли си го… с някого, Рой?

Сладостна тръпка присви стомаха ми. Поколебах се дали да не излъжа, но какво щях да постигна?

— Все още не.

— Добре. — Тя бавно свали копринения шал. Трите най-горни копчета на блузата ѝ бяха разкопчани.

Усетих как се надървям. Панталонът ме опъваше и отпуснах ръце в скута си, за да прикрия ерекцията. Защото, естествено, си давах сметка, че хормоните доста са ми замаяли главата и не е изключено да преценявам ситуацията напълно неадекватно.

— Дай да проверя дали си се усъвършенствал в кавалерството. — Тя постави десницата си в скута ми върху моята.

Топлината от дланта ѝ преля в члена ми и за миг се изплаших да не се изпразня.

Оставих я да ме хване за ръката. Тя я придърпа към себе си, разтвори блузата, пъхна ръката ми и я постави върху лявата си гърда.

— Чакал си това, Рой. — Тя се засмя гърлено. — Приятно ми е да ме докосваш, Рой. Стисни малко зърното ми. Ние, зрелите жени, обичаме малко по-грубичко. Е, не толкова силно, де. Точно така, браво. Според мен имаш талант, Рой.

Наведе се към мен, задържа брадичката ми с два пръста и ме целуна. Всичко в Рита Вилумсен беше голямо. Езикът не правеше изключение. Грапав и силен, извиваше се като змиорка около моя. Вкусът на Рита Вилумсен беше много по-силен, отколкото на момичетата, с които се бях целувал. Не по-приятен. По-силен. Навярно дори прекалено натрапчив. Или просто сетивата ми бяха изострени до краен предел и свръхчувствителни. Тя завърши целувката.

— Е, има върху какво да се поработи — усмихна се, пъхна ръка под тениската ми и плъзна длан по гърдите ми.

Макар и натопорчен като за световно, усетих как се успокоявам. Защото от мен не се искаше особена инициативност. Тя държеше кормилото, тя определяше скоростта и посоката.

— Да се поразходим — предложи.

Отворих вратата и под съпровода на интензивно, високочестотно чуруликане на птички слязох сред застиналата лятна мараня. Едва сега забелязах, че Рита е обула сини маратонки.

Поехме по лъкатушна пътечка нагоре по склона. Беше по времето на всеобщата лятна ваканция. В селото и по пътищата хората бяха намалели, а тук, горе, вероятността да срещнеш човек беше незначителна. И въпреки това тя настоя да се движа на петдесет метра отстояние, та ако ми даде сигнал, да се шмугна в гората.

На билото на склона спря и ми махна.

Посочи червена хижа под нас.

— Тази е на общинския управител, а тази… — показа с пръст подобие на планинско пасище — … е нашата.

Не бях сигурен дали под „нашата“ имаше предвид нейната и моята, или нейната и на съпруга ѝ, но така или иначе разбрах, че сме тръгнали натам.

Отключи и влязохме в напечена от слънцето стая със спарен въздух. Рита затвори вратата зад мен. Изхлузи маратонките и сложи ръце на раменете ми. Дори боса беше по-висока от мен. И двамата дишахме тежко, задъхани от вървенето. Толкова тежко, че докато се целувахме, лъхтяхме в устите си.

Пръстите ѝ разкопчаха колана ми със завидна сръчност — все едно не е правила друго през живота си. Притеснявах се как ще се справя със закопчалката на сутиена ѝ — смятах го за моя работа. Но явно не беше, защото тя ме въведе в голяма спалня със спуснати завеси, бутна ме върху леглото и ми позволи да гледам, докато се съблича. После легна до мен. Кожата ѝ хладнееше от засъхналата пот. Целуна ме, отърквайки се в голото ми тяло, и след малко пак бяхме потни и се хлъзгахме един в друг като два мокри тюлена. Рита ухаеше силно и приятно и отблъскваше ръцете ми, Когато ставах твърде настъпателен. Лашках се между прекалена активност и непоносима пасивност. Накрая тя хвана члена ми и го вкара в себе си.

— Не мърдай — нареди, възседнала ме неподвижно. — Просто усети.

Усетих. „Официално е — помислих си. — Рой Опгор изгуби девствеността си.“

За осемнайсетия ми рожден ден чичо Бернард ми подари волво 240.

Останах без думи.

— Не ме гледай така, момче — смутено каза той. — Не го прави на голям въпрос, волвото е втора ръка. А ти и Карл се нуждаете от кола там, горе. През зимата е невъзможно да се придвижвате с велосипеди.

Хубавото на този модел волво е, че е перфектната кола за ремонт. Части се намират лесно, макар че през 1993-та излезе от производство. Ако я поддържаш, ще ти служи цял живот. На моята малко ѝ бяха износени предните лагери и тампоните на носачите, както и каретата на карданния вал, но останалото беше тип-топ. Нямаше и следа от ръжда.

Седнах зад волана, пъхнах новата-новеничка шофьорска книжка в жабката и завъртях ключа. Докато подминавах табелата с надпис „Ус“, изведнъж ми хрумна, че пътят продължава. И продължава. Че пред червения преден капак се простира широкият свят.

Беше ранна утрин. Очаквах поредния ден с ремонт на автомобили и разрешаване на прости, механични задачи. Само ако знаех…

Тъкмо се захванах да поправям кола в сервиза — обичайното ми всекидневно занимание през последните две години — и чичо Бернард дойде да ме извика. Някой ме търсел по телефона. Последвах го в офиса.

Оказа се ленсман Сигмюн Улсен. Искал да поговорим. Да разбере как я карам. Да ме изведе на кратък риболовен излет близо до рибарската му колиба, само на няколко километра от Ус. Предложи да ме вземе след два-три часа. Гласът му звучеше мек като памук, но аз добре схванах, че не е покана, а заповед.

И, естествено, се размислих. Защо ще бърза толкова, щом просто ще си бъбрим празни приказки?

Продължих да поправям повредения двигател. След обяд легнах на автолежанката и се плъзнах под колата — моето скривалище от околния свят. При психическо напрежение нищо не действа така успокоително на нервите, както да ремонтираш кола. Не знам колко време съм стоял отдолу, но по едно време чух покашляне. Налегна ме лошо предчувствие. Вероятно затова поизчаках малко, преди да се избутам навън върху автолежанката.

— Рой — каза мъжът над мен. — У теб е нещо, което преди беше мое.

Вилум Вилумсен. Беше. Минало време.

Лежах напълно уязвим под него.

— И какво е то, Вилумсен?

— Знаеш отлично.

Преглътнах. Преди да шавна, той можеше да ми строши ребрата и да ме прати на оня свят. Бях го виждал с очите си в Ортюн, имах известна представа как се прави, но не и как да го избегнеш. Бяха ме учили да удрям пръв, ала не и как да се отбранявам. Поклатих глава.

— Водолазен костюм — уточни той. — Плавници, маска, бутилка, регулатор и шнорхел. Осемнайсет хиляди петстотин и шейсет крони.

Той избухна в силен смях при вида на облекчението, разляло се по лицето ми. Явно го взе за смайване.

— Помня всяка сключена от мен сделка, Рой!

— Всяка ли? — Изправих се и си избърсах пръстите в дълъг парцал. — Дори продажбата на кадилака?

— Помня я, разбира се. — Вилумсен се засмя, загледан замечтано във въздуха, все едно възкресяваше скъп спомен. — Баща ти никак не обичаше да се пазари. Ако тогава знаех колко му е чужд пазарлъкът, може би щях да предложа по-ниска цена.

— Нима? Да не би да имаш угризения?

Опитвах се да го изпреваря и да го парирам с въпроса, който бе дошъл да ми зададе. Нападението, както казват, е най-добрата защита. Не смятах за нужно да се оправдавам. Не се срамувах какво правя със съпругата му. Все пак бях младо момче, съблазнено от омъжена жена. Е, и? Нека се разберат помежду си. Аз не възнамерявах да се бия за територия. И все пак увих парцала около кокалчетата на дясната си ръка.

— Непрекъснато — потвърди той с усмивка. — Но ако имам вроден талант, той е да потискам угризенията си.

— И как става?

Той се ухили и очите му потънаха в тлъстото лице. Посочи рамото си.

— Когато дяволът върху дясното ми рамо спори с ангела върху лявото, оставям дявола да изложи аргументите си пръв. После прекратявам пренията.

Вилумсен избухна в гръмък смях, съпроводен със стържене, каквото се чува, Когато превключиш на задна предавка, докато шофираш напред. Звук на мъж, който няма да изкара още дълго на този свят.

— Идвам заради Рита — подхвърли той.

Обмислих ситуацията. Вилумсен беше по-едър и по-тежък от мен, но не представляваше физическа заплаха, освен ако не извадеше оръжие. А с какво друго да ме заплаши? Не бях нито финансово зависим от него, нито по какъвто и да било друг начин. Доколкото ми беше известно, Вилумсен не разполагаше със средство да извива ръцете било на Карл, било на чичо Бернард.

Вилумсен обаче можеше да представлява заплаха за един човек. За Рита.

— Тя казва, че е изключително доволна от теб.

Мълчах. По улицата отвън бавно мина кола, но в сервиза бяхме сами.

— „Сонет“-ът никога не бил вървял по-добре. И аз ти докарах кола; искам да я прегледаш и да поправиш каквото има за поправяне. Но нищо повече.

Надникнах над рамото му — дясното, където, по думите му, обикновено стоял дяволът — и видях паркирана отпред тойота „Корола“. Опитах се поне малко да прикрия облекчението си.

— Обаче искам да я стегнеш до утре — уточни Вилумсен. — От далече ще дойде клиент, който кажи-речи обеща да я купи по телефона. И за него, и за мен ще е кофти, ако остане разочарован. Ясно?

— Ясно — кимнах. — Мирише ми на извънреден труд.

— О, сигурен съм, че Бернард ще ме таксува по редовната тарифа.

— Това ще трябва да обсъдиш с него.

Вилумсен кимна.

— Предвид влошеното здраве на Бернард е въпрос само на време аз и ти да договаряме тарифата на час, Рой. Затова искам отсега да разбереш кой е най-важният клиент на този сервиз.

Подаде ми ключовете за колата, каза, че днес май въпреки прогнозата нямало да вали, и си тръгна.

Вкарах колата в сервиза, отворих предния капак и простенах. Очертаваше се да прекарам цялата нощ в работа. Не можех да започна, защото Сигмюн Улсен щеше да ме вземе само след половин час. Изведнъж ми се струпаха куп ангажименти. Все пак не се притесних кой знае колко. Все още се намирах в щастливия си период. Но този ден, оказа се, е бил последният.

— Вилумсен беше бесен, задето не си оправил колата до сутринта — каза чичо Бернард, когато пристигнах в сервиза в късния следобед след нощта на Фриц.

— Възникнаха и други ангажименти — отвърнах.

Чичо Бернард наклони едрата си четвъртита глава, кацнала върху малко, също толкова четвъртито тяло. Карл и аз го наричахме Човечето Лего, когато искахме да го подкачаме. Много го обичахме.

— Какви? — поинтересува се той.

— Чукане — отвърнах, отваряйки предния капак на короната.

— А?

— Снощи си бях планирал да топна чушлето, та двата ангажимента съвпаднаха.

Чичо Бернард се изсмя кратко и неволно. Постара се веднага да си сложи мрачната физиономия.

— Работата е преди чукането, Рой. Ясно?

— Ясно.

— Защо тракторът стои отвън?

— Вътре нямаше място, по-късно очаквам три коли за ремонт. На собственици на вили в района.

— Аха. А защо греблото е вдигнато?

— За да заема по-малко място.

— Искаш да кажеш, че и на паркинга е тясно, така ли?

— Добре де, приеми, че греблото е вирнато в чест на снощните ми подвизи. Които не включват „Корола“-та.

Чичо Бернард погледна трактора с гордо щръкналото гребло. Поклати глава и влезе в офиса. Чух, че там се засмя.

Залегнах здравата над тойотата. Чак надвечер научих, че изчезването на Сигмюн Улсен е започнало да се разчува.

Намериха лодката му с обувките в нея. Никой не се усъмни нито за миг, че ленсманът се е самоубил, удавяйки се във водата. Това дори не се обсъждаше. Нещо повече. Хората се надпреварваха да обясняват колко отдавна издайнически признаци в поведението му им правели впечатление.

— Зад усмивката и вицовете Сигмюн открай време носеше особен мрак, но хората не забелязваха, защото са слепи за такива неща.

— Вчера ми каза, че се задавали буреносни облаци, а аз си помислих, че говори за времето.

— В поликлиниката са длъжни да пазят в тайна състоянието на пациентите си, но отнякъде чух, че му изписвали весели хапчета. Сериозно ти говоря, беше преди няколко години. Тогава видимо пращеше от здраве, спомняш ли си? А напоследък се беше стопил. Сигурно не си взема лекарствата.

— Цялото му поведение издаваше колко е затормозен. Нещо го мъчеше и той не можеше да намери изход. А когато човек не намира изход, когато не намира смисъл, не намира бог, тогава често се стига до такива трагедии.

Госпожа ленсманът от съседната община пристигна и научи основната версия на жителите от Ус. И все пак пожела да се срещне с хората, видели Сигмюн в деня преди изчезването му. Карл и аз се наговорихме каква история да представи той. Обясних му, че е най-добре да се придържа максимално близо до истината и да премълчи само най-необходимото; да сподели с полицията защо Сигмюн Улсен го е посетил в „Опгор“, горе-долу в колко часа си е тръгнал; че Карл не е забелязал нищо особено в поведението му. Карл възрази: не е ли по-добре да намекне, че Улсен му се е сторил потиснат? Не, отговорих. И обясних. Първо, колежката на Улсен щеше да разговаря и с наши съселяни и от техните показания да получи сведения, че във въпросния ден Улсен се е държал съвсем обичайно. Второ, ако, да речем, тя подозира не самоубийство, а насилствена смърт, логично е извършителят да се опита да заблуди следствието.

— Ако се престараеш в опитите да ги убедиш, че Улсен е посегнал на живота си, ще те заподозрат.

— Прав си — кимна Карл. — Благодаря, Рой.

Една неделя в края на лятото чичо Бернард се отби според уговорката в „Опгор“ с тенджера яхния. Докато претоплях яденето, той седна до кухненската маса; говореше за всичко, освен за здравето си. Беше станал направо кожа и кости, затова и двамата отбягвахме темата.

— Къде е Карл?

— Очаквам го всеки момент.

— Как е той?

— Добре. Справя се в училище.

— Пие ли?

Поклатих глава с леко забавяне. Най-вероятно чичо Бернард намекваше за татковата жажда.

— Баща ви щеше да се гордее с вас — подхвърли той.

— Дали?

— О, да. Нямаше да го изрече на глас, но, вярвай, щеше да се гордее.

— Щом казваш.

Чичо Бернард въздъхна и погледна през прозореца.

— Във всеки случай аз се гордея с вас. А, ето го и по-малкия брат. С компания.

Не погледнах навреме, за да видя Карл и споменатата компания. Чух обаче стъпките им по коридора и интимния им шепот. Долових момичешки глас. Вратата на кухнята се отвори.

— Това е Мари — представи я Карл. — Яденето ще стигне ли за четирима?

Стоях като гръмнат и се взирах онемял във вече порасналия ми, строен по-малък брат и във високата блондинка с вълчи очи, а междувременно ръката ми машинално разбъркваше къкрещата яхния.

Бях ли го предугадил, или не?

От една страна, беше точно като в приказката: селският сирак спечелва принцесата, която никой не може да надприказва. От друга страна, във връзката на Карл и Мари имаше някаква неизбежност. Двамата чисто и просто бяха логична двойка, беше им писано да са заедно. И въпреки това се взирах глуповато в Карл. Моят по-малък брат, когото бях прегръщал и утешавал; който не се осмели да застреля умиращия Дог; който изпадна в паника и ми се обади да му помогна в нощта на Фриц; същият този мой брат, представете си, се бе престрашил да направи нещо непостижимо за мен. Беше се приближил до момиче от класата на Мари Ос, беше я заговорил, беше се запознал с нея. Бе проявил самочувствието на момче, което се смята достойно за нейното внимание.

Също толкова глуповато се взирах и в Мари. Изглеждаше съвършено различна от последната ни среща в кафенето. Сега ми се усмихваше, а студеният хищнически поглед бе заменен от нещо открито, предразполагащо, едва ли не топло. Аз, разбира се, си давах сметка, че тя ми се усмихва заради самата ситуация, а не толкова защото ме харесва, но в това малко имение Мари сякаш въздигна и мен, по-големия брат, до своите висоти.

— И? — обади се чичо Бернард. — Пробно ли ходите, или сериозно?

Мари се разсмя високо, гръмко и малко нервно.

— О, засега по-скоро…

— Сериозно — прекъсна я Карл.

Тя леко се отдръпна от него и го погледна с вдигната вежда. После пъхна ръка под лакътя му.

— Така да е.

Лятото свърши, изместено от дълга, влажна есен.

Рита ми звънна веднъж през октомври и веднъж през ноември. При вида на Р-то върху екрана отказах разговора.

Чичо Бернард пак влезе в болница. С всяка изминала седмица състоянието му се влошаваше прогресивно и той се смаляваше все повече. Трепех се като вол, хранех се оскъдно. Два-три пъти седмично ходех на свиждане в болницата в Нотуден. Не по задължение, а защото обичах лаконичните разговори с чичо Бернард и дългите пътувания по главния път. Усамотен в колата, шофирах и слушах Джей Джей Кейл.

Понякога и Карл идваше с мен, но той беше много зает. С Мари се превърнаха в нещо като звездната двойка на селото. Непрекъснато ходеха по купони. Когато имах време, и аз се присъединявах към тях. По една или друга причина Карл все настояваше да ги придружавам, пък и аз внезапно осъзнах, че той и Мари са единствените ми приятели. Не бях самотен. Имаше с кого да общувам, просто не го правех. Струваше ми се скучно. Предпочитах, колкото и да ми беше трудно, да чета книгите, препоръчани ми от Рита — вземах ги от библиотеката в Нотуден. Понеже четях много бавно, се ограничавах с по няколко, затова пък вниквах в прочетеното. „По пътя“, „Повелителят на мухите“, „Непорочните самоубийства“, „И изгрява слънце“, „Фабрика за буболечки“. На чичо Бернард четях на глас „Поща“ от Чарлз Буковски. През целия си живот чичо не беше прочел нито една книга докрай, но сега се смееше неудържимо, макар че избухваше в мъчителна кашлица. После изглеждаше изморен. Благодареше ми за посещението и вежливо ме молеше да си вървя.

Един ден ми съобщи, че си отива. И ми разказа виц за фолксваген.

После дъщеря му се появи да вземе ключа за къщата му.

Очаквах при новината за състоянието на чичо Бернард Карл да се разреве, но той явно беше подготвен. В продължение на няколко минути клати печално глава, сякаш се отърсваше от потискащата вест. Така се опита да се отърси и от преживяването през нощта на Фриц. Понякога ми се струваше, че съвсем я е забравил. Не я споменавахме никога. Дали не си въобразявахме, че ако я увием в достатъчно много слоеве мълчание и време, един ден от преживяването ще остане само ехо, подобно на мимолетни спомени от стари кошмари, които за частица от секундата ти се струват реални събития, но бързо се окопитваш и успокояваш бесните удари на сърцето си.

Предложих на Карл да се премести в спалнята на мама и татко. По-висок си от мен с осем сантиметра, аргументирах се аз. По-удобно ще ти бъде в по-голямо легло. Спях лошо в детската стая, но не защото не можех да си опъна краката докрай. Карл вече не чуваше писъците от Хюкен. Но те отекваха в моите уши.

На погребението на чичо Бернард Карл изнесе дълга и много хубава траурна реч. За всичко добро, истинско и комично у чичо Бернард. На някои вероятно им се е сторило странно той, а не аз, по-големият брат, да говори от името на двама ни, но преди церемонията го помолих той да държи слово, защото се опасявах да не се разцивря. Карл се съгласи. Нахвърлих му съдържанието: смешни случки, мои размисли. Все пак аз бях по-близък с чичо Бернард. Карл си водеше бележки, парафразираше, влагаше по нещичко от себе си, репетираше пред огледалото. Наистина взе задачата присърце. Дотогава не бях забелязал да проявява философски наклонности, но така е в живота: мислиш си, че познаваш някого, а внезапно откриваш у него неподозирани от теб качества. Сигурно не току-така на норвежки казваме „познавам някого като собствения си джоб“. Защото джобовете — дори твоят собствен — представляват тъмно пространство, където шариш опипом с ръка. Понякога в гънка на хастара намираш монета, зидарски отвее или таблетка против главоболие. Също толкова неочаквано може да се влюбиш в момиче безнадеждно до степен да си на ръба да посегнеш на живота си, и то без да я познаваш добре. И логично започваш да се чудиш дали пък въпросната монета не се е озовала в джоба ти вчера, дали не си измислил това влюбване като претекст да се устремиш към въжделената цел: далеч оттук. Конкретно аз никога не стигах по-далеч от общинската граница — когато имах нужда да размисля — или до Нотуден, когато ходех за книги. Никога не ми хрумна сериозно да се врежа с колата в скалата до входа на тунела в края на дългата права отсечка или да повторя катастрофата на родителите ми в Хюкен. Винаги се връщах. Отмятах деня и чаках следващия. Ден, в който щях да видя или да не видя Мари.

По това време започнах да удрям хора.

Месеците след смъртта на чичо Бернард тънат в мрак. Поех автосервиза и работех денонощно. Според мен това ме спаси. Работата и сбиванията в Ортюн.

Отклонявах се от програмата само в събота вечер, когато в Ортюн имаше танцови забави. Карл се напиваше и флиртуваше, а аз само чаках някой ревнив нещастник да изгуби самообладание, та да забия юмрук в жалката му мутра и да го поваля на земята. И така — пак и пак, седмица след седмица.

След въпросните съботни вечери се случваше рано-рано сутринта в неделя Карл да легне на долното легло при мен. Махмурлия. Пърдеше. Кикотеше се. И в края на обсъждането на снощните му подвизи Карл често възкликваше:

— Мамка му, хубаво е да имаш батко!

Беше лъжа, но въпреки това ми стопляше сърцето. Защото и двамата си давахме сметка, че сега той играе ролята на по-големия брат.

И през ум не ми е минавало да му призная, че съм влюбен в приятелката му. Не споделих и с чичо Бернард. Нито пък дадох знак на Мари. Срамът от чувствата, които изпитвах, си беше само мой и така щеше да си остане. И татко ли се е чувствал така? Смятал ли е, че мъж с развратни помисли към родния си син, не заслужава да живее? Наистина ли бе подпрял пушката на вратата на хамбара с надеждата аз да свърша работата вместо него? Сякаш го разбирах още по-добре. Това ме плашеше неимоверно и ме караше да се презирам още по-силно.

Не си спомням точно какво си помислих, когато Карл ми съобщи намерението си да учи в университет. Все пак беше съвсем закономерно, не само заради приличния му успех в училище и заради непрактичния му ум, а и защото Мари Ос със сигурност щеше да следва. Най-вероятно двамата щяха да учат в един и същи град. Представях си как живеят в обща квартира в Осло или в Берген, как се прибират заедно в Ус за ваканции и празници, как събират приятели. Как и аз се прикачвам към тях.

После обаче стана случката с Грете и Карл в Ортюн. Грете изклюкари на Мари и внезапно всичко се преобърна с главата надолу.

Карл замина за Минесота, а мен ме налегна чувството, че той офейка от цялата история. От скандала в селото и от Мари Ос. От отговорността за „Опгор“. От мен, по-зависимия от него, отколкото той беше от мен. Без да съм сигурен, допускам още, че Карл пак е започнал да чува писъците от Хюкен.

Така или иначе, след отпътуването му се възцари тишина.

Страховита тишина.

Петролната компания купи автосервиза и парцела и внезапно аз, двайсет и няколко годишно момче, се оказах управител на бензиностанция. Не знам дали шефовете бяха съзрели у мен нещо, което самият аз не забелязвах, но, все едно, работех денонощно. Не защото бях амбициозен — това дойде на по-късен етап. А защото не ми понасяше психически да стоя вкъщи и да слушам писъците от Хюкен и баладите на златоперия дъждосвирец. Птицата търсеше кой да разсее самотата ѝ. Не непременно приятел, просто компания. Всичко това можеше да се замени с работа, оживена обстановка, шум, заетост, които ми даваха възможност да ангажирам ума си с полезни задачи, вместо да предъвквам наум една и съща стара тъпотия.

Избавих се от увлечението си по Мари. Чувствах се като след животоспасяваща операция, по време на която са ми отстранили злокачествен тумор. Моето „оздравяване“ съвпадна с разрива между Мари и Карл и аз, естествено, си давах сметка за това, но гледах да не се замислям много-много по въпроса. Човешката психика е сложно нещо. Съвсем наскоро бях прочел „Преображението“ от Кафка — история за мъж, който, събуждайки се, установява, че се е превърнал в противно насекомо — и проумявах колко голяма е вероятността да попадна на нещо отблъскващо, започна ли да тършувам из подсъзнанието си.

Случваше се да се засека с Рита Вилумсен из селото. Тя младееше, годините не ѝ се отразяваха. Но винаги беше или с компания, или около нас имаше хора, та получавах само стандартна дружелюбна усмивка, каквато си разменят добри познати, и някой и друг въпрос как върви бензиностанцията или как я кара Карл в Щатите.

Един ден я видях навън, до бензиновите колонки. Говореше с Маркус, докато той наливаше бензин в нейния „Сонет“. Обикновено Вилум Вилумсен зареждаше семейните коли с гориво. Маркус беше хубаво момче, скромен и мил, та за миг се усъмних дали не му е хвърлила око. И, странно, но нищо не трепна у мен. Беше ми безразлично дали Рита и Маркус ще започнат връзка. Младежът зави капачката на резервоара. Тъкмо преди да се качи в колата, Рита погледна към сградата на бензиностанцията. Съмнявам се да ме е видяла, но така или иначе вдигна ръка за поздрав. На свой ред ѝ махнах. Маркус влезе при мен. На Вилум Вилумсен му открили рак, разбрал от Рита. Но щял да се оправи.

Следващия път видях Рита на традиционното тържество в Ортюн по случай Седемнайсети май, националния празник на Норвегия. Изглеждаше много хубава в народна носия. За пръв път виждах нея и съпруга ѝ хванати за ръце. Вилумсен беше отслабнал или поне вече не беше толкова дебел и ако питате мен, никак не му отиваше. Кожата под брадичката му висеше отпусната като на гущер. Но когато с Рита си говореха, всеки се накланяше към другия, за да го чува по-добре, сякаш държеше да попие всяка негова дума. Усмихваха се един на друг, кимаха си, гледаха се в очите. Изглежда, ракът бе изиграл ролята на прозрение, на пробуждане. Или пък Рита бе открила, че с годините е обикнала този мъж, който я боготвореше. А и кой знае, Вилумсен едва ли е бил толкова сляп, за колкото го вземах. Така или иначе, разбрах, че помахването при бензиновите колонки е било окончателно сбогуване. Не страдах. Двамата се бяхме сближили през период, когато и тя, и аз се нуждаехме от това. Рядко подобни афери завършват щастливо, но когато видях съпрузите Вилумсен заедно, прецених, че връзката ми с Рита Вилумсен е донякъде именно щастливо завършила афера.

И ето ме пак в ролята на златопер дъждосвирец.

Карл ми изпращаше имейли и снимки от университета. Съдейки по тях, се чувстваше добре. Бели усмивки и приятели, които сякаш го бяха познавали цял живот. Открай време Карл умееше да се адаптира. „Хвърлиш ли това хлапе в морето, преди да се е намокрил, ще му пораснат хриле“ — казваше навремето мама. Спомням си, че в края на онова лято, когато си доведе приятел на гости през ваканцията, Карл се научи да говори на столично наречие. Сега пък в имейлите му се появяваха все повече американски изрази, дори повече, отколкото използваше татко. Сякаш норвежкият бавно, но сигурно изветряваше. А може би Карл искаше тъкмо това. Да увие в пластове забрава и разстояние всичко, случило се в Ус. Когато ме чу вместо багажник да използвам английската дума „trunk“, новият лекар Стенли Спин ми разказа нещо за забравата.

— От Вест-Агдер, където израснах, цели селища емигрираха в Америка. Част от емигрантите се върнаха. И какво, мислиш, се оказа? Онези от тях, които бяха забравили майчиния си норвежки език, бяха забравили и почти всичко за родината си. Езикът, един вид, поддържа спомените живи.

През дните след нашия разговор се заиграх с идеята да науча нов език, да престана да говоря на норвежки и да видя дали ще помогне. Защото ме измъчваха не само писъците от Хюкен. Със спускането на тишината чувах и слабо мълвене, сякаш долу мъртъвците си говореха. Крояха нещо. Подъл заговор.

В едно писмо Карл ми се оплака, че парите не му стигат. Скъсали го на няколко изпита и му спрели стипендията. Изпратих му пари. Не беше проблем. Вземах добра заплата, харчех скромно, дори бях заделил малка сума.

На следващата година повишиха университетските такси и разходите на Карл се увеличиха. През зимата си спретнах стаичка в затворения сервиз. Така пестях от ток и бензин. Опитах да дам „Опгор“ под наем, но без успех. Предложих на Уни да се срещаме не в хотел „Братрайн“, а в по-евтиния „Нотуден“. Тя ме попита да не съм закъсал с парите и за пореден път настоя да си делим наема на стаята. Отказах. В крайна сметка продължихме да се срещаме в „Братрайн“. При следващата ни среща обаче Уни ми каза, че се поровила тук-там. Получавал съм бил по-ниска заплата от управители на бензиностанции, по-малки от моята.

Позвъних в централния офис и след няколко прехвърляния от кабинет на кабинета ме свързаха с началник, от когото, стана ми ясно, зависеше повишението на заплатите.

— Пия Сюсе — обади се бодър глас в слушалката.

Затворих.

Преди последния семестър — или поне по думите на Карл — той ми се обади посред нощ. Трябвали му двеста хиляди норвежки крони. Разчитал от Норвежката общност в Минеаполис да му отпуснат стипендия, но оттам го отрязали, а от университета искали да внесе таксата до девет часа утре, иначе щели да му прекъснат студентските права, а така губел право да се яви на финалните изпити. Без тях цялото следване отивало на вятъра.

— В бизнес администрацията е важно не какво можеш, а какво мислят хората, че можеш, Рой. А хората вярват само на удостоверения за издържани изпити и на дипломи.

— Наистина ли таксите скочиха двойно от постъпването ти в университета? — попитах.

— Страшно… unfortunate, наистина. Съжалявам, задето пак те муфтя, но преди два месеца председателят на Норвежката общност ме увери, че почти сигурно ще ми отпуснат стипендия.

На сутринта стоях пред банката и чаках да отворят. Управителят ме изслуша. Поисках кредит от 200 000 крони срещу ипотека върху „Опгор“.

— Карл е съсобственик на имението и на околните площи и за целта ни е нужен и неговият подпис — отбеляза банкерът, мъж с папийонка и очи на санбернарско куче. — Обработването и придвижването на документацията отнема два дни. Доколкото обаче разбирам, парите ти трябват още днес. От централния офис ми дадоха картбланш да ти отпусна 100 000 срещу честната ти дума.

— Без ипотека?

— Ние имаме доверие на жителите на това село, Рой.

— Трябват ми 200 000.

— Толкова много не мога да ти издействам — усмихна се той и очите му добиха още по-печален вид.

— В девет местно време ще прекъснат студентските права на Карл. Това е четири следобед при нас.

— За пръв път чувам за университет, който прилага толкова безкомпромисни правила. — Управителят почеса опакото на дланта си. — Но щом казваш, сигурно е така… — Той чешеше ли, чешеше ръката си.

— И…? — попитах нетърпеливо и си погледнах часовника. Оставаха шест часа и половина.

— Не си го чул от мен, но не е зле да поговориш с Вилумсен.

Изгледах управителя на банката. Значи истина били приказките из селото, че Вилумсен дава заеми на частни лица. Без гаранция и с кожодерска лихва. Тоест, без друга гаранция, освен всеизвестния факт, че Вилумсен по един или друг начин, рано или късно ще си прибере дължимото. Ако пък възникнели затруднения, викал — според слуховете — силовак от Дания да му свърши работата. Ерик Нерел, например, беше взел от Вилумсен назаем неголяма сума, за да купи „Свободно падане“. По думите на длъжника обаче никой не бил прилагал силови методи спрямо него. Тъкмо обратното, Ерик твърдеше, че Вилумсен проявил търпение и изчакал, а когато Ерик го помолил за отсрочка, Вилумсен отговорил: „Докато лихвата тече, ще мирувам, Нерел. Защото лихвата върху лихвите е раят на земята.“

И така, подкарах към „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“. Не очаквах Рита да е там. Тя ненавиждаше това място. Вилумсен ме прие в кабинета си. Над бюрото висеше препарирана глава на благороден елен. Все едно бе пробил стената с рогата си и оглеждаше учудено обстановката. Вилумсен седеше под еленската глава, облегнат назад на стола, а двойната му гуша се гънеше върху яката на ризата. Беше сплел малките си дебели пръсти над гърдите. Само от време на време вдигаше дясната си ръка, за да изтръска пепелта от пурата си. Наклони глава настрани и ме огледа преценяващо. На това май му викат кредитна оценка, съобразих.

— Лихва два процента — отсече той, след като му изложих проблема си и с какъв срок разполагам. — Начислява се всеки месец. Готов съм още сега да се обадя в банката да преведат парите.

Извадих кутийката си с тютюн и пъхнах пликче под устната си, докато пресмятах на ум.

— Става повече от двайсет и пет процента годишно.

— Момчето умее да смята. — Вилумсен извади пурата от устата си. — Метнал си се на баща си.

— Този път взе ли под внимание, че не се пазаря?

Вилумсен се засмя.

— Да. Това е най-ниската лихва, която мога да ти предложа. Е? Приемаш или отказваш? Времето върви.

— Къде да подпиша?

— О, няма нужда от подписи. — Вилумсен ми протегна десницата си над бюрото. Пръстите му приличаха на дебели лоясали наденички. С мъка потиснах тръпка на погнуса и хванах ръката му.

По време на кратката среща със семейство Вилумсен пред църквата на двайсет и пети декември поведението на Рита — движенията ѝ, погледът, мимиката — не издадоха нищичко. Биваше си я. Срещата обаче явно бе събудила нещо у нея. И то се бе оказало достатъчно тя да забрави каквото е по-добре да забрави, и да си спомни каквото си струва да си спомни. Три дни по-късно, в първия работен ден след празниците, получих от нея есемес.

Съобщението беше в добре познатия ми лаконичен, делови стил и аз усетих как по тялото ми премина тръпка, а слюнката ми потече като при кучето на Павлов. Казват му условен рефлекс.

Проведох кратка и разгорещена дискусия със себе си дали да се отзова на поканата на Рита. Разумният Рой претърпя съкрушителна загуба. Бях забравил защо скъсването с Рита ми донесе облекчение, ала си спомнях съвместните ни изпълнения в цялото богатство на сладострастните им детайли.

В дванайсет без пет се намирах на горска полянка, откъдето се откриваше гледка към хижата на Вилумсен. Виждах „Сонет“-а, паркиран на чакълестата пътека, и изминах целия път до хижата с ерекция. Тази година снегът се позабави, но беше стегнал сух студ, слънцето се показваше само от време на време, а въздухът беше мразовит и приятен за дишане. От комина на хижата се виеше дим, завесите пред прозореца на дневната висяха спуснати. Обикновено Рита не ги спускаше и при мисълта, че ми е подготвила изненада, че може би се е излегнала в съблазнителна поза пред камината и за по-голям ефект е приглушила светлината, ме полазиха сладостни тръпки. Прекосих открития терен и застанах пред вратата. Стоеше открехната. Досега винаги я бях заварвал затворена, а понякога — дори заключена, та се налагаше да се протегна на пръсти и да взема резервния ключ от горната част на рамката. Предположих, че я възбужда усещането как ще се промъкна тайно, като крадец. Сигурно затова онзи път, когато мъжът ѝ отсъстваше, ми даде ключа за вратата на мазето. Още пазех този ключ и понякога си фантазирах как го използвам. И така, отворих широко вратата и пристъпих в полумрака.

Мигом усетих, че има нещо гнило.

Подсказа ми го миризмата.

Освен ако Рита не бе започнала да пуши пури.

И още преди очите ми да привикнат към сумрака, знаех чий е силуетът във фотьойла насред стаята и обърнат към мен.

— Добре, че дойде. — От дружелюбния тон на Вилумсен ме побиха студени тръпки.

Беше облечен в кожух и носеше кожен калпак на главата. Приличаше на мечка. Държеше насочена към мен пушка.

— Затвори вратата.

Подчиних се.

— Пристъпи три крачки напред. Бавно. И застани на колене.

Приближих се.

— На колене — повтори той.

Подвоумих се.

Той въздъхна.

— Виж какво. Всяка година троша луди пари, за да замина за страна, където да застрелям животно, което липсва в трофейната ми колекция. — Вдигна ръка и описа дъга във въздуха. — А тя е доста богата. Нямам екземпляр само от твоя вид, Рой Опгор. Затова застани на колене!

Коленичих. Едва сега забелязах, че върху пода между входната врата и фотьойла е опънат найлон — такива се използват по време на домашни ремонти.

— Къде паркира? — попита Вилумсен.

Казах му. Той кимна доволно.

— Кутийката с тютюн.

Мълчах. В главата ми се рояха въпроси, но липсваха отговори.

— Питаш се как те разкрих, Опгор. Благодарение на кутийката с тютюн. След като се разболях от рак, лекарите ме посъветваха да се храня по-здравословно и да наблегна на движението. Затова започнах да излизам на дълги походи. Включително и дотук, където не бях стъпвал от години. И ето какво открих в хладилника.

Хвърли върху найлона пред мен сребриста кутийка с тютюн „Бери“.

— Такъв тютюн не се намира в Норвегия, а в Ус — да не говорим. Попитах Рита откъде се е взела кутийката. Най-вероятно са я оставили майсторите поляци, които миналата година ремонтираха хижата, каза. И аз ѝ повярвах. Докато най-неочаквано не те видях да вадиш същата кутийка, докато ме молеше за заем в кабинета ми. И навързах нещата. Тютюн за смучене. Ремонтът на сааба. Планинската хижа. И една Рита, която за една нощ стана толкова блага и сговорчива, колкото Ритите никога не са, освен ако не е налице скрита причина. Разрових се в телефона ѝ. И там, под името Агнете, открих старо неизтрито съобщение. Хижата, ден и час — гласеше есемесът. Обадих се на справочния телефон и се оказа, че номерът на мнимата Агнете е регистриран на твое име, Рой Опгор. Завчера пак отмъкнах за малко телефона на Рита и ти изпратих съобщение със същия текст, промених само часа.

За да го гледам, се налагаше да седя с наведена назад глава — нали бях коленичил — и в резултат вратът ми се схвана.

— Щом си открил всичко това още преди месеци, защо си изчаквал чак досега, за да ме разобличиш?

— Отговорът би следвало да е пределно ясен за човек като теб, който умее да смята толкова добре наум, Рой.

Поклатих глава.

— Взе заем от мен. Ако ти бях пръснал черепа, кой щеше да ти изплати дълга?

Сърцето ми забави ударите си. Направо не беше за вярване. Вилумсен, с търпението на опитен ловджия, беше изчакал плячката да се установи в най-изгодната позиция; беше изчакал да си оправя сметките с него. Да си изплатя заема ведно с лихвите. Кравата да бъде издоена до последна капка. И сега той щеше на свой ред да си оправи сметките с мен. Ето това беше намекнал с въпроса, който ми зададе пред църквата: приятно ли е чувството да си уредиш сметките. Възнамеряваше да ме застреля. Да, именно да ме застреля. Не да ме сплаши. Не да ме заплаши. А да ме убие, дявол да го вземе. Знаеше, че на никого не съм казал къде отивам, че съм се погрижил пътуването ми дотук да остане без свидетели, че съм паркирал на толкова голямо разстояние, че никому не би хрумнало да ме търси тук. И чисто и просто щеше да ме гръмне в главата и да ме зарови наблизо. Планът му беше съвсем простичък и строен. Чак неволно се усмихнах.

— Избърши си противната усмивка — процеди Вилумсен.

— Не съм се виждал с жена ти от години. Не видя ли на коя дата е било изпратено онова съобщение?

— Щом въпреки това не е изтрито, значи връзката ви е продължила дълго. Е, сега приключва окончателно. Кажи си последната молитва. — Вилумсен опря пушката о бузата си.

— О, аз вече съм си я казал — отвърнах. Сърцето ми продължи да забавя ударите си. Пулс в покой. Психопатски пулс, както казват.

— Ами? — изпухтя Вилумсен. Над приклада притиснатата му буза се беше издула.

Кимнах и пак сведох глава.

— Давай, Вилумсен, ще ми направиш услуга.

Сух смях.

— Да не ми разправяш, че искаш да умреш, Опгор?

— Не. Но искам или не, ще умра.

— Всички ще умрем.

— Да, но не в рамките на следващите два месеца.

Чух, че се пипка с предпазителя.

— Казва кой?

— Доктор Стенли Спин. Няма как да не си ни видял да разговаряме в църквата. Тъкмо беше получил последния скенер на мозъчния ми тумор. Имам го повече от година, но напоследък започна да расте много бързо. Ако се прицелиш ей тук — забодох показалец в дясната половина на челото си точно в основата на косата — … тъкмо ще ме отървеш от него.

Имах чувството, че чувам как калкулаторът в ума на търговеца щрака и жужи.

— Лъжеш, защото си отчаян.

— Щом си толкова сигурен, просто стреляй.

Отлично знаех до какъв извод е стигнал. Ако това е истина, проблемът Рой Опгор скоро ще изчезне от само себе си, и то без да поемаш каквито и да било рискове, нашепваше вътрешният му глас. Ако обаче лъжех, той щеше да пропусне златна възможност, която едва ли щеше да му се открие пак. Тоест, шансовете не се изчерпваха, но аз щях да съм подготвен и това значително щеше да затрудни начинанието му. Риск срещу печалба. Разходи срещу приходи. Дебит и кредит.

— Обади се на Стенли — предложих. — Само най-напред ми го дай да го освободя от задължението да пази лекарска тайна.

В последвалото мълчание се чуваше само дишането на Вилумсен. Помолих се, но не за моята душа, а за сърцето на Вилумсен — да не вземе да получи инфаркт от напрежение.

— Два месеца — изрече неочаквано той. — Ако до два месеца, считано от днес, не си мъртъв, ще се върна. Няма да знаеш къде, кога и как. И кой. Но е много възможно да чуеш последните думи на датски. Това не е заплаха, а обещание. Ясно?

Надигнах се.

— Максимум два месеца. Този тумор е много мощен проклетник, Вилумсен, няма да те предаде. А между другото…

Вилумсен продължаваше да държи пушката насочена срещу мен, но със спускане и вдигане на клепачи ме подкани да довърша.

— Имаш ли нещо против да взема кутийките с тютюн от хладилника?

С тази си молба, естествено, преразтягах ластика на неговото търпение, но нали уж играех ролята на умиращ, комуто е безразлично как точно ще го сполети смъртта.

— Не смуча тютюн, така че прави каквото намериш за добре.

Взех кутийките и си тръгнах. Навлязох в гората, където дневната светлина вече чезнеше. Описах дъга, вървейки на запад и притулен зад скалите, се загледах към езерото, където последно видях Рита гола, унизена, състарена от дневната светлина и от погледа на един млад мъж.

Пак приближих хижата откъм север. От тази страна нямаше прозорци, само дебели стени от масивно дърво — така човекът се е укрепявал, защото нападението почти винаги е идвало от север.

Прилепих се към стената. Прокраднах се около ъгъла към западната стена и врата. Усуках шала около дясната си ръка и зачаках. Когато Вилумсен излезе, действах простичко. Удар точно зад ухото, където черепът не предпазва достатъчно надеждно мозъка, и два удара в бъбреците, които, освен че са изключително болезнени и не ти позволяват дори да изкрещиш, те правят сговорчив. Вилумсен се свлече на колене, а аз издърпах пушката, метната на рамото му. Цапардосах го по слепоочието и го извлачих в къщата.

Беше навил найлона на руло и го беше сложил настрана, а столът бе избутал до стената при камината.

Изчаках го да си вземе дъха, да вдигне глава и да се взре в дулото на собствената си пушка. Чак тогава заговорих:

— Както ти стана ясно, излъгах. Но само за мозъчния тумор. Истина е, че от няколко години не съм се срещал с Рита. И понеже един есемес се оказа достатъчен да довтасам тук с изплезен език, значи, тя е скъсала с мен, не аз — с нея. Не мърдай!

Вилумсен изруга тихо, но се подчини.

— С други думи, историята можеше да приключи щастливо, ако ти не се беше ровил из телефона ѝ в упорито търсене на болезнени разкрития. Но понеже не ми вярваш и планираш да ме пречукаш, нямам друг избор, освен да те пречукам пръв. Няма да го направя с удоволствие, повярвай ми, и не се каня да използвам възможността, за да подновя връзката с жената, която съвсем скоро ще остане вдовица. С други думи, струва ми се адски ненужно да те убивам, но, уви, това е единственото решение, ако човек погледне прагматично на нещата.

— Нямам представа какви ги дрънкаш — простена Вилумсен. — Но убиеш ли ме, няма начин да се измъкнеш. Ще те пипнат. Такива неща изискват предварителен замисъл.

— Да. Получих минутите, необходими ми, за да проумея, че твоят план да ме убиеш ми поднася на тепсия най-добрата възможност на света да убия теб. Намираме се само двамата на място, където никой не ни е видял да пристигаме. Знаеш ли коя е най-честата причина за смъртта при мъжете между трийсет и шейсет години, Вилумсен?

Той кимна.

— Рак.

— Не — поклатих глава.

— Рак е.

— Не е рак.

— Е, тогава сигурно е автомобилна катастрофа.

— Не — отбелязах си наум да го проверя, след като се прибера вкъщи. — Самоубийство.

— Глупости.

— Нашето село ще даде принос към статистиката, ако включим в тази бройка моя баща, ленсман Улсен и теб.

— Мен?

— Дните между Коледа и Нова година. Мъж, въоръжен с пушката си, тръгва сам към хижата си, без да се обади на никого. Намират го в дневната с пушката до него. По-класическо самоубийство — здраве му кажи. А, да. Освен това почвата е замръзнала. Няма следи към или от хижата.

Вдигнах пушката. Видях как той преглътна.

— Имам рак — промълви задавено.

— Имаше рак — поправих го. — Sorry, но вече си излекуван.

— Мамка му — простена плачливо той.

Пръстът ми легна на спусъка. По челото му изби пот и той се разтрепери неконтролируемо.

— Кажи си последната молитва — прошепнах. Зачаках. Той изхлипа. Изпод мечата козина се образува локвичка. — Е, разбира се, има и още един вариант.

Вилумсен зина и пак си затвори устата.

Наведох пушката.

— Да се споразумеем да не се убиваме — уточних. — И да поемем риска да се осланяме един на друг.

— К-какво?

— Току-що ти доказах дълбоката си убеденост, че ще осъзнаеш колко безпредметно е да ме убиваш. Сигурен съм в това до степен да се откажа от златна възможност да ти видя сметката. Нарича се сляпо доверие, Вилумсен. Доверието е доброкачествена, заразна болест. Ако ти не ме убиеш, и аз няма да те убия. Е, какво ще кажеш, Вилумсен? Навит ли си? Договорихме ли се?

Вилумсен се навъси. Кимна някак колебливо.

— Добре. Благодаря, че ми услужи. — Подадох му пушката.

Той премига и впери невярващ поглед в мен. Не посегна да я вземе, сякаш надушваше капан. Подпрях пушката на стената.

— Ясно ти е, че а-а-аз… — Той изхрачи сополи, сълзи и слуз от гърлото си. — … че в такъв момент ще се съглася на всичко. Как да те убедя да ми се довериш?

Замислих се.

— Това е напълно достатъчно — протегнах му десница.

През първия ден от Новата година заваля сняг и се задържа до края на април. По Великден пътното движение в района се оживи, все повече хора идваха в хижите си и бензиностанцията постави нов рекорд в дневния оборот. През Новата година ни удостоиха с приз за най-добра бензиностанция в областта. С две думи, бизнесът вървеше отлично.

После обаче излезе докладът за разширяването на пътната мрежа, който заключаваше, че е наложително да се построи тунел, а главният път — да се пренасочи извън Ус.

— Дотогава има много време — утеши ме Вос Гилберт, наследникът на Ос в партията.

Сигурно, но до следващите общински избори не оставаше толкова много, а неговата партия щеше да ги изгуби. Защото, щом с едно драсване на химикалката зачеркват цяло село от картата на Норвегия, значи някой от общинската управа не е отстоявал достатъчно ревностно интересите на хората.

Проведох няколко срещи с шефовете в централата и единодушно заключихме, че ни остава само да доим кравата, докато я имаме. А после: преустройство, свиване на дейността, разбирайте: съкращаване на персонала. В днешно време имало нужда от малки бензиностанции. Ако пък се стигнело до затваряне на бензиностанцията, не се тревожи, казаха.

— Вратата ни винаги ще е отворена за теб, Рой — увери ме Пия Сюсе. — Ако ти се прииска да пробваш нещо ново, просто звънни един телефон. Имаш ми номера.

Дадох още газ, така да се каже. Работех повече от всякога. Не ми пречеше, обичам да работя. Поставих си цел. Да се сдобия със собствена бензиностанция.

Един ден Дан Кране влезе при мен в бензиностанцията. Тъкмо почиствах кафемашината. Попита може ли да ми зададе няколко въпроса във връзка с материал за Карл, който подготвяли.

— Справял се много добре в Щатите — подхвърли Дан Кране.

— Аха — продължих да чистя. — И какво, хвалебствена статия ли ще пишеш?

— Е, нашата задача, на журналистите, е да отразяваме и двете гледни точки.

— А не всички гледни точки?

— Я виж ти, изразяваш се по-добре от вестникарски редактор — отбеляза Дан Кране със стегната усмивка.

Не го харесвах. Но, от друга страна, аз не харесвам много хора, та едва ли има смисъл да се отдава значение конкретно на отношението ми към него. Когато той дойде в селото, много ми напомняше на английските сетери, които хижарите возят в джиповете си — кльощави, свръхенергични, но дружелюбни кучета. Дружелюбността на Дан Кране обаче беше хладна. Използваше заучено поведение като средство да постигне по-дългосрочна цел, а аз започнах да проумявам, че Дан Кране всъщност е маратонец. Стратег, който никога не губи търпение на пистата, никога не се отказва, а методично продължава да крета, защото разчита на своята издръжливост и накрая тя ще го изведе до върха. Тази увереност личеше в езика на тялото му, долавяше се в начина му на изразяване, искреше от очите му. Да, днес може да е нищо и никакъв редактор на незнайно списание, но някой ден ще се издигне. Защото е призван за велики дела, както се казва. Дан Кране подаде молба за членство в партията на Ос, но макар местният вестник в Ус да беше обявен официално за печатен орган на Работническата партия, вътрешният редакционен правилник забраняваше на редактора да заема какъвто и да било пост в политическа партия, защото това би хвърлило съмнение върху неговата безпристрастност. Освен това в момента Кране, баща на две малки деца, беше страшно зает, та най-вероятно нямаше да се яви на следващите местни избори, а може би и на по-следващите. Или и на по-по-следващите. Но определено беше въпрос само на време мършавата ръчичка на Дан Кране да докопа дървеното чукче на областния управител.

— Благодарение на склонността на брат ти да поема рискове той изкара добри пари от инвестицията в онзи търговски център още като студент. — Кране извади бележник и химикалка от джоба на якето си „Jack Wolfskin“. — И ти ли участва в нея?

— Не знам за какво говориш.

— Не знаеш ли? Аз пък разбрах, че си финансирал покупката на акции с двеста хиляди.

Надявах се да не е видял тръпката, която премина през мен.

— Кой ти го каза?

Той пак се усмихна стегнато, сякаш се опасяваше да не би широкото разтегляне на устните да му причини болка.

— Дори в местната преса ние, журналистите, не издаваме източниците си.

От шефа на банката ли беше разбрал? Или от Вилумсен? Или от друг банков служител? Някой, който е проследил пътя на парите, както се казва.

— Без коментар — отсякох.

Кране си записа с тих смях.

— Наистина ли искаш във вестника да излезе отпечатано това, Рой?

— Кое?

— Без коментар. Така отговарят големите политици и знаменитостите в града, когато ги хванат натясно. Рискуваш подобна реплика от твоите уста да остави малко странно впечатление у читателите.

— Впечатлението у читателите го създаваш най-вече ти.

Кране поклати с усмивка тясната си, ръбеста, гладкокоса глава.

— Отпечатвам само думите на моите събеседници, Рой.

— Ами направи го тогава. Запиши този разговор, дума по дума. Включително егоистичния си съвет за „без коментар“.

— Обичайно интервютата се редактират, за да изведем най-същественото на преден план.

— А кое е най-същественото, определяш ти. Следователно ти формираш читателското мнение.

Кране въздъхна.

— По враждебното ти отношение съдя, че не желаеш вашето участие — твоето и на Карл — да бъде публично огласено.

— Питай Карл — отвърнах и включих кафемашината. — Едно кафе?

— Да, ако обичаш. Сигурно ще откажеш коментар и относно факта, че Карл току-що е преместил дейността си в Канада, защото компанията му в САЩ е станала обект на разследване на Комисията по ценни книжа по подозрения в схема за манипулиране на борсови котировки.

— Искам да коментирам друг въпрос. — Подадох му картонена чашка с кафе. — А именно че ти пишеш статия за бившето гадже на твоята съпруга. Имаш ли желание да поместиш този мой коментар?

Кране въздъхна тежко, прибра бележника в якето си и сръбна от кафето.

— Ако местен вестник в село като нашето се въздържа да помества материали за хора, познати на редколегията, няма да напишем нито една статия.

— Да разбирам ли, че под статията ще упоменеш този факт? Че съпругата на автора на материала е минала през леглото на Карл Опгор.

Видях как в очите на маратонеца засвяткаха мълнии. Над дългосрочната стратегия надвисна опасност. Състезателят беше на крачка да каже или направи нещо в разрез с крайната цел.

Жена, която, впрочем, пожела да мине и през леглото на брата на Карл, Рой. Само че той не се възползва от предложението ѝ.

Последното си го спестих. Не го казах, разбира се. Просто се заиграх с мисълта дали, ако го бях изтърсил, Дан Кране щеше да излезе от релси.

— Благодаря ти за отделеното време. — Кране вдигна ципа на непромокаемото си яке.

— И аз ти благодаря. Двайсет крони, ако обичаш.

Той погледна чашката с кафето, после мен. Пробвах да изимитирам стегнатата му усмивка.

Масата, умножена по скоростта. Возилото лети към пропастта. Черна камара от метал, хром, кожа, пластмаса, стъкло, гума. Миризми, вкусове, спомени, които винаги искаш да носиш със себе си, и любимите ти хора, които си мислел, че никога няма да загубиш, се отдалечават от теб върху неудържимо въртящи се колела. Аз ги задвижих, аз задействах сюжета в този разказ. Но в определен момент — адски трудно е да се определи точно кога и къде — повествованието започва да решава само, силата на тежестта притегля шофьорската седалка, возилото ускорява, тръгва на самоход и за крайния изход е без значение дали съм размислил. Масата, умножена по скоростта.

Иска ли ми се случилото се да не се беше случвало? И още как.

Същевременно има нещо омагьосващо да съзерцаваш лавините от Отертин през март, да гледаш как снежни маси трошат леда, сковал Бюдалското езеро, да наблюдаваш горски пожар през юли със съзнанието, че старата пожарна кола няма да се изкачи по склоновете. Вълнуващо е да видиш как първата истинска есенна буря през ноември за пореден път изпробва устойчивостта на покривите на хамбарите в селото, а ти се питаш дали тази година ще успее да събори някой и ти ще проследиш как се преобръща по полетата — същински лист на трион, преди да се натроши на парчета. И то вземе, че се случи точно това. И следващата ти мисъл е: ами ако някой, човешко същество, се е озовало на пътя на летящия режещ лист? Ти, разбира се, не го желаеш, но не съумяваш да отхвърлиш докрай мисълта, че би било зрелищна гледка. Не, не го желаеш. Ако предварително бях наясно каква верига от събития ще отприщя, щях да постъпя другояче. Но понеже никой не знае нищо предварително, безсмислено е да твърдя, че ако имаше начин да се върна назад и тогава разполагах с наличната ми информация сега, щях да постъпя по-различно.

Ако преднамерено насочиш бурен вихър към покрива на някой хамбар, продължението е извън твоя контрол. Покривът, вече колело от остра ламарина, се устремява към самотния човек насред полето и на теб ти остава само да наблюдаваш със смесица от страх, любопитство и разкаяние, задето частица от теб се е надявала на такъв развой на събитията. И следващата мисъл те спохожда неподготвен: как ти се иска ти да си на мястото на този самотен човек.

С Пия Сюсе подписахме трудов договор, съгласно който след две години в Сьорлане бях свободен да се върна като управител на бензиностанция в Ус.

Постъпих на работа в бензиностанция, разположена в околностите на Кристиансан, точно срещу комбинирания увеселителен зоопарк, покрай европейския път. Беше, естествено, много по-голяма от бензиностанцията в Ус — с повече служители, с повече колонки, с по-големи помещения, по-богат асортимент и по-висок оборот. Но най-голямата разлика беше друга. Моят предшественик бе третирал служителите като безмозъчни източници на работодателски разходи и в резултат заварих група демотивирани, мрънкащи шефомразци, които правят само каквото им възложат, а често не изпълняват дори и него.

— Бензиностанциите са различни — подчерта по време на разговора ни при постъпването ми Гюс Мюре, директор „Продажби“ в централата. — Табелата е еднаква, бензинът е еднакъв, логистиката е еднаква, но в края на краищата най-важното в нашите бензиностанции са не бензинът, колите и кифличките, а хората. Кой стои зад и пред щанда и как общуват помежду си.

Мюре въртеше непрекъснато посланието си подобно на парче, чието изпълнение му дотяга все повече с всяка изминала година, но все пак е хит. С пресилено игривата ритмика в рефрена „бензин, коли и кифлички“, сто на сто композиран лично от него, както и също толкова пресиления и с годините малко попрекален патос в „хората“, евъргрийнът на Мюре винаги ми навяваше асоциации за сбирките на проповедника Арман в Ортюн. Защото, точно както на проповедника, така и работа на Мюре беше да убеди хората в нещо, дълбоко известно им каква глупост е, но същевременно много им се иска да повярват в него. Защото вярата прави живота, а и смъртта по-поносими. Ако наистина се смяташ за уникален и съответно всяка среща с хората — за уникална, навярно ще успееш да изманипулираш себе си и да повярваш в съществуването на своеобразна чистота — вечна девича непорочност — която ще ти пречи да заплюеш клиент в лицето и да повърнеш от скука.

Аз обаче не се чувствах уникален. Въпреки гореспоменатите разлики с предишната, бензиностанцията също не беше уникална. Веригата спазва единна фирмена политика и в резултат, дори да се преместиш от малка бензиностанция в една част на страната, в голяма в съвсем друга част, все едно си сменил чаршафа, но леглото си е все същото. За два дни усвоих техническите подробности, които отличаваха новата бензиностанция от моята в Ус. За четири дни успях да разговарям с всички служители, да ги разпитам какви са амбициите им за бъдещето и какви промени според тях ще превърнат бензиностанцията в по-добро работно място и по-харесван търговски обект от клиентите. За три седмици въведох деветдесет процента от промените.

Дадох плик на омбудсмана и я помолих да го отвори след осем седмици, в деня, когато всички служители ще се съберат за рекапитулация на промените. Наехме местно кафене за срещата. Приветствах всички с добре дошли и дадох думата на един служител да оповести данни за оборота и печалбите; негов колега представи статистика за отсъствията по болест, а трети — проучване за клиентска удовлетвореност плюс неформален сондаж на настроенията в колектива. Аз само слушах, а служителите, след ожесточени препирни, гласуваха да бъдат премахнати осемдесет процента от промените, направени именно по тяхно предложение. Накрая взех думата и обобщих кои промени по всеобщо мнение са сработили и кои ще запазим. После обявих, че е време за обяд и барът е отворен. Един служител, стар мърморко, вдигна ръка и попита такава ли е длъжността ми: началник бар.

— Не — отговорих. — Но по моя инициатива вие сами си бяхте шефове в продължение на осем седмици. Лоте, ще отвориш ли плика, който ти дадох, преди да поставим началото на промените?

Тя го разпечата и прочете прогнозата ми кои промени ще сработят и кои — не. Множеството се разшумя, провокирано от предварителните ми очаквания: само две предложения не се припокриваха с исканията на служителите за промени.

— Идеята не е да ви убедя какъв съм многознайко. Вижте, две от предвижданията ми не се сбъднаха: едното за въвеждането на талони за безплатно кафе след няколко платени и другото за продажба на пет застояли кифлички на цената на една. В успеха на първата мярка вярвах, в успеха на втората — не. Изглежда, поназнайвам нещичко за управлението на бензиностанции. Ще се съгласите ли с мен?

Няколко глави пред мен кимнаха. Тук, на юг, кимат по-различно. Всъщност още по-бавно, отколкото у нас. Кимането се разпространи, разнесе се сподавен шепот. Накрая дори мърморкото кимна.

— Според класацията на бензиностанциите в областта заемаме предпоследно място — продължих. — Говорих с централния офис и ето какво договорих. Ако при следващото подреждане влезем в топ десет, ще наградят целия колектив с екскурзия до Дания. Ако се изкачим в топ пет, отиваме на безплатна екскурзия до Лондон. Ако станем номер едно, сами решавате каква да е наградата.

Взираха се втренчено в мен. После изригнаха в ликуващи възгласи.

— Тази вечер… — провикнах се аз и врявата мигом стихна — … тази вечер сме в дъното на класацията и този бар е отворен само един час. После се прибирате вкъщи и събирате сили за утре, защото утре — а не вдругиден — започва катеренето в ранглистата.

Минавах с колата през местността Банехауген. Бюдалското езеро се простираше пред мен огледално гладко. При вида на табелата с надпис „Ус“ с мен се случи нещо странно. В гърлото ми заседна буца, шосето започна да се размива, наложи се да мигам учестено. Подобно нещо се случва, когато от чиста скука се заглеждаш в треторазредна сапунена опера по телевизията и — понеже си напълно отпуснат, със свален гард — внезапно усещаш как преглъщаш с мъка.

Бях си взел четири дни отпуск.

Четири дни с Карл седяхме вкъщи и се любувахме на лятото; на слънцето, което не искаше да залезе. Пиехме бира след бира в зимната градина. Говорехме си за отминали дни. За училището, за приятелите, за танцовите забави в Ортюн, за хижата на Ос. Карл ми разправяше за САЩ и за Торонто; колко предприемачи натрупали милиони благодарение на високите цени на горещия пазар на недвижими имоти; за неговия проект, към който, оказало се накрая, се били засилили с прекалено голяма кошница.

— Най-жалкото е, че можеше да се получи. — Карл постави поредната празна бутилка в редичката върху перваза под прозореца. Неговата редичка беше три пъти по-дълга от моята. — Стига да бяхме улучили най-подходящия момент. Ако бяхме устискали още три месеца, днес щяхме да сме милионери.

Начинанието обаче се провалило, а двамата съдружници на Карл го заплашили със съд.

— Само аз се бях разорил тотално и те се надяваха да измъкнат от мен някоя сумичка — засмя се и отвори нова бутилка.

— Между другото, сега не трябва ли да си затрупан с работа? — попитах.

Преди това бяхме ходили да огледаме строителната площадка. Там се работеше, но определено не кипеше активна дейност. Много машини, малко хора. Не останах с впечатлението да е постигнат особен напредък за деветте месеца от началото на строителните работи. Карл ми обясни, че все още се работело под земята, отнемало време да се прокара вода и канализация, да се изгради път. Но започнат ли веднъж същинската работа по строежа, щяло да стане много бързо.

— Всъщност хотелът се строи дори в момента. Нарича се модулно строителство. Или строителство с елементи. Повече от половината хотел ще пристигне под формата на огромни, напълно готови модули, а после ще монтираме върху вече положени фундаменти.

— Върху основите ли?

Карл разклати неопределено глава.

— Нещо такова.

Така обикновено хората се изразяват, когато искат да ти спестят твърде сложни за обяснение подробности, или за да прикрият, че самите те не са съвсем наясно. Карл отиде да размени няколко думи с работниците, а аз се поразходих наоколо да поразгледам за нови гнезда. Не открих нито едно. Явно шумотевицата и оживеният трафик ги бяха подплашили, но не допусках да гнездят особено далече оттук.

Карл се върна. Избърса потното си чело.

— Да се погмуркаме, а?

Разсмях се.

— Какво? — възкликна той.

— Екипировката ни е толкова стара, че ще граничи със самоубийство.

— Тогава само да се топнем?

— Става.

По-скоро не стана: продължихме да си седим в зимната градина. На петата или шестата бутилка Карл попита внезапно:

— Знаеш ли как е умрял Абел?

— Брат му го убил.19

— Говоря за Абел, на когото ме е нарекъл татко: за Абел Паркър Ъпшър, държавния секретар на САЩ. Заедно с други високопоставени лица бил на палубата на бойния кораб „USS Princeton“ по време на първото му плаване. Била предвидена демонстрация на огневата мощ. Едно от оръдията избухнало и погубило Абел с още петима души. Случило се през 1844-та, тоест Абел не доживял да види довършено делото на живота си: анексирането на Тексас през 1845-а. Какво ще кажеш?

Свих рамене.

— Тъжно?

Карл се разсмя.

— Е, ти поне оправдаваш презимето си Калвин. Знаеш ли, че веднъж Калвин Кулидж…

Слушах го с половин ухо, защото, естествено, бях чувал този анекдот. Татко обожаваше да го разказва. По време на официална вечеря известната поетеса и сатиричка Дороти Паркър седяла отдясно на президента Калвин Кулидж, известен с необщителността си. В един момент му се похвалила, че е сключила облог с приятели да измъкне от него повече от две думи. В края на вечерята Кулидж се обърнал към Дороти Паркър и ѝ казал: „You lose“20.

— Кой от нас прилича повече на татко и кой — на мама? — попита Карл.

— Шегуваш ли се? — отпих от „Будвайзер“-а по-скоро по задължение, не че толкова ми се пиеше.

— Аз пия като татко. Ти — като мама.

— Това е единственото несъответствие.

— Значи си извратеняк?

Мълчах. Не знаех какво да кажа. Дори преди, по времето на издевателствата, с Карл не го обсъждахме. Утешавах го, все едно татко просто го е напердашил. И му обещавах възмездие, без да назовавам деянието с думи. Често съм се питал щеше ли да се промени нещо, ако го бях квалифицирал на глас, ако бях пуснал думите на свобода, ако ги бях превъплътил в нещо чуваемо, в нещо реално, вместо да ги оставя само да витаят в главите ни под формата на мисъл, която точно поради това може да бъде отхвърлена като фантасмагория. Абе, и аз не знам.

— Мислиш ли за това? — попитах.

— Да. И не. Терзае ме по-малко, отколкото повечето, за което чета.

— За какво четеш?

— За жертвите на сексуално насилие. На тази тема пишат и говорят най-вероятно предимно тежко травмираните. А такива като мен сигурно са много — онези, които са успели да го преодолеят и да продължат напред. Тук ключово значение има окръжаващата среда.

— В какъв смисъл?

— Сексуалните посегателства вредят най-вече заради социалното порицание и срама. Учат ни, че трябва да се чувстваме травмирани от тях, и в резултат ние приписваме всичките си житейски несполуки на преживяното насилие. Да вземем например обрязването на еврейските момченца. Това си е генитално осакатяване. Изтезание. Много по-болезнено от блудството. Но няма доказателства обрязването да нанася психически травми. Защото се случва в социална среда, която го приема за нормално, за нещо, на което просто си длъжен да се подложиш, за част от местната култура. Не самото издевателство, а разбирането, че не влиза в представите за общоприето, нанася най-пагубната травма.

Гледах го. Сериозно ли говореше? Дали не беше начин да намери логично обяснение, което да го удовлетворява и успокоява? Впрочем, ако му върши работа, защо не? Whatever gets you through the night, it’s alright.21

— Колко знае Шанън?

— Всичко. — Карл допря бутилката до устните си и я надигна. Тя закълколи. Звукът наподобяваше не смях, а плач.

— Знае, че сме потулили падането на Улсен в Хюкен — това ми е ясно. Но знае ли, че съм пипал спирачките и управлението на кадилака преди кончината на мама и татко?

Карл поклати глава.

— Разказвам ѝ всичко, но само ако се отнася за мен.

— Всичко ли? — попитах и надникнах през прозореца. Вечерното слънце ме заслепи. С периферното си зрение улових въпросителния поглед на брат ми. — Миналата година Грете ме заговори на празника по повод първата копка. Ти и Мари се срещате тайно в хижата на Ос, така ми каза.

Карл за известно време се умълча.

— Мамка му — отрони накрая.

— Да.

Два гарванови грака разцепиха тишината. Предупреждение. После дойде въпросът, от който се бях опасявал:

— Защо Грете го е казала на теб?

Бях го очаквал. Точно затова досега си бях мълчал. За да избегна именно този въпрос и необходимостта да го излъжа, да премълча пред него изказаните от Грете подозрения за чувствата ми към Шанън. Защото, ако дори само изречах тези думи, независимо колко безумно звучаха, независимо че и двамата знаехме колко смахната е Грете, те щяха да посеят съмнение. И Карл неминуемо щеше да съзре истината, сякаш е отпечатана с главни букви върху лицето ми.

— Нямам представа — отвърнах нехайно. Може би пресилено нехайно. — Сигурно защото още си пада по теб. А когато искаш да взривиш брачната идилия на двама души и да ти се размине безнаказано, се промъкваш незабелязано и пускаш запаления фитил сред тяхното обкръжение с надеждата огънят да се разгори и да стигне до набелязаната цел. Нещо такова.

Поднесох бутилката към устните си. И сам си дадох сметка, че обяснението ми се получи твърде многословно, съшито с бели конци, а метафората — прекалено претенциозна, за да прозвучи непринудено. Налагаше се спешно да прехвърля топката в неговата половина:

— Това за теб и Мари вярно ли е?

— Явно ти не го вярваш. — Карл постави поредната празна бутилка на перваза.

— И защо мислиш така?

— Защото иначе щеше да ми кажеш по-рано какво ти е наговорила Грете. Да ме предупредиш, така да се каже. Или най-малкото да ми поискаш обяснение.

— Не ѝ повярвах, разбира се. Грете си беше пийнала, пък и през последните години се е смахнала още повече. Още същата вечер забравих за разговора ни.

— И защо се сети точно сега?

Свих рамене. Отметнах глава към хамбара.

— Май плаче за боядисване. Ще говориш ли с работниците, които ще боядисват хотела?

— Да — кимна Карл.

— Да си поделим разходите, какво ще кажеш?

— Не отговорих на предишния ти въпрос.

Погледнах го.

— На въпроса дали се виждам с Мари — довърши той и се оригна.

— Не ми влиза в работата. — Отпих от бирата, която почваше да изветрява.

— Мари направи първата крачка. На празненството по случай завръщането ми предложи да се видим на четири очи и да изговорим нещата, да изчистим старите конфликти. Но понеже в момента всички ни наблюдавали, най-добре било да се видим на дискретно място, та да не даваме повод за клюки. Например, в хижата на баща ѝ. Да пътуваме отделно, всеки с колата си, да паркираме на различни места и да не пристигаме едновременно. Хитро, нали?

— О, определено.

— Идеята хрумнала на Мари, защото Грете ѝ разправила как преди време Рита Вилумсен използвала семейната хижа, за да се среща с младия си любовник.

— Я виж ти. Колко осведомена била тази Грете Смит.

Усетих, че гърлото ми пресъхва. Не попитах Карл помни ли как, натряскан до козирката, се е разприказвал пред Грете за греховете на татко.

— Всичко наред ли е, Рой?

— Да. Защо питаш?

— Пребледня.

— Не мога да ти отговоря. Заклех се в твоята душа.

— В моята ли?

— Да.

— О, тя отдавна е изгубена. Изплюй камъчето.

Свих рамене. Не си спомнях дали онзи път се бях заклел да мълча за вечни времена — все пак тогава бях още тийнейджър, или просто да наложа временна карантина на истината.

— Младият любовник на Рита Вилумсен… бях аз.

— Ти? — Очите на Карл щяха да изхвръкнат от орбитите. — Бъзикаш се. — Плесна се по бедрото и се разкикоти. Чукна бутилката си в моята. — Разкажи — подкани ме той.

Разказах му. Е, само в едри щрихи. Той ту избухваше в смях, ту пак ставаше сериозен.

— И си траеш през всичките тези години — поклати глава Карл, след като приключих.

— В нашето семейство премълчаването има дълга традиция. А сега е твой ред да разкажеш за Мари.

И Карл разказа. Още на първата им среща в хижата се озовали в леглото.

— Тя знае как да ме прелъсти — усмихна се той едва ли не носталгично. — Знае какво обичам.

— Искаш да кажеш, че е било просто невъзможно да ѝ откажеш. — Прозвуча по-обвинително, отколкото възнамерявах.

— Поемам моята част от вината, но тя очевидно си го беше поставила за цел.

— Да те прелъсти?

— Да докаже пред себе си и пред мен, че винаги ще бъде моят първи избор. Да покаже, че за нея бих рискувал всичко. Че Шанън и другите като нея са били и винаги ще бъдат само заместнички на Мари Ос.

— Би предал всичко. — Отворих кутийката с тютюн.

— Моля?

— Каза, че за нея би рискувал всичко. — Този път дори не се опитах да прикрия укора в гласа си.

— Така или иначе, продължихме да се срещаме.

Кимнах.

— Бил си с нея през всичките вечери, когато уж ходеше на бизнес срещи, а аз и Шанън те чакахме вкъщи.

— Да. Не съм образцов съпруг.

— Помниш ли как веднъж — уж беше ходил у Вилумсен — спомена, че си срещнал Ерик Нерел и жена му, докато са се разхождали близо до дома си?

— Да, тогава за едната бройка да се издам. Идвах, естествено, от хижата. А може би дори исках да се издам. Адски тежко е постоянно да те мъчат угризения.

— Но ти издържа — отбелязах.

Той прие ироничната ми забележка и леко сведе глава.

— След няколко срещи Мари явно реши, че е постигнала целта си, и скъса с мен. За втори път. Не страдах особено. Беше просто… носталгия. Оттогава не сме се виждали.

— Е, нали се виждате из града.

— Случва се, разбира се. Но тогава тя само се усмихва, сякаш е спечелила битка. — Карл се ухили презрително. — Показва на Шанън близнаците в количката; винаги я бута вестникарчето. Припка след Мари като прислужник. Бедата е, че според мен той подозира нещо. Зад привидно честното му великодушно лице виждам човек с желание да ме убие.

— Сериозно?

— Да. Ако питаш мен, сигурно е питал Мари и тя съвсем съзнателно му е дала отговор, който оставя място за съмнения.

— И защо ще го прави?

— За да го държи в напрежение. Такива са.

— Кои?

— О, сещаш се. Мари-Оските и Рита-Вилумсенките. Страдат от синдрома на пчелата майка. По-точно, страдат не те, а ние, търтеите. А пчелите майки искат, разбира се, да задоволят физическите си потребности, но най-вече имат нужда поданиците им да ги обичат и боготворят. И ни манипулират като марионетки чрез непрестанните си интриги. По дяволите, толкова е изморително.

— Не преувеличаваш ли?

— Не! — Карл тресна бутилката си върху перваза и две от празните се катурнаха и паднаха на пода. — Истинската любов не може да съществува между мъж и жена, които не са роднини, Рой. За истинската любов е нужна кръв. Еднаква кръв. Истински безкористна обич съществува само в семейството. Между братя и сестри и между родители и деца. Отвъд това… — Той махна отривисто с ръка, събори още една бутилка и ми стана ясно, че е пиян. — Просто зарежи. Важи законът на джунглата. Всеки е най-близък на самия себе си. — Подсмръкна. — Ти и аз сме сами на този свят, Рой. Само двамата сме. Нямаме си никого другиго.

Зачудих се дали не намеква нещо за отношенията си с Шанън, но не го попитах.

През август получих есемес.

Видях, че е от Шанън, и сърцето ми се разтуптя.

През следващите дни го препрочитах многократно, докато реша как да го разтълкувам.

В крайна сметка стигнах до извода, че тя иска да ме види.

При първия прочит на съобщението ѝ долових намек за срещите ми с Уни в хотел в Нотуден. Аз обаче не ѝ бях споменавал за Уни, а не помнех да съм споделял и с Карл. Защо не му бях казал ли? Не знам. Определено не защото се срамувах от връзката си с омъжена жена. Но едва ли и мълчаливият Каин в мен ме бе подтикнал да си трая. Все пак до съвсем скоро Карл знаеше почти всичко за мен. Изглежда в даден момент бях осъзнал, че Карл също не е изцяло откровен с мен.

Сигурно Шанън очаква да съм запознат с възможностите за пренощуване в Нотуден, помислих си. И пак прочетох есемеса, макар вече да го знаех наизуст. Наложих си да не търся несъществуващ подтекст в три най-банални изречения.

И все пак.

Защо ще се свързва с мен след едногодишно мълчание и ще ме пита за хотел в Нотуден? Там имаше два, най-много три хотела. В Tripadvisor щеше да намери несравнимо по-полезна и актуална информация от моята. Последното го установих, защото ден след като получих есемеса, влязох в интернет да проверя. И от къде на къде ще упоменава точно на коя дата ще бъде в Нотуден? И това уточнение за среща с потенциален клиент — завоалиран начин да ми даде да разбера, че ще пътува сама, ли е? И последно, но не по важност: що за хрумване да нощува в Нотуден, щом до Ус са едва два часа път с кола?

Добре, да предположим, че няма желание да шофира по тъмно. Или иска да изпие чаша вино по време на вечерята с клиента. Или просто е решила да нощува в хотел за разнообразие. Или дори се нуждае да си почине за малко от Карл. Това ли се опитваше да ми каже с този завоалиран есемес? Не, не! Съобщението си беше съвсем обикновено, удобен повод да възобнови нормалната комуникация със своя девер след излагацията с обяснението му в любов.

Отговорих ѝ още същата вечер.

Всяко изречение, разбира се, беше най-старателно премислено. Едва се сдържах да не ѝ задам въпрос от типа „как я караш“ или нещо подобно, което да плаче за по-задълбочен разговор. Забраних си. Моят есемес трябваше да звучи като ехо от нейния. И нищо повече. Получих отговор след час.

От това съобщение не можеше да се извлече никаква информация. Не ѝ бях оставил кой знае колко голям избор. Беше принудена да се придържа към стила на пестеливия ми, сдържан отговор. Пак се върнах на първия ѝ есемес. Съдържаше ли покана за среща в Нотуден?

През следващите два дни се изтормозих здравата. Дори преброих думите в разменените есемеси. Първият ѝ есемес съдържаше 24 думи, аз бях отговорил с 12, а тя, на свой ред — с 6. Случайно ли всеки следващ есемес съдържаше два пъти по-малко думи от предходния? Трябваше ли сега аз да ѝ изпратя съобщение с три думи и да проверя дали тя ще ми отговори с една дума и половина? Хаха.

Направо се побърквах.

И ѝ писах:

Докато се въртях в леглото, получих отговор.

Ето ти дума и половина. Аз, разбира се, знаех, че символът Х означава целувка. Каква целувка обаче? През целия следващ ден издирвах информация в нета. Така и не открих категоричен отговор. Някои свързваха символа със запечатването на писма и документи през Средновековието: с Х и целувка отгоре. Според други Х, препратка към името „Христос“, символизирало религиозна, благославяща целувка. Но най ми допада обяснението, че Х чисто визуално наподобява слетите устни на двама души.

Слетите устни на двама души.

Това ли беше имала предвид Шанън?

Не, по дяволите, невъзможно!

Преди да се усетя, погледнах календара и започнах да броя дните до 3 септември.

След малко Лоте подаде глава от вратата, за да съобщи, че дисплеят на четвъртата колонка угаснал, и ме попита какво прави календарът ми на пода.

Високо, млечносиньо небе. Във въздуха още тегне лятна горещина, мирише на борови иглички и на прясно окосена трева, но в поривите на вятъра се усеща и лека хапливост, острота, която напълно отсъства в топлата Сьорлане.

Пътуването от Кристиансан до Нотуден ми отне три часа и половина. Шофирах бавно и на няколко пъти бях на крачка да се откажа. Накрая стигнах до извода, че само едно нещо би било по-жалко от това, в което съм се впуснал — да измина половината път до Нотуден и да се върна.

Паркирах в центъра и тръгнах да обхождам улиците в търсене на Шанън. През детството ни Нотуден ни изглеждаше огромен, чужд и едва ли не заплашителен. Сега — навярно защото бях прекарал толкова много време в Кристиансан — Нотуден изглеждаше странно малък и провинциален.

Оглеждах се усилено за кадилака, макар да ми се струваше по-вероятно да е наела кола от Вилумсен. Надничах в кафенетата и ресторантите, покрай които минавах. Поех към езерото, подминах киното. Накрая влязох в малко кафене, поръчах си кафе без мляко, седнах срещу вратата и се заех да прелиствам вестници.

В Нотуден няма много заведения и по-вероятно беше Шанън да ме намери, отколкото обратното. Щеше да влезе, аз да вдигна глава, погледите ни да се срещнат и очите ѝ да ми кажат, че е излишно да ѝ пробутвам предварително скалъпената за оправдание история: дошъл съм в Нотуден да разгледам обявена за продан бензиностанция; помня, че тя е щяла да идва в Нотуден, но не и че ще идва точно днес! Ако не е заета със срещи цял ден, защо да не пийнем по едно след вечеря? Или дори да вечеряме заедно, стига тя да няма други планове?

Вратата се отвори. Погледът ми сепнато подскочи натам. Влязоха няколко оживено бъбрещи младежи. След тях се появи още една тийнейджърска компания. Явно учебният ден беше приключил. При третото отваряне на вратата видях лицето ѝ. Изглеждаше променена, много по-различна от каквато я помнех. Сега лицето ѝ изразяваше откритост. Тя не ме забеляза и аз можех да я наблюдавам необезпокоявано иззад вестника. Седеше и слушаше момчето, с което влезе. Не се усмихваше, не се смееше. Все още се долавяше известна бдителност, стремеж да прикрие болезнената си чувствителност. Но въпреки това ми се стори, че между нея и момчето има нещо специално, немислим контакт, ако не си допуснал някого близо до себе си. Погледът ѝ зашари из помещението, спря върху мен и за миг застина.

Нямам представа дали бащата на Наталие, тенекеджията Му, ѝ е обяснил защо я записва в гимназията в Нотуден. Нито как е обяснил синините, получени в кухнята им. Най-вероятно Наталие не знаеше, че имам пръст и в едното, и в другото. Но ако все пак дойдеше при мен и ме попиташе защо съм го направил, какво щях да ѝ отговоря? Че съм се намесил, тласкан от чувство на вина, задето не съм успял да направя същото за родния ми брат. Че замалко да превърна баща ѝ в инвалид, защото за мен той е представлявал боксова круша с лицето на моя баща. Че цялата работа е заради мен и моето семейство, не заради нейното.

Погледът на Наталие се плъзна нататък. Едва ли ме позна. Не, беше ме познала, разбира се. Но макар да не знаеше, че съм заплашил баща ѝ със смърт, навярно предпочиташе да се престори, че не познава човека, продавал ѝ таблетки „антибебе“, особено сега, когато ѝ се удаваше шанс да бъде различна от онова прегърбено, свито момиче, което беше в Ус.

Тя беше напът да спре да чува какво ѝ говори момчето. Обърна се към прозореца, с лице, отвърнато от мен.

Станах и си тръгнах. Отчасти за да не я смущавам с присъствието си. Отчасти защото предпочитах никой от Ус да не става свидетел на евентуалната ми среща с Шанън.

В пет часа вече бях обиколил всички заведения в Нотуден с изключение на ресторанта в хотел „Братрайн“, който, предполагах, нямаше да отвори преди шест вечерта.

Слязох от колата, прекосих паркинга и на път към входа изпитах същия онзи трепетен гъдел в стомаха, какъвто изпитвах и преди срещите ми с Уни. Но навярно лигите ми потекоха заради проговорилия у мен рефлекс, формулиран от Павлов, защото в следващия миг безпокойство измести вълнението. Какво, по дяволите, правех тук? Ако се бях хвърлил от моста, щеше да е по-добре. Метнех ли се незабавно в колата, още имах шансове да го направя преди залез-слънце. Аз обаче продължих. Влязох в рецепцията, съвсем същата като в деня преди близо десет години, когато за последно бях в този хотел.

Тя седеше в безлюдния ресторант и натискаше клавишите на лаптопа. Беше облечена в тъмносин костюм и бяла блуза. Късата ѝ рижа коса беше сресана на страничен път и закрепена с фиби. Коленете ѝ, обути в тънки чорапи, се притискаха плътно едно в друго под масата. Носеше черни обувки на висок ток.

— Здравей, Шанън.

Вдигна глава и ме погледна. Усмихна се, без да даде признаци на изненада, все едно най-сетне съм се появил на уговорена среща. Свали си очилата — за пръв път я виждах да ги носи. Широко отвореното ѝ око изразяваше радост от нашата среща след продължителната раздяла, радост, която можеше да се изтълкува като проява на сестринска обич. Искрена, но без затаени чувства. Окото с падналия клепач обаче разказваше съвсем друга история. Навяваше ми представа за жена, току-що обърнала се в леглото до теб. Отражението на утринната светлина блести в ириса ѝ, а погледът ѝ все още е мътен от съня и натежал от чувствена любовна нега. Разтърси ме нещо тежко, подобно на горест. Преглътнах с мъка и се отпуснах на стола срещу Шанън.

— Ти си тук. В Нотуден.

Изрече го с въпросителна интонация. Е, явно нямаше да минем съвсем без заобикалки.

— Да. Дойдох да разгледам една бензиностанция, която съм си набелязал.

— Харесваш ли я?

— Много — отговорих, без да я изпускам от поглед. — Точно там е проблемът.

— И защо е проблем?

— Защото собственикът не я продава.

— Ами намери друга.

— Искам тази — поклатих глава.

— И как смяташ да постигнеш целта си?

— Като убедя собственика, че бензиностанцията не е доходоносна за него и рано или късно така или иначе ще я изгуби.

— А ако той планира да изпробва друг подход?

— Сигурно планира, обещава, а може би дори го вярва. Но след известно време всичко пак ще тръгне постарому. Служителите ще го напуснат, бензиностанцията ще изпадне във фалит и така той ще е пропилял още няколко години в безнадеждно начинание.

— Тоест, вземайки бензиностанцията, ти му правиш услуга, това ли казваш?

— Правя услуга на всички ни.

Тя ме погледна. Колебание ли долових по лицето ѝ?

— Кога е твоята бизнес среща? — попитах.

— Мина. Започна в дванайсет. Приключихме преди три.

— Очакваше ли да продължи по-дълго?

— Не.

— Защо тогава си запазила хотелска стая?

Тя ме погледна и сви рамене. Затаих дъх и усетих как получавам ерекция.

— Яла ли си? — попитах.

Тя поклати глава.

— Отварят чак след час. Искаш ли да се поразходим?

Тя кимна към високите си токчета.

— И тук е хубаво — съгласих се.

— Знаеш ли кого видях?

— Мен?

— Денис Куори. Кинозвездата. Срещнахме го на твоята бензиностанция. Търсеше подходяща снимачна площадка, спомняш ли си? Според мен е отседнал в моя хотел. Четох, че в момента снимат филм.

— Обичам те — прошепнах, но в същия миг тя хлопна лаптопа ненужно силно и това ѝ позволи да се престори, че не ме е чула. — Разкажи ми с какво се занимаваш в последно време.

— Мисля за теб.

— Ще ми се да не е така.

— И на мен.

Мълчание.

Тя въздъхна тежко.

— Може би това беше грешка — каза.

Беше. Минало време. Ако беше използвала сегашно — това е грешка — би означавало, че мисловният процес по темата все още не е приключил. Но „беше“ сигнализираше за вече взето решение.

— Вероятно да — отвърнах и с ръка дадох знак на сервитьора да не се приближава. Сигурно идваше да предложи да ни донесе нещо от кухнята, въпреки че официално беше затворена.

— Откачалка! — просъска Шанън и шляпна челото си с длан. — Рой?

— Да?

Наведе се напред, сложи малката си ръка върху моята и се вгледа в очите ми.

— Това изобщо не се е случвало. Става ли?

— Разбира се.

— Сбогом — усмихна се кратко, сякаш нещо я болеше, грабна лаптопа, стана и си тръгна.

Затворих очи. Потракването на токчетата ѝ ми напомни за стъпките на Вигдис след мен онази нощ в Кристиансан. Само дето онзи път стъпките се приближаваха. Отворих очи. Не си бях помръднал ръката от масата. Единственото ни докосване, откакто бях влязъл във фоайето, продължаваше да пари по кожата ми, както боцкането, което усещаш след много горещ душ.

Отидох до рецепцията. Висок слаб администратор в червено сако ми се усмихна.

— Добър ден, господин Опгор, радвам се да ви видя.

— Здравей, Ралф — застанах пред гишето.

— Видях ви да влизате, господин Опгор, и си позволих да запазя на ваше име последната ни свободна стая. — Администраторът посочи екрана пред себе си. — Щеше да е доста неприятно някой да ви я отмъкне в последната минута, нали?

— Благодаря, Ралф. Да те питам: в коя стая е настанена Шанън Опгор? Или Шанън Алейн?

— В 333-та — отвърна администраторът, демонстративно избягвайки дори да погледне екрана.

— Благодаря.

Бутнах вратата на стая 333. Шанън беше приключила със събирането на багажа в сака си и сега се мъчеше да дръпне ципа. Процеди няколко думи, най-вероятно на баджански английски, притисна сака от двете страни, опита отново. Оставих вратата открехната и влязох. Застанах зад Шанън. Тя се предаде. Закри лицето си с длани. Раменете ѝ се разтресоха. Прегърнах я и усетих как конвулсиите на беззвучния ѝ плач обхванаха и моето тяло.

Няколко минути постояхме така.

Внимателно я завъртях, деликатно избърсах сълзите ѝ с пръсти и я целунах.

Тя ме целуна през сълзи. Заради хлипането ухапа долната ми устна и аз усетих в устата си сладникавия метален вкус на моята кръв, примесен с пикантния силен вкус на нейната слюнка и на езика ѝ. Спрях, готов да се отдръпна при най-незначителен признак на нежелание. Такъв обаче не последва. Полека-лека се освободих от всичките си задръжки: от разума, от тревогата какво следва; от спомена как лежа на долното легло и прегръщам Карл, от мисълта, че той има само мен и само аз все още не съм го предал. Тази картина обаче постепенно отмина, отдалечи се и всички мои усещания се сведоха до настоящето: тя издърпва лешовете на ризата ми от колана, ноктите ѝ притискат тялото ми към нейното, езикът ѝ се увива като анаконда около моя, сълзите ѝ се стичат по бузата ми. Дори на високи токчета е толкова ниска, че се налага да приклекна, за да запретна тясната ѝ пола.

— Не! — простенва тя и се отскубва от ръцете ми.

Най-напред изпитвам облекчение, задето тя ни е спасила. Отстъпвам крачка назад, олюлявам се и все още треперя, но напъхвам ризата обратно под колана.

Двамата дишаме запъхтяно в един ритъм. По коридора чувам стъпки и глас, който говори по телефона. Стъпките и гласът се отдалечават. Аз и Шанън стоим и се взираме напрегнато един в друг. Не като мъж и жена, а като двама боксьори, като двама озверели самци, готови за битка. Защото битката, разбира се, все още не е приключила. Тепърва предстои.

— Затвори проклетата врата! — изсъсква Шанън.

— Бия мъже — отвърнах, подадох пакетче снус на Шанън и пъхнах друго под долната си устна.

— С това ли се занимаваш? — Тя повдигна глава, за да отпусна ръка върху възглавницата.

— Не през цялото време, но доста съм се изявявал като побойник.

— Според теб генетично ли ти е заложено?

Оглеждах тавана на 333-та стая. Навремето с Уни отсядахме в друга стая, но обстановката беше абсолютно същата. И миризмата беше същата: на почистващ препарат с дискретен аромат на парфюм.

— Баща ми удряше предимно боксова круша — отвърнах. — Но, да, най-вероятно от него съм наследил любовта към юмручните схватки.

— Повтаряме грешките на нашите родители.

— И нашите собствени — добавих.

С гримаса на отвращение тя извади пакетчето снус от устата си и го постави върху нощното шкафче.

— Свиква се — казах, имайки предвид смученето на снус.

Шанън се сгуши до мен. Малкото ѝ тяло беше по-меко, а кожата — още по-гладка, отколкото си представях. Гърдите представляваха леки възвишения върху заснежена равнина от кожа, а зърната стърчаха като два запалени сигнални фара. Шанън ухаеше на нещо сладко, на силна подправка, а кожата под мишниците и около гениталиите ѝ беше по-тъмно оцветена. И беше жарка като пещ.

— Понякога обзема ли те чувството, че се въртиш в кръг? — попита тя.

Кимнах.

— А когато човек върви по следите от собствените си стъпки, това не е ли знак, че се е изгубил?

— Най-вероятно — отвърнах, но си помислих, че в момента нямам такова усещане.

Сексът с Шанън наистина беше повече животинско сношение, отколкото любене; повече сражение, отколкото нежност; повече ярост и страх, отколкото щастие и удоволствие. По едно време, в разгара на страстите ни, тя се отскубна рязко, зашлеви ме през лицето и ме изкомандва да спра. И аз спрях. После ме шамароса повторно и ме попита защо, по дяволите, съм спрял. И когато започнах да се смея, тя се захлупи по лице върху възглавницата и се разрида. Погалих я по косата, по стегнатите мускули на гърба, по грациозно извития кръст, целунах тила ѝ. Тя спря да плаче и започна да диша тежко. Пъхнах ръка между бузите на дупето ѝ и я ухапах. Тя извика нещо на баджанския си английски, блъсна ме, застана на четири крака и си навири дупето. Бях адски възбуден и изобщо не ми дремеше, че когато я обладах, чух същите викове, каквито и от спалнята, където се чукаше с Карл. Дявол знае дали тази мисъл все пак не ме е разсеяла, защото при свършването малко закъснях да си го извадя. Във всеки случай се оттеглих навреме, за да видя как остатъкът от бремето ми опръсква гърба ѝ във формата на бисерна огърлица, сиво-бяла и блестяща под светлината от уличната лампа на паркинга. Взех пешкир и избърсах спермата. Опитах се да забърша и две тъмни петна, но ми стана ясно, че там кожата просто е потъмняла и няма как да „излязат“. И ме осени мисълта, че това, което правехме, също е своеобразно тъмно петно и няма да излезе.

Но предстоеше нещо различно — бях убеден. Любене, което не е двубой, не е просто сливане на две тела, а единение на две души. Знам колко изтъркано звучи, но не се сещам за друг начин да го изразя. Ние бяхме две шибани души и аз се чувствах у дома си. Тя беше моята следа и аз я бях намерил. И исках единствено да стоя тук и да се въртя в кръг, да се лутам, да се губя, стига да е с нея.

— Ще се разкайваме ли? — попита тя.

— Не знам — отвърнах, но бях сигурен, че аз няма да се разкайвам.

Просто не исках да я плаша, а сто процента щях да го направя, ако ѝ кажех, че я обичам толкова безумно, че не ми пука за нищо друго.

— Имаме само тази нощ — напомни тя.

Спуснахме завесите, за да удължим нощта и да оползотворим до минута наличните часове.

Карл беше мой брат. В това именно се състоеше проблемът.

Или проблемите.

По-точно: единият проблем беше, че го обичам. Другият — че той бе наследил същите гени като мен. Нямам представа защо преди бях толкова наивен да си мисля, че Карл не носи в себе си същата склонност към физическа агресия като мен и татко. Навярно защото в нашето семейство се смяташе за категорично установено, че Карл се е метнал на мама. Че мама и Карл не биха наранили и муха. Муха — не. Но хора — да.

Станах от леглото и отидох до прозореца. Видях как Шанън претичва през паркинга към кадилака.

Най-вероятно се разкайваше. Най-вероятно не бързаше за конкретен ангажимент, просто се бе събудила и осъзнала, че е допуснала грешка и трябва да се махне час по-скоро оттук.

Преди да излезе, си взе душ, облече се в банята, сигурно се бе и гримирала. Излезе, целуна ме сестрински по челото, промърмори нещо за работна среща в Ос във връзка с хотела, грабна сака и изхвърча навън. Стоповете на кадилака светнаха, когато Шанън, в опит да се включи в движението, замалко не пресече пътя на боклукчийски камион.

Въздухът в хотелската стая все още беше пропит с миризма на секс, парфюм и сън от снощи. Отворих прозореца. Нощес го бях затворил, защото тя крещеше толкова силно, че се побоях някой да не дойде да ни направи забележка, а и защото знаех, че за тази нощ още изобщо не сме приключили. И прогнозите ми се сбъднаха. Всеки път, когато единият от нас се събуждаше, дори съвсем невинно докосване отприщваше нов прилив на страст. Приличаше на неутолим глад.

Когато разтворих завесите, непосредствено преди Шанън да се вмъкне в банята, видях, че по-тъмните участъци по кожата ѝ, които бях взел за естествени потъмнявания, всъщност са синини. Не червени следи и ивици от пламенни ласки, каквито се забелязваха по кожата ѝ след снощните изпълнения — те щяха да се заличат за ден-два. Не. Това бяха белези от силни удари. Кръвонасядания, каквито се задържат с дни и дори със седмици. Ако Карл я беше удрял и по лицето, най-вероятно се бе постарал да не ѝ причини синини, които да не могат да се прикрият с малко грим.

Карл беше набил съпругата си, както навремето видях мама да налага баща ми в коридора на „Гранд Хотел“. Именно този спомен прехвръкна през съзнанието ми, когато след инцидента със Сигмюн Улсен Карл се опита да ме убеди, че падането на ленсмана в Хюкен било злощастен инцидент. Мама. И Карл. Живееш с някого и си въобразяваш, че знаеш всичко за него. Но какво всъщност знаеш? Карл допускаше ли, че съм способен да правя секс с жена му зад гърба му? Едва ли. Отдавна бях разбрал, че ние, хората, си оставаме непознати един за друг. Синините по тялото на Шанън не бяха, разбира се, единствената причина да проумея, че Карл е насилник. По-малкият ми брат беше убиец. Доказваха го простите факти, физичният закон, който гласи, че траекторията на свободно падащите тела е права отвесна линия.

Върнах се в Сьорлане. Първите дни непрекъснато очаквах Шанън да звънне, да ми изпрати есемес или имейл, каквото и да е. Подразбираше се, че е редно тя да поеме инициативата, защото от двама ни тя щеше да загуби повече. Или поне аз така си мислех.

Тя обаче мълчеше.

Вече изобщо не се колебаех. Тя съжаляваше. Съжаляваше, разбира се. Беше приказка, фантазия, която посях в съзнанието ѝ с любовното си обяснение, фантазия, която в мир и спокойствие и поради липса на други стимули тя бе развила до нещо фантастично, докато е скучала в Ус. Нещо толкова фантастично, че реалното ми аз, естествено, не е оправдало високите очаквания, които ми е възлагала. Сега, след като спа с мен, тя се бе освободила от натрапчивата фантазия и можеше да се върне към нормалния си живот.

Под въпрос обаче оставаше кога аз ще преболедувам увлечението си. Внушавах си, че моята цел е била да прекарам една нощ с нея, и след като съм я отметнал като постигната в списъка с ангажименти, мога спокойно да продължа напред. И въпреки това всяка сутрин първата ми работа, след като се събудех, беше да си проверя телефона за евентуални съобщения от Шанън.

Тя обаче не се обади никаква.

И аз започнах да спя с други жени.

Внезапно някой сякаш им отвори очите за мен. Все едно в тайно женско сдружение плъзна мълвата, че съм вкарал в леглото жената на брат ми, и ми тръгна име на вървежен пич. И лошата слава е слава, както се казва. Или на челото ми беше изписано, че изобщо не ми пука. Изглежда се превърнах в мълчаливеца с тъжни очи на бара, който, според слуховете, можел да свали всяка с изключение на единствено желаната, и затова грам не му дремело; в мъжа, когото всички жени се опитват да убедят колко греши — има надежда и спасение, има и други свестни жени.

И, да, възползвах се от положението. Играех отредената ми роля. Разправях им историята, но пропусках имената и главно, че моят съперник е родният ми брат. Ако живееха сами, отивахме у тях. Иначе, в краен случай, ги водех в квартирата ми в Сьом. Будех се до непознати жени и се обръщах, за да проверя телефона си за нови съобщения.

Но положението определено се подобри. През някои дни минаваха часове, без да мисля за нея. Маларията, разправят, се причинявала от паразит, който понякога не можеш да изчистиш от кръвта си с години. Разчитах, че стига да страня и да не виждам Шанън, ще я преболедувам за две, максимум за три години.

Двайсет и трети декември. Волвото мъркаше доволно, а натрупаните отстрани на шосето преспи приличаха на грамадни кокаинови „магистрали“. По радиото звучеше „Driving Home for Christmas“, което си беше вярно, но аз го спрях и си пуснах парчето „Кокаин“ на Джей Джей Кейл.

Стрелката на скоростомера под разрешената максимална скорост. Пулс в покой.

Пригласях. Не смъркам такива работи. Само веднъж, Когато Карл ми изпрати малко кокаин в едно от редките си писма от Канада. Чувствах се нашмъркан още преди да го вдишам в носа. Вероятно затова не забелязах голяма разлика, след като го смръкнах. Или пък защото бях сам. Превъзбуден и сам, както и сега. Появи се общинската табела. Превъзбуден с пулс в покой. Сигурно на това му казват щастие.

Така и не успях да скалъпя убедително извинение да не се прибера за Коледа. Пък нямаше как никога повече да не се събера с роднините си, нали? Все някак щях да изтърпя три празнични дни. Три дни в една и съща къща с Шанън. А после обратно в изолатора.

Бъдни вечер за трима.

Спах до дванайсет на обяд. През изминалите седмици се бях съсипал от работа и имах да си наваксвам със съня. Слязох на долния етаж, пожелах весела Коледа, сварих кафе, разлистих старо коледно списание, разказах на Шанън някои по-особени норвежки коледни традиции, помогнах на Карл да разбие пюрето от брюква. Той и Шанън не размениха нито дума. Излязох да рина сняг, макар че през последните два дни липсваха следи да е валяло. Смених ечемичния сноп с нов, сварих коледна оризова каша и я оставих в хамбара.26 Поблъсках боксовата круша. Излязох на двора и си сложих ските. Първите метри вървях по необичайно широки коловози, явно от летни гуми. После настъпих ръба на преспата и проправих пъртина към хотела.

Строителната площадка, кой знае защо, ми заприлича на лунен пейзаж. Големите дървени модули, за които ми беше говорил Карл, бяха закрепени за основата със стоманени въжета, според инженерите достатъчно надеждни да ги задържат дори при ураганен вятър. В бараките на строителите не светеше. Нали беше Бъдни вечер. Спускаше се мрак.

На връщане чух протяжен, скръбен, познат тон, но не видях птица.

— Колко хубаво, че дойде. — Стенли стисна ръката ми и ми подаде чаша с жълто-зелена напитка, в която плуваха натрошени парчета лед.

— Честита Коледа.

— Най-сетне един човек да прави разлика между „весела“ и „честита“! — Смигна ми и ме въведе в дневната, при другите гости.

Би било твърде пресилено да се твърди, че къщата на Стенли е тузарска, защото в Ус тузарски къщи нямаше, с изключение евентуално на къщите на Вилумсен и Ос. Но докато домът на Ос беше обзаведен със смесица от здрав селски разум и самоуверената трезвост на старите пари, то къщата на Стенли представляваше объркваща еклектика от рококо и съвременно изкуство.

Над столовете и масата, имитация от XVIII век, в дневната висеше огромна, грубо нарисувана картина, оформена като книжна корица с надпис „Death, what’s in it for me?“27.

— Харланд Милър — обясни Стенли, проследил погледа ми. — Охарчих се страшно.

— Толкова ли я хареса?

— Май да. Добре де, роля навярно изигра и миметичното желание. Всички искат да имат картина на Милър.

— Миметично желание?

— Извинявай, философът Рене Жирар въвежда понятието. Неговата концепция е, че автоматично желаем същото като хората, обект на нашето възхищение. Ако твоят идол в живота се влюби в жена, ти подсъзнателно си поставяш за цел да спечелиш същата жена.

— Мхм. В твоя случай ти в кого си влюбен обаче? В мъжа или в жената?

— Добър въпрос.

Огледах се.

— Дан Кране е тук. Не е ли абониран за новогодишното парти на Вилумсен?

— В момента тук има повече приятели, отколкото там. Извини ме, Рой, но трябва да се погрижа за две-три неща в кухнята.

Тръгнах да обиколя компанията. Дванайсет познати лица и имена. Симон Нергор, Курт Улсен, Грете Смит. Някъде се спирах, заставах леко разкрачен като върху палуба на кораб и се заслушвах в разговорите. Въртях чашата в ръка и се опитвах да не поглеждам часовника. Бъбреха за Коледа, за главния път, за времето, за климатичните промени, за прогнозираната от синоптиците буря, която вече навяваше отвън снега в преспи.

— Екстремни атмосферни явления — изкоментира някой.

— Обичайната новогодишна фъртуна — контрира друг. — Поразтърси се и ще установиш, че се развилнява на всеки пет години.

Задуших прозявката си.

Дан Кране стоеше сам до прозореца. Не бях виждал неизменно учтивия, общителен вестникар в такова настроение. Не разговаряше с никого и оглеждаше гостите със странно див пламък в очите, докато пресушаваше чаша след чаша от жълтеникавия коктейл на домакина.

Неохотно се приближих към него.

— Как е? — попитах.

Изгледа ме едва ли не с изненада, че изобщо някой си прави труда да го заговори.

— Добър вечер, Опгор. Чувал ли си за комодския варан?

— Оня гигантски гущер?

— Същият. Среща се само на няколко съвсем мънички индонезийски острова; единият е Комодо. Има размери колкото община Ус. Комодският варан не е чак толкова голям, колкото си мислят хората. Тежи приблизително колкото мъж в зряла възраст. Движи се бавно, на нас двамата няма да ни се опре да му избягаме. Затова му се налага да напада от засада. Да, от малодушна засада. Но не те убива в момента на нападението. О, не. Само те хапе. Без значение къде, на пръв поглед невинно ухапване по прасеца. Ти се измъкваш и си мислиш, че си спасен. Истината обаче е, че варанът ти е инжектирал отрова. Бавно действаща, слаба отрова. Ще се върна на въпроса защо е слаба, но преди това само мимоходом да спомена, че производството на отрова изисква много енергия от отровните животни. Колкото по-силна е отровата, толкова повече енергия поглъща производството ѝ. Отровата на комодския варан пречи на кръвта да се съсирва. И изведнъж ухапаният започва да кърви неудържимо, раната на прасеца ти не заздравява, вътрешните кръвоизливи от ухапването не спират. И където и да избягаш на малкия индонезийски остров, дългият помирисващ език на комодския варан ще улови следата ти и гущерът бавно ще се помъкне след теб. Дните минават, ти отпадаш все повече и скоро не си в състояние да се придвижваш по-бързо от варана. Той те настига и те ухапва пак. И пак. Цялото ти тяло кърви неудържимо и губиш много кръв. Няма къде да избягаш, защото си пленник на този малък остров, а миризмата ти е навсякъде.

— И какво става накрая? — попитах.

Дан Кране мълчеше, втренчен в мен. Изглеждаше едва ли не обиден, бе възприел въпроса ми по-скоро като опит да сложа край на дългото му експозе.

— За отровните животни, обитаващи маломерни пространства, където по чисто практически или други причини плячката няма къде да избяга, е безсмислено да произвеждат енергоемка отрова с бързо действие. Те подлагат жертвите си на бавна агония. На практика това е еволюция. Какво ще кажеш, Опгор?

Опгор нямаше какво да каже. Той очевидно говореше за човек отровител, но кого имаше предвид? Силовия събирач на дългове от Дания? Вилумсен? Или някой трети?

— В прогнозата съобщиха, че през нощта вятърът ще утихне — информирах го аз.

Кране завъртя очи към тавана, обърна се и се загледа през прозореца.

Едва когато седнахме на масата, разговорът се завъртя около хотела. Осем от дванайсетимата сътрапезници участваха в проекта.

— Да се надяваме, че строежът е стабилно укрепен — обади се Симон и погледна към големия панорамен прозорец, който пукаше под напора на вятъра.

— Укрепен е — увери го някой с твърда убеденост. — По-скоро вятърът ще отнесе петдесетгодишната ми хижа, отколкото хотела.

Вече не се сдържах и си погледнах часовника.

По традиция цялото село, и мало, и голямо, се стичаше на площада в минутите преди полунощ. Нямаше речи, не брояхме наобратно, изобщо липсваха всякакви формалности. Беше само повод хората да се съберат, да чакат заедно фойерверките, а после — в продължение на трийсетинаминутен карнавален хаос и социална разюзданост — да се възползват от масовите прегръдки в полунощ, за да притиснат тяло и буза в онзи или онези, които през останалите девет хиляди часа от годината са забранена територия. Дори новогодишното парти у Вилумсен щеше да прекъсне и елитът да се смеси с простолюдието.

Някой спомена нещо за икономическия подем в селото.

— Заслугата е на Карл Опгор — прекъсна го Дан Кране. Хората бяха свикнали да чуват леко носовия му спокоен глас. Този път обаче той звучеше суров, гневен. — Или вината. Зависи от гледната точка.

— Как така? — попита някой.

— В Ортюн неговата пламенна реч в защита на капитализма подтикна всички да затанцуват около златния телец, както впрочем би било правилно да се нарича хотелът. „Златен телец“. Макар че… — Кране обходи с поглед сътрапезниците. — „Ус Спа“, както е замислено, е доста подходящо име. Полската дума „оспа“ означава едра шарка, болест, погубвала цели градове, и то чак до двайсети век.

Грете се разсмя. Думите на Кране бяха остри и духовити в типичния му стил, но този път бяха поднесени агресивно и злобно и около масата се възцари мълчание.

Усетил неловката атмосфера, Стенли вдигна чаша с усмивка.

— Забавно е, Дан, но малко преувеличаваш, нали?

— Ни най-малко. — Дан Кране се усмихна студено и прикова поглед в стената над главите ни. — Организация, при която всички инвестират, без да разполагат с пари в брой, си е чисто копие на големия икономически срив през октомври 1929 година. Тогава разорени инвеститори скачали от небостъргачите по Уолстрийт, но те са само върхът на айсберга. Истинската национална трагедия се стоварила върху обикновените хора, върху милионите дребни инвеститори, доверили се на приказките на брокерите от фондовата борса за нескончаем подем. Оценители надували цените на недвижимите имоти, а хората масово ипотекирали къщите си, за да теглят неразумно големи кредити, та да си купят акции.

— Хубаво де, но я се огледай — подкани го Стенли. — Навсякъде цари оптимизъм. Не забелязвам особено тревожни сигнали за опасност.

— Точно в това е коварството на икономическия срив — поясни Кране, постепенно повишавайки глас. — Дълго време не виждаш нищо и изведнъж съзираш всичко. Голямата депресия ударила седемнайсет години след потъването на „Титаник“, но никой не си бил взел поука. През септември 1929-а борсовият индекс „Dow Jones“ достигнал историческия си към онзи момент връх. И хората смятали, че мъдростта на тълпата превъзхожда безапелационно индивидуалния разум, че пазарът никога не греши. А когато всички купуват ли, купуват, кой ще тръгне да бие тревога? Ние сме стадни животни, които си въобразяват, че в стадото овце, в рибния пасаж е по-безопасно…

— То си е вярно — обадих се тихо. Настъпи внезапна тишина. И без да вдигам поглед от чинията, знаех, че всички погледи са вперени в мен. — Точно затова рибите се движат в пасажи, а овцете — в стада — продължих. — По същата причина основаваме акционерни дружества и консорциуми. Защото всъщност е по-безопасно да се действа задружно. Не е сто процента безрисково, по всяко време може да се появи кит и да погълне целия пасаж, но все пак е по-безопасно. Еволюцията е стигнала до този извод по метода на пробата и грешката.

Набутах с вилица парче пушена сьомга в устата си и задъвках. Усещах вперените в мен погледи. Чувствах се като внезапно проговорил глухоням.

— Наздраве по този повод! — провикна се Стенли.

Най-сетне погледнах нагоре. Всички бяха вдигнали чаши към мен. Опитах се да се усмихна и вдигнах моята чаша, макар да беше пресушена. До дъно.

Първият ден от годината настъпи със сива дрезгавина.

Околният пейзаж изглеждаше безличен, с размити очертания. Потеглих от автосервиза към хотела — или по-скоро към пепелището — и за миг ме обзе чувството, че съм объркал пътя — това изобщо не беше теренът, познат ми като петте ми пръста, а непозната територия, чужда планета.

Пристигнах на мястото. Карл и още трима мъже стояха пред димящите черни развалини на нещо, планувано да се превърне в гордостта на селото. Което все още можеше да се превърне в гордостта на селото, но не и в рамките на тази година. Черни, овъглени дървени останки стърчаха към небето като назидателно вдигнати показалци и сякаш казваха на нас, на тях, на някого каква огромна грешка е да строиш спа хотел посред голи планински чукари; влиза в конфликт с природата, предизвиква злите сили.

Слязох от колата. Тримата мъже бяха ленсман Курт Улсен, общинският управител Вос Гилберт и началникът на пожарната, някой си Адлер, който, когато не даваше дежурства в пожарната, работеше като инженер към общината. Нямам представа дали млъкнаха, защото се появих аз, или просто и бездруго бяха приключили с обмяната на хипотези.

— Е? — попитах. — Някакви предположения?

— Намериха останки от новогодишна ракета — обади се Карл съвсем тихо. Едва го чух. Погледът му беше зареян някъде много, много далеч.

— Да — потвърди Курт Улсен. Държеше цигарата си с два пръста, прислонена към дланта, като часови на нощен караул. — Възможно е, разбира се, вятърът да е довял ракетата и тя да е подпалила хотела.

Разбира се, дрън-дрън. Съдейки по акцента върху „възможно“, ленсманът по-скоро не вярваше особено в тази версия.

— Но? — подканих го да продължи.

Курт Улсен сви рамене.

— Но началникът на пожарната команда казва, че когато пристигнали, видели към хотела да водят два полузасипани отпечатъка от стъпки. При този вятър сто на сто са оставени малко преди да дойде пожарната.

— Беше невъзможно да определим дали следите са от двамата души, които са влезли, или от един, който е влязъл и излязъл — поясни шефът на пожарната. — Наложи се да действаме според по-лошия сценарий и се опитахме да влезем, за да проверим дали в модулите няма хора. Модулите обаче вече бяха обгърнати в пламъци и беше прекалено горещо.

— Тук не са открити трупове — напомни Улсен. — Но има следи от хора, идвали около полунощ. Следователно не е изключена вероятността от умишлен палеж.

— Умишлен палеж? — едва не извиках аз.

Изненадата ми навярно му изглеждаше твърде пресилена. По една или друга причина Улсен ме измери с изпитателния си полицейски поглед.

— И кой би имал полза от това? — попитах.

— Ами, ти как мислиш, Рой? — отвърна ми с въпрос Курт Улсен. Никак не ми хареса как произнесе името ми.

— Ееех. — Общинският управител кимна към селото, забулено в мъглата, спуснала се над заледеното Бюдалско езеро. — Жителите на Ус ги чака голям шок, като се събудят.

— Затънеш ли до гуша в лайна, нямаш друг избор, освен незабавно да се захванеш да почистиш — обобщих аз.

Другите ме изгледаха, все едно бях казал нещо на латински.

— И така да е, ще бъде почти невъзможно строежът да завърши до края на годината — отбеляза Гилберт. — И затова продажбата на парцели за ваканционни вили ще се отложи.

— Наистина ли? — Погледнах Карл.

Той мълчеше, изглежда, изобщо не ни слушаше. Взираше се с празен поглед в пепелището, а физиономията му ми напомняше на прясно втвърден цимент.

— Споразумението с общината е повече от ясно — въздъхна Гилберт. По начина, по който го изрече, се досетих, че преди минути е казал същата реплика. — Първо хотелът, после вилите. Уви, мнозина в Ус приготвиха тигана, докато рибата беше още в морето, и се обзаведоха с неразумно скъпи коли.

— Добре поне, че хотелът е надлежно застрахован срещу пожар — отбеляза Курт Улсен, гледайки Карл.

Гилберт и шефът на пожарната се усмихнаха едва-едва, сякаш за да отбележат, че това действително е добре, но в момента е мижава утеха.

— Е. — Общинският управител пъхна ръце в джобовете на палтото си в знак, че смята да си върви. — Хубава Нова година.

Улсен и шефът на пожарната завлачиха нозе по неговите следи.

— Така ли е? — попитах тихо, след като двамата се отдалечиха на достатъчно разстояние.

— Кое? Дали Новата година е хубава? — попита Карл с глас на сомнамбул.

— Хотелът има ли пълна застраховка?

Карл извъртя към мен цялото си тяло, сякаш наистина беше залят с цимент.

— И защо, за бога, да няма пълна застраховка? — попита той. Говореше съвсем тихо и бавно. Не беше алкохол. Някакви хапчета ли беше пил?

— А да не би застраховката да е нереално висока?

— Какво имаш предвид?

Усетих как в мен заклокочва гняв. Съзнавах обаче необходимостта да не повишавам глас, преди онези двамата да се качат в колите.

— Имам предвид намека на Курт Улсен, че пожарът е умишлено предизвикан, а хотелът е застрахован за необосновано висока сума. Той те обвини в застрахователна измама, не схвана ли?

— Тоест че аз съм подпалил хотела?

— Ти ли го подпали, Карл?

— И защо ще го правя?

— Хотелът вървеше към пълен провал, разходите превишаваха заложеното в бюджета, но досега ти някак съумяваше да потулиш проблемите. Вероятно това е бил единственият изход. Така поне съселяните ти няма да платят сметката, а ти няма да береш срам. Сега ти се отваря път да започнеш начисто и да построиш хотела както трябва, с качествени материали и свежи средства от застраховката. Виждаш ли, все още има начин да издигнеш паметник на Карл Опгор.

Карл ме гледаше с огромно изумление, сякаш пред очите му бе настъпило феноменално преображение.

— Нима ти, моят роден брат, вярваш, че съм способен на подобно нещо? — Наклони леко глава. — Да, наистина го вярваш. Кажи ми тогава, защо в момента стоя тук и ми иде да си направя харакири? Защо не съм си вкъщи и не гърмя шампанско?

Гледах го. И ми стана ясно. Карл можеше да лъже, но не и да се преструва на наскърбен по убедителен за мен начин.

— Не — прошепнах. — Само това не, Карл.

— Кое?

— Знам, че беше отчаян, че се опитваше максимално да свиеш разходите. Но само не и това.

— Кое? — изрева той с внезапна ярост.

— Застраховката. Не ми казвай, че си спрял да плащаш вноските?

Погледна ме и яростта му се изпари яко дим. Сто на сто беше взел успокоителни.

— Наистина би било страшна простотия — прошепна той. — Да спреш да плащаш застраховката непосредствено преди пожар да унищожи имуществото ти. Защото в такъв случай… — По лицето му бавно се разстла усмивка. Такава усмивка, предполагам, ти отправя надрусан с ЛСД секунди преди да се хвърли от балкона, защото е убеден, че може да лети. — Да, какво всъщност става в такъв случай, Рой?

В планинска местност като нашата мракът не пада, а се издига нагоре. Изкачва се от долчинките, от горите, от езерото в ниското. В селото и по полята е вечер, а горе, при нас, още е ден. Ала през онзи ден, първия от годината, беше по-различно. Вероятно се дължеше на плътно наслоените над нас облаци, потопили всичко в сиво. Или причината бе черното пепелище, което направо изсмукваше всичката светлина от планината, или пръст имаше отчаянието в „Опгор“, а защо не и студът от Вселената. Но така или иначе, дневната светлина просто угасна, сякаш догоря.

Карл, Шанън и аз вечеряхме мълчаливо. Вслушвах се в пукането на стените поради падащата температура. Нахраних се, взех салфетка, избърсах си устата от треската и от мазнотията и казах:

— В сайта на местния вестник Дан Кране пише, че пожарът само ще забави строежа.

— Да. Той ми се обади. Казах му, че още следващата седмица започваме възстановителните работи.

— Значи, не знае, че строежът не е застрахован срещу пожар?

Карл отпусна ръце от двете страни на чинията си.

— За това знаем само хората около тази маса, Рой. И смятам така и да си остане.

— От един журналист се очаква да провери по-обстойно как стои въпросът със застраховката на изгорял обект. Все пак говорим за съдбата на цяло селище.

— Не се безпокой. Ще намеря решение, чуваш ли?

Карл лапна поредното парче риба. Хвърляше ми по някой враждебен поглед. Отпи глътка вода.

— Ако Дан се съмняваше дали хотелът е застрахован, нямаше да напише, че всичко е под контрол, нали ти е ясно?

— Щом казваш.

Карл остави вилицата.

— Накъде биеш, Рой?

И за миг той оживя пред мен. Същият тираничен език на тялото, същият нисък, повелителен глас, същият пронизващ поглед. За миг Карл се преобрази в татко.

Свих рамене.

— Само казвам, че, съдейки по чутото, навярно някой е наредил на Дан Кране да не пише нищо негативно за хотела. И това се е случило доста време преди пожара.

— Кой, например?

— Датски силовак, дошъл в нашия град. Видели са ягуара му паркиран пред редакцията на местния вестник в навечерието на Коледа. А после, разправят, Дан Кране изглеждал блед и болнав.

Карл се ухили.

— Силовакът, който събира дълговете на Вилумсен? Онзи, за когото си говорехме като хлапета?

— Тогава не вярвах в съществуването му. Сега обаче вярвам.

— Аха. И защо Вилумсен ще иска да запуши устата на Дан Кране?

— Не да му запуши устата, а да притъпи острото му перо. Вчера, на партито у Стенли, Дан Кране се изказа изключително критично по адрес на хотела.

При тези мои думи нещо в погледа на Карл проблесна, нещо, което не бях виждал дотогава. Твърдо и черно като острие на брадва.

— Дан Кране пише под чужда диктовка. Вилумсен му налага цензура. И аз те питам защо.

Карл взе салфетка и си избърса устата.

— О, Вилумсен вероятно има милион причини да държи Дан изкъсо.

— Да не би да го прави, защото се тревожи за парите, които ти е заел?

— Възможно е. Но защо питаш мен?

— Защото на Бъдни вечер видях пред къщи следи от широки летни гуми в снега.

Лицето на Карл буквално се издължи, все едно го гледах в криво огледало, деформиращо образа.

— Два дни преди Коледа валя сняг — продължих. — Следите от гуми са били или от същия, или от предния ден.

Не се налагаше да казвам повече. Никой от нашите съселяни не кара с летни гуми през декември. Карл хвърли уж случаен поглед към Шанън. Тя също го погледна. И в нейните очи проблесна острота, каквато не бях виждал досега.

— Приключихме ли? — попита тя.

— Да — отвърна Карл. — Слагаме точка на този разговор.

— Питам дали всички са се нахранили — уточни Шанън.

— Да — кимна Карл.

Кимнах и аз.

Шанън стана, събра чиниите и приборите и ги отнесе в кухнята. Чухме я как пуска чешмата.

— Не е каквото си мислиш — прошепна Карл.

— А какво си мисля?

— Че съм пратил въпросния силовак да притиска Дан Кране.

— А не си, така ли?

— Не съм. Заемът, който взех от Вилумсен, се пази, разбира се, в пълна тайна и не е отбелязан в счетоводството. В счетоводните документи е отразено, че използваме средства от оборотен заем, какъвто всъщност не сме договаряли. С парите от Вилумсен успяхме да завършим последния строителен етап и да влезем в релси. Свихме разходите драстично, но така успяхме да наваксаме почти цялото закъснение от пролетта. Затова доста се изненадах от появата на силовака при мен… — Карл се наведе напред и процеди през стиснати зъби: — В собствения ми дом, Рой! Дойде да ме предупреди какво ме чакало, ако не си платя дължимото. Сякаш имам нужда от напомняне! — Карл стисна здраво очи, отпусна се на стола и въздъхна тежко. — Така или иначе, причината за това напомняне била, че Вилумсен се тревожел.

— Защо, при положение че всичко върви по график?

— Преди време Дан му се обадил да го интервюира като един от най-изтъкнатите участници в проекта и по-точно да поиска мнението му за хотела и за мен. В хода на разговора на Вилумсен му станало ясно, че Дан има подръка материал за изключително критична статия, която ще разколебае доверието на съдружниците в успеха на начинанието и проектът ще изгуби благосклонното отношение на общината. Дан разполагал с данни за извършени от нас счетоводни измами. Освен това се свързал с хора от Торонто, от които разбрал, че съм избягал от фалирал строителен проект, много подобен на спа хотела в Ус. Вилумсен се обезпокоил, от една страна, да не би аз да офейкам от страната, от друга, да не би Дан да провали проекта с компрометираща статия за счетоводните измами и манипулации на финансовите отчети. Затова повикал силовака и му възложил две поръчки.

— Да попречи на Дан да отпечата статията си и да те сплаши, та да изоставиш евентуални намерения да избягаш от дълговете си.

— Да.

Погледнах Карл. Несъмнено говореше истината.

— И какво ще правиш сега, когато всичко изгоря?

— Ще си легна да поспя и ще му мисля утре — отвърна Карл. — Ще се радвам, ако останеш да нощуваш тук.

Не го предложи от вежливост. В тежки моменти някои предпочитат да останат сами, други — като брат ми — се нуждаят от хора около себе си.

— На драго сърце — отвърнах. — Ще си взема два дни отпуск и ще остана при теб. Може да ти дотрябва помощ.

— Наистина ли? — погледна ме признателно той.

В същия миг Шанън влезе с чаши за кафе.

— Добри новини, Шанън. Рой ще остане.

— Колко хубаво — отвърна тя с искрено звучащо въодушевление и ми се усмихна като на скъп девер.

Малко ме смути колко добра актриса е, но във всеки случай точно сега ѝ бях благодарен за убедителното изпълнение.

— Ценно е да знаеш, че можеш да разчиташ на семейството си. — Карл избута стола назад. При тътренето по грубото дюшеме се чу звук, подобен на кашлица. — Ще пропусна кафето. От трийсет и шест часа не съм мигнал. Лягам си.

Оттегли се. Шанън се настани на неговото място. Отпивахме мълчаливо от кафето, докато не чухме шум от пуснато казанче и хлопване на вратата на спалнята горе.

— Е? — прошепнах. — Какво е чувството?

— Кое чувство? — попита тя с равен глас и каменно лице.

— Хотелът ти да изгори до основи.

— Това не беше моят хотел — поклати глава тя. — Моят хотел, както знаеш, се изгуби някъде по трасето.

— Сега, когато излезе на бял свят, че хотелът не е бил застрахован, ще трябва да се открие процедура по несъстоятелност на събирателното дружество на Карл. Пропада и продажбата на парцели за ваканционни вили, а пазарната стойност на поземлените имоти в околността пак ще се срине до нула. Спуканата ни е работата. И на нас, и на Вилумсен, и на цяло Ус.

Шанън мълчеше.

— Попрочетох това-онова за Барселона — продължих. — Не си падам по градовете, обичам планини. А в околностите на Барселона има много планини. И по-евтини къщи.

Шанън мълчеше и се взираше в чашата си с кафе.

— Една планина, Сан Лоренц, ми се стори страшно красива. На четирийсет минути от Барселона.

— Рой…

— Сигурно е възможно да се купи бензиностанция в района. Заделил съм малко пари, достатъчно за…

— Рой! — Тя вдигна очи от чашата и ме погледна. — Това е моят шанс. Нима не разбираш?

— Твоят шанс?

— Сега, когато уродът изгоря. Сега е моят шанс да издигна сградата на живота ми, каквато трябва да бъде.

— Но…

Млъкнах, защото ноктите ѝ се впиха в ръката ми под лакътя. Тя се наведе напред.

— Моята рожба, Рой. Не разбираш ли? Моята рожба възкръсна.

— Шанън, няма пари.

— Пътят, водата, канализацията и парцелът са си на мястото.

— Не разбираш. Не е изключено някой да построи там нещо след пет или десет години, но никой няма да построи точно твоя хотел, Шанън.

— Ти не разбираш. — В очите ѝ гореше странен, непривично трескав огън. — За Вилумсен залогът е твърде голям. Познавам мъжете от неговата порода. Те просто трябва да спечелят, за тях няма вариант загуба. Вилумсен ще направи всичко възможно само и само да не изгуби парите от непогасения заем на Карл и печалбата от парцели за ваканционни вили.

Замислих се за Вилумсен и Рита. В думите на Шанън определено имаше резон.

— Значи, според теб Вилумсен ще налее още средства в хотела. Ще играе вабанк, един вид?

— Той просто няма друг избор. А аз трябва да остана тук, докато моят хотел види бял свят. О, сигурно ме мислиш за луда! — възкликна отчаяно тя и облегна чело на ръката ми. — Но този хотел е най-важното дело в моя живот, разбираш ли? Когато е готов, ти и аз ще заминем за Барселона. Обещавам! — Притисна устни към ръката ми. После се изправи.

Понечих да се изправя и аз и да я прегърна, но тя ме натисна обратно на стола.

— Сега е нужно да запазим и умовете, и сърцата си хладни — прошепна. — Да проявим здрав разум, Рой. За да може по-нататък да бъдем неразумни. Лека нощ.

Целуна ме по челото и ме остави.

Още със събуждането усетих, че навън е стегнал страшен студ. Показа ми го не толкова температурата в стаята, колкото другите ми сетивни възприятия. Чувах звуците по-ясно, бях по-чувствителен към светлината, а вдишваният въздух, вече със сгъстени молекули, ми се струваше по-живителен.

По скриптенето на снега отвън ми стана ясно, че върви тежък човек. Явно Карл беше станал рано и се канеше да излиза. Открехнах завесата и видях как кадилакът бавно и предпазливо взема Козия завой, въпреки че бяхме посипали заледения асфалт с пясък и той беше станал грапав като шкурка. Влязох в спалнята при Шанън.

Беше затоплена от съня и омайното ѝ възбуждащо ухание ми се стори по-силно от обикновено.

Събудих я с целувка и казах, че разполагаме поне с половин час насаме — дори ако Карл е отишъл само да купи вестник.

— Рой, предупредих те колко е важно да се държим хладнокръвно! — просъска тя. — Излез!

Надигнах се. Тя обаче ме спря.

Беше все едно да излезеш разтреперан от Бюдалското езеро и да легнеш върху напечен от слънцето камък. Едновременно твърдо и меко. Неописуемо блаженство, от което тялото ти пее.

Чувах дъха ѝ в ухото си. Шепнеше ми мръсотии на смесица от баджански, английски и норвежки. Свърши шумно, изопнала тялото си в дъга. Когато на свой ред получих оргазъм, заврях лице във възглавницата, за да не изкрещя право в ухото ѝ, и усетих миризмата на Карл. Просто не можех да я сбъркам. Долових обаче и още нещо. Звук. Дойде от вратата зад нас. Вцепених се.

— Какво има? — попита задъхана Шанън.

Обърнах се към вратата. Стоеше открехната. Навярно по невнимание бях забравил да я затворя. Или? Затаих дъх, чух, че и Шанън направи същото.

Тишина.

Възможно ли беше кадилакът да се е върнал, без да съм го чул? И още как. Аз и Шанън определено не бяхме сдържали виковете си. Погледнах ръчния си часовник — не го бях свалил. Карл беше потеглил преди двайсет и две минути.

— Няма страшно — обърнах се по гръб. Тя се сгуши в мен.

— Барбадос — прошепна в ухото ми.

— Какво?

— Говорихме за Барселона. Но какво ще кажеш за Барбадос?

— Там карат ли бензинки?

— Да, разбира се.

— Тогава дадено.

Целуна ме. Гладкият ѝ силен език търсеше и показваше. Вземаше и даваше. Мамка му, колко се бях пристрастил. Тъкмо се канех пак да вляза в нея, Когато чух боботене на двигател. Кадилакът. Ръцете и погледът ѝ шареха по мен, но аз се изплъзнах, станах от леглото, обух си боксерките и по студеното дюшеме се върнах в детската стая. Легнах на долното легло и се ослушах.

Колата спря пред къщата. Външната врата се отвори.

В коридора Карл изтръска снега от обувките си. Чух как влезе в кухнята.

— Видях колата ти отвън — каза Карл. — Как влезе?

Както лежах, кръвта се смръзна в жилите ми.

— Беше отключено — отговори мъжки глас. Нисък, хриплив. Така звучи човек с увредени гласни струни.

Надигнах се на лакти и разтворих завесите. Ягуарът стоеше паркиран до хамбара, където снегът беше почистен.

— С какво мога да ти бъда полезен? — попита Карл. Овладяно, но напрегнато.

— Изплати се на моя клиент.

— Значи, повикал те е пак заради пожара? Трийсет часа. Бързо реагираш.

— Иска си парите веднага.

— Веднага щом ми изплатят застрахователната премия, ще му платя.

— Няма да получиш никакво обезщетение. Хотелът не е бил застрахован.

— Казва кой?

— Моят клиент си има източници. Условията за заема са нарушени и в такъв случай си длъжен да го изплатиш незабавно. Наясно си, нали, господин Опгор? Добре. Разполагаш с два дни. Или, по друг начин казано, с четирийсет и осем часа, считано от… сега.

— Виж какво…

— При предишното ми посещение ти отправих предупреждение. Трети път няма да има. Камбаната бие сега.

— Камбаната?

— Да. Краят. Смъртта.

Долу се възцари тишина. Представих си ги. Датчанинът с възпалени гнойни пъпки седи до масата. Спокойните движения му придават още по-заплашителен вид. Карл се поти, макар само преди минута да е бил на трийсет градуса под нулата.

— Защо е тази паника? — попита той. — Вилумсен има обезпечение за заема.

— Което, твърди той, не струва нищо без хотела.

— Но какво ще спечели, ако ме убие? — Гласът на Карл вече не беше овладян, звучеше по-скоро като вой на прахосмукачка. — Тогава със сигурност няма да си получи парите.

— Няма да умреш ти, Опгор. Поне не и пръв.

Вече се досещах какво предстои. Съмнявах се обаче Карл да предугажда.

— Първа ще е съпругата ти, Опгор.

— Ш… — Карл изяде „а“-то — … нън?

— Сладко име.

— Но това е… убийство.

— Санкцията е реципрочна на твоята задлъжнялост.

— Но два дни! Как според теб и Вилумсен да намеря такава сума за толкова кратко време?

— Не изключвам да ти се наложи да прибегнеш до радикални и дори отчаяни методи. С това се изчерпва мнението ми, господин Опгор.

— А ако не успея…

— Ставаш вдовец и ти отпускаме още два дни с подобно условие.

— Но, Господи, боже мой…

Вече бях на крака. Възможно най-безшумно си нахлузих панталона и пуловера. Така и не чух в подробности какво ще се случи след четири дни, но не беше и нужно.

На пръсти се спуснах по стълбата. Навярно — навярно — щях да успея да нападна датчанина и да го обезвредя, възползвайки се от момента на изненадата. Съмнявах се обаче дали ще се справя. Спомнях си бързите му движения пред бензиностанцията. Пък и съдейки по акустиката, той седеше с лице към вратата и щеше да ме види още при влизането ми.

Напъхах крака в обувките и се измъкнах тихо навън. Студът притисна слепоочията ми. По-разумно беше да заобиколя, да претичам в дъга до хамбара, за да не попадна в полезрението на двамата мъже в кухнята. Не биваше обаче да губя нито секунда, затова реших да се осланям на предположението си, че датчанинът седи с гръб към прозореца. Пръхкавият сняг хрускаше жаловито под бързите ми стъпки. Основната задача на силовия колектор е да сплашва, затова беше логично да очаквам датчанинът да раздуе заплахите си, но от друга страна, изчерпването на темата нямаше как да отнеме дълго време.

Втурнах се в хамбара, развъртях докрай водните кранчета и за по-малко от двайсет секунди напълних две поцинковани кофи. Грабнах дръжките и се понесох тичешком към Козия завой. Водата се плискаше, панталонът ми се намокри. Стигнах до завоя. Оставих едната кофа върху заледената настилка, а другата лиснах напред. Водата потече по твърдия лед, наръсен с пясък. Песъчинките приличаха на зрънца чер пипер, впили се в леда. Водата изглади неравностите, попълни дупките и потече по наклонената към ръба на пропастта ледена покривка. Лиснах водата и от втората кофа. При този як студ водата не разтопи леда. Напротив, образува тънък слой върху леда и започна да попива. Стоях, взирах се в леда и… чух как ягуарът потегля. В същия миг — сякаш някой ги беше синхронизирал — се разнесе далечният бодър звън на църковните камбани от селото. Погледнах към нашата къща. Бялата кола се задаваше. Движеше се бавно, предпазливо. Вероятно на идване се бе изненадал колко лесно е изкачил заледените баири с летните си гуми. Повечето датчани обаче едва ли знаят много за леда. Например че при достатъчно ниски температури повърхността му наподобява шкурка.

Но когато се постопли, да речем при около седем градуса под нулата, същият този лед става като хокейна пързалка.

Не помръднах. Кофите се поклащаха от отпуснатите ми покрай тялото ръце. Зад предното стъкло датчанинът навярно се взираше в мен. Само допусках. Слънчеви очила скриваха тесните като цепки очи, които помнех от бензиностанцията. Колата приближи и отмина. Главите и на двама ни се завъртяха като планети около оста си. Изглежда, помнеше бегло лицето ми. А може би не. Вече е намерил правдоподобно обяснение защо някакъв мъж стои до завоя с две кофи. А може би не. Като че ли бе разбрал всичко, Когато колата внезапно поднесе и той машинално настъпи спирачката. А може би не. Сега и колата се превърна в планета — въртеше се върху леда под съпровода на църковните камбани. Същинска състезателка по фигурно пързаляне. Видях как той отчаяно върти волана. Предните колела с широки летни гуми буксуваха сякаш в опит да се освободят от хватка, но ягуарът, впримчен в капан, бе неуправляем. Колата се завъртя на 180 градуса и полетя заднешком към ръба на завоя. Тогава пак видях ясно лицето на Вилумсеновия главорез: червена планета с малки активни вулкани. Слънчевите очила се бяха свлекли върху носа му, докато той, вдигнал лакти, се мъчеше да овладее колата. Видя ме и престана да се бори с волана. Защото вече наистина беше разбрал. Беше се досетил за какво са ми послужили кофите, бе схванал, че ако се беше досетил веднага, може би незабавен скок от колата би го спасил. Бе проумял, че вече е твърде късно.

Извади пистолет — по рефлекс, предполагам. Автоматична реакция на главорез, на войник. Аз пък, вероятно пак по рефлекс, вдигнах ръка за сбогом. Без да пускам кофата. Чух съвсем глух пукот от купето, когато той дръпна спусъка. Куршумът проби с плющене вдигнатата на сантиметри от ухото ми кофа. Видях дупката от куршума върху предното стъкло на ягуара. Приличаше на роза от скреж. После ягуарът пропадна заднешком в Хюкен.

Притаих дъх.

След попадението поцинкованата кофа продължаваше да се люлее от вдигнатата ми ръка.

Църковните камбани биеха все по-забързано.

И най-сетне се чу очакваният глух тътен.

Продължавах да стоя вцепенен. Сигурно имаше опело. Камбаните все още биеха, но с постоянно увеличаващ се интервал. Плъзнах поглед над Ус, към планината и Бюдалското езеро. Иззад Аусдалския хребет се появи ясно слънце.

Църковните камбани замлъкнаха. Господи, помислих си, на колко красиво място съм роден.

Сигурно така му се струва на влюбен човек.

— Залял си леда с вода? — попита невярващо Карл.

— Така температурата се покачва — обясних.

— И се образува пързалка за кънки — добави Шанън, която тъкмо идваше с каната. Наля ни кафе. Забеляза погледа на Карл. — „Торонто Мейпъл Лийфс“! — побърза да възкликне тя, сякаш бе съзряла обвинение в очите му. — Не си ли забелязал как през почивките поливат игрището с вода?

Карл пак се обърна към мен.

— И в Хюкен пак има труп.

— Да се надяваме. — Духнах кафето.

— Какво ще правим? Ще съобщим ли на Курт Улсен?

— Не.

— Не? Ами ако го открият?

— Нямаме нищо общо с тази работа. Нито сме видели, нито сме чули, че колата е излетяла от пътя. Затова не сме и сигнализирали в полицията.

— Моят брат — погледна ме Карл. Белите му зъби лъщяха. — Знаех си, че ще намериш изход.

— Слушайте ме внимателно. Ако никой не знае или не подозира, че главорезът е идвал при нас, просто ще си траем и няма да възникнат проблеми. Може да мине век, преди някой да открие катастрофиралия ягуар в Хюкен. Ако обаче все пак някой разбере, че бабаитът е бил тук, ето каква ще е нашата версия…

Карл и Шанън приседнаха по-близо, сякаш възнамерявах да шепна в собствената си кухня.

— По принцип най-добре е да се придържаме максимално близо към истината. Затова ще кажем както си беше: датчанинът е дошъл при нас, за да ни притиска да върнем парите, които Карл дължи на Вилумсен. Не сме проследили с поглед колата до Козия завой, но там, наясно сме, е било изключително хлъзгаво. Така, когато полицаите се спуснат в Хюкен и видят летните гуми на ягуара, сами ще си направят останалата част от изводите.

— Църковните камбани! Ще кажем, че не сме чули трясъка от падналия ягуар заради църковните камбани — предложи Карл.

— Не — възпротивих се. — Без църковни камбани. В деня, когато силовакът е идвал при нас, не са били църковни камбани.

Карл и Шанън ме изгледаха въпросително.

— И защо? — попита брат ми.

— Планът ми не е напълно готов. Но ще се опитаме да създадем впечатлението, че се е случило друг ден, не днес. Датчанинът е живял малко по-дълго.

— Защо?

— Всъщност проблемът няма да дойде от датчанина — махнах с ръка. — При всички случаи силов събирач на дългове не тръби наляво-надясно къде и кога работи. Най-вероятно само ние и той знаем, че тъкмо днес е идвал в Ус. Натъкнат ли се на трупа му, от нашата версия ще зависи кога е умрял. Проблем обаче може да изскочи от Вилумсен.

— Да, защото той, естествено, знае кога неговият главорез е смятал да ни посети — кимна Карл. — И е възможно да го съобщи пред полицията.

— Не ми се вярва — поклатих глава.

Настана мълчание.

— Няма да каже на полицията — кимна Шанън. — Защото иначе ще се наложи да признае, че той го е наел и изпратил.

— Вярно — съгласи се Карл. — Нали, Рой?

Не отговорих. Сръбнах шумно голяма глътка кафе. Оставих чашата върху масата.

— Зарежете датчанина. Главният проблем е Вилумсен, защото той няма да се откаже да си иска парите само защото главорезът му е потънал вдън земя.

— А Вилумсен е готов да убива — сбърчи чело Шанън. — Рой, според теб датчанинът наистина ли имаше сериозно намерение да осъществи заканата си?

— Чувах го през кюнеца. Питай Карл. Двамата седяха един срещу друг.

— Ами… да, мисля — промърмори Карл. — Бях толкова изплашен, че бях готов да повярвам на всичко. От двама ни Рой е по-вещ в особеностите на… човешката психика.

Замалко да каже друго. Психиката на убиеца.

Карл и Шанън пак приковаха очи в мен.

— Според мен датчанинът щеше да те убие — погледнах Шанън.

Зениците ѝ се разшириха и тя кимна бавно-бавно, типично по нашенски в Ус.

— А после щеше да дойде твоят ред, Карл — добавих.

— Май имам нужда от питие — каза той, забил поглед в дланите си.

— Не! — възразих разпалено. Поех си дъх и се успокоих. — Нужен си ми трезвен. Освен това ми трябва въже за теглене и шофьор с опит в тази работа. Шанън, ще отидеш ли да наръсиш пясък при завоя?

— Да. — Тя посегна към мен и аз се вцепених, защото за миг си помислих, че ще ме погали по бузата. Тя обаче просто сложи длан на рамото ми. — Благодаря.

Внезапно Карл сякаш се освести.

— Да, разбира се, благодарим! Благодарим ти, Рой! — Пресегна се през масата и сграбчи ръката ми. — Спаси и мен, и Шанън, а аз мрънкам и се тюхкам, все едно ядовете с Вилумсен са твой проблем.

— Мой проблем са.

Замалко да добавя нещо високопарно от рода на „ние сме семейство и сме заедно в тази битка“, но се въздържах. Все пак не бе изминал и половин час, откакто бях чукал снаха си.

В седем сутринта навън още се спускаше мрак.

Промъкнах се на пръсти в спалнята. Напрегнато се вслушвах в равномерното дишане от двойното легло. Подът изскърца. Застинах на място и наострих уши. Ритъмът на дишането не се наруши. През пролука в завесите се процеждаше самотен лунен лъч. Продължих, опрях колене о матрака и предпазливо се добрах до спящата фигура. Тази половина от леглото беше все още топла от доскоро лежалия там човек. Не се сдържах. Долепих лице до чаршафа и вдъхнах уханието на жена. И пред мен, като на кинематограф, мигом се заредиха кадри с мое и нейно участие. Голи, потни от любене и ненаситни за още, винаги.

— Добро утро, любов моя — прошепнах.

И опрях пистолет о слепоочието на спящата особа.

Дишането секна. Чуха се две шумни, ядосани изхърквания. После светнаха две отворени очи.

— Тихичко спиш за дебелак — отбелязах.

Вилум Вилумсен премига няколко пъти в полумрака, сякаш за да се увери, че не сънува.

— Какво е това? — попита той с дрезгав от съня глас.

— Камбаната — отвърнах. — Краят. Смъртта.

— Какво правиш, Рой? Как влезе?

— През вратата за мазето.

— Тя е заключена.

— Да — потвърдих кратко.

Той се надигна на лакти.

— Рой, Рой, Рой. Не искам да пострадаш. Разкарай се овреме и обещавам да забравя това.

Цапардосах го с дулото през носа. Кожата се обели, потече кръв.

— Не си мести ръцете от завивката. Остави кръвта да тече.

Вилумсен преглътна с мъка.

— Това пистолет ли е?

— Позна.

— Ясно. Значи, повтаряме историята от миналия път?

— Да. Само дето тогава се разделихме живи.

— А сега?

— Сега не бих бил толкова сигурен, че нещата ще приключат благополучно. Ти заплаши да избиеш семейството ми.

— Това е санкцията за неспазването на договор за толкова крупен заем, Рой.

— А това е санкцията за налагането на санкция за неспазване на договор за толкова крупен заем.

— Да не очакваш от мен да наблюдавам безучастно как длъжниците ми ме разоряват? Ти сериозно ли?

В гласа му се долавяше повече негодувание, отколкото страх. Неволно се възхитих на способността на Вилум Вилумсен бързо да се ориентира в обстановката.

— Нищо не очаквам, Вилумсен. Ти правиш каквото трябва, аз — също.

— Ако си въобразяваш, че това е начинът да спасиш Карл, грешиш. Така или иначе Поул ще си свърши работата. Договорът ми с него не може да бъде разтрогнат, защото сега не мога да се свържа с него.

— Не можеш — потвърдих. — Поул е мъртъв.

Неволно бях цитирал една от най-популярните конспиративни теории в историята на поп музиката.28

Вилумсен ококори натежалите си очи на сепия. Вече виждаше пистолета. И явно го позна.

— Наложи се пак да се спусна в Хюкен — уточних. — Ягуарът лежи върху кадилака, и двете коли са паднали по таван и са напълно сплескани. Същински сандвич от ретро автомобили. Над предпазния колан прелива разплута пихтиеста плът — това е останало от твоя датчанин. Прилича на кайма, дявол да го вземе.

Вилумсен преглътна с усилие.

Размахах пистолета.

— Намерих го заклещен между скоростния лост и тавана. Наложи се да го избия с крак.

— Какво искаш, Рой?

— Да не убиваш никого от моето семейство, включително родственици.

— Дадено.

— В добавка искам да анулираш дълга на Карл. И да ни отпуснеш нов заем на същата стойност.

— Не мога, Рой.

— Видях екземпляра на Карл. Подписали сте договор за заем. Незабавно накъсваме на парчета и твоето, и неговото копие и подписваме договор за нов заем.

— Не става така, Рой. Договорът е при моя адвокат. Карл сигурно ти е казал, че го подписахме в присъствието на свидетели. Няма как договор да изчезне просто така.

— Като казвам да го накъсаме на парчета, говоря образно. Ето договор за заем, който да замени стария.

Със свободната си ръка запалих нощната лампа. От вътрешния си джоб извадих лист А4 със съответното съдържание и го сложих върху завивката пред Вилумсен.

— Тук пише, че опрощаваш трийсетте милиона, дължими по заема, а дължимата сума е едва две крони. Пише още, че причината доброволно да се откажеш от вземанията си е личният ти съвет към Карл да ореже разходите по застраховката на хотела и затова се смяташ за не по-малко виновен от него за възникналата ситуация. Накратко, неговото нещастие е и твое. Освен това му отпускаш нов заем от трийсет милиона.

Вилумсен поклати енергично глава.

— Не разбираш. Нямам толкова пари. За да отпусна заем на Карл, взех кредит. Не си ли получа парите от него, с мен е свършено. — И продължи със — без майтап — задавен глас: — Всички си мислят, че сега, когато жителите на Ус харчат повече, аз едва ли не рина парите с лопата. Но хората ходят до Конгсбер и Нотуден, за да си купят нова кола, Рой. Не желаят да ги виждат в коли на старо като онези, които предлагам аз.

Двойната гуша, увиснала от яката на раираната пижама, се разтресе леко.

— И въпреки това се налага да подпишеш. — Подадох му химикалка, която си носех от къщи.

Погледът му зашари трескаво по листа. Вдигна очи и ме изгледа въпросително.

— След като сложиш твоя подпис, ще се погрижим за свидетели и ще впишем дата — обясних.

— Не.

— Не — какво?

— Няма да подпиша. Не ме е страх да умра.

— Но те е страх да не фалираш?

Вилумсен кимна безмълвно и се изсмя.

— Спомняш ли си миналия път, когато се намирахме в същото положение, Рой? Тогава ти казах, че ракът се е завърнал. Излъгах. Сега обаче наистина получих рецидив. Дните ми са преброени. Затова не мога да опростя толкова голям заем, за нов заем — въобще да не говорим. Искам да завещая работещ бизнес на съпругата ми и на другите ми наследници. В момента само това има значение за мен.

Кимнах бавно, за да му покажа, че много внимателно премислям думите му.

— Жалко — казах. — Жалко наистина.

— Да, нали? — Вилумсен ми подаде листовете с анекса, който Карл състави през нощта.

— Определено — отвърнах и не посегнах да взема договора. Извадих си телефона. — Защото тогава ще се наложи да предприемем нещо много по-болезнено.

— При процедурите и манипулациите, които изтърпях, опасявам се, че физическите изтезания няма да ме уплашат, Рой.

Мълчаливо набрах Шанън и отворих FaceTime.

— Ще ме убиеш ли? — попита Вилумсен с интонация, която подчертаваше очевидната идиотщина в това, да убиеш човек, от когото се опитваш да изцедиш пари.

— Не теб. — Взирах се в екрана на телефона.

Там се появи Шанън. Около нея се спускаше мрак, но светлината от камерата се отрази в снега върху заледеното Бюдалско езеро. Шанън говореше с някого извън кадър.

— Имаш ли нещо против да снимам, Рита?

— Не, разбира се — чу се гласът на госпожа Вилумсен.

Шанън завъртя телефона и под ярката светлина от камерата се появи Рита. Беше облечена в кожух, а изпод пухкавата ѝ шапка се подаваше бяла шапка за баня. От устата ѝ се виеше пара, докато подскачаше на място пред квадратна дупка в леда, достатъчно широка човек да се спусне и твърде тясна въпросният човек да опре ръце от двете страни и да се изтегли обратно горе. До дупката лежаха трион за лед и кръгло парче лед, което двете жени бяха отрязали.

— Смятам да убием съпругата ти. — Вдигнах екрана пред очите на Вилумсен. — Поул ме наведе на тази идея.

Изобщо не се съмнявах, че ракът на Вилумсен е рецидивирал. Виждах и болката в очите му, когато осъзна, че има риск да изгуби непрежалимото, онова, което може би обичаше повече от себе си и беше единствената му утеха, защото щеше да го надживее, да живее и заради него. Точно в този момент ми дожаля за Вилумсен. Честно.

— Удавяне — оповестих. — Трагичен инцидент, естествено. Съпругата ти скача в дупката. Цоп. И когато поема нагоре, за да изплува, установява, че дупката я няма. Усеща как ледът отгоре шава и разбира, че дупката е запушена с ледения диск, който преди малко тя и Шанън са отрязали. Рита ще се опита да избута парчето нагоре, но е достатъчно Шанън само да продължи да затиска с крак ледения капак, а съпругата ти, понеже ще ѝ липсва опора за краката, няма как да се оттласне. Ще бъде обградена само от вода. Студена вода.

Вилумсен изхлипа тихо. Доставяше ли ми удоволствие да го измъчвам така? Не, надявам се, защото това би означавало, че съм психопат, а кой желае да е такъв?

— Започваме с Рита. После, ако пак откажеш да подпишеш, продължаваме с другите ти наследници. Шанън не изключва съпругата ти да е участвала в издаването на смъртната ѝ присъда, затова е високо мотивирана да изпълни задачата си.

На екрана видяхме как Рита Вилумсен се съблича. Очевидно замръзваше — и как иначе? — а бледата ѝ кожа беше настръхнала и синкава под ярката светлина. Направи ми впечатление, че носи същия бански като по време на разходката ни с лодка в езерото онова лято. Рита не изглеждаше остаряла. Дори ми се стори подмладена. Сякаш за нея времето вървеше не в кръг, а назад.

Чух скриптене на химикалка по лист.

— Ето. — Вилумсен хвърли листовете и химикалката върху завивката пред мен. — Хайде, спри Шанън!

Рита Вилумсен застана до дупката. Зае същата поза като преди години в лодката. Готвеше се за скок.

— Не преди да си подписал и двата екземпляра — отбелязах, без да откъсвам очи от екрана. Чух как Вилумсен панически придърпа листовете и ги подписа.

Огледах внимателно подписите. Изглеждаха автентични.

Вилумсен изкрещя. Погледнах екрана на телефона. Не бях чул дори слаб плясък. Рита беше майсторка. Отрязаното парче лед запълни екрана. После видяхме как малка бледа ръка го хваща и го вдига.

— Спри, Шанън. Той подписа.

За миг изглеждаше, сякаш въпреки това Шанън смята да запуши дупката с парчето. После обаче го пусна отстрани и само след миг Рита, подобно на тюлен, се показа от черната вода. Мократа ѝ коса лъщеше, лицето ѝ се смееше, дъхът ѝ изпращаше бели димни сигнали в камерата.

Прекъснах връзката.

— Та така — въздъхнах.

— Та така — повтори Вилумсен.

В стаята беше студено и полека-лека се бях мушнал под завивката — не с цялото си тяло, но достатъчно, та да не е изцяло погрешно да се твърди, че споделяме една постеля.

— Сега, предполагам, ще си вървиш — изрази надежда Вилумсен.

— Де да беше толкова лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ясно като бял ден е какво ще направиш веднага след като си тръгна, нали? Ще се обадиш на друг главорез или наемен убиец и ще го изпратиш да пречука семейство Опгор, преди да сме предали този документ на адвоката ти. Или, ако по твои сметки времето няма да ти стигне, ще подадеш сигнал за изнудване в полицията и ще оспориш валидността на току-що подписаните документи. И, разбира се, ще отречеш да разполагаш с информация за някакъв събирач на дългове.

— Така ли мислиш?

— Да, Вилумсен. Освен ако не ме убедиш в противното.

— А ако не успея?

Свих рамене.

— Съветвам те да опиташ.

— Затова ли си с ръкавици и шапка за баня?

Не отговорих.

— За да не оставиш отпечатъци и косми ли? — продължи той.

— Не мисли за това, Вилумсен, по-добре измисли друг начин да сключим споразумение.

— Хм, да видим… — Вилумсен скръсти ръце на гърдите си. От пижамата се подаваше гора от черни косми.

В последвалата тишина чувах шума на трафика по главния път. Преди, докато работех в тукашната бензиностанция, обожавах тези ранни утрини. Обожавах да съм там, когато малкият град се буди за нов ден, когато хората излизат и заемат местата си в механизма на нашето малко общество. Обожавах да имам широк поглед върху нещата, да долавям как невидима ръка направлява дейността на хората и съгласува действията им, та всичко да сработва в прилична степен.

Вилумсен се прокашля:

— Няма да се свързвам нито с главорези, нито с полицията, защото и ти, и аз ще изгубим много от това.

— Ти вече изгуби всичко. Оттук нататък можеш само да спечелиш. Хайде де, нали си търговец на стари коли. Убеди ме.

— Хм…

Пак настана мълчание.

— Времето ти изтича, Вилумсен.

— Leap of faith.

— Опитваш се да продадеш два пъти една и съща повредена кола. Пробута онзи кадилак на татко. Излъга мен и Карл да ти платим за водолазна екипировка втора ръка двойно по-висока цена, отколкото върви в Конгсбер.

— Трябва ми малко повече време, за да измисля нещо. Ела следобед.

— Уви, не става. Налага се да решим въпроса, преди да си тръгна и преди да се е развиделило, защото не искам никой да ме види как излизам оттук. — Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието му. — Наистина ми се ще да има друг изход, Вилумсен. Защото не съм убиец, а и в известен смисъл те харесвам. Съвсем сериозно. Но се налага ти да ми посочиш пътя, защото аз не го виждам. Имаш десет секунди.

— Не е честно.

— Девет. Нечестно ли е да ти дам шанс да ми докажеш необходимостта да те оставя жив, въпреки че Шанън не получи такъв шанс? Нечестно ли е да ти отнема последните месеци на този свят, вместо да отнема години живот на жена ти? Осем.

— Може би не, но…

— Седем.

— Предавам се.

— Шест. Да преброя ли до едно, или…

— Всеки иска да живее възможно по-дълго.

— Пет.

— Поне да изпуша една пура.

— Четири.

— Хайде де, поне ми позволи една пура.

— Три.

— Ей в онова чекмедже са, моля те, само…

Пронизителният трясък се заби като острие в тъпанчетата ми.

По филмите, когато някой получи куршум в главата, фонтан от кръв оплисква стената зад него. Честно казано, доста се изненадах да видя, че и в действителност става същото.

Вилумсен лупна назад в леглото с онеправдано изражение, навярно защото го лиших от още две секунди живот. Мигом усетих как матракът под мен се мокри. Лъхна ме смрад на изпражнения. По филмите наблягат на кръвта и след смъртта не показват последствията от отпускането на аналния сфинктер.

Тикнах пистолета в ръката на Вилумсен и станах от леглото. Докато работех в бензиностанцията в Ус, четях не само „Илюстрована наука“, но и „Истински престъпления“. Затова освен шапка за баня и ръкавици си бях залепил с тиксо крачолите за чорапите, а ръкавите — за ръкавиците, за да предотвратя евентуално ръсене на косми, от които полицията — в случай че разследва смъртта на Вилумсен като убийство — да извлече ДНК на евентуалния извършител.

Спуснах се по стълбите в мазето, взех лопата, излязох през вратата, откъдето се бях вмъкнал, като я оставих отключена. Тръгнах заднешком през градината, заривайки следите от обувките ми по снега. Спуснах се към Бюдалското езеро. Там къщите са нарядко. Изхвърлих лопатата в контейнер за боклук до автомобилната алея на нова модерна къща. Едва тогава усетих, че ушите ми са измръзнали. Сетих се за вълнената шапка в джоба ми, нахлупих я върху найлоновата и отидох до един от малките пристани. Бях паркирал волвото зад хангарите за лодки. Примижавайки, огледах леда. Значи там някъде ходеха да се къпят две от трите жени в моя живот. Убих съпруга на едната. Странно. Колата беше още топла и запали безпроблемно. Подкарах към „Опгор“. Беше седем и половина и все така се спускаше непрогледен мрак.

В единайсет преди обяд пред къщи спря Курт Улсен, следван от още две коли. Със столична регистрация.

— Завоят е страшно хлъзгав — отбеляза Курт, когато отвори вратата. Стъпка с крак димящ фас. — Да не си спрягате ледена пързалка?

— Не — отвърнах. — Ръсим с пясък. Това е задължение на общината, но го правим ние.

— Няма да обсъждаме пак този въпрос — отсече Курт Улсен. — Това са Вера Мартинсен и Ярле Сюлесюн от КРИПОС.

Зад Улсен стояха жена в черен панталон и късо яке от същия плат и мъж с външност на пакистанец или индиец.

— Имаме някои питания. Дръпни се да влезем.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса — намеси се жената, Мартинсен. — Ако е удобно. Стига да не възразявате, молим да влезем.

Тя погледна Курт. После мен. Усмихна се. Прибрана руса коса, сплетена на плитка, широко лице, широки рамене. Тренира или хандбал, или ски бягане, предположих. Не защото по външния вид на човек можеш да отгатнеш какъв спорт практикува, а защото в Норвегия хандбалът и ски бягането са най-популярните спортове сред жените и имаш по-големи шансове да налучкаш, ако обосновеш предположението си на реалната статистика, а не да се доверяваш на надценената си интуиция. Ей такива щуротии ми се въртяха из главата. Гледайки Мартинсен обаче, осъзнах необходимостта да се стегна. Иначе рискувах да ме схрускат за закуска, както се казва. Нека опитат. И аз се бях подготвил добре.

Влязохме в кухнята, при Карл и Шанън.

— Искаме да говорим и с тримата — подхвана Мартинсен. — Но предпочитаме да ви разпитаме един по един.

— Качете се горе в детската стая — предложих нехайно.

По изражението на Карл разбрах, че е схванал замисъла ми: през кюнеца да подслушат разговора ми с ченгетата, та да синхронизираме показанията си. Нали точно с тази идея отрепетирахме каква версия да представим на полицията при евентуален разпит.

— Кафе? — предложих, след като Карл и Шанън излязоха.

— Не, благодаря — отвърнаха в хор Мартинсен и Сюлесюн, а гласът на Улсен се открои:

— Да.

Налях само на него.

— Колегите от КРИПОС ми съдействат при разследването на убийството на Вилумсен — поясни Курт. Видях как Мартинсен погледна Сюлесюн и завъртя очи към тавана. — Смъртта му не е плод на самоубийство. Бил е убит. — Улсен изрече „убит“ с плътен бас. Остави думата да увисне във въздуха и да окаже нужното въздействие. Погледна ме, сякаш проверяваше дали ще последва реакция от моя страна и продължи: — Налице е опит убийство да бъде прикрито с инсценировка на самоубийство. Най-старият азбучен трик.

Това изречение май ми беше попаднало в статия, публикувана в „Истински престъпления“. — Убиецът обаче не успя да ни подведе. Вилумсен действително държеше оръжието, но по ръката му нямаше барутен нагар.

— Барутен нагар — повторих и претърколих думата по езика си.

— Всъщност не е само липсата на барутен нагар — прокашля се Сюлесюн. — Терминът е GSR, съкращение от gun shot residue, остатъци от огнестрелен изстрел. При изстрел капсулни микрочастици барий, олово и няколко други химикала се отделят и полепват по предмети в радиус от половин метър. Попаднали върху кожата и дрехите, се отстраняват много трудно. За наш късмет — засмя се той и нагласи очилата си с метални рамки. — Тези частици са невидими с просто око, но за щастие си носим апаратура.

— Така или иначе — намеси се Курт, — по Вилумсен не открихме нищо от изброените неща. Схващаш ли?

— Да.

— Освен това вратата към мазето е била отключена, а Рита е напълно сигурна, че е била заключена. Най-вероятно някой я е отворил със сила. Оттегляйки се, убиецът е засипал със сняг следите си в градината. Намерихме лопата на Вилумсен в близък контейнер за боклук. Рита я разпозна.

— Боже.

— Да. Имаме подозрения кой може да е бил извършителят.

Мълчах.

— Не си ли любопитен да разбереш за кого става дума? — Курт ме изгледа с идиотския си уж рентгенов поглед.

— Любопитен съм, естествено, но това не е ли следствена тайна?

Курт се обърна към полицаите от КРИПОС и се изсмя.

— Разследваме убийство, Рой. Дали ще разгласим дадена информация, или ще я запазим в тайна, зависи кое от двете е в полза на разследването.

— Аха.

— При толкова професионално изпипано убийство във фокуса на вниманието ни попадна автомобил: стар ягуар с датска регистрация, засечен в близост до местопрестъплението. Подозираме, че е собственост на професионален силов събирач на дългове.

Като го слушах, оставах с впечатлението, че е врял и кипял в разследването на убийства. Колкото до подозрението за датския колектор, Улсен не откриваше топлата вода. Мълвата за мистериозния главорез вървеше в Ус от години.

— Свързахме се с датската криминална полиция и им изпратихме оръжието и проектила. Колегите откриха съвпадение с убийство в Орхус от преди девет години. Извършителят така и не бил разкрит, но един от заподозрените карал точно такъв ретромодел бял ягуар. Името му е Поул Хенсен и е установено, че работи като събирач на дългове. — Курт се ухили и се обърна към двамата от КРИПОС. — Има ягуар, а му се свиди да изхвърли оръжие, с което е извършил убийство. Това не е ли типична датска черта?

— Мислех я за типично шведска — отбеляза с непроницаемо изражение Мартинсен.

— Или исландска — сви рамене Сюлесюн.

— Напоследък да си мяркал въпросния ягуар в Ус, Рой? — попита нехайно Курт. Прекалено нехайно. Схванах уловката — коварен опит да ме подхлъзне, та да сгафя. Разполагаха с повече информация, отколкото даваха вид. Но щом въпреки това се опитаха да ми подложат динена кора, значи нещо не им достигаше. Искаше ми се да отговоря, че не съм виждал въпросната кола, а те да ми благодарят и да си тръгнат. Кажех ли това обаче, щяхме да паднем в капана — аз, Карл и Шанън. Защото тримата ни посетители бяха тук поради конкретна причина: ягуарът. Налагаше се да си опичам акъла. Инстинктът ми подсказваше най-много да се пазя от жената, от Мартинсен.

— Да, видях го. Дойде тук.

— Тук? — тихо повтори Мартинсен и постави телефона си върху масата пред мен. — Имате ли нещо против да запишем разговора, господин Опгор? Само за да се подсигурим, че няма да забравим нищо от вашия разказ.

— Моля, записвайте — отговорих, навярно прихванал от заразителната ѝ вежливост.

— И какво търсеше тук Поул Хенсен? — Курт се облакъти на масата и се наведе към мен.

— Опита се да изнудва Карл за пари.

— Сериозно? — Курт ме изгледа втренчено.

Аз обаче проследих как погледът на Мартинсен започна да обхожда стаята, сякаш търсеше нещо. Нещо различно от непосредствено случващото се пред тях — него така или иначе щяха да го имат на запис. Погледът ѝ спря върху кюнеца.

— Този път бил дошъл в Ус не за да търси пари от длъжници на Вилумсен, а от самия Вилумсен. Изглеждаше разгневен, така да се каже. Явно Вилумсен му е дължал пари за няколко поръчки. И му е съобщил, че е напълно разорен.

— Вилумсен — разорен?

— След като хотелът изгоря, Вилумсен реши да опрости даден на Карл заем. Сумата беше голяма, но Вилумсен се чувстваше виновен заради взети решения, довели до допълнителни разходи след пожара.

Тук трябваше да стъпвам внимателно. В града все още никой, освен ние в „Опгор“ не знаеше, че хотелът не е застрахован. Или поне никой сред живите. Всъщност казвах истината. Документите за анулирането на стария заем и за отпускането на нов сега се намираха у адвоката на Вилумсен и нямаше причина валидността им да бъде оспорена.

— Освен това Вилумсен беше болен от рак и не му оставаше още много — продължих. — Навярно е искал жителите на селото да го запомнят като щедър дарител за изграждането на хотела. За жалост строежът спря поради финансови затруднения, настъпили вследствие от пожара.

— Момент — спря ме Курт. — Карл ли дължеше пари на Вилумсен, или дружеството собственик на хотела?

— Сложно е — отговорих. — Обсъдете го с Карл.

— Не сме от Икономическа полиция, така че продължете — намеси се Мартинсен. — Значи, Поул Хенсен е поискал от Карл да погаси задълженията на Вилумсен?

— Да. Но ние не разполагахме с пари, въпреки че Вилумсен ни беше опростил дълга. Новият заем още не ни беше преведен. Ще стане най-рано след две седмици.

— Ти да видиш — отбеляза безчувствено Курт.

— И какво направи Поул Хенсен, след като му обяснихте, че не можете да му изплатите исканата сума?

— Тръгна си.

— Кога се случи това?

Мартинсен изстрелваше въпросите един след друг. Явно целеше да ме пришпорва да ѝ отговарям бързо. Ние, хората, сме устроени да се влияем от темпото, което събеседникът ни задава в разговора. Навлажних устни.

— Преди или след убийството на Вилумсен? — изпусна се Курт, изгубил търпение.

Мартинсен се обърна към него и за пръв път в очите ѝ видях нещо различно от спокойствие и усмивка. Ако човешкият поглед имаше силата да убива, с Курт щеше да е свършено. С непремерената си реплика Курт Улсен ми подсказа къде е заровено кучето, както се казва. Хронологията на събитията. Тези хора знаеха нещо за посещението на Поул Хенсен в „Опгор“.

Според скалъпената от нас версия Поул Хенсен ни беше навестил не три дни преди убийството на Вилумсен, както беше в действителност, а непосредствено след убийството, за да поиска от Карл парите, които не е успял да измъкне от Вилумсен. Защото само при такава последователност на събитията версията, че Поул Хенсен е убил Вилумсен и после е паднал с ягуара си в Хюкен, изглеждаше логична. Изпуснатата от Курт реплика обаче изигра ролята на така необходимия ми предупредителен грак на гарван. Взех решение с надеждата Карл и Шанън да слушат внимателно до кюнеца и да им направи впечатление каква корекция внасям в нашата версия.

— Преди убийството на Вилумсен — отговорих.

Мартинсен и Курт се спогледаха.

— Съответства на показанията на Симон Нергор. Той твърди, че покрай фермата му минал бял ягуар и продължил по пътя, който води само до вашата къща — каза Мартинсен.

— И до строителната площадка на хотела — добавих.

— Но дойде при вас?

— Да.

— Тогава е странно защо Симон Нергор не е видял ягуара да се връща.

Свих рамене.

— Ягуарът е бял и при толкова сняг е лесно да го пропусне, нали?

— Има такава възможност — отвърнах.

— Вие разбирате от коли. Освен снега, каква според вас би могла да бъде причината Симон Нергор нито да е чул, нито да е видял ягуара на връщане?

Биваше си я тази Мартинсен. Не се отказваше.

— Спортните автомобили се чуват добре, когато изкачват наклон на ниска предавка, нали? При спускане обаче, ако е пуснат по инерция, ягуарът е безшумен. Допускате ли шофьорът на ягуара да е направил точно това? Да е минал покрай Нергор по инерция?

— Не — поклатих глава. — По завоите се налага да натискаш спирачка, а ягуарът е тежък. Пък и шофьорите на такива автомобили не обичат просто да вървят по инерция. Тъкмо обратното. Обичат да чуват двигателя. Ако трябва да предположа защо Симон Нергор не е чул ягуара, бих казал, че сигурно е бил в кенефа.

Възползвах се от настъпилото мълчание, за да се почеша по ухото. Мартинсен ми кимна почти незабележимо, както боксьор на съперника си, успял да прозре заблуждаващ финт. В моя случай: опит да ме подхлъзнат да се впусна в ревностно изтъкване поради какви причини Симон Нергор не е чул и видял ягуара да се връща от „Опгор“. Ако се бях хванал на тази въдица, щеше да лъсне силното ми желание да ги убедя, че ягуарът се е върнал. Но какво стоеше в основата на тази ловка маневра? Мартинсен провери дали телефонът записва, а Курт бързо се намеси:

— Когато научи за смъртта на Вилумсен, защо не ми съобщи за събирача на дългове?

— Защото всички твърдяха, че е било самоубийство.

— И изобщо ли не ти се стори подозрително? Ами то се е случило непосредствено след като Вилумсен е получил заплахи за живота си.

— Датчанинът не спомена да го е заплашвал с убийство. Вилумсен имаше рак в последен стадий. Оставаха му още няколко месеца, и то с адски болки. Чичо ми си отиде от рак. Знам колко е мъчително. Не видях нищо озадачаващо в самоубийството му.

Курт си пое дъх да продължи, но Мартинсен го предупреди с жест да спре дотук и той си затрая.

— И Поул Хенсен не се е отбивал повече при вас? — попита полицайката от КРИПОС.

— Не.

Погледът ѝ проследи моя до кюнеца.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Държаха още някакъв коз, но какъв? Какъв?

Забелязах как Курт несъзнателно опипва кожения калъф за мобилен телефон, закачен на колана му. Калъфът беше същият модел като на баща му. Мобилен телефон… Еврика. Ето какво не ми даваше да заспя вече две нощи. Ето за какво бях пропуснал да помисля. Ето грешката, която безуспешно се опитвах да открия досега.

— Защото… — подхвана Мартинсен и в същия миг осъзнах как възнамеряват да ме хванат натясно.

— Всъщност, момент — прекъснах я и ѝ се усмихнах, смутен от уж неволно объркване. — Сутринта, когато Вилумсен е починал, ме събуди звук на ягуар. На колата, не на животното.

Мартинсен ме изгледа с непроницаем вид.

— Разкажете.

— На ниска предавка звукът е силно характерен. Колата ръмжи като голяма котка, като… ягуар, предполагам.

Мартинсен излъчваше нетърпение, но аз се бавех. Знаех, че ходя по минно поле и дори най-малката погрешна стъпка ще бъде безмилостно наказана.

— Разбудих се, но звукът беше изчезнал. Разтворих завесите. Очаквах да видя ягуара. Още не се беше съмнало. Не се виждаха коли и реших, че съм сънувал.

Мартинсен и Курт се спогледаха за пореден път. Сюлесюн, или както му беше името, явно не се занимаваше с тази част от разследването. Най-вероятно беше експерт по криминалистика. Тогава защо изобщо ги придружаваше, още не ми беше станало ясно. Интуицията обаче ми подсказваше, че съвсем скоро и това ще ми се изясни. Е, така или иначе, разказаната от мен история звучеше правдоподобно дори ако намереха ягуара в Хюкен. Сутринта Поул Хенсен е убил Вилумсен и пак е поел към „Опгор“, за да направи втори опит да ни измъкне пари; летните му гуми са поднесли на Козия завой и колата е изхвърчала в пропастта, без някой да разбере. Поех си дъх. Поколебах се дали да не стана да донеса кафе — имах нужда от ободряване — но в крайна сметка предпочетох да мирувам.

— Питам, защото ни отне доста време да открием номера на мобилния телефон на Хенсен — поясни Мартинсен. — Вероятно заради особеностите на професията му на негово име няма регистриран телефон. Проверихме обаче регистрите на базовите станции в района. През последните денонощия станциите са приемали сигнали само от един телефон с датски номер. Покритието на станциите, засекли сигнали от въпросния телефон, обхваща периметъра, където, според свидетелски разкази, е бил забелязан ягуарът. И странно, но във времевия отрязък от момента на посещението на Поул Хенсен при вас до настоящия момент телефонът не е напускал доста тесен периметър. Този — Мартинсен очерта въображаем кръг във въздуха. — В този участък няма други къщи, освен вашата. Как си го обяснявате?

И така, жената от КРИПОС — така и не разбрах официалната ѝ длъжност — най-сетне изплю камъчето. Мобилният телефон. Датчанинът, естествено, е носил мобилен телефон. Докато съставях плана, изобщо не се бях сетил за това. Мартинсен бе успяла да локализира телефона му в тесен периметър, включващ нашата ферма. Историята със Сигмюн Улсен се повтори. Как, по дяволите, бях успял да допусна един и същи гаф цели два пъти? Сега разследващите бяха установили, че телефонът на Поул Хенсен се е намирал близо до „Опгор“ преди, по време и след убийството на Вилум Вилумсен.

— Та… Как си го обяснявате? — повтори Мартинсен.

Почувствах се като в една от онези видеоигри, в които срещу теб захвърчава ураган от обекти с различна скорост и траектория на движение и ти знаеш, че е само въпрос на време да се сблъскаш с някой от тях и играта да приключи. Не губя лесно ума и дума, но в онзи момент гърбът ми плувна в пот. Вдигнах рамене в отчаян опит да си придам нехаен вид:

— А вие как си го обяснявате?

Мартинсен явно схвана въпроса ми като реторичен, както се казва, защото го пропусна покрай ушите си и за пръв път от началото на нашия разговор се наведе напред на стола.

— Да не би Поул Хенсен да е нощувал у вас, вместо да си тръгне? Питахме в пансиона и на други места. Никой не го е подслонявал, а старите ягуари са с много слабо парно. Било е прекалено студено да спи в колата.

— Може да е отседнал в хотела — подхвърлих.

— В хотела?

— Шегичка. По-скоро е стигнал с колата по пепелището и е пренощувал в някоя от строителните бараки. В момента са празни. А щом Хенсен умее, както излиза от думите ви, да разбива ключалки, лесно си е отворил.

— Но данните от сигналите на мобилния му телефон…

— Строителната площадка се намира точно отвъд ей този хълм. Попада в обхвата на същата базова станция, където се намира и нашата къща, нали, Курт? Преди години ти също издирваше мобилен телефон.

Курт Улсен си смучеше мустака и ме гледаше с нещо като омраза. Обърна се към двамата полицаи от КРИПОС и кимна.

— В такъв случай Поул Хенсен, значи, е оставил телефона си в някоя от строителните бараки, после е тръгнал към дома на Вилумсен и впоследствие го е убил. Би трябвало телефонът да е още там. Улсен, ще извикаш ли подкрепление? Явно ще ни е нужна и съдебна заповед за претърсване за бараките. Чака ни доста работа.

— Успех — изправих се.

— О, още не сме приключили — усмихна се Курт.

— Така ли? — седнах.

Курт се залюля на стола, сякаш за да покаже, че се намества още по-удобно.

— Попитахме Рита за вероятността Поул Хенсен да разполага отнякъде с ключ към задната врата на къщата на семейство Вилумсен. Тя отрече да има такава. Забелязах някакво потрепване на лицето ѝ и — понеже не от вчера съм полицай и съм се научил да чета по изражението — я притиснах да ми каже какво премълчава. Тя призна, че навремето ти дала ключ за въпросната врата, Рой.

— Аха — казах само. Бях изтощен.

Курт пак премина в настъпление.

— И сега въпросът е дал ли си този ключ на Поул Хенсен. Или сам си влязъл в дома на Вилумсен сутринта, когато е бил убит.

С усилие потиснах прозявка. Не от умора, а защото мозъкът ми се нуждаеше от повече кислород.

— И какво, за бога, ви навежда на това предположение?

— Просто питаме.

— Защо ще убивам Вилумсен?

Курт смучеше мустак. Получи от Мартинсен зелена светлина да продължи.

— Веднъж Грете Смит ми каза, че ти и Рита Вилумсен се срещате в хижата на мъжа ѝ. И след като Рита ми каза за ключа, аз я попитах вярно ли е. Тя потвърди.

— И какво от това?

— Как какво от това? Ами секс и ревност. Това са двата най-чести мотива за убийство в развитите страни.

Ако не греша, и това го пишеше в „Истински престъпления“. Не успях да сдържа прозявката си.

— Не съм убил Вилумсен — заявих с широко зинала уста.

— Да, защото нали каза, че точно в часа на убийството му си спял в леглото си тук. Тоест, между шест и половина и седем и половина сутринта.

Курт отново започна да мачка калъфа на мобилния си телефон. Все едно той му служеше като суфльор. Схванах каква е работата. Бяха проверили движенията и на моя телефон.

— Не, тогава бях станал. Отидох с колата до един от пристаните край Бюдалското езеро.

— Свидетел е видял волво като твоето да идва откъм езерото малко преди осем. Какво си правил там?

— Опитах да шпионирам русалките.

— Моля?

— След като онова ръмжене като от ягуар ме събуди, се сетих, че Шанън и Рита се бяха уговорили за ледена баня. Не знаех обаче къде. Предположих, че ще са някъде по правата между къщата на Вилумсен и езерото. Паркирах до един хангар за лодки и се огледах дали не са някъде наблизо, но не ги намерих.

Видях как мутрата на Курт се спихва като плажна топка.

— Нещо друго? — попитах.

— За да сме напълно изрядни, ще проверим ръцете ви за GSR — каза Мартинсен със същото непроницаемо изражение, но езикът на тялото ѝ се бе променил. Беше изключила онази напрегната, свръхизострена бдителност. Изглежда само човек, тренирал боен спорт или участвал в улични схватки, забелязва подобно нещо. Навярно самата тя не си даваше сметка, но подсъзнателно бе стигнала до извода, че аз не съм враг. Затова неусетно се отпускаше все повече и повече.

Във функциите си встъпи експертът криминалист Сюлесюн. Отвори куфарчето си, извади компютър и предмет, подобен на сешоар.

— Рентгенофлуоресцентен анализатор — поясни и отвори лаптопа. — Нужно е само да сканирам кожата ви и веднага ще получим резултат. Най-напред ще свържа уреда с компютърна програма за анализ.

— Добре. През това време да отида ли да доведа Карл и Шанън, за да говорите и с тях? — предложих.

— За да си изтъркаш хубаво ръцете ли? — попита Курт Улсен.

— Благодаря, но не се налага да говорим с друг — обади се Мартинсен. — Засега разполагаме с необходимите ни сведения.

— Готов съм — обяви Сюлесюн. Беше свързал „сешоара“ към компютъра посредством USB кабел.

Навих си ръкавите и вдигнах длани пред него. Той ги сканира, сякаш бях стока в бензиностанция, и пръстите му затанцуваха по клавишите на лаптопа. Курт следеше напрегнато физиономията на експерта. Усетих погледа на Мартинсен върху себе си. Зареях взор през прозореца и се поздравих за далновидността да изгоря ръкавиците и дрехите, с които бях онази сутрин. Мислено си отбелязах непременно да изпера окървавената риза от навечерието на Новата година, та да е готова за утрешното погребение.

— Чист е — обяви Сюлесюн.

Имах чувството, че чух как Курт Улсен изруга наум.

— Е — Мартинсен се изправи. — Благодарим за съдействието, господин Опгор. Дано не сме ви подложили на напрежение. Както сигурно разбирате, при разследване на убийство се налага да пипаме по-здраво.

— Вършите си работата. — Смъкнах ръкавите на ризата си. — И заслужавате уважение за това. Наистина се надявам… — Пъхнах под устната си пликче снус, погледнах Курт Улсен и казах самата истина: — … да откриете Поул Хенсен.

Странно, но погребението на Вилум Вилумсен сякаш се превърна в погребение и на събирателно дружество „Ус“.

Започна с траурна реч на Ю Ос.

— И не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.

Разказа как покойникът съградил камък по камък основата на бизнес, който има естествено място в местната общност, фирмата на Вилумсен била и си оставала отговор на реална потребност сред жителите.

— Всички познавахме Вилумсен като безкомпромисен, но почтен търговец. Печелеше там, където се откриваше възможност за печалба, и никога не сключваше сделки, ако не виждаше потенциал за печалба. Но стриктно спазваше поетите ангажименти, дори когато вятърът обръщаше посоката си и до вчера печелившият бизнес носеше загуби. Винаги. Ето, тази почтеност е неизменно качество на мъжете с морал и принципи.

Докато го изричаше, Ю Ос бе приковал леден поглед в Карл. Аз и брат ми седяхме един до друг на втория ред скамейки в пълната църква в Ус.

— Уви, не всички днешни бизнесмени от нашето село притежават качествата да прескочат високата морална летва, вдигната от Вилум.

Не гледах Карл, но сякаш усещах горещината от огнената червенина, обляла лицето му.

Според мен Ю Ос избра точно този повод да накърни репутацията на брат ми, защото знаеше, че не съществува по-подходяща трибуна, от която посланията му да стигнат до аудиторията. А държеше да отправи своето послание, защото все още го гонеше амбицията да диктува дневния ред. Преди два дни в уводната си статия, посветена на настоящи и бивши общински управници, Дан Кране описа Ю Ос като политик, чийто основен талант е да улавя обществените настроения, а после да заема позиция, която по вълшебен начин винаги да се явява съсредоточие на всички гледни точки. Именно по този начин, според Кране, Ос неизменно успявал да прокара предложенията си и да си изгради имидж на влиятелен лидер. Или, по-простичко казано, се съобразявал с настроенията на аудиторията, тоест направо следвал течението. „Кучето ли размахва опашката, или опашката — кучето?“ — питаше в материала Дан Кране.

Статията разбуни духовете. Как смееше този арогантен пришълец да напада тъста си, техния любим бивш общински управител, техния местен Герхардсен29! И във вестника, и в интернет заваляха упреци. Дан Кране отговори, че това ни най-малко не е критика към Ю Ос. Защото нали идеята на демокрацията е народът да бъде представен, а нима има по-истински представител и демократ от политик, способен да улавя обществените нагласи и да се обръща накъдето духа вятърът? По време на погребението на Вилумсен твърденията на Дан Кране получиха нагледно потвърждение, защото от амвона слушахме думите не на Ю Ос, а ехото от цял град, предадено от човека, който винаги умееше да интерпретира и да отстоява мнението на мнозинството. Защото ние, пряко засегнатите от неговите думи, знаехме, че хората говорят. Може би бе изтекла информация, че Карл е изгубил контрол над проекта, след като е уволнил главните фирми изпълнители; че изпитва финансови затруднения, че се опитва да потули проблемите си, вземайки частни заеми; че счетоводните документи не отразяват реалното състояние на дружеството. Че е възможно пожарът да е изиграл ролята на благодатен смъртоносен удар, който най-после слага край на продължителна агония. Засега едва ли някой разполагаше с нещо конкретно, но съвкупността от отделни дреболии, подочути оттук-оттам, рисуваше картина, която не допадаше никому. През есента Карл се изказваше много оптимистично; обяви на всеослушание, че всичко е влязло в нормалното русло, а жителите в Ус, инвестирали в проекта, искаха да чуят точно това.

И най-неочаквано силов събирач на дългове убил Вилум Вилумсен, ако се вярваше на журналистите, превзели селото ни. Хората основателно си задаваха въпроси. Според някои Вилумсен дължал много пари. Носеха се слухове, че е инвестирал в хотела по-голяма сума от другите, сума, за която бил теглил кредити. Дали това убийство не е първата пукнатина в основата, предзнаменованието, че всичко ще се провали, питаха се хората. Нима Карл Опгор, този хитър, сладкодумен чаровник се бе върнал в родния си дом и бе измамил доверчивите си съселяни с въздушната си кула?

Излязохме от църквата. Видях Мари Ос — обичайно сияйното ѝ лице изглеждаше бледо на фона на черното палто. Вървеше под ръка с баща си.

Дан Кране не се виждаше.

Роднини в твърде големи костюми изнесоха ковчега и го натовариха в катафалката. После колата потегли. Стояхме и гледахме след нея с привидна религиозна почтителност.

— Няма да го кремират веднага — обади се тих глас до мен. Грете Смит бе изникнала изневиделица. — От полицията искат трупът да е на разположение, ако се наложи да проверят нещо. Позволиха на роднините да докарат тялото за опелото и сега пак го връщат в моргата.

Продължих да гледам след колата. Движеше се толкова бавно, все едно беше спряла. Ауспухът бълваше бял дим. Най-сетне катафалката се изгуби зад завоя. Обърнах се към Грете. Тя обаче си беше тръгнала.

Пред Рита Вилумсен се виеше дълга опашка от желаещи да изкажат съболезнованията си. Не ми се вярваше точно в този момент да иска да вижда моята физиономия, затова се настаних на шофьорската седалка в кадилака и там изчаках Карл и Шанън.

Антон Му, в костюм, и съпругата му минаха покрай колата, без да вдигат очи.

— Ама че тъпа работа — възмутено каза Карл. Той и Шанън се качиха. Запалих. — Знаеш ли какво направи Рита Вилумсен?

— Какво? — Потеглих към изхода на паркинга.

— Докато ѝ поднасях съболезнованията си, тя ме притегли към себе си. Помислих, че иска да ме прегърне. Но, какво мислиш, ми прошепна тя в ухото? „Убиец!“

— Убиец? Сигурен ли си, че си чул правилно?

— Да. Дори се усмихна. Преструвка за пред хората, това е ясно, но…

— Убиец.

— Да.

— Сигурно адвокатът ѝ е съобщил, че съпругът ѝ ти е опростил заем от трийсет милиона и ти е отпуснал нови трийсет непосредствено преди смъртта си.

— Това прави ли ме убиец? — възкликна възмутен Карл.

Негодуваше не защото беше невинен, а защото обвиненията на Рита бяха неоправдани с оглед на информацията, с която тя разполагаше. Така функционираше умът на Карл. Той роптаеше, че Рита Вилумсен го заклеймява въз основата не на факти, а на чисто личната си антипатия към него и това го обиждаше.

— Не е чудно, че е мнителна — обади се Шанън. — Ако е знаела за заема, сигурно ѝ се струва странно как така съпругът ѝ не ѝ е казал за решението си да отпише толкова голяма сума. Ако пък не знае за заема, навярно ѝ се струва подозрително адвокатът на съпруга ѝ да получи документа за заема след убийството, а датата на подписването да е няколко дни по-рано.

В отговор Карл само изсумтя. Явно смяташе, че дори подобна очевидна логика не оправдава поведението на Рита.

Погледнах небето над нас. По прогнозата обещаха слънце, но от запад се задаваха тъмни облаци. В планината времето се променя бързо.

Отворих очи. Бушуваше пожар. Двуетажното легло и стените в детската стая горяха буйно, огнената стихия ревеше срещу мен. Скочих на пода. От матрака се източваха високи жълти пламъци. Защо тогава не усещах нищо? Плъзнах поглед по тялото си и установих, че пламъци са обхванали и мен. От спалнята се чуваха гласовете на Карл и Шанън. Спуснах се към вратата, но беше заключена. Втурнах се към прозореца и разтворих горящите пердета. Прозорецът беше изчезнал. На негово място се бяха появили решетки. И там, на снега отвън, стояха трима души. Бледи, неподвижни, се взираха в мен. Антон Му. Грете Смит. И Рита Вилумсен. От мрака, потопил Козия завой, се зададе пъплеща пожарна кола. Без сирени, без включени сигнални светлини. Намаляваше ход все повече. Двигателят ревеше все по-силно. По едно време напълно спря и се хлъзна назад, потъвайки в тъмнината, от която бе изплувала. От хамбара излезе кривокрак мъж. Курт Улсен. Беше си сложил боксовите ръкавици на татко.

Отворих очи. Стаята тънеше в мрак. Нищо не гореше. Ревът обаче звучеше и наяве. Рев от работещ на високи обороти двигател. Сигурно призракът на ягуара излиза от Хюкен, мина ми през ума. Постепенно обаче се посъбудих още и разпознах звука на ланд роувър — много напомняше пърпорене на трактор.

Нахлузих си панталон и слязох.

— Събудих ли те?

Курт Улсен стоеше на стълбите с палци, втикнати в колана.

— Рано е.

Не бях погледнал часовника, но на изток не се виждаха признаци за зазоряване.

— Нощес не ме хвана сън. Вчера приключихме претърсването на бараките при строежа. Не открихме нито Поул Хенсен, нито колата му, нито каквито и да било следи от наскоро пребивавал там човек. Базовата станция вече не приема сигнали от телефона му. Или батерията е паднала, или си е изключил телефона. Снощи обаче ми хрумна нещо и искам да го проверя възможно по-бързо.

Опитах да си събера мислите.

— Сам ли си?

— Питаш ме защо я няма Мартинсен ли? — ухили ми се неизвестно защо Улсен. — Не виждам причина да будя КРИПОС. Ще приключим за нула време.

Зад мен някой изтрополи по стълбите.

— Какво става, Курт? — попита Карл, сънлив, но дразнещо благ, какъвто неизменно е сутрин. — Нападение призори, а?

— Добро утро, Карл. Рой, при последното ни посещение тук ти каза, че сутринта, когато е издъхнал Вилумсен, те е събудило ръмжене на автомобил, по твое предположение ягуар. После обаче звукът изчезнал и ти си решил, че ти се е присънило.

— Да?

— Сетих се колко хлъзгаво беше долу при Козия завой. Следователно е възможно — просто умът ми не спира да търси обяснение на тази загадка — та, възможно е да не е било сън, наистина да си чул ягуара. Шумът от двигателя му обаче е заглъхнал, защото той не е успял да вземе завоя, поднесъл е и…

Улсен направи пауза за ефект, докато изтръскваше пепелта от цигарата си.

— И допускаш… — Опитах се да се престоря на силно изненадан. — И допускаш…

— Във всеки случай искам да проверя. Деветдесет процента от работата по едно разследване…

— … се състои в проверка на следи, които не водят доникъде — довърших. И аз бях чел тази статия в „Истински престъпления“. — Много впечатляващо, нали? Е, надникна ли в Хюкен?

Курт Улсен се изплю недоволно на стълбите.

— Опитах, но е тъмно и стръмно. Търся някой да ме осигури с въже, за да се спусна поне колкото да разгледам.

— Разбира се. Трябва ли ти фенер?

— Имам си. — Улсен лапна цигарата и извади черен предмет с формата на шпеков салам.

— Идвам с вас. — Карл повлече пантофи обратно към горния етаж, за да се облече.

Спуснахме се пеша до Козия завой, където ланд роувърът на Улсен стоеше с включени фарове, насочени към пропастта. Температурите внезапно се бяха повишили до два-три градуса под нулата. Курт Улсен извади от багажника си въже и го завърза около кръста си.

— Един от двама ви да го държи — подаде края на Карл и предпазливо пристъпи към ръба.

Оттам започваше около двуметров стръмен, каменист склон, после скалата се спускаше отвесно и се губеше от поглед.

Докато Курт Улсен стоеше така, надвесен над пропастта, гърбом към нас, Карл се наклони към ухото ми.

— Ще намери трупа — прошепна ми пискливо той. — И ще открие нещо нередно.

Лицето на Карл лъщеше от пот, а паниката в гласа му ме накара да мисля за парадокси; за мошеника, който, от страх да не го разкрият, предпочел да умре от глад.

— Трябва… — Карл отметна глава към гърба на Улсен.

— Я се вземи в ръце! — просъсках възможно по-тихо. — Ще намери трупа и в това няма нищо притеснително.

Курт Улсен се обърна към нас. В мрака цигарата му светеше като автомобилен фар.

— Май по-добре да завържем въжето за бронята на ланд роувъра — предложи той. — Иначе като нищо и тримата ще се свлечем в пропастта.

Взех края на въжето от Карл и го завързах около бронята с двоен моряшки възел. Кимнах на Курт, че вече е безопасно, и кимнах дискретно, но предупредително поклатих глава към Карл.

Курт се спусна по стръмната скала и се надвеси над пропастта, а аз държах въжето изпънато. Запали фенера и насочи лъча надолу.

— Виждаш ли нещо? — попитах.

— О, да — отвърна Курт Улсен.

В три следобед заваля сняг.

— Виж. — Шанън се загледа през тънките прозорци на зимната градина. — Всичко изчезва.

Едри мъхести снежни парцали се сипеха и разстилаха пухен юрган над земята. Шанън имаше право. След два-три часа всичко щеше да изчезне.

— Довечера се прибирам в Кристиансан — съобщих. — Отпускът ми беше неочакван за колегите и се е натрупала работа.

— И да се обаждаш — заръча Карл.

— Да — и да се обаждаш — повтори Шанън.

Кракът ѝ докосна моя под масата.

Някъде около десети януари получих покана за среща на Общото събрание на дружеството „Ус Спа хотел“. Заседанието беше насрочено за втората седмица от февруари. Дневният ред се състоеше само от една точка: Оттук нататък накъде?

Формулировката отваряше поле за разнопосочни предположения. Строежът на хотела ще бъде замразен? Останките ще бъдат продадени на заинтересуван предприемач и събирателното дружество ще бъде ликвидирано? Или проектът ще бъде възобновен, но с удължен срок за изпълнение?

Срещата щеше да се състои чак в седем вечерта, но аз пристигнах в „Опгор“ още в един на обяд. От безоблачното синьо небе грееше бяло, лъскаво като метал слънце. В сравнение с последното ми прибиране сега стоеше по-високо над планинските върхове. Слязох от колата и пред мен мигом изникна Шанън — толкова красива, че чак болеше.

— Научих се да карам ски — засмя се тя и сияеща от щастие, ми ги посочи.

Едва се овладях да не я взема в прегръдките си. Само преди четири дни бяхме лежали заедно в хотелска стая в Нотуден и още усещах вкуса ѝ върху езика си и топлината ѝ по кожата си.

— Справя се отлично! — засмя се Карл, който излезе от къщата с моите ски обувки в ръка. — Да се поразходим до хотела.

Взехме си ските от хамбара, сложихме ги и тръгнахме. Карл, естествено, бе преувеличил. Шанън съумяваше да се крепи върху ските, но определено не се справяше отлично.

— Сигурно защото като дете карах сърф — отбеляза тя с видимо самодоволство. — Сърфът развива умението да пазиш равновесие и… — Ските се плъзнаха рязко напред, тя изкрещя и тупна по дупе върху прясно навалелия сняг.

Карл и аз се запревивахме от смях и след неуспешен опит да нахлузи обидена физиономия Шанън също прихна. Докато ѝ помагахме да се изправи, усетих ръката на Карл върху гърба ми. Той леко стисна тила ми. Синият му поглед ме гледаше грейнало. Изглеждаше по-добре, отколкото по Коледа. Беше поотслабнал, движеше се по-пъргаво, еклерите на очите му и дикцията му се бяха прояснили.

— Е? — Карл се облегна на щеките. — Виждаш ли го?

Виждах само същите обгорели черни останки от пожара преди месец.

— Не го ли виждаш? Бъдещия хотел?

— Не.

Карл се засмя.

— Само почакай. Четиринайсет месеца. Говорих с моите хора. Ще се справим за четиринайсет месеца. След един месец ще прережем лентата за началото на новия строеж. Ще организираме по-тържествено откриване от миналия път. Ана Фала се съгласи да дойде и да среже лентата.

Кимнах. Ана Фала — депутатка, председателка на парламентарната комисия по икономически въпроси. Високопоставена особа.

— А после ще си направим празненство в Ортюн — точно като едно време.

— Нищо не може да стане точно като едно време, Карл.

— Почакай и ще видиш. Накарах Род да събере бандата специално за случая.

— Майтапиш се! — засмях се. Род! Дори от Стуртинга30 не можеха да изпратят такава знаменитост.

— Шанън? — обърна се Карл.

Тя изкачи с мъка баира.

— Непрекъснато се хлъзгам назад — усмихна ни се задъхана.

— Ще покажеш ли на Рой как се научи да се спускаш? — Карл посочи закътан склон. Снегът блещукаше като диамантен килим.

— Нямам намерение да ви забавлявам — изплези му се Шанън.

— Представи си, че караш сърф край барбадоския бряг — подкачи я той.

Тя замахна уж да го цапне с щеката и пак залитна. Карл избухна в силен смях.

— Ще ѝ покажеш ли как се пази равновесие върху ски? — попита ме Карл.

— Не — зажумях. Носех слънчеви очила, но ярката светлина пак смъдеше в очите ми. — Не искам да го развалям.

— Говори за снега — поясни Карл за Шанън. — Навремето докарваше татко до полуда. Намираме идеален склон за спускане с девствен пухкав сняг и татко праща Рой да се спусне пръв, защото Рой е по-добрият скиор от двама ни. Но Рой отказва, защото било толкова красиво. Не искал да накърнява недокоснатия сняг със следите си.

— Разбирам го — кимна Шанън.

— Татко обаче не го разбираше. Според него, нямаш ли смелостта да накърняваш, няма да стигнеш доникъде.

Свалихме ските, седнахме върху тях и си разделихме един портокал.

— Знаеш ли, че Барбадос е родината на портокаловото дърво? — попита Карл, присвивайки очи.

— На грейпфрутовото — поправи го Шанън. — Впрочем и това не е никак сигурно. Но… — Тя ме погледна. — Както е известно, именно невежеството придава достоверност на всяка история.

Изядохме портокала. Шанън пожела да тръгне преди нас, за да не се налага да я изчакваме.

Аз и Карл я следихме с поглед, докато не превали хълма.

— Пустият му пожар… — въздъхна тежко Карл.

— Разбра ли се как е пламнал?

— Някой го е запалил умишлено, а пиробатерията най-вероятно е подхвърлена, за да заблуди разследващите, че пожарът е избухнал заради нея. Онзи литовец…

— Латвиец.

— … не можа дори да каже каква кола е видял. От полицията не изключват именно той да е подпалил хотела.

— И защо ще го прави?

— Може да е пироман. Или е поръчка и са му платили. В Ус някои завистливи хора мразят хотела, Рой.

— Мразят нас, искаш да кажеш.

— И това.

Разнесе се далечен вой. Куче. Някои разправяха, че в планината видели вълчи следи. Или дори мечи. Не беше невъзможно, разбира се, но беше слабо вероятно. Всъщност почти не съществуват невъзможни неща. Въпрос на време е досега небивалото да се случи.

— Вярвам му — казах.

— На латвиеца ли?

— Дори пироман не би останал да живее на мястото, което е опожарил. Ако пък са му платили и е действал по поръчка, защо ще се оплита в лъжи за кола с неработещ стоп? Защо просто да не каже, че когато е пристигнал, пожарът вече е горял; или пожарът е избухнал, докато той е спял в бараката, тоест, не знае нищо за причината. А оттам нататък нека полицията разследва дали огънят е тръгнал от пиробатерия, или от нещо друго.

— Не всички разсъждават логично като теб, Рой.

Пъхнах пликче снус под устната си.

— Сигурно. Кой те мрази дотам, та да направи хотела ти на пепел?

— Да видим… Курт Улсен, защото все още е убеден, че двамата с теб имаме пръст в смъртта на баща му. Ерик Нерел, след като го унижихме с голите снимки, които Шанън го подмами да ѝ изпрати. Симон Нергор, защото… защото живее в „Нергор“, Навремето е ял бой от теб и открай време ни има зъб.

— А защо пропускаш Дан Кране?

— Защото той и Мари са съсобственици на хотела.

— На чие име се води делът?

— На Мари.

— Ако я познавам добре, двамата са подписали предбрачен договор за разделна собственост.

— Възможно е. Но Дан не би искал да ѝ навреди, така че…

— Дали? Представи си как се чувства той. Съпругата му го мами. Поръчков главорез го заплашва, цензурира и унижава, защото Дан иска да публикува негативен, но достоверен материал за хотела. Низвергнат от хайлайфа, сега той е принуден на празници като Нова година да се смесва с такива като мен. Със съпругата му отдавна са пред развод и на трийсет и първи декември Дан е възнамерявал окончателно да погребе брака си, като в уводна статия във вестника, където е редактор, срине имиджа на тъста си. Нима при определени обстоятелства толкова изстрадал мъж не би наранил жена — причина за неговото страдание? Още повече че по този начин ще разори и теб? На новогодишния купон у Стенли видях един Дан Кране, готов на крайни действия.

— Крайни?

— Имаш ли представа какъв страх изпитва човек, заплашен със смърт от някого, наясно с най-големите му страхове?

— Малко. — Карл ме изгледа изкосо.

— Както се казва, страхът разяжда душата ти.

— Да — тихо потвърди Карл.

— И какво се случва?

— Накрая вече нямаш сили да се страхуваш.

— Именно. Изобщо не ти пука, предпочиташ да умреш. Да унищожиш себе си или да унищожиш другия. Да опожаряваш, да убиваш. Каквото е нужно — само и само да се отървеш от проклетия страх. Ето това е да си готов на крайни действия.

— Да. Защото каквото и да те чака после, е по-поносимо от сегашното ти положение. Въпреки всичко.

Помълчахме. Над нас се разнесе трескав плясък на криле, сянка пробяга по снега. Навярно яребица. Не вдигнах глава да погледна.

— Шанън изглежда щастлива — подхвърлих.

— И как иначе. Мисли си, че хотелът ще бъде изграден изцяло по нейния проект.

— Мисли си?

Карл кимна. Едва забележимо се сви. Ведрата му усмивка помръкна.

— Още не съм ѝ казал, но из Ус се разчу, че хотелът не е застрахован срещу пожар и досега проектът е кретал само благодарение на парите на Вилумсен. Източник на мълвата най-вероятно е Дан Кране.

— Мътните го взели!

— Хората се изплашиха за парите си. Съдружниците почнаха да опяват да спрем овреме. Възможно е срещата довечера да е краят, Рой.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще се опитам да обърна настроенията. Но благодарение на остро критичната реч, която Ю Ос дръпна на погребението на Вилумсен, и на писанията и слуховете, разпространявани из града от Дан, в момента определено не се къпя във всеобщо доверие.

— Хората те познават — възразих. — А в крайна сметка това е по-важно, отколкото какви ги драска и плещи един писач пришълец. Колкото до приказките на Ос, хората веднага ще ги забравят, видят ли, че пак се изправяш. Ще разберат, че това момче от „Опгор“ не се предава току-така, дори да е било повалено в нокаут.

— Сериозно ли говориш? — изгледа ме Карл.

Свих юмрук и шеговито го тупнах по рамото.

— Нали го знаеш онзи лаф: Everybody loves a comeback kid31. Пък и най-грубата работа и най-скъпите инвестиции по хотела вече са факт. Остава само самият строеж. Да се откажеш сега, би било идиотщина. Ще се справиш, брат ми.

Карл сложи длан на рамото ми.

— Благодаря, Рой. Благодаря ти, задето вярваш в мен.

— По-големият ти проблем е как да получиш широко съгласие да следвате оригиналните чертежи на Шанън. От общината сигурно ще продължават да настояват за тролове и дърво. Освен това, за да се осигурят по-скъпи материали, необходими за реализацията на идеята и дизайнерските решения на Шанън, на теб се пада да убедиш съдружниците да одобрят увеличение на бюджетната рамка.

Карл се поизправи. Май бях успял да му вдъхна малко оптимизъм.

— Шанън и аз размишлявахме по въпроса. Проблемът на показаните изображения на първата инвеститорска среща беше, че не се бяхме потрудили достатъчно върху визуалната част от презентацията. Изображенията изглеждаха прекалено постни и потискащи. Сега Шанън изработи архитектурни визуализации при съвсем различно осветление и от различни ракурси. Но най-голямата разлика е, че виртуалният модел на хотела е позициониран в летен, а не в зимен пейзаж. Миналия път целият този бетон се сливаше с монотонния безцветен зимен пейзаж и хотелът изглеждаше продължение на така омразната на хората зима, нали? Сега фонът е цветен, летен и придава светлина и цвят на бетона, хотелът изпъква и не прилича на бункер, който се опитва да се изгуби в заобикалящата го природа.

— Same shit, new wrapping?32

— И абсолютно никой няма да разбере, че е точно това. Обещавам ти, ще пощуреят от възторг. — Карл си беше възвърнал оптимизма, белите му зъби блестяха под слънцето.

— Като туземци, на които предлагаш стъклени мъниста, а те ги вземат за истински перли.

— Не, перлите са си истински, просто този път ще ги лъснем предварително.

— Струва ми се достатъчно честно.

— Да. Достатъчно честно.

— Понякога човек просто прави, каквото трябва.

— Да — съгласи се Карл и погледна на запад.

Шумно си пое дъх и пак се сви. Пак ли го налегна униние?

— Дори когато си дава сметка, че постъпва много, много грешно.

— Вярно е — потвърдих, макар мислите на Карл видимо да се бяха отклонили в друга посока. Проследих с поглед дирята на Шанън.

— И въпреки това продължаваме в същия дух — бавно изрече Карл с ясната си дикция. — Ден след ден. Нощ след нощ. Повтаряме един и същи грях.

Затаих дъх. Беше възможно, разбира се, да говори за татко. Или за себе си и Мари. Ако не грешах обаче, ставаше дума за Шанън. За Шанън и мен.

— Например… — Гласът на Карл звучеше задавено и той преглътна с мъка.

Мобилизирах се психически.

— Както например, когато Курт Улсен се беше надвесил от скалата да провери дали ягуарът е паднал в Хюкен — продължи Карл. — Направо превъртях. Историята се повтаря, казах си. Ей сега ще ни разкрият. Точно като онзи път, когато баща му стоеше точно на същото място и надничаше в пропастта да провери дали гумите на кадилака са пукнати.

Мълчах.

— Тогава обаче ти не присъстваше и нямаше как да ме спреш. Сигмюн Улсен не падна сам в пропастта. Аз го бутнах, Рой.

Устата ми беше суха като пергамент, но поне си нормализирах дишането.

— Но ти си го знаел през цялото това време — добави Карл.

Държах погледа си прикован в коловоза от ските на Шанън. Кимнах, едва-едва помръдвайки глава.

— Тогава защо не ми позволи да ти кажа?

Свих рамене.

— Не си искал да те направя съучастник в убийство — отговори си сам Карл.

— Да не си очаквал това да ме уплаши? — попитах с крива усмивка.

— Вилумсен и неговият главорез са нещо съвсем различно. Сигмюн Улсен беше невинен.

— Явно си го блъснал много силно, защото той се беше приземил с голямо отклонение от отвесната линия.

— Направо го изстрелях. — Карл замижа, вероятно заради силното слънце. После отвори очи. — Още когато ти звъннах в сервиза, ти разбра, че не става дума за злощастен инцидент. Но не ме попита нищо. Защото така винаги е по-лесно: да се преструваш, че лошото не съществува. Както когато нощем влизаше в стаята ни и…

— Затваряй си устата!

Той се подчини. Над нас припърхаха забързани криле. Май същата онази птица се връщаше.

— Не исках да знам, Карл. Предпочитах да те мисля за по-човечен от мен, за неспособен на хладнокръвно убийство. Но ти все още си мой брат. И бутайки ленсмана в пропастта, най-вероятно ме спаси от обвинение в убийството на мама и татко.

Карл изкриви лице в гримаса, пак си сложи слънчевите очила и хвърли обелката от портокала в снега.

— Everybody loves a comeback kid. Наистина ли има такъв лаф, или ти го измисли?

Не отговорих. Погледнах си часовника.

— В бензиностанцията се затрудняват с инвентаризацията и ме помолиха да се отбия да им ударя едно рамо. Ще се видим в седем в Ортюн.

— Ще останеш да пренощуваш, нали?

— Благодаря, но след срещата веднага тръгвам към къщи. Утре сутринта съм рано на работа.

Слънцето тъкмо беше изгряло, земята бе още мокра от снощния дъжд, а птичките чуруликаха оглушително. Аз и Шанън, хванати за ръце, навлизахме навътре в гората.

— Пойни птици — казах. — Тук, по на юг, се завръщат по-рано.

— Звучат весело. — Шанън облегна глава на ръката ми. — Сигурно са жадували да се приберат у дома. Я ми припомни кой каква птица беше.

— Татко — ушата чучулига. Мама — сиво каменарче. Чичо Бернард — тръстикова овесарка, Карл…

— Не ми казвай! Ливадна бъбрица.

— Правилно.

— Аз съм планински дъждосвирец, а ти — белогуш дрозд.

Кимнах.

През нощта почти не бяхме разговаряли.

— Хайде да оставим приказките за утре — помоли Шанън, след като я пуснах да влезе, поех мокрото ѝ палто и я отрупах с въпроси. — Искам да спя. — Тя обви кръста ми с ръце и притисна буза о гърдите ми. Усетих как ризата ми се просмуква с вода. — Но преди това трябва да те имам.

На следващия ден се налагаше да стана рано. Сутринта в бензиностанцията очаквахме голяма доставка и присъствието ми бе задължително. По време на закуската тя пак не поясни защо е дошла. И аз не я попитах. Сякаш предчувствах, че узная ли, нищо няма да е същото. Затворихме очи и се насладихме на малкото време, с което разполагахме, на краткото свободно падане, преди да се ударим в земята.

Предупредих Шанън, че се изисква да бъда в бензиностанцията поне до обяд, преди да намеря кой да ме смени. Но ако дойде с мен на работа, след приемането на доставката ще се поразходим. Тя кимна, подкарах към бензиностанцията. Изчака в колата, докато приема стоката.

Поехме на север. Зад нас се простираше магистралата със сатурнови пръстени от входове и изходи, пред нас — гора, която още сега, в началото на март, бе започнала да се раззеленява. Открихме пътечка навътре между дърветата. Поинтересувах се дали в Ус още е зима.

— В „Опгор“ е зима — потвърди Шанън. — А в селото два пъти имаше фалшива пролет.

Засмях се и я целунах по косата. Пътечката ни отведе до висока ограда. Седнахме на голям камък отстрани.

— А хотелът? — попитах и си погледнах часовника. — Как върви?

— След две седмици официално даваме старт на строежа — точно по план. Върви горе-долу добре.

— А кое не върви съвсем добре?

Тя поизправи гръб.

— Това е една от причините да дойда да поговорим. Възникна непредвиден проблем. Геолозите установиха, че теренът е нестабилен.

— Установили? Та Карл знае не от вчера, че теренът е рисков. Нали именно това причинява честите срутища в Хюкен, а прокарването на тунела, през който да се пренасочи главният път, се бави.

Давах си сметка колко ядосано звуча. Навярно ме дразнеше мисълта, че е дошла в Кристиансан не заради мен, а заради затруднения, свързани с нейния хотел.

— Карл не е споменавал на никого за геоложки рискове. За теб не са новост предпочитанията му да се преструва, че проблемите не съществуват.

— И? — подканих я нетърпеливо.

— Налага се да се прави укрепване, но трябват пари, а Карл твърди, че нямаме, затова било най-добре да си мълчим; щели да минат поне двайсет години, преди строежът да се наклони. Аз, естествено, не одобрих идеята му и се залових сама да проверя финансовото ни състояние, за да проуча какви са възможностите да изтеглим нов кредит от банката. Може, но искат, оказа се, сериозно обезпечение. Ще се поинтересувам дали съпругът и деверът ми са склонни да ипотекират необработваемите земи в „Опгор“, отговорих. Служителката каза… — Шанън млъкна, преглътна и чак тогава продължи: — … каза, че според имотния регистър върху въпросната поземлена собственост вече е учредена ипотека в полза на частно лице. На всичкото отгоре съгласно документите като собственик на терена бил вписан само Карл Опгор, защото в началото на есента бил откупил твоя дял.

Взирах се втренчено в Шанън. Наложи се да се прокашлям, за да си възвърна гласа:

— Не е вярно. Станала е грешка.

— И аз това казах в банката. Но те ми показаха копие от документа за продажба с подписа на Карл и с твоя подпис. — Шанън вдигна телефона си пред очите ми. И той наистина беше там. Моят подпис. Тоест, нещо, което приличаше на моя подпис. Толкова много, че само един човек би бил способен на толкова правдоподобна имитация — човекът, научил се да наподобява почерка в ученическите ми съчинения.

В съзнанието ми изплува реплика на Карл към датския главорез, докато седяха в кухнята. „Вилумсен има обезпечение за заема.“ И отговорът на датчанина: „Което, твърди той, не струва нищо без хотела.“ Вилумсен, който иначе разчиташе само на мъжка дума, не се бе доверил на Карловата и му бе поискал необработваемата площ от имота ни като гаранция.

— Знаеш ли как наричаше татко окаяната ни ферма? — попитах.

— Не.

— Кралството. „Опгор“ е нашето кралство, повтаряше непрекъснато, сякаш се тревожеше да не би аз и Карл да се отнасяме твърде лековато към поземлената собственост.

Шанън мълчеше.

Прокашлях се.

— Карл е подправил подписа ми. Знае, че никога не бих се съгласил да ипотекираме нашите земи в полза на Вилумсен, затова си е присвоил моя дял зад гърба ми.

— И сега се води собственик на цялата земя.

— На хартия — да. Ще си върна моя дял.

— Дали ще успееш? Разполагал е с достатъчно време дискретно да прехвърли собствеността обратно на твое име, след като Вилумсен е анулирал заема. Защо не го е направил?

— Сигурно от ангажименти не е успял.

— Събуди се, Рой. Да не излезе, че познавам брат ти по-добре от теб? Докато земята се води на негово име, той я притежава. Говорим за човек, който, без да му мигне окото, е измамил свои бизнес партньори и приятели в Канада и после е офейкал. При посещението ми в Торонто през пролетта узнах доста подробности около случилото се тогава. Говорих с един от бившите му съдружници — близък наш приятел. Навремето, като видял накъде отиват нещата, настоял да уведомят инвеститорите за големите загуби и да спрат проекта, преди предприемачите да загубят още пари, но Карл го заплашил с убийство.

— Карл е много силен, но само на приказки.

— Отбил се при въпросния наш приятел, докато човекът бил сам в дома си. Насочил срещу него пистолет, Рой. Заканил се да убие и него, и семейството му, ако не си затваря устата.

— Паникьосал се е.

— А сега какво, мислиш, е състоянието му?

— Карл не би откраднал от мен. Аз съм му брат, Шанън. — Усетих дланта ѝ върху лакътя ми. Понечих да се отдръпна, но не го направих. — И не би убил човек — заявих с несигурен глас. — Не и така. Не и за пари.

— Може би не. За пари може би не.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ме пусне да си отида. Вече не.

— Вече не? И какво се е променило в сравнение с преди?

Тя се вгледа в очите ми. В гората зад нас нещо изпука.

Шанън ме прегърна.

— Иска ми се никога да не бях срещала Карл — прошепна в ухото ми. — Но тогава нямаше да срещна и теб, та не съм сигурна дали да не съм благодарна на съдбата. Сега обаче ни е нужно чудо. Трябва ни намеса свише, Рой.

Облегна брадичка на рамото ми така, че двамата да гледаме в различни посоки. Тя — отвъд оградата, към черните горски дебри, аз — към поляната и към магистралата, която отвеждаше нататък, надалеч, към други места.

Нещо пак изпука. Над нас се спусна сянка. Птичият концерт секна рязко, сякаш диригент бе вдигнал палката си.

— Рой… — прошепна Шанън и повдигна брадичка от рамото ми.

Погледнах я. Взираше се напред. Едното ѝ око беше широко отворено, другото — почти затворено. Обърнах се и какво да видя? Четири крака над оградата. Плъзнах поглед нагоре по краката. И още по-нагоре. Най-сетне се появи тяло и врат, източващ се нагоре успоредно на стволовете на дърветата.

Беше чудо.

Жираф.

Дъвчеше и ни гледаше с безразличие. Имаше мигли като на Малкълм Макдауъл в екранизацията по романа „Портокал с часовников механизъм“.

— Забравих да ти кажа, че това е зоопарк — казах.

— Да — кимна Шанън. Жирафът дръпна с уста тънък гол клон и слънчевата светлина пробяга по обърнатото ѝ нагоре лице. — Забравиха да ни кажат, че това е зоопарк.

Седях безмълвно до кухненската маса, която с Шанън внесохме в дневната.

Тя беше ходила на пазар в търговския център и беше приготвила ку-ку — едно от най-популярните национални ястия в Барбадос. Съставките му включват царевично брашно, банан, домат, лук, чушка. Е, наложило се да замени традиционната за рецептата летяща риба с треска, но пък беше доволна, че намерила бамя и хлебен плод — важни компоненти на ястието.

— Не ти ли харесва? — попита Шанън.

Поклатих глава.

— Изглежда много апетитно.

— Най-после открих добре заредени магазини за хранителни стоки — малко припряно сподели тя. — Имате най-високия жизнен стандарт в целия свят, а се храните като бедняци.

— Вярно е.

— Храните се толкова набързо, защото сте свикнали с безвкусна храна.

— Вярно е.

Напълних чашите с бяло вино. Преди две седмици, когато стана ясно, че бензиностанцията в Кристиансан се е изкачила на трето място в класацията, Пия Сюсе и централата ми го изпратиха. Оставих бутилката върху масата, но не посегнах към чашата си.

— Продължаваш да мислиш за Карл — отбеляза Шанън.

— Да.

— Питаш се как е могъл да те предаде толкова подло?

Поклатих глава.

— Питам се как аз можах да го предам толкова подло.

Шанън въздъхна.

— Човек не избира в кого да се влюби, Рой. Ти каза, че за вас, планинците, влюбването е повлияно от прагматични съображения. Сега обаче виждаш, че не е точно така.

— Може би не. Но може би все пак не е толкова случайно.

— Така ли?

— Стенли ми разказа за някакъв французин, философ или нещо подобно, според когото ние, хората, пожелаваме онова, което желаят другите. Тоест, подражаваме им.

— Миметично желание — подсказа ми Шанън. — Рене Жирар.

— Точно така се казваше.

— Жирар определя като романтична илюзия схващането, че човек следва собственото си сърце и индивидуалните си желания, защото ние, хората, нямаме лични вътрешни желания, освен задоволяването на най-първичните ни потребности. Искаме каквото искат околните. Това е като куче, което не проявява никакъв интерес към играчката си, но изведнъж непременно я иска, когато друго куче се поинтересува от нея.

Кимнах.

— На същия принцип желанието ти да притежаваш определена бензиностанция се увеличава, чуеш ли, че и други са ѝ хвърлили око.

— Затова и архитектите държат непременно да получат определена поръчка, щом за нея се съревновават най-добрите в гилдията.

— Затова и грозният глупав брат пожелава жената на способния привлекателен брат.

Шанън чоплеше храната в чинията си.

— Да не ми казваш, че чувствата ти към мен са свързани с Карл?

— Не. Не казвам нищо. Защото не знам нищо. Навярно ние, хората, сме загадка за себе си толкова, колкото и за другите.

Шанън докосна с върховете на пръстите си винената чаша.

— Не е ли печално, ако наистина сме способни да обичаме само онова, което обичат други?

— Чичо Бернард твърдеше, че много неща изглеждат печални, ако човек се вторачва в тях твърде продължително и съсредоточено. Затова било по-добре да си сляп с едното око.

— Може би.

— Да се опитаме ли да бъдем слепи? Поне за една нощ.

— Добре — усмихна се насила тя.

Вдигнах чашата си. Шанън — своята.

— Обичам те — прошепнах.

Усмивката ѝ стана по-широка, очите ѝ заискриха като Бюдалското езеро през ясен слънчев ден и за миг забравих всичко друго. Надявах се тази нощ да бъде изцяло наша, пък после, ако ще, да падат атомни бомби. Нещо повече. Исках да падне атомна бомба. Защото вече бях взел решение — или поне така е останало в паметта ми. И предпочитах ядрен взрив пред онова, което ми предстоеше.

Оставих чашата. Шанън още не бе изпила своята, но въпреки това стана, наведе се над масата и духна свещта.

— Времето е твърде малко — каза. — Твърде малко, за да не го прекарам гола до теб.

Официалната церемония по възобновяване на строителните работи щеше да започне чак в седем вечерта.

Въпреки това потеглих от Кристиансан още в ранни зори. Сутрешната светлина озаряваше общинската табела, Когато влязох в Ус.

Снегът се бе стопил с изключение на мръсни сиви участъци покрай пътя, останали от разтопени преспи. Ледът върху Бюдалското езеро изглеждаше прояден като мокри бучки захар. Тук-там по повърхността се виждаше вода.

Няколко дни по-рано бях предупредил Карл по телефона, че ще се прибирам в Ус, но ще се видим чак на откриването, защото през целия ден ще бъда зает в бензиностанцията — насрочена е ревизия за последните пет години. Бензиностанцията в Ус е избрана на случаен принцип и проверката е чисто рутинна, излъгах. Аз само ще им помогна във връзка със счетоводните документи, когато бях управител. Не знам колко време ще отнеме, казах на Карл. Може да продължи няколко часа, а може и два дни. Но ако е необходимо да остана, ще нощувам в сервиза. Карл не възрази; и без това той и Шанън щели да бъдат заети с подготовката на церемонията по откриването и празненството в Ортюн след това.

— Искам обаче да обсъдя с теб един въпрос — заключи той. — Ако ти е по-удобно, ще дойда в бензиностанцията.

— Ако ми се освободи малко време, ще ти дам знак и ще пийнем по бира в „Свободно падане“ — обещах му.

— Кафе — уточни той. — Изцяло спрях алкохола. За новата година си обещах да стана скучен. Според Шанън за момента се справям отлично.

Карл звучеше в добро настроение. Смееше се и се шегуваше. Човек, оставил най-лошото зад гърба си.

При мен, уви, беше точно обратното.

Паркирах колата пред сервиза и погледнах нагоре към „Опгор“. Полегатата сутрешна светлина позлатяваше планината. По слънчевите склонове беше сухо, а по сенчестите места снегът се бе задържал.

На път към бензиностанцията забелязах, че около колонките е мръсно. На касата беше Егил — точно както очаквах. Тъкмо обслужваше клиент. Отне ми няколко секунди да позная прегърбения мъж. Му, тенекеджията. Останах до вратата. Егил не ме беше видял. Пресегна се към рафта отзад. Там стояха опаковките с хапчето „антибебе“. Затаих дъх.

— Друго? — попита Егил и постави кутийка пред Му.

— Няма.

Му плати, обърна се и тръгна към мен.

Взирах се в кутийката в ръката му.

Парацетамол.

— Рой Опгор. — Спря пред мен с широка усмивка. — Бог да те поживи.

Не знаех какво да кажа. Зорко наблюдавах ръцете му, докато прибираше опаковката с болкоуспокояващи таблетки в джоба на палтото си. Само по езика на тялото умея да разпознавам кога някой възнамерява да ме нарани. Поведението на Му обаче не излъчваше такива сигнали. Той ми протегна десницата си и улови ръката ми. Първата ми реакция беше да издърпам дланта си, но нещо, навярно свойското му поведение и болната, но мека светлина в очите му ме възпряха. Той внимателно стисна ръката ми между дланите си.

— Благодарение на теб, Рой, се завърнах в стадото.

— Така ли?

— Бях пленник на дявола, но ти ме освободи. Мен и семейството ми. Изби дявола от мен, Рой Опгор.

И си тръгна. Обърнах се и го проследих с поглед. Чичо Бернард казваше, че понякога, когато не откриваш решение на механичен проблем, най-добре е да вземеш чук и да удариш с всичка сила. И това оправяло нещата. Понякога. Изглежда този подход бе проработил при Му.

Той се качи в пикап нисан „Датсун“ и потегли.

— Шефе — обади се зад мен Егил. — Върнал си се, а?

— Както виждаш. Вървят ли наденичките?

Отне секунда да се досети, че се шегувам, и се засмя колебливо.

В „Свободно падане“ заварих обичайната предобедна клиентела: запалени почитатели на конни надбягвания и активни ползватели на системата за обществено осигуряване.

— Една бира — поръчах на Ерик Нерел.

Изгледа ме студено. До съвсем скоро Ерик фигурираше в списъка ми със заподозрени за палежа на хотела, но днес този списък се сведе до едно-единствено име.

На път към свободна маса до прозореца видях Дан Кране с халба пред себе си. Взираше се навън с празен поглед. Изглеждаше — как да се изразя? — запуснат. Предпочетох да не го безпокоя с надеждата да ми се отплати със същата услуга.

Бях преполовил халбата, Когато Карл пристигна в тръс.

Прегърна ме мечешката и си взе чаша кафе от бара. Нерел го обслужи със същото враждебно отношение. При появата на Карл, Дан Кране пресуши халбата си и напусна заведението с демонстративно тежки стъпки.

— Да, видях Дан — потвърди Карл, преди да съм го попитал, и седна. — Доколкото чух, вече не живеел във фермата на Ос.

Кимнах бавно.

— Какво става иначе?

— Ами… — Карл отпи от кафето. — Вълнувам се за срещата довечера. А вкъщи Шанън своеволничи безобразно. Днес, например, заяви, че до срещата довечера ще ползва кадилака, а за мен остана женската кола. — Карл насочи брадичка към субаруто на паркинга.

— Най-важното е да пристигнеш на церемонията със стил.

— Разбира се, разбира се. — Той отпи нова глътка кафе.

Чакаше. Изглеждаше силно напрегнат, едва ли не ужасен от предстоящото. Двама братя тръпнат от ужас. Лежат един под друг на двуетажното легло и тръпнат от ужас, че вратата ще се отвори.

— Мисля, че знам кой е запалил хотела — съобщих ни в клин, ни в ръкав.

— Сериозно? — вдигна очи Карл.

Беше излишно да правя ефектни паузи и направо изстрелях:

— Грете Смит.

Карл се разсмя гръмко.

— Грете си е малко чалната, дума да няма, но не е чак толкова откачена. А напоследък се кротна. Връзката със Симон ѝ се отрази добре.

— Със Симон? — вперих поглед в Карл. — Със Симон Нергор?

— Не знаеш ли? — засмя се без капка веселост Карл. — Разправят, че на Нова година Симон я помолил да го закара до вкъщи и тя останала да преспи там. Оттогава са направо неразделни.

Умът ми работеше на пълни обороти. Възможно ли беше Грете да е запалила хотела в комбина със Симон? Допуснах го, за да проверя дали ще ми прозвучи правдоподобно. Не, определено ми се струваше странно. От друга страна обаче, напоследък всичко ми се струваше странно. Не изпитвах потребност да го обсъждам с Карл, а всъщност и с когото и да било, защото какво значение, по дяволите, имаше кой го е направил? Прокашлях се.

— Искаше да говорим за нещо.

Карл забоде поглед в чашата си и кимна. После вдигна глава, увери се, че няма опасност околните клиенти да ни чуят, наведе се напред и снижи глас:

— Шанън е бременна.

— Еха! — усмихнах се, но внимавах да не преигравам. — Честито, братко!

— Не — поклати глава той.

— Не? Проблем ли има?

Той кимна.

— С детето ли? — попитах лицемерно и усетих как само при мисълта нещо да не е наред с детето в утробата на Шанън, с нашето дете, ми прилошава.

Карл поклати глава.

— А какво тогава?

— Не аз съм…

— Не си — какво?

Главата му най-сетне спря да се движи. Погледна ме с красноречив, капитулирал поглед.

— Не ти си бащата ли? — попитах.

Той кимна.

— Откъде…

— С Шанън не сме правили секс, откакто тя се прибра от Торонто. Не ми позволява дори да я докосна. За бременността ѝ разбрах не от нея, а от Стенли. Тя дори не е в течение, че аз знам.

— Егати — промърморих.

— Да. Егати. — Погледът му тегнеше неотстъпно върху мен. — И знаеш ли какво, Рой?

Карл чакаше. Не му отговорих.

— Май се досещам кой е.

— Досещаш ли? — Едва преглътнах.

— Да. В началото на есента Шанън ми сервира, че ѝ се налага да отскочи до Нотуден. Интервю за някакво проектантско задание, така каза. Когато се върна, дни наред не беше на себе си. Не се хранеше, не спеше. Реших, че причината е въпросното интервю — понеже не е спечелила конкурса, е разочарована. Когато разбрах от Стенли, че е бременна, се запитах кога, за бога, е имала възможност да се среща с друг мъж; та аз и тя сме непрекъснато заедно. И се сетих за онова внезапно пътуване до Нотуден. По принцип Шанън ми разказва всичко, а което премълчава, лесно го отгатвам. Но от известно време усещах, че нещо ми се изплъзва. Че крие нещо. Сякаш изпитва угризения. Върнах лентата назад и установих, че промяната в нея настъпи след нощувката в Нотуден. Изведнъж започна да ходи в Нотуден, само за през деня; уж да пазарува. Разбираш ли?

Прокашлях се, за да си възвърна гласа:

— Май да.

— Онзи ден я попитах къде е пренощувала в Нотуден и тя каза „в хотел «Братрайн»“. Обадих се там и проверих. От рецепцията потвърдиха: на 3 септември Шанън Алейн Опгор действително е отседнала там за една нощ. Попитах с кого. С никого, отговориха. Наела стаята сама.

— И рецепционистът ти даде цялата тази информация просто така?

— Е, възможно е да съм се представил като Курт Улсен, ленсман в Ус.

— Боже.

Усещах как ризата на гърба ми подгизва от пот.

— Помолих рецепциониста да ми изчете набързо имената на всички гости в хотела на въпросната дата. И сред тях се появи прелюбопитно име, Рой.

Устата ми бе пресъхнала. Какво, по дяволите, се беше случило? Нима Ралф се бе сетил за мен и бе подал името ми на мнимия ленсман? Момент. Сега си спомних. Виждайки ме на път към ресторанта, Ралф каза, че ми е резервирал стая. Следователно най-вероятно бе вписал името ми в системата за резервации. Да не би впоследствие, след като разбра, че няма да нощувам там, да е пропуснал да го изтрие?

— Прелюбопитно и изключително известно име.

Мобилизирах се психически.

— Денис Куори.

Втренчих се в Карл.

— Какво?

— Актьорът. Режисьорът. Американецът, който се отби на бензиностанцията. На 3 септември и той е нощувал в хотел „Братрайн“.

Дадох си сметка, че съм спрял да дишам, едва когато си поех дъх.

— И какво от това?

— Какво от това ли? Не си ли спомняш как даде автограф на Шанън на бензиностанцията?

— Спомням си, но…

— После в колата Шанън ми показа листчето. Куори беше написал телефонния си номер и имейл адреса си. Казал ѝ, че в близко бъдеще се очертава да прекара известно време в Норвегия. Щял… — Карл описа кавички във въздуха — … да режисира, моля ти се. След случката не съм се сещал за Куори. Мисля, че и Шанън не е. Докато не стана онова с мен и Мари…

— И според теб Шанън се е видяла с него, за да ти отмъсти?

— Не е ли очевидно?

Свих рамене.

— Може би го обича?

Карл прикова поглед в мен.

— Шанън не обича никого. Обича само своя хотел. Заслужава един хубав бой.

— И май си го е получила.

Изплъзна ми се неволно. Карл стовари юмрук върху масата. Очите му щяха да изхвръкнат от орбитите.

— Кучката ти е казала, а?

— Шшт. — Вкопчих се в халбата като в спасителен пояс.

В последвалата тишина забелязах как всички погледи в заведението се устремиха към нас. Карл и аз мълчахме, докато не чухме как другите клиенти възобновяват разговорите си и не видяхме Ерик Нерел отново да се надвесва над телефона си.

— Забелязах синините, когато се прибрах за Коледа — поясних приглушено. — Тя излизаше от банята.

Виждах как умът на Карл работи трескаво в усилен опит да измисли обяснение. Как можах да изтърся това точно сега, когато се нуждаех от пълното му доверие!

— Виж, Карл, аз…

— Няма нищо — отвърна дрезгаво той. — Прав си. Случи се няколко пъти след завръщането ѝ от Торонто. — Той си пое дълбоко въздух, гръдният му кош се изду. — Бях страшно стресиран покрай хаоса с хотела, а тя продължаваше да се цупи заради историята с Мари. И като обърнех няколко чашки, се случваше… случваше се да си изпусна нервите. Но откакто спрях алкохола, не се е случвало. Благодаря, Рой.

— За какво?

— Задето повдигна въпроса. Отдавна възнамерявам да поговоря с теб по случая. Започнах да се опасявам да не страдам от същото като татко: правиш неща, които всъщност не искаш, но просто не си в състояние да се удържиш. Аз обаче успях. Промених се.

— Завърна се в стадото.

— А?

— Сигурен ли си, че си се променил?

— Да. Можеш да се подпишеш.

— Или ти да го направиш вместо мен.

Той ме изгледа, сякаш съм изтърсил тъпа, неразбираема игра на думи. В момента аз наистина ръсех куп неща, които сам не разбирах.

— Е — Карл прокара длан по лицето си. — Просто трябваше да споделя с някого за историята с детето. И този някой, разбира се, винаги си ти. Съжалявам.

— Е, хубава работа! — Махнах с ръка и сам завъртях забития в мен нож: — Нали сме братя.

— Да, ти винаги си насреща, когато се нуждая от подкрепа. Дявол да го вземе, толкова се радвам, че имам поне теб.

Карл сложи длан върху ръката ми. Неговата беше по-голяма, по-мека, по-топла от моята леденостудена.

— Винаги — отвърнах пресипнало.

Той си погледна часовника.

— По-късно ще се занимавам с бременността на Шанън. — Той се надигна. — Че детето не е мое, си остава между нас, нали?

— Естествено — уверих го. Толкова бях откачил от нерви, че едва сдържах напушилия ме налудничав смях.

— Започваме строежа. Ще им покажем, Рой. — Стисна здраво устни и очи във войнствена физиономия и разклати вдигнатия си юмрук. — Момчетата от „Опгор“ ще спечелят!

Усмихнах се и вдигнах чашата си. Така му показах, че смятам да остана да си допия бирата.

Карл се запъти бързешком към вратата. Качи се в субаруто. Шанън се бе погрижила днес кадилакът да е на нейно разположение. Довечера обаче Карл щеше да отиде с него до хотела. Или по-точно, до празния парцел.

Самотен стоп светна, когато субаруто спря да изчака включващ се в движението тир.

Поръчах си още една бира. Изпих я бавно, размишлявайки.

Мислех за Шанън. Какви мотиви ни движат нас, хората. Защо практически погледнато, аз си просех да ме разкрият. Та аз казах на Карл, че знам за побоищата му над Шанън. Намекнах, че знам и за подправения подпис. Молех го да ме разобличи, та да не ми се налага да го правя. Да продължавам да пълня Хюкен с автомобили и трупове.

След четири халби си тръгнах от „Свободно падане“.

Беше още само един и половина. Оставаше ми достатъчно време да изтрезнея напълно, но си давах сметка, че изпитите бири са признак на слабост. Реакция на желание да избягам. Една-единствена грешка беше достатъчна целият план да се провали. Тогава защо точно сега избрах да пия? Навярно това показваше, че част от мен може би не иска да осъществя плана. Рептиловият ми мозък. Не, за бога, рептиловият мозък няма нищо общо с подсъзнателните желания. Ето, не мислех трезво, започнах да обърквам понятията. Независимо от всичко, знаех отлично какво искам, а именно: да взема каквото ми се полага по право или поне колкото е останало от него. И да разчистя от пътя си онези, които ми пречат и които застрашават хората, които съм длъжен да закрилям. Защото вече не бях по-голям брат. Бях мъжът на Шанън. И бащата на детето ѝ. Сега те бяха моето семейство.

И все пак нещо не се връзваше.

Оставих волвото до кафенето и поех пеша на югоизток от центъра по пешеходната алея покрай главния път. Стигнах до автосервиза. Загледах се към отсрещния тротоар към салона за красота на Грете.

Пак си погледнах часовника.

Имах време, но беше по-разумно да не се захващам. Моментът не беше подходящ да се разправям с това. Може би подходящият момент никога нямаше да настъпи.

Един бог знае защо внезапно се озовах отсреща и надникнах в гаража, където бе паркирано червено ауди.

Излазих изпод кадилака. Над мен Шанън, в тънък черен пуловер, зъзнеше в студения хамбар. Беше скръстила ръце и имаше угрижен вид. Мълчаливо се изправих и изтупах дървени стърготини от работния ми гащеризон.

— Е? — нетърпеливо попита тя.

— Готово е. — Заех се да спускам колата с крика.

После с дружни усилия избутахме колата пред зимната градина навън, с предницата към Козия завой.

Погледнах часовника. Четири и петнайсет. Времето беше напреднало малко повече, отколкото предполагах. Върнах се в хамбара, за да си прибера инструментите. Докато ги пъхах в сака върху дърводелския плот, Шанън застана зад гърба ми и обви ръце около мен.

— Все още имаме възможност да спрем. — Тя облегна буза о гърба ми.

— Това ли искаш?

— Не.

Погали ме по гърдите. Откакто бях пристигнал в Ус, не се бяхме докосвали и почти не се бяхме поглеждали. Заех се незабавно с кадилака, за да съм сигурен, че преди Карл да се върне от срещата, времето ще ми стигне да подменя изправните части с повредените. Не само това обаче беше причината да не сме се докосвали. Имаше и друго. Внезапно се превърнахме едва ли не в непознати. Бяхме ужасени един от друг подобно на двама убийци. Но това щеше да отмине. НАПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА. НАПРАВИ ГО СЕГА. Беше съвсем просто.

— Тогава ще действаме по план — казах.

— Планинският дъждосвирец се е завърнал — съобщи Шанън. — Вчера го видях.

— Вече? — обърнах се към нея и обгърнах красивото ѝ лице с грубите си ръце с дебели пръсти. — Колко хубаво.

— Не. — Тя поклати глава със скръбна усмивка. — Не биваше да се прибира. Намерих го в снега пред хамбара. Умрял от студ.

В полузатвореното ѝ око блесна сълза.

Притеглих Шанън към себе си.

— Кажи ми пак защо го правим — прошепна тя.

— Защото имаме само два варианта. Аз да го убия. Или той да ме убие.

— Защото…

— Защото той ми отне моето, а аз — неговото. Защото и двамата сме убийци.

Тя кимна.

— Сигурни ли сме, че това е единственият изход?

— Твърде късно е за друго решение, Шанън. Вече ти обясних.

— Да — подсмръкна тя, сгушена в гърдите ми. — Когато това свърши…

— Да. Когато това свърши.

— Мисля, че е момче.

Задържах я няколко секунди в прегръдките си. После обаче чух как секундите пак започват да тиктакат натрапливо като таймер, който отброява времето, оставащо, докато светът изгуби смисъл. Но той нямаше да изгуби смисъл. Тепърва предстоеше да започне, не да приключи, нов живот. И моят нов живот.

Пуснах Шанън и прибрах в сака работния ми гащеризон, спирачните маркучи и жилото за газта, свалени от колата на Карл. Шанън ме погледна.

— Ами ако не проработи? — попита.

— Ще проработи — уверих я, макар, разбира се, да знаех какви са опасенията ѝ.

Тя изглежда долови раздразнение в гласа ми и се запита на какво ли се дължи. Или се досещаше за причината. Стрес. Нервност. Страх. Разкаяние? Дали и тя се разкайваше? Сигурно. В Кристиансан, докато чертаехме плана, обсъдихме и този въпрос. Че колебанията ще ни нашепват, както нашепват в ухото на младоженци в деня на сватбата им. Защото колебанието е като водата — винаги намира дупка в покрива ти. И сега капеше върху главата ми като китайско мъчение. Непрекъснато си припомнях репликата на Грете, че в такъв случай оставал само един възможен подпалвач на хотела. Неработещият стоп на субару. Така латвиецът бе описал колата, връщаща се от пламналия хотел в последния ден на старата година.

— Планът ще проработи. В системата почти няма спирачна течност, а кадилакът тежи два тона. Според всички закони на физиката възможният изход е само един.

— Ами ако се усети преди завоя?

— Не съм виждал Карл да си изпробва спирачките. Той ги използва само когато му трябват — казах спокойно и благо, макар да го бях повтарял вече десетки пъти. — Колата се движи по равен терен, той дава газ, склонът се появява, той отпусна педала за газта, но понеже е много стръмно, не забелязва, че колата ускорява прекалено. И през ум не му минава, че жилото за газта не се връща и в резултат тежката кола набира висока скорост. След две секунди стига до завоя и вече му прави впечатление, че се движи с много по-висока скорост, отколкото обикновено в този участък. В паниката натиска спирачката, но тя отказва. Евентуално успява да натисне педала още веднъж и да навие рязко волана, но няма шанс. — Навлажних устни. Обясних основното, можех да спра дотук. — Скоростта е твърде висока, колата — твърде тежка, а завоят — твърде остър. Дори да се движеше по асфалт, а не по чакъл, нямаше да му помогне. Колата излита във въздуха, той е в безтегловност. Капитан на космически кораб. Работещият му със свръхсветлинна скорост ум си задава въпроса как. Кой. И защо. И може би успява да си отговори, преди…

— Достатъчно! — кресна Шанън. Скръсти ръце, а по тялото ѝ премина спазъм. — Ами ако все пак открие, че нещо не е наред, и не се качи в колата?

— Просто ще открие, че нещо не е наред. Ще повика монтьор. Човекът ще установи, че жилото за газта е разплетено, а спирачните маркучи са нацепени — в старите коли такива повреди се срещат често. А ние ще трябва да скроим нов план, да измислим друг начин да постигнем целта си. Нищо фатално.

— Ами ако планът сработи, а полицията въпреки това заподозре саботаж?

— Тогава ще проверят катастрофиралата кола и ще установят, че някои части са били износени. Вече многократно го проиграхме, Шанън. Планът е добър. Не се безпокой.

Шанън изхълца и буйно се притисна към мен.

Внимателно се освободих от прегръдката ѝ.

— Ще тръгвам.

— Не! — изхлипа тя. — Остани!

— Ще наблюдавам събитията от автосервиза. Оттам Козият завой се вижда добре. Ако нещо се обърка, веднага ми звънни по телефона. Става ли?

— Рой! — извика тя, все едно за последен път ме вижда жив, все едно вълни в открито море ме отнасят надалеч, все едно сме изведнъж изтрезнели младоженци на платноходка, приятно замаяни от изпитото шампанско.

— До после — махнах ѝ аз. — И да не забравиш: веднага след знаеш кое набери спешния номер. Запомни как се е случило, как се е държала колата на пътя и опиши всичко на полицията точно както е било.

Тя кимна, изопна гръб, приглади полата си.

— Какво… какво ще се случи след това според теб?

— След това… според мен ще поставят мантинела.

В 18:02 започна да се смрачава.

Седнал до прозореца в сервиза, наблюдавах Козия завой през бинокъл. Наум бях изчислил, че когато кадилакът изхвърчи от пътя, ще го виждам в продължение на не повече от три десети от секундата. Затова трябваше да мигам бързо.

Бях очаквал, след като приключа с моята част и останалото вече се намира в ръцете на Шанън, притеснението ми да се уталожи. Но стана точно обратното. Сега, докато седях бездейно, разполагах с прекалено много време да мисля за всичко, което би могло да се обърка. И непрекъснато ми хрумваха нови и нови потенциални пречки пред нашия план. Вярно, коя от коя по-невероятни, но това не ми носеше душевно спокойствие.

По план, след като дойде време да тръгват към строителната площадка за официалното откриване, Шанън щеше да се оплаче, че внезапно се е почувствала зле и трябва да си полегне; нека Карл тръгне сам с кадилака, а тя ще изчака да ѝ поотмине и ще дойде със субаруто по-късно.

Пак погледнах часовника. 18:03. Три десети от секундата. Отново вдигнах бинокъла. Плъзнах го над прозорците на Смит, където не бях забелязал завесите да помръдват след инцидента по-рано днес. Отместих бинокъла към планината отзад и към Козия завой. Може вече да се беше случило. Може вече всичко да беше приключило.

Чух звук на кола. Спря пред автосервиза. Насочих бинокъла към нея, но образът беше разфокусиран. Снех бинокъла от очите си и видях ланд роувъра на Курт Улсен.

Двигателят угасна. Курт слезе. Не ме виждаше, защото бях угасил лампата. И въпреки това се взираше право в мен, сякаш знаеше, че съм там. Курт застана, разкрачил кривите си крака, с палци, втикнати в колана, подобно на каубой, предизвикващ ме на дуел. Тръгна към вратата на сервиза и изчезна от полезрението ми. На вратата се позвъни.

Въздъхнах, станах и отидох да отворя.

— Добър вечер, ленсмане. По какъв въпрос този път?

— Здравей, Рой. Може ли да вляза?

— Точно в момента е…

Той ме избута встрани и пристъпи в сервиза. Огледа се, все едно никога не беше идвал. Отиде до рафт, отрупан с какви ли не препарати. Включително с киселинния препарат „Фриц“.

— Чудя се какво ли се е случило тук при теб, Рой…

Вцепених се. Да не би най-сетне да беше разбрал? Че трупът на баща му е свършил тук? Че тук буквално се е изпарил, след като е бил полят с „Фриц“?

Забелязах обаче, че Курт Улсен потупва с показалец слепоочието си. Явно питаше какво се е случило в главата ми.

— … та си запалил Грете Смит.

— Грете ли твърди това?

— Не тя. Баща ѝ. Видял те да си тръгваш, докато от нея още се виел дим.

— А Грете какво казва?

— Ти как мислиш, Рой? Че сешоарът внезапно дал накъсо, а ти си ѝ помогнал. Аз обаче ни най-малко не вярвам на тези приказки, защото кабелът на сешоара беше срязан до половината. И сега моят въпрос към теб е — и те съветвам хубавичко да си помислиш, преди да ми отговориш: с какво си заплашил Грете, та тя лъже?

Докато чакаше отговора ми, Курт Улсен ту си смучеше мустака, ти издуваше бузите си като жаба бик.

— Отказваш ли да отговориш, Рой?

— Не.

— А как му казваш на това?

— Изпълнявам каквото ми нареди. Мисля си хубавичко.

Видях как нещо се случи зад погледа на Курт Улсен. Изгуби самоконтрол, пристъпи две крачки към мен и изпъна назад дясната си ръка, готвейки се за удар. Знаех го, защото знаех как изглеждат хората, които се канят да нанесат удар. Приличат на акулите, които обръщат очи, захапвайки жертвата си. Курт Улсен обаче се отказа. Навярно го възпря мисъл. Рой Опгор в Ортюн събота вечер. Никакви счупени челюсти и носове, само избити зъби и разкървавени ноздри. Тоест, нищо, с което да се налага да се главоболи Сигмюн Улсен. Рой Опгор никога не губи здравия си разсъдък. Хладно и пресметливо унижава онези, които губят. Затова, вместо удар, от свития юмрук на Курт Улсен изскочи назидателен показалец.

— Наясно сме, че Грете знае разни неща. Знае разни неща за теб, Рой Опгор. Какви са? — Приближи се с още една крачка и аз усетих ситен дъжд от пръски слюнка по лицето си. — Знае ли за Вилум Вилумсен?

Телефонът звънна в джоба ми, но Курт Улсен го заглуши с гласа си:

— За глупак ли ме мислиш? Че ще повярвам как, видиш ли, убиецът на Вилумсен случайно се подхлъзнал по леда на метри от твоята къща? Че Вилумсен тихомълком е опростил на Карл няколкомилионен заем? Защото, моля ви се, се чувствал морално задължен?

Шанън ли ме търсеше по телефона? Трябваше да видя кой е. Непременно.

— Тия ги разправяй на старата ми шапка, Рой. Историята не познава случай Вилум Вилумсен да е опрощавал дори крона на длъжниците си.

Извадих телефона. Погледнах екрана. О, мамка му.

— Известно ми е, че ти и брат ти имате пръст в тази история. Точно както бяхте замесени и в безследното изчезване на баща ми. Защото ти си убиец, Рой Опгор. Си и винаги си бил!

Кимнах на Курт и за миг словесният поток от устата му пресекна. Той облещи очи, сякаш съм потвърдил твърденията му, но после правилно схвана кимването ми като сигнал, че ще приема обаждането. И думите отново бликнаха:

— Ако не беше чул, че идват свидетели, днес сигурно щеше да убиеш Грете Смит! Щеше…

Извърнах се гърбом, запуших си едното ухо и допрях телефона до другото:

— Кажи, Карл.

— Рой? Нужна ми е помощ!

Светлината сякаш помръкна и някой ме запрати шестнайсет години назад.

На същото място.

Същото отчаяние в гласа на по-малкия ми брат.

Предстоеше да се извърши същото престъпление, само че този път жертвата щеше да е той.

Но още беше жив. И се нуждаеше от помощ.

— Какво има? — успях да изцедя от устните си, докато ленсманът зад мен въртеше изтърканата си плоча.

Карл се поколеба.

— Курт Улсен ли чувам?

— Да. Какво има?

— Церемонията по откриването ще започне всеки момент и предпочитам да отида с кадилака. Обаче има проблем. Сигурно е дреболия, но можеш ли да дойдеш и да се опиташ да го поправиш?

— Идвам веднага. — Прекъснах връзката и се обърнах към Курт Улсен. — Приятно ми беше да си побъбрим, но аз ще тръгвам. Освен ако нямаш заповед за арест.

Докато излизах, той стоеше със зяпнала уста.

Седяхме в кадилака. Карл зад волана, аз на пасажерската седалка. Взирах се покрай Козия завой, в планинските била на юг, обрамчени с оранжево и светлосиньо.

— По телефона казах, че имам проблеми с колата, защото чух гласа на Улсен — обясни задавено Карл.

— Разбирам. — Опитах се да размърдам изтръпналия си крак. Не, не беше изтръпнал, беше парализиран, както впрочем и останалата част от мен. — Разкажи ми подробно какво се случи. — Сякаш говореше друг, не аз.

— Ами какво… Става време да тръгваме към строежа, приготвяме се. Шанън се е издокарала, изглежда фантастично, аз гладя ризата си в кухнята. И изведнъж ми сервира, че ѝ било прилошало. Казвам ѝ да изпие един парацетамол. Тя обаче настоява, че трябвало да се качи горе да си полегне. Аз да съм тръгнел сам, а по-късно, ако се почувствала по-добре, щяла да дойде със субаруто. Идва ми като гръм от ясно небе. Казвам ѝ да се мобилизира, защото това е важно. Тя обаче отказва. Здравето било на първо място и така нататък. Направо побеснявам от яд. Сто на сто ми се прави на интересна, защото на нея никога не ѝ става чак толкова лошо, че да не може да стои права някакви си два часа. Пък и това все пак е нашият звезден миг — и нейният, и моят. За миг си изпускам нервите и изтърсвам…

— Изтърсваш — повторих и усетих как парализа обхваща и езика ми.

— Да, изтърсвам, че ѝ е лошо сигурно заради копелето в корема ѝ.

— Копеле — повторих. В колата цареше страшен студ. Адски студ.

— И тя повтори думата въпросително, все едно не схваща за какво иде реч. Казвам ѝ, че знам за нея и американския актьор. Денис Куори. Тя повтаря името му. Кипва ми само като я слушам как го произнася. Денис Куори. И после, представи си, избухва в смях. В смях! А аз стоя с ютията в ръка и изведнъж просто превъртам.

— Превърташ — изрекох беззвучно.

— Удрям.

— Удряш. — Бях се превърнал в проклета ехо-камера.

— Ютията я цапардосва отстрани по главата и Шанън полита назад, блъсва се в кюнеца, той се счупва и се разхвърчават сажди.

Мълчах.

— Надвесвам се над нея, държа нажежената ютия на сантиметри от лицето ѝ и ѝ казвам, че ако не си признае, ще я направя по-гладка от ризата ми. А тя само продължава да се смее. Лежи и се залива от смях, кръвта от носа ѝ се стича в устата и зъбите ѝ почервеняват. Прилича на проклета вещица и вече изобщо не е толкова хубава, схващаш ли? И си признава. Не само онова, за което я питах, а всичко. Сякаш ме намушква с нож. Признава най-лошото.

Опитах се да преглътна, но в устата ми не е останала капчица слюнка.

— И кое е най-лошото?

— Ти как мислиш, Рой?

— Не знам.

— Хотелът. Шанън е подпалила хотела.

— Шанън? Но как…

— На Нова година, когато всички се канехме да тръгваме от дома на Вилумсен към площада, за да гледаме фойерверките, Шанън каза, че била изморена, иска да се прибира и взе колата. Когато чухме пожарната, аз още бях на площада. — Карл затвори очи. — И сега тя, просната до печката, ми разказва как подкарала към хотела, слязла, запалила място, откъдето, знаела, огънят ще се разпространи, и подхвърлила вече избухнала бомбичка, за да изглежда, все едно това е била причината за пожара.

Съобразих какво трябва да попитам. Макар да знаех отговора. Трябваше да задам този въпрос, за да не се издам, че съм се догадил до причината, че познавам Шанън може би по-добре от Карл. И попитах:

— Защо?

— Защото… — Карл преглътна. — Защото се е вживяла в ролята на богоподобен творец. Тя просто не можеше да се примири с онзи вид на хотела, държеше непременно да е същият като на нейните скици. Или същият, или нищо. Не знаеше, че не е застрахован, и явно е очаквала да не е проблем да започнем да го строим наново. И тогава, при втория опит, да наложи оригиналните си скици.

— Това ли ти каза?

— Да. Попитах я не е ли помислила за нас, другите, за теб, за мен, за съселяните ни, които са работили и инвестирали. Не, отвърна тя.

— Не?

— Fuck no — така каза. И се разкикоти. Тогава я ударих пак.

— С ютията ли?

— Със задната, студената част.

— Силно ли?

— Силно. Видях как очите ѝ угаснаха.

Наложи се да се съсредоточа, за да дишам.

— Тя беше ли…?

— Проверих я за пулс. Не усетих нищо.

— После?

— После я изнесох тук.

— И сега е в багажника ли?

— Да.

— Покажи ми.

Слязохме. Карл отвори багажника, а аз зареях поглед на запад. Оранжевото изяждаше светлосиньото над планинските била. И ми се мярна мисълта, че вероятно за последен път ще съм в състояние да сметна нещо за красиво. Но за частица от секундата, преди да надникна в багажника, си помислих, че е било шега, че вътре ще е празно.

Но тя лежеше там. Белоснежна спяща красавица. Спеше в същата поза, както през двете ни нощи в Кристиансан. На хълбок, със затворени очи. В ембрионална поза, както и детето в утробата ѝ, помислих си неволно.

Раните по главата не оставяха никакво съмнение от какво е починала. С върховете на пръстите си докоснах натрошеното чело.

— Не е бил само един удар с ютия — отбелязах.

— Аз… — Карл преглътна. — Докато я оставях до колата, за да отворя багажника, тя помръдна и аз… паникьосах се.

Машинално погледнах към земята. И там, под светлината от багажника, видях да проблясва един от едрите камъни, които навремето, през една небивало дъждовна есен, татко ни накара да натрупаме покрай стената на къщата, та водата да се оттича по-добре. По камъка имаше кръв.

Задавеният шепот на Карл звучеше като къкреща каша:

— Ще ме измъкнеш ли, Рой?

Отместих поглед върху Шанън. Исках, но не можех да откъсна очи от нея. Той я бе погубил. Беше я убил съвсем предумишлено. Хладнокръвно. И сега ме молеше за помощ. Мразех го. О, как само го мразех. Усетих как сърцето ми отново започва да изпомпва кръвта, а с нея дойде и болката, най-сетне дойде и болката, и аз стиснах челюсти с всичка сила. Имах чувството, че ще си строша кътниците. Поех си дъх и отпуснах челюсти колкото да продумам:

— Как да те измъкна?

— Ще я закараме в гората. Ще я положим някъде, където да я намерят, и ще оставим кадилака до нея. Ще кажа, че по-рано днес е излязла да се поразходи с кадилака и когато съм тръгнал към строителната площадка, още не се е прибрала. Ако веднага потеглим и я оставим, ще успея да стигна навреме за церемонията и след като не се появи там, както уж сме се разбрали, ще се обадя в полицията. Звучи ли добре?

Фраснах го в стомаха.

Той се сгъна надве. Стоеше във формата на буква Г и жадно се мъчеше да си поеме въздух. Съборих го на чакъла, възседнах го и притиснах ръцете му към тялото му, та да не може да мръдне. Щеше да умре, както бе умряла тя. Дясната ми ръка напипа едрия камък, ала той беше лепкав и хлъзгав от кръвта, и се изплъзна от захвата ми. Посегнах да избърша ръката си в ризата, но най-сетне си възвърнах трезвия разсъдък и вместо това прокарах два пъти длан по чакъла. Стиснах камъка. Вдигнах го над главата си. Затаил дъх, Карл лежеше със здраво стиснати очи. Исках да види всичко и го чукнах с пръст по носа.

Той отвори очи.

Плачеше.

Погледът му се насочи към мен. Може би още не беше видял как държа камъка вдигнат към небето. Или не разбираше какво означава. Или пък беше стигнал, докъдето и аз: не даваше пет пари. Усещах силата на тежестта да притегля камъка — той се стремеше надолу, искаше да смачква, дори нямаше нужда да използвам сила. Ако спра да му противодействам, ако престана да удържам камъка на една ръка разстояние от брат ми, камъкът ще изпълни предназначението си, помислих си аз. Карл престана да реве. Усетих как дясната ми ръка се налива с млечна киселина. Отстъпих. Предадох се на тежестта на камъка. Но в същия миг го видях. Като проклето ехо от детството. Погледът му. Проклетият смирен, безпомощен поглед на по-малкото ми братче. И в гърлото ми заседна едновремешната буца. Замалко да се разридая. Пак. Оставих се на тежестта на камъка, придадох му допълнителна скорост и го стоварих силно върху земята. Усетих как ударът се разпространи чак до рамото ми. Седях и пъхтях като шибано ловджийско куче.

Поех си дъх, преметнах крак от неподвижно лежащия Карл. Най-сетне безмълвен. Очите — широко отворени, сякаш най-после е прозрял всичко. Седях до него и гледах Отертин. Нашият безгласен свидетел.

— Доста близо до главата ми беше — простена Карл.

— Не достатъчно близо.

— Добре. Прецаках нещата — въздъхна той. — Изкара ли си вече гнева?

Извадих кутийка снус от джоба на панталона си.

— Като стана дума за камъка и за главата ти — подхванах, без изобщо да ми пука дали Карл долавя как трепери гласът ми — като я намерят в гората и видят на какво прилича главата ѝ, какво според теб ще си помислят?

— Че някой я е убил, предполагам.

— И кой ще е първият заподозрян?

— Съпругът?

— Който според публикация в „Истински престъпления“ е виновен в осемдесет процента от случаите. Особено ако няма алиби за часа на убийството.

Карл се надигна на лакти.

— Добре, батко. Какво ще правим?

Правим. Ама разбира се.

— Дай ми няколко секунди — промърморих.

Огледах се. Какво виждах?

„Опгор“. Малка къща, хамбар и парче земя. Какво представляваше всъщност „Опгор“? Шестбуквено название, семейство, от което са останали двамина живи. Защото какво е семейството по своята същност? История, която си разказваме, защото семейството е необходимо, защото в течение на няколко хилядолетия се е показало като добре функционираща единица за взаимодействие? Да, защо не? Или съществува нещо отвъд чисто прагматичното, нещо в кръвта, което свързва дълбоко родители и деца? Казват, че с въздух и любов не се живеело. Но и без тях не се живее, дявол да го вземе. А ако ние, хората, искаме нещо, то е да живеем. Усещах го сега, навярно още по-силно, защото смъртта лежеше в багажника пред очите ни. Усещах, че ми се живее. И затова се налагаше да направим, каквото трябва. Всичко зависеше от мен. И трябваше да се направи сега.

— Най-напред да те питам нещо — подхванах. — Когато проверявах кадилака през есента, препоръчах на Шанън да смените спирачните маркучи и жилото на газта. Сменихте ли ги?

— Какво? — изкашля се Карл, притискайки стомаха си с ръка. — Шанън не ми е казвала и дума по въпроса.

— Добре. Значи имаме късмет. Ще я преместим на предната седалка. Преди да измиеш кухнята и багажника, обери кръвта и я размажи по волана, по седалката и по таблото. Ясно?

— Ъъъ… да. Ама…

— Ще намерят Шанън и кадилака в Хюкен. Това ще обясни травмите по главата.

— Но… това ще е третата кола, катастрофирала в Хюкен. Полицията ще почне да си задава въпроси.

— Сигурно. Като видят обаче износените части, за които те питах, ще го отдадат на нещастен случай.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— За мнозина от нас в момента се намираме в изходна позиция — каза Карл.

Стоеше на сцената в Ортюн, пред стойка с микрофон, който след малко щеше да отстъпи на Род и неговата банда.

— Нямам предвид първата инвеститорска среща, която се състоя тук, а времената, когато аз, моят брат и голяма част от присъстващите в тази зала, се срещахме тук на вечеринки. След няколко чашки набирахме достатъчно самочувствие и започвахме да се перчим и да се кълнем какви успехи ще постигнем занапред. Или питахме най-големия фукльо от миналата вечеринка докъде я е докарал с грандиозния си план. Един се хилеше подигравателно, друг псуваше, а по-докачливите дори налитаха на бой.

Правостоящите в залата се разсмяха.

— Но когато следващата година някой ни попита какво стана с хотела, с който ние в Ус толкова се фукахме, ще му отговорим, че сме го построили. И то цели два пъти.

Множеството изригна в ликуващи възгласи. Нервно пристъпвах от крак на крак. Гадене душеше гърлото ми, главоболие туптеше ритмично зад очите, изпитвах остра болка в гърдите, каквато навярно се усеща при инфаркт. Опитвах се обаче да не мисля, да не чувствам. Засега, изглежда, Карл се справяше по-добре от мен. Нима бях изненадан? Та той безспорно беше по-хладнокръвният от двама ни. Беше наследил темперамента на мама. С пасивното си, равнодушно поведение навремето тя ставаше съучастник на татковите издевателства.

От трибуната Карл разпери ръце — приличаше на конферансие на цирков спектакъл.

— Присъствалите на официалното откриване по-рано тази вечер разгледаха визуализации и се запознаха какъв великолепен хотел ще стане. По план сега на сцената до мен трябваше да е главният архитект, моята съпруга Шанън Алейн Опгор. Навярно ще се присъедини към нас по-късно, но в момента лежи вкъщи, защото така става, когато в себе си носиш не само архитектурни рожби…

Настана едносекундна тишина. И отново избухнаха одобрителни възгласи, последвани от тропане с крака.

Не издържах повече. Завтекох се към изхода.

— А сега, скъпи съселяни, моля посрещнете…

Проправих си път сред тълпата, изтичах навън и едва успях да се скрия зад ъгъла на сградата, преди гърлото ми да се напълни и бълвочът от устата ми да плисне върху земята пред мен. Струята се изтласкваше с мъчителни контракции. Онова вътре в мен напираше да излезе, както при раждане. След като най-сетне свърши, се свлякох на колене, празен, съсипан. Отвътре чух как хлопка отмерва такта на парчето, с което Род и компания традиционно откриваха участията си: „Honky Tonk Women“ на „Ролинг Стоунс“. Опрях чело о стената на сградата и се разридах. От мен обилно се стичаха сополи, сълзи и лиги, смърдящи на повръщано.

— Божичко — чух глас зад гърба си. — Да не би най-после някой да е напердашил знаменития побойник Рой Опгор?

— Престани, Симон! — скастри го женски глас. Усетих ръка върху рамото си. — Всичко наред ли е, Рой?

Извърнах се наполовина. Грете Смит си бе завързала червена забрадка на главата. Всъщност ѝ отиваше.

— Да. Пих някакъв кофти домашен алкохол — промърморих. — Благодаря за загрижеността.

Плътно прегърнати, двамата продължиха към паркинга.

Изправих се и тръгнах към брезовата горичка. Меката морава под краката ми се люлееше, пропита с вода от стопения сняг. Издухах си носа, изплюх насъбраната кисела слюнка и си поех дъх. Вечерният въздух още хладнееше, но бе добил по-различен вкус, от него лъхаше обещание, че нещата ще се променят към нещо ново и по-добро. Само дето недоумявах какво ли ще да е то.

Застанах под оголено дърво. Изгрялата луна сипеше загадъчна светлина върху Бюдалското езеро. След няколко дни ледът щеше да се натроши, а течението — да отнесе късовете. Тук, при нас, нещата започнат ли да се пропукват, всичко се разпада бързо-бързо.

До мен се появи фигура.

— Какво прави тундровата яребица, когато лисицата ѝ отмъкне яйцата? — попита ме Карл.

— Снася нови — отвърнах.

— Когато си млад и родителите ти разправят такива неща, ти си мислиш „ама че врели-некипели“. И един ден внезапно разбираш какво са имало предвид. Странно, а?

Свих рамене.

— Красиво е, нали? — продължи Карл. — Най-после пролетта дойде и при нас.

— Да.

— Кога ще се върнеш?

— Къде?

— В Ус.

— За погребението.

— Тук няма да има погребение. Ще изпратя ковчега в Барбадос. Питам кога ще се пренесеш обратно тук.

— Никога.

Карл се разсмя, все едно му бях разказал виц.

— Дори сега да не го осъзнаваш, ще се прибереш преди края на тази година, Рой Опгор.

И ме остави сам.

— Благодаря. — Мартинсен пое чашата с кафе от протегнатата ми ръка. Наведе се към кухненския плот и надзърна през прозореца. Служебният автомобил на КРИПОС и ланд роувърът на Улсен още стояха до Козия завой.

— И не открихте нищо? — попитах.

— Не, разбира се.

— Защо смяташ, че се подразбира?

Мартинсен въздъхна и се огледа, за да се увери, че все още сме сами в кухнята.

— Честно казано, при обичайни обстоятелства щяхме да отхвърлим молбата за подкрепление по повод на произшествие, което очевидно е било нещастен случай. Когато вашият ленсман се свърза с нас, повредата в колата, явно пряка причина за катастрофата, вече беше установена. Масивните наранявания на жертвата са типични при падания от такава голяма височина. Местният лекар не можа, разбира се, да определи с точност кога е настъпила смъртта, като се има предвид, че отне цяло денонощие, докато го спуснат в Хюкен, но предполага, че жертвата е излетяла в пропастта някъде между шест следобед и дванайсет в полунощ.

— Тогава защо си направихте труда да биете път дотук?

— Ами, първо, защото вашият ленсман настоя. Само дето не ни вдигна скандал по телефона. Убеден е, че съпругата на брат ти е била убита. Според статистика в някакво специализирано списание в осемдесет процента от случаите на съмнителна смърт на омъжени жени виновникът е съпругът. А ние в КРИПОС се стараем да поддържаме добри отношения с ленсманските служби. — Мартинсен се усмихна. — Много хубаво кафе, впрочем.

— Благодаря. А друга причина имаше ли?

— Друга причина?

— Нали ленсманът бил първата?

Мартинсен се усмихна и ме погледна със сините си очи. Не успях да преценя доколко погледът ѝ е чисто професионален. Отместих очи. Чисто и просто аз не бях там. Пък и съзнавах, че ако ѝ позволя да се вгледа дълбоко и продължително в очите ми, ще съзре раната.

— Оценявам откровеността ти, Мартинсен.

— Вера.

— И все пак не изпитваш ли известни подозрения, при положение че три автомобила са изхвърчали в една и съща пропаст, а в момента разговаряш с брата на човек, поддържал близки отношения с всички загинали?

Вера Мартинсен кимна.

— Не съм забравила това нито за секунда, Рой. Всеки път Улсен ми напомня колко произшествия са станали в този пътен участък. Сега развива теорията, че първата злополука тук също е била убийство. Иска да проверим дали спирачните маркучи на най-долния кадилак не са били умишлено пробити.

— Кадилакът на баща ми. — Надявах се, че запазвам каменното си изражение. — Проверихте ли?

Мартинсен се разсмя.

— Първо, въпросният кадилак лежи смачкан под два автомобила. Второ, дори и да открием нещо, случаят е от преди осемнайсет години и давността е изтекла. Трето, аз се ръководя от онова, което се нарича здрав разум и логика. Имаш ли представа колко коли в Норвегия излитат от пътя годишно? Около три хиляди. На колко места? На по-малко от две хиляди. Тоест, близо половината от всички подобни злополуки се случват на място, където вече е имало такава катастрофа, фактът, че за осемнайсет години три автомобила са излетели от пътен участък, който очевидно трябва да е по-добре обезопасен, според мен е не просто закономерен. Според мен е дори странно как за толкова време не са станали повече такива инциденти.

Кимнах.

— А ще бъдеш ли така добра да подхвърлиш пред тукашната община някоя и друга дума за необходимостта от защитна мантинела?

Мартинсен се усмихна и остави чашата си.

Изпратих я в коридора.

— Как е брат ти? — поинтересува се тя, докато си закопчаваше якето.

— Ами как… Изживява тежко случилото се. Замина за Барбадос с ковчега. Там ще се срещне с роднините ѝ. После разчита да намери спасение, като се затрупва с работа по хотела.

— А ти?

— По-добре съм — излъгах. — Беше, разбира се, голям удар, но животът продължава. Шанън живя тук година и половина, а през повечето време мен ме нямаше в Ус, та не успях да се сближа с нея… разбираш какво имам предвид. Не е същото като да изгубиш човек от семейството си.

— Разбирам.

— Та такива работи. — Отворих външната врата, понеже Мартинсен се бавеше. Тя не помръдна.

— Чу ли? — прошепна. — Това не беше ли златопер дъждосвирец?

Кимнах бавно.

— Интересуваш ли се от птици?

— Много. Наследила съм го от баща ми. А ти?

— И аз се интересувам.

— В този край, чувам, се срещат доста интересни видове.

— Така е.

— Може някой ден да се отбия да ми ги покажеш?

— С удоволствие. Но вече не живея тук.

И после все пак срещнах погледа ѝ и ѝ позволих да надникне в мен. Да види колко съм наранен.

— Добре — каза тя. — Ако въпреки всичко решиш да се преместиш пак тук, обади се. Номерът ми е върху визитката, която пъхнах под чашата с кафе.

Мартинсен си тръгна. Качих се в спалнята, легнах на двойното легло, притиснах възглавницата към лицето си и вдъхнах почти изветрялото ухание от Шанън. Слаб, сладостен аромат, който след няколко дни щеше да изчезне. Отворих гардероба до нейната половина от леглото. Беше празен. Карл отнесе повечето ѝ дрехи в Барбадос, а другите изхвърли. Във вътрешността на тъмния гардероб обаче съзрях нещо. Шанън сигурно ги беше намерила някъде в къщата и ги бе скътала тук: чифт ръчно плетени бебешки терлички — трогателно смешно мънички. Неволно се усмихнах. Беше ги плела баба, татковата майка. Мама ни беше разказвала, че първо съм ги носил аз, а после — Карл.

Слязох долу в кухнята.

През прозореца видях широко отворената врата на хамбара. Вътре проблесна запалена цигара. Приклекнал, Курт Улсен оглеждаше нещо на пода.

Извадих бинокъла.

Курт плъзна пръст по дюшемето. Досетих се какво е забелязал. Следите от крика по меките дървени дъски. Отиде до боксовия чувал, прикова поглед в нарисуваното там лице. Удари го с юмрук уж ей така, да пробва. Навярно Вера Мартинсен му бе съобщила, че КРИПОС си стягат багажа и се прибират. Улсен обаче нямаше да се откаже. Някъде прочетох, че на тялото са нужни седем години да обнови всичките си клетки, включително мозъчните; тоест, на всеки седем години ние сме кажи-речи нови. Ала нашата ДНК, програмата, която предопределя функциите на нашите клетки, не се подновява. Ако отрежем от себе си косъм, нокът или парченце кожа, там ще израсне същият косъм, същият нокът, същата кожа. Ще се възпроизведе. Новите мозъчни клетки не се отличават от старите; те наследяват голяма част от спомените и натрупания опит. Ние не се променяме. Правим същите избори, повтаряме същите грешки. Какъвто бащата, такъв и синът. Ловец по рождение като Курт Улсен ще продължи да ловува. Убиецът пак ще убие. Това е нескончаем цикъл, подобен на предизвестената орбита, по която се движат планетите, подобен на периодичната смяна на сезоните.

На излизане от хамбара Курт Улсен рязко се закова намясто, наведе се, взе нещо и го вдигна срещу светлината. Беше една от поцинкованите кофи. Нагласих бинокъла на фокус. Курт огледа внимателно дупките от куршума: по една от двете страни на кофата. След малко я остави, качи се в колата си и потегли.

Къщата опустя. Бях сам-самичък. Така ли се е чувствал и татко, макар и с още трима души около себе си?

От запад се разнесе нисък, заплашителен тътнеж. Насочих бинокъла натам.

По северния склон на планината Отертин се свличаше лавина. Тежкият мокър сняг рукна стремглаво надолу и се стовари върху заледеното Бюдалско езеро. Оттам изригна фонтан.

Да, пролетта настъпваше неумолимо.