На разсъмване, ако плитчините се бяха открили при отлива, аз се събуждах от крясъците на чайките. Когато утрото беше лошо, често имах усещането, че съм умрял и птиците ядат сърцето ми. По-късно, след като дремнех малко, приливът заливаше пясъка бързо, подобно на сянка, която се спуска над планините, когато слънцето започне да се снишава зад хребета, и не след дълго големи вълни с трясък се блъсваха в подпорната стена на долния етаж под прозореца на спалнята ми, а ударът в един къс отсек от време се пренасяше откъм дигата до най-съкровените проходи на плътта ми. Бум! — връхлитаха вълните върху дигата и аз сякаш бях сам на товарен кораб в тъмно море.

А всъщност бавно се събуждах сам в леглото, на двадесет и четвъртата мрачна сутрин след като жена ми беше офейкала. Вечерта, отново сам, щях да празнувам двадесет и четвъртата нощ. Трябва да е било голямо събитие. През следващите дни, когато търсех обяснение за преживените ужаси, се опитвах да се взра през мъглата на паметта, за да си припомня какви действия съм могъл или не съм могъл да извърша през цялата тази двадесет и четвърта нощ.

Почти нищо обаче не можех да си припомня от това, което съм правил, след като станах от леглото. Може би денят е бил като всеки друг. Има анекдот за един човек, който при първото си посещение при нов лекар бил помолен да опише обичайните си действия през деня. Той веднага ги изрежда: „Ставам, мия си зъбите, повръщам, измивам си лицето… — и в този момент лекарят го пита: «Всеки ден ли повръщате?».“

„О, да, докторе — отговаря пациентът. — Другите не правят ли така?“

Този човек бях аз. Всяка сутрин след закуска не бях в състояние да запаля цигара. Достатъчно ми беше да пъхна цигарата в уста и веднага ми се повдигаше. Гадното всеобхватно усещане, че съм изгубил жена си, ме завладяваше.

От дванадесет години се бях опитвал да откажа пушенето. Както беше казал Марк Твен — кой ли не знае думите му? — „Нищо не е да спреш. Аз сто пъти съм се отказвал“. Живеех с чувството, че аз самият съм го казал, защото със сигурност се бях опитвал десет пъти при десет различни случая: веднъж за година, веднъж за девет месеца, веднъж за четири месеца. Все се отказвах и отказвах, стотина пъти през годините, но винаги пак започвах. Защото в сънищата си, рано или късно, драсвах клечка кибрит, поднасях пламъка към върха на цигарата и засищах цялата си жажда за живот с първото дръпване. Чувствах се пронизан от самото желание — от демоните, впити в гърдите ми, които пищяха за едно всмукване. Как да промениш това, което е!

Така разбрах какво е да се пристрастиш. Някакъв звяр ме държеше за гърлото, а жизненоважните му органи бяха в белите ми дробове. Борих се с този зъл дух дванадесет години и понякога успявах да го отблъсна. Обикновено това ставаше с големи загуби за мен и за сметка на околните. Когато не пушех, ставах бесен. Рефлексите ми се спотайваха там, където клечката кибрит се драсваше, а мозъкът ми губеше онези фрагменти познание, които ни правят уравновесени (поне ако сме американци). В конвулсиите на непушенето аз можех да наема кола, без да забележа дали е форд или крайслер. Това може да бъде определено като началото на края. При един от случаите, когато не пушех, тръгнах на далечно пътешествие с едно момиче, което обичах и което се наричаше Маделин, за да се срещнем с брачна двойка, която искаше през уикенда да прави размяна на съпругите. Ние се отзовахме на желанието им. На връщане с Маделин се скарахме и аз блъснах колата. Вътрешните органи на Маделин бяха лошо засегнати. Аз пак пропуших.

Имах навика да казвам: „По-лесно е да се откажеш от голямата любов на живота си, отколкото да зарежеш цигарите“, и подозирам, че съм бил прав да го твърдя. Но по-късно, през миналия месец, преди двадесет и четири дни, жена ми се махна от мен. Преди двадесет четири дни. Научих още нещичко за пристрастяването. Дори да е по-просто да се откажеш от любовта си, отколкото да се лишиш от цигарите си, то когато се стигне до сбогуването с любовта-омраза — о, тази надеждна опора на психоаналитиците, изцеждащи главите ни, тази вечна връзка любов-омраза! — не, да приключиш с брака си е безспорно също толкова трудно, колкото и да се откажеш от никотина си, и е съвсем същото, защото, аз бих могъл да ви потвърдя, че за дванадесет години бях започнал да мразя този гаден боклук точно толкова, колкото и една ненавиждана съпруга. Дори и дървата глътка дим сутрин (чието неоспоримо блаженство някога ми се струваше неизкоренимата причина никога да не мога да се откажа от тютюна), дори тя сега се бе превърнала в спазъм на кашлица. Може нищо друго да не остане, освен самото пристрастяване, но пристрастяването е като личен подпис на най-долния ред на душата.

Така стояха нещата с брака ми, след като Пати Ларейн си бе отишла. Ако някога я бях обичал със съзнанието за страхотните й недостатъци — дори когато двамата си пушехме като доволни наркоманчета и отхвърляхме мисълта за рак на белите дробове, защото дотогава имаше десетилетия, аз наистина винаги съзнавах, че Пати Ларейн би могла да бъде моята гибел в безумието на някоя предателска вечер — и все пак, дори така, аз я обожавах. Кой знае? Любовта може и да ни е вдъхновявала да преодолеем нашите злокобни трескави състояния. Това бе преди време. Сега, през последната година или малко повече, ние се бяхме опитвали да се откажем от навика си да сме заедно. Пристъпите на лична ненавист бяха се разраствали периодично, докато не се изчерпваха всички запаси от доброжелателност. Бях започнал да я ненавиждам като сутрешната си цигара. От която всъщност най-сетне се бях отказал. След дванадесет години най-после се бях почувствал освободен от най-мощното пристрастяване в живота си. Впрочем, така беше до нощта, когато тя ме напусна. Нощта, в която открих, че да загубя жена си е по-тежкото изпитание.

Преди тя да си замине, цяла година не бях изпушил нито една цигара. В резултат на това двамата с Пати Ларейн може и да сме имали жестоки кавги, но аз най-сетне бях шитнал моите „Камел“. Жалки надежди. Два часа след като тя тръгна с колата, аз извадих един пирон за ковчега си от полупразния пакет, който Пати бе оставила, и само след два дни борба със себе си пак се отдадох на страстта. Сега, след като нея я нямаше, започвах всеки ден с най-жестокия спазъм на духа си. Господи, как се задавях от талази мъка. Защото с възвръщането на този тъп навик се връщаха изцяло някогашните ми копнежи по Пати Ларейн. Всяка цигара миришеше в устата ми като пепелник, но не долавях толкова мириса на катран, колкото на собствената си изгорена плът. Такъв е ароматът на страха и загубата.

Както всъщност дадох да се разбере, аз не си спомням как прекарах двадесет и четвъртия си ден. Най-ясният ми спомен е, че се давех с онази първа цигара и стисках гърло, за да не поема дима. По-нататък, след четвъртата или петата, успявах донякъде да вдишвам пушека спокойно, и така с огън пречиствах онова, което бях приел да смятам (без особено самоуважение), че е раната на живота ми. Колко силно копнеех за Пати Ларейн, по-силно, отколкото ми се искаше. През тези двадесет и четири дни правех всичко възможно да не се виждам с никого, стоях си у дома, невинаги се измивах, пиех така, сякаш великата река на нашата кръв се раздвижва от бърбъна, не от водата, бях станал — ако трябва да използвам мръсна дума да го опиша — едно лайно.

Ако беше лято, вероятно другите биха забелязали в какво окаяно състояние бях изпаднал, ала сега бе късна есен, дните бяха безрадостни, градът безлюден, и в някой скъсяващ се ноемврийски следобед човек би могъл да вземе топка за боулинг и да я пусне надолу по дългото еднопосочно платно на нашата тесничка главна улица (типична за Нова Англия), без да удари било пешеходец, било кола. Градът се прибираше в себе си и студът, който не беше нищо необичайно, когато се измереше с термометър (тъй като по Фаренхайт морският бряг на щата Масачузетс не е така мразовит като скалистите възвишения на запад от Бостън), при все това си беше студен морски въздух, изпълнен с бездънния хлад, който се притаява в мрачната сърцевина на разказите за привидения. Или дори на доста спиритически сеанси. В действителност двамата с Пати присъствахме на един такъв сеанс в края на септември, като последиците бяха смущаващи: кратък и страшен, сеансът приключи с един писък. Подозирам, че отчасти причината да бъда лишен от Пати Ларейн, се дължеше на нещо неуловимо, ала безспорно противно, което се бе закачило за нашия брак в този миг.

След като тя ме напусна, цяла седмица времето не се промени. Мразовитото унило ноемврийско небе се преливаше от ден в ден. Градът пред очите ми посивяваше. Преди това, през лятото, населението му наброяваше тридесет хиляди, а в края на седмицата се удвояваше. Сякаш всички превозни средства от Кейп Код решаваха да поемат по четирилентовата автострада, която свършваше до нашата плажна ивица. Провинстаун беше не по-малко колоритно място от Сан Тропе, а в неделя вечер и не по-малко мръсно от Кони Айлънд. През есента обаче, когато всички заминаваха, градът разкриваше другото си лице. Сега населението не накипяваше за един ден от тридесет хиляди на шестдесет, а се уталожваше до своя реален пласт от три хиляди души и през безлюдните следобеди на делничните дни човек би могъл да каже, че истинският брой на обитателите сигурно е тридесетина мъже и жени, които са се изпокрили.

Не би могло да има друг град като този. Ако сте свръхчувствителни към тълпите, през лятото бихте могли да предадете богу дух от близостта до толкова човешки същества. От друга страна, ако не сте в състояние да понасяте самотата, вместилището на душата ви би могло да се препълни с ужас през дългата зима. Остров Мартас Винярд, на по-малко от осемдесет километра в югозападна посока, бе преживял израстването на планините и ерозията им, възкачването и снишаването на океаните, разцвета и смъртта на великите гори и тресавища. Динозаври бяха преминавали през Мартас Винярд и костите им лежаха пресовани в долните пластове. Ледници бяха идвали и се оттегляли, завличайки острова на север и изтласквайки го като ферибот пак на юг. В Мартас Винярд имаше вкаменелости отпреди милион години. Северната част на Кейп Код обаче, където се намираше моята къща, и сушата, която аз обитавах — онази продълговата свределообразна ивица земя, покрита с шубраци и дюни, която се извива навътре в себе си спираловидно в самия край на носа — тя бе образувана от ветровете и морето едва през последните десет хиляди години. А това от гледна точка на геологическото време не би могло да е равно на повече от една нощ.

Може би затова Провинстаун е толкова красив. Заченат нощем (човек би могъл да се закълне, че той е бил сътворен, докато е вилняла някоя ужасна буря), неговите пясъчни плитчини все още искряха призори с влажната девствена невинност на земя, изложила се за пръв път под слънцето. Десетилетия наред художници идваха да рисуват светлината на Провинстаун, правеха се сравнения с лагуните на Венеция и мочурищата на Холандия, но накрая лятото свършваше и човечето художници си тръгваха, и дългата, опърпана долна дреха на сивата зима на Нова Англия, сива като духа на настроението ми, се спускаше да погостува. И човек си спомняше тогава, че тази земя е само на десет хиляди години и че призраците тук нямат корени. Ние нямахме останките от вкаменелости на Мартас Винярд, за да потискат духа ни, не, нямаше какво да приюти нашите привидения и те се носеха по течението, гонени от вятъра по двете други улици на нашия град, които се виеха успоредно със залива, като две стари моми, тръгнали на разходка до църквата.

Ако това дава ясна представа как разсъждаваше мозъкът ми през двадесет и четвъртия ден, видно е, че бях склонен към самоанализ и мудни формулировки, че бях тъжен и преследван от мислите си. Двадесет и четири дни без съпругата, която обичате и мразите и от която несъмнено се страхувате, с гаранция могат да ви привържат към нея, както угарката сама по себе си е примката на пристрастяването. Как мразех само вкуса на цигарите сега, когато пак бях пропушил!

Имах усещането, че през този ден ходих пеш до другия край на града и обратно до моята къща — нейната къща; с парите на Пати Ларейн беше купен нашият дом. Извървях пет километра по Търговската улица и се върнах назад през остатъка на целия този мрачен следобед, но не си спомням нито с кого съм говорил, нито колко — много или малко — души минаха с кола и ми предложиха да ме качат. Не, спомням си, че стигнах пеш до самия край на града, извън него, там, където последната къща граничи с онова място от плажната ивица, на което първите заселници най-напред са стъпили на брега на Америка. Да, не при Плимут, а точно тук те бяха стъпили на сушата.

Често се връщам в размисли към това събитие. Заселниците, след като прекосили Атлантика, се изправили пред стръмните скали на Кейп Код, това било първата земя, която съзрели. На този закътан бряг прибоят в най-лошия случай се разбива на триметрови вълни. В безветрени дни опасността е още по-голяма: плавателният съд може да бъде изтласкан напред от неумолимите приливи и да заседне в плитчините. Не подводните скали, а подвижните дюни могат да ви потопят край Кейп Код. Какъв ли страх са изпитали заселниците, когато са чули нескончаемия тътен на прибоя! Кой би посмял да се приближи до този бряг с кораби като техните? Поели на юг, а бялата безлюдна брегова линия си оставала все така неумолима — без следа от заливче. Само дългата права плажна ивица. И те опитали да тръгнат на север и само след ден видели, че брегът се вдава на запад и продължава да се извива, като дори се извърта на юг. Що за измамна суша било това? Сега вече плавали на изток, изминали били три четвърти от пътя, заобикаляйки откъм север. Дали не обхождали някое вдадено като ухо вътрешно море? Те заобиколили носа и хвърлили котва откъм подветрената страна. Било едно естествено пристанище, защитено наистина като вътрешността на ухо. Оттам спуснали лодки и с гребане стигнали брега. Една паметна плоча отбелязва мястото на първия досег със сушата. Намира се в началото на вълнолома, който сега защитава мочурищата ни в околностите на града от опустошенията на океана. Там е краят на пътя, най-отдалечената точка, до която туристите могат да стигнат с колите си в посока нос Кейп Код и да попаднат на мястото, където първите заселници са слезли на брега. Едва няколко седмици по-късно, след дълъг период лошо време и след като установили, че има твърде малко дивеч за ловуване, както и немного обработваема земя на тази песъчлива суша, заселниците отплавали на запад през залива към Плимут.

Тук точно обаче те слезли за пръв път на брега с целия си страх и възторг, че са попаднали в новата земя. Земята наистина била нова, само на десет хиляди години. Земя от пясък. Колко ли призраци на индианци са чували да вият през първите нощи на бивака си.

Сещам се за първите заселници винаги когато се разхождам до смарагдовозелените мочурища в края на града. По-нататък дюните по брега са толкова ниски, че човек може да зърне кораби на хоризонта дори когато водата не се вижда. Покритите мостици на спортните риболовни лодки приличат на керван по пясъка. Ако съм пийнал, започвам да се смея, защото срещу паметната плоча на първите заселници, на по-малко от петдесет метра, там където е положено началото на Съединените щати, е входът на гигантски мотел. Той не е по-грозен от всеки друг голям мотел, но безспорно не е и по-красив, и единствената почит, която се отдава на първите заселниците, е, че мотелът се нарича „Странноприемница“. Асфалтираният му паркинг е с размерите на футболно игрище. Нека отдадем заслуженото на първите заселници.

Само толкова — колкото и да изстисквам и насилвам мозъка си — мога да си припомня за това как прекарах своя двадесет и четвърти следобед. Излязох, пресякох пеш града, потънах в размисли за геологическия произход на нашите брегове, отдадох въображението си на първите заселници, присмях се на „Странноприемницата на Провинстаун“. После, предполагам, трябва да съм продължал пеш към дома си. Унинието, в което бях изпаднал, докато лежах сгушен на дивана си, беше безкрайно. Бях прекарал дълги часове през тези двадесет и четири дни с втренчен в стената поглед, ала това, което ясно си спомням и което не мога да забравя, е, че вечерта се качих на поршето си и минах по Търговската улица съвсем бавно, сякаш се страхувах в тъмнината да не блъсна някое дете — вечерта беше мъглива — и не спрях никъде, докато не стигнах до „Алеята на вдовицата“. Там, недалече от „Странноприемницата на Провинстаун“, има една тъмна, облицована с борово дърво стая, в чиито основи приливът леко приплясква — защото част от очарованието на Провинстаун, на което пропуснах да се спра, е, че не само моята къща — нейната къща! — но и повечето от сградите по Търговската улица откъм страната на залива са като кораби по време на прилив, когато долната част на корпусите им е наполовина залята от морската вода.

Такъв бе приливът тази нощ. Водата се надигаше така упоително, сякаш се намирахме в тропиците, ала аз знаех, че морето е студено. Зад здравите прозорци на тази тъмна стая огънят в голямата камина беше като от цветна картичка, а моят дървен стол бе напълно съоръжен за приближаващата се зима, тъй като имаше една полица, от онези, които преди сто години са били използвани в читалните: голяма, извита дъбова дъска, която се вдигаше нагоре на пантите си, за да може човек да седне, а след това се полагаше под десния лакът и служеше за масичка, където да си оставиш питието.

„Алеята на вдовицата“ сякаш е била създадена специално за мен. В самотните есенни вечери обичах да се развличам със самозаблудата, че съм някакъв съвременен магнат — морски разбойник, притежаващ огромни богатства, който държи това заведение заради собствено удоволствие. В големия ресторант в другия край вероятно рядко съм стъпвал, но малкият бар в салона с ламперията, с барманката към него, беше изцяло на мое разположение. Тайничко трябва да съм си вярвал, че друг няма право да влиза там. През ноември не беше трудно човек да поддържа тази илюзия. В мирните нощи през седмицата повечето от посетителите за вечеря, добродетелни потомствени американци от Брустър, Денис и Орлиънс, дошли да опитат вкуса на възбудата, изпитваха най-силна тръпка просто от това, че са проявили дързост и са посмели да пропътуват с колите си цели петдесет или шестдесет километра до самия Провинстаун. Отгласът на лятото поддържаше непокътната лошата ни репутация. Тези прекрасни „шотландски етюди в сребристо“ — което ще рече, всичките стопроцентови професори в оставка и оттеглили се от поста си директори на компании — не идваха с намерението да висят в някакъв бар. Те се насочваха направо към залата за хранене. А и само един поглед към дънковото ми яке беше достатъчен, за да се запътят към яденето. „Не, скъпи — казваха съпругите им, — нека ни сервират напитките на масата. Умираме от глад!“

„Да-да, миличка — промърморвах аз на себе си, — умирате.“

През тези двадесет и четири дни салонът в „Алеята на вдовицата“ се бе превърнал в моята крепостна кула. Седях до прозореца, взирах се в огъня, наблюдавах как се променя приливът и след четири бърбъна, десет цигари и дузина бисквити със сирене (моята вечеря) имах чувството, че съм поне един страдащ от любов владетел, който живее край морето.

Отплатата за нещастието, самосъжалението и отчаянието е, че когато са почерпени с достатъчно питиета, силите на въображението се връщат с нова сила. Без значение дали са изкривени под властта на такива обстоятелства, те се връщат. В тази зала напитките ми бяха подавани навреме, за да поддържам огъня, от една покорна барманка, която без съмнение ужасно се страхуваше от мен, макар че никога не казвах нещо по-предизвикателно от „Още един бърбън, моля“. При все това, тъй като тя работеше в бар, разбирах страха й. Аз самият много години съм работил в бар. Бих могъл да разбера убеждението й, че съм опасен. Това бе очевидно от начина, по който се съсредоточавах, за да се държа възпитано. По времето, когато бях барман, бях наблюдавал внимателно неколцина клиенти като мен. Те никога не създаваха грижи, но само до един момент. И тогава цялата зала можеше да бъде превърната на пух и прах.

Самият аз не мислех, че принадлежа към тяхната категория. Ала как бих могъл да твърдя, че не заслужавам мрачните очаквания на служителката от бара? Оказваше ми се точно толкова внимание, колкото желаех, а и получавах абсолютно всичко, от което бих могъл да се нуждая. Управителят, млад и приятен човек, твърдо решен да поддържа атмосферата на заведението, ме познаваше вече от няколко години и докато идвах, придружаван от богатата си съпруга, ме смяташе за някакъв рядък екземпляр от местното добро общество, независимо от това колко необуздана можеше да стане Пати Ларейн, когато пиеше. Богатството си струва уважението! Сега, когато бях сам, той ме поздравяваше на влизане, казваше довиждане, като си тръгвах, и очевидно беше взел решение като собственик изобщо да не ми се бърка. В резултат на това малцина посетители биваха канени в салона. И така всяка вечер аз можех да се напивам толкова, колкото ми се щеше.

Едва сега се чувствам готов да призная, че съм писател. От ден първи обаче не бях написал нищо ново. Да преценяваш положението си с ирония — можем да се съгласим с това — не е голяма радост, иронията се превръща в тъмница, когато кръгът се затвори. Цигарите, от които се бях отказал с цената на способността си да пиша, сега, при последното ми връщане в царството на никотина — то си е наистина цяло царство — ме бяха лишили напълно от възможността да завърша дори само един нов пасаж. За да не пуша, трябваше да се уча да пиша съвсем отначало. Сега, когато бях извършил такъв подвиг, връщането ми към цигарите като че стъпка всяка литературна искрица. А може би причината беше заминаването на Пати Ларейн?

През тези дни носех своя бележник в „Алеята на вдовицата“ и когато се напиех достатъчно, успявах да добавя един-два реда към думите, записани в часове, когато не бях толкова отчаян. Та в онези редки случаи, когато някакви посетители фактически споделяха питието си преди вечеря в една и съща зала с мен, тихите ми звуци на реакция за удачно избран синтаксис или недоволното ми сумтене при фраза, която сега ми се струваше толкова безжизнена, колкото и повтарящите се приказки на някой стар приятел по чаша, всичко това сигурно е звучало странно и животинско и така обезпокоително (при цялата ламперийна елегантност на салона), както лаят на някое псе, съвършено равнодушно към всяко човешко присъствие в близост.

Мога ли да твърдя, че не разигравах театър, когато се чумерех на някаква пиянска бележка, която едва успявах да разчета, а след това се кисках от радост, когато алкохолните завъртулки претърпяваха метаморфоза и се превръщаха в разчетен текст? „Ами да — мърморех под носа си, — изследвания!“ 

Току-що бях разчел част от едно заглавие, едно истинско заглавие, достатъчно добре звучащо за заглавие на книга: „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тимоти Мадън.

Сега обаче започваше едно умуване около името ми. „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Мак Мадън? От Тим Мак Мадън? От Двойния Мак Мадън? Започнах да хихикам. Моята келнерка, бедната свръхбдителна мишчица, успя да ми хвърли един поглед още щом се обърна решително в профил.

При все това аз хихиках — искрено. Стари закачки за името ми изплуваха. Изпитах прилив на обич към баща си. О, тази сладка мъка да обичаш родителя си. Тя е така чиста — като вкуса на кисело бонбонче, когато си на пет години. Дъглас „Дъги“ Мадън — Големия Мак, както го наричаха приятелите му и единственото му дете, аз, наричан отначало Малкия Мак, или Мак-Мак, по-късно Двойния Мак и Тими, и накрая пак Тим. Докато проследявах морфологията на своето име по спиралата на пиянството си, хихиках. Всяка промяна на името беше събитие в живота ми — само ако можех да възстановя събитията.

Дълбоко в себе си сега се опитвах да формулирам серия фрази за първото есе. (Страхотно заглавие! „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тим Мадън.) — Бих могъл да пиша за ирландците и за причината, поради която те пият толкова. Дали е тестостеронът? Ирландците, както се предполага, имат повече от другите мъже, баща ми определено, и това ги прави трудно контролируеми. Може би хормонът изискваше да бъде разтварян в някаква напитка.

Седях с вдигнат като копие молив, глътката бърбън почти изгаряше езика ми. Не бях готов да го погълна. Това заглавие беше почти всичко, което бях измислил след Ден първи. Бях в състояние само да потъна в размисъл за вълните. Вълните отвъд прозореца на салона в мразовитата ноемврийска нощ по някакъв начин се бяха изравнили с вълните в главата ми. Мислите ми бяха спрели внезапно и аз изпитах разочарование от напълно пиянското си въображение. Тъкмо когато сте достигнали с клатушкане до истинското съотношение в космоса, речникът ви се замъглява.

Тъкмо тогава осъзнах, че вече не бях сам във владенията си в „Алеята на вдовицата“. Руса жена, която удивително приличаше на Пати Ларейн, седеше с кавалера си на по-малко от три метра от мен. Ако нямах друга улика за пълното потъване, в което изпадаше съзнанието ми, достатъчно бе и това, че тя бе влязла със своя фукльо — един тип, чудесно костюмиран със сако от туид и спортни панталони, с посребрена фризирана коса, типичен адвокат с хубав тен — да, дамата беше седнала със своя шейх и тъй като пред тях вече имаше напитки, сигурно бяха разговаряли (при това с невъзмутими гласове, поне нейният бе такъв) вече доста време. Пет минути? Десет минути? Дадох си сметка, че ме бяха преценили и по някаква си причина имаха дързостта, или да кажем дори наглостта, да не ми обръщат внимание. Дали тяхната невъзмутимост не бе резултат на някаква трудно забележима вещина, която мъжът би могъл да изяви в областта на бойните изкуства — фукльото с туида и спортните панталони приличаше повече на тенисист, отколкото на носител на черен пояс — или пък бяха толкова богати и двамата, че не се натъкваха никога на нищо неприятно, като например непознати хора (с изключение, когато в семейния им дом стане обир), или просто демонстрираха безчувственост към натрапчивите торс, глава и крайници, които седяха толкова близо до тях — не знам, ала жената поне говореше високо и така, сякаш аз не съществувах. Какво оскърбление в този час на обсадата!

И тогава разбрах. От разговора им скоро успях да прозра, че бяха от Калифорния, точно толкова небрежни и лишени от стеснителност в поведението си, колкото и туристи от Ню Джърси, влезли в някой бар в Мюнхен. Какво биха могли да знаят за това колко ме унижават?

Докато вниманието ми извършваше тези мудни маневри, за които може да говори само някое човешко същество, изпаднало в дълбока депресия — мозъкът залита като слон, който се опитват да върнат в клетката — аз най-сетне се измъкнах от тъмницата на тоталната си себевглъбеност и ги разгледах, като при това успях да разбера, че безразличието им към мен не беше нито високомерие, нито самонадеяност, нито наивност, а напротив — пълно театралничене. Цяла серия от пози. Мъжът беше скептично настроен към възможността едно такова застрашително присъствие като моето да се възприема като източник на реална опасност, а жената, точно според моята теория, че блондинките смятат за неприлично да не се държат като ангели или като кучки — за всеки избор трябваше да има равни възможности — се държеше предизвикателно. Тя искаше да ме дразни. Искаше да постави на изпитание храбростта на кавалера си. Тази дама в никакъв случай не беше посредствен заместител на моята Пати Ларейн.

Но нека опиша жената. Заслужаваше си да я огледаш. Тя трябва да беше петнадесет години по-стара от съпругата ми и следователно наближаваше петдесетте, но колко разкошно ги наближаваше! Навремето имаше една порнозвезда на име Дженифър Уелс, която изглеждаше по същия начин. Тя имаше големи, добре закръглени, похотливи гърди — едното зърно наклонено на изток, другото щръкнало на запад — вдлъбнат пъп, объл, типично женски корем, сладко и закачливо раздалечени бутове и тъмно окосмяване на венериния хълм. Точно това още по-силно възбуждаше похотливостта на всички, които си купуваха билет, за да гледат Дженифър Уелс. Всяка дама, която реши да се превърне в блондинка, е истинска блондинка.

Да, лицето на новата ми съседка беше също като на порнозвездата Дженифър Уелс — безспорно привлекателно. Тя имаше очарователно вирнат нос и уста с пълни нацупени устни, така разглезена и арогантна, като самия дъх на секса. Ноздрите й потръпваха, ноктите й — да си го набутат феминистките! — бяха със скандално изпипан маникюр, покрити със сребърен лак, който съответстваше на сребристосиния грим над очите й. Страхотно парче! Анахронизъм. Най-самодоволната представителка на мангизлиите от Западния бряг. От Санта Барбара ли беше? От Ла Джола? Пасадена? Откъдето и да беше, тя определено бе живяла в затворен кръг на бриджори. Идеално издокараните блондинки са абсолютно нужни там, както и горчицата за говеждо „пастрами“. Калифорния на големите компании се втурна в душата ми.

Трудно мога да опиша колко оскърбително ми изглеждаше всичко. Все едно да лепнете свастика върху табелата на Обществото за обединение на евреите. Тази руса жена така изцяло ми напомняше за Пати Ларейн, че се почувствах длъжен да премина в атака. Но какво да направя? Трудно можех да кажа. В най-лошия случай поне да им смачкам настроението.

И така аз се заслушах. Тя беше една безупречно облечена възпълна дама, която обичаше да пие. Можеше да обръща чашите една след друга. Скоч, разбира се. „Чивас Регал“. Наричаше го „чиви“. „Госпожице — поръчваше на келнерката, — дайте ми още едно чиви. С много диамантчета.“ Така наричаше леда, ха-ха.

— Разбира се, че съм ти омръзнала — обърна се тя към своя любим с висок и крайно самоуверен глас, сякаш беше в състояние да премери до капчица точно колко секс би могла да приеме. Цяла електроцентрала. Има гласове, които резонират с най-потайните ви струни като камертон. Нейният бе такъв. Грубо е да се каже, но човек е готов да направи много заради един такъв глас. Винаги съществува надеждата, че влажният му малък родственик долу може да предложи нещо от този род на вашите прелести.

Пати Ларейн имаше такъв глас. Тя понякога сатанински въртеше устни, за да каже: „много сухо мартини“ (което, разбира се, можете да сте сигурни, държеше да нарича „марти секо“). „Джинът е причината — казваше тя с целия дрезгав ентусиазъм на своя готов да запрепуска ларинкс, — да, джинът, дето умори старата госпожа. Да, задник такъв!“ — о, и ще те накара най-нежно да се включиш в майтапа, сякаш, ей богу, дори и ти, задник такъв, би могъл да се чувстваш добре, ако ти се даде възможност да си неин човек. Но пък Пати Ларейн беше свързана с друг вид богатство, в точния смисъл на думата, вторично. Вторият й съпруг Мийкс Уордли Хилби Трети (когото тя веднъж съвсем сериозно се опитваше да ме придума да убия) беше наследник на богат стар род от Тампа и тя яко му пускаше кръв, но не между очите, по-скоро откъм финансовия му дирник, благодарение на адвоката си по бракоразвода, голям цар (който, все си мислех с болка, вероятно й масажираше корема отвътре всяка нощ за известно време, но пък човек не може да очаква нещо друго от един всеотдаен адвокат по бракоразводни дела — трябва да си платиш, когато се представят свидетелски показания). Макар че Пати Ларейн беше скроена така, че имаше склонност към избухливост и по онова време беше люта като бурканче с подправки, той сведе дързостта в характера й до мекотата на по-благи билки. С помощта на усилени тренировки (беше един от първите, който започна да използва видеокамера за репетициите) той й показа как да се държи развълнувано на свидетелската скамейка и така да накара окото на правосъдието — простете ми! — да се превърне в един тлъст, дърт съдия, който се топи от умиление. Преди да се стигне до края, нейните брачни прегрешения (и съпругът й имаше свидетели) бяха представени като момински заблуди на една държана в изолация и несправедливо оскърбявана светска дама. Всеки бивш любовник, явил се като свидетел срещу нея, беше обрисуван като пореден неин несполучлив опит да лекува сърцето си, което съпругът беше разбил. Пати, макар да беше започнала живота си като добродетелна гимназистка, фанатично крещяща по състезания, просто една малка провинциална загубенячка от скромно градче в Северна Каролина, по времето, когато бе започнала да се развежда с Уордли (за да се омъжи за мен), беше придобила някои светски маниери. Дявол да го вземе, двамата с адвоката й бяха станали също като Лънт и Фонтане по начина, по който бяха в състояние да си подават напред-назад паница супа през скамейката на свидетелите. Потомъкът на старо богатство от Западното крайбрежие на Флорида безспорно беше лишен от един дял от основния си капитал. По такъв начин се оказа, че Пати е станала състоятелен човек.

Колкото повече слушах двамата в „Алеята на вдовицата“ обаче, толкова по-добре можех да различа, че жената беше от друго тесто. Остроумията на Пати бяха истински остроумия — това беше всичко, което тя можеше да изправи между себе си и грубиянството и тъпотията. На тази непозната руса жена, която сега внасяше промяна във вечерта ми, може би не й достигаше остроумие, но пък и тя малко се нуждаеше от него. Поведението й бе резултат от парите й. Дори всичко друго да е наред, тя би ви посрещнала на вратата на хотелската си стая, издокарана единствено в ръкавици, дълги до лакътя. (И обувки с високи токчета.)

— Хайде, кажи си, че ти е омръзнало — чух я сега ясно. — Друго не може и да се очаква, щом един привлекателен мъж и една жена решат да тръгнат да пътуват. Когато се наложи толкова дни да бъдат заедно, възниква опасността от разочарованието. Поправи ме, ако греша.

Очевидно беше, че се интересува от отговора му по-слабо, отколкото й беше приятно аз да разбера не само, че не са женени, но и — всеки би могъл да го прецени — че са тръгнали да се повеселят за кратко и набързо. Всичко можеше да си приключи по реда. Вързан като добиче за копитата, фукльото с туида съвсем не бе трудно да бъде заместен от някой изпълнител за една нощ. Тялото на дамата имаше свой език, който подсказваше, че ще ви се окаже пълноценно гостоприемство за една нощ — и едва по-късно биха възникнали трудности. Първата нощ обаче ще е за сметка на домакинята.

— „Не, не ми е омръзнало“ — говореше й фукльото с туида с възможно най-тих глас, в който нямаше никаква досада, гласът му жужеше в ухото й, подобно паразитен звук, въведен във вашата аудиосистема, за да упои нервните ви клетки и да заспите. Да, реших аз, трябва да е адвокат. Имаше нещо в неговия поверителен и сдържан начин на поведение. Той се обръщаше към съда по един правен проблем, оказваше съдействие на съдията, за да не провали делото. Толкова мило!

Нейната проповед обаче беше като стихия!

— Не, не, не — не се съгласяваше тя, леко поклащайки ледените си кубчета, — аз предложих да дойдем тук. Твоите договаряния ти налагат да отидеш в Бостън, добре тогава, казах аз, моята прищявка ми налага същото. Имаш ли нещо против? Разбира се, че нямаш. Татенцето е луд за чисто новичко маменце. И така нататък — поспря се тя, за да си пийне от „чивито“. — Само че, миличък, аз си имам един недостатък. Не мога да търпя доволството. В мига, в който усетя това, всичко в мен решава „Сбогом, любов моя!“. Още повече че съм страстна любителка на пътните карти, както ти вече го разбра, Лони. Разправят, че жените не могат да се ориентират по карта. Аз обаче мога. В Канзас Сити преди време — чакай, сетих се кога — през 1976 година, аз бях единствената жена в нашата делегация за избирането на Джери Форд, която можеше да се ориентира по картата отлично и да ги откарам от хотела до избирателния й щаб. Та ето къде направи грешка. Показа ми карта на Бостън и околностите му. Ако чуеш в гласа ми този тон, когато ти казвам: „Миличък, бих искала да видя карта на района“, внимавай. Това значи, че ме сърбят петите. Лони, още когато бях в пети клас и започнахме да учим география — тя критично се взря в топящите се диамантчета в чашата си, — още тогава все обичах да разглеждам Кейп Код на картата на Нова Англия. Той стърчи като червена рибка. Знаеш ли какво изпитват децата към червените си рибки? За тях това е кутрето им, а то им е най-милото. Затова исках да видя връхчето на Кейп Код.

Трябва да призная, че приятелят й все още не ми беше симпатичен. Имаше прекалено добре оформената външност на човек, чиито пари правят пари, докато той си спи. „В никакъв случай, в никакъв случай“ — повтаряше той, като заливаше със зехтин надигналата се в душата й дребна печал. „Ние и двамата искахме да дойдем тук, наистина всичко е наред“ — и други такива, все от този род.

— Не, Лони, аз не ти предложих никакъв избор. Държах се като тиранин. Казах: „Искам да отида в това градче Провинстаун“. Не ти позволих да възразяваш. И ето ни тук. Първо една прищявка, после друга, а на теб ти е досадно до смърт. Искаш още тази вечер да тръгнеш с колата за Бостън. Това градче е истинска пустиня, нали?

В този момент — не бива да си правите илюзии — тя ме изгледа нескрито: с нескрито гостоприемство, ако приемех, с нескрито презрение — в случай че не отговорех.

Аз отговорих. Рекох й:

— Така става, като вярвате на картата.

Изглежда успях, защото следващият ми спомен е, че вече седях при тях. Редно е да си призная, че паметта ми е ужасна. Това, което си спомням, го виждам съвсем ясно — понякога! — ала често не съм в състояние да свържа събитията от една нощ. И така, следващият ми спомен е, че вече седях при тях. Сигурно съм бил поканен там. Сигурно съм бил всъщност приятен събеседник. Дори той се смееше. Наричаше се Ленард Пангборн, Лони Пангборн, без съмнение добра фамилия в републиканска Калифорния, а тя не се наричаше Дженифър Уелс, а Джесика Понд. Понд и Пангборн — сега разбирате ли защо бях враждебно настроен? Те притежаваха патина, каквато демонстрират на телевизионния екран героите от серийните мелодрами.

Всъщност аз усилено се заех да я забавлявам. Сигурно защото от дълго време не бях разговарял с никого. Сега, въпреки депресията ми, някакъв качествен хумор, дълбоко погребан някъде в мен, изглежда добре вършеше работа. Започнах да разказвам историйки за Кейп, а темпото ми беше бурно. Сигурно съм бил енергичен като каторжник, пуснат на разходка за един ден извън стените на тъмницата, но пък и аз така се бях устремил да се сближа с Понд, че моите усилия едва не ме извадиха от унилостта. От една страна, скоро предугадих, че нея я привлича едрата недвижима собственост. Прекрасни имения сред разкошни зелени морави, с високи порти от ковано желязо разпалваха у нея същата жар, с която някой посредник по недвижими имоти се пали, когато намери подходяща къща за подходящ клиент. Към парите, с които се беше родила, Джесика бе добавила и своя собствена купчинка. Там, в Калифорния тя бе точно това — една преуспяваща посредничка в търговията с недвижими имоти в провинцията.

Голямо разочарование трябва да е бил Провинстаун за нея. Ние предлагаме нашата местна архитектура, ала тя е причудлива: типичната за Кейп Код стара рибарска хижа с дървена външна стълба, наподобяваща сандък за сол. На туристите ние продаваме квартирна площ. Сто стаи, дадени под наем, могат в крайна сметка да се окажат със сто външни стълбища. За всеки, който търси приятно пребиваване, Провинстаун е не по-малко задръстен от някое кръстовище с двадесет телефонни стълба.

Тя може би се беше заблудила от изящния вид на нашия край върху картата: финият филигранен връх на Кейп се вие около себе си като нос на средновековна пантофка. Вероятно тя си бе представяла морави, ливади, газон. А вместо това й се налагаше да гледа дюкянчета, приличащи на евтини кабарета, със заковани с дъски витрини и еднопосочна главна улица, толкова тясна, че ако до бордюра има паркиран камион, трябва да спрете дъха си и да се надявате, че нищо няма да одраска вашата взета под наем лимузина, когато се промъквате напред.

Естествено, тя ме запита за най-величествената къща, която може да предложи нашият град. Тя е разположена на един хълм, пететажно шато — единствено в града — и е опасана с висока ограда от ковано желязо. Къщата е доста отдалечена от портата. Не бих могъл да кажа кой живее там сега и дали той е собственик или наемател. Бях чул името и го бях забравил. Трудно е това да се обясни на чужденците, но през зимата хората в нашия град предпочитат да се изпокрият. Да се запознаваш с новодошлите не е по-просто от това да пътуваш от един остров до друг. Пък и никой от моите познайници, тъй както си бяхме облечени за през зимата (с дънки, ботуши и яке с качулка), никога не би преминал през такава порта. Бях решил, че сегашният владетел на нашата единствена величествена сграда трябва да е някакъв богат чешит. Затова и използвах богаташа, когото познавах най-добре (и който, наистина случайно, беше бившият съпруг на Пати Ларейн от Тампа), преместих го далеч на север в Провинстаун и му дадох на заем шатото. Не исках да губя темпото пред госпожица Джесика.

— А, тая къща — рекох — е собственост на Мийкс Уордли Хилби Трети. Той живее сам-самичък там. — Помълчах малко. — Аз се познавах с него. По едно и също време бяхме в колежа Ексетър.

— О! — след доста дълга пауза се обади Джесика. — А смятате ли, че можем да го посетим?

— Сега го няма. Вече рядко остава в града.

— Колко неприятно — рече тя.

— Вие не бихте го харесали — казах й аз. — Той е много странен тип. В Ексетър побъркваше всичките възпитатели, като се подиграваше с правилника за униформата. В час трябваше да носим сака и вратовръзки, а нашият Уордли се издокарваше като принц от Армията на спасението.

В гласа ми изглежда бе прозвучало някакво обещание, защото тя се разсмя щастливо, но си спомням, че тъкмо когато започнах да й разказвам по-нататък, изпитах чувството, че не бива да продължавам — също толкова ирационално, колкото и неясно откъде появил се мирис на дим — но знаете ли, аз понякога мисля, че всички ние сме точно като радиопредавателни станции, а някои истории не бива да се излъчват в ефира. Нека обаче оставим това, че усещах ясно запрещението да продължавам (което знаех, че ще пренебрегна — малко ли говори това за една красива блондинка!), и в този миг, тъкмо когато търсех следващите думи, през годините изплува един образ, лъскав като монета от монетния двор, този на Мийкс Уордли Хилби Трети, на Уордли, крачещ непохватно с плътните си памучни панталони, обут в лачени бални обувки, с вехтия си смокинг, който носеше всеки ден в час (с това втрещяваше половината преподавателско тяло), атлазените му ревери, избелели и протрити, моравите му чорапи и светловиолетовата му папийонка се набиваха в очи като неонови реклами във Вегас.

— Господи — рекох на Джесика, — ние му викахме „тъпанарче“.

— Трябва да ми разкажете всичко за него — рече тя. — Моля ви.

— Знам ли — отвърнах. — В тази история има някои мръсни подробности.

— О, моля ви, разкажете ни — обади се Пангборн.

Едва ли имах нужда да бъда насърчаван.

— Отдавам всичко на бащата — започнах аз. — Положително има могъщо въздействие от страна на бащата. Той сега е мъртъв. Мийкс Уордли Хилби Втори.

— Как ги различавахте? — попита Пангборн.

— Ами на бащата винаги му викаха Мийкс, а на сина Уордли. Не ставаше объркване.

— А! — реагира той. — А те изобщо приличаха ли си?

— Не много, Мийкс беше спортист, а Уордли си беше Уордли. В детството му бавачките връзвали ръцете му към леглото. По нареждане на Мийкс. Смятали така да го спрат да онанира. — Погледнах към нея, сякаш да й кажа: „Ето за тази подробност се боях“.

Тя ми отвърна с усмивка, която приех, че означава: „Ние сме край огъня. Разкажи си историята“.

Направих го. Крайно внимателно се потрудих и подробно им разказах за юношеските години на Мийкс Уордли Хилби Трети, без за миг да се спра да се укорявам за скандалната промяна на мястото на действието от двореца на брега на Мексиканския залив в северното имение тук, на хълма, но пък нали го разказвах само на Понд и Пангборн? Какво значение има за тях, рекох си, къде се случва всичко?

И така продължих. Съпругата на Мийкс, майката на Уордли, била болнава и Мийкс си намерил любовница. Майката на Уордли починала, когато той беше за първа година в Ексетър, и скоро след това бащата се оженил за любовницата. И двамата не обичали Уордли. Той ги обичал още по-малко. Тъй като те държали една врата на третия етаж на къщата им заключена, Уордли решил, че точно това е стаята, в която трябва да влезе. Но не обаче преди да бъде изгонен от Ексетър в последния курс. Тогава му се бе предоставила възможността да си остане достатъчно дълго у дома, а баща му и новата му съпруга да отсъстват за една нощ. През първата вечер, когато това се случило, той събрал достатъчно сили, за да се промъкне по външния корниз на стената на сградата, на височина три етажа от земята, и да влезе през прозореца.

— Това ми харесва — обади се Джесика. — Какво имало в стаята?

— Открил — продължих да й разказвам аз — голям, старомоден фотоапарат с черно платно, поставен върху тежък триножник в един ъгъл, а на една лавица в библиотеката пет албума, подвързани с червена кожа. Било специална порнографска колекция. Петте албума съдържали големи снимки в цвят сепия на Мийкс, който се люби с метресата си.

— Онази, която сега му била жена? — попита Пангборн.

Кимнах. Според описанията на сина първите снимки трябва да са били направени в годината, в която Уордли се родил. Във всеки следващ албум се виждало как бащата и любовницата остаряват. Година или две след смъртта на майката на Уордли, не много време след новия брак, на снимките се появил друг мъж.

— Това бил управителят на имението — обясних. — Уордли ми каза, че той всеки ден се хранел със семейството им.

В този миг Лони плесна с ръце.

— Невероятно! — произнесе той.

На по-късните снимки се виждало как управителят се люби със съпругата, а през това време бащата седи на метър и половина от тях и чете вестник. Любовниците заемали различни пози, но Мийкс все така четял вестник.

— Кой е бил фотографът? — попита Джесика.

— Уордли каза, че бил икономът.

— Невероятна къща! — възкликна Джесика. — Това може да се случи само в Нова Англия.

При тази реплика всички се смяхме дълго.

Не добавих, че икономът прелъстил Уордли на четиринадесетгодишна възраст. Нито цитирах думите на Уордли за случая: „Прекарах остатъка от живота си, опитвайки се да възвърна правото си на собственост върху своя ректум“. Вероятно следваше да спазвам деликатни граници на приличие пред Джесика. Все още не ги бях установил и затова се държах предпазливо.

— На деветнадесет години — продължих — Уордли се оженил. Мисля, че е искал да смути спокойствието на баща си. Мийкс беше непоправим антисемит, а младоженката еврейка. Освен това тя имала и огромен нос.

На тях това толкова им хареса, че изпитах известно разкаяние, че продължавам, макар нищо да не можеше да се поправи — аз притежавах безсърдечността на разказвача, а следващият детайл беше съдбоносен.

— Носът й — казах аз, — така, както Уордли го описваше, се завивал към горната й устна чак дотам, че изглеждало сякаш тя души дъха на собствената си уста. Кой знае защо, може би защото беше чревоугодник, Уордли намираше това за неописуемо похотливо.

— О, надявам се, че всичко е завършило добре — коментира Джесика.

— Е, не съвсем — отговорих аз. — Съпругата на Уордли имала добро семейно възпитание. Когато открила, че и той има порнографска колекция, писало му се лошо. Тя унищожила колекцията. Но не спряла дотук. Съумяла да спечели сърцето на бащата. След пет години брак успяла така да се хареса на Мийкс, че старецът дал официална вечеря в чест на сина и снаха си. Уордли яко се напил и по-късно същата нощ разбил главата на съпругата си с един свещник. Станало така, че тя умряла от удара.

— О, не! — извика Джесика. — И всичко това се случило в онази къща на хълма?

— Да.

— А какъв беше — попита Пангборн — юридическият завършек?

— Ами може и да не ви се вярва, но не се опитаха да доказват невменяемост при защитата.

— Тогава той трябва да е излежавал присъдата.

— Да. — Нямах намерението да споменавам, че двамата с него не само бяхме учили в Ексетър, но и че всъщност се срещнахме по едно и също време в един и същи затвор.

— От думите ви си правя извода, че изглежда бащата е режисирал защитата на сина си.

— Мисля, че сте прав.

— Естествено! Ако е пледирал за невменяемост, адвокатът му е трябвало да представи на съда албумите. — Лони сплете пръсти и ги огъна навън. — Значи — продължи той, — Уордли е приел да поеме удара. Колко спечели от това, че е поседял в затвора?

— Един милион долара годишно — отговорих. — Внасяни във фонд под надзор всяка година за всяка излежана година плюс подялба с втората му майка на имението след смъртта на бащата.

— Знаете ли със сигурност дали са му изплатили парите? — попита Лони.

Джесика поклати глава:

— Не мога да повярвам, че такива хора биха спазили споразумението.

Аз свих рамене.

— Мийкс плати — отговорих им, — защото Уордли бил… задигнал албумите. Повярвайте ми, че когато Мийкс умря, мащехата спази уговорката. Мийкс Уордли Хилби Трети излезе от затвора като богат човек.

Джесика каза:

— Харесва ми как разказвате истории.

Пангборн кимна.

— Много забавно — бяха думите му.

Тя беше доволна. Пътуването до това странно място все пак като че ли бе предложило някоя и друга приятна минута.

— А дали Уордли — попита тя — възнамерява пак да живее в къщата?

Докато се колебаех какво да кажа, Пангборн отговори:

— Естествено, че не. Нашият нов приятел тука си съчинява всичко това.

— Е, Ленард — рекох, — ти ще ме подсетиш да те наема за адвокат, когато ми се наложи, нали?

— Наистина ли го съчинихте? — попита тя.

Нямах намерение да й кажа с полуусмивка „Отчасти“. Вместо това отговорих:

— Да. До последната капка — и пресуших чашата си.

Ленард без съмнение вече беше събрал сведения за това кой е собственикът на имението.

Следващият ми спомен е, че пак бях сам. Двамата се бяха преместили в залата за вечеря.

Помня, че пиех, пишех и наблюдавах водата. Някои от бележките пъхах в джоба си, а други късах. Звукът на хартията при късането събуди в мен отглас. Започнах вътрешно да се кикотя. Мислех си, че хирурзите трябва да са най-щастливите хора на земята. Да режат хората и да им се плаща за това — ето го щастието, казах си. И тази мисъл ме накара да пожелая Джесика Понд пак да е до мен. Тя сигурно би надала весел рев при тази мисъл.

Сещам се, че тогава написах една по-дълга бележка, която намерих в джоба си на следващия ден. Кой знае защо й бях сложил заглавие: „Разпознаване“. „Осъзнаването на вероятността за величие у мен винаги бива последвана от желание да убия най-близко намиращата се недостойна личност.“ После бях подчертал следващото изречение: „По-добре е да съхраниш скромна представа за себе си“.

Колкото повече препрочитах бележката обаче, толкова по-удобно като че ли се разполагах в непоколебимото високомерие, което може би представлява най-удовлетворителният аспект на соловото пиене. Мисълта, че Джесика Понд и Ленард Пангборн седяха на своята маса на по-малко от тридесетина метра, забравили за онова, което можеше да се окаже огромна опасност за тях, ми въздействаше упойващо и започнах да размишлявам — трябва да си призная, без особена страст, а по-скоро като допълнителна възможност да се развличам през поредната нощ — колко лесно би било да ги премахна. Помислете си само! Ето какъв човек бях станал за двадесет и четири дни без Пати Ларейн!

Разсъждавах така. Двама незаконно съжителстващи, всеки от тях очевидно с добро положение в техния си там свят в Калифорния, решават заедно да отидат до Бостън. Дискретни са за общите си планове. Може би ги споделят с един-двама близки приятели, може би с никого, но тъй като тръгват за Провинстаун заради една прищявка и при това с кола под наем, извършителят — ако деянието бъде извършено — трябва само да откара колата на двеста километра обратно в Бостън и да я зареже на улицата. При положение че труповете са добре заровени, ще минат седмици, а може и никога да не стане, преди някаква загриженост за безследно изчезналите мъж и жена да накара вестниците в района да дадат гласност на случая. А дали тогава някой от „Алеята на вдовицата“ ще може да си спомни как са изглеждали? Дори при такъв вариант полицията би трябвало да предположи — във връзка с местонахождението на колата — че те са се били върнали в Бостън и там са намерили смъртта си. Аз се вживявах в логиката на този прекрасен сценарий, наслаждавах се допълнително на питието си, наслаждавах се на властта, която притежавах над тях, и се радвах, че съзнанието ми може да ражда такива мисли, и там някъде… точно там някъде… ми се изгубва остатъкът от вечерта. На сутринта не бях вече в състояние задоволително да възстановя всичко.

Това, което не мога да си припомня, е дали пак започнах да пия с Понд и Пангборн, или не. Най-вероятното струва ми се, е, че съм продължил да си поркам сам, че съм се качил в колата си и съм се прибрал у дома. Ако съм направил така, трябва веднага да съм заспал. Макар че това, съдейки по следите, които намерих, когато се събудих, не беше възможно.

Имах и друг сценарий, който определено е по-ясен и логичен от сън, макар че би могло и да съм го сънувал. Той е, че Пати Ларейн се бе върнала и се бяхме скарали жестоко. Виждам устата й. При все това не си припомням нито една дума. Дали би могло да е сън?

Освен това в съзнанието ми е останало съвсем ясно запечатано, че Джесика и Ленард наистина се бяха присъединили към мен, след като се бяха нахранили, и че ги бях поканил у дома (в дома на Пати Ларейн). Седяхме в дневната и двамата ме слушаха, докато им говоря. Струва ми се, че си спомням това. После пътувахме с кола, но не е било моето порше, не бих могъл да ги кача и двамата в него. Може би бяхме тръгнали с две коли.

Спомням си също, че се върнах у дома сам. Кучето силно се изплаши от мен. То е едро, порода лабрадор, но когато наближих, побягна в ужас. Аз седнах на крайчеца на леглото си и драснах още един ред преди лягане. Това си го спомням. Задрямах седнал, втренчил поглед в бележника си. После се събудих след няколко секунди (а може би след час?) и прочетох какво съм написал: „Отчаяние е чувството, което изпитваме, когато в нас умират човешки същества“.

Това бе последната ми съзнателна мисъл, преди да заспя. И все пак никой от тези сценарии и почти нищо от тях не може да е истина — защото, когато се събудих на сутринта, на ръката си видях татуировка, каквато дотогава там нямаше.

Много неща има да разказвам за този ден, ала той не започна с някаква голяма припряност да се надигна. Истината е, че дълго се излежавах в леглото и не исках да поверя очите си на светлината. В мрака, който сам си бях наложил, аз се опитвах да реша какво бих могъл да си спомня за снощи, след като излязох от „Алеята на вдовицата“.

Действията ми не бяха нещо необикновено. Независимо колко бях пил, винаги можех да се прибера с колата у дома. Бях успявал да върна колата благополучно дори в нощи, когато други, ако са погълнали такова количество, биха заспали сладко на морското дъно. Влизах в къщата, добирах се до леглото и идвах на себе си сутринта с чувството, че мозъкът ми е разсечен с брадва. Не си спомнях нищо. Но ако това се окажеше единственият симптом и не изпитвах никакво друго неудобство, освен от оргията, която бях наложил на черния си дроб, всичко беше наред. След това другите ми разказваха какво съм бил правил. Щом не изпитвах боязън, значи не съм могъл да извърша нещо твърде ужасно. Краткосрочната амнезия не е най-голямата злина, ако човек притежава ирландска дарба за поглъщане на алкохол.

След като Пати Ларейн си тръгна обаче, аз се натъквах на нови явления, които бяха странни. Дали пиенето не ме караше трескаво да ровя корена на своята рана? Единствено мога да кажа, че сутрин паметта ми беше ясна и чиста, ала натрошена — и по-точно — разпаднала се на отломки. Всеки къс бе достатъчно отчетлив, но като парчета от мозайка, която е била разпиляна, сякаш не всичките бяха извадени от една и съща кутия. Което е, предполагам, все едно да се каже, че сега сънищата ми бяха толкова логични, колкото и паметта ми, или че паметта ми е толкова недостоверна, колкото и сънищата ми. Така или иначе, аз не различавах едното от другото. Подобно състояние е ужасно. Човек се събужда в абсолютен хаос за това, което е направил, или не е направил. Същото е, като да влезеш в лабиринта на пещера. Някъде по пътя тънката дълга нишка, която би трябвало да те изведе обратно, е скъсана. И тогава на всеки завой е възможно да вярваш, че си дошъл ето оттук, но и също така, че никога, не си бил там.

Разказвам това, защото се събудих на двадесет и петия ден и останах да лежа неподвижно цял час, преди да реша да отворя очи. Чувствах ужаса в такава близост, каквато не бях усещал, откакто излязох от затвора. Имаше сутрини в пандиза, когато ставаш от сън със съзнанието, че някакъв лош човек — далеч надхвърлящ представата ти какво значи лош — те дебне. Това бяха най-тежките сутрини в затвора.

Сега имах убеждението, че до края на деня ще ми се случи нещо лошо и ужасът ми бе свързан с това предчувствие. Но на всичко отгоре стана нещо изненадващо. Докато лежах със свирепо главоболие и се опитвах със затворени очи да наблюдавам паметта си — беше също като да гледаш филм, скъсан на безброй места — докато върху корема ми, гадно като олово тежеше мрачното страшно предчувствие, въпреки всичко случило се, имах ерекция, страхотна, огромна ерекция, като таран. Искаше ми се да шибам Джесика Понд.

За тази малка подробност се сещах често през следващите дни. Ала нека карам всичко по реда. Когато главата ви е като книга, на която й липсват страници — не, още по-зле, като две книги, всяка със своите празни места — е, тогава спазването на реда толкова наподобява добродетел, колкото и чистите подове в някой манастир. И така, твърдя само, че поради ерекцията ми беше спестен шокът, когато отворих очи и видях татуировката. Просто запомних факта. (Въпреки всичко в този миг не можех да си представя нито ателието, нито лицето на майстора на татуировката.) Този факт беше останал някъде у мен. При всичките ми злочестини, все пак беше любопитно. Колко много фасетки е в състояние да използва паметта! Да си спомните, че е било предприето дадено действие (дори ако не можете зрително да си го възпроизведете, е като да прочетете за някого във вестника. Еди-кой си присвоил осемдесет хиляди долара. Единственото, което сте възприели, е заглавието; фактът обаче остава в съзнанието ви. Следователно аз констатирах един факт за себе си. Тим Мадън имаше татуировка. Знаех го дори със затворени очи. Ерекцията ми напомняше за него.

В затвора постоянно отказвах да се сдобия с татуировка. И бездруго си бях истински престъпник. Независимо от това, човек не може да е бил три години в панделата и да не е понаучил доста неща за философията на татуировката. Бях слушал за тръпката. Един от четири или пет души получавал истинска тръпка на сексуална възбуда, когато го мушат с иглата. Не забравях също и как ме бе ударил хормонът за госпожа или госпожица Понд. Дали тя е била наблизо, когато майсторът ми беше правил щампата? Дали не ме е чакала в колата ми? Бяхме ли казали чао на Лони Пангборн?

Отворих очи. Татуировката беше хванала коричка и лепнеше — някаква чудотворна лепенка за рани сигурно беше паднала през нощта. Въпреки това успях да прочета. Пишеше „Лоръл“. „Лоръл“, ръкописно, със син туш, със заврънкулки, насред малко червено сърце. Нека някой да каже, че нямам специален вкус, когато се отнася до щампи.

Чувството ми за хумор се разби като развалено яйце. Пати Ларейн също бе видяла тази татуировка. Снощи! Изведнъж съзрях съвсем ясно образа й. Крещеше ми в нашата дневна: „Лоръл? Как смееш пак да ми натрапваш тази Лоръл?“.

Да, но доколко това се беше случило реално? За мен бе очевидно, че съм в състояние да си измислям разговори така лесно, както и да ги преживявам. В края на краищата нима не бях писател? Пати Ларейн изчезна преди двадесет и пет дни с един черен жребец, когото сама си бе избрала, едър, муден, прекрасно сложен позьор, дето се навърташе насам през лятото, готов да извлече полза от плътското влечение към чернокожите мъже, което се таи в сърцата на някои блондинки като гръм и мълнии. Или, доколкото аз бих могъл да зная, тлее в сърцата им като мазен парцал зад вратата на обор. Каквото и да беше изпитала тя, последиците бяха недвусмислени. Веднъж годишно, да речем в продължение на един или два сезона, тя се впускаше да се повесели с някой господин Черньо. С някой по-голям черньо. Можеше да е по-тромав, можеше и да е бърз като баскетболист, но винаги беше голям. Размерите им ме лишаваха от възможността физически да се изравня с тях — мисля, че й доставяше наслада да изразява презрението си към мен, че при тези обстоятелства не бях достатъчно смел да заредя пистолета си и да ги прогоня от дома. „Както баща ти би го направил в Северна Каролина ли?“ — питах я. „Разбира се“ — отговаряше тя с цялата си дръзка, злобничка, без спирачки уста на осемнадесетгодишно девойче в отрязани дънки, спряла да се налочи с лимонада „Доктор Пепър“ на някоя бензиностанция. Господи, тя нямаше страх от мен. Изпитвах ужас, че наистина ще си взема пистолета, но не за да прогоня господин Черньо. Той само присвояваше онова, което и аз бих задигнал, ако можех да му запълня бандажа и да се поизпотя както следва според черната му логика. Не, боях се, че ще взема пистолета си и няма да се махна от къщата, преди да съм изпразнил един пълнител в нейното свръхсамодоволно лице, с изписано върху него „да ти го начукам“.

Но все пак! Защо бях решил, че трябва да натрапя името Лоръл на съпругата си? Знаех, че това е единствената жена, на която Пати не би простила. Аз ходех точно с Лоръл, в края на краищата, когато срещнах Пати, само че името й беше Маделин Фалкоу. Пати беше настояла да й вика Лоръл още когато се запознаха. По-късно научих, че „Лоръл“ е умалително от Лорелай — Пати не обичаше Маделин Фалкоу. Нима бях избрал тази татуировка, за да накажа Пати? Тя наистина ли бе идвала в къщата? Или живеех с фрагменти от снощния си сън?

Дойде ми наум, че ако съпругата ми действително бе идвала да ме посети и след това си бе тръгнала, трябва да бяха останали някакви следи. Пати Ларейн обикновено зарязваше наполовина използвани предмети след себе си. Червилото й сигурно бе останало по чашите ни. Това ми стигаше, за да се облека и сляза долу по стълбите, ала в дневната нямаше следи от нея. Пепелниците бяха чисти. Но защо тогава станах два пъти по-уверен, че разговорът ни се е състоял. Каква полза има от уликите, щом умът ни бива подстрекаван да вярва в обратното на това, за което има доказателства? Тогава ми мина през ум, че истинското изпитание на силата, действителният тонус на душевната ни мускулатура, така да се каже, проверката за доказване на здравия ни разсъдък е способността да търпим въпрос след въпрос, без да имаме видим отговор.

Оказа се полезно, че имам такова разбиране, защото то скоро ми потрябва. През нощта в кухнята кучето се бе почувствало зле. Драгоценното съдържание на корема му бе осквернило линолеума. И което бе по-лошо, якето, което носех предната вечер, висеше на един стол със засъхнала по него кръв. Опипах ноздрите си. Често получавах кръвоизлив от носа. Но каналите изглеждаха чисти. Сега страхът, с който се бях събудил, ме разтърси отново. Когато поех дъх, в белите ми дробове просвири надигащ се ужас.

Можеше ли някога изобщо да почистя кухнята? Обърнах се, минах назад през цялата къща и излязох през вратата. И едва когато се намерих на улицата и усетих как влажният ноемврийски въздух се просмуква през ризата ми, осъзнах, че съм по пантофи. Не беше бог знае какво. С пет крачки прекосих Търговската улица и надникнах през прозорците на поршето си. (Нейното порше.) Седалката за пътника беше обляна в кръв.

Каква странна логика има във всичко това! Смайващо е, че изобщо не реагирах. Но пък при най-тежките махмурлуци винаги е така — те просто гъмжат от най-необясними паузи. И тъй аз вече не изпитвах страх, а оживление, сякаш нямах нищо общо с всичко това. Тръпката от татуировката пак ме обзе.

Освен това ми беше студено. Прибрах се и си направих чаша кафе. Кучето, засрамено от мръсотията, която беше направило, се вреше все наоколо и имаше реална опасност да оплеска още повече, затова го пуснах навън.

Доброто ми настроение (което ценях като нещо изключително, понеже рядко се проявяваше, така както болен на смъртно легло е признателен за един час без болка) се запази през цялото време, докато чистех след кучето. Заради махмурлука доста често ми се налагаше да запушвам уста, но това бе в най-радикалното и полезно изкупление за пиянските ми грехове. Сигурно бях само наполовина католик, при това и непросветен, тъй като Големия Мак никога не ходеше на църква, а пък Джулия, майка ми (наполовина протестантка, наполовина еврейка — което е една от причините да не обичам антисемитските вицове), имаше навика да ме мъкне по всякакви катедрали, синагоги, квакерски молитвени домове и на сказки за нравствено превъзпитание, та не ми беше кой знае колко полезен религиозен наставник. Така че не можех да твърдя, че се смятам за католик. Но се смятах. Дайте ми само един махмурлук, свлечете ме на колене да чистя кучешки бълвоч и веднага ще се почувствам непорочен. (Всъщност почти бях успял да забравя колко пролята кръв има върху дясната седалка на колата.) Точно тогава иззвъня телефонът. Беше Риджънси, Алвин Лутър Риджънси, нашият временно изпълняващ длъжността началник на полицията, по-скоро секретарката му, която ме помоли да изчакам да ме свърже с него — достатъчно дълго, за да ми развали доброто настроение.

— Ало, Тим — обади се той, — добре ли си?

— Много добре, имам махмурлук, но съм добре.

— Това е хубаво. Това е добре. Тази сутрин се събудих с чувство на загриженост за теб. — От него щеше да стане полицейски началник от модерната школа, абсолютно сигурно беше.

— Ами — отговорих му, — много съм добре.

Той направи пауза.

— Тим, би ли наминал насам днес следобед?

Баща ми винаги ми говореше, че когато имаш съмнение, трябва да предположиш, че ти се мъти очна ставка. И тогава се налага незабавно да пристъпиш към действие. Затова го попитах:

— А защо да не дойда сутринта?

— Вече е обяд — с укор рече той.

— Е, обяд — реагирах, — няма значение.

— Поканен съм на чашка явайско кафе от един общински съветник. Да се видим след това.

— Добре.

— Тим?

— Да?

— Добре ли си?

— Мисля, че да.

— Ще си почистиш ли колата?

— О, господи, снощи адски ми тече кръв от носа.

— Да, ама някои от твоите съседи изглежда са от дружеството на благородните доносници. Така, както го описваха по телефона, помислих, че си отрязал на някого ръката.

— Възмутен съм. Но защо не дойдеш да вземеш проба? Можеш да ми провериш кръвната група.

— Хайде, стига бе! — изсмя се той. Смехът му беше като на истинско ченге. Цвилене на колоратурно сопрано, което нямаше нищо общо с всичко друго у него. Лицето му, мога да ви кажа, беше сякаш издялано от гранит.

— Добре — рекох, — много е смешно. Но на теб ще ти бъде ли приятно като възрастен човек да ти тече кръв от носа?

— Ами — каза той, — аз бих взел сериозни мерки. След като ударя десет бърбъна, ще изпия чаша вода най-педантично. — „Педантично“ отмери точно времето му за обедна почивка. Той изцвили и прекрати предаването.

Почистих колата отвътре. Нямах чувството, че тази работа е по-малко опасна, отколкото чистенето на бълвоча на кучето. Пък и стомахът ми не приемаше добре кафето. Не знаех дали да се вълнувам от наглостта и — или параноята на съседите си (кои точно?), или пък да си живея с убеждението, че съм превъртял достатъчно, за да счупя носа на някоя и друга блондинка. Или дори нещо по-лошо. Как се реже ръката на човек?

Проблемът е, че сардоническата ми половинка, която види се е била създадена, за да ми помага в преодоляването до голяма степен на лошите дни, в крайна сметка не беше истинска половинка, а само една фасета — клетка в диска на рулетката. Има още тридесет и седем такива. А и нищо не се уталожваше при все по-силното ми убеждение, че кръвта на седалката не бе изтекла от нечий нос. Кръвта бе текла прекалено обилно. Така че аз скоро изпитах отвращение. Кръвта, като всяка природна сила, настойчиво иска да проговори. И посланието й е все едно и също. „Всичко, което живее — чух думите й, — крещи, че иска да живее пак.“

Ще ви спестя някои подробности, като измиването на тапицерията и курсовете насам-натам с кофите с вода. Проведох дружески разговори за кръвотечението от носа с двама съседи, които минаха, докато работех, и вече бях решил да отида пеш до полицейския участък. Истината е, че ако вземех колата, Риджънси можеше да се изкуши да я задържи за оглед.

През трите години в затвора имаше случаи, когато съм се събуждал посред нощ, без да мога да разбера къде съм. Това сигурно не беше необичайно, ако изключим обстоятелството, че естествено знаех точно къде бях, знаех в кой блок е килията ми, номера й, ала въпреки всичко не можех да приема факта. Не можех да възприема дадеността като такава. Лежах в леглото и кроях планове как да заведа някое момиче на обяд, или решавах да наема малка платноходка, с която да поплувам. Нямаше полза да си припомням, че не съм си у дома, а в килията на затвор с облекчен режим във Флорида. Тези факти ги приемах като част от някакъв сън и затова доста далече от мен. Успявах да се освободя от плановете си за деня само ако сънят, че съм в затвора, престанеше да ме преследва. „Хей, приятел — казвах си, — махни тези паяжини.“ Понякога ми бе необходима цяла сутрин, за да се върна към реалното време. Едва тогава бях в състояние да осъзная, че нямам възможност да заведа момичето на обяд.

В нещо подобно се бях забъркал сега. Имах татуировка. Не можех да дам обяснение защо едно добро куче се беше уплашило от мен, защо колата ми отвътре току-що бе измита от кръвта, защо може да съм видял или да не съм видял безследно изчезналата си съпруга снощи, защо продължавах да имам тази прекрасна, неспадаща подутост — предизвикана от една блондинка на средна възраст, посредник на недвижимо имущество от Калифорния — единственото, за което можех да мисля, докато вървях пеш към центъра на града, беше, че Алвин Лутър Риджънси би трябвало да има доста сериозна причина, за да прекъсне работата на един писател.

Обаче пък не си давах труда да сложа в сметките и обстоятелството, че цели двадесет и пет дни не бях написал нищо. Донякъде, също както през сутрините в затвора, когато не можех да започна деня, и сега бях като празен джоб, измъкнат навън и до такава степен освободен от самия себе си, като да бях артист, зарязал жена, деца, дългове, заблуди и дори собственото си аз, за да успее да се превъплъти в нова роля.

Фактически така се бях вживял в новата си личност, която сега влизаше в канцеларията на Риджънси в сутерена на градския съвет, че минах през вратата като репортер — или с други думи, положих всички усилия да оставя впечатлението, че дрехите на началника на полицията, изражението му, мебелите в канцеларията и казаните думи са еднакво важни за мен, толкова важни, колкото и текстът, който щях да включа в очерка от осем чудесни пасажа с приблизително еднаква дължина. Влязох, както казах, напълно съсредоточен в тази роля и затова като добър журналист забелязах, че той не беше свикнал с новата си канцелария. Все още. Независимо че личните му вещи, като снимки, свидетелства в рамки, дипломи, преспапиета, сувенири, бяха подредени или закачени на стените, независимо че две картотеки за документи стояха до бюрото му като пилони пред портите на древен храм, независимо че той самият седеше изпънат в креслото си като военен, какъвто е бил, а ниско остриганата му почти до кожа глава свидетелстваше, че е стара зелена барета, независимо от всичко се виждаше: той не се чувства удобно в канцеларията си. Но пък в коя ли канцелария изобщо би се чувствал удобно? Чертите на лицето му бяха такива, че биха принудили някой скулптор да използва пневматичен чук за камъка — цялото в скали, рифове и тераси. В града му бяха дали безброй прякори: Каменното лице, Мишената, Святкащото око или — нека го оставим на старите португалски рибари: Ситната стъпка. Очевидно местните хора още не можеха да го приемат. Въпреки че той от шест месеца изпълняваше длъжността началник на полицията, в канцеларията още витаеше сянката на предшественика му. Предишният началник, заемал поста десет години, беше местен човек от португалски произход, който нощем изучаваше право и се бе издигнал до главен прокурор на щата Масачузетс. За предишния началник — като се има предвид, че става въпрос за Провинстаун, едно съвсем несантиментално градче — всички си спомняха с хубави думи.

Аз не познавах добре Риджънси. Ако беше преди години и той беше влязъл в моя бар, абсолютно сигурно е, че щях да го преценя на мига. Той беше достатъчно едър, за да може да играе професионален футбол, и човек не можеше да сбърка състезателния блясък в очите му: господи, състезателният дух и налудничавият нагон към скандалджийство се бяха събрали у него. Риджънси изглеждаше като истински христов воин, който мрази да губи.

Предлагам само това подобие на портрет, защото истината е, че не можех да си създам пълна представа за него. Така както и аз невинаги се радвах на новия ден, и Риджънси невинаги отговаряше на представата, която човек си бе създал за него. Ще добавям тук и там някои подробности.

А сега той избута креслото назад с военна праволинейност и се придвижи иззад бюрото, за да притегли един стол близо до мен. После ме загледа замислено в очите. Също като някой генерал. Той би изглеждал като пълен дръвник, ако някъде някога не му е била внушена идеята, че състраданието също има място в полезния багаж на полицейския служител. Първото, което попита например, беше:

— Как е Пати Ларейн? Обаждала ли ти се е?

— Не — отговорих. Естествено с тази дребна забележка ме накара да забравя трудно постигнатата поза на журналист.

— Не искам да се бъркам — каза той, — но се кълна, че я видях снощи.

— Къде?

— В западната част на града. Близо до вълнолома.

Това не беше далече от „Алеята на вдовицата“.

— Интересно ми е — рекох — да чуя, че се е върнала, но не знам нищо за това. — Запалих цигара. Пулсът ми беше започнал бясно да препуска.

— Просто зърнах една блондинка в самия край на обхвата на дългите ми светлини. Нещо като триста метра. Може и да греша. — Начинът, по който го каза, говореше, че не греши.

Сега той извади отрязана пура и я запали, като изпускаше дима фукливо като стар мъжкар от рекламен клип.

— Съпругата ти — каза той — е привлекателна жена.

— Благодаря.

По време на една от нашите пиянски вечери миналия август, през седмицата, когато всяка нощ правехме купони с къпане в морето на разсъмване (господин Черньо вече беше хвърлил око на моя дом), се бяхме запознали с Риджънси. По повод оплакване от шума. Алвин се бе отзовал лично. Сигурен съм, че беше чувал и преди за нашите забави.

Пати го очарова от глава до пети. Тя разправи на всички — пияници, наркомани, манекени и манекенки, полуголи и твърде рано маскирани като за празника на Вси светии типове — че намалява стереоуредбата в чест на шефа Риджънси. После се съгласи, че наистина чувството за дълг не му позволява да протегне ръка към чашата.

— Алвин Лутър Риджънси — заяви тя, — това е едно страхотно име. Братко, ти трябва да го заслужиш, знаеш ли?

Той се хилеше, като да бе награден с медал за заслуги и Елизабет Тейлър го целува в чест на събитието.

— И как така са те кръстили Алвин Лутър в щата Масачузетс? Това име го има само в Минесота — рече тя.

— Ами — отговори той, — дядо ми по бащина линия е от Минесота.

— А аз какво ти казах? И да не си посмял да спориш с Пати Ларейн. — Тя не закъсня да го покани на забавата, която организираше следващата вечер. Той пристигна след дежурството си. Накрая се спря на вратата, за да ми каже, че е прекарал приятно.

Започнахме разговор. Той каза, че още държал къщата си в Барнстейбъл (Барнстейбъл е на осемдесет километра), а аз го попитах дали няма чувството, че е сбъркал, като е започнал работа тук, при цялата бъркотия и безумие през летния сезон. (Провинстаун е единственият град, който познавам, където можете да зададете такъв въпрос на полицията.)

— Не — отговори той. — Аз поисках тази служба. Трябваше ми.

— Защо? — попитах го. Бях чул слуховете, че е наркоченге.

Той сложи край на разговора.

— Ами, на Провинстаун му викат Дивия запад на Източното крайбрежие — отговори и изцвили, както му беше навикът.

А след това, всеки път, когато организирахме забава, той се отбиваше за няколко минути. Ако забавата продължеше от едната нощ до следващата, пак се появяваше. Идваше след дежурството си, пийваше, разговаряше тихо с един-двама и си тръгваше. Само веднъж — беше след Деня на труда — даде да се разбере, че е фиркан. На вратата целуна Пати Ларейн и тържествено ми стисна ръката. След което рече:

— Безпокоя се за теб.

— Защо? — Не ми харесваха очите му. От него, когато харесваше някого, се излъчваше топлина, която напомня за гранит, напечен от слънцето — топлината наистина е там, скалата ви обича, но очите са като два стоманени болта, вбити в нея.

— Казаха ми — рече той, — че у теб има големи потенциални възможности.

Никой в Провинстаун не би се изразил по този начин.

— Е, да, аз шибам най-доброто — казах му.

— Имам чувството — каза той, — че можеш да се държиш, когато проблемите са най-жестоки.

— Жестоки ли?

— Когато топката се е успокоила. — Сега в очите му най-сетне се появиха светлинни.

— Точно така — казах.

— Точно така. Знаеш за какво говоря. По дяволите, разбира се, че е точно така. — И той си тръгна. Ако беше от хората, които обичат да лавират, щях да го разбера още тогава.

Той беше доста по-спокоен, когато пиеше в бара на ветераните. Дори го гледах веднъж, че се хвана на канадска борба с Коста Варела, на когото му викаха така, защото сам прехвърляше варели с риба от трюма на палубата, а при отлив от палубата горе на кея. На канадска борба Варела беше в състояние да победи всички рибари в града, но Риджънси, за да укрепи положението си, го накара една нощ да премерят сили и спечели всички с това, че не използва привилегията на униформата си. Варела победи, но му се наложи да се поозори и да изпита горчивия вкус на натрупаните години, а Риджънси се напуши. Мисля, че не беше свикнал да губи.

— Мадън, ти си шибано копеле — рече ми той същата нощ. — Ти си един долен лайнар.

На другата сутрин обаче, когато слизах по улицата, за да си купя вестник, той спря със служебната кола и рече:

— Надявам се, че снощи не съм прекалил.

— Карай да върви. — Той ме дразнеше. Вече бях започнал да се плаша от крайния резултат: едрогърда майка с огромен фалос.

Сега, в неговата канцелария му казах:

— Ако единствената причина да ме поканиш тук е да ми кажеш, че си видял Пати Ларейн, бих предпочел да ми го беше казал по телефона.

— Искам да поговоря с теб.

— Хич не ме бива да слушам съвети.

— Но може би аз имам нужда от съвет. — А следващата си реплика произнесе с нескрита гордост, така, сякаш истинската цена на един мъж, самата му търговска марка се съдържаше в усилията, които полага, за да съхрани подобно неведение: — Аз не познавам много добре жените.

— Щом си тръгнал от мен да взимаш акъл, ясно е, че не ги познаваш.

— Мак, хайде някоя следваща вечер да се напием.

— Дадено.

— Не знам дали това ти е известно, но ние с теб сме единствените философи в тоя град.

— Алвин, този факт те определя като единствения мислител, които консерваторите са дали на света от много години насам.

— Хей, нека да не се дразним, преди куршумите да са почнали да свирят. — Той понечи да ме изпрати към вратата. — Хайде — каза, — ще дойда с теб до колата.

— Аз не съм с колата.

— Страх те беше да не ти конфискувам трошката за оглед ли? — Това му даде право да се кикоти през цялото време, докато вървяхме по коридора и излязохме на улицата.

Там, малко преди да се разделим, той ме попита:

— Още ли работиш онова парцелче с марихуана в Труро?

— Ти откъде знаеш за него?

Той силно се възмути.

— Братче, че какво толкова тайно има в това? Всички говорят за домашното ти производство. Аз самият съм го опитвал. Пати Ларейн ми пусна две дози в джоба. Твойта дрога съвсем не е по-лоша от онази, която вземах във Виетнам. — Той поклати глава. — Както виждаш, мен хич не ме интересува дали си левичар, или консерватор, изобщо не ми пука на кое крило си се качил да летиш. Аз обичам дрогата. И знаеш ли какво ще ти кажа. Консерваторите не са прави по абсолютно всички пунктове. По тоя пункт са в грешка. Те си мислят, че марихуаната разрушава душата, но аз не вярвам на това — аз вярвам, че Бог се намесва и побеждава Дявола.

— Ей — прекъснах го аз, — ако спреш да приказваш за малко, ще успеем да си поговорим.

— Някоя от следващите вечери. Нека да се напием.

— Добре — обещах.

— А междувременно, аз ако си бях скрил запасите до някое парцелче в Труро… — започна той и спря.

— Не крия запаси там — заявих аз.

— Не ти казвам, че го правиш. Не искам нищо да знам. Просто ти казвам, че аз ако си бях оставил нещо там, щях да си помисля дали да не го извадя.

— Защо?

— Не мога всичко да ти казвам.

— Искаш само да ме почешеш по бастуна ли?

Той доста помълча, преди да отговори.

— Виж какво — рече, — аз бях по-рано в щатската гвардия. Знаеш това. И ги познавам какви са. Повечето от тях са готини момчета. Не си падат много по хумора и никога няма да бъдат като теб, но иначе са готини.

Кимнах. Чаках го. Мислех, че ще продължи. След като той не продължи, казах:

— Те не си падат много по марихуаната.

— Ненавиждат я — отговори той. — Не си ври носа там. — Тупна ме яко по гърба и изчезна в посока на канцелариите в сутерена на Градския съвет.

Трудно ми беше да повярвам, че нашите щатски гвардейци, които схващат като част от длъжностните си характеристики мързелуването през есента, зимата и пролетта, за да бъдат достатъчно ентусиазирани за безкрайните мъки през трите месеца на претовареното лято и лудницата в Кейп Код, че те сега, през ноември, ще се стекат насам откъм казармите си в Южен Ярмут, за да претърсват Централен Кейп за всички миниатюрни плантацийки с марихуана в Орлиънс, Истхам, Уелфлийт и Труро. Но пък може и да им бе станало скучно. А можеше и да знаят за моето парцелче. Понякога си мислех, че в Кейп има точно толкова доносници, колкото и наркомани. В Провинстаун определено занятието за събиране на информация и на дезинформация за наркоманите, участието в сделки и двойни игри беше четвъртият по големина отрасъл, непосредствено след туристите за един ден, промишления риболов и сборищата на педитата.

Ако щатските гвардейци знаеха за моята плантацийка — а може би беше редно да се запитам „Как биха могли да не знаят?“ — тогава трябваше ли да приема, че са и благоразположени към съпругата ми и мен самия? Изглеждаше много съмнително. Нашите летни забави бяха твърде прочути. Пати Ларейн притежаваше многочислени недостатъци — лудо сърце и безусловно коварство са два, които мога да изброя на минутата — ала тя притежаваше и прекрасната добродетел, че не е сноб. Би могло да се каже, че трудно би могла да си позволи да бъде, като се вземе предвид потеклото й на провинциална загубенячка, обаче това някога да е възпряло някого? Ако след процеса тя бе останала в Тампа, или дръзко се бе преместила в Палм Бийч, щяло е да й се наложи да приложи тактиката, която амбициозните й предшественички бяха усъвършенствали: като разпределя силите си, със стрелба от прикритие, с нежни нокти, с кротост да постигне целта да се омъжи за още по-порядъчен човек от Уордли — това беше единствената игра с голям залог за собственото аз, която една богата и прочута разведена жена би могла да играе на Златния бряг. Интересен начин на живот, ако човек има необходимата дарба.

Разбира се, аз никога не съм имал претенцията, че познавам Пати. Тя може дори да е била влюбена в мен. Трудно е да се намери по-ясно обяснение. Аз силно вярвам на „бръснача“ на Уилям Окам, който формулира, че най-простото обяснение, което излага фактите, със сигурност е вярното обяснение. Тъй като не бях нищо повече от личния й шофьор през годината, преди да се оженим и след като бях „осрал всичко“ (така се изрази тя), решавайки, че нямам желание да убивам съпруга й, тъй като бях освен това бивш пандизчия, който определено не би могъл да я води под ръка по мраморните стълбища на палатите в Палм Бийч, за мен никога не стана понятно защо бе пожелала средно привлекателното ми присъствие в брака си, освен ако наистина не изпитваше някакво полезно за здравето размекване в своята душа. Не знам. Известно време бяхме добре в леглото, но това се разбира от само себе си. Иначе защо една жена ще се омъжи за някого под стандарта си. По-късно, когато всичко тръгна зле, започнах да се питам дали целта на истинския изблик на чувствата й не бе да открие пропастта, скрита под тщеславието ми. Дяволска работа.

Както и да е. След като пристигнахме в Провинстаун, най-важното за мен бе, че тя не се оказа сноб. Човек не би могъл да се премести в това градче, ако е сноб и ако преуспяването в обществото е целта му. Бих искал някоя година някой социолог да си опита здравината на зъбите, като се хване с уникалната класова система на местното ни общество. Градчето, както сигурно с удоволствие бих се заел да обяснявам на Джесика Понд, ако бях имал такава възможност, някога, преди сто и петдесет години, е било пристанище на китоловци. По онова време капитаните янки от Кейп Код представлявали върхушката и те докарали от Азорските острови португалци за екипаж на корабите си. След това янки и португалци започнали да встъпват в смесени бракове (така както шотландци и ирландци с индианки, роялисти от Каролина с робини, евреи и протестантки имали навика да правят това). Понастоящем половината португалци носеха фамилии на янки, като Кук и Сноу, и независимо от имената си, владееха града. През зимата португалците контролираха почти целия град — риболовната флотилия, градската управа, църквата Сейнт Питър, редовия състав на полицията, те бяха повечето от учителите и учениците в основното училище и в гимназията. През лятото португалците държаха също девет десети от стаите под наем и повече от половината от баровете и кабаретата. При все това като върхушка те изглеждаха като оклепани с грес предавателни кутии на двигатели. Не общуваха с останалите и не им беше приятно да притежават големи къщи по хълмовете. И най-богатият португалец би могъл, доколкото ми бе известно, да живее до някой най-голям бедняк и освен по новия пласт боя, къщите им не можеха да бъдат различени. Не съм чувал синът на някой португалец да е посещавал някой прочут университет. Може би всички те се отнасяха с голяма почтителност към гнева на океана.

Така че ако някой искаше да види как се пръскат пари, трябваше да изчака лятото, когато затворените общества на психоаналитици и преуспяващи, занимаващи се с изкуство представители на либералните среди пристигаха от Ню Йорк и се оказваха обкръжени от една огромна панорама на членове на дружества на педита, информатори на службите за борба с наркоманията, търговци на дрога, половината Гринич Вилидж и Сохо. Художници, самонадеяни художници, шайки мотоциклетисти, пачаври, хипита, битници с всичките си деца прииждаха тук, плюс десетки хиляди туристи дневно с колите си от абсолютно всички щати, за да видят за няколко часа какво представлява Провинстаун, защото ей го къде беше — в самия край на картата. Хората изпитват влечение към края на пътя.

В този мравуняк, където местните граждани бяха цялата върхушка, а най-импозантните ни летни пансиони (с едно-две изключения) бяха крайморски вилички средна ръка; в този курорт, където нямаше домове палати (имаше само един), луксозни хотели и булеварди! — Провинстаун притежаваше само две наистина дълги улици (останалите не бяха нищо друго освен свързващи пресечки) — в едно селце в залива, където най-приятното място за разходки беше един кей и където никоя увеселителна яхта, газеща дълбоко, не би могла да влезе без тревоги за отлива; в градче, където мерилото за облекло беше щампата на фланелката ви, как бихте могли да преуспеете? Така че не бихте организирали големи купони, за да предизвикате внимание. Освен ако не сте Пати Ларейн, защото стотина интересно изглеждащи — с други думи ексцентрични — непознати хора в лятната й всекидневна беше минимумът, който й бе необходим, аз да балансира раздразнителността и копнежа за веселби в сърцето си. Пати Ларейн може и да бе прочела само десет книги през целия си живот, но едната от тях беше „Великият Гетсби“. Познайте в ролята на кого се виждаше? Очарователна също като Гетсби. Когато купоните продължаваха достатъчно дълго и ако луната при пълнолуние изгрееше по-късно, тя изваждаше фанфара си от времето на гимназията, за да изсвири в нощта отбой на луната. Не се опитвайте да й казвате, че не е време за отбой.

Не, щатските гвардейци не биха могли да ни харесат. Те бяха стиснати като авиопилоти, а никога толкова много не е било разхищавано по купони, където почти нищо полезно не е било постигано. Такова прахосничество не можеше да не подразни щатските гвардейци. А освен това — през последните две лета — кокаинът се мъдреше в купа на показ, а Пати Ларейн, която обичаше сама да отваря вратата, сложила ръка на кръста, редом с човека, нает за охрана (почти винаги някой местен юнак, як за двама), в никакъв случай не беше жена, която не би поела риска да пропусне някое непознато лице. Всички идваха непоканени през главния вход. Доносниците си смъркаха от нашия кокаин, сякаш беше коя да е друга екзалтираща мъзга.

Не мога да се преструвам обаче, че аз лично бях безразличен към купата. Двамата с Пати Ларейн се скарахме дали да я оставяме на показ. Реших, че Пати е привикнала към кокаина по-силно, отколкото си признаваше, докато аз вече мразех тая дрога. Една от най-тежките години на живота си бях похабил да купувам и продавам бялата смърт — поех си пътя за панделата, защото ме гепиха за кокаина.

Не, щатските гвардейци не биха ме харесали особено. При все това в този студен ноемврийски следобед ми беше трудно да си ги представя търсещи духовно отмъщение в боен ред пред парцелчето ми с марихуана. По време на лятната лудница — да. През предишното лято, в неистовото августовско умопомрачение, когато ми бяха предали, че се очаква акция, аз изтичах до Труро в най-голямата жега през деня (когато се смята, че е груба грешка да се прибира реколтата — растенията се увреждат вътрешно) и окосих всичко, след което прекарах цяла безумна нощ (трябваше да давам и обяснения за отсъствието си от няколко купона) да увивам току-що отрязаните стъбла във вестник и да ги складирам. Не направих нищо както трябва, затова не повярвах на сърдечните поздравления на Риджънси за качеството на продукцията от преди година (може би Пати Ларейн му беше мушнала в джоба две чудесно свити тайландски дози, а му бе казала, че са домашно производство). Както и да е, следващата ми реколта, наскоро прибирана, през септември, наистина имаше аромат, можете да го наречете душевна специфика. Макар че миришеше леко на гранливо от горите и мочурищата на Труро, аз все пак вярвах, че предлага типичния за нашето крайбрежие влажен дъх. Може да изпушите и хиляда дози и пак да не разберете за какво говоря, но аз наистина отглеждах марихуана с прекрасна жилка. Ако някой иска да преживее илюзията, че може да общува с умрелите или поне да се задоволи с възможността те да му шепнат, за това моята дрога е чудна. Отдавам го на много фактори, сред които не най-маловажният е, че горите край Труро се обитават от духове. Преди години — вече ще станат повече от десет — един млад португалец от Провинстаун убил четири момичета, разчленил телата им и ги заровил в няколко гроба сред нискораслата гора тук. Аз изключително силно усещах присъствието на мъртвите момичета вцепенени, обезобразени, стаили своя укор. Спомням си, че когато тази година прибирах реколтата — пак се налагаше да бързам, защото някакъв ураган (той след това се отклони към океана) се очакваше да ни връхлети, и наистина поривите на вятъра имаха силата на експлозии — беше горещ, притъмнял, зареден с буря ден в средата на септември и докато страшен прибой се блъскаше с все сила в подпорните стени там, в Провинстаун, а хората тичаха напред-назад да заковават на прозорците допълнителни капаци, аз се потях като блатен плъх сред почти изпадналите в истерия буболечки в гората край Труро, на повече от десет километра разстояние. Каква атмосфера на мъст витаеше само!

Спомням си как отрязвах всеки стрък с ритуално търпение, как се опитвах да уловя мига, в който живецът на растението преминаваше през ножа в ръката ми, а то самото биваше прекършвано за следващ живот. Сега духовното му съществуване щеше да зависи от дарбата му да общува със случайното човешко същество — зло, порочно, съзерцателно, комично, чувствено, вдъхновено или просто гибелно — което приемеше да го изпуши. Опитах се наистина да изпадна в съзерцание, докато извършвах акта на прибиране на реколтата, ала (би могло да е заради неистовата паника сред буболечките или заради зловещата заплаха на урагана) приключих работата доста набързо. Против волята си започнах да сека растенията в корена и да ги събирам много бързо. За компенсация се опитах да ги изсуша внимателно като лек, и превърнах един голям килер в мазето, неизползван за нищо досега, в импровизирана сушилня; там, на тъмно (предварително поставих купички със сода за хляб, за да може продуктът да не се овлажнява) „Мери Джейн“ беше обезпечена с реална възможност за почивка през следващите няколко седмици. След като окърших листата и пъпките обаче, и след като ги затворих херметически в малки стъклени бурканчета от кафе с червени гумени тапи (отвращаваше ме мисълта да използвам специално фолио или найлонови пликове за материя, фина като тази) и когато фактически започнах да я пуша, установих, че нещо от онзи час на бясното й прибиране се съдържаше във всяка доза. Двамата с Пати имахме схватки, в които прозвучаха нови нотки в грозните чувства — пристъпите на ненавист се смениха от кървава ярост в гърлото.

Нещо повече, тази реколта от марихуана (която започнах да наричам „Жилото на урагана“) започна да оказва невероятно въздействие върху главата на Пати. Пати Ларейн вярваше, че притежава способности на медиум, което, ако се позовем на „бръснача“ на Окам, предлага всички необходими обяснения защо бе предпочела Провинстаун пред Палм Бийч — в смисъл че спираловидната форма на нашето крайбрежие и извивката на океана, както твърдеше Пати, притежавали резонанс, към който тя била чувствителна. Веднъж, когато бе пийнала, тя ми каза:

— Винаги съм била човек на живота. Когато в гимназията ходех да викам по мачовете, още тогава знаех, че ще живея както си искам. Мислех, че ще е адски жалко, ако не успея да изчукам половината отбор.

— Коя половина? — попитах.

— Нападението.

Между нас това бе плисъкът на прибоя. Той уталожваше водите. Тя можеше да демонстрира несдържания си смях, а аз двете си леко разтворени устни.

— Защо имаш такава злобна усмивка? — попита ме тя.

— Може би е трябвало да изчукаш другата половина.

Това й хареса.

— О, Тими Мак, понякога си чудесен. — Тя издълбоко всмукна от „Урагана“. Никога друг път опустошенията на изпепеляващото й влечение (към какво, не мога да твърдя — бих искал да мога) не се забелязваха така ясно, както когато всмукваше дима. Тогава устните й се свиваха презрително, зъбите й се оголваха, димът кипеше — сякаш бурен порой се отприщваше през тесен шлюз.

— Ъхъ-ъ — рече тя. — Започнах като човек на живота, но веднага след като се разведох първия път, реших, че ще бъда вещица. Оттогава съм такава. Ти какво ще направиш заради това?

— Ще се моля — отговорих.

Това я преобрази.

— Сега ще надуя фанфара си — каза ми. — Тази нощ има истинска луна.

— Ще събудиш Адския град.

— Точно това искам. Тия шибани лайнари не бива да спят. Стават много силни. Някой трябва да ги удържа.

— Ти говориш като опитна вещица.

— Е, душичко, че аз съм бяла вещица. Блондинките сме такива.

— Ти не си блондинка. Космите на котето ти те издават, че си брюнетка.

— Това е резултат на покварата. Космите на котето ми бяха златноруси, преди да ги опърля с отбора по футбол.

Ако тя винаги се държеше така, бихме могли да продължаваме да си пием вечно. Но още едно всмукване от марихуаната я запрати към върха на „Жилото на урагана“. Адският град започна да се размърдва.

Нека не се преструвам, че бях имунизиран срещу окултните й претенции. Никога не бях успявал да сключа мир във философско отношение с представата за призраците, нито пък да стигна сам до някакъв извод. Че човек може да умре и пак да остане жив в някой пласт на атмосферата не ми се струваше по-абсурдно от представата, че всички съставни части на личността престават да съществуват след смъртта. Нещо повече, при съществуващия спектър от човешки отклик на даден въпрос аз бях готов да приема, че някои мъртви остават близо до нас, други отиват по-надалече или пък напълно изчезват.

Адският град обаче беше изключителен случай. Когато си запалвах „Жилото на урагана“, той ставаше факт. Преди сто и петдесет години, когато ловът на китове е бил все още оживен във водите в този район, на другия край на пристанището на Провинстаун изникнал един град на курви; там сега няма нищо освен отдавна изоставена ивица пясък. През годините, след като се прекратил ловът на китове, всички складове и бордеи — публични домове, били качени на салове и пренесени по вода на другата страна на залива. Към половината стари къщи на Провинстаун били придадени тези бараки. Тъй че макар и голяма част от най-налудничавите ни настроения заради „Жилото на урагана“ да бяха ни спохождали благодарение на любезността на Пати Ларейн, част от проявите водеха началото си, мисля, от нашия дом сам по себе си. Половината ни имущество — прагове, гвоздеи, напречни греди, стени, тавани бяха пренесени със салове от Адския град преди повече от век и по такъв начин ни бяха превърнали в най-веществената част от онзи изчезнал град. Нещичко от един загинал Клондайк на курви, контрабандисти и китоловци, току-що мушнали заплатата в джоба си, още бе живо в стените ни. Имало беше и отвратителни главорези, които в безлунни нощи палели огън на отдалечения бряг, за да примамят някой плавателен съд да повярва, че обръща при фара. Така се случвало корабът да влезе в пристанището съвсем ненавреме и да заседне в плитчини. При което злодеите ограбвали потъващия платноход. Пати Ларейн твърдеше, че чувала виковете на моряците, които бивали избивани, когато се опитвали да отблъснат лодките на мародерите. Каква ли библейска сцена е представлявал Адският град с педерастите си, содомитите си и курвите си, които препредавали заразите на вековете на всеки пират с окървавена брада? По онова време Провинстаун е бил просто достатъчно далече, за да съхрани представата на янките за благоприличието на алеите на вдовиците и белите църкви. Можете да си представите значи какво смесване на духове е станало, когато ловът на китове спрял и бараките на Адския град били прехвърлени по вода при нас.

Част от този разврат се прибави към брака ни през първата година, когато заживяхме в нашата къща. Някаква скверна сила ни се предаде откъм пиаците на курвите и моряците, умрели преди повече от сто години. Не бих искал, както казах, да влизам в спор дали още живеят в нашите стени — твърдя само, че от това плътската ни връзка не пострада. Фактически тя избуя от сладострастието на невидимата ни публика. Чудесно е, когато един брак ти оставя всяка нощ чувство за оргия, без да ти се налага да плащаш данък — другояче казано, без да трябва да гледаш в лицето съседа си, който чука жена ти.

Ако най-мъдрото правило в икономиката обаче е, че не можеш да измамиш живота, може би е истина и че най-крепкият закон на духа е: „Недей да печелиш от смъртта“. Сега, след като Пати Ларейн си беше отишла, повечето сутрини ми се налагаше да преживявам в невидимото присъствие на голяма част от населението на Адския град. Защото макар че жена ми не беше с мен, нейната свръх превъзнесена чувствителност сякаш все още бе дадена в заем на душата ми. Една от причините защо не можех да отворя очи сутрин бяха гласовете, които чувах. Нека никой не ме уверява, че една стогодишна курва от Нова Англия не може да се кикоти в студените ноемврийски зори. Имаше нощи, когато двамата с кучето спяхме заедно, като деца, гушнали се, преди огънят в камината да е догорял. От време на време изпушвах сам едно „Жило на урагана“, ала в последиците не достигаше яснота. Разбира се, такъв коментар трудно би бил разбран, ако марихуаната не ви е пръв съветник. Аз бях убеден, че тя е единственият лек за всичко, който ще ви е нужен, когато плувате в океаните на фикс идеите — бихте могли да се завърнете с отговори на въпроси отпреди двадесет години.

Сега, когато живеех сам обаче, „Жилото на урагана“ не пораждаше никакви мисли. Вместо това се пробуждаха желания, които не исках да назова. От мрака с труд изпълзяваха змии. И затова през последните десет дни не бях се доближавал до склада си с марихуана.

Това може ли да обясни защо с такава неохота реагирах на такъв великодушен съвет, даден ми от нашия полицейски началник?

Макар че се качих на колата си веднага щом се върнах у дома и потеглих към автострадата, откъдето поех към Труро, все още никак не бях сигурен, че наистина искам да преместя тайния си склад с „Жилото на урагана“. Неприятно ми беше да наруша покоя му. От друга страна, бях най-дълбоко убеден, че не искам да ме арестуват.

Страшен нюх имаше Риджънси за привичките ми! Не можех дори да си спомня защо бях избрал да крия запасите си така близо до парцела с марихуана, но точно така бях направил. Двадесетте стъклени бурканчета от кафе с грижливо събрана реколта бяха наредени в метално войнишко сандъче, лакирано и смазано против ръжда. Това всичко беше поставено в дупка в земята, в подножието на едно открояващо се сред другите дърво, на близо двеста метра по обрасла с трева пътека, отделяща се от тясната, неравна песъчлива алея през гората.

Да, при толкова падини и дупки в гората край Труро, между които можех да избирам, аз въпреки всичко бях скрил запасите си съвсем близо до стърнището на моето парче земя с размери на градинка. Това сигурно бе най-неподходящото място за личен склад. Който и да било ловец, тръгнал напосоки по тази пътечка (правеха го един-два пъти годишно), би могъл да разпознае с какъв род земеделие някой се занимава тук и да положи съвсем малко усилия да огледа околността. Бях поставил само два сантиметра пръст и доста постъпкан мъх върху камъка, който запушваше дупката с поставеното вътре сандъче.

Въпреки всичко точно това местенце беше от голямо значение за мен. Исках продукцията ми да се намира близо до своя роден край. В затвора, където храната, която ни даваха, се доставяше от търбусите на най-големите хранителни компании на Америка, нямаше нито една хапка, която да не бе поставена в пластмасова опаковка, картонена или консервена кутия. Като вземех предвид пътя от фермата до преработващата фабрика и оттам до нас, изчислявах, че по-голяма част от храната трябва, да бе пропътувала средно три хиляди километра. Така стигнах до прозрението за панацеята за човешките страдания: нека никой не пожелава да погълне храна, отглеждана на разстояние от дома му, по-голямо от това, на което той би могъл да я пренесе на гръб, като върви пеш цял ден. Интересно хрумване. Скоро престанах да търся начини за осъществяването му. Но то ме накара ревностно да почитам корените на марихуаната си. Както виното отлежава в сянката на лозето, където се е родило, така и моята „Мери Джейн“ трябваше да се съхранява в близост до земята, от която бе покълнала.

Затова и изпитвах доста силна боязън, че ще местя запасите си, почти като ужаса, с който се бях събудил днес сутринта. Истината е, че ми бе потребно да оставя всичко така, както си беше. Въпреки това свих от автострадата по черния път, който (след един или два кръстопътя) щеше да ме отведе накрая до песъчливата алея насред гората. Докато карах бавно, започнах да си давам сметка колко често ми се бе налагало да призовавам способностите си да балансирам през този ден. Как другояче можеше да се обясни апломбът ми — предвид всичко случило се! — в диалога с Алвин Лутър? В края на краищата откъде се бе появила татуировката?

В този миг ми се наложи да спра колата. Откъде се бе появила наистина татуировката? Мисълта за това сякаш ме споходи за пръв път. Без предупреждение едва не получих пристъп като кучето.

Ще ви кажа само, че когато най-после успях да потегля, се движех с абсурдната предпазливост, с която слабите шофьори държат кормилото, след като по чудо са избягнали сблъскване. Едва-едва пълзях.

По този начин изминах страничните пътища край Труро в този хладен следобед — слънцето повече никога ли нямаше да изгрее? — и се вглеждах в лишеите по стволовете на дърветата така, сякаш жълтите им спори можеха да ми кажат много; взирах се в сините пощенски кутии край пътя, като че те самите бяха гаранция за спокойствие, и дори спрях при позеленял бронзов знак на едно кръстовище, за да прочета релефните метални букви, с които се отдаваше почит на местно момче, загинало в отдавнашна война. Минах покрай не един жив плет пред не една подобна на сандък за сол къща с покрив от посивели шинди, чиито посипани с натрошени раковини алеи все така предлагаха полъх на море. В гората през днешния следобед вятърът бе силен и щом спирах колата, до мен достигаше сподавеният му рев, сякаш мощен прибой заливаше върховете на дърветата. После пак излязох от гората, изкачвах се и се спусках по стръмни леки възвишения, минах край тресавища и блата, от които се носеше крякане, през котловини. Стигнах до един кладенец край пътя, за който си спомнях, спрях и надзърнах да видя дъното му, откъдето, как го знаех, към мен щеше да проблесне зелен мъх. Скоро пак навлязох в гората и шосето с настилка свърши. Сега трябваше да превключа на малка предавка по песъчливата алея и одрасках най-напред едната страна на поршето, после другата в шубраците и трънаците, но издатината по средата беше толкова висока, че не смеех да се движа по коловозите.

След това ме обхвана несигурност дали ще мога да си пробия път. Алеята се пресичаше от ручеи, а на няколко места ми се наложи да прегазя плитки вирчета, където дърветата бяха израснали плътно едно до друго в горната си част и образуваха тунели от листа. Винаги съм обичал в следобеди без слънце да пътувам с колата из мрачния, сдържан релеф на хълмовете и горите край Труро. Провинстаун, дори през зимата, би могъл да ви се стори оживен като миньорски град, в сравнение с липсата на жива душа, която се предлагаше тук. От върха на всяко от тези скромни възвишения, ако духаше силен вятър като днес, човек можеше да наблюдава как в далечината водата на океана се мята като във воденичен улей от светлина и бяла пяна, а в същото време цветът на езерцата в падините напомня тъмен мръсен бронз. Цялата палитра на горите сякаш се бе побрала тук. Обичах унилото зелено на тревата по дюните и светлозлатистия цвят на водораслите, а в тази панорама на късната есен, когато кървавочервеното и тъмнооранжевото по листата е избеляло, цветовете се свеждат само до сиво, зелено и кафяво, но как преливат само! Очите ми можеха да откриват танца на оттенъците, запазил се тук между сиво-зеленото и гълъбовосивото, между люляковосивото и тъмносивото, между кафявото на орловата папрат и жълъдово кафявото, между лисичето червеникавокафяво и сиво-кафявото, между мишия цвят и сивото на ливадната чучулига, а също тъмнозелената багра на мъха, на торфения мъх, елхово зеленото на бодливата зеленика и зеленината на морската вода на хоризонта. Погледът ми току се стрелкаше от лишея по някое дърво към пирена в някоя ливада, местеше се от водораслите в езерцата към червения клен (който вече не беше червен, а кафяв като влажна кора), а ароматът на смолистия бор и извивките на нискораслия дъб бяха там, сред безмълвието на гората, и вятърът в листата им горе пак носеше мощния тътен на прибоя: „Всичко, което някога е живяло, крещи, че иска да живее пак“ — това говореше този тътен.

И така, спрях колата на място, откъдето можех да гледам и езерцето, и океана, и се опитах да намеря покой в меките скръбни багри, ала сърцето ми сега биеше силно. Продължих с колата, докато стигнах до моята пътечка, отбиваща се от песъчливата алея, и там спрях и излязох, за да се опитам да си възвърна онова чисто чувство, че съм съвсем сам, което гората преди ми беше създавала. Но не успях. През последните дни тук бяха идвали хора.

Още щом стъпих по пътечката си, полускрита в шубраци откъм алеята, това усещане се засили. Не потърсих следи, но нямаше съмнение, че можеха да се открият. Има някои тънкости за установяване на чуждо присъствие, които само гората може да отразява, и докато извървях стотината крачки от пътеката до сандъчето със запасите си, пак се изпотих така, както се бях потил през онзи горещ септемврийски следобед, когато нахлуването на урагана бе надвиснало над всички ни.

Минах покрай плантацията с марихуана, стърнището беше стъпкано в пръстта от дъждовете. Срамът заради припряността, с която бях рязал стеблата през септември, сега ме накара да се почувствам така неловко, както човек се чувства, когато случайно срещне приятел, когото е оскърбил, затова и се спрях, сякаш да засвидетелствам почитта си — малкото ми парцелче действително имаше вид на гробище. Ала не можех да си позволя да стоя тук, не можех да издържам повече на паниката и затова бързо продължих по пътеката, покрай сечището, навлизах и се измъквах от гъсталака и спрелите да растат борчета, и ето там, още няколко крачки по-нататък, беше най-странното дърво в гората. Едно борче джудже се промушваше нагоре откъм ръба на малка песъчлива скала, която се бе подала през глинестия льос на гората; беше ужасно изкривено, изпълнено с воля дърво, чиито корени се притискаха в несигурната издатина, а всичките му клони бяха криви и извити на една страна, окастрени от напора на ветровете, също като коленичил човек, само миг преди да простре ръце към небето за молитва. Това беше моето дърво и в подножието му, в корените му имаше малка вдлъбнатина, недостатъчна да приюти някое меченце; вратата ми към вдатината беше камък, чийто мъх многократно бе свалян и пак приглаждан на мястото си. Сега забелязах, че мъхът е бил разбутван, ръбчетата бяха раздрани като мръсна превръзка, изместена накрая от отока на раната. Отдръпнах камъка и бръкнах в дупката пред сандъчето, пръстите ми ровеха и опипваха мекия глинен льос като полска мишка, нетърпелива да докопа храната си, когато докоснах нещо — можеше да е плът или коси, или някаква влажна гъба, не знаех какво е, но ръцете ми, по-ревностни от мен, разчистиха наноса и издърпаха найлонова торбичка за отпадъци, в която се взрях и видях нещо, достатъчно, за да издам в този миг ужасен стон, чист като шемета на самата дълга есен. Гледах главата откъм тила. Цветът на косата, независимо че бе изпоцапана с пръст, беше рус. Тогава направих опит да видя лицето, но когато за мой ужас главата се завъртя в торбичката без съпротива — отрязана! — разбрах, че не бих могъл да продължа да се взирам в чертите на лицето, не, и тикнах обратно торбичката, след това камъка, почти не направих опит да върна мъха на мястото му, хукнах да бягам от тази гора към колата си, която подкарах обратно по неравния път с такава скорост, сякаш исках да се компенсирам за предпазливостта, с която бях пристигнал. И едва след като се бях прибрал у дома и се бях отпуснал във фотьойла, опитвайки се да спра обхваналата ме треска с чист бърбън, едва тогава, в пожара на сполетелите ме неволи, когато една пламнала стена рухваше връз друга, можах да осъзная, че дори не знаех дали главата на Пати Ларейн, или тази на Джесика Понд лежи в онзи гроб. Естествено, не знаех също и дали трябва да се страхувам от себе се, или от друг човек, и тази мисъл, веднага щом падна нощта и се опитах да заспя, прерасна в неизмерим ужас.

Гласовете ме навестиха призори. Чувах Адския град в часа между пробуждането и съня.

„О, Тим — казваха гласовете, — ти си изгърмя всичкия барут вече: топки, мозък, пишка, език, дупката на дирника, устата. Останало ли ти е поне нещичко в запас? Един дявол знае!“

Говореха още: „О, Тим, недей да облизваш бедрата на курвите. Много бързо свършваш, когато хапнеш от дъртия спермацетов кит. Остави на нас, умиращите морски вълци. Върни ни всичката измет от пропаднали типове. Сбогом, мили приятелю, да е проклет домът ти, да е проклет домът ти!“.

Нека кажа само нещо за онова, което успях да разбера. Филмите на ужаса не ни подготвят за изгубените часове, когато се стремим да избистрим съзнанието си. Аз се събуждах от кошмари и сънувах ужаси и така стигнах до един извод най-сетне. Макар и да приемах, че нямам дял в деянието — а как бих могъл да съм сигурен в това? — налагаше се да задам и въпроса: „Кой е бил?“. Трябва да е бил някой, който е знаел за парцела ми с марихуана. Това веднага насочваше следите към жена ми — освен ако косата, която бях докоснал в дупката, не беше нейната. Така че изводът ми гласеше: трябва да се върна в гората и да погледна пак. Ала в паметта ми, врязана като блясък на светкавица, последвана от грохота на болката, сякаш рамото ми бе измъкнато от ставата, неизличимо присъстваше онази мимолетна гледка на изкаляната руса коса. Знаех, че не мога да се върна. Бях като пихтия. Предпочитах да се скапвам в последната фаза на гноясване на малодушието ми.

Ясно ли е тогава защо не ми беше приятно да описвам изминалата нощ? И защо всяка логическа стъпка ми струваше толкова много? Сега можех да си обясня как опитните мишки развиват психоза в лабиринта си. На толкова много от завоите изпитват шок. Ами ако това там бе Джесика? Дали тогава щях да разбера, че съм го направил аз?

А от друга страна — времето, което ми бе нужно, за да се върна към тази алтернатива, би ми стигнало да пропътувам над сто и петдесет километра — ако Понд и Пангборн се бяха върнали в Бостън или дори вече в Санта Барбара, или бяха някъде, където би ги запратила лудешката им фантазия — тогава това трябваше да бъде главата на Пати. Тази мисъл предизвика в мен неописуемо силна болка. Болка и вълна от злобна мъст — която бе уталожена единствено от пристъпа на ново чувство на страх. Кой освен господин Черньо би могъл да убие Пати? Ако това всичко бе наистина така, доколко аз самият бях в безопасност?

Вие изпитвате ли някаква неприязън към непознати черни типове? Опитайте се да се замислите за това през някоя нощ, когато сте стигнали до извода, че такъв тип може би ви дебне. Всяка вълна, която блъсва брега, всяка чайка, която се помръдва, ви се струва нахълтал злодей: чувах как се отварят прозорци и как се разбиват врати.

Беше унизително. Аз никога не съм се смятал за герой. Баща ми — воден от най-най-добрите намерения на света — се беше погрижил за това. Но обикновено успявах да си се представям като ненапълно лишен от мъжество. Можех да се застъпя за приятелите си, можех да запуша една рана и да я оставя да гноясва в мен. Опитвах се да запазя достойнството си. Ала сега, всеки път когато разумът ми се избистряше достатъчно, за да роди нова мисъл, потъвах в паника. Бях като кутре в непозната къща. Започнах да се страхувам от приятелите си.

Трябва да беше някой, който знае къде си държа марихуаната. Логиката налагаше поне това. Така при това лъжливо развиделяване ми стана ясно, че през следващите един-два дни, когато срещам приятелите си на улицата, ще изпитвам недоверие към техните погледи. Бях като човек, летящ надолу по хлъзгав склон, който напипва ледена висулка, за която да се хване, но в мига, когато я стисва, тя се прекършва. Разбрах, че ако не мога да реша първия въпрос, който беше — хайде, задай го! — „Аз ли бях убиецът?“ — не можех да спра плъзгането и на ръба ме чакаше умопомрачението.

Когато се развидели обаче и трябваше да слушам закачките на курвите от Адския град — защо тези гласове винаги викат най-силно в часа между пробуждането и съня, сякаш този час е дълъг цял век? — най-сетне до мен достигнаха веселите писъци на чайките и тяхното кряскане беше достатъчно силно, за да пропъди халюцинациите на нощта. Но произнасянето на думата „халюцинации“ сега ми достави дребничкото удоволствие, че сред всичко това на ум ми бе дошла латинска думичка. Халюцинации такива, привидения такива! В Ексетър добре ни преподаваха латински.

Улових се за тази мисъл. В затвора, когато човек се спречкваше с друг арестант и страхът започнеше да тегне като оловния дъх на самата вечност, тогава — аз бях познал това чувство — и най-дребното удоволствие, което спохождаше душата ми в такова състояние, беше също толкова ценно, колкото и въже, спуснато в бездната. Съсредоточете се върху удоволствието, каквото и да е то, и тогава можете да се закрепите на ръба. Затова в този час аз се опитах да се вкопча в неща, които бяха далечни, върнах се в мислите си към Ексетър и латинския и по такъв начин се залових — не толкова, за да се успокоявам, колкото — да изолирам страха и чрез това да съсредоточа мислите си върху мебелираната стаичка в пансиона, в района западно от Десето авеню и Четиридесет и втора улица, където сега живееше баща ми на седемдесетгодишна възраст. С помощта на това съсредоточаване можах отново да видя листчето хартия, което той бе закрепил над огледалото си, и пак прочетох думите, които грижливо бе изписал с печатни букви върху хартията. Думите бяха: „Inter faeces et urinam nascimur“, а под тях баща ми със заврънкулки беше изрисувал името на автора: Св. Одон от Клюни. Прякорът на баща ми (който искам да ви представя в този контекст) все още си беше Големия Мак — напук на всичките хамбургери на „Макдоналдс“.

— И какво искаш да постигнеш с това? — бях попитал Големия Мак първия път, когато видях бележката над огледалото.

— Да ме подсеща — бе отговорил баща ми.

— Никога не си ми казвал, че знаеш латински.

— От енорийското училище — рече той. — Опитваха се да ни научат. Останала е някоя и друга дреболия.

— А това откъде го имаш?

— От един познат свещеник. Отец Стив. Той често си има неприятности с кардинала — отбеляза Големия Мак с благосклонен тон, сякаш това беше най-голямата добродетел, която се изискваше от един свещеник.

Е, знаех достатъчно латинския, за да го преведа. „Inter faeces et urinam nascimur“ — „Раждаме се между лайна и пикня“. Дори културата достигаше до Големия Мак в докерски одежди.

Но сега телефонът върху масичката до леглото ми звънеше и аз бях готов да предположа, че е баща ми. Доста време не се бяхме обаждали един на друг и въпреки това бях уверен, че ще чуя неговия глас. Имах способността да помисля за някой приятел или приятелка точно когато те вдигаха слушалката, за да ми се обадят; това се случваше достатъчно често и вече не ме изненадваше. Тази сутрин обаче го възприех като поличба.

— Ало, Тим?

— О, Дъги — казах. — Хайде да си поговорим за дявола.

— Да де — отговори той. Това ми показа, че е махмурлия. Неговото „да де“ предлагаше гледката на опустошен пейзаж на мозъка след шестдесет години пиене. (Естествено, при положение че си е фиркал още на десет години.)

— Тим — рече той. — Аз съм в Хаянис.

— Но какво правиш в Кейп Код? Мислех, че мразиш да пътуваш.

— Тука съм от три дни. Франки Фрийлоуд се беше усамотил тука. Не ти ли бях казал?

— Не — отговорих. — Как е той?

— Почина. Бях на помена му.

За баща ми смъртта на стар приятел беше така ужасна, като рухването на скала в морето близо до дома ви.

— Ами — попитах го — защо не дойдеш до Провинстаун?

— Мислех да го направя.

— С кола ли си?

— Мота да наема — отговори той.

— Не, аз ще дойда с моята да те взема.

Последва дълга пауза, не можех да разбера дали мисли за себе си, или за мен. След това той каза:

— Да почакаме ден-два. Имам тука някои неща с вдовицата.

— Добре — казах, — ела, когато си готов. — Смятах, че не съм показал признаци за собственото си окаяно положение, но Големия Мак ме попита:

— Ти добре ли си?

— Жена ми не е тук. Махна се. Но това не е проблем.

Последва дълга пауза. Той каза:

— Да де. Ще дойда да те видя. — И затвори телефона.

Беше успял обаче да ми помогне, за да стана от леглото и да започна деня си.

Като стана дума за махмурлук, аз се чувствах като човек на ръба на епилептичен припадък. Ако внимавах при всяка крачка и не си удрях пръстите на краката, ако не направех погрешна стъпка, ако не си обръщах главата твърде рязко и не предприемах движения, за които предварително не бях подготвен, бих могъл да се закрепя през следващите часове, без да получа пристъп. И не конвулсиите на моето тяло, а терзаещото слуха ми мяукане на вещиците се стремях да пропъдя посредством своеобразието на мислите, което ще рече, че си разрешавах да мисля за конкретни неща и за нищо друго.

Тъй като най-неотложните ми проблеми бяха недосегаеми като кървяща рана — дори татуировката ми започваше да пулсира, когато разсъдъкът ми бегло се устремеше към нея — установих, че заместител през тази сутрин беше да се връщам в спомените към баща си и че това ме успокоява. Не ми се налагаше да си припомням само приятни неща, можех дори да спирам мислите си върху стари болки, защото те бяха всъщност приятни като обект за размишление, тъй като бяха свързани с миналото, и старите разкаяния служеха за противовес, за да ме предпазят от подхлъзване обратно там, където се намирах сега.

Например пак си спомнях за Мийкс Уордли Хилби Трети. Имаше цял месец от живота ми там, в Тампа, когато аз буквално всяка сутрин се събуждах с проблема, стоящ пред мен: как Пати и аз да успеем да го убием? При все това този спомен сега не ми причиняваше болка. Нещо повече, той ми помагаше да се съсредоточа по две основателни причини, които ми служеха като два коша, окачени от двете страни за равновесие. Едната беше, че аз безспорно не бях убил Уордли и дори бях установил, че у мен не е скрит непоколебим убиец — а това не беше никак лоша мисъл, която си припомнях тази сутрин! Другата причина беше, че в този миг не си спомнях за онзи господин Хилби, когото познавах в Тампа с Пати, а напротив, припомнях си странната ни връзка от Ексетър и това имаше много общо с баща ми, нещо повече — връщаше мислите ми към най-прекрасния ден, който предполагам бях прекарал с Големия Мак.

Мийкс Уордли Хилби Трети, заслужава си да го повторя, беше единственият ми близък познат от затвора, с когото бяхме учили в един клас в Ексетър. Това, което винаги ми беше правило най-силно впечатление за нашата връзка, беше обстоятелството, че и двамата освен това пак така заедно бяхме изгонени от училището през една и съща сутрин, само месец преди да завършим. Дотогава аз почти не го познавах. Хилби беше хърба, докато аз бях много добър атлет. Той беше учил в Ексетър четири години като баща си, Мийкс, преди това, а аз изкарах една есен и една пролет със спортна стипендия след завършване на горния курс на гимназията в Лонг Айланд. (Майка ми искаше да отида в Харвард.) Бях се опитвал да оправдая надеждите им като играещ в голям параметър нападател на отбора на Ексетър, който не умееше да подава. (Гледали ли сте някога как играят футбол в частните училища по Източното крайбрежие?) Двамата излязохме заедно от кабинета на директора в деня, в който ни биха шута, и Мийкс Уордли Хилби Трети плачеше. Протритите атлазени ревери на смокинга му и светловиолетовата му папийонка бяха като от костюм, който човек би облякъл в деня на екзекуцията си. Аз бях унил. Дори сега, като си припомня онзи миг, пак усещам унинието в крайниците си. Бяха ме заловили да пуша марихуана (което не беше малка работа преди двадесет години). Директорът беше наистина потресен — а случаят с Хилби беше още по-тежък. Беше трудно да го повярваш, като се вземеше предвид колко флегматичен изглеждаше, но той се бе опитал да изнасили едно момиче от града, с което излязъл на среща да се поцелуват и понатискат. Тогава не бях чул за станалото. Никоя от заинтересованите страни не желаеше да говори (родителите на момичето скоро бяха получили подкуп), но Хилби ми разказа всичко единадесет години по-късно. В затвора имаше колкото щеш време да си разправяш историите.

И така, през тази сутрин в Провинстаун, когато исках да се разгранича от всичко, което ми се бе струпало, ми беше, както казах, почти приятно да се върна към скръбния ден, в който напуснах Ексетър. Опомням си, че беше прекрасен майски следобед, преди двадесет години, когато завинаги се сбогувах с училището. Събрах вещите си в две спортни чанти, метнах ги в автобуса, метнах се и аз, а баща ми (на когото вече се бях обадил по телефона — не можех да понеса да говоря с майка си) бе взел друг автобус, за да ме пресрещне в Бостън. Двамата се напихме. Дори само заради онази вечер винаги ще го обичам. Баща ми (както може да сте преценили от разговора ни по телефона) рядко се проявяваше като човек, който би говорил повече, отколкото налагат неотложните нужди за общуване, но той можеше да утеши човек с мълчанието си. Беше висок над метър и деветдесет и по онова време, на петдесетгодишна възраст, тежеше близо сто и тридесет килограма. Двайсет от тях му бяха излишни. Те стърчаха отпреде му като облата гумена броня на количките в увеселителния парк, с която блъскате другите колички, а той дишаше тежко. С преждевременно побелялата си коса, с пиянското си зачервено лице и със сините си очи той изглеждаше като най-едрия, най-ловкия и най-покварения стар детектив в града, но всъщност мразеше ченгетата. По-големият му брат, когото той никога не бе обичал, бе живял и умрял като полицейски служител.

През този следобед, докато стояхме прави един до друг пред бара на една ирландска пивница (който се простираше толкова надалече в мрака към вътрешността на кръчмата, че баща ми коментира, че бил достатъчно дълъг, за да го използват за писта за надбягване на кучета), Големия Мак остави четвъртото си питие — сервирано, както и първите три в малка чашка, и рече:

— Марихуана, а?

Аз кимнах.

— Как се остави да те хванат?

Искаше да каже: „Как може да си толкова тъп, та да те гепи тая пасмина стопроцентови американчета?“. Знаех какво е мнението му за умствените им възможности. „Някои хора, бе заявил той веднъж при един спор с майка ми, са толкова сбъркани, че си мислят, че и господ ще отиде да си купува дрехи в магазина, от който те купуват.“ Така че аз винаги схващах потомствените американци така, както и той ги виждаше. А Големия Мак ги виждаше като стройни типове с посребрени коси и сиви костюми, които винаги говорят с такъв чудесен акцент, че сигурно си вярват, че господ използва тях, за да парадира с доброто си държане.

— Ами — отговорих му, — не бях внимателен. Може би съм се смял много силно. — И му описах предобеда преди вечерта, когато ме заловиха. Участвах в състезание с платноходки на едно езеро недалече от Ексетър, чието име вече не помня (възмездието на дрогата!), но лодките не помръдваха в безветрието. Още малко и щяха да отложат състезанието. Аз не разбирах нищо от платноходки, но моят съквартирант по стая разбираше и ме включи в екипажа на един възрастен учител по история, който определено удачно отговаряше на представата на баща ми за потомствен американец. Беше опитен шкипер, вероятно най-добрият в училището, и толкова презрително настроен към състезанието, че дори прие в екипажа си такъв невежа като мен. По време на състезанието обаче ни преследваше слаб вятър и лош късмет. Вятърът току утихваше, после ни лъхваше като зефир, после пак утихваше. Накрая стояхме със скръстени ръце, неиздутото ни триъгълно платно висеше на носа, а ние наблюдавахме как една лодка бавно се плъзга и ни изпреварва. На румпела беше възрастна дама. Тя бе доста по-близо до сушата от нас и бе поела риска, че след като тази сутрин нямаше вятър отникъде, би могла да разчита на някое и най-слабо течение, което да близва брега на езерото по пътя си към някоя вливаща се река. Беше направила правилен разчет. Тя пълзеше и увеличи разстоянието от три дължини на осем, докато ние, сега вече изостанали на второ място и отдалечени на близо петстотин метра от сушата, изобщо не се помръдвахме. Старата дама беше надхитрила нашия стар лисугер.

След малко взе да става досадно и аз започнах да се закачам със съквартиранта си. Шкиперът изтърпя шегите ни колкото можа, ала накрая неподвижното платно го довърши. Той се обърна към мен и с най-изтънчения си даскалски тон ми каза: „Ако бях на твое място, не бих приказвал толкова много. Така прогонваш вятъра от платната“.

Като му разправих тази история, двамата с баща ми така яко се разтресохме от смях, че трябваше да се вкопчим един в друг, за да запазим равновесие.

— Хубаво — заяви Големия Мак, — то такива хора да те гепят, е като да ти направят услуга.

Това премахна необходимостта да му разказвам как се бях прибрал в стаята си в припадък на смях и бяс. Какви ли не остроумни подмятания не бях преглътнал. Една година в Ексетър очевидно не ми е била достатъчна, за да изуча навиците на хората, които колеха и бесеха там. (О, на англичаните фукнята им е вътре в носа, пък на ирландците им никнат косми по ходилата!)

— Ще се опитам да обясня на майка ти — обеща Големия Мак.

— Ще съм ти благодарен. — Знаех, че той и тя вероятно цяла година не си бяха проговаряли, но аз не можех да се изправя пред нея. Тя никога не би ме разбрала. От единадесетгодишна възраст, чак докато станах на тринадесет (и всяка вечер скитосвах навън), тя намираше начин всяка вечер да поседи при мен достатъчно дълго, за да ми прочете някое стихотворение от „Съкровищницата на великата поезия“ на Луи Ънтърмайър. Нейна е заслугата (и на Ънтърмайър), че не намразих поезията, когато ми беше изпята песента. Една още по-сериозна причина защо не можех да й кажа.

Разбира се, трябваше да слушам баща си как повтаря при всяка следваща поръчка: „Така прогонваш вятъра от платната“. Както повечето големи пиячи преди него и баща ми не държеше да измисля нова забележка при всяка нова чаша — но точно в този момент спомените ми бяха разпилени. Телефонът започна да звъни за втори път тази сутрин. Вдигнах слушалката, без предчувствието за добра поличба.

Оказа се собственикът на „Алеята на вдовицата“.

— Господин Мадън — каза той, — неприятно ми е, че трябва да ви безпокоя, но случайно забелязах миналата вечер, че вие изглежда се познавате с двойката, която седеше в салона, по времето, когато и вие бяхте там.

— О, да — рекох, — пийнахме много приятно заедно. Те откъде бяха, от Западните щати, нали?

— По време на вечерята си — отговори той — те ми казаха, че били от Калифорния.

— Да, спомням си нещо такова — рекох аз.

— Единствената причина да ви запитам, е, че колата им още е на нашия паркинг.

— Колко странно — учудих се аз, — сигурен ли сте, че е тяхната кола?

— Ами — отговори той, — действително мисля, че е тяхната. Най-случайно обърнах внимание, когато те пристигнаха.

— Колко странно — повторих аз. Татуировката ми бе започнала жестоко да смъди.

— Честно казано — рече той, — надявах се, че вие ще знаете къде са те. — Пауза. — Но ми се струва, че не знаете.

— Не — казах аз. — Не знам.

— Името на мъжа според кредитната му карта е Ленард Пангборн. Ако не дойдат да си приберат колата още ден-два, предполагам, че мога да направя справка в банката му.

— Струва ми се, че бихте могли.

— Вие случайно не научихте ли името на дамата?

— Тя ми го каза, но нали знаете, да пукна, ако мога да си спомня сега. Мога ли да ви позвъня, ако се сетя? Да, сега си спомням, че той наистина се казваше Пангборн.

— Съжалявам, че ви обезпокоих още от сутринта, господин Мадън, но просто всичко е толкова странно.

Можеше да е сигурен, че е така. След това обаждане не успях да се съсредоточа отново. Всяка мисъл направо литваше към гората. Да разбера! Но това решение пускаше на воля неописуема паника. Бях като човек, на когото са му казали, че страда от смъртоносна болест, но че при все това може да се излекува, ако скочи във водата от скала, висока петнадесет метра. „Не, решава той, ще си остана в леглото. По-добре да умра.“ Какво пази той? А какво пазех аз? Но паниката помиташе всичко пред себе см. Чувствах се така, сякаш ми бяха казали насън, че най-злите пагубни сили на Адския град се бяха събрали под моето дърво в горите край Труро. Ако се върнех там, те щяха ли да проникнат в мен? Това ли беше логиката ми?

Седях до телефона, изпълнен с паника, осезаема като физически шок — ноздрите ми бяха студени като краката ми, белите ми дробове изгаряха в треска — и започнах да работя, да, беше същото като да полагам физически труд, за спокойствието си. Толкова сутрини след кавга на закуска отивах в малката си стаичка на най-горния етаж, откъдето можех да наблюдавам пристанището и да се опитвам да пиша; и всяка от тези сутрини се бях учил как да отделям — беше до голяма стенен като да прецеждаш негодни за ядене частици в супата — разбитите останки на моя живот, които биха могли да попречат на писането ми през деня. Така че имах навика за съсредоточаване, придобит най-напред в затвора и повторно придобит от това, че се научих как да върша работата си всяка сутрин, независимо колко ме бяха разстроили кавгите с жена ми; бях в състояние да не отклонявам мисленето си от курса му. Ако океанът пред мен сега се люлееше неудържимо — ами, разбирах, ако не друго, то поне че трябва в този миг да помисля за баща си и да не си задавам въпрос, на който няма отговор. „Не се опитвай да си спомниш онова, което не можеш“ — беше правилото, което спазвах от дълго време. Паметта беше равна на потентност. Да се стремиш да си спомниш онова, което не можеш да върнеш, беше като да се молиш за ерекция, когато някое момиче лежи широко разкрачено пред теб, а твоята пишка — вироглаво псе! — твърдо, упорито, безвъзвратно отказва да се възбуди. Налага ти се да се откажеш. Можех да си спомня, а можех и да не си спомня какво се е случило преди две вечери — налагаше се да почакам — но междувременно трябваше да изградя около паниката си стена. Затова и всеки спомен за баща ми оставяше у мен чувството за подходящ камък, положен правилно.

Така че аз се върнах към тези размисли и познах началото на онзи мир, който човек постига, когато размишлява върху любовта — колкото и оскъдна да е — която изпитва към родителя си. Понеже си бях сипал една чаша като единственото допустимо успокоително средство, което можех да приема тази сутрин, и бях отишъл в моята querencia (любимото ми кътче) — кабинета на третия етаж, където работех, наблюдавайки залива отново, се върнах към легендата за Дъги „Големия Мак“ Мадън и потънах в размисли за това колко много бе струвала тя на него, на майка ми, на мен. Заради целия си едър ръст и туловището си той все ни липсваше и не ни омръзваше. Голяма част от баща ми, знам това, вече я е нямало, когато той срещнал майка ми. Поне дотолкова бях придобил представа за него през детството си, слушайки разговорите на старите му приятели.

Спомням си, че те често идваха в нашата къща в Лонг Айланд някой следобед, преди да тръгнат всички за бара му и понеже бяха все докери и бивши пристанищни работници като него и почти толкова едри, когато станеха заедно на крака, скромната дневна на майка ми придобиваше вид на претоварена лодка, която всеки миг ще се преобърне. Толкова обичах тези събирания. Слушах как отново и отново се повтаря вече известната ми история за звездния миг на баща ми.

Години по-късно един адвокат ми каза, че ако отделните описания направени от двама свидетели съвпадат във всички подробности, това значи, че слушате една лъжа. В такъв случай легендата за баща ми трябва да е съдържала голяма доза истина. Всичките версии бяха различни. Но ето дотук съвпадаха: един ден в края на тридесетте години, по времето когато италианците изтласквали ирландците от ръководството на профсъюза на докерите, баща ми, един от ръководителите на Международната асоциация на пристанищните работници, тъкмо си паркирал колата в една странична уличка в Гринич Вилидж, когато някакъв мъж изскочил от един вход и стрелял шест пъти по него с револвер, калибър 45. (Слушал съм и че бил 38.) Колко куршума го улучили, не знам. Трудно е да се повярва, но повечето от версиите говореха за шест, а бях успявал да преброя четири огнестрелни рани по туловището му, когато вземаше душ.

По онова време той бил прочут със силата си. Да си як мъж сред докерите трябва да е било нещо изключително, но той със сигурност е действал мощно като мечок в случая, защото само погледнал към нападателя си и направил крачка напред. Убиецът (чийто револвер, предполагам, вече бил празен) видял, че жертвата му не паднала. Затова хукнал да бяга. Трудно ми е да го повярвам, но баща ми се втурнал да го преследва. Той тичал след нападателя си цели шест пресечки по Седмо авеню (някои говорят за осем пресечки, други за пет, трети за четири) и едва след като изминал такова разстояние, Дъги си дал сметка, че няма да може да го хване и спрял. Едва тогава видял, че обувките му са подгизнали от кръв, и почувствал, че му се вие свят. Завъртял се да се огледа миг преди улицата да се завърти пред него и видял, че се намира пред входа за спешни случаи на болницата „Сейнт Винсънт“. Вече разбирал, че е зле. Мразел докторите, мразел болниците, но трябвало да влезе.

Служителят в приемната сигурно сметнал, че влезлият е пияница. Огромен, объркан мъжага с доста голямо количество кръв по дрехите се люшкал пред бюрото му.

— Моля ви, седнете — казал дежурният. — Изчакайте си реда.

Макар че обикновено баща ми само кимаше или свиваше вежди, докато приятелите му разказваха историята, на това място той понякога вземаше думата. Когато бях малък, изражението на абсолютно убийствена решимост, което се появяваше в очите му, предизвикваше такъв трепет в моята превъзбудена детска душица, че един или два пъти някоя капка навлажняваше гащите ми. (При все че в такава мъжка компания не споделях тайната си с никого.)

Когато разказваше, баща ми сграбчваше въображаемия дежурен за ризата, като протягаше изпъната яко ръка, а пръстите му се вкопчваха в ризата така, сякаш силите му, макар да бяха на привършване, бяха достатъчни, за да запратят този екземпляр, представител на безсърдечната човешка природа, през стената.

„Погрижете се за мен — казваше Дъги Мадън с приглушен глас на смъртник във всекидневната на майка ми. — Аз съм ранен.“

Наистина бил сериозно ранен. Държали го в болницата „Сейнт Винсънт“ три месеца. Когато излязъл, косата му била побеляла и повече не се включил в профсъюза. Не знам дали защото дългите месеци, прекарани на легло, разстроили здравите му нерви, или защото ирландците в ръководството загубили позиции. А може би тогава вече умът му да е бил другаде, някъде там далече-далече, при неизказаната болка, където остана да живее и занапред. В този смисъл той беше излязъл в оставка преди аз да се родя. Може би скърбеше само заради изгубеното си величие, че не беше вече профсъюзен лидер, а просто един мъж с едро туловище. Както и да е, той взел пари назаем от роднините си и отворил бар на Сънрайз Хайуей, на около шестдесет километра в посока Саут Шор, и в продължение на осемнадесет години беше собственик на това заведение, което нито преуспяваше, нито фалираше.

Повечето барове от така описания тип изглежда се стопанисват с пестеливост, понеже най-често са празни. Баща ми обаче притежаваше бар, който беше като самия него, голям, изпълнен с щедрост и стопанисван едва наполовина както следва, въпреки че Големия Мак имаше вид на истински барман, от когото са снели калъп за останалите.

Осемнадесет години прекара той там с бялата си престилка и преждевременно побелялата си коса; сините му очи премерваха с погледа си пияниците, когато те започнеха да буйстват, а кожата му бе така почервеняла от постоянното вливане на алкохол („Това ми е единственото лекарство“ — казваше той на майка ми), че изглеждаше по-гневлив, отколкото беше, свиреп като рак, напрегнал се в последен опит да изскочи от тенджерата.

Клиентелата му през седмицата беше средна хубост, в съботен ден се събираха доста хора, макар и повечето бираджии, а през лятото идваха цели тумби — любители на излети до Лонг Айланд през уикенда, пристигащи или заминаващи риболовци. Баща ми би могъл да бъде преуспял човек, ала той изпиваше каквото можеше от спечеленото, връщаше повече пари, пръскаше ги на вятъра, като черпеше всички чак до най-отдалечените кътчета на залата, позволяваше на някои клиенти да натрупат такива сметки, че можеха с тях да платят разноските по погребенията и на майките, и на бащите си, и на лелите си, и на чичовците си, даваше пари назаем без лихва и не всеки път си ги прибираше или пък ги проиграваше на хазарт, тъй че — както казват Ирландците (а може би евреите?): „Е това е живот!“.

Всички го обичаха, освен майка ми. С годините тя все по-малко го обичаше. Преди се питах как ли се бяха оженили, докато накрая реших, че тя трябва да е била девствена, когато са се запознали. Преди подозирах, че кратките им и най-нежни любовни преживявания са били (защото дълго още след развода им гласът на майка ми пак трепереше, когато тя говореше за първите им седмици заедно) подсилвани не само от това колко са били различни двамата, но и защото тя е била с либерални възгледи и е искала да се опълчи срещу предразсъдъците на родителите си спрямо ирландците, работническата класа и вонята на бира в баровете. И така те се оженили. Тя била дребничка скромна жена с приятна външност, учителка в едно чудесно градче в щата Кънектикът, толкова изящна, колкото той бил едър, имала добри обноски и за него била истинска дама. Мисля, че си остана истинска дама за него, и макар и той никога да не призна, че тайно изпитваше страшна предубеденост към нея точно заради това, заради свръхелегантното великолепие на ръката на една истинска дама в дълга ръкавица, при все това той я обожаваше. Той страхотно беше впечатлен от това, че се беше оженил за такава жена. Уви, двамата останаха като една печална семейна двойка. Както се изразяваше той, никой от тях не успявал да помръдне другия на пичи косъм по-наляво. Ако не съществувах аз, те бързо щяха да затънат в собствената си немощ и досада един към друг. Но аз бях там и бракът им просъществува до петнадесетгодишната ми възраст.

Бракът им може би щеше и да оцелее докрай, но майка ми допусна една грешка. Тя надделя в един принципен спор с баща ми и се наложи над него да се преместят от апартамента ни, разположен на цял етаж над бара му, в едно градче на име Атлантик Лейнс и това беше една тиха катастрофа. Промяната се оказа несъмнено такъв шок, като онзи, който дядо му преживял при напускането на Ирландия. Единствената голяма отстъпка, която бе направил на майка ми, бе тази, а точно на това не е трябвало да се съгласява. Дъги от пръв поглед бе приел с недоверие Атлантик Лейнс. Макар че, давам си сметка, името му звучи като пътека за боулинг, строителите нарекли така своя съвсем нов град, защото се намираше разположен на не повече от три километра от океана и улиците му бяха проектирани така, че тук-там да имат извивки. (Пътеки.) Очертанията на нашите виещи се пътни артерии бяха се получили такива, защото чертожниците ги бяха нанесли върху чертожната хартия с кривки. И понеже теренът беше равен като паркинг, нашите завои с формата на ченгели не служеха според мен за нищо друго, освен да ви помогнат да не ви се налага да гледате едноетажната къща с плосък покрив на съседа ви, която беше също като вашата. Звучи забавно, че Дъги не можеше да се оправи с прибирането, когато беше пиян, но никак не беше забавно. Всички ние, които живеехме там, сякаш бяхме промити по някакъв начин. Не мога да го назова някак, макар че в очите на баща ми ние, дечурлигата, изглеждахме страхотно възпитани. Не висяхме на ъгъла на някоя улица — в Атлантик Лейнс нямаше прави ъгли — не се деляхме на тайфи (вместо това си имахме първи приятели) и веднъж, когато аз се биех с юмруци, насред боя моят противник заяви: „Хайде стига. Да го прекратим“. Двамата спряхме и си стиснахме ръце. На майка ми не й стана неприятно, защото: 1. бях победил, тъй като през годините беше разбрала, че това би зарадвало баща ми; и 2. бях постъпил като джентълмен. Най-любезно бях стиснал ръка на съперника си. Баща ми бе заинтригуван. Това беше типично буржоазна постъпка. Да се сбиеш и да можеш да заявиш: „Да прекратим“, а победителят да не даде израз на чувствата си, като ти тресне главата в асфалта. „Там, където аз съм израснал, момчето ми — каза ми той (това беше станало на Четиридесет и осма улица, западно от Десето авеню), — никой нищо не прекратява. Вместо това е по-добре да кажеш: «Умирам!».“

Веднъж, няколко години преди края на брака им, без да искам чух какво си говорят в дневната майка ми и баща ми при една от редките вечери, когато той си беше у дома, вместо да стои в бара. Мъчех се да не ги слушам и всъщност стоях настрани, в кухнята, където си приготвях домашните. Когато при тези редки случаи те се оказваха заедно, можеха да седят с часове, без да си говорят, и общото им мрачно настроение ставаше толкова напрегнато, че чак звукът на телевизора като че ли започваше да трепти. Онази вечер обаче те изглежда се бяха почувствали по-интимно, защото чух майка си да казва с кротък глас: „Дъглас, ти никога не си ми казвал, че ме обичаш“.

Това беше съвсем вярно. От години почти не го бях виждал дори да я целува, а и когато го правеше, се държеше като скъперник, измъкващ единствения си дукат, който се готви да похарчи за цяла година. Бедната ми майка. Тя беше толкова нежна, че постоянно ме целуваше. (Когато той не гледаше.) Тя не искаше той да смята, че имам неприсъщи за мъж навици.

— Нито веднъж, Дъглас — повтори тя тогава, — ти изобщо не си ми казвал, че ме обичаш.

Една минута той не й отговори, но след това рече с ирландския си уличен глас — това беше обяснението му в любов:

— Ами нали съм тука бе, кво искаш?

Естествено сред приятелите си той се славеше с тези свои аскетически възгледи. По времето на докерството си бе придобил слава с още една легенда за това на колко жени се харесвал и какъв невероятен брой пъти можел да го прави за една нощ. Въпреки това мъжката му гордост беше, че никога не се чувствал длъжен да целува момичето. Господ знае само в каква хладилна камера на сърцето си го бе отгледала кльощавата ми баба ирландка! Той никога не целуваше. Веднъж, малко време след като ме бяха изгонили от Ексетър, отидох да пия с Дъги и най-старите му приятелчета и той стана жертва на подигравките им за тая работа с целуването. Приятелите му, вярно, не бяха целите в бръчки, със зъби, останали наполовина, и макар и да нямаха още шестдесет, понеже аз бях двайсетгодишен, ми се виждаха дъртаци, но, господи, колко мръсни им бяха мислите! Когато говореха, те се въргаляха целите в секса, като да им се беше полепил по гащите.

Баща ми по онова време не само че се беше развел с майка ми, но и в последвалото обичайно прахосничество беше останал и без бар. Живееше в стая под наем, сегиз-тогиз си хващаше по някое гадже, работеше на надница в една кръчма и често се срещаше със старите си приятели.

Старите му приятели до един, както скоро разбрах, си имаха някакво слабо място и правилата на играта бяха да бъзикаш старите си дружки на слабото им място. Едни се стискаха и за един долар, други имаха глупави навици, като постоянно да се хващат на бас, един винаги повръщаше, като се напиеше („Имам чувствителен стомах“ — оплакваше се той — „Да де, ама ние имаме чувствителни носове“ — отговаряха му те.), а баща ми редовно си го отнасяше заради целуването.

— Абе, Дъги — почваше го старият му приятел Хефърнън Динамита, — снощи бях с една деветнайсетгодишна, дето имаше най-сочната, най-пълничката и най-готината уста дето си я виждал. Как се целуваше само! Какъв влажен дъх имаше, като се усмихнеше лекичко! Имаш ли си представа какво нещо изпускаш, а?

— Да бе, Дъги — възкликваше друг, — що не опиташ? Зарежи ги тия! Млесни една целувчица на някое курве!

Баща ми седеше и си траеше. Това беше игра и той трябваше да търпи, ала тънките му устни не показваха, че му е приятно.

Франсис Фрелах, известен също като Франки Муфтата, и той тегли силен шут по топката:

— Миналата седмица ми падна една вдовичка със страхотен език — заразказва ни той. — Мушкаше ми го тоя език и в ушите, и в устата, чак гърлото ми облиза. Ако й бях дал, щеше да ми изсмуче ноздрите.

Като виждаха изписаното върху лицето на баща ми отвращение, те започваха да се смеят като момченца от църковен хор, пронизително и пискливо, ирландски тенори, които бъзикаха Дъги Мадън на слабото му място.

Той изтърпя всичко. Когато свършиха, поклати глава. Не обичаше да бъде занасян, когато аз съм там — това беше мерилото за падението му — и затова им рече:

— Смятам, че вие всичките сте едни лайнари. Никой от вас не е шибал поне от десет години. — Когато те се развикаха, доволни, че са го ядосали, той вдигна длан. — Ще ви обясня колко е полезно да се усъмнявате — каза той. — Да речем, че познавате едно-две момичета. И че те обичат да се целуват. Може дори и да ви го духат. Добре. Знае се, че тия работи стават. Само че се запитайте: курвето сега на мен ми обръща внимание, ама снощи чий парцал е барала? И къде й е била устата тогава? Запитайте се това, педеруги такива. Щото щом тя може да се целува с вас, значи може да яде и кучешки говна.

Тази реч прати старата му тайфа на небето.

— Ох, кой ли я целува сега! — мучаха те в ухото на Дъги.

Той не се усмихваше. Знаеше, че е прав. Такава беше логиката му. Аз я познавах. Бях израснал с нея.

Дотук обаче успях да се унеса в своите размисли за баща си преди сърбежът от татуировката да започне направо да ме влудява. Поглеждайки към часовника, видях, че вече почти минава обяд, и се изправих с намерението да се поразходя, но се принудих пак да седна, внезапно притиснат от тежестта на страха, който се стовари върху ми само при мисълта да изляза.

Ала сега изпитвах някакво пълно себеразпадане, едно същинско падение от човек до куче. Повече не можех да се свивам и треперя тук. Затова си сложих сакото, минах през цялата къща и излязох вън, в нашия влажен ноемврийски въздух, изпълнен със самодоволство, че току-що съм извършил една почти героична постъпка. Това са те кривите извивки на пълната паника. Един фарс.

След като се намерих на улицата обаче, започнах поне да осъзнавам каква бе причината за новите ми страхове. Пред мен, на близо два километра разстояние, беше Паметната колона на Провинстаун, една островърха каменна кула, висока над шестдесет метра и доста наподобяваща кулата на двореца „Уфици“ във Флоренция. Тя беше първото нещо, което се виждаше откъм пътя или откъм морето, когато човек наближеше пристанището ни. Колоната се издигаше на едно доста голямо възвишение зад градския кей и всъщност бе разположена в центъра на нашия живот, тъй като я виждахме всеки ден. Нямаше как да не я виждаме. Друга постройка, дело на човешката ръка, с такава височина не можеше да се срещне чак до Бостън.

Естествено, едва ли някой местен жител изобщо обръщаше внимание, че колоната е там. Аз сигурно поне сто дни не бях и поглеждал към нея, ала през този ден, още щом поех пеш към центъра на града, татуировката ми, като да беше измервателен уред, отбелязващ пулсациите на безпокойството ми, сякаш пролази по цялата ми кожа. Докато обикновено поглеждах към нашата колона, без да я забелязвам, сега определено я видях. Беше си същият вертикален пилон, по който се бях опитал да се изкатеря в една пиянска нощ преди почти двадесет години, като стигнах така близо до върха, че се допрях до издатината на парапета, на по-малко от десет метра от върха. Бях се покачил вертикално, залавяйки се с ръце и крака там, където успявах да намеря опори в гранитните блокове — достатъчно големи, за да пъхна поне върховете на пръстите на ръцете и краката си. Това беше изкачване, което ме караше години по-късно да се будя посред нощ, тъй като на много места ми се бе налагало да се повдигам само със силата на ръцете си, а на най-лошите места се натъквах на ръбчета, широки два пръста, където можех да закрепя краката си, без никаква опора за ръцете — можех единствено да притисна длани към зида — да, звучи невероятно, но бях толкова пиян, че продължих нагоре, докато стигнах до парапета.

По-късно обаче разговарях с катерачи на скали и един-двама дори дойдоха с мен да погледнат колоната, а когато ги питах дали могат да се справят с парапета, отговаряха: „Фасулска работа!“ и го казваха сериозно. Един дори обясни каква техника би използвал, макар че аз почти не го разбрах. Аз самият не бях катерач на скали. Онази нощ беше единственият час в живота ми, който прекарах върху зида, на почти шестдесет метра от земята, но всичко свърши така нещастно, че повече никога не ми стискаше пак да опитам.

Защото се задръстих, както се казва, при парапета. Изглежда е трябвало да се доверя на опорите си и да се наведа назад, докато бъда в състояние да се заловя с ръка за парапета — издатината беше съвсем малка! — но не можах да преценя как да се прехвърля през него, а вместо това се прилепих към свода, точно под издатината, като долепих гръб в едната подпорна колона, а стъпалата си притиснах към другата колона и останах така, напъхал тяло в плиткия свод под парапета, докато силите ми не започнаха да се изчерпват, и след малко си дадох сметка, че ще падна. Нека да спомена, че ми се струваше невъзможно — предвид положението, в което се намирах — да се спусна надолу и бях прав. По-лесно е, както ми обясниха по-късно, да се изкатериш по една стена, отколкото да слезеш, ако нямаш въже. Стърчах си там, притисках се плътно, докато всичкото ми мъжество, събрано от алкохола, който бях изпил, не започна да се изпарява. Изтрезнях и изпитах такъв страх, че започнах да викам, и много скоро, мисля, и да надавам писъци, а за да приключа най-кратко с този спомен, нека кажа, че бях спасен от доброволческата пожарна команда посред нощ, от един едър риболовец в боцманска „люлка“ (не друг, а сам Варела), който беше спуснат с въже от балкона горе (те се бяха покатерили по стълбището вътре в колоната) и накрая успя да ме сграбчи, след което двамата бяхме изтеглени нагоре; аз обаче междувременно се бях наежил като котка, която шест дена е стояла в клопка на някое дърво — бях усетил мириса на собствената си смърт — и после ми казаха, че съм блъскал Варела и дори съм се опитал да го ухапя, когато ме доближил. Подозирам, че е вярно, защото на сутринта имах огромна буца отстрани на главата си, където той ме беше фраснал в зида, за да обуздае донякъде буйството ми.

Да, а освен това същата тази сутрин аз се бях приготвил да взема автобуса, бях си стегнал куфара и имах намерение да напусна Провинстаун завинаги, но неколцина приятели се отбиха и отношението им към мен беше като към истински храбрец. Види се, никой не ме смяташе за глупак. И затова аз останах и си дадох сметка защо Провинстаун е подходящо местенце за мен — никой никога не си и помисли, че съм извършил нещо налудничаво или дори кой знае колко необичайно. Ние всички си имаме своите чудатости, които вадим на показ, и това беше всичко. Всеки да го прави както може.

И все пак аз държах куфара под леглото през всичките зимни месеци на престоя си през онази година и мисля, че нямаше час, в който да не бях готов да си вдигна чуковете — дори една подигравка по неподходящо време би ми била достатъчна. В края на краищата това беше първият път в живота ми, когато ми се бе наложило да призная, че подсъзнанието ми не е съвсем наред.

Естествено, имах представа каква е същината на проблема. Години по-късно, като четях биографията на Фройд от Джоунс, попаднах на една забележка, която Фройд прави относно онова, което било „без съмнение, неконтролируем пристъп на латентна хомосексуална паника у мен“, и се наложи да оставя книгата, защото внезапно бях обладан от спомена за нощта, през която се бях опитал да се изкача по колоната. А сега татуировката ми пулсираше. Все още ли ме владееше „неконтролируемият пристъп“?

Да, нима не беше вярно, че всяко селище, прочуто с колонията си от хомосексуалисти, неизменно имаше такава колона? Спомних си за мъжете и момчетата, които се навъртаха около обелиска в нюйоркския Сентръл Парк, и за поканите с вписани фалически размери редом с голям брой телефонни номера, надраскани върху преградните стени на обществените тоалетни в подножието на монумента във Вашингтон. Какво в себе си се бях опитвал да залича с онова безумно катерене? „В нашата пустош — изследвания върху здравомислещи люде“ от Тимоти Мадън.

Има още един човек в нашия град, който би могъл да се нарече мой колега, защото и той се бе опитал да се изкатери по колоната на Провинстаун. И той като мен не бе успял да се справи с парапета и бе спасен от пожарникарите доброволци, макар че този път (и симетрията си има граници) на спасителното въже не бил Варела.

Той направи своя опит само преди четири години, но броят на чудаците и перковците, които плуват в барабана на огромната перална машина каквато представлява Провинстаун през лятото, е толкова голям, че никой вече нищо не помни. Легендата за баща ми го беше придружавала през целия му живот, но тук, към времето, когато Ханк Нисън направи своя опит, всички бяха забравили за моя — страшно много хора минават и заминават! — и аз понякога си мисля, че Нисън е единственият, който помни, че и аз се бях опитал.

Съжалявах обаче, че нашите подвизи бяха така интимно свързани, защото не можех да понасям този тип. Дали това, че прякорът му беше Паяка, ще помогне да стане ясно защо? Нисън Паяка. Хенри Нисън, известен още като Ханк Нисън и като Нисън Паяка, последното име му се беше лепнало като воня, която не може да изветрее. И отгоре на всичко той притежаваше и маниерите на хиена — същият този интимен поглед „заедно си хапваме мърша, нали“, който пламти в очите на една хиена, иззад решетката на клетката й. Та точно по този начин Нисън Паяка ме поглеждаше и се изхилваше, сякаш двамата заедно бяхме работили някое момиче и сме се изреждали да седим на главата му.

Той безкрайно много ми досаждаше. Не знам дали беше заради общата ни слава, примесена със срам и свързана със зида на колоната, но нямаше случай да го видя на улицата и настроението ми да не се промени за целия ден. Изпитвах такава физическа тревога от него, сякаш той носеше в джоба си нож, с който да наръга някого под ребрата — а той наистина носеше нож. Беше точно от този тип хора, които нарочно могат да ви продадат хашиш, развален с примес на токсичен хербицид, защото са им трябвали мангизи да си вземат кокаин. Лош човек беше, но през зимата, зима след зима, той ставаше един от двадесетината мои приятели в града. През зимата ние си плащахме данък, също както и жителите на Аляска — приятел беше някой, с когото да прекараш един час, вместо с „Големия северен снежен човек“. В безмълвието на нашата зима всеки скучен познат, пияница, отрепка и досадник можеше да бъде повишен в ранга на онези представители на човешкия род, които наричаме приятели. Колкото и да ми беше неприятен Паяка, ние бяхме споделяли един миг, който никой друг не можеше да проумее, макар шестнадесет години да отделяха моя от неговия.

А освен това той беше писател. През зимата имахме нужда един от друг дори само за да критикуваме заедно нашите съвременници. Една вечер търсехме кусурите на Мак Гуейн, после идваше ред на Де Лило. Робърт Стоун и Хари Круз си спестявахме за по-специални случаи. Гневните изблици срещу таланта на онези наши връстници, които преуспяваха, бяха душата и сърцето на не една вечер прекарана заедно, макар да го подозирах, че той не цени и моето писане. За себе си знаех, че не харесвам неговото. Обаче си държах езика зад зъбите. Той беше моят мърляв, вероломен и вулгарен приятел съсед. Пък и човек не можеше да не се възхищава от половината му начин на мислене. Той се опитваше да пласира серия романи за един частен детектив, който никога не е напускал стаята си, човек с двустранна парализа, прикован в инвалидна количка, успяващ да разгадае всяко престъпление, на което попадне, чрез компютъра си. Героят прониква в гигантски мрежи, заплита сложни възли във вътрешните комуникации на ЦРУ, набърква се в работите на руснаците, като освен това този детектив на Паяка се занимаваше и с частни случаи, надзъртайки в лични компютри. Той успяваше да издири убийците по списъците им за покупки. Главният герой на Паяка беше истински паяк. Веднъж аз му казах: „Ние сме еволюирали от безгръбначни в гръбначни. Ти ще ни издигнеш до церебрални същества“. При тези думи видях в мисълта си глави с някакви мустачета, заместващи трупа и крайниците, но очите на Паяка заискриха така, сякаш бях нанесъл пряко попадение в една видео аркада.

Струва си да опиша и външния му вид — вече ми бе станало ясно, че се бях запътил към неговия дом. Той беше висок и слаб, с много дълги крайници и дълга рядка руса коса, чийто цвят клонеше към синьо-зеленикаво от мръсотията, така както и избелелите му сини дънки бяха станали почти мръсножълти. Имаше дълъг нос, който не стигаше доникъде — искам да кажа, че нямаше връх, просто завършваше с две изпълняващи функцията си ноздри и безличен край. Устата му беше огромна, плоска, със зигзаговидна чупка, очите му бяха тъмносиви. Таваните в къщата му бяха твърде ниски за него. Голите греди висяха едва на два и четиридесет от пода — още една рибарска хижа от Адския град! — като цялата къща се състоеше от четири малки стаи на горната площадка, където водеше тясното, типично за Кейп Код стълбище, разположени точно над четирите стаички долу, и всичките пропити с някаква тежка усойна воня на зеле и с изветрял мирис на вино и на диабетична пот — мисля, че гаджето му имаше диабет — а също и на стари кокали, одъртяло куче и развалена майонеза. Това бяха като миризмите на мизерията в стаята на стара жена.

Но пък през зимата всички ние се гушехме в къщите си, сякаш бяхме жители от миналия век. Неговата къща се намираше на една от тесните пресечки на двете ни дълги улици и човек дори не можеше да види покрива й преди да е влязъл през портата сред високия жив плет. И веднага се изправяше пред вратата на къщата. Нямаше двор, плетът просто опасваше сградата. На долния етаж през всеки прозорец не се виждаше нищо друго, освен плета.

Спомням си, че се замислих по пътя защо отивам при него сега и скоро се сетих, че последния път, когато бях ходил в дома му, той беше изрязал отвор в един пъпеш, беше налял вътре водка и по-късно ни го беше сервирал на всички с бисквити с хашиш. Имаше нещо в начина, по който той беше срязал пъпеша — с изключителна като на хирург точност при завъртането на острието, и тя бе предизвикала в мен възбудата от насладата да използваш нож, точно както някой, който се храни с изключително изтънчено удоволствие, може да събуди желанието ви да вкусите от същата храна.

Тъй че, докато вървях по улицата и размишлявах за колоната и своята татуировка, си спомних не просто за Нисън Паяка, но за ужасния писък, който той беше надал през онази нощ на спиритическия сеанс преди повече от месец, и за необичайното събитие, което бе последвало: Пати Ларейн беше получила крайно нетипичен за нея пристъп на истерия непосредствено след това. Едновременно със спомена как той си бе служил с ножа и внезапната, но абсолютна увереност (която ме вдъхнови като ангелски дар), че той може би ще знае как се е появила татуировката ми, ненадейно ме завладя и убеждението, че точно ножът на Паяка е отрязал една руса глава от врата й.

Всичко това стана изведнъж. Безкрайно непоносимото напрежение в главата ми сега се разтовари. Цяло мъчение е да живееш без всякакви подозрения, когато си в беда, чиито дълбини не могат да бъдат измерени. Сега имах някаква предпоставка. Трябваше да следя поведението на моя приятел Паяка. Боя се, че въпреки всички лоши забележки, които преди малко направих, все пак се бях държал достатъчно великодушно с него, като го бях вземал неведнъж със себе си при пътуванията си до градинката с марихуана. Зимната ни самотия, както вече казах, е източникът на половината ни постъпки.

Гаджето на Нисън, Бет, отвори вратата, когато похлопах с чукалото. Преди бях споменал, че в Провинстаун няма снобщина и наистина е така, но въпреки това се срещаха доста хора, които се обиждаха. Например, повечето от приятелите ми от зимните месеци никога не си заключваха вратите, когато си бяха у дома. Нито трябваше да звъните, нито да чукате. Просто влизахте неочаквано при хората. Ако вратата беше заключена, това означаваше само едно — че приятелите ви се шибат. Някои от моите приятели обаче обичаха да правят секс при незаключена врата. Ако човек влезеше, изборът беше или да наблюдава, или, в зависимост от фазата на луната, да се присъедини към тях. В Провинстаун няма кой знае какво да се прави зиме.

Пати Ларейн обаче намираше това за долно. Аз никога не успях дори да проумея нейните представи за нравственост, защото мисля, че тя би се съвкупила дори със слон — но само за да спечели бас, някой много голям бас. В нейния край бедните бели боклуци непрекъснато се мушели в постелите на другите. Тъй че докато от една страна моята добродетелна съпруга можеше да изслушва не едно и две предложения, необходимо беше от друга страна да не са лишени от известна изисканост. Този провинстаунски обичай някой смръдльо да се мушне при други двама мърльовци под дрипавото им и мръсно одеяло на нея й беше противен. Другите можеха да го правят, защото произхождаха от добри семейства от средната класа и както веднъж се бе изразила Пати Ларейн, „защото се опитват да си отмъстят на своите си, че са ги заразили с рак!“. В такива работи Пати не участваше. Тялото й беше нейното богатство, с което се гордееше. Тя обичаше голи събирания на закътания плаж и се наслаждаваше да стои на пясъка (кестенявата й туфа, очертана в медено златисто от слънцето) само на педя от погледа на някой потенциален любовник, който яде хотдог и едното му око следи как червеното месо, покрито с горчица, се допира до устните му, а другото наглежда шубрака между бедрата й.

Тя можеше да лудува с гол задник в морето, прегърнала с ръце други две съблечени жени и подличките й, щипливи южняшки пръсти да мачкат зърната на гърдите им — защото пощипването по гърдите, пипането на циците и пляскането по дупето бяха развлечения за добри момичета във водоемите, които тя бе познавала и където предпазното въже за къпещите се висеше от дебелия клон на старото дърво горе на скалата.

Тя обичаше също така да се разхожда из нашата къща по обувки с високи токове и без нищо друго, но дълбоко, до най-чувствителните тъкани на тялото си се дразнеше, ако някой навлечен във вехто яке бараба блъснеше вратата, за да влезе да попита: „Тим вкъщи ли е?“.

„Слушай, тъпо, долно, просто копеле! — викваше тя. — Не си ли чувал, че трябва да се почука?“

Така на приятелите ни беше наложено правилото: трябва да се позвъни, преди да се влезе. И това правило ние — имам предвид тя — бяхме въвели в действие. Към нас се отнасяха с презрение, че сме толкова педантични, но както вече посочих, през зимата нашият град биваше завладяван от антиснобизъм.

Затова и аз си дадох труда да почукам на вратата на Паяка и кимнах на гаджето му Бет, когато тя ме пропусна да вляза. У нея имаше едно такова робско покорство да изпълнява всичките прищевки на Нисън, че дори и най-послушните жени в града бяха вдигнали ръце от нея. Иронията беше в това, че Бет осигуряваше издръжката на домакинството на Нисън; нещо повече, тази малка къща беше нейна, купена с парите, дадени й от заможните й родители (индустриалци, както ми бяха казали, от Уисконсин). При все това Паяка властваше в сандъка за сол като в свой феод. Обстоятелството, че беше купил с нейни пари своята хонда — 1200, телевизора си „Тринитрон“, видеокамерата си „Сони“, видеорекордера си „Бетамакс“ и компютъра си „Епъл“ сякаш само подсилваше властта му. Слабият й усет за стойностите на всичко се поддържаше само донякъде жив от това, че му предоставяше пари в брой: тя беше тиха, бледа, любезна, плаха, безцветна, сива млада жена с очила и аз винаги имах усещането, дори когато двамата с Бет си кимахме с глава и си разменяхме стеснителни усмивки, че тя умишлено отхвърля и най-дребната частица привлекателност, която може да се притури към нея. Изглеждаше като бурен. Но пък пишеше добра поезия. Когато прочетох малкото неща, които склони да ми покаже, открих, че тя е жестока като изнасилвач от гето в бруталността на идеите си, че е пъргава като акробат в метафорите си и че е готова да срази сърцето ви с рядка поетична жилка на чувство, крехко като стъбълцето на орлов нокът в устата на дете. Тя беше бурен, захранен с радий.

Нека да ви предупредя обаче, че сексуалният им живот с Паяка — никаква загадка за никого от приятелите им — беше гнусен дори за нас. Някъде в житейския си път Нисън беше наранил гърба си и сега имаше сериозно увреждане на един гръбначен прешлен. Всеки няколко месеца му се налагаше една-две седмици да лежи на пода, да пише там, да яде и да блудства. Мисля, че колкото по-зле беше гръбнакът му, толкова по-активно той се отдаваше на секс, в резултат на което болестта му още повече се влошаваше. Най-напред той беше смлял месото, после костите и накрая вътрешностите и карантиите на влечението им един към друг, сякаш през времетраенето на това затворничество на пода — може ли да се говори за гнета на времето! — той продължаваше да дърпа едничката останала му струна на банджото, докато или гръбнакът му се прекъсне и разсъдъкът му политне с писък в открития космос, или тя си пререже китките. Той имаше навика да записва на видеокасети как двамата блудстват. Вероятно ги беше показвал поне на дузина от нас. Тя седеше сред нас като монахиня, мълчалива, докато той демонстрираше своите техники на любовник с прекъснат прешлен. Състояха се главно в това, че Паяка лежеше по гръб, докато тя (а той се гордееше със слабото й костеливо тяло) правеше всякакви номера. Обикновено приключваха с това устата й да поеме ръчката му, а тялото му да завибрира като опашка на куче, докато той демонстрираше всичко пред видеокамерата, свършвайки накрая в един миг с един спазъм и нищо повече, последна нишчица на последното видимо семе у един човек, който по липса на друго развлечение дял ден е чукал. Беше ужасно да се наблюдава. Понякога той уринираше върху нея и това пак беше предназначено за нас, за да го гледаме на телевизионния екран. Беше си пуснал тъничък светлокестеняв мустак а ла Д’Артанян, който подръпваше като злодей, докато я поливаше с маркуча си. Можете да ме попитате защо съм наблюдавал и аз мога да ви обясня: знаех, че големите небесни сводове са отредени за ангелите, но на небето имаше и други пътища и подземни железници за злите духове и аз изпитвах усещането, че къщата на Нисън (макар че името на собственика беше нейното — Уайт, Бет Дитрик Уайт) е поредната гара по тази линия. Затова оставах да гледам, без да разбирам дали съм съучастник или съгледвач, докато, слава богу, болките в гърба му попреминаха през следващите месеци и той ни освободи от цялото това безумие на преплетени жици и късо съединение в чукането.

И, разбира се, за да компенсира, сега той описваше дълго и подробно как двамата с Бети се оправяли в леглото и ми натрапваше тези описания, а аз трябваше да ги чета, за да обсъждаме качествата им. Беше литературен семинар на най-висше ниво.

Бих могъл да го изтърпя този Паяк, това чудовище, с което деляхме подвига да сме се изкачвали на седем осми от височината на каменния фалос на най-високия паметник от нашия град до столицата Вашингтон, да, бих могъл, стига той да вярваше в Бога, или в Дявола, или и в единия, и в другия. Ако той беше една изтерзана душа, ако бе искал да убие Бога или ако беше целунал Дявола под опашката и сега му бе роб, бих могъл да се примиря с ереста, самозаблудата, вероломството, антиномианизма, арианизма, еманатизма, гностицизма, манихейството, дори с монофизитизма или катарството, но не и с този проклет атеист, който вярваше в духове, явяващи се в електронни потоци. Мисля, че теологическите му възгледи се изразяваха в следното: може някога да е имало Бог, но сега по една или друга причина той е изчезнал и ни е оставил една космическа магазия, из която да можем да вървим и да се блъскаме, да си тикаме пръстите в стоките, да се намираме във всички системи. Да, той беше в авангарда на церебралните същества.

През този ден, когато влязох във всекидневната им, вътре беше тъмно, бяха спуснали щорите. Паяка и още двама мъже, чиито лица в началото не можах да видя, наблюдаваха как „Патриотите“ се опитват да отбележат точка от десетярдовата линия. Трябва да беше неделя — белег колко откъснат се чувствах от всичко около мен. Дори не знаех това. През всяка друга ноемврийска неделя щях да съм подготвил след дълго обмисляне облозите си и щях да съм се разположил тука още за началния удар, защото, ще призная, без оглед на това колко мразех Нисън и как не бях свикнал да гледам с часове телевизия, дотолкова, доколкото това ми действаше като пълна промивка с доза соли — въпреки всичко, ако човек има такива намерения, няма друго такова място за гледане на телевизия като малката дневна на Нисън. Миризмата на нечисти чорапи и отдавна разлята бира се смесваше с по-финия мирис на видеоапаратурата — изгорели жици, пластмасови кутии. Можех да се почувствам като че ли съм в пещера на границата с бъдещата цивилизация — с новите церебрални пещерни хора в очакване на бъдещите хилядолетия. Макар неделните следобеди да биваха прекарвани в дълбокия, доста потискащ мир на пропиляваното време, все пак годишните времена щяха да отминават и щях да позная монотонната радост да наблюдавам „Патриотите“, „Селтикс“, „Бруинс“, а после, през април, „Ред Сокс“. През май атмосферата се променяше. Нашата зима свършваше, лятото не ни излизаше от ума и дневната на Нисън вече не изглеждаше толкова като пещера, колкото като непроветрена бърлога. Сега обаче бяхме в началото на зимния си сън. Ако есента не се бе оказала толкова необичайна за мен, можеше с удоволствие (и с някаква меланхолия) да съм донесъл шесторка бири или направо четвърт галон бърбън като мой дял в пещерата и да съм се пльоснал без повече да му мисля на някоя от двете му кушетки или трите му потрошени меки фотьойла (всичко това наблъскано в дневната, не по-голяма от три и половина на пет!), щях да съм протегнал ботушите си на килима му, за да се слея с всички цветове в стаята — стените, килима и мебелите, който бяха вече избелели, потъмнели и обезцветени от разлети течности, за да се прелеят с петната си в царящия наоколо безцветен цвят, който не беше нито пепелявосив, нито избеляло морав, нито убито зелен, нито бледокафяв, а бе една смесица от всичко това. Но кой го бе еня за цвета? Телевизионният екран беше нашият олтар на светлината и всички ние го гледахме, като някой понякога изсумтяваше или сръбваше от бирата.

Не мога да ви опиша колко успокояващо ми действаше това сега. За човек, живял като мен през последните дни, беше истинско облекчение да седя сред гостите на Паяка — двамата типа, които никак не биха ми липсвали при други, по-благоприятни обстоятелства, но които днес бяха истинска компания. Единият беше Пийт Поляка, нашият букмейкър, чието второ име никой, включително и той самият, не можеше да произнесе два пъти точно по един и същ начин (Питър Петрарчиевич може би е правилното изписване), и когото аз не обичах, защото беше нечестно копеле, страшно алчно и определяше солидните двайсет процента за всички губещи облози, вместо десет, колкото човек можеше да получи от букмейкърите в Бостън („Обади се по телефона в Бостън“ — заявяваше той, като знаеше, че клиентите му няма да получат кредит там), а освен това променяше нормата във вреда на клиента, ако имаше сведение какъв ще бъде облогът; беше едър, навъсен младок с кисела физиономия, типичен универсален етнически тип: бихте могли да приемете, че е и италианец, и ирландец, и поляк, и унгарец, и германец, и украинец, ако ви кажеха така. Той също не ме обичаше. Аз бях един от малцината, които можеха да получат кредит в Бостън.

Това, че Пийт Поляка беше тук днес, можеше само да значи, че Нисън е направил голям облог за „Патриотите“. Това беше обезпокоително. Макар че беше достатъчно несантиментален, за да пикае върху робинята си, Нисън бе готов да оближе и връзките за обувки на всеки богоподобен атлет, който играе в „Патриотите“. Неговият парализиран детектив можеше да проникне в компютрите на ЦРУ и да срази било приятел, било враг, все така перчейки се, но Нисън беше толкова нереално мислещ, когато се отнасяше до лични пристрастия, че Пийт можеше да определи отбора като фаворит с шест пункта в ден, когато аз в Бостън трябваше да дам три. Колко пъти Паяка беше улавян в примка насред път! Предположих, че облогът днес беше толкова голям, че Пийт беше дошъл, за да прибере парите, ако спечели; само след пет минути разбрах, че съм прав; Паяка скоро започна да крещи срещу телевизора. Не след дълго се убедих, че се е обзаложил най-малко срещу стойността на мотоциклета си за мача и че Пийт беше тук, за да откара хондата, ако Нисън загуби.

Струва си да се каже за Пийт още и това, че беше напълно способен да позволи на Паяка да разсрочи загубите си в замяна на обещания: „Дай ми още една седмица и аз ще те заведа на мястото, където Мадън крие продукцията си“. Складираното количество сигурно струваше две хиляди долара и Нисън знаеше това, той не би се спрял да го предложи като гаранция.

Почти не познавах другия мъж в стаята. Човек би го взел за корабен огняр. Целите му ръце бяха татуирани с орли и русалки, имаше права черна коса, ниско чело, счупен нос, мустаци, липсваха му два зъба. Всички го наричаха Студи, защото когато бил още юноша крадял само коли студебейкър из целия Кейп Код. Такава беше легендата, но тя не бе вярна — той крадеше всякакви коли, но му викаха Студи, защото го бяха сбарали с един студебейкър. Сега той събираше облозите на загубилите заради Пийт и както бях чул, бил механик и шлосер (всичко това изучил в пандиза в Уолпол), достатъчно добър, за да може да сменя серийните номера на блоковете на двигателите на крадени от други коли. Той обаче, предположих аз, не би могъл да знае за малките ми запаси в горите край Труро.

Споменавам за това, защото като Джон Фостър Дълес, който — каквито и грехове да има — ни бе дарил с този израз, и аз в агония преживявах мъчителна преоценка. Приятно ми беше да се смятам за писател, който търси някак по-широка представа за човека. Не ми доставяше удоволствие да свеждам всеки срещнат до категориите на онези, които знаеха, и другите, които не знаеха къде Тимъти Мадън би могъл да укрива запасите си.

Сега обаче в главата ми нямаше нищо друго освен този списък. Нисън знаеше, а значи и Бет знаеше. Пати знаеше. Господин Черньо знаеше. Доколкото ми беше известно, не бях водил Джесика и господин Пангборн там. Риджънси изглежда имаше ясна представа. Можех да се сетя и за други. Можех да добавя дори и баща си. През годините той бе правил неуспешни опити да зареже пиенето, като го замени с марихуана. Веднъж, преди повече от година, при последното му посещение при мен и Пати, аз го бях закарал до обезлесеното си местенце и се бях опитал да го заинтересувам от реколтата. Смятах, че като види растенията, може да започне да ги уважава не по-малко от хмела. Така че, да, добавям и баща си към списъка.

Само че това беше като уринирането върху Бет. Внезапно си дадох сметка за уродливостта на новите си мисловни занимания. Всички се появяваха като позиции в компютърен списък. Нима започвах да се превръщам в церебрално същество? Тази дейност до такава степен бе завладяла мозъка ми, че се почувствах като компютър, вибриращ върху поставката си. Продължавах да подритвам името на баща си ту вътре в списъка, ту навън. О, дайте ми по-добре една буря в морето.

Наблюдавах футболната среща толкова време, колкото успях да се заставя. Най-сетне при почивката в началото на втората четвъртина Нисън отиде за бира до хладилника. Аз го последвах.

Имаше само един начин да се държиш с него и той беше да не се церемониш. След като той можеше да се показва с жена си в конфети от електронни точки, или да те пита тъкмо когато си захапал сандвич дали нямаш запек, аз не изпитвах никакви угризения, че мога да го засегна с внезапен въпрос. Затова го запитах:

— Паяк, помниш ли сеанса?

— Ти можеш да го забравиш, братче — отговори, той, — не и аз.

— Беше нещо непонятно.

— Беше направо ужасно. — Той изжабури бирата на мястото на липсващия кътник в устата си, глътна течността и добави: — Ти и жена ти можете да продължавате с тия лайнарщини. Аз не ща. Попилява ме целия.

— Ти какво видя?

— Същото каквото и жена ти.

— Да де, ама сега питам теб.

— Ей, я не ми го прехвърляй. Нали всичко е наред, а?

— По-добре не може да бъде.

— Ами да — рече той.

— Та ти защо не ми кажеш?

— Не искам друг път да попадам на онова място.

— Слушай — казах му, — ти днеска трябва да останеш във форма. Направил си голям облог.

— Е, та?

— Моля те за една услуга. Остани във форма с приятелчетата ти. Твоят отбор ще спечели.

— Не ми пробутвай тия мистични бълвочи. Това с ЛСД-то свърши. Не ми е нужно да съм в тая шибана форма, за да ти кажа това, което искаш да чуеш. Братче, това е идиотски тъпо залагане, направо е дегенератско. Аз избирам „Патриотите“ заради качествата им.

— Днес имаш нужда от моята помощ — казах аз и го погледнах в очите така, сякаш нямаше да отстъпя.

— Ти си луд — рече той. — Толкова стотици хиляди хора залагат на тоя мач, вероятно цели два милиона, а аз да бъда във форма заради теб — така резултатът ще бъде ли какъвто аз го искам? Мадън, вие, наркоманите, до един сте изкукуригали. Я вземи малко кокаин. — Той тресна вратата на хладилника. Беше готов да се върне на мача.

— Грешиш — казах. — Ние двамата с теб можем да им помогнем да се оправят, ако аз успея да си подредя мислите заедно с теб.

— Не искам изобщо никаква помощ от теб.

— Добре — рекох, — на мен ми е неприятно, че трябва да говоря за това. Но ние двамата с теб притежаваме нещо общо, което два милиона други участващи в обзалаганията не притежават.

— Ясно.

— Ние заедно сме били на едно много специално място.

Когато казах това, се случи едно изключително странно явление. Не го бях споделял с никого, дори със себе си не го бях споделял напълно, но в онзи час, когато се бях залостил под парапета, една непоносимо противна воня се бе разнесла и ме бе заляла — не знам дали идваше откъм камъка или бе собствената ми пот, но така или иначе се надигна ужасна смрад на разложение, както вероятно вони бойно поле, покрито с мъртъвци, а може би това беше — и тук бе моят ужас — близостта на дявола, който ме чакаше, за да ме вземе. Миризмата във всеки случай беше толкова скверна, че след като слязох на земята, тя остана в мен като разтърсващ ме ужас през идните дни, докато не си рекох — а доколкото зная, това е и вярно — че всъщност бях помирисал единствено миризма на старо гуано от чайките, преувеличено възприета от собствения ми ужас като зловоние на сатанински звяр. Ала сега, тъкмо когато казах думите, които трябваше да останат неизречени: „Ние заедно сме били на едно много специално място“, лъх на тази странна воня се изпусна от Нисън и смятам, че и двамата съзнавахме, че сме преживели едно и също нещо.

— Какво видя — повторих въпроса си — на сеанса?

Усетих, че сега той се готви да ми каже и проявих здрав разум да не настоявам. Усещах как истината излиза наяве, макар езикът му да не можеше още да разтвори устните му.

По време на сеанса шестима души се бяхме събрали около кръгла дъбова маса, бяхме притиснали длани към повърхността й, десният палец на всеки се допираше в левия му палец, а кутретата на двете ни ръце се докосваха до кутретата на човека отляво и отдясно. Опитвахме се да накараме масата да започне да почуква. Нека сега не ви разказвам какво целяхме, но в затъмнената стая, близо до брега на вътрешния залив (бяхме се събрали в дома на един богат наш познат в Труро и океанските вълни равномерно биеха брега на по-малко от двеста метра), изпитвах чувството, че при всеки зададен въпрос масата наистина всеки миг ще започне да потрепва, когато, точно в този миг, нашите колективни сетива бяха разтърсени от ужасния писък на Нисън. След като си бях припомнил всичко това, изглежда успях да го върна и него към спомена, защото той каза:

— Видях я мъртва. Видях жена ти мъртва, с отрязана глава. В следващия шибан миг и тя видя това. И двамата го виждахме.

В този момент миризмата, която се излъчваше от него, беше убийствена и аз усетих отгласа на моя ужас под парапета. И разбрах, че колкото и да ми се щеше да пропъдя порива си, нямах избор: трябваше да се върна при дървото на песъчливата скала и да открия чия глава е в дупката под него.

Ала в този миг на лицето на Нисън се изписа израз на невероятна злоба и той се присегна и стисна дясната ми ръка под рамото с пръсти, които се впиха като пет шипа.

Когато трепнах от болката, той се изсмя.

— Аха — рече, — имаш татуировка. Харпо е казал истината.

— Откъде знае Харпо?

— Откъде знае ли? Братче, ти си толкова залисан от шибаната дрога, че имаш нужда от жена си. Не е зле тя да се върне. — Той изсумтя, сякаш от носа му се бяха изръсили зрънца кокаин. — Ей — рече той, — аха-а — продължи, — аз съм във форма. Сега ти трябва да се докараш във форма.

— Откъде знае Харпо? — повторих аз. Харпо беше приятел на Нисън и двамата караха мотоциклети като бесни.

— Ами, братче — отговори Паяка, — че нали той ти е направил шибаната татуировка.

Свен „Харпо“ Вериакис. Той беше нисък, рус полугрък, полунорвежец по линия на баща си, португалец по майчина линия и с телосложение на пожарникарски кран. Беше третият най-нисък човек, който някога бе играл в Националната футболна лига (макар да бе останал само за един сезон). Харпо обаче се беше преместил в Уелфлийт и човек рядко го мярваше, но точно той бе провеждал нашия сеанс, това си го спомнях.

— Какво каза той? — попитах.

— Де да го знам — отговори Нисън, — него никой не може да го разбере какво говори. И той като теб е любител на дрогата.

Точно тогава откъм всекидневната се разнесоха викове и проклятия. „Патриотите“ току-що бяха отбелязали точка. Паяка радостно изкрещя и ме помъкна пак вътре.

През почивката на полувремето Студи се разприказва. Никога преди не го бях слушал да говори толкова.

— Обичам нощем да лежа буден и да слушам уличните шумове — приказваше той на Бет. — В това има нещо многозначително. Човек трябва да се е настроил и да е в подходящо разположение на духа, така всичко изглежда изпълнено с кръговрат. Изпълнено с благодат — поправи се той, кимна и отпи от бирата си.

Аз започнах да си припомням нещо, което бях слушал за Студи. Имал навика да връзва глезените на жена си за куките, които бил поставил в една греда на тавана. След което я милвал. В свой стил.

— Възхищавам се от природното разположение на Кейп Код — заобяснява той сега на Бет. — През цялото циганско лято обичам да го обхождам. Докато се скитам сред дюните, случвало ми се е да имам удоволствието да зърна някой друг, жена или мъж, на друга дюна, на не по-малко от километър от мен, огрени от слънцето. И тези хора се чувстват точно толкова преизпълнени с любов към цялата тази златиста хрисима красота, колкото сме и ние в нашите чувства. Туй е божи дар. Не можеш да не го видиш. Непреклонна красота. — Той си пое дъх: — Искам да кажа необикновена красота.

Точно тогава взех решението да добавя и Студи в своя списък.

Този следобед не успях да науча кой е спечелил мача, защото си тръгнах от дома на Нисън по средата на мача („Патриотите“ водеха) и пропътувах с колата двадесет и петте километра до Уелфлийт, за да се срещна с Харпо, който живееше в една мансарда над магазина за галантерия в една от страничните улици. Казах „една от страничните улици“, но пък нито една улица в Уелфлийт изобщо не изглеждаше да има нещо общо с която и да било друга, сякаш в деня на основаването му преди двеста и повече години петима моряци, всеки от които си е къркал от собственото си буренце с ром, са криволичили откъм брега на залива покрай потоците и мочурищата, а други хора са ги следвали, за да маркират всяка улица според лутаниците им. В резултат никой от хората, които познавах в Провинстаун, не можеше да намери никого в Уелфлийт, но ние всъщност много-много не се и опитвахме. Сега Уелфлийт си беше нормален град и никога не сме срещали там някой янки, чийто нос да не бе толкова дълъг, та да не може да послужи за цев на пушка, която да ви взема на мерник с презрените си пресичащи се косми в ноздрите. Та затова някои от нас питаха Харпо как е могъл изобщо да напусне Провинстаун и да замине за Уелфлийт, а той отговаряше: „Не ми харесваше тинята. Тинята ме преследваше. Трябваше да се преместя“.

И затова неколцина бяха започнали да му викат Тинпо. Тъй като обаче имаше гъста, еластична, къдрава руса коса, която падаше върху лицето му като на великия комик Харпо Маркс (макар и с доста повече белези: след професионалния футбол той бе играл като полупрофесионалист без шлем), остана си все пак Харпо.

Във всеки случай той беше получил прякора си от „харпун“, не от Харпо Маркс. Харпо Вериакис беше прочут със своя лаф: „Ей, какво готино момиче. Ако бях истински мъж, щях да й забия един харпун“. Затова някои му викаха Пун, заради острото копие, а други все още му викаха Харпун. Споменавам всичко това, за да посоча колко трудно беше да намеря къщата му. Зимно време в Кейп Код нищо никога не си е на мястото.

Е, намерих неговата пресечка и той си бе вкъщи, с което изненадите станаха две, но аз все още не вярвах, че той ми е надупчил татуировката, тъй като дори не ми беше известно, че се занимава с това изкуство, пък и не можех да си обясня как изобщо съм могъл да намеря къщата му в тъмнината, при това пиян, ала след като се качих по външното стълбище до мансардата, съмненията ми се разсеяха. Той вдигна очи към мен, докато хранеше котките си (живееше с пет от своите любимки, вместо с някое красиво момиче), и първото, което рече, беше:

— Инфектира ли ти се ръката?

— Сърби ме.

Той не ми каза нищо повече, докато не изгреба с лъжицата останалата храна от консервата, а през това време говореше на две от животинките, които се потриваха в глезените му като малки съпруги в кожени палтенца, но щом свърши, изми ръцете си, свали превръзката ми, извади пластмасово шише с някакво дезинфекционно средство и проми с него бицепса ми.

— Не ми се струва много възпалено — рече той — и това е добре. Безпокоях се. Не обичам да използвам иглите, когато атмосферата е натегната.

— Нещо не беше наред ли? — попитах го.

— Ти се беше осрал.

— Ами да. Пия и се осирам. Какво ново има в това?

— Братле, та ти се опитваше да се сбиеш с мен.

— Сигурно съм бил изперкал. — Той бе толкова як, че можеше да повдигне лека кола, като я подхване отзад. — Наистина ли се опитвах да се сбия с теб? — го попитах.

— Ами искаше да се изфукаш.

— Жена ли водех със себе си?

— Не знам. Може да е била долу в колата. Ти ходеше до прозореца и крещеше.

— Какво виках?

— Ходеше до прозореца и крещеше: „Ще изгубиш баса!“.

— Чу ли някой да ми отговаря?

Една от добродетелите на хората, сред които живея, е, че никой от нас никога не се учудва, че приятелят му не е в състояние да си спомни светлите си мигове.

— Имаше много силен вятър — каза Харпо. — Ако е била жена, смееше се като зъл дух.

— Значи смяташ, че в колата ми е имало жена?

— Не знам — отговори с гробовен глас той. — Понякога чувам как гората се смее. Много звуци чувам. — Той отмести шишето с дезинфекционната течност и поклати глава: — Братле, молих те да не си правиш татуировка. Всичко беше адски странно. Преди ти да дойдеш, аз за малко не се качих на покрива. Ако имаше светкавици, щеше да се наложи да се кача.

Някои се опитваха да докажат, че Харпо е психо по рождение, други — че откача, защото е играл без шлем, а аз винаги съм смятал, че той е и едното и другото, и че и двете се подсилват взаимно. Всъщност, той беше участвал във войната във Виетнам и най-добрият му приятел, така разправяше, бил убит при експлозията на мина само на двадесетина метра от Харпо. „От това откачих“ — беше споделил с няколко души той. Сега живееше в небесата и вестите, които получаваше от ангелите и демоните, бяха най-важните събития за него. Няколко пъти в годината, когато силите, които са заплаха за живота, се струпваха по скупчените облаци като средновековни армии и в силния дъжд излизаха светкавици, Харпо се покатерваше на билото на покрива си и предизвикваше небесните сили.

— Като знаят, че стоя там, те се респектират. Не знаят дали мога да ги прогонвам със заклинания. Но това ме кара да плача като малко дете. Направо е величествено, братле.

— Аз мислех, че се качваш на покрива само когато вали.

— Едно правило не бива да се следва безусловно — с дрезгав глас обясни той.

Рядко можех да бъда сигурен за какво говори. Имаше плътен и глух глас, в който се криеше такова ехо от мъртво вълнение (сякаш главата му още кънтеше от експлозии, които отвън не се чуваха), че когато поискаше цигара, самата му молба звучеше като сентенция. В състояние беше и да прави най-необичайни самопризнания. Беше като онези спортисти, които говорят за себе си в трето лице. („Хуго Блекуотър струва един милион долара като нападател в националната футболна лига“ — каза Хуго Блекуотър.) А Харпо успяваше да говори в първо лице почти така, както се говореше в трето.

„Жена ти е страшно привлекателна — бе ми казал той по време на един от летните ни купони, — но събужда у мен страх. Не бих могъл да си го вдигна с нея. Уважавам те, че ти успяваш.“

Най-необичайни неща излизаха от устата му, като при търкаляне на зарчета. Сега ми рече:

— В деня, когато чакахме урагана, аз стоях на билото цели три часа. Той затова не дойде.

— Ти го спря ли?

— Знам, че той ще ми го начука. Трябваше да дам обет.

— Но ти спря урагана, така ли?

— До известна степен.

Всеки друг би си помислил, че със следващия си въпрос го иронизирам. Но той знаеше, че това не е така.

— Ще победят ли — попитах го — днес „Патриотите“?

— Да.

— Това професионална оценка ли е?

Той поклати глава:

— Така ми се струва само. Чух го от вятъра.

— Често ли греши вятърът?

— При по-обикновените работи едно на седем.

— А при необикновените?

— Едно на хиляда. Тогава той се съсредоточава върху проблема. — Харпо се вкопчи в китката ми. — Ти защо — попита ме той, сякаш досега бяхме говорили по въпроса, — ти защо прибра марихуаната си точно преди бурята?

— Кой ти каза?

— Пати Ларейн.

— Ти какво й каза? — попитах го. Беше като дете. Ако беше разположен да каже, щеше да каже всичко.

— Казах й, че трябва да те предупреди — отговори той с най-мрачния си глас. — Щеше да бъде по-добре да изгубиш реколтата, отколкото така внезапно да я окосиш.

— Тя какво каза?

— Каза, че няма да я послушаш. Аз й повярвах. Затова и не се обидих, когато ти пристигна тук преди две вечери насран. Помислих, че си пушил от твоята дрога. В твоята дрога има зъл дух. — Той произнесе думата „зъл“ така, сякаш злото беше жица за високо напрежение, която е паднала на земята и сега се гърчи в искри.

— А аз — попитах го — заради татуировката ли дойдох тук?

— Не — поклати яростно глава той. — Никой не знае, че умея да правя това. Работя за хора, които уважавам. — Харпо се загледа навъсено в мен. — Аз теб те уважавам — добави той, — защото си толкова мъжествен, че оправяш жена си. Красивите жени ме правят плах.

— Значи твърдиш — репликирах го аз, — че не съм дошъл тук за татуировка?

— Не — потвърди той. — Иначе щях да съм ти показал вратата.

— Ами тогава какво исках?

— Искаше да правим сеанс. Каза, че искаш да разбереш защо жена ти е изпаднала в истерия при миналия сеанс.

— И ти не пожела да ми помогнеш?

— Ами не — отговори той. — Не мога да си представя по-тежка нощ от онази.

— И значи каза не?

— Казах не. Тогава ти каза, че съм бил лъжец. И други ужасни работи. После видя комплекта. Иглите ми бяха на масата. Каза, че искаш татуировка. „Няма да си тръгна с празни ръце“ — така заяви.

— И ти се съгласи?

— В началото не. Казах ти, че трябва да се отнасяме с уважение към татуировките. Но ти продължи да ходиш до прозореца и да викаш: „Минутка само!“. Мислех, че говориш на няколко души, но би могло да е и на един човек. После се разплака.

— Ох, мамка му! — рекох аз.

— Заяви ми, че след като не мога да ти предложа сеанс, трябва да ти направя татуировка. „Дължа й го — викаше. — Аз постъпих несправедливо с нея. Трябва да нося нейното име.“ — Той поклати глава. — Разбирах те. Ти молеше някого за прошка. Затова ти казах, че ще го направя. А ти веднага отиде до прозореца и изкрещя: „Ще загубиш баса!“. Това ме подразни. Усъмних се в твоята искреност. Но ти очевидно не съзнаваше, че съм ядосан. Каза ми: „Татуирай името, което ти казах по време на сеанса в Труро“. „Кое име беше?“ — попитах. Ти си го знаеше, Тим.

— Не казах ли на сеанса, че искам да общувам с Мери Хардвуд, братовчедката на майка ми?

— Това каза за пред другите, но на мен ми прошепна: „Истинското име е Лоръл. Кажи им, че е Мери Хардвуд, но си мисли за Лоръл“.

— Така ли ти казах?

— Каза също: „Лоръл е мъртва. Искам да говоря с нея, но тя е мъртва“.

— Не може да съм казал това — заявих му сега, — защото се надявах да разбера къде е тя.

— Ако си смятал, че е жива, значи си се опитвал да извлечеш изгода от сеанса.

— Мисля, че да.

— Това може да е причина за бъркотията. — Той въздъхна заради човешката порочност. — Преди две вечери, тъкмо когато започвах татуировката ти, ти каза: „Не мога да се ебавам с теб, истинското име на момичето не е Лоръл. Името й е Маделин“. Това много ме обърка. Когато мушвам първата игла, аз се старая да държа връзка с околните сили. Това е първична защита за всичко. Ти ми наруши съсредоточаването. После, в следващата минута каза: „Промених решението си. Направи го Лоръл все пак“. Ти сам си обърка татуировката. Два пъти я обърка.

Мълчах, сякаш от уважение към думите му. Когато реших, че е минало достатъчно време, попитах:

— Друго какво казах?

— Нищо. Заспа. Когато свърших с татуировката, се събуди. Слезе долу, качи се в колата си и потегли.

— Ти дойде ли с мен?

— Не.

— Погледна ли през прозореца?

— Не погледнах. Но ми се струва, че с теб имаше хора. Защото след като излезе, вдигна голям шум. Стори ми се, че чух мъж и жена да се опитват да те усмирят. После всички заминахте с колата.

— И тримата в моето порше ли?

Харпо познаваше шумовете на двигателите.

— Само твоята кола беше там.

— Как могат да се съберат двама души в седалката до шофьора?

Той сви рамене.

Готвех се да си тръгвам, когато Харпо се обади:

— Момичето, което наричаш Лоръл, може още да е живо.

— Сигурен ли си?

— Имам усещането, че е още в Кейп Код. Наранена е, но не е мъртва.

— Е, ако вятърът го казва, шансът да си прав е шест към едно.

Навън беше тъмно и шосето за Провинстаун бе брулено от последните мъртви листа, които прелитаха над колата от единия край на гората към другия. Вятърът беше изпаднал в ярост, сякаш последната ми плоска шега с Харпо наистина го беше ядосала, и поривите му, които можеха да преобърнат платноходка, блъскаха колата отстрани.

Веднъж, преди две години, ходих на един друг сеанс. Един от приятелите на Харпо беше загинал при автомобилна катастрофа на това същото шосе и Харпо ме бе поканил заедно с двама мъже и две жени, които не познавах, и ние седяхме в слабо осветен кръг около малка масичка с тънки крака. Дланите ни бяха върху масата, разпънатите ни пръсти се докосваха. Тогава Харпо даде указанията си към масичката. Той й говореше така, сякаш нямаше съмнение, че гласът му ще бъде чут, и й нареди да се накланя на една страна и после пак да се спуска долу, като при това чуква по пода веднъж за „да“. Ако масичката искаше да каже „не“, трябваше да се повдигне и падне два пъти. Или — две почуквания.

— Разбираш ли ме? — бе попитал Харпо.

Масичката се изправи на два крака с такова подчинение, с което едно обучено куче изпълнява командата да служи. После тя чукна по пода. Оттук процедирахме ето така. Харпо разясни един прост шифър. Едно почукване щеше да бъде А, две Б и така нататък до тридесет почуквания за Я.

Тъй като искаше да се увери, че разговаря с приятеля си, който бе загинал през онази седмица преди сеанса, Харпо започна, като запита:

— Там ли си, Фред? — и масичката след кратка пауза чукна веднъж.

За да провери, Харпо попита:

— Коя е първата буква от името ти?

Масичката направи двадесет и едно почуквания, за да означи буквата „Ф“.

Продължихме. Сеансът се провеждаше пак през една ноемврийска нощ. Седяхме в малката мансарда на Харпо в Уелфлийт, без да ставаме от масата от девет вечерта до два сутринта и с изключение на Харпо никой от нас не се познаваше с никой от другите. Разполагахме с достатъчно време, за да забележим всяка възможност за измама. Въпреки това аз не видях такава. Коленете ни се виждаха, ръцете ни леко се подпираха на плота, съвсем леко и не бе възможно никой сам да бута масичката. Седяхме така наблизо, че човек не можеше да не установи физическо усилие у съседите си. Да, масичката почукваше в отговор на нашите въпроси така естествено, както може да се пресипва вода от една чаша в друга. Не изглеждаше да имаме работа с призраци. По-скоро беше досадно. Отнемаше много време всяка дума да се раздели на букви.

— Как е там — попита Харпо, — там, където си?

В отговор последваха четири почуквания. Получихме „Г“. Последва пауза и започна нова серия бавни почуквания, при което масичката се накланяше на два крака на не по-малко от трийсетина сантиметра от пода, но бавно, после се изправяше бавно като половинка от подвижен мост и после също така отмерено се спускаше за поредното почукване. Следващата серия продължи няколко минути с петнадесет почуквания. Сега имахме „О“. Което правеше ГО…

— Готино? — попита Харпо.

Масичката почука два пъти: „Не!“.

— Извинявай — рече Харпо. — Дай нататък.

Сега последваха седемнадесет почуквания. Имахме „Г“, „О“ и „Р“.

Едва когато бяхме стигнали до Г-О-Р-Е-Д, Харпо попита:

— Горе-долу? — и масичката му отговори с едно почукване.

— Фред, наистина ли си горе-долу? — попита Харпо.

И масичката пак се повдигна и пак се спусна. Доста приличаше на диалог с компютър.

Така продължихме пет часа и чухме някои общи приказки за новото положение на Фред от другата страна. Не получихме никаква информация, която би разклатила устоите на есхатологията или на кармата. Едва след два сутринта, когато се прибирах у дома с колата в подобен вятър, аз си дадох сметка, че една обикновена холова масичка бе съумявала напук на всичките закони на физиката да се надига и спуска стотици пъти, за да съобщи дума-две отвъд вододела, чиито граници вече не бях в състояние да очертая. Едва тогава, самичък на шосето, косата на тила ми настръхна и осъзнах, че съм присъствал на една свръхестествена и непонятна вечер. Онова, което я бе направило възможна, вероятно още бе във въздуха около мен. Бях сам с него на бруленото от вятъра шосе, недалече от глъбините на океана — о, не, никога не се бях чувствал така самотен през живота си. Страхопочитанието, което бях изпитал, докато всичко това ставаше, сега пак ме обзе тук, на пътя.

На следващия ден бях така апатичен обаче, сякаш черният ми дроб е бил размазан върху някоя циментова стена, и всъщност бях изпаднал в такава депресия, че не стъпих на друг сеанс — до оная нощ в Труро, когато започна нашето фиаско. Бях склонен да повярвам, че човек може да общува с мъртвите. Въпросът беше в това, че аз просто не можех да си позволя средствата, които това общуване изискваше.

След като пристигнах у дома си, стъкнах огън, сипах си чаша и тъкмо бях започнал да се опитвам да си припомня нещичко, останало ми от пътуването до Уелфлийт преди две нощи, возейки двама души в едно малко порше, чукалото издумка, или поне бях готов да се закълна в това, и вратата се отвори сама.

Нямам представа какво влезе, нито дали то излезе, когато я залостих, но чух похлопването като предизвестие. Пак подуших онази непоносима воня на развала, която ме бе лъхнала под парапета, и бях готов да изкрещя срещу неумолимата логика на изискваното от мен. Защото с цялата тежест на повеля, срещу която не можех да възразя, ми се нареждаше да отида пак в онази гора край Труро.

Опитах се да устоя, докато мога. Изпих си чашата, сипах си втора, но съзнавах, че дори да отложа тръгването с един час или с три дни, дори накрая да отида трезв или да се напия така, че да мога да мина през пламъци, аз пак трябваше да отида и да намеря дупката. Не можеше да има опрощение, докато не го направя. Онази сила, която заставяше масичката да чука, сега бе обладала мен — бе обладала вътрешностите ми и сърцето ми. Нямах избор. Нищо не би могло да бъде по-лошо от това да остана тук и да преживея часовете на нощта, които ме чакаха.

Знаех го. Веднъж преди това бях попаднал във властта на непреодолима сила, по-мощна от мен, и това беше през една седмица преди двадесет години, когато всеки ден отивах до паметната колона на Провинстаун с мраз в белите си дробове и гадно чувство в корема, взирах се в обекта за катерене и констатирах мрачно, сякаш губейки всякаква представа, че може да се направи опит за изкачване на колоната. Доколкото виждах, нагоре имаше достатъчно опори за закрепване, имаше вдлъбнатини в зидарията и издатини в гранитните блокове. Можеше да стане и можех да успея; взирах се така напрегнато във фундамента, че — ще ми повярвате ли? — изобщо не се замислих за парапета. Само знаех, че трябва да изкача колоната. Ако не направех опит, щеше да ме сполети нещо по-лошо от неописуем страх. Може би друго не научих от онези тогавашни пристъпи на ужас посред нощ, когато се надигах прав като свещ в леглото, но в най-лошия случай се сдобих (дали мога да използвам тази дума?) с поне малка доза състрадание към всички, които биват сполетявани от злочестината принудително да излязат и да направят нещо, което в никакъв случай не трябва да се върши — било то прелъстяване на малки момченца или изнасилване на млади девойчета; познах кошмара, който пламти под притъпените сетива на хората, които никога не се осмеляват да се уединят в себе си, за да не ги сполети гибел. Така през цялата нощ онази седмица, докато се борех с това чуждо желание, така неприсъщо за мен, и се опитвах да убедя тази инородна сила, че не е нужно да изкачвам колоната, познах също и разновидностите на човешката изолация. Защото за да избегнем срещите с нашия зъл демон, който е обсебил сладката сила Кундалини в гръбнака ни, ние приемаме и алкохол, и хашиш, и кокаин, и никотин, и успокоителни, и приспивателни, и навици, и църкви, и предразсъдъци, и фанатизъм, и идеологии, и глупостта дори — най-важния сред начините ни за изолация! — и аз се сблъсквах с почти всички тях през седмицата, преди да се опитам да изкача колоната и да надмогна неукротимото в себе си. И тогава, с мозък, възпламенен от бързане, деформиран в една посока от хашиша, а в друга, от пиенето, хленчещ вътрешно като неродено дете от ужас, че ще се задуши, преди да е видяло бяла светлина, изпълнен с кръвожадна страст като самурай, аз се залових с онзи зид и установих — независимо колко абсурден бе резултатът — че след това се бях почувствал по-добре, и ако не друго, че ужасът в съня ми бе намалял.

Значи си бе струвало. Сега разбрах, че това трябва да е така. Длъжен бях да се върна и да погледна лицето на мъртвата руса жена. Нещо повече, трябваше да го направя, дори без да ми е ясно дали смъртта й е дело на моите ръце или на други хора. Бихте ли ме разбрали, ако ви кажа, че тази яснота, при все че беше съдбовно важна за самосъхранението ми — бях ли застрашен от закона или от всичко останало извън него? — не тя ме призоваваше, а самият инстинкт да тръгна: той водеше началото си от най-дълбокия знак, който можех да разпозная — важността на пътуването следваше да се оцени в зависимост от страха ми да го извърша.

Ще ви спестя онези часове, в които проявих колебание на волята си. Мога само да кажа, че наближаваше полунощ, когато бях успял да овладея ужаса си дотолкова, че да започна в мислите си пътуването, и бях готов, поне във въображението си, да изляза от къщи, да се кача в колата и да се отправя по шосето, където брулените от вятъра листа в тоя час наподобяваха привидения в яростна атака. При все това, след като бях предвидил всяка подробност на пътуването и бях съставил плана му в мислите си, преди да го бях предприел, сега установих, че само по себе си хладнокръвието да съставя план е в дъното на моя ужас. И тъй, аз най-сетне бях въоръжен за действие и бях до вратата, готов да пристъпя навън в реалния въздух на нощта, когато потрепването пак прокънтя, така силно, като че чук блъскаше по моя гроб.

Някои прекъсвания са твърде сериозни, за да нарушат хладнокръвието ви. Не е нужно на човек да му треперят крайниците, когато се изправя пред палача си. Аз дръпнах резето и широко разтворих вратата навътре.

В антрето влезе Риджънси. В първия миг, когато забелязах напрежението, изписано върху лицето му, и ярките пламъчета на гняв в очите му, аз си въобразих, че той е дошъл да ме арестува. Стоеше в антрето, взираше се в мебелите в дневната и поклащаше глава ту на едната, ту на другата страна, което продължи доста време, и накрая аз осъзнах, че той всъщност разкършва врата си, за да потисне изопнатите си нерви.

— Не съм дошъл да ме почерпиш някоя чашка, братле — най-сетне продума той.

— А, можеш да му удариш една.

— После. Най-напред да поговорим. — Той ме прониза с пламъчетата на разгневените си очи, след което изненадващо — защото не смятам, че друг път ме бе виждал да проявявам такава решителност — отклони поглед. Не можеше да знае за какво се бях подготвил в този миг.

— Ти — попитах го — работиш ли в неделни дни?

— Днес сигурно не си ходил до Усет Енд?

Поклатих глава.

— И не знаеш какво става?

— Не.

— Всички ченгета от града се бяха събрали в „Алеята на вдовицата“. До един. — Гледаше покрай мен. — Имаш ли нещо против да седна?

Имах. И нямах. Направих някакъв жест, за да покажа точно това.

Той седна.

— Виж какво, Мадън — започна, — знам, че водиш много интензивен живот, но може би ще си спомниш, че днес сутринта по телефона ти се е обадил Мъруин Фини?

— Собственикът на „Алеята на вдовицата“ ли?

— Ти постоянно се храниш там, а не му знаеш името, така ли?

— Ей — реагирах аз, — я не ми гледай в канчето.

— Добре — каза той, — а ти защо не седнеш?

— Защото се готвех да излизам.

— Фини за колата ли ти се е обаждал?

— Тя още ли е там?

— Казал си на Мъруин Фини — започна тогава Алвин Лутър, — че не можеш да си спомниш името на жената, която е била с Пангборн.

— Още не мога. Важно ли е?

— Вероятно не. Освен ако му е била съпруга.

— Мисля, че не беше.

— Е, добре. Ти си добър познавач на хората.

— Не съм чак толкова умен, за да разбера какво става сега.

— А, аз мога да ти кажа — рече той, — но не искам да ти въздействам. — Той пак ме погледна в очите. Каква ти е преценката за Пангборн?

— Адвокат във фирма. Умен. Тръгнал да пътува с една руса жена.

— Нещо сбъркано в него?

— Просто не ми беше приятен.

— Защо?

— Защото исках да отида някъде с Джесика, а той се пречкаше. — Млъкнах. Риджънси беше голямо ченге. От него се излъчваше натиск, и то постоянно. Човек рано или късно допускаше грешка. — О — рекох, — точно така се казваше. Дойде ми изневиделица. Джесика.

Той го записа.

— А второто й име?

— Още не мога да се сетя. Може и да не ми го е казвала.

— Какво представляваше?

— Светска дама. От хайлайфа на Южна Калифорния, бих рекъл. Не е от истинска класа. Просто пари.

— Но ти я хареса.

— Имах чувството, че ще се държи когато сме насаме като порнозвезда. — Казах му това, за да го шокирам. Успях, и то повече, отколкото бях очаквал.

— Аз не обичам порно историите — заяви той. — Не ходя на такива работи. И спокойно мога да изтребя пет или десет от тия порнозвезди впрочем.

— Точно това ми харесва в ограниченията, които предвижда законът. Като му сложиш униформа, един убиец вече не може да трепе хората.

Той вирна глава.

— Евтина философия на хипитата — каза.

— Ти не можеш да водиш спор — заявих аз. — Главата ти е пълна с минни полета.

— Може и така да е — смутено се съгласи той. — Нека се върнем на Пангборн. Би ли казал, че е неуравновесен?

— Не точно това. Изкушавам се да заявя, че изобщо не е неуравновесен.

— Недей.

— Защо?

— Той направи ли ти по някакъв начин впечатление на чистофайник?

— Може и да си мие ръцете, след като се е любил, но смятам, че не. Не бих го нарекъл чистофайник.

— Влюбен ли беше в Джесика?

— Бих казал, че тя му харесваше с това, което представляваше, и че малко му беше поомръзнала. Тя може би се бе оказала с прекалено много женски капризи за него.

— Значи не смяташ, че той е бил безумно влюбен в нея?

Готвех се да кажа: „Нямам такова впечатление“, но реших да го попитам:

— Какво имаш предвид под „безумно“?

— Бих казал — това, да обичаш някого до такава степен, че да не можеш да се владееш.

Някъде в мозъка ми се появи една подличка сметчица. Попитах го:

— Алвин, накъде биеш всъщност? Пангборн убил ли я е?

— Не знам — отговори Риджънси. — Никой не я е виждал.

— А къде е той?

— Мъруин Фини се обади днес следобед и помоли колата да бъде преместена от паркинга му. Но първо на първо тя си беше паркирана съвсем законно. Затова му казах, че ще трябва да залепим бележка на стъклото. Следобеда обикалях града и реших да й хвърля един поглед. Нещо не ми се струваше наред. Понякога виждаш някоя таратайка и разбираш, че нещо не е както трябва. Затова пробвах багажника. Не бе заключен. Вътре беше Пангборн.

— Убит?

— Интересно е, че питаш така — отбеляза Риджънси. — Не, приятелю, самоубийство.

— Как така?

— Напъхал се е в багажника и го е затворил. После се е мушнал под едно одеяло, тикнал си е пистолета в устата и е дръпнал спусъка.

— Хайде да пийнем — предложих.

— Бива.

Погледът ми беше безжизнен от ярост.

— Много странна работа — каза.

Не можех да направя нищо, за да си помогна. А. Л. Риджънси си имаше своите пълномощия.

— Сигурен ли си, че е самоубийство? — попитах, макар че не виждах с какво този въпрос може да ми е от полза.

Стана по-зле. Погледите ни се срещнаха с такава пълна липса на престореност, че беше осезаемо: двама души си спомняха една и съща гледка. Аз виждах кръвта по седалката за пътника в колата си.

Той помълча, преди да отговори:

— Няма съмнение, че е самоубийство. Следите от барут са по цялата му уста и небце. Освен ако някой преди това не го е бил упоил… — Риджънси извади бележника си и си записа няколко думи. — Само че аз не мога да си представя как можеш да натикаш пистолет в устата на някого, да го застреляш и след това пак да нагласиш тялото, без да се издадеш с изтеклата кръв. Кръвта, по начина, по който се е изляла по тялото и по пода, както и отстрани на багажника, съвсем логично говори за самоубийство. — Той поклати глава. — Обаче — добави — нямам високо мнение за твоята проницателност. Ти абсолютно погрешно преценяваш Пангборн.

— Аз определено не съм го смятал за самоубиец.

— Остави това. Той е един педераст дегенерат. Мадън, ти дори не се догаждаш кой всъщност е в килера.

Сега той се огледа из всекидневната, сякаш за да преброи вратите и да направи списък на мебелите. Никак не беше приятно да се види къщата с неговите очи. Повечето от мебелите бяха подбрани от Пати, а нейният вкус беше характерен с натруфеност и беше отражение на паричните възможности на Тампа Бийч — което ще рече, мебели в бяло и смесица от цветове по тапицерията, драпериите и килимчетата, купища цветя по тъканите, безброй столчета за бар с дебели възглавнички от изкуствена кожа: в розово, лимоновозелено, оранжево и слонова кост в будоара й и нейната гостна — доста захаросана окраска за Провинстаун през зимата. Дали ще добиете представа за моето състояние, ако призная, че през повечето време настроението ми никак не се повдигаше от разликата между цветната гама в дома на Нисън и в моя?

Риджънси оглеждаше нашите мебели. На устните му още димеше фразата „педераст дегенерат“.

Не можех да спра дотук.

— Защо си толкова сигурен, че Пангборн е бил хомосексуалист?

— Аз не бих го нарекъл така. Бих му казал гей. — Колко го дразнеше тази дума! — Би трябвало да го означават като „синдром на Капоши“. — Той извади от джоба си писмо. — Наричат се гейове, шляят се и системно сеят зараза. Те ще предизвикат мор.

— Добре, добре — рекох аз. — Ти си гледай твоите представи за мор, аз ще си гледам моите. — Той беше толкова упорит, че би ми доставило войнствено удоволствие да спорим: той за ядреното замърсяване, аз за херпеса. Само че не сега.

— Виж какво има в този плик — каза той. — Дали Пангборн е бил гей? Прочети го само!

— Сигурен ли си, че той го е написал?

— Сверих почерка с адресника му. Няма съмнение, че той го е писал. Преди около месец. Но не го е изпратил. Мисля, че е допуснал грешка, като го е препрочел. Това ти стига да си пъхнеш цевта в гърлото и да се гръмнеш.

— До кого е писал?

— Е, не ги ли знаеш педерастите. Те са си толкова близки, че не си дават труд да пишат имена. Просто така, интимничко да си побъбриш с някоя сродна душа. Само накрая могат да благоволят да споменат веднъж името. За да може цветенцето, което ще получи посланието, да разбере, че фъшкията е попаднала в правилната саксийка. — И той престана с това цвилене.

Прочетох писмото. Беше написано с ярко синьо-виолетово мастило, с решителен закръглен почерк.

Аз подадох обратно писмото. Мисля, че и двамата полагахме усилия да не се поглеждаме в очите, но въпреки това погледите ни се срещнаха. Наистина, те отскочиха един от друг като еднакви полюси на два магнита. Между Риджънси и мен се бе настанила хомосексуалността — така осезаема като потта, която дишате, когато между двама души се е настанило насилието.

— „Отмъстителят ще съм аз, казва Бог“ — цитира Риджънси. Той прибра писмото обратно във вътрешния си джоб и тежко пое въздух. — Бих искал да ги избия тия педерасти — заяви той. — До един.

— Пий още една чаша.

— В това писмо има такава поквара — продължи той, като се потупа по гърдите, — че в устата ти остава вкус, който никаква напитка не може да измие.

— Не съм аз човекът, който трябва да държи речи — рекох аз, — но ти запитвал ли си се дали трябва да бъдеш началник на полицията?

— Защо говориш така? — попита той. В един ми всичко у него застана нащрек.

— Длъжен си да го знаеш. Ти си тук доста време. През лятото в този град се събира огромна маса хомосексуалисти. След като португалците желаят парите им, ти трябва да приемеш техните навици.

— Може да ти е интересно да го научиш, но аз вече не съм изпълняващ длъжността началник на полицията.

— Откога?

— От днес следобед. Когато прочетох това писмо. Виж какво, аз съм само едно селско момче. Знаеш ли какво знам аз за булевард „Сайгон“? Две курви на нощ в продължение на десет вечери, това е всичко.

— Продължавай.

— Видях как убиваха толкова чудесни мъже. Не познавам никакви зелени барети с розови срамни части. Добре е, че Пангборн е мъртъв. Аз лично бих го убил.

Можеше да му повярва човек. Атмосферата беше на косъм от буря с гръмотевици.

— Ти официално ли си подаде оставката? — попитах го.

Той вдигна ръце напред, сякаш да спре всякакви въпроси.

— Не искам да се забърквам. Никога не са смятали да ме правят началник на полицията. Португалецът, който ми е подчинен, фактически изпълнява длъжността.

— Какви ги приказваш? Да не би твоето звание да е за прикритие?

Той извади носна кърпичка и се изсекна. Докато го правеше, поклати глава нагоре и надолу. По този начин ми отговори с „да“. Голям селяндур. Сигурно беше от управлението за борба с наркотиците.

— Ти вярваш ли в Бога? — попита ме той.

— Да.

— Добре. Знаех, че ще можем да поговорим. Нека скоро да го направим. Да се напием и да си поговорим.

— Добре.

— Аз искам да служа на Бога — заяви той. — Това, което хората не разбират, е, че ако искаш да му служиш, трябва топките ти да са пораснали толкова, че да можеш да Му поемеш атрибутите. А това включва тежката отговорност да раздаваш отмъщение.

— Ще поговорим — казах.

— Добре. — Той се изправи, за да си тръгва. — Имаш ли предположение кой може да е тоя приятел Уордли?

— Предполагам, че му е бивш любовник. Някой богат, сприхав местен земевладелец.

— Харесва ми твоята находчивост. Ха-ха. Ха-ха. Аз май че съм чувал някъде това име. Твърде е необичайно, за да го забравя. Някой ми спомена името Уордли просто случайно. Дали не е била жена ти?

— Попитай я.

— Когато я видя, ще я попитам. — Той извади бележника си и си записа нещо. — А къде — продължи да задава въпроси — мислиш, че е тая дама Джесика?

— Може да се е върнала в Калифорния.

— Сега го проверяваме.

Той постави ръката си на рамото ми, сякаш да ме утеши. Кой знае защо и двамата прекосихме така дневната до вратата. Ако се вземе предвид ръстът ми, никога не съм се смятал за дребен, ала той несъмнено бе много по-едър.

Вече пред вратата, той се обърна и каза:

— Искам да ти предам поздрави. От жена ми.

— Аз знам ли името на жена ти?

— Казва се Маделин.

— А — реших, — Маделин Фалкоу ли?

— Същата.

Каква беше първата максима на улицата? Ако искаш да умреш с куршум в гърба, пусни се с жената на някое ченге. Какво ли знаеше Риджънси за нейното минало?

— Да-да — рекох, — тя от време на време се отбиваше на чашка в едно заведение, където работех като барман. Преди много години. Но си я спомням. Хубаво момиче беше, изискана жена.

— Благодаря — рече той. — Ние имаме прекрасни деца.

— Изненадан съм — реагирах аз. — Не знаех, че… имаш деца. — За малко да се издам. Готвех се да кажа: „Не знаех, че Маделин може да роди деца“.

— О, да — каза той и измъкна портфейла си, — ето ни на снимка.

Погледнах и видях Риджънси и Маделин — без съмнение това беше моята Маделин, остаряла с десет години от времето, когато я бях видял за последен път, и с две русоглави момченца, които леко приличаха на него и никак на нея.

— Много хубаво — казах. — Поздрави Маделин.

— Сайонара — сбогува се на японски Риджънси и си тръгна бързо.

Сега вече не можех да се реша да тръгна за гората край Труро. Не бях в състояние отново да си наложа такава съсредоточеност. В този час не можех. Мислите ми се отклоняваха от курса си като вятър в планините. Не знаех дали да мисля за Лони Пангборн, за Уордли, за Джесика или за Маделин. После ме налегна печал. Налегнаха ме най-печални мисли за жената, която бях обичал, за любовта, която си бе отишла, за това, че не е трябвало да стане така.

Седях потънал в мисли за Маделин. Може би след час се качих на горния етаж в кабинета си и отключих чекмеджето с архивни документи. Там, сред купчина стари ръкописи намерих страниците, които търсех, и ги препрочетох. Бяха написани преди почти дванадесет години — на двадесет и седем ли съм бил, когато съм ги писал? — и стилът ми беше до голяма степен този на самоуверения млад мъж, за какъвто се бях опитвал да мина тогава. Ако човек не е вече една цялостна личност, а само сбор от фрагменти, всеки със свой стил, актът на преглеждане на стари текстове, писани, когато той е бил със завършена самоличност (дори тя да е неистинска), може да възстанови за малко целостта му и наистина се получи така, докато препрочитах тези страници. Ала веднага след като приключих, пак се потопих в стари неволи. Защото бях направил грешката да покажа ръкописа на Маделин преди години и той бе помогнал за раздялата ни:

След като беше прочела дотук, Маделин беше запитала:

— Как можеш да пишеш такива неща за мен? — и бе заплакала по начин, които не можех да понасям.

— Това е само текст — бях й отвърнал. — Не е онова, което изпитвам към теб. Аз не съм достатъчно добър писател, за да изразя онова, което наистина изпитвам.

Ала я ненавиждах, че ме караше да се отричам от писането си. Обаче ние и бездруго си бяхме създали неприятности. Тя прочете страниците само седмица преди да бяхме решили да се забъркаме в една полуоргия със смяна на съпруги (не виждам как по-накратко да я опиша), като аз бях придумал Маделин да ми бъде компаньонка — думата „компаньонка“, която употребявам, сигурно ми беше останала от френския в Ексетър — тъй като пътувахме с кола от Ню Йорк чак до Северна Каролина, за да отидем там, а не познавахме хората. Разполагахме единствено с обявата от списание „Чукане“ и номера на пощенската кутия, вместо адрес:

Аз бях отговорил на обявата, без да казвам на Маделин и бях изпратил наша снимка, двамата добре облечени и на улицата. В отговор получих тяхната снимка, направена с „Полароид“. Бяха по бански костюми. Мъжът беше висок и полуолисял, с дълъг, унил нос, с изпъкнали колене, коремче и нездрав тен на лицето.

Когато погледна снимката, Маделин заяви:

— Той сигурно има най-дългия кур в християнския свят.

— Защо казваш това?

— Не мога другояче да си го обясня.

Жената беше млада и носеше натруфен бански. Изглеждаше дръзка и шик. Нещо в нея ме заговори сякаш направо от снимката. Импулсивно предложих:

— Хайде да ги посетим.

Маделин кимна. Тя имаше големи тъмни очи, пълни с блясък и трагично усещане — семейството й не беше без положение в йерархията на мафията и беше отправило по неин адрес доста проклятия, когато тя бе напуснала дома си (който бе в Куинс), за да се премести в Манхатън. Тя носеше раните си от раздялата като кадифено наметало. По характер бе сериозна и за да неутрализирам това, полагах невероятни усилия да я разсмивам, като дори се опитвах да ходя на ръце из мебелираната ни стая. Миг развеселяване придаваше аромат на моето настроение, който можеше да остане с часове. Затова се и бях влюбил в нея. Дълбоко в нея бе скрита една нежна същност, която не бях откривал у други жени.

Ала ние бяхме станали прекалено близки. Тя започна да ми омръзва. Какъв грубиян и типичен ирландец сигурно съм започнал да изглеждам. След като бяхме заедно две години, настъпи онзи период, когато човек или се жени, или се разделя. Говорехме си, че се срещаме с други хора. Аз й изневерявах от време на време, а тя разполагаше с цяла нощ да ми го върне по същия начин, защото аз работех в бара четири дни седмично от пет вечер до пет сутринта, а за дванадесет часа доста можеш да се любиш.

Така че когато тя кимна в знак на съгласие да направим това пътуване на юг, не ми беше нужно друго потвърждение, за да започна да действам. Едно от качествата й беше, че успяваше да изразява всичко само с кисело, комично накланяне на главата.

„А сега ми кажи коя е лошата новина?“ — питаше тя.

И така, тръгнахме към Северна Каролина. Уверявахме се един друг, че сигурно няма да харесаме онази двойка и ще се измъкнем бързо. Тогава щяхме да прекараме още една или две нощи приятно по пътя на връщане.

— Ще спрем в Чинкотийг — казах й — и ще се опитаме тайно да пояздим някое пони порода чинкотийг — след което й обясних, че това са горе-долу последните останали диви коне на изток от Мисисипи.

— Чинкотийг — повтори тя, — това ми харесва. — Имаше плътен и дрезгав глас, чийто тембър резонираше в гърдите ми, а тя произнесе Чинкотийг така, че всяка сричка ме разтърси. С това ние си сложихме взаимно мехлем върху раната, която току-що бяхме причинили върху самата плът на нашето бъдеще като двойка. И тръгнахме.

Точно там срещнах за пръв път Пати Ларейн. (Това беше много преди тя да се запознае с Уордли.) Тя се оказа съпруга на Големия Гръбльо (както тя го наричаше), а Големия Гръбльо се оказа, че е: 1. притежател на един наистина голям прът и 2. лъжец, защото не беше най-преуспяващият гинеколог в окръга, а знахар. Освен това беше и изумителен любител на котета. Можете ли да си представите колко дълбоко проникна той в ковчежето със съкровища на Маделин?

В съседната спалня (защото той беше хигиеничен по отношение на тези развлечения със смяна на съпругите — никакви тройки или четворки!) Пати Ърлийн — която още не си бе сменила името на Пати Ларейн — и аз започнахме нашия уикенд. Може би по-нататък ще се реша да ви го опиша, но засега е достатъчно да се каже, че по пътя обратно за Ню Йорк аз си мислех за нея и че двамата с Маделин така и не спряхме в Чинкотийг. А аз и не пушех по онова време. Беше първият ми опит да се отърва от лошия навик. Така че бях преживял няколко бързи възвисявания и свободни падания на егото, бях прекарал два дни и една нощ с разменена партньорка (Големия Гръбльо така и не разбра, че Маделин и аз не бяхме женени, макар че, в интерес на истината, от гледна точка на сполетелите ни беди все едно че бяхме) без нито една цигара в миговете, когато се чувствах НАБИТ НА КОЛ — така може да се опише състоянието ми, когато слушах как моето момиче надава възгласи на удоволствие (а как само умееше да стене Маделин!), защото друг мъж бе в нея. Ничие мъжко его не остава непроменено, след като е чуло същите продължителни женски викове на наслада, издавани заради нечий чужд (много по-дълъг) прът. „По-добре е да си мазохист, отколкото педераст“ — си повтарях често през тези два дни, но пък и аз прекарах часове, които си имаха своята красота за мен, защото съпругата на знахаря, преди това негова помощничка, въпросната Пати Ърлийн имаше тяло, стегнато като на деветнадесетгодишен модел на „Плейбой“, който стои фантастично пред теб на живо, и ние изкарахме един страстен любовен роман на въодушевени гимназисти, което ще рече, че аз постоянно я насърчавах да си слага устата на места, на които тя се кълнеше, че не си я била допирала преди, и все се вряхме във вдлъбнатините си и си прилагахме такива хватки, които бяха изкусни и интимни, и мръсни, и суперприятни (както казват калифорнийците), защото бяха мръсни. Господи, Пати Ърлийн беше чудесна, човек можеше да я шиба до смърт. Дори сега, дванадесет години по-късно, аз пак почти се връщах към онази първа нощ, а не исках, защото като си спомнях хубави неща за Пати, сякаш още веднъж изменях на Маделин.

Вместо това се измъчвах със спомена за дългото завръщане с Маделин Фалкоу в Ню Йорк. Това бе много дълго завръщане. Ние се карахме и Маделин ми крещеше (което беше крайно нехарактерно за нея), когато вземах с твърде голяма скорост някои завои, а накрая — вината ми е, че се опитвах да се откажа от цигарите — изпуснах колата на един неочаквано остър завой. Колата беше някаква огромна талига — додж, буик или мъркюри, кой може да помни? Те всичките са като сюнгери на острите завои и ние със скърцане и скриптене се плъзгахме стотина метра, преди да се ударим в едно дърво.

Тялото ми беше в същото състояние като колата. Една част беше размазана, друга разтеглена и ужасен тропот като от влачещ се заглушител на ауспух кънтеше вътре в ушите ми. Навън бе тихо. Една такава полска тишина, когато възбудата на насекомите вибрира из нивите.

Маделин беше в по-тежко състояние. Тя не ми го каза, но аз научих, че матката й е била засегната. И действително на корема й имаше ужасен белег, когато излезе от болницата.

Изкарахме още една година заедно, като се отчуждавахме все повече през последвалите месеци. Започнахме да вземаме кокаин. Това запълваше бездната. После навикът стана траен и скалата на нашите отношения се пропука от наркотика и бездната зейна по-дълбока. Точно след като скъсахме, аз бях арестуван за продажба на кокаин.

А сега седях в кабинета си в своя дом в Провинстаун и пиех бърбъна, без да го разреждам. Дали тези болки от миналото в съчетание с малко бърбън не се оказаха успокоителното за трите дни на сътресения, шокове, обрати и пълно разстройство на всичко, което ми беше познато? Седях в креслото и започвах да усещам как сънят идва като благодат. Сподавеният шепот на отминалото нарастваше и ме заливаше, цветовете на всичко предишно ставаха по-ярки от тези на настоящето. Дали сънят беше вход към пещера?

В следващия миг бях изтръгнат от съня си. Какво можех да направя, когато дори най-елементарната ми метафора беше вход на пещера? Това съвсем не предполагаше мислите ми да избягат от дупката в гората край Труро.

Независимо от всичко продължих да си пийвам бърбън и няколко хода пак се очертаваха в съзнанието ми. Дали започвах да асимилирам мотивите за самоубийство на господин Пангборн? Защото сега не ми се струваше невъзможно, че Пангборн може да е бил маниакът, който го бе извършил. Писмото определено можеше да бъде изтълкувано като предчувствие за престъпление. „Ако някой се опита да ми отнеме моята русокоса красавица, ще убивам.“ Но кого? Новия любовник или красавицата?

Тази мисъл, която предлагаше работна хипотеза, се превърна, добавена към бърбъна, в необходимото ми успокоително и аз най-сетне заспах дълбоко, така разбит, сякаш все още играех нападател в голям периметър в отбора на Ексетър, който не успява да направи подаване, и потънах толкова дълбоко в съня, че гласовете от Адския град ги нямаше при мен, когато се събудих. Вместо това дойдох на себе си с ясния спомен, че преди три нощи — да, съвсем сигурно! — аз, Джесика и Лони бяхме излезли от „Алеята на вдовицата“ почти по едно и също време, те от ресторанта, аз от салона, и там, на паркинга, бяхме подновили — въпреки нежеланието на Пангборн и напълно по нейния вкус — нашия разговор и Джесика и аз се смяхме толкова много и така оживено, че бързо се взе решението да отидем до моя дом за една последна чашка.

Тогава започна спор за колата. С една кола ли да пътуваме, или с две? Джесика искаше с две коли — Лони в лимузината си под наем, а ние двамата в моето порше, но Лони можеше да си представи какво ще стане и нямаше желание да бъде излишният трети, затова реши въпроса, като се настани в седалката за пътника на поршето ми, при което се наложи тя да се настани у него и около него и успя да го направи, единствено като постави краката си в скута ми, а аз можех да сменям скоростите единствено маневрирайки с ръка между и край коленете й и под бедрата й, но всъщност до дома ми имаше едва три километра и нещо и когато пристигнахме там, започнахме дълъг разговор за цените на имотите в Провинстаун и защо струваше толкова много вехтата съборетина, която притежавахме с Пати, след като се състоеше само от два сандъка за сол и две пристройки, както и куличка, която сами си бяхме издигнали, за да имам кабинет на третия етаж, обаче, както им обясних, причината беше изгледът към морето. Изгледът ни към залива обхващаше трийсетина метра, като къщата ни беше разположена откъм по-дългата си страна успоредно на брега, нещо рядко срещано в нашия град. „Да — беше казала Джесика, — това е чудесно“ — и, кълна се, коленете й се бяха поразтворили още малко.

Не, не мога да твърдя дали това беше спомен или сън, защото макар да притежаваше пълната яснота на реална случка, логиката изглеждаше като присъща на театъра на съня, където се случват само такива абсурдни събития, които са прекалено драстични за деня. Това, което сега си спомням, е, че докато седяхме в моята дневна и пиехме, започнах сякаш да забелязвам дамското саше при всяко от движенията на Лони. Колкото повече той се напиваше, толкова по-малко изгледи имаше асоциацията на адвокатите да подкрепи мъжествената му фасада, и аз се събудих сега, на третата сутрин след като двамата бяха изчезнали, готов да се закълна в съда, че през онази нощ, когато гледах и нея, и него в дневната, получих изумителна ерекция — една от малкото, които човек си спомня с необикновена гордост — и така безапелационно оцених своето своеобразно отличие, че сметнах за крайно важно да си отворя ципа без заобиколки в зародиша на дългата и безкрайно — трябва да го отбележа — тежка тишина. Да, извадих си го и го наперих пред тях, сякаш бях на шест годинки или пък някой щастлив перко и ги запитах: „Кой от вас ще го духа пръв?“ — един водещ до катаклизми въпрос, защото по-скоро цялата вечер, не моят фалос, можеше да бъде определено издухана от взрива, но ако този спомен е верен, тя стана от мястото си, коленичи пред мен и наведе русата си глава в скута ми и червените си устни върху члена ми, а Лони издаде някакъв звук в смесен израз на щастие и истинска болка.

След това, изглежда, и тримата пак се бяхме настанили в моето порше и се бяхме отправили на налудничаво пътешествие до Уелфлийт. Спрях веднъж колата в гората, малко преди да стигнем къщата на Харпо и правих секс с нея върху предния калник, да, да, защото сега, сутринта, когато се събудих на фотьойла в кабинета си на третия етаж, припомняйки си всичко, още усещах притискането на стените на влагалището й към колосалната ми ерекция. Как ми се искаше да я шибам! По дяволите Пати Ларейн! Двамата с Джесика сякаш бяхме конструирани в някаква божествена работилница, всички части бяха съвместими, органите ни бяха неотделими, а къде му беше мястото на Лони, освен да ни наблюдава! Той плачеше, доколкото си спомням, но аз никога не съм се чувствал по-голям скот. Неговата мъка ми действаше като кръвта, изпълваща тъканите при ерекция. Такова беше състоянието на чувствата ми почти четири седмици след като съпругата ми ме беше зарязала.

След това тримата пак се заприказвахме в колата. Той заяви, че трябва да остане сам с нея, трябвало да й говори — бих ли им позволил да поговорят? В името на благоприличието, ще им позволя ли да поговорят?

„Да — отговорих аз, — но след това трябва да направим спиритически сеанс.“ Защо и аз не знаех. „Обзалагам се — бях продължил, — че тя пак ще остане с мен, след като разговаряте.“ Спомням си също, че се изкачих по стълбите на Харпо, а също и татуировката, да, Харпо си тананикаше, докато мушеше иглите, а славното му, размазано от удари лице имаше изражение като на шивачка; и после — не, не можех да си спомня да сме спирали в горите край Труро, за да им показвам градинката с марихуана, но сигурно го бяхме направили, да, сега не можех да си представя как бих могъл да пропусна да го направя.

Какво се беше случило след това? Дали я бях оставил сама с него? Колко малко от равносметката ми при събуждането днес сутринта беше отделено на любовта и колко много на егоизма! Сега се надявах, че съм я бил оставил с него и че главата беше нейната — такава беше верността ми към голямата й котарана под въздействието на марихуаната — да, нейната глава желаех да намеря в дупката. Защото ако това там беше тя — а сега бях вече убеден, че трябва да бе Джесика — ами че тогава можех да открия и други улики. Ако той я беше убил в някоя мотелска стая и беше докарал трупа й (или може би само главата й?) до моята плантация, по песъчливата алея трябваше още да има следи от автомобилни гуми. Можех да отида до неговата кола, където и да бе прибрана сега, и да проверя гумите, да, най-сетне мислех като копой; всичко това, както скоро си дадох сметка, беше гимнастика на ума, която да застави психиката ми да се издигне до нивото на високата отвесна стена на страха ми, за да се почувствам достатъчно силен, да, да издържа психически дотолкова, че да мога втори път да извърша пътешествието в ума си, за да го извърша за първи път реално. И тъй, събуждайки се на фотьойла в осем сутринта, освежен от всички възбуждащи плътски действия на Джесика, аз трансформирах повишения здрав адреналин на всяка сладострастна помисъл във воля да се измъкна от тресавището си. И това ми отне целия този ден — цялата сутрин и целия следобед. Макар да не исках да се връщам там в мрака, бях длъжен. Цели часове през този ден волята ми беше инертна и аз седях в креслото си или се разхождах по брега при отлива и се измъчвах така, сякаш пак ми се налагаше да се изкатеря на колоната. До вечерта обаче успях да се заставя да стигна до онзи момент, до който бях стигнал, когато Риджънси бе почукал на вратата ми преди почти двадесет и четири часа, и тъй, качих се на поршето си, да, пак, въпреки че ми мина мисълта, че Пангборн е могъл, след като е ликвидирал Джесика, да отиде при моята кола и да е наплескал предната седалка с остатъка от кръвта й — как бих могъл изобщо да докажа това? — и потеглих към гората, спрях там, извървях пеш пътеката и със сърце, което блъскаше като таран, връхлитащ портите на катедралата, с лееща се като от извори с вечна вода пот от лицето ми, аз поех дълбоко мокрия нощен въздух на Труро, отместих камъка, бръкнах с ръка и не извадих абсолютно нищо. Нямам думи да ви опиша как претърсвах. Лъчът на фенерчето ми едва не издълба дупка в пръстта, но след като измъкнах войнишкото сандъче, друго нямаше. Това бе всичко там вътре. Главата беше изчезнала. Беше останало само сандъчето с бурканчетата марихуана в него. Побягнах от гората, преди духовете, които се събират по това време да успеят да ме обкръжат.

Когато излязох на шосето, паниката ми вече беше преминала. След като толкова пиянски нощи ме бяха докарвали през толкова тежки сутрини съвсем близо до такива унижения (почти нищо да не си спомням за това, което съм направил), сега имах усещането, че след онази вечер в „Алеята на вдовицата“ паметта ми — при цялата ми обърканост — не беше изключвала. Ако това беше така, тогава не аз бях извадил русокосата глава от дупката. Някой друг се беше забъркал и го беше направил. Изглеждаше дори напълно вероятно и че убийството не е било мое дело.

Но, естествено, нима можех да се закълна, че всяка нощ съм стоял в леглото си? От друга страна пък никой никога не ме е обвинявал, че ходя насън. Подобно шумоленето на брега, което се появява, когато приливът започне (ако имате уши да го чуете), така и сега някаква увереност започна да се връща в мен, някакво упование, ако може да се нарече така, че не бях изгубил напълно късмета си (точно от рода на вечната вяра, която връща човек към масата за игра на зарове).

В моя случай това беше парадирането с това да вярвам, че мога да се прибера у дома, да остана умерено трезв и да заспя. И наистина го направих, което ме порази на сутринта като едно своего рода малко чудо. Нека да кажа обаче, че си легнах с определена цел. Да обмисля (в най-дълбоките покои на съня) дали да се опитам да видя Маделин, или не. Охотата, с която се хвърлих в леглото, и здравият ми сън бяха потвърждение на тази цел.

На сутринта нямах никакви колебания. На този двадесет и осми ден от заминаването на Пати щях да отида да се срещна с Маделин. Всичко останало можеше да почака. Закусих и почистих паничката на кучето, при което забелязах, че страхът му към мен сега беше заместен с огромна студенина. През седмицата се бе държало на разстояние. Но преди да си бях позволил да се размисля за отдръпването му от приятелството ни, с което рискувах да променя настроението си, взех указателя на Кейп Код и намерих номера на Алвин Лутър Риджънси в градчето Барнстейбъл.

Беше девет часът, подходящо време да се обадя. Риджънси вероятно вече беше изминал осемдесетте километра до Провинстаун, или ако не бе успял, бе на път още.

А и не грешах. Обади се Маделин. Разбрах, че е сама.

— Ало — каза тя.

Да, беше сама. Гласът й беше ясен. Когато в стаята при нея имаше друг човек, тя никога не можеше да скрие, че се разсейва.

Изчаках, сякаш да подготвя събитието. После казах:

— Разбрах, че ми изпращаш поздрави.

— Тим.

— Да, Тим се обажда.

— Мъжът на моя живот — каза тя. Каза го с лека ирония, която отдавна не бях чувал. По същия начин би могла да каже и: „Ти не беше ли оня, с когото веднъж се видяхме набързо?“. Да, в гласа й имаше такива отгласи.

— Как си? — попитах я.

— Добре съм — отговори тя, — но не си спомням да съм ти пращала поздрави.

— Според достоверен източник си го направила.

— Да, ти си Тим — рече тя, — о, господи! — Сякаш едва сега при повторението го осъзнаваше. Да, Тим, на телефона, след толкова години. — Не, миличък — заяви тя, — не съм ти пращала поздрави.

— Чувам, че си се омъжила.

— Да.

И двамата замълчахме. В един миг изпитах усещането, че у нея нараства импулсивно желание да затвори телефона, и по врата ми започна да избива пот. Всички надежди, които възлагах на този ден, щяха да бъдат разбити, ако тя затвореше слушалката, и въпреки това инстинктът ми ме съветваше да мълча.

— Къде живееш? — най-после попита тя.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Хей, приятел — реагира тя, — това да не е викторина? Не знам.

— Моля те, милостива госпожо, не бъди безчувствена.

— Я си го начукай. Седя си аз тук и се опитвам да си събера мислите — това означаваше, че бях прекъснал кльопачката й сутринта, — а ти ми звъниш, сякаш вчера сме се видели.

— Чакай малко — прекъснах я, — не знаеш ли, че живея в Провинстаун?

— Не познавам никого там. А и от това, което чувам, не съм сигурна, че искам да познавам когото и да било.

— Точно така — казах. — Всеки път, когато часовникът ти бие, твоят съпруг арестува някое от старите приятелчета търговци.

— Ами? — реагира тя. — Колко ужасно!

— Как можа да се омъжиш за ченге?

— Имаш ли друга монета от десет цента? Опитай се да се обадиш за моя сметка. — И тя затвори.

Аз се качих в колата си.

Трябваше да я видя. Едно беше да разпалваш жаравата на стара любов, друго да усетиш обещанието за отговор. В този миг получих прозрение за корените на самата идея фикс. Нищо чудно, че не понасяме въпроси, за които нямаме отговор. Те стоят в мозъка като огромни ями, изкопани за основите на сгради, които никога не са издигнати. Всичко влажно, гнило и мъртво се трупа в тях. Сравнете броя на кухините в зъбите си с броя на онези идеи фикс, които пак ви карат да започнете да пиете. Така че няма съмнение по този въпрос. Трябваше да я видя.

Колко бързо само излязох навън сред природата! Това беше моят ден. Още в покрайнините на Провинстаун слабо ноемврийско слънце огряваше с бледата си светлина дюните и те приличаха на райски хълмове. Вятърът отвяваше пясъка и от това гребените на дюните бяха забулени с ангелска мъглява светлина, а от другата страна на шосето, откъм залива, всичките бели вилички на летовниците бяха строени в редици така кокетно, като кучешки колибки в лагер за расови кучета. Сега те със закованите си с дъски прозорци имаха безмълвен и някак наранен вид, но нали и дърветата също бяха оголели и окраската им беше толкова опърпана, като козината на животни, оцелели след дълга зима в някое землище без храна.

Рискувах и карах със скорост, за която бих влязъл в пандиза, ако някой от щатската гвардия засечеше колата ми с радар. Въпреки това не успях да спечеля много време, тъй като, докато карах с тази висока скорост, ми мина през ума, че Барнстейбъл е доста малко градче и не може да остане незабелязан някой с порше, който разпитва как да стигне до къщата на Риджънси, а не ми се щеше някой съсед да запита довечера Алвин Лутър кой ще да е бил приятелят му, дето си е паркирал спортната кола на триста метра от вратата му. В този район на Кейп Код местните хора през зимата, дребнави и със зорки очи като на птица и педантични като чиновници, записваха номерата на колите, които им бяха непознати. Привиждаха им се нарушители. Затова паркирах в Хаянис и взех под наем анонимна, сиво-кафява на цвят ревяща бричка — галакси ли беше, кътлас ли? — мисля, че беше кътлас, но няма значение, бях достатъчно възбуден, за да се шегувам относно вездесъщите ни американски коли с младата празноглавка зад гишето на „Херц“. Сигурно си е помислила, че съм на ЛСД. Тя демонстративно не бързаше да провери кредитната ми карта и ме накара да я чакам, докато се забави по обичая десетина минути, в които човек можеше и да убие някого, преди да остави телефонната слушалка и да ми върне картата. Така ми предостави възможността да се замисля за финансовото си състояние. Пати Ларейн беше опразнила чековата ни сметка при заминаването си и картите ми „Виза“, „Мастър кард“ и „Американ Експрес“ бяха станали невалидни, като всичко това аз установих още първата седмица. Ала съпрузите като мен си имат своите ресурси, които дори съпруги като Пати Ларейн не могат да ликвидират напълно, тъй че старата ми „Дайнърс Клъб“, която редовно подновявах, без някога да я използвам, тя бе пропуснала да забележи. Сега валидността й ми даваше възможност да се храня, да пия, да имам бензин, да взема тази кола под наем, но — да, вече ставаше почти месец — рано или късно Пати Ларейн щеше да получи някоя и друга сметка от контролната служба. И тогава, след като тя прекратеше плащанията, липсата на пари можеше да се докаже основната ми грижа. Не ме интересуваше. Щях да разпродам мебелите. Парите бяха такава игра, в която други хора се увличаха и от която аз се стремях да стоя настрана, притежавайки само толкова, че да не участвам в нея. Никой никога не би повярвал на човек, който твърди подобно нещо, но знаете ли — аз си вярвам.

Всичко това беше едно отклонение от главния въпрос, само че колкото наближавах Барнстейбъл, толкова повече разсъдъкът ми биваше завладяван от страха да размишлява какво бих могъл да направя, ако Маделин не ме пусне да вляза. Тази тревога обаче скоро се смени от потребността да се концентрирам как да стигна дотам. В тези краища това съвсем не беше нещо, което може да се направи механично. Околностите на Барнстейбъл през последните десетина години не бяха се променили само с новите настилки на шосетата и последните застроявания, разсекли монотонните нискорасли борови гори, които покриваха по-голямата част от земята тук. Дори старите жители често не бяха чували за нови улици само на три километра от мястото, където живееха. Затова взех предпазни мерки, като се отбих в едно бюро за покупко-продажба на недвижимо имущество в Хаянис, където имаха голяма нова карта на района и успях най-сетне да намеря уличката, на която живееше Алвин Лутър. Както и подозирах, според картата поне, тя изглежда не бе по-дълга от стотина метра и беше една от шестте еднакви успоредни миниулички, всичките провиснали от главната магистрала като шест бозки на свиня майка, или — дали няма да е по-прилично да кажа — като шестте цилиндъра на двигателя, проектиран за кола като тази, която карах сега. В тази връзка и късата отсечка до неговата къща завършваше с цицка с размерите на асфалтирана площадка за обръщане. Около тази кръгла площадка на сляпата улица бяха наредени пет идентични, макар и доста видоизменени, типични за Кейп Код дървени къщи — на тревата пред всяка бе засадено борче, всяка имаше пластмасови водосточни тръби, азбестови шинди на покрива, боядисани в различен цвят пощенски кутии, кофи за смет и велосипеди с три колела на моравата: аз паркирах малко преди тази площадка.

Без съмнение щеше да направи впечатление човек, който изминава пеш петдесет излишни крачки до вратата й. Трудно би могло да отида дотам, да натисна звънеца й и след това да успея да се върна до колата, без да бъда забелязан. Но пък би било по-зле да спра колата пред друга къща и по този начин да събудя тревога у собственика. Каква самота цареше в този уединен край сред печалните нискорасли борови гори! Замислих се за старите индиански гробове, които някога сигурно са се намирали по тези земи без хълмове, обрасли в шубрак. Естествено, Маделин би приела такова разположение, чиято унилост съответстваше на най-мрачните й настроения — от това тя можеше да се възражда. Но да живее в дом като този на Пати, където човек може да потъне като мъртъв товар под бодро искрящите цветове — е, немного дълбоко — за Маделин това би било доста по-зле.

Натиснах звънеца.

Едва когато чух стъпките й, се осмелих да повярвам, че си е вкъщи. Когато ме видя, тя веднага се разтрепери. Силата на вълнението й ми се предаде толкова явно, сякаш го бе изрекла с думи. Тя беше във възторг, беше вбесена, но не беше изненадана. Беше си сложила грим и от това познах (защото обикновено тя не правеше нищо с лицето си до вечерта), че е очаквала посетител. Без съмнение това бях аз.

Не бях приветстван обаче особено сърдечно.

— Ти си един тъпанар — заяви тя. — Очаквах, че можеш да направиш подобно нещо.

— Маделин, ако ти не искаше да дойда, не биваше да затваряш телефона.

— Аз ти позвъних. Никой не отговори.

— В указателя ли намери името ми?

— Намерих нейното име. — Тя ме огледа. — Не ти е понесло да си на чужда издръжка — заяви тя в края на огледа.

Маделин беше работила доста години като салонна управителка в представителен нюйоркски бар и ресторант и не обичаше някой да се опитва да разколебава самоувереността й. Определено беше овладяла треперенето си, но гласът й съвсем не бе такъв, какъвто тя би желала.

— Нека да ти изложа житейските факти — каза тя. — Можеш да останеш в моя дом около пет минути, след което съседите ще започнат да си звънят по телефона, за да разберат кой си. — Тя погледна през прозореца. — Пеш ли дойде дотук?

— Колата ми е по-долу на улицата.

— Прекрасно. Мисля, че е най-добре веднага да си тръгнеш. Разпитвал си за някакъв адрес, нали така?

— Какви са твоите съседи, та всяват такъв респект у теб?

— Отляво живее семейството на един щатски гвардеец, вдясно са двама пенсионери, господин и госпожа Голямото ухо.

— А аз помислих, че са поне стари дружки от мафията.

— О, Мадън — рече тя, — цели десет години са минали, а ти пак нямаш стил.

— Искам да поговоря с теб.

— Да си вземем стая в хотел в Бостън — каза тя.

Това беше нейният начин. Мило да ме посъветва да си гледам работата.

— Аз още те обичам — казах.

Тя се разплака.

— Толкова си лош — рече, — наистина си едно гадно копеле.

Искаше ми се да я прегърна. Искаше ми се, ако трябва, да призная истината, още сега да спя с нея, но моментът не бе подходящ. Това поне се бях научил през тези десет години.

Ръката й се помръдна в лек жест.

— Хайде, влез — рече тя.

Дневната беше в тон с цялата къща. Таванът й беше като на катедрала, ламперията бе индустриална изработка, килимът — от някаква синтетична материя, а доста от мебелите сигурно бяха поръчвани по каталог от Хаянис. Нямаше нищо от самата Маделин тук. Не бе чудно. Тя обръщаше голямо внимание на тялото си, на дрехите си, на грима, на гласа си и на сменящите се изражения на лицето със сърцевиден овал. Умееше да маркира с най-леки помръдвания на красивата си уста всички нюанси на язвителност, презрение, загадъчност, на нежност и компетентност, които би й се наложило да изрази. Тя сама по себе си беше предмет на изкуството като брюнетка. Като такава се представяше. Когато за пръв път я срещнах, Маделин живееше в апартамент, който беше изключително неспретнат. Ще е необходимо само да опиша още веднъж жилището на Нисън. Това не беше вълнуващо. Притежавах една кралица, която изобщо не се чувстваше свързана със своята обител. Ще ви кажа и че това бе една от сериозните причини тя да ми омръзне за две години. Да се живее с една италианска кралица не е по-лесно, отколкото с една еврейска принцеса.

Сега я попитах:

— Алвин ли е купил всичко това?

— Ти така ли го наричаш? Алвин?

— А ти как му викаш?

— Може би Победителя — отвърна тя.

— Именно Победителя ми каза, че ти ми изпращаш поздрави.

Тя не успя достатъчно бързо да скрие, че не знае нищо за това.

— Никога не съм произнасяла името ти пред него — каза.

— Е, добре — попитах я, — но откъде е научил мъжът ти, че те познавам?

— Продължавай да си блъскаш главата. Сигурно ще намериш отговора.

— Смяташ, че Пати Ларейн му е казала ли?

Маделин сви рамене.

— Откъде знаеш — попитах я, — че Пати Ларейн го познава?

— Ох, той ми разказа как се бил запознал с вас двамата. Понякога ми дрънка много неща. Тук живеем доста усамотено.

— Значи си знаела, че съм в Провинстаун?

— Бях успяла да го забравя.

— Защо си самотна? — попитах.

Тя поклати глава.

— Имаш двама сина, за които да се грижиш. Сигурно нямаш време да подвиеш крак.

— Какви ги приказваш?

Инстинктът не ме бе подвел. Нямах усещането, че в тази къща живеят деца.

— Съпругът ти — обясних — ми показа снимка, на която вие сте с две малки момченца.

— Това са децата на брат му. Аз нямам деца. Знаеш, че не мога да имам.

— Защо е трябвало да ме лъже?

— Той си е лъжец — каза Маделин. — Какво толкова те учудва? Повечето ченгета са лъжци.

— Говориш за него така, сякаш не го обичаш.

— Той е едно жестоко, арогантно копеле.

— Ясно.

— Но аз го обичам.

— Аха.

Тя започна да се смее. После се разплака.

— Извинявай — каза и влезе в банята, входът за която беше откъм антрето.

Аз продължих да оглеждам дневната. Нямаше никакви гравюри или картини, но на една стена висяха около тридесет снимки на Риджънси, облечен в различни униформи. На зелена барета, на щатски гвардеец, другите не ги разпознавах. На някои от снимките той се ръкуваше с политически личности и мъже, които приличаха на бюрократи, а имаше и двамина, на които бих определил ролята на високопоставени служители от ФБР. На редица снимки Риджънси получаваше спортни и паметни купи, а на други той ги връчваше. В центъра бе поставена голяма гланцирана фотография на Маделин в рамка, облечена в кадифена рокля с дълбоко остро деколте. Тя изглеждаше прекрасно.

На отсрещната стена имаше поставка за оръжие. Не разбирах много, за да се произнеса доколко качествена е колекцията, но там имаше три ловни и десет бойни пушки. Встрани бе поставена стъклена витрина със стоманена решетка в предната част, а вътре лежеше поставка за пистолети с два барабанни револвера и три едрокалибрени пистолета, които на мен ми приличаха на магнуми.

Тъй като тя още не се връщаше, аз набързо се разходих до втория етаж и минах през семейната спалня и спалнята за гости. Там имаше още от изписаните по каталог мебели. Навсякъде бе подредено. Леглата бяха оправени. Това не беше най-типично и характерно за Маделин.

В ъгълчето на огледалото бе пъхнато листче хартия. На него бе написано:

Беше написано с нейния почерк.

Слязох долу малко преди тя пак да се появи.

— Добре ли си? — попитах я.

Тя кимна. Седна в един от фотьойлите. Аз се настаних в другия.

— Хей, Тим! — рече тя.

Не знаех дали да й се доверя. Едва-що бях започнал да осъзнавам колко голяма нужда изпитвах да говоря, но ако Маделин не се окажеше най-подходящият човек пред когото да се облекча, тя несъмнено щеше да бъде най-неподходящият.

Казах й:

— Маделин, аз още съм влюбен в теб.

— Дай нещо друго — отговори тя.

— Защо се омъжи за Риджънси?

Направих грешка, че произнесох фамилното му име. Тя настръхна така, сякаш я бях докоснал по време на самата венчавка, но на мен вече ми бе дотегнало да говоря за него като за Победителя.

— Ти си виновен — рече тя. — В края на краищата, защо ти трябваше да ме запознаваш с Големия Гръбльо?

Не беше необходимо да довършва мисълта си. Аз знаех думите, които тя щеше да каже, и се възпирах. Тя обаче не можеше да се спре. Гласът й се извиси в лоша имитация на Пати Ларейн. Беше страшно разгневена. Подражаваше твърде предвзето.

— Тъй вярно, сър — каза Маделин, — от Големия Гръбльо насетне започнах да си падам по хубави стари момчета с гигантски курове.

— Ще предложиш ли нещо за пиене? — попитах.

— Време е да си вървиш. Все още мога да те представя за застрахователен агент.

— Признай, че те е страх от Риджънси.

Не бе трудно човек да я манипулира след всичко казано. Гордостта й трябваше да остане незасегната. Сега тя каза:

— Той ще си го изкара на теб.

Не отговорих нищо. Опитвах се да преценя до каква степен той би се разгневил.

— Мислиш ли, че е толкова лош?

— Хей, шегобиецо, той играе в друга дивизия.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Може да стане много лош.

— Ще ми бъде неприятно да го гледам как ми реже главата.

Сега тя изглеждаше изплашена.

— Разказвал ли ти е за това?

— Да — излъгах аз.

— За Виетнам?

Кимнах.

— Ами — каза тя, — с човек, който може да обезглави някой от Виетконг с един удар с мачете, очевидно трябва да се съобразяваш. — Тя не беше кой знае колко ужасена от такава постъпка. Не кой знае колко. Аз си спомних колко дълбоко бе чувството за отмъщение у Маделин. Един или два пъти приятели я бяха оскърбявали за нещо, което аз смятах за дребно. Тя никога не им прости. Да, една екзекуция във Виетнам можеше да събуди много неща у нея.

— Разбирам, че си нещастен с Пати Ларейн — каза Маделин сега.

— Да.

— Напуснала те била преди месец?

— Да.

— Искаш ли да се върне?

— Страхувам се от това, което ще направя.

— Е, ти си я избра. — На бюфета имаше гарафа с бърбън и сега тя го взе и се върна с две чаши, като сипа на двама ни по един пръст алкохол без вода и без лед. Това бе ритуал от едно време. „Сутрешното лекарство“, така го наричахме. Както бе някога, така бе и сега — тя потръпна, докато отпиваше.

„Как, по дяволите, можа да я предпочетеш пред мен?“ Това бе искала да каже всъщност Маделин. Можех да чуя думите по-ясно, отколкото ако ги бе произнесла.

Това бе въпрос, който тя никога не би задала гласно, и аз й бях признателен. Какво бих могъл да й отговоря? Бих ли могъл да кажа: „Нека да приемем, че е проблем на сравнителна методика в оралното изкуство, душичке. Ти, Маделин, поемаш кура в уста с едно изхлипване или със сладък стон, сякаш над теб е надвиснал пъкълът. Беше толкова красиво, колкото и Средновековието. А Пати Ларейн е ходила да вика по мачовете и беше готова да излапа човек целия. При това с вродена сръчност. Въпросът се свеждаше до това дали човек предпочита мадамата му да е свенлива или ненаситна. Аз избрах Пати Ларейн. Тя беше ненаситна като добрата стара Америка, а аз исках моята страна да ми е на кура.“

Естествено, моята отдавна изгубена средновековна дама сега бе започнала да си пада по мъже, които могат да обезглавят човек с един замах.

Най-голямото предимство на съвместния живот с Маделин беше това, че можехме да седим заедно в една стая и да чуваме мислите си така отчетливо, сякаш ги източвахме от общ кладенец. Така че тя също бе чула последната ми непроизнесена реч. Разбрах това по начина, по който с презрение изкриви уста. Когато пак ме погледна, Маделин бе изпълнена с омраза.

— Аз не съм казвала на Ал за теб — заяви тя.

— Така ли му викаш? — прекъснах я, за да я възпра. — Ал?

— Млъкни! — отвърна тя. — Аз не съм му казвала за теб, защото това не бе необходимо. Той те прогони от мен с огън. Риджънси е истински жребец.

Никоя жена дотогава не ме бе наранявала с тази дума толкова успешно. Дори Пати Ларейн не би могла да постигне това.

— Да — каза Маделин, — ти и аз се обичахме, но когато аз започнах да ходя с господин Риджънси, той ме прекарваше пет пъти на нощ, и петия път не беше по-лошо от първия. Ти и когато си в най-добра форма, не можеш да го докараш като господин Пет пъти. Ето така му викам, глупак такъв!

Въпреки всички усилия на волята, в очите ми се появиха сълзи от болката, която ми причиниха думите й. Беше като болката, когато чистят раната ви от песъчинки. И въпреки всичко точно в този миг аз пак и отново се влюбих в нея. Думите й щяха да ми посочат къде да стъпвам до края на живота си. Те също така събудиха едно чувство за гордост, което смятах за мъртво. Защото си дадох обет, че някоя нощ, докато съм още жив, ще залича преклонението й пред господин Пет пъти.

Преди да си тръгна обаче, разговорът ни се отклони в друга посока. Известно време останахме смълчани, а после продължихме да седим пак така. Може би половин час по-късно сълзите започнаха да се ронят от очите й и да размиват грима. След малко й се наложи да избърше лицето си.

— Тим, искам да си тръгнеш — каза тя.

— Добре, но ще се върна.

— Обади се преди това.

— Ще се обадя.

Тя ме изпрати до вратата. Там спря и каза:

— Има още едно нещо, което трябва да ти съобщя. — Кимна сама на себе си. — Но ако го направя — продължи, — ти ще поискаш да останеш, за да говорим.

— Обещавам ти, че няма.

— Не, ще престъпиш обещанието си. — След което рече: — Почакай. Почакай тук — и отиде до писалището, имитация на колониален стил, купено по каталог, във всекидневната и там написа няколко думи на една бележка, запечата я в плик и се върна.

— Това обещание ще можеш да го спазиш — каза тя. — Искам да не отваряш бележката, докато не преполовиш пътя си до вкъщи. Тогава я отвори. Помисли си. Не ми звъни по телефона, за да говорим за това. Съобщавам ти това, което знам. Но не ме питай от къде съм го научила.

— Станаха шест обещания — рекох аз.

— Господин Шест пъти — каза тя, приближи се и ми предложи устните си.

Това беше една от най-незабравимите целувки, които някога съм получавал, но при все това в нея нямаше много страст. Цялата нежност в сърцето й и целият облак гняв, надигнал се в нея, се вляха в мен и ще призная, че в това съчетание те ме зашеметиха така, сякаш опитен боксьор току-що ми бе нанесъл изненадващо ляво кроше и съкрушителен десен прав, макар че не по този начин трябва да се описва една целувка, а и така не може да се изрази какъв балсам бе тя за моята душа, но говоря така, за да дам представа колко гумени чувствах краката си, докато вървях покрай съседите и надолу по улицата към своята кола.

Спазих шестте обещания и отворих бележката й, едва след като върнах ревящата бричка в Хаянис, след като се качих на поршето си и без да спирам, продължих до Истхам. Там отбих от шосето, за да прочета написаното, което ми отне три секунди. Не й позвъних по телефона, просто отново прочетох бележката. В нея пишеше: „Съпругът ми има любовна връзка с твоята жена. Можем да разговаряме повече за това само ако си готов да убиеш и двамата“.

Да-а, аз запалих пак поршето и не бях особено изненадан, че не можех да се съсредоточа върху пътя, а когато стигнах до табелата с надпис „Маркони Бийч“ на Управлението на националните паркове, отбих от шосе номер шест и продължих към отвесните скали, от които се откриваше гледка към Атлантическия океан. Оставих колата на мястото, определено от Управлението, и пеш се отправих да седна на върха на една ниска дюна, където загребвах от пясъка и го оставях да изтича от ръцете ми, докато си мислех за първите заселници и се питах дали не беше точно тук мястото в океана, където те бяха поели на север, за да доплават до върха на Кейп Код и да заобиколят към Провинстаун. Можеше ли да има по-подходящо място от този нос за Маркони да изпрати първите си безжични съобщения отвъд океанската шир? Мозъкът ми обаче, потъвайки в такива мащабни разсъждения, сякаш се изпразни и аз изпуснах въздишка и се замислих за други безжични съобщения, които си бяха предавали Жана Д’Арк и Жил дьо Ре, кралица Елизабет и фаворитът й Есекс, императрица Александра и Распутин, а също и — в по-скромни и дребни мащаби — Маделин и аз. Седях на върха на ниската дюна, прехвърлях пясък от едната ръка в другата и се опитвах да преценя положението си сега, след като се бях видял с Маделин. Дали всичко не опираше до Алвин Лутър Риджънси?

Внезапно ми дойде на ум, че доста слабо се справях с пушки и почти нищо не разбирах от пистолети. От пет години не бях участвал в юмручен бой. От пиянството, а напоследък и от цигарите, черният ми дроб сигурно имаше двойни размери. И все пак при мисълта да премеря сили с Риджънси усещах как у мен закипява някогашната ми кръв. Не бях започнал като побойник и изглежда нямаше да свърша като такъв, но през годините, междувременно, когато работех в бара, бях понаучил някои хватки, а познанията ми се бяха и удвоили в пандиза — бях станал цяла енциклопедия с мръсни хватки, макар че в крайна сметка всичко това не беше и важно. При последните си улични боеве се бях озлобявал толкова много, че се налагаше да ме разтървават. Част от кръвта на баща ми се бе преляла в мен и изглежда бях възприел някои от неговите принципи. Мъжагите не танцуват.

Мъжагите не танцуват. При спомена за тази странна мъдрост мисълта ми, подобно на кораб, който обръща при шамандурата, за да влезе в пристанището, се върна към юношеските ми години и можах да видя пак живота си в онази година, когато бях станал на шестнадесет и се бях включил в състезанията „Златните ръкавици“. Беше твърде различно от състоянието, в което се намирах след бележката на Маделин. А може би не беше? В края на краищата тъкмо по време на състезанията „Златните ръкавици“ аз се бях опитал да нараня сериозно друг човек, и както си седях тук, на плажната ивица при Саут Уелфлийт, започнах да се усмихвам. Защото можех сам да си се представя по начина, по който го правех някога, а на шестнадесет години винаги си се представях като мъжага. Та нали баща ми беше най-печеният тип в нашия квартал! Макар и да знаех още тогава, че никога не бих могъл да го достигна, все пак си казвах, че до голяма степен съм като него и се бях наложил в първия състав на футболния отбор на гимназията още на втората година. Това беше истински подвиг! Спомням си също как през онази зима, след като мачовете свършиха, бях започнал да изпитвам презрение и надменна враждебност към целия свят и как почти не можех да овладявам тези чувства. (Това бе годината, в която родителите ми се разведоха.) Започнах да посещавам един боксов салон, недалече от бара на баща ми. Нямаше как да не стане така. Бях син на Дъги Мадън и трябваше да се запиша в състезанията „Златните ръкавици“.

Едно еврейче, което познавах в Ексетър, ми бе казало, че годината, когато навършил тринадесет, била най-тежката в живота му. Посветил бил цялото си време на подготовката за церемонията за неговата конфирмация Бар Мицвах и никога не знаел дали дадена вечер ще може да заспи, или ще остане буден, повтаряйки на глас речта, която трябвало да произнесе през следващата зима в синагогата пред двеста души, близки на семейството му.

Това не е толкова зле, опитал се бях да му внуша, както дебютът в състезанията „Златните ръкавици“.

— Първо на първо — казах му, — появяваш се полугол, и никой не те е подготвил какво ще стане. Дошли са петстотин зрители. Някои от тях не те обичат. Държат на другия тип. Подхвърлят ти критични реплики, докато те оглеждат. После виждаш съперника си. Изглежда като зареден с динамит.

— Какво те накара да го направиш? — бе ме попитал моят приятел.

Казах му истината:

— Исках да зарадвам баща си.

Макар че бях момче с такива благородни намерения, в съблекалнята стомахът ми се свиваше. (Беше обща съблекалня, която делях с петнадесет други боксьори.) Всички те като мен щяха да застанат в синия ъгъл. От другата страна на преградната стена се намираше общата съблекалня на други петнадесет състезатели, които щяха да застанат в червения ъгъл. Горе-долу на всеки десет минути по един от нас от всяка страна излизаше в залата, а друг се връщаше. Нищо не може да се сравни с опасността от унижение, която те принуждава набързо да си намираш съмишленици. Ние не се познавахме помежду си, но пожелавахме успех на всеки. От все сърце. На всеки десет минути, както казах, някое момче излизаше, а скоро след това предишното се връщаше. То ликуваше, ако бе победило, и бе съсипано от мъка, ако бе загубило, но поне всичко бе свършило. Едното момче го върнаха на носилка и повикаха линейка. Беше нокаутирано от някакъв чернокож бияч с голям опит. В онзи миг се поколебах дали да не се откажа от срещата. Единствено мисълта за баща ми, който седеше на първия ред, ме възпря да се обадя. „Добре, татко, рекох си, ще умра за теб.“

След като срещата бе започнала, си дадох сметка, че боксът, както и всяко друго житейско познание, изисква години, за да бъде овладяно, и в същия миг забравих и малкото познания, които имах. Бях толкова изплашен, че не спирах да нанасям удари. Съперникът ми, дебел и чернокож, бе не по-малко уплашен и също не спираше да нанася удари. Когато гонгът прозвуча, и двамата не бяхме в състояние да помръднем. Сърцето ми всеки миг щеше да се пръсне. През втория рунд и двамата не бяхме в състояние да направим нищо. Стояхме на едно място, гледахме се кръвнишки, спирахме с глава ударите, защото бяхме твърде уморени да се гмуркаме — по-малко усилия са нужни да понесеш удара, отколкото да се отместиш. Сигурно сме приличали на докери, които са прекалено пияни, за да могат да се бият. И на двамата ни течеше кръв от носа и аз усещах миризмата на неговата кръв. През онази вечер научих, че кръвта си има миризма, така строго индивидуална, както и телесната миризма. Това беше един ужасен рунд. Когато се върнах в моя ъгъл, се чувствах като претоварен двигател, чиито части всеки момент можеха да блокират.

— Трябва да боксираш по-добре, защото иначе няма да спечелиш — каза ми треньорът. Той беше приятел на баща ми.

Когато успях да овладея говора си, заявих, доколкото бях в състояние, сдържано:

— Ако ти искаш да прекратиш мача, ще приема решението ти.

По израза на очите му разбрах, че щеше да повтаря думите ми до края на живота си.

— Малкия, я му спукай гъза от бой! — отговори треньорът.

Гонгът удари. Той ми пъхна гумата за зъбите и ме блъсна към центъра на ринга.

Сега се боксирах с отчаяние. Трябваше да изям и червата на думите, които бях изпуснал. Баща ми крещеше толкова силно и дори си помислих, че ще победя. Тряс! Един бомбен удар ме бе засякъл. Имах чувството, че са ме блъснали отстрани в главата с пълен замах с бухалка за бейзбол. Мисля, че залитах по ринга, защото виждах противника си в накъсани, бързо сменящи се кадри. Сега бях тук, после се премествах другаде.

Изглежда от удара у мен бе нахлул нов приток на адреналин. Краката ми бяха невероятно изпълнени с енергия. Започнах да подскачам в кръг и да нанасям удари (което трябваше да правя още от самото начало). Най-сетне разбрах очевидното: съперникът ми имаше по-слаба представа и от мен за бокса! И точно когато го целех за едно кроше (тъй като вече бях установил, че всеки път, когато финтирах с лявата си ръка към стомаха му, той сваляше дясната) — и, о, господи, гонгът прозвуча. Мачът свърши. Вдигнаха неговата ръка.

По-късно, когато всички доброжелатели си бяха тръгнали, и аз седях само с баща си в едно кафене, у мен се надигна нова вълна на болка. Големия Мак тихо каза:

— Трябваше да победиш.

— Мислех, че съм победил. Всички мислеха така.

— Това го говорят приятелите — поклати глава той. — Ти загуби в последния рунд.

О, не, сега, след като всичко бе свършило и аз бях загубил, смятах, че бях спечелил.

— Всички казаха, че е било страхотно как съм поел оня удар и съм продължил да работя с крака.

— Защото са приятели — каза го с такъв опечален глас, та човек би си помислил, че приятелите, а не алкохолът бяха проклятието на ирландците.

Никога не съм бил по-склонен да споря с баща си. С нищо не би могло да се сравни киселото ми настроение, седнал там, почти напълно изтласкан от мислите си, от тялото и крайниците си, всичките ми органи пареха и бяха натежали като олово, сърцето ми бе напрегнато и вцепенено от ужаса, че може би наистина съм загубил боя, макар и приятелите ми да твърдяха, че победата ми е била отнета нечестно. Затова заявих с тежко дишащата си уста и сигурно никога не бих говорил така дръзко с него:

— Грешката ми беше, че не танцувах на ринга. Трябваше да тръгна рязко веднага след гонга и да го притисна. Трябваше да го почна: „Туп! Туп! Прас!“ — обяснявах аз, като размахвах ръце, — и да го принудя да се върти. После пак да атакувам, да изтанцувам извън обсега му, да го въртя, и да танцувам, и пак да го притисна! Да го навра в ъгъла му! — Кимах с глава, одобрявайки този прекрасен план на боя. — А когато станеше готов, можех да го ступам този задник!

Лицето на баща ми не промени израза си.

— Помниш ли Франк Костело? — попита ме той.

— Шефът на мафията — отговорих аз с възхищение.

— Една вечер Франк Костело седи в един бар с русокосото си гадже, една готина трътла, а на масата му са също Роки Марчано, Тони Канцонери и Двутонния Тони Галенто. Цялата компания са италианци — започна баща ми. — Оркестърът свири. И тогава Франк вика на Галенто: „Хей, Двутонния, искам да танцуваш с Глория“. Тони почва да нервничи. Кой би поискал да танцува с гаджето на големия бос? Ами ако тя го хареса? „Хей, мистър Костело, казва Тони Двутонния, нали знаете, че не ме бива да танцувам.“ „Остави си бирата, вика му Франк, излизай там и се размърдай. Ще го направиш много хубаво.“ И тъй, Тони Двутонния става и се друса с Глория на една ръка разстояние, а когато се връща на масата, Костело нарежда същото на Канцонери, и той също се налага да изведе Глория на дансинга. После идва редът на Роки. Марчано си мисли, че и той не е малка работа и има право да нарича Костело на малко име, затова му вика: „Мистър Франк, ние от тежката категория хич ни няма на дансинга в танцувалните зали“. „Иди малко да се поразтъпчеш“ — нарежда му Костело. Докато Роки е на дансинга, Глория използва случая да му прошепне на ухото: „Шампионе, направи ми услуга. Виж дали ще можеш да накараш чичо Франк да се пусне на един танц с мен“.

И тъй, когато парчето свършва, Роки я връща на масата. Той вече се чувства по-добре, а и другите са събрали кураж. Започват да подкачат големия бос, ама много внимателно, нали разбираш, само така, полекичка му подмятат, деликатно. „Хей, мистър Костело, викат му те, хайде, мистър К. защо не извъртиш един танц с твоята дама?“

„Би ли искал, пита го Глория, ако обичаш?“

„Твой ред е, мистър Франк“, викат му те.

— Костело обаче — завърши баща ми — само поклаща глава: „Мъжагите, вика той, не танцуват“.

Да, баща ми си знаеше около пет такива лафа и ги казваше само когато му дойдеше времето. „Inter feaces et urinam nascimur“ беше последният му лаф и най-мрачният, докато „Не приказвай — ще прогониш вятъра от платната“ беше най-веселият, ала през юношеските ми години той най-често повтаряше: „Мъжагите не танцуват“.

На шестнадесет години, едно полуирландче от Лонг Айланд, аз не бях чувал нито за дзен учителите, нито за техните загадъчни коани, но ако знаех за тях, бих казал, че този лаф беше един коан, тъй като не го разбирах, но въпреки това той бе останал в паметта ми, и колкото повече остарявах, толкова повече смисъл откривах в него, и сега, когато седях на плажната ивица при Саут Уелфлийт и гледах прибоя, който стигаше до мен, след като се бе носил пет хиляди километра с вълните, пак се замислих за опустошенията, които Пати Ларейн бе нанесла върху характера ми. Изворите на самосъжалението се надигаха, както можеше да бъде предречено, и си рекох, че е време да спра да мисля за моя коан, освен ако не можех да вкарам някоя нова мисъл в затворения кръг.

Баща ми сигурно бе имал предвид нещо по-сложно от това да не отстъпваш назад, когато имаш неприятности, нещо по-сложно, което очевидно не можеше или не искаше да изрази, макар че той, неговият нравствен кодекс, съществуваше. Това не би могло да бъде друго, освен един обет. Дали не пропусках някакъв недоловим принцип, чрез който философията му трябваше да стане ясна?

Точно тогава видях един мъж да се приближава по плажната ивица. Колкото по-близо идваше той, толкова и аз бях по-близо до това да го разпозная и повечето от размислите за собственото ми положение започнаха да се губят.

Беше едър човек, но във вида му нямаше нищо заплашително. Всъщност беше доста закръглен и имаше опасност скоро да заприлича на круша, защото каквото и да станеше теглото му, той щеше да си бъде с шкембе, докато плещите му никак не впечатляваха. Нещо повече, походката му, както крачеше през пясъка, беше комична. Беше добре облечен в тъмносив костюм от каша с жилетка на тънки райета, ризата му на райета имаше бяла яка, носеше вратовръзка с цветовете на клуба си, в горното му джобче бе пъхната червена кърпичка, а през ръка бе преметнал палто от камилска вълна. За да не си одраска кафявите мокасини, той ги бе взел в ръка и крачеше по чорапи на ромбове по студения ноемврийски пясък. Това придаваше на походката му наперен, забързан маниер на цирков кон, който пристъпя по мокър калдъръм.

— Как си, Тим? — попита ме в този момент мъжът.

— Уордли! — Бях двойно втрещен. Едно, че беше толкова напълнял — последния път, когато го видях в съда за бракоразводни дела, беше слаб и строен — и второ, че се срещахме на тази плажна ивица при Саут Уелфлийт, където не бях идвал от пет години.

Уордли се наведе и протегна ръка в посоката, където седях.

— Тим — рече той, — ти си едно истинско копеле и постъпи като такова, но искам да знаеш, че аз не храня лоши чувства към никого. Животът, както постоянно ни поучават приятелите, е твърде къс за това.

Аз стиснах ръката му. След като имаше желание, не виждах как бих могъл да му откажа. В края на краищата неговата жена ме бе срещнала, както бях останал без пукната пара в един бар в Тампа — виждаше ме за пръв път след близо пет години — и ме бе наела за шофьор, бе ме завела в леглото си под носа му, като по този начин беше подновила романтичните изгледи за връзка, които бяхме установили при първата си нощ в Северна Каролина, а после ме беше насърчавала до един момент, в който аз определено се опитвах да измисля безпогрешен начин да го убия. След като това не успя да даде резултат, аз определено дадох показания против него на бракоразводното дело, като застанах зад банката и се заклех — част от показанията ми действително бяха верни — че той ме е помолил да дам показания срещу нея за една доста прилична сума. Бях добавил още, че той беше предложил да заведа Пати Ларейн в една къща в Кий Уест, в която се бе подготвил да нахлуе внезапно с един детектив и с фотограф. Това не беше съвсем вярно. Той само бе размишлявал на глас за такъв вариант. Казах също, че ме е помолил да я прелъстя с цел да свидетелствам в негова полза. Лъжесвидетелствата ми имаха успех. Възможно е моите показания да бяха помогнали на Пати Ларейн по-малко от адвоката й с неговите видео тренировки. Юридическата артилерия на Уордли несъмнено ме бе определила като свидетел номер едно и бе хвърлила максимум усилия да ме обрисува като бивш затворник и бродяга от плажовете. Бяха, както и трябваше да се очаква, доста злобни, но нима аз можех да бъда дори донякъде с чиста съвест след ролята, която бях изиграл? По време на онова ми изпълнение като шофьор в дома му Уордли се бе отнасял с мен като със съученик от Ексетър, на когото не му е провървяло. Не по този начин трябваше да му се отплатя.

— Да — каза той, — чувствах се засегнат известно време, но Мийкс винаги ми е говорил: „Уордли, очиствай се безжалостно от самосъжалението. Нашето семейство не може да си позволи точно такива емоции“. Надявам се, че Мийкс сега го топят в най-проклетите казани, но това е без значение. Човек трябва да се вслушва в съветите, независимо от това откъде ги получава.

Гласът му беше адски неприятен. Само след минутка ще ви го опиша, но сега-засега над мен беше надвиснала физиономията му. Както и мнозина други непохватни хора и той имаше навика, когато говори с някой, който седи, да се навежда с чупка в кръста и да навира муцуната си във въздушното пространство около лицето му и така постоянно да го притеснява, че ще бъде напръскан от росата на патрицианските му слюнки. С огряно от слънцето лице той приличаше — особено от такова късо разстояние — на разплескана овесена каша. Външно той би изглеждал като малоумен, ако не беше толкова спретнат, защото рядката му тъмна коса беше права, а лицето му, само по себе си, бе глупаво, лишено от здрав вид и свъсено, но очите му будеха тревога. Те бяха изпълнени с блясък и притежаваха странната способност да се ококорват и в тях да пламват огънчета при някоя случайна забележка, сякаш дяволът внезапно е излязъл на пътя му и е вдигнал ръка за автостоп.

И тъй, очите му се опитваха с всички средства да ви обсебят, като ви гледаха втренчено в лицето, сякаш сте първата жива душа, макар и далечно подобна на неговата, която той е срещнал.

И накрая — гласът му. Баща ми би го ненавиждал. Господ явно използваше гласа на Уордли, за да демонстрира своето благоприличие. Всичко, което липсваше на Уордли, във всяко отношение се компенсираше от дифтонгите му. Някой сноб би се разтопил пред тези дифтонги.

Причината да отделя известно време за описанието на стария ми съученик беше, че все още бях в шок. Аз от дълго време вярвах в големите възможности на съвпадението; нещо повече, бях стигнал дотам да вярвам, че човек винаги трябва да го очаква, когато се случват някакви необичайни или пагубни събития — ексцентрична, но убедителна теория, която се надявам да мога да обясня. Че Уордли обаче ще вземе да се появи сега тук, на този плаж — е, добре, но бих бил по-щастлив, ако най-напред се намереше рационално обяснение.

— Невероятно е, че ти си тук — казах против волята си.

Той кимна и каза:

— Аз дълбоко вярвам в случайните срещи. Ако имах светица покровителка, името й щеше да бъде Щастлива случайност.

— Ти май се радваш, че ме виждаш?

Той се замисли с поглед, втренчен в мен.

— Знаеш ли — рече, — като се преценят всички съображения, мисля, че да.

— Уордли, ти имаш добро сърце. Моля те, седни.

Той прие за голямо мое облекчение. Сега не ми се налагаше постоянно да го гледам в очите. Бедрото му обаче, което бе напомпано, както и цялото му тяло, се опираше в моето — едра, мека и приятна телесна маса. Истината е, че ако човек имаше влечение в тази насока, би могъл да го сграбчи и пр. Плътта му бе пухкава като на зряла жена и зовеше да бъде прелъстена. Спомних си, че в затвора го наричаха „Херцогът на Уиндзор“. Чувал съм често съкафезниците ни да говорят за Уордли: „А, Херцогът на Уиндзор. Дупката му е широка като кофа“.

— Не изглеждаш добре — тихо рече сега Уордли.

Пропуснах думите му покрай ушите си и на свой ред го попитах:

— От колко време си в тия краища? — Това би могло да означава и „Маркони Бийч“, и Кейп Код, и цялата Нова Англия, а защо не дори и Ню Йорк и Филаделфия, но той само махна с ръка.

— Нека да поговорим — предложи той — за по-съществени неща.

— Това е по-лесно.

— По-лесно е, Мак, прав си. Аз винаги съм казвал, всъщност повтарях го често на Пати Ларейн: „Тим има природна дарба за добри обноски. И той, също като теб, говори това, което мисли. Но той придава на проблема най-уместен израз“. Естествено, опитвах се да втълпя в опърничавата й глава добър съвет. Как ли не се опитвах да й внушавам как трябва да се държи! — Той се разсмя. Смееше се с онази огромна наслада, демонстрирана от хора, които цял живот са отделяли време да се смеят на глас, когато са сами, така че, макар в смеха му да имаше много самотност, имаше и една изключителна самостоятелност, сякаш него не го бе грижа колко много от най-ужасните клоаки и шахти на своята канализация излага на показ. Свободата да бъдеш такъв, какъвто си, си струваше всичко останало.

Когато спря да се смее, а аз бях започнал да се питам кое толкова го забавлява, той рече:

— Тъй като и ти, и аз, и Пати и по-рано сме минавали по този път, нека говорим по-накратко. Какво ще кажеш да я очистиш?

Зададе въпроса с такъв ликуващ вид, сякаш ми предлагаше да открадна диаманта „Кохинор“.

— Напълно?

— Естествено.

— Ти наистина без много увъртане поставяш въпроса.

Това е един друг съвет, който получих от баща си. Беше ми казал: „Колкото е по-важен един въпрос, толкова по-скоро трябва да го поставиш ребром. Иначе важността му ще остане да тежи върху самия теб. И никога няма да можеш да го поставиш“.

— Баща ти сигурно е бил прав.

— Естествено.

Той явно ми предоставяше пълното право сам да премисля предложението му.

— Склонен съм да задам един въпрос — казах. — Колко?

— Колко искаш?

— Пати Ларейн преди ми обещаваше целия свят — отговорих. — „Само ликвидирай тоя ужасен педал, казваше тя, и ще получиш половината от състоянието ми.“ — Казах му това с желанието да бъда колкото може по-груб с него. Комплиментът за моите добри обноски ме беше ядосал. Беше доста просташки. Затова и цитирах думите й, за да видя дали раните му бяха излекувани. Не съм много сигурен, че това бе станало. Той често-често запримигва, сякаш за да изпревари емоционално евентуално отронилите се сълзи, и рече:

— Ами, питам се дали тя сега не би казала и за теб нещо толкова приятно.

Аз се разсмях. Не можех да не се разсмея. Винаги бях смятал, че когато приключим, Пати Ларейн ще бъде по-мила с мен, отколкото беше с Уордли, ала това предположение можеше да се окаже произволно.

— Фигурираш ли в завещанието й? — попита той.

— Нямам представа.

— Мразиш ли я достатъчно, за да го направиш?

— Пет пъти повече от достатъчно.

Отговорих, без да се замислям. Този разговор на плажа ми даваше огромна свобода да говоря каквото ми дойде на ума. Но веднага след това цифрата пак се върна в главата ми. Дали бях дал израз на истинските си чувства, или това бе просто повторение на тровещата ме мисъл, че съпругът на Маделин Фалкоу Риджънси еякулира пет пъти на вечер в онзи храм, пред който някога благоговеех. Като при боксьорите, и у мен болката се появи часове след като грозната размяна на удари бе преминала.

— Чух — каза Уордли, — че Пати се е отнесла зле с теб.

— Е — отговорих, — може да се каже така.

— Изглеждаш като пребит. Не вярвам, че можеш да го извършиш.

— Сигурно си прав.

— Не искам да съм прав.

— А защо ти не го направиш? — попитах го.

— Никога не би повярвал, Тим.

— Все пак кажи ми. Може би ще открия истината като сравня лъжите.

— Това е хубав лаф.

— Не е мой. На Лев Троцки е.

— А-а. Достоен е за Роналд Файърбанк.

— Къде е сега Пати Ларейн? — попитах.

— Тук някъде. Можеш да си сигурен.

— Ти откъде знаеш?

— И тя, и аз се опитваме да купим един и същи имот.

— Опитваш се да я ликвидираш, или искаш да спечелиш сделката срещу нея?

— Без значение е кое ще стане по-напред — отговори той, като комично облещи бялото на очите си.

Нима се опитваше да съперничи на Уилям Ф. Бъкли син?

— Но би предпочел да я видиш мъртва? — настоях аз.

— Само че не от моята ръка.

— Защо не?

— Просто няма да ми повярваш. Искам тя да погледне убиеца си в очите и да не разбере какво става. Не искам да бъда последното, което тя ще види, докато е още жива, и да си рече: „Е, да, Уордли ме напада, за да си го върне“. Това е прекалено лесно. Би й осигурило спокойствие. Ще знае кого да преследва веднага щом си изнесе партакешите на оня свят. А не е трудно да ме намери. Повярвай ми, искам тя да умре в състояние на пълно объркване. „Как можа Тим да го стори — ще се пита. — Нима съм го подценила?“

— Ти си невероятен.

— Ами да — рече той, — знаех си, че няма да ме разбереш. Но това е и почти невъзможно, като се има предвид бездната между твоя и моя произход.

Той се бе извърнал към мен достатъчно, за да може отново погледът му да среща очите ми. Отгоре на всичко и дъхът му не беше кой знае колко благоуханен.

— Но ако я размажеш със сделката за имота — казах аз, — тя ще разбере, че ти си го връщаш.

— Е, да, ще разбере. Искам това. Искам всичките ми живи врагове да видят изражението ми. Желая те да знаят всеки път когато си поемат дъх, че, да, да, Уордли им е сторил това. Смъртта е нещо различно. Трябва да ги пратиш на оня свят объркани, твърдя аз.

Не бих бил особено склонен да приема думите му сериозно, ако в затвора той не беше организирал убийството на един, който го заплашваше. Присъствах, когато договаряше услугата с убиеца, и гласът му не бе звучал много по-различно от сега. Другите затворници му се присмиваха, но не в очите.

— Разкажи ми за тази сделка с имота — казах аз.

— Не съм убеден, че трябва да ти кажа, след като и аз, и жена ти сме хвърлили око на един и същи имот. Човек не знае кога Пати Ларейн може да се върне и да те вземе в прегръдките си.

— Да — съгласих се — бих могъл да се окажа слабото място. — И се запитах как ли Пати ще ми смърди на изпълняващия длъжността шеф на полицията Риджънси.

— Не би трябвало да ти казвам. — Той помълча, после продължи: — Но понеже така ми е хрумнало, ще ти кажа.

Нямаше как сега да не се взирам в отвратителните му едри изпитателни очи.

— Не искам да дразня чувствата ти, Тим, но не съм убеден, че ти наистина разбираш Пати Ларейн. Тя се преструва, че изобщо не я интересува какво мисли за нея светът, но аз ще ти кажа, че в действителност тя е материалът, от който са направени най-прочутите флагмански кораби на света. Работата е там, че тя просто е прекалено горда да си даде труд да се изкачи по стъпалата на ежедневието. Затова се преструва, че нищо не я засяга.

Аз се бях замислил за онзи първи купон, на който бях завел Пати Ларейн, когато пристигнахме преди пет години в Провинстаун. Неколцина мои приятели бяха донесли мехове с вино на дюните, където щеше да е увеселението, а жените бяха дали своя дял с марихуана, „злато от Акапулко“, ямайска „екстра“ и дори няколко тайландски дози. Раздувахме на лунна светлина. Пати направо нервничеше, преди купонът да бе започнал — по-късно разбрах, че винаги нервничи, преди да отиде на купон, което сигурно е трудно да се проумее, като се има предвид колко добре самата тя ги организираше, но нали както разправят, и Дилан Томас повръщал винаги преди да излезе пред публиката, за да изнесе незабравим поетичен рецитал. Така и Пати направи страхотни изпълнения на този пръв купон и някъде към края дори се беше сгънала в кръста и бе надула фанфара си, мушнат между краката й. Да, тя бе станала душата на оня купон и на много други след това.

Въпреки всичко разбирах какво имаше предвид Уордли. Тя се раздаваше толкова много срещу почти нищо. Често у нея долавях тъжните нотки на талантлив художник, на когото се налага да оцветява пепелници за коледни подаръци. Затова не игнорирах казаното от него; нещо повече, замислих се дали не беше прав. Напоследък раздразнителността й от живота в Провинстаун бе нараснала значително.

— Тайната на Пати Ларейн — продължи Уордли — е, че тя се смята за грешница. За пропаднала безнадеждно. Безвъзвратно. А какво може да направи едно момиче след всичко това?

— Да се пропие до смърт.

— Само ако е глупачка. Аз бих казал, че за Пати Ларейн практическият отговор е — да сътвори грандиозни дела, посветени на дявола.

Той замълча знаменателно, сякаш за да даде възможност необозримият смисъл на тези думи да проникне в съзнанието ми.

— Аз я държах под око — каза Уордли. — Много малко от това, което тя е правила през последните пет години, е останало неизвестно за мен.

— Имаш приятели в града ли?

Той направи жест с ръце.

Естествено, че имаше. След като половината от зимното население разчиташе на социални помощи, едва ли му се налагаше да плаща кой знае колко за информация.

— Поддържам връзки — отговори той — с комисионери в сделките с недвижими имоти. Витая из този край на Кейп Код, както аз си знам. Провинстаун ми прави силно впечатление. Това е най-привлекателното рибарско селище на Източното крайбрежие и ако не бяха португалците, благословени да са, отдавна да е съсипано.

— Да не би да искаш да кажеш, че Пати Ларейн е решила да се занимава с недвижима собственост?

— Съвсем не. Тя иска да направи голям удар. Хвърлила е око на една невероятна къща на хълма в Уест Енд.

— Мисля, че знам за коя къща говориш.

— Разбира се, не знаеш. А може ли аз да не знам! Онези хора, дето сте се черпили с тях в „Алеята на вдовицата“, бяха мои пълномощници. Те възнамеряваха на следващия ден да отидат в кантората на посредника, за да вземат къщата, в която ти така любезно си ме настанил. — Той свирна с уста. — Провинстаун наистина е обитаван от привидения. Как иначе би могло да ти хрумне моето име, когато си разговарял с тях.

— Това е удивително.

— Това е направо кошмарно.

Кимнах. Скалпът ми беше нащрек. Пати Ларейн ли даваше тон на оркестъра в Адския град? Като надуваше фанфара си към луната?

— Сега ясно ли ти е — попита Уордли, — че клетият Лони Пангборн още същата вечер е станал от масата посред вечерята си с неговата руса ексцентричка и ми се е обадил по телефона? Той беше почти убеден, че аз водя двойна игра. Как би могъл, попита ме той, да запази анонимността на купувача, след като моето име се разгласявало?

— Е, пиши му една точка — рекох аз.

— Винаги става така с идеалните планове — каза Уордли. — Колкото е по-добър планът, толкова по-сигурен можеш да бъдеш, че нещо непредвидено ще се появи и ще обърка работата. Някой ден ще ти разкажа истинската история за това как беше убит Джак Кенеди. Трябвало е да не го улучат! Страхотна серия случайности! ЦРУ по онова време не знаеше каква е разликата между анус и апетит.

— Значи ти искаш да купиш имота, за да попречиш на Пати Ларейн да го вземе?

— Точно така.

— И какво ще направиш с него?

— Ще си доставя огромното удоволствие да наема някой пазач, който да охранява безлюдните му красоти. Целта е да натъпкам със суха гнилоч до едно всичките отверстия на Пати Ларейн и тази гнилоч да ги разложи.

— А какво по-добро би могла да направи тя, ако го вземе?

Той вдигна бялата си тлъста ръка.

— Това е само моя хипотеза.

— Добре.

— Нюпорт си е Нюпорт и няма какво повече да се прави с него Мартас Винярд и Нантъкет не са нищо повече от недвижими имоти. И единият, и другият Хамптън са в бедствено състояние! Ле Фрак Сити е по-привлекателен само в неделя.

— Провинстаун е още по-голяма лудница от всички тях.

— Да, през лятото тук е отчайващо, но пък така е и на всички други места по Източното крайбрежие. Работата е там, че Провинстаун има красива природа. В останалите природата е боклук. А през есента, зимата и пролетта нищо не може да надмине малкия стар Провинстаун. Подозирам, че Пати Ларейн иска да отвори един малък луксозен хотел точно в това имение. Ако се направи както трябва, той би могъл само след няколко години да стане толкова елегантен, колкото не е нищо наоколо. През мъртвия сезон, след като веднъж е пуснат в експлоатация, той би могъл да ликвидира всичко друго. Смятам, че точно така мисли Пати. А ако има подходящи помощници, тя ще стане фантастична хотелиерка. Тим, не знам дали съм прав, или не, но знам това: тази къща й е легнала на сърцето. — Той въздъхна. — Сега, след като Лони сдаде багажа, а русокосата изчезна, трябва или бързо да намеря друг пълномощник, или да се появя лично. Това много ще вдигне цената.

Аз се разсмях.

— Убеди ме — казах. — Ти предпочиташ да прекараш Пати с този имот, вместо да я убиеш.

— Разбира се. — Той реши, че трябва да се разсмее заедно с мен.

Не знаех на какво да вярвам. Версията му звучеше неубедително.

Известно време двамата наблюдавахме вълните.

— Обожавах Пати Ларейн — каза той. — Не искам да вадя пешкир за сълзите си, но за известно време тя ме накара да се почувствам мъж. Винаги съм твърдял, че когато човек е бисексуален, не е зле да получава подкрепа и от двете страни.

Аз се усмихнах.

— А, не е никак смешно. Ще ти припомня, че през целия си живот съм се опитвал да възвърна правата си на собственост върху своя ректум.

— Сега отказал ли си се?

— Отговорът на този въпрос вече има значение само за мен.

— По времето, когато ти бях шофьор, Пати Ларейн често ми произнасяше тиради как трябва да те премахнем. Казваше, че нямало да настъпи покой, докато ти не си мъртъв. Че ако не те убием, ти със сигурност ще ни убиеш. Казваше, че навремето се познавала с разни злодеи, но ти си бил най-отмъстителният. Защото си разполагал, казваше тя, с толкова много време да кроиш планове и интриги.

— Ти вярваше ли й?

— Не, честно казано, не. Все си спомнях за онзи ден, когато и двамата ни изгониха от колежа.

— Затова ли не се опита да ме ликвидираш? Винаги съм се чудил. Защото, знаеш ли, аз не подозирах нищо. Винаги съм ти вярвал.

— Уордли, ти трябва да разбереш положението ми. Бях без пукната пара. Имах досие в полицията и не можех да започна работа като барман в никое по-добро заведение, а най-богатата жена, която някога съм познавал, се държеше така, сякаш беше луда по мен и ми обещаваше всички дроги, фиркане и играчки, които могат да се купят с пари. Аз доста сериозно се бях замислил как да те ликвидирам. Бях психясал. Но нямах сили да пусна водата, за да измия това огромно лайно. Знаеш ли защо?

— Естествено, че не. Това те питам.

— Защото, Уордли, аз постоянно си спомнях за онази нощ, когато ти си събрал кураж и си пролазил по външния корниз на височина три етажа, за да се вмъкнеш в стаята на баща си. Тази история ме бе трогнала. Ти си бил един мекушав човек, който е събрал самообладанието си. И накрая трябваше да се откажа. Можеш да не ми вярваш, ако не искаш.

Той се засмя, след малко пак се засмя. Звуковият израз на неговия хумор, който с грач излизаше на спазми, привлече към нас ято чайки, сякаш той беше водачът им и викаше: „Тук е храната, тук е храната!“.

— Това е невероятно — рече той. — Плановете на Пати Ларейн да се разпарчосат, защото ти не си имал мъжеството да убиеш малкото момче от корниза. Да, приятно ми беше да си поговорим и съм възхитен, че като стари съученици най-сетне започваме да се опознаваме. Нека да ти попълня една празнина в познанията за това какъв лъжец бях. Никога не съм се промъквал по онзи корниз. Съчиних си тази история. В затвора всеки трябваше да си има своята бойна история и затова тази стана моята. Исках останалите да приемат, че съм твърде безразсъден, за да се подиграват с мен. Но истината е, че успях да проникна в личната библиотека на баща ми с помощта на иконома — който беше и фотографът, нали помниш? Той просто извади ключа си и ме пусна да вляза. И всичко само срещу обещанието да му разкопчая дюкяна — икономът имаше старомодни копчета на дюкяна, не цип! — и да се полигавя с него. Което и направих. Аз винаги си плащам дълговете. Париж наистина си заслужава една литургия!

При тези думи се изправи, вдигна обувките си високо, сякаш беше Статуята на свободата, и си тръгна. Когато се отдалечи на два-три метра, той се обърна и каза:

— Кой знае кога Пати Ларейн може да се появи при теб. Ако почувстваш вътрешен импулс, пречукай я. Главата й, защото трябва да определим сумата за нея, струва два милиона плюс разходите. — След което той отпусна ръката си, в която държеше обувките, и наперено запристъпва със схванати от студа крака.

Беше още на разстояние, от което можеше да ме чуе, когато си рекох, че ако намеря русокосата глава, която сега беше изчезнала, онази русокоса глава, която вероятно принадлежеше на Джесика Понд, и която сигурно вече се беше разложила достатъчно, за да бъде сполучливо представена като тленните останки на Пати Ларейн, можех да се окажа щастливият наследник в резултат на едно колосално мошеничество. Адски сложно, но си струваше заради двата милиона.

И тогава си казах: „Всеки, който е в състояние да мисли по този начин, е в състояние да извърши убийство“.

А след това си казах: „Тази мисъл е евтина. Най-сигурният белег за моята невинност е, че мисълта за подобно мошеничество никак не ме вълнува“.

Изчаках, докато Мийкс Уордли Хилби Трети се отдалечи на известно разстояние по брега, и се върнах при моето порше, след което потеглих от „Маркони Бийч“ към Провинстаун.

По пътя за вкъщи научих най-случайно още някои неща за мътната същност на съвпаденията.

Струваше ми се, че съм следен. Не можех да се закълна, че е така, защото не можех да засека кола, която да ме следи. Когато увеличавах скоростта, никой не се втурваше, за да не ме изпусне от поглед. Но точно по същия начин, по който понякога успявах да предусетя кой ми звъни по телефона, преди да съм вдигнал слушалката, и сега не ме напускаше убеждението, че някой е по петите ми. Може би се държеше на по-голямо разстояние, но ме следеше. Да не би да бяха поставили сигнално устройство на поршето ми?

Свърнах по един страничен път и спрях след стотина метра. Друга кола не ме последва. Слязох и огледах предния багажник и двигателя отзад. Под задната броня намерих малка черна кутийка, два пъти по-малка от цигарена, прикрепена към бронята с магнит.

Черната кутийка не издаваше никакви звуци, не се чуваше никакво тиктакане. Лежеше инертно в ръката ми. Не можех да бъда сигурен какво представлява. Затова я поставих пак на бронята, върнах се на шосе номер 6 и изминах още километър и половина. Там спрях на най-високата точка на дълга права отсечка. В страничния джоб на колата държах военен бинокъл, за да наблюдавам чайките, и сега внимателно заоглеждах шосето с него. Отзад, точно в обсега на зрение на бинокъла, видях кафяв фургон, който също беше паркирал на банкета. Дали бяха спрели, когато аз спрях? Дали ме изчакваха пак да потегля? Продължих по-нататък, докато стигнах до шосето за Памът при Труро, което в продължение на километър и половина вървеше на изток от автострадата, после свиваше на север още километър и половина и накрая пак се връщаше на запад, за да се влее в четирилентовия път. На три четвърти от заобиколния маршрут спрях на един завой, откъдето можех да наблюдавам голяма част от южното разклонение на шосето за Памът по другия бряг на долината на река Памът, и кафявият фургон пак беше спрял. Бях виждал тази затворена кафява кола и преди, знаех това!

Паркирах колата си пред една къща и навлязох пеш в гората. Онези от фургона изчакаха още десет минути, но след това решиха, че съм отишъл на гости у някого, и минаха покрай къщата, пред която беше паркирано поршето ми, да я огледат, след това обърнаха, за да се върнат там, откъдето бяха дошли. Вслушвах се в шума на двигателя и не бе трудно да го проследя. Нашите шосета са пусти през зимата. Това беше единственият шум, който се чуваше в долината.

Сега те пак спряха, вероятно на триста метра по-нататък. Щяха да изчакат аз да потегля. Сигналното устройство щеше да ги осведоми, когато тръгнех.

Готов бях под въздействието на съвсем естественото чувство на оскърбление да изхвърля машинката им в гората — или още по-добре, да я закача на някоя друга паркирана кола и да накарам преследвачите ми да висят на шосето на Памът до сутринта. Но бях твърдо разярен, за да го направя. Чувствах се засегнат, че необикновената ми среща с Уордли на „Маркони Бийч“ се дължеше просто на сигналното устройство, с което поршето ми бе проследено. Очевидно първият извод, който трябваше да запомня, беше, че не всяко съвпадение се дължи на Дявола или на Бога. Пак се бях върнал при обикновените хора!

В края на краищата зад волана на фургона бях видял не Уордли, а Насън Паяка, а на седалката до него беше Студи. Уордли без съмнение си четеше Роналд Файърбанк в някоя селска кръчма с радиотелефона до себе си, очаквайки Паяка и Студи да му се обадят.

Добре, ще оставя сигналното устройство, рекох си. Може би щях да мога да го използвам по-целесъобразно, когато се предоставеше възможност. Макар че това беше слаба утеха, предвид всичките ядове, които ми беше донесла тази машинка, все пак бях започнал да разбирам, че колкото повече събитията връхлитаха върху ми, толкова по-близо бях до първопричината.

След всичките маневри по автострадата бях и ядосан, и любопитен, и жаден и ми мина през ума, че не бях влизал в бар от онази нощ в „Алеята на вдовицата“. И затова веднага след като се прибрах у дома, паркирах колата и отидох пеш до градския кей. В центъра имаме добри барове: „Щатът край залива“ (на който му викаме „Шхуната“), „Задната палуба“ и „Рибата и стръвта“ (неофициално преименуван на „Кофата с кръв“, за да се отдаде почит на големия брой побоища, които стават тук), добри барове бяха, но човек не може да каже, че са страхотни, защото в тях липсва онзи пролетарски колорит, който бармани като баща ми внасят в едно заведение. Въпреки това те са мрачни и порядъчно мръснички, за да се чувствате удобно. Човек може да си клечи и да си пие в тях толкова удобно, колкото и едно неродено дете в приятната си и сигурна утроба. Само няколко флуоресцентни лампи светят над главата ви, а старият грамофон автомат е твърде немощен, за да ви проглуши ушите. През лятото, разбира се, един бар като „Шхуната“ беше по-претъпкан и от нюйоркското метро в най-натоварените часове и се разправяше една история — аз лично вярвам, че е истина — как през едно лято неколцина специалисти от рекламния отдел на „Будвайзер“ или „Шефър“, или някоя друга марка пиво, топло като пикня, решили да проведат конкурс сред баровете и ресторантите, които ще продадат най-много бира в щата Масачузетс. Та най-голямото количество продажби за юли регистрирало някакво заведение в Провинстаун, наречено „Щатът край залива“. И тъй, една делнична августовска сутрин със самолет пристигнали висши служители от компанията, облечени в леки летни костюми, придружавани от екип от телевизията, който да заснеме връчването на наградата, като очаквали без съмнение да влязат в едно от онези заведения, където се сервират омари и риба с пържени картофи, които се срещат навсякъде из Хаянис и са огромни като оръжейни заводи, а вместо това попаднали в нашата мрачна, опушена „Шхуна“, където клиентите не бяха достатъчно богати да си позволят друго освен светла бира, но вътре се били наблъскали двеста правостоящи бираджии. Шхуната може би имаше дължината на товарен вагон от входа до вонящите кофи за боклук в дъното, а за храна се предлагаха сандвичи „подводница“ с печен хляб, шунка и сирене или пикантна наденица „лингуиса“. Телевизионните камери се завъртели и хипитата се изправяли пред тях и говорели: „Ами да, такава е бирата. Вони. За какво ти свети оная червена лампичка на камерата? Много дрънкам, така ли? Да спра! Така ли?“.

Е, да, през зимата пак беше претъпкано, но човек можеше да седне и да вкуси от сърцевината на настроението на това, което е станало в града през деня. Следобед много от риболовните корабчета се връщаха и екипажите седяха да пият. Дърводелците, търговците на наркотици, наркоманите и някои от момчетата за всичко от летните вили, както и неомъжените млади майки в петъчни дни с чековете си за социална помощ, и мнозина други, най-общо казано търсещи някой приятел да плати една чаша, всички пиеха жадно добрата пикня. В различна степен познавах повечето от тези хора и бих разказвал за тях, ако те имаха роля в това, което ставаше с мен сега, защото всичките бяха достатъчно оригинални личности, колкото и да изглеждаха еднакви, но през зимата, както казах, ние всички изглеждахме еднакви. Всички бяхме нездраво бледи, всички се обличахме в дрехи, станали излишък за армията.

Достатъчно ще е да разкажа само една история. В края на краищата аз живея в един населен с португалци град, а в разказа ми не се появяват никакви местни хора с изключение на Студи, който е позор за португалците. Един зимен следобед, когато „Шхуната“ беше непривично пуста, на бара седеше един рибар португалец, около осемдесетгодишен. Той беше така сгърбен и изкривен от цял живот труд, като кипарис, израснал изпод заоблен камък на скалистия бряг. В бара влезе друг един рибар, също така пострадал от артрита. Двамата бяха израснали заедно, заедно бяха играли футбол, заедно бяха завършили гимназия, заедно бяха работили на риболовни кораби, заедно се бяха напивали, вероятно всеки беше прелъстявал жената на другия, но сега, на осемдесетгодишна възраст, се обичаха толкова малко, колкото и когато са се били с юмруци през междучасията. Първият въпреки това стана от стола си, изправи се и се провикна през бара с глас, дрезгав като мартенския вятър: „Аз те мислех, че си умрял!“. Другият спря, изгледа го свирепо и му отвърна с крясък на чайка, изтръгнат от ларинкса му: „Умрял ли? Та аз ще дойда на твоето погребение“. Двамата пиха заедно бира. Беше просто друг един ритуал за прогонване на духовете. Португалците знаят как да се джавкат, когато говорят.

Ние ги имитираме. На други места мерят киселинните дъждове или степента на замърсяване на въздуха, или количеството диоксин в почвата. Тук, където ние нямаме друга промишленост освен риболова и даването на стаи под наем, където нямаме земеделие, въздухът и пясъкът са чисти, но рядко минава ден, в който да не се усети присъствието на духове в някой бар, така че когато аз влязох, погълнат от преживяното в безсънните ми нощи с призраците от Адския град, долових как всички усетиха присъствието ми. Като че бях мастило, разсипано в локва вода. Посрещнаха ме почти като унила цепеница, пъхната в бавно гаснещ огън.

Въпреки всичко всеки бар, както и всяко огнище, си имаше — бях забелязал това от работата си на няколко места — нещо като едни и същи превключватели за порядките си. Цепеницата, която е причина едно огнище да запуши, може да накара друго да лумне в пламъци, така и сместа от моята депресия и обилния приток на адреналин, резултат на преследването, в съчетание с компанията от налудничави и тревожни мисли, която без съмнение носех в душата си, скоро смени настроението в „Шхуната“ и тя забушува. Хора, които гаснеха по масите си ставаха и се местеха на други. Разни контета и техните стари приятелки, с които почти не разменяха дума, бързо се съживиха от пламнали желания. А аз, който в този час можех да бъда много по-самотен с ужаса си от всеки друг тука — зимите в Провинстаун могат да носят имената на хората, чийто ред за това идваше през дадена година — си приписах заслугата, че съм разпалил огъня, макар че единственото, което направих, бе да кимна пътем на познато лице и да заема усамотена позиция на бара.

Пийт Поляка пръв се приближи и двамата проведохме кратък разговор, от който вратът ми едва не изскочи от чарковете си.

— Хей — започна той, — аз си поприказвах с жена ти.

— Днес ли?

Той забави отговора си. Пресъхналото ми гърло се бе позатруднило, преди да успея да произнеса въпроса, а междувременно той точно тогава бе започнал да лочи бирата си. Освен това и съзнанието му бе доста помътено. Това често се случваше в „Шхуната“. Хората започват разговор, а мислите им, особено под въздействието на бирата и на дрогите, се рееха като водни бръмбари.

— Днес ли — повтори думите ми Пийт, — а, не. Преди ден-два.

Той махна неопределено с ръка. „Преди ден-два“. Спокойно би могъл да каже и „преди седмица-две“. Бях забелязал, че хората тук през зимата използват твърди интервали от време. Нещо може да е станало преди две седмици, или преди две вечери, но ако навикът ти е да казваш „преди пет дни“, запомняш го така. Затова и се отказах да настоявам повече. Вместо това се върнах към темата.

— За какво искаше да си приказва Пати с теб?

— А, да. Хей! Тя иска аз да поема обслужването на голямата къща на хълма в Уест Енд.

— Онази, която смята да купи ли?

— Така рече.

— И иска точно ти да поемеш обслужването?

— Е, аз и брат ми.

В това вече имаше смисъл. Брат му беше добър дърводелец. Всъщност Пийт искаше да каже, че брат му ще поеме обслужването на къщата. Пати най-вероятно бе помолила Пийт да я свърже с него.

Знаех, че е глупаво, но трябваше да му задам въпроса:

— Можеш ли да си спомниш кога си разговарял с нея, преди или след мача на „Патриотите“?

— А, да, оня мач. — Той кимна дълбоко. Дрогата го отнасяше някъде далече. Потъна в размисъл за нещо си: за мача, за датата, за парите в задния му джоб, после разтърси глава: — Преди около ден-два.

— Аха — рекох, — тогава ще е било.

Бет Нисън се промъкна при нас. Тя беше пияна, което рядко й се случваше, и беше доста оживена, което беше още по-необичайно.

— Какво си направил на Паяка? — попита ме тя.

— Здрасти, сладур! — поздрави я Пийт. — Тия ваши стари кавги край нямат. Аз трябва да тръгвам. — Той се наведе, целуна пуловера й там, където би трябвало да е зърното на гърдата й, и взе бирата си за из път към друга маса.

— Паяка наистина ли е бесен? — попитах я.

— Откъде да знам. — Очите й светнаха. — Паяка е побъркан.

— Е, ние всичките сме такива — рекох аз.

— Не смяташ ли, че ние с теб сме побъркани по малко по-особен начин? — попита тя.

— По какъв?

— Никога не сме се чукали.

Това беше нещо нормално за зимно време. Аз пресилено се засмях и я обхванах с ръка през кръста и светлите й очи се ококориха иззад очилата с пиянски наелектризиран блясък.

— Паяка си загуби ножа — каза Бет — и твърди, че ти си го откраднал. — Тя се изкикоти, сякаш това, че на Паяка му нямаше ножа, беше като на друг да му няма панталоните. — Той остана и без мотоциклет — добави Бет. — Ти ли си му казал, че „Патриотите“ ще спечелят?

— На полувремето.

— Ама те наистина спечелиха — продължи тя. — Но на полувремето той реши да смени залагането. Каза, че иска да го направи напук на теб. Сега пък твърди, че ти си бил виновен, че е проиграл мотоциклета си.

— Кажи му да си го навре в дирника.

Тя се изкикоти.

— В Средния запад — каза — викахме „дирник“. Мисля да пратя писмо на родителите ми и да им пиша, че дъщеря им вече не знае кое й е котето и кое й е дирникът. — Тя изхълца. — Нищо няма да му казвам на Паяка — заяви. — Той е в ужасно състояние. В края на краищата защо не? — запита се сама. — „Най-лошите са преизпълнени с енергията на страстта“, нали така беше? — И ме изгледа с невероятно похотлив поглед.

— Какво прави Студи? — попитах аз.

— О — отвърна тя, — пази се от Студи.

— Защо? — попитах.

— Ами — каза тя, — аз на всички им говоря да се пазят от Студи.

Не можех да преценя дали се дължеше на постоянно мяркащите се в съзнанието ми кадри на една русокоса глава в тъмен пластмасов плик, но всяка дума, която чувах, ми се струваше свързана със собственото ми положение. Имаше ли някакво нервно напрежение във въздуха? Никой освен мен и — молех се да е така — още един друг човек не знаеше какво е било заровено до градинката ми с марихуана, но въпреки това тази мисъл прозвучаваше едва ли не като писък при всеки вик от масите, когато поръчваха още бира. Предположих, че духовете се бяха вкопчили в напоения с бира сюнгер на някакъв вид колективен разум, присъстващ тук.

Бет забеляза, че погледът ми блуждае встрани от нея.

— Пати Ларейн още ли не се е прибрала? — попита тя.

Свих рамене:

— Чух, че била тук някъде.

— И аз така мисля. Чекията се е върнал в града.

— Ти видя ли го? — Чекията беше господин Черньо, макар че истинското му име беше Грийн. Джоузеф Грийн Чекията. Той получи прозвището „Чекията“ още през първия ден, когато влезе в един бар тук. „Има лоши негри — беше обявил на десетината души, които седяхме на масата, — ама аз съм ло-о-о-ш!“ и за малко всички замълчахме, сякаш да отдадем почит на мъртвите, които той бе оставил след себе си — ние сме Дивият запад на Изтока! — но Пати Ларейн се бе разсмяла и рече: „Я стига си си размахвал чекията. Никой няма да ти открадне тия, дето си ги почернил“. По израза на блаженство в очите й бях успял да разбера, че поредният господин Черньо беше миропомазан в онзи миг.

— Да — рече Бет, връщайки ме пак при себе си — и моите мисли понякога се рееха като водни бръмбари: — Чекията наистина се е върнал в града. Преди десет минути влезе и излезе от „Шхуната“.

— Ти разговаря ли с него?

— Той се опитваше да ме свали.

Сигурно щях да си помисля, че лъже, ако не изглеждаше толкова доволна.

Сега пък барманът ми правеше знаци. Сочеше телефона зад работната мивка.

Моите екстрасензорни способности този път ми изневериха. Мислех, че ще чуя гласа на Пати, но беше Харпо.

— Мак — каза той, — опитвах се да те намеря. Принудих се въпреки всичко да ти се обадя.

— Защо?

— Защото те издадох!

— Как си могъл да го направиш?

— Загубих самообладание. Искам да те предупредя.

Гласът на Харпо звучеше с някаква металическа тревога. Той сякаш достигаше до мен през някаква механична мембрана. Опитах се да отгатна какво е взел, но в мозъка му сигурно имаше маса химикали.

— Лоръл е — каза сега той.

— Татуировката ли?

— Жената. Лоръл! Обадих се на началника на полицията Риджънси и му казах и за нея, и за татуировката.

За Риджънси това не би означавало нищо, реших аз. Освен ако Пати Ларейн, когато беше с него, не наричаше Маделин Лоръл.

— Браво — казах му. — Сега Алвин знае, че имам татуировка. В какво се състои предателството?

— Казах му, че Лоръл те чакаше, в колата долу.

— А ти защо смяташ, че се казва Лоръл.

— Ти говори с нея. От моя прозорец.

— Така ли?

— Точно това викаше. „Ще спечеля тоя бас, Лоръл.“ Това й каза.

— Може да съм викал Лони. Мисля, че виках на един мъж.

— Не, беше Лоръл. Чух името. Мисля, че Лоръл е мъртва.

— Кой ти каза това?

— Бях горе на покрива. Чух го. Затова се обадих на началника на полицията. Знаех си, че не трябваше да ти правя татуировка. Хората вършат страшни неща, след като се татуират.

— Какво друго си казал на Риджънси?

— Казах, че смятам, че си убил Лоръл. — Той се разплака.

— Как можеш да вярваш на такова нещо? — попитах аз.

— Видях Лоръл мъртва. Когато се качих снощи на покрива, я видях на хоризонта. Тя ми каза, че ти си го направил. — Чух го да си секне носа на другия край на жицата. — Борих се със съвестта си. След това се обадих на Риджънси. Не биваше да го правя. Трябваше преди това да говоря с теб.

— Какво каза Риджънси?

— Той е един задник! Бюрократ. Каза, че щял да го има предвид. Мак, аз не му вярвам.

— Е, да — рекох, — ти вярваш на мен.

— Но аз разбрах, че ти не си направил нищо. Разбрах го по гласа на Риджънси. Не звучеше убедително.

— Радвам се да чуя това.

Дишането му стана тежко. По жицата усещах как сетивата му агонизират.

— Може би нямам право да говоря кой я е убил — добави той, — но вече знам.

— Нисън — рекох аз.

— Ненавиждам ножа на Паяка — каза Харпо. — Паяка е оръдие на злото. — С тези думи той затвори телефона.

Нечия ръка ме тупаше по рамото. Обърнах се и срещнах светлокафявите очи на Чекията да искрят свирепо като очи на лъв, втренчени в моите. Цветът на кожата му беше наситеночерен, черно, примесено с тъмночервено, като на африкански негър, и от това очите му изглеждаха смущаващо светли. Още първия миг, когато го бях видял, бях разбрал, че от този човек не мога да очаквам нищо добро за брака си. Излязох прав. Преди него бе имало трима други от този тип, но господин Грийн се оказа категорично нужният господин Черньо. Все пак преди това Пати Ларейн не ме беше напускала.

Най-лошото беше, че сега не изпитвах никаква ненавист към него, дори и гняв, в това си нерадостно положение на рогоносец. Доказателство за това беше, че той се бе доближил до мен, докато говорех по телефона, дори ме бе докоснал с ръка, а аз в ответ само му бях кимнал.

Естествено, със същия успех бих могъл да бъда издигнат с хеликоптер от билото на един връх и прехвърлен на друг. Не бях изпитал ни най-малко грижите да се спускам по сипея към дъното на каньона и да се катеря нагоре по склона, не, веднага след всичките приказки на Харпо (всяка от които бе в състояние да ме лиши от разсъдък) се бях изправил пред искрите, хвърчащи от очите на Чекията, и вече направо сякаш се бях наблъскал с новокаин — до такава степен се чувствах безразличен от този свръхизлишък на стимуланти; да, всички те ми бяха подействали и вече бях кандидат за титлата „Мистър железен поглед“, напълно друсан и апатичен към резките завои на пистата тази вечер, обаче в този момент господин Грийн пак си сложи ръката на рамото ми, впи силно пръсти в него — със злоба, повярвайте ми — и попита:

— Къде на майната си е Пати Ларейн? — при което цялата му ярост преля в мен.

Аз се опомних и се освободих от ръката му не по-малко буйно и му отговорих:

— Свали си мръсните лапи от мен! — Думите дойдоха сякаш от някакво отдавнашно сбиване в гимназията. Но за пръв път не изпитвах страх от него. Не ми пукаше дали ще излезем на улицата и ще почнем бой. Мисълта, че мога да бъда пребит до смърт, ми действаше като успокоително, ценно като забравата.

Нека кажа, че в съзнанието ми нямаше капчица съмнение какво е в състояние да ми стори той. Ако човек е бил някога в някой по-интересен затвор със специален режим, научава, че има негри и негри и че с някои от тях не бива да си има работа. Господин Грийн не беше чак от тази висша категория, иначе отдавна трябваше да бъда мъртъв. Но той можеше да се класира в по-долната: по-рядко да си имаш работа с него. Сега очите му ме гледаха свирепо и аз го гледах в отговор, а светлината в залата помежду ни се нажежи до червено — имам предвид в буквалния смисъл; не знам дали сблъсъкът на неговата ярост с моята беше така силен, че нервните влакна, които пренасят отражението на цвета до мозъка, се бяха обтегнали от високия волтаж, който преминаваше по тях, или пък всичките главни на Адския град се бяха втурнали към нас, но ми се налагаше да понеса неистовия гняв на всичко, което му се беше случило през последните двадесет и пет години (от първия шамар в люлката), а той да понесе маниакалната несъразмерност на всичко, което ми се случваше на мен. Мисля, че и за двама ни беше смайващо, че ни се налага, макар и за кратко време да изтърпим тази адска червена светлина. Нещо повече, стояхме там и се гледахме така дълго, че имах време да си припомня тъжната история на неговия живот, така, както той я бе разказал на нас двамата с Пати Ларейн вечерта, когато се бяхме запознали: това беше историята за това как той се провалил в кариерата си на боксьор.

Може да звучи неубедително, че си спомних тази история, докато парите на неговата лудост изгаряха очите ми, е, да, и аз самият трудно мога да го повярвам. Може би не бях толкова храбър, колкото си мислех, и затова се бях вкопчил в историята му с надеждата, че това ще уталожи гнева му. Не можете да ударите човек, който е изпълнен със съчувствие към вас.

Ето това е историята му. Той бил незаконороден и майка му твърдяла, че не бил нейно дете. Разправяла, че били объркали картончетата с имената в болницата. Биела го всеки ден. Когато пораснал, той спуквал от бой всички, с които се срещал в турнира „Златните ръкавици“. Бил на път да го включат в националния отбор за панамериканските игри, но му се наложило да отиде до Джорджия да види баща си. Така и не го намерил. Отишъл в един бар за бели мъртво пиян. Не искали да му сервират. Извикали щатските гвардейци. Двама от тях влезли вътре и го поканили да се махне.

— Нямате избор — уведомил ги той. — Или ми сервирайте, или ще ви пикая на номерата.

Един от гвардейците го ударил така яко с палката си, че той още начаса загубил панамериканските игри. Но още не го знаел. Само изпитвал огромна радост. Защото губел кръв, сякаш бил заклан, но това не го стреснало. Напротив, бил в пълно съзнание. Нахвърлил се върху двете ченгета, наранил ги и се наложило целият бар да се намеси, за да го обуздаят. Откарали го с усмирителна риза в затвора. Освен всичко друго и черепът му бил спукан. Повече не можел да се боксира.

Това беше тъжната история, която той разказа. Той я изложи като илюстрация на своята глупост, не на храбростта си (макар че произведе точно обратното впечатление върху Пати), и когато го опознахме по-добре, той се оказа забавен човек. Умееше да имитира чернокожите курви и го правеше, за да ни разсмива. Често се виждахме с господин Грийн и аз понякога му давах пари на заем.

Не знам дали това ще ви даде представа колко силно исках да залича всичко и колко приятна ми беше тази мисъл (след всичкото ми стремглаво мятане като плъх, който се опитва да оцелее), че бях в състояние сега да си дам сметка, че Чекията не се беше отнесъл с мен толкова зле, колкото аз с Уордли. Остатъкът от гнева ми започна да се топи и се смени със спокойствие. Нямах представа какви бяха помислите на господин Грийн, но и неговият гняв премина успоредно с моя.

— Е — започнах аз, като дадох своя дял да наруша тишината, — какво ще кажеш, сине майчин?

— Аз никога не съм имал майка — отговори той. И тъжно ми протегна длан като за петима. Пак така тъжно и аз я плеснах.

— Не знам къде е Пати Ларейн — казах.

— Не я ли търсиш?

— Не.

— Аз я търся, но не мога да я намеря.

— Кога те заряза?

Той се начумери:

— Двамата движехме три седмици. После тя стана неспокойна. И изчезна.

— Къде бяхте?

— В Тампа.

— Видя ли бившия й съпруг?

— За оня тип Уордли ли става дума?

Кимнах.

— Срещнахме се с него. Той ни покани да излезем на вечеря. После тя ходи да го види сама. Страхотно, а? Той не беше опасен. Рекох си, че тя се скива с него за нещо изгодно. Но на следващия ден изчезна. — Той имаше вид, сякаш ще се разплаче. — Тя се отнасяше много свястно с мен. Беше единствената курва, която се е отнасяла толкова свястно с мен. — Беше много тъжен. — Просто вече нямах какво да й разправям. Изчерпах си историите. — Очите му се взряха в моите. — Не знаеш ли къде е? Трябва да я намеря.

— Може би е някъде тука.

— Тука е.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се един тип. Рече, че Пати Ларейн му била казала той да ми се обади. Искала да знам. Била се върнала тука, в Провинстаун с Уордли. Мъчно й било за мен, рече оня тип.

— Кой е той?

— Не си каза името. Каза едно име, но такъв човек няма. Разбрах, че не е истинско, още като го каза. Говореше по телефона с носна кърпичка на устата.

— Какво име ти каза?

— Хийли. Остин Хийли.

Спомних си прашинка от градския фолклор. Преди две години неколцина от нас, понеже ни беше омръзнало да му викаме Студи, започнахме да го наричаме Остин Хийли. Това бе продължило известно време. Но на Студи не му беше известно, че го наричаме така. Сигурно му се беше обадил Паяка.

— Този Хийли рече, че Пати Ларейн била в „Странноприемницата на Провинстаун“ — каза Чекията. — Аз се обадих там. Дрън-дрън, изобщо не била стъпвала.

— Ти кога се върна?

— Преди три дни.

— Тя кога те напусна?

— Преди седмица горе-долу.

— Значи преди седем дни?

— Преди осем, броил съм ги.

Да, той броеше неговите си. А аз броях моите.

— Готов съм да я убия — каза той, — задето ме напусна.

— Няма мъж, когото тя да не напусне — рекох аз. — Произхожда от доста тесногръда среда. За нея това е грях.

— И аз съм толкова тесногръд, колкото е и тя — каза той, — и когато я видя, ще й извъртя един такъв страхотен, че… — Той ме изгледа косо, сякаш искаше да ми каже: „На другите можеш да им ги пробутваш тези, сладур, но с мен трябва да играеш честно“. След което отхвърли съмненията си. Можеше да ми се открие: — Остин Хийли рече, че Пати Ларейн пак се била срещала с теб. Като чух това си рекох, че трябва да ти дам да разбереш. — Той направи пауза, за да ми даде възможност да проумея важността на мисълта му. — Но знаех, че не бих могъл да направя това с теб.

— Защо?

— Защото ти се отнасяше с мен като с порядъчен човек.

Той се позамисли върху правдивостта на думите си и очевидно установи, че е прав.

— Още повече — добави, — че Пати Ларейн вече не те обича.

— Вероятно.

— Каза, че си я бил подмамил да се омъжи за теб.

Аз започнах да се смея.

— На какво се смееш бе, бял задник?

— Господин Грийн, има такава еврейска поговорка: „Един живот, една жена!“.

Той също се разсмя.

Продължи да се смее достатъчно дълго, за да привлече вниманието към двама ни. Тази вечер в „Шхуната“ се твореше история. Рогоносецът и чернокожият любовник чудесно си прекарваха заедно.

— Джоузеф, ще се видим пак тук някъде — казах на Грийн Чекията.

— Не нарушавай реда.

Изпитвах нужда да походя дълго пеш. В главата ми се бе насъбрало повече, отколкото бях в състояние да подредя в мислите си.

Ръмеше, аз вървях надолу по Търговската улица с ръце в джобовете и толкова дълбоко бях сврял глава в качулката на якето си, че не усетих колата, която ме бе следвала, докато светлините на фаровете в гърба ми повече не можеха да останат незабелязани. Обърнах се. Зад мен бе спряла полицейска патрулна кола с един човек вътре. Той отвори вратата.

— Влез — покани ме той.

Риджънси, на мое разположение! Едва бяхме изминали петнадесетина метра и той заговори.

— Получих портрет на твоята дама, Джесика — рече Риджънси. И ми посочи лист хартия на предната седалка. — Погледни — каза, като ми подаде малко фенерче, което извади от вътрешния си джоб.

Внимателно разгледах фотокопието на снимката, изпратено телеграфически. Съвсем ясно се виждаше, че е Джесика.

— Бих казал, че е тя.

— Е, не е нужно ти да ни го съобщаваш, друже. Нямаме съмнения. И келнерката, и собственикът на „Алеята на вдовицата“ потвърдиха.

— Браво — казах. — Как я издирихте?

— Не е толкова сложно. Свързахме се с кантората на Пангборн в Санта Барбара и се разбра, че той е общувал служебно и извънслужебно с две руси жени. Работехме в тая насока, когато синът й се обади. Той е знаел, че е в Провинстаун с Пангборн, както и ти можеше да предположиш от любовното писъмце на дон Лон.

— Говориш за сина, който е бил любовник на Лони ли?

— Точно така — каза Риджънси. — За момчето с бръсначката без шнур. — Той отвори прозореца си и изхрачи събралото се в гърлото му. — Мисля, че никога повече няма да гледам реклами.

— Сигурно.

— Обаче, Мадън, точно тук се забърква кашата. Нейното име изглежда не е Джесика.

— Какво е истинското й име?

— Лоръл Оукуд. Пише се без „в“ след „к“.

В съзнанието ми се върна споменът за думите, които бях казал на Харпо преди онзи сеанс, който свърши с писъка на Нисън. „Харпо, бях му казал, кажи на другите, че ще се опитаме да се свържем с Мери Хардвуд, братовчедка на майка ми. Но жената, с която всъщност искам да разговарям, се нарича Лоръл.“

Такова съвпадение не можеше да бъде изфабрикувано със сигнално устройство. Против волята си започнах да треперя. Седях до Риджънси в полицейската кола, която се движеше с двайсетина километра в час по Търговската улица, и треперех нескрито.

— Имаш нужда от една чашка — рече Алвин Лутър.

— Всичко е нормално — казах аз.

— Сигурно щеше да си в по-добра форма — подхвърли намек той, — ако татуировката на ръката ти не беше „Лоръл“.

— Искаш ли да спреш колата?

— Нямам нищо против.

Бяхме стигнали до края на Търговската улица. Спряхме до мястото, където някога първите заселници бяха слезли на брега, но в ситния дъжд не можех да видя нищо.

— Добре — каза той, — слизай.

Вече се бях отърсил от паниката. Мисълта да вървя пеш шест километра до вкъщи само с тази осакатена случайна среща за спътник ми даде кураж да си опитам шанса.

— Нямам представа какво се опитваш да докажеш — казах, — но за мен това няма значение. Нафирках се и отидох с колата да видя Харпо и го накарах да ми направи татуировка. Може Джесика да ми е казала, че истинското й име е Лоръл, но аз не помня.

— Тя беше ли с теб?

Трябваше да взема решение.

— Харпо твърди, че е била.

— А ти твърдиш, че не помниш?

— Не мога ясно да си спомня.

— Значи е възможно да си я пречукал и да си забравил?

— Това обвинение ли е?

— Да речем, че просто работя върху схемата на първия сценарий. И аз посвоему съм писател. — Той трудно се сдържаше. Буйният жребец цвилеше и пръхтеше.

— Не ми харесва начинът, по който ми говориш.

— Хей, друже — рече Риджънси, — те, майтапите, край си нямат, но я си дръпни задника от възглавницата ми. Аз още сега мога да те прибера на топло.

— За какво? Не е извършено престъпление. Дамата може би си пътува обратно за Санта Барбара. Сигурно не се готвиш да си развалиш досието с незаконен арест?

— Нека се изразя по-точно — каза той. — Мога да те прибера веднага като заподозрян в евентуалното убийство на Ленард Пангборн.

— Ти каза, че било самоубийство.

— Така смятах. Но съдебните лекари направиха своя оглед. Пристигнаха спешно от Бостън по наша молба. Те обичат да ги наричат специалисти по съдебна медицина, макар че аз лично съм им лепнал етикета „специалисти по сърдечна медицина“. — Той отново се разсмя на собствената си шега. — Те доста могат да ти объркат сърдечния ритъм с онова, което установяват.

— И какво установиха?

— Ще ти кажа. Много скоро това няма да е тайна. Пангборн може и да се е самоубил, но ако го е направил, кой е карал колата?

— Ти ми каза, че се е вмъкнал в багажника и е затворил капака над себе си, преди да стреля.

— Съсирената кръв на дъното на багажника е останала надиплена от движението, сякаш скоро след като е започнала да се съсирва, колата е била придвижена от мястото на произшествието до „Алеята на вдовицата“.

— Нямаше ли персоналът на ресторанта да чуе, ако колата се е върнала?

— Не, ако е било в три часа през нощта. Те не са там по това време. Виж какво, хайде да не спорим. Колата е била преместена. Диплите на кръвта го показват. — Той сви рамене. — Изводът, Мадън, е, че някой е придвижил тази кола обратно до „Алеята на вдовицата“, след като Лони се е самоубил.

— Би ли могло да е Джесика?

— Да, Лоръл Оукуд определено би могла да го направи. Искам да те попитам — ти изчука ли я?

— Мисля, че да.

Той подсвирна.

— Господи, каква бъркотия е в главата ти! Дори това ли не можеш да си спомниш?

— Повече ме притеснява мисълта, че го направих пред Лони Пангборн.

— Неприятно ми е, че цитирам едно негро, но Касиус Клей го е казал: „Не си толкова тъп, колкото изглеждаш“.

— Какво искаш да кажеш?

— Нека похвалата ми да не ти залепва в устата. — Той запали пура и изхвърли дима сякаш беше бангалорско торпедо, изстреляно срещу минни заграждения. — Мадън, ти току-що ми представи собствения си сценарий. Първа сцена: чукаш Джесика пред Лони. Втора: бършеш си кура и си тръгваш. Трета: Джесика утешава Лони. Четвърта: той започва да се окайва — „Ох, ние, педалите, не сме създадени за такава конкуренция“. Скрива се в багажника. Бум! Оставя й подарък — тялото си. Тези педерасти могат да бъдат злобни. А тя, тя е порядъчна пичка и не иска рекламен шум. Откарва колата до „Алеята на вдовицата“, оставя я там и си тръгва за вкъщи, за Санта Барбара. — Той поклати глава. — Всичко прекрасно би се вързало, ако: първо, можеш да установиш къде е спала тя през онази нощ, като ще те посъветвам предварително да си спестиш част от възнаграждението за адвокатите си, защото винаги би могъл да заявиш, че се е върнала в твоята къща и е спала, потънала в сълзи, на твоя диван. Освен ако не си й отстъпил леглото си. — Той отвори прозореца и изхвърли пурата. — Второ, тя трябва, когато се появи, да е жива и да потвърди версията ти. Трябва да се молиш тя да не се върне при нас като труп, намерен сред дюните или в горите.

— Ти доста си помислил върху всичко.

Надявал се бях да го жегна. Той само кимна.

— Нека ти предложа друг сценарий. Ти, тя и Пангборн отивате до Уелфлийт с твоята кола. На връщане Лони не може да понесе загубата, й и размахва пистолет, насочен към теб. Ти спираш колата и успяваш да му отнемеш патлака. При сбиването тя е простреляна. Смъртоносно. Ти я оставяш в гората и го откарваш до неговата кола, заставяш го да влезе в багажника… той вече е отпуснат като червей. След това преместваш колата на тихо място, отваряш багажника, пъхваш дулото в устата му, мило му казваш: „Никога няма да те нараня, Лони, това е само на майтап, една шега. Аз така се освобождавам от прищевките си. Цункай дулото заради мен, Лони“. После дръпваш спусъка, леко поизбърсваш патлака и слагаш неговия пръст върху спусъка. След това връщаш колата до „Алеята на вдовицата“, пак отиваш до гората и се отърваваш от нейното тяло. Синко, всичко това го правиш, само забравяш да си почистиш предната седалка. Както казва жена ми: „Никой не е идеален“. И аз не съм. Оставих се да ме заблудиш с кръвта на предната седалка. Защото съм селяндур и вярвам на приятелите си. Да — завърши той, — по-добре се надявай и се моли да не излезе наяве тялото й. Аз ще бъда първият, който ще се нахвърли върху теб, защото клъвнах на историята ти с кръвотечението от носа.

— Ами тогава — попитах го, — защо не ме прибереш сега?

— Намери си обяснението сам.

— Нямаш доказателства. Ако тя е била застреляна отблизо в моята кола, кръвта й щеше да е изпоцапала целите му дрехи.

— Може би си прав. Хайде да пийнем нещо.

Нищо друго не би могло да бъде по-неприятно. Да пия с него беше последното нещо, което ми се искаше. Но той запали колата, заподсвирква си „Звезден прах“, и потегли рязко сред пръски пясък от настилката и гума от колелата.

Мислех, че ще отидем в бара на ветераните от войните, защото беше любимата му кръчма, където си пийваше, но вместо това той зави към Градския съвет и ме поведе по коридора на приземния етаж към кабинета си, където ми посочи един стол и извади бутилка бърбън. Предположих, че сме дошли тук, за да съм под ръка заради записващото устройство, което той държи в бюрото си.

— Реших да ти демонстрирам удобствата, които предлага това място — каза Риджънси, — преди да ти се наложи да използваш пандиза.

— Можем ли да поговорим за нещо друго?

Той се ухили.

— Предложи темата.

— Къде е жена ми?

— Аз се надявах, че ти ще ми кажеш.

— Разговарях с оня тип, с когото тя избяга. Зарязала го е преди осем дни. Вярвам на това, което той ми каза.

Риджънси рече:

— Това съвпада.

— С какво?

— Според сина на Лоръл Оукуд, между другото и той се казва Ленард, но му викат Съни, Съни Оукуд, та според него Пати Ларейн е била в Санта Барбара преди седем вечери.

— Не знаех това.

— Да, била е там с оня тип, Уордли.

Никога не ми е било ясно какво точно означават думите „не можех да отлепя устни“. Сега разбрах.

— Хубав ли е бърбънът?

Кимнах мълчаливо.

— Да, била е в Санта Барбара с Уордли и са вечеряли с Лоръл Оукуд и Ленард Пангборн в морския клуб на Лони. И четиримата на една маса. Съни се присъединил по-късно, за кафето.

Все още не можех да проговоря.

— Искаш ли да знаеш за какво са разговаряли?

Кимнах.

— Малко по-късно ще ми е необходима твоята помощ.

Кимнах.

— Добре. Според това, което разбрах от Съни… — Тук той спря, за да отбележи: — Между другото, по телефона Съни никак не ми звучеше като минетчия. Смяташ ли, че в онова писмо Пангборн лъже?

Нарисувах с пръст въпросителна.

— Но Пангборн не ти се е сторил педал, нали?

Поклатих глава.

— Просто не мога да повярвам — рече той — колко много неща от живота се развиват в кенефа. Господи, та дори ти или аз също бихме могли да сме педерасти.

— Както кажеш, миличък — изфъфлих.

Това му се видя страшно забавно. Аз бях доволен, че гласът ми се е възвърнал, без значение каква поличба беше това. Да си лишен от говор е шокова ситуация, в която си готов да направиш всичко, за да се измъкнеш от нея.

И двамата отпихме малко бърбън.

— Искаш ли марихуана? — попита Риджънси.

— Не.

— Имаш ли нещо против аз да пуша?

— Не те ли е страх, че могат да те хванат в кабинета ти?

— Кой? Аз просто се опитвам да предразположа един заподозрян. — След което той извади цигара с марихуана и наистина я запали.

— Прекрасно — рекох.

— Аха — изпусна дима той. — Във всеки майтап има хляб.

— Тъй вярно.

— Мадън, от Съни научих, че Пангборн и Лоръл трябвало да отидат със самолет до Бостън, да пристигнат с кола в Провинстаун и да се преструват на туристи, които са се влюбили в имението на Парамесидес.

— Така ли се нарича?

— Аха. Някакъв грък, който е работил за някакви араби, го е купил преди няколко години. Сега Уордли искал да го купи на Пати. За това разговаряли на вечерята.

Той всмукна пак от „хляба“.

— Говорели, че пак щели да се женят — каза.

— Страхотно! — Изглежда, че от дима и аз се бях дрогирал по контактен път.

— Знаеш ли защо Пати е искала имението? — попита Риджънси.

— Не ми е казвала.

— Според Съни, тя от една година била хвърлила око на къщата. Уордли искал да й я купи, така, както Ричард Бъртън купуваше на Елизабет Тейлър диаманти.

— Тази новина не те ли разстройва? — попитах аз.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали ти и Пати Ларейн заедно сте бъркали в буркана с мед?

Ако бяхме боксьори, щях да си река: „Това е първият удар, който му се налага да признае, че е получил“. Той запремигва и аз усетих излъчването на вселенски гняв върху себе си — сякаш някой бе пъхнал манивела в космоса и сега при въртенето излизаше електрическа буря.

— Ей, ей! — рече той. — Знаеш ли какво ще ти река, шегобиецо? Не ме разпитвай за твоята жена, и аз няма да те разпитвам за моята.

Цигарата с марихуана догаряше близо до кокалчетата на пръстите му.

— Мисля, че и аз искам да смръкна малко — казах.

— Нямаш какво да криеш, а?

— Толкова, колкото и ти, може би.

Той ми подаде фаса и аз дръпнах откъм огънчето.

— Добре — рече, — разкажи ми за какво си говорихте днес следобед с Уордли.

— Откъде знаеш, че сме се срещали?

— Започваш ли да разбираш колко много информатори имам в града? Този телефон — изфука се той, като го потупа — е цяло пазарище.

— Ти какво продаваш? — попитах го.

— Продавам заличаването на имена от досиетата — каза той, — продавам отмяната на присъди за дребни нарушения. Мадън, върви да се шибаш и когато си олееш целите жокейски гащички, ела веднага тука при свестните хора и разкажи на приятеля си Алвин какво ти е казал Уордли днес на брега.

— Ами ако ще го направя?

— Ще е по-лошо от един развод в доброто общество на Тампа.

— Значи смяташ, че можеш да ме победиш в надпикаването?

— Аз съм много усърден.

Усетих, че искам да му кажа. Не защото се боях (стигнал си толкова далече, съветваше ме марихуаната, че не можеш да се уплашиш от когото и да било), а защото бях любопитен. Исках да разбера как той ще го прецени.

— Уордли — заявих — ми каза, че с Пати Ларейн били конкуренти кой да купи къщата.

Риджънси свирна.

— Уордли възнамерява да изиграе или Пати Ларейн, или теб. — Той прецени много бързо двете възможности в ума си като компютър, който прави „тъкататък-тък-так“ и каза: — Може би му трябвате и двамата.

— Има си причина.

— Би ли ми казал каква?

— Когато ние всички бяхме в Тампа преди толкова години, Пати Ларейн ме караше да го очистя.

— Сериозно!

— Ти какво се правиш на Света Богородица? — попитах го. — Тя не ти ли е казвала?

Той си имаше слабо място. Нямаше съмнение. Не знаеше как да реагира на забележките за Пати.

— Не ми е ясно какво имаш предвид — каза най-сетне.

— Пас съм — отговорих.

Това беше грешка. Той незабавно набра сили.

— За какво друго разговаряхте с Уордли?

Не знаех дали да му кажа, или не. Беше ми минала мисълта, че Уордли може да е записал на магнетофон разговора ни на брега. При умело редактиране би могло да излезе, че аз съм се предложил да поема извършването на убийството.

— Уордли беше убеден — казах, — че Пангборн е мъртъв, и беше любопитен да разбере защо е изчезнала Джесика. Все повтаряше, че сега щяло да му се наложи да участва пряко в сделката и че това щяло да покачи цената.

— Даде ли да се разбере къде би могла да бъде Пати Ларейн?

— Искаше от мен да се опитам да я открия.

— Какво ти предложи?

— Пари.

— Колко?

Защо трябваше да предпазвам Уордли? Колебаех се. Може би това беше рудиментарното семейно предубеждение да не разговаряш с ченгета? След това си спомних за сигналното устройство.

— Два милиона — казах.

— Повярва ли му?

— Не.

— Предложи ти да я убиеш ли?

— Да.

— Готов ли си да дадеш показания?

— Не.

— Защо?

— Не съм сигурен, че той говореше сериозно. Така или иначе, аз не приех. Както бях разбрал още в Тампа, когато се стигне до уговаряне на планирано убийство, аз се оказвам мокър фишек.

— Къде мога да намеря Уордли?

Усмихнах се.

— Защо не попиташ двамата си информатори?

— Кои?

— Онези от кафявия фургон.

Той кимна, сякаш аз бях направил добър ход в шахматна партия.

— Ще ти кажа това — отговори, — че те не знаят. Той само се среща на различни места с тях.

— Каква кола кара?

— Говори с тях по радиотелефона. След това се срещат. Просто отива пеш при тях. После пак пеш си тръгва.

— Вярваш ли я тази?

— Ами, не съм ги раздрусвал по-яко, за да им затракат зъбите.

— Защо?

— Ако свиваш перките на информаторите си, излиза ти лоша репутация. А освен това им вярвам. Уордли би постъпил точно така. Той иска хората да мислят, че е играч от голяма класа.

— Ти май не се стараеш особено да откриеш къде е Пати.

Той направи голямо и сложно шоу, за да демонстрира колко е спокоен. Взе фаса и го стисна, за да го угаси с палец, после го сви на малко хартиено топче, което мушна в устата си. Няма доказателства, говореше усмивката му.

— Не съм гладен — рече той. — Жена ти ще се появи цяла и невредима.

— Сигурен ли си? Защото аз не съм.

— Трябва да чакаме — отговори той.

Питах се колко от казаното от него беше лъжа и доколко дълбоки бяха лъжите му. Нищо не се излъчваше от него, само леко загатната пустота. Отпих пак от бърбъна. Не вървеше с марихуаната.

Той обаче изглежда харесваше съчетанието им. Извади нова цигара и я запали.

— Убийствата са отвратително нещо — каза. — Понякога ти се пада случай, който оставя неизлечими следи.

Нямах представа какво е решил да прави. Поех цигарата с марихуана, която ми предложи, смукнах малко и му я върнах.

— Имаше един случай — продължи той — с един приятен на вид ерген, който се запознаваше с някое случайно момиче и го водеше в мотел. Правел секс с нея, после я скланял да си разтвори краката и я снимал с „Полароид“. След това я убивал. А след това пак й правел снимки. Преди и след това. След което изчезваше и оставяше момичето в леглото. Знаеш ли как го хванаха? Събирал си снимките в албум. Майка му била обаче ревнива и все го дебнела, затова счупила закопчалката на албума. Когато видяла съдържанието, припаднала. След като се свестила, повикала органите на реда.

— Защо ми разправяш тази история?

— Защото тя ме възбужда. Аз съм служител на закона, а тя ме възбужда. У всеки добър психиатър има малко от психопата и човек не може да бъде добро ченге, без у него да ври котлето със скрити извратености. Теб възбужда ли те моята история?

— Ти не я разказа достатъчно добре.

— Ха-ха-ха-ха, един добър прокурор направо ще е щастлив, ако ти си застанал на банката на свидетелите.

— Искам вече да си тръгвам — рекох.

— Да те откарам ли с колата?

— Благодаря. Ще се прибера пеш.

— Не съм искал да те разстройвам.

— Не си ме разстроил.

— Трябва да ти го кажа. Оня тип с „Полароида“ ме интересува. Има нещо, до което той е много близо в основни линии.

— Сигурно — рекох.

— Сайонара — сбогува се Риджънси.

Вън, на улицата, аз пак се затресох целият. В по-голямата си част това се дължеше на облекчението. През последния час все едно че бях пипал с ръце всяка дума, която произнасях. Всички думи трябваше да бъдат наредени в дадено положение. Беше нормално да изпитам облекчение, че съм излязъл от кабинета му. Само че го ненавиждах за интелигентността му. Историята, която ми беше разказал, всъщност наистина ме беше възбудила. Бе погъделичкала нещо вътре в мен.

Какво съобщение се бе опитвал да предаде? Припомних си голите снимки, които бях правил на Маделин с „Полароида“ преди години и на Пати Ларейн не толкова отдавна. Бяха скрити някъде в кабинета ми като рибки, кълвящи подводна скала. Изпитвах презряното чувство, че ги владея, само при мисълта за тяхното съществуване. Беше също като че ли държах ключовете за някакви тъмници. Пак започнах да си задавам въпроса: аз ли бях кървавият главорез?

Не мога да ви опиша какво отвращение ме обзе в този миг. Почувствах се физически зле. Марихуаната усилваше спазмите в гърлото ми, докато те почти придобиваха мощността на оргазъм в конвулсиите си. По хранопровода ми нагоре се надигнаха жлъчна течност и бърбън, както и малкото остатъци храна в стомаха, и аз се наведох през една ограда и излях мъката си върху поляната на съседа. Можех да се надявам, че дъждът ще измие греха ми.

Да, бях като човек, полузатиснат от скала, който с невероятно усилие, въпреки болката, току-що е успял да освободи тялото си. И тогава скалната маса отново се срутва върху му.

Знаех защо бях повърнал. Трябваше да се върна пак при дупката. „О, не, прошепнах сам на себе си, тя е празна!“ Но не знаех дали е така. Някакво интуитивно чувство у мен, властно като Адския град, ми нареди да отида пак там. Щом убиецът, както се твърди, винаги се връща на местопрестъплението, тогава можеше да има захвърлено нещо да ми просветне — защото аз бях убеден, че единственият начин, по който можех да доказвам на себе си още една нощ, че не нося вина за кръвопролитието, беше да се върна. Ако не се върнех, значи бях виновен. Такава беше логиката и тя се налагаше толкова властно, че когато стигнах до вкъщи, единствената ми неотложна задача беше да взема ключовете на поршето. Започнах да се подготвям, както и преди, и мислено изминах пътя дотам: шосето, черния път, песъчливата алея с бабуните — видях предварително, че от дъжда ямите се бяха превърнали в локви, после пътечката, покрития с мъх камък до дупката. Видях дори, с помощта на въображението си, пластмасовата торбичка, която фенерчето ми бе открило. Дотук можех да стигна в мислите си. След като се бях подготвил, доколкото бях успял, вече бях решил да тръгна, когато кучето започна да лиже пръстите ми. За пръв път от четири дни насам то засвидетелстваше обичта си. Затова го взех със себе си. Дойдоха ми наум и практически съображения, когато кучето навря големия си език в дланта ми: определено можех да го използвам. Защото ако в дупката нямаше нищо, кой можеше да каже дали нещо не е заровено наблизо? Обонянието му можеше да ме отведе там.

И все пак ще си призная, че онази забравена воня на кучето така накара стомаха ми да се преобърне, че изпитах вторичен порив да не го вземам. Но то вече беше в колата, със сериозен вид, като войник, тръгнал за фронта, едро черно куче порода лабрадор. (Името му, между другото, беше Каскадьор и то бе удостоено с него, защото беше твърде тъпо да научи каквито и да било номера.)

Отправихме се на път. Кучето седеше до мен на седалката за пътника, с нос обърнат към прозореца, и двамата пътувахме все така сериозни. Едва когато вече бяхме по средата на пътя до разклона за Труро, се сетих за сигналното устройство. Мисълта, че продължавам да бъда следен, събуди гняв в мен. Отбих колата на банкета, спрях, свалих малката кутия и я оставих в плитката канавка до основата на километричния стълб. След това продължихме.

Не виждам нужда да описвам останалата част от пътуването. Карах все по-колебливо, както и предишните пъти, и колкото повече наближавах последната песъчлива отсечка от пътя, толкова по-често отпусках крака си от педала за газта, докато колата взе да спира, един път, втори път. Последният път беше в една локва и изпитах страх, така добре познат, като преминал наблизо призрак, че няма да мога повече да запаля. През колониалната епоха в една от просеките в гората тук се бе издигала бесилка и в ситния дъжд ми се привиждаше, че на всеки наведен клон се люлее човек. Не знам чий мозък беше повече помрачен от напрежението, на кучето или моят. То скимтеше непрекъснато с предсмъртни вопли, сякаш лапата му беше хваната в капан.

Вървях слепешката по пътеката с фенерче в ръка, мъглата бе толкова гъста, че имах чувството, че лицето ми е заляно с пяна. Кучето притискаше плешката си до бедрото ми, докато наближихме последните няколко метра до изкривеното борче джудже, след което то се втурна напред, а гласът му се извиси в някаква смесица от въодушевление и ужас, сякаш като нас, хората, и то можеше да изпитва необходимостта да се раздвоява дълбоко. В действителност гласът му никога не бе звучал така човешки както сега, когато от гърлото му излизаха тези вопли на задоволство и хрипове на паника. Наложи се да го възпра, иначе то щеше да остърже мъха от камъка върху дупката.

А когато отместих камъка, то нададе кратък стон. Беше също като звука, който аз бих издал, ако имах желание да погледна. След това повече не издържах. Фенерчето освети с лъча си черна, слизеста пластмасова торбичка, по която бяха полазили буболечки, и плувнал в собствената си пот, с ръце, които трепереха, сякаш призраците се допираха до тях, аз нахълтах в територията на дупката — такова чувство изпитвах! — пресегнах се и измъкнах торбичката. Бе по-тежка, отколкото предполагах. Ще ви спестя подробностите за това колко време ми отне да развържа възела, не се осмелих обаче да я разпоря, за да проникна вътре, като че ли ручейчетата на Адския град можеха да бликнат от скъсаното.

Възелът най-сетне се разплете. Вдигнах фенерчето и видях лицето на жена си. Все едно че бе гръмнал пистолет в плетеницата на хиляди нощи сън. Лицето на жена ми бе запазило изражение на ужас и изненада, в основата на врата се виждаше алена джунгла. Погледнах я веднъж, не бях в състояние да погледна втори път и затворих торбичката. В този миг разбрах, че имам душа. Усетих я как се преметна в сърцето ми, докато пръстите ми отново стягаха възела на торбичката.

Изправих се, готов да си тръгна, поклащайки се от крак на крак. Не знаех дали ще мога да се движа. Не можех да реша дали да я взема със себе си, или да я оставя да почива на това зловещо място. Бях загубил всякакъв контрол над волята си, но кучето спря да скимти, разшава се насам-натам и се опита да пъхне главата и плешките си в дупката, намуши се още малко, след което в един миг всичките му движения смениха посоката си и то се измъкна заднишком, като изтегли, захапало я в края, зелена пластмасова торбичка. Сега видях лицето на Джесика Понд. Не можех да я нарека Лоръл Оукуд.

Странно ли ще ви се стори, че взех двете глави и ги отнесох до колата? Държах по една торбичка във всяка ръка и ги положих в багажника, внимателно, за да не разместя странното останало було на смъртта — колко жалък саван е пластмасовата торбичка! Кучето вървеше редом с мен като опечален близък, а дърветата от двете страни на пътеката пазеха скръбно мълчание. Шумът при запалването на поршето прозвуча гръмко като експлозия под този покров.

Потеглихме. След като аз нямах представа какво правя, дали на вас ще ви се стори по-понятно това, че спрях да прибера сигналното устройство и че след като го направих, се появиха Студи и Нисън, за да ме нападнат?

По-късно, когато успях да разгадая мистерията, реших, че те сигурно са проследявали колата ми до момента, в който свалих апарата. После сигурно са поизчакали известно време. А след това сигурно са отишли с колата си до мястото, където са сметнали, че съм спрял, но са видели, че там няма нито кола, нито някаква къща, и само сигналите на устройството са ги измъчвали с празни надежди. Идвали някъде отстрани на шосето, но откъде точно, те не могли да определят. Затова спрели и зачакали.

Видях ги да приближават едва когато се изправих в канавката до километричния знак със сигналното устройство в ръка. Те вече се бяха насочили към мен, притичвайки. Помня, че си помислих, че искат да си вземат обратно онова, което бях откраднал от дупката — показателно е къде ми беше отишъл разумът. Може да се каже следното за лудостта: кръвта на човек преминава от един върховен миг към друг без никакъв страх. Смятам, като преценявам сега, че двамата бяха чак погрознели от гняв след всички изхабени нерви, докато бяха чакали да чуят сигналното си устройство цели тридесет шибани минути в дъжда. Така че бяха готови да ме пречукат, защото се бях отнесъл по такъв груб начин с фината им техника.

Двамата се нахвърлиха върху кучето и мен, Нисън държеше в ръката си нож, а Студи щанга за гуми. Животното и аз никога не сме се чувствали обвързани в онзи съюз между кучето и човека, който декларира, че са готови да умрат един за друг, но тогава то беше застанало до мен.

Не мога да определя и назова силата, която придойде у нас. Аз трябваше да браня главите на две русокоси жени в багажника на колата си. За тези глави, ако ме заловяха с тях, цената, която щях да платя, беше двеста години затвор — това ми даде сили да се бия. Безумието ми придаде допълнителна сила. Защото според екзалтираната ми умопобъркана логика аз пренасях двете скъпи за мен жени от скверния им гроб в друг, по-добър.

Така че моята ярост граничеше с безумство. Тя се беше натъпкала като барут през последните пет дни в главата и крайниците ми. Гледката на Паяка и Студи, които се приближаваха със заплахата си, ми подейства като сваляне на предпазителя на спусък. Не мога да забравя как кучето застана нащрек до мен и козината му беше настръхнала като стоманени гвоздеи. След това всичко стана за миг и за кучето всичко свърши. Не знам дали продължи повече от десет секунди, но то се хвърли към Нисън Паяка и впи зъбите си в лицето и врата му. Хвърли се обаче и върху острието на ножа, който се заби в сърцето му, и кучето умря, както си бе върху Паяка, а той изпищя и избяга настрани, уловил се за лицето. На нас със Студи ни беше нужно повече време.

Той се движеше в кръг, готвейки се да замахне с щангата си, а аз гледах да не се доближавам и бях подготвен да запратя моето сигнално устройство — то вече беше мое — към главата му, макар че апаратчето тежеше по-малко и от дребен камък. Въпреки яростта, не бях във форма да се бия. Сърцето ми вече ме стягаше и не бях в състояние да се справя с щангата за гуми. Трябваше да го засека с безупречен десен прав в челюстта — левият ми не можеше да свърши добра работа — и за тази цел се налагаше да изчакам, докато той замахне с щангата. Няма друг начин, когато се биеш срещу противник с щанга в ръка, освен да го принудиш той да поеме инициативата. Можеш да нанесеш удар, само след като избегнеш оръжието му. Студи знаеше това. Той въртеше щангата напред-назад, но не предприемаше опит да направи пълен замах. Щеше да изчаква. Да ме остави да се поотпусна и освободя от възбудата. Студи изчакваше, двамата се въртяхме в кръг и усетих, че дишането ми е по-тежко от неговото. Тогава запратих сигналното устройство към него и го ударих по главата. Веднага след това му нанесох десен прав, но го уцелих само по носа, не улучих брадата, и той стовари щангата върху лявата ми ръка. Бе нарушил равновесието си и не успя да ме удари с все сила, но ръката ми беше като отсечена и изпитах такава болка, че едва успях да избегна следващия му замах. Сега той нанесе удара си във въздуха, от носа му рукна кръв и потече в устата му, мина ми през ума, че има счупени лицеви кости.

Той пак замахна. Аз се гмурнах, грабнах две шепи пясък от банкета и го запратих в лицето му. Заслепен, той мощно замахна към мен, аз отскочих встрани и изстрелях десния си прав с такава сила, с каквато нищо не бях удрял, сякаш гръмотевица тресна ръката ми, и той рухна с щангата си. Тогава направих грешката, че го ритнах в главата. От това си счупих палеца на крака. Ползата от тази втора болка беше, че ме възпря да го фрасна по главата с щангата. Вдигнах я и с куцукане се запътих по шосето към фургона. Паяка се бе подпрял на него, уловил главата си в ръце, и стенеше, а аз познах удоволствието да пощурееш. С щангата натроших стъклата, фаровете, задните светлини, след което, неудовлетворен от стореното, се опитах да изкъртя с лоста едната врата и като не успях, избих поне пантите й.

Паяка ме наблюдаваше и когато свърших, рече:

— Ей, човече, прояви милост. Нужна ми е лекарска помощ.

— Защо си казал, че аз съм ти откраднал ножа? — в отговор го запитах аз.

— Някой ми го открадна. Намерих си нов, но той е много шибан.

— Сега е забит в кучето ми.

— Съжалявам, човече. Нямах нищо против кучето ти.

Точно така накъсано разговаряхме. Оставих го при фургона, внимателно заобиколих покрай Студи, за да не се нахвърля пак с щангата, коленичих до Каскадьор, който лежеше мъртъв близо до поршето, любимата му колесница, и успях със здравата си ръка да го настаня на предната седалка.

След това потеглих за вкъщи.

Да ви разказвам ли за достойнствата на битка като тази? Успях да събера сили да не рухна, достатъчно дълго, за да сваля двете пластмасови торбички в избата, където ги поставих в картонена кутия. (Не споменах досега за това, но след още двадесет и четири часа миризмата им щеше да бъде катастрофална.) После изкопах в двора гроб за кучето си и го зарових, като се справих с всичко само със здравата си ръка и здравия си крак — почвата беше омекнала от ситния дъждец — след това взех душ и си легнах. Ако не беше сражението край пътя, не бих могъл да заспя, и до сутринта щях да съм готов за психиатрията. Сега обаче потънах в сън, също като онези, които бяха вече мъртви, и се събудих на сутринта, за да установя, че баща ми е дошъл у дома.

Не бих казал, че двамата се приветствахме кой знае колко за това как изглеждахме. Баща ми бе зает да приготвя нескафе, но в мига, в който ме зърна, остави бурканчето и тихо свирна.

Кимнах. Бях слязъл от спалнята, с отекъл крак, не можех да вдигна лявата си ръка над главата, а в гърдите ми сякаш имаше цяла кофа с буци лед. Господ знае какви кръгове имах под очите си.

Дъги обаче ме потресе много повече. На главата му почти не бе останала коса и беше страшно отслабнал. Над скулите му беше избила ярка розова руменина, която ми напомняше за пожар в открито за вятъра пространство.

Обяснението дойде като докосване до самото това отвратително място. Явно бе подложен на химиотерапия.

Мисля, че беше свикнал очите на околните бързо да скриват първоначалното си отвращение, защото каза:

— Да де, появи се.

— На кое място?

Той направи знак с ръка, с който обясняваше, че е кой знае къде.

— Благодаря ти, че веднага ми изпрати телеграма — рекох аз.

— Мойто момче, когато никой не може да ти помогне, най-добре е да си мълчиш.

Изглеждаше слабоват, което ще рече, че не изглеждаше всесилен. Не можех да преценя обаче дали беше притеснен.

— На химиотерапия ли си? — попитах го.

— Зарязах я преди няколко дни. Унизително е постоянно да ти се гади. — Той пристъпи напред и леко ме притисна в прегръдката си, не съвсем плътно, сякаш смяташе, че носи зараза.

— Чух един виц — рече той. — Семейство евреи чака във фоайето на болницата. Докторът отива при тях. Той е едно празноглаво копеле с бодър глас. Чулулика като влабче. — Баща ми обичаше при случай да ми напомня, така както бе напомнял на майка ми, че коренът му беше от гетото на Хелз Китчън, и да вървят всички по дяволите. Снобизмът му си оставаше с непоколебимо обратен знак и той специално си кривеше устата, за да каже „влабче“ вместо врабче.

Сега вече можеше да продължи с вица.

— „Имам, казва докторът, и добра, но и лоша новина за вас. Лошата новина е, че болестта на баща ви е неизлечима. Добрата е, че не е рак.“ Семейството казва: „Слава богу!“.

Разсмяхме се и двамата. Когато се успокоихме, той ми подаде недокоснатата си чаша кафе и започна да си слага с лъжицата ново.

— В нашия случай новината е лоша — рече.

— Че е неизлечима?

— Тим, кой би могъл да каже, мамицата му недна? Понякога си мисля, че знам точно кога е започнало. А щом съм толкова близо до началото, може би мога да открия средство да се излекувам. Казвам ти, ненавиждам хаповете, които докторите ми пробутват. Ненавиждам и себе си, че ги вземам.

— Как спиш?

— Никога не съм се хвалил, че спя добре — отговори той. После поклати глава: — Момчето ми, с всичко мога да се справя, само не и със среднощните часове. — За него това беше доста дълга реч. Затова я прекрати. — А с теб какво се случи? — попита ме.

Някак без да се усетя му разказах за боя.

— Къде остави кучето? — попита той.

— Погребах го в двора.

— Преди да си легнеш ли?

— Да.

— Значи някой те е възпитавал правилно.

Останахме в кухнята цялата сутрин. След като аз приготвих яйца, опитахме да се преместим в дневната, но мебелите на Пати не допадаха на стария докер. Затова се върнахме пак в кухнята. Навън денят беше навъсен и баща ми потрепери, поглеждайки през прозореца.

— Какво толкова ти харесва това забравено от бога място? — попита той. — Прилича ми на океанското крайбрежие на Ирландия през зимата.

— Да, но аз го обичам — отговорих.

— Ами?

— За пръв път дойдох тук, когато ме изхвърлиха от Ексетър. Помниш ли как се напихме?

— Разбира се. — Стана ми приятно, че го видях да се усмихва.

— Тогава сутринта ти се върна в Ню Йорк, а аз реших да дойда да прекарам лятото тук. Бях слушал за този град. Хареса ми веднага и после, след като бях живял тук седмица, отидох една вечер в едно кръчме с танци в покрайнините, близо до шосето. Там имаше едно хубаво момиче, което постоянно наблюдавах, но не се опитах да отида при нея. Тя беше с тайфата си и танцуваше, а аз не я изпусках от поглед. Когато затваряха, реших да се пробвам. Отидох на дансинга при нея, погледнах я в очите, и тя погледна в моите, и двамата излязохме навън заедно. Начуках им го на фукльовците, които бяха с нея. Те не направиха нищо. Двамата с момичето пресякохме шосето, влязохме в гората, полегнахме и, казвам ти, Дъги, вече бях в нея. Мисля, че не бяха минали повече от шест минути от момента, когато отидох при нея, до момента, когато вече бях в нея. Това ме издигна в собствените ми очи повече от всичко друго, което съм направил до ден-днешен.

На него историята ми много му хареса. Ръката му се протегна по стар навик към чашата с бърбън и той едва тогава осъзна, че чаша няма.

— Значи това място ти е късметът — рече той.

— До известна степен.

— Добре ли си? — попита ме той. — Не изглеждаш особено щастлив за човек, който преди малко е пребил от бой един хулиган с щанга за гуми. Да не те е страх, че ще се върне? — Какъв доволен вид озари само очите на баща ми при мисълта, че Студи може да реши да се върне!

— Има много неща, за които да си говорим — казах аз, — но не знам дали съм готов да ги споделя с теб.

— С жена ти ли са свързани?

— Донякъде.

— Слушай, аз ако можеше да съм жив още десет години, не бих казал и дума, но тъй като това няма да стане, ще ти кажа следното. Мисля, че ти се ожени за неподходяща кучка. Трябваше да се ожениш за Маделин. Тя може и да е отмъстителна макаронаджийка, но аз я харесвах. Имаше класа. Беше изтънчена.

— Даваш ми благословията си ли?

— Държах си устата затворена за прекалено много неща в продължение на прекалено много години. Може и да е започнала да хваща плесен отвътре. Една от причините за рака, казват „чулуликащите влабченца“, била суровата околна среда.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Човек, който се жени за богата жена, си е заслужил всичко, което му се е случило.

— Аз мислех, че ти харесваш Пати. Двамата обичахте да си пийвате заедно.

— Харесвах силния й характер. Ако всички останали провинциални дървеняци бяха мъжкари като нея, те щяха да владеят света. Но не ми харесваше какво прави с теб. Има дами, които трябва да носят тениски с надпис: „Ела при мен. Ще те направя гъзолизец“.

— Мерси.

— Хей, Тим, та това е само риторически израз. Нищо лично не казвам.

— Ти винаги си се безпокоял за мен, нали?

— Ами тя, майка ти, беше фина жена. Доста те беше поразглезила. Е, да де — добави той, като ме изгледа зорко с леденосините си очи, — безпокоях се за теб.

— Може би не е било нужно. Аз си изкарах трите години в кафеза, без да се дам. Не съм близал на никого гъза.

— Браво на теб. Аз винаги съм се питал как ли е било.

— Хей, Дъги — казах аз, — че какво му е хубавото? Да не мислиш, че през цялото време се чувствам като истински мъж? Не е така. Какво толкова съм си опазил? Ти си един старомоден фанатик. Готов си да натикаш всички педерасти в концентрационен лагер, дори и сина си, ако тръгне по крив път. Само защото си имал късмет да се родиш с яко дупе.

— Хайде да пийнем нещо. Свършило ти е твърдото гориво.

— Можеш ли да пиеш?

Той пак направи неопределен жест с ръка.

— Имам повод.

Взех две чаши и налях бърбън в тях. Той добави голямо количество вода в своята. Ако не друго, това ми бе достатъчно, за да ми стане ясно, че е зле.

— Не ме разбра правилно — каза той. — Да не мислиш, че си живея сам двадесет и пет години в мебелираната стая, без да мисля за нищо? Опитвам се да следя какво става. По мое време, ако човек беше педал, това значеше, че е прокълнат. Хич и дума не можеше да става. Беше пратеник на ада. Сега си имат гей освобождение. Гледам ги. Навсякъде е пълно с педерасти.

— Ами да, знам — казах аз.

— Ха-ха-ха — разсмя се той и ме посочи с пръст. Първите глътки алкохол безспорно му действаха като ангелска благодат на душата. — Синът ми печели рунда.

— Бива ме да танцувам — рекох.

— Помня, помня — каза той. — Костело, нали?

— Да.

— Аз не съм съвсем сигурен, че знам какво означава това вече — каза той. — Преди шест месеца ми казаха, че ако не спра да пия, ще умра. И аз спрях. Сега, когато заспя, духовете излизат от всички дървени повърхности и ме заобикалят в кръг край леглото. После ме карат цяла нощ да танцувам. — Той се закашля и звукът идваше от всички каверни на дробовете му. Това беше опит да се засмее. — „Мъжагите не танцуват“ им казвам аз. „Хей, тъп фанатик, отговарят ми духовете, продължавай да танцуваш.“ — Той се взря в искриците на бърбъна, сякаш сред тях можеше да види сенките на духовете, и въздъхна. — От болестта фанатизмът ми омекна — каза той. — Мисля си за педерастите и знаеш ли какво смятам. За половината от тях това е право на проява на смелост. На мухльото му трябва яко дупе, за да стане педал, вместо да се възпре. На мухльото. В противен случай той се жени за някоя плаха мишчица, която е прекалено свенлива да бъде лесбийка, и двамата стават психолози и отглеждат вундеркиндчета, които играят електронни игри. Стани педал, ще кажа аз, ако си мухльо. Дебютирай като такъв пред света. Не одобрявам другите. Онези, които трябва да са истински мъже, но не им стига смелост. Ти би трябвало да си истински мъж, Тим. Ти си мой син. Имаш предимство.

— Никога досега не съм те слушал да говориш толкова много. Нито веднъж през живота си.

— Това е, защото двамата с теб не се познаваме.

— Е, ти поне днес приличаш на непознат — казах аз. Истина беше. Едрата му глава вече не бе украсена с буйна коса, с бял цвят, подправен разкошно със слонова кост и кремаво. Сега той просто имаше едра плешива глава. Приличаше повече на пруски генерал, отколкото на прототип на ирландски барман.

— Искам да си поговоря с теб сега — каза той. — Може би постъпвам тъпо, но ме осени, когато бях на погребението на Франки Фрийлоуд: само Тим ми е останал.

Вях трогнат. Понякога минаваха месец-два, понякога половин година преди един от двама ни да се обади на другия. И все пак ми се бе струвало нормално. Винаги се бях надявал, че е така. Сега той го потвърди.

— Да — продължи Дъги, — днес сутринта станах рано, взех назаем колата на вдовицата и си повтарях през целия път дотук, че сега трябва да поговорим лице в лице. Не искам да умра, без ти да си разбрал колко те уважавам.

Бях смутен. И затова се хванах: за начина, по който той произнесе „колата на вдовицата“.

— Ти да си нямаш вземане-даване с жената на Фрийлоуд? — попитах го.

Рядко виждах баща си да изглежда така смутен.

— Напоследък не — отвърна той.

— Как си могъл? С жената на приятеля си?

— През последните десет години Франки се беше скапал от фиркане. Нито инструмента си можеше да намери, нито търпението.

— С жената на приятеля си? — Изсмях се подигравателно по адрес на семейната традиция. С писклив глас на тенор.

— Случвало се е веднъж-два пъти. Тя имаше нужда. Жест на милосърдие.

Смях се до сълзи.

— Питам се кой ли я гали сега — ликувах аз. Прекрасно беше собственият ти баща да присъства на собствения си помен. Внезапно ми се доплака.

— Прав си, момчето ми — каза той. — Надявам се и се моля Франки никога да не разбере. — Той се загледа за миг в стената. — Човек остарява и започва да усеща, че нещо не е наред. Чувстваш се като в сандък, а стените му постоянно се стесняват. Затова и правиш неща, които преди това не си правил.

— От колко време знаеш, че си болен?

— Откакто бях в болницата „Сейнт Винсънт“ преди четиридесет и пет години.

— Това е доста време, да имаш рак и да не ти проличи.

— Никой от докторите няма усет за тези работи — рече той. — Аз както виждам нещата, това представлява затворена верига на болестта с два прекъсвача.

— Какво искаш да кажеш?

— Две ужасни неща трябва да се случат преди тази гадост да започне да се развива. Първото освобождава спусъка. Второто го натиска. Аз четиридесет и пет години си ходя с освободен спусък.

— Защото не си успял да се оправиш от всички онези рани, които си получил?

— Не. Защото изгубих смелост.

— Ти? Какви ги говориш?

— Тим, тогава аз се спрях и усетих, че обувките ми са пълни с кръв, а пред мен беше болницата „Сейнт Винсънт“. Трябваше да продължа да преследвам онова копеле, което стреля. Но когато видях болницата, загубих самообладание.

— Дявол да го вземе, ти вече си го бил гонил цели шест пресечки!

— Не беше достатъчно. Аз съм скроен да нося много, така или иначе. Изпитанието беше, когато се спрях. Нямах кураж да продължа и да го заловя. Защото можех. Нещо в цялата схема можеше да го накара да се препъне. Аз не се опитах да пробвам късмета си. Вместо това спрях. Тогава чух в главата си съвсем ясно глас. Това е единственият случай, при който мога да твърдя, че господ или някаква висша сила говореше с мен. Гласът рече: „Ти вече губиш мощ. Това ти е истинското изпитание. Направи го“. Но аз влязох в болницата „Сейнт Винсънт“ и сграбчих дежурния за яката и точно в мига, в който налетях да бия тоя келеш с бяла престилка, усетих, че първият прекъсвач се включи на рак.

— Кое включи втория прекъсвач?

— Той не е бил включен. Той се разяде. Ефект на натрупването. Да живея четиридесет и пет години без себеуважение.

— Ти си луд.

Той удари една голяма глътка от своя разреден с вода бърбън.

— Де да бях. Тогава нямаше да имам рак. Ще ти кажа, че съм проучвал този въпрос. Ако потърсиш, ще намериш неизвестни статистически данни. Шизофрениците, на които наистина им хлопа дъската, страдат от рак наполовина по-рядко, отколкото средният гражданин. Аз мисля така: или тялото ти полудява, или разсъдъкът ти. Ракът е лекарството за шизофренията. Шизофренията е лекарството за рака. Повечето хора не знаят колко важно е всичко това. Аз бях закърмен с него. И нямам оправдание.

Мълчах. Бях спрял да споря с него. Не беше лесно да се прецени какви последици можеше да имат думите му. Дали бях започнал да разбирам за пръв път защо топлотата, която той проявяваше към мен, винаги сякаш беше преминала през ледниково пространство? Сигурно някога съм бил семенце в тялото на Дъглас Мадън, но трябва да е било преди той сам да е ценял тялото си. Аз в известна степен бях дефектен. Във всичките ми стари рани би трябвало да кипи тревогата, която бе дълбоко погребана и усмирена от много време. Нищо чудно, че баща ми не изпитваше особена радост, че съм му син. Предусещах как след години — ако съм жив — споменът за този разговор може би ще ме разтърси от гняв.

Но въпреки всичко аз изпитвах състрадание към баща си. Отвратително състрадание. Той беше помрачил за дълго благоразположението ми към него.

А после усетих огромен, всепоглъщащ страх. Защото сега пак ми се струваше възможно да съм убил две жени. Колко пъти през последните няколко години бях на ръба да пребия Пати Ларейн със собствените си ръце? И всеки път, когато бях възпирал порива си, нима у мен не се бе загнездвало здраво чувството за настъпваща болест? Да, също като баща ми и аз бях живял в една сурова среда. Припомних си пак подтика, който ме бе накарал да се изкача на колоната. Това ли е била нощта, когато съм се надявал да предотвратя включването на първия прекъсвач?

Тогава разбрах, че искам да споделя тайната си с Големия Мак. Трябваше да говоря за двете убийства и за пластмасовите торбички във влажната изба на къщата. Не можех повече да се сдържам. Ала не можех и да се заставя да говоря направо. Вместо това едва ли не боязливо се прокраднах към темата.

— Ти доколко вярваш — попитах го — в предопределеността?

— А-а, да де — отговори той, — ама в каква предопределеност? — Смяната на темата го зарадва. Дългите години на работа в бара бяха направили баща ми човек, посветен да живее сред въпроси с обхват, стигащ до райските порти.

— Футболните прогнози — казах. — Може ли Бог да избере отбора, който ще спечели?

Очевидно това беше въпрос, който дълго бе занимавал Дъги. В очите му се появи издайническо пламъче, сигнал за това, че размисля дали да разкрие цялата си информация. След което той кимна:

— Мисля, че ако Бог залага на прогнозите, ще спечели при осемдесет процента от случаите.

— Как изчисляваш тази цифра?

— Ами, да речем, че вечерта преди играта той мине през местата, където футболистите спят, и направи преценката си. „Питсбърг“ са готови за тази игра, казва си той, а „Джетс“ са се изпокарали. И решава, че „Питсбърг“ заслужават много повече от три точки. Затова залага на тях. Според мен той се оказва прав при четири от пет случая.

— Но защо при четири от пет?

— Защото футболът — зловещо заяви баща ми — понякога прави странни подскоци. Не е практично да се дава повече от четири на пет. Това е напълно достатъчно. Ако той иска да отчете физическите параметри на всеки подскок, ще му се наложи да хвърли милион повече усилия за изчисления, за да увеличи шансовете от осемдесет до деветдесет и девет процента. Това не е икономично. Той има прекалено много други неща по които да работи.

— Но ти защо се спря на четири от пет?

Баща ми прие въпроса най-сериозно.

— Понякога — каза той — един футболен предсказател може да усети златна жила и да улучи около седемдесет и пет процента при прогнозите си за месец и повече. Аз смятам, че причината е, че той за известно време е разполагал с канал за секретна информация, свързан с по-висши сфери.

Аз си спомних за Харпо.

— Някой може ли да използва това по-дълго време?

Баща ми сви рамене.

— Съмнително е. Тези канали трудно се поддържат. — И без да се притеснява, кръстоса метафората си: — Това е въжеиграчество на високо равнище.

— Ами ужасно губещите прогнози?

— Тези хора също са свързани с канали. Само че всичко тече в обратна посока. Техните предсказания са сбъркани със сто и осемдесет градуса.

— Може би това е просто законът за средните стойности?

— Законът за средните стойности — каза той с отвращение — е направил много повече да обърка умовете на хората от всяка друга идея, която познавам. Това са конски фъшкии. Каналът или те захранва, или те изиграва. Лакомите каналът ги преебава.

— Ами ако облозите се окажат петдесет на петдесет?

— Тогава значи не се намираш близо до канала. Значи си компютър. Виж във вестниците. Компютърните предвиждания стигат до петдесетпроцентова вероятност.

— Добре — казах, — това е за предсказанията. Но аз всъщност исках да поговорим за съвпаденията.

Той стана угрижен.

Аз се изправих и долях чашите.

— Сипи повече вода в моята — каза той.

— Съвпаденията — повторих аз. — Какво ще кажеш?

— Досега аз говорих — рече той. — Кажи ми ти сега.

— Ами — започнах аз, — то не е много по-различно от канала. Само че е цяла система. Аз вярвам, че ние приемаме отпечатъци от мислите на всички. Обикновено не го осъзнаваме, но е така.

— Почакай малко. Искаш да кажеш, че хората могат да изпращат и да получават съобщения ли? Че това е телепатия, нали? Без да го съзнават?

— Можеш да го наречеш както искаш.

— Е, да — рече той, — в интерес на полемиката, защо не?

— Веднъж — рекох аз — бях на север, във Феърбанкс, в Аляска, и пак можеше да се усети. Имаше система.

— Да — съгласи се той, — близо до северния магнитен полюс. Ти какво правеше във Феърбанкс?

— Една далавера. Нищо особено. — Всъщност бях отишъл там подир Маделин за една кокаинова афера и се бяхме скарали. Това беше същият месец преди да ме гепят за същото, когато бях прескочил набързо до Флорида. Когато продавах две кила кокаин. Само благодарение на адвоката, който беше добре заплатен за умението му да ходатайства, бяха намалили присъдата на три години (условно).

— Една вечер се спречкахме с един тип във Феърбанкс — продължих аз. — Той беше кофти човек. На сутринта, когато се събудих, видях в съзнанието си образа му. Изражението на лицето му беше отвратително. Тогава иззвъня телефонът. Беше същият тип. Гласът му беше също така противен, както и лицето му. Поисках среща късно следобед. През целия ден се натъквах на хора, които бях срещал предната вечер, и нито веднъж не се изненадах от изражението на лицата им. Те изглеждаха и разгневени, и доволни, точно така, както очаквах да изглеждат. Беше реално като сън. Към края на деня се срещнах с оперетъчния злодей. Но вече не бях така нервен. Защото докато следобедът се точеше, го виждах ясно в мислите си и той изглеждаше изхабен. Но истината е, че когато се срещнахме, той точно така изглеждаше — по-голям страхливец от мен.

Баща ми се изкиска.

— Ще ти кажа, Дъги — продължих аз, — че мисля, че всички в Аляска пият, за да могат да се възпрат да не нахлуват в главите на другите.

Той кимна.

— Северни земи. Ирландия. Скандинавия. Русия. Пият като смокове. — И сви рамене. — Но все пак не разбирам какво общо има това с твоите доводи.

— Искам да кажа, че хората не искат да живеят в главите на другите. Много е страшно. Много е животинско. Съвпадението е признак, че са стигнали до такова състояние.

— Кое ритва менчето? — попита Дъги.

— Не знам — отговорих аз. Поех си дъх. Като се вземеше предвид всичко останало, имаше и по-тежки задачи от насмешките на баща ми, с които трябваше да се справя. — Мисля, че когато предстои да се случи нещо значително и неочаквано, хората излизат от рамките на обичайното си поведение. Мислите им започват да се притеглят взаимно. То е, сякаш надвисналото събитие създава вакуум и ние се устремяваме към него. Поразителните съвпадения се трупат с лудо темпо. Като природно явление е.

Почти осезателно го усещах как си припомня собственото си минало. Дали бе преживял събития, съпоставими с моите, онази сутрин, когато го бяха простреляли?

— Какви надвиснали събития имаш предвид? — попита той.

— Пагубни.

Реакцията му беше предпазлива:

— Какви точно пагубни събития?

— Убийство, да речем.

Той се замисли над думите ми. После поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не ми харесва примерът ти“. Погледна ме.

— Тим — рече, — помниш ли инструкцията на бармана?

На свой ред и аз кимнах. Когато бях започнал за пръв път работа като барман, той ми беше описал един часови график. „Синко, беше ми казал, запомни това. В Ню Йорк, по улиците, от дванадесет вечерта до един е времето на воайорите, от един до два на пожарите, от два до три на насилието и грабежите, от три до четири на побоищата в баровете, от четири до пет на самоубийствата и от пет до шест сутринта на автомобилните катастрофи.“ Бях го запомнил всичко това като написан на машина график. Беше се оказал полезен.

— Убийствата не са нещо специално — каза той сега.

— Аз не говоря за Ню Йорк — отвърнах му, — а за тук.

— Искаш да кажеш, че убийството в този град е необичайно събитие ли? — Виждах го как едва ли не преценява хладния и влажен въздух на Кейп Код в съпоставка с кръвта и парата при деянието. — Е, да де — продължи той, — добре, ще приема мисълта ти. — Общо взето не му беше много приятно. — Какво целиш с този разговор?

— Заплел съм се в съвпадения — казах аз.

— Ами според твоята логика на разсъждения, значи ти предстои нещо лошо — каза той.

— Не ми предстои, а е нещо повече.

Той предпочете да замълчи.

— Миналата седмица стана едно самоубийство — продължих аз, — макар че е възможно човекът да е убит. Мисля, че аз му отнех дамата онази вечер, когато това е станало. — И в следващия миг ми мина една невероятна мисъл: понеже баща ми имаше рак, каквото и да споделях с него, нямаше да навреди по никакъв начин на другите. Това може би беше едно от полезните свойства на неговия рак. Той можеше да поема информация като гроб, който няма да я върне обратно на никого. Дали баща ми сега не беше на страната на духовете, далече от всички нас?

— Имам да споделя и други неща — продължих. — Засега те не са достояние на всички, но две жени са били убити в този град през последната седмица.

— Господи! — възкликна той. Дори на него му дойде много да изслуша толкова нови неща. — И кой го е извършил?

— Не знам. Имам някои предположения, но не съм сигурен.

— Виждал ли си жертвите? Сигурен ли си, че твоите факти са верни?

Никак не исках да му отговоря. Ако не кажех нищо повече, все още можеше да се придържаме към предпоставката, че просто си пием заедно в кухнята: можехме да затрупаме посещението му с приспивни спомени за други пиянски криволици из неизследваните пространства на философията. Ала след следващата ми реплика, и двамата можехме да се окажем плувнали в пот и отрезвели на някой друг бряг.

Изглежда, че доста се бях забавил да му отговоря, та му се наложи да повтори въпроса си.

— Виждал ли си жертвите?

— Да — казах, — те са в избата.

— О, господи! — Чашата му беше празна. Забелязах как ръката му се пресегна за бутилката с бърбън и след това се дръпна. После той хвана чашата си и я захлупи. — Тим, ти ли го направи? — попита той.

— Не. — Не бях в състояние да оставя своята чаша. Изпих на една глътка остатъка. — Мисля, че не — добавих, — но не съм сигурен.

И така се започна всичко. Малко по малко, с една или друга подробност, аз му разказах, допълвайки се, за онова, което си спомнях, за всеки от дните след онази вечер, когато бях отишъл в „Алеята на вдовицата“, а когато бързо се изповядах (защото го чувствах като „изповед“), че Пати Ларейн е едната от мъртвите жени, баща ми издаде стон — такъв, какъвто човек изпуска, когато пада от някой прозорец, за да се набие върху кол.

И все пак не бих казал, че изглеждаше ужасно. Яркочервената руменина, която се бе разляла единствено по скулите му, като останалата част от лицето му бе останала бледа, сега се пренесе върху челото и брадичката. Така се създаде илюзия, че той не е толкова зле, колкото беше. Но аз мисля, че това не бе така. При цялото му отвращение от ченгетата той самият невероятно изглеждаше като ченге — началник на участък или старши следовател, такава роля начаса би му отредил всеки режисьор, който разпределя състава си — и ще не ще той през по-голямата част от живота си се виждаше принуден да играе тази роля. По отношение на силата на въпросите му не мога да не призная, че не беше никак лош като специалист по разпитите.

Най-сетне аз спрях да разказвам историята си (а междувременно в процеса на разказа ми сутринта премина в следобед, правихме си сандвичи, пийнахме бира). Накрая той каза:

— Има два въпроса, които ме възпират ясно да разбера тази работа. Единият е дали ти си невинен, или виновен. Трудно ми е да повярвам на първото, но пък ти си ми син. — Той замълча, начумери се и рече: — Исках да кажа, че ми е трудно да повярвам на второто, че си виновен.

— Или с други думи — прекъснах го аз, — ти смяташ, че може да съм го направил. Каза го! И причината е, че ти самият можеш да извършиш убийство. Всъщност, може и да си пречукал един-двама, когато си бил профсъюзен деец.

Дъги не възрази срещу думите ми. Вместо това рече:

— Добрите хора убиват по задължение или заради честта си. Не за пари. За пари убиват долните типове. Дрогираните лакоми прасета убиват за пари. Но не и ти. Облагодетелстван ли си от завещанието й?

— Нямам представа.

— Ако според завещанието й можеш наистина да получиш пари, очакват те огромни неприятности.

— На нея може и да не са й останали никакви пари. Пати Ларейн беше много потайна за това колко има. Подозирам я, че през последните две години е направила ужасни инвестиции. Може и да сме били разорени.

— Най-искрено се надявам да е така — каза той. После задържа хладния поглед на сините си очи върху мен. — Проблемът е начинът, по който са извършени тези убийства. Това е вторият ми въпрос. Защо? Защо е било необходимо някой да обезглави тези жени? Ако ти си го направил, Тим, то тогава ние двамата с теб трябва да се махнем от този свят, мисля. Семето ни ще да е прекалено проклето и не бива да бъде продължено.

— Много спокойно говориш за тези неща.

— Защото не вярвам, че си способен на такова зверство. Споменавам го само като възможност. За да регистрираме всичко точно.

Неговото изумително чувство винаги да знае как е правилно да се постъпи ме дразнеше по един изключително странен начин. Сякаш не си говорехме за решаващи неща, а просто се заяждахме като баща и син. Идеологически различия. „Убий това копеле“, казва Дъги Мадън. „Не, казва синът, вкарай го в приют за душевноболни.“ Исках да разтърся баща си.

— Аз съм способен на такива зверства — заявих му. — Мога да ти го кажа. Знам го. Жертва съм на злите духове. Ако действително съм го извършил, бил съм в някакво състояние на кома. И съм бил доведен до него от духовете.

Големия Мак ми хвърли поглед, изпълнен с отвращение.

— Половината от убийците на света твърдят същото. Да се шибат, ще река аз. Какво значение има дали говорят истината? Те са само гръмоотвод, който да лови всички лайна, които останалите изхвърлят в атмосферата. Затова са прекалено опасни да съществуват. — Той поклати глава. — Искаш ли да знаеш истинските ми чувства? Надявам се и се моля да не си го направил, защото истината е, че не мога да се отрека от теб. Дори не мога да те предам.

— Ти си играеш с мен. Най-напред има една възможност, после друга.

— Глупак такъв! — рече той. — Та аз се опитвам да си събера мислите.

— Пийни си — предложих му и излях още малко бърбън в гърлото си.

— Да — без да ми обръща внимание, продължи той, — вторият голям въпрос помага за отговора на първия. Защо някой е решил да отреже главите? Единственото, което можеш да спечелиш, е да избегнеш максимална присъда за излежаване, като получиш максимална присъда за престой в психиатрична клиника. Но можеш да получиш и смъртно наказание заради отвратителния начин, по който е извършено престъплението — във всеки случай, ако в този щат законът предвижда бесилка. Значи трябва да си откачен. А не вярвам, че си такъв.

— Благодаря ти — казах, — аз също не вярвам, че убиецът е откачен.

— Защо нормален човек би отрязал главите им? — повтори той. — Има само една разумна причина. За да вкара теб в капана. — Сега той засия като физик, който е изградил хипотезата си. — Достатъчно голяма ли е дупката при плантацията ти с марихуана да побере цяло тяло?

— Не, освен ако не се извади сандъчето.

— Може ли да побере две тела?

— Изключено.

— Обезглавяването вероятно е било добре разчетено. Има хора, които са готови на всичко, ако само решат, че така получават реална изгода.

— Да не искаш да кажеш…

Но той нямаше намерение да ми преотстъпи плодовете на мисловния си процес.

— Да, казвам, че тези глави са били отрязани, за да се поберат в твоята дупка. Някой иска ти да поемеш удара.

— Има двама души и трябва да е един от тях — казах аз.

— Вероятно — рече той, — но аз се сещам и за още неколцина. — Сега той започна да почуква по масата с двата си средни пръста. — Бяха ли жените простреляни в главите? — попита. — Можа ли да разбереш по главите как са били убити?

— Не — отговорих. — Не ги разгледах.

— Ами вратовете им?

— Не можех да погледна там.

— Значи не знаеш дали обезглавяването е било извършено с ножовка, с нож или с друго?

— Не.

— Не смяташ ли, че трябва да разбереш?

— Не мога повече да нарушавам покоя им.

— Тим, това трябва да се установи. Заради нас самите.

Чувствах се, сякаш бях десетгодишен и бях готов да се разрева.

— Татко — казах му, — не мога да ги погледна. Та това е жена ми, за бога!

Този път той ме разбра. Възбудата от играта на преследване го беше накарала да забрави много неща.

— Добре — каза най-сетне той. — Аз ще сляза и ще погледна.

Докато го нямаше, отидох в банята и повърнах. Искаше ми се вместо това да се разплача. Сега, когато бях сам и вече не се боях, че ще се разридая пред баща си, нямах сълзи. И затова взех един душ, облякох се, напръсках лицето си с лосион за след бръснене и пак се върнах в кухнята. Той беше там и ми се стори пребледнял. Руменината му беше изчезнала. Маншетите на ризата му бяха влажни и аз разбрах, че се е мил на чешмата в избата.

— Онази другата, не жена ти… започна той.

— Джесика — подсказах му, — Оукуд. Лоръл Оукуд.

— Да де — рече той, — същата. Тя е била обезглавена със сабя. А може да е било с мачете. С един мощен замах. Случаят с Пати е различен. Някой, който не е бил наясно как се прави, е отрязал главата й с нож.

— Сигурен ли си?

— Искаш ли да отидеш да видиш сам?

— Не.

Но все пак го видях. Не знам дали беше във въображението ми или наистина го зърнах в неговата ретина, но видях гърлото на Джесика. Един прав срез го бе отсякъл, а плътта наоколо беше набита от удара.

Не ми бе необходима зрителна представа за шията на Пати. Не бих могъл да забравя алената джунгла.

Баща ми отвори дланта си. Върху нея лежеше парче от изстрелян куршум.

— От Оукуд е — обясни той. — Не мога да извадя останалите парчета, без да оклепам цялата ти изба, но съм виждал такова нещо и преди. То е от куршум калибър 22 с кух връх. Това мога да кажа. При допира се пръсва. Само един такъв в мозъка свършва цялата работа. Вероятно е използван заглушител.

— В устата й ли е стреляно?

— Да — отвърна той. — Устните й изглеждат натъртени, сякаш някой се е опитвал насила да й отвори устата. Може би с дулото на пистолета. Още могат да се видят изгарянията на барута върху горното й небце, където е входната рана. Съвсем малка е. Точно колкото калибър 22. Няма изходна рана. Само това успях да изчопля — посочи той парченцето от куршума.

Мъжагите не танцуват. Как да не повярваш? „Да изчопля само това.“ Коленете ми трепереха и се наложи да уловя чашата с две ръце, за да мога да вдигна бърбъна до устните си. Усетих, че не съм подготвен да попитам за Пати.

Но той и без това ми каза.

— Няма белези, входни рани или контузии по лицето и скалпа й. Бих предположил, че е застреляна в сърцето и е умряла веднага.

— Кое те кара да мислиш така?

— Просто предполагам. Не знам. Може да е било и с нож. От главата й не мога да преценя нищо, само виждам, че е тя. — Той се намръщи, сякаш му се изплъзваше някаква много важна подробност. — Не, не, още нещо може да се разбере. Необходим е следовател, който със сигурност да се произнесе, но аз мога да предположа, че жена ти — и той вече не можеше да я нарича Пати Ларейн — е била убита между двадесет и четири и четиридесет и осем часа по-късно от другата жена.

— Е, ще разберем това — казах.

— Не — възрази той, — никога няма да го разберем.

— Защо? — попитах.

— Тим — рече той, — ние трябва да махнем тези глави някъде. — Той вдигна ръка, за да изпревари възражението ми. — Знам какво ще ни струва.

— Никога няма да можем да разберем кой го е направил — промърморих аз.

— Мисля, че това ще го установим. Само че няма да можем да го докажем. — Руменината пак се връщаше на лицето му. — Ако искаш възмездие, ще се наложи да потърсим други начини.

Оставих думите му без отговор засега.

— Изслушай моите разсъждения — продължи той. — Смятам, че палачът не е бил само един. Хората, които си служат с мачете, не се бъзикат с ножове.

— Хората, които си служат с мачете, обикновено не носят 22-калиброви пистолети със специални куршуми и заглушители.

— Трябва да помисля върху това — рече той.

Стояхме и мълчахме. Аз самият почти не можех да мисля. Някаква вцепененост обхващаше крайниците ми, сякаш бях вървял с часове през ноемврийската гора и току-що бях спрял да почина.

— Слушай какво ми е ясно дотук — започна баща ми. — Някой е решил да използва твоя склад за марихуана, за да скрие главата на Джесика. Това така дълбоко те замесва в историята, че ти още не можеш да кажеш дали сам не си го направил. После главата е извадена. Защо? — Той вдигна двата си юмрука така, сякаш стискаше кормилото на кола. — Защото някой е бил решен да убие Пати. Този човек е искал да е сигурен, че и двете глави ще бъдат намерени там по-късно. Той не е искал било ти, било първият убиец да отидете и да премахнете уликите. Или да речем ти да се паникьосаш. Можело е да съобщиш на властите. И така, той, говорим за втория човек, взема главата.

— А може — обадих се аз — човекът, който взема главата, да е тя.

— Може и да е тя — съгласи се баща ми, — макар че не разбирам какво имаш предвид с това. — След като аз не казах нищо повече, бях се обадил в някакъв вътрешен порив, той продължи: — Да, аз смятам, че авторите на престъплението са двама души. Единият, който е убил Джесика, и другият, който се е готвел да убие Пати. Първият оставя главата там, за да бъдеш замесен. Вторият я изважда, за да могат и двете глави да бъдат оставени вътре по-късно. И тогава, или малко по-късно, ти е трябвало да поемеш бремето на двете престъпления.

— Твърде много работи предполагаш — казах аз.

— Когато хората вършат такива неща — каза баща ми, — те смятат, че много ясно виждат цялата ситуация, макар че единственото, което правят, е да пуснат още една съставка в супата.

— Кой е готвачът? — попитах аз.

— Уордли, на първо място. Той може би е знаел, че Пати е мъртва през цялото време, докато е разговарял с теб. Възможно е той вече да го е бил извършил и да те е подготвял с предложението си.

— Не виждам как.

— Той няма високо мнение за теб. Не го осъждам. Може би е чул, че главата на Джесика се мести насам-натам, и е предположил, че ти знаеш къде е. Затова е решил вместо това да поиска главата на Пати. Смятал е, че ще се опиташ да пробуташ Джесика вместо Пати. И тогава е щял да получи онова, което е искал — двете глави.

— Не можеш ли да спреш да повтаряш тази дума?

— Глави ли?

— Действа ми на нервите.

— Няма с какво да я заменя.

— Използвай просто имената им.

— Преди да сме намерили телата това подвежда.

— Използвай просто имената им — повторих аз.

— Ей — рече той, — ти си фантазьор като майка си.

— Хич не ме интересува дали предците ми са вадели торф от ирландските блата през всеки гаден ден от живота си, защото, да, аз съм фантазьор като майка си.

— Ха-ха — изсмя се той, — точка в нейна полза. Бог да я прости! — Той се оригна. Бърбънът, бирата и болестта едновременно действаха върху му. — Подай бутилката — каза той.

— Твърде много работи предполагаш — казах аз. — Защо Уордли да не би могъл да знае къде е Джесика? След като Риджънси е знаел, и Уордли е можел да знае. Паяка е посредникът между тях.

— Можем да приемем, че информацията им леко се е разминавала. При такива ситуации е удивително колко много неща хората знаят и не знаят. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си. — Твърдя, че Уордли не е знаел къде е Джесика и е искал ти да го отведеш при нея.

— Аз смятам, че Уордли вече ги е бил сложил и двете в дупката. Придържай се към фактите. Паяка и Студи ме преследваха. Целта не е ли била да бъдат на мястото, когато аз отида там? За да ме заловят, когато изляза с главите? Те щяха да бъдат най-долните боклуци, които някога са извършвали граждански арест.

Това му направи впечатление. С челото си той даде знак на съгласие.

— Звучи достоверно — каза Дъги. — Смятали са, че отиваш при дупката, но сигналното устройство им е съобщило, че си спрял. Нищо чудно, че са обезумели, когато си се върнал.

— Мисля, че имаме доказателства срещу Уордли — заявих аз.

— По отношение на Пати имаш само изходните точки за реална възможност. Но кой е убил Джесика?

— Може би пак Уордли.

— Той с удоволствие би използвал пистолет калибър 22 със заглушител. Но можеш ли да си представиш господин Хилби да действа с мачете?

— А Студи?

— Може би.

— А ти за кого си мислиш? — попитах аз.

В колко ли разговори на бара баща ми бе изпълнявал ролята на заместител на частен детектив, действащ адвокат по углавни дела или почтен съдия от апелативния съд? Той вдигна ръка към ъгълчето на устните си, сякаш размисляше дали да отлепи от устните си истината като лейкопласт.

След това свали ръката си.

— Не го харесвам този Риджънси — каза той. — По начина, по който ми го описваш. Би могъл да е нашият човек.

— Смяташ, че той е убил Джесика?

— Той умее да си служи с мощен пистолет с калибър 22, а също и с мачете. Той е единственият, който умее това. Ти ми разказа за къщата му. Той е побъркан на тема оръжие. Сигурно има огнехвъргачки в избата си. Той би разработил специален план как да те убие, като постави на пътеката пред теб бамбуково копие с отровен връх. Срещал съм хора като него. „Като става въпрос за оръжия, говорят те, аз ги знам всичките. Аз съм ренесансов човек.“

— Е, да, но ти мразиш ченгетата.

— Разбира се, че ги мразя. Само че някои от тях не са толкова ненадеждни. Този тип е прериен вълк. Професионален войник, който е станал ченге! Той е агент по наркотрафика. Никакъв временно изпълняващ длъжността началник на полицията не е. За управлението по борба с наркоманията той е специалист по безредиците и бас държа, че в управлението ги е страх от него. Напикават се, когато той се появи.

— Трудно ми е да повярвам това.

— Аз познавам ченгетата по-добре от теб. Знаеш ли колко години съм си уреждал сметките с мафията в сряда вечер, а с полицията в четвъртък? Познавам ченгетата. Познавам психологията им. Защо мислиш, че такъв опитен фанатик е бил забутан в Кейп Код?

— Тук е голям център на търговия с наркотици.

— Нищо не е в сравнение с Флорида. Там могат много по-добре да го използват. Те се опитват да го изиграят. Трябва да познаваш психологията на полицаите. Никое ченге не обича да работи с колега професионалист, който го кара да се чувства притеснен. Не можеш да издаваш заповеди, срещу които се възразява, защото ще си създадеш враг. Човек, който законно носи оръжие, има твърде много възможности да те застреля в гърба. Така че когато ченгетата трябва да се примирят с някой луд, те не се опитват да го уволняват. Преместват го в глуха линия. Правят го вселенски началник на Туин Ейкърс, щата Монтана. Или на Провинстаун, Масачузетс. Не — заключи той, — никак не ми харесва този Риджънси. Затова трябва да махнем главите.

Започнах да споря с него, но той не се отказа да възразява.

— Ако тези пластмасови торбички бъдат намерени в твоята изба — каза той, — за теб няма измъкване. Ти си удобна мишена. А ако се опиташ да ги преместиш, още по-зле. В момента, в който те видят да се качваш на колата си, ще те проследят.

— Трябва да погреба жена си.

— Не, няма. Аз ще го направя. Ще взема твоята моторница, риболовните ти принадлежности и две кутии с такелаж. Имаш ли втора котва на борда?

— Не.

— Тогава ще използвам онази, която имаш. И за Пати, и за Джесика.

Сега беше моят ред да възкликна:

— О, господи!

— Хайде — рече Дъги, — когато ме гледаш, ти виждаш у мен само един груб човек. А когато аз те слушам, виждам удобна мишена.

— Аз трябва да дойда с теб. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Ако тръгна сам, аз съм само един стар терк, излязъл на риболов. Няма много да се замислят. Но ти! Ще те видят и веднага ще вдигнат под тревога бреговата охрана. Какво ще им кажеш, когато намерят двете дами на борда в пълен комплект, с изключение на телата им? „А-а, ще кажеш, намерих ги. Гласовете ми казаха къде да ги търся.“ „Да де, ще кажат те, ти си Жана Д’Арк. Новото й превъплъщение.“ — Той поклати глава. — Тим, момчето ми, ти трябва да издържиш тук. Аз ще отсъствам само няколко часа. Защо в това време не проведеш няколко телефонни разговора?

— С кого?

— Опитай с летището. Може би ще успееш да установиш кога е пристигнала Джесика.

— Двамата с Лони са пристигнали с кола.

— Ти откъде знаеш дали това е била първата й вечер в града? Или неговата?

Свих рамене. Не знаех.

— Разбери — продължи той — кой е посредникът по продажба на недвижима собственост.

Когато той слезе долу в избата обаче, аз останах неподвижен на стола си. И не бих се помръднал, ако той не беше извикал отдолу, откъм избата:

— Тим, готов съм и ще отида с лодката с гребла до моторницата ти. Излез на разходка. Искам онези да са по-надалеч от къщата.

Аз виждах духове, а той виждаше реални хора. Добре. Той поемаше риска и най-малкото, което аз можех да направя, беше да отида на разходка.

Сложих си якето, излязох през предната врата и тръгнах надолу по Търговската улица в този безлюден, огрян от слънцето следобед, но не успях да се сдържа да остана на улицата дълго. Денят беше тих, смълчан като слънчевата светлина, която се спускаше на стълбове, набраздени с канелюри откъм сивите облаци над главата ми и аз знаех, че по плажната ивица ще видя играта на светлини и сенки. В мига, в който ясно чух как двигателят на нашия шестметров „Китоловец“ (моторницата на Пати) се запали, завих към един пуст плаж и излязох на пясъка, и да, във водата, след като бе оставил лодката с гребла на шварта, сам-самичък в пристанището, където не се забелязваше никой от бреговата охрана и само две рибарски гемии се приближаваха към градския кей, видях баща си, който беше насочил „Китоловеца“ в открито море, поех си въздух и се върнах, пристъпвайки по пясъка с измъчващите ме от болка крака.

След като пак си бях вкъщи и се чувствах учудващо освежен от разходката, реших, както беше предложил Дъги, да проведа телефонните разговори. Най-напред пробвах летището и ми провървя. Служителката от билетното гише ми беше приятелка по чашка и беше на смяна. Така че можах да я разпитам дали Джесика Понд или Лоръл Оукуд, както и Лони Пангборн са пристигали и заминавали от Провинстаун през последните няколко седмици. След няколко минути тя ми позвъни: Джесика Понд била пристигнала преди петнадесет дни със следобедния полет. Компанията й продала билет за отиване и връщане от Провинстаун през Бостън и Сан Франциско до Санта Барбара. Никой на име Пангборн не бил пристигал или заминавал. Обаче момичето си спомни, че е било на гишето сутринта, когато пасажерката Понд отпътувала, и че до летището я бил докарал шефът на полицията Риджънси.

— „Погрижете се добре за тази дама“, рече ми той — каза момичето.

— Двамата изглеждаха ли като стари приятели? — попитах.

— Тим, аз бях толкова махмурлия, че не ги погледнах. — Тя се позамисли малко. — Мисля, че имаше малко цуни-гуни на изпращане.

Е, това откриваше някои възможности. Щом Джесика Понд бе стояла тук сама една седмица, а след това си бе заминала за Санта Барбара и пак се бе върнала, въпросът можеше да се формулира: „Дали тя е работила за Уордли заедно с Пангборн, или е работила за себе си?“.

Обадих се на една от посредничките по недвижими имоти в града, която познавах най-добре. Тя обаче можа да ми даде само името на бостънския адвокат, който бе юридическият представител на имотите на Парамесидес. Доколкото знаела, въпросният имот не се продавал. Когато се обадих в кантората на адвоката, се представих като Лони Оукуд. Адвокатът дойде на телефона и аз казах:

— Господин Туейт, на майка ми, госпожа Оукуд, й се наложи да замине за Европа, за да уреди един неотложен въпрос, но тя ме помоли да се свържа с вас.

— О, радвам се, че се обадихте. През последните дни тук всички бяхме доста напрегнати. Майка ви трябваше да дойде с потвърден чек.

— Да, знам — казах.

— Добре. Предайте й да ми се обади. Аз съм леко обезпокоен, защото се налага цената да бъде коригирана и завишена. Или поне така ще стане, ако тя не ни се обади. Не мога да задържам положението повече, нали разбирате? Обещанието си е обещание, но ние трябва да получим чек от нея. И друг клиент ни направи оферта миналата седмица.

— Веднага ще се свържа с нея.

— Трябва. Винаги е така. Годините си вървят и едно имение не получава никакви приходи, само глоби и данъци. А след това внезапно всички го искат, и то в продължение на една седмица. — Той се изкашля.

— Господин Туейт, тя ще ви се обади.

— Надявам се. Прекрасна жена е майка ви.

— Ще й предам.

Побързах да затворя. Играех ролята на сина й, без почти нищо да знам за него, за да продължавам по-дълго да разговарям по телефона.

И все пак предположението ми бе намерило известно потвърждение. Лоръл Оукуд изглежда бе имала планове да придобие имота за себе си. Дали защото е искала да попречи на Уордли, а оттам и на Пати Ларейн?

Зададох си въпроса: „Какво би сторила Пати Ларейн на жена, която би предприела такава маневра?“.

„Би я убила“ — беше очевидният отговор, който ми дойде на ума.

В такъв случай, ако Пати Ларейн го беше направила и то с пистолет калибър 22 със заглушител, защо Риджънси бе обезглавил жертвата? За да остави най-лесната за разпознаване част от тялото й в моята плантация с марихуана ли? До такава степен ли ме бе ненавиждала Пати Ларейн, или пък това бе омразата на Риджънси?

Неговата е, реших аз. Защото Риджънси ми беше внушил, че трябва да отида до плантацията си.

Станах и се дръпнах от телефона с по-бистра мисъл, повече гняв и повече решителност, отколкото бях изпитвал от известно време. Възможно ли беше част от куража на баща ми да се бе влял в мен? Чувствах се задължен да вярвам, че оптимизмът е най-опасната ми склонност. Внезапно изпитах импулсивно желание да погледна голите снимки, които бях направил с моя „Полароид“ на Маделин преди години и на Пати Ларейн сравнително скоро. Да си спомня за неприличните снимки точно в този момент — почувствах се окуражен от признаците на собствен характер, които забелязах у себе си. И така, нека никой не твърди, че нямам класическа индивидуалност.

Качих се горе и там, отделен в кутия за архиви, беше пликът със снимките. Имаше три на Пати и две на Маделин. На всичките снимки, боя се, и двете бяха с достатъчно раздалечени крака, за да демонстрират луциферския блясък на пъклените си долни души, да, срамните им устни бяха добре изложени на показ. Сега обаче в плика имаше десет парчета гланцирана хартия. Главите на всички бяха ловко клъцнати с ножица от телата им.

Знаете ли, вярвам, че точно това е бил моментът, който баща ми, след като е използвал градинска тел, за да закрепи двете глави към брънките на котвената верига, е избрал — там, където беше, в дълбоки води — за да хвърли ужасния си товар през борда. Знам само, че тозчас бях повален от последвалата атака на Адския град. Това беше най-мащабната бомбардировка, на която бях подлаган.

— Шибано копеле, мръсно и скапано! — изпищя първият глас.

— Зиг хайл, крадец на трупове, глупак! — извика вторият.

— Това е Тими с меките пръсти, да му смажем топките на тоя крадец!

— Да осакатим мръсния удушвач! Да разрежем рака с формата на луна, пълен с гной!

— Хей, Тими, подуши тази гнилоч, изгори този сопол!

— Ти си насилник, ти си грабител, предател такъв!

— Дайте го насам — той ми открадна къщата!

— Изнасилвач, ти си се въргалял в моето легло!

— Да изкормим този копиеносец! Да му сдъвчем патката!

— Той и баща му направиха това! Побъркани екстремисти! Пияници и убийци!

— Ти уби Джесика! — изрева в ухото ми глас.

— Дъги пречука Пати! — изпищя харпията в другото ми ухо.

— Защо? Защо сте ги убили? — попитах гласно аз.

— О, мило момче, татко ти си търси лек. Това е неговият лек. Да подуши кръв.

— За него ясно — пак на глас казах аз, — ами аз?

— Ти също си болен, скитник такъв. Ти си в наша власт.

— Махайте се, курви долни! — изкрещях.

Стоях прав в розовеещия сив въздух на здрача в кабинета си на третия етаж, очите ми бяха втренчени в океана, ушите ми бяха заслушани в пясъците на Адския град, краката ми, така ги усещах, бяха стъпили на дъното на залива, и виждах във въображението си как главите с развени руси коси се спускат надолу като морски цветя, съединени със стеблото на веригата и корена на котвата. Те падаха надолу през палисадите на водата към дъното на морето и мисля, че знам точно в кой миг котвата се докосна до него, защото гласовете замлъкнаха. Дали виковете в ушите ми бяха поздрав към главата на Пати Ларейн? Стоях вир-вода, окъпан в собствената си пот.

Сега крайниците ми започнаха да треперят некоординирано. Част от тялото ми се тресеше, останалата бе спокойна, нещо, което не ми се бе случвало преди. Точно тогава усетих как една мисъл застана в центъра на вниманието ми и въпреки цялата ми съпротива запритиска ума ми, сякаш аз и мислите ми се намирахме от двете страни на затворена врата. Накрая повече не можех да я възпирам: трябваше да огледам пистолета си (пистолета на Пати). Калибърът му беше 22.

Сигурно това ще прозвучи неправдоподобно, но знаете ли, през последните пет дни бях успял някак си да отхвърлям тази мисъл. Сега обаче призовката беше връчена: трябваше да огледам моя пистолет с калибър 22.

Беше там, където винаги си бе стоял, в шкафчето откъм нейната страна на спалнята. Стоеше си в кутията. Когато вдигнах капака й, се разнесе миризма на дим. Някой скоро беше стрелял с него и го беше прибрал непочистен. Аз ли го бях направил? Капачето на патронника бе отворено и в пълнителя липсваше един патрон.

Не се почувствах гузен. Бях бесен. Колкото по-близо се изправях пред уликите, толкова по-силно се разгневявах. Пистолетът особено ме разяри, сякаш бях адвокат по углавни дела, на когото са представили още един неприятен свидетел, включен без надлежното уведомяване; да, чувствах се невинен и кипях от гняв. Как смееха! Които и да бяха те. Какви ги вършеха, опитвайки се да ме извадят от равновесие? Странното беше, че колкото по-вероятно изглеждаше на всички — включително и на баща ми — че аз съм убил поне една от тези жени, толкова по-уверен ставах, че не съм го направил.

Телефонът звънеше.

Реших, че е добра поличба, щом беше Маделин.

— Слава богу, че ти се обаждаш, скъпи — каза тя и започна да плаче.

Плътният й и дрезгав глас имаше модулации, с които да изразява онези бездни на скръб, които говорят за погубените години на любов и съдържат горещи клетви, че си се чукал в леглото с неподходящ човек. „О, миличък — успя да каже тя, — о, скъпи!“ — и пак започна. Все едно че слушах воплите на жена, която току-що е научила, че е станала вдовица.

— Скъпи — най-сетне каза тя, — мислех, че си мъртъв. Сърцето ми се вледени. — Тя пак се разрида. — Толкова се боях, че никой няма да вдигне телефона.

— Какво има?

— Тим, недей да излизаш. Заключи вратата.

Не можех да си спомня друг път да е плакала така ужасно като сега.

— Какво е станало? — с молба я попитах аз.

Тя бавно разказа всичко. Фразите й бяха накъсани. Думите й се прекъсваха от болка, страх, обида. Имаше мигове, когато не можех да разбера дали тя не е в състояние да продължи поради ужас или ярост.

Била намерила някакви снимки. Това най-сетне стана ясно. Нареждала изпраното бельо в чекмеджетата му и попаднала на заключена кутия, която не била виждала дотогава. Разярила се, че държи заключена кутия в спалнята им. Ако имал тайни работи, да ги бил скрил в избата! И затова разбила кутията.

Ужасът й се предаде и на мен. Чувах я как трепери на другия край на жицата.

— Маделин, недей така — казах, — говори ясно. Трябва да говориш ясно. Кой е на снимките?

— Пати Ларейн — отговори тя. — Пати Ларейн е на снимките. Гола. Гнусно е. — Тя започна да се задавя от думите си. — По-мръсни са от онези, които ти ми направи. Не знам дали ще мога да издържа. В мига, в който видях тези снимки, помислих, че ти си мъртъв.

— И аз ли съм на снимките?

— Не.

— Тогава защо ти мина такава мисъл?

Плачът й промени тона си. Напомняше на хленченето на малко момиченце, което е било хвърлено от коня си, и сега въпреки шока, безусловната паника и огромния си страх, смята, че трябва пак да се качи на коня. По този начин и Маделин се заставяше да види мислено снимките. След малко тя каза:

— Скъпи, аз отрязах главите на всичките до една.

— Трябва да се махнеш от тази къща — наредих й аз.

— Мисля, че той е решил да те убие.

— Маделин, махни се от къщата. Ти си в по-голяма опасност, отколкото аз.

— Искам да му запаля къщата — заяви тя. След това започна да се смее нервно. Това бе по-разстройващо, отколкото мъката й. — Но не мога. Защото може да запаля и къщите на съседите.

— Така ще стане.

— Но представи си физиономията му, когато пушкалата му се стопят.

— Слушай ме внимателно. Той има ли в колекцията си мачете?

— Няколко — отговори тя. — Също и саби. Само че използва ножици. — Тя пак започна да се смее нервно.

— Забелязваш ли да липсва някоя сабя?

— Не знам. Аз не обръщам внимание на колекцията му.

— Можеш ли да разпознаеш калибър 22?

— Това пистолет ли е?

— Да.

— Той има всякакви пистолети.

Не продължих да я разпитвам.

— Маделин, искам да дойдеш тук, при мен.

— Не знам дали мога да се помръдна. Разкъсах роклите, които той ми беше купувал. Сега съм се парализирала.

— Хей — рекох й, — разбира се, че можеш. Можеш да се раздвижиш.

— Не — отговори тя. — В момента изобщо не мога да се помръдна.

— Маделин, ако ти не дойдеш, аз ще дойда с колата да те взема.

— Недей — възрази тя. — Той има такъв разчет на времето си, че ще дойде и ще ни завари.

— Тогава стегни си куфарите и се качи на колата си.

— Не искам да шофирам — каза тя. — Цяла нощ не съм мигнала. Откакто ти идва тук, не съм спала.

— Защо?

— Защото те обичам — заяви тя.

— Добре — казах.

— Кое е добре?

— Мога да го разбера — казах.

— Естествено — каза тя. — И двете те обичаме. Не е толкова трудно за разбиране. — Реално достатъчно дълго се бе отърсвала от неволята си, за да успее да се позасмее весело. — Ти си зъл дух — заяви тя. — Само един зъл дух може да говори с такъв забавен тон при тези обстоятелства.

— Ако не искаш да шофираш — продължих аз, — повикай такси. Вземи такси до Провинстаун.

— Да пътувам осемдесет километра с такси? Не — заяви тя. — Няма да подпомагам финансово таксиметровите фирми. — Да, у нея бе останала надеждната й черта за пестеливост.

— Имам нужда от теб — казах й. — Мисля, че Пати Ларейн е мъртва.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

— Видя ли я?

— Знам го.

— Добре — каза тя след малко. — Ще дойда. Щом имаш нужда от мен, ще дойда.

— Имам нужда от теб — повторих.

— Ами ако той се появи?

— Ще го посрещнем заедно тук.

— Не искам никога да виждам този човек — заяви тя.

— Може би и той се страхува от теб.

— Бъди сигурен — каза Маделин, — че го е страх от мен. Преди да излезе от къщи днес сутринта, му казах да не се обръща с гръб към мен. Казах му: „И след десет години ще те застрелям в гърба, чудовище гадно“. Той повярва. Разбрах го по лицето му. В състояние е да повярва такова нещо.

— Аз бих ти повярвал още повече — казах, ако само знаеше какво представлява калибър 22.

— О — рече тя, — моля те, недей толкова бързо да ме разбираш.

— Кой е казал това? — попитах.

— Андре Жид.

— Андре Жид ли? Ти не си го чела.

— Не казвай на никого — рече тя.

— Вземи колата си. Ще се справиш.

— Ще дойда при теб. Може би ще повикам такси. Но ще дойда. — Попита за адреса и се почувства още по-окуражена, когато й казах, че баща ми ще е с нас. — Това е мъж, с когото бих могла да живея — заяви и затвори телефона.

Пресметнах, че ще й е необходим не повече от час да си събере багажа и още един, за да дойде с колата. Ако обаче навиците й, както изглеждаше, най-вероятно бяха останали непроменени през тези десет години, можех да смятам, че ще се наложи да я чакам четири или пет часа, докато пристигне. И като се поколебах дали не е по-добре да отида да я взема с колата, реших, че не бива. Тук щяхме да се чувстваме по-силни.

В този момент чух тропота на лебедката, лодката биваше изтегляна от водата, после тежките стъпки на баща ми по платформата. Той обаче заобиколи към входната врата и си отвори с ключа, който Пати Ларейн му бе дала преди години, когато за пръв път ни беше посетил.

Пати Ларейн беше мъртва.

Тази мисъл, която се връщаше постоянно в съзнанието ми, като телеграма, доставяна всеки петнадесет минути, все така не ми предлагаше нищо освен външната си ципа. Тя беше като плика за телеграма, в който нямаше никакво съобщение. Във всеки случай никакво чувство. Да, Маделин, рекох си, бих могъл да загубя ума си по теб, но не сега.

Баща ми влезе в кухнята. Погледнах го, сипах бърбън в една чаша и сложих водата за кафето да заври. Изглеждаше уморен, както никога не го бях виждал. Но руменината на скулите все така се разливаше по лицето му. Освен това имаше благочестив вид.

— Добра работа свърши — казах.

— Доста добра. — Той ме изгледа с присвити очи като стар рибар. — Знаеш ли, бях влязъл пет километра навътре в залива, когато си помислих, че може да ме следят с бинокъл или дори още по-лошо — може би имаха дори теодолит. Ако те засичат с два такива, могат да установят точно мястото, където си изхвърлил товара. След това могат да спуснат там водолаз. Нищо сложно няма. Затова реших, че е по-добре да изхвърля товара си, докато се движа със средна скорост, и да го направя така, небрежно, от борда на лодката, който не е към брега. По този начин тялото ми скрива какво правя. Но съм сигурен, че напразно си дадох този труд — завърши той — и че никой не ме наблюдаваше. Това е най-вероятното. Обаче в онзи миг другояче се чувствах.

Кафето беше готово. Подадох му чашата. Той я изля в гърлото си така, сякаш беше стар дизел, който се зарежда с гориво.

— Тъкмо в момента, когато се готвех да го изхвърля — продължи разказа си той, — започнах да се тревожа дали градинската тел ще ги издържи. Защото, знаеш ли, най-трудното в цялата работа беше да закача тези глави на веригата.

Той навлезе в подробности. Подобно на гинеколог, който описва как пъхнал двата си пръста, за да извърти главата на бебето, тъй че да не е към задните части на майката, или, о, да, подобно на стар рибар, който ви обяснява стъпка по стъпка как да сложите стръвта на въдицата, за да остане червеят жив, той придружаваше разказа си с движения с ръка. Слушах го достатъчно дълго, за да разбера, че при операцията му се е наложило да прекара телта през кухината на едното око и през дупката, която бил пробил в черепа с някакво острие. Отново си помислих удивен колко слабо познавам баща си. Той разказваше историята с някаква съзерцателна наслада, като работник от управлението за санитарен контрол, който разправя за най-трудния си случай с боклукчийска кофа, която е почиствал в интересната си трудова кариера, и едва когато завърши, успях да разбера защо така охотно описваше всичко. В процеса на разказване той намираше някакъв лек. Не ме карайте да давам доказателства за това твърдение. Но в целия вид на баща ми се бе появило едно самодоволство и тиха наслада, сякаш бе оздравяващ болен, чието състояние се подобрява, защото не изпълнява нарежданията на лекаря.

След това той ме изненада.

— Ти почувства ли нещо необичайно — попита ме той, — докато ме нямаше?

— Защо ме питаш?

— Нямах намерение да ти казвам — призна той, — но в момента, в който пуснах котвата, чух глас.

— Какво ти каза?

Той поклати глава.

— Какво чу?

— Чух, че ти си го направил.

— Вярваш ли на такива гласове?

— Предвид обстоятелствата — не. Но бих искал да чуя от теб да го кажеш.

— Не съм го направил — заявих. — Доколкото ми е известно, не съм го направил. Започвам да мисля обаче, че по някакъв начин нося отговорност за това, което става в ума на другите. — Когато видях, че той не може напълно да схване думите ми, казах: — То е като да замърсявам канала за връзка.

— Хич не ме е грижа, че си само наполовина ирландец — отвърна той. — Но определено си доста изроден в разсъдъка си, за да бъдеш изцяло ирландец.

— Давай, засипи ме с обиди — казах аз.

Той пак отпи от кафето си.

— Кажи ми за Грийн Чекията — рече.

— Не мога да ти следвам мисълта — отвърнах му.

Разговорът ни ставаше несигурен и разстроен като сън. Аз имах чувството, че съм се добрал до някаква неуловима истина, а той искаше да говорим за Грийн Чекията.

Но той наистина искаше.

— През цялото време — продължи той, — докато се връщах с моторницата, този Грийн Чекията не ми излизаше от главата. Имах чувството, че Пати ме кара да мисля за него. — Той замълча. — Като сантиментално копеле ли говоря за Пати?

— Може би си малко пийнал.

— Започнах яко да се напивам — заяви той — и ми е мъчно за нея. Викам си… Ти нали искаше да видиш колко съм груб в душата си?… Та, викам си, то и на едно дърто куче да му сложиш тежест и да го пуснеш на дъното, и за него ще ти е мъчно. Достатъчно груб ли ти се струвам?

— Ти го казваш.

— Гадно е. Но на мен ми е мъчно за нея. Дявол да го вземе, нали аз я погребах.

— Да, татко, ти го направи.

— Не ти стиска да го направиш. — Той млъкна. — Започвам да говоря безсмислици, нали?

— Че каква е ползата да си ирландец, ако не можеш спокойно да посрещнеш старческото изкуфяване?

Той избухна в смях.

— Обичам те! — извика.

— И аз те обичам.

— Разкажи ми за Чекията.

— А ти какво мислиш за него?

— Мисля, че е малко педал — заяви Дъги.

— Какви доказателства имаш?

Той сви рамене.

— Пати. Пати ми го каза в морето.

— Защо не подремнеш малко — предложих му. — Ще имаме нужда един от друг по-късно.

— А ти какво ще правиш?

— Мисля малко да се поослушам из града.

— Бъди нащрек — предупреди ме той.

— Ти си почини. Ако Риджънси дойде насам, говори любезно с него. Когато не те гледа, фрасни го по главата с лопатата и после го завържи.

— Много е лошо, че не говориш сериозно — каза баща ми.

— Дръж го на разстояние. Той сигурно може да се справи и с двама ни.

Разбирах какво си мисли баща ми, но той стисна здраво устни и не каза нищо.

— И да поспиш — пак му казах и излязох.

Бях го споменал сякаш между другото, но в действителност не бях далеч от това състояние. Невероятна възбуда ме бе обхванала още щом бях казал: „Нося отговорност за това, което става в ума на другите“. Осъзнах внезапно дълга си, че трябва да се кача в колата и да обиколя града. Този порив бе така властен, както силата, която ме бе обладала в пиянското ми състояние през онази нощ, когато се бях опитал да се изкатеря по колоната. Усетих в гърдите си същия страх, фин, почти изтънчен, като нюанса на най-деликатно чувство на гордост.

Подчиних се. Не бях отдал почти двадесет години от живота си на размишления върху уроците от катеренето по колоната срещу почти нищо — не, с елегантна маршова походка, доколкото ми позволяваха подутият и гноясал палец на крака и полупарализираното ми рамо, аз прекосих улицата, качих се в поршето си и бавно потеглих с една ръка върху кормилото по Търговската улица, без да знам какво търся, нито дали от мен се очакваха подвизи, не, изпитвах, мисля, нещо като възбудата, която обхваща африканския ловец, когато е близо до едър дивеч.

Градът беше тих. Градът нямаше нищо общо с моето настроение. В центъра „Шхуната“ бе полупразна, а през прозорците на „Кофата с кръв“ видях само един играч на билярд, който обмисляше следващия си удар. Той изглеждаше така самотен, като келнера, когото Ван Гог бе нарисувал, изправен в средата на кафенето в Арл.

Завих надясно към Градския съвет и паркирах на отсрещната страна на улицата, където бе входът за полицейския участък на приземния етаж. Празната кола на Риджънси стоеше отпред, препречила друга кола при паркирането. Двигателят й работеше.

Тогава се появи съблазънта, недвусмислена като повелята да се покача на колоната. Тя ми внушаваше да изляза от колата си, да отида до неговата, да изключа двигателя, да взема ключовете му, да отворя багажника му и да погледна вътре — като говорим за творческо въображение, аз наистина видях мислено неговото мачете в багажника! — щях да го взема, да заключа багажника, да пъхна ключа в стартера, да запаля двигателя, да се махна от колата му, бавно да отида до поршето си и да напусна благополучно сцената, да, видях всичко това преди да се бе случило, и то така живо, както мислените ми пътувания до дупката, преди да потегля. Сега първата ми реакция беше — да, направи го! Втората беше — не бива.

Тогава разбрах онова, което никога преди не бях съзнавал: че у нас има не една, а две души, нашите баща и майка — в най-лошия случай! — нощта и денят, ако щете, не, това не е тълкувание на двойствеността ни, аз притежавах две души, които бяха като два коня в един впряг — неподходящи за него! — и когато едната кажеше „да“, другата казваше „не“, а клетият колар беше моя милост, който сега направи избора си: да, ще го направя, трябва да го направя. Не можех още веднъж да преживея поражението с колоната.

И така, слязох от колата си. За мое нещастие страничната улица беше безлюдна, като по този начин не ми предлагаше претекст да се забавя, и аз, накуцвайки пресилено (сякаш в очите на полицията един сакат би могъл да стори по-малко зло), пресякох улицата до колата му — сърцето ми биеше толкова мощно, че страхът ми преминаваше през стадия на световъртеж направо в делириума на опиянението. Давали ли са ви някога упойка с маска, за да видите как концентричните кръгове дълбаят мозъка ви, докато губите съзнание? Аз ги видях сега, когато извадих ключовете от колата му.

„О, здрасти, Риджънси — казах. — Надявам се, че нямаш нищо против. Искам да взема една щанга за гуми от багажника ти.“

„Нямам нищо против“ — отговори той, извади пистолета си и ме застреля.

И изчезна. Видението изчезна. С изтръпнали пръсти на краката и с разтреперана ръка пъхнах ключа в ключалката на багажника.

Неговото мачете беше вътре.

В този миг, когато сърцето ми се преметна — като котка по жица с високо напрежение и си помислих, че ще умра, аз усетих, че докосвам някаква забравена струна на ликуване и болка. Него го има. Това го има. Те са там. Беше потвърждение, че животът ни, който живеем с всичките си стремления и целия си разум, е само половината от нашия живот. Другата половина принадлежи на нещо друго.

Първият ми порив беше да побягна. Но вместо това изтръгнах неговото мачете от дъното на багажника — беше се залепило там! — хлопнах задния капак на полицейската патрулна кола, заставих се (това беше стъпката, която изискваше най-големи усилия в цялата серия) да вляза и да остана в неговата кола достатъчно дълго, за да запаля пак двигателя, и едва тогава имах възможност да прекося улицата до моята кола. След като вече потеглих, воланът на поршето вибрираше постоянно в здравата ми ръка и накрая се видях принуден да го уловя с двете. Пет пресечки след Брадфорд стрийт спрях за малко под една лампа и огледах мачетето. Беше цялото в засъхнала кръв от страната на острието, която не беше залепнала за гумената подложка в багажника. Всичките ми представи за Риджънси рухнаха. Никога не бих могъл да си го представя, че може да е толкова небрежен.

Но нима ако той беше използвал това оръжие срещу Джесика (но, да, трябва да го бе използвал), нима беше възможно оттогава да не е имал случай да види острието отблизо? Когато човек се готви да спи над бездната, той се чувства по-спокойно като разбере, че колегите му маниаци също познават чувството на страх и трепет.

Потънал в размислите си, обиколих целия град, преди да стигна до простия извод, че е по-добре да преместя неговото мачете в багажника си, вместо да го държа до себе си на предната седалка. Точно тогава се намирах на колелото в края на Търговската улица, където първите заселници се бяха приземили и където сега вълноломът пресичаше мочурището. Спрях там, вдигнах предния си капак и оставих мачетето вътре — забелязах, че острието беше нащърбено, след което затворих капака и видях как зад мен спира кола.

От нея слезе Уордли. Вероятно беше поставил ново сигнално устройство на задната ми броня. Господи, аз дори не бях проверил колата си.

След това той се приближи към мен. Бяхме сам-сами край вълнолома и луната хвърляше достатъчно светлина, за да се виждаме.

— Искам да поговоря с теб — рече той.

В ръката си държеше пистолет. На дулото със сигурност имаше поставен заглушител. А освен това, да, пистолетът приличаше на моя — калибър 22. Не беше необходимо кой знае колко творческо въображение, за да се предположи какъв е върхът на специалния куршум, който бе вкаран в патронника.

— Уордли — казах аз, — изглеждаш ужасно. — Гласът ми обаче трепереше достатъчно, за да развали внушението, че не съм респектиран кой знае колко от оръжието му.

— Бях — рече той — на погребална служба.

Дори на неясната светлина на луната, процеждаща се мъжделиво през леките облаци, можех да видя, че чак косата и очилата му бяха изцапани с мокър пясък.

— Да се поразходим по скалите — предложи той.

— Трудно ще ми бъде — казах му, — нараних си крака, когато ритнах Студи.

— Да — отговори Уордли, — той смяташе, че си го ритнал. Беше ти много ядосан.

— Очаквах го днес да ме потърси.

— Няма повече да видим Студи — каза Уордли.

Той направи лек знак с цевта на пистолета си, сякаш ми посочваше най-удобния стол в стаята. Тръгнах няколко крачки пред него.

Не беше лесно да се върви. Вълноломът се простираше на километър и половина през песъчливите мочурища и заливчета и човек трябваше да избере внимателно маршрута си по лъскавите, черни, заоблени блокове. В горния си край те бяха почти на едно ниво, като неравна пътека, но от време на време се налагаше да се пресича цепнатина, широка метър и двадесет — метър и петдесет, защото иначе трябваше да се смъкваш от ръба на един висок блок и да се покатерваш на другия. В тъмното и заради контузиите ми напредвахме бавно. На него това не му пречеше. Зад нас от време на време някоя кола идваше по Търговската улица към колелото и свиваше или към „Странноприемницата на Провинстаун“, или продължаваше покрай мочурищата към мястото, където се излизаше на извънградското шосе, но след като ние бяхме извървели няколкостотин метра по вълнолома, тези коли все едно че бяха на доста голямо разстояние. Фаровете им изглеждаха далечни като работните светлини на корабите в океана.

Приливът беше висок, но вече се оттегляше и горната част на блоковете на вълнолома бяха на около два и половина — три метра над водата. Отдолу се носеше шумът на водата, която се процеждаше откъм мочурищата през бреговото укрепление. Може би беше поради болката в крака и мощното пулсиране в рамото ми, но се бях примирил. Ако бе решено, животът ми можеше да свърши и на този безкраен вълнолом, е, имаше и по-лоши места, затова се вслушвах в тревожните крясъци на чайките, смутени от нощния ни преход. Колко шумни бяха тези спорове и споразумения в нощта! Имах усещането, че бих могъл да чуя дори как горската трева се поклаща в заливчетата и как сюнгерът гризе раковините на стридите. Изхвърлените на брега водорасли и морска дантела започваха да шепнат върху скалите, когато надигналите се вълни се залюляваха откъм вълнолома. Беше безветрена нощ, която, ако не бе ноемврийският хлад, напомняше за лятото, заради спокойствието на водата, но не, беше си истинска нощ на късната есен: една северна хладина се бе разстлала върху безветрието и ни говореше за онези отвъдни пространства, където царствата на магнетизма са ледени и застинали.

— Умори ли се? — попита той.

— До края ли си решил да вървим?

— Да — отговори той, — и ще те предупредя, че след като извървим това, имаш да ходиш още осемстотин метра по плажната ивица. — Посочи някъде вляво, може би по средата на разстоянието от края на вълнолома до фара, към един нос, на километър и половина по-нататък и по-вляво, в горния край на дългата, ограждаща Кейп Код плажна ивица. По продължение на този километър и половина дълга ивица нямаше нито къщи, нито пътища, нямаше нищо, освен пътека в пясъка за превозни средства с четири задвижващи колела. В ноемврийската нощ едва ли някое би се появило насам.

Някога там бе процъфтявал Адският град.

— Доста дълъг път — казах.

— Гледай да се справиш — в отговор рече той.

Той се движеше на доста метри зад мен, за да не му се налага да държи пистолета в ръка, и когато стигнех до труден етап (а имаше едно или две спускания, където блоковете се бяха слегнали и бяха станали хлъзгави от оттеглящия се прилив), той просто ме изчакваше да премина, след което сам преодоляваше трудното място.

След известно време се почувствах ободрен. При катастрофални събития дребните случки са от особена важност и пръстът на крака ми, дори да беше счупен, при все това ми се струваше, че се сгъва вече по-лесно, а лявата ми ръка успяваше да извършва и други движения, без да ме боли. Освен това не се чувствах силно изплашен. Въпреки всичко, което знаех за него от затвора, не можех винаги да приемам Уордли на сериозно. В края на краищата, бях го виждал как плаче, в деня, когато ни бяха изгонили от училище. От друга страна пък, не изпитвах желание да предизвиквам пръста му върху спусъка с някоя невъздържана постъпка. Старите му навици от юношеските години можеха да се окажат опасни.

След като бяхме извървели повече от половината разстояние, помолих за кратка почивка. Той кимна и седна на около три метра от мен, достатъчно близо, за да можем да поговорим. Сега държеше в ръка пистолета. И точно тук попълни знанията ми с някои подробности. Искаше му се да разговаря.

И накратко: Нисън бил мъртъв. Студи бил мъртъв. Бет била напуснала града с Грийн Чекията.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах го.

— Видях как Чекията уби Студи. И със сигурност видях как Бет и Чекията тръгват на път. Всъщност аз им дадох пари. Заминаха с фургона, който ти изпочупи. Той е неин.

— За къде заминаха?

— Бет мислеше да посети майка си и баща си в Мичиган. Те, както изглежда, са пенсионери и живеят в Шарлевоа.

— Чекията сигурно ще направи силно впечатление там.

— Представителните негри имат „картбланш“ навсякъде, с изключение на Нюпорт — отговори ми той сериозно.

— Бет не се ли опечали за Паяка?

— Казах й, че е офейкал. Не изглеждаше особено разстроена. Каза, че щяла да продаде къщата. Мисля, че бе започнала да тъгува за Мичиган.

— Тя знае ли, че Студи е мъртъв?

— Естествено, че не. Кой би я осведомил?

Опитах се да задам следващия въпрос тактично. Имах чувството, че разговарям с непознат човек и току-що съм му разказал виц за поляци. А сега трябваше да попитам: „Вие случайно да не сте поляк?“. Така че със забележима стеснителност в гласа си попитах:

— Знаеш ли кой е убил Паяка?

— Ами, щом искаш да научиш, аз го направих.

— Ти?

— Мръсна работа — каза Уордли.

— Изнудваше ли те?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

— Тим, струва ми се, че ти напоследък имаше проблеми с едни глави. При мен проблемът бяха телата. Разбираш ли, Паяка и Студи извършиха погребалния обред.

Осмелих се да направя предположение.

— Те погребаха телата ли? — попитах.

— На двете жени.

— Къде? Бих искал да знам.

— Точно там, където отиваме.

— Страхотно.

И двамата замълчахме.

— В самия Адски град — казах аз.

Той кимна.

— Знаеш ли за Адския град? — попитах го.

— Естествено. Пати Ларейн ми разказа. Тя е побъркана на тази тема. Жалко, че останките й са така разхвърляни.

— От нейна гледна точка — да.

— Къде е главата? — попита Уордли.

— На дъното на океана. Не знам подробностите, за да ти кажа нещо повече. Не съм присъствал.

— Не мисля, че ми се ще да й направя чак такава услуга, тъй или иначе — каза той, — да събера останките й.

Не можех лесно да намеря какво да кажа.

— Къде са погребани Студи и Паяка? — попитах.

— Наблизо. Всички са заедно. Двете жени и двамата мъже. Достатъчно са близо и могат да си направят танцови двойки, ако душите им възкръснат. — Той беше обзет от краткотраен пристъп на веселие, но тъй като смехът му излизаше без звук, не бих казал, че някой от двама ни очакваше да се присъединя.

Тогава той вдигна пистолета си и стреля във въздуха. Както очаквах, чу се пукот — сякаш надута книжна кесия внезапно беше се спукала, слаба работа.

— Защо го правиш? — попитах.

— Изблик на чувства — отговори той.

— А-а.

— Чувствам се прекрасно. Приключих с погребенията си. Хубава работа свърших.

— Не ти ли помогна Чекията?

— Естествено, че не. Аз го изпратих, както ти казах, да върви с Бет. Беше твърде превъзбуден да стои тук в състоянието, в което бе изпаднал. Винаги съм знаел, че е много як, но той успя да убие Студи с голи ръце. Просто го удуши.

— Къде?

На лицето му сякаш се появи опърничав израз. Казвам „сякаш“, защото не можех ясно да го видя на лунната светлина, но останах с впечатлението, че предпочита да не отговори на този въпрос единствено защото изпитваше наслада от отказа си да отговори.

— Защо искаш да знаеш? — най-сетне попита той.

— Любопитство.

— Страстта към знанието е толкова силна — каза той. — Смяташ ли, че ако те убия, не казвам нито че ще го направя, нито че няма, и да си призная, още не съм взел решение, смяташ ли, че ще се озовеш в покоите на мрака по-добре екипиран, ако си получил удовлетворителен отговор на някои от въпросите си?

— Да, мисля, че точно такова чувство изпитвам.

— Добре. Аз също. — Той хитро се усмихна. — Всичко стана в гората край Провинстаун. Студи имаше една барачка близо до шосето. При това съвсем уединена. Вдигнахме малко шум.

— И ти остави двамата мъже да лежат вътре и заведе Чекията на гости у Бет?

— Да.

— И те двамата тръгнаха на път? Ей така?

— Е, те още предишната нощ бяха започнали. Очевидно след като ти си си тръгнал от „Шхуната“, тя добре се е позабавлявала. А аз ги подтикнах да тръгнат заедно.

— Но защо Чекията е убил Студи?

— Защото аз го насъсках. — Уордли кимна. — Да, казах му, че Студи е убил Пати Ларейн и е премахнал трупа й, като е нахранил с него кучетата си.

— Господи боже!

— Студи дори нямаше куче — каза Уордли, — доколкото ми е известно. Но човек би предположил, че трябва да има. Той е такава гадина, че не може да няма някой звяр.

— Бедния Студи. Наистина ли той уби Пати Ларейн?

— Не.

— Кой го направи?

— Ще ти кажа след малко може би. — Той така дълбоко потъна в размисъл, та започнах да мисля, че дулото на пистолета му може да се отпусне надолу, но уви, това не ставаше. Държеше го насочено към мен. Бих казал, че въздействието му беше така мощно, както ярката светлина в очите по време на разпит.

— Ами — най-сетне обадих се тихо аз, — да вървим вече.

— Добре — съгласи се той и се изправи.

Тръгнахме.

— Мога ли да ти задам още един въпрос?

— Естествено.

— Как успя да довлечеш двамата мъже чак тук, Адския град?

— Просто ги натиках в багажника на колата си и ги закарах до къщата, която съм взел под наем. Тя впрочем е в Бийч Пойнт. Сега там няма никой. Тъй че не беше кой знае колко сложно да прехвърля труповете в моторницата си. Особено през нощта.

— Не бяха ли тежки?

— Аз съм малко по-як, отколкото изглеждам.

— Преди не беше.

— Сега тренирам, Тим.

— И аз трябва да го правя.

— Сигурно.

— Значи пренесе труповете по вода до Адския град и ги погреба там?

— Само труповете на мъжете. Всъщност още от началото трябваше да направя всички погребения сам. Ако не им бях възложил тази дребна задачка, Паяка и Студи нямаше да могат да упражняват такъв натиск върху мен.

— Но така или иначе след това последно погребение ти се върна с моторницата в къщата си в Бийч Пойнт?

— Да.

— И сигналното устройство те доведе при мен?

— Не, ти изхвърли моето сигнално устройство. — Той пак се усмихна свенливо. — Просто се натъкнах на теб.

— Това е страхотно.

— Аз обичам кроежите — каза той. — Може би в това се съдържа всичко.

— Да — съгласих се аз.

— Ти притежаваш ли истинска дарба за парамнезия? — попита ме той. — Аз през цялото време виждам предварително какво ще стане. Питам се дали не сме преживявали случилото се и преди? Може би сме предопределени втория път да направим всичко по-добре.

— Не знам — отговорих.

Продължавахме да вървим.

— Трябва да призная, че търсех колата ти — рече той. — Просто обикалях, докато видях поршето ти.

— Не мога да кажа, че от това се чувствам по-добре или по-зле — отвърнах. Може би се дължеше на болката, но се чувствах принуден да демонстрирам бодрост и духовитост като пациент, когото хирургът отвежда с количка към решаващия миг на операцията.

Вървяхме мълчаливо. Под нас водата навсякъде фосфоресцираше и аз потънах в размисъл за излъчващата светлина дейност на планктона, но не мога да кажа, че в главата ми се роди нова идея. Бяхме стигнали до най-голямата цепнатина по пътя ни и тъй като аз едва ли бях в състояние да я прескоча, наложи ми се да се придвижа по редицата по-ниски блокове откъм единия край на пукнатината, като при това движение лошо си одрах ръката върху полепналите раковини. Когато изругах, той изрази съчувствието си.

— Жестоко е да те заставям да биеш толкова път — каза, — но се налага.

Продължихме. Накрая вече успях да вляза в онзи ритъм на движение, който може да бъде безкраен, така че дори не забелязах кога сме стигнали до другия бряг на сушата, на километър и половина от мястото, откъдето бяхме тръгнали. Сега слязохме от вълнолома и тежко запристъпяхме по последната извивка на плажната ивица покрай залива. Краката ни замръзнаха да стъпваме по мокрия пясък, но там, където той бе сух, движенията ни бяха по-бавни. В тъмнината, защото сега луната се бе скрила зад облак, човек трябваше да внимава при всяка стъпка. Части от стари дървени корпуси на лодки, твърди като трупове и със сребрист блясък като светлината на самото умопомрачение, се срещаха на всяка крачка в пясъка. Чуваше се ясно плисъкът на отлива. Долавяхме всеки цвъртеж на късокрилите кюкавци, чието спокойствие нарушавахме, всеки шум на побягнал рак, всеки писък на полска мишка. Краката ни с хрущене премазваха обвивки на стриди и черупки на миди, празни раковини на молюски, рапани и скариди — колко различни звуци издава калцият, когато се троши? Всички изсъхнали ръждиви и саргасови водорасли пропукваха като черупки на фъстъци под краката ни, а ридаещият глас на пристанищната шамандура ни догонваше при бавното последно издихание на отлива.

Може би бяхме вървели половин час. Покрай водната ивица розови медузи и други мекотели се бяха проснали на лунната светлина като тлъсти жени на слънце, водораслите, наричани „косите на русалката“, се миеха във водите край брега. С цялото си същество се вживявах в мократа фосфоресцираща повърхност на ръба на отлива, сякаш последните светлинки на живота ми можеха да се прелеят в тези хладни отблясъци.

Най-сетне се добрахме до целта. Беше пясъчна ивица, с нищо неотличаваща се от всяка друга, и Уордли ме поведе през ниска дюна, през високата трева към една вдлъбнатина в пясъка. Ако човек приседнеше в нея, не би могъл да види залива. Опитах се да си втълпя, че се намирам сред пясъците на Адския град, но не можех да повярвам, че тук бяха свили гнездо призраците. Над нас беше само покровът на мрака. Ветровете сигурно брулеха сурово този преграждащ пътя им бряг. Призраците, помислих си, биха предпочели да се скупчат край навесите, които преди повече от век бяха пренесени по вода на Търговската улица.

— Тука ли е тялото на Пати? — попитах най-сетне аз.

Той кимна.

— Не можеш да разпознаеш къде съм ги погребал, нали?

— На тази светлина не.

— Дори на ярка слънчева светлина не би могъл.

— Ти как си запомнил точно къде са?

— По разположението им спрямо тези храсти — отговори той, като посочи няколко растения в периметъра на вдлъбнатината.

— Струва ми се доста неопределено.

— Виждаш ли онази обърната по гръб черупка на остроопашат рак?

Кимнах.

— Погледни по-внимателно. Пъхнал съм в нея камък, за да не се премести.

На тази светлина не можех наистина да видя камъка, но се престорих, че съм го различил.

— Пати Ларейн — каза Уордли — е погребана под тази черупка, Джесика на четири стъпки вдясно от нея, а Паяка на четири стъпки вляво. Студи е на още четири стъпки по-наляво.

„А избрал ли си място за мен?“ — щеше ми се да го попитам — екзалтацията ми на храбър пациент не би се задоволила с нещо по-слабо — но нямах вяра на гласа си. Усещах в гърлото си някаква предрезгавялост. Абсурдно звучи, но сега, намирайки се в такава близост до смъртта си, не изпитвах по-голям ужас, отколкото преди началния удар при първия ми футболен мач в гимназията. Ужасът бе определено по-малък, отколкото преди единствената ми среща в „Златните ръкавици“. Нима животът беше смазал сърцето ми така, че да изпитва само управляеми чувства? Или все още бях нащрек да му изтръгна пистолета?

— Защо уби Пати Ларейн? — попитах го.

— Не бъди толкова сигурен, че аз съм го направил.

— Ами Джесика?

— А, не. Лоръл си имаше сериозни недостатъци в характера, но аз не бих я убил. — Със свободната ръка той загребваше пясък и го пускаше между пръстите си, сякаш така преценяваше посоката на следващите си реплики. — Да-а — каза той, — мисля, че ще ти кажа.

— Много би ми се искало.

— Какво ще промени това?

— Както ти казах, мисля, че има значение.

— Интересно би било, ако инстинктът ти има сериозни предпоставки.

— Моля те, кажи ми — обърнах се към него, сякаш разговарях с по-възрастен роднина.

На него това му хареса. Мисля, че никога преди не бе слушал подобна нотка в гласа ми.

— Знаеш ли какво лакомо прасе си ти? — запита ме в отговор Уордли.

— Човек рядко може да се види сам като такъв — казах.

— Ох, ти си един ужасно ненаситен човек.

— Ще ти призная, че не разбирам защо казваш това.

— Моят приятел Лони Пангборн беше глупак в много отношения. Той твърдеше, че е скитосвал из всички свърталища на гейовете, но в действителност никога не е и пристъпвал прага им. Беше си типичен неизявен педераст. Как изстрадваше само своята хомосексуалност! За него това беше толкова мъчително. Толкова много му се щеше да е хетеросексуален. Беше неописуемо щастлив, че Лоръл Оукуд бе започнала тази връзка с него. На теб мина ли ти всичко това през ума? Не. Ти непременно трябваше пред него да правиш секс с нея.

— Откъде знаеш всичко това?

— От Джесика, както ти я наричаш, тя ми каза.

— Какво говориш?

— Да, скъпи, тя ми се обади по-късно същата нощ, в петък — преди шест вечери.

— Ти беше ли вече в Провинстаун?

— Естествено.

— Какво каза Джесика?

— Тя беше потресена. След като си ги заставил да участват в цялото това представление — те са простички хора! — си имал наглостта да ги зарежеш при тяхната кола. „Разкарайте се, си им изръмжал, вие сте свине!“ Нима това е съвместимо с честното и коректно поведение на един барман, а, Мадън? На човек от вашата пасмина само като му подадеш пръст, и той се проявява като простак. Какво са могли да направят те, за да ти отговорят? Тръгнали си сами и започнали страшна кавга. Лони го прихванало. Държал се като избухливо малко момченце. Искам да кажа, че започнали онази ужасна, нямаща свършек вечна битка. Той й казал, че е мръсница. Тя го нарекла дърта лелка. Това било най-тежката обида за него. Бедният Лони. Слязъл от колата, тръшнал капака на багажника и си тръгнал. Така си помислила тя. И затова стояла и чакала. Дори не чула пукота от изстрела, докато внезапно не осъзнала, че всъщност била чула нещо. Определено се бил чул пукот. Като от бутилка шампанско. Както си седяла в колата, недалече от паркинга до плажа в Рейс Пойнт, съвсем пуст, преди малко наречена мръсница, и изведнъж чула някой да отваря бутилка шампанско. Да не би Лони да прави жест на помирение? Тя изчакала още, после излязла и се огледала. Никакъв Лони не се вижда. Господи, о, господи! Някакво чувство я накарало да отвори багажника. И вътре бил той, мъртъв, пистолетът пъхнат в устата му. Идеалната смърт за човек от моя тип. „Скъпи приятелю, би могъл сякаш да каже той, бих предпочел в устата си да имах някой кур, но щом се налага да е ледена цица, нека да е така.“

През цялото време, докато ми разказваше това, Уордли държеше дулото на пистолета насочено към мен като показалец.

— Откъде е взел пистолета с калибър 22 със заглушител? — попитах аз.

— Той винаги го носеше със себе си. Преди години аз купих един изключителен комплект от три бройки — не вярвам, че по света може да има сто такива комплекта — и дадох единия на Пати Ларейн, а другия на Лони. Но това е друга история. Може да не ти се вярва, но по едно време аз бях силно влюбен в Лони.

— Не разбирам защо в петък вечерта той е носил пистолет.

— Той винаги носеше този пистолет. Правеше го да се чувства мъж, Тим.

— О — рекох аз.

— Не ти ли е минала тази мисъл?

— Щом е бил толкова вбесен от това, което правех с Джесика, защо не ме е застрелял?

— Човек не носи пистолет — обясни Уордли, — защото се готви да го използва. Той не би могъл. О, аз познавам Лони. Неговият гняв копнееше да се излее в катаклизмени пропорции. Да убие теб, да убие Лоръл — само че, естествено, той не можеше да направи нито едното, нито другото. Той беше педал, мили мой.

— И затова се е самоубил?

— Искам да бъда честен. Не си само ти виновен. Той имаше и ужасни финансови проблеми. Заплашваше го тежка присъда. Само преди месец се обърна към мен за милост. Молеше ме да му помогна. Обещах, че ще се опитам. Но, разбираш ли, независимо че разполагам с много пари, това биха били значителни разходи за мен. На него му стана ясно, че няма да му протегна ръка.

Пак бях започнал да треперя. Беше най-вече от изтощението, но освен това обувките ми и крачолите на панталоните ми бяха мокри.

— Искаш ли да запалиш огън?

— Да — отговорих.

Той поразмисли.

— Не — каза най-сетне, — боя се, че ще е трудно да го подкладеш. Всичко е подгизнало.

— Така е.

— Мразя пушека.

— Да.

— Съжалявам — каза той.

Ръцете ми си играеха с пясъка. Внезапно той изстреля един куршум. Ей така. Куршумът се заби на три сантиметра под подметката на обувката ми.

— Защо го направи? — попитах.

— Не се опитвай да ме заслепиш с шепа пясък.

— Добър стрелец си.

— Тренирах.

— Вижда се.

— Не ми е по рождение. Нищо хубаво не съм получил по рождение. Не мислиш ли, че не е справедливо?

— Може би.

— Достатъчно е, за да се обърне човек към дявола.

Замълчахме. Опитах се да не треперя. Имах чувството, че това треперене може да го раздразни. И кой знае какво щеше да направи.

— Не ми каза всичко до края — обадих се аз. — Какво направи, когато Джесика ти се обади?

— Опитах се да я успокоя. Аз самият не бях много спокоен. Лони мъртъв! Накрая й казах да чака в колата. Че ще отида да я взема.

— Какво беше решил?

— Не бях започнал още да мисля. Понякога е просто така, казваш си само: „Каква бъркотия!“. Нямах никаква представа как мога да се оправя, но въпреки всичко се отправих към Рейс Пойнт. Указанията, които имах, се оказаха измамни. Озовах се в Северен Труро и всичко се обърка. Докато намеря Рейс Пойнт, Лоръл я нямаше вече там, колата също. Върнах се в Бийч Пойнт, за да кажа на Пати Ларейн какво мисля за указанията й, но и тя беше изчезнала. Не се прибра цяла нощ. А никога вече не видях и лицето на Джесика.

— Пати Ларейн с теб ли живееше?

— Ще стигнем до това.

— Много бих искал.

— Първо ми кажи: Пати идва ли в твоята къща? — попита Уордли.

— Мисля, че не.

— Не можеш да си спомниш ли?

— Бях много пиян. Възможно е да е минала през къщи.

— Знаеш ли — попита ме Уордли — какво обичаше да казва Пати Ларейн за твоите пристъпи на амнезия?

— Не.

— Викаше: ами ето го тоя гъз пак някъде си вее гъза.

— В състояние е да го каже.

— Винаги те наричаше гъз — каза Уордли. — Когато ни беше частен шофьор в Тампа, те наричаше така насаме с мен. Миналия месец пак така говореше за теб. Гъз. Защо те наричаше така?

— Може би така е замествала думата „нищожество“.

— Пати страшно те презираше.

— Нямам представа защо — казах.

— Аз мисля, че знам — каза Уордли. — Някои мъже задоволяват женския елемент у себе си, като карат любовниците си да им правят специален вид орален секс.

— О, господи! — възкликнах аз.

— Вие с Пати правили ли сте нещо такова?

— Уордли, нямам желание да говорим за това.

— Хетеросексуалните са много нервни, когато се говори по тези въпроси. — Той въздъхна. Завъртя очи. — Нямаше да е зле да бяхме запалили огън. Щеше да е по-секси.

— Със сигурност щеше да е по-приятно.

— Да, но не можем. — За мое удивление той се прозя. После си дадох сметка, че го направи като котка. Освобождаваше се от напрежението. — Пати Ларейн ми го правеше — каза той. — Всъщност с това ме накара да се оженя за нея. Преди това никой не го беше правил толкова добре. А после, след като се оженихме, престана. Внезапно се отказа. Когато й дадох да разбере, че бих искал да продължим хубавия си обичай, тя заяви: „Уордли, не мога. Всеки път, когато сега погледна лицето ти, то ми напомня за задника ти“. Затова никак не ми харесваше, когато тя те наричаше „гъз“. Тим, правила ли го е някога с теб?

— Нямам намерение да ти отговоря — заявих.

Той гръмна с пистолета си. Както беше седнал. Без да се цели. Просто го насочи и натисна спусъка. Само най-добрите стрелци умеят това. Аз носех широки панталони и куршумът мина през набрания плат над коляното ми.

— Следващия път — рече той — ще ти раздробя бедрото. Затова, моля те, отговори на въпроса ми.

Беше ме хванал натясно. Няма спор. Храбростта ми вече бе спаднала до нивото на допълнителния резервоар. При дадените обстоятелства изглеждаше, че ще ми стигне да запазя някаква привидна самоувереност.

— Да — казах, — помолих я веднъж да го направи.

— Помоли ли я, или я застави?

— Тя беше готова. Беше млада и за нея то беше нещо ново. Смятам, че никога не го беше правила преди това.

— Кога се случи?

— Първия път, когато аз и Пати Ларейн спахме заедно.

— В Тампа ли?

— Не — отрекох. — Тя не ти ли е казвала?

— Първо ти ми отговори и тогава и аз ще ти отговоря.

— С едно момиче отидохме до Северна Каролина. От две години живеехме заедно. Отзовахме се на една обява и отидохме в Северна Каролина, за да се срещнем с една семейна двойка, която желаеше да си разменим партньорите за една нощ. Когато пристигнахме, заварихме един дърт пергиш и младата му невяста, Пати Ларейн.

— Това да не е когато тя се е казвала Пати Ърлийн?

— Да — отвърнах, — Пати Ърлийн. Беше омъжена за един местен проповедник. По заместителство той беше и треньор на футболния отбор на гимназията и градски знахар. В обявата се беше представил за гинеколог. Както той побърза да ме осведоми: „Това е за примамка. Никоя жена янки не може да устои на размяна на партньорите, като си мисли, че ще й се падне гинеколог“. Беше един дългурест дърт пергиш, олисял и щедро надарен в чатала, поне според това, което по-късно ми разказваше моето гадже. За моя изненада двамата добре си паснаха. От друга страна Пати Ърлийн беше екзалтирана, че аз съм истински барман от Ню Йорк. — Млъкнах. Изпитвах неловкото чувство, че съм говорил прекалено много. Нямаше съмнение, че бях загубил контрол върху вниманието му.

— И през онази първа нощ тя наистина ли ти го направи?

Оказа се, че не е било необходимо да се безпокоя за вниманието му.

— Да — отговорих, — онази нощ не можеше да се сравни с никоя друга. Сякаш бяхме създадени един за друг. — Нека да го преживява цял живот, рекох си, след като мен няма да ме има.

— И ти ти направи всичко?

— Повече или по-малко.

— Повече ли?

— Може да се каже така.

— В Тампа тя пак ли стигаше дотам?

— Не — излъгах аз.

— Лъжеш ме — каза той.

Не исках да стреля с пистолета. Мина ми мисълта, че добродетелният татко Мийкс сигурно често е удрял Уордли без предупреждение.

— Можеш ли да приемеш спокойно истината? — попитах го.

— Богатите винаги ги лъжат — каза той. — Затова аз се гордея, че мога да преживея всяка истина без оглед на това колко е неприятна.

— Добре — казах, — случвало се е и в Тампа.

— Кога? — попита той. — При кои случаи?

— Когато тя искаше да те убия.

Това беше най-големият риск, който бях поемал в живота си. Ала Уордли беше човек, който държеше на думата си. Той прие само с кимване истината, която му бях казал.

— Винаги съм смятал така — рече той. — Да, естествено — и продължи: — Тя затова те наричаше по този начин.

Не му казах, че след онази нощ в Северна Каролина Пати Ларейн известно време ми пишеше писма. Сякаш след като аз се бях върнал в Ню Йорк, и споменът за онази нощ се бе върнал при нея. И й се налагаше да се опитва да изтрие този спомен от устата си. „Гъз такъв“ — ме наричаше тя в писмата си. „Миличък гъз такъв“ — биваше обръщението, или пък: „Слушай, гъз“. И не спря, докато не спря да праща писма. Което беше горе-долу по времето, когато отидох за една година в затвора. В пандиза не обичах да ме наричат с такива думи и не й отговарях, а тя спря да ми пише. Нямахме връзка. И по-късно, след няколко години, когато стоях една вечер в един бар в Тампа, усетих да ме тупат по рамото и като се обърнах, видях една красива руса жена, много добре облечена, която ми каза: „Здрасти, гъз!“. А аз се взирах във властния знак на случайното съвпадение.

— Мисля, че тя наистина е искала да ме убие — каза Уордли.

— Налага ти се да приемеш този факт.

Той се разплака. Дълго време се бе опитвал да спре сълзите си и накрая не се сдържа. За своя изненада аз се разчувствах, но само с едната половина от себе си. Другата остана яко заключена — никога не ми се е струвало по-опасно да предприема нещо.

След няколко минути той каза:

— Това е първият път, когато плача след последния ми ден в Ексетър.

— Наистина ли? — учудих се. — Аз понякога плача.

— Можеш да си го позволиш — каза той. — Имаш си своята мъжественост и можеш да се върнеш в нея. А аз в голяма степен съм се самосъздал.

Не коментирах думите му.

— Как се събрахте с Пати Ларейн? — попитах го.

— Тя ми написа писмо. Беше две години след развода ни. Имал съм всички основания да я мразя, пишеше ми тя в това писмо, но съм й липсвал. Рекох си: „Закъсала е с парите“. И хвърлих писмото.

— На Пати не й ли беше присъден голям дял след развода?

— Наложи й се да се задоволи с по-малко. Моите адвокати щяха да обжалват до смъртта й. Тя не можеше да си позволи да чака. Не ти ли е казала?

— Не сме разговаряли за финанси.

— Тя просто ти плащаше сметките?

— Аз исках да стана писател. Това бяха условията ми.

— Добре ли пишеше?

— Тя твърде много ми ангажираше мислите, за да успявам да пиша така добре, както се надявах.

— Може би ти си си всъщност барман — каза Уордли.

— Може би.

— И не знаеш нищо за нейното финансово положение?

— Да не искаш да кажеш, че е била фалирала?

— Тя нямаше добър инстинкт къде да влага пари. Беше си една твърде ограничена провинциалистка, за да се доверява на добрите съвети. Мисля, че е била започнала да стига до прозрението, че я очакват лоши икономически години.

— И затова ли е започнала да ти пише?

— Противях се, докато можех. След това й отговорих. Ти знаеше ли, че тя държеше и друга пощенска кутия в Труро? — попита ме Уордли.

— Нямах представа.

— Поддържахме кореспонденция. След известно време тя ми разкри какво я интересува. Искала да купи имението на Парамесидес. Мисля, че то й е напомняло всичко онова, което беше загубила в Тампа.

— И ти започна игра с желанието й?

— Аз исках да съсипя всичките четири камери на сърцето й. Естествено, че започнах да си играя с нея. В продължение на две години подхранвах надеждите й и след това ги сринах.

— А през цялото това време аз смятах, че съм виновен за нейните ужасни настроения.

— Суетността е твоят порок — каза Уордли, — не е моят. Аз постоянно си повтарях, че да се върна при нея е все едно да се върна при дявола. Но ми беше мъчно за нея. Все се надявах, че може наистина все още да я привличам. — Той потупа с ръка пясъка при краката си. — Това изненадва ли те?

— Тя никога не е казвала нищо хубаво за теб.

— Нито за теб. Най-неприятната черта в характера на Пати е, че тя не може да не злослови за всеки. Ако искаш да срещаш пълна липса на състрадание, всеки път ми намирай един добър християнин.

— Може би причината е, че в друго отношение тя правилно преценяваше хората.

— Естествено — съгласи се Уордли. Той се закашля от студа. — Знаеш ли, че аз добре я чуках?

— Не — отговорих. — Никога не ми е казвала.

— Е, така беше. Никоя лесбийка не би могла да я оправя по-добре. Имало е случаи, когато съм бил невероятно възбуден от нея.

— Какво стана, когато тя се появи в Тампа с Грийн Чекията?

— Беше ми все едно — каза той. — Рекох си, че е постъпила хитро. Ако се бе появила на прага ми сам-сама след всичките тези години, щях да бъда адски подозрителен. А така се позабавлявахме добре. Чекията се пусна и на двата пола. Правехме тройни изпълнения.

— Не те ли притесняваше да гледаш Пати с друг мъж?

— Винаги съм твърдял, че ако човек се интересува от сексуална наивност, трябва да се обърне към ирландците. Как би могло да ме притеснява? Докато аз бях в Пати, Чекията беше в мен. Ако не си изпитал тази сладка тръпчица, все едно че не си живял.

— Значи не те е притеснявало? — повторих аз. — А Пати винаги те е описвала като много ревнив.

— Това беше, защото се опитвах да бъда съпруг. Няма друг начин да се почувстваш по-уязвим. Но сега вече аз играех ролята на господин Широки пръсти. Толкова ми хареса, че накрая изпратих нарежданията си на Лоръл. Иди в Източните щати, скъпа госпожо, и направи оферта за имението на Парамесидес. Тя го направи. За съжаление, всичко доста се усложни заради лакомията й. Лони Пангборн ми се беше обадил по телефона и случайно спомена, че Оукуд се била върнала в Санта Барбара. Това не ми хареса. Тя би трябвало да урежда сделката с адвоката в Бостън. Така че ми се наложи да си блъскам ума дали тя не обикаля някои богати приятели в Калифорния, за да й помогнат сама да купи имението. По такъв начин тя наистина можеше да ме хване натясно. Ще призная, че вече исках това имение. Пати Ларейн имаше нужда от замък, в който да играе ролята на кралица, но аз исках да я поставя в положение, в което тя напълно да зависи от мен. Не е толкова необичайно, нали?

— Не — съгласих се аз.

— Така че присъствието на Лоръл в Санта Барбара ме обезпокои. Предложих на Пати да направим импровизирано посещение до Западния бряг. Това беше, между другото, добра възможност да се отърва от Чекията. Той ми отнемаше толкова много време.

Гласът на Уордли звучеше пресипнало. Той сякаш бе твърдо решен да разкаже историята, без да се съобразява с това дали гърлото му няма да се разбунтува. За пръв път си дадох сметка, че е по-изтощен и от мен. Не бе ли насочено дулото на пистолета му поне малко към земята?

— На вечерята в Санта Барбара Лоръл и да искаше не би могла да хвърли повече усилия. Говореше на Пати всякакви небивалици. Какъв разкошен характер имала Пати и други от този род. Когато свършихме там, казах на Пангборн: „Нямам вяра на твоята приятелка. Намери си някаква работа в Бостън и не се отделяй от Лоръл. Дръж я под око“. Откъде бих могъл да знам, че го пращам да се самоубие?

Аз запалих цигара.

— Ти и Пати също се върнахте на Изток, нали?

— Да. Точно тогава наех къщата в Бийч Пойнт. Не бяха минали и дванадесет часа от пристигането ми там и Лони сложи край на живота си. А следващия път, когато видях Лоръл, беше, когато Нисън ме заведе до бараката да огледам трупа й. Ти виждал ли си някога тленни останки без глава? Прилича на статуя, когато измъкват торса от варовия разтвор.

— Къде стана това?

— В задния двор на Студи. Той държеше Лоръл и голяма метална кофа за боклук. От онези, стария модел, каквито ги правеха, преди да започнат да използват пластмасата за всичко.

— Лошо ли ти стана?

— Бях втрещен. Представи си само да ти се наложи да се взираш в такава гледка в компанията на такива ужасни хора като Паяка и Студи.

— А ти поначало откъде ги познаваше?

— Грийн Чекията ни запозна. Трябва да ти разкажа. Онази вечер, когато Пати изчезна, аз реших да я потърся из баровете по Търговската улица и там видях Чекията. Наложи се доста да го убеждавам, за да го накарам да повярва, че вече не знам къде е Пати.

— И чрез него се запозна с Паяка?

— Не, с Паяка ме запозна Студи. А Чекията ме свърза със Студи. Същата вечер. Чекията и Студи изглежда през миналото лято заедно са търгували с наркотици. Това трябва да е карма.

Беше започнал да говори като обезумял. Сега аз се изплаших, че го бях насърчил да говори толкова много. След като беше започнал да приказва в най-различни посоки, пистолетът му можеше да гръмне в една.

Обаче рано беше да се страхувам от него. Той все още изпитваше желание да разказва историята си.

— Да, Паяка веднага се включи. Още щом се запознахме. Бил слушал за мен, каза, и бил напълно готов незабавно да се започнат най-широкомащабни действия. Аз се канех да се отърва от него, но той направи едно крайно невероятно изявление. Заяви, че в ръцете ми бил най-висшият полицейски служител по борба с наркоманията в града! Ако съм бил готов с мангизите, той бил готов за мен да проведе огромна по мащабите си наркооперация. Да, потвърди той, изпълняващият длъжността началник на полицията бил изцяло под властта му. Можеш да си сигурен, че го разпитах как би могъл да докаже това. И точно тогава те двамата със Студи ме заведоха в дома на Студи и извадиха Лоръл от варовия разтвор.

— Ти по какво позна, че това е Лоръл?

— По сребърния лак за нокти. И по циците. Обърнал ли си внимание на циците на Лоръл?

— Какво отговори на предложението на Паяка?

— Не казах „не“. Бях заинтригуван. Рекох си: какъв странен град! Колко необичайно ще е да си собственик на фантастичен хотел и да контролираш планина от наркотици. Щях да бъда като княз от епохата на Ренесанса.

— Нямаше да стане.

— Е, може и да е така, но аз си играех с него. В края на краищата, бях почти обезумял. Лони беше мъртъв, Лоръл насечена на парчета, Пати беше изчезнала, а тези мърльовци със съмнителна репутация притежаваха трупа. Така че аз приех доста на сериозно Паяка и го попитах откъде има обезглавената дама. Той беше достатъчно дрогиран, за да ми съобщи. Чак не ми се вярва колко доверчиви са някои престъпни типове. Паяка ми каза, че наркоченгето му оставило трупа, а задържало главата за себе си.

— Риджънси? — попитах аз.

— Така се казва.

— Риджънси ли е убил Джесика?

— Не знам. Във всеки случай е искал да се отърве от трупа й. Колко са арогантни тези ченгета от отдела за борба с наркоманията! Сигурен съм, че е разполагал с осемнадесет начина да инкриминира Паяка и затова е решил, че може да го използва.

— Защо не? Ако трупът излезе наяве, Риджънси би могъл да заяви, че Паяка и Студи са извършили убийството. Те нямаха истинско влияние над него.

— Естествено — каза Уордли. — Наглост, подкрепена с власт. Но аз не бях в състояние да разсъждавам нормално. Отсъствието на Пати доста ме бе извадило от равновесие. Но когато се прибрах в Бийч Пойнт след това ужасно посещение в барачката на Студи, заварих Пати Ларейн. Чакаше ме. Не обели дума за това къде е била.

И той пак се разплака. Това страшно ме изненада. Направи усилие обаче да овладее скръбта си. Като дете, на което му е забранено да хленчи, продължи:

— Тя вече не искаше имението на Парамесидес. Сега, след като Лони се бе самоубил, тя бе решила, че тази сделка е във властта на призраците. Освен това била влюбена. Била решила да ми признае пълната истина, каза. Искала да замине с един мъж. Била влюбена в него от дълги месеци. Той искал да заживее с нея, но бил останал верен на съпругата си. Сега най-сетне бил готов да заминат. Би ли имала нещо против, попитах я, да ми каже кой е той? Добър човек, отговори тя, силен мъж, мъж, който нямал пари. Ами аз, попитах я? Ами Чекията? Да не би да е Чекията? Не, отговори тя, Чекията бил печална грешка. Просто се била опитвала да изтръгне другия мъж от сърцето си, но не успяла. Как мислиш, че се чувствах? — попита ме в този момент Уордли.

— Изпепелен.

— Изпепелен. Не бях играл играта, в която си бях въобразявал, че участвам. Отново и пак си дадох сметка, че я боготворя така силно, че съм готов да приема каквото тя пожелае да ми предложи. Дори това да е само палецът на крака й. — Той започна често-често да си поема дъх, сякаш нямаше време да вдишва дълбоко въздух.

— „Добре, рекох й, махни се от живота ми.“ Надявах се да запазя някакво достойнство. Чувствах се като гол човек, застанал пред побъркан художник. „Просто си тръгни, повторих й, всичко е наред.“ „Не, каза тя, не е. Имам нужда от пари.“ И, Тим, тя назова сума с размер от порядъка на онзи, който бих заплатил за ремонта на имението на Парамесидес. „Не се дръж като побъркана, казах, няма да ти дам нито цент.“ „Уордли — заяви тя, — аз смятам, че ми дължиш два милиона и нещо.“

— Не можех да повярвам на чудовищността на думите й. Знаеш ли, когато за пръв път я срещнах, тя беше само една стюардеса, без всякакви обноски. Нямаш представа как напредна под моята опека. Беше толкова интелигентна. Овладя толкова много от малките номерца, с които да си проправя път в живота. Мислех, че изгаря от желание да притежава хотел, който ще бъде нейният дворец. Тя определено ме насърчаваше през цялото време да вярвам в това. Но знаеш ли, дълбоко в себе си тя плюеше на доброто общество. Господи, нека да довърша. Тя заяви, че двата милиона, които се бях приготвил да отпусна за ремонта на имението на Парамесидес, сега трябвало да бъдат прахосани в някакви нови начинания. С нейния загадъчен приятел! Караше ме да направя вложения в търговията с кокаин.

— И тя те осведоми за всичко това?

— Не, но каза достатъчно, за да разбера. Останалото можех да си го представя. Накрая заяви: „Уордли, предупреждавам те. Просто ми дай парите. Защото този път ти наистина ще бъдеш убит. Този път имам човек, които ще го направи. И червеите ще избягат от теб“.

Той потърка лицето си. Носът му сигурно бе безчувствен като солна мина.

— „Добре, казах й, ще напиша чек.“ И влязох в спалнята. Извадих пистолета си, калибър 22, мушнах заглушителя, върнах се във всекидневната и я застрелях. Това беше най-хладнокръвната постъпка в живота ми. Вдигнах слушалката да се обадя в полицията. Смятах да се предам. Но сигурно някакъв дух за оцеляване беше излетял от Пати и се бе вселил в мен. Увих я във вързоп, натиках я в колата, обадих се на Паяка да дойде да се срещнем у Студи и ги помолих да ги погребат заедно с Лоръл. Обещах им, че ще им платя добре. И какво мислиш, че ми каза Паяка?

— Какво?

— „Чупи се оттука, каза, и ме остави да се заема с подробностите.“

— Останалото сигурно е кошмар? — попитах го.

— Изцяло.

— Защо ми каза, че искаш главата на Пати Ларейн?

— Защото точно този ден установих, че Паяка вече е извършил друго деяние, като я е обезглавил. Той беше погребал трупа, но ми каза, че е задържал главата. Кикотеше се, когато ми го каза. Каза, че бил готов да ме снима как държа главата й. Не ми беше трудно да отгатна накъде се въртяха мислите му. Право към милионите на Хилби. Те си мислеха, че милионите ми стоят, за да бъдат плячкосвани. Сякаш не са част от самия мен. Мисля, че сега разбираш защо го застрелях. Имам ли аз някаква друга реална стойност освен парите си? — Той остави пистолета на земята до себе си. — И тогава, точно в този момент, Студи има лошия късмет да дойде заедно с Чекията. Аз още стоях надвесен над тялото на Паяка. Слава богу, успях да убедя Чекията, че Студи е онзи, когото той търси.

Уордли хвана лицето си в ръце. Пистолетът беше на пясъка до него, но някакъв инстинкт ми нареди да не помръдвам. Когато Уордли вдигна поглед, изражението му — поне така, както на мен ми се стори — витаеше някъде надалече.

— Може да не ми повярваш — продължи той, — но Пати беше за мен една романтична надежда. Нямам предвид спрямо мен. Ако тя беше намерила истинската си любов, аз бих бил свидетел на бракосъчетаването им. Тя имаше толкова големи възможности. Прекланях се пред тази идея двамата с нея да сътворим този невероятен хотел на самия връх на Кейп Код, където само най-откачените специални хора да могат да си направят резервация. Просто една свръхидеална смесица от истински знаменитости и истински светски хора. О, как бихме им допаднали ние с Пати като съсобственици! — Той въздъхна крайно изтощен. — Тя никога не го е приемала на сериозно. Будалкала ме е. През цялото време е крояла планове да спечели състояние от кокаина. Тим, тя беше тъпа. А аз бях загубил прозорливостта си. Хора като мен са цяло наказание за света, ако са загубили прозорливостта си.

Сега той вдигна пистолета.

— Дойдох тук, смятайки, че ще те застрелям. Да застрелваш хора доставя една особена наслада. Далече по-възбуждащо е, отколкото си мислиш. Затова търсех разумна причина да те очистя. Но не съм сигурен, че ще мога. Не мога да се разгневя достатъчно. — Той въздъхна. — Може би трябва да се предам на властите.

— Трябва ли?

— Не — отговори той, — това не е плодотворна алтернатива. По време на бракоразводния си процес страдах отвратително. Не бих могъл отново да преживея този срам.

— Да — съгласих се аз.

Той полегна настрани, приближи цевта на пистолета до устата си и каза:

— Мисля, че ти имаш късмет. — И пъхна дулото в устата си.

Струва ми се, че той усети колко уязвим би изглеждал така.

— Ще ме засипеш ли с пясък? — попита той. — След това?

— Да.

Не мога да обясня следващата си постъпка, но станах и се приближих. Тогава той извади пистолета от устата си и го насочи към мен.

— Шега или истина — каза.

След това наведе цевта.

— Седни до мен — нареди ми.

Седнах.

— Прегърни ме с ръка — каза той.

Подчиних се.

— Харесваш ли ме поне малко?

— Уордли, аз наистина те харесвам поне малко.

— Надявам се, че е така — каза той, опря пистолета в главата си и простреля мозъка си.

За оръжие със заглушител звукът беше силен. Може би се бе открехнала врата към душата му.

Седяхме дълго един до друг. Никога за никой мой съученик нямаше да скърбя толкова силно.

Когато студът стана нетърпим, аз най-сетне се изправих и се опитах да изкопая гроб, но чакълът бе твърде студен за пръстите ми. Не можах да направя нещо повече, освен да го оставя в плитък ров, покрит с няколко пръста пясък. Тогава се зарекох, че на другия ден ще се върна с лопата, и поех надолу по брега към вълнолома.

После много по-дълго вървях по скалите. Кракът ми, въпреки че преди това бе станал доста гъвкав, сега ме болеше силно като оголен зъб, а рамото ми прещракваше обезпокоително и при най-слабото извъртане на някой неподозиращ това нерв.

И все пак болката си бе осигурила собствен палиатив. Смазан от стотици преживелици, твърде тежки за мен, аз се чувствах спокоен и най-после можах да се замисля за смъртта на Пати с нещо като начален прилив на скръб. Да, това може би беше средство срещу болката — самата скръб.

Бях загубил съпругата, която никога не бях разбирал, а с нея беше си отишла жизнеността на несъкрушимата й вяра и ужасните уравнения, създавани от неразгадаемия й ум.

Върнах се в мислите си към деня, преди Пати да ме напусне — преди двадесет и девет или преди тридесет дни беше? Бяхме отишли с колата да търсим октомврийска зеленина, която да е по-красива от нашите недорасли борчета. Все още имаше в изобилие широколистни дървета в Орлиънс, в сгъвката на извития ръкав на Кейп Код. Когато излязохме от един завой, видях един клен с оранжево-червено оперение на фона на яркосиньото небе, листата му потрепваха и бяха натъкмени, леко обагрени в последен ален цвят и късните нюанси на кафявото на настъпващата есен. Поглеждайки към дървото, промърморих: „А, кучко миличка!“, и наистина не знаех какво искам да кажа, но Пати, която седеше до мен, заяви: „Някой ден ще те зарежа“. (Това беше единственото предупреждение, което ми отправи.)

— Не знам дали това има някакво значение — отговорих аз. — И аз вече не се чувствам близо до теб. Сякаш не притежавам и половината на твоята половина.

Тя бе кимнала.

Винаги се чувстваше дъх на хиена в нейната котешка изящност — една сурова, недосегаема пресметливост на волята в ъгълчетата на устата й. Без оглед на това колко силна беше, тя винаги бе изпълнена със самосъжаление и в онзи миг ми прошепна:

— Чувствам се, сякаш съм в капан, ужасно се чувствам, като в капан.

— Какво искаш — попитах я.

— Не знам — отговори тя. — Никога не мога да го преодолея. — А след това, в рамките на ограниченията, в които тя можеше да изпитва съчувствие към другите, докосна ръката ми. — Някога си мислех, че го владея — добави тя и аз стиснах ръката й в отговор. Защото, точно както бях казал и на Уордли, ние си имахме нашата романтична отправна точка. Това беше нощта, когато се бяхме запознали и бяхме прелюбодействали като огнеиграчи, когато се бяхме съвкупявали във взаимния си рог на изобилието, една нощ — да, през която бяхме щастливи като Христофор Колумб, защото всеки от нас откриваше Америка, нашата земя, разделена завинаги на две половини. Играехме си в насладата на взаимно допълващата се омая и спахме сладко като две захарни цици, сгушени една до друга.

На сутринта Големия Гръбльо, съпругът й, си смени шапката и всички отидохме на църква. Маделин и Пати, Големия Гръбльо и аз. Той отслужваше литургията. Беше един от нашите изначални американски умопобъркани: в съботни дни можеше да се отдава на оргии, в неделя да пречиства душите. Храмът на нашия Отец има много сгради, но съм сигурен, че за Големия Гръбльо съботната вечер беше една от пристройките. Никога не можах да разбера техния брак. Той е бил треньорът по футбол, а тя запалена привърженичка на отбора, вкарал я в грях и се оженили. Бебето се родило мъртво. Това бил последният й опит да създаде потомство. Когато ние се срещнахме с тях, вече няколко пъти други се били отзовавали на обявата им („Без «кадаиф»… трябва да сте женени.“). Да, ако имах достатъчно талант, бих могъл да напиша книга за Големия Гръбльо и за килийките в американския му мозък, но през тази година няма да правя повече опити да го описвам, само ще ви разкажа за проповедта му, защото наистина я помня и се сетих за нея, докато пристъпях по камъните, как седях в онази обикновена бяла църква, не по-голяма от училище с една класна стая и не по-импозантна от навес от Адския град. Сега, след като Пати я нямаше, чувах по-ясно гласа му.

— Снощи сънувах сън — бе започнал той, а Пати, която бе седнала от едната ми страна, докато Маделин седеше от другата, ми стисна ръката и пошепна в ухото ми като гимназистка: „Твоята жена, това е сънувал“, но Големия Гръбльо дори не беше забелязал съществуването й. Той продължи: — Братя мои, това бе нещо повече от сън, това беше видение за края на нашия срок. Небесата се разтвориха и Исус пак дойде върху облаците на славата, за да събере Своите чеда при Себе си. И колко ужасно беше, братя мои, да се видят грешниците, които пищяха и плачеха и молеха за милост, като падаха ничком пред Него. Библията казва, че ще има две жени, които ще мелят зърно — едната ще бъде приета, другата ще остане. — „Ще има две в леглото — яко ме сръга в ребрата с лакът Пати Ърлийн, — едната ще бъде приета, другата ще остане.“ — Майките ще ридаят, когато бебетата ще бъдат вземани от гърдите им, за да бъдат с Исус, а те ще останат, защото не искат да се откажат от греховете си. — Ноктите на Пати Ърлийн се впиваха в дланта ми, но аз не разбрах дали го прави, за да възпре хихикането си или поради някаква детинска уплаха.

— Библията казва — бе продължил Големия Гръбльо, — че в небесните владения няма да се позволи никакъв грях. Не можете да бъдете християни и да седите в църквата в неделя сутрин, а после в неделя вечер да не дойдете в църквата, защото искате да отидете на риболов. Братя мои, дяволът ви кара да кажете: „Е, какво толкова лошо има, като пропусна тази вечер“.

— Нищо лошо няма — прошепна Пати Ърлийн, дишайки в ухото ми, а Маделин, оскърбена дълбоко от това флиртуване, седеше с неодобрение, хладна като втвърдена смазка, от другата ми страна.

— А следващата ви стъпка — продължаваше гласът му — е да тръгнете по кинозалите и да пийнете някоя чашка и тогава вече вие сте поели пътя за ада и вечните мъки, където огньовете никога не гаснат и червеите не умират.

— Ти си фурия — прошепна ми Пати Ърлийн, — аз също.

— Елате, братя мои — призова Големия Гръбльо, — преди небесата да са се разтворили и преди да е твърде късно да молите за пощада. Елате тази нощ при Исуса. Отречете се от греховете си. Отдайте сърцата си на Исуса. Елате и паднете на колене. Пати Ърлийн, ела на пианото. Нека изпеем заедно псалм 256 и нека в сърцата си чуем гласа на Исус.

Пати Ърлийн засвири на пианото, блъскайки рязко клавишите, а паството запя:

След това се върнахме в дома на Големия Гръбльо за неделния обяд, който бе приготвила сестра му — стара мома. Обядът се състоеше от задушено месо, преварено и чак посивяло, без вкус, и картофи, извадени студени и полусурови от тенджерата, които бяха поднесени с повехнали листа от ряпа. Рядко бях срещал хора, които така кипяха от жизненост в събота вечер като Големия Гръбльо и Пати Ърлийн, но онзи неделен обяд беше обратната страна на луната. Нахранихме се мълчаливо и се ръкувахме с всички на тръгване. Два часа по-късно стана автомобилната катастрофа, при която пострада Маделин. Бяха минали почти пет години преди отново да се срещна с Пати Ърлийн и това се случи в Тампа, където тя, след като се бе развела с Големия Гръбльо, по време на работата си като стюардеса се бе запознала с Уордли при един полет и беше станала госпожа Мийкс Уордли Хилби Трети.

Силата на спомена може да възвиси човек над болката, така че аз приключих разходката си по вълнолома в състояние не по-лошо от онова, в което я бях започнал. Отливът беше свършил и от песъчливия бряг се носеше миризмата на мочурище. На лунната светлина ирландският мъх и кафявите водорасли се люлееха посребрени в останалите от отлива локви. Бях изненадан, че намерих поршето си там, където го бях оставил. Смъртта може да витае в своя вселена, но паркираните коли се намират в друг свят.

Едва когато завъртях ключа на стартера, ми мина през ума, че четирите-петте часа, които бях преценил, че ще са нужни на Маделин да пристигне, очевидно вече са изтекли. Ако не беше тази причина, не знам дали бих се прибрал в къщата си (в къщата на Пати), за да се изправя лице в лице с Риджънси — не, сигурно бих се отбил в „Алеята на вдовицата“, където бе започнало всичко това, и щях да се напия така, че на сутринта нямаше да помня нищо. Вместо това запалих цигара, поех с колата по Брадфорд стрийт за към вкъщи и се прибрах, преди да се наложи да угася фаса си в пепелника.

От другата страна на улицата, срещу вратата ми, зад колата на баща ми беше паркирана полицейска патрулна кола. Колата на Риджънси. Бях готов да очаквам това, но Маделин не беше пристигнала.

Не знаех какво да правя. Струваше ми се, че е от съдбовно значение най-напред да се видя с нея и да се въоръжа всъщност с онези обезобразени снимки, но след това се сетих, че дори не й бях казал да ги донесе. Естествено, тя би ги донесла, но дали щеше да го направи? Нямаше нито дарбата, нито порока да използва страховете и неволите си за практически нужди.

Макар и Маделин да отсъстваше, реших, че не е зле да проверя дали с баща ми всичко е наред (макар че определено очаквах това да е така) и затова колкото можех по-безшумно заобиколих къщата, за да отида до прозореца на кухнята — там вътре, от двете страни на масата видях Дъги и Алвин Лутър, като и двамата изглеждаха доста удобно седнали с чаши в ръка. Нещо повече, кобурът с пистолета на Риджънси висеше окачен на друг стол. Бих могъл да се закълна, че съдейки по спокойното му поведение, той още не беше установил липсата на своето мачете. Но пък беше възможно и да не му се е налагало още да отваря капака на багажника си.

Докато ги наблюдавах, те започнаха да се смеят и мен ме загложди любопитство. Реших, че мога да поема риска, след като Маделин цеди пет часа не бе успяла да пристигне, да не се появи и през следващите пет минути. (Макар че сърцето ми се разтупка силно, възпротивявайки се на поетия риск.) Въпреки всичко, пак заобиколих къщата, промъкнах се през капака на входа за избата и се придвижих до помещението под кухнята. Това място бях използвал за убежище при не един и два случая, когато ми бяха омръзвали гостите, които лочеха питиетата ми (питиетата на Пати). Затова знаех, че долу се чува всичко, което се приказва в кухнята горе.

Говореше Риджънси. Той си припомняше не за друго, а за времето, когато някога е бил в отдела за борба с наркотиците в Чикаго, и разказваше на баща ми за някакъв свой много печен колега, чернокож полицай на име Ранди Рейгън.

— Не вярваш ли, че така се казваше? — чух Риджънси да пита баща ми. — Естествено, всички му викаха Рони Рейгън. Истинският Рейгън по онова време беше само губернатор на Калифорния, но всички бяха чували за него. Та така, станахме патрулна двойка с Рони Рейгън.

— Аз пък едно време имах един келнер, който работеше в бара ми, и той се казваше Хъмфри Хувър — започна баща ми. — Той имаше навика да казва: „Пребройте откраднатите солници и ги умножете по петстотин. Така ще получите оборота за една вечер“.

Двамата се разсмяха. Хъмфри Хувър! Ново изпълнение на баща ми. Той беше в състояние да накара човек като Риджънси цяла вечер да не стане от стола си. След това Алвин Лутър продължи своя разказ. Рони Рейгън, както се разбираше, бил подготвил една операция за залавяне на търговци на кокаин. Ала съучастникът му излязъл страхливец и го предал и когато Рони влязъл през вратата, в отплата за усилията му го посрещнал изстрел от рязана ловна пушка в лицето. Направили му операция, за да му закърпят разкъсаните части на лицето.

— Беше ми мъчно за това копеле — говореше Риджънси — и занесох в болницата едно кутре порода булдог. Но когато отидох в стаята му, лекарят беше вътре и му слагаше едно шибано пластмасово око.

— О, не! — възкликна баща ми.

— Да бе — повтори Риджънси, — едно шибано пластмасово око. Наложи се да изчакам, докато му го постави. И после останах сам с Рони и му изтърсих направо в леглото това кутре. В истинското му око се появи сълза. И ми вика Рони — клетото копеле — вика ми: „Да не изплаша кутрето?“. „Няма, викам му, то си те обича.“ Ами наистина си го обичаше, ако това да попикаеш всички одеяла е обич, обичаше си го.

„Според теб как изглеждам? — пита ме тогава Рони Рейгън. — Ама ще ми кажеш истината.“ — Клетото му копеле! И ухото му го нямаше.

„Ами — викам му, — нищо ти няма. Ти и преди не си бил орхидея.“

Двамата се разсмяха. Така щяха да продължават, една история, после друга, докато аз не пристигнех. Затова излязох от избата и се сблъсках с Маделин на предната врата. Тя се опитваше да събере самообладание, за да позвъни.

Не направих опит да я целуна. Щеше да бъде грешка.

Вместо това тя се вкопчи в мен и отпусна глава на рамото ми, докато треперенето й утихна.

— Извинявай. Много се забавих — каза тя. — Връщах се два пъти.

— Няма нищо.

— Донесох снимките — каза тя.

— Да отидем в колата ми. Там имам фенерче.

На светлината на фенерчето ме очакваше нова изненада. Снимките не бяха нито повече, нито по-малко неприлични от онези, които аз бях правил с моя „Полароид“, но жената на тях не беше Пати Ларейн. Ножицата беше отрязала от трупа главата на Джесика. Пак ги разгледах. Да, Маделин не би могла да установи разликата. Тялото на Джесика изглеждаше младо, а лицето й беше замъглено. Грешката беше нормална. Но тя хвърляше допълнителна светлина върху Алвин Лутър Риджънси. Едно беше да снимаш сливака на жена си или на гаджето си, но съвсем друго да склониш за това жена, която е била в леглото ти не повече от седмица. Това е то да си голям мъж, рекох си мрачно и се замислих дали да кажа на Маделин кой е позирал. Не ми се искаше обаче да я разстройвам допълнително и затова замълчах. Не можех да преценя дали въвеждането на още една жена в любовния живот на съпруга й ще намали наполовина срива в нея, или ще го удвои.

Тя пак се разтрепери. Взех решение да я вкарам в къщата.

— Трябва да влезем тихо — казах й. — Той е там.

— Тогава не мога да дойда.

— Той няма да разбере. Ще те заведа в моята стая и можеш да заключиш вратата.

— Но тази стая е била и нейна, нали?

— Ще те заведа в кабинета си.

Успяхме тихо да се изкачим в кабинета по стълбите. След като стигнахме до третия етаж, аз я отведох до един стол до прозореца.

— Искаш ли да запаля лампата? — попитах.

— Предпочитам да седя на тъмно. От този прозорец гледката е чудесна. — Мисля, че тя за пръв път виждаше пясъчния бряг на залива, огрян от луната.

— Какво ще направиш, когато слезеш долу? — попита ме тя.

— Не знам. Трябва да се обясня с него.

— Това е лудост.

— Не е, защото баща ми е тук. Ние всъщност сме в по-изгодно положение.

— Тим, нека просто да се махнем.

— Може би така ще направим. Но преди това трябва да чуя отговорите на няколко въпроса.

— Заради собственото ти душевно спокойствие ли?

— За да не полудея — едва не извиках.

— Подръж ми ръцете — помоли тя. — Нека просто да поседим тук малко.

Така и направихме. Изглежда нейните мисли бяха започнали да проникват в мен по преплетените ни пръсти, защото се улових, че си припомням първите дни, когато се срещнахме, аз, доста търсен барман (защото в Ню Йорк добрите млади бармани си създават репутация сред собствениците на ресторантите, не без аналог с добрите млади професионални спортисти), и тя, елегантна и весела салонна управителка в един мафиотски ресторант в центъра. Чичо й, уважаван от всички човек, й беше намерил тази работа, но тя я бе преобразила по свой вкус — не един и двама готини типове и фукльовци, които се бяха навъртали край нея, се бяха опитали да си изпросят нещичко, но ние двамата в продължение на цяла година изживяхме идеален любовен роман. Тя беше италианка, можеше да обича само един човек, а аз я обожавах. Тя обичаше да мълчи. Обичаше да седи в притъмнената стая с часове и цялата кадифена нежност на влюбеното й сърце преливаше у мен. Бих могъл да бъда с нея завинаги, но бях млад и ми ставаше скучно. Тя много рядко прочиташе по някоя книга. Знаеше имената на всички прочути писатели, които някога се бяха раждали, но рядко четеше книги. Беше елегантна и лъскава като атлаз, но двамата не влизахме никъде другаде освен един в друг — на нея това й стигаше, но на мен не.

Сега може би щях да се върна при Маделин и при тази мисъл в сърцето ми се надигна вълна. Вълна в нощта е по-точно. Пати Ларейн в разцвета си ми отдаваше чувства, които бяха по-близо до слънчевата светлина, но сега аз наближавах четиридесетте и луната и мъгливото време бяха по-близо до светоусещането ми.

Пуснах ръцете на Маделин и я целунах леко по устните. Целувката ми върна спомена за това колко мила е устата й и колко прилича на роза. Някакъв слаб звук, леко дрезгав и чувствен като самата земя, се надигна в гърлото й. Беше прекрасно или може би всеки миг можеше да стане, защото аз изобщо не мислех какво ме чака долу.

— Ще ти оставя пистолет. За всеки случай — казах и извадих от джоба си пистолета калибър 22 на Уордли.

— Аз си имам — отговори тя. — Донесох си моя. — И от външния джоб на палтото си тя измъкна един малък приличен деринджър. Двуцевен. Две дупки с калибър 32. Тогава се сетих за магнума на Риджънси.

— Ние сме цял арсенал — казах, а в стаята бе достатъчно светло, за да мога да я видя как се усмихва. Една сполучлива реплика, казана на място, беше половината, мислех си понякога, от онова, което бе нужно тя да е щастлива.

И така, аз слязох долу, като все пак носех оръжие.

Ала никак не ми се нравеше идеята да разговарям с Риджънси и панталоните ми или ризата ми да се издуват от очертанията на пистолет — но наистина нямах къде да го скрия. Намерих компромисно решение, като го оставих на една полица над телефона, където лесно можех да се присегна откъм вратата на кухнята. След това спокойно влязох при двамата.

— Ей, та ние не те чухме да отваряш външната врата — викна баща ми.

Двамата с Риджънси се поздравихме, без да се поглеждаме, и аз си сипах една чаша, за да прикрия двойствения характер на изтощението си. Обърнах първия бърбън, без да го разреждам, и си сипах втори, преди да сложа лед в чашата.

— В кой крачол го изливаш? — попита ме Риджънси.

Той беше пиян и когато аз най-сетне срещнах погледа му, видях, че не беше и наполовина толкова спокоен, както бе изглеждал, съдейки по позата му, когато го бях огледал през прозореца на кухнята, или по гласа му, както го бях слушал през пода от избата — не, той имаше способността, присъща на мнозина едри и яки мъже, да помества цели бали безпокойство на различни места в тялото си. Способен беше да седи неподвижно като едър звяр на стола, но ако бе имал опашка, тя щеше да шиба облегалката. Само очите му, изцъклени от последните сто часа на ужасни, неподвластни на контрол събития, и неестествено бляскави, даваха някаква представа за това, върху какво се бе насадил.

— Мадън — рече той, — баща ти е цар.

— Ха-ха-ха — изсмя се баща ми, — човек ще рече, че чудесно се разбираме двамата.

— Дъги, ти си най-големият — заяви Риджънси. — Ако някой не е съгласен, аз ще го размажа. Ти какво ще речеш, Тим?

— Ами — отговорих аз, като обърнах чашата си, — ще река наздраве.

— Наздраве — повтори Риджънси и обърна своята чаша.

Замълчахме. После той рече:

— Разправях на баща ти. Имам нужда от дълга ваканция.

— Да не пием сега по случай уволнението ти?

— Давам си оставката — заяви той. — Този град ме кара да разкривам най-лошото у себе си.

— Не е трябвало да те назначават никога тук.

— Правилно.

— Във Флорида ти е мястото — казах. — В Маями.

— А на теб — запита Риджънси — кой ти пусна тази муха в гъза?

— Хорските езици — отговорих му, — всички в този град знаят, че ти си наркоченге.

Клепачите му се затвориха с усилие. Не искам да преувеличавам, но беше същото, като че той се опитва да преобърне матрак.

— Значи се забелязва, а? — попита той.

— Когато си наркоченге, придобиваш професионални черти — спокойно се обади баща ми. — Това не може да се скрие.

— Разправях им аз на тия вмирисани рибешки глави, които ме назначиха, че и на щатски гвардеец да се правя, нищо няма да стане, ама това беше капан. Португалците са глупави и големи инати във всичко, освен в едно. Не можеш да им сервираш такива лайна! Изпълняваш длъжността началник на полицията! — Ако имаше под ръка плювалник, той щеше да се изхрачи в него. — Да-а, махам се — заяви той, — но ти, Мадън, недей да викаш ура. — Той се оригна и рече „Извинявай“ на баща ми за грубата постъпка, след това стана навъсен. — Шефът ми е един бивш морски пехотинец — каза той. — Можете ли да си представите, една зелена барета йерархично да е под някакъв си морски пехотинец? Това е все едно да сложиш една пържола на огъня, а тиганът да е върху пържолата.

На баща ми това му се видя смешно. Може и да се беше разсмял, за да повдигне настроението на всички, но наистина му бе станало забавно.

— За едно съжалявам, Мадън — каза Риджънси, — че никога не седнахме да си поприказваме малко за нашите възгледи за живота. Щеше да ни е от полза да разберем какви лайна сме.

— Ама ти сега почти си се докарал дотам — казах аз.

— Никога. Ти знаеш ли аз колко мога да изпия? Кажи му, Дъги.

— Той твърди, че бил преполовил две пети от възможностите си — рече баща ми.

— Ако сложиш и едно ирландче в чашата ми, и него ще го погълна. Аз успявам да изгоря алкохола преди той да ми подейства.

— Доста нещо трябва да изгориш — казах аз.

— Възгледи за живота — рече той. — Ще ти дам един пример. Ти ме мислиш за едно недодялано, неграмотно копеле. Е, да, такъв съм и се гордея с това. А знаеш ли защо? Ченгето е човешко същество, родено тъпо и отгледано да бъде тъпо. Но то иска да бъде умно. А, знаеш ли защо? Такава е волята на Бога. Всеки път, когато едно тъпо копеле малко поумнее, това е удар за Дявола.

— Аз винаги съм смятал — казах, — че човек става ченге, за да се скрие от престъпната си склонност.

Тази реплика беше твърде гъзарска и нахакана за случая. Дадох си сметка за това, още щом я отроних от устните си.

— Да ти го начукам! — отговори Риджънси.

— Ей… — реагирах аз.

— Да ти го начукам. Аз се опитвам да ти говоря философски, а ти се заяждаш.

— Втори път го казваш — рекох аз и вдигнах пръст.

Той се готвеше пак да го каже и се спря. Устата на баща ми обаче остана здраво стисната. Не беше доволен от мен. Разбрах къде е неудобството, че той е тук. Риджънси не се раздвояваше като мен. Ако бях сам с Алвин, хич не би ми пукало, дори цяла нощ да повтаря: „Да ти го начукам!“.

— Каква е силата на една мръсна душа? — попита Риджънси.

— Кажи ми — помолих аз.

— Ти вярваш ли в кармата?

— Да — отговорих, — почти през цялото време.

— Аз също — каза той. Пресегна се и ми стисна ръката. За миг, стори ми се, той се поколеба дали да не ми строши пръстите, след което прояви милост и ме пусна. — Аз също — повтори. — Това е азиатска идея, но, дявол да го вземе, по време на война има кръстосано оплождане, нали? Трябва да има. През цялата тази сеч. Най-малкото, за да сложим две нови карти в тестето, нали?

— Каква е логиката ти?

— Имам логика — отговори той. — Мощна като таран. Ако толкова много хора загинат без нужда в една война, толкова много невинни американски момчета — той вдигна ръка, за да спре възражението ми, — а също и толкова много невинни виетнамци, съгласен съм с теб, въпросът става: Какво е тяхното обезщетение? Какво е тяхното обезщетение в цялостен план на нещата?

— Кармата — отговори баща ми, нанасяйки му внезапен удар. Ако баща ми не знаеше как да се справи с един пиян, кой ли друг би могъл да знае?

— Точно така. Кармата — каза Риджънси. — Нали разбирате, аз не съм обикновено ченге.

— Ами какво си? — попитах аз. — Светска пеперудка ли?

На баща ми тоя лаф изглежда му хареса. Разсмяхме се и тримата, Риджънси най-слабо.

— Посредственото ченге гепва дребни престъпници — заяви той. — Не и аз. Аз ги уважавам.

— За какво? — попита баща ми.

— За това, че са имали дързостта да се родят. Разсъждавай върху моя довод: само си помисли. Силата на една скапана долна душица е в това, че без значение колко е мръсна, тя е успяла да се прероди. Намери обяснение на това.

— Ами педитата, които се прераждат? — попитах аз.

Изработих го с това. Предубежденията му трябваше да отстъпят пред логиката му.

— И те също — отговори той, но доводът му вече не го вълнуваше. — Та така — заяви той, загледан в чашата си, — реших да си дам оставката. Всъщност вече го направих. Оставих им бележка. Вземам си дълга отпуска по лични причини. Ще я прочетат и ще я пратят на морския пехотинец във Вашингтон. На онова мрънкало, шефа ми. Това мрънкало са го взели и са го прекарали през един компютър. И сега мисли само на БЕЙСИК! Какво мислите, че ще рече той?

— Ще рече, че личните ти причини означават, че имаш психологически причини — отговорих аз.

— Тъй вярно, мамка му. Да й го навра на моралната му жена, ще река пък аз.

— Кога ще заминеш?

— Довечера, утре, следващата седмица.

— А защо не точно тази вечер?

— Трябва да сдам патрулната кола. Тя е собственост на общината.

— И не можеш ли да я сдадеш тази вечер?

— Мога да направя каквото искам. Мисля, че искам да си почина. Осем години работя без истинска ваканция.

— Мъчно ли ти е?

— На мен? — Бях допуснал грешката да го шокирам. Той огледа и баща ми, и мен, сякаш за пръв път ни преценяваше. — Приятел, я запомни това — каза той. — Аз нямам от какво да се оплаквам. Животът ми е бил такъв, какъвто господ иска ти да имаш.

— И какъв по-точно? — попита баща ми.

Мисля, че любопитството му беше искрено.

— Действие — отговори Риджънси. — Могъл съм да действам както ми се е щяло. Животът дарява мъжа с две топки. Аз добре ги използвах. Нека да ви кажа. Рядко ми се случва ден, без да съм шибал поне две жени. Не мога да спя добре през нощта, ако не съм шибал два пъти. Ясен ли съм? В природата на всеки има две страни. Преди да мога да заспя, те и двете трябва да са намерили изява.

— И кои са тези две страни? — попита баща ми.

— Дъги, ще ти кажа. Те са онзи, който строго прилага закона, и онзи, който е маниак. С тези две имена се самонаричам.

— Сега кой говори? — попитах аз.

— Човекът на закона. — Той се разсмя на думите си. — Щяхте да се видите в чудо, ако бях казал „маниакът“. Но него още не сте го виждали. Аз просто водя в рамките на закона този разговор с двама така наречени добродетелни мъже.

Беше отишъл твърде далече. Аз можех да преглътна обидите му, но нямаше причина защо баща ми да става тяхна жертва.

— Когато сдадеш патрулната кола — казах, — гледай да не забравиш да изпереш постелките в багажника си. Петната от кръв от твоето мачете са го изцапали целия.

Това му дойде като куршум от хиляда метра. Докато успя да вникне в мисълта, силата на куршума беше убита и той се търколи в краката му.

— А, да — рече той, — моето мачете.

След това се прасна в лицето по-яко, отколкото бях виждал който и да било друг да се удря сам. Ако някой друг го беше направил, постъпката щеше да изглежда комична, но в този случай звукът разцепи въздуха в стаята.

— Вярваш ли ми? — попита той. — Така изтрезнявам. — Той улови с ръце ръба на кухненската маса и го стисна. — Опитвам се — рече — да се държа като джентълмен с всичко това и тихичко да напусна града, Мадън, без да влизам в стълкновение с теб и без ти да извършваш посегателство над мен.

— Затова ли си дошъл тук? — попитах го. — За да напуснеш тихичко града?

— Искам да огледам терена.

— Не — казах аз. — Искаш да научиш отговорите на няколко въпроса.

— Ти май случайно си на прав път. Реших, че ще е по-любезно да ти дойда на гости, отколкото да те прибера за разпит.

— Точно това ти трябва — казах аз. — Ако ме арестуваш, ще трябва да ме регистрираш в тефтерите си. След което аз няма да ти отговоря на нито един въпрос. Просто ще си взема адвокат. Когато му разкажа всичко, което знам, той ще се обърне към щатските власти да те поразпитат теб. Риджънси, направи ми една услуга. Отнасяй се с мен също така любезно, както би се отнесъл с някой португалец. Не се опитвай да ми отправяш тези лайняни заплахи.

— Правилно! — извика баща ми. — Алвин, той си открива картите пред теб.

— Абе ясно бе — рече Риджънси. — Синът ти умее да се справя с проблемите.

Гледах го свирепо. Когато погледите ни се вкопчиха един в друг, аз се почувствах като малка лодчица, пресичаща съвсем близо пред носа на кораб.

— Хайде да поговорим — продължи той. — Имаме много повече общи неща, отколкото разногласия. Не е ли така? — обърна се той към баща ми.

— Говори — каза баща ми.

Лицето на Риджънси се начумери при тази последна реплика много повече, помислих си аз, отколкото ако бяхме двама скарали се братя, които чакат от баща си добри бележки. Шестото чувство имаше огромно значение. Защото в този миг си дадох сметка колко ревнувам Риджънси за това, че беше при Дъги. Сякаш той, а не аз, беше добрият, силен и с труден характер син, когото Големия Мак искаше да вкара в пътя. Господи, толкова бях привързан към баща си, както някои момичета към майките си!

Сега и тримата мълчахме. Има шахматни партии, при които половината от времето дадено на единия състезател, се губи за един ход. Той анализира как да продължи. Затова аз стоях и мълчах.

Накрая реших, че объркването му сигурно е по-голямо от моето.

И затова казах:

— Поправи ме, ако греша, но ти искаш да знаеш отговорите на следните въпроси. Първо: къде е Студи? Второ: къде е Паяка?

— Грешка — рече той.

— Къде е Уордли?

— Също грешка.

— Къде е Джесика?

— Предавам се.

— И къде е Пати?

— Ти всичко знаеш — каза той. — Тези въпроси ме интересуват.

Ако бе имал опашка, би тупнал яко с нея при споменаването на името на Джесика и дваж по-яко при това на Пати.

— Е — рече той, — хайде, кажи ми отговорите.

Запитах се дали не носи записващо устройство. Но си дадох сметка, че това няма значение. Той не беше дошъл да действа като полицейски служител. Трябваше да държа под око магнума 357 в кобура на стола, а не да се интересувам от малко вероятната възможност той да записва думите ми. В края на краищата беше тук, при мен, за да търси собствения си здрав разсъдък.

— Какви са отговорите? — пак попита той.

— И двете жени са мъртви — съобщих му, сякаш бе възможно това да не му е известно.

— Мъртви ли? — Изненадата му беше неубедителна.

— Намерих главите им там, където си държа марихуаната. — И зачаках. Той всъщност не беше много убеден, че като се преструва на изненадан, това ще му бъде от полза.

— Какво стана с главите? — попита той.

— Ти ги остави там, нали?

— Не съм оставял и двете глави там — заяви той. И за моя изненада, без предупреждение започна да стене. Като ранено животно. — Аз съм попаднал в ада — изпъшка той. — Не мога да го повярвам. Аз съм попаднал в ада.

— Обзалагам се, че е така — прошепна баща ми.

— Това вече няма значение — каза Риджънси.

— Защо отряза главата на Джесика? — попита го баща ми.

Той се подвоуми.

— Не мога да отговоря.

— Струва ми се, че искаш — каза баща ми.

— Нека караме по-леко — каза Риджънси. — Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш, при условие че ти ми съобщиш всичко, което аз искам да знам. Танто за танто.

— Няма да стане — казах аз. — Налага ти се да ми се довериш.

— Къде ти е купчинката с библии? — попита той.

— Няма да стане — повторих аз. — Всеки път, когато аз ти кажа нещо, ти ще задаваш нов въпрос. И след като ти кажа всичко, ще бъде безсмислено да ми съобщаваш каквото и да било.

— Да обърнем тогава реда — продължи той. — Ако аз говоря пръв, какво ще ти попречи ти да ми отговаряш?

— Твоят магнум — казах аз.

— Мислиш, че мога да те пречукам хладнокръвно ли?

— Не — отговорих, — мисля, че ще избухнеш.

Баща ми кимна.

— Има логика в това — промърмори той.

— Добре — рече Риджънси. — Но ти започни. Кажи ми нещо, което не го знам.

— Студи е мъртъв.

— Кой го е убил?

— Уордли.

— Къде е Уордли?

— Имаш си рефлекс — казах аз. — Задаваш въпроси. Ще ти кажа, когато му дойде времето. Спазвай си условията на сделката.

— Искам да се срещна с този Уордли — каза Риджънси. — Всеки път, когато реша да направя една крачка, и той ми се замотава в краката.

— Ще се срещнеш с него — казах. И едва след като думите бяха излезли от устата ми, си дадох сметка колко кошмарни бяха те.

— Бих искал. Ще си събере зъбите в шепа, като го думна.

Аз се разсмях. Не можех да се въздържа. Но това вероятно бе най-правилната реакция. Риджънси си наля бърбън и го изпи на един дъх. Аз си дадох сметка, че за пръв път, откакто бях споменал за мачетето, той поемаше алкохол.

— Добре — рече. — Ще ти разкажа каквото знам. Това е една чудесна история. — Той погледна към баща ми. — Дъги — обърна се към него той, — аз не изпитвам уважение към много хора. Но теб те уважавам. От момента, в който дойдох тук. Последния тип, когото съм срещал и който можеше да се мери с теб, беше моят полковник в зелените барети.

— Нека да е генерал — рече Дъги.

— Ще стигнем дотам — продължи Риджънси. — Но искам всичко да е ясно. Предстоят ни доста жестоки неща.

— И аз така мисля — рече Дъги.

— Ще престана да ти бъда симпатичен.

— Защото си мразил сина ми ли?

— Мразил? Това не е ли в минало време?

Баща ми сви рамене.

— Сега ми се струва, че го уважаваш.

— Не е вярно. Уважавам го наполовина. Преди това го смятах за боклук. Сега вече не.

— Защо? — попитах аз.

— Ще го обясня посвоему — каза той.

— Добре.

— Разберете ме ясно. Аз много нещо направих. Тим, аз се опитвах да те накарам да се побъркаш.

— Почти бе успял.

— Имах право.

— Защо? — попита Дъги.

— Жена ми, Маделин, когато за пръв път се запознах с нея, беше безнадежден случай. Синът ти я беше довел до пълна поквара. Беше станала кокаинистка. Бих могъл да я арестувам. Синът ти я беше въвлякъл в оргии, беше я попилял цялата с колата си, беше й съсипал матката и година по-късно я беше зарязал. Получих в наследство съпруга, която беше така пристрастена към кокаина, че й се налагаше да търгува със себе си, за да се сдобива с него и да си тъпче носа. Опитай се ти да живееш с жена, която е лишена от твоя син. Така че да сме наясно, Мадън, мразех те и в червата.

— Е, и ти на свой ред ми открадна жената — тихо казах аз.

— Опитах се. Но може би тя мен открадна. Бях притиснат от две жени, твоята и моята.

— А също и Джесика — обадих се аз.

— Не искам да се извинявам. Когато жена ти си вдигна партушините, тя не напусна само теб, напусна и мен, непрокопсанико. А аз си бях изградил навик. Любовта няма нищо общо с него. Аз всяка нощ си работех две жени. Правил съм го дори с венерическите пачаври на Студи — за да добиеш представа за значението на принципите ми — добави той с някаква словесна гордост. — Джесика беше сурогат на Пати, нищо повече.

— Значи ти и Маделин… всяка нощ, когато си се прибирал вкъщи?

— Естествено. — Той удари още един бърбън. — Това е много просто. Но нека да не се отклоняваме. Това, което искам да кажа, е, че те мразех, а моят ум е прост. Затова взех главата на Джесика и я оставих при твоята марихуана. После ти казах да си отидеш до складчето.

— Не ти ли мина през ума, че бих могъл да се сетя, че си ти?

— Мина ми през ума, че ще ти се цепне гъзът. Мислех си, че ще пукнеш в лайната си. Точно това беше.

— Ти ли изцапа с кръв предната седалка на колата ми?

— Аз.

— Чия кръв беше това?

Той не отговори.

— На Джесика ли?

— Да.

Готвех се да го допитам „Как го направи?“, но видях, че погледът му ту се фокусираше, ту се разфокусираше, сякаш сцената пак се натрапваше в ума му, а той я прогонваше. Запитах се дали не бе използвал главата й за тази цел, но пропъдих тази мисъл, преди да бях започнал да я приемам визуално.

— А защо — попита баща ми — не направи изследване на кръвта по седалката на колата следващата сутрин?

Риджънси се усмихна като котарак.

— Никой не би повярвал — отговори той, — че аз съм разлял кръвта там, ако пропуснех да я изследвам и те оставех да я почистиш. Как тогава биха могли да ме обвинят, че съм те подмамил в капан? — Той кимна. — Да, аз се събудих онази сутрин с притеснението, че ще бъда обвивен, че съм те подмамил. Сега звучи глупаво, но тогава мислех така.

— Ти си се лишил от най-солидната част на обвинението си срещу Тим.

— Аз не исках да го арестувам. Исках да го накарам да се побърка.

— Ти ли уби Джесика? — попитах го. — Или Пати го направи?

— Ще стигнем дотам. Това не е важно. Важното е, че аз бях луд по Пати, а тя ми приказваше само за теб, колко те мразела, как си й бил съсипал живота. Това, което аз можех да видя, е, че ти имаше половината от нейния характер, така че какво толкова мърмореше тя? После ми стана ясно. Тя майката си тракаше да съсипе някой мъж. И понеже аз не исках и с пръст да те барна, беше готова и мен да съсипе. Вдигна си чуковете. И тогава картинката ми се изясни. Тя искаше да ти светя маслото. Да се отрека от полицейската си клетва и да свърша тази работа.

— Хич не е било нещо дребно — обади се Дъги.

— Тъй вярно, мамка му. Беше страшно хитро. — Той поклати глава. — Подробностите бяха страхотни. Казах на Пати да вземе пистолета, с който бе стреляно по Джесика, и да го остави обратно в кутията му, без да го почиства. Само от миризмата му сърцето ти трябваше да се пръсне. Та ти си си лежал там, напълно в безсъзнание, а тя е отишла до леглото и е оставила пистолета.

— Как си успял да намериш онази нощ моите снимки с „Полароида“? Пати не знаеше, че са там.

Той ме погледна с неразбиращи очи.

— Какви снимки? — попита.

Повярвах му. Сърцето ми падна в тясна дупка с хладна оловна облицовка.

— Намерих едни снимки с отрязани глави… — започнах да му обяснявам.

— Пати говореше, че си правел ненормални работи, когато си пиян. Може би сам си накълцал тези глави.

Не исках да остана да живея с тази мисъл, но как бих могъл да го опровергая?

— Добре, а ако ти трябваше да нарежеш една снимка — попитах го, — защо би го направил?

— Не бих го направил. Само някой смахнат би го направил.

— Но си го направил. Нарязал си снимките на Джесика.

Той отпи още малко бърбън. Някакъв пристъп стегна гърлото му. Изплю бърбъна.

— Вярно е — каза. — Нарязах снимките на Джесика.

— Кога? — попитах.

— Вчера.

— Защо?

Мислех, че ще получи припадък.

— За да престана да виждам предсмъртния й образ — успя да каже той. — Не искам предсмъртният й образ да остава в мен.

Челюстите му се триеха една в друга, очите му се опулиха, а шийните му мускули станаха на възли. Но той с мъка успя да запита:

— Как умря Пати?

Преди да мога да му отговоря, той нададе страховит стон, стана на крака, отиде до вратата и заблъска главата си в касата. Усетих как кухнята се затресе.

Баща ми го наближи изотзад, хвана го през гърдите и се опита да го дръпне. Той отметна баща ми назад. Баща ми беше седемдесетгодишен. Въпреки това не вярвах на очите си.

При все това Риджънси се поуспокои.

— Извинявай — рече той.

— Карай да върви — каза баща ми, сбогувайки се с последната си илюзия, че силата му е останала непокътната.

Аз пак изпитах страх от Риджънси. Казах тихо, сякаш аз бях виновният, а той наскърбеният съпруг на жертвата:

— Нямам нищо общо със смъртта на Пати.

— Ако ме лъжеш — закани се той, — ще те разкъсам на парчета със собствените си ръце.

— Не знаех, че е мъртва, докато не видях главата й в дупката.

— И аз не знаех — каза той и се разплака.

Сигурно не бе плакал от десетгодишна възраст. Звуците, които излизаха от устата му, бяха като тропот на машина, когато някоя от стойките й се е откачила от пода. Аз се чувствах като момче, което подава пешкири в публичен дом, сравнявайки скръбта си с неговата. Колко силно бе обичал жена ми!

Ала сега можех да го питам за всичко. Разплакан, той беше безпомощен. Беше загубил контрол. Можеше да го засипе човек с въпроси.

— Ти ли премести главата на Джесика от дупката?

Той завъртя очи. Не.

Изпаднах внезапно в просветление.

— Пати ли?

Той кимна.

Готвех се да го попитам защо, но той почти не можеше да говори. Не знаех как да продължа.

Баща ми се намеси.

— Пати е смятала — започна той, — че въпреки всичко, което заслужава синът ми, не бива да му подхвърляш главата, така ли?

Риджънси се поколеба. После кимна.

Как бих могъл някога да разбера дали тази е била причината или тя беше преместила главата, за да ме обърка още повече? Кимването му не ме беше убедило. Така или иначе, бе кимнал. Питах се също дали Пати не бе имала хрумването да шантажира Уордли с главата, но и това никога нямаше да науча.

— Пати те помоли да съхраниш главата ли? — продължи да пита баща ми.

Той кимна.

— И ти я скри вместо нея?

Той кимна.

— И после Пати те заряза?

Той кимна.

— Махна се — успя да каже. — Остави ме с главата.

— И ти реши да я оставиш пак там, където е била?

Риджънси кимна.

— И този път си намерил там — с възможно най-кротък глас продължи баща ми — главата на Пати. Била е оставена също там.

Риджънси сложи ръце на тила си и с тяхна помощ преви врат. Кимна.

— Това най-ужасната гледка в живота ти ли беше?

— Да.

— Как успя да запазиш самообладание?

— Успях — рече Риджънси, — досега само. — Той пак се разплака. Издаваше звуци като кон, който цвили.

Спомних си как двамата бяхме пушили марихуана в кабинета му. Той е могъл да намери главата на Пати само няколко часа по-рано и въпреки това бе прикрил вълнението си. Не беше лесно да се наблюдава как се разпада такъв феномен на волята. Така ли изглеждаше човек миг преди да получи удар?

Баща ми попита:

— Знаеш ли кой е сложил Пати при Джесика?

Той кимна.

— Нисън ли?

Той кимна. После сви рамене. Може би не знаеше.

— Да, трябва да е бил той — рече баща ми.

Съгласих се с него. Трябва да е бил Паяка. Можех само да си представям до каква степен той самият се бе чувствал замесен. Естествено, би искал да забърка и мен. Да, те двамата със Студи бяха искали аз да бъда заловен с главите. Кой щеше да повярва, че съм невинен, ако бъдех заловен с две глави?

— Ти ли уби Джесика? — попитах Риджънси.

Той сви неопределено рамене.

— Пати ли?

Поклати отрицателно глава. После кимна.

— Пати ли?

Кимна.

Запитах се дали историята вече не ми е известна. Дотолкова вече можех да бъда сигурен: Пати и Риджънси, а не Уордли, бяха причакали Джесика в Рейс Пойнт и вероятно Джесика бе шофирала колата с трупа на Лони на връщане към „Алеята на вдовицата“. След това и тримата трябва да бяха заминали с патрулната кола. Някъде в гората сигурно са спрели и там Пати е застреляла Джесика. Пати е застреляла Джесика.

Не можех да кажа в каква степен е имала своите основания. Би ли могъл някой да отмери гнева на Пати, когато ставаше въпрос за основанията й? Джесика се бе опитала да купи имението на Парамесидес за себе си. Джесика се бе позабавлявала с Алвин Лутър. При екстремни обстоятелства едва ли би имало нужда от повече от едно основание, за да бъде предизвикана Пати. Да, можех да си я представя как натиква цевта на пистолета между лъжовните устни на Джесика. А ако в този момент госпожа Понд е понечила да се обърне за помощ към Риджънси и ако Риджънси е направил опит да дръпне пистолета, да, това щеше да е достатъчно Пати да дръпне спусъка. И тя като мен бе живяла дълги години с изострени нерви. С този гняв, който бе натрупан в нас, убийството — колкото и ужасно е да се произнесе — би могло да се окаже лек за всичко друго.

Риджънси седеше на стола си като боксьор в своя ъгъл, след като в последния рунд е отнесъл страхотен бой.

— Защо отряза главата на Джесика? — го попитах, но задавайки въпроса си бях принуден да заплатя скъпо: в съзнанието си видях как острието на онова мачете направи мах.

Той произведе някакъв гъргорещ звук в гърлото си. Устата му се беше разтеглила в едното си ъгълче. Започнах да мисля, че наистина е получил удар. След това гласът му прозвуча дрезгаво и с благоговение.

— Исках — каза той — по този начин да споделя участта на Пати.

И рухна от стола на пода. Крайниците му започнаха да се тресат.

В кухнята влезе Маделин. Тя държеше в ръката си своя деринджър, но не мисля, че осъзнаваше това. Предполагам, че го бе държала през цялото време, докато бе стояла горе, в кабинета.

Маделин изглеждаше по-възрастна от преди и повече от всякога приличаше на италианка. Лицето й изразяваше нещичко от безмълвната уплаха, която би могъл да изпита каменен зид, който предстои да бъде сринат. Тя беше много по-далеч от всички нас от перспективата да пророни сълзи.

— Не мога да го оставя — каза ми тя. — Той е зле и мисля, че може да умре.

Пристъпът на Риджънси беше отминал вече, с изключение на дясната му пета. Тя се блъскаше в пода в една несекваща конвулсия, едно нервно шибане с опашката, която не съществуваше.

Наложи ни се на двамата с баща ми да хвърлим доста сили, за да го пренесем на горния етаж, и едва успяхме. На няколко пъти за малко да се прекатурим. Настаних го в огромното легло, което някога бяхме обитавали с Пати. Но, дявол да го вземе, той, а не аз, е бил готов и да умре за нея.

Риджънси остана да лежи така, дните минаваха, а Маделин се грижеше за него, сякаш той бе умиращ бог. Невероятно е колко безнаказани неща могат да стават в Провинстаун. Тя се обади в полицейския участък на сутринта, за да им съобщи, че той е получил нервна криза и че тя ще го вземе със себе си на дълго пътешествие. Биха ли уредили документите му за отпуск? Понеже аз бях проявил съобразителност да измия багажника на патрулната му кола преди разсъмване и да я паркирам край Градския съвет, като оставих ключовете под седалката, нищо не можеше да свърже моята къща с неговото отсъствие. Маделин се погрижи в продължение на четири дни да се обажда ежедневно в службата му и да си приказва със сержанта за състоянието му и за лошото време в Барнстейбъл, за това, че е изключила телефона, за да не го безпокоят. Тя наистина се бе обадила да прекъснат телефона. И тогава, на петия ден, Риджънси има нещастието да се посъвземе малко и започнаха ужасни сцени.

Той лежеше в леглото и ни проклинаше всички. Говореше как щял да ни арестува. Мен щял да ме тикне зад решетките заради плантацията ми с марихуана. Освен това щял да ме обвини в убийството на Джесика. Баща ми, говореше, бил прикрит педераст. Той, Риджънси, щял да замине за Африка. Щял да стане наемен войник. Освен това щял да отиде и в Салвадор. Щял да ми изпрати картичка. На нея щял да бъде сниман как държи мачете. Ха-ха-ха. Седеше там в леглото, с мускули, издули тениската му, с уста, изкривена от удара, осъзнаваше гласа си по новообразувани пътища в мозъка, грабна телефона и го тресна, когато установи, че линията е прекъсната. (Аз бързо бях успял да го изключа.) Дадохме му успокоителни, но докато го накараме да лапне хапчетата, той се държа като див бик.

Само Маделин можеше да го укротява. Видях я в светлина, в която не я бях познавал. Тя го приласкаваше, слагаше си ръката на челото му и го успокояваше, а когато нещо не можеше да помогне, го спастряше, за да млъкне.

— Тихо — нареждаше му тя, — плащаш си за греховете.

— Ще останеш ли с мен? — питаше той.

— Ще остана с теб.

— Мразя те — каза й той.

— Знам го.

— Ти си една мръсна брюнетка. Знаеш ли колко са нечистоплътни брюнетките?

— Ти самият имаш нужда да се изкъпеш.

— Отвращаваш ме.

— Вземи това хапче и мълчи.

— То е предназначено да ми увреди тестикулите.

— Ще ти дойде добре.

— Цели три дни не съм имал ерекция. Може би повече никога няма да имам.

— Не се бой.

— Къде е Мадън?

— Тук съм — обадих се. Винаги бях наблизо. През нощта тя се грижеше за него сама, но двамата с баща ми се редувахме постоянно да бъдем на пост в коридора с неговия магнум в ръка.

Много рядко някой се обаждаше по телефона на долния етаж. Никой от познатите ми, които бяха останали, не ми съобщаваше нищо важно. Риджънси, доколкото всички знаеха, бил се отправил на пътешествие. Бет била заминала, Паяка също, така че хората, ако се сетеха за тях, предполагаха, че са тръгнали да пътуват. В края на краищата и фургона им го нямало. Роднините на Студи, които се бояха от него, вероятно бяха доволни, че не го чуват. На никой, който познавах, не му липсваше Чекията, а за Пати се смяташе, че пътешества в един или друг край на широкия свят. За Уордли също. След някой и друг месец близките на Уордли можеха да се замислят, че доста време го няма и не се обажда, и да го обявят за безследно изчезнал: след седем години най-близкият му роднина можеше за всеки случай да приеме наследството му. След няколко месеца и аз можех да обявя Пати за изчезнала или бе по-добре да си затварям устата. Казах си, че ще оставя развоят на събитията да реши вместо мен.

Синът на Джесика Понд, Лони Оукуд, можеше обаче да създаде проблеми. Но пък как би могъл да направи връзка между мен и нея? Безпокоях се за татуировката си и заради Харпо, но не чак толкова. След като веднъж беше направил донос срещу мен, той не би могъл да го направи втори път, а татуировката при първа възможност щях да преправя.

Всичко опираше до Риджънси. Ако сигурността ни зависеше от Алвин Лутър, все едно че я нямахме. Той се бе настанил на всяко кръстовище. А не ми харесваше и това, че не прави опит да стане от леглото. За мен това беше знак единствено че изчаква, докато намисли какво да прави. Във всеки случай той си стоеше в леглото.

Но макар и там, устата му беше ужасна. Каза на Маделин в наше присъствие:

— Една нощ те направих да свършиш шестнайсет пъти.

— Да — каза тя, — но нито веднъж не ми беше хубаво.

— Това е — с надежда продължи той, — защото нямаш матка.

Същия следобед тя го застреля. Всеки от нас би могъл да го направи, но стана така, че Маделин го застреля. Двамата с баща ми преди това бяхме обсъждали въпроса в коридора.

— Няма друг начин — бе казал Дъги. — Трябва да го направим.

— Той е болен — рекох аз.

— Може да е болен, но не е жертва. — Дъги ме погледна. — Аз трябва да го направя. Знам го какво представлява. Много ги обичам тези като него.

— Ако си промениш мнението — рекох, — аз мога да се справя. — Наистина можех. Проклетата ми дарба да си представям образно онова, което скоро можеше да видя, бе станала по-осезаема. В мислите си стрелях с магнума на Риджънси в гърдите му. Ръката ми отскачаше във въздуха от отката на пистолета. Лицето му се изкривяваше. Виждах един луд. Риджънси приличаше на див глиган. После той умираше и когато краят му идваше, върху лицето му се изписваше суров пуритански израз, а брадичката му се вдървяваше и застиваше също като яката челюст на Джордж Уошингтън.

И знаете ли, че точно това бе последното изражение, което остана на лицето му преди да умре? Аз влязох в стаята след двата изстрела от малкия деринджър на Маделин и го видях, че издъхва върху някогашното ми брачно ложе. Изглежда, че преди тя да натисне спусъка, една от последните му реплики е била:

— Харесвах Пати Ларейн. Тя беше голяма работа и аз съм свързан с нея.

— Желая ви щастие — казала Маделин.

— И теб те мислех за голяма работа, когато те срещнах — продължил той, — но ти се оказа дребна риба.

— Точно така — казала Маделин и дръпнала спусъка.

Не било нещо особено, за да я предизвика, но тя стигнала сама до заключението, че той трябва да бъде ликвидиран. Лудите хора при сериозни обстоятелства трябва да бъдат ликвидирани. Това засукваш с млякото на мафията си.

Година по-късно, когато пожела да говори за случилото се, тя ми призна:

— Просто го изчаквах да каже нещо, от което да ми кипне кръвта.

Италианските кралици не могат да бъдат наричани дребни риби.

Същата нощ баща ми изнесе трупа му в морето. Риджънси беше погребан с циментов блок, вързан с отделни парчета тел през кръста, под мишниците и под коленете. Естествено, баща ми вече беше придобил опит. Първата нощ, когато Алвин Лутър получи пристъп и остана да лежи в безсъзнание, Дъги бе настоял да го откарам с моята моторница до гробището на Уордли на плажната ивица на Адския град и там ме накара да намеря гробовете. Успях. Същата нощ, докато аз стоях на пост край нашето рухнало ченге, баща ми хвърли шест часа крайно мръсен труд. На разсъмване, с прииждането на прилива, той пренесе всичките пет трупа до най-дълбокото и ги потопи хубавичко на дъното. Аз очевидно съм изправен пред опасността да напиша комедия в ирландски стил и затова няма да разказвам за насладата, с която сега Дъги се бе подготвил да изпрати Алвин Лутър да намери покой под вълните, само ще спомена, че след като го направи, рече: „Аз изглежда съм си бил сбъркал професията през цялото това време“. Може би беше така.

Двамата с Маделин заминахме за Колорадо за известно време, а сега живеем в Кий Уест. Аз се опитвам да пиша, живеем с парите, които тя печели като салонна управителка в местния ресторант, и с моите, които изкарвам като барман на непълно работно време в една дупка от другата страна на улицата срещу нейното заведение. Понякога очакваме на вратата ни да се почука, макар че се съмнявам дали това ще стане някога. Вдигна се шум за изчезването на Лоръл Оукуд и вестниците отпечатаха снимки на сина й. Той бе заявил, че няма да се спре, докато не открие майка си, но на лицето му по снимките я нямаше, според мен, онази решителност, която е нужна, за да се започне такова издирване, а статията във вестника правеше намек, че местните хора в Санта Барбара били склонни да приемат, че Лоръл, след като е участвала в някое и друго финансово прегрешение с Лони Пангборн, може би си е намерила някой богат сингапурски бизнесмен или друг подобен. Въпреки надиплената засъхнала кръв в багажника на колата му, смъртта на Пангборн официално бе обявена като самоубийство.

В маямския „Хералд“ се появи съобщение за изчезването на Мийкс Уордли Хилби Трети, а един репортер наистина ме издири чак в Кий Уест и ме попита дали не смятам, че Пати и Уордли може пак да са се събрали. Отговорих му, че и двамата са излезли от живота ми, но може би живеят било в Европа, било в Таити, било някъде по средата. Допускам, че тази история може пак да бъде раздухана.

Никой изобщо не пожела да разбере какво е станало с Риджънси. Трудно е да се повярва, но не бяха отправени почти никакви официални запитвания към Маделин. Някакъв мъж от управлението за борба с наркоманията от Вашингтон й позвъни веднъж и тя му разказа, че двамата с Риджънси били тръгнали за Мексико, но Алвин изчезнал от нея в Ларедо и тя така и не прекосила границата. (Преди това, на път за Колорадо, ние си дадохме труда да заобиколим през Ларедо, за да се снабди тя с квитанция от мотела, която да може да покаже на служебните дознатели, ако някога обяснението й бъдеше поставено под съмнение.) Не мисля обаче, че някой от служебните лица в управлението за борба с наркоманията беше крайно недоволен, че са се лишили от него. Засега всичко си остава така. Попитах Маделин веднъж за брата на Алвин, но се оказа, че онзи път, когато е била направена снимката с племенниците й, е бил единственият случай, когато е виждала семейството му — единствения му брат.

Тъй като нямахме много пари, обсъждахме дали да не продадем къщите си, но нито моята, нито нейната се водеха на нашите имена. Предполагам, че накрая ще бъдат конфискувани за неплатени данъци.

Баща ми е още жив. Онзи ден получих писмо от него. Пишеше: „Стискай здраво палци, защото чулуликащите влабчета за голяма своя изненада сега твърдят, че критичното ми състояние е преминало. За тях това е постижение, равно на опрощаването на греховете им“.

Е, синът на Дъглас Мадън — Тимъти Мадън — си има своя теория. Аз смятам, че сегашното психологическо състояние на баща ми е свързано с всичките тези глави и трупове, които той бе мерил, теглил и изхвърлял в морето.

Нищо чудно, че лечението на рака е толкова скъпо.

Ами аз? Да, аз съм толкова компрометиран от толкова много свои дела и постъпки, че се налага с писане да намеря изхода от вътрешния затвор на моите нерви, вини и дълбоко вкоренени духовни задължения. И все пак ще си опитам отново късмета. В действителност не всичко е толкова зле. Двамата с Маделин спим с часове вкопчени в прегръдка. Аз живея в лоното на нейната постъпка, не се чувствам неудобно или несигурно, плътно съм свързан с нея и дълбоко съзнавам, че цялата ми сегашна душевна стабилност почива върху здравата основа на едно кърваво престъпление.

Нека никой не смята обаче, че сме успели да се изплъзнем от Адския град напълно невредими. През една прекрасна лятна вечер, на залез-слънце, в Кий Уест, когато ветровете откъм екватора духаха над Карибско море и климатичната инсталация се беше повредила, не можех да заспя, връхлетян от размисли за снимките на Маделин и Пати, които бях обезглавил с ножица. В онзи час внезапно си припомних, че наистина аз го бях направил след залез-слънце (беше някакъв ужасен опит за любителско заклинание, предполагам, за да възпра Пати да не ме напусне) да, бях го направил точно преди да тръгнем за онзи сеанс, който Харпо проведе. Ако си спомняте, Нисън бе започнал да крещи, защото му се явило видение как Пати е покойница.

Какво мога да ви кажа? Последните новини, които имам от Провинстаун, ги донесе един приятелски настроен скитник, който минаваше през Кий Уест и който ми съобщи, че Харпо бил полудял. Изглежда, че преди време той пак бил направил сеанс, след който започнал да твърди, че бил зърнал шест трупа на дъното на океана. Откъм глъбините две жени без глави били разговаряли с него. Бедният Харпо бил прибран в психиатрията и както научавам, щели да го освободят от там малко по-късно тази година.

Макар че Провинстаун не е несъществуващ град и, разбира се, е разположен на полуостров Кейп Код, редица имена и местности бяха променени, известен брой къщи измислени, както и една важна служба. Нито сега, нито преди, доколкото ми е известно, в Провинстаун не е имало изпълняващ длъжността началник на полицията. Полицията в моя роман, между другото, няма нищо общо с редовната полицейска служба в града. След това обяснение ще отбележа само, че всички образи са плод на моето въображение и всички ситуации са измислени. Всяка прилика с живи лица е напълно случайна.

Бих искал да благодаря на Джон Ъпдайк за любезното разрешение да препечатам откъса от неговия разказ „Съпругата на съседа“ от сборника „Хората, които познаваме“ на издателство „Лорд Джон Прес“, Калифорния, 1980 година. Използването му в този роман, обяснимо защо, е анахронично. В допълнение бих искал да благодаря и на моя стар приятел Роджър Донахю, който пръв ми разказа анекдота, от който е взето заглавието.

Н. М.