Музеят на изкуствата „Макфол“ беше затворен за през нощта. Охранителните прожектори хвърляха ярки грозни локви светлина по пода и вратите на галериите. Осветлението изглеждаше много различно в сравнение с прецизно насочените спотове, осветяващи картини и скулптури през деня, без да заслепяват посетителите, но и без да оставят сенки в помещенията. Ярките аварийни светлини придаваха на вътрешността на сградата странен и заплашителен вид — много различен от онова, което би могло да се очаква от един храм на изкуството.

Музеят не беше голям, но си бе спечелил име сред елита на Сан Франциско като „Перлата на Залива“, или „една все още неоткрита съкровищница на изкуството от почти всички епохи“.

До мраморното стълбище към втория етаж напряко върху пода падаше издължената сянка на мраморна статуя: гола фигура на млад атлет, замахващ да хвърли копие. Младежът бе умрял преди двайсет и пет века, върхът на копието му беше прекършен наполовина от преди около седемнайсет века, но стойката му беше все така напета и бойка, сякаш всеки миг щеше да запрати остатъка от копието срещу целта. Под ослепителната светлина на охранителния прожектор сцената изглеждаше сюрреалистично зловеща.

От далечния край на галерията се носеше някакъв тайнствен звук, който, отразен от полираните плочи на пода и гладките стени, се превръщаше в странна какофония. Едва отблизо се разбираше какъв е източникът: евтин транзистор предаваше бейзболен мач. След малко към звука се добави и глух шум от тътрузене на крака — нощният пазач се връщаше от обиколката си към портиерната. Той постави транзистора до редицата монитори на охранителните камери и се намести в стола си. Спортният коментар отстъпи място на гръмогласна реклама за автомобилни гуми.

Звуците от портиерната отекваха до първата площадка на мраморното стълбище, но заглъхваха, преди да стигнат до втория етаж, където беше и по-тъмно. Една-единствена аварийна лампа, поставена приблизително по средата на дълъг коридор с два реда затворени врати на офиси, хвърляше издължени призрачни сенки по цялата му дължина.

В далечния край на коридора имаше полуотворена врата, от която струеше топла, макар и не особено ярка светлина. Изведнъж светлината угасна. В продължение на няколко секунди не се случи нищо — никакъв звук, никакъв признак на движение; но един по-внимателен наблюдател би забелязал странното тъмновиолетово сияние, което се процеждаше през процепа на вратата. Без да осветява коридора, призрачната светлина караше релефните букви върху табелката на вратата да изпъкват едва ли не триизмерно:

От вратата в кабинета не се виждаше почти нищо. По стените се различаваха релефни сенки, вероятно полици с книги от пода до тавана, далеч извън досега на човек с нормален ръст. Стотици, хиляди книги изпълваха до краен предел помещението, подчертавайки напрегнатата празнота, обгърнала музея в този късен час. И още нещо, което едва се различаваше в тъмновиолетовата светлина: краят на едно голямо кожено канапе.

В другия край на кабинета имаше чертожна маса с настолна лампа върху извита стойка; от нея идваше странното виолетово сияние, което осветяваше едно платно, опънато върху масата, и хвърляше странни отблясъци от дебелите квадратни стъкла на очилата, надянати върху носа на мъжа, надвесен над платното. А когато младата жена до него отвори уста, за да си поеме нервно дъх, лампата освети за миг и зъбите й с мъртвешки извънземен блясък.

— На ултравиолетовата светлина нещата са съвсем ясни — казваше в този момент мъжът.

Нещо в думите му звучеше неестествено, сякаш четеше репликите си от сценарий, но младата жена не забеляза това. Тя гледаше втренчено дланите му, които жестикулираха във въздуха над картината. Както всичко останало в мъжа, и ръцете му бяха издължени, груби и силни.

— Ето тук — казваше той — и тук, и тук. — Пръстите му описаха неправилен полукръг над платното.

Младата жена прекара нервно език по долната си плътна устна, докато следеше внимателно с поглед мъжа. Светлината от лампата хвърляше странни ъгловати сенки по лицето му. Не беше красиво лице в общоприетия смисъл на думата; носът беше дълъг и леко крив, устните твърде тънки, но нещо в него излъчваше странен, опасен чар.

— Слушаш ли какво ти говоря? — извика ядосано той.

Кожата й, обикновено с цвят на пчелен мед, изглеждаше лилава на светлината на лампата.

— Да, да, разбира се.

— Погледни тук — изкомандва я той. Ръцете му се спуснаха към платното, без да го докоснат. — Много добре е направено. Художникът е използвал старо ленено платно и пруско синьо, много скъп пигмент, но нетраен, почернява с времето.

Ръката му се обърна с дланта нагоре; младата жена я наблюдаваше като хипнотизирана.

Какви изразителни пръсти, помисли си тя.

— Обаче — добави внезапно той, докато едната му ръка се плъзна встрани и запали обикновената лампа — твоят Сутин е фалшив. Похарчила си доста голяма сума пари на музея, за да купиш фалшификат.

Когато думите му стигнаха до съзнанието й, младата жена премести погледа си от ръцете на мъжа към лицето му.

— Фалшификат — повтори тя, като поклати глава в унес. — Но това е… та аз имам сертификат за произход. Много пълен, проследява движението на картината във всеки един момент, откакто е напуснала ателието на Сутин във Франция през 1939 година!

Мъжът се изправи — беше доста висок — и се приближи към нея. В движенията му, както и в думите имаше нещо фалшиво, като на лош актьор, който не знае как да се въплъти в ролята на човешко същество.

— Четох сертификата ти — каза той. — Не ми звучи убедително.

— Но аз разговарях и със семейството!

— Разговаряла си с някакви мошеници.

— Какво? — едва не извика тя.

— Целият тъй наречен сертификат за произход е фалшив. Също като картината.

— О, господи! — успя само да каже тя, докато професионалната й кариера, само допреди миг толкова обещаваща, се сриваше като кула от карти пред очите й. Годините на следване, непосилните студентски заеми, които едва смогваше да изплаща дори на сегашната си престижна длъжност. Край на всичко. Щеше да бъде уволнена, опозорена, никъде повече нямаше да я вземат на работа. Всичко, към което се бе стремила през целия си съзнателен живот, се изплъзваше от ръцете й. Срамът от близките й, които толкова се гордееха с нея. Първата цветнокожа уредничка на музея — символ и гордост за средата, в която бе израснала, за да стигне до тук.

— Боя се, че няма съмнение — каза мъжът, като положи ръцете си с издължени пръсти върху плота на масата.

— О, милостиви боже!

— Подобно нещо може да сложи край на кариерата ти, а, Джъстин? — Той произнесе името й, сякаш беше поставено в кавички.

— Аз… сигурно има нещо, което…

Той се усмихна. Зъбите му бяха големи, но снежнобели и изглеждаха здрави.

— Нещо, което… можем да направим? За да забравим случилото се? Все едно не е било?

В отговор младата жена просто поклати глава.

— Или може би искаш да кажеш: нещо, което аз бих могъл да направя, за да спася кариерата ти, да прикрия грешката ти, да не съсипя живота ти?

— Има ли такова нещо? — промълви тя.

Мъжът я изгледа втренчено, с немигащ поглед, който сякаш продължи безкрай. После изправи рамене и пристъпи още половин крачка към нея.

— Може и да има — отвърна той. — Но…

— Но какво?

— За мен рискът е огромен. Както в личен, така и в професионален план. Трябва да съм сигурен, че мога да ти се доверя изцяло.

— Можете. Кариерата ми е в ръцете ви.

— Разбира се, но това не е достатъчно. — Той вдигна ръка и раздвижи дългите си пръсти пред лицето й, сякаш питайки: А какво печеля аз от тази история?

Няколко секунди тя го гледа в упор, после каза единственото, което й дойде наум в този момент:

— Ще заключа вратата.

— Какъв щедър домакин — каза Джъстин.

Каква наивница, помисли си той. Била ходила вече два пъти в Европа, както не бе пропуснала да го уведоми още преди излитането на самолета. Веднъж за месец в Лондон преди втори курс в онзи колеж някъде около Остин — той така и не можеше да му запомни името — и после за цели четири месеца в Амстердам на нещо като стаж към Райксмузеум. По време на този стаж тя бе понаучила — или поне така твърдеше — това-онова за живописта; самият той имаше съмнения по въпроса, макар никога да не ги изразяваше гласно. В света на изкуството една дискретно повдигната вежда често е напълно достатъчна.

Кристофър Томас я погледна през масата в ресторанта. Усмихна й се.

— Щедростта е привилегия на богатите — отбеляза той. — Лично аз не си спомням нито един случай заможни хора да са били — как да го кажа? — стиснати в гостоприемството си към мен. А ти?

Тя си замълча. И причината да не отговори, помисли си Кристофър, беше, че тя всъщност никога не бе общувала с такива хора. Бе завързвала подобни познанства чрез музея, но едно е да се познаваш с някого, а друго — да бъдеш приет в социалната му среда. Докато при него беше съвсем различно. Той не само беше женен за Роузмари, но си бе извоювал, и то със собствени сили, място в артистичните среди. Идваше от нищото, но и това си имаше своите предимства, особено за хамелеон като него. Помагаше му да се слее с фона. Да мисли като околните. Беше лесно. Хора на изкуството се вслушваха в думите му, засвидетелстваха му уважение.

Джъстин се пресегна към бутилката „Шабли“, която собственикът на заведението бе оставил на масата им. Наля догоре чашата му, после допълни и своята.

— Да, май наистина не съм свикнала с това — каза тя, чувствайки се някак си чужда, не на място в тази кула от слонова кост. Не й беше за пръв път. Така се бе чувствала и в университета, и практически навсякъде оттогава насам. — Но трябва да призная, че ми харесва.

Той отпи малка глътка от виното.

— Разбира се. На кого не би му харесало?

— Със сигурност е по-приятно, отколкото да работиш.

Той размаха шеговито показалец пред лицето й. Малкият пръст на ръката му беше бинтован.

— Виж какво, ние работим! Забрави ли? На международна конференция сме от името на музея. Не защото сме искали да прекараме пет дни във Франция. Не защото толкова държим да отседнем в „Шато Белпиерс“. Нито защото обичаме да седим в подобни заведения и да пием „Шабли“. Ако това беше причината, можехме да отидем и в Напа.

Тя се засмя притеснено.

— Да, разбира се. Понякога забравям.

— А не бива.

— Я ми припомни, какво ти беше на ръката?

— Няма да ти кажа, както не ти казах и предишния път, когато ме попита.

Двамата отново замълчаха. Тя погледна през рамото му към редицата тополи от другата страна на площада. В сянката на дърветата, на малка правоъгълна площадка от рохкава бяла пръст, неколцина мъже с вълнени каскети играеха петанк. Единият от мъжете бе спечелил точка, забеляза Джъстин, и останалите се изреждаха да го тупат по рамото и да го поздравяват за скромния, но заслужен триумф. Малко по-нататък, зад играчите на петанк, на ъгъла имаше църква; пълна жена в черни дрехи стоеше на стълбите пред отворената врата и гледаше към тях.

Кристофър погледна часовника си.

— По-добре да се връщаме в шатото. Четири часът е, в пет има лекция. Смятам, че е редно да присъстваме.

Всички щяха да присъстват на лекцията — и шестимата познавачи на изкуството, поканени от техния домакин, както и дванайсетте специално наети експерти. Щяха да слушат, да задават въпроси, а после да обявят почивка за по един аперитив преди вечерята. Програмата едва ли можеше да се нарече непосилна.

Джъстин пресуши чашата си. У дома тя никога не пиеше вино в четири следобед, но тук беше Франция! Чувстваше се… едва ли не щастлива. Когато Кристофър я покани да го придружи в тази командировка, отначало се бе поколебала. Преди никога не бе пътувала заедно с него и не беше сигурна дали и сега го иска. Та той й беше шеф и макар на няколко пъти да бяха преминавали границата на приличието, беше и женен, при това тя познаваше лично Роузмари. Никога не би предприела нещо такова по своя инициатива, но той я бе хванал в момент, когато се беше чувствала слаба и уязвима, и тя бе приела. Какво друго й оставаше?

С поканата си за съвместното пътуване той сякаш повдигаше мизата, искаше да се изфука с поредното си завоевание. Е, ако имаше сериозни намерения, може би тя бе готова да ги сподели. В момента не беше обвързана с когото и да било. Разбира се, той имаше и други любовници и всички го знаеха, включително Роузмари, или поне така говореха хората.

Тя си припомни разговора им за сегашната командировка…

— Чувала ли си за Карл Портър? — бе я попитал той. — Фондацията „Портър“?

— Да — бе отвърнала тя, макар да не беше чувала, но се бе зарекла да провери в „Гугъл“.

— Понякога се забравя, че зад тези фондации стоят истински хора. Карл живее от години във Франция. Изкарва парите си от козметика: червила, гримове, такива работи. Евтина стока. Както и да е. Та на Карл и жена му им бе омръзнало от Палм Бийч и решиха да се преместят във Франция. Той е крупен колекционер. При това знае какво върши. Понастоящем притежава огромна колекция и обича да я споделя с други.

Изведнъж бе започнало да й се прояснява.

— Да я споделя? Искаш да кажеш, че има възможност да дари нещо на музея?

Кристофър бе поклатил глава.

— Не. Карл е стиснат. Ако зависеше от него, щеше да отнесе всичко в гроба.

— А тази покана?

— Представата на Карл за „споделяне“ е да покани разни хора на гости и да им се похвали с картините си — бе обяснил той. — Затова организира тези тъй наречени конференции. Траят по четири-пет дни, понякога цяла седмица. Кани други колекционери и разни хора, които нарича експерти, от музеи и галерии. Такива като нас.

— И от нас се иска да си заслужим храната и подслона?

Кристофър се бе усмихнал.

— Именно. От теб конкретно нищо не се иска. Поканата до музея беше за двама. Разбира се, ако ми кажеш, че не искаш, винаги мога да поканя някоя друга…

— Не, ще дойда.

Джъстин се върна в настоящето, пред очите й беше лицето на Кристофър Томас — ъгловато и мъжествено, устните застинали в ехидна усмивка.

Кристофър изглеждаше доволен. За себе си тя не хранеше никакви илюзии защо я бе поканил. За развлечение. Той дори бе използвал тази дума, за да опише случилото се между тях. Развлечение. Това би трябвало да я разгневи, но за своя изненада Джъстин откри, че не му се сърди. В известен смисъл дори бе поласкана — великият Кристофър Томас я смяташе за забавна, за годна да му достави развлечение. И за какво друго? Още преди много време тя си бе казала, че при тези неща няма генерална репетиция. На човек веднъж му се дава шанс в живота — грабвай каквото можеш, втори път няма да има. Тя се бе издигнала със собствени сили от една социална среда, за която малцина във възвишения свят на изкуството изобщо бяха чували, и нямаше намерение да се връща там. Беше запазила работата си благодарение на него; получаваше покани за светски събития, защото той беше така добър да й ги отстъпи; и сега се намираше във Франция само защото Кристофър Томас бе имал любезността да я вземе със себе си. Ако от нея се искаше да спят в една стая, цената не беше прекалено висока. Тя с готовност участваше в сделката — нещо, което си повтаряше от седмици насам.

Кристофър я върна в шатото с наетото пежо. Пътят не беше дълъг — имението се намираше на по-малко от десет километра от селото. Минаваше се през красиви места; безкрайната шир на Поату-Шарент се простираше до хоризонта, тук-там имаше по някой град, но повечето населени места бяха селца, сгушени сред житни и слънчогледови ниви, лозя и гори. Карл бе купил шатото в окаян вид от предишния собственик — един почти сляп полковник от френската армия, последна издънка на древен род, живял пет века по тези места. Човекът им бе оставил повечето мебели, защото сърцето не му даваше да ги продаде, и бе плакал, докато развеждаше Карл и съпругата му Тери из стаите на фамилния дом.

Кристофър им беше ходил на гости няколко пъти, след като Карл бе пренесъл колекцията си от охранявания склад край Филаделфия, където я бе оставил осемнайсет месеца на съхранение. Карл се бе съветвал с него не само за картините, които вече притежаваше, но и за творби, които тепърва възнамеряваше да придобие, и Кристофър с удоволствие му бе давал мнението си, като дори го бе убедил да продаде няколко платна със спорни художествени качества или съмнителен произход. Тези съвети бяха възнаградени неочаквано щедро предвид репутацията на Карл като скъперник, обикновено с тлъсти суми, а в отделни случаи — с по някоя малка картина. Кристофър притежаваше пастел от Вюяр — наистина, не особено забележителен — който Карл му бе подарил като награда за посредничеството при придобиване на нещо, за което от години си бе мечтал.

Кристофър бе задържал своя Вюяр около година, след което тихомълком го бе продал на един търговец на картини в Париж, който го бе уверил, че картината ще бъде продадена на частен колекционер и никога няма да се появи в тръжна зала. Той знаеше, че Карл редовно преглежда каталозите на „Кристис“, „Сотбис“, „Филипс“, и ако забележеше подаръка си, обявен за продан, нямаше да се зарадва особено.

Кристофър и Джъстин бяха пристигнали в шатото предишния ден, като най-напред бяха взели високоскоростния влак от „Шарл дьо Гол“ до Ангулем, където бяха наели кола. Джъстин беше очарована от шатото и донякъде облекчена, че домакините й бяха дали отделна стая. Но същата вечер, когато всички се бяха разотишли по стаите си след вечерята, Кристофър почука тихичко на вратата й и тя го пусна да влезе.

— Този къща е много стара — прошепна той. — Кара ме да се чувствам самотен.

— Ще се видя с него още довечера — каза Кристофър Томас по мобилния телефон, докато гледаше през стъклената врата на кабинета си към яхтеното пристанище ниско долу. — Ще бъда там в шест.

— Обади ми се, щом приключиш — отвърна гласът отсреща.

Томас се поколеба.

— Ще бъде късно за теб. Нека да ти се обадя сутринта — искам да кажа, когато при теб е сутрин — и ще ти разкажа как е минало.

По устните му пробяга едва доловима усмивка, когато чу мълчаливото съгласие от другата страна на линията. Не искаше нещо неразумно. Карл Портър живееше във Франция, а той — Кристофър — в Сан Франциско. Между тях имаше девет часа разлика. А Кристофър прекрасно знаеше, че телефонни разговори в 3 или 4 ч. сутринта с когото и да било е по-добре да се избягват, особено когато темата е толкова деликатна. Но нещата не опираха само до разум. Ставаше въпрос и за нещо повече. За надмощие. За контрол. И ако имаше едно нещо, в което Кристофър Томас беше наистина добър, то бе умението да запазва надмощие, да контролира всяка ситуация. Дори такава, в която бе попаднал против волята си, като сегашната.

— Очаквам да ми позвъниш в седем — изсумтя Карл, очевидно недоволен, че се бе оставил да му диктуват условия.

— Можеш да разчиташ на мен — отвърна Крис и прекъсна разговора, обхванат от смесени чувства.

Не му беше никак приятно, че Карл го бе принудил — и то със заплахи — да пренесе онзи Ботичели в Съединените щати. Кристофър Томас не беше свикнал да върши каквото и да било под принуда, камо ли под заплаха. Но гневът му постепенно бе отстъпил място на алчно въодушевление при мисълта за възможния резултат от тази история. Той щеше да получи много пари от продажбата на картината, а парите не бяха нещо, на което човек имаше право да се сърди, особено когато изпитваше остра нужда от тях.

Погледът му се зарея към изгледа, който се разкриваше от прозорците на кабинета му и който говореше за висок социален статут, постигнат с упоритост, способности и късмет. Беше нещо, което малцина можеха да си позволят.

Музеят на изкуствата „Макфол“ заемаше един престижен участък от Марина Булевард, северната крайбрежна улица на Сан Франциско, а неговият главен уредник Кристофър Томас разполагаше с ъглов кабинет. И сега Кристофър стоеше до стъклената стена зад бюрото си и се наслаждаваше на луксозната снежнобяла яхта, която грациозно се плъзгаше по гладката повърхност на водата към изхода на пристанището, докато две загорели дългокраки нимфи се изтягаха лениво на задната палуба. При вида им нещо в него потрепна — някакъв първичен глад, който бе мотивирал всяко негово действие, откакто се помнеше — гладът за все по-големи, все по-хубави неща. И както подсказваше разговорът с Карл Портър, много скоро той отново щеше да има с какво да го засити, стига да изиграеше умно картите си.

Той изпрати с поглед яхтата, погледна часовника си, обърна се и седна зад бюрото, като обгърна с критичен поглед разкошно обзаведения си кабинет. Изведнъж пространството наоколо му се стори бледо и невзрачно въпреки усещането за лукс и богатство, което извикваше у простосмъртните с изящните столове и салонни масички на Франк Лойд Райт и Майкъл Грейвс, с огромното бюро от стомана и стъкло на Рос Лавгроув и италианската библиотека от масив, в която бяха подредени луксозно подвързани томове със съвременни репродукции, много от които подписани от художниците; с плакатите от изложби, които Кристофър лично бе подреждал през годините с участието на някои от най-големите имена на съвременното изкуство; а също и с пространството, където излагаше на ротационен принцип творби от колекцията на музея — понастоящем един огромен автопортрет на Чък Клоуз, който сякаш трептеше на стената в ярките си цветове, допринасяйки за великолепието на работното му място. Но всичко това не му беше достатъчно.

Кристофър искаше повече.

Много повече.

Той отново погледна часовника си и въздъхна дълбоко.

Мразеше да чака, но нямаше избор. Облегна се назад върху меката кожа на стола по дизайн на Чарлс Имс, притвори очи и се замисли за парите, които скоро щяха да паднат в ръцете му.

Главната галерия на музея „Макфол“ бръмчеше от приглушени гласове и нервен смях. Артистичният елит на Сан Франциско се бе събрал в целия си блясък: уредници на музеи и колекционери на картини, художници и галеристи, висша мода, татуировки, особено татуировки, върху гърбове и ръце на млади и недотам млади мъже и жени; никой не поглеждаше към изложените творби, някои рецитираха задъхано сивитата си, други се преструваха на отегчени, докато клепачите им пърхаха като крилца на колибри, търсейки в множеството потенциален покровител, пред когото да си излеят душата.

Роузмари Томас спря за миг, колкото да си поеме дъх, облегна се на стената и се загледа в тълпата от сноби и псевдоинтелектуалци, облечени почти до един в черно, много от които познаваше от години, но на кого от тях би могла да се довери? Дали знаеха? Дали не й се присмиваха зад гърба?

Горката Роузмари, с този съпруг, хммм, нали разбираш?…

Самата мисъл, че се бе превърнала в посмешище, в обект на състрадание, беше непоносима.

Каква ирония, помисли си тя, докато погледът й се спря върху ослепителния в противоречивостта си повод за днешния прием — триметровото „накапано“ платно на Джаксън Полък от 1947 г. от най-силния период на този маниакален в гениалността си творец. Творба като тази, която извънредно рядко се излагаше на показ, бе дар за музея, който тя бе помогнала на Кристофър да придобие.

Нашият музей, обичаше да го нарича Кристофър. Каква подигравка! Защото междувременно Кристофър Томас се бе издигнал до главен уредник на изкуството на XX век, докато тя си бе останала сътрудник в отдел „Оръжия и доспехи“ — една миришеща на мухъл зала, в която влизаха лъхащи на мухъл възрастни господа или мърляви тийнейджъри.

Но нима двамата заедно не го бяха решили така: неговата кариера да се развива с предимство?

Без теб нямаше да се справя, скъпа.

Колко пъти й го бе казвал? И тя му бе вярвала, доволна в ролята си на тихата, подкрепяща съпруга си женичка с добър произход: дъщеря на провинциално буржоазно семейство от Шейкър Хайтс, Охайо; бал на дебютантките, диплома на бакалавър от колежа „Уелсли“, магистратура от престижния нюйоркски Институт за изящни изкуства.

Музеят до голяма степен дължеше репутацията си на Роузмари. Благодарение на семейните си контакти тя бе успяла да се свърже със стари европейски фамилии и да ги предума да дарят редки творби на техния музей, вместо на по-големите и далеч по-лъскави калифорнийски институции. А сега Кристофър изграждаше колекцията от съвременно изкуство — онова, което привличаше снобската публика, която иначе не проявяваше почти никакъв интерес към рицарски доспехи и готически потири. Самата Роузмари се чувстваше като стара безинтересна реликва, някога гръбнак на музея, а днес никому ненужна, незабележима, готова да бъде изхвърлена на боклука.

Ние вече не сме си нужни.

Искаш да кажеш, че аз не съм ти нужна.

Искам развод.

След всичко, което бе принудена да изтърпи — жените, униженията — сега той искаше развод.

Няма да ти позволя да се разведеш с мен.

Не можеш да ме спреш.

Лицето на Кристофър, устните му, изкривени в ехидна усмивка, изгаряха съзнанието й, докато очите й регистрираха лицето на друг мъж.

— О! — Тя си пое припряно дъх. — Тони.

— Добре ли си?

— Аз ли? Ами да, добре съм. Разбира се. — Дали вижда срама на лицето ми?

— Изглеждаш някак зачервена.

— Не, не… нищо ми няма. Тези светски събития, нали знаеш?

— Е, да, не е лесно да си уредник на музей, но пък за мен е удоволствие да видя новата ви блестяща придобивка.

— Която имаме благодарение на теб. — Ето, трябваше да му го кажа.

— Е, не изцяло. — Тони Олсън повдигна рамене с престорена скромност.

Щедър меценат и председател на Управителния съвет от четири години, Тони бе оформил посоката за развитие на музея, като междувременно двамата с Роузмари бяха станали добри приятели.

— Кристофър също има немалка заслуга. Трябва да си много горда с него.

— Да… разбира се. — Роузмари преглътна мъчително; кръвта нахлу в мозъка й, гадеше й се.

— Сигурна ли си, че ти няма нищо, Роузмари? — Тони положи ръка на рамото й.

Тя се опита да се усмихне. Лицето на Кристофър беше все пред очите й, думите му я изгаряха като киселина.

Ами децата?

Ще го преглътнат.

— Мога ли да ти предложа нещо за пиене?

— Това е последното, от което имам нужда, Тони. От заетост пропуснах вечерята, което беше глупаво от моя страна, но иначе съм добре, нищо ми няма, наистина!

Той я погледна в очите.

— Роузмари, всички знаем колко помогна за придобиването на тази картина, която при това не е към твоя отдел, а пък сега Кристофър си приписва всички заслуги. Не е честно.

— Е… аз май съм по-добра в осигуряването на грантове и дарения, докато Кристофър повече го бива по светската част…

— Ти си много повече от това, което казваш. Ти си котвата, за която се държи цялата институция.

Метафората не й хареса — представи си някаква тежест, която тегли музея надолу, заплашвайки да го завлече на дъното.

Докосна го по ръката, усети финия кашмир под пръстите си.

— Върви, общувай с гостите, това е твое задължение.

Тони Олсън докосна с устни бузата й и я озари с топла усмивка, преди да се смеси с тълпата; направи го с онази лекота, на която Роузмари винаги се бе възхищавала, но така и не бе успяла да постигне.

Котва — това съм аз. Ненужна тежест.

Но, от друга страна, тя беше добра съпруга на Кристофър — винаги до него, когато имаше нужда, винаги готова да отстъпи на заден план, за да може той да блесне, да бъде звезда. Винаги способна да отгатне желанията му и да ги изпълни.

Тя наблюдаваше тълпата; поне половината ценители на изкуството стояха с гръб към шедьовъра на Полък.

— Господи, изглеждаш ужасно! — Питър Хюсън изгледа сестра си над ръба на чашата с шампанско. — Побеляла си като призрак. Какво ти е?

— Нищо.

— Да не би да е заради онзи мазен милиардер Олсън?

— Не, разбира се. — Роузмари откри Олсън с поглед, който вече говореше с половин дузина гости едновременно.

— Нали знаеш, че първия си милион го е изкарал от муниции?

— Не вярвам.

— Наивността ти не спира да ме изумява. — Питър подсмръкна. — Този човек ми е противен.

— Противен ти е всеки, който има повече пари от теб.

— Това означава всички, нали?

— Господи, Питър, та ти и аз имаме един и същ попечителски фонд, знам точно с колко пари разполагаш и те никак не са малко. Би трябвало да си благодарен.

— Милата ми сестричка, ти се правиш на благодарна доста по-добре от мен.

— Дай да не навлизаме в това, не и тук — въздъхна Роузмари.

— В кое да не навлизаме? Имаш предвид може би заема, който ти поисках… и ти ми отказа?

— Ние получаваме една и съща месечна издръжка, Питър — прошепна Роузмари, но думите й прозвучаха повече като съскане. — Само че аз не харча моите пари така, както ти твоите.

— Това е очевидно. — Питър огледа критично сестра си от глава до пети. — Не е ли редно да се пооблечеш малко по-прилично за такива събития?

— Много остроумно. — Роузмари приглади с ръка някакви въображаеми гънки по семплата си бежова рокля.

— Изобщо не остроумнича. — Питър се обърна към центъра на залата. — Виж само как се е издокарал съпругът ти, с дизайнерски смокинг. Ти защо не си до него, защо не си го хванала под ръка?

— Жонглира с толкова събеседници едновременно, едва ли му е до мен.

— Трябвало е да стане жонгльор, да работи в цирка…

— Не сега, Питър!

— Господи, Роузмари, колко не ти отива да се правиш на мъченица, да защитаваш този негодник, който те прави за смях пред хората!

— По-тихо, Питър!

Роузмари огледа посетителите около тях, за да се убеди, че никой не ги подслушва, но всички бяха твърде погълнати от себе си, за да забележат каквото и да било.

— Е, че какво? Няма някой, който да не знае за изневерите му! Той не си дава труд да ги крие.

Роузмари усети как краката й омекнаха, лицето й пламтеше, но не каза нищо.

— Виж какво, ако смяташ да стоиш отстрани и да се цупиш, аз си тръгвам.

— Добра идея — каза тя неочаквано рязко и отстъпи крачка-две назад. Идваше й да се обърне и да побегне, но краката й бяха като приковани в пода, а в съзнанието й като повредена грамофонна плоча се повтаряха едни и същи фрази:

Има ли друга, Кристофър?

Не е в това въпросът.

Тъкмо в това е. Поне за мен.

Ти нямаш нищо общо.

Искам да знам.

Това си е моя работа, не твоя.

Няма да допусна да ме унижаваш по този начин. Няма!

И какво ще направиш?

Тя отново си представи лицето му, докато изричаше тези думи, ехидната му усмивка, арогантността му. Трябва да се махна от тук.

Усети нечия ръка с добре поддържан маникюр върху своята, ноктите погъделичкаха леко плътта й.

— Вие сте съпругата на Крис, нали?

Младата жена, която зададе въпроса, приличаше на невестулка — висока и слаба, със злобно изражение на лицето; с присвити очи и устни, разтеглени в неискрена усмивка.

— Да — кимна Роузмари.

— Вие не ме познавате. Хейл Пратчет, навремето работех в Природонаучния музей на Лос Анджелис. — Тя отметна встрани дългата си червеникава коса.

Погледът на Роузмари регистрира прилепналата по тялото рокля, петнайсетсантиметровите токове, дузината сребърни и златни гривни на всяка ръка — жена, срещу която тя нямаше никакви шансове; жена, каквато трудно можеше да се види в Шейкър Хайтс, но която изглеждаше съвсем на място в салоните на Ню Йорк, Лос Анджелис или Сан Франциско; една от онзи тип жени, които неудържимо привличаха Кристофър.

Роузмари я гледаше втренчено, като едва се сдържаше да не замахне и да я удари.

— Но аз ви познавам, и то не от музея. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — Как смеете да идвате тук?

— В какъв смисъл? — попита невинно Хейл. Усмивката й сякаш беше трайно запечатана върху лицето.

— Напуснете веднага.

— Няма да стане.

Хейл повдигна старателно подчертаната си с молив вежда и погледна над рамото на Роузмари към тълпата зад гърба й. Имаше голям избор, но сега не беше моментът, напомни си тя. Тази вечер бе дошла заради конкретен мъж. Тя огледа Роузмари от глава до пети, изсмя се гърлено, после се обърна и се отдалечи.

Лицето на Роузмари пламтеше от гняв, докато наблюдаваше как Хейл Пратчет си пробива път през множеството, а стройното й тяло се виеше като змия. После зърна Кристофър сред най-гъстата тълпа, унесен в непринуден светски разговор със седем-осем души едновременно, докато хубавата му сътрудничка Джъстин Оулгард беше застанала чинно отстрани.

Той спеше и с Джъстин и Роузмари го знаеше.

Господи, има ли сред всичките тези жени поне една, с която той не е…

Роузмари наблюдаваше как Кристофър се смее и отмята русия кичур коса от челото си. От него лъхаше неподправена жизнерадост и добродушие и Роузмари усети как стомахът й се свива от болка. Изведнъж онази, червенокосата — Хейл Пратчет — се появи отнякъде и го улови за ръката.

В този момент Роузмари си мечтаеше земята да се разтвори под краката й, да я погълне, да стане невидима.

Но нима и сега някой я забелязваше?

Време ми е да се погрижа за себе си, Роузмари, и багаж не ми е нужен.

В това ли се бе превърнала тя за него, в багаж?!

Доста направих за теб, Роузмари, но между нас всичко е свършено.

Направил си за мен? Какво си направил за мен?

Ушите й бучаха от шума и ярките светлини в залата, пред очите й танцуваха цветни петна като безброй етюди на Джаксън Полък, пулсиращи върху белите стени.

После изведнъж всичко престана, шумът утихна до монотонно жужене, тълпата се разтвори в пространството, докато накрая останаха само тримата: Кристофър и онази ужасна червенокоса жена, застанали един до друг пред платното на Полък — два силуета на фона на трептящите цветни петна; и Роузмари, която ги наблюдаваше отдалеч. Тя не чуваше какво си говорят, но разбираше езика на тялото им: жената издала хълбоците си напред, а Кристофър шепнещ нещо в ухото й, докато дланта му я стискаше над лакътя.

Но когато онази жена вдигна ръка, за да го погали по косата — тук, насред музея, пред очите на всички, на собствената му съпруга — това преля чашата.

Залата се въртеше около нея като капките под четката на Полък. Роузмари усещаше, че се движи, чуваше гласа си да казва: „Извинете! Извинете!“, докато си пробиваше слепешком път през тълпата, собственото й дишане свистеше в ушите й, сърцето й биеше бясно в гърдите; Кристофър и онази жена идваха все по-близо и на фокус, русите кичури на главата му и тъмночервеният лак на ноктите й изпъкваха релефно, в ярки цветове, докато всичко останало се размиваше в мъгла…

— Мамо?

Денят й бе започнал едва преди пет секунди, а Роузмари вече изпитваше ужас от онова, което предстоеше. Тя се обърна по гръб и с мъка отвори очи. Дъщеря й беше застанала до леглото, още по пижама, стиснала под мишница кукла Барби.

— Мамо, будна ли си?

— Да, миличка.

— Къде е татко?

Половината на Крис в леглото беше подозрително празна. Роузмари се прокашля.

— Днес трябваше да тръгне по-рано за работа.

Лъжата беше очевидна дори за едно дете. Но това не пречеше на Роузмари да я използва отново и отново.

Лейла я изгледа с укор.

— Очите ти са подпухнали.

— Така ли? — Роузмари знаеше, че са подпухнали. — Спала съм… дълбоко.

— Хубаво ли беше партито, мамо?

Роузмари не отговори.

— Брат ти буден ли е?

— Долу е. Гладни сме.

— Помоли Елси да ви направи закуска.

— Твоите палачинки ни харесват повече, мамо!

Дъщеря й стоеше и я чакаше. Роузмари отметна завивките и стана от леглото. Случилото се снощи щеше рано или късно да я връхлети, но дотогава можеше поне да си дава вид, че денят е като всички други.

Заради децата.

Заради собствения си разсъдък.

Първият знак, че това нямаше да бъде един обичаен ден от живота на Роузмари Хюсън Томас, дойде в единайсет часа, след закуската с палачинки. Децата й се бяха нахранили; тя се бе преструвала, че яде. После с помощта на домашната си помощница Елси сортира дрехите за химическо чистене, напомни й да повика човек за измиване на прозорците следващата седмица и тъй като бе получила напомнителна картичка от семейния зъболекар, тя позвъни, за да запази час за себе си и децата.

Нормален ден, като всички останали.

Обичайните домашни задължения.

И тогава, тъкмо когато се готвеше да излезе в градината, за да отреже няколко цъфнали рози, Елси се приближи към нея с безжичния домашен телефон.

— От музея търсят мистър Томас.

Роузмари изчака Елси да се отдалечи, за да не чува разговора.

— Ало?

— Добро утро, мисис Томас. Обажда се секретарката на Крис. Съжалявам, че се налага да го безпокоя у дома — изгука тя. — Но възникна нещо, което изисква неговото внимание колкото се може по-скоро. Може ли да говоря с мистър Томас?

— Него го няма.

— О-о-о?

Една-единствена сричка, но заредена с подтекст. Бузите на Роузмари пламнаха от гняв и обида, но дързостта й от предишната нощ се бе изпарила, отстъпвайки място на още по-голяма плахост. Каза си, че е най-добре да си мълчи, да не дава никаква излишна информация.

Тя впрегна цялото си самообладание и попита с равен тон:

— Опитахте ли на мобилния му телефон?

— Много пъти. Мистър Олсън настоява да говори с него. Имате ли представа къде бих могла да го открия?

— Не знам, съжалявам.

— Или кога ще си бъде вкъщи?

— И това не знам.

— А вие ще бъдете ли днес в музея, мисис Томас?

Тази долна интригантка май се опитваше да я уязви. Отделът, в който работеше Роузмари, нямаше нищо общо с нейния. Подпитваше, колкото да изкопчи информация за Крис, това беше истината.

— Не, днес няма да бъда. А сега, ако ме извините…

— Значи нямате представа къде бих могла да открия съпруга ви?

Роузмари се престори, че не е чула въпроса, и затвори, преди секретарката да бе успяла да каже още нещо.

Ако нещо досега я бе научило на търпение, това бяха последните две седмици. Официално пътуването до Мексико бе дало на Роузмари възможност да се запознае отблизо с една великолепна колекция испански доспехи от колониалната епоха, но истинската причина за внезапното й заминаване беше нещо, което й бе липсвало от години.

Смяна на гледната точка.

Тя изгледа невъзмутимо натрапника. Сакото му беше леко тясно за ръста и доста демодирано. Косата му бе подстригана от бръснар, страдащ от астигматизъм; наболата му брада беше поне на два дни. Имаше тънки устни и въздълъг нос, но изглеждаше интелигентен и странно привлекателен.

— Кой сте вие?

Нън й показа още веднъж значката си, но тя само вдигна рамене.

— Познавам поне десетина занаятчии, които могат да ми изработят такава за по-малко от пет долара. — Тя се обърна и закрачи, теглейки куфара след себе си. Прави се на силна, каза си тя. — Оставете ме на мира, дяволите да ви вземат!

Нън трябваше да се затича, за да я настигне.

— Може ли да поговоря с вас за минута?

— Не може дори за секунда! — Тя спря и му хвърли унищожителен поглед. — Как смеете да ми се натрапвате със значката и инсинуациите си?!

— Не помня да съм правил каквито и да било инсинуации, госпожо.

Роузмари продължи пътя си, докато Нън подтичваше след нея. Тя преметна със замах ръчната си чанта през рамо, като едва не го перна през лицето.

— Съпругът ви е изчезнал.

— Така ли?

— Това не ви ли засяга?

Роузмари преглътна.

— Заниманията на съпруга ми не ме засягат.

— Наистина ли? — Той се опита да я погледне в очите, но напразно.

— Допреди две седмици може и да е било различно, но не и сега. Кристофър ми даде ясно да разбера, че съм му в тежест както професионално, така и в личен план. Защо да ме е грижа за него? — Тя си пое дълбоко дъх, издиша, после вдиша отново. — Така че не знам къде е, нито ме интересува. — Тя достигна до автоматичните врати и когато те се отвориха, излезе от терминала. Движението беше оживено, шумът оглушителен. За миг се поколеба дали да не пресече между движещите се коли, за да избяга от нахалното ченге, но после реши, че не си струва. Намери пешеходната пътека и зачака светофара. — Моля ви, просто… си вървете.

— Чух, че сте се скарали. Какво друго?

Роузмари продължаваше да си придава важност, макар да усещаше как кръвта в главата й пулсира.

— Вие сте полицаят, би трябвало да знаете.

— Добре, нека тогава да ви кажа какво знам. Съпругът ви току-що бил поискал развод, въпросната вечер вие сте изпаднали в нервна криза.

— Е, и?

— И сте се скарали, и то пред хора.

— Каква глупачка бях! Да се изложа по такъв начин… — Роузмари се опита да се усмихне. Светна зелено и тя повлече куфара си през четирите платна на шосето. — И за какво?! Заради някакъв надут, развратен, превзет негодник, който ме използва, използва и парите ми от бог знае колко години насам! Ненавиждам го! — извика тя, макар при тези думи част от нея да изпита остра болка.

Когато стигна до отсрещния тротоар, тя се шмугна в сградата на обществения паркинг, пое си дълбоко дъх и ускори крачка; на Нън не му оставаше нищо друго, освен да я последва.

— И нямате представа къде е той сега?

— Не, нито пък ме е грижа, че го няма. Ако Бог беше наполовина толкова добър, колкото твърдят проповедниците, щеше да направи така, че никога да не се върне. — Роузмари се спря и се обърна към Нън; лицата им почти се допираха. — Ясно ли се изразих, господин полицай?

— Независимо дали ви е приятно, или не, ще трябва да приемете последствията от станалото.

— Казах ви, Кристофър Томас вече не ме засяга.

— Боя се, че ви засяга. — Нън я погледна в очите, светлосини и тъжни. Позата й на мъжко момиче не минаваше пред него. — Какво ще кажете да седнем някъде на чаша кафе и да обсъдим въпроса?

— Вижте, мистър…

— Полицейски инспектор Джон Нън. От полицейското управление на Сан Франциско, отдел „Убийства“.

Тя го огледа подозрително.

— И защо трябва да разговарям с вас?

— Приех да се срещнем, защото един мой приятел, всъщност наш общ приятел, ми изви ръцете.

— И как се казва той?

— Тони Олсън. — Той я наблюдаваше внимателно: очите й се разшириха. — Тони се безпокои за съпруга ви.

— Нека. На мен пък ми е все едно.

— Вие изобщо ли не се безпокоите, че съпругът ви е изчезнал?

— Изчезнал е твърде силна дума.

— Която обаче е приложима в случая, мисис Томас. Никой не го е виждал и чувал от две седмици. Не ходи на работа. Не отговаря на телефона. Не получава имейлите си.

Роузмари прехапа устна.

— Аз… не знам къде е. Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Вие сте последната, която го е видяла жив.

— Заплашвате ли ме?

— Отбелязвам очевиден факт, мисис Томас. Всички на онзи прием в музея са ви видели как напускате тичешком залата. А съпругът ви е изтичал след вас. И никой, ама никой не го е виждал оттогава. Знам това, защото съм ги разпитал до един, без вас. — Нън помълча малко, за да й даде възможност да осмисли чутото. — Сега ви се дава възможност да разговаряте с мен неофициално. Колко време ще продължи така… — Той вдигна рамене.

Роузмари преглътна с усилие.

— Откъде се познавате с Тони?

— Отдавна се знаем. Дълга история. — Той хвана куфара й за дръжката. — Къде е колата ви?

Тя изтръгна багажа си от ръката му.

— Не е ваша работа!

— Последен шанс, мисис Томас. Официално или неофициално ще говорим? Вие избирате.

Роузмари помълча известно време, после каза:

— Има едно бистро на пет минути от тук, през десет пресечки в северна посока. Ще се видим там.

Бяха му я описали като плаха, свенлива жена, но първите му впечатления от нея нямаха нищо общо с тази представа. Въпреки това той си каза, че всичко е поза, че Роузмари Томас е една наранена душа, която само си придава невъзмутим вид. Беше доста хубавичка, не точно красавица, но имаше тъжни сини очи, великолепна фигура, която не убягна от погледа му, и бронзов загар, придобит от престоя в Мексико. Допадаше му, че докато разговаряха, тя го гледаше в очите, като се насилваше погледът й да не издаде, че е уязвима.

Не, Роузмари Томас по нищо не приличаше на заподозрените, с които бе свикнал да си има работа.

В какво ме набута, Олсън?

Тя пристигна пет минути след него, намести се върху тапицираната с изкуствена червена кожа пейка насреща му и вдигна ламинираното меню като щит пред лицето си.

Нън хвърли поглед върху предлагания типичен за крайпътно заведение асортимент. Наоколо се мотаеха сервитьорки, облечени в еднакви бели униформи. Той я попита:

— Какво да ви поръчам?

— Тишина и спокойствие.

Нън се засмя. Тя бутна менюто настрана.

— Не съм гладна, а и от миризмата на гранясала мазнина от кухнята ми прилошава. Ако имате нещо да ме питате, давайте, ако не, не ми губете времето.

— Вие избрахте заведението, не аз.

— Аз съм известна с това, че правя винаги грешния избор. — Роузмари се опита да се усмихне, но от очите й бликнаха сълзи. След малко каза: — Обикновено не съм такава. От двама ни Кристофър беше по-злият. Сега, откакто го няма, сякаш откривам лошата си страна.

— Откакто го няма?

— Няма го в живота ми, не че си е отишъл от този свят. — Роузмари попи сълзите си с хартиена салфетка. — Виждате ли, точно затова не искам да разговарям с вас. Кажа нещо, и после вие така изкривявате думите ми, че да звучат като самообвинение.

— Чуйте, мисис Томас, аз не знам какво се е случило със съпруга ви, но ако нещо се е случило, този разговор между нас е просто генерална репетиция за онова, което ви очаква. Така че на практика ви правя услуга.

Роузмари отново се наежи.

— Значи трябва да ви бъда благодарна, така ли?

— Може да продължавате с ехидните си забележки, а може и заедно да се опитаме да разберем какво се е случило с мистър Томас.

— Ето тук се различаваме. В онази ужасна вечер Кристофър изчезна от живота ми, от което съм доволна. — Тя изправи гръб и изпъчи гърди, за да подчертае думите си.

— И така, какво се случи в онази ужасна вечер?

— Вие сте този, който все търси фактите. Вие ми кажете.

— Тръгнали сте си с гръм и трясък от музея, а Кристофър ви е последвал. Чули са ви да спорите, да си отправяте взаимни обвинения…

Роузмари отвърна:

— Казах му, че е жалък, а той ми каза, че съм фригидна. Но онова, което наистина ме вбеси, бе обвинението, че вися като камък на шията му. Сякаш му пречех да живее, да се развива. Докато истината е точно обратната: моите пари и пълната ми отдаденост на кариерата му го направиха това, което е.

— Това положително ви е разгневило.

— Мисля, че вече ви го казах. — Тя млъкна за миг. — Какво, сега психоанализа ли ще ми правите?

Нън се усмихна; до масата им се появи сервитьорка, за да вземе поръчката. За негова изненада Роузмари поиска хамбургер с всички възможни гарнитури, двойна порция пържени картофи и кока-кола. Той си поръча черно кафе без захар.

— И какво стана, след като се скарахте?

— Аз си отидох у дома. Не знам какво е правил Кристофър, нито пък ме интересува.

Нън й остави възможност да допълни историята си. Когато тя замълча, без да каже нищо повече, той попита:

— Не пропускате ли нещо?

— Да. Забравих да ви кажа, че ненавиждам този мръсник!

Нън понижи глас.

— Мисис Томас, казах ви вече. Говорих с много хора. С кого ли не. Знам, че сте се прибрали у дома… от един момент нататък. — Той я наблюдаваше внимателно и видя паниката в очите й. — Разговарях с охраната на музея. Чули са ви как се карате. — Той се наведе напред, гласът му премина в шепот. — Защо не ми кажете всичко? Ще ви олекне.

Погледът на Роузмари беше прикован в износения ламиниран плот на масата.

— Нямам нищо за казване.

— Върнали сте се в музея.

— Отидох до кабинета си, исках да остана за малко сама. Бях… — Очите й отново се насълзиха. — Бях толкова засрамена от поведението си…

Нън й кимаше съчувствено, като в същото време се ругаеше наум, че не я бе отвел в управлението и не й бе прочел правата. Но след като, така или иначе, бе проговорила, той не желаеше да я прекъсва.

— Не можех да повярвам колко ниско бях паднала. — Тя вдигна очи и го погледна. — Защо трябваше да се развеждам с него? Та ние и бездруго от години не живеехме като съпрузи. Беше ме яд на него, бях озлобена, чувствах се като болна. След като се скарахме пред музея, аз си казах, че ако не се махна по-далеч от там, ще извърша нещо, за което наистина ще съжалявам. Качих се на колата и подкарах. Не исках да си отида вкъщи в това състояние и по средата на пътя спрях, обърнах и поех обратно.

— И се върнахте в музея? Затворихте се в кабинета си?

Тя кимна.

— Ала Кристофър не би бил Кристофър, ако можеше да остави нещата просто така. Той трябваше да ме измъчи докрай. Държеше последната дума да е негова.

— Той ви е проследил?

— Не можеше да остави нещата така — повтори тя, останала без дъх.

— И е дошъл в кабинета ви?

— Първата ми грешка беше да си помисля, че сме в състояние да поговорим като възпитани хора.

— Бил е бесен.

— Беше обзет от ярост. — Тя въздъхна. — Докато на мен съзнанието ми се беше прояснило… донякъде. Казах си, че няма да слизам на неговото равнище на детински заяждания и обиди. С брака ни отдавна беше свършено и колкото по-скоро приемех този факт, толкова по-щастлива щях да бъда. — Тя се взря в лицето на Нън. — Това беше една от причините да замина за Мексико. Дошъл бе моментът да се погрижа за себе си. Да преоткрия някогашната Роузмари, онази, която бе успяла да привлече Кристофър.

— Какво стана, след като той ви последва в кабинета ви?

— Отново се скарахме. Аз хвърлих нещо по него. Той хвърли нещо по мен. Беше шумно и срамно. Един от охраната дойде да види какво става. В този момент бях на края на силите си, така че просто взех чантата си и се махнах.

Погледите им се срещнаха. Той забеляза, че сред синьото на ирисите й имаше и сребристо, като диамантен прах. Очите й бяха много красиви.

— Оттогава не съм го виждала. — Роузмари почти се усмихна. — Но до ден-днешен, като се сетя, ми оживява пред очите: червен като цвекло, потен, озъбен… с треперещи ръце… Приличаше на… гаргойл. — Тя се засмя мрачно. — Този образ се е запечатал в съзнанието ми. Всеки път, когато се сетя за предстоящия развод и ме обхване страх, си го представям в този му вид и… ми минава. — Прехапа долната си устна. — Но когато си тръгнах, беше жив.

Това можеше и да е вярно, но Нън вече я бе уловил в лъжа. Макар че пазачът се бе качил в кабинета й, за да провери какво става, той не бе споменал, че я е видял да си тръгва. Всъщност човекът ясно си спомняше как Роузмари усмихнато го бе уверила, че са имали малко семейно спречкване, но сега всичко било наред. Ала Нън не бързаше да я изобличава. Засега.

Той погледна жената срещу себе си.

— Искам да ви помоля за една услуга. — Тя вдигна лице, но не каза нищо. — Искам да дойдете с мен до управлението и да дадете показания. Това ще изясни нещата и повече няма да ви закачаме.

— А защо да го правя?

— А защо не? — попита той. — Ще приключите веднъж завинаги с тази история и ще изчистите името си.

— Не съм допускала, че името ми е опетнено.

— Просто ще повторите всичко, което ми казахте сега, и това е.

— Когато нещата опрат до писмени показания, нищо не е толкова просто.

Нън усещаше, че тя няма да се даде толкова лесно.

— Ама нали сте си тръгнали от кабинета? Формално погледнато, онзи пазач е последният, който е видял Кристофър жив!

— Именно — каза Роузмари. — Разпитайте него.

Хамбургерът й пристигна. Тя вдигна едно резенче картоф, но го пусна обратно в чинията.

— Не знам защо си поръчах това. — Бутна чинията настрани. Погледна решително Нън и се изправи. — Тръгвам си.

Нън хвърли банкнота от двайсет долара на масата и я последва.

— Мисис Томас, чакайте!

Но тя не си беше тръгнала. Стигнала бе до колата си, но не бе могла да отключи вратата. Ръцете й трепереха. Изпусна ключовете и зарови лице в длани.

— Моля ви… вървете си.

— Аз мога да си отида, мисис Томас. Но случилото се… няма да си отиде. Докато не открием съпруга ви.

— Ами вървете да го търсите тогава и престанете да ми досаждате!

Тя вече хлипаше. Нън вдигна ключовете й от земята и ги пъхна в джоба си.

— Твърде разстроена сте, за да шофирате.

Ръцете й бавно се смъкнаха надолу и откриха лицето.

— Моля ви, много ви моля, оставете ме на мира.

Нън постави ръка върху рамото й.

— Имайте милост към себе си. Нека да ви отведа в управлението, ще кажете всичко и ще видите как ще ви олекне.

— Вече ви казах всичко.

— Знам — отвърна спокойно Нън. — Бяхте много откровена. Което е добре. От вас искам само да повторите същото в управлението, да ви снемем показанията и да ги подпишете. Това е. Много е просто.

— Нищо в този живот не е просто — каза тя; лицето й изглеждаше състарено.

— Вижте, като ви снема показанията, Тони ще ме остави на мира, началниците ми ще ме оставят на мира и цялата история приключва.

— Аз може да съм изоставената съпруга, инспекторе, но не съм идиот.

— Виждам. Но не бива да усложняваме излишно нещата. — Мозъкът на Нън беше зает с една-единствена мисъл: как да я отведе доброволно в стаята за разпити. — Знаете ли какво? Оставете показанията, не пишете нищо. Елате до управлението, за да поговорим. Това е всичко. Ще седнем и ще поговорим. Ние двамата. Вие и аз. Какво ще кажете?

Роузмари избърса сълзите си с ръкава на блузата и въздъхна дълбоко.

Нън изчака известно време, но след като тя не отговори, той я хвана за ръката и полека я поведе към чакащата кола.

Фей Келерман

Още щом влезе в стаята за разпити, по погледа й разбрах как ще се развият нещата.

Роузмари даде показания. За разлика от разговора ни в бистрото сега гласът й трепереше. Противоречеше си и се отричаше от думите си повече от преди. Но както може да ви каже всеки полицай, невинните никога не са последователни; пазете се от онези, които ви гледат в очите, без да мигнат, и говорят гладко, сякаш четат репликите си от сценарий.

Някак против волята ми тази жена ми ставаше симпатична. Нямаше нищо общо със заподозрените, с които бях свикнал да си имам работа. На моменти исках да й помогна, заедно да изясним нещата, но беше безполезно. Колелото се бе завъртяло в определена посока и аз бях неволен участник в цялата история. Бог да благослови откачалките, които плуват срещу течението и се давят; по онова време аз никога не го бях пробвал и ето докъде се докарах.

След като приключи с показанията си, тя стана от безличния канцеларски стол и приглади полата си. Изглеждаше не на място в неугледния офис. Аз я откарах обратно до бистрото, за да си вземе колата, като на раздяла й поръчах да ме държи в течение, ако изникне още нещо.

Обади ми се след три дни, за да ме попита дали работя по някаква версия. Възползвах се от случая, за да се видим пак. Казах си, че просто си върша работата като полицай… което си беше самата истина.

Но колкото по-навътре навлизах в случая през следващите дни и седмици, толкова по-ясна сметка си давах, че ми е приятна нейната компания, дори историята й да не се връзваше.

Йозеф Артур Крьоге мразеше лятото. Не просто жегата, а нагласата, която тя предизвикваше у хората, пълната липса на професионализъм сред неговите музейни работници. Сякаш за тях топлото време беше не просто повод за добро настроение, а оправдание за липсата на всякаква отговорност. На него му беше известно, че всяка година половината от служителите му прекарваха ваканцията си на някой средиземноморски плаж, макар да не знаеше къде точно, а и не се интересуваше.

Историческият музей в Берлин беше единственото нещо, което занимаваше съзнанието му, откакто бе поел поста директор преди близо две десетилетия. Учен по професия — а според някои и по призвание — Крьоге твърдо вярваше в трудолюбието и последователността.

Днес, както всеки друг ден, той бе излязъл от апартамента си в Мите, в горната част на Фридрихщрасе, точно в 8:12 ч., бе взел У-бана до Музеумсинзел и бе пристигнал в музея точно в девет. След като отдели шест минути вместо обичайните десет за преглед на задачите си за деня, той се сети, че онзи сандък от Америка вече цяла седмица се търкаля в подземното хранилище. Това беше прекалено. Крьоге се разтресе от благочестив гняв, че един от най-ценните експонати на музея, радващ се на огромна популярност сред посетителите, отлежаваше в някакво влажно мазе.

Той посегна към телефона, но си спомни, че както всички останали, и аранжорите бяха в отпуск.

Коридорът, водещ към хранилището, беше топъл и душен поради спирането на климатичната инсталация нощно време — един жалък опит за пестене на електричество, който Крьоге не одобряваше, въпреки че бе приет с гласуване от Управителния съвет, и който особено много го дразнеше в моменти като този, когато колосаната му бяла риза вече лепнеше върху охраненото му тяло.

От самото начало той съжаляваше, че бе отстъпил пред молбите на онзи американски музей да му заеме „Желязната дева“; беше се поддал на потока от писма, с които го бе засипана уредничката, на жалните й молби по телефона и на уверенията й, че „Девата“ ще бъде едва ли не гвоздеят на една изложба, посветена на средновековните уреди за мъчение. Но дамата поне беше възпитана. За разлика от повечето уредници на музеи в Щатите, които се държаха, сякаш светът им принадлежеше, Роузмари Томас съумя да му извади душата с памук; увещанията й бяха колкото деликатни, толкова и ефикасни. Пък и удържа на думата си: появяването на „Девата“ в музея „Макфол“ се бе превърнало във вестникарска сензация, като изрично бяха посочени собствените му заслуги като директор на берлинския музей, любезно склонил да предостави експоната, така че в крайна сметка и той извлече някаква полза от тази работа. Сега обаче нищо не беше толкова важно за Крьоге, колкото връщането на експоната на мястото му.

Хранилището приличаше на гробница, без следи от човешко присъствие на фона на разнокалибрените сандъци и всевъзможните произведения на изкуството, очакващи поправка или реставрация, разпилените инструменти, купчините талаш по пода и праха в спарения лепкав въздух.

Крьоге се задави от отвращение. Как смееха подчинените му да оставят в такъв вид работното си място? Клатейки възмутено глава, той се запъти към най-големия сандък — с метър и нещо по-висок от него самия и около два пъти по-широк.

Обиколи го веднъж, сякаш беше изоставен от екипажа извънземен космически кораб, и се закова на място, когато забеляза дългата две педи пукнатина в шперплата. Да не би „Девата“ да бе пострадала при превозването?!

Грабна една електрическа отвертка от тезгяха и се залови за работа. Бързо отви дузината винтове от едната стена на сандъка и тя се отвори напред. Отвътре се разнесе слаба миризма на развалени яйца и гнили плодове.

С изкривено от ярост лице Крьоге си помисли, че някакъв тъп американски работник бе забравил сандвича си в неговата скъпоценна „Дева“.

Огледа от горе до долу видимата отвън страна на експоната. Не забеляза повреди, но беше длъжен да провери навсякъде.

Винтовете падаха един по един, парчета шперплат се търкаляха наоколо, докато накрая „Девата“ се извиси пред него в цялото си величие на чугунен монолит, мрачен и импозантен.

Крьоге си представи вътрешността й, железните шипове, впивали се някога в жива плът — един зловещ инструмент за изтезания, единственото избавление от който е била смъртта.

Той прокара длан по твърдата релефна повърхност, без да забелязва миризмата, която междувременно сякаш се бе засилила — миризма по-скоро на разлагащо се месо, отколкото на гнили плодове и развалени яйца — но иначе „Девата“ изглеждаше невредима.

И точно в този момент Крьоге погледна надолу и забеляза процеждащата се кафеникава течност.

— Was zum Teufel…

Той се наведе, за да натопи пръст в течността, но дръпна гнусливо ръката си — вонята беше непоносима и го удари в ноздрите с такава сила, че той се изправи ужасен, като за малко не повърна.

Известно време стоя втрещен пред „Желязната дева“, после бавно и не без усилие започна да я отваря.

Не бе стигнал далеч, когато нещото в нея — с големината на човек, завито в дебели найлони, облепено в тиксо и пристегнато с въжета — се килна напред и тежко се сгромоляса в краката му. От удара найлонът в единия му край се разцепи и някаква белезникава зърнеста каша, примесена с жълти и тъмночервени жилки, изтече около обувките на Крьоге, адска воня изпълни ноздрите му, стисна го за гърлото и изгори дробовете му като вряща сярна киселина. Сякаш хипнотизиран, той се наведе, за да погледне по-отблизо, и различи човешки череп с черна дупка вместо уста, която сякаш мърдаше.

Стиснал носа си с ръка, Крьоге се наведе още по-ниско, докато си даде сметка, че черната дупка беше пълна с червеи, които създаваха илюзията за движение.

Той се завъртя на място, размахвайки бясно ръце, но се подхлъзна в първичния бульон и се стовари тежко на пода, като главата му се озова на сантиметри от озъбения череп, който го гледаше втренчено с едната си очна кухина, изпълнена с подобна на желе маса, а той панически запълзя на колене и лакти назад, колкото можеше по-далеч от този ужас, и някак си успя да се изправи и да побегне навън, докато съдържанието на стомаха му изпълни гърлото му и бликна като фонтан през устата…

Джонатан Сантлоуфър

Беше паднала мъгла.

Стан Балард, четирийсет и две годишен адвокат по недвижими имоти, намести колата си на свободното паркомясто над Оушън Бийч, на стотина метра южно от Клиф Хаус — легендарната туристическа забележителност на Сан Франциско, която едва се виждаше през сивата пелена, обгърнала южната половина на града.

За един протяжен миг, сгушен на топло в своя лексус, Балард поседя зад волана с работещ двигател, загледан в мъглата, гъста и лепкава като есенен дъжд. Но дъжд нямаше, само тази проклета, вечна мъгла. Погледна датчика за външната температура — шест градуса по Целзий — и поклати глава отвратен.

Първият летен ден. Безобразие.

Балард беше облечен в лек вълнен костюм с графитен цвят на миниатюрни, едва видими лилави райета, за който бе броил 1900 долара в „Барселино“. Освен костюма носеше часовник „Таг Хойер“, шита по поръчка ленена риза с цвят слонова кост за 200 долара с неговите инициали на джоба и копринена вратовръзка „Джери Гарсия“, предназначена донякъде да смекчи ултраконсервативния му стил. Кожените му мокасини бяха „Бриони“, лъснати до блясък. Дори черните три четвърти копринени чорапи не бяха евтини — 18 долара чифтът, но Стан Балард знаеше, че всичко това е нужно, за да вдъхва доверие на клиентите си, да създаде усещането, че както за тях, така и за него парите са едва ли не последното, за което би следвало да се тревожи.

Но дори без тези елегантни добавки Балард изглеждаше доста внушително. Той прекарваше по час и половина всяка сутрин в преустроеното във фитнес мазе на къщата си, така че високата му метър и осемдесет фигура не се беше изменила много от осемдесетте години на миналия век, когато играеше полузащитник във футболния отбор на Калифорнийския университет. Около очите му с цвят на лешник се бяха появили бръчици, но кестенявата му коса беше мека и гъста както преди, а кожата на лицето му — гладка и румена. Едрият, леко крив нос само допълваше мъжественото му излъчване.

Накрая, когато повече не можеше да отлага неизбежното, той изключи двигателя, пое си дълбоко дъх преди температурния шок и отвори вратата.

На плажа, до един от заградените с едри камъни кръгове, в които хипита и бездомници си палеха нощем огън, сгушена срещу студа, откри жена си — точно където му бе казала, че ще бъде. Двамата със Сара бяха заедно от осем години и макар бракът им да не бе минал без трудни моменти — неспособността им да имат деца ги мъчеше като гноясала рана — едва напоследък Балард бе започнал да приема възможността един ден връзката им да завърши с развод без някаква конкретна причина, а просто от апатия и чувство за взаимна вина.

Но нещата още не бяха стигнали дотам, или поне той така се надяваше.

За момента Стан се бе вживял в ролята на съвестния съпруг, дошъл на морския бряг по настояване на Сара, която му бе казала, че има нужда от него. И понеже тя толкова очевидно се нуждаеше от него, и то тук и сега, не беше необходимо дори да играе роля. Сред пепелта в душата му все още тлееха живи въгленчета, готови да лумнат в пламък при мисълта, че Стан заемаше важно място в живота й, в сърцето й. А топлината от този пламък едновременно го изненадваше и объркваше.

Меланхоличният тътен на океана бучеше в ушите му; мощни вълни се разбиваха с грохот в далечния вълнолом под надвисналия вечерен здрач. Беше отлив, водата се бе дръпнала далеч от брега и не се виждаше през мъглата.

Стан отиде и застана до нея. Тя беше по джинси и спортни обувки; качулката на ватираното й яке беше вдигната нагоре и скриваше дългата до раменете коса. Той се покашля и Сара вдигна глава; когато го видя, раменете й се отпуснаха от облекчение.

— Има ли още едно място на този камък?

Тя се премести няколко сантиметра встрани и потупа с длан грапавата повърхност до себе си; Стан приседна до нея.

— Съжалявам — каза Сара. — Не исках да правя мелодраматични сцени. Опитах се да не те намесвам, но вече минаха няколко дни и не виждам как мога да се оправя без теб.

Седеше, сплела ръце пред себе си, подпряна с лакти върху коленете.

— Знаеш ли какъв ден се пада двайсет и трети август тази година?

Той помисли доста време, преди да каже:

— Не. Трябва ли да знам?

— Не би било лошо. Ако знаеше, това би означавало нещо за мен.

— Следователно би означавало нещо и ако не знаех.

Тя се обърна и го погледна. С яркосините си очи, гладката светла кожа и широките изящни скули, Сара беше много привлекателна, но анфас красотата й беше направо объркваща.

— Не знам, Стан. Честно, не знам. — След кратко мълчание тя каза: — Десет години от екзекуцията на Роузмари Томас.

Стан кимна, но не отговори веднага. Накрая се обади:

— Да, така излиза.

— Точно така е. Проверих в „Гугъл“. Макар че и иначе не се съмнявах.

— Как се сети?

— Случи се нещо, което много ме разстрои. Получих писмо, обърни внимание — не имейл, а истинско писмо, на хартия, от Тони Олсън. — Тя вдигна очи и впери поглед пред себе си, сякаш виждаше вълните в мъглата. — Всъщност беше адресирано до теб.

— Кога беше това?

— Не знам. Мисля, че в понеделник.

Стан с усилие сдържаше гнева си.

— И ти го отвори?

— Трябваше. Боях се, че… просто ме беше страх.

— От какво?

— От това, което би могъл да направи. От причината да ти пише след всичките тези години. Представих си какво ли би могъл да иска от теб.

— Олсън няма нищо общо с мен, Сара. Беше приятел на Роузмари и Крис Томас, какъвто бях и аз. Това е всичко.

— Знам по твоите показания… Той не можа да ти прости за тях, а Тони Олсън е човек с влияние, Стан. — Тя отново го погледна умоляващо.

— И какво искаше?

— Нося писмото, ако искаш да го прочетеш.

— Може би след малко, а засега ми го предай накратко.

— Смята да организира възпоменателна среща.

Стан се изсмя гневно; смехът му отекна като лай в мъглата.

— В памет на Роузмари? Та това е налудничаво. Как изобщо му е хрумнало? Възпоменателна среща за Крис, разбирам, но за убийцата му? — Стан помнеше, че Роузмари бе споменала нещо такова в завещанието си, но никога не бе очаквал някой да го приеме сериозно.

— Само дето никой не харесваше Крис.

— Аз нямах нищо против него. Мисля, че и любовницата му — как й беше името? Хейл? — също го харесваше. Имаше и други.

— Любовници, да. Но според Джон той е бил абсолютен негодник. По време на разследването беше изровил толкова мръсни истории за него, че не е за вярване. А и Хейл си падаше главно по парите и влиянието му. За теб семейство Томас бяха просто клиенти, появили се в решителен момент и помогнали на кариерата ти. Но това не променя факта, че Кристофър беше антипатичен на всички. Може пък накрая да се окаже, че не Роузмари го е убила.

— Тук грешиш. Или по-скоро повтаряш думите на бившия си съпруг. Няма „може би“. Тя го уби, и това е. Съдебните заседатели не се поколебаха нито за миг. Нямаше сянка на съмнение, че… — Изведнъж той млъкна и погледна жена си. — Аха! Всъщност не става дума за Тони, нали?

Тя наведе още по-ниско глава, сякаш се опитваше да се скрие във ватираното си яке.

— По-добре е да видя писмото — каза Стан.

— Ето го. — Тя бръкна в якето си и извади плик. — Сам ще се убедиш, че Джон не се споменава никъде.

— Разбира се. Защо му е да го споменава? Особено пред нас. Сега ти си омъжена за мен. Това дело ни събра. Не е нужно да предъвкваме очевидното, но Джон винаги си е мислил, че той прецака случая, и съзнанието за това прецака и него. Завинаги.

— Не завинаги.

— А, така ли? Във всеки случай достатъчно, за да те загуби.

— Знам. Предпочитам обаче да беше нещо друго.

— Имаше и друго, ако си спомняш. Фатално привличане, бих го нарекъл.

Опитът му да се пошегува не предизвика желания ефект.

— Понякога се питам дали все пак не е имало и друго.

— Е, много ти благодаря, че ми го казваш след толкова години…

Тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Не се сърди, Стан. Не исках да прозвучи така. Просто не съм сигурна, че някога ще се отърся от чувството за вина.

— Вина за какво? Че си се влюбила в мъж, който те е обожавал, докато собственият ти съпруг е бил до шия в калта? И знаеш ли коя е иронията в случая? Че той през цялото време беше на прав път. Всичкото това тръшкане и кършене на ръце, че бил провалил разследването… Провалил, друг път! Роузмари уби Крис. Няма никакви доказателства, които да сочат към друг убиец. Нито към мен, нито към когото и да било другиго.

Сара вдигна глава и го погледна.

— Защо пък тъкмо към теб?

Стан вдигна рамене.

— Просто… така ми дойде на езика.

— Добре де, Стан. Както сам казваш, това сме го дъвкали милион пъти. — Тя въздъхна и каза тихо: — Може би наистина трябва да прочетеш писмото.

— Може би.

Той огледа отвън плика с името и адреса на Тони Олсън, релефно отпечатани — печелеше време, искаше да успокои нервите си, преди да го отвори. Писмото беше адресирано до него с писалка, с равния, обработен почерк на Олсън. Клеймото беше от елитния квартал Сийклиф, където известният борсов играч живееше от двайсет и пет години.

След като прочете писмото, Стан стана и направи няколко крачки по посока към океана. Ударите на сърцето му заглушаваха грохота на вълните. Застана на едно място, с ръце в джобовете, безчувствен за ледената мъгла. Накрая, след като овладя дишането си, той се обърна и се върна при Сара.

— Какво се надява да постигне с това? Защо изобщо някой би отишъл?

— Ако не отидеш, ще излезе, че Роузмари не те интересува.

Той се изсмя злобно.

— Сара, позволи ми да ти съобщя новината: наистина не ме интересува. Всичко това се е случило преди повече от десет години. Извършителката е призната за виновна, осъдена и екзекутирана. А сега Олсън иска всички, присъствали на онова парти в нощта, когато Кристофър изчезна, да се съберат отново… за какво?! Да скърбят за Роузмари? Не, няма да стане.

— Смяташ, че наистина всичко е заради Джон?

— А как иначе? Оттогава той не спира да се самобичува, че бил направил такава огромна грешка. Което, между другото, изобщо не е вярно.

— Тони не казва нищо подобно.

— Така е, защото, ако го беше написал изрично, мотивите му да ни покани на тази възпоменателна среща, или както там му вика, щяха да са ясни за всички, не само за онези, които са свързани с Джон. Във всеки случай, не очаквам от това да произтече нещо кой знае какво.

— Защо смяташ така?

— Защото кой ще отиде?

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Кой ще отиде?

— Всички. Ще се наложи всички да отидете.

— И какво ще стане, ако не отидем?

— Ще изглеждате… и аз не знам. Може би гузни?

— Защо? Тук няма неразкрито престъпление, скъпа. Освен ако Тони не е решил да разлае медиите.

— Което и за миг не би се поколебал да направи.

Стан вдигна ръка.

— И какво? Аз съм зает човек. Което може да се каже поне за половината от присъствалите в нощта на убийството. Не можем да отидем на възпоменателната среща. Ще пратим цветя, и толкова. Историята приключва, ако изобщо може да се говори тук за история. Каквато всъщност няма.

— Значи няма да отидеш?

— В никакъв случай.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Аз бях тази, която притисках Джон. Той не беше убеден. Аз съм… виновна.

— Не. Била си добра полицейска съпруга, но не и съучастница.

— Но все още се чувствам виновна. — Сара се изправи и положи длани върху раменете на съпруга си, като го гледаше в очите. — Роузмари бе екзекутирана, Стан. Каквото и друго да си мислиш за него, и двамата знаем, че Джон не е глупак. Вероятно има причина да си мисли, че не го е направила тя.

— Добре, нека си мисли така. От което не следва, че непременно е прав. Има едно златно правило, Сара: когато фактите говорят, и боговете мълчат. Да не говорим за обикновените хора, които заменят фактите с догадки и пожелателно мислене. Ако те интересува мнението ми, бих ти казал, че се отнася до Джон.

Писмото пристигна в първия ден на лятото, адресирано до жена ми. Подател беше милиардерът Тони Олсън, към когото не изпитвах особени симпатии. Пликът беше квадратен, с цвят на слонова кост — официално съобщение или може би покана. Прибрах го заедно с останалата ни поща от пощенската кутия на Лагуна Кениън Роуд, която натъпках в чантата си и се заизкачвах по стръмните стълби към къщи.

Беше слънчев и топъл следобед, откъм океана повяваше тънък бриз и изпълваше каньона с миризма на водорасли. Склонът пред къщата ни беше обрасъл с диви цветя и пелин. Високо в небето кръжаха два ястреба. Запитах се дали онази огромна камбала все още се спотайва в заливчето Дайвърс Коув и дали да не й се пробвам още веднъж тази вечер. Предишния ден за малко я бях изпуснал, а по принцип аз рядко изпускам улов.

Докато се изкачвах към дома, подминах къщите на професионалния сърфист, на професора по история, на рок музиканта, на лесничея и на адвоката по патентно право. Кварталчето ни си го бива. Градинките са добре поддържани, боклукът се изхвърля разделно и се извозва навреме. Двамата с Бел сме най-бедните на нашата улица — жена ми е художничка, а аз продавам фотоапарати. Имаме и две деца.

Бел беше в ателието си в далечния край на парцела. То беше обикновена ламаринена барака, някогашна шлосерска работилница, но имаше големи покривни прозорци и вътре беше просторно. Заварих я, застанала до статива, да работи по новата си картина. Шортите и ботите й бяха целите оплескани с боя, по фланелената си блуза имаше големи цветни петна, русата й коса беше вързана на опашка. Беше неустоимо привлекателна.

— Имаш поща — казах й аз.

— Някакви чекове?

— Не. Нито каталози на дамско бельо.

— Трагедия.

Извадих писмото на Тони от чантата си и го поставих върху плота, отрупан с бои, разтворители и грунд.

— Отвори го — каза Бел.

Отворих го.

— Канени сме на възпоменателната среща в памет на Роузмари Томас. Десет години от смъртта й.

Бел не изглеждаше изненадана; тя продължи да рисува още известно време, после отпусна надолу ръката си с четката и ме погледна.

— Кой бе казал, че миналото не се връща да ни тормози, защото всъщност никога не си е тръгвало?

— Можем просто да откажем.

— Тя беше свестен човек и ми помагаше. Онова, което направиха с нея, е непростимо. Знаеш какво ми е отношението към цялата тази история, Дон.

Наистина знаех. Роузмари Томас бе открила картините на Бел преди тринайсет години на местния фестивал на изкуствата в Лагуна Кениън и бе разказала за тях на съпруга си Кристофър — уредник на музея „Макфол“ в Сан Франциско, отговарящ за временните изложби. Двамата с Роузмари дойдоха едно лято да ни видят и Бел прекара с тях два дни, като им показа ателието и творбите си, покани ги на фестивала и ги остави да се запознаят с местния колорит. Аз също се включих през част от времето; след втората вечер ги поканихме вкъщи и се понапихме. През цялото време Роузмари говореше с възторг за картините на Бел, особено за „Вълни 27“ — малко маслено платно, изобразяващо кораб в открито море, сред огромни черни вълни, едновременно красиво и плашещо. Напомняше донякъде творбите на Райдър, но в осъвременен и подобрен вариант. Бяхме го окачили на стената в трапезарията си, докато малко след екзекуцията й научихме, че била уговорила с Олсън да го откупи за музея като част от постоянната колекция.

Онази вечер, докато Роузмари говореше ентусиазирано за изкуство, конкретно за творбите на Бел, Крис просто седеше и наблюдаваше жена ми с лукава усмивка. Малко по-късно, порядъчно пийнал, той си призна, че изпитвал само презрение към повечето художници, излагащи картините си на фестивала в Лагуна. Каза, че се оказали далеч по-слаби, отколкото бил очаквал. Според него можели да научат много от Бел или още по-добре от някой самоучител. Каза също, че вече обмислял да я включи в обща художествена изложба. Можете да си представите какво означаваше това за нея — огромен тласък за кариерата й.

От този момент нататък Крис започна да флиртува открито с Бел, сякаш си беше купил това право с обещанията си. В същото време се отнасяше към Роузмари като към боклук, залепен за подметката му. Аз наблюдавах отстрани и едва се сдържах.

След месец Крис дойде отново, този път сам, без Роузмари, и веднага покани Бел на вечеря в някакъв снобски ресторант в Нюпорт Бийч. Макар да усещахме накъде бие, двамата с Бел решихме тя да приеме поканата му. Така и стана. Вечерята минала добре. После той решил да пият портвайн във „Фор Сийзънс“, където имало превъзходна селекция, та тя се качила в колата му и отишла с него до другия край на града. Разбира се, след портвайна той я поканил в апартамента си. Бел му отвърнала, че е омъжена и че аз съм добър съпруг, което, да си призная, беше незаслужен комплимент за мен. Той се изчервил и после се усмихнал. След десерта я изпратил през пищното фоайе на хотела до пиколото, който щял да й повика такси, като пътем я прегърнал през кръста и прошепнал в ухото й, че талантът й не бил нищо в сравнение с пищните й форми и че за нея било по-добре да продава пейзажчета за спомен на туристите в Лагуна Кениън, отколкото да излага творбите си в музея „Макфол“ сред художници, на които не може да стъпи на малкия пръст. После я ощипал и я предал в ръцете на пиколото.

Тя ми разказа всичко още щом се прибра вкъщи същата вечер, унизена и яростна.

Качих се на колата, отидох във „Фор Сийзънс“ и от рецепцията позвъних в стаята му, представих се за Руди пиколото и му казах, че някой е одрал отстрани ягуара му с ключ.

— Е, че какво? — вика той. — Колата е под наем, майната й.

Пък аз му викам:

— Ваша работа, сър, но ние сме длъжни или да подадем рапорт до полицията в Нюпорт Бийч, или да получим писмен отказ от вас, за да не ни съдят от агенцията…

При което Кристофър Томас, свикнал да взема нещата в свои ръце, ми затръшна телефона в ухото.

Обзалагах се, че до две минути ще е долу; той дойде след минута и половина. Като ме видя, беше вече късно — аз го стиснах за ухото като петгодишно дете и го поведох навън. Сигурно сме били доста странна гледка: някакъв мъж с кремав копринен костюм за 2000 долара, воден за ухото, превит одве, през фоайето на „Фор Сийзънс“, размахващ бясно ръце и хленчещ за адвокати, морални щети и как щял да ме вкара в затвора, докато съм жив.

Когато излязохме навън, аз го препънах, съборих го по гръб, стъпих с крак на гръдния му кош и позвъних на Бел по мобилния. Усещах ударите на сърцето му през подметката си. Дадох му телефона и го посъветвах да се извини на съпругата ми. После го сграбчих за глезена — това ми дойде някак отвътре — и го повлякох през цветната леха, която заобикаля главния вход на „Фор Сийзънс“, през божурите, исландските макове, лютичетата и каквото там още бяха засадили градинарите през последната седмица, докато Крис се друсаше през бабуните и дърдореше нещо възбудено на Бел. Чувах я как ме моли да престана, но още не бях в настроение. Може да се каже, че й се извини твърде убедително. Междувременно бе дошла охраната, така че аз пуснах крака му, взех телефона си от ръката му и тръгнах към колата си, докато някакъв униформен глупак тичаше след мен и крещеше нещо в уоки-токито си. Гласът му беше писклив, очите широко отворени, никаква заплаха; качих се спокойно в колата си и след половин час си бях у дома при Бел.

Мислех си, че след тази случка ще се чувствам малко по-добре, но — уви! — не се получи.

Както можете да си представите, след година, когато откриха Кристофър в „Желязната дева“ от берлинския музей, ченгетата имаха някои въпроси към мен.

Питаха ме например къде съм бил в нощта на изчезването му. (Бях на трийсет километра навътре в морето, между другото, на яхта с приятел.)

Питаха ме също защо бях нападнал Крис във „Фор Сийзънс“. (Защото си го бе изпросил.)

Също и за присъдата, която бях излежал в щатския затвор „Коркоран“ (две години ефективно за фалшифициране на пари и оказване на съпротива при ареста).

Кои са приятелите ми? Какво мога да кажа за работата си като охрана в нощен клуб? А за връзката си с Бел? Последното им беше най-трудно да проумеят: как един бивш пандизчия като мен е могъл да спечели сърцето на жена като Бел — красива и талантлива, харесвана и ухажвана от мъжете. И аз им казах истината: нямам престава как.

И до днес не знам.

Но Бел си имаше своята тайна: едно обещание, което бе дала на Роузмари. Само толкова знаех. Тя ми беше казала, че е по-добре да не знам какво е то, и аз уважавах желанието й.

— Твоя работа, Бел — казах. — Ако искаш да отидеш на възпоменателната среща, да уважиш паметта на Роузи, нямам нищо против. Вярно, ще трябва да изтърпиш разни сноби и артисти, но какво толкова? Иди. Само че при едно условие: аз ще бъда с теб. Ще те придружа. Ще се държа прилично и ще се издокарам, и ако се наложи, ще постеля палтото си на улицата, за да не газиш в локвите. Ще те водя в скъпи ресторанти, ще те любя при всяка възможност…

— Животът продължава. — Тя се опита да се усмихне, но в очите й видях тревога.

— Лично аз бих предпочел да си остана у дома и да отида за риба. Вчера изпуснах една осемдесетсантиметрова камбала, но… какво да се прави, ще дойда с теб.

— От двайсет и четири часа все за тази риба мислиш, Дон.

Тя се засмя и поклати глава. Ако трябва да сложат картинка в речника за „красива усмивка“, това ще е снимка на Бел.

— Трябва да отида. Обещала съм. Не искам да имам никакви неприятности с Тони Олсън.

Не казах нищо, макар трудно да скривах ревността си към изискания милиардер, с когото жена ми общуваше толкова непринудено. Ревнив съпруг съм и си го признавам. Преди толкова години нямах никаква сериозна причина да унижавам Крис Томас, освен да си начеша егото, което повеляваше да отмъстя за Бел, както преди това ме подтикваше да й съдействам морално да изложи творбата си, да пробие в „Макфол“. Отхвърляйки я по този начин, Крис се превърна в мой враг. И аз го нападнах. Това се учи в затвора. Нападаш, преди да са те нападнали. Единственото ми съжаление, когато се прибрах онази нощ от „Фор Сийзънс“, беше, че го оставих да се отърве толкова леко.

— Ще вземем пикапа — казах аз.

— За да се гмуркаш в Моро Бей и Пойнт Арена.

— Признавам, че тази мисъл не ми е чужда.

— И край Фаралоните?

— Това го направих заради Ръсти.

Фаралонските острови край Сан Франциско са най-опасното място за гмуркане в целия свят. Наоколо гъмжи от бели акули, водата е ледена, видимост почти няма. Смъртта дебне отвсякъде. Ако не те налапа акула, течението ще те отнесе. Скалите са остри като стъкло, няма къде да привържеш лодката. Също като в света на изкуството: акули, подводни течения, отникъде спасение.

Ръсти беше стар приятел, смел понякога до безумие, който едва свързваше двата края, вадейки морски таралежи от смъртоносните води. Навремето беше спасил живота ми в „Коркоран“ и за него бях готов на всичко. Двамата сме като кръвни братя, свързани до живот.

В деня, когато Кристофър Томас изчезна безследно, двамата с Ръсти бяхме край Южните Фаралони. През нощта бяхме пресекли пролива в бурно море и на сутринта щяхме да се гмуркаме за таралежи. Бях на дванайсет метра дълбочина, когато от мрака изплува бяла акула, приближи се до мен, направи завой и изчезна в мрака. Спомням си зъбите й, белотата на корема. За пореден път си дадох сметка, че чудеса се случват всеки ден. Този ден наловихме триста килограма морски таралежи, биваше си ги, във всеки случай бяха по-добро качество от японските, и Ръсти щеше да спечели куп пари.

Само че ченгетата не ми вярваха. Алибито на един осъждан винаги се приема със съмнение, особено когато свидетел му е друг осъждан.

— Ако ти можеш да оцелееш сред онези сноби — казах на Бел, — аз мога да оцелея на Фаралоните.

Тя ме погледна, обърна се към платното и продължи да рисува, но на красивото й лице беше изписана тревога.

Никога не съм обичала да ставам рано сутрин. Но днес просто не можех да чакам музата ми да си размърда мързеливия задник и да ме поръси със златния прашец на вдъхновението. Имах срок: следващата седмица. Щях да се измъча, но за нищо на света не можех да го пропусна. Въпреки някои широко разпространени схващания относно професията ми на „артист“ (с френско произношение) аз не съм жена, която се оставя да я носи течението. Планирам. Изяждам се отвътре. Работя по график, защото имам сметки за плащане. Вдъхновението е лукс, който не мога да си позволя.

На млади години действах на принципа, че за творчеството няма работно време и място. Някои от най-хубавите си картини бях нарисувала посред нощ в един душен маломерен апартамент, без да поглеждам часовника. Бях сама, вкопчена в люта битка с боята и платното; първоначалната ми представа за произведението воюваше с реалността — неправилни форми, дисонантни цветове, изкривени контури. Всичко това засилваше чувството ми на неудовлетвореност, но същевременно разпалваше творческия ми дух, амбицията ми до сутринта да имам нещо готово.

Този мой младежки идеализъм беше доста поизлинял през годините на пост и молитва в света на изкуството. Сега, с две деца, които да будя, глезя, обличам и изпращам на училище, с две кучета, които да чеша зад ушите, храня и извеждам, плюс един съпруг с приблизително същите потребности като децата и кучетата, моите среднощни рисувални сеанси останаха толкова назад в историята, колкото и онзи вонящ тесен апартамент, колкото пронизителния звук на полицейските сирени под прозореца ми и мъртвешки синкавата луминесцентна тръба, която осветяваше работното ми място. И колкото нуждата да продавам вещите си на оказионния магазин, за да си купя някоя и друга туба боя.

Тези дни аз се обливам в естествената светлина от оберлихта над работното ми пространство в ателието. В тази специално пригодена „творческа среда“, над която като млада бих се изсмяла, сега дишам влажен, солен океански въздух, който нахлува през отворените прозорци, имам топове платно, подпрени на стената, опънати върху рамки, натрупани върху всяка възможна хоризонтална повърхност, и дузини туби боя от всеки нюанс на всеки цвят, който човек може да си представи. Само дето от респект към екологичното ми съзнание — единственото, което съм запазила от младостта си — боята ми е екологична. Имам място, светлина и време — последното, поне докато отвън не спре училищният автобус.

Но нямам вътрешна хармония.

Много му мислиш, Бел.

Гласът на Дон, който отекна в главата ми, ме накара да се усмихна. Дон разбира моите неврози по-добре от всеки друг. Но рядко допуска да им се поддам.

Дори след петнайсет години, през които си изкарвам хляба като художник, аз все още имам дни на неувереност, когато си припомням груби думи от преди десетилетие, думи, които разрязват като ножове тънката обвивка на самочувствието ми. В такива лоши дни усамотяването в ателието, за да опровергая критиците си, ми прилича повече на бягство, отколкото на работа.

Оглеждайки с присвити очи петната боя по платното, се пренасям далеч назад в дните, когато работех трескаво с надеждата да създам онзи шедьовър, който би ми осигурил трайно място в света на изкуството… или поне върху стените на някоя процъфтяваща галерия. Роузмари бе имала желание да ми даде моя шанс, но тогава съпругът й се опита да ме прекара, и то по повече от един начин.

Иронията на случилото се не ми убягва и сега, когато се опитвам да пресъздам „Вълни 27“ за новия клиент — едно мрачно платно, идеално подхождащо на трагедията, тайните и лъжите около семейство Томас. Работата ми върху картината извикваше у мен буря от спомени, най-болезнен от които беше онзи за последното ни свиждане в затвора, при което разговаряхме за „Вълните“. Сега, когато основите на композицията постепенно се сгъстяваха като сенки върху платното, а смисълът на поканата, която бях получила от Тони Олсън, започваше да се избистря в съзнанието ми и разбрах какво се иска от мен да направя, аз усетих как ме изпълва странно предчувствие.

Дан-дан-дан-дан! Металната сграда се огласи от внезапен трясък, подобен на изстрели. Подскочих и се обърнах назад, ужасена, че ще видя нещо по-заплашително от няколкото флакона със спрей, нападали по пода от перваза на прозореца, който бях оставила отворен.

Божичко. Много ли се стресна, Бел?

След като уплахата ми премина, леко се ядосах сама на себе си. Ако се поддавах толкова лесно на страха, нямаше да постигна нищо — нито щях да изпълня обещанието си пред Роузмари, нито да се впиша в срока на поръчката. Затова подпрях страничната врата с един стол, за да става приятно течение, и си поех дълбоко дъх.

Ха така. Ето. Виждаш ли? Не ме е страх.

Без да вдигам флаконите със спрей от пода, аз грабнах топа парцали, напоени с ленено масло, купчината смачкани хартиени кърпи, омазани с боя, и изстисканите туби без капачки от манганово синьо и цинобър и се запътих към кофите за боклук.

Спрях се пред платното, недоволна от образите на него, недоволна от себе си. До такава степен се бях отдала на самобичуване, че не видях натрапника, докато не усетих лек полъх върху бузата си, последван миг по-късно от проблясване на метал пред лицето ми. Познах мастихина — остър като бръснач, благодарение на точиларските умения на Дон — миг преди да усетя хладното му острие върху шията си. После лявата ми ръка бе извита зад гърба, при което остра болка прониза тялото ми от рамото до китката.

— Не издавай нито звук — каза гласът.

Беше дрезгав и тих, почти шепот, но смразяващ кръвта.

— Пъхни дясната си ръка докрай в предния джоб на джинсите. Бавно.

Аз се подчиних. Може да съм израсла във ферма, но не съм някаква мъжкарана. Устата ми беше пресъхнала. Сърцето ми блъскаше като парен чук. Очите ми сълзяха. Не можех да вдишам въздух в дробовете си.

— Само така, Бел — прошепна гласът.

Той знае името ми.

О, боже. Той знае името ми.

Запитах се дали може да е някой от бившите съдружници на Дон. Още когато се оженихме, знаех, че е лежал в затвора. И сега, колкото и да ми се кълнеше, че е станал нов човек, не изключвах да е кривнал от правия път поне веднъж… или по-често. Но като всяка влюбена жена, бях склонна да му прощавам.

Мислейки, че търси Дон, аз избъбрих:

— Дон не е тук. — Едва след като думите излязоха от устата ми, си дадох сметка каква глупост бях направила, признавайки, че съм сама вкъщи. — Какво искате?

— Отговори. — Беше застанал зад гърба ми, така че нямах никаква възможност да видя лицето му. Тялото му се отърка в моето; побиха ме тръпки на ужас и отвращение. — Знам, че си ходила да се видиш с нея.

Отначало не разбрах какво ми говори.

— Роузмари Томас. Била си й на свиждане вечерта преди екзекуцията.

Мозъкът ми трескаво се опитваше да осмисли чутото.

— Не го отричаш — прошепна той.

Преглътнах; острието остърга шията ми. Успях да изграча:

— Да, видях се с нея.

Дъхът му леко рошеше косата ми, носът му се триеше в ушната ми мида.

— За какво си говорихте?

— За нищо важно.

— Лъжкиня. — Той изви още по-силно ръката ми и аз извиках от болка. — Опитай отново.

— Говорихме за… ааа!… за деца.

— Не ти вярвам. Кажи истината.

— Това правя. Казвам истината.

— Сигурна ли си? Значи двете с Роузмари просто сте… разговаряли?

Моето „да“ беше немощен шепот от стиснато гърло; и двамата вече шепнехме.

— Сигурна ли си, че не ти е дала нещо онази вечер?

Господи! Той откъде знаеше?!

— Даде ми някои съвети.

Очевидно онзи не беше удовлетворен от отговора ми. Той внезапно пусна ръката ми, сграбчи ме за косата и рязко наведе главата ми на една страна, като размахваше мастихина пред очите ми.

— Лъжеш!

— Не! Моля ви…

Той отново притисна острието към шията ми и този път кожата поддаде. Заболя ме и извиках от уплаха.

— Кажи ми всичко, или следващия път наистина ще те заболи.

Ами ако му кажех какво ми бе дала Роузмари, какво ли щеше да направи? Да ме остави жива?

Не, със сигурност щеше да ме убие. И то доста болезнено. Представих си го ярко: тялото ми, проснато на земята, с прерязано гърло и с очи, оцъклени към оберлихта. Дон или децата щяха да открият трупа ми. Или пък кучетата. В съзнанието си едва ли не чух лая им, докато се опитваха да ме съживят.

Но кучешкият лай не беше плод на въображението ми. Той се засилваше. Някой бе пуснал кучетата от къщата.

Въпреки парализиращия страх, който ме бе обхванал, аз успях да надам писък — толкова силен и продължителен, че ме заболяха ушите и гърлото.

Нападателят ми отстъпи неволно крачка назад. Ножът изтропа на пода, чух как стъпките му се отдалечават; краката ми вече не ме държаха и аз се строполих на колене, задавена в спазми за повръщане. Не чувах нищо, освен кръвта в ушите си и ударите на сърцето. Наведена в молитвена поза напред, стисках ножа в двете си ръце, за всеки случай.

Но не беше само биенето на сърцето — нечии стъпки се приближаваха към мен, докато спряха до главата ми. Една ръка ме пипна по тила и аз изпищях.

— Бел?

Ужасена, вдигнах глава, като очаквах да е той.

— Дон! О, слава на бога, ти…

— Какво стана, по дяволите? Кой ти стори това?

— Не знам. Избяга през вратата. Моля те, недей…

Но Дон го нямаше вече. Чух го отвън как подсвирва на кучетата.

Можех да си спестя усилието. Дон не беше човек, който ще остане при мен да ме пази, когато все още можеше да причини телесни повреди на осмелилия се да ме нападне. Една част от мен се питаше тревожно какво ли би могъл да му стори, докато друга съжаляваше, че няма как да го види.

Останах коленичила на пода, с ножа в ръце. Твърде зашеметена, за да плача. И твърде уплашена, за да помръдна от мястото си.

Когато Дон се върна запъхтян, с изкривено от ярост лице и затръшна вратата след себе си, разбрах, че не го е хванал.

Скочих и се затичах към него. Силните му ръце ме обгърнаха и ме притиснаха към гърдите му.

— О, Дон! Ако не беше…

— Шшшт, скъпа. Аз съм с теб. И винаги ще бъда.

След годините брачен живот и след хилядите въпроси от най-различни хора как сме се събрали, аз лично нямах обяснение. Знаех само, че никой през живота ми не се бе грижил за мен така, както Дон. Никой не ме бе обичал колкото Дон. Той беше готов на всичко, за да ме направи щастлива, и аз знаех от първа ръка колко широко е неговото понятие за „всичко“.

След като престанах да треперя, той се дръпна назад, за да ме огледа. Погледът му се прикова върху раната на гърлото ми.

— Но ти кървиш!

— Драскотина.

Той стисна челюсти.

— Достатъчно ли си спокойна, за да позвъниш на деветстотин и единайсет?

Дон мразеше полицаите. Ненавиждаше ги. Самият факт, че искаше да се обадим на 911, показваше колко е разтревожен. Аз вдигнах ръка, за да го погаля по лицето, да го успокоя, като забравих, че още държах ножа. Той дори не трепна, когато острието почти докосна лицето му; без да отделя очи от моите, ме хвана за ръката и полека разтвори пръстите ми, след което захвърли ножа на пода.

— Всичко е наред. Ще го пипнем.

— Без полиция.

— Бел! Не си на себе си. Трябва да съобщим в полицията.

— Не, не трябва.

— Господи, Исусе Христе! Та този изверг е щял да те заколи! Не мога да повярвам, че искаш да го оставим на мира. Ами ако децата си бяха вкъщи? И към тях ли щеше да си толкова немарлива, колкото към себе си?

Аз го разтърсих, за да се опомни.

— Дон! Слушай какво ще ти кажа. Това нападение не беше случайно.

Той замръзна.

— Какво?

— Този човек… ме познаваше. Знаеше името ми. Знаеше за свиждането ми с Роузмари в нощта преди екзекуцията. И по някаква причина си беше наумил, че ми е дала…

— За бога, Бел! — изрева Дон. — Това е десет пъти по-зле. Ако този тип те следи, непременно трябва да съобщим в полицията!

Мълчание.

Двамата стояхме и се гледахме. Накрая Дон вдигна ръце във въздуха и се призна за победен.

— Добре. Без полиция. Но това само доказва, че съм прав. Не можеш да отидеш на възпоменателната среща, Бел. В никакъв случай! Стана твърде опасно.

Отвън кучетата лаеха и драскаха по вратата. Това отвлече вниманието му.

И двамата знаехме, че ще си остане само с перченето. Аз нямах избор — длъжна бях да отида на срещата в памет на Роузмари, макар почти да не се съмнявах, че и моят нападател ще е там.

Лори Армстронг

Понякога, като се събудиш, се питаш дали наистина си онзи проклетник, който си бил предишния ден. Друг път нищо чак дотам мъдро не ти минава през мозъка — с мътна глава, останал без живец, на сутринта си викаш: Какво, по… И после нищо.

През всичките тези години след смъртта на Роузмари, всяка мъчителна сутрин от живота си, Джон Нън се опитваше да си спомни кой е всъщност. Редуваха се дни, в които беше изпълнен с благочестив стремеж да спаси света (нещо характерно за пенсиониран полицай, опитващ се да се ориентира в цивилния живот); и такива, които бяха помрачени от непреодолим стремеж да удуши някого или поне да му счупи главата. Разбира се, логичната жертва в неговото въображение беше Стан Балард — онзи, който му бе откраднал жената — но имаше моменти, когато почти всеки друг би му свършил работа, всеки, когото можеше да упрекне в късмета и свободата да не е на негово място.

Изгарящото чувство за вина изтичаше като радиоактивно лъчение от смъртта на Роузмари (не от смъртта, глупако — от екзекуцията й, не спираше да го поправя изнуреният му мозък), но вече се беше разпростряло много по-надалеч. След като не бе намерило удовлетворение по тази линия, то се бе върнало назад, чак до убийството на Кристофър Томас, сякаш Джон беше виновен и за това, сякаш той бе натъпкал Томас в „Желязната дева“, сякаш той бе предизвикал всички верижни бедствия в света преди или след смъртта на Роузмари (екзекуцията й, Джони, ек-зе-ку-цията).

Разпадът бе започнал малко по малко, едва забележимо, година-две след… след като случилото се бе стигнало до съзнанието му. Докато загуби всичко: кариерата си, жена си, душевното си равновесие. Беше започнал да се разхожда по местата, където Томас е бил забелязван в дните преди убийството му. Да кръстосва улиците около музея, където разни артистични бохеми се срещаха за обяд, кафе, изневяра. Или пък да отива с колата си до магазина, от който Роузмари бе пазарувала за децата, да сяда в кина, в които бе сядала тя, за да си поплаче необезпокоявана или просто да избяга от всичко. Кой можеше да го спре? Та той никому не вадеше значка или пистолет, не беше женкар и интригант като Крис Томас навремето — просто ходеше, обикаляше, гледаше, слушаше, разговаряше с хора. Запълваше времето си между срещи. Все пак по-добре, отколкото да пие, както би потвърдил всеки.

В този град имаше места, които туристите се правеха, че не забелязват на път към „Голдън Гейт“: Тендърлойн, Мишън, мрачните кътчета от стария Чайнатаун, където градът изглеждаше див и истински, като Ню Йорк от 70-те, за който никой не искаше да си спомня. А понякога и напълно нереален като „Нощта на живите мъртви“. Сякаш най-изпадналите клошари, пияници и наркомани се бяха наговорили да не напускат района си, освен от време на време, когато се появяваха сред пазаруващите туристи в центъра като някакви зомбита, изпълзели от бърлогите си.

Или може би зомбито беше Джон Нън?

Той видя надписа, чийто смисъл отдавна се опитваше да разгадае, сякаш беше тайната на живота, на една от страничните улички, където малки къщурки с дворчета граничеха с опасно празни парцели: „Ако още веднъж се изсереш в къщата ми, ще изляза и ще те гръмна с пистолета си“.

Какво, по…

Бившият полицейски инспектор Джон Нън още се учеше да вижда Сан Франциско през очите на цивилен. Градът минаваше за толерантен, но под повърхността преценяващи очи хвърляха осъдителни, изгарящи погледи. Дори ордите бездомници, които заемаха цели карета в районите на зомбитата, го преценяваха и съдеха. Но най-често го съдеха полицаите, които някога бе познавал. Те бяха и най-строгите съдници.

— Джон, знаеш, че не мога да ти помогна.

— Аз просто си ходя — бе отвърнал Нън тогава, едва ли не усмихнат, шест години след като бе върнал значката си. Да ми помогнеш? Никой не може да ми помогне, докато аз не реша. — Разхождам се — бе уверил той другия полицай.

— Да бе, точно тук си намерил да се разхождаш — каза ехидно Тод Дрейнър, полицай от Нравствената полиция, с когото Нън бе работил по един-два случая преди петнайсет години.

И двамата погледнаха едновременно към порутените сгради от двете страни на мизерната уличка в Чайнатаун, по която бе свърнал Нън. Имаше чувството, че се е отдалечил на милион километра от апартамента си. Но тук, на това място, се надяваше, макар и плахо, да намери спокойствие.

— Чувам, че имало фабрика за курабийки с късметчета — обясни Нън, сякаш току-що бе научил за нейното съществуване. — Туристите си падат по такива работи. — Той се обърна към Дрейнър. — А теб какво те води насам?

— Оглеждам се за информатори по един случай — отвърна Дрейнър. — Освен ако междувременно не си станал наркоман вместо буйстващ пияница…

Нън го изгледа мрачно, сякаш преценяваше дали да не му фрасне един в мутрата.

— Прощавай, Нън, не исках да те обидя. Партньорът ми не е на себе си, откакто се е пенсионирал, все обикаля кварталите с червените фенери, сякаш е Батман и Робин едновременно. Фабриката за курабийки с късметчета е нататък, доколкото знам. И гледай да не ми се мяркаш повече пред очите тук.

— И аз не съм умрял да те виждам, Тод.

Дрейнър се изкиска и промърмори нещо под носа си, докато се отдалечаваше, и Нън наистина го доядя, че не го бе цапардосал.

Онази вечер той бе влязъл във фабриката през задния вход и се бе озовал в един коридор, от който се виждаше цехът, изпълнен с дим и размазани, кашлящи, движещи се сякаш в забавен кадър човешки сенки. Нищо не се бе променило от последния път, когато Нън бе идвал тук преди години, за да търси Кристофър Томас, забелязан да се навърта насам няколко пъти в течение на един месец, преди да бъде убит. Защо ли? Ако Томас беше наркозависим, това можеше да му навлече всевъзможни неприятности. Но из тези пущинаци беше трудно да се намери надежден свидетел, който при това да не е надрусан, за да допринесе с нещо съществено за следствието и делото.

Междувременно един човек, известен като Хонг — босът на наркопласьорите от този район, за когото се знаеше, че търгува и с крадени стоки: някой и друг телевизор или кола, някое и друго произведение на изкуството — бе арестуван заедно с няколко от хората си по обвинения в разпространение на дрога. Нън бе молил Дрейнър да отложи операцията, докато той разследваше случая „Томас“, но онзи бе отказал. В шифрованите счетоводни книги на Хонг имаше вписани плащания на лице, чието име, надраскано с нечетлив почерк, гласеше нещо като „Странник“. Две от тези плащания бяха извършени непосредствено преди изчезването на Крис и Нън се бе запитал дали нямаше връзка между двете събития. Не можеше да каже със сигурност, но си имаше някои хипотези. Той се поразрови из архивите на музея и откри, че през годините преди смъртта на Томас мистериозно бяха изчезнали няколко експоната. Може би беше изплащал стари дългове към Хонг с крадени произведения на изкуството или пък ги бе пласирал чрез него? Нън не разполагаше с доказателства, че Кристофър бе имал нещо общо с дрогата, освен като потребител, и то рядко и за развлечение. Хонг мълчеше като риба, докато един ден в килията на следствения арест бе наръган с нож в шията от друг задържан, който му имал зъб отпреди. Разследването на Нън се оказа в задънена улица и нямаше изгледи да потръгне, поне за момента.

Макар да се бе опитвал неведнъж, той не бе успял да установи и самоличността на въпросния „Странник“.

Докато обикаляше из квартала, преструвайки се, че търси своя вуйчо наркоман, Нън усещаше върху себе си празните погледи на неговите обитатели, които го следяха неотлъчно навсякъде.

Когато след един такъв безплоден ден се прибра у дома, изведнъж му хрумна нещо. Вдигна телефона и се обади на Реджайна Купър.

Не, Джон Нън не се опитваше да съживи онзи отдавна забравен случай. Случаят се опитваше да съживи Джон Нън.

Ханк Закарайъс винаги усещаше кога го следят, макар да не бе успял да огледа добре преследвачите си и имаше само най-смътни подозрения кои можеха да бъдат.

Като разследващ журналист на свободна практика, Ханк често работеше по дузина сюжети едновременно. Корупция в градската управа на Оукланд; подкупи на профсъюзни лидери покрай ремонта на кей 41; хедонисткото общество на млади старлетки, удовлетворяващи и най-разюзданите фантазии на застаряващи продуценти от големите студиа и използващи направените със скрита камера снимки, за да ги изнудват за роли в техни филми. Преди години той бе получил номинация за „Пулицър“, защото бе изобличил връзките между висшето ръководство на полицейското управление на Лос Анджелис и най-мощните престъпни мрежи в града.

Какво чудно тогава, че разни корумпирани политици и търговци на влияние, които бяха такава неразделна част от градския пейзаж, каквато и мостът „Голдън Гейт“, правеха всичко възможно, за да му запушат устата? Какво чудно, че му лепваха опашка всеки път, когато излезеше от апартамента си? Ханк Закарайъс знаеше това-онова, много неща знаеше той и около него винаги се навъртаха всякакви хора, готови да споделят знанията му.

Ала тази вечер той особено много държеше да бъде сам.

Защото имаше уговорена среща с информатор. И то с най-добрия. Сам си знаеше какво му бе струвало да предума за среща човек, който пазеше толкова ревниво самоличността си, че и досега отказваше да се представи пред Ханк с истинското си име. „Викай ми Калвин — казваше той. — Името с нищо не е по-лошо от което и да е друго.“ Калвин беше полицай или може би гангстер, Ханк нямаше представа кое от двете. Имаше някои предположения, но така и не успяваше да намери доказателства за тях, което може би беше по-добре за него. Защото какъвто и да беше, Калвин се бе оказал, както се говореше в тези среди, напълно в час. Задаваш въпроса си, броиш парите и човекът или има готов отговор, или знае къде да го потърси.

Закарайъс съзнаваше, че Калвин винаги можеше да изкара повече пари, подавайки информация на някой от по-известните журналисти, на полицията или дори на ФБР. Ала неговият човек никога не му отказваше, а когато статиите на Закарайъс не се продаваха, както обикновено ставаше напоследък, Калвин правеше каквото може, за да му помогне.

Тази вечер Закарайъс се боеше не само да не разкрие своя находчив информатор, но и да не изложи себе си на опасност. Сега, след десет години, той смяташе да използва целия шум, който щеше да се вдигне около възпоменателната среща за Роузмари Томас, за да докаже, че не тя бе убила съпруга си, както впрочем бе твърдял още от самото начало в разследващите си репортажи и статии. Разбира се, те се посрещаха с присмех както от колегите му, така и от публиката, но Закарайъс знаеше, че очевидното невинаги е вярно, и през годините така и не се бе отказал да разрови случая докрай.

С Роузмари бяха приятели от двайсет години. С Крис също се бяха познавали. Бе присъствал на сватбата им, на кръщавките на децата им, на тържества по случай рождени дни. Роузмари бе плакала на рамото му, след като бе разбрала за първите изневери на Крис.

Беше автор на четири статии за нашумялото убийство. Една от тях беше посветена на физическите параметри на престъплението; в нея се казваше, че с оглед на ръста и теглото на Крис Томас би било практически невъзможно трупът му да е бил натъпкан от сам човек в „Желязната дева“, която сама по себе си беше висока метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. А убиецът би трябвало да е използвал камион, за да превози средновековния уред за изтезания с трупа в него от мястото на престъплението до самолета на Луфтханза, който да го транспортира в чужбина. Друга негова статия проследяваше движението на Роузмари Томас през седмицата, предшествала убийството на съпруга й, чак до публичната словесна престрелка с Крис, след като той й бе поискал развод. Последователността на събитията завършваше с неговото упояване и убийство, предполагаемо извършени от Роузмари, и последвалото излагане на трупа като музеен експонат в „Девата“.

Последната от серията статии беше по-умозрителна, но Закарайъс я харесваше особено много. Представляваше задълбочено изследване на живота на Кристофър Томас, акцентиращо върху драматичните промени във финансовото му състояние, многобройните му пътувания зад граница, проследени по фотокопия от печатите в паспорта му, и връзките му с гангстер от подземния свят, търговец на крадено изкуство и — вероятно — наркотрафикант от китайски произход на име Роджър Хонг, поредния мъртъв свидетел.

Ала самият Закарайъс беше твърде дискредитиран отчасти заради приятелството си със семейство Томас и особено с Роузмари. В един момент се стигна дотам никой да не си дава труда да чете статиите му, камо ли да ги приема на доверие или да проверява фактите в тях.

Сега, десет години по-късно, Закарайъс се надяваше да си възвърне доверието на журналистическата колегия и широката публика.

Мястото за срещата, избрано от Калвин, бе номер шест от списък с десет места, предоставен му от Закарайъс — всичките в района около Кастро, Мишън и Хейт. Уговорката им беше, когато иска среща, Закарайъс да залепва с тиксо листче под плота на един бар на Дивисадеро стрийт точно в четири часа следобед. След няколко часа на същото място трябваше да има залепено листче с номер от списъка. Въпросната вечер срещата беше в едно снобско, вечно претъпкано кафене на няколко пресечки от Голдън Гейт Парк.

— Мистър Закарайъс, надявам се?

Двамата се познаваха вече от няколко години, но Калвин се обръщаше по един и същи начин към него при всяка тяхна среща. Без да чака отговор, информаторът седна на един стол зад гърба му.

Закарайъс се обърна, за да бъде с лице към него.

Калвин беше слаб афроамериканец на възраст между петдесет и шейсет, незабележим във всяко отношение, ако не се брояха очите му — тъмни и проницателни, очи на хищник, които ту се впиваха в Закарайъс, ту оглеждаха помещението, вечно будни, вечно нащрек. Ала невзрачността му позволяваше да се смесва с тълпата, да се вслушва в разговорите на онези, с които се разминаваше по улиците, да забелязва кой с кого се спира да побъбри.

— Изглеждаш ми уморен — каза Калвин.

— Защото съм уморен. Понякога не е леко… — Закарайъс се намръщи. — Аз бях най-добрият, разбираш ли, най-добрият.

— Знам. Беше адски добър, Ханк.

Закарайъс въздъхна.

— Онези се опитаха да ме съсипят, Калвин. От мига, в който обявих Роузмари Томас за невинна. Първо спряха статията ми, в която излагах фактите по случая и доказвах, че просто няма как тя да го е убила. После се заловиха да дискредитират хипотезите ми за цяла група хора, за всеки от които бяха валидни трите условия: средство, мотив и възможност, като се опитаха да ме изкарат побъркан.

— Минали истории, мой човек. Може би верни, но това не ги прави по-актуални. — Калвин се наведе напред. — Но ти не си ме извикал, за да плачеш на рамото ми, нали, Ханк?

Закарайъс изправи гръб и изпъна рамене.

— Имам в мен стотарка и половина, мога да ти ги дам още сега, но напоследък съм доста на тънко.

— Не се безпокой, като ми потрябват пари, ще ти свирна. А сега казвай, какво искаш да знаеш?

— Благодаря ти. — Закарайъс гледаше дланите си, опитвайки се да се отърси от обзелото го чувство на срам.

— Значи има новини?

Закарайъс направи знак с ръка на сервитьорката и си поръча безкофеиново кафе. После извади поканата от джоба на сакото си и оглеждайки се предпазливо, я подаде на Калвин.

— Това се получи вчера. На плика има марка, но не е пускано по пощата. Намерих го пъхнато под вратата на апартамента ми.

— Тони Олсън? — Калвин повдигна вежда. — Оня Тони Олсън?

— Същият. Беше приятел на Роузмари.

Калвин подсвирна.

— Защо според теб му е притрябвало на Тони Олсън да отваря стари рани?

— Затова те повиках. Реших, че може би имаш някои идеи.

Информаторът поклати глава.

— В момента нямам, но едва ли ще ми трябва много време, за да ми хрумне някоя и друга. Човек като Тони Олсън, дошъл от нищото, не забогатява изведнъж, без поне един път да е бръкнал с пръчка в гюбрето.

— Е, и?

Сервитьорката пристигна с кафето му. Закарайъс вдигна чашата към устата си и я преполови на една глътка.

— Може пък да има морален дълг към онова ченге, което превъртя след екзекуцията на Томас. Джон Нън. Може би възпоменателната среща е замислена като начин да се даде нов шанс на тоя несретник: да съберем на едно място всички главни действащи лица и да видим какво ще се случи.

— А какво общо има Олсън с Нън?

— Не се прави на толкова наивен, мой човек — каза Калвин. — Ти знаеш не по-зле от мен що за стока са ченгетата в този град. Повечето играят за двата отбора.

Закарайъс помълча известно време.

— Като стана дума за ченгета, които играят за двата отбора, чувал ли си някога за Арти Руби? — попита Калвин.

— Арти кой?

— Арти Руби, онова ченге, което беше загазило преди години, когато се опитвал да отмъкне веществени доказателства по някакво дело. Някакъв бял прах, доколкото съм чувал. Та ей така, изведнъж, от ченге осъмнал шеф на охраната на музея „Макфол“.

Закарайъс усети мощен прилив на адреналин.

— Защо му е на един музей да назначава корумпирано ченге за шеф на охраната?

Калвин се изхили гърлено.

— Ами то самият Крис Томас беше мошеник от класа. Дрога, фалшификати… не може да не си чувал слуховете.

— Е, и?

— Ако си толкова убеден, че Роузмари не е убила съпруга си, струва си да поговориш с Руби. Чувам, че си предлагал услугите срещу дребни пари.

— Имаш ли представа къде мога да го открия?

— Знаеш ли заведението „При Стив“?

— В стил псевдо Богарт, до „Ембаркадеро“?

— На твое място бих започнал от там.

След Чайнатаун отидох на една среща, от която нищо не се получи, така че отидох и на втора. Мисълта, че на възпоменателната среща, чиято дата наближаваше, щях да видя Сара, не ми даваше покой. Ах, как копнеех да фрасна Стан Балард в лицето! Не, излъгах. Исках да му пусна един куршум в сърцето. Така щяхме да сме квит. И в моето имаше дупка.

Знаех, че онези мръсници ще се изсипят до един да отбележат събитието. Нямаха избор. Змията не може да се спотайва цял живот под камъка. Всички щяха да са там, да си дават вид, че нямат какво да крият, а пък аз тъкмо на това разчитах. Онзи негодник, братът на Роузмари, със сигурност щеше да дойде. Че как иначе? Онази нощ беше в помещението за свидетелите и аз забелязах в него нещо, което бе убягнало на всички останали. Другите имаха добрината да пролеят по някоя сълза или поне да се направят, че им е мъчно, но не и Питър Хюсън. Той просто гледаше с мрачно лице и сухи очи как забиват иглата в сестра му. Може и да беше пиян. Не знам. После ме проследи до паркинга в горещата тъмна нощ. Разменихме няколко думи. По-скоро той говореше, а аз слушах. После го видях да си тръгва от екзекуцията на сестра си с един линкълн стар модел. И аз си тръгнах, твърдо решен да се напия. Явно съм се престарал, защото, когато изтрезнях, Сара си беше отишла и ме бяха изритали от работа. А Питър Хюсън? Като настойник на двамата си племенници и попечител на наследството на семейство Томас, той се беше издигнал в обществото. И то как! Що се отнася до Сара и нейния нов съпруг Стан, и те бяха видимо загладили косъма. И всичко това за сметка на неоплаканата Роузмари.

След втората среща на Анонимните алкохолици отидох на трета. Не беше само заради пиенето. Бях успял някак да овладея жаждата си за алкохол. Предпочитаният от мен наркотик вече беше чувството за вина. Чисто, без примеси. За да се освободя от него, щеше да ми трябва нещо доста по-различно от деветдесет срещи за деветдесет дни. Имаше само един лек и той си оставаше същият: трябваше да открия убиеца на Кристофър, но истинския. И това е, което правех. Колелото се беше завъртяло и вече нямаше как да го спра.

Мислех си за Роузмари и Кристофър Томас. Бяха живели и умрели в един брак по сметка. Това беше техният личен ад, или поне адът на Роузмари. Но по някакъв начин и аз се бях озовал в него, засмукан от неведоми сили, бях се превърнал в жертва на Кристофър наред с още толкова други.

Дж. А. Джанс

Хейл Пратчет не желаеше да бъде заловена от полицията. Готова бе на всичко, само и само да избегне следствения арест. Но пък, от друга страна, си беше родена за престъпник. Опасността, страхът, парите неизменно караха кръвта й да закипи.

С изкуствена усмивка на лицето и насилено лека стъпка тя крачеше към „Риц Карлтън“ — огромния хотелски комплекс в псевдобуколически стил, който заемаше цял скален нос над Пасифика, заобиколен от кипариси и виещи се сред тучна зеленина алеи.

На влизане тя се огледа, кимайки небрежно на пиколото, сякаш се намираше у дома си. С дизайнерските си сандали с висок ток и стилната си лятна рокля — къса и секси, разкриваща дългите й бронзови бедра — Хейл наистина имаше вид на жена, която би могла да си позволи хотел като този. Жена, която едва ли не беше на мястото си тук. И тя действително бе отсядала в такива хотели. Някога, доста отдавна.

Хейл свали слънчевите си очила и премина през фоайето, преметнала през рамо ръчната си чанта. Мъжете я оглеждаха, както и служителите на рецепцията, и застарелите клиенти с внезапно лъснали, изпълнени с надежда очи, застанали чинно на опашка с извадени кредитни карти и забравени съпруги. Защото тя беше не просто красива, в нея имаше нещо особено, някакъв вътрешен огън.

Хейл подмина гостите на хотела, наслаждаващи се на гледката на скалите и залива от плетените си столове с меки възглавници, и влезе в полутъмния бар, облицован с дървена ламперия. Стройна жена на трийсет и осем, със зелени очи, червеникава коса до раменете и нос, на който и Анджелина Джоли би могла да завиди. Днес Хейл имаше рожден ден, но единствената картичка, която бе получила в пощата си сутринта, беше поканата от Тони Олсън за възпоменателната среща за Роузмари Томас. Исусе Христе! Защо му бе притрябвало на Тони да отбелязва годишнината от екзекуцията на Роузмари, а не от нейното раждане? Всичко това изглеждаше доста извратено и я изпълваше с безпокойство.

Тя си помисли за Кристофър Томас, за всичките несбъднати надежди, които му бе възлагала навремето. По дяволите, та тя бе изиграла толкова добре ролята си, бе му помагала да пласира творбите, които грижливо подбираше за крадене от музея, за да ги продава на чуждестранни купувачи. От това би трябвало да е натрупала големи пари, да живее в разкош. Нима не го заслужаваше?

Хейл се обърна с гръб към бара и затвори очи.

След убийството на Кристофър тя бе избягала, дълго време беше принудена да се укрива, за да не бъде уличена за кражбите, в които бе замесена.

А сега се бе върнала към стария занаят, опитваше се да свързва двата края с дребно джебчийство или с нещо още по-гадно.

Тя си пое дълбоко дъх и погледна часовника си. Беше едва четири, малко раничко. Както и бе очаквала, немногобройните клиенти бяха насядали по масичките, на бара нямаше никого. Добре. Тя се отправи натам, към бара, където беше работното й място. Зад извития като подкова плот от черешово дърво я посрещна барманът — стегнат с черния си панталон, бялата риза с къси ръкави и усмивката на човек, който много е видял и знае. Очите му веднага я различиха и одобриха, служебната му усмивка бързо прерасна в нещо повече, когато тя се приближи към него. Беше среден на ръст, около метър и седемдесет и пет, добре сложен. Мускулите на ръцете му мърдаха като живи, докато с отработени движения подреждаше чашите върху плота.

Тя отвърна на усмивката му, настани се върху едно от високите столчета и си поръча питие. Имаше нужда от малко кураж за онова, което й предстоеше.

Пресуши чашата си, слезе от столчето и се отдалечи с лека стъпка към фоайето на хотела, премина покрай тълпите безгрижни туристи, които се завръщаха от голф или от антикварните магазини по протежение на Хаф Мун Бей, като си повтаряше: Дишай! Дишай дълбоко!

Погледът й се закова като лазер върху издутия преден джоб на скъпата фланелка на някакъв мъж, застанал вдясно от нея. Хейл извади от чантата си брой на списание „Пийпъл“, сви чевръсто към мъжа, препъна се и залитна, като с едната си ръка, стиснала списанието се подпря на месестия му гръден кош, докато с другата извърши добре отработено движение по посока на джоба му.

— Ах, толкова съжалявам! — усмихна се невинно тя, притискайки бедрата си в неговите малко по-дълго, отколкото беше необходимо.

— Няма проблем — отвърна ухилен той; явно му беше приятно.

Все така усмихната, тя пусна портфейла му в ръчната си чанта и продължи нататък, като пътем сви един „Ролекс“ от разкопчана спортна чантичка, с която някакъв господин се беше препасал през кръста, един оставен без надзор айфон от крайната масичка в бара и още един портфейл, този път от заден джоб на панталон. Не беше зле за пет минути работа. Но пък самото място миришеше на пари. Мъжете я гледаха жадно. Навремето тя бе допуснала всичко това да я главозамае. Толкова й е бил умът, да си въобрази, че красотата й дава власт. Но не и сега.

— Знаех си, че ще дойдеш — каза мъжки глас.

Сърцето й подскочи в гърдите, но нямаше връщане назад. Краката й бяха като заковани за пода в коридорчето между банята и дрешника.

— Влизай, Хейл — подкани я гласът.

Тя продължи напред и го видя, седнал зад бюрото. Трябваха й няколко секунди, за да го познае — Джон Нън, полицейският инспектор, който я бе разпитвал преди години във връзка с изчезването на Кристофър.

При вида му тя изпита едва ли не облекчение. Нън беше напълно превъртял, вече представляваше опасност единствено за себе си.

— Какво правиш в стаята ми? Ще повикам полиция.

Нън се засмя.

— Че повикай ги. И като дойдат, можеш да им обясниш какво прави онзи краден „Ролекс“ в чантичката ти.

Откъде ли знаеше?! Мозъкът й работеше трескаво.

— Какво искаш? — попита тя с престорено равен тон.

— Сядай, настани се удобно. — Нън посочи леглото.

Тя седна мълчаливо. Загледа се в лицето му; беше доста остарял, откакто го бе виждала за последен път. Очите му бяха подпухнали и гледаха уморено, бръчките между веждите бяха станали по-дълбоки.

— От доста време те следя — каза Нън. — Кражби, измами, вечните ти номера.

— Какво искаш от мен? — Гласът й потрепери.

— Все още имам някои въпроси относно мъртвия ти любовник Кристофър Томас.

— Ти луд ли си? Минаха дванайсет години оттогава, всичко свърши. Не можеш да съживиш призрак, Нън!

Устата й беше пресъхнала и лепнеше.

— Не е призрак онова, което се опитвам да съживя. Както и да е, на твое място бих се държал малко по-сговорчиво с един полицай, дори бивш и дискредитиран, който има въпроси към мен.

Тя му направи знак с ръка да продължи.

— Виж сега — започна Нън, — Томас може да е бил женкар, но той не се хващаше с всяка жена. Имаше си тип: образовани, изискани жени, за които да е сигурен, че в един момент няма да започнат да го изнудват. Извини ме за откровеността, но ти не си от тях. И се питам: за какво му е притрябвало да се замесва с една покварена скитница като теб?

— Това въпрос ли беше или констатация? — попита тя, отваряйки бутилка минерална вода, която се беше стоплила в чантата й.

— Заради дрога?

Хейл не отговори.

— Знам достатъчно за теб и ако не ми съдействаш, мога да ти уредя такава присъда, че когато излезеш, симпатичното ти лице да прилича на смачкана стара автомобилна гума. Може да съм дискредитиран, но още имам приятели в полицейското управление на Сан Франциско.

Тя се насилваше да изглежда спокойна. Този човек нищо не може да й направи. Беше бита карта. Случаят беше приключен.

— Между другото, в „Риц“ имат охранителни камери…

— Какво искаш да знаеш?

Андрю Ф. Гъли

Нън си беше тръгнал. Хейл стоеше в средата на стаята и гледаше изпитателно лицето си в евтиното огледало. Видяното никак не й хареса. Та тя се бе отказала от някогашния си живот. Бе направила всичко по силите си, за да остане далеч зад гърба й, но ето че Нън я бе върнал към миналото, използвайки цялата компрометираща информация, която бе успял да събере, за да я принуди да му съдейства. Тя все още не знаеше колко и какво точно бе научил за нея.

Нима я бе следил, нима бе видял какво бе направила в „Риц“?

Сигурно. Така или иначе, Хейл не биваше да остане нито миг повече в тази стая. Нън може би я дебнеше отвън, но тя трябваше да се махне от тук.

С глава, сгушена между раменете, тя тръгна бързешком по пътеката към колата си.

Още щом седна зад волана, запали двигателя и даде газ.

Само по-спокойно, каза си тя. Нужно беше да се съсредоточи върху шофирането, докато колата се носеше по улиците, сякаш беше болид от „Формула 1“. След поредица от сложни маневри, предназначени да разкрият и заблудят евентуална „опашка“, тя се отдалечи от квартала. Точно сега не биваше да се оставя да я проследят.

Придавайки си безгрижен вид на човек, който няма никакви проблеми, тя свали прозореца на колата, остави морският вятър да развява дългата й червеникава коса, облегна се назад и се отпусна.

Същевременно си мислеше: Роузмари Томас бе екзекутирана за убийството на съпруга си. Сега, след толкова години, онзи полицейски инспектор се опитва да ме използва, за да разкрие факти за миналото на Крис, докато Тони Олсън ме кани на някаква възпоменателна среща, макар че никога не съм била приятелка на Роузмари, а на всичко отгоре се чуках и със съпруга й.

Защо ли?

Погледът й беше вперен напред, в пътя.

Кой има полза от отварянето на старите рани?

Помисли си за Крис. Тя още тогава го бе прежалила и нямаше никаква причина да го убива. Или поне така бе обяснила на ченгетата. Което, разбира се, беше лъжа. Бе излъгала себе си, че можеше толкова лесно да го забрави, да се откаже от него.

Въздъхна.

Не че беше още влюбена в Кристофър Томас след всичките тези години, просто не можеше да се примири с онова, което й бе причинил. Та той й бе отнел нещо голямо и тази загуба не можеше лесно да бъде възстановена.

Но защо й трябваше да се отбелязва годишнината от смъртта на Роузмари? Какъв беше смисълът на това?

Отново се сети за Нън. Беше чувала, че се е пропил, че жена му го е напуснала и се е омъжила за финансовия гуру на семейство Томас.

Защо ли Нън не оставеше тази история да отиде в небитието, при Кристофър и Роузмари? И какво щеше да стане, ако той не удържеше на думата си и тя — Хейл — се озовеше в затвора?

Отби към един „Бъргър Кинг“ и спря колата пред гишето за храна за вкъщи. Бе почувствала внезапен глад, а й бе нужно и време, за да мисли. Искаше да си припомни всичко, останало в съзнанието й за хората, свързани със смъртта на Крис Томас.

Поръча си голям бъргър без сирене и диетична кока-кола. Самият факт, че бе стигнала до гишето за храна за вкъщи на „Бъргър Кинг“, показваше колко беше изпаднала.

Убийството на Крис Томас и последвалата екзекуция на Роузмари Томас бяха помрачили живота на мнозина млади и обещаващи техни познати, които вече не бяха толкова млади, а още по-малко обещаващи — включително нейния. Особено нейният.

Хейл паркира колата в една странична уличка и изяде бъргъра, като си мислеше за Кристофър и за жената, която я бе изместила от живота му — Джъстин Оулгард, неговата заместничка по времето, когато Крис беше уредник на музея.

Тази кучка поне се уреди на постоянна длъжност, помисли си злобно тя.

А аз какво спечелих от тази работа?

Дж. А. Джанс

До възпоменателната среща остават два дни, още нямам нищо на ръка, но ми се струва, че се приближавам до истината. Не ме интересува как точно ще стигна до нея; знам само, че това няма да стане в съдебната зала, наоколо няма да кръжат лешояди от медиите, нито някакъв напорист окръжен прокурор ще дрънка глупости как държавата била длъжна да се защити от Роузмари Томас и такива като нея.

Преди години, когато болката ставаше нетърпима, слизах в метрото и заставах на ръба на перона, за да видя дали ще имам смелостта да направя още една крачка напред срещу приближаващия влак. По същата причина до ден-днешен ходя по барове. Има един бар на две пресечки от дома ми. Мрачно, безрадостно място, с неприятна миризма, обикновено няма жив човек. Зад бара вечно стои някакъв едър чернокож с татуировки и бърше чаши, без да продума. Поръчвам си „Джак Даниълс“ с лед, пъхам носа си в чашата, вдишвам дълбоко и се питам: А стиска ли ти да отпиеш? Преди Тони Олсън да ме спаси, всеки път, когато празнотата отвътре заплашваше да изтръгне душата ми, алкохолът неизменно ми носеше облекчение.

Сега чашата върху лъснатия бар, запотена отвън, с проблясващи кубчета лед, ми изглежда все така привлекателна, но аз не я докосвам. Седя и я гледам с пълното съзнание, че изпия ли тези двеста грама, ще пропадна в една черна дупка, от която няма излизане.

Тази вечер седях и се взирах в чашата, докато видях собственото си отражение да се пули насреща ми. Обикновено и останалите блуждаещи призраци се включват в представлението, всички до един: Сара, Роузмари, Тони, Крис Томас — като актьори, които заемат мястото си на сцената.

Кой ли от тях щеше да ме тормози тази вечер?

Знаете ли кого видях? Баща си. Видях го такъв, какъвто беше на моята възраст, уморен от живота и плъзгащ се по наклонената плоскост на зависимостта.

Станах, облякох сакото си и излязох навън в нощта.

Когато стигнах до дома, прекрачих някакъв клошар, който се търкаляше пред входа на сградата, и тръгнах по коридора към малкия си апартамент. Никога не отварям прозорците и още щом отключих вратата, в носа ме удари спарена миризма на застояло. Свалих си обувките и легнах на канапето. Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Джон Нън? — попита уморен глас от другата страна.

— Кой се обажда?

— Ханк Закарайъс.

Уважавах Закарайъс, но не мога да кажа, че го познавах добре.

— От години вече не работя в полицията, така че, ако ме безпокоиш посред нощ за клюки, не мога да ти помогна.

— Не е това. Виж, трябва да поговорим. Имам нужда от помощ, а същевременно знам, че и аз мога да ти помогна.

— Да не си пиян? Гласът ти звучи странно.

— Разбиха ми устата.

— Какво се е случило?

— Ще ти разкажа, като се видим.

Той ми даде адреса си.

Нямах какво да губя. По-добре това, отколкото да прекарам поредната безсънна нощ в спомени за екзекуцията, за деня, в който Сара ме заряза, за всяка грешка, за всяко покаяние. Взех такси до адреса на Закарайъс — занемарена, воняща на къри жилищна кооперация, в която наемите се контролираха от общината.

Закарайъс не ме чакаше на входа, но вратата беше отключена и аз влязох. Заварих го сгърбен в едно кресло с висока облегалка, по лицето си имаше охлузвания, очите му бяха насинени и подути.

— Какво стана? — Когато пристъпих към него, видях, че носът му също е разбит и е натъпкан с тампони памук. — Кой го направи?

Закарайъс отпи голяма глътка от питието си.

— Не знам. Беше с маска.

— Обир ли беше?

— Ако ме бяха обрали, Нън, нямаше да занимавам теб. Щях да позвъня направо в полицията. — Той дишаше през устата; ръката му все посягаше към чашата.

— И така, Ханк, защо ми се обади? — попитах аз, като седнах на канапето.

Над газовата камина, която имаше вид, сякаш не беше ползвана от години, висеше голям плакат на Че Гевара, а под него — малък православен кръст.

Закарайъс помълча, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Получих покана за възпоменателната среща — каза накрая той.

— Е, и?

— Ти знаеш, че Роузмари беше невинна.

За какво друго би желал да говорим, наистина?

— Сега съм почти сигурен, че е така.

— Сега? Когато вече не можеш да й помогнеш? Защо не ми съдейства тогава?

— Всички улики сочеха към нея. Повикаха ме да дам показания в съда и аз казах каквото мислех. И от този момент нататък делото тръгна в определена посока. Опитах се да го спра, но не успях. Все още плащам за грешката си, Закарайъс.

Той не отговори.

— И така, какво се случи с теб? — попитах.

— Отново започнах да душа около случая. — Той понечи да се усмихне. — Открих някакъв мъж, който работил в охраната на „Макфол“ при изчезването на Крис Томас. Преди това е бил ченге, казва се Арти Руби.

Чувал бях за Руби. Бил изритан от полицията за дисциплинарни нарушения, но не знаех, че е постъпил в „Макфол“. Толкова за следователските ми умения.

— Значи музеят „Макфол“ наема бивше корумпирано ченге за охрана? Че не са ли му направили проверка за благонадеждност?

Закарайъс поклати глава.

— Изумително, нали?

— А теб кой те подреди така?

— Не знам. Руби никак не се зарадва на въпросите, които му зададох, а след около час, когато се прибирах вкъщи, някакъв човек със скиорска маска ме причака и ме спука от бой.

— И ти смяташ, че Руби има нещо общо?

— Знам ли? — Закарайъс се облегна назад в креслото си. — Както знаеш, Крис е поддържал връзки с всякакви типове. Слуховете за него бяха верни, сигурен съм. За беда, той сякаш не е разбирал, че с такива типове шега не бива. Имат си начини да се оправят с онези, които ги прецакват.

— А къде е мястото на Руби в цялата тази история?

— Това трябва да кажеш ти, полицай.

Първата ми мисъл бе да издиря Арти, за да му изкълча ръката и да му строша няколко ребра. Мразя побойници, както мразя и продажни полицаи. Но винаги има и втори начин да одереш котка.

Оставих бележка в хотелската й стая, после отидох в близкия „Дънкин Донътс“ и зачаках. Хейл дойде след час. Не се беше променила кой знае колко през последните десет години; само погледът й беше станал още по-циничен, отколкото на младини. Като ме видя, тя седна насреща ми в малкото сепаре.

— Какво искаш?

— Типично момиче на повикване — подхвърлих с усмивка аз. — Съжалявам за бележката, но си казах, че така е по-добре, отколкото да те издебна отново в стаята ти. Е, как я караш?

— Омръзна ми да бъда изнудвана от някакъв опозорен бивш полицай, забравен от света — въздъхна тя. — Извини ме, но ще си взема една поничка. С млечния крем са невероятни. Ти искаш ли?

Възхищавах се на куража й. Тя се върна след няколко минути с чаша кафе и поничка.

— Този път съм си написал домашното, Хейл, и ако за онова, което бях открил до онзи ден, щеше да прекараш година-две в затвора, сега разполагам с материал, който може да ти осигури доста по-продължителен престой зад решетките. Знам за телефонните измами в Ню Мексико; знам за стария заможен собственик на транспортна фирма в Монтана, който е умрял от инфаркт едва седмица, след като си се омъжила за него; да не говорим за малкия ви бизнес с Крис Томас, за търговията с крадени произведения на изкуството.

Известно време тя дъвчеше мълчаливо поничката си, после се усмихна и каза:

— Само че не можеш да докажеш нищо.

— Може в крайна сметка и нищо да не докажа, но със сигурност ще ти вгорча живота. — Тя не отговори и аз продължих: — Трябва ми информация, Хейл, и ти си единствената, която може да ми я даде. За съжаление ще се наложи да се изчукаш с един застаряващ мазен тип на име…

— Не е нужно да ме изнудваш, за да се изчукам с някой смрадлив дъртак. Разбира се, това ще ти струва обичайната ми тарифа.

Аз поставих на масата плик с 400 долара в него и отвърнах:

— Нали ти казах, този път идвам подготвен.

Андрю Ф. Гъли

Тя изглеждаше толкова добре върху високото столче пред бара, сякаш там й бе мястото. Не, сякаш там се бе родила.

Още от вратата забелязах дългата й червена коса. Видях как едното й рамо леко се наведе напред, когато посегна към чашата си. Разклати кубчето лед и отпи. Изражението на лицето й не се промени нито за миг.

Дадох си сметка, че ме наблюдава в огледалото зад бара.

Арти, не се набутвай в тази история, казах си аз наум. Не бях в настроение да любезнича с когото и да било, дори да се преструвам.

Ами тогава какво правех там?

И защо човек изобщо прави нещо?

Изведнъж ме обхвана онова чувство на страх, с което се събуждах всяка сутрин. Нали го знаете? Онзи студен тежък камък в гърдите, който те кара да захлупиш лице с възглавницата и да крещиш под нея, докато останеш без дъх.

Май не знаете за какво говоря.

Както и да е. Тя беше забелязала, че я гледам. Опитах се да отгатна реакцията й в огледалото. Но неоновата реклама на бира „Сам Адамс“ над бара хвърляше трепкащи синкави отблясъци по лицето й.

Някакъв пиян на съседното столче я блъсна по ръката. Но тя не разля и капка от питието си. Обърна се и го изгледа със зелените си очи. Няколко пъти бях виждал този поглед. Пияницата подръпна нагоре яката на ризата си, сякаш внезапно му бе станало студено, и се премести встрани.

Време за още лъжи.

Така започва моят ден.

Кой е любимият ми филм? „Измамниците“.

„Откъде ми хрумна пък това?“ — запитах се аз, като настъпих с тока си изпушеното до половина „Марлборо“ и пристъпих към бара, облян в неонова светлина.

— Свободно ли е?

Тя се обърна. Очите й бяха студени. Ако имах яка, и аз щях да я вдигна. Но бях облечен с черно поло. Беше ми нещо като униформа.

— Толкова ли можеш? — Гласът й беше нисък и гърлен, глас на пушач, но тя не ми обърна гръб.

— Започвам бавно — отвърнах аз. — Но свършвам добре.

Тя притвори клепачи и по лицето й пробяга нещо като полуусмивка.

Облечена беше със стилен дизайнерски костюм. Тъмносин, на дискретно райе. Бе кръстосала крака. В огледалото видях, че бялата й блуза беше разкопчана и отдолу се виждаше гладка кожа.

Сякаш ме прониза електрически ток.

Тя остави чашата си на плота. По нея имаше следи от червило, червеникавокафяво.

Опитах се да се усмихна, докато я оглеждах. Кого ли ми напомняше? Вероника Лейк? Никол Кидман? Беше красива, грациозна, но нещо сякаш й липсваше.

Но аз за всички казвам така. Значи проблемът е мой, нали?

Седнах на съседното столче. Нещо в нея ми изглеждаше познато, но във всяка жена аз намирам по нещо, което да ми се струва познато. Кой знае? Посочих празната й чаша.

— Да те черпя ли още едно?

Очите й бяха като два зелени светофара. Какво чакаш? Давай!

— Не ти беше трудно да ме предумаш — отвърна тя, като разклати кубчетата лед.

— Такъв съм си аз, добре боравя с думите.

Не злобей, Арти.

Махнах с ръка на бармана — дребно русоляво хлапе, което изглеждаше на не повече от дванайсет.

Отново онази полуусмивка.

— С какво друго боравиш добре?

В отговор само се засмях. Смехът ми прозвуча странно за самия мен. Откога ли не се бях чувал да се смея?

И така, обърнахме по няколко питиета. Дори по повече от няколко. Аз също си падам по „Джеймисън“. Може би единственото качествено нещо, с което мога да се похваля.

Прекарахме в бара около два часа. И за какво си мислех през цялото време? Че може да не ми стигнат парите да платя сметката. Мислех си дали да не се извиня, че отивам до тоалетната, и да изчезна през задната врата.

Представете си изненадата ми, когато тя се наведе към мен и притисна лице до лявото ми ухо. Ухаеше на портокал и цветя.

— Какво ще кажеш да отидем у вас?

Известно време бях като вцепенен. Всичко бях очаквал, но не и това. Повечето жени веднага ме усещат какъв аутсайдер съм.

Седях и я гледах с присвити очи, като се питах дали не е професионалистка.

Тя потрепери.

— Събота вечер е най-самотната вечер през седмицата, нали?

— Но днес е петък.

Устните й докосваха шията ми.

— Да си представим, че е събота.

Само това ми липсва, мислех си аз. Но по принцип съм слаб човек. И не го крия. Ако някоя мацка притиска лицето си в моето, ако ухае на скъп парфюм и ми шепне лъстиво, какво да направя? Да я изгоня?

Излязохме на Бранън стрийт и аз махнах на едно такси.

Докато се изкачвахме по стълбището към апартамента ми, усещах главата си приятно замаяна, беше ми топло и едно такова… разсеяно.

Затворих вратата, щракнах настолната лампа и посегнах да поема сакото й. Тя се огледа. Макар че лицето й беше в сянка, видях, че усмивката й се бе изпарила. В този момент знаех точно какво си мисли. Мизерно!

— Арти, ти не ми ли каза, че имаш апартамент на „Ембаркадеро“?

— Не съм те излъгал — отвърнах аз, като вдигнах тържествено дясната си ръка. — В момента го ремонтирам.

— И си наел тази дупка без асансьор на „Мишън“ временно? Има вид на постоянно обитавана.

Засмях се пресилено.

— Ние за какво дойдохме тук, да си говорим за недвижими имоти ли?

Искаше ми се да не бях пил толкова. Главата ми беше мътна, а нещата май не отиваха на добре. Явно не бях дооценил ситуацията.

Тя свали сама сакото си, сгъна го и го постави внимателно върху облегалката на изтърбушеното кресло.

— Ти наистина ли се казваш Арти?

Сребърните й гривни издрънчаха, когато отпусна ръце. Имаше по шест или седем на всяка ръка. Юмруците й се свиваха и разпускаха сякаш несъзнателно отстрани до хълбоците.

— Да. Арти ми е името. Искаш ли да ти покажа шофьорската си книжка?

За мое изумление тя каза „да“.

Показах й я.

Известно време тя разглежда внимателно книжката ми, сякаш искаше да я научи наизуст, после каза:

— Арти Руби. Името ми звучи познато.

Вдигнах рамене.

Тя отново потрепери. Този път едва ли беше от студ. Направи крачка напред и се притисна в мен.

Така е малко по-добре, казах си аз. Обгърнах я с ръце. Плъзнах длани нагоре и я стиснах за циците. Тя въздъхна, после… започна да задава въпроси!

И най-смахнатото беше, че й отговарях, макар да не го исках, но не можех да се спра, а и стаята около нас се въртеше.

После си легнахме и правихме секс, но през цялото време тя не престана да ме разпитва, както и стаята не престана да се върти.

Как беше сексът? Не зле. Предполагам. Тъй де, сексът с непозната жена винаги си струва, нали? Е, добре. Може да съм бил леко разконцентриран или дори нещо още по-лошо, във всеки случай главата не ми служеше. Но съм сигурен, че тя не забеляза.

Толкова отдавна не ми се бе случвало нищо хубаво, че бях започнал да си мисля какво ли е нужно, за да ми проработи късметът. Нещо да стане така, както го искам.

Докато се усетя, тя вече се беше облякла, сресала и обличаше сакото си. Аз се надигнах от леглото, макар че краката едва ме държаха, и понечих да й отворя вратата, да я целуна за довиждане, да й кажа „Утре ще се чуем“ или нещо подобно.

Но изражението на лицето й се беше променило и тя не ме последва към вратата. Стоеше, кръстосала ръце на гърдите си, и ме гледаше. Дори в полумрака виждах, че лицето й беше зачервено. Това сянка ли беше на брадичката й или размазано червило?

Тя протегна ръка с дланта нагоре.

— Дай ми гривната.

Аз примигнах.

— Какво?

Тя вдигна ръце и ги разтърси, сякаш за да ми покаже какво е гривна.

— Имах шест. Сложих ги на нощното шкафче, когато се събличах. Ти какво си мислиш, че не мога да броя ли?

Вдигнах рамене, сбърчих чело и си придадох невинен вид, сякаш не разбирах какво ми говори.

— Да не си я скрил, докато бяхме в леглото? Виж, просто ми я дай. — И тя ме обля с онзи студен зелен поглед.

Аз я изгледах с присвити очи.

— Ти за крадец ли ме мислиш?

Обзе ме онова познато чувство, когато силна болка пронизва гърдите ми, а някой сякаш ме души за гърлото. Първия път, когато го изпитах, си бях помислил, че умирам от инфаркт. Оттогава вече знаех какво е. И все се заричах да направя нещо по въпроса.

— Та това е „Картие“, по дяволите! Старинна гривна „Картие“, антика! Не мърдам от тук без нея.

— Ти си луда. Никаква гривна не съм вземал. — Сърцето ми биеше ускорено. Представях си гривната, където я бях скрил, между матрака и таблата на леглото.

— Престани да ме будалкаш — каза тя и въздъхна като слаба актриса. — Или си мислиш, че няма да повикам полиция?

Не смятах, че ще се стигне дотам, но извиках с престорен гняв:

— Полиция ли? — Болката в гърдите ми се усилваше, сърцето ми блъскаше като чук. — Аз да не съм крадец!

Тя направи две крачки към мен. Ръцете й, отпуснати до хълбоците, бяха стиснати в юмруци.

— Именно, крадец си. Върни ми гривната. Върни ми я… крадецо!

Дори не извика, когато я зашлевих. Просто примижа и размърда челюстта си нагоре-надолу, сякаш предъвкваше нещо.

Кожата й беше изненадващо мека.

Отново можех да дишам нормално, но вече се разкайвах за стореното. Ръката, с която я бях ударил, ме болеше, но това не беше най-лошото. Усещах, че съм направил непростим гаф.

Плесницата отекваше в ушите ми.

— Извинявай — казах. — Не исках да те ударя. Наистина не исках. Наистина. Не те лъжа.

— Ти луд ли си бе, нещастнико? — прошепна тя.

— Знаеш ли какво? Ето. Вземи си гривната. Връщам ти я, и толкова. Всички са доволни. Нищо не е станало… нали?

Ръката ми трепереше, когато измъквах гривната от скривалището й. Подадох й я.

Тя я държеше в дланта си, сякаш самата не вярваше, че я вижда отново.

— Не ми се сърдиш, нали?

Какъв глупак!

Тя ме изгледа още веднъж. Отметна кичур коса от челото си. Дръпна реверите на сакото си, сякаш за да се скрие, и изхвръкна през вратата.

Дишах тежко. Въздухът свиреше в гърлото ми. Гледах вратата, сякаш я очаквах да се върне.

И разтривах юмрука си с длан.

Ето така ми причернява понякога. До един момент съм нормален човек, после в миг всичко отива по дяволите. Иначе не й се сърдех. Нямаше за какво да й се сърдя.

Гневът ми беше насочен другаде, и аз го знаех. През всичките десет години този гняв клокочеше вътре в мен. Не можех да забравя историята с работата ми при Кристофър Томас. Тя ме мъчеше всяка сутрин, като се събудех. Страхът. Смразяващото чувство на страх.

Помагах. Вършех си работата. И очаквах справедливо заплащане. Може да съм бил наивен, но си мислех, че тия типове ще делят по равно, както бяха обещали.

Разбира се, че не делиха. Във всеки случай, не по равно.

Кой съм аз? Някакъв вчерашен хлапак? И как така, дванайсет години по-късно стигнах до там да крада гривна от жена в леглото ми?! Колко по-ниско може да падне човек! Да се докараш до това положение, то си е за яд.

Сега беше моментът да направя нещо по въпроса. Така реших, докато седях и разглеждах натъртените кокалчета на ръката си. Това бе решението ми. Да си върна за всичко.

И в този момент отново усетих, че треперя, стаята отново се завъртя около мен и чак тогава разбрах, че оная кучка ми беше сложила нещо в питието. Господи! Не че и аз не бях слагал от време на време по някое хапче в питиетата на разни мацки, тъй че, може да се каже, си го бях заслужил, но пък… защо ли го бе направила?!

Полека-лека започнах да си спомням, че ми бе задавала някакви въпроси, ама да пукна, ако помнех какво й бях отговарял.

Какво й бях казал? Какво, дяволите да ме вземат, й бях казал?

Р. Л. Стайн

Сара Балард разбухна с длан възглавницата под главата си и отново си легна, загледана в светещите цифри на часовника върху нощното шкафче, които беззвучно отброяваха минутите, докато тя преживяваше отново и отново събитията от предишната вечер. Не беше нужно да се обръща, за да разбере, че мястото на съпруга й в семейното легло е празно. Осем и двайсет и три сутринта. Ако Стан се беше върнал вкъщи, след като си бе тръгнал демонстративно след вчерашната им разпра, откъм дневната вече щеше да гърми Си Ен Ен, а до ноздрите й щеше да достига аромат на прясно сварено кафе. Ала къщата беше притихнала. Призракът на Роузмари Томас беше на път да провали и втория й брак.

Но кого се опитваше да излъже? Бракът й със Стан куцаше не от вчера. Пък и поначало бяха доста необичайна двойка: той — напорист адвокат по недвижими имоти с блестяща кариера и обещаващо бъдеще; тя — бивша съпруга на полицай. Какво ги бе събрало? Онзи случай, разбира се. Същият, който тя самата бе подтиквала Джон да поеме, макар той още тогава да й бе казал, че според шестото му чувство доказателствата са опорочени и не стават за нищо. Един случай, съсипал живота на толкова хора, я бе събрал със Стан. Той бе навлязъл в живота й в момент, когато се бе чувствала уязвима; бе я обсипал с внимание и любов, докато Джон се разпадаше като личност. Стан беше амбициозен, с него беше интересно да се живее, докато Джон си оставаше един фантазьор. Но с течение на времето тъкмо онези качества, с които Стан я бе привлякъл в началото, се бяха превърнали в пример за безкрайния му егоцентризъм.

Тя се измъкна изпод завивките и стана от леглото. Ако Стан отказваше да дойде с нея на възпоменателната среща за Роузмари, тя щеше да отиде сама. Дължеше го на себе си, на Джон, на предишния си живот — онзи, който бе загубила в нощта на екзекуцията.

Някакъв побъркан от любов Ромео преди години бе нарекъл косата й „огнена завеса“. На Хейл този израз й бе допаднал още навремето, а сега й се струваше толкова на място, че като се решеше пред огледалото, очакваше едва ли не изпод четката й да хвърчат искри. Красотата й привличаше вниманието на околните и в повечето случаи това й харесваше. Но не и тази вечер. Тази вечер тя предпочиташе да остане скрита за хорските погледи в музея „Макфол“. Надяваше се да преминава невидима от зала в зала, като малък кораб призрак, развял червено знаменце на кърмата. Да бъде ловец, а не плячка, поради което беше желателно — и далеч по-безопасно — да бъде невзрачна и незабележима като някоя отрупана с бижута стара вдовица, цялата в перли и диаманти, с увиснала шия, излъчваща миризма на камфоров спирт и „Шанел №5“. За момент — колкото и да беше абсурдно — тя се бе запитала дали да не се дегизира, но веднага отхвърли тази мисъл, защото списъкът на гостите не беше голям, всички се познаваха и нямаше как да проникне под чужда самоличност на събитието. Пък и кому ли би хрумнало да се яви неканен на годишнина от екзекуцията на осъден престъпник? Не, по-разумно бе да се яви като Хейл Пратчет, онази с развятата огнена грива.

Но след като веднъж пристигнеше в „Макфол“, какво щеше да прави нататък? Тя обмисли внимателно възможностите и методите си на действие. Щеше да се смеси с тълпата, преструвайки се, че е там по същата причина, както и всички останали: за да почете с присъствието си паметта на бедната мъртва Роузмари. Щеше да й се наложи да слуша какъв прекрасен човек е била Роузмари Томас, колко умна, колко образована — което, разбира се, правеше трагичния й край още по-нелеп. А че краят й е бил трагичен, нямаше съмнение. Хейл си представи себе си, привързана към металната количка, докато някакви безлични, безименни човечета дупчат с игли ръцете й, а тържествен мъжки глас чете приглушено смъртната й присъда. При мисълта за екзекуцията на Роузмари цялото й тяло се сгърчи от отвращение; знаеше, че все някой ще повдигне темата тази вечер и че тя ще трябва да стои там и да слуша.

Но в даден момент трябваше да се измъкне тихомълком и да се отдалечи и ако имаше късмет, едва ли щяха да я забележат, докато се скиташе от стая в стая. Разбира се, всеки път, когато на някого му хрумнеше да я заговори и да прекъсне обиколката й, щеше да се спира и да изслушва внимателно натрапника, но след малко щеше отново да се отскубне, междувременно използвайки всяко принудително прекъсване, за да търси с поглед помещението, което я интересуваше.

Тя помисли малко върху информацията, която бе изкопчила от Арти Руби. Смахнатият бивш полицай Нън я бе изнудил да спи с Руби, с надеждата да изкопчи това-онова за убийството на Крис. Вместо това Руби й бе намекнал нещо, което би могло да се окаже полезно за нея самата. Очевидно тя не беше единствената любовница на Крис Томас, оставила се да я въвлече в далаверите си с крадени картини. Друг такъв обект на желанията му беше почитаемата уредничка на музея „Макфол“ — Джъстин Оулгард. Хейл беше готова да се обзаложи, че след смъртта на Томас мис Оулгард едва ли се бе отказала от такъв апетитен източник на странични доходи. Щеше да се наложи да поразрови наоколо, но Хейл бе твърдо решена да открие нещо силно компрометиращо в кабинета й, нещо, което би й помогнало да притисне Джъстин, и така да върне дерайлиралия влак на живота си обратно върху релсите.

Тя погледна часовника. До събитието не оставаше много време, а през прозореца се виждаше как откъм океана се носи поредната характерна за Сан Франциско гъста мъгла. Тази вечер колите по улиците щяха да пълзят, налагаше се да тръгне рано, ако искаше да пристигне навреме и да подуши наоколо, преди някой натрапник да я заговори. Тя приключи бързо с грима — едно действие, което някога й бе давало увереност, но напоследък всяка новопоявила се бръчица върху образа й в огледалото беше повод за размисъл върху лошия живот, който бе водила и който бе твърде късно да промени.

Мъглата стискаше с ледена ръка шията на Хейл Пратчет. Изминалият ден беше почти летен, слънчев и със закачлив топъл бриз, но още със залеза се бе спуснала мъгла, а вятърът, който клатеше листата на палмите, беше сякаш излязъл от хладилника на Нептун — леден и влажен, навяващ миризма на смърт и разложение. Голите й ръце бяха настръхнали като пилешка кожа, копринената й рокля не предлагаше никаква защита срещу пронизващия студ, внезапно връхлетял Сан Франциско.

Дворът на музея беше осеян с големи обли камъни, всеки с размера на табуретка за крака, и в бързината да влезе на топло Хейл едва не се препъна в един от тях. Тя тихо изруга. Ако не внимаваше тази вечер, щеше да си изпати.

Външно Хейл Пратчет може да имаше вял и занесен вид, но сърцето й биеше на високи обороти, като двигател на спортен автомобил в очакване на зеления светофар. В поканата пишеше, че възпоменателната среща ще се проведе в голямата наблюдателна зала на последния етаж на кулата, а кабинетът на уредничката беше закътан в края на един къс коридор.

Хейл си каза, че ще изчака гостите да се запият и разприказват, преди да се измъкне незабелязано от тълпата.

Помисли си за времето, прекарано с Кристофър Томас, за очакванията, които бе имала тогава, за обещанията му, дадени в леглото, от които накрая нищо не бе излязло.

Мъглата отвън излъчваше меко сияние, като поглъщаше и разпръскваше светлината от главния вход на музея. След нея прииждаха още хора, неясни фигури, които крачеха през вътрешния двор; до ушите й достигаха накъсани думи от разговорите им.

— Боже, какво ли ни се готви? — попита приглушен мъжки глас, но отговор не последва.

Очертанията на кулата едва се различаваха в сгъстяващата се мъгла, като морски фар, озовал се по чудо на това място; като забита надолу с върха си пирамида от бетон и стъкло. Основите на сградата се скриваха от гъстата мъгла, от което ниският кръгъл покрив изглеждаше така, сякаш висеше в пространството.

Стан Балард си мислеше: Това е налудничаво! Аз съм луд. Къде ми е бил умът!

Той постоя неподвижно няколко секунди пред входа, обвит в мъгла. Беше готов да си тръгне, но протегна ръка и отвори вратата.

Даяна Габалдън

Змиите пропълзяха една след друга вътре, а Джон Нън ги оглеждаше внимателно, сякаш се опитваше да разпознае физиономиите им по снимки от криминални досиета. Появи се Джъстин Оулгард, цялата в черно, с наниз бели перли на шията и с високи, тънки като игли токчета, но иначе сдържано тържествена във външния си вид. Разговаряше оживено с двама души, които Нън не познаваше. Може би бяха нейни познати. Или пък не. Това едва ли имаше голямо значение за Джъстин. Тя бе свикнала да се подмазва на току-що срещнати, да хвали музея си, да изкопчва обещания за дарения. Той нямаше да се изненада особено, ако тя се опиташе да се възползва и от сегашното събиране. Джъстин не знаеше почивка. Тя бе като свещ, която не гаснеше на вятъра, макар че Нън така и не бе успял да разбере какво точно осветява.

Изведнъж, сякаш получила внезапна призовка, Джъстин се откъсна от двамата си събеседници. Вероятно бе надушила, че средствата им са ограничени или че не проявяват никакъв интерес към изкуството, или пък че са вложили парите си в някоя болница, където сега се мъдри бронзова табелка с имената им, та не горят от ентусиазъм да предоставят дарение и на музея „Макфол“. Каквато и да беше причината, тя внезапно загуби интерес към тях.

Нън отмести поглед в друга посока и откри Питър Хюсън, неловко притиснат между двамата си племенници — децата на Роузмари. И двете деца са били малки, когато Роузмари бе осъдена, помисли си той и се запита как ли бяха приели факта, че майка им бе екзекутирана, защото бе убила баща им. Вуйчо им едва ли е бил голяма утеха за тях. Нещо в Питър беше едновременно отблъскващо и някак плашещо. Сякаш от него излизаха невидими остриета, които правеха невидими разрези във всеки, до когото се докоснеше. Може би затова Бен и Лейла изглеждаха толкова притеснени; по всичко личеше, че се чудеха как да избягат от вуйчо си. Бяха се дръпнали твърде далеч от него, за да могат да водят нормален разговор, полуобърнати встрани, макар че само Бен бе скръстил ръце на гърдите си — сигурен знак, че се чувстваше застрашен. Но и Лейла изглеждаше нащрек, като животно, което всеки миг очаква да попадне в капан.

— Здрасти, Нън.

Той се обърна и за своя изненада видя Стан Балард, който бе застанал до него.

— Не знаех, че ще видя и теб тук.

— Един мъж е длъжен да внимава, не мислиш ли?

— Да внимава за какво?

— Ами когато вижда жена си под ръка с бившия й съпруг… Понякога и сред пепелта може да пламне огън, нали така?

Нън вдигна рамене.

— Сигурно тази вечер си в стихията си, а, Нън?

— В какъв смисъл?

— Е, как в какъв? Всички са ти дошли на крака, всички заподозрени в една стая.

— Заподозрени?

— И то не в какво да е, а в убийство. — Стан се усмихна. — Само не очаквай да ти повярвам, че не правиш връзка със случая „Роузмари“.

Разбира се, че откакто бе пристигнал в музея, Нън не можеше да мисли за нищо друго. Той просто не беше в състояние да прогони от съзнанието си този случай, който се разливаше като голямо мазно петно върху тъканта на живота му, дори и днес, след всичките изминали години. Напомняше му на онези стари филми за Студената война, в които комунистическата опасност се изобразяваше като неудържима червена вълна, заливаща Европа и Азия. Престъплението и наказанието на Роузмари бяха нещо подобно: една непреодолима сила, която постепенно бе обхванала цялото му битие.

— Сигурно подлагаш всичко на преоценка? — попита насмешливо Стан.

На Нън му се стори, че онзи му се подиграва или ако не това, че поне го смята за някакъв дребнав кабинетен инспектор или за нещо още по-лошо: жалък копой, който прекарва остатъка от мизерния си живот, заровил нос в пожълтели папки и прашни веществени доказателства, опитвайки се за кой ли път да проверява налудничавите си хипотези. Докато наблюдаваше влизането на Бел и Дон Макгуайър, той си каза, че нито една от тези не твърде ласкави характеристики не е напълно лишена от основание. Бел беше красива както винаги — идеалното калифорнийско момиче, а Дон си личеше отдалеч, че е мъжкар, побойник и бивш затворник.

— Е, какво си мислиш, инспекторе? — дочу той смеха на Стан.

— Всъщност си мислех, че онзи мъж ей там навремето преби Кристофър Томас. — Този факт бе излязъл наяве по време на делото и Нън се бе запитал дали Дон Макгуайър не е свързан по някакъв начин със смъртта на Томас.

Стан премести погледа си в указаната посока.

— А коя е тази мацка с него?

— Съпругата му Бел — отвърна Нън. — Роузмари положи големи усилия, за да й помогне да се наложи като художник.

— И ти намекваш, че на съпруга й отношенията между двете може да му са се сторили прекалено близки? — попита Стан.

Нън поклати глава.

— Кой знае? — тросна се той; закачките на Стан започваха да го дразнят.

— Сянката знае — засмя се Стан. — Но въпросът остава.

— Какъв въпрос?

По устните на Стан пробяга усмивка.

— И коя е Сянката? — попита вместо отговор той, после му обърна гръб, отиде при Сара и я хвана за ръка.

Нън разбираше, че този собственически жест бе предназначен за него, както и че на Сара й стана поне също толкова неприятно. Все пак тя не беше собственост на съпруга си.

Но в крайна сметка Сара не измъкна ръката си и от това Нън лекичко го заболя; той извърна глава на другата страна и се загледа в Хейл Пратчет, която срещна погледа му и се усмихна, докато той се питаше каква част от всичко, което му бе казала предишния ден, беше истина.

Хейл минаваше припряно от зала в зала, като понякога спираше, за да заговори някого, но като цяло изглеждаше напрегната и разговорите й не продължаваха дълго. А и в движенията й имаше нещо особено, някаква странна целенасоченост, като на котка, попаднала в непозната стая, която души тук-там, търсейки изход или плячка. Разбира се, открай време Хейл Пратчет си беше едновременно хищник и лешояд. Роузмари я ненавиждаше. За момент Нън си представи, че Роузмари е още жива и двамата наблюдават Хейл с някогашната подозрителност, докато тя душеше из залите на музея. Усещането за присъствието на Роузмари беше странно, но така се получаваше с неприключените дела — бяха като труп, който отказва да изстине.

Сянката знае.

Този път му се стори, че чува гласът на Роузмари да повтаря думите на Стан, и усети странен трепет, защото гласът беше толкова жив, шепотът толкова ясен, че едва ли му се бе сторило. Духът на Роузмари, неспокоен и гневен, бродеше наоколо.

За момент той се загледа в „сенките“, които го заобикаляха, и тогава му хрумна, че Стан, каквото си беше нафукано и гадно копеле, бе прав. Той — Нън — наистина бе дошъл тук не за да почете паметта на мъртвата Роузмари, а за да я върне към живота, не за да я оплаква, а за да я възкреси. Може би всички онези дългове, които бе натрупал покрай нея, сега искаха от него да ги заплати не по-малко настойчиво, отколкото духът й бе пожелал да бъде изслушан.

Без да си дава сметка какво прави, Нън се чу да прошепва името й: Роузмари.

Във въображението му всяко движение рязко спря, после бавно, сякаш движени от невидими конци, всички глави се обърнаха и впериха очи в него: Стан, Хейл, Джъстин, Тони, Сара, Бел, Дон, дори децата на Роузмари, всички го гледаха студено и изпитателно, стиснали устни.

Томас Кук

Вратата към кабинета на Джъстин се отвори с рязко изщракване, но наоколо нямаше кой да го чуе. До въжето, което преграждаше рампата към изложбените зали на долния етаж, отначало имаше пазач, но Хейл се бе отървала от него, казвайки му, че една от колите на паркинга е забравена със запалени фарове, което си беше самата истина — тя лично я бе забелязала. Докато човекът отидеше да провери, запишеше номера на колата и се върнеше, за да открие собственика й, тя се надяваше да е изпълнила задачата си и да си е отишла.

Можеше да разчита поне на десет минути, а с малко късмет щеше да се оправи и за пет.

Джъстин, бог да я поживи, бе оставила запалена лампата на бюрото си. Чудесно! Нямаше да й се налага да работи пипнешком в тъмното.

Хейл огледа кабинета, пръстите я сърбяха, чудеше се откъде да започне. Очите й се спряха върху бюрото на Джъстин. Защо не от там? Тя пристъпи безшумно напред и полека отвори едно от страничните чекмеджета. Вътре сигурно имаше нещо, което би могла да използва, за да изкопчи от Джъстин онова, което й бе нужно.

Даяна Габалдън

Далеч от човешката глъч, в помещението цареше тишина и миришеше силно на лак за дърво. Нервите на Хейл бяха обтегнати докрай, в ушите си чуваше ударите на сърцето, беше ужасно напрегната. Но веднъж стигнала дотук, бе готова да отиде докрай.

В този миг отвън се чуха гласове, които се приближаваха. Тя замръзна на място. Гласовете вече бяха сякаш пред вратата.

Божичко, кой ли можеше да бъде?

Тя затаи дъх.

Опита се да се успокои. Може би просто неколцина гости се бяха отделили от останалите на приема, за да разгледат музея. Сигурно сега се превъзнасяха по някоя от онези картини, които имаха вид, сякаш са закачени наопаки. Тя долови реплики от разговора им.

— Ревизионистки постмодернизъм — казваше единият. — Очевидно замислен като концептуална съпоставка между Климт и Шагал, ако разбираш какво искам да кажа, с нотка на сюрреализъм или може би по-скоро на дадаистична мистика!? Това едва ли се долавя в строго визуален контекст, но за мен метафоричният палимпсест е безспорен.

Това е онзи стар музеен уредник Алекс еди-кой си, помисли си Хейл. Тя не беше забравила колкото ненавиждаше Крис навремето.

Хейл изчака, докато гласовете отминат по коридора, пое си дълбоко дъх и се опита да се съсредоточи върху онова, заради което бе дошла, но от нервното напрежение коленете й се подгъваха, а очите й шареха напосоки из стаята. Кабинетът на Джъстин беше неголям, обзаведен в минималистичен стил: стъклена маса, мебели и щори в бяло и под от голи дъски. На стените висяха гравюри и маслени картини, а по всички хоризонтални повърхности се виждаха произведения на изкуството, някои вероятно безценни.

Погледът й се спря на бюрото.

Трябваше да е някъде там.

Но къде точно?

Забеляза миниатюрната бронзова статуетка до настолната лампа и бързо я пусна в чантичката си — дяволите да го вземат, всичко това можеше сега да е нейно, помисли си тя, застанала пред бюрото на Джъстин Оулгард.

Върху него бяха поставени малка вазичка с цветя и снимка на Джъстин отпреди десетина години, на която още леко приличаше на Уитни Хюстън, но оттогава беше доста напълняла и хубавичкото й някога личице се беше закръглило. Това изпълваше Хейл с тихо злорадство.

Върху бюрото имаше още елегантна кожена подложка, сребърен нож за разрязване на писма и възстар поочукан компютър, който някак не се връзваше с останалия модерен интериор. Тя отново издърпа едно по едно чекмеджетата и прерови съдържанието им, като през няколко секунди поглеждаше към вратата. Онзи проклет уредник беше отново наблизо и бръщолевеше нещо за картината. Тя си спомни как Крис й бе говорил за света на изкуството, обяснявайки й образи, сюжети и цели школи в живописта. Ренесансова, холандска, дворцова; импресионизъм, кубизъм, сюрреализъм; разказвал й бе за изкуството на американските индианци, за почерка на прецизионисти като Джорджия О’Кийф и Чарлс Шийлър — един художник, към когото Кристофър имаше особена слабост. Той умееше да я предразположи, караше я да се чувства добре, уверена в интелигентността си въпреки липсата на образование, беше изпълнил живота й със смисъл.

И изведнъж всичко това й бе измъкнато от ръцете и тя бе запратена обратно там, откъдето бе дошла: Хейл Пратчет, повлеканата от караваната, родена и израснала на паркинг за фургони в Бруксвил, Флорида. Само дето междувременно беше остаряла с едно десетилетие, в професионален упадък, та се налагаше да пребърква джобовете на клиентите си, за да си докарва допълнително пари, защото й излизаше все по-скъпо да поддържа привлекателна фасада, да си придава търговски вид. Колко ли още време й оставаше, преди пукнатините във фасадата, бръчките по лицето й да станеха толкова дълбоки, че да не можеше да ги прикрива под дебел слой грим?

Хейл продължи да рови в средното чекмедже на бюрото, пълно с книжа. За преуспяла жена Джъстин беше определено дезорганизирана. Но под купчините хартия ръцете й откриха папка. Тя я измъкна, постави я върху плота на бюрото и я отвори.

И тогава чу зад гърба си изскърцването на вратата и гневен женски глас:

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш?!

Джъстин Оулгард.

По дяволите.

Хейл сграбчи папката и я притисна към гърдите си.

— Попитах те нещо. — Джъстин я изгаряше с поглед. — Какво правиш в кабинета ми?

Тя вдигна рамене.

— Нищо.

— Нищо ли? А какво е това в ръцете ти?

Джъстин пристъпи напред и протегна ръка, но Хейл стискаше папката и отказваше да я пусне. Нямаше намерение да я връща. Не и след всичко, през което бе минала, за да се добере до нея.

Джъстин се хвърли върху нея, като се опитваше да изтръгне папката от ръцете й.

— Дай ми я!

Хейл се дръпна рязко назад, но се препъна и изпусна папката; съдържанието й се разпиля по пода. Успя да се закрепи на крака, като се подпря на модернистичната салонна масичка, но събори няколко книги и една керамична фигурка на мъж с малка глава и тънки дълги крайници, която се пръсна на пода.

Джъстин замръзна на място, после каза тихо:

— Това беше Джакомети. Безценен е.

После коленичи и засъбира отломките с такъв вид, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Моля те, просто си върви — каза тя, като клатеше глава.

Бел усещаше ударите на сърцето си. Какви ли тайни се криеха вътре? Каква ли кутия на Пандора се готвеше да отвори?

— Последната бележка в дневника е от двайсет и втори август 2000 година. — Тя спря и вдигна поглед. — Това беше денят преди екзекуцията й.

— Прочети я — каза Олсън.

Бел преглътна и зачете:

Бел спря да чете, вдигна глава и погледна към Хейл. Очите им се срещнаха. В стаята настана мъртвешка тишина, всички погледи бяха приковани в Хейл Пратчет.

Хейл промърмори „Извинете ме“ и излезе.

— Продължавайте — подкани я Нън.

Бел се прокашля и продължи да чете от там, докъдето бе стигнала.

Бел отново млъкна, сякаш бе останала без въздух. Пое си дъх и продължи:

Бел затвори бавно дневника и тихо каза:

— Това бяха последните думи, които тя написа.

— Откъде можем да знаем, че всичко е истина? — сопна се Стан Балард.

— Този дневник е нейната предсмъртна изповед — обади се Ханк Закарайъс.

— Веднага след като написа това, тя ми го даде да го пазя — добави Бел. — Не е имала причина да лъже.

Нън си пое дълбоко въздух, погледна Питър Хюсън и каза:

— Трябва да допуснем, че Роузмари Томас казва истината. Което означава, че не е убила съпруга си.

Тес Геритсън

— Именно, не го е убила тя. Което не й пречи да е мъртва, полицай, благодарение на вас.

Това беше Бен Томас, синът на Роузмари. Макар че на пръв поглед младежът приличаше неимоверно много на баща си, очите му, сега впити в Нън, бяха същите като на покойната му майка. До него беше застанала сестра му, свела поглед; гъстата й кестенява коса закриваше отчасти лицето. Малцина от гостите бяха виждали децата на семейство Томас след делото. А междувременно те бяха завършили училище и сега следваха.

Бен пристъпи към Нън; беше видимо спокоен.

— Значи най-после и вие разбрахте онова, което ние винаги сме знаели: че майка ни е невинна. Какво трябваше да се случи, за да го проумеете?

Нън мълчеше. Залата беше притихнала.

— Какво ви беше нужно, за да си свършите работата, като разследвате нашия скъп вуйчо Питър? — Бен се обърна и прониза Питър Хюсън с поглед.

Питър въздъхна отегчено.

— За какво ми е притрябвало да убивам баща ти?

Лейла Томас вдигна глава.

— Как за какво? Ами че мама много ясно го е казала в дневника си. За пари. Ти винаги само от това си се интересувал. Парите никога не са ти били достатъчно. — Тя погледна брат си. — Той крадеше от попечителските ни фондове, докато бяхме твърде малки, за да задаваме въпроси.

Питър пресуши на един дъх чашата си и се прокашля.

— Това е лъжа! — извика той. После си пое дълбоко дъх и продължи: — Вижте, никой не познаваше майка ви по-добре от мен, никой не я обичаше повече от мен и вие го знаете. Но Роузи явно се е побъркала в онази килия, докато ден след ден е очаквала да умре. Не можем да приемаме сериозно бълнуванията й. — Той погледна към Стан Балард. — Тя беше превъртяла, не помниш ли?

В отговор Балард само кимна. Лейла прекоси залата и застана на крачка от вуйчо си, като го гледаше право в лицето.

— Няма ли да престанеш, вуйчо Питър? Нашата майка беше прекрасен, любещ човек и родител, беше й приписано убийство, което не бе извършила, като преди това е била принудена да изтърпи толкова много унижения в живота си… — Лейла млъкна и насочи вниманието си към Джъстин, която сведе очи, избягвайки погледа й. После отново се обърна към Питър. — А сега ти се опитваш да я опозориш и в смъртта й…

Тя вдигна ръка и го зашлеви през лицето.

В очите на Питър проблесна гняв. Няколко мига той не помръдна, вперил поглед в племенницата си, после се обърна и излезе.

Бен Томас се приближи и застана до сестра си.

Тони Олсън пристъпи напред, взе дневника от ръката на Бел, внимателно го затвори и го подаде на Бен.

— Този дневник е ваш, и на двамата. Това е вашето наследство от майка ви и тя би желала да го запазите. То ви принадлежи по право.

Бен прие дневника.

Лейла примигна, за да спре бликналите сълзи.

— Благодарим ви.

Тони постави ръка върху рамото й.

— Знаеш ли, никога не съм вярвал, че майка ви може да има нещо общо с това.

— Знам — отвърна Лейла.

— Тайно се надявах тази вечер да разобличим убиеца. Може и да сме успели — прошепна в ухото й той.

Момичето го погледна в очите и кимна.

Лиса Скотолайн

Нън знаеше, че трябва да се махне от там за няколко минути. Имаше нужда да остане насаме със себе си, да осмисли случилото се, затова се запъти към рампата, която водеше към долния етаж и изхода. Там, при рампата, на идване бе забелязал пазач, който междувременно беше изчезнал. Когато слезе на долния етаж, Нън закрачи по притъмнелите коридори, унесен в мисли за току-що чутото, и неусетно се озова в Залата за оръжия и доспехи.

Тръгна да пресича залата, но внезапно спря пред една от витрините. Нещо не беше наред. Във витрината бяха изложени саби, мечове и други хладни оръжия, като до всеки експонат имаше малка табелка с информация за него. На една от табелките беше написано: „Кинжал, XV в.“, но кинжалът липсваше.

Нън приближи лице към витрината, за да разгледа по-отблизо, но в същия миг в мраморните коридори на музея отекна писък.

— Щура нощ, а? — подхвърли полицаят, шеф на току-що пристигналия екип за оглед, към служителя по сигурността на музея, заел позиция зад огромното дървено бюро в главното фоайе.

— Да, шантава работа — отвърна охранителят, който заедно със своя партньор подготвяше нещата за криминологичната експертиза.

Двамата униформени, които се бяха явили първи на повикването, си бяха тръгнали, но не преди да поразпитат набързо свидетелите. Горката жена с раната на тила също си бе отишла, но не сама, а с линейка. Човекът от охраната вдигна поглед към двамата цивилни. Бяха облечени с обичайните дрехи — гащеризони, калцуни върху обувките, шапки и маски, закриващи почти изцяло лицата им, с които приличаха повече на хирурзи, отколкото на полицаи. Бяха дошли, за да обработят мястото на престъплението — той бе понаучил професионалния им жаргон от сериалите по телевизията.

Пазачът погледна навън и забеляза вана на криминологичния екип, паркиран до бордюра. Зад него бе пристигнала втора линейка.

— Тази линейка пък какво прави тук? — попита той по-високия от двамата.

— Случва се понякога повече от една да се яви на повикване — отвърна полицаят. — Какво е ставало тук, някакво парти ли?

— Възпоменателна среща.

— Какво е оръжието ти? — Първият полицай посочи към кобура на хълбока му.

— Обикновен колт. Трийсет и осми калибър, револвер. Тук не ни дават да носим автоматици. И аз не знам защо.

— Виж ти. И аз имам една трийсет и осмица, за резерва. — Полицаят погледна към глезена си. — Добро оръжие.

— Върши работа — отвърна охранителят, доволен че един полицай бе одобрил избора му на оръжие.

— Ти имаш ли резервен?

— Кой, аз ли? Не, за какво ми е?

— Аха. Добре.

— Добре ли? — попита неуверено охранителят, като се питаше какво ли му е доброто. После в мозъка му нещо прещрака и той си каза, че няма никакъв смисъл да пращат криминологичен екип. Че присъствието на двамата означава само…

— Знаеш ли какво? — каза по-високият. — Я горе ръцете!

— О, не! — изохка покрусен охранителят, усетил допира на пистолета, който другият полицай бе опрял в тила му. — Това е… ах, мамка му! Това е… инсценировка. Вие не сте никакви полицаи. Това е обир, нали?

— Ръцете! — повтори първият.

Охранителят вдигна ръце. Идваше му да заплаче.

— Нали няма да ми направите нищо лошо? — изхленчи той.

Вторият „полицай“ се пресегна и извади револвера от кобура му. После взе и портфейла му. Първият попита:

— Каква е твоята половина от кода за залата със специалните експонати, онази в кулата?

Във въпросната зала в момента имаше временна изложба на неголеми, но ценни ренесансови рисунки и гравюри. Преговорите с Ватикана им бяха отнели цяла година, но накрая се бяха съгласили да им отпуснат шедьоврите за известно време при условие, че музеят постави специална охранителна система, изискваща двама души за отваряне на вратата.

— О, на нас не ни казват тези работи.

Глас зад гърба му:

— Кое е момиченцето на снимката?

Охранителят се обърна и видя, че вторият лъжеполицай рови в портфейла му.

— Дъщеря ти, нали? Тя сега вкъщи ли си е?

Охранителят заплака.

— Знам само половината от кода.

— Ами нали и аз това те питам! — отвърна спокойно онзи.

— Едно седем седем А М К въпросителна осем три едно, всички букви са главни — избъбри задъхан охранителят. — Моля ви, ще направя всичко…

Първият полицай си записа кода.

— Ако си казал истината, не е необходимо да правиш нищо повече. — Той кимна и след миг бедният охранител бе омотан с опаковъчна лента и завлечен в близката гардеробна.

После двамата си тръгнаха, като го оставиха в тъмното да се измъчва заради собствената си глупост, защото не бе спазил стриктно инструкциите за сигурност. И да се опитва да си представи какви ли чудовищни безчинства щяха да се разиграят в онази зала горе, в кулата.

По мраморния под отекнаха отривисти стъпки.

В рамката на вратата се появи мъжка фигура; всички погледи се насочиха натам.

Мъжът беше облечен с ватирана фланела с емблемата на университета „Дюк“ и памучен панталон, натъпкан в ботуши с дебели подметки. В лявата си ръка стискаше кожено куфарче, което имаше вид, сякаш бе произведено в периода между двете световни войни.

Нън го представи:

— Господа, Джъстин, запознайте се с доктор Игнейшъс Макгий.

Макгий беше красив като актьор, изпълняващ главни роли — с квадратна челюст, сини очи и коса, която би накарала Пиърс Броснан да му завиди. Имаше само един недостатък: дори изправен като свещ, беше висок някъде около метър и трийсет и пет, като петте сантиметра се добавяха от подметките на ботушите му.

Последваха ръкостискания, после всеки придърпа по един стол и насядаха в полукръг, с изключение на Стан Балард, който остана прав, с каменно лице, облегнат на стената. Краката на Макгий не достигаха пода.

Нън премина по същество.

— Докор Макгий е съдебен антрополог. Всички ли са наясно какво означава това?

— Занимава се с кости — каза Джъстин Оулгард. — Но не много стари.

Нън протегна ръка към Макгий с дланта нагоре.

— Имаш думата.

— Отговорът беше право в десетката — започна Макгий. — Аз съм специалист по човешки скелети.

Гласът му беше изненадващо плътен и нисък за такова дребно човече, с акцент, издаващ работнически произход, някъде от района на Бостън.

— Работя с трупове, при които е вече твърде късно за класическа аутопсия: обгорели, мумифицирани, разложени, разчленени, обезобразени или такива, от които е останал само скелетът. Изкопавам ги от земята, идентифицирам ги, определям какво ги е сполетяло и кога.

Олсън се наведе рязко напред, стиснал с длани облегалките на стола.

— Вие сте ексхумирали Кристофър Томас.

Макгий го изгледа, после обърна глава наляво.

— Ексхумация не беше възможна — обясни Нън. — По моя молба доктор Макгий анализира преписката във връзка със смъртта на Томас.

— Но тя не е ли на немски? — попита Олсън.

— Уредих докладите да бъдат преведени — отвърна Макгий.

— И сте открили доказателства, че Роузмари е невинна?

В звучния баритон на Макгий се долавяше нотка на раздразнение, когато попита:

— Някой друг да има предположения как завършва филмът?

Олсън погледна ядосан към Нън, сякаш питаше: Откъде се появи този палячо?

Нън вдигна помирително ръце.

— Нека оставим доктор Макгий да изложи констатациите си, без да го прекъсваме. После можете да му задавате каквито си искате въпроси.

Придавайки си безразличен вид, Олсън се облегна назад на стола си.

Макгий се извъртя настрани, метна куфарчето си върху плота на масата и извади две папки — едната кафява и оръфана, другата яркорозова и сякаш току-що излязла от магазина. Той бутна кафявата встрани и разтвори розовата.

— Тук са оригиналните документи в случай, че някой знае немски. Ще огранича коментарите си до тълкуване на доказателствения материал.

Без да изчака реакциите на присъстващите, Макгий извади от папката дебел свитък хартия.

— Според патоанатома — той обърна на една от последните страници — Бруно Мюнц, от трупа били останали само каша и кости, което правело визуалното разпознаване невъзможно. Повечето от зъбите също били надробени на парчета.

Макгий огледа лицата на слушателите, насядали в полукръг около него, после прекара намръщено длан по изваяната си долна челюст.

— Мюнц не е могъл да определи причината за смъртта. Разбирам. При напредналото разложение и уврежданията, причинени от „Девата“, трупът е бил нещо като кайма за братвурст, да ме прощава германският колега.

Ъгълчетата на устата му потръпнаха; Макгий се усмихваше.

Никой не отвърна на усмивката му.

— Голямата грешка на Мюнц е била, че не е поискал мнението на специалист. Със склонността си към солови акции той се е набутал право в гюбрето.

Макгий извади от куфарчето си кафеникав хартиен плик, отвори го и разстла върху масата дузина снимки от съдебномедицинската експертиза.

Четирите стола се плъзнаха напред като един.

— За наша радост Мюнц е имал страхотен фотограф. Ето близък план на лявата ръка на трупа. От всички пръсти липсва последната фаланга, онова заострено кокалче под върха на пръста.

Макгий се пресегна и извъртя една от снимките на 180°, за да я виждат седналите от отсрещната страна.

— Нещо да ви се набива в очи?

Никой не смееше да се обади.

Макгий грабна един молив и посочи към тръбните кости, които някога бяха оформяли пръсти на ръка.

— Погледнете първите четири фаланги.

Всички погледнаха, където им сочеше.

Макгий обърна към тях втора снимка, на която бяха изобразени костите на един-единствен пръст.

— Това са костите на петия пръст на лявата ръка след отстраняването на меките тъкани. Още веднъж, огледайте фалангите.

— Върхът на пръста е налице — обади се Олсън.

— Именно. И тъкмо от него е взет единственият частичен отпечатък. Какво още?

— Тези кости изглеждат някак по-тънки и гладки, отколкото на останалите пръсти. И краищата им сякаш леко се разширяват встрани — обади се Джъстин.

— Отличен, мила госпожичке.

При нормални обстоятелства Джъстин Оулгард би цапардосала наглеца, осмелил се да я нарече „мила госпожичке“, но ръстът на Макгий я възпря.

— Какво още? — попита Олсън, докато всички очи бяха вторачени в снимките.

Вместо отговор Макгий извади от куфарчето си лупа и я подаде на Джъстин заедно с първата снимка, онази с четирите пръста.

— А сега обърнете внимание на микроскопичните нарези по краищата на всяка от четирите средни фаланги.

Наведен напред, той посочи последователно с молива си палеца, показалеца, средния и безименния пръст. Джъстин следваше движенията му с лупата.

— Тези хоризонтални линии?

— Точно те. Това са следи от нож с гладко острие, без зъбци. Следите липсват при средната фаланга на кутрето, но присъстват върху първата фаланга, тази откъм дланта. Подобни нарези се наблюдават и върху петата метакарпална кост, до мястото, където пръстът се свързва с дланта.

— Значи единственият пръст със запазен връх, върху който няма следи от нож, е кутрето на лявата ръка? — попита Джъстин. Въпросът й не беше насочен към никого, по-скоро размишляваше на глас. — Освен това лявото кутре е единственият пръст, върху който има следи от нож върху първата фаланга, там, където се свързва с дланта.

— Още веднъж поздравления, мила госпожичке.

Милата госпожичка подаде снимката и лупата на Олсън.

— Мога ли да развия една хипотеза? — попита Джъстин, насърчена от усмивката на Макгий.

Той й кимна подканващо.

— От всички пръсти без лявото кутре са отрязани върховете. Кутрето е отрязано цяло.

— Браво.

Мейър се обърна към Нън и завъртя очи нагоре. Вярваш ли на бръщолевенията на този откачалник?

— Искате да кажете, че убиецът е отрязал върховете на всички пръсти на Томас без лявото кутре, което е отрязано цяло?

— Не — отвърна Макгий. — Не искам да кажа това.

Веждите на Мейър почти опряха в косата му.

— Ще стигнем и дотам. Мюнц е идентифицирал трупа по три признака. — Макгий вдигна ръка с три разперени къси пръста. — Първо, по токата на колана с инициалите на Кристофър Томас. Второ, по частичен отпечатък, взет от кутрето на лявата ръка. И трето, на базата на скелетния профил, съставен по останките, който е съответствал на възрастта, расата и височината на Кристофър.

Макгий прибра снимките на пръстите и на тяхно място постави няколко на черепа. Както и преди, той използва молив, за да посочи особеностите на всяка снимка.

— Краниумът е къс, със сферична форма. Широко лице, изпъкнали встрани скули. Широко небце и назално отверстие. Сложна зигзагообразна форма на костните шевове. Тилната кост присъства. На мен тази черепна конфигурация ми говори едно-единствено нещо: монголоид.

Всички погледи се вторачиха неразбиращо в него.

— Тези антропологични черти са индикатор за азиатски или индиански произход. — Макгий обясняваше бавно, като търпелив учител на глупави ученици.

— Искате да кажете, че Томас е бил азиатец? — Тони Олсън не си даваше труд да прикрие скептицизма си.

Макгий не обърна внимание на прекъсването.

— Мюнц е направил и друга грешка. При пресмятане на ръста е разчитал на една-единствена кост, бедрената. Избрал е обаче неподходяща формула за регресивното уравнение, като на всичко отгоре е интерпретирал погрешно статистическата значимост на приблизителната стойност, генерирана от въпросното уравнение. Направих повторни измервания на дължината на бедрените и пищялните кости, като използвах мащабната линийка на снимките, и преизчислих ръста с помощта на статистически формули, по-подходящи за азиатци. Според моите изчисления убитият е бил висок между 162 и 168 сантиметра. Кристофър Томас е бил 183 сантиметра.

— Ами отпечатъкът? — По бузите на Тони Олсън се виждаха разширени капиляри. — Пръстовият отпечатък не лъже.

— Трябва да призная, че това озадачи и мен. „Иги — казах си, — не ти излиза сметката. Или може би излиза? Къде е ключът? Имаш купища точки, съедини ги и виж картината!“

Той отново вдигна ръка с къси дебели пръсти и започна да отброява с месест палец.

— Точка първа: жертвата би трябвало да е висок бял мъж, но черепът ясно сочи азиатец, а бедрената и пищялните кости показват, че е бил нисък. Точка втора: костите на малкия пръст на лявата ръка изглеждат някак различно от останалите: по-гладки и по-грацилни, с издължен ствол и леко разширени в края. Трета точка: върховете на всички пръсти са отрязани, с изключение на левия малък пръст. Следваща точка: от девет пръста са останали само костите, а по десетия се е запазила тъкан.

Макгий се опита да скръсти късите си ръчички отпред на гърдите. Не се получи много убедително.

— И тогава се сетих: глицеринът.

Всички го гледаха озадачено.

Макгий хвърли бърз поглед надолу по редовете, после прочете на глас пасаж от доклада на патоанатома:

— Един от пръстите е намерен, забит дълбоко в тазобедрената става.

Лицата на присъстващите изразяваха пълно недоумение.

Макгий се приближи до масата, измъкна една от подредените във ветрило снимки, грабна лупата и направи знак на всички да се съберат около него.

— Тази снимка изобразява лявата половина от таза. Виждате ли тук една дълбока кръгла дупка? В нея влиза ябълката на бедрената кост. Заедно двете кости образуват тазобедрената става. Тя е обвита в много дебели мускули. Много често меките тъкани около таза и хълбоците се запазват дълго след като останалата част от трупа е напълно разложена. Следите ли мисълта ми?

Всички закимаха енергично.

Доволен, Макгий постави лупата над снимката.

— Какво виждате върху вдлъбнатината на тазобедрената става?

— Белези от острие на нож — отвърна Олсън.

— Именно.

Макгий остави лупата върху плота на масата. Джъстин я вдигна и се надвеси над снимката, почти допряла нос до хартията. Останалите наостриха уши.

— Вижте сега какво мисля аз по въпроса. Бруно Мюнц се е заблудил. Трупът в „Желязната дева“ не е бил на Кристофър Томас. Жертвата е мъж от азиатски произход, приблизително на възрастта на Томас, но с по-нисък ръст. Зъбите му са избити, за да не бъде разпознат по съзъбието. Върховете на пръстите му са отрязани, за да не могат да бъдат взети пръстови отпечатъци. Малкият пръст на лявата му ръка е заменен с чужд. В тазовите мускули на азиатеца са направени разрези, доста несръчно, бих казал. Малкият пръст на Томас е бил покрит с глицерин и мас, за да се забави разлагането, и после забит в мускула чак до ставата.

— И Мюнц е пропуснал да забележи всичко това, липсващите фаланги, подменения пръст?

— Крайните фаланги са миниатюрни костички и често се губят при изследване на разложени трупове. Ако изобщо е забелязал липсата им, в което се съмнявам, добрият доктор Мюнц сигурно си е помислил, че просто са се изгубили. Едва ли е горял от желание да рови из онази каша в „Девата“. Коланът на Томас с лесно различимата тока е бил препасан около жертвата. След това трупът, без крайни фаланги, но с една важна добавка: кутрето на Томас, е бил натъпкан в „Желязната дева“. Уредът е бил опакован в дървен сандък и върнат на собственика си. Останалото го знаем.

— Ами подменените кости? Ами белезите от ножа? — Бузите на Тони Олсън бяха станали червени като цвекло.

— Мюнц е бил патоанатом, а не антрополог. Бих казал, че доста се е надценил.

— Но… — Джъстин се надвеси напред. — Зъб на Кристофър Томас е бил открит в „Девата“, нали така? Това бе доказано.

— Отново отличен, мила госпожичке. — Макгий я озари с крива усмивка. — Зъбът наистина е бил на Томас. И със сигурност не е излязъл от устата на азиатеца.

Тишина.

Която бе нарушена от Олсън.

— Ако сте прав, някой е взел всички мерки трупът да бъде погрешно разпознат като Кристофър Томас.

Макгий кимна.

— Кой? — попита Олсън.

— И защо? — добави Мейър.

Макгий вдигна рамене. Знам ли?

Всички очи бяха приковани в Джон Нън.

Само Нън гледаше към Стан Балард.

И тогава Олсън изрече въпроса, за който всички едновременно се сетиха:

— В такъв случай къде, по дяволите, е Кристофър Томас?

Кати Райкс

Знам къде да ги открия. За всичко знам повече от всички тях, взети заедно.

Питър Хюсън го намерих лесно. Без проблем. Наех една гумена лодка с кихащо моторче и доплувах до яхтата му, закотвена пред клуба „Сейнт Франсис“.

Беше типичен ден за Сан Франциско — влажен и мъглив, тънък ветрец рошеше повърхността на океана, водата изглеждаше сиво-кафеникава под надвисналите облаци. Вдясно се виждаше „Голдън Гейт“, но не бях дошъл да разглеждам забележителностите.

Бяха минали дванайсет години оттогава, но аз знаех колко ще се зарадва Питър да ме види.

Доколкото можех да пресметна, той вече бе минал петдесет. И беше богат като Крез. Донякъде благодарение на мен.

Когато се приближих достатъчно го видях седнал на масата на задната палуба. В ръката си държеше чаша с вино. Щом ме забеляза, стана и пристъпи към парапета.

— Помниш ли ме? — извиках.

Не изглеждаше особено състарен. Парите имат това свойство: подмладяват човека. Беше облечен в бяла адмиралска куртка, на главата с тъмносиня фуражка. Сякаш се бе издокарал за Хелоуин.

От мястото си не виждах дали бе започнал да оплешивява, но във всеки случай изглеждаше в добра физическа форма, имаше и тен.

Позна ме, разбира се. Замаха бясно с ръце като вятърна мелница, сякаш бе видял призрак.

— Руби? Не желая да те виждам! — развика се той. — Върви си. Нямаш място тук.

Разбира се, че не желаеше да ме вижда. Аз се изкачих през парапета и завързах лодката си за яхтата му. За момент през облаците се показа слънце и ме заслепи. Сякаш някой насочи прожектор в очите ми. Време беше да скъся дистанцията.

Отначало се боях, че биячите му са на борда и ще ме изритат обратно в морето. Но явно беше сам.

— Нямам какво да ти кажа — рече той, когато пристъпих към масата. — Тук не си добре дошъл. Какво искаш?

— Е, стига, Питър. Очаквах да си по-дружелюбен. — Колкото и да се насилвах, не можех да си придам сериозно изражение. — Нима си забравил каква услуга ти направих навремето?

Той сбърчи чело под капитанската фуражка. Воднистите му очи се присвиха.

— Услуга ли? На мен?! Не разбирам за какво говориш. Знам кой си, но услуги не си ми правил никога.

— Да, ама онзи ден идва при мен някакъв тип и започва да ми задава въпроси за услугата, която ти направих.

— Какво? — изквича Питър.

— Не се тревожи, погрижил съм се за него.

Питър обаче изглеждаше доста разтревожен.

— Ти наистина ли очакваше някакви си мизерни десет бона да ми стигнат за цял живот? — Аз приседнах до масата. Вдигнах чашата му с вино и отпих голяма глътка. — Шабли, а?

— Мога да повикам полиция. И преди са ми се натрисали разни навлеци.

Взех си бисквита от сребърния поднос. Беше още топла. Отхапах едно късче.

— Наистина ли се правиш, че нищо не знаеш?

Той се надвеси над мен. Устните му трепереха.

— Не е нужно да се преструвам. Нямам нищо общо с тази история.

— Амнезия, а? — Реших да го подхвана изкъсо. — Онзи труп в „Желязната дева“…

Хюсън преглътна, но не мигна.

— Моля? Ти да не си се побъркал?

— Е, стига де! Докога ще ми се правиш на девственица!

— Ей сега вече ще повикам патрула.

— О, знам кого ще повикаш. И няма да е полиция.

Той понечи да тръгне към каютата, но аз го сграбчих за ръката.

— Сядай долу! Виж, Питър, нека се държим като мъже. Знаеш ли какво? Аз ще ти разкажа една история, пък ти, ако можеш, се прави, че не си я чувал.

Бутнах го заднишком към стола и той, ще не ще, седна.

— Имаш пет минути. — Опитваше се да си придава кураж, но беше плувнал в пот. — Да чуем историята ти.

— Да кажем, че е история — казах аз. — Да се престорим, че не е самата истина.

Той гледаше втренчено чашата в ръката ми. Вдигнах я до устата си и пресуших остатъка на един дъх.

— И така, Питър, да допуснем, че в някакъв музей в Сан Франциско някога била изложена някаква „Желязна дева“. Да предположим, че е била изработена преди стотици години, но съвсем наскоро отново е била употребена по предназначение.

— Не си падам по история и музеи — прекъсна ме Питър. — Губиш си времето.

— Виж, направил съм си домашното, макар и със закъснение. — Прокарах пръст по ръба на празната чаша.

Хюсън понечи да се изправи.

— Хайде, дим да те няма.

Аз го блъснах обратно в стола. Не обичам грубостите, но бях принуден. Видях по лицето му сянка на страх. Тенът му се бе стопил.

— Да кажем, че във въпросната „Дева“ е бил натъпкан човешки труп.

— Това не е новина — промърмори Хюсън. — Защо всъщност си дошъл?

Приближих лице до неговото.

— Не е новина ли, Питър? А какво ще кажеш, ако взема да ти разкажа цялата история? Като преди това аз повикам полицията?

Постигнах желания ефект. По бузите му избиха червени петна.

— И защо ще викаш полиция, Арти? — Очите му шареха неспокойно, сякаш търсеха път за бягство. — Ами че това е било… отдавна. За какво ти е притрябвала сега полиция?

— Толкова отчаян ли ти изглеждам? — попитах аз, като отново се наведох към него. — Може и да съм. Да, наистина съм отчаян. Знам какво си мислиш. Мислиш си, че съм някакъв боклук, който е имал наглостта да допълзи като хлебарка до разкошната ти яхта. Но за хлебарка аз знам някои доста сложни думи. Като съучастничество. Нали си чувал словосъчетанието съучастничество в заговор за убийство?

Хюсън вече дишаше тежко. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше под адмиралската куртка.

— Няма да посмееш — изсъска той. — Какво, ще се предадеш, а? Ще признаеш, че си убил човек? И ще ме завлечеш със себе си?

Кимнах. Сцената ми доставяше наслада.

— Казах ти. Отчаян съм.

Хюсън сякаш се смали. Очите му ме следяха, присвити като две цепки.

— Какво искаш, Арти? Пари?

— Ами да. Виж как позна! И то повечко.

— Окей, добре! Пари искаш. А като ти ги дам, ще изчезнеш ли?

С четирипръстовата си ръка Кристофър Томас наля „Реми Мартен“ горе-долу на негова възраст в чаша, сякаш купена от магазинчето на някоя бензиностанция. Хотел „Тромп л’ьой“, в който бе отседнал, си го биваше въпреки разни дребни недоглеждания от този род. Но какво пък? Имаше известна логика: качествени напитки, евтина опаковка.

Погледна към отражението си в големия прозорец. И след десет години той така и не можеше да свикне с новия си външен вид. Не че не се харесваше — пластичният хирург се бе оказал истински артист.

Доктор 90210…

Добрият доктор се бе кръстил на пощенския си код, който, умножен по три, даваше приблизително сумата на хонорара му.

Томас игнорира образа си и се загледа през него във вечерния здрач.

Беше едновременно ядосан и разтревожен. От новините по телевизията знаеше за осуетения обир в музея предишната вечер, а пък Хюсън му бе изпратил кратък есемес за злополучната си среща с Арти. По многото буквени грешки си личеше, че когато го е писал, е бил пиян до козирката.

Томас въздъхна. Обирът беше перфектно планиран, плячката този път щеше да е изумителна. Още щом Хюсън бе научил за намеренията на Тони Олсън да организира възпоменателна среща за Роузмари, двамата с Кристофър съставиха план, който щеше да има за резултат най-големия удар в историята на изкуството: платна на Леонардо и Микеланджело, а също и на Рембранд, Вато, Рубенс, Тиеполо, Дьо Латур. За всяко от тях Кристофър имаше готов купувач, а личната му комисиона, след приспадането на всички разходи, щеше да възлиза на милиони.

Но всичко бе отишло по дяволите…

И сякаш това не стигаше, днес неочаквано бе звъннал телефонът:

Имам информация за Кристофър Томас…

Информация? Та Кристофър Томас не беше ли убит от жена си и натъпкан в онази „Дева“? Кристофър Томас беше мъртъв и погребан. Беше избледнял спомен, обект на омраза и презрение за някои, на завист за други. Толкова по въпроса.

Но той бе познал гласа.

Зад гърба си чу лек шум, който го извади от мислите му. Обърна се и видя Таня — или може би беше Тейлър! — която обличаше оскъдната си черна рокля. Когато само преди час й я бе смъкнал през главата и със замах я бе запратил на пода, той се бе надявал, че допирът на стройното й тяло ще го отвлече от историята с проваления обир. Но дори сексът не бе постигнал желания ефект и сега той обвиняваше нея.

— Охооо — изписка тя, като видя коняка. — Искам и аз!

— Не. Изчезвай.

Жената премигна.

— Не си много мил — изчурулика с детско гласче тя.

Томас й обърна гръб и се отдалечи. Чу как Таня — Тейлър? — си събира нещата и си тръгва с жална въздишка.

Нищо. Светът беше пълен с момичета като нея.

Той посегна към един от мобилните си телефони с предплатена СИМ карта — напълно непроследими, които купуваше с дузини, и набра номера на Хюсън.

След безкрайно чакане отсреща се чу кликване.

— Ааалу? — профъфли пиян мъжки глас.

— Не ми вдигаш телефона — тросна се Томас.

— Полицията снема показания от всички.

— Ти си пиян. Сега не е време да се напиваш. Какво става? Подозират ли нещо?

— За нас ли? Не знам. Не съм ходил до музея да разбера.

— Къде си сега? Какво правиш?

— Седя на яхтата и пия.

— Е, добре — каза бавно Томас. — Мисля, че всичко ще бъде наред. Не е имало личен контакт?

— Никаква връзка.

— Че как са разбрали тогава?

— Нямам представа.

Хюсън беше мръсник и пияница, но в основата си не беше глупак. Все пак двамата повече от десетилетие се препитаваха от кражби на произведения на изкуството, като бяха успели да се измъкнат от най-умните ченгета и най-опитните следователи на застрахователни компании в бранша.

— Мисля, че всичко ще бъде наред. Да оставим нещата да се поуталожат — повтори Томас. — Да се покрием за известно време.

— Окей, ще се покрием.

Томас прекъсна връзката, като едва се сдържаше да не запрати чашата си в стената. После седна в креслото и се загледа през прозореца.

Мислите му го отнесоха към времето, когато Кристофър Томас беше ненаситен за пари и жени. И когато Роузмари вече едва го понасяше и беше все по-малко склонна да пръска парите на фамилията, за да го издържа.

И тогава Томас бе започнал да крои планове за бъдещето. Като уредник на музея, той си бе създал връзки със съмнителни бизнесмени и престъпници по целия свят, тъй като знаеше, че големите пари са в частното предлагане на произведения на изкуството.

Евфемизмът му хареса.

Хората си мислят, че след като е световноизвестна, една картина е осигурена срещу кражба. Да, но те не отчитат наличието на купувачи — всичките до един мъже, между другото — в страни като Саудитска Арабия, Йордания, Иран, Китай, Япония, Малайзия или Индия; мъже с бездънни джобове и неутолима жажда да притежават гений. Те нямат никакво намерение да излагат придобивките си пред публика, често ги крият и от най-близкото си обкръжение. Цялата тръпка е в това да притежаваш нещо, което никой друг не може да си позволи.

И така, вдъхновен от „Желязната дева“, Томас получи внезапно озарение: двамата с Хюсън, подпомагани от Арти Руби — по онова време негов служител — да инсценират смъртта му, като подхвърлят чужд труп в „Девата“, а после Руби да уреди изпращането й в Германия. За по-убедително от съдебномедицинска гледна точка, Томас щеше да си избие един зъб и да отреже малкия пръст на лявата си ръка, като ги подхвърли на стратегически места в трупа, за да послужат впоследствие при идентифицирането му като изчезналия Кристофър Томас. По дяволите, какво бяха един пръст и един зъб, когато по петите го гонеха кредитори за милиони долари? Освен това, ако не бе взел такива амбициозни мерки за личната си безопасност, вероятно някой от „контактите“ му щеше да го е премахнал още преди години.

Но използването на Роузмари за изкупителна жертва бе идея на Питър. Томас се бе съгласил с неохота, защото нямаше друг избор. Питър му беше нужен. Дори и днес, дванайсет години по-късно, споменът как бе опръскал блузата й със собствената си кръв, как бе откъснал едно копче и го бе подхвърлил с трупа, го караше понякога да се буди нощем, облян в пот. И все пак, ако му се наложеше да избира, и сега би предпочел да умре Роузмари, а не той. Може би и самата тя би предпочела същото. Това беше най-големият проблем между тях: колкото повече Роузмари отстъпваше, колкото повече му даваше, толкова повече той я презираше. А пък тя така и не го бе проумяла. Горката Роузмари.

И така, Питър Хюсън, вечно пияният паркетен лъв, и Крис Томас, бившият музеен уредник, с неговите връзки и обширни познания за пазара на произведения на изкуството, бяха перфектен екип. Разбира се, двамата се ненавиждаха, но нима същото не можеше да се каже за главнокомандващите съюзническите въоръжени сили през Втората световна война? (Томас беше и любител историк.) През последното десетилетие бяха откраднали картини и произведения на изкуството за стотици милиони, като ги бяха насочили за частно предлагане зад граница, обикновено по едно-две до три наведнъж: един Реноар от университетски музей на север в щата Ню Йорк; един инкрустиран със скъпоценни камъни сребърен потир от моден магнат в Милано; един Пикасо от благотворителна фондация в Барселона; един Мане от тайната квартира, която някакъв филантроп бе плащал за любовницата си (както можеше да се очаква, ограбеният бе пропуснал да алармира полицията за кражбата).

Имаше и още.

Но точно в този момент едно-единствено нещо изпълваше съзнанието му: как да избяга. Колкото може по-бързо и по-надалеч. Джон Нън вече не беше полицай, но това не му пречеше да души наоколо. След проваления обир беше въпрос на време Нън да научи за участието на Хюсън и оттам следата щеше да го отведе до Кристофър Томас. Или може би вече го беше отвела?

Пък и този телефонен разговор…

Едно светкавично, безпроблемно бягство далеч не беше чак толкова невъзможен и неочакван вариант, колкото изглеждаше. През годините Кристофър Томас бе живял с пълното съзнание за риска да бъде разкрит и да му се наложи да се спасява вдън земя. Той имаше готов план за бягство, няколко милиона в брой, злато в чуждестранни банки и тайна резиденция в Бразилия.

Той позвъни на частната си чартърна служба и си поръча самолет, който да го чака в пълна готовност.

После Томас отиде в спалнята и измъкна евтиния си куфар изпод леглото. („Луи Вюитон“? Томас не притежаваше такива. Ако решите да крадете куфар, какъв ще изберете? Някой, който струва 1000 долара, или някой за 50? Защо изобщо хората са такива идиоти?!)

След пет минути бе опаковал всичките си дрехи. Щеше да отиде с кола под наем до летището на Оукланд и да я остави на дългосрочния паркинг, където поне два-три месеца никой нямаше да я забележи.

Той се огледа в хотелската стая. Къде ли беше онзи другият куфар?

И в този миг чу звънеца на вратата.

Погледна през шпионката. Направи гримаса и отвори.

На прага, небрежно разкрачен, бе застанал Арти Руби, видът му беше… нахакан може би бе подходящата дума, въпреки смачкания костюм, който сигурно датираше от времето, когато Кристофър го бе наел на работа. Той премигна неуверено, когато го видя, но после погледът му се спря върху осакатената ръка.

— Крис! Наистина си ти.

Въздишка.

— А ти си онзи, който ми позвъни по телефона, Арти.

— Майчице мила. Досега не те бях виждал с новата физиономия. Изглеждаш… Божичко, какво са направили с теб, да не са ти прекроили костите на лицето?!

Томас погледна през рамото му.

— Не се бой, нямам опашка. Трябваха ми няколко часа да стигна до тук, защото се оглеждах и три пъти се връщах.

Удовлетворен по тази линия, Томас попита:

— Как ме откри?

— Едно птиченце те изпя.

— Какви ги дрънкаш?!

— Отидох да се видя с Питър. Беше пиян и се издаде, че знае къде може да си. Спокойно, не ме гледай така! На никого не съм казал. Пазя всичко в тайна вече толкова години. — Арти се изкикоти самодоволно. — Питър обаче не може да си държи устата затворена…

— Така е.

Арти оглеждаше хотелската стая, впечатлен. Беше два пъти по-голяма от целия му апартамент. Износените му обувки бяха оставили кални следи по килима.

— Е? — попита Томас, сякаш следваше репликите си по сценарий.

— Ние сме зрели хора, нали, Крис? Бизнесмени?

— Не. Аз съм бизнесмен, а ти си нищо. Така че карай по същество.

— Ха! Много смешно. Е, добре. Знам, че скоро доста ще се размирише. Искам да напусна страната.

— И ти трябва номерът на маршрутката за летището, така ли?

Лицето на Арти се изопна.

— Знаеш за какво съм дошъл.

— За пари, естествено. Да ме изнудваш за пари.

Арти замълча, сякаш обиден.

— Искам си възнаграждението, като всички останали.

— Ти вече го получи.

— Но не беше достатъчно. — Арти се ухили, видът му отново стана нахакан както преди.

— Колко ти трябват?

— Достатъчно, за да ми стигнат, докато съм жив.

— Това може да означава и шепа центове.

Очите на Арти се разшириха и той изфъфли припряно:

— Ако ми направиш нещо, да знаеш, че съм оставил писмо при… някого. Ако само нещо се случи с мен, писмото ще стигне до когото трябва. В него пише всичко, Крис: как инсценира смъртта си, как напъхахме онзи труп в „Девата“, как го изпратихме в Германия.

— Виж, не съм в настроение да споря с теб. За каква сума става въпрос?

Някои хора винаги се пазарят за по-малко, отколкото си склонен да им дадеш.

— Пет милиона.

Томас решително поклати глава.

— Ти си се побъркал. Мога да ти дам един евентуално.

— Три.

— Два.

— Става — изсумтя Арти. — Но в брой.

— Мога да ти ги донеса.

— Не става мой човек! Искам ги сега.

— Виж, Арти, исках само да кажа, че мога да ти донеса парите от съседната стая. Сега.

Онзи само примигна.

Томас добави:

— Но проблемът е в писмото, за което намекна. Ще похарчиш двата милиона и ще дойдеш да ми искаш още.

— Не, няма.

— Сега така казваш, но един ден положително ще дойдеш. — Томас се намръщи. — Чакай! Дойде ми нещо наум. Ще ти дам двата милиона сега, после, когато си в безопасност, ще се срещна с човека, у когото е писмото, твой братовчед или… адвокат, или какъвто и да е там…

— Да, да, това е… мой познат, адвокат.

— Ще се видя с него и ако ми даде писмото неотваряно, ще му дам още един милион за теб. Как ти звучи?

— Вярно ли? — Арти разтри лицето си с длан. Имаше вид на ученик, току-що научил, че занятията в училище са отменени. — Става! — И той протегна немитата си ръка.

Томас се направи, че не вижда жеста. Докато влизаше в съседната стая, той чу Арти да казва зад гърба му:

— Ама и барчето ти си го бива, мой човек! Имаш ли нещо против да си капна едно?

— Няма проблем, почерпи се!

Кристофър Томас наистина държеше в спалнята си няколко милиона в брой — сума, която мършавият Арти едва ли можеше да повдигне физически, камо ли да отнесе със себе си. Но заедно с парите имаше и нещо друго: един „Колт Питон“ .357 магнум. Той посегна към нощното шкафче и го извади. Макар калибърът да беше по-малък от .38, да не говорим за .44 или .45, мощността на заряда беше чудовищна, а куршумът с кух връх се пръскаше като гъба в тялото на жертвата, предизвиквайки вътрешни разкъсвания като при прегазване от товарен влак.

Стиснал пистолета отстрани до хълбока си, Томас се върна в стаята при Арти, който си беше „капнал“ една водна чаша от малцовото уиски, струващо 800 долара бутилката. Когато го видя, Арти му се ухили като благодарен кокер шпаньол.

— Не живееш зле за умрял човек — пошегува се той, но в следващия миг видя пистолета и зяпна. Чашата се разби с трясък на пода. — Недей! Не ме убивай!

— Винаги съм казвал, че глупаците не заслужават да живеят. Опитваш се да ме изнудваш, а, Арти? Да изнудваш мен?!

— Писмото! Не се шегувам! Вътре пише всичко!

Томас едва се сдържа да не се изсмее. Само преди минута Арти му бе казал къде да намери писмото, ако такова изобщо имаше. По-късно тази вечер, още преди някой да бе забелязал, че Арти го няма, а самият той отдавна щеше да е далеч от тук, един-двама от сътрудниците му щяха да претършуват сантиметър по сантиметър апартамента на Арти Руби, докато открият имената на всички адвокати, с които някога бе общувал. След което щяха да се погрижат писмото, ако такова изобщо имаше, да му бъде доставено неотворено.

Или просто да ликвидират онова мизерно адвокатче.

Така или иначе…

Томас дръпна назад ударника на револвера, който изщрака. Вдигна оръжието и се прицели.

— Не! Моля те!

Пръстът на Томас обра спусъка.

Джефри Дивър

Събирането от предишната вечер беше белязано от призрачното присъствие на Роузмари и Кристофър Томас. А сега думите на съдебния антрополог бяха изкарали единия от тези призраци на светло, бяха го разтворили в дневната светлина. Защото, както се оказа, Кристофър Томас сигурно още бродеше по широкия свят.

Джон Нън усети как гръдният му кош сам си пое дълбоко дъх. Вцепенението, в което беше изпаднал преди време, осъзнавайки, че Роузмари е невинна, бе започнало да отпуска железните си клещи.

Но ако Кристофър Томас беше жив, къде ли се намираше?

Срещата им с експерта бе приключила и хората бяха започнали да се разотиват, но Нън знаеше, че съзнанието на всички е завладяно от въпроси и съмнения. Той ги изпрати с поглед, но не му се разговаряше с никого. А и те не се спираха, дори за да му кажат довиждане, и избягваха погледа му. Та кой би желал да разговаря с един бивш полицейски инспектор, който така глупаво се бе оставил да го изиграят? По дяволите веществените доказателства! От самото начало той се бе съмнявал във вината на Роузмари, но бе потискал съмненията си. Тя трябваше да бъде призната за виновна колкото може по-бързо, така че всички — освен него самия, пък и самата Роузмари — да си кажат, че системата работи, че и този път справедливостта е възтържествувала.

Обзе го внезапен, раздиращ гняв заради пропилените възможности, заради двата съсипани човешки живота; той се подпря на стената и затвори очи, после отново ги отвори.

Вляво от него висеше някаква картина — размазана, модернистична мъглявина от сини, бели и оранжеви петна, завихрени в безумен танц. Творба, чийто смисъл и логика той не разбираше.

Сътворение. Логика. Смърт. Смъртта на Роузмари, смъртта на брака и кариерата му — цялата тази чудовищна лъжа е била сътворена от някого, изваяна с търпеливото умение на художник по някаква изначална логика, която той така и не бе успял да разгадае.

Защо?

Сценарий от подобен мащаб издаваше хладна пресметливост, а не разгорещена страст. А при разследването на такива престъпления важеше едно основно правило, което той трябваше да спази с неотстъпчива последователност: следвай парите.

В случая парите бяха отишли при просмукания със спирт, покварен до мозъка на костите Питър Хюсън.

Нън се отдръпна крачка назад от модернистичната картина. Огледа се; всички си бяха тръгнали — и живи, и призраци, и изкривеното, измамно минало. Може би бягаха от него — от ченгето, върху чиито показания почиваше обвинението срещу Роузмари, от ченгето, което бе объркало всичко. Сигурно отдалеч миришеше на провал, самосъжаление и некомпетентност. Внезапно усети, че му се гади, но си каза: Аз ще открия истината. Някакво задрямало въгленче в сърцето му се разгоря. Аз ще открия истината.

Може би Роузмари беше невинна. Или пък тя бе убила човека, за когото всички бяха приели, че е Кристофър.

Във всеки случай той искаше да знае.

Следвай парите. Трябваше да говори с Питър.

Стъпките му отекнаха в празния коридор. Картината го следеше внимателно, сякаш преценяваше решителността му. Той кимна на човека от охраната, който го изчакваше да си тръгне. Излезе от музея и потъна в мъгливата, влажна завивка на нощта. Леденият вятър го прониза. Звездите бяха размазани петна зад облаците.

В сенките на надвисналата модерна сграда различи човешка фигура. Вървеше с колеблива стъпка по безлюдния тротоар. Питър?

Нън ускори крачка, като стъпваше на пръсти, за да не вдига шум.

Мъглата се разтвори, прерязана като с нож от острата светлина на улична лампа; Нън позна мъжа. Не беше Питър, а Стан Балард, който точно в този момент бъркаше в джоба си за телефон, после го вдигна към лицето си.

Може би Сара го търси, помисли си Нън. Сара, която го бе заменила с лъжец и мръсник като Балард. Какво ми беше на мен? — помисли си той. Какво й стана на нея? Бракът им приличаше на онези модернистични картини, при които логическата основа се губи в безсмислен хаос. Дали Сара изобщо някога го бе обичала?

Балард се обърна и сви по тясната странична уличка, загърбвайки топлия уют на близкото бистро и на един бар, чиито неонови светлини блещукаха мамещо малко по-нататък по потъналата в мъгла улица.

Стан Балард търсеше усамотение след шокиращите разкрития. Интересно.

Нън спря на ъгъла и предпазливо надникна в уличката. По протежение на тротоара се виждаха контейнери за боклук и струпани празни каси от бистрото. Той видя как Балард зави зад един от контейнерите и сам забърза напред, посягайки към пистолета в джоба си — жалка останка от някогашния полицай. Когато тръгваше за музея, се бе поддал на изкушението да вземе оръжие и чифт белезници — тогава това го учуди, но сега беше благодарен на странното си хрумване.

Балард шепнеше напрегнато в телефона си:

— Всичко ще излезе наяве, всичко, което направихме, за да изкараме пари от наследството…

Гласът му трепереше, беше обзет от паника. Усетил чуждо присъствие зад гърба си, той се извърна рязко и Нън завря пистолета под челюстта му.

Балард замръзна на място, прибелял от уплаха.

Нън вдигна пръст до устните си, после посочи с пръст телефона и Балард му го подаде.

Нън вдигна апарата до ухото си. Гласът отсреща беше на човек, изпаднал в шок и паника:

— Млъквай, не говори за това, просто млъкни!!!

Произнасяше думите завалено, с надебелял от пиене език. Питър Хюсън.

Нън издаде звук, който би могъл да се приеме като съгласие.

— Не искам да знам, Стан. Не ми дреме. Нищо не е станало, всичко ни е наред, в безопасност сме, работата спи. Не просто спи, хибернира. Зимен сън. Вечен. — Питър се изхили. — Не ме интересува какво е казал онзи смахнат криминолог. Не искам да го чуя. Няма да ни хванат. Защото парите са у нас. У теб, у мен. Наши са.

Нън отново изръмжа нещо неясно и когато Питър се впусна в поредната тирада, покри с длан слушалката и каза на Балард:

— Кажи му да стои там и да не мърда. Кажи му, че отиваш при него. Не приемай отказ. Изпълнявай!

— Ти да не би… — Балард изви очи настрани, към пистолета, опрян в челюстта му.

— Именно — отвърна Нън. — Нямам какво да губя. Ти лично се погрижи за това. Докато ти имаш какво да губиш. Прави каквото ти казах. — И Нън завря телефона в лицето му.

— Да, Питър, тук съм.

Гласът на Балард беше равен и овладян. Адвокатът в него се бе събудил. Дори да трепереше вътрешно от страх, той никога не го показваше. Не и пред публика. Или пред съучастник.

— Искам да се видим. Да, сега. — Пауза. — Не, не в бар. Остани на яхтата. Не си в състояние да се показваш пред хора тази вечер. Аз идвам след малко… Окей… Да, Питър. Довиждане.

Нън прекъсна връзката.

— Ех, защо нямах диктофон! Щях да докажа на света какво пълно и абсолютно нищожество си…

Балард бе събрал достатъчно кураж за една крива усмивка.

— Ти току-що извърши въоръжено нападение срещу мен, след като преди това си подслушвал мой частен разговор. Ако още в този момент не ти видя гърба, ще те влача по съдилища, докато ти взема и последния цент от съдраните джобове. Мислиш си, че откакто Сара те заряза, си стигнал дъното? Ти си още на километри над дъното, но аз ще се погрижа да потънеш докрай, Нън.

— Потъването ми е хоби — каза Нън. — Аз съм олимпийски шампион по потъване, Стан. Сериозно. Но съм впечатлен от бездната, в която ти си се свлякъл. Помогнал си на Питър Хюсън да източи милиони от наследството на племенниците си, след като майка им, собствената му сестра, беше екзекутирана. Ако даваха медал за доблест и човешко достойнство…

Устните на Стан Балард се раздвижиха неопределено, докато накрая застинаха в презрителна усмивка.

— Догадки, които не почиват на нищо.

— Бяха догадки. Но едно време. Вече не са. Покажи ми портфейла и ключовете от колата си, Стан.

Балард порови в джобовете си и извади портфейла си и връзка ключове. Върху ключодържателя блестеше емблемата на „Мерцедес“. Нън разтвори дебелия портфейл и прелисти с палец съдържанието му.

— Живееш доста по-нашироко, отколкото навремето, когато Роузмари отпътува към газовата камера. Да не би с Питър да източвате семейните пари? Мъртвата не е в състояние да поиска одит.

Балард не помръдна от мястото си и не каза нищо.

— Питър е мръсник, но освен това е и пияница и едва ли е човекът, комуто би поверил плана си — отбеляза Нън.

Той изпитваше садистично удоволствие при мисълта не просто да забие ножа на Балард, но и да завърти острието между ребрата му. Нещо в него го подтикваше още сега да дръпне спусъка и да изтрие веднъж завинаги ехидната усмивчица от лицето на Стан Балард. Но тогава се сети за Сара. Нима тя наистина обичаше този човек? Нима изобщо го познаваше?!

— Какво? — Балард, обикновено проницателен, не бе схванал намека в думите на Нън.

— Някой е съставил плана да сложите онзи труп в „Желязната дева“ и да натопите Роузмари. Подобно престъпление изисква съобразителност и организационни умения.

— Все едно четеш от учебник.

— Ти чукаш жена ми, аз имам пистолет в ръката си, тъй че подигравките едва ли са особено умна стратегия.

— Бившата ти жена — обади се Балард.

Нън го прекъсна:

— Списъкът с кандидатите не е особено дълъг, Стан. Ти си по-умен от Питър, а и мотивът ти не е толкова очевиден, колкото неговият. Ако Питър има изгода, имаш и ти.

Устата на Балард отново потрепна, размърда се и застина, този път в гримаса на недоверие.

— Казваш всичко това само заради Сара. Защото искаш да ме изкараш някакво чудовище.

— Нищо не те изкарвам. Ти си чудовище. Кажи ми сега какво направихте двамата с Питър.

— Планът не беше мой.

Нън го сръчка с дулото на пистолета под брадичката. Дори на слабата светлина се видя как кожата наоколо почервеня.

Но Балард не отговори.

— Мислиш, че няма да те убия?

— Няма. Твърде много обичаш Сара, за да й го причиниш.

Бруталната истина в думите на Стан — единствената истина, излязла от устата на този патологичен лъжец — прониза като нажежена тел мозъка на Нън. Той си представи Сара в прегръдките на Стан Балард. В този момент не знаеше дали я обича, или мрази. Но се опита да запази спокойствие.

— Няма да й го причиня аз. Ти си този, който натопи невинна жена за убийство, което не беше извършила. Гарантирам ти, че ако Сара го узнае, с брака ти е свършено.

Балард присви очи.

— Какво искаш? Пари? Мога сериозно да повиша стандарта ти на живот.

— С какви пари? На Роузмари? На децата й?

— Роузмари е мъртва, и то по твоя вина, Нън.

Пръстът на Нън се сви около спусъка. Бе едва забележимо движение, но Балард го забеляза и от гърлото му излезе задавен стон:

— Извинявай, извинявай, не исках…

— Какво искаше да каже Питър с това „Никой не знае“?

— Питър е пиян като свиня. Дрънкаше врели-некипели.

— Жив ли е Кристофър Томас?

— Нямам представа.

— Пипал ли е парите след смъртта на Роузмари? И той ли е в схемата?

— Казах ти, нямам представа дали е жив или мъртъв. Знам колкото и ти.

— Мислел си, че е мъртъв, така ли?

— Да, допреди двайсет минути.

— Лъжеш. Двамата с Питър сте в дъното на всичко.

— Не.

— Ако те убия още тук и сега, Стан, това ще е справедливост. — Целта му бе да сплаши Балард, да изтрие тази гадна усмивчица от лицето му. — Ти открадна живота на Роузмари, съсипа моя.

— Няма да ме застреляш.

— Напротив. Ще те застрелям, Стан. Ще изпразня пистолета в теб. Първо ще ти прострелям ушите. После носа. После капачките на коленете. И накрая, когато болката стане непоносима, ще те гръмна в мозъка, където се е родила всичката тази гадост.

— Блъфираш.

Нън вдигна пистолета до ухото на Балард и дръпна спусъка. Изстрелът отекна в глухата уличка. Балард изпищя и падна на колене, опипвайки с длани невредимата си глава като човек, който проверява дали е жив или умрял.

Нън го сграбчи за яката, вдигна го на крака и го блъсна с гръб към тухлената стена. Дали и други бяха чули изстрела? Ако на съседите им хрумнеше да повикат полиция, разполагаше с броени минути.

— Нищо ти няма, ревльо — каза той на Балард.

— Парите… идеята беше на Питър… той измисли всичко…

— Но ти му помагаше, нали?

От гърлото на Балард излезе нещо средно между стон и хлипане. Нън го прие като потвърждение на думите си.

— Знаеш, че Питър ще си изпее и майчиното мляко, нали, Стан? Повярвай ми, в твой интерес е да проговориш пръв, поне малко от малко да се докараш на полицията. Ще кажеш на полицаите всичко, което знаеш, нали така, Стан? Всичко.

Сгърчен и треперещ като лист, Балард не смееше да погледне Нън в очите.

Нън прибра пистолета в кобура отзад на кръста си. Накара Балард да се изправи и го поведе пред себе си към главната улица. Пред музея същият пазач, който бе кимнал на Нън за сбогом, се оглеждаше и ослушваше. Явно трясъкът от изстрела го бе накарал да излезе навън. Мъжът беше доста едър, поне метър и деветдесет и пет, як и набит. Можеше да надвие Балард с една ръка.

— Чух изстрел — каза пазачът.

— Сигурно е ауспух на кола — отвърна Нън. — Този господин има информация за полицията във връзка с жената, чиято годишнина от смъртта отбелязваха тук снощи.

Пазачът огледа Балард.

— Хммм, нямам право да го задържам или арестувам…

— Нито пък аз. Но мистър Балард е добро момче. Обади се в полицията и кажи, че мистър Балард се е поставил под доброволен арест и ще ги изчака да дойдат. — Той охлаби леко желязната хватка, в която стискаше ръката на пленника си. — Погледни ме, Стан!

Балард най-после вдигна глава и го погледна — имаше вид на човек, попаднал в нов, непознат за него свят, където не важаха никакви правни стратегии, контраискове и извънсъдебни споразумения. И беше видимо неподготвен за промяната.

— Отивам да говоря с Питър. Тъй че, ако държиш да направиш добро впечатление на полицията, преди Питър да те е изпреварил, съветвам те да пропееш веднага щом дойдат.

— Питър… — започна Балард, но се спря и не каза нищо повече, докато Нън не се загуби в нощната мъгла.

— Боя се, че не разбирам какво ми говориш. — Кристофър постави ролката тиксо на барплота до револвера. — Трябва сериозно да поработиш върху дикцията си. Добрата дикция отличава културния човек от нисшите класи. — Той вдигна чашата на Арти от килима, изми я и я подсуши, после си наля два пръста от същото малцово уиски. — Както и парите, разбира се.

Арти изскимтя жално. Лицето му беше бяло като вар. Когато се опита да пълзи, по брадичката му потече струйка пот. Беше забележителна гледка. Вдигаше с усилие едната си ръка и я преместваше с няколко сантиметра напред. После другата. Беше като обсебен от демони, толкова силно бе желанието му да превъзмогне болката и да избяга.

Кръвта, изтичаща на тласъци от корема му, изглеждаше тъмна, почти черна на фона на белезникавия килим.

Кристофър отпи още една глътка, наслаждавайки се на приятната топлина, която се разливаше по тялото му. Чувстваше се толкова жив, сякаш за втори път този ден бе правил секс. Не в смисъл на оргазъм — в оргазма си той се чувстваше по странен начин уязвим, сякаш се лишаваше от нещо. По-скоро като завоевание, някоя поредна Тейлър или Хейл, или Джъстин. Капитулацията в очите й, след която идва разсъбличането. Моментът на отказ от съпротива пред неизбежното.

Само че Арти яростно се съпротивляваше пред неизбежното и с това правеше насладата на Кристофър още по-пълна.

Той погледа още малко простреляния, после се обърна и тръгна към спалнята. Запали лампата и се огледа. Единичен изстрел, дори от колт .357 калибър, е лесно да бъде игнориран като уличен шум, отваряне на бутилка шампанско, гърмящ ауспух или дори това, което си беше — изстрел с огнестрелно оръжие, но случил се някъде другаде. Едва ли някой би могъл да допусне, че се стреля в хотелски апартамент за 4000 долара на нощ.

И все пак, време беше да изчезне. Пък и Сан Франциско едва ли можеше да му предложи нещо повече като силни усещания. Следенето на Балард; ножът, опрян в бялата шия на Бел; дебненето на онова ченге; разкошната съпруга на Балард, която бе изненадал в пробната и която едва не се бе подмокрила от страх — всичко това си беше тръпка, че и отгоре. Съжаляваше единствено, че така и не бе успял да зърне децата си — Лейла и Бен — дори от разстояние. Арти бе провалил това му намерение с идиотските си опити да го издои. Е, какво пък. Рио го зовеше.

Кристофър свали от гардероба един от куфарите, разтвори ципа, отключи сейфа на стаята и започна да вади пачки с пари. Когато напълни първия куфар, свали втори и напълни и него. От трети куфар извади чиста колосана памучна риза и се преоблече. Застана пред огледалото. Изглеждаше някак… еснафски солиден. Добави копчета за ръкавели и размаха ръце, за да се очупи платът по тялото му. Е, така беше по-добре. Едновременно стилно и шик.

Вдигна двата куфара — тежко нещо са парите в брой, дори в банкноти с високи деноминации, направо изумително! — и се върна в дневната.

Арти бе пропълзял почти два метра на лакти. Пътят му беше очертан с тъмна кървава ивица. Ръцете му бяха покрити с кръв.

— Трябва да ти призная, Арти, че си по-умен, отколкото изглеждаш. — Кристофър пусна куфарите на пода и се приближи с ленива походка. — Отиваш към телефона, много хитро. Аз пък бих си помислил, че ще тръгнеш към вратата. — Той стъпи с лъснатата си обувка на рамото му и го бутна надолу.

Арти се строполи като подкосен. Дори парцалът в устата му и няколкото слоя тиксо не успяха да заглушат животинския му писък.

— Но дори да беше стигнал до телефона, какво щеше да им кажеш? — Кристофър отиде до барчето и взе тежкия револвер. — Нещо като: „хмгъххмхмммггъххх?“ — Той се отпусна на едно коляно до бившия си охранител, като внимаваше да не изцапа панталона си в кръвта му. — Чуваш ли какво те питам?

Очите на Арти бяха изцъклени. Зениците му се бяха свили до две точки, сякаш наблюдаваше отблизо ярък пламък. Не отговори. Кристофър се наведе и го удари с ръба на дланта си в корема — малко над мястото, където куршумът бе отворил широка рана. Този път Арти реагира.

— Питам те дали ме чуваш.

Човекът закима енергично.

— Сигурно вече дори ти си разбрал, че ще умреш. Ще се отървеш от жалкото си битие на този свят, тъй да се каже. Но колко бързо ще се явиш на другия, зависи от мен. Не забравяй това, когато ти сваля превръзката от устата. Схващаш ли?

Ново кимване.

— Отлично. — Кристофър дръпна тиксото и измъкна изоставените бикини на Тейлър от устата на Арти. Захвърли ги настрани и избърса ръка в една чиста част на ризата му. — И така — той допря дулото на пистолета към слабините на Арти и дръпна ударника, — по въпроса за онова писмо…

Няколко дни прекарах в ареста. Полицаите ми зададоха стотици въпроси. После още стотици. Не разполагах с всички отговори, но знаех достатъчно. Знаех например, че Кристофър Томас е инсценирал смъртта си. И че това е станало със съучастието на Питър Хюсън. И със съдействието на Арти Руби, който бе уредил изпращането на „Желязната дева“ в Германия. И че впоследствие Стан Балард бе работил заедно с Питър, за да станат и двамата мултимилионери за сметка на децата на Роузмари Томас.

Знаех и друго: че нищо от това нямаше каквото и да било значение. Защото не можеше да върне Роузмари.

Тони Олсън даде показания в моя защита. Той имаше значително влияние пред полицейското управление на Сан Франциско, а и неколцина от бившите ми колеги се бяха застъпили за мен. После Тони събра още веднъж всички и ги накара да разкажат всеки каквото знае, или си мисли, че знае.

Бел Макгуайър описа как някакъв непознат, за когото сега се предполагаше, че е бил Кристофър Томас, я бил нападнал в ателието й и показа червената следа на шията си, където я бил порязал с нож за изстъргване на боя. Нейният съпруг Дон потвърди случилото се, като каза и добра дума за мен. Не знам защо го направи. Може би сам се бе надявал да открие и накаже Кристофър и ми беше благодарен, че аз го бях направил вместо него.

Питър си призна, че двамата с Кристофър бяха продавали крадени произведения на изкуството в Европа и Азия в течение на цели десет години, докато всички бяха смятали Кристофър за убит. Алчността не знае граници. Той разкри също, че Томас бил организаторът на въоръженото нападение в музея, както и че лично Томас бил мъжът, нападнал Хейл Пратчет по време на възпоменателната среща, за да създаде паника и да вкара фалшивите полицаи в сградата. Разбира се, за всичко той обвиняваше Кристофър, който едва ли не го принуждавал към съучастничество. Аз дори не си дадох труда да го попитам как е възможно човек да бъде принуден със сила да извърши подобни чудовищни престъпления. На всичко отгоре Питър ме обвини, че съм отишъл неканен на яхтата му и съм го заплашвал с оръжие, с което се надяваше да ме накисне пред властите. Успя за около минута, колкото ми бе нужно да обясня, че по този начин съм изтръгнал информация за местонахождението на Кристофър, която ми е помогнала да го открия.

Делото срещу Питър се влачи вече повече от година. Адвокатът му пледира, че доказателствата срещу неговия клиент били изтръгнати със сила от мен — бивше ченге, което му имало зъб. Със сигурност ще ме призоват като свидетел и няма да отричам какво направих с него, но се надявам окръжният прокурор да е мъж на място и да направи така, че самопризнанията му да бъдат използвани срещу него.

Ханк Закарайъс се сдоби с нов сюжет за статия.

Това заглавие се появи в множество вестници навсякъде из страната и след публичното оневиняване на Роузмари Томас щатът Калифорния освен опозорен беше принуден да изплати на децата й неизвестно колко милиона долара обезщетение. Ханк също бе отмъстен и репутацията му бе възстановена; чувам, че бил сключил седемцифрен договор с издател за книга, която да съдържа цялата истина, но когато ми се обади за интервю, аз му отказах. Надявам се да е разбрал защо.

Стан Балард е с отнет адвокатски лиценз и го очаква дело. Освен това Сара го напусна.

Сара.

Тя каза на полицията как е била нападната в пробната на универсален магазин и едва по-късно си дала сметка, че нападателят й е могъл да бъде само Кристофър Томас. Аз й бях бесен, защото го бе скрила от мен.

Накрая полицаите ме освободиха. Нямаше в какво да ме обвинят, ако не се брои безразсъдното шофиране и това, че бях размахвал пистолет като в каубойски филм. Пък и падането на Кристофър в залива в крайна сметка бе вписано като нещастен случай.

Може би в ужасната му, болезнена смърт имаше някаква поетична справедливост. Или по-скоро не. Може би за него би било много по-тежко наказание, ако го бяха пратили да гние до края на живота си в затвора и да размишлява над стореното, макар че за това се искаше съвест, каквато Кристофър нямаше. И все пак, част от мен негодува, че след като аз десет години живях в непрестанна агония, Кристофър Томас се отърва толкова леко. И то отново по моя вина. Можех да го спася, ако бях запазил самообладание. Но не съжалявам. Може да се каже, че онази нощ умря и старият Джон Нън, а на негово място се появих аз. Бях се лъгал — фениксът наистина може да възкръсне от пепелта.

След като всичко отмина, напуснах Сан Франциско и си купих малко ранчо в Уайоминг с просрочена ипотека — нищо особено, петдесетина декара, два стари коня. Къщата беше съсипана, дъските на пода прогнили, прозорците избити, но аз полека-лека я ремонтирах и сега не изглежда никак зле. С Тони Олсън понякога си говорим по телефона и той всеки път ме кани да се върна в Сан Франциско. Но аз не искам. Толкова усилия ми струваше да се махна от там и да забравя. Но такива неща не се забравят, просто чакаш, докато раната хване коричка, и караш напред.

Онзи ден получих подарък от Бел Макгуайър — малка картина, морски пейзаж. Нямаше писмо, само картината. Дълго време седях и я гледах, и си припомних всичко — случая, съдебния процес, десетте години на тъга и безсилие, последвалата развръзка. Закачих картината в дневната си, за да ми напомня за случилото се и главно за Роузмари.

Накрая позвъних на Сара.

Тя се изненада от обаждането ми. Аз й казах, че съм не по-малко изненадан. Чух смеха й, прониза ме като електрически ток. Попита ме как съм, аз й отвърнах със същия въпрос и тя ми каза, че била добре, но ми се стори, че лъже. Поканих я някой път да намине покрай Уайоминг да ме види и тя каза добре, може, кой знае…

Сега си изкарвам хляба като консултант към охранителна фирма, чета лекции по криминология в местния колеж — по-скоро да се намирам на работа, отколкото за друго. Но поне съм си у дома. До картината на Бел има прозорец, в далечината виждам назъбените чукари на Кътидръл Ридж — планински хребет, който е част от Скалистите планини и който смятам за лично мой. Над него небето е наситено синьо с пухкави бели облачета, прилича на пейзаж от Ван Гог — пъстър, жизнерадостен, по детски непокварен.

Джонатан Сантлоуфър, Андрю Ф.Гъли