На всеки 31 декември Хънтър Хътчинсън Олдън-младши си поставяше две едни и същи цели за новата година:

Тази година целта беше пет милиарда, а като се имаше предвид, че сегашната му нетна стойност беше 4,86 милиарда, работата изглеждаше опечена. Но след четиридесет и пет минути и три коктейла „Пелегрино“ на новогодишното празненство на баща си той разбра, че цел №2 е обречена на провал. Отново.

Седна плътно в ъгъла на дивана „Химел“, тапициран със синя телешка кожа, в източния край на Голямата зала, за да не засреща шарещите погледи на рояка надути богаташи, които парадираха из триетажния апартамент на Хъч Олдън на Пето авеню с великолепния си тен в стил „Коледа в Сен Барт“.

Всяка година се събираше все същата тълпа, подбрана сякаш от списъка на най-богатите и повърхностните. А Хънтър беше там само по една причина: беше длъжен да омайва шибаните гости на своя старец.

Ала днес не беше в настроение. Точно сега беше твърде ядосан, за да е очарователен.

Втренчи се в своя айфон, нетърпелив да го усети да вибрира, да чуе звън, избръмчаване, мелодия — изобщо някакъв признак на живот. Все някой от тях щеше да се обади. Като знаеше що за стока е синът му, на хлапето нямаше да му стиска, така че щеше да прехвърли топката на Питър, който пък щеше да се извинява надълго и нашироко, обвинявайки себе си за лошото поведение на Трип.

Първата нота на рингтона екна от телефона и той натисна зеления бутон „Приеми“ в мига, в който цъфна на екрана.

— Къде си, по дяволите? — изръмжа, без да го е грижа дали си имаше работа с Трип, или с Питър.

— Така ли разговаряш с дама? — прозвуча провлачено секси глас.

— Съжалявам. Очаквах обаждане от най-безотговорния 18-годишен обитател на планетата. Или поне от шофьора, когото изпратих преди няколко часа, за да го отърве от неприятности.

— Аз не съм от тях, но съм руса, страстна, а ти изглеждаш много развълнуван. Мисля, че мога да направя нещо, за да те успокоя.

— Сигурен съм, че можеш.

— Свободен ли си?

— Практически съм женен, но не го приемам като фанатик.

— Добре — съгласи се русата. — Зарежи я. Ти си точно такъв тип мъж, какъвто търся.

— Какъв?

— Предизвикателство за цял живот.

— Но си струва усилията — каза той. — Къде мога да те намеря?

— На същото място, където Ромео срещнал Жулиета.

Хънтър погледна към извития балкон в западния край на залата. Оттам му махаше жена му Джанел.

— Остани там, където си, Ромео.

Хънтър затвори и се загледа как бившата Мис Алабама се спусна по мраморното стълбище и се плъзна през залата, поздравявайки гостите в движение, като родена за посланик. Беше вихрушка от руси коси и розова коприна.

Розовото беше цветът на Джанел. Често го носеше в памет на сестра си Челси, която бе оцеляла след рак на гърдата на 26-годишна възраст само за да умре на 30, когато рухнаха кулите близнаци.

Хънтър срещна Джанел една година по-късно — на 11 септември 2002. Той беше един от хилядите опечалени, изпълнили зейналата яма на Кота Нула, за да поменат загиналите. А там, сред морето от мрачно сиво и погребално черно, сияеше това златокосо видение в розово — същински ангел.

Тя беше пълната противоположност на покойната му съпруга. Марджъри беше чистокръвна янки, възпитаничка на Харвардското бизнес училище, безмилостна обитателка на „Уолстрийт“. А Джанел беше рожба на Юга до мозъка на костите, никога в живота си не бе ходила на бизнес курсове, ала все пак беше събрала милиони за благотворителност, просто използвайки преливащия си чар.

Тя седна на дивана и сложи ръка на коляното му.

— Ще се прибирам у дома. Трябва да ставам рано.

— Ще дойда с теб. Не сме правили секс цяла година.

— Не бързай толкова, каубой. Търсят те там горе — каза тя и посочи към балкона. — При Хъч има една дама, с която иска да се ръкуваш.

— Цялата му къща е пълна с хора, с които иска да се ръкувам.

— Но само една от тях е новият кмет на Ню Йорк. Затова е поканена на питие с Хъч в личното му светилище, докато останалите са принудени да бродят безцелно около него. Ще се видим у дома.

— Как ще се прибереш? Още няма връзка с Питър.

— Сигурна съм, че е зает да се оправя с колата на Трип.

— Той не е някакъв шибан монтьор, Джанел. Той е наш шофьор. Изрично го предупредих да остави колата на Трип, където е, и просто да го прибере вкъщи. Да не се обажда, е любимият номер на Трип. Сега е научил и Питър на същото.

— Скъпи, Трип се обади — каза Джанел. — Написа ти съобщение, че има нужда от помощ, ти му изпрати и с това да сложим край на историята. Сега престани да се занимаваш с този малък проблем. И за мен не се притеснявай, Хъч вече нареди на Финдли да ме закара вкъщи. Защо не започнеш да вършиш онова, за което говориш?

— И какво е то?

— Да бъдеш добро момче и да не разочароваш своя баща. Той очаква да се качиш горе и да бъдеш мил с нашия нов кмет. Направи го.

Тя го целуна бързо и тръгна към вратата.

Хънтър се изправи и пое дълбоко дъх. Залата миришеше на пари — издателски, козметични и разбира се, пари от пари, онези, които идват от умели инвестиции, докато останалият свят залага по противоположния начин. Той изгълта четвъртия си „Пелегрино“, включи дежурната си усмивка и се гмурна сред навалицата от дебели портфейли.

— Хънтър!

Беше Деймън Паркър, проклетият телевизионен журналист, който някога бе описал Хъч Олдън като излязъл от народа Уорън Бъфет, ала за нещастие, създал син, безмилостен като Рупърт Мърдок.

Паркър се отправи към него широко усмихнат, с разперени ръце, но Хънтър забърза по стълбите към Обетованата земя — командния център за пет милиона долара на Хъч, където никой не можеше да припари, освен ако не беше призован.

— Ето те и теб! — Баща му пристъпи към него, хванал под ръка Мюриъл Сайкс, висока атлетична жена, чието лице беше на първите страници на всички вестници в Ню Йорк тази сутрин. — Поздрави нашата почетна гостенка.

— Госпожо кмет — каза Хънтър. — Бих ви стиснал ръката, но нямате свободна.

По традиция на новогодишните празненства, организирани от Хъч, на гостите се припомняха вкусовете на стария Ню Йорк, затова кметът държеше полуизяден хотдог в едната ръка и чаша горещ яйчен шоколад в другата.

Тя подложи буза и Хънтър я целуна.

— Честита Нова година и честит нов пост — каза той. — Е, как мина?

— Луд ден, но ще ти спомена най-важните моменти. Сутринта президентът се обади, за да ми пожелае успех, а тази вечер баща ти ми поднесе най-апетитния нюйоркски хотдог, който съм яла в живота си.

— Такъв си е баща ми — въздъхна Хънтър. — Верен на корените си.

— Не обичам да ям на крак — каза Сайкс, — но цял ден местят багажа ми в резиденцията „Грейси“, а вече умирам да си изритам обувките и да се изтегна в новото си леговище. Хубава Нова година.

Хънтър мразеше новогодишните соарета на баща си още от дете, но ако тези дивотии правеха стареца щастлив, така да бъде, по дяволите… Беше негов дълг на първороден син.

Прекара следващите два часа, като се провираше през тълпата, ръкуваше се, целуваше бузи и изричаше баналности с чаровен глас. Не бяха нищо повече от кухи фрази, но персонализирани достатъчно, за да създадат у събеседника усещането, че на Хънтър наистина му пука за него. Онова, което не знаеха, беше колко много той всъщност знаеше за тях.

Цялата финансова машина на Хънтър Олдън се задвижваше от информацията. Харчеше милиони, за да има очи и уши навсякъде по света. Неговата разузнавателна мрежа беше проникнала в правителства, компании и институции. А тъй като богатите имаха повече малки мръсни тайни от обикновените хора, той си бе дал труда да се зарови дълбоко в личния живот на повечето от присъстващите в тази зала. Беше готов да използва всичко срещу тях и го правеше.

Току-що бях прекарал най-хубавата Нова година в живота си и когато отворих очи сутринта на 2 януари, еуфорията продължаваше.

Пред мен се разкриваше завладяваща панорамна гледка към Сентръл Парк, все още осеян с бели петна от коледния сняг, валял миналата седмица. Таванът над мен беше украсен с изрисувани на ръка херувими и полуголи жени, които се разхождаха по горска поляна. А сред безумно скъпите завивки от чист памук се гушеше чисто голо момиче, което можеше да накара да пребледнее от завист всяка една от римските богини на тази фреска с вакханалии.

— Бих могла да свикна с това, Зак — каза Черил. — Определено трябва да започнеш да вземаш повече подкупи.

Преди две вечери двамата с Черил пристигнахме в „Стийл Тауърс“, в южната част на Сентръл Парк, за кратка новогодишна ваканция. Бях резервирал стая, която можех да си позволя със заплатата си на ченге, ала щом застанахме на рецепцията, служителят се извини. В стаята ни имало проблем с поддръжката.

Той изчака достатъчно дълго, за да види как лицата ни се изопват, а после допълни:

— Но не се притеснявайте, детектив Джордан. Ще ви предложим малко по-добро настаняване.

Неговата версия на „малко по-добро“ беше апартамент с площ от 160 квадратни метра, от най-луксозните в този петзвезден хотел от световна класа.

— О, Господи — възкликна Черил, когато консиержът на етажа ни придружи до новото ни убежище. Тя погледна таблицата с цените, закачена отзад на вратата. — И е само за шест хиляди и петстотин долара на нощ.

— Щастливите случайности спохождат само най-хубавите хора — каза консиержът.

Не си помислих и за миг, че това беше случайност. Знаех точно какво е: дискретен жест на благодарност от Джейсън Стийл, собственика на хотела. Съпругата му беше убита преди няколко месеца, а двамата с партньорката ми Кайли Макдоналд бяхме разрешили случая.

Спрях се пред вратата на апартамента и се обадих на шефката си, капитан Кейтс, за да обясня проблема.

— Няма никакъв проблем — възрази тя. — Ти си там като обикновен гражданин, а не като ченге.

— Но дежурният служител ме нарече детектив Джордан. Знаеше, че съм ченге.

— Зак, ти си един от шепата детективи, назначени в „Специални клиенти“. Извърши два ареста за първа страница на вестниците през последните шест месеца. По-добре ще е да свикнеш, че хората вече те разпознават. А щом си търсиш оправдание, ето ти го: хотелите постоянно заменят стаи с по-добри. Млъкни, нанасяйте се и си прекарайте с Черил една щастлива Нова година.

О, беше най-щастливата, която бяхме имали някога. Но вече беше време да се върнем към действителността. Станах от леглото.

— Ще си взема душ — казах.

Черил се протегна гъвкаво като котка и завивката се плъзна от гърдите й.

— Всъщност размислих — поправих се аз, — ще взема да се върна в леглото.

Тя се усмихна.

— Я бягай под душа. Идвам веднага след теб.

— След мен или пред мен. Сигурен съм, че ще намерим най-доброто решение, когато и двамата се окажем мокри и хлъзгави.

Телефонът на Черил иззвъня.

— Вероятно родителите ми искат да ми честитят Нова година — каза тя. — Вчера цял ден се опитвахме да се свържем. Все не успявах да ги уцеля. Ей сега идвам.

Баните бяха три и с Черил бяхме експериментирали с гимнастика под душа във всяка от тях. Насочих се към любимата ни.

Приглуших светлините, подбрах някакъв бавен джаз, пристъпих в двойното отделение с душа, облицовано със зелен гранит, и пуснах водата. Почувствах се в рая.

Малцина нюйоркчани го знаят, но Ривърсайд Парк е замислен от същия човек, който е проектирал Сентръл Парк. И макар да не е най-известната творба на Фредерик Лоу Олмстед, четирикилометровата ивица, обгърнала река Хъдсън между Седемдесет и втора и Сто петдесет и осма улица, е най-живописната местност с природни красоти и възможности за отдих в града.

Кайли потегли на север по „Хенри Хъдсън Паркуей“, зави обратно под моста „Джордж Вашингтон“ и се отправи на юг по същия път, докато не се озовахме при входа към Ривърсайд Парк на Сто петдесет и първа улица.

Паркингът беше празен, ако се изключат дузина разнородни полицейски коли и една лъскава черна лимузина, която изглеждаше ненамясто, като дебютантка на рокерско сборище.

Забелязахме единствения човек, когото търсехме — Чък Драйдън. Той е блестящ криминалист с харизмата на мокър парцал. Наричаха го Клъцни-Драйдън, защото говореше само по работа и не си падаше по празните приказки. Емоционалните му реакции варираха от „аха“ до „хъм“, но бях открил, че има един дефибрилатор, който можеше да накара безстрастното му сърце да подскочи. Подобно на много хора преди него, той беше напълно сразен от Кайли. Така че веднага щом го видяхме, партньорката ми пое юздите.

— Имаме късмет, Зак. Това е нашият любим криминален експерт. Честита Нова Година, Чък — каза Кайли, докато нахлузваше латексовите ръкавици мъчително бавно, сякаш имаше предвид нещо друго, освен да предотврати замърсяването на местопрестъплението.

Той сведе поглед, измънка едно тихо „и на теб също“ и незабавно премина към наблюденията си.

— Жертвата, изглежда, е Питър Шевалие, на 55 години, от Сите Солей, Хаити, американски гражданин от 1988-а, живял на Източна осемдесет и първа улица.

— И защо да изглежда? — попита Кайли.

— В джоба на жертвата имаше портфейл — обясни Драйдън. — Обикновено снимката в шофьорската книжка е достатъчна за позитивна идентификация, но както виждате, главата на този човек не се забелязва наоколо.

Той отдръпна брезента, който покриваше тялото, остави ни десет секунди, за да оценим пораженията, след което внимателно го зави отново.

— Както се подразбира от тежкарските регистрационни номера, автомобилът се води на „Олдън Инвестмънтс“, собственост на Хънтър Хътчинсън Олдън-младши. Няма следи от борба вътре в колата. Ако се съди по тази локва кръв, господин Шевалие е стоял отвън, когато е бил обезглавен.

— Време на смъртта?

— Някъде между 7:52 и 8:11 снощи.

— Как, по дяволите, установи такъв тесен промеждутък? — учудих се аз.

Драйдън почти се усмихна.

— Снощи беше доста мразовито — каза той. — А още по-студено е било тук, на брега на реката, отколкото в останалата част от града. Така че не мога да ви дам окончателна времева рамка, докато не го закарам в лабораторията и не извърша цялостни изследвания на съсирването на кръвта, съдържанието на стомаха, вкочаняването — обичайните индикатори… Обаче открихме мобилен телефон на земята, до вратата на шофьора. Изглежда, че жертвата е пишела съобщение до господин Олдън, когато убиецът се е промъкнал зад него.

Той го подаде, за да прочетем:

— Текстът е недовършен и не е изпратен, така че няма как да установя точно кога го е написал — продължи Драйдън. — Но после започва порой от входящи съобщения, всичките от Олдън, които в общи линии гласят „обади се — къде си, по дяволите“. Тъй като на всички предишни съобщения на Олдън е отговорено незабавно, логичното заключение е, че времето на смъртта е някъде между последния отговор на господин Шевалие в 7:52 и съобщението на господин Олдън, което последва в 8:11.

— Причина за смъртта? — попита Кайли.

— Отличен въпрос, детектив — похвали я Драйдън. — Много ченгета биха се поколебали да попитат какво е убило обезглавен човек. И биха сбъркали. По тялото няма никакви прободни рани или от куршуми, но има скорошна контузия в долната част на гърба. А тя съответства на класическия удар с коляно, нанасян при нападение с гарота. Но тъй като главата му е била отстранена с въжен трион, което създава голяма бъркотия, не мога да открия никакви видими следи от стягане в областта на шията. Тъй че гаротата е само предположение, основано на опита ми. Също така е възможно да е бил удушен с въжения трион, а след това убиецът да е продължил да реже. Ала във всички случаи обезглавяването е извършено след смъртта.

— Аз съм градско момиче — каза Кайли. — Какво, по дяволите, е въжен трион?

Знаехме, че Драйдън съхранява в ума си цяла съкровищница от оръжия, а освен това подозирахме, че може би държи доста от тях и в мазето си.

— Въженият трион е назъбена верига от въглеродна стомана, прикрепена към две дръжки. Тя предоставя на потребителя всички предимства на верижния трион, но без шума.

— Благодаря ти, Чък — рече Кайли. — Както обикновено си невероятно изчерпателен.

Той кимна.

— Ще ти се обадя от лабораторията, щом достигна до още констатации. И няма нужда да го казвам — добави той, — но ако се натъкнете на la tete de Monsieur Chevalier, непременно ми я изпратете.

— Имаш я — обеща Кайли.

Изчака да се отдалечим на двайсетина крачки, преди да прошепне с присвити устни:

— Сигурно му трябва, за да си попълни колекцията.

— Накарах Мат Смит да пусне името на Питър Шевалие през системата — каза Кайли. — През годините той е направил стотици нарушения при паркиране за сметка на „Олдън Инвестмънтс“, но то не е изненадващо. Хората, които се возят на задната седалка на лимузините, предпочитат да платят глоба, отколкото да извървят пеша половин пресечка. С изключение на това е бил образцов гражданин.

— Образцовите граждани обикновено нямат много врагове — отбелязах. — Шефът му, от друга страна, е едно от най-богатите и най-безмилостни копелета на „Уолстрийт“.

— А за щастие, богатите и безмилостни копелета са нашата специалност — заключи Кайли. — Да вървим да си поприказваме с мистър Олдън.

Паркирахме на втори ред на Източна осемдесет и първа улица и вече се измъквахме от колата, когато патинираната бронзова входна врата се отвори. Появи се Хънтър Олдън с друг мъж, който явно си тръгваше.

— Проклятие — прошепна Кайли. — Ниският с палтото е Сайлъс Дейвид Блекстоун.

— Познаваш ли го?

— О, да, едно мазно копеленце. Шеф е на „СДБ разследвания и услуги“. Ако имаш някакъв правен проблем, който искаш да бъде решен, Сайлъс Блекстоун ще го направи. Ако е незаконен, ще го направи за повече пари. Дай да разберем какво търси тук.

Излязохме от колата. Двамата мъже веднага ни забелязаха.

— Кайли? — попита Блекстоун. — Кайли Макдоналд?

Слезе по стъпалата и ни отвори портата.

— Каква приятна изненада — усмихна се той. — Следя кариерата ти, а ти тъкмо остави ярка следа в Нюйоркската полиция, нали?

— Това е партньорът ми — каза тя, пренебрегвайки въпроса. — Детектив Зак Джордан.

— Сайлъс Дейвид Блекстоун. Джордан, ти си невероятен късметлия — продължи Блекстоун. — Бих убил за възможността да обикалям по цял ден из града с тази жена. Само че с мен тя ще бъде в много по-хубава кола.

Протегна ми ръка и това си беше омраза от пръв поглед.

После пак се обърна към Кайли.

— Как е съпругът ти напоследък? Чух, че бил болен.

Мазен беше слабо казано. Със сигурност знаеше, че Спенс е на рехабилитация, защото направи с пръсти кавички около думата „болен“.

— Възстановява се, благодаря. — Кайли извади значката си и я вдигна. — Нюйоркска полиция. Хънтър Олдън?

— Аз съм — кимна Олдън. — Заповядайте.

С Кайли пристъпихме към вратата, а Блекстоун ни последва.

— Детективи Кайли Макдоналд и Зак Джордан — каза тя. — Щом се консултирате с господин Блекстоун, сигурно знаете защо сме тук.

— Да, Питър го няма от снощи. Притесних се и се обадих на Сайлъс.

— А аз засякох „едно осем седем“ на полицейската честота. Дойдох тук, за да поднеса лошите новини на господин Олдън — додаде Блекстоун.

— И как разбрахте? — попитах. — Името на жертвата не е споменавано в ефир.

Устните му се свиха и фалшивата му изкуствена усмивка се превърна в истинска презрителна гримаса.

— Да, детектив, но имаше описание на автомобила. По улиците няма много коли „Майбах“. Цената им започва от около 400 бона. Плюс това тази е бронирана, с устойчиви на куршуми прозорци, както и с пълно…

— Стига толкова, Сайлъс — прекъсна го Олдън.

— Просто искам да знаят, че задържат кола за един милион долара и ние бихме оценили, ако ви я върнат по-скоро рано, отколкото късно. Между другото — продължи Сайлъс, като се обърна към мен и Кайли, — произнася се „Майбах“, а не „Май-Бек“. Предполагам, че вашият диспечер е свикнал повече с хонди и тойоти.

Олдън повиши глас.

— Достатъчно, по дяволите…

— Тъкмо си тръгвах — каза Блекстоун. — Беше прекрасно да те видя отново, Кайли. Не забравяй, че за теб винаги има свободно място в СДБ.

Слезе по първите три стъпала и пак се обърна към шефа си.

— Вие сте в отлични ръце, мистър Олдън. Тези две ченгета не са просто от Нюйоркската полиция, те са от отдел „Специални клиенти“, а това е най-доброто, което можете да получите… — Повдигна вежди, сви рамене и добави: — От публичния сектор.

Хънтър Олдън ни въведе в едно от онези просторни фоайета, които повечето хора виждат само по филмите. Бях научил достатъчно, за да разбера, че право пред нас се разкриваше онова, което наричат стълбище пеперуда. Или както ние, бедняците, казваме — извитото нещо, по което можеш да се качиш горе от двете страни.

По текстурата си личеше, че подът е от дърво, но блестеше като абаносови клавиши на пиано. Над главите ни висеше кристален полилей, окачен на таван с изящно резбована облицовка. Отляво грееха двойка лакирани дървени врати с вградени сребърни лайстни и огледала със скосени ръбове.

В контраст с монохромните черни и сиви тонове влизаше единствено великолепната коледна елха, която беше сезонният визуален акцент на помещението. Тя се извисяваше покрай перилата от ковано желязо на балкона на втория етаж и би изглеждала като у дома си и в Белия дом, така както и тук, на Осемдесет и първа улица. Сякаш бяхме попаднали в празничния брой на „Аркитекчъръл Дайджест“.

— Съжалявам за Блекстоун — каза Олдън, като затвори входната врата. — Той може да е дразнещ дребен задник, но е добър в онова, което върши.

— И какво по-точно върши? — попита Кайли.

Ако в представите ни се мержелееше обиколка из покоите на Олдън, тя беше отменена рязко. Хънтър се закова на входа.

— И защо, по дяволите, се интересувате, това ваша работа ли е, детектив? Семейството ми е съсипано от тази трагедия. Питър беше с нас от 23 години. Казаха ми, че сте най-добрите ченгета, които департаментът може да предложи, а вие започвате с безотговорен въпрос, който просто си е едно нахлуване в личния ми живот.

Някои ченгета тутакси щяха да се извинят, но Кайли беше генетично увредена откъм подобни любезности. Тя пристъпи към него.

— Господин Олдън, не бях предвидила този въпрос за начало, но когато виждам „дразнещ дребен задник“ като Блекстоун в дома на жертва на убийство, искам да знам какво прави тук. Така че съжалявам за загубата ви, но понеже и двамата искаме да разберем кой е убил Питър Шевалие, нека ви попитам друго…

— Аз също имам няколко въпроса.

Той се извърна от нея и се втренчи в мен.

— Кажете ми: грабеж ли е било? — Придаде на гласа си по-уважителен тон, запазен за човека, който играеше „доброто ченге“. — Надявам се, че не са го убили, докато се е опитвал да защити колата ми. Застрелян ли е? Или е намушкан?

— Не, сър — казах. — Изглежда, че господин Шевалие е бил удушен и после обезглавен.

Това бе нещо, което Блекстоун не би могъл да му каже, и Олдън неволно отстъпи назад.

— Обез… Аз… не знам какво да кажа.

— Може да започнете, като ни разкажете за Питър. Имаше ли врагове?

— Имаше донякъде репутация на женкар. Вероятно е ядосал не един съпруг или гадже през живота си.

— И то така, че да го убият?

— Детектив, аз съм негов работодател, а не приятел по чашка. Знам само това, което току-що ви казах.

— Използвал ли е някога колата ви за лични нужди?

Той ме изгледа, сякаш се бях изплюл в чая му. Очевидно си мислеше, че не знам нищо за границите между горния етаж и сутерена.

— Никога — изсумтя.

— Следователно е работел за вас, когато е бил убит. Можете ли да ни кажете какво е правил сам на празния паркинг на „Уест Сайд Паркуей“ в този час на нощта?

Той повтори въпроса — сигурен признак, че предпочита да не отговори. Ала вече го бях притиснал в ъгъла. „Нямам представа“ не беше вариант.

— Обяснението е просто — каза той след известно мълчание. — Около 6:30 вечерта вчера получих съобщение от моя син Трип, че колата му се е повредила, затова изпратих Питър да го вземе.

— Тогава Трип сигурно е един от последните хора, видели Питър жив — намеси се Кайли, надушила, че Олдън преминава в отбрана.

— Не, така и не са се свързали — продължи той бързо. — Трип ми се обади късно вечерта и каза, че Питър не го е намерил. В крайна сметка успял да повика един от приятелите си да го вземе и прекарал нощта в дома на момчето.

— Какъв автомобил кара синът ви? — заинтересува се Кайли.

— Един от онези безполезни хибриди. „Приус“ — син на цвят, а може би зелен, не си спомням добре.

— В района нямаше кола, отговаряща на това описание — казах аз.

— Били ли сте в Ривърсайд Парк? — попита Олдън. — Той е огромен. Сигурен съм, че ще се появи отнякъде. Това ли е всичко, детективи? Боя се, че нямам много време.

— Това е всичко, с което разполагаме засега — кимнах.

— Но бихме искали да говорим със сина ви.

— В момента не можете да се свържете с него. Той е в горния клас на гимназията „Барнаби“, а училището има строги правила за мобилните телефони. Но мога да му оставя съобщение.

Той извади телефона от джоба си.

— Разбирам, че Сайлъс засегна темата без никаква тактичност — заговори Олдън, докато натискаше бързото набиране, — но наистина се нуждая от колата си възможно най-скоро. Мога ли да разчитам на вас, за да ускорим… Почакайте, попаднах на гласовата му поща. Здравей, Трип. Снощи се случи нещо с Питър и от полицията са тук, за да го обсъдим. Биха искали да ти зададат няколко въпроса. Обади ми се, когато можеш, и ще уредя среща с тях.

Той затвори.

— Ако ми оставите номера си, ще се свържа с вас веднага щом се чуя с него.

Дадох му картичката си.

— Един последен въпрос. Споменахте, че първия път синът ви се е обадил за проблемите с колата си в 6:30. В този час в парка е тъмно, безлюдно и мразовито. Какво е правил там толкова късно?

— Трип си пада по киното — обясни Олдън. — Затова го помолих да направи една видеоизненада за баща ми, който навършва 70 през март. Мисля, че реши да снима няколко кадъра из стария квартал, където е израснал дядо му.

— Къде точно е това?

Олдън се поколеба.

— Помислете си добре — настоях аз. — Ако баща ви е като моя, сигурно ви е влачил там многократно, за да ви покаже къде е живял като дете.

Припомни си бързо.

— Прав сте. Беше на 530, Западна сто трийсет и шеста улица.

— Това е в Харлем.

— Знам — каза Олдън. — Така историята за бедняка милионер става още по-убедителна. Нямам търпение да видя лицето на баща си, когато му пуснем това видео.

Отново отвори входната врата.

— Звъннете ми да ме уведомите за положението с моята кола. Тя не е просто транспортно средство. Тя е моят мобилен офис. Загубен съм без нея.

Той се усмихна, когато ни видя да излизаме. Май се беше съвзел доста бързо след съсипващата трагедия в семейството си.

Кайли седна зад волана на колата ни и даде газ.

— Скапан задник — изръмжа тя.

Профуча по Осемдесет и първа улица, мина на червено и зави остро наляво по Пето авеню.

— Неговият тийнейджър му пише за помощ, шофьорът, когото изпраща, е убит, а той няма търпение баща му да види домашното филмче?

Трафикът след празничните дни беше слаб и аз сложих предпазния колан, щом видях на таблото, че стрелката се движи към стоте.

— Защо ми се струва, че отрязаната глава на Питър е повече неудобство, отколкото причина за семейна трагедия? — попитах. — И нещо по съвсем различна тема: би ли намалила?

Тя не го направи.

— А какво, по дяволите, търсеше там онзи мазник Блекстоун?

— Ти ми кажи, умнице. Нали имаш нещо общо с него.

Кайли свали едната си ръка от волана и ме посочи с пръст.

— Не, Зак. Ти и аз имаме нещо общо. Блекстоун е само някакъв тип, който си пада по мен. Много мило беше да каже на Олдън, че сме от „Специални клиенти“ — от онази особена порода полицаи, обучавана да служи и защитава бездушните богаташи.

— Е, поне сега Олдън знае, че сме най-доброто, което някога ще получи… от публичния сектор.

— На този надут задник не му пука, дори и да сме от „Суперспециални клиенти“. Няма намерение да изплюе камъчето. Дори не искаше да издаде къде е израснал баща му. Браво, че му го изтръгна.

— Благодаря, но той ни каза само онова, за което знае, че можем да научим и сами. Историята му беше цялата в дупки, ала съм сигурен, че не излъга, когато твърдеше, че Питър и Трип така и не са се свързали. Това беше и същината на недовършеното съобщение, което ни показа Драйдън. Но все пак бих искал да се уверя.

Тя рязко натисна спирачките на ъгъла на Седемдесет и втора и Пето, изскочи навън и отмести преградата, която затваряше входа към Сентръл Парк. Върна се в колата, вкара я в парка, излезе и сложи преградата на мястото й.

— Не знам защо затварят парка за автомобили в такъв ден — измърмори тя, когато отново подкара на запад. — Няма бегачи, нито колоездачи…

— Само луди шофьори — подметнах аз. — Виждам, че не пътуваме към офиса.

— Започваш да ставаш прозорлив, добре се оправяш с полицейските задачи, Зак. Не, определено не се връщаме в офиса.

— Или отиваме в „Барнаби“, за да говорим с Трип, или сме се отправили към Харлем, за да огледаме стария квартал на дядото.

Тя се усмихна.

— И двете. Но можем да хванем Трип, когато ги пуснат от училище. Давай първо към 530, Западна сто трийсет и шеста улица, за да видим дали някой не го е забелязал да се навърта наоколо с камера вчера.

Целият парк беше на наше разположение, така че Кайли продължи с пълно незачитане на червените светлини, ограничението на скоростта от 40 километра в час и заледените участъци по пътя.

— И не забравяй — казах: — ако оцелеем от това пътуване, трябва да се обадим на Чък Драйдън и много спешно да върнем на Олдън неговия „Май-Бек“. Доколкото разбирам, горкият човек е загубен без него.

— Абсолютно — съгласи се тя, докато вземаше завоите по „Ийст Драйв“. — Да върна скъпоценния мобилен офис на Олдън, е първата ми задача. Веднага след като намерим човека, който е убил шофьора.

Кайли се насочи към северния край на парка, пое по Сто и десета улица към Бродуей и зави по Сто трийсет и шеста улица за рекордните осем минути. После намали и продължи на запад към Амстердам Авеню.

— Внимавай за някой от онези безполезни хибриди — напомни ми тя. — Син, може би зелен.

Забелязах го по средата между две пресечки.

— Ето го, зелен „Приус“ — посочих колата, която беше спряна точно пред номер 530. Проверихме номерата. Беше регистрирана в „Олдън Инвестмънтс“.

Излязохме и проверихме вратите. Бяха заключени.

— Разбий я — ядоса се Кайли.

— Намира се на редовно място за паркиране и нямаме причина да смятаме, че е участвала в престъпление — казах. — Да не би Нюйоркската полиция да е отменила напоследък своите „основания за проникване в законно паркирана кола“?

— Защо Трип ще пише на баща си, че е закъсал при Ривърсайд Парк, щом колата му е тук? — зачуди се Кайли.

— Само предполагам, но едната възможност е, когато планираш да прережеш нечий гръклян с въжен трион, да съобразиш, че ако го направиш насред Сто трийсет и шеста улица на Нова година, ще събереш тълпа. Паркът, от друга страна, е безлюден. Няма свидетели.

— Смяташ, че Трип е убил Шевалие? — попита Кайли.

— Не, но поне трябва да е в списъка ни. А ако не го е направил, тогава някой е използвал телефона на Трип, за да изпрати съобщение и да примами Питър в парка.

— Кой например?

— Не знам — признах. — Да поразпитаме наоколо.

— И кого по-точно? В този кучешки студ по улицата някак си не гъмжи от свидетели.

— Да вървим да намерим вдовицата на прозореца.

Тя ме изгледа.

— Коя?

С Кайли си имаме две истории. Първата е, когато бяхме любовници и макар това да продължи само месец, съм сигурен, че разголих душата си пред нея, разказах й най-добре пазените си тайни. Втората история е като партньори, но тази връзка е толкова нова, че остават няколко неща, които още не съм споделил.

— Вдовицата на прозореца — повторих. — Има ги в много квартали. Тя е белокоса стара дама, която обикновено живее на първия етаж откъм фасадата. Децата й са пораснали и заминали, съпругът й е мъртъв и животът й преминава в седене до прозореца и наблюдение на външния свят. В наши дни тя вероятно е с мобилен телефон в ръка, така че, когато види нещо интересно, може да разпространи новината до всеки на бързото й набиране, на когото поне малко му пука. Вероятно там, където си израснала, е нямало такива жени, но повярвай ми, в тази част на града, в квартали като този, ги има на всяка пряка. Те виждат всичко.

— Това е най-глупавата теория, която съм чувала — въздъхна Кайли.

— Само че засега е единствената, с която разполагаме. Угоди ми, нека пообиколим наоколо и да я потърсим.

Така и направихме. Обиколихме от двете страни на целия участък от „Бродуей“ до „Амстердам“, но не забелязахме вдовици, надзъртащи през прозорците.

— Предполагам, че нейната смяна започва по-късно през деня — каза Кайли. — Или пък има втора работа като вдовица в люлеещ се стол, следяща дневната програма на телевизията. Или почакай, хрумна ми нещо… А дали това просто не е най-глупавата теория, предлагана някога от ченге?

— Така да е — съгласих се. — А имаш ли по-добра идея?

— Да — отвърна тя. — Моята теория за дежурния сержант. Хайде, връщай се в колата. Угоди ми.

Повечето ченгета от Нюйоркското полицейско управление не могат да прекарват много време извън ясно определените очертания на района си. Едно от най-хубавите неща в моята работа е, че „Специални клиенти“ няма граници, така че мога да попивам от цялото мултикултурно, географски разнообразно врящо гърне, наречено Ню Йорк Сити.

Районът на Харлем, известен като „Шугър Хил“, е един от най-великолепните, но пренебрегвани квартали. Получил е името си през 20-те години, когато там се заселват богати афроамериканци, за да се насладят на живота по време на Харлемския ренесанс.

Насочихме се нагоре и преминахме покрай редици разкошни къщи, били някога домове на много от водещите черни писатели, музиканти, спортисти и политически лидери на XX век. Беше наистина впечатляващо — районът не само бе обявен за исторически от Комисията за опазване на забележителностите, а и Кайли дори забави, за да можем да огледаме всичко.

Тридесети участък е на Западна сто петдесет и първа улица, сред редици дървета, разположен на изток от „Ковънт Гардън“. Влязохме в сградата и се представихме на дежурния сержант. От пръв поглед личеше, че е печен професионалист. С късо подстригани посребрени коси, квадратна челюст и пронизващ поглед. Дори и седнал, имаше осанка на човек, служил на страната си в армията.

— Стив Норсия — представи се той. — Какво ви води в Трийсети, детективи?

— Търсим една гражданка — обясни Кайли. — Вероятно по-възрастна жена, която редовно се обажда в участъка, за да се оплаче от шума при съседите, от неправилно паркирани коли под прозореца си и от хора, които не почистват след кучетата си…

Сержант Норсия я прекъсна.

— Ясно, детектив. Познавам този тип жени. Всъщност те искат някое ченге да намине при тях, за да могат да си побъбрят, а и да го нагостят с кафе и бисквитки. Подобни старици ни тормозят постоянно, наричаме ги клуб „Самотни сърца“. Търсите ли някоя по-специално, или просто да ви кажа коя прави най-добрия шоколадов чипс?

— Мога да уточня — каза Кайли. — Навярно се е обадила вчера… да се оплаче вероятно от някакъв тийнейджър с кинокамера. Може би го е нарекла воайор или е искала да разбере дали има разрешение.

— Знам точно за коя говорите. Самият аз приех обаждането — подсмихна се Норсия и се обърна към компютъра си. — Само ми дайте малко време.

— Не бързайте, сержант — успокои го Кайли. — Така е много по-лесно, отколкото да обикаляш от врата до врата.

После ме стрелна с ироничен поглед и добави:

— Или от прозорец на прозорец.

— Готово! — викна Норсия след по-малко от минута. — Знаех си, че е тя.

— Коя? — попита Кайли и извади химикалка и бележник.

— Фани Гитълман. Живее на номер 532, Западна сто трийсет и шеста, апартамент 2-А. Обади се вчера, в 3:35 часа. Само че тя не е от онези самотни вдовици, които гощават със сладкиши. Гитълман е доста вироглава, изживява се като активистка на общността — винаги е готова да тормози ченгетата, ако реши, че само така ще обърнат внимание на това, от което се оплаква. Вчера докладва, че е видяла двама терористи да заснемат съседната сграда. Беше съвсем сигурна, че планират да я взривят.

— Терористи ли? — трепна Кайли. — Кого изпратихте да провери?

— Детектив… беше първи януари. Девет момчета се обадиха, че са болни. Ежегодната епидемия от изпитите бутилки след новогодишната нощ. По дяволите, не мога да ги обвинявам. И аз правех така, когато бях на тяхната възраст.

— Значи, не сте изпратили никого?

— Щях да пратя. Ала в крайна сметка… — Той отново се подсмихна. — Да се оправяш с тези стари дами, е деликатна работа. Ако започнеш да откликваш прекалено бързо, те ще се обаждат по десет пъти на ден. Бях с ограничени ресурси, а тя не беше в началото на списъка ми. Щях да изпратя първата свободна патрулка, но Гитълман се обади десет минути по-късно, за да ми благодари.

— За какво?

— Дявол я знае, но според нея човекът, когото съм изпратил, свършил отлична работа. Проблемът бил решен.

— Това не ви ли се стори малко странно? — попита Кайли.

Норсия погледна към нас от високия си плот.

— Детектив, имате ли представа с колко обаждания дневно жонглирам? Така че, не, не ми се струва особено странно някоя чалната баба да ми благодари, че съм изпратил въображаемо ченге да арестува някакви въображаеми терористи.

Помълча и добави с ехидна усмивка, срещана рядко при дежурните сержанти:

— От друга страна, двама детективи от „Специални клиенти“ да разследват въпросното въображаемо престъпление — това вече е дяволски странно.

Едно от житейските умения, които Кайли така и не беше успяла да овладее, беше способността да не злорадства. Скромността обаче не беше силната й страна и тя прие новия си триумф като още една възможност да ми напомни, че беше завършила на първо място в класа ни в академията, докато аз бях останал шести.

Върнахме се на Сто трийсет и шеста улица и натиснахме звънеца на госпожа Гитълман. Не беше точно дребната белокоса дама, която си бях представял. Наистина беше стара, някъде над осемдесет. Но косата й беше по-скоро оранжева, а тя беше издокарана, накичена с бижута и гримирана, сякаш очакваше гости. Явно дочака.

Препречи вратата, докато проверяваше служебните ни карти.

— Джордан и Макдоналд — каза. — Нови сте в участъка. За да разследвате вчерашния инцидент ли идвате?

— Да, госпожо — кимна Кайли, решила да не я разубеждава. — Трябва само да изясним няколко факта.

— Влезте. — Госпожата отвори вратата. — Внимавайте, малко е разхвърляно.

Малко беше меко казано. Апартаментът беше рай за вехтошаря. Сякаш бе започнала да го обзавежда преди шестдесет години и така и не беше се наканила да спре. Всеки сантиметър от стената беше покрит с рамкирани картини, повечето нарисувани от нея, както ни каза. Три дивана бяха натъпкани в малката всекидневна — на единия беше струпана богатата й колекция от възглавници, другият беше заринат от разнообразни флаери, листовки и брошури. В ъгъла на третия се беше сгушила котка.

— Седнете там — каза Гитълман. — Тя е глуха. Няма да я притеснявате.

Кайли приседна. Аз останах прав. Гитълман се настани на ръба на затрупаната масичка за кафе. Както ни я описаха, тя беше изцяло делова. Никакво кафе, никакви бисквитки.

— Е, права ли бях? — попита. — Терористи ли бяха?

— Разследването продължава — обясни Кайли, — затова засега не можем да кажем много. Но се опитваме да го приключим. Ако не ви затруднява, разкажете ни какво точно видяхте…

Старата дама се покашля и заговори:

— Беше 3:30. Виждам две момчета с кинокамера. Единият е висок, той е бял. Другият е по-мургав — не казвам арабин, но знае ли човек? Снимат съседната сграда, насочват камерата към прозореца на госпожа Гланц. Някои хора биха казали, че това не е моя работа, но аз вярвам твърдо в призива Видиш ли нещо подозрително — докладвай! И да ви кажа, това определено си беше нещо. Затова се обадих на Стив…

— Стив ли? — учуди се Кайли.

— Сержант Норсия. Мислех, че работите за него. Както и да е, не се занимавах с 911. А позвъних направо на Стив в участъка и той изпрати полицай под прикритие.

— Как разбрахте, че полицаят е под прикритие?

— Я стига, с тази червена перука и фалшивата червена брада? Разбира се, че беше под прикритие. Както и да е, той отиде при бялото момче и го закопча с белезници, без да му задава въпроси.

Бяхме свалили снимката за шофьорска книжка на Трип Олдън от базата данни. Показах й я.

— Да, този е — потвърди тя. — Както казах, ченгето му слага белезниците, а след това сякаш от нищото се появява другият — арабинът — и му налита с макетен нож. Поряза го — можеше да се види как кръвта намокри ръкава на блузата му.

— Каква блуза? — попитах.

— От онези с качулките, каквито носят всички. Беше сива, с морскосини шарки и надпис „Янкис“ в синьо отпред. Та така… А ченгето изважда електрошоков пистолет — бам! — и момчето пада. После отвежда бялото хлапе до полицейската кола, връща се и замъква другото.

— Забелязахте ли каква кола караше? — попита Кайли.

— Син ван, без отличителни знаци. Както и да е, той отваря задните врати и ги набутва вътре. И тогава — забележете — трябваше да върже вратите, за да ги затвори, с едно ластично въже. Не искам да ви уча как се управлява полицейски участък, но ако возите арестанти, няма как да не си помислите, че градът може да похарчи някой и друг долар за работеща ключалка. — Тя замълча за миг. — Е, има ли награда?

Кайли ме погледна, но преди някой от нас да успее да каже нещо, Гитълман си отговори сама.

— Не се притеснявайте. Ще попитам Стив.

Изпълнението на новогодишното му решение беше официално отложено, затова Хънтър Олдън отвори бутилка „Джони Уокър“ със син етикет, за да му помогне да мисли.

Главата на Питър представляваше проблем. Беше твърде късно да я предаде на ченгетата. О, съжалявам, детективи. Тази сутрин, когато ми казахте, че шофьорът ми е обезглавен, съвсем забравих да спомена, че снощи намерих главата му в калъфа за камера на моя син. Но съм сигурен, че няма нужда да говорите с Трип. Той е зает с уроците си.

Единственият изход за Хънтър беше да я скрие, докато полицаите не престанеха да душат наоколо. Блекстоун предложи големия фризер в сутерена, така че една част от Питър в момента почиваше в мир под сто килограма говежди стекове „Кобе“, канадски опашки от омари и първокласна свинска флейка.

Хънтър седна зад бюрото си, сипа уиски в кафето си и се взря в мобилния телефон, който убиецът му беше изпратил миналата нощ. После погледът му се спря на късчето хартия, което беше измъкнал от устните на Питър Шевалие.

Петте думи го преследваха. Той затвори очи и се пренесе четиринайсет години назад, на Грейс Бей — плажната ивица на Провиденсиалес, един от островите Търкс и Кайкос.

По-рано същия ден беше превозен до Търкс с частен самолет, преведен през митницата и имиграционните служби, закаран до хотел, затворен за ежегодния ремонт през септември, и придружен до конферентна зала.

Човекът вътре не беше облечен като за островите. Носеше тъмен костюм и вратовръзка, официалната униформа на швейцарските адвокати. Той се изправи.

— Самуел Йост — представи се с хладен глас.

Има само един начин големи суми пари да преминат от ръце в ръце между двама души, които не се доверяват един на друг. Трябва да бъде включена трета страна, която е извън всяко подозрение. Йост беше старши съдружник в адвокатска кантора в Цюрих, която действаше като посредник между богати клиенти и швейцарските банки от 30-те години на миналия век.

Той отвори кожено куфарче, извади малък калкулатор, комплект писалки и дебела папка с надпис „Проект Гутенберг“. Дори и да притежаваше някаква индивидуалност, явно беше пропуснал да я вземе със себе си.

Документите бяха подписани, парите — прехвърлени, а всички детайли за участието му — изречени и съгласувани. Йост му даде кодово име: Левит.

Само няколко минути след като Йост си тръгна, дойде втори човек. Беше висок, хилав, с излъчване на андрогин и пригладена руса коса до раменете.

— Тук ще се правят пари — прошепна той с тон на заговорник. — Запознат сте с рисковете, възнагражденията и последствията от нарушаването на някое от правилата. Имате ли някакви въпроси?

— Кой друг е на борда?

— Самоличността на останалите участници е строго защитена, както и вашата. Това не е светски клуб. Секретността е от първостепенно значение за успеха или провала на тази операция.

Хънтър се засмя.

— Секретност и купища пари.

— Господин Олдън — каза безименният рус мъж, — в моя свят милиардерите са нещо толкова обикновено, колкото и смокиновите дървета. Не си мислете, че сте поканен на тази среща заради активите ви. Вие бяхте посочен заради вашата идеология.

— И каква е тази идеология? — попита Хънтър.

— Алчността.

Този ден промени живота на Хънтър Олдън. Тайна, която бе смятал за невъзможно да бъде разкрита. И все пак…

Той отвори очи и погледът му се спря на снимката на Марджъри в сребърна рамка, поставена на бюрото му. Трип, само на четири, седеше в скута й. През уикенда преди да умре, Марджъри му беше казала, че е бременна, и оттогава той много пъти си бе пожелавал да бяха се сдобили с това второ дете.

Телефонът му иззвъня и го върна обратно в настоящето. Беше Сайлъс Блекстоун. Докато вдигаше слушалката, Хънтър си помисли, че после бе имало и моменти като този, когато му се струваше, че животът му щеше да е много по-лесен, ако изобщо нямаше деца.

— Онези две ченгета откриха „Приус“-а — каза Блекстоун. — Беше на Сто трийсет и шеста улица. Отидох право там веднага след като напуснах дома ви, и ги оставих при вас. Ала докато стигна, те вече бяха там. Как, по дяволите, го намериха толкова бързо?

— Дадох им адреса.

— И защо го направихте?

— Как мислиш, та те ме притиснаха. Трябваше да им дам нещо. Няма значение. Какво стана, след като намериха колата?

— Огледаха я набързо отвън, после си тръгнаха. У мен бяха ключовете на Трип, така че претърсих колата. Нищо. Щях да си тръгвам, когато ченгетата се върнаха. Помислих, че може би са взели заповед за обиск на автомобила, но не — отидоха направо в една от сградите и разпитаха една от живеещите там.

— Коя?

— Някаква старица. Появяваше се на прозореца няколко пъти, докато ченгетата бяха там. Сочеше и дърдореше, затова реших, че е видяла какво е станало с Трип и им разказва…

— Говори с нея. Разбери какво е видяла.

— Вече го направих — каза Блекстоун. — Веднага щом си тръгнаха, звъннах на звънеца й. Отначало не искаше да ме пусне, затова й обясних, че съм частен детектив и издирвам изчезнало дете. Показах й снимката на Трип и тя откачи. Каза, че бил терорист и ченгетата го арестували вчера.

— Кучият му син — изруга Хънтър и отпи от кафето с уиски. — Ченгетата въобще не споменаха, че са го арестували.

— Не са — успокои го Блекстоун. — Тя си въобразява. Видяла как някакъв тип с червена брада влачи Трип към син ван. Казала на Джордан и Макдоналд, че бил полицай под прикритие, но съм сигурен, че едва ли са й повярвали.

— Знаех си, че хлапето е отвлечено. Става пределно ясно от пратката, която получих снощи. Проблемът е, че сега и ченгетата знаят. Намери Трип, преди те да са го сторили — само това ме интересува.

— Който е хванал Трип, е докопал и приятелчето му. Грижа ли ви е за него?

— Какво приятелче?

— Дребно мургаво хлапе. Снимали филм заедно. Старата дама твърди, че бил арабски терорист.

— Арабин? Тя откачена ли е? Той е пуерториканец. Лони Мартинес — помага на Трип да заснемат филма за баща ми. Защо някой би го отвлякъл? Той е беден като църковна мишка, живее с баба си — не струва пукната пара за похитителя.

— Тогава и той е замесен — заключи Блекстоун. — Който и да стои зад това, знае, че не могат да се доближат до вас и до семейството ви, затова са вербували този хлапак Лони за вътрешен човек. Кой знаеше къде ще снимат?

— Само аз… и Лони.

— Изглежда, че той е прецакал Трип.

— Малко копеленце… Бих те пратил до къщата му, но нямам представа къде живее.

— Не се притеснявайте, шефе. Прегледах данните от джипиеса на Трип. Името на Лони е най-отгоре в списъка.

— Тогава си замъкни задника дотам и виж какво можеш да изкопчиш от бабата.

Той затвори телефона, изля остатъка от кафето си в саксията на голямото стайно растение и си напълни чашата с чисто „Джони Уокър“ син етикет.

Отпусна се назад в стола и отново взе бележката, доставена от мъртвия му шофьор. Тук ще се правят пари.

Отпи едра глътка от скоча и изсумтя:

— Ще видим тая работа, шибаняко.

— Госпожа Гитълман не е от най-надеждните свидетели — казах. — Според нея Трип е терорист. А и твърди за човека с вана, дето можел да се затвори само с ластично въже, че е един от героите на Ню Йорк.

— На мен ми хареса — усмихна се Кайл. — Беше доста напориста.

— Не си падам много по напористите жени — отвърнах. — Обикновено опитват да си присвоят цялата слава и карат като джигити.

Тя ме тупна закачливо по рамото.

— Както и да е — казах. — Ала поне цялата история за червената брада и електрошоковия пистолет, за другото хлапе, което използвало макетен нож, за да се опита да избяга, обяснява защо Трип Олдън го няма никакъв. Не можем да чакаме до 3:30, за да разберем дали е бил отвлечен, или не.

— Най-сетне да сме съгласни за нещо — зарадва се Кайли.

Тя включи светлините и сирената, ускори по „Амстердам“ до Сто и десета, завъртя на кръговото в северния край на парка и се впусна по „Сентръл Парк Уест“, докато стигнахме до Осемдесет и осма улица.

— Как ти се стори, достатъчно напористо ли беше? — попита лукаво, докато спираше на алеята пред внушителната шестетажна сграда, която беше дом на гимназията „Барнаби“ от началото на XIX век.

Първите двама ученици, покрай които минахме във фоайето, говореха за убийството на шофьора на Трип.

— Изглежда, стриктните правила за мобилни телефони, за които обясняваше Олдън, днес не се прилагат — отбеляза Кайли. — А щом тези двамата знаят, значи всички са наясно.

— Права си — отвърнах. — Ако Питър Шевалие беше обикновен гражданин, убийството му можеше да остане незабелязано в град с осем милиона души. Но той беше шофьор на милиардер и караше лимузина, която струва повече от къща.

— Не е само това — каза Кайли. — Нюйоркската преса много си пада по части от тела, все едно дали ще изплува торс на Рокауей Бийч, или ще липсва глава в Ривърсайд Парк. Сега това ще го предъвква всяка медия — от таблоидите до предаванията в най-гледаното време. Обзалагам се, че вече съобщенията, туитовете и постовете във „Фейсбук“ са плъзнали из това училище като вирус.

Намерихме кабинета на директора и веднага бяхме въведени. Матю Маккормик беше млад, подготвен и напълно съпричастен. Едва бях извадил значката от джоба си, а той вече говореше:

— Ужасна трагедия с господин Шевалие. Тук всички сме много разстроени. Тези деца знаят, че живеят в опасен град, но когато ударът се стовари толкова близо… Какво мога да направя, за да помогна?

— Разбираме, че идваме посред учебния ден — каза Кайли, — но бихме искали да говорим с Трип Олдън.

— Трип ли? — изненада се Маккормик. — О, той не е тук днес. При тези обстоятелства бих се изненадал, ако беше дошъл. Знам, че много обичаше Питър.

Трип не беше се появявал. Точка за Гитълман.

— Той има приятел — продължих. — Снимат филм заедно.

— Да, Лони Мартинес — кимна Маккормик. — Една секунда.

Прокара пръст надолу по компютърната разпечатка и спря на средата на страницата.

— Мисля, че видях името му в списъка с отсъстващи. И той не е тук днес.

Още една точка за Гитълман.

— Можем да намерим семейство Олдън — каза Кайли, — но би ни помогнало, ако поговорим и с родителите на Лони. Знаете ли как да се свържем с тях?

— Имам номерата за контакт на всички ученици — отговори директорът и седна пред компютъра си. — Ето го.

— Алонсо Мартинес. Всички го наричат Лони. Живее с баба си, Хуанита Мартинес. Той е стипендиант — страхотно хлапе. Много е популярен.

— Какво още можете да ни кажете за него? — попитах.

— Споменахте преди малко, че Трип и Лони са снимали филм заедно — много са добри в това. Господин Медисън, ръководителят на департамента ни по кино, твърди, че и двете момчета имат голямо бъдеще в това поприще. Всъщност той вероятно може да ви разкаже за тях повече от мен. Тук, в „Барнаби“, имаме менторска програма и заради страстта им към киното беше отлично попадение да съберем Лони и Трип с Райън Медисън. Сигурен съм, че той е поддържал контакт с двете момчета през коледната ваканция — крайният срок за кандидатстване в много колежи е 31 декември.

— Ще можем ли скоро да поговорим с господин Медисън? — попитах.

— Веднага. Ще повикам придружител да ви заведе до неговия клас.

Написа един номер на лист хартия.

— Това е личният ми телефон — каза. — Ще помогна с каквото мога.

Благодарихме му, дадохме му нашите номера и зачакахме придружителя.

— Намираш ли някакъв смисъл в тези неща? — попитах Кайли.

— Всичко си изясних — отговори тя. — Трип изпраща съобщение, че колата му е при Ривърсайд Парк, но тя се оказва на Сто трийсет и шеста улица. Олдън твърди, че Трип е на училище, но той не е тук. Гитълман казва, че някакъв тип с червена перука и фалшива червена брада сложил белезници на Трип и го откарал с ван, но Олдън се кълне, че се е чул със сина си снощи и всичко е наред.

— Това горе-долу обобщава нещата. Но какво си изясни?

Кайли наведе глава на една страна и се усмихна:

— Елементарно, скъпи ми Джордан. Ясно е, че някой лъже като разпран.

Във времената след „Колумбайн“ вратите на класните стаи трябва да бъдат достатъчно здрави, за да възпрат външен нападател. Ала тъй като маниакът с пушка често е ученик, училищните служители винаги трябва да могат да надникнат вътре. Вратите в „Барнаби“ бяха целите от масивен дъб, с прозорчета с двойни дебели стъкла на нивото на очите.

Нашият придружител Джефри беше върлинесто хлапе с привичните за възрастта му акне и скоби на зъбите.

Заведе ни на третия етаж, спря пред стая 314 и посочи през прозорчето.

— Това е той — каза през смях. — Това е господин Медисън.

Надникнахме вътре. Мъж в черни джинси и морскосиньо поло беше стъпил върху учителското бюро с вдигнати високо ръце. В едната държеше кукла „Барби“, а с другата се биеше по гърдите. Всички деца в стаята го гледаха като омагьосани.

— Час по кино — обясни Джефри. — Учат за „Кинг Конг“.

Кайли го погледна удивено:

— Така ли? Аз пък помислих, че за „Бамби“.

Медисън подскачаше по бюрото и събаряше въображаеми самолети. Изведнъж се сгърчи от болка, смъртно ранен. Спусна се долу, внимателно остави куклата на бюрото и бавно се свлече на пода.

— Красавицата уби звяра — поясни вечно услужливият ни екскурзовод Джефри. — Минах курса миналата година.

Децата заръкопляскаха. Медисън се изправи, приглади косата си, после погледна към нас. Повиках го с пръст. Той се усмихна, каза нещо на учениците си и излезе.

— Не мисля, че сме се срещали. Аз съм Райън Медисън — представи се той. — Вие родители на бъдещи ученици ли сте?

— Нюйоркска полиция. Бихме искали да поговорим — казах, — но можем да почакаме, докато свършите часа си.

— А, не — възрази той. — Това е отлична възможност да запаля една. Не сте от тютюневата полиция, нали? — засмя се. — Да се качим на покрива. Там е адски студено, но е разрешено.

Джефри си тръгна, а ние последвахме Медисън по още три стълбища. Той беше в средата на трийсетте, изпълнен с енергия и обзет от готовност за дела.

— Извинете ме за цигарата. — Щракна запалката. — Гледах прекалено много филми ноар като малък. Как мога да ви помогна?

— Търсим Трип Олдън — казах.

— Днес не е тук.

— Знаем. Директорът смята, че вие можете да ни помогнете да го намерим.

— О, разбира се. Става дума за убийството на Питър Шевалие, нали?

— Да, сър. Бихме искали да говорим с Трип възможно най-скоро.

— Не съм сигурен дали въобще знае за него… — Той извърна глава и пусна дим в мразовития януарски въздух. — Чакайте малко — говоря глупости. Трябва вече да е научил. По дяволите, всички в училище вече са наясно. Но сякаш снощи не знаеше за смъртта на Питър. Поне не спомена нищо.

— Говорихте с него снощи? — попита Кайл.

— Разменихме съобщения.

— В колко часа?

Медисън бръкна в джоба на джинсите и извади телефона си.

— В дванайсет и седем минути.

— Трип Олдън ви е изпратил съобщение след полунощ. — Изрекох го като констатация и като въпрос. — Какво пишеше?

Той ни прочете съобщението.

— „С Лони заминаваме за няколко интервюта. Съжалявам, че утре и в петък ще пропусна уроците. Връщаме се в събота. Можем ли да запазим монтажната за уикенда?“

Медисън ни показа текста и прибра телефона в джоба си.

— Днес е първият ни ден след коледната ваканция — каза. — Можете ли да повярвате, че поискаха да учат в четвъртък? Трип и Лони не са единствените деца, които пропускат училище днес и утре. Затова отговорих: „Не бери грижа“, и им запазих монтажната. Оттогава не съм го чувал.

— А Трип какви интервюта имаше предвид? — попита Кайли.

— Прави филм за дядо си. Старецът има роднини в Рочестър. Трип и Лони ходиха няколко пъти, за да интервюират някои от братовчедите му.

— Знаете ли името на някого?

Медисън имаше момчешка усмивка, с която сигурно печелеше симпатиите на учениците си. Изпробва я на Кайли.

— Бих рискувал да предположа, че някои от тях вероятно са с фамилия Олдън, но нямам представа.

Тя не му върна усмивката.

— Съжалявам, не исках да ви засегна, детектив — извини се той и закачливият му израз се смени със засрамен. — Моята работа е да дам на тези деца насоки за mise en scéne, но не участвам в продукцията.

— Как щяха да пътуват?

— Трип има кола — „Приус“.

— Благодаря — казах и му дадох визитката си. — Ако се чуете с някого от тях, кажете им да се обадят на този номер.

— Ала защо да чакаме? Ще напиша съобщение на Трип. Обзалагам се, че на него и Лони ще им хареса да си поприказват с вас. — Той захвърли цигарата. — Замръзвам. Да влезем вътре.

Прибрахме се в сградата и слязохме пак на третия етаж.

— Защо смятате, че Трип и Лони ще искат да се видят с нас?

— Шегувате ли се? Тези двамата са пристрастени към криминалетата. Поставяха сцени на банков обир, кражба на кола — всички онези страхотни неща, с които вие се занимавате по служба.

Кайли ме изпревари и изстреля очевидния следващ въпрос:

— Дали някога са поставяли отвличане?

— Не, доколкото знам — замисли се за миг Медисън. — Ала това е страхотна идея. Те са доста добри в постановката на такива сцени. Иронията е, че правят всичко нелегално, без разрешителни. Така че практически нарушават закона всеки път, когато снимат. Свършихме ли вече? Трябва да се връщам. След като им привлякох вниманието с маймунските си номера, искам да се захвана със сериозните неща, като очевадните отсенки на расизъм в един период на нарастващо расово и социално напрежение в Америка. И вие сте добре дошли, може да останете. Не се притеснявайте, няма да ви проваля прикритието.

— Благодаря — казах, — но мисля, че ще пропуснем.

Мобилният ми телефон звънна. Погледнах кой се обаждаше.

— Това е шефът ни. Сега вече съм сигурен, че ще пропуснем.

Медисън се върна в класната стая, а аз вдигнах на Кейтс:

— Да, капитане.

— Току-що се чух с кмета Сайкс — започна тя.

„Специални клиенти“ беше ценен много високо от предишната администрация и всички се надявахме, че новият кмет ще продължи да ни подкрепя по същия начин.

— Това е добър знак — казах. — Мисля, че сега тя ще стане най-добрата ти приятелка.

— Нашата най-добра приятелка — поправи ме Кейтс. — Иска да я осведомите за убийството на шофьора на Олдън. Ще бъде тук след петнайсет минути. Вие да сте след четиринайсет.

— Голям сладур се оказа този — вметна Кайли, докато ускоряваше по „Сентръл Парк Уест“ към центъра.

Кайли е трън в задника от световна класа — знаех, че ще си отмъщава за моята закачка за напористите жени, които си присвояват цялата слава. Това беше първият й опит.

— Нищо особено — казах.

— Нищо особено ли? Зак, той беше готин. Бих излязла с него.

— Не знам — поколебах се. — Стори ми се малко младичък за теб. Мисля, че двамата с Джефри трябва да изчакате поне докато кожата му се изчисти и махне скобите.

— Знаеш, че говоря за Медисън — изсумтя тя. — Бих се записала в курса му само за да гледам тези прекрасни сини очи.

— О, имаш предвид учителя ли? Наистина беше невероятно чаровен — казах. — Определено вторият най-готин тип на покрива.

Тя се засмя и ми се стори, че може би съм спечелил този рунд. Ала за всеки случай се извъртях и се отдръпнах към вратата, за да не може да ме сръчка отново.

Прекосихме Сентръл Парк по Шейсет и пета улица към Ийст Сайд и заковахме пред Деветнадесети участък на Източна шейсет и седма пет минути преди крайния срок.

Тъкмо тръгвахме нагоре по стъпалата към участъка, когато входната врата се отвори и навън изхвърча Черил.

— О, Зак — едва не простена тя.

— Хей… Мислех, че ще вземеш влака до болницата тази сутрин.

— Направих грешката да вляза, за да довърша някои неща, и бях бомбардирана с обаждания от хора, прекарали празниците в кроежи на големи планове за новата година, и желаеха незабавно да им обърна внимание.

— Не беше ли ти психологът, който ме научи, че думичката „не“ е цяло изречение?

— Казах „не“ на повечето от тях — увери ме Черил, — само че капитан Кейтс се нуждаеше от мен за нещо, което не можеше да чака. Обадих се на Фред и го попитах как е Милдред, а той каза, че може би й остават само няколко дни. Кейтс се нуждаеше от мен за няколко часа, затова останах. Ала ето че най-накрая успях да се измъкна.

— Съжалявам, чух за бившата ти свекърва — обади се Кайли.

— Благодаря — кимна Черил. — Даже не мога да мисля за нея като за бивша. Тя е майка на бившия ми съпруг и непременно трябва да я видя, преди да умре. Най-хубавото нещо в брака ми с Фред бяха приятните часове, прекарани с Милдред.

Тя ме прегърна набързо.

— Ще хвана късен влак на връщане.

— А аз ще изкарам дълга смяна, така че какво ще кажеш за една късна вечеря? — попитах. — Можем да поръчаме храна, да отворим бутилка вино…

Мобилният й телефон иззвъня и тя го вдигна.

— Фред, на път съм. Ще бъда във влака от 1:47. Вземи ме от гарата „Маунт Киско“.

Виждах, че се готви да затвори, но Фред явно продължаваше да говори. Черил го изслушваше търпеливо, вметвайки в монолога му по някое „ммм, хм“, както правят психолозите, когато са чували нещо много пъти.

Накрая го сряза.

— Фред, ако продължиш да говориш, ще изпусна влака. Довиждане.

— За довечера — казах веднага щом затвори. — По кое време мислиш, че ще…

— Зак! Как можеш да очакваш от мен да планирам вечеря? Фред е напълно съсипан. Звъни ми вече сто пъти.

— Може би следващия път, когато се обади, ще му напомниш, че вече не е женен за тебе — изръмжах аз.

И веднага съжалих за думите си. На секундата у спокойния, състрадателен терапевт изригна горещият, избухлив латино нрав.

— Ти чуваш ли се? — отрони през стиснати зъби, за да не премине гневът й в крясък. — Майка му умира. Колко безчувствен можеш да бъдеш?

— Не исках да прозвучи толкова безсърдечно — дадох бързо заден ход. — Но нали Фред е сгоден? Защо се обажда на теб, а не на годеницата си?

— Не че е твоя работа, но годеницата му го е зарязала.

Не го очаквах.

— Аз… мислех, че е бременна.

— Тя е — каза Черил. — Но Фред е разбрал, че бащата не е той, затова се обажда на мен, а не на нея.

— Съжалявам. Не знаех.

— Да не знаеш, е приемливо. Да не мислиш, не е.

Тя се втурна надолу по стъпалата точно когато черният „Ескалейд“ спираше отпред. Шофьорът изскочи, отвори задната врата и Мюриъл Сайкс, новият кмет на града, излезе от колата.

С Кайли имаме история със Сайкс. Евелин Паркър-Стийл, убитата съпруга на хотелския магнат, който ни настани с Черил в приказния апартамент, беше мениджър на кампанията на Мюриъл Сайкс. В началото преплетохме шпаги със Сайкс, но след като разкрихме престъплението, станахме нейните любими ченгета.

— Детективи — извика тя веднага щом ни забеляза. — Ужасен начин да започна втория си ден на поста, но съм щастлива да видя, че точно вие сте поели случая.

Забелязвах как в далечината Черил се опитва да хване такси на Лексингтън Авеню. Едно спря и тя се качи.

Е, добре — помислих си. — Не искам да изпусне влака, който ще я върне обратно при Фред. Въображението ми се разпали, умът ми се изпълни с картини от сълзливата им нова среща. Черил си беше грижовна по природа и знаех, че ще бъде до Фред в часовете на неговата скръб, ще го утешава и успокоява, ще му подложи рамо, на което да си поплаче…

— Зак!

Викът ме изтръгна от мазохистичното ми състояние. Беше Кайли.

— Какво?

— Може ли да се върнем към работата? Кметът се качва нагоре.

— Съжалявам, бях се замислил…

— Не, Зак. Черил е права. Ти не мислеше. Единственото нещо в главата ти е твоето наранено мъжко его. Искаш ли един съвет от мен?

— Нямам търпение да го чуя, доктор Филис.

— Недей да затъваш в сапунената опера, която сам си съчиняваш. Така или иначе вече оплеска нещата с Черил.

— Да, май наистина се гръмнах в крака.

— О, прав си… — Тя се ухили. — Само че грешиш за частта от тялото, Казанова. Определено не беше в крака.

С Кайли хукнахме нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, и стигнахме до третия етаж точно когато кметът излезе от асансьора. Поведохме я към кабинета на капитан Кейтс.

Сайкс не си губи времето.

— Докъде стигнахте с убийството на шофьора на Хънтър Олдън?

— Олдън би искал да повярваме, че Питър Шевалие е женкар, който вероятно е убит от ревнив съпруг — казах аз. — Но се случва нещо друго. Синът на Олдън не се появи днес в училище, а и не скърби у дома си.

Повечето политици не познават особено вътрешните механизми на системата на наказателното правосъдие, но Сайкс беше бивш федерален прокурор. Беше поддържала обвинението по наказателни дела от името на федералното правителство в продължение на шестнадесет години.

— Значи, подозираш, че не става дума просто за още едно богаташко дете, което се скатава от училище? — попита тя.

— Имаме свидетелка, която твърди, че вчера е видяла как полицай под прикритие задържа Трип и неговия приятел, няколко часа преди убийството на Питър — обясни Кайли. — Но знаем със сигурност, че от участъка така и не са пратили полицай. Струва ни се по-скоро, че двете момчета са отвлечени.

— Колко надеждна е вашата свидетелка?

— За нас или за пред съдебните заседатели? — попитах.

— Казва се Фани Гитълман. Поне на осемдесет години е. Леко е изкуфяла, но определено не си въобразява. Убедени сме, че наистина го е видяла. Тези хлапета са отвлечени.

— Какво казва Хънтър Олдън?

— Кълне се, че Трип е добре. Твърди, че е получил съобщение от него снощи — след предполагаемото отвличане. Разбира се, ако наистина става дума за откуп, похитителите на Трип вероятно са предупредили Олдън да държи ченгетата надалеч, поради което е разбираемо, че може да ни лъже.

Млъкнах за миг и продължих:

— После отидохме в училището на момчетата. Един от учителите ни показа съобщението, което е получил от Трип — също късно снощи. Щял да пропусне уроците за няколко дни. Отивал до Рочестър заради филмовия проект, който снима за баща си.

— Похитителят би могъл да изпрати това съобщение, за да не докладва училището за изчезването на момчето — предположи Сайкс. — Да се върнем на убийството на шофьора. Стигнахте ли донякъде с него?

— Не, но ако Трип Олдън е бил отвлечен, това би могло да обясни защо Шевалие е бил убит и обезглавен. Една от версиите, която обсъдихме, е, че главата му е изпратена на Олдън като предупреждение — плащай откупа или синът ти е следващият.

— Детективи, това изглежда логично, но вие вървите по тънък лед, като се опитвате да разкриете престъпление, за което още никой не е съобщил.

— Госпожа Гитълман съобщава — каза Кайли.

— Преди да изправите срещу Хънтър Олдън тази 80-годишна очевидка, защо не поговорите с родителите на другата жертва? Вижте дали те са склонни да ни съдействат.

— Другото момче живее с баба си. Доколкото разбрах, тя едва си плаща наема, камо ли да извади пари за откуп.

— Всичко, от което се нуждаем, е тя да подаде сигнал за изчезнал човек. Тогава, без да ме интересува колко е бедна, ще получи всички ресурси на „Специални клиенти“. И още нещо — продължи Сайкс. — Хънтър Олдън може да бъде арогантен, но не го оставяйте да ви мачка. Той не ви е шеф — дори и да се опитва да се държи така. О, по дяволите, какви ги говоря — Хънтър е много повече от арогантен. Трябваше направо да кажа, че е голям трън в задника. Ако смятате, че синът му е жертва на престъпление, а той не сътрудничи, само кажете. Ще ви свържа с някого, с когото е много по-лесно да се разбереш.

— Може и да се наложи. Кого имате предвид?

— Неговият баща, Хъч Олдън.

Кейтс най-сетне се обади:

— Госпожо кмет, благодаря ви. Това, че заставате зад нас, означава много.

— Не ми благодарете — каза Сайкс. — Фамилията Олдън може да има голямо политическо влияние, но тук не става дума за политика. Този отдел се ползва с подкрепата ми преди тях.

Сайлъс Блекстоун паркира своето ауди и се втренчи в струпването от еднакви сгради от червени тухли. Изглеждаха безобидни отвън, но той знаеше добре, че не е така. Беше израснал в общинските жилища в района „Мот Хейвън“ в Бронкс. Насилието беше навсякъде. Ако не те спипаха бандите или наркопласьорите, можеше да те застигне случаен куршум. Затова първото нещо, което внушаваха на невръстното хлапе, беше: Никога не заставай пред прозореца.

Фактът, че Лони Мартинес посещаваше училище за богати бели деца, не означаваше нищо. Тук беше съвсем друг свят. Сайлъс огледа пистолета си. „По-добре да проверяваш, отколкото да съжаляваш“, каза си и го пъхна обратно в кобура. Излезе от колата, заключи я, после плъзна поглед нагоре и надолу по Паладино Авеню. Да го наречеш авеню, беше някаква шега. Не беше нищо повече от разбито шосе покрай „Харлем Ривър Драйв“. Пак добре. Поне не се навъртаха хлапетии, които нямаха друго занимание, освен да надраскат всяка нова кола на пресечката.

Тясното преддверие на номер 64 на „Паладино“ миришеше леко на дезинфектант. Баща му го наричаше „одехлорон“. Той намери името Хуанита Мартинес на панела с бутоните на звънците и натисна.

Интеркомът изпращя.

— Кой е? — отекна женски глас.

— Нося пратка за Лони Мартинес. От господин Олдън.

Електрическата брава избръмча и се отвори.

Взе асансьора до шестия етаж. Почука на вратата на апартамент 6-З и една привлекателна жена я открехна, облягайки се на рамката.

— Къде е Лони? — попита той.

— Лони не тук. Аз вземам пратка.

— Пратка? Не. Казах, че имам съобщение от господин Олдън.

— Олдън? — повтори тя. — Трип Олдън… Той не тук.

Блекстоун отново я огледа. Английският й беше скапан, но всичко останало в нея беше зашеметяващо. Към метър и петдесет, стегнато телце, гъста тъмна коса и гладка карамелена кожа. Беше облечена в синя униформа с емблемата на „Костко“ на ризата. На табелката й пишеше Хуанита, което беше името на бабата, ала той беше очаквал да види някоя дебела дъртачка с кок на главата. Тази мацка си я биваше.

— Вие ли сте бабата на Лони? — попита.

Очите й светнаха, когато чу името му. Усмихна се.

— Si, si. Soy Лони abuela. Бабата.

— Говорите ли английски?

Тя сви рамене.

— Un росо. Не много.

— Господин Олдън иска да наеме Лони, за да помогне на Трип за друг филм.

Тя му се усмихна и го изгледа неразбиращо.

Той поклати глава.

— Може ли да оставя бележка за Лони? — попита и взе да пише във въздуха с въображаем молив. — Имате ли хартия и молив? Papel? Làpiz?

— Si, si — закима тя. — Papel y làpiz. Нося за вас.

Тя отвори широко вратата и се обърна, за да влезе вътре и да намери нещо за писане.

— По дяволите — изруга Блекстоун веднага щом я последва в апартамента, и забеляза вестника на кухненската маса. — „Ню Йорк Поуст“? — Грабна го в ръце. — Не четеш El Diario?

— No comprende — каза тя.

— С тоя номер ли ще ми излизаш? — ядоса се Сайлъс. — Ти no comprende моя английски? Работиш в „Костко“, четеш Post — сигурен съм, че ти habla Ingles без проблеми.

Тя се подсмихна.

— Quien sabe, Secor?

Сайлъс разбра, че си губи времето, а не му се искаше да се бави тук, докато колата му за деветдесет хиляди долара беше паркирана в този съмнителен квартал.

— Хубаво. Карай по твоя начин — изпъшка той. — Внукът ти не е в беда — още не е, — но ако искаш нещата да си останат така, престани с театъра и му кажи да ми се обади на този номер. Подаде визитката си на дребната баба, изумително младолика и секси за възрастта си.

Тя я взе.

— Gracias — каза, докато той излизаше.

Той не погледна назад.

— De nada, шибана кучко — измърмори тихичко.

— Охо, я виж ти! — възкликна Кайли.

Карахме по Паладино Авеню и тя намали скоростта.

— Познай кой е тук — посочи черното „Ауди“ А8 L, което не се връзваше с квартала. На тежкарските регистрационни табели вместо цифри пишеше „СДБ“.

— Брей — изсумтях аз. — Само се чудя какво ли значи това.

— Скапан Дебелак Без топки — разшифрова го Кайли.

— Добрата новина е — продължих, — че щом Блекстоун е тук, значи с Олдън също нямат представа къде е Трип.

Паркирахме така, че да не ни забележи. Десет минути по-късно СДБ излезе от сградата на Пони Мартинес и взе да обикаля аудито, оглеждайки го за щети.

— А какво ще направи, ако намери вдлъбнатина? — зачуди се Кайли. — Ще повика полиция ли?

Той потегли, а ние се отправихме по добре утъпканата пътека към номер 64. Имахме късмет. Някой излизаше и успяхме да влезем и да се качим, без да звъним. Кайли почука и Хуанита Мартинес отвори.

— Нюйоркска полиция — каза Кайли.

— Истински ченгета или измислени? — попита тя.

Кайли блесна със значката си.

— Детективи от „Убийства“. По-истински няма накъде.

— Добре, защото си получих порцията измислици от предишния.

— Един дребен, но надут тип ли?

— Блекстоун.

Тя отстъпи и ни пусна вътре. Жилището беше малко, но спретнато, а онова, което къкреше в голяма тенджера на печката, миришеше фантастично.

— Какво правеше Блекстоун тук? — попитах.

— Търсеше моя внук Лони. Даже да знаех нещо, нямаше да го кажа на тоя pinche cabryn.

— А на нас ще кажете ли?

— Защо ченгета по убийствата ще търсят Лони?

— Искаме да разговаряме с неговия приятел Трип Олдън и си помислихме, че Лони може да знае къде е.

— Нямам представа къде са момчетата.

— Кога видяхте за последен път Лони?

— Вчера на закуска. След това излезе с Трип — те снимат филм. По-късно ми изпрати съобщение. Пишеше, че ще пренощува в къщата на Трип. Тази сутрин разбрах за убийството. — Тя вдигна днешния „Поуст“. — Затова сте тук, нали?

— Познавахте ли жертвата Питър Шевалие? — попита Кайли.

— Беше шофьор на Трип. Разбира се, че го познавах. Мислите ли, че ще оставя детето си да се качи в кола, без да се срещна с човека, който ще го вози?

— И какво стана?

— Издържа теста. Доверих му внука си. Но сега съм нервна. Не съм виждала Лони от вчера. Трябва ли да се притеснявам?

— Нямаме причина да мислим, че нещо не е наред — излъга Кайли. — Просто искаме да говорим и с двете момчета.

— Ще ви дам номера на мобилния на Лони. Ако го намерите, кажете му да ми се обади.

Тя го написа върху някаква хартийка и я подаде на Кайли.

— Смятате ли, че ще успеете да заловите копелето, което уби Питър?

— Не смятам — каза Кайли. — Знам, че ще го хванем.

Сълзите рукнаха без предупреждение. Хуанита закри с ръка очите си в опит да ги спре, но от гърдите й се изтръгна скръбен стон, а тялото й се сгърчи от болката на загубата.

Кайли постави ръка на рамото й.

— Бяхте близки с Питър, нали?

Тя поклати глава.

— Срещахме се. Той беше невероятен човек. Раздаваше се заради другите. Как може толкова красив живот да бъде прекъснат по такъв ужасен начин?

— С партньора ми виждаме подобни неща през цялото време — тихо отрони Кайли. — Това няма да го върне, но ви обещавам, че ще открием копелето, което го е убило.

Хуанита сведе глава.

— Беше по моя вина — прошепна тя, хълцайки.

— Как така? — попита небрежно Кайли, но знаех, че антената й е щръкнала веднага, също като моята, още щом чухме думите „по моя вина“.

— Има една двойка на Източна седемдесет и трета улица — продължи Хуанита. — Много приятни хора. Почиствам апартамента им всяка сряда. Тази година организираха празненство за Нова година и ме помолиха да помогна. Пристигнах там в пет часа, за да смогна, след това сервирах и приключих с почистването чак в два сутринта. Те ми платиха добре, но бях толкова заета, че забравих да лисна водата през прозореца.

Кайли изглеждаше объркана.

— Каква вода?

— Това е пуерторикански обичай — обясних аз. — Черил ми е разказвала. Лисваш кофа с вода през прозореца, щом настъпи новата година, за късмет.

— Не за късмет — поправи ме Хуанита. — За да отмиеш злите духове.

— Госпожо Мартинес — каза Кайли. — Наоколо е пълно със зли хора. И мога да ви уверя, че единственото, което можете да спечелите с лисването на кофа вода през прозореца на Източна седемдесет и трета улица, е сметка за химическо чистене или зашеметяваща глоба.

Тя се засмя, взе една кърпа за съдове от плота и си избърса очите.

— Лони не знае за нас с Питър. Беше нещо лично.

— И така ще си остане — увери я Кайли. — Имате думата ми.

— Благодаря ви. Знаех си, че ще разберете. Сърдечни тайни. Всички ни спохождат, нали, детектив?

— Да, госпожо Мартинес. Така е. Много съжаляваме за вашата загуба.

Тя подаде на Хуанита визитката си и взехме асансьора за фоайето.

— Радвам се, че беше с мен — казах, докато влизахме в колата. — Аз въобще нямаше да се справя толкова добре.

— Това се нарича съпричастност, Зак. На мъжете не им се удава особено.

— Е, може и да не съм от женското братство, но съм толкова съпричастен, колкото сте и вие.

— Да, бях дълбоко развълнувана от начина, по който заръча на Черил да се сбогува с умиращата си приятелка и да си домъкне задника обратно в Ню Йорк, колкото може по-бързо.

Влязохме в колата. Преди да успея да закопчая колана, тя настъпи газта и се стрелна по Паладино Авеню.

— Толкова се гордееш, че винаги можеш да обозреш женската душа — казах, — а караш, сякаш в тялото ти бушува тестостерон.

— Тестостерон ли? — удиви се тя. — Аз?

— Да, ти.

— Хмм… никога не съм се замисляла за това…

Десният й юмрук се стрелна като мълния и се стовари с все сила върху рамото ми.

После се усмихна.

— Но може и да си прав.

Сайлъс Блекстоун отби встрани на Източна осемдесет и първа улица и си погледна часовника. 3:45 бе часът. Щастливият час на Хънтър Олдън сигурно вече беше в разгара си.

Пое дълбоко дъх, издиша бавно и се подготви психически — малко емоционален кевлар срещу неизбежните словесни откоси. Блекстоун знаеше какво представлява — наемен служител, работещ за безсърдечен тип. Но този тип осигуряваше деветдесет процента от доходите му. Напускането не беше никакъв вариант.

Излезе от колата и натисна звънеца. Отвори му Джанел.

— Господин Блекстоун — изрече тя без обичайната си чаровност.

Не харесваше нито него, нито онова, което правеше, нито как го правеше, и никак не се стараеше да прикрие чувствата си.

— Госпожо Олдън — каза той толкова дружелюбно, колкото можеше да го наподоби. — Как сте днес?

— Имаме смърт в семейството. Как мислите, че може да съм?

— О, да. Ужасна работа. Питър беше добър човек. Ще липсва на всички ни.

Подчерта престорената си съпричастност с пресилено поклащане на главата. Зачака да го покани да влезе.

Тя не го направи.

— Съпругът ми е в приземието — каза, като се обърна и го остави да стои пред отворената врата.

В реалния свят „съпругът ми е в приземието“ щеше да означава, че е в стаята за отдих или се поти на уредите за фитнес до котела на отоплението. Но Хънтър Олдън не живееше в реалния свят. Той беше част от единия процент на единия процент. Неговото приземие представляваше пещера от кедър и камък, в която се разполагаха плувен басейн, сауна и гореща вана — буен тропически рай, чието построяване струваше милиони, а още милиони бяха нужни, за да се поддържа перфектният баланс на температура и влажност през мрачната зима в Ню Йорк.

Хънтър се киснеше във ваната с чаша червено вино в дясната ръка и два мобилни телефона, поставени върху кърпа, така че да ги достига лесно с лявата.

Очите му бяха смъртоносни оръжия, заредени с омраза и отвращение. Те се впиха в Блекстоун.

— Какво научи за пуерториканското хлапе? — попита.

— Лони може да не е такъв приятел, за какъвто го е смятал Трип. Изчезнал е. Никакъв го няма.

— Разбира се, че го няма. Отвлекли са го заедно с Трип.

— Или може би само са нагласили да изглежда така. Баба му не ми се видя твърде притеснена, че не се е прибрал. Правеше се на тъпа, но съм сигурен, че знае много.

— Тогава сложи някого да я наблюдава денонощно.

— Загуба на време, шефе. Лони не е глупав. Няма да се прибере вкъщи при нея. Имам по-добра идея. Нека да преровя компютъра на Трип.

— Компютърът му? Наистина ли? Мислиш, че си е записал в графика: Да снимаме филм. Да бъда отвлечен.

— Вижте, в осем случая от десет — каза Сайлъс, като си измисли статистиката, — когато отвлекат дете, това е някой, когото то познава. Ако Трип е бил във връзка с този човек по имейл или в чат стаи, ще го намеря.

— И тогава какво?

— Трип се прибира вкъщи жив и здрав, а ние предаваме този тип на ченгетата…

— Ти май не внимаваш какво ти говоря? Последното нещо, което искам, е този човек да говори с ченгетата, с прокурор или със съдия. Не желая да говори с никого. Никога. Искам го мъртъв.

Блекстоун не мигна. Беше го чувал и преди. Хънтър говореше без евфемизми. Не казваше „имам бизнес проблем“ или „искам да бъде отстранен“, а просто и ясно: „искам го мъртъв“.

— Ще се обадя на Уилър да каже цена.

— Нямам време за приказки. Предай му, че ще му платя двойно на това, което му платих последния път.

— Ще го направя. Нещо друго?

Олдън пресуши чашата си и я вдигна над главата си, а Блекстоун инстинктивно я пое и отиде до бара. Бутилката вино беше почти празна. Изля остатъка в чашата на Хънтър и му я подаде.

Той я изпи на един дъх и изсумтя:

— Компютърът е в стаята на Трип. Ако Джанел те пита защо го вземаш, обясни й, че Трип е поискал да му го занесеш в училището.

— Тя не знае ли, че е изчезнал?

— Защо да й казвам? Какво ще направи, освен да ми се вайка до влудяване? Знае, че Питър е мъртъв. С изключение на това, не е наясно с нищо друго и е най-добре нещата да си останат така. Затова си затваряй устата.

— Винаги го правя — каза Сайлъс. — Да отворя ли още една бутилка вино?

Хънтър се надигна от горещата вана.

— Сам ще си го взема. Ти просто се обади на Уилър и му кажи, че съм направил място във фризера си за друга глава.

Трип Олдън се свиваше на пода в ъгъла, сгушен в закопчаната си догоре шестстотиндоларова парка с гъши пух.

— Съжалявам — прошепна той.

На шест стъпки от него Лони Мартинес, облечен в блуза на училището „Барнаби“ и поларено яке от полиестер, седеше със свити към гърдите колене.

— Вече го каза.

— Знам, но не мога да спра да мисля за това. Ти си тук само заради мен. Вината е моя.

Лони поклати глава.

— Виновен си, че някакъв луд ни отвлече от улицата ли?

— Виж, през целия си живот съм бил наясно, че може да ми се случи нещо такова. Баща ми е богат. Още от малък ми опява: „Внимавай с кого говориш, къде ходиш“. И какво правя аз? Забивам се в Харлем и се озовавам заключен във ван. Когато се прибера вкъщи, ще ме спука от бой.

— Трип, знам, че смяташ баща си за досадник, но какво трябва да направиш? Да живееш под похлупак? Братле, ако някой откачалник с електрошоков пистолет иска да те спипа, той ще го направи. Без значение дали си в Харлем, или на Парк Авеню.

— Кажи го на моя старец.

— Единственото, което искам да кажа на баща ти, е: „Благодаря ви много, сър, че кихнахте кинтите за откупа, за да ни отървете с Трип.“

— Няма да кихне нищо толкова бързо — въздъхна момчето.

Лони затътри задник по пода, за да долепи рамо до рамото му.

— Какви ги приказваш? Тук ли ще ни остави да гнием?

— Спокойно, ще излезем. Но не защото баща ми има голямо сърце. Има застраховка за откуп.

Лони сви рамене.

— Никога не съм чувал такова нещо.

— Нали знаеш, че хората си имат автомобилни застраховки — каза Трип. — Ако катастрофираш, застрахователната компания плаща за ремонта на автомобила. Аз пък имам застраховка за откуп. Ако някой ме отвлече, компанията плаща на похитителя.

Лони се изправи.

— Тогава защо, по дяволите, още сме затворени тук, гладуваме и мръзнем до смърт? Къде е застрахователят с чека? Той може да се договори със задника, който ни отвлече, и да ни изкара оттук.

Трип се засмя.

— Малко по-сложно е. Плюс това познавам баща си. Колкото и пари да поиска този тип, той ще преговаря.

— А защо? Нали уж застрахователната компания плаща?

— До един момент. После парите излизат от джоба на баща ми.

Лони се облегна на стената и се загледа в Трип.

— Тогава съм мъртъв.

— За какво говориш?

— Говоря за баща ти. Ако започне да преговаря с този човек, аз съм мъртвец. Този луд задник ще ме убие.

— Да те убие ли? Защо теб? Ние не струваме нищо, ако сме мъртви.

— Ти не струваш нищо мъртъв. Ти си козът на тоя тип. А аз? Не чиня пукната пара. Използвай си мозъка, Трип. Баща ти има в чекмеджето си повече пари за чорапи, отколкото цялото ми семейство е спечелило, откакто… И въобще. Баба ми получава по дванайсет и петдесет на час за демонстрация на храни. Какво може да направи тя? Да плати на похитителя с мостри от гръцки йогурт и баварска наденица?

— Успокой се. Баща ми ще плати и за двама ни.

— Да бе, как ли пък не! Обзалагам се, че изгаря от нетърпение да натъпче торбата с някой и друг милион, за да отърве жалкия ми пуерторикански задник.

— Баща ми няма да те остави да умреш.

— Трип, помисли си. Тоя тип, който ни тикна тук, знае колко пари иска. Цифрата няма значение. Просто да приемем, че са X долара. Той ще каже на баща ти колко.

— Добре.

— Ала тогава баща ти започва да се пазари с него: „Какво ще кажете за половината от X?“. И похитителят се ядосва.

— Баща ми ядосва всички, когато преговаря. Така пречупва хората.

— Само че похитителят не е някакъв обикновен бизнесмен. Той знае, че баща ти може да си позволи X или десет X, или сто X. Така че той си казва: „Добре, ще изпратя на този задник послание“.

— Какво например?

— Като в „Кръстникът“, когато холивудският продуцент се събужда и намира конска глава в леглото си. Такива послания изпращат похитителите. Така получават това, което искат.

— Какво ми намекваш? Тоя тип ще ме убие, за да накара баща ми да плати цялата сума ли?

— Не, Трип. Той няма да убие теб. Ще убие мен. Не загряваш ли? Аз съм конската глава!

Трип искаше да възрази, но не знаеше как. Всичко това звучеше твърде логично. Той скръсти ръце и се уви по-плътно в парката си.

— Уф — изпъшка, вгледан в най-добрия си приятел, — май сега разбирам защо се чувствам така.

Спряхме пред сградата на Олдън за втори път от няколко часа. Сега не се изненадахме, че и аудито на Блекстоун беше паркирано отпред.

Натиснах звънеца и познато лице отвори вратата. Бях виждал снимки на Джанел Олдън, но те не можеха да пресъздадат действителността. Да я видиш отблизо, ти секваше дъха. Зелени очи, руса коса, розов пуловер, сини дънки — всичките ми любими цветове в една невероятна жена.

— Госпожо Олдън — казах. — Нюйоркска полиция.

Тя ни пусна да влезем.

— Благодаря ви, че дойдохте — изрече с мека, нежна усмивка на лицето, сякаш ни бе поканила на коктейли. — Имате ли вече някакви… как беше точната дума… улики?

— Работим усилено — уверих я. — Говорихме с мъжа ви по-рано днес и идваме за някои уточнения. Той у дома ли е?

— Хънтър е при басейна — каза небрежно, както повечето хора биха произнесли: Той е в кухнята. Може би й се струваше съвсем нормално да имаш частен вътрешен басейн в Горен Източен Манхатън.

Взехме асансьора надолу и тя ни поведе през джунгла от буйни, екзотични дървета.

Сайлъс Блекстоун ни забеляза пръв.

— О, детективите — викна той. — Срещаме се отново. Как върви разследването на убийството?

Пренебрегнах въпроса и погледнах към Хънтър Олдън, който се бе натопил в горещата вана с чаша вино в ръка. Зачервената му кожа, увисналите клепачи и отпуснатите бузи ми подсказаха, че това съвсем не беше първото му питие за деня.

— Някакви новини за Питър? — попита сухо.

— Още не — казах. — Чухте ли се със сина си?

— Не и от снощи — произнесе той с лека нотка на раздразнение, сякаш за да ни даде да разберем, че му губим времето.

— Днес не е бил на училище.

Олдън поклати глава.

— Деца! — изпъшка той, като че тази единствена дума можеше да обясни изчезването на евентуален свидетел на убийство.

— Трип е пратил съобщение на един от учителите си снощи. Написал, че е тръгнал за Рочестър, за да интервюира някои хора за филма, който снима.

Хънтър кимна.

— Напълно възможно е. Баща ми има роднини там.

— Намерихме неговия „Приус“ на Сто трийсет и шеста улица тази сутрин и го прибрахме — намеси се Кайли. — Чудехме се как ли е тръгнал без кола.

— Да, наистина си е за чудене, детектив. Но ще се осмеля да налучкам: влак, автобус, самолет от „Ла Гуардия“… Хлапето е находчиво. Ще го измисли — уверено кимна Олдън. — Но това, което аз не мога да измисля, е защо не търсите убиеца на Питър, а сте се втренчили така в Трип? Да не смятате, че разполага с някаква вълшебна улика, която ще ви разреши случая?

— Сър — започна Кайли, — казахме ви тази сутрин, че…

— А аз ви казах тази сутрин, че Питър Шевалие беше женкар. Има дузина ревниви съпрузи и гаджета, които биха се радвали да му клъцнат главата и топките. Това е вашата следа. Що се отнася до моя син, обещах ви, че когато се чуя с него, ще го накарам да ви се обади. Фактът, че се връщате няколко часа по-късно да ми досаждате със същите въпроси, граничи с тормоз. Разбирате ли го, или ще помогне, ако се обадя на вашите началници, за да ви го обяснят?

Преди Кайли или аз да отговорим, един от мобилните телефони, поставени на кърпата, звънна. Не онзи с кожения калъф с инициали ХХО, а евтиният боклук с капаче от AT & T, който можеше да се купи от „БестБай“ за двайсет долара.

Сайлъс скочи. Хънтър го изгледа, но не се помръдна.

— Искаш ли аз да отговоря? — попита след третото иззвъняване Джанел.

— Остави го — каза Хънтър, — но ще ти бъда много благодарен, ако покажеш на двамата полицаи външната врата.

Последва нов звън, но Хънтър не трепна. Втренчи се в нас над ръба на винената чаша, без да обръща внимание на телефона.

— Благодаря ви за отделеното време, господин Олдън — изрекох умишлено бавно.

Двамата с Кайли не си тръгвахме.

— Разбираме, че денят ви е бил напрегнат — допълни тя.

Телефонът иззвъня още два пъти. После престана.

— Ще поддържаме връзка — казах, очаквайки евтиното апаратче да звънне отново. Но не стана.

Взехме асансьора за горния етаж с Джанел.

— Трябва да извините съпруга ми — каза тя. — Той е много разстроен от смъртта на Питър.

— Напълно го разбираме. — Отговорът ми беше същата пълна глупост като нейното обяснение за поведението на Олдън. — Знаете ли къде е синът ви?

— Не, но той е на осемнайсет. Не мога постоянно… — Джанел преглътна останалата част от отговора си.

— Свърза ли се с вас снощи?

— Не — поклати глава тя. И повтори: — Не.

— Важно е да говорим с него — казах. — Ето визитката ми. Ако се чуете, моля кажете му да ми позвъни.

— Непременно — обеща тя и ме заслепи с усмивка на победителка в конкурс за красота.

Дотук нашето разследване не беше постигнало много, но бях разбрал със сигурност едно нещо. От всички хора, които ме бяха лъгали днес, Джанел Олдън несъмнено беше най-красивата.

Човекът, който знаеше единствената тайна, способна да разруши живота на Хънтър Олдън, неговото дело, както и цялата му финансова империя, седеше в своята „Субару Аутбек“ с включено отопление и наблюдаваше кой влиза и излиза от дома на Източна осемдесет и първа улица.

Нямаше представа кой е ниският мъж с аудито, но тежкарските регистрационни табели бяха подходящо начало. Потърси в „Гугъл“ СДБ и попадна на разнообразни абревиатури: агенция за таланти в Лос Анджелис; уебсайт на училищния район Белойт, Уисконсин. И след това удари в десетката — „СДБ Разследвания и услуги“, Ню Йорк. Снимката на основателя Сайлъс Дейвид Блекстоун се мъдреше на началната страница. Дребният господин Б. беше частен детектив.

Двете ченгета, появили се десетина минути по-късно, бяха много по-лесни за идентифициране. Детективите Зак Джордан и Кайли Макдоналд бяха излизали два пъти по първите страници на вестниците след разкриването на двама от най-известните серийни убийци в историята на Ню Йорк — първо Хамелеона, а след това и Хазмат.

Убийството на Питър Шевалие също беше по първите страници. За да си там, трябва да има кръв, а обезглавено тяло в парка винаги помага вестниците да се продават. Но човекът в субаруто не се интересуваше дали ще стане герой на репортажи. Той не убиваше за слава. Целта му беше само да направи пари — и по-точно сто милиона.

Искаше му се да види лицето на Хънтър Олдън, когато чуеше тази сума. Обаждането на евтиния телефон, докато ченгетата бяха в къщата, не влизаше в първоначалния му план. Беше плод на чисто вдъхновение. Лека импровизация. Олдън не би посмял да отговори, докато Джордан и Макдоналд му дишаха във врата. Те си тръгнаха само няколко минути след позвъняването, очевидно изритани от маниака по контрола, който отчаяно се опитваше да контролира нещо.

Двете ченгета бяха достатъчно опитни, за да разберат, че Трип е отвлечен, но без официална жалба от Олдън бяха с вързани ръце заради правилата на Нюйоркската полиция, които ги задължаваха да стоят настрана.

Сайлъс Блекстоун, от друга страна, беше наемник, който се придържаше към собствените си правила. СДБ щеше да създава неприятности.

Ала мъжът в субаруто беше подготвен за тях. Свръхподготвен. Беше изучил „Изкуството на войната“ — върховния китайски трактат за военната стратегия, написан преди 2500 години от блестящия генерал и философ Сун Дзъ. След това му отне три месеца и хиляди долари да планира всяка подробност от операцията с военна точност. А когато най-накрая беше готов, се отдръпна назад и се запита: „За какво не съм помислил?“.

Не знаеше какво не знае, но ако целта беше да бъде подготвен за всяка ситуация, се нуждаеше от арсенал. Не само от оръжия, но и от съвършено сложно оборудване, използвано от всеки, който организира тайна операция.

Намери всичко, което му трябваше, по интернет. Имаше стотици онлайн търговци на дребно, продаващи уреди за наблюдение и други устройства за шпионаж на ревниви съпруги, параноични работодатели, воайори… А в неговия случай — на похитител, чийто залог бяха сто милиона долара.

Стига да разполагаш с пари, най-добри в мрежата бяха „Чийтър’с Спай Шоп“. На пода на колата стоеше сак, пълен с тайни принадлежности, купени от тях, много от които беше поръчал „за всеки случай“. Той го премести на предната седалка до себе си, разрови се и намери това, което търсеше. Микроджипиес тракер. Водоустойчив, магнитен и най-важното — безжичен.

Излезе от субаруто, отиде до автомобила на Блекстоун, наведе се да си завърже обувката и след секунда тракерът беше закрепен здраво под пода на аудито.

Върна се в колата си, а трийсет минути по-късно Блекстоун излезе от къщата, понесъл лаптоп под мишница. Качи се в аудито и потегли. Човекът в субаруто проследи всеки сантиметър от пътуването му до Осемдесет и девета и „Йорк“, без дори да помръдне от мястото, където беше паркирал на Източна осемдесет и първа.

Джипиесът работеше перфектно. Той се усмихна, щом се досети, че подобно на легендарния генерал Сун Дзъ, тракерът за автомобили беше също славен подарък от Страната на драконите и императорите.

Кайли едва дочака да се върнем в колата.

— Мамка му — изруга още щом затворихме вратите. — Ти разбираш ли кой точно се обади на Олдън, докато бяхме там?

— Ай стига, бе — изрекох с възможно най-просташкия тон. — Знам, че завърши първа в класа ни в академията, а аз бях чак шести, ама щото господин Олдън не вдигна, та веднага ми просветна: бил е някой от ония, дето продават боклуци по телефона.

Тя все пак се засмя.

— Добре де, знам, че разбра. Само исках да кажа: не беше ли невероятно? Както си стояхме там, и проклетият евтин телефон иззвъня. Видя ли погледа на Олдън? Не знаеше къде да се дене — ни напред, ни назад. Блекстоун също се притесни.

— Но не и Джанел — уточних. — Беше готова да отговори на обаждането. Според теб това не означава ли, че тя не е наясно с изчезването на Трип?

— Или пък просто реагира като обезумяла майка — знае, че е отвлечен, и би приела обаждането за откупа без значение кой, по дяволите, е в стаята.

Резиденцията „Грейси“ беше само на две минути от дома на Олдън. Представихме се на охраната, поискахме да говорим с кмета и след няма и пет минути бяхме придружени до кабинета й.

Беше същото помещение, заемано от кмета Спелман до полунощ на 31 декември, ала напълно обновено за по-малко от два дни. Стените, килимите и тапицериите бяха заменили сериозното синьо и потискащото кафяво с по-оптимистични, игриви нюанси на прасковено, ментовозелено и бледожълто. Тромавият махагонов команден пост на бюрото беше заместен от елегантна и функционална маса от хромиран метал и стъкло. Но най-важното беше, че вместо изпълнения с притеснения, страхове и апокалиптични предчувствия мъж, потулен зад бюрото, сега там стоеше уверена, ведра жена в ярък тюркоазен костюм с панталони в стил Хилари Клинтън.

— Еха! — възкликна моята партньорка, която никога не се боеше да изрази мнението си. — Госпожо кмет, преобразили сте това място.

— Благодаря. Още не сме завършили — каза кметът, омаловажавайки драматичната промяна. — Как върви разследването за Питър Шевалие?

— Иска ми се да бяхме напреднали повече — съжали Кайли и започна да разказва за поведението на Олдън край басейна.

Сайкс слушаше мълчаливо, докато Кайли не стигна до момента, в който Олдън не вдигна звънящия евтин телефон.

— Странно наистина… — замисли се Сайкс. — Как може да не отговори на телефонно обаждане от човека, който е отвлякъл сина му?

— Навярно играе по правилата на похитителя. Предполагам, че всеки би постъпил така, когато е заложен животът на детето му.

— Аз не бих го сторила — възрази Сайкс. Тя имаше четири деца и ако се съдеше по семейната снимка на стената, цял автобус внуци. — Този арогантен кучи син изолира тъкмо хората, които могат да му помогнат.

— Той изрично ни предупреди, че не иска нашата помощ — обадих се аз. — Поне що се отнася до Трип.

— Можеше и да стане по неговия начин, ако нюйоркската полиция само подозираше, че синът му е отвлечен — каза Сайкс. — Но това е разследване на убийство. Полицията трябва да действа, като изхожда от предположението, че онзи, който държи Трип, е убил и Питър… Или поне разполага с информация, която ще ви помогне да намерите убиеца. Хънтър Олдън възпрепятства правосъдието. Да видим дали ще мога да помогна.

Тя вдигна слушалката и кимна към нас:

— Изчакайте в преддверието. Никога не е приятно да гледаш как политик духа на милиардер.

Излязохме от кабинета и Кайли незабавно започна да държи реч защо жените трябвало да управляват света.

— Видя ли това? — попита. — Ние сме като ракети с топлинно насочване. Отчитаме какво трябва да се направи и се впускаме в действие. Знаем как да поемем отговорност.

— Някои дами са особено добри в това — подхвърлих иронично. — Доколкото си спомням, ти спечели поне три поощрения за впускане в действие. А, не, чакай — това бяха дисциплинарни рапорти, подадени, защото си забравила да кажеш на отговорното лице, че поемаш отговорност.

— Не бяха дисциплинарни рапорти — ядоса се Кайли.

— Бяха чисто и просто бюрократични глупости…

Кметът отвори вратата и прекъсна излиянията й:

— Бюрократичните глупости са силно недооценени. В някои кръгове се смятат за форма на изкуството — допълни тя. — На мен самата току-що ми се наложи да кажа на най-богатия си поддръжник, че синът му е бил пиян, държи се враждебно и отказва да сътрудничи на полицията в първото разследване на убийство при моята едва прохождаща администрация.

Влязохме и затворихме вратата.

— Как го прие старият? — попита Кайли.

— За своя чест Хъч е истински разстроен от смъртта на Питър и увери, че ще направи всичко, за да ни помогне да намерим убиеца. Уведомих го, че двамата водещи детективи веднага ще го посетят, за да му зададат някои въпроси.

— Казахте ли му, че търсим внука му? — попитах.

— Не. Това е работа на полицията, а не политика. Освен това мисля, че трябва да сте при него, за да видите сами първата му реакция, когато му съобщите лошата вест.

Започвах да си мисля, че Кайли беше права. Сайкс беше много проницателна, изключително ефективна и възхитително човечна. Може би жените трябваше да поемат ръководството на света за няколкостотин години, за да разберем дали не могат да прецакат нещата по-лошо от мъжете.

— Благодаря ви, госпожо кмет — кимнах. — Много ни помогнахте.

— Търсете ме винаги когато имате нужда — каза тя. — Сериозно ви говоря. Но ми направете една услуга — не бъдете прекалено твърди с него. Това място започва да ми допада. Може би ще поискам някой ден да продължа да съм тук и тогава определено ще ми трябва Хъч Олдън на моя страна.

Пет минути след като ченгетата си тръгнаха, Хънтър Олдън допи втората си бутилка вино и съобщи на Джанел, че ще подремне.

Събуди се два часа по-късно, изкъпа се, отиде в кабинета си и си пусна „Лаваца Еспресо Класико“ от машината „Кьориг“. Сънят и кафето помогнаха и когато седна зад бюрото си, отпивайки от третата си чаша, започна да усеща как мозъкът му възвръща силите си.

Опита да сглоби късчетата на пъзела. Първи факт:

Богатите семейства винаги бяха на прицел. Затова си беше направил застраховка „Отвличане и откуп“. За по-малко от двадесет хиляди долара годишно О & О покритието за Трип беше до десет милиона. Ако ставаше дума просто за отвличане, каза си той, щях да се обадя на полицията и да платя на похитителите от джоба на застрахователната си компания. Ала имаше и втори факт:

Това ставаше ясно от бележката от пет думи, доставена с главата на Питър. А това беше нещо повече от отвличане. Беше изнудване.

Знаеше, че в „Гутенберг“ участват и други инвеститори, но нямаше представа кои са те, а те от своя страна не знаеха за него. Йост, адвокатът, също не можеше да стои зад отвличането. Той беше чиновник, а не похитител. Значи, оставаше безименният рус мъж, който организираше цялата операция. Хънтър нямаше представа кой е той, откъде се бе появил или къде по света можеше да бъде сега. Но логично за момента той беше единственият заподозрян.

Вратата на кабинета му се отвори. Влезе Джанел.

— Успя ли да поспиш? — попита тя.

— Някой и друг час.

Джанел се настани в коженото кресло от другата страна на бюрото му.

— Да ти донеса ли нещо за вечеря? — предложи тя.

— Точно сега ми е нужно само кафе. Ти искаш ли?

— Не… Всъщност добре, може би само да опитам от твоето.

Той й подаде чашата. Знаеше, че не я интересува вкусът на кафето. А единствено как миришеше.

Тя вдъхна дълбоко и отпи.

— Ммм — възхити се. — Превъзходно е.

Което в превод означаваше: без алкохол.

— Мога ли да попитам какво се случи одеве долу, при басейна? — продължи Джанел.

— Нищо, за което да трябва да се тревожиш. Всичко е под контрол.

— Тогава къде е Трип?

— Нали чу ченгетата — отишъл до Рочестър, за да снима още роднини.

— О, имаш предвид чичо Гавин и леля Луси.

Хънтър кимна.

— Точно така.

— Току-що се обадих на Гавин — каза Джанел. — Те с Луси са в Атлантик Сити. Там са още от преди Нова година и няма да се приберат вкъщи до събота. Затова нека те попитам отново — къде е Трип? Не се обажда и не си вдига телефона.

— За Бога, Джанел, снощи ми говореше, че бил голямо момче — престани да го преследваш.

— Снощи Питър Шевалие не беше убит. А ченгетата не бяха идвали да търсят Трип. Снощи ти просто се занимаваше със задачите си, а сега криеш нещо.

— Глупости, какво да крия…

— Тогава чий е този мобилен телефон? — прекъсна го тя, сочейки евтиното апаратче на бюрото.

— Мой — заяви Хънтър.

— Но не го вдигаш, когато ченгетата са в стаята? Ами ако звънне сега? Ще отговориш ли, докато съм в стаята?

Гласът на Хънтър изтъня.

— Няма да звънне, докато си тук, защото си тръгваш. Веднага.

— Да си тръгна ли? Да не ме смяташ за някой от твоите лакеи, като Сайлъс Блекстоун? Между другото, той си тръгна с компютъра на Трип — обясни ми, че щял да му го занесе в училището. Вие двамата наистина трябва да си съгласувате версиите. Трип на училище ли е? Или е в Рочестър? Или онези две ченгета са прави — отвлечен ли е?

Хънтър не отговори. За Джанел мълчанието беше достатъчно.

— Отвлечен е, нали? — каза. — Затова полицията беше тук. Те искат да помогнат. Защо не им позволяваш? Та той е наш син!

Хънтър удари с юмрук по бюрото, подскочи и се изправи.

— Не, Джанел. Мой син, а не твой. Мой проблем за решаване. Мое решение, което трябва да взема, не твое.

Тя се изправи, пресегна се над бюрото и го зашлеви по лицето.

— Майната ти, щом не е мой син. Само че е отвлечен. И затова не ми пука дали ти трябва помощта ми, ала на Трип му трябва.

— Стой настрана, Джанел. — Хънтър понижи глас до заплашителен шепот. — Предупреждавам те. Стой настрана или аз ще…

— Или какво? Ще ме смачкаш, както всички останали, така ли? Ще ме пребиеш, както биеше Марджъри? Аз не съм като останалите, Хънтър, а и със сигурност не съм Марджъри. Не знам какво става, но ще разбера и още как.

Тя излезе от стаята и затръшна вратата.

Хънтър си взе чашата и отиде до бара. Наля скоч в еспресото, седна и се втренчи в евтиния телефон.

Бузата му пареше и той я разтри с ръка.

— Кучка — промърмори.

Познаваше я добре. Определено щеше да създава проблеми.

— Към „Рузвелт“ или към Пето? — попита Кайли, щом излязохме от алеята на Грейси.

— Зает съм — казах. — Изненадай ме.

Тя зави наляво и се насочи на юг по Ийст Енд Авеню.

— И с какво си зает?

— Проверявам Хъч Олдън.

Бях отворил „Сафари“ на моя айфон и написах името му в полето за търсене на „Гугъл“.

— Според „Форбс“ той е на четиридесет и второ място по богатство в Америка и номер седем в щата Ню Йорк.

— Това много ни помага, Зак. Защо не пробваш да попиташ „Вълшебната топка 8“ дали знае къде е внукът му?

Телефонът ми иззвъня и на екрана изникна снимката на Черил.

Отговорих, все още преследван от следобедния кошмар, когато реагирах в стил на разочарован гимназист: Ама аз мислех, че ще дойдеш с мен на бала…

— Ей, как вървят нещата? — попитах, влагайки всяка частичка съчувствие, която успях да изстискам от нараненото си мъжко его. — Как е Милдред?

— Всичко почти свърши — каза тя и различих примирението в гласа й. Черил не беше от хората, които драматизират. „Почти свърши“ означаваше точно това.

— Съжалявам, ала се радвам, че поне стигна дотам навреме.

— Благодаря! Мисля, че старата ме позна, когато дойдох, но след час изпадна в кома. Сега просто седя до леглото й, държа й ръката, говоря й, надявайки се да ме чува. Не мога да я оставя. Ще прекарам нощта тук.

Аз, от друга страна, бях известен с това, че драматизирам. Особено в собствената си глава. Бих се харесвал много повече, ако притежавах естествен инстинкт към състрадателност и съпричастност, но не можех да мисля, че Черил е там заради Милдред. Представях си как Милдред ще умре, а Черил ще прекара нощта в Уестчестър, за да бъде до горкия си бивш съпруг.

Дръпнах юздите на лудостта си. Днес вече бях прекарал достатъчно време да се самоизтезавам.

— Цяло щастие е за нея, че те има — казах. — Ще се видим утре.

— Благодаря. Лека нощ. — Тя затвори.

Останах да седя, без да ме радва положението, но изпитах облекчение, че поне не съм го влошил.

Бяхме стигнали до кръстовището със Седемдесет и девета улица и Кайли зави надясно към Пето Авеню.

— Чувах само единия участник в разговора — подметна тя, — ала ми се стори, че се справи много добре.

— А аз трябва да ти благодаря, доктор Макдоналд. След всички добри съвети, които ми даде следобед на стълбите на управлението, нямаше как да се проваля.

— Радвам се, че съм помогнала. Но не е никак хубаво, че ще вечеряш сам тази вечер.

— Така правят обикновено мъжете — въздъхнах. — Всеки път, когато задникът, дето е зарязал гаджето ти, изпита нужда тя да се върне, за да му подложи рамо, на което да поплаче, истинският мъж я изпраща, за да прекара нощта с него.

— Ти си образец за благородство и разбиране. А тъй като за късмет сегашният ми съпруг е на рехабилитация за наркотици, имам свободно място в списъка си за танци. Мога ли да те заинтересувам с една вечеря на крилца, бира и полицейски приказки?

— Да, да… И не.

— Значи е „да“ за крилцата и за бирата, но не си в настроение да си разваляме вечерта с обсъждане на дивотиите, в които се ровим цял ден — заключи тя. — Звучи разумно. Това си е среща.

Искаше ми се да мисля за себе си като за зрял човек. Фактът, че Черил беше готова да остане и да помогне на тъпак като Фред, показваше каква съчувстваща и грижовна душа беше тя. И това би трябвало да ме кара да се чувствам добре. Но в мен имаше и нещо друго, което ме правеше безумно ревнив и направо ме вбесяваше. Това, което всъщност исках да сторя, беше да се обадя на Черил и да й заявя: Виж какво, нямам нищо против, че си в Уестчестър и държиш за ръката бившия си съпруг. Докато обаче си там, аз ще бъда в Ню Йорк и ще надигам бири с бившето ми гадже. Приятна вечер.

Разбира се, никога нямаше да го кажа. Може и да не бях толкова зрял, но определено не бях глупав.

Веднага щом спряхме пред номер 808 на Пето авеню, портиерът изникна и отвори шофьорската врата.

— Идваме да се видим с господин Олдън — каза Кайли.

— От полицията ли сте? — попита той.

— Толкова ли ни личи? — удиви се Кайли.

— Не, не. Просто господин Олдън ме предупреди да внимавам за вас.

Той ни придружи до асансьора.

— Олдън е в триплекса — обясни операторът на асансьора. — Трийсет и първи, втори и трети. Поръчаха да ви закарам на трийсет и втори. Там ще ви посрещнат.

Вратата на асансьора се отвори към нещо като дворцово фоайе, но нямах време да го огледам. Чакаше ни мъж в тъмносив костюм.

— Насам — посочи той. — Останете си с връхните дрехи. Там се замръзва.

Преведе ни бързо през разкош и величие, каквито малцина дори бяха зървали някога, по мраморно стълбище към трийсет и третия етаж. Отвори стъклена врата към огромна тераса, която можеше да бъде описана с архитектурни термини само като дяволски страхотна.

Тук навън беше по-студено, отколкото трийсет и три етажа по-надолу, затова си вдигнах яката и си сложих ръкавиците.

— Той ви чака ей там — кимна нашият придружител и бързо се шмугна обратно в топлото и уютно имение в небето, затваряйки след себе си.

„Ей там“ беше ъгълът на терасата, където мъж в сива парка с подплатена с кожа качулка стоеше зад най-големия телескоп, който някога бях виждал извън планетариума.

— Полицаи, ще отделите ли минутка да погледнете това, преди да започнем? — попита той.

Придърпа ме зад чудовищния телескоп.

— Квадрантидите — каза, докато се навеждах към окуляра. — Януарският метеоритен дъжд. Природната версия на Четвърти юли.

— Не виждам никакви фойерверки — признах си аз.

— Те преминават с прекъсвания. Може да се наложи да почакате около час, но това е най-подходящата нощ на годината, за да ги видите. Междувременно гледате Арктур — четвъртата по яркост звезда в небето. Повечето хора в Ню Йорк не могат да я забележат, но аз купих този изваден от употреба телескоп от университета „Бътър“. Доста впечатляващо, нали? Дайте и на партньорката си да погледне.

— Господин Олдън — каза Кайли, — бих се радвала да съзерцавам звездите с вас цяла нощ, но точно сега имаме съвсем не толкова небесна задача.

— Съжалявам. Случва се да се отплесна по тези неща и да загубя всякаква представа за времето. — Олдън се отправи към вратата на терасата. — Не знам как бих ви помогнал да разкриете убийството на Питър, но ще направя каквото мога.

Икономът ни отвори и пое връхните ни дрехи, а Олдън ни заведе до запалената камина. Изникна камериерка и поднесе три чаши горещо какао.

— Мюриъл Сайкс ми се обади — каза Олдън. — Оплака се, че синът ми отказвал да съдейства. Не разбирам защо, та Питър беше част от семейството. Ще направим всичко възможно да помогнем.

— Благодаря ви, сър — кимнах. — За начало какво можете да ни кажете за личния живот на шофьора?

— Има брат в Хаити. Лекар.

— А приятелите му в Ню Йорк? Работил е за вашето семейство дълго време. Със сигурност трябва да знаете нещо за навиците му — с кого се е виждал, когато е бил свободен. Тези подробности биха ни помогнали.

Олдън се усмихна.

— Знаете ли историята за човека, който минавал покрай лудницата? — попита. — Чувал как пациентите вътре крещят: „13, 13, 13“, ала оградата била много висока и не можел да види какво става. После забелязал дупка в една дъска. Надникнал през нея и — бам! — една пръчка го мушнала в окото, и чул как пациентите заскандирали: „14, 14, 14“.

Отпи глътка какао.

— Гледам си моите работи, детективи.

Правех всичко възможно да се придържам към съвета на кмета „да не бъдем прекалено твърди с него“, ала долових как търпението на Кайли се изчерпа. Явно зяпането по звездите и плоският виц й дойдоха в повече.

— Господин Олдън — каза тя, — имаме основания да вярваме, че внукът ви Трип вчера е бил похитен.

Привлече цялото му внимание. Лицето му на добродушен дядо, нарисуван от Норман Рокуел за първа страница на „Сатърди Ивнинг Поуст“ се преобрази в лице на магнат със стоманен поглед от корицата на „Форбс“.

Отне ни по-малко от пет минути да му споделим цялата история. Той слушаше мълчаливо, докато не споменахме Блекстоун.

— Това миризливо лайно — той е по-скоро измамник, отколкото частен детектив.

— Какъвто и да е — каза Кайли, — синът ви го е наел да открие похитителите. Това е сериозна грешка. Те винаги предупреждават семействата на жертвите да не се обаждат на полицията. А ако ви подпалят къщата, ще ви наредят да не звъните на пожарната. Фактът е, че отвлеченото дете има по-голям шанс да оцелее, ако обърканите родители повикат опитни полицейски специалисти възможно най-скоро.

— Без обаждане за откуп всичко това не е убедително — възрази Олдън. — Засега разполагате единствено със свидетелството на една стара дама и вътрешното си чувство.

— Моите вътрешности обаче ми говорят, че на карта са заложени два млади живота, а синът ви застава на пътя към спасението им — заяви Кайли. — Сър, нужен ни е някой, който да му налее малко ум в главата.

Той поклати глава.

— Само двама души можеха да вразумят Хънтър. Майка му, която почина през 1997 година, и съпругата му Марджъри, която загина в Северната кула на 11 септември.

— Ами вие? — попита Кайли.

— Аз ли? Млада госпожице, синът ми е зрял мъж и по никакъв начин не мога да повлияя на действията му или на поведението му. — Той се изправи. — Моят внук, от друга страна, е на 18 и проклет да съм, ако си легна, докато не разбера къде е и как е. Ще ви се обадя утре сутринта.

Кайли караше на юг по Пето, когато ми просветна накъде сме се запътили… По-добър съм от средния детектив, но бях пропуснал напълно първата улика. Тази сутрин, когато на стъпалата пред дома на Хънтър Олдън Блекстоун я попита за Спенс, тя отговори: „Възстановява се, благодаря“.

Възстановява се? Кой плещи такива глупости? Особено Кайли, която добре познавам. На подобни лични въпроси, зададени от задници като Блекстоун, отговаря с бърза словесна комбинация, състояща се от глагол и местоимение. Бам! — и край на дискусията.

Втората улика беше по-очевидна. Веднага след като Черил се обади, за да каже, че ще прекара нощта в Уестчестър, Кайли ме покани на вечеря с крилца и бира. Не пица. Не китайско. Крилца и бира.

И последният щрих — тя зави наляво по Двайсета улица и всички парчета се сглобиха. Спенс не се възстановяваше, той беше в лоша форма, което означаваше, че бракът на Кайли е в още по-лоша. Пък ние не просто отивахме за крилца и бира, а се връщахме към един от най-щастливите епизоди от живота на Кайли — времето, когато беше новобранка, следваща мечтата си и лудо влюбена в мъж, който искаше да бъде с нея завинаги. В мен.

„Уинг Нътс“ се намираше зад ъгъла при Академията и беше мястото за водопой на новобранците, които искаха да се наливат евтино до зори. Там вечеряхме с Кайли и първата нощ, в която се любихме. А през следващите 27 дни това стана любимото ни преди или следсексуално убежище.

Влязохме и всичко изглеждаше, миришеше и се усещаше така, както го бях оставил. Същото меню, същото обзавеждане, същият барман, нищо не беше се променило. Единственото, което ми липсваше, беше блаженството след секса.

Поръчахме куп крилца и кана „Бруклин Бласт“ и намерихме маса, възможно най-далеч от тълпата.

Кайли наля две бири.

— Какво става с теб и Черил?

— Нищо не става. Всичко е страхотно. Прекарахме заедно Нова година и изведнъж Фред се появи от нищото. В един момент си мислех, че той ще се жени и ще си има бебе, а в следващия миг разбрах, че няма нищо подобно, а иска пак да се лепне за Черил. Ти беше права. Моето мъжко его се обади. Но аз съм над тези неща. Тя ще се върне утре, всичко си е супер.

Кайли ми кимна, както правеше в офиса. Жестът й обаче беше съчетан със съмняваща се усмивка и бавно извъртане на очите. Не беше се хванала на моята приказка със спретнат щастлив край.

Белокосата сервитьорка се появи с два подноса с крилца.

— Я виж ти кой се е върнал! — зарадва се тя.

— Здрасти, Гладис — отвърна Кайли.

— Не мога да си спомня имената ви, скъпа — каза сервитьорката, — ама ти си лудетината, а гаджето ти е кротушкото.

Тя остави подносите и си тръгна.

— Е, спомените ни връхлитат… — Кайли захапа едно крилце.

— А какво ли ще е след бирата — подсмихнах се аз.

Тя ме ритна под масата.

— Стига, Зак. Каквото и друго да ни се случи през последните единайсет години, трябва да признаеш, че някога преживяхме хубави мигове.

Каквото и друго да ни се е случило? Спенс Харингтън успя да се отърве от пристрастяването към кокаина точно когато аз започвах да се пристрастявам към Кайли Макдоналд. Тя го прие обратно, омъжи се за него и в продължение на десет години бяха една от красивите двойки, които могат да се видят в раздела „Стил“ на „Таймс“. Принцовете на Ню Йорк. И тогава пясъчният им замък се срути. Убиецът, когото преследвахме с Кайли, реши да си го върне, като се насочи към Спенс. Той оцеля от атаката, но не издържа срещу перкосета, който започна да взема за болката. През три дни влизаше и излизаше от рехабилитация. Миналия месец отлетя за Орегон за още един опит.

— Така беше, забавлявахме се — въздъхнах аз, отдавайки се на спомените, в които тя вече беше потънала. — А виж ни сега — двама върховни детективи, които висят в тая дупка, пълна с начинаещи ченгета.

— Да, такива сме си ние. Направо смъртоносен екип.

Кайли се усмихна. Бирата си вършеше работата. Моментът май беше подходящ да проверя дали моята теория за нейното възстановява се е вярна.

— Е, как се справя Спенс?

Усмивката изчезна.

— Говорих с неговата консултантка миналата седмица. Тя каза, че просто не успявал да се отдаде на програмата. И Спенс ми се обади на Нова година. Увери ме, че бил добре, но не можел да си представи как ще издържи още деветдесет дни далеч от дома. Така че аз… Ами незабавно превключих в режим на автопилот, влизайки в ролята на съпруга на възстановяващ се наркоман. И го посъветвах да се справя ден за ден. А той: „О, Боже, Кайли, не и ти“. Пожела ми щастлива Нова година и затръшна телефона.

Отговорих с уклончиво кимване.

— И какво ще правиш сега?

— Знам точно какво. — Тя махна на Гладис. — Ще поръчам още една кана бира.

Нахвърлихме се на крилцата, а когато преполовихме втората кана, тя вече се бе надвесила през масата, поставила длан на китката ми и започваше всяко следващо изречение със „Спомняш ли си, когато…“.

Господи, дали си спомнях. Спомнях си първия ден, когато вдигнах поглед и видях как в живота ми влиза зеленооката златокоса красавица. Спомнях си първата целувка, нежното любене и радостта от осъзнаването, че съм срещнал жената, с която исках да бъда вечно. А после — последната вечер, когато седяхме в тази долнопробна стара кръчма и Кайли ми заяви, че ще се върне при Спенс. Той се е излекувал — рече тя. — Длъжна съм да му дам още един шанс.

А сега излизаше, че Спенс е възможно най-неизлекуван.

Говорихме два часа. В един момент осъзнах, че тълпата е оредяла, а третата ни кана бира е опасно празна. Кайли пресуши и моята чаша, след което поръчахме на Гладис две кафета, един „Кален пай от Мисисипи“ и две вилици.

Заровихме се в пая като деца, невидели сладкиш. Вилиците ни се дуелираха, бореха се за най-хубавите парченца шоколад, а Кайли постъпваше както винаги — играеше грубо, за да спечели.

Тя не обича да губи в нищо. Особено във връзките. Родителите й бяха поставили летвата ниско. Бракът им се бе провалил. После баща й беше опитал още два пъти, а майка й още веднъж. Целта на Кайли беше да се омъжи завинаги. Но не беше лесно за амбициозното ченге да остане съпруга на наркоман.

Бяхме опитвали и преди тези борби в калта на Мисисипи и както обикновено, Кайли грабна последната хапка. Точно тогава получих своето просветление, вдъхновено и от трите кани бира. Тази сутрин се събудих в президентския апартамент с Черил и си помислих, че никога не съм бил по-щастлив. Тази вечер съм в кръчма на Трето авеню, наливам се с „Бруклин Бласт“ с Кайли и си мисля, че никога не съм бил по-щастлив.

И двамата бяхме прекалено пияни, за да шофираме, и макар Кайли да обича да нарушава правилата, сега дори и не си го помисли. За щастие, нямаше правило, което да диктува колко дълго могат да се прегръщат полицай и полицайка, двама партньори, когато си пожелават лека нощ, защото щяхме да го нарушим брутално. Вкарах я в първото такси и тя ме прегърна още веднъж на раздяла.

— Благодаря ти, Зак — прошепна. — Наистина имах нужда от това.

Бях на път да кажа нещо като „много съжалявам за теб и за Спенс“, но си затворих устата.

Кого, по дяволите, можех да заблудя?

Стаята беше мрачна и студена, подобна на тъмница. Трип Олдън висеше разпнат на стената, с китки и глезени, оковани в закрепени между камъните железни скоби.

Пред него застана висок рус мъж, облечен само в черни кожени панталони, със златиста грива, вързана на конска опашка. Беше гол до кръста, намазан с олио, а торсът му блестеше в оранжевата светлина, хвърляна от две факли на стената.

— Баща ти го е грижа повече за парите, отколкото за теб — каза той и изтегли извит меч от ножницата, която висеше на хълбока му. Доближи острието на сантиметър от шията на момчето.

Трип захленчи.

— Моля ви. Той ще плати колкото поискате. Знам, че ще го направи. Само му се обадете. Моля ви.

Телефонът иззвъня.

— Това е той — изкрещя Трип. — Той ви се обажда.

— Твърде късно — изръмжа високият рус мъж. Хвана дръжката на меча с две ръце и се отдръпна, готов да нанесе единствен смъртоносен удар.

Телефонът отново иззвъня, този път по-силно, и Хънтър Олдън се събуди стреснато, удряйки коляното си в ръба на бюрото. Изпъшка от болка и посегна за айфона си. На екрана се появи лицето на Хъч.

— Татко! Какво става?

— Идваха от полицията. Те смятат, че Трип е бил отвлечен.

Хънтър се засмя насилено.

— Татко, Трип е добре. Върви да си наблюдаваш Луната, планетите или каквото друго има в Космоса.

— Единственото, което наблюдавам в момента, е твоята входна врата — отвърна Хъч. — Отваряй, че замръзвам.

— Защо ми се обаждаш от…

— Не натиснах звънеца, понеже не искам Джанел да разбере, че съм тук. Пусни ме веднага. Искам да знам какво става с Трип.

В един коментар в „Таймс“ веднъж бяха написали, че Хъч и Хънтър Олдън са мъже с библейски измерения. Единият беше Соломон, човек на мъдростта, богатството и властта; другият беше змията, пропълзяла в Райската градина.

Змията прибра евтиния телефон в джоба си и се запъти към фоайето, трескаво съставяйки план как да се оправи със Соломон.

— Татко — каза, като отвори входната врата. — Тъкмо мислех да ти се обадя.

Хъч Олдън стоеше отпред без шапка, без ръкавици, с разкопчана парка.

— Къде е Трип? — попита той и дъхът му образува бяло облаче в студения въздух.

— Не се тревожи за него — отговори Хънтър. — Влез. Ще ти налея питие.

— Какво става? — повтори Хъч, докато вървеше след Хънтър към кабинета.

— Става това, че ченгетата ме побъркват. Вместо да Търсят убиеца на Питър, постоянно се връщат и питат за Трип.

— Казаха, че е бил отвлечен. Има свидетел.

— И на мен наговориха същите глупости. Истината е, че хлапето е снимало едно от шантавите си филмчета, някаква стара дама го видяла и решила, че е наистина. Но не е. Това е всичко.

— Тогава къде е Трип?

— Трип ли? — Хънтър вече наливаше коняк от бутилка „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара. — Напива се, търкаля се с някое момиче или каквото там правят 18-годишните хлапета, когато е убит някой, когото обичат.

Хъч обхвана в шепа кристалния бокал и бавно завъртя кехлибарената течност в него.

— Дори и да е така, какво ще му навреди да говори с ченгетата? Може би знае нещо, което ще помогне.

— Татко, разговарях с него. Той така и не се е свързал с Питър. Ченгетата трябва да разпитват приятелите му по чашка, а не някакво момче, което не знае нищо. А най-лошото е, че продължават да идват тук. Това притеснява Джанел. Аз съм на края на силите си. Но те не се отказват. В чудо съм се видял…

Хъч се хвана на въдицата.

— Трябваше да ме повикаш. Знам точно какво да направя.

Хънтър вдигна ръце.

— Така е. Щях да ти позвъня, но не ми се щеше да те моля да използваш новия кмет още от първия й ден.

— Няма нужда да се обаждам на кмета. — Хъч вдигна чашата до носа си и вдъхна аромата. — Ще разбера на кого докладват тези двама детективи и ще говоря с шефа им.

Хънтър сви рамене.

— Не искам да те затруднявам…

— Шегуваш ли се? Та аз мога да се обадя на шефа на Национална сигурност или на проклетия президент на Съединените щати. А какво ще ми коства да поискам от някой капитан на участък да прибере хрътките си и да остави Трип на мира за няколко дни? Ще се погрижа за това още утре сутринта.

Той отпи малко от коняка и го остави да облее небцето му.

— Изключителен е, но не мога да остана, за да му се насладя. — Той остави чашката. — Изглеждаш ужасно. Наспи се.

— Така и ще направя — обеща Хънтър и поведе баща си към фоайето.

В този миг евтиният телефон в джоба му иззвъня.

— Не отговаряй. — Хъч се спря на входната врата. — За каквото и да се отнася, могат да се обадят сутринта.

— Отличен съвет, само че в Япония е сутрин, а аз съм се уговорил с този предприемач от Токио да се чуем сега.

Телефонът иззвъня пак и Хънтър отвори вратата.

— Изчакай малко, че тази проклетия се заклещи — изруга Хъч, който се бореше с ципа на парката си.

Телефонът иззвъня отново. И отново. И отново.

На четвъртото иззвъняване старецът още стоеше на прага и се опитваше да вдигне ципа.

Хънтър не можеше да чака. Бръкна в джоба си, извади телефона и изкрещя в него.

— Изчакайте! — после се обърна към баща си. — Татко, трябва да говоря.

Хъч се отказа от борбата с ципа и се загърна с парката, за да измине двайсетината крачки до колата. Хънтър затвори след него и вдигна телефона до ухото си.

— Здравейте, Хънтър Олдън е.

Гласът от другата страна произнесе само две думи, но те бяха достатъчни Хънтър да разбере, че се сбъдваха най-лошите му страхове.

— Здравей, Левит.

Хънтър замръзна. Знаеше, че това обаждане ще дойде, и разполагаше с два начина да се справи с него. Първият беше да връхлети като товарен влак. Беше всеизвестен със способностите си да тормози, сплашва или съсипва психологически противниците си. Victoriam terrore. Победа чрез заплахи.

Имаше и втори начин. Отхвърляше го с всяка фибра на тялото си, но това беше единственият начин да играеш, когато другият държеше всички козове. Бъди мил.

— Кой се обажда? — попита учтиво Хънтър.

— Защо да не се придържаме към Стария завет, Левит. Наричай ме Каин.

— А аз бих предпочел да ми казваш Хънтър.

— Трудно е човек да се свърже с теб, Хънтър.

Тонът му беше равен, звучеше като робот. Използваше гласов модификатор, при това евтин.

— Съжалявам, че не можах да приема обаждането ти по-рано, господин Каин, ала полицията беше тук. И макар да нямам опит в тези въпроси, ми се стори по-разумно да не се договаряме за откуп в тяхно присъствие.

— Правилно. Не би било в наш интерес да намесваме ченгетата.

— Може би трябваше да помислиш за това, преди да обезглавиш шофьора ми. Един труп някак си привлича вниманието на полицията.

— Съжалявам за това. Не можеше да се избегне.

— А какво да кажем за отвличането на сина ми? Не беше ли възможно и то да се избегне?

— Не съм сигурен, че те разбирам. Държа Трип за откуп. Логиката подсказва, че този процес започва с отвличане.

— Може ли да не се съглася — възрази Хънтър. — Изнудваш ме, господин Каин. Имаш — или поне си мислиш, че имаш — информация, която не желая да стане публично достояние, и искаш да купя мълчанието ти. Това е най-обикновено изнудване. Позволи ми да повторя въпроса: защо залови Трип, когато всичко, което трябваше да направиш, беше да преговаряш?

— О, виждам накъде биеш — досети се Каин. — Отговорът е лесен. Направих го, за да ти помогна.

— Сега аз не съм сигурен, че разбирам — поколеба се Хънтър.

— Проста логика. Да платиш на изнудвач, означава — както се изрази — да привлечеш вниманието на полицията. А след като интересът им се събуди, те са склонни да започнат да ровят какво е това, за което си готов да платиш, за да остане скрито. Но ако дадеш поискания откуп, на никого дори не му мигва окото. Това те представя пред целия свят като любящ баща, достойна за съчувствие жертва, вместо като чудовището, което и двамата знаем, че си.

Хънтър си пое дълбоко дъх. Беше взел решение. Не заплашвай, манипулирай.

— Оценявам загрижеността ти за моя публичен образ, но бих могъл лесно да ти платя в брой, ако беше поискал. Никой нямаше да разбере за сделката и животът щеше да си продължи.

— Съмнявам се, че имаш в брой толкова много пари, за да посрещнеш цената ми.

Това се искаше. Да се заемем с бизнес, господин Каин.

— За колко говорим?

— Десет процента.

Хънтър беше готов за сума в долари, но това го зашемети като ненадеен удар.

— Десет процента от какво? — едва попита той, но се боеше, че вече знаеше отговора.

— От парите, които направи с малката си група за изучаване на Библията. Нека пресметна вместо теб. Проектът „Гутенберг“ ти осигури печалба от един милиард долара. Моите десет процента възлизат на сто милиона.

Хънтър приседна на стъпалата във фоайето, като едва успяваше да си поеме дъх. Беше чул невъзможното. Каин знаеше онова, което не бе възможно да знае. Не просто някаква бегла представа за проекта „Гутенберг“, а цифри. Реални цифри.

Хънтър смени темата.

— Искам да говоря със сина си.

— Той няма как да дойде на телефона, но аз мога да те уверя, че е жив и е добре.

— Докажи го. Доведи го тук тази вечер и ще ти платя пет милиона долара. Без да задавам въпроси.

— Това звучи като справедлива цена за твоя син. Но ако искаш да защитиш репутацията си… — Каин замълча — … а и свободата си, ще ми трябват още деветдесет и пет милиона. Имам сметка на Кайманите, така че логистиката е проста.

— За теб може би, но не и за мен. Знаеш ли какво е необходимо, за да се съберат толкова пари?

— Не, нямам представа, ала съм сигурен, че ти си наясно.

— Първата стъпка е да знам за какво плащам. Как да съм сигурен, че синът ми е все още жив? Дай ми да говоря с него.

— Това няма да стане. Хора като вас си имат кодове, тайни думи. Ще получиш доказателство, че е жив, но ви нямам доверие, за да ви оставя да говорите по телефона.

— Що се отнася до фантазията, че съм прибрал един милиард долара от така наречения проект „Гутенберг“… Е, как да разбера дали въобще имаш някакви доказателства, подкрепящи това нелепо твърдение?

— Няма как. Ти си човек на риска, Хънтър. Избирай, ези или тура — заяви Каин. — Ето какви са възможностите пред теб. Ако след всичко, което вече ти разкрих, смяташ, че не мога да ти навредя, тогава не ми плащай. Но мисля, че долавяш истината. Знам достатъчно, за да те погреба. А щом се разчуят подробностите за проекта „Гутенберг“, Бърни Мадоф ще изглежда в сравнение с теб като момче от църковен хор. Преспи с това, Левит. Не бих искал да вземаш прибързани решения.

Каин затвори.

— О, вече съм взел решението си, господин Каин — изсъска Хънтър.

Прибра евтиния телефон в джоба си и се запъти към сигурната пряка линия в кабинета. Досега Блекстоун трябваше да е получил цена от Уилър.

Когато Сайлъс Блекстоун беше на дванайсет години, бащата му разкри пред него тайната на успеха.

— Повечето хора са добри само в едно-две неща и не ги бива за нищо друго — каза една вечер Кърт Блекстоун, докато надигаше третата си бира. — Ако искаш да преуспееш в живота, се съсредоточи върху това, в което си добър, и стани още по-добър.

Младият Сайлъс се изхили.

Кърт го забеляза и разбра какво си мислеше.

— Да, знам, че съм само един прост кантонер в метрото… Ала това е така, защото, когато бях дете, никой така и не ме научи… Но ако ти искаш да имаш хубав живот, стани наистина добър в едно нещо и ще стиснеш света за топките.

Сайлъс знаеше в какво не беше добър — в спорта, в това да си създава приятели и да говори с момичета. Затова прекарваше толкова много време затворен в стаята си, свит пред компютъра.

Трийсет години по-късно той беше все така свит пред компютъра, само че този път издирваше дигитални трохи от „МакБук Еъра“ на Трип Олдън. Ровеше се в историята на търсенията на Трип, когато телефонът иззвъня.

Хънтър не си направи труда да каже „здравей“, а направо попита:

— Говори ли с Уилър?

— Да, шефе. Предложих му двойно, както казахте, но той не се нави. Обясни, че всички предишни цели са били обикновени граждани. А сега искате да се изправи срещу професионалист, който може да отвърне на удара.

— Защо, по дяволите, ще съм готов иначе да му платя два пъти повече?

— Така е — съгласи се Сайлъс, — ала щом му казах, че ще платите двойно, се досети, че е опасно. Колебае се. Трябвало му време, за да си помисли.

— Нямам време. Предай му, че ще му платя тройно, за да престане с колебанията.

Хънтър затвори, а Сайлъс се облегна назад в стола си. Докато работеше за Олдън, беше научил колко ценни са тайните и успешно опазваше една от шефа си.

Истината за Уилър.

Преди осем години една 75-годишна общинска съветничка във Върмонт се беше изпречила между „Олдън Инвестмънтс“ и деветцифрена сделка с терени. Когато Хънтър не успя да си осигури гласа й, повика Сайлъс в кабинета си и му обясни проблема.

— Как мога да помогна? — попита Сайлъс.

— Намери професионалист и му плати да убие инатливата дърта кучка…

Сайлъс видя, че Хънтър беше сериозен. Той винаги беше сериозен, когато ставаше дума за пари. „Убий кучката“ означаваше точно това.

— Познавам един тип — каза Сайлъс. — Уилър.

Хънтър вдигна ръка.

— Спри. Не мога да бъда свързан с това. Не искам подробности. Искам само резултати.

Две седмици по-късно колата на съветничката изхвърча от един заледен планински път. Съдебният лекар определи смъртта й като злополука. На следващия ден Хънтър прехвърли четвърт милион долара в офшорната сметка на Уилър.

Оттогава Уилър беше викан още шест пъти. Хънтър никога не се срещаше с него, но го смяташе за ценен актив за бизнеса си. Онова, което не знаеше, беше, че няма такъв човек.

Ако Сайлъс беше предложил сам да убие старата дама, Хънтър щеше да се изсмее. Така че той изобрети Уилър и колкото повече пари правеше Хънтър, толкова по-незаменими ставаха услугите на въображаемия килър.

— И така, господин Уилър — произнесе Сайлъс на глас. — Той предлага тройно. Какво мислите?

— Смятам, че можем да постигнем повече, господин Блекстоун — изрече Сайлъс, този път с по-заплашителен тон.

— Четворно?

— Това ми звучи добре. Ако Олдън се съгласи, смятай, че съм спрял с колебанията.

Сайлъс отиде до хладилника, отвори една бира и пак се обади на Хънтър.

— Говорих с Уилър — каза. — Ще го направи за един милион.

Хънтър не се поколеба.

— Ще платя, но трябва да се свърши до понеделник. Чух се с оня задник, който е отвлякъл Трип. Нарича себе си Каин и е умен. Иска цял куп пари. Мога да го забавя, но не задълго. Ти напредна ли в търсенето?

— Цяла нощ се ровя в компютъра на Трип. Лошата новина е, че всичко е защитено с парола. Добрата е, че аз го научих на това, което знае за компютърната сигурност. Той използва моите методи, значи ще мога да хакна файловете му.

— Обади ми се веднага щом откриеш нещо, и кажи на Уилър да има готовност.

Хънтър затвори, а Сайлъс отпи от бирата си.

— Май получи работата, господин Уилър — с доволство произнесе той. — Имаш ли да кажеш нещо?

— Бих казал, че баща ти беше прав, господин Блекстоун — отговори въображаемият господин Уилър. — Ако искаш хубав живот, стани наистина добър в едно нещо и ще стиснеш света за топките.

Сайлъс вдигна бирата си.

— Ще пия за това.

Каин се усмихна, доволен от начина, по който бе провел схватката с Хънтър Олдън. Не беше зле за аматьор.

Алармата на телефона му избръмча. Той погледна съобщението на екрана.

Макар че го бе написал самият той, се развесели. Отвличането си беше сериозна работа, но лека закачка нямаше да навреди.

Отиде в кухнята и отвори буркан с фъстъчено масло. Момчетата не бяха яли от дванайсет часа. Трип сигурно вече беше отчаян, но малкото пуерториканче щеше да издържи още. Да спипа двете хлапета, не беше лесно, помисли си Каин, потривайки ръката си там, където Лони го беше порязал с макетния нож. Ала след това най-трудно се оказа да намери място, където да ги скрие.

Отговорът дойде в деня преди Коледа. Гледаше „Новини от очевидци“ по Канал 7, когато репортерът по образованието Арт Макфарланд показа репортаж за високите нива на полихлориран бифенил, открити в осветителните тела в 800 училища в града.

— Ще отнеме три години да се замени това осветление — заяви Макфарланд.

Каин тъкмо се готвеше да превключи канала, когато Макфарланд хвърли бомбата.

— Според Агенцията за опазване на околната среда почти всички училища са достатъчно безопасни, за да продължи обучението, но някои са толкова замърсени, че трябва незабавно да бъдат затворени.

Каин усили звука, докато Макфарланд продължаваше.

— Всички градски училища в момента са затворени за празниците, но двадесет и две от тях няма да бъдат отворени отново през януари. Списъкът на засегнатите сгради е публикуван на уебсайта на телевизията.

Каин напусто беше измъчвал мозъка си, опитвайки да измисли сигурно скривалище за похитените момчета, а изведнъж на Бъдни вечер град Ню Йорк му подаряваше двайсет и две възможности.

Той влезе в уебсайта на телевизионната станция. Училищата, които щяха да бъдат затворени, бяха разпръснати из целия град и той внимателно обмисли плана. Щеше да посети всяко от тях и да ги оцени по разположение, достъп до обществен транспорт и вероятност да привлекат погледите.

И тогава изведнъж се досети: Държавно училище 114 — неговата алма-матер. Беше ужасно място да завършиш средно образование и в деня на дипломирането се беше зарекъл, че никога няма да се върне там.

Канеше се да го задраска от списъка, когато идеята го осени. Всичко, което някога правеше 114-о непоносимо, можеше да се окаже идеално, за да затвори там Трип и другарчето му. Освен това беше най-близо до неговото жилище. Трябваше обаче поне да го огледа.

Изчака до полунощ, преди да измине осемте пресечки от апартамента си на авеню „Д“ в Алфабет Сити до олющената стара сграда на улица „Деланси“, потънала в сенките на моста „Уилямсбърг“. Кварталът беше запустял — нямаше нито ресторанти, нито барове и с изключение на училището не намираше каквато и да е причина някои да отиде там.

Беше възможно най-безлюдното място, което можеше да се открие в този оживен град. Дори и онези, които живееха в многоетажните сгради за хора с ниски доходи на Гранд Стрийт, избягваха да се мотаят из този полутъмен ъгъл на Манхатън, където нямаше нищо друго освен редица боклукчийски камиони, паркирани под моста. Бяха сигурни, че зад всеки от тях се спотайва обирджия.

Но сега не се виждаше жива душа. Каин обходи района с ръка върху пистолета „Глок“ в джоба си. Нямаше охрана, нито камери за наблюдение. Най-подходящият начин да се влезе, беше през мазето. Слезе по стълбите и огледа вратата към подземието. Калпавият катинар, който я държеше затворена, трябваше да се замени с по-солиден, ако искаше да държи любопитните настрана. Но мястото беше идеално.

След толкова години най-после тази смрадлива дупка да се окаже полезна за нещо, помисли си той.

Прибра се вкъщи и си наля питие.

— Благодаря ти, Дядо Коледа — каза. — Точно този подарък исках за празника. Отровно средно училище в Долен Ийст Сайд.

Стаята на чистачите в сутерена на ДУ 114 някога беше гробище за счупени мебели, мухлясали книги и смрадлива купчина от изгубени вещи, трупана от времената на президентството на Труман. Никой не ходеше там, особено чистачите.

След това, през 1983 година, Оги Хофман стана управител на сградата и преобрази отвратителната дупка в перфектно организиран команден център за поддръжка: кленов работен плот; подредени по конец инструменти; грижливо надписани контейнери за складиране; безупречно чист кухненски бокс… Сложи и кушетка за зимните вечери, когато отоплителната система на училището изискваше непрекъснато внимание.

При южната стена имаше три отделения с решетки за съхраняване на физкултурно оборудване, училищни пособия и всичко друго, което можеше да се изнесе през вратата, ако не беше заключено.

Трип и Лони бяха в средната клетка и разполагаха със стек минерална вода, празна кофа от боя и ролка тоалетна хартия. Бяха заспали, когато ги стресна затръшването на вратата на горния етаж.

Каин слезе по стълбите и влезе в импровизирания затвор. Беше целият в черно — от плетената шапка до ботите, а очите му едва се виждаха под скиорската маска. Отиде направо при работния плот на чистачите, отвори горното чекмедже и извади електрошоковия пистолет.

Насочи своя „Вайпъртек“ с мощност петнайсет милиона волта към пленниците си, а те се отдръпнаха в задната част на клетката си.

— Говори ли с баща ми? — попита Трип.

— Той иска да се увери, че още си жив — изрече Каин с филтриран от преобразувателя глас.

— Не ми звучи като казано от баща ми. Сигурен ли си, че си набрал правилния номер?

Лони се засмя. Каин го изгледа.

— Очаква обаждане като доказателство, че си жив. — Каин се отпусна на едно коляно и плъзна сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр под преградата.

— Сега ли да му се обадя?

— Не на него. Сигурен съм, че си имате кодови думи.

— Мога ли да звънна на дядо си?

— Не. Искам някого извън семейството. Някой твой познат, кажи му да се обади на баща ти и да предаде, че си добре.

— И да плати откупа — добави Трип.

— Бъзикаш ли се с мен, или си тъп? Ако кажеш това, те няма да се обадят на баща ти. Ще потърсят ченгетата…

— Съжалявам, не исках да…

— Съвсем просто е, хлапе. Обади се на приятел. На някого, на когото имаш доверие. А той да предаде на твоя старец, че си жив и здрав. Толкова. Кратко и лесно.

— Добре. Дай ми телефон.

— Раздаваш заповеди точно като баща си, а? Ще го направя сутринта. Нека се поизпоти дотогава.

Каин огледа внимателно стаята. Нямаше нищо подозрително. Разтърси вратата на клетката — беше здраво заключена.

— Не изяждайте всичко наведнъж — каза и се отдръпна назад. — Румсървисът е затворен през нощта.

Пъхна електрошоковия пистолет обратно в горното чекмедже на работната маса и си тръгна. Момчетата се заслушаха как трополи по стълбите. Втора врата се отвори и затвори, и настана тишина.

Лони грабна два сандвича и подхвърли единия на Трип.

— На кого ще се обадиш?

— Каза на приятел. Някой, на когото имам доверие.

— Това би трябвало да съм аз — въздъхна Лони, — но помолих на рецепцията да не ме свързват.

— Има само един друг човек освен теб, на когото вярвам — каза Трип. — Ще се обадя на Питър.

Махмурлиите са като снежинките. Няма двама еднакви. Разбира се, това е само моя теория. Истината е, че рядко съм изпадал в подобно състояние, за да мога да мина за експерт по въпроса. Ала дори и въз основа на моя ограничен опит намирам, че всяко от тях върви със собствено специално съчетание от физически и психически несгоди.

Когато се събудих в 5 часа сутринта на третия ден от новата година, установих, че главата ми пулсира, коремът ми се гърчи и ме смазва чувство за вина. Всъщност беше по-скоро коктейл от вина, срам и угризения. Бях изневерил на гаджето си и се чувствах като боклук. Добре, може би не бях й изневерил, но все пак се чувствах като боклук.

Прибегнах до един от най-странните лекове за махмурлук на света. Йога. Извадих постелката и през следващия половин час разпъвах тялото си и пречиствах духа си, като се надявах да изтръгна от себе си дявола на похотта.

Това, плюс горещ душ и две чаши прясно приготвено френско кафе, ме накара да се почувствам по-добре. Практически не бях направил нищо лошо. Кайли е моя приятелка, партньорка и се нуждаеше от солидно рамо, на което да си поплаче.

Трябваше да бъда до нея. А това, че бях прекрачил чертата, си беше само в моите фантазии. Аз съм мъж, а мъжете невинаги мислят с раменете си.

Тъкмо си бях дал пълно опрощение, когато телефонът иззвъня. Видях снимката на Черил да изпълва екрана и замръзнах. Господ явно беше на друго мнение. Нямах време да произнеса молитвата на грешниците.

— Ей… как мина нощта? — попитах с подходящия сдържан тон, сякаш и аз бях стоял на предсмъртно бдение до Милдред от солидарност.

— Държи се. Реших да прескоча до града, да си взема някоя и друга дреха. След това ще мина през управлението, за да свърша някаква работа, а после ще се върна в Уестчестър да чакам края.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, просто исках да се чуем.

Настъпи неловка пауза и усетих, че не търси думи, за да се извини за поведението си на стълбите на управлението. Чакаше мен.

— Съжалявам за вчера. Май постъпих малко егоистично — казах.

— Не, не беше така — изрече тя меко.

Не можех да повярвам на благия й тон.

— Наистина ли?

— Не, Зак. Аз бях малко безчувствена. А ти — и казвам това не като твоя приятелка, а като сертифициран анализатор на поведението — беше напълно емоционално заслепен. Не искаше да ме пуснеш там. Терзаеше се. Но поне го каза с усмивка.

— Благодаря ви, доктор Робинсън. Предполагам, имам късмет, че се срещам с психолог, който не ме оставя да подценявам слабостите си.

— Такава съм си аз — гадже с пълно обслужване.

— Само не го включвай в служебната оценка.

— Не се притеснявай — имам отделно досие с всички твои недостатъци само за домашна употреба.

— Е, който и от тях да се е проявил вчера, съжалявам и съм готов да се поправя.

— Аз също. И така, какво предприе, след като те зарязах на сухо снощи?

— Аз ли? — Вкамених се.

— Да, ти. Какво прави снощи?

Скапаният ми от изпитите бири мозък затърси отчаяно правдоподобна полуистина.

— Ами, двамата с Кайли работихме до доста късно. После решихме да хапнем.

— Къде отидохте?

— В някакъв полицейски бар с що-годе прилична храна.

Безименно звучеше безобидно. Ако беше нещо запомнящо се, щях да си спомням името.

— Било е забавно.

— Не толкова, колкото две нощи с теб в апартамента в „Стийл Тауър“. Но нали ме познаваш — възползвам се максимално от това, което е на разположение. Така че, щом се появиш, имай предвид, че отварят едно ново гръцко заведение до…

Телефонът ми избръмча. Беше капитан Кейтс.

— Съжалявам, шефът е на другата линия. Трябва да отговоря.

— Ще се видим по-късно — каза тя.

Приех обаждането на Кейтс.

— Джордан, колко бързо можеш да дойдеш тук? — попита Кейтс.

— Веднага. Тъкмо се канех да тръгвам.

— Направи го бързо. Очаквам посетител след петнайсет минути и ви искам тук двамата с Макдоналд, за да ми помогнете да се оправя с политиците.

— Ще дойдем. Тъкмо с Кайли започваме да градим добри отношения с кмета.

— Не става дума за кмета — каза Кейтс. — С нея мога да се оправя и сама.

— Кой е тогава?

— Човекът, който може да накара нещо да се задвижи в този град по-бързо от кмета или от когото и да е от нас. Хъч Олдън.

Стиснах очи. Главата ми пак забуча.

Ако имах някакви съмнения кой притежаваше кадилака, паркиран пред управлението, регистрационната табела го съобщаваше в оранжево и черно. ОЛДЪН 1.

Кайли ме чакаше на предното стълбище.

— Как дойде толкова бързо? — попитах.

— Събудих се рано, взех колата и вече седях в закусвалнята, когато Кейтс се обади. Хъч Олдън се появи преди няколко минути. Очаква ни.

— В какво настроение е?

— Доста дружелюбно — отвърна тя. — Но типове като него никога не си разкриват картите. Беше превключил в режим милиардер с добро сърце, човек от народа, загрижен за всички — също като снощи.

— Само че снощи беше обсебен от метеоритния дъжд. А тази сутрин може да е порой от лайна. Хайде да се качим в кабинета на Кейтс и да разберем.

Олдън ни поздрави сърдечно. Кейтс пое водещата роля.

— Господин Олдън тъкмо ми казваше, че кметът е уредил срещата ви с него — каза тя, сякаш току-що го бе чула за пръв път. — И той беше така великодушен да дойде в управлението, за да продължим…

— Кметът е зает — прекъсна я Хъч. — Оценявам нейната лична загриженост за семейството ни, но защо да я занимаваме пак с това? Сигурен съм, че можем да решим всичко тук, на равнище отдел.

Заплахата беше явна.

— Сигурна съм, че можем. — Кейтс се включи в играта.

— Внукът ми е добре — каза Олдън. — Веднага щом си тръгнахте, отидох да се видя с Хънтър и не щеш ли — Трип се обади, докато бях там. Казах му, че бихте искали да говорите с него, но той е толкова разстроен от смъртта на Питър, че се нуждае от няколко дни да се съвземе.

— Това е разбираемо — отбеляза Кейтс, — но при разкриването на което и да е убийство нашият враг е времето. Може би ще успеете да уредите телефонен разговор между него и детективите.

— Ако смятах, че той би помогнал по някакъв начин, бих ви услужил с радост — отвърна Хъч. — Но го разпитах подробно, той не знае нищо. Дори не е разбрал за убийството, докато не се появи в новините. Мисля, че най-доброто решение е полицията да продължи по следите, с които разполагате, и да оставим Трип да се справи със загубата. Щом преживее скръбта си, ще се погрижа да бъде на разположение за всякакви въпроси. Можете ли да направите това за мен?

А това означаваше: Ако кажете „не“ ще се обадя на моята приятелка Мюриъл Сайкс.

Кейтс благосклонно се съгласи. Хъч ни благодари и си тръгна.

— Минал е на страната на лошите — отбеляза Кайли. — В пълен синхрон с Хънтър. Без ченгета. Оставете семейството да се погрижи.

— Виждам, че протака, но ако не подозирате, че Трип е убиецът, го оставете — каза Кейтс. — По-добре разкажете какво научихте дотук за Питър Шевалие.

— Хънтър би искал да повярваме, че го е направил ревнив съпруг — обясних аз. — Питър е бил заклет ерген и е обичал жените, но е играел по правилата. Определено не е бил такъв разбивач на семейства и женкар, какъвто Олдън иска да го изкара.

— Това не ме изненадва — каза Кейтс. — Хънтър Олдън не е първият затормозен бял богаташ, който преувеличава сексуалните подвизи на черен мъж. Струва ми се, че Питър е убит заради човека, за когото е работил, а не заради това какви ги е вършил.

— На едно мнение сме — съгласи се Кайли. — Трип е бил отвлечен. Само че, вместо да изпрати негов пръст или ухо на баща му, убиецът е пратил главата на Питър Шевалие. Това е доста по-стряскащо послание.

— Ако сте прави — рече Кейтс, — Олдън е твърде умен или твърде изнервен, за да се отърве от нея, местейки я някъде другаде. Така че най-вероятно главата е в някоя камера от домашните му хладилници. Но в този град няма достатъчно луд съдия, който да подпише заповед за обиск. Ако се съди по разговорите ви с Олдън, мислите ли, че ще плати откупа?

— Да — каза Кайли. — И в мига, в който го направи, убиецът ще изчезне от лицето на земята. Майната му на Хъч Олдън. Трябва да говорим с това момче.

Кейтс постави лакът на бюрото и подпря брадичка на юмрука си. Мислеше — нещо, в което беше много добра.

След трийсетина секунди в позата на „Мислителя“ на Роден тя вдигна очи.

— Знам, че не искате да чуете това — започна тя, гледайки право към Кайли, — но искам да напомня на всички в тази стая — включително и на себе си, — че полицейските служби работят за данъкоплатците. Обзалагам се на една месечна заплата, че някой е отвлякъл Трип Олдън и преговаря за откуп. Семейството обаче отрича. А сега един мъж с много власт в този град ни подсказа толкова учтиво, колкото може, да се отдръпнем. Така че, докато нямаме по-съществено доказателство от осемдесетгодишна жена, на която й се е привидяло полицай под прикритие да арестува Трип Олдън, този екип ще отстъпи. Вашата работа не е да разкривате отвличане, за което не е подаден сигнал. Задачата ви е да заловите убиеца. Някакви въпроси?

— Само един — обади се Кайли. — Как предлагате да го направим, ако трябва да изчакаме вероятния ни основен свидетел да се съвземе от скръбта?

— Можете да започнете, като разговаряте със семейството на Питър.

— Олдън са неговото семейство.

— Питър има брат в Хаити. Долетял е в Ню Йорк снощи и ще се отбие в кабинета ми по-късно тази сутрин.

— Да, госпожо — рече Кайли. — И може би ще се нуждае от уверения, че нюйоркската полиция прави всичко възможно, за да намери убиеца на брат му. Бихте ли желали да го излъжа аз, или искате да го поемете вие?

Кайли се врътна и изскочи от кабинета. Кейтс ме изгледа и поклати глава.

— Не й се ядосвай много, капитане — казах. — Тя е разочарована.

— Та аз не съм й ядосана — отговори Кейтс. — Просто съжалявам партньора й — погледна ме. — Приятен ден.

Когато излязох от кабинета на Кейтс, Кайли вече седеше на бюрото си и си изкарваше яда на клавиатурата на компютъра.

— Какво пишеш? — попитах.

Тя не вдигна поглед.

— Писмо за оставка ли? — продължих аз. — Или книга с разкрития за всички несправедливости, които е трябвало да понесеш като член на Специалния отдел? Чувал съм, че поезията била отличен начин да изразиш най-съкровените си…

Тя ми показа среден пръст.

В отговор й оставих известно време да се успокои. Кайли престана да пише и след няколко минути се нахвърли настървено върху разни документи, които бяхме събрали по случая. Прелистваше страниците със замах. Запрати една химикалка през стаята, защото не започна да пише при първия опит, после се втурна към шкафа и отвори, и затръшна половин дузина метални чекмеджета.

Хареса ми.

Без значение кое време на деня е или как е облечена, Кайли Макдоналд е жена, в която тлее страст. А когато е ядосана, ти се иска да потънеш в пламтящия й поглед.

Спомних си за снощната ни вечеря и за не толкова невинния начин, по който тя положи длан на ръката ми, за двете вилици, които се преплитаха над пая в стил „калта на Мисисипи“, за дългата прегръдка за лека нощ, която все пак не продължи достатъчно дълго… После се върнах към дните, когато бяхме заедно и понякога се опитвах нарочно да я изкарам от равновесие, защото сексът за сдобряване беше фантастичен.

Ако си водех дневник, щях да запиша: „Така неудържимо се възбудих, че не можех да се съсредоточа върху разследването на убийството“.

След двайсет минути реших, че и двамата сме се охладили достатъчно.

— Ако има някакво значение, аз съм на твоя страна — казах.

— Тогава защо не ме подкрепи, Зак?

— Защото Кейтс не ни е враг. И нея системата я притиска, както и нас. И защото трябва да осъзнаеш, че когато си ченге, те замерят отвсякъде с лайна. Единствената разлика при Специалния отдел е, че през повечето време лайната се сипят отвисоко. Кейтс играе по правилата. И понеже е достатъчно умна, разбира, че не бива да си мери шапката с новия кмет, който е на поста от по-малко от 72 часа.

Тя примигна. Всъщност се усмихна. Ледът беше разчупен.

— А сега какво? — попита.

— Не знам. Беше се разработила като полудяла. Стори ми се, че си попаднала на следа.

— Търсех вратичка, опитвах се да разбера дали няма начин да обвиним Трип Олдън в нещо. Тогава ще можем да го търсим.

Преди да успея да кажа „престани да си губиш времето“, телефонът ми иззвъня. Беше Боб Макграт, дежурният сержант.

Бях се уговорил с него да ми се обади, когато Черил се появи. Но не го разгласявай — казах му. — Не искам целият отряд да те чуе да крещиш: „Хей, Джордан, гаджето ти се появи“.

Не се тревожи за това — обеща Макграт. — Аз съм най-дискретният 120-килограмов полицай в управлението.

Вдигнах телефона.

— Здрасти, Макграт, каква е паролата?

— Елвис влезе в сградата — прошепна дрезгаво той. — Какво ще кажеш, детектив? Достатъчно деликатен ли бях?

Засмях се, благодарих му и се обърнах към Кайли.

— Ще се върна след пет минути.

— Къде отиваш?

Прост въпрос, но не и за човек, който се разкъсва между две жени. Официалните мъжки правила за свалка са пределно ясни: Никога не допускай да разбере колко силни са чувствата ти към другата.

— До кабинета на Черил — отговорих, опитвайки се да прозвучи, сякаш имах там някаква служебна работа.

Кайли не се върза нито за секунда.

Намигна ми.

— Забавлявай се.

Бях твърде раздвоен, за да се забавлявам. Всъщност бях перфектен кандидат за сеанс с психоложката на управлението, но за това, разбира се, не можеше да става и дума. Най-доброто, което доктор Робинсън можеше да направи в момента, беше да ме посрещне с една хубава старомодна прегръдка, невинна и колегиална.

Изкачих стъпалата по две наведнъж.

Черил се изненада, че ме вижда.

— Как разбра, че съм тук? — попита, когато нахълтах в кабинета й.

— Не съм — казах. — Наминавам през пет минути само за да се окъпя в аурата ти.

Тя обви ръце около мен.

— Точно сега аурата ми е скапана. Но е хубаво, че те виждам.

Притиснах я към себе си, а тя сведе глава към моята. Точно когато устните ни се докоснаха, вратата се отвори.

Никога не бях срещал човека, застанал на прага, никога не бях виждал негова снимка, но веднага разбрах кой е.

Беше висок, с тяло на бегач и сините очи на Пол Нюман. Разрешената му коса беше светлокестенява и му придаваше небрежния вид на сърфист, който се допълваше добре от грижливо подстриганата четина по лицето му.

— Фред — възкликна Черил и отдръпна ръце от врата ми, сякаш току-що беше спипана зад плевнята с младия ратай.

— Ти трябва да си Зак. — Фред ми светна с усмивка от реклама на паста за зъби. Протегна ръка и се здрависахме.

Аз умея добре да преценявам характери. Задължително е за работата. Хвърлих му един поглед и първата ми мисъл беше готин тип. Ако се наложеше да седя до него в самолет, вероятно щяхме да си побъбрим. Но сега беше различно. Двамата не споделяхме една и съща седалка при полет до Лос Анджелис. Споделяхме гаджето ми.

— Чувал съм много за теб от Черил — каза той.

— Дотук с поверителността между лекар и пациент — отговорих, опитвайки се да прозвучи шеговито.

Фред се засмя.

— Не, наистина. Тя ми довери, че с твоята партньорка сте двама от най-умните детективи в града.

— Благодаря — казах, гледайки Черил. — Само че и най-умните ченгета могат понякога да направят нещо глупаво. Прав ли съм, докторе?

Тя кимна. Стори ми се, че не беше щастливо кимване. Разговорът ни отпреди няколко часа продължаваше да витае в главата ми. Бях се показал не просто безчувствен. Бях се показал като емоционално повреден. Трябваше да удвоя старанието си.

— Съжалявам за майка ти — изрекох толкова състрадателно, колкото успях. — Как се справяш?

— Майка ми ме отгледа сама — отрони Фред. — Винаги сме били близки и не мога да понеса мисълта, че… — Той замълча, без да успее да завърши изречението.

Вдигна ръка и извърна глава от нас. Отне му цели десет секунди, за да се овладее.

— Както и да е — продължи, насилвайки се да прозвучи по-бодро. — Та щом ме питаш как се справям… Отговорът е, че се справям дяволски по-добре, отколкото ако се налагаше да понасям това сам. Нямаше да стигна доникъде без Черил. Тя е ангел.

— Като че ли не знам — казах и обвих ръка около Черил. — Голям късмет е, че я имаме.

Останах така, изпъчил гърди, със сдържана усмивка, сякаш очаквах Фред да извади фотоапарат и да направи снимка на щастливата двойка.

Ала на него не му трябваше фотоапарат. И така схвана картинката. Усмихна се неловко на Черил.

— Дали да не ви оставя сами… Ще те почакам отвън. Радвам се, че се видяхме, Зак.

И изчезна по-бързо, отколкото можеш да кажеш „трима са много“.

Черил се измъкна изпод ръката ми.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита.

— Кое? И не ми обяснявай, че съм бил безчувствен. Казах му, че съжалявам за майка му.

— И веднага щом той обясни колко е благодарен, че съм била до него, ти ме сграбчи и беше готов да му налетиш като разгонен слон.

— Стига де, просто ме свари неподготвен. Не очаквах да се натъкна на бившия ти съпруг. Мислех, че ще вземеш влака сама.

— Не исках да се оставя на милостта на Метро-север, така че Фред ме докара. Но това не е причина да се държиш като… като пещерен човек.

— Съжалявам — промърморих. — Аз ревнува. Аз не знае какво друго прави.

Тя се засмя.

— Ти си безнадежден случай.

— Не съм безнадежден. — Приближих се към нея. Само малко повреден.

Прегърнах я през кръста и я привлякох към себе си.

— Всичко, от което се нуждая, е добър терапевт.

На вратата се почука и Кайли нахлу вътре, без да изчака отговор.

— Училището „Барнаби“ — каза тя.

За втори път за няколко минути се наложи с Черил да се отдръпваме бързешком един от друг.

— Какво става? — попитах.

— Обади се онзи учител, Райън Медисън. Току-що се чул с Трип. Иска да се срещнем с него в кабинета на директора. Веднага.

Последвах Кайли към вратата, обърнах се и погледнах прощално Черил.

— Само отлагаме прегръдката, нали така? — попитах.

Тя кимна, този път беше по-щастливо кимване.

— Ако имаш късмет — каза.

— Какво, май вие с Черил отново сте най-щастливата двойка в Деветнадесети? — попита Кайли, докато даваше газ и изскачаше на Шейсет и седма улица.

— Косвени улики — отвърнах. — Положението не е толкова розово, колкото може да ти се стори. Тъкмо умолявах за прошка, когато ти нахълта.

— Каква глупост направи този път?

— Натъкнах се на нейния бивш и може би се държах малко като задник.

— А когато казваш малко, значи си бил пълен задник.

— Накипя ми.

— За Бога, Зак. Майката на бедния човек умира.

— Всички си имаме дефекти в характера. Ти например караш, като че сме с крадена кола.

— Поне ще те закарам там, където трябва да отидем — каза тя, без да отпуска педала за газта. — А ти ще катастрофираш, ако не вземеш незабавно мерки за ограничаване на щетите във връзката ти. Познавам човека, който може да ти помогне. Казва се Скот Кофман. Ще ти дам визитката му.

— Ти сериозно ли? Вече излизам с терапевт. Смяташ, че друг психар ще помогне? Благодаря, но нямам нужда от доктор Кофман, за да оправя връзката си с Черил.

Тя се засмя.

— Ти си идиот. Скот не е терапевт.

— Какъв е тогава?

— Той е моят консултант в „Тифани“.

— Не мога да си позволя „Тифани“. Но бижутата са чудесна идея. Мисля, че ще поговоря с Уоли.

— Кой е той?

— Той е моят консултант в „За 1 долар“.

Продължихме да се обстрелваме с остроумия чак до училището „Барнаби“ и когато стигнахме до кабинета на директора Маккормик, имах усмивка на лицето.

Райън Медисън, от друга страна, нямаше. Той вече не беше онзи симпатяга, дето ни караше да изпушим по една на покрива, когато се срещнахме вчера. Артистичният господин Медисън определено беше сразен.

— Нашият Райън е доста обезпокоен, и то оправдано — започна господин Маккормик с директорски тон. — Както и аз. Имаме проблем с отговорностите. „Барнаби“ не може да бъде замесено в такива неща.

— В какви неща? — попитах.

Четиримата бяхме в кабинета на Маккормик, а Медисън още не ни беше обяснил какво става.

— Трип Олдън ми е оставил гласова поща — каза Медисън. — Ще ви я пусна.

Той включи телефона си на високоговорител.

— Здравейте, мистър Медисън, имам нужда от голяма услуга. Моля, обадете се на моите хора и им кажете, че съм добре. Не мога да се прибера вкъщи и наистина няма как да говоря с татко. Просто им кажете, че съм добре. Благодаря.

— А вие обадихте ли се на родителите му?

— Не, не се обадих. — Медисън се надигна от стола си. — За някакъв тъпак ли ме мислите?

— Успокойте се, сър — каза Кайли. — Всички тук сме на една страна.

— Не, не сме — отвърна Медисън. — Вие разследвате убийство. Аз съм на страната, която не иска да има нищо общо с това. Загрижен съм за Трип Олдън, но ако той е убил шофьора си? Смятате ли, че искам да се окажа забъркан в нещо такова?

— Нямаме причина да подозираме, че Трип е убил Питър Шевалие — поясних.

— Това е вашият сценарий, детектив. А в моя всичко е възможно. Цялото това нещо се превръща в лош филм и аз не искам да участвам по никакъв начин в него.

Бяхме в сграда, където пушенето беше забранено, и беше ясно, че душата на Медисън стене за цигара.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Ние можем да поемем нещата оттук. В колко часа беше обаждането?

Той погледна телефона си.

— 8:11 тази сутрин. Бях горе в стаята си.

— А къде беше телефонът ви, когато той се обади? — попита Кайли.

— Беше на… — Медисън замълча, осъзнал какво беше постигнала Кайли току-що.

— Продължете, сър — подкани го тя. — Къде беше телефонът ви, когато дойде обаждането?

— Беше на бюрото ми. И да, детектив, чух го да звъни, видях, че се обажда Трип и нарочно го оставих да се включи на гласова поща. Не искам да бъда въвлечен в драмата им. Това престъпление ли е?

— В никакъв случай — каза Кайли. — Предвид обстоятелствата е напълно разбираемо, че не сте приели разговора. Мога ли да взема телефона ви? Ще запиша гласовата поща на моя и с партньора ми ще предадем на семейство Олдън съобщението на Трип.

Той подаде на Кайли телефона си и извади пакет цигари.

— Отивам навън да запаля една. Ще се върна след няколко минути.

— Надявам се, че разбирате нашата дилема — погледна ни Маккормик, щом Медисън излезе. — Нашата работа е да развиваме тези млади мъже, не да се месим в личния им живот. Не знаем дали нежеланието на Трип да се обади вкъщи, е свързано със смъртта на господин Шевалие. Това е във вашата компетентност. „Барнаби“ трябва да остане настрана. Не можем да бъдем посредници между Трип и родителите му.

— Разбираме напълно — казах — и ще се радваме да предадем посланието на Трип на семейството.

Истината беше, че Хънтър Олдън определено криеше нещо и бяхме доволни на всеки повод да го подхванем пак.

Двайсет минути по-късно бяхме там и натискахме звънеца на Олдън. Отвори ни Джанел. Подобно на Райън Медисън, тя също беше загубила част от блясъка си от предния ден. Беше все така красива, но днес лицето й беше помътено от притесненията, а зелените й очи бяха зачервени.

— О! — произнесе тя онова, което казват цивилизованите хора вместо: „Пак ли вие? Какво, по дяволите, искате сега?“.

— Имаме съобщение за вас от сина ви — казах.

Това послужи за полицейски еквивалент на „Сезам, отвори се“. Тя разтвори широко вратата и ни придружи до кабинета на съпруга си.

Най-напред почука.

Една дума прозвуча от другата страна на вратата.

— Какво?

— Хънтър, полицията се върна. Имат съобщение за нас от Трип.

Олдън отвори вратата и ни пусна вътре. Джанел седна. Ние останахме прави.

— Трип ви се е обадил, така ли? — попита Олдън.

— Не директно, но имаме съобщение от него за вас и за съпругата ви — отговорих.

— Да го чуем. — Той се настани на кожения стол зад бюрото.

— Това е семеен въпрос. — Посочих към Сайлъс Блекстоун, който стоеше в далечния ъгъл на стаята.

— Не му обръщайте внимание — каза Олдън. — Какво е съобщението?

— Оставено е на един от учителите на Трип преди по-малко от час — поясни Кайли. — От училището ни помолиха да ви го предадем.

Кайли пусна гласовата поща.

Джанел задържа дъха си, докато не чу: „Моля, обадете се на моите хора и им кажете, че съм добре“. Заля я вълна от облекчение, но веднага след това потръпна, когато Трип изрече: „Не мога да се прибера вкъщи и наистина не мога да говоря с татко“.

Хънтър остана с каменно лице.

— Е, нали ви казах — произнесе той веднага щом записът свърши. — Синът ми е добре. Той е наред. Чухте всяка негова дума.

— Интересуваме се повече от това, което премълча.

— А аз се интересувам да се върна към работата си. Благодаря, че дойдохте. Джанел, изпрати тези двамата. Отново.

Джанел се изправи.

— Искам да знам — обърна се тя към мен — какво означава, че се интересувате от онова, което не казва в съобщението?

— Беше ни обяснено, че синът ви скърбял за смъртта на Питър, но той дори не я споменава. Няма „кога е погребението“, нито „хванаха ли вече убиеца?“. Съпругът ви ни уверяваше, че Трип се обаждал редовно тук, но въпреки това момчето казва: „Не мога да се върна у дома и наистина не мога да говоря с татко“.

— Достатъчно! — намеси се Хънтър и се изправи зад бюрото. — Махайте се.

Спомних си думите на нашия нов кмет. „Хънтър Олдън може да бъде настъпателен, но не го оставяйте да ви притиска. Той не ви е началник — дори и да се опитва да се държи така.“ Надявах се, че ги помни и Кайли.

— Аз… още не съм приключил — изрекох като във версия за бедни на „Мръсния Хари“.

— И аз не съм — каза Джанел. — Продължавайте, детектив.

— Госпожо Олдън, съобщението на Трип е получено тази сутрин. Не на вашия домашен телефон или на мобилния ви, а от неговия учител — трета страна, чийто телефон не е настроен да проследи повикването. Трип е изчезнал след убийството и честно казано, това гласово съобщение звучи като доказателство, че е жив.

— Той е отвлечен, така ли? — попита Джанел.

— Не знаем, но ако беше така, онзи, който го е отвлякъл, би наредил на семейството да не се обажда в полицията. Това би било грешка, много вероятно такава, която би струвала живота на вашия син.

Джанел не каза нищо. Хънтър сложи ръка на рамото й.

— Надявам се да сте щастливи, детективи. Успяхте да уплашите до смърт моята съпруга. Работата ви тук е приключена. Освен ако нямате в какво да ни обвините, напуснете.

Няма закон срещу върховната арогантност, така че нямаше и в какво да го обвиним.

Напуснахме.

Сайлъс Блекстоун придружи двете ченгета до входната врата и ги наблюдава, докато се отдалечиха с колата. Когато се връщаше към кабинета, чу крясъците.

Подсмихна се. Джанел избухваше като ядрена бомба.

— Защо не ми каза? — извика тя.

Хънтър запазваше хладнокръвие. Отговорът му беше толкова тих, че Блекстоун не можа да го долови. Ала гласът на Джанел прониза дебелата врата от махагон на кабинета.

— Да ме опазиш? Как? Като ми нареди да стоя настрана, защото не съм майка на Трип?

Блекстоун поклати глава. Внимавай, скъпа. С мъртвата съпруга престъпваш границите. Продължавай така и не бих се изненадал, ако Хънтър повика Уилър да се отърве и от теб.

— Колко пари искат? — попита Джанел.

Блекстоун не желаеше да пропусне този отговор в никакъв случай. Той се приближи до вратата.

Хънтър изрече уклончиво:

— Много.

— Няма значение — каза тя. — Имаме застраховка „Отвличане и откуп“.

Мълчание.

Вече не беше проблем, че Хънтър снишаваше глас. Блекстоун беше достатъчно близко, че да долови и движенията на телата им. Нямаше да чува по-ясно, дори да бе сложил бръмбари в стаята. Просто Хънтър не беше отронил и дума.

— Има ли проблем с О & О? — заинтересува се Джанел.

— Да, с откупа. Застрахователната компания ще плати до десет милиона, но този тип иска десет пъти по толкова.

— Сериозно ли говориш? — ужаси се Джанел. — Сто милиона долара?

Блекстоун също не можеше да повярва. И двамата сигурно бяха чули погрешно.

— Страхотни математически способности имаш, Джанел. Десет по десет прави сто. Сега извади десетте, които застрахователната компания ще плати, от стоте, дето този луд иска, и виж колко трябва да излязат от джоба ми.

— Не ми пука колко ще струва — викна Джанел. — Плати ги.

— За бедна малка дрипла от Алабама се оправяш доста бързо и волно с моите деветдесет милиона, а?

— Притежаваш повече, отколкото някога ще ти трябват. Но имаш само един син.

— Само че, преди да дам и един цент, трябва да се уверя, че този един син е жив. Снощи казах на оня тип, че искам обаждане за доказателство.

— Сега вече го получи.

— А също и ченгетата. Не мога да повярвам, че онзи задник учителят ги е намесил. Кой, по дяволите, е тоя?

— Сериозно? Не знаеш кой е Райън Медисън? Трип говори за него през цялото време. Той е наставник на сина ти от години.

— Е, господин наставникът е женчо, щом е извикал ченгетата. А откъде е разбрал, че трябва да повика точно тези двама детективи? Ще ти кажа откъде. Те са говорили с него вчера, когато са отишли в „Барнаби“, и са му заръчали да им се обади, ако се чуе с Трип. И той го е направил.

— Можеш ли да го обвиняваш за това? Полицията разследва убийство…

— Не ми пука! Пиша чекове на това училище, откакто Трип постъпи в детската градина. Най-малко по сто хилядарки годишно над и извън таксата. Не смяташ ли, че заради това ни дължат малко дискретност? Но не, този сладур учителят няма търпение да набере 911. Е, познай какво ще направя сега. Ще се погрижа да не може да го направи отново. Блекстоун!

Сайлъс трепна при звука на името си. Бързо се отдалечи.

— Идвам — извика от другата стая.

Изчака пет секунди и влезе в кабинета.

Хънтър беше при сейфа в стената.

— Какво мога да направя за вас, шефе?

— Приготви си колата. Ти си моят нов шофьор.

— За какво говорите?

— Моята кола е на служебния паркинг, а шофьорът ми е мъртъв. Ти си моят нов шофьор.

Той извади от сейфа четири пачки и ги пъхна в кожен плик.

— А ти чакай тук и свърши нещо полезно — нареди на Джанел. — Тези ченгета държаха достатъчно дълго моя „Майбах“. Обади се на шефа им. По дяволите, не ми пука, дори да трябва да позвъниш на кмета. Искам да ми го върнат.

— И къде отиваш?

— В „Барнаби“ — каза Хънтър, докато излизаше. — На родителска среща.

Патрис Шевалие беше висок, тъмнокож и вероятно красив, но бруталното убийство на брат му бе белязало лицето му със скръб, болка и гняв.

Кейтс ни представи един на друг, с Кайли изразихме своите съболезнования и четиримата седнахме в кабинета на шефа, за да говорим по тема, която трима от нас биха искали да отложат.

Кейтс ни улесни.

— Разговаряхме с д-р Шевалие и по онова, което ми обясни, съдя, че брат му е бил забележителен филантроп.

— Питър не би се изразил така — тихо възрази Шевалие. — Той просто би казал, че е само човек, който помага на малкия си брат.

— Как ви помогна? — попитах.

— Плати, за да ме изпрати в колеж във Франция, а после — четири години в Медицинското училище в Тулайн. Аз съм педиатър в един от най-бедните райони на Хаити, а след урагана Гилбърт Питър ми помогна да изградя детска клиника.

— Това, д-р Шевалие, е моето определение за филантроп — поясни Кейтс.

— Благодаря ви, капитане. А сега кажете: кога ще откриете убиеца на Питър и ще ми върнете останките му? Детската клиника „Питър Шевалие“ е жив паметник за щедростта на брат ми, а хиляди хаитяни — много от които му дължат живота си — жалеят за смъртта му и ме чакат да го върна вкъщи. — Той замълча. — Целия.

— Невъзможно е да ви кажа кога точно ще успеем, ала трябва да знаете, че детективите Джордан и Макдоналд са най-добрият екип под мое командване. И ви обещавам, че да изправим убиеца на Питър пред правосъдието, е наш най-висок приоритет.

Не това искаше да чуе човекът, но пък беше практичен.

— Как мога да помогна? — попита.

— Разговаряхте ли често с брат си? — заинтересувах се аз.

Загатване за усмивка.

— Непрекъснато. Често нямаше какво да прави, освен да седи в паркираната кола и да чака господин Олдън. Така че ми се обаждаше. Трябваше непрестанно да му напомням, че шофьорите разполагат с повече време от лекарите.

— Значи, ако Питър е имал врагове, вероятно е щял да ви сподели…

Шевалие вдигна ръка.

— Ако го познавахте, дори не бихте допуснали.

— Може би не врагове — поправих се, — но романтична афера, която…

Отново вдигна ръка.

— Питър имаше любовна връзка с една-единствена жена. Ала вие вече го знаете, детектив. Говорили сте с Хуанита. Но и аз имам въпрос към вас. Разговаряхте ли с Трип Олдън след смъртта на брат ми?

— Не, сър. Издирваме го.

— Както и аз. А Хуанита е ужасно притеснена, защото няма вести от внука си Лони.

— Ако мога да попитам — намеси се Кайли, — защо търсите Трип?

— Доста вероятно по същата причина, както и вие. Питър работеше за семейство Олдън, когато го убиха. Ако някой може да ви помогне в разследването ви, това е семейството. Ала от Хънтър Олдън човек няма как да получи каквото и да е обяснение. Така че снощи отидох да се видя с Джанел, но и тя или не можеше, или не пожела да ми каже къде да намеря Трип.

— Колко близки бяха Трип и Питър? — попита Кайли.

— Те се обожаваха един друг. Когато Трип беше на десет години, се отегчаваше през лятото в Саутхамптън и попита дали може да посети селото, където сме израснали с брат ми. Двамата с Питър отлетяха за Хаити и останаха две седмици. Следващото лято прекара там месец. И се връщаше всяка година, докато навърши петнайсет. Той не е повлиян от богатството си. Чувстваше се у дома в нашето село — и поради това говори свободно креолски. Между нас казано, струва ми се, че Питър беше за момчето повече баща, отколкото Олдън. Фактът, че Трип не ме е потърсил след смъртта на Питър, ме тревожи много.

— Тревожи и нас — каза Кейтс. — Ще го намерим и ще получим отговорите от него.

— А кога? — избухна Шевалие. — Само не ми казвайте, че го търси най-добрият екип под ваше командване, защото знам друго. Хъч Олдън е бил тук тази сутрин и е използвал безграничните си политически контакти, за да ви попречи да го правите, нали?

Кейтс мълчеше.

— Благодаря ви, че не го отричате. Моите извинения, че повиших тон.

— Мога само да си представя на какъв стрес сте били подложен през последните 48 часа — тихо изрече Кейтс. — Не е нужно да се извинявате, д-р Шевалие.

— Моля, наричайте ме Патрис… — омекна той. — Снощи, когато посетих Джанел, я попитах дали мога да прегледам личните вещи на Питър. С нейно разрешение взех компютъра и мобилния му телефон.

— Вече имаме телефона му — казах.

— Имате само служебния му. Това е личният му мобилен и тъй като полицията не го е прибрала, предположих, че не е необходим за вашето разследване. След като разгледах контактите му, успях да се свържа с нашите хора.

— Нашите хора ли? — учуди се Кейтс.

— В този град има сплотена общност от хаитяни. Много от тях работят тихо и в пълна неизвестност за малцината привилегировани, на които е предназначен да служи вашият отдел. Брат ми беше част от тази общност. Те бяха връзката на Питър с неговата хаитянска култура.

— И един от тези хора работи за Хъч Олдън — предположи Кейтс.

Шевалие кимна.

— Да. Но не би трябвало да се налага да прибягвам до тайни ходове, за да получа информацията, която ми се дължи във връзка с убийството на брат ми. В бъдеще бих искал вие и вашите детективи да бъдете много по-отзивчиви.

— Прав сте, ще бъдем — кимна Кейтс.

— И моля, обещайте ми, че няма да позволите на богатите и властните да ви попречат да откриете убиеца на Питър.

Кейтс стана от стола си и протегна ръка.

— Имате думата ми, Патрис.

Той се изправи и стисна ръката й. Усмихна се — този път широко. Очите му заблестяха и устните му се разделиха, за да разкрият идеални бели зъби. Нямаше повече място за съмнения — Патрис Шевалие беше красив мъж.

— Благодаря, капитане — каза той.

Тя му върна усмивката.

— Наричай ме Делия.

На пръв поглед можеше да изглежда, че между тях прескача искра, която можеше да доведе до вечеря, а после до кой знае какво… Ала аз бях наясно, че не е така. Делия Кейтс не позволяваше да прехвърчат искри между нея и близки на жертва на убийство. Добрият лекар я беше хванал в опит да го баламоса, така че тя включваше чара си с надежда да си възвърне донякъде доверието му. Това беше вариация на подхода лошо ченге — добро ченге, като Кейтс играеше и двете роли.

В нейния дневен ред имаше само една точка. Да намери убиеца и двамата изчезнали тийнейджъри.

Програмата на Шевалие беше същата като нейната. Само че той имаше още един приоритет — онзи, който бе споделил с нас веднага.

Да върне брат си у дома… Целия.

Оги Хофман се подготви за пронизващия студ, който щеше да го връхлети веднага щом излезете на огромното открито пространство на Гранд Стрийт. Още щом заобиколи ъгъла, вятърът изфуча откъм Ийст Ривър и вледени лицето му. Ала не му пукаше. Утре по това време щеше да бъде извън Ню Йорк. След още два дни щеше да се озове във Флорида. Завинаги.

След 32 години днес трябваше да измине за последен път единайсетминутния си маршрут до Държавно училище 114. Казваше си, че само ще разчисти бюрото си, но истината беше, че искаше просто да се сбогува със старото място.

Замисли се за лудостта на последните няколко седмици. Той отлетя за Уест Палм Бийч, за да прекара празниците с брат си Джо. Деби, съпругата на Джо, беше поканила Надин на вечерята и към края на вечерта Оги вече беше влюбен. Два дни по-късно получи имейл, с който му съобщаваха, че ДУ 114 се затваря до следващо известие.

— Нямам работа, на която да се върна — каза той на Надин.

— Тогава не се връщай — предложи тя.

Не се наложи да му го повтаря. Той подаде молба за ранно пенсиониране, отлетя за Ню Йорк и си събра багажа. Тази вечер щеше да долети, сутринта щяха да дойдат превозвачите, а те двамата с Надин щяха да се отправят с кола обратно към Уест Палм, за да прекарат заедно остатъка от живота си.

Благодаря ти, Господи — помисли си той, когато стигна до училището. — Знаех си, има причина да се окаже, че осветителните тела излъчват токсични химикали.

Тъй като училището беше затворено, навсякъде се бе натрупал сняг, но от улицата до вратата на мазето се нижеха следи. Деца, помисли си Оги. Ако се съдеше по стъпките, бяха минали трима.

Извади връзката ключове и посегна към катинара. Кучи синове, изруга. Който и да бе идвал, беше сменил катинара.

Проклети бюрократи — помисли си Оги. — Все ще те прецакат, дори и в последния ти ден.

Огледа по-внимателно новия катинар. Какво е това, по дяволите? Беше от най-скъпите, „Абъс Гранит“, от закалена стомана.

Тази дивотия може би струваше сто и петдесет долара, със сто и четиридесет и пет повече, отколкото обикновено харчеше училището. Беше като да видиш в менюто на училищния стол филе „Миньон“ вместо рибни пръчици. Нямаше логика, а в подредения свят на Оги Хофман нещата, които нямаха логика, го държаха буден през нощта.

Кой би сменил катинара? И защо?

Вероятно би трябвало да провери. Той имаше ключ от предната врата, но това означаваше да заобиколи цялата сграда през дълбокия сняг.

По дяволите, не — каза си той, докато се качваше обратно по стълбите. — Аз вече не работя тук. Това не е мой проблем.

Разбира се, че е — напомни му някакво гласче в главата му.

Оги спря горе на стълбите и огледа ясните следи от стъпки към улицата. Обърна се и тръгна през снега към предната страна на сградата.

Старите навици умират трудно.

— Къде е той? — попита Лони.

Беше застанал до вратата на клетката, вкопчил пръсти в мрежата от дебела тел.

— Няма да дойде — отговори Трип.

— Кълна се, че преди няколко минути чух как дрънчеше с катинара горе.

— Защо ще се връща толкова бързо? — възрази Трип. — Все още имаме храна. А и нали беше тук тази сутрин, когато се обадих на господин Медисън.

Трип се отпусна на пода на клетката.

— Мислиш ли, че Медисън вече е позвънил на твоя старец?

— Да. Така смятам. Вярвам му. А ти?

Лони сви рамене.

— Не толкова, колкото на Питър. Не разбирам защо не ти позволява да се обадиш на Питър.

— Той знае, че с него сме прекалено близки. И смята, че имаме някакъв таен код, с който бих могъл да подскажа на Питър къде…

На горния етаж се затръшна врата и Лони подскочи.

— Казах ти, че се е върнал. Дошъл е по друг път.

Чуха ехото на тежки стъпки, които се приближаваха по коридора.

— Едно ще ти кажа, пич — прошепна Лони. — Ако той опита нещо, няма да се дам без бой.

Вратата на склада се отвори и лампите на тавана светнаха. Мъж в оранжева парка влезе в помещението, видя двамата тийнейджъри в клетката и застина. Нямаше представа какво правят тук.

— Какво, по дяволите, става, момчета?

— Някакъв луд шибаняк ни хвана на улицата и ни заключи — изкрещя Лони. — Пусни ни, човече. Пусни ни да излезем.

— Чакай, чакай… — Ошашавеният Оги се втурна към шкафчето за ключове на стената. Взе да рови из своите, докато Лони се люлееше на пети, клатеше телената клетка и крещеше:

— Хайде, хайде, побързай, побързай…

Оги отключи шкафчето и грабна ключа от рафта.

— Идвам де, изчакайте…

Той отключи клетката и вратата се разтвори. Лони излезе пръв. Трип остана зад гърба му.

— Благодаря, човече — засия Лони.

— От колко време сте тук? — попита Оги. — Кой ви вкара в тази кошара?

— Три дни, не знам кой — отговори Лони задъхано. — Имаш ли мобилен? Трябва да се обадим на 911.

Оги дръпна ципа на страничния джоб на парката и бръкна за телефона си.

— Това е лудост — мърмореше той. — Как така ще ви затворят тук цели три…

Миг след това нададе остър писък и се строполи на пода, сгърчен от болка.

Лони се извъртя. Там, надвесен над Оги, беше най-добрият му приятел Трип, с електрошоков пистолет в ръка.

— Завлечи го в клетката — заповяда спокойно Трип.

— Ти побърка ли се? — изкрещя Лони.

Трип стисна здраво зашеметяващия пистолет и го насочи към гърдите му.

— Не искам да тресна и тебе, но ще го направя. Кълна се. Просто го издърпай в клетката.

— Трип, да не си мръднал? Този човек е на наша страна. Той…

Трип замахна с пистолета.

— Говоря ти сериозно. Върни се в клетката и го издърпай вътре при тебе или заклевам се в Господа, ще ти изпържа задника.

— Върви по дяволите. Бях там три дни. Няма да се върна.

— Просто остани там за още десет минути — каза Трип. — Довери ми се.

— Да ти се доверя ли? Ти да се прибереш вкъщи, а аз да остана заключен?

— Само десет минути, Лони. Кълна се, че ще се обадя на ченгетата веднага щом се махна оттук. И няма да се връщам вкъщи.

— А къде ще отидеш?

— Където и да е, но не и вкъщи.

— Заради баща ти ли, Трип? Мислиш, че ще те накаже, защото си се оставил да те отвлекат. Какво може да ти направи? Да ти отнеме платинената карта? Да те накара да летиш в икономичната класа?

— Нямаш представа на какво е способен баща ми.

Оги се размърда. Опита да се изправи.

— Моля те — зашепна Трип, — завлечи го в клетката и ми дай телефона му или ще ви тресна и двамата.

Като ругаеше, Лони хвана Оги за краката, замъкна го в клетката и подаде мобилния телефон на Трип.

— Мисията е изпълнена — каза той. — И сега какво?

— Ще ви заключа с него за десет минути. Но първо трябва да поговорим. Дължа ти обяснение.

— Така ли? И за какво?

— Да излезем в коридора — тихо настоя Трип. — Не искам този човек да чуе какво ти казвам.

С опрян пистолет в гърба, Лони пристъпи в коридора.

— Дано е нещо, което си струва, Трип — каза той. — Иначе някой ден, когато най-малко очакваш, ще наритам богатия ти задник.

Хънтър пристигна в „Барнаби“ с плика, натъпкан с банкноти, и отиде направо в кабинета на директора.

— Господин Олдън — посрещна го Маккормик с усмивката, предназначена за Голям благотворител, и предпазливост в погледа. — Всички сме толкова опечалени заради Питър…

— Трябва да говоря с един от учителите на сина ми — прекъсна го Хънтър. — Казва се Медисън.

— Ще разбера дали е на разположение — отговори уклончиво Маккормик. — Тримата можем да се срещнем тук, в моя…

— Не тримата. Само аз и Медисън. Защо не проверите дали е на разположение?

— Последвайте ме — предложи Маккормик.

Беше разбрал, че е по-добре да не казва нищо повече.

Изкачиха стълбите до третия етаж и Маккормик го въведе в просторна зала. Там имаше десетина компютърни работни станции, пред всяка от които седеше тийнейджър, приковал поглед в широкоекранен монитор, с уши, покрити със слушалки. Никой от тях не вдигна очи.

Хънтър с отвращение поклати глава. Дванайсет бащи харчат цели състояния, за да могат синовете им да си пропиляват живота, като правят филми, които никой няма да гледа.

— Господин Медисън — извика Маккормик и прекоси залата към учителя, който се бе надвесил над екрана на един ученик.

Размениха по няколко думи и Медисън пристъпи към Хънтър с протегната ръка.

— Казвам се Райън Медисън — представи се той. — Можем да се усамотим в кабинета ми.

Кабинетът му беше малък и претъпкан. Стените бяха облепени с филмови плакати, а рафтовете и по-голямата част от пода бяха затрупани с оборудване за снимки. Медисън седна зад бюрото си.

— Доколкото разбирам, синът ми се е свързвал с вас два пъти след убийството… — Хънтър се отпусна на плетения стол отпред. — Веднъж с есемес, веднъж с гласова поща.

Медисън кимна.

— Е, изглежда, вие сте довереният човек на Трип — каза Хънтър. — Като знам как работи мозъкът му, мисля, че ще се свърже отново с вас.

— Ако го направи…

— Нека да завърша — продължи Хънтър. — Разбирам, че тези два пъти сте направили това, което е трябвало. Да се обадите на ченгетата, за да държите училището настрана. Приемам го. Училището ви плаща. Те ви стимулират да играете по техните правила.

— Господин Олдън, с цялото ми уважение, не съм позвънил в полицията, защото съм на заплата в „Барнаби“. Обадих се, понеже така е правилно.

— И кой ви каза, че е правилно? Ченгетата ли? Всичко, което смятат да направят те, е да тормозят сина ми. Трябваше да потърсите мен. Ала не сте го направили, защото не сте имали стимул. Затова бих искал да променя правилата.

Хънтър бръкна в кожения плик, извади пачка банкноти и я сложи на бюрото на Медисън.

— Това са пет хиляди долара — каза.

Извади втора пачка и я постави върху първата.

— Десет.

Бръкна пак.

— Стоп! — извика Медисън. — Господин Олдън, не приемам подкупи.

Хънтър се усмихна.

— Не ви подкупвам. Окуражавам ви да постъпвате правилно.

Извади още две пачки от плика.

— Нека да започнем нашите нови отношения с двадесет хиляди долара като стимул.

Той плъзна парите по бюрото, като наблюдаваше как очите на учителя се приковават в четирите пачки с бандероли.

Хънтър познаваше този поглед. За работяга като Медисън двайсет хиляди долара, свободни от данък, бяха като печалба от лотарията.

Телефонът пред учителя иззвъня.

— Съжалявам — каза той. — Стационарната линия. Училищни дела — вдигна слушалката. — Филмово студио.

Гласът от другия край избухна в ухото му.

— Господин Медисън, аз съм Трип. Имам нужда от помощ. Съжалявам, че се обаждам на училищния телефон, но номерът на мобилния ви е на моето бързо набиране и не го знам наизуст, затова…

— Господин Бъргър — каза Медисън.

— Не, не, Трип е.

— Господин Бъргър — повтори Медисън. — В момента не мога да говоря. На среща с родител съм — обърна се към Хънтър. — Съжалявам, мистър Олдън. Ще продължим веднага.

— О, по дяволите! Баща ми е при вас?

— Да. Мога ли да ви задържа за минута?

Медисън не изчака отговор. Натисна бутона за изчакване.

После се обърна към Хънтър.

— Господин Олдън, израснах в бедност. Завиждах на деца като Трип. Докато не започнах работа в училище за богати хлапета и не осъзнах, че парите не изграждат характера. Имам четири години да работя с тях и се надявам да успея да оформя…

— Поучавате ли ме? Мислите ли, че въобще ме е грижа за характерите? — ядоса се Хънтър. — Просто ми кажете колко ще струва, за да изтрия от физиономията ви тази усмивчица на светец. Всеки си има цена, Медисън.

— Същото каза и предишният баща, когато постави на бюрото ми пет пъти по-голяма от тази сума. Неговото напушено хлапе не беше свършило работа за пет пари, затова му написах „слаб“. Таткото искаше да му купи „отличен“. Аз не се продавам, господин Олдън. Сега, ако нямате нищо против, трябва да се връщам в класната стая.

— Благодаря ви за отделеното време — процеди Хънтър, докато пъхаше парите обратно в плика. — Когато се осъзнаете, ми се обадете.

Той излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си.

Медисън вдигна телефона.

— Трип, какво става? Къде си?

— Добре съм. В станцията на метрото съм, на ъгъла на Източен Бродуей и улица „Рътгърс“. Трябва да говорим.

— Трип, няма как да пропусна часовете си. Може да се срещнем след работа.

— Какво ще кажете за онова място, където вечеряхме, след като снимахме сцената с кражбата на кола. Спомняте ли си?

— Да. Ще се постарая да стигна до пет часа.

— Ще бъда там — обеща Трип. — Споменахте ли нещо на баща ми?

— Да, казах му, че съм учител и нямам желание да се забърквам в семейната ви драма. — Медисън въздъхна тежко. — Но изглежда, е неизбежно.

Хънтър се качи отзад в аудито на Блекстоун и затръшна вратата.

— Карай ме вкъщи — изсумтя той. — Имаш ли нещо за пиене тук?

Сайлъс извъртя очи. Да, бе. Ще пратя на масата ви сомелиера с винения лист.

— Съжалявам, шефе — каза той, докато потегляше. — Искате ли да спра по пътя?

— Не. Искам да се обадиш на твоите хора и да ги накараш да направят пълно проучване на оня мазник от частното училище, Райън Медисън.

— Какво да търся?

— Обичайното — отговори Хънтър. — Наркотици, проститутки, укриване на данъци, всичко, каквото и да е.

— Останахте там само петнайсет минути. Какво е направил?

— Кучият син не иска да сътрудничи. А в момента той е единствената ни връзка с Трип. Та затова му казах следващия път, когато се чуе с него, да се обади на мен, а не на ченгетата. Да си бъдем полезни един на друг. И обещах да му платя за неприятностите. Сложих парите на бюрото му.

— И какво?

— Изживява се като честен бойскаут, заяви, че не вземал подкупи. Хубаво. Я да видим що за бойскаут е всъщност. Искам да науча всяка мръсна малка тайна на тоя тип. Документи, снимки, всичко, каквото успееш да изровиш за него.

— Ами ако е чист? — усъмни се Сайлъс и зави по Осемдесет и пета улица.

— Никой не е чист. Никой.

— Така е, но искам да кажа, че той е учител. Учителите получават глоби за паркиране, обаче не мамят данъчните. Не продават наркотици. Ами ако няма нищо?

— Тогава измисли нещо — избухна Хънтър. — Искам утре по това време да притежавам копелето.

— Добре, добре, ще се справя.

— Не ти. Казах да накараш хората си. А твоята задача е да проследиш Медисън. Остави ме у дома, а след това се върни и наблюдавай всеки негов ход.

— Да внимавам ли за нещо по-специално? — попита Сайлъс.

— Господи, да ти го нарисувам ли? Този тип е топла връзка с проклетата полиция. Направил го е два пъти и ще го стори отново. Искам да се залепиш за него. Да видиш какви ги върши. Да видиш къде ходи. И ако отиде при ченгетата, искам да го знам.

— Ще го направя — обеща Сайлъс, като се чудеше как Питър Шевалие е успявал да понася този арогантен тъпанар цели 23 години.

Той остана безмълвен през останалата част от пътуването до Източна осемдесет и първа улица.

— Не се помайвай. Обади се на хората си — заяви Олдън, после излезе от аудито и затръшна вратата.

— Да се обадя на моите хора — промърмори Сайлъс.

Погледна часовника си. В Мумбай наближаваше 23 часът. Извади телефона си и набра име.

Вивек отговори след първото иззвъняване.

— Ес Ди Би, проучвателни услуги. Вивек е на телефона.

— Надявам се, че не си планирал да спиш тази нощ, Вивек — заговори тихо Сайлъс. — Хънтър Олдън ми се е лепнал на задника. Иска проучване трета степен на Райън Медисън.

— И какво смята господин Олдън, че е извършил този нечестив господин?

— В това е проблемът. Медисън не е някой от нашите обичайни брокери на влияние от съмнителен характер. Той е учител в училището „Барнаби“ в Ню Йорк. Възможно е най-укоримото нещо, което е правил, да е това, че е ядосал Олдън, отказвайки подкуп. Може да се наложи да бъдем гъвкави…

— В такъв случай се надявам, че господин Медисън е образцов гражданин. Винаги ми е било по-забавно да изработвам скелети, за да ги подхвърля в гардеробите на хората, отколкото да изравям истински. Що за училище е това „Барнаби“?

— Само за момчета.

— О, моля те, Сайлъс — засмя се Вивек. — Така правиш нещата твърде лесни.

С Кайли заобиколихме зад ъгъла до „Гери’с Дайнър“ и се разположихме в едно сепаре. Самата Гери Гомпърс, собственичка и неофициална майка закрилница на Деветнадесети, дойде да ни обслужи.

— Извинявам се — каза тя.

— За какво? — попита Кайли.

— Ами нямам лиценз за алкохол. А вие изглеждате така, сякаш ви трябва нещо по-силно от млечен шейк. Какво ще искате?

Поръчахме.

— А по израза на лицата ви — подсмихна се Гери — съдя, че бихте искали да добавите към поръчката „Остави ни на мира, че главите ни пушат“.

Веднага след като тя отиде да ни донесе обяда, Кайли каза:

— Патрис Шевалие ми разкри съвсем нова гледна точка към нашата жертва. Не е ли забавно как Хънтър Олдън напълно пропусна да спомене, че Питър е помагал да се построи детска клиника?

— Това е, защото на дарителите не им късат главите — казах. — А на типовете, които се забъркват с жените на други типове, им се случва. Олдън иска да вярваме, че шофьорът му си е получил това, което заслужава. По този начин може да спрем да му досаждаме за неговия изчезнал син.

Кайли се усмихна.

— Той май не ни познава много добре, нали?

Клетъчният й телефон иззвъня и тя отговори.

— О, здрасти, Джанет. Утре? Наистина ли? Утре е събота. Не, не искам да го отлагам, само че съм затънала в работа. Почакай — обърна се към мен. — Това е Джанет Лонгобарди. Можеш ли да ме покриеш утре за един час към три?

— Няма да е лесно — изпъшках, — ала мисля, че мога да устискам шейсет минути, без да си наоколо и да ме поучаваш как да си върша работата.

Добре че не можеше да ме достигне през масата, за да ме удари. Продължи по телефона.

— Хубаво, ще го направя. Изпрати ми имейл с адреса и телефонния му номер. Благодаря. Доскоро!

— Никога досега не си напускала в работно време — казах. — Какво става?

— Знаеш каква е моята приятелка Джанет. Ако някой има проблем, винаги е готова да помогне.

— За какво ти помага?

— Имах нужда от адвокат и тя, разбира се, не само е намерила най-добрия в целия град, но и си е дала труда да насрочи среща с него. Уредила я е за събота, като мислела, че съм от нормалните хора, които ползват почивните дни. Не се тревожи. Сигурна съм, че дори няма да ми отнеме цял час.

— Откога имаш правни проблеми?

— Не са правни — обясни тя. — А брачни.

— Така ли? А снощи ми разправяше, че Спенс започнал да се възстановява в клиниката за рехабилитация. Защо тогава ще се виждаш с адвокат по разводите?

— Зак, не се виждам с адвокат, просто проучвам възможностите си. И това не е внезапно решение. Обмислям го от известно време.

Чудех се дали беше разсъждавала над това снощи, когато игриво си преплитахме вилиците над пая в стил „калта от Мисисипи“ или когато ме дари с дълга прегръдка за лека нощ на Трето авеню.

— Искаш ли да поговорим за това? — попитах.

— Не.

По дяволите. Аз исках.

Опитвах се да измисля как да я убедя, че разговорът ще помогне, когато телефонът ми иззвъня.

— Това е Кейтс. — Грабнах телефона. — Тук е Джордан.

Кейтс знаеше, че с Кайли сме отишли да обядваме, и не беше от онези, които биха ни прекъснали заради нещо незначително.

— Изнасяйте се — каза тя.

Станах от масата и се запътих към вратата с притиснат до ухото телефон. Кайли ме последва. Когато минахме покрай бара, улових погледа на Гери и тя ни помаха. Не бяхме първите ченгета, които изхвърчаха, преди да дочакат поръчката. Затичахме се по „Лексингтън“ и завихме по Шейсет и седма улица. Докато стигнем до колата ни, Кейтс ми очерта картината.

— Накъде? — попита Кайли, щом седна зад волана на форда.

— Три две девет на „Деланси“, под моста „Уилямсбърг“. Току-що са се обадили на 911 — двама пленници били заключени в мазето на Държавно училище 114.

— Трип и Лони — досети се Кайли.

— Да, Лони. Другият обаче бил работник по поддръжката на училището.

— Ами Трип Олдън?

— Според първите показания той зашеметил човека от поддръжката с електрошоков пистолет и избягал. Хлапето е хванало гората.

— Дотук с потъналото в скръб разстроено богаташче… — Кайли пресече на червено „Леке“.

— Престани да дърдориш и карай по-бързо — казах.

— Тук няма никого — разочарова се Кайли, когато стигнахме до училището.

Под никого тя разбираше само пет полицейски автомобила, пожарна кола и линейка, което не е точно масивно присъствие при обаждане на 911 от някое школо.

— Вътре не е имало ученици, затова от централата са го разпространили като нахлуване с взлом, така че още никой не е събрал две и две — казах. — Да влезем, преди да са го направили.

Започнахме с работника по поддръжката. Оги Хофман бе свидетелят, за когото мечтае всяко ченге. Организиран, с ясна мисъл и напълно владеещ детайлите. Но той беше напълно смаян.

— В цялата тази работа няма никакъв смисъл — въздъхна.

След това ни разказа какво беше станало. Добрият самарянин спасява жертва на отвличане. Жертвата изпържва самарянина с електрошоков пистолет. Беше прав. Нямаше никаква логика.

Оги се отказа от безплатен превоз с линейка до болницата.

— Добре съм, а новата ми приятелка ще ме убие, ако не я взема от летището навреме. Трябва да проверя полета, ала хлапето ми взе телефона. Можете ли да ми услужите с вашия?

— Ако телефонът е в него, можем да го проследим — каза Кайли. — Какъв е номерът ви?

Той ни го даде заедно с номера на приятелката му, за да можем да се свържем с него.

Следващият беше Лони Мартинес. Разказът му за отвличането съвпадаше с показанията на госпожа Гитълман. Единствената разлика беше, че тя определяше човека с червената брада като ченге под прикритие. Лони го нарече похитител. След всички отрицания, на които се наслушахме от Олдън, беше приятно най-сетне да чуем как една от жертвите използва точната дума.

— Спомена ли нещо за откуп?

— Колко е поискал ли? Не, но заяви, че бащата на Трип няма да плати, докато Трип не се обади, за да докаже, че е жив.

— Каза ли на Трип на кого да позвъни?

— Не. Само на кого да не се обажда. Никакво семейство. Извади мобилния на Трип и му нареди да набере някого от приятелите си. Трип каза: „Питър, шофьорът ми“. Човекът каза: „Не става“.

Погледнах Кели, после пак Лони.

— А обясни ли защо?

— Според него Питър бил част от семейството — твърде близък. Поиска да избере друг. Така че Трип се обади на един от нашите учители, господин Медисън.

Повярвах му. Отчасти защото съвпадаше с онова, което вече знаех. А и най-вече, след като бях изслушал Оги, разбирах, че Лони Мартинес не би ни излъгал точно за това.

— Един последен въпрос — продължих. — Когато полицията е дошла, в клетката сте били само ти и господин Хофман, а Трип е бил изчезнал. Как стана така?

— Случи се нещо откачено — изпъшка Лони. — Точно когато Хофман ни освободи, оня тип се появи. Видя ни, а после — бам-бам! — свали мен и Хофман, но Трип побягна.

— Къде мислиш, че е избягал? — попита Кайли.

Момчето ни демонстрира най-добрия си безсмислен поглед.

— Не знаех, че е гръмнал и тебе — казах. — Трябва да отидеш в болница.

— Добре съм. Искам само да се добера до някоя пица. Умирам от глад.

— Няма как да те пуснем, докато не огледаме раната. Можеш ли да ми покажеш къде те улучи?

Той издърпа фланелката си и ни показа някакво натъртване на рамото.

— Лошо — кимнах. — А сега дай да видя нараняването от деня на отвличането ти.

— О, то заздравя — отвърна той. — Бях с яке, така че не беше много зле. Остана само това от днес.

— Стой спокойно още няколко минути — казах. — Ще се обадим на баба ти, а после някой полицай ще те закара вкъщи.

С Кайли излязохме в коридора.

— Добра работа, партньоре — похвали ме тя. — Белегът на рамото му беше кафяв, а не яркочервен. И нямаше оток. Това не е прясна рана.

— Значи, сега имаме богат тип и бедно хлапе, които ни лъжат — заключих.

— Забрави всички простотии, с които ни засипа. Още съм шашната от истината. Ти загря ли какво каза той?

— Дали аз съм загрял? Та нали ти хвърлих поглед, за да се уверя, че ти си загряла. Трип е поискал да се обади на Питър. През цялото това време с теб се надявахме да разпитаме Трип за убийството, а както се оказва, хлапето дори не знае, че Питър е мъртъв.

Четири часа и двайсет минути след като Сайлъс Блекстоун беше заседнал пред „Барнаби“, Райън Медисън излезе от предната врата, дръпна ципа на джоба на якето си и извади връзка ключове. Бяха за кола.

— Алелуя — измърмори Сайлъс. — Човекът е на колела.

Отвращаваше го необходимостта да зареже аудито на улицата и да последва целта си в метрото, а сега не се налагаше. Медисън измина пеша една пресечка, изкара колата си, наета с отстъпка за учители, от паркинга на училището и се насочи на север по „Сентръл Парк Уест“.

Сайлъс го следваше на безопасно разстояние. Петнайсет минути по-късно вече бяха прекосили Манхатън и се насочваха към моста „Робърт Ф. Кенеди“ за Куинс.

Вече не сме в Канзас — помисли си Сайлъс. — Къде, по дяволите, отиваш? Не и у дома. Вивек беше потвърдил, че Медисън живее в Долен Манхатън.

Тъкмо минаваше 17 часът, когато Медисън слезе от „Гранд Сентръл Паркуей“ на Хилсайд Авеню. Една миля по-нататък зави по улица „Мъскет“ и влезе в паркинга на заведението „Силвър Муун“.

Сайлъс започваше да се пита дали не беше преценил грешно, решавайки, че Хънтър е кретен, а проследяването на Медисън е губене на време. Та кой караше толкова надалеч за вечеря? Нещо се случваше…

Медисън паркира колата и влезе в „Силвър Муун“. Сградата имаше панорамни прозорци и Сайлъс видя как Медисън огледа помещението, забеляза каквото търсеше и се присъедини към някого в сепаре с изглед към паркинга.

Сайлъс извади бинокъл от жабката, за да може да огледа по-добре тайнствения събеседник на Медисън.

— Кучи син — изруга веднага щом образът на изтормозения недоспал тийнейджър изпълни окуляра. — Трип.

Сайлъс грабна мобилния си телефон. Пръстът му се насочи към бутона за бързо набиране на Хънтър, ала изведнъж се разколеба. Не биваше да прибързва. Първо трябваше да разбере какво става.

Седнал до прозореца на заведението с бъргър в ръка, Трип Олдън въобще не изглеждаше като отвлечен. Но беше — Сайлъс беше сигурен в това. Дори ако старата дама беше излъгала ченгетата. Дори ако Хънтър беше излъгал Джанел за стоте милиона. Главата на Питър в кутията заедно с евтиния телефон беше неопровержим аргумент.

Имаше само едно нещо, което Сайлъс не можеше да разбере: как така Трип се е измъкнал. Явно похитителят беше пълен аматьор. Задните врати на вана му бяха вързани с ластик за бънджи. Беше допуснал пуерториканчето да го пореже с… Другото хлапе. Къде, по дяволите, беше то!

Нищо нямаше смисъл. Включително учителят с наивната физиономия да идва с кола до заведение в Куинс. Сайлъс обаче знаеше със сигурност едно: чакаха го милион долара, ако убиеше Каин, но Олдън нямаше да му плати и цент, ако единствено върнеше сина му вкъщи.

Съществуваше само един начин Сайлъс да докопа голямата пачка. Трябваше да говори с Трип. Насаме.

Сякаш по сигнал, Медисън се изправи. Трип не помръдна. Седеше си и размазваше локвичка кетчуп със снопче пържени картофки. Учителят излезе от заведението, отдалечи се на пет крачки от входа и запали цигара.

Дръпна си бързо три пъти, хвърли я, вдигна яката си и влезе в паркинга. Не тръгна към колата си, а право към аудито.

Засякъл ме е — помисли си Сайлъс. — А сега ще ми досажда.

Медисън почука на страничния прозорец откъм мястото на шофьора и Сайлъс го свали.

— Мога ли да ви помогна? — попита.

В последните няколко секунди от живота си Сайлъс Блекстоун осъзна, че е преценил напълно погрешно Райън Медисън. Учителят стоеше, насочил в лицето на Сайлъс 9-милиметров „Глок“ с шестинчов заглушител на цевта.

Блекстоун изтръпна, очите му се разшириха. Не прави нищо глупаво! Опитай се да го успокоиш.

— Господин Мед… — беше всичко, което успя да изрече, преди куршумът да пробие малка кръгла дупка в челото му и да разпръсне кръв, мозък и задната част на черепа му по цялата пътническа седалка на аудито.

Медисън пъхна пистолета обратно под якето си, приведе се към земята, отлепи проследяващото джипиес устройство от колата на Сайлъс и го прибра в джоба си.

Огледа паркинга. Двайсет коли. Никакви хора. После хвърли последен поглед към кървавата купчина на предната седалка.

— Това не влизаше в плана ми, господин Блекстоун — прошепна той. — Ала няма кого да обвинявате, освен себе си.

Обърна се и се запъти към „Силвър Муун“, за да вземе Трип. Време беше да върне това отвличане в релси.

Щом Медисън излезе от заведението да пуши, Трип бръкна в джоба си и извади телефона на Оги. Беше го изключил след обажданията до 911 и „Барнаби“. Ченгетата сигурно вече знаеха номера и можеха да го проследят.

Но трябваше да говори с някого. Медисън започваше да го плаши. Щом Трип му разказа какво се беше случило, учителят се наведе през масата с пламнали очи.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — изръмжа той.

Трип опита да обясни, но Медисън се интересуваше само от едно.

— Значи, по някакво чудо успя да затвориш и двамата, избяга, а после реши, че най-умното нещо, което можеш да направиш, е да се обадиш на ченгетата?

— Господин Медисън, не можех просто да ги оставя там. Знаех, че няма да се върнете. Щяха да умрат от глад.

— Много благородно, Трип. И невероятно глупаво. Сега ченгетата ще разберат, че и ти си замесен.

— Не, няма. Човекът беше прекалено шашнат, за да проумее какво точно става. А Лони няма да ме издаде. Той ще обясни, че вие сте ги зашеметили, а аз съм се измъкнал.

Медисън избухна.

— Аз? Казал си му, че аз съм бил там?

— Не по име. Повярвайте ми, нали прекарах три дни в клетката с него. Лони няма представа, че това сте вие. С нас всичко е наред.

— Не, Трип, не е наред, но ще трябва да се оправя с това.

Той погледна през прозореца към паркинга.

— Ти стой тук. Излизам да пуша.

Трип разбра, че няма много време. Трябваше да рискува. Включи телефона на Оги и набра номера, който знаеше наизуст още от дете.

Гласът от другата страна каза „здрасти“, а момчето бързо заговори:

— Питър. Аз съм, Трип. Трябваш ми.

— Трип? Не е Питър. Патрис е.

— Патрис, какво правиш в Ню Йорк? И къде е Питър?

— О, Господи — изстена Патрис. — Не знаеш ли?

— Какво?

Последва кратко мълчание.

— Трип, няма лесен начин да ти го кажа. Питър е мъртъв.

Момчето опита да заговори, но не успя. Задушаваха го сълзи.

— Толкова съжалявам — тихо изрече Патрис. — Знам колко го обичаше.

— Как е умрял?

— Бил е убит. В сряда вечерта, когато е тръгнал за Ривърсайд Парк, за да те вземе, някой го е нападнал и… — Патрис спести подробностите. — И го е убил.

— В сряда вечерта ли? — попита Трип. — Аз не бях в…

Дори в състояние на шок успя да свърже нещата. Медисън.

— Трип, с теб трябва да седнем и да поговорим. Къде си? — попита Патрис.

— Няма значение! Махам се оттук.

— Остани където си. Ще дойда да те взема. Ще те заведа у дома.

— Не.

— Разбирам, че не искаш да се прибереш… Позволи ми поне да те отведа в полицията. Те се нуждаят от твоята помощ, за да намерят убиеца на Питър.

— Не мога да говоря с тях. Все още не.

— Добре. Може би аз ще мога да ти помогна. Защо се обаждаш на Питър?

— Той пазеше нещо за мен. Трябва да си го взема, но ако той… Ако е мъртъв, не знам какво да правя. Беше единственият, на когото можех да се доверя.

— Познавам те, откакто си роден — каза Патрис. — Щом си се доверил на брат ми, можеш да се довериш и на мен. Какво пазеше Питър за теб?

— Една флашка.

— Току-що прегледах всичките му вещи. Компютърът му е у мен. Но нямаше флашка.

— Не прилича на обикновена. Има формата на…

Медисън изтръгна телефона от ръката на Трип.

— Ти да не се побърка? — изруга той и прекъсна връзката. — Предполага се, че си жертва на отвличане. На кого се обади?

— На Лони. Говорих с Лони. Исках да се уверя, че е добре. Не се тревожете. Той знае, че не съм отвлечен.

А аз знам, че лъжеш. Нали взех телефона на Лони преди три дни. Трябваше да разбере на кого е звънял, но не можеше повече да се бави тук. Хвърли двайсетачка на масата.

— Хайде, тръгваме.

Излязоха от заведението на студения нощен въздух.

— Може ли поне да си получа телефона обратно? — попита Трип.

— Господи, хлапе, използвай главата си — отвърна той. — Да носиш това нещо в джоба си, е все едно да повикаш ченгетата да дойдат. Мисля, че се обажда на достатъчно ченгета за днес.

Той захвърли телефона на Оги Хофман в бурените зад паркинга и дръпна Трип към субаруто.

— Мърдай. Влизай в колата.

— Идвам. За какво е това бързане?

Медисън погледна скришом към аудито с отворения прозорец.

— Не бързам, просто идва време за вечеря. Искам да се махнем оттук, преди да стане пренаселено.

Фактът, че Кайли планира да разговаря с адвокат по разводите, не беше моя работа. И все пак непрекъснато мислех за това. Исках да науча повече, но нямаше как да стане, докато седяхме в офиса.

Погледнах часовника си.

— Вече е пет и двайсет — казах. — Умирам от глад. Какво ще кажеш да идем до закусвалнята на Гери и да видим дали ни е изпълнила поръчката от обяд?

— Добра идея — рече тя. — Не съм яла нищо след онези пилешки крилца снощи.

Станах от бюрото си, но телефонът ми иззвъня.

— Обажда се Патрис Шевалие — чух в слушалката. — Току-що ми позвъни Трип Олдън.

Седнах и грабнах химикалка.

— Къде е той?

— Не каза, ала фоновият шум звучеше като някакъв бар или ресторант.

— Откъде знае Трип, че сте в Ню Йорк?

— Не знае. Обади се на телефона на Питър. Когато му съобщих за убийството на брат ми, долових, че изпадна в шок. Стори ми се, че едва се сдържа да не заплаче.

— Попитахте ли го защо звъни на Питър?

Беше прост въпрос. На Патрис му отне много време, за да отговори.

— Аз… щях да го попитам, но докато говорехме, някои му издърпа телефона.

— Някой?

— Всичко, което чух, беше мъжки глас, и то ядосан. След това ни прекъснаха. Много съм загрижен, детектив Джордан. Мисля, че Трип е в голяма опасност. Предложих му помощта си, а той…

— Ще погледнете ли в телефона си от какъв номер ви се обади? Можем да го проследим.

— Да, направих го. Номерът е нюйоркски, започва с 917.

Той ми го продиктува.

— Благодаря, доктор Шевалие. Много ни помогнахте.

— Достатъчно ли, за да разчитам, че ще ме държите в течение от тук нататък?

— Да, сър — казах. — Колкото се може повече.

Затворих и подадох телефонния номер на Кайли.

— Трип току-що е използвал този телефон, за да позвъни на Питър. А това означава, че все още не знае за убийството. Накарай Мат Смит да го провери.

— Не ми трябва Мат — каза тя. — Познавам номера. Това е телефонът, който Трип е взел от Оги Хофман. Използва го, за да се обади на 911. Наредила съм на Мат да го следи, но досега няма нищо. Хлапето е достатъчно умно да го държи изключен.

Телефонът й звънна.

— Говорим за вълка, а той… — Тя вдигна. — Ей, Мат, със Зак тъкмо приказвахме за теб.

Обърна се към мен.

— Засякъл е мобилния на Оги. Да, Мат, дай ми адреса.

— Зарежете всичко.

Вдигнах поглед. Беше Кейтс.

— Дайте ни минута, капитане — казах. — Изглежда, че имаме следа от Трип Олдън.

— А аз имам тяло с куршум в него. На паркинга на заведението „Силвър Муун“. „Хилсайд“ 235–20 в Куинс.

Кайли слушаше Мат, притиснала телефона към едното си ухо, докато се опитваше да се съсредоточи върху Кейтс с другото.

— О, мамка му — изруга. — Мат, благодаря. Трябва да тръгвам.

Тя затвори.

— Какъв ти е проблемът, Макдоналд? — попита Кейтс.

— Мат току-що проследи мобилния телефон, който беше у Трип Олдън. Намира се в Куинс. На Хилсайд Авеню и улица „Мъскет“.

— Там, където са намерили трупа — каза Кейтс.

— Тогава Трип е мъртъв? — предположих.

— Не мисля така — възрази Кейтс. — От централата обясниха, че жертвата е бял мъж на около 45 години, бил зад волана на последен модел „Ауди“, с регистрационен номер СДБ. Изглежда, че твоят стар приятел, частният детектив Сайлъс Блекстоун, се е приближил твърде много до убиеца на Питър Шевалие.

— Да, прекалено близо. — Кайли си облече якето и изхвърча към стълбите.

Последвах я. Плановете ми за обяд трябваше да почакат.

Както се оказа, с Кайли в края на краищата се озовахме пред закусвалня. Но вместо да седим в уютно сепаре в „Гери“, зъзнехме в кучешкия студ на паркинга на „Силвър Муун“. И вместо да гледам как Кайли си излива душата за разпадащия й се брак, трябваше да слушам как Чък Драйдън извършва оглед на застреляния Блекстоун.

— Единичен изстрел от 9-милиметров в главата — каза той, като посочи очевидното.

Сайлъс беше получил само един куршум. При влизането си беше пробил сравнително чиста дупка в средата на челото му. Ала в изходните рани няма нищо чисто и след като бе преминал през костите, мозъка и тъканите, куршумът беше взривил задната част на черепа му, поради което купето на аудито изглеждаше така, сякаш вътре бе избухнала тенджера под налягане.

— Блекстоун е познавал човека, който го е убил — заключи Кайли.

— И как го установихте, детектив? — попита Драйдън.

— Ако непознат почука на прозореца на колата ви, ще го отворите само на няколко сантиметра. А този е спуснал до долу. Плюс това пистолетът на Блекстоун си е в кобура, така че той не само е познавал убиеца, но и вероятно му се е доверявал или поне не се е плашел от него.

Чък изглеждаше озадачен.

— Интересна теория, но предпочитам по-емпирични доказателства.

— Тогава с всички средства ми събери емпирични доказателства за стрелеца — ядоса се тя. — Само че междувременно ще трябва да разчитам на необосновани догадки.

— И ти ли допускаш, че Трип го е направил?

— Преди няколко часа и през ум нямаше да ми мине, че Трип ще стреля с електрошоков пистолет по Оги Хофман. Сега вече не знам на какво е способен. Блекстоун някак си е съобразил къде е той и го е следил. На седалката има бинокъл. Да видим дали ще можем да разберем какво е наблюдавал.

Започнахме с жената, която беше открила тялото. Лесли Стърн тъкмо влизала в паркинга, когато забелязала отворения прозорец на колата на Сайлъс. Надникнала вътре, обадила се на 911, разказала на диспечера какво е видяла, след което хукнала в закусвалнята, за да каже на всички останали.

Докато пристигнат ченгетата, се бяха събрали куп хора с мобилни телефони в ръка и #МъртъвТипвАуди вече набираше популярност в „Туитър“.

После разговаряхме с управителя на закусвалнята. Той беше ядосан, защото в петък вечер паркингът му беше пълен със зяпачи, а нямаше как да превърне тяхното любопитство в пари. Нюйоркската полиция го беше накарала да затвори. Нямаше никакъв смисъл да му обясняваме, че разследванията на местопрестъпления са коз за търговията, затова му показахме снимката на Сайлъс Блекстоун от шофьорската му книжка, която бяхме извадили от базата данни.

— Никога не съм го виждал — измънка недоволният мъж.

— А този? Дадох му да разгледа снимка на Трип Олдън.

Той промърмори „да“, затова го притиснах за подробности.

— Влезе около 4:30. Каза, че има среща с някого, и попита за сепаре. Беше рано, затова му посочих едно до прозореца.

— Бихме искали да поговорим със сервитьора, който го е обслужвал.

Казваше се Дениз и изглеждаше като ветеранка в професията, която винаги е на линия, готова да ти долее кафе още преди да си помолил. Но явно Денис беше по-разстроена и от шефа си. Едва не заплака, когато й показах снимката на Трип.

— О, боже, него ли са застреляли?

— Не — обясни Кайли. — Какво можете да ни кажете за него?

— Поръча си чийзбургер, пържени картофки и пепси. Мило хлапе. Казваше „моля“ и „благодаря“. Ала само това. Тийнейджърите не са много разговорливи, когато сервитьорката е достатъчно възрастна, за да им бъде майка.

— Сам ли беше?

— Отначало. После при него седна някакъв мъж. Беше бял, може би на трийсет и пет. Дадох му меню, но той каза, че няма да остава, затова не му обърнах много внимание. В един момент излезе. Когато се върна, забелязах, че се ядоса на хлапето за нещо. Хвърли двайсетачка на масата и двамата си тръгнаха.

Униформените разпитваха из тълпата, ала слуховете се простираха от престрелка на банди до ревнив съпруг. И не излизаха никакви емпирични доказателства, както се беше изразил Чък Драйдън.

Той ни чакаше, когато се върнахме при аудито.

— Това беше под предната пътническа седалка. — Драйдън държеше лаптоп. — Принадлежи на Трип Олдън. Свалих отпечатъци, но вместо да го занеса в лабораторията, ще го дам на Мат Смит. Имам чувството, че той ще открие повече отвътре, отколкото аз отвън.

Иззвъня телефон. Беше мобилният на Блекстоун. Аз вдигнах.

— По дяволите, Сайлъс — изрева Хънтър Олдън. — Къде си, мътните да те вземат?

— Господин Олдън, аз съм детектив Зак Джордан. Имам някои лоши новини. Господин Блекстоун е бил прострелян. Издъхнал е моментално. Съжалявам за загубата ви.

Казах му какво се е случило.

— Закусвалня в Куинс ли? Та какво е правил там?

— Изглежда, е проследил сина ви. Трип е вечерял тук по-рано.

— Сега при вас ли е? Ще дойда да го взема.

— Не, сър, много неща се случиха, откакто говорихме с вас тази сутрин.

Осведомих го за бягството на Трип от мазето на Държавно училище 114.

— Значи, този тип е заключил сина ми — изпъшка Олдън. — Хлапакът се измъква и вместо да се прибере вкъщи, хуква нанякъде. Така ли излиза?

— Да, сър. Все още го търсим, но вече не се смята за заложник. Изглежда, че е в тайно споразумение с онзи, който се опитва да ви измъкне пари. А сега синът ви е заподозрян в две убийства. Така че този път очакваме много повече сътрудничество. Ако се чуете с него, трябва да се свържете с нас незабавно или ще се смята за подпомагане и съучастие…

Затвори, преди да успея да довърша.

Останах да стърча със замлъкналия телефон на замлъкналия завинаги частен детектив.

— Кучия син го е грижа за Блекстоун още по-малко, отколкото за Питър.

— Някои хора се справят по-добре от другите с убийствата на безценните си служители по паркингите — отбеляза Кайли. — Но нека се опитаме да направим нещо по-продуктивно, вместо да обсъждаме Хънтър Олдън.

— Ако си мислиш за късен обяд, няма да се получи. Закусвалнята е затворена.

— Не. Мисля си да намеря телефона на Оги Хофман. Току-що получих съобщение от Мат. Още засича сигнал. Телефонът е включен и е наблизо.

Събрахме дузина униформени и им раздадохме латексови ръкавици.

— Чуйте ме, всички — извика Кайли. — Търсим мобилен телефон. Ако имаме късмет, ще го накараме да звъни. Ако е на вибрация, ще бъде много по-трудно да се забележи, но не и невъзможно. Половината започвайте по периметъра на Хилсайд Авеню, а другата половина да се позиционира в онези плевели.

Ченгетата се разпръснаха, а с Кайли се присъединихме към групата, строена пред участъка с покрита със скреж растителност в дъното на паркинга.

— Добре — извика тя, като вдигна високо мобилния си, — активирам моята високотехнологична търсачка на телефони.

Набра номера на Оги. Минаха пет секунди. После чух музика. I hear the train a comin’. It’s rollin’ round the bend. Джони Кеш. Folsom Prison Blues. Разбрах, че харесвам Оги Хофман.

На пет метра от мен един полицай извика:

— Намерих го!

Наведе се, взе телефона и ми го донесе.

С Кайли се върнахме в колата и тя включи отоплението.

Оги имаше древен телефон с капаче, който не беше защитен с парола. Извадих на екрана „Последни повиквания“.

— Повечето са входящи от Флорида — казах, — но последните четири са изходящи. Първото е до 911 в 14:09 часа, което съвпада с времето, когато от 911 изпращат патрул в училището. След минута момчето избира 411, „Информация“.

— Има логика — размисли Кайли. — Това не е неговият телефон. Няма ги обичайните му контакти. На кого се е обадил след „Информация“?

— Номер с 212, значи е в Манхатън. Говорил е две минути, след което телефонът млъква за около три часа. Последното обаждане е било в 5:17 часа. Разпознавам номера. Звънял е до Патрис.

— Натисни повторно набиране на номера с 212 — предложи Кайли.

— Не. Има петнадесет цифри, което означава, че Трип първо е набрал десетцифрен номер, попаднал е на запис, след което е следвал гласовите указания. Не може да се повтори с автоматично набиране. Трябва да натискаш по същия начин, по който го е направил той. Извади си телефона, постави го на високоговорител и набери този номер.

Продиктувах десетте цифри и тя ги набра на своя айфон. Отговори автомат.

— Благодаря ви, че се обадихте в училище „Барнаби“. Ако знаете вътрешния номер на вашия преподавател, моля, наберете го сега. За достъп до директорията на училището наберете девет.

— Девет е следващата цифра, набрана от Трип — казах. — Направи го.

Тя набра и се чу още една препоръка.

— Моля, въведете първите четири букви от фамилното име на вашия преподавател.

— Шест, две, три, четири — казах аз.

Тя въведе цифрите.

Чу се сигнал и се включи гласовата поща.

— Здравейте, това е кабинетът на Райън Медисън. В момента не съм тук, но ако оставите съобщение, ще се свържа с вас възможно най-скоро. Благодаря.

Кайли затвори.

— Медисън? За човек, който твърди, че не иска да се забърква…

— Ала той не се е обадил на Трип — възразих. — Трип му се е обадил.

— Защо?

Преди да измисля интелигентен отговор, тя удари волана с длан.

— Аз съм идиотка — изруга.

Наведе глава и започна да натиска по клавиатурата на своя айфон.

— Какво правиш? — попитах.

— Ако стоях права, щях да се наритам.

Тя продължи да блъска яростно с показалец, после спря и вдигна пред мен екрана, за да видя.

— Бегом към сервитьорката! — изрече тържествуващо.

Изскочи от колата, хукна към ресторанта и блъсна входната врата. Затичах се след нея.

— Дениз — извика тя.

Четирите сервитьорки седяха на една маса и пиеха кафе, като най-вероятно се чудеха дали ще могат да се върнат на работа довечера.

Дениз вдигна очи.

— Да?

Кайли тикна телефона си в ръката й.

— Познаваш ли този човек?

Дениз хвърли бърз поглед.

— Това е той — каза и върна на Кайли телефона. — Онзи, който си тръгна с момчето.

— Сигурна ли си? — попита Кайли и опита пак да й даде телефона. — Огледай го отново. Не бързай.

— Скъпа, не е нужно да се съмняваш. Помня лица.

— Моля. Важно е.

За Дениз не беше важно. Каквото и добро да беше имало между нас, отдавна беше изчезнало. Тя се изправи и неохотно взе телефона.

Кайли беше влязла в уебсайта на „Барнаби“, беше преровила биографиите на преподавателите и извадила на екрана снимка на Райън Медисън. Дениз се втренчи в нея.

— Добре, още веднъж ти повтарям — рече тя раздразнено. — Това е човекът, за когото ви споменах. Той седна при хлапето. Той не искаше да поръча. След това излезе навън за цигара… О, боже. Не е отишъл да пуши. Той е убил онзи човек на паркинга. Нищо чудно, че вие толкова…

Тя отново погледна Медисън.

— Това определено е той. Това е човекът, когото търсите.

— Сигурна сте — настоя Кайли.

— Скъпа — въздъхна Дениз, без да може да откъсне очи от усмихнатото лице на учителя. — Никога в живота си не съм била толкова сигурна в нещо.

Трип се беше свил на предната седалка на субаруто и се преструваше, че спи.

Питър беше мъртъв. Убит. В сряда вечерта, след като те инсценираха отвличането. Искаше му се да изкрещи на Медисън: Защо го направихте? Нали обещахте, че „никой няма да пострада“. Какво стана с „Баща ти го заслужава, така че ще бъде престъпление без жертви“?

Но не можеше да каже нищо. Беше допуснал достатъчно грешки. Да се довери на Медисън, беше най-голямата глупост, която някога беше правил в живота си. Най-доброто, което можеше да стори сега, беше да се държи естествено, докато не успее да съобрази как да избяга.

Отне им час, за да стигнат до града, а след това заседнаха на Парк Авеню сред петъчния вечерен трафик, насочващ се към тунела „Холанд“.

Трип реши, че е време да отвори очи.

— Къде сме? — попита.

— Някъде сред стадото, което се прибира — отговори Медисън. — Не мога да повярвам, че хората го правят всеки ден.

— Ще пусна 1010 УИНС, за да чуем информация за трафика. — Трип посегна към радиото.

Медисън му отмести ръката.

— Не — каза. — Ще обяснят само, че трафикът е ужасен, което вече знам. Карам по-добре без радио.

— Добре, човече — съгласи се Трип. — Без информация за трафика.

И без новинарски станции.

Изминаха още четиридесет и пет минути преди Медисън да влезе в паркинга на яхтеното пристанище „Либърти Харбър“ в Джърси Сити.

— Разпознаваш ли този звяр? — попита той, докато спираше субаруто до синия ван „Додж Караван“, модел 1998 година.

— С тая таратайка ли ни отведохте? — учуди се Трип.

— Не му придиряй — продължи Медисън. — Намерих го по обява в „Крейг’с Лист“. 800 долара — така, както е. В добавка човекът хвърли вътре и ластик за бънджи, за да връзвам задните врати.

— Щеше да помогне, ако беше му сложил амортисьори. Все едно се возиш в танк. Особено когато лежиш на студения под.

— О, горкото разглезено богато чедо. Следващия път ще те отвлека с „Майбах“.

Само споменаването на „Майбах“ му напомни за Питър. Усети, че му се повдига, едва се сдържа да не повърне.

Отправиха се към кея, където беше закотвена старата седемметрова моторница на Медисън.

— Твърде много хора те търсят — каза той, докато се качваха на борда. — Така че, докато не ти наредя друго, това ще бъде твоят нов мил и свиден дом. И запомни едно основно правило — без контакти с външния свят.

— А как бих могъл, нали ми взехте телефона. Може ли поне да го получа, за да се забавлявам с някоя игричка?

— Извадих симкартата, за да не могат да я проследят. Така че без игри, без имейли, без есемеси, без телефон.

— Мога ли поне да си получа портфейла?

— Не ти трябва — смъмри го Медисън. — Няма да ходиш за покупки. Нито където и да е.

— Изглежда, сега вече наистина съм заложник. — Трип се насили да се усмихне.

Медисън остана сериозен.

— Не се излагай. И двамата сме вътре. Но ти започваш да се плашиш, а аз се опитвам да те спра да не взривиш всичко. Сделката е такава. Тук няма телевизор, няма радио…

— И няма отопление — изстена Трип и се уви плътно с парката си. — Не можем ли да отидем в хотел? Това корито е ледено, а аз не съм облечен точно като за яхта.

— Пълни глупости, Ричи Рич. Опитай се да влезеш в хотел и още преди да си стигнал до стаята си, ще си записан на десетина камери. Тази лодка беше План Б. Нямаше да си тук, ако не беше прецакал План А, така че спри да мрънкаш и си лягай. Очакват ни още три тежки дни, след което разпускаме партньорството. Тогава ще можеш да си вземеш деветдесетте милиона и да ги пилееш като Робин Худ.

— А вие?

— Ще ти кажа какво няма да правя — изгледа го Медисън. — Няма да стоя в „Барнаби“ и да целувам дебели богаташки задници за мижавите четиридесет и осем хиляди годишно. Ти си на горната койка. Ставане в пет.

Когато разследвате случаи с важни личности, получаването на заповед за обиск е лесно, дори и в петък вечерта. И затова в 8:30 часа с Кайли отивахме към центъра, за да видим какво можем да изровим за Райън Медисън.

Той живееше в четириетажна предвоенна сграда на ъгъла на Източна четвърта улица и Авеню „Д“ в Алфабет Сити, на около половин миля от мястото, където бяха затворени Трип и Лони.

Апартаментът беше типично ергенски, такива бяхме виждали и преди. Претъпкан, но обитаем. Имаше предсказуеми филмови плакати по стените, рафтове, пълни с книги за кино и разпръснати навсякъде дивидита. Като допълнение към атмосферата цялото жилище смърдеше на претъпкан пепелник.

Във всекидневната нямаше нищо, което да свързва Медисън с престъпленията, ала банята беше много по-обещаваща. На мивката имаше флакон с антисептичен спрей „Бактин“, руло марля и друго със самозалепваща се лента. А в кошчето за отпадъци се мъдреха половин дузина окървавени парчета бинт.

— Или се е бръснал пиян — рече Кайли, — или някакво хлапе го е нападнало с макетен нож.

Насочихме се право към кофата за боклук в кухнята. Кайли вдигна капака и не се наложи да ровим надълбоко, за да намерим това, което търсехме. Сива блуза с качулка със син надпис „Янки“. Левият ръкав беше срязан и напоен със съсирена кръв.

— Записвам си — казах. — Да изпратя мила поздравителна картичка на Фани Гитълман от номер 530 на Западна сто трийсет и шеста улица.

Проверихме спалнята. На пода имаше купчина дрехи.

— Черни от главата до петите — отбелязах, — което съвпада с екипа на похитителя, както го описа Лони.

Кайли се засмя.

— Зак, тук е Ню Йорк. Да си целият в черно, не е точно съкрушителна улика. Това е модно.

Отворих вратата на дрешника.

— Добре тогава, колко модни са няколко кутии от оборудване за наблюдение от „Чийтър’с Спай Шоп“? Какво казва „Вог“ по въпроса?

— Да намерим този мръсник.

Трийсет и пет хиляди ченгета имат по-голям шанс от две, така че се обадихме в участъка, за да го пуснат за издирване. След това позвънихме в лабораторията да изпратят експерти, за да маркират и опишат всичко, от което щяхме да имаме нужда в съда.

Единственото, което не можехме да проумеем, беше ролята на Трип Олдън в убийствата.

— Дали е жертва, съучастник, или е ръководил цялата операция? — замисли се Кайли.

— Задраскай последното — казах. — В каквото и да се е забъркал този хлапак, не мога да повярвам, че е планирал или има нещо общо с убийството на Питър. А въз основа на онова, което чухме в „Силвър Муун“, той може би дори не знае, че Сайлъс е застрелян.

— Виновен е за нещо.

— Всички сме виновни за нещо — въздъхнах. — Ала още не ми се побира в главата неговият мотив. Трябва да има по-лесен начин да получиш пари от баща си милиардера, отколкото да имитираш отвличане и да поискаш откуп.

— На този етап не съм сигурна дали въобще нещо ми се побира в главата — каза Кайли. — Вече е десет вечерта, а не съм яла цял ден. Разследващите не трябва да разследват, като я карат на мускули.

— В такъв случай мога ли да те почерпя една вечеря?

— Разбира се. На някое спокойно място.

— Петък вечер в Ню Йорк е. Всяко място, на което си заслужава да отидеш, ще бъде претъпкано със суперготини хора, облечени в черно.

И тогава, без да съм го мислил, изтърсих:

— Какво ще кажеш за моето място? Там е спокойно.

Тя ме изгледа, явно изненадана колкото мен.

— Дали не съм чувала нещо подобно и преди? Първия път, когато дойдох в твоето място, всичко, което имаше, беше половин бутилка евтина водка, остатък от пица и новия албум на „Рейдиохед“. Истинска класа.

— Хайде де, довери ми се поне малко. Изминах дълъг път след Академията. Имам няколко изстудени „Столи“, можем да си поръчаме прясна пица и съм сигурен, че мога да изтегля всякаква хипермузика, която слушат сегашните тийнейджъри.

— Дадено — съгласи се тя. — Ала при същите правила като миналата нощ. Изкарахме петнайсетчасов работен ден, а уикендът ще бъде още по-напрегнат. Трябва да дам почивка на мозъка си. Никакви разговори по работа. Да се ограничим до личните.

Свих рамене.

— Звучи добре.

Беше повече от добре. През последните десет часа си умирах да разбера дали Кайли ще зареже Спенс и ще се върне в базата за запознанства. Нямаше по-лично от това.

В 11 часа вечерта Кайли се беше настанила боса на дивана ми, подвила крака под себе си, държеше парче пица в едната си ръка, а с другата надигаше към устата си бутилка „Блу Муун“.

Обсъждане на случая не се допускаше, така че се отдадохме удобно на спомени от дните в Академията, смеехме се на номерата, които си бяхме погаждали, и внимателно избягвахме всякакви препратки към някогашните емоции.

Но за мен те витаеха във въздуха и старите чувства бързо се прокрадваха отново. Вероятно защото така и не бях успял да се отърся напълно от тях.

Кайли беше на втората си бира, когато подхванах темата, глождила ме цял ден.

— Знам, че Спенс те изтормози с проблема си с наркотиците, но чак развод — струва ми се доста драстично.

— Още нищо не е драстично — възрази тя. — Казах ти, че просто изпробвам почвата. Искам да разбера какви възможности имам.

— Трябва да направиш това, което трябва — посъветвах я аз.

Исках да прозвучи подкрепящо. Или в краен случай неангажирано, но Кайли отговори, сякаш го бях изрекъл осъдително.

— Ей — изръмжа тя. — Обичам Спенс, но ако не успее да ги спре, да не ме търси повече. Такава беше сделката, която сключих с него, когато се оженихме преди десет години, а и днес е същата. Звуча ли ти като безсърдечна кучка?

— Не, изобщо — уверих я, за да знае на чия страна съм. — Звучиш като жена, която вече е дала на Спенс втори шанс. Той го пропиля. А сега пропилява и третия.

— Точно така. Законът за трите удара. Аз съм ченге, Зак. Не мога да съм омъжена за наркоман.

— Каквото и да направиш, аз съм с теб.

Чух да се отключва входната врата и изтръпнах. Преценката за времето е всичко, а моята беше катастрофална.

Вратата се отвори. Беше Черил.

— Ей, здравейте. Стори ми се, че долавям гласове.

— Не ти се е сторило. Ние бяхме — изрекох, като се надявах да не изглеждам толкова виновен, колкото звучах.

— Мислех, че ще прекараш нощта в Уестчестър.

— Милдред почина.

— Съжалявам — каза Кайли.

— Аз също.

Станах и прегърнах неловко Черил.

— На този етап вече беше безсмислено да оставам. Фред е със сестрата на Милдред и някои от своите братовчеди, затова реших да се прибера, а после да се върна за помена във вторник. Дойдох в апартамента ти, защото исках да те компенсирам за провалената вечеря онзи ден. Но ако продължавате да работите, ще си отида в моето жилище.

— Не, не, точно сега определено не работим — обясни Кайли. — Такова беше споразумението две нощи подред. Само светски приказки. Гладна ли си?

— Умирам от глад — отвърна Черил и посегна за парче пица.

— Искаш ли да ти донеса бира? — попитах и се насочих към хладилника.

— Да, моля те. И побързай.

Донесох й бира от кухнята. Отпи голяма глътка и бавно въздъхна:

— Мога да ви кажа още сега, че една няма да ми стигне. Беше ужасен ден.

— Също и за нас — отговорих. — Защо ли не изтичам бързо за още бира?

Излязох от апартамента, преди да успеят да отговорят. Дори не спрях да си взема якето.

Прехвърлих отново сцената в главата си, като се опитвах да преценя какво е видяла Черил, когато отвори вратата. О, я гледай, Зак се е разположил удобно на дивана, пие бира с бившето си гадже, напълно уверен, че сегашното му е извън града, където бди до умиращата си приятелка.

Картинката не беше красива. Въпреки това имаше един кратък миг, в който се очерта шанс за изкупление. Черил беше казала: „Ако работите, приятели, ще си отида в моето жилище“.

Но после Кайли заби последния пирон в капака на ковчега.

По дяволите, не работим. Просто се забавляваме. Такава беше сделката две нощи подред. Какво? Не ти е казал за снощи, когато похапнахме и се отдадохме на спомени? Беше вълшебно. Само Кайли и Зак — онзи същият задник, който мрънкаше и стенеше, че прекарваш много време с Фред.

Купих още два стека по шест бири от магазинчето, но дълбоко в себе си знаех, че никакво количество алкохол няма да спаси вечерта ми.

Първото нещо, за което бях прав през цялата тази нощ.

— Време е да подразним лъва — каза Медисън и дръпна нагоре ципа на якето си.

Трип лежеше под одеялото и се взираше в тавана.

— Къде отивате?

— Поучих се от грешките на баща ти. Да си върша всички сделки на четири очи. Излизам. Ти не.

Той извади нов евтин телефон и заключи вратата на каютата.

Субаруто беше студено, но нямаше смисъл да го затопля. Щеше да бъде кратко обаждане. Той запали цигара и набра номера на Хънтър Олдън.

След десет секунди разговор стана ясно, че няма и следа от легендарните умения за преговори на Хънтър. Беше скапан от изтощението, пиенето и яростта.

Той се впусна в тирада.

— Трябваше да вземеш петте милиона, които ти предложих снощи. Сега, когато знам, че празноглавият ми син е замесен, няма да получиш нищо.

— Извънредна новина, Хънтър. Трип не просто е замесен. Цялата работа беше негова идея.

— Пълни глупости. Той вече има половин милиард долара в доверителен фонд, а по-нататък го очакват още купища пари. За какво са му притрябвали тези сто милиона?

— За да те накаже, Хънтър. И за да изплати репарации на жертвите ти.

— Репарации? Това ли е гениалната му схема за изнудване? Дай ми парите си и няма да издам тайните ти? А след като ги взема, ще ги раздам и това ще излезе на първа страница на всеки вестник на планетата.

— Какво мога да кажа? Хлапето е идеалист.

— Ами тогава да си набута идеалите в задника. Няма никакви мои жертви и няма да получите никакви пари. Майната ти и на теб, и на Трип. Можеш да го убиеш, хич не ми пука.

— Ще се радвам да ти услужа — каза Медисън. — Но ще ти струва сто милиона долара.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Още ли не схващаш? Мислех, че досега със сигурност си оценил изящната конструкция на моя брилянтен бизнес модел.

— Просвети ме, задник.

— Трип знае всичко. Веднага щом платиш откупа, той ще отиде направо в Национална сигурност, ще им каже какъв лош татко има и ще те тикне зад решетките до края на живота ти. Не съм отвлякъл Трип, за да го изпратя у дома, след като дадеш парите. Планирам само да го пусна да си върви, ако не ми платиш.

Хънтър изсумтя рязко и шумно.

— Аха… Това ми прозвуча като въздишка на просветление. Съвсем просто е, Хънтър. Ако не успееш да прозреш мъдростта на моето бизнес предложение, ще огранича загубите си, ще освободя сина ти и в рамките на няколко часа на вратата ти ще цъфнат мъже с къси подстрижки и значки. Да продължавам ли?

Хънтър не отрони и дума.

— Мълчанието ти е покъртително. Означава, че най-накрая започваш да осмисляш предимствата на моето предложение. Да ти пратя ли номера на сметката си на Кайманите?

— Тези неща отнемат време — изрече колебливо Хънтър.

— Аз съм със скромен произход, но се запознах с някои от основните правила на международното банкиране. Вече е почти полунощ в петък. Федералният резерв се отваря отново за незабавни, окончателни, неотменими банкови преводи в неделя в 21 часа. Това ти дава 45 часа, за да размишляваш за твоето бъдеще, моето бъдеще… и разбира се, за бъдещето на Трип.

— Я ми обясни ясно — каза Хънтър. — Какво точно купувам?

— Пълно мълчание. Веднага щом банковият превод се осъществи, двамата с Трип ще потеглим на дълго морско пътешествие и ти никога повече няма да чуеш нищо за никого от нас. Лека нощ, Левит.

Медисън затвори и тръгна обратно към кея. На изток, оттатък Хъдсън, можеше да види очертанията на Манхатън. Сърцето на финансовия район. Уолстрийт. Домът на бароните разбойници.

Той хвърли евтиния телефон във водата и го изгледа как потъва без мехурчета. После вдигна ръка с вирнат среден пръст и извика в тъмнината:

— Казвам се Райън Медисън, а вие всичките можете да ми целунете задника за сто милиона долара.

Ако се налага да се подслоните някъде в шест часа в студена събота сутрин, „Гери’с Дайнър“ е едно от най-подходящите места. Храната винаги е добра, а в този час заведението е сравнително празно, така че Гери има време да дойде на масата ви и най-безцеремонно да се намеси в живота ви.

Понякога пропускам покрай ушите си нейните непоискани съвети, ала след снощното бедствие с Черил и Кайли бях узрял за мъдростта й, поднесена безпощадно в стил „не вземам пленници“.

Тя донесе две чаши кафе и панерче кексчета и седна срещу мен.

— Съжалявам, че вчера избягах, преди да ми дойде поръчката — казах.

— Да, повиках ченгетата. — Тя побутна кексчетата към мен. — Търсят те навсякъде.

— Какво ти дължа?

— Още не знам. Зависи колко дълго ще трае този терапевтичен сеанс. На челото ти е изписано „бедстващ и объркан“.

Разказах й какво се бе случило през нощта. Тя слушаше мълчаливо, докато не стигнах до момента, в който затръшнах вратата.

— Напуснал си местопрестъплението? Надявам се, че си довел трета жена, защото вече нямаш никакъв проклет шанс с двете, които си оставил в апартамента си — отсече тя и отгатна по израза ми, че има право.

— Както и да е, връщам се с бирата, обмисляйки как да огранича щетите, но веднага щом влизам, Черил заявява, че е изтощена от дългия ден, целува ме бегло по бузата и си тръгва. Тогава Кайли, която не загрява какво става, казва, че е по-добре и тя да си ходи, и също си тръгва.

— А ти си оставаш с доставката за проваления купон.

— Чувствах се като пълен задник.

— Искаш ли моята присъда?

Знаех, че няма да ми хареса, ала трябваше да я чуя.

— Давай, целият съм твой.

— Прав си за едно — започна тя. — Бил си пълен задник. Някой, когото Черил обича, умира, тя е съсипана, а ти си обсебен единствено от мъжкото си его. Била е омъжена за Фред десет години. С това е свършено. Ти обаче се разстройваш, защото изпитвала състрадание. Присъдата ми за теб е… — Взе една лъжичка и удари по масата като със съдийско чукче. — Виновен в лошо поведение.

— Следващо дело… Черил е била права да те насоли по телефона заради начина, по който си се държал, когато се е появил Фред. Ала щом после се натъква на вас с Кайли, самата тя започва да бърчи нос, праща те за зелен хайвер, а сетне си тръгва, когато ти се връщаш? Класически пасивноагресивни простотии. Решение за д-р Робинсън — виновна.

Лъжицата отново се стовари по масата.

— И накрая за Кайли. Наистина ли си въобразяваш, че е безразлична към това, което се случва между теб и Черил? Жените изобщо не са толкова загубени, колкото си мислят мъжете. А що се отнася до идването й в апартамента ти на пица, за да може да ти каже как бракът й пропада, тя е знаела какво точно прави. Искала е да си поиграете на стари гаджета, само че без секс… Засега. Все едно доктор Хаус да прекара нощта с флакон „Викодин“ в шкафчето и да си обещава, че дори няма да го погледне.

— Значи, мислиш, че е готова да тръгне отново с мен?

— Не казвам, че е готова да ти скочи в леглото, но определено си спомня времето, когато го е правила, и не изключва този вариант. А и ти си мислел за същото. Не само си седял на дивана и си пил бира, за да й помогнеш да спаси брака си. И двамата — виновни.

Удари още веднъж с лъжица като със съдийско чукче.

— Добре, поне казваш, че всички сме еднакво виновни.

— Не ме слушаш. Да, всички сте виновни, но не и еднакво. Ти си започнал, Зак. Ти си се впрегнал заради Черил и си позволил на егото си да ти размъти мозъка. И ти си поканил Кайли в апартамента си на стекче бира и съчувствие, само че не твоето его е взело това глупаво решение. А твоят… Ей, трябва ли да ти го кажа по букви? Съдът се разпуска.

Тя удари за последен път с лъжицата, изправи се и заяви:

— Имаш нужда от протеин. Как ги искаш яйцата?

Трип се събуди от миризмата на прясно кафе. Беше спал, плътно увит в парката си.

— Най-лошият сън в живота ми — оплака се той и се надигна на горната койка.

— Ще се обадя на рецепцията и ще поискам да ни преместят в първа класа — подхвърли Медисън. — Дотогава не мрънкай, принцесо.

— Съжалявам за вчера — каза Трип. — Оня тип се появи изневиделица и отвори клетката. Нямах избор.

— Винаги има избор — възрази Медисън. — Но стореното — сторено.

— Предполагам, че баща ми е побеснял, след като вече разбра, че не съм отвлечен.

— Не ми е работа да ти отварям очите, хлапе, но ми се струва, че той не дава и пукната пара за теб. Обаче направо излезе от кожата си, като му казах, че знам за проекта „Гутенберг“.

Той си наля чаша кафе.

— Ще се кача горе да изпуша една. Налей си кафе. В шкафа има няколко хранителни блокчета.

Медисън излезе на палубата и запали цигара.

Трип си сипа чаша черно кафе и го последва.

— Мислите ли, че ще плати стоте милиона?

— О, ще ни кацне — закани се Медисън.

Дръпна от цигарата си, обърна гръб на Трип и издуха дима в другата посока.

Трип се стегна. Сега или никога.

Когато Медисън се извърна пак, за да го погледне, ръката на момчето литна нагоре и плисна цялата чаша горещо кафе в лицето му.

Медисън изкрещя, изпусна цигарата си и чашата кафе и закри с длани изгорената си кожа. Трип бръкна в джоба на парката си, извади електрошоковия пистолет, заби го под челюстта на Медисън и изстреля във врата на учителя заряд от 15 милиона волта.

Медисън се свлече на палубата. Помъчи да се изправи, като все още се държеше за лицето с една ръка, но Трип се хвърли върху него, притисна електрошоковия пистолет в задника му и натисна спусъка.

Отне му само три секунди да обездвижи изцяло Медисън. После прерови джобовете му. Пари. Ключове за колата. Липсваше само телефонът, но нямаше време да се връща в каютата, за да го търси. Сграбчи Медисън под мишниците, извлече го по палубата, напрегна се и с все сила го прекатури през борда в ледената Хъдсън.

Затича се покрай десния борд и скочи на кея. Щеше да бъде лесен скок, ако не беше закачил върха на обувката си в кнехта. Приземи се тежко и двата му глезена се подгънаха от удара. Електрошоковият пистолет се изплъзна от ръката му, блъсна се в дървената подпора и отскочи към водата.

Трип се изправи на крака. Паркингът беше само на стотина метра. Затича се, но се почувства като в сън, в който се мъчи да бяга по-бързо, а тялото му отказва. Глезените му горяха, краката му сякаш бяха налети с олово и най-доброто, което можеше да направи, беше да куцука мъчително по заледената пътека към субаруто.

Почти беше стигнал, когато чу вик. Обърна се. Медисън беше излязъл от реката и бавно залиташе към него.

Трип се хвърли към шофьорската врата на субаруто, стисна с две ръце ключа и помъчи да го вкара в ключалката. Не влизаше. Пробва с другия ключ. Също не стана. Като проклинаше, опита отново с първия. Пак нищо.

Превитият и мокър до кости Медисън беше преполовил склона и крещеше името му, кълнеше се, че му прощава, и обещаваше всичко да е наред.

Трип опита още веднъж с втория ключ. Хвана го колкото може по-здраво, постави върха му в ключалката и натисна. Не влезе. Медисън вече беше преполовил разстоянието до него, задъхваше се, пристъпяше трудно, но се приближаваше…

Трип бързо прецени възможностите си. Или трябваше да избяга, или да остане и да се бие. И тогава погледът му се спря върху ненужните ключове за кола и петоъгълното лого на ключодържателя.

Това не бяха ключове за „Субару“.

Медисън беше на по-малко от двайсетина метра, когато Трип отключи предната врата на ръждясалия стар „Додж Караван“, запали с втория ключ, включи на скорост и натисна педала на газта.

Ванът се плъзна през пустия паркинг. Десет метра, двайсет, петдесет.

Трип плачеше, затънал в страхове и в новата реалност. Питър беше мъртъв. Медисън го беше предал. Баща му го презираше… За пръв път в привилегирования си живот Трип Олдън беше сам.

Зави с вана по прохода, после го насочи към свободата. Измъкна се от паркинга и потегли на север по Марин Булевард към тунела „Холанд“ и към града.

След една незабравима закуска от яйца с бекон, предшествана от анализ на поведението ми, отидох в офиса, за да се сблъскам с второто си предизвикателство за сутринта. Мат Смит.

Мат е нашият местен технически виртуоз — привлекателен британец, който ти допада от пръв поглед и с когото се работи лесно. Изглежда обаче притеснително добре, което доста затруднява работата ми с него.

Преди няколко месеца го хванах да демонстрира прекалено внимание към Черил и бях сигурен, че я сваля. Но грешах. Мат беше много по-привлечен от Кайли. Никога не показваше чувствата си, защото знаеше, че е омъжена. Ала в моя безкраен стремеж да си намирам поводи да се побърквам, се питах какво ли би сторил, ако разбереше, че Кайли възнамерява да стане неомъжена.

Тя беше в кабинета на Мат, когато влязох.

— Зак, Мат работи цяла нощ над компютъра на Трип и е открил нещо.

— Не е така — възрази той със самодоволна усмивка. — Трудих се само половин нощ. И открих не едно, а две неща.

Потупа мишката и на един от двата 30-инчови монитора на бюрото му се появи имейл.

— Това е на хаитянски креолски от Трип до Питър Шевалие — обясни Мат. — Означава: „Оставих флашката в стаята ти. Разбра ли?“. Ето и отговора на Питър:

В превод: „Взех я. Не се тревожи. Ще я пазя. Питър“. В доклада за уликите нямаше нищо, което да показва, че са открили флашка при тялото на Питър. Намерихте ли я в стаята му?

— Не, а и вече предадохме личните му вещи на брат му — казах. — Нито една от тях не беше улика от местопрестъплението, но ще вземем обратно компютъра, ако го искаш.

— Абсолютно. Междувременно трябва да поговориш с тази жена. — Той извади една снимка на втория монитор.

— Айрин Герити, 85-годишна. Според файла, който открих в компютъра на Трип, тя е първият служител, нает някога от „Олдън Инвестмънтс“. Била е лична секретарка на Хъч, преди Младши да се присъедини към семейния бизнес. После му е придадена, защото вероятно в началото е знаела повече от младия си шеф. Работила е за него до пенсионирането си преди седем години. Миналия ноември Трип е правил интервю с нея.

— Той готви филм за седемдесетия рожден ден на Хъч — обясних аз.

— На мен ли разправяш. Намерих папка с двайсет и три интервюта с различни хора, всяко по-скучно от предишното.

— И защо се прицели в Айрин?

— Тя е единствената, снимана от Питър Шевалие, докато говори.

— Пусни го — поиска Кайли.

— Повярвайте ми — каза Мат, — ако трябва да изгледате всичките 47 минути, ще ви се изпържат мозъците. Подбрах няколко акцента. Ето първия.

Айрин беше в подредена всекидневна, седнала на софа, издокарана в синя рокля, с дискретен грим и грижливо фризирана сребриста коса. Трип Олдън нагласяше микрофона й.

— Изглеждаш страхотно, Айрин — поласка я той.

— Глупости. Изглеждам като след корабокрушение.

— Не, наистина изглеждаш прекрасно — настоя Трип и отстъпи зад камерата.

— Въобще не си се променил, нали, Хънтър? Все пускаш дим в очите.

— Това е Трип, Айрин — прозвуча глас извън кадъра.

— Разбира се, че е Трип. Аз какво казах?

— Нарече ме Хънтър — обади се момчето.

— Така ли? Питър, така ли казах?

— Не се притеснявайте, госпожице Айрин — чу се предишният глас. Беше леко носов, с подчертано френска интонация. — И за протокола, изглеждате прекрасно.

Мат спря видеото.

— Тя нарече хлапето Хънтър още пет пъти. Той накрая се отказа да я поправя. Но като се изключат леките признаци на деменция, Айрин е доста напорист бабишкер.

— Зак не ги харесва напористите — подхвърли Кайли.

Мат се засмя, но се усети да не задълбава в темата.

— Следващият клип — каза.

Айрин вече седеше на пиано и пееше последните няколко ноти от „Честит рожден ден“. Иззад камерата се чуха аплодисменти и тя отговори с класически поклон на изпълнител в пиано бар.

— Благодаря ви, благодаря…

— Благодарим на теб — каза Трип. — Не само беше страхотна, но и тази стая ще бъде най-добре изглеждащата във видеото. Къщата ти е невероятна.

— Не бих могла да си го позволя без теб, Хънтър — отговори Айрин.

— Можеш да благодариш на Хъч за това — каза Трип. — Той винаги е плащал добре на хората си.

Тя възрази с махване.

— Хъч няма нищо общо. Аз говоря за… — Айрин се наведе напред и прошепна към камерата. — Проектът „Гутенберг“. Само ти и аз, Хънтър. И двамата ударихме джакпота с него.

Тя зачака за отговор. Ала явно Трип нямаше какво да каже. Тя сложи ръце на устата си.

— О, мамка му. Птичката излетя. Хънтър, моля те, не се сърди.

Трип влезе в кадъра и седна до нея на пейката пред пианото.

— Всичко е наред, Айрин. Каквото и да става, никога не бих могъл да ти се разсърдя.

— Запазих всичките ти тайни. Особено „Гутенберг“. Ала имах малка лична тайна. Винаги се чувствах зле, че я крия от теб.

— Не се чувствай зле — успокои я Трип. — Добре съм. Не ми пука каква е.

— Майната му. Отворих си голямата уста. Време беше да изплюя камъчето.

Мат пак спря записа.

— Ей — възрази Кайли, — не го спирай сега. Тъкмо става интересно.

— О, бихте ли искали да видите останалото? — Мат бутна мишката.

Екранът се изпълни с бял шум.

— Какво е това, по дяволите… — учуди се Кайли.

— Редактиран е. Цензуриран. Заличен изцяло. Каквото и да е изповядала тя, Трип не е искал да го чуе друг, затова е изтрил записа.

— Но не веднага — казах аз.

— Какво намекваш? — изгледа ме Кайли.

— Искам да кажа, Айрин си мисли, че Трип е Хънтър и му хвърля бомба — отвърнах. — Как едно 18-годишно хлапе ще се справи с нещо подобно? Ще унищожи ли бързичко доказателството? Или е по-вероятно да сподели заснетото с единствения човек, на когото се доверява?

— Кучият му син — досети се Кайли, — преди да го изтрие, Трип го е показал на Райън Медисън, всеотдайния учител, който дава на младите режисьори насоки за mise en scéne.

Все още нямахме представа къде е Медисън или какво планира, ала след три дни най-накрая бяхме разгадали един от козовете, които държеше.

Лони Мартинес излезе от апартамента си и повика асансьора, но отстъпи назад, когато вратите му се отвориха. Беше прекарал достатъчно време хванат като в капан в онази малка клетка. Слезе пеша от шестия етаж.

На пода във фоайето седеше някакъв човек, скрил глава между коленете си. Лони го потупа по рамото.

— Ей, пич, не може да си паркираш задника тук. Намери си приют.

Човекът вдигна очи.

— Лони, имам нужда от помощ.

Беше Трип.

Лони избухна.

— Ти ли имаш нужда? Как смееш? Поех няколко милиона волта, докато се опитвах да ти спася задника, прекарах три дни в клетка и когато най-накрая се измъкнах, ти ми навря електрошоков пистолет в лицето и ме върна обратно вътре. Разкарай се или ще се обадя на ченгетата. Не, чакай — твоето приятелче ми взе мобилния телефон, затова не мога да позвъня на никого, но пък мога да те спукам от бой.

— Човекът, който ни отвлече, не ми е приятелче.

— Не ме залъгвай, Трип. Не знам каква ти е далаверата, но ти и така нареченият похитител бяхте комбина. Това даже не беше истинско отвличане. Цялата работа беше измама. Три дни, Трип. Три дни от живота ми. Искаш ли да ти кажа колко беше превъртяла моята abuela, когато се прибрах вкъщи?

Трип вдигна ръце.

— Съжалявам. Прав си. В началото беше номер, ала снощи той промени правилата. Затвори ме на лодката си, но аз избягах.

— Пет пари не давам. Сега ставай и изчезвай…

— Той уби Питър!

— Кой? — застина Лони.

Трип се изправи с мъка.

— Навехнах си глезените — изохка той.

Лони го сграбчи за раменете.

— Кой? — попита, а гласът му премина в заплашителен шепот. — Кой уби…

Външната врата се отвори и влязоха две жени. Лони кимна и издърпа Трип навън.

— Започвай да вървиш.

— Замръзвам и не мога да ходя — оплака се Трип. — С кола съм. Паркирах зад ъгъла.

Лони разпозна стария „Додж Караван“ веднага щом завиха по Сто и двайсета улица.

— Ако мислиш, че ще вляза пак там, за да можеш отново да ми насочиш електрошоковия пистолет, не си познал.

— Не е в мен.

Трип раздалечи ръце и крака и Лони го опипа. След това му нареди:

— Отвори вана.

— Ето, празно е — посочи Трип, след като вратите бяха отворени. — Качвай се. По-разумно е да продължаваме да се движим.

— Добре, ала опиташ ли нещо, ще ти дръпна шалтера — закани се Лони и се настани на пътническата седалка.

Трип запали мотора, отправиха се на изток.

— Сега ми кажи кой е човекът, с когото разигра цялата тази откачена история с отвличането на богато момче.

— Господин Медисън.

— Нашият господин Медисън? От училището ли?

Трип кимна.

— Имах план. Исках да измъкна пари от баща ми.

— И ти трябваха толкова много, че се наложи да убиеш Питър?

Трип отби вана към бордюра и натисна спирачките.

— Не съм го убил, по дяволите. До снощи дори не знаех, че е мъртъв — викна с насълзени очи. — Медисън го е направил, а аз сигурно съм следващият.

— Значи, мислиш, че Медисън е застрелял и Блекстоун?

— За какво говориш?

— Частният детектив, който работи за баща ти. Някой му е пуснал куршум в главата снощи. Бил е в колата си при „Силвър Муун Дайнър“ — онова заведение, в което отидохме, след като приключихме снимането на сцената с кражбата на кола.

— Двамата с Медисън бяхме в „Силвър Муун“ снощи — призна Трип. — Ала повярвай ми, не съм убивал никого.

— Искаш да ме убедиш, че някакъв мижав даскал, белокож учител от „Барнаби“, сам се е справил с Питър и Блекстоун?

— Не съм видял да го прави, но съм сигурен, че е той.

— Защо? — попита Лони. — За Блекстоун разбирам донякъде, особено ако те е следил, но защо Медисън ще убива Питър?

Трип поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

— Не можеш какво? Прати ме в ада, върна се да молиш за помощ, а сега криеш от мен?

Лони отвори със замах вратата.

Трип го сграбчи за якето.

— Почакай. Съжалявам. Моля те.

— Долу ръцете, Олдън. Не съм твоята кучка. Аз съм най-добрият приятел, когото някога си имал. Така че или отговори на въпроса ми, или си намери друг наивник от гетото да ти целува задника.

Трип пусна якето му.

— Помниш ли Айрин Герити?

— Така и не се срещнах с нея. Онзи път бях болен, затова Питър я снима. Какво за нея?

— Към края на снимките ми каза нещо за баща ми. Нещо, което може да го вкара в затвора до края на живота му.

— И ти й повярва? Дъртачката не е с акъла си.

— Имаше доказателства — истински доказателства… И ми ги даде. Не знаех какво да правя. Питър ме посъветва да поговоря с Хъч, ала аз реших да ги покажа на Медисън. И тогава той измисли този план, как да накараме баща ми да плати на хората, на които е навредил.

— Гледах видеото. Бабето въобще не спомена нищо лошо за баща ти.

— Медисън го изтри, преди да получиш записа. Но Питър го чу до последната дума и мисля, че го убиха заради това.

— Защо тогава просто не вземеш това истинско доказателство, което ти е дала старата дама, и не го предадеш на ченгетата?

— Щях да го направя, но не знам къде е. Дадох го на Питър да го пази.

— По дяволите, човече — изпъшка Лони, като още държеше вратата на вана отворена. — Да бъда твой оператор, било опасна работа. Мисля, че трябва да подам оставка, докато още мога.

— Моля те, знам, че прецаках нещата, но ти си единственият, към когото мога да се обърна.

Лони си пое дълбоко дъх, после тихо въздъхна.

— Да те вземат мътните — каза и затвори вратата. — Какво ти трябва?

— Не знам кога е започнала да изкуква Айрин Герити — каза Мат, — ала е била с всичкия си, когато е врътнала тази сделка с „Гутенберг“. Прегледах до един наличните й банкови записи, но парите, които е направила, никога не са видели бял свят в САЩ. Сигурно са скътани в офшорки.

— Ами къщата й? — попитах.

— Купила я е преди осем години, малко преди да окачи бутонките на стената в „Олдън Инвестмънтс“, но няма никаква следа как е платила за нея — отвърна Мат.

— Сигурен съм, че това е само едно от малкото умения, които е усвоила, докато е работила за Хънтър — казах. — Ще я попитам. С Кайли отпрашваме направо за Ривърдейл, веднага щом се върне от зъболекаря.

Историята със зъболекаря беше, разбира се, пълна измишльотина, но да споделиш с колега „падна ми пломба“, е много по-дискретно, отколкото да признаеш „бракът ми пропадна“.

Върнах се на бюрото си в общата зала, която заема „Специални клиенти“, на третия етаж на 19-и участък. Реших да използвам времето, за да наваксам с набъбващата купчина документи, която е част от блясъка в полицейската работа.

Пет минути по-късно вратите на асансьора се отвориха. Вдигнах очи и се втрещих: към мене се беше запътил последният човек, когото очаквах да видя. Той спря пред бюрото ми и се ухили.

— Честита Нова година, Зак.

Беше Спенс Харингтън, съпругът на Кайли.

Станах и му стиснах ръката.

— Спенс… Кайли не спомена, че се прибираш вкъщи.

— Вероятно защото аз не съм й споменал. Трябва да бъде нещо като изненада. Къде е тя?

Това също е нещо като изненада.

— На зъболекар — казах, придържайки се към историята за прикритие. — Щом се връщаш толкова скоро, предполагам, че Орегон не ти е понесъл особено добре.

— Орегон ли? Зак, аз съм наркозависим. Можеш да произнесеш пред мен рехабилитация. Всъщност там имат хубава програма, но проведох дълъг разговор с моя консултант и той ми каза, че ще ми отнеме шест месеца до година, за да я премина. А независимо какво си мисли Кайли, това е прекалено много време да бъда на три хиляди мили от жена си. Така че намерих друга програма за възстановяване в Ню Йорк. И независимо дали ще й хареса, вече съм тук.

— Е, сигурен съм, че Кайли ще бъде… — затърсих точните думи, за да завърша изречението.

Спенс го направи вместо мен.

— Ще побеснее, но това си е неин проблем. Имам последен шанс да спася брака си и реших, че ще се справя по-добре, ако съм по-близо до дома. Е, какви ги вършите с Кайли?

Да ги вършим? Бях сигурен, че има предвид работата, затова подхванах общи приказки как Нюйоркската полиция е приключила миналата година с най-малко убийства в историята на града, внимавайки да не спомена нищо за Олдън. Колкото и да беше неловко, все пак бе за предпочитане пред алтернативата да седя като идиот и да не разговарям с него.

След десет минути вратите на асансьора се отвориха, от него излезе Кайли и застина. След това изгледа Спенс и поклати глава с отвращение.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— О, скъпа, и аз съм щастлив да те видя — ухили се отново той.

— Ще те попитам другояче — повтори Кайли. — Кога си загуби ума?

— Не е толкова откачено, колкото си мислиш — заоправдава се Спенс. — Записах се в една програма тук, в града. Нарича се „По-добър избор“.

— И с какво „По-добър избор“ е по-добър от онази в Орегон?

— С това, че не е в Орегон — отговори той, ала момчешката му усмивка бързо помръкна. — Хайде, Кайли, недей да съдиш, преди да си научила нещо за нея. Провежда се в Трайбека. От 8 сутринта до 5 вечерта, шест дни в седмицата, и има едни от най-добрите проценти успех на Източното крайбрежие.

— Значи е дневна програма? — възкликна Кайли. — И къде ще си прекарваш нощите, защото мога да ти кажа къде няма да ги прекарваш.

Спенсър ме погледна.

— Казах ти, че ще се вбеси.

— Да се вбеся ли? Та ти даже не разбираш за какво става дума — прекъсна го Кайли. — Имахме сделка и няма да се нанесеш обратно при мен, докато не се възстановиш.

— Знам. Обадих се на Шели. Ще ми позволи да използвам служебния апартамент. Между другото, той също не се радва, че съм се върнал. Каза, че може да ми осигури подслон, но няма да си получа работата, докато не завърша програмата.

— Спенс, това е третата ти рехабилитация за по-малко от два месеца. Какво те кара да мислиш, че ще стане нещо различно?

— Няма да стане — отговори той. — Освен ако не ме подкрепиш. Просто искам да повярваш в мен още веднъж. Това е. Ще ви оставя да работите. Радвам се, че се видяхме, Зак.

Спенс не изчака асансьора. Изниза се надолу по стълбището. Кайли го проследи мълчаливо как си тръгва, а гневът й сякаш можеше да се пипне с ръка.

Реших, че моментът не е подходящ да я попитам как е минало с адвоката по разводи.

С Кайли се качихме в колата и тя потегли през Сентръл Парк, без да отрони дума. Знаех, че се тормози заради Спенс, затова реших да я оставя на мира.

Насочвахме се на север по „Хенри Хъдсън Паркуей“, когато най-накрая наруши мълчанието.

— Много е лошо, че Черил я няма наблизо — каза.

Не можех да повярвам. Защо й трябваше да човърка тази рана? Но не можех и да оставя нещата така.

— Какво имаш предвид?

— Айрин Герити има сериозни проблеми с разбирането и паметта, а Черил би могла да ни даде някакви насоки за най-добрия начин да се справим с нея.

Въздъхнах облекчено. Бях толкова обсебен от Черил, та бях забравил, че тя е и доктор Робинсън, щатният психолог на управлението.

— Бих могъл да й се обадя и да я попитам — казах, — макар че най-добре ще ми дойдат някакви насоки как да се справя с нея.

— Какъв ти е проблемът, детектив Джордан?

— Знаеш много добре, детектив Макдоналд. Ти беше там, нагъваше пица и надигаше бири снощи, когато проблемът се появи.

Тя ми се усмихна с широко отворени очи, които казваха виж ме — аз съм невинна. Беше всичко друго, но не и това. Гери Гомпърс беше права. Жените въобще не са толкова загубени, колкото си въобразяват мъжете. Кайли нямаше никакъв интерес да говори за проблемите в своята връзка, затова се захващаше с моята.

А аз, разбира се, не можах да се удържа, захапах стръвта.

— Като говорим за снощи — казах, — Черил спомена ли нещо за мен, когато излязох за бира?

— Нищо особено. Само, че й дължиш голямо извинение заради детинското си поведение по въпроса с Фред.

— По дяволите… Така ли се изрази?

— Не, Зак, не. Но ми е много по-забавно да анализирам проблемите в твоята връзка, отколкото да се ровя в моите.

— Звучи ми сякаш всичко е минало като по вода в кабинета на зъболекаря.

— „По вода“ е точно казано. Адвокатът е същинска акула. Интересуваше се единствено колко печели Спенс, колко съм допринесла аз за доходите му през последните десет години, колко струва апартаментът ни и дали притежаваме коли, яхти, застраховки живот или акции. Говореше само за пари.

— Кайли, той е адвокат по разводите. Какво очакваше?

— Не знам. Предполагам, че съм била достатъчно наивна, за да си мисля, че с правните съвети върви и малко съчувствие.

— Щом искаш съчувствие, иди в закусвалнята, а не в адвокатска кантора.

— Предполагам, това означава, че тази сутрин си станал рано и си излял душата си пред Гери.

— Не питай. Не само ми даде отлични съвети, ами ги допълни с яйца върху леки картофени палачинки и препечени боровинкови кексчета. Да видим дали твоят адвокат може да предложи повече.

Тя се засмя.

— Моят взема по петстотин на час. Шестстотин, ако искам и закуска. Можем ли да поговорим сериозно за минута?

— Ами да се опитаме.

— Поемала съм повече от справедливия дял ЕНЛ през последните десет години — каза тя. — И равносметката ми не е никак блестяща.

Нюйоркската полиция получава по няколкостотин хиляди сигнала за ЕНЛ — емоционално нестабилни лица, годишно. Повечето са безобидни, ала някои имат склонност към убийства. Да се занимаваш с психичноболни, винаги е предизвикателство, затова управлението постоянно преценява как да подобрим уменията си. Но простият факт е, че някои ченгета са по-добри от другите. Не бях изненадан да чуя Кайли да признава, че не се справя.

— Айрин не е точно типичната ЕНЛ заплаха за квартала — казах. — Тя е богата стара дама, която губи умствените си способности като част от процеса на стареене.

— Дори и да е така, не мога да си спомня да сме имали в академията каквото и да било обучение за това как да разпитваме човек с деменция. А ти?

— Спомням си основите. Осъществявайте контакт с очи, говорете бавно, опитайте се да го ангажирате в споделени преживявания и без мъчението с ледена вода, освен ако наистина не се налага.

Кайли се засмя:

— Ти водиш с Айрин.

— Сигурна ли си? Мисля, че ще се чувства по-добре, ако разговаря с жена.

— Не, не… Долових част от разговора ти със Спенс — възрази Кайли. — Изглеждаш ми много добър в комуникацията с бълнуващи хора, които не са в състояние да живеят в действителността.

Изминахме останалата част от пътя в благословена тишина.

Попитайте един средностатистически нюйоркчанин какво знае за Бронкс и може би ще си припомни първия си мач на „Янките“ на стария стадион — „Домът, който Рут построи“, или ще се просълзи за канолите „заради които си струва да умреш“ на Артър Авеню. Или пък ще се сети за вълната от палежи, опустошила Южен Бронкс в началото на 1970-те.

Никой от тях няма да спомене Фийлдстън.

На по-малко от двайсет минути от участъка, Фийлдстън е една от най-добре пазените тайни на Бронкс уединен квартал от улички с дървета, старинни домове и заможни бели хора.

— Госпожица Айрин, изглежда, се е справяла доста добре за секретарка — отбеляза Кайли, когато завихме по Гудридж Авеню и паркирахме пред внушителната й каменна къща в стил Тюдор.

Позвънихме и си показахме удостоверенията на жена в униформа на медицинска сестра.

— За откраднатите перли ли идвате? — попита тя.

— Не, госпожо — отговорих. — За обир ли сте съобщили?

— Госпожица Айрин е съобщила миналата седмица. Скрила перлите си, за да не ги открадне някой, но после забравила какво е сторила и се обадила на 911. Вчера прибирах украшенията от коледната елха и познайте какво намерих? Наниз перли. Обадих се в участъка и оттеглих сигнала.

— Идваме заради Питър Шевалие — казах. — Тя наясно ли е какво се случи?

— Видя вън вестника и се разстрои много в онзи момент. Но дали е наясно? Не мога да ви кажа с какво е наясно. Нещата се менят от минута на минута.

Тя ни придружи до всекидневната. Беше същата, която бяхме видели във видеото, а на канапето седеше Айрин Герити и отпиваше от коктейл.

Ние се представихме и тя вдигна чашата си.

— Това е перфектен „Манхатън“ — заяви с доволство. — Лекарят ми позволява да пия по два седмично.

Сестрата, която се беше дръпнала настрани, извъртя очи и ми се стори, че математиката не беше от силните страни на Айрин. Отвеяна и подпийнала. Налагаше се да импровизирам.

— Госпожице Герити — започнах, — дойдохме, за да ви попитаме за Питър Шевалие.

— Красив мъж — каза тя. — Откъде познавате Питър?

— Не го познавам, но разбирам, че вие сте го виждали наскоро.

Тя ме изгледа. Нуждаеше се от още подсещане.

— Бил е тук с… — Не ми се искаше да я лъжа, но трябваше да действам в рамките на нейната реалност. — Бил е тук с Хънтър Олдън. Снимали са видео за рождения ден на Хъч.

— О, да. Спомням си. Посмяхме се. Разказаха няколко истории от войната.

— Хънтър ни спомена, че сте много интелигентен инвеститор.

— Интелигентният беше той. Това момче нарита задниците на всички по Уолстрийт.

— Като гледам този красив дом, бих казал, че и вие сте сритали някой и друг задник.

Айрин отпи глътка от питието си.

— Заради перлите ли сте тук? Мога да ви кажа кой ги открадна.

Не знаех правилата, но бях решен да играя играта. Извадих бележник.

— Това ще ни помогне много — казах. — Видяхте ли кой взе вашите перли?

— И още как. Видях го няколко пъти да дебне наоколо. Беше Труман.

Записах си.

— И как е фамилията на Труман? — попитах.

Айрин се обърна към Кайли.

— Тоя глупак ли е? Труман е фамилията му. Хари С. Труман. Проклетият президент на Съединените щати. Всички онези демократи ламтят за парите ми, а той е главатарят.

— Това ще ни помогне много, госпожо — увери я Кайли. — Сигурна съм, че ще успеем да намерим вашите перли. Благодаря ви за помощта. Време е да си тръгваме.

Даде ми даде знак с глава и двамата пристъпихме към вратата, но изведнъж спря и се обърна към Айрин.

— Имам един последен въпрос — каза мило Кайли.

Айрин се усмихна, решена да ни помогне да намерим мъртвия президент, който беше задигнал перлите й.

Кайли също се усмихна.

— Става дума за проекта „Гутенберг“…

Айрин се сепна.

— Махайте се! — изпищя тя. — И двамата. Вън!

Опита се да стане, но сестрата се втурна и я хвана.

— Махни си ръцете от мен, Лорна. Веднага изхвърли задниците им оттук.

Лорна спокойно я настани да седне отново.

— Ще ги отпратя, госпожице Айрин. Защо не се насладите на питието си, а когато се върна, можем да поиграем канаста.

Айрин не се нави на питието. Втренчи се в Кайли, оголила зъби, и се закани с юмруче.

— Шибана мръсна кучка — изсъска.

Милата малка старица Айрин Герити току-що ни бе показала тъмната си страна.

Лорна ни съпроводи до входната врата.

— И да не се връщате! — извика тя достатъчно силно, за да може да я чуе осемдесетгодишната дама от съседната стая.

После се наведе и понижи гласа си до шепот.

— Чакайте в колата. Ще изляза след десет минути.

— Не съм най-проницателният съдник на човешката природа — казах, когато с Кайли се приближихме до колата. — Ала все пак ми се струва, че две напористи жени като вас няма да станат най-добри приятелки.

— Ей, ти не постигна нищо, затова се включих с дълъг пас в последната секунда. Не се получи. Без извинения.

— Не ги очаквам, но би било хубав жест, ако ме оставиш да карам.

Тя ми хвърли ключовете и влязохме в колата.

Десет минути по-късно Лорна, загърната в дебело палто и забрадена с шал, излезе от къщата, подмина ни и продължи по тротоара. Когато стигна на половин пресечка, се обърна и ни направи знак да я настигнем. Последвахме я до обратния завой към Фийлдстън Роуд и спряхме до нея.

— Не исках да ни види как разговаряме. Следи ме от прозореца — обясни Лорна, когато седна на задната седалка. — Казах й, че ни свършва бърбънът и трябва да отида до магазина за алкохол, преди да завали сняг.

— Къде е магазинът? — попита Кайли. — Можем да те закараме.

Лорна се засмя.

— Скъпа, не се притеснявай. Затрупани сме с питиета, ала ги крия. Рийни може да се налива като хамал. Съжалявам, че те прокле.

— Благодаря — отвърна Кайли, — но ти не си създаде всички тези неприятности само за да се извиниш, нали?

— С нея съм по дванайсет часа на ден — продължи Лорна. — Така че чувам много неща. Но не искам господин Олдън да ме уволни, защото съм се разприказвала.

— Хънтър Олдън ли ти плаща, за да се грижиш за Айрин?

— По дяволите, не. Този човек нито се е обаждал, нито е идвал от деня, в който тя се пенсионира. Господин Хъч поема сметките. Не бих направила нищо, което ще го огорчи.

— Хъч иска да намерим убиеца на Питър толкова, колкото и ние — увери я Кайли. — Така че, ако ни помогнете, няма да се огорчи, напротив, ще бъде доволен.

— Съпругът ми Финдли го вози трийсет години. С Финдли познаваме Питър, откакто бяхме деца. Какво искате да знаете?

— Чувала ли си за проекта „Гутенберг“?

— Да. Онзи ден, когато снимаха видеото. Госпожица Айрин го каза случайно, после се разстрои, защото е тайна. Това май не притесни Трип, но след това Айрин заяви, че иска да се изповяда докрай, и си изпя всичко.

— Можеш ли да ни кажеш какво сподели?

— Бяха разни неща за бизнес. Затова, когато се прибрах вкъщи, ги преразказах на Финдли, та дано той да ги проумее. Можете да говорите с него, ако искате.

— И все пак ни кажи най-същественото, което си спомняш.

— Не ме съдете за думата, но основното беше, че госпожица Айрин е шпионирала Хънтър. Той инвестирал куп пари, милион или повече, а тя успяла да го види какво прави и сторила същото, но може би с пет хиляди. Той печелел много, тя малко и всички били щастливи… Ала той не знаел, че тя копира всичките му ходове.

— Не ми изглежда незаконно — казах.

— Същото рече и Финдли. Но тази работа с „Гутенберг“ не била като другите. Всичко било скрито-покрито. Хънтър дори не споменавал на Айрин какво става, затова тя се досетила, че е нещо голямо. И понеже била свикнала с лесните пари, искала и тя да участва.

Лорна се потеше. Свали си шала от главата и попи лицето и шията си с него. Изключих отоплението. Имах бутилка вода на предната седалка. Подадох й я и тя отпи.

— Благодаря! Докъде бях стигнала?

— До „Гутенберг“ — подсказа Кайли. — Айрин искала да участва, но Хънтър я държал настрана.

— А, да. Но тя била потайна. Вече била с една крачка пред него. През цялото време записвала телефонните му обаждания, копирала имейлите му и ги проучвала у дома си всяка вечер. Така че, когато Хънтър започнал да налива огромни пари в сделката „Гутенберг“, Айрин решила, че това е нейният звезден миг, и заложила там всичко до последния цент.

— И какво е станало? — попита Кайли.

— Боже мили, нали видяхте проклетата къща! — възкликна Лорна и се разкиска. Отне й няколко секунди да се овладее. — И така, тя се изповяда, свали този товар от гърба си, а Трип го прие спокойно. В крайна сметка не беше откраднала нищо. Ако Хънтър беше загубил, щеше и тя да загуби. Но накрая призна нещо, което я изяждало отвътре през всичките тези години. „Жалко, че направихме толкова пари за сметка на толкова страдания.“ Това бяха точните й думи. „За сметка на толкова страдания.“

— Какви страдания?

Тя сви рамене.

— Не уточни, но има ли някакво значение? Скъпа, аз съм от Хаити. Изпитали сме повече страдания, отколкото може да си представите. Тази история е стара като света — богатите стават още по-богати за сметка на мизерията на бедните. Единствената разлика в историята на Айрин е, че тя се чувства зле заради онези, които са изтеглили късата клечка.

— Беше ни много полезна — казах. — Благодаря, че откликна.

— Тази среща си остава между нас, нали? — попита тя.

— Имаш думата ми. — Подадох й визитка. — Ако си спомниш още нещо, ми се обади по всяко време.

Лорна отвори задната врата.

— Само още един въпрос — обади се Кайли. — Питър споменавал ли е някога на теб или на съпруга ти нещо за флашка, която пазел за Трип?

— Не — каза тя. После се замисли за миг. — Да не говорите за флашката, която дадох на Трип в деня, когато снимаха видеото?

Направих й знак да затвори вратата.

— За какво по-точно става въпрос?

— Казах ви, че Айрин записвала телефонните обаждания на Хънтър и копирала електронната му поща, за да може да си ги носи вкъщи и да ги изучава през нощта. Съхранявала всичко на флашка. И когато разказа на Трип историята, той я попита дали още е у нея.

— И беше ли?

— Криеше я в музикалната кутия на тоалетката си. Изпрати ме да я взема от горния етаж, а аз я дадох на Трип, но не знам дали той я е дал на Питър.

Благодарихме й отново и тя си тръгна.

А с Кайли останахме в пълно мълчание. Не знаехме какво точно представлява проектът „Гутенберг“, но беше съвсем ясно, че каквото и да имаше на флашката, то можеше да разруши живота на Хънтър Олдън.

Нямах търпение да я намеря.

Хънтър Олдън извади името и снимката на Сайлъс Блекстоун на екрана на своя айфон.

— Идиот — каза, загледан в него. — Що за частен детектив е този, който ще се остави да го застрелят в собствената му кола на някакъв паркинг?

Шестнайсет часа след смъртта на Сайлъс Хънтър започваше да осъзнава колко много е разчитал на този тип. Прекалено. Така и не бе пожелал да се срещне с някой друг от „СДБ Разследвания и услуги“. Сайлъс беше посредник за всичко.

Погледна за последен път телефона, натисна „Изтрий контакта“ и Сайлъс Блекстоун изчезна мигновено. Нямаше време да намери заместник. Беше останал сам. Посегна надолу и извади револвера 38-и калибър от кобура на глезена си.

Неговите приятели, любители на оръжията, обичаха да го поднасят. Как може въобще да не ловуваш с име като Хънтър? Това, че нямаше желание да лети на осем хиляди мили, за да гръмне някой носорог, не означаваше, че не знае нищо за оръжията. Знаеше достатъчно. И все пак се упрекна, че така и не е взел телефонния номер на Уилър.

На вратата се позвъни. Той пъхна револвера обратно в кобура, погледна монитора на охранителната камера на бюрото си и изруга:

— Този пък кучи син откъде се взе!

Звънецът проехтя още два пъти, докато Хънтър стигна до входната врата и я отвори.

— Какво, по дяволите, искаш? — изсъска.

Лони Мартинес го изгледа с пълно презрение.

— Имам съобщение от Трип.

Хънтър му отвърна със същия пълен с омраза поглед.

— Как така се мотаеш още по улиците? Ченгетата трябваше отдавна да са ти щракнали белезниците.

— За какво?

— Участвал си в това и още участваш — изръмжа Хънтър. — Казвай бързо виждал ли си сина ми след така нареченото бягство.

— Да. Току-що обядвахме заедно. Той плати. — Лони се ухили. — С твоите пари.

— Къде е сега?

— Не знам, но мога да ти кажа къде ще бъде.

Момчето му подаде лист хартия.

Хънтър го огледа.

— Какво, по дяволите, е това?

— Просто прочети. Това е пропуск за „Костко“.

— За какво ми е?

— Това е единственият начин да се влезе в магазина. Управляват го като клуб. Само за членове.

— Не ме интересува членство в него.

— Не е и нужно. Трип стана член и те добави към сметката си. Поздравления. Магазинът е чудесен. Баба ми работи там.

— Кажи на Трип, че ако иска да се срещне с мен, може да дойде тук.

— Той ме предупреди, че ще предложиш точно това. Ала кой знае защо ще се чувства по-безопасно, ако се видите на публично място. „Костко“ е в Източен Харлем. На Сто и седемнадесета улица, точно до моста „Рузвелт“. Ще те чака в залата със заведенията за бързо хранене. В пет часа.

Лони се обърна и заслиза по стълбите.

— Кажи му да не се надява много — извика Хънтър.

Лони спря и се обърна.

— Предупреди ме, че може да го кажеш. Ако обаче смяташ да го направиш, трябва да ти предам още едно съобщение. Ако не си там до пет и една минута, ще се обади на „Уолстрийт Джърнъл“. Приятен ден й не забравяй пропуска.

Изтича надолу по стъпалата, през портата и тръгна на изток по Осемдесет и първа улица.

Хънтър усещаше револвера на левия си глезен. За миг му се прииска да го извади и да стреля по самодоволното пуерториканско копеле. Но Лони Мартинес не беше проблем. Трип беше.

Затвори вратата. Защо да застрелваш вестоносеца?

Първите няколко снежинки паднаха на предното стъкло, докато излизах на „Хенри Хъдсън Паркуей“.

— Чистачките — изкомандва Кайли от предната седалка до мен.

— Боже, благодаря ти — отвърнах и ги включих. — Знаех си, че съм пропуснал шофьорския курс в гимназията. Нещо друго?

— Ще ти прозвучи ужасно — продължи Кайли, — но трябва да го кажа. Харесвам този случай.

— Аз също. Какво толкова, двама мъртви типове, пълно безсъние, семейството на Олдън ни препъва на всяка крачка… Как да не го харесваш?

— Стига, Зак… Започнахме в четвъртък с обезглавено тяло в кола за един милион долара. А после всичко излезе от контрол. Отвличане, изнудване, второ убийство…

— Откраднати перли — добавих.

— Нали си мечтаехме за такива неща, когато бяхме в Академията.

— Я ми напомни… А мечтаехме ли как да ги разкриваме?

— О, ще ги разкрием — увери ме тя. — Мисля, че трябва да започнем, като посетим Ъруин.

До Нова година Ъруин Даймънд беше най-умният човек в управата на града. Беше дясната ръка на предишния кмет и голям поддръжник на „Специални клиенти“. Но след това Мюриъл Сайкс се нанесе в имението „Грейси“, а Ъруин се върна към първата си професия — инвестиционното банкиране.

— Смяташ, че Ъруин може да ни помогне за „Гутенберг?“ — попитах.

— Не знам, но всяко ченге в града търси Медисън и Трип. А ние сме единствените, узнали за „Гутенберг“. Все трябва да започнем отнякъде.

Това някъде беше пентхаусът с пет спални на Ъруин на Уан Мортън Скуеър, един от най-престижните адреси в града. Тримата седнахме в уютната отделена част от десетметровата всекидневна с прозорци от пода до тавана. В ясен ден може би се виждаше оттатък Хъдсън, чак до центъра на града, но сега хоризонтът беше изпълнен само от яростна снежна вихрушка.

— Прогнозата е за двайсетина сантиметра сняг — каза Ъруин. — А това означава, че независимо как Мюриъл Сайкс се справя с почистването на улиците, утре по това време четири от петте района ще й бъдат бесни. Толкова се радвам, че съм извън политиката. Как мога да помогна?

Обяснихме му. Никога не бе чувал за проекта „Гутенберг“.

— Но звучи мръсно — отбеляза той. — А фактът, че кодовото име се позовава на Библията, ме кара да мисля, че е още по-мръсно. Престъпниците с бели якички обичат иронията.

— Хънтър Олдън престъпник ли е?

Той ни изгледа през очилата си без рамки.

— Предполагаем. Никога не е осъждан.

— Какво можеш да ни кажеш за него?

— А вие какво знаете за инвестирането?

— Лесно е — обясних. — Даваш на своя брокер пари, той ги влага в нещо, което не се получава така, както се очаква, а година по-късно, ако имаш късмет, получаваш обратно една трета.

— Вече си по-умен от повечето инвеститори, но все пак ми позволи да ти проведа кратко обучение.

Ъруин стана и отиде до прозореца.

— Виж тези две капки вода. Обзалагам се на един долар, че тази отляво ще стигне до перваза на прозореца преди онази отдясно. Участваш ли?

— Дадено.

Наблюдавахме как капчиците се стичат по стъклото. След десетина секунди дясната падна на перваза. Ъруин бръкна в портфейла си и ми даде един долар.

— Готов ли си за нещо малко по-рисковано?

— Играя със служебни пари, така че давай.

Той погледна часовника си.

— Обзалагам се на петдесет долара, че през следващите десет минути котката на съседа ще скочи на терасата ми, ще започне да драска по вратата, ще ме изчака да й донеса паничка мляко, ще го излочи и ще си тръгне. Участваш ли?

— По дяволите, не — възроптах.

— И защо не?

— Ъруин, не съм сигурен дали ти и котката не въртите заедно някаква измама, но съм наясно, че си прекалено умен, за да направиш такъв безумен залог, освен ако не знаеш нещо, което аз не знам.

— Надеждна информация, така печеля пари — отговори той. — Ала разликата между мен и Олдън е в това, че моята информация идва от щателни проучвания. А той подслушва телефони, прониква в електронни пощи, слага бръмбари, подкупва корпоративни шефове и дава комисиони на държавни служители.

— Значи е мошеник — заключих. — Само че какво има предвид Айрин, когато твърди, че са направили пари за сметка на толкова много страдания?

— Не знам, но мога да ви дам хипотетичен отговор. Да допуснем, че има ново хапче за отслабване, което ви позволява да ядете всичко, което искате, и пак да сваляте килограми. Федералната агенция по лекарствата го одобрява, а интелигентните вложители смятат, че акциите на фармацевтичната компания ще скочат. Единствено Хънтър Олдън залага милиони, че ще паднат.

— Защо?

— Защото е научил, че фармацевтичната компания е подправила клиничните си изследвания. Ала той си трае, не бие камбаната. Хапчетата излизат на пазара, стотици хора, които ги вземат, умират, а акциите вече стават само за тоалетна хартия.

— А Хънтър прави много пари за сметка на много страдания — добавих аз.

— Но няма ли Комисията по ценните книжа да провери всички сделки с акции на фармацевтичната компания и да разбере, че той е имал вътрешна информация? — попита Кайли.

— Неговото име никога няма да се появи никъде. Ще направи всичко чрез телефонни обаждания до швейцарски адвокат и банкови преводи през офшорна банка — отговори Ъруин.

— Мисля, че вече е ясно какво има на липсващата флашка — каза Кайли.

Станах и отидох до прозореца.

— Май трябваше да заложа. Изглежда, котката не иска да излезе в снега.

— О, съседът ми няма котка — заяви Ъруин. — Просто исках да ви покажа силата на информацията — дори когато е лъжа.

— Благодаря — кимнах. — Не знам дали някои от тези неща ще ни помогнат да решим случая, но ми помагат да разбера защо 99 процента мразят единия процент.

Ъруин се засмя.

— Недейте да ни мразите прекалено. Не забравяйте, че без единия процент Специалният отдел щеше да си бъде обикновен отдел.

Таксито занесе по Трето авеню и едва не се блъсна в автобуса по линия М 101. Хънтър заудря по преградата.

— Да ни убиеш ли се опитваш?

Шофьорът се засмя.

— Съжалявам. Не толкова сняг в Бангладеш.

— Е, може би трябва да помислиш дали да не се върнеш там…

Телефонът на Хънтър иззвъня.

— Да — тросна се той.

— Господин Олдън, обажда се сержант Макграт от Деветнадесети участък. Колата ви е освободена. Можете да изпратите някого да я вземе по всяко време.

— Да изпратя някого ли? Не, сержант — вие я отмъкнахте, значи вие ще я върнете обратно. Просто използвайте дистанционното за гаражната врата в колата, а после излезте през страничната врата на гаража. Можете ли да се справите с това, или трябва да се обадя на шефа на полицията?

— Не, сър. Ще намеря някой да я закара до дома ви.

— Само се уверете, че знае какво ще кара. Този автомобил струва повече пари, отколкото десет ченгета получават за една година. Не искам да виждам нищо ударено или одраскано.

— Да, сър — отговори Макграт.

Таксито спря при „Ийст Ривър Плаза“, на входа откъм Сто и седемнайсета улица, и Хънтър навлезе в огромния търговски комплекс за първи и както се надяваше, последен път в живота си.

Последва указателите до „Костко“ и подаде официалния документ за достъп на усмихнатата служителка пред главния вход.

— Къде е бързото хранене? — попита.

Тя му показа и Хънтър се насочи нататък. Трип седеше на една странична маса, с парче пица и безалкохолна напитка пред себе си.

— Стани — нареди Хънтър.

— В случай че си забравил, аз провеждам тази среща — отговори Трип. — Седни.

— Не и докато не се уверя, че не носиш микрофон.

— Микрофон ли? Вероятно си мислиш, че всички са сбъркани като тебе.

Трип се изправи и за втори път този ден се остави да го претърсят.

— Какво искаш? — изръмжа Хънтър, когато двамата седнаха.

— Ти си майстор в преговорите. Мислех, че ще преговаряме.

— Добре, ето последното ми предложение — каза Хънтър. — Ти няма да получиш нито цент и ще преструктурирам така собствеността си, че когато умра, да останеш беден като църковна мишка.

— Когато умреш? — изгледа го Трип. — Ти отиваш в затвора. А щом светът разбере какви си ги натворил, се съмнявам, че ще преживееш първата нощ. И дори да те сложат в единична килия, не бих се изненадал, ако те убие някой от надзирателите.

— Нямаш доказателства, за да ме тикнеш в килията.

— Нямам ли? А какво ще кажеш за всеки телефонен разговор, който си провел с твоя швейцарски адвокат, господин Йост. Слушах ги. Отначало си помислих, че правиш някакви безумни високорискови инвестиции, но ти звучеше толкова самодоволно — сякаш знаеше предварително какво ще се случи. Изглежда е било точно така.

— Самоувереността не е престъпление — каза Хънтър.

— Ала това не е всичко: отне ми седмици търсене из архивите ти, докато най-накрая докопах златната жила — срещата на Търкс и Кайкос. Даже си я записал. Глупав ход, Левит. И си запазил записа. Още по-глупаво. Но разбирам защо си го направил. Не обичаш да губиш. Нещо повече, мразиш някой друг да печели. Този запис е бил застраховката ти. Смяташ, че ако те хванат, можеш да го използваш, за да се пазариш. Ако Национална сигурност успее да залови човека, който е организирал аферата „Гутенберг“, може и да отървеш смъртната присъда.

Хънтър се засмя.

— Не знам какво си въобразяваш, че си намерил — бавно изрече той, — но ще се погрижа да потърся тази така наречена златна жила веднага щом се прибера вкъщи. Тази среща приключи.

Хънтър понечи да се изправи.

— За толкова тъп ли ме смяташ? — спря го Трип. — Смяташ ли, че можеш просто да изтичаш у дома и да унищожиш доказателствата? Имам всичко, татко. Телефонните обаждания до адвоката, срещата в Търкс и Кайкос — всичко е на една флашка.

— А ти и твоят съзаклятник Каин възнамерявате да ги споделите със света, независимо дали ще ви платя, или не.

— Няма повече Каин — прекъсна го Трип. — От известно време е извън играта. А аз промених решението си за публичността.

Хънтър се облегна назад.

— И какво означава това?

— Значи, че колкото и да искам да те накажа, обичам дядо си прекалено много, за да унищожа името му, наследството му и всичко, за което се е трудил цял живот. Готов съм да запазя тайната. Но това ще ти струва нещо.

— Колко?

Трип удари с юмрук по масата.

— Колко мислиш, задник? Знаел си точно какво ще се случи. Но не си предупредил никого. Стоял си и си го оставил да се случи. Колко ли? — Момчето понижи глас до дрезгав шепот. — Един милиард шибани долара. Всеки цент, който си спечелил, като си се възползвал от мизерията на всички останали.

— Ти си луд.

— О, не, татко. Аз съм повреден, но не съм луд. Искам още в понеделник сутринта да създадеш фондация на името на мама. И тогава, като великодушен филантропски жест, ще финансираш фондация „Марджъри Олдън“ с един милиард долара в памет на покойната си съпруга и ще посочиш своя син за председател на Управителния съвет.

— И какъв е твоят велик план, господин председател?

— Ще използвам парите за поправяне на щетите, които си нанесъл.

— Обзалагам се, че ще го направиш. А какво ще стане с мен?

— С теб ли? Ще бъдеш герой. Твоята снимка ще бъде по първите страници на вестниците в Америка. Добродетелният Хънтър Олдън, милият и щедър глобален хуманист. И само аз ще знам какъв долен и отвратителен мръсник си всъщност.

Сърцето на Трип препускаше, когато излезе от „Костко“ и мина през паркинга до вана. Баща му се хвана на въдицата, ала после го изпусна.

„Никога не позволявай на другия да ти види картите“, учеше го дядо му още преди години. А Трип беше изиграл коза си, който дори не беше в ръката му. Флашката.

Сега Хънтър знаеше, че съществува, и щеше да прерови къщата в опити да я намери. Рано или късно щеше да стигне до стаята на Питър и всичко щеше да приключи.

Трип седна зад волана и набра Патрис.

— Трип, олекна ми. Хубаво, че се обади — зарадва се братът на Питър. — Добре ли си?

— Добре съм, но наистина се нуждая от тази флашка, за която ви казах. Намерихте ли я вече?

— Огледах, няма я никъде, но сега съм по-загрижен за теб, отколкото за флашката.

— Не се тревожете за мен. Моля ви само да продължите да търсите. Сигурен съм, че е забутана някъде из вещите на Питър.

— Повечето от тях обаче още са в къщата ви.

— Патрис, вие сте негов брат. Сега всичко е ваше. Дори не трябва да питате никого. Просто идете в къщата и ги вземете. Ще ви дам кода за гаража.

— Мисля, че най-напред с теб трябва да седнем и да поговорим — каза Патрис. — Можем ли да се срещнем някъде?

Трип почувства отзад на врата си студеното дуло на пистолет. Бавно вдигна глава и погледна в огледалото за обратно виждане.

Медисън.

— Не можем да се срещнем точно сега — бързо приключи Трип. — Скоро ще се свържа с вас.

Затвори телефона и се обърна към задната седалка.

От горещото кафе лицето на Медисън беше зачервено и изприщено. Имаше мехури, а отдясно под ухото и белег от електрошоковия пистолет.

— Леле, пич — възкликна Трип, — наистина трябва да отидеш на дерматолог или никой няма да иска да дойде с тебе на абитуриентския бал.

Медисън вдигна пистолета и го стовари тежко върху ключицата на момчето. Болката го прониза чак до мозъка, но Трип прехапа устни, решен да не изкрещи.

— Чух отчаяната ти молба до брата на Питър. Май си загубил доказателството. Знаех си, че никога няма да можеш да се справиш сам.

— Може би. Ала след като уби Питър и Сайлъс и ме заключи на онази лодка, реших, че е по-безопасно да действам като единак. Как така ме намери?

— Въобще не ме затрудни. Знаех, че ще се свържеш с баща ти — само трябваше да го проследя. Наблюдавах ви иззад два палета със салфетки. Не можех да чуя нищо, но по жестовете ви ми се стори, че сключи сделка с него. Колко му поиска?

— Няма значение — отвърна Трип. — Пак ще ти дам твоя дял.

— Ти ще дадеш на мен? — Медисън отново го фрасна с дръжката на пистолета по рамото.

Този път Трип изпъшка.

— Защо го направи? Казах ти, че ще си получиш парите — всичките десет милиона.

— А колко ще вземеш ти? — Медисън се приготви за нов удар.

— Целия милиард. — Трип се хвана за удареното рамо. — Всеки цент, който е спечелил от „Гутенберг“.

Медисън се изсмя.

— И защо ще ти дава цял милиард, след като на мен ми отказа и сто милиона?

— Защото ще плати всичко, което поискам, за да мълча — извика Трип и се извърна, пронизвайки го с очи. — И не го дава на мен. Основавам фондация на името на майка ми. Щом го направя, той ще знае, че никога няма да кажа нито дума за „Гутенберг“. Това би омърсило паметта й.

— Майка ти идеалистка ли беше, Трип? Това ли си взел от нея? Защото очевидно не си наследил убийствения инстинкт за бизнес на баща ти. За него идеалите са празни думи, когато са сложени пари на масата. Хайде да се повозим.

Трип се обърна и запали мотора.

— Къде отиваме? — попита.

Медисън се приведе напред.

— На Източна осемдесет и първа улица. Ще сключа сделка с дявола.

— Защо? Нали ти казах, той се съгласи да плати. Ще прецакаш всичко договорено.

— Ти не загряваш, нали, Трип? Сделките са това, за което живее Хънтър Олдън. И знаеш ли какво му харесва най-много? — прошепна Медисън и Трип усети топлия му дъх в ухото си.

— Какво? — попита Трип, докато потегляше.

— Да получава това, което иска, на най-ниската цена.

Температурата беше точно на прага на замръзването, така че улиците бяха покрити с онова, което метеоролозите наричат зимен микс — противна смесица от сняг, суграшица и леден дъжд, която може да парализира града.

Преминахме с колата по Трето авеню покрай обичайната навалица пред „Блумингдейл“, където половин дузина купувачи, заредени с прекален оптимизъм, се озъртаха в търсене на такси. Видях просвет по Шейсета улица и увеличих скоростта.

— Мислиш ли, че имаме шанс да получим заповед за обиск? — замисли се Кайли.

— Вече знаеш отговора, затова не попита Ъруин Даймънд — казах. — И не се хаби пак да настояваш пред Кейтс. Вчера вече ни отказа.

— Онова беше различно. Говорехме да преровим цялата къща на Олдън, за да търсим отрязаната глава. А сега искаме само да надникнем за малко в гаража, до който е стаята на Питър. Колко време може да ни отнеме да намерим флашката?

— Няма да има никакво значение, дори да намерим главата на Питър на масата в трапезарията на Олдън — казах. — Липсва ни причина за обиск. Всичко, което имаме, е изкуфяла старица, дърдореща за предполагаемо престъпление на бели якички.

Завих наляво по Шейсет и седма улица. Точно до участъка има и пожарна, така че паркирането на пресечката е лукс, дори за ченгетата. Но пред Деветнадесети едно познато превозно средство заемаше ценни десет квадрата от недвижимата собственост на Нюйоркската полиция.

— Изглежда, Хънтър Олдън най-накрая си получава обратно колата — отбелязах.

— Перфектно — възкликна Кайли.

Нямах представа какво има предвид, но после разбрах, че не говори на мен. В очите й се бе появил онзи блясък, който авторите на комикси използват, когато на някого от героите им му хрумне наистина лоша идея. Познавах достатъчно добре партньорката си, за да разбера каква точно е лошата й идея.

— Влизам вътре. — Тя изскочи от колата. — Можеш ли да ми донесеш кафе от „Гери“?

— Не — казах, следвайки я по стълбището и през вратата на участъка. — Те доставят.

Тя се насочи право към дежурния сержант Макграт.

— Къде се губиш, детектив Макдоналд? — попита той.

— На борба с престъпността, при това свърших страхотна работа — отговори тя, докато изтърсваше снега от косата си. — Защо питаш?

Той се наведе напред и я изгледа от горе надолу.

— Получи ли тази сутрин обаждане от гаража? Отнася се за автомобил от местопрестъпление, готов да бъде предаден на собственика си — господин Хънтър Олдън.

Кайли ме погледна и сви рамене.

— Получих.

— Тогава защо не позвъни на господин Олдън и не го осведоми? — заинтересува се Макграт.

— Истината ли да кажа?

— Би било освежаващо.

— Не се обадих, защото е кретен — каза тя. — Също така имах час при зъболекар, но най-вече защото Олдън направи всичко, което можа, за да попречи на разследването на двойно убийство. Така че реших да го оставя да се гърчи.

— Проблемът, детектив, е, че вместо да се гърчи, той налетя на мен. Тук си имам достатъчно работа с обикновените граждани, за да си губя времето и да си играя на специално ченге като вас двамата.

— Между другото — прекъсна го Кайли, — моят партньор не знаеше, че колата е готова да бъде взета.

— Не взета — поправи я Макграт. — Доставена. За двайсет и две години никога не съм освобождавал нищо от веригата от доказателства, без собственикът да дойде тук и да се подпише за него. Но изглежда, правилата не важат за вашия господин Олдън. Така че сега се налага да изпратя двама от моите служители, за да я върнат.

— Не, не се налага. Моя е вината, че е трябвало да се занимаваш с това. Аз ще свърша тази работа — сведе очи тя. — Наистина съжалявам, сержант. — Тъй рече жената, която наистина никога не се извинява.

Макграт се хвана.

— Извинението се приема. — Той й подаде пакет документи. — Вкарай я в гаража му. Ако Олдън е там, да се подпише. Ако не е, остави документите на предната седалка, а той ще ми изпрати по факса подписано копие.

Вдигна един ключодържател. На него бяха закачени малък черен чип и златно разпятие.

— Твоят основен електронен ключ — поясни Макграт, почуквайки логото на „Майбах“ върху чипа. — Само го сложи в джоба си, а той ще свърши всичко останало. Не мисля, че Исус на кръста е от оригиналното фабрично оборудване, но не може да навреди. С Бога напред. — Подхвърли й ключодържателя.

Хънтър Олдън беше свикнал да е най-важният човек, където и да се появеше. Ала докато седеше на масата в заведението за бързо хранене в „Костко“, осъзна, че е никой. Искаше му се да се изправи и да извика: „Вие знаете ли кой съм аз? Имам повече пари, отколкото всички вие накуп“.

Погледна си часовника. Бяха минали седем минути откакто Трип си тръгна, като му нареди да изчака пет минути. Това само доказваше колко малко го познава синът му. Трип наистина ли си мислеше, че Хънтър ще се опита да го проследи? Хънтър си има хора за това. Всъщност — имаше. Блекстоун беше мъртъв, а Уилър бе призрак, когото никога не бе срещал.

Така че беше приел единствения вариант, който му оставаше. Съгласи се да създаде фондация на името на Марджъри. Обеща да проведе пресконференция в понеделник сутринта, което му осигури по-малко от 48 часа, за да намери по-евтин начин да запуши устата на Трип.

Най-сетне стана, излезе от комплекса „Ийст Ривър Плаза“ и тръгна на запад по Сто и седемнайсета улица. Разходката в снежната вихрушка проясни мислите му, но не беше облечен подходящо за времето, затова, щом стигна до Второ авеню, почука на прозореца на едно неработещо такси, което бе спряло на светофара.

За двеста долара шофьорът с радост се съгласи да се върне на работа и да го закара до Осемдесет и първа улица.

Къщата беше топла и гостоприемна, а тъй като ключовете на Джанел ги нямаше във фоайето, той разбра, че всичко е на негово разположение. Отиде направо в кабинета си.

И тогава чу натрапника, преди да го види.

— Господин Олдън, чаках ви. Позволих си да се разположа като у дома си.

Беше учителят на Трип. Седеше в един фотьойл и отпиваше питие. Лицето му беше обгорено, но Хънтър не се заинтересува от тази подробност.

— Как, по дяволите, влязохте в къщата ми? — избухна той. — Съпругата ми ли ви пусна?

— Не мисля, че си е у дома — каза Медисън. — Синът ви ми отключи.

— Трип е тук, така ли? Къде?

— Долу, в гаража — кимна Медисън.

— Стойте там — заповяда Хънтър, отиде до бюрото и натисна бутона за домофон на телефона. — Трип, домъкни си задника тук.

— Няма как да стане — каза Медисън. — Трип е… — На лицето му изгря самодоволна усмивка. — Трип за момента е вързан.

Хънтър седна и кръстоса крака така, че ръката му се оказа на сантиметри от револвера 38-и калибър в кобура на глезена.

— Не знам точно какво става, но по-добре веднага да ми обясните какво всъщност правите тук.

— Дойдох, за да ви кажа, че бяхте прав.

— За какво?

— Всеки си има цена, господин Олдън.

— И всяка щедра оферта има срок, който изтича, господин Медисън. Вчера бях готов да ви платя двадесет хиляди долара, за да ме уведомите, когато се чуете с моя…

— Млъквай — извика Медисън. — Не говоря за двайсет хиляди. Говоря за стоте милиона, Левит.

Хънтър замръзна.

— Ти си Каин?

— Престанах да бъда Каин. Сега съм само учителят на сина ти от „Барнаби“. И с голямо съжаление трябва да ти кажа, че Трип е зле по икономика. Разбрах, че иска един милиард долара, а всичко, което предлага в замяна, е обещание, че няма да те издаде. Обещание? От тийнейджър, който мрази всичко, което е важно за теб? Caveat emptor, на твой риск, господин Олдън. Аз, от друга страна, мога да ти дам гаранция за много по-малко пари.

— Чух предложението ти. Сто милиона.

— Такава беше идеята на Трип. Щяхме да ги разделим петдесет на петдесет, но тъй като той вече не е в играта, с удоволствие ще взема моите петдесет. Но търгът приключва утре в 9:01 — една минута след като Федералният резерв отвори за банкови преводи.

Хънтър постави ръка на маншета на панталона си. Усещаше пистолета през плата.

— Такъв ли е планът ти? — изгледа го с насмешка Медисън. — Да ме застреляш, да слезеш долу, да гръмнеш и Трип, а след това да се отървеш от двата трупа, преди жена ти да се прибере за вечеря? Това не е за теб, Хънтър. Ти си по заповедите, не по черната работа.

Хънтър бавно отдръпна ръката си и я отпусна върху креслото.

— Би било арогантно някой от моята финансова група да дава бизнес съвети на някого от твоята — продължи Медисън. — Но както виждам нещата, можеш да прехвърлиш на сина ти неговия милиард и да се надяваш, че няма да промени решението си, след като похарчи всичко. Или да ми платиш петдесет милиона и да получиш гаранция за цял живот. Животът на Трип.

Хънтър се пресегна и взе снимката на Марджъри и Трип, която стоеше на бюрото му от петнадесет години. Замисли се за миг, после погледна към Медисън.

— Ще ти дам двайсет милиона долара — каза. — Това е последното ми предложение. Изтича след десет секунди.

— Сключи отлична сделка, господин Олдън — кимна Медисън. — Приемам офертата.

Учителят се изправи и посегна да му стисне ръката.

— Майната ти — изруга Хънтър.

Усмивка, наподобяваща по-скоро победоносна гримаса, пробяга по лицето на Медисън. Той отдръпна ръка, отстъпи крачка назад и излезе от стаята.

Хънтър остана да седи мълчаливо, докато слушаше как Медисън излиза през външната врата. Очите му все още бяха втренчени в снимката на Марджъри и Трип. И тогава без предупреждение вълната го заля…

Вълната от емоции, погребани под годините на цинизъм и безсърдечност. Изведнъж се надигна в него и го потопи. Разкаяние. Угризения. И най-вече скръб от загубата на единственото му дете.

Той стана, отиде до бара, взе бутилката „Ричард Хенеси“ за три хиляди долара и отново се свлече в креслото си.

Все още взрян в снимката, надигна бутилката и отпи дълга глътка. Още една. И още. Докато най-накрая се пресегна да постави фотографията с лицето надолу върху бюрото. Но не можа.

Всичко, което успя да направи, беше да пресуши бутилката до дъно.

А единственото нещо, което усети след това, беше вцепенението.

— Беше тъмна и бурна нощ — въздъхна Кайли, докато направляваше майбаха през града.

— Престани да театралничиш и се съсредоточи върху шофирането, ако може — смъмрих я аз.

— За Бога, Зак, отпусни се. Виждаш колко внимателно карам.

В интерес на истината, така си беше. Снегът, лек и пухкав преди няколко часа, сега беше станал мокър и лепкав. Тук-там черен лед проблясваше по асфалта като заложени противотанкови мини, но поне този път Кайли успяваше да държи под контрол шофьорските си умения, заимствани от „Бързи и яростни“.

Спря на червено на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню.

— Беше глупаво да тръгнем с една кола — каза тя. — Помисли ли как ще се върнем от дома на Олдън?

— Аз съм полицай — отговорих. — Ще се обадя на 911. Возя се с теб, защото имах видение как паркираш в гаража, затваряш вратата и преобръщаш всичко наопаки, докато аз седя отвън в придружаващата кола и се бия по главата, че съм ти се доверил.

— Наистина ли допускаш, че бих го направила?

— Обикновено не би посмяла, но все пак много добре те познавам, Кайли. Точно сега си захапала този случай като настървено куче. Само че Кейтс не мисли така. Просто опитвам да те защитя от самата теб.

Светофарът светна зелено и тя пое по Осемдесет и първа улица, зави наляво и спря през няколко врати от къщата на Олдън.

— Кой от тези бутони отваря гаражната врата според теб? — попита, поглеждайки към контролния панел над огледалото за обратно виждане.

Преди да успея да изрека „нямам представа“, вратата на гаража започна да се вдига.

— Улучи го — похвалих я.

— Какво искаш да кажеш? Още не съм натиснала нищо.

Гаражната врата зейна и дневната светлина нахлу във вътрешността.

— Що за чудесия! — възкликна Кайли.

И наистина пред очите ни се разкри чудо: на мястото, запазено за колата мечта на Олдън, стоеше стара очукана таратайка, син ван. Същият онзи син ван. А зад него връзваше задните врати с въжето за бънджи самият Райън Медисън.

Изхвърчах от колата с изваден пистолет и тичайки към него, извиках с все сила:

— Стой! Нюйоркска полиция…

Ала не успях да довърша, защото се препънах в нещо метално. Може би беше капак на шахта или стърчаща плоча, не разбрах точно, защото залитнах встрани и след миг се приземих по задник в една снежна пряспа.

Може би това беше най-щастливият инцидент в живота ми, тъй като в същата секунда Медисън стреля точно към мястото, където стоях.

Извъртях се, пропълзях през лапавицата по улицата и се прикрих зад една паркирана кола. Отново взех на мушка обляния в светлина Медисън, но не посмях да натисна спусъка. Не знаех кой още е с него в гаража, а при една смъртоносна грешка първият въпрос, който щяха да ми зададат при разследването, щеше да бъде: Защо откри огън по частен дом?

Кайли беше излязла от майбаха и приклекнала зад отворената му врата. И тя беше извадила пистолета си, ала също като мен не се решаваше да стреля.

— Нюйоркска полиция — извика тя. — Обкръжен си. Не мърдай.

Медисън обаче се размърда. И то бързо.

Скочи във вана, даде на заден и изхвърча на улицата. Завъртя рязко волана, пак натисна газта, закачи една паркирана кола и отпраши към Пето авеню.

— Влизай — изкрещя Кайли и се хвърли зад волана.

Влетях до нея.

— Дръж се — нареди тя и даде газ.

Гумите избуксуваха на място, после се изстреляхме напред. Ванът зави наляво по Пето авеню точно когато светофарът мина от жълто на червено.

Кайли натисна клаксона, профуча покрай светофара, занесе на завоя и успя да овладее колата миг преди да се качим на бордюра и да се забием в музея „Метрополитън“.

— Това определено не е кола за такова време — отбеляза тя. — Ала не се притеснявай, ще го настигнем.

Грабнах радиостанцията си.

— Тук е детектив Зак Джордан. С партньора ми току-що бяхме обстреляни от частен дом на Две Осем Изток Осем Едно. Изпратете патрули, за да обезопасят сградата. Стрелецът е в движение със син ван „Додж“, който се насочва на юг по Пето авеню след улица Осем Нула. Нуждаем се от всички налични патрули, за да го засечем от юг и от изток. Предупредете ги, че преследваме стрелеца с частна черна лимузина.

— По дяволите, Зак — изруга Кайли. — Защо трябваше да им се обаждаш толкова бързо?

— Ако имаме късмет, някоя патрулка може да го спре, преди да е станало по-лошо. Пък и защо да не се обадя?

— Защото последното нещо, от което се нуждаем сега, е куп каубои в сини униформи, които се щурат навсякъде, сякаш преследват О Джей Симпсън по шосе 405. Чудо ще бъде, ако сами не се изпоблъскат в тази поледица.

— Целият съм вир-вода. И в момента изобщо не ми е до партньор, който иска да направи всичко сам и непрестанно оспорва всяко мое шибано решение. Защо не престанеш? По-добре излей цялата си ярост върху кучия син, който току-що опита да ме убие.

— Съжалявам — промърмори тя.

И макар че едва я чух, бях сигурен, че поне си го мисли.

Тя даде газ и вълшебната лимузина за един милион долара се стрелна по следите на потрошения ван.

Бързи и яростни в нова версия.

— Този звяр е нещо като най-скъпия тобоган в света — проклета шейна — изкрещя Кайли, докато лимузината занасяше по улиците на един от най-луксозните квартали в града. — За толкова пари можеха да добавят и двойно предаване.

Бяхме на по-малко от една пресечка зад вана, но едва успявах да различа стоповете му през бръснещия сняг. А после на Седемдесет и шеста улица те изведнъж изчезнаха.

— Кучият син угаси светлините и се навря пред онзи автобус — каза Кайли.

— Мини пред него — предложих. — Засечи го.

— Тази скапаняшка кола няма даже лампа и сирена.

Тя ускори, за да задмине автобуса, и натисна клаксона.

Голяма грешка. Шофьорите на автобуси в Ню Йорк не гледат дружелюбно на подобни изпълнения, особено ако са от задници в лимузини.

Автобусът увеличи скоростта, а водачът му погледна надолу и ни показа среден пръст. Бяхме един до друг и аз свалих прозореца, за да размахам значката си. Но е трудно да си представиш, че маниакът в богаташката кола може да е полицай, и човекът от автобуса вероятно предположи, че му отвръщам със същия обиден жест. И затова навлезе в нашето платно.

Кайли се прибра наляво зад него и точно когато прелитахме през кръстовището на Седемдесет и втора и Пето, чухме трясъка. Трябваше ни само секунда, за да съобразим, че не бяхме ние, не беше и автобусът. Беше ванът.

Медисън беше завил надясно, беше разбил дървената преграда и сега се насочваше на запад през Сентръл Парк.

Кайли удари спирачки и колата се завъртя на 360 градуса. Тя даде заден ход, върна се половин пресечка и навлезе в Сентръл Парк през Портата на изобретателите на Седемдесет и втора улица, като маневрираше около парчетата от преградата, разпръснати по пътя.

Ванът още се движеше, но въжето за бънджи не беше издържало удара в преградата. Задните врати зееха отворени.

С включени дълги светлини можехме само да видим как се люлееха диво в снежната вихрушка. Кайли превключи на къси и пред очите ни се открои вътрешността на вана. Трип Олдън, с вързани ръце и крака, мъчеше да достигне отворените врати.

Кайли мина в лявото платно и ги приближи.

— Какво правиш? — разтревожих се.

— Исках да го блъсна отзад — каза тя, — но ако хлапето падне, ще го прегазя.

Завихме по „Ийст Драйв“ и се изравнихме с вана. Бяхме на сантиметри от него, когато Медисън изведнъж сви вляво и удари десния калник на майбаха.

— Остави го — извиках, когато Кайли успя да овладее колата след удара. — Ще повикам подкрепление. Можем да затворим всички изходи от парка за трийсет секунди.

— Така е, ала само изходите за автомобили — възрази тя. — Ако го изпуснем, той ще изостави колата и ще прескочи стената, където поиска от тук до Сто и десета улица.

Тя отново се приближи до вана и този път Медисън зави рязко надясно, качи се на бордюра и изскочи на тревата, която през юли беше буйна и зелена, но в полуздрача на януари блестеше като стъкло на светлината на фаровете.

Ванът излезе от контрол и се плъзна странично надолу по хълма. Майбахът не се справи по-добре. Кайли наби спирачки, но гумите поднесоха и ние профучахме по заледения склон като хокейна шайба за един милион долара.

Напрегнах се в очакване на гърмежа, осъзнал, че имаше само две възможности. Или Медисън щеше да ни убие и двамата с един изстрел, или щеше да повали Кайли и да използва следващия куршум за мен.

Но съществуваше и трета възможност, за която въобще не бях помислил.

Медисън стреля и на прозореца разцъфна мрежа от пукнатини, наподобяваща паяжина. Но стъклото не се разби. Той стреля още два пъти, ала куршумите не можаха да го пробият.

И тогава си спомних небрежното подхвърляне на Сайлъс Блекстоун, когато се опитваше да ни впечатли колко богат е клиентът му. Не бяхме в някакво просто купе на колела за четиристотин хиляди долара. Лимузината беше бронирана, а прозорците — устойчиви на куршуми.

Майбахът на Хънтър Олдън беше спасил живота ни.

Райън Медисън застина изумен. Свали пистолета и изведнъж осъзнал, че има пред себе си две много ядосани ченгета, направи единственото, което можеше.

Побягна.

От източната страна на езерото имаше стълбище, но то беше поне на стотина метра, а дъното беше покрито с лед. Така че той се насочи натам, където неговият ван беше излетял във въздуха, като стреляше назад тичешком.

Поисках подкрепление по радиостанцията, после двамата изпълзяхме от колата и се прикрихме зад подсилените със стомана врати.

— За да се покатери по брега на езерото, и двете му ръце трябва да са свободни — извиках. — Веднага щом прибере оръжието, ще го последвам. Ти ще ме прикриваш.

Медисън стреля още веднъж към нас.

— А ако е възможно, ще се опитам да го заловя жив — казах.

— Сега — даде ми знак тя.

Медисън, който беше стигнал до западния край на езерото от бетон, пъхна пистолета си под сакото и постави ръце на стената.

Изскочих иззад вратата и се затичах към него.

Мислех, че ще му е трудно да се изкачи, ала този тип показа невероятна пъргавина. Бързо се набра, прехвърли се през ръба и след секунда вече стоеше на брега, насочил пистолета си към мен.

Хвърлих се на земята и куршумът изрови бетона на педя от главата ми.

Кайли стреля по него.

— Пропусна, кучко — изкрещя той.

Но знаех, че не беше така. Кайли беше най-добрият стрелец в класа ни в Академията, не беше в стила й да пропуска. Просто опитваше да привлече огъня му, за да мога да стигна до него.

Чувах сирените и виждах как мигащите светлини навлизат в парка откъм Източна седемдесет и втора улица.

— Медисън — извиках. — Заобиколен си. Хвърли пистолета.

— Гледал съм прекалено много филми, Джордан — отговори той. — Да се предадеш, е много невзрачен финал.

Той стреля по мен. Куршумът отново мина на сантиметри. Претърколих се.

— Зак? — извика Кайли.

Произнесе само името ми, но бяхме партньори достатъчно дълго време, за да разбера какво имаше предвид.

— Направи го — изкрещях.

Кайли се изправи и стреля над вратата на майбаха. Куршумът проби малка чиста дупка точно под челюстта на Медисън и излезе през тила му, разпръсквайки кървави парчета.

От гърлото му се изтръгна някакво гъргорене и той остана за миг замръзнал, с вдигнати ръце. После тялото му се килна напред към езерото и мъжът се стовари по очи върху бетонираното дъно.

Това ми напомни за първия път, когато видях Райън Медисън. Той подскачаше по бюрото в класната стая като Кинг Конг и се бореше с въображаеми самолети. После, смъртно ранен, положи внимателно отвлечената кукла „Барби“ в нозете си и рухна на пода.

Погледнах Кайли. Тя вървеше към мен, а премигващите светлини от струпващите се полицейски коли хвърляха отблясъци в русата й коса. За пореден път красавицата беше убила звяра.

— Да вървим — каза тя.

— Да вървим ли? Кайли, ти току-що уби човек. Беше при самозащита, но не можеш да си тръгнеш ей така…

— Зак, чуй ме. Ще пиша обяснения за тази бъркотия поне седмица и половина, но проклета да съм, ако започна сега. Трип Олдън още се укрива. Ако не го заловим, може да ни се изплъзне завинаги.

Тя се насочи към брега на езерото. После спря, обърна се и извика:

— Или си с мен, или не си. Решавай.

Последвах я.

— Един въпрос — изкрещях. — Как предлагаш да го открием?

— Първото, което ще ми трябва — заговори тя, катерейки се по брега, — е кола.

— Няма да допускаме една и съща грешка два пъти — каза Кайли, като отмина три седана, преди да забележи празен джип с работещ двигател. — Качвай се.

И потегли, преди да успея да затворя вратата. Две униформени ченгета зъзнеха в студа и чакаха заповеди. Кайли натисна спирачките и свали прозореца.

— Ваш ли е? — попита тя.

— Не, госпожо — отговори единият.

— Аз съм детектив Макдоналд. Разберете на кого е джипът и му предайте, че съм го взела, защото нашата лимузина е на дъното на езерото.

Тя направи обратен завой и даде газ, а аз пуснах за издирване Трип Олдън и изпратих патрули до апартаментите на Хъч и Лони.

— Не ме интересува колко политици държи Хънтър Олдън — заговори вбесена Кайли. — Достатъчно дълго се кри зад властта и привилегиите си. Няма повече да се съобразявам с прищевките му.

— По дяволите, Кайли, на кого си мислеше, че ще служиш, когато постъпи в „Специални клиенти“? На бойскаутите ли? Хънтър може да е пълен кретен, ала той печели повече пари, плаща повече данъци и създава повече работни места, отколкото някой бачкатор. Ако не можеш да го приемеш, значи си сбъркала професията.

Тя спря на светофара. Някои хора плачат, когато ги боли. Кайли Макдоналд издиша пламъци.

— Медисън насочи револвер в главата ми от десет сантиметра и дръпна спусъка. Това нямаше да се случи, ако проклетият Хънтър Олдън не беше ни излъгал. Ще го пипна, Зак. Кълна се в Бога, че ще го сторя.

— И аз не по-малко искам да го заковем за нещо. Но да му налетиш като щурмовак и да не се съобразяваш с прищевките му, не е вариант.

Изминахме останалата част от пътя в мълчание. Пред дома на Олдън бяха спрели две патрулни коли от Деветнадесети. Старшият полицай се приближи:

— Той е вътре, Зак. Казва, че синът му не е вкъщи, и не мога да претърся мястото.

Натиснахме звънеца. Олдън излезе и ни изгледа презрително, сякаш бяхме натрапници, които смятаха да пъхнат под вратата му диплянки за доставки на храна.

— Къде е Трип? — процеди той.

— Щяхме да ви попитаме същото — отговори Кайли.

— Откъде, по дяволите, да знам? — Беше подпухнал, сякаш току-що излизаше от запой.

— Беше във вашия гараж преди половин час — каза тя.

— А аз бях на горния етаж с проклетия убиец и се опитвах да попреча Трип да стане следващата му жертва. Правех каквото трябваше, за да го спася. Ако вие двамата си бяхте свършили работата, нямаше да съм в това положение.

Кайли не отстъпи.

— Да си свършим работата ли? Вероятно имате предвид да намерим похитителя на сина ви? Може би щяхме да имаме повече късмет, ако си бяхте дали труда да съобщите, че е отвлечен.

— Не ми прехвърляйте топката, детектив. Знаете ли какво е да ви заплашат: Обадиш ли се на ченгетата, ще убием детето ти. Какво можех да направя? Мислех, че може да си имам работа с руската мафия. Откъде да предположа, че е бил смотаният му учител Медисън. Когато най-сетне се появи, направих това, което умея най-добре. Сключих сделка с него. Планът е той да се върне утре, а аз да му преведа парите.

— Плановете на господин Медисън се промениха — уведоми го Кайли. — Той няма да се появи.

— Задържахте ли го?

— На път е за моргата. Колата ви беше замесена в полицейска акция. Ще са нужни още няколко дни, преди да си я получите.

— Майната й на колата. Къде е Трип?

— Струва ми се, че вече ви отговорих на този въпрос — заяви Кайли.

Очевидно моят опит да я обуча на деликатност, се беше провалил. Реших да се намеся.

— Господин Олдън — казах, — направихме всичко възможно, за да заловим Медисън жив, но той откри огън по нас. Най-напред стреля от вашия гараж, а след това — докато го преследвахме в парка. В суматохата Трип успя да избяга. И се укри. Надявахме се, че се е прибрал вкъщи.

— Е, сега може да спрете да се надявате. И да се разкарате, като вземете и приятелчетата си с вас. — Олдън посочи двете патрулни коли пред къщата. — Блокират ми алеята.

Отстъпи крачка назад и затръшна вратата.

Мобилният ми иззвъня, погледнах кой ме търси.

— Кейтс — казах.

Кайли разпери ръце, а аз приех обаждането.

— Да, шефе.

— Стоя тук с един мъртъв гимназиален учител, частен автомобил, чийто ремонт вероятно ще струва на данъкоплатците половин милион долара, и стотина репортери, които напират да разберат на кого принадлежи заслугата за тази бъркотия.

— Капитане…

— Не съм завършила, Джордан. Какво ще стане, ако полицейският комисар се появи и ме попита защо двама служители под мое командване са застреляли заподозрян, а след това са изчезнали?

— Капитане, може да му кажете, че сме преследвали двама заподозрени. Заловихме единия, но той откри огън по нас и беше застрелян. А нямаше как да останем, за да пишем доклад, тъй като продължаваме с издирването.

— Вие му кажете. Защото, ако се появи и не сте тук, аз ще му обясня, че сте напуснали местопроизшествието, за да си потърсите по-добра работа в пътна полиция.

— Идваме, капитане.

— Още нещо, Джордан. Претърсихте ли синия ван, след като го набутахте в езерото?

Не. Изхвърчахме от парка, защото партньорката ми се вкисна, че са й насочили пистолет в главата, а нямаше и търпение да си поприказва с Хънтър Олдън.

— Не, госпожо — признах. — Първите полицаи вече бяха дошли, така че оставихме огледа на тях. Сега ще ми кажете ли какво имаше в него, или трябва да изчакам, за да го прочета в утрешния вестник?

— Предпочитам аз да ви изчакам. И двамата — отговори тя. — Искам да ви видя физиономиите, когато разберете какво сте пропуснали.

Нищо не привлича тълпата така, както една прилична престрелка, и когато се върнахме в парка, той беше осветен като снимачна площадка: пълен с полицейски коли, пожарни, линейки, новинарски екипи, огромен авариен камион „Форд 4400“, който приличаше на мамут…

И Кейтс.

— ВИ 52 — извика тя веднага щом ни видя да се задаваме. — Или това е следващата разпоредба на управлението, която смятате да нарушите?

Вътрешна инструкция 52 изисква всеки служител, който е употребил оръжие и това е довело до нараняване или смърт, да мине на тест за алкохол. Досега никое ченге не се е проваляло на него, затова повечето го намират за унизителен. Вероятно поради това Кейтс изрева достатъчно силно, та да я чуят поне десетина полицаи.

— Тя е по-ядосана на мен, отколкото на теб — измърмори Кайли, докато се мъкнехме пред камерите към вана, където ни чакаше човек от „Вътрешни разследвания“, за да ни даде да духаме в дрегер.

Бяхме обявени за чисти от алкохол и се върнахме да докладваме на Кейтс. Тя стоеше с Чък Драйдън зад екрана, който използваме, за да възпираме папараците.

— Това беше във вана. — Той посочи жълтия полиетиленов калъф, покрит със скреж. — Калъфът от камерата на Трип Олдън.

Още щом го изрече, загрях, че калъфът едва ли съдържа камера.

— Питър Шевалие — произнесох повече като констатация, отколкото като въпрос.

Драйдън щракна ключалките и вдигна капака, а погледът ми се прикова в отрязаната глава.

— Съхранявана при температура под нулата в продължение на дни и едва наскоро извадена от фризер — обясни Драйдън.

— Обзалагам се, че Хънтър Олдън я е държал в лед — намеси се Кайли. — Медисън излизаше от гаража му, когато го засякохме.

— Разбирам накъде биеш — отговори Кейтс, — но освен ако не си видяла как Олдън му подава главата, няма начин да го свържеш.

— Имаше ли някакви отпечатъци върху калъфа? — попитах.

— Всичко е избърсано.

— Докторе, хванахме убиеца, а ти вече направи аутопсия на тялото на Шевалие — каза Кейтс. — Кога ще можем да я предадем на семейството, за да организират погребение?

— Няма да отнеме много. Мога да я освободя след няколко часа.

Драйдън се накани да си ходи, но после се обърна и погледна Кейтс.

— Ако има някакво значение, моят екип изследва терена. — Той посочи района, където Кайли беше изгубила контрол над „Майбаха“. — Там е като ледена пързалка. След като колата е превалила хълма, детективите не са можели да направят нищо. Били са оставени на милостта на майката Природа.

— А сега са на милостта на мама Кейтс. Това излиза далеч извън границите на съдебната медицина, доктор Драйдън, ала съм сигурна, че детективите оценяват опита ви да им покриете задниците.

Чък сви рамене и си тръгна.

— Капитане — казах.

— Запазете си обясненията за друг ден — прекъсна ме Кейтс. — Научих си урока за вас двамата. Трупайте нарушения, докато приключа случая. После ще си губя времето, за да измисля как да ви накарам да играете по правилата.

Мобилният й телефон иззвъня и тя се мушна в колата си, за да може да чува през свистящия вятър.

С Кайли останахме да стърчим отвън.

— Не съжалявам — каза тя.

— Ти никога не съжаляваш.

— Какъв ти е проблемът?

— Никакъв!

— Зак — заговори тя с по-мек глас, — има само един човек, който може да ни каже онова, което трябва да знаем, за да обвиним Хънтър Олдън в престъпление. И това е Трип. Затова реших да го преследвам, вместо да се мотая тук, докато някой задник от Вътрешни разследвания ме осведоми, че не съм пила. Не съм ти извивала ръцете да дойдеш с мен. Тъй че не ми пробутвай все същите изтъркани дивотии от сорта „Не бива да нарушаваш правилата“. Чувала съм ги десетки пъти от Кейтс и от всеки началник, за когото съм работила.

— Кайли, замръзнал съм, мокър съм и се чувствам като боклук, защото напуснах местопроизшествието, за да преследвам призрак, вместо да остана и да намеря онзи калъф от камера. Но тъй като ми спаси живота тази вечер, ще ти спестя проповедта и просто ще ти благодаря, че застреля Медисън, преди той да застреля мен.

Тя замълча за няколко секунди, а след това на лицето й се прокрадна лека усмивка.

— В този вятър и сняг… Беше страхотен изстрел — каза. — Споменавала ли съм ти някога, че бях първа в моя клас в Академията?

Не можах да се сдържа да не се усмихна и аз.

— Не и от снощи.

Вратата на колата се отвори и Кейтс извика:

— Влизайте.

Вмъкнахме се вътре и шофьорът й потегли към изхода от парка.

— Беше Патрис Шевалие — обясни Кейтс. — Бях му оставила съобщение, че сме открили останките на Питър, и той се обади да ми благодари.

— Къде отиваме сега? — попита Кайли.

— Прибираме се в участъка.

— Капитане, с цялото ми уважение, ала ние се опитваме да издирим Трип Олдън. Да висим в офиса, не е най-добрият начин да го направим.

— Трип Олдън ни чака там — каза Кейтс. — Доктор Шевалие го е довел.

В рядък пристъп на самоограничение Кайли остана мълчалива.

Дума не отрони през цялото пътуване.

Започнах да чета правата по „Миранда“ на Трип Олдън, но щом стигнах до „Имаш право да се консултираш с адвокат“, той ме прекъсна.

— Да, искам. Обадих се на дядо, преди да се предам. Той ми праща някакъв тип.

Типът се оказа Денис Уолок, известен в юридическите среди като Уорлък Магьосника заради ненадминатите си умения да омагьосва съдебните заседатели. Уолок поемаше само два вида клиенти: мръсни богаташи, които можеха да си позволят астрономическите му хонорари, или мърляви бедняци, за които работеше про боно, за да може да се мъдри в новините в шест часа с блестящите си пледоарии.

Явно дядо Олдън играеше на сигурно. Беше изпратил огнехвъргачка, за да препича филийки.

— Детективи — започна Уолок, — обвинявате ли клиента ми в нещо?

— Вашият клиент е бил жертва на престъпление — казах. — Което вярваме, че сме разкрили. Но имаме няколко въпроса за отвличането.

Уолок кимна и позволи на Трип да разкаже онова, което вече бяхме чули от Гитълман и Лони. Когато стигна до мястото, където се появяваше Оги, попитах очевидното.

— Защо ти трябваше да зашеметяваш спасителя си и да бягаш?

— Не отговаряй на този въпрос — намеси се Уолок. — А вие, детектив, не би трябвало да искате от момче, травматизирано от безумец, да обясни реакцията си, когато съвсем непознат влиза в неговата затворническа килия и предполагаемо го спасява. В онзи момент клиентът ми не е имал доверие на никого. Продължете.

— След като си напуснал училището, първото ти обаждане е било до похитителя — казах. — А после си се срещнал с него в заведението, до което той е убил Сайлъс Блекстоун.

— Това не е въпрос — бързо се намеси Уолок. — И ако изобщо може да се формулира като въпрос, той е без връзка, защото тълкувате неточно фактите. Клиентът ми не се е обадил на своя похитител. Човекът, който го е отвлякъл, е носел различни маскировки и е говорел само през гласов модификатор. Трип не е потърсил него. Не, в страха и отчаянието си той се е обърнал към единствения човек, на когото е смятал, че може да се довери — своя наставник Райън Медисън.

— Знаеш ли нещо за убийството на Питър Шевалие? — попита Кайли.

Трип поклати глава.

— Разкажи ни за флашката, която си му дал.

Магьосникът плесна с длани по масата.

— Този разговор приключи.

— Не и ако го обвиним за нападение срещу училищен служител, изпълняващ задълженията си — каза Кайли, като хвърли последната си филийка към ревящата огнехвъргачка.

Магьосникът се разсмя високо и силно.

— Мислех, че говоря с отдел „Специални клиенти“ — елитен екип, обучен да решава проблемите на хора с богатство и влияние — заяви той. — И възнамерявате да обвините наследника на богатствата на Олдън в простъпка? Това ми намирисва на пътна полиция. Напишете призовка на момчето, детектив, и ще се озовете право там да пишете глоби за неправилно паркиране.

Той се изправи. Трип не помръдна.

— Хайде — подкани го Уолок. — Ще те закарам до дома на дядо ти.

— Само минута. — Момчето ни погледна. — Заловихте го, нали? Медисън. Той дали е…

— Опитахме се да го заловим жив — обясних. — Но не можахме.

— Благодаря — продължи Трип. — Той уби Питър и знам, че бях следващият. Благодаря.

Стана и излезе след Уолок от стаята.

Кейтс беше наблюдавала всичко през огледалното стъкло. Влезе веднага щом те си тръгнаха.

— Доктор Шевалие също ме помоли да ви благодаря. Той си заминава за Хаити веднага щом разчистят снега на сутринта.

— Чухте ли последното нещо, което изрече Трип? — попита Кайли.

— Благодари ви, че сте му спасили живота — отговори Кейтс.

— Хънтър Олдън ни призна, че се е съгласил да плати на Медисън. Планът е бил да му преведе парите утре.

— Е, и?

— Тогава защо Трип смята, че Медисън е искал го убие, ако баща му след денонощие е щял да плати откупа?

— Не знам — замисли се Кейтс. — Онова, което знам, е, че потрошихте кола за един милион долара и спряхте убиец. Като се тегли чертата, бих казала, че сте имали добър ден.

— Недостатъчно — възрази Кайли. — На Хънтър Олдън не му е чиста работата и се опитваме да разберем в какво точно.

— Добре дошли в „Специален отдел“ — изгледа я Кейтс. — На някои от нашите най-добри клиенти не им е чиста работата, но твоята работа е да бъдеш на линия, когато са заплашени. А не да прекарваш времето си, опитвайки се да разбереш какви престъпни и неморални неща вършат извън прожекторите.

— Еха — възкликна Кайли, — това беше…

— Цинично ли? — прекъсна я Кейтс. — Да, случва се с много ченгета. Системата може да те смаже. Но не се притеснявай, Макдоналд, ти си имунизирана.

— Как така?

— Не можеш да се разочароваш от правилата, ако отказваш да играеш по тях.

— Имам нужда от храна и алкохол, не задължително в този ред — оповести Кайли веднага щом Кейтс излезе. — Ти участваш ли?

Арестувал съм много умни хора, направили глупави неща, и понякога ми се е искало да ги сграбча и да ги попитам: „Какво, по дяволите, си мислеше?“. Но вече знам отговора. Хората невинаги мислят.

Ето защо 24 часа след като Черил си тръгна от апартамента ми и 15 часа след като Гери ме предупреди, че Кайли си играе на „тука има, тука няма“ със своя брак и с либидото ми, реших, че трета поредна вечер черпене с бившето ми гадже е точно каквото предписва докторът.

— И още как — казах.

Взех си един горещ душ, намерих в шкафчето си някакви сухи дрехи и се вмъкнахме в патрулна кола, за да ни закара до „Ти Бар Стейк енд Лаундж“ на Трето авеню.

— Никога не съм работила по случай на отвличане — въздъхна Кайли, след като си поръчахме храна и се озовахме с питиета в ръцете. — Но съм гледала много такива филми. Знаеш ли каква е разликата между киното и реалността?

— Ще рискувам да предположа: пуканките.

— Говоря сериозно, Зак. Във филмите, когато семейството си върне детето, винаги настават прегръдки, целувки и сълзи на облекчение… А Хънтър и Джанел Олдън дори не се появиха в участъка, за да му кажат „здрасти“. Двама души бяха убити. Техният син се измъкна и оцеля. Къде беше сълзливото събиране?

— Джанел не си беше у дома, когато отидохме, така че може би дори още не е научила. А разбирането на Хънтър за щастлив край може би е да прегръща и целува парите, които не се е наложило да плати на похитителя.

— Или за Хънтър краят не е щастлив. Защото независимо дали Трип участва в схемата на Медисън за изнудване, или не, той знае много за своя старец.

— Мислех, че имаме сделка — възроптах. — Никакви полицейски приказки на масата.

— Няма проблем — съгласи се тя и удари здрава глътка от своята кола с „Джак“. — За какво друго можем да говорим? Чу ли се с Черил днес? Какво ще кажеш за това, че моят откачен съпруг се появи без предупреждение? Адвокатът по развода ми поиска петнайсет хиляди долара авансово. Смяташ ли, че трябва…

— Ти печелиш. Дай да поговорим за случая.

— Кейтс смята, че е приключен — каза Кайли.

— Права е. Имахме двойно убийство и го разкрихме. Същевременно разнищихме и отвличането, за което ни беше казано да стоим настрана.

— А Трип Олдън имаше дяволски късмет, че не ги послушахме.

— За съжаление, не дават медали, когато не слушаш, иначе щеше да имаш пълен шкаф. Кайли, познавам те. Не искаш да си говорим за случая. Имаш теория и се опитваш да ме преведеш по пътя, за да стигна сам до нея, но мозъкът ми е скапан. Така че защо не я споделиш, преди да съм го полял и с алкохол.

— Добре. Мисля, че Трип Олдън беше прав. Медисън е щял да го убие и смятам, че животът му все още е в опасност.

Оставих питието си на масата. Тя получи цялото ми внимание.

— Следи ми мисълта — продължи. — Медисън отива в къщата и Хънтър се съгласява да плати откупа. Синът му е вързан във вана. Защо не слиза долу, за да успокои малко хлапето си, че ще бъде освободено?

— Защото е кофти баща.

— Добре, тогава същият въпрос има и друга страна. Той току-що е кихнал милиони, за да спаси живота на Трип. Последното нещо, от което се нуждае, е момчето да стори някоя глупост, така че да го убият. Защо Хънтър не слиза в гаража, за да го убеди да кротува само още едно денонощие? Той е умен бизнесмен. Не би ли било това интелигентен начин да защити инвестицията си?

Беше ме превела по пътеката и не ми харесваше докъде бях стигнал.

— Искаш да кажеш, че хлапето знае твърде много и Хънтър е искал да умре?

— Не само е искал, а и е бил готов да плати на Медисън, за да го направи. И щеше да се отърве безнаказано.

Отчаян баща плаща откуп, но похитителят не изпълнява сделката и убива сина му.

Преди да успея да осмисля теорията й, телефонът ми иззвъня. Беше сержант Макграт.

— Зак, Боб се обажда.

— Щом си говорим на малко име, значи имаш нужда от услуга. Какво искаш?

— Ключа от колата на Олдън. Вкараха я в гаража, но не могат да я запалят без онзи малък чип, който ти дадох.

— Всъщност го даде на партньорката ми.

— Е, така де… Улесни ми живота, поискай го от нея.

— Макграт е — обясних на Кайли. — Ключът от майбаха у теб ли е още?

Тя се зарови в джоба си и го пусна на масата.

— Тук е — казах. — А добрата новина е, че няма и драскотина по него. Изпрати някой униформен в „Ти Бар“ на Седемдесет и трета и Трето и целият е твой… Боб.

Вдигнах ключа за халката. На нея още висеше и златният кръст на Питър.

— Мисля, че трябва да го откачим и да го върнем на Патрис — казах.

Хванах кръста и започнах да го вадя от халката. Беше стегнат, затова натиснах леко. Но натискът се оказа прекален и той се счупи на две парчета.

— Опа — възкликна Кайли.

— Не, мисля, че е направен да се разглобява — съжалих.

И го приближих до блещукащата свещ, за да го разгледам по-добре.

Долният край на кръста се беше изплъзнал като ножница на меч. Само че вместо острие вътре в ножницата имаше USB порт.

— Не е обикновено разпятие — изрекох с тих глас и го подадох на Кайли. — Флашка е.

— Алилуя — произнесе Кайли, вдигнала кръста, — и се кълна в Бога, че ще направим всичко по учебник.

— Не и стопроцентово — отвърнах. — Според учебника трябва да докладваме на капитана и в прокуратурата, преди да потърсим съдия, който да подпише заповед за обиск.

— Мисля, че това правило е доста гъвкаво… — Кайли ме изгледа невъзмутимо. — Особено ако е събота вечер, вали сняг и е студено. А и знаеш, че Кейтс ще ти пръсне задника, ако реши, че превръщаш Олдън в цел на лов на вещици.

Изгълтахме си набързо вечерята, върнахме чипа на Макграт и потеглихме към Уест Енд Авеню, където ни чакаше Лия Ла Бреш, дежурен съдия.

Трезвен като съдия невинаги е точно сравнение в 10 часа в събота вечерта, но Ла Бреш беше млада майка, така че ни посрещна бодра и нащрек. А в добавка имаше няколко въпроса, преди да подпише.

— Флашпамет? — попита. — В този час? Защо не можеше да чака до сутринта?

Кайли я засипа с обяснения, изстрелвайки изрази, като „двойно убийство“, „отвличане на личност от елита“, „близки приятели на новия кмет“. И завърши достойно: „Нашият командващ офицер сметна, че е достатъчно важно, за да дойдем в снежната буря и да получим подписа ви“.

Дори съдия Ла Бреш да имаше допълнителни въпроси, не стигна до тях. Бебето започна да плаче и вниманието й веднага се измести.

— Растат му зъби — усмихна се тя и взе химикалката от Кайли.

Подписа и ние си тръгнахме.

Лъжата за Кейтс можеше да ни струва наказание, но претърсването вече беше законно. Нищо от това, което щяхме да намерим, нямаше как да бъде отхвърлено.

— У нас или у вас? — попита Кайли веднага щом излязохме навън.

Нямахме представа какво търсим и дали ще го разпознаем, ако го открием, но знаехме, че ще ни трябва уединено място, за да го направим. Решихме да отидем в моя апартамент.

Включих флашката в компютъра си и кликнах два пъти върху иконката. Никоя от папките не беше заключена.

— Бог да благослови Айрин Герити — възкликнах. — Не е вярвала в паролите.

— Или е вярвала — добави Кайли, — но в някакъв момент е осъзнала, че никога няма да може да ги запомни.

Айрин беше подредила всичко идеално. Осем папки, всяка надписана. Кликнах върху една, наречена „Телефонни разговори“, и се появиха десетки икони на mp3 файлове.

Пуснах един.

— Господин Йост. Левит се обажда.

Нямах представа кой е Йост, но гласът на Левит не можеше да се сбърка. Хънтър Олдън. Изслушахме останалата част от разговора.

— Изглежда като обикновена сделка с акции — каза Кайли. — Ала ако се съди по онова, което Ъруин Даймънд сподели за търговията с вътрешна информация, бих се обзаложила, че господин Йост е някъде в Швейцария, а Комисията по ценните книжа няма да има данни за Левит или за сделката.

Пуснахме още три, но беше все едно да гледаме лентата, пълзяща в дъното на екрана на Си Ен Би Си. Цялата информация беше пред нас, но нямах представа как да я разбера.

— Я ми освежи паметта — казах. — Помниш ли каква е разликата между Puts и Calls, или да се обадя на Уорън Бъфет по телефона?

— Ако купиш опция Put, залагаш, че акциите ще паднат — отговори Кайли. — Ако стане така, печелиш пари. Опцията Calls е обратната. Залагаш на акции, за които смяташ, че ще поскъпнат.

Изслушахме още шест телефонни разговора, но те само правеха нещата още по-мътни. Олдън не залагаше на акции. Той купуваше Puts на дузина различни компании и Calls на куп други.

Отворих папката с надпис Puts и кликнах върху електронната таблица. Айрин беше подредила всичко — дати, цени, печалби.

— А после се чудим как богатите ставали по-богати — въздъхна Кайли. — Спечелил е петдесет и седем милиона долара.

— Погледни по-добре — казах. — Петстотин и седемдесет милиона са. Всички акции, които е набелязал, са потънали.

— Трябва да е търговия с вътрешна информация, но откъде може да има вътрешни данни за толкова много различни компании?

Отворих електронната таблица за Calls. Както очаквах, всички акции, за които Олдън бе заложил, че ще поскъпват, бяха хвръкнали нагоре, а той беше спечелил още четиристотин четиридесет и два милиона.

— Това прави печалба от над един милиард долара — изуми се Кайли. — За колко… За един месец?

Върнах се в папката „Телефонни разговори“ и подредих иконките по дата. Първият беше от 4 септември 2001 година, в 8:11 часа. Последният — от 12 октомври, в 11:09 часа.

— Отнело му е общо пет седмици — казах. — Освен ако…

Думите не искаха да излязат. Всъщност се боях, че ако си отворя устата, ще повърна.

Почуках екрана на компютъра.

— Виж датите — едва успях да изрека.

Кайли проследи пръста ми.

— О, Боже — извика тя.

Олдън бе купувал трескаво от четвърти до десети и беше започнал да продава всичко на седемнайсети.

И разбира се, нямаше сделки на 11 септември и през цялата следваща седмица. Тогава бизнесът в Америка беше спрян.

Върнахме се и разгледахме всички акции, за които Хънтър беше заложил за спадане. „Американ Еърлайнс“, „Юнайтед“, „Мерил Линч“, „Морган Стенли“, Ей Екс Ей — всички акции, които паднаха, след като кулите се сринаха. После огледахме списъка на акциите, при които беше заложил на поскъпване. „Райтеон“, „Юнайтед Текнолъджис“, „Нортръп Груман“ и още цял списък на други компании, към които Америка се обръща, когато се подготвя за война.

— Хънтър Олдън е знаел за атаката на кулите една седмица преди да се случи — тихо отрони Кайли.

Закрих устата си с ръка и кимнах.

— Зак, това е отвъд злото. Спечелил е един милиард долара, като се е възползвал от това, което е знаел, а после беше готов да остави сина си да загине, за да прикрие следите си.

Все още не можех да говоря.

Изтичах към банята и успях да стигна точно навреме, за да избълвам пържолата си от „Ти Бар“ в тоалетната чиния.

— Всеки иска да забогатее — беше казал Хъч Олдън на Хънтър, когато момчето беше само на десет години. — Започват бедни, посягат към звездите, а ако си паднат на задниците, какво толкова, по дяволите — остават си бедни. Ти си различен. Започваш богат. Твоята задача е да си останеш такъв.

— Как да го направя? — попита Хънтър.

— Имам 26 правила. Ще ти ги обясня.

Три десетилетия по-късно Хънтър Олдън най-накрая поставяше на изпитание правило номер 18. Винаги имай стратегия за оттегляне.

За пръв път започна да разработва авариен маршрут на 12 септември 2001 година. Знаеше, че ще има атака на американска земя, ала дори и той беше шокиран от мащабите. Осъзнаваше, че ако някой ден връзката му с 11 септември бъде изложена на риск от разкриване, той ще трябва да напусне страната.

Този ден дойде.

И веднага щом снежната буря утихнеше, щеше да отлети за Куба. Завинаги. Съединените щати и островната държава имаха договор за екстрадиция от повече от век, но без дипломатически отношения той го плашеше колкото глоба за неправилно пресичане.

Хънтър напълни два куфара с най-важното. Беше печално, но алтернативата бе немислима. Робърт Веско и Марк Рич се бяха оказали достатъчно умни, за да се измъкнат, докато можеха. Бърни Мадоф се замота и получи 150 години затвор. Хънтър разбираше, че има само две възможности — да прекарва дните си на плажа в Плая, Варадеро или в килия в Отисвил.

Звънецът на входа иззвъня. Беше Финдли.

— Лудост е в такава нощ да пътуваш за летището — каза той.

— Спомена ли на баща ми, че ще взема колата и шофьора му? — попита Хънтър.

— Я стига, Спорт — смръщи се Финдли. — С теб не се знаем от вчера. Пазя ти задника още отпреди да се научиш да го бършеш. Заръча ми да не приказвам много и точно така направих. Не казах на господин Хъч, нито на Лорна, не казах на никого. Както обикновено, всичко си остава между нас, момчетата.

Той взе двата куфара, оставени при входната врата, и ги сложи в багажника на кадилака. После се върна и съпроводи Хънтър до колата.

— И все пак, защо е цялата тази тайнственост? — попита Финдли, щом седна зад волана. — Знаеш, че баща ти е готов да ти даде и ризата от гърба си. Защо да му пука дали ще те закарам до летището?

— С Хъч не сме на едно мнение за сделката, която ще сключа. Само ще се разстрои, ако научи, че отивам.

— Твоята тайна е и моя, Спорт. Ще ни трябва поне час, за да стигнем до летище Уестчестър. Дори и тогава ще е голям късмет, ако някоя писта работи — обясни Финдли.

— Защо не се отпуснеш и не си налееш питие. Имам прясна доставка от любимото ти.

Хънтър отвори бара и извади бутилка „Джони Уокър“ син етикет.

— Не е толкова прясна, колкото си мислиш — каза той.

— Някой го е наченал.

Финдли се разсмя.

— Този някой съм аз. Изпих само чашка, и то преди два дни, така че мога спокойно да карам. Но ако ти свърши пиячката, преди да стигнем до Уестчестър, ще намеря магазин за алкохол и ще ти взема още една.

Хънтър отвинти капачката и си наля скоч в кристална чаша. Облегна се назад и го опита, оставяйки уискито да се плъзне в гърлото му и да го затопли отвътре.

Финдли го наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— По изражението на лицето ти съдя, че съм се сдобил с още един доволен клиент.

Хънтър отпи още една глътка и усети, че Синята магия действа на мозъка му.

— Винаги съм харесвал това у теб, Финдли — каза Хънтър. — Откак те помня, си се грижил добре за мен.

— Това правех, Спорт. И прекарахме много хубави мигове заедно. — Финдли наблюдаваше с едно око пътя, а с другото — огледалото. В ума му отново изникваха гледки с шестгодишния Хънтър, който се смееше и пееше, докато пътуваха към детската градина.

Хънтър изгълта питието си, сграбчи бутилката и опита да си напълни пак чашата. Ръката му падна настрани и бутилката се търкулна на пода.

Финдли отби колата и се извърна. Хънтър Олдън лежеше в безсъзнание на задната седалка. Питието и наркотиците бяха подействали бързо.

— Съжалявам, Спорт — промълви Финдли, а сълзите се стичаха по бузите му. — Беше ми като син. Но вече не.

Хънтър Олдън отвори очи и помъчи да се надигне, но десетина дебели каучукови ремъка го притискаха към масата.

— Финдли! — изпищя той.

Нямаше отговор.

Погледна право нагоре, завъртя глава наляво, после надясно, колкото можеше. Помещението беше толкова голямо, а ремъците бяха толкова здрави, че нямаше как да се извърти достатъчно, за да види стените. Съзря само няколко осветителни тела, които светеха приглушено. Вирна брадичка към тавана и завъртя очи нагоре, за да надникне назад.

А там, на пет метра над главата му, висеше диско топка. Тя не се въртеше, но ако местеше поглед, той можеше да види как светлината се отразява в хилядите малки огледални фрагменти. Къде, по дяволите, беше?

— Финдли! — извика отново.

— Финдли не е тук — обади се някакъв глас.

— Който и да си, развържи ме! — изрева Хънтър. — Веднага!

— Не мога да го направя, господин Олдън — каза гласът.

— Покажи си проклетото лице.

Висок силует с хирургическо облекло и маска пристъпи напред и се наведе над масата, за да може Хънтър да го види добре. Мъжът свали маската си.

— Ти си братът на Питър — досети се Хънтър.

— Патрис Шевалие. Доктор Патрис Шевалие.

— Не знам къде съм и как съм се озовал тук, но ме пусни веднага, по дяволите.

— Вие сте в болница в Бруклин.

— Болница? — изуми се Хънтър и погледна нагоре към блестящата топка.

— Импровизирана болница — обясни Шевалие. — През повечето време е Klib Zanmi Ayisyen — Клуб за приятелство с Хаити.

— Е, това не ми се струва много приятелско. Веднага ме пусни, кучи сине. Не знам какво искаш от мен, но да ме връзваш, не е най-умният начин за преговори.

— Брат ми прекара толкова много радостни нощи тук — продължи Патрис. — Това е едно от малкото места в града, където хората от хаитянската диаспора могат да се събират и да се връщат към своите корени, традиции и култура.

— Бях добър към брат ти — изсумтя Хънтър. — Дадох му покрив над главата, не е ходел гладен и жаден, а и винаги с пари в джоба. Пък и всеки път, когато протягаше ръка, защото имало наводнение, земетресение или проклета епидемия от холера, му пишех чек.

— Обичахте ли го? — попита тихо Патрис.

— Що за тъп въпрос? — възмути се Хънтър и силно опъна с тяло гумените ремъци. — Той ми беше служител. Отнасях се с него справедливо, плащах му добре — да ти се е оплакал някога от мен?

— Трип го обичаше.

— Затова ли го правиш? Понеже Медисън е мъртъв, сега Трип е наел теб, за да изстискаш пари от мен?

— Не ви искам парите.

— Тогава какво?

— Limyé! — извика Патрис.

Стаята се обля с ярка светлина и влязоха още двама души в пълно хирургическо облекло. Мъж и жена, и двамата чернокожи.

— Господи, какво правите? — изцъкли очи Хънтър.

— Правя това, за което съм обучен. Знаехте ли, че Питър плати за медицинското ми образование?

— Чуй ме. Нямам нищо общо със смъртта му. Кълна се.

— Разбира се, че имате. Ако пеперуда изпърха с крилца в единия край на света, може в крайна сметка да предизвика ураган в другата му част. Нарича се Ефект на пеперудата. Но вие не сте пеперуда, господин Олдън. Вие сте бик. А злото, което причинявате, предизвиква хаос и унищожава живот по цялото земно кълбо.

— Ти си шибан лекар — изкрещя Хънтър. — Трябва да спасяваш човешки живот, а не да убиваш хора за отмъщение.

— Отмъщението ме отвращава, господин Олдън. Вярвам в казаното от Ганди: „С «око за око» скоро целият свят ще ослепее“. Но вие сте прав за едно нещо. Аз съм лекар. Мисията ми е да спасявам живот.

— Това вече е разговор — облекчено въздъхна Хънтър. — Ето как мога да ти помогна. Ще ти дам достатъчно пари, за да построиш сто клиники, да спасиш живота на милиони. Ще направя каквото е нужно, така де…

— Не, няма — отговори Патрис със стегнати челюсти и изопнати устни. — Светът е пълен с благотворители. Вие не сте от тях. Вие сте използвач, господин Олдън. Всяко бедствие, стоварило се върху човечеството, естествено или изкуствено създадено, за вас е още една възможност да натрупате повече пари. Вие спечелихте от Ню Орлиънс, Ирак, Индонезия, Фукушима и разбира се — от Хаити. Проектът „Гутенберг“ не е единственият път, когато сте капитализирали мизерията на другите хора. Той просто е най-ужасяващият.

— Слушай, кажи ми какво искаш. Просто назови цената си.

— Аз съм лекар, господин Олдън, и когато виждам рак, готов да разпръсне метастази в жизненоважни и здрави органи, моята работа е да го изкореня.

Той отново вдигна хирургическата маска на лицето си.

Сестрата стоеше в готовност с три спринцовки — натриев тиопентал, панкурониев бромид и калиев хлорид.

— Що се отнася до предложението ви да субсидирате начинанията ни в Хаити — продължи Шевалие, поставяйки му първата от трите инжекции, — благодаря ви, но вече имаме благодетел.

Погледът на Хънтър угасна, когато барбитуратът забави сърцето му и блокира централната му нервна система.

— Казва се Хънтър Хътчинсън Олдън III. Приятелите му го наричат Трип — продължи Патрис и посегна за втората спринцовка. — Ала брат ми беше единственият, който имаше право да го нарича син.

От съня ме изтръгнаха изнервящият звън на мобилния ми телефон и ароматът на прясно кафе. Погледнах часовника. 5:27. Свикнал съм с телефонни обаждания преди изгрев, така че още едно не ме смущаваше, ала миризмата на кафе, която се носеше от собствената ми кухня, направо ми изкара ангелите.

Вдигнах телефона.

Беше Кейтс. Отне й не по-малко от 15 секунди да ме осведоми какво съм пропуснал, откакто си легнах. Затворих и отново долових уханието. Отчаяно се нуждаех от кофеин, но още повече трябваше да разбера кой е в кухнята ми.

— Добро утро — поздрави Кайли, която стоеше пред плота и чупеше яйца в купа. — Кафето е готово.

— Благодаря. Не искам да прозвучи негостоприемно — казах, като си наливах в чаша, — ала какво правиш тук?

— Тук прекарах нощта.

Мозъкът ми беше заседнал някъде между парадоксалния сън и грубото пробуждане от телефонното обаждане на Кейтс и се мъчеше да сглоби парчетата от пъзела на изминалата нощ. В 2 часа през нощта, след двайсет непрекъснати часа в преследване на лоши момчета, избягване на куршуми и челна среща с въздушна възглавница, се бях сринал от изтощение. Това беше всичко, което си спомнях.

— Мислех, че снощи се сбогувахме и ти се прибра у дома — изрекох колебливо.

— Не. Реших да остана тук.

— Не го разбирай погрешно, но…

Замълчах. Главата ми не беше достатъчно ясна, за да формулирам въпроса или да осмисля отговора.

— Но какво? — попита Кайли. — Изплюй камъчето.

— Просто се чудя — отвърнах. — Къде спа?

— За Бога, Зак, вземи се в ръце. Все още съм омъжена, а дори и да не бях, нямам навика да се вмъквам в леглото на типове, които миришат на повръщано. Но ако гаджето ти попита, можеш да й кажеш, че съм поспала на дивана няколко часа. Останалото време прекарах в интернет, опитвайки да измисля как можем да заковем Хънтър Олдън за злините, които е сторил.

— Не ми харесва да ти го напомням — продължих, — ала не можем да го обесим.

— Знам, че ние не можем. Трябва да повикаме федералните. Но се опитвах да преценя с коя агенция би било най-подходящо да разговарям — дали е Комисията по ценните книжа, ФБР, или Национална сигурност… Макар че започвам да клоня към Антитерористичния отдел на Нюйоркската полиция.

— Кайли, никой не може да обеси Хънтър Олдън. Той е мъртъв.

Тя се втрещи.

— Кейтс се обади току-що — продължих. — Бил е убит. Намерили са тялото му, покрито със сняг, под статуята на Атакуващия бик при „Уолстрийт“.

— „Уолстрийт“ ли? Ама че символика, Батман.

— Имам нужда от бърз душ — казах. — После трябва да тръгваме към центъра.

— А ще можем ли поне да закусим? — попита тя. — Тъкмо щях да забъркам няколко яйца.

— Не бих ял нищо на твое място.

— Защо?

— Както казах, тялото на Олдън е било захвърлено под статуята. Но главата му я няма никаква.

Кайли се взря в мен с широко отворени очи.

— Декапитация?

— Чисто отрязана.

— Леле — прошепна тя. — Сега вече наистина не можем да го обесим.

Всеки летен ден бронзовата скулптура на Атакуващия бик е магнит за хиляди туристи, повечето от които отбелязват посещението си, като се снимат до него.

Но в тази студена неделна сутрин Нюйоркската полиция бе оградила тритонния символ на капитализма, а единственият, който правеше снимки, беше Чък Драйдън.

— Четири тела за четири дни — отбеляза Кайли, когато стигнахме там.

— Но само две глави — допълни доктор Драйдън и щракна още няколко кадъра на останките от Хънтър Олдън. — Ако продължава така, ще ни трябва нова категория в статистиката за престъпността.

Познавахме го достатъчно добре, за да схванем, че не се шегуваше, макар че го наричахме и Клъцни-Драйдън.

— Време на смъртта между 10 вечерта и 2 часа сутринта — съобщи той. — Подобно на предишната жертва е бил обезглавен постмортем, ала трупът на Шевалие беше оставен на паркинг, а главата му беше отрязана с въжен трион. Олдън е бил отведен някъде, където убиецът не е трябвало да бърза, а главата е отстранена с хирургическа точност.

Нахвърлях си наум списък с хората, които имаха мотиви и хирургически умения. Успях да включа в него само едно име.

— А намерихте ли главата? — попита Кайли.

— Не. Портфейлът на жертвата все още беше в джоба, с парите в него. Потвърдих самоличността му по отпечатъците. Но вие открихте предишната. Сигурен съм, че ще го направите пак.

Аз не бях толкова сигурен.

Снегът беше спрял и тъй като търговията е приоритет в нашия град, улиците във финансовия район бяха почистени и готови за камбаната за отварянето на борсата в понеделник сутринта. Тръгнахме по Бродуей, намерихме „Старбъкс“ и разкрихме убийството на Олдън, преди да ни направят кафетата.

— Патрис го е убил — заяви Кайли.

— Освен ако няма очевидец или не е оставил преки улики, никога няма да го докажем — уточних примирено аз. — Да го задържим и да го разпитаме.

— Или поне да му стиснем ръката — предложи Кайли. — Макар да се съмнявам, че все още е в тази страна.

— Няма къде да отиде, докато не отворят летищата. Хайде да го намерим.

Не успяхме. Патрис не си вдигаше телефона, а от хотела му казаха, че е напуснал вчера. Имаше само още един начин да го проследим.

Върнахме се в дома на Хънтър Олдън. Трип ни отвори вратата.

— Майка ми и дядо ми отидоха до погребалното бюро, за да уговорят церемонията — обясни той.

— Тогава ще говорим с теб — настоях.

Той сви рамене.

— Да отидем в стаята ми — предложи.

Последвахме го до третия етаж. Стаята беше типична за богат тийнейджър. Точно толкова неподредена и разхвърляна, колкото се очакваше, само че адски по-голяма. Седнахме на някакви режисьорски столове.

— Съжаляваме за загубата ти — казах.

— А аз не — смръщи се Трип. — Беше наистина кофти тип. Можете да ми вярвате.

— Не сме тук, за да съдим жертвата — казах. — Тук сме, за да заловим убиеца му.

— Надявам се, няма да ме питате дали е имал някакви врагове.

— Първото нещо, което трябва да направим, е да си напишем доклада как снощи си се озовал в участъка жив и здрав. Довел те е доктор Шевалие, затова бихме искали да му зададем няколко въпроса. Знаеш ли къде можем да го намерим?

— Тръгна си за Хаити.

— Летищата са затворени — възразих. — Всички полети са отменени до обяд.

— Пътническите полети, да, но от Уестчестър излитат частни самолети от зазоряване — обясни Трип. — Разреших на Патрис да използва семейния самолет, за да прибере тялото на Питър у дома.

Дотук с разпита на хора с хирургически умения.

— Погребението на Питър е в четвъртък — продължи момчето. — Патрис ме помоли да произнеса траурното слово. Мога да отида, нали? Искам да кажа, според адвоката ми няма защо да се безпокоя за историята с електрошоковия пистолет.

— Оги Хофман не е подал жалба, а след всичко, което си преживял, и прокуратурата няма да повдигне обвинение — казах. — Определено можеш да отидеш на погребението на Питър. И съжаляваме за загубата ти — знаем колко много значеше той за тебе.

— Благодаря! Поне ми остава Патрис. След дипломирането ще замина за Хаити и ще живея с него.

— А колежът?

— Смятате ли, че някое от филмовите училища, в които кандидатствах, ще ме вземе, след като разберат, че препоръчителното ми писмо е било от маниакален убиец?

— И още как — намеси се Кайли. — Може дори да поискат да направят филм от тази история.

— Имам по-добра идея за филм — каза той. — Тийнейджър внезапно наследява милиарди долари и започва да ги дарява.

— Такъв ли е планът ти? — попитах.

— Единственият ми план е въобще да не съм като баща си. Той посвети живота си на правенето на пари и не се интересуваше кого наранява по пътя си. Сега, когато всичко е мое, ще се опитам да го използвам, за да компенсирам щетите, които е нанесъл.

— Много щедро от твоя страна — отбеляза Кайли.

Опита да се усмихне, ала виждах по израза на очите й, че Трип Олдън е съсипал тотално деня й.

— И какво ще правим сега? — попита Кайли веднага щом се върнахме в колата.

— Не знам, но най-доброто, което ми хрумва, е да обмислим много сериозно дали да даваме тази флашка на федералните.

— Зак, имаш ли представа колко загинали в този ден ченгета познавам?

— Всички ние загубихме по някого, Кайли, но и да разпнем на кръста Хънтър Олдън, това няма да върне никого от тях.

— Значи, трябва да си затваряме устите? Този човек не само че не е предотвратил едно от най-отвратителните престъпления в световната история, а се е възползвал от него.

— Какво искаш да направиш? Да го обвиниш от врата надолу ли?

— Спечелил е над един милиард долара кървави пари.

— Ти го знаеш, аз го знам и Трип също. Той е готов да започне да плаща за щетите. Единственото, което можем, е да разгласим историята. Ала ако го направим, ти гарантирам, че правителството ще замрази всеки цент, спечелен някога от Хънтър Олдън. На Трип няма да му останат пари и за кафе.

— Не го знаеш със сигурност.

— Кайли, аз съм в непознати води. Дори не съм наясно дали това, което открихме на флашката, е допустимо доказателство. Получихме заповедта без разрешение и претърсването не беше свързано със случая, който разследвахме. Колко време, мислиш, ще му трябва на Магьосника, за да го отхвърли?

— Значи, ще я изпратим на федералните анонимно — реши тя. — Изобщо не ми пука дали ще ни признаят заслугата. Нашият дълг е да съобщаваме за престъпление, когато го видим.

— Май изведнъж реши да действаш по учебник. Сигурно си го прочела по някое време, след като се скъса да лъжеш съдия Ла Бреш.

Телефонът ми иззвъня. Кейтс.

— Кметът Сайкс ви търси — каза тя. — Зарежете това, което правите, и отивайте да се срещнете с нея в резиденцията „Грейси“.

— Знаеш ли за какво става дума?

— Не спомена, но синът на най-големия й дарител беше убит на петия ден от мандата й, затова предполагам, че няма да е церемония за връчване на медали.

Щом стигнахме там, заварихме кмета Сайкс на партера. Беше заобиколена от най-малко десетина весели, буйни деца, които търчаха наоколо и се забавляваха от сърце.

— Обикновено не е такава лудница — обясни Сайкс, — ала днес е първата неделя в новия ми дом, затова поканих цялото семейство на празненство за опознаване на имението.

Последвахме я до нейния кабинет на горния етаж. Тя затвори вратата, но не седна. Срещата щеше да бъде кратка.

— Благодаря ви, че разкрихте двойното убийство и спасихте живота на Трип Олдън — започна тя. — Сега трябва да измисля как да се оправя с фиаското с Хънтър Олдън.

— Госпожо кмет — казах, — има много хора, които са по-квалифицирани от нас да ви дават политически съвети.

— Но вие сте единствените, на които мога да вярвам, ако ми кажете дали има шанс Нюйоркската полиция да залови убиеца на Хънтър. Утре давам пресконференция и не искам да обещая нещо, което според вас не може да се изпълни.

През последните шест години Мюриъл Сайкс беше прокурор за Южния район на Ню Йорк — същият пост, който заемаше и Руди Джулиани, преди да бъде избран за кмет. Никой не познаваше по-добре от нея реалностите и ограниченията на системата на наказателното правосъдие.

— Имаме представа за случилото се, ала нямаме нищо, което да можем да дадем на прокурора, за да обвини някого — обясни Кайли. — Нямаме сега и вероятно няма да имаме никога.

— В такъв случай ще се съсредоточа върху факта, че сме загубили трагично един от гигантите, които движеха финансовата машина на град Ню Йорк, стълб на общността и любящ съпруг и баща — заключи тя. — И просто ще оставя настрана обстоятелството, че всички мразеха копелето и в червата.

Тя отвори вратата.

— Благодаря ви, че дойдохте, детективи. Баба Мюриъл трябва да се връща на празненството си.

— Госпожо кмет — намеси се Кайли. — Още един въпрос. Само между нас.

Сайкс затвори вратата.

— Слушам.

— Имаме свидетелка, която споделя, че Хънтър е направил много пари от някаква нелегална търговия с вътрешна информация — каза Кайли. — Тя страда от болестта на Алцхаймер, но твърди, че съществува флашпамет, която може да съдържа сериозни доказателства.

— Какъв е въпросът? — попита Сайкс.

— Ами ако се окаже вярно? И какво да правим, ако я открием?

— Защо, по дяволите, ще я търсите? Хънтър беше отрепка. Бих се изненадала, ако не беше замесен в търговия с вътрешна информация. Но той е мъртъв. Всичко, което бихте открили, само ще навреди на Хъч Олдън, а макар да не сте квалифицирани да давате политически съвети, сте достатъчно умни, за да знаете, че политиците не хапят ръка, която ги храни. Те я целуват. Ако се наложи — и задника.

На вратата се почука и Сайкс я отвори.

— Идвам — каза на двете момчета, които стояха отвън.

Обърна се към нас.

— Да се надяваме само, че ако тази флашпамет действително съществува, никой никога няма да сложи ръка на нея.

Тръгна с децата надолу по стълбите и ни остави да стърчим на площадката.

— Все още не съм сигурна какво да правя — замисли се Кайли.

— Не е нужно да правим нищо днес — успокоих я аз. — Нека и двамата да преспим с това.

Кайли ме погледна с дяволита усмивка.

И аз й се усмихнах.

— В отделни апартаменти — казах.

Не спах добре. Колкото и да исках да разоблича Хънтър Олдън пред света, в сърцето си разбирах, че Трип ще успее да направи повече добро със семейното богатство, ако си мълча. Но не бях сигурен дали ще успея да убедя Кайли.

Затова, когато влязох в „Гери’с Дайнър“ в понеделник сутринта, всичко, което исках, беше чаша кафе, купа овесена каша и тихо място, където да седна и да помисля. Но това нямаше как да стане, защото всичко, в което се бяхме замесили през последните няколко дни, изригна във всяка медия в града.

Гимназиален учител отвлича ученик; ченге пада с кола за милион долара в езеро за лодки; обезглавено тяло на милиардер, оставено под иконата на просперитета…

Всичко това беше манна небесна за сензационната журналистика.

Веднага щом пристъпих през вратата, дузина ченгета започнаха да скандират името ми, изправиха се и заръкопляскаха, а някои се приближиха, за да ми стиснат ръката.

Гери ми подаде „Таймс“, „Нюз“ и „Поуст“ и ме придружи до едно сепаре в дъното.

— Може да си смотаняк в личния живот — каза тя, — но си дяволски добро ченге.

Прегледах вестниците, а пет минути по-късно Кайли влезе и получи същото посрещане. Но веднага щом аплодисментите утихнаха, някой с приложение за звукови ефекти на телефона натисна бутон и прозвуча писък на спирачки и силен удар. Хумор на ченгета.

Кайли седна срещу мен.

— Какво ново във вестниците? — попита.

— Изглежда, ние не сме единствените герои — отговорих. — Хъч Олдън наистина умее да извърта фактите в полза на семейството.

Плъзнах „Поуст“ по масата и посочих заглавието на трета страница. „Милиардер жертва живота си, за да спаси сина си. Всичко по темата.“

Тя прочете първия абзац и го бутна настрани.

— Защо ми показваш това? Само още повече разпалва желанието ми да разпна копелето.

— Защото те познавам. Вече си наумила как да действаш. Какво намисли?

Тя бръкна в джоба си и сложи флашката на масата.

— Ще последвам мнозинството. Не можем да покажем това на никого.

— Благодаря — кимнах. — Надявах се, че малката реч на кмета за „ръката, която ги храни“ ще промени мнението ти.

— О, не съм се вързала на тези глупости — възропта Кайли. — Спенс промени мнението ми.

— Обсъждала си го със Спенс?

— Спокойно, не съм му разкрила никакви подробности. Само общата картина. Снощи вечеряхме. Може да е наркоман, но сега е чист, а винаги съм се доверявала на инстинкта му за морал.

— И той как те убеди?

— Каза: „Ако предадеш Хънтър Олдън на федералните, тогава можеш да предадеш и мен на Нюйоркската полиция. Купувах незаконно наркотици с месеци. Ти го знаеше, но предпочиташе да си затваряш очите. Ала престъплението си е престъпление, Кайли. Арестувай ме“. После подаде ръце, за да му сложа белезници.

Засмях се високо.

— А ти какво направи?

— Ръгнах го с вилицата за салата и го нарекох задник.

— Но не го арестува.

— Не, прекалено съм заета да се опитвам да го изчистя.

— Браво. Та ти си била по-голям лицемер, отколкото си мислех.

— Зак, откакто открихме онова, което беше на флашката, исках да изправя Хънтър Олдън пред съда. Дори след като умря, още бях решена да го накарам да плати за стореното. Ала ще цитирам моя възстановяващ се съпруг: „Правосъдието невинаги прави света по-добро място. Състраданието — винаги“.

Взех флашката.

— Може да не показваме това на никого, но все пак трябва да го запазим, дори само за да сме сигурни, че Трип ще изпълнява своята част от сделката.

— Знам идеално скривалище — увери ме Кайли. — Никой няма да го намери, а ние ще можем да стигнем до него по всяко време, когато поискаме.

След половин час бяхме в Отдела за веществени доказателства. Попълних документите, маркираха и надписаха разпятието със скритата флашка и единственото доказателство за престъплението на Хънтър Олдън срещу човечеството излезе от ръцете ни. И направи първата си стъпка по контролираната верига, която щеше да го отведе до последния му пристан — огромен склад в Лонг Айланд Сити. Там щеше да бъде съхранявано в продължение на десетилетия.

— Съжаляваш ли за нещо? — попитах.

— Не и за това — кимна Кайли, — ала ми се иска никога да не беше ми показвал онази статия за Хънтър Олдън в „Поуст“. Вбесява ме, че кучият син ще получи погребение на герой.

— Само тялото му — утеших я. — Със сигурност главата му ще гние цяла вечност в гроб на бедняк в Хаити.

Казват, че полицейската работа е низ от скучни часове, прекъсвани от моменти на пълен ужас. Седмицата, след като приключихме със случая с Олдън, беше най-скучната в моята кариера.

И най-потискащата.

Спомням си, че се разсмях на закуска в понеделник сутринта, когато Кайли сподели как боднала Спенс с вилицата за салата, но сега беше петък следобед, а оттогава не бях имал друг повод да се усмихна.

Нищо не вървеше както трябва. За начало, когато бурята връхлетя града, Отделът по чистота закачи гребла на всичките си камиони и те през следващите пет дни разчистваха снега за сметка на събирането на боклука.

Само за няколко часа девственото снежно покривало се превърна в сива лапавица и когато камионите се върнаха към нормалното обслужване, тротоарите бяха покрити с киша, а край бордюрите бяха струпани над 50 000 тона отлежал боклук. А тъй като беше началото на януари, и над 100 000 изсъхнали коледни елхи очакваха да бъдат рециклирани.

Ню Йорк е суров град, но майката Природа за пореден път ни беше наритала задника.

В сряда беше погребението на Хънтър Олдън и аз тихо се промъкнах на задния ред в Презвитерианската църква на Пето авеню. Един по един хора с власт и влияние, всички, за които бях сигурен, че по някакъв начин зависят от Хъч, заставаха на подиума, за да възхвалят мъдростта на Хънтър, проницателността му в бизнеса и разбира се, великата му саможертва — да отдаде живота си за спасението на своя син.

В някакъв момент ми се искаше да скоча и да извикам: „Вижте времето, хора. Трип беше под полицейска опека шест часа преди Хънтър да бъде екзекутиран за греховете си“. Ала реших, че щом Трип може да седи тук, без да отрони дума, ще мога и аз.

Издържах пет траурни слова, но когато и кметът Сайкс стана да говори, си тръгнах. Тя беше такава, каквато е, но не бях длъжен и да я гледам.

Поредицата от късни вечери с Кайли завърши с третата. Имахме много писмена работа, но нищо, което да изисква да работим до късно, и тя си тръгваше всяка вечер преди шест.

В четвъртък я чух да говори по телефона с приятелката си Джанет Лонгобарди — жената, която я беше свързала с адвокат по разводите.

Не успях да чуя целия разговор, но улових достатъчно, за да се вкисна още повече.

— Тази програма „По-добър избор“ му се отразява наистина добре. Не, още живее в апартамента на Шели, но се уговаряме да отидем някъде заедно за уикенда. Засега адвокатът е на изчакване, но повярвай ми, запазвам всичките си опции отворени.

Зачудих се дали нямаше и аз да се превърна в това. В опция, която Кайли оставяше отворена.

Не очаквах Черил да се обади преди погребението на Милдред във вторник и така и стана. До петък следобед все още не бях се чул с нея и тя не беше се върнала в службата.

В 15 часа бях на бюрото си, втренчен в изядения наполовина бейгъл, който стоеше тук от закуска, и се чудех как ще издържа уикенда. И точно когато бях сигурен, че нещата не могат да се влошат повече, стана и това. Получи се есемес от Черил.

В наши дни е лесно да прекратиш връзка. Можеш да напишеш есемес. Да изпратиш имейл. Или дори да го направиш със 140 знака или по-малко в „Туитър“. Но Черил не беше от хората, които могат да сложат край по електронен път. Беше от старата школа. Когато късаше с някого, трябваше да го направи очи в очи.

Това представляваше тази покана за вечеря в последната минута. Искаше да се срещнем в ресторант в окръг Ълстър и не я вълнуваше, че ще трябва да карам двеста мили, за да може да ме зареже правилно.

Върнах й есемеса.

Стори ми се подходящ начин да сложа край на една мизерна седмица.

Макар че трябваше да карам два часа, за да се сбогуваме, Черил поне беше избрала страхотен ресторант. Домът й в Уудсток беше само на пет километра от „Ню Уърлд Хоум Кукинг“, но бях вкусвал ястията на шеф готвача Рик Орландо и знаех, че си заслужават да изминеш стотина мили.

Спрях на паркинга на НУХК десет минути по-рано и влязох вътре. Заведението представлява голяма стара преустроена плевня с картини по стените, тиха музика и персонал, който никога не забравя лица. Лиз Корадо, съпруга и партньорка на Рик, ме поздрави с прегръдка.

— Черил още не е дошла, но имаш късмет — заговори, докато ме придружаваше до бара. — Днес е Вечер с Безплатна Напитка за Герои.

— Само газирана вода засега — усмихнах се насилено, защото знаех, че трябва да остана трезвен за обратния път до Ню Йорк.

Няколко минути по-късно влезе и Черил. Беше облечена в бяла парка и подходяща скиорска шапка, която подчертаваше тъмнокафявите очи, лъскавата черна коса и сияещата й карамелена кожа. Изглеждаше неотразимо.

Щом ме забеляза, и лицето й светна. Обви ръце около врата ми и ме целуна. Не беше каквото очаквах.

Лиз ни отведе до масата и Черил поръча бутилка шампанско. Също не беше каквото очаквах.

— Какво празнуваме? — попитах.

— Настъпването на Нова година.

— Трябва да се обадиш на „Ню Йорк Таймс“. Тези идиоти днес бяха наслагали „10 януари“ на всяка страница на вестника.

И тогава тя каза последното нещо, което някога бях очаквал:

— Не ме интересува кой ден е за останалата част от света. Ти и аз започваме годината отначало. Първите десет дни се преиграват — все едно никога не са се случили.

— Без наказания ли?

— Мисля, че трябва да анализираме играта си, така че да не допускаме отново същите грешки. Ала без наказания.

— Вече ме анализира една жена, която е толкова известна с психологическата си проницателност, колкото и с палачинките си.

— А, ясно. И какво каза доктор Гери?

— Не го запомних дословно, но нещо от сорта, че съм бил ревнив задник.

— Точно! А какво каза за мен?

— Мисля, че точното й определение беше „съвършена във всяко отношение“.

— Не съм. Държах се зле с теб. Съжалявам.

Очите й се навлажниха и тя се извърна.

— Стига де, каквото и да е станало, всичко свърши. Не е нужно да го споменаваш.

— Не, трябва! — каза тя и си избърса очите. — Преди няколко месеца Милдред ми се обади. Знаеше, че Фред ще бъде съсипан, когато тя умре, затова ме помоли да бъда там, за да му помогна да го преодолее. Не можех да откажа.

— Уф… А аз си помислих, че…

— Помислил си, че съм изоставила всичко заради Фред — продължи тя, — а аз отдавна престанах да го обичам. Направих всичко заради Милдред. Съжалявам. Чувствам се ужасно.

— Защо? Това, което стори, беше много благородно.

— Трябваше да ти кажа, но ти беше под пара със случая „Олдън“, а когато разбрах, че на Милдред й остават само няколко дни, вече не можех да мисля трезво. Щях да ти се обадя след погребението, ала…

— Фред се нуждаеше от теб.

— Той загуби майка си и бебето, което смяташе за свое. Направих всичко възможно, но сега е свършено. — Тя въздъхна. — Готова съм да продължа напред. А ти?

— Просто ми кажи къде отиваме.

— Мислех си за при мен през уикенда.

— Не си нося дрехи.

Тя се усмихна и облиза устните си.

— Какво те кара да мислиш, че ще ти трябват?

Сервитьорката донесе шампанското, отвори го и наля две чаши.

— Така и не ви поздравих с Кайли за приключването на случая „Олдън“. — Черил вдигна чашата си. — За две от най-добрите ченгета в управлението. Как ще празнува тя този уикенд?

Пресегнах се през масата и чукнах чашата си в нейната.

— Проклет да съм, ако знам.

Очите й ми казаха, че това беше идеалният отговор.