Леополд Басет се понесе превзето към отсрещния край на стаята, където брат му Максуел си седеше спокойно с чаша вино в ръка.

— Макс, току-що ми се обади моят човек от фоайето — зашепна екзалтирано Лео. — Лавиния се качва насам. Може ли поне за двайсетина минути да престанеш с този замислен поглед?

— Не съм замислен. Просто се наслаждавах на това абсолютно изискано „Сансере“ и се опитвах да пресметна колко точно ще ни струва последната ти измишльотина.

— Можеш да спреш и със сметките — прекъсна го Лео.

— След като знам, че Лавиния ще дойде, събитието си струва и последния цент. Тя е единствената, която всъщност има значение.

— Тогава защо платихме петнайсет хиляди долара за кралския апартамент в „Риц-Карлтън“? А и какво правят всички тези използвачи наоколо, освен че безплатно се тъпчат с хайвер и се наливат с шампанско?

— Макс, аз не те уча как да твориш бижута, така че и ти не ми изнасяй лекции как да планирам публични соарета. Ако Лавиния влезе в празен салон, ще си излезе на мига. Тези хора са ни нужни за пълнеж. Просто подготвих обстановката.

— Заради една списвачка на клюкарска колонка?

— Клюкарска ли? Та тя е истински моден гуру. Хората се хващат за всяка дума, написана от тази жена, и за всяка снимка, която публикува. Тя диктува вкусовете и създава модните тенденции.

Вратата на апартамента се отвори и Лавиния Бегби се появи на прага.

— Я виж ти! — възкликна тихичко Макс. — Ако се съди по извитите вежди и застиналото чело, изглежда, последният писък на модата е зле извършеното наливане с ботокс. Лицето й изглежда така, все едно току-що е получила сърдечен удар.

— Мразя те! — изсъска с нисък глас Лео и забърза през стаята, за да посрещне новодошлата. Антуражът й се състоеше от фотограф, асистентка и кученце уестхайландски бял териер, което Лавиния носеше на ръце.

Тя остави кучето на пода, дари Лео с чифт превзети въздушни целувки по бузите и се отправи директно към Макс.

— Максуел Басет, бижутерът на звездите — приветства го тя и двамата се здрависаха. — За мен е удоволствие най-накрая да се запознаем. Носи се слух, че сте доста саможив.

— Лео е виновен. Той непрекъснато ме държи затворен в студиото, за да създавам дрънкулки за богатите и известните.

— Аха, затворник сте, значи… — изгледа го тя. — Само че последния път, когато разговарях с Лео, бяхте някъде в Намибия на лов за бели носорози.

— Ще ви помоля да не го публикувате. — Макс смирено скръсти ръце пред гърдите си. — И без това ПЕТА1 вече ме мразят достатъчно.

— Лео, бъди така добър да ми донесеш един двоен бърбън, чист — помоли Лавиния.

— Веднага — кимна Лео. — А за кучето? Да й донеса ли паничка с вода?

— Не се притеснявай за нея. Харлоу обожава коктейлите и партитата. Тя ще изчака, докато някой изпусне вкусна хапка, и веднага ще изтича да я излапа. Ако можеше да говори, тя би нарекла ордьоврите ПОДьоври — пошегува се безизразно Лавиния и отново насочи вниманието си към Макс. — Е, нека поговорим.

— Отне ми месеци — започна той добре обмисленото си представяне, — но в крайна сметка открих двайсет идеално подхождащи си четирикаратови смарагда…

— О, моля ви! — прекъсна го Лавиния. — Спестете ми подробностите. Вашият пиар вече ми изпрати по имейла всички дребни детайли, а фотографът ми ще заснеме Елена Травърс, докато крачи по червения килим. Тук съм, за да поговорим за слуховете.

— Всичко е вярно — съгласи се Макс. — Лео е гей, а аз вече му казах, че вие си падате по него.

— Чух, че планирате да се сближите с „Пресио Мундо“ — заяви Лавиния.

— „Пресио“ ли? Голямата верига магазини? А те как биха могли да представят на пазара марка като „Басет“? Може би ще слагат стикети на гривните от по сто хиляди долара с цени на промоция от осемдесет и девет хиляди и ще ги излагат на витрината с разпродажбите?

— Не се правете на остроумен и не избягвайте въпроса. Според моите източници те искат да създадете специална линия за…

— Дами и господа, моля за вниманието ви — прекъсна ги пиарката на Лео, Соня Чен, която се появи на вратата на спалнята. — Срещала съм много известни актриси, но нито една от тях не е била по-зашеметяваща и по-грациозна от младата жена, която тази вечер ще премине по червения килим за премиерата на последния си филм — „Елеанор Аквитанска“. За мен е чест да ви представя Елена Травърс.

Актрисата влезе, облечена в бяла дълга рокля без презрамки от колекцията на „Валентино“, допълнена идеално от последното произведение на изкуството на Макс. Гостите избухнаха в аплодисменти, фотоапаратите защракаха, а Лео Басет се провикна от отсрещния край на стаята:

— Най-накрая открих момичето на моите мечти!

Тълпата избухна в дружен смях, а Лео забърза към Елена с широко разтворени ръце.

— Скъпа! — изчурулика той, докато прекосяваше помещението. — Изглеждаш зашеметяващо…

В този миг обаче левият му крак докосна белия уестхайландски териер и цялото му тяло се люшна напред. Харлоу изквича, Лео изпищя, а нечии ръце посегнаха към него, за да го задържат. Нищо обаче не можа да го спре — той се стовари право върху масата с бюфета и секунда по-късно лежеше на килима, покрит със севиче от морски костур.

Един от сервитьорите му помогна да се изправи, а Соня на секундата се материализира до него и започна да почиства соса и рибните парченца от смокинга му с цял куп салфетки. Лео направи жест с ръка, за да я отпрати, заставайки в центъра на цялата суматоха.

— Първото правило в шоубизнеса е… — започна той, обръщайки се към насъбралото се множество — никога да не работиш с деца или кучета!

Последва изблик на нервен смях от страна на присъстващите.

— Как е малката Харлоу? — погледна той към Лавиния.

— Притеснена е, но ще се оправи. — Тя притисна кученцето още по-плътно в прегръдките си. — Лео, ужасно много съжалявам…

Той се обърна към Елена.

— Опасявам се, че ще се наложи да си намерите друг ескорт, скъпа моя — каза и й протегна ръка.

— О, Лео — едва не простена актрисата, — никой няма да обърне внимание на малко коктейлен сос. Хайде, ще се забавляваме!

— За бога, Лео, иди! — обади се и Макс. — Така или иначе никой няма да гледа теб.

— Не — рязко повиши глас той. — Лео Басет никога няма да мине по червения килим целият вмирисан на риба!

След тези думи той нахълта припряно в спалнята и затръшна вратата след себе си.

Макс хвърли предпазлив поглед на Лавиния Бегби и се замисли как ли щеше да реагира тя на театралното маниерничене на Лео. Ала по лицето й, инжектирано с твърде много ботулинов токсин за изглаждане на бръчките, беше невъзможно да се прочете нещо.

Иън Алтман огледа внимателно хората, застанали зад кадифените въжета пред кино „Зигфелд“. Опита да открие някой интересен за заснемане, но не забеляза такъв.

Всъщност почти нямаше хора. Двата мощни блуждаещи лъча на прожекторите, които непрекъснато се пресичаха високо в небето, също не успяваха да привлекат многобройна тълпа за премиерата на новия филм на Елена Травърс.

„Това е основният проблем на тези премиери на червения килим, които се състоят в Ню Йорк“, помисли си Алтман. В Ел Ей се събираха всякакви любители на знаменитости, докато тук всичко, което пречи на свободното придвижване по тротоарите, се считаше за поредното скапано неудобство.

И сякаш в доказателство на тази му мисъл един човек, който се опитваше да заобиколи полицейските ограждения, се блъсна в него и едва не изби камерата от ръцете му.

— Задник! — изкрещя му пешеходецът. — Да не мислиш, че улицата е твоя?

Алтман беше преминал през специално обучение за избягване на конфронтацията с граждани.

— Не е моя, сър — отговори той. — Аз съм от телевизионния екип и имаме разрешение, което ни позволява да…

В този миг проехтя изстрел. Алтман не можеше да сбърка отчетливия звук с нищо друго и инстинктивно обърна камерата по посока на гърмежа. В същата секунда дузина служители на най-добре обучената градска полицейска част в Америка превключиха на пълен боен режим.

Извадиха се оръжия, радиостанциите се включиха и започнаха да се крещят заповеди. Последва втори изстрел и полицаите се разпръснаха — част от тях побягна на запад, гонейки стрелеца, а останалите се опитаха да удържат прииждащата от противоположната посока тълпа.

Свистенето на куршуми не изплаши Иън Алтман. Той беше преживял две мисии в Афганистан като военен фотограф, придружаващ частите на военновъздушните сили. Затова веднага падна на коляно и насочи камерата към мястото, откъдето проехтяха изстрелите.

Виждаше случващото се през лещата на фотообектива: белият кадилак криволичеше, останал извън контрол по Западна 54-та улица, лимузината одраска странично една патрулка, блъсна се леко в полицейския микробус и се заби челно в двата свръхмощни прожектора, които обхождаха небето и осветяваха нощта.

Ксеноновите крушки експлодираха сред водопад от искри и посипаха фотографа с дъжд от стъкла. Това обаче не му попречи да приближи и фокусира образа върху стъклото от страната на шофьора, зад което се виждаше приведено над волана тяло.

Полицаите първи достигнаха до лимузината и закрещяха на хората вътре да излязат с вдигнати ръце.

Алтман завъртя камерата точно навреме, за да улови в кадър младия мъж с окървавена риза, който едва се измъкна от задната врата. Ченгетата веднага го заобиколиха и закрещяха: „Лягай на земята! Лягай! Веднага!“.

Мъжът се свлече на колене, вдигна ръце и закрещя:

— Простреляха я! Викнете линейка!

Един от сержантите изкомандва на висок глас, двама полицаи се приближиха до лимузината и надникнаха вътре, след което прибраха пистолетите си в кобурите. Полицайка пропълзя вътре до задната седалка, а партньорът й тичешком заобиколи колата от противоположната страна и влезе оттам.

Двамата внимателно измъкнаха Елена Травърс и я положиха да легне точно под светещата реклама на киносалона. Актрисата приличаше на парцалена кукла, а отпред роклята й беше червена също като плюшения килим под нея. Полицайката коленичи и внимателно повдигна главата й.

Елена се помъчи да каже нещо, но от устните й се откъсна единствено задавен стон. Униформената се наведе по-близо до нея и Алтман приближи камерата достатъчно, че да прочете по устните й: Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Нямаше да бъде.

Пулсът на Алтман се ускори, но той продължаваше да държи камерата все така стабилно фокусирана върху сцената, разиграваща се на малкото екранче. Актрисата и полицайката се гледаха, събрани от съдбата в този ужасен миг. Елена пое последна глътка въздух и погледът й угасна.

Алтман и преди беше улавял смърт в кадър, ала тогава беше заобиколен от ужасите на войната. А тук смъртта беше почти спокойна и в същото време много по-потресаваща.

От уважение към загиналата той отдалечи общия план на кадъра и засне още няколко последни секунди от излъчващото се на живо предаване. А то вероятно щеше да взриви медиите само след миг и да бъде гледано от стотици милиони хора по целия свят. Елена Травърс беше безупречно красива дори в смъртта си. Изглеждаше съвършена, с изключение на дълбоките драскотини по деколтето й, откъдето преди миг беше откъсната насила единствената по рода си огърлица шедьовър на Максуел Басет на стойност осем милиона долара.

Нищо не привлича тълпата по-бързо от мъртва знаменитост.

Докато двамата с Кайли пристигнем на местопрестъплението, пред кино „Зигфелд“ вече се бяха струпали безброй опечалени, понесли свещи, цветя, плюшени играчки и снимки на покойната Елена Травърс.

Вестникарите от Дейли Нюз щяха да обобщят събитието само с една дума в заглавията на утрешния брой: ФЕНДЕМОНИЯ!

— Зак! Зак Джордан!

Вдигнах глава и видях приближаващия се към нас Ставрос Келепурис. Той е сержант от старата школа, строг към подчинените си и още по-строг към самия себе си, което е и главната причина колегите му или да го уважават, или да го мразят до мозъка на костите си. А понякога и двете.

— Зак, сигурен бях, че ще натресат този случай на „Специални клиенти“ — започна той още докато се здрависвахме. След това се обърна към Кайли: — А вие трябва да сте детектив Макдоналд.

— Наричай ме Кайли. Приятно ми е най-накрая да се запознаем, сержант — кимна тя. — И за протокола, случаят не ни беше натресен, а ни го спуснаха отгоре. Какво знаем до момента?

— Имаме мъртва кинозвезда, шофьор на лимузината в спешното отделение с куршум в гърба и двама избягали престъпници. А също и видеозапис, който няма да ви даде кой знае каква друга информация.

— Прав си — съгласи се Кайли. — Вече го гледахме.

— Целият проклет град го е гледал — смръщи се Келепурис. — Тук имаше не повече от петдесетина души, дошли да видят звездата за премиерата жива. Ала щом я проснаха в локва кръв на тротоара, веднага долетяха цяла орда лешояди с камери на телефоните си, надяващи се да уловят частица от холивудската история.

— Запознай ни набързо със случилото се преди изстрелите — помолих го аз.

— Вечерта беше спокойна, имаше само от обичайните папараци, които обикновено се стремим да задържим зад огражденията, но те не създаваха проблеми. Разполагах с повече ченгета от необходимото.

— Защо?

— Всичко е част от холивудските приумици… Травърс носеше огърлица за няколко милиона долара, а от отдел „Реклама“ решили, че ще изглежда по-добре, ако е заобиколена от дванайсет ченгета, които да я пазят, вместо само от четири. Студиото плаща на градската управа за охраната, така че са можели да наемат колкото си щат. Всички тук бяхме просто статисти в сини униформи или поне докато този ужас не ни дойде до главите.

— Обясни ми нещо повече за мъжа, който е бил в колата с нея.

— Казва се Крейг Джефърс. Той е личният й фитнес инструктор, но от това, което чух от него, излиза, че са имали и друг тип връзка, която не са афиширали открито.

— Има ли и друго, което не сме видели във видеото? — попитах аз.

— Изглежда, всичко е започнало като обикновен грабеж, нападателят е сграбчил огърлицата и понечил да побегне. Бил един от двамата, спрели с оръжия лимузината. Не мисля, че са възнамерявали да наранят когото и да било. Просто са искали да се доберат до това безумно скъпо нещо.

— А какво се е объркало?

— Джефърс. Той е бодибилдър — от типа мачо до мозъка на костите. Решил да се прави на Джейсън Стейтъм и да избие оръжието от ръцете на единия от нападателите, само че не станало точно както смятал.

— Да, такива задници са мъжете — отбеляза Кайли и поклати глава.

— Ти си истински късметлия, Зак — ухили ми се Келепурис. — Партньорката ти ми харесва. Даже на приказки звучи точно като жена ми.

— Има ли нещо друго? — попитах.

— Аз съм само охрана, Зак, не съм тук като ченге, така че не съм се ровил на по-дълбоко. Освен това Джефърс изглеждаше твърде съсипан, за да отговаря на много въпроси. Това, което е направил, е повече от тъпо, но човек няма как да не го съжалява. Ръцете на горкото копеле ще бъдат изцапани с кръвта на Елена Травърс до края на живота му.

— Ето затова те харесвам, Ставрос — кимнах аз, — никога не се притесняваш да споделиш открито мнението си.

— Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, детективе, но това не е моето мнение. Това бяха думи на самия Крейг Джефърс.

Подминахме смачканите останки от лимузината и камиона с прожекторите и се отправихме към червения килим, където се виждаше Чък Драйдън, коленичил до тялото на актрисата.

Драйдън, който отдавна се славеше с харизмата си на средностатистически затворнически надзирател, вдигна поглед, щом ни чу да приближаваме. Обичайната му сурова физиономия се посмекчи, когато забеляза Кайли, но въпреки това предпочете да заговори директно за работа, без каквито и да било предисловия.

— Отнесла е 9 мм куршум в корема — започна той. — Починала е от кръвозагубата.

— Благодаря. — Кайли го дари с отработената си усмивка, която говореше, че той е любимият й разследващ на местопрестъплението.

Влязохме във фоайето на кино „Зигфелд“, то беше изцяло опразнено, ако не се брояха няколкото ченгета и мъжът, който седеше на пода с гръб към стената, заровил глава в шепи.

— Господин Джефърс? — попита спокойно Кайли.

Той вдигна глава. Очите му бяха зачервени, а лицето му — изкривено от болка.

— Казах й, че съжалявам — започна той, — преди да умре, я прегърнах и й казах, че съжалявам. Тя не отговори, но съм сигурен, че ме чу.

— Ще открием човека, който направи това — обеща Кайли и приклекна до него.

— Аз го направих! — изстена той. — Вината е толкова моя, колкото и на всеки друг!

— Може ли да поговорим? — Кайли се изправи.

Джефърс също се надигна. Беше едър светлокос мъж, на ръст около метър и деветдесет, с широки рамене, дебел врат и релефни гърди, които изпълваха окървавената му риза до пръсване. Имаше известна вероятност човекът просто да беше уцелил генетичния джакпот, но самият аз съм достатъчно грамотен фитнес маниак, за да мога да разпозная фигура, формирана под въздействието на стероидите. Непропорционално развитата горна част на тялото и силно изпъкналите вени по ръцете му, както и обилното акне говореха сами за себе си. Крейг Джефърс определено беше любител на стероидните напитки.

— Бяхме спрели на червения светофар — заговори той, — тогава от нищото се появиха двама въоръжени. Принудиха шофьора да свали страничните стъкла на колата и единият от тях насочи пистолет към Елена. Сигурен съм, че тя щеше да му даде огърлицата си, ако й я беше поискал, но не — онзи реши да забие ноктите си в шията й и да я отмъкне. Копелето я одра до кръв, нарани я и тя изпищя. Точно това ме вбеси — писъкът й.

— И как по-точно ви вбеси? — заинтересува се Кайли.

— Нещо в мен се пречупи. Посегнах към оръжието му. Знам, че винаги ни учат да не го правим, но човек не разсъждава, когато го залее вълната от адреналин. Сграбчих китката му с една ръка и тъкмо щях да го цапардосам с другата, когато пистолетът гръмна.

Чувал бях тази история и преди — мъж, „въоръжен“ само с излишък от тестостерон, решава да си опита късмета в ръкопашен бой срещу оръжие. На Джаки Чан му се получава във филмите, но не беше сработило за Крейг Джефърс в реалния живот.

— И какво стана след това? — попита Кайли.

— Той стреля още веднъж. По-късно разбрах, че е покосил шофьора. Всичко останало ми е като в мъгла. Спомням си ясно единствено Елена.

— Опитайте да опишете двамата нападатели — подкани го Кайли.

— Носеха черни плетени шапки и зелени хирургически маски, които скриваха лицата им. Онзи, който посегна през прозореца отзад, беше без ръкавици и успях да видя ръцете му. Беше бял.

— Какви бяха взаимоотношенията ви с Елена Травърс? — попитах го аз.

— Обичах я.

— Били сте и неин личен треньор, нали?

— Така започна всичко, но преди шест месеца я поканих да излезем на среща. Не мислех, че нещата между нас могат да се получат, но се случиха. Направо не ми се вярваше… Елена можеше да има който си поиска мъж в Холивуд, но пожела да бъде единствено с мен. Бях готов да прекарам остатъка от живота си с нея, а сега… — Джефърс поклати глава.

Разпитът приключи, но с Кайли го оставихме за миг да помисли над загубата си.

Тримата просто стояхме и мълчахме в центъра на обширното фоайе на кино „Зигфелд“ с червения плюшен мокет и проблясващите над главите ни кристални полилеи. Бяхме заобиколени от половин дузина огромни снимки на Елена Травърс, които ни наблюдаваха от всеки ъгъл. Накрая Джефърс пръв наруши тишината:

— Вината е изцяло моя — зашепна той. — Ако Елена беше дошла с Лео, както беше уговорено, сега все още щеше да е жива.

И така изведнъж се оказа, че разпитът ни все пак не беше свършил.

— Кой е Лео? — попитах аз.

Оказа се, че Кайли вече познаваше Лео.

— Съмнявам се, че и той ще ме помни — подхвърли тя, когато се върнахме в колата.

— Та как иначе? Ти си най-незабравимото ченге в службата — подкачих я аз.

— Онази вечер не бях в ролята си на ченге. Беше парти от филмовата индустрия и бях там в качеството си на госпожа Спенс Харингтън. Лео беше толкова заслепен от блясъка наоколо, че едва ме поздрави. Хората като него не си губят времето да разговарят със съпруги на хората, които правят филмите.

Открих телефонния номер на Басет в джиесема на Елена Травърс. Обадих му се и обясних, че искаме да му зададем няколко въпроса.

— И ние с брат ми също имаме няколко въпроса — отговори той. — Може ли да дойдете в нашия апартамент?

Докато стигнем дотам, улицата отпред се беше напълнила с новинарски бусове, папараци и обичайната тълпа от зяпачи, привлечени неудържимо от убийството. Две полицейски патрулки и двама регулировчици в светлоотражателни жилетки обезопасяваха пространството и поддържаха реда.

Покрай работата си в „Специални клиенти“ имах възможност да се запозная от първо лице с живота на по-високопоставената половина от обществото. Братята Басет, разбира се, не бяха точно представители на „по-високопоставените“ — те бяха еднопроцентова извадка от единия процент най-високопоставени, а така нареченият им апартамент представляваше по-скоро нещо като дворец.

В миналото, когато Ню Йорк е бил все още индустриален център на страната, Манхатън бил изпълнен с огромни промишлени сгради, предназначени за търговия или производство, като сред тях рядко се срещали и жилищни постройки. В началото на осемдесетте години, след законодателна промяна, предприемчиви богаташи получили възможността да докопат тези студени, неприветливи, пълни с плъхове здания почти на безценица.

Усетили се рано, братята Басет бяха успели да превърнат един шестетажен склад на Западна двайсет и първа улица в два впечатляващи апартамента, всеки на три нива. Лео живееше в долната половина на сградата. С Кайли взехме асансьора до третия етаж.

От входната врата се влизаше направо в просторна стая с висок таван, огромни прозорци и обзавеждане, което сякаш беше излязло от някой музей. Двамата мъже, които ни очакваха, изобщо не приличаха на братя. Единият беше едър и широкоплещест, с прошарена сива брада и пронизителни студени сини очи. Беше облечен в избелели джинси и невзрачна тениска.

— Макс Басет — представи се той.

Другият беше нисък, с овални черти и гарвановочерна коса, чийто цвят можеше да бъде постигнат единствено по химически път. Той носеше червено сако от смокинг, навлечено върху тъмнопурпурна копринена пижама, която изглеждаше така, сякаш току-що беше излязла от гардероба на Хю Хефнър.

— Аз съм Лео — каза той. — Благодаря, че дойдохте. Съсипани сме от загубата, а по телевизията не съобщават никаква достоверна информация. Моля ви, обяснете ни какво точно се случи.

Седнахме и ги запознахме с основните моменти от случая.

— Не разбирам — заяви Лео, — ограбвали са ни и преди. Крадците на бижута почти никога не прибягват до насилие. Защо им е трябвало да я застрелват?

— Ти изобщо нищо ли не чу? — смъмри го Макс. — Застреляли са я, защото онзи идиот, приятелят й, е сграбчил оръжието.

— Значи намекваш, че е станало заради мен? — възрази рязко Лео.

— Божичко, Лео! Как, по дяволите, успя да го извъртиш така, та да излезе, че те обвинявам? — не му остана длъжен Макс.

— Защото точно аз бях този, който трябваше да я придружава. Ако някой беше натикал пистолет в моето лице, щях да му кажа: „Вземай и огърлицата, и портфейла ми, и каквото искаш… Само не ни наранявай“. Ала аз не отидох и сега тя е мъртва.

— А защо не отидохте? — попитах.

— Случи се един глупав инцидент — призна Лео. — Бях…

— По-скоро беше глупаво решение — намеси се Макс. — Той не отиде, защото по сакото му имаше сос за коктейли. На Елена обаче изобщо не й пукаше за това и го помоли да я придружи, но той отказа.

— Благодаря ти, Макс — заяви Лео и се изправи, — сякаш аз самият не се чувствам достатъчно ужасно заради всичко, което се случи. Съсипан съм — обърна се той към мен, — затова, ако имате други въпроси, ще се радвам да ви отговоря утре сутринта. Насаме.

И без да изчака отговора ми, просто се обърна и излезе от стаята.

— Е, виждате за какво става въпрос, детективи — обади се Макс. — Брат ми обича да драматизира. Пада си по зрелищните появи и още по-зрелищните напускания на сцената. Той се държи като истинска примадона дори когато драмата не го засяга лично. Това е една ужасна трагедия. Как бих могъл да ви помогна да откриете хората, които са убили Елена?

— Можете ли да ни опишете огърлицата? — попитах аз.

— Като се има предвид, че аз съм дизайнерът й, да. Има двайсет смарагда, абсолютно еднакви и с перфектно качество, те са по четири карата. Около всеки един от тях е монтиран кръг от диаманти с кръгла и крушовидна форма. Мънички, от по 0,05 карата, но ефектът е ослепителен. Тя изглеждаше прекрасно с нея.

— Кой знаеше, че тя ще носи огърлицата?

— Всички. — Макс поклати глава. — Беше една от поредните приумици на Лео за публични изяви.

— Изглежда, не се разбирате много добре с брат си — отбеляза Кайли.

— Не съвсем… Може би някога е можело човек да разходи Мерилин Монро или Елизабет Тейлър по червения килим, украсени с огърлици от осем милиона долара, с надеждата, че тази маневра ще донесе някакъв вълшебен ефект върху продажбите на марката, но това отдавна вече не е така. Казах на Лео, че все още живее във втората половина на двайсети век. Цялата шумотевица сега щеше да бъде насочена към Елена и никой нямаше да обърне внимание, че носи оригинално бижу на Макс Басет. Е, оказа се, че греша. Сега всички ще ме запомнят като човека, който създаде огърлицата, заради която загина Елена Травърс.

— Господин Басет, който и да е взел огърлицата, ще се опита да я продаде — намеси се Кайли. — Трябват ни нейни снимки, както и лазерното й защитно гравиране, отразено в ОБС и ФБР.

— Пиарката ни Соня Чен ще ви ги изпрати до час — обеща той. После добави: — Впечатлен съм! Не са много ченгетата, запознати с Обединението за бижутерска сигурност.

— Ние имаме малко повече опит в тази област в сравнение с повечето редови ченгета — обясни Кайли.

Пропусна обаче да добави, че за отдел „Специални клиенти“ случаите на откраднати бижута бяха толкова обичайни, колкото обикновените кражби от магазин.

При нормални обстоятелства прибирането у дома пет часа след края на работната ми смяна не би се считало за проблем, ала през последното денонощие животът ми беше всичко друго, но не и нормален. Двамата с Черил живеехме заедно.

Или поне се опитвахме, но се оказа, че аз не изпълнявах достатъчно добре своята част от задълженията по съвместното съжителство. Това беше петата ми поредна нощ, в която се прибирах късно, откакто тя се беше преместила да живее при мен. Освен това в два от последните три уикенда ме бяха викали на работа.

Запознах се с доктор Черил Робинсън преди около четири години. Тогава бях все още в списъка с кандидати за отдел „Специални клиенти“, а тя беше полицейският психолог, на когото бяха възложили задачата да оцени пригодността ми. Знам, че хората се преценяват по вътрешната им красота, но е невъзможно да се запознаеш с Черил и да не бъдеш заслепен от външната й хубост. По-голямата част от семейството й са ирландци, но тъмнокафявите й очи и гарвановочерната й коса, както и великолепната й кожа с цвят на карамел, които карат хората да се обръщат след нея, се дължат на нейната ДНК, привнесена от латиноамериканската й баба. Оказа се, че и аз бях поразен от нея мигновено.

По онова време Черил имаше само един недостатък — съпруг. Но хубавите неща се случват на тези, които умеят да чакат. И така преди около година бракът на Черил и Фред Робинсън рухна с гръм и трясък и тогава с нея се превърнахме от приятели в любовници. А след това и в онзи тип хора, които излизат заедно, но все още живеят в отделни апартаменти, защото не са сигурни дали от връзката им ще излезе нещо.

— Побързай! — повика ме тя още в мига, в който отворих входната врата на апартамента ми.

— Съжалявам, че закъснях — започнах аз. — Бях…

— Знам, знам — прекъсна ме тя. — Новините в единайсет тъкмо започват.

Седеше на дивана, облечена в черни къси панталонки и тюркоазен спортен потник, а косата й беше прибрана в конска опашка. Потупа с ръка възглавницата и аз се настаних до нея.

— Сигурно умираш от глад — каза Черил и се наведе към мен, за да ме дари с целувка.

Така си беше, но е невъзпитано да се прибереш с пет часа закъснение и най-напред да попиташ какво има за вечеря. Така или иначе не ми се наложи, тъй като Черил ми беше приготвила чиния със сирене, маслини, салса и чипс. Беше я оставила на масичката за кафе, а до нея имаше бутилка вино и две чаши. Нахвърлих се на храната като прегладнял вълк, опитвайки поне за момент да забравя за убийството на Елена Травърс.

Новинарският репортаж беше изпълнен с кадри от досегашната филмова кариера на актрисата. Показваха катастрофиралата лимузина и тялото й, проснато на червения килим, а накрая и кадър с изчезналата огърлица. А като се има предвид и фактът, че с Кайли бяхме преки участници в три от последните високопрофилни престъпни случая през последната година, репортерът беше счел за необходимо да насочи камерите и към нас. Спомена ни по име и показа как влизаме в кино „Зигфелд“, за да разпитаме Крейг Джефърс.

Репортажът завърши с кадър на тийнейджърка с мокри от сълзи бузи, която беше коленичила и поставяше букет цветя пред импровизиран мемориал.

— Ужасно е — отбеляза Черил, която също всеки момент щеше да се разплаче. — Радвам се, че с Кайли сте ангажирани по този случай. Ще го разрешите.

— Няма да е лесно — възразих. — По всичко изглежда, че е обир, който е тръгнал лошо, така че няма пряка връзка между убиеца и жертвата.

— Не бъди толкова обезкуражен. Успявали сте да разрешите и далеч по-сложни случаи.

— Знам, но това ще означава, че ще ми се налага да работя извънредно, заради което съжалявам.

— Престани! — смъмри ме тя.

Не разбрах къде точно бях допуснал грешка, но ясно си личеше, че има нещо.

— С какво да престана? — попитах аз.

— Да се извиняваш.

— Мислех си, че жените харесват извиненията — оправдах се, дарявайки я с една от момчешките си усмивки. — Особено ако са придружени от цветя или бижута.

Черил изключи звука на телевизора, което определено не беше добър знак.

— Не знам какво харесват другите жени, Зак, но на тази, с която живееш, определено не й допада да се извиняваш по команда — заяви тя.

— Не съм сигурен какво имаш предвид…

— Искам да кажа, че ти току-що се опита да ми се извиниш предварително, че ще работиш извънредно. Това е манипулативно. Опитваш се да предотвратиш евентуална негативна реакция от моя страна за следващия път, когато ще се прибереш късно у дома.

— Мислех си, че просто поемам отговорност за действията си.

— А аз си мисля, че просто си просиш извинителна бележка. Как е възможно Черил да се сърди? Нали вече я предупредих, че ще става така?

— А какво мога да кажа? Чувствам се виновен всеки път, когато оставам до късно на работа.

— И защо? Ти си ченге. Знам, че работиш ужасно много. Всъщност може би помниш, че аз съм един от хората, които ти помогнаха да започнеш тази работа.

— Е, в такъв случай какъв е най-добрият ми ход, докторе? — заинтересувах се аз. — Трябва ли да продължа с извиненията, или да падна на колене и да се моля да ми простиш за това, че съм ги изрекъл?

Това свърши работа и тя се разсмя.

— Имам по-добра идея — заяви Черил. — И двамата изкарахме цяла вечер вторачени само в смъртта. Хайде да направим нещо жизнеутвърждаващо.

При тези думи тя ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Приглуши осветлението до нежнозлатист нюанс и започнахме да се разсъбличаме. Правехме го бавно, избягвайки умишлено да се докосваме. И оставяхме точно толкова място между телата си, колкото да нарасне трепетното напрежение от това, което предстоеше.

— Още не — прошепна тя, когато се изправих пред нея напълно гол и очевидно готов. Обзе ме усещане за сладка агония и наелектризиращо очакване. Тя дръпна завивките и легна на леглото. — Сега — едва промълви.

Наведох се и телата ни нежно се докоснаха. Целунах гърдите й в мига, в който без никакво усилие се плъзнах в нея.

И така под приглушената светлина и в прегръдките на жената, която все повече започвах да обичам, бавно взе да избледнява суровата реалност на значката и оръжието, които носех всеки ден. Тревогите ми от миналото и страховете ми за бъдещето тихо се стапяха.

Нямаше думи, съществуваше само успокояващото усещане да бъда с единствения човек на този свят, който наистина имаше значение за мен. Преживяването беше наистина жизнеутвърждаващо.

На следващата сутрин влязох в закусвалнята на Гери и се настаних в любимото ми сепаре. Самата Гери излезе иззад тезгяха, за да ми донесе кафе.

— Видях те по новините снощи — започна тя.

— Как изглеждах?

— Ами така, сякаш имаше огромна нужда да се наспиш. Ала съдейки по начина, по който се домъкна тук тази сутрин, предполагам, че не си успял. Закуската ще ти помогне — добави тя. — Какво да бъде?

— Яйца на очи, бекон и препечена филийка — поръчах аз.

— Ще искаш ли и нещо друго към тази английска закуска? — попита тя.

— Не, благодаря.

— Не е задължително да е от менюто — усмихна се Гери. — Гледам да се грижа добре за специалните си клиенти.

— О, престани! — възпротивих се аз в мига, в който осъзнах, че ме поднасяше.

Гери Гомпертс е безцеремонна баба еврейка, която никому не цепеше басма и винаги сервираше домашно приготвената си храна, гарнирана с цветисти и духовити мъдрости. И особено с разсъждения за успешните и неуспешните житейски връзки.

— Да ти изглеждам като някой, който има нужда от терапия? — попитах я аз.

— Та кой ти е споменавал за терапия? — изгледа ме невинно тя. — Знам само, че Черил се премести да живее при теб преди три седмици, миналата вечер ти си се прибрал бог знае по кое време, а тази сутрин ми цъфваш по-притеснен от девица, озовала се сред пияни моряци. Ще предположа съвсем произволно, че напрегнатият ти мозък днес е по-затормозен от обичайно. Ако терапията би ти помогнала, то трябва да знаеш, че си дошъл в правилната закусвалня.

— В голяма грешка си — възразих аз.

— Хм, май уцелих болното място. Ей сега се връщам — кимна Гери.

Малко по-късно се появи отново със закуската ми, доля ми още кафе и седна на масата срещу мен.

— Постоянно го правиш — продължи тя. — Появяваш се с тази отчаяна физиономия на човек, който е на голям зор, аз предлагам да ти помогна, а ти започваш да се правиш на недостъпен. Или ми обясни какво става, или ще си намеря някой друг, който оценява по-добре това, което може да стори една жена с опит.

Разказах й.

— Е, значи си зает — сви рамене тя. — Това е свързано с територията. Черил няма да се изнесе само защото си ангажиран в сложен случай и се налага да оставаш на работа до късно.

— Не бъди толкова сигурна — възразих. — Познавам прекалено много ченгета, чиито връзки са рухнали само защото са поставяли работата си на първо място.

— Проблемът не е в работата ти, Зак.

— А в какво е тогава?

Тя взе кутийката с пакетчета захар и я изсипа на масата.

— Какво правиш? — учудих се.

— Това е ресторантската версия на презентация в „Пауърпойнт“. — Гери взе едно розово пакетче с подсладител и едно синьо с обикновена захар. — Синьото си ти, а розовото е Черил. Ето ви, представи си, че сте си у дома — каза тя и сложи и двете пакетчета в празната кутийка. — Това тук е работата — добави и взе една солница, която остави в другия край на масата. — На теб всеки ден ти се налага да ходиш в солната мина — продължи Гери, грабна пакетчето Зак от дома и го премести при работата. — Там си в компанията на още много мъже, всичките в синьо — поясни тя и обгради солницата с още няколко пакетчета захар. — Там е и бившата ти приятелка Кайли — добави и постави едно розово пакетче подсладител в синята купчинка. — На работа двамата с Кайли излизате и прекарвате между десет и четиринайсет часа заедно. — Тя взе двете пакетчета и ги премести на едно свободно място на масата. — Е? Все още ли мислиш, че всичко е заради извънредните часове, или по-скоро се извиняваш на Черил заради това, че прекарваш времето до късно вечер в компанията на Кайли?

— Надявам се, че не ме обвиняваш в нещо подобно — ядосах се аз, — защото целият ти анализ дотук е основан на стара информация. Отдавна съм продължил напред. Кайли остана в миналото. Черил е моето бъдеще. Сапуненият сериал с главен герой Зак Джордан свърши.

— Сигурна съм, че си вярваш, но забравяш едно нещо. Когато Черил се пренесе при теб, заедно преминахте от фазата на излизането във фазата на съвместното съжителство. Сега живееш с нея и се обзалагам, че всеки път, когато до късно през нощта с бившата ти си играете на стражари и апаши, ти се терзаеш от мисълта, че бъдещето ти си стои самичко в любовното гнезденце и чака да се прибереш. — Гери ми подаде кутийката със самотното розово пакетче подсладител и настоя: — Признай си го!

Преди да успея да й отговоря, телефонът в джоба ми извибрира и на екрана се появи съобщение. Беше от капитан Кейтс и гласеше: „“Грейси Меншън". Веднага".

— Гери, трябва да вървя — казах аз и се изправих.

— Почакай минутка — помоли тя и посочи пакетчетата изкуствен подсладител, разпръснати по масата. — А кой ще оправи цялата тази бъркотия тук?

— И откога това е моя работа?

По лицето й се разля триумфираща усмивка.

— Това е част от терапията ти, Зак. Животът си е твой. Трябва сам да си го оправиш.

Мюриъл Сайкс беше кмет на Ню Йорк едва от три месеца, но двамата с Кайли вече бяхме в списъка й с телефонни номера за бързо набиране. Бяхме й оказали изключителна помощ във времето, когато все още беше кандидат за поста, и по една щастлива случайност сега тя вярваше в мотото „Отвърни на доброто с добро“.

Началството в отдел „Специални клиенти“ отлично съзнаваше ползите от близките дружески отношения с политиците на власт и беше във възторг от факта, че сме спечелили доверието на кмета. Затова, когато получихме съобщението от Кейтс да отидем в резиденция „Грейси Меншън“, с Кайли нямахме време за губене, за да преценяваме приоритетите си. Сайкс беше нашият приоритет.

Кайли ме чакаше пред сградата на Девети участък.

— Знаеш ли какво иска кметът? — попитах я още щом се качих в колата.

— Не — отговори тя. — Бях в офиса, когато Кейтс получи обаждането. Нямаше повече подробности, тя просто ми нареди да тръгвам.

— Докладва ли на Кейтс докъде сме стигнали по случая с Елена Травърс?

— По-скоро докъде не сме стигнали. Нямаме нищо. Единственото, което можах да й кажа, е, че тези момчета не са били професионални крадци на бижута. Те са двама аматьори, които са направили ужасна грешка и сега ще се опитат да се отърват от огърлицата възможно най-бързо. Обясних й, че сме пуснали слуха за това и се надяваме да получим пробив чрез широката ни мрежа от разузнавачи.

— Широка ли? Обадили сме се само на трима детективи. Кейтс не се върза на тези глупости, нали? — усъмних се аз.

— Разбира се, че не. Но я накарах да се разсмее.

Две минути по-късно пристигнахме пред „Ерейси“ и съобщихме на охраната на портала, че имаме среща с кмета.

— Добре е да побързате — посъветва ни човекът от охраната. — Колата я чака и тя ще отпътува след минута.

Черният джип на кмета беше паркиран пред входа на резиденцията. Веднага разпознах шофьора й.

— Какво става, Чарли? Току-що получихме обаждане, че кметът искала да се види с нас.

— А тя току-що получи обаждане, че губернаторът искал да се види с нея. На всички ни се налага да играем по свирката на някого, Зак — поклати глава той.

С Кайли се изкачихме по стълбите пред входната врата, която в същия момент рязко се отвори и Мюриъл Сайкс излетя отвътре. Носеше топло лилаво манто и хладна намръщена физиономия.

— Добро утро, госпожо кмет — поздравих я аз.

— Любимката на Америка беше убита в града, който аз ръководя. Какво, по дяволите, му е доброто на това? — извика тя. После попита по-меко: — Докъде стигнахте по случая?

— Все още нямаме съществена информация, която да докладваме.

— Нищо съществено, изглежда, ще бъде лайтмотивът на целия ми ден — ядосано промълви Сайкс. — Тъкмо заминавам за Олбъни, където ще се наслушам на лъжи.

Тя слезе по стълбите и тръгна към джипа. Чарли й отвори задната врата, когато се приближи.

С Кайли я последвахме.

— Госпожо кмет — продължих аз, — вие сте наредили да ни повикат тук. Просто искахте да получите информация по случая на Травърс ли?

— Не, по дяволите. Знам, че нямате нищо по случая, след като никой от „Специални клиенти“ в управлението все още не ми се е обадил, за да съобщи, че сте се добрали до нещо.

Тя се качи на задната седалка в колата и Чарли затвори вратата след нея. Сайкс свали стъклото и добави:

— Извиках ви заради нещо друго. Става въпрос за една неприятна история, а не мога да се доверя на кого да е да се занимае с нея, освен на вас двамата.

— Благодаря. А имате ли време, за да ни съобщите повече подробности?

— Детектив, нямам време, дори да си навия часовника. Хауърд ще ви запознае с подробностите. Той ви чака вътре — каза тя, след което вдигна обратно прозореца и джипът потегли по двеста и трийсет километровото разстояние до столицата на щата.

— Никога преди не съм я виждал в толкова скапано настроение — отбелязах. — Не ми се ще в този момент да съм на мястото на Чарли.

— По дяволите — изруга Кайли, — ако това е истинското лице на Мюриъл Сайкс, аз пък не искам да съм на мястото на Хауърд.

Това ме накара да се разсмея. Хауърд Сайкс беше съпругът й. Качихме се обратно по стълбите към входната врата на резиденцията, за да разберем с каква неприятна история възнамеряваха да ни натоварят.

Мюриъл Сайкс беше бедно момиче от улиците на Бруклин, успяло да си проправи път до университета и да завърши право, след което е назначена за щатски прокурор на южната част на щата Ню Йорк, а после спечелва кметския пост още от първия си опит. Ако трябваше да се опише само с едно качество, което я беше извело през целия път в кариерата й, то това бе упоритост.

Съпругът й обаче не беше нито упорит, нито беден. Той беше израснал в привилегировано семейство в процъфтяващия нюйоркски квартал Сътън Плейс. И беше проправил пътя си нагоре през системата от частни градски училища до университет от Бръшляновата лига. А впоследствие и до Медисън авеню, където отличният му външен вид и школуваните маниери го бяха превърнали в естествена част от един свят, в който често имиджът е ценен по-високо от съдържанието.

Човекът обаче притежаваше много повече от правилен замах при играта на голф и дарба да забавлява гостите си на вечеря с интересни истории от войната. Хауърд беше истински виртуоз в ръководенето на маркетинг кампании, които печелеха сърцата на потребителите и подслаждаха речите на клиентите му. Беше се пенсионирал на шейсетгодишна възраст, за да менажира политическата кампания на съпругата си, и често му приписваха заслугите за това, че е бил ръководната сила зад издигането на първия кмет на Ню Йорк от женски пол.

Хауърд ни очакваше в дневната на частната резиденция на първото кметско семейство.

— Зак, Кайли, благодаря ви, че дойдохте — посрещна ни той, игнорирайки факта, че всъщност бяхме повикани.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попитах аз.

— Участвам в доверителните фондове на две големи болници в града — отговори той. — Преди месец от болница „Сейнт Сесилия“ е изчезнало медицинско оборудване.

— Какво точно оборудване?

Като един истински професионалист в рекламата и маркетинга, Хауърд ни беше подготвил материали за визуализация. Той отвори папка и извади снимка на устройство с голям екран, което приличаше на огромен айпад.

— Това е преносим ултразвуков апарат, използван за кардиологични прегледи. Тежи четири килограма и половина, което означава, че може да бъде занесен лесно до всяко болнично легло.

— Обаче е бил изнесен извън болницата — предположих аз.

— Този и още два като него — потвърди Хауърд Сайкс. — Струват по двайсет хиляди долара всеки. Първата ми мисъл беше, че това е един от недостатъците, задето правят тези машини толкова компактни — стават лесни за отмъкване. Макар че — продължи той и извади друга снимка — този също е изчезнал горе-долу по същото време.

Уредът приличаше на по-висок брат на робота Арту-Диту.

— Това е апарат за анестезия. Струва четиридесет хиляди долара и тежи около сто и осемдесет килограма. Както виждате, не е от уредите, които просто биха могли да се поберат в раница. Е, има и колелца, но има и вградено електромагнитно устройство за защита, а болницата разполага с охрана на всеки един от изходите си. И въпреки това апаратът е успял да се изпари.

— От болница „Сейнт Сесилия“ подали ли са сигнал за кражбите? — попита Кайли.

— Не. Нямат доказателство, че нещо е било откраднато и затова не са подали сигнал, че липсват. Болницата е решила просто да ги отпише и да отдаде липсата им на лошата охрана.

С Кайли мълчахме просто защото нищо от чутото до момента нямаше смисъл. Сякаш ставаше въпрос за стандартен случай на престъпление, за което жертвата не е подала сигнал, и въпреки това кметът, който добре знаеше, че сме ангажирани по случая с убийството на Елена Травърс, ни караше да зарежем всичко и да се заемем с това.

Най-накрая Хауърд ни разкри пълната картина.

— Участвам и в борда на болница „Мърси“, а преди два дни удариха и нея. Този път са измъкнали оборудване на стойност двеста и седемдесет хиляди долара. Не вярвам в случайните съвпадения, затова се поразрових и установих, че за последните два месеца са били обрани цели девет болници. Общата стойност на щетите възлиза на близо два милиона долара — добави той и ми подаде лист с разпечатка. — Всички подробности са изложени тук.

— И искате от нас да разберем кой стои зад кражбите? — попитах аз.

— Да — кимна Хауърд Сайкс, — но не по обичайния начин.

— Не знаех, че имаме обичаен начин — погледна ме въпросително Кайли. — Ще трябва да ни обясните за какво става въпрос, за да не го правим повече.

Хауърд се усмихна и извади от папката си изрезка от вестник. Бяха заснели мен и Кайли, докато излизахме от къщата на братята Басет.

— Медиите ви обичат — каза той. — Появявате се по първите страници на вестниците, когато разрешите някое нашумяло престъпление, а в случаи като миналата вечер, когато сте разпитвали хората, чиято огърлица е била открадната, сте излезли на пета страница на Поуст. Медиите отразяват всяка ваша стъпка, а моята цел, както и на Мюриъл, е да запазите това разследване в строга тайна. Тази сутрин се е обадила на началника ви и тя също е съгласна с нас.

— Това безспорно е една много неприятна престъпна серия, но научаваме за нея едва сега — отбеляза Кайли. — Защо се налага всичко да е толкова секретно? И защо да не обявяваме случващото се пред обществеността? Понякога оттам се появяват най-добрите ни следи.

— Ако попитате ръководствата на която и да е от тези болници, те ще ви заявят, че секретността е в името на защитата на техните пациенти. Хората искат да се чувстват в безопасност, когато постъпват в болница, и ако научат, че престъпници са откраднали незабелязано оборудване с размерите на хладилник, ще започнат да се тревожат. Какво друго могат да отмъкнат тези злодеи? Портфейла ми? Лаптопа ми? Новороденото ми бебе? Преобладаващата нагласа в болниците е, че около всичко това не трябва да се шуми. Така пациентите се стресират по-малко.

— А каква е истинската причина да не искат да изнасяме публично информация за кражбите? — попитах аз.

— Защото, ако тази история се размирише — подсмихна се Хауърд, — това ще се окаже сериозна пречка пред бъдещото им финансиране и кампаниите за набиране на средства.

— Значи трябва да си променим стила — отбеляза Кайли веднага щом потеглихме с колата от алеята пред резиденцията на кмета. — Той сериозно ли говореше? Една от причините да присъстваме в медиите е това, че разкриваме престъпления. Я ми кажи, Батман, как се очаква да разрешим този случай, след като не можем да изнасяме никаква информация публично?

— Защото, Момиче чудо, ние сме способни да разрешим всяко престъпление. Именно затова кметът на Готъм Сити се обърна към нас — обясних аз. — Е, да започнем оттам да поговорим с хората, с които имаме право. Давай да вървим в болница „Мърси“, за да се срещнем с охраната.

Кайли зави наляво по Седемдесет и девета улица и се отправи на юг по магистрала „Франклин Д. Рузвелт“.

— Има само един начин да се достави болнично оборудване за два милиона долара от Ню Йорк до някой си купувач от Третия свят, готов да плати за него — отбеляза Кайли. — И това е — с огромни карго контейнери.

— Добра идея — отбелязах. — Трябва да дадем списъка от Хауърд на Джан Хогъл и да видим дали тя няма да може да засече нещо по корабите, отплавали няколко дни след всеки от обирите. Тя ще успее да ги засече по теглото. Ако са откраднати X килограма оборудване, ще отбележи за проверка всяка експедирана стока, която е тежала приблизително толкова.

— Нямах това предвид — каза Кайли. — Мислех си дали не можем да отидем до доковете и да разпитаме работниците. Онези момчета имат очи и уши навсякъде, а и неколцина от тях са ни длъжници.

— Идеята ти е чудесна — отбелязах аз. — Само че след това снимките ни ще излязат във вестниците като първите две ченгета, уволнени от администрацията на новия кмет Сайкс.

Мобилният й телефон иззвъня. Движехме се със сто километра в час и тя натисна бутона на телефона си, който го превключи директно в режим на високоговорител.

— Детектив Макдоналд — представи се.

— Обажда се Майк Данехи от „Добър избор“ — прозвуча глас от другата страна на линията. — Може ли да говоря с госпожа Харингтън?

Кайли грабна телефона и изключи високоговорителя.

— Госпожа Харингтън е — продължи тя.

И веднага снижи глас, така че едва чувах какво говори, но по изражението й можех да предположа, че новините бяха лоши. Нещо се беше случило със Спенс.

Преди много време, когато с нея все още бяхме новопостъпили кадети в академията, бяхме преживели зашеметяваща и сексуално освобождаваща връзка, продължила двайсет и осем дни. След това, както се пее в някое кофти кънтри, нейният приятел излезе чисто нов и лъснат от клиниката за лечение на зависимости и тя ме заряза, за да се омъжи за него.

През следващите единайсет години Спенс Харингтън не беше докосвал алкохол или наркотици. След това започна отново. Оттогава насетне той непрекъснато ту влизаше, ту излизаше от центрове за лечение, мъчейки да се отърве от налегналия го проблем. Първоначално беше в Кънектикът, Орегон, а сега в клиниката „Добър избор“, която предлагаше дневна програма тук в Ню Йорк.

— Майк, знам какви са правилата, но те са скапани! — повиши раздразнено глас Кайли. — Естествено, че мога да направя нещо! Както и да е.

Отговорът на Майк очевидно не й хареса, съдейки по реакцията й — даде газ и натисна ядно клаксона към жълтото такси пред нас.

— Съжалявам, Майк, но в случая не става въпрос за възможност — възрази тя. — Това е, защото съм негова съпруга.

Таксито пред нас отказа да се отмести, затова Кайли го заобиколи с рязка маневра отдясно, като едва не го изблъска в разделителната мантинела.

— Добре, благодаря ти. Ще поддържаме връзка. — И затвори телефона.

— Какво става? — попитах.

— А, грешен номер — отговори тя и зави с колата към отбивката за Източна 53-та улица.

Отне ни по-малко от минута да стигнем до болница „Мърси“ на Първо авеню. Кайли паркира в забранената за спиране зона, изключи двигателя, обърна се към мен и каза само:

— Спенс е изчезнал.

— Как така? — не разбрах аз.

— Обади се съветникът му, Майк Данехи. Спенс не се е появявал в клиниката през последните три дни.

— Опитали ли са се да се свържат с него?

— О, да. Обаждали са се, за да го уведомят, че го изключват от програмата, но не успели да го открият, така че накрая решили да ми позвънят.

— Какво искат от теб?

— О, Майк беше достатъчно ясен. Предупреди ме да не предприемам нищо. Каза още, че Спенс трябвало да стигне до самото дъно, преди сам да успее да намери начина, по който да се измъкне от това блато.

— Съветът ми се струва добър — отбелязах аз. — Ти обаче май не си падаш много по добрите съвети.

Погледна ме и се усмихна леко.

— Имаш ли нужда от помощ? — попитах.

Тя не отговори.

— Кайли, твоят зависим от наркотици съпруг е изчезнал. Искаш ли помощ? — повторих.

— Да, по дяволите, Зак! Но в момента съм прекалено твърдоглава, за да те помоля.

— Значи всичко е наред. Не се налага да молиш — отговорих.

С влизането в офиса на Грег Хътчингс човек не би могъл да предположи, че той беше герой. Бях работил с него и знаех, че е награждаван с куп медали, но тук в болница „Мърси“ нямаше и следа от предишната му работа в нюйоркската полиция.

— Хъч, къде са всички снимки с шефове, които те окичваха с медали? — попитах.

— Тук е корпоративна Америка, Зак. Никой не се интересува от старата ми слава. Интересуват се повече от резултатите, които постигам в голфа, и какво скъпоструващо оборудване за играта съм си купил през уикенда.

— Чух, че сте имали малък инцидент — започнах аз. — Как можем да ви бъдем от полза?

— За начало нека те осветля малко по въпроса за превенцията на кражбите — започна той. — Ако това беше някой супермаркет, от който задигаха замразен грах, щях да инсталирам видеокамери в помещенията. Тук в „Мърси“ обаче, ако искам да наблюдавам скъпите машинарии в центъра за диализи, няма как да инсталирам камери там. Законът за здравното осигуряване забранява видеонаблюдението там, където се намират разпознаваеми пациенти. Ситуацията е, сякаш управляваме музей, охраната трябва да не гледа хората, които разглеждат картините. А така колко време според теб ще мине, преди да започнат да изнасят произведенията на Пикасо през вратите?

— Въпреки това имате камери в публичните зони — обади се Кайли. — Ако някой се опита да излезе оттук с част от оборудването, ще го видите в коридора.

— Мислите ли? — Той се обърна към панела с монитори на охранителната система, монтирани на стената. — Привидно покриваме доста голяма част от района, но в действителност имаме очи само в двайсет процента от комплекса. Болницата не иска да се превръща в Биг Брадър и вместо да монтираме камерите на открито, така че самото им присъствие да действа превантивно, трябва да ги крием зад решетките на вентилацията или зад табелките „Изход“ и детекторите за дим.

Хъч посочи един от мониторите.

— Виждате ли този лаборант? В момента прехвърля подвижния рентгенов апарат от радиологията в следоперативното отделение. А тук се вижда човек с ЕКГ машина, който чака пред асансьора. Ето и тази количка за храна. Как можем да разберем, ако някой е пъхнал апарат за ултразвук под чиниите с крокети от сьомга? Тук всичко е на колела. Мога да го наблюдавам непрекъснато как се придвижва из публичните зони, но няма как да знам дали се връща обратно в кабинетите, или е скрито и измъкнато направо от входните врати.

— Разкажи ни за последната кражба — помолих аз.

— Закупихме шест ултрамодерни апарата за диализа и ги държахме под ключ, докато производителят дойде, за да проведе обучение за използването им. И шестте изчезнаха. Който и да ги е отмъкнал, е знаел кода за достъп до помещението и е бил наясно как да ги изнесе от болницата, без да бъде заснет от нито една от камерите.

— Значи са работили с човек отвътре — отбеляза Кайли.

— Имаме хиляди лекари, медицински сестри, пациенти, посетители и служители от доставките, които минават през тук всеки ден — заяви Хъч. — Ала може да се окаже, че сме извадили късмет — добави той. Отвори чекмеджето на бюрото си, измъкна папка и я разтвори. — Името й е Лин Лайън. — Той посочи снимката на трийсетинагодишна жена. — Работи като доброволка в магазина ни за подаръци, но един от охранителите я е заловил да прави снимки на стаята, в която са били апаратите за диализа.

— Как е успяла да влезе?

— Обяснила му, че вратата е била отворена, но аз не се вързах на това.

— Сменихте ли кода за достъп? — попита Кайли.

— Бихме го сменили, но охранителят решил, че това не е толкова важно, така че не ми го спомена чак до момента, когато отиде конят в реката — смръщи се той.

В този момент мобилният телефон на Кайли иззвъня. Началничката ни обичаше да се информира от първо лице за работата ни и предположих, че обаждането беше от нея.

— Кейтс ли е? — попитах аз.

Кайли поклати глава и излезе в коридора, за да приеме разговора.

— Говорили ли сте с нея след обира? — попитах аз, след като разгледах набързо папката с личното досие на Лин Лайън.

— Тази седмица не е на смяна — поясни Хътчингс, — а и не мога просто така да я извикам на разпит. Нямам такива правомощия.

— Но ние имаме — казах.

— Виж, знам, че този случай е под нивото ви и сте тук само защото Хауърд Сайкс ви е изпратил. Въпреки това се радвам, че го е направил. Имам нужда от всякаква помощ, която мога да получа.

В този момент Кайли отново се появи.

— Съжалявам, Грег — извини се тя, — но се налага със Зак да тръгваме.

— Ще наминем отново и ще поговорим с госпожа Лайън — добавих аз и взех папката от бюрото му.

— Благодаря ви — закима Хътчингс. — Тези диализни апарати ще се изтъргуват за добри пари на черния пазар извън Щатите. Проверете дали няма да можете да измъкнете нещо от нея, преди машините да са стигнали до Туркменистан.

— Кой беше на телефона? — попитах Кайли веднага щом излязохме.

— Шели Трегър. Той ни очаква в „Силвъркъп Студиос“.

Трегър беше шефът на съпруга й.

— Нещо свързано със Спенс ли? — попитах аз.

— О, да.

— Да не би да са го намерили?

— Не — каза тя, — но когато го намерят, аз лично ще го убия.

Бях достатъчно разумен да не задавам повече въпроси.

Не е лесно човек да си пробие път до върха на шоубизнеса. Още по-трудно е това да се случи в Куинс, на почти пет хиляди километра от сърцето на филмовата индустрия — Холивуд. Но Шели Трегър беше хлапе, израснало по улиците на Хелс Кичън, което в крайна сметка бе успяло. Сега, вече шейсетгодишен, той беше директор на собствена компания — Noo Yawk Films, и съдружник в „Силвъркъп Студиос“ — бивш хлебозавод, разположен насред Лонг Айлънд, превърнат в един от най-големите филмови и телевизионни продуцентски центрове в Североизтока.

Част от мистериозната аура на Трегър се дължеше и на това, че успехът и властта така и не бяха успели да го главозамаят. Според BuzzFeed той се славеше като една от най-харесваните личности в шоубизнеса. Освен това той беше основната движеща сила зад бляскавата кариера на Спенс Харингтън.

Само шест месеца след излизането на Спенс от програмата за лечение на зависимости Шели му беше предложил да работи за него като помощник-продуцент. Година по-късно му беше възложил работа като сценарист в един западащ сериал, а Спенс бе успял да го превърне в печеливш. Младата нова надежда след това излезе с предложение за реализация на собствена идея, Шели я финансира и така екипът им постигна и първия си голям хит. Последваха още редица успешни проекти, докато Спенс не се върна отново към наркотиците и всичко не отиде по дяволите.

Шели отговори на всичко това с настойчивост и любов и забрани на Спенс да се появява на снимачната площадка, докато не завърши лечението си.

Кайли спря на паркинга пред „Силвъркъп“. Винаги разговорливият служител от охраната Карл веднага я позна.

— Добро утро, госпожо Харингтън — поздрави я той с каменно изражение. — Господин Трегър ви очаква в Четвърто студио. — Служителят посочи към паркинга, но не последва никаква шега или закачка, нито я удостои с поглед.

— Нещата са по-зле, отколкото очаквах — предположи Кайли. — Карл дори не ме погледна. Може би не трябваше да те въвличам във всичко това.

— В какво? — учудих се аз.

— Някой се е вмъкнал в студиото през миналата нощ и е потрошил част от декорите.

— Не ме въвличаш в нищо — възразих. — Това е местопрестъпление. Все пак такава ни е работата.

— Само дето този път по случайност съм омъжена за човека, който е извършил престъплението.

— Имат ли доказателства?

— Не, но който и да е бил, влязъл е с взлом направо в Четвърто студио и е унищожил две снимачни площадки с декори за сериала Кей-Мак.

Намръщих се. Кей-Мак беше прякорът на Кайли Макдоналд в академията. Аз все още го използвах. А Спенс беше решил да създаде цял сериал за детективка с име Кейти Макдугъл, която изпитваше сериозни проблеми с обвързването. Екранната Кей-Мак беше доста подобна на тази, за която Спенс беше женен.

Публиката харесваше шоуто, но Кайли го мразеше.

— Ще дойда с теб — казах аз.

Влязохме на площадката и по пътя си срещнахме мъж, от чиито гърди стърчеше окървавен нож, подминахме изгорял градски автобус и две монахини, които се бяха отделили настрана за цигарена пауза. Колкото и сюрреалистично да изглеждаше всичко наоколо, нищо не би могло да ни подготви за опустошението в Четвърто студио. Имаше вид, сякаш някой се беше опитал да го срине с топуз.

Шели ни очакваше пред сцената.

— Само за протокола ще спомена, че няма да подавам официален сигнал за този погром — побърза да обясни той на Кайли. — Вие двамата не сте тук като ченгета. Обадих ти се, защото си негова съпруга.

— Благодаря ти — кимна тя.

След това пристъпи внимателно през разбитите стъкла и разцепените дървени модули, разпръснати из цялото помещение, представлявало работната зала на полицаите от сериала. Навсякъде имаше преобърнати бюра и разбити компютри, а най-голямата обида беше отправена към окачения на стената герб на Нюйоркската полиция — беше напръскан с яркочервен спрей. Сигурен съм, че изборът на цвят направи впечатление и на Кайли.

Тя прекоси помещението и влезе в съседната снимачна площадка, където се намираше спалнята на Кейти Макдугъл. Прескочи парчетата натрошено огледало и стъклени шишенца, които са били върху тоалетката, и потръпна, щом стигна до леглото на Кей-Мак. Върху него всички чаршафи, възглавниците и матракът бяха разрязани и изтърбушени.

Кайли застина за миг.

— Шели, ужасно много съжалявам — прошепна тя. — Знам, че е ядосан на мен, защото не исках да го пусна да се прибере обратно в апартамента, но…

— Аз също го изритах — прекъсна я той. — Ядосан е и на двама ни и с това ни изпраща послание.

— Какво послание? — зачуди се Кайли.

Шели не отговори.

Каквото и да беше, то беше пределно ясно.

— Призовавам към спазване на правилото НШВР — предупредих Кайли, когато излязохме на паркинга.

Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Всеки път, когато беше ядосана, тя шофираше като състезател от НАСКАР, затова с нея имахме споразумение — „Никакво Шофиране по Време на Раздразнение“.

— Стига, Зак, не ми се е случвало да разбия кола след онзи случай през…

— Януари — уточних аз. — На косъм си от това да получиш тримесечна забрана за шофиране.

Усмивката й се разля по цялата физиономия и тя ми подхвърли ключовете.

Пътят от студиото до апартамента на Лин Лайън на Уест Енд авеню се оказа само петнайсет минути, като през цялото време с Кайли не спряхме да говорим. Темите прескачаха от случая на Елена Травърс, през болничните обири и накрая стигнаха и до това как вървеше моето скорошно съвместно съжителство с Черил. Единственото нещо, за което Кайли така и не отвори дума, беше огромният въпрос, надвиснал над двама ни — темата за съпруга й наркоман.

Сигурен съм обаче, че непрекъснато мислеше за това. До момента беше отклонявала съветите на консултантите от центъра за рехабилитация. Кайли не можеше да стои на едно място и обичаше да действа. Ала сега, след като видя разрухата, която Спенс беше причинил в „Силвъркъп“, тя вече не беше способна да гледа безучастно, дори и мъжът й да не беше стигнал „до дъното на блатото“.

Спряхме на паркинга пред „Линкълн Тауърс“ — осеметажна луксозна сграда, издигаща се сред пейзажа на осемстотин квадратни метра в самия център на модния манхатънски район Горен Уест Сайд. Не беше типичното място, на което човек очаква да намери някой продавач на крадено медицинско оборудване.

Снимката в близък план на Лин Лайън, прикрепена в досието на Хътчингс, не я представяше в пълния й блясък. Жената ни отвори входната си врата, облечена в джинси, сив пуловер и готварска престилка, опръскана със сос. Дори и без грим и с коса, прибрана зад син тюрбан, при вида й изпитах онова необяснимо въодушевление, което връхлита мъжете, озовали се ненадейно очи в очи с естествено красива жена.

Представихме й се и й съобщихме, че сме дошли, за да й зададем няколко въпроса.

— Тъкмо съм се заела да готвя — каза тя. — Можете ли да дойдете малко по-късно?

— Не, госпожо. Не можем да чакаме — настоя Кайли.

— И ризотото ми не може. Ще трябва да дойдете с мен в кухнята. — И преди да възразим, ни поведе навътре. — Имам собствен блог за храненето и в момента работя върху следващата си публикация — обясни тя.

Озовахме се в разхвърляна кухня, където веднага долових характерния аромат на гъби.

— Приготвям моята версия на ризото с манатарки и аспержи — обясни Лин Лайън и взе дървена лъжица, с която разбърка нещо в плитка тенджера. — За какво става въпрос?

— Имало е обир в болница „Мърси“ — започнах аз.

— Е, това едва ли е голяма изненада — измърмори тя. И хладно добави: — Аз ги предупредих.

След това с маниера на телевизионен готвач се обърна към фурната и извади оттам тава с прясно изпечен хляб, остави я на кухненския плот и взе фотоапарат.

— Какво намеквате с това, че сте ги предупредили? — попитах аз.

— Някои от доброволците имат навика да оставят магазина за подаръци без наблюдение, за да изтичат да си вземат кафе. — Тя щракна няколко снимки на хляба. — Правят го, без да заключат, просто окачват табелка с надпис „Връщам се след пет минути“. Толкова са доверчиви. Време беше да се случи нещо такова — отбеляза тя.

— Кражбата не е от магазина за подаръци, госпожо Лайън — намеси се Кайли. — Изчезнали са шест апарата за диализа.

— Шест… Изобщо не разбирам — зачуди се тя, докато внимателно заливаше с черпак сос от тенджерата ризотото. — Работя в магазина за подаръци, но… О, боже! Бях при новите апарати за диализа миналата седмица!

— Правили сте снимки — подсети я Кайли и посочи към фотоапарата й.

Повечето хора, независимо дали са виновни, или не, биха отговорили с обида нещо от рода на: Вие за апаш ли ме вземате?, но не и Лин Лайън. Тя сложи ръката, която не разбъркваше ризотото пред устата си, очите й се насълзиха и една сълза се плъзна по бузата й.

— Това е толкова объркващо! — заяви.

— Какво правехте в забранената зона? — попита Кайли с тона и изражението на „лошото ченге“.

— Там не пишеше, че е „забранена зона“, а и вратата не беше заключена. Имам приятелка в друг щат, която работи като медицинска сестра в диализен център. Разказвах й за новото оборудване, което е закупено в „Мърси“, и тя ме помоли да й изпратя снимка, което и сторих. Това е всичко. Мислех, че е безобидно. Не мога да повярвам, че ме обвинявате в кражба!

— Никой не ви обвинява в нищо — поясни Кайли, — просто ви задавам няколко рутинни въпроса.

— Ако ме познавахте, нямаше да ме питате такива неща. Аз не крада. Моята страст са готварството и доброволческата работа. Душата ми се нуждае от изкупление и го получавам от това, което правя.

Сълзите в очите й бяха изчезнали.

— Ала и аз също имам няколко въпроса — заяви Лин. — Как според вас съм успяла да изнеса шест диализни апарата извън болницата? И какво бих могла да правя с тях, ако ги имах? Това е не само объркващо, направо е безумно! Освен ако не възнамерявате да ме арестувате, бих ви помолила да напуснете дома ми.

Тръгнахме си.

— Хвана ли се на представлението й? — попита ме Кайли веднага щом влязохме в колата.

— Откъде знаеш, че беше представление? Ти й подхвърли доказателство, а тя разполагаше с достоверно обяснение — отговорих аз.

— О, моля ти се — продължи Кайли, — симпатична девойка си стои у дома в кухнята и включва пръскачките за поливане на моравата. Момчетата винаги си падате по такива образи — подразни ме тя.

— Значи изведнъж станах просто момче? А аз мислех, че съм ченге.

— И аз съм ченге, ала първото нещо, което си помислих, беше, че ако трябва да изпратя някого да обере болница, бих избрала такъв, който ще мине незабелязан от охраната. Тя се вписва в картинката.

— Е, в момента нямаме нищо, за което да се хванем и да продължим — отбелязах аз.

— Ами защо тогава не ми помогнеш да обиколим останалите обрани болници, за да видим дали Лин Лайън не е била доброволка в някоя от тях.

С Кайли се ръководехме от сходни инстинкти и обикновено работехме в синхрон, когато се налагаше да разпитваме някого. Бях сигурен, че в настоящия случай преценката ми беше правилна, но този път тя все още беше обзета от гнева към Спенс и си го изкарваше на Лайън.

— Става — съгласих се аз. — Искаш ли да се отбием и в другите болници?

— Естествено. Полицейската работа е моята страст, Зак, а в момента това ще ми дойде добре — заяви тя. — Освен това никога не пропускам възможност да докажа, че съм по-умна от теб.

До миналата вечер най-скъпата вещ в миниатюрния апартамент на Теди Райдър в Долен Ийст Сайд беше телевизорът с марка „Джей Ви Си“, който Теди беше купил за двеста долара от сайта Overstock.com. Сега го надминаваше огърлицата със смарагди и диаманти, оставена на масичката за кафе.

Теди не беше спал от обира насам. Бяха взели оръжията само така, за респект, не беше планувано да убиват никого. Партньорът му, Реймънд Дейвис, беше натиснал спусъка, но се кълнеше, че вината не била негова. Виновен бил изцяло мъжът от лимузината, който беше сграбчил оръжието. След това Реймънд се беше изтегнал на леглото и спа като пън чак до седем часа на следващата сутрин.

Сега беше навън и се опитваше да предоговори сделката с Джеръми.

— Петдесет хиляди са нищо. Ще вдигнем цената до половин милион — заяви Реймънд, след като изгледаха новините и разбраха, че огърлицата струва осем милиона.

По-късно същия следобед той най-накрая се върна от срещата с Джеръми. Един поглед към лицето му беше достатъчен на Теди, за да определи, че всичките преговори бяха изтекли в канала.

— Джеръми е задник! — изруга Реймънд.

— Колко взе? — попита Теди.

— Повече от първоначалната сделка, но по-малко, отколкото се надявах.

— Колко?

— Деветдесет хилки.

— За всеки ли?

— Не. Деветдесет общо за цялата каша.

— Той да не е луд? — избухна Теди. — Все пак не го молим за пари, с които да си купим цигари и бира! Трябват ни достатъчно, така че да можем да изчезнем.

— Да не мислиш, че не съм му го казал?

— Ами, значи, се върни пак при него и му обясни колко точно струва огърлицата. И ако не ни даде пазарната й цена, ще намерим друг купувач, който ще плати.

— Да, и това му казах. Той ми се изсмя в лицето. Според него мъртвата актриса усложнявала ситуацията и било твърде опасно да се действа… — Реймънд взе огърлицата от масичката за кафе и я вдигна да я разгледа на светлината. — Прав е! Поразпитах и на други места и никой не я иска.

Теди почти усещаше как паниката се събира на топка в гърлото му. Сърцето му туптеше ускорено и му се искаше да изкрещи: За мъртвата актриса си виновен ти!, но и без това му беше трудно да си поеме дъх, че да го хаби по Реймънд.

— Е, какво ще правим сега? — попита той и приседна на фотьойла, който беше прибрал изхвърлен от улицата след последния си престой в затвора „Райкърс“.

— Всичко съм измислил — заговори Реймънд. — Джеръми ще дойде довечера. Ще си съберем багажа, ще му дадем огърлицата и отпрашваме към Мексико веднага щом гепим парите.

— Никъде няма да ходя, докато не се сбогувам с мама — заинати се Теди. — Щом си получа моя дял, ще отида при нея да прекарам нощта там, а за закуска ще я помоля да ми приготви цяла купчина от онези нейните палачинки с извара…

— И колко ще ти струва това, момко? Пет хилядарки? Десет? Колко голямо парче от пая ще оставиш на мамчето си?

— Не е твоя работа какво ще й дам — сопна се Теди.

— Моя работа е, ако ще ходим в Мексико. Аз ще имам четиридесет и пет хилядарки, а ти ще имаш само натъпкан с палачинки корем. Да знаеш, че няма да те издържам, Теди, нито теб, нито майка ти.

— Не се притеснявай за мен — изгледа го Теди. После попита: — Джеръми по кое време ще дойде?

— Не ми каза точен час — сви рамене Реймънд. — Спомена само, че ще е довечера. Събуди ме, когато се появи, ще ида да поспя.

Бях на компютъра, когато на екрана се появи съобщение от Кайли:

Имам новини за Щастливата домакиня. Намини към моя офис, ако искаш да разбереш повече.

Кайли обича да е права. Още повече — щом аз съм сгрешил.

Нейният „офис“ е бюрото точно зад моето. Завъртях се на стола си.

— Изглежда, имаш нещо, с което да се похвалиш? — подхванах аз.

— Аз ли? — попита гордо тя. — Мислех, че ще искаш да научиш още подробности за обирите в болниците. Поразрових се малко и излиза, че твоята любимка с ризотото е работила като доброволец в четири от деветте ограбени болници.

— А има ли предишни регистрации за престъпления?

— Чиста е като сълза. Всъщност трима от координаторите на доброволчески инициативи, с които разговарях, заявиха, че тя е една от най-добрите, с които са работили. И им се искало да имат по още дузина доброволци като нея. Само че…

Търпеливо изчаках да чуя какво щеше да последва.

— Само че — продължи Кайли — намерих и нещо интересно. Баща й е бил нефтен инженер. Като дете е пътувала доста из Средния изток. След като завършила колеж, е била три години в Индия и там е работила в благотворителна организация, която предоставяла медицински грижи за децата на улицата.

— И защо намираш нещо подобно за интересно?

— Нали чу какво спомена Грег Хътчингс? Къде, мислиш, ще се озове цялото това високотехнологично медицинско оборудване? Лайън е добра душа и е прекарала години сред бедността и мизерията в Третия свят. Предполагам, че дори не са й платили за това. Тя не само върши доброволчески дейности за болниците, а и работи като доброволец за хората, които са ги ошушкали.

— Това е пример за брилянтна полицейска работа, детектив Макдоналд! Жена, която няма криминално досие и е видяла доста бедност, решава да помогне на онеправданите, като съдейства на банда черноборсаджии да пласира крадени стоки… — отбелязах аз. — Ако мислиш да излезеш с това пред Мик Уилсън от щатската прокуратура, уверявам те, че няма да му отнеме много време да те срита по задника.

— Така ли смяташ да ми помагаш? — ядоса се Кайли. — А ти какво предлагаш?

— Значи е работила в четири от болниците — продължих аз. — Ако й бях адвокат, щях да кажа, че всичко това са косвени доказателства. Като ченге обаче, съм склонен да допусна, че у госпожица Лайън има нещо повече от ризото с манатарки и аспержи.

— Искаш ли да се върнеш у тях и да й зададеш няколко сериозни въпроса?

— Не.

— И защо?

— Защото предпочитам да си мисли, че сме изгубили интерес. А след това да я проследя и да видя дали няма да влезе в контакт с някой по-нагоре по веригата.

— Това е първото интелигентно нещо, което те чувам да изричаш след онова сълзливо изпълнение в стил Марта Стюарт. Все още има надежда за теб, Зак — подразни ме тя.

Мобилният ми телефон иззвъня и вдигнах. Беше Черил.

— Хей, какво ще правиш довечера? — попита тя.

— Ти предложи нещо.

— Какво ще кажеш за италианска храна?

— Фантастико!

— Можеш ли да се прибереш около седем? — поинтересува се Черил.

— И още как!

— Супер. Обичам те.

— И аз те обичам.

Прекъснах разговора и оставих току-що чутото да се пропие в мозъка ми. Тъкмо размишлявах над предстоящата вечер, когато Кайли грубо наруши мечтанията ми.

— Зак, чу ли какво ти казах?

— Извинявай. Би ли повторила?

— Казах, че няма как да проследим Лайън. Знам, че кметът иска да се занимаваме с болничните обири, ала те изсмукват от времето, което ни трябва за убийството на Травърс. Трябва да говорим с Кейтс и да видим дали тя не може да ни отпусне още един екип да върши черната работа вместо нас.

— Добре.

Кайли се изправи от мястото си и тръгна към офиса на Кейт. Телом я последвах, но в главата ми все още витаеха думите от телефонния разговор с Черил.

За пръв път тя беше нарекла моя апартамент у дома. Чувствах се невероятно.

Капитан Делия Кейтс е трето поколение нюйоркско ченге. Израснала е в Харлем и ако я попитате в кой колеж е учила, ще се усмихне и ще каже: „О, имаше един страхотен колеж само на миля от дома ми“. За запознатите това ще рече Колумбийският университет.

Завършила на осемнайсет, след това следвала магистратура по право в колежа „Джон Джей“. И прослужила четири години във военноморския флот, преди да се присъедини към управлението. Издигнала се в ранг със скоростта на комета и когато предишният ни кмет създаде отдел „Специални клиенти“, съветникът му Ъруин Даймънд беше този, който предложи Кейтс да го оглави.

„Въпросът не е в това, че бях най-доброто ченге за тази работа — призна ми веднъж Кейтс, докато пийвахме по едно навън. — Просто когато по-голямата част от обкръжението ти се състои от свръхпривилегировани бели мъже, добра политическа идея е да сложиш чернокожа жена начело“, обясни ми тя.

Причината за назначението й обаче беше друга: тя наистина беше най-доброто ченге за тази работа и през повечето дни аз я харесвах като свой шеф. Днешният ден обаче не беше сред тях.

— Това ли е всичко, с което разполагате? — попита ни тя, когато с Кайли й докладвахме докъде сме стигнали по случая на Травърс. — Вие двамата не сте свършили нищичко след срещата ви с братята Басет снощи.

— Определихме няколко ченгета да обходят района и да потърсят свидетели — каза Кайли. — А и има поне двайсет и пет пътни и частни видеокамери по Петдесет и четвърта улица и „Бродуей“ в района на стрелбата. Накарахме Джан Хогъл да прегледа записите.

— А какво стана с широката мрежа от разузнавачи, за която споменахте тази сутрин? — ехидно подпита Кейтс. — Как вървят нещата там?

— Права сте, капитане — побързах да отговоря, преди Кайли да беше измислила нещо в наша защита, — не сме направили нищо по убийството на Травърс. Нямаме извинение.

Кейтс се разсмя.

— Естествено, че имате! И то се нарича „превес на политиката над детективската работа“. Кметицата и съпругът й искат вие да се заемете с онези обири от болниците. Затънали сте в работа по тях. Аз обаче няма как да ви разтоваря от случая с убийството, което ще рече, че ще ви се наложи да работите и по двете.

— Можем — съгласих се аз с възможно най-уверения тон, който успях да скалъпя, — но ще имаме нужда от малко помощ. Попаднахме на едно лице, което представлява интерес… Тя е доброволка в болниците, която може да се окаже вътрешен човек при четири от деветте обира. Мислите ли, че ще можете да ни отделите още един екип, който да се заеме с проверяването на това?

— С удоволствие — обеща Кейтс. — А вие мислите ли, че ще можете да ми довлечете престъпниците, които са убили Елена Травърс?

— С удоволствие — кимна Кайли.

Кейтс пренебрегна закачливата забележка и погледна към мен.

— Ще разполагате с Бетанкорт и Торес — каза тя.

И ни направи знак с ръка да напуснем офиса й, без да продума повече.

Пет минути по-късно вече запознавахме помощниците си със случая.

Преди да бъдат назначени в отдел „Специални клиенти“, детективи Джени Бетанкорт и Уанда Торес имаха богат полицейски опит като екип в районното на Бруклин-изток. Бетанкорт беше истински питбул, когато трябваше да се зарови в детайлите на разследването, докато Торес — е, тя си беше питбул по принцип. С Кайли бяхме работили с тях и преди и ги харесвахме — отчасти защото бяха нови в отдела и бяха нахъсани да се докажат, а донякъде и заради това, че ни напомняха за самите нас. Двете постоянно се подкачаха една друга като стара брачна двойка.

— Съгласна съм с Кайли — каза Бетанкорт, след като ги запознахме със случая. — Лайън е прекарала младежките си години, сблъсквайки се с хора, които са умрели заради липсата на адекватни медицински грижи. Това е достатъчно, за да й даде мотив.

— Глупости! — контрира Торес. — И аз съм прекарала младежките си години в Южен Бронкс. Пет хлапета от началното ми училище умряха от астма. Астма, по дяволите! Какво ще кажеш за това и скапаното медицинско обслужване? Хората, които израстват в бедност, крадат пържоли от супермаркетите или най-много телевизори, но не и медицинско оборудване.

Казах им да се заемат с разследването, напомних им колко важен е случаят за съпруга на кметицата ни и ги пуснах да вървят и да действат.

— Какви са плановете ти за довечера? — попита Кайли веднага щом Бетанкорт и Торес ни оставиха.

— С Черил ще излизаме да вечеряме италианско… А твоите?

— О, не знам — въздъхна тя. — Денят беше доста дълъг. Мисля да се прибирам. Ще си взема една вана, ще си поръчам вечеря за вкъщи. Може да си отворя бутилка вино и да изгледам някой филм с Марк Уолбърг.

— Звучи ми като вечер, посветена на почивката — отбелязах аз.

— Такъв е планът — отвърна тя, — да си отдъхна.

Личеше си, че ме лъже най-нагло. Нямах никаква представа какъв беше планът й, но в едно бях сигурен — гореща вана, бутилка вино и Марк Уолбърг нямаха нищо общо с него.

Прибрах се точно в 6:52 — осем минути преди крайния срок. Черил беше в кухнята и размазваше овкусено масло от двете страни на разполовена чабата.

— Какво става? — попитах аз.

— Приготвям чеснов хляб — обясни тя.

— Отличните ми детективски инстинкти вече ми подсказаха това — отбелязах. — Само че си мислех, че ще излизаме да вечеряме навън.

— Кой е споменавал нещо за излизане? Попитах те какво мислиш за италианска храна, а ти каза: Фантастико! Така че ето ме, приготвям точно италианско. Във фурната има лазаня и ще е готова към седем и половина.

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Няма нищо невероятно — каза Черил, — нарича се „вечеря“. Нормалните двойки го правят всяка вечер.

Приближих се до нея откъм гърба й, притиснах я към себе си и обхванах гърдите й в шепите си, след което подразних леко с език извивката на шията й.

— А какво правят нормалните двойки, ако имат трийсет и пет минути за убиване, преди да е готова лазанята им? — прошепнах аз.

— Дръж си панталона закопчан, детектив Палавник! — Тя се отскубна от прегръдката ми през смях. — Поне до вечеря. Засега защо не отвориш бутилка вино и не включиш телевизора? Мисля, че няма нищо по-нормално от това.

Оставих значката, пистолета и мобилния си телефон в края на барплота, който разделяше кухнята от трапезарията, извадих бутилка „Габиано Кианти“ от рафта с вината и налях в две чаши.

Намерих дистанционното и включих на някаква телевизионна игра, след което се настаних на дивана. Пет минути по-късно Черил се присъедини към мен и двамата прекарахме следващия половин час в състезание да познаваме верните отговори преди участниците. Битката беше неравностойна и тя ме водеше с огромно предимство.

Това беше чиста и неподправена домашна скука, която обожавах.

— Който изгуби, ще мие чиниите — заяви Черил и отиде обратно в кухнята.

Изключих телевизора и влязох в банята да се измия. Оглеждах се в огледалото, когато в полезрението ми попадна розовият халат за баня, окачен на вратата до моя. Черил не беше първата жена, с която живеех, но за пръв път в живота си нямах никакви съмнения за това, което правех.

Когато се върнах в дневната, лампите в трапезарията вече бяха приглушени и проблясващите пламъчета на две свещи осветяваха масата. А там вече беше сервирана вечерята — все още гореща лазаня, купа със салата от марули и чери домати и кошничка с чеснов хляб.

— Сигурна ли си, че всичко това е нормално? — попитах аз. — Защото на мен ми се струва доста фантастико.

— Недей да сядаш още — каза Черил, застанала права до плота. Стискаше мобилния ми телефон в ръка. — Това звънна, докато беше в банята.

— Който и да е, предай му, че в момента вечерям и ще се обадя по-късно.

— Партньорката ти е — заяви Черил, а гласът й беше глух и лишен от всякаква емоция. — Има нужда от ченге.

Взех телефона.

— Кайли, освен ако някой не ти е насочил пистолет в главата, ще се наложи да почакаш — повиших глас аз.

— Зак, намирам се на една бензиностанция в Харлем.

— Какво правиш там?

— Проследих един от наркодилърите на Спенс.

— А защо? След всичко, което ти казаха съветниците му в клиниката, защо, по дяволите, ти трябваше да го правиш? Както и да е, зарежи! Знам, че винаги правиш някакви откачени неща. Не съм наясно само защо все се заемаш с тях без подкрепление.

— Защото мислех, че ще се справя и сама.

— Но не можеш да се справиш — троснах се аз и погледнах към Черил, за да й кажа беззвучното „съжалявам“, след което се върнах на телефона. — Добре де, просто ми обясни какво става.

— Името на дилъра е Бейби Ди. Спречках се с него и му заявих, че търся съпруга си. Той ме увери, че не бил виждал Спенс от месеци, но съм сигурна, че лъжеше. Знам, защото носеше новия часовник на Спенс.

— Няма как да го закопчаеш за това, Кайли — отбелязах.

— По дяволите, Джордан! — изруга високо тя. — Да не смяташ да ми изнасяш лекция за нещата, които мога да направя? Доколкото си спомням, спомена, че ще помогнеш. Или всъщност забрави! — каза тя и затвори.

Стоях бесен и не знаех как да реагирам.

— Какво става? — попита Черил.

— Все същите глупости. Кайли си е навила нещо на пръста, нещата са излезли извън контрол и й трябва помощ.

— Каза ли й да се обади за подкрепление?

— Не може. Не става дума за полицейска работа, а за една от нейните откачени истории. Не знам какво да правя — отбелязах аз и наклоних умоляващо глава към Черил с надеждата, че тя щеше да разбере и да измисли нещо.

— Недей да ми излизаш с този поглед на настъпено кученце — заяви тя. — Знаеш точно какво трябва да предприемеш и ще го направиш. Само че се надяваш аз да ти го подскажа. Е, няма да стане.

Естествено, че нямаше. Отворих менюто с последните обаждания в телефона и набрах последния номер.

Кайли вдигна още при първото позвъняване.

— Какво? — настоя да разбере тя.

— Тази сутрин ти обещах, че ще ти помогна, и наистина го мислех — заговорих аз.

— Хубаво. Тогава си довлечи задника до бензиностанцията на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню възможно най-бързо.

— Дай ми двайсет минути — помолих и погледнах право към Черил. — И през това време гледай да не направиш някоя глупост.

— Добре, добре — отговори тя. — И, Зак?

— Какво?

— Донеси пари в брой.

Прекъснах разговора.

Черил отиде до масата, духна свещите и включи осветлението.

Грабнах оръжието и значката си от плота, облякох якето си и излетях през външната врата.

Никой от нас не продума. А това може би беше най-умното нещо, което бихме могли да направим при така създалата се ситуация.

Успях да си хвана такси още в мига, когато излязох от жилищната сграда, където се намираше апартаментът ми. Лошата новина беше само в това, че таксито се оказа „Приус“ — страхотна количка, щадяща околната среда, но със сериозен акцент върху определението малка. Нямаше време да се оглеждам за друго такси, така че нагънах някак си сто и деветдесет сантиметровото си тяло на задната седалка, предназначена за хора с ръст до метър и петдесет, и така поехме към центъра на града.

Седях в колата, свит като сардина, гладен и бесен. Бях гневен на Кайли, задето ме беше манипулирала по този начин, но още повече се ядосвах на себе си за това, че й се бях вързал. Идеята за вечеря на свещи се стопи мигновено, а погледът на Черил се запечата като с нажежено желязо в мозъка ми още в мига, когато излязох през вратата, въпреки че се опитвах да не мисля за това.

Шофьорът на таксито не отрони и дума. Не можех да го виня. В неговите очи сякаш бях с провесена на шията ми табела „Стой настрана“. И как иначе, след като някакъв изнервен бял тип изхвърчава от жилищна сграда в Горен Ийст Сайд и моли да бъде откаран до някакъв затънтен ъгъл в Харлем…

Оказа се, че мястото е дори по-забутано, отколкото предполагах. По мое време Харлем се беше изменил драматично. Стигмата на уличната престъпност и градският упадък бяха заменени от модни ресторанти и дизайнерски бутици, но облагородяването все още не беше успяло да достигне до ъгъла на Сто двайсет и девета улица и Парк авеню.

Основната забележителност в района бяха железопътните релси на северната градска линия на метрото, които минаваха високо над Парк авеню. Покрай улицата отдолу пък имаше доста незастроени парцели, ограден паркинг, комбиниран магазин бензиностанция и още един денонощен, за хранителни стоки. Зоната около бензиновите колонки беше осветена добре и шофьорът на таксито спря и ме остави точно там.

Веднага щом успях да се измъкна от щадящата екологията жълта кутийка, видях колата на Кайли, паркирана на Сто двайсет и девета улица. Качих се на предната седалка до нея и тя потегли веднага.

— Къде отиваме? — попитах аз.

— Бейби Ди има няколко офиса из града. Един от тях се помещава на място, където продават пилешко и вафлени десерти, намира се на няколко пресечки оттук, на „Лексингтън“.

— Откъде знаеше как да стигнем дотам?

— Защото съм ченге, а съпругът ми е наркоман. Проследих Спенс при няколко от излизанията му да си купува дрога, за да имам информация, ако някога се случеше нещо такова.

— Проследявала си го? — учудих се аз.

— Не ме съди, Зак.

— Кажи ми за този Бейби Ди — смених темата.

— Истинското му име е Деймиън Хилсбъроу. Забрави всичко, което знаеш за стереотипа на наркодилърите от гетото, които висят на ъгъла на улицата, покрити с татуировки и вериги, и въртят в ръце билярдни топки с цифрата осем. А в коланите си са затъкнали деветмилиметрови пистолети. Бейби Ди е с прилична къса прическа, учил е в колеж и като цяло изобщо не изглежда заплашителен. Успял е да създаде добра пазарна ниша за стоката си сред белите клиенти.

— Има ли полицейски регистрации?

— Не. Умен е. Изкарал е първи курс право в Нюйоркския университет, преди да прекъсне, за да се заеме с по-доходоносно занимание.

— А каква ще бъде моята роля във всичко това?

— Искам да се престориш на купувач. Веднага щом сключиш сделката, ще се намеся и аз — обясни Кайли.

— Планът ти звучи страхотно — съгласих се аз. — С изключение на това, че има една неприятна законова забрана за създаване на ситуации, които наподобяват капан. А точно нея адвокатите обожават да ни навират в лицата.

— Мислех, че си приключил с изнасянето на лекции — прекъсна ме тя.

— Кайли, това не е лекция. Това е процедура 101 от правилника. Работил съм под прикритие и преди. Престъпникът е този, който трябва да инициира деянието. Ченге не може да накара някого да извърши престъпление, след което да го арестува.

— Не съм казвала, че ще го арестувам. Опитвам се да намеря съпруга си и ми трябва малко подкрепление — заяви тя.

Стигнахме до ъгъла на Сто двайсет и шеста улица и Лексингтън авеню, където имаше цял куп популярни магазини и кафенета като „Макдоналдс“, „Дънкин Донътс“, чейнджбюро със затворена и заключена метална решетка на входа и жълта тента, на която пишеше „Пилешкото и вафлите на Гуди“. Слязохме от колата и се приближихме към витрината.

— Онзи със зеления пуловер ей там е той. — Кайли посочи чернокож младеж, седнал сам на една от масите. Пръстите му лежаха върху клавиатурата на лаптоп.

— Искаш ли да се пробвам с плана ти? — попитах.

— Давай.

— Но той е скапан! Наистина ли си въобразяваш, че този тип ще ми продаде наркотици? Ако е толкова умен, колкото твърдиш, не би ми продал и аспирин, дори и да ме е блъснал автобус — отбелязах.

— Стига де, аз също се опитвам да реша в движение какво да правя — сопна се Кайли. — Да не би да имаш някоя по-добра идея?

— Върти ми се нещо в главата, но ще се наложи да участваме и двамата. А и не знам дали ще се съгласиш… То няма да бъде лесно.

— Не се прави на идиот, Зак. Естествено, че ще се съглася. Ще направя каквото се налага. Каква е идеята ти?

— Ще вляза в този ресторант с пилешкото и ще пообработя Бейби Ди. Ти ще стоиш отвън — обясних аз.

— И какво ще правя?

— Нищо. Не ми се обаждай, не ми прави знаци. И тъй като не мога да те спра да не ме гледаш през прозореца, недей да нахълтват вътре и да ми казваш, че греша.

— Значи искаш просто да стоя отвън и да бездействам, така ли?

— Е, нали те предупредих, че няма да е лесно? Аз ще го направя. Не го прецаквай.

Тя се поколеба.

— Кайли, искаш ли да ти помогна, или не? — започнах отново да се ядосвам.

— Давай. Направи го! — съгласи се тя.

Влязох през вратата на ресторанта на Гуди, преди тя да премисли предложението и да реши друго.

Нямах никакъв план или идея докъде щеше да стигне всичко това. Знаех само, че ще ми бъде много по-лесно да се справя без нея наоколо.

Първото нещо, което усетих в ресторанта на Гуди, беше това колко невероятно ухаеше вътре. В залата вече вечеряха трийсетина души, а неколцина бяха седнали на бара и очакваха да вземат поръчките им.

Бейби Ди беше единственият, който не се хранеше. И въпреки факта, че пръстите му почиваха върху клавиатурата, той не пишеше нищо на лаптопа си. Просто седеше и ме наблюдаваше.

Кайли беше права — той ни най-малко не приличаше на стереотипния наркопласьор от филмите или от реалния живот. Имаше вид по-скоро на манекен, излязъл от страниците на каталога „Джей Крю“. Носеше бежов втален спортен панталон, риза на дребно каре и пуловер с V-образно деколте и леко навити над китките ръкави. Беше около двайсет и пет годишен, гладко избръснат и изглеждаше доста добре.

Приближих се към масата му.

— Добър вечер, полицай — поздрави ме той.

— Защо мислиш, че съм полицай? — попитах.

— Не се вписваш точно в профила на кварталната клиентела — обясни Бейби Ди.

— Ти също — отбелязах.

— Ще го имам предвид — кимна той. — А какво мога да направя за най-изтъкнатите нюйоркски полицаи тази вечер?

Със същия успех можеше да ми е казал „Шах и мат!“. Беше успял да ме разпознае като ченге, разбираше добре ситуацията и знаеше, че няма какво друго да направя, освен да стоя там като идиот и да му задавам въпроси, на които той не е длъжен да отговаря. Леката полуусмивка на лицето му казваше всичко. Очевидно аз бях забавлението му за тази вечер. Вече го мразех.

— Изглеждате гладен, полицай — отбеляза Бейби Ди. — Знаете ли какво може да ви се хареса? Опитайте специалното плато на Гуди — дари ме с широка усмивка той. — Цялото е само от бяло месо.

Това беше достатъчно. Предизвика ме. Мозъкът ми така или иначе не беше измислил план, затова тестостеронът в кръвта ми взе превес. Сграбчих го за яката и го дръпнах рязко от стола му, с което шокирах и него, и самия себе си.

— Нямаш право да ме дърпаш като…

— Затвори си устата, задник скапан! — извиках и извих лявата му ръка назад зад гърба му, след което свалих златния часовник от китката му.

Сърцето ми биеше до пръсване. Бях обучен да се справям с богати и известни хора, свикнали всички наоколо да им целуват задниците. Ако ченге иска да напредне с кариерата си в „Специални клиенти“, налага се да е със спокоен нрав, висока самодисциплина и отлична емоционална стабилност. Понякога Кайли беше склонна да премине границите, което беше и причината Кейтс да ни събере в един екип. Аз бях гласът на разума. Изведнъж обаче, и то без никакво предупреждение, се бях превърнал в Мръсния Хари.

Обърнах часовника и прочетох гравирания надпис.

— Коя е Кайли? — попитах.

— Не знам — вдигна рамене Ди.

— На гърба на часовника ти пише, че ще те обича винаги — казах и извих още повече ръката му.

— Купих го от заложна къща — изхриптя той.

— Дай да видя касовата бележка — настоях и го блъснах обратно на стола му.

Към този момент по-голямата част от посетителите в ресторанта бяха вдигнали глави от чиниите си и гледаха как някакъв ядосан бял тип блъска и тормози добре облечен чернокож младеж. Изглежда, никой не обмисляше сериозно идеята да се намеси в схватката ни, но за всеки случай реших да покажа значката си и те побързаха да се върнат към важната задача да напълнят стомасите си.

Поднесох значката и пред лицето на Бейби Ди.

— Детектив Закъри Джордан — представих се аз и седнах на стола срещу него.

— Току-що наруши всяко правило в наръчника ви за бойскаути, Джордан — отбеляза той.

— Е, поне сега знаеш с какво ченге си имаш работа. Къде е Спенс Харингтън?

— Вече казах на дамата полицай, че…

— Името й е Кайли. Да, точно както пише на часовника ти — казах аз и му го подадох обратно.

— Вече й споменах, че не знам къде е нейният старец.

Разкопчах калъфа на белезниците си и ги извадих.

— Това пък за какво е? — попита Бейби Ди.

— Арестувам те за продажба на наркотици.

Той се изсмя.

— Мечтай си, детективе. Мислиш ли, че съм толкова тъп, че да нося дрога в мен? — изгледа ме нагло той.

— Все още не знам колко точно си тъп, Деймиън, но трябва да си наясно, че аз нося. Имам пакетче с няколко грама от вълшебната пудра захар точно тук в джоба си и когато те закопчая, ще оповестя, че ти си ми го продал.

— Глупости! Това е проклета лъжа!

— Прав си — съгласих се аз, приведох се по-близо към него и прошепнах: — Взех го назаем от служителя в стаята с доказателства в управлението, но ще се закълна, че ти си ми го продал. Затова или излез с мен навън, за да поговориш с партньорката ми, или само след час хубавичката ти бебешка физиономия ще донесе радост в сърцата на доста самотни мъже в ареста на Централното градско управление.

Наркопласьорите не издават местонахождението на клиентите си на полицията. Може да е зле за бизнеса или за здравето им. Деймиън ме изгледа настойчиво. Дали го поднасях? Или пък наистина носех кокаин в джоба си, за който щях да твърдя, че е бил негов?

Отвърнах му с най-добрата имитация на погледа на Клинт Истууд, която успях да изобразя, но не ми стигна куражът да го попитам: „Чувстваш ли се късметлия? А, кретен?“.

Той примигна пръв. Изправи се и затвори лаптопа си, а аз го придружих навън до Лексингтън авеню.

— Господин Хилсбъроу размисли — обърнах се аз към Кайли. — Питай го каквото искаш.

— Кога за последно видя съпруга ми? — заинтересува се тя.

— Той не ми каза, че е женен за ченге.

— Отговори на въпроса — настоя Кайли.

— Вчера. Беше излязъл да си напазарува, но малко не му достигаха пари в брой, така че се спогодихме и получих този страхотен часовник, а той получи… Е, сещате се какво. — Деймиън вдигна часовника на Спенс. — Вземете го. Ваш е.

— Не — поклати глава Кайли. — Реално погледнато, вече е твой. Къде е Спенс сега?

— Вижте, госпожо, аз съм продавач на дрога, а не туристически агент — отговори той и закопча часовника обратно на китката си. — Не знам къде може да намерите съпруга си, но той знае къде да намери мен. А като го видях на какъв хал е, повярвайте ми — ще ме намери, и то скоро.

Кайли извади визитна картичка от джоба си и я подаде на Деймиън.

— Това е специалният ти жокер за излизане от затвора — отбеляза тя. — Гледай да не го изгубиш.

— Какво беше всичко това, по дяволите? — попита Кайли веднага щом се върнахме обратно в колата.

— Не знам — свих рамене аз. — Той ме ядоса и май попрекалих.

— Можеше да изгубиш работата си, Рамбо. Извади късмет, че Деймиън е наркопласьор. Ако беше някой средностатистически гражданин, щеше да се въоръжи с адвокат и да подаде жалба срещу теб за полицейско насилие.

— Не съм особено разтревожен. Определението за полицейско насилие е „използване на извънредна сила от страна на полицай при взаимодействието му с гражданин“.

— На мен това ми се стори малко извънредничко — отбеляза тя.

— Да, но не бях полицай. Все пак не бях на дежурство — обясних аз.

— Значи онова, което размахваше, трябва да е била значката ти за извън дежурство — разсмя се тя.

— Приключи ли вече с това, съдия Джуди?

— Почти. Имам да допълня само още едно нещо… — Тя спря колата на светофар на Сто и шестнайсета улица, след което се обърна към мен, а по лицето й се разля щедра усмивка. — Благодаря, партньоре.

— Чудех се дали някога ще се сетиш за това.

— Може и да не ти го казвам винаги навреме, но наистина го мисля, Зак. Когато проследих Бейби Ди, смятах само да му задам няколко въпроса и с това да приключа. Ала не очаквах, че ще се окаже толкова твърдоглав, и това ме разколеба. Затова и ти се обадих, не бих могла да се справя без теб.

— За теб винаги, партньоре — кимнах. — Проблемът обаче е, че не знам доколко ще ти помогне това. Всичко, което този тип успя да ти каже, е, че Спенс се е сдобил с малко дрога вчера. Предполагам, че и сама си се досетила за това днес следобед, докато беше затънала до глезените в развалините на студио „Силвъркъп“.

— Помага много повече, отколкото си мислиш — изгледа ме Кайли. — Спенс е изтеглил пет хиляди долара от общата ни банкова сметка вчера сутринта, което ще рече, че е разполагал с достатъчно пари в брой, за да си купи четвърт килограм.

— Е, наистина не разбирам… — зачудих се аз. — Ако е имал в себе си толкова много пари, защо е платил на Бейби Ди с часовника си?

— По същата причина, поради която е разбил онези декори. С това ми изпраща поредното си послание.

— А то какво е?

— Ако нещо е свързано с мен, той ще го разруши или ще се отърве от него.

— О, звучи болезнено — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се Кайли — и той го прави заради това.

Светна зелено и потеглихме на юг по Лексингтън авеню. Извадих телефона от джоба си, минаваше девет часът. Би било немислимо да се обадя на Черил по това време. Оставих телефона да лежи в скута ми и се загледах през прозореца.

Кайли сигурно беше разчела езика на тялото ми, защото попита:

— Искаш ли да позвъня на Черил и да й се извиня, задето провалих вечерята ви?

— В никакъв случай, не.

— По физиономията ти познавам, че е била бясна, задето ти се наложи да излезеш — продължи тя.

— Нека кажем само, че не беше особено щастлива.

— По-добре да свиква, Зак. Нали вече живее с ченге. Такава е природата на нашата работа — обаждат ни се да излезем по всяко време на деня и нощта.

— Тя работи в полицейско управление, Кайли. Сигурен съм, че знае добре какво означава да си ченге.

— Какъв й е проблемът тогава?

— Това не беше полицейско обаждане — казах аз.

Забелязах, че Кайли успя да събере две и две наум.

Доколкото я познавах, за нея работата дотук беше просто полицейска задача за оказване на натиск над лош тип. Напълно беше изключила, че цялата операция всъщност беше нещо лично.

— О… — възкликна тя — прав си. Няма да се повтори повече.

Съмнявах се.

Намирахме се на пресечката на 86-а улица и „Лексингтън“, на девет пресечки от дома ми, когато телефонът в скута ми иззвъня.

— Видя ли? — усмихна се Кайли. — Няма как да ти е толкова ядосана, след като ти се обажда.

Погледнах екрана, беше непознат номер.

— Не е тя — отвърнах и приех разговора. — Детектив Джордан слуша…

— Хей, Зак, мой човек — прозвуча познат глас от другата страна на линията. — Обажда се Кю. Нали търсеше двойка загубеняци, които притежават огърлица с толкова горещо минало, че са почти готови да платят на някого да ги отърве от нея?

— Цял куп народ ги търси — потвърдих. И добавих: — А аз съм на върха на купчината.

— Точно затова звъня първо на теб. Горе съм при Ким.

Адреналинът рязко се вля във вените ми.

— На по-малко от пет минути от теб сме — казах.

— Вие ли сте на по-малко от пет минути? — възкликна Кю. — Това да не би да означава, че си с онази твоя партньорка, дето е истински трепач?

— Да, с Кайли съм — потвърдих.

— По това време? Вие двамата да не работите нощна смяна? Надявам се, че не прекъсвам някоя задача под прикритие — продължи да се занася той. А после се разсмя за всеки случай, ако не бях схванал шегата.

— Ти си свиня — казах.

— Много смешно, Зак — не преставаше да се хили Кю. — За пръв път в живота ми се случва ченге да ме нарече „свиня“. Ще се видим след пет минути.

Той прекъсна разговора, а аз кимнах на Кайли:

— Промяна в плана. Ще се срещнем с Пищния Кю в хотел „Кимбърли“.

Тя натисна педала на газта и подминахме добре познатата ми тухлена сграда на ъгъла на 77-а улица и „Лексингтън“. Апартаментът ми се намираше на десетия етаж.

Извих глава, за да погледна нагоре, опитвайки да видя дали все още светеше, но се движехме прекалено бързо.

— Какво правиш? — заинтересува се Кайли.

— Нищо. Просто проверявам дали Черил все още е вкъщи.

— Естествено, че е там. Допускаш ли, че може да се е изнесла само защото си прецакал една обща вечеря?

— Не, просто се тревожа. С нея все още свикваме да живеем заедно.

— Зак, всичко ще бъде наред. Черил няма да избяга, тя е умна жена и знае какъв е резултатът.

— Да, знае — съгласих се аз.

Един на нула за старото ми гадже срещу новото.

Куентин Латрел, познат още като Пищния Кю, е най-добрият ни таен информатор. И най-евтиният. Работех с него от две години, без да му платя и цент, а причината за това беше фактът, че Кю не ни помагаше заради парите.

Кю е сводник, но самият той никога не употребява тази дума. „Все едно да наречеш Йо-йо Ма «цигулар» — шегува се той. И добавя: — Аз съм само доставчик на качествена дамска компания за джентълмени от добро потекло и с добър вкус.“

Мнозина от тези джентълмени се движеха точно в социалните кръгове, заради които беше създаден отдел „Специални клиенти“. А това беше работата на двама ни с Кайли. Кю знаеше, че ако някой от елитната му клиентела бъде „спипан на място“ за извършено закононарушение, е добре да разполага с телефонния номер на някого, който може да помогне нещастният инцидент да бъде забравен.

Ако ви се струва, че по този начин богаташите разполагат с нечестно предимство пред средностатистическите данъкоплатци, значи не грешите. Но ако Кю успееше да ни помогне да заловим престъпниците, убили Елена Травърс, с удоволствие бих му помогнал да измъкне някой високопоставен брокер от „Уолстрийт“, заловен в ситуация със смъкнати гащи.

„Кимбърли“ е разположен на пресечката на Петдесета улица, между „Лексингтън“ и Трето авеню и представлява хотел, съчетаващ традиционна европейска елегантност и моден нюйоркски нощен живот. Кю ни очакваше на последния етаж, в панорамния бар със стъклен покрив, който разкриваше впечатляваща 360-градусова панорамна гледка към центъра.

Добре запознат с езика на модата, Кю отлично знаеше как да се облече, за да излезе на вечеря в четиризвезден ресторант или да се появи в моден бар. Тази вечер се беше пипнал в перленосив костюм и тъмносиня риза с отворена яка. Облеклото му не беше изцяло като за клуб, но идеално пасваше на небрежния бизнес стил в хотел „Кимбърли“. Или казано накратко — той се вписваше идеално в обстановката.

Седнахме на неговата маса, отказахме предложените ни напитки, прескочихме предисловията и му заявихме да кара по същество.

— Теди Райдър и Реймънд Дейвис — започна той — са били съкилийници в „Отисвил“ и оттогава движат заедно. Не са хомосексуални, а просто двойка отрепки, които извършват обири заедно с надеждата, че едно общо престъпление може да им донесе повече плячка, отколкото две отделни.

— И така ли е? — попитах аз.

— Ако бяха поне малко кадърни, щях ли да се намирам пред вас в момента? — изгледа ме учудено Кю. — Ще започна с Теди. Той е бял, около трийсет и пет годишен, семейството му са измамници. През осемдесетте майка му и баща му се занимавали с продажби на земя из мочурищата на Флорида, а и след това вероятно са извършвали всяка измама, измисляна някога от човек. Казват се Ани и Бъди Райдър и били доста добри в занаята си. Бъди е починал преди няколко години, а Ани сега е около седемдесет, така че на практика е извън играта. Ама няма да се изненадам, ако чуя, че е ограбила печалбите от бинго на някое пенсионерско парти.

За съжаление на Ани и Бъди, каквато и криминална жилка да са имали в кръвта си, то тя явно се е предавала през поколение. Единственият им син и наследник Теди е изцяло непригоден за харизматичната роля на уличен измамник. Горкото момче не би могло да продаде и шише лекарства за пет долара, дори ако е на промоция с купон за намаление от четири долара. Освен това никога не е бил арестуван за носене на незаконно оръжие. Въоръжено отвличане на лимузина е толкова далеч отвъд възможностите му, че се изненадвам как не се е самопрострелял междувременно.

— А какво ще кажеш за другия? — попитах аз.

— Реймънд Дейвис е около четиридесетте, от смесена раса. Майка му е бяла, баща му е афроамериканец. И двамата са мъртви отдавна. На интелект го докарва почти колкото сандвич с пуешко и го доказва чрез последните си обиколки по баровете из центъра, мъчейки да намери купувач за някакво горещо бижу. Опитал се е да не изпада в подробности, но това продължило само докато не го притиснали да даде по-точно описание. И успял единствено да покаже снимка на онази диамантена огърлица, която беше по първите страници на сутрешните вестници. Реймънд е излежал две присъди за въоръжен грабеж, така че, ако искате да се обзаложим, аз бих казал, че той е стрелецът, когото търсите.

— Имаш ли представа къде можем да намерим тези типове? — попита Кайли.

— Не, но знам, че разполагате с човек в Първи участък, който може да ви помогне.

Това ни накара да се разсмеем.

— Умник! — отбеляза Кайли. — Оттук нататък можем да поемем и ние. Благодаря ти. Имаш ли да ни казваш още нещо?

— Не и за ушите на нюйоркската полиция, но може и да имам нещичко за вас. Нещо от по… От личен характер.

Пищния Кю можеше да се шегува с мен, че работя нощна смяна с Кайли, но никога не си правеше майтап с нея. Беше прекалено добре възпитан джентълмен за подобни ситуации. Освен това по погледа му си личеше, че е повече от сериозен.

— Давай — подкани го Кайли.

— Чух, че търсиш съпруга си.

— Господи, Кю, знам, че си имаш добри източници на информация, но откъде…

— Имам клиенти от телевизионния бизнес. Те говорят, а аз слушам. Не съм наясно къде е в момента, ала знам, че е прескочил ръба. Не че ми влиза в работата, но ако имате нужда от още един чифт очи и уши…

— О, за бога, да! Благодаря ти — възторгна се Кайли.

— Не бързай да ми благодариш. Само ми обясни с какво според теб мога да ти бъда полезен.

Тя му разказа за случилото се през последните няколко дни преди изчезването на Спенс. Кю и дума не отрони, докато Кайли не спомена за спречкването с Бейби Ди.

— Наркопласьорите са най-зле — отбеляза той, — а това момченце не им отстъпва. Той не би ти се обадил, дори Спенс да отиде в къщата му и да застреля майка му. Това, че си му дала визитката, си е било чиста загуба на хартия. Сега обаче, след като знам, че е контактувал със съпруга ти, ще го държа под око.

Кайли се изправи, здрависа се с Кю и отново му благодари. Дори и да не ни помогнеше с нито една следа по търсенето на Спенс, беше ясно, че предложението му е искрено. А когато на самия Кю му се наложеше да измъкне някой от свръхпривилегированите си клиенти от поредната каша, тя щеше моментално да му върне услугата.

В системата на криминалното правораздаване в Ню Йорк това си беше част от жизнения цикъл.

Колкото и полезна да беше информацията на Пищния Кю, щатът Ню Йорк не го считаше за достатъчно достоверен свидетел. Нямаше как да арестуваме Дейвис и Райдър само въз основа на думите на един информатор. Трябваше ни заповед за арест, а за да намерим съдия, който да я подпише в този час на денонощието, щеше да отнеме часове. Ние обаче нямахме време за губене.

От друга страна, пробационните надзорници разполагаха с много по-широк обхват на действие в сравнение с редовите полицаи. Те можеха да се появят в дома на освободен под гаранция по всяко време, без заповед и без предупреждение.

— Обади се на регионалната пробационна служба и намери пробационния надзорник, отговарящ за Дейвис — предложи Кайли, докато шофираше бясно по Трето авеню в посока Деветнайсети участък на нюйоркската полиция.

Регионалната пробационна служба се намираше на полицейския площад в сградата на Първо управление и с лекота можеше да ни предостави необходимата информация за всяко лице, част от базата им с данни. Обадих им се и след по-малко от минута вече разполагах с адреса на Дейвис и с мобилния номер на Брайън Сандъски, неговия отговорник по пробацията.

Следващото ми позвъняване беше до Сандъски.

— Брайън ли е? — попитах аз. — Обажда се детектив Зак Джордан. Едно от твоите момчета — Реймънд Дейвис, е посочено като стрелеца от обира, придружен с убийство в кино „Зигфелд“ миналата вечер. Имам нужда от твоята помощ за връзка с него, така че да избягна ваденето на съдебна заповед.

— Дейвис ли? Елена Травърс? — възкликна Сандъски. — По дяволите! Бройте ме!

Някои пробационни надзорници мразят да бъдат измъквани късно вечер от домовете си, за да отидат в дома на свой подопечен, но Сандъски беше млад и гореше от желание да помогне за висококвалифициран случай. Казах му да дойде да се срещнем в управлението.

След това се обадих на Кейтс, съобщих й бързо до какво се бяхме докопали и я помолих да ни осигури оперативен екип, който да ни съдейства при задържането на Дейвис и Райдър.

Седемдесет минути след като напуснахме „Кимбърли“, с Кайли бяхме в колата, следвани от два въоръжени буса от полицейските специални части и пътувахме към Долен Манхатън. Пробационният надзорник Сандъски се возеше на задната седалка при нас.

— Четиринайсет тежковъоръжени ченгета се готвят да сразят двама незначителни престъпници — отбеляза той, докато Кайли водеше конвоя през града към магистрала „Франклин Делано Рузвелт“. — Средностатистическият данъкоплатец може да реши, че всичко това е леко прекалено.

— Това е, защото досега никой не е стрелял по средностатистическия ви данъкоплатец — отбеляза Кайли и му хвърли кос поглед в огледалото за обратно виждане.

Дейвис и Райдър живееха в покрайнините на улица „Ривингтън“. Паркирахме конвоя на ъгъла на „Съфолк“ и се срещнахме с един от полицаите от трите отряда, които бяхме ангажирали веднага щом се сдобихме с точния адрес.

— Онова там е сградата — посочи той към пететажна постройка от сиви тухли. Фасадата от втория етаж до покрива беше заета от аварийно външно стълбище от метал, което вероятно датираше от първата половина на двайсети век. На нивото на улицата се виждаше магазин, но витрините му бяха заковани с дъски и се бяха превърнали в платно за изявата на художник на графити, който се беше справил забележително добре с изобразяването на Ноториъс Би Ай Джи.

— Никой не е влизал или излизал, откакто сме тук — информира ни полицаят.

Подадох сигнал с ръка и дузина полицаи с готови за стрелба оръжия се изсипаха на улицата. Водачът на групата отвори входната врата на сградата и спря.

— Кръв — прошепна той и освети с фенерчето си пода, така че и аз успях да я видя. Следа от кръв водеше навътре по коридора до друга врата. Той завъртя дръжката, но тя не се отвори.

Един от полицаите извади кози крак и счупи ключалката с едно движение, сякаш беше яйце.

По стълбите личаха още петна от кръв. Последвахме ги и те ни доведоха до вратата на апартамента на Дейвис на третия етаж.

— Разполагаме вероятно с достоверна причина да влезем — прошепнах аз на Сандъски и посочих окървавения под. — Напусни сградата. Веднага!

Той ме изгледа едновременно облекчен и разочарован, но не се опита да възрази и си тръгна.

— Отворете я — обърнах се аз към водача на групата.

Един от полицаите носеше универсален ключ — петнайсеткилограмов ръчен таран. Дървената врата се разцепи на трески още след първия удар.

На пода лежеше мъж. Беше обърнат по лице и аз насочих оръжието си към него, докато останалите от екипа оглеждаха апартамента. Провериха в банята и в гардеробите, а след няколко секунди чух поредица от гласове: „Чисто, чисто, чисто“.

Прибрах пистолета си в кобура. Мъжът на пода без съмнение беше мъртъв.

— Обърнете го — наредих аз.

Двама от полицаите се наведоха и обърнаха тялото по гръб.

Беше Реймънд Дейвис. Лицето му беше посивяло, а очите му се цъклеха, застинали в изненадано изражение. В средата на челото му зееше единична огнестрелна рана.

Местопрестъплението беше от типа, за който живеят маниаците като Чък Драйдън — заподозрян за убийство с куршум в черепа и втори куршум, забит в пластмасовата ламперия в отсрещния край на стаята. Освен това и цяла стена беше покрита с обилни яркочервени кървави пръски. А те сякаш бележеха финалните щрихи на мръсните дребни детайли от последните мигове на Реймънд Дейвис на този свят. За Чък всичко това беше като еквивалента на съдебномедицинско порно.

С Кайли го оставихме да се забавлява и се върнахме да огледаме отново наоколо. Тръгнахме обратно по кървавата следа, която ни беше отвела до вратата на апартамента, стигнахме до входа и продължихме по улицата отвън. На половин пресечка от сградата следата внезапно изчезна.

— Сигурно се е усетил, че оставя улики — отбеляза Кайли. — Мислиш ли, че кръвта е на Теди Райдър?

— Съмнявам се той да е стрелял — казах. — Тези двамата са били най-добри приятели.

— Няма да е първата приятелска връзка, прекъсната от куршум — напомни ми тя.

— Теди обаче се притеснява от оръжия. Родителите му са били професионални измамници. В тяхната работа единствената причина да носиш пистолет е, ако се надяваш на по-строга присъда, когато те сгащят. Освен това знаем, че Реймънд е обикалял баровете в търсене на купувач.

— Предполагам, че е намерил — обобщи Кайли. — Е, дотук имаме два изстрела, произведени в апартамент 3А. Колко от съседите са чули нещо според теб?

Разсмях се. Поначало нюйоркчани не са твърде склонни да излязат напред и да заемат позиция за нещо, като това важи особено много за случаите на престъпления или насилие. Бях готов да се обзаложа, че съседите на Реймънд Дейвис също не изгаряха от желание да разговарят с полицията. При дванайсет апартамента в сградата все някой трябваше да е чул двата изстрела, ала досега все още никой не се беше обадил на 911. Независимо от това, спазихме процедурата и позвънихме на всяка врата подред. Както и очаквахме — никой не беше чул нищо.

Върнахме се обратно в апартамента, където Чък ни очакваше, за да ни запознае с първите си работни впечатления.

— Внимавайте къде сядате — предупреди ни той още щом прекрачихме прага.

— Господи, благодаря ви, доктор Драйдън, но ни обучават по етикет на местопрестъплението още в академията — подхвърли иронично Кайли.

— Съжалявам, детектив Макдоналд — продължи той, — ала тогава нека се изразя по друг начин: това място гъмжи от дървеници.

Останахме прави.

Драйдън ни изнесе обичайната си серия от предупреждения и напомняния, че някои от заключенията му все още може да не са напълно доказани по научен път. След това ни описа цялото местопрестъпление така, както го виждаше той.

— Ако вие двамата не грешите и Дейвис и партньорът му наистина са застреляли Елена Травърс при кражбата на огърлицата за осем милиона долара, значи това е мястото, където са се опитали да се отърват от нея. Както добре знаете обаче, сред крадците няма чест и почтеност. Дейвис е паднал там, където е стоял, но партньорът му е успял да се измъкне, вероятно ранен. Куршумът, който само го е одраскат, се е забил в стената — трийсет и осми калибър е.

— А къде е огърлицата? — попита Кайли.

— Къде ли е наистина? — усмихна се Драйдън.

— Нали претърсихте мястото?

— Да, цялото, от горе до долу.

— И открихте ли нещо?

— Да — отговори Драйдън с невъзмутима физиономия, — дървеници.

Кайли го дари с една от усмивките си.

— Нека перифразирам — започна тя, — открихте ли нещо, което може да ни помогне при разследването?

— Може би — замисли се Драйдън. — Господин Дейвис е имал пистолет. Тази вечер не е успял да го използва, но е деветмилиметров, същият калибър като оръжието на убийството на Елена Травърс. Ще го проверим в отдела по балистика и ще ви съобщя резултатите утре.

— Сега вече е утре — осведомих го аз, след като погледнах часовника си.

— Божичко, в такъв случай ще го имате още днес — поправи се Драйдън.

— Последен въпрос — обади се отново Кайли, — имаш ли да ни кажеш нещо за стрелеца? Някакви частични отпечатъци? Косми? Влакна? Въобще каквото и да е…

— Съжалявам. Той е бил или много добър, или е извадил невероятен късмет, но от него нямаме нищо друго, освен двете гилзи трийсет и осми калибър. Единствено това е оставил след себе си.

— Значи има само един начин, по който да го заловим — отбеляза Кайли и ме погледна.

— И какъв е той? — попитах.

— Да намерим Теди Райдър.

Обадих се в офиса и помолих дежурния сержант да извади заповед за издирване на Теди Райдър.

— Трябва ми и проверка в болниците. Бил е прострелян — добавих аз.

Само след минути снимката на Теди Райдър щеше да обиколи целия град и всяко полицейско управление щеше да изпрати екип, който да провери в болниците в района за новопостъпили пациенти с огнестрелни рани.

След това позвъних на Кю. Благодарих му, че ни е насочил към Дейвис, и го попитах дали не знае къде можем да намерим майката на Райдър.

— Съжалявам, Зак, знаеш ги какви са измамниците. Ани Райдър е като циганите — може да се намира във всеки един от петдесетте щата, въпреки че вероятно бихме могли да изключим Аляска и Хаваи.

Не се надявах да чуя точно това, но в същото време се почувствах някак си успокоен. Ако Кю ни беше дал адреса, с Кайли трябваше да го посетим незабавно, а когато насреща си имахме толкова напечен случай, сънят изобщо не беше опция.

— Имам една идея за теб, Зак — продължи Кю, — защо не пуснеш името й в НКБД?

Националната криминална база данни е електронен регистър на всички криминални случаи в страната, достъпен за всеки разследващ орган в Съединените щати. Съветът на Кю беше всъщност полицейският еквивалент на популярния израз „Виж го в Гугъл“.

— Много ти благодаря — отвърнах, — просто реших да опитам първо при теб. Знам, че разполагаш с по-добра база данни.

Затворих телефона и отидох при Кайли, която все още разговаряше с Драйдън.

— Добри новини — казах аз. — Кю няма никаква представа къде можем да намерим майката. Можем да се измитаме още сега.

Не се наложи да й повтарям. Пожелахме лека нощ на Драйдън и излязохме от апартамента.

Бяхме на половината път надолу по стълбите, когато Кайли изведнъж спря и се плесна по челото.

— Мамка му! — изруга тя.

— Какво става?

— Помниш ли какво ни спомена Грег Хътчингс за скритите охранителни камери в болницата? Я виж!

Вдигнах глава към тавана на стълбището и веднага ги видях. Върху напуканата мазилка бяха монтирани два детектора за дим. Единият беше разположен точно в центъра над стълбите, съгласно изискванията на сградната безопасност. Другият беше натикан в ъгъла.

— Този втори детектор за дим е твърде близо до стената, за да работи ефективно — отбелязах аз, — но мястото е дяволски добро за монтиране на камера.

— Обзалагам се, че не е единствената — добави Кайли.

Обходихме цялата сграда от фоайето до покрива и открихме още три камери.

— Всички са безжични — каза Кайли. — Въпросът е в чий апартамент постъпва сигналът.

— Вероятно има някакъв сложен високотехнологичен начин да разберем, без да събудим цялата сграда — предположих аз.

— Сложните високотехнологични начини никога не са били наша специалност — ухили се Кайли. — Дай да им раздрусаме клетките! — предложи тя и веднага заблъска с юмрук по вратата на апартамент 5А.

Същите обитатели, които не се зарадваха особено да ни видят и при първия ни обход на сградата, сега демонстрираха още по-голямата си неприязън. Особено след като Кайли с долен полицейски тон заявяваше на всяка изпречила се пред нея сънена физиономия една и съща фраза: Открихме охранителните ви камери. Покажете ни монитора. Веднага!

Обичайните отговори варираха между глуповато объркване и гневно недоумение: „За какво, по дяволите, приказвате?“.

Успяхме да вбесим всички живеещи на петия етаж, както и двама души от четвъртия, но на следващия апартамент извадихме късмет.

Елиът Морис беше наемател в апартамент 4С — сговорчив тип около шейсетте. И най-малко конфронтиращият се от всички останали наематели в сградата, с които бяхме разговаряли. Той бързо призна, че камерите са негови.

— И кой ви оправомощи да ги монтирате? — попита Кайли.

— Не са съвсем законни — призна Морис и отстъпи крачка навътре в апартамента си. — Имам нещо като негласно разрешение от наемодателя.

— Негласното разрешение няма да издържи в съда, Елиът — отбеляза Кайли.

— В съда ли? Чакайте малко, полицай, не аз съм престъпникът тук — възрази Морис. — Става въпрос за жената в апартамент 5В. Тя е стюардеса. Преотдава апартамента си под наем, когато е извън града, и хората, които пуска да живеят вътре, са много шумни и мръсни. А освен това през вентилацията може да се надуши, че пушат марихуана. Затова се оплаках на управителя на сградата, ала той каза, че не могат да я изгонят без доказателства. Тогава аз им предложих да ги снабдя с такива, а те се съгласиха.

— Прав си, Елиът — отбеляза Кайли, — това, което онази жена прави, е незаконно. Но също толкова незаконно е и да шпионираш съседите си. Ако беше за друг случай, щях да те арестувам, но в момента имаме убийство в сградата, за което можеш да ни помогнеш. И затова ще те оставя ти да решиш как да процедираш. Първата ти възможност е да събудим някой съдия, да се сдобием със заповед за обиск и да конфискуваме оборудването ти, след което да ти бъде повдигнато обвинение за видеовоайорство. Втората възможност е да покажеш на мен и партньора ми видеозаписите, които правиш, а аз ще ти дам телефонния номер на инспектор от градската управа, който мрази наематели, които незаконно преотдават наетите от тях имоти, дори повече и от теб.

Морис мъдро избра втория вариант.

Оказа се, че разполага с разделен на четири монитор, а една от камерите беше насочена към входната врата на апартамента на стюардесата на петия етаж. Останалите три камери покриваха само стълбищата. В 9:37 се виждаше мъж, който се качва по стълбите към третия етаж.

— Това е нашият човек — каза Кайли, когато той не се появи на камерата на четвъртия етаж.

Видеозаписът нямаше звук, така че не успяхме да чуем изстрелите, но в 9:44 Теди Райдър излетя, препъвайки се трескаво надолу по стълбите. Кървеше. Минута по-късно мъжът, когото бяхме видели да се качва, също изтича надолу към изхода на сградата. Образът не беше с високо качество, но ясно личеше, че заподозреният е бял мъж, висок около метър и осемдесет и не повече от трийсет и пет годишен. Не беше кой знае какво, ала все пак беше някакво начало.

Кайли свали видеозаписа на мобилния си телефон. Занесохме го в управлението, намерихме техник, който да извади няколко читави кадъра, и ги разпространихме сред всички ченгета в града.

Беше почти два часът след полунощ, когато Кайли ме остави пред моя апартамент. Любимият ми портиер, Ейнджъл, беше дежурен тази нощ.

— Изглеждате изтощен, детективе — посрещна ме той.

— Борбата с престъпността не е толкова бляскава, колкото изглежда по филмите — отговорих аз.

Той се разсмя и ми пожела лека нощ. Качих се в асансьора. Бяха минали часове, откакто напуснах апартамента и Черил, без да отроня и дума, и се чудех дали тя все още щеше да бъде горе, когато се качах в жилището си.

Ейнджъл вероятно знаеше, но ужасно се срамувах да го попитам дали новата ми приятелка, с която отскоро живеехме заедно, не се беше изнесла с всичкия си багаж, докато ме е нямало.

По природа Ани Райдър беше нощна птица. Както съпругът й Боби обичаше да казва, „Ани никога не си ляга да спи на същата дата, на която се е събудила“. Затова, когато телефонът й иззвъня десет минути след полунощ, тя не изпадна в паника. Предположи, че вероятно пак е някоя от съседките й, които сън не ги ловеше, и е решила да се отбие на чаша чай и малко клюки.

Екранът на айфона й изписа „скрит номер“, но това също не разтревожи Ани. Идентификацията на обажданията беше взаимен процес и след като самата тя винаги блокираше изписването на номера си при повикване, не можеше да вини никого от останалите, че също го прави. Тя спря звука на телевизора и бодро отговори на обаждането:

— Ало? Кой ме търси?

— Мамо — чу се слаб глас от другата страна на линията.

Ани се изправи рязко и притисна телефона по-плътно към ухото си.

— Теди, добре ли си? Какво има?

— Прострелян съм.

— Исусе! Къде?

— В апартамента ми, но сега не съм там. Избягах веднага.

— Теди, не те питам къде си бил, когато са те простреляли. Къде те уцели куршумът?

— А! Уцели ме в корема.

Ани обикновено се справяше добре в спешни ситуации, но това беше кризисен случай. Тя инстинктивно отиде до полицата и постави ръка върху урната с праха на Бъди, за да й вдъхне кураж.

— Слушай ме — нареди тя на сина си. — Иди в болница веднага!

— Мамо, луда ли си? Ако отида там с огнестрелна рана, веднага ще се обадят на ченгетата.

— Теди, предпочитам да ти идвам на свиждане в затвора, вместо да дойда да идентифицирам трупа ти в моргата. Куршум в корема може да е смъртоносен. Само Господ знае колко от вътрешните ти органи може да са засегнати. Замъкни се веднага в спешното отделение, преди да си умрял от вътрешен кръвоизлив!

— Органите ми са си наред — измърмори Теди. — Ти да не мислиш, че са ме застреляли в пъпа? Не, по-скоро куршумът мина през слоя тлъстини, които висят отстрани…

— Любовните дръжки ли? — попита Ани.

— Да. Това не е чак толкова лошо, нали?

— Разбира се, че е лошо. Да не искаш да получиш инфекция и да умреш от сепсис? Трябва да обработим раната ти веднага. Къде си?

— Току-що слязох от метрото. Стоя отпред на спирката.

Ани едва се овладя да не избухне. Метрото. Спирката. Теди така и не беше усвоил умението да говори с подробности.

— Коя спирка? — попита строго тя.

— Твоята, мамо. Взех влак N до булевард „Астория“. Сега съм застанал точно под буквата „Л“ на „Пица Палас“ на Трийсет и първа улица.

— Исусе! Значи си точно на ъгъла?

— Да, но не исках просто така да дойда в апартамента, в случай че ченгетата го наблюдават.

— Умно разсъждаваш, хлапе — похвали го Ани.

Тази фраза майка му употребяваше още от училищните години на Теди, когато непрекъснато го включваха в групите за работа с по-бавно напредващите ученици.

Още тогава Бъди измисли план. „Хлапето може и да не е твърде умно — беше казал той, — но ние можем да го подкрепим да стане. Нашата работа е да го залъжем да си мисли, че е по-умен, отколкото всъщност е.“

От този ден нататък всеки път, когато Теди кажеше или направеше нещо, което би било нормално за всяко друго дете, Ани и Бъди го награждаваха. Понякога му даваха сладкиши, друг път малки подаръци. Но имаше три думи, които винаги предизвикваха най-голямо щастие у Теди — „Умно разсъждаваш, хлапе!“.

Фразата все още работеше.

— Благодаря, мамо — отговори той. — А какво да правя сега?

— Ще дойда да те взема. — Тя вдигна капака на раклата, в която Бъди държеше реквизита си. — Само че първо трябва да ти намеря нещо за обличане, така че никой да не те разпознае. Само ми обещай, че ще се скатаваш някъде, докато стигна до теб.

— Умирам от глад — захленчи Теди.

— Обещай ми, по дяволите — настоя майка му.

— Добре, добре, обещавам.

Тя затвори телефона.

— Този път хлапето е загазило до ушите, Бъди — погледна тя към урната с праха на мъртвия си съпруг, докато ровеше из перуките, фалшивите подплънки и колекцията от костюми. Те бяха помагали на изпечения измамник да се представя като всякакъв — от служител на паркинг до пилот на самолет.

Две минути по-късно Ани намери това, което търсеше, излезе на бегом от апартамента и пътьом огледа всяка паркирала кола по авеню „Хойт“. Двайсет и четири минути по-късно Теди Райдър премина през входната врата на жилищната сграда, в която се намираше апартаментът на майка му, така, сякаш нищо не се е случило.

Ани беше сигурна, че наоколо нямаше ченгета, които да наблюдават апартамента. Ала дори и да имаше, тя се съмняваше да разпознаят, че под русата перука с дължина до раменете и яркооранжевата светлоотражателна жилетка, в комбинация с червената изолационна чанта за пица, се криеше мъжът, което всяко ченге в града издирваше.

Теди остави чантата с пицата на плота в кухнята, извади си едно парче от кутията и грабна кутийка „Будвайзер“ от хладилника.

— Алкохолът ще те дехидратира — обади се Ани, измъкна бирата от ръката му и я изля в мивката. Отвори една от бутилките с оранжева газирана напитка, които беше купила за вкъщи от „Пица Палас“, и му я подаде.

Теди отхапа половината парче пица наведнъж и отпи голяма глътка от неоновооранжевата течност.

— Когато си била медицинска сестра, шила ли си някога огнестрелна рана? — погледна я умолително той.

— Сестра ли? Аз бях стриптийзьорка. Понаучих туй-онуй, докато гледах сестрите, но се занимавах предимно да крада ампули с морфин и да ги продавам на наркоманите в квартала. Сега свали тази глупава перука и се съблечи по боксерки. Ще отида до съседите отсреща да взема назаем малко медицински материали.

Тя измъкна дамската си чанта от гардероба в коридора и излезе. Докато се върне малко по-късно, Теди беше изял три парчета от пая за десерт, а джинсите и тениската му лежаха на пода.

— Това му е хубавото да живееш в сграда, бъкана със старци — заяви Ани и остави на дивана чантата си. — Тук е като денонощна аптека. Имат всичко, което може да ти потрябва за самоделна обработка на огнестрелна рана. — Тя подаде на сина си шишенце с хапчета. — Амоксицилин — обясни му. — Изпий четири сега, а след това ще ги разпределим по четири на ден.

Теди не се опита да спори. Пъхна четири от хапчетата антибиотик в устата си и ги погълна с глътка безалкохолно. Ани разстла чаршаф на дивана и извади бутилка водка „Смирноф“ от чантата си.

— Не е от най-качествената, но ще свърши работа — отбеляза тя.

— Ама нали алкохолът дехидратирал — учуди се Теди.

— Това не е за пиене. Легни сега тук и дай да видя къде са те простреляли.

Теди се излегна на дивана и Ани разгледа окървавената му лява половина.

— Извадил си късмет — отбеляза тя. — Раната е чиста. Куршумът е влязъл и е излязъл от другата страна, но съм сигурна, че е завлякъл парченца от мръсната ти тениска в раната. Трябва да убием бактериите, преди да са се разпространили. Захапи онази възглавничка — нареди тя.

— Защо?

— Защото адски много ще боли, а не искам да събудиш съседите, като започнеш да крещиш.

— Мамо, няма да викам…

Тя изля малко от доказания през осемдесетте години дезинфектант под формата на водка „Смирноф“ върху раната и Теди издаде умопомрачителен писък, който все пак успя да заглуши във възглавницата.

— Другия път слушай майка си — сгълча го Ани и попи кожата му с парче мек плат. — Щом ти кажа, че ще боли, значи ще боли. А когато те предупредих, че Реймънд Дейвис не е за тебе, бях права. Само че ти — не! Трябваше да чакаш да те застреля, преди да повярваш в думите ми.

— Не говори лошо за Реймънд, мамо. Не той ме простреля. Той е мъртъв. Онзи, който ме улучи, гръмна първо него.

— Божичко, Теди! В какво, по дяволите, сте се забъркали, че някой да иска да ви убие?

— Онзи тип Джеръми ни нае да откраднем едно нещо и ние го направихме, а след това трябваше да се разплати и той реши вместо това да ни убие.

Ани бръкна в чантата си и извади торба с пелени за възрастни. Отдели една и постави поливната тъкан така, че да покрие и двете страни на раната.

— Изправи се и дръж това, за да те превържа — нареди тя.

Теди послушно се изправи.

— Какво си откраднал? — попита Ани и започна да облепя лейкопласт около кръста му.

— Една диамантена огърлица.

— Не мога да повярвам! Ограбил си магазин за бижута?

— Не — отвърна Теди и наведе глава, — беше лимузина. Отзад седеше онази актриса и Джеръми знаеше, че тя ще носи тази скъпа огърлица, и…

— О, боже! Елена Травърс?

Теди не отговори. Нямаше нужда да го прави.

— Ти си убил Елена Травърс, така ли? — изуми се Ани.

— Не я застрелях аз, мамо. Кълна се! Беше Реймънд.

— Но ти си имал пистолет!

— Ъхъ.

— А какво е единственото основно правило, на което те учеше баща ти?

— Никакви оръжия.

— Сега онази клета актриса е мъртва, а теб те грози доживотен затвор. Кой е този Джеръми, между другото? Как му е фамилното име?

— Не знам. Реймънд се занимаваше с него. Тази вечер го видях за пръв път. Той трябваше да ни даде деветдесет хиляди за огърлицата, но Реймънд не му вярваше. И затова, когато Джеръми се появи, Реймънд му каза, че няма да му я дадем, докато не ни даде пистолета си.

— И той, естествено, ви го даде — предположи Ани, — ей така, без да спори?

— Точно тъй. И тогава аз станах и взех огърлицата, за да я сложа на масичката за кафе пред него.

— И в този момент тоя Джеръми е извадил втори пистолет, затъкнат отзад на колана му — продължи майка му.

— Беше в кобур на глезена му — поправи я Теди. — Изпържи Реймънд с един куршум между очите. След това се обърна към мен, но аз му теглих един с глава и го изблъсках назад точно когато дръпна спусъка. Той се стовари тежко и аз избягах.

— Ченгетата ще те търсят. Рано или късно ще почукат и на моята врата. Няма как да останеш тук — обясни Ани.

— Мамо, а къде другаде да отида?

— Наглеждам котката на съседите, докато са на пътешествие с кораб — каза тя. — Можеш да се нанесеш в апартамента им за през следващите десет дни.

Тя залепи двата края на лейкопласта, вдигна тениската му от пода и му помогна да я облече.

— Можеш да си сложиш панталона и сам — смъмри го.

Теди се намъкна в джинсите си, закопча дюкяна и пристегна колана си.

— Хей, мамо — каза той и бръкна в единия от джобовете си. — Донесох ти един подарък.

Извади диамантената огърлица със смарагдите и я подаде на майка си.

— Божичко! — възкликна Ани. — Теди, та това е… невероятна изработка! Помислих, че онзи Джеръми я е взел.

— Взе я, но когато го съборих, той си удари главата. Замая се за миг, така че аз успях да грабна огърлицата, за да мога един ден и сам да й намеря купувач.

Ани Райдър остана на място да се полюбува на красивите отблясъци на светлината в откраднатото бижу на стойност осем милиона долара, което лежеше в дланта й. Отначало беше като зашеметена и не знаеше какво да каже. След това откри думите, които винаги предизвикваха радост по лицето на не особено умния й, но иначе добросърдечен син:

— Умно разсъждаваш, хлапе!

Отворих вратата на апартамента. Вътре беше тъмно като в рог. Свикнал съм на максимата „Ще оставя някоя лампа да свети, докато ме няма“, така че тъмнината определено не беше добър знак. Включих контакта на стената и въздъхнах с облекчение. Чантата, ключовете и служебната значка на Черил все още лежаха на масичката в коридора.

Отидох в трапезарията, светнах и там и я видях да си стои, където я бях оставил, когато изхвърчах от апартамента — романтичната вечеря за двама си беше все още на масата, недокосната и към настоящия момент вече лишена от всякаква романтика.

Не се налагаше да си представям как ли се беше почувствала Черил. Нищо не говореше, че няма да има секс тази вечер, така, както студена и посърнала лазаня в комбинация с твърд като камък чеснов хляб.

В случай че все пак изпитвах някакви съмнения в тази насока, вратата на спалнята беше плътно затворена, а моята възглавница и едно одеяло бяха захвърлени на дивана в хола.

Събрах и изнесох идеалната вечеря за двама в помещението за отпадъците и почистих кухнята. След което се въртях на неудобния диван чак до шест без петнайсет сутринта. Вратата на спалнята все още оставаше затворена и разбрах, че ще е по-добре да напусна апартамента сега и да тръгна за работа. Щях да си взема душ в управлението.

Първо обаче спрях в закусвалнята, за да поговоря с психотерапевта си.

— Докторът е изцяло на твое разположение — заяви Гери и ми донесе кафе и геврек, след което се пъхна на пейката срещу мен. — Я кажи, какво, по дяволите, сбърка този път?

— Именно в това е въпросът — прошепнах замислено аз. — Не съм сигурен, че съм сгрешил с нещо.

Разказах й подробностите от миналата вечер, а тя не отрони и дума, докато не приключих.

— Нека първо да те попитам нещо — започна Гери. — Ти искаш ли наистина връзката ви с Черил да потръгне?

— Разбира се — отвърнах без капка колебание.

— Тогава защо си я оставил и си поел към Харлем, за да бъдеш с Кайли?

— Чакай малко! Не съм я оставил, за да бъда с Кайли. Тя се нуждаеше от помощ, а аз съм си такъв — искам да помагам. Когато някъде девойка изпадне в беда…

— Девойка в беда? Кайли? — избухна в смях Гери. — Специално за теб кратки новини, Зак: Кайли Макдоналд е въоръжена и опасна, готова да ти срита задника и да ти откъсне топките, ако се наложи. В деня, в който тя се превърне в девойка в беда, аз ще изляза на първа страница на Спортс Илъстрейтед по бански костюм.

— Добре, добре, права си. Девойка в беда не беше най-подходящият израз.

— Беше си направо задълбочено тъп израз!

— Трябваше да спомена, че Кайли е напълно извън контрол. Отишла е в Харлем — сама и без подкрепление — заради някаква нейна си, извънполицейска мисия, да намери наркопласьора, който снабдява съпруга й с наркотици, и да го притисне, за да й каже как да се добере до Спенс.

— Значи, нека да обобщим: ти си направил своя избор. Избрал си Кайли вместо Черил.

— Твърде едностранчиво представяш нещата — възразих аз.

— Позволи ми тогава да ти ги представя по-многостранчиво. Да кажем, че притежавам вълшебни сили и с едно махване на ръка мога да ти гарантирам щастлив живот с жена по твой избор. Коя ще бъде?

— Черил — заявих без колебание.

— Сигурен ли си?

— Да.

— А тя знае ли го със сигурност? — попита ме Гери.

— Черил е наясно, че я обичам, и се надявам, че разбира защо провалих вечерята ни снощи.

— Зак, не съм уверена, че самият ти разбираш защо си го направил — въздъхна Гери.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо — кимна тя и се изправи. — Аз съм твърде заета готвачка, а не психиатър. Съжалявам, че го казах.

— Е, твърде късно е да си вземеш думите назад. Какво имаше предвид с това, че не разбирам какво съм сторил снощи? — настоях аз.

Тя пак седна срещу мен и продължи:

— Когато дъщеря ми Рейчъл беше на деветнайсет, имаше връзка с женен мъж, който тогава беше на трийсет и шест. Година по-късно той се разведе, а няколко месеца след това помоли Рейчъл да се омъжи за него. Тогава я предупредих, че аз съм против това.

— Заради разликата във възрастта ли? — попитах аз.

— Не. Защото онзи тип изневеряваше на жена си. Тогава казах на Рейчъл: „Ако го прави с нея, значи ще го направи и с теб“. Въпреки това тя се омъжи за него. След пет години го спипала в леглото с друга жена. Беше съкрушена. Напусна го и се върна да живее у дома при мен. Съчувствах й, но дълбоко в душата си изпитвах тайно задоволство заради това, че се бях оказала права… Бях я предупредила, че той не е за нея. Ето и какъв е последният ми въпрос към теб, Зак: Защо отиде в Харлем? За да защитиш Кайли от това да си създаде проблеми или за да й помогнеш да събере парчетата на един брак, за който ти самият се надяваш, че ще се сгромоляса скоро?

Замълчах, защото не знаех отговора.

— Добре ли си? — попита ме Гери и се изправи.

— Всичко е наред, но мисля, че имам нужда и от второ мнение — прошепнах аз.

— Добра идея — заяви тя. — Защо не пробваш в закусвалнята „Метро“ на „Бродуей“? Дори и да не останеш много впечатлен от психотерапията там, със сигурност ще ти харесат макароните им със сирене.

Заобиколих ъгъла на Девето управление на градската полиция и се отправих директно към шкафчето си. Изглеждах като човек, който не е прекарал нощта в собственото си легло, а последното нещо, от което имах нужда в такъв момент, беше да ме види Кайли и да ме подкачи да обяснявам.

Взех си душ, избръснах се и си навлякох чисти дрехи, след което влязох в офиса свеж като гангстер, облечен в чисто новия си костюм за първото заседание по делото му в съда.

— През последните петнайсет минути се скъсах да ти звъня — посрещна ме Кайли, демонстрирайки минимален интерес към външния ми вид. — Хайде да вървим — подкани ме тя.

— Нека си представим, че сме равнопоставени партньори и аз също имам право на глас — заговорих, докато я гонех надолу по стълбите. — За къде сме се разбързали?

— Към медицински център „Мъри Хил“. Обрали са ги миналата нощ — заяви Кайли.

— Какво са откраднали този път? Подлоги ли? Кайли, имаме да се занимаваме с двойно убийство. Защо не изпратим Бетанкорт и Торес да съберат сведения, докато ние в това време се фокусираме върху случая на Травърс?

— Защото нашият нов най-добър приятел, Хауърд Сайкс, се обади, за да ни информира, че вече деликатната ситуация току-що е станала още по-деликатна — обясни Кайли. — Той в момента е в „Мъри Хил“ и ни чака в качеството ни на две прочути ченгета да се появим там и да се справим със ситуацията възможно най-дипломатично.

— Не разбирам — промърморих, следвайки я извън сградата на управлението. — Държим този случай в пълна секретност още откакто сме го започнали. Какво точно е откраднато, че сега ситуацията е станала още по-деликатна?

— Въпросът не е в това какво е било задигнато. Важно е кой е станал свидетел на престъплението.

— Имаме свидетел ли? — оживих се аз.

— Двама. Но се съмнявам, че ще са склонни да ни съдействат. Качвай се в колата. Ще ти разкажа каква е грозната политическа ситуация, докато пътуваме натам.

Влязох в колата.

— Помещението, от което е откраднато оборудването, се е заключвало с код, но престъпниците явно са го знаели — обясни Кайли, докато завиваше на юг по Лексингтън авеню. — Познай какво са намерили, щом са отворили вратата.

— Не съм сигурен, че ми пука, освен ако вътре не е бил Теди Райдър — свих рамене.

— Един лекар е чукал медицинска сестра.

— Добре, пука ми — добавих аз.

— Оказва се, че не е бил кой да е. През изминалата година точно този доктор е донесъл на „Мъри Хил“ приход от над два милиона долара.

Работех в отдел „Специални клиенти“ от достатъчно дълго време, за да знам защо Хауърд настояваше точно ние да се заемем със случая.

— Значи става въпрос за превес на политиката над полицейската работа — отбелязах. — А Хауърд очаква ние да държим името на този доктор далеч от разследването.

— Както Хауърд го представи, той е свидетел, а не престъпник — поясни тя.

Пет минути по-късно спряхме пред входа на болницата на Източна трийсет и трета улица. Един от сътрудниците на кмета ни отведе до офис в административната част на клиниката, където ни очакваха Хауърд Сайкс и свидетелят по неволя.

— Това е доктор Ричард — представи го Сайкс.

— Детективи, аз трябва да съм най-притесненият в случая, но Хауърд ме увери, че мога да разчитам напълно на вашата дискретност — каза лекарят с безупречен британски акцент, който веднага му придаде излъчване на ерудираност и висока култура.

Докторът изглеждаше в средата на петдесетте, беше висок, спретнат и с леко посребрени коси. Като човек, прекарал доста време сред значими хора, можех от пръв поглед да кажа, че вълненият му костюм на Армани и обувките му от кожа на щраус струваха поне колкото месечната ми заплата. На безименния пръст на лявата му ръка се забелязваше златна халка.

— Да, сър — кимнах аз. — Разкажете ни какво се е случило.

— До момента не ми беше известно, че в града върлува банда крадци, които отмъкват болнично оборудване — започна той. — Ако знаех за тази вълна от престъпления, щях много по-внимателно да избера помещение, в което да съхраняваме новото спирометрично оборудване. Още по-неприятно ми е да призная, че се намирах вътре за една среднощна среща с член на сестринския екип. Името обаче предпочитам да не разкривам, освен ако не бъда задължен да го направя пред съда.

— Уверявам те, че това няма да се случи — намеси се Хауърд, говорейки от името на цялата наказателна система. — Просто разкажи на детективите това, което си видял.

— Беше малко след полунощ. Те отвориха вратата и мога да заявя, че бяха не по-малко изненадани да видят нас двамата вътре, отколкото ние да видим четирима души насреща си. Всички носеха бели престилки, затова предположих, че са част от медицинския персонал, но това беше само до момента, в който един от тях извади оръжие.

— Видяхте ли лицата им? — попита Кайли.

— Да, и първата ми мисъл беше, че щом мога да ги идентифицирам, сигурно ще ме застрелят! При по-внимателно вглеждане обаче забелязах, че всички носеха маски. Не бяха от онези типично хелоуински, а по-скоро някакъв плътно прилепващ към кожата вид. Приличаха на висококачествени силиконови маски, каквито правят в холивудските продукции. Дегизировката им беше безупречна.

— И какво стана след това?

— Онзи с пистолета заговори пръв. Беше много хладнокръвен и много възпитан. Бих казал, че долових лек тексаски акцент, приказваше малко като Томи Лий Джоунс. Той ни увери, че няма да ни наранят, ако не оказваме съпротива. След това двама от тях вързаха ръцете и краката ни и залепиха устите ни с тиксо, докато другите двама натовариха оборудването върху болнично легло и го покриха с чаршаф. Влязоха и излязоха за по-малко от две минути, но ние с компанията ми бяхме открити чак в шест часа сутринта.

Късмет за нас, че някой ги беше намерил. Ако докторът беше успял да се измъкне сам, сега нямаше да разполагаме със свидетел. Благодарихме му и побързахме да си тръгнем.

— Въпреки че са били с маски — обърнах се аз към Хауърд, — бихме искали да проверим записите от охранителните камери, за да видим какво превозно средство са използвали.

— Няма записи — мрачно отговори той. — Изтрили са харддиска.

— Тези типове са нинджи — отбеляза Кайли. — Знаете ли дали болницата пази резервни копия на видеозаписите си в облачното пространство?

— Опасявам се, че не. Доколкото разбрах, през следващата финансова година е предстояло обновяване на оборудването за това, но аз не участвам в управителния съвет тук. Намесих се само защото с жена ми сме лични приятели на доктора и съпругата му.

— Бихте ли ни съобщили истинското име на доктор Ричард? — попита Кайли.

— Не — усмихна се Хауърд. — Както казваха в поредицата „Драгнет“, действителните имена са променени, за да се защитят невинните.

— А има ли някакъв шанс да разпитаме компанията на лекаря, така споменатия „член на сестринския екип“? — продължи Кайли.

— О, с това няма как да ви помогна, детектив — отговори Хауърд. — Дори аз не знам името й.

— Ако се съди по избора на думи от страна на доктора и избягването на споменаването на род, не съм съвсем сигурна дали е била тя — отбеляза Кайли.

— Кой е отнесъл огърлицата според теб? — попита Кайли веднага щом запали двигателя. — Теди или нашият неизвестен купувач?

Въпросът беше прост, но нещо в начина, по който го зададе, ме подразни.

— Я чакай малко — възпротивих се аз, — да не би изведнъж да се озовахме обратно в основния случай, по който работехме? В мислите ми все още сме на онази суперспешна мисия за болницата, заради която трябваше да зарежем всичко и да тръгнем, и ми е малко сложно да те догонвам всеки път, когато решиш рязко да промениш задачите, по които сме ангажирани. Щеше да е много полезно, ако още с идването сутрин ми носеше план-програма за деня, от която черно на бяло да е видно как си организирала работния ми ден.

Кайли изключи двигателя и се извърна на седалката, за да ме погледне в очите.

— Някакъв проблем ли имаш с мен, Зак? — попита.

Рядко успявах да разчета нейните мисли само по изражението й, а сега с цялата суматоха около избягалия й съпруг определено не беше най-добрият момент да се пробвам да я предизвикам. Оказа се обаче, че е късно да се овладявам. Не се сдържах и продължих:

— Да, ти не си ми началник. Ти си мой партньор. Разбирам те, че невинаги можеш да откажеш на градския съвет, но е добре следващия път да се консултираш и с мен, преди да заявиш: „Идвам веднага“, а след това да ме измъкнеш навън, сякаш съм товарното ти муле.

— Опитах да ти се обадя, партньоре, но ти беше прекалено зает да ближеш рани и се наложи да приема обаждане от името и на двама ни.

— Какви рани? — попитах.

— О, моля те! Тази сутрин минах покрай закусвалнята и те видях вътре с омачканите ти дрехи от снощи. Изливаше си душата пред Гери. Досетих се, че когато си се прибрал по малките часове, си отнесъл голяма кавга с Черил. А трийсетина минути по-късно влизаш в офиса свеж като краставичка. Да не мислиш, че не съм забелязала? Двамата с теб бяхме доста гъсти едно време, така че отлично знам как миришеш, след като си се избръснал и изкъпал, наясно съм и с резервната риза, която си държиш в шкафчето. А и добре те познавам, когато си раздразнен, защото любовният ти живот не върви по релси. Освен това забравяш, че съм детектив от най-добрата полицейска част в Ню Йорк. Не е лошо понякога да ми вярваш малко повече, а?

— Хубаво! — съгласих се аз, но се постарах да го изрека с такъв тон, че да прозвучи по-скоро като „върви на майната си“.

Тя се обърна отново към волана и запали двигателя.

— Ще благоволиш ли да ми кажеш къде отиваме? — попитах.

— Ще посетим братята Басет, за да проверим дали няма да разпознаят Реймънд Дейвис или Теди Райдър по снимките от криминалните им регистрации — обясни Кайли. — А ако извадим късмет, те може да разпознаят и онзи тип, който преследваше Райдър надолу по стълбите. Това отговаря ли на критериите ви за одобрение, детективе…

— Теди! — прекъснах я аз.

— Какво за Теди?

— Огърлицата е у него.

— Има петдесет на петдесет шанс да си прав, но звучиш доста уверено — отбеляза Кайли.

— Самата ти току-що го каза — „онзи тип, който преследваше Райдър надолу по стълбите“. Мисля, че ако нашият мистериозен преследвач притежаваше огърлицата, той щеше да е напуснал сградата кротко и без да бие на очи, така, че да не привлече ничие внимание. Този човек обаче се скъсваше да тича надолу по стълбите. Преследваше Теди и предполагам, че не е успял да го хване, защото тази сутрин щяха да ни повикат, за да ни известят, че двойното убийство вече е станало тройно.

— Знаеш ли — започна тя, след като обмисли казаното от мен за няколко секунди, — струваш ми се прекалено умен за товарно муле.

— И все пак трябва да заловим и двамата — продължих аз, — но имаме по-голям шанс да намерим Теди. Дойдоха ли някакви вести от Националния център за криминални разследвания или нещо за Ани Райдър?

— Допреди час още не бяха издирили нищо съществено за нея. Преди три години си е подновила шофьорската книжка от Мериленд с адрес в Балтимор, но не живее там от над две години. След това е получавала фиш за превишена скорост в Нашвил и още един в Джърси Търнпайк. Не е много лесно да бъде проследена.

— Дотук прилича, че е получила фишовете нарочно, само за да хвърли прах в очите на евентуалните си преследвачи — отбелязах аз. — Кю беше прав. Тази жена не иска да бъде намерена.

— О, ще я намерим — закани се Кайли. — В това време обаче трябва да отидем да видим дали Лео Басет вече е получил смокинга си чист от коктейлен сос. А и дали не е станал малко по-разговорлив.

По пътя към центъра на града получих текстово съобщение от Чък Драйдън.

— Добри новини — обърнах се аз към Кайли. — Изпратиха ми балистичните резултати от валтера на Реймънд Дейвис. Имаме стопроцентово съвпадение с оръжието, с което е убита Елена. Естествено, само с това няма как да докажем, че Реймънд я е застрелял.

— Не — отбеляза Кайли, — но положителното в цялата ситуация е, че поне няма да ни се налага да го изправяме пред съда.

На Западна двайсет и първа улица всичко беше върнато до обичайното му състояние. Новинарските микробуси и папараците бяха изчезнали, вероятно преследвайки по-актуални престъпления за деня.

Лео ни пусна да влезем още с първото позвъняване. Чакаше притеснено до вратите на асансьора в своя апартамент.

— Детективи — посрещна ни той, — толкова се радвам, че идвате отново. Трябва да се извиня за хапливото си поведение от миналата вечер, но тогава бях толкова опечален заради Елена.

— Разбираме ви идеално — каза Кайли. — Има известно развитие по случая и носим няколко снимки, които искаме да ви покажем.

— Какво развитие? — попита Лео.

— Първо бихме искали двамата с брат ви да разгледате няколко снимки.

— На заподозрени ли? — въодушеви се той и докосна няколко пъти връхчетата на пръстите си едни в други, сякаш ръцете му изобразяваха леки аплодисменти.

— На лица, които представляват оперативен интерес — поправих го аз.

— О, този термин ми хареса — отбеляза Лео. — Хайде да го направим! Сега ще извикам Макс.

Седнахме на масата в трапезарията с двамата братя и извадихме пред тях шест снимки от полицейски досиета, на две от които бяха Теди и Реймънд.

— През живота си не съм виждал някой от тези мъже — каза почти незабавно Макс.

Лео ги огледа по-внимателно. Взе една от снимките и се взря малко по-продължително в нея.

— О, но разбира се! — възкликна той след миг.

— Разпознахте ли го? — попитах аз.

— Отначало си помислих така, но в крайна сметка се досетих откъде ми е познат. Прилича на Ричард Уидмарк на млади години.

— Актьорът ли? — не разбрах аз.

— Да, но от времето, когато е бил млад. От годините, в които е играл Томи Удо в Целувката на смъртта — поясни Лео. — Сигурен съм, че това няма да ви помогне с нищо, но аз поне се постарах да отделя минутка, за да се сетя на кого ми прилича лицето му.

— На мен не ми трябваше минута — отвърна Макс, като ме погледна право в очите, въпреки че репликата явно беше насочена изцяло към брат му. — Никога не съм виждал когото и да е от тях. Лео спомена, че имате някакво развитие по случая. За какво става въпрос? — поинтересува се той.

— Миналата вечер е имало стрелба в Долен Ийст Сайд. Този човек е мъртъв, а този е ранен и е избягал. В момента се издирва — обясних аз и посочих снимките на Реймънд и Теди. — Имаме основателна причина да смятаме, че те двамата са спрели лимузината и са убили Елена Травърс.

— Кои са те? — попита Макс.

— Реймънд Дейвис и Теди Райдър. Някое от тези имена говори ли ви нещо?

И двамата братя поклатиха отрицателно глави.

— Лежали са в затвора, но това престъпление е доста над досегашните им провинения — отбелязах аз. — Вероятно са се опитвали да предадат огърлицата на човека, който ги е наел, и точно тогава е възникнала стрелбата.

— Успяхте ли да я намерите? — попита Макс Басет.

— Не, но се надявахме вие да разпознаете вероятния стрелец. — Подадох на Макс замазаната снимка от охранителната камера, която бяхме успели да извлечем от видеото на Елиът Морис.

— Осветлението е ужасно — отбеляза той, след като я разгледа. — Може да е всеки, но определено не е някой, когото познавам… Нито на живо, нито от филмите — добави той и подаде снимката на Лео.

Брат му също я разгледа и поклати глава.

— Можете ли да ни покажете по-ясна снимка? Заснета, да речем, от друг ъгъл? Или пък да й приложите някой от онези щури компютърни номера, така че да не е толкова размазана? Нали така правят в телевизионните сериали — отбеляза той.

— Съжалявам, господин Басет, но разполагаме само с това — казах аз. — Знаем, че е само предположение, но се налагаше да попитаме.

— А какво ще правим сега? — попита Лео.

— Нищо — отвърнах аз. — Искахме просто да се срещнем с вас и да ви съобщим, че напредваме по случая. Ще ви се обадим отново скоро.

Лео ни придружи по обратния път към асансьора и с Кайли слязохме, без да кажем нищо повече. Тя наруши мълчанието си едва когато и двамата бяхме в колата, далеч от погледите на охранителните им камери.

— Какви са впечатленията ти за тези двамата? — попита ме Кайли.

— Макс е студенокръвно копеле, което се интересува повече от изчезналата огърлица, отколкото от мъртвата жена, която я е носила — отговорих аз. — А Лео, който не прави разлика между филмите и реалния живот, се държи така, сякаш е герой от филм за обир на бижута, а ние двамата сме само статисти, които се правят на ченгета. Ти какво мислиш?

— Нали ме познаваш, Зак, подозирам всички и всичко. Проблемът е в това, че Макс Басет изглежда прекалено умен, за да наеме двама аматьори като Теди и Реймънд, а Лео изглежда прекалено тъп, за да състави и изпълни подробен план за цялата тази операция. Затова, съдейки по информацията, която вече имаме за двамата, според мен е трудно да ги свържем с престъплението.

— В такъв случай може би истинският проблем е в това, че не знаем достатъчно за тях — заявих аз и извадих мобилния си телефон. — Поне все още не знаем!

Лео Басет стоеше зад завесите и надзърташе дискретно през прозореца с изглед към Западна двайсет и първа улица, докато детективи Джордан и Макдоналд потегляха.

— Отидоха си — произнесе той на глас.

— Ще се върнат — отговори брат му.

— Може би още най-много два или три пъти — добави Лео и направи жест на досада. — Последния път ченгетата едва си направиха труда да говорят с нас. Не се притеснявай, тези двамата скоро ще се откажат. Винаги става така.

Винаги става така. Макс затвори очи и се замисли над това колко невинно глупав можеше да бъде понякога брат му.

През последните двайсет и две години братята Басет бяха ставали жертва на три предходни обира. Всеки един от тях беше безупречно планиран от Макс и изпълнен от професионалисти. Нито един от случаите не беше разкрит и застрахователните претенции по всеки от обирите, отправени към различни застрахователни компании, бяха изплатени изцяло. Възлизаха на обща стойност деветнайсет милиона долара. Макс беше преработил откраднатите скъпоценности и беше продал камъните им поотделно.

— Лео — започна спокойно Макс, — тези две ченгета няма да се откажат. Ще се връщат отново и отново, и отново. Знаеш ли защо?

Лео сви рамене.

— Защото имат да се занимават с убийството на онази проклета филмова звезда! — не се сдържа и изкрещя Макс. — Предупредих те от самото начало, че това е лоша идея. Банта и Бъркхарт са в затвора за следващите трийсет години, а аз какво ти казах? Да не насилваме късмета си! Да не пробваме това с някой новак! Но не, ти се закле, че Джеръми можел да се справи и щял да намери двама безупречни заместници! Безупречни ли? Единият е мъртъв, а другият е избягал и сега ченгетата имат и снимка от охранителна камера, на която е цъфнало твоето приятелче. По-добре да намериш Джеръми и огърлицата ни преди тях или ще се окаже, че сме загазили здраво! Изобщо не знам защо ти позволих да ме убедиш да участвам в това.

— Да те убедя ли? Я не ми излизай с тия! Какъв друг избор имахме? — избухна и Лео. — Та ние пръскаме пари с лопати. Ти наясно ли си колко си похарчил по твоите ексклузивни сафарита из Африка и откачените ти изследователски експедиции в открито море? — настоя той. — Освен това само Бог знае колко милиона си налял в къщата на езерото.

— А ти, от друга страна, си тих и скромен като пенсионирана църковна мишка! — не му остана длъжен брат му.

— Макс, аз съм работил здраво цял живот. Заслужил съм си мъничко късче от „ла долче вита“.

— Малко късче ли? — изсумтя Макс. — Ти си най-себичният и хедонистичен тип на света. През септември нае самолет за трийсет души, които закара в Париж, настани ги в петзвезден хотел за четири дни, плати храната, напитките и…

— Млъквай! — изпищя Лео. — Това беше шейсетият ми рожден ден. Така е, знам, че похарчих много пари, ала изобщо не съжалявам за това! Non, je ne régrette rien, mon frère.2 Ще харча сега, докато съм жив, а ако не ми достигат, ще изляза и ще намеря още!

— Искаш още пари, така ли, Лео? Всичко, което трябва да направиш, е да подпишеш проклетия договор с „Пресио Мундо“ и ще разполагаш с всички пари, от които имаш нужда, за да се изхранваш до деня, в който умреш.

— Никога! Лео Басет е бижутерът на звездите, а не някой продажник на евтини дрънкулки за още по-евтини квартални мексикански курви.

— Продажник ли? Ще бъдеш партньор с една от най-богатите корпорации в света. А те не са никак евтини! Те са за масовия пазар, което ще рече, че половин милион жени може да носят нашите бижута вместо само една мъртва актриса.

— Какво намекваш, Макс? — попита Лео и отстъпи крачка назад.

— Не намеквам нищо. Директно ти заявявам, че вината за смъртта й е твоя. Ти трябваше да си на задната седалка до нея. Ти трябваше да я успокояваш и да я убедиш да предаде огърлицата без съпротива. Това можеше да бъде единственото най-важно нещо, което да направиш в целия си живот, Лео, а ти го прецака. И то само защото не искаше да минеш по червения килим вонящ на рибен сос!

— Съжалявам за актрисата, но кражбата на огърлицата беше правилното нещо — настоя Лео.

— А защо не го напишеш в една малка мила саморъчна бележчица до родителите на Елена? Скъпи мамо и татко, съжалявам за дъщеря ви, но ми трябваха парите. Подпис, Лео Басет, бижутерът на звездите.

Максуел Басет знаеше добре кои лостове да натисне, за да предизвика брат си, и още по-добре — че този беше последният.

Лео се обърна и му показа среден пръст, след което се завъртя демонстративно и побърза да напусне стаята.

Горкият Лео — помисли си Макс, — наистина ли си мислеше, че ще оставя ти и Джеръми да отговаряте за кражбата на огърлица за осем милиона долара?

Усмихна се. Нещата вървяха дори по-добре, отколкото беше запланувал.

— Същото важи и за мен, Лео — прошепна съвсем тихо той. — Non, je ne régrette rien, mon frère.

— Един мъртъв престъпник е добро начало — заяви капитан Кейтс, след като я осведомихме набързо за развитието по случая с убийството на Травърс. — Само че изминаха вече почти четиридесет и осем часа от смъртта на Елена. Тя беше световна звезда и половината свят очаква от нас отговори.

— Значи може би е добре да съобщите на половината свят, че ще разполагаме с повече отговори, ако не ни бавеха с нещо друго всеки път, когато е изчезнала поредната медицинска машина.

— Съчувствам ти за болката, Джордан — каза Кейтс, — ала това тук е градската полиция на Ню Йорк, отдел „Специални клиенти“. А нищо не е по-специално от нещата, които създават грижи на кметицата и нейния съпруг. Осигурих ви екип помощници, но вие двамата все още отговаряте за болничните обири, докато не бъдат разкрити.

— Дори това да отнема от времето ни за основния ни случай ли? — попитах аз.

— Имате два основни случая, детективе. Отнема ви се само време от личния живот. Налага ли се да изричам гласно „Това е заповед“? Защото, ако трябва, считай, че съм го казала. А сега има ли и нещо друго, което е нужно да знам?

— Направихме една дискретна проверка на миналото на двамата братя Басет — заяви Кайли. — Това е четвъртият път, в който ги ограбват, за период от двайсет и две години.

— Избите в моя квартал са ограбвани по четири пъти от юли насам — отбеляза Кейтс. — Обясни какво точно имате предвид.

— Данните на Обединението за бижутерска сигурност сочат, че през изминалата година е имало около петнайсет хиляди кражби на бижута, това са средно по четири на ден — заговори Кайли. — Засега фактът, че братята Басет са били ударени четири пъти за последните двайсет и две години, не е достатъчен, за да привлекат вниманието. Този обир обаче подозрително много прилича на вътрешна работа и след като Лео и Макс са най-потайните хора, които можете да си представите, решихме да научим малко повече за тях.

— Запознавали сме се — каза Кейтс. — Лео е чаровен като стара кралица и тъпичък като галош. Бил е изловен в компроматна поза в мъжката тоалетна на един киносалон преди няколко години, но с това досегът му до криминалните хроники се изчерпва. Ако питате мен, Макс е истинският нарушител на закона.

— Неговото име не се появи в базата данни — отбелязах аз.

— Това е, защото нашият Наказателен кодекс не съдържа текст за това, с което се занимава той. Макс Басет харчи милиони долари за лов на екзотични животни по време на организирани частни сафарита. А тези животни се отглеждат единствено с една цел — да бъдат убити. Африкански слонове, лъвове, носорози, полярни мечки… Този човек разполага с цяла стая с трофеи, пълна с главите и препарираните тела на убитите от него животни, някои от които са от най-редките видове в света.

— Това е отвратително — възмути се Кайли.

— И доста скъпо — добави Кейтс. — Макс може и да е заможен, но не разполага с неограничени средства. А щом е пристрастен към убиване на редки животни, кражбата на една огърлица на стойност осем милиона би могла да изплати поне няколко от неговите ловни експедиции.

— Това звучи като легитимен мотив, шефе, но със Зак днес разпитахме една дама, която заяви, че братята Басет скоро ще станат много, много богати.

— И кой ви каза това?

— Лавиния Бегби.

— Онази, която списва клюкарската колонка ли? — попита Кейтс.

Телефонът на Кайли иззвъня и тя погледна екрана.

— Мисля, че чакахме точно това обаждане. Нека отида да го приема от бюрото си. Зак, разкажи на капитана какво ни обясни Лавиния — каза тя и излезе от кабинета на Кейтс.

— Говорихме с Лавиния Бегби, защото тя е присъствала на коктейла, организиран от братята Басет в нощта на убийството — заговорих аз. — Трябвало е Лео да бъде в лимузината с Елена, но възникнало нещо в последния момент, което на нас ни се стори твърде удобно извинение. Бегби обаче твърди, че Лео се спънал в нейното куче и се забил с главата напред в маса от бюфета, така че в крайна сметка се озовал на пода, омазан в сос. И не бил във вид, в който да се появи публично.

— Значи алибито му да не присъства в лимузината е стабилно — съгласи се Кейтс. — Само че на мен ми е по-интересна частта, в която се споменавало, че братята Басет скоро ще се озоват сред много пари.

— Бегби спомена, че те всеки момент щели да сключат сделка за няколко милиарда долара с „Пресио Мундо“, които да изнесат марката им на масовия пазар.

— Не съм учила в бизнес училище — отбеляза Кейтс, — но на мен това ми звучи като печалба от най-голямата бижутерска лотария.

— Именно. Затова е странно защо биха рискували да откраднат огърлицата? — казах аз и точно в този момент Кайли влетя обратно през вратата.

— Добри новини, капитане. От Националния център са открили следа за Ани Райдър. Със Зак трябва да тръгваме веднага.

— Вървете — нареди Кейтс. — И ме дръжте в течение.

За втори път през днешния ден преследвах Кайли надолу по стълбите на управлението, ала сега не бързахме към поредната болница. Бях убеден, че Ани Райдър е ключът към разгадаването на случая на Травърс, и ме обзе въодушевление.

— Къде се крие Ани? — попитах Кайли веднага щом се качихме в колата.

— Нямам никаква представа. — Тя включи на скорост.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Не се обадиха от Националния център за криминални разследвания. Беше Шели Трегър. Чистачката му отишла в апартамента на компанията и открила там Спенс да пуши крек в компанията на още двама мъже.

— Онова телефонно обаждане заради Спенс ли беше? Но ти каза на Кейтс, че имаме огромен пробив по нашия случай! Да не си се побъркала?

— О, определено съм откачила, Зак — кимна тя и едва не сгази един пешеходец, сякаш за да потвърди думите си, в случай че все още изпитвах съмнения.

— Как, за бога, имаше смелостта да излъжеш шефа ни? — продължих аз.

— Зак, тя току-що ни каза, че ни се отнема личното време. Как, за бога, бих могла да й разкрия истината?

— А на мен поне не можа ли да обясниш, преди да ме замъкнеш към това бедствие?

— Нямах достатъчно време, за да измисля подробен план, Зак. — Тя се промъкна през още един светофар на червено. — Освен това ти щеше да се опиташ да ме разубедиш, а сега за мен всяка секунда е ценна. Трябва да го направя и се нуждая от твоята помощ.

— За какво?

— Ти си единственият, на когото имам доверие, че ще ми помогне да влея малко разум на дрогиращия се мой съпруг — отвърна тя.

— Съветникът на Спенс изрично те предупреди, че трябва да го оставиш да стигне до дъното — възразих аз. — Кайли, ти не можеш да го спасиш.

Кайли почти никога не плачеше, но този път забелязах, че полагаше огромни усилия да сдържи сълзите си, които безпощадно напираха в нея. Освен това тя почти никога не ругаеше, но този път се обърна към мен и ми стовари директно проклятията си.

— Да му го начукам на съветника на Спенс! Аз съм негова съпруга. Освен това съм детектив първи ранг от най-елитната част на градската полиция и проклета да съм, ако просто си седя и гледам как мъжът ми отнася десетгодишна присъда за притежание на крек!

Апартаментът на Шели се намираше само на пет минути с кола от управлението. С Кайли зад волана това означаваше, че ще разполагам с двойно по-малко време да я успокоя и да снижа бясната й реакция от първа степен по скалата на ДЕФКОН3 до по-лесна за опериране степен на разбесняла се съпруга с къс фитил.

— Имаш ли план? — попитах я аз.

— Познаваш ме, Зак, аз съм методична до мозъка на костите си. Точно затова ме наричат „кралицата на спазването на служебните процедури“ — подметна хапливо тя.

— Слушай ме тогава — ядосах се аз. — Ти си ченге. Не можеш просто така да нахлуеш в апартамент…

— Няма да нахлувам. Шели ми е оставил ключ. Това, което е трябвало да направи, е да смени ключалката, след като е забранил да се ходи там, но е имал доверие на Спенс, че ще играе по правилата. Допуснал е огромна грешка да вярва на наркоман. Спенс е имал ключ, всички портиери са го познавали, така че явно просто е влязъл вътре с танцова стъпка заедно с приятелчетата си Марко и Сет.

— Да не би да познаваш дружките му по дрога? — попитах аз.

— Виждала съм ги покрай „Силвъркъп“. Марко работи в кетъринг фирма, която обслужва продукциите на Спенс. Той е приличен тип, женен е и когато е чист, ходи на терапевтичните срещи, но се е върнал към навиците си преди около година и оттогава не се е измъквал отново. Сет е абсолютен задник. Той е хлапе, сигурно е на не повече от двайсет и четири години, учил е филмово изкуство в университета в Ню Йорк и работи като асистент на продуцента. Държи се винаги като всезнайко, а когато е надрусан, е даже още по-устат. Нито един от тези двамата не разполага с достатъчно пари, за да подхранва навиците си, което е и причината да са се прикачили към Спенс.

— Нека да повторя въпроса — казах аз, докато спирахме пред сградата на Ийст Енд авеню. — Имаш ли някакъв план?

— Не. А ти?

Не отговорих. Единственият ми план за момента беше да я държа далеч от избухване.

Рецепционистът на сградата едва вдигна поглед към нас. Той просто подаде на Кайли чифт ключове и отново се зае с документите, върху които работеше. По всичко си личеше, че вече беше говорил с Шели.

И преди бях влизал в бърлоги, в които се пуши крек, но никога в такава, която се намираше на десетия етаж на луксозна сграда с великолепна гледка към Ийст Ривър. Миризмата ни удари още в мига, в който Кайли отвори вратата. И въпреки че апартаментът не беше разрушен, подобно на декорите в студиото, изглежда, се бяхме натъкнали на последиците от бурно парти. Не беше никак чудно, че чистачката е избягала. Спенс беше превърнал струващия милиони служебен апартамент на Шели в наркоманска бърлога с три спални и три бани.

Във всекидневната заварихме двама мъже, единият отпуснат безжизнено на дивана, а другият на пода, но нито един от тях не беше Спенс. С Кайли бързо претърсихме мястото, ала не намерихме съпруга й.

Върнахме се обратно във всекидневната. Мъжът от пода беше успял да се поизправи до седнало положение, а гърбът му опираше в масичката за кафе, отрупана с наркомански принадлежности. Беше изпружил безжизнено крака върху килимчето пред него.

— Имате ли съдебна заповед, детектив Харингтън? — попита той. — Или просто не си запозната с Четвъртата поправка?

— Името ми е детектив Макдоналд, Сет, и съм тук, защото собственикът на този апартамент е подал сигнал за незаконно нахлуване.

— А аз съм тук, защото надрусаният ти съпруг беше решил да си спретне „вечер навън с момчетата“ и реши да ме покани.

— Виж, Сет, ще те улесня — започна Кайли и се изправи над него. — Само ми кажи къде да намеря Спенс и ще те оставя да си ходиш.

— Да ме оставиш да си ходя? Мога да си тръгна винаги когато пожелая! Вие нахлухте тук без причина. Ако обаче искате да ме закопчаете, добре — действайте! Ще обясня на адвоката си, че ченгето, което ме е арестувало, е жена на наркопласьора ми.

— Полагам огромни усилия да се държа добре с теб — продължи тя с гробовно спокоен глас. — Последен шанс, Сет. Къде е Спенс?

— Искаш да знаеш къде е Спенс ли? Ей сега, веднага… — Той вдигна поглед към нея, след което разтвори краката си още по-широко. — Само че първо да го духаш!

Това беше напълно достатъчно за жената без план до този момент мигновено да измисли брилянтна стратегия за действие. Тя го изрита здраво в топките.

Сет се сви на кълбо, пищейки от умопомрачителната болка, която само някои мъже бяха преживявали, но от която всички се страхуваха.

Сграбчих я за ръка и я дръпнах настрана, в случай че Кайли решеше, че не е била достатъчно ясна. Така през следващите три минути наблюдавахме как Сет се гърчеше задъхан на пода, съсипвайки ръчно тъкания персийски килим на Шели с повръщаното си.

В крайна сметка гърчовете му престанаха и той най-накрая остана свит, стенейки и скимтейки леко.

— Марко — обърна се Кайли към мъжа на дивана с глас малко по-силен от шепот, — видя ли какво стана току-що? Приятелят ти тук долу заяви, че можел да си тръгне по всяко време, когато пожелае. Така като го гледаш, мислиш ли, че може да ходи?

Марко поклати глава, а в ококорените му очи се четеше страх. Той приседна с плътно притиснати колене и две шепи, захлупили интимните му части.

— Кълна се в дъщеря си — не знам къде отиде Спенс. Ние с него сме само приятели. Аз нямам много пари, но съм наясно откъде да се снабдя с качествена стока, така че с него сме добър отбор.

Телефонът ми иззвъня и вдигнах.

— Открихте ли вече Ани Райдър — чу се гласът на Кю от другата страна на линията.

— От Националния център за криминални разследвания още работят по това.

— Значи беше прав — позасмя се Кю. — Моята база данни е по-добра от тяхната. Ани се е върнала отново в Ню Йорк. Наела си е апартамент в Астория.

Той ми продиктува адреса й на авеню „Хойт“. Прекъснах разговора и кимнах на Кайли:

— Имаме попадение при Ани.

— Приключихме тук — кимна тя, после погледна към Марко. — Изнеси този безполезен боклук със себе си на излизане.

Марко задърпа Сет и го накара да се изправи на крака, след което на практика го отнесе до входната врата.

Кайли заключи апартамента и написа съобщение на Шели, че може да изпрати екип да почистят, както и ключар.

— Благодаря ти — каза ми тя веднага щом се върнахме в колата. — Бях като побъркана, когато се изнесохме от офиса на Кейтс, и това, че беше с мен, ми помогна да се успокоя.

Усмихнах се. Общо взето Кайли се беше държала доста спокойно, но се съмнявах дали Сет щеше да се съгласи с това.

— През Ед Кох или през Робърт Ф. Кенеди? — попита Кайли, преди да се включим в градския трафик.

Засмях се на глас. Ани Райдър живееше в Куинс, а ние се намирахме в Манхатън — в противоположния край на Ийст Ривър. Имаше само два начина да се стигне отсреща и нито един от тях не можеше да се счита за по-бърз от другия. След като вече се бяхме сдърпали за това, че тя ръководеше парада през цялото време, сега Кайли се опитваше да ми прехвърли отговорността за следващото критично решение с определянето на моста, по който да минем.

— Не срита ли достатъчно топки за днес? — попитах я аз. — Няма значение, стига да ме откараш дотам жив.

Минахме през моста Робърт Ф. Кенеди.

Райдър живееше на седмия етаж на новопостроена петнайсететажна жилищна сграда, предназначена да осигурява достъпни жилища за възрастни наематели. Кайли позвъни на звънеца й във фоайето.

— Госпожо Райдър — започна тя, — от нюйоркската полиция сме. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

— Само ако се идентифицирате — прозвуча гласът по домофона. — Не мога да ви отворя вратата, ако не ми покажете доказателство, че наистина сте полицаи.

Кайли ме погледна и се усмихна. Ани успешно играеше ролята на притеснена от крадци възрастна дама. Същият цирк продължи и пред вратата на апартамента й, докато не й доказахме, че сме истински полицаи, и тя в крайна сметка ни позволи да влезем.

Срещу Ани на два пъти бяха повдигали обвинения за измами, но нищо не беше издържало срещу нея в съда. Въпреки това снимката й все още фигурираше в нашата база данни. Жената, която ни отвори вратата обаче, нямаше нищо общо с лицето от полицейските снимки — с онзи проницателен, студен като лед поглед и надменно вирната брадичка на петдесетинагодишна жена. Сегашната беше с двайсет години по-възрастна и с прибраната си в кок сива коса и топлата весела усмивка приличаше повече на жена, която биха избрали да играе бабата фермерка в някоя от рекламите по „Холмарк“.

— С какво мога да ви помогна, полицаи? — попита тя.

— Търсим сина ви Теди — казах.

— Значи трябва да се свържете с пробационния му надзорник. Онзи момък винаги знае къде е Теди, и то много по-добре, отколкото родната му майка — обясни тя и театрално извъртя очи в жест, който сякаш бе заимствала от някой сериал от петдесетте.

— Кога го видяхте за последен път? — заинтересува се Кайли.

Ани подпря брадичката си и се замисли за миг.

— О, сетих се! — възкликна тя. — Дойде тук на вечеря в понеделник вечерта. Бях направила пай с месо. След това двамата гледахме телевизия и ядохме десерт.

— Какво даваха по телевизията? — зададе Кайли стандартния въпрос за такива ситуации.

— Ами аз много обичам предавания за знаменитости… Затова включихме на онова, в което на живо показваха холивудската премиера. Беше ужасно! Седяхме си тук с моя Теди и хапвахме сладолед „Чънки Мънки“, гледахме коя ли ще е следващата звезда, която ще се появи на червения килим, и изведнъж една лимузина катастрофира и излезе новината, че онази горкичката актриса е била простреляна.

Не бяхме попитали за алибито на Теди за понеделник вечерта, но тя и сама беше решила да го включи в протокола. Измислената й история имаше достатъчно подробности, така че тя успя да я пробута, гарнирана с топла бабешка усмивка — същата, каквато бях сигурен, че ще покаже и на съдебните заседатели, когато излезеше да свидетелства в защита на сина си.

— Можете ли да ми обясните какво става, че искате да говорите с Теди? — попита Ани. — Той е допускал някои грешки, но си излежа присъдата и сега пак е влязъл в правия път.

Обичайно не отговаряме на подобни въпроси, но тя така или иначе вече знаеше защо бяхме тук.

— Разследваме убийство — казах аз. — Един човек на име Реймънд Дейвис е бил прострелян в апартамента си.

Ани прикри ужасена устата си и с двете си длани.

— Надявам се, че не подозирате Теди — прошепна. — Те с Реймънд бяха най-добри приятели, но моят син никога не би наранил човек — добави тя и очите й се наляха със сълзи. — Той е възпитан така.

— Теди споменавал ли ви е някога за Реймънд? — попитах я аз. — Чували ли сте например някой да му е отправял закани?

— Ще ми се да можех да ви помогна, но нали знаете какви са момчетата… Теди никога не споделя с мен, прави го винаги само с баща си — довери ни тя. — Двамата например имаха един дълъг разговор в понеделник вечерта, докато приготвях вечерята.

Бинго! Най-накрая щяхме да я заловим в лъжа. Кю ни беше казал, че Бъди Райдър е мъртъв и данните от Националния център за криминални разследвания го бяха потвърдили.

— В такъв случай вероятно баща му ще може да ни помогне — заявих аз. — Може ли да говорим с него?

Тя сложи ръка на рамото ми и ме отведе до полицата на стената.

— Можете да говорите с него, колкото искате. — Ани посочи бронзова урна с имената на Бъди Райдър, гравирани отпред. — Само не очаквайте и той да ви отговаря.

Шах и мат!

— Дай ми плика, моля — настоя Кайли веднага щом се качихме в асансьора на тръгване.

— Опитах се — казах. — А отстрани изглеждаше ли правдоподобно?

— Не. Тя те изпързаля здраво. Старото момиче можеше да заиграе танца на победата още след като спомена за сладоледа „Чънки Мънки“ и „онази горкичката актриса, която е била простреляна“ — изимитира я Кайли.

— Знам. Тя разполагаше с правилните отговори още преди да й зададем въпросите.

— Майките лъжат, Зак. А Ани Райдър го прави много по-добре от голяма част от останалите — отбеляза Кайли.

Върнахме се в управлението три часа след като бяхме напуснали офиса на Кейтс под мнимия предлог, че отиваме да търсим Ани Райдър.

— Капитан Кейтс сигурно се чуди защо се забавихме толкова — отбеляза Кайли и ми се усмихна глуповато.

Тайното ни отиване до апартамента на Шели и схватката на Кайли с надрусаните приятели на Спенс бяха изяли сериозна част от времето ни, а ухилената й физиономия имаше за цел да ме уведоми, че на нея не й пукаше.

— Ще ми трябват пет минути, преди да се качим в офиса й — казах аз и тръгнах пръв по стълбите.

— Какво е по-важно от това да осведомим Кейтс? — поинтересува се Кайли.

— Спасяването на връзката ми с Черил.

— Лоша идея. Кейтс ни забрани личното време. — Кайли отново ми се усмихна.

Показах й среден пръст и двойно по-бързо се затичах нагоре по стълбите към офиса на Черил. Нея обаче я нямаше. Поех на бегом обратно по стълбите към офиса на Кейтс и влязох вътре само на крачка след партньорката ми.

Кейтс беше в среща, но заряза всичко в мига, в който ни видя. Сигурен съм, че ни каза нещо, но не разбрах и дума — просто стоях на прага и зяпах другите трима души вътре. Там бяха помощният ни екип Бетанкорт и Торес, както и Черил.

Тя ме погледна и се усмихна леко. При по-внимателно вглеждане ми се стори, че по-скоро се е намръщила леко. Пристъпих в кабинета, докато Кайли вече представяше на Кейтс сбитата версия на посещението ни при Ани Райдър.

— Тя определено знае къде е Теди — отбеляза Кайли, — но е прекалено умна, за да ни отведе до него.

— Въпреки това ще изпратя екип да държи апартамента й под око — обеща Кейтс. — Наличието на каквито и да били сведения е по-добро от абсолютната им липса.

— Благодаря — кимна Кайли.

— Радвам се, че дойдохте — продължи Кейтс. — Тъкмо обсъждахме докъде сме стигнали с болничните обири. Торес, разкажи им какво пропуснаха.

— Лин Лайън не е припарвала близо до болница, откакто започнахме да я следим — обясни Торес. — Знае за нас.

— Не знае за нас — поправи я Бетанкорт. — Знае, че прикритието й е нарушено, и този, с когото е работела, също е наясно с това. Изглежда, дните й на вътрешен човек са преброени.

— И сега какво? — попита Кайли. — Няма как да ги чакаме да ударят друга болница с надеждата да се провалят.

— Напротив. Ще ги чакаме да ударят друга болница — отбеляза Кейтс, — ала този път ще бъдем вътре в болницата и ще сме готови да ги посрещнем.

— В петте квартала има над сто големи болнични заведения — отбеляза Кайли. — Не можем да покрием всички.

— Достатъчно е да бъдем само в едно и Черил има идея как да свием обсега единствено до правилната болница. Ще я оставя тя да ви обясни — заяви Кейтс.

Забележката й беше право в целта и на Черил й отне по-малко от минута, за да ни представи идеята си.

— О, харесва ми — каза Кайли, — но няма как да го направим без съдействието на Хауърд Сайкс.

— Тогава говорете с него и се върнете да ми докладвате — нареди Кейтс. — С това сегашната ни среща приключи.

Групата ни се разпръсна и Черил мина покрай мен в коридора.

— Черил, може ли да поговорим? — последвах я аз.

Тя посочи с ръка просторната открита зала наоколо, пълна с полицейски очи и уши.

— Тук не е подходящото място за разговор, Зак.

— Трябва да ти кажа само шест думи — настоях аз.

— Добре. — Тя ми направи знак да я последвам. Отвори вратата към стълбището и тръгна надолу по стълбите. Отначало реших, че отиваме в нейния офис, но на следващата площадка тя се спря и двамата се озовахме съвсем сами на празното стълбище. Това беше максималното лично пространство, което можех да получа. — Шест думи — напомни ми тя.

Поех дълбоко дъх, погледнах я в очите и започнах:

— Аз сгреших. Ти беше права. Съжалявам.

Когато бях на седемнайсет, баща ми ме беше научил на това след една голяма караница с приятелката ми в деня преди абитуриентския ни бал. Те бяха свършили страхотна работа за тогавашната ми партньорка за бала, но определено не минаваха пред Черил.

— И това ли беше? — поинтересува се тя.

— Не. Извинението е само началото. Искам да поговорим за случилото се и да ти докажа, че няма да се повтори — заявих аз.

— Няма как да стане точно тук — отбеляза тя и направи неопределен жест към тъмносивите стени на стълбището и кутията на пожарогасителя върху стената.

— Мислех си за вечеря — признах аз.

— Надявам се, че не очакваш аз да сготвя — изгледа ме Черил.

— Не, мислех си, че мога да спретна нещо приятно и за двама ни.

Тя се усмихна леко.

— Или пък може да се отбием в закусвалнята на Гери? — подразних я аз.

Усмивката й стана по-широка.

— Добре де, ще изстрелям и последния си куршум, ресторантът на Паола — заявих аз, изричайки името на любимото й заведение. — Мога да се обадя на Стефано и да го помоля даже да ни изпекат някой скромен пай за десерт.

Усмивката й избухна в неконтролируем весел смях, в който се четеше: „Този мъж е невъзможен“.

— В седем часа — съгласи се тя. — Ела да ме вземеш от моя офис.

И заслиза по стълбите към втория етаж, а аз се върнах към третия. Тази вечер нямаше да спя на дивана.

Джеръми Невинс не беше убивал никого, но застрелването на Реймънд Дейвис ни най-малко не го притесни. Арогантното копеле си го заслужаваше. Отначало той беше прецакал най-големия удар на Джеръми, а след това бе имал нахалството да му поиска повече пари.

Джеръми седеше на маса в един бар с полуизядена порция пилешки крилца и недокосната бира „Стела Артоа“ пред себе си. Не беше гладен, но имаше нуждата от достъп до безплатен безжичен интернет, а нямаше по-умряло място от спортен бар в три часа следобед. Поправка, часът е 3:01!, отбеляза наум той и сведе поглед към ръчния си часовник марка „Одемар Пиге“ за осемдесет хиляди долара.

Часовникът му беше подарък или по-скоро нещо като бонус за сключването на сделката. Но при мисълта за гърнето с осем милиона долара печалба, което го очакваше след края й, Джеръми би се съгласил дори и ако му бяха подарили обикновен „Таймекс“.

Планът беше идеален, докато неговият самовлюбен съучастник Лео изненадващо реши да не се качва в лимузината, защото не изглеждал добре.

Затова сега Елена беше мъртва, огърлицата беше изчезнала, а Джеръми беше съвсем сам и се опитваше да състави резервен план.

Нямаше представа къде е бижуто, но беше сигурен у кого се намираше — беше при майката на Теди Райдър. Допреди миналата вечер никога не беше виждал Теди, но знаеше всичко за него. Този тип нито веднъж през живота си не беше измислял нещо сам, а сега, когато беше ранен и уплашен, щеше да побегне право вкъщи при мама.

Джеръми знаеше отлично къде да я намери. Когато планираш престъпление с боклук като Реймънд Дейвис, по-добре е да си предварително подготвен за всичко. Джеръми беше прикрепил проследяващо устройство от долната страна на „Хондата Сивик“ на Реймънд за всеки случай — ако онзи решеше да вземе огърлицата и да отпраши нанякъде с нея.

Джипиесът обаче беше оправдал поставянето си по-скоро от очакваното. През седмицата преди обира колата беше пътувала два пъти от апартамента на Теди на авеню „Хойт“ до Астория. Антената на Джеръми работеше през цялото време, затова още на третия ден той проследи хондата до прага на Ани Райдър.

Знаеше за историята на старата измамница и беше наясно, че дори и да я заплаши с пистолет, това нямаше да я накара да му даде огърлицата. Единственият начин да се добере до безценния накит беше да й предложи сделка, а след това да накара Лео да плати цената за това.

Той отвори браузъра на мобилния си телефон и прегледа новините на Гугъл. Нямаше нищо за застреляния Реймънд Дейвис. Или ченгетата го бяха взели за поредната бройка в черната статистика, която не си струваше хабенето на мастило, за да отразят убийството му, или вече бяха открили връзката му с Елена Травърс и бяха поставили забрана за публикуване.

Телефонът извибрира в ръката му и той се намръщи. Беше Соня Чен. Точно сега нямаше желание да говори с нея, но тя беше прекалено близка до братята Басет, следователно нямаше как да я пренебрегне.

— Здравей, бебче — прошепна той в телефона. — Как е днес най-сексапилната пиарка?

— Ужасно. Ела в апартамента ми.

— Зает съм, мила.

— Ела само за час. Моля те — настоя тя.

— Соня, и аз съм в палаво настроение, но…

— Не се дръж като задник, Джеръми. Не съм споменала, че съм в палаво настроение. Уплашена съм. И съм самотна. Не мога да спя. Никога преди не съм била замесена в нещо подобно. Елена е мъртва, а аз не мога да спра да мисля какво би станало, ако бях успяла да убедя Лео да се качи в колата при нея…

— Соня, и аз съжалявам, но недей да се обвиняваш. Това, което се случи, е много тъжно, ала вината не е твоя. То просто се случи — отвърна Джеръми и зачака за отговора й, но не последва нищо. — Соня, думите ми помогнаха ли ти, скъпа? — попита той накрая.

— Би ми помогнал повече, ако дойдеш тук и ми ги кажеш лично — отговори тя, завършвайки молбата си с въздишка. — Ела само за малко, наистина не искам да бъда сама, моля те.

Без нея Джеръми никога не би се запознал с Лео Басет. Той не я харесваше вече, но имаше нещо, което беше научил, докато причакваше плячката си сред богатите и суетните. И това беше: в нито един момент и по никакъв повод да не изгаря мостовете зад себе си.

Отново погледна часовника си, който сякаш му говореше: Колко жалко, че китката ти струва цяло състояние, но останалата част от теб не струва нищо.

— Разбира се. Ще дойда, бебчо — съгласи се той. — Тръгвам веднага.

Срещата му очи в очи с Ани Райдър щеше да почака.

Всяка жена, която убеждава мъжа, че иска да я гушкат, а не да я чукат, лъже или себе си, или мъжа, или и двамата, мислеше си Джеръми, след като беше довел Соня до третия й мощен оргазъм за последните час и половина.

Първият я беше оставил разплакана и той я държа в прегръдките си, докато тя хлипаше за мъртвата актриса. Вторият беше по-радостен, подобен на старомодното чукане без обвързване, а последният път беше по-бавно и отначало по-нежно. Той не бързаше и отдели достатъчно време, за да я подразни с език и да я приласкае с леки целувки, след което я придърпа в скута си и продължи да поддържа нейния лек и ненатоварващ ритъм.

И точно в мига, в който Соня започна да забавя, Джеръми я вдигна, тя обви плътно крака около кръста му, а той я притисна към стената. И започна с дълбоките си и силни тласъци, които скоро я накараха да избухне в пълно отдаване, стенейки „Не спирай“.

Поредният доволен клиент, помисли си Джеръми, докато си вземаше душ. Всеки беше добър в нещо, а самият той беше надарен с необходимото оборудване и владееше техниката, с която ги караше да достигат до неизпитани висоти на любовното удоволствие.

Накрая не всички го помнеха с добро. Някои го презираха, други го искаха мъртъв, ала никога нямаше да го забравят.

За жалост, нито частица от чара или сексуалната му мощ можеше да му помогне при следващото му посещение. Всичко, от което човек се нуждаеше за среща с Ани Райдър, беше хитрост, а той знаеше достатъчно за нея, за да е наясно, че тази жена я притежаваше в излишък.

И все пак, когато сивокосата дама отвори вратата на апартамента си, Джеръми не успя да се сдържи.

— По-млада си, отколкото очаквах — изрече той по стар навик.

— А ти си точно толкова скапан, колкото очаквах — отговори му възрастната жена, изтиквайки го навътре към всекидневната си. — Сядай — нареди му тя.

Той приседна на розовия й диван, а тя се настани до него, като коленете им се докоснаха.

— Ти ми се обади пръв — започна Ани. — Какво имаш предвид?

— Синът ти държи моята огърлица.

— Твоята огърлица ли? — възкликна тя. — Явно двамата с теб не говорим за едно и също, защото огърлицата, която е в устите на всички телевизионни репортери, принадлежи на онези братя Басет.

— Така беше, но аз наех сина ти и приятелчето му да ми я донесат и те се провалиха с тяхната част от сделката.

Ани се усмихна:

— А доколкото разбирам, според Законите на Джеръми наказанието за провал е куршум в мозъка.

— Това беше само едно нещастно недоразумение — оправда се той.

— А какво ще кажеш за прострелването на сина ми? И това ли беше нещастно недоразумение?

— Госпожо Райдър…

— Моля те, наричай ме Ани. — Тя положи длан върху ръката му.

— Може ли да престанем с тези глупости, Ани? — попита той и отдръпна ръката си, след което се изправи. — Аз не съм някой от шараните ти. Аз съм човекът, наел Реймънд и Теди да свършат една проста работа, а те я превърнаха в бедствие, озовало се по първите страници на вестниците. В обобщение — в момента ти разполагаш с най-горещото бижу на планетата, а в околовръст от три хиляди километра няма търговец, който да приеме огърлицата, заради която загина Елена Травърс. Затова можеш просто да я продадеш на мен или пък да си я носиш на следващото ти чаено парти и да гледаш как останалите старици се подмокрят. Освен, разбира се, ако не си гъста с някой бижутериен гангстер от Антверпен или Амстердам…

— Напусни! — прекъсна го Ани.

— Какво?

— Чу ме. — Тя също се изправи и нареди: — Напусни дома ми, невъзпитан, цапнат в устата дребен сопол такъв! Излизай, преди да съм извикала ченгетата.

— Виж, съжалявам за думите си. Искам само огърлицата — опита отново Джеръми.

— Нямам никаква огърлица, а дори и да имах, нямаше да я продам на някакъв си нахален и невъздържан тип — повиши глас тя и бръкна в джоба си, откъдето извади малък цилиндричен предмет. — Това е лютив спрей. Използвала съм го и преди и ще го използвам отново. Излизай! — подкани го тя.

Ани отвори вратата и загледа безмълвно как Джеръми се отдалечаваше от нея заднишком. Миг по-късно врътна ключа след него.

Теди излезе от спалнята.

— Мамо, беше страхотна, но сега никога няма да успеем да продадем огърлицата — каза той.

— Разбира се, че ще я продадем.

— На кого?

— На твоето приятелче Джеръми. Той ще се върне и следващия път, когато се появи, ще ми покаже малко уважение — заяви тя.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Не и тук, но ще ми се обади след по-малко от час. Гарантирам ти.

— Ти си най-готината майка на света!

— Благодаря ти, миличък. А ти как се чувстваш? Боли ли те все още?

— Боли, но не е кой знае какво — успокои я Теди.

— Искаш ли да ти донеса нещо? Да ти направя ли чай?

— Да, супер — въздъхна той.

Ани напълни чайника и го постави на котлона, след което отвори един от кухненските си шкафове и извади тенекиена кутия с бисквити.

— Абе, мамо, може ли да те питам нещо? — обади се Теди.

— Разбира се, питай.

— Лютивият спрей не се ли счита за нещо като оръжие?

— Той е за самозащита, но на практика може да бъде доста опасно оръжие — обясни Ани.

— Но ти нали забраняваше оръжията? Как така се оказва, че носиш лютив спрей в джоба си?

Ани извади отново цилиндричния предмет.

— Това ли имаш предвид? — попита тя и го вдигна пред очите му.

Теди се ухили:

— Хванах те натясно, мамо. Как ще се оправдаеш сега?

Ани насочи цилиндъра право към лицето си и натисна бутона, за да впръска част от течността в устата си.

— Освежител за уста — усмихна се тя. — Казва се „Зимна свежест“. Имаш ли някакви други въпроси?

— Иди в отсрещния апартамент и поспи малко — нареди Ани на сина си, след като привършиха с чая и бисквитите.

— Е, мамо — размрънка се Теди, — онова място вони на котки. Защо да не мога да си остана тук?

— Защото това място вони на ченгета. Тази сутрин идваха двама детективи. Какво да сторя, ако отново почукат на вратата ми и този път носят заповед за обиск? Да им кажа да дойдат след пет минути, така че да мога да поразчистя ли?

— Добре де — нацупи се Теди. — А ти какво ще правиш?

— Имам среща — заяви Ани, а в очите й се четеше усмивка. — А сега изчезвай оттук, за да се направя достатъчно красива за този, с когото ще си имам работа.

Тя отвори входната врата, огледа коридора в двете посоки, направи знак на Теди и той се промъкна у съседите само за няколко секунди.

След това Ани се върна в спалнята си, отвори гардероба и се огледа в цял ръст в голямото огледало. Намръщи се. „Ще имам доста работа“, каза си тя.

И се зае. Първо се гримира, след това си оправи косата, после облече една рядко носена, но все още много стилна черна коктейлна рокля на „Каролина Херера“. Последваха чифт обувки на среден ток, две пръски парфюм, а накрая тя с леко треперещи пръсти закопча смарагдово-диамантената огърлица на шията си.

Върна се пред огледалото и отново разучи отражението си.

— Огледалце, огледалце на стената — изрецитира тя на глас, — коя сега носи осем милиона на шията?

Върна се във всекидневната и застана пред урната с мъртвия си съпруг.

— Какво мислиш, Бъди? — започна тя и се завъртя внимателно. — Обикновената й цена е три хиляди, но нали ме знаеш колко изгодно пазарувам! Взех я направо без пари от „Бергдорф“.

Засмя се сама на думите си и почти чу смеха на мъртвия си съпруг. Взе урната от полицата, постави я на кухненската маса и седна срещу нея.

— Малко съм объркана, Бъди — започна тя, — някой и друг съвет ще ми бъдат от помощ.

Ани постави дланите си от двете страни на урната и затвори очи.

— Във вестника пише, че тази дребна дрънкулка струвала осем милиона, но аз не отбирам много-много от бижута. Ти как мислиш? Колко ще можем да измъкнем от този тип Джеръми за нея? Четиридесет цента за всеки долар добре ли е?

Бъди не отговори.

— Трийсет цента? Двайсет и пет? — продължи да пита тя.

Дланите й почувстваха лека топлина, когато стигна до петнайсет, и изтръпнаха леко, когато спомена дванайсет.

— Значи, ако той ще направи милион от тази сделка, колко трябва да бъде моят дял? — попита отново тя.

Изброи още няколко числа, докато двамата в крайна сметка не достигнаха до консенсус за 17,5 процента.

След това говориха още, предимно за Теди, защото той винаги беше най-голямата им грижа. А накрая тя му се извини, задето не беше спазила обещанието си. Бъди беше помолил да разпръсне праха му по главната улица в Лас Вегас и Ани се беше съгласила, само дето не беше уточнила кога ще се случи това.

„Теди ще има достатъчно време да разпръсне праха и на двама ни. Междувременно ти ни трябваш наоколо“, беше заключила тя.

Поседя така още десет минути, докосвайки урната с длани, докато телефонът иззвъня. Тя вдигна и включи разговора на високоговорител, така че и Бъди да чува.

— Госпожо Райдър, Джеръми се обажда. Вижте, съжалявам. Първата ни среща не премина добре. Може ли да поговорим отново? — попита той.

— Ти може да говориш — каза Ани, — а аз мога да те слушам.

— Първоначално наех Теди и Реймънд за петдесет хиляди, след това качих парите на деветдесет. Ще ти дам сто двайсет и пет хиляди.

— Сто седемдесет и пет хиляди — настоя Ани. — Или нямаме…

— Добре, съгласен съм — прекъсна я Джеръми. — Но ще ми трябва време да намеря парите. Какво ще кажете да намина утре по обяд?

— Добра идея. Донеси си хлороформ и голям празен куфар. Ти да не мислиш, че съм толкова глупава? Това ще се случи или на обществено място, или въобще няма да стане! — заяви Ани.

— Добре, добре. Какво ще кажете за Сентрал парк?

— Джеръми, възрастни дами без каквито и да било бижута стават жертва на грабежи в Сентрал парк. Ще се видим на улица „Хаустън-изток“ номер 205 на обяд.

— Какво има там? — попита Джеръми, след като повтори адреса.

— Огърлицата ти — отговори тя и затвори.

Свали бижуто от шията си, уви го в празна найлонова опаковка от лекарства, вдигна капака на урната и пусна пакетчето вътре.

— Наглеждай ми я, Бъди — помоли тя. — Ти си единственият, на когото имам доверие.

— Изглежда, си успял да говориш с Черил след срещата ни при Кейтс — отбеляза Кайли, докато маневрираше с колата по Трето авеню в най-натоварения час. Отивахме да говорим с Хауърд Сайкс в „Грейси Меншън“. — Вие, двете влюбени гълъбчета, успяхте ли най-накрая да заздравите връзката си?

— Да говоря, е доста силно казано — въздъхнах. — По-скоро се засякохме за кратко като два кораба в нощта, само дето бяхме две ченгета на стълбището. А заздравяването на връзката ни е още по-несигурно казано. В момента тя по-скоро се държи на нещо като свободно падане. Колкото до влюбени гълъбчета…

— Разбрах, разбрах… — прекъсна ме Кайли и зави рязко вдясно по Осемдесет и осма улица — съжалявам, че попитах.

— Недей да се извиняваш. Радвам се, че имам на кого да си го изкарам. Тази сутрин беше права да кажеш, че съм близал рани. Когато се прибрах снощи, бях принудително настанен на дивана и не успях да видя Черил чак до тази сутрин. И тъй като човек не може да направи това, което трябва, в управление, пълно с любопитни ченгета, ще се опитам да оправя нещата довечера, щом я заведа на вечеря в „Паола“.

— И ми наговори всичко това, защото си въобразяваш, че се интересувам от сапунената опера, която наричаш твой любовен живот? — попита Кайли. — Или просто ми намекваш по не толкова деликатен начин да не ти се обаждам довечера, защото ще си зает да поправяш нанесените щети?

— А ти как мислиш, детективе? — подразних я аз.

— Фино настроените ми детективски инстинкти ми подсказват, че ако ще водиш Черил на вечеря и вино в „Паола“, значи тя определено няма да скъса с теб преди вечеря — заключи Кайли.

Прекосихме източната част на Енд авеню и спряхме на алеята пред дома на кмета, след което се идентифицирахме пред охраната. Един от охранителите ни придружи до кабинета на Хауърд и преминах направо към работата, заради която бяхме дошли.

— Сър — започнах аз, — имаме трийсет и пет хиляди полицаи на разположение. Това е повече от достатъчна човешка сила, за да разпределим по един екип във всяка възможна болница в петте предградия и да чакаме бандата да удари отново, само че… — млъкнах и оставих думата да увисне във въздуха за момент.

— Само че — продължи той, запълвайки неизреченото — няма как да мобилизирате толкова много хора и да очаквате да запазим в тайна подобна мащабна акция.

— Точно така.

— Работил съм с двама ви достатъчно дълго, за да се досещам, че не сте дошли тук, за да ме помолите да позволя публичното оповестяване на информация за това разследване — каза той. — Значи имате план, нали?

— Всъщност — обади се Кайли — психологът на управлението ни, доктор Черил Робинсън, измисли идеята. Ние със Зак я харесахме, но не можем да я осъществим без значителна помощ и съдействие от ваша страна.

— Какво мога да направя? — попита Сайкс.

— Имаме нужда от вас да ни помогнете да подготвим следващия обир.

— Вие… Искате да ви помогна да оберете болница?

— Не, сър. Искаме да помогнете на тях да оберат болница, а ние ще сме там и ще ги причакваме.

— Господи! — възкликна Хауърд Сайкс. — Може би гледам прекалено много криминални сериали по телевизията, но си мислех, че вие, детективите, научавате какъв е проблемът, след което търсите улики и едва след това проследявате сами престъпните копелета.

— Тези копелета не оставят много улики — отбелязах аз.

— И коя от почитаемите градски болнични институции предлагате да бъде предопределената жертва? — поинтересува се той.

— Болница „Хъдсън“, ако успеете да ги убедите — заявих.

— И на какво дължат тази чест?

— Причините са две. Първи е факторът „сигурност“. Тези престъпници са добре въоръжени. Досега не са използвали оръжия, но ако се натъкнат на капан и бъдат изправени пред екип от морски тюлени, може би няма да се предадат без бой. В момента болница „Хъдсън“ е в процес на реновация и можем да ограничим операцията до два етажа, в които няма да се намират нито пациенти, нито болничен персонал.

— А каква е другата причина? — попита Сайкс.

— Смятаме, че „Хъдсън“ имат нещо, което онези желаят — обади се Кайли.

— Досега са крали всичко от всякъде — възрази Хауърд. — Стратегията им, изглежда, се изчерпва с това, че ако не е трайно заковано, значи могат да го отмъкнат. Откъде бихте могли да знаете какво ще поискат да вземат?

— Доктор Робинсън е направила анализ и се оказва, че крадците са доста по-избирателни, отколкото изглежда на пръв поглед. Никога не крадат един и същ вид оборудване два пъти.

— Е, и? Кражбите все пак са си кражби — сви рамене Сайкс.

— Има някои особености — поясни Кайли. — Ако някой нахлуе в магазин и задигне етажерка с петдесет палта, много вероятно е тези палта да се озоват на черния пазар. Но какво става, ако нахлуе в същия магазин и открадне само две палта, шест рокли, няколко панталона и чифт обувки?

— Звучи така, сякаш жена му го е пратила да напазарува — отбеляза Хауърд.

— Именно. Тези типове крадат едно от тези, три от вторите и едно от третите видове оборудване. Според теорията на доктор Робинсън те бавно и по малко събират оборудване за едно-единствено медицинско заведение.

— Господи! — възкликна Сайкс. — Да не мислите, че така оборудват своя собствена болница?

— Да, но все още не разполагат с всичко, което им е нужно.

— И какво смятате, че ще пожелаят да си вземат?

— Доктор Робинсън е изчислила, че на база медицинските потребности на голяма част от населението, както и на база пазарната стойност на оборудването за диагностика, тези хора биха се изкушили сериозно да се сдобият с уникална по рода си апаратура за мамографски изследвания — обясни Кайли.

— А „Хюстън“ наскоро закупиха две такива машини — заключих аз.

— Познавам изпълнителния им директор, Фил Ландсберг — каза Сайкс.

— А ние познаваме началника на охраната им, Франк Каваларо — добавих аз.

Хауърд Сайкс се облегна на стола си, разтърка чело с пръсти и затвори очи за петнайсетина секунди, преди да вдигне поглед към нас.

— Смятате ли, че наистина ще можете да се справите с това? — попита той.

— Не и без вашето участие — отговорих. — Вие какво мислите, сър? Ще можете ли да ни помогнете?

— Какво мисля аз ли? Ами че това е крайно откачено! Напълно и невъзвратимо шантаво е — заключи той. — Мога обаче да се обадя на Фил Ландсберг утре сутрин и да видя дали няма да успея да го убедя да се присъедини към тази лудост.

Джеръми Невинс, облечен само в черни еластични боксерки, прекоси стаята и се зае да изследва съдържанието на хотелския минибар.

— Можеш ли да повярваш що за цени имат тези боклуци? — попита той. — Бурканче ядки от макадамия и бутилка „Хайнекен“ тук струват повече от първата ми кола.

Лежащият гол сред чаршафите Лео Басет се засмя и разгледа мускулестото и изваяно тяло на трийсет и две годишния мъж, който се разхождаше само на няколко метра пред него.

Да прекарват всяка сряда вечер заедно с Джеръми в луксозния апартамент в хотел „Морган“, се беше превърнало в тяхна традиция, в мъничко бягство от останалата част на света. А сега, след смъртта на Елена, проваления обир и лудата идея на Макс да продадат името на компанията си, Лео имаше още по-голяма нужда от такова бягство.

— Какво си мислиш? — попита Джеръми, докато отваряше капачката на бирата.

— Колко много те обичам и колко много ненавиждам Макс — призна Лео.

— И аз те обичам. А Макс не е чак толкова лош.

— Той е луд. Иска да продаде душата ни на дявола! Ще превърне името Басет в марка като „Макдоналдс“.

— Това би било ужасно. — Джеръми извади ядка макадамия от буркана, след което изкусително я постави на езика си, преди внимателно да я пъхне в уста. — Помисли си само за последствията — ще изкараш милиони долари, може би дори милиарди. Не знам, не съм много силен в математиката.

— Не ме интересува колко пари ще направя. Името Басет означава върховен лукс. Винаги когато се представям, виждам как ме гледат хората. Името звучи така, сякаш произнасям Тифани или Булгари. Имаш ли представа колко добре се чувствам от това?

Джеръми го дари с една по момчешки нацупена физиономия.

— А аз си мислех, че моята задача е да те карам да се чувстваш добре… — Той остави бирата и застана в предизвикателна поза.

— Да, така е и вече закъсняваш за работа — подразни го Лео и изстена нетърпеливо под чаршафите.

Джеръми пъхна два пръста под ластика на боксерките си, облиза устни и с бавни и предизвикателни движения започна леко да смъква еластичната материя.

Лео се ококори и дишането му се учести.

Всички си падат по доброто представление — помисли си Джеръми, — а Лео е много по-добра публика от повечето.

— Но първо… — продължи Джеръми и остави ластикът да се върне отново на мястото си — имаме още малко недовършена работа. Открих огърлицата.

— Сериозно ли говориш? — изправи се в леглото Лео.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Чаках да си в подходящо настроение да възприемаш, а сега, като те гледам, ми се струваш доста възприемчив — подразни го Джеръми.

— У кого е?

— У същия тип, който избяга с нея снощи — Теди Райдър. Само че я е дал на майка си. А трябва да ти призная, Лео, тази жена изглежда като старата дама от Златните момичета, но играе наистина твърдо! Умее да води преговори с вещината на цял профсъюз!

— И колко иска за нея? — поинтересува се Лео.

— Сто седемдесет и пет хиляди.

— Повече е, отколкото съм плащал преди, но все пак е капка в морето — сви рамене Лео. — Ще приберем осемте милиона от застрахователната компания и въпреки че Макс ще трябва да нареже по-големите камъни, те все още ще струват поне пет-шест милиона.

— И аз предположих, че ще се съгласиш, затова й казах, че имаме сделка — отбеляза Джеръми. — Все още имам деветдесетте хиляди, които ми даде. Трябват ми само още осемдесет и пет в брой преди утре на обяд.

— Няма проблем — обеща Лео. — Само недей да изчезваш с тях.

— Не се тревожи, скъпи. Обещавам да не избягам с парите ти, макар да твърдиш, че не ти пука дали ще станеш милиардер.

Беше искрен. Ани Райдър щеше да получи всичките сто седемдесети пет хиляди. Джеръми искаше само огърлицата. Нямаше нужда Макс да нарязва камъните й. Вече се беше договорил с един бижутер, който работеше с диаманти в Белгия, и си беше запазил билет за първия полет до Брюксел утре вечер.

— Е, какво ще кажеш? — попита Джеръми. — Стига ли толкова бизнес за една вечер?

— Повече от достатъчно ми е — усмихна се Лео.

Джеръми взе дистанционното на стереоуредбата, усили музиката и прекара следващите пет минути в художествено разсъбличане на няколко квадратни сантиметра найлон и спандекс. Когато танцът приключи, той застана в средата на стаята в цялото си голо великолепие. Лео го желаеше до смърт.

— Ела при татенцето, бебче — подкани го той и отметна чаршафите.

Джеръми пропълзя в леглото, а дебелият отпуснат мъж го придърпа към себе си и натика дебелия си език в устата му, след което посегна между краката му.

Джеръми изстена убедително. Все пак това си беше работа като всяка друга.

Има три причини, поради които обичам ресторанта на Паола. На първо място са неповторимите италиански ястия, които Паола Ботеро е донесла със себе си от Рим в Америка. На второ — искреното гостоприемство, с което ме посрещат всеки път, когато прекрача прага. Тази вечер не беше по-различна и синът на Паола, Стефано, ни поздрави с възторженото: Buona sera, доктор Робинсън, синьор Джордан, придружено с топли прегръдки, от които се почувствах така, сякаш не бяхме клиенти на ресторанта, а приятели, поканени на вечеря.

И трето — това за мен беше идеалното място, където да заведа приятелката си, след като се бях държал като глупак.

— Толкова си предсказуем — отбеляза Черил, докато ни наливаха вино в чашите. — Когато и да дойдем тук, все ще е на вечеря заради извинение.

— Поне има последователност в лудостта ми — подхвърлих аз. — А и ако ме зарежеш, утехата ще е, че ще си остана с хубавата вечеря.

— Няма да те зарязвам. Харесва ми да съм с теб. Просто не съм сигурна дали мога да понеса живота с теб — каза Черил.

— Извинявай. Наистина провалих по отвратителен начин изненадата ти миналата вечер.

— Не знам дали ти я провали. Мисля, че ти си си просто Зак, който се държа като Зак.

— Но това не е Зак, когото ти заслужаваш. Ти беше планирала фантастична вечер, а когато телефонът иззвъня, аз станах и…

— И избяга.

— През цялото време непрекъснато се убеждавах, че аз съм ченге, ченгетата правят така, ала това не беше полицейско обаждане. Беше…

Млъкнах, защото се оказа по-трудно за обяснение, отколкото мислех, а и се притеснявах да не влоша положението още повече.

— Какво беше? — попита Черил.

Отпих глътка от виното, преди да отговоря.

— Тази сутрин се отбих в закусвалнята и разказах на Гери какво съм сторил. Незабавната й реакция беше: „Защо си си тръгнал…“, извинявай: „Защо си избягал!“, а аз отговорих, че правя така винаги когато има девойка в беда…

Черил избухна в смях.

— Е, поне ти се смееш — отбелязах и добавих: — Гери беше безмилостна. Каза ми, че Кайли определено не е девойка в беда. И е права. Кайли може да се справя и сама. Днес изрита един тип в топките. Горкото копеле сигурно няма да може да върви изправен цяла седмица.

— Съгласна съм с доктор Гери. Кайли е напълно способна да се защитава сама — съгласи се Черил.

— Както и да е. Мислех си за това днес и когато ми останаха пет свободни минутки, проверих в Гугъл „Мъже, които се опитват да спасяват жени“. Оказа се, че имам това, което вие, психолозите, наричате „синдром на белия рицар“.

— За бога, Зак! Не, нямаш нищо подобно — възрази тя.

— Така ли?

— Абсолютно. Би ли искал да чуеш професионалното ми мнение?

— И още как!

— Вместо да проверяваш в Гугъл това, което те тревожи, и после да приемаш за чиста монета всичко, което някой идиот е написал в блога си, защо не споделиш проблемите си с психолог?

— Извадих късмет, защото разполагам с такъв. Седи точно срещу мен — усмихнах се аз.

— Не точно. Ще се наложи да потърсиш някой, с когото не си спал — отбеляза Черил.

— Хм, това ще се окаже известно предизвикателство.

Тя потопи два пръста в чашата си с вода и ме пръсна игриво.

— Е, считам разговора ни за официално приключен. Хайде да поговорим за нещо забавно като например… Какво мисли Хауърд Сайкс за моята идея? — попита тя.

— Беше притеснен, но се нави. А мога ли да вметна само още едно нещо по темата, която не искаш повече да обсъждаме?

— Само едно и край — каза Черил.

— Искам само да знаеш, че полагам усилия. Предупредих Кайли, че ще излизаме на вечеря и не трябва да ми звъни. Осъзнах, че ако искам да отслабна, не бива да запасявам къщата с бисквити „Орео“ и сладолед. Принципът и в двата случая е един и същ — далече от очите, далеч от ума.

Черил не каза нищо и този път разговорът ни наистина официално приключи.

През следващия един час похапвахме, пихме, смяхме се и си говорихме, а вечерта беше всичко, на което се бях надявал. И двамата така преядохме, че не поръчахме десерт, ала това не успя да възпре Паола да изпрати умопомрачително вкусен лимонов тарт на масата ни и да се присъедини за пет минути към нас, колкото да се осведоми как сме.

До онзи момент бяхме в превъзходно състояние.

И тогава мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана и натиснах бутона за отказване на разговора, след което пъхнах апарата обратно в джоба си.

— Кой беше? — попита Черил.

— Беше Кайли, но тази вечер не приемам обаждания от девойки в беда.

— Сериозно ли говориш? — засмя се Черил — Наистина ли беше Кайли? И то при условие че си й казал да не ти се обажда?

— Изглежда, аз не съм единственият, който има нужда от психолог — отговорих.

Сервитьорът ни тъкмо ми донесе сметката, когато телефонът на Черил иззвъня. Тя хвърли поглед на името, изписало се на екрана, и изражението й мигом се промени. Обаждането, изглежда, беше сериозно и тя вдигна.

Успях да чуя само нейната част от разговора. Черил не каза много, но и малкото думи, които успя да изрече, ми се сториха зловещи.

„О, не! Сигурни ли са? Боже! Толкова много съжалявам — а накрая добави: — Със Зак сме на пресечката на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню. Елате да ни вземете, ще дойдем с вас.“

Тя затвори, а по лицето й покапаха сълзи.

— Беше Кайли — каза тя. — Току-що е получила телефонно обаждане от капитана на Четиридесет и четвърти участък в Бронкс.

— Божичко! Какво е станало?

— Открили са тялото на Спенс на някакъв паркинг. Бил е прострелян в главата.

— Какво знаем? — попитах аз.

— Много малко — отвърна Черил. — Сигналът е бил по анонимно обаждане до 911. Първият пристигнал полицай е идентифицирал Спенс, портфейлът му е лежал на земята. Не е имало пари, но в данните му за контакт в случай на спешност е посочено „Съпруга: детектив Кайли Макдоналд, нюйоркска полиция“. И то е задействало мигновено системата, защото звучи почти като „убит полицай“. Това е всичко, което знам, с изключение на факта, че Кайли идва насам, за да разпознае тялото.

— Боже, надявам се, че не шофира сама.

— Не е чак толкова луда, а дори и да беше опитала, никой не е чак толкова луд, че да й позволи — отбеляза Черил.

Намирахме се на ъгъла на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню и аз излязох напред, за да огледам по-добре пътя по авенюто. В далечината проблясваха полицейски светлини, нямаше сирени, но се движеха доста бързо насам.

— Идват — казах на Черил. — Не знам по кое време ще се прибера, но ще ти пиша съобщения, за да те държа в течение.

— Ще ми пишеш ли? — изуми се тя, а гласът й изведнъж прозвуча остро: — Зак, къде се отнесе пак? И аз идвам с теб!

Това ме остави безмълвен.

— Черил, става въпрос за местопрестъпление. Откога психолозите…

— Откога ли? Бил е убит съпругът на полицейски служител — заговори гневно тя. — Моята работа е да оценя състоянието на Кайли и да определя дали е подходящо да продължи да изпълнява службата си, точно както съм правила стотици пъти досега, а доколкото знам от опит, няма да е подходящо.

— Извинявай — измърморих аз, — всички сме много шокирани. Не съобразих това…

Тя не каза нищо и аз се зачудих дали току-що само с една глупава забележка не бях заличил всички положителни впечатления от последните два часа, прекарани с нея.

Конвоят приближи към нас и спря — бяха две патрулни коли, следвани от микробус форд и още две патрулки. Микробусът спря точно пред нас, един униформен полицай изскочи от него и плъзна настрани страничната му врата. Качих се вътре, а Черил седна на средния ред седалки до Кайли. Тя плачеше и Черил я прегърна приятелски през раменете, въпреки че не бях сигурен доколко утешително би могло да подейства това.

— Вината е моя — изхлипа Кайли веднага щом потеглихме. — Не трябваше да го изритвам от апартамента така.

— Не ти си го изритала — възрази Черил, — включила си го в програма за лечение.

— Беше само дневен център — поклати глава Кайли. — Можеше да го оставя да се прибира у дома.

— Наистина ли смяташ, че това би променило нещо? — попита я Черил, а гласът й беше тих и успокояващ, без никаква следа от осъждане. — Наркоманите живеят в ежедневен риск за живота си. Никой не може да ги спре, а когато всичко приключи трагично, вината не е на никой друг, освен на самите тях. И ти самата добре знаеш това.

— Благодаря ти — прошепна Кайли и кимна.

Черил ме погледна за миг, сякаш искаше да се увери за всеки случай, че вече бях разбрал защо присъствието й тук беше необходимо по време на това пътуване.

Уличното движение не беше натоварено, а върволицата от примигващи полицейски светлини бързо разчисти пътя ни напред. Понесохме се с максимална скорост през Испански Харлем и през моста Медисън, към южната част на града и най-опасните му квартали.

През седемдесетте години на двайсети век Южен Бронкс е бил центърът на убийства, изнасилвания, грабежи и палежи за целите Съединени щати, а всеобщият вик Бронкс гори! отеквал из цяла Америка. В наши дни много от изгорените сгради са заменени с нови, но при повече от половината население на района, живеещо под прага на бедността, кварталът все още е притегателна точка за банди, наркопласьори и престъпници.

Щом свихме по Източна сто шейсет и трета улица, си помислих за „безопасните места“ в града, в които се продаваше дрога, и се зачудих какво ли беше привлякло интелигентен и преуспял бял мъж да дойде в тъмните и неприветливи улици под сенките на стадиона на „Янките“.

И тогава думите на Черил отекнаха в съзнанието ми: Наркозависимите рискуват живота си всеки ден. Спенс Харингтън го беше правил прекалено често.

Микробусът спря, вратата му се отвори и един висок мъж с ветроупорно яке с емблемата на нюйоркската полиция се представи на Кайли.

— Детектив Питър Вархол — каза той. После допълни: — Съжалявам за загубата ви, детектив Макдоналд.

Той ни поведе към местопрестъплението. С Кайли се бяхме сблъсквали с подобни гледки многократно — забутано и западнало място в покрайнините на града, сделка за купуване на наркотици, ескалирала до убийство, тяло, увито с чаршаф. Някои ченгета разправят, че са имунизирани против подобни гледки, но на мен винаги ми действат отвратително. Разликата беше, че този път нещата бяха лични.

С Черил предвидливо изостанахме на почтително разстояние, оставяйки Кайли първа да се доближи до тялото. Един полицай повдигна чаршафа и тя падна на колене. Само след секунди се свлече напред по очи и цялата се затресе в конвулсивен плач.

Черил се приближи и коленичи до нея, след което се прекръсти и рязко се изправи.

— Зак — каза тя и направи знак с глава към трупа.

Пристъпих напред и паднах на колене до Кайли. Мъжът на земята беше с отвратителна кървава огнестрелна рана в средата на челото. Очите му бяха широко отворени, а в погледа му завинаги беше застинало безкрайно учудване.

Беше мъртъв. Беше убит с един хладнокръвен изстрел. Но това не беше Спенс.

— За пръв път ми се случва да сгреша при обаждане за починал човек — оправда се детектив Вархол пред Кайли. — Сигурно си мислите, че съм идиот.

— Вината не е ваша — каза тя. — Първият дошъл на местопрестъплението е видял моето име в портфейла на Спенс. Обадиха ми се още преди вие да пристигнете на мястото.

— Знам, но полицаят, който е идентифицирал тялото, е трябвало да внимава — ядосваше се Вархол. — Макар че жертвата доста прилича на съпруга ви, съдейки по снимката на шофьорската му книжка. Лесно е да се допусне грешка, но проклет да съм, още с пристигането тук можеше да огледам тялото по-добре.

Виновните извинения продължиха още малко, както го изискваше ситуацията, а аз си мислех колко хладнокръвен беше този тип Вархол, щом така безпроблемно успя да превключи на нова вълна.

— Разпознахте жертвата, нали? — попита той отново Кайли.

Тя не назова човека по име, но Вархол имаше добри полицейски инстинкти, а и беше успял да я обезоръжи достатъчно, за да я залови неподготвена.

Несподелянето на информация от значение за разследването е едно, лъжата е съвсем друго. Кайли реши да сътрудничи.

— Малкото му име е Марко. Не знам каква е фамилията му — призна тя. — Съпругът ми е телевизионен продуцент, а Марко работеше във фирмата за кетъринг, която обслужваше продукциите на Спенс.

Вархол зачака да чуе още нещо, но това беше всичко, което тя реши да сподели.

— Детектив Макдоналд — започна той, — това е било наркосделка, прераснала в убийство. Ако съпругът ви употребява наркотици, си е ваш проблем. Моят е, че имам да разкривам убийство и ще ми е нужна всяка помощ, която мога да получа.

Кайли го запозна с това, което бяхме открили в апартамента на Шели.

— А онова хлапе Сет? — попита Вархол. — Знаете ли фамилното му име?

— Не.

— Имате ли някаква представа как можем да го намерим?

— Работи в „Силвъркъп Студиос“. Защо не се отбиете направо там рано утре сутринта? Обикновено отварят към седем — предложи тя.

— На сутринта — повтори многозначително Вархол.

— Моля ви — каза Кайли.

— Сега е десет и половина — добави Вархол, след като погледна часовника си, — предполагам, че можем да изчакаме до сутринта.

Всеки, дочул разговора им, би ги сметнал просто за две ченгета, които обсъждат служебен въпрос, но аз бях достатъчно запознат със случая, за да доловя скрития подтекст на разговора им.

Сет вероятно разполагаше с информация, която можеше да отведе полицията до убиеца и Вархол настояваше да го разпита незабавно. Кайли също искаше да говори със Сет, защото той можеше да я доведе до Спенс. Тя обаче не беше свързана със случая или с официалното му разследване, така че Вархол се съгласи да й даде няколко часа до седем сутринта, така че тя да направи това, което правеше винаги — да наруши правилата.

— Благодаря ви — кимна Кайли.

— И когато откриете съпруга си, обадете ми се — добави Вархол. — Портфейлът му е у мен и искам да разбера как се е озовал в джоба на мъртвия.

Той се отдалечи да поговори със служител на криминалната лаборатория и остави Кайли, Черил и мен да се посъветваме насаме.

— Трябва да открием Сет и да говорим с него тази вечер — каза Кайли.

— Можем да започнем с едно телефонно обаждане до Шели Трегър — предложих.

— Не, той достатъчно се изтормози, преминавайки целия ад покрай Спенс. Нека позвъним на Боб Райцфелд. Той има достъп до базата данни за служителите и умее да пази тайна.

— Кой е Боб Райцфелд? — попита Черил.

— Бил е полицай цели трийсет години — обясних аз. — Беше страхотно ченге, но пенсионирането не му понесе добре, затова си намери работа като охранител в „Силвъркъп“ срещу петнайсет долара на час. Сега той ръководи отдела на охраната там. Кайли е права, Райцфелд може да ни помогне.

— Сигурна ли си, че ще успееш да се справиш? — Черил погледна към Кайли.

— Знам защо сте тук, доктор Робинсън — каза тя. — Ако на земята лежеше Спенс, щяхте да ме отведете далеч от огневата линия… И да ме закотвите зад бюро. А аз не бих могла да се противопоставя на това ваше решение. Това обаче не е съпругът ми, така че можете да ми вярвате, когато твърдя, че съм добре. Напълно добре съм — настоя тя.

Черил кимна.

— В такъв случай не искам да ви бавя повече. — Тя погледна към мен и добави: — Отнася се и за двама ви.

— Какво ще правиш? — попитах.

— Аз ли? — Черил успя да си придаде възможно най-невинен и в същото време палав вид. — Ами това място гъмжи от ченгета. Ще се огледам за най-симпатичния и ще си уредя превоз до Манхатън.

— В такъв случай ще се видим у дома.

— Ако извадиш късмет… — заяви тя и сви леко рамене.

Обадих се в дома на Боб Райцфелд.

— По дяволите! — възкликна той, когато му казах за Марко. — Харесвах го, но копелето само си търсеше смъртта. Радвам се, че не е бил Спенс.

— Познаваш ли онова хлапе Сет?

— Сет Пенциг ли? — замисли се за миг Райцфелд — Него не го харесвам.

— Досега не сме попаднали на някой, който да го харесва. Защо студиото още не го е уволнило? — поинтересувах се аз.

— Умно ченге си, Зак, а понякога задаваш много тъпи въпроси — разсмя се Райцфелд. — Това е шоубизнес. Ако наритваха всички задници и смъркачи на бял прашец, нямаше да има никакво шоу и определено никакъв бизнес. Знаеш, че Спенс унищожи два пълни декора, ала мога да се обзаложа, че ще го поканят да се върне обратно веднага щом отново е чист.

— Първо обаче ще трябва да го намерим, а за да го направим, се налага да открием този Сет — обясних аз. — Можеш ли да ни помогнеш? Не разполагаме с много време.

— Вече намерих домашния му адрес, докато говорим — каза той. — Живее на Трийсет и девето авеню, номер 631 в Удсайд.

Благодарих му и помолих шофьора на микробуса да ни закара с Кайли до Куинс. Това беше квартал на работническата класа, намиращ се на няколко километра от „Силвъркъп“. Апартаментът на Сет беше на втория етаж на сградата, точно над студио за маникюр.

Позвънихме на звънеца и ни пуснаха във фоайето без въпроси.

— Той дори не попита кой е — отбеляза Кайли. — Сигурно чака някаква доставка.

Каквото и да беше очаквал Сет, определено не беше нашата поява. Още щом отвори вратата на апартамента и ни видя, опита да я затръшне под носа ни. Кайли обаче я изблъска в лицето му и той залитна навътре.

— Нямате заповед — извика. — А и не съм направил нищо нередно.

— Това място вони на марихуана — отбеляза Кайли, — което ни дава достатъчен повод да влезем. Според Раздел трети, буква „М“, член 221 от Наказателния кодекс на щата Ню Йорк марихуаната е не само нещо нередно, но и силно незаконно. Лулата на масата няма да ти помогне особено при защитата — добави тя.

Кайли направи крачка към него и Сет бързо прикри слабините си с шепи.

— Не се притеснявай, ще се престоря, че не съм забелязала злоупотребата с наркотици тук — каза тя, — защото приятелчето ти Марко е бил застрелян тази вечер. А ти току-що беше повишен от наркоман в заподозрян за убийство.

В този миг цялата напереност на Сет се изпари. Той седна в края на масичката за кафе, осеяна с изгаряния от цигари, и поклати глава.

— Марко ми беше приятел. Не съм го застрелял аз. Дори нямам оръжие.

— А имаш ли алиби? — настоя да разбере Кайли. — Къде отидохте двамата с Марко, след като той ти помогна да се извлечеш от апартамента на Шели Трегър тази сутрин?

— В „Старбъкс“. Пихме кафе и Спенс ми се обади. Каза ми да отидем да се срещнем с него в хотела му.

— В кой хотел?

— Не знам дали си има име. Беше една от онези дупки в Бауъри, които дават стаи на час.

— Това не е много в стила на Спенс — отбеляза Кайли.

— Ами туй беше и целта. Той не искаше да остава някъде, където може да го разпознаят.

— И какво стана, когато стигнахте до хотела?

— Спенс имаше малко бяло, но се оказа, че е боклук. Беше разредено с бебешко мляко на прах. Марко сподели, че знаел едно място, откъдето можело да вземем качествен прах. Било в Бронкс — колумбийска стока, деветдесет и пет процента чиста кока. Спенс я искаше отчаяно. Каза, че можел да я купи, ако отиде да му я донесе, а Марко го предупреди: „Скъпа е. Колко пари имаш в брой?“. По онова време Спенс беше все още доста надрусан, така че просто извади портфейла от джоба си, подаде го на Марко и му заръча: „Вземи всичко и не се връщай с празни ръце“. Марко промърмори: „Този тип не приема банкови карти“, затова извади кредитните карти на Спенс, пъхна портфейла в задния си джоб и излезе. Тогава го видях за последно. Кълна се!

— А какво се случи със Спенс?

— Съпругът ти е напълно луд, госпожо. След половин час вече изцяло беше подивял. Нямаше търпение Марко да се върне. Каза, че щял да отиде до неговия район. Имал ВИП пропуск за един от местните клубове. И поиска да му се обадя, когато Марко се появи.

— И какво стана после? — попита Кайли.

— Чаках два часа, но не се появи никакъв Марко. Реших, че е прибрал стоката и вече я е смръкнал лично. Спенс също никакъв го нямаше, защото той си има платинена кредитна карта, и предположих, че вероятно вече надигаше бутилка след бутилка „Сива гъска“ от по петстотин долара всяка. Теглих им по една майна, взех метрото до Куинс и се отбих за пакет от дузина бири през долнопробната кръчма отсреща, така че имам свидетел, който може да потвърди, че не съм бил някъде около Марко.

— Изчакай тук, не мърдай! — нареди Кайли.

Двамата отидохме в ъгъла на това, което можеше да се нарече кухненски кът, в апартамента на Сет, за да поговорим насаме, докато все още го държахме под око.

— Стигнахме до задънена улица — каза тя. — Не мисля, че той ще бъде от полза и на Вархол, но защо не му позвъниш да дойде направо тук? Може би Сет ще успее да се сети за името на наркопласьора, с когото е трябвало да се срещне Марко.

— А ти какво ще правиш? — попитах.

— Ще се обадя на Джан Хогъл и ще я помоля да проследи трансакциите от кредитните карти на Спенс. Имаш ли по-добри идеи?

— Само една, но няма да ти хареса.

— Давай.

— Престани да търсиш Спенс и започни да дириш убийците и крадците, за чието издирване ти плаща Ню Йорк Сити — посъветвах я аз.

— Позна с частта, че няма да ми хареса — отбеляза тя, — но си прав. Това е работата ми. Пък и имам по-голям шанс да проследя убиец и банда крадци на медицинско оборудване, както и една огърлица на стойност осем милиона долара, отколкото да открия съпруга си.

Ани Райдър обикновено можеше да заспи и на твърда скала. Но не и тази нощ. След като лежа будна в леглото повече от час, мозъкът й така и не спря да прави обиколки, подобно на Дейл Ернхарт-младши от състезанието на НАСКАР в Талдега.

Не се тревожеше за Джеръми. Той искаше огърлицата, а тя искаше парите — това щеше да е лесно. Ани се бореше в ума си с трудната част. Какво да правим след това? Къде да отидем двамата с Теди? Какво да сторим?

Стана от леглото, направи си чай и добави в него малко коняк. Въпреки това отговорите не се избистриха, а самите въпроси отказваха да напуснат ума й. Ани отиде в дневната и вдигна Бъди от полицата.

— Ето затова не те разпръснах над Вегас — каза тя и го отнесе в спалнята. Постави бронзовата урна на нощното си шкафче и притисна длани от двете й страни. — Извинявай, че притеснявам вечния ти покой, но поне един от нас трябва да се тревожи за сина ни. Ти поемаш нощната смяна, така че аз да мога да поспя.

Усети леката топлина по пръстите си и това й подсказа, че Бъди вече се беше заел със задачата. Тя го целуна за лека нощ, угаси осветлението и заспа след няколко минути.

На сутринта даде на Теди кратък списък с нещата, които да направи, и дълъг списък с неща, които да не прави.

— Защо да не мога да дойда с теб? — попита той, докато Ани сменяше превръзката на раната му.

— Хайде да видим — започна тя. — Защото наглеждаш котка, защото трябва да си починеш и… Мъча се да си спомня, май имаше и трета причина… А, да! — добави изведнъж тя и майчински го плесна по тила, — защото те издирват за въоръжен грабеж и убийството на Елена Травърс.

— Може да се дегизирам. Иначе кой ще те пази в метрото? — продължи да настоява синът й.

— Не се тревожи. Няма да рискувам да нося огърлица за осем милиона долара в метрото, независимо дали има някой с мен да ме пази. Помолих Боб Влекача да ме откара до Манхатън, да ме изчака и след това да ме върне.

— Боб Влекача ли? — намръщи се Теди — Не знам, мамо. Мислиш ли, че това е добра идея?

— Спокойно, хлапе. Боб е от онези типове, които никога не задават въпроси. Обясних му, че само ще ме откара до града да взема нещо. Това е всичко, което той знае, и вярвай ми, не иска да знае каквото и да било повече. Имам му доверие — каза Ани.

— И аз му имам доверие, но не мислиш ли, че е малко шантаво да отидеш дотам с камион влекач? Ще се открояваш като възпален палец — отбеляза Теди.

Ани въздъхна. Това беше причината, поради която Теди имаше нужда от нея. Както Бъди винаги повтаряше: „Горкото хлапе с мисленето си не може да се измъкне и от стая с четири врати дори и ако три от тях са широко отворени“.

— Не, миличък — заговори тя, — това е само прякор. Боб се пенсионира от бизнеса с влекачите преди няколко години.

— Ясно! — оживи се Теди — И какво кара сега?

— Джип „Чероки“ — поясни майка му.

Погледът на Теди проблесна и Ани беше сигурна какъв щеше да бъде следващият му коментар.

— Значи от сега нататък трябва да го наричаме Боб Черокито — прозря той.

— Умно разсъждаваш, хлапе — отбеляза тя и довърши превръзката му. — Ще му го кажа.

Ани седна на креслото си и затвори очи. Все още не беше решила къде да избягат с Теди, щом веднъж докопат парите, но имаше едно нещо, в което беше сигурна — синът й не беше достатъчно умен, за да оцелее сам в Ню Йорк.

Тя го изтика в отсрещния апартамент и отново го накара да повтори списъка от неща, които не трябваше да прави.

— По кое време ще се върнеш? — попита я Теди.

— Ще се срещна с Джеръми на обяд. Ако всичко мине както трябва, цялото нещо няма да отнеме повече от десет минути. След това ще се качим направо на моста и ако няма голямо движение, ще трябва да съм си у дома до един часа.

— Супер — отговори Теди. — А можеш ли да ми донесеш нещо за обяд?

— Разбира се. Какво искаш?

— Да видим… Сандвич с пастърма, сода… Опитвам да се сетя, май имаше и трето нещо, което исках… А, да! — плесна се той по челото. — Сто седемдесет и пет хиляди долара!

Ани се разсмя на глас. Понякога хлапето й не беше чак толкова глупаво.

Когато пристигнах на работа на следващата сутрин, Кайли беше вече на компютъра си.

— Приятелката ти ме е изпортила на шефа — каза тя, без да вдигне очи да ме погледне.

— Ако намекваш, че доктор Робинсън е изпратила доклад на капитан Кейтс за снощната ни екскурзия до Бронкс, то значи знам всичко за това — отговорих аз.

— Черил ти е казала? — учуди се Кайли и най-накрая ме удостои с поглед.

— Да, ала след като го беше изпратила. Обсъдихме го, докато пътувахме насам тази сутрин.

— И защо е било нужно да го обсъждате?

— Не знам. Може би ми го е споменала само за всеки случай, ако в офиса се окаже, че ти си в скапано настроение. Аз обаче се радвам, че те заварвам толкова весела, усмихната и жизнерадостна.

Тя вдигна едната си ръка от клавиатурата и ми показа среден пръст.

— Какъв ти е проблемът? — попитах. — Черил ти даде зелена светлина, че можеш да работиш. С това историята приключва.

— Не и за Кейтс. Тя иска да ни види и двамата в офиса си. Незабавно.

— И двамата ли? Та това е само между теб и капитан Кейтс. За какво й е да се вижда и с мен?

— Не знам, Зак. Може би мнението на Черил не е било достатъчно. Сигурно и ти трябва да се произнесеш. Мислиш ли, че съм годна да си върша работата, доктор Джордан?

— По дяволите, ако смяташ, че ще си играем на доброто и лошото ченге, значи си напълно годна да вършиш работата си като най-лошото ченге, което се е пръквало някога! В противен случай ще трябва да те ограничат — заявих аз.

Тя вдигна и другата си ръка и ми показа два средни пръста.

— Струва ми се, че преиграваш — отбелязах аз. — А и за протокола, госпожо Харингтън, шефката ни не е разбрала за Спенс от Черил. Онова картонче с контактите в портфейла му, на което пише „женен съм за детектив от нюйоркската полиция“, е равносилно на изпращането на сигнал за тревога. То е задействало радиостанциите във всичките пет квартала. Системата те е изпортила, а не Черил.

— Благодаря ти, от това се почувствах много по-добре. — Тя се изправи, въоръжена психически от глава до пети и готова да се пребори с всичко, което й готвеше системата. Последвах я към офиса на Кейтс.

— Съжалявам да науча за Спенс — каза Кейтс още щом ни видя да влизаме. — Знам какво е да си омъжена за наркозависим.

Думите й накараха Кайли да се закове на място.

— Аз… Не знаех за това — изрече тя и цялата й напрегнатост мигом се смекчи.

— Не са много хората, които са наясно с тази история. А и е доста стара… Споменавам ти го само защото исках да знаеш, че Делия Кейтс разбира през какво преминаваш.

— Благодаря ви — кимна Кайли.

— Но капитан Кейтс ще ти срита задника и ще имаш чувството, че те е треснала гръмотевица! — извика тя и тупна с юмрук по бюрото, за да подчертае думите си. — Миналата вечер сте били извикани на местопрестъпление. Била си там като свидетел, а не като ченге, права ли съм?

— Да, госпожо.

— И след като разбра, че жертвата не е съпругът ти, водещият детектив по случая помоли ли те да помогнеш?

— Детектив Вархол ме попита дали познавам жертвата. Дадох му…

— Той помоли ли те да му помагаш в разследването му? — прекъсна я Кейтс.

— Не, госпожо.

— Значи, ако Вархол ясно ти е дал да се разбере, че това не е твоята писта, защо тази сутрин получавам жалба от Сет Пенциг? Той пише, че двамата с Джордан сте нахлули в апартамента му снощи и сте му заявили, че е заподозрян в убийството на приятеля му.

— Нахлули сме в апартамента му? Това са пълни глупости! Със Зак имахме законен повод. Миризмата на марихуана от апартамента на Сет можеше да се надуши от съседната пресечка — обясни Кайли.

— А можехте ли да я надушите от Бронкс? Защото и двамата сте били там, когато сте казали на детектив Вархол, че нямате никаква представа къде живее Пенциг.

— Поразровихме се малко, след като напуснахме Бронкс — отбеляза Кайли.

— Поразровили сте се? Я ми кажи в коя вселена живееш, където не е проблем да прецакаш чуждо разследване, отивайки да разпитваш заподозрян по случай на убийство, по който работи друго ченге? — попита Кейтс.

— Опитвах се да намеря съпруга си.

— А детектив Вархол се е опитвал да намери Пенциг. Ти обаче си решила, че личните ти нужди са по-важни от задачите на управлението.

Когато някои хора пропаднат ненадейно в яма, започват да търсят начин как да се измъкнат оттам, но не и Кайли. Тя винаги е склонна просто да грабне лопатата и да се закопае още по-дълбоко, затова побързах да й се притека на помощ.

— Капитане — намесих се аз, — вината е изцяло и моя.

— По дяволите, прав си! — извика ядосано Кейтс. — Защо иначе, мислиш, че си тук?

— Беше голяма грешка и се извинявам, ако се е наложило да отнесете някоя караница заради нас. Нямаме извинение за това, което направихме — добавих аз.

— Засега обаче не съм чула никакво извинение от партньорката ти.

— Тя не разсъждаваше трезво. Съобщиха й, че Спенс е мъртъв, и нещо в нея се пречупи. Уверявам ви, че това няма да се повтори.

Кейтс изсумтя.

— Искаш ли да подадеш молба за отпуск по семейни причини? — обърна се тя към Кайли.

— Не, госпожо.

— Значи, ако смяташ да търсиш съпруга си, прави го в свободното си време, което, ако се съди по натовареността ви в момента, ще бъде незначително — обяви строго Кейтс. — Извадиш ли обаче отново служебната си значка, за да разрешаваш личните си проблеми, скоро ще се озовеш с много повече свободно време, отколкото някога си мечтала да имаш. Край на срещата. Свободни сте.

— Осъзнаваш ли, че ти дори не й се извини? — попитах Кайли веднага щом се върнахме на бюрата си.

— На мен ми се стори, че ти го направи достатъчно и за двама ни — подхвърли язвително тя.

— Виж, въпросът с извиненията не стои така. Очаква се самата ти да…

В този момент телефонът й изписука за пристигнало текстово съобщение и Кайли незабавно се обърна с гръб към мен, за да го прочете.

— О, боже! — изстена тя.

— Какво става?

Без да отговори, ми подаде телефона си. Съобщението беше от Кю и гласеше:

„Току-що получих тази снимка от едно от моите момичета. Кю“.

На снимката се виждаше много красиво чернокожо момиче, облечено в лъскаво късо потниче. До нея стоеше мъж с подпухнали очи и питие в едната ръка, а другата беше поставил върху рамото на момичето. Наоколо се виждаха сини, лилави и яркорозови светлинни петна — отблясъци от фойерверки, характерни за края на партито в почти всеки нощен клуб. Под снимката се четеше текст:

„Това бяло момче ли търсиш? Казва, че името му е Спенс“.

Сребристият Мерцедес S550 беше паркиран пред управлението. Родриго, личният шофьор на Кю, отвори страничната врата и двамата с Кайли влязохме вътре.

Самият Кю, облечен в шит по поръчка тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на ситно райе в синьо и златисто, приличаше повече на морски капитан, отколкото на доставчик на елитни услуги с най-качествената плът и безценна информация.

— Първо най-важното — обърна се той към Кайли, — може ли телефона ти за момент?

Тя му го подаде и той изтри снимката, която й беше изпратил.

— Ако цитирам несравнимия Джон Ридли — продължи мъжът, — „дискретността никога не излиза от мода“.

— Къде е Спенс? — попита Кайли.

— В Атлантик Сити. Хотел „Боргата“, стая 1178.

— Вчера е бил в един бордей в нюйоркския квартал Бауъри. Изглежда, си е вдигнал стандарта. Как го намерихте? — заинтересува се тя.

— Моята работа много прилича на вашата — обясни Кю. — И двамата се храним от богатите и влиятелните. Ако Спенс се беше сврял в някой склад край Холандския тунел, никога нямаше да го разбера. Обаче пет минути след като се е появил в хотел, получих две съобщения. Едното беше от служител на паркинга, а другото от рецепционист. Помолих Таня, младата дама от снимката, да потвърди визуално присъствието му там. Само за протокола ще вметна, че не са били заедно. Просто се е навъртала около него достатъчно дълго, за да го снима… Споменавам го, в случай че се чудиш — уточни Кю.

— За протокола — каза Кайли, — естествено, че се учудих. Благодаря ти. Това е много успокояващо. Може би дори ще си поръчам тениска с надпис: „Съпругът ми не изневерява. Той просто взема наркотици“.

— Изглежда, наистина е повишил стандартите си. От свой доверен източник разбрах, че едно момче го е зарибило по леля Хейзъл.

Съществува обширен лексикон с жаргонни изрази от улицата, използвани от нелегалните търговци на дрога, за да забулят дейността си в мистерия. Всеки ден се появяват все нови и нови имена, но „лелите“ са термини, използвани от десетилетия. „Леля Мери“ е марихуана, „леля Нора“ е кокаин, а „леля Хейзъл“ е най-смъртоносната от всички — хероин.

— Съжалявам, че се налага да бъда вестоносецът на толкова неприятни вести — заяви Кю, — но поне знаеш къде е. Засега. Ако бях на твое място, щях да отида там възможно най-бързо.

— Бързо ли? — изуми се Кайли. — Атлантик Сити е на шест часа път оттук.

— Не и ако разполагате със светлинни сигнали и сирени и ако поддържате скорост като при гонка на бандити.

— Управлението не се радва особено на ченгета, които използват служебни коли, за да разрешават лични въпроси — отбеляза Кайли. — Оценявам помощта ти, но не мога да напусна града за толкова дълго време.

— А какво ще кажеш, ако помоля Родриго да организира нещата вместо теб?

— Да организира ли? — учуди се Кайли. — Това ли означава „любяща съпруга“ — да накараш някого да натъпка мъжа ти в багажника на мерцедес и да го замъкне на сто и шейсет километрово пътуване по Джърси Търнпайк.

Кю се разсмя.

— Да, забравих как работи полицейският ти мозък. Просто предлагах да те закарам дотам с хеликоптер. Разстоянието от Ню Йорк до Атлантик Сити се прекосява по въздух за трийсет и седем минути.

— Ти нима притежаваш… — Изумена, Кайли завъртя показалец във въздуха, имитирайки перка.

— Да кажем просто, че имам достъп. Служителите ми са на повикване двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Ясно е, че не мога да разчитам на публичен транспорт. Освен това хеликоптерът е глезотия, за която клиентелата ми си плаща с радост.

— Твоите клиенти разполагат с петцифрените суми, необходими, за да стигнат по въздух до рая на проститутките — отбеляза Кайли. — Аз обаче не мога да си позволя подобно щастие.

Кю положи всички усилия да се престори на обиден.

— Моля те, кога във взаимоотношенията ни е ставало въпрос за пари? Превозът е подарък.

— Ако заведеш майка си на въздушна разходка, това е подарък. Ако заведеш ченге, това е подкуп. Благодаря, но… Не, благодаря! — отсече Кайли.

— По дяволите, Кайли! Върша ви услуги и вие ми вършите услуги. Това стои в основата на взаимоотношенията ни. Помагам ти да хванеш следите на един наркозависим. Някой ден ти ще ми се отплатиш, танто за танто! Защо сега изведнъж променяш правилата? — попита той и се обърна към мен: — Зак, моля те, влей малко разум на това момиче…

— Само ако ми кажеш какво точно става — прекъснах го аз.

— За какво говориш? — изгледа ме неразбиращо Кю. — Нищо не става. Само се опитвам да помогна на партньорката ти.

— Ти вече й помогна. Открил си съпруга й. На този етап е нормално да се оттеглиш, но ти продължаваш да помагаш. Затова и се питам: „Защо Кю инвестира толкова усилия, за да закара Кайли до Атлантик Сити, че чак е готов да я замъкне дотам с хеликоптер на свои собствени разноски?“. Единственият отговор, който ми хрумва, е, че там има нещо, което е важно за теб. Би ли искал да го споделиш с нас? — попитах аз.

— Добре, свалям всички карти — предаде се Кю. — Организирам едно парти в хотел „Боргата“ този уикенд за най-отбраните ми клиенти — седмина господа от петролния бизнес в Тексас. Всички са бели мъже, женени са и си падат по цветнокожи дами. Парите не стоят на дневен ред. Интересува ги единствено дискретността — дори самият аз не знам истинските им имена. В неделя сутрин те ми плащат в брой и отлитат обратно у дома. Тогава е големият ден за плащане и се опасявам, че Спенс може да го прецака.

— Как?

— Защото е известен телевизионен продуцент и съпруг на ченге. Ако бъде открит мъртъв в леглото си, хотелът, в който се е случило, ще се превърне в медиен панаир и моите срамежливи каубои от страх пред камерите ще дръпнат шалтера на партито още преди да е започнало. Можете ли да ми помогнете с това?

— Може би — замислих се за миг. — Би ли излязъл от колата, така че с Кайли да си разменим няколко думи насаме?

Не се наложи да го моля повторно.

— Искаш ли да си вземеш ден отпуск и да отпътуваш дотам с кола още сега? — обърнах се аз към нея веднага щом останахме сами.

— Не. Писна ми да поставям проблемите на Спенс пред кариерата си. Ще изляза от работа в шест, ще взема кола под наем и ще се върна до сутринта. Ти можеш да останеш и да ме покриваш.

— Би било много по-бързо да прелетиш с хеликоптер.

— Правила съм много глупави неща, Зак, но никога не съм приемала подкуп — заяви тя.

— Това не е подкуп — възразих аз. — Кю е най-добрият ни информатор. Току-що ни поднесе Реймънд Дейвис и Теди Райдър, както самият той подчерта — „танто за танто“. Няма как да му дадем специален пропуск за „измъкване от затвора“, но можем да му помогнем да елиминира някоя минимална пречка за бизнеса му. И двамата ще отлетим до Атлантик Сити довечера. Ще ти помогна да замъкнеш жалкия задник на Спенс до клиниката за рехабилитация, а ако някой ни потърси по телефона, ще бъдем само на трийсет и седем минутно разстояние от града. На мен ситуацията ми се струва печеливша отвсякъде.

— О, боже! — изстена тя. — Създала съм чудовище. Ти си започнал да разсъждаваш като мен.

— Изглежда, с теб все пак достигнахме до груб консенсус — отбелязах аз.

— Май да — кимна тя и по лицето й се разля широка усмивка.

Виждах я да се усмихва за пръв път, откакто беше сритала топките на Сет Пенциг. Нещата явно започваха да се проясняват.

Ани Райдър отлично осъзнаваше, че не трябва да обременява сина си с твърде много факти. Това, което пропусна да спомене на Теди, беше, че Боб Влекача е познат още като Робърт Бийти, лейтенант от американските военноморски сили. Беше боец снайперист, участвал в строго профилирани мисии в Ливан, Сомалия и Никарагуа, както и на няколко други свръхсекретни локации по света, известни само на шепа генерали и техния главнокомандващ Джими Картър.

Джеръми можеше и да изглежда като безобиден сладур, но вече беше застрелял Реймънд Дейвис и за малко не беше отнесъл и Теди. Ани не искаше да рискува. Боб не беше запознат с никаква част от подробностите, но ако Джеръми имаше някакви зли намерения да тръгне след нея, щеше да му се наложи да премине първо през 120-килограмовата машина от мускули, подплатени с решимост и военно обучение.

Боб спря джипа на паркинг „Едисън“ на улица „Есекс“ и двамата заобиколиха заедно зад ъгъла. После живописната двойка измина пеша разстоянието до номер 205 на авеню „Хюстън-изток“.

Бяха преговорили логистиката предварително. Ани влезе първа. Още щом премина прага, вдъхна дълбоко и пое опияняващите аромати на печено телешко, супа с мацо кнедли, кълцан дроб и убийствената за артериите пастърма, за която Бъди винаги повтаряше, че си струвала риска за живота.

Ресторантът за деликатеси „Кац“ беше една от най-популярните туристически атракции в Ню Йорк — истинска обетована земя за чревоугодниците. За Ани той беше идеалното място за сделка. Беше безопасен заради огромния брой хора наоколо, а сред тълпите, идващи за обяд, тя щеше да бъде просто поредната никому неизвестна възрастна дама, която да бъде подмината незабелязано.

Ани отиде до щанда и поръча обяда на Теди за вкъщи, както и минивурстче в ръжен хляб и бутилка от содата на „Доктор Браун“ „Сел-Рей“ за нея самата. Откри свободна маса в дъното на ресторанта и видя влизащия в този момент Боб, който си купи сандвич и зае място на маса на пет-шест метра от нея.

Джеръми се появи точно на обяд. Той подмина щанда с храните, огледа внимателно залата, забеляза Ани и седна на масата й точно срещу нея.

— Давай да приключваме бързо — каза той и свали брезентова мъжка чанта от рамото си, оставяйки я на пода.

— Всички пари са тук. Може да провериш дали са истински, но само не искай да ги занесеш до дамската тоалетна, за да ги преброиш.

Ани взе чантата и разкопча предната й прихлупваща се част. Пачките от стодоларови банкноти вътре изглеждаха истински, миришеха като истински и на пипане бяха като истински. Тя затвори чантата и я претегли няколко пъти в ръката си.

— Какво правиш, по дяволите? — изуми се Джеръми.

— Няма нужда да ги броя — обясни тя. — Купчина от десет хиляди долара в стотачки тежи горе-долу колкото сандвич „Биг Мак“. Така като гледам, май поръчката ми е точна — добави тя и остави чантата на пода.

Джеръми се ухили.

— Отначало те помислих за някоя скапана старица, но излиза, че си не по-малко умна, отколкото си противна — отбеляза той.

— Е, това беше много мило от твоя страна — кимна Ани.

— Щом всичко това приключи, двамата с теб може и да станем приятели във Фейсбук.

— Аз ти показах моето. Сега е твой ред… — Джеръми извади бижутерска лупа от джоба си.

Ани измъкна от чантата си малък черен несесер за гримове и го плъзна по масата към него. Той отвори менюто и пъхна несесера между страниците му, след което извади огърлицата и се взря в нея през лупата.

Ако някой си беше направил труда да погледне към него в този миг, щеше да реши, че е просто поредният късоглед клиент, който се е вторачил в менюто, опитвайки да реши какво да си поръча.

Ани пое дълбоко дъх. За пръв път, откакто Теди й се беше обадил в четвъртък вечер, тя изпита чувство на облекчение. Все още нямаше представа какво ще правят със сина й, ала чантата в краката й можеше да им осигури доста възможности. Лека усмивка на задоволство пробягна по лицето й и тя отпи глътка от содата си, за да я прикрие.

И в този миг — бум!

Ани подскочи. Джеръми беше ударил масата с юмрук.

Неколцина обядващи наблизо обърнаха глави към тях, но това не възпря Джеръми. Той беше стиснал силно зъби, челюстта му се очертаваше остро под кожата на бузите му, а в очите му гореше гняв…

— Ах, ти, измамна кучко! — изсъска той, натъртвайки на всяка дума, след което натъпка огърлицата обратно в несесера и го тикна в ръцете й.

Ани се опита да осмисли случващото се.

— Не разбирам какъв е проблемът… — започна тя.

Джеръми не остана достатъчно дълго край нея, за да обясни. Той грабна чантата със стотачките, бутна стола си назад и побягна към вратата. Боб Влекача се изправи и понечи да го последва, но Ани вдигна ръка и го спря.

— Да се махаме оттук — каза тя и напъха козметичното несесерче в чантата си.

Десет минути по-късно двамата с Боб прекосяваха с джипа моста Уилямсбърг.

— Добре ли си? — наруши тишината накрая той.

Ани затвори очи. Това беше първият въпрос, който този мълчалив и силен морски пехотинец й задаваше, откакто го беше наела. А ако се съди по случилото се току-що, въпросът беше доста глупав. Боб обаче не беше от глупавите. Той беше просто добродушен човек, който се стараеше да не я засегне по някакъв начин, а последното, което той заслужаваше, беше някой от хапливите й отговори.

— Не, не съм добре — въздъхна тя и отвори очи, когато джипът се качи на рампата за пътната връзка между Бруклин и Куинс. — Благодаря, че попита.

— Знам, че не е моя работа, но какво стана, по дяволите? — заинтересува се Боб.

— Не знам. И аз все още съм в шок.

— Съжалявам — каза той, — ала понякога става така с тези бизнес сделки. Понякога нещата просто се скапват.

Измамите можеше и да се скапят в някои моменти, Ани знаеше добре това. А в определени случаи дори имаше риск някоя добре скроена измама да избухне право в лицето ти, по дяволите! На нея и Бъди това не се случваше често, но когато станеше, те не си задаваха въпроса „защо“. Просто си събираха нещата и се изнасяха скорострелно от мястото.

Това обаче беше съвсем редовна бизнес сделка. Добре де, може и да не беше съвсем редовна, но си беше най-нормално споразумение между нея и Джеръми. И всичко се скапа в момента, в който нещо го подплаши. Но какво?

Тя стисна по-силно торбичката с храната от ресторанта, която лежеше в скута й, и отново затвори очи. За капак трябваше да обяснява и на Теди защо се прибираше у дома само със сандвич с пастърма и сода. Как щеше да му обясни защо не е донесла парите?

Нямаше отговор на този въпрос. Може би Бъди щеше да знае.

Джеръми едва преглъщаше. Дишаше трудно и се наложи да обгърне гърдите си с ръце, за да успокои поне малко болката, която сковаваше гръдния му кош. Беше изпитвал пристъпи на паника и преди, но този беше най-мощният.

Седна с изправен гръб на задната седалка в едно такси, положи длани на коленете си и пое няколко бавни и дълбоки глътки въздух. След пет минути возене вълната на паника премина.

Добре си — успокояваше сам себе си той, — това е само временен пристъп. Отпусни се и мисли какво да предприемеш сега.

Първата хрумнала му възможност беше да направи точно това, което беше обещал на Лео да не прави — да вземе сто седемдесет и петте хиляди и да избяга с тях.

Поклати глава и отхвърли тази идея. След всичко, през което беше минал, нямаше да се задоволи само с трохите от големия удар. Трябваше да измисли нов план, но не можеше да го направи сам.

— Мамка му! — изруга той на глас. — Мисля, че връзката ни още не е приключила.

Таксито го остави пред Флатайрън Билдинг на Пето авеню и Двайсет и трета улица. Оттук до малкото имение на братята Басет на Двайсет и първа улица разстоянието не беше голямо, но той добре знаеше, че не бива да се появява без предупреждение.

На широкия пътен остров, който разделяше Пето авеню от „Бродуей“, имаше малък парк с пейки. Джеръми си купи бутилка минерална вода от уличен автомат, намери една празна пейка, седна и започна бавно да отпива. Поглъщаше я с лекота. Можеше да преглъща. Можеше да диша. Можеше да се справи с това!

Извади мобилния си телефон и изпрати текстово съобщение:

„Не мина добре. Може ли да дойда?“

Отговорът пристигна почти мигновено:

„Не!!! Брат ми е тук. Ще говорим по-късно“.

По-късно ли?, вбеси се Джеръми. Изпи наведнъж останалата вода и написа ново съобщение:

„Избери място СЕГА или идвам право у вас“.

Отговорът се появи след цели две минути:

„Лаундж бар Трейлър парк, Западна двайсет и трета улица, номер 271. Пет минути“.

Скапан богаташ, измърмори Джеръми.

Отне му десет да отиде пеша до заведението. Никога преди не беше чувал за него, но още щом прекрачи прага, разбра защо барът беше идеалното място за срещата — беше от типа квартални дупки, до които Лео Басет никога не би припарил.

Макс Басет обаче би изглеждал точно на мястото си в такава обстановка. Той седеше на масата в далечния край, облечен в джинси и избеляла карирана риза, нахлупил смачкана и протрита стара бейзболна шапка с лого, на което пишеше просто КЕПЕ. На масата пред него имаше две бутилки бира.

— Какво искаш да кажеш с това „не мина добре“? — попита Макс, вдигна едната от бирите и побутна другата към Джеръми. — Мислех, че Лео ти е дал парите кеш. Какво направи старата дама? Да не би да ти поиска още?

— Не — обясни Джеръми, — тя точеше лиги над тях, но огърлицата, която се опита да ми пробута, беше фалшива. Затова дръпнах шалтера на сделката и си тръгнах.

— Как така… Държал си огърлицата в ръце и си й я върнал ли? — оцъкли се изумен Макс.

— Дяволски си прав, точно тъй стана! Макс, тя не струваше сто седемдесет и пет хилядарки, какво остава за осем милиона. Мислех, че… — започна Джеръми.

— Откога ти плащам, за да мислиш? Беше ти наредено съвсем точно: Купи огърлицата от старата дама.

— Виж, Макс, знам достатъчно за скъпоценните камъни, за да мога да различа как изглеждат истинските смарагди и диаманти. Огледах огърлицата добре с лупа. Ани Райдър се опитваше да ми продаде фалшиво бижу, беше пълен боклук.

— Нищо не разбираш от скъпоценни камъни. Това, което си гледал, е било напълно идентичен дубликат, изработен от изкуствено създадени кристали, вместо от истински камъни. Освен това е много далече от „пълен боклук“. Може и да не е много скъпа, но все пак си е оригинално бижу с марка „Макс Басет“.

Джеръми се опита да осмисли изреченото от Макс, но болката и стягането в гърдите му започнаха да се появяват отново и по-голямата част от мозъка му беше заета да се отбранява срещу тях.

— Не разбирам — въздъхна той. — Защо ти е да украсяваш Елена Травърс с фалшива огърлица?

— Мислиш ли, че бих ти се доверил да откраднеш истинската? Ако беше успял да се докопаш до нея, вече щеше да си на първия полет за бог знае къде, при това с първа класа!

— Значи истинската огърлица е у теб?

— Никога не съм я изпускал от поглед. Веднага щом застрахователната компания ми изплати щетите от загубата ми, ще я преработя и ще направя няколко много богати жени изключително щастливи. Това, с което не разполагам, е имитацията. Сега започваш ли да загряваш защо ми трябва тя, Джеръми?

— Да, схванах — кимна той. — Страхуваш се, че старицата може да я предаде на застрахователите, а щом те се сдобият с нея, ще разберат, че оригиналът никога не е бил задиган.

— Ти май наистина не разбираш нищо от това, а, Джеръми? Старицата не може да я предаде на застрахователната компания. Това би било все едно да признае: „Ето, вижте какво открадна синът ми“. Освен това тя няма как да намери и купувач, защото кой би искал да купи фалшив боклук?

— Аз мога да оправя нещата — оживи се Джеръми. — Знам я къде живее. Ще й дам сто седемдесет и петте хиляди. Сигурен съм, че тя все още е готова да сключи сделката, и то с удоволствие.

— Това чантата с парите ли е? — попита Макс.

— Да, вътре са до последния цент.

— Дай да видя.

Джеръми я свали от рамото си и я подаде на Макс.

— Е, тази чанта вече няма да ти трябва — каза той. — Аз сам ще се погрижа за старата дама.

— Не се прави на луд! Дай ми парите. Ще се върна с огърлицата след два часа — настоя Джеръми.

— Дори Лео не е достатъчно тъп, че да се върже на това. Сбогом, Джеръми! — изсмя се Макс.

— Знам, че искаш да се отървеш от мен, разбирам те… Само че ми дължиш нещо. Аз вложих месеци в тази работа и досега не съм получил нищичко за нея.

— Това е, защото досега не си свършил абсолютно нищо — заяви Макс. — Провали цялата задача от самото й начало.

— Стига де… Не е моя вината, че Елена умря.

— Може би — изгледа го Макс, — ала определено е твоя вината, че Лео е все още жив.

— Причината Лео да е все още жив е една-единствена: той така и не стигна до лимузината — изсъска ядосано Джеръми. — Как можеш да виниш мен за това?

— Не виня теб. — Макс внимателно поглади брадичката си с пръсти. — Само че ти имаше предостатъчно други възможности след това.

— Възможности ли? За какво, по дяволите, говориш?

— Прекара цялата нощ вчера гушнат с него в хотел.

— И какво се очакваше да сторя? Да го застрелям в леглото и да оставя тялото му на количката на румсървиса ли? — попита гневно Джеръми.

— Не аз отговарям за изпълнението на поставените ти задачи — сви рамене Макс. — Ти си знаеш. Аз знам единствено, че с теб имахме уговорка. Обещах ти дяволски много пари, много повече, отколкото заслужаваш. А от теб се искаше да направиш така, че Лео да се окаже нещастната жертва на обир на бижута, прераснал в убийство.

— И точно това щеше да стане. Реймънд Дейвис беше отвратително хладнокръвен боклук. Единственото, което му трябваше, за да се навие да убие Лео, беше да му обещая десет хиляди отгоре на това, което щях да дам на Теди. Планът беше сериозен.

— И въпреки това — прекъсна го Макс и вдигна бирата си от масата, след което внимателно попи със салфетка останалото мокро кръгче от бутилката — Реймънд не само не успя да застреля Лео, а взе, че уби Елена Травърс. И превърна сериозния ти план в международно раздухан скандал за смъртта на знаменитост.

— Стават грешки, Макс.

— Очевидно при теб стават по-често, отколкото при повечето престъпни умове. Аз обаче бях склонен да не обърна внимание на това. И знаеш ли защо? Защото вярвах, че ще можеш да поправиш грандиозния си гаф и да изгладиш нещата при втория опит. Имам предвид, че все още Реймънд Дейвис ти беше подръка, и от това, което успях да разбера, нямаше да ти коства много да го убедиш да се пробва втори път с Лео. Но ти направи ли го? Потърси ли Реймънд, за да опиташ да накараш лично подбрания от теб служител да довърши работата си?

Макс стовари бутилката от бира върху масата.

— Не! — изкрещя той. — Вместо това отиде в апартамента на Реймънд и го застреля. А сега искаш да ти платя за цялата трудна работа, която си свършил?

— Хубаво — съгласи се Джеръми, — може и да не съм довършил тази част от работата, но все още държа да ми се плати за кражбата на огърлицата.

— Открадна я, но след това я изгуби — изсъска Макс. — И то два пъти. Първия те надхитри един полуидиот, а след това я държа в ръцете си и я върна, оставяйки ме в положение, в което се налага да преговарям с жена, която е обиграна в изкуството на сделките не по малко от банкер от „Уолстрийт“. В крайна сметка ти се провали на всяка стъпка, а Макс Басет не възнаграждава провалите. С риск да се повторя, ще ти кажа: „Сбогом, Джеръми!“.

— Не, Макс, моля те — сви рамене Джеръми. — Знам, че обърках нещата, но не ме отстранявай точно сега. Дай ми още един шанс да оправя всичко.

Макс скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад на стола. Езикът на тялото му говореше достатъчно красноречиво: Неумолим съм.

Джеръми също заложи на езика на тялото — разпери широко ръце и постави длани на масата. Аз съм беззащитен и ти вярвам.

— Знам от какво имаш нужда — изрече почти шепнешком той. — Лео е бил като трън в задника ти през целия ти живот. А сега с възможността за сделка с „Пресио Мундо“, която се изплъзва от пръстите ти, трънът в задника се превръща в огромен бодил, дори в цял храст.

Макс наклони леко глава. Движението беше неволно кимване, но Джеръми долови, че е нацелил правилната струна.

— Познавам го, Макс — продължи той и се наведе напред през масата. — Познавам го и в най-интимните му подробности и той ми се закле, че никога няма да се предаде. Брат ти ще застава на пътя на мечтите ти чак до деня, в който умре. Дай ми още един шанс да направя така, че този ден да дойде бързо. Дори още днес, ако пожелаеш.

— Колко ще искаш? — попита Макс.

— Плащането ще е еднократно. Щом получа парите, никога повече няма да ме видиш или да чуеш нещо за мен.

— Колко ще искаш, Джеръми?

— Един милион долара — усмихна се мъжът. — Разбирам, че можеш да поразпиташ наоколо и да намериш някого, който да го свърши и за по-малко, но ти ме подготвяш за тази работа от месеци. Лео ми има доверие. Само кажи и щом се събудиш утре сутрин, съдбата на бижутерска къща „Басет Брадърс“ ще бъде единствено и само в твоите ръце.

— Направи го — каза Макс. — Ще отида на вечеря в моя клуб и ще играя покер до единайсет вечерта. Лео ще бъде сам у дома. Ако е мъртъв, когато се прибера, ще ти платя милиона. В противен случай се считай за разорен, безработен и издирван за убийство.

— Не се тревожи — успокои го Джеръми. — Няма да те разочаровам. Благодаря ти.

— Разбира се, че няма. — По устните на Макс заигра самодоволна усмивка.

Джеръми пое дълбоко глътка въздух. Кислородът изпълни белите му дробове и той осъзна колко гладко беше преминало всичко. Бавно въздъхна. Пое отново дъх. Болката в гърдите му беше изчезнала и съзнанието му се беше прояснило. Нещо по време на конското, което му четеше Макс, беше накарало тревогата и страха му да прераснат в решение. Макс не беше Лео. Беше труден опонент, а Джеръми беше решен да го сломи.

Не — помисли си той, докато разучаваше саркастичната усмивка от отсрещната страна на масата, — не само да го сломя. Да го убия!

Бях подценил Кайли. Смятах, че цял ден ще е заета да обмисля решението си да се откаже от спасяването на Спенс, но грешах. Тя се държеше мило, беше продуктивна в работата си и смяната ни премина неусетно.

Най-напред се срещнахме с Хауърд Сайкс.

— Проведох един дълъг разговор с Фил Ландсберг, изпълнителния директор на „Хъдсън“ — поясни той. — Няма нужда да споменавам, че не е във възторг от идеята болницата му да бъде мишена на следващия обир, но в крайна сметка се съгласи. Иска ми се да ви кажа, че успях да го убедя само благодарение на четирите десетилетия, прекарани от мен като гений в областта на бизнес рекламата, но не е съвсем така.

— Значи сега сте му длъжник — заключих аз.

— Всъщност Мюриъл му е длъжник — намръщи се Сайкс.

— Просто ще трябва да й поднеса новината, че ще бъде почетен гост на следващата им официална вечеря за набиране на средства. Свърших това, което се искаше от мен. Какво следва сега?

— И ние трябва да свършим нашата част от работата — отбеляза Кайли. — Един мамограф, който е с 40 процента по-ефективен в диагностицирането на рак на гърдата, си струва да бъде споменат в новините. Ще помолим отдела ни за връзки с обществеността да се свърже с медиите и да разпространи мълвата. След това ще се срещнем със специалните полицейски части и с началника на охраната в „Хъдсън“, за да изработим плана за провеждане на операцията. Искате ли да ви държим в течение през цялото време?

— Никой не изгаря от желание да се занимава с менажиране на дребните подробности — подсмихна се Сайкс. — Няма нужда да докладвате, докато не хванете тези типове. А сега, преди да си тръгна, трябва да ви предам едно последно съобщение от Фил Ландсберг. Той каза: „Може да пуснете тези копелета да влязат в моята болница, ала каквото и да става, не ги пускайте да излязат“.

До четири часа следобед планът вече беше напълно задействан. Трябваше само бандитите да захапят подадената им стръв и да насочат цялото си внимание към „Хъдсън“. В шест часа си тръгнахме от офиса.

— Каза ли на Черил къде ще ходим тази вечер? — попита ме Кайли, докато се влачехме бавно през натовареното движение по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.

— Не точно.

— И какво трябва да означава това?

— Споменах й, че с теб ще работим до късно, но тя не попита за подробности, така че не й разказах нищо повече. Освен това ще излиза на вечеря и театър с майка си, така че няма да се прибере у дома преди единайсет. Ако имаме късмет, дотогава ще сме се върнали.

Движението се пооблекчи след Трийсет и четвърта улица и точно в 6:35 се добрахме до центъра на Манхатън, където се намираше площадката за хеликоптери. Родриго ни очакваше на ВИП изхода.

— Щом стигнем до хотела, иди на рецепцията и попитай за ключа си — нареди той на Кайли. — Кажи само: „Госпожа Харингтън, стая 1178“. Името ти вече е въведено в компютъра.

— Нямам лична карта с брачната ми фамилия.

— Не се притеснявай, няма да ти я искат — успокои я Родриго. — Горе във въздуха става доста шумно. Имате ли някакви други въпроси?

— Само още един — каза Кайли. — Накарах моите компютърни специалисти да проследят движенията по кредитните карти на Спенс, но до момента не са попаднали на следа. По какъв начин той е успял да се регистрира в „Боргата“?

— С фирмена кредитна карта на „Силвъркъп Студиос“ — обясни кратко Родриго, който не беше от най-разговорливите. — Това стига ли? — попита той и подаде сигнал, че за него разговорът е приключил.

Кайли кимна и той ни поведе към очакващия ни хеликоптер Сикорски S-76C. Според информацията в брошурите, пъхнати в джобчетата на седалките пред нас, хотел „Боргата“ беше най-големият в Джърси, разполагаше с казино с площ от 15 000 квадратни метра, спа център, разпрострян на 5000 квадрата, и зала за конференции с 2400 места.

— Няма да е трудно да намерим Спенс — каза Кайли.

— Ще се е сврял в стаята си.

Трийсет и седем минути след излитането се приземихме на Стоманения кей в Атлантик сити. Очакваше ни кола, която да ни закара на три километра и половина от площадката за кацане до хотела. Кю беше помислил за всичко.

Още с влизането в хотела сетивата ми бяха поразени от невероятното великолепие на обстановката и от постоянно примигващите светлини и дрънчащите звуци на слот-машините.

На рецепцията имаше трима рецепционисти.

— При този вляво — насочи ни Родриго.

Кайли се приближи към него, каза му няколко думи и служителят й се усмихна широко, след което й подаде пластмасова чипкарта.

— Напълно безпроблемно — отбеляза Родриго, когато тримата се отправихме към асансьорите.

На вратата на стаята на Спенс висеше табелка „Не безпокойте“. Кайли ме погледна и устните й оформиха беззвучното: Благодаря ти. След това тя пъхна картата в ключалката и я издърпа обратно. Ключалката примигна в зелено и тя натисна рязко вратата.

Спенс беше проснат на пода в стаята, облечен само в боксерки и един-единствен чорап. Лежеше по гръб, а от ъгълчето на устата му капеше ивица повръщано, която се стичаше по килима.

Принадлежностите, с които се беше дрогирал, бяха разпръснати наоколо, а на сантиметри от неподвижното му тяло лежеше празна спринцовка.

През последните години броят на младите бели мъже, починали от свръхдоза, се беше увеличил драстично, а Спенс Харингтън, изглежда, беше на път да се превърне в част от черната статистика.

Устните му бяха посинели, зениците му се бяха свили до размера на черни главички на карфици, а зловещото хриптене, което се чуваше от гърлото му, беше сигурен знак, че дихателната му система беше пред окончателен срив.

Кайли веднага се свлече на колене и се опита да му приложи изкуствено дишане, но тялото му не отвърна.

— „Наркан“! — изкрещя тя. — В чантата ми!

Грабнах черната й кожена чанта, обърнах я на килима и от нея се изсипаха пари, гримове, тампони, ключове и малка синя торбичка с големи бели букви, принтирани отгоре:

Така нареченият „Накран комплект“ — ампула с налоксон хидрохлорид, спасява живота на прекалили наркозависими в постоянната война срещу наркотиците. Обикновено комплектите са част от оборудването на екипите при повикване до 911, но Кайли се беше сетила да грабне един комплект от управлението, преди да тръгнем.

Повдигнах главата на Спенс и я наклоних назад, докато тя напълни спринцовката и я пъхна в едната от ноздрите му, впръсквайки половината от съдържанието й в носа му. След това я пъхна и в другата му ноздра и повтори същото, изтласквайки останалия налоксон право към рецепторите в мозъка на Спенс.

Лекарството подейства мигновено и той скочи като опарен, закашля се, започна да ругае и да се бори с нас. Не показа никаква благодарност, а само гняв — това беше естествената реакция на всеки наркозависим, чието надрусване е било прекъснато рязко.

— Родриго — извика Кайли, — ефектът на това нещо преминава за по-малко от час. Трябва да го заведем в болница.

— Веднага, шефе. — Той долепи мобилния си телефон до ухото. — Това е доста ужасна сцена, за да я оставим за камериерките — отбеляза той, сочейки стаята наоколо с широк жест.

Кайли грабна пътната чанта на Спенс от гардероба и започна да събира в нея всичките му наркопринадлежности.

Приклекнах, за да й помогна.

— Недей! — спря ме тя.

Отдръпнах се. Тя унищожаваше доказателства на местопрестъпление и не искаше да й се меся.

— Можеш обаче да прибереш нещата ми обратно в моята чанта — каза.

В този миг на вратата се почука силно.

— Почистване — чу се дълбок мъжки глас откъм коридора.

Родриго отвори и трима мъже с каменни физиономии, облечени в тъмни костюми, влязоха в стаята, тикайки инвалидна количка. Без да продумат, двама от тях вдигнаха Спенс от пода, закрепиха го седнал в количката и закопчаха предпазния колан около него.

Събрах вещите на Кайли, докато екипът по дискретното почистване й помагаше да събере обувките и панталона на Спенс, както и евентуалните други вещи, които можеха да го свържат с импровизираната наркоманска бърлога. По-малко от трийсет секунди след пристигането им тримата мъже в черно ни изтикаха през вратата навън. Двама от тях ни поведоха към дъното на дългия коридор, следвани от третия, който буташе инвалидната количка, а след тях бързахме аз и Кайли. Родриго остана последен.

Спенс мрънкаше за правата си, но нито един от костюмарите не си направи труда да го накара да млъкне. Млада двойка ни подмина в коридора, едва вдигайки глави, за да ни огледат. Имах чувството, че гледката на цяла делегация хора, дошли да изведат един луд човек от хотел в Атлантик Сити, изобщо не беше чак толкова необичайна.

Цялата операция бе режисирана до съвършенство — служебният асансьор, водещ до подземния паркинг, ни очакваше, както и необозначен микробус, с който бяхме превозени на километър и половина до Регионалния медицински център на Атлантик Сити. Още щом предадоха Спенс в ръцете на лекарите от спешното отделение, екипът от почистването изчезна, а Родриго ни придружи до ВИП чакалнята на болничното заведение.

Четиридесет и пет минути по-късно при нас дойде уморен на вид млад лекар и попита:

— Харингтън?

— Как е той? — веднага се изправи Кайли.

— Има късмет, че е жив — отговори докторът. От тона му ясно си личеше, че не изпитва съчувствие към тези, които стигаха до спешното отделение заради това, което си бяха причинили сами. — Има двустранна пневмония. Белите му дробове са били увредени при вдишването на повръщано, затова ще го задържим през следващите седемдесет и два часа за вливане на венозни антибиотици.

— Но той ще се оправи, нали? — попита Кайли и потърси уверение в погледа на младия лекар.

— Този път да — присви рамене той.

— Може ли да го видя?

— Каза, че предпочита да не се среща с посетители.

— Той е наркоман, а аз съм ченге. — Кайли показа служебната си значка. — Заведете ме при него.

Спенс лежеше в леглото и се взираше в тавана, когато Кайли и аз влязохме в стаята му.

— Поздравления! Най-накрая ме намерихте — изрече той, без да обърне глава, за да ни погледне. — Какво искате?

— Не знам — отговори Кайли почти игриво. — За начало бях решила да ти спася живота.

— И кой те е молил? Напуснах Ню Йорк, за да се махна от теб и опитите ти да ме спасяваш. Остави ме на мира, Кайли.

— Скъпи — продължи тя, полагайки всички усилия да запази спокойствие, — просто се опитвам да ти помогна да преминеш през това…

— Да помогнеш ли? — извърна се той настрана, за да я погледне. — Така ли наричаш това да сриташ приятеля ми в топките? Проумей го най-после с твоя упорит мозък на ченге със славата на рокзвезда, Кайли. Не можеш да ми помогнеш. Аз съм зависим. Опитах лечение и не подейства.

— Глупости! — изкрещя тя и се отказа от всякакви опити да поддържа театъра с толерантната и съчувстваща съпруга, който така или иначе не беше в стила й. — Ти беше чист цели единайсет години. Може да го направиш отново.

— Не разбираш ли? — изкрещя й той, тупвайки с юмрук върху матрака на леглото. — Аз не искам да го правя отново. Аз съм наркоман и се върнах отново към живота на наркоман! Имам нужда от друсането. Искам да се друсам. Друго не ме интересува, освен да се друсам, а ти само ми натякваш за тази проклета програма! Не помага, така че ако няма да ме арестуваш, изчезвай оттук и спри с опитите си да ме спасяваш. Ако ще се самоубивам, това си е моя работа.

— Искаш да се самоубиеш ли, задник такъв? — извика Кайли, изричайки думите с глас, който наподобяваше по-скоро ниско заплашително ръмжене. Тя посегна към кобура си, извади пистолета и го тикна към Спенс с дръжката напред. — Давай! Пръсни си мозъка още сега и ми спести агонията пак да се возя в полицейски бус към местопрестъпление, където да разпознавам тялото ти.

Спенс се извърна настрана.

— Още не си готов ли? — каза Кайли. — Добре, обади ми се, когато си готов! Ще го държа зареден! — добави тя, прибра пистолета си и изхвърча през вратата на стаята.

— Не си тръгвай — помоли Спенс.

— Твърде късно е — отбелязах аз.

— Говорех на теб, Зак. — Той се обърна в леглото и се надигна до седнало положение. — Какво, по дяволите, искаше да каже тя с това за идентифицирането на тялото ми?

— Твоето приятелче Марко е отишъл снощи в Бронкс с портфейл, пълен с пари — обясних аз. — Твоят портфейл.

— Е, и? Дадох малък заем на приятел. Откога това е престъпление?

— Не си му дал никакъв заем, Спенс. Пратил си го да купи наркотици в най-опасната зона и си го снабдил с достатъчно кеш, така че да го превърнеш в мишена. Свършило е работа. Някой го е гръмнал в главата. Твоята лична карта е била в джоба му, така че жена ти прекара няколко часа, мислейки, че това си бил ти. Тя не иска отново да преживява това. Не го искам и аз.

Спенс не каза нищо.

— За едно нещо си прав — продължих аз. — Кайли не може да ти помогне. Не мисля, че ти дори искаш помощ, но в случай че все пак решиш, обади се на този номер. — Извадих листче от джоба си.

Спенс ме изгледа с отвращение.

— Вече имам номера ти, Зак, но недей да чакаш с нетърпение да ти звънна.

В този момент Кайли се показа през вратата.

— Кейтс се обади. Трябва да тръгваме. Веднага! — извика тя.

— Успех — казах аз и подадох номера на Спенс, след което напуснах стаята му, мислейки си дали някога щях да го видя отново жив.

— Не споменах на Кейтс къде сме — отбеляза Кайли, докато вървяхме забързано по коридора. — Обясних й само, че сме на път към местопрестъплението.

— Нека да позная, ще разследваме поредния обир в болница.

— Де да беше. Става дума за двойно убийство и Кейтс е пощуряла.

— И е решила да се обади на нас за това? — учудих се аз. — Тя знае, че програмата ни е пълна с шест други неща чак до неделя. Защо ни прехвърля още два трупа?

— Сигурно защото тези двата направо викат имената ни отдалеч — обясни Кайли.

— За кого става въпрос? — попитах аз.

— Все още не са идентифицирани, но лежат на пода в кухнята на луксозното жилище на братята Басет.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, ти му спаси живота — казах на Кайли още щом се качихме в колата за обратния път към хеликоптерната площадка.

— Такава е работата на ченгетата — въздъхна тя. — Само че за пръв път ми се случва да се чувствам така, сякаш дължа извинение на човека, чийто живот съм спасила.

— Не дължиш нищо на Спенс. Няма нещо, което си можела да направиш и не си направила.

— Ами ти? Видях те да му даваш телефонния си номер.

— Не беше моят. Дадох му контакт с денонощна гореща линия за помощ на наркозависими тук в Атлантик Сити. Имаше постер с листчета за откъсване в чакалнята на болницата. Реших, че той никога няма да се обади на съветника си в Ню Йорк, но има известен шанс смъртта на Марко да му подейства стряскащо и може би ще реши, че трябва да поговори с някой напълно непознат.

— Благодаря ти. — Тя обърна глава и се загледа през прозореца на колата, давайки ми ясен знак, че разговорът е приключил.

Почти бяхме стигнали до хеликоптерната площадка, когато телефонът ми иззвъня.

— О, по дяволите! — изстенах, щом видях името, изписано на екрана.

— Звучиш така, все едно е или шефката, или приятелката ти — отбеляза Кайли. — Кейтс се обади току-що, значи трябва да е Черил — заключи тя.

Тя беше. Надявах се да стигнем обратно в Ню Йорк, преди да е разбрала, че ме няма, но подобно на мнозина други в Атлантик сити, и аз бях заложил на губеща позиция.

— Здравей — вдигнах телефона, — още няма девет и половина. Мислех, че с майка ти ще бъдете в театъра.

— Представлението беше ужасно глупаво — каза тя. — Тръгнахме си през антракта. Мислех, че по това време вече ще си се прибрал. Къде си?

— В Атлантик Сити.

— Атлантик… — изуми се тя. — И какво прави „Специални клиенти“ на нюйоркската полиция там?

— Не е полицейска задача. Кайли успя да проследи Спенс и имаше нужда от помощ с него, така че…

— Така че си я откарал дотам ли?

— Всъщност дойдохме с хеликоптер — обясних аз.

— Шегуваш ли се? Управлението е платило за хеликоптер само за да може Кайли да прибере съпруга си?

— Хеликоптерът е частен. Един човек, когото познаваме, се опита да помогне на Кайли и… Ала то е дълга история.

— И кога изобщо имаше намерение да ми споменеш за това? — попита Черил.

— Виж, в момента наистина не мога да говоря…

— Убедена съм, че не можеш. Може би ще намериш малко време за това, когато се прибереш. А кога ще бъде това, между другото? — попита тя.

— Не знам. Случаят на Елена Травърс току-що получи ново развитие. В момента сме на път към местопрестъпление.

— С хеликоптера — довърши Черил.

— Да.

— Значи сега сте на полицейска задача, но въпреки това продължавате да използвате частния хеликоптер на Кайли?

— Ще говорим, когато се прибера — казах аз.

— Нямам търпение. Приятен полет. — Тя прекъсна разговора.

Усмихнах се и продължих да говоря в телефона:

— Да, изглежда, Спенс ще трябва да прекара още няколко нощи в болницата и затова… Добре, ще й предам поздравите ти. И аз те обичам.

Колата спря и прибрах телефона в джоба си.

— Черил ти изпраща поздрави — казах на Кайли.

Не разбрах дали тя се хвана на театъра ми, но кимна и ми благодари.

Беше почти десет и половина, когато с Кайли пристигнахме обратно на Западна двайсет и първа улица и заварихме градския дворец на братята Басет отново окъпан в примигващите светлини на полицейски коли. Периметърът наоколо вече беше отцепен и обичайният контингент от униформени се бе заел със задачата да отблъсква любопитните зяпачи.

— Това е странно — отбеляза Кайли и посочи към самотната фигура, застанала пред входната врата.

Беше Чък Драйдън. Отдавна се знаеше, че Чък е странен тип, но този път той изглеждаше особено много не на мястото си. Вместо да е в къщата и да се суети над тялото, обирайки внимателно всяка частица от веществени доказателства, която забележеше, той стоеше отвън и пушеше електронна цигара. Още по-необичайна беше реакцията му, когато ни видя.

— Детективи! — извика той. — Отдавна ви чакам.

— Съжаляваме, че се забавихме — извини се Кайли. — Със Зак бяхме извън града и…

— Не, нямах предвид, че сте се забавили. — Той прибра електронната цигара в джоба си. — Исках да кажа, че открих някои много интересни неща и нямах търпение вие двамата да се заемете със случая.

— Чък — прекъснах го аз, — все още сме толкова далеч от случая, че дори не знаем кои са жертвите.

— Още по-добре — отвърна той и плесна с ръце. — Хайде да се качим горе и да видите.

Взехме асансьора до третия етаж, където с Кайли се бяхме срещнали с братята Басет преди няколко вечери. В момента луксозният апартамент на Лео изглеждаше като сортировъчен център, в който различни полицейски служители с латексови ръкавици и найлонови калцуни събираха проби, обираха прах и фотографираха всеки сантиметър от пространството. Във въздуха се носеше мирис на вино и смърт.

Последвахме Чък в кухнята, където на покрития със светлосиви плочки под лежаха две тела. Първото беше на нисък, дебел и жестоко малтретиран мъж — Лео Басет.

— Двайсет прободни рани — осведоми ни Драйдън. — Повечето от тях са нанесени при самозащита.

Огледахме стаята, навсякъде бяха пръснати натрошени стъкла от счупени бутилки вино, керамични купи, кристален декантер… Изглежда, всички бяха съборени от кухненския плот, докато Лео се беше опитвал да се бори с нападателя си.

— Оказал е сериозен отпор — отбелязах аз.

— Не е бил достатъчен. Ето го и победителя — добави Драйдън и посочи към второто тяло.

Мъжът беше почти наполовина на годините на Лео. Лявата половина на лицето му лежеше в локва вино, а на предната част на ризата му имаше тъмночервено петно, но то явно произлизаше от огнестрелната рана в средата на гръдния му кош.

— Разпознавате ли го? — попита Драйдън.

— А трябва ли? — учудих се аз.

Той извади айпад и ни показа снимка — замазания кадър от охранителните камери, който бяхме свалили от видеозаписа на Елиът Морис в нощта на убийството на Реймънд Дейвис.

— Може би е същият човек — предположих.

— Прекарах снимката през софтуер за разпознаване на лица. Той е. Името му е Джеръми Невинс. Оръжието е дошло оттук. — Драйдън посочи голям дървен блок със забучени в него ножове, поставен на кухненския плот. Седем от осемте му прореза все още бяха пълни. Единият беше празен.

Чък вдигна прозрачна торбичка за събиране на доказателства, в която се виждаше окървавен нож, явно комплект със седемте, които още стояха на поставката.

— Озовал се е в другия край на стаята, когато Невинс е бил прострелян, но отпечатъците му са навсякъде по него.

— Явно Невинс е убил Лео — намеси се и Кайли. — Ще ни улесниш значително, ако се окаже, че знаеш и кой е убил Невинс.

Драйдън буквално засия. Той беше заслепен от Кайли, но поради ограничените си умения за общуване винаги разчиташе на експертните си знания като съдебен следовател, за да спечели одобрението й. Той вдигна пред очите ни втора торбичка с доказателства, съдържаща 9-милиметров пистолет „Магнум“.

— Това принадлежи на Макс Басет. Предал го е на първия пристигнал на мястото полицай. Каза, че е бил горе, когато чул борбата между Лео и Невинс. И побързал да слезе, за да види какво става.

— Побързал е да слезе със зареден 9-милиметров магнум? — учуди се Кайли.

— Не съм го разпитвал. Не съм детектив — сви рамене Драйдън.

— За човек, който не е детектив, ти току-що ни помогна да приключим случая с убийството на Реймънд Дейвис — каза Кайли. — Не е чудно, че с такова нетърпение си искал да се свържеш с нас. Благодаря ти, Чък.

— Удоволствието беше мое — пак засия той.

— Къде можем да открием Макс Басет? — попита тя.

— Очаква ви в бърлогата си. Двама полицаи са при него. Има обаче още нещо, което искам да споделя с вас, преди да отидете при него.

— Давай — подкани го тя. — Така и така си започнал.

Драйдън извади трета торбичка за доказателства, в която имаше огърлица с диаманти и смарагди, и я подаде на Кайли.

— О, Чък! — възкликна тя, играейки си с мъжкото му его. — Благодаря ти. Винаги съм искала точно такава.

— Къде, по дяволите, намери това нещо? — попитах аз.

— Беше увито в парче гюдерия в раницата на господин Невинс — обясни Чък. — Вече проверих и потвърдих надписите от лазерното гравиране. Това е огърлицата, която търсите, макар да не изглеждате особено щастливи, че я намирате.

— Съжалявам — казах аз. — Просто трима души вече са мъртви заради тази торбичка със зелени камъни и прозрачен въглерод — Елена Травърс, Реймънд Дейвис и Лео Басет. Полицейският ми инстинкт подсказва, че Теди Райдър е притежавал огърлицата, но просто е бил прекалено глупав, за да знае как да се отърве от нея. Ако обаче сте я открили у Невинс, това вероятно означава, че тялото на Теди вече гние набутано в някой контейнер за боклук.

— Заедно с това на майка му, изкусната измамничка — добави Кайли.

— Извинете, че ви прекъсвам, детективи — приближи се към нас един от униформените полицаи, — но господин Басет казва, че имал нужда от питие.

— Предай му да чака на опашката — ядоса се Кайли. — В момента май всички имаме нужда от по едно.

Ченгето стреснато отстъпи крачка назад.

— Извинете, госпожо, но той помоли да ви напомня, че брат му току-що е бил убит, самия той е убил човек и иска да се натряска здраво. Само че не щял да започва, докато не е разпитан от детективите.

— Колко мило от негова страна — ехидно подхвърли Кайли. — Хайде, нека не го караме да чака повече.

Полицаят ни отведе до мястото, което Драйдън беше нарекъл „бърлогата“ на Лео Басет. Помещението изобщо нямаше такъв вид. Заприлича ми по-скоро на бардак от осемнайсети век, но все пак трябва да се има предвид, че с Лео едва ли споделяхме един и същи вкус в интериорния дизайн. Брат му Макс, облечен в спортни шорти и тениска „Евърласт“, изглеждаше също толкова не на мястото си в тази обстановка.

Беше застанал до скъпо бюро, в едната си ръка държеше бутилка с вода.

— Детективи — посрещна ни той и се намръщи като клиент, оставен твърде дълго да чака служителят в магазина да му обърне внимание.

— Съжаляваме за загубата ви, господин Басет — казах аз. — Моля, разкажете ни какво се случи.

— Беше около девет часът. Бях горе в студиото си на четвъртия етаж и работех по едно ново бижу, когато чух, че на звънеца на Лео се звъни. После чух асансьорът да се качва и да спира на третия етаж. Така и не му обърнах особено внимание, защото Лео често има късни гости. След това пак потънах в работата си и не съм сигурен колко точно време е минало, преди да чуя крясъците.

— Кой крещеше?

— Лео. Мисля, че и миналия път, когато бяхте тук, ви споменах, че брат ми има склонност да се държи като примадона. От шейсет години насам той непрекъснато се сърди, цупи и мрънка сълзливо за какво ли не. Може да се каже, че съм имунизиран към поведението му.

— Успяхте ли да различите какво говори? — попитах аз.

— Отначало не, но след малко виковете станаха по-силни и чух другият човек да изкрещява „милион долара“, след което наострих уши. Лео и преди е имал шумни раздели с приятелите си, което изобщо не е моя работа, но този път ставаше въпрос за пари, за много пари. И ако Лео имаше намерение да ги похарчи, все пак това е моя работа — каза Макс. — Тъкмо се колебаех дали да не сляза долу и да видя за какво точно става въпрос, когато чух трошенето на стъкло. След това Лео изкрещя: „Макс, помощ! Той има нож!“ и после настана хаос. Последва още по-оглушително трошене, а писъците на Лео бяха ужасни, смразяващи… Той ме викаше по име. Грабнах пистолет и изтичах долу, но докато стигна до кухнята, Лео вече лежеше на пода и от него бликаше кръв. Тогава онзи маниак налетя към мен с ножа. Не се поколебах нито за миг. Аз съм умел стрелец, детективе. Всичко приключи само с един изстрел. След това изтичах при брат ми, но ножът явно беше прерязал някоя от артериите му. Беше мъртъв още преди да успея да позвъня на 911.

— Познавате ли човека, който го е наръгал?

— Виждал съм го няколко пъти. Казва се Джеръми Невинс.

— Вчера ви показах снимката му — продължих аз. — Как така тогава не успяхте да го познаете?

Макс замръзна за миг.

— Може би защото ми показахте черно-бяла снимка без никакъв фокус или контраст, която изглеждаше като заснета от фотоапарат от началото на века — започна той. — Естествено, че не успях да го позная на онази снимка. По дяволите, Лео си падаше по него като ученичка, а дори той не можа да се досети кой е…

— Знаете ли за какво са спорили Невинс и Лео? — прекъснах го аз.

— Обясних ви, че освен фразата „милион долара“ не различих нищо друго от виковете им.

— Познавате ги и двамата. За какво според вас може да са се карали? — продължих аз.

— Не се обадих на адвоката си, защото исках да ви помогна — отговори недоволно Басет, — а и защото нямам какво да крия. Ако той беше тук обаче и ме бяхте накарали да изказвам предположения какъв би могъл да е нечий мотив за убийството на брат ми, адвокатът щеше да прекрати този разпит на мига. А сега имате ли някакви други въпроси? — Той ни изгледа достатъчно красноречиво, за да стане ясно, че имаше предвид „тъпи въпроси“.

— Само един — обади се Кайли. — По какъв начин Невинс е бил свързан с вашата компания?

— Не е бил свързан. Той се появи една вечер преди около шест месеца като придружител на Соня Чен. Тя е пиарът на компанията ни. Невинс й беше гадже.

— Бихме искали да поговорим с нея. Имате ли адреса й? — попитах аз.

— Соня е горе в моя апартамент. В момента съставя съобщение до медиите — каза Макс.

— Какво съобщение?

— Лео обичаше светлината на прожекторите и през годините успя да си спечели слава на нещо като знаменитост — обясни Макс. От устата му обаче думата прозвуча по-скоро като истинско бедствие, отколкото като постижение. — Честно казано, съмнявам се дали би се класирал за челните страници… Ала след като самият аз гледам да стоя настрана от публичните изяви, той се превърна в лице на компанията ни и я представяше чудесно. Сега на моите плещи остана задължението да дам изявление пред медиите и да съобщя на многобройните фенове на Лео, че него вече го няма. Знам, че мнозина ще бъдат съкрушени да разберат за смъртта му.

Леката усмивчица, която играеше по лицето на Макс Басет, ми подсказа, че той нямаше да е един от тях.

Луксозният мезонет на Лео свършваше на третия етаж на сградата, а този на Макс започваше от четвъртия, но пътуването по единственото вътрешно стълбище приличаше по-скоро на пътешествие към един съвсем друг свят и съвсем друга култура. Ако жилището на Лео изглеждаше по-скоро така, сякаш беше декорирано от Мария-Антоанета, то това на Макс приличаше повече на мъжкарско убежище, където би живял Ърнест Хемингуей.

На пода в дневната седеше млада жена с азиатски черти. Беше опряла гръб на кожен фотьойл и крепеше отворен лаптоп на коленете си. Спря да пише още щом влязохме в помещението.

— Здравейте, аз съм Соня Чен — изправи се тя.

Ние също се представихме и тя се насили да се усмихне възпитано, но с това не успя да прикрие напълно факта, че очите й бяха зачервени и подпухнали от плач.

— Макс ми изпрати съобщение, че сте искали да ми зададете няколко въпроса — каза тя.

— Съжаляваме за загубата ви — заговорих аз. — Знаем, че сте били във връзка с едната от жертвите.

— Да, Лео беше мой шеф в продължение на три години. Обожавах го — кимна тя.

— А Джеръми Невинс? — попита Кайли.

— Това с него не бих го нарекла точно връзка…

— Макс спомена, че е бил ваш приятел.

— Приятел — повтори Соня и направи знак на въздушни кавички с пръсти. — Вие сте жена. Ще се досетите какво имам предвид — погледна към Кайли.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ — прекъсна я партньорката ми — и не се очаква да се досещам за разни неща от личен опит. Затова просто ни разкажете какви точно бяха взаимоотношенията ви с Джеръми Невинс?

— Взаимоотношения на съгласие между пълнолетни — отговори официално Чен, сякаш попълваше формуляр за данъци и трябваше да отбележи отметка срещу „неомъжена“, „омъжена“ или „разведена“.

— Може ли да обясните по-подробно? — попита Кайли.

Соня Чен се усмихна и този път усмивката й беше искрена, така че можех само да си представям какви ли спомени предизвикваше у нея името на младия мъж, който лежеше мъртъв на пода долу. Усмивката й премина в хлипане и тя скръсти ръце пред гърдите си, опитвайки да сдържи сълзите.

— Съжалявам — прошепна тя и се отпусна в кожения фотьойл, а с Кайли приседнахме на дивана срещу нея.

— С Джеръми не сме имали връзка, не и в класическия смисъл на думата — започна Соня Чен. — Беше по-скоро нещо като уговорка. Като пиар, аз имам ангажименти да присъствам на доста лъскави събития. Джеръми обичаше да се сближава с богатите и известните, така че често го вземах със себе си като мой придружител. В замяна на това с него понякога се усамотявахме за малко, нещо като лично време за сближаване.

— Значи всичко се е свеждало само до физическия контакт.

— Да, и не съжалявам за това, детективе. Историята е стара и позната на всяка жена, която се скъсва от работа, за да напредва в кариерата си. Той получаваше достъп до събития, аз получавах секс.

— Имате ли някаква идея защо е наръгал Лео Басет?

— Сигурни ли сте, че точно това се е случило? Според мен е невъзможно Джеръми да е убил Лео. Двамата бяха толкова готини заедно, а Лео направо грееше от щастие, когато беше с Джеръми. Би направил всичко за него.

— Почакайте малко — прекъсна я Кайли. — Лео беше гей. Да не би да намеквате, че…

— Казвам само това, което мислите, че искам да кажа. Джеръми Невинс беше нещо повече от изключителен в леглото. Ако прекараш една нощ с него, ще го помниш до края на живота си. Нямаше значение дали си трийсет и две годишна жена, или шейсетгодишен мъж. Джеръми имаше необикновена дарба и ако си извадил късмета да получиш частица от любовта му, нямаше значение какво ще поиска той в замяна.

— Вие сте му осигурявали достъп до хора, с които в друг случай не би могъл да се срещне — отбелязах аз. — А какво му е давал Лео?

— Не знам в подробности, но Лео си падаше по фините неща в живота, а Джеръми с радост приемаше както кеш, така и подаръци.

— Един от тези подаръци е огърлица за осем милиона долара — отбелязах аз.

— Чух за това. Дори не знам как е възможно. Джеръми беше с мен, когато огърлицата беше открадната.

В този момент мобилният й телефон иззвъня.

— Извинете ме, но е спешно — каза Соня и прие разговора. — Здравей, Лавиния. Почти съм готова с материала. Мога да ти го изпратя на електронната поща до десет минути. Ще говорим след малко — обеща тя и затвори. — Извинете ме, но беше по работа. Макс иска аз да разпространя първа новината за смъртта на Лео.

— Изглежда, говорихте с Лавиния Бегби — предположи Кайли.

— Да, тя се съгласи да публикува историята, ако й дадем ексклузивен срок от дванайсет часа, преди да изпратим официалната си позиция по случая до всички останали медии.

— Не е ли редно новината за смъртта на Лео Басет да е по първите страници, а не в колонката за стил и мода? — попита Кайли.

— Скъпа, в моя свят колонката за мода е първата страница, а Лавиния Бегби е гласът на модната индустрия. Фактът, че се съгласи да посвети цяла колонка на Макс, е живото доказателство, че и на нашата улица може да изгрее слънце.

— В смисъл? Защо споменахте Макс, след като всъщност тя ще посвети колонката на Лео? — попита Кайли.

— Детективе, вие наистина не разбирате нашия бизнес — поклати глава Соня Чен. — Компанията ни вече беше очернена, когато Елена беше убита, носейки наша огърлица. Разбира се, че Лавиния ще говори за Лео, но това, че ще пише и за героичната постъпка на Макс Басет при опита му да спаси живота на брат си, е точният тип новинарско присъствие, от което се нуждаем.

— В това ли се изразява работата ви, госпожице Чан? — заинтересува се Кайли. — Ще използвате убийството на Лео като възможност да представите Макс в героичен образ, за да възстановите имиджа на компанията?

— Точно това е работата ми — заяви Чен. — А сега, ако ме извините, имам да гоня краен срок.

— Уморен съм, гладен съм и не съм сигурен дали с Черил все още имаме връзка — казах аз, щом с Кайли се качихме в колата. — Може ли да приключваме за днес?

— Аз съм не по-малко уморена и гладна. А ако искаш да говорим за връзки, поставени на изкуствено дишане, мисля, че вечно дрогираният ми съпруг бие раздразнената ти приятелка — сопна се тя и потегли към Шесто авеню. — А и в създалата се ситуация смятам, че все още не можем да приключим за днес. Соня Чен ще говори с медиите и ако по някакъв начин не успеем да отменим Първата поправка на Конституцията през следващите няколко часа, то всичко, което се е случило в имението на Басет тази вечер, ще излезе наяве.

— Не всичко — възразих аз. — Вероятно тя ще пропусне да спомене онези части, в които Макс ни излъга в очите… А и ще подмени доста от възвишените глупости за благородния бял ловец, който отмъстил за смъртта на брат си, застрелвайки удобно човека, който е разполагал с отговорите на всичките ни въпроси.

— Точно така. И това означава, че след няколко часа историята ще е по първите страници на вестниците и ще се разпространява навсякъде в интернет. И след като няма как да възпрем Ани Райдър да научи новините, следващото най-подходящо нещо, което можем да направим, е да й ги поднесем лично. И да видим изражението на лицето й, когато разбере.

Нямаше как да оспоря логиката й и се съгласих, макар и с нежелание.

Направихме десен завой по Трийсет и четвърта улица и се отправихме на изток към тунела в центъра на града, водещ към Куинс.

— Мислиш ли, че Ани Райдър е все още жива? — попитах аз.

— Боже, надявам се да е така. Защото, ако я открием в локва кръв, ще бъдем вързани на още едно местопрестъпление, където да висим до сутринта — въздъхна Кайли.

Оказа се, че Ани Райдър си беше все така жива и чаровна.

— Вие двамата нямате ли си друга работа, освен да тормозите съвестните данъкоплатци посред нощ? — посрещна ни на прага на дома си тя. — Споменах ви вече, че не съм виждала Теди и нямам представа къде може да е.

— Джеръми Невинс е мъртъв — каза Кайли, поднасяйки й без предисловия най-голямата изненада.

Възрастната измамничка обаче беше професионалистка.

— Никога не съм го чувала — отговори бързо тя, полагайки всички усилия да не покаже никаква реакция.

Кайли обаче се оказа права. Новината шокира Ани дотолкова, че ъгълчето на дясното й око неволно потрепна. Тя го разтърка и се прозина в опит да го прикрие, но ако играехме покер, жестът щеше да я е издал.

— Разбира се, че сте го чували — възрази Кайли. — Невинс е застрелял Реймънд Дейвис и се е опитал да убие Теди.

— Да почива в мир тогава — тихо изрече Ани. — Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете чак дотук, за да ми съобщите. А сега лека нощ.

— Освен това успяхме да върнем огърлицата, която Реймънд и Теди са откраднали от Елена Травърс — добави Кайли.

Думите й подействаха и неволният тик на окото на Ани се прояви отново.

— Теди не е крал нищо. Той е невинен — заяви тя.

— В такъв случай му кажете да се предаде. Ще му предложим сделка.

— Каква сделка?

— Ще обвиним Реймънд за убийството и ще посочим, че Джеръми е дърпал конците на обира. Предаде ли се Теди сега, мисля, че ще можем да убедим прокуратурата за сделка, ако признае, че е участвал в непредумишлено убийство по непредпазливост. Вероятно ще се отърве с осем години. Ако обаче ние първи го заловим, сделката вече няма да важи и го очаква доживотна присъда.

— Лаеш пред грешния праг, момиченце — изгледа я Ани. — Вече ви казах, че Теди беше тук с мен през онази нощ. Вие може и да не ми вярвате, но съдебните заседатели ще ми повярват.

— Може и така да е — привидно се съгласи Кайли, — съдебните заседатели се връзват на майчини показания. Само че един умен прокурор ще направи всичко възможно те да узнаят, че в този случай майката е изпечен измамник и професионален лъжец. А ако това се окаже недостатъчно, ще направи така, че да видят и записите от пътните камери, заснели нощта на убийството. Двамата мъже, нападнали лимузината на Елена Травърс, са носели маски на Петдесет и четвърта улица, но единият от тях е бил достатъчно глупав да свали своята, щом е стигнал до Петдесет и трета. Кой според вас може да е бил този тъпак?

— Разговорът ни приключи — заяви Ани и затръшна вратата на апартамента си.

— Описахте доста живописна картинка, детективе — обърнах се аз към Кайли, докато слизахме с асансьора. — Особено много ми хареса това с пътните камери. Беше много достоверно.

— Ще ми се само да беше истина — каза тя. — Ала хората дотам са обсебени от мисълта, че Биг Брадър ги следи навсякъде, та се обзалагам как Ани Райдър ще се окаже по-параноична от останалите.

Прекарахме останалата част от пътя обратно до Манхатън в блажено мълчание. За пореден път беше почти два часът през нощта, когато се прибирах у дома, но сега не се налагаше да се кача чак до апартамента, за да разбера дали Черил е там.

Портиерът на сградата ми, Ейнджъл, ми подаде бележка с думите: „Доктор Робинсън остави това за вас“.

Беше късче хартия, откъснато от края на жълта подложка с листове за писане. Останалата част от страницата си стоеше на бюрото на Ейнджъл. Черил беше надраскала припряно бележката, сякаш много беше бързала да напусне сградата.

Ще прекарам нощта в моя апартамент. Бъди при Гери в 6:30 сутринта.

Благодарих на Ейнджъл и се качих с асансьора до празния си апартамент.

Смъкнах дрехите си, взех си душ и се стоварих в леглото, след което отново препрочетох бележката на Черил.

Нямаше нужда да си детектив, за да разбереш какво беше имала предвид с това Ще прекарам нощта в моя апартамент. Озадачаваше ме обаче частта Бъди при Гери в 6:30 сутринта. Дали това означаваше: И аз ще бъда при Гери и ще се радвам да се присъединиш към нас, или беше по-скоро: Гледай по-добре да си при Гери в 6:30, така че да мога да ти прочета конското?

Нагласих будилника за пет часа, за да бъда в закусвалнята достатъчно рано и да мога да запозная Гери с развитието на цялата ситуация.

Тя седна на пейката в сепарето срещу мен и аз й разказах съкратената версия на всичко, случило се предишния ден.

— Е, какво мислите, доктор Гомпертс? — попитах я аз.

— Имам само една мисъл — призна тя. — Чудя се защо ли изобщо се занимавам да ти давам съвети? Онзи ден те предупредих, че прекарваш нощите си с Кайли, но не мисля, че си запомнил и една думичка от това, което ти говорих.

— Разбира се, че съм запомнил. Как бих могъл да забравя кукления театър, в който аз участвах в ролята на пакетче изкуствен подсладител?

— Ще пробвам пак. — Тя плъзна чашата ми с вода към ръба на масата. — Ето това е Кайли — каза. — Бракът й виси на косъм.

Гери ме погледна дяволито и внимателно заизблъсква чашата с пръст към ръба.

— Той се клати, Зак. Наистина виси на косъм — повтори тя.

— Ти си луда — извиках аз и грабнах чашата в мига, в който тя опасно се наклони.

— А ти си безнадежден. Не можеш да се отървеш от Кайли и винаги ще се навърташ около нея, за да я хванеш, ако тръгне да пада.

— И какво му е лошото на това?

— Добър въпрос — кимна Гери и се изправи. — Защо не го зададеш на дамата, която току-що влезе в заведението? — добави тя и побърза да се върне в кухнята си.

Беше Черил. Тя седна на мястото срещу мен и премина директно на въпроса:

— Какво точно стана вчера? И гледай да не пропускаш подробности.

Разказах й за всичко — от сутрешното посещение на Кю до среднощния ни разговор с Ани Райдър. Като умел психолог, тя съумя да ме изслуша, без да ме прекъсне.

— Щом си знаел, че с Кайли ще летите за Атлантик Сити, защо излъга, че ще работите? — попита, щом приключих.

— Беше много глупаво от моя страна — оправдах се аз. — Не мога да ти кажа колко много съжалявам.

— Това, от което ме боли най-много, е, че си чувствал, че трябва да ме излъжеш. Мислиш ли, че ако ми беше казал истината, щях да опитам да те спра?

— Черил, казах ти истината във вторник, когато излязох преди вечерята ни, но ти въпреки това се ядоса. А следващата вечер в ресторанта на Паола спомена, че ти харесва да бъдеш с мен, но все още не си сигурна дали можеш да понесеш да живееш с мен.

— Зак — положи тя ръката си върху моята, — това е, защото една голяма част от съвместния ни живот включва това да не живея с теб. Когато само излизахме и ти беше зает, аз си бях в моя собствен апартамент. Липсваше ми, но можех да се справя с това, защото разбирам какви са изискванията на професията ти като детектив. Нещата обаче са различни, когато съм в твоя апартамент.

— Защо? — свих рамене аз.

— Защото, когато не се прибереш у дома, аз не съм просто самотна, а се чувствам самотна на място, в което предпочитам да не се намирам в този момент. Всичко, което виждам, ми напомня за теб, а теб те няма. Това е все едно да живееш с призрак.

— Това означава ли, че ще се изнесеш?

— Не и от живота ти, но сериозно обмислям идеята да се изнеса от апартамента ти.

— Кога?

— Не знам. Казах ти, че ще пробваме за един месец, а аз съм жена, която държи на думата си. Изминаха двайсет и осем дни, така че какво ще кажеш да опитаме отново довечера?

Затворих очи и разтърках клепачи с опакото на дланите си.

— Довечера няма да съм у дома — отроних накрая аз.

— Защо? — засмя се на глас тя.

— С Кайли ще участваме в засадата, подготвена в болница „Хъдсън“, и ще прекараме цялата нощ там. Обикновено не се занимавам с такива неща, но обещах на Кейтс и на съпруга на кметицата. Наистина много съжалявам.

— Недей да се извиняваш — прекъсна ме Черил. — Точно това е нещото, което те прави толкова страхотно ченге.

— Аха — въздъхнах, — такъв съм си — страхотно ченге, но скапан приятел.

Ани успя да се досети само за една причина, поради която невестулка като Джеръми би оставила огърлица за осем милиона долара и би избягала — защото тя не струваше осем милиона.

Имаше един-единствен начин да разбере със сигурност и това беше да попита Гинсбърг.

— Безупречна е — отбеляза той, след като я разгледа под лупа за по-малко от двайсет секунди. — Всеки от камъните й е идеален.

Ани се усмихна за пръв път, откакто беше напуснала деликатесния ресторант. Гинсбърг беше прекарал последните шейсет години в бизнеса с продажба на бижута.

— Значи е истинска? — попита тя.

— Не, камъните са синтетични. Природата никога не създава нещо идеално, но науката може да го направи. Камъните са произведени в лаборатория. Нужни са няколко месеца за това и изглеждат по-добре от повечето дрънкулки, които използват в реквизитните бижута. Но дали са истински? Не — заяви Гинсбърг.

Усмивката на Ани премина в отчаяна гримаса, а Гинсбърг я прегърна дружески. Осем месеца в годината с него излизаха на вечери или кино, ходеха на мачове на „Метс“ или просто прекарваха вечерите си в апартамента му на третия етаж в сградата. Точно преди Деня на благодарността той заминаваше за Флорида и когато се върнеше през пролетта, двамата продължаваха от там, където бяха спрели.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя лошата вест, но знаеш ли какво ще те накара да се почувстваш по-добре? — попита той и й намигна. — Какво ще кажеш за малко следобедна наслада?

Дори на осемдесет и две, Гинсбърг се хвалеше, че имал либидото на шейсетгодишен, и въпреки че сексът не беше чак толкова важен за Ани, понякога тя се нуждаеше просто от удоволствието да бъде в нечии прегръдки и да докосва истински жив и топъл мъж, а не бронзова урна.

Това беше един от тези пъти.

Час по-късно тя съобщи лошата новина и на Теди.

— Значи огърлицата е боклук? — ядоса се той.

— Не е боклук, но и не струва толкова много пари, че да се излагаме на опасност, за да я продадем.

— Е, какво ще направим в такъв случай, мамо?

Ани не знаеше отговора на този въпрос.

— Не се тревожи, хлапе. Имам една идея — излъга тя. — Просто ми трябва малко време да я обмисля.

Тя все още се мъчеше да си състави някакъв план, когато двамата детективи се появиха отново, съобщиха й, че Джеръми бил мъртъв, и предложиха на Теди възможност да пледира в съда, че е невинен за убийство. Осем години бяха много време, но тя никога не би си простила, ако го заловяха и му се наложеше да прекара остатъка от живота си зад решетките. Реши да преспи и после пак да обмисли нещата внимателно.

Отговорът й се проясни посред нощ. Беше толкова очевиден и ясен, че я порази и тя се плесна по челото, отвратена, задето не се беше досетила за това по-рано. Стана, взе си душ и направи кана кафе, а точно в пет и петнайсет сутринта излезе от апартамента, отиде до магазина за деликатесни храни на Двайсет и седма улица и се върна вкъщи с кутия понички и сутрешните вестници.

Завари Теди, седнал на кухненската маса да пие кафе.

— Защо си станал толкова рано? — учуди се тя.

— Проклетата котка ме събуди, а и съм по-гладен, отколкото уморен. Какво носиш? — заинтересува се той.

Тя му подаде поничките и отвори Дейли Нюз, където още на втора страница имаше голям материал за братята Басет.

— Приятелчето ти Джеръми е мъртъв — каза тя, — наръгал е единия от онези братя бижутери, а другият го е застрелял.

— Супер! — ухили се Теди.

— Да, супер — кимна тя и добави: — Ей сега се връщам.

Отиде в спалнята си и се появи с обратно с огърлицата. Остави я върху вестника, все още отворен на статията за братята Басет, и извади мобилния си телефон.

— Какво правиш, мамо? — попита Теди.

— Ще я снимам — обясни тя, опитвайки се да докара правилния ъгъл.

— Защо? Нали преди малко спомена, че огърлицата не струвала нищо.

— Фалшива е, но е далеч от това да не струва нищо — уточни майка му, след което направи снимка и я изтри. — Чувал ли си някога за Джак Руби? — попита тя.

Теди се замисли за няколко секунди, след което се засмя.

— Да, той е онзи, дето е застрелял президента Кенеди.

— Близо си. Руби е застрелял онзи, който е застрелял президента. Използвал е 38-и калибър, купен за шейсет и два долара и петдесет цента — обясни тя. — Проверих го тази сутрин в интернет.

— Е, и?

— Ами колко, мислиш, че струва днес оръжието, което е убило Лий Харви Осуалд?

— Идея си нямам — сви рамене Теди и продължи да дъвче с пълна с поничка уста.

— И аз, но мога да ти кажа, че през 2008 г. пистолетът е бил продаден на колекционер за два милиона долара.

— Това е откачено, мамо. Кой би дал два милиона за някакъв си стар 38-и калибър? — учуди се Теди.

— Това се казва „сувенири от убийство“, синко. И има доста откачалки, които дават луди пари за нещо, свързано с известно престъпление.

— Значи ще продадеш огърлицата в Ибей? — светна изведнъж погледът на Теди.

— Не — каза Ани и нащрака още пет-шест снимки. — Вече съм й намерила купувач.

През последното денонощие бях спал едва три часа и тялото ми вече работеше само на мускули. А и дори малкото останала ми енергия изчезна след изнервената закуска с Черил. Затова се прибрах, изключих всичко, което бибипкаше, вибрираше, звънеше или пищеше, и прекарах следващите девет часа в непробуден сън.

Кайли дойде да ме вземе към шест часа вечерта, когато вече се бях избръснал, изкъпал и изпил кафето си. И бях готов за най-досадната част от работата на всеки детектив — чакането, наблюдаването и желанието някой от лошите да се появи, че да осмисли присъствието му.

— Спенс ми се обади днес следобед — заговори Кайли, докато си пробивахме път през петъчния вечерен трафик по магистрала „Франклин Делано Рузвелт“.

— И какво каза?

— Това няма значение, Зак. Самият факт, че ми позвъни, е моралната ми победа. Самият ти го видя миналата нощ — не може да ме търпи да съм в същата стая, камо ли да говори с мен.

— И това беше, преди да му предложиш пистолета си и да го насърчиш да си пръсне мозъка още там, на място — отбелязах аз.

— Направих го, нали? — засмя се тя. — Признавам, че това си беше малко безразсъдно.

— Защо ти се обади? — попитах.

— Да ми благодари, че съм му спасила живота.

— Надявам се, че долавяш иронията в това — отбелязах аз.

— Спри да подлагаш всичко на анализ. Важното е, че той пръв отвори вратата за възможен диалог. А като говорим за това, как мина снощи с Черил, щом се прибра?

— Фантастично. Посрещна ме така, все едно съм Ричард Лъвското сърце, завръщащ се от кръстоносен поход.

— Дрънкаш само глупости — понамръщи се Кайли.

— А ти си гледай пътя да не пропуснеш следващата отбивка — не й останах длъжен и аз.

Тя слезе от магистралата при изхода на Гранд Стрийт и се отправихме на запад към болница „Хъдсън“ — мащабен комплекс от стомана и стъкло, изграден на границата между Чайнатаун и Малката Италия.

Качихме се в асансьора от фоайето и слязохме два етажа по-надолу, където се намираше стаята на охраната. Там ни очакваха Джени Бетанкорт, Уанда Торес и Франк Каваларо — шефът на охранителите в „Хъдсън“.

Тримата седяха пред редица монитори, доста по-модерни от тези на Грег Хътчингс в болница „Мърси“.

— Предприеха първата си стъпка тази сутрин — осведоми ни Торес.

— Записахме ви го да видите, ето на този монитор е — добави Каваларо и посочи с пръст.

Камерата покриваше част от коридора на третия етаж, в който кипяха финалните етапи на ремонта. Според плана на Хауърд Сайкс, мамографите бяха „временно“ прибрани там, където щяха да се намират извън достъпа на персонала и пациентите.

— Отваряйте си очите за този тип със зелената риза — отбеляза Торес и посочи стопкадър на мъж, който полагаше мазилка на една от стените и я подготвяше за бояджиите. — Този, изглежда, има сериозен интерес към мамографските технологии.

И действително, мъжът остави инструментите си, привидно спокойно се приближи към модерното оборудване и извади мобилния си телефон.

— Няма намерение да си поръча пица, нали? — попита Кайли. — Можем ли да фокусираме и увеличим изображението върху екрана на телефона му?

— Шегуваш ли се? — попита Торес. — Тези камери имат възможност да приближават дотолкова, че можеш да прочетеш текста на татуировката на задника на някоя муха и да провериш правописа.

— Божичко, Уанда! — възкликна партньорката й, погледна към нас и поклати глава. — Споменавала ли съм ви, че навремето я изхвърлиха от училище?

Операторът зад мониторите се ухили, застопори кадъра и фокусира камерата върху дясната ръка на човека. В долната част на екрана на телефона му се виждаше малко червено квадратче.

— Не се обажда на никого — отбеляза Торес. — Прави видеозапис и едновременно с това записва коментар.

След по-малко от минута мъжът приключи. Докосна екрана на телефона си, изчака, след което прибра апарата в джоба си.

— Току-що им изпрати видеозапис на набелязаната цел — отбеляза Бетанкорт. — Обърнете внимание също, че засне местоположенията на всяка охранителна камера по пътя към и извън болницата.

— Тези момчета действат бързо — отбеляза Кайли. — Само двайсет и четири часа след като пуснахме мълвата, и вече са успели да внедрят човек на място.

— И ние си го помислихме, но не е така — намеси се Каваларо. — Бригадата шпакловчици започна работа тук преди две седмици. Този човек е идвал с тях всеки ден оттогава.

— Нямало е как от толкова отдавна да знаят, че тук ще има нещо, което си струва да се открадне — заявих аз. — Може би са го вербували, след като пуснахме мухата. Имате ли някаква информация за него?

— Нито един от тези работници не е получавал достъп до сградата, без да сме го проучили предварително по данни от строителната фирма. Проверихме и този — кимна Каваларо. — Казва се Дейв Магби. Трийсетгодишен е, бил е в армията след завършване на гимназия, изкарал е две мисии в Ирак и е женен, с едно дете. Няма криминално досие.

— Поредният съвестен гражданин — каза Кайли. — Също като Лин Лайън.

— Току-що пристигна новата смяна от специалните полицейски части — осведоми ни Бетанкорт. — Ще имате нов екип, който да ви прави компания през нощта. Ще се видим утре сутрин.

Те станаха и си тръгнаха, а с Кайли заехме местата им пред мониторите.

— Добрата новина е, че са захапали стръвта — отбеляза тя. — Ще дойдат. Трябва само да изчакаме да се покажат.

Чакахме. В единайсет часа Черил ми се обади да попита как съм.

— Липсваш ми — признах й.

— И ти ми липсваш. Как върви засадата?

— Досадно. Случвало ли ти се е някога да организираш парти и никой да не дойде?

— Успокой се, нощта едва започва. Имате още цели осем часа, в които да се появят.

Не се появиха. Точно в шест часа сутринта получих текстово съобщение от Чък Драйдън, който ни осведомяваше, че са излезли допълнения към доклада за убийството на Лео Басет. Час по-късно пристигнаха Бетанкорт и Торес, за да ни сменят, и с Кайли се отправихме към криминалната лаборатория.

Лицето на Чък се озари, когато ни видя да влизаме. От опит знаех, че оживлението му нямаше нищо общо с мен.

— Извинявам се, че ви притеснявам в неделя — започна той, — но знам колко е важен този случай за вас.

— Неделя ли е вече? — учуди се Кайли — Ех, как лети времето, когато си се взирал в цяла стена с монитори в продължение на дванайсет часа. Какво ново имаш за нас, Чък?

Той ни заведе до маса, покрита със снимки от местопрестъплението.

— Първо, мога да потвърдя, че Джеръми Невинс е наръгал Лео Басет — заяви той и посочи жестоко обезобразеното тяло на бижутерийния магнат. — Всички доказателства са тук — имаме отпечатъците на Невинс върху оръжието на убийството, ъгълът на нанасяне на раните отговаря, а пръските кръв от жертвата не оставят никакво място за съмнение.

— Това е горе-долу същото, което ни съобщи и в четвъртък вечерта — отбелязах аз.

Ала той бързо вдигна показалец, за да ме коригира.

— Това е всичко, което предполагах в четвъртък вечерта, детективе. В момента вече съм готов да свидетелствам в съда.

— Е, с тези думи определено ми оправи неделния ден — отвърнах аз. — Какво имаме още?

— Смъртта на господин Невинс е причинена от един изстрел с 9-милиметров магнум, който Макс Басет предаде на местопрестъплението. Тук отново нямаме съмнение.

Нямам съмнение — запазената фраза на Клъцни Драйдън, помислих си аз, а на глас отбелязах:

— Значи дотук имаме попадение в два от два случая.

— И за последно, огърлицата, която намерих в раницата на господин Невинс, съвпада с тази, която е била декларирана като открадната от шията на Елена Травърс.

— Имаме ли отпечатъците на Невинс по нея? — попитах аз.

— Отличен въпрос. Тъкмо щях да стигна до това. Интересно е, че по нея няма никакви отпечатъци — обяви Драйдън.

— Как така никакви?

Той не отговори. Чък никога не отговаряше на глупави въпроси, повтаряйки нещо, което вече е изрекъл.

— Извинявай — казах. — Добре чух думата „никакви“, но не трябва ли по огърлицата да има поне отпечатъци от Елена Травърс?

— Не и ако Невинс я е почистил, а това изглежда логичен ход, който всеки средно интелигентен престъпник би предприел.

Не бях съгласен. Защо му беше на Невинс да изтрива отпечатъците, ако се беше опитвал да продаде огърлицата на Басет? В това нямаше много смисъл, но така или иначе не си струваше да споря с Чък.

В главата ми започна да се заражда някаква идея и затворих очи в опит да се съсредоточа. Кайли и Драйдън ме познаваха достатъчно добре, за да замълчат.

— Докторе — започнах аз все още със затворени очи, — ти казваш, че огърлицата е била почистена. Имаш предвид чистене, каквото се прави, когато занесеш диамантения си пръстен на бижутер, за да го почисти на пара и да го полира, така ли?

— О, не — отговори Драйдън. — В това отношение огърлицата си е мръсна. Скъпоценните камъни са истински магнит за мазнините и това е причината жените да не поставят бижутата си, преди да са положили грима и парфюма си. Няколко от смарагдите в това бижу са поизгубили от блясъка си. Потъмнели са от телесни мазнини, но въпреки това е факт, че по огърлицата няма отпечатъци от пръсти.

— Покажи ни снимките от убийството на Елена Травърс — бързо заговорих аз, отваряйки очи.

Той се разрови из купчината снимки по масата и откри няколко на актрисата. Тя лежеше мъртва на тротоара с бялата си рокля, пропита с кръв, и дълбоки драскотини от нокти по деколтето, където огърлицата е била изтръгната насила от шията й.

— Вижте това — посочих една от снимките, след което изрових още две. — А имаш ли нещо против да поставиш това осеммилионно бижу обратно под микроскопа?

— О, боже! — досети се какво имах предвид Драйдън.

— Копеле! — възкликна Кайли секунда след него. — Чък, ако се окаже, че Зак е прав, можем да заковем Макс Басет.

— О, боже! — повтори Чък. — Знам какво търсите и веднага мога да ви кажа какъв ще бъде отговорът. Няма да намерим никакви доказателства.

— Никакви ли? — попитах аз.

— Нито частичка — кимна Чък. — Мога да дам показания и за това.

— Благодаря, но не съм сигурен доколко липсата на доказателства би издържала в съда — отбелязах аз.

— Въпреки това, детектив Джордан, свалям ти шапка! Брилянтна логика! Ще ми се само аз пръв да се бях досетил за това. Браво, сър! — похвали ме Драйдън и лицето му отново се озари, но този път възторгът му беше насочен към мен.

— Франк Синатра е прав — отбеляза Кайли, — събота вечер наистина е най-самотното време от седмицата.

— Значи имаш късмет — казах, — още час и двайсет и седем минути и вече ще бъде неделя сутринта.

Намирахме се обратно в подземията на болница „Хъдсън“, преглеждахме внимателно мониторите и търсехме или по-скоро се надявахме да забележим някакъв проблем. Беше втората нощ от дежурството ни в засада. Ала по-важното беше, че това бе двайсет и деветата нощ от трийсетдневния ми експеримент за съвместно съжителство с Черил, а за пореден път прекарвахме вечерта си разделени.

— Горе главите, хора — опита се да ни ободри Франк Каваларо.

В огромния медицински комплекс се случваха толкова много неща, че имахме нужда от вътрешен човек, който да ни показва всичко необичайно. Франк се включваше в нашия екип, докато прекият му заместник поемаше дневните смени от наблюдението.

— Пост четиринайсет, камера трийсет и три — посочи той един от екраните. Петметров камион маневрираше назад към товарната рампа. Беше чисто бял, с голям надпис с червени букви Извозване на медицински отпадъци отстрани.

— Какво става? — попитах аз. — Не ги ли разпознаваш?

— Те са от обичайната ни служба за обезвреждане на биоотпадъци — отговори Каваларо, — само че сега е само десет и половина. Не трябва да са тук преди три през нощта, когато наоколо обикалят възможно най-малко пациенти. Хората се плашат, ако видят голям контейнер с надпис Заразни отпадъци да се разкарва из коридорите.

— До всички постове, обажда се Първи — включих радиостанцията си аз. — Оранжев код на пост четиринайсет. Четиринайсети, този камион не трябвало да е тук до три през нощта. Иди разбери какво става.

Увеличихме звука на мониторите за наблюдение, гледайки как охранителят, всъщност преоблечен сержант от специалните полицейски сили, се приближи до камиона откъм шофьорската врата с папка в ръка.

— Да не бързате да се приберете по-рано, момчета? — попита той. — Дошли сте с около четири часа по-рано.

— Един от камионите ни е в ремонт — обясни шофьорът, — затова трябва да покрием два маршрута тази вечер. Не ни завиждай, че ще се приберем по-рано. След четири часа ще работим в Бруклин.

— Пусни ги, Четиринайсети — казах аз.

— Е, на мен не ми пречите — сви рамене охранителят. — Отивайте да си вършите работата — добави той, влезе обратно в кабинката си до товарната рампа и отвори вестник.

Шофьорът на камиона и още трима мъже слязоха от кабината. Всички бяха облечени в бели защитни гащеризони с качулки, дебели ръкавици и носеха противогази. Спуснаха хидравличната рампа, отвориха задните врати на камиона, качиха се вътре и избутаха голям метален контейнер на колела със същия червен надпис Извозване на медицински отпадъци отстрани.

— Тези са измамници — каза Каваларо. — Първо, твърде навлечени са за това място. Тук е болница, а не Чернобил. И второ, обикновено са им достатъчни няколко пластмасови кутии с обем половин кубически метър. Чудя се откъде ли са откраднали този товарен контейнер — достатъчно голям е да побере цели пет хладилника… или един мамограф.

Четиримата мъже се придвижиха бързо по коридорите на болницата, преминавайки покрай няколко товарни асансьора, докато не стигнаха до този, който явно добре знаеха, че ще ги изведе точно там, където искаха.

Заради разпоредбите за неприкосновеност на личното пространство нито една от камерите край товарната рампа нямаше възможност за аудиозапис, ала можехме визуално да проследим напредването на групата с всяка тяхна крачка. Щом стигнаха до третия етаж, единственото, което ги отделяше от мамографа, беше голямата метална двойна врата, заключена с една-единствена верига с катинар.

— Аз мога да отворя този катинар с фиба — отбеляза Каваларо. — Сложили сме го само за да държи надалеч любопитните очи от персонала, които постоянно искат да надзърнат как върви ремонтът.

Четиримата служители за извозване на медицинските отпадъци обаче нямаха нужда от фиба. Носеха си металорезачка. Само след секунди вече се намираха в зоната на ремонта и изкарваха едната от мамографските машини на колелца към отворената врата на транспортния им контейнер. Шофьорът на камиона извади радиостанция, свали противогаза си и започна да говори.

— На кого се обажда? — попита Кайли. — Възможно ли е да имат и още някой, който…

В този миг всички изображения на стената от монитори пред нас премигнаха и се превърнаха в сиво-бял електромагнитен шум, след което мониторите угаснаха.

— Мамка му! — изруга Каваларо. — Как, по дяволите, го направиха?

Грабнах радиостанцията си и наредих:

— До всички постове, код червено. Изгубихме визуален контакт. Имаме четирима заподозрени, облечени в бели защитни костюми. Заключете всички изходи. Повтарям, заключете всички изходи.

Изтичах навън от стаята с мониторите, а Кайли мигом ме последва. Внезапно събота вечер вече беше станала не толкова самотна.

В един идеален свят щяхме да сме записали кражбата на видео с точната дължина, която да предостави несъмнено доказателство за намеренията на престъпниците, и това щеше да издържи в съда. Не бяхме получили този желан запис, ала веднага щом изключиха захранването на камерите ни, нямахме друга възможност, освен да действаме незабавно. Играта на котка и мишка изведнъж се превърна в преследване.

Разполагах с полицаи на четвъртия, петия и шестия етаж и докато с Кайли тичахме нагоре по стълбите, наредих на останалите да покрият периметъра на третия етаж.

Първите изстрели отекнаха, щом стигнахме до фоайето. Секунди по-късно получих и доклад по радиостанцията: — Стрелба на третия етаж. Заподозрените се разделиха и бягат. Преследвам един от тях, пое нагоре по стълбите. Останалите тичат надолу.

Фоайето беше изцяло завардено. С Кайли се изстреляхме към втория етаж точно навреме, за да видим как един мъж в бял защитен гащеризон бягаше с всички сили към противоположния край на коридора. Извадихме пистолетите си и Кайли изкрещя: „Полиция! Спри на място! Хвърли оръжието!“.

Мъжът не спря, но хвърли нещо. Мигновено се приведохме ниско за прикритие, когато черният цилиндър се затъркаля към нас. Секунда по-късно експлодира с ослепителен блясък и оглушителен тътен, усилен многократно от акустиката на празния болничен коридор.

Светлинните гранати не са предназначени да нанасят сериозни увреждания, но липсата на разрушителна сила в тях се компенсира от способността им да зашеметяват всеки, изпречил се срещу тях. През следващите поне пет секунди не виждах нищо, а краката ми трепереха, когато помъчих да се изправя. Помогнах на Кайли да стъпи на нозете си и докато и двамата се окопитим, целта ни вече се намираше в далечния край на коридора.

Стигнахме там точно навреме, за да видим как нахлу в сестринската стая, грабна пожарогасител от стената и изтича в съседното помещение.

Спряхме и заехме позиции от двете страни на вратата.

— Няма къде да се скриеш — извика все още задъхана Кайли. — Излез веднага с вдигнати ръце!

Мъжът отвърна с изстрел. Куршумът не уцели нищо, но намеренията му бяха ясни — нямаше да се предаде без битка. Изстрелът беше последван от чупене на стъкла, след което настана тишина.

След десет секунди Кайли приклекна ниско, надзърна за част от секундата през вратата на стаята и веднага се дръпна назад.

— Скочил е през прозореца — каза тя.

— На втория етаж сме — учудих се аз, след като влязохме в стаята.

— Не съвсем — погледна през прозореца тя. — Покривът на спешния център е точно под нас, явно затова бързаше да се измъкне точно през тази стая.

Мъжът беше разбил стъклото на прозореца с пожарогасителя, но от долната страна на рамката все още стърчаха остри назъбени стъкла, някои от които окървавени.

— Изглежда, че се е нарязал доста сериозно при бягството — отбеляза Кайли и вдигна пожарогасителя от пода.

— Може би това ще го забави — добави тя и изби останалите стъклени сталагмити, стърчащи от рамката на прозореца, след което се качи и скочи навън.

Последвах я. Разстоянието до козирката над спешното отделение беше не повече от два метра и половина. Мястото беше идеално за оглед на района и веднага забелязах мъжа в белия защитен костюм, който се отдалечаваше тичешком към края на пресечката. След това просто се спусна надолу по стълбите към метростанцията на Гранд Стрийт.

Слязохме от козирката, като стъпихме на покрива на една линейка, паркирана отдолу, плъзнахме се по нея и се затичахме към метростанцията.

Чухме влакът да потегля в мига, в който стигнахме до входа на стълбите. Затичахме се надолу и прескочихме въртящите се пропуски. Двайсетина души бяха слезли от влака и ние ги огледахме набързо. Искахме само да се уверим, че нашият човек не беше сред тях, опитвайки се да се смеси с тълпата излизащи от метрото.

Не го видяхме, а всички чакащи пътници вече се бяха качили на влака. Платформата беше празна, ако изключим купчината на захвърления върху нея бял защитен гащеризон.

Гласът на кондуктора отекна от покритите с плочки стени в метростанцията: „Внимание, вратите се затварят“.

Успях да спра с тяло една от тях точно в мига, когато щеше да се затвори, и с Кайли успяхме да се промъкнем в последния вагон на влака.

Една жена забеляза пистолетите ни и изпищя.

— Полиция — изкрещях аз и двамата вдигнахме високо значките си. — Всички да останат по местата си!

Метрото беше пълно с обичайната за събота вечер навалица от млади хора и разнообразна смесица от нюйоркчани, каквито се срещат във всеки влак. Никой не каза нищо.

— Трябва да го намерим, преди да стигнем следващата спирка, иначе ще го изпуснем — каза Кайли.

— Захвърлил е гащеризона — отбелязах аз, — но не е ясно дали въобще се е качил на влака.

— Ясно е. — Кайли посочи към пода.

Наведох се, за да огледам отблизо. Петното беше малко, не по-голямо от дребна монета, но беше мокро и яркочервено.

Кръв.

Отворихме със сила вратата към съседния вагон и си проправихме път през него, докато не попаднахме и на друга малка капка кръв. Продължихме да вървим към предната част на влака.

— Следваща спирка „Бродуей-Лафайет“ — съобщи автоматичният глас от радиоуредбата.

— Нямаме време да претърсваме целия влак, преди да стигнем до следващата спирка — отбелязах аз.

— Значи ще си осигурим време — отвърна Кайли и натисна червения бутон на най-близкия интерком за спешни случаи.

— Тук е кондукторът — веднага реагира сърдит женски глас. — Какъв е спешният случай?

— Говори детектив Кайли Макдоналд от нюйоркската полиция. Трябва да спрете влака незабавно.

— Госпожо, намираме се на по-малко от трийсет секунди от следващата метростанция. Не можете ли да изчакате до…

— Не! — избухна Кайли — Във вагоните има въоръжен беглец. Спрете влака веднага!

Само след секунди спирачките изсвистяха рязко и влакът спря.

С извадени пистолети и значки, двамата с Кайли тръгнахме по следите на кървавата диря, водеща напред. Тъкмо бяхме влезли в следващия вагон, когато над главите ни проехтя гласът на кондуктора:

— Дами и господа, съжаляваме за забавянето, но влакът е спрян принудително заради полицейско разследване. Моля, запазете спокойствие, скоро ще разполагаме с допълнителна информация.

— Мамка му! — изруга Кайли. — Сега дори нашият човек да не знаеше, че сме след него, вече е осведомен.

Отворихме вратите на четвъртия вагон и никой вътре не отрони и дума. Само няколко втрещени пътници ни посочиха към разбития авариен изход през единия от прозорците.

Скочих на най-близката седалка, покачих се през прозореца и се спуснах на тясната ивица площ отвън край влака, минаваща по протежение на релсите. Кайли се спусна веднага след мен.

Обичайно това би бил последният момент, в който можехме да извикаме подкрепление, но служебните ни радиостанции не работеха под земята. Трябваше да се справяме сами.

Осветлението едва мъждукаше и двамата се придвижвахме напред по тясната пътека с бавни стъпки, ниско приведени. Знаехме, че мъжът пред нас имаше оръжие и можеше да открие огън от всеки тъмен ъгъл на тунела.

Чух някакъв шум зад мен. Обърнах се мигновено и насочих пистолета си към фигурата, приближаваща се откъм сенките.

— Градска полиция на Ню Йорк! — изкрещях. — Легни на земята! Веднага!

— Не стреляйте! Аз съм, това съм аз — проехтя нечий глас.

Оказа се, че е млада жена с латиноамерикански черти, облечена в униформата на кондуктор от метрото.

— По дяволите, качвайте се обратно във влака! — наредих аз.

— Машинистът току-що ми се обади по радиото — каза задъхано жената. — Не стреляйте. Онзи мъж… Той е пред влака. Почти е стигнал до спирката. Измъква се.

С Кайли побягнахме напред по тясната пътека покрай вагоните. Щом подминахме мотрисата, изскочихме на релсите отпред. На двайсетина метра пред нас се мяркаше самотна фигура на мъж, куцукащ с мъка по посока на метростанцията. Той се вкопчи в ръба на платформата, набра се и помъчи да се изтегли нагоре, но не можа и се стовари обратно на релсите.

Опита се да се изправи, но в този момент с Кайли вече го бяхме настигнали.

— Вие печелите — отрони той и хвърли оръжието си на земята.

Беше около трийсетгодишен, с късо подстригана руса коса и приятно чисто лице, което вероятно изглеждаше доста добре, когато не беше изкривено от болка.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Рик Хоук — отговори той. — Може ли да ми направите една услуга, преди да започнете да задавате прекалено много въпроси? Доста лошо кървя.

Левият крачол на джинсите му беше подгизнал.

— Вероятно си прерязал вена — казах аз. — Ако беше артерия, досега да си мъртъв.

— Може ли да ме закарате в болница?

— Разбира се, господин Хоук — съгласих се аз. — Трябва само да проверим дали в този град е останала болница, която ще се съгласи да ви лекува.

Докато с Кайли ескортирахме Рик Хоук обратно до болница „Хъдсън“, останалите от бандата, облечени в бели защитни гащеризони, бяха изведени оттам с белезници — бяха трима мъже и жена, която бе заглушила сигнала на охранителните камери.

— Нощта беше добра за най-добрите ченгета в Ню Йорк — отбеляза Франк Каваларо, когато отново се събрахме в офиса му. — Няма жертви и ранени, а най-хубавата новина е, че когато се събудя утре сутрин, все още ще си бъда началник на охраната в болница „Хъдсън“.

Единият от престъпниците имаше нужда от кръвопреливане, а останалите бяха транспортирани до централния арест. С Кайли решихме да приключим с работата си за тази нощ и да оставим разпитите им за сутринта.

Прибрах се у дома малко преди полунощ.

— По-къса смяна днес, а? — пошегува се Ейнджъл, когато ме видя да влизам във фоайето на сградата. Усмихнах му се и се въздържах от изкушението да го попитам дали приятелката ми беше горе в апартамента ми.

Нямаше я. Нямаше и оставена бележка.

Дрехите ми изглеждаха и миришеха така, сякаш бяха носени от клошар. Смъкнах ги, взех си душ, облякох чисто бельо и тениска, отворих си кофичка кисело мляко с вкус на праскова и се стоварих на дивана пред телевизора.

Беше дванайсет и петнайсет часът след полунощ в неделя — последният трийсети ден от неуспешния експеримент да съжителствам с жената, която обичах. Пробните опити бяха приключили и донякъде аз бях виновен за провала. Очаквах, че скоро щях да бъда натирен от връзката ни.

Е, значи животът ти занапред ще бъде такъв, Закъри — помислих си аз. — Ще седиш сам в апартамента си по гащи, ще цъкаш бутоните на дистанционното и ще ядеш ферментирало мляко с полезни бактерии и плодов вкус по твой избор. Колко жалко.

Тъкмо се настанявах по-удобно на местенцето си за самосъжаление, когато входната врата се отвори.

— Здрасти.

Беше Черил.

— Къде беше? — погледнах я изумено и подскочих от дивана. — Седя тук цяла вечер и те чакам — добавих, опитвайки да задържа сериозната си физиономия, ала се оказа невъзможно.

И двамата едновременно избухнахме в смях. Това нямаше да промени фактите, но поне разчупи леда помежду ни.

— Майка ми имаше свободен билет за Палячи и тъй като нямах какво по-интересно да правя, отидох с нея — каза Черил.

— Този Палячи е новият, когото взеха да играе за „Никс“, нали? — пошегувах се аз.

Тя се разсмя и седна на дивана до мен.

— Прибрал си се у дома рано, при условие че щеше да си дежурен цяла нощ. Успяхте ли да хванете лошите? — поинтересува се тя.

— Цели петима.

— Поздравления. Това значи ли, че си бил прекалено зает, за да обмислиш твоята идея за това накъде ще продължи връзката ни?

— Точно обратното. През цялото време мислих само за това.

— И какво измисли?

— Защо не ми споделиш първо твоето решение?

— Не. Ти си пръв, Зак. Давай смело — подкани ме тя.

— Обичам те — прошепнах. — И не искам да те изгубя.

— И аз те обичам. — Тя постави ръка на коляното ми. — И определено не искам да ме изгубиш.

— Чух добре какво каза в петък сутринта в закусвалнята. Мислех, че ако заживеем заедно, ще се сближим още повече, ала излиза, че се фокусираме почти изцяло върху това колко много от времето си не можем да прекарваме заедно. Винаги изглеждаш тъй дяволски щастлива, когато ме видиш да влизам. Никога не се бях замислял как ли се чувстваш ти, когато се прибереш у дома и аз не съм тук.

— Доста е самотно — призна Черил. — Знам, че съм си у дома, но въпреки това усещам апартамента пуст.

— Добре, ето какво ще кажа — събрах смелост аз. — Съзнавам, че това да не живеем заедно, ни се отразява по-добре от съвместния живот. Имам желание да се върнем към предишното положение.

Тя затвори очи за миг, след което отново ги отвори и се усмихна.

— Добър опит. Мисля, че така и двамата ще бъдем по-щастливи.

— А и по този начин ще си получа обратно всички свободни чекмеджета на скрина — опитах да се усмихна.

— Е, не съвсем всичките — прегърна ме тя. — Това, че обичам да се събуждам в собственото си легло, не означава, че искам да го правя абсолютно всяка сутрин.

Някои ченгета са способни да разрешат един сериозен случай и да се носят на вълните на славата до края на кариерата си. Аз бях разрешил силно политизиран престъпен случай и щях да се радвам на еуфорията от резултатите поне няколко дни, но само пет часа след като си легнах същата нощ, влакът на предстоящата ми слава дерайлира напълно.

Мобилният ми телефон иззвъня, беше Кайли.

— Какво има? — изръмжах сънено, щом вдигнах.

— Току-що ми се обади Кейтс. Иска ни в офиса си до двайсет минути — каза тя.

— Защо?

— Не ми съобщи подробности. Само предупреди да не закъсняваме. Защото Хауърд Сайкс не обичал да го карат да чака.

Скочих от леглото и трескаво започнах да се обличам.

— Какво става? — попита все още сънена Черил.

— Не съм сигурен. Знам само, че Хауърд Сайкс ни чака с Кайли в кабинета на Кейтс.

— Сигурно бърза да ви връчи почетния ключ от града след всичко, което направихте снощи — подметна тя.

Погледнах часовника си. Бях абсолютно сигурен, че градските първенци не раздаваха ключове от града в 6:26 часа сутринта.

Взех такси до Деветнайсети полицейски участък. Кайли вече ме очакваше отпред. Качихме се на бегом по стълбите и се озовахме в офиса на Кейтс точно в 6:44. Сайкс беше вече там.

Кейтс пропусна обичайната размяна на любезности и премина директно на въпроса по същество.

— Разпитахте ли Рик Хоук снощи? — попита тя.

— Човекът не беше в състояние да говори — обясних. — Беше изгубил доста кръв.

— А проверихте ли името му в системата?

— По-важно беше да спасим живота му — обади се и Кайли. — Специалните части неутрализираха още четирима престъпници и всички те бяха предадени в централния арест. Защо се интересувате? Да не би Хоук да е имал и други престъпления?

Кейтс кимна към Хауърд Сайкс. Оттук насетне шоуто беше негово.

— Има един огромен важен факт за него — отбеляза Сайкс. — Преди три години щабсержант Ричард Хоук от военните сили на САЩ е спасил живота на стотици войници, коалиционни партньори и цивилни граждани, предотвратявайки атентат от половин дузина афганистански самоубийствени атентатори, нахлули в база на НАТО. Бил е награден със Сребърна звезда за това.

Сайкс ни подаде снимка на генерал с четири звезди на пагона, заснет в мига, в който награждаваше Хоук с ордена.

— Хоук е напуснал армията преди две години — продължи той. — Оттогава е защитник на правата на ветераните. Казано накратко — човекът, когото сте арестували снощи, е национален герой.

Усетих, че ме изби студена пот, ала Кайли явно понесе новината по-спокойно.

— При цялото ми уважение, сър — започна тя, — националните герои не задигат медицинско оборудване за милиони долари.

— Разбира се, но вие разсъждавате като полицай.

— Мислех, че такава е работата ми, сър.

— Така е, но моята е да мисля за публичния отзвук, който ще избухне, щом излезе наяве новината, че елитната полицейска част под егидата на съпругата ми е закопчала любимеца на Америка.

— Сър, аз самата съм патриот до дъното на душата си — отговори рязко Кайли, — само че Сребърната звезда не гарантира безпроблемно излизане от затвора. Какво се очаква да направим? Да му се извиним за ареста ли?

— По-кротко, детективе — нареди Кейтс. — През миналата нощ имахме полицейски проблем. Вие го разрешихте. Сега всичко това е на път да се превърне в лайняна политическа въртележка и ако смятате, че не е и ваш проблем, значи служите в грешната полицейска част. Този отдел е сформиран, за да работи по поръчение на кмета. Това означава, че когато тя има проблем, всички ние имаме проблем.

— Да, госпожо — кимна Кайли, след което се случи нещо рядко за нея — тя се извини.

— Хауърд, съжалявам — каза. — Какво можем да направим, за да помогнем?

— Не знам — поклати глава той. — Аз съм просто човек от рекламния бизнес. Мюриъл е кмет на града само от три месеца. Преди това беше щатски прокурор. И двамата сме свикнали да плуваме сред акули, но те бяха беззъби в сравнение с тази, пред която се е изправила в момента, особено Уолок.

— Денис Уолок? — смръщих се аз само при споменаването на името му.

Сайкс кимна. Уолок е кошмарът на всеки прокурор. Той е най-страховитият наказателен адвокат в града, нещо като кръстоска между Кларънс Дароу и лорд Волдемор. Забележителните му умения да завладява умовете на дванайсетчленното съдебно жури бяха толкова легендарни, че пресата му беше измислила прозвището Магьосника — име, което само подчертаваше мистичната му слава.

— Бил е нает от петимата обирджии на болница „Хъдсън“ — уточни Кейтс. — Обадил се е на прокурора тази сутрин и настоява градът да се откаже от случая.

— Да се откажем от случая ли? — избухна Кайли — Капитане, заловихме ги да крадат оборудване. Те стреляха по нас!

— Оказва се, че са използвали халосни патрони и оръжие, което не е смъртоносно — заяви Кейтс.

— Няма оръжие, което да е сто процента несмъртоносно.

— Магьосника ще твърди, че клиентите му са обучени в точната стрелба военни. Използвали са оръжията само за да задържат полицията настрана.

— Ами десетте болнични заведения, които са ограбили?

— Информирал е градския прокурор, че възнамерява да използва техниката на защита в стил Робии Худ.

— Поправете ме, ако греша, капитане — започна Кайли с тон, който граничеше със заяждане, — но според Уолок ще излезе следното: Конгресът се е направил на глух пред кампанията на сержанта за осигуряване на по-добра медицинска грижа и помощи за ветераните, така че Хоук и неговата Весела дружина решили да финансират начинанието си на своя глава. Не са се опитвали да продават откраднатото оборудване на черния пазар. Всичко отивало в нелегалната здравна клиника за ветерани, която изграждали. Съдебните заседатели ще се хванат за това.

— Съдебни заседатели ли? — ужаси се Сайкс. — Единствената цел да привлечем отдел „Специални клиенти“ в това беше да държим случая далеч от пресата. Ако цялата тази информация изтече публично, това ще се превърне в глобален кошмар, който ще залее първите страници на вестниците, и в истинска политическа катастрофа за Мюриъл.

— Имам идея за едно положително разрешение на ситуацията — казах.

— Споделете, моля — въздъхна Хауърд Сайкс.

— Няма да ви хареса — предупредих го аз.

— Без значение е дали на мен ще ми хареса, стига на жена ми да й хареса — отговори той.

— Вероятно и тя ще го намрази — отбелязах аз. — В него няма и грам политическа артистичност. Предложението ми е изцяло подчинено на директната полицейска логика, че щом има задача, тя трябва да се свърши.

— Изобщо не ми пука за политическата артистичност — извика Сайкс. — Искам само да попреча на Магьосника Уолок да изкара сержант Хоук един съвременен Робин Худ. Защото, ако го направи, жена ми ще изглежда като проклетия шериф на Нотингам.

— Този човек се е побъркал — заяви Кейтс веднага щом Хауърд Сайкс напусна офиса й. — Не ме интересува колко добър е бил в рекламата. Има още много да учи в областта на неутрализирането на щетите.

— Е, поне беше достатъчно мъдър да ни даде зелена светлина по идеята на Зак — отбеляза Кайли.

— Пожелавам ви късмет в реализирането й на практика — каза Кейтс. — Умниците от Бръшляновата лига не са достатъчно равностойни противници на уличен боец като Уолок. Той успя да изправи кметицата пред дулата на топовете и сега ще я кара да прави и невъзможното. Хитро е копелето!

— Като говорим за хитреци — намесих се аз. — Макс Басет ни е лъгал през цялото време.

— За какво? Той си призна, че е застрелял Джеръми Невинс.

— И защо да не го направи? Никое съдебно жури няма да го признае за виновен, защото е застрелял проникнал в дома му престъпник, който е убил брат му.

— За какво е лъгал тогава?

— Той разпозна огърлицата, която Чък Драйдън откри в раницата на Джеръми Невинс, като същата, която е била открадната в нощта на обира.

— И застрахователната компания го потвърди — допълни Кейтс.

— Не съвсем. Потвърдили са единствено, че това е огърлицата, която те са застраховали. Щом е била върната, за тях отпада отговорността от осемте милиона долара. Така че защо да си правят труда да я проверяват в лаборатория и да се уверяват дали е същата, която е била открадната?

— Същата ли? Да не би да намеквате, че има повече от една огърлица?

— Да, така смятаме.

— И на какво се основават твърденията ви?

— На факта, че когато брат ти лежи в локва кръв, а ти току-що си застрелял човека, който го е убил, историята, която разправяш за случая, не може да звучи толкова идеално, сякаш си я репетирал часове преди това. Знаехме, че Макс крие нещо, но не бяхме наясно какво, така че накарахме Чък да направи ДНК тест на остатъчния биологичен материал по огърлицата. Снимките от местопрестъплението показваха, че Елена Травърс е била жестоко одрана по шията при обира. Само че по огърлицата от раницата на Невинс нямаше никакви следи от нейната коса, кожа или кръв.

— Е, значи Невинс я е почистил на пара или каквото там друго правят бижутерите, за да върнат блясъка — сви рамене Кейтс.

— Не беше почиствана. Драйдън твърди, че огърлицата е пълна с остатъци от кожни мазнини, но никаква част от ДНК по нея не принадлежи на Елена Травърс.

— Защото тя никога не я е слагала на шията си — досети се бързо Кейтс.

— Смятаме, че братята Басет са дали на Елена фалшификат, след което са организирали кражбата му, така че да могат да приберат застраховката на истинската огърлица — добави Кайли. — Свързахме се с разследващ застрахователни измами и се оказа, че братята Басет са подавали три иска за обезщетения вследствие на кражби през последните двайсет и две години, като всеки е бил срещу различна застрахователна компания. И трите пъти исковете са били напълно удовлетворени и изплатени от застрахователите. А общата им стойност е била деветнайсет милиона долара. Вероятно се е очаквало и този обир да мине гладко като предишните, но всичко се е скапало в мига, в който Елена е била убита.

— След това всички участващи лица са се обърнали едно срещу друго — продължих аз. — Невинс е застрелял Дейвис. Теди Райдър е избягал с фалшивата огърлица, която вероятно е смятал за истинска. После Невинс убива Лео и накрая Макс доста убедително ги чува да се карат, застрелва Невинс и подхвърля истинската огърлица в раницата му. Така той няма да прибере застраховката, но това вече не го интересува, защото случаят бързо ще бъде потушен.

— А и след като брат му е мъртъв — намеси се Кайли. — Макс става единствен собственик на компанията, което вероятно струва много повече от осем милиона.

— Можете ли да докажете нещо от това? — попита Кейтс.

— Единственият начин да докажем каквото и да било, е да открием фалшификата, който е носила Елена Травърс.

— Намерете го тогава, защото прокурорът ще ви се изсмее в лицето и ще ви изгони от кабинета си, ако го накарате да повдигне обвинение за липса на ДНК. А въобще знаете ли къде да я търсите? — усъмни се Кейтс.

— Ще започнем от Ани Райдър — отговори Кайли. — Ако е у сина й Теди, може би тя ще е склонна да я предаде, за да му предложим сделка.

— Говорете с нея и вижте какво ще иска — заяви Кейтс.

— Ако успеем да я намерим — казах аз. — Надяваме се да е все още жива при постоянно увеличаващата се смъртност около този случай.

Макс Басет зави с ленд роувъра си на изхода от шосе „Таконик“ в посока Шраб Оук и извади късмет да го хване червен светофар точно на изхода. Това му даде достатъчно време още веднъж да погледне новия брой на Ню Йорк Поуст, лежащ на седалката до него.

Ухили се. Снимката му беше на първа страница и той прочете заглавието за десети път:

Отгърна вестника на трета страница и препрочете първото изречение от статията:

Шофьорът на автомобила зад него натисна припряно клаксон и Макс потегли на запад по шосе 6. „Аз съм герой, Лео — каза си той, — жалко, че не си наоколо да организираш някое от твоите соарета в моя чест.“

Петдесетминутното разстояние с кола от Манхатън се изминаваше лесно, но последният участък изискваше цялото му внимание. Макс захвърли вестника на пода в колата, за да се съсредоточи. Беше ранна пролет и ледът по повърхността на езерото Мохеган се беше разтопил. Въпреки това обаче петкилометровият черен път, изпъстрен с много завои, все още беше покрит тук-там със заледените остатъци от ужасно студената зима. Този път водеше до вилата му за дванайсет милиона долара с изглед към езерото.

Десет минути по-късно той спря ленд роувъра си в гаража и отиде направо в бараката за лодки. Неговият Скийтър FX-21 не беше излизал на вода от октомври, но едно телефонно обаждане до дългогодишния му помощник Том Меснер, който се грижеше за имота, беше достатъчно, за да подготви елегантната лодка с тясно и дълго шест метра и половина тяло за новия сезон. Макс отвори хладилника на борда, който Том беше заредил, и намери вътре сандвичи с телешко, термос с кафе и пури, точно както беше помолил. Както и нещо, което на училия само до осми клас Меснер едва ли се беше налагало да оставя някога преди — ръчно написана бележка.

— За браД ми ли? — засмя се на глас Макс — Е, имам добри новини, Том. БраД ми Лео никога повече няма да ме притеснява.

Макс изведе скийтъра и го насочи бавно към центъра на езерото. Замисли се за нещата, които се бяха случили от последния път, когато се беше качвал на лодката.

Всичко започна преди шест месеца на едно от свръхскъпите и суетни партита на Лео. Още щом Соня Чен пристигна с този Джеръми Невинс под ръка, Макс безпогрешно разпозна типажа му — подмолен красавец, който би изчукал всекиго, който може да му осигури достъп до богатите и влиятелните. Макс го поздрави хладно и внимателно последи как погледът на Невинс се спусна жадно към часовника на китката му — „Одемар Пиге“ от розово злато с диаманти. „Красив и алчен“, отбеляза си Макс.

Лео, естествено, не спря да точи лиги по момчето. Същата вечер двамата братя проведоха един от многото си скандали, изпълнени с крясъци, по въпроса за франчайзинг сделката с марката „Басет“. Спорът беше приключил с това, че Лео демонстративно напусна стаята, заявявайки: „Само през трупа ми!“.

Така да бъде! — реши Макс. На следващия ден покани Джеръми на обяд.

— Нека ти разясня каква е причината — започна Макс веднага щом им сервираха напитките. — Брат ми си пада по теб. Бих искал да те помоля да го поканиш на среща.

— А защо самият той не го направи? — попита напереният младеж, отпивайки глътка от коктейла си „Кир Роял“.

— Не е глупав. Ти си с трийсет години по-млад от него и си далеч над нивото му — отговори Макс.

— Така е. А защо да излизам с него, ако ти ме молиш за това? — полюбопитства Невинс.

— Защо ли? — изгледа го Макс, свали часовника си за осемдесет хиляди долара и го плъзна към отсрещния край на масата. — Мисля, че оценяваш хубавите неща в живота, и ще направиш това, което е нужно, за да ги имаш.

Максуел Басет беше преследвал слонове в Африка, носорози в Намибия и крокодили по поречието на Нил, така че поставянето на капан за един плъх беше лесна работа. Ръката на Джеръми потрепна за миг, когато взе скъпата вещ.

След това всичко беше проста игра с повишаване на залозите. И нещата вървяха безупречно, докато Лео изпадна в истерия, отказвайки да се качи в лимузината, а глупаците, наети от Джеръми, застреляха неправилния човек. Макс обаче успя да се адаптира към променената ситуация и в четвъртък вечер в кухнята на Лео всичко си дойде на мястото. Имаше само още една изпусната нишка — трябваше да намери огърлицата с изкуствените камъни преди ченгетата.

И тогава, сякаш от нищото, шансът му сам го намери. Миналата вечер получи имейл със снимка на фалшивото бижу и надпис „Продава се“, придружен от телефонен номер.

Обади се и установи, че продавачът беше самата Ани Райдър. Преговорите със сина й полуидиот щяха да са далеч по-лесни — той би се съгласил на всякаква цена, а щом Макс пипнеше огърлицата, щеше да се разплати с Теди с един куршум в главата. Джеръми обаче го беше предупредил за хитростта на възрастната жена. Тя беше прекалено умна, за да повярва, че Макс би сключил сделка без преговори. Щеше да му се наложи да се пазари, карайки я да си мисли, че е поработила здраво за парите си, и в крайна сметка да я остави с чувството, че е победила.

Трябваше му само малко търпение. И втори куршум.

Макс изключи двигателя в средата на езерото и лодката бавно спря. Дълбокомерът на таблото показваше, че разстоянието до дъното е малко под осемнайсет метра. Достатъчно дълбоко. Теди и Ани Райдър щяха да пристигнат в къщата в два следобед. До мръкване щяха да се озоват на дъното на езерото Мохеган с тежести, завързани за глезените, и разпрани стомаси, за да не могат телата им да изплуват заради отделящите се газове.

Няколко дни след това полицаите щяха да освободят тялото на Лео и Макс с опечалена физиономия щеше да се появи пред медиите в деня на погребението му. След това щеше да подпише договора с „Пресио Мундо“. А първото създадено впоследствие бижу щеше да бъде посветено на скъпия му и непрежалим брат.

Запали една от пурите, оставени от Том, облегна се удобно назад и се отпусна под лъчите на априлското слънце. Ловът беше почти към края си.

Ани Райдър реши, че в един друг свят тя и Макс Басет биха били невероятен екип. Той беше майстор в създаването на изтънчени бижута, а тя, по дяволите, беше истинска легенда.

Двамата можеха да направят милиони, но тя би го зарязала като лош чек още в мига, в който започнеше стрелбата. Би могла да преглътне цялата тази глупост около славата му на голям ловец, макар че ловът беше нещо тъпо, но убийството на Елена Травърс я беше накарало рязко да смени мнението си. Басет не беше натиснал спусъка, ала беше наел Реймънд да свърши мръсната му работа, с което Теди се оказа съучастник в убийство.

Сега човекът, който би могъл да бъде идеалният й партньор, се беше превърнал в главния й враг. И Ани Райдър бе на път да реши този въпрос веднъж завинаги.

— Пътят до къщата на този тип е като игрище за хокей на лед — отбеляза Теди, докато прекарваха очукания шевролет по замръзналото шосе.

— Просто карай бавно — предупреди го Ани, забелязвайки охранителната камера, монтирана на едно дърво. — И се усмихни, дават ни по телевизията.

Какъвто си беше глупав, Теди действително намали и се усмихна.

— И никакво говорене, разбра ли? — напомни му Ани.

Теди прекара пръсти пред устните си, затваряйки въображаем цип.

После паркира колата и двамата тръгнаха към къщата. Ани позвъни на вратата. Макс Басет отвори и веднага претърси Теди за скрито оръжие.

— Чист е — установи Макс и се обърна към Ани. — Ами ти?

— Аз не вярвам в оръжията — каза тя. — А освен това, ако не разполагаш с жена полицай, няма начин да ме докоснеш и с пръст.

На Макс не му пукаше дали тя носеше цял арсенал, скрит под червено-черния й пуловер. Така или иначе щеше да е мъртва, преди да успее да стреля.

— Можем да поговорим в бърлогата ми — предложи той и ги поведе надолу по коридора към дебела плоча от макасарски абанос, която собственоръчно беше донесъл от индонезийската джунгла. Набра кода на клавиатурата и махагоновата врата се отвори.

Влязоха и Ани чу електронното цъкване — сигнал, че вратата се беше затворила зад тях. От архитектурна гледна точка стаята беше великолепна, помисли си тя. Коминът на каменната камина се издигаше до тавана, а отпред имаше интересен дървен балкон, окъпан в слънчева светлина. Цялото място обаче излъчваше смърт. Огромен бял тигър с раззината уста и остри зъби, застинал по средата на скока си, заемаше централното място в помещението. Беше заобиколен от дузини други препарирани животни, рогове и глави по стените. Това беше огромна колекция от трофеи, събирани цял живот от мъж, чиято единствена страст беше да убива други живи същества.

С Теди се настаниха на дивана, покрит с кожа от зебра, а Макс зае мястото срещу тях зад инкрустираното със слонова кост кожено бюро.

— Колко искате? — попита той.

— Огърлицата беше застрахована за осем милиона — каза Ани.

— Тази беше върната. Досега сигурно сте разбрали, че това, което притежавате, е доста евтин фалшификат.

— Не я пробутвай толкова евтино — възрази Ани и се усмихна. — Тя е оригинал на Макс Басет и далеч не е без стойност.

— Ласкаете ме, мадам, което, сигурен съм, е целта ви. Въпреки това, дори и с моето име отгоре, тази би струвала най-много стотина хиляди.

— А аз защо бих се съгласила да взема сто хиляди, когато застрахователната компания предлага възнаграждение от четвърт милион?

Макс стисна челюсти.

— Не ми се ще да ви съобщавам лошите новини, но възнаграждението на застрахователите вече не е в играта, откакто огърлицата беше намерена.

— И аз мразя да ти съобщавам лоши новини, но огърлицата, която са намерили, е онази, която ти си сложил у Джеръми, след като си го убил. Наградата е обявена за онази, която е била около шията на Елена Травърс, съдържаща нейните кръв, кожа и ДНК. Със сигурност тя струва повече от сто хиляди за теб… Особено сега, когато си на път да се обвържеш в свещен съюз с големите момчета от „Пресио Мундо“.

— Написала си си домашното — насили се да се усмихне Макс.

— Така правят изпечените престъпници, господин Басет. Знаете ли какъв ви е проблемът на вас? Имате зла душа и черно сърце. Това, което ви липсва, е престъпният ум. Платили сте на Реймънд да убие Елена и заради глупавото ви мислене сега синът ми е издирван като съучастник в убийство. Затова не очаквайте да се измъкнете евтино.

— Имам в брой три милиона долара. В сейф са — изправи се Макс. — Вие ми давате огърлицата, аз ви давам парите, но едно нещо трябва да е ясно. Не съм платил на Дейвис да убие Елена. Това, което се случи, беше нещастен случай. С Лео работехме по застрахователна измама, която тръгна зле.

— И това, господине, е причината самата аз никога да не си играя с оръжия — обясни Ани. — Когато една измама се прецака, никой не умира.

— Мамо — прекъсна я Теди. — Нека си вървим. Чухме достатъчно.

Ани го плесна по врата.

— Какво те предупредих за говоренето? — ядоса се тя.

— Да си мълча. Но не съм казал нищо лошо. Казах само: „Хайде да вървим“.

Не — помисли си Макс. — Каза: „Хайде да вървим. Чухме достатъчно“ и Мама Меца изведнъж се разтревожи.

— Три милиона в брой — заяви Ани. — Събери ги и ги опаковай. С Теди ще отидем да донесем огърлицата.

Донесете я — помисли си Макс, — вие ми я дайте, а после ще видим кой е глупакът, когато ви отстрелям като…

В същия миг Макс Басет осъзна, че беше допуснал най-голямата грешка в живота си. Той беше ловец още от времето, когато порасна достатъчно, за да държи лък и стрела, но много преди да се научи да стреля, баща му го беше научил как разсъждава един ловец.

Въпросът не е в това кой е по-бърз или по-силен. Важното е кой е по-умен. Ловът е проверка на ума, Макс. Те не са глупави животни. Те са хитри, затова никога не подценявай интелигентността на плячката си.

Ани Райдър беше извънредно хитра. Беше прекалено умна, за да му даде огърлицата и да очаква, че след това ще си тръгне с парите. Тя не беше дошла тук заради парите. Беше дошла, за да получи признанието, което току-що успя да изтръгне от него.

А този тъпак, синът й, се беше издал, че са поучили това, заради което са дошли. Само че вместо да си сложи маската на изпечен играч на покер, целещ се във високите залози, както правеше майка му, Теди Райдър беше изтърсил: Хайде да вървим. Чухме достатъчно.

Старата жена и синът й не бяха плячката. Те бяха само примамката. А Макс не беше ловецът — беше преследваният.

— Хванахме го! — каза Кайли, когато Макс Басет призна, че убийството на Елена е било просто провалила се застрахователна измама.

— Хванали сме го само на запис — отбелязах аз, — ще се почувствам по-добре, когато го хванем и в белезници.

С Кайли се намирахме в задната част на микробуса на Теди Райдър и слушахме диалога, провеждащ се в къщата до езерото. Няколко часа по-рано бяхме сключили сделка с дявола. В нашия случай Сатаната изглеждаше като сладка възрастна дама, сякаш току-що излязла от картина на Норман Рокуел, само че притежаваше умения за водене на преговори, достойни за шеф на мафията.

Ани знаеше, че не разполагаме с достатъчно доказателства да изправим Басет пред съда, затова сама предложи да ни помогне да го сразим. В замяна искаше единствено имунитет за собствения си син. Със същия финес би могла да поиска и градът да му организира парад с мажоретки. Старши областният прокурор Мик Уилсън нямаше навика да изпуска съучастници в убийства, но в този случай се съгласи, без да му мигне окото.

Залавянето и окошарването на дребна риба като Теди Райдър щеше да бъде мимолетно отразено в медиите и нямаше да предизвика почти никакъв отзвук. Докато привличането към обвинение на известен нюйоркчанин като Макс Басет би отекнало в целия свят. Мик с радост бе готов да замени дребната риба за голямата. И съм сигурен, че в мига, в който ни даде зелена светлина за действие, беше започнал да си фантазира кой ли щеше да играе неговата роля в предстоящия филм.

Ние с Кайли трябваше единствено да арестуваме Басет с обвинение, което щеше да издържи в съда. Освен това разполагахме само с три часа, за да организираме и изпълним цялата операция. Ани вече се беше съгласила на среща в два часа следобед с Басет и ако го помолеше за отсрочка, имаше риск да събуди подозренията му.

Първото предизвикателство, с което се сблъскахме, беше да намерим подходящ полицейски автомобил. Управлението разполагаше с доста очукани микробуси за задачи под прикритие и наблюдение, но в случая ни трябваше нещо, което правдоподобно да изглежда като кола на Теди. И затова измъкнахме един микробус „Шевролет Астро“ от 1996-а от паркинга с конфискувани коли и техниците набързо го снабдиха със система за подслушване. Не разполагахме с видео, но положителното беше, че поне отоплението и спирачките на шевролета работеха.

С времето подслушвателните средства, които се закрепят по тялото, стават все по-дребни, но все още е възможно да бъдат засечени, ако информаторът бъде претърсен. Опцията да опашем Теди с жици отпадаше. Ани обаче ни увери, че Басет не би я докоснал.

— Той никога няма да заподозре, че може да съм сключила сделка с ченгетата — заяви тя. — По дяволите! Дори самата аз не мога да го повярвам!

Основните правила бяха прости — влизат, получават признанието и излизат.

— Ще ви трябва кодова дума за опасност — предупреди ги Кайли. — Ако нещо се обърка, достатъчно е да я изречете веднъж и ние ще дотичаме при вас.

— Какво мислите за помощ? — попита Теди.

— Умно разсъждаваш, хлапе — съгласи се Ани.

Ала веднага щом той остана достатъчно далеч, така че да не я чуе, тя смени кодовата дума на горещ шоколад.

Четиримата се натъпкахме в буса и около един и половина бяхме на паркинга зад търговската къща на „Ауди“ на главната улица на градчето Мохеган Лейк. Там зачакахме срещата с екипа ни за подкрепление и екип от специалните полицейски сили на Бронкс.

В два без десет ръководителят на екипа ни се обади по радиото с лоши новини. Ударили елен по „Таконик“. Двама от хората му спешно били транспортирани до болница, а камионът им бил неизползваем, докато не извадели Бамби от предната решетка. Обадил се на диспечер и поискал да ни изпратят друг екип за подкрепление най-късно до 16:00 часа.

— Не, трябва да го направим сега — поклати глава Ани Райдър.

— Не можем — възразих. — Този човек разполага с достатъчно огнестрелна мощ да защити дори военната база в Аламо. Ще чакаме подкреплението.

— Значи може да си го чакате без мен — заяви тя. — Ако му се обадя сега, десет минути преди уговорената среща, и му кажа да ме почака още два часа, той ще се досети, че се случва нещо необичайно. Просто ме откарайте там навреме, оставете ми да си свърша работата и щом изляза, можете да чакате, колкото си искате, преди да нахлуете в укреплението му.

— Ани… — понечих да възразя аз.

— Говоря съвсем сериозно, детективе — прекъсна ме тя. — Разговаряла съм с този човек по телефона снощи. Той е прекалено страхлив и предпазлив. Трябва или да влезем сега, или сделката изобщо да не се състои.

Тя блъфираше. Беше готова да направи всичко необходимо, за да измъкне детето си от затвора, но аз не можех да си позволя да рискуваме. Погледнах към Кайли и от пръв поглед беше достатъчно да се разбере къде витаеха мислите й.

— Да го направим — каза тя накрая и Теди потегли от паркинга, за да изминем последния участък от пет километра до вилата на Басет.

След по-малко от двайсет минути Ани си свърши работата. Беше успяла да изтръгне признанието на Басет. Сега оставаше единствено да чакаме двамата ни информатори да излязат от къщата.

В този момент Теди, който беше предупреден да не се обажда, изрече: „Чухме достатъчно“.

— Теди май току-що каза на Басет, че са получили признанието, заради което са дошли — реагира веднага Кайли.

— И на мен така ми прозвуча — съгласих се аз. — Но пък само ние знаем какво означава. Въпросът е дали Басет ще се досети?

Зачакахме Ани да попита Басет дали може да й приготви чаша горещ шоколад, но не го направи. В този момент тя каза само:

— С Теди ще отидем да вземем огърлицата.

— Излизат. Готов ли си? — попита Кайли.

— Няма ли да чакаме подкреплението?

— Твърде е рисковано. Ако тя не си тръгне веднага, той ще се досети, че сме тук, и ще изгубим елемента на изненадата. Веднага щом Ани и Теди са в безопасност, ти покриваш задния вход, а аз влизам отпред и ще го арестуваме.

От подслушвателната уредба се разнесоха стъпки, докато Ани и Теди се придвижваха из къщата. Веднага щом входната врата се отвори, сигналът започна да се губи.

— Микрофонът се трие в плат — отбеляза Кайли. — А тук навън е дяволски студено. Вероятно Ани е скръстила ръце пред гърдите си.

Шумът от припукващо статично електричество в ефира продължи още малко, след което сигналът изчезна напълно.

— Изгубихме я — отбелязах аз.

— Няма значение — каза Кайли. — Двамата с Теди се връщат към микробуса, а Басет вероятно седи в дневната си със заредена пушка за лов на слонове и чака да докопа…

Ударът беше потресаващ. Имах чувството, че микробусът бе пометен от влак. По-късно разбрахме, че е било всъщност също толкова смъртоносен удар от ленд роувър.

Страничната част на стария ни седан се огъна навътре и цялото возило се плъзна по замразената почва. Нито Кайли, нито аз бяхме очаквали сблъсъка и двамата се строполихме рязко върху твърдия метален под.

Преди да осъзная какво ставаше, чух рева на двигателя отвън, а ленд роувърът продължи да притиска микробуса ни. Последвалият втори удар беше по-силен от първия. Седанът се преобърна на една страна, заклатушка се за миг, след което се затъркаля надолу по стръмния банкет край пътя, падайки ту на колела, ту на таван, докато не се удари в нещо голямо, вероятно дърво, и спря на място.

Ако не беше релсата, закрепена здраво за тавана, за която бях успял да се хвана, щях да бъда размятан като парцалена кукла в пералня. Въпреки това лявото ми рамо и дясното ми коляно отнесоха най-сериозните наранявания.

Кайли не беше извадила такъв късмет. Тя се беше държала само за задната част на шофьорската седалка и сега погледът й блуждаеше, а по лицето й се стичаше кръв.

— Трябваше да изчакаме подкреплението — промълви тя.

Още щом Макс осъзна, че семейство Райдър са дошли само заради признанието му, а не заради парите, той посегна към пистолета, скрит зад гърба му. Измъкна го, насочи го на сантиметри от лицето на Ани и постави показалец пред устните си.

Бавно схващащият Теди също разбра посланието и замръзна на място.

Макс внимателно повдигна долната част от пуловера й и си помисли: „Не е чудно, че старата вещица не искаше да бъде претърсвана. Била е опасана с жици!“.

После обърна пистолета към Теди и прошепна в ухото на Ани:

— Колко са ченгетата в буса?

Тя не отговори, но показа знак с два вдигнати пръста.

Максуел Басет винаги беше нащрек за деня, в който щеше да настъпи възмездието. През целия си живот се беше научил да оцелява. От десетилетия се подготвяше за този апокалиптичен миг, след който щеше да му се наложи да избяга от живота, който бе водил до момента. Във всичките му сценарии за настъпването на Армагедон той винаги си беше представял чуждо нашествие, природна катастрофа или тотален социален колапс. Дори в най-лудите му фантазии не беше допускал, че сетният му ден щеше да настъпи, когато бъде повален от хитра дърта чанта и отвеяното й синче.

Това обаче сега нямаше значение. Той беше готов. С насочения към тях пистолет Макс отиде до гардероба и извади отвътре стара и доста износена пътна чанта за сафари. Беше пълна с всичко, от което би имал нужда, за да избяга и да се скрие в крепостта, която си беше построил преди трийсет години в джунглите на Британска Колумбия.

Щеше му се да пусне един куршум в празната кратуна на Теди, ала необходимостта да пази тишина надделя над желанието за разплата.

— А сега просто седни тук и се дръж като добро момче — прошепна той в ухото му. — Ако не си добричък, се сещаш какво ще се случи с майка ти, нали?

Теди кимна и седна с каменна физиономия, докато Басет изведе Ани извън стаята и затвори вратата зад гърба си.

Щом излязоха, той разстрои микрофона на възрастната жена достатъчно, за да убеди двете ченгета, че тя се връща към микробуса. След това изтръгна рязко предавателя и го захвърли в снега.

— Качвай се! — нареди той.

Отвори вратата на ленд роувъра си откъм шофьорското място, след което натика Ани вътре и я избута до съседната седалка.

— Закопчай си колана! — заповяда й отново и запали двигателя.

Джипът му беше шумен звяр, но се надяваше, че има шанс ченгетата да са със слушалки и да се опитват да хванат сигнала от устройството на информатора си. Така и нямаше да разберат откъде им е дошло. Супермощният 6-цилиндров V-образен двигател с 340 конски сили оживя с рев.

Старият микробус беше спрял на трийсетина метра от него, а страничната му част беше идеална мишена за роувъра.

Ани вдигна ръце пред лицето си, за да се защити.

— От какво се страхуваш, бабче? — изхили се Басет. — Ти ще си в ролята на чука, а не на пирона.

— От какво мислиш, че се боя, задник такъв? Щом удариш напречно тоя бус, и двамата ще се озовем сред огромна въздушна възглавница.

— Ти да не мислиш, че съм толкова тъп? — изгледа я Басет и обърна роувъра със задната част към шевролета.

След това превключи на задна скорост и натисна газта, а джипът от два тона и половина, предназначен за всякакви терени, се спусна стремглаво назад, прекоси алеята и се заби точно в средата на стария седан.

Страничната част на микробуса хлътна навътре и возилото се плъзна по леда, а дори при скорост от петдесет километра в час въздушните възглавници на роувъра не изскочиха.

— Още един опит — извика Басет.

Изтегли колата леко напред, за да може да я засили още веднъж за втори удар. За пореден път превключи на задна, настъпи газта и се понесе назад към смачканото полицейско возило.

Този път мощният шестцилиндров двигател на роувъра си свърши работата и седанът се претърколи на покрива си, прекатури се още веднъж на една страна и се залюля на ръба на банкета. В крайна сметка гравитацията надделя и бусът се затъркаля надолу по хълма, а Басет се заслуша в приятната за ухото му музика на разкъсван метал и чупещи се стъкла.

Не отдели време да огледа по-добре делото си. Дори и ченгетата вътре да не бяха мъртви, нямаше да бъдат в състояние да го последват.

Намираше се точно на 5073 километра от убежището, което си беше създал и където щеше да прекара следващите няколко години зает в лов, риболов и пренареждане на живота си.

Погледна за миг възрастната жена на седалката до него. Тя нямаше да остане за цялото пътуване. Беше сигурен, че ще й намери вечен дом след по-малко от осемдесет километра.

Русата коса на Кайли беше изцапана с кръв, а на скалпа й зееше десетсантиметрова рана.

— Това копеле ни удари отстрани — простена ядно тя, докато забърсваше кръвта от лицето си с ръкава на ризата си. — Не го оставяй да се измъкне. Обади се за помощ. Бързо!

Тъкмо посягах към радиостанцията, когато чух, че някой мъчи да отвори задната врата на микробуса. Той беше обърнат на една страна и който и да правеше опити, трябваше да вдигне дясната врата нагоре. Дневната светлина нахлу вътре, а с Кайли едновременно извадихме пистолетите си и изкрещяхме: „Стой на място!“.

— Не стреляйте! Това съм аз… — извика Теди. — Хора, добре ли сте? Басет се измъква. Трябва да го хванете — заобяснява той, жестикулирайки нервно във всички посоки.

— Дръж ръцете си вдигнати във въздуха, за да мога да ги виждам — наредих му аз. — Къде е майка ти?

Той вдигна високо ръце, раздразнен от това, че изведнъж проявявахме недоверие към него.

— Басет извади пистолет и я взе като заложница. След това се качи в джипа си и удари вашия бус. Два пъти. Изблъска ви надолу по хълма — обясни очевидното той.

— Знаеш ли къде отиват?

— Откъде, по дяволите, аз да знам това? Той намери подслушвателя и се ядоса на мама. Този тип е напълно луд. Вие нали казахте, че имате подкрепление? Къде са останалите ченгета?

Теди беше обезумял почти до истерия, а по бузите му се стичаха сълзи. Свалих пистолета си.

— Добре, успокой се. Правим каквото можем — казах аз. — Сега и ти можеш да ни помогнеш. Той каква кола караше?

— Сребрист ленд роувър, но не стреляйте по него! Мама е в колата му!

Взех радиостанцията и се обадих със сигнал за „десет-тринайсет“ — офицер с нужда от помощ. В нашия случай обаче щяхме да имаме необходимост от големи количества помощ.

Предадох на диспечера бърз поглед над ситуацията заедно с описание на беглеца, колата му и заложничката. Всичко вървеше добре, докато не им съобщих местонахождението си.

— И искате нюйоркската полиция да откликне на инцидент в пущинака? — попита диспечерът.

— Инцидент ли? — изкрещях аз. — Някакъв маниак току-що се опита да убие двама детективи от полицията на Ню Йорк. По дяволите юрисдикцията! Не ми пука кого ще изпратите. Имаме избягал убиец и той държи заложник. Искам местно подкрепление, шерифската служба, въздушните сили — всеки и всички, които биха могли да ни помогнат да пресечем пътя му за бягство и да го спрем.

Теди ме изгледа изумен откъм задната врата на микробуса, без да смее да свали ръцете си.

— Идват ли? — попита той.

— И аз знам колкото и ти… А сега свали тези ръце и ела да ни помогнеш да излезем.

Теди задържа вратата отворена, за да изпълзим навън. След прекараните няколко часа в буса студеният въздух ни се отрази добре. Изправих се и прехвърлих цялата тежест на тялото си върху дясното ми коляно — болеше ме силно, но ставата ме удържа.

Кайли приседна на един дънер, взе шепа сняг и го притисна към дълбоката рана на главата си.

Радиостанцията ми изпука и натиснах бутона, за да приема разговора с диспечера. Този път гласът беше различен, звучеше по-зряло и по-спокойно.

— Поемаме случая, детективе — каза човекът отсреща. — Щатските изпращат хеликоптер, а областният шериф ще организира пътни блокади на входовете на „Таконик“ и на петдесет километра и в двете му посоки.

— Това няма да помогне — възразих аз, — този тип е на единствения път за бягство оттук, а по него не може да се кара бързо. Най-добрият начин да го спрем е да пресечем пътя му веднага. Колко бързо можете да изпратите екип до мястото, където пътят към Лейкшор Драйв се пресича с Мохеган авеню?

Последва дълго мълчание, след което гласът се включи отново:

— Мога да пренасоча някои от щатските ченгета и вероятно да ги позиционирам на място за дванайсет минути.

— Дотогава той ще е духнал и няма да се качи на магистрала „Таконик“ — обясних. — Познава всички второстепенни шосета, включително и заешките следи в радиус на километри оттук. Предайте на щатските, че имаме нужда от хеликоптера веднага или ще го изгубим.

Оставих радиостанцията и изпълних спокойния горски въздух с шумна поредица от ругатни.

— Какво става? — попита Теди.

Не бях в настроение за постоянните му въпроси.

— Опитваме се да получим проклето подкрепление от другата страна на езерото, преди Басет да е стигнал дотам — троснато отговорих аз. — Само че в целия щат Ню Йорк няма нито едно ченге, което да е достатъчно близо. Ето това става!

— А защо вие двамата не тръгнете? Обещавам, че няма да се мъча да избягам. Ще ви чакам тук — предложи Теди.

— Няма как да тръгнем, Теди — мрачно отроних аз. — Както може би си забелязал, не разполагаме с кола.

— Така си е — кимна той и се замисли за няколко секунди. След това изведнъж му просветна: — Имам една идея.

— Каква? — попитах раздразнено.

— Ако искате да стигнете до отсрещната страна на езерото, защо просто не вземете лодката на господин Басет?

— Откъде да знаем, че имал лодка? — затюхка се Кайли, докато с мъка се катерехме обратно по стръмния хълм към пътя. — Работехме на сляпо в този микробус.

— Добре де — съгласих се аз, — ала все пак той е милионер, който обича да е сред природата. Има къща край езеро. Не е толкова трудно за двама обучени детективи да се досетят.

Теди ни помогна да се изкачим през банкета и да излезем на пътя.

— Ето там е — посочи той към покритата барака за лодки, долепена до гаража.

С Кайли спринтирахме, изпълнени с високооктанен адреналин, и взехме разстоянието до дока за минута. Там ни очакваше елегантна червена лодка „Скийтър“ с ключове все още на командното табло. Двамата скочихме вътре, тя запали двигателя и натисна газта докрай.

— Басет има сериозна преднина — изкрещя, надвиквайки двигателя, — само че му се налага да кара пет километра по лош път.

Прекосяването на езерото със сто и дванайсет километра в час бързо ни приближи до целта ни от северната му страна. Кайли, която умееше да управлява лодки също толкова безразсъдно, колкото и шофираше, изчака до последния възможен миг, преди да изключи двигателя. Скийтърът акостира в замръзналата пръст сред тръстиките точно до предпазната мантинела, която разделяше езерото от Мохеган авеню.

— Извадихме късмет — извика тя, докато се катереше по мантинелата.

След това се затича към тъмнозеления форд — пикап, паркиран встрани на пътя. Големите златни букви на страничните му врати гласяха Екологична полиция на щата Ню Йорк.

Екоченгетата, чиято служба беше създадена преди повече от век като отдел за защита на дивеча и рибата, все още се занимаваха основно с престъпления срещу околната среда. Ала съвременният екополицай разполагаше с правомощия да привежда в изпълнение всички щатски закони.

Полицаят, който слезе от пикапа, беше висок и слаб като върлина, с по-дълъг от обичайното врат, но с по-малка брадичка. Носеше стандартни широки слънчеви очила „Оукли“.

С Кайли му показахме значките си и се представихме.

— Аз съм Джон Удръф — каза той. — Какво търси нюйоркската полиция в този пущинак?

— Видяхте ли един сребрист ленд роувър да излиза от алеята към Лейкшор Драйв? — попитах аз.

— Това беше господин Басет — обясни ченгето. — Мина преди може би пет минути. Имаше една жена на предната седалка. Какво става?

— Спътничката му е заложник, а Басет се издирва за убийство — заявих аз.

— Има поне няколко страни в Африка, които биха искали да го осъдят за изтребване на застрашени видове — отбеляза Удръф, — но предполагам, че вие говорите за убийство на човек.

— Даже на няколко — казах. — Ще се наложи да вземем пикапа ви.

— Изцяло ваш е, детективе, но няма да успеете да го хванете, ако не познавате отлично местността наоколо.

— Защо? — учуди се Кайли, докато се качваше на предната седалка на пикапа. — Защото сме градски ченгета ли?

— Не, госпожо — отговори спокойно Удръф. — Познавам доста дяволски кадърни градски ченгета, но е трудно да заловиш някого, който не бяга.

— И какво трябва да значи това? — попита Кайли.

— Басет е луд, но далеч не е глупав. Има много ловни землянки, в които би могъл да се скрие, те са по целия път — оттук, та чак до Саскачъуан. Ще се свре в някоя и ще се спотайва, докато му се удаде възможност да задигне колата на някой пиян рибар, след което ще се придвижи до следващото си скривалище, а след това до по-следващото, докато накрая се озове в предварително приготвения си палат, построен бог знае къде.

— Той не може да се скрие — възрази Кайли. — Имаме подкрепление по въздуха, ще се обадим на К-9…

— Хеликоптери, кучета… Госпожо, ето че сега звучите точно като градско ченге, и то не от най-прозорливите.

— А какво предлагате? — попитах.

— Аз ли? — отвърна той и свали слънчевите си очила. Очите му бяха наситеносини, едновременно успокояващи и с доста настойчив поглед. Несъмнено те бяха най-красивата черта у него. — Спрете да ми губите времето и тръгвайте да го заловим, преди да е потънал в скривалището си. А след като не знаете къде да го изловите, предлагам да вземете със себе си доброто старо момче, обитавало околността през последните трийсет и четири години. А освен това е обучено за полицай и може да уцели катерица в окото от сто метра разстояние.

— Качвай се — съгласи се Кайли, кимвайки към пасажерското място.

— При цялото ми уважение, госпожо — каза Удръф, докато отваряше вратата откъм шофьорската страна, — имате ли нещо против да се дръпнете встрани?

Тя го направи и двете градски ченгета с доброто старо момче поеха към гората, за да влязат в дирите на богаташа, който успешно се правеше на Рамбо.

Удръф шофираше с една ръка, докато с другата набираше някого на мобилния си телефон.

— Анди — каза той, — возя двама детективи от нюйоркската полиция в пикапа, търсят касапина. — Последва мълчание. — Не, за убийство и отвличане. Взел е жена заложник в роувъра. Профуча покрай мен на Мохеган авеню преди шест минути. Ако стигне до пещерите на хълма Калифорния, никога няма да успеем да го измъкнем оттам. Грабвай радиостанцията и сигнализирай да затворят „Пийксхил Холоу“ край Томпкинс Корнърс. — За миг пак настана тишина. — Не. Пусни го в ефир — ясно и точно. Той има скенер и искаме да разбере, че пътят му е блокиран, така ще го принудим да се предаде рано или късно. Ако има нещо, което не искаш той да чува, обаждай се по мобилния телефон.

Удръф прекъсна разговора.

— Защо го наричате касапина? — заинтересува се Кайли.

— А как иначе да назовеш човек, платил трийсет хиляди долара, за да убие женски жираф, който все още е кърмел малкото си. И след това е позирал за трофейна снимка, застанал до мъртвото тяло с ловната си пушка „Уинчестър Магнум“ 11-и калибър?

— Вие ловувате ли? — попита Кайли.

— От дете. Стрелям по това, което е разрешено от закона, и ям това, което убия. Но хората като Басет са търсачи на силни усещания. Колкото по-рядко е животното, колкото по-защитен е видът му, толкова по-голяма е жаждата му за кръв — отбеляза екополицаят с отвращение. После попита: — А вие ловите ли риба?

— Не. — Кайли го изгледа така, сякаш той се интересуваше дали плете на една кука.

— Сезонът на пъстървата току-що започна — обясни Удръф. — Ако някога ви се прииска да разпуснете от стреса на големия град, елате насам и ще ви изведа край езерото. Важи и за двамата — побърза да добави той, в случай че някой се усъмнеше, че се опитва да сваля колежката си полицайка насред преследване на заподозрян.

Радиостанцията беше настроена на стандартната полицейска честота и хванахме отделните части от подготвяната операция. Хеликоптерът беше излетял, „Таконик“ беше покрит, а блокадата на Томпкинс Корнърс беше на мястото си. Удръф шофираше решително и завиваше без никакво колебание, личеше си, че е наясно какво прави.

— Знаете накъде точно е тръгнал, нали? — попитах го аз.

— Имам доста добра представа. Аз съм четвърто поколение екополицай, детективе. Моят прадядо е бил убит от бракониер през 1919 г. Хвърлил съм око на касапина милионер от години. Знам какви са навиците му и районите, в които ловува. За мен би било чест и привилегия аз да го обезвредя.

Пресякохме тесен път, който преминаваше през гъста гора, уловена в студа на сменящите се сезони. По земята все още имаше обширни петна от замръзнала и покрита със сняг почва, подсказващи, че зимата все още не беше готова да си отиде. Ала сред тях се забелязваха и миниатюрни зелени поници, лилави главици на минзухари и бели кокичета, които предвещаваха пролетта.

Удръф намали скоростта до 40 километра в час. На три пъти спря напълно, слиза от пикапа и оглежда района, след което продължавахме. На четвъртата ни спирка той отиде встрани от шосето, вдигна нещо от земята и се върна.

— Тук има стара просека, останала от дървосекачите — обясни той. — Поддържаме я чиста като противопожарна мярка, а и някои къмпингуващи и ловци, които знаят за нея, я използват като терен за офроуд. По нея се забелязват пресни следи от гуми. А сега открих това.

Показа ни малка топчица от червени конци.

— Прилича на откъснати нишки от някакъв плат и е със същия цвят като пуловера на заложничката — отбеляза Кайли. — Сигурно тя ги е събрала и ги е хвърлила през прозореца.

— Сега ще проверя — каза Удръф.

— И ние ще дойдем — заяви Кайли.

— Аз обаче съм с бронежилетка — предупреди той.

— А какво мислите, че е това? — Тя се потупа отпред.

— Кевлар — позна веднага Удръф. — Издържа доста добре на изстрели от ниско- до средноскоростни пистолети, но Басет е въоръжен с високоскоростна ловна пушка. Аз съм с керамична предпазна жилетка, която може да понесе такъв удар. Вашата не може.

— Е, ако се прицели в главата, никой от нас няма да оцелее — заключи Кайли. — Това си е нашата игра, затова не очаквайте, че ще седим отстрани до пътя и ще ви гледаме как се забавлявате. Тъй че хайде да вървим и да хванем това копеле.

— Да, госпожо — кимна Удръф с изражение на новооткрито възхищение в погледа. То продължи само за миг, но го разпознах. Бях го виждал преди години и при други мъже, които бяха прозрели, че детектив Кайли Макдоналд е толкова смела, колкото и красива.

Имах чувството, че предложението за релаксиращия риболов отново щеше да излезе на дневен ред, но този път моето име нямаше да присъства в списъка на поканените.

— Ще имаме нужда от малко огнева мощ — отбеляза Удръф и грабна полуавтоматичната пушка „Смит енд Уесън“ 7,62 мм, както и тактическата Мосберг 500 от поставките им в пикапа. — Кой от вас е по-добрият стрелец?

Посочих към Кайли и тя пое мосберга.

— Много ловци си устройват наблюдателници с камери — каза Удръф. — Онази там на дървото сигурно е негова. Ако сензорът за движение ви засече, мигновено ще изпрати снимка на мобилния му телефон. Устройствата са с обхват около двайсет метра, така че гледайте да стоите настрана.

Въпреки че Удръф ми я показа, едва успях да различа кутията, оцветена в камуфлаж, която напълно се сливаше с кората на дървото.

— Какво ще кажете да ни ги посочвате по пътя? — предложих аз.

Той се усмихна широко, пое водачеството и навлязохме в гората. Кайли и аз го следвахме на три метра. Бяха изминали трийсет минути, откакто Басет се беше врязал в микробуса ни, и дясното ми коляно вече се беше подуло дотам, че опъваше силно крачола на панталона ми. Мъчех да го облекча, куцукайки.

Удръф забеляза още две наблюдателни камери, които заобиколихме отдалеч. Бяхме навлезли почти километър навътре в гората, когато проехтя изстрел.

И тримата веднага залегнахме и зачакахме. Не последва нищо.

— Това беше от пистолет — отбеляза Удръф. — Долетя от около четиристотин метра оттук.

В този миг чухме рев от двигател.

— По дяволите! Той има планински мотоциклет.

Заслушахме се, докато моторът се отдалечаваше и постепенно заглъхна.

— Застрелял е заложничката — мрачно отбеляза Удръф. — Имало е смисъл от нея, докато е бил с колата, ала сега вече се е оказала излишен багаж.

Изправихме се и побягнахме към мястото, откъдето беше проехтял изстрелът. Удръф и Кайли бързаха напред, докато аз куцуках подире им.

Достигнахме до една поляна и забелязахме роувъра, паркиран в единия й край. Точно до него с лице в тревата лежеше Ани Райдър. Щом се приближихме, ясно забелязах локвата кръв около главата й.

Кайли коленичи до тялото й, ала в същия миг последва автоматичен откос. Куршумите рикошираха в клоните над главите ни.

— Това беше предупредителна стрелба — изкрещя някой от шубраците зад нас. — Следващата няма да бъде.

Не се наложи да се обръщам, за да разбера, че беше Басет.

— Сега хвърлете оръжията. Един по един, дамите първи — нареди той.

Кайли остави пушката, извади служебния глок от кобура и също го постави на земята.

— Всички оръжия, детективе — извика отново Басет.

Тя издърпа и скрития на глезена й пистолет и го пусна в тревата. С Удръф направихме същото.

— А сега скачай на крака, бабче — нареди Басет и Ани Райдър изведнъж се завърна от мъртвите.

Тя се изправи, поизтупа се и избърса кръвта от лицето и косата си. На мястото, където допреди малко беше заровила лице в тревата, сега се виждаше изкорменият труп на див заек.

— Предайте на възрастната дама белезниците си — извика Басет.

Всеки от нас извади по чифт белезници и ги подадохме на Ани.

— А сега тримата се хванете за ръце и направете кръгче около онова дърво — заповяда той.

Заобиколихме дънера и се хванахме за ръце.

— Закопчай ги — изкрещя Басет на Ани.

Тя се приближи към нас, застана зад мен и постави едната гривна на белезниците около лявата ми китка, след което я пристегна.

— Съжалявам — каза тя.

— Млъквай! — нареди й Басет.

— Извинявах се заради твоето лошо поведение, задник такъв — извика му Ани, обръщайки се назад.

Полуавтоматичната пушка AR-15 в ръцете на Басет изстреля серия от куршуми, които разцепиха дървото едва на петнайсетина сантиметра над главата ми.

— Не ми се ще да убивам три ченгета и да накарам половината униформени в щата Ню Йорк да ме търсят — изкрещя той, — но ще го направя, ако се наложи.

— Той наистина го мисли, Ани — казах аз. — Просто ни закопчай.

Тя затвори другата половина от белезниците ми около дясната китка на Кайли, след което закопча лявата й ръка за дясната на Удръф.

След това Ани се премести зад нас с Удръф и се засуети с последния чифт белезници.

— По-бързо! — изкрещя Басет.

— Пръстите ми са замръзнали — отговори му тя. — Ако не ти харесва как работя, намери си някой друг.

В крайна сметка тя успя да свърже китката ми с тази на Удръф.

— Мърдай встрани! — каза Басет и тя внимателно се отдалечи.

Той се показа, приближи ни със свалено оръжие и дръпна силно веригата на всеки чифт белезници. Държаха здраво.

— Добра работа, бабче — бавно кимна той към Ани. — Аз наистина не искам да ги убивам. Но ти, от друга страна, си напълно заменима. На нито едно ченге няма да му пука дали си жива, или мъртва, и със сигурност няма да тръгнат да отмъщават за смъртта ти.

— Моля те, недей — помоли го тя и вдигна ръце във въздуха, поставяйки длани зад главата си.

— Е, няма как, налага се. Само че не с това. — Той остави пушката си на земята. — Ще използвам пистолета на детектив Макдоналд. Хубаво оръжие — продължи той, след като вдигна глока на Кайли от купчината и го огледа с окото на професионалист.

Макс Басет разбираше доста от оръжия, но не достатъчно от хора. Освен това със сигурност не разбираше нищо от седемдесетгодишната жена, застанала на двайсет метра от него с ръце на тила.

Ани Фендер е била само на петнайсет, когато карнавалът пристигнал в градчето Енид в Оклахома. Когато си тръгнал, тя заминала с него, тъй като се била влюбила лудо в един немец — играч на трапец.

През следващите пет години животът й бил изпълнен с гълтачи на огньове и предсказатели на бъдещето, хвърлячи на ножове и акробатки, свиващи се в кутии, викачи и джебчии.

И тогава се запознала с Бъди Райдър. Само за няколко дни зарязала приятеля си, летящ нависоко, за да прекара следващите четиридесет и седем прекрасни години с изкусния и говорещ сладкодумно фокусник, станал след това прочут измамник.

Макс Басет не знаеше нищо за историята на Ани. Ако беше наясно, може би нямаше да се държи с нея толкова кавалерски, насочвайки пистолета към гърдите й.

— Имаш ли някакви последни думи? — попита той.

— Само три — отговори нахакано тя.

— Изплювай ги тогава, кучко, защото нищо няма да ми донесе по-голямо удоволствие от това, да бъда човекът, който ще прекрати твоето жалко съществуване…

Случилото се след това стана толкова бързо, че приключи, преди да успея да го проумея. Дясната ръка на Ани се изстреля напред с цялата сила и точност на бивш хвърляч от висшата бейзболна лига. Деветсантиметровият ловен нож за дране, който само допреди секунди се намираше затъкнат в канията на десния хълбок на Удръф, изсвистя във въздуха и острието му потъна дълбоко в гърдите на Макс Басет. На синята му джинсова риза се образува разрастващо се кърваво петно, той я погледна изумено и изведнъж се свлече на земята като покосен.

Ани се приближи бавно към тялото му, взря се в него и изрече думите, които Макс Басет никога нямаше да чуе:

— Мразя оръжията.

Понеделник е. Само преди седмица хората тъгуваха по застреляната Елена Травърс. А днес празнуваха възкръсването на жената, която беше отмъстила за убийството на актрисата.

Ани Райдър — умната, бързо мислеща и още по-сръчно боравещата с ножове. От никому неизвестна жена тя се беше превърнала в истинска знаменитост, при това само с едно замахване на тренираната си дясна ръка.

Цялата сага около капана, който бяхме заложили за Макс Басет, беше по първите страници на всички вестници и в топновините на всеки телевизионен канал. Историята беше такава, че караше всеки да се усмихне.

Всеки, освен началничката ни, която беше бясна.

— Ани Райдър е тарикатка, изнудвачка и измамничка — заяви Кейтс, — а навсякъде я изкарват героиня.

— Практически погледнато, е точно такава — напомних й аз.

— Глупости! Синът й е откраднал огърлицата, съучастник е в убийство, а областният прокурор реши да сключи сделка с дявола.

Изглежда, моментът не беше подходящ да напомням на Кейтс, че само допреди четиридесет и осем часа тя беше човекът, който ни накара да привлечем Ани Райдър, за да заложим капан на Макс Басет.

— Ако това е някакво успокоение — намеси се Кайли, — областният прокурор е на върха на щастието, че стана ясно кой е дяволът. Мик Уилсън би се отказал и от хиляда като Теди само за да срази голям престъпник като Басет.

— Значи ситуацията е тройно печеливша, шефе — заключих аз. — Мама Меца откупи имунитета на сина си, областният прокурор ще използва случая, за да изцеди колкото може повече гласове в своя полза, а „Специални клиенти“ получават признанието, че са разрешили убийствата на Елена Травърс, Джеръми Невинс и Реймънд Дейвис.

— Знам, вече видях снимките ви във вестниците — измърмори Кейтс. — Радвам се, че фотографите не са стигнали до вас, докато все още сте били закопчани с белезници около дървото заедно с горския стражар.

— Можете да благодарите изцяло на Ани за това. — По лицето на Кайли се разля многозначителна усмивка. — Тя разкопча белезниците…

— А сега по другата тема — прекъсна я Кейтс, без да се усмихне ни най-малко. — Обади се Хауърд Сайкс. С кметицата ще бъдат тук в шест часа, за да чуят лично как ще разрешите проблема й с Магьосника и неговата защита в стил Робин Худ.

— Планът беше да се срещнем с нея в градския съвет по обяд — каза Кайли.

— Тя ни отказа тази идея, след като чу кого още ще доведете на срещата. Не иска пресата и да разбира дори, че те двете си говорят.

— Значи в шест часа? — каза Кайли. — Имах намерение да си тръгна по-рано, за да отида до Атлантик Сити с колата и да прибера съпруга си у дома.

— Няма проблем. Със Зак ще се справим с това — обеща Кейтс. — Радвам се да разбера, че той е по-добре.

В този момент телефонът иззвъня и тя го грабна, радостна, че имаше повод да прекъсне темата.

— Изпрати я в офиса ми — изрече глухо Кейтс на човека от другата страна на линията, след което затвори и се обърна към нас. — Като говорим за дявола…

— Кметът Сайкс ли пристига? — попита Кайли.

— Не казах кметицата, казах дявола — усмихна се едва Кейтс.

Минута по-късно Ани Райдър влетя през вратата. Изглеждаше с двайсет години по-млада. Посивялата й коса беше боядисана, гримът й беше безупречен, а роклята и палтото й бяха далеч над избелелия панталон и пуловера, с които я бяхме видели за последно. Представих я на капитан Кейтс.

— Ани, изглеждаш фантастично — възхити се Кайли.

— Знам. Лавиния Бегби ангажира хората си да ме гримират. Довечера ще гостувам в нейното шоу по кабелната. Освен това сега двете с нея започваме да пишем книга и тя не иска да изглеждам като някоя съсухрена бабичка.

— Ще пишете книга ли?

— Казва се Бижутерите на звездите и я пише Лавиния. Аз предоставям само по-сочните подробности. Нямах намерение да прекъсвам срещата ви, исках само да намина, за да ви благодаря и да ви кажа довиждане.

— Къде отиваш?

— Във Вегас заедно с Теди и покойния ми съпруг. Бъди винаги е искал да се преместим там. Никога не можахме да си го позволим, но застрахователите на Басет се съгласиха да ми платят двеста и петдесет хиляди възнаграждение за това, че върнах откраднатата огърлица.

— Предполагам, че се е наложило да го направят — отбеляза Кейтс. — Ала мисля, че вероятно не им е било твърде приятно да кихнат толкова много за фалшификат.

— Не е така, по дяволите — отговори Ани. — Сега вече могат да докажат, че братята Басет са подготвили измамата. По този начин ще помогнат и на други застрахователни компании да открият отново старите си случаи с тях и да съдят фирмата за деветнайсет милиона долара. Аз съм основният им свидетел, така че ще получа и малко слава.

Добрите новини около Ани явно бяха повече, отколкото Кейтс би могла да понесе.

— Звучи, сякаш ще си изкарате страхотно във Вегас — въздъхна тя, заобиколи иззад бюрото си и леко изтика Ани Райдър към вратата.

— Бих си изкарала още по-добре, ако ме вземат някъде за крупие при блекджек — каза Ани, — но за съжаление, не търсят много хора с криминално досие. Това наистина е доста дразнещо.

— Защо отивате тогава? — попита Кейтс.

— Заради хубавото време — усмихна се старата измамница и й намигна. — Както и заради всички фрашкани с пари там.

Ъруин Даймънд беше истинска легенда в политическия живот на Ню Йорк. Цели четиридесет години той се беше справял с всякакви забрани, партийни повели и политически глупости, за да може нещата да се случват. Пресата го наричаше Оправния, „заместник-кмета, отговарящ за поправяне на щетите“ и Еврейския кръстник.

В момента легендата седеше в залата за срещи на полицейското управление с ръце, скръстени пред гърдите, отпуснал глава на високата облегалка на стола и затворил очи.

При вида му с Кейтс си разменихме многозначителни усмивки. Ъруин, който беше майстор на петминутните дремки за възстановяване на силите, явно презареждаше батериите си за предстоящата среща очи в очи с кмета.

— Кметът обикновено не закъснява — каза Кейтс с полуизвинителен тон за нещо, което всъщност беше извън нейния контрол.

— Ще бъде тук след три минути — заяви той.

— Откъде знаете? — учуди се Кейтс.

Не бяха много хората, които открито можеха да се противопоставят на предположенията на Ъруин Даймънд. Ала с времето четиридесет и няколко годишната полицайка от афроамерикански произход и седемдесетгодишният инвестиционен банкер и политически съветник бяха прекарали достатъчно дълго заедно, за да се превърнат в близки съюзници.

— Защото я е страх, че ако ме накара да я чакам половин час, ще си тръгна, но в същото време ми е сърдита заради подкрепата ми на Спелман на изборите, така че с това закъснение опитва да ми отправи послание. Демонстрира ми, че тя е на власт, а аз не съм в играта.

— Едва ли! — възкликна Кейтс. — Може и да сте се пенсионирали, когато Сайкс пое поста, но никога няма да бъдете извън играта.

— Благодаря ти, Делия. Не ме разбирай погрешно. Мюриъл Сайкс беше дяволски добра като щатски прокурор, но нищо не разбира от политика. Кмет е само от сто дни и си личи. Би било по-умно от нейна страна, ако беше дошла тук преди мен. Така може би нямаше да ми демонстрира превъзходство, но щеше да ми покаже, че не разсъждава като лаик.

— От друга страна — каза Кейтс, — ако тя разполагаше с вашия политически опит, сега вие нямаше да сте тук, за да й помогнете да се измъкне от кашата.

Аз просто си седях отстрани и слушах изкусната размяна на реплики помежду им.

Точно в 6 часа и 20 минути кметицата влезе в конферентната зала, придружена от съпруга си, и седна в противоположния край на масата.

— Госпожо кмет — поздрави я възпитано Ъруин.

— Господин Даймънд — кимна делово тя, — детектив Джордан смята, че можете да помогнете. Цялата съм слух.

— Нека да видим дали мога да обобщя неприятната ви дилема — каза той.

Тя едва ли се нуждаеше от резюме, но старият политически боен кон искаше ясно да отправи свое послание: Имаш нужда от мен повече, отколкото аз се нуждая от теб.

— Едни лоши момчета са откраднали значително количество скъпоструващо медицинско оборудване от най-престижните болници в града. Много неприятно. Затова съпругът ви ангажира вашата елитна полицейска част в дискретно разследване за залавяне на лошите, които всъщност се оказва, че са добри момчета, а това е дори още по-неприятно. Като обучен магистрат, искате справедливост, но като действащ кмет на почтения ни град, се опасявате, че ще изглеждате пълна глупачка в очите на общественото мнение. И както се казва на политически жаргон, госпожо кмет, нагазили сте в дълбоки лайна. Прав ли съм дотук? — попита невъзмутимо Ъруин и я дари с широка отмъстителна усмивка.

— Давайте по същество, господин Даймънд — тихо каза тя. — Как да процедирам?

— Никак. Не и ако не искате да сте крайно непопулярен кмет само за един мандат.

— Това ли е окончателният ви отговор? Да не правя нищо?

— Споменавал ли съм, че не трябва да правите нищо? Не. Казах само да не затваряте зад решетките банда желаещи доброто на мнозина военни герои за това, че са се опитали да помогнат по някакъв начин на по-нещастните свои бойни другари. Вместо туй предлагам да им дадете това, което искат.

— И какво е то?

— Искат съвременна, напълно оборудвана и финансирана амбулатория за здравни грижи за мъжете и жените, които са рискували живота си за родината. А вие, госпожо кмет, трябва дори да застанете начело на това, което правят.

— И как се очаква от мен да…

— За начало — прекъсна я Ъруин — градът следва щедро да им помогне. Вярвайте ми, разполагате с много средства, които просто си стоят наоколо и не правят нищо. След това трябва да се обадите на ръководствата на ограбените болници и да ги помолите да направят дарения на оборудването, което е било отнето, както и да отделят по още някой милион, така че да добавят още малко суми в наличност.

— Те ще ми затворят телефона веднага — отговори Сайкс.

— На мен не ми затвориха — каза Ъруин. — Обадих се на седмина от тях вчера и ето какво ми казаха те до момента — добави той и й подаде лист хартия.

— Дванайсет милиона долара? — възкликна Хауърд, надзъртайки зад рамото на съпругата си.

— Хауърд, точно ти си човекът, който най-добре знае какво състояние харчат за реклама тези болници всяка година. За тях няколко милиона отгоре са просто капка в морето. А ако успеете да представите това като съвместна инициатива между градската управа и частния сектор, действаща изцяло в полза на ветераните, гарантирам ви, че всяка болница, независимо дали е била ограбена, или не, ще иска да фигурира в списъка на дарителите.

— Много разчупено мислене, господин Даймънд — въздъхна кметицата, — ала тези хора са нарушили закона.

— Разговарях с областния прокурор, който също не иска да влиза в ролята на лошото ченге в целия сценарий. Той е готов да им предложи освобождаване от отговорност в замяна на дългосрочна служба в полза на обществото. Сигурен съм, че те биха предпочели да работят в новото медицинско заведение, вместо да лежат в затвора. Какво мислите, госпожо кмет? Бихте ли желали да сте тази, която е помогнала на героите да получат това, за което са се борили?

За пръв път, откакто го познавах, Хауърд Сайкс си позволи да отговори пръв, преди съпругата си.

— Мисля, че това е брилянтна идея — възкликна той.

— Мюриъл е кмет в първия си мандат само от три месеца, но вие ни дадохте цял куп идеи и възможности за представяне по време на кампанията за преизбирането й.

След това Хауърд се обърна към съпругата си, която седя и мълча цели двайсет секунди, преди внимателно да се надигне от стола си, за да заобиколи конферентната маса.

— Хауърд е прав, господин Даймънд. Вие успяхте от най-лошия сценарий да извадите златна възможност. Благодаря ви. — И тя протегна ръка на бившия си опонент.

Ъруин се изправи и пое дланта й с две ръце.

— За мен е удоволствие да ви служа, госпожо кмет — каза той.

— Мюриъл — поправи го тя.

— Ъруин — каза той.

— Е, в такъв случай, Ъруин, какво ще кажете да останете на служба и да ни помогнете да уточним подробностите? Бихме могли да ги обсъдим утре по време на вечеря у дома — заяви тя.

— Ще дойда, Мюриъл — усмихна се топло Оправния.

— Мисля, че добре знам адреса.

В три часа следобед Кайли излезе от управлението и отиде пеша до офиса на Херц на Източна шейсет и четвърта улица. Един последен шанс — помисли си тя, когато се качи зад волана на „Шевролет Малибу“, — дай му още един шанс.

За кой ли път вече си повтаряше тези думи? И отговорът винаги беше един и същ.

— Не мога, Кайли — беше казвала майка й. — Обичам баща ти, но ми се изчерпаха шансовете.

Кайли беше на десет години, когато родителите й се разведоха. Тя не можеше да разбере майчината си логика. Ако истински обичаш някого, как така няма да му дадеш още един шанс, така че бракът ви да потръгне?

Двайсет и пет години по-късно, изправена пред същия труден избор, вече разбираше майка си.

Обичаше човека, за когото се беше омъжила преди десет години, но това не беше мъжът, чието сърце беше изпълнено с витриол, докато я беше нападал от болничното си легло. Наркотичната зависимост на Спенс явно се беше отразила и на двама им. Иначе как така тя се беше превърнала в жена, способна да подаде на съпруга си зареден пистолет, когато той заплаши, че ще се самоубие?

Оттогава двамата бяха разговаряли по телефона и с всеки следващ разговор той звучеше все повече като стария Спенс. Изричаше правилните думи и тя се надяваше, че той ще успее да събере счупените части на живота си и да измине обратно пътя към нея.

Не го беше предупредила, че ще отиде. Той можеше да откаже, а Кайли мразеше да приема „не“ за отговор. Време беше тя да се погрижи и да изясни своята част от взаимоотношенията им. И колкото и да не беше свикнала да се извинява за действията си, имаше едно нещо, което знаеше със сигурност — че не биваше да се извинява по телефона.

Двамата трябваше да се срещнат. Той можеше да се върне обратно у дома. Тя щеше да бъде до него, когато Спенс имаше нужда от нея, но нямаше да се опитва да регулира възстановяването му до най-малкия детайл. Самият той трябваше да го иска също толкова силно, колкото и тя.

Часът беше шест следобед, когато Кайли стигна до областна болница „Атлантик Кеър“. Освежи се от пътя в дамската тоалетна и след това с подновени грим, прическа и самочувствие се запъти към стаята му.

— Какво мога да направя за вас? — попита жената вътре.

— Съжалявам. Мислех, че това е стаята на съпруга ми.

— Това е стая 202 — отговори жената.

— О, грешката е моя — каза Кайли.

Нямаше грешка. Стая 202 беше стаята на Спенс. Тя отиде в сестринския сектор.

— Търся Спенс Харингтън. Можете ли да ми кажете в коя стая е?

— Харингтън ли? — повтори сестрата и провери нещо на компютърния екран пред себе си. — Беше изписан тази сутрин.

— Сигурна ли сте?

Сестрата я изгледа настойчиво, от което стана ясно, че не греши.

— Ако не ми вярвате, защо не му се обадите? — предложи тя.

Спенс имаше телефон с предплатена карта. Кайли набра номера му. Той вдигна още при първото позвъняване.

— Хей, какво става? — попита той.

— Случиха се щури неща на работа — каза Кайли. — След малко имаме уговорена среща с кметицата. Тя трябва да пристигне всеки момент. Ти какво правиш?

— Нищо ново. Нали знаеш как е в болниците? — отговори Спенс.

— Какво ще кажеш да дойда дотам утре или в сряда? — предложи Кайли.

— Това май не е много добра идея — уклончиво заговори Спенс. — Зак ми даде номера на горещата линия за наркозависими и аз им се обадих вчера. Тук в Атлантик Сити има много добър център за лечение. Имам организирана среща с тях и някой ще дойде да ме вземе утре сутринта, за да се запиша за рехабилитация.

— Това е чудесно, Спенс. Може ли да дойда да те видя там?

— Недей веднага. Доста стриктен режим имат. По-строг е дори от този в Орегон — без посетители, без телефони.

— Колко време няма да имам връзка с теб?

— Няма да е за дълго, най-много четири седмици.

— И после?

— Стига де, скъпа — засмя се той, — този въпрос изобщо не е честен. Знаеш, че от мен се очаква да премина през всичко това стъпка по стъпка, ден след ден.

— Спенс… — започна тя.

— Какво?

— Съжалявам.

— За какво?

— За всичко. Особено за четвъртък вечер, когато се опитах да ти дам оръжието си.

Той отново се разсмя.

— Това не го пробвай следващия път, когато арестуваш някоя отрепка. Защото оня може да го вземе и да те застреля. Ей, знаеш ли, санитарят дойде с количката с вечерята. Трябва да затварям.

— И кмет Сайкс току-що се появи. И аз трябва да вървя — тихо каза тя.

— Кайли…

— Какво?

— И аз съжалявам.

— За какво?

Последва още един смях не защото беше смешно, а защото облекчаваше болката.

— Ще си направя списък и ще ти го изпратя — обеща той. — Сега е по-добре да затварям, преди вечерята ми да е изстинала.

— Обичам те, Спенс.

— И аз те обичам, Кайли. Винаги съм те обичал и ще те обичам — изрече той и затвори.

Тя му вярваше. Не, не на плоските лъжи, че все още се намираше в болницата, за току-що пристигналата вечеря или за записването в центъра за лечение на зависимости, но с цялото си сърце вярваше, че той я обича.

И тя знаеше, че също щеше да го обича винаги.

Само че и на двамата им бяха свършили шансовете.

Същата сутрин бях получил покана на електронната си поща, принтирах я и я носих със себе си през целия ден. На картинката имаше бутилка „Кианти“ и две чаши върху покривка на червени и бели квадратчета — всичко напълно в стила на Черил.

Пристигнах в апартамента й десет минути по-рано. Тя ме прегърна и ме целуна още на прага, заигравайки се дълго с устните ми. Целувката й беше божествена на вкус.

— Идвам с дарове — подадох й аз букет цветя и бутилка вино с няколко класи по-качествено от това на поканата.

— Като благовъзпитана дама би трябвало да кажа: „О, не биваше“ — заяви тя и затвори вратата на апартамента зад нас. След което заключи: — Ала кого заблуждавам? Естествено, че трябва.

— Има и още — добавих аз и извадих найлонова торбичка от джоба. — Това е дребен подарък за дома.

Тя отвори торбичката и извади отвътре мъжко бельо и чисто нова четка за зъби.

— О, Зак, благодаря ти! Винаги съм искала точно такива — пошегува се Черил и додаде: — Аз също имам подарък за теб.

Хвана ме за ръка и ме поведе към спалнята.

Осветлението беше приглушено, а във въздуха се носеше едва доловимият аромат на нейния парфюм.

— Готов съм за подаръка си — заявих аз, докато си мислех: О, боже, готов съм и още как!

Тя отвори едно от чекмеджетата на скрина си. Беше празно.

— Ето, изцяло твое е — каза тя и хвърли вътре бельото и четката за зъби.

— Благодаря ти — притиснах я аз силно към тялото си.

— Задръж за малко — отскубна се тя от прегръдката ми, — вечерята е сервирана.

Последвах я в кухнята, отворих виното и налях две чаши.

— Тост! — обяви Черил. — За екипа на Джордан и Макдоналд, най-добрите проклети ченгета в този град!

Изпих наведнъж повечето вино в чашата си и побързах да я долея.

— И още един тост за екипа на Джордан и Робинсън, най-добрата проклета двойка в града! — добавих аз и пак отпих.

— Леле, това вино го вземаш за вода — отбеляза тя. — Труден ден, а?

— Не — тихо казах аз, — всъщност беше доста страхотен ден. Но сега възнамерявам да прекарам една дълга романтична вечер с жената, която обичам. А ако Кейтс случайно се обади за нещо, искам да съм сигурен, че в кръвта ми ще има достатъчно количество алкохол, така че с чиста съвест да й призная, че съм твърде пиян, за да защитавам или служа.

Черил ме целуна отново, запали свещите и постави две чинии с лазаня на масата, от които все още се вдигаше пара.

— А какво ще стане, ако позвъни Кайли? — попита ме тя и тъмните й очи ме изгледаха игриво.

— Няма как да стане. Замина за Атлантик Сити, за да докара Спенс у дома. Всъщност — продължих аз и отново вдигнах чашата си за тост — да пием и за Макдоналд и Харингтън, които отново са заедно.

— Ако обаче все пак се обади? — закачливо настоя Черил. — Познавам те, не можеш да й откажеш.

— Права си — отговорих. — Ако се обади, не мога да й откажа.

Изправих се, хванах я за ръка и я отведох обратно в спалнята. Отворих новоопределеното ми чекмедже в скрина и зарових мобилния си телефон под бельото, след което затръшнах чекмеджето, измъкнах Черил от стаята, затворих вратата зад нас и двамата се настанихме обратно на масата в кухнята.

Отпих още една глътка от виното си.

— А сега — започнах аз, докато плъзвах вилицата си в меката паста и поемах с пълни гърди опияняващия аромат на прекрасно овкусеното месо, сиренето и подправките, — докъде бяхме стигнали, преди така грубо да ни прекъснат?