Да бъда по-добра от всички други, беше изтощителна работа.

Това беше вярно през по-голямата част от живота ми. Не си спомнях време, когато да не съм помагала за издръжката на семейството си, борех се за всяка медна монета, която печелехме. В оживения пазарен район на Осфро, ако човек се отпуснеше или забавеше дори само за миг, просто даваше възможност на някого другиго да заеме мястото му и да грабне победата.

Това не се беше променило, когато се нанесох в пълно с момичета домакинство, до едно стремящи се да се омъжат за заможни мъже в далечна земя. Други тук в Блу Спринг Манър може и да смятаха, че имат право да се отпуснат, и това само работеше в моя полза. Нека си мислят, че не е нужно да се стараят достатъчно сега. Нека всичките ме мразят. Нямаше да отслабя бдителността си. Щях да остана съсредоточена върху наградата си, без нито за миг да се разсейвам от хора или лекомислие.

— Честит рожден ден, Тамзин!

Препънах се и спрях на прага на стаята си, като затиснах устата си с ръка, за да прикрия шока си от това, което видях. Сложно изрязани хартиени гирлянди висяха по стените. На леглото ми лежеше малка кутия, елегантно увита в сребърна шумоляща хартия. Върху тоалетката ми беше поставена ваза с гладиоли във всички цветове на дъгата. А наблизо се мъдреше чиния с нещо буцесто и розово.

Както се оказа, не всички ме мразеха.

— Какво е това? — Бързо затворих вратата. — Я чакайте. Как изобщо разбрахте?

Двете ми съквартирантки стояха една до друга, широко ухилени.

— Имаме си начини — каза Мира.

— Въпреки че не биваше да се налага да ги използваме — обади се укорително Аделейд. — Защо не ни каза?

— Не исках да вдигам шум около това. Не е голяма работа. — Приближих се до една от стените и докоснах гирляндата. — Прекрасно е.

— Аз го направих — каза Мира. В свойска обстановка в гласа й се промъкваше напевен акцент — резултат от факта, че беше прекарала по-голямата част от живота си в Сирминика. Като я гледаше, толкова спретната и благоприлична в розова поплинена рокля, човек никога не би предположил, че е трябвало с усилие да се измъкне от раздирана от война страна. — Госпожица Шоу ми даде материалите при последното си посещение.

— А аз направих тортата — обади се Аделейд. — Ягодова е.

Намръщих се:

— Каква торта? — Тя посочи и аз се обърнах към чинията с разтеклото се розово безформено нещо в нея. — Я виж ти, така ли? — попитах. — Съвсем сама? Искам да кажа с рецепта и всичко останало?

— Имаш късмет, че е рожденият ти ден, иначе нямаше да търпя подобна дързост — отвърна тя.

Не повярвах на това, защото тя доста редовно търпеше „дързостта“ ми. Аделейд притежаваше един от най-ведрите характери, които познавах, той се съчетаваше добре с моето постоянно безпокойство и тихата вглъбеност на Мира и допринасяше за равновесието. Всички в Блу Спринг се опитвахме да се издигнем над произхода си и да усвоим обноските на висшите класи, затова бихте си помислили, че Аделейд ще е тази, която ще има предимство, след като беше работила като камериерка на знатна дама. И тя наистина понякога имаше проблясъци на познание за най-общото аристократично поведение. Това обаче често биваше засенчвано от пълната й липса на практически житейски умения. Като шиене. И чистене. И… готвене.

— Ами… благодаря ви, въпреки че не биваше да си давате толкова труд. Ъм. Особено тортата. Мило е, но вие двете не биваше да губите време за мен, когато можехте да учите.

Аделейд седна на ръба на леглото си и залюля крака.

— Не се тревожи. Нямаше да прекарам това време в учене.

— Мира може би щеше — изстрелях в отговор. Мира се намести до Аделейд и преметна дългата си черна коса през едното рамо:

— Не мисля, че и аз щях.

— О, хайде сега, вие двете! Ако наистина искате да ме зарадвате с нещо за рождения ден, то ще е да залегнете по-сериозно над ученето. Времето изтича.

— Аз наистина залягам сериозно — заяви Мира възмутено. — Само че не както ти. Никой не заляга толкова.

— И имаме време в изобилие — каза Аделейд. — Все още няма да се тревожа.

Нямаше смисъл да я упреквам. Аделейд си беше Аделейд. Бях научила това преди шест месеца, когато постъпих в Бляскавия двор. Подобно на мен, тя и другите момичета в нашата къща се бяха посветили на едногодишно изучаване на етикет, политика, музика, и сякаш още сто други предмета. Тези изтощителни дни щяха да се отплатят, когато отплаваме за Адория през пролетта, за да си намерим съпрузи от висшите класи, които щяха да ни осигурят високо положение в новите колонии. В някои дни ми се искаше двете ми съквартирантки да си спомнят това. Разбира се, все още трябваше да съм най-добрата, но ми се искаше да ги видя, да речем, на второ и трето място след мен.

Мира наистина приемаше учението по-сериозно от Аделейд и винаги наблюдателна, беше забелязала късното ми завръщане.

— Някакви неприятности ли имаше долу? Стори ми се, че Клара и няколко други се опитваха да те заговорят след часа.

— Сякаш пък точно те биха могли да ми създадат истински неприятности — изсумтях насмешливо. — Просто се цупеха, защото разпитвах Флорънс за всички подходящи неженени мъже в Кейп Триумф.

Аделейд вдигна удивено вежди. Флорънс беше бивша възпитаничка на Бляскавия двор и се беше върнала от Адория миналата седмица, за да ни разкаже за преживяванията си.

— Какво си направила с Флорънс?

— Нали помните как искаше да си почине след обяда? Очевидно е свикнала да има камериерка, която да й помага през цялото време, което е глупаво, понеже е започнала оттам, откъдето и ние — така че доброволно предложих да й помогна да се настани в стаята за гости. А после се възползвах от шанса да изкопча от нея колкото може повече информация за всички мъже, които познава там.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание и втренчени погледи. После Мира каза:

— Да. Разбира се, че си го направила.

— Използвам това, което тя ми каза, за да разуча някои от интересите им. Например има един изтъкнат банкер, който си търси съпруга, и той много си пада по тениса на трева. Знаете ли какво е това? Аз не знаех, макар че, разбира се, вече знам. Чета за него в почивките си.

— Всъщност — каза Аделейд — знам какво е. Но как така никога не си ни казвала за това?

Свих рамене:

— Искате ли да знаете? Искате ли да започнете да проучвате тези мъже?

— Не — казаха и двете.

— Виждате ли, ето защо не казах нищо, въпреки че с радост бих споделила… част от него… с вас. Но дали бих го казала на всички други? Никакъв шанс. И точно това казах на Клара и дружките й току-що.

— Тамзин, няма друга като теб — отвърна Аделейд с тон, изпълнен едновременно с възхищение и почуда.

Мира кимна: по-раншната й усмивка се беше върнала:

— И не бихме приели нещата да стоят по никакъв друг начин.

— Дразнете ме колкото си искате — казах, — но ви казвам: нещо става тук. Всеки път, когато Джаспър идва на посещение… не знам. Просто го чувствам. Трябва да бъдем готови.

Аделейд започваше да се отегчава от деловите приказки.

— Може ли да сме готови, след като си отвориш подаръка и хапнеш торта? Моля те.

Вдигнах сребристата кутия.

— Ах, добре, още не съм гладна, но нека погледнем това. — Когато отворих подаръка, открих полирана дървена писалка със стоманено връхче. Не беше нищо кой знае колко изискано, но беше явно нова и добре изработена. — Откъде, за Бога, взехте това? Никоя от вас няма излишни пари.

— Седрик я купи в града по наша молба. Знаехме, че след абсурдно богат съпруг това е подаръкът, който най-много би искала — обясни Аделейд. — Другата писалка, която използваше, почти се е разпаднала.

— Прави сте. Благодаря ви. — Заля ме неочаквана вълна от емоция. Нямах нужда от приятели, за да успея в Бляскавия двор, но със сигурност беше приятно да ги имам. — И благодаря и на Седрик.

— Може би ще спреш да бавиш писането на онези писма до семейството си — подхвърли Мира със забележително сериозно изражение. — Вчера май те видях да пишеш само три.

— Значи си пропуснала едно. Написах четири. — Погледнах надолу към писалката: изпитах болка в сърцето при мисълта за семейството си. Всичко, което правех тук, беше за тях, но по ирония цената на това бе да съм далече от тях. — Шестте благословени ангела знаят колко тъгувам за тях. Първият ми рожден ден, на който съм далече.

— Ти си късметлийка — каза Аделейд, като стана нетипично сериозна. — Да имаш такова семейство… да си толкова близо до тях.

Изпълненият с печален копнеж тон на гласа й ми напомни, че тя и Мира бяха изгубили семействата си. Моето може и да беше далече в Осфро, но поне го имах. Поне щях да го видя отново.

— Късметлийка съм — съгласих се. Оставих писалката и се приближих до приятелките си, придърпвайки ги в обща прегръдка. — Защото имам и семейство като това.

Прегръщахме се няколко минути, а после Аделейд каза:

— И така. Време ли е за торта?

В квартала, където живеех преди, имаше хора, които смятаха — и ми бяха казвали — че Мери е грешка. А аз бях удостоила тези хора с няколко побрани думи. Грешката не беше Мери. Грешката беше това, че се бях подвела по лъжите и манипулациите на баща й.

Заради работата на майка ми като перачка се беше налагало да ходя в безброй домове на хора от висшата класа, за да доставям и вземам пране, и бях непрестанно изпълнена с благоговение пред разточителството и блясъка — особено в сравнение с нашата скромна къща в пренаселен квартал. Не се срамувах от семейството си или онова, което имахме, но много се смущавах от начина, по който „по-добрите“ от нас ни гледаха отвисоко — ако приемем, че изобщо забелязваха хора като нас. За някои от тях можехме със същия успех да сме лампи или мебели. А това болеше.

Но Харолд Томас Барнет III ме бе забелязал. Хари говореше с мен като с равна, изпълнен с желание да узнае какви са интересите и мечтите ми. Споделяше и своите, а аз оставах да поговоря с него, след като доставех прането, заслепена от дружелюбния и изтънчен характер, който демонстрираше. Позволяваше ми да разглеждам богатата домашна библиотека на семейството му и да заемам книги на теми, за които бях чувала, но никога не си бях и мечтала да изуча: астрономия, философия, география и още. Оттам започна направо да ми прави подаръци — обикновени дреболии за него, осъзнах по-късно, но луксозни предмети по моите стандарти.

Когато мама откри тези подаръци и научи какво става, вече не ми позволяваше да доставям пране на него или на когото и да е близо до неговия квартал. Усилията й обаче дойдоха малко прекалено късно. Бях стигнала твърде далече, твърде влюбена в него и в представата да съм влюбена. Срещахме се тайно, а когато бяхме разделени, той беше всичко, за което мислех.

Осъзнавам, че отвъд привлекателната външност и умелите думи на Хари налице беше самата тръпка от това да имам нещо, което е мое. В едно съществувание, където намирането на храна и пари за наема никога не бяха сигурни, почти всяко решение, което взимах, трябваше да бъде подчинено на бъдещето на семейството ми. И следователно беше прекрасно да захвърля всичко това настрана и да направя нещо, защото го исках. Повярвах на Хари, когато започна да говори за женитба. Отдавахме се на мечти и планове за сватбата си и за бъдещия си дом и как близките ми можеха най-сетне да имат удобствата, които заслужаваха. Рядко обаче обсъждахме кога ще се оженим. Винаги беше по-късно. По-късно, защото на него му трябваше още време. Време да убеди баща си, време да „изясни нещата“.

Бях едва на шестнайсет в деня, когато разбрах, че съм бременна. А това бе също и денят, в който той спря да говори за брак. Всъщност изобщо спря да говори с мен.

Беше ми отнело известно време да разбера какво се бе случило — да приема, че беше приключил с мен, че бях напълно и окончателно отхвърлена. След месеци на опити да се свържа с него, най-сетне се признах за победена — но тогава се заклех, че това ще е последният път, в който ще го направя.

И именно затова, когато Джаспър Торн ми бе предложил място в Бляскавия двор, бях сграбчила шанса и бях разработила план. Вътрешната информация от Флорънс и от една бивша клиентка на пералнята, Есме Хартфорд, ми беше дала предварителни познания за подходящите неженени мъже от Кейп Триумф, които нямаше да имат нищо против съпруга, която е била омъжена преди. Бях измислила история, с която да обясня съществуването на Мери, за това как съм избягала и съм се омъжила тайно като по-млада, а после съм изгубила трагично съпруга си. Щом се омъжех, щях да разкажа на съпруга си тази история. Щеше да е шокиращо, но ако направех правилния избор, той щеше да е някой, чиято заслепяваща любов към мен щеше да приеме това. Следователно трябваше ми съпруг, който е богат, няма нищо против да се ожени за вдовица и е дълбоко влюбен в мен. Сигурна бях, че този мъж съществува там някъде, но за да го намеря, трябваше да се уверя, че имам на разположение всички варианти. Трябваше да срещна и да спечеля сърцата на толкова кандидати, колкото успеех, което означаваше, че не мога да бъда друга, освен съвършена.

Това убеждение ме тласкаше, докато се явявах на продължаващите една седмица изпити в Бляскавия двор. Учех по-дълго и по-усърдно от всеки друг. Спях по-малко и ядях по-малко от всеки друг. Единствените почивки, които си позволявах, бяха, за да пиша писма. Семейството ми щеше да има нужда от огромна партида, преди да отплавам.

Когато дойде последният ни изпит, много от другите момичета бяха със замъглени погледи. Не и аз. Влязох на изпита готова и нетърпелива. Беше част от обучението ни по етикет и изискваше да подредим подобаващо масата за официална вечеря, като в подредбата влизаха дванайсет части. Около мен други момичета стояха до масите си, малко стреснати от изобилието от чаши и прибори за хранене. Но аз се залових веднага за работа.

Една чаша за вода, друга за шампанско. Една чаша за червено вино, друга за бяло. Последна и най-малка от всички — чашка за ликьор. Подредих грижливо всички чаши, бавно оформяйки изящна дъга около горната дясна страна на чинията. Ръката ми трепереше, но от нетърпение, а не от безпокойство. В края на краищата за какво имах да се безпокоя? Можех да направя това със затворени очи и ако залозите не бяха толкова високи, можеше да се изкуша да опитам.

Салатен нож, нож за месо, нож за риба, нож за масло, нож за морски дарове. Защо трябваше да има отделен нож за риба и за морски дарове? Нямах представа, но ако нашите наставници казваха, че така трябва да бъде, значи така щях да го направя. Полираната сребърна повърхност улавяше светлината на полилеите и за един кратък, нереален миг си спомних очуканите дървени прибори, които бяхме използвали у дома. Целият ни комплект съдържаше по-малко части, отколкото проблясващите прибори, подредени пред мен. Но не задълго, помислих си. За семейството ми нащърбените лъжици скоро ще се превърнат в част от миналото.

Въпреки увереността си на два пъти проверих работата си, когато свърших. После я проверих за трети път. Истинско съвършенство. С най-хубавия си почерк написах Тамзин Райт на картичката до чинията, а после излязох от изпита, без дори да хвърля бегъл поглед назад.

Мисля, че не дишах, докато стигнах до стаята си на горния етаж на имението. Отпуснах ръка върху дръжката на бравата и затворих очи за един кратък миг, наслаждавайки се на успеха си. Бях се справила. Пристъпих вътре: опияняващата ми радост рязко се превърна в изненада, когато видях Аделейд, просната на леглото си.

— Какво правиш тук? — попитах, докато затварях вратата. — Не отиде ли на изпита за подреждане на маса?

— Разбира се. Отидох там. Направих го. Готово. — Тя разпери ръце над главата си и ми се ухили. — Чувството е хубаво, нали?

Толкова се бях съсредоточила върху собственото си представяне, че всъщност не бях забелязала кой друг е все още там. Повечето от другите, готова бях да се обзаложа. Въпреки всичкото допълнително проверяване бях една от най-бързите. Но очевидно не най-бързата.

— Колко време ти отне?

Аделейд се надигна до седнало положение и разтърси гривата си от златистокафяви къдрици.

— Не знам. Няколко минути. Не беше толкова трудно. Просто се надявам да успееш да поспиш сега. Цяло чудо е, че не се поболя от всичките тези часове учене.

В мига щом го спомена, се прозинах:

— Просто означава, че мога да спя, докато излязат резултатите. Не знам как ще дочакам да разбера как съм се справила.

— Всички знаем как си се справила. Това, което не знам, е откъде вземаш тази сила. Изцедена съм, а свърших само наполовина толкова работа, колкото ти.

— Наполовина? Доста великодушно казано.

Извадих лист хартия от бюрото си и се облегнах на горната табла на леглото си. Откъде вземах сила? Точно оттук. Скъпа Мери, започнах. Точно в този момент в мен напираха толкова много мисли и чувства, че трябваше да спра за миг, за да се овладея, преди да продължа.

Току-що се бях подписала с името си, когато Мира се върна. Многозначителното проблясваме в тъмните й очи ми подсказа, че не беше изненадана, че моите познания и безразличието на Аделейд бяха станали причина и двете да се върнем по-рано.

— Защо — попита Мира — има две различни вилици за морски дарове и за риба?

Аделейд изглеждаше удивена:

— Така ли?

— Това е мистерия, която не бива да поставяме под въпрос. — Тонът ми беше досущ като този на мистрес Мастърсън. — Това и защо тази за морски дарове се слага при лъжиците, а не при другите вилици.

Сега Мира се стресна:

— Така ли? В това няма логика.

— Нима се съмняваш в Тамзин? — попита Аделейд.

Мира се усмихна въпреки умората си:

— Никога. Правила съм някои опасни неща в живота си, но дори аз не съм толкова лекомислена, за да стигна дотам.

Онези, които не бяха положили отново изпитите, се вълнуваха почти толкова, колкото онези, които трябваше да видят новите резултати. Събрахме се с Джаспър и мистрес Мастърсън точно както преди. Госпожица Гарисън не беше наоколо, но синът на Джаспър, Седрик, се беше появил неочаквано, както толкова често правеше. Той учеше в университета в Осфро, но щеше да си вземе почивка, за да ни придружи до Адория и да помогне със семейния бизнес. Няколко момичета в къщата се бяха увлекли по него благодарение на спретната му привлекателна външност и сякаш безкрайния запас от чар.

Днес се държеше малко по-сериозно от обикновено. Всъщност както Джаспър, така и мистрес Мастърсън също изглеждаха тържествено сериозни, което беше странно предвид въодушевлението им миналия път. Странно чувство се гърчеше в стомаха ми, воювайки с възбудената свръхувереност на очаквания ми триумф. Мистрес Мастърсън прочисти гърло:

— Знам, че някои от вас чакат резултатите си от повторното явяване на изпитите, затова ще сте доволни, че пристигнаха. Повечето от вас показаха подобрение — заради което съм особено горда. Но нямаше нищо, достатъчно значително, че да налага промяна в класирането или мотива — с едно изключение.

Устата ми пресъхна. Ръцете ми се свиха в юмруци от двете страни на тялото. Бях успяла. Наистина бях успяла. Щях да бъда звездата на Бляскавия двор в Адория, съпругата на най-изтъкнатия мъж в Адория. Повече никой нямаше да гледа отвисоко Мери или мен.

Погледът на мистрес Мастърсън се измести в моята посока — но не към мен. По-скоро до мен.

— Аделейд. Подобрението, което показа, е… забележително, меко казано. Никога, абсолютно никога не съм виждала някое момиче да направи такъв скок в резултатите. И… никога не съм виждала някое момиче да получава съвършен общ резултат. Рядко променяме мотива въз основа на повторно положени изпити, макар, разбира се, да се случва. А в този случай е абсолютно наложително.

Джаспър се усмихна широко на Аделейд, макар да ми се стори, че напрежението леко изопна усмивката му.

— Аделейд, скъпа моя, ти замести Уинифред от Дънфорд Манър като нашия диамант.

Всички други, които са получили точки под последния ти резултат, ще слязат една степен по-ниско — продължи Джаспър. — Всички момичета все така ще запазят същите мотиви на скъпоценни камъни с две изключения.

Те започнаха да говорят за Уинифред и светът се завъртя около мен. Изплаших се, че ще припадна. След няколко дълбоки вдишвания и издишвания се съвзех навреме, за да чуя мистрес Мастърсън да казва:

— … мислим, че тя ще се представи най-добре като сапфир, и направихме още две смени в последната минута — което означава, Тамзин, че можеш да бъдеш смарагд в крайна сметка. Госпожица Гарисън очаква зеленият плат да пристигне другата седмица, и тя и помощничките й ще работят денонощно, за да се постараят да бъдеш снабдена с подходящи тоалети.

Изражението й подсказваше, че очаква възторг от мен. Наложи се да навлажня устни няколко пъти, преди устата ми да успее отново да оформи думи:

— Но… ако класацията се е променила, тогава това значи… че съм четвърта.

— Да.

Не знаех какво да кажа. Не знаех какво да мисля. Всички в стаята ме наблюдаваха, а аз се колебаех между унижението и отчаянието. Не просто бях загубила ранга си на диамант: бях загубила и достъп до елитната тройка.

Джаспър се опита да запълни мълчанието с думи, които ни най-малко не ме накараха да се почувствам по-добре:

— Като смарагд ще ги заслепиш. Дори и да не те канят на всички елитни празненства, знам, че ще си много търсена.

Той продължи да обсипва с комплименти останалите от нас и поднесе поздравленията си на Седрик, който беше избрал Аделейд за Бляскавия двор и щеше да спечели комисиона, когато тя се омъжеше. От своя страна Седрик, изглежда, беше единственият в стаята, който беше толкова зашеметен, колкото бях и аз.

После забравиха за мен. Това, за което всички искаха да говорят сега, беше удивителното представяне на Аделейд и колко близо сме до Адория. Всичко се размаза в мъгла и нямах представа как съм стигнала обратно до стаята си. Рухнах на леглото си, до сгънатата картина на Оливия. Секунди или може би минути по-късно Мира затвори вратата и се приближи до мен.

— Тамзин…

— Как? — Взрях се в очите на Мира, отчаяно копнеейки за отговори. — Как изобщо е възможно? Дадох всичко, всичко от себе си. Работих упорито. Учих усърдно.

— Разбира се, че го направи. — Тя се настани до мен: изразителното й лице бе разтревожено. — Просто Аделейд учеше…

Абсурдността на онова, което Мира не можеше да се застави да изрече, почти ме разсмя:

— … учеше по-усърдно от мен ли? И двете знаем, че това не е вярно. А с мечтите ми е свършено.

— Разбира се, че не е!

Тя стисна ръката ми и започна да реди успокоения, които бяха рязко прекъснати, когато влезе Аделейд. При вида на лицето й — онова красиво, синеоко лице, което винаги ми се беше струвало толкова жизнерадостно и безхитростно — самосъжалението ми внезапно бе бурно изместено от гняв. Скочих от леглото.

— Какво си направила? — изкрещях.

— Аз, ъм, не съм сигурна какво имаш предвид.

Неубедителният й опит да се престори, че не разбира, само ме разгневи още повече:

— По дяволите, сигурна си и още как! Всичко това някаква шега ли е? Да се справяш едва-едва, а накрая да връхлетиш и да смажеш всички останали? Как го направи? Как постигна съвършени резултати по всичко?

Аделейд бързо стана сериозна:

— Научих много от тези неща, когато работех в къщата на господарката си. Постоянно бях в близост до аристократи и предполагам, че съм усвоила привичките им. Знаеш го.

— О, нима? Къде бяха тези порядки в последните девет месеца? Ти постоянно се дънеше в разни неща — но невинаги в едни и същи неща! Бележеше противоречиви резултати, беше съвършена в някои задачи, а после се проваляше в най-елементарните. Каква игра играеш?

— Не е игра — каза Аделейд. — Нервите ми просто ме надвиваха. Всичко най-после си дойде на мястото по време на повторното явяване на изпитите.

Не го повярвах. А ми беше ясно, че и Мира — която очевидно се мъчеше да измисли как да успокои положението — също не го вярваше наистина.

— Невъзможно — казах на Аделейд. — Не разбирам как или защо правиш това, но знам, че нещо става. И ако си мислиш, че можеш просто да ми съсипеш живота и…

— О, хайде, стига. — Тя ми отправи унищожителен поглед. — Животът ти далеч не е съсипан.

Това ме нарани почти повече от всичко друго — повече от резултатите, повече от това, че лъжеше. Тя всъщност не знаеше, че е съсипала живота ми. Как можеше да знае? Искрено вярвах, че те двете още щяха да ме обичат, ако узнаеха за Мери, но бях научила твърде добре, че тайните рядко си оставаха тайни, когато бяха споделени. Джаспър нямаше да предложи за продан булка с незаконно дете, а нямаше начин да изложа на опасност всичко, което бях постигнала.

И докато с Аделейд продължавахме да си крещим, яростта вътре в мен беше насочена колкото към нея, толкова и към самата мен. Ако бях разказала на нея и Мира за Мери, може би Аделейд нямаше да направи… каквото там беше направила. Но вече нямаше връщане назад. Трябваше някак да спася бъдещето си и знаех с предизвикващ гадене в мен ужас, че нямаше да успея да го направя, докато Аделейд е наоколо. Всеки път щом я погледнех, щях да се сещам какво вероятно ми е отнела. Не можех да рискувам начина, по който щеше да ми се отрази това. Повече от всякога бе нужно да остана хладнокръвна и пресметлива. Това не можеше да стане, ако постоянно стигах до гняв или сълзи.

Когато вече не можеше да понася спора ни, Мира каза умолително:

— Тамзин, моля те, спри и нека да обсъдим това.

Кръвта заблъска в ушите ми и прехапах устна, за да възпра следващия гневен отговор, който бях приготвила за Аделейд. Вглеждайки се внимателно в Мира, почувствах как ме бодва съчувствие. Тя не беше искала това, а сега също щеше да страда.

— Не — казах й. Когато след това осъзнах какво щеше да се наложи да направя, се обърнах отново към Аделейд. — Няма да ти проговоря никога повече.

Изхвърчах гневно от нашата стая скоро след това и се запътих право на долния етаж към крилото, където се намираше кабинетът на мистрес Мастърсън. Джаспър го използваше, когато беше тук, а ние в общи линии гледахме да не го доближаваме. Когато открих, че вратата е открехната, я бутнах и я отворих, без да чукам. Джаспър вдигна поглед от писалището си и не изглеждаше съвсем изненадан да ме види.

— Тамзин. — Облегна се назад и разтърка очи. — Не мога да направя нищо, за да променя класирането.

— Не затова съм тук, сър. Искам да сменя корабите.

— Корабите?

— Все още ще пътуваме до Адория с два, нали?

— Стига никой от тях да не ми откаже — отвърна той. Булките не бяха единственото, което продаваше, а част от причината, поради която бе ускорил заминаването ми, бе, за да може да изпревари други търговци. Това обаче означаваше също и да рискува с по-опасни условия за плаване и очевидно беше платил скъпо, чада наеме корабите.

Закърших ръце пред тялото си:

— Е, тогава бих искала да сменя кораба на Блу Спринг и да се кача на другия.

Той обмисля това няколко минути.

— Предполагам, че е заради Аделейд? Виж, разбирам, че си разочарована, но ако се въвличаш в дребнави драми с другите момичета, това само ще отвлече вниманието ти от успеха. Съсредоточи се върху договора си.

— Ще го направя, господин Тори — когато стигна в Адория. И изглежда, сякаш ще имам по-добри шансове за успех, ако не съм нещастна в двата месеца преди това.

Това извика на лицето му крива усмивка:

— Разбирам.

Зачаках, неспособна да разчета мислите му. Когато мълчанието се проточи, се наложи да потисна порива да продължа да умолявам и да хленча за това как не мога да бъда затворена натясно в малко пространство с Аделейд толкова дълго. Но Джаспър Торн не беше отстъпчив или сантиментален. Щеше да вземе решение със или без допълнително убеждаване.

— При нормални обстоятелства дори не бих го обмислил — каза той най-накрая. — Би трябвало да можеш да се справиш с това дребно неудобство. Често казано обаче, аз също още съм малко разтърсен. Кой би помислил, че Седрик може да доведе момиче, способно на подобен резултат? Когато се появи с нея и сирминиканката, бях сигурен, че си е изгубил ума. Все още не е изключено да е така.

Джаспър зарея поглед, сякаш забравяйки, че съм там. Не разбирах напълно отношенията в семейство Торн, въпреки че бях схванала едно-друго, докато им доставях прането. Не демонстрираха открита привързаност, но въпреки това останах с усещането, че Джаспър държеше на сина си и искаше той да успее в света. Въпросът беше, че имах чувството, че Джаспър иска да е сигурен, че ще постигне по-голям успех от Седрик.

Насочвайки рязко вниманието си обратно към мен, Джаспър рязко попита:

— Тя послужи ли си с измама?

— Аз… моля, не ви разбрах?

— Имаш ли някакво основание да смяташ, че Аделейд може да е постигнала нечестно това? Да, бих искал да показвам наоколо „съвършено“ момиче, но не искам по-късно да открия някакъв нечестен замисъл и да отприщя скандал. Репутацията ни е изградена не само върху това, че учим млади дами да бъдат благородни и изискани. Става дума и за това те да вложат труд и усилие за постигането на тези неща. — Напрегнатият му поглед ме накара да отстъпя крачка назад. — Ти живееш с нея. Видя ли нещо?

Поколебах се, когато в този момент имах възможността да разполагам с неочаквана власт. Какво щеше да стане, ако кажех как подозирам, че Аделейд наистина е направила нещо нечестно? Щяха ли да я отстранят? Щяха ли да повярват на честната ми дума? Можех да подкрепя твърдението си с мрачното й потиснато поведение преди повторното явяване на изпитите. Други сигурно бяха забелязали. Това не беше признак за вина, но можеше да е достатъчно уличаващо, за да й коства мястото в класацията… и да ми спечели обратно моето.

Само дето не мислех наистина, че си е послужила с измама. Беше нечестна — това го вярвах, макар че все още не можех да сглобя парчетата. Бяхме се явили заедно на някои от повторните изпити и не бях видяла никакъв истински начин за мамене. Не, Аделейд не ни заблуждаваше, като се преструваше, че знае всичко. Беше ни заблудила, като се преструваше, че не знае нищо. И независимо колко ме бе разгневила, не можех да оправя срещу нея неверни обвинения.

— Не, сър, не съм забелязала нищо.

Той кимна и въздъхна:

— Мистрес Мастърсън също мисли, че всичко е честно. Предполагам, че може да е просто късмет…

Докато той отново се вглъбяваше в мисли, попитах неспокойно:

— Следователно… това значи ли, че мога да се прехвърля?

— Ще видим. Довечера отивам в Суон Ридж. Ако едно от онези момичета е готово да се смените, можеш да го направиш. Мястото ни е разпределено доста строго.

— Благодаря, господин Торн. Оценявам го. И няма да ви изложа.

— Сигурен съм, че няма. И въпреки тази ситуация с Аделейд не се съмнявам, че ще изпълниш условията на договора си за нула време.

Скръстих ръце:

— Няма просто да го изпълня. Можете да обявите висока начална цена и ви обещавам, че очакванията ви ще бъдат оправдани и дори надминати. А авансът ми ще бъде платен веднага.

— И в това не се съмнявам. Надявам се парите да са били от полза за семейството ти.

— От много голяма полза — казах, запазвайки възможно най-спокоен и равен тон. Подобно на мен, повечето момичета тук бяха работили на едно или дори две места, за да помагат за издръжката на семействата си. Изгубването на този доход за година, дори и ако в крайна сметка доведеше до спечелване на цяло състояние, можеше сериозно да навреди на благополучието на едно семейство в краткосрочен план. Затова понякога Джаспър отпускаше на някое момиче пари в аванс, които то щеше да върне — с лихва, когато се омъжи. Обикновено даваше назаем сребро, но аз се бях спазарила за злато.

Джаспър не знаеше за Мери, разбира се. Бях му казала, че се нуждаем от златото за разноските по лечението на сестра ми, което беше само наполовина лъжа. Мери често страдаше от пристъпи на кашлица, които можеха почти изцяло да я оставят без дъх. Лекарят ни беше казал, че това ще отмине, когато порасне, но дотогава заради неговите такси и лекарството й се беше натрупал дълг, който едва успявахме да изплащаме. Авансът от Бляскавия двор беше снел този товар и бе допринесъл и за още много неща сега, когато Мери имаше собствен билет до Адория.

— Ще ти съобщя за прехвърлянето. — Джаспър отново насочи поглед към книжата си и разбрах, че ме отпраща.

След като му благодарих отново, излязох от кабинета, удовлетворена, че съм направила всичко по възможностите си по този проблем. Сега само трябваше да измисля как да избягвам спалнята си възможно най-много през следващите две седмици.

Проблемът не се оказа избягването на Аделейд. Тя направи няколко неубедителни опита да говори с мен, но се предаде, когато постоянно отказвах дори да я погледна. Нещата с Мира обаче стояха различно.

През времето, което бях прекарала тук, Мира винаги беше непоколебима. И как би могла да бъде друга? В родината й бе избухнала гражданска война и тя беше живяла в ужасяващи условия, докато избягала в Осфрид, без изобщо да е сигурна дали ще стигне дотук жива. А дори след като пристигнала, оцеляването било всекидневна борба.

Но тя беше оцеляла и издръжливостта й беше й позволила да се справи с лекота с превратностите в дом, пълен с амбициозни момичета. Не бях виждала много неща да я смущават до този разрив с Аделейд. Отново и отново ни умоляваше да си простим. Сърцето ми се късаше, когато осъзнавах колко много държи на нас.

Това само ми даде ново потвърждение, че постъпвам правилно. Отношенията ни се бяха превърнали в ужасна, емоционална бъркотия, която давеше всички ни.

Не можех да допусна неразбирателството с Мира и Аделейд да ме разсейва. Обичах и двете — да, дори Аделейд, но Мери беше най-голямата ми любов. Трябваше да вложа всичките си способности, за да подобря живота си в името на дъщеря си, а нямаше да успея да го направя, ако се борех и с болката от несигурните си приятелства.

В онази вечер преди тръгването Мира дойде при мен с една последна молба:

— Вие двете ме разкъсвате! Виждала съм какво става, когато никоя от двете страни не отстъпва в битка. Никой не печели, Тамзин, и толкова се уморих от това. Уморена съм от болка. Уморена съм от загуби. Не мога да се справям повече — и не мога да ви загубя и двете.

— Мира, никога няма да ме загубиш. Без значение какво друго ще стане или къде ще се озовем в този свят, аз винаги ще те подкрепям. — Хванах ръцете й и добавих неохотно: — И каквото и да е станало между Аделейд и мен… е, знам, че тя също винаги ще те подкрепя.

Не й казах и думичка за смяната на корабите — как едно момиче от. Суон Ридж на име Марта се беше съгласило да си разменим местата. Не го споменах на никого в Блу Спринг, но всички разбраха в утрото на заминаването ни. Потеглихме от най-голямото пристанище по западното крайбрежие на Осфрид, Кълвър, и прекарахме бурна сутрин, чакайки край кейовете, докато моряците подготвяха корабите ни, за да се качим на борда. Взирах се към кипящите сиви вълни, докато другите момичета от Блу Спринг, събрани на групички наблизо, бъбреха за предстоящите приключения. Бъбренето им се превърна в смаяни възклицания, когато извикаха името ми заедно с имената на момичетата от Суон Ридж, които щяха да пътуват със Сивата чайка. Момичетата от моето имение — моето предишно имение — щяха да пътуват с Добра надежда.

Беше ми непоносимо да гледам Аделейд и Мира. Вместо това бях вперила очи в най-високата мачта на Сивата чайка, докато вървях напред. Опитах се да прочистя ума си от всичко, освен кораба. Не исках да мисля как изоставях приятелките си. Не исках да мисля как оставям зад гърба си дъщеря си и как — ако я предадях — тази мъчителна раздяла щеше да е била напразна.

Знаех колко дребнаво навярно се струва това на всички. Сигурно е изглеждало, че изпадам в истеричен пристъп, че не мога да понеса удара по гордостта си. Всички обаче бяха свободни да си мислят каквото искат. Мненията им нямаха значение. Важното беше да вляза отново в релси.

Някак успях да се кача на борда, без да рухна. А когато въжетата на Сивата чайка бяха отвързани, застанах на палубата и се вкопчих в перилата, гледайки как родината ми се смалява все повече и повече, докато изчезна напълно.

Бяхме на път.

Въпреки не особено доброто първо впечатление, което оставих, не прекарах цялото плаване като абсолютен парий. Пътуването беше твърде дълго, пространството — твърде малко. С другите момичета трябваше да общуваме помежду си, макар че това общуване никога не стигаше отвъд абсолютно необходимите разговори, налагащи се, за да съществуваме съвместно. И с течение на времето открих, че вече изпитвам по-малко гняв към света. Онази пламтяща ярост намаля, превръщайки се вместо това в студена, тежка като олово потиснатост, която се бе загнездила под лъжичката ми.

Без светски живот нямах кой знае какво за правене през онези дълги дни. Имах писмата си, разбира се, и продължавах да пиша на Мери и близките си поне по веднъж на ден. Смятах да дам на Мери нейните, когато пристигнеше в Кейн Триумф, и щях да изпратя другите в Осфро, когато намерех кораб, пренасящ поща.

На борда имахме оскъдна библиотека, но четенето всъщност не подобряваше настроението ми. Книгите, които Джаспър беше изпратил с нас за наше „развлечение“, до една бяха посветени на Адория. Някои просто съдържаха сухи описи на флората и географските особености. Голям брой обаче съдържаха разкази за трудностите, пред които се бяха изправили колонистите. Чума. Нападения от икори. Глад. В младостта си бих погълнала жадно такива ужасяващи разкази за далечна земя, но те губеха привлекателността си сега, когато въпросната земя вече не беше толкова далечна.

Разбира се, имах пред себе си неочакван шанс. Плаването на борда на Сивата чайка означаваше, че можех да преценя конкуренцията си преди пристигането ни в Адория. Ако бях на Добра надежда нямаше да знам предварително нищо за тези момичета.

Никоя от тях не беше безмилостна и безскрупулна — или ако бяха, отлично успяваха да го прикрият. Това обаче не означаваше, че не представляват заплаха. Някои от намиращите се най-високо в класацията момичета от Бляскавия двор бяха тук и нямаше да са им нужни никакви гениални кроежи, за да спечелят кандидатите си. Никоя от тях обаче не бе съвършена, дори не и бившият диамант Уинифред, така че просто трябваше да се постарая, ако някога вляза в пряка надпревара с някоя заради определен мъж, да бъда подготвена.

— Забелязали ли сте как госпожа Бакстър се суети постоянно с дрехите на господин Бакстър? — отбеляза един ден Поли. Тя бъбреше с група момичета в общото ни помещение, докато аз пишех писмо в ъгъла. — Тя избира всичките му дрехи и всяка сутрин ги вади и подрежда.

— Сладко е — каза Ванеса. Бакстър бяха възрастно семейство търговци, които плаваха с нас. — Е, в общи линии. Чух, че никога не го оставя сам да реши каквото и да е по отношение на дрехите си.

— Разумно е — каза Поли. — Не можеш да оставяш такива решения на мъжете. Трябва отрано да поемеш контрола на такива неща. Точно това възнамерявам да направя.

Измъкнах лист хартия изпод писмото, което пишех на Мери. Беше списък с тайни бележки и добавих:

Ако с Поли някога си съперничехме за кандидат, който предпочиташе да избира сам дрехите си, щях да се постарая тази нейна странност да излезе наяве. А ако се случеше и двете да искаме мъж, който обичаше всичко да му се диктува, тогава щях да знам, че трябва да се покажа като още по-властна от нея.

Друг път, по време на вечеря, няколко момичета се оплакваха колко са им омръзнали сухарите — безвкусните, подобни на бисквити дажби на корабния живот. Уинифред каза:

— Знаете ли, ако се омъжите за плантатор, ще имате купища подобна храна. Когато живееш извън града, трябва да имаш запаси, в случай че някакво забавяне ти попречи да се снабдиш с припаси от града.

— Ето защо няма да живея извън града — заяви Мария.

Усмивката на Уинифред беше скептична:

— Нима? Поне половината най-богати мъже на Адория са земевладелци. Всичките ли ще ги отхвърлиш?

— Разбира се, че не. Но много от тях притежават и жилища в града. Ще се омъжа за някой такъв. Ако няма жилище в града, ще настоявам незабавно да поправи този пропуск.

След вечеря си отбелязах, че е най-добре потенциалните кандидати на Мария да са подготвени за определени разходи.

А после през поредния ден се наслаждавах на слънцето на палубата и дочух Дамарис да разговаря с един от моряците. Не се предполагаше да говорим с тях, но баща й беше рибар и тя постоянно нарушаваше правилото.

— Защо използвате квадратен възел? — запита тя мъжа. — Щом преместите онзи товар, ще се разхлаби.

Морякът, който също имаше заповеди да не говори с нас, направи гримаса и продължи да работи, без да й обърне внимание.

— Ако бях аз — продължи тя, — щях да използвам пръстеновиден възел за това.

Той вдигна рязко глава:

— Не можеш да вържеш пръстеновиден възел.

— По дяволите, мога и още как.

Това бързо прерасна в състезание по връзване на възли между двамата, което привлече ентусиазираното внимание на половината кораб. Когато привлече и вниманието на госпожица Куинси обаче, състезанието незабавно приключи. Забраниха на Дамарис да излиза на палубата една седмица.

Прибрах се обратно в каютата си, не бях наистина сигурна какво да запиша, но открих, че се усмихвам и изпитвам болка. Бях самотна. Приятелките ми ужасно ми липсваха и ми се искаше да бях послушала молбите на Мира да се сдобрим. Бях изпаднала в ярост, защото Аделейд бе изложила на опасност нещо, за което дори не знаеше, но в онези дълги, преминаващи в морско плаване дни започнах да се питам дали и тя не бе имала причини да се представи по-добре от всички, които пък бяха неизвестни за мен. Дали и двете не бяхме страдали ненужно, защото твърде много се бяхме страхували да се доверим една на друга? Това беше отрезвяваща мисъл, а фактът, че този въпрос ме поглъщаше, бе доказателство колко разсейващо беше приятелството.

И разбира се, най-много ми липсваше Мери. Никакво количество писане на писма или разузнаване нито за миг не прогонваха копнежа ми по нея. През почти целия й живот с Мери бяхме делили едно легло. В дните непосредствено преди заминаването ми за Блу Спринг бяхме започнали да я слагаме да спи с Оливия, за да направим прехода по-малко стресиращ. В имението бях чувствала остро отсъствието на Мери, но освен това бях толкова заета с работата си, че обикновено се унасях доста бързо нощем. Тук, в тясното си, люлеещо се легло, лежах будна до късно през нощта, болезнено копнеейки за топлината на Мери до мен, и ми се искаше да мога да се уверя, че дишането й си остава дълбоко и равномерно.

Баланкурианци.

Гърдите ми се стегнаха. Обучението ни в Бляскавия двор бе обхващало всички аспекти на Адория, но баланкуанците бяха удостоени само с кратко обобщение. Това беше, защото нямаше вероятност някога да направим нещо повече от това да минем покрай един-двама от тях в безопасността на колониално градче. Не беше имало урок, обясняващ как да постъпим, ако се сблъскаме с малка армия в средата на нищото.

Преди почти две столетия, когато бяха отплавали от еварийския континент към Осфрид, армиите бяха открили хора, вече живеещи на острова. Икори. Двете групи бяха водили боеве помежду си с години, докато икорите, победени, бяха отстъпили земята си и бяха отплавали. Повечето хора смятаха, че икорите са загинали в Морето на залеза, така че било истински шок, когато осфридианските изследователи „открили“ Адория и установили, че нашите древни врагове са си създали нов дом.

Някой друг обаче бил в Адория дълго преди икорите, някой, с когото нямахме опит. Баланкуанците. Империя, забулена в загадъчност. Хора, които не се държаха като нас, нито се обличаха като нас или говореха като нас. Оставаха неутрални към осфридианското канонизиране на Адория и към подновените битки с икорите и търгуваха както с икорите, така и с осфридианците и еварийците. Баланкуанците бяха по-напреднали, отколкото нас, останалите, в определени техники и стоките им бяха високо ценени. Пазеха техниките си в тайна и изобилстваха слухове за северни градове, пълни с чудеса. Малцина външни хора обаче бяха виждали тези градове, защото баланкуанците ожесточено бранеха територията си. И тъй като не бе наистина известно дали тези прословути постижения се простираха до оръжията, всички заобикаляха баланкуанските граници отдалече.

— Спокойно, момчета — промърмори капитанът. Моряците се бяха напрегнали, а малцината, които имаха оръжия — главно ножове — бяха посегнали към тях. — Като нищо могат да ни избият до крак. Оставете ме аз да говоря.

Няколко момичета от Бляскавия двор се свиха по-близо едно до друго, хленчещи и бледи в потрепващата светлина на огъня. Повечето ездачи забавиха и спряха, но един кон се отправи дръзко напред в тръс: яздеше го жена в изящно драпирана връхна дреха, изработена от пластове черна вълна, поръбена със сребриста кожа. Напомни ми за венчелистчета на цвете и би предизвикало завистта на много от почитателите на модата в Осфро. Шапчица от същата разкошна кожа покриваше тъмната й коса, обрамчваща очи, които бяха едновременно остри и предпазливи.

— Нарушавате границите ни — каза тя на осфридиански с акцент.

— Не по избор, приятели, уверявам ви — отвърна капитанът с усмивка, от която сякаш го болеше лицето. — Както можете да видите по кораба ни ето там — каквото е останало от него — нямахме особен избор дали да дойдем тук. Имаме късмет, че сме живи след бурята, която претърпяхме.

Изражението й остана сурово:

— Не допускаме вашите хора в земята си. Не се предполага да сте тук.

— Разбира се, разбира се. А на сутринта някои от моите моряци ще потеглят на юг и…

— Не — това беше изречено от един баланкуанец, който се приближи с коня си до жената. Поръбеният му с кожички жакет беше с по-проста кройка, но десенът на вълната беше необичаен: изобразяваше изящни водни патици и птици с цвят на слонова кост. Не знаех кое ми допадна повече: красотата на връхната дреха или топлината й. — Няма да пътувате през земите ни — каза той. — Няма да отивате в Аскаши.

— Навярно бихте искали да ни съпроводите — каза капитанът. — Корабът ми беше пълен с товари — можете да видите всичко ей там — и с радост бихме търгували в Аскаши…

— Повечето от този товар не е ваш — вметнах.

Той ме стрелна с яростен поглед.

— Тихо. Това няма нищо общо с вас.

— Разбира се, че има! Тук е заложено на карта и нашето бъдеще и ако някой ще търгува с товара на Джаспър, това ще сме ние. В противен случай товарът отива на юг с нас и ще направите адски добре да си държите ръцете далече от него!

Погледите на баланкуанците паднаха върху мен и аз се присвих смутено. Жената огледа нашата група момичета:

— Да не би вече да допускате жени да работят на корабите ви? — Звучеше изненадана, и то приятно.

— А, не, това са наши пасажери и както можете да предположите, имат нужда от съдействие тук при тези условия, така че помощта ви би…

— О, значи сега сме ваши пасажери? — Извърнах се от капитана и се обърнах към баланкуанката колкото можех по-храбро: — Моля за извинение, мистрес, но преди минути това нищожество беше готово да ни остави на вълците и да отмъкне имуществото на нашия благодетел! Аз също не бих му се доверявала, ако бях на ваше място. Но ние останалите? Ние просто отиваме в Кейп Триумф да се омъжим. Кажете ни най-бързия път за измъкване оттук, каквото искате, и ще го направим. Дори ще ви платим за правото на преминаване. — Не исках моряците да избягат с товара на Джаспър, но бях доста сигурна, че той нямаше да има нищо против, ако разменях няколко неща, за да си ни върне. Кимнах към търговците. — И ъъ, те също са с нас. Също ще платят на драго сърце, сигурна съм.

Двамата баланкуанци ме гледаха изпитателно, както ми се стори, цяла вечност. Мисля, че дори не мигнаха. После, без нито дума повече, се върнаха при спътниците си и заговориха на език, който не приличаше на никой, който бях чувала. Вътрешно се присвих от смущение, неспособна да повярвам по какъв начин им бях говорила току-що. Но не можех да оставя съдбата ни в ръцете на моряците. Знаех, че ако не съм в Кейп Триумф, когато пристигнеха семейство Уилсън, те щяха да се погрижат добре за Мери, но и щяха да я вземат със себе си, ако се наложеше да тръгнат за назначенията си на работа в южните колонии, преди да пристигна. Лесно можех да й изгубя следите.

— Надявам се, че си доволна — изръмжа капитанът. — Най-вероятно сега заради теб всички ще загинем.

— Едва ли може да се каже, че вие се справяхте особено добре! — изсъсках в отговор. — Освен това вие не сте моя отговорност.

Огледах изучаващо ездачите и забелязах, че изглежда, не всички бяха баланкуанци. Неколцина имаха по-светла коса и кожа и носеха далеч не толкова сложно изработени и украсени дрехи. Изглеждаха груби и закоравели, сякаш суровите природни стихии изобщо не ги смущаваха. Но осфридианци ли бяха? Или някакви други хора от Евария? Дали щяха да проявят съчувствие към нас?

Предводителката на баланкуанците отново се отдели от тях и се върна при нас. Когато заговори, насочи думите си към мен:

— Решихме да ви помогнем. Ще ви придружим до предния си пост югозападно оттук, надолу по Куистимак. Ще получите храна и подслон. Можем също и да превозим част от товара ви тази вечер. Ще се върнем за останалото на сутринта и тогава можем да договорим справедлива цена за съдействието си. — Тъмнокафявите й очи се изместиха към капитана. — Цена, която всеки ще плати за себе си със собствените си средства.

Раменете на капитана се отпуснаха от облекчение.

— Разбира се. А после оттам…

— Оттам ще ви отведем нагоре по Куистимак до един брод недалече от Констанси. Тогава с вас могат да се оправят вашите хора. Пътуването би трябвало да отнеме около три дни.

— Констанси! — възкликна капитан Милфорд. — Това е почти заобиколено от суша фермерско градче! Ако искате да сме в Грашонд, добре. Но поне ни отведете до крайбрежието, за да можем да вземем кораб в Уочфул. Не искаме да навлизаме по-навътре в сушата.

— Това не подлежи на преговори — каза баланкуанецът, който бе заговорил преди. — Пътуването до Уочфул минава през твърде голяма част от нашата територия и тази на икорите. Никой от нас не ви иска там. Ако тръгнете към Констанси, ще се придвижвате главно по реката и ще се върнете по-бързо в собствените си земи.

— За което сме много, много благодарни — заявих. Знаех малко за Грашонд и нищо за Констанси, но с радост бих приела която и да е от колониите пред кораб с пробойни или мразовит бряг. — Кога можем да тръгнем?

Баланкуанката наблюдаваше капитана:

— Веднага щом всички се съгласят.

Той вдигна ръце:

— Разбира се, че сме съгласни. Какъв избор имаме, по дяволите?

Палатката ми беше толкова малка, че онези от нас, които останаха в нея, в общи линии спаха на купчина онази нощ — но поне така се топлехме. Освен това бяхме претършували корабните сандъци за още дрехи, а Алиси беше изпълнила обещанието си да ни заеме одеяла. От бурята преди три дни тялото и умът ми бяха изтощени до крайност и спах дълбоко при тези странни условия, без да имам спомен да съм сънувала.

Но се събудих първа, неспособна да спя, когато знаех, че имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат свършени, и че бях единствената, която можеше да го направи. С печална въздишка, задето се връщах на студа, изпълзях от одеялото си и се надигнах до седнало положение, като се опитах да не безпокоя другите момичета. Близо до входа на палатката Памела се размърда и отвори едно око. За малко щях да настоя да заспива отново, а после, след като помислих за момент, й направих знак да ме последва.

Навън другите обитатели на поста се размърдваха. Баланкуанците изглеждаха, сякаш са на крак от доста време, а нови купчини товар показваха, че дори са направили един курс обратно до брега. Капитан Милфорд стоеше и спореше с малка скупчена група баланкуанци, предвождани от Хашон — мъжа, който ръководеше търговския пункт. Сандък, пълен с тенекиени кутии — не на Джаспър — стоеше между тях.

— След това ще дойдат при нас да преговаряме за „таксата“ ни — казах на Памела. — Искам ти да отговаряш за това.

— Аз ли? — изцвърча тя.

— Семейството ти е имало сергия на западния пазар. Умееш да се пазариш.

Тя потръпна, гледайки как баланкуанците се движат между нас.

— Да, но не с… тях. Толкова са странни. Погледни панталоните, с които е обута онази жена! Можеш ли да си представиш? А и те в известен смисъл имат преимущество тук. Колко добра сделка мога да получа в действителност?

— Мисля, че ще се пазарят честно. В общи линии. Алиси и Хашон ми се струват свестни, но наистина представляваме неудобство за тях. Онази вечеря не ми се стори кой знае какво, но за петдесет души? Лишиха се от много храна и е редно да платим за нея. Ще ни продадат някои дрехи за пътуване, така че просто виж какво можеш да направиш, за да ни измъкнеш оттук, без да раздадеш всички неща на Джаспър. — Опитах се да си спомня нещо за баланкуанската и осфридианската търговия. — Коприна. Започни с това — тук не я изработват. Но не раздавай личните ни неща, ако можеш. Джаспър е донесъл дрехи специално за продажба. Използвай тях.

Памела посочи към безразборно струпаните кутии и сандъци:

— Откъде знаем какво е оцеляло?

— Не знаем. — Няколко други сънени момичета излязоха от поста и повиках и тях: — Вие, момичета, започнете да разпределяте и подреждате товара. Намерете вещите ни и стоките на Джаспър.

Възложих на импровизирания комитет да направи опис и се изненадах, че не оспориха заповедта точно както не бяха възразили и докато палеха огъня на брега. Всички се чувстваха объркани в тази нова ситуация, но стига да продължавах да звуча уверена в напътствията си, те смятаха, че знам какво правя. Това им даваше увереност, но не помагаше много на мен. Бях толкова несигурна тук, както и на пострадалия кораб, и се надявах, че решенията ми ще ни отведат до сигурен пристан.

Към късната сутрин вече бяхме организирали всичко. Бяхме решили кои от товарите ни ще останат и кои ще заминат с нас за Грашонд веднага. Баланкуанците разполагаха с ограничен брой лодки в търговския пост, така че няколко моряци оставаха с товара, който нямаше да се побере. Останалите от нас заедно с дузина баланкуанци и икорите щяха да отплават на запад по Куистимак.

Памела беше направила добра размяна, но ме повика да одобря окончателната сделка.

— Знам, че каза да не разменяме собствените си дрехи от Бляскавия двор, но баланкуанците ги видяха и настояват на някои.

Последвах я до мястото, където Хашон стоеше близо до кутиите и сандъците. Няколко изящни бални рокли бяха разстлани върху един сандък — включително любимата ми: спускаща се от раменете рокля от наситено зелена коприна, поръбена със сребърни мъниста. Джаспър ни позволяваше да запазим една рокля, когато се омъжваме, и това беше онази, която исках. Въздъхнах, прокарвайки напуканите си ръце по изящния плат в преливащи се цветове.

Памела вече беше изпробвала всеки аргумент, който бих могла да изложа. Всъщност вече беше уговорила Хашон да се откаже от доста от исканията си — за тези рокли обаче той оставаше непреклонен. Докато оглеждах и преценявах другите неща, които баланкуанците искаха, и това, което получавахме в замяна — транспорт, храна и няколко наметки от кожа и дебела вълна — разбрах, че сделката е добра в чисто парично отношение. Но личната цена на онази рокля ми причиняваше болка.

— Давай — казах.

Въпреки че всички снощи бяхме изслушали и се бяхме съгласили с плана за пътуването, всъщност осъзнахме напълно какво означава това едва когато наистина отидохме до Куистимак. Всичките осем лодки на госта стояха вързани досами реката, вече натоварени с припасите ни и дори няколко коня. Плоските, правоъгълни баржи имаха страни, високи по около деветдесет сантиметра. Изглеждаха здрави и сигурни, но нямаше как да се отрече истината. Щеше да ни се наложи да плаваме отново.

Видях как няколко момичета рязко се заковават на място, когато го осъзнаха, и дори моят стомах се присви. Денят беше изгрял ясен и тих, а слънчевата светлина караше Куистимак да проблясва. Във високите дървета около нея пееха птици, а лек ветрец намекваше, че времето може дори да се стопли. Но реката все пак си беше река, а тази, макар и красива, беше широка и дълбока с бързо движещо се течение, срещу което щеше да ни се наложи да се борим.

Баланкуанците пътуват постоянно по тази река, казах си. Имат доверие на тези баржи. И не е като да сме насред океана, без никъде да се вижда суша. Бреговете са ей там.

Поех си дълбоко дъх и продължих напред:

— Хайде, момичета. Да тръгваме.

Увереността ми съвсем не свърши толкова добра работа този път. Няколко от спътничките ми останаха като вкопани и заклатиха глави с изпити лица. Дори един от търговците пребледня. Давайки си сметка за нетърпението на баланкуанците, по-смелите момичета и аз разпалено насърчавахме ужасените си приятелки. После им напомнихме колко бързо ще е пътуването, колко близо сме до връщането си към нормалния осфридиански живот.

В крайна сметка се наложи да влачим насила само две и дори те спряха да се съпротивляват, щом се качиха на борда. Стиснах зъби, когато въжетата бяха освободени, и гребците ни поведоха към центъра на реката. Баржите се полюшваха и клатушкаха точно като всеки плавателен съд, а аз не откъсвах очи от брега. Близо. Беше близо, на нищожно разстояние. Плувах прилично, а знаех, че Дамарис, седнала до мен, е изключителна плувкиня.

Гребците отказаха предложенията ми за помощ и поехме бързо въпреки насрещното течение. Гледах как красивият, суров терен се носи покрай мен и се питах какво ли щеше да е за Мери да играе в цялото това пространство вместо в тесен и претъпкан град. Насред цялата несигурност в живота ми точно сега не бях имала кой знае какъв шанс да оценя прелестта на Адория. Нов, див и неизследван свят. Макар че… дали беше наистина неизследван? За осфридианците може би. Повечето земя около реката на пръв поглед изглеждаше недокосната. По време на пътуването си обаче минахме покрай друг баланкуански търговски пункт, а после, по-късно, покрай няколко скупчени необичайни постройки, за които ми казаха, че са малък баланкуански град. От другата страна на реката отнякъде по-навътре в гората се стелеше дим и чух някой да говори за лагер на икори там.

Мисълта за икорите ми напомни, че Орла и антуражът й имаха място на моята баржа. Безпокойството от факта, че отново плавам по вода, ме беше възпряло да говоря с тях или с когото и да било друг. Сега ги изучавах тайно и все още ми беше трудно да повявам, че са икори. Носеха същото неотличаващо се с нищо облекло от снощи: кожените връхни дрехи и панталони, които биха могли да принадлежат на всеки груб и суров осфридиански изследовател. Смееха се и се шегуваха непринудено както с баланкуанците, така и с моряците от Сивата чайка.

Орла забеляза, че ги оглеждам, и ми се ухили бързо. Лицето й беше по-чисто, отколкото снощи, но само малко.

— Здравей, малка предводителко. Как спа?

— Доста добре всъщност. Предвид случилото се тази седмица, мисля, че можех да заспя навсякъде.

— Надявам се да продължиш да се чувстваш така, защото само ще става по-студено, докато навлизаме във вътрешността на континента.

Примижах към небето, където измежду слоеве носещи се облаци надзърташе бледо слънце.

— Сега не е толкова лошо.

— Разбира се, но все още усещаме края на врящото течение. Напред няма нищо такова.

— „Врящо течение“ ли?

Дочул разговора ни, един моряк, който седеше зад Орла, обясни:

— Не ври наистина. Но не е студено като северното. Идва от различна част на океана, носи топла вода.

— И топло време — съгласи се Орла. — Ако отидеш по на север нагоре по крайбрежието, ще си помислиш, че е почти лято.

Трудно ми беше да си представя, че времето може да стане по-топло, докато отиваш на север.

— Ходила ли си там? — попитах я.

— Често. Винаги се опитвам да насрочвам търговските си пътувания дотам за това време на годината. — Усмивката й стана иронична. — Но в Грашонд — и там, където живея, по-далече на запад — зимата безспорно още не е разхлабила хватката си.

Опитах се да не правя гримаса:

— Това няма да улесни пътуването на юг.

Младият моряк, който се беше обадил преди, кимна:

— Пътищата стават труднопроходими, а Урос да ви е на помощ, ако има виелица. Тези вихрушки започват ей така, от нищото. Изобщо няма да можете да пътувате.

Изобщо няма да можете да пътувате.

— Трябва — избълвах припряно. — За колко време се стига до Кейп Триумф, ако пътищата все пак останат чисти?

Орла сбърчи замислено вежди и каза нещо на икорите до себе си на техния език. За пръв път осъзнах, че Орла говореше осфридиански съвършено, без никаква следа от акцент. Един мъж й отговори и Орла преведе:

— За група, голяма колкото вашата? Може би шест седмици.

— Шест седмици — повторих мрачно. Дълго време на път. Но не най-дългото. Не невъзможно дълго. Пак щях да имам доста повече от месец, за си осигуря брак, преди Мери да пристигне. Това би трябвало да е лесно за момиче с моите изключителни умения. А дори и ако — което не беше особено вероятно — не успеех да си намеря съпруг веднага, пак щях поне да съм в града, за да посрещна кораба. Щяхме да измислим нещо. Забелязвайки реакцията ми, Орла попита:

— Нямаш търпение да видиш годеника си?

— Още нямам такъв.

— Мислех, че всички отивате в Кейп Триумф да се омъжите?

— Да. Но първо трябва да си намерим съпрузи. Това е причината, поради която дойдохме тук — за да се запознаем и омъжим за почтени мъже.

— Интересно. — Орла проведе шепнешком нов разговор с онези, които седяха близо до нея. Като видя озадаченото ми изражение, обясни: — Опитвам се да реша дали харесвам положението ви повече от своето. Вече имам избран „почтен“ съпруг, но нямах особено право на глас в избора. Ще се срещна с него след няколко седмици.

— Поздравления.

Тя сви рамене:

— Ще видим. Ако не го харесам, не е нужно да се навъртам много около него. Той е в Кършид — това е от другата страна на западната граница на Денъм. Щом се оженим, мога просто да го посещавам от време на време. Има много причини, поради които на моите хора би им било нужно да остана тук — а аз мога да измисля още.

— Това е много път за „от време на време“. Изглежда, че ще прекараш половината си живот на път.

За миг Орла изглеждаше объркана, а после се засмя разбиращо:

— О, мислиш за онова, което ти казах. За шест седмици на път.

Сега пък аз се обърках:

— Какво друго бих си помислила?

— Извинявай, забравям, че не си тук от много отдавна. Рядко пътуваме по суша, за да отидем на юг. Има река — Ист Систър, която тече през източните ни територии. Слиза надолу близо до границата с Денъм. Бърза е — не е така спокойна като тази. Но можеш да стигнеш от западната страна Денъм за, о, седмица и половина.

— Седмица и половина ли? — Опитах се да си представя ширината на Денъм на карта. — Колко време се пътува до Кейп Триумф? Има ли друга река?

— Не, не. Е, налице е заливът — така да се каже. Но повечето пътувания през тези места са по суша и мисля, че това отнема седмица. Може би малко повече.

— Но… но… — Как никой не можеше да види това, което виждах аз? Това са три седмици, не шест! Просто трябва да отидем в Кейп Триумф по този път.

Ведрото изражение на Орла внезапно посърна:

— А, ами… Има няколко проблема с това — като главният е, че тази част на Ист Систър се намира почти изцяло в територия на икорите. Вашите хора не могат да пътуват по нея.

— Защо не?

Един от спътниците й сигурно знаеше осфридиански, защото точно в този момент вметна нещо, което разпали разговор на езика на икорите между всички тях. Когато той приключи, Орла кимна и насочи вниманието си обратно към мен:

— Никога не сме позволявали на осфридианците неограничен достъп до Ист Систър, а поради неотдавнашната им агресия им го отнехме напълно.

Думите й прозвучаха почти като ръмжене и хвърлих въпросителен поглед към Дамарис, която слушаше мълчаливо. Тя поклати глава толкова объркана, колкото и аз.

Каква агресия? — попитах Орла. — Ако не възразяваш да попитам? Съжалявам за невежеството си. Просто не знам какво става.

— Няма начин как да знаеш. — Орла се взираше през реката: на тази светлина очите й бяха блестящо сини. — През зимата вашите хора — тоест други осфридиански колонисти — нападнаха няколко от селищата ни.

— Защо?

— Без да са предизвикани. Веднъж опитахме да поговорим. Те отрекоха атаките и твърдят, че ние сме нападнали част от земята им.

— „Твърдят“? — попитах, забелязвайки думата, която беше избрала.

— Не сме. — Тя вдигна отвратено ръце. — Нямаме причина да го правим. Спазихме договорите.

Знаех, че обвинителният тон в гласа й не беше насочен специално към мен, но въпреки това го почувствах.

— Съжалявам. Сега обаче разбирам защо не приемате така охотно външни хора по реката си. Надявам се нещата да се оправят скоро.

— Не достатъчно скоро за вашето пътуване, боя се.

— О, да, исках да кажа… надявам се да се оправят като цяло, не само за мен. За всички — вашите хора, моите хора. — Огледах обширния бряг, забелязвайки как боровете толкова нагоре по реката бяха натежали от сняг, докато онези по крайбрежието бяха едва посипани със снежен прах. Въздухът, макар и студен, ми се струваше чист и освежаващ. Въпреки веслата и лекия разговор всичко ми се струваше толкова тихо в сравнение с Осфро. Толкова неподвижно и спокойно. — Има твърде много кавги. Всички са дошли в тази земя в търсене на нещо по-добро. Струва ми се, че е много по-вероятно всички да получим каквото искаме, ако работим заедно.

Кривата усмивка на Орла се появи отново:

— Прекрасни думи, малка водачке. Но не толкова лесни за осъществяване.

— Знам. — Загледах се обратно към реката, измъчвана от болката на спомена. — Трудно е да се откажеш от гнева и гордостта.

— Нещо ми подсказва, че не мислеше за Адория, когато каза това.

Сега аз се усмихнах, но не изпитвах радост:

— Права си. Мислех за една приятелка. Имахме огромна кавга, преди да доплавам тук, а сега не знам кога, нито дали изобщо ще я видя отново.

— Кой беше виновен?

— И двете.

— Тя би ли казала така?

Замислих се за момент:

— Така мисля. Дори и да не е така, пак бих се извинила. Съвестта ми не е зависима от нечия друга.

— Разбирам — беше всичко, което Орла каза, и не говори много през остатъка от деня. Но често усещах погледа й върху себе си, а всеки път, когато я погледнех, тя сякаш се бореше с някакъв голям проблем.

— Разбирате ли ни? — запита настоятелно един от другите мъже, препречващи пътеката. Извъртя се рязко, сякаш не беше сигурен накъде да насочи пищова си сред толкова много мишени. Най-накрая се спря на Алиси: — Не просто сте в осфридианска територия. Намирате се в Грашонд — земя, осветена от Наследниците на Урос. Не искаме да ставаме съпричастни на нечестивите ви порядки, така че вие, неверници, можете да се връщате откъдето сте дошли.

— С радост — отвърна тя. Тази сутрин изглеждаше почти царствена, с коса, прибрана и вдигната във венец от сложни плитки и спускащи се до раменете обеци, направени от някакъв пурпурен скъпоценен камък, който проблясваше ярко на фона на кожата й с цвят на бакър. Удивих се на самообладанието й, но пък и тя имаше подкрепата на тежковъоръжените си хора. Те имаха вид, сякаш са равностойни по сила с мъжете, препречили пътя. Не знаех коя страна щеше да победи, ако се стигнеше до схватка, но бях почти сигурна, че моята група щеше да загуби и в двата случая. — Но първо трябва да ви върнем нещо.

Алиси хвърли поглед през рамо и капитанът на кораба пристъпи тромаво напред с няколко моряци до себе си. Направи полупоклон към мъжа, който бе заговорил:

— Капитан Джонас Милфорд на вашите услуги. Корабът ни пострада в буря и дойдохме да ви помолим за помощ.

Облеченият в сиво мъж изгледа капитана с една идея по-малко презрение, отколкото бе показал към баланкуанците:

— Кораб? От Осфрид ли сте? Далече сме от крайбрежието.

— Не толкова далече по Куистимак — каза Алиси. — Ние ги приехме, а сега са ваши.

Някои от мъжете от Грашонд бяха свалили пищовите си, но никой не изглеждаше готов да ни посрещне с отворени обятия. Забързано отидох до капитана и се обърнах с лице към Наследниците:

— Моля, господа — казах, служейки си с най-изисканите си обноски от Бляскавия двор. — Ще ви бъдем безкрайно признателни, ако бихте могли да ни позволите да останем при вас, докато се прегрупираме. Няма да ви притесняваме задълго. Отиваме в Кейп Триумф и ще сме на път съвсем скоро.

Още от тях пристъпиха напред, израженията им бяха сурови. Всъщност всички имаха сурови изражения. Заради тях и безличните си дрехи те някак се сливаха в едно.

— Ти си само едно момиче. Защо пътуваш сама с тези мъже?

— Пътувам с група изискани млади дами. — Повдигнах се на пръсти и с жест повиках при себе си останалите от Бляскавия двор. — Отиваме да се омъжим.

Мъжът, който бе дал първия изстрел, огледа приятелките ми, после моряците. Поклати глава и се навъси:

— Как можем да подслоним толкова много хора?

Той и мрачните му спътници се скупчиха заедно. Разговорът им беше приглушен, но все пак се чуваше.

— Не можем да зарежем тези момичета тук навън — отбеляза един. — Деликатната им природа няма да оцелее в пустошта — или изложена на други заплахи.

Изгледа накриво моряците и баланкуанците, докато говореше. Намерих определението „деликатна“ за малко нелепо, след като бяхме оцелели след корабокрушението и припряното пътуване, за да стигнем дотук, но си замълчах. Можеха да си мислят каквото искат, ако това щеше да ни отведе до Кейп Триумф.

— Не можем да изоставим никого от тях тук — заяви най-сетне един със сериозен тон. — Дори моряците. Урос ни повелява да проявяваме състрадание към онези, които се нуждаят от него.

Спътниците му обмислиха това и най-накрая стигнаха до неохотно съгласие. Онзи, който призова към състрадание, погледна мрачно Алиси в лицето:

— Много добре. Ще отведем всички със себе си. Несъмнено това ще изисква много размишление и молитва, но да направим нещо по-малко, би било проява на неблагодарност към ангелите, които ни даряват милост всеки ден.

Алиси, неспокойна и може би отегчена, хвана юздите на коня си.

— Можете да правите каквото искате, но ние тръгваме. Капитане, след няколко дни ще изпратя някои от търговците ни да ескортират останалите ви хора и товар. Сбогом.

Дори аз бях изненадана от бързината, с която нареди на хората си да разтоварят нещата ни и да ги оставят на пътя. В Осфрид ме бяха учили, че ние превъзхождаме всички други в Адория, но баланкуанците сякаш ни възприемаха като не много повече от деца, отчаяно нуждаещи се от някого, който да ги наглежда. Икорите пешком последваха баланкуанците, но Орла спря до мен и отпусна ръка на рамото ми.

— Късмет, Тамзин. Мисля, че приятелките ти ще са добре с теб като тяхна водачка.

Огледах внимателно Наследниците на Урос с техните пищови и изпълнени с подозрение изражения:

— Имам чувството, че попаднахме от една буря в друга, но ти благодаря. Уважението ти означава много.

Орла не помръдна. След няколко мига каза тихо:

— Когато ти казах, че сме отрязали достъпа на вашите хора от Ист Систър, пропуснах някои подробности. Официално да, те нямат право на достъп, докато този конфликт остава нерешен. Но има някои осфридианци, с които поддържаме отдавнашни отношения, незамесени в политиката. Те са наши доверени партньори и дори приятели много отпреди тези скорошни нападения.

— Хей — изкрещя един от Наследниците, като забеляза Орла. — Казахме ти да се махаш оттук, икори.

Тя се направи, че не го е чула, и вниманието й остана приковано върху мен:

— Отрядът, с който отивам на юг скоро, е голям — много баржи и лодки. Целта не е само да се срещна с годеника си. Това е първата истинска търговска експедиция за сезона, а тя е ценна за много хора, които правят бизнес в Адория. Споразумяхме се да позволим на някои външни хора да ни придружат — на определена цена, разбира се. Повечето са баланкуанци, но няколко от тези редки осфридиански приятели също си откупиха пътуването. Един от тях е в Констанси — казва се Яго Робинсън. Той купи голям брой места на баржите. Достатъчно за вашата група. Ако успееш да го намериш и убедиш да ги отстъпи, ще се погрижа средствата да му бъдат възстановени и вместо това да бъде позволено на вас да ги купите. Останалото място е договорено и няма гаранция за бъдещо пътуване, на което да бъдете допуснати.

— Икори! На теб говоря!

Смутена от крясъците на колониста и зашеметяващото предложение на Орла, изпелтечих:

— Орла… аз… не знам какво да кажа…

Въпреки че като цяло изражението й остана сериозно, усмивка освети очите й:

— Не е нужно да казваш нищо. Освен че ще запомниш името: Яго Робинсън.

— Яго Робинсън — повторих малко смутена. — Благодаря ти. Толкова ти благодаря.

Тя сви рамене:

— Е… Не бързай да се радваш. Още не се е съгласил.

Преди да ме остави, тя спря за миг, за да отправи към мъжа, който й беше крещял, продължителен, леден поглед. Той отвори уста да проговори отново, а после размисли, като се задоволи само да препаше отново пищова си. Удовлетворена, Орла се сбогува с мен, а после затича леко напред, за да се присъедини към баланкуанците, оставяйки нас, останалите, сами със страховитите ни нови домакини.

Те наредиха на нас и останалите корабокрушенци от Сивата чайка да ги последваме обратно към града. Наследниците разговаряха настойчиво, приглушено, докато вървяхме. Когато стигнахме сърцето на Констанси, напрежението ми поотслабна. Макар и малък, той беше истински град, град, който будеше усещането за удобство и познатост въпреки простотата и скромността си.

Улиците не бяха настлани с калдъръм, а постройките, които обточваха площада, нямаха почти никаква украса или дори нещо, което да ги отличава една от друга. Няколко имаха капаци и стъкла на прозорците, а боята на онези, които бяха боядисани, беше бяла. Табели обозначаваха обикновени занятия: ковач, шивач, бъчвар. Жителите на града се взираха към нас от прагове и прозорци. Носеха тъмни цветове и дрехи от еднообразни платове като мъжете на пътя, но поне облеклото беше в познат стил: вълнени наметки и рокли, памучни ризи и панталони.

Наследниците ни разделиха, като отведоха моряците в една посока, търговците — в друга, а после насочиха моята група към най-голямата постройка на площада: църква.

— Можете да си починете тук вътре, докато съветът се събере и реши какво да прави с вас — каза един от мъжете.

— Благодаря ви — отвърнах. — И с радост ще разговарям с този съвет и ще отговоря на всякакви въпроси, които може да са от помощ.

— Най-много ще помогнете, като се молите — дойде резкият отговор.

Веднага щом той и спътниците му си тръгнаха, аз се облегнах тежко на стената.

— Изглежда, че е време за следващото ни странно приключение.

— Е, сега сме в безопасност. Това е всичко, което има значение — каза Памела. Когато не отговорих, тя наклони глава, за да срещне по-добре погледа ми. — Сега сме в безопасност, нали?

— Да, разбира се — казах, питайки се дали лъжех. Баланкуанците и икорите ни бяха посрещнали по-добре в някои отношения: поне ни държаха в течение относно плановете си за нас. Но Констанси не ни беше прогонил, а въпреки необичайните си религиозни практики Наследниците все още технически бяха наши сънародници.

Неспокойна, започнах да крача из сградата, която не приличаше на никоя църква, в която някога бях влизала. Бях чувала, че Наследниците поддържат строг и прост начин на живот, но не бях очаквала това. Дори скромната църква в нашия район в Осфро — която винаги ми се беше струвала толкова безцветна в сравнение с по-внушителните катедрали на града — имаше повече украса. Тук облицованите с чамови летви стени имаха само мазилка и вътре нямаше никакви произведения на изкуството. Малките, високи прозорци, които обточваха стените на стаята, бяха с прозрачни стъкла, не с рисувани, и бяха изработени само с практична цел. Нямаше олтар, нито тамян, никакви златни или дори месингови поставки за свещи. Един прост дървен подиум, изглежда, беше мястото, където заставаше свещеникът, а паството седеше на тесни дървени пейки, по които липсваха дори излинелите постелки на нашите пейки в родината ми.

В една ниша в дъното, далече зад пейките, имаше няколко лавици, пълни с книги, листове и други учебни материали. Коленичих на дъсчения под, за да прочета заглавията по гръбчетата на книгите, всички — от религиозно естество. Повечето бяха копия на обичайните свещени текстове. Няколко изглеждаха посветени специално на вярата на Наследниците.

Уинифред дойде при мен:

— Доста мрачно място за славене на Урос и ангелите.

— Предполагам, че това е техният начин обаче. — Спомних си някои от уроците ни по история. — Напуснали Осфро, защото вечно влизали в спорове със свещениците заради разточителството.

— Напуснали? Или били изритани? — попита тя многозначително.

— Предполагам, че зависи кого питаш. Помня как мастър Брикър каза, че кралят упълномощил създаването на тази колония по-скоро за да му се махнат от главата, отколкото за да одобри вярванията им.

— Чуй ни само — каза тя със смях. — Аз от района на мостовете, ти — от пазарния район: говорим си за политика и история като изтънчени хора. Но пък предполагам, че именно затова беше всичко.

Не съвсем, помислих си. Предполагаше се да подобрим образованието си, за да се издигнем над произхода си и да открием по-добър живот. Анализирането на практиките на група хора, отървали се на косъм от заклеймяване като еретици — от които сега зависеше оцеляването ни — никога не беше споменавано.

След около час влязоха три жени с големи вързопи в ръце. Най-сетне. Събрахме се около новодошлите, жадувайки за новини. Тези жени от Констанси бяха облечени в семпли памучни рокли с високи яки, в нюанси на тъмносиньото или сивото, с тежки вълнени наметала. Най-старата носеше боне, докато другите, малко по-възрастни от мен, носеха забрадки.

— Ще съблечете дрехите си и ще облечете тези — съобщи ни по-възрастната жена. — Радваме се да се погрижим за вас — това е наш дълг, вменен ни от Урос — но ще трябва да спазвате обичаите ни, докато сте тук.

— Да, разбира се — казах. — И сме ви изключително признателни. Щастливи сме да направим каквото е нужно и да ви улесним, за да можем да си тръгнем.

Жената не отвърна на усмивката ми и просто започна да раздава дрехите, които бяха от същия вид като техните. Имаха голям избор от размери и доста се затруднихме да преценим кое на кого ще стане най-добре. Дрехата, с която се сдобих в крайна сметка, беше тъмносиня и изглеждаше точно моят размер, което бе истински късмет. Някои от тези на другите момичета бяха торбести или прекалено дълги.

— Ще трябва да се отпусне — каза ми една от по-младите жени от Грашонд, като коленичи да огледа подгъва ми. — За късмет, има около един инч.

На мен дължината ми изглеждаше идеална, но не стигаше до носовете на обувките ми като нейната рокля.

— Разбира се, щом казвате… но дали ще бъдете така добра да ми помогнете да разбера… дали тази дължина е… ъъ, неприлична?

— Не — каза тя и се засмя леко. — Но показва твърде много от обувката и чорапа. Някой беден човек може да има износени обувки. Или навярно изобщо не може да си позволи чорапи. Дългите поли и панталони правят това по-малко очевидно. Тогава не е нужно тези хора да се чувстват несигурни или да завиждат на другите. А тези, които притежават повече, не могат лесно да се разпореждат с онези с по-малко средства.

— А! Разбирам. Е, ако можете да ми заемете игла и конец, ще се погрижа за това.

— Можете ли? — Тя изглеждаше приятно изненадана. — Всички изглеждате като дами, които са свикнали да бъдат обслужвани.

Обхванах с поглед окаяната си група, докато връзвах забрадка върху косата си.

— Е, благодаря ви все пак. Но повярвайте ми, самите ние сме прислужвали доста на други хора навремето.

Пристегнах с проста карфица сивата наметка, която тя ми даде. Вълната беше груба и по нея нямаше бродерия като по предишната ми наметка, но беше толкова по-топла, че направих замяната без колебание. Във вътрешните джобове имаше ръкавици с по един пръст в тон с нея. Младата жена изтръска старата ми рокля, преди да я сгъне, и възкликна възхитено:

— О, виж това. — Прокара пръсти по плата — бледозелен памук, обсипан е бели лилии. Подгъвът беше изцапан с кал от прехода ни по суша, а морската вода беше оставила по части от полата бели пръски от сол. — Колко жалко, че е съсипана.

— Знам един номер, с който тази кал ще излезе — казах. — Изисква доста киснене и известно време, но мога да го направя. Ако можете да ми намерите луга и…

— Имате да се тревожите за много по-сериозни неща от някаква натруфена дреха. — По-възрастната жена се приближи с тежки стъпки и грабна роклята, добавяйки я към една купчина в ръцете си. — Урос е пощадил живота ви. Пожертването на този символ на лекомислие не е дори скромно начало на изплащането на този дълг. Би трябвало да отправяте коленопреклонни благодарствени молитви. Ако бяхте пристигнали по-рано, щяхте да сте навреме за службите ни по случай свещения празник.

— Ах, какъв лош късмет. Но ще, ъъ, ще се постарая да стигна скоро до това коленичене. Питах се дали първо можете да ми кажете какво ще стане с нас? Разбирате ли, много сме нетърпеливи да стигнем до Кейп Триумф и…

— Съветът ще реши какво да се прави с вас, и решението ще бъде взето, когато му дойде времето. Ако ви е трудно да приемете това, бих ви посъветвала да прибавите и молба за търпение към списъка с молитвите си.

Тя си тръгна забързано, а жената, която ми беше помогнала, забърза след нея. Стигнаха до третата жена, която беше коленичила до глезена на Поли и го превързваше. Поли се беше спънала в един клон по-рано същия ден и доста я болеше. Докато гледах, Ванеса се наклони към мен:

— Знаеше ли? Тя е лекар, тази жена. Съвсем истински лекар.

— Какво? Сигурна ли си? — Жените лекари бяха нещо нечувано в Осфрид. Трудно ми беше да повявам, че би имало такава тук, когато за Наследниците се носеха слухове, че се отнасят към жените много строго.

— Така ми каза, когато бях там — каза Ванеса. — Каза, че всички лекари тук са жени! Нещо за това, че лекуването било област на действие, запазена за жените.

Отчаяно любопитна, аз се отправих към лекарката, но тя приключи работата си точно тогава и си тръгна с двете си спътнички. Така отново останахме сами и измина още час, преди един мъж на средна възраст с коса, подстригана така, че стигаше до брадичката му, да влезе безмълвно и да остави кошница с ръжен хляб. Върна се отново скоро след това, за да донесе бъчва с вода и черпак. Опитите ни да го разпитаме, бяха пренебрегнати.

Небето беше притъмняло до наситено пурпурно, когато влезе друг мъж. Той спря за миг, за да изтупа снега от ботушите си, а после свали от главата си широкопола черна шапка, докато ни оглеждаше внимателно. Ванеса, все още близо до мен, изправи гръб и промърмори:

— Бога ми. Може би все пак има надежда за това място. Ще ми се да не бях облечена с тази скучна стара дрипа.

В сравнение с мрачното излъчване на другите жители на града този млад мъж беше като слънцето, нахлуло в стаята ни. Тъмнозлатиста коса обрамчваше лице с ясно оформени черти, което имаше широко разположени синкавосиви очи и най-топлата, най-искрена усмивка, която бях виждала, откакто влязохме в Констанси. Тази усмивка изглеждаше почти нереална след всички намръщени изражения, които бяхме получили дотук. Освен това не беше много по-възрастен от нас и отдели минута да огледа всяко лице с искрена загриженост. Ние също го изучавахме, някои — по-неприкрито от други.

Изглеждаше малко смутен от вниманието ни и Ванеса ми прошепна:

— Изчервява ли се? Да, наистина. В името на Шестте, възхитително е. — Щях да я смушкам с лакът, само че тя беше права.

Сключил ръце пред тялото си, той се прокашля и въпреки че беше смутен, заговори с ясния, висок глас на човек, свикнал да се обръща към големи тълпи:

— Здравейте. И добре дошли. Толкова се радвам, че сте тук. Тоест в Констанси. Не само в църквата. Но се радвам и че сте тук. Аз см Гидиън Стюарт, един от младшите свещеници. От това, което чух за опасностите, пред които сте се изправили, Шестте сигурно ви обичат — за да ви спасят от тези опасности, имам предвид. Не да ви подложат на тях. Както и да е, знам, че сигурно всички сте уморени и разтревожени, но моля ви, проявете търпение към нас само още малко. Ще направим всичко по силите си да се погрижим за вас.

Изрече тези последни думи с такова искрено чувство, че беше невъзможно да не му повярваме. Из църквата разцъфнаха усмивки. Може би нещата наистина щяха да се оправят.

— Бих ли могъл да разговарям с този, който отговаря за вас? — попита той. — С придружителката ви?

Всички се обърнахме към госпожица Куинси, която отвърна на погледите ни с безразличие. Когато тя поклати глава и запази обичайното си мълчание, пристъпих напред:

— На драго сърце ще ви помогна, отче.

Той насочи онази усмивка към мен с пълна сила и лъчезарността й едва не ме повали.

— О, не. Не „отче“. Само Урос заслужава тази титла. Можете да ме наричате „господин Стюарт“, когато сме в официална обстановка, „Гидиън“ — когато не сме.

Той ме поведе към нишата в дъното на църквата, а няколко от другите момичета придобиха такива изражения, сякаш сега им се искаше те да се бяха нагърбили доброволно с ролята на неофициален водач. Може би тази роля все пак си имаше и добра страна. Трябваше да кажа на Орла, ако някога я видех отново. Той придърпа две пейки и ми направи знак да седна на едната, докато той се настани на другата.

— И така — каза той, като облегна на коленете си хартия и малко преносимо писалище. — Надявах се да науча имената на всички в групата ви — възрастта им, семействата им, такива неща. Можете ли да ми ги кажете?

— Разбира се. — Можех да му кажа това вероятно заедно с близо дузина от дребните странности на всяко момиче.

— Предполагам, че е най-добре да науча първо вашето име.

— Тамзин Райт, госп… Ъъ, моля за извинение. Това официален разговор ли е, или не?

— Да кажем, не. „Гидиън“ е добре. На колко години сте, госпожице Райт? Ъъ, Тамзин?

— Двайсет.

— От?

— Осфро. Пазарната област.

Писалката на Гидиън спря да се движи за миг, когато той вдигна поглед:

— Пазарната област?

— Да. Проблем ли има?

— Не, разбира се, че не. — Той записа сведенията: почеркът му беше спретнат и прецизен. — А с какво се занимава семейството ви?

— Баща ми си намира работа за по няколко дни, за определена надница на ден, а майка ми е перачка. Работя — работех — за нея.

Той отново спря.

— Сега има ли проблем? — попитах.

— Не, не. Продължавай, моля.

— Да видим. Уинифред Крей. На осемнайсет. Също от Осфро, района на мостовете. Баща й е ковач.

Той се поколеба за момент, а после започна нова записка под тази за мен. Но беше намръщен, докато го правеше, а аз се озадачавах все повече. Дали съдеше нас и произхода ни? Дори без изискаността ни, присъща за Бляскавия двор, бях очаквала Новият свят да е по-отворен към хората от най-различен произход. Това беше голямото обещание на тази земя.

Когато видях как реагира на факта, че Дамарис произхожда от рибарско семейство, не можах да се сдържа.

— Госп… Гидиън, наистина мисля, че има проблем.

Той се облегна назад с огорчено изражение в очите:

— Простете ми… Просто съм объркан.

— Както вие, така и аз.

— Просто… — Гидиън потупа с писалката си по писалището, докато се мъчеше да даде обяснение: — Говориш толкова красноречиво и убедително. Видях дрехите, които отнесоха, и чух, че всички сте на път да се омъжите. Затова приех, че сте най-малкото дъщери на джентълмени от висшата класа, ако не и дребни аристократи.

Засмях се толкова високо, че другите в църквата се обърнаха и се втренчиха.

— Дребни аристократи! Джаспър и учителите ни ще са във възторг да чуят това! Току-що ни направихте голям комплимент.

Пълното му объркване отново го направи привлекателен:

— Значи… не сте от висшата класа? Или… някои от вас са, а други работят за тях?

Все още възхитена, поклатих глава:

— Всички дойдохме от скромни места. Бляскавият двор просто ни „излъска“, за да бъдем по-привлекателни за кандидатите за женитба в Кейп Триумф.

— Нямате уредени бракове, които пътувате да сключите? Нямате годеници? И какво е Бляскавият двор?

Обобщих накратко начинанието на Джаспър и гледах как по изящните черти на Гидиън преминаха всевъзможни емоции. Удивление, озадачение, интерес. После, най-неочаквано, безпокойство.

— Ах, добре. Ще трябва ясно да изложим пред съвета, че вашата организация е много стройна и със строг надзор, че браковете са сигурни. Представата за млади и необвързани сами жени… чиято цел е да привличат мъже… би могла да бъде погрешно разбрана от някои…

Той отново се изчерви, а това пък накара мен да се изчервя, когато осъзнах за какво намеква.

— О! Това… не. Не е това.

— Разбира се, че не е — каза той бързо. — Дори само като говоря с теб, мога да преценя, че очевидно си жена с принципи. Благопристойна жена. А това е важно за нас. Което е причината, поради която ще се погрижа другите да разберат, че ти и приятелките ти не сте… ъъ, с лоша репутация.

— Благодаря. Помощта ти означава много. — Отместих очи, все още малко смутена от потенциалното заключение. Оглеждайки странната и неприветлива църква, не се сдържах и добавих: — Цялата помощ на града означава много. Но се чувствам толкова невежа по отношение на обичаите ви. Знам, че сме тук само за кратко, но се надявам да не правим постоянни грешки.

Това предизвика ново смръщване:

— Колко време мислиш, че ще останете?

— О… ами, не мога да ти кажа точен брой дни. Просто имаме нужда от достатъчно време да се съвземем, да уредим нещата и да потеглим. — Когато той не каза нищо, попитах: — Ние… можем да си тръгнем, нали?

— О! Да, разбира се. Никой не иска да ви задържи против волята ви и знам, че съветът вече е решил, че ще ви помогне да ви отведат до Кейп Триумф. Но… знаеш, че става дума за седмици, нали?

— Знам. Отнема шест седмици да се стигне до Денъм. — Съжалителното изражение на лицето му пробуди тревогите ми: — Какво? Не е ли вярно?

— Вярно е, само че… ами, Тамзин, трябва да знаеш: ще минат шест седмици, преди изобщо да можете да тръгнете от Констанси.

— Може би четири седмици — поправи се Гидиън. — Ако условията изглеждат обещаващи, но това може да е опасно.

Застинах:

— Не разбирам.

— Не можете да тръгнете, докато не отмине най-лошата част от зимата. Вихрушките започват без предупреждение — дори през ранната пролет. Не искате група, голяма колкото вашата, да бъде уловена в някоя такава.

Поех си дълбоко дъх:

— Добре. Шест седмици чакане. И още шест, за да стигнем дотам. Значи близо три месеца, докато се доберем до Кейп Триумф.

Сърцето ми се сви. Онзи моряк на баржата беше споменал внезапните снежни бури, но изобщо не ми беше дошло на ума, че те биха могли да забавят дори потеглянето на юг. Щях да пристигна съвсем малко преди Мери. Още нямаше да имам съпруг, но поне щях да съм там да посрещна нея и семейство Уилсън. На косъм.

После Гидиън добави:

— Да се надяваме, че няма да има забавяне в организирането на пътническата група, която ще тръгне с вас. Не искаме да сте насаме с онези моряци, а съм сигурен, че доста търговци тук ще извлекат печалба от пътуването. Така че има вероятност да се добавят още една-две седмици в зависимост от планирането.

Повече от три месеца. Нямах думи.

— О, Тамзин, не гледай така. — Гидиън хвана ръката ми и леко я потупа. — Знам, че е плашещо да си помислиш, че ще чакаш толкова дълго. Знам, че е плашещо дори изобщо да си тук! Но виж какво преживя. Ангелите те доведоха тук благополучно — и може би, само може би си тук неслучайно. Обещавам да ти помогна, както мога. Сега. Ще поработим ли по списъка?

Минахме по всички имена в групата и той запълни листа със спретнати редове и колонки. Току-що бяхме приключили, когато вратата на църквата се отвори и влезе един от мъжете, които ни бяха срещнали на пътя:

— Имаш ли сведенията? — попита той Гидиън. — Съветът се готви да се събере.

Гидиън скочи:

— Извинявай, Сирил. Идвам веднага.

— Чакайте — казах. — Преди да тръгнете — какво представлява съветът? Той ли управлява тук?

— Да. Съставен е от свещениците на града и група посочени чрез избори миряни. Можем да управляваме както с божествени, така и с човешки напътствия.

— И вие — те — решават какво ще става с нас, докато заминем?

— Да. — Гидиън вдигна списъка. — Ето защо това е от такава полза. Някои — все още смятайки, че сте разглезени дами — се тревожеха, че ще ви е трудно да се приспособите към простия ни начин на живот в идните седмици.

Ето я пак онази ужасна дума. Седмици. В главата ми изникна безумна представа как бягам и се отправям на юг сама, но какво, за бога, щях да правя, ако заседнех на пътя по време на снежна виелица?

На пътя…

— Гидиън — съжалявам, че те задържам, но имам само още един въпрос. Познаваш ли човек на име Яго Робинсън?

Гидиън сложи шапката отново на главата си.

— Яго? Джейкъб Робинсън ли имаш предвид?

— Може би. Той е някакъв търговец?

По устните на Гидиън заигра печална усмивка.

— Е, предполагам, че някои може да го възприемат така. Защо питаш?

— Чух, че може би може да ни отведе до Кейп Триумф по-бързо.

— Как? — Изражението му стана любопитно. — Надявам се никой да не ти разправя, че той разполага с някаква отвара, с която да контролира атмосферните условия.

— Да контролира… какво? Не, разбира се, че не. Просто чух, че би могъл да помогне.

— Не бих разчитал на това, ако бях на твое място. — Тонът на Гидиън стана грижливо дипломатичен. — Той не е оттук — само отсяда за през зимата. Уважаваме го като едно от чедата на Урос, разбира се, но порядките му са… е, нека просто да кажем, че не се тревожи толкова за погрешните постъпки, колкото ти. Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да ви отведе до Кейп Триумф. Ние ще го направим. Имай вяра.

Гидиън ми каза, че ще говорим повече по-късно, щом положението ни бъде изяснено. Когато стигна до вратата на църквата, вежливо помаха на другите за довиждане, и това беше посрещнато с голямо въодушевление.

— Довиждане, господин Стюарт!

— Беше толкова прекрасно да се запознаем с вас!

— Организирате ли молитви на четири очи?

— Ако ви трябва помощ с нещо друго, съобщете ми!

— Не, съобщете на мен.

Веднага щом той затвори вратата, Поли се втурна към мен, следвана плътно от другите.

— Нима го видях да стиска ръката ти?

— Потупа я — казах. — Утешаваше ме.

— Не бих имала нищо против да утешава мен — каза Ванеса с копнеж.

Дамарис ме погледна благоговейно:

— Няма и час, а вече отмъкна най-привлекателния мъж в града. Наистина успяваш да вършиш нещата.

— Това не беше отмъкване — възразих, като се опитах да се сдържа да не завъртя очи. — И не си видяла никого от другите мъже в града. Може би някои са още по-привлекателни.

Уинифред скръсти ръце:

— Няма значение колко привлекателни са които и да е от тях, ако нямат достатъчно злато.

— Дори не мисля, че би имало значение, ако някой от тях има нужното злато. За какво биха го използвали? — Мария посочи към сивата си рокля. — За да купят още от тези ужасни грозотии ли?

— Не е честно — каза Джоан. Вече почти всички се бяха приближили. — Първо, тя ти е с два номера по-голяма. И скромна или не, качеството е добро. По-хубава е от онова, което имах у дома.

— Когато си била дъщеря на ханджия! Нима измина целия този път, за да метеш отново подове? Защото аз не дойдох чак дотук, за да беля картофи, и знам, че Тамзин не е дошла, за да пере дрехи. — Мария се обърна към мен. — Какво каза той? Ще ни помогнат ли да стигнем до Кейп Триумф?

— Да. — Опитах се да се усмихна под тежестта на онези очаквателни погледи. — Ще ни отведат. Но ще трябва да останем тук, докато подготвят всичко, така че свиквай с тази рокля.

Лицата светнаха и трябваше да се отдалеча да не би някой да поиска подробности за времето на отпътуването. Не можех да разбия този оптимизъм… все още. Защото макар че никоя от тях нямаше уговорена среща с дете, едно тримесечно чакане нямаше да се приеме добре, а имах чувството, че ще разчитат на мен да оправя нещата. Това или щяха да ме обвинят за тях. Проблемът беше, че точно сега бях в безизходица. Всички бяхме. И едва ли можех да измисля решение за положението ни, когато дори не знаех какво е това положение.

Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да ви отведе до Кейп Триумф. Ние ще го направим. Имай вяра.

Вечерта беше доста напреднала, когато най-сетне получихме отговорите си. Петима мъже на различни възрасти влязоха един по един в църквата: някои разпознах от по-рано. Гидиън също дойде, като влезе последен. Въпреки че беше облечен в сиво, то сякаш не го правеше да изглежда така безличен като останалите. Може би се дължеше просто на силата на привлекателната му външност. Или може би беше онзи облак от оптимизъм, в който той сякаш вървеше.

Най-възрастният от мъжете, може би на петдесет и нещо, пристъпи и застана най-отпред. Имаше металносиви бакенбарди и навъсено чело.

— Казвам се Самюъл Коул, един от старшите свещеници тук. Ангажираме се да изпълним дълга си пред Урос да ви подслоним и закриляме както от природните стихии, така и от грубите моряци, които пътуват с вас. Предлагаме помощ и на тях, въпреки че ще живеят в лагер извън града и ще ни съдействат с някои от по-трудните ни планове за строителство в замяна на издръжката си. И разбира се, ще трябва да се подчиняват на законите ни. Както и вие. Поради възрастта и пола си ще станете повереници в домакинствата ни и от вас също ще се очаква да спазвате всички правила и порядки там.

При тези думи Дамарис улови погледа ми, изразявайки предпазливост, която аз също споделях. Свих леко рамене, несигурна точно какво можеше да означават всъщност тези неясни думи. По колониалния закон те не можеха да изискват от нас да се покръстим в техните вярвания, тъй като всички бяхме членове — някои по-скоро по име, отколкото на практика — на ортодоксалната вяра. Така че какво друго включваше „порядки“? Само смяната на гардероба?

— Аз съм на осемнайсет — вметна Мария. — Не ми трябва настойник.

— В Грашонд неомъжените жени стават независими едва когато навършат двайсет и една. Това е в нашия устав и той не подлежи на преговори. — Самюъл огледа стаята в очакване на възражения. Нямаше такива. — Няколко от нашите домакинства великодушно се съгласиха да ви приемат, а много повече ви дариха скромно облекло. Дойдохте тук под сянката на гордостта и показността, а това няма да бъде търпяно по време на престоя ви.

— Сър, ако позволите, какво стана с облеклото, което взехте? — попита Уинифред.

— То и остатъкът от товара ви са прибрани на сигурно място за момента — отговори друг мъж. — Няма да ви трябва, докато сте тук. Повечето ще ви бъде върнато, когато си тръгнете, макар че една част ще остане като дарение, за да ни се отплатите за помощта.

— Дарение, как ли не — промърмори Дамарис под нос.

Щеше да е цяло чудо, ако на Джаспър му беше останало нещо, докато стигнем до него. Пристъпих напред:

— Не всичките ни притежания са, ъъ, крещящи и биещи на очи, сър. Имам в сандъка си хартия, която бих искала да взема, за да мога да пиша писма до вкъщи.

Самюъл се навъси:

— Най-добре е, ако изцяло стоите настрана от всичко това. Ще имате многобройни други задачи, които да заемат времето ви. — Той кимна към сух, жилест мъж с очила: — Естествено, ще помагате на семейството, което ви е подслонило, с домашните задължения, но ще имате и допълнителни задачи в общността. Роджър Сакет, един от нашите магистрати, носи назначенията ви.

Роджър разви лист хартия и за един нереален миг в паметта ми проблесна споменът как мистрес Мастърсън обявява резултатите от изпитите. Момичетата се събраха нетърпеливо, очаквайки да чуят какви ще са съдбите им. Но о, какви различни съдби бяха тези.

— Поли Абърнети. Ще бъдеш настанена при семейството на Дейвис Лий. През деня ще помагаш за поддържането на чистотата в смесения му магазин и ще поддържаш в ред сметките и книжата му.

— Това си е късмет — промърмори Ванеса. Бащата на Поли беше дребен търговец на вълна и тя беше водила голяма част от сметките му. Бях чула, че се е представила отлично на изпитите си по математика, а ако съдех по облекченото й изражение, за нея не беше проблем да се върне към стария си живот.

— Уинифред Крей. Ти ще живееш и ще се храниш при семейството на Самюъл Коул и ще помагаш на нашия ковач Едуард Фаст със задачи в работилницата му: ще чистиш наковалните, ще носиш дърва за разпалване на пещта и такива неща.

Уинифред изглеждаше точно толкова изненадана като Поли — макар и съвсем не така приятно. Тя и братята и сестрите й бяха работили по подобен начин за баща си и тя се беше оплаквала от това много пъти по време на плаването. Беше тежка, мръсна работа.

Докато Роджър продължаваше обаче, осъзнах с растящ ужас, че не беше съвпадение фактът, че момичетата получаваха работни задачи, съответстващи на произхода им. Съветът ни беше разпределил въз основа на списъка, който бях дала на Гидиън.

— Мария Томпсън. Ще бъдеш настанена в моето семейство и ще помагаш в приготвянето на храната за онези домакинства, които се оказват натоварени с тежко бреме, що се отнася до готвенето — вдовци, хора с много деца, болните.

Отново започна да ми прилошава, а в главата ми отекнаха по-ранните думи на Мария: Нима измина целия този път, за да метеш отново подове? Защото аз не дойдох чак дотук, за да беля картофи, и знам, че Тамзин не е дошла, за да пере дрехи.

Точно преди той да прочете името ми, се загледах надолу към ръцете си. Въпреки че бяха захабени от тежките условия през последната седмица, все пак бяха удържали и запазили усилията ми за овлажняване от Блу Спринг.

— Тамзин Райт. Ти ще живееш при Самюъл Коул и ще помагаш с прането на онези също толкова затруднени домакинства.

Мама едва не се беше разплакала, когато видя промяната в ръцете ми, а сега пък аз едва не заплаках при мисълта за това, което ги чакаше. Предстоеше ми да прекарам следващите шест седмици, работейки отново като перачка.

Белината и лугата са нищо, казах си. Не и след всичко друго, което се случи. Важното е да продължа към Кейп Триумф и Мери.

Приех назначението си с престорена бодрост, а когато списъкът приключи, ни разделиха, за да отидем в домовете на новите си хазаи. Предвид всичко, което ми се беше наложило да направя, за да накарам всички да продължат да се движат през изминалата седмица, беше доста разстройващо да ги изпратя на непознати места. Но Наследниците ни увериха, че всички ще се виждаме из града, както и на светски събирания.

Самюъл Коул не ми направи впечатление на особено приветлив или открит човек, но беше предложил да приюти четири от нас — повече от всяко друго домакинство. По време на пътуването с карета към дома му, който се намираше на около миля от сърцето на Констанси, научих, че има пет дъщери. Всичките, с изключение на една се бяха омъжили и се бяха изнесли, а онази — Дайна — се грижеше за къщата му. Той имаше излишно място — толкова много, че вече си имаха квартирант: Гидиън.

— Е, така това ще стане малко по-поносимо — отбеляза Дамарис, когато по-късно се приготвяхме за лягане. Разплете вълнистата си черна коса и я разтърси: — Няма да имам нищо против да виждам лицето му наоколо.

Тя, Ванеса и Уинифред бяха отседнали у Самюъл заедно с мен. Бяха ни дали просторно таванско помещение с две легла и силни течения, но беше по-добре, отколкото да спим навън.

— Не мисля, че ще се навърта много наоколо — казах й. — Чух някой да казва, че учи с другите свещеници в града. А пък и ти няма да се навърташ много наоколо.

Тя се намръщи:

— Вярно. Ще съм прекалено заета да готвя с Мария.

— Поне ще имаш компания. — Уинифред вдигна грубата вълнена нощница, каквито ни бяха дали, и трепна: — Знаете ли, наистина се опитвам да не се оплаквам, но е трудно, когато си спомням как в имението спяхме в лен и коприна.

Споделях копнежа й. Нощницата ми причиняваше такова боцкане и сърбеж, че се изкушавах просто да спя с тъмносинята рокля, която бях получила в църквата. Не го направих единствено от страх да не я износя. Нямах представа дали ще получа други. Точно преди да се качим тук за през нощта, дъщерята на Самюъл, Дайна, ни изнесе кратка и строга лекция за това как трябвало да ценим новите си дрехи и да се отнасяме почтително към тях.

Нахлузих нощницата.

— Питам се защо Дайна още не е омъжена. Тя е на колко, в средата на двайсетте? Доколкото схванах, по тези места се женят млади.

— Странно е. — Думите на Ванеса бяха задушени в прозявка. — Тя не изглежда зле. Лицето й е малко изпито, но синият цвят на очите й е прекрасен. Може би не е искала да оставя Самюъл сам.

Когато Дайна ни събуди за закуска на другата сутрин, тя ни съобщи, че имаме пет минути да слезем долу. Беше истински шок да се приготвим толкова бързо след сложните приготовления, които ни се бе налагало да правим в Блу Спринг. Тук просто се преоблякох, наплисках лицето си с вода и завързах забрадката върху несресаната си коса. Това беше в общи линии същото, което едно време правех преди някой от дните, в които работех за мама, и ме устройваше.

— Тамзин, защо роклята ти е толкова къса? — запита Дайна.

Спрях на прага на кухнята и погледнах надолу. Спомняйки си разговора си в църквата, казах:

— О! Забравих да я отпусна снощи. Ще го направя, когато се върна тази вечер.

— Няма да направиш нищо такова. — Дайна постави един поднос на масата и ме огледа от глава до пети със сбърчено от неодобрение чело. — Какво би си помислил за нас градът, ако те пуснем да излезеш така? Върви горе веднага и се погрижи за това.

— Но… — Загледах се печално в масата, на която бяха подредени бекон и вдигащ пара царевичен хляб. Истинско изобилие след онова, с което оцелявах по време на пътуванията си.

— Можеш да ядеш, след като си свършиш работата.

— Що за работа е това? — попита Самюъл, като се показа от един съседен коридор.

Гидиън го последва и ни пожела добро утро. Всички отвърнахме високо и бодро.

Дайна също го поздрави неочаквано топло: суровото й изражение омекна за миг, преди да се обърне отново към баща си:

— Тамзин има да поправи нещо по роклята си. Трябваше да е било направено преди — немарливост от нейна страна.

— А! Е, може първо да седне и да каже благодарствената молитва преди хранене заедно с нас.

— Разбира се, татко. А след работата за деня ще я накарам да прочете един пасаж за последиците от немарливостта. Гидиън, би ли могъл да ми помогнеш да избера един?

— На драго сърце — каза Гидиън, който всъщност не изглеждаше толкова щастлив от перспективата. — Но би трябвало да имаме предвид, че те са тук от по-малко от ден. Ангелите ни съветват да проявяваме търпение и милост, а има много неща, които нашите гости още не знаят.

— Е, тя знаеше снощи, че от нея се очаква да го направи. И се надявам, че наистина е било просто немарливост, а не суетен опит да се перчи с онези нейни обувки.

— Не беше! — възкликнах. Обувките ми бяха едно от малкото неща, които ми беше позволено да задържа. Бяха семпли, но елегантни, изработени от бежова кожа и с връзки, стигащи до глезена ми. Бяха подбрани, понеже бяха здрави, практичен избор за пътуването ми, но бяха твърде биещи на очи за изискванията на Грашонд.

Свлякох се в стола си: седналата до мен Дамарис ми отправи бърза съчувствена усмивка, когато прошепнах:

— Още ли ти е трудно да повярваш, че не е омъжена, а? Да остана за кратко за благодарствената молитва, беше по-лошо, отколкото да отида право в стаята си, защото тогава видях още по-отблизо храната, която не можех да имам. Главата ми се замая от аромата, докато Самюъл се молеше и отправяше благодарност. Когато свърши, другите започнаха да пълнят чиниите си, а аз се измъкнах, за да се върна на тавана. Изпитах дребнава утеха, когато чух Дайна да казва:

— Уинифред, това е твърде много масло. Върни го обратно и мини без него днес, за да можеш по-добре да обмислиш лакомията си.

Докато поправя подгъва си, приятелките ми вече бяха излезли за деня. Жителите на Грашонд ни бяха дали ясно да разберем, че щеше да се наложи веднага да започнем своя дял от работата. Бяхме тук по тяхна милост — е, това и каквото там „дарение“ бяха измъкнали от товара на Джаспър. На масата имаше малък, увит в плат вързоп, затова предположих, че закуската вътре е моята. Тъй като наоколо нямаше никого другиго, погълнах лакомо храната без угризения. Беше вкусна. Каквито и да бяха другите й недостатъци, Дайна я биваше да готви.

Снощи ми бяха дали указания как да стигна до града. Пътят беше в основни линии прав, без отклонения, а слънцето, което блестеше през прозореца, намекваше за хубав ден. Изненадващо изпълнена с желание за разходка, сложих наметката си и бях почти на входната врата, когато Гидиън се втурна вътре.

— Забравих да си взема… О! — Той отстъпи встрани, за да не се сблъскаме. — Извинявай. Но това е късмет. Смятах да те хвана по-късно, но сега е също толкова подходящо. Изчакай тук за момент.

Той се стрелна надолу по коридора, оставяйки ме сама и озадачена. Когато се върна, държеше сноп бяла хартия.

— Ето. Това е за теб. Поех го с треперещи ръце.

— Но как? Не се предполага вещите ни да са у нас.

— Това е мое — каза той. — А сега е твое. Самюъл държи писалки и мастило в общото помещение, които спокойно можеш да използваш.

Улових се, че стискам хартията, и отслабих хватката си, за да не я намачкам. Перспективата да не мога да пиша на Мери и близките си, ми се беше струвала толкова странна и разстоянието между нас ми изглеждаше по-голямо.

— Благодаря ти. Толкова много ти благодаря. Нямаш представа какво значи това за мен.

В усмивката му се долавяше печален копнеж:

— Знам какво е да тъгуваш за дома си. Писането на писма не нарушава никакво правило — просто гледай да го правиш вечер, след домашните задачи и молитвите. И ще трябва да задържиш писмата си за известно време. През зимата не пътува много поща.

— Ясно. — Краткото ми щастие помръкна. — Заради пътищата.

— Някаква поща потегля оттук, разбира се. Не сме напълно изолирани от света, така че си добре дошла да ги изпратиш, ако чуем за куриер, отправил се на юг — но зимните писма много се губят.

— Ще рискувам — поне за благодетеля ни в Кейп Триумф. Ако Джаспър узнае какво е станало, може би може да помогне… някак… — Това беше твърде нереална възможност и ние и двамата с Гидиън го знаехме.

— Нещата стоят така, както ти казах преди — каза той кротко, — ще помогнем, както можем. И можеш да имаш колкото искаш хартия. Имам много и навярно така времето ще минава по-бързо.

Беше трудно да не се усмихна на изпълненото му с надежда изражение:

— Сигурна съм, че ще е така.

— Тамзин? Какво правиш още тук? Закъсняваш. Подскочих при звука от гласа на Дайна. Тя стоеше в най-долния край на стълбите като привидение в колосаната си черна рокля.

Гидиън каза бързо:

— Аз съм виновен. Задържах я.

Дайна се намръщи:

— Е, да не губим повече време.

— И аз отивам към града — каза Гидиън. — Ще повървя с теб.

Въпреки слънчевата светлина в сянката още се бяха задържали малки заснежени участъци. Радвах се заради наметката и ръкавиците с един пръст, радвах се и да съм навън и да се движа. И да, харесваше ми и да имам такава приятна компания.

Гидиън посочи с широк жест към оголените дървета:

— Знам, че сега изглежда сурово и мрачно, но наистина е красиво, щом листата покарат отново и всичко стане зелено. Когато за пръв път видях пролетта тук, след като съм израсъл в Осфро, си помислих, че сигурно виждам света така, както е изглеждал, когато е бил нов, веднага след като Урос го създал.

— Живял си в Осфро?

— Само допреди малко повече от година.

— Защо би дошъл на… — Затворих уста, осъзнавайки какво се бях канела да кажа.

— Място като това? — Той се засмя.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Дойдох тук по същата причина като теб.

— Да се ожениш?

— Да открия онова, което нямах. Бах отвратен колко погълнат от себе си е Осфро. Накъдето и да погледнех, сякаш намирах само себичност, материализъм и поквара. Хората се отдават на излишеството и импулса, без мисъл за… Извинявай. Звуча, сякаш ти проповядвам по време на служба.

— Повярвай ми, това не прилича на никоя служба, на която съм присъствала някога. — Като не най-маловажната причина за това беше, че нашият енорийски свещеник, отец Алфонс, беше белокос, подобен на дух мъж, който вечно ме упрекваше заради Мери.

Гидиън ме погледна многозначително и аз сведох поглед.

— Често ли посещаваше църковни служби?

— Ъъ, не толкова често, колкото може би беше редно.

— Всичко е наред. — Чух усмивката му, без да я виждам. — Всъщност и аз бях същият.

— Нима? — Хвърлих поглед назад удивена. — Тогава как така си свещеник?

— Дълга история. Кратката версия е, че един ден се почувствах, сякаш Урос ми казваше да се събудя и да видя истината за света. Великото му творение беше станало повърхностно. Бляскаво и показно отвън, празно отвътре.

— Това е… малко обезсърчаващо. — Това беше най-тактичното нещо, което можах да измисля.

— Знам, но ми отвори очите, за да погледна отвъд онова, което обществото определя като важно. Какво е една благородническа титла или скъпи дрехи? Те не определят характера на човек. Точно както прозорците от рисувано стъкло и един златен олтар не правят една църква свята. Исках да се свържа с Урос по чист начин, без празните, повтарящи се служби, които всъщност никой не слушаше. Реших, че призванието ми е да помагам на другите да водят по-значим и смислен живот.

— И реши да го правиш… тук.

— Всеки мисли, че начинът на живот на Наследниците е груб и суров — и той може да бъде, но това е защото те премахват всяко излишество и знаят, че стойността на един човек се измерва по сърцето и добрите му дела. — Той млъкна рязко и се изчерви до голяма степен така, както при първата ни среща. — Наистина ти изнасям проповед.

— Всъщност беше много красноречиво. Но не си мисли, че ще ме въведеш в лоното скоро — добавих. — Доста харесвам рисуваното стъкло.

И въпреки това думите му ми въздействаха. Семейството ми винаги се беше трудило честно и беше помагало на другите, но това не беше имало голямо значение за по-висшите класи. А когато се бе появила Мери, дори собствените ми съседи ме бяха съдили по сянката на скандала, а не по светлината на сърцето и добрите ми дела.

Той се засмя искрено на това — топъл, златист звук, който ни обгърна.

— Аз също, честно казано. А то не е нечестиво. Просто не можем да допуснем външният блясък да крие истината. Погледни себе си и как помогна на приятелките си да останат в безопасност. Не позволявай на изисканите рокли и накити да замъглят храбростта и съчувствието ти.

— Не съм сигурна, че това беше храброст. Просто направих каквото беше нужно да се направи.

Той ме погледна с неприкрито възхищение и внезапно аз бях тази, която се изчервяваше.

— Ти си смела, Тамзин. И ако никой не ти е казвал това, прекарваш време с неправилните хора.

Престорих се, че оправям ръкавиците си, докато се мъчех да намеря какво да кажа.

— Това е умно, това, което каза за рисуваното стъкло. Онези бляскави цветове са красиви, но всъщност през тях не се вижда какво има от другата страна.

Гидиън спря с широко разтворени очи:

— Това е невероятно тълкуване.

— Чакай… значи не използваше рисуваното стъкло като метафора?

— Не умишлено. Всъщност не ме бива с измислянето на изящни аналогии като тази.

— Току-що ми каза много елегантни неща.

— Е, лесно е да говоря с теб. Проповядването пред паство е по-трудно. Умът ми замръзва и започвам да звуча накъсано и сухо. А после се смущавам още, ако мисля, че отегчавам всички.

— Опитай се да пишеш проповедта си предварително.

Развеселен, той отново започна да върви:

— Пиша я, но бях ленив ученик преди откровението си. Ако бях внимавал повече в час, може би бих могъл да изглаждам мислите си по-добре. О, и освен това правописът ми е ужасен.

Сещайки се как спътничките ми припадаха по него, казах:

— Имай малко повече вяра в себе си. Сигурна съм, че поне половината паство те слуша внимателно.

Градският площад вече се показваше пред погледа ни и стъпките ни станаха по-бавни, докато се готвехме да тръгнем в различни посоки. Гидиън сключи ръце зад гърба си и смутено подритна една буца лед:

— Благодаря ти за приятната разходка — каза със запъване. — Надявам се денят ти да е приятен.

Докато се обръщаше, изрекох припряно:

— Гидиън? Аз… имам отличен правопис. Винаги получавах отлични оценки на есетата си. Ако искаш, ще чета проповедите ти, за да ги проверявам за грешки. — Той зяпна, а аз изведнъж се почувствах глупаво. — Извинявай. Предполагам, че е самонадеяно някой като мен да помага за писането на словото на Урос. Просто исках някак да ти благодаря за хартията.

— Не, не. Изобщо не е самонадеяно. С удоволствие бих приел. Само че… — Изражението му се колебаеше между ентусиазъм и съмнение. — Сложно е. Ще го измислим, но засега не прави и най-малък намек за това пред никого.

— Добре…

— Ще ти обясня по-късно — добави той, виждайки объркването ми. — Просто въпросът е, че Наследниците си имат собствени начини да вършат нещата. А вършенето на нещата различно от тези начини… невинаги се посреща добре.

— Да — казах. — Започвам да откривам това.

Започнах работния си ден в дома на Честър Удс, вдовец с просторна къща, разположена точно до голям, обществен кладенец на площада. Той беше зает да разчиства земя в наскоро купената си ферма извън града и беше предложил дома си като място, където да работя. Имах списък от семейства, които се нуждаеха от услугите ми, и след като научих от един съсед къде са ломовете им, измислих план, подобен на онзи, който мама беше използвала. Излязох и събрах товарите с дрехи за пране от онези домакинства, разположени най-близо едно до друго, изпрах ги и ги оставих да съхнат, докато взема следващата партида.

Намерих писалка в къщата и си позволих малък отдих. С хартията на Гидиън седнах да съчиня първото си писмо в Грашонд.

Ефикасните ми методи бяха предостатъчна компенсация за забавянето от тази сутрин, а дрехите изсъхнаха бързо в ясното време. Но о, какви щети нанесе това. Към края на следобеда от мен се лееше пот заради парата. Ръцете ми вече започваха да загрубяват и знаех, че ще стане още по-зле. Честър държеше мехлем в кухнята си и аз използвах по малко всеки ден с надежда да забавя пораженията. Утешавах се с мисълта за копринени ръкавици в Кейп Триумф.

През следващите няколко дни животът навлезе в стабилно, макар и скучно русло. Семейство Коул спазваха строго разписание за храненията и труда, а малкото свободно от домашни задължения време, което имахме вечер, често биваше прекарвано в дневната. Самюъл или Гидиън избираше пасаж от свещените текстове, молеше една от нас да го прочете на глас, а после насърчаваше обсъждане. Въпреки че „обсъждането“, изглежда, включваше най-вече папагалско повтаряне на написаното в книгата.

След това имахме малко преминаващо под надзор време за „общуване“ в дневната, но беше трудно да се говори свободно в присъствието на Самюъл или Дайна. Дори и да не участваха пряко в някой разговор, един от тях винаги се навърташе бдително наблизо. Разговорът ставаше по-лесен, когато при нас дойдеше Гидиън. Той носеше със себе си онова заразително добросърдечие и обичаше да говори с нас за Осфро и онова, което бе пропуснал през времето на отсъствието си. Освен това ни помагаше да се приспособим към Грашонд. Като външен човек той имаше добър усет за това кои от порядките на Наследниците можеше да пренебрегнем случайно.

— Какво мислите, че правят точно сега? — попита Ванеса по време на кратко затишие една вечер. — Момичетата в Кейп Триумф?

— Скърбят за нас най-вероятно — предположи Дамарис сухо.

— Джаспър може и да оплаква загубата на доход, но никой от другите не ни познават — каза Уинифред. — С изключение на Марта. Познавам я от нашия окръг, а тя познава другите момичета от Суон Ридж, разбира се. Но ти — Тамзин. Сигурно ще изплачат цели кофи сълзи за теб.

— А дали? — Тъмните очи на Дамарис заискриха, въпреки ужасната тема. — Колко безскрупулна беше ти в Блу Спринг? Ако и там си била така решителна и напориста, както на кораба — твърде съсредоточена, за да завързваш приятелства, използваща цялата си енергия, за да „постигаш нещата“ — тогава може би няма да са твърде съкрушени заради това.

Раздразнено срещнах закачливия й поглед:

— Да, да, ако щете вярвайте, наистина имах приятелки там.

Гидиън хвърли поглед между нас: по фините му черти се изписа любопитство:

— Защо да нямаш? Струваш ми се като човек, който си създава приятелства навсякъде.

Момичетата, с които делях една стая, се засмяха: всички, с изключение на Дамарис. Тя се вгледа внимателно в Гидиън, хвърли поглед към студеното изражение на Дайна, а после каза:

— Е, разбира се, че си създава. Ние просто се заяждаме с нея, това е всичко. Тя просто има един от онези особени характери, но пък и вие също. Именно затова се разбирате толкова добре.

— Достатъчно — обади се Дайна от отсрещния край на стаята. — Нищо чудно, че главите ви са толкова празни, ако това са глупостите, за които говорите. Всички се качвайте да си лягате.

Съквартирантките ми и аз забързахме към таванското помещение. Ако не броим отиването на работа в града, времето за лягане беше единственият свободен момент, който имахме, за да говорим насаме. Често беше и единственият ми шанс да пиша писма, така че обикновено се оказвах заета с по няколко неща — да пиша и да говоря едновременно.

Уинифред потисна една прозявка, докато ме гледаше:

— Вече ще си написала цяла книга, докато всички тези твои писма стигнат до близките ти.

— Писмото, което написа на Джаспър, замина ли? — попита Ванеса, като нахлузваше една от бодливите нощници през главата си.

— Вчера — отвърнах. — Един фермер потегляше на изток към Уочфул. Взе със себе си част от пощата на града, което беше късмет. Но пак ще трябва цяла вечност да прекоси Грашонд, а после кой знае колко често кораби превозват поща долу по крайбрежието? Вероятно ще пристигнем там преди писмото.

— О! — Ванеса седна на леглото с кръстосани крака. Понякога имаше весела и безгрижна природа, напомняща за тази на Аделейд, но тази вечер беше необичайно унила. — Надявах се, че писмото ще стигне там, преди някой да е писал на семействата ни у дома за нас и кораба.

Мълчание. Оставих писалката си и срещнах погледите на другите. В цялото си съсредоточаване и решимост да стигна до Мери, изобщо не бях обмисляла тази възможност. Знаех, че Мира и Аделейд вероятно ме смятаха за мъртва. Бяха близо до Сивата чайка, когато пострадахме. Загубата ни сигурно им беше нанесла внезапен и остър удар и сърцето ме заболя, когато си представих как са реагирали на предполагаемата ми смърт. Натрапчивият спомен за измъченото лице на Мира от навечерието на отплаването ни беше гравиран в ума ми. Колко по-лошо беше сега? А Аделейд… Не можех да си представя и нейната болка. Защото независимо как бяха приключили нещата между нас, знаех, че тя щеше да скърби за мен, и то силно. Сърцето й беше голямо.

Но близките ми? Те ми се струваха толкова далечни и изолирани в Осфрид, откъснати от каквото и да е от това. Колкото и трудно да беше временното ми препятствие със Сивата чайка, мислех за него като за проблем, обвързан с Адория. Неудобството засягаше мен и щях да се погрижа да се оправя с това — в крайна сметка, надявах се, преди да се отрази по някакъв начин на мама, татко и другите.

Но разбира се, Джаспър щеше да пише на семействата ни. Въпросът бе: колко скоро?

— Корабите вероятно още не пътуват обратно на изток — казах най-накрая. Наложи се да сведа очи към писмото да не би приятелките ми да разчетат съмненията ми. — Той не може да изпрати нищо.

Другите момичета се отпуснаха, но съвсем леко. Ванеса попита:

— Чула ли си нещо по въпроса кога ще тръгнем на юг?

— Чакат времето да се проясни.

Уинифред се разведри:

— Тогава едва ли остава още дълго. Не е валял сняг, откакто сме тук, а по земята не е останал почти никакъв.

Още не можех да вдигна поглед, знаейки каквото знаех.

— Тогава съм сигурна, че скоро ще чуем нещо. А все още имат да правят много планове. Тук сме от по-малко от седмица.

Скърцане по стълбите беше единственото, което ни предупреди, преди Дайна да пристъпи през прага:

— Вие четирите още ли сте будни? Прахосвате свещи. А ти — тя се обърна към мен с ръце на хълбоците. — Хабиш хартия.

Дописах последната си дума.

— Гидиън ми даде тази.

— А Урос ни даде света. Това не означава, че имаш право да злоупотребяваш с което и да е от двете. Гидиън е грижовен, щедър човек и най-вероятно е вярвал, че ще ти помага с някое и друго писмо от време на време — не с безкрайни писания всяка вечер! — Дайна вдигна снопа бяла хартия.

— Хей! — Скочих на крака. — Това е мое.

— Нищо в това домакинство не е твое. Ще задържа това и ще ти отпускам по един лист на свещени празници. Така няма да я пропилееш и да изчерпиш запасите му — защото той несъмнено ще продължи да те снабдява. От доброта и по задължение, разбира се. Правя това за доброто на всички.

— „Бъдете предпазливи с онези, които твърде бързо действат във ваш най-добър интерес, а още по-бързо ви казват, че го правят. Твърде често вашите най-добри интереси стават неразличими от техните.“

Това удивително цитиране на свещените писания бе изречено от Дамарис. Сериозното й изказване бе подкопано от дръзка усмивка, която стана по-широка, когато видя как Дайна зяпва.

— Какво? — попита Дамарис невинно. — Имаше го в един от пасажите, които ми възложихте да прочета тази сутрин. Опитвах се да приложа наученото в ежедневния си живот. Направих ли го правилно?

Дайна пребледня като платно, после почервеня, когато я обзе ярост.

— Мислиш, че това е забавно? Да цитираш свещените книги за свои собствени коварни цели? Това е богохулно и нечестиво.

— Нечестиво ли? — Пристъпих няколко крачки по-близо до Дамарис. — Не мисля наистина…

— Не ме е грижа какво мислиш! — Очите на Дайна пламтяха. — Всичките сте грешни и себични и ангелите ви накараха да претърпите корабокрушение тук, за да се научите на смирение. Дамарис — последвай ме. Тъй като си въобразяваш, че така добре си запозната със свещените писания, можеш да седнеш край огнището и да препишеш първите три глави от Завет за ангелите, преди да си легнеш да спиш.

Когато Дамарис понечи да тръгне към вратата, протегнах ръка да й препреча пътя:

— Това е огромно! Ще й отнеме половината нощ.

Дайна ме изгледа хладно:

— Навярно би искала да й правиш компания и да препишеш следващите три?

Канех се да процедя в отговор: „Само ако мога да използвам хартията на Гидиън“, но после улових погледа на Дамарис. Тя поклати съвсем лекичко глава и след миг на нерешителност отпуснах ръка и я оставих да продължи.

Чух я да се връща часове по-късно дълго след като останалите от нас си бяха легнали. Повдигнах леко глава и надникнах към малкия прозорец, който изглеждаше сив в предутринната светлина. Сгуших се обратно под тежкия юрган, но не можах да заспя. Сутрешното ни събуждане дойде твърде скоро и Дамарис се измъкна упорито от леглото, макар и със замъглен поглед.

Всеки път щом Дамарис се прозинеше на закуска, Дайна изглеждаше все по-горда със себе си. Искаше ми се да изтръскам тази самодоволна усмивка от нея. Гидиън, в блажено неведение за драмата, разиграла се снощи, продължаваше да разговаря с мен за някакъв мост, който бил построен в пазарния окръг, след като той си беше заминал.

Най-накрая, забелязвайки, че вниманието ми се отклонява към Дамарис, той й каза:

— За бога. Сигурно не си спала много добре.

Тя успя да се усмихне слабо:

— Спах много добре. Просто не спах много дълго. Легнах си късно. Увлякох се в четене.

— Разбирам — каза той. — Е, опитай се да бъдеш малко по-внимателна тази вечер — макар да знам колко е трудно, когато си на средата на хубава книга.

— Чудесен съвет — каза тя сладко. — Благодаря.

По-късно, когато с приятелките ми стигнахме градския площад и се готвехме да тръгнем на работа, задържах Дамарис.

— Когато свършиш с приготвянето на храната, ела да ме намериш у Честър. Половината ми доставки се припокриват с твоите. Аз ще ги занеса, а ти можеш да се прибереш по-рано и да се наспиш.

Тя примигна изненадано:

— Какво? Не. Не мога. Ъъ, не можеш да направиш това…

— Разбира се, че мога. Казах ти, на път ми е. А ти имаш нужда от почивка.

Тя се прозя:

— Мислиш, че Дайна ще ми позволи?

— Мисля, че ще трябва да си достатъчно потайна, за да се вмъкнеш, без да забележи.

— О, Тамзин — каза тя и се засмя, — радвам се, че си с нас.

След като оставих последната кошница на една много признателна майка на осем деца, тръгнах обратно по следите си към къщата с два хамбара. От север прииждаха облаци, прогонвайки слънчевия ни ден, и аз ускорих крачка, за да избегна както мразовития въздух, така и хокането, задето съм закъсняла за вечеря.

Домът на Яго Робинсън беше по-скоро колиба, отколкото къща, построен от дънери, посивели от влиянието на природните стихии. Беше на един етаж и имаше малка веранда, която изглеждаше наскоро добавена, ако се съдеше по златистото дърво. По-назад в имота червените хамбари стояха като стражи, а по земята не личаха признаци, че се обработва.

Новата веранда миришеше на кедър и изскърца, когато стъпих на нея. Пуснах празните си кошници и почуках, потривайки ръце, докато чаках. След като отмина около минута, почуках отново и надзърнах в един от тъмните прозорци, надявайки се да разбера дали имаше някого вкъщи.

— Родителите ти знаят ли, че си тук? — Гласът дойде от отвън, не от вътре.

Рязко се завъртях. В края на верандата стоеше мъж с ръце, натикани в джобовете на дълго до коленете доста износено кожено палто. Накриво на главата му се мъдреше измачкана кафява шапка, а ален шал подсигуряваше неочаквано ярко цветно петно в иначе безцветното му облекло.

— Вие господин Робинсън ли сте? — попитах.

Той кимна:

— На вашите услуги. Не мога да кажа, че те разпознавам, а знам, че щях да помня, ако се бяхме срещали. Какво търсиш? Имаш кашлица? Трябва ти нещо, което да накара косата ти да расте по-бързо? Искаш бебе? Не искаш бебе? Знаеш ли, имам една панделка, за която мисля, че ще е идеална за теб. Зелена е — но не в опасно зелено.

— Опасно зелено?

— Тъмнозелено. Нежно зелено. Нищо, дето ще те вкара в беля, но има точно достатъчно блясък, че да хваща окото. И да, всички знаем ужасните последици от суетата, но между нас казано, не мисля, че има нещо лошо в една малка глезотия като тази. Струва ми се, че истинският грях е да не показваш тази красива коса, с която Урос те е дарил, нали? Ще ти дам добра цена за нея. Купи две и ще ти дам много добра цена. Влез да погледнеш.

Той влезе бавно, а аз го последвах вътре най-вече защото бях твърде стъписана от това посрещане. Уютната малка колиба се състоеше от една стая, разделена на две чрез каменно огнище на пространства за живеене и спане. Отне ми обаче един миг да различа двата участъка, защото както кухненската маса, така и малкото легло бяха скрити от безразборно струпани сандъци и торби.

Домакинът ми веднага се насочи към една купчина и вдигна от нея голяма торба, пристягаща се с връзки отгоре. След малко тършуване с елегантен жест извади две зелени панделки:

— Виждаш ли? Какво ти казах? Красиво, а? Можеш да ги пробваш, ако искаш. Ей там в онази кутия има огледало, което можеш да използваш. Всъщност продавам го на много разумна цена.

Избутах настрана панделките, които вдигна към лицето ми.

— Господин Робинсън! Моля ви, не съм дошла за това.

— О. Значи е по медицински причини, а? Разбира се, няма проблем. Да отидем при…

— Не съм дошла да купувам каквото и да е!

Той спря насред крачка и част от въодушевлението в изражението му помръкна.

— Не си дошла да поискаш от мен да дойда на църква, нали? Не мога да кажа, че съм изненадан, че биха опитали отново, и оценявам изобретателния подход да изпратят красиво момиче, но не съм…

— Може ли да млъкнете за няколко проклети секунди?

Нямах намерение да крещя, но това беше единственият начин да прекъсна бъбренето му. След няколко напрегнати мига той каза тихо:

— И така. Не си от Грашонд, нали?

— Не! Казвам се Тамзин Райт и започвам да разбирам защо всички стават толкова странни, когато спомена Яго Робинсън.

Той наклони глава:

— Яго? Никой в Констанси не ме нарича така. И за точно колко „странни“ говорим?

Облегнах се на една от грубите стени и скръстих ръце.

— Орла Микнимара ви нарича Яго.

— Откъде познаваш Орла?

— Ако спрете да се опитвате да ми продадете разни неща, ще ви кажа.

— Няма да кажа и думичка повече, кълна се. — В ненужна демонстрация на добри намерения, той затисна устата си с ръка.

Спестявайки му сложните подробности относно Бляскавия двор, обясних как сме претърпели корабокрушение, а после — доведени тук от баланкуанци и икори. Той слушаше във възхитително мълчание, но когато стигнах до частта за това как градът ни е подслонил в замяна на работа, изгуби самообладание.

— Нека изясня това. Вие сте двайсет и една на брой и те са впрегнали всички ви в принудителен труд?

— Не е принудителен. Искам да кажа, не е нищо, което бих избрала, разбира се, но те наистина ни издържат. Дадоха ни храна и нови дрехи. Нямах нищо против да се отплатя за това.

— Нови дрехи, а? — Яго огледа полата на тъмносинята ми рокля, която се подаваше изпод наметката. — Старото ви облекло неспасяемо ли беше?

— Не. Просто не беше…

— Да, знам. — Той подръпна червения си шал. — Нямаш представа колко ме тормозят заради това. Но да се върнем към теб. Значи ето те тук, изхвърлена на брега, лишена от модни дрехи, живееща при… При кого живееш?

— Самюъл Коул.

— Леле, добре. Значи са те впрегнали на работа, вероятно ти четат конско по няколко пъти на ден, а сега си тук, защото…?

— Защото трябва да стигнем до Кейп Триумф възможно най-скоро. Членовете на съвета казват, че ще ни помогнат, но не и докато времето не се стопли, така че вероятно ще чакаме цели два месеца, преди да можем дори да тръгнем! Но Орла ми каза как икорите скоро ще пътуват на юг по реката и че сте купили няколко места. Ако можете просто да отстъпите няколко от тях, тогава ние…

— Ей, ей, чакай малко. — Той вдигна ръка. — Затова ли си дошла? Да ми отмъкнеш мястото за пътуване на юг?

— Не да го отмъкна, не. Орла ще ви върне парите, за да можем да откупим местата. Вие просто трябва да ги отстъпите.

— „Просто“ да направя това, а? — Той започна да обикаля стаята в кръг, като клатеше глава. — Госпожице — как беше, Тамзин? Явно не разбирате от бизнес, в противен случай нямаше да предложите това със сериозно изражение.

— Разбирам много добре. Майка ми ръководи бизнес в Осфро… ъъ, предлага услуги на цял списък заможни клиенти. Помагах й да ги разпределя, да следи разплащането и всякакви неща.

— Добре, страхотно. А ако тя реши да си вземе няколко свободни седмици без никого, който да я замества, а онези заможни клиенти се насочат другаде, някой откраднал ли е пари от нея? Не. Но въпреки това ги е изгубила. И именно това означава отстъпването на тези места. Дойде ли пролетта, пътищата ще бъдат залети от търговия. Ако отида на юг, изпреварвайки наплива, всички онези хора в Денъм и Джойс, които чакат цяла зима, ще дойдат първо при мен. Но ако изостана, ще намерят някого другиго.

— Това не е съвършена аналогия — настоях. — Не искам от вас да отстъпите тези места без причина. Това е акт на милосърдие.

— Защо да проявявам милосърдие към някого, когото съм срещнал току-що? Искам да кажа, не съм жесток човек, но хайде сега. Майка ти би ли допуснала доходът да й се изплъзне така? Или семейството ти беше толкова тъпкано със злато, че можете да си позволите да го пилеете за хора, на които късметът е изневерил?

— Да спрем да говорим за майка ми. — Разтрих челото си и се приближих до един от прозорците. Два сиви коня пасяха до един хамбар. — А ако ви платим? Отстъпете местата, получете обратно парите си от Орла. Тогава ще ви платим за всяко място, за да ви компенсираме за това, което ще изгубите по отношение на търговията.

Яго дойде при мен до прозореца и подпря едното си рамо на стената. Свали си шапката, разкривайки буйна изрусяла от слънцето коса.

— По отношение на усета ти за бизнес може би има още какво да се желае, но си упорита, това ще ти го призная.

— Значи ще приемете?

— Не — каза той бодро. — Е, тоест вероятно не мога да приема това, за което си мислиш, каквото и да е то. Виждаш ли всичко това? — Той посочи важно към купчините. — Имам още в хамбарите. За да наваксам, че няма да го продам по-рано… Искам да кажа, вероятно ще изгубя по две златни монети в печалба за всяко място, от което се откажа. А аз подсигурих петдесет места. Да ти се намират сто златни монети, които просто ей така се търкалят наоколо?

Не буквално, не. Но някъде в Грашонд купища стоки, струващи много повече от това, наистина се търкаляха наоколо. Булките от Бляскавия двор обикновено струваха над сто златни монети. Със сигурност Джаспър щеше да приеме разделянето с допълнителна собственост като добра сделка, за да ни върне навреме.

— И дори не знам дали ни трябват петдесет места — промърморих, мислейки на глас. — Моряците могат да се погрижат за себе си. Но имаме нужда от място и за товара си.

— Ти наистина ли обмисляш това? — Яго се приведе напред и се взря удивено в лицето ми. — Чу ме да казвам „сто златни монети“, нали?

Срещнах очите му, които бяха в странен зеленикав цвят. Не — всъщност бяха в два различни нюанса. Едното — чисто зелено, другото — смесица от зелено и лешниково.

— Да — каза той неочаквано, — не са еднакви.

— Съжалявам. Нямах намерение да зяпам.

— О, можеш да ме зяпаш колкото искаш. Освен това съм свикнал. Хората по тези места мислят, че очите ми са някакъв знак на разпътните ангели.

— Хората са глупави. Очите ви са изумителни. И така, всъщност нямам толкова много пари под ръка, но имам много стоки, които са равностойни на тях.

— Изумителни, а? — Той наклони глава и няколко секунди ме изучаваше с крива усмивка. После, връщайки се отново на темата, каза: — Трябват ми пари в брой. Вече имам твърде много за търгуване и недостатъчно място, за да го държа.

— А бижута? Те са малки. Лесни за обръщане в монети.

— Вярно. — Той се заигра с периферията на шапката си, докато мислеше. — Ще зависи от бижутата, предполагам. И тогава ще трябва да се споразумеем за по-висока сума. За да компенсираме заплащането за обмена и неудобството.

— Колко по-висока? — Чувствах се, сякаш разрешението на проблемите ми беше точно пред мен — само дето това разрешение беше като вода. Всеки път щом се опитах да го уловя, то се изплъзваше през пръстите ми.

— И… — Яго се отдалечи и отново започна да крачи. — Дори и да си получа парите обратно от Орла, все още трябва да платя за транспорт на юг с някакви други средства. Това е още едно заплащане.

— Да ни прецените ли се опитвате? Нужно ни е да стигнем до Денъм!

— А мислите, че на мен не ми е нужно?

— Мисля… Мисля, че бихте могли да покажете малко повече сърце — казах неубедително. Зараждаше се главоболие, както и раздразнение. Знаех, че в края на краищата, ако беше твърдо решен да замине, никоя сделка, която можех да предложа, нямаше да има значение.

Яго се почука с пръст по гърдите:

— Имам много, повярвайте ми. Даже се разтупка, когато ви видях пред вратата си. Но хайде — извадете най-силния си коз. Трогнете ме до сълзи и ми кажете защо всъщност толкова изгаряте от нетърпение да стигнете до Кейп Триумф. И не казвайте, че е за да се махнете от Наследниците, защото всички искаме да направим това.

Стиснах перваза на прозореца и погледнах отново навън, докато си събирах мислите. Вече не виждах конете. Трогнете ме до сълзи. Той се пошегува, но като нищо можех и да успея, ако му разкажех за Мери. И въпреки това… как бих могла? Бях се вкопчила в тайната си така ожесточено, че дори не я бях разкрила на най-добрите си приятелки, съсипвайки в резултат едно приятелство. Защо бих издала всичко на един непознат?

— За да си намерим съпрузи — казах най-после. — През последната година бяхме в нещо като училище за обноски. Нарича се Бляскавият двор. Водят момичета от Осфрид и ни показват на вечери и балове с надеждата да срещнем заможни кандидати.

Мълчание. Проточи се до безкрайност. Озадачена — тъй като това беше най-дългото време, което беше изкарал, без да говори — се обърнах да видя какво беше станало. Объркване изпълваше онези зелено-златисти очи.

— Това — каза той — е невероятно.

В мен възкръсна искрица надежда:

— Значи ще ни помогнете?

— Какво? Не, разбира се, че не. Просто искам да кажа, невероятно е, че това е доводът, който се опитвате да изтъкнете. Вижте, съжалявам за вас и за положението ви. Наистина. Но хайде сега. След около месец сте на път. След още два месеца сте обратно при този Бляскав двор, обличате се отново в ярки цветове и пиете шампанско с някакъв мъж, който иска да ви държи в лукс до края на живота ви. И знаете ли какво? Колкото повече го описвам, толкова повече не мисля, че наистина ми е жал за вас. Всъщност сега се чувствам по-малко виновен, задето ви отказах, отколкото преди. Рухването на финансовото ми бъдеще е много по-трагично, отколкото това, че на вас ви се налага да почакате малко по-дълго, за да упражните онова, което, сигурен съм, са внушителни умения за флиртуване с богати мъже. Знаете ли, някои може дори да кажат, че вие сте тази, на която й липсва сърце, задето изобщо ми предлагате това.

— Не знаете нищо за мен! — Пулсът ми се учести от възмущение и свих ръцете си в юмруци отстрани до тялото.

Яго вдигна ръце:

— Дадох ви шанс да ми разкажете.

Сълзи на безсилно раздразнение боднаха очите ми и забързано се отдалечих да разгледам най-близката купчина сандъци, преди да е забелязал. В един сандък имаше безразборно нахвърляни чилета прежда, тиранти, тенекиени чаши и няколко играчки. Измъкнах една дървена кукла и прокарах пръсти по лицето й, изрисувано с яркосини очи и розови бузи. Бях спестила за кукла на старо, много подобна на тази, за последния рожден ден на Мери и почувствах непоносимо стягане в гърлото, мислейки си как щеше да навърши четири без мен. Бях й написала цели страници с пожелания за рождения ден, преди да тръгна от Осфро, и бях заделила малко пари за подаръци, които да оставя на съхранение при мама. Отново и отново си бях напомняла, че цялата сърдечна болка щеше да си струва, когато с Мери се съберяхме в Кейп Триумф.

Само дето бях тук в Грашонд. Без изгледи за измъкване.

Подът изскърца от стъпките на Яго и усетих как спира точно зад мен. Когато проговори, тонът му беше мек:

— Защо Орла изобщо ви е предложила това? Тя обикновено не полага особени усилия да помага на колонисти.

— Аз… не знам. — Не бях осъзнала напълно колко странна може да е тази нейна сделка. — Пътувахме заедно. Дадох й малко арника, това е.

— На добра цена? Аз вероятно бих могъл да дам по-добра.

Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да те отведе до Кейп Триумф.

— Само това ли можете да кажете? — Оставих куклата и закрачих с тежки гневни стъпки към вратата. — Довиждане, господин Робинсън. Ако не можете да продадете местата, добре, но не съм някаква пътуваща атракция, отбила се да ви позабавлява този следобед! Това е моят живот, моят свят — не някаква шега!

Той се приближи припряно до мен, кривата усмивка изчезна:

— Ей, чакайте, никога не съм казвал, че това е шега…

— Не, просто се държахте така! Дойдох тук да ви направя сериозно предложение — много честно, бих могла да добавя. А сега, защото си помислихте, че е забавно да си поиграете с мен, вероятно ще закъснея за вечеря. Сега ще ме накарат да преписвам свещени текстове цяла нощ.

— Ау, не си тръгвайте така. — Той затърси наоколо и грабна панделките. — Вземете поне тези. Две за една.

— Приятен ден, господин Робинсън.

Отворих рязко вратата, а после спрях за миг на прага, хвърляйки поглед назад през рамо.

— И само за ваше сведение, не й взех нищо за арниката. Можете ли да предложите по-добра от тази сделка?

Затръшнах вратата и забързах по пътя, като се боях, че ще тръгне след мен. Тъмните облаци бяха превзели изцяло небето и това добре допълваше мрачното ми настроение. Надолу се носеха разпръснати снежинки и подритвах мъртви листа и буци лед, докато вървях, опитвайки се да не изкрещя гнева си към света. Не че имаше някой да чуе. Щом се върнах на пътя край потока и продължих към къщата на Коул, не виждах други домове или ферми. Може би едно хубаво крещене би ме накарало да се почувствам по-добре. Не, нищо нямаше да ме накара да се почувствам по-добре.

Навярно беше твърде много да се надявам, че един непознат ще ми помогне. А Яго беше прав, че не молех точно за дреболия. Речният маршрут на икорите беше още по-ценен, отколкото първоначално бях смятала, сега, когато бях по-наясно с пътуването на север. Дори онези, които се осмеляха да тръгнат по пътищата, не можеха да придвижат такъв голям товар като речните баржи. Яго имаше пълно право да иска да задържи плячката си.

Но можеше да е по-мил по отношение на цялото нещо.

Отмахнах снега от очите си и затегнах наметката си. Предположих, че всъщност не се беше държал безчестно. Не точно. Подигравателно? Това беше по-близо. Дали изобщо в някакъв момент беше обмислял сериозно да ми помогне? Той просто мислеше, че искам да стигна по-бързо до роклите и шампанското. Откъде можеше да знае, че се опитвах да стигна до човека, когото обичах най-много — който се нуждаеше от мен най-много — на света?

Почувствах силна болка, когато се сетих отново за предстоящия рожден ден на Мери. Бях оставила на мама купища писма и каквито подаръци успях да скалъпя. Дали беше достатъчно? Дали Мери изобщо я беше грижа за писмата, за чието писане полагах такива старания? Може би дори не слушаше, когато ги четяха на глас. Беше толкова, толкова малка. Достатъчно малка да не разбира много неща. Достатъчно малка да забравя неща по-лесно от възрастните. Безопасността и благополучието й винаги бяха на първо място в мислите ми… но бяха следвани плътно от дълбок страх, че може би след всичко, през което преминавах, Мери ме забравяше.

Вятърът рязко дръпна надолу качулката ми и се наведох да я затегна отново. Когато го направих, излязох от тъмната спирала в ума си и огледах хубаво какво става около мен. Валеше сняг. Силен сняг. Онези случайни дребни снежинки, които бяха паднали най-напред, когато си тръгнах от дома на Яго, бяха отстъпили място на постоянен, гъст снеговалеж и снегът бързо се трупаше. Черният път вече беше почти напълно покрит. Отново тръгнах, внезапно спомняйки си съвсем ясно как всички казваха колко непредсказуеми са виелиците по тези места.

Едва ли имах да вървя още много надалече обаче. Имах доста ясен усет за начина, по който бяха разположени пътищата, и макар да не бях минавала по този по-рано, по мястото, където се пресичаше с другите, знаех, че до къщата на Коул нямаше повече от половин миля. Просто трябваше да остана на пътя.

Вятърът си играеше на криеница: понякога си кротуваше за известно време, а после се надигаше в такъв яростен порив, че едва не ме събаряше. Прииска ми се да се бях сетила да помоля Яго за ръкавици. Вероятно можеше да ми предложи удивителна сделка. Снегът ставаше все по-гъст и по-гъст. Покри миглите ми, а все по-леденият въздух смрази носа и устата ми. Най-обезпокоителното обаче беше, че още не бях стигнала до къщата на Самюъл. Бях сигурна, че досега трябваше вече да съм я видяла, освен ако пресмятанията ми не бяха коренно погрешни. Това ми се струваше не твърде вероятно. Беше далеч по-просто от лабиринта на улиците на Осфро и бях сигурна, че къщата ще се покаже всеки момент.

Но щях ли да я позная? Главният път, по който бях влязла в града, се спускаше пред имота на Коул. Този път край потока се спускаше зад него. Къщата на Самюъл беше една от по-големите в Констанси и щеше да е лесна за забелязване от разстояние — освен ако видимостта ти не е сериозно възпрепятствана.

Огледах вихрещия се бял свят. Какво да правя? Още не можех да съм сигурна, че наистина бях пропуснала къщата, така че ми се струваше преждевременно да се връщам по следите си. Но ако я бях подминала, тогава какво щеше да стане с мен, ако продължах да вървя? Обущарят беше казал, че живее успоредно на нея, така че може би щях да се натъкна на дома му. Или който и да е дом. Но какво, ако не се натъкнех? Какво, ако пътят край потока лъкатушеше и излизаше от града и в крайна сметка започнех да се лутам изгубена в гората? Няма да се луташ дълго, изтъкна един услужлив вътрешен глас. Първо ще измръзнеш до смърт.

Без отговори, продължих да се тътря с усилие напред. Все още виждах очертанията на дърветата покрай пътя и проверявах внимателно за каквато и да е следа от по-голяма постройка отвъд тях. Заради жилещия сняг беше трудно да се съсредоточа и всеки път щом се опитвах да го изчистя от очите си, около тях замръзваха сълзи.

На два пъти без малко не се отклоних от пътя и го осъзнавах едва когато пред мен изведнъж се появяваше дърво. Заради вятъра и лошата видимост беше трудно дори да се движа в права линия надолу по пътя. Сигурно бях подминала къщата на Коул. Трябваше да се върна. Студът започна да сковава както тялото, така и ума ми. Обзе ме силен порив просто да поседна, докато обмисля нещата. Бях толкова уморена. Една малка почивка щеше да ми помогне да взема решение…

Не, Тамзин! Ако се предадеш сега, никога няма да стигнеш до Кейп Триумф. Нима ще изоставиш Мери заради малко сняг? Мисълта рязко ме накара да се съвзема, когато коленете ми започнаха да се подгъват. Не бях победена. Не още.

Изпълнена с решимост, се обърнах обратно към пътя, по който бях дошла. Бях направила само няколко стъпки, когато едва доловимо различих странен звук отвъд вятъра. Надникнах и се опитах да разбера откъде идва. Сега халюцинации ли имах? Не, звукът беше истински. Беше металически и рязък, усилваше се и приближаваше.

Звънчета.

Тъмен, неясен силует проби бялата мъгла, материализирайки се в шейна, теглена от два сиви коня. Тя спря до мен, а когато кочияшът се наведе и протегна ръка, разпознах червения шал, който покриваше по-голямата част от лицето му. Яго изчака, докато се настаних на седалката до него, а после ми даде тежко вълнено одеяло, достатъчно голямо да застеле легло. Увих се в него като пашкул и се прегърбих.

Той отдръпна шала от устата си само колкото да изкрещи: „Добре ли си?“. Кимнах. Той тръсна поводите и даде знак на конете да обърнат, но не стигнахме много далече, преди да им нареди да направят рязък, остър завой надясно. Пъплехме едва-едва надолу по пътя заради времето и имах усещането, че Яго търси нещо. Нямаше много за гледане обаче. Вече дори не можех да съм сигурна къде са дърветата.

На два пъти той спря и обиколи пеш, като държеше въже, вързано за шейната. Гледах и чаках, неспособна да говоря във вятъра и снега. Когато се върна от трета обиколка до долу, той смени посоката и насочи конете наляво. Почувствах терена под нас да се променя. Шейната още се плъзгаше с лекота по дебелия слой сняг, но онова, което се намираше под нея, каквото и да бе то, не беше така равно като пътя. Минути по-късно се покачаха сенчестите очертания на постройки. Присмивайки леко очи, разпознах къщата и хамбара на Коул.

Яго ни доближи до предната част на къщата, колкото можа, и ми помогна да сляза. Проследи ме как зачитам към вратата, а после подкара шейната към хамбара и скоро изчезна от поглед.

Вятърът изтръгна вратата от мен, докато я отварях, и запрати снежна вихрушка вътре. За да я затворя отново, трябваше да се облегна на нея с цялата си тежест. Щом бурята отново бе затворена навън, се облегнах назад и закрих очи задъхана, почти неспособна да повярвам, че съм тук. С бариера между мен и природните стихии светът внезапно ми се стори невъзможно неподвижен и тих — и топъл: не че нещо от тази топлина вече влизаше в мен. Краката ми трепереха, а ледени кристали покриваха голяма част от лицето ми.

— Тамзин!

Разтрих очи и видях Уинифред и Гидиън да се втурват във фоайето. Дръпваха ме в главната всекидневна и донесоха един стол до огнището, докато Дайна рязко нареждаше на другите да донесат гореща вода и още одеяла. За щастие, цялото домакинство беше тук. Трябваха ми няколко опита, преди да успея да заговоря, а дори тогава вцепенените ми устни и език ме препъваха.

— Я-я-яго е от-отвън — казах.

Самюъл се приведе по-близо:

— Яго?

— Джейкъб Робинсън ли? — попита Гидиън.

Успях да кимна едва доловимо и отпих от чая, който Ванеса ми подаде.

— Намери ме на пътя. Мисля, че е в х-хамбара. Надявам се да е.

— Със сигурност дори той не е чак такъв глупак, че да опита да се върне в тази виелица — каза Самюъл, като си размени неспокоен поглед с Гидиън.

Блъскане по вратата даде търсения отговор и Гидиън забърза да помогне на Яго да влезе вътре. Обточена с вълна шапка с наушници беше заменила шапката с широка периферия, която бях видяла по-рано, а рунтав кожух покриваше палтото му от гладка кожа. Един пласт сняг беше покрил в бяло всичко, с изключение на онзи дързък червен шал. Той го дръпна от лицето си, за да приеме чаша чай.

— Благодаря. Вкарах впряга си в обора ви — надявам се, че не е проблем.

— Разбира се — отвърна Самюъл.

— Толкова се разтревожихме, Тамзин — каза Дамарис, като кършеше ръце. Другите момичета кимаха неспокойно.

— Почти мислех да изляза да те търся — добави Гидиън. — Но бурята връхлетя твърде бързо. Самюъл не мислеше, че мога да стигна до града навреме… и не знаехме къде си.

Дайна стоеше в края на стаята с ръце, скръстени на гърдите.

— Нямаше да попаднеш в нея, ако се беше прибрала по-рано. Защо закъсня?

— Хайде сега, Дайна — обади се Гидиън с леко смръщено чело. — Мисля, че можем да се въздържим от всякакви укори предвид обстоятелствата.

При кроткия упрек Дайна стисна устни в права линия, но не каза нищо повече.

— Вие двамата откъде се познавате? — попита Самюъл Яго и мен.

Откъде наистина? Едва ли можех да им кажа, че бях отишла сама да се пазаря с пария на тяхната общност. За късмет, на Яго, естествено, не му липсваха думи:

— Не се познаваме, ако не се брои една размяна на имена набързо. Връщах се от града, когато се натъкнах на нея. Тя ми каза, че е тръгнала насам, и това беше по-близо от дома ми. — Той дари с усмивка другите момичета. — Нямах представа каква компания поддържате тук.

— Те са наши гости, а стореното от теб тази вечер е добро дело, Джейкъб. Добре дошъл си да останеш, докато трае бурята. — Стори ми се, че Самюъл изрече както комплимента, така и поканата с известна неохота. Погледът му падна върху мен. — А колкото до теб, надявам се, че оценяваш как ангелите за пореден път те пощадиха от гнева на природата.

— Да. — Хвърлих поглед към един от тъмните прозорци, когато издрънча от вятъра. — Честно казано, не знам какво щях да правя, ако бях останала там навън много по-дълго.

Намръщеното изражение на Гидиън се беше задълбочило.

— Когато тази буря отмине, е добре съветът да преразгледа работните назначения на момичетата — поне за такива като Тамзин и Дамарис, които обикалят пеш из целия град. Достатъчно безопасно е през лятото, но по това време на годината е твърде лесно да бъдеш застигнат от буря. Тази беше особено внезапна дори за онези от нас, които знаят за какво да следят.

— Точно каква работна задача е това? — Тонът на Яго беше съвършено невинен, без никакъв признак, че вече знаеше нещо за историята ни. — И се надявам, че някой ще бъде така любезен да ми каже имената на прекрасните ви гостенки. Признавам, толкова съм запленен от тях, че започвам да се питам дали всъщност съм още навън и просто имам халюцинации.

Думите на Яго предизвикаха в отговор усмивки от приятелките ми. Беше малко разрошен и раздърпан от бурята, но дори аз трябваше да призная, че имаше някакъв чар в дръзкото му поведение.

Самюъл посочи към всяка от нас подред:

— Уинифред, Ванеса, Дамарис и както знаете, Тамзин. Техният кораб заседна на източното крайбрежие и сега са отседнали при нас, докато успеят да продължат към Кейп Триумф през пролетта.

— О, нима? — попита Яго. — Какво ви чака там?

— Съпрузи, надяваме се — обясни Уинифред с нотка на силен копнеж в гласа. — Работихме и учихме, за да станем дами с висока култура, за да можем да се запознаем с изискани кандидати за женитба — ако все още са останали такива, докато стигнем там! Тамзин вероятно ще отмъкне който е останал. Никога не се отказва.

По някаква причина похвалата ме смути.

— Хайде сега, жива и здрава съм. Не е нужно да говориш хубави неща за мен.

По лицето й се прокрадна дяволита усмивка:

— Кой е казал, че се опитвам да бъда мила? Просто коментирам непреклонната ти природа… която, между другото, се радвам да имам близо до себе си. Не е чудно, че успяваме да се измъкваме живи от тези бури и други бедствия.

Усмихнах се в отговор, мислейки си колко дълъг път бяхме изминали от онази първа среща на борда на кораба. Трогателният миг беше разбит, когато Дайна обяви:

— Това, което аз се питам, е защо всички постоянно попадате от една беда в друга. Навярно е някакво божествено наказание.

Яго глътна наведнъж остатъка от чая си и остави чашата си върху чинийката с дрънчене.

— Струва ми се повече като божествено благоволение, щом продължават да се измъкват невредими. Сам казахте, че ангелите бдят над тях, господин Коул. Може би вашите гостенки носят някакво божествено послание за останалите от нас, а ние дори не го осъзнаваме.

Възцари се мълчание. Самюъл прочисти гърло и каза:

— Макар да е благоразумно да обмисляте начина, по който ангелите влияят на всичко в света, по-добре е тълкуването да се остави на по-опитните в изучаването на свещеното.

— Бихме се радвали да присъствате на службите някой ден, ако искате да научите повече — добави Гидиън.

Яго поклати глава ухилено:

— Не. Честно казано, изпитвам по-духовно чувство, когато работя навън на свеж въздух. Искам да кажа, огледайте се към слънцето и дърветата — дори тази буря. Урос е създал това. Църквата? Вие сте я построили.

— Нима предлагате богослужения навън, както правят аланзанците? — запита Дайна: ужас разкриви чертите й.

— О, боже мой, не съм еретик, госпожице Коул. Просто живея и отдавам почит на Бог според собствените си вярвания.

— Това е почти определението на ерес! — Самюъл отметна рамене назад и изглеждаше готов да изнесе проповед.

Забелязвайки това, Гидиън бързо каза:

— Е, беше дълга и тежка вечер. Навярно е по-добре да се съсредоточим върху честването на Урос, а не обсъждането му.

Самюъл, все още вглеждайки се внимателно в Яго, дори не мигна:

— Особено след като няма нищо за обсъждане.

— Разбира се, че не. Просто казвам, че може би всички ще се почувстваме по-добре, след като хапнем нещо за вечеря. — Гидиън може и да твърдеше, че се смущава на амвона, но умееше прекрасно да отбива удари. — Можеш ли да ядеш, Тамзин? Отложихме вечерята, когато започна бурята.

— Прекрасна идея. — Яго прикова усмивката си върху мен. — И какъв късмет, че дори не я пропусна.

Докато тръгвахме към кухнята, Дамарис ме хвана под ръка и ме задържа:

— Тамзин, чувствам се ужасно. Иска ми се да не беше носила онези доставки вместо мен. Нямаше да закъснееш, ако…

— Тихо — прошепнах и я прегърнах бързо. — Аз съм си виновна, че закъснях. Ти имаше нужда от тази почивка. Всичко сработи и почти си струваше да измръзна до смърт, та Дайна да се държи мило с мен. О, добре де, просто да не е ужасна.

Трудно беше да се присмивам твърде много на Дайна, когато поднесе поредната си отлична вечеря. Щом снегът по мен се стопи и се стоплих, ме обзе хищен апетит и погълнах бобената супа и листните зеленчуци, без да спра и за миг. Другите разказваха преживяванията си с бурята, а Ванеса разказа как се прибрала у дома с някакъв ученик, който живеел далече извън града.

— Снегът тъкмо започваше и толкова се радвам, че реших да говоря с майка му за намирането на учебник за по-напреднали. Иначе щях да се поболея от тревога как ще се прибере вкъщи! Толкова е умен. Жалко, че не могат да си позволят нищо ново, но ще направя импровизирана читанка, за да не скучае.

Яго изви вежда:

— Звучи, сякаш вие сте умната. Сигурно и самата вие четете доста.

Очите й засияха:

— О, да. Обожавам четенето. И ми липсва. По-рано дочитах по една книга на всеки няколко дни.

— Сериозно? Не си давах сметка, че зад тази красива усмивка има такъв начетен човек. И — чакайте малко? Какво? Това и трапчинки ли са на всичко отгоре? Леле. Знаете ли, добре е да поддържате ума си остър. Ако ви трябва нов материал, имам цял куп книги, които взех в Сътън. Исторически пиеси, романи.

— Тя няма нужда от такива неща — вметна Дайна. — Свещените писания ще поддържат остър ума й.

— Разбира се, разбира се. — Яго отново започна да яде, но не можа да мълчи много дълго. — Знаете ли, не помня кога за последен път съм ял нещо толкова вкусно. Госпожице Коул, не сте приготвили всичко това съвсем сама, нали? Усещам вкуса на дузина различни подправки. Сигурно сте накарали тези момичета да режат на ситно цял ден.

Дайна изглеждаше зашеметена от похвалата, а после, удивително, се изчерви от удоволствие:

— Всъщност… аз направих всичко, господин Робинсън. Готвенето е нещо, което приемам много сериозно. А вътре има само няколко подправки, при това основни. Може да се постигне много, ако човек умее да ги използва правилно.

Яго подсвирна тихо.

— Боже мой. Ще трябва един ден да се отбия с асортимента си от подправки и масла. Ако имате талант да създадете такова ядене от прости съставки, не мога дори да си представя какво бихте направили със съставки от цял свят.

Навярно ласкателството на Яго подобри настроението й, защото по-късно по време на вечерята Дайна намали наказанието, което Уинифред бе получила за това, че научила дъщерята на ковача да си сплита косата:

— Опрощава ти се писането на анализ на онзи пасаж. Просто се постарай да запомниш посланието му.

— О, ще го запомня — увери я Уинифред. — Вече го прочетох всъщност. Обожавам онзи абзац: „Помни сърцето си. Помни, че другите те обичат заради него — не заради властта или заслугите ти. Човешките условности може и да лъжат, но сърцето ще каже истината“.

Яго пусна вилицата си с дрънчене и се запитах още колко шокирани реакции може да успее да докара в рамките на едно хранене.

— Какъв мелодичен глас имате. Пеете ли?

— Не често. Предпочитам да свиря. — Мелодичният й глас стана меланхоличен. — Липсва ми цигулката, на която се упражнявах в Дънфорд. Надявам се, че ще имам своя собствена, когато се омъжа.

— Е, имам една лютня за продан. Едва ли е същото, но някои от принципите са подобни. С удивителното си умение можете да се упражнявате, преди да отидете на юг, а после да зашеметите кандидатите си. Не че и така няма да го направите. Всъщност сигурен съм, че ще имате толкова много, та дори няма да можете да им хванете бройката.

Самюъл въздъхна силно:

— Господин Робинсън, нищо ли не чухте в онзи цитат?

— Чух глас, който ме накара да помисля, че един от Шестте ангела е дошъл да ни рецитира — отвърна Яго сериозно.

Дамарис закри устата си с ръка, за да скрие смеха си.

— Пасажът се отнасяше за предпазването от суетата, а въпреки това ето ви вас тук, подхранвате я, като постоянно отправяте ласкателства към тези момичета, докато, освен това насърчавате материализма с непрестанните си опити да пробутате стоките си!

— Не мога да се сдържа да не продавам. Това ми е в кръвта. И всъщност не мога да удържа и комплиментите — не и когато има толкова много достойни да ги получат. — Яго направи широк жест с ръка около масата. — Освен това трябва да печеля хората на своя страна с наличните си умения. Нямам такъв късмет като нашия господин Стюарт, способен да омагьосва само с един поглед.

Гидиън се сепна при неочаквания комплимент:

— Съжалявам, какво?

— Не ви критикувам — каза Яго приятелски. — Просто излагам фактите. Един от нас трябва да се старае много повече, за да спечели вниманието на младите дами. Само да ви дадат меч и чифт криле, и ще бъдете въплътеният Кириел. Аз? Случва се да ме нарекат „сладък“, но никога „зашеметяващ“.

Самюъл застина насред хапката, неспособен да повярва какво се разиграваше на трапезата му. Междувременно Гидиън се изчервяваше толкова силно, че даже ушите му бяха розови. Дайна скочи в негова защита:

— Добрият характер на Гидиън е това, което му печели внимание.

— Мога да повярвам на това. Той е един от най-чудесните хора, които съм срещал някога. — Яго звучеше искрено. — Но вие вероятно сте разбрали отрано това, госпожице Коул.

— О, да — каза тя, мислейки, че е постигнала победа. — Разбрах колко е чудесен в мига щом го видях.

— В мига, щом го видяхте, а? Ммм-хмм, така и предположих — каза Яго.

Сведох поглед към чинията си, за да скрия една усмивка. Дамарис, също схванала шегата, запази спокойно изражение, въпреки че смях изпълни очите й.

— Подценявате се, господин Робинсън — каза тя. — Мисля, че ако си оставите косата да порасне малко, ще сте наистина зашеметяващ.

Яго сложи ръка на сърцето си:

— Така ли мислите? Никога не съм мислил за това. Звучи, сякаш имате добър усет за стил. Имам едно огледало, което…

— Тази вечеря приключи. — Самюъл избута стола си назад със скърцане и се изправи. — Джейкъб, ще ти приготвим легло в предната стая. Останалите от вас, момичета, помогнете на Дайна със съдовете.

— Не може ли Тамзин да бъде изключена от това задължение? — попита Ванеса. — След всичко, което преживя тази вечер? Вижте колко са напукани тези ръце.

— Повечето от това всъщност е от прането — казах, трогната от загрижеността й. — Но щом се възстановиха от над десетгодишно пране в Осфро, сигурна съм, че ще се възстановят бързо от… ъм, колкото време изкараме тук.

— Няма нищо срамно да показваш белезите от честен труд — каза ми поучително Дайна и дали защото още беше приповдигната от комплиментите на Яго, или просто мислеше, че другите може да я съдят, каза: — Можеш да си починеш край огъня, Тамзин.

Яго ме последва до огнището и се загледа навън през един от прозорците, докато аз се настанявах в един стол.

— Доста силна буря.

— За онази, която току-що предизвикахте на вечеря, ли говорите? — попитах.

Той се засмя и се настани в стола срещу мен, като го обърна, така че да може да подпре брадичка на облегалката му.

— Обичам да поддържам нещата интересни, това е всичко.

— Струва ми се, че можете да бъдете малко по-снизходителен към горкия си домакин, докато го правите.

— Струва ми се, че вие можете да бъдете малко по-снизходителна към горкия си спасител.

Мисля, че използва думата „спасител“, за да ми се присмее, но това не беше далече от истината.

— Благодаря ви за това. Нямах представа къде съм.

— На косъм да се залутате в южната гора. — Несериозността му изчезна. — Когато ви открих, се бяхте отклонили по една малка пътека, която се разклонява от пътя край потока. Едва ви зърнах, докато идвах. Истински късмет. Или божествено благоволение.

Потръпнах:

— А пък аз се тревожех, че просто съм подминала къщата. В името на Шестте. Защо въобще дойдохте да ме търсите?

— Когато осъзнах, че се задава буря, си помислих, че няма да успеете да се върнете тук, преди да връхлети най-лошата й част. Така че… трябваше да отида. — Закачливото проблясване в очите му се върна. — Имам повече сърце, отколкото си мислите.

— Няма да се извиня за онова, което казах по-рано, дори наистина да сте спасили живота ми.

— Разбрано.

Умълчахме се и аз се загледах в пукащия огън, любувах се златистите и оранжеви пламъци с техните сини сърца. Когато вдигнах поглед, открих Яго да ме гледа изучаващо.

— Какво?

— Трябваше да ви дам панделките — отвърна той неочаквано. — По-рано по-голямата част от косата ви беше покрита. Ако я бях видял цялата така, щях да ви ги дам без пари.

— Казвате това просто защото искате да покажете благоприличие сега, когато знаете, че дадох арниката на Орла безплатно.

Той облегна буза на ръката си: усмивката му стана по-широка, докато ме гледаше косо:

— Мисля си, че и вие може да имате малко сърце. Приятелките ви, изглежда, мислят така.

— Ако не бяхте толкова зает с опити да продадете нещо, щяхте да ги чуете как ме наричат непреклонна.

— Чух ги да ви се възхищават. И чух, че Дамарис звучеше доста признателна на път за вечеря.

Изпъшках:

— Подслушвахте ли?

— Не. Просто бях на правилното място в правилния момент, за да ме накара да се запитам дали в това, че се втурнахте в къщата ми, може би е имало нещо повече от себичен копнеж за шампанско и коприна. Може би бяхте там толкова за себе си, колкото и за приятелките си. А това пък ме кара да се питам дали би трябвало да съм нащрек. Искам да кажа, чувам, че не се предавате. Смятате ли пак да почнете да ме преследвате?

— По дяволите, ще ви се да преследвах вас, господин Робинсън. — Вдигнах ръка да прикрия една прозявка. Вече започвах да се уморявам твърде много, за да търпя подмятанията му. — Не си давайте повече труд. Ще намеря начин точно както винаги намирам.

Той повдигна глава и огледа ръката ми:

— Какво имахте предвид с десет години пране?

— Работех за майка си. Казах ви, че е перачка.

— Не… само казахте, че ръководи бизнес.

— Така е. Освен ако според вас това не се брои за бизнес?

Тонът на гласа ми не му убягна.

— Разбира се, че се брои. Предполагам, че си представях други видове бизнес. Магазин за изискани дрехи. Жена, занимаваща се с планиране на събития. Не мислех за нещо толкова…

— … мърляво?

Обичайната му усмивка оживя с потрепване.

— „Мърляво“? Не е думата, която бих използвал. Но когато ми казахте, че отивате да танцувате валс и да вечеряте с най-изисканите хора на Кейп Триумф, предположих, че вече имате връзки, за да извадите такъв късмет.

— Късмет? — Изправих гръб, внезапно разсънена. — Не съм дошла заради някакво забавление! Тук съм, защото работих усърдно — защото се борих със зъби и нокти в Осфро, а после излях всичко, което ми беше останало, за да стана най-добрата в Блу Спринг. Нямате представа колко много съм пожертвала за удоволствието да седя срещу вас точно сега, Яго Робинсън, и проклета да съм, ако вие, проклетите Наследници или дори това време ми попречите да получа каквото искам.

Това беше по-рязък отговор, отколкото заслужаваше: знаех, че не беше искал наистина да ме обиди. Но всичко просто изригна от мен, преди да успея да го спра. Бях уморена до мозъка на костите и най-сетне започвах да усещам тежестта на тези последни двайсет и четири часа — Дамарис, Яго и бурята.

Яго ме наблюдаваше със сериозно, но иначе неразгадаемо изражение и се запитах дали го бях шокирала толкова, че да го накарам да млъкне. Струваше ми се доста невероятно. И наистина няколко мига по-късно той поде:

— Вижте, ако… О, здравейте. — Очите му в зелено и пъстро се фокусираха върху нещо зад мен, а изражението му отново стана ведро. — Господин Коул. Госпожице Ванеса. Придърпайте си по един стол и елате при нас.

Обзета от паника, рязко се завъртях, очаквайки да видя как Самюъл ми заявява, че ще горя вечно в ада на Озиел заради непристойния си език, но стоическото му изражение ми подсказа, че не беше дочул. Ванеса стоеше зад него със завивки в ръце.

— Ще разчистим някои от тези мебели и ще ви приготвим легло — каза Самюъл.

Яго се изправи и се протегна:

— Благодаря, сър, но ако ви е все едно, тази нощ ще спя навън в обора.

— Там е смразяващ студ — възразих. Това поредната му шега ли беше?

Яго отвърна с намигване:

— Щом конете могат да го преживеят, значи и аз мога. Ще се чувствам по-добре, ако ги наглеждам, а господин Коул вероятно ще се чувства по-спокоен, ако съм извън къщата.

Самюъл се вдърви:

Нямаше да отправя предложението, ако не го мислех. Нашият дълг пред Урос ни заставя да проявяваме състрадание към всеки, който се нуждае от него.

Яго наклони глава и поглади брадичката си в пресилен жест на замисленост:

— Състрадание ли е, ако е дълг? Не би ли трябвало състраданието, по самата си природа, да се дава свободно? А ако не ме лъже паметта, не е ли така или иначе просто въпрос на преценка кой се нуждае от състрадание?

Гидиън се вмъкна вътре точно навреме да чуе тази последна част и да види гневния поглед на Самюъл в отговор. Вмъквайки се ловко между другите двама мъже, Гидиън попита любезно:

— Джейкъб, това ще бъде ли достатъчно, за да ти е топло? Сигурен съм, че можем да намерим допълнителни завивки.

Яго продължи да се взира в Самюъл още миг, преди да се обърне към Ванеса и одеялата й:

— Това е предостатъчно, благодаря.

— По-издръжлив сте от мен — каза тя. — Спахме навън няколко нощи на път за тук и всяка сутрин се чувствах като леден блок въпреки онази тежка меча кожа, която Тамзин намери по пътя.

— Как така? — Яго натрупа палтата си едно върху друго. — Нима безразсъдно е уловила някоя?

— Направи размяна с баланкуанците за допълнителни неща, така че на нас, останалите, да ни е топло. Предаде им любимата си рокля, тази прекрасната от зелена коприна, която…

— Достатъчно — сгълчах я. — Това е просто рокля. И спри, преди да си му дала идеи. Ще се опита да ми продаде нещо.

— Кой каза, че си мисля това? — Той вече беше целият дебело опакован и се канеше да увие шала около лицето си. — Но ако наистина имате нужда от още рокли, обърнете се първо към мен. Лека нощ, дами, преподобни. — Взе одеялата и изчезна през вратата към фоайето. Няколко секунди по-късно вятърът нахлу вътре, когато той отвори вратата, а после отново беше прогонен навън.

Самюъл се взря във вратата, отвори уста да каже нещо, а после поклати глава. Отправи се с тежки стъпки към кухнята: Ванеса точно се забърза след него, когато Дайна я повика.

— Тук винаги е интересно — прошепнах на Гидиън.

Той наклони глава, заслушан във вятъра.

— Нямаше да възразя, ако тази вечер беше по-малко интересно.

— Колко продължават тези бури?

— Обикновено два дни. Виждал съм ги да траят по цяла седмица.

— Седмица — повторих, ужасена. Какво щеше да прави някой, който се придвижваше пеш? Лесно беше да изпитвам гняв заради забавянето на пътуването, когато мислех, че се прави ненужно. Да го разбера, да видя сама, че причините бяха основателни… това само правеше всичко много по-потискащо.

И двамата замълчахме, но усещах, че Гидиън обмисля нещо. Очите му гледаха навсякъде, но не и към мен.

— Тамзин… Джейкъб Робинсън наистина ли те намери на пътя, или вече беше ходила да се срещнеш с него заради по-ранното заминаване за Кейп Триумф?

Гидиън може и да беше деликатен, но не му липсваше наблюдателност. Поколебах се, питайки се колко тежки бяха последиците от това, че бях посетила Яго. Не исках обаче да лъжа Гидиън, а нещо ми подсказа, че той вече знае.

— По малко от двете. Отидох да го видя и бурята ме застигна на път за вкъщи. Той тръгнал след мен, когато завалял снегът.

По чертите на Гидиън пробяга изненада.

— Интересно. Е, какво каза той? Може ли да те отведе в Кейп Триумф преди пролетта?

— Не. — Седнах отново и почувствах как ме залива по-ранното разочарование. — Всъщност икорите щяха да ни отведат дотам, но това щеше да означава, че Яго ще трябва да остане и да изгуби част от печалбата си. Предложих да го компенсирам, но той въпреки това отказа.

— А. — Гидиън се настани в стола, в който беше седял Яго, като го обърна отново напред. — Това се покрива повече с очакванията ми. Съжалявам.

— Защо има толкова много търкания с Яго? — попитах. — Само заради характера му ли?

— Много неща, предполагам. — Гидиън се облегна назад и въздъхна. — Едното е, че Джейкъб продава неща… продажбата на някои от които е незаконна в Грашонд. Заобикаля това, като кара клиентите да се срещат с него край този приток на Куистимак — на около миля извън града. Когато се изготвяше уставът на колонията, и Грашонд, и Арчъруд искаха онзи воден маршрут и им беше присъдено съвместно притежание. Така че, ако той осъществи продажба по бреговете му на нещо, което е незаконно тук, но законно в Арчъруд… може да избегне всякакви неприятни последици.

Засмях се, преди да успея да се сдържа.

— Съжалявам — казах, виждайки изненадата на Гидиън. — Не биваше… Просто е много хитро, това е всичко. Ъъ, може би „непочтено“ е по-подходяща дума. Какви неща продава?

— Сещам се най-вече за ром и вино. — Гидиън успяваше да накара неодобрението въпреки всичко да изглежда сияйно красиво. — А после онзи, на когото ги продава, обикновено се напива и в крайна сметка бива наказан от съвета. Но Яго не се интересува от тези подробности.

— Разбирам защо това би било дразнещо, но наистина ли е толкова лошо? Пиенето определено може да предизвика неприятности, разбира се, но едва ли може да се каже, че Яго избива десетки хора или нещо такова.

— Не, все още не. — Изражението на Гидиън стана нетипично мрачно. — Но може да го направи вече всеки момент.

— Гидиън! Престани. Има достатъчно причини хората да хранят неприязън към него и без да разпространяваш истории на ужаса и обвинения. — Но още докато говорех, през тялото ми пробяга тръпка при сериозното изражение в очите на Гидиън. — Това е измислена история, нали? Както когато Дайна казва, че ни заетата божествено наказание?

Гидиън се забави с отговора.

— Измислена история е, в смисъл че не, още не се е случило. И не, не мога да предсказвам бъдещето, за да кажа, че с абсолютна сигурност, без съмнение ще се случи. Но той е готов за това.

— Ще трябва да се въздържиш. Знам, че Самюъл нямаше да пусне Яго тук вътре, ако той можеше просто да се обърне и да започне да ни избива без предупреждение.

— Това е вярно — призна Гидиън — и трябваше да съм по-ясен с избора си на думи. Ако заради него умрат хора, въпросът не е толкова, че той ще ги убие със собствените си ръце, а по-скоро с постъпките си. Но така или иначе ще го направи.

— Гидиън…

— Ще стигна до същината, обещавам. Когато най-напред нае дома си в Констанси миналата есен, все се опитваше да продаде нещо — точно както сега. Щом намери място, което да наеме, взе да излага много стоки, които не виждаме често; една от тях е билка — горчив корен, която расте по най-южното крайбрежие на Адория. От нея става доста силно лекарство, което може да лекува много неща — и е единственото, което може да свърши работа при някои болести. Жизненоважно е да го имаме подръка през зимата. В Адория има епидемии от заразни болести, които могат да заличат цял град в рамките само на седмица.

— Какво стана? — попитах: гласът ми прозвуча като дрезгаво грачене. Не ми харесваше да чувам за щети, причинени от недостиг на лекарство. Това ми напомняше твърде много за дома, изкарваше на повърхността спомени за това колко трудно беше да се сдобием с лекарството, от което Мери имаше нужда, за да лекува кашлицата си.

— Джейкъб имаше сред стоките, с които търгуваше, запас от горчив корен и сключи сделка да го задържи за зимата, в случай че имаме нужда от него. Щяхме да сме единствените, на които е позволено да го купят. Но после… — Гидиън се загледа в сенките, мислите му бяха потънали в миналото. — Но после икорите му предложиха голяма сума злато, ако се съгласи да го продаде на тях — и той го направи. Наруши споразумението си с нас, защото се появи по-добра сделка. Сега нямаме защита. Дотук през тази зима имаме късмет, но ако избухне каквото и да е заразно заболяване или треска… Е, просто ще трябва да се молим.

— Не можете ли да вземете още от някого другиго?

— Не е лесно. Трябва да го внесем от южните колонии, а дори там то расте само през късната пролет и ранното лято. Най-оскъдно е по това време на годината, а ако изобщо може да се намери, продавачите вземат скъпо.

Отвратително чувство усука стомаха ми при продължаващите прилики със собствения ми живот. Семейството ми често се беше „парило“ от себични аптекари, които надуваха цената на лекарството на Мери. Мисълта това да се случва в по-широк мащаб, на цял град, беше ужасяваща.

Спомняйки си някои от отвратителните практики, които бях виждала, попитах:

— Опита ли се да ви принуди да платите повече от икорите? Като например да започне война на наддаване?

— Не. Просто избяга с него една нощ.

— Струва ми се, че някой, който толкова се гордее с уменията си да преговаря — и жадува за злато — би се възползвал от предимството си.

— Може би предложението на икорите просто е било твърде щедро, за да го подмине. Все още получаваше злато от тях дълго след като това се случи.

Самият Яго ми беше казал, че е бизнесмен, но не бях схванала истински колко силен беше стремежът му към печалба. Онази шеговита външност криеше характер, далеч по-пресметлив и безскрупулен, отколкото бих могла да си представя.

— Съветът направи ли нещо?

— Технически лекарството все още беше негово, макар че ни го беше обещал. Така че беше наказан за измама, не за кражба, и трябваше да плати глоба за неспазване на условията за продажбата. Само това можеше да се направи, освен да го прогоним от града. Но той продава достатъчно други важни неща, та съветът неохотно се съгласи да му позволи да остане. — Гидиън се примъкна напред и положи едната си ръка върху ръцете ми, докато се взираше тревожно в лицето ми: — Добре ли си? Изглеждаш толкова разстроена.

— Не съм. Искам да кажа да, разстроена съм. Кой не би бил? Виждала съм какво става, когато… Е, както и да е. Просто това, което е направил, е ужасно. Първото ми впечатление от него не беше особено добро, но след като ми помогна в бурята, сметнах, че сигурно е добре да му имам повече доверие.

— И може би трябва — малко. Искам да кажа, не мисля, че е зъл човек. Не мисля, че иска хората да страдат — вероятно е по-склонен да помага на другите точно както направи тази вечер. Но също така не мисля, че може да погледне отвъд собствените си цели достатъчно, за да обмисли последиците, които действията му ще имат за другите. — Очите на Гидиън проблясваха в светлината на огъня, докато размишляваше. Най-накрая заяви: — Когато въпросът опира до това, смятам, че Джейкъб Робинсън продаде обещаното на нас лекарство от алчност за себе си, не от злонамереност към другите.

— Това няма да има значение за някого, който умира от тежко смъртоносно заболяване — процедих. — Няма да има значение за някоя майка, чието дете…

Когато се задавих с думите, Гидиън стисна ръката ми по-здраво.

— Права си, разбира се. Но има значение за Урос и ангелите. В края на дните едно престъпление, породено от дребнав егоизъм, ще бъде съдено по-малко сурово от едно, породено от умишлена злоба.

Измъкнах ръката си и се изправих:

— Тогава те са по-опрощаващи от мен.

Към края на онзи скован от снега сен бях изтощена, отколкото ако се бях занимавала с прането, както обикновено. Но о, онази къща искреше. Дайна ни беше накарала да изжулим и излъскаме всяко ъгълче от нея. Когато се завлякох горе по времето за лягане, другите момичета веднага забелязаха новата хартия.

— Как се сдоби с това? — попита Уинифред. Оставих хартията и книгата.

— Гидиън ми я даде, когато чу какво е направила Дайна.

Дамарис намигна:

— Добра работа. Помни, това е за висшето благо.

— Дал ти е и книга? — Ванеса се оживи. — Каква?

— Ти каква мислиш по тези места? — Вдигнах Рувийските последователи. — Не е книга със сонети! И ми я даде назаем.

Не беше нужно приятелките ми да ме предупреждават да предпазя хартията. Пъхнах я под дюшека си, като задържах един лист за тазвечерното писмо. Когато го завърших, го подържах за момент, питайки се кога то и другите, които трупах, изобщо ще потеглят от този град. Кой можеше да каже? Не знаех дори кога щях да се измъкна аз.

Скрих писмото при хартията и използвах последната си частица свободно време, за да почета от книгата на Гидиън в леглото. Макар че наистина представяше някои от териториите, разделите, които беше подчертал, по-скоро се отнасяха за това да помагаш на другите и да подобряваш характера си. Беше, все едно да надникна в ума му, който сякаш си представяше по-чист начин на живот, който не изискваше толкова много от строгостта на Наследниците. Пилее си времето тук, помислих си. Всички си го пилеем.

Успях да се върна в църквата навреме за втората половина от службата и никой, освен момичетата от Бляскавия двор не беше забелязал отсъствието ми. Единственото наказание, което понесох, си бях навлякла сама: пропуснах обяда. Докато се натоварихме обратно в шейната на Яго, вече бях замаяна от глад.

Той ни откара у дома, отклонявайки неискрената покана на Самюъл за вечеря. Яго отново галантно помогна на всяка от нас да слезе. Стиснал ръката ми, я огледа от двете страни.

— Ако се тревожиш за ръцете си, е добре да носиш ръкавиците си по-често.

— Изгубих ги. — Гледах гърба на Дайна, докато тя влизаше в къщата. — Но по-скоро ще оставя пръстите си да окапят от замръзване, отколкото да й кажа. Ще ме накара да пиша за немарливостта със собствената си кръв.

— Е, да се надяваме да не се стигне до нито един от тези два завършека. — Той провери юздите на конете, а после скочи обратно на мястото си. — Утре рано потеглям да се видя с Луис.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— Зависи дали ще спирам някъде. Но във всеки случай ще се върна преди края на седмицата.

Мисълта за отсъствието му от града ме накара да се почувствам странно самотна. Имахме твърде малко съюзници и въпреки странностите на Яго беше утешително да имам наблизо и друг външен човек.

— Каква прекрасна служба — каза Дайна на Гидиън на вечеря същата вечер. — Не мисля, че някога съм чувала истината на Урос да бъде излагана така красноречиво. „Страхът е клетка, а ние сме тъмничари сами на себе си.“ Не мога да си избия тези думи от главата.

— Аз също — вметнах.

Гидиън не ме поглеждаше, но по лицето му потрепна усмивка.

— Беше отлично послание — съгласи се Самюъл. — Нед и Лоуъл говориха с мен по въпроса след това и отбелязаха напредъка ти. Следващия път трябва да насърчиш хората да успяват — но също и да ги накараш да разберат тежките последици от неуспяването.

Когато се оттеглих да си легна по-късно, приятелките ми незабавно се скупчиха около мен и настояха да узнаят къде съм изчезнала.

— Не мога да ви кажа — отвърнах, с което предизвиках стонове. — Все още не всичко е уредено и макар че ви имам доверие, все още не мога да рискувам случайно да се разчуе.

Ванеса се тръсна нацупено на леглото си:

— Нищо ли не можеш да ни кажеш?

Спрях да разкопчавам роклята си:

— Е, донесох ти подарък. В наметката ми е.

Ванеса се спусна към наметката и извади романа:

— Умирам си да прочета това! Откъде го взе?

— По-добре е за теб да не знаеш.

— Надявам се да го споделиш — каза Дамарис, надвесвайки се през рамото на Ванеса.

— Разбира се. След като го свърша. — Ванеса притисна книгата към гърдите си. Широко усмихната, ми каза: — Тамзин, нямаш представа колко се радвам, че успяваш да постигаш нещата.

Макар че през нощта не наваля нов сняг, на другата сутрин пътищата още не бяха напълно разчистени. Един съсед ни откара до града с шейната си и аз открих, че очаквам с нетърпение деня, макар да беше тежък. Последните два дни бяха задушаващи и потискащи и се радвах да разполагам отново със свободата на собственото си разписание.

След като съседът ни остави на градския площад, Гидиън предложи да ме придружи до къщата на Честър.

— Наистина ми помогна с онази проповед.

— Ти свърши цялата работа. Онова представяне беше невероятно.

— Защото имах правилните думи. Наистина знаеш как да въздействаш на хората. Дарба като тази… — Той оправи шапката си и се загледа в сутрешното оживление на площада. — Е, това е нещо, което би трябвало да правиш редовно.

— Някак не мисля, че ще имам много шансове да го правя в Кейп Триумф.

— Би могла да го правиш, ако останеш тук. — Той сведе поглед, докато подритваше снега. — Има ли някаква причина — някой човек, който може да те убеди да приемеш този начин на живот?

— Какво? Не. Е, може би ако самите ангели слязат и… — Видът на сериозното му изражение ме накара да млъкна рязко.

— Съжалявам — каза той бързо. — Не биваше…

— Не че аз съжалявам, аз…

— Беше неуместно…

— Беше…

И двамата спряхме да се опитваме да говорим един през друг и замлъкнахме едновременно. После очите ни се срещнаха и започнахме да се смеем.

— Сигурно ти звучи безумно — каза той. — Познаваме се от колко, само малко повече от седмица? Но ти казвам, тези моменти с теб са сред най-щастливите в живота ми.

Гледах възхитено как прокара ръка през косата си, която бледата светлина на зимното слънце превръщаше в полирано злато. Не можах да възпра един спазъм на печален копнеж. Той наистина беше ужасно привлекателен. И мил.

— Гидиън, не знам какво да кажа. На мен също много ми харесваше да прекарвам време с теб. Мисля, че си единственото ярко петно в тази град.

Той ожесточено поклати глава:

— Не, в това има нещо повече, отколкото си даваш сметка. Кълна се. Ако можеше просто да опиташ и наистина да се отвориш за него… мисля, че ще видиш каквото виждам аз. Знам, че блясъкът на Кейп Триумф и неговото богатство са съблазнителни, но всичко това е преструвка. Ти имаш сияен дух, Тамзин. Наистина ли искаш да го прикриеш, като се движиш в кръг от други хора, които нямат такъв дух?

Сияен дух. Никой досега не ми беше казвал такова нещо, дори не и Хари в дните, когато всяка дума, излязла от устата му, беше достойна за любовно стихотворение.

— Това, че мислиш за мен по този начин, означава толкова много за мен. Не са много тези, които са мислили така — добавих, гласът ми пресекна. — И ще бъда честна — не мисля, че много хора тук споделят това мнение.

— Това е само защото живееш със семейство Коул. Ако ти и аз бяхме… — Той прочисти гърло, червенина обля бузите му. — Ако беше моя съпруга, управляваща собствено домакинство, нещата щяха да бъдат много различни. И видя колко въздействаща беше онази проповед! С твоята помощ наистина бих могъл да достигам до хората. Бихме могли да ги вдъхновяваме, вместо да ги плашим.

— Много би ми харесало да видя това — казах искрено. — А ако нещата бяха прости за мен… е, кой би могъл да каже? Но не са. Обвързана съм със скъп брачен договор и имам в живота си множество сложни неща, за които да се грижа. Разбираш ли какво казвам?

— Да. — Въпреки че беше разочарован, очите му сияеха с вътрешна светлина. — Но да знам, че мислиш хубави неща за мен, макар и малко, ме прави щастлив.

— Често мисля хубави неща за теб.

Стояхме така още няколко мига, обгърнати в топло задоволство.

— Предполагам, че не бива да те задържам — каза най-накрая. — Нали ще поговорим повече по-късно?

— Разбира се.

Неочакваното му предложение остави у мен порой от противоречиви емоции, докато вървях към дома на Честър. Кой би могъл да предвиди това? Дамарис вероятно щеше да твърди, че го е предусетила — помислих си иронично. Почувствах се виновна, задето му отказвам, и още по-виновна, че не бях влюбена до уши в него — не че очаквах да съм влюбена така в онзи, за когото се омъжех, който и да беше. Въпреки това държах на него.

Гидиън беше невероятен човек и щях да съм късметлийка да си намеря мъж дори наполовина толкова добър и мил. Ако ми беше говорил така в някоя бална зала в Кейп Триумф е джобове, пълни със злато за Джаспър, вероятно щях да кажа „да“ на момента.

Бях толкова разсеяна, че забелязах малкия платнен вързоп върху кухненската маса на Честър чак след като направих първата си обиколка, за да взема дрехите за пране. Понякога, ако имаше изостанала храна, Честър ми оставяше по някоя бисквита или парче сирене. Трогната от вниманието му, развих плата и открих… ръкавици с един пръст.

Пробвах ги зачудено, опитвайки се да разпозная невероятно меката им, черна материя. Кашмир? Ангора? Как можеше да е като коприна на допир и въпреки това да е толкова топла? По маншетите им изключително грижливо бяха пришити миниатюрни сребърни мъниста като звезди, поръсени по нощното небе. Но когато отпуснах ръце, ръкавите на роклята ми се разстлаха върху горната част на ръкавиците, скривайки онзи забранен блясък.

— О, Яго — промърморих. — Предполагам, мислиш си, че постъпваш хитро. — Може и така да беше. Никой, който хвърлеше поглед към мен, не би помислил, че нося друго, освен чифт прилични, одобрени в Грашонд ръкавици с един пръст. Неспособна да сдържа една усмивка, ги пъхнах в един джоб на наметката си, без да съм сигурна дали бих рискувала да ги нося. Дори и да не ги сложех, стъпките ми станаха малко по-бързи, а на сърцето ми стана малко по-леко, като знаех, че пося тайно късче блясък със себе си.

На следващия ден теч в покрива на училището ни принуди да се преместим в молитвения дом. Работниците още довършваха вътрешността му, но голямата постройка разполагаше с предостатъчно място, където да работим по уроците си. Товарът, който бях претърсвала с Яго, беше избутан по-назад и покрит с насмолени брезенти, но иначе изглеждаше непокътнат. Нямаше как да не забележа иронията да е точно пред мен след безумното изпълнение, което се наложи да направим по време на църковната служба.

Днес хората от града поставяха лавици и често се улавяхме да си крещим, за да надвикаме шума от ударите на чуковете. Така че не беше толкова шокиращо, когато директорката получи такова жестоко главоболие, че се наложи да се прибере вкъщи по-рано. Дотогава вече бе средата на следобеда и тя ми даде указания просто да чета на глас от една от свещените книги.

Избрах един особено вълнуващ пасаж, който бях открила в Рувийските последователи за жена, която, изпълнена с преклонение към Урос и ангелите, успешно организирала защитата на Рува срещу нашественици. Не я бях чувала никога преди, а ако съдех от възхитените изражения на учениците си, повечето от тях също не бяха. И докато ударите на чуковете продължаваха да ме прекъсват, стана твърде малко вероятно някога да я чуят. Най-накрая, подразнена, затворих книгата и бях на косъм да ги пусна по-рано, когато през входната врата влезе Гидиън.

— Разминах се с мистрес Дарси на тръгване от църквата. — Изражението му стана по-топло, когато хвърли поглед към децата. — Помислих си, че може би ще искате да отидете да се попързаляте с шейна в края на учебния си ден.

През тях премина възбуда и те бързо си събраха нещата.

— Позволено ли е? — попитах с нисък глас.

— Кое, да играят? Да се забавляват?

Изгледах го многозначително:

— Е, не е като да съм видяла много игри и забавления през времето си тук.

Той стана малко по-сериозен.

— Което е отчасти причината да съм тук. Исках да говоря с теб. Знам, че не си много щастлива напоследък.

— Как мога да бъда? — попитах, докато излизахме навън. Гидиън поспря за миг, за да вземе няколко шейни от дървесна кора, облегнати на стената на сградата. — Една от приятелките ми е несправедливо унижавана.

Децата, освободени от официалността на класната стая, заподскачаха около нас: някои затичаха напред към място, очевидно познато на всички. Гидиън ги наблюдаваше с топлота, докато обмисляше отговора си.

— Несправедливо ли е?

— Тя не е направила нищо лошо!

— Излъга. Чела е книга, която не се е предполагало да чете — и я скри, защото знаеше, че не бива да я чете.

Нужен ми беше целият ми самоконтрол, за да си премълча за ролята си.

— Това е просто книга.

— Книга, която придава блясък на много от нещата, които се опитваме да избягваме. Хазарт, пиене, кражба, суета, невярност, неподчинение.

— Но не ги защитава. Не точно. — Героят на книгата беше прогонен принц, който станал защитник на потиснат град и помогнал за вдигането на бунт. Възлюбената му дама беше съпруга на тиранина, управляващ града — жесток човек, в крайна сметка загинал в схватка с мечове със смелия принц.

— Навярно не — каза Гидиън. — Някои обаче може да не я приемат по този начин. Тя би могла да им даде идеи и да ги изкуши да пробват нещо разпътно.

Бяхме излезли от сърцето на Констанси и сега вървяхме през горичка от покрити със сняг борове.

— Значи просто се отървавате от всичко, което евентуално може да ги накара да помислят да извършат нещо нередно? Хората нямат нужда от пример, за да тръгнат по лош път. Могат да го направят и сами.

— О, знам. Но има някои, на които никога не биха им хрумнали опасни идеи без чужда намеса. Като се заобикаляме само с най-добро поведение, това предотвратява отклоняването от правия път и показва на хората, че е възможно да се живее праведно.

Звучеше толкова мило и разумно и затова ми беше трудно да излея гнева си върху него. Освен това днес беше облечен в нюанс на сивото, който подчертаваше синия цвят на очите му. Щеше почти да е разсейващо, ако не бях толкова ядосана заради Ванеса.

— Всички реагират пресилено — настоях. — И наистина е потискащо, че тук не можете да четете художествена литература.

— Можем. Всъщност има малка сбирка от приемливи книги с истории, които са в пълно съответствие с убежденията ни.

— Сигурно е много малка сбирка.

Спряхме на върха на висок хълм с дълъг, лек наклон, който водеше надолу към ливада, осеяна с още дървета. Снегът, покриващ всичко, беше гладък и непрекъснат и децата развълнувано приготвиха шейните си. Гидиън се загледа в тях за момент, а после се обърна към мен с унило лице.

— Тамзин, не искам да споря с теб. Не че това не е важно, но… — Той посочи към децата. — Навярно не му е тук мястото.

Въздъхнах:

— Прав си. Не искам да им развалям забавлението.

Децата се втурнаха надолу по хълма, някои — с шейни, а други просто се търкулнаха сами. Смееха се и си помагаха да се изправят, после тръгваха обратно нагоре по хълма. Въпреки тревогите си не можах да сдържа усмивката си при вида на тези розови бузи и възбудени очи.

— Не бих помислила, че тези шейни могат да развият такава скорост — отбелязах.

— Твърде бързо за теб? — подметна закачливо Гидиън.

— Едва ли.

Устните му се извиха в усмивка:

— Така ли? Агата! Уинстън! Върнете тази шейна горе за госпожица Райт.

— Чакай малко… — започнах.

Протестите ми се изгубиха в техните радостни възгласи и предположих, че не е обичайно възрастните да се включват в пързалянето им с шейни. Вече нямаше начин да им откажа. Заех по-голямата част от мястото в шейната, която ми подадоха, но едно момиченце успя да се смести пред мен. Профучахме надолу по хълма с радостни викове, макар че накрая тежестта ми наруши равновесието и шейната се преобърна. Ние с момичето политнахме и аз се ударих челно в снега.

Изтупах го от лицето си, като се смеех, и му помогнах да се изправи.

— Добре ли си? — попитах.

То ме погледна с огромни очи.

— А вие? Никога не съм виждала голям човек да се забива така в снега.

Въпреки че беше няколко години по-голяма от Мери, сините очи и закръглените бузи на момичето ми напомниха толкова много за дъщеря ми, че внезапно почувствах изгаряща болка в гърдите, сякаш някаква невидима ръка се опитваше да ми изтръгне сърцето. А когато тя изтръска снега от кафявата си коса, слънцето хвърли в нея златисти отблясъци, много подобни на тези, които щеше да има косата на Аделейд. Юмрукът върху сърцето ми се затягаше все повече и повече. Къде ли беше сега Аделейд? Звездата на всяко празненство? Вече сгодена? А Мира? Дали все още спазваше порядките на Бляскавия двор, винаги нащрек за начин да се измъкне? В ума ми двете ми приятелки имаха безкрайни възможности, простиращи се пред тях. А аз? Аз бях затънала.

Затворих очи и си поех дълбоко дъх. Трябва да се взема в ръце, иначе ще си изгубя ума. Съсредоточи се, Тамзин. Това е единственият начин да постигнеш каквото имаш.

— Добре ли сте?

Очите ми примигнаха и се отвориха и аз се насилих да се усмихна в отговор на малката си спътничка.

— Разбира се, че съм — казах й. — И се обзалагам, че никога не си виждала голям човек да прави и това.

Сложих си ръкавиците и направих снежна топка, която бързо запратих в ръката на Гидиън, докато той слизаше бавно и с усилие по склона на хълма. Той се огледа шокиран, като се опитваше да разбере кой ученик го е направил. Докато разбере, че съм аз, вече запращах втора снежна топка. Той обаче беше готов и ловко избегна хвърлянето ми. Бързо направи своя снежна топка и не след дълго цялата ни група беше въвлечена в битка.

— Добре, добре — каза Гидиън, когато всички вече бяха останали без дъх и покрити със сняг. — Време да приключваме военните действия. Скоро трябва да се връщаме в града.

Най-голямото момче в групата дотича до него:

— Но господин Стюарт, моля ви, може ли първо да отидем да видим дали езерото още е замръзнало?

Гидиън, коленичил да помогне на едно момиченце да изтръска снега от качулката си, хвърли поглед по-нататък през низината. Различих голяма сива вдлъбнатина в снега точно преди гората истински да превземе околността.

— Не виждам защо не. Но слушайте, никой не може да отиде на леда, докато ние с госпожица Райт не се уверим, че е безопасно. Ясно ли е?

В отговор последва одобрително мърморене. Пробихме си път през снега и стигнахме до езерцето, което проблясваше на късното следобедно слънце. Момичето, което се беше пързаляло в шейната с мен, плесна с ръце:

— Изглежда точно като сребро!

— Наистина — каза Гидиън, като обикаляше около езерото. Намери един повален клон и започна да почуква различни участъци от леда. — Никой художник от човешки произход не може да постигне красота, равна на тази, която Урос създава, особено когато рисувателното платно е зимата.

— Урос използвал ли е четка за рисуване? — попита едно малко момче и думите му накараха другите да се разкикотят.

Гидиън спря да оглежда леда и се взря в групата пред себе си. Всички бяха притихнали и сериозни, на личицата им беше изписано очакване.

— Урос е използвал нещо още по-хубаво. Волята си. Използвал я, за да създаде всичко, което виждате наоколо — всяка птица, всяка снежинка, всяка облачна нишка. Всяко от тях е било създадено с изключителна мисъл и грижа. А знаете ли какъв е най-великият, най-съвършеният шедьовър на Урос? — Гидиън изчака един миг. — Всички вие.

Това предизвика удивление у някои от тях и неверие в други.

— Но не всички хора са велики или съвършени. Урос е допуснал грешка — каза едно момиче.

— Урос не допуска грешки, Дора. Неговият план е безупречен — грешките стават заради нас.

Едно момче, застанало до мен, събра смелост да попита:

— Как?

Последва импровизирана дискусия и Гидиън отговори на въпросите им търпеливо и с уважение, като се постара веки да се почувства оценен. Не му беше трудно да изразява мислите си и изглеждаше много по-непринуден в снега, отколкото на амвона.

Доловил най-накрая, че малките му енориаши отново стават неспокойни, Гидиън им даде благословията си да отидат на езерото. Всички го направиха по различен начин, някои — като пълзяха или сядаха, докато други смело се отправяха по него, сякаш бяха с кънки. Някои запазваха равновесие, други не чак толкова.

Ние с него тръгнахме задно, като ги държахме под око, но и се отделихме достатъчно, за да разговаряме тихо:

— Бива те с тях. Учиш ги за вярата много по-добре, отколкото учиш възрастните.

— Не мога да преценя дали това е комплимент.

— Разбираш как да стигнеш до тях. — Едно момче се приближи до мен и помоли за помощ, за да завърже отново шала си. Коленичих, използвайки шанса да помисля върху маниера на Гидиън. Когато момчето си тръгна, отбелязах: — Всъщност мисля, че можеш да стигнеш до всеки. От това би излязъл чудесен урок и за възрастните.

— Беше невероятно опростено — възрази Гидиън, явно смутен.

— Е, и? Готова съм да се обзаложа, че точно сега онези деца научиха повече, отколкото някога са научавали по време на която и да е продължаваща цели часове служба. И се обзалагам, че същото би било вярно за половината град, ако бяха чули това, което каза току-що. Все казваш, че си се присъединил към Наследниците, защото си търсел по-чист, по-пряк начин да се свържеш с Урос. Това ми се стори доста пряко.

— О, Тамзин, знам, че имаш добри намерения. Но не се отказах от предишния си живот, не дойдох чак в Грашонд и не изучих тънкостите на философията и теологията само за да мога да изнасям десетминутни беседи навън. — Спряхме близо до края на гората, което ни позволи да наблюдаваме добре играещите деца. Колкото и погълнато да беше вниманието му от мен, той постоянно ги държеше под око и искрената му загриженост за тях ме трогна. Удовлетворен, че са добре, той продължи: — Казвал ли съм ти някога какво всъщност ме доведе тук?

— Каза, че си се разочаровал от Осфро.

Той се облегна на едно дърво, приковал поглед върху низините зад децата — или може би виждаше миналото.

— Да, но вътрешната промяна в мен не стана ей така, изведнъж, като гръм от ясно небе. Не искам да говоря много за това, защото е смущаващо. Постоянно говоря за хора, които са погълнати от себе си и обсебени от собствените си удоволствия, но въпросът е, че бях един от тях. Харчех парите на родителите си за натруфени дрехи и други безсмислени неща. Ходех на различно празненство всяка вечер и се напивах до оглупяване. Имаше жени, които… — Познатата руменина нахлу в бузите му. — Това всъщност не е нещо, което да бъде обсъждано пред една благовъзпитана млада дама. Накратко казано, една сутрин се събудих в задния двор на някаква непозната къща, повръщащ и мръсен, без пари и без никакъв спомен за предишната нощ. Не съм сигурен как се завлякох вкъщи, но когато стигнах там, припаднах отново. В продължение на седмица ту губех съзнание, ту идвах отново на себе си, а когато най-накрая останах с ясно съзнание, научих, че едва не съм умрял от треска, която съм прихванал от спането навън. И именно тогава разбрах, че трябва да се променя.

Посегнах към ръката му, ясно давайки си сметка, че щеше да има всевъзможни неприятни последици, ако някой видеше жеста. Но не можах да се сдържа, не и когато болката от миналото му гореше така силно в очите му. Винаги ми се струваше уместно, че ослепително привлекателната му външност бе съчетана със спокойно и приятелско държание, така че бе изненадващо, че този болезнен момент почти подчертаваше красотата му. Правеше го истински.

— Благодаря ти, че ми каза това, Гидиън, — както и че ми се довери достатъчно, за да ми го разкажеш. Знам колко трудно е да говорим за по-тъмните части от миналото си.

Гидиън наведе очи към ръцете ни, оглеждайки ги замислено, преди да отговори:

— Тогава ти е ясно защо положих толкова старания да се преборя със светските развлечения и да се потопя в изучаването на Урос — и защо имам нужда да накарам и други да го разберат.

— Наистина разбирам. Но не разбирам какво толкова нередно има в това да споделиш посланието си по начин, който е по-лесен за схващане — дори ако е, да, опростен. Ако наистина искаш хората да разберат, средството има ли значение?

Замислеността му отново се смени с веселост и разведри настроението около нас.

— Разбираш ли, именно затова имам нужда от теб, Тамзин. Не че вече съм напълно съгласен с този начин на мислене. Много харесвам обаче начина, по който мислиш за това. Знаеш как да стигаш до хората и бихме могли да направим удивителни неща, за да сбъднем мечтата ми.

— Оказваш ми твърде голямо доверие. Отново. — Никой от нас не беше говорил за негласното му предположение досега най-вече защото Ванеса беше изместила вниманието от него. — А и във всеки случай е невъзможно.

— Ами ако не е? — Той стисна ръката ми и пристъпи по-близо. — Ами ако…

Думите му бяха погълнати от разнесъл се откъм гората рев. Това беше единственото, което ни предупреди, преди от нея да се втурнат четирима конници, загърнати в карирани вълнени наметки в ярки цветове. Двама държаха пищови, а двама носеха хладни оръжия. Лицата на всичките бяха оцветени с ивици синя боя. Яздеха към групичката деца: насочили бяха оръжията си право напред. Рязко изтръгнах ръката си от тази на Гидиън и се отскубнах, хвърляйки се пред децата, докато ездачите спряха с буксуване в снега. Препънах се, възвърнах си равновесието и дадох знак на децата да застанат още по-плътно зад мен. Някои пищяха или хленчеха. Няколко възкликнаха:

— Икори! Икори!

Икори ли? Да, предполагах, че тези мъже наистина изглеждаха като икорите в учебниците ми чак до буйните прически, в които бяха вдигнати червените и русите им коси. Трябваше ми обаче един миг да направя връзката, защото през последните няколко седмици образите на икорите, които рисувах в ума си, бяха заместени от Орла и приятелите й в техните прости, практични дрехи за път от кожа и вълна.

Ездачите скочиха от конете си и тръгнаха напред към нас с все още насочени в готовност оръжия. Останах на мястото си, превръщайки себе си в първото препятствие, което щяха да срещнат.

— Какво искате? — запитах настоятелно.

— Не… не мърдай, осфридианско момиче — нареди един, като вдигна кама към гърлото ми. Ризата му от кариран вълнен плат беше разтворена отпред, разголвайки гръд, също оцветена със синя боя от сърпица. Един от спътниците му започна да се движи сред разпръснатите по-нататък деца, за да ни събере заедно.

— Чакайте — каза Гидиън. С периферното си зрение го видях да бърза към мен. — Няма нужда от враждебни действия. Между нашите хора има мир…

Един икори с червена коса сграбчи Гидиън за предницата на палтото и го запрати на земята.

— Не! — извиках. Понечих да тръгна към него, но острието ме спря.

Още ахвания и писъци се разнесоха откъм децата. Злобно ухилен, мъжът икори подпря обутия си в ботуш крак на скулата на Гидиън и го натика в снега. Из тялото ми се разля неподправен страх — не за самата мен, а за него и децата. Очите ми зашариха трескаво наоколо, докато търсех начин да помогна.

— Имате ли злато? — излая един от мъжете. — Дайте ни злато.

Мъжът, който беше насочил острието си в мен, добави:

— Дайте ни злато, ние не убива жена.

— Аз… нямам… злато — каза Гидиън. — Но ако ми позволите да се изправя, ще ви дам каквото имам.

Нападателят му се дръпна назад и Гидиън бавно се надигна. Те застанаха нащрек, когато бръкна в джобовете си, но той извади единствено една шепа смесени сребърни и медни монети. Червенокосият ги грабна:

— Още.

— Само това имам — каза Гидиън. — Кълна се в Урос.

Онзи икори ме погледна очаквателно.

— Нямам абсолютно никакви пари. Нито пък те — възкликнах, като видях един от мъжете да оглежда децата.

— Има ли нещо, с което можем да ви помогнем? — попита Гидиън. — Трябва ли ви храна?

И корите се спогледаха:

— Да — каза един. — Дайте ни храна. Дайте ни други ценни неща.

Ценни неща? Тези хора явно нямаха представа кого ограбват. Наследниците на Урос не бяха точно от типа хора, които се разхождат накипрени в коприна и накити. При настояването на икорите обаче събрахме училищните чанти на всички деца, а после зачакахме под бдителния поглед на един мъж, въоръжен с пищов, докато другите трима претърсваха купчината. Гидиън пристъпи по-близо, като се вмъкна между мен и нападателите пи, за да ме предпази.

Единствената храна, която имахме, се състоеше от няколко скромни дребни закуски, изпратени от родителите, и беше моментално конфискувана, както и всичко с поне малка стойност. Стоманена манерка. Чанта е месингова закопчалка. Буквар с корица, изработена от украсено с резба черешово дърво. Когато приключиха с чантите, икорите ни претърсиха по-внимателно. Предметите, изработени от кожа — маншони и шапки — бяха взети заедно с всичко метално, което беше по-голямо от копче. Токи за колани, закопчалки за наметки.

Ние с Гидиън не се опитвахме да спрем икорите и постоянно уверявахме децата, че това ще свърши скоро, че трябва само да са неподвижни и тихи, че няма да пострадаме. Това уверение бе подкопано донякъде от икорите, които изпитваха извратено удоволствие да се зъбят и ръмжат на децата.

— Моля ви — каза Гидиън, след като и последното дете беше претърсено. — Вече имате всичко. Пуснете ни. Това са невинни деца и искаме само мир.

Мъжът икори, който най-напред ме беше заговорил, изсумтя:

— Само страхливец иска мир.

Наистина обаче изглеждаше, че отстъпваха. Приготвиха конете си и прибраха плячката в торби. Двама трепереха и разтриваха ръцете си. Осмелих се да мисля, че този кошмар може и да е приключил, когато елин икори забеляза, че е пропуснал обточеното с кожички палто на едно момче.

— Сваляй, сваляй — нареди той. Извисяваше се над всички и имаше гъста руса брада. Момчето застина: при звука на този гръмлив глас лицето му стана бяло като снега. Озъбен, мъжът икори сграбчи момчето за раменете и го разтърси. Едно повтаряне на заповедта само ужаси малката жертва още повече и аз си пробих път до тях.

— Достатъчно! — изкрещях. — Как може да очаквате бедното създание да направи каквото и да е? Плашите го до смърт. Нека аз го направя.

Мъжът икори ме изгледа гневно, но изчака, докато се наведох и бързо разкопчах палтото.

— Няма от какво да се страхуваш, Алън. Нека просто да приключим с това, за да може тези господа да си тръгнат.

Вместо да го успокоят, думите ми оказаха точно обратното въздействие. Алън започна да се бори с мен, като дръпна обратно палтото.

— Не, не! Мама направи това, а сега е при ангелите! Не може да го вземат!

— Тихо — казах, виждайки, че едрият икори се готви да се намеси. — Майка ти е в рая и няма да се сърди. Ще се гордее какво смело и жертвоготовно момче си.

— Не може да го вземат!

С късащо се сърце най-накрая изтръгнах палтото от него и го подадох на мъжа икори. Когато той понечи да се обърне, Алън изкрещя:

— Ще гориш в ада на Озиел с всички други неверници! Елизиел ще те осъди и всичките ти потомци ще страдат до края на времето!

Мъжът икори удари Алън с опакото на ръката си с едно плавно движение и момчето политна. Лицето на едрия мъж беше почервеняло от гняв, ноздрите му се издуваха. Втурна се към мястото, където Алън беше паднал на земята, и посегна напред. Вмъкнах се между тях и блъснах мъжа икори в гърдите.

— Тамзин! — възкликна Гидиън. Един икори го сграбчи за ръката, докато той се опитваше да се добере до мен.

— Пуснете го, той е момче! — изкрещях. — Взехте палтото и доста добра плячка. Не е нужно да удължавате това. — Очите на мъжа икори още горяха от ярост и той не помръдна. Смъкнах рязко ръкавиците си. — Ето — пропуснахте тези. Как ви се струва този трофей? Сега вземете каквото имате и си вървете у дома.

Той грабна ръкавиците, като прокара одобрително пръсти по мънистената украса и гладката като коприна материя. Когато ги натика в джоба си, помислих, че изпитанието най-сетне е приключило. Няколко мига по-късно обаче погледът му отново падна върху Алън и гневът се разпали отново. Този път, когато мъжът икори тръгна напред, не просто препречих пътя му. Цапнах го в лицето толкова силно, колкото можах, нанасяйки удар, който вероятно бе слаб, само дето ноктите ми бяха разкървавили бузата му.

Той я попи стъписано, а няколко от спътниците му се изкискаха. Той избърса кръвта от панталоните си и се съсредоточи отново върху мен.

— Putce — изсъска.

Сепнах се от неочакваната обида, а после глупаво изтърсих:

— И с по-лоши думи са ме наричали.

Ръката му се сви в юмрук в същия момент, когато в далечината се разнесе поредица от викове. Икорите трепнаха и се огледаха.

На върха на хълма, по който се бяхме пързаляли с шейните, се появиха тъмните силуети на няколко души. Не можех да различа никакви лица, но един се проникна ясно:

— Наред ли е всичко?

Без нито дума, икорите незабавно се оттеглиха, като закрепиха здраво плячката си и се качиха на конете си. Потеглиха и вече отдавна си бяха отишли, когато неочакваните ни спасители от екипажа на Сивата чешка стигнаха до нас.

Никога не бях омаквала, че ще съм толкова признателна да видя капитан Милфорд отново. Екипажът му беше настанен в импровизиран лагер в покрайнините на Констанси и натоварен със задачата да сече дървета за някакъв план за строителство, но пътищата ни никога не се пресичаха. Въпреки че не им беше забранено, на членовете на екипажа се даваше да разберат, че не е желателно да прекарват твърде много време в града (освен ако не искаха да посещават църковните служби), а и Констанси всъщност и бездруго не беше място, на каквото моряците отиваха за развлечения.

Сега обаче жителите на града много се интересуваха от моряците. След като успяхме да се върнем на площада и да разкажем какво се бе случило, съветът свика спешна среща, на която всички бяха свободни да присъстват. Вестта се разнесе бързо и църквата скоро се напълни с почти толкова много хора, колкото бях видяла на службата. Дойдоха всичките ми спътнички от Бляскавия двор заедно със семействата, които ги бяха приютили, с изключение на Ванеса, на която семейство Коул все още нареждаха да си стои у дома до покаянието.

— Със сигурност бяха икори — каза капитан Милфорд. Съветът го бе призовал да застане до подиума и да изложи своята версия на станалото. — Отивахме към долината да проучим днешната задача и точно тогава ги видяхме. Всичките с диви погледи и злобни изражения, облечени в онези техни чудновати дрехи от кариран вълнен плат. Размахваха оръжията си и честно казано, не знам какво щяха да правят онези бедни деца, ако не се бяхме втурнали да ги избавим.

Седнала с Гидиън на една от пейките за паството, се опитах да възпра гримасата си. Вярно беше, че пристигането на моряците беше ускорило потеглянето на икорите, и бях изключително благодарна за това бързо решение на проблема. Капитанът и екипажът му обаче не бяха направили кой знае какво, което би могло да мине за „втурване“ или „избавяне“, със сигурност не и до героичните крайности, които описваха, докато свидетелстваха.

Тази подробност обаче не беше важна. Истинският въпрос беше да се прецени дали Констанси е в опасност, или не.

— Може да са застрашени от истинско нападение — заяви един член на съвета. Направи знак на капитана да седне. — Всяко семейство трябва да се въоръжи и трябва да съобщим до форта да изпратят войници.

Друг член на съвета действаше по-предпазливо:

— Храня към тях не по-голямо доверие, отколкото вие, но една случайна шайка не означава, че се задава нападение. Звучат просто като крадци.

Опонентът му обаче настоя:

— Всички икори са крадци. Това може да е бил разузнавателен отряд, който е видял децата и е решил да се възползва от възможността за лесна плячка.

Размърдах се, опитвайки се да се наместя удобно, докато спореха. Стомахът ми стържеше от глад и ми се щеше скамейките да имаха облегалки. Постоянно пристигаха хора и всеки път, щом вратата се отвореше, ме връхлиташе порив на студен въздух. След като представих собствения си разказ за събитията, не ми беше останало нищо друго за правене, освен да чакам тихо и да слушам. Градската политика и отбрана бяха територии на мъжете и макар че тази вечер се бяха явили много жени, от тях не се очакваше да задават въпроси или да правят предложения.

Нямах кой знае какви предложения, но определено започвах да си съставям мислен списък от въпроси, докато времето минаваше. Нападението при езерцето още ми се струваше нереално. На моменти емоциите, които бях изпитвала по време на онзи ужасяващ епизод, връхлитаха върху мен с пълна сила и яснота. Започвах да се потя, а пулсът ми препускаше. Друг път си спомнях събитията толкова безстрастно, сякаш това се беше случило на някого другиго, а не на мен — все едно беше просто история, която чувах или четях. И в онези мигове на по-голямо хладнокръвие нещо в целия сблъсък ми се струваше… необичайно. Но не можех да схвана точно по какъв начин. В края на краищата всичко беше просто и ясно, нали? Бяхме ограбени от мъже, които изглеждаха точно така, както в нашите учебници се твърдеше, че изглеждат икорите. Именно това ме смущаваше обаче — защото те изобщо не бяха изглеждали като икорите, които в действителност бях срещала.

В далечния край на църквата децата, които бяха ходили да се пързалят с шейни, седяха на пода. Те не бяха свидетелствали, но съветът искаше да са на разположение, в случай че възникнат въпроси. Изглеждаха още по-уморени, отколкото се чувствах аз, докато седяха сгушени до стената, и лицата на повечето бяха изпълнени с безпокойство. Искаше ми се да можеха да им позволят да се приберат у дома и да бъдат утешени от родителите си.

— Добре е поне да вечерят — промърморих.

Гидиън наклони глава към мен:

— Хмм?

Кимнах към децата и прошепнах в отговор:

— Сигурна съм, че умират от глад.

Той се вгледа внимателно в тях за няколко секунди, а после, с промърморени извинения към онези, които седяха близо до нас, се измъкна от редицата скамейки. Приближи се до една жена с вид на матрона, която стоеше близо до децата, и прошепна нещо в ухото й. Тя кимна и излезе от църквата, като се върна десет минути по-късно с кошница с хляб, който раздаде на признателните малки получатели.

Когато Гидиън седна отново до мен, му хвърлих усмивка, на която той отговори подобаващо. С внезапния и драматичен развой на следобеда спомените за по-хубавите му мигове бяха изтикани настрана. Сега умът ми се насочи обратно към мисълта колко топло се беше държал Гидиън с децата. Беше толкова загрижен за нуждите им, докато играеха, колкото и сега за вечерята им.

Докато растях, винаги знаех, че съм извадила късмет да имам баща като моя. Много от мъжете, които живееха близо до нас, обичаха силно семействата си, но бяха оставили по-голямата част от оглеждането на децата — особено емоционалните страни — на съпругите си. Баща ми обаче, независимо какво друго ставаше в неговия свят, беше сериозно обвързан с живота и нуждите ни.

Осъзнах, че Гидиън щеше да бъде същият спрямо децата си. През последната година се бях съсредоточила върху намирането на съпруг, достатъчно заможен, за да даде на Мери живота, който тя заслужаваше. Стига това да беше сигурно, бях приела, че може да не се омъжа по любов. Нямах нужда от нея и можех да бъда доволна в едно домакинство, в което съпругът ми ме харесваше и уважаваше. Но какво за Мери? Дали за нея беше достатъчно да има доведен баща, който я харесваше и уважаваше? Дали допусках критична грешка, като не превръщах един любящ и привързан доведен баща в толкова голям приоритет, както медицината и образованието?

Въздъхнах и насочих вниманието си обратно към обсъжданията. Вратата се отвори отново, донасяйки селен полъх на мразовит въздух, и едно внезапно появило се червено петно неминуемо привлече погледа в тази стая, пълна с убити цветове. Яго Робинсън влезе вътре, като влачеше крака, и изтупа снега от ботушите си, преди да си намери ненабиващо се на очи място, където да застане до неколцина фермери. Имаше вид, сякаш не се беше бръснал от няколко дни, а шапката му беше по-измачкана от всякога. Кога се бе върнал? Беше заменил безгрижното си изражение с много по-мрачно и следеше обсъждането зорко като ястреб.

— Докато фортът успее да изпрати подкрепление, предлагам да поставим собствени постове из района. Едва ли може да се каже, че онези деца са си играели насред пустошта. Били са съвсем близо до покрайнините на града! Не можем да допуснем икорите отново да се промъкнат толкова близо.

Това изказване на главния член на съвета предизвика ръкопляскане и одобрителни викове, макар че един боязлив мъж предложи:

— Навярно е добре да изпратим делегация да говори с икорите.

Едип магистрат в публиката се изправи и отхвърли със сумтене тази идея:

— Най-вероятно ще изпратим тази делегация на самоубийствена мисия. И какви преговори могат да водят? Чухте доклада — онези зверове едва са можели да вържат две осфридиански думи. Те не подлежат на убеждаване.

Онова глождещо усещане, че нещо не е наред, отново се появи в дъното на ума ми. Осфридианският на нашите нападатели наистина беше ужасен. Никога обаче нямаше да се впечатля от това, ако не бях срещнала Орла. Тя беше говорила нашия език съвършено. Някои от спътниците й — не, но въпреки това бяха общували по-добре от мъжете, които бях срещнала днес.

Магистратът още говореше:

— Би трябвало да разпространим вестта за това до други градове и да забраним на всички икори да влизат в Грашонд. Повече никакво използване на нашите пътища, никаква търговия в градовете ни. Икорите, които използват пътищата ни или търгуват, да бъдат хвърляни в затвора или отстранявани. Трябва да сложим край на тези набези и ако за това са нужни по-сурови мерки, така да бъде. Икорите трябва да бъдат спрени!

Над откъслечните одобрителни възгласи внезапно се извиси един глас:

— О, я стига. Икорите никога не са започвали нищо. Всички се държите като глупаци.

Шумът утихна и се заобръщаха глави. Главният съветник присви неодобрително устни.

— Това са предизвикателни думи, Джейкъб Робинсън. Навярно би искал да ги промениш.

Мъжете, застанали близо до Яго, се разделиха, оставяйки около него пространство, което беше особено очебийно предвид факта колко претъпкана беше църквата.

— Само ако не сте ги разбрали — отвърна Яго. — Казвам ви, че икорите не са нападнали днес.

— Имаме две дузини свидетели, които твърдят друго.

— Но икорите нямат причина да предизвикват неприятности. Те са доволни от споразуменията и се съобразяват с тях.

Капитан Милфорд, одързостен от новия си статут на знаменитост, скочи на крака:

— Тогава кои видях целите в кариран вълнен плат и синя боя от сърпица да нападат онези деца там?

Яго се поколеба:

— Не съм сигурен.

Избухна какофония, състояща се поравно от подигравки и възмущение от твърденията на Яго. Главният съветник удари силно с чукче по катедрата:

— Ред, ред!

Когато отново се възцари тишина, той продължи:

— Господин Робинсън, макар да съм доволен да ви видя най-сетне да пристъпвате през вратата на тази църква, смятам за най-добре да се въздържате от участие във въпросите на града — особено предвид вашата пристрастност.

Краката ми сякаш се раздвижиха по своя собствена воля и внезапно установих, че се изправям.

— Господин съветник… с цялото дължимо уважение, мисля, че господин Робинсън може и да е прав.

Два реда пред мен Самюъл се надигна с мрачно лице:

— Седни, Тамзин. Господа, моля за извинение. Момичето е с размътен ум и лесно податливо на влияние. Като неин настойник поемам пълна отговорност…

— Не съм с размътен ум — прекъснах го. — Просто не мисля, че онези мъже, които видяхме, бяха икори.

Гидиън подръпна леко ръката ми.

— Тамзин — каза меко.

Друг член на съвета застана до главния.

— Госпожице… Райт, нали? Току-що свидетелствахте — заклевайки се в името на ангелите — за онова, което сте видели. Всички ви чуха да описвате карирания вълнен плат, боята от сърпица, грубото им държание…

— Защото наистина видях тези неща. Но не се връзваше. — Враждебността в стаята нарастваше и натискът й ме караше да се запъвам. — Например начинът, по който говореха… беше толкова развален и накъсан. Почти до съвършенство. Всяка дума беше твърде насилено изречена — сякаш нарочно беше намислено така, че да звучи, сякаш не знаят осфридиански.

Самюъл, все още вперил гневен поглед в мен, каза:

— Защото те не говорят осфридиански! Разбира се, че всяка дума ще е изречена бавно и високо. Било е цяло чудо, че изобщо са можели да изрекат някакви думи.

— Е, определено изглеждаше, че разбират осфридиански. Един изпадна в ярост, когато Алън го прокле да гори в ада на Озиел. В това проклятие има множество сложни думи — защо ще се ядосва толкова, ако не ги разбира? И защо изобщо да го е грижа, предвид факта, че икорите не вярват в Озиел?

Друг от градските свещеници, който служеше в съвета, направи знак на Алън да излезе напред от групичката деца:

— Алън Моруел, изрече ли проклятието на Озиел?

Горкият Алън тръгна едва-едва напред. Докато го правеше, забелязах, че бузата му още беше зачервена от удара на брадатия мъж. Никой, нито дори Наследниците, всъщност не вярваше, че изричането на проклятието на Озиел може да доведе до сбъдването му, но то се смяташе за крайно злонамерено и оскърбително — особено когато бе произнесено от дете.

— С-съжалявам, тате — заекна Алън. — Той вземаше палтото от мама и просто толкова се разстроих. Не мислех, че ще побеснее толкова — изобщо не мислех! О, трябваше да видиш какъв звяр беше. Щеше да ме разкъса на две, ако госпожица Райт не му беше дала онези елегантни ръкавици. А сетне, когато го удари, си помислих, че ще разкъса нея на две, но после…

— Достатъчно, достатъчно. — Господин Моруел вдигна ръка да накара сина си да замълчи. — Седни. Ще обсъдим поведението ти, когато се приберем у дома тази вечер.

Загледах как Алън се свива обратно на мястото си и се надявах да не съм му навлякла неприятности. Обърнах се отново към съвета и продължих:

— Господа, дрехите им от кариран вълнен плат също не бяха както трябва. Всичките бяха разтворени, така че гърдите им бяха голи — посред зима.

— Така правят — каза главният съветник. — Всички са чували за икорите берсерки, които се втурват голи до кръста в битка, неуязвими за природните стихии.

— Не бяха неуязвими — казах. — Видях ги да треперят. Беше им студено. А когато пътувах насам с баланкуанците, икорите в онази група не разголваха гърдите или ръцете си. Изобщо не носеха кариран вълнен плат. Бяха практично навлечени с палта и кожи.

— Какви бяха на цвят дрехите от кариран вълнен плат?

Въпросът дойде от Яго. Срещнах погледа му, отново изненадана от сериозното му държание.

— Две бяха червени, една беше зелена, една беше синя — отговорих. — Аз… не мога да съм сигурна. Всичко стана толкова бързо. По червената имаше жълти линии и зелени квадрати… май? Синият цвят беше кръстосан с бяло.

— А по зеления имаше черни карета — допълни Гидиън, като се изправи до мен. — Това говори ли ви нещо, господин Робинсън!

Яго кимна:

— Това са карирани платове от три различни клана. Не биха действали заедно заради някаква дребна кражба. Искам да кажа, да, предполагам, че шепа отстъпници, прокудени от клановете си, биха могли да се обединят, но в такъв случай нямаше така открито да излагат на показ цветовете на тези кланове, докато извършват престъпления. Това би било оскърбление към клановете, от които идват, и те знаят, че ще бъдат наказани още по-сурово, ако бъдат заловени.

Магистратът, който се беше обадил по-рано, се подсмихна:

— Мисля, че оказвате на икорите твърде голямо доверие, но това не е тайна. Ако добре разбирам това абсурдно изпълнение, вие — и госпожица Райт — намеквате, че тези мъже не са били икори, че са били самозванци, облечени в дрехи на икори и преструващи се, че говорят като тях.

— Това ми се струва по-вероятно от първоначалното обвинение — каза Яго.

Главният съветник удари силно с чукчето си, когато публиката отново зашумя.

— Тогава се връщаме към въпроса на капитан Милфорд. Ако не са били икори, тогава кои са били според вас?

Всички гледаха към Яго, но отговорих аз:

— Когато зашлевих онзи, който заплашваше Алън, той, ъъ… ме нарече с обидна дума. На лорандийски. — В онзи момент се бях сепнала, когато разпознах думата, но тогава не ми беше дошло наум, че изобщо не би трябвало да я разбера, не и от един икори.

— Сега това ли е необикновената ви измислица? — Изражението на господин Моруел се беше сменило и вече не показваше възмущение от безочието ми, а насмешка към това, което приемаше като липса на интелект у мен. — Че са ви ограбили лорандийци, предрешени като икори? Млада госпожице, не мога да реша дали просто търсите внимание, или наистина сте достатъчно глупава да вярвате това, което казвате. Гидиън, ти чу ли някакъв лорандийски?

— Не, но и не знам езика. Ако Тамзин казва, че го е чула, й вярвам.

— Твърде доверчив си — каза Самюъл.

— Знам лорандийски! — възкликнах. — Поне достатъчно. Израснах в съседство с един лорандийски пекар и имах уроци по лорандийски в Бляскавия двор.

— Различните езици често имат думи, които си приличат по звучене. — Главният съветник побутна очилата си нагоре и ми напомни за стария ни учител по история, който изнасяше урок. — Напълно вероятно е да има много думи на езика на икорите, които звучат като лорандийски. Или като осфридиански. Или какъвто и да е език. Онзи черен камък, с който баланкуанците постоянно търгуват, се казва рийд на техния език. Пълно съвпадение е, че звучи като нашия глагол или названието, което даваме на речните тръстики.1

— Това не беше съвпадение, сър. Думата, с която си послужи, беше — според него — много подходяща.

— И каква беше тази разобличаваща дума? — попита господин Моруел със сприхав тон.

Хвърлих неловко поглед наоколо, обръщайки специално внимание на децата.

— Не беше, ъъ, ласкателно определение, сър. Не мисля, че би било уместно да я изрека в църква.

Господин Моруел се отправи бавно обратно към стола си.

— Губим време.

— Каква беше, Тамзин? — Гидиън ми кимна окуражително. — Давай, кажи я.

— Putce — казах, оглеждайки паството за някакъв признак, че са разпознали думата. Бях сигурна, че доста от жителите на града знаеха лорандийски, но се съмнявах, че някой беше живял близо до избухлив пекар, който вечно крещеше на жена си.

Чух стреснато възклицание иззад гърба си и не бях изненадана, че Дамарис знаеше думата.

— Какво означава? — подтикна ме Гидиън.

Присвих се от неудобство под тежестта на тези погледи. Бях изричала далеч по-лоши неща в живота си, но никога пред такава публика. След дълбоко поемане на дъх и безмълвна молитва за прошка избълвах:

— Означава „кучка“ на лорандийски.

Не бих могла да предизвикам по-голямо възмущение дори ако бях започнала да събарям с ритници пейките и да удрям с юмруци хората около мен. Главният съветник трябваше на практика да стовари чукчето си така силно, че почти го разби на трески, преди врявата най-сетне да заглъхне. Когато Самюъл ми нареди да седна отново, го направих. Наистина нямаше нищо друго, което можех да добавя.

Невероятно, никой не обсъждаше онова, което бях казала. Съветът започна отново да обсъжда поставянето на постове и главният съветник каза:

— Сега, ако можем да приключим с тези глупости, нека започнем да обсъждаме действия, преди да е твърде късно. Ще имаме нужда от доброволци, които сутринта да потеглят към форта, както и към Пайъти и Ризърв2. Мъжете, които са готови да стоят на пост наоколо, трябва да се срещнат с мен, когато разпуснем това събрание, а всеки, който има нужда от оръжие, е добре да…

— Нищо от това ли не чухте? — Яго се откъсна от множеството и се приближи с едри крачки до подиума — действие, което беше прието така шокирано, както и моята намеса. — Това са били самозванци! Ако започнете да тормозите истински икори и да насърчавате военна намеса, просто ще натегнете допълнително една вече напрегната ситуация!

— Те станаха причина за ескалиране на напрежението! Не само тук — всички чухме за набезите по-рано тази зима.

— Те също не са били тяхно дело — настоя Яго. — Лорандийците правят това.

Господин Моруел отвратено вдигна ръце.

— С каква цел? Винаги сме имали бурни отношения с лорандийците, но броят им в Адория е твърде малък, за да представляват някаква заплаха, и те го знаят. И наистина не смятам, че неприличният език на едно момиче е доказателство, че онези мъже са били лорандийци, когато всички други свидетелства сочат към обратното! Наистина, господин Робинсън, ако храните такава привързаност към икорите, навярно ще ви е по-добре с тях.

— Ще отида при тях още сега и ще уредя преговори, ако желаете — отвърна Яго спокойно.

— Вече сме обсъждали колко безполезно е това. И така. Свършихте ли вече да ни губите времето? Никога преди не сте проявявали интерес да бъдете част от този град, и честно казано, съм доста подозрителен относно причината, поради която бихте започнали сега.

Челюстта на Яго беше стегната и забелязах вътрешната му борба да възпре както думите, така и действията си. Възцари се неподвижна тишина, докато всички чакаха да видят какво ще направи, но след няколко напрегнати мига той преглътна гнева си и измарширува навън от църквата без нито дума.

Съветът продължи с плановете си и разпусна заседанието си скоро след това, за да сформира доброволни комитети. Семействата започнаха да се разотиват и аз се изправих и се протегнах, благодарна, че се движа. Отидох при децата да погледна нараняването на Алън. Той ме увери, че е добре, и после излязох навън да глътна малко въздух. Студен или не, имах нужда от него след задушната църква.

Гидиън ме последва и застанахме встрани до вратата: дъхът ни образуваше тънки рехави облачета в свежия вечерен въздух.

— Какво мислиш за всичко това? — попитах.

— Не знам — призна той. — Ако наистина са били лорандийски разбойници, струва ми се, че биха могли да ограбват хората без цялата театралност. Но също така вярвам, че си права.

— Наистина ли? За коя част?

Изненадата ми предизвика изнурена усмивка:

— За всичко. Доверявам ти се по въпроса за езика и дори не бях взел под внимание всички онези дребни несъответствия, докато не ги спомена. Непонятно ми е как съумя да бъдеш толкова наблюдателна и толкова смела по време на всичко това.

— Мисля, че бях повече импулсивна, отколкото смела. Можех да направя нещата много по-лоши. — Потрих ръце, размишлявайки за онези моменти. — Не мислех. Просто се тревожех за Алън.

— Сърцето ми почти спря, когато тръгна след онзи мъж, знаеш ли. Дори сега тръпки ме побиват само като си помисля как нещо можеше да се обърка ужасно за теб или децата.

Независимо дали беше сериозно, или не, не можах да устоя:

— Сигурен ли си, че те побиват тръпки от това, а не от времето?

— Всичко, което можех да правя там навън, беше да се моля на ангелите, когато ти предизвикваше онзи мъж. Разбира се, ти се ползваш с такова божествено благоволение, че вероятно дори не ти беше нужна намесата ми. — Той стисна премръзналите ми ръце в своите, облечени в ръкавици. — Това, от което наистина имаш нужда обаче, са ръкавици. Би трябвало да се справим с това без молитва.

— Не знам. Това ще ми е вече трети чифт. Ангелите може да ми откажат.

Стояхме заедно в уютно мълчание, наслаждавайки се на почти цяла рядка минута на спокойствие. После един остър глас изрече:

— Тамзин Райт, всекидневно се моля да успея да се справя със стоварваните върху мен предизвикателства и е ясно, че днес съм подложена на проверка.

Отскочих като пружина от Гидиън и видях Дайна, очертана като силует в рамката на вратата.

— З-здравейте — казах, когато тя излезе, за да дойде при нас. Местеше преценяващ поглед между мен и него.

— Знаеш ли — продължи тя, — ако не бях станала лично свидетел на онзи изблик и неприличен език, нямаше да повярвам, че дори някой като теб е способен на него.

Гидиън сложи ръка на рамото ми:

— Дайна, знам, че тази вечер се случиха няколко, ъъ, неуместни неща, но предвид извънредните обстоятелства, смирено бих посъветвал да се прояви снизходителност.

Дайна се вдърви, докато очите й проследяваха ръката му. Наложи й се да навлажни устни няколко пъти, преди да продължи:

— Гидиън, винаги си толкова добросърдечен, но е моя работа да оформя характера й. А сега току-що чух нещо изключително смущаващо. Алън Моруел ми разказваше за онези твои „елегантни ръкавици“, Тамзин. Каза, че били обшити със скъпоценни камъни, а пък аз му казах, че това са глупости. Лъжеше ли?

— Не — казах бързо. — Е, тоест малко е сгрешил. По тях имаше сребърни мъниста, не скъпоценни камъни.

— Защо не носеше другите си ръкавици? Сивите?

— Аз… загубих ги, докато изпълнявах една от задачите си.

— Разбирам. А откъде взе тези натруфени заместители?

Преглътнах, нежелаеща да издам Яго.

— От багажа ни — багажа ни от кораба, искам да кажа. Част от него се съхранява в молитвения дом и взех ръкавиците, докато провеждахме урок там днес.

— Разбирам — повтори Дайна, въпреки че суровият й поглед казваше много повече.

— Ето къде сте всички. — Самюъл излезе от църквата с Дамарис и Уинифред, които крачеха след него. Махна ни да го последваме. — Време е да вървим.

Групата ни потегли към къщи, без да разговаря, и аз се взирах в тъмнината, изпълнена с безпокойство както за съдбата си, така и за тази на икорите. Беше ужасяващо да си помисля, че един инцидент би могъл да предизвика война… само дето не беше просто един инцидент. Други градове бяха имали сблъсъци с икори, а Орла бе твърдяла настойчиво, че нейните хора също са били нападани, без да предизвикат никого.

Като говорим за Орла… как щеше този нов развой на събитията да се отрази на собствените ми планове за пътуване? Дали тя щеше да оттегли предложението си? Щяха ли заселниците на Грашонд изобщо да ни пуснат да заминем с икорите, ако те бяха заклеймени официално като неприятели? Разбира се, докато не говорех с Яго, дори не знаех дали имам планове за пътуване.

Вечеряхме оскъдно със студени остатъци, а после, след кратка молитва, с приятелките ми бяхме отпратени на тавана, докато Самюъл, Гидиън и Дайна седнаха да се съвещават край огъня. Качих се по стълбите с натежало сърце, знаейки, че залогът е бъдещето ми.

На другата сутрин, когато се събрахме за закуска, Дайна ми каза:

— Имаш късмет. Гидиън се застъпи за теб и ни убеди да си затворим очите за твоето нарушение на етикета в църквата снощи, защото беше част от разследване.

Гидиън, който вече седеше на масата, всъщност не изглеждаше като човек, който е постигнал победа. Докато отивах да заема собственото си място, Дайна вдигна ръка да ме спре.

— Това обаче не ти опрощава простъпките на кражбата, суетата, измамата и немарливостта.

— На мен ли? — Това беше единственото, което се сетих да кажа, понеже тя, изглежда, ме беше объркала с някого другиго.

Дайна отмяташе обвиненията на пръсти:

— Немарливост заради това, че изгуби ръкавиците си. Измама, задето не го призна. Суета, задето носиш такива ярки и биещи на очи ръкавици на тяхно място. И кражба, задето си ги отмъкнала.

— Как… как може да е кражба, когато това бяха собствените ни вещи?

— Достъпът до онзи товар ви беше забранен — каза Самюъл рязко. — В момента е в наше владение.

— Това го превръща в кражба? — Преместих стъписано поглед между двамата. — Това е абсурдно и вие го знаете.

Дайна посочи стола ми:

— Отнеси го до печката и изчакай, докато ние, останалите, приключим. Тази сутрин няма да ядеш.

Отворих уста да възразя, а после размислих. Чудесно. Ако смятаха да ме накарат да пропусна закуската заради някакви скалъпени обвинения, щях да го направя с достойнство. Щях да им покажа как всъщност се държи един принципен и силен човек. Но о, бях толкова гладна.

Семейство Коул продължиха, сякаш беше обикновен ден, въпреки че всички други на масата имаха унили изражения.

— Прочетох проповедта ти за почтеността — спомена Самюъл на Гидиън. — Това е една от най-хубавите, които си писал.

— Благодаря — промърмори Гидиън, забил поглед в храната си.

— Хареса ми начинът, по който обясняваше как измамата хвърля сянка върху семействата и общностите. В по-голямата си част обаче проповедта ти се съсредоточава само върху това как неща като честността и почтеността подобряват живота. Може би да помислиш да добавиш един пасаж за наказанието на крал Линус, за да покажеш докъде води измамата.

Веждите на Гидиън се повдигнаха:

— Крал Линус умира в яма със скорпиони.

— Точно. Важно е да мотивираш хората.

Хвърлих се към дръжката на вратата, но тя беше заключена.

— Какво става? Какво е това? — Заудрях по вратата, докато разхвърчалите се трески ме принудиха да спра.

— Това е домът ти за следващите четири дни — обади се Дайна от другата страна. — Мястото ти за утеха, където да размишляваш върху покварените си постъпки и да се молиш за прошка. Не мислеше наистина, че пропускането на закуската е единственото покаяние, което ще ти бъде наложено за онези ръкавици, нали?

— Покаяние заради ръкавици? — Ритнах вратата няколко пъти. — Вие чувате ли се? Не можете да ме оставите в празна стая за четири дни заради един чифт ръкавици.

— Два чифта технически. А фактът, че не си даваш сметка колко сериозно е положението, просто потвърждава защо трябва да бъдеш тук.

— Искам да говоря с Гидиън! Той не би допуснал това. — На закуска той беше потиснат, но бях напълно сигурна, че не може да е знаел, че това се задава. Нямаше просто да си седи там без възражения.

— Гидиън не може да ти помогне, а след като излежиш отреденото ти наказание, ще те преместим в друга къща, за да не можеш повече да го покваряваш с прелъстителските си хитрини.

— Моите прелъстителни… — Беше ми непоносимо дори да го повторя.

— Всичко, от което ще имаш нужда, е там. Това е цялата храна и вода, която ще получиш, така че я разпредели благоразумно. Имаш книги, които да те вдъхновяват и да ти помогнат да обмислиш недостатъците на поведението си, затова ги използвай. Ако си написала задоволително признание и помолиш за прошка, след четири дни ще ти бъде позволено да се прибереш у дома. Тогава ще бъдеш затворена в новия си дом до следващия свят празник.

Точно като Ванеса, само че си бях спечелила един допълнителен ден. Затворих очи и се облегнах на стената, знаейки какви щяха да са следващите думи на Дайна.

Или поне си мислех, че знам.

— Ще седиш пред църквата преди службите с табела, обявяваща вината ти. По-късно ще прочетеш признанието си пред паството, след което ще си свалиш табелата. — Последва пауза. — А после главата ти ще бъде остригана.

Изправих се рязко:

— Какво? Ванеса не трябваше да прави това!

— Ванеса не се беше провинила в суетност. А по този начин ще ти бъде малко по-трудно да изкушаваш невинни мъже.

— Затова ли е тази история, по дяволите? Понеже вие ревнувате от чувствата на Гидиън към мен? Че се интересува от мен?

— Не изкарвай това да звучи, сякаш е имал избор! Използвала си някаква… хитрост за омайване… или каквото там учите в онова ваше училище. Той никога нямаше да те погледне втори път, ако не му беше размътила ума, и аз смятам да го освободя от теб.

— Е, имам лоши новини за вас. Като ме изхвърлите от къщата си и ми отрежете косата, това няма да го накара да се влюби във вас! Нищо, освен чудо няма да го накара, така че може би е по-добре вие да започнете да преписвате някои пасажи и да видите дали може да си осигурите някаква благосклонност от ангелите.

Настъпи много, много по-дълга пауза. После:

— Ще се видим след четири дни.

— Чакайте! — Заудрях отново по вратата: треските да вървят по дяволите. — Не съм прелъстила никого! Не можете да направите това! Не и заради някакви си ръкавици!

Мълчанието, което последва в отговор, в крайна сметка ме убеди, че Дайна и домакинята си бяха отишли. Прокарах ръка през косата си — на която очевидно не й оставаше много време — и започнах да кръстосвам из малкото пространство. Когато бяха отвели Ванеса, Самюъл беше казал, че тя разполага със „скромни условия“. Е, ето ги тук. Четиридневните ми дажби се състояха от четири филии хляб и бъчва с вода. В ъгъла на стаята беше поставено нощно гърне. В отсрещния край близо до хартия, писалка и мастило бяха струпани няколко свещени текста. Това беше. Нищо, върху което да спя. Нищо, което да ме топли, ако не се смятаха дрехите, с които вече бях облечена. А без свещ или фенер светлината ми щеше да зависи от слънцето, светещо през прозореца.

Прегладняла заради пропускането на закуската, бързо изядох парче хляб и едва не грабнах второ, без да се замисля. Не. Отпуснах ръка. Ако наистина смятаха да ме оставят тук четири дни, щеше да се наложи да внимавам с него и водата. Всъщност трябваше да изям само половин филия и да запазя останалото за довечера. Отпих няколко глътки вода и се зарекох да не обръщам внимание на хляба до утре.

Но какво да правя сега? Не можех да се заставя да напиша онова проклето признание. Какво щяха да ми направят, ако не станеше готово навреме? Да ме осъдят на още четири дни с оскъдна храна? Да ме оставят да умра от глад? Ритнах гневно стената: нямах понятие как е най-добре да постъпя. Бях се примирила с толкова много неща в Констанси. Мислех, че съм била търпелива. Мислех, че съм била благоразумна — всъщност повече от благоразумна. И в какво положение ме бе оставило това?

Прекарах по-голямата част от деня, люшкайки се между отчаянието и гнева. Сядах прегърбена на земята и се свивах на кълбо: искаше ми се никога да не бях стъпвала в Адория или да не бях чувала за Бляскавия двор. Но след като минеше достатъчно време, отново се разпалвах и започвах да обикалям из малката стая, като крещях и блъсках. Предвид факта, че къщата бе с изглед към площада, ми се струваше невероятно някой да ме чуе. Тази стая беше в задната част на къщата, а постройката беше дълга. Всъщност, като си спомних килера за провизии и коридора, през който бях минала, за да стигна тук, се съмнявах, че дори обитателите на къщата щяха да ме чуят.

Накрая, когато светлината започна да гасне, най-после използвах хартията — за да напиша писмо на Мери. Когато свърших, го пъхнах в джоба си, позволих си една хапка от хляба за утре, а после загледах как стаята потъва в тъмнина.

Пръстеният под ме безпокоеше по-малко, отколкото студът. Стаята нямаше изолация и пролуките в хартията, с която бяха запечатани прозорците, пропускаха вятъра вътре. Събрах около себе си колкото сено можах, и спах сгушена до стената, която стаята делеше с останалата част от къщата. Будих се често през нощта, посягайки към несъществуващо одеяло.

На другата сутрин се събудих изстинала и схваната, гледайки как дъхът ми образува облачета във въздуха. Досега Ванеса вероятно вече седеше пред църквата. Ярката светлина на хартиения прозорец предполагаше, че денят е ясен, така че поне нямаше да е принудена да търпи дъжд или сняг. Острият и студен вятър от нощес също беше отслабнал и имах чувството, че стоя на пост с нея, докато седях прегърбена в един ъгъл и разтривах ръце. Когато най-сетне чух църковната камбана да звъни, изпуснах лека въздишка на облекчение. Поне този етап от наказанието й беше приключил. Сега само трябваше да прочете признанието си. Ако затворничеството ми имаше някаква положителна страна, тя беше, че нямаше да ми се наложи да ставам свидетелка как се признава за виновна, задето е взела книга, която всъщност не беше взимала. Не знаех дали щях да мога да седя там и да изтърпя това. Най-вероятно щях да изтичам при нея и да излея гнева си към тълпата.

Това ли щях да направя, когато ми дойдеше времето? Дали щях да застана там и да отправя към тях гневна тирада за лицемерните им, тесногръди порядки? Или аз също щях да се покоря, смирено правейки каквото ми се казва, за да се приближа с още един ден до Кейп Триумф? Да се приближа с още един ден до Мери? Един миг на унижение пред хора, които нямаше да видя никога повече, беше малка цена, за да се събера отново с дъщеря си. Дори отрязването на косата ми беше нищожна цена.

Само дето бях сигурна, че тази част беше добавена лично от Дайна. Постоянно чувах обвинения в суетност, откакто бях тук, но никой друг не се разхождаше наоколо с остригана глава.

Бавно и мъчително отмина още един дълъг ден. Дадох воля на гнева си още малко, сега вече изпаднала в летаргия заради липсата на храна и сън. Отново написах писмо на Мери, но не направих опит да съставя признание. Нямаше да имам нищо против да чета от книгите, за да минава времето, но устоях от чист инат.

Третият ден мина по-бързо най-вече защото постоянно се унасях. Лишенията и студът бяха изсмукали силите ми, превръщайки умората ми в изтощение. Мислите ми бяха притъпени, а понякога ми се завиваше свят, ако се изправех твърде бързо. Нямах нужната енергия, за да пиша на Мери, и знаех, че би трябвало да поработя върху признанието, докато още имах някакъв разум. Но така и не взех писалката.

Защо? Какво доказваш? — запитах се, когато падна здрач. Лежах на пода с ръце под главата и гледах как сенките играят из стаята. Преглътни гордостта си, изповядай се, отрежи косата си и продължавай нататък. Това е единственият път към Мери.

Не, не беше. Може би все още разполагах с Яго и икорите… но нямаше да знам със сигурност, докато не се измъкнех оттук. А за да направя това, щеше да ми се наложи да играя играта на Дайна. А дали щеше?

Бавно се надигнах до седнало положение и огледах прозореца. Беше прекалено висок, за да го стигна. Нямаше къде да се захвана с ръце за стената. Нямаше нищо, което можех да натрупам, за да се изкатеря по него. Но можех да се побера в онзи прозорец.

Мислих за това, докато здрачът отстъпи място на нощта. Лунната светлина хвърляше в прозореца съвсем слабо сияние, което не се беше случило предишните две нощи. Сигурно са били облачни. Все още беше трудно да се види останалата част от стаята и аз се движех бавно из нея, като опипвах и преценявах с какво разполагам. В ума ми се оформяха наченките на план — план, който щеше да влоши положението още повече, ако се провалеше.

— Но няма — промърморих, като си свалих наметката. Стиснах зъби срещу студа и хванах здраво плата, опитвайки се да го разкъсам. Той удържа, както бях очаквала, затова забих няколко пъти писалката в наметката, правейки дупки, които да ми дадат опора. Бавно, мъчително накъсах вълната на ивици, широки по около два инча. След това започнах да късам полата на роклята си. Накъсах две трети от нея на още ивици плат, преди да преценя, че имам достатъчно. Навързах всичките една за друга и се почувствах доста горда от „въжето“, което бях измайсторила.

Но физическото усилие си беше казало думата. Отдадох се на кратък отдих, за да си възвърна силите, и безсрамно изядох всичкия си останал хляб. После се залових отново за работа.

С извинения към ангелите, започнах да мятам свещени текстове към прозореца. Някои пропуснаха целта, два отскочиха от намаслената хартия, но един попадна точно където трябваше. Ъглите му разкъсаха хартията и направиха малка дупка. Оттам се оказа относително лесно да разширя дупката и да изблъскам повечето хартия. Когато останах удовлетворена от отвора, метнах всички останали книги навън.

Това изискваше нова почивка. Когато успях да се измъкна от нея, отпих последна дълбока глътка вода, а после излях кацата навън. Водата се разля по сеното и глината и аз трепнах при това прахосничество. После завързах единия край на платненото въже за една от дръжките на кацата. Кацата беше тясна и овална. Ако дългата страна беше хоризонтално обърната към прозореца, кацата щеше да мине през отвора. Ако беше перпендикулярно обърната, нямаше.

Първите ми дванайсетина опита да метна кацата през прозореца, се провалиха. При повечето не тя не стигна достатъчно високо. Когато най-после успях да я хвърля на подходящата височина, кацата се беше завъртяла и не можеше да мине през прозореца. В този момент спрях, за да си почина, и се свих на изкаляния под. Стаята се люлееше, мускулите ми бяха изтощени. С огромно усилие се принудих да стана и се заех отново със задачата си. След още няколко несполучливи хвърляния най-сетне направих всичко както трябва, и кацата плавно излетя навън. Победата обаче не беше трайна, защото, когато започнах да навивам и прибирам въжето, кацата се върна право горе с него.

Това със сигурност не беше начинът, по който си бях представяла, че ще действа импровизираната ми кука за захващане. А всеки провал беше шумен, тъй като означаваше, че металната каца се е ударила в стената. Напълно очаквах някой вътре в къщата или отвън пред нея да ме открие. Най-накрая обаче кацата се приземи отвън за втори път и сега я дръпнах нагоре бавно, като се уверих, че стои обърната така, че да не се хлъзне веднага обратно вътре. Когато кацата беше закрепена напряко на един ъгъл на прозореца и не се върна, щом я дръпнах, предпазливо си покатерих по въжето и се спуснах без помен от грациозност навън през прозореца.

Приземих се тежко в снега, който беше с трийсет сантиметра по-дълбок, отколкото когато бях дошла тук. Кацата се стовари с трясък до мен и аз я преобърнах, докато оглеждах разпилените книги. Наистина нямах полза от тях, но ми се струваше жалко да ги зарежа. Освен това не исках никой от инструментите на бягството ми да бъде открит. Използвайки кацата като кошница, натрупах текстовете и въжето в нея, а после се опитах да се изправя. Всичко се завъртя около мен и трябваше бързо да се хвана за стената на къщата, за да се удържа и да не падна. Затворих очи, като си поемах дъх и си връщах равновесието.

Остани силна, Тамзин. Още не си победена.

Вкопчвайки се в каквито оскъдни запаси от енергия успях, повдигнах кацата и се отправих навън. Досега сигурно вече бе посред нощ. Очаквах да мина лесно през Констанси и бях изненадана да забележа няколко мъже да сноват наоколо. Постове, които бяха нащрек за икори, осъзнах. Беше ми необходимо известно старание да ги избегна, но не беше особено трудно. А веднага щом се отправих по пътя край потока, нито веднъж не видях някого другиго.

По време на пътуването нямах почти никакво усещане за време или заобикаляща ме околност. Всичко в мен беше съсредоточено върху задачата да продължавам по пътя. Още една стъпка, още една стъпка. Отново и отново си повтарях това. Крайниците ми натежаха и ми беше трудно да вървя в права линия. Постоянно се поправях, неведнъж се препъвах и книгите политаха.

Толкова много пъти ми се искаше да спра, но се боях, че няма да тръгна никога повече. Така че продължавах нататък, движена от мисли за Мери и топъл огън и злобно съскащата Дайна.

Ако облаците бяха скрили непълната луна, в обърканото си състояние можеше и да не намеря имота на Яго. Но двата хамбара се открояваха рязко в бледата светлина и аз продължих упорито въпреки студа и изтощението да вървя забързано към тъмната малка къща. Потропах рязко три пъти по вратата с кокалчетата на пръстите си, а после зачаках с тракащи зъби.

— Кой е там? — разнесе се приглушен глас.

— Тамзин.

Последва дълго мълчание и аз затворих очи, мислейки си, че като нищо можеше да заспя там. Най-сетне Яго отвори вратата с фенер в ръка точно когато един глас зад мен излая:

— Замръзни!

— Всичко е наред, Арно — каза Яго. Вгледа се внимателно в мен на златистата светлина на фенера. — И бих казал, че тя вече замръзва.

Рязко пробудена, се обърнах и открих зад гърба си едрия белсианец. Той заобиколи верандата с пушка в ръка. Когато ме позна, веднага свали оръжието.

— Госпожице Тамзин! Не ви познах.

Яго ме побутна навътре.

— Всичко е наред. Можеш да се върнеш в обора — и ти благодаря.

Затрупан огън проблясваше в оранжево в огнището на Яго и аз се запътих право към него, като пътьом пуснах кацата. Чувствах се вцепенена и глупава и дори когато се отпуснах на колене, светът постоянно се люлееше и въртеше. Ако можех просто да се стопля, щях да мога да мисля ясно. Сгуших се по-близо до огъня, топлината му бавно се разля по кожата ми. След последните ми няколко дни на сурово съществуване ярките пламъци ми се струваха почти дружелюбни като отдавнашни познайници, приветстващи ме с „добре дошла“ у дома. По-близо и по-близо, и…

— Ей, стой. — Яго улови ръката ми над лакътя и ме дръпна назад. — Будна ли си?

Примигнах няколко пъти:

— Какво?

Той загърна раменете ми в тежко одеяло и надникна в лицето ми:

— За малко да паднеш в огъня. Какво правиш тук навън без наметка и… За бога. Какво е станало с роклята ти?

Потърсих опипом кацата и посочих:

— Там вътре.

Яго се наведе над нея и повдигна вежда при вида на съдържанието. Не каза нищо, а вместо това ми донесе вода в тенекиено канче. Изпих я цялата наведнъж и помолих за още.

— Щях да пия повече по-рано, ако знаех, че просто ще я излея. Но си мислех, че трябва да запазя малко за утре.

— За какво говориш?

Защо мисленето беше толкова трудно? Стаята. Стаята, в която ме изпрати Дайна. Трябваше да напиша признанието, но… Хей!

Яго рязко беше отдръпнал напълненото отново канче:

— В дома на магистрат Латимър ли беше?

— Не знам. Беше на площада. Ще ми върнеш ли това? Толкова съм жадна. И гладна.

— Обзалагам се, че си. Знам какво става там. — Вече не знаех къде е в тъмнината, щом отиде от другата страна на колибата. Когато се върна, носеше малка бутилка и коленичи до мен. — Ще ти стане лошо, като пълниш стомаха си така. Започни бавно.

Той поднесе бутилката към устните ми и сладостта на ябълковия сайдер ме сепна след скорошните ми лишения. След като ми позволи само една малка глътка, той плъзна ръка под раменете ми и ме поведе към сламеника в далечния край на колибата. Настаних се на него с омекнали крака и го оставих да ме покрие с още едно одеяло. Той ми позволи да отпия още една глътка сайдер — по-дълга — преди да легна.

— Не искаш ли да знаеш какво стана? — Зарових се във възглавницата с натежали клепачи.

Той подпъхна завивките около мен по-стабилно:

— Кажи ми утре.

— Бяха ръкавиците…

— Ръкавиците ли?

— Ръкавиците…

— Тъй, тъй, Джейкъб Робинсън. Накъде си се запътил днес?

— Добър ден, Чадуик. Тръгвам към Пайъти да видя дали мога да продам едно-друго. Трябва да понамаля товара си, преди да потегля на юг.

— О, така ли? Откъде да знаем, че всъщност не носиш муниции на твоите приятели икори?

— Не търгувам с оръжия, знаеш това.

— Готов си да търгуваш с всичко, което носи печалба. Нещо против да проверим товарния ти отсек?

— Моля, заповядай.

Затворих очи и задържах дъха си. Над мен се разнесе звук от тупване, когато някой скочи в шейната. Дъските, от които беше сковано дъното на товарния отсек, бяха на по-малко от един инч от лицето ми. Провиснаха съвсем леко под тежестта на ботушите на постовия, но нямаше накъде да помръдна. Бях затворена в този дървен капан така сигурно, все едно бях в собствения си гроб, само дето в един ковчег вероятно имаше повече място. Сандъци и торби бяха разместени и отворени, съдържанието им — претършувано. Най-после мъжът пусна Яго да си върви. Щом всичко беше опаковано отново, шейната продължи по пътя си, бавно набирайки скорост. Винаги бях имала чувството, че летя, когато седях горе. Тук, в този тайник под товарния отсек, остро усещах всяко друсване и тръсване по пътя.

След мъчителен отрязък от време — който вероятно съвсем не беше толкова дълъг, колкото ми се стори — шейната забави ход и отново спря. Товарът отново беше разместен, а после дъската над мен се вдигна. Надолу към мен грейнаха лицето на Яго и слънчево синьо небе.

— Прекарвал съм контрабандно много неща там вътре — каза той, като ми помагаше да изляза, — но ти може би си най-ценното.

Опрях ръце на кръста си и извих схванатия си гръб, преди да се покатеря на предната седалка.

— Надявам се тази чест да не ми бъде оказвана отново.

— Оттук нататък би трябвало да е лесно. — Той се настани до мен и хвана поводите. — Поне по-лесно. Но не си сваляй качулката. Не са поставили постове толкова далеч нататък, но може да минем покрай някой и друг пътник. Косата ти се набива на очи и е лесна за запомняне.

Проверих поръбената с кожички качулка и се уверих, че е здраво завързана. Тази нова наметка, която Яго ми беше дал, беше синя — небесносиня, не в строгия тъмносин цвят на роклята, с която бях облечена преди. А онази рокля беше заместена с костюм за езда, много по-подходящ за тези условия. Полата и вталеният му жакет бяха ушити от вълна в цвят на слонова кост, поръбена с розова флорална бродерия. Сравнявайки го с предишното си облекло от Грашонд, имах чувството, че съм облечена в бална рокля. Имах и нови ръкавици в яркия цвят на розова роза.

— Колко неприятности мислиш, че ще си навлечем, ако ни хванат?

— „Ние“ ли? — Яго ме удостои с крива усмивка. — Ами… Ти си бегълката, изплъзнала се от тяхното правосъдие. Мисля, че ще загазиш много повече.

— Е, ти тръгна с мен и вече си под подозрение. Не мисля, че просто ще кимнат и ще ти махнат да си вървиш по пътя.

При тези думи той се умисли и единствените звуци бяха бягащите в тръс коне и лекото свистене от плъзгачите на шейната по снега. Яго беше зарязал звънчетата, тъй като не допринасяха за тихото промъкване.

— Честно казано, вероятно наистина ще ми махнат да си вървя по пътя, стига да не ни открият заедно. Не би имало доказателство, че съм направил нещо нередно — е, този път. Но що се отнася до теб? Не знам. Не си извършила точно закононарушение — с изключение на това, че си избягала от тяхната стая за лишения или както там я наричат. Но преди всичко дали изобщо си била там законно? Нарушаването на обичай налагало ли го е? Предполагам, че биха имали правото да наложат всякакво наказание, каквото поискат, на човек, който им е подчинен, каквато ти технически си по силата на закона на Грашонд. Това обаче е доста незначително предвид факта, че не си човек с низше положение в никоя друга колония и не би била такава в Грашонд, ако беше омъжена или от мъжки пол.

Направих нетърпелив жест:

— Хубаво, добре, това са много приказки без кой знае какъв отговор.

Той се замисли върху това, докато умело и без усилие превеждаше конете покрай един остър завой.

— Е, да го кажа така. Ако някой извън Грашонд с дори най-малки пристрастия разгледа случая ти, не мисля, че поведението ти дори ще се доближава до наказуемо нарушение. Но както видя, понякога там обичаят и мнението носят толкова голяма тежест, колкото и законът. Точно както са смятали, че имат основание да те затворят под ключ първи път, вероятно биха сметнали, че имат двойно основание да направят отново същото — или по-лошо.

— Как би могло да стане по-лошо? По-малко храна?

— Ъъ, да, но си мислех за други неща, освен стаята: позорния стълб. Не толкова прикрити начини за изтезание.

— Е, Дайна възнамеряваше да ми отреже косата — казах.

На лицето на Яго се появи стъписано изражение:

— Какво? Защо?

— Като наказание за суетност — задето взех ръкавиците. Това и… — Спрях смутена, задето задълбавах в лични неща с този мъж, когото всъщност все още не познавах добре.

Той ме стрелна с кос поглед:

— И какво? Не ме дразни. Разкажи ми останалото — защото ми е ясно, че има още. И сигурно си го бива, тъй като се изчервяваш.

— Гледай пътя — процедих. — И ако трябва да знаеш… ами, освен желанието просто да ме тормози тя мислеше също и че ако изгубя косата си, това ще ме направи… ъъ, по-малко привлекателна за другите.

— „Другите“, тоест благочестивият преподобен Стюарт? — досети се той веднага.

— Да. — Въздъхнах. — Може да се шегуваш за божественото благоволение, но на мен ми се струва просто като лош късмет, че след като оцелях по море и в сняг, най-голямата заплаха за мен дойде от това, че живея с жена, обсебена от идеята, че мъжът, когото обича, е влюбен в мен.

— Казваш „идея“ така, сякаш намекваш, че всичко е само във въображението й. — Когато не отговорих, Яго продължи упорито: — Нали наистина знаеш, че е влюбен в теб? Или поне много, много, много привързан към теб.

Когато не отговорих, Яго се ухили самодоволно, знаейки, че се е доближил до истината.

— Достатъчно често съм бил близо до него, когато се намира в твое присъствие. И видях лицето му, когато говорих с него в града по-рано днес.

— Кога беше това?

— Докато ти още спеше. Именно така научих подробности за всичко. Подхванах разговор на площада и небрежно споменах как съм чул нещо за това, че си подложена на наказание, а той ми съобщи подробностите. Горкият човек. Доста се измъчва заради това, а беше научил едва след като вече беше твърде късно. Каза, че вината била негова.

— Не беше! — Горкият, състрадателен Гидиън. Какъв ли удар щеше да е за него, когато се окажеше, че съм изчезнала? — Може би, когато се върнеш, можеш да му занесеш анонимна бележка или нещо подобно. Иначе просто ще трябва да обясня, когато…

— Когато какво?

Взрях се в пътя напред, обкръжен от кленове с окапали листа. Ледените пръсти на клоните им се протягаха нагоре към небето, сякаш се опитваха да се задържат за него.

— Щях да кажа, че ще обясня всичко на Гидиън, когато го видя отново. Но предполагам, че няма да го видя отново, не и ако потегля за Кейп Триумф.

— Това смущава ли те? Защото съм доста сигурен, че изпитваш само обикновена привързаност към него.

Не се хванах на това предизвикателно подмятане, въпреки че умирах от любопитство да разбера как Яго си беше направил този извод.

— Гидиън беше мил към мен — по-мил, отколкото бяха повечето хора в Грашонд. Има добро сърце. Твърде добро, за да е там. Вероятно ще приеме тежко изчезването ми — другите ми приятели също.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, наистина ще им предам анонимна бележка, когато се върна.

Това действително ме накара да се почувствам по-добре, макар че породи у мен нова тревога:

— Самият ти наистина ли искаш да се върнеш там? Ами ако те свържат с изчезването ми? — Настоящият план беше да отидем до лорандийския търговски пункт, а после Яго щеше да ме остави при Орла, докато той вземе останалия си товар, за да го прекара надолу по реката.

— Биха могли, но освен ако не те открият наистина с мен, няма доказателства. Арно няма да каже нищо. Всъщност се преструва, че изобщо не разбира осфридиански, когато е в близост до Наследниците.

— Откога работи за теб?

— Само малко повече от година. Той е отличен пазач, готвач и компаньон.

— Готвач ли?

— Ммм-хмм. А близнакът му е още по-добър.

— Ти… „близнак“ ли каза?

— Да. Брат близнак. Не би могла да ги различиш. Освен ако не опиташ готвенето им. Не е особено изненадващо, че Арно не получава кой знае какъв шанс да демонстрира отличните си кулинарни умения по тези места. Е, Тамзин, опитвам се да внимавам в пътя, но наистина мисля, че отново ми се усмихваш.

— Усмихвам се постоянно.

— Не на мен много често, не и по начин, по който изглежда, че ме одобряваш или ме харесваш. В най-добрия случай получавам усмивка, която казва нещо от рода на: „О, Яго, защо се примирявам с теб и чудатостите ти?“ Всъщност през повечето време бих казал, че получавам онази мрачна усмивка на солидарност, която казва нещо от рода на: „Съдбата за пореден път ни смачка под ботуша си, но ние продължаваме нататък, носейки веригите на обвързването си възможно най-добре“.

Засмях се открито на това:

— Сигурна съм, че никога не съм се усмихвала по такъв начин! Дори не мисля, че е възможно.

— Ще се изненадаш. Обърни внимание следващия път, когато си близо до огледало. Точно сега имам отзад едно, което смятах да се опитам да продам на икорите, но знаеш, че ще ти дам по-добра цена, ако го искаш.

— Радвам се да чуя това. Облекчение е да знам, че не си спрял да се опитваш да ми пробуташ стоките си — подметнах закачливо.

— Аа-ха! Знаех си. Знаех си, че тайно ти харесва да бъдеш държана в течение относно невероятни сделки за невероятни продукти. Просто си играеш с мен.

— Яго, ако си играех с теб, никога нямаше да го разбереш.

Той поклати глава, едва сдържайки смеха си:

— Тамзин, Тамзин. Знаех си, че ще си добра компания, но не знаех, че ще си чак толкова добра.

Първият от трите дни мина спокойно, което ми се стори направо порочно след последните няколко седмици от живота ми. Не срещнахме никого по пътя и макар че се зададоха облаци, времето остана ясно. Яго изпитваше наслада да слуша как бях избягала от къщата на магистрата и дори ми разказа малко за себе си. Беше роден в колониите, което бях предположила от диалекта, на който говореше, и произхождаше от голямо семейство в Арчъруд. Аз също му разказах малко за миналото си, но по-голямата част от разговора ни се въртеше около общи теми — Констанси, лорандийската загадка.

Спряхме веднъж за вечеря, а после отново, за да се установим на лагер по залез-слънце. Яго прекара дълго време в грижи за конете: разтри ги и се увери, че имат достатъчно за ядене. Казваха се Пебъл и Дъв3 и той им говореше, докато работеше. Не можех да различа думите и веднъж подметнах закачливо:

— Да не се опитваш да продадеш нещо на тези коне? Остави ги на мира. Горките създания не заслужават да бъдат мамени.

— Очевидно не познаваш конете, ако си мислиш, че могат да бъдат измамени толкова лесно. Поне не моите коне. — Той потупа Пебъл по шията. — А Фелисия е още по-умна.

— Фелисия?

— Друга кобила, която държа на юг. Тя е „призрак“ от Мирикози — вероятно единствената в Адория. — Тонът му пламтеше от гордост. — Тя е наполовина причината да съм задлъжнял и да съм тръгнал да „мамя“, както ти го наричаш.

— Наистина ли? Правиш каквото правиш… заради един кон? Не ме разбирай погрешно. Пебъл и Дъв са вероятно най-красивите коне, които съм виждала някога, но да натрупаш такъв дълг… не знам. Сякаш не си струва.

— Знаеш много неща, Тамзин — каза той сериозно. — Но не познаваш конете.

Той имаше в запасите си писалка и мастило и аз писах на Мери на обратната страна на едно от писмата, които бях написала, докато бях в изолация. Тъй като имах само малко светлина от фенера, който Яго използваше за работата си, се постарах да съм кратка. Мери, този ден беше хубав. Приближавам се до теб.

Когато се увери, че конете му се чувстват достатъчно удобно, Яго се погрижи за нашето удобство. Прехвърли няколко сандъка от тайника под шейната и размести други, за да направи място за спане. Сложи на пода чували със семена вместо дюшеци и още от онези невероятни одеяла — за постилане и завивки. Накрая сложи през средата един дълъг и тесен сандък, за да осигури на всеки от двама ни полууединено място.

— Готови сме — каза, като ми помогна да се покатеря вътре. — Всичко е благоприлично. Добродетелта е защитена.

Изпробвах твърдостта на чувалите със семена и открих, че са изненадващо удобни.

— Благодаря.

— Хей, кой е казал, че това е заради теб? — попита той, като си придаде изпълнено с достойнство изражение. — Грижа се за себе си. — Духна пламъка на фенера и покри тайника с насмолен брезент.

— Ще се опитам да се владея.

От тъмнината се разнесе силна, преувеличена въздишка:

— Хайде, Тамзин. Не можеш ли да се опиташ да звучиш само малко по-малко саркастично? Само колкото да ми повдигнеш самочувствието.

Закрих с ръка една прозявка:

— Трябва ли ти повдигане? На мен ми се струва доста непоклатимо.

— Няма да правиш невъздържани изпълнения нощес, нали? — Въпреки това не звучеше ядосан. Всъщност точно обратното. — Хубаво, че това мое голямо сърце може да го поеме. — Когато измина почти минута без отговор от моя страна, той попита с известна изненада: — Няма ли остроумен отговор?

— Просто си мислех… — Подмятането за сърцето му изкара загадката с лекарството на града на преден план в ума ми. По време на това пътуване постоянно се бях чудила за историята, но дружелюбното настроение, което цареше, беше толкова приятно, че не исках да рискувам да го изгубя. Сега, в края на деня, когато всичко беше спокойно, вече не можех да се сдържам. — Какво стана с горчивия корен?

— А! Предположих, че това се задава.

— Опитваш се да го избегнеш ли? — Предишното безпокойство и тревога се пробудиха и аз се напрегнах в очакване на най-лошото.

— Не. Искам да кажа, просто не е нещо забавно, което да спомена в обичаен разговор. Нямам нищо за криене. — Разнесе се шумолене, докато сменяше позата си. — Първо обаче върни нещата назад и ми кажи какво знаеш и къде си го чула.

Накратко предадох разказа на Гидиън за това как Яго беше продал лекарството, обещано на Констанси, когато икорите предложили по-висока цена.

— И сега градът няма нищо, ако избухне някаква епидемия — завърших.

— Права си. — Сърцето ми спря, а после той поясни:

— Права си за това, че те нямат запаси от лекарството. Останалото? Е, това е малко по-мъгляво.

— Да не искаш да кажеш, че Гидиън е лъгал?

— Искам да кажа, че е казал истината такава, каквато вероятно я е знаел. Но да се върнем още по-назад. Нали знаеш, че продавам неща, които са незаконни в Грашонд? Преминаването с тях е позволено, притежаването им не е. Когато осъзнах, че ще ми се наложи да остана за зимата, трябваше да се спазаря със съвета да „изкриви“ някои правила за складирането на контрабандни стоки. На тях всъщност им хареса идеята да имат резервни запаси за зимата, и сключиха сделка, по силата на която можех да остана, стига да не продавам горчив корен, керосин или брашно извън Констанси. Зиме запасите от тях намаляват.

— Градът плати ли за тях? — попитах, като се опитвах да следя сложната нишка.

— Не. Просто бяха държани в запас, в случай че им потрябват. Бях свободен да продам всичко, каквото остане, през пролетта. И така, всичко, изглежда, беше наред. Гледаха ме накриво заради червените хамбари и защото не ходя на църква, но това беше най-лошото, което правеха. Поне беше така, докато в Кърниал избухна вълна от черна треска. Там живеят хората на Орла. В Осфрид имате ли черна треска?

— Не я знам, но и при нас има болести, особено в града. — Вече бях напълно будна, подпряна на хълбок.

— Колко е тежка?

— Много. Ако успееш да й въздействаш отрано с горчив корен, шансовете за възстановяване са доста добри. Кърниал обаче нямаше достатъчно, а баланкуанците не бяха достатъчно близо, за да търгуват с тях. Но аз бях.

Радвах се, че тъмнината криеше увисналата ми челюст:

— Гидиън изобщо не каза, че всъщност са били болни.

— Може да не е знаел. Срещата, която имах, беше в тесен кръг — само аз и членовете на съвета. Обясних как искам да дам на икорите запаса, който съхранявах. Казах им, че ще го заменя — че ще отида до Пейшънс за още. Дори изтъкнах, че е по-добре черната треска в Кърниал да бъде потушена, преди да се разпространи. Но членовете на съвета отказаха. Смятаха, че е прекалено рисковано, и казаха нещо от рода на това, че не е наша отговорност да се грижим за езичниците, че най-добрият шанс на икорите да победят треската, бил да се отрекат от боговете си.

— В името на Шестте — промърморих отвратена. — И именно тогава ти все пак го продаде?

— Продадох го. Измъкнах се тайно точно както направих с теб, но тогава никой не правеше проверки. Икорите настояха да го купят на пазарна цена, въпреки че щях да им взема много по-малко. Те не са просяци и крадци, независимо какво мислят повечето осфридианци. Все още правеха плащания, след като черната треска отмина, откъдето вероятно са дошли слуховете, че съм извлякъл по-висока печалба.

— Защо не го замени след това?

— Опитах се. — В гласа му прозвуча искрено съжаление, съвсем различно от безгрижния Яго, когото познавах. — Но не можах да замина за Пейшънс веднага, защото трябваше да се оправя с такава огромна бъркотия в Констанси. Когато най-накрая предприех пътуването, открих, че по-голямата част от запаса на Пейшънс е бил откаран в Уочфул заради избухнала епидемия само няколко дни по-рано. Така че отидох до един баланкуански пункт и успях да намеря малко там. Не е много, но е достатъчно, за да помогне в случай на спешна нужда. Съветът не знае за него — омръзна ми да се занимавам с тях.

— В такъв случай си по-мил към тях, отколкото са били те към теб — заявих.

— „Ако си на правия път и някой го пресече с лошо, не е нужно да се обръщаш. Построй мост над пътеката му и си продължавай по пътя.“ Това е поговорка на икорите.

— Много е благородна — казах. — За нея ли мислеше в онзи момент?

— Не. Просто си мислех, че никой не бива да страда, ако има относително лесен начин да помогна.

— Не звучеше лесно.

— Именно затова казах „относително“.

Усмихнах се, но не можех да се отърся от чувството си за вина:

— Ще ми се Гидиън да ми беше разказал всичко. Съжалявам, задето се съмнявах в теб.

— Ти не знаеше. Вероятно и той не е знаел.

Откровеността и смирението в гласа му пронизаха сърцето ми. Той беше героят в тази история, не злодеят. Седнах в леглото и посегнах към сандъка. Не виждах и докато търсех опипом, без да искам, забих пръст в лицето на Яго. Той нададе приглушен вик от изненада или болка и аз бързо се отдръпнах.

— Извинявай. Опитвах се да напипам ръката ти, да я подържа в жест на… не знам, солидарност. Възхищение.

— Е, това звучи по-логично — каза той. — Разтревожих се, че се опитваш да накърниш добродетелта ми, но това не беше най-добрият подход. А после пък се разтревожих, че ще стане неловко, защото наистина не исках да казвам нищо, в случай че това е някаква напреднала техника, чието усъвършенстване ти е отнело цели часове в Бляскавия двор. Или по-лошо — че е някоя техника, в която си се провалила, и това също щеше да е неловко.

— За бога, Яго. — Тръснах се отново на хълбок. — Всичкото това измисли ли си го? Цялото нещо продължи пет секунди.

— Е, мога да мисля доста бързо. — Неспособен да се справи с последвалото мълчание, той добави: — А… още ли искаш да подържиш ръката ми?

— Ъъ, емоционалният ми момент, в който бях зашеметена от добротата ти, отмина. Искам да кажа, че въпреки това си направил нещо прекрасно.

— О. Добре, но ако си промениш решението, може просто да се прехвърлиш тук. Или пък аз ще дойда при теб. Което от двете е най-лесно.

— Лека нощ, Яго.

Когато минаха няколко минути, помислих, че се е отказал. После:

— Ако искаш да я подържиш друг път, и в това няма нищо лошо.

Изпъшках:

— Ако се съглася, ще ме оставиш ли да спя?

— Лека нощ, Тамзин.

— Остави ни на мира, по дяволите, Яго. Справяме се чудесно!

— Ще избягат от теб. Тежестта на една шейна се разпределя така, че да…

— Тихо!

Виждайки, че посяга към поводите, аз го избутах с лакът и се наведох напред. В отговор Дъв и Пебъл незабавно потеглиха по-бързо, а аз нададох радостен вик. Полетяхме през снега; вятърът шибаше и размяташе измъкнали се кичури от косата ми, когато поривите му преминаваха покрай нас. Най-накрая удовлетворен, че ще запазя контрол, Яго се облегна назад и престана да настоява да бъда предпазлива. Пред нас нямаше никакво препятствие, нищо, което да препречва пътя ни. Само открита местност, очакваща и зовяща.

Едва когато Яго изкрещя, че се движим в грешната посока, аз дръпнах поводите назад и постепенно накарах конете да спрат.

Върнах му поводите и казах:

— Би трябвало просто да продължаваме да се движим безспир. Защо е цялото това притеснение и съобразяване с всички други? Можем просто да полетим към Денъм в тази шейна.

— Два проблема. — Той накара конете да направят завой, насочвайки ни обратно по правилния път. — Първо: няма да летим кой знае колко, ако попаднем във вихрушка. Второ: онези червени хамбари никога няма да се изпразнят, ако потегля в това.

— А пък аз си мислех, че ти си забавният. Защо ги боядиса червени? Една разходка през онзи град би трябвало да те накара да размислиш.

— Не знам. — Той ми се усмихна криво. — Предполагам, че просто за да видя какво ще стане.

Беше краят на третия ни ден на път и когато спряхме за вечеря, Яго ми каза, че скоро ще стигнем до лорандийския търговски пункт Ло Кан.

— Не съм сигурен дали ще научим нещо за така нареченото нападение на икорите — каза той. — Все още обаче разчитам, че досега някаква част от онези откраднати неща трябва вече да са влезли в търговско обращение. Ако имаме късмет, ще видим някои. — Той уви хляба, който ни беше останал, и го сложи обратно в торбата с храната ни. — И забравих да спомена това, но трябва да си смениш гардероба, преди да тръгнем.

— „Забрави“, а? — попитах подозрително. — Какво имаше предвид?

След като потършува из товарния отсек на шейната, той се върна с вързоп дрехи и чифт ботуши. Огледах ги, забелязвайки плата на зелени и черни карета.

— Дрехи на икори?

— Да, м’дам. Може да е подозрително, ако се появя с добре облечена, благоприлична осфридианска дама. Икорите обаче минават оттам постоянно. Това, а и ако някои от мъжете, които са ви ограбили, са в лагера, е по-малко вероятно да те познаят. Хората виждат това, което очакват да видят.

Думите му ме убедиха и аз се преоблякох, докато Яго дискретно опакова товара и го качи в задния край на шейната. Когато свърших, не бях сигурна какво да мисля. Ансамбълът се състоеше от карирана туника с дължина до бедрата, която се носеше над червеникавокафяви кожени панталони. Обточен с рунтава козина жакет се спускаше до хълбока ми и се завързваше с черен широк колан. Тежките, здрави ботуши бяха далеч по-подходящи за мъж от всички, които бях носила, но бяха и по-практични в снега, отколкото обувките ми. Яго скръсти ръце и ме огледа от глава до пети.

— Какво си мислиш, Тамзин? Защото ми е ясно, че си мислиш нещо. Заради панталона ли е?

Прокарах ръце отстрани по краката си, като се опитвах да формулирам дипломатичен отговор.

— Тази кожа е прекрасно мека. И по-топла от пола. Но… излагат на показ много.

— Покриват всичко — каза той, но знаеше точно какво имам предвид. — Баланкуанките и жените икори ги носят непрекъснато.

— Браво на тях, но аз цял живот съм носила поли! Не съм свикнала непознати да виждат формата на краката ми.

— Там ще е тъмно — каза той услужливо.

— Сега не е тъмно.

— Да, но аз не съм непознат. И съм джентълмен. Нямам намерение да зяпам безсрамно краката ти, въпреки че тези панталони ги правят да изглеждат изключително…

Присвих очи:

— Да, Яго?

Той прочисти гърло и отмести поглед:

— Стегнати.

— Наистина ли това си мислеше?

— Това е едно от нещата, които си мислех. — Измъкна от товарния отсек проста, тъмнокафява наметка и ми я подхвърли: — Сложи си я, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Пристигнах наметката, доволна как гънките й се обвиха около мен.

— Изглеждам ли подобаващо за ролята?

— Изглеждаш особено ако си сплетеш косата. Ще те представим като красива девойка от народа на икорите от усамотено светилище край Кърниал. Те не общуват много с външни хора, така че никой няма да очаква да знаеш лорандийски. Да се надяваме, че някой ще се изпусне да каже нещо пред теб.

— Надявам се да успея да схвана достатъчно. Не го владея гладко. — Тръснах коса напред и започнах да я сплитам. — А какво да правя, ако някой от тях се опита да ме заговори на езика на икорите?

— Никакъв проблем. Защото има, ъъ, нещо друго, което забравих да спомена.

Вдигнах поглед:

— Да, Яго?

Той се опитваше да се престори на огорчен, но усмивката в очите му го издаде, както обикновено:

— Ти си красива девойка икори от светилище… която е обвързана с обет за мълчание.

— Стават ли наистина такива неща?

— Разбира се. Знам, че няма да е лесно, но е прекрасен начин да си запазим прикритието. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Завъртях очи и се заех отново с косата си:

— В името на Шестте, Яго. Разбира се, че мога да се справя. Аз не съм ти.

Стигнахме Ло Кан в ранната вечер, макар тъмните облаци да създаваха усещането, че е по-късно. Лорандийският търговски пункт беше разнороден пъстър сбор от палатки и колиби недалеч от миниатюрен приток на голямата Хартс Блъд Ривър. Създаваше усещането, че е построен небрежно и набързо, макар да съществуваше от няколко години. Бях се чувствала бодра и жива, след като карах шейната, но сега, докато влизахме на територията на отдавнашния съперник на Осфрид и може би на мъжете, които ме бяха нападнали, предишната ми предпазливост се беше върнала.

Двама мъже в гладка и необработена кожа се приближиха да ни поздравят: лицата им бяха сурови и прорязани от бръчки от толкова живот на открито. Веднага заговориха лорандийски и ние бързо дадохме да се разбере, че не го говорим. Никой от тях не знаеше осфридиански, но след няколко минути намериха някого, който знаеше — и някого, който освен това познаваше Яго.

— Джейкъб Робинсън!

— Здравей, Марсел. — Яго се ръкува с нисък мъж с издут като буре гръден кош с шапка от боброва козина. Разчорлена черна коса опираше в раменете му, а акцентът му звучеше точно като онзи на някогашния ми съсед.

Марсел хвърли жаден поглед към шейната:

— Дойде точно навреме. Да ти се намират гвоздеи или бекон?

— Не, но имам канап и царевично брашно.

Лорандиецът изсумтя:

— Как може да кажеш, че това е същото? Особено канапът?

— Опитвам се да се отърва и от двете, така че можеш да ги купиш на наистина ниска цена сега, а после да ги продадеш по-късно, когато някои се появи с гвоздеи и бекон.

— Пфф. Не съм от обичайните глупаци, с които си имаш работа, Робинсън. — Марсел се замисли. — Но ми покажи онзи канап по-късно.

— Непременно. — Яго опря ръка на гърба ми, за да ме накара да изляза напред. — Марсел, това е Брейа Иперон. Тя е една от онези, които служат при Кладенеца, и е дала обет за мълчание.

Марсел се поклони и изстреля някакъв поздрав на езика на икорите. Усмихнах се и кимнах в отговор.

— Винаги се радваме да видим приятелите си от Кладенеца — каза Марсел, въпреки че поведението му леко се промени. Яго ми беше казал, че лорандийците са изключително суеверни по отношение на Кладенеца. — Какво ви води…

Към нас се промъкна друг лорандиец, чиито гъсти вежди създаваха впечатлението, че е присвил очи. Той заговори на Марсел на бърз лорандийски, подлагайки на изпитание закърнелите ми умения. Една дума, която все пак различих отчетливо, беше „Констанси“, макар че Яго би могъл да я долови и сам. Когато мъжът свърши, Марсел кимна и се обърна обратно към нас.

— Доста надалече си дошъл, Робинсън. Не се ли беше настанил по на изток тази зима? В Констанси?

— Да, макар да не съм бил там от две седмици. Възложих на човека, който наглежда дома ми, да държи под око всичко. Скоро отивам на юг по Ист Систър и трябва да разпродам излишъка, който не искам да нося. Посетих два други града и един баланкуански пункт плюс Кладенеца — където се натъкнах на Брейа.

Марсел кимаше и се усмихваше, после вдигна ръка да даде знак на Яго да замълчи. Наведе се и каза нещо на другия лорандиец. Повечето звучеше като директен превод на казаното от Яго, макар че долових и един израз на лорандийски, който означаваше „няма проблем“. Когато Марсел беше готов, Яго продължи:

— И корите се нуждаят от черен камък рийд за едно от светилищата на Кладенеца, затова тя искаше да разбере дали имаш подръка малко от него, преди да тръгне към баланкуанците.

— Известно количество, мисля. — Марсел се почеса по брадичката, докато размишляваше. — Филбърт беше на запад от реката и тъкмо се върна. Той има много баланкуански стоки — елате да видите.

Последвахме Марсел по-навътре в лагера: различните търговци ни оглеждаха внимателно. Докато минавахме, забелязах две жени, едната — така обрулена от природните стихии и семпло облечена, както Марсел, а другата — с вид, намекващ, че може да е жена със съмнителна репутация.

Още няколко души познаваха Яго, а когато се разчу с колко различни стоки търгува, нещата станаха сериозни. Търговците започнаха да излагат стоките си, водейки преговори с Яго за размяна на стоки на смесица от осфридиански, лорандийски и различни жестове. Той на свой ред извади стоки от шейната и не след дълго имах чувството, че съм обратно в пазарната област. Лорандийците ми се усмихваха мимоходом, но иначе показваха в мое присъствие същото смущение като Марсел.

Филбърт, мъжът с баланкуанските стоки, изложи на показ всевъзможни любопитни съкровища и ме влудяваше това, че не можех да попитам за тях. Имаше няколко парчета рийд — сребристочерен камък, за който Яго се пазареше от мое име. Икорите вярваха, че е свещен, и го използваха за гадаене, като разпръскваха късове и тълкуваха по мястото, където се приземяваха. Щом приключих с предполагаемата си покупка, най-вече просто стоях и наблюдавах, опитвайки се да разбера каквото можех, в откъслеците от разговори на лорандийски около мен.

Един от търговците имаше трион, към който Яго проявяваше жив интерес, но отказваше да отстъпи от настояването си да получи цената в пари. Яго смяташе, че тя е твърде висока, но не можа да заинтригува мъжа и да го убеди на размяна.

— Какво ще кажете за това? — Яго вдигна малка синя стъклена бутилка. — Баланкуански еликсир за разсънване. Какво пиете обикновено сутрин? Кафе? Чай? Добавяте няколко капки в чашата си и — чудо на чудесата. Направо ще ви отвори очите.

— Тези ги знам — каза лорандиецът намръщено. — Будят те — денем и нощем! Вече имам проблеми със заспиването.

Яго се разведри:

— Защо не казахте? — Отвори един сандък и намери почти същата синя бутилка. — Баланкуански еликсир за сън. Една капка от него…

— Ръкавицата ви, данна. Скъсали сте я.

Отне ми един миг да осъзная, че обръщението на езика на икорите беше отправено към мен. Извърнах се от пазарлъка на Яго и открих един много млад лорандийски търговец, със сигурност не по-възрастен от мен, застанал наблизо. Вече привлякъл пълното ми внимание, той посочи към ръката ми:

— Скъсали сте си ръкавицата.

Кимнах: бях я забелязала по-рано. Единствените типични за икорите ръкавици, които Яго имаше, бяха стари и толкова протрити от носене, че се бяха скъсали, след като ги закачих на катарамата на една от юздите. Това беше дребно неудобство, а и не беше много благоразумно да ги заменя с розовите ръкавици.

— Тя е дала обет за мълчание, приятел. — Яго, който все още държеше една синя бутилка, се отдръпна от преговорите, които водеше, и дойде до мен. Усмихваше се, докато говореше, но погледът му бе бдителен.

— Няма нужда да се безпокоите обаче. Ще я поправим по-късно. В шейната имам игла и конец — и допълнителни игли и конци всъщност, ако ви трябват.

Момчето енергично заклати глава:

— Не, не. Защо да си правите труда да кърпите тези? Разпадат се по шевовете. Тази данна би трябвало да получи нещо хубаво и ново. Погледнете тези.

На път да се пръсне от вълнение, той предостави за оглед стоката си: чифт меки черни ръкавици, поръбени със сребърни мъниста.

Точно в този миг не се налагаше да се преструвам, че съм дала обет за мълчание, защото гледката на тези ръкавици ме остави безмълвна.

— Е, я виж това — каза Яго, като се наведе по-близо.

— Изглеждат точно твоят размер, Брейа.

— Пипнете ги — настоя момчето, жадуващо за потенциална печалба. — Като коприна.

Яго вдигна едната:

— Кашмир, бих казал. Баланкуанска изработка ли са?

— Истински еварийски внос. Няма да намерите нищо подобно в Адория извън Кейп Триумф. — Момчето побутна една ръкавица към мен. — Красиви ръкавици за красива дама.

— Но тази красива дама е скромна служителка при Кладенеца — каза Яго. Разигра истинско представление, като разгледа кройката на ръкавицата, обърна я наопаки и най-накрая я върна обратно. — Там няма особена нужда от висша еварийска мода — ако тези изобщо са от естествена материя. Хайде, Брейа. Да се оправим с тези еликсири и да поспим.

Момчето ми хвърли смутен поглед, но после събра смелост да заситни редом с нас.

— Чакайте! Истински са! Видяхте ли мънистата? Можете да ги получите за една златна монета.

Яго оглежда ръкавиците няколко секунди, даде вид, че се колебае, а после поклати глава:

— Твърде много, а трябва да довърша тази сделка. Сега вие, сър — извинявайте, че се отдръпнах. Още ли се интересувате от онзи еликсир?

Той поднови преговорите си за триона и изглеждаше, сякаш еликсирът за заспиване беше почти достатъчен, за да свърши работа. Когато ме забеляза, собственикът на триона попита колебливо:

— Тя е от Кладенеца, така ли? Предсказва ли бъдещето? Затова ли искаше черните камъни?

— Тя не говори — каза Яго рязко. — Но виждам, че стените на кутията ви за инструменти са се разхлабили. Трябва да ги заковете, преди да се разпадне.

Момчето с ръкавиците пристъпваше от крак на крак, докато Яго уговаряше размяната. Веднага щом той приключи сделката — получавайки триона в замяна на еликсира за заспиване и кълбо канап — младежът беше готов да опита отново.

— Петнайсет сребърни монети — каза той. — Това си е направо обир.

Яго коленичи да опакова една от кутиите си.

— Няма да се разделя с никакви монети.

— Десет сребърни монети.

— Сериозно говоря. Трябва да намаля обема на товара. Правя само размени.

— Вижте колко много се харесват на приятелката ви! Не може да спре да ги гледа.

— О, това мога да го повярвам — каза Яго сухо. Вдигна една торба на рамото си и се изправи. — Какво ще кажете за царевично брашно?

— Царевично брашно ли?

— Една торба в замяна на ръкавиците. Челото на младия търговец се набразди:

— Защо бих искал царевично брашно за тях?

— Е, трябва да ядете, нали? По тези места царевичното брашно е по-ценно от бялото. Не се разваля толкова много, не цапа толкова… и не ви трябват цял куп допълнителни съставки, за да приготвите нещо прилично, както с бялото брашно. Ще трябва да ви дам рецептата на баба ми за царевичен хляб, преди да тръгна. Лесна за приготвяне, има вкуса на изтънчената еварийска кухня.

Ясно ми беше, че момчето никога не бе обмисляло да направи размяна срещу царевично брашно, но я обмисляше сега. Такава беше магията на Яго.

— Добре тогава. Ще ви дам ръкавиците за… пет торби.

— Пет? Не ме ли чухте току-що да казвам, че струва повече от бялото брашно? Бих ви дал може би пет торби от него, ако го имах. Но за това… Ще ви дам две торби, и то само защото Брейа толкова много иска онези ръкавици. — Яго пусна торбата и добави още една върху нея.

Точно когато младият мъж имаше вид, сякаш беше на път да се предаде, остър упрек на лорандийски го накара да трепне. Момчето подскочи, извъртайки се рязко, когато един по-възрастен мъж с тъмноруса брада се приближи с едри крачки. Висок и с издут като буре гръден кош, той носеше същото грубо, практично облекло като другите търговци, но дългото му вълнено палто беше с много по-добро качество от тези на другарите му.

Светлината на огъня освети профила му, когато се впусна в дълга поучителна реч на лорандийски, и аз едва не ахнах. Заля ме страх и припряно отстъпих няколко крачки назад и се блъснах в Яго. Той сложи ръка на рамото ми и промърмори в ухото ми:

— Какво има? Разпознаваш ли го?

Да, бях го виждала преди, но обстоятелствата бяха много различни. Беше далече от това място и тогава той не носеше вълнено палто с елегантна кройка. Беше татуиран в синьо и облечен в кариран вълнен плат, връхлитайки върху мен, когато се изправих да защитя Алън Моруел.

Бързо сведох поглед, преструвайки се на заинтересувана от баланкуанските камъни. В надеждата си, че ще открием някакво свидетелство за мъжете, които ни бяха ограбили, не бях очаквала всъщност да открия един от тях. И със сигурност не и онзи, с когото бях влязла в такъв личен и близък контакт.

За мой късмет, вниманието на едрия лорандиец беше съсредоточено другаде. Доколкото можех да проследя, момчето трескаво обясняваше как царевичното брашно било по-ценно от бялото. Мъжът го зашлеви и го нарече глупак. Царевица, брашно и глупак бяха думи, които бях чувала редовно от съседа си, пекаря лорандиец.

Брадатият плъзна поглед право над мен, осъзнавайки, че Яго бе този, който сключваше сделката.

— Забрави царевичното брашно — каза той на осфридиански с акцент. — Имаш ли мас?

— Имам лой.

— Да я видим.

Докато двамата преговаряха, аз се навъртах в сенките, доколкото беше възможно, все още боейки се да не бъда разпозната. Осфридианският на мъжа беше толкова добър, колкото този на Марсел, а не несигурният говор от предишната ни среща. С напредването на преговорите Яго подпитваше деликатно за всичко друго, което мъжът евентуално имаше за продан, и в крайна сметка се споразумяха за два буркана лой и една сребърна монета в замяна на обшитите с мъниста ръкавици. Яго ми ги подаде и лорандийците си тръгнаха: по-възрастният още гълчеше по-младия, докато вървяха.

Загледахме ги как влязоха в малка колиба, пред която около лагерен огън седяха бившият собственик на триона и още един лорандиец. Яго си прибра стоките и ми направи знак да се върна при шейната. Далече от лорандийски очи и уши, седнахме заедно в тъмния товарен отсек и най-сетне започнахме да разговаряме свободно.

— Той един от тях ли беше? — попита Яго незабавно.

— Да — онзи, който удари Алън и ме възпираше с поглед.

— Не го ли възпря ти с поглед? Както и да е, след като го видях току-що, според мен може спокойно да се твърди, че крадците икори са били самозванци. А имаме и ръкавиците като доказателство.

Бях ги сложила обратно, щастлива да си върна топлината им.

— Само дето никой в Констанси — освен Алън — всъщност не е виждал ръкавиците. Така че няма кой знае какви доказателства, освен думата ни. Всъщност ще бъде само твоята дума, тъй като аз не мога да се върна.

— Не съм сигурен каква стойност ще има думата ми там. Икорите биха ми повярвали — или поне сериозно биха помислили върху това, което имам да кажа, — но то няма да има значение, ако Грашонд засили враждебните действия.

— Трябва да покажем на членовете на градския съвет някакъв предмет, който безспорно е бил откраднат в онзи ден, нещо, от което не може да се направи втори екземпляр. Ако успееш да донесеш нещо такова от лорандийците, ще видят, че крадците не са били икори. Мислиш ли, че някои от другите предмети са тук?

— Мисля, че има вероятност някои да са. Той каза, че има кожени и вълнени дрехи за размяна, но половината типове тук сигурно също имат. Може да е трудно да докажем, че нещо такова е дошло от нападението в Констанси.

— Може би букварът? — предположих замислено. — Мисля, че името на Лев беше отгоре.

Яго се изтегна отстрани в шейната и сгъна ръце зад главата си.

— Е, може би на сутринта можем да го намерим и да кажем, че ни трябва кожа. Това може да е шанс да огледаме всичко друго, което има.

— Пак няма да ни помогне да разберем защо лорандийците биха си дали толкова труд за тези изпълнения.

— Не, но ще се задоволя просто да убедя икорите и колонистите, че другата страна не е нападнала.

Той нагледа конете и отново приготви леглата ни от чували ни със семена. Докато го правеше, аз седях увита под едно одеяло и забелязах, че няколко лорандийци още сновяха наоколо: някои разговаряха сериозно, а други пиеха и се смееха.

— В безопасност ли сме тук навън? — попитах Яго. — Трябва ли да стоим на пост през нощта? — Никой не ни беше заплашил, но няколко от търговците бяха имали сурово, ожесточено излъчване, а със сигурност знаех на какво беше способен мъжът с русата брада.

— Не мисля, че имаме кой знае за какво да се тревожим. Сигурен съм, че има няколко случайни души, които с удоволствие биха ограбили един колониален търговец, но някои — като Марсел — ме ценят твърде много като партньор. Това, а и половината от тях мислят, че си вещица.

— Но онзи поиска да му гадая.

— Да, лорандийците гледат на това като на магьосничество, но в същото време тайно са запленени от него. — Подаде ми още едно одеяло. — Искаш ли го?

— Да. Не мисля, че някога ще ми е истински топло в Адория.

— Харесвам оптимизма ти. — Той сложи една пушка в своята половина от товарния отсек и посегна към мушаменото покривало.

— Защо ти е оръжието? Каза, че нямаме особена причина за тревога.

— Ъъ, просто се старая да нямаме никаква причина за тревога.

Не можех да заспя. Твърде много неща се въртяха в ума ми. Макар да ми се беше струвало все по-малко и по-малко вероятно мъжете край езерото да са били икори, категоричното му потвърждаване направи ситуацията още по-странна — и по-опасна.

Лорандийците умишлено заблуждаваха моя народ и икорите. С каква цел? Да създават проблеми на колонистите, беше едно, но да подклаждат война, беше съвсем друг въпрос. Бях харесала икорите, които срещнах, и въпреки суровото отношение, на което бях подложена в Констанси, бях харесала и много от неговите жители: Честър Удс, обущаря, децата, Гидиън…

Не исках никой от която и да е от двете страни да пострада, и беше влудяващо доказателството за измамата да се струва толкова очевидно на мен… но не непременно на другите. Надявах се, че ще можем да намерим невинен начин да видим останалите стоки на едрия лорандиец. Способностите на Яго да убеждава, обаче не бяха безопасни. Толкова по-зле, че не притежавах в действителност мистични способности, с които да му услужа.

Рязко се надигнах до седнало положение с учестено, блъскащо в гърдите ми сърце. От едната си страна чувах равномерното дишане на Яго. От другата — откъслечни гласове откъм лорандийския пункт. Предпазливо бутнах нагоре мушаменото покривало и се наведох над преградата към Яго. Беше прекалено тъмно, за да видя, но той вдишваше и издишваше дълбоко като човек, потънал в сън, и не се размърда, когато мушамата прошумоля. Оттеглих се в своята половина и опипом затърсих торбата с рийд. Щом я намерих, със съжаление разгънах одеялата си, слязох от шейната и се измъкнах възможно най-тихо.

Навън пригладих назад мушаменото покривало и застанах много неподвижно, като чаках да разбера дали бях обезпокоила Яго. Не бях. Затворих очи и си дадох един миг да събера решителност, а после закрачих дръзко напред, обратно към лагера.

Минах през него устремено и решително, едва поглеждайки все още будните лорандийци. Те обаче ме гледаха — повечето с просто любопитство, други — с боязън. С вдигната брадичка и поглед, вперен право напред, аз се отправих към колибата, в която момчето и брадатият бяха влезли по-рано. Те още бяха будни, седнали около огъня с други двама — включително мъжа, който бе направил с Яго размяната за триона.

Когато се приближих, разговорът на групата спря. Застанах пред тях и се постарах да остана с безизразна, докато оставях погледа си да се спусне по всяко лице. След кратък напрегнат миг се съсредоточих върху мъжа, който беше попитал Яго дали предсказвам бъдещето. Без нито за миг да откъсна очи от неговите, бръкнах в брезентовата си торба с връзки отгоре и извадих един от сребристочерните камъни. Вдигнах го и посочих към него.

Той трепна и едва не изпусна една кафява бутилка, от която пиеше. Останах неподвижна и просто чаках. Той преглътна и попита на лорандийски защо съм тук. По-младият търговец му каза с висок шепот, че не знам лорандийски, така че онзи превключи на осфридиански:

— Какво… тоест ще ми предскажеш ли бъдещето?

Кимнах и зачаках отново.

— Какво искаш? — попита той смутено. Четвъртият мъж в групата отправи предложение на лорандийски, което разбрах идеално:

— Плати й.

Моят „клиент“ се изправи и се засуети с кесията с парите си. Когато сложи в ръката ми медна монета, аз я погледнах презрително, а после сключих поглед с неговия. Един от другите се изкиска. С въздишка, мъжът замени медната монета със сребърна и аз я пъхнах в джоба си. Беше някак удивително колко много можеше да кажеш, без да изречеш и дума.

Посочих към колибата. Обикновено бих очаквала, че ще се боя да тръгна само с груб непознат като този, но беше ясно, че аз бях тази, която го смущаваше. Въпреки това той отвори вратата и ми направи знак да вляза. Когато ме последва, чух един от другите да промърморва благословия в името на един от ангелите.

Силно хъркане бързо ми подсказа, че всъщност не бяхме сами. Моят спътник запали фенер, разкривайки малка стая, претъпкана с мръсни сламеници и купища торби, кутии и кожи. Миришеше на пот и развалена храна. Той разтърси увита в одеяло фигура на един от сламениците, а друг мъж скочи, като ругаеше на лорандийски. След кратък спор онзи, който бе спял, излезе, мърморейки: стъпките му станаха по-бързи, когато ме забеляза.

Останал сам с мен, събеседникът ми безразборно изблъска разни неща настрана, за да разчисти място. Коленичихме един срещу друг и аз разперих ръце, правейки жест, който бе наполовина свиване на рамене и наполовина подканяне: Е? Давай.

Той облиза устни няколко пъти:

— Ъъ, какво сега?

Повторих движението.

— Аз… тоест мога ли да ти задам въпрос? Твоите духове ще ми отговорят ли?

Кимнах.

— Добре. — Той отмести поглед и потъна в размисъл. Изражението му ми се стори смутено, но сега вече от собствените му мисли, а не от мен. След като отпи дълга глътка от кафявата бутилка, която беше внесъл със себе си, той вдигна очи: — Тя ще ме обикне ли някога?

Беше трудно да запазя сериозно изражение. Не бях очаквала подобен въпрос от човек като него, със сигурност не и изречен така пламенно и с такава емоция. Припряно му дадох знак да продължи. Щях да имам нужда от повече „материал“ за работа, за да го разбера и да постигна първоначалната си цел. За щастие, той на драго сърце се впусна в подробности.

Покритото му с белези лице се сбърчи:

— Знам, че не съм достатъчно добър за нея. Виждал съм как ме гледа семейството й. Виждат ме как минавам оттук по време на пътуванията си и критикуват това, че не се задържам на едно място. Мисля, че това ги смущава повече, отколкото произходът ми. Искат тя да се омъжи за фермер като баща си, но тя още не се е омъжила. И винаги сякаш се радва да ме види. — Той отпи отново и ме погледна умолително: — Можеш ли да попиташ твоите духове? Има ли шанс? Ще ме обикне ли тя един ден?

Взех черните камъни и ги претърколих по мръсния под. Когато престанаха да се движат, се наведох плътно и ги огледах внимателно, давайки си вид, че получавам всевъзможна информация. След почти пет изпълнени с напрежение минути той възкликна на лорандийски:

— Дано ангелите имат милост! — После на осфридиански: — Какво казват, вещице? Ще ме обикне ли Гуен?

Бавно, жестоко повдигнах лице към неговото. След още няколко мига кимнах.

Той се свлече напред, като зарови лице в ръцете си и скорострелно занарежда благодарствени молитви на лорандийски. След като се съвзе, ме погледна отново и попита:

— Какво трябва да направя?

Изправих се и започнах да обикалям наоколо, като се опитвах да разгадая подредбата на претъпканата колиба. Макар и отначало да не беше очевидно, многобройните вещи, изглежда, бяха разделени на четири. Посочих една купчина и го погледнах. Той озадачено поклати глава:

— Какво? Това не е мое.

Повторих действието, докато той посочи вещите си, които, изглежда, се състояха от животински кожи, филц и още кафяви бутилки.

Пренебрегнах ги и насочих вниманието си към купчините на другите търговци, без да съм наясно коя можеше да е на едрия мъж със златистокафявата коса и брада. Започнах да тършувам из предметите, предизвиквайки изненада у лорандийския си събеседник, макар че беше прекалено уплашен, за да ме спре. Разбрах, когато най-накрая се натъкнах на нещата на брадатия, защото те съдържаха буквара на Лев, катарамата от колана на Гидиън и още няколко отличаващи се дреболии. Но не спрях, нито насочих вниманието към тях. Вместо това приключих претърсването на всички купчини, а после се върнах при мъжа, който ме наблюдаваше.

— Какво има? — запита настойчиво той. — Моля те, какво трябва да направя?

Вдигнах пет пръста и след известно замисляне той схвана, че имам пет заповеди. Първо посочих към вещите му и направих широк жест, сякаш събирах всичко. Скрих юмрука си и извадих сребърната монета.

— Да го продам? — попита той. — Да го разменя?

Кимнах, оставяйки го да тълкува това, както пожелае. След това вдигнах една чиния от вещите на мъжа, с когото делеше колибата: върху нея имаше картина, която изобразяваше пасторална сцена. Почуках с пръст по къщата и след няколко опита той се досети, че трябва да си намери къща. За третото си указание взех един картоф от торба с храна и той веднага предположи: „Трябва да отглеждам картофи“. Така се потвърди онова, което си бях помислила, когато чух името „Гуен“. Това беше осфридианско име, използвано почти изключително от жителите на района Флатландс. Знаех, че много от тях се бяха заселили в Арчъруд и отглеждаха картофи и други кореноплодни зеленчуци. Възлюбената му беше дъщеря на фермер от Флатландс.

Значението на златния пръстен, който посочих в нечий сандък, нямаше как да се сбърка. След като го върнах вътре, спрях да ровя в бъркотията от предмети и застанах над него с ръце на хълбоците.

— Това беше номер четири — каза той. — Какво е петото нещо, което трябва да направя, за да спечеля любовта й?

Взех кафявата бутилка, от която се носеше силен дъх на уиски, и я излях в едно нощно гърне.

— Ей! — Той скочи шокирано, но не ме докосна. Загледа как изтича и последният остатък от уискито и въздъхна. Когато сложих отново капака на гърнето и се взрях в него, той кимна немощно. — Да, разбирам. — Взе празната бутилка от мен и въпреки че бях върнала по местата им чинията, картофа и пръстена, очите му се насочиха натам, откъдето бяха взети. — А когато направя тези неща, когато имам парите да купя къща и ферма, тогава мога да се оженя за нея и тя ще ме обича?

Посочих бутилката от уиски.

— Ще спра. Ще спра, ако това ще ми спечели Гуен. Ще ми я спечели ли? Твоите богове кълнат ли се в това?

Не се почувствах виновна, когато кимнах още веднъж. Дали това щеше да я спечели? Може би. Той беше заявил, че тя го харесва. Нямаше как да знам цялата история, но се чувствах в общи линии уверена, че по един или друг начин животът му щеше да се подобри, ако спреше да пие и се изнесеше от това място. Подсмърчайки, той покри лице с големите си ръце и се опита да заглуши хлиповете си. Когато няколко минути по-късно се успокои, избърса лице и се изправи. Погледна ме спокойно: бузите му бяха зачервени и покрити с петна, но очите му бяха забележително спокойни.

— Г-гормат. Гормат.

Усмихнах се, разпознавайки думата, означаваща „благодаря“ на езика на икорите. Свършила работата си, се отправих към вратата, като спрях за миг да му върна сребърната монета.

— Това е заплащането ти — каза той. — Защо я връщаш?

— Гуен — отговорих. Оставих го там зяпнал и беше трудно да се каже дали беше по-удивен от това, че бях нарушила мълчанието си, или от това, че бях допринесла към сумата за къщата му. Нямаше обаче начин да мога да задържа онази монета.

Излязох навън точно навреме да видя как Яго тича с всички сили през лагера с пушката, с пламнало лице.

— Къде е тя? — запита настоятелно. — Къде е… — И думите, и краката му спряха рязко, когато ме видя. Гневният изблик се превърна в объркване. Той ме огледа от глава до пети, проверявайки за поражения, а после огледа мъжете, застанали наблизо. — Какво… става?

Никой не отговори. Усмихнах се и пристъпих безшумно напред, като преплетох ръка с неговата. Той ми позволи да го отведа и излязохме от притихналия лагер, следвани от погледите на лорандийците.

Веднага щом отново бяхме насаме в шейната, дойде очакваното избухване. Онова, което не очаквах, беше да бъда обгърната в силна, пламенна прегръдка.

— Тамзин! Добре ли си? Имаш ли представа колко ме изплаши?

— Съжалявам, Яго. — Облегнах глава на гърдите му за още няколко мига, а после внимателно се отдръпнах. — Но не можех да спра да мисля как трябва да предоставим на съвета твърди доказателства. А после ми хрумна идея какво да направя — как да огледам вещите на онзи мъж.

Яго запали фенер и в обичайно безгрижното му изражение нямаше и най-слаб помен от веселие, докато ми помагаше да се кача в шейната.

— Не съм изненадан, че те е осенило вдъхновение. Такъв е начинът ти на действие. Просто, моля те, гледай следващия път, когато се случи, да вземеш и мен! В името на Шестте. Помислих си, че някой от тях те е отвлякъл.

— Честно, съжалявам. — Не изглеждаше ядосан, докато се настанявахме един срещу друг, но не изглеждаше и щастлив. „Изцеден“ вероятно беше най-подходящото описание. — Не исках да те будя, защото не бях сигурна, че ще ме пуснеш да отида.

— Сякаш бих могъл да ти позволя или да не ти позволя да направиш нещо. Бих могъл най-много да възразя силно.

— Е, и това не исках. И според мен беше по-добре, че бях сама. Повече се страхуват от мен, отколкото от теб, знаеш ли.

Част от напрежението се беше изличило от чертите му и макар че още беше нервен от уплаха, зърнах искрица веселие — мрачно веселие.

— Какво направи?

— Колкото и да е странно, посъветвах някого как да открие любовта и щастието. О, и освен това го насърчих да се заеме с отглеждане на картофи.

Усмивката на Яго се върна, но беше някак печална:

— Не ме вземай на подбив, Тамзин. Достатъчно преживях тази нощ.

Посегнах към торбата с камъни и с достоен за него демонстративен жест измъкнах обточено с кожички детско палто.

— Това на вземане на подбив ли ти прилича?

Яго го взе и го доближи до фенера, където едва различихме инициалите „А. Дж.М.“, любящо избродирани на ръка отзад на яката.

— Палтото, което майката на Алън Моруел му ушила — изрече Яго стъписано. — Тамзин, как ги правиш тези неща?

Примъкнах се до него, за да можем да седнем един до друг в края на товарния отсек.

— Всъщност не съм направила нищо необичайно, откакто избягах от затворничеството. Не исках да се отегчиш.

Той вдигна палтото още веднъж, поклати глава и внимателно сложи дрехата в друга торба.

— Нямаше никаква опасност от това, но благодаря, че си се сетила за мен. Освен това забравяш, че едва не ми избоде окото онази нощ.

— Наистина забравих за това, нали? О, и предполагам, че това не е единственото нещо.

Посегнах и хванах ръката му, преплитайки пръсти с неговите. Поглеждайки надолу с моментна изненада, той се раздвижи, така че ръцете ни се преплетоха малко по-здраво. С играеща по устните му полуусмивка доволно облегна глава върху отсека.

— Нищо ли няма да кажеш? — попитах с не съвсем престорено удивление.

Усмивката потрепна:

— Страх ме е, че ще изгубя това, ако кажа нещо. По-сигурно е да си мълча.

— Казвал ли си това някога преди?

— Замълчи и ме остави да се насладя на мига.

Облегнах се назад заедно с него, наслаждавайки се на замайването от неочакваната топлина, нахлула в мен. Обърнах се и се загледах в профила му на сиянието от фенера, заинтригувана как светлината очертаваше толкова много различни нюанси на златистото: всичко от наситено бронзово до няколко нишки, които слънцето бе изсветлило почти до платинено. Гидиън може и никога да не е бил истински вариант за романтична връзка, но като всички други се бях възхищавала на класическата му красота. В сравнение с него Яго беше кълбо от противоречия. Нищо не си пасваше, нито оставаше еднородно, без значение дали ставаше въпрос за очите му, или косата му, или дори кривата му усмивка, когато бе особено развеселен. Въпреки това харесвах противоречията. Сборът от несъвършенствата му сякаш създаваше специално съвършенство, от което откривах, че съм все по-запленена.

Усещайки, че го оглеждам, той обърна глава, така че се погледнахме в очите.

— Да, Тамзин?

— Еднакво високи сме — казах замислено. — Не съм сигурна, че бях забелязала това преди.

— Повечето жени го забелязват веднага. — Харесва ми. Струва ми се… подходящо.

Той положи свободната си ръка на бузата ми и леко прокара върховете на пръстите си по нея, а после се наклони и доближи лице до моето. Сърцето ми биеше толкова шумно, че беше невъзможно да не го чува. А уютният отсек на шейната внезапно ми се стори по-малък от всякога, защото наситеността на присъствието му изпълни всяко налично пространство. Точно затварях очи, когато той спря: устните ни бяха на няколко сантиметра едни от други.

Той отново ме погали по бузата, въздъхна и остави ръката си да се смъкне.

— Поемал съм много рискове в дните си на сключване на сделки, но има някои, от които дори аз се страхувам.

Макар да не се бяхме целунали, устните ми тръпнеха от омайващото очакване на целувката.

— А пък аз си мислех, че един опитен търговец не се страхува да се замеси в никаква сделка.

— Вярно. — Поднесе ръката ми към устните си и я целуна: през тялото ми премина разтърсващо чувство. Сякаш с огромна неохота, той ме пусна. — Но това, което ме плаши, е, че няма да мога да се измъкна от тази. Сега. Не е зле да си починем. Идвай бързо тук, а аз ще приготвя леглата ни.

Рано на следващия ден потеглихме към града и икорите Кърниал, където живееше Орла. Намираше се на два дни път от Ло Кан и бях по-нетърпелива от всякога да стигна там. Щом се установях благополучно, Яго можеше да се върне в Констанси и да покаже на жителите му палтото, което бях задигнала, докато моят „клиент“ преживяваше емоционалния си изблик в колибата. Освен това Яго щеше да може да успокои приятелките ми, че съм добре, и въпреки възраженията ми се закле, че ще ми върне картината.

Пътят в двете посоки щеше да отнеме на Яго около седмица и макар да бях нетърпелива да науча резултатите, перспективата за времето, през което всъщност щяхме да сме разделени, ме оставяше изпълнена с меланхолия.

До сутринта виелицата утихна и аз се събудих от ръката на Яго около талията ми и допира на студена мушама до лицето ми. Почувствал, че се размърдвам, Яго отвори очи и се прозя, като погледна първо мен, а после — провисналата мушама. Побутна я и каза:

— Снегът я притиска надолу с тежестта си.

Наистина, когато успяхме да се измъкнем от леговището си, намерихме всичко покрито с около шейсет сантиметра нов сняг. Но вятърът беше спрял и се показа слънцето. Помогнах на Яго да разглоби заслона за конете, а Пебъл и Дъв ни поздравиха с тихо пръхтене, докато риеха нетърпеливо земята. Яго се погрижи за тях с обичайната си привързаност, но тя означаваше повече за мен сега, когато знаех историята му.

Докато оглеждахме, за да се уверим, че не сме забравили нищо в набързо стъкмения си лагер, Яго понечи да ме обгърне с ръка. След като премисли няколко секунди, я отмести. Като видя озадаченото ми изражение, се засмя и се покатери на седалката на шейната.

— Не ме гледай така, Тамзин. Не можеш да очакваш да знам какво да правя.

Поех ръката, която ми подаде:

— Снощи много добре знаеше какво да правиш.

— О, онова беше доста недвусмислено — каза той бодро — Сега? Не съм сигурен какво искаш.

Отместих очи:

— Аз също.

— Тогава ще действам по съответния начин. — Той хвана поводите и конете полетяха по плътния сняг. — Потегляме.

Не бях напълно сигурна какво включваше това „действане по съответния начин“, но през повечето време той сякаш си беше обичайният Яго, непринуден и остроумен. И бъбрив. Но не говореше за миналата нощ, нито се опитваше да прецени какво беше означавала тя. Анализът, който самата аз направих на поведението си, не доведе до нищо. Почти се надявах, че мога да гледам на станалото като на повърхностен, породен от похот акт. Но макар до известна степен да беше такъв, открих, че проявявах точно толкова голям интерес да бъда с Яго, колкото и да имам физическа близост с него. А нямаше как да запазя тази близост.

Пресният сняг ни позволи да се движим с добра скорост, въпреки че околността вече не беше така равна и пуста. Имаше повече дървета, отколкото на север, а когато наближихме предпланините, теренът се издигна нагоре и беше осеян с отделни стръмни хълмове и други образувания със странна форма. Онзи следобед се натъкнахме на друг път, първия, на който излизахме от няколко дни насам. Не много след това започнахме да подминаваме разпръснати домове — самотни правоъгълни или кръгли къщи с обори и пасящи животни.

— Това Кърниал ли е? — попитах.

— Това са само отдалечени ферми. Градът е по-напред — не можеш да го пропуснеш.

Приведох се напред със сключени ръце, нетърпелива най-сетне да видя този град на икорите. Шейната се движеше по пътя, криволичещ през горичка от брястове и дъбове, а когато дърветата оредяха, Яго ненужно отбеляза:

— Това е Кърниал.

Да. Нямаше да го пропусне човек. Местността леко се издигаше, образувайки широк, заоблен хълм със солидна каменна крепост — повече вписваща се в нещо от древния Осфро — кацнала на върха. Около нея и пръснати по склоновете на хълма имаше групички от много по-малки постройки, повечето — съвършено кръгли. Цилиндричните им корпуси бяха построени от камък, а конусовидни сламени покриви ги похлупваха като шапки. Основата на хълма беше обкръжена от каменна стена, два пъти по-висока от човешки ръст.

Пътят се спускаше право до една порта в стената, охранявана от четирима въоръжени икори. Носеха палта, изработени от застъпващи се парчета твърда кожа, които ми напомниха за пера или люспи. Шапки и наметала от рунтава козина им осигуряваха допълнителна топлина, а когато стигнахме до тях, видях, че наметките бяха подплатени със син вълнен плат, кръстосан с черно и жълто. Не изглеждаха нито враждебни, нито дружелюбни, докато оглеждаха внимателно нас и шейната.

Когато една от икорите ме поздрави на своя език, осъзнах, че ме мислеше за икори заради дрехите ми, които не бях сменяла, откакто видяхме лорандийците. Яго отговори на езика на икорите, а после разговорът превключи на осфридиански. Не изглеждаше, че нямат желание да допуснат търговец, дори осфридиански, но станаха по-неспокойни, когато той каза, че искаме да видим Орла.

— Тя очаква ли ви? — попита онази, която ме бе поздравила най-напред.

— Точно в този момент ли? Не — призна Яго. — Но няма да се изненада, че аз съм… че ние сме тук.

Икорите поговориха помежду си и изпратиха да повикат един посредник по търговските въпроси, за когато Яго ми каза, че следял движението на търговците — амбулантни и други. Запитах се дали този посредник можеше на свой ред да доведе Орла. Нейната група беше на търговска експедиция с баланкуанците, така че може би имаше нещо като гилдия или сдружение. Мъжът, който дойде при нас, носеше първото цивилно облекло на икорите, което всъщност бях виждала: тежко вълнено палто, поръбено със същия онзи син кариран плат, с висящ над него колан от медни дискове.

Изражението му се изпълни с възторг, когато ни видя:

— Яго Робинсън! Добре дошъл. Имаш ли прибори за хранене за продан? Калаени или сребърни, не съм придирчив.

— Всички ли те познават? — промърморих.

Яго ми намигна и се ръкува с мъжа. Размениха си няколко празни любезности, а после посредникът заговори с пазачите на езика на икорите. Пуснаха ни, а един от пазачите тръгна забързано надолу по тесен път. Посредникът се качи в шейната с нас, като бъбреше с Яго, докато аз продължавах да зяпам любопитно този построен на хълма град. Пътищата нямаха настилка от калдъръм, но бяха прокарани толкова ясно и точно, колкото във всяка истинско голямо село или град, които бях виждала, а покрай тях се редяха онези забележителни кръгли постройки. Ако съдех по хората, които сновяха наоколо, превозвайки с колички разни неща, поне някои от постройките бяха магазини или работилници, но не можех да разчета руните на езика на икорите, гравирани над вратите им. Минахме покрай каруци и самотни коне, пешаци, които носеха кошници и дървен материал. Няколко се загледаха в нас, докато минавахме, но мисля, че беше повече заради баланкуанската шейна. По-голямата част от икорите, които видях, бяха дебело навлечени за зимно време, но все пак добих известна представа за дрехите под пластовете гладка или оставена с козината животинска кожа и вълна. Никой не би сбъркал начина им на обличане с осфридиански, но трудно би могло да се каже, че това бяха дрипите, за които намекваха учебниците ни. Икорите носеха разновидности на дрехите, които бихте видели сред всеки друг народ — панталони и поли, туники и рокли. Кройката и изработката бяха различни, някои от платовете — не толкова фини, но нищо не ме изненада истински.

Домът на посредника не беше далече. Беше една от кръглите къщи и бе разположен между няколко конюшни и по-голяма правоъгълна постройка, където предположих, че върши делата си. Той позволи на Яго да прибере шейната в обора и отново изрази желание да сключи някои сделки.

— И сте добре дошли да се върнете, за да вечеряте и да отседнете тук — добави той. — Макар да съм сигурен, че няма да искате.

— Със сигурност ще се върна за малко от вашия ейл. И за да сключа с вас сделка за онова царевично брашно.

Сбогувахме се с посредника и аз попитах Яго:

— Постоянно сключваш тези сделки, натоварен с неща за продан… как така вече не се въргаляш в купчина злато?

— Защото е неудобно да се спи на нея. Пък и освен това имам за изплащане дългове, по-големи от този хълм. — Той примижа. — Трябва да ставаме, за да вървим при Орла. Имаш ли нещо против да отидем пеш? Мога да ни закарам.

— Не, да вървим пеш.

Беше приятно да се поразтъпча след толкова много седене, а склонът не беше много стръмен. Минахме през различни жилищни и търговски квартали и аз все чаках Яго да свърне в някой от тях. Точно колко високо живееше Орла? Но спряхме едва когато стигнахме билото на хълма и застанахме пред каменната крепост. Пред нея в един вътрешен двор цареше оживление. Хора и животни сновяха напред-назад, изпълняваха поръчки и вършеха работата си точно както и долу. Двама икори, не толкова строго облечени, колкото стражите на стената, стояха на пост пред вратата, но позата им беше по-отпусната. Единият разказваше на другия забавна история и не ни удостоиха дори с бегъл поглед.

Точно се готвех да попитам Яго защо сме тук, когато един глас изрече:

— Е, Тамзин Райт, в крайна сметка намери пътя до нас. А си намерила и Яго Робинсън.

Обърнах се: очите ми се разшириха, когато тази, която бе заговорила, се приближи. Дълго до земята наметало от чисто бяла кожа с косъм покриваше по-голямата част от тялото й, но когато се раздвижи, зърнах синя като нощта рокля: блясъкът на материята й ми напомни за кадифе. Част от червеникавозлатистата й коса беше увита на плитки, прикрепени на тила; останалото се спускаше свободно, диплейки се на блестящи вълни. Всичките й накити бяха сребърни: пръстени, колие, обици и диадема от преплетено сребро на главата й.

— Здравей, Орла — каза Яго.

Устните й потрепнаха от смях, когато видя, че не я бях познала. Дори след като Яго я нарече по име, аз се съмнявах. Тази изискана дама не приличаше много на облечената в кожа авантюристка, която бях срещнала, с лице и коса, отчаяно нуждаещи се от измиване.

— Ако не бях по-наясно, щях да се закълна, че сме си разменили гардеробите — добави Орла, като ме огледа от глава до пети. Остротата в очите й не се бе променила. — Но за няколко седмици могат да се случат много неща. Влизайте да не стоите на вятъра.

Икорите пред вратата сведоха почтително глави, когато тя влезе. Последвахме я през дълъг коридор, изграден от каменни блокове, който създаваше усещането за древност и внушителност, допълнително подсилено от факли в стените. Помещението, в което влязохме накрая обаче, бе в по-съвременен стил — като дневната на провинциалната вила на някой аристократ. Върху камъка беше построен дървен под, а той пък на свой ред беше почти изцяло покрит с дебели вълнени рогозки. Просторно огнище от речен камък заемаше почти цяла стена. От него идваше повечето светлина в стаята, но имаше също и няколко факли, свещи и керосинова лампа. Мебелите представляваха подобна смесица. Имаше прости, практични столове, които изглеждаха определено неудобни, но също и тапицирани с флорална плюшена материя, които нямаше да изглеждат не на място в Блу Спринг. Две малки софи с извити като птичи нокти крака привлякоха вниманието ми и прокарах ръка по геометричните шарки на възглавничките.

— Това е баланкуанско — каза Орла, като се приближи до мен. Беше свалила коженото си наметало, разкривайки синята кадифена рокля в пълния й блясък.

Високата й талия, току под гърдите, беше извезана със сребро, което правеше полата да изглежда по-голяма и по-драматична — но съвсем не толкова, колкото обемистите разширяващи се надолу фуниевидни ръкави, които покриваха котките й. Това не беше рокля, предназначена за всекидневно носене.

— Купих я от Алиси миналата година. Тя извлече по-голяма полза от онази сделка, но нямаше какво да се направи. Файва я искаше твърде много.

— Коя е тя?

— Една от сестрите ми. Извинете ме за момент. — Тя отиде до прага на стаята, където един млад мъж, облечен в прости ленени дрехи, беше пристигнал току-що и сега чакаше търпеливо.

Докато разговаряха на езика на икорите, Яго ми каза:

— Имат и трета сестра, която управлява съвместно с тях.

— Какво искаш да кажеш с това „управлява съвместно с тях“? Тя… — Хвърлих поглед през рамо, все още изпълнена с благоговение от преобразяването на Орла. — Тя кралица ли е?

— Не точно. Може би нещо като принцеса? Ъъ, това ми се струва твърде официално. Микнимара са управляващият клан в Кърниал от десетилетия. Технически майка им е предводителят на клана, но тя боледува от доста години и им е прехвърлила властта. Не знаеше ли?

— Откъде да знам? Когато я видях за пръв път, я помислих за ловджийка. По-късно си помислих вместо това, че е скитащ търговец като теб. Защо никога не ми каза?

— Мислех си, че може да е станало дума, докато пътувахме! Ти така и не попита за това.

— Разбира се, колко глупаво. Следващия път ще се постарая да разбера дали някоя случайна жена, която срещам, не е проклета принцеса!

— Карате ли се? — попита Орла. Тя се върна при огъня и се тръсна на софата по много неподобаващ за принцеса начин и изпъна крака върху ниска стъклена маса, която изглеждаше осфридианска.

Седнах предпазливо на другата софа, като се надявах, че дрехите, с които бях пътувала, не са прекалено мръсни.

— Не, Яго постоянно забравя да ми казва разни неща, това е всичко.

— Наистина ли? А пък аз си мислех, че за Яго никога не е било проблем да говори. Можеш да си свалиш палтото, ако искаш. Просто го метни ей там.

— Не, благодаря. Още се стоплям.

— На Тамзин никога не й е достатъчно топло — обясни Яго от другата страна на стаята. Беше се отдалечил да разгледа част от еклектичната й сбирка от произведения на изкуството. По каменните стени се виждаше всичко: от огромен гоблен на морска тематика до меден лист, гравиран с елементарни изображения на цветя, и маслена картина в сирминикански стил, изобразяваща белокос мъж и кучето му.

— Е, тогава ела тук и й помогни да обърне онзи диван към огъня — по-тежък е, отколкото изглежда. Не, наистина. Обърни го, накъдето искаш, все ми е едно. Ако някой се оплаче, просто ще им кажа, че сте груби и недодялани осфридианци, които не познават нищо по-добро.

Тази Орла започваше да ми напомня малко повече за жената с насмешливо държание, с която бях пътувала по Куистимак. Когато разположението на дивана ми я удовлетвори, тя накара и двама ни да седнем и да й разкажем „всичко, което доведе до този момент“. С общи усилия двамата с Яго успяхме да сглобим обобщение на онова, което ме бе сполетяло, след като ме беше оставила в Констанси. Когато вече бяхме преполовили разказа си, прислужницата се върна и отрупа стъклената маса с блюда с онова, което бях научила, че икорите наричат „вечеря за разговор“: тънки палачинки с градински чай, наденица от еленово месо, сушени стафиди, лешници и четири вида сирене.

Разказът ни приключи с откриването на палтото на Алън и Орла бързо схвана намеците — макар да не беше сигурна, че им вярва.

— Тези, които са ви ограбили, със сигурност не са били упълномощена група, макар че се говореше за разплата, след като нивите на Иперон бяха опожарени.

Погледнах Яго за обяснение и той каза:

— Малко по-нагоре по реката членовете на клана Иперон имат ферми за овес и пшеница — огромни. Това е голям източник на приходи. През лятото много икори живеят там и работят, но зиме изоставят мястото. Преди няколко месеца всички постройки — домове и складове — бяха опожарени до основи.

— Никой не пострада, но ще изгубят голяма част от сезона за сеитба, докато строят отново през пролетта — добави Орла. — Това означава загуба на пари за тях и загуба на храна за нас. Не хванаха извършителите, но свидетели са ги видели да напускат нивите. Били осфридианци — всичките облечени в тъмни, прости дрехи.

Знаех от личен опит, че Наследниците нямаха никакви скрупули да нападат икорите, но ми беше много трудно да си представя да го направят по такъв начин.

— Сигурна ли си, че са били осфридианци? Ако лорандийците биха могли да се предрешат като икори, не биха ли могли също така лесно да се предрешат като Наследници? — попитах.

— Бих предположил — каза Яго.

— Аз също предполагам така, но защо? — попита Орла. — Вашите хора имат проблеми с лорандийците, но ние винаги сме се разбирали. Постоянно търгуваме с Ло Кан. А лорандийците дори преговарят за земя с южните кланове.

За мен това беше новина, удивителна по много причини. Умът ми обаче беше съсредоточен върху естеството на тези схватки между икори и осфридианци. Когато най-напред се запознахме, Орла беше намекнала за други, състояли се през зимата, а по-късно Яго ми беше разказал, че всичките били като обира и опожаряването. Нищо по-голямо, никакви сериозни наранявания. Никой водач не поел отговорност, нито отправил искания. Нападенията не били незначителни, но и не били достатъчно мащабни, за да предизвикат сериозен отговор. Желанието на Констанси да обяви икорите извън закона и да ги прогони от Грашонд, беше най-сериозната реакция досега.

— Просто това е толкова странна и завоалирана тактика, ако зад нея стоят лорандийците. — Орла побутна назад надиплените си ръкави, за да долее чашата си с вино. — Ще трябва да говоря с Файва и Стана. Не ме е грижа какви игри иска Лорандия да си играе с Осфрид — съжалявам, но нямаме намерение да станем жертва на това. Просто се надявам, че мога да убедя другите — вече си представям отговорите на някои от съветниците ми. Имаш късмет, че задачата ти като водач е била временна, Тамзин. Кой знае за какво щяха да се заяждат с теб, ако не беше избягала от тях?

Беше го замислила като шега, както толкова много неща, и вече се беше вглъбила, размишлявайки как да разреши загадката с лорандийците. Но вината загложди вътрешностите ми, когато си помислих за другите момичета, които са в Констанси, зависими от Дайна и решенията на града за още два месеца. Дали бяха наказани за още дребни простъпки? Ами ако бягството ми бе влошило положението им? По-строги правила или наказание за съучастие?

Докато се измъчвах от мисли за това, Орла разреши на Яго да ме отведе на юг. Освен това потвърди, че мога да остана в този малък замък дотогава. Само след малко повече от седмица щях да бъда на път обратно към Бляскавия двор.

— Е, сега се чувствайте свободни да си отдъхнете — каза ни тя, като се изправи и приглади роклята. — Трябва да проверя дали Стана се е върнала за нощта. Ще поръчам на слугите да приготвят… — Неуверено хвърли поглед между нас: — Една стая… две стаи?

— Две — казахме Яго и аз едновременно, като всеки от нас многозначително отмести поглед от другия.

Орла сви рамене:

— Добре, както ви е удобно. Ако вечно ти е студено, струва ми се, че ще е по-топло да имаш някого другиго наблизо.

Орла ни пожела лека нощ и даде нареждания на прислужниците си. Една от тях, млада жена с коса дори по-светла от тази на Яго, ни съобщи, че в момента приготвят стаите и че ще чака в преддверието, ако ни потрябва нещо. Тя също ни остави сами, седяхме край огнището, обгърнати в неловко мълчание, което се бе възцарило след добронамерения намек на Орла да делим едно легло.

— Знаеш ли, наистина мислех, че си наясно — каза той най-накрая. — За нея. Или че поне знаеш, че е важна особа.

Огледах остатъците от вечерята ни и взех нова тънка палачинка.

— Предположих, че има влияние, щом може да взима онези решения за пътуването по реката. Но изобщо не ми мина през ума, че е принцеса на икорите. Предполагам, това обяснява защо осфридианският й е толкова безупречен.

— Да, възпитатели и други такива.

— Как установи такива приятелски отношения с нея? Било е преди лекарството, нали?

— Правилно. Помогнах й да се сдобие с еварийски коне, каквито иначе за икорите щеше да е на практика невъзможно да намерят. В замяна тя ми предложи доста благоприятни условия за търговия.

Тръснах се обратно на софата, все още разстроена от коментара на Орла, че съм избягала от приятелките си. Яго, по онзи негов типичен начин, отгатна мислите ми.

— Не си изоставила другите. Те ще се оправят. Не си направила нищо лошо.

— Знам, че са способни. Знам, че са находчиви. Нямаше да се справят в Бляскавия двор, ако не бяха. Но в Констанси това невинаги е достатъчно. Виж какво стана с Ванеса. Виж какво стана с мен! Толкова се тревожа, че ще има още такива неща или по-лоши. Но какво мога да направя? Трябва да бъда в Кейп Триумф след два месеца. — Наведох се напред с лакти, подпрени на коленете, и отпуснах лице в ръцете си. — Това не подлежи на преговори.

— Тогава това и ще направиш. — Той ме придърпа обратно и обви ръце около мен. — Всичко ще бъде наред.

— Внимавай. — Понечих да се отдръпна. — Какво ще си помисли Орла?

— Орла вече знае.

— Как така?

— Защото тя е Орла. Не оцеляваш на нейния пост, без да си наблюдателен.

Облегнах се на него и въздъхнах. Да бъда до него по този начин, ме караше да се чувствам, сякаш всичко наистина щеше да бъде наред. Не защото той щеше да поправи нещата за мен, а защото това ми напомняше за доброто в живота ми и защо трябваше да се боря за него. Няма отново да допусна поражение.

Стъпки на прага ме накараха да се дръпна рязко и вдигнах поглед, очаквайки да чуя, че стаите ни са готови. Но беше Орла, която се върна с няколко прислужници, вървящи след нея. Всички имаха зашеметени изражения.

— Мълвата очевидно се разнася бързо — каза Орла сухо. — Призовани сте от Шибейл.

Яго скочи на крака:

— Ще отида веднага.

— Не теб. — Орла кимна към мен. — Нея. Но може да я придружиш.

Това предизвика несигурни погледи от страна на другите икори и ми беше много неприятно да съм единствената, която не знаеше какво става.

— Коя е Ши-Шибейл?

— Ела и ще разбереш — каза Яго. — Кълна се, с теб не е скучно дори за миг. — Хвърли поглед към Орла. — И ти ли идваш?

Тя ни се усмихна криво:

— Не съм достатъчно специална. Не бях призована. Ще изпратя някого да ви придружи до Кладенеца, макар да съм сигурна, че помниш пътя, Яго. Късмет.

С тези злокобни думи тя изчезна, а русото момиче икори ни се поклони почтително. След като отново сложихме палтата и наметалата си, ние я последвахме навън от кулата и заслизахме надолу по хълма на Кърниал. Вече беше вечер и вятърът бе още по-студен и остър.

— Кладенецът е мястото, от което каза на лорандийците, че идвам, нали? — попитах. — Свято място ли е?

— Да. Чувала ли си някога за Предшествениците?

— Не.

— Тогава вероятно не знаеш, че баланкуанците не са били първите хора в Адория?

— Какво? Не.

— Да. — Той се ухили, когато видя шока ми, който бе породен почти повече от това, че не знаех нещо за историята на Адория, отколкото от самия факт. — Никой — дори не и баланкуанците — не знае толкова много за тях или къде са отишли. От тях са останали само реликви и руини, но дори фрагментите, които са оставили, са доста впечатляващи. Икорите вярват, че Предшествениците са били богове, които подготвили тази земя за тях, и те приписват на артефактите магически сили. Баланкуанците ще ти кажат — услужливо, но високомерно, че Предшествениците просто били по-напреднали и разполагали с техники, които никой от нас не бил открил.

От тази информация ми се зави свят.

— Как така никога не съм чувала за това?

— Не е широко известно в колониите вероятно защото повечето места и реликви са в земите на баланкуанците или икорите. И мисля, че осфридианците, които са ги виждали, приемат, че всичко е било направено от баланкуанците, тъй като те са конфискували почти всеки открит известен предмет на Предшествениците. Баланкуанците обаче не правят кой знае какво с руините, които икорите приемат като свещени места. Така че баланкуанците им позволяват да строят светилища и да ги поддържат. — Той замълча за миг, когато отстъпихме встрани, за да дадем път на минаваща каруца. — Във всеки случай Кладенецът е едно от онези светилища. Доста е забележителен.

Когато стигнахме най-долу, ни чакаше друг икори с много по-малка шейна от тази на Яго. Качихме се и се отправихме северозападно от града. На помръкващата светлина не можех да различа кой знае какво, но кочияшът ми се струваше сигурен и спокоен за пътя. Теренът рязко се издигна и много бързо стана изключително стръмен. Продължихме да пътуваме още около двайсет минути, а после стигнахме до камениста издатина, препречваща пътя ни. Простираше се нататък като стена, докъдето стигаше погледът ми наляво и надясно.

Излязохме от шейната точно когато един мъж и една жена се „приземиха“ до нас, след като се бяха спуснали от някакво скрито място на върха на хребета. И двамата имаха оръжия и свирепи погледи, макар че се отпуснаха, когато кочияшът им обясни нещо на езика на икорите. После мъжът, който беше скочил долу, се сепна:

— Яго, това ти ли си?

— Аз и никой друг. — Яго слезе и се ръкува с мъжа. — Приятно ми е да те видя, Кай.

— И на мен. Добре дошъл си при Кладенеца на боговете. — Мъжът прибра сабята си в ножницата и ми хвърли усмивка. — Както и приятелката ти.

— Тамзин Райт, Кай Иперои — запозна ни Яго.

— Добре дошла, Тамзин — каза Кай. — Яго, не предполагам, че си дошъл да продаваш храна?

— Не конкретно, но имам някои неща, които може да придадат вкус на зимните ви дажби. Имам и масло за лампи.

Жената икори остана при шейната и кочияша, а Кай поведе Яго и мен през пролука между скалите. Тя се превърна в криволичещ проход, който ме накара да се почувствам, сякаш се намирах в някакъв лабиринт. Вечерните сенки затъмняваха пътя ни и не виждах над каменните стени. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че сега теренът се спускаше надолу, а изсечени стъпала скоро ни позволиха да заслизаме под още по-стръмен ъгъл.

Излязохме от скалния лабиринт без предупреждение и целият свят внезапно се разкри пред нас. Препънах се, спрях и се вкопчих в ръката на Яго. Стояхме високо върху скален зъбер, от който се разкриваше гледка към обширен и много дълбок каньон. На дъното му — далече, далече, далече под нас — лъкатушеше река, малко по-тясна от Куистимак. В далечния край на каньона залязващото слънце възпламеняваше небето в червено, златно и пурпурно, а на югозапад различих тъмните силуети на планини. Това допринасяше за зашеметяващо великолепна — макар и ужасяваща — гледка.

— Това там долу е Ист Систър. Искаш ли да погледнеш по-добре? — попита ме Яго. Поклатих глава. Бяхме на десетина фута от ръба на зъбера и макар че там се издигаше дървен парапет, не можех да си представя да се доближа до тази отвесна пропаст. Когато просто поклатих глава, той стисна ръката ми и ме дръпна наляво. — Тогава ела тук.

С усилие откъснах поглед от реката и видях, че камъните, по които бяхме вървели, не образуваха права стена до зъбера. Лъкатушеха насам-натам и накрая се отдръпваха от ръба, което бе облекчение. Специално една извивка създаваше широко, закътано отделено място, в което имаше няколко правоъгълни сгради. Бяха построени от речен камък и дървени греди, а между тях ярко пламтяха големи огньове. Сред всичко това дузина икори, облечени като нашите спътници, вършеха работата си.

— Това село ли е? — попитах Яго.

— По-скоро лагер, предполагам. Пазят Кладенеца и служат на върховната жрица — Шибейл.

Хвърлих бърз поглед назад към каньона, питайки се дали това трябваше да е „кладенецът“. Когато наближихме постройките, хората спряха, за да ни огледат. Подминахме ги и скоро оставихме уютните на вид постройки зад гърба си. Напред имаше единствено тъмнина, което ми се струваше лоша идея, когато човек беше толкова близо до гибелно висок ръб на зъбер.

Но Кай се движеше уверено и не след дълго се появи слабо сияние. Идваше от фенер, окачен на един прът до особено назъбен участък от хребета. До него стояха двама икори, въоръжени. Лицата им бяха оцветени със сърпица: синята боя беше грижливо оформена в спирали и завъртулки.

— Отиват да се видят с Шибейл — каза им Кай и те се отместиха встрани, разкривайки сводест отвор в скалата. — А сега ви оставям. Късмет. Ела да се видиш с Глин за захарта и бекона, когато приключиш, Яго.

Кай се върна по пътя, от който бяхме дошли, а икорите с боядисаните лица пристъпиха през арката и дадоха знак на Яго и мен да ги последваме. Вътре открихме издълбано пространство, изцяло заобиколено от камък. А в центъра на това пространство имаше огромна тъмна дупка. Верига с дълги деветдесет сантиметра брънки се подаваше от дупката, минаваше през нещо като система от макари, прикрепена в каменния таван, а после изчезваше обратно в обвитите в сенки дълбини. Един от икорите, които ни бяха придружили, свали от стената рог и го наду три пъти. Няколко минути по-късно му отговори скърцащ звук, когато веригата бавно започна да се движи.

По тялото ми пробяга мразовита тръпка, но причината не беше в зимния въздух. Яго каза:

— Това е Кладенецът на боговете.

Гледах с широко отворени очи и не осъзнавах, че постепенно отстъпвам назад, докато не се блъснах в стената. Веригата продължи да се спуска още и още, движеше се и скърцаше. Повдигнах се на пръсти: исках да видя още от ямата, без да се приближавам.

— Колко е дълбоко? — попитах. — Докъде стига?

— Чак долу до реката — каза Яго. В края на веригата внезапно се появи огромно кълбо, направено от метална мрежа. — А на нас ни предстои да влезем в него.

— Не.

— Тамзин, напълно безопасно е.

— Това е метален смъртоносен капан, увиснал над пропаст с дълбочина милион фута!

— Не са милион фута.

Бавно преместих поглед от пропастта към Яго:

— Но е смъртоносен капан?

— Не! Баланкуанците са го направили. Те са отлични инженери.

След като веригата спря, икорите метнаха въжета, за да издърпат сферата нагоре до ръба на дупката. Закрепиха я неподвижно и отвориха вратичката й. Сигурно бяха дали обет за мълчание като онзи, за който аз се бях престорила, че спазвам, но не им трябваха думи, за да изразят нетърпението си, докато ни наблюдаваха.

— Хората правят това постоянно — каза Яго. — Поклонници икори идват от отдалечени на цели мили места, за да направят това пътуване, а повечето от тях не са лично поканени от Шибейл.

— Ами ако някоя от тези брънки се скъса?

— Няма. Постоянно ги проверяват. А това всъщност преди е работело с въжета. Сега е много по-добре. — Когато не помръднах, Яго ме обгърна с ръка: — Ще бъда точно до теб.

Поклатих глава.

— Искаш ли Орла да ти помогне да стигнеш до Денъм? Повярвай ми, няма да си помисли нищо хубаво за човек, отказал покана да се яви на едно от най-светите им места.

Това ми подейства:

— Смяташ, че ще си промени решението?

— Не знам. Може все още да иска да изпълни това, което е предложила… но нейният клан може да оспори решението й, ако смятат, че си оскърбила Шибейл.

Огледах отново Кладенеца. Дори подсигурена с въже, металната сфера никога не оставаше неподвижна. Вероятно можеше да побере трима души, четирима, ако се посвиеха. Запитах се дали Яго блъфираше за Орла, но усилващото се стъписване на икорите заради неохотата ми ме наведе на мисълта, че може да е прав. А аз трябваше да получа помощта й.

— Добре — казах. Поне това се опитах да кажа. Прозвуча почти като шепот, но Яго разбра и ме отведе до ръба.

Отворът на сферата беше на едно ниво с каменния под. Яго се покатери пръв, а после ме пое, когато икорите ме подадоха. Приклекнах в дъното на сферата до Яго и почувствах как сърцето ми ме напуска, когато икорите затвориха плътно вратичката. Развързаха въжетата и сферата се устреми към центъра на дупката, полюшвайки се напред-назад като махало. Изпищях и покрих лице. Яго ме потупваше отзад по косата и постоянно повтаряше: „Всичко е наред, всичко е наред“. Това бе до голяма степен същият начин, по който успокояваше конете си.

Рогът изсвири четири пъти и сферата се сниши с рязко движение. Отказвайки да изпищя отново, прехапах устна. Веригата изскърца, докато се мъчеше да ни свали, а сферата се полюшваше през цялото време.

— Тамзин, погледни.

Прегърбих се още по-надолу:

— Не е ли достатъчно, че съм тук?

— Ще се зарадваш, кълна се.

Предпазливо обърнах глава и отворих едно око:

— В името на Шестте!

Седнах с изправен гръб и зяпнах каменните стени, които ни обкръжаваха. Всяка част от тях беше издялана и украсена. Някои изображения бяха равни, положени върху повърхността така, както някой би могъл да рисува върху лист хартия. Други бяха триизмерни, предадени с удивителна плътност и форма. Дървета и цъфтящи лози. Земни, въздушни и морски животни. Лица, както човешки, така и такива на фантастични създания. На няколко пъти подминахме участъци, които бяха издълбани и превърнати в балкони, а статуи на облечени в мантии мъже и жени наблюдаваха с тържествена сериозност спускането ни.

Наведох се през Яго, за да видя по-добре един от балконите. Хората, седнали на него, изглеждаха толкова реалистични, че очаквах да се изправят и да ни помахат.

— Това те ли са? Предшествениците? Изглеждат съвсем като човеци.

— Баланкуанците ще ти кажат, че са.

— Но разбирам също и защо икорите ги смятат за богове. — Надявах се, че не богохулствам, но беше трудно да не вярвам, че магията бе изиграла роля в създаването на нещо толкова грандиозно. Дори само един участък от тези изображения, издълбани върху стената на някоя катедрала, би бил смятан за шедьовър. Да видя такова умение от такава величина и на такова място, беше смайващо. — Как са направили това?

Яго загледа как покрай нас премина пасаж от летящи риби.

— Не знам. Баланкуанците имат теории. Знам, че икорите заместват факлите с дълги пръти. За да го направят, се налага да преминават с тази сфера по няколко пъти на ден и е бавна и сложна работа. Може би Предшествениците са имали по-лесен начин.

Бях толкова погълната от произведенията на изкуството, че дори не бях помислила как се поддържаха факлите, разпръснати по каменната стена. През останалия път надолу се взирахме в благоговейно мълчание. Когато наближихме дъното на Кладенеца, видях огромна макара с намотана на нея верига. Бяха нужни десетима икори, за да я завъртят. Подобно на онези горе, и техните лица бяха оцветени със синя боя от сърчица.

Усещах краката си омекнали като желе, когато излязох от сферата, а на мозъка ми му трябваха няколко минути да приеме, че светът отново е неподвижен. Последвахме един от служителите през виещи се коридори, които бързо ме объркаха. По пътя бяха пръснати малки ниши и в тях понякога имаше поклонници, които си почиваха или се молеха. Веднъж подминахме широк коридор, от който лъхаше забележимо по-хладен въздух.

— Този отива до брега на реката — каза Яго, като ме видя, че забавям крачка. — Но тази вечер отиваме вътре, не навън.

— Какво точно ще правим, когато стигнем при тази Шибейл?

— Не знам. Всички, които идват при Кладенеца, се срещате нея. Понякога просто ги поздравява и ги отпраща да си вървят по пътя. Друг път е по-продължително.

— Значи си я виждал? Какво стана?

— Зададе ми много въпроси. Някои за живота ми, други, които сякаш нямаха очевидна цел. Предполагам обаче, че е извлякла някаква информация от чутото.

Нашата водачка ни отведе до двойни каменни врати, украсени със същите сложни издълбани изображения като Кладенеца.

— Чакайте. Вие сте следващите. — Имаше най-тежкия акцент от всички икори, които бях срещала досега, но въпреки това не наподобяваше онзи на крадците в Констанси.

Няколко минути по-късно вратите се разтвориха. Мъж и жена икори излязоха навън, придружени от друг служител с оцветено с боя от сърпица лице. Нашите придружители ни въведоха в подобна на пещера почти празна стая. Стените й бяха от друг вид камък, различен от онзи, който бях видяла в останалата част от постройката. Този беше по-светъл на цвят, излъскан до такъв силен блясък, че приличаше на огледало. Светлината на факлите откачаше от него, създавайки такъв дезориентиращ ефект, че изглеждаше, сякаш в стаята има повече факли, отколкото бяха всъщност. Сводестият таван беше направен от същия сивкав камък като Кладенеца, но беше оформен в съвършено гладък купол. Отново се удивих на умението да се изгради нещо толкова високо.

В далечния край на помещението пет стъпала водеха нагоре към подиум. Когато се приближихме и очите ми се приспособиха към мъждивото осветление, различих фигурата на стара жена. Тя седеше с кръстосани крака, одеждите й с цвят на индиго се разстилаха около нея. Наблизо лежаха различни предмети: кана и чаши, малък кинжал, сноп трева, разноцветни едри камъни. В основана на стъпалата в пода бе издълбано езерце. До него имаше голямо медно блюдо със струпани върху него монети и увити в плат вързопи. Тук спряхме.

Жената, Шибейл, ни огледа с тъмни очи. Бялата й коса беше прибрана назад в строга прическа, разкривайки една-единствена спирала от синя боя, изрисувана на челото й. Помислих си, че може би се усмихва. След минута тя вдигна поглед и каза нещо на езика на икорите. Чух как стъпките на служителката се оттеглят зад мен, последвани от звука от отварянето и затварянето на вратата.

Сключих ръце пред тялото си, питайки се дали е редно да направя реверанс. От джоба на палтото си Яго извади малка стъкленица с нещо, което приличаше на пчелен мед, и я постави на подноса. Шибейл издаде звук, който можеше да е сумтене или кискане. Когато заговори, осфридианският й беше ясен, звукът му — усилен от някакъв трик на помещението.

— Яго Робинсън, никога не е нужно да поднасяш дар тук.

— Тогава нека го дам от нейно име, Данна Шибейл.

Тъмните очи се стрелнаха към мен и аз срещнах погледа им спокойно.

— Не виждаме много осфридианци на Кладенеца. Как се казваш?

— Тамзин Райт, господарке.

— Къде е домът ти, Тамзин Райт?

— До много скоро — Осфрид. Сега… предполагам, може да се каже, че съм между два дома.

— Защо дойде в Адория?

— Да си намеря съпруг.

— Успя ли?

Поколебах се.

— Не съм сигурна какво имате предвид. Дали съм си намерила съпруг? Или пък дали наистина съм дошла тук, за да си намеря такъв?

Да, сега определено се усмихваше:

— Няма значение. Вече отговори. Разговаряш ли с боговете си, Тамзин Райт?

— Познавам само един бог — Урос, създател на всичко, на когото служат Шестте бляскави ангела. И аз… говоря с тях чрез молитва, предполагам.

— Веруюто на твоята църква е: „Има само един бог — Урос, създател на всичко, на когото служат Шестте бляскави ангела“. Умишлено ли промени думите?

— Д-да — казах малко стресната, че беше разбрала. — Помислих, че ако кажа, че Урос е единственият бог, ще прозвучи, сякаш омаловажавам вашите, и… ъъ, ми се стори грубо.

Тя не каза нищо, а вместо това отпи от каменен бокал, поставен до нея. Докато го правеше, хвърлих бърз поглед към Яго, надявайки се на безмълвен знак правилно ли се държа, или ужасно, но изражението му беше неразгадаемо.

— Те отговарят ли ти? — попита тя. — Урос и ангелите.

— Не пряко.

— Не пряко?

— Не знам. — Опитах се да си спомня последните пъти, когато се бях молила — когато се бях молила истински, а не просто бях следвала молитвите на Наследниците. — Корабът ми попадна в буря, докато плаваше насам, и се помолих да се измъкнем от нея. Измъкнахме се. Дали е било заради молитвите ми? Заради нечии други? Или благодарение на умението на екипажа? Не знам. А други пъти, когато съм се молила за помощ с някакъв проблем, той в крайна сметка се решава чрез нещо, за което се сещам. Не знам дали тези идеи са божествени, или само моя заслуга.

— И двете. Повечето видения и сънища са просто образи, заключени в собствените ни умове. А ние сме божествени.

Мълчание. В него имаше тежест и аз пристъпих от крак на крак, несигурна дали от мен се очаква да кажа нещо. Честно казано, нямах представа как така някой, който бе пренебрегвал църквата толкова много, колкото аз, напоследък постоянно обсъждаше религиозни въпроси.

— Ако точно сега би могла да получиш които и да е три неща, които искаш, какви биха били те? — попита внезапно тя. — Не хора. Не абстрактни идеи като любов или мъдрост. Не разни отнесени сладникави мечти за човечеството. Имам предвид три реални, физически обекта. Какво би си пожелала?

— Седефче. Това е билка. — Беше също и основната съставка в трудното за намиране лекарство на Мери.

— Знам какво е. Какво друго?

— Писалка и хартия.

Тя присви устни за момент:

— Това също може да е един предмет, тъй като от едното няма голяма полза без другото. Е, назови още едно нещо.

Умът ми се изпразни. Бях твърде зашеметена от това, че бях тук, за да измисля нещо умно или важно. А и напоследък всичко, което исках, беше крайна цел, като например да стигна до Кейп Триумф или да избягам от къщата на магистрата. Притисната от немигащия й поглед, най-накрая попитах:

— Кое е любимото ви нещо за ядене?

Много, много слаба искрица на изненада потрепна в очите й и изчезна в миг. Не мисля, че много неща я изненадваха, и също така не мислех, че ще отговори, но после тя каза:

— Мед, както Яго Робинсън добре знае.

— Тогава ми се иска да имах собствен, за да ви го дам. Не обичам да бъда задължена на други хора.

— Всъщност вярвам това. Бих обвинила повечето хора, че се опитват да си придадат вид на безкористни. Разбира се, ти го направи, преднамерено или не. Искаш всяко нещо, което назова, но го искаш заради някого другиго, който го иска или има нужда от него. Някой болен се нуждае от седефчето. Някой далече иска писмо, за да знае какво е станало с теб. И мислиш, че Яго изпитва неудобство, макар да те уверявам, че не е така. — Тя отпи отново, оставяйки тези думи да попият в съзнанието ми. — Няма ли нещо, за което да копнееш заради себе си? Някое дребно удоволствие? Някаква утеха?

Беше толкова подобно на онова, което Яго беше казал точно преди да се целунем. Можеше ли тя да знае? Беше невъзможно… и все пак този пронизващ поглед сякаш виждаше толкова много.

— Сигурна съм, че има много, господарке Шибейл. Просто не мога да се сетя за никое точно сега.

Тя вдигна малка чаша и наля в нея част от съдържанието на бокала:

— Ще споделиш ли едно питие с мен?

Не помръднах. Какво се очакваше да направя? Това изпитание ли беше? Проява на любезност? Тя пиеше това, каквото и да беше то, по време на целия ни разговор, така че не можеше да е отровено. Освен ако малката чаша не беше отровена? Струваше ми се, че ако наистина ме искаше мъртва, щеше да е съвсем лесно да поръча на някоя от многобройните си прислужници да се погрижи за това. Ако откажех питието, щях ли да предизвикам недоволството на Орла? Това реши въпроса. Като внимавах да не стъпя в езерцето, се качих по стъпалата и приех предложената чаша. Питието имаше вкус на карамфил — смесица от сладко, горчиво и люто. След като изпих всичко, върнах чашата и слязох обратно долу. Яго ме наблюдаваше с разширени, изпълнени с паника очи.

— Иди до стената и ми кажи какво виждаш в нея — нареди Шибейл.

Отидох до най-близката и надникнах в блестящата повърхност.

— Виждам факлите и техните отражения. Виждам стъпалата. И едва виждам как вие и Яго ме гледате.

— Не виждаш себе си?

— Е, да, разбира се. Мислех, че искате да знаете какво друго виждам.

— Какво виждаш, когато се погледнеш?

Наведох се по-близо и докоснах бузата си. Стената не беше съвършено огледало: отражението ми беше малко размазано. Но различавах достатъчно подробности.

— Кожата ми е суха. Устните ми са напукани.

— Защо това са нещата, които забелязваш?

Отражението ми внезапно се замъгли и трябваше да примигна няколко пъти, за да виждам отново ясно.

— Защото трябва да ги оправя, преди да отида в Кейп Триумф. Трябва да изглеждам възможно най-добре. Трябва да бъда красива.

Отражението ми отново се разфокусира, но този път, когато фокусът ми отново се изостри, не гледах Тамзин в каменното помещение. Подарените от Яго дрехи бяха изчезнали и сега стоях облечена в смъкващата се от раменете зелена рокля, която бях отстъпила на баланкуанците. Кожата ми беше отново гладка и мека. На врата ми висеше смарагд, голям колкото яйце, а по-малки искряха в косата ми, която беше изкусно подредена във водопад от къдрици. Беше точно същата фризура, каквато носеше Аделейд, когато се срещнахме най-напред, и за която толкова й бях завиждала.

Нещо се раздвижи зад мен и рязко се извъртях. Двойки, самите те нагиздени в коприна и бижута, танцуваха в отсрещния край на бална зала под сиянието на кристални полилеи. Във въздуха се носеше жуженето на разговори и смях. Сервитьори предлагаха високи тесни чаши с шампанско. Струнен квартет свиреше валс, а групичка мъже в скъпи костюми се събраха около мен, макар че лицата на всички бяха обвити в сянка.

— Някой казвал ли ти е някога, че зеленото е цветът, който ти отива най-много?

— Аз щях да й кажа това!

— Не, аз щях! И щях да я поканя да танцуваме!

— Нямаше — защото аз щях!

— Господа, господа — казах през смях. — Няма нужда да се карате. Мога да танцувам с всички ви.

Плъзгах се из стаята, движейки се от един чифт ръце към друг. Всеки от партньорите ми възторжено възхваляваше красотата и интелигентността ми и се кълнеше, че никога няма да познае щастието, освен ако не стана негова.

— Какво ще ми дадете? — попитах ги.

— Каляска, направена от злато.

— Сто слуги.

— Нова рокля за всеки ден от годината.

— Замък на хълм.

Докато предложенията ставаха все по-разточителни, погледът ми беше привлечен от две крачета, подаващи се изпод една покривка за маса. Пренебрегвайки молбите на поклонниците си да се върна, се стрелнах през стаята и коленичих до масата. Повдигнах покривката и открих Мери да седи зад нея, облечена в бяла муселинена рокля: червената й коса беше оформена в къдрици също като моята.

Сърцето ми запя при вида й и аз я притеглих към гърдите си.

— За бога, Мери, какво правиш тук долу?

Тя се заизвива в прегръдката ми и вдигна поглед със сериозно изражение към мен:

— Защо отказваш да вземеш каквото и да е?

— Какво?

— Няма ли неща, които искаш?

— Купища. И ще ги имаме. — Посочих към обвитите в сенки кандидати за женитба. — Не чу ли всички прекрасни неща, с които се сдобих за нас?

— Справи се чудесно, мамо, но няма ли нещо, което жадуваш за себе си? Някакво дребно удоволствие? Някакво удобство?

Думите бяха изречени от дъщеря ми, но бяха като ехо. Къде ги бях чувала? Щипнах я по носа.

— Да бъда себична ли, ме насърчаваш, любов моя? Не съм те учила така.

Сериозното й изражение остана непроменено:

— Не е същото и ти го знаеш.

— Защо си толкова дръзка тази вечер? Излез оттам и ще видим дали можем да ти намерим някоя бисквита. На това празненство сигурно ще се намери някоя. Ако не, сигурна съм, че мога да придумам някой господин да отиде да намери една.

Мери се примъкна напред с мен и се изправи. Но отказа да ме последва, когато леко подръпнах ръката й.

— Какво ще стане, когато всичко това свърши? — попита тя.

Сложих ръце на хълбоците си:

— Когато приключи кое?

— Когато всички сме на сигурно място и в безопасност. Ти и аз и баба и дядо, и чичо Джон и леля Ливи. Когато получиш всичко, което искаш за нас, какво ще правиш?

— Току-що сама каза, че ще имам всичко, което искам. Няма да е нужно да правя нищо.

— Тогава няма да си нищо.

— Мередит Райт! — възкликнах. — Не знам какво ти е влязло в…

Стаята притъмня. Музиката спря. Когато вдигнах поглед, видях свещите на полилея да изгасват една по една, сякаш угасени от някаква невидима ръка. Хората запищяха разтревожено и трескаво затърсиха изход. Сега единствената светлина идваше от разпръснати по масите свещници и много гости се мъчеха да грабнат някой. Възникнаха сблъсъци, разразиха се юмручни схватки. Някои хора се отказаха да търсят светлина и затичаха на сляпо към голите стени на стаята, опипом търсейки врата. Вдигнах Мери на ръце и я притиснах към себе си.

— Да се махаме оттук. — Направих няколко крачки напред, а после спрях за миг, като се опитвах да си припомня дали бях видяла някакви врати тази вечер. Трябваше да има поне една.

Обзети от паника, хората постоянно се блъскаха в нас, а аз се мъчех да запазя опора и да предпазя Мери. В един момент установих, че губя равновесие — но до мен нямаше никого. Тътен изпълни ушите ми и осъзнах, че подът се тресе. Писъците се усилиха; чаши се разбиваха и пръскаха. Някой, който беше успял да докопа един свещник, изведнъж го изгуби, когато се спъна и падна. Свещникът политна във въздуха с буйно подскачаща светлина, а после някой друг се втурна лудешки да го улови. В този кратък миг на проблеснала светлина видях как по една от стените се разпростира тънка паяжина от пукнатини. Стената започна да се свлича: рухна и разкри изпълнено със звезди нощно небе. Но пукнатините не спряха дотам. Подът също се разцепваше и когато големи късове от него пропаднаха, същото стана и с гостите и мебелите. Под тази бална зала нямаше нищо, освен широка, тъмна пропаст и аз гледах в ужас как хората биваха помитани в безкрайна черна тъмнина.

Дупката продължаваше да се увеличава, подът продължаваше да се разпада. Обърнах се и побягнах, но някой се блъсна в мен и изби Мери от ръцете ми. Тя се търколи през ръба, като плачеше: „Мамо! Мамо!“. Паднах на колене, готова да се хвърля в дълбините след нея. За мое удивление тя беше още там, вкопчена в една счупена дъска, която едва се държеше за рухващия под на балната зала. Клатенето беше спряло, а с него — и разпадането на пода.

— Спокойно, миличка, държа те. — Посегнах към Мери, но ръцете ми не бяха достатъчно дълги. С мъка се изправих на крака и се огледах наоколо. — Помощ! Имам нужда някой да…

Онова, което бе останало от стаята, беше празно. Всички или бяха паднали, или бяха намерили начин да избягат, включително преданите ми ухажори. Смъкнах се отново на пода и легнах по корем. Мери все още стискаше нацепената дъска, лицето й бе смъртнобледо. Извих се и се промъкнах над ръба колкото можах. Още един инч и аз също щях да се смъкна долу. От пропастта духна студен вятър и блъсна в лицето ми всички онези изящни къдрици. Тръснах глава и протегнах ръка.

— Този път мога да те достигна. Хвани ръката ми.

— Не мога — извика Мери. — Не мога.

— Разбира се, че можеш! Ръката ми е точно там. — Подът се раздвижи и дъската, на която се крепеше тя, се разлюля опасно. Видях как в нея се образуваха пукнатини. — Побързай! Хвани се за мен!

Тя посегна, но малката й ръчичка мина право през моята.

— Не мога да се хвана за някого, който е нищо — каза тя. — Там няма нищо.

Прас! Дъската, за която се държеше, се счупи и полетя в нощта, отнасяйки я със себе си. Изпищях, когато тъмнината я обгърна, изпищях, когато сърцето и душата ми и всичко, което ме изграждаше, беше изтръгнато от тялото ми. Мъчителната болка от това ме разкъсваше, унищожавайки ме, но какво значение имаше? Не можех да съществувам и дишам, ако тя не съществуваше и дишаше. Пристъпих напред, предавайки се на тъмнината, докато падах…

И продължих да пищя, докато Яго ме хвана за раменете и внимателно ме разтърси:

— Тамзин! Тамзин! Тамзин! Събуди се!

В продължение на няколко секунди не го разпознах, а дори след като успях, това не ме успокои. Какво можеше да ме успокои, след като загубих дъщеря си? Започнах да се боря с хватката му, дори замахнах да го ударя.

— Пусни ме — пусни ме да отида при детето си! Трябва да я намерим! Може да е оцеляла!

— О, спри! Тамзин, сънуваш. Никой не е в опасност.

— Видях я! Видях Мери да пада през ръба! Все още можем да стигнем до нея, ако…

Четирима икори нахълтаха през вратата. Малка чамова врата, обикновена стая с огнище от речен камък и каменни стени. Нямаше полилеи или танцьори. Никакви огледала. Никаква Шибейл. И със сигурност никаква Мери.

Огледах икорите; обхванах с поглед стаята. И колкото повече ги гледах, толкова повече избледняваха остатъците от съня. Сърцето ми още блъскаше силно в гърдите, а в мен още пламтеше скръб, но приех, че е било сън. Това беше реалността ми, а не рухващата бална зала. Много бавно отпуснах ръце. Яго кимна на икорите и каза нещо на техния език. Те си тръгнаха.

Дълго време единствените звуци бяха от разместващите се пънове и накъсаното ми дишане. Яго се облегна назад, като ме наблюдаваше внимателно. Седяхме на легло, положено в украсена със сложна резба дървена рамка. Възглавницата и одеялата изглеждаха влажни и допрях ръка до бузата си. По нея покапа пот и изпитах чувството, че черепът ми е разкъсан. Разтрих очи:

— Какво стана? След огледалото?

— Какво огледало?

— Стената в стаята на Шибейл. Тя ме помоли да погледна натам. А после всичко стана… — Огледах се, като все още се опитвах да схвана положението си. — Не знам. Но ти беше там. Сигурно знаеш.

Той ми подаде чаша вода:

— Тя не каза нищо за огледало или стена. Ти изпи питието, а после припадна, докато слизаше обратно по стълбите.

— Не…

— Не си давах сметка колко бързо ще ти подейства, иначе щях да съм готов. Не успях да те хвана, преди да си удариш главата.

Прокарах пръсти по лявото си слепоочие и трепнах, когато напипах голяма цицина.

— Значи затова главата ме боли толкова много.

— Е, мисля, че онова питие така или иначе причинява главоболие.

Отпуснах се на възглавницата и се загледах нагоре в гредите на тавана. След такава заслепяващо силна паника емоциите ми бяха догорели и сега просто се чувствах вцепенена.

— Какво беше?

— Не съм сигурен. Никога не съм питал.

Погледнах обратно към него:

— Пил си го? Какво стана?

— Успях да сляза по стъпалата, преди да припадна, и паднах по лице в езерцето. — Кратка, горчива усмивка пробяга по чертите на лицето му, преди да придобият по-неспокойно изражение. — Докато бях в несвяст, сънувах сънища, свързани с риска. Имах всевъзможни избори и безопасните не водеха доникъде. Беше точно около времето, когато решавах дали да похарча всички онези пари за Фелисия.

— Какво видяхме? Това… нещо, което тя прави, ли е? Нещо от ангелите или… боговете на икорите?

— Мисля, че е каквото тя каза — неща, измъкнати от собствената ни глава.

Образите от съня — или видението — пробягаха светкавично през вътрешния ми взор, а с тях се върнаха и изгарящите емоции. Потръпнах:

— Шибейл попита ли ме дали искам нещо за себе си? Някакво дребно удоволствие или удобство? Или и това съм сънувала? В името на Шестте, дори не съм сигурна какво да вярвам сега.

— Да, попита те нещо подобно.

— Мери също ме попита това в съня. — Претърколих се на хълбок и подпрях буза на ръката си, докато гледах огъня. Чувствах се изцедена и вцепенена. — Предполагам, че си ме чул да я споменавам.

— Да.

Пусни ме — пусни ме да отида при детето си! Въздъхнах:

И предполагам, си схванал, че…

— Твоята работа си е твоя работа. — Той прокара ръка по гърба ми. — Не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш.

Един пън се размести и нагоре хвръкнаха искри. Проследих полета им и зачаках Яго да каже още нещо. Очаквах ако не осъждане, то поне въпроси. Но той мълчеше и колкото по-дълго мълчеше, толкова повече изпитвах нужда да запълня празнотата:

— Тя е в Осфрид — или беше. Скоро ще навърши четири и пътува към Кейп Триумф с приятели на семейството. Ще бъде там след два месеца.

— Сигурно ти липсва.

Пръстите ми се присвиха, вкопчвайки се в одеялото:

— Понякога боли толкова много, че си мисля, че ще умра. В онзи сън исках да умра.

— Не казвай това.

— Наистина го мисля. Това ужасно чудовище с остри хищни нокти ме разяжда отвътре и съм сигурна, че един ден ще ме погълне напълно.

— Ако не го е направило вече, тогава няма да те погълне. И не става дума за божествено благоволение, Тамзин. Всичко е само твое дело.

Осъзнах, че по бузата ми се стича сълза, едва когато той ми подаде кърпичка. По някакъв начин тази дребна любезност отприщи още сълзи и аз припряно ги избърсах.

— Съжалявам — каза той неспокойно. — Съжалявам, ако съм казал нещо нередно: това е странно за мен.

Успях да се засмея леко и отново попих бузата си.

— О, стига или накрая ще се разплача истински. Това, което казваш, е… — Красивите му очи бяха толкова искрени и сериозни, толкова неспокойни, докато чакаше да чуе какво ще кажа. Това ми дойде в повече и трябваше да отместя поглед: — Ами. Не е… не е нередно. Повярвай ми, обикновено чувам някои доста ужасни неща, когато се спомене тази тема.

— Това, че ти липсва дъщеря ти?

— Не, просто това, че имам дъщеря. Хората обикновено… ами, имат различно мнение за мен след това.

— Хората са глупави — каза той. — До голяма степен мисля за теб същото, което мислех вчера. Само дето сега знам със сигурност, че правиш и невъзможното да стигнеш до Кейп Триумф не само за да можеш да имаш коприна и шампанско.

— Е, няма да имам нищо против коприната, честно казано, но тъкмо сега, след това питие, ми призлява дори само при мисълта за шампанско. — Огледах стаята. — Къде съм и как попаднах тук?

— Отново сме в кулата на Орла — това е стаята, която тя ти даде. След като изгуби съзнание, няколко от служителите при Кладенеца ми помогнаха да те изнеса. Само за твое сведение: свърших по-голямата част от работата. — Той се изправи и преметна крака през ръба. — Добре е да те оставя да си почиваш. Имаш ли нужда от нещо друго?

Хванах ръката му.

— Остани с мен, Яго… не искам да бъда сама…

— Разбира се. — Той изрита ботушите си и се изтегна до мен, като ме взе в обятията си. — Ще остана, докогато искаш.

Облегнах глава на гърдите му и се заслушах в равномерното биене на сърцето му. Докато се унасях в сън, се опитах да се сетя кога за последен път бях разказала на някого за Мери, без да го шокирам. Но не можах да си спомня нито един такъв случай.

Беше странно да съм гостенка на принцесата на икорите — както продължавах да възприемам Орла, независимо от техническите подробности. Тя беше дала разпореждания на слугите си да се погрижат за всичко, от което имахме нужда, и ако беше по силите им, те го осъществиха.

След като Яго се вмъкна обратно в собствената си стая на другата сутрин, открих една прислужница и помолих за вода, с която да се измия, и обясних, че не съм се къпала както трябва, от дни. Преди да се усетя, в стаята ми влязоха слуги с една вана, като довлякоха вътре кофи с гореща вода. Когато по-късно слязохме на закуска, ме попитаха какво искам, и една готвачка незабавно го приготви.

Разбира се, изпълняването на желанията ми трябваше да е във възможностите на икорите, а те със сигурност не бяха безгранични. Не разполагаха с такива възможности да произвеждат разни неща като осфридианците и баланкуанците или с достъп до различни съставки от цял свят. Липсваха дребни домакински предмети, които приемах за даденост във всекидневния живот. Благодарение на баланкуанците, осфридианците и други еварийци икорите на теория имаха достъп до почти всичко — но ограничени средства за придобиването му. Получаваха допълнителните си запаси най-вече от лов и фермерство и нямаше достатъчно пари, за да внасят повече неща от земите на съседите си. Еклектичната смесица от случайни вносни предмети, които бях видяла в стаята с огнището на Орла, бяха доста типични за заможните икори. Онези с по-скромни домове обикновено разполагаха с малко или никакви внесени отвън луксозни стоки. А често се случваше икорите да нямат неща, с които бях свикнала, просто защото имаха различна култура.

Така че получих за закуска яйца и бисквити, както бях помолила, но бисквитите бяха по-плътни, отколкото бях очаквала, замесени с бяло брашно и непозната зърнена култура. И научих, че тънката ефирна нощница, която ми дадоха, е изработена от дървесни влакна, за което никога не бих се досетила. Със същия успех можеше и да е коприна в сравнение с онази, която бях имала в Констанси.

Въпреки че слугите бързо удовлетворяваха нуждите ми, а още по-бързо — тези на Орла, все пак домакинството на крепостта създаваше чувство за непринуденост. Слугите винаги удостояваха Орла и сестрите й с поне едно почтително „данна“ или вежливо кимване, когато се разминаваха с тях, но никой не падаше на колене, не се разнасяше звук на фанфари. Една прислужница се засмя, когато попитах дали Орла има нещо като камериерки, които да я обличат и да й правят косата. Младата жена ми каза, че това ставало единствено в редки и много специални случаи. Иначе „данна може да се грижи сама за себе си“.

След закуска въведоха Яго и мен на среща с Орла, двете й сестри, техните съветници и предводителите на подчинените кланове. Разказахме каквото знаехме, за схватките между осфридианци и икори, какво смятаха колонистите и заключенията, които си бяхме направили относно лорандийците. Те ни подложиха на дълъг и сериозен разпит за подробностите и отношението им към нас не бе еднозначно. Някои, добре запознати с дългото и сложно минало на моя и своя народ, бяха предпазливи и почти враждебни. Други високопоставени представители на икорите, изглежда, не се безпокояха особено и далеч повече ги интересуваше как можем да бъдем използвани, за да им помогнем.

Отпратиха ни, за да продължат разговора си насаме, и на прага Орла ни дръпна настрана:

— Кога се връщаш в Констанси да прибереш останалия си товар? — попита тя Яго.

— В идеалния случай — утре. До два дни със сигурност. Вероятно ще трябва да направя две пътувания в двете посоки и би било добра идея да имам защита там за забавянията заради времето.

Тя кимна:

— Разбирам. Ако можеш да изчакаш тези два дни, ще съм ти признателна. Другите ще имат въпроси и ще е от полза да си наоколо. Мога да изпратя с теб една допълнителна шейна, ако това ще помогне, а ако има забавяне, със сигурност няма да потеглим надолу по реката без теб.

Яго се съгласи и това остави двама ни в невероятно странното положение да имаме… свободно време. Нямахме отговорности. Нямаше нужда да кроя планове как да стигна до Кейп Триумф, защото това беше уредено. Съветът искаше да чуе наблюденията, а не препоръките ни. Бяхме сами.

— Искаш ли да се научиш да яздиш? — попита ме Яго, след като Орла се върна на срещата си.

Облегнах се на каменните стени на коридора и скръстих ръце, докато го оглеждах от глава до пети. Той също се беше изкъпал, а утринната светлина, която струеше през прозорците, караше осветената му от слънцето коса да блести с безбройни нюанси на златното. В мен се надигна гузен порив да предложа да останем в стаята ми, но вместо това казах:

— Разбира се. Изглежда, че все пак успя да намериш време.

Той посочи с жест към залата за срещи:

— Времето ни намери.

Отправихме се надолу към дома на търговския посредник в подножието на хълма на Кърниал. Нямаше го, но синът му, в юношеска възраст, беше там и ни помогна да изведем Дъв и Пебъл от конюшните.

— Татко заръча, ако се отбиете, да ви кажа да не забравите да се срещнете с него, преди да заминете. — Момчето затегна юздата на Пебъл и отстъпи възхитено назад. — Освен това искаше да знае дали сте размислили за продажбата на тези двата. Или на онази другата красавица с невероятния косъм.

Яго взе поводите на Пебъл:

— Тя ще бъде поласкана, но никой от тях не се продава. И няма да забравя.

— Опитвал ли се е да ги купи преди? — попитах, докато с Яго вървяхме към портата.

— Да. Той и други са ми предлагали баснословна сума. Не мога да ги виня.

— Баснословна сума, а? Като за човек, който вечно се стреми да сключва удивителни сделки, ми се струва, че подминаваш една добра такава.

— Тихо. Ще нараниш чувствата им, като се опитваш да се отървеш от тях. — Той потупа гривата на Дъв. — Не я слушай, момиче. Никъде няма да ходиш. Ще ми помогнеш да натрупам цяло състояние един ден.

Разбирах защо не искаше да ги продаде, за да плати дълговете си. В края на краищата конете бяха причините за дълговете му… или пък дали наистина бяха? Не знаех колко струват коне като тези, но от всички сделки, които въртеше, изглеждаше, че сигурно е близо до изплащането им.

В ума ми незабавно изникна образ на облечени в сиво и черно Наследници, вдигнали вили за сено пред портите на Кърниал. Вкопчих се в ръкава на Яго.

— Трябва да се махаме оттук. Сигурно има някакъв път за бягство, нали? Проходи, някоя задна врата…

— Орла нямаше да ни вика, ако имаше заплаха — увери ме Яго, въпреки че не изглеждаше чак толкова спокоен след тази новина. — Колко са?

— Трима. Единият е войник.

Нито Яго, нито аз знаехме за някакви войници в Констанси.

— А другите посетители? — попитах.

Ширша се намръщи със замислен поглед:

— Единият е по-възрастен… може би на четирийсет? Няма много коса, а онази, която е останала, е черна. Другият е на нашата възраст. Златиста коса. — По устните й заигра лека усмивка. — Много красив.

— Гидиън — казахме двамата с Яго в един глас.

— Гидиън не би ни навредил — казах. — А онзи не ми звучи като Самюъл. Но как стоят нещата с войника? Няма армия, спотайваща се там някъде, нали? Със сигурност не сме дали повод за това, нали?

Яго поклати глава:

— Орла не би допуснала войник, ако подозираше, че други дебнат в засада. Щом ни викат, районът е бил огледан.

Той понечи да последва Ширша, но аз останах като вкопана на място.

— Няма да се върна там — казах, когато той забеляза, че не съм с него. — Няма да се върна в онази проклета стая…

— Няма, обещавам. Нищо не могат да ти направят.

— Но на теб? Каза, че не се притесняваш да се върнеш за товара си, защото няма доказателство, че сме тръгнали заедно. Е, ако ни видят сега, в известен смисъл има.

— Попитаха ли поименно за нас? — обърна се Яго към Ширша. Когато тя кимна, той се обърна обратно към мен: — Вероятно вече знаят.

Последвах го с безпокойство, сега по-разтревожена какво щеше да стане с него, отколкото с мен. Ширша ни отведе обратно в пищната всекидневна с огромното огнище. Орла беше вече там, напълно нагиздена в одеждите и отличителните знаци на принцеса, бъбрейки с двама мъже в тъмни дрехи. Когато влязохме, Гидиън се обърна: лицето му светна като слънце с ярки лъчи.

— Тамзин — възкликна той. Втурна се към мен и улови здраво ръцете ми. — Слава на Урос! Толкова се тревожех за теб! Толкова се радвам, че си добре. Липсваше ми — липсваше на всички ни. Никой не знаеше какво да мисли, когато изчезна.

Другият посетител беше с гръб към мен и когато най-накрая се обърна, изпитах облекчение да видя Роджър Сакет, един от магистратите на Констанси. Не бяхме точно в близки приятелски отношения, но нямаше и от какво да се оплача по отношение на него. Друг въпрос бе какво мислеше той за мен.

— Да избягаш от наказание, е сериозно нещо — каза Роджър строго. Очите му се стрелнаха към Яго. — Както и да помогнеш на някого да го направи. Или я отведе против волята й?

Успях отново да проговоря и се съвзех:

— Разбира се, че не е! И не съжалявам, че избягах, дори за миг. Особено, тъй като не съм нарушила никакъв закон.

— Не сте — обади се нов глас. Яго и аз се огледахме и зърнахме войника в един сумрачен ъгъл на стаята. Разглеждаше една скулптура толкова тихо, че отначало дори не го бяхме видели. Чернокосият мъж пристъпи напред, облечен в зелената униформа на осфридианската армия. — И наистина се надявам, че не трябва да изпращам в Осфрид доклад за нарушаване на хартата. Всички си затварят очите за Грашонд, но може да настъпи… Яго, това ти ли си?

— Лейтенант Харпър. — Яго пресрещна войника в средата на стаята и се ръкува с него. — Какво правиш тук?

— О, обичайното. Проследявам отвличания, измяна и нападение от външна сила.

Объркването на Яго го остави без думи:

— Чакай… мен ли? Всичко това?

Харпър леко присви едното си рамо:

— Така казват. Когато се оправим с това, трябва да поговоря с теб за някои провизии. Тютюнът и брашното във форта почти свършиха. Но в краен случай бихме приели и царевично брашно.

— О, добре, мога да ви помогна по този въпрос. Но първо… — Яго хвърли поглед обратно към двамата граждани на Констанси. — Те защо са тук? Нямаш нужда от тях, за да ме арестуваш. Да откарат Тамзин обратно ли смятат да опитат?

Гидиън и Роджър се спогледаха неуверено:

— Тя със сигурност не може да остане тук със сбирщина от… — Роджър затвори уста, спомняйки си, че Орла е наблизо. От жестовете му се досетих, че тя го караше да се чувства двойно смутен: икори и жена, отговаряща за управлението. — Е, вече няма нужда Тамзин да създава неудобства тук.

— Не създава. — Орла бе наблюдавала всичко с онова нейно кротко, развеселено изражение, но очите й бяха бдителни, както винаги. — Може да остане колкото иска.

— А и всъщност няма да се наложи — добавих. — Заминавам с икорите на юг — за Денъм и после Кейп Триумф.

Гидиън пребледня като платно:

— Чакай… какво?

Обясних плановете си за пътуване. Гидиън замлъкна, докато Роджър се разгневяваше все повече.

— Да не си изгубила ума си, момиче? Да тръгнеш сама с тези хора?

— Тези хора не ме подложиха на гладуване или публично унижение. Не падат толкова ниско, че да прибягват до подобни мъчения.

Орла сви рамене:

— Е, не ни изкарвай чак такива светци, Тамзин. Има много неща, което не приемаме с лека ръка. Но не — не бих подложила някого на гладуване заради чифт ръкавици, нито бих го наказала за това, че продава лекарство.

Роджър направи пренебрежителен жест:

— Това е миналото. Настоящето е фактът, че това момиче — което не е пълнолетно — е похитено от изменник, подкрепящ враждебна нация, и отведено при тази враждебна нация.

— Добре, да изясни това точка по точка — каза Харпър. Скръсти ръце и дойде да застане до мен. — Първо, тя не е в Грашонд и е на — колко беше, двайсет? Пълнолетна е във всяка друга колония, както и в Осфрид. Ако иска да остане — което тя явно иска — може. Колкото до теб, Яго, не повярвах особено на твърденията за похищение, но не е тайна, че си в приятелски отношения с икорите. Това не значи, че им издаваш тайни или заговорничиш с тях, но точно в момента стават достатъчно неща, за да се налага да се отнасям сериозно към всичко.

Орла го погледна с хладна усмивка:

— Това ли е моментът, в който стигате до частта за нападение от външна сила?

В отговор Харпър успя да докара изражение, което беше едновременно извинително и строго:

— Съветът на Констанси писа на командира на моя форт в Северен Грашонд с искане да ги защитим от икорите. Не са първият град, който го прави. Е, мистрес Микнимара, сигурен съм, че ако развитието на нещата продължи, някой ще предложи официално съвещание между моите и вашите хора с много хора и много мнения, което вероятно бързо ще се превърне в спор и демонстрация на сила. Вие ми се струвате много разумна и уравновесена и следователно, ако с вас успеем да постигнем мирно разбирателство относно естеството на вашите нападения — преди някой наистина да загине — мисля, че това ще е от помощ на всички ни.

— Напълно съгласна съм — каза тя, като се настани удобно в един от столовете. — Но първата част от това „мирно разбирателство“ трябва да е, че тези нападения не са наше дело. Ширша? Би ли повикала сестрите ми? И ни донеси чай и кафе, щом ще излизаш. Това може да отнеме известно време.

Така и стана, което ме изненада. Мислено си бях представяла драматично изваждане на показ на палтото на Алън, което моментално разсейваше всякакви подозрения по отношение на икорите. Вместо това първата реакция на Роджър беше:

— Откъде да знам, че сте взели това от лорандийците? Струва ми се по-вероятно да сте се сдобили с него тук, когато онези крадци икори са донесли плячката на господарите си.

Но все пак продължи да слуша. И по-важно, лейтенант Харпър също продължи. Скоро осъзнах, че беше истински късмет това, че фортът беше изпратил именно него да се справи с неуредиците в Констанси. Във форта вероятно имаше много други офицери, които биха дошли с вече изградено мнение за икорите. Харпър още не си беше съставил каквото и да е мнение. Не беше нито слабохарактерен, лесно поддаващ се на влияние човек, нито подстрекател на война. Задаваше много въпроси и вземаше под внимание възгледите на всеки — моите, на Яго, на мъжете от Констанси и на сестрите Микнимара.

— Господин Сакет — каза той най-накрая. — Не приемам несериозно случилото се на онези деца. Не приемам несериозно никое от неотдавнашните нападения. Предвид това силно бих настоял да не подстрекавате за никакви агресивни действия спрямо икорите в Грашонд. Поддържайте постове, но само толкова. Никакво обявяване на икорите извън закона или предварителни удари. Знам, че нямам никакъв глас в действията на общността, но ще докладвам това и на командира си. Той също няма граждански пълномощия, но губернаторът се вслушва в него.

Роджър се намръщи:

— Губернаторът е в Уочфул! Онова място почти е изгубило мярка и усет за доброто и правилното. Каква представа имат те за това, което става тук на запад?

— Ще знае каквото му казваме. А ако нещата се променят и доказателствата сочат в друга посока, военните ще действат в съответствие с това. При сегашното положение обаче доказателствата не са достатъчно убедителни, за да обвиним икорите или да оправдаем лорандийците.

Въпреки недоволството на Роджър ми беше ясно, че доказателствата са повлияли и на него. Той беше магистрат в крайна сметка. Работата му беше да преценява фактите по въпросите на закона. Но беше човешко същество и гордостта му беше жегната от това, че трябваше да отстъпи и да оправдае по липса на доказателства онези, срещу които хранеше толкова дълбоки предразсъдъци.

— Не мога да повярвам, че всичко това се основава на факта, че вярвате на Джейкъб Робинсън относно твърдението къде са намерили палтото — промърмори Роджър, който имаше нужда да насочи раздразнението си някъде.

Харпър се усмихна:

— Познавам Яго — или е Джейкъб? — от две години, и той винаги е бил честен с нас. В един или друг смисъл. Имам му доверие.

— Ние също му имахме доверие. Обеща да опази онзи горчив корен, а после го продаде под носа ни!

Файва скочи от стола си, стиснала юмруци:

— Спаси безброй животи! Вероятно и вашия, ако треската се беше разпространила извън Кърниал. Яго е герой, далеч по-безкористен, отколкото вие някога ще бъдете!

Очите на Роджър се разшириха:

— Млада госпожице…

Харпър го накара да замълчи, преди да е успял да каже на една от трите владетелки на Кърниал нещо, което не можеше да бъде взето назад. Подобно на него, Орла изстреля рязък укор на езика на икорите и след няколко мига Файва седна обратно на мястото си с гневен вид. Върху лицето на Гидиън се беше появило странно, тревожно изражение, но нямах време да го тълкувам.

Спокойни, че Грашонд и икорите няма да тръгнат на война — засега — Харпър и сестрите искаха да обсъдят политическите последствия от някои от другите неща, случващи се между икорите и колонистите в по-отдалечените краища на Адория. Това не изискваше присъствието на останалите от нас и Ширша отведе Яго, Роджър, Гидиън и мен в малка стая, използвана за тъкане, за да можем да изгладим разногласията си. Не че имаше много за изглаждане. Бях взела решение, че заминавам с икорите, но все пак имах въпроси, които да задам на гостите ни.

— Как са приятелките ми? — попитах Гидиън. — Добре ли са?

Гидиън придърпа малък дървен стол и седна.

— Добре са. Обаче им липсваш и има известни неразбирателства, откакто замина. Няколко изпаднаха в пълна паника, защото сега не вярват, че ще заминат за Кейп Триумф.

Тези думи ми късаха сърцето и сведох поглед към ръцете си, за да скрия как се чувствам. След като видях как Орла и сестрите й отстояваха мнението си сред мъжете, отказвах да се разплача пред тях трите.

— Предполагам, че няма отговор на писмото ми до Джаспър Торн? — попитах с надежда.

— Не. Дори не знам дали е възможно. — Очите на Гидиън се присвиха, докато пресмяташе нещо наум. — Ако приемем, че е заминало право за Уочфул на крайбрежието без забавяния по суша, би трябвало незабавно да бъде качено на борда на някой кораб за Кейп Триумф и той да му отговори в същия ден. После неговото писмо ще трябва да стигне дотук без забавяния. Дори тогава, бих предположил, че ще получиш отговор най-рано след още седмица, а това би било необичайно и в най-добри времена, а какво остава пък през зимата.

Кимнах. Бях очаквала това.

— Е, тогава другите момичета ще стигнат там, когато могат. И ще мога лично да известя Джаспър за положението им. Ако приемем, че всичко от ваша страна мине според очакванията.

Роджър долови тона ми:

— Разбирам защо не искате да се върнете в Констанси, но бъдете сигурна, че ние ще удържим на думата си да помогнем на останалите момичета да стигнат в Кейп Триумф. И вярвайте каквото искате, но се опитвам да ви предпазя. Не бих искал собственото ми дете да потегли с онези безбожни варвари и не искам и вие да го правите. — Въпреки резкия му тон долових добронамереност в думите му. Вярваше, че постъпва правилно.

— Благодаря ви — казах. — Искрено. Но решението ми е взето. Ще напиша на другите писма, които можете да вземете със себе си, когато тръгнете, и ако има нещо, което мога да направя, за да помогна преди пристигането им в Кейп Триумф, ще го направя.

Роджър сви рамене. Гидиън изглеждаше искрено обезсърчен и ясно си представих как момичетата в Констанси имат подобни изражения. Никаква вина, казах си твърдо. Щях да помогна на другите момичета, ако можех, но бях майка на Мери, не тяхна. Щеше да им се наложи да се погрижат сами за себе си.

— Е, това е всичко. — Роджър плъзна столчето си назад и се изправи. — Изпълних дълга си, но се провалих с теб, момиче. Бъди спокойна — ще представим пред съвета правдив доклад за станалото. Да видим дали Харпър е готов, Гидиън. Ако си тръгнем сега, можем да се възползваме добре от деня. Гидиън?

Гидиън не беше помръднал. Имаше същото онова неспокойно изражение, което бях забелязала преди. Бавно вдигна очи към тези на Роджър:

— Вярно ли е това, което се каза там — когато Джейкъб е взел лекарството, били ли са икорите вече болни?

Яго проговори, преди магистратът да успее:

— Да. Тук имаше избухване на черна треска.

— Защо изобщо не чух за това? — попита Гидиън зашеметен. — Съветът изобщо не го спомена. Чухме единствено, че той нарушил договора за повече пари.

— Защото нямаше пряка връзка. — Роджър се облегна на стената, потропвайки нетърпеливо с пръсти. — Горчивият корен беше обещан на нас, за наша употреба. Няма значение на кого го е продал или защо.

— Мисля, че има значение, ако на карта са били заложени човешки животи! Знаете ли колко хора живеят тук?

— Не. Това, което наистина знам, е, че ако подобно бедствие порази Констанси, ще пострадаме. На карта също ще са заложени човешки животи — и сега вероятно погубени. Това ще се случи, независимо дали са били болни или здрави, когато им го е продал.

Гидиън се изправи на крака и се обърна към Роджър без никакво безпокойство или подбор на внимателни думи:

— Но със сигурност трябва да е имало някакво обмисляне предвид обстоятелствата! Някакъв компромис или решение. Наистина ли направо отхвърлихте молбата и обрекохте онези хора на смърт?

Роджър поклати глава:

— Те отричат Урос и ангелите и вероятно са убили повече от нашите хора в Адория, отколкото щеше да погуби онази треска от техните. Не си струваше да се стремим към „някакъв компромис или решение“ с такива хора дори да беше съществувало подобно нещо.

— Съществувало е — вметнах. — Яго предложил да възстанови запасите на града, но пропуснал шанса си заради неодобрението на съвета.

— Вярно ли е? — възкликна Гидиън. Бузите му бяха поруменели — от гняв, не от свенливост. За пръв път го виждах толкова развълнуван. Дори когато лорандийците ни бяха заплашили, той беше останал спокоен. — Изгубили сте това време с него — когато всичко е можело да се уреди толкова просто?

Снизходителното държание на Роджър се смени с нещо по-твърдо и студено.

— Гидиън, имаш уважението ми като свещеник — но си младши свещеник. Все още в много отношения си външен човек, който има много да учи.

Яго ме дръпна за ръката и се изправи:

— Тамзин, да ги оставим насаме.

Преди да успея да възразя и да поискам отговори, Ширша се появи на прага и шумно се прокашля:

— Извинете ме — каза тя неуверено, — но почитаемите дами отново питат за вас.

Между Гидиън и Роджър припламваше враждебност, но двамата прекратиха за момента спора си, за да се върнат в стаята с огнището заедно с нас. Групата вътре изглеждаше готова да се разпръсне, но Орла ни даде знак да дойдем до мястото, където стоеше с лейтенант Харпър.

— Ще издам нареждане тук на север да прекратят временно всякакви агресивни действия, докато положението се изясни — каза той, — но на юг също е имало доста от тези странни нападения и искам да се уверя, че никой няма да предприеме прибързани действия там.

Орла кимаше в съгласие с думите му.

— За да му помогнем да стигне по-бързо, се споразумяхме да му позволим да изпрати малка група войници надолу по река Ист Систър, за да разнесат вестта. Те ще ни придружат по време на пътуването следващата седмица и ще лишим от него някои от собствените си хора, за да направим място. Те ще отидат на втора експедиция, потегляща около две седмици по-късно — експедиция, която ще разполага с достатъчно място, за да приюти приятелките ти и другите от кораба, Тамзин.

Ахнах:

— Сериозно ли говориш?

— Все още ще трябва да си платят за пътя, разбира се — добави Орла.

— Естествено. Благодаря ти, Орла. Нямаш представа какво означава това за мен и какво ще означава за тях.

Три седмици! Бях толкова развълнувана, че не ме свърташе на едно място. Като се добавеше времето за пътуване надолу по реката и през Денъм, другите момичета щяха да са в Кейп Триумф само след по-малко от два месеца — доста преди трите, които щяха да са нужни, ако тръгнеха с Наследниците. Яго прокара ръка през косата си и видях как мислите се въртят като вихър зад очите му.

— Мога ли да получа онези места за по-късното пътуване, Орла? А после да оставя пасажерите от Сивата чайка да вземат моите на предстоящото?

Ироничната усмивка на Ола се изпари:

— Искаш да отстъпиш по-ранното си пътуване?

— Не е кой знае какво забавяне — отвърна той и сви рамене. — Пак ще изпреваря повечето други търговци от севера, а за Тамзин и другите ще е по-лесно и спокойно, ако останат заедно.

— Разбирам. — Орла хвърли поглед към мен, после обратно към него. — За мен е все едно. Стига мястото да се разпредели правилно и всички да са готови да потеглят навреме, всичко е наред.

Обърнах се към Яго: едва можех да дишам. От мига, когато стъпихме в Адория, се бях борила толкова упорито да отведа спътничките си в Кейп Триумф и внезапно, просто така, това щеше да стане.

— Яго… не мога да повярвам, че би направил това. Не знам какво да кажа! Благодаря ти, толкова много ти благодаря! А ако изгубиш печалба…

Той пренебрегна тревогите ми с махване на ръка: очите му блестяха, докато ме поглеждаше. Прииска ми се да скоча напред и да му се хвърля на врата.

— Не се тревожи за това. Две седмици няма да са от значение. А освен това бройката би трябвало да се уреди, така че да мога да ви придружа на първия курс и да уредя нещата. Ще възложа на Арно да придружи останалите стоки.

— Не се увличайте — предупреди Роджър троснато.

— Ти може и да си свободна и сама, Тамзин, но онези други момичета са все още под наша закрила и няма да тръгнат без подходящ ескорт. Не знам дали това може да стане в рамките на седмица.

Обърнах се към лейтенант Харпър за помощ:

— Налице е аргумент, че по-големите момичета могат да дойдат или да си тръгнат, според желанието си — каза той, — но там имате и някои по-млади, нали? На по шестнайсет? Седемнайсет? Колкото и да смятам, че би трябвало да им се позволи да тръгнат, все пак би трябвало да отговарят пред настойниците си. Аз лично ще съдействам в придружаването им до Кейп Триумф, ако това е от помощ, господин Сакет.

— А аз също ще отида — каза Гидиън. — Сигурен съм, че ако можем просто да вземем от Констанси още двама души, които да следят за благоприличието, това би трябвало да е достатъчно.

— Аз също ще се върна с вас двамата, за да помогна да доведем всички тук — можем да отидем веднага — предложи Яго.

Роджър все още изглеждаше несигурен, но знаеше кога да отстъпи. Четиримата се задълбочиха в планиране на подробностите по изпълнението, а аз бях толкова щастлива, че ми идваше да затанцувам. След многобройни трупащи си едно след друго препятствия нещата най-сетне отново влизаха в релси. Отивах в Кейп Триумф и приятелките ми също. Най-после щяхме да се освободим от Наследниците. Щях да пристигна съвсем навреме, за да посрещна Мери!

Почти. Усещането от целувката на Яго още витаеше по устните ми, а думите му отекваха в главата ми: Луд съм по теб — луд съм по теб от мига, в който пристъпи прага ми. Наблюдавайки го, докато обсъждаше с Роджър парични въпроси, почувствах стягане в гърдите. Яго не се вместваше в нищо от това, защото нямаше място. Никога не бе имал. И двамата бяхме наясно и въпреки това той току-що се беше отказал от значителни неща, за да помогне на приятелките ми — само дето знаех, че всъщност е заради мен. Може би пропускането на две седмици от сезона за търговия не беше кой знае какво, но за някого, който се мъчеше да изплати дълговете си, все пак можеше да е предимство. А той се беше отказал от него.

Исках шанс да говоря с Яго, но той беше погълнат от приготовления, в които не можех да помогна. Моят ред да се изявя като водач, щеше да дойде, когато пристигнеха приятелките ми, но засега трябваше да чакам да настъпи моето време.

Когато отговорих само с безизразен поглед, Орла ми направи знак с грациозно махване на ръка да седна срещу нея.

— Какво имаш предвид? — попитах, след кат се съвзех.

Тя остави гребена и се облегна назад: лека усмивка играеше по устните й въпреки сериозното изражение в очите й.

— Ако някога имаме един свободен миг, ще трябва да ти покажа конете си. Прелестни малки създания — черни, с гриви с цвят на слонова кост. Преди две години видях някои като тях, докато пътувах сред лорандийските търговци. Не се продаваха, а собственикът им ми каза, че е трудно човек да се сдобие с тях. Каза — с известен скептицизъм, че за да купя свои собствени, ще имам нужда от гениален търговец. Така че открих един и той ми осигури конете.

— Яго ми разказа, че така сте се запознали — отвърнах. — Но какво общо има това със ставащото сега?

— Моите коне бяха трудни за намиране в Адория. Сребристите на Яго бяха много трудни за намиране. А кобилата, която държи на юг? Почти невъзможна за намиране.

— Фелисия. Когато се срещнахме най-напред, мислех, че е любимата му жена.

При тези думи усмивката на Орла стана по-широка, въпреки че сериозното й държание не се промени.

— Сигурна съм, че изглежда така. Заради нея и сребристите смятам, че полага много добра основа да натрупа състояние, като развъжда коне от специални породи. Има добър нюх какво ще се търси, и умее да се грижи добре за животните. Просто трябва да изплаща още известно време дълга си за тях и земята си. — Ироничната усмивка помръкна. — Така че можеш да си представиш изненадата ми, когато дойде при мен по-рано и попита дали проявявам интерес да купя сребърните.

Наклоних се напред:

— Пебъл и Дъв? Не би го направил! Той обича онези коне.

— Очевидно не толкова много, колкото обича теб.

— Но не… — Само дотолкова успях да скалъпя някакъв разбираем отговор в шока си.

— Но да. Когато отказах, той предложи вместо това да ми продаде Фелисия.

— Какво? Аз… не разбирам. Защо би направил това?

— Каза, че иска да се ожени за теб.

Отворих уста, но този път не успях да изрека дори една дума.

Орла сви рамене:

— Предполагам, че се нуждае бързо от голяма сума пари? Или по-скоро ти се нуждаеш?

Отпуснах се тежко назад и стиснах тапицерията на дивана, сякаш това можеше да попречи на света да се върти шеметно.

— Не мога да повярвам.

— Значи наистина имаш нужда от пари. Или… искаш парите? — Очите й ме огледаха внимателно по онзи неин прозорлив начин. — Разбирам, че си дошла тук, за да се омъжиш изгодно, но може би можеш да се заставиш да стискаш зъби и да живееш скромно известно време? Ако приемем, че и ти го обичаш.

— По дяволите, знаеш, че го обичам! — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра, и се изправих отново. — И не става дума да се заставям да направя жертва, като живея скромно! Всичко, което съм правила някога, е да живея скромно!

Тя прие изблика ми спокойно, знаейки, че гневът ми не е насочен пряко към нея.

— Е, предположих, че сигурно има нещо повече. Яго не ми прилича на човек, който ще преобърне всичките си планове, за да впечатли жена — макар че крайните действия със сигурност не са необичайни за него, когато смята, че наистина е необходимо.

— Като лекарството — промърморих, все още зашеметена.

— Като лекарството. Тогава не се поколеба да рискува да си навлече изпращане на позорния стълб и не трепна, когато поставих под въпрос действията му сега.

Примигнах и се съсредоточих обратно върху нея:

— Позорният стълб ли?

— Не ти ли каза? Това беше наказанието му, задето ни продаде горчивия корен на Констанси.

— Мислех, че е платил глоба.

— Мисля, че направи и двете. Сигурна съм, че може да ти разкаже повече за това по-късно.

— Не знам. Явно не ми казва много за каквото и да е! Сигурна ли си, че е искал да продаде този кон заради мен? — Всъщност нямах нужда от кимването й, за да получа потвърждение. Почувствах гадене в стомаха, разстроена, че би направил тази жертва… и все пак обзета от надежда, че може наистина да се получи. — Не може да ги продаде. Каза, че си му отказала, така че това приключва въпроса.

— О, има други, към които може да се обърне. Навярно не в Кърниал, но ако е твърдо решен да намери купувач, ще намери. Признавам, че ако не се задаваше вероятност от война, можеше да се изкуша. Но не мога да похарча толкова много пари за собствена угода.

— Какво ще стане, ако наистина ги продаде?

— Ами, губи животните за разплод, с които да създаде ранчо за отглеждане на специални породи. Знам, че има други коне — по-обикновени, — така че може би може да направи нещо не толкова доходоносно с тях. Не съм сигурна как ще се получи на неговата земя в Денъм.

— Земята му? Говореше, сякаш само наема нещо там.

— Така е, но освен това е сключил сложно споразумение в крайна сметка да я придобие. Плаща вноски за нея и оттам идва останалият му дълг. Това е огромно количество земя с огромна цена. Заемът е подкрепен от разбирането, че начинанието му с развъждане на състезателни коне има огромен потенциал.

— Не и ако няма никакви коне.

— Може би може да включва в състезания някои от по-обикновените си? Предполагам, че зависи дали ще донесеш някакъв дълг.

Долових неизречения въпрос:

— Да. Не знам какво ще е в сравнение с продажбата на един кон, но ще струва много, ако той… тоест ако ние… — Сведох поглед към ръцете си, неспособна да продължа. Какви разноски вземаше предвид? Брачната ми цена със сигурност. Лекарството на Мери и допълнителните разходи.

— Тогава не знам — каза Орла с необичайно мил и кротък тон. — Ако трябва да се лиши от конете, а после и от земята по подразбиране, все още ще има бизнеса си на пътуващ търговец. Не е толкова бляскав, но ще сте заедно. Може би това си струва жертвата.

От огъня политнаха искри, когато пъновете се разместиха. Наблюдавах ги няколко мига, а после се отпуснах тежко на дивана:

— Преди много време имаше един млад мъж, който… с когото нещата не се получиха. Сега знам, че изобщо не е имал намерение да направи така, че да се получат. По онова време обаче, когато всичко се разпадна най-напред, бях сигурна, че можем да бъдем заедно, ако той е готов да пожертва определени части от живота си. Да, това щеше да шокира другарите му. Да, щеше да разгневи баща му. Но това е любовта, нали? Да правиш всичко за другия? Бях съкрушена, че той не можа. Мразех го, задето не ме обичаше достатъчно, за да направи така, че да останем заедно, независимо от всичко. После просто го мразех, защото беше задник. — Отдадох се на този спомен за миг, а после вдигнах поглед от огъня към Орла. — Сега има някого, който е готов да направи жертва за мен — още по-голяма — и отново съм съкрушена. Яго е изградил мечтата си от нищото, запазвайки нещо, което повечето хора биха изгубили като детинска фантазия.

— И той избира дали да се откаже от нея, или да отложи сбъдването й — каза тя.

— Но моето участие в това не е негов избор. — Обърнах се отново към огъня, но всъщност не го виждах.

Мисленият ми взор беше обратно при Яго, обратно в момента, когато се целувахме и го бях поканила да пренощува.

Не мога да остана, не и когато нямам нищо, което да ти предложа.

— Не мога да му позволя да се откаже от бъдещето си — казах, припомняйки си как сияеха очите му, когато заговори за отглеждане на коне. — Ние не можем.

Орла изви вежда:

— Ние?

— Той е твой приятел. Не може да искаш да го видиш как захвърля всичко, за което е работил.

— Не… но и не искам да го видя как захвърля теб! Искам да бъде щастлив. И мисля… мисля, че би могла да го направиш щастлив. — Тя прокара ръка през косата си и разчорли това, което бе сресала така грижливо. — И мисля, че и той може да те направи щастлива. Знаеш ли, препоръчах ти го, когато се запознахме, не само защото би могъл да помогне, но и защото мислех, че между вас двамата ще се установи връзка — не по този начин, разбира се. Но и двамата притежавате вроден стремеж да помагате на хората, често стигайки до крайности, чиито последствия не осъзнавате напълно.

— И именно затова смятам да спася Яго от самия него.

Потънахме в мълчание и Орла се приближи до една маса в единния край на стаята. Наля си чаша вино и въпросително вдигна друга чаша.

Поклатих глава.

— Може да имаш нужда от нея, ако това продължи — каза тя, когато се върна на мястото си. — Знам, че аз ще имам.

— Значи ще ми помогнеш?

В отговор тя отпи дълга глътка вино.

— Сигурна ли си, че това е пътят, по който искаш да поемеш, Тамзин?

— Искам го, но не така. Не искам да прекара живота си с мен и вечно да се пита какво щеше да стане, ако се беше придържал към първия си план.

Онази позната подигравателна усмивка отново се появи:

— Тамзин, никой не се придържа към първоначалния си план.

Вярно беше и още как. В някои дни дори вече не знаех по кой план действам.

— Орла — казах, — държиш се, сякаш би трябвало да тръгна с него, но ако толкова лесно вярваш на това, защо ме повика тук тази вечер? Искаше да попреча за продажбата на конете.

Усмивката помръкна:

— Да… предполагам обаче, че просто се надявах, че ще имаш някакъв резервен план да се сдобиеш с тези пари, които толкова отчаяно искаш.

Сведох поглед към ръцете си, разтревожена, че очите ми може да се насълзят.

— Наистина имам план — същия, който имах, откакто дойдох в Адория. Придържам се към него. Е, ще ми помогнеш ли да помогна на Яго да се придържа към своя?

— Точно същото е като чакането на кейовете в Кълвър, за да отплаваме към Адория, нали?

Няколко момичета се засмяха на коментара на Поли. Около нас плющеше остър вятър, който дърпаше косите и наметките ни. По Ист Систър баржи и лодки се полюшваха недалеч от брега, докато икорите товареха сандъци и подвикваха заповеди. Една жена, надзираваща работата, крачеше наоколо със списъка си и посочваше мястото на всеки предмет и човек. Теглото и размерът на всички предмети и пасажери беше взето предвид и организирано в прецизен план.

— Не знам. Този вятър ме подсеща повече за бурята — отбеляза Мария.

Никой не се засмя на това. Днес не беше бурен ден. Ветровит, да, но нищо необичайно за късна зима. Въпреки това имаше достатъчно вятър, че да накара лодките да се поклащат повече, отколкото само от течението, и беше трудно да не съсредоточим мислите си върху това. Но вятърът правеше по Ист Систър само леки вълнички, не огромни вълни, които поглъщаха кораби. А дори и ако някоя лодка наистина се преобърнеше тук, брегът се виждаше точно както когато пътувахме по Куистимак.

Рисковете на пътуването бяха занимавали ума ми и в последните два дни се бях постарала да говоря поотделно с всяко момиче, за да се уверя, че няма да има повторни прояви на паниката, която някои бяха изживели, преди да потеглят с баланкуанците. Повечето бяха спокойни при мисълта за още едно речно плаване — или поне твърдяха, че са. Бях възложила на Дамарис и няколко други да успокояват всяка, която евентуално се уплаши и поколебае. Всички искаха да стигнат до Кейп Триумф, но мисълта за бурята още ни преследваше.

— Добро утро, дами — разнесе се бодрият глас на лейтенант Харпър. Докосна почтително шапката си за поздрав, когато той и няколко от войниците му минаха покрай нас. Мрачното настроение, породено от репликата на Мария, се разсея, превръщайки се в усмивки и поздрави сред приятелките ми.

— Не бих имала нищо против да бъда съпруга на войник — подхвърли Дамарис многозначително.

Ванеса се намръщи:

— Доста е привлекателен, но не мисля, че печелят много пари.

— Офицерите печелят, нали? — настоя Дамарис.

— Много висшите, сигурна съм — каза Уинифред. — Но той е още млад.

Дамарис придоби замечтано изражение:

— Млад и прекрасен. Стига да може да си позволи сумата по договора, мога да изтърпя да живея скромно известно време, ако това значи да се събуждам до тази красота всяка сутрин.

Репликата й беше посрещната с ахване и кикот както заради дързостта си, така и защото идваше от обичайно уравновесената и практична Дамарис. Но изразът да живея скромно ме прониза в сърцето като стрела и усещането бе влошено от вида на лейтенант Харпър.

„Неочакваното забавяне“ на Яго, за което бе говорил Гидиън, когато пристигна в Кърниал, беше дело на Харпър. Всъщност бяхме го измислили ние с Орла, а той го беше осъществил — с известни съмнения. Скоро след като пристигна в Констанси, Харпър беше уредил един от другите офицери да доведе Яго във форта за разпит с основанието, че трябва да изпълнят формалностите, за да отговорят на отправените от Наследниците обвинения, че ме е отвлякъл. Харпър беше запазил участието си в тайна и вероятно беше направил голяма сцена, настоявайки, че е загуба на време да задържат Яго, след като вече беше оневинен.

Но въпреки това бяха отвели Яго. Харпър беше уверил Орла, че Яго няма да пострада или да бъде наказан по никакъв начин. Щеше само да бъде принуден да се забави с дни, задържан, и да му бъде причинено сериозно неудобство. Докато колегите на Харпър успееха да проведат краткия разпит, щеше да е твърде късно Яго да се присъедини към нас. Това беше елегантно решение, а Харпър — който дори не знаеше целта на кроежа се беше съгласил на него едва след известно придумване и преговори с Орла.

Орла беше обявила, че всичко е „чисто и елегантно“, но сърцето ми беше разбито. Призляваше ми от мисълта какво бяхме причинили на Яго. Щеше да е съкрушен, когато научеше, че забавянето му е коствало първото пътуване на юг. А когато откриеше, че аз съм причината за това забавяне… ами, трябваше постоянно да възпирам ума си да се насочва натам. Постоянно се сещах за момента, когато Хари ме беше отблъснал и бях преживяла изгарящата сърцето болка да бъдеш предаден от човек, когото обичаш. А сега току-що бях причинила същата тази болка на друг човек.

Жената, която надзираваше товаренето, изкрещя нещо на езика на икорите и се огледа раздразнено, за да види защо никой не прави нищо. Погледът й падна върху моята група и тя ни повика с жест да се приближим. Като си служеше със смесица от езика на икорите и осфридиански, ни изпрати в три различни лодки. Разделихме се според указанията и се качихме на борда.

Бяха ми казали, че баржите на икорите са по-малки версии на големите плавателни съдове, с които баланкуанците плаваха по Хартс Блъд. Бяха с правоъгълна форма, предните им краища бяха скосени и заострени и леко повдигнати от водата. Останалата част от всяка баржа беше плоска и имаше дълъг простиращ се над нея балдахин, поддържан от тесни пръти, които се издигаха от страните на плавателния съд. Здрави, високи по три фута перила обточваха страните, за да задържат всичко вътре, но като допълнителна предпазна мярка товарът беше овързан и с въжета. Десетима гребци седяха заедно в дъното, а най-отпред беше поставено нещо, което приличаше на комплект весла. Научих, че те в общи линии изпълняват ролята на рул и се използват за насочване на плавателния съд.

Капитанът на моята баржа насочи мен и шест други момичета към едно място под балдахина и ни каза да не ставаме от местата си, докато плаваме. Още момичета от Бляскавия двор пътуваха в баржа, завързана до нашата, а останалите — в една малко по-надолу по брега. Наследниците пътуваха заедно в една и съща лодка, без никоя от нас, което чудесно устройваше всички — освен навярно Дайна. След като се настаниха, Самюъл беше започнал да чете от един от свещените текстове и макар че другите Наследници слушаха със сведени глави, Дайна постоянно надничаше нагоре. Подозирах, че търсеше Гидиън, а гримасата й доказа, че съм права, когато той се качи забързано на нашата баржа точно преди потеглянето. После погледът й се плъзна към мен. Беше толкова смразяващ, че в сравнение с него леденият утринен въздух ми се стори топъл и приятен.

Виждайки Гидиън, другите момичета, насядали около мен, изправиха гърбове и отново възприеха поведение на кокетки — с изключение на Дамарис, която все още гледаше Харпър с копнеж. Той беше в лодката на Наследниците също по молба на Орла, за да се увери, че нашите „настойници“ не минават никакви граници особено по отношение на мен. Законите на Грашонд ме бяха оневинили за всякакво нарушение, но присвитите очи и строгите думи на Наследниците показваха, че смятат иначе.

Гидиън поздрави топло всички ни и се настани до мен. Виждайки сериозното ми изражение, запита:

— За Джейкъб ли си мислиш?

Трепнах:

— А, ами…

— Не се тревожи — ще изяснят това. Жалко е след всичко, което направи за нас, но ще хване следващия кораб и ще бъде в Денъм по-бързо, отколкото би си представила.

Недостатъчно бързо обаче, помислих си. Ако такава беше волята на Урос, щях да съм омъжена, преди пътят ми отново някога да се пресече с този на Яго Робинсън. Той щеше да забрави за мен и да продължи, постигайки смайващ успех. Повтарях си това отново и отново, но то не намаляваше болката, която бях изпитвала всеки ден, откакто се разделих с него. Отсъствието на Мери също ми причиняваше постоянна тъпа болка, но тя беше смекчена със знанието, че скоро щях да си я върна. Онази дупка в сърцето ми щеше да зарасне. Но тази, която Яго беше оставил, нямаше.

Малки двуместни разузнавателни лодки се впуснаха напред пред баржите. Тази част от Ист Систър беше широка и бавно течаща и там във водата често се носеха късове лед. По на юг, в предпланините, реката се стесняваше и ставаше по-бърза. Там рядко се образуваше лед, но бързеите можеха да създадат други проблеми. Бях решила обаче, че е най-добре приятелките ми да останат в неведение за това.

След това освободиха баржите: капитаните им маневрираха внимателно, за да задържат лодките от нашата група достатъчно близо една до друга и да не се губят от поглед, но също и да са достатъчно раздалечени една от друга, за да се избегнат сблъсъци. Икорите на брега ликуваха и подвикваха за сбогом и реших, че наистина приличаше малко на потеглянето ни от Осфрид. Но щом заехме стабилна позиция и се понесохме по спокойната река, нямаше кой знае какво от драматизма, който често бяхме изпитвали в огромен кораб без суша наблизо. Този драматизъм не ми липсваше. Няколко от момичетата, без да казват нищо, изтърпяха спускането ни на вода със стиснати зъби и побелели кокалчета. Наблюдаваха всяко късче лед в реката и трепваха, ако баржата се раздвижеше твърде внезапно. Към средата на следобеда обаче почти всички започнаха да се отпускат.

— Знам, че на юг винаги е по-топло, но един от моряците ми разказваше, че пролетта ще е в разгара си, когато стигнем до Денъм — отбеляза Гидиън. — Никакъв сняг. Зеленина навсякъде.

Един от икорите дочу и каза, че е вярно.

Ванеса издиша шумно от щастие.

— Готова съм за това. Готова съм за много неща.

В дните преди заминаването ни бях попитала Дамарис за покаянието на Ванеса.

— Прие го като воин — беше отговорът. — Дори не й мигна окото там на студа.

— Но как се чувстваше вътрешно? — бях настояла. — Да се изповяда пред целия град?

Усмивката на Дамарис беше помръкнала:

— Изрече изповедта, без да се разплаче. А аз го изтърпях, без да удуша някого. Така че всичко е минало и приключено.

Разбира се, не беше точно минало и приключено, защото Уинифред ми беше казала по-късно, че след като изчезването ми било разкрито, Дамарис се пошегувала, че Дайна би трябвало да носи табела с надпис „НЕБРЕЖНА“ заради лошо планиране. Дайна я беше дочула и Дамарис бе прекарала още една безсънна нощ в лъскане с черна боя и почистване на печката.

Всичко това е вече зад гърба ни, помислих си, облягайки се на един покрит с насмолен брезент сандък. Наследниците може и да са наши придружители, но вече нямат власт над нас. Дамарис и Ванеса ще бъдат разглезени съпруги на влиятелни мъже и ще забравят, че нещо от това някога се е случвало.

Точно преди пладне един от съгледвачите се върна нагоре по реката да ни съобщи, че пътят напред е задръстен от лед. Капитаните подкараха по-бавно всички баржи, с изключение на една. Тя се плъзна пред останалите от нас, а икорите на борда се разпръснаха забързано наоколо, заети с някаква невидима за нас задача.

През последните няколко дни от пътуването ни на юг започнах да вярвам, че Адория може да е топла. Това още не означаваше, че на мен ми е топло. Вечер и в ранните утрини във въздуха все още се усещаше мраз, но до пладне облаците изчезваха, прогонени от топлината, и оставяха пролетното слънце да се покаже в пълния си блясък. По дърветата набъбваха зелени пъпки и забелязах по бреговете да цъфтят жълти минзухари. Нямаше и следа от сняг, макар че споменът за него още витаеше в реката. Нивото на водата в нея се покачваше от разтопилия се тук сняг и икорите често говореха как земите нагоре срещу течението редовно се наводнявали.

— Вижте колко е топло — каза Брига. Метна палтото си на палубата на баржата. — Със сигурност можем да плуваме в това време.

— Това е трик и ти го знаеш — отвърна Гидиън. — Слънцето може и да се е показало, но водата още е леденостудена.

Ерок застана на страничния борд на баржата, надзъртайки над стената, която беше висока почти колкото него. Когато той се опита да докосне водата, Дамарис и аз скочихме напред като една и го дръпнахме назад.

— Внимавай, дете — сгълча го тя. — Ако паднеш през борда, ще принудиш горкия Гидиън все пак да влезе във водата.

Гидиън ни стрелна с оскърбен поглед:

— Какво? Защо аз? Вие двете вечно се перчите какви опитни плувкини сте.

Дамарис ми намигна:

— Е, не е лесно да се плува с рокли, и предположихме, че ще искаш да излезеш напред и да постъпиш мъжествено.

Гидиън се престори на възмутен и се върна към книгата, която двамата с Брига разглеждаха. Тази седмица тя и брат й бяха започнали да прекарват време на нашата баржа: както, защото нашата група беше нещо ново и непознато, така и защото Гидиън й помагаше да разбере осфридианските букви. Децата бяха достатъчно леки, че капитаните на баржите да нямат нищо против те да прескачат от лодка на лодка. По-възрастните икори също одобряваха уроците. Смятаха, че оцеляването в политическия смут на тези времена изисква да разбират езика на онези, с които се бореха. Повечето деца на икорите биваха учени да говорят осфридиански — рядко обаче да четат или да пишат на него.

Понякога ние с приятелките ми помагахме в обучаването им и ми се струваше невъзможно, че само преди година аз също бях ученичка, учейки за подреждането на маси и за политически партии в луксозно обзаведена гостна стая, която сякаш не би могла да се намира в същия този свят. Приближаването към Аделейд и Мира ме караше да се сещам често за Блу Спринг и всички добри времена, които бях преживяла там. Съчинявах хиляди извинения за Аделейд. Никое не ми се струваше убедително и подходящо, но щях да ги изрека всичките, ако това можеше да ми даде шанс за прошка. Дори и да не се получеше, просто исках да видя отново двете си най-добри приятелки, да ги попия с поглед и да съм щастлива, че са живи и здрави.

Нещо ми подсказваше, че Мира още нямаше да се е омъжила. Можех да си представя мъжете да са запленени от нея, но тя гледаше на женитбата дори по-прагматично от мен и изобщо нямаше да прибързва. Но Аделейд? Тя беше диамантът. Ако не беше омъжена, имаше много големи шансове да е сгодена. Нямаше да й липсват варианти. Въпросът щеше да е дали можеше да намери някого, който да откликва на романтичната й природа. Надявах се, че може. Наистина.

И… Надявах се също, че нейният „някой“ не е един от най-добрите кандидати, които бях подбрала от списъците на Есме. Макар мисълта за Аделейд и Мира да ме изпълваше с топла привързаност, обмислянето на собствените ми перспективи рязко ме върна към хладната пресметливост. Толкова, толкова силно имах нужда един от онези идеални мъже да е свободен и на разположение. Само един. Напоследък прехвърлях в ума си биографиите им, като си напомнях за всяка подробност и как можех да въздействам на характера на всеки мъж. Заради това и другите си придобити в Бляскавия двор умения твърдо вярвах, че мога да спечеля някого. А ако онези мъже бяха взети? Е. Това беше разстройваща мисъл, но щях да се справя, както се справях винаги. Щях да накарам нещата да се получат. Щях да си намеря някого другиго, който беше готов да приеме вдовица и доведена дъщеря, а после щях да се преобразя точно в онова, което търсеше.

Честно казано, тази задача не беше дори приблизително толкова плашеща, колкото другата, която ми тежеше постоянно: да забравя Яго. Независимо колко рационално планирах стратегията си за Кейп Триумф, Яго винаги витаеше в периферията на мислите ми. Е, щях да се справя и с това. В дългосрочен план нямаше значение дали вечно ще се измъчвам от болезнен копнеж заради него. Не беше нужно да убедя себе си, че съм го преодоляла. Само съпруга си.

— Не ме ли чу? — възкликна Дамарис. — Върни се тук.

Брига бе прилежна ученичка, но Ерок, понеже беше по-малък, често се разсейваше. Беше се върнал обратно до ръба и пак се навеждаше през него, без да обръща внимание на Дамарис. Посочи нагоре и възкликна:

— Вижте пушека!

Отвъд ивицата вечнозелени дървета и кленове в небето се издигаха стълбове черен пушек.

— Сигурно е друго село — каза Уинифред, макар че звучеше несигурна. По време на пътуването бяхме минали покрай доста села, като понякога спирахме за кратка размяна на стоки. Но това не приличаше на онзи дим, който идваше от печки или огнища.

Икорите също не мислеха така. Започнаха да подвикнат указания сред лодките и с известно съгласуване флотилията акостира непредвидено на брега. Орла изскочи навън, преди да завържат баржата й, без да я е грижа, че шляпа във вода до глезените. Издаде няколко заповеди на своя език и след броени мигове беше накарала две дузини икори да се съберат. Свалили ниско оръжията си, те се шмугнаха в горите.

Ние, другите, чакахме неспокойно, а останалите икори извадиха оръжията си. Моряците и войниците стояха в готовност, също заели напрегнати, бдителни пози. Гидиън и Брига забравиха уроците си. Аз гледах отстрани с Ерок, с ръце, вкопчени в дървеното перило.

Всички трепнаха, когато половината от групата на Орла се втурна обратно през дърветата петнайсетина минути по-късно. Изкрещяха нещо на един от капитаните и той бързо повдигна насмоления брезент, покриващ един от сандъците на лодката му. Един от съгледвачите се провикна към баржата на лейтенант Харпър, за да накара хората му да се задействат, когато слязоха и затичаха нагоре срещу течението на реката. После съгледвачът дойде припряно до моята баржа и погледна право към мен.

— Тамзин Райт — данна Орла казва, че умееш да се грижиш за рани?

— Ъъ, малко. — Блъскайки си ума, си спомних една вечеря в Кърниал, когато се бях задълбочила в разговор за детските болести с един от съветниците на Орла: по-голямата част от познанията ми идваха от грижите за Мери.

Мъжът ме повика с жест:

— Тогава ела.

Гидиън се беше изправил до мен.

— И аз ще отида.

Последвахме мъжа икори обратно в гората и веднага намерихме отъпкана пътека. Мирисът на пушек се усили, докато се движехме, а след няколко завоя пътеката свърши в малка група къщи — или каквото бе останало от тях. Онези, които не бяха вече изпепелени, бяха обгърнати в пламъци. Тук пушекът беше толкова гъст, че видимостта бе затруднена, а пепелта, носеща се във въздуха, само влошаваше положението.

Навсякъде сновяха икори. Някои претърсваха останките от къщи. Други бяха сформирали бригада с кофи до един кладенец и с радост приеха добавянето на нови съдове, които съгледвачите бяха донесли от една от баржите.

Нататък в едно сечище, на завет от дима, един от траперите, които познавах, се грижеше за петима души. Единият седеше изправен: другите лежаха по гръб. Приближих се забързано с двама икори, които също бяха взети да оказват първа помощ. Един от пациентите беше момче — може би на единайсет или дванайсет години, а другите бяха възрастни: трима мъже и една жена. Съгледвачите бяха донесли медицински материали от баржите и аз се залових да се погрижа за момчето.

То имаше няколко охлузвания и разкъсни рани, които промих, но когато се закашля и се опита да седне, стана ясно, че онова, което го бе повалило, беше вдишването на дим.

— Спокойно, добре си — казах, като поддържах гърба му. Момчето, изглежда, не разбираше осфридиански, но се досети какво искам да кажа. Подадох му една манерка и кимна в знак на благодарност. Удовлетворена, че е добре, продължих към друг пациент — жената. Тя имаше подобни наранявания, но освен това си беше изгорила ръката. С малък нож от запасите срязах обгорения й ръкав, за да преценя пораженията. Кожата отдолу беше люспеста и зачервена, като няколко мехура бяха по-близо до китката й. Увих я хлабаво с чист, мокър плат като краткосрочна мярка. В зависимост от това какво щяха да й причинят мехурите, можеше да има нужда от някакъв мехлем, но не знаех с какви лекарства разполагаме.

Обработвах подобно изгаряне на един от мъжете, когато ми се стори странно, че вече се грижа за третия си пациент. Къде бяха спътниците ми? Когато вдигнах поглед, видях и двамата приведени над друг мъж. Веднага щом приключих работата си, отидох да се присъединя към тях. Когато видях локвата кръв върху пациента им, затиснах устата си с длан, за да възпра писъка си. Двамата лечители говореха бързо на собствените си езици и се опитваха да спрат кървенето, което идваше от една рана на бедрото на мъжа. Макар че работеха заедно, без да спират, изглежда, водеха и някакъв спор. Единият постоянно сочеше назад към реката, жената клатеше настойчиво глава.

— Какво е станало? — попитах, но никой не ме чу.

— Прострелян — каза един глас.

Петият пациент, който изглеждаше най-леко пострадал, гледаше как другите работят: изражението му беше изпълнено с тревога. Притискаше ръка до гърдите си и аз внимателно я откопчих. Една дълга дълбока рана на дланта му беше спряла да кърви и ако можеше да избегне инфекцията, щеше да се оправи. Правеше гримаси, докато промивах и превързвах ръката. Това порязване беше нанесено от острието на хладно оръжие и точно се канех да попитам още нещо, когато доведоха шести пациент. Той също имаше кървяща рана в горната част на ръката над лакътя. Една от другите лечителки я прегледа и ми каза:

— Куршумите са минали през нея. Само спри кървенето и я превържи.

Побързах да се подчиня, а тя повика двама икори да й помогнат да пренесат другия ранен обратно до реката. Спорът явно се бе водил за това дали да извадят куршума тук, или там. Предложението да се върнат там, беше спечелило.

— Кой направи това? — попитах, докато превързвах ръката.

Мъжът ме огледа от глава до пети, попивайки дрехите ми и езика, на който говорех:

— Нападнаха ни осфридианци. Без да ги предизвикваме.

Поколебах се за миг, преди да продължа работата си:

— Не биха направили това.

— Не съм се прострелял сам.

— Не, не, разбира се, че не. Съжалявам. Просто това — те зачитат договорите. Ако са били те, са имали причина.

— Може би просто това, че ги хванахме — каза той, като изсумтя. — Не очакваха някой вече да е тук. — Като видя, че не разбрах, неохотно добави: — Това е летен ловен лагер.

Далечна мишена — също като фермерския лагер, за който бях чула в Кърниал. Нанесените върху него щети бяха парични, тъй като фермата беше сезонна, и там не беше имало кой да отвърне на удара. Никой, който да огледа нападателите по-внимателно и навярно да осъзнае, че те всъщност не са осфридианци. Оглеждайки задимената, хаотична сцена, внезапно се запитах дали бях попаднала на последиците от поредния лорандийски замисъл за заблуда.

Преди да успея да се замисля кой знае колко повече за това, траперът и друг от хората на Орла довлякоха нов пострадал в нашата посока, но го оставиха на няколко стъпки от другите, за които се грижехме. Когато се изправихме, за да отидем при него, траперът поклати глава и покри лицето и тялото на мъжа с кариран вълнен плат.

Отстъпих заднешком, зашеметена от ужаса на гледката. За миг очертанията на света около мен се размазаха, а когато нещата отново си дойдоха на мястото, забелязах, че Гидиън го нямаше. Беше близо до мен, когато най-напред се залових за работа. Оглеждайки малкото селище, видях, че повечето от огньовете бяха изгасени. Все още горяха само една кръгла постройка, използвана за затвор, и по-голяма, подобна на хамбар постройка на два етажа. Икорите усърдно се опитваха да изгасят и двете: няколко души също стояха наоколо и спореха. След като набързо проверих как са пациентите ми, отидох да разуча какво става, и открих Гидиън.

— Какво става? — попитах.

Той посочи:

— Има някого там горе, в плевнята — но Орла не иска да рискува да пусне никого да влезе. Осфридианец е.

— Един от нападателите? — възкликнах. Отидох при онези, които гледаха към най-високия прозорец на хамбара. Наложи се да изчакам в дима да се появи пролука, преди да успея да различа блед мъж с пясъчно руса коса, седнал на рамката на прозореца. Притискаше ръка към гърдите си, а очите му бяха като стъклени, докато се мъчеше да ги задържи отворени. Веднъж се опита да се надигне, но усилието се оказа твърде голямо и той се свлече отново. Облеклото му намекваше, че е осфридианец — но със същия успех можеше да е и лорандиец.

Острият глас на Орла се извиси до мен, докато спореше с един от воините си. Той посочи към прозореца с раздразнено изражение, докато й говореше. Орла поклати глава и очевидно отхвърли искането му, като го прекъсна рязко, когато той отново се опита да спори. Мъжът стисна зъби, докато надзърташе към прозореца, а после — към напредъка на онези, които потушаваха пожара.

Докоснах ръкава на Гидиън:

— Възпират го нараняванията му, не огънят. Ако имаше достатъчно сили, можеше да скочи и вероятно да оцелее от тази височина. Виж — онази половина от плевнята още не гори.

— Няма значение — каза Гидиън. — С тази страна е почти свършено. Когато рухне, ще повлече със себе си останалата част от сградата. Орла е права да не ги пуска да влязат.

Воинът, който беше спорил с Орла, се взря нагоре в прозореца с присвити очи, после огледа големия вход на плевнята, а след това хвърли поглед към Орла. Напомняше ми за Ерок, преценяващ дали може да се изкатери по страничния борд на лодката, без да го хванат. Разбирах настойчивостта на воина. Залавянето на нападателя можеше да осигури ценна информация за нападенията. Пък и ако имахме лорандийски пленник, това щеше да подкрепи твърденията на Яго и моите.

Но воинът се оказа твърде верен на Орла и макар и очевидно разстроен от това, не отстъпваше. Над нас раненият нападател направи нов неуспешен опит да се изправи. Зърнах как по лицето му се мярна ужас, а после главата му клюмна настрана, когато отново рухна. За миг го обгърна валмо дим, докарвайки му пристъп на кашлица, който възкреси в паметта ми неочакван спомен за безсънни нощи с Мери. Лицата на икорите около мен бяха безизразни и не можех да ги виня. Но в мен се надигна жал въпреки престъпленията на мъжа. Той все още бе човешко същество и беше трудно да гледам това.

Извръщайки се от прозореца, видях пролука в дима отдолу, която ми позволи да надникна във входа на плевнята. Сградата изглеждаше празна и макар в единия край да бушуваха пламъци, другият бе още непокътнат и видях подвижна стълба, издигаща се от приземния етаж. Пътят беше съвършено чист, само малко задимен. Ако някой просто се придвижеше достатъчно бързо…

— Как… Тамзин! Тамзин!

Гласът на Гидиън отекна след мен, докато се втурвах през вратата на плевнята. Чух зад мен да крещят хора, а после целият ми свят се превърна в пламъци и дим. Пламъците още бяха съсредоточени върху другата страна, но димът беше по-омаломощаващ, отколкото бях очаквала. При всеки дъх ми се повдигаше, а димната завеса и сълзите замъгляваха погледа ми. Но стигнах до стълбата, бях облекчена да видя, че е непокътната.

Изкачих се в плевнята, която се простираше само над една трета от дължината на обора. Фактът, че сеното на пода й не се беше запалило, беше направо изпратено от ангелите чудо. Късче пепел попадна в окото ми и се опитах да го изкарам, като разтрих клепача си, но само го тикнах по-навътре. С препъване отидох до прозореца и коленичих до мъжа, като хванах ръката му. Той изстена и завъртя глава към мен.

— Всичко е наред — казах му. — Ще ви измъкна оттук. От празния поглед в очите му дори не бях сигурна, че ме беше чул. От дима или от нараняването си беше изпаднал в шок. После облиза устни и изрече със запъване:

— Моли?

— Не, казвам се Тамзин. Ще ви помогна. Можете ли да се изправите?

Не ми беше нужен отговорът му, за да разбера, че не можеше. Предницата на ризата му бе подгизнала от кръв, толкова тъмна и мокра, че не можех да определя къде беше самото нараняване. Бях сигурна, че стълбата щеше да е безопасна още няколко минути, но той нямаше да слезе по нея. Дори не бях сигурна дали след няколко минути щеше да диша.

— Изглеждате досущ като нея — промърмори той. — Тя все казваше, че уискито ще ме довърши.

— Предполагам, че е бил куршум — казах, като се надвесих над него да надникна навън. Орла и няколко икори се бяха събрали долу и когато ме видяха, започнаха да крещят, но не можех да чуя какво казваха. Главата на мъжа се удари в ръката ми, очите му се затвориха и аз внимателно го разтърсих, докато плъзвах ръка под мишницата му. — Останете с мен — как се казвате?

Когато не отговори, помислих, че може вече да е мъртъв. После след още кашляне каза:

— Робърт.

— Добре, Робърт. Ще ми е нужно да се изправиш. Все още можем да се доберем до онази стълба и предната врата. Знам, че ще боли, но…

Докато се опитвах да го накарам да се изправи, на вратата на обора долу се появи една фигура и внезапно Гидиън тичаше с всички сили към нас. Покрил уста с длан, той се покатери горе и скоро беше до нас.

— Тамзин! Добре ли си?

— Гидиън! Не биваше да идваш — няма значение. Помогни ми да го измъкна.

С процеждащи се от очите му сълзи Гидиън също подложи ръка под тялото на мъжа. Нападателят извика от болка, докато го принуждавахме да се изправи, и аз мърморех извинения отново и отново. Разнесъл се отдолу трясък рязко отклони вниманието ми и загледах в ужас как част от горящата страна на обора рухна навътре. Не само препречи пътя ни за излизане, а и разпръсна искри и пенел навсякъде, подпалвайки места, които досега бяха незасегнати.

— Назад, назад — възкликнах. Наполовина влачейки мъжа, се върнахме към прозореца и се снишихме, докато пламъците препускаха по долния етаж на обора.

— Тамзин, погледни! — изкрещя Гидиън.

Долу нашият приятел траперът се приближи забързано с голяма, навита на вързоп животинска кожа. Той и няколко от другите икори бързо започнаха да я разгъват.

Разтрих очи и казах:

— Изглежда, че в крайна сметка няма нужда да използваш стълбите… Робърт? Не, не заспивай! Дръж се. — Мъжете вече бяха разгънали кожата, а други икори я хващаха от четирите страни. — Само още малко. Разкажи ми повече за Моли. Или за уискито. Как те е довършило.

— Нямаше да ме прострелят, ако бях трезвен. — Очите му се отвориха с пърхане на мигли, а после се затвориха. — Но трябваше да са си отишли и… — Той се закашля и не довърши.

— Робърт? — попитах. — Робърт? — Допрях ръка до гърлото му да проверя за пулс, но вече знаех, че няма да има такъв.

Гидиън леко затвори очите на мъжа и го положи на йода, като промърмори:

— Ариниел, осветявай пътя.

— Ариниел, осветявай пътя — повторих като ехо, изненадана от скръбта, която изпитвах за някого, когото не познавах.

Вик отдолу ни накара да се дръпнем назад и видяхме, че икорите държаха голямата животинска кожа разгъната и готова. Шестима мъже застанаха около нея и се разположиха на едно място под прозореца, към което щеше да е лесно да се прицелят. Понечих да кажа на Гидиън, че все пак е добре да избутаме тялото на Робърт навън, но в периферното ми зрение внезапно се появи ярък проблясък. В сеното най-накрая бяха паднали искри и огънят мигновено се разгоря из плевнята. В миг вече беше в краката ми. Като оставихме Робърт, двамата с Гидиън се покатерихме в рамката на прозореца.

— Скачай! — наредих на Гидиън.

— Ти първа.

— По дяволите, Гидиън, не е време за… Ахх!

Бог да ми е на помощ: Гидиън ме бутна навън през прозореца. Пищях по целия път надолу, но се приземих благополучно, макар и не грациозно, като си прехапах езика и се друснах леко, когато уцелих кожата. Един от икорите ме издърпа, а после започнаха да викат Гидиън. Той скочи точно когато цялата постройка започна да рухва.

Внезапното разпростиране на огъня към плевнята дойде в повече на обора. Пламъците вече бяха погълнали по-голямата част от едната дълга страна и с разрушаването на този край целостта на конструкцията поддаде. Икорите предусетиха рухването на обора и дори не си направиха труда да измъкнат Гидиън от кожата, когато се приземи. Само го увиха и го понесоха със себе си, докато бягаха. Успяхме да избягаме от най-лошата част от разрушението, когато оборът рухна върху основите си. Дърво, пепел и сажди се разнесоха във форма на огромен облак. Свлякох се на колене и покрих лицето си: изправих се едва когато някой ме докосна по рамото.

— Тамзин, добре ли си?

Гидиън ме обгърна с ръка и ме поведе към мястото, където се събираха другите икори. Всички сякаш говореха едновременно, все на езика на икорите, и не можех да разбера какво всъщност става.

— Добре съм — казах на Гидиън, прикривайки кашлянето си. — Само… Гидиън! Погледни се!

Лицето му беше почерняло от сажди, а почти целият ляв ръкав на палтото му беше изгорял. Някога бялата риза отдолу беше покафеняла и опърпана, но пламъците сигурно са били потушени, преди да стигнат много по-далече.

Гидиън сведе изненадано поглед, явно забелязвайки състоянието си за пръв път.

— Благословен да е Урос. Можеше да е много по-зле.

Виждайки, че иначе беше добре, не изпитах угризения леко да го ударя с юмрук по другата ръка.

— Не кой знае колко! В името на Шестте! Какво си мислеше?

— А ти какво си мислеше?

— Видях чист път да го измъкна.

— А аз видях чист път да дойда да те спася — отвърна предизвикателно Гидиън.

— Нямах нужда от спасяване! Е… да, но не когато най-напред реши да дойдеш. Трябваше да останеш тук навън, където беше безопасно, по дяволите!

Очите му се разшириха:

— Как можех да направя това и да те оставя в опасност, Тамзин? Обичам те.

Зяпнах, неспособна да отговоря както поради шока, така и заради нов пристъп на кашлица. Когато се съвзех, можех само да се взирам. Гидиън, също объркан, се втренчи в отговор.

Бяхме спасени — в известен смисъл — когато Орла се приближи с едри крачки, с ръце на хълбоците:

— Тамзин Райт, ако беше една от моите хора…

— Не съм — прекъснах я, като се извърнах бавно от Гидиън. — И съм добре, така че не ми се карай. Трябваше да се опитам да измъкна онзи мъж, но раната му беше прекалено сериозна. Умря, преди да скоча.

Орла поклати глава ядосана, но също и облекчена.

— Просто се радвам, че не умря. Че никой от вас не умря. Вземането на лорандийски заложник не си струваше риска.

— Направих го, защото той беше човешко същество, не защото беше лорандиец… — Сред цялата паника почти бях пренебрегнала онова, което забелязах по време на безразсъдното си изпълнение. — Говорих с него…

— Да? — каза Орла. Зад нея чух викове, когато хората на лейтенант Харпър се присъединиха към нас, връщайки се, след като бяха търсили още нападатели.

Примигнах, за да прогоня дима, докато разказвах последната частица от разговора си с мъжа в плевнята. Името му, акцентът му. Нищо от тях не беше престорено. Той беше на прага на смъртта, почти неспособен да говори, а какво остава пък да крои заговор.

— И всъщност не беше лорандиец. Беше осфридианец. — Сърцето ми се сви, когато погледнах в лицата онези, които бяха подкрепяли теорията ми, че лорандийците се предрешват и инсценират нападения. — Това нападение всъщност е било извършено от осфридианци.

Валеше дъжд, когато стигнахме да Кърдаун — края на плаването ни по Ист Систър. Кърдаун беше селце, което се изхранваше като кръстопът за пътниците. Недалеч на запад се намираше Кършид, където живееше годеникът на Орла. След още малко плаване на юг реката се разделяше: едното разклонение накрая стигаше до морето, а другото — до Хартс Блъд. А разбира се, на по-малко от ден път на изток се намираше онова, заради което бях дошла тук: границата на колонията Денъм.

Повечето от хората на Орла продължаваха пътуването си към Кършид. Нашата пътуваща по реката група бе включвала няколко души, които не бяха икори, и всички те отиваха в различни посоки. Някои хващаха пътя към Кейп Триумф с приятелките ми и екипажа на Сивата чайка и обединихме средствата си да наемем фургони и коне в Кърдаун, за да превозим общия си товар. Икорите от Кърдаун имаха уговорки с колонисти в един град по-навътре в Денъм да се редуват при охраняването на тези ескорти.

Докато прехвърляха вещите ни от баржите в каруците, нахлузих на главата си качулката на наметката си, за да възпра отчасти дъжда. Беше груба, черна вълнена наметка, която Бърнард Глоувър ми беше дал, когато старата ми пострада в пожара. Подобно на нея роклята на цветя, която Яго ми бе подарил, също беше непоправимо обгорена и носех синкавосиня в стила на Наследниците. Дайна с тържествуващо снизхождение ми я беше дала, като каза, че ще уговорим цената в Кейп Триумф.

— Не — бях й казала. — Можеш да си я получиш обратно веднага щом пристигнем. — Орла също ми беше предложила дрехи, с които да заменя роклята, но колкото и да ненавиждах стила на обличане в Грашонд, все пак ми беше по-лесно да се обличам съобразно него в Денъм, отколкото да нося нещо, очевидно типично за икорите.

Поставиха до мен два сандъка и аз се отдръпнах, за да не преча. Бяха надписани както с руните на икорите, така и на осфридиански, и се сепнах, когато ги видях. Джейкъб Робинсън Орнард Енд Ръшуик Колония Денъм Работниците икори, които ги бяха доставили, вече се бяха отправили да вземат следващия си товар.

— Чакайте — извиках. — Какви са тези? Защо отиват при Яго?

— Защото са негови. — Един ловец, който беше пътувал с нас, се приближи до мен. Живееше в покрайнините на западен Грашонд и ми го бяха представили просто като господин Елкхарт. — Правя необходимото, за да бъдат доставени в дома му, тъй като той не можа да дойде.

Прокарах ръце по мокрите букви. Дори само като докоснах името на Яго, ме побиха тръпки.

— Домът му…

— Е, почти домът му. В Ръшуик. Той е донякъде собственик, донякъде наемател. Би трябвало да изплати по-голямата част от него след търговията през този сезон, ако приемем, че това задържане не забави нещо.

— Радвам се за него. — Отпуснах ръка. — Работил е усърдно за него. Скоро ще може да започне бизнеса си с развъждане на коне.

— Да. Това си е гениална идея. Повечето хора не биха имали търпението да я доведат докрай. По-лесно е да отглеждаш и продаваш обикновени работни коне. Но докато тази страна се заселва все повече, богатите започват да търсят нещо за вършене. Специалните породи състезателни коне ще дойдат на мода и той ще е напълно в крак с нея. — Господин Елкхарт ми намигна. — Отивате да се омъжите за някой богаташ, нали? Може би Робинсън ще ви намери изгодно един-два коня.

Отместих поглед:

— Не знам.

— Е, той май има слабост към вашата група — или просто харесва хубавите ви лица. Заради вас, момичетата, не дойде, нали? Отстъпи ви местата си?

Думите му пробудиха спомена, че Яго щеше да ходи при свой познат ловец и аз бавно вдигнах поглед от адреса.

— Вие сте… Луис, нали? Приятелят на Яго?

— Луис Елкхарт, на вашите услуги. — Той ми се поклони престорено. — А ако сте негова приятелка, сте и моя приятелка. Няма да пътувам чак до Кейп Триумф, но ако имате нужда от нещо, преди да свърна на север, кажете ми.

Той си тръгна, но аз се задържах близо до сандъците, докато най-накрая ги натовариха. Дотогава икорите от Кърниал бяха готови да си тръгнат и Орла ме повика.

— Сбогом отново, Тамзин. — Усмивката й беше иронична, както винаги. — Като че ли не много неща са потръгнали добре за теб във времето, откакто те познавам. Надявам се това да се промени.

Представих си лицето на Мери и се усмихнах:

— Само едно нещо трябва да потръгне добре за мен. С останалото ще се справя. Благодаря ти за всичко, което направи за мен. Нямаше да стоя толкова близо до Денъм, ако не беше ти. Винаги ще съм признателна за това… но така и не разбрах защо го направи.

— Импулс? Инстинкт? Не знам как да го нарека. Беше ми забавно да гледам как всички вие, хубави малки птички, пърхате и се терзаете по пътя за Констанси, но когато започнах да наблюдавам как се трупат около вас, се заинтригувах. Така е, както ти казах преди — бива те с хората. Мисля, че това ще става все по-важно в близкото бъдеще. — Сините й очи се вдигнаха към оживената група от икори и осфридианци, които се занимаваха с делата си. — Помня какво каза: „Моята съвест не зависи от нечия друга“. Това ми напомня една стара наша поговорка.

— „Ако си на правия път и някой го пресече с лошо, не е нужно да се обръщаш. Построй мост над пътеката му и си продължавай по пътя“.

Тя се обърна обратно към мен удивена, а после избухна в смях:

— Яго ли ти я каза?

— Да.

— Именно от това ще имаме нужда — всички — ако смятаме някога да постигнем траен мир. Да се вслушваме един в друг, ще бъде ключът, но трябва да има и преодоляване на враждите и пълното с неправди минало. И именно затова сметнах, че си човек, на когото ще е от полза да помогна. И това предчувствие ми се отплати.

— Наистина ли? — попитах многозначително.

Усмивката й леко помръкна:

— Никой не те обвинява за станалото в онова поселище, Тамзин. И само защото нападателите там бяха осфридианци, това не означава, че нападателите на другите на север не са били лорандийци.

Не можах веднага да измисля отговор. Пожарът в риболовния лагер беше помрачил остатъка от пътуването ни на юг. Тя беше права, че никой не бе обвинил мен — или дори другите осфридианци, пътуващи с нас — но виждах, че някои от икорите ни гледаха малко различно. Онези, които бяха открити и общителни в по-ранните етапи на пътуването, сега станаха сдържани.

— Нищо от това няма значение, ако не може да бъде доказано, а единственото, за което имаме доказателства, е, че в Грашонд ме ограбиха лорандийци. Това няма да спре хората ти да тръгнат на война, ако бъдат достатъчно предизвикани.

— Тогава аз ще трябва да ги спра… освен ако не е основателно. Но нещо все още ми се струва странно. Тази мистерия още не е разгадана. Ще ми липсва твоето задълбочаване в разгадаването й, но освен това се радвам за успеха ти. — Тя приглади назад косата, която се беше измъкнала от небрежния й кок, но това само накара още няколко кичура да изскочат. — Ако някога мога да направя за теб каквото и да е, съобщи ми. Имаш много приятели и почитатели тук.

Свих рамене:

— О, хората ме харесват само защото се втурнах в горяща сграда.

Орла се засмя и ме стресна с огромна прегръдка.

— Довиждане, Тамзин. Надявам се да намериш щастието. А — извинявай. Изцапах ти с пепел бузата. Не, другата.

Потърках мястото, където лицето ми беше докоснало жакета й по време на прегръдката. Носеше едни и същи дрехи от пожара насам и всичко беше покрито с мръсотия и пепел.

— Ще се преоблечеш ли преди Кършид? — попитах тактично.

— Имаш предвид, преди да се срещна с годеника си? — Тя хвърли поглед към изцапаното си със сажди облекло и отново прокара ръка през косата си, с което я разчорли още повече. — Не. Ако не може да ме приеме такава, тогава не бива изобщо да си прави труда да ме приема. Лек път.

— Гидиън… — За съвсем кратък миг се запитах дали ме взема на подбив, но сериозното изражение върху бледото му лице не оставяше място за съмнение. Явно изявлението му в лагера не е било моментен импулс — О, Гидиън. Говорихме за това. Ти си прекрасен — наистина. Честно казано, струваш колкото милион такива като Франк Бренан. Но аз трябва да се омъжа за някого, който може да изплати сумата по договора ми и другите ми разходи.

— А-аз мога — заекна той. — Имам ги. Парите.

Отново трябваше да е шега и отново изражението на лицето му настойчиво показваше, че не е.

— Как? Един свещеник от ортодоксалната вяра не би разполагал с такива пари… какво остава пък за…

— Един от Наследниците на Урос? — допълни той с печална усмивка. — Права си. Но не забравяй — невинаги съм бил такъв. Преди това бях разглезено момче, което водеше празен и покварен живот. Това, което не ти казах, че бях също и разглезено момче, чийто баща е един от дребните аристократи, получили поземлени дарения.

Рязко се изправих на крака:

— Стига, Гидиън! Не го вярвах преди, но сега знам, че наистина се шегуваш.

Той вдигна ръка:

— Истина е. Да ме поразят ангелите, ако не е. Израснах в областта Оукмонт. Била ли си там?

— Разбира се — изсумтях насмешливо. — За да доставям пране. Една от редовните клиентки на мама отиде на дебютантски бал там и трябваше да доставим сатенената й рокля.

— Кога беше това? Може да съм бил на онова празненство. Казах ти — ходех на много и прахосвах парите на родителите си. Имаха пълно право да ми спрат издръжката и да се откажат от мен, но все се надяваха, че един ден ще се поправя. Отплаването ми за Адория, за да се присъединя към Наследниците, не беше точно каквото имаха предвид, но бяха толкова развълнувани да ме видят съсредоточен върху нещо, че продължиха да изпращат издръжката, която братята ми и аз получаваме от имота на дядо ми. Не е толкова много, колкото ако бях останал в Осфро и бях участвал дейно в управлението на имота, но покри разходите ми в Грашонд за обучение и квартира и би покрило сумата по договора ти. В Уочфул има една банка, в която е вложена част от сумата на мое име. Ще отнеме известно време да изпратя да я вземат и да се оправя с книжата, но съм сигурен, че щом бъде освободена, мога да помогна на семейството ти и да ти осигуря удобен живот. Не мога да обещая шампанско и натруфени гостни стаи, но се кълна, че никога няма да ти липсва любов, уважение и приемане.

Застинала, можех само да се взирам и да се опитвам да проумея думите му. Когато осъзнах, че съм зяпнала, най-сетне затворих здраво уста и се обърнах.

— Гидиън — не. Не мога да го направя… Не. — Навлязох бавно в тъмнината, твърде развълнувана, за да продължа.

— Тамзин! — Той ме настигна с лекота и стисна ръката ми, за да ме спре. — Почакай, моля те. Сериозен съм. Искам да се оженя за теб. Обичам те.

Поклатих глава, макар да се бяхме отдалечили толкова много от фенера, че не бях сигурна дали видя това.

— Гидиън… бях искрена, когато казах, че си прекрасен и държа много на теб. Но…

— Но какво? Ако държиш на мен, а имам парите, които ще ти помогнат, какъв е проблемът? Надяваш се… надяваш се да намериш някого с повече пари ли? Или някого, когото харесваш повече от мен?

Треперливата нотка в гласа му при последните думи ме трогна дълбоко.

— Не, не е това. Просто въпросът е, че на този етап… ами, дойдох тук, отнасяйки се към брака като един вид делово начинание и имам чувството, че трябва да се придържам към първоначалния си план. Любовта и романтиката са прекрасни неща, но не мога да рискувам да ме разсеят.

— Като с Джейкъб Робинсън?

Застинах много неподвижно:

— За какво говориш?

— Всичко е наред. — В тона на Гидиън звучеше обичайната благост. — Видях как го гледаш. И чух как говореше за теб, когато се върнахме в Констанси. Но предполагам, че ако не го бяха задържали във форта, пак щеше да го отрежеш.

— Гидиън, сложно е…

— Нямам никакви лоши чувства към него. Той е добър човек. И не те виня, задето трябва да прекратиш нещата заради парите му — или тяхната липса. Както каза, дошла си в Адория по определена причина. Но предполагам, че още те боли — и че сега вероятно е по-лесно да обмислиш безпристрастно перспективите си за брак, като изобщо не влагаш сърцето си в това.

Гидиън не знаеше точните подробности за начина, по който бяха приключили нещата с Яго и мен, но осъзнах, че беше разбрал нещо, което дори аз не бях. Навлизах обратно в старата си роля на съсредоточената, целеустремена Тамзин, защото безпристрастното избиране на съпруг означаваше, че не можех да бъда наранена отново.

Когато не казах нищо, Гидиън продължи:

— Но ти казвам, че не е нужно да правиш тази жертва. Омъжи се за мен и можеш да имаш всичко. Няма нищо лошо, ако не си лудо влюбена в мен точно сега, но фактът, че изобщо те е грижа и че имаме такова добро приятелство, е повече, отколкото ще имаш с някой непознат, когото си срещнала в гостна стая. Това е основа, каквато можем да използваме, за да изградим нещо прекрасно. Не се примирявай с нещастието.

Разтрих очи и бавно се обърнах обратно към фургона: Гидиън тръгна редом с мен.

— Не искам да вземаш прибързано решение — казах му. — Напоследък в твоя свят са се случили много неща. Отказал си се от луксозен живот в Осфро, за да дойдеш при Наследниците, а сега ги напускаш. Нямаш нужда от мен точно сега — имаш нужда от време да си изясниш нещата.

— Но точно това е въпросът — каза той, тонът му внезапно стана уверен и пламенен. — Именно благодарение на теб проумях нещата. Дълго преди да разбера, че съветът ме е излъгал за Джейкъб, ти ме караше да се съмнявам в онова, което ми казват. — Когато наближихме отново светлината, той спря пред мен, така че да съм принудена да го погледна в лицето. Улови ръцете ми: — Тамзин, ти си най-смелият, най-умният човек, когото съм срещал. Състраданието ти е безгранично и не се страхуваш да защитиш убежденията си. Дойдох в Адория с надеждата, че ще намеря хора, които могат да се преборят с безсъдържателността и разточителството, които петнят света. И се оказва, че една от тях ме намери. Наистина ли искаш да се омъжиш за някого такъв?

Той посочи през лагера и сякаш по даден знак чухме Франк да се провиква:

— Арчибалд! Жакета ми със ситното червено райе ли извади? Исках онзи с по-големите червени райета. Не си лягай, докато не бъде изгладен и готов.

Трепнах:

— Това е малко краен пример…

Гидиън се наведе по-плътно към мен:

— Тамзин, мисля, че можем да направим прекрасни неща заедно. Ти имаш такава дарба да ми помагаш да съживявам идеите си. Бихме могли да създаваме проповеди — не, по-големи послания и идеали, които да споделяме и да насочваме другите по определения от Урос път.

— Нямам призвание, Гидиън. И за секунда не смятам да се преструвам, че имам.

Той се усмихна, а усмивката стигна до очите му и те заблестяха.

— Казваш това, но мисля, че си призвана. Именно това осъзнавам. Да бъдеш благочестив и добър, не се заключава в това колко пасажа четеш или колко скромно живееш. Това е толкова безсъдържателно, колкото и позлатените одежди и монотонните, повтарящи се служби, които мразех в Осфро. Истинската проверка на това кои сме, е в това как живеем, как въплъщаваме тези принципи в света всеки ден. Това правиш ти. И именно затова те искам до мен, за да намеря дом и общност. — Той се поколеба. — Да създам по-добро разбиране на божественото — да създам нов вид църква, която стига до сърцевината на важните неща, без суровостта на Наследниците.

— Твоя собствена църква… Гидиън, това е… божичко. Това е невероятно — казах искрено. — Мисля, че би могъл да извършиш някои наистина добри неща.

— Ас теб бих могъл да извърша някои наистина велики неща. Моля те, Тамзин. — Чухме как другите се разпръсват. Той пусна ръцете ми, но тонът му стана по-настойчив. — Нека ти докажа, че можеш да имаш всичко. Че ако отвориш сърцето си, това няма да доведе до болка. Бъди мой партньор в ново начинание — не просто нечия красива дрънкулка. Ти си жена, която няма равна. Заслужаваш целия свят.

С препускащо сърце хвърлих поглед през рамо, а после обратно към него. Думите му бяха вълнуващи и прекрасни. Недостатъчно, за да ме накарат мигновено да преодолея чувствата си към Яго, разбира се. Но наистина ми дадоха надежда. Да бъда свещеническа съпруга, не беше това, което си бях представяла, но вече нищо не беше това, което си бях представяла. Толкова безумно ли беше да се омъжа за него? Може и да не беше пищен и разточителен начин на живот, но щеше да надминава онова, което бях имала в Осфро, и да е сигурно, че плановете ми за женитба ще са уредени, когато Мери пристигнеше. И беше нрав, че нямаше вероятност да намеря някого, който би искал да му помогна да изгради мечтата си като равна нему. Може би наистина нямаше да намеря никого, който да ме обича така.

Яго те обичаше, обади се един вътрешен глас. Беше готов да се откаже от мечтата си заради теб.

— Гидиън, има нещо, което е нужно да знаеш, преди да поискаш това. Не съм, която си мислиш.

— Нищо, което можеш да кажеш, няма да промени това, което мисля за теб — каза той.

Другите почти бяха стигнали до нас. Припряно, на един дъх изстрелях невъзможното:

— Имам дъщеря. Никой не знае. Почти на четири е и означава всичко за мен. Баща й — не бяхме женени — така и не я призна, а тя боледува много. Тя е причината да съм тук: за да й осигуря по-добър живот. Бях планирала да кажа на онзи, за когото се омъжех, че съм вдовица. Обаче те уважавам твърде много, за да те излъжа, защото знам, че цениш истината. И така. — Най-сетне си дадох един миг да си поема дъх точно когато Уинифред и Джоан минаха покрай нас и ни подвикнаха за поздрав. — Редно е да знаеш това, преди наистина да ме помолиш да се омъжа за теб. Лека нощ.

Забързах след другите момичета и се отдалечих, като се питах какво бях направила току-що, и оставих Гидиън да се взира в далечината.

Наваксахме изгубеното време и се придвижихме до Кейп Триумф с добра скорост, По-добра, отколкото очакваше водачът, като се има предвид до колко късно бяха останали будни повечето от нас. Тръгнахме призори и стигнахме до стария форт, който се издигаше точно пред главния вход на Кейп Триумф, около два часа и половина по-късно. Дървена стена, останала от по-уязвими времена, обкръжаваше града, макар че по протежението й имаше доста пролуки. Относителният мир в последните години беше намалил нуждата от постоянни укрепления.

Взрях се в нея и надолу по гърба ми пробяга мразовита тръпка. Бях в Адория вече от седмици, но дотогава всяко място, до което бях пътувала, беше препятствие към това. Сега върху мен се стовари пълната тежест на факта къде се намирах. Кейп Триумф. Най-старият осфридиански град в Новия свят, град, който беше оцелял въпреки всички неблагоприятни стечения на обстоятелствата. Констанси още се опитваше да се утвърди. Кейп Триумф вече беше успял. Не беше временно селище. Беше истински град. Градът. Тук можеха да се променят животи.

Повечето главни пътища в района свършваха при голямата порта от западната страна на Кейп Триумф. Крилата й бяха оставени постоянно отворени, а двама войници, които наблюдаваха отвисоко, махнаха на кервана ни, когато минахме през портите. Отвърнах на помахването им с широка усмивка, а после приковах вниманието си обратно върху гледките пред мен, докато влизахме. Имаше толкова много да се види: не знаех накъде да гледам.

Уинифред стисна ръката ми.

— Можеш ли да повярваш? — прошепна тя. — Успяхме.

— Наистина. Сега всичко ще бъде наред. По-добре, не просто „наред“. — Преглътнах, когато неочакван прилив на вълнение заплаши да докара сълзи в очите ми. — Сега всичко ще е съвършено.

Нищо в Кейп Триумф не беше предсказуемо. Някои сгради бяха стари и изящно построени, други изглеждаха, сякаш навярно бяха набързо скалъпени едва вчера. Нашият квартал изглеждаше педантично планиран, улиците му оформяха съвършена мрежа. По други райони личаха знаците на продължило с десетилетия постепенно заселване: бяха надстроявани и разширявани според нуждите. Тук нямаше убити цветове или опити за суров и спартански вид. Домовладелците и собствениците на магазини боядисваха сградите, както им хрумнеше. Градът не се преструваше, че се съобразява с общоприетото. Сякаш казваше: „Тук съм, приемете ме какъвто съм“. Когато успях да вдигна очи от многообразието от гледки, забелязах масивните дървета точно извън периферията на града. Те сякаш също носеха послание, напомняйки на всички, че Кейп Триумф още оцеляваше в сянката на пустошта.

Макар самият град да беше удивителен, в мен започна да се заражда ново вълнение.

— Къде е Бляскавият двор? — извиках на водачите ни, когато нашата група спря в един от по-търговските райони на града. Улиците бяха почти пусти или заради часа, или защото хората се съвземаха от снощния Празник на цветята. Малкото обитатели, които все пак видях, бяха толкова разнородни и пленителни като града.

Не ме чуха, защото капитан Милфорд обясняваше на висок глас как трябвало да отиде на доковете и да се яви в моряшката гилдия, за да докладва за загубата на кораба си. Наследниците искаха да намерят прилична странноприемница, като в същото време признаваха, че според тях такова нещо не съществува. Водачите, наети да се погрижат за донасянето на вещите ни, хвърляха несигурни погледи наоколо. Напразно се опитвах да привлека нечие внимание за голямо забавление на един възрастен мъж с шапка от кожа на енот, дялкащ нещо пред изискан бижутерски магазин, който нямаше да изглежда неуместно в Осфро.

— Извинете? — изкрещях най-накрая. Другите млъкнаха. — Можете да правите каквото искате, но останалите от нас отиваме в Бляскавия двор. Господин Бренан, знаете ли къде е домът на Чарлс Торн?

Сред пътниците, които не бяха свързани с приятелките ми, Франк беше единственият от кервана, който се беше задържал наоколо. И Арчибалд, разбира се.

— Уистерия Холоу — това е къща малко извън същинския град. Мога да ви упътя или лично да ви заведа там.

— Сигурен съм, че сте добронамерен, сър — каза Самюъл, — но те са наша отговорност. Не можем да ги пуснем да тръгнат сами с непознат.

— Няма да отидете и без нас — настоя капитан Милфорд. — Тори трябва да знае, че има дълг за уреждане.

В крайна сметка капитан Милфорд изпрати с нас първия си помощник и някои от моряците, за да помогнат с товара и да обсъдят заплащането с Джаспър. Франк си продължи по пътя, като ни каза с изпълнен с надежда тон, че с нетърпение очаква да ни види отново. Той и един от търговците, които бяха с нас, взеха достатъчно от вещите си, за да освободят една двуколка, и онези от нас, които вървяха пеш, се натоварихме вътре, доволни да си починем, преди да стигнем до новия си дом.

Гидиън също пътуваше в двуколката, седнал срещу мен. Цяла сутрин не беше казал почти нищо, а очите му бяха кръвясали, сякаш не беше спал. Хвърлих му поглед веднъж, а после прекарах остатъка от пътуването, разговаряйки с другите момичета. Още ме болеше заради спора ни. В края на краищата той беше мой приятел. Но не можех да хабя повече енергия за него, не и когато бях на косъм да вкарам живота си обратно в релси и да се събера отново с най-добрите си приятелки.

Ако все още ми бяха приятелки? Мира щеше да ме посрещне с отворени обятия, но как стояха нещата с Аделейд? Болезнено копнеех да я видя, но внезапно ме обзе страх как ще ме приеме. Поли хвърли поглед към мен и се сепна.

— Какво има? — попита тя, изтълкувала погрешно изражението ми. — Мислиш ли… мислиш ли, че е твърде късно за нас? Че са приключили с уреждането на бракове?

Джоан пребледня като платно:

— Не може да са… може ли да са? Ще ни отпратят ли?

Внезапно всички вече гледаха към мен и аз поклатих глава:

— Не ставайте глупави. По тези места винаги има нужда от жени. Най-малкото някой беден слуга ще си търси съпруга. Шегувам се — добавих, като видях шокирани изражения. — Множество заможни мъже все още имат нужда от нас, а освен това досега господин Торн би трябвало вече да е получил писмото ни и сигурно ще е подготвил нещата.

Излязохме от града по един доста използван път и бързо установихме, че минаваме през гора и разчистена за обработване земя. Възбуденото ни бъбрене в крайна сметка затихна и просто гледахме и чакахме за някакъв знак от крайната си цел.

— Ето там! — Ванеса рязко се изправи на крака и посочи. — Погледнете — вижте онази къща. Това е мястото, което господин Бренан описа. И даже има глицинии на верандата!5

Въпросната глициния едва показваше признаци на пролетно възраждане. Висеше на стените на внушителна триетажна бяла къща с черни капаци и големи стъклени прозорци. Едър снажен мъж с работен комбинезон и сламена шапка седеше на верандата и се прозяваше, макар че скочи на крака, когато ни видя да наближаваме къщата.

Последва почти комичен момент на нерешителност, след като всички се събрахме на моравата пред къщата.

— Ние ги наглеждахме — обяви Самюъл. — Редно е ние да ги представим официално. Гидиън, тъй като пътуването с икорите се осъществи по твое настояване, можеш да отидеш пръв.

Гидиън подскочи, сепнат, че се обръщат към него. Беше зареял поглед в пространството и явно не искаше да бъде пръв в каквото и да е. Но след няколко мига, които му бяха нужни да се овладее, той успя да надене любезното, отработено изражение на човек, свикнал да говори публично. Качи се на верандата с другите Наследници от двете си страни. Ние, останалите, ги следвахме плътно.

Той почука.

Отварянето на вратата отне може би секунди, но това ми се стори като едно от най-дългите чакания в живота ми. Младата жена, която се появи, беше с около пет години по-възрастна от нас и след няколко мига я познах: госпожица Брадли, отговорничката на Дънфорд Манър, която бе наглеждала Добра надежда. Челюстта й увисна, когато откри какво я чакаше на верандата.

Гидиън си свали шапката:

— Добро утро, мистрес. Казвам се Гидиън Стюарт. Може ли да ми кажете дали това е домът на господин Чарлс Т…

Думите му бяха прекъснати от вик на изпълнен с възхищение глас:

— Уинифред! Джоан!

Момиче, което не познавах, излезе забързано от фоайето и пътьом се блъсна в госпожица Брадли. Уинифред изписка, когато видя момичето, и двете се прегърнаха. И внезапно останалите от нас се втурнаха напред, изсипвайки се в къщата, когато всякакви опити за поддържане на ред изчезнаха. Странно, изглежда, че повечето момичета от Бляскавия двор бяха във фоайето. Ако не бяха зашеметените им изражения, когато осъзнаха кои сме, можеше да си помисля, че са ни очаквали. Повечето от тях не ни познаваха, понеже бяхме разпределени в различни имения. Момичето, което беше поздравило Уинифред и Джоан, беше онова, което се беше разменило с мен на кораба.

Скоро обаче няколко момичета от Блу Спринг ме познаха. Чух ахвания: „Тамзин! Това е Тамзин!“. Някои ме прегърнаха и аз с радост отвърнах на прегръдките, но погледът ми беше другаде, неспирно търсещ.

Следващия път, когато чух някой да вика името ми, това беше глас, който познавах и обичах. Всички други в стаята сякаш избледняха, когато се появи Аделейд с огромни и стъписани очи, докато се взираше в мен. Може би мислеше, че съм призрак. Следващото, което осъзнах, беше, че ме прегръща, вкопчвайки се в мен толкова здраво, та сигурно е мислила, че ще изчезна отново, ако не внимава.

— О, Аделейд… — Почувствах как лицето ми се разкривява: не можех да намеря думи, способни да предадат онова, което беше в сърцето ми. Аделейд не ме пускаше и внезапно се появи и Мира, прегръщайки и двете ни. И трите плачехме.

Аделейд първа си възвърна дар словото:

— Къде беше, Тамзин? — В изражението на прекрасното й лице, винаги толкова изпълнено с веселие и остроумие, се съдържаше болка, каквато никога не бях виждала у нея, и това накара собственото ми сърце да се къса. — Къде беше? Мислехме… мислехме…

Избърсах сълзите от очите си, но нови бързо заеха мястото им.

— Знам. Знам. Съжалявам. Иска ми се писмото ни да беше пристигнало, и съжалявам за всичко в Осфрид…

— Не, не — прекъсна ме тя. — Няма за какво да се извиняваш.

Към този момент Джаспър явно се беше присъединил към множеството и търсеше отговори. Тропна силно с крак по пода да привлече вниманието на всички, лицето му сияеше. Скочи върху един стол и възкликна:

— Приятели! Приятели! Ставате свидетели на чудо направо пред очите ни. Нещо, което никой от нас не смяташе за възможно. Току-що научих, че — както несъмнено виждате — Сивата чайка не се е загубила в морето! Понесла е големи поражения в бурята и вятърът я е отклонил от курса — далече, далече на север до колонията Грашонд. На кого трябва да благодаря за това? На кого трябва да благодаря за спасяването на моите момичета?

След известно тътрене на крака Гидиън излезе напред и се представи, като обясни много накратко как тяхната общност ни е приютила. Джаспър го гледаше с обожание, както би гледал собствения си син. Всъщност бях съвсем сигурна, че никога не го бях виждала да показва толкова голяма привързаност към Седрик. Гидиън се опита да отклони изобилните благодарности, като каза:

— Просто беше наш дълг пред Урос. — Точно тогава очите му се плъзнаха покрай Джаспър и срещнаха моите.

Извърнах се.

Джаспър не губи време. Предложи подслон и храна на Наследниците, обеща да се срещне с моряците и възложи на отговорничката на къщата мистрес Кълпепър да се погрижи да си починем и да се освежим.

— А сега, след като пътуването им приключи, съм сигурен, че биха искали да се преоблекат в по-изисканите си дрехи.

Именно тогава се наложи да съобщим новината, че по-голямата част от елегантните ни вечерни рокли вече ги няма. След известна първоначална изненада той го прие по-хладнокръвно, отколкото бях очаквала.

— Е, тогава, сигурен съм, че можем да съберем гардероб от дрехите на другите момичета — особено онези, които са вече сгодени. — Запитах се колко добре щеше да реагира, когато видеше колко много други неща ги няма.

Мистрес Кълпепър ни определи спални и аз, разбира се, бях настанена при Аделейд и Мира. Трите се затворихме в стаята си, като все още продължавахме да се хвърляме импулсивно в прегръдките си и постоянно бяхме на ръба на сълзите.

Едва бяхме седнали на леглата, когато на вратата почука посетител. Момиче, което не познавах, влезе с наръч зелени рокли.

— Ти беше смарагдът, нали? Аз наследих мястото ти, но тези вече не ми трябват. Не и сега, когато съм сгодена.

Благодарих й и огледах купчината от органза и коприна, след като си тръгна. В Осфрид тя беше определена за оливин, а след това „повишена“ в смарагд тук, тъй като двата скъпоценни камъка бяха подобни по цвят. Тоалетите на момичето оливин бяха с един нюанс по-светли, отколкото моите на смарагд, но въпреки това беше зашеметяващо. Зеленото е цветът, който ми подхожда най-много. Бях копняла за тези дрехи толкова много, но сега това беше нищо в сравнение с факта, че виждах приятелките си. Поклатих глава и отбелязах:

— Честно казано, вече не ме е грижа какъв цвят нося, стига да не е тази проклета евтина вълна.

Аделейд и Мира имаха всевъзможни въпроси и не можех да ги виня. Ако приятелката ми се беше върнала от мъртвите, и аз щях да искам да узная всичко. Но приливът на енергия, който ме беше подтиквал тази сутрин, беше пресъхнал и цялото изтощение от справянето с Констанси, икорите, Яго и Гидиън се стовари върху мен и ме смаза. Дори не знаех откъде да започна. Отговарях объркано и поне Мира долови настроението ми. Предложи да се преоблека и измия, а когато се върнах, се досетих, че си беше поговорила с Аделейд. Въздържаха се да ме разпитват, но предложението, че винаги са готови да чуят историята ми, винаги витаеше във въздуха.

Колкото до мен, аз бях готова за тяхната история. А след като се нахраних и си починах, открих, че енергията ми е възстановена. Чувствах се като нов човек, но може би това се дължеше на роклята от зелен копринен поплин. Искрата, която бях почувствала снощи, когато си тръгнах от Гидиън, отново се разпали в мен. Бях готова да предявя правото си на щастие и да се боря за Мери.

— Сезонът е напреднал, но възнамерявам да наваксам изгубеното време — казах на Мира и Аделейд. — Надявам се, че сте оставили някакви мъже за нас. Сигурно и двете вече имате купища предложения.

Устните на Мира се извиха в полуусмивка:

— Не чак толкова много, ъъ, официални. Но се чувствам оптимистично настроена за бъдещето си.

Този отговор беше типичен за Мира. Хубаво беше, че някои неща не се променяха. Погледнах Аделейд: очаквах повече заради бъбривата й природа и ранга й на диамант.

— А ти? Няма начин да не си получила всевъзможни предложения. Спря ли се на някой обещаващ млад мъж?

Мълчанието, което ме посрещна, бе неочаквано, но не и наполовина така неочаквано, както историята, която в крайна сметка се изля, разказана от двете. Изглежда, че Аделейд беше намерила един млад мъж. Всъщност беше го намерила дълго преди да стъпи в Адория: Седрик Торн. Със замечтано изражение обясни как неволно се бяха влюбили и най-накрая бяха решили да спрат да се борят с чувствата си. Сцената, която бях видяла тази сутрин, бе част от последствията на това, че Джаспър беше открил връзката им предната вечер. Той, Чарлс, Седрик и Аделейд се бяха събрали да обсъдят скандала и към тях неочаквано се беше присъединил основният кандидат за ръката на Аделейд.

— Казва се Уорън Дойл — обясни Мира. — Син е на губернатора.

Седнах с по-изправен гръб. Знаех това име. Той беше един от малкото мъже, които според Есме Хартфорд нямаха нищо против съпруга, която е била омъжена преди. В писмото си бе споменала, че родителите му се опитали да уредят брак с млада вдовица от дребен благороднически род, но че в края на краищата жената приела друго предложение. Есме беше споменала също и че баща му е губернатор, но останалите реплики на Мира бяха неочаквани.

— А той е на път да стане губернатор на собствена колония. Изглеждаше доста увлечен по теб, Аделейд. Едва ли го е приел добре. Сигурна съм, че и Джаспър не е приел добре загубата на парите.

— Всъщност предложи да ни помогне — каза Аделейд.

Мира се наклони напред:

— Джаспър?

— Съжалявам, не, Уорън.

— Уорън ще помогне на теб и Седрик? След като откри, че през цялото време, докато те е ухажвал, вече си била влюбена в някого другиго? — Изражението на Мира подсказваше, че не е повярвала това дори за миг. — Какво стана?

Аделейд си пое дълбоко дъх:

— Със Седрик можем да се оженим при известни условия. Баща му и чичо му няма да ни дадат паричен аванс, за да покрием договора ми — но Уорън ще го направи. Казва, че не иска жена, която не отвръща на обичта му, и би предпочел да намали загубите си, като събере изтъкнати граждани за новата си колония. Така че заминаваме с него за Хадисън другата седмица. Ще намеря семейство, което да ми даде храна и подслон в замяна на къщна работа и обучение на децата им. Седрик ще разработва златоносен участък. Ще има право да задържи част от печалбата, а Уорън получава останалото. Когато договорът бъде изплатен, можем да се оженим и да отидем някъде другаде.

Беше известно облекчение да видя, че Мира изглеждаше толкова удивена, колкото се чувствах аз. Разбира се, тя вероятно беше шокирана от новото подреждане на нещата. А аз? Аз още бях съсредоточена върху нещо друго.

— Какво си мислеше? Отхвърлила си един бъдещ губернатор заради… какво, обеднял студент?

Аделейд направи физиономия:

— Е, той напусна университета. И не е обеднял. Просто е… хм, без средства в момента. Но съм сигурна, че това ще се промени.

— Това нямаше никога да се случи, ако бях наоколо да се грижа за теб — заявих. — Мира, как си могла да подкрепиш това?

Мира придоби смутено изражение:

— Нямах представа — каза тя.

— Ти делиш стая с нея! Как може да не си имала?

Никоя от двете нямаше добър отговор. Приятелките ми не се бяха сблъскали със същите заплахи като мен през последните няколко седмици, но въпреки това бяха изпаднали в беда. Дали нещата щяха да бъдат различни, ако бях тук? Може би. Закрилническият ми инстинкт искаше да вярва, че щяха да бъдат, но след известно време не бях сигурна. Аделейд си беше Аделейд, винаги замечтана и следваща сърцето си. Мира си беше Мира, увлечена в собствените си търсения.

А по-късно, когато Седрик дойде да ме поздрави за завръщането и да обсъди плановете с Аделейд, вече бях още по-сигурна, че не съм можела да направя нищо. Те бяха влюбени до уши един в друг, а като върнах спомените си назад, осъзнах, че са били влюбени още в Блу Спринт. Радвах се, че Аделейд беше намерила любовта, и исках да бъде щастлива, но беше разстройващо да си представя, че заминава в периферията на колониите на Осфрид. Хадисън беше дори по-малко заселен от Грашонд. Беше предимно селски район, в който липсваха някои от най-елементарните удобства. Един изолиран златоносен участък щеше да е тежко за обитаване опасно място.

Но губернаторът на Хадисън…

Нуждаех се от повече подробности, но бях сигурна, че Уорън Дойл нямаше да живее в колиба в някой златоносен участък. Той имаше парите на семейството си в добавка към дохода на губернатор и според Аделейд вече имаше построена къща в единствения голям град на Хадисън. В крайна сметка онези златоносни участъци щяха да донесат печалба и колонията щеше да процъфти. Една губернаторска съпруга можеше да живее много добре. Една губернаторска съпруга можеше да повлияе много върху управлението на нещата. А един мъж, достатъчно отзивчив, за да помогне, когато желаната от него жена беше влюбена в друг, може би имаше точно нужния характер, за да приеме една вдовица и нейната дъщеря.

Докато Аделейд, Седрик и Мира продължаваха разговора си, мислите ми препускаха. Бях се отклонила в много отношения в Адория — далеч не само в географско. Бях постъпила в Бляскавия двор с ясен план. Да намеря най-изгодния вариант, за да защитя Мери и да издигна семейството си. Бях решителна в този стремеж. Бях безскрупулна. А после бях допуснала любовта да ме оплете с мъж, който не можеше да предложи никое от тези неща. След това бях избрала мъж, който предлагаше обещание за идеализъм и самоуважение. Това също се беше объркало ужасно.

Опитите за любов и привързаност не ми бяха свършили работа, така че беше време да се придържам към първоначалния си план, онзи, който гарантирано щеше да помогне най-много на Мери. Изборът на съпруг — и животът, който можеше да ми предложи — трябваше да е въпрос на ума, а не на сърцето ми.

— И така. Този Уорън. В такъв случай значи е свободен, нали?

Всички спряха да говорят и ме погледнаха.

— Предполагам — каза неуверено Аделейд. Сигурно беше странно да говори за мъжа, от когото се бе опитвала да стои надалече. — И е мотивиран да си намери съпруга… но му остава само седмица, преди да замине.

Не можах да се сдържа и се усмихнах на смущението на всички. Явно бях отсъствала толкова дълго, та бяха забравили, че аз бях онази Тамзин, която успяваше да постигне нещата. Една седмица.

— Само толкова ми трябва — казах им.

— Бихте ли ми оказали честта за един танц?

— Извинете, аз точно се готвех да поканя госпожица Райт да танцуваме.

— Е, аз ви изпреварих.

Все едно предизвиканият от Шибейл сън се повтаряше — само че този път не беше само в главата ми. Това беше истинско. Осезаемо. И нямаше да завърши катастрофално.

— Ще имам много време за по един танц с всеки от вас — казах и подадох ръка на първия мъж. — Но не повече. Вече получих други предложения.

Четири дни след пристигането си в Кейп Триумф ми се струваше, че съм тук от цяла вечност. Суровите условия в Грашонд и тежкото пътуване ми се струваха като нещо, което се беше случило в друг живот, не в този, изпълнен с удобство и забавление. Бях имала по два, понякога по три светски ангажимента всеки ден. Вечерните събития бяха даденост. Вечно имаше някакво празненство, танци или официална вечеря. Дневните събития бяха най-разнообразни. Чаени партита, обеди, обикновени светски посещения. Всички изискваха педантична грижа по отношение на външността и чара. Не можех да се отпусна в никакъв случай.

Дамарис се шегуваше, че този нов живот е по-изтощителен от тежкия труд в Грашонд. Това беше работа в смисъла на факта, че се напрягах безмилостно. Отново възприех поведението си от Блу Сиринг — постоянно бдителна, вечно в търсене на възможност да напредна. Тази движеща сила ме подтикваше да се справям блестящо, както, защото вече беше във властта ми да се погрижа за сигурността на Мери, така и защото, ако умът ми беше съсредоточен върху издигането във висшето общество, в него не оставаше много място за безпокойство относно Яго, Гидиън и икорите.

— Има нещо, което исках да ви кажа — каза партньорът ми господин Пейдж. Размести малко хватката си: дланите му бяха потни. — И се надявам, че няма да ви се стори прекалено прибързано.

Вдигнах поглед с изражение, което, надявах се, беше кокетна изненада:

— Виж ти, какво ли може да имате предвид с това?

Той преглътна:

— Ами, след като бяхме настанени един до друг на вчерашния официален обяд, не мога да спра да мисля за вас. И снощи осъзнах, че имаме дълбока, стигаща чак до душата връзка — сигурен съм, че сте забелязали — и искам да прекарам остатъка от живота си с вас. Ще се омъжите ли за мен, госпожице Райт? Мога да говоря с господин Торн още сега, ако желаете.

— Господин Пейдж, нямах представа, че дори сте забелязали някоя като мен. — Знаех много добре и заподозрях намерението му, когато се приближи към мен тази вечер. — Естествено, бях запленена от многобройните ви очарователни качества и съм зашеметена, че ми оказвате такова внимание.

— Значи приемате? — възкликна той и лицето му светна.

— Да бъда ваша съпруга, би било сбъдната мечта, сигурна съм… но не мога да приема. Все още не.

Той се препъна, но аз без усилие задържах двама ни в такт с музиката.

— К-какво?

— Ами, вече получих няколко предложения и от надежден източник знам, че ще има и други. Обещах на господин Торн, че ще изслушам всичките — така е честно, нали?

— Колко още мислите, че ще има?

— Трудно е да следя бройката, а някои от тях са от наистина прекрасни господа, които предложиха суми, по-високи от цената на договора ми.

Както и очаквах, господин Пейдж не коментира думите ми. Всичко, което не можех да открия за биографията и финансовото състояние на един мъж, като говорех с него, можех да науча от Джаспър. В свободното си време проучвах всички. Господин Пейдж се справяше добре, но имаше други, които се справяха по-добре, и това ставаше ясно от сумата, която бяха готови да предложат. Той още не беше отпаднал от списъка с възможностите, но не беше и някой, на когото незабавно бих казала „да“. Ако смятах да играя тази игра, щях да я играя, за да спечеля. Бях си извадила поука колко опасни са сантименталностите и от тук нататък щях да бъда олицетворение на пресметливостта и стратегията.

— Разбира се, ще ви задържа на първо място в списъка си — храня много топли чувства към вас, както знаете. Но просто трябва да изчакам. Надявам се, че разбирате.

— Естествено — каза той, като се опита да скрие разочарованието си с немощна усмивка.

— Знаех си, че ще разберете! Имате такъв добросърдечен и открит характер — видях го веднага.

Когато танцът свърши, следващият ми партньор не се появи веднага. Вместо да се почувствам засегната, на драго сърце приех затишието като шанс да си поема дълбоко дъх и да оставя лицето си да си почине малко от усмихването. Отправих се бавно към една от многобройните елегантни маси с освежаващи напитки и закуски и се озовах редом с мъж в тъмно палто, чийто гръб беше обърнат към мен, докато той се взираше в чаша с вино, потънал в собствените си мисли. Разпознавайки го няколко секунди преди да ме забележи, реших да пробвам дързък подход, за да привлека вниманието му.

— Извинете, изглежда, че сте свършили шампанското розе, което беше тук по-рано. Бихте ли могли да се върнете до избата и да донесете още?

Уорън Дойл се обърна към мен с удивено вдигнати вежди. Ахнах:

— Господин… Губернатор Дойл! Колко смущаващо! Надявам се, че ще ми простите. Помислих ви за някого от слугите.

Изражението му стана иронично:

— Няма какво да ви прощавам, госпожице Райт. Предполагам, че това ми се полага, задето се спотайвам тук.

Сърцето ми запрепуска не от истинско смущение, а от нервност. От господата, определени от Есме като свободни и подходящи за женитба, всъщност вече само двама бяха свободни. Уорън беше единият. Другият беше извън града и не се знаеше кога ще се върне. Макар че вероятно имаше други неизвестни за мен кандидати, които биха се съгласили да приемат вдовица, вече не разполагах с времето или лукса да проучвам нови възможности. А ми се струваше, че няма вероятност някоя от онези, които намерих, да е по-добра от перспективите, които един бъдещ губернатор можеше да предложи — за нещастие, той заминаваше скоро, за да поведе експедицията си към Хадисън.

Бяха ни запознали официално на едно неотдавнашно празненство и макар че бяхме разговаряли оживено, на тръгване не останах с чувството, че съм възбудила интереса му. Сигурна бях, че това не се дължи на някаква моя грешка. Останах с впечатлението, че е твърде разсеян от предстоящите си отговорности, за да си търси съпруга — особено след провала с Аделейд.

— Е, нека да не прекъсвам спотайването ви — казах и посегнах за чаша вино. — Ще взема това и ще се махна.

Уорън хвана ръката ми и я отмести:

— Не мога наистина да направя това сега, като знам, че ще копнеете за шампанско цяла вечер. Освен това е отлично. Преди няколко години обиколих Евария и пих доста от него в Лорандия. Хей, ти — извини ме. — Повика с махване на ръка един минаващ прислужник и поиска шампанското със самоувереността на човек, свикнал да получава каквото иска, и то бързо. Докато говореше, крадешком изучавах чертите му. Изсечено лице, лъскава черна коса, с една глава по-висок от мен. Да, той беше начинът да спечеля тази игра, стига само да можех да успея навреме.

След като отпрати прислужника и той забързано се отдалечи, Уорън се обърна обратно към мен:

— Ако можете да изтърпите мъчителното чувство още малко, той казва, че ще открие известно количество. А ако не го направи, тогава наистина ще вляза в ролята на слуга и ще поема нещата в собствените си ръце.

Отместих очи: искаше ми се да можех да се заставя да се изчервя, въпреки че никога не съм владеела това умение.

— Все още съм смутена заради това. Слава богу, че никой не чу.

Той хвана отново ръката ми и ме поведе към другите танцуващи. Духът ми се повдигна, когато каза:

— Можете да ми се реванширате с един танц.

Точно тогава, в най-неудобния момент, липсващият ми танцов партньор дотича задъхан до нас. Господин Уелс кимна на Уорън за поздрав и бързо се обърна към мен:

— Толкова съжалявам — не бях забелязал, че песента е свършила. Ще танцуваме ли?

Уорън многозначително сложи ръка на талията ми:

— Току-що я бях поканил на танц — не бях наясно, че си предявил претенции, Хауърд. Винаги има следващ танц. Нека това те научи да внимаваш.

Господин Уелс беше зарязан и аз не се сдържах и се засмях.

— Нима се подигравате с този беден човек? — попита Уорън.

— Не, не. Просто си мисля, че леко му се размина — като си говорим за уроци по внимание. Там, където бяхме отседнали в Грашонд, подобен урок щеше да включва преписване на страници от свещени текстове, а не пропускане на танц. Ами, всъщност те не танцуват.

Погледът на Уорън стана замислен:

— Все още смятам за невероятно, че сте прекарали толкова много време с онези хора. Ще бъда честен — звучи ужасно.

— Не всичко. И със сигурност сме им признателни за добротата.

— В начина, по който изричате „доброта“, има нещо, което ме кара да мисля, че там има някаква история.

— Има няколко. Ако искате да ги чуете, ще трябва да си определите време за друг ден.

— Имате ли изобщо някакво? — попита той със смях. — От това, което чувам, сте доста търсена. Един мой приятел казваше, че съжалява, задето се е спрял на едно от момичетата в първата група.

Отместих поглед, като се престорих, че проявявам интерес към другите танцуващи.

— Е, късмет е, че не допуснахте същата грешка сега, нали?

Задържах дъха си, питайки се дали не съм прекалено дръзка, но той се засмя отново:

— Така изглежда. И предполагам, че имах късмет и задето току-що ме взехте по погрешка за прислужник.

— Тихо. Казахте, че този танц оправя нещата. Но наистина съм изненадана, че бихте се спотайвали, както се изразихте. Ако не е твърде дръзко от моя страна да го кажа, готвите се да потеглите триумфално към своята колония. Изглежда, е редно да сте център на вниманието тази вечер.

Той въздъхна, веселостта му се стопи.

— О, бих могъл да съм, но нямам нужното време. Наистина не разполагам с нужното време, за да бъда тук, точка по въпроса, не и при всичко, което имам да върша. Но баща ми иска да ме покаже, така че правя каквото трябва.

— Какво е това „всичко“, което имате да вършите? Бива ме да се справям с нещата и съм готова да ви помогна, ако мога. Не че самата аз имам много време, разбира се.

При тези думи усмивката се върна:

— Разбира се. Боя се, че само ще ви отегча. Просто безкрайните технически подробности по ръководенето на хора, които постоянно искат от теб едно или друго, а после имат наглостта да се обиждат, когато нямаш време да ги водиш.

Не се наложи да имитирам насмешливо подмятане:

— Господин Дойл, явно сте забравили как прекарах първите си шест седмици в Адория. Сега. Кажете ми един от проблемите си.

— Добре — каза той, след като се вгледа внимателно в лицето ми. — Трудно ми е да поддържам редовното пристигане в Хадисън на припаси, необходими за заселниците там. Повечето дойдоха със собствени припаси, но те не са вечни. Не можете да си представите колко е трудно да накараш почтени собственици на магазини да се установят в пустошта, когато могат да си останат удобно и спокойно например в Арчъруд и да имат стабилен доход.

— Лесна работа. Парите мотивират хората. Така че им предложете доход, който е повече от просто стабилен.

— Като им позволя да вдигнат цените? Със сигурност не. И не разполагам с излишни средства, за да предлагам стимули.

— Не е нужно да давате това, което имате. Давайте това, което нямате. Данъчни отстъпки, благоприятни търговски изисквания. Не ви струва нищо и държи вашите заселници наблизо — и евентуално привлича още.

Уорън се загледа в пространството за няколко мига със замислено изражение, после се обърна обратно към мен:

— Това е елегантно разрешение. Абсурдно просто — и това е упрек към мен, не към вас, защото трябваше да се сетя за него.

— Е, не забравяйте, че аз наистина прекарвах време с търговците в пустошта не толкова отдавна… — Внезапен копнеж по Яго ме спря. Домът на домакина ми, пълен с кадифена тапицерия, свещи с аромат на роза и позлатени лампи, стана задушаващ и повърхностен. Цял свят го делеше от времето, когато седях в шейната на Яго, заобиколена от безкрайна земя и свеж, резлив въздух. В гърдите ми се образува възел.

— Госпожице Райт? Тамзин? — настоя вежливо Уорън. — Какво казвахте? Натъкнали сте се на търговци по време на пътуването си?

Отблъснах мисления образ на лешниково зелените очи и приковах вниманието си върху тъмните очи на Уорън, съвземайки се отново.

— О, да. Търговци и кажи-речи всякакви други хора в Адория. Предполагам, че следващият ви проблем не е в набирането на баланкуанци, икори или Наследници на Урос за заселване на Хадисън, нали? Имам доста опит и познания в това отношение.

— Сигурен съм, че е така — каза той ухилено. — Все още не мога да повярвам, че сте пътували с икорите. Все още не мога да повярвам, че са ви позволили, предвид историите, които съм чувал за нападенията им срещу нашите хора. — Челото му се сбърчи, докато продължаваше да обмисля това. — С останалите не се ли страхувахте от тях?

— Не и от групата, с която пътувахме. Освен това имахме с нас и наши собствени войници, които да ни пазят — макар че вероятно те имаха нужда да бъдат пазени от нас. Водачът им — лейтенант Харпър — имаше доста почитателки, меко казано. Една добра моя приятелка беше особено увлечена. Това допринесе за интересно пътуване.

Засмях се изискано и очаквах да подхване намека и да попита за сочни подробности, но той още не беше стигнал дотам.

— Харпър е дошъл с икорите? Никой не ми каза! Когато чух, че е в града, предположих, че е дошъл за подкрепление по границата срещу икорите. Типично. Баща ми обича да се хвали как съм станал губернатор, но все още настоява да ме третира като подчинен.

Намръщеното изражение върху лицето на Уорън ме изненада, макар да ми беше ясно, че не е насочено към мен. Запазих ведър тон и казах:

— Никой, който ви срещне, и за миг не би мислил така за вас. И няма нужда лейтенант Харпър да иска подкрепление. Доколкото, ъъ, чувам, имало е известно недоразумение по въпроса с нападенията, извършени от икорите. Той работи за постигане на мир с Кърниал, така че това е добра новина, нали?

Уорън, явно още подразнен от предполагаемата обида, не схвана въпроса ми веднага. Когато успя, въздъхна, а мрачното изражение се смекчи.

— Съжалявам за този изблик — просто когато чух затова, то ме завари неподготвен. Трябва да знам тези неща, за да си върша работата. Когато не съм в течение на нещо…

— … тогава други получават предимство, което вие нямате — допълних.

Той отново ме огледа внимателно, но този път почувствах, че наистина, действително ме вижда.

— Да. Разбирате това — колко важно е да имате преднина понякога.

Поклатих глава:

— Господин Дойл, смятам, че е важно през цялото време.

Нещо заискри в очите му, но преди да успее да коментира, един мъж в сиво се приближи почтително с розова бутилка в ръка.

— Сър? Нося шампанското, което поискахте.

Песента свърши точно тогава и Уорън хвърли поглед наоколо:

— Е, не е ли това точно подходящият момент? Отворете го ей там и донесете една чаша за младата дама. Благодаря ви. — На мен Уорън каза: — Мога ли да се присъединя към вас и да споделим още един танц?

Нужна ми беше цялата ми решителност и самоувереност, за да кажа:

— Колкото и прекрасно да звучи това, би било нечестно спрямо господин Кеймбридж. Той направи уговорката си преди часове.

— Нечестно? Както изглежда, ще е направо жестоко — отбеляза Уорън, като проследи погледа ми към мястото, където гореспоменатият господин пристъпваше смутено от крак на крак с широко отворени и пълни с надежда очи — макар че беше твърде боязлив да се натрапи на Уорън. — Навярно така е най-добре. Сега мога да си тръгна, за да свърша някаква работа без контрола на баща ми. Той дори не е тук тази вечер, но винаги научава нещата. — При споменаването на по-възрастния губернатор тонът на Уорън стана горчив. — Несъмнено е тръгнал да събере още сведения, които да крие от мен. Ако бях разбрал за Харпър по-рано, щях да настоявам по-упорито за среща и да му изясня как стоят нещата с икорите. Напоследък е трудно да си уговориш време за среща с офицерите, а сега е твърде късно.

При тези думи през тялото ми пробяга мразовита трънка и без да обръщам внимание на господин Кеймбридж и прислужника, който носеше шампанското, хванах Уорън за ръкава и попитах:

— Да му изясните по какъв начин?

Уорън се поколеба:

— Знам, че сте в приятелски отношения с икорите от Кърниал, и се радвам за това. Радвам се, че са се отнесли към вас прилично. Но чувам много неща — нали знаете за патрулите, които ръководя?

Кимнах: нямах си доверие да кажа нещо гласно. В колониите цареше нарастващо безпокойство относно еретиците, а Уорън лично беше организирал патрули, които да разследват доклади за незаконна религиозна дейност. Преди година щях да я подкрепя — ако дори изобщо се замислех много за нея. Отцепилата се от ортодоксалната вяра аланзанска група имаше странни практики — например богослужения на открито — и да бъдат държани далече от обикновените последователи на Урос, ми се струваше правилно. Сега, след времето, което бях прекарала с Наследниците и Гидиън, започвах да оценявам как онези с различни религиозни вярвания може би имаха основателни причини за изборите си, макар да не ги споделях.

— Повечето от тези патрули стоят в Денъм, но стигаме и до съседните колонии. И съм чувал слухове как икорите на север шпионират и планират съвместно нападение. Клановете в Саут Джойс вече подбудиха неприятности. А на север… има друг клан, Кърнади? През границата, по-нагоре до баланкуанците. Има всевъзможни съобщения за набезите им. Може би тези в Кърниал не им съдействат — надявам се, че не, но Харнър и останалите армии са глупаци, че не наблюдават този район. Кой знае какво може да стане, ако всички онези кланове се обединят? Приятелят ми Дейл Юбанкс беше в Бейкърстън и е разговарял с истински жертви.

— Чувате много неща — казах изненадана. От онова, което бях наблюдавала в Кейп Триумф, по-голямата част от Денъм беше в неведение за делата на другите колонии.

— Трябва да съм в течение. Не съм изолиран като онези колонии. Моите граждани са по границите — те са тези, които са изложени на риск. Баща ми може и да пренебрегва тези слухове и доклади, но аз не мога. Не искам да се събудя една сутрин и да открия как икорите сриват със земята Уайт Рок. Но не бива да се обременявате с това. — Почти огорчен, той взе ръката ми и я целуна. — Благодаря за танца. Надявам се да можем да поговорим отново преди пътуването ми.

Загледах се след него, докато се отдалечаваше, и господин Кеймбридж се приближи забързано. За разлика от последната ни среща, вярвах, че този път Уорън наистина искаше да ме види отново.

Въпреки че с вълнение очаквах експедицията за Хадисън да потегли, така че Уорън да може да се върне и да приключи с уреждането на нещата, освен това се ужасявах от перспективата, защото това означаваше да изгубя Аделейд. Причината да съм разстроена, отиваше отвъд себичното желание да я задържа близо до себе си: тревожех се и за безопасността й. Вечерта, преди да замине, направих още един опит за откровен разговор.

— Аделейд, знам, че точно сега всичко това ти се струва като някакво огромно приключение, но прекарах последния месец и половина в покрайнините на колониите. За мен беше трудно да живея така — а аз израснах при по-тежки условия от теб.

Тя вдигна поглед от една торба, която опаковаше, и ми се усмихна иронично:

— Да не би да казваш, че не мога да се справя?

Огледах внимателно вещите, пръснати по леглото й, преди да отговоря. Тежки кожени ботуши. Прости, но здрави блузи. Велурени панталони с широки крачоли. По-рано същата седмица с Мира я бяхме придружили да си купи дрехи и принадлежности за пътуването в един магазин, специализирал се в екипировка за пустошта. Притежаваше го един мъж, с когото се бяха запознали по време на плаването, някой си Грант Елиът, който не ме впечатли особено с рязкото си и прямо държание. Но наистина ми се стори като човек, който и сам се бе нагледал на трудни положения, а фактът, че дори той смяташе предстоящото й приключение за трудно, не ми беше убягнал.

— Казвам, че помня как се опитваше да вършиш неща от рода на миенето на съдове и паленето на огън, когато дойде в Блу Спринг. Това ще е по-лошо. И спала ли си на земята някога преди?

— Не… но ще го правя само по време на пътуването ни до Хадисън. Щом пристигнем, ще живея при семейство, което вече има готова за използване къща от дървени трупи. Ще имам легло.

— Няма да е като това легло. И ще се изненадаш колко много обикновени, свързани с домакинството неща вземаш за даденост, в мига щом не разполагаш с тях.

Аделейд затвори торбата, изправи се и се протегна:

— Да ме разубедиш, ли се опитваш? Мислиш, че е по-добре просто да кажа на Седрик, че всичко е свършило, и да остана тук?

— Е, не и когато го представяш така! Но просто се безпокоя за теб. Ще бъде трудно — не само физическият труд. В пограничните райони има всевъзможни опасности. И едва ли ще има дузина магазини зад ъгъла, за да купуваш каквото ти трябва — добавих, припомняйки си проблемите на Уорън с припасите. — Ако нещо свърши, може да чакаш много дълго време.

— Предполагам, че ще трябва да мина без него. Или може би, ако се надявам достатъчно силно, ще се отбие някой амбулантен търговец. Не се ли намират там? — Шегата я накара да се усмихне и тя не забеляза, че трепнах. — Но каквото и да е, да чакам там, независимо колко е трудно, трябва да го направя. Знам, че звучи безумно. Иска ми се да можех да ти помогна да разбереш. Обичам Седрик и бих предпочела да имам него, отколкото пълна къща с луксозни неща.

Отново не отговорих веднага. Отначало завиждах на Аделейд за изтънчения й произход, после за ранга й на диамант… А сега, дадох си сметка, й завиждах, че имаше възможност да бъде с мъж, когото обича. Това не бе зложелателна завист. Исках да бъде щастлива — истински. Но не можех да се сдържа да не се сравнявам с нея и да мисля как бях изгубила мъж, когото бях обичала. Поех си дълбоко дъх и си напомних, че все още имах съществото, което обичах най-много. Мери. А може би един ден уважението и споделените представи за бъдещето можеха да доведат до нещо повече с Уорън.

— Просто искам да си щастлива — казах най-накрая. — Ако това е, което искаш, тогава аз също го искам. А ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна да си осигуриш това щастие, само ми кажи.

— О, Тамзин! — Тя едва не ме събори с огромна прегръдка. — А ако аз мога да ти помогна да намериш щастието, ще го направя. Не че ще имаш нужда. Ти винаги овладяваш положението. Наистина ще си осигуриш най-доброто положение точно както винаги си качвала, че ще направиш.

Преглътнах собствените си сълзи:

— Имало ли е някога съмнение? Сега — успокой се, защото набръчкваш тази коприна, а след час трябва да съм на важно празненство.

Това е смъртта.

Трябваше да е. Нищо друго не можеше да е толкова черно, толкова студено, толкова задушаващо. Докато размахвах ръце и крака в паникьосан опит да се ориентирам донякъде, някаква далечна част от ума ми чакаше Озиел да хване ръцете ми и да ме завлече надолу в своя подземен свят.

Успокой се, Тамзин. Сама ще се завлечеш под водата. Забавих трескавата си борба, която не даваше истински резултат. Започнах да потъвам, а после започнах да движа ръце по-леко, по-овладяно, като се претърколих по корем и изправих тялото си. Понесох се нагоре точно колкото главата ми да се покаже на повърхността. Изплюх събралата се в устата ми вода, поех голяма глътка въздух и веднага бях съборена отново под водата, когато една вълна ме удари в лицето. Изплувах пак, кашляйки, и успях да изгазя по водата, въпреки че тежките пластове поли се увиваха около краката ми.

Примигнах и се опитах да се ориентирам къде съм. Имаше вода навсякъде. Навсякъде. Идваща от небето, обкръжаваща тялото ми, все още в носа и гърлото ми. Понякога се понасях плавно заедно с вълните, полюшвайки се нагоре-надолу. Друг път те се разбиваха в мен и се плисваха в очите и устата ми. Когато се обърнах на място, най-сетне открих каквото търсех: лодката. Беше само петно черна тъмнина, осеяна с няколко жълти светлини, но нямаше как да сбъркам какво е това. Или факта, че се отдалечаваше от мен.

— Чакайте! — изкрещях: инстинктът ме подтикна да потърся помощ от единствения човешки източник, с който разполагах — макар че именно този източник беше причината да се нуждая от помощ. Бурята обаче беше твърде силна, за да ме чуе някой, а през времето, което ми беше отнело да се съвзема, лодката беше оставила доста голямо разстояние между нас. Заплувах след нея, служейки си с дългите, уверени движения, които бях усвоила като дете, без по онова време да предполагам, че могат да ми спасят живота, след като някой се опиташе да ме убие.

Но скоро спрях. Нямаше начин да успея да я настигна. Гледах как се отдалечава все повече и повече и скоро се стопява в останалата част от черния залив. Дали Уорън беше там, загледан в дирята на лодката? Гледайки натам, където ме беше изпратил да се удавя? Вероятно не. За да направи това, щеше да се наложи да отиде на кърмата, където беше капитанът. Уорън ме беше запратил достатъчно далече и се намирах под водата от достатъчно дълго време, та екипажът вероятно да не е забелязал нищо. Със сигурност лодката щеше да побърза да се върне, ако екипажът осъзнаеше, че някой е паднал през борда… нали? Или влиянието на Уорън беше твърде силно?

Отблъснах тези размишления. Онова, което ставаше в онази лодка, вече нямаше значение за мен. Най-големият ми приоритет — единственият ми приоритет — беше да остана жива. Вече се уморявах от плуването.

Липсваше ми практика, а дрехите ми бяха тежки. Това, че постоянно трябваше да се приспособявам отново, след като вълните удареха носа и очите ми, не ми помагаше. И беше студено. Всичко беше толкова, толкова студено. Ярко проблясване на светкавица ми позволи да зърна за кратко крайбрежието, преди тъмнината да го погълне отново. Да, все още виждах сушата точно както когато потеглих тази вечер. Но имаше ли значение, ако не можех да доплувам до нея?

Нямах избор. Ако щях да се удавя, със същия успех можеше и да е, докато се опитвах да стигна до брега, а не стоях на едно място насред залива. На ненадеждната светлина от мълниите най-близката суша ми се струваше по-наляво, отколкото беше заминала лодката. Срещу мен се разби нова вълна и след като се закашлях за миг, се отправих към крайбрежието. Взела решение, изпитах прилив на енергия, когато адреналинът на решителността се разля из тялото ми. Движех се добре, останах силна и дори не нагълтах чак толкова много вода.

А после… умората ме обзе отново. Наложи се да спра на два пъти и да си почина от по-усилното плуване само за да си поема дъх. Но когато потеглях отново, мускулите ми още бяха уморени. Не можех да се движа така усърдно или да изминавам същото разстояние, както по-рано. А когато при една нова почивка огледах отново брега, ми се стори, че почти не бях напреднала. Паниката започна да ме кара да спирам и да се колебая. Обземаше ме слабост. Нямах нужната издръжливост, за да стигна до брега. Движенията ми станаха по-леки, почти не успявах да помръдна. Вече не можех така добре да попреча на водата да влиза в носа и устата ми. И в името на Шестте, беше студено.

Нова мълния. Ставаха по-редки, а вятърът и дъждът също бяха намалели. Но в проблясъка на онази светкавица видях нещо далече напред по водата — нещо червено. Беше там, а после изчезна. Друга лодка ли имаше? Ако беше така, защо нямаше никакви светлини? Надеждата ми върна енергията и заплувах в посоката, в която бях видяла размазаното червено петно, като се молех за още мълнии. Когато светкавицата блесна, видях, че съм напреднала към призрачния червен предмет, но че беше твърде малък, за да е лодка. Беше с кръгловидна форма, а от върха му се подаваше нещо.

Шамандура — осъзнах. Онези, забелязани от капитана, които бележеха плитчините. Не беше лодка, но наистина плаваше. Дотогава подновената ми надежда беше посърнала и събрах всичките си останали сили за нов опит, напрягайки тялото си, докато мускулите ми запламтяха, а после ги напрегнах още. Неведнъж си помислих, че ще потъна от изтощение. Но постоянно мислех за Мери, Аделейд, Мира, Яго и всички други хора, които разчитаха на мен. Най-сетне стигнах до нея: дробовете ми бяха на път да се пръснат. Шамандурата беше около три фута в диаметър, с плосък връх, който й придаваше вид на сплескано буре. От центъра й стърчеше дървен прът с бурно развяващо се знаме и аз използвах пръта като дръжка, за да се издърпам до върха на шамандурата. Задъхана, схваната, рухнах до пилона на знамето и отправих безмълвна благодарствена молитва. Бях жива.

Лежах там дълго време, взирайки се, без да виждам, просто възвръщайки силите си. Вълните доста подмятаха шамандурата, но нито веднъж не ме заплаши опасност да бъда потопена. Вятърът утихна, а дъждът намаля, което ме подтикна да изрека нова благодарствена молитва. Но когато присвих очи, видях мълнии да танцуват сред облаците на хоризонта, постоянно приближавайки се. Това беше окото на бурята, така измамно спокойно, както океанската буря. Стихията щеше да се върне. Леко се надигнах до седнало положение, подпирайки се отново на пръта, а после осъзнах, че последното място, където исках да бъда по време на буря, беше до висок, заострен предмет.

Всъщност това беше предпоследното място, където исках да бъда. Последното беше откритата водна шир, а нямаше начин да оставя шамандурата. Когато яростта на бурята връхлетя отново, опипах пръта нагоре-надолу. Беше стар и подгизнал и открих една част, за която бях сигурна, че е по-слаба от останалите. Застанах на колене, като бутах и дърпах с цялата си нищожна сила и невероятно, счупих пръта. Не елегантно. Беше нацепен и назъбен, но бях откършила доста от него. Все ще бях най-високото нещо наоколо, но нямаше какво друго да се направи. Сграбчих счупения прът и се присвих върху шамандурата, като се сниших, колкото можех, докато в същото време оставах над водата. А после зачаках.

И чаках. Не само трябваше да изчакам отминаването на бурята, когато тя се върна с предишната си сила: трябваше да изчакам и отминаването на нощта. Прекарах я в някакво изтощено замайване, но нито за миг не заспах истински. Когато настъпи утрото, небето бе ясно, а изгряващото слънце най-сетне ми даде някакво чувство за посока. Следвайки извивката на брега, видях, че изглежда, се намирах в югозападната част на залива, което се връзваше с думите на капитана, че е видял южните шамандури. Но отново, също като снощи, дори най-близкият участък от бреговата линия беше прекалено далече, за да доплувам дотам без почивка.

Вдигнах ръка към очите си, като се опитах да различа някакви други шамандури, които можех да използвам като указателни знаци към сушата. Вероятно имаше такива, но не можех да разчитам, че ще намеря някоя.

Така че защо да не взема тази със себе си? Знаейки, че това ще трябва да стане рано или късно, скочих обратно във водата и извиках, когато от просто студено изведнъж почувствах смразяващ студ. Заплувах около шамандурата, като се гмурнах няколко пъти, за да определя как е разположена. От долната й повърхност се простираше въже, което вероятно стигаше долу до друга котва някъде. Нямаше как да успея да го развържа. Въжето не ми се струваше пред разпадане, но беше протрито и напоено с вода.

Покатерих се обратно до върха на шамандурата и огледах пръта на знамето, който бях счупила. Флагчето беше прикрепено с две метални скоби. Изхлузих едната и след като почуках с нея по шамандурата достатъчно пъти, успях да я сплескам донякъде. Един от ъглите на металната шина беше доста остър и го използвах като нож, започвайки продължителния и труден процес на промушване под шамандурата, като се мъчех да срежа въжето с импровизираното си острие, а после изплувах отново на повърхността да си поема въздух. Сутринта беше доста напреднала, когато най-сетне прерязах последните части от въжето. Шамандурата изскочи, освобождавайки се от котвата си, и се килна на една страна.

Дотогава вече бях достатъчно изтощена, че да ми се прииска да си почина отново, но тъй като нямаше нищо, което да я държи, шамандурата вече се носеше, оставена на произвола на вълните и лекия вятър. Като се държах с ръце за нея, се насочих към брега и започнах да се изтласквам напред с помощта на краката си.

Движех се по-бързо, отколкото когато плувах сама, и макар че още бях изтощена, поне имах удобството на нещо, за което да се държа, когато спра — вместо просто да потъна.

Слънцето беше в зенита си, когато най-сетне със залитане излязох на бряг от назъбени сиви скали. Издърпах шамандурата със себе си, а после се отпуснах на най-равното място, което успях да намеря. Зарових лице в ръцете си и заплаках: отначало тихо, а после се предадох на силни ридания, които разтърсиха тялото ми и накараха дъха ми да секне. Ако гърлото ми не беше толкова разранено, щях да изкрещя гнева си към света.

Когато най-после се успокоих, се опитах да определя какво знам. Ако бях дошла от южната част на залива Денъм, значи се намирах в северната част на колонията Денъм. На северозапад, предположих, като огледах внимателно формата на брега. Намирах се на цели дни път от Кейп Триумф, но на теория всичко, което трябваше да направя, за да стигна до него, беше да следвам бреговата линия на изток. Или ако се отправех на юг, можеше да хвана някой път като онзи, по който бях минала от територията на икорите.

Какво друго знаех? Замръзвах. Въпреки че денят се беше затоплил и отново беше почти летен, ледената вода ме беше смразила до кости. Постоянно движех пръстите на краката си и разтривах схванатите си крайници. Изглежда, всички още работеха.

Бях гладна, жадна и изтощена. Нямах нищо, освен подгизналите дрехи, с които бях облечена, и сечивата, които бях успяла да си направя от шамандурата. Никой не знаеше, че съм тук, така че никой нямаше да дойде да ме търси.

О, и Уорън Дойл ме искаше мъртва.

Всъщност вероятно приемаше, че вече съм мъртва. На негово място аз също щях да приема, че е така. Из ума ми отново се завъртяха объркани образи от снощи, които почти не ми се струваха реални. Как се беше стигнало от това, че се качих на лодка с мечти да бъда губернаторска съпруга, до факта, че въпросният губернатор ме беше оставил да умра?

Ти наистина познаваш онези мъже. Или поне ги разпознаваш. Знаеш какво са правили — а това е твърде голяма тайна дори за теб.

Не знаех какво правят! И никога дори не бях виждала по-дребния. Разтърках челото си, опитвайки се да навържа откъслеците от разговора, който бях чула, и какво можеше да означава това, че лорандиец, извършил нападение, дегизиран като икори, прекарваше време с Уорън. Но всичко това беше твърде много в сегашното ми състояние. Спомените и откъслечните сведения се изплъзваха през ръцете ми, когато се опитвах да ги задържа. Единственото, в което можех да съм сигурна, беше, че се бях натъкнала на нещо достатъчно важно, че Уорън да се опита да ме убие и да поеме евентуалните неприятни последици от това в Кейп Триумф.

Именно тази смразяваща мисъл най-сетне ме застави да се изправя на крака. Някой, достатъчно параноичен, за да убие друг човек заради това, че е дочул някакъв разговор, като нищо можеше да е достатъчно параноичен, за да се постарае да се увери, че си е свършил работата. Прибрах от шамандурата всичко, което можеше да е от полза по-късно: металните скоби, пръта, парчета въже и дори самото флагче. Остатъка от шамандурата скрих в гората зад чакълестия бряг.

После се шмугнах в дърветата и се опитах да използвам слънцето като ориентир, който да ми помогне да държа южна посока. Ако успеех да намеря път, тогава може би можех да намеря помощ. Щях да се задоволя дори с пътека, която да ми спести усилието да си проправям път през всички корени, ниски храсти и повалени клони. Сега времето може и да беше приятно, но следите от преминаването на бурята бяха навсякъде. Когато огледах всичко, което бе повалила в тази гора, се запитах колко ли беше пострадал Кейп Триумф. Дали бурята беше изкоренила дървета там? Дали беше съборила сгради? Приятелите ми бяха ли добре?

Вероятно бяха по-добре от мен, помислих си горчиво. Никой не се беше опитал да ги убие снощи.

Докато вървях и се постоплих малко от слънцето, отново се опитах да проумея бъркотията на снощните събития. Пет минути преди да ме бутне през борда, Уорън планираше да се ожени за мен. Ако съдех по коментарите му, може би дори беше възнамерявал да ме направи съучастница в заговора за… какво? Това беше съдбовният въпрос.

Той имаше лорандийски съдружници, знаех това със сигурност. Лорандийци, които се опитваха да накарат осфридианците и икорите да мислят, че всяка от двете нации е нападната от другата. С Яго се бяхме оказали прави за това — поне на север.

Бъдещата ми съпруга направи това, което вие не можахте. Северът скоро ще потегли, а Камбъл ще отведе повечето от войниците във форта на юг. Тя помогна и за това, макар да звучи също и сякаш нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии, са били малко по-резултатни.

Стъпките ми станаха по-бавни и се облегнах на едно дърво отчасти за да овладея мислите си и отчасти защото започваше да ми се вие свят. Нападенията, които нашите агенти предприеха там и в централните колонии. Какви агенти имаше предвид? Не лорандийски, ако съдех по възмущението на едрия мъж. Нашите агенти. Осфридиански агенти? Това ли беше намекът — че лорандийците са инсценирали схватки на север, а осфридиански заговорници са ги вършили на други места — например ловния лагер по Ист Ривър?

Затворих очи. Ако това беше вярно, тогава ние с Яго бяхме прави, че докладите за всички набези на икорите са изфабрикувани. Просто са се вършели от различни групи.

Капка вода плесна на челото ми и аз примигнах и отново се върнах към обкръжението си. Последва нова капка. Отстъпих встрани, присвих очи нагоре и видях откъде идваше. Водата се беше събрала в локвичка върху едно голямо листо над мен и най-накрая то се беше наклонило. Не знаех какъв вид е дървото, но другите листа, които се бяха разтворили, също бяха широки и се извиваха надолу по начин, който позволяваше на водата да се събира. Върнах се назад по следите си до един пън, покрай който бях минала по-рано, и го довлякох до дървото. Използвайки го като ниско столче, се покатерих горе. Внимателно отскубнах пълни с вода листа и изсърбах съдържанието им. Няколко пъти открих, че е по-лесно да оставя листата да си стоят където си бяха и просто да вдигна уста към тях.

Когато вече не чувствах гърлото си толкова пресъхнало от жажда, продължих нататък, но взех със себе си няколко от извитите листа. Пътническото ми облекло всъщност по никакъв начин не беше предназначено да ми е от помощ при пътуването, ако не се брояха два избродирани със златни конци джоба отпред на полата. Прибрах листата вътре заедно с някои от отмъкнатите части от шамандурата. Водата определено ме съживи, но имах нужда и от храна. В Денъм вече беше истинска пролет, но не можех да събера кой знае какво. Най-изобилното, което намерих, бяха листа от глухарче, и макар да ставаха за ядене, знаех, че в твърде голямо количество причиняват проблеми със стомаха особено когато човек е обезводнен. Щеше да се наложи да продължа да търся.

Точно когато наближаваше здрач, най-сетне стигнах до път. Не беше толкова широк или отъпкан като онзи, по който керванът ни беше пътувал до Кейп Триумф, но по него имаше достатъчно следи, които намекваха, че се използва много. Излязох на него, оставяйки залеза зад гърба си. Не срещнах други пътници, но пътят все пак пресичаше малък, бълбукащ поток чрез гол дървен мост. Отново бях ожадняла и скочих на брега. Когато стигнах до една особено бърза част от потока, събрах в листата си още вода.

Осъзнах, че щеше да се наложи да се настаня на лагер за през нощта. Обаче нямах палатка или наметало, които да ме пазят. В опитите си да научат Гидиън да живее в пустошта, Брига и Ерок бяха говорили за заслони, но аз бях слушала само с половин ухо. Можех ли да построя един? Нямах познания по строителство, ако не се броеше това, че бях наблюдавала татко по време на някоя от задачите му. Бурята беше превърнала гората в изобилие от материали за строеж, така че със сигурност можеше да се стъкми нещо.

По-рано през деня се бях надявала да открия други хора, които биха могли да ме упътят. Щом вечерните сенки се удължиха обаче, реших, че може бе ще е по-разумно да прекарам нощта, без да се срещам с непознати. Тръгнах нагоре срещу течението, докато сметнах, че съм достатъчно далече от пътя, за да не ме забележат. След много проби и грешки с различни дървесни и растителни материали накрая успях да скалъпя подобна на навес конструкция, която се състоеше от повалени клони, поставени срещу наклонен земен участък над коритото на потока. „Покрих“ външната страна на клоните с борови клонки и сухи листа, като вплетох някои и просто натрупах други. Получи се уютно малко ограждение, което щеше да ме крие от поглед и да ми държи достатъчно топло.

Реших да мина без огън, колкото и да копнеех за допълнителната топлина. Това беше още един начин за привличане на внимание, а и нямах нищо, което да сготвя на него. И бездруго щеше да ми се наложи да го угася, преди да заспя. Дрехите ми, макар и втвърдени, бяха изсъхнали, а времето беше далеч по-меко, отколкото когато бях лагерувала по на север. Останах със сгъстяващите се сенки, докато слънцето залязваше, и без начин да ги прогоня. Вероятно така беше по-добре: имах нужда от сън. Слязох да изпия една последна глътка вода, и докато коленичех при забързания поток, мимолетната светлина улови сребрист проблясък, който бързо изчезна.

Риба. Глождещото усещане в празния ми стомах се усили само като си помислих за риба, приготвена на лагерен огън. Това поне беше нещо, в което бях внимавала при икорите. Бях научила подробно как залагаха хитроумни капани и клетки за риба в реката всяка нощ. Проблемът беше, че нямах подръка дори далечно подобие на тези капани и нямаше как да построя такъв. Може би като усуча изсъхнали увивни растения? Нямах време да ги намеря. Загледах се в потока, усещайки болезнен копнеж във вътрешностите си. Някои от капаните на икорите имаха хитроумни подвижни капаци, които позволяваха на рибата да влезе, но не и да излезе. Две кошници просто бяха разчитали, че течението ще вкара в тях рибите, на които после ще е трудно да намерят пътя навън.

Давайки си сметка за бързо сгъстяващата се тъмнина, разузнах по-близките части на потока и открих една, където коритото леко изпъкваше. Събрах бързо всички камъни и пръчки, до които успях да се добера, без да гледам колко са големи и дали са еднакви, и ги използвах, за да построя бариера, която беше нещо средно между стена и ограда: струпах камъни и натиках пръчки, докато отделих изпъкналата част. Направих бариерата си като кошовете на икорите — отворена и широка откъм страната, намираща се срещу течението, стесняваща се до заострен връх при страната, разположена надолу по течението. Икорите използваха стръв, за каквато нямах време, така че щеше да се наложи просто да се надявам рибата да се заблуди сама и да е твърде глупава да намери пътя навън.

И с това се промъкнах в навеса си, като издърпах още няколко клона срещу него, за да запуша отвора. Претърколих се на хълбок и точно се чудех как изобщо ще заспя при такива странни условия, когато, тласната отвъд ръба на изтощението, се унесох в дълбока дрямка.

Той беше там.

Беше там и беше истински, и беше прекрасен. След всички възходи и падения — най-вече падения — които бях преживяла, най-сетне ме беше споходило едно хубаво пешо. Страхувах се да откъсна очи от него да не би едно мигване да го накара да изчезне. Наложи се да подпра ръце на оградата, за да спра треперенето си.

На лицето на Яго се виждаше онази негова усмивка — онази непринудена, открита усмивка, която по някакъв начин сякаш знаеше всичките ви тайни. Тя ме довърши. Тя и онези очи. Онези изумителни, омагьосващи очи. Смутих се, когато мълчанието се проточи, виждах и озадачения поглед на Алекси, затова се опитах да си придам вид, сякаш държа положението под контрол, и казах:

— Е, нима само смяташ да стоиш там и да зяпаш, Яго, или ще ме поканиш да вляза като цивилизован човек?

Усмивката му стана толкова широка, та беше цяло чудо, че бузите не го заболяха.

— О, Тамзин — каза той. — Липсваше ми. — Заговори на Алекси на колеблив белсиански и едрият мъж кимна и се отдалечи с подтичване. Яго го наблюдаваше в продължение на един миг, а после ми махна да пристъпя напред. — Добре, Тамзин. Ела да видиш двореца ми.

Очаквах да ме поведе към голямата къща, но вместо това отидохме в една от новопостроените колиби. Тази, в която влязохме, беше дори по-малка от бунгалото му в Грашонд. Приличаше повече на палатка, която по случайност имаше дървени стени.

— „Дворец“ може да е било малко пресилено — каза ми той, като свали един чайник от огнището.

Засмях се и седнах на една плетена рогозка, нямаше столове или маса.

— Ако знаеше в какво спях напоследък, щеше да си наясно, че това си е чист лукс. Да спя в шейната ти, всъщност беше разкош в сравнение с речния бряг.

Той наля две чаши хладък чай, а после дойде при мен на рогозката, като свали шапката си. Изрусялата му от слънцето коса беше влажна от пот, бузите му — по-червендалести от последния път, когато го бях видяла. Носеше стара риза с копчета на яката, която някога може би е била бяла, ръкавите й бяха навити до лактите. Не можеше да спре да се усмихва и осъзна, че не съм единствената, която непрекъснато се взира.

— Речен бряг! Какво… — Очите му бързо се стрелнаха надолу, а усмивката му потрепна съвсем леко, докато оглеждаше дрехите ми. — За Бога, Тамзин. Какво е станало с теб? Зеленото все още е цветът, който ти подхожда най-много, но…

Прокарах ръце по полата си. Бях почистила повечето мръсотия, но кадифето беше степано и потъмняло. Развързах престилката, разкривайки останалото.

— Предположих, че ще забележиш веднага и ще се опиташ да ми продадеш нещо ново.

— Защо ми е да гледам някаква рокля, когато имам пред себе си прекрасното ти лице? Но вероятно мога да ти стъкмя нещо набързо. Сега. Къде беше? Успя ли… стигна до Кейп Триумф, нали?

— Да. А после ходих на някои други места. Първо на първо, насред залива Денъм.

Впуснах се да разказвам историята си, запъвайки се за миг, когато описвах как бях почти сгодена за Уорън Дойл. Тази част беше необходима обаче, а когато задълбах във всичко друго, неловкостта се стопи. Разпалвах се все повече, докато говорех, емоциите ми кипяха и преливаха. През последните няколко дни бях преживяла невероятни обстоятелства, заставяйки се да се съсредоточа върху оцеляването. Сега, отдалечена от тях, когато наистина ги описвах, почувствах пълната сила на осъзнаването точно колко тежко е било положението ми. То ме зашемети и целият страх, който се бе налагало да потискам, за да изкарам всеки ден, сега излезе на повърхността. Не осъзнавах колко силно треперех, колко трескави бяха станали думите ми или че дори в очите ми имаше сълзи, докато Яго не ме притегли към себе си и опря главата ми на гърдите си.

— Добре, добре. Вече всичко е наред — каза той нежно. — В безопасност си. Ще се справим с това.

Стиснах здраво очи:

— Страхувах се, че ще ме отпратиш. Страхувах се, че няма да искаш да ме видиш никога повече.

— Всичко, което искам от седмици насам, е да те видя отново. — Пръстите му се присвиха и се заровиха в косата ми, докато увиваше кичурите около ръката си.

— Но след онова, което ти причиних… беше ужасно…

Той наклони глава надолу и опря буза на челото ми, докато обмисляше отговора си.

— Знам защо го направи. Не биваше да го правиш. Но знам защо го направи.

— Разбира се, че трябваше. Не смятах да ти позволя да се откажеш от всичко, за което си работил! — Дори и в окаяното си състояние не можах да сдържа искрата на възмущение.

— Беше мое и имах право да се откажа от него — настоя той.

— И мое — да откажа! — Осъзнавайки, че спорът щеше бързо да се превърне в безплодна кавга, въздъхнах и зарязах темата. — Съжалявам, Яго. Нямам угризения, задето те спасих от самия теб, но съжалявам, че трябваше да стане по такъв начин. Сигурно си бил много ядосан, когато си осъзнал, че задържането във форта е номер.

— Ядосан? Не. Шокиран може би. — Той направи пауза. — Сломен.

Почувствах как собственото ми сърце се къса при тези думи.

— О, Яго. Толкова съжалявам, че те нараних.

Тонът му стана печален:

— Е, беше малка утеха да мисля, че поне ти ще си в безопасност и добре осигурена с някой друг зашеметен от любов късметлия.

Мълчание.

— Идва ми да се изсмея на това — казах най-накрая. — Но мисля, че бих започнала да плача доста бързо.

— Е, не можем да допуснем това. — Той ми помогна да стана. — Ела да погледнеш какво спаси. Ще те нахраним и почистим. После ще преценим какво да правим по-нататък.

— Но аз…

— Първо храна и баня.

Навън слънцето напичаше, предизвиквайки ме да се осмеля да твърдя, че в Адория някога е било студено. Яго ме запозна официално с Алекси, както и с конете. Сребристата кобила беше Бриз — майката на Пебъл и Дъв. Черната кобила беше Уинсъм, а жребчето й се казваше Дезмънд. Лицето на Яго сияеше, докато описваше характерите им и галеше онези, които идваха да ни видят до оградата. Фелисия обаче не се приближи.

— Ревнува от теб — подметна закачливо Яго.

— Е, аз пък й завиждам за финия косъм. Никога не съм виждала такова нещо на кон. Затова ли всички се прехласват по нея?

— Отчасти. Но освен това е гъвкава, много издръжлива. — Очите му светнаха. — А когато я пуснеш да тича, е по-бърза от светкавица.

Започнахме да се изкачваме по тревистия склон към къщата, като спряхме за миг пред вратата да обхванем с поглед гледката около нас. Зеленина, зеленина навсякъде. Гладка и вълниста като морето в спокоен ден. Чворест люляков храст пръскаше аромат във въздуха, а конете пасяха доволно в пасището. Недалече от обора Алекси бе коленичил близо до едно дърво без листа и копаеше в основата му.

Яго посочи:

— На старите собственици никога не им е минавало през ум да използват тази земя за коне. Цялата била засадена с ябълкови дървета, когато дошли от Осфрид, и те ги поддържали почти трийсет години. Когато съпругът починал, жена му отишла да живее със сина им на изток. Известно време наемали работници, но скоро спрели и просто зарязали всичко.

— И тогава се появи ти? — попитах.

— Не веднага. Появих се десетина години по-късно. Синът на господарката искаше да продава, но тя не позволяваше. Когато видях мястото, разбрах, че е идеално, но парите ми не бяха и наполовина достатъчни. — Той скръсти ръце на гърдите си и се огледа с любов наоколо. — Открих ги, опознах я, и направих сделка, която й допадна. Мога да бъда доста убедителен, знаеш.

— Да, мисля, че съм чувала това някъде — отбелязах със сериозно изражение.

— Съгласих се да запазя част от овощната градина и да реставрирам къщата. В замяна разработихме план за изплащане на вноски, по време на който мога да задържа конете тук и да започна част от работата. Синът й предпочиташе да продаде всичко наведнъж, но дотогава вече беше готов за всякаква продажба.

— И така, ето те тук.

Яго отговори с крива усмивка и плъзна ръка около талията ми:

— Ето ме тук.

— Ако се предполага да запазиш овощната градина, защо Алекси изкопава онова дърво? — попитах.

— Защото е изсъхнало. Половината са изсъхнали. Опитваме се да ги разчистим, но това е дълъг, труден процес. Прави стягането на тази къща да изглежда лесно, а това също си е истински подвиг. Погледни.

Отключи предната врата с престарял ключ и я отвори със скърцане. Влизането в къщата ми напомни за историите, които бях чувала за огромни гробници в далечни земи, където императорите били погребвани с всичките си притежания. Всички стаи бяха мебелирани и украсени, сякаш се използваха. Слоевете прах намекваха друго, както и занемареният вид. Конструкцията на къщата не беше единственото, което бе овехтяло с времето. Някои от мебелите и килимите също се разпадаха.

— Ето защо спите в колиби — казах, като надникнах към една изкорубена част от тавана.

— Да. Бих предпочел да те посрещна тук, но и не искам таванът да се срути върху теб. — Продължихме през кухнята към помещението за сушене на билки в къщата. Във въздуха витаеше мирисът на билките, окачени по сводестите греди.

— Това ще е невероятно, когато се реставрира — казах. — Може да съперничи на всяка от изисканите къщи, които видях в Кейп Триумф.

— Предполагам, че си посетила доста такива? — Яго се премести до едната стена, където лежеше обърната с дъното нагоре вана. Преобърна я и избута няколко паяка.

— Съмняваше ли се в мен?

— Никога — каза той добродушно и вдигна тежката вана. — Задръж вратата, ако обичаш.

Тръгнахме обратно през имота към колибата му. Той остави ваната с тупване и избърса потта от челото си с измачкана кърпичка.

— Ако нямаш нищо против горещината, можеш да се изкъпеш сега. Иначе ще започне да изстива след няколко часа.

Отне ми един миг да осъзная какво има предвид.

— О, не ми трябва гореща. Студената вода става.

— След плуването в залива Денъм? Не. Вземи си гореща.

Прокарах ръка по косата си, която бе безжизнена и мазна от многобройните дни, в които не беше мита както трябва.

— Тогава нямам нищо против топлината.

— Предположих. Веднага се връщам.

Когато се върна, носеше леген с вода, от която се вдигаше пара, а след него вървеше Алекси. Алекси ме поздрави на белсиански и подаде кошница с хляб, сирене и сушени ябълки. Яго изля водата във ваната и я покри с насмолен брезент. После, след като ме насърчи да се нахраня, двамата с Алекси отново излязоха. Когато се върнаха, всеки с по един леген гореща вода този път, отново се опитах да ги разубедя.

— Какво правите? Това е достатъчно — възкликнах. — Не е нужно да мъкнете кофи с гореща вода в ден като този.

— Нищо работа — заяви Яго с бодряшкия си маниер. — Вече сложихме още да се топли на един огън отвън.

Гузно изядох храната, докато те работеха усилено. Когато ваната най-сетне беше готова, Яго ми остави сапун и един голям сандък.

— Разтоварих много от стоките си, когато стигнах в Денъм, но за твой късмет все още имам някои женски дрехи. Вземи каквото искаш. Имаме някои неща, които трябва да се уредят днес следобед, но ще те видя по-късно.

Огледах вдигащата пара вана, дрехите и остатъците от яденето си. В гърлото ми се образува буца.

— Яго…

Той отвори вратата и намигна:

— Знам.

Не стигнах до дрехите, преди да се върне, защото така и не излязох от ваната. След като се изтърках щателно, продължих и се изтърках отново, макар че така част от кожата ми стана розова и се протри. Просто постоянно имах чувството, че имам да сваля пластове мръсотия, и се наложи с усилие да се въздържа от трето изплакване. Вместо това се задоволих да се отпусна в пълната със сапунена пяна вода, наслаждавайки се на този кратък отдих.

Яго не изглеждаше съвсем изненадан, като видя, че още съм там, когато се върна.

— Не е ли студена вече?

— Хладка.

Той си наля чаша вода, а после коленичи в един ъгъл, оставяйки благоприлично разстояние между нас.

— Тогава е добре да стоплим още вода и да я напълним отново.

— Не! Скоро ще изляза. — Облегнах глава на ръба на ваната и се загледах нагоре. — А после наистина е време да измисля какво да правя. Знам, че трябва да се върна в Кейп Триумф, но оттам…

— Изчакай няколко дни — посъветва ме Яго. — В краткосрочен план той може и да успее да отложи необходимостта да се занимава с изчезването ти, но ако мине достатъчно време, ще му се наложи да представи някаква история. Завръщането ти ще влезе в противоречие с нея. Иначе той ще може да импровизира.

— Не бързам да се връщам там — признах. — Не и докато не дойде Мери, разбира се. Но ми е много неприятна мисълта Мира и другите да смятат, че ми се е случило нещо. Не мога да я подложа отново на това.

— По-добре другите да мислят, че ти се е случило нещо, отколкото наистина да се случи нещо. — Обмисли това, а после се съсредоточи обратно върху мен и срещна погледа ми над ръба на ваната. — Едва не се случи нещо! Мисля, че действително имаш ангел, който бди над теб, след като постоянно се измъкваш от тези затруднения.

— Или просто съм твърде упорита, за да умра.

— Във всеки случай се радвам на това, но е време да се погрижим тези разминавания на косъм със смъртта да приключат. Не можеш да се върнеш в Кейп Триумф, та Уорън просто да се опита отново да те убие, а начинът да предотвратиш това, е, като разбереш защо преди всичко е искал да те убие.

— Защото лорандиецът ме разпозна — а аз разпознах него. Знаех, че не е наистина икори.

— Знаеше това и преди. Харпър ти повярва.

— Да, но когато осъзнахме, че всъщност осфридианец е нападнал онова рибарско селище, Харпър не вярваше, че всички схватки, за които е съобщено, са били инсценирани. Сигурна съм, че именно затова другите доклади, които чу — благодарение на мен — до известна степен са го подтикнали да накара войниците да тръгнат из района.

— Но мислиш, че този осфридианец е бил не толкова някой недоволен заселник, нарушаващ договорите, колкото човек, получил нареждания от Уорън да предизвика неприятности?

Толкова голяма част от онази нощ в залива ми се струваше нереална и накъсана, но имаше нещо в начина, по който Уорън бе споменал, че агентите му извършват нападения, както и в начина, по който лорандиецът се беше наежил при сравнението със собствените си действия, което ме караше да съм сигурна в теорията.

— Да — казах най-накрая. — Не мисля, че Уорън самолично урежда всички тези нападения по границите, но е част от групата, която го прави, каквато и да е тя. Всички икори и колонисти мислят, че другите нападат, а това ще доведе до истински агресивни ответни действия — ако вече не е довело. Сега централните армии потеглят да се намесят, което би могло да влоши нещата. Защо Уорън би искал война с икорите?

— Някой обикновено извлича печалба от войната. Ти каза, че е говорел за муниции. Може би иска да ги продаде?

Долових обаче, че Яго не вярва наистина на това.

— Със сигурност има по-добри начини за изкарване на пари. Особено за някого, чиято колония изнася основно злато. — Понечих да седна с изправен гръб, после спрях, твърде несигурна как стоят нещата между мен и Яго, за да се показвам гола. — Но може би не е наша работа да откриваме. Уорън очевидно не иска други да знаят тази информация, така че сигурно има някого, за когото тя звучи смислено.

— Съгласен. И ще се погрижим да бъде гръмко разгласена. Ще потеглим към Кейп Триумф по-късно тази седмица.

— Ние ли?

— Ние — отвърна той и ме погледна многозначително. — Искам да кажа, всички знаем, че си майсторка на риболова, но има части от Гавърнърс Хайуей, които не са близо до вода. Трябва да отида с теб, пък било то и само за да не гладуваш. Освен това имам някои неща, които не бих възразил да продам в града.

— О, добре, ако е това, тогава не възразявам — подметнах закачливо. — Тревожех се, че според теб не бих могла да се погрижа за себе си.

— Не намеквай смехотворни неща, Тамзин. Сега, ако искаш да останеш там вътре, ще трябва да ми позволиш да донеса още вода.

— Само нещо, с което да се подсуша.

Той ми подаде износено, но чисто фланелено одеяло, а после се отдалечи, заставайки с гръб към мен. Излязох от ваната с капеща от мен вода и се подсуших, преди да увия одеялото около себе си като импровизирана рокля. Яго хвърли поглед към мен, когато коленичих до куфара.

— Ако нищо не ти стане, спокойно можеш просто да носиш това.

— Яго Робинсън, ти си този, който трябва да престане да предлага нелепи неща.

— Правилно. Извинявай. Ще положа по-големи старания да бъда джентълмен.

— О, не е това — казах, като измъкнах семпла рокля от небесносин тънък лен. — Просто въпросът е, че изобщо няма да можеш да свършиш никаква работа тук, и едва ли бих могла да си простя. — Изправих се на крака и притиснах роклята към тялото си. — Едва ли имаш комплект за шиене в съкровищницата си?

— Имам — точно ей там всъщност. Опитвах се да закърпя една от ризите си.

Надникнах към купчината плат, която посочи.

— „Опитах“ намеква, че всъщност си направил нещо.

Той сви рамене:

— Точно щях да се заема. Просто има много за вършене. Всъщност трябва да се залавям отново за работа — не мога да оставя Алекси да изкопава сам онези дървета. А козината на Фелисия ще стане ужасна, ако не я среша и изчеткам скоро.

— Какво се предполага да правя, докато чакаме да отидем в Кейп Триумф?

— Каквото искаш. В къщата има книги за четене. Имам пособия за писане. Или просто се отпусни. Заслужи си го. — Той се приближи до мен, опря ръце на раменете ми и ме целуна по челото. — Нямам купища скъпоценности, но все пак можеш да се упражняваш да бъдеш дама, която си почива.

Опрях длани на гърдите му:

— Благодаря ти, Яго — казах меко. — Не знам защо си толкова мил с мен.

— Знаеш защо. Луд съм по теб. Това не се е променило.

— След всичко, което ти причиних? По-скоро само луд.

— Същото е.

Пристъпих напред и го целунах: отначало устните ми едва докоснаха неговите, а после се притиснаха към тях по-уверено. Пръстите му се плъзнаха бавно от раменете ми надолу по голите ми ръце и накрая се обвиха около талията ми. Посегнах нагоре и присвих едната си ръка зад врата му, за да ни доближа един до друг, а устните ми се разтвориха още. Из тялото ми се разнесе прилив на горещина и като хванах едната му ръка, я повдигнах към ръба на одеялото, с което се бях увила. Пръстите му моментално посегнаха да го разхлабят, а после той рязко отскочи назад.

— Какво? — попитах, стресната. В мен започна да потрепва лека паника — и смущение — че може би съм разтълкувала погрешно поведението му. — Точно в момента не те съдя по това доколко джентълменско е поведението ти.

— Да, схванах. — Погледът му многозначително се стрелна натам, където ръцете ми придържаха започналото да се смъква одеяло. — Но би трябвало да ме съдиш по това колко съм потен. Сега аз съм този, който има нужда от баня.

— Наистина ли? Не забелязах? Бях прекалено заета да гледам красивото ти лице.

— Нямаше вид да го гледаш чак толкова много, но схващам какво искаш да кажеш. — Той отново ме целуна бързо по челото, а после се оттегли към вратата: очите му пробягаха по мен за последен път. — Ще се видим на вечеря.

Последвах го до вратата и се облегнах на рамката й, за да го проследя как се отдалечава. Или вървеше с бавна дебнеща походка? Беше трудно да се каже, но ми харесваше начинът, по който се движеше. Харесваше ми и усещането от допира до него, а плътта ми още тръпнеше от краткото ни съприкосновение. След още няколко мига въздъхнах и затворих вратата. Обвих ръце около тялото си, огледах миниатюрната стая и се запитах две неща. Първо, точно по какъв начин една жена подхождаше към положението на свободна дама. И второ, как изобщо мислех, че мога да имам сериозни намерения по отношение на който и да е мъж, освен Яго.

Както се оказа, всъщност не можех да се справям особено добре с тази част за развлеченията и свободното време. След като поръбих синята рокля, се заех да закърпя ризата на Яго. После намерих някои от другите му дрехи, които имаха нужда от пране, така че напълних с вода и сапун един от по-малките легени, за да изпера неговото и моето пране. Не знаех дали кадифето можеше да бъде спасено, но използвах всеки трик, на който ме беше научила мама.

Когато прането вече съхнеше, се разрових из колибата, търсейки други неща, които имаха нужда от почистване или кърпене. Яго поддържаше подредено домакинство предвид обстоятелствата, макар че нямаше в къщата си много неща, които наистина да се нуждаят от поддръжка. Намерих пособията за писане и съчиних писмо до Мери. Точно когато свалях прането, вратата се разтвори и Яго се втурна вътре с малко покрито котле. Зад него небето пламтеше в оранжево.

Той остави котлето и набързо ме целуна по устните.

— Съжалявам, че не мога да остана за вечеря. Дезмънд си нащърби едното копито.

И просто така, изчезна. Открих в котлето нещо, което имаше вкус на яхния от еленско месо, и се запитах дали е приготвена от Алекси. След като се нахраних, измих съдовете, а после забелязах, че ваната с водата, в която се бях къпала, е забравена. Не можех да я вдигна сама, затова я изпразних на порции, леген по леген. Дотогава навън вече почти се беше стъмнило. От прозореца на обора блестеше светлина и чух дрънчене.

Когато ваната беше изпразнена, започнах да топля нова вода. Не можех да го правя така бързо и сръчно, както мъжете, но докато Яго се върне, ваната беше напълнена отново и водата още беше толкова топла, че от нея се вдигаше лека пара. Той не я забеляза веднага. Свали шапката и ботушите си и започна да ми разказва за Дезмънд. Когато все пак видя ваната, се сепна.

— Ти ли направи това?

— Каза, че имаш нужда от баня.

Той се загледа в нея за още известно време, а после забеляза останалите дребни неща, които бях свършила.

— Тамзин, може да си зашеметяващо умна и находчива, но не разбираш какво означава „свободно време“.

— Тихо — сопнах се. — Ще изстине, ако продължаваш да се мотаеш.

И така си разменихме ролите: той се потопи в сапунената вода, а аз чаках дискретно отстрани. Той ми разказа още за фермата, а аз слушах: сърцето ми беше щастливо, че го виждам щастлив. Това беше рядък, уютен миг на покой.

— Известно време не си казала нищо — отбеляза той, след като свърши да описва някаква злополука с един пън. — Добре ли си?

— Просто си мисля, това е всичко.

— За какво?

— Че не искам да си тръгвам. — Посочих към спретнато сгънатото пране. — Мисля, че бях по-щастлива, докато работех тук днес, отколкото бях на което и да е от онези изискани празненства, които посетих този месец.

Ведрото му изражение стана малко по-сериозно:

— А! Е, и аз всъщност не искам да си тръгваш. Но разбира се, трябва.

— Да — казах и леко посърнах. Отговорът му не ме изненада: и двамата бяхме наясно с естеството на живота, за който се бях договорила.

А после той каза:

— Но след като докладваш за Уорън и вземеш Мери, можеш да се върнеш.

Повдигнах глава:

— Какво? Яго…

— Недей. Знам какво се каниш да кажеш. И не, няма да се откажа от конете и земята. И не, още не знам как ще накараме това да сработи. — Отново се появи искрица от предишната му веселост. — Освен това ти си тук от един ден. Да видим какво ще кажеш след още няколко. Може да хукнеш обратно към Кейп Триумф без мен.

— Яго — казах тихо, — не искам да ходя никъде без теб.

Той изпадна в един от онези редки моменти, когато губеше дар слово. Най-сетне каза:

— Не ме гледай така, не и когато съм вир-вода и не мога да дойда да те прегърна.

Изправих се с одеяло в ръце и бавно се приближих, като наклоних глава да надникна във водата:

— Хмм.

— Това не е много подобаващ за една дама начин да гледаш мъж във вана — отбеляза той и посегна към одеялото. Аз го отдръпнах.

— Не. Точно забелязвах, че водата не е много мръсна. Топла ли е още?

— Като цяло да.

Пуснах одеялото и започнах да разкопчавам роклята си.

— Обзалагам се, че с двама ще е по-топла.

— Обзалагам се, че с двама души във ваната половината вода в крайна сметка ще се изплиска на пода — каза той иронично, въпреки че не сваляше поглед от копчетата.

Поколебах се:

— Искаш ли да спра?

Той седна във водата и се премести на една страна.

— Спри да предлагаш нелепи неща и влизай вътре.

В следващите два дни работих така усърдно, както сред Наследниците, така усърдно, както бях работила в Осфро. И обичах всеки миг от това.

Денем почти не виждах Яго. Той вечно имаше нещо за вършене. Конете имаха нужда от раздвижване и поддържане. Овощната градина се нуждаеше от разчистване. Постройките се нуждаеха от изграждане. Той и Алекси работеха упорито редом един до друг в горещото време, и двамата готови винаги да се усмихнат бързо, когато се засичахме.

Яго отказваше да ми дава каквито и да е нареждания, но колкото повече изследвах, толкова повече неща за вършене намирах и за себе си. Заедно с дребните домашни задачи, за които нямаше как да не се грижа, открих множество неща за вършене вътре в къщата. Част от поддръжката и подготвянето й за евентуалното нанасяне на Яго включваше основното й изчистване. Досега той и Алекси не бяха направили много в това отношение, тъй като най-важното за тях бяха поправките в конструкцията, та къщата да не се срути. Така че в крайна сметка прекарвах дълги часове, като преглеждах безредно струпаните предмети и решавах какво можеше да бъде спасено, продадено, изхвърлено или изпратено на възрастната господарка на имота. Това беше прашна работа, но на моменти наистина ми създаваше чувството, че изследвам древна, пълна със съкровища гробница. Унасях се в четене или преглеждане на стари предмети за колекциониране, а после с изненада откривах, че не съм свършила почти нищо.

Един ден бях открила куп стари вестници и се опитвах да реша какво да правя с тях, когато чух почукване и мъжки глас. На Яго не му идваха много гости, а хората, които го познаваха добре, знаеха, че не живее в голямата къща. После посетителят се провикна:

— Госпожице Райт? Там ли сте?

Внимателно пуснах разпадащите се вестници и отидох във фоайето.

— Господин Майърс? Вие ли сте?

Съветникът от Ръшуик се усмихна широко, когато излязох. Лицето му бе зачервено от горещината, а наблизо бе вързана стара кобила.

— Още сте тук! Толкова се радвам.

— Наред ли е всичко? — попитах и избърсах прашните си ръце в престилката.

— О, да, да. — Загледан някъде зад мен, той вдигна ръка и помаха. — Привет.

Обърнах се и видях Яго и Алекси да се приближават бързо през зеления склон. И двамата имаха предпазливи, напрегнати изражения, а Алекси носеше на рамо голяма чамова летва.

— Тамзин? — обади се въпросително Яго.

— Всичко е наред — казах. — Познавам го. Това е господин Брансън Майърс — онзи, който ми помогна в Ръшуик.

След като в продължение на един миг се взираше внимателно в него, Яго се отпусна и промърмори нещо на Алекси. Едрият мъж кимна и отпусна хватката си върху летвата. Влизайки в ролята си на пътуващ търговец, Яго се приближи с едри крачки до мен и сърдечно се ръкува с господин Майърс.

— Е, как сте, господин Майърс? Яго Робинсън. Определено съм ви благодарен за помощта, която сте оказали на нашето момиче тук.

— Удоволствието е мое! Но всъщност тя ми помогна. — Той спря за миг, за да побутне очилата си нагоре. — Някои от другите членове на съвета и аз разглеждахме работата, която сте свършили, и те бяха напълно зашеметени! Както и би трябвало. И затова дойдох с предложение за вас. Бихте ли била склонна да продължите да ни помагате, докато наемем писар на редовна работа? Скоро ще го направим… честно. Заедно с другите длъжности. Бихме могли да ви даваме заплащане за усилията — по една сребърна монета на седмица, а навярно, ако бюджетът позволява, бихме могли да ви задържим по-нататък като помощничка на писаря, ако се интересувате и още сте наоколо. — Думите се изляха забързано и му се наложи да си поеме дъх, преди да продължи: — Смятате ли да останете?

Хвърлих поглед към Яго, който изглеждаше изключително възхитен от това следобедно разсейване. На господин Майърс казах:

— Това е толкова невероятно любезно от ваша страна, сър. Не мога да ви опиша колко съм поласкана, че сте се сетили за мен. Но всъщност потегляме на път след два дни, а дори и ако — когато — се върна, просто не съм сигурна точно какво ще е положението ми.

Лицето на господин Майърс посърна, но той кимна в знак, че приема думите ми.

— Разбирам, разбирам. Е, ако размислите, когато се върнете, сигурен съм, че все още ще имаме нужда от помощта.

Опитах се да запазя сериозно изражение:

— И в това съм сигурна.

Съветникът, макар и объркан, премести поглед между Яго и мен и забеляза как свойски стояхме близо един до друг.

— Да се ожените ли заминавате? Знаете ли, Исав Ривърс в източния край на града някога е бил съдия. Не е нужно да ходите далече, ако това сте намислили.

— Н-не — заекнах. Почувствах как бузите ми се обливат в топлина. — Това не е целта на пътуването ни. Нямаме никакви планове да се женим.

— О! Е… Сигурен съм… е, да… — Господин Майърс придоби също толкова смутено изражение и провря палци в гайките на колана си, докато се извръщаше. — Хубаво парче земя си имате тук, господин Робинсън. — Очите му се разшириха. — Бива си ги тези коне.

— Бихте ли искали да разгледате по-добре? — Яго му махна да пристъпи напред. — Елате насам. А докато сте тук… Тамзин спомена, че някои от новите постройки в града нямат достатъчно добро покритие на прозорците. Е, нямам при себе си стъкло, но познавам един човек, и се обзалагам, че можем да се договорим за справедлива цена…

Гледах с усмивка как Яго отведе съветника, всмуквайки го в паяжина от удивителни сделки. Забравена, се върнах към къщата и работата си. Още не бях сигурна какво да правя с вестниците, макар че едва ли заслужаваха да бъдат наречени така. Бяха отпреди почти трийсет години, всеки — от по един лист, напечатани с много прости преси. Повечето „статии“ бяха просто по няколко реда новини от Кейп Триумф и Бейкърстън, последвани от няколко тематични реклами. Предвид факта колко неразвити са били нещата в Денъм по онова време, тези вероятно бяха остарели много преди да стигнат до Граси Хил.

Предната врата се отвори, а после се чуха скърцащи стъпки. Скоро в гостната влезе Яго в приповдигнато настроение.

— Обра ли господин Майърс до шушка? — попитах.

— Откога обирам до шушка когото и да е? — Яго коленичи до мен. — Сключих с него няколко невероятни сделки и сега не ми се налага да влача всичкия този восък и сушен боб до Кейп Триумф.

— Видя ли лицето му, когато казах, че нямаме планове да се женим? Мисли, че съм някаква лукава прелъстителка.

— О, Тамзин. Не си лукава.

Смушках го с лакът:

— Мислех, че ще се махна от клюките, когато дойдох в Адория, а сега открито се натъквам отново право на тях. Искам да кажа какво ли мисли Алекси?

— Мисли, че си прекалено добра за мен. И вероятно е прав.

— Знае, че спим заедно.

— Е, освен ако някой в Ръшуик не знае белсиански, не е нужно да се притесняваш, че ще клюкарства.

— Яго. — Облегнах се на него. — Знаеш какво имам предвид.

— Да. И това е най-малкият от проблемите ни. Искам да кажа, бих отишъл да намеря онзи съдия още сега, ако искаш, но знам, че няма да искаш, докато нещата в Кейп Триумф не бъдат уредени. Така че ще отидем да ги уредим и готово.

Поклатих глава:

— Правиш го да звучи толкова лесно.

— Е, няма да е лесно отново да сме на път. Ще трябва да спим във фургон. Не е и наполовина толкова удобно, колкото онзи луксозен пълен със слама дюшек, който използваме точно сега. Но да разобличим престъпленията на Уорън, да те освободим от Бляскавия двор… сигурен съм, че това няма да бъде проблем. Междувременно не допускай Майърс да те кара да се чувстваш зле. Всъщност би трябвало да се срамува от това предложение. Една сребърна монета. Сигурен съм, че това не е сумата, която ще предложат на постоянния служител.

Не се сдържах и се засмях на това, че Яго бе толкова възмутен заради мен.

— Иронията е, че според мен никога няма да стигнат до наемането на такъв. Нямат нужното време или организираност. Това е ролята на един градоначалник — но онази обява седи в една купчина заедно с тази за писар. — Посочих вестниците. — Разбира се, една сребърна монета на седмица е цяло състояние в сравнение със заплащането преди години! Трябва да прочетеш някои от тези. Смайващи са. Просто ми се иска да знаех как да ги транспортирам благополучно. Половината се разпадат, когато ги докоснеш.

— В Кейп Триумф вероятно има някого, който разбира от съхранение на такива неща — каза той, като се наведе към купчината. — Може да попитаме. Струва ли си да се пазят?

— Един историк би сметнал, че да. В Осфро един от клиентите ни беше професор, който пътуваше навсякъде и наддаваше за такива неща. — Посочих няколко от любимите си заглавия. — Има всевъзможни пленителни истории за ранното заселване на Адория. Било е много по-неорганизирано, отколкото се твърдеше в учебниците ми! Имаше една…

Осени ме странна, невероятна мисъл. Надигнах се на колене, оглеждайки различните листове, които бях подредила. Когато зърнах онзи, който търсех, направих знак на Яго да дойде при мен.

— Погледни там, този от Бейкърстън. „Преданата армия на Негово Величество смазва бунтовни нарушители“. — Сочех думите, докато ги четях, като внимателно избягвах да докосвам хартията. — „Войници от Форт Шорбанк бяха свикани в деня на Ваиел, за да реагират на слуховете за бунт в Бейкърстън. Подготвящи измяна главорези, водени от някой си господин Харолд Ванс, подкрепяли бунта и опита за отделяне на колонията Арчъруд от Короната поради неотдавнашните данъчни промени, наложени в устава. Бунтовниците били бързо заловени и изпратени в затвора: господин Ванс е осъден на смърт чрез обесване, което ще се извърши следващата седмица.“

Яго направи гримаса:

— Лош ден, а? Нека това е урок за хората, които се оплакват от данъците.

— Точно това е. Уорън се оплакваше от данъците — беше много ядосан заради тези, които кралят налага на добива на злато в Хадисън. И все искаше да знае точно колко недоволни са Наследниците от това, че уставът на Грашонд се оспорва.

Дълго време никой от нас не каза нищо. Знаех, че Яго веднага бе схванал заключението ми. Но беше трудно да знаем как да действаме.

— Не познавам Уорън Дойл лично — каза той накрая. — Мислиш ли, че е човек, който би се опитал да вдигне колониите на бунт?

— Не сам. Но мога да си го представя като участник в по-голяма група. Има връзки с много влиятелни хора.

— Човек би трябвало да има такива. Една изолирана колония не би могла да вдигне успешен бунт. Ще свърши като горкия господин Ванс. Би била нужна коалиция на колонии, а дори и тогава, дори с нужните хора и оръжия ще е трудно да се нападне кралската армия. И могат да се придвижват бързо. Един бърз ездач може да отнесе в Кейп Триумф новината за бунт в Бейкърстън за по-малко от една нощ. Армията на Денъм може да е там на сутринта.

— Не и ако са в далечните външни краища на Грашонд или долу по далечния южен край — казах мрачно. — Не и ако са повикани там да потушават неприятности с икорите.

— Да. А и двамата с теб знаем колко време е нужно съобщенията да стигнат дотук от онези далечни граници. — Яго изпъшка и разтри очи. — Е, добре. Предполагам, че това урежда въпроса. Колко си привързана към онзи луксозен, пълен със слама дюшек?

Повдигнах вежда:

— Не много.

— Хубаво. Защото ще трябва да потеглим на път по-рано от планираното.

— Когато Яго каза, че тук има пост на икорите, не очаквах да си част от него — казах на Орла по-късно, щом суматохата по пътеката се успокои. — Или толкова далеч на изток от реката.

Орла и другите поведоха мен и вече вързания лорандиец обратно към примитивния си заслон по-навътре в гората. Седнах близо до една изстинала яма за палене на огън, като пиех някакъв зелен билков чай, който ми беше подала Орла. Някои от икорите, които познавах от Кърниал, дойдоха при нас и ме поздравиха топло. Около дузина икори от други кланове работеха из лагера, хвърляйки ми любопитни погледи.

Тя направи физиономия:

— Не е обичайно занимание за мен. Има… ситуация, която изисква да съм тук. Чакам новини. Бих казала, че си приятно разсейване, но ако съдя по пристигането ти, предполагам, че истината е доста по-мрачна.

И двете погледнахме към далечния край на заслона, където лорандиецът седеше вързан и със запушена уста, докато една жена икори беше коленичила близо до окървавения му крак. Орла й извика нещо на техния език и получи кратък рязък отговор.

— Ще оживее — преведе Орла. — Куршумът не е уцелил жизненоважни артерии. Вероятно се е наранил повече, когато е паднал от седлото. Какво искаш да правим с него?

Заиграх се с ръба на чашата си, уморена от дългата езда, но разяждана от безпокойство заради станалото във фермата.

— Не знам. Той току-що се опита да убие Яго и мен. И е един от лорандийците, които бяха предрешени като икори в Констанси.

Тялото на Орла застина неподвижно, всякакви следи от топлота изчезнаха от лицето й.

— Къде е Яго?

— Надявам се, че на път за тук. Когато ни нападнаха, той ме отпрати с Фелисия. — Опитах се да обобщя всичко възможно най-сбито, което не беше лесно, тъй като историята всъщност започваше още в Кейп Триумф, когато най-напред се бях запознала с Уорън.

— Имам вяра в Яго. — Очите на Орла се присвиха, докато изучаваше лорандиеца. — Но този човек и спътниците му нанесоха вреда, която дава отражение из цяла Адория. — Един от слугите каза нещо на езика на икорите. Жената, която беше превързала раната, дочу и се намеси, като кимаше в знак на съгласие. Орла обаче направи гримаса и поклати глава в знак на рязък отказ.

— Какво? — попитах.

— Предлагат да го екзекутираме за назидание — каза ми Орла. — И бих искала. Много. Но нещо ми подсказва, че ще искаш да бъде отведен обратно при твоя народ.

— П-предполагам. — Все още бях в шок и не бях мислила толкова напред. Но тя беше права. Ако смятахме да докажем тази конспирация, той беше изключително важно доказателство.

Викове от гората прекъснаха размишленията ми, а мигове по-късно от дърветата се появи съгледвач. Зад него идваше Яго, който водеше Пебъл. Целият контрол, който едва поддържах, рухна и скочих на крака. Той ме пресрещна на половината път и обви ръце около мен, а аз зарових лице в гърдите му и преглътнах напиращите ридания.

— В името на Шестте, Яго. Страхувах се, че си мъртъв.

— Не остана никой, който да ме убие — каза той кротко. — Алекси нокаутира един от тях, а останалите тръгнаха след теб. Предполагам, че са се разпръснали, когато са те изгубили.

Дръпнах се леко назад и посочих.

— Не всички.

Веждите на Яго се повдигнаха, когато забеляза лорандиеца.

— Разбирам. О, здравей, Орла.

— Здравей, Яго. — Тя се изправи грациозно. — Надявам се, че не се сърдиш за случилото се в Кърниал.

— О, разсърдих се малко, когато открих точно какви роли са изиграли всички в „задържането“ ми. За щастие, съм от хората, които лесно прощават.

Изражението й отново се смени с усмивка, когато хвърли поглед между нас и забеляза обвитата му около мен ръка.

— Изглежда, че за вас нещата са сработили.

— Почти — каза той и ме притегли обратно към себе си. Вдигна очи, когато чу тихо цвилене от края на сечището. — Ето я. Изглежда, че още е здрава и силна, но жалко за гривата. — След като я наблюдава още миг, той се обърна обратно към останалите от нас. — Добре.

— Орла. Какво става? Едва ли е нещо хубаво, щом си тук с такъв антураж.

— Не — каза тя: изражението й отново стана сурово. — Изобщо не е хубаво особено като знам каквото знам сега. Кършимин беше нападнат наскоро — сериозно нападнат, не някой от дребните дразнещи набези, които проследяваме напоследък. Загинали са няколко души.

— Кършимин е на юг оттук — каза ми Яго. — Близо до границата между Норт Джойс и Саут Джойс.

— Нападателите бяха осфридианци. — Погледът на Орла се стрелна към лорандиеца. — Или може би не осфридианци. Или може би осфридианци, наети за определена цел. Каквито и да са били, успели да разгневят и Кършимин, и съседния му град Кърмойрия, и Кършид. Там живее Падриг. Годеникът ми. Един от загиналите бил от Оларон.

— Управляващият клан в Кършид — обясни Яго.

Разтрих едно място между веждите си, където се зараждаше главоболие. Беше трудно да следя всички непознати имена на кланове и градове.

— Е, какво е станало?

— Кършимин и Кърмойрия искат да отвърнат на удара — продължи Орла. — Опитват се да убедят членовете на клана Оларон да се присъединят към тях. Това предизвика доста разгорещен дебат в Кършид и едва успях да убедя Падриг да не го правят. Той обаче се колебае. Разказите ви за лорандийците на север изгубиха част от въздействието си след това неотдавнашно нападение и потвърждението на Тамзин, че осфридианците са били замесени в нападението в ловния лагер. Прилича все повече и повече на умишлено действие от страна на колониите, за да нарушат договорите и да навлязат в земите ни.

— Но не е! — възкликнах. — Някои са осфридианци, но не действат с никакво официално нареждане.

Орла отпусна ръка на рамото ми:

— Вярвам ти, Тамзин. Но другите не знаят каквото знам аз. Не са видели това, което видях аз. Ако Падриг даде подкрепата си за присъединяването към другите кланове, цял Кършид ще го последва.

— В такъв случай какво прави сега? — попита Яго.

— Е, това е големият въпрос — каза тя с горчив смях. — Преди два дни получихме вест, че тук в Денъм има делегация от южните кланове, която иска да говори с клана Оларон.

Обърнах се към Яго и видях, че изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах аз.

— Защо Денъм? — попитах я. — Защо да не се свика среща в южните колонии? Или защо изобщо в колониите? Ако искат да говорят с него, изглежда, че биха изпратили делегацията си в Кършид.

Тя разпери ръце в жест на объркване и закрачи нагоре-надолу близо до ямата за палене на огън.

— Това е другият голям въпрос. Дойдох тук с хората си, а той е там на срещата с две дузини от собствените си ездачи. Очакваме го вече всеки момент.

Сега самият Яго започна да крачи неспокойно:

С Яго приехме поканата на Орла да вечеряме с нея след това. Още не бързахме да се връщаме в Граси Хил.

— От тази страна на границата с Денъм има много икори. Ако това бъде разкрито от някого, който има власт, няма да се наложи хората на Уорън да инсценират повече конфликти.

Малкият лагер беше море от шум — резки заповеди, дрънчащи оръжия, неспокойни коне. За мен обаче всичко се стопи до оглушителна тишина, а ехото от думите на Яго беше единственият звук в света. Не идвам с теб.

Объркани мисли започнаха да летят из ума ми толкова бързо, че не можех да уловя никоя от тях. Това е. Това е моментът, когато той ме зарязва. Това е уреждането на дълговете заради всичко, което му причиних.

— Тамзин! Тамзин! — Повишеният тон на Яго прекъсна момента и оживлението на лагера отново връхлетя върху мен. Все още с длани на бузите ми, той се наведе, така че челата ни се докоснаха. Когато видя, че ме е накарал да се съвзема, снижи глас: — Ще те видя отново, кълна се. Не те изоставям — просто не отивам с теб в Кейп Триумф.

Поех си дълбоко дъх, все още трепереща от последиците на онази кратка уплаха.

— Защо не? — успях да продумам най-сетне. — Трябва. Виж какво е заложено на карта! Ако преговорите се провалят…

— Именно затова няма да отида. Веднага щом тази група замине, потеглям на север, възможно най-бързо и ожесточено. Предвид времето, по което каза, че тръгва полкът на Харпър, мисля, че мога да го настигна. Той ще спре във Форт Шорбанк да предаде новините и да попълни запасите си. Ще го намеря там или някъде наблизо и ще му разкажа какво е станало. Имаме нужда да доведе обратно хората си, просто за всеки случай… — Златистозелените очи на Яго се зареяха покрай мен и той се прокашля: — Е. Мисля, че Кейп Триумф би трябвало да разполага с нещо повече от гражданското опълчение за защита.

— Но няма да има „просто за всеки случай“, ако си там! Ти ще сключиш мира. Ти можеш да уговориш всеки за всичко.

— Вероятно ти се струва така, защото успях да те спечеля, но в този случай нещата няма да се получат само с единия чар. Да, това със сигурност ще изисква човек, който умее да води преговори, но не мога да направя нищо специално, което ти да не можеш с Падриг и губернатор Дойл. Силата на доказателствата плюс истинското желание за мир на всяка страна ще бъдат критично важни, а ако те се провалят, няма да има значение кой от нас е там. Не искам да те отпращам сама, повярвай ми, но не можем да рискуваме града. Освен това връщането на онези войници ще осуети военните планове на самия Уорън.

Цяла сутрин бях физически изцедена, а сега се почувствах, сякаш цялата ми умствена енергия също пресъхва. Не можех да оспорвам думите му, защото знаех, че е прав. Никак не ми беше приятно, но той беше прав.

Това, че стоях близо до Яго, ни позволяваше да разговаряме насаме, преструвайки се на влюбени, които изживяват миг на нежност.

— Не мисля, че Падриг ще те остави да тръгнеш — промърморих. — Дори и наистина да не иска война, ще заподозре нещо, ако смяташ да доведеш войници обратно в „открития“ град.

— Съгласен. Точно затова не го попитах. Казах на Орла, че искам да върна Фелисия у дома и че накрая ще се срещна с всички вас, идвайки с Дъв. Тя знае колко обожавам Фелисия, а един бърз кон няма да накара отряд с този размер да се забърза.

— Но ще има значение, ако се опитваш да настигнеш армия. Всичко е наред — казах, виждайки мрачното му лице. — Знам, че не ти харесва да я лъжеш, но така е най-добре. Не я изправяй срещу годеника й.

— Знам, но все пак е трудно. Постоянно се опитвам да си казвам, че това изравнява резултата, след като тя просто ей така ме отпрати от Кърниал, без да спомене, че знае, че ще бъда задържан за разпит.

Разнесоха се викове, призоваващи хората да се качват на конете, и аз се притиснах по-близо до Яго: пръстите ми стиснаха ризата му, когато се вкопчих в него.

— Това е — казах.

Той въздъхна:

— Това е. И можеш да се справиш. Помисли си за всички различни хора, за които е трябвало да вземаш решения, откакто дойде в Адория. Не са много онези, които могат да претендират за подобен опит. Ако всички са искрени, ще ги отведеш там, където е нужно да отидат.

— Просто искам ти да стигнеш благополучно там, където трябва да отидеш. — Орла ме повика по име, но аз продължих да прегръщам Яго още един миг.

— Ще съм в безопасност. Фелисия ми е простила за гривата. — Яго ме целуна, а после пусна ръцете ми, докато отстъпваше назад. — Доскоро.

Множеството от икори ни помете и докато Орла и Падриг строят отрядите си, Яго вече беше потеглил, яхнал Фелисия. Когато започнах собственото си пътуване, седнала върху Пебъл, открих, че си повтарям мислено някои от прощалните му думи: Помисли си за всички различни хора, за които е трябвало да вземаш решения, откакто дойде в Адория. Не са много онези, които могат да претендират за подобен опит.

Беше прав за това. Но като размишлявах за всички, с които бях общувала, не можех да не си припомня как екипажът на Сивата чайка едва не ни беше зарязал на брега, как Наследниците ме бяха затворили, а един кандидат за женитба се беше опитал да ме удави. Може би наистина имах опит в общуването с всевъзможни хора… но дали ме биваше в него?

— Защо трябва ние да вършим цялата работа по разчистването на земята ви?

— Защото вината това да се случи, е ваша!

— Сякаш бихме упълномощили нападения над собствения си народ! Не хвърляйте върху нас вината за престъпленията на предатели, които действат по свои собствени осъдителни причини.

— Като сина ви?

Скочих на крака, опрях ръце на масата и се наклоних напред:

— Господа, господа. Да не се отклоняваме от темата. Важното е да се уверим, че няма още лорандийци или бунтовници, дебнещи по границата.

— Как така се отклоняваме? — настоя Падриг. — Синът му е един от тези дебнещи бунтовници.

Докато се движех из по-грубите и сурови райони на Адория, както и в изисканите бални зали на Кейп Триумф, се бях научила доста умело да не спирам да се усмихвам, когато разговорът се насочеше към отегчителна или отблъскваща тема. В последните две седмици обаче дори уменията ми бяха поставени на сериозно изпитание.

Точно от толкова време помагах на водачите на колониите и тези на икорите да уговорят примирие. Технически частта с примирието беше готова, в смисъл че никоя от двете страни нямаше да тръгне на война. Но след намесата на заговорниците напрежението в Адория бе нараснало до такава степен, че сега трябваше да се договорят повече неща, освен просто споразумението да не се избиват помежду си.

От лявата ми страна лицето на губернатор Дойл почервеняваше, добивайки оттенък, опасно близък до пурпурния. Обърнах се надясно и погледнах Падриг право в очите:

— Синът на губернатор Дойл е задържан под стража, на път да отплава обратно за Осфрид и да бъде наказан за престъпленията си — престъпления, за които губернаторът не е знаел и които са били в противоречие с всичките му принципи. А за силата на тези принципи говори фактът, че точно сега той е тук с нас, за да постигнем съгласие. — Обърнах се назад да погледна хората, събрани около масата, и казах: — Всички страдахме. Задълбаването в миналото няма да подобри това.

Падриг схвана намека и се обърна със сериозен вид към губернатор Дойл.

— Моля за извинение — каза сковано. — Действията на сина ви не са ваши. — После, още по-колебливо: — Това… сигурно… е много трудно за вас.

Губернатор Дойл се прокашля и отмести поглед.

— Е, добре. Няма нужда да проявявате такава загриженост. Ще се справя. Това е трудно за всички ни.

В повечето други ситуации този разговор щеше да бъде описан в най-добрия случай като неловък. Сега обаче беше един от по-дружелюбните, на които бях станала свидетел.

— Което е причината, поради която всички трябва да работим заедно — заключих гладко. Усмихнах се на всеки от мъжете и се отпуснах отново в стола си начело на масата. — Сега мисля, че занапред при справянето с бунтовниците не би трябвало да мислим чия отговорност е това, а по-скоро кой може да постигне най-много. Според информацията, която чухме, най-непреклонните бунтовници се крият по обитаваната от икорите страна на границата. Дан Падриг, данна Орла… вашите хора познават най-добре тази територия. Но губернаторе, лорандийците са се предрешвали като осфридианци преди, така че е добре да има и някого, който може да различи приятел от враг…

Така продължи. Още един ден, още една поредица срещи. Честно казано, обаче бяха цивилизовани в сравнение с драматизма на пристигането ми с икорите. Историите, които се разказваха след спектакъла в съда, бяха също толкова удивителни: всички сякаш се надпреварваха кой ще разкаже по-безумна случка.

Уорън очевидно бе казал на всички, че съм побягнала, когато сме се готвели да се качим на лодката за Хадисън. Беше заявил, че бурята ме е изплашила, като ми е напомнила за Сивата чайка, и че въпреки храбрите усилия от страна на него и хората му съм се изгубила в хаоса на бурята, макар че тя дори не беше започнала, когато потеглихме. На следващия ден Кейп Триумф организирал отряд за издирване, но той не открил нищо, защото търсели, където им бил казал Уорън, че съм изчезнала, а не в другия край на залива. Уорън бе изплатил сумата по договора ми като знак на „скръбта“ си, а на приятелките ми им се бе наложило да изживеят отново смъртта ми.

Не бях единствената, която Уорън се беше опитал да убие. Оказа се, че не е бил толкова склонен да прости на Аделейд, задето го е зарязала, и впоследствие се бе опитал да убие Седрик в Хадисън. Седрик бе оцелял, но машинациите на Уорън бяха станали причина да бъде арестуван и осъден на смърт. Дори сега потръпвах, като си помислех колко близо беше Седрик до смъртта в онзи ден. Ако икорите не се бяха придвижили толкова бързо… ако не бяха хвърлили Кейп Триумф в смут…