Пръстите на краката на Уинтър се бяха вкочанили от студ. Бяха ледени като Космоса. Ледени като тъмната страна на Луната. Като…

— … охранителните камери са го уловили да влиза в централната част на подземните нива на клиниката в 23:00 ч. по координираното универсално време…

Думите на чародея Еймъри Парк се лееха в спокоен, отмерен ритъм като приспивна песен. Словата му неусетно се сливаха в едно, размиваха се и човек лесно губеше нишката на мисълта му. Уинтър сви пръстите си в обувките с тънка подметка. Боеше се, че ако измръзнат още малко, преди процесът да е свършил, ще се счупят.

— … опитваше се да отвлече един от щитовете, които в момента съхраняваме…

Чупят се. Един по един.

— … записите показват, че щитът е синът на обвиняемия, отнет му на 29 юли миналата година. В момента детето е на година и три месеца.

Уинтър мушна ръце в гънките на роклята си, за да ги скрие. Пак трепереха. Напоследък цялата все трепереше. Стисна пръсти, за да застанат мирно, и стъпи здраво на нозете си върху твърдия под. Опита се да види ясно тронната зала, преди да се е завъртяла пред погледа й.

Тронната зала се намираше в централната кула на двореца и от нея се откриваше най-красивата гледка към града. От своето място Уинтър виждаше езерото Артемизия, отразяващо белия дворец и града, който достигаше пределите на огромния прозрачен купол, служещ за закрила от външните стихии — или от липсата им. Самата тронна зала се простираше отвъд стените на кулата, тъй че ако човек прекрачеше оттатък мозаечния под, се озоваваше върху тераса от прозрачно стъкло и добиваше усещането, че стои във въздуха и всеки момент ще полети към дълбините на кратерното езеро.

Вляво Уинтър виждаше как мащехата й е впила нокти в ръкохватката на трона — внушителен престол, издялан от бял камък. Обикновено кралицата следеше спокойно съдебните дела и изслушваше разпитите без намек за вътрешно вълнение. Уинтър беше свикнала да вижда как Левана поглажда полирания камък на облегалката, а не да впива пръсти в нея. Но след завръщането на кралицата и антуража й от Земята, атмосферата тук бе напрегната и през изминалите месеци мащехата й бе изпадала в ярост по-често отпреди.

Всичко започна с бягството на лунитянката — онова момиче, киборга, дето се измъкна от затвора на Земята.

Всичко започна с войната между Земята и Луната.

Всичко започна с отвличането на годеника на кралицата и провалената възможност тя да бъде коронясана за императрица.

На хоризонта се виждаше синята планета, отрязана точно наполовина. Дългата нощ беше преполовила и градът светеше в бледосиньо сияние, което се разливаше от уличните лампи и кристалните прозорци, а техните отражения танцуваха по повърхността на езерото.

Уинтър копнееше за слънцето и топлите му лъчи. Без него изкуствените дни не бяха същите.

— Но той откъде е научил за щитовете? — попита кралица Левана. — Защо не е повярвал, че синът му е бил убит при раждането?

Край стените на залата в четири редици бяха насядали семействата. Кралският двор. Благородниците на Луната, сдобили се с благоволението на Нейно Величество заради вековната си вярност и подкрепа, заради изумителното си владение на лунната дарба или заради късмета да се родят във великия град Артемизия.

А ето го и мъжът, коленичил до чародея Парк. Той не беше сред щастливците, родени тук.

Беше сключил ръце умолително. На Уинтър й се искаше да му каже, че това няма да му помогне. Молбите му щяха да идат на вятъра. Според нея човек се чувстваше по-спокоен, като знаеше, че смъртта му е неизбежна. На онези, които приемаха съдбата си още преди да са се изправили пред съда на кралицата, им беше по-леко.

Момичето погледна към собствените си ръце, които бяха все така вкопчени в полите на прозрачната й бяла рокля. Пръстите й бяха побелели от скреж. В известен смисъл бяха красиви. Лъщяха, проблясваха и бяха студени, ужасно студени…

— Кралицата ти зададе въпрос! — изрева Еймъри.

Уинтър трепна, сякаш той викаше на нея.

Съсредоточи се. Трябваше да се съсредоточи.

Вдигна глава и пое въздух.

Сега, когато бе заел мястото на Сибил Мира като главен кралски чародей, Еймъри беше облечен в бяло. Той заобиколи пленника и златната бродерия по робата му проблесна.

— Простете ми, Ваше Величество — изплака пленникът. — Семейството ни от векове насам ви служи вярно. Аз съм прислужникът в онази клиника, чувал съм мълвата… Но нали това не ми влизаше в работата и тези неща не ме интересуваха, не исках да знам. Но… когато синът ми се роди щит… — Мъжът захленчи. — Това е моят син!

— Нима не помисли — обади се Левана със силен, отсечен глас, — че твоята кралица има причини да държи настрана от поданиците си сина ти и другите като него? Че като сме ги затворили, ние може би сме имали цел, чието преследване ще донесе благото на целия ни народ?

Мъжът преглътна с мъка и Уинтър видя как адамовата ябълка се повдигна на шията му.

— Знам, кралице моя. Знам, че използвате кръвта им за… експериментите. Но… но нали имате толкова много щитове, а той е още съвсем мъничък и…

— Кръвта му е ценна за успеха на нашите политически ходове, които едва ли един слуга от външните сектори може да проумее, но не е само това. Синът ти е щит, а щитовете вече са доказали, че са опасни и не може да им се има вяра. Нали не си забравил убийството на крал Марок и кралица Дженали преди осемнадесет години. И при все това си готов да подложиш страната ни на тази заплаха?

В очите на мъжа се четеше див страх.

— Заплаха ли, кралице моя? Та той е малко дете! — Замълча. Мъжът не показваше открито неподчинение, но и не се каеше за мислите си и това скоро щеше да предизвика гнева на Левана. — А и другите в тези контейнери… малко ли са, и все деца. Невинни деца.

В залата повя хлад.

Мъжът знаеше твърде много. Убийството на щитовете водеше началото си още от управлението на Леванината сестра, кралица Чанъри, след като един от тях се бе промъкнал скришом в двореца и бе убил родителите им. Никой лунитянин нямаше да остане доволен да научи, че детето му изобщо не е било убито, а е държано под ключ и е използвано като фабрика за производство на кръв и тромбоцити.

Уинтър примигна. Представи си своето тяло като фабрика за кръв и тромбоцити.

Отново погледна надолу. Ледът вече покриваше китките й.

Това щеше да спъва работата на поточните линии.

— Обвиняемият има ли семейство? — попита кралицата.

Еймъри кимна с глава.

— Според досието му има дъщеря на девет години. Освен това има две сестри и племенник. Всички живеят в Сектор ГМ-12.

— Съпруга?

— Починала е преди пет месеца от реголитно отравяне1.

Затворникът гледаше кралицата. Коленете му затрепериха отчаяно.

Съдиите се размърдаха, ярките им дрехи зашумоляха. Процесът се бе проточил твърде дълго. Хората се бяха отегчили.

Левана се облегна назад на трона си.

— Признат си за виновен за престъпление и опит за кражба срещу короната. Престъплението ти се наказва с незабавна смърт.

Мъжът потрепери, но умолителният израз остана на лицето му. На осъдените винаги им трябваше малко време, за да осмислят присъдата.

— Членовете на семейството ти ще получат публично по дузина удари с камшик, за да знаят всички в твоя сектор, че никому няма да позволя да оспорва решенията ми!

Мъжът зяпна потресен.

— Дъщеря ти ще бъде дадена на някое от дворцовите семейства, където ще се научи на подчинение и скромност, на каквито ти не си я възпитал.

— Не, моля ви! Оставете я да живее с лелите си. Тя не е сторила нищо!

— Еймъри, можеш да продължиш.

– Милост!

— Твоята кралица се произнесе. Това е последната й дума.

Еймъри измъкна нож от ръкавите си с форма на камбани и поднесе дръжката към затворника, който бе ококорил очи до лудост.

В стаята стана още по-студено. Дъхът на Уинтър се превръщаше в кристали. Тя прибра ръце плътно до тялото си.

Затворникът взе ножа. Ръката му не трепваше. Но тялото му се тресеше.

— Моля ви. Малкото ми момиченце… тя си няма другиго, освен мен. Моля ви! Кралице! Ваше Величество!

Той насочи острието към гърлото си.

В този миг Уинтър извърна очи. Както правеше винаги. Усети как собствените й пръсти се мушват в роклята. Започна да драска с нокти по плата, докато усети болка в бедрата си. Видя как ледът плъпна нагоре към лактите й и навсякъде, откъдето минеше, плътта й се вкочаняваше.

Представи си как се нахвърля върху кралицата с вледенените си юмруци. Представи си как ръцете й се разбиват на хиляди ледени късчета.

Ледът вече бе стигнал до раменете й. Качваше се по врата й.

Но дори през пропукването му, тя чу прерязването на гърлото. Клокоченето на кръвта и приглушения вик. Тежкото свличане на тялото.

Студът се бе вмъкнал в гърдите й. Тя затвори очи и си напомни да се успокои, да диша. В съзнанието си чу твърдия глас на Хиацинт, усети как ръцете му я стиснаха за раменете. Това е видение, принцесо. Просто илюзия.

Обикновено спомените за думите му й помагаха да преодолее паниката. Ала този път ледът плъзна още по-бързо. Обгърна ребрата й. Загриза стомаха й. Скова сърцето й.

Уинтър замръзваше отвътре навън.

Чуй ме.

Хиацинт го нямаше.

Следи гласа ми.

Хиацинт беше заминал.

Всичко е плод на въображението ти.

Тя чу чаткането на ботушите на стражите, които приближиха тялото. Завлякоха трупа до края на терасата. Бутнаха го и далеч долу се чу пльосване.

Благородниците запляскаха със сдържана учтивост.

Уинтър чу как пръстчетата на краката й се чупят. Един. По. Един.

— Много добре — рече кралица Левана. — Чародей Тавълър, погрижете се присъдата да бъде изпълнена докрай.

Ледът се промъкваше в гърлото й, нагоре към лицето. В слъзните канали сълзите й замръзваха. Слюнката се превръщаше в кристали по езика й.

Щом един от прислужниците захвана да мие кръвта от плочите, тя вдигна глава. Еймъри почистваше ножа си с парцал. Погледна я в очите. Усмивката му бе изпепеляваща.

— Боя се, че на принцесата й липсва воля и смелост за тези гледки.

Сред публиката се разнесе сподавен смях — отвращението на Уинтър от процесите беше извор на забавление за придворните.

Кралицата се обърна, но Уинтър не можа да вдигне глава. Тя беше момиче от лед и стъкло. Зъбите й бяха чупливи, дробовете й като нищо можеха да се пръснат на парчета.

— Така е — отвърна Левана. — Често дори забравям, че е тук. От теб има толкова полза, колкото от една парцалена кукла, нали, Уинтър?

Отново смях, този път по-силен, сякаш кралицата бе дала позволение да се присмиват на принцесата. Само че Уинтър не можеше да отвърне нито на кралицата, нито на смеха. Тя не откъсваше очи от чародея, опитвайки се да скрие страха си.

— О, тя съвсем не е толкова безполезна — отвърна Еймъри. Уинтър все така го зяпаше. На гърлото на мъжа се появи тънка пурпурна линийка и от раната започна да блика кръв. — Най-красивото момиче на цялата Луна? Ако питате мен, някой ден от нея ще излезе щастлива съпруга на някой от мъжете от обкръжението ви.

— Най-красивото момиче ли каза, Еймъри? — попита Левана безгрижно, умело прикривайки гнева си.

Еймъри веднага се поклони.

— Без „най“ отпред, кралице моя. Никой смъртен не би могъл да се сравни с вашата прелест.

Приближените на кралицата побързаха да се съгласят и изведнъж от всички страни заваляха хиляди комплименти, но въпреки това Уинтър все още усещаше похотливите погледи на не един от благородниците.

Еймъри тръгна към трона, а отрязаната му глава се килна, тупна върху мрамора, затъркаля се, търкул-търкул, и спря в замръзналите крака на Уинтър.

Със застинала усмивка.

Момичето проплака жално, но звукът бе затрупан от снега в гърлото й.

Всичко е плод на твоето въображение.

— Тишина — нареди Левана, щом се насити на хвалбите. — Свършихме ли вече?

Ледът най-сетне бе достигнал очите на Уинтър и тя нямаше друг избор, освен да ги стисне, за да се отърве от безглавия призрак на Еймъри, затваряйки се в студа и тъмнината.

Тук ще умре, без да скърби за живота си. Ще остане погребана под лавината от смърт. И никога повече нямаше да й се наложи да види ново убийство.

— Има още един затворник, който трябва да бъде осъден, кралице моя. — Гласът на Еймъри отекна в студената празнина в съзнанието на Уинтър. — Сър Хиацинт Глина, кралски страж, пилот и телохранител на чародея Сибил Мира.

Уинтър ахна, ледът се пръсна и в тронната зала изригнаха безброй остри лъскави късчета, които се посипаха по пода. Никой друг не ги чу. Никой друг не ги забеляза.

Еймъри, с глава на раменете, отново я наблюдаваше, сякаш бе чакал да види реакцията й. С едва забележима самодоволна усмивка той отново насочи вниманието си към кралицата.

— Ах, да — рече Левана. — Доведете го.

Вратите към тронната зала се отвориха и той се появи, приклещен между двама стражи, с вързани на гърба ръце. Русата му коса беше сплъстена, няколко кичура бяха полепнали за челюстта му. Изглежда, скоро тялото му не беше виждало вода, но иначе Уинтър не откри видими следи от мъчения.

Стомахът й се обърна. Цялата топлина, която ледът бе изсмукал, изби по кожата й.

Следи гласа ми, принцесо. Чуй ме, принцесо.

Отведоха го в средата на залата. Хиацинт стоеше с безизразно лице. Уинтър впи нокти в дланите си.

Той не я погледна. Нито веднъж.

— Хиацинт Глина — поде Еймъри, — обвинен сте в предателство срещу короната. Вие не сте съумели да опазите живота на чародея Мира и да заловите добре известната на всички ни лунитянка беглец, въпреки че сте прекарали почти две седмици в компанията на споменатата бегълка. Вие сте предател спрямо Луната и нашата кралица. Престъпленията ви се наказват със смърт. Какво ще кажете в своя защита?

Сърцето на Уинтър биеше оглушително в гърдите й. Тя извърна умолителен поглед към мащехата си, но Левана изобщо не поглеждаше към нея.

— Признавам се за виновен по всички обвинения — отвърна Хиацинт и Уинтър пак го погледна, — с изключение на обвинението, че съм предател.

Пръстите на Левана трепнаха, тя започна да драска с нокти по ръкохватката на трона.

— Обясни!

Хиацинт стоеше изправен и непоколебим, като че беше на пост, а не пред съд.

— Както вече казах, не залових бегълката, защото се опитвах да спечеля доверието й. По този начин исках да събера сведения, които да донеса на моята кралица.

— А, да, ти си шпионирал нея и съучастниците й. Спомням си оправданието ти от часа на залавянето ти. Освен това си спомням, че не можа да ми кажеш нищо важно, само лъжи.

— Не са лъжи, кралице моя, макар че ще призная — подцених киборга и нейните способности. Тя ги криеше от мен.

— Ето значи колко си спечелил доверието й. — В тона на кралицата се долови присмех.

— Аз исках да науча повече от това какви са уменията на киборга, кралице моя.

— Спри да си играеш с думите. Чашата на търпението ми и бездруго всеки миг ще прелее.

Сърцето на Уинтър изстина. Не и Хиацинт. Тя нямаше да издържи да седи и да гледа как го убиват.

Ще се пазари за него, реши тя, макар че планът й имаше един недостатък. Какво можеше да им предложи в пазарлъка? Нищо, освен живота си, а Левана нямаше да приеме.

Можеше да получи припадък. Да изпадне в истерия. В този миг това надали щеше да е далеч от истината, но дори да ги отклонеше временно от намеренията им, само щеше да отложи неизбежното.

И друг път се бе чувствала безпомощна, но никога по този начин.

В такъв случай оставаше само едно нещо. Да се хвърли пред острието.

О, това никак нямаше да се понрави на Хиацинт.

Без да подозира за решението на Уинтър, младият мъж почтително склони глава.

— Докато бях с Лин Синдер, научих за съществуването на устройство, което, ако се свърже с нервната система, може да неутрализира действието на лунната дарба.

Думите му предизвикаха любопитство сред присъстващите. Те изпънаха, проточиха напред вратове.

— Невъзможно! — изстреля Левана.

— Лин Синдер разполага с доказателства за възможностите му. Така, както ми беше описано, устройството предпазва биоелектричеството на хората, тъй че да не може да бъде манипулирано. Но поставено на лунитяни, то не им позволява да използват дарбата. Лин Синдер е пристигнала на бала на Източната република с инсталираното в тялото й устройство. Едва след като то е било унищожено, тя е могла да използва обаянието си — както сама видяхте със собствените си очи, кралице моя.

В думите му се долавяше известно нахалство. Левана стисна ръце в юмруци и кокалчетата й побеляха.

— Колко са тези предполагаеми устройства?

— Доколкото ми е известно, няма друго, освен счупеното, което е било инсталирано на киборга. Но подозирам, че патентът или схемите все още съществуват. Изобретател е бил вторият баща на Лин Синдер.

Кралицата държеше по-леко ръкохватката.

— Интригуваща информация, сър Глина. Но тя говори повече за отчаяния ти опит да спасиш кожата си, отколкото за истинска невинност.

Хиацинт равнодушно сви рамене.

— Ако верността ми не личи по начина, по който се държах с врага, снабдих се с информация и предупредих чародея Мира за заговора за отвличането на император Каито, не знам какво друго доказателство бих могъл да ви дам, кралице моя.

— Да, да, анонимното съобщение, получено от Сибил, което я известява за плановете на Лин Синдер. — Левана въздъхна. — Вижда ми се крайно удобно, че съобщението, за което твърдиш, че си изпратил, не е видял друг, освен Сибил, а тя е мъртва.

За първи път под втренчения поглед на кралицата Хиацинт изгуби самообладанието си. Той все така не извръщаше взор към Уинтър.

Кралицата се обърна към Джерико Солис, капитана на стражата.

— Ти си бил със Сибил в онзи ден, когато е нападнала кораба на враговете ни, но при все това твърдиш, че не е споменала за никакво съобщение. Имаш ли да добавиш нещо?

Джерико излезе крачка напред. От пътуването до Земята той се бе завърнал с доста синини, но повечето вече избледняваха.

— Кралице, чародеят Мира беше сигурна, че ще открием Лин Синдер на онзи покрив, но не спомена за информация отвън — все едно дали анонимно, или не. Когато корабът кацна, именно чародеят Мира нареди да заловим Хиацинт Глина.

Хиацинт смръщи вежди.

— Може би все още е била ядосана, че я прострелях. — Той замълча, сетне добави: — В моя защита — бях под контрола на Лин Синдер.

— Явно доста неща имаш да кажеш в своя защита — отбеляза Левана.

Хиацинт не отвърна. Това беше най-спокойният затворник, който Уинтър бе виждала — той, който знаеше по-добре от всеки друг какви ужасни убийства бяха ставали в тази зала точно на мястото, където стоеше. Вместо да се разгневи от дързостта му, Левана изглеждаше замислена.

— Позволете ми да говоря, кралице?

Тълпата се раздвижи шумно и на Уинтър й трябваше малко време да различи онзи, който се обади. Беше войник от стражите. Един от безмълвните орнаменти в двореца. Момичето го разпозна, но името му не й беше известно.

Левана го изгледа кръвнишки и Уинтър си помисли, че мащехата й пресмята дали да му даде позволението си, или да го накаже, задето се бе обадил, без да го питат. Накрая рече:

— Как се казваш и защо се осмеляваш да прекъсваш процеса?

Стражът пристъпи напред и както винаги, втренчи поглед в стената.

— Казвам се Лиам Кини, кралице моя. Аз съм един от войниците, които прибраха тялото на чародея Мира.

Въпросително вдигане на веждите към Джерико; утвърдително кимване в отговор.

— Продължавай — нареди Левана.

— Когато открихме господарката Мира, у нея имаше портскрийн и макар той да се бе счупил при падането, ние го предадохме като улика по делото за убийството й. Чудех се дали някой се е опитал да възстанови въпросното съобщение.

Левана се обърна пак към Еймъри, наложил маска на лицето си, която Уинтър добре познаваше. Колкото по-приятен израз имаше, толкова по-разгневен беше той.

— В действителност ние успяхме да влезем в последните съобщения на портскрийна. Аз тъкмо се канех да отворя дума за тях.

Това беше лъжа и Уинтър се обнадежди. Еймъри беше изпечен лъжец, особено когато това беше в негов интерес. Той мразеше Хиацинт. Не би издал нищо, което би помогнало на стража.

Надежда. Слаба, крехка, жалка надежда.

Еймъри посочи вратата и един прислужник забърза с поднос, върху който лежаха счупеният портскрийн и холограф.

— Това е портскрийнът, за който говореше сър Кини. Разследването ни потвърди, че в онзи ден Сибил Мира действително е получила анонимно съобщение.

Прислужникът включи холографа и в центъра на залата затрепка образ. Зад него Хиацинт се стопи като призрак.

Холографът показа просто текстово съобщение.

Толкова много информация, побрана само в няколко думи. Типично за Хиацинт.

Левана прочете думите с присвити очи.

— Благодаря ти, сър Кини, задето повдигна този въпрос. — Еймъри не получи благодарност и това направи силно впечатление.

Стражът се поклони и се върна на поста си. Стрелна непроницаемия си поглед към Уинтър, сетне отново извърна очи към стената.

— Сър Глина, сега ще ми кажеш, че това е изпратеното от теб съобщение. Правилно ли допускам?

— Така е.

— Има ли какво да добавиш, преди да издам присъдата ти?

— Не, кралице.

Левана се облегна на трона, а залата притихна. Всички очакваха решението й.

— Сигурна съм, че доведената ми дъщеря желае да те пощадя.

Хиацинт не отговори, но Уинтър трепна пред високомерието в тона на мащехата й.

— Моля ви, майко — прошепна тя, а думите заседнаха върху пресъхналия й език. — Това е Хиацинт. Той не е наш враг.

— Може би не е твой враг, но ти си едно глупаво и наивно момиче!

— Това не е вярно. Аз съм фабрика за кръв и тромбоцити, само че машините ми са замръзнали…

Избухна смях, а Уинтър се сви. Дори устните на Левана се извиха нагоре, макар че под усмивката й се криеше раздразнение.

— Аз взех решението си — отекна гръмкият й глас и възцари тишина в залата. — Реших да оставя затворника да живее.

Уинтър извика от облекчение. Закри уста с ръка, но беше късно да заглуши вика.

Сред присъстващите отново се чу смях.

— Има ли и други прозрения, които искаш да добавиш, принцесо? — процеди Левана през зъби.

Уинтър се посъвзе.

— Не, кралице. Вашите присъди винаги са мъдри и окончателни, кралице моя.

— Аз все още не съм свършила с тази присъда. — Кралицата се обърна отново към Хиацинт и гласът й стана твърд. — Ти не си успял нито да убиеш, нито да заловиш Лин Синдер и това няма да остане ненаказано. Твоята некадърност доведе до успешното отвличане на моя годеник. За това престъпление те осъждам на тридесет удара с камшик, които сам ще си нанесеш на централния площад, а след това ще стоиш четиридесет часа без храна. Присъдата ти влиза в сила утре при изгрев.

Уинтър трепна, но дори това наказание не можа да убие облекчението, което радостно пърхаше в стомаха й. Той нямаше да умре. Тя не беше момиче от лед и стъкло, а от лъчисто сияние и звезден прах, защото Хиацинт нямаше да умре.

— И Уинтър…

Тя се сепна и вдигна поглед към мащехата си, която презрително я измерваше с очи.

— Ако се опиташ да му занесеш храна, ще наредя да му отрежат езика като награда за твоята доброта.

Момичето се дръпна назад в креслото. Един мъничък лъч светлина бе угасен.

— Добре, кралице моя.

Уинтър почти не мигна и няколко часа, преди светлината да огрее купола на изкуственото небе, беше вече будна. Не отиде на бичуването на Хиацинт, защото ако той я видеше, щеше да сдържа виковете си. А тя не би му причинила това. Нека да крещи. Той пак беше по-силен от всички тук.

Тя покорно си гризна от сушените меса и сиренето, които й бяха донесли за закуска. Остави прислужниците да я изкъпят и да я облекат в бледорозова коприна. Изтърпя целия урок с учителя Гъртам, чародей трета степен и неин отдавнашен преподавател, като се преструваше, че се опитва да използва дарбата си и се извиняваше всеки път, когато й беше твърде трудно или пък се чувстваше твърде слаба. Мъжът, изглежда, нямаше нищо против. През повечето време от занятията им той се взираше в лицето й и Уинтър се съмняваше, че ако все пак използва обаянието си върху него, той изобщо ще разбере.

Изкуственият ден дойде и си отиде, една от прислужниците й донесе чаша топло мляко с канела, приготви леглото й за сън и най-сетне Уинтър остана сама.

Сърцето й биеше лудо в очакване.

Нахлузи чифт леки ленени панталони и широка блуза, а сетне навлече халата си, тъй че, ако някой я види, да реши, че отдолу е по пижама. Цял ден само за това бе мислила, а планът се бе оформил в съзнанието й подобно на пъзел, чиито парченца пасват на мястото си една с друга. Твърдата й решителност беше потиснала халюцинациите.

Уинтър разроши косата си, за да изглежда така, сякаш току-що се е събудила от дълбок сън, угаси светлините и се покатери на леглото. Висящият полилей я перна по челото, тя се уплаши, отстъпи назад и едва се задържа да не падне.

Пое дълбоко и решително дъх.

Преброи до три.

И изпищя.

Пищеше тъй, сякаш някой убиец я пробождаше в стомаха с нож.

Пищеше, сякаш хиляди птици кълвяха плътта й.

Пищеше, сякаш дворецът се сриваше на главата й.

Стражът, който стоеше на пост пред вратата й, влетя с извадено оръжие. Уинтър не спираше да пищи. Запрепъва се назад, падна върху възглавниците, опря гръб в дъската на леглото и взе да скубе косите си.

— Принцесо! Какво се е случило? — Мъжът стрелна поглед из тъмната стая, търсейки нарушител, заплаха.

Уинтър замахна с ръка назад, започна да драска по тапета и откъсна едно парче от него. Все по-лесно й ставаше да повярва, че е изпаднала в паника. Отвсякъде я заобикаляха призраци и убийци и прииждаха към нея.

— Принцесо! — Втори страж влетя в стаята. Запали лампата и Уинтър се сви от светлината. — Какво става?

— Не знам. — Първият страж беше прекосил стаята и проверяваше зад завесите.

— Чудовище! — изписка Уинтър, подсилвайки думата с ридание. — Събудих се и той стоеше, надвесен над леглото ми, един от… един от стражите на кралицата!

Мъжете се спогледаха и дори на Уинтър й стана ясен смисълът на безмълвните им погледи.

Всичко е наред. Тя е луда.

— Ваше Височество… — подхвана вторият страж, а в това време на вратата се появи трети.

Добре. В този коридор обикновено имаше само трима стражи между нейната стая и главното стълбище.

— Тръгна натам! — Като се прикриваше с една ръка, Уинтър посочи към дрешника. — Моля ви, моля ви не го оставяйте да се измъкне! Моля ви, намерете го!

— Какво стана? — попита новодошлият.

— Мисли си, че е видяла един от войниците мутанти — измърмори вторият.

— Той беше тук! — изпищя тя, а думите продраха гърлото й. — Защо не ме защитите? Какво стоите? Вървете да го намерите!

Първият страж изглеждаше ядосан, сякаш този цирк бе прекъснал нещо по-важно от висенето в коридора и втренчването в стената. Той прибра пистолета в кобура си, но рече тежко:

— Разбира се, принцесо. Ние ще открием нарушителя и ще се погрижим за сигурността ви. — Той даде мълчалив знак на втория страж и двамата се запътиха към тоалетната.

Уинтър се обърна към третия мъж и се преви на две.

— Ти трябва да отидеш с тях — подкани го тя с разтреперан, немощен глас. — Онзи войник е чудовище, огромно чудовище с щръкнали зъби и нокти, с които ще ги разкъса на парчета. Сами няма да могат да го надвият, а ако не успеят… — Думите й преминаха в ужасен вой. — Той ще се върне при мен и тогава няма да има кой да го спре. Няма да има кой да ме спаси! — Тя заскуба косите си и цялото й тяло се затресе.

— Добре, добре. Отивам, Ваше Височество. Вие почакайте тук и… опитайте се да се успокоите. — И мъжът побягна след другарите си, благодарен, че оставя лудата принцеса зад гърба си.

Щом изчезна, Уинтър слезе от леглото, изсули халата си и го захвърли на един стол.

— В дрешника е чисто! — извика единият от стражите.

— Търсете! — на свой ред изкрещя принцесата. — Знам, че се спотайва там!

И като грабна обикновената шапка и обувките, които бе оставила до вратата, тя изтича навън.

За разлика от личната й стража, която би й задала куп въпроси и би настояла да я придружи до града, войниците, които пазеха кулите пред двореца, никак не се трогнаха, когато ги помоли да отворят вратата. Без охраната и скъпите си одежди, с бухналата си коса, натикана под шапката, и приведеното си лице, под сенките Уинтър спокойно можеше да мине за прислужница.

Щом напусна двореца, тя хукна.

Благородниците обикаляха по калдъръмените улици на града, смееха се и флиртуваха, надянали своите изящни дрехи и обаянието си. От отворените врати се лееше светлина, музиката танцуваше по первазите на прозорците, навсякъде се носеше мирис на гозби, чуваше се звънтене на чаши, а по тъмните улички сенките се целуваха и въздишаха.

Такъв беше градът. Лекомислен, сластолюбив. Белият град Артемизия — малкият рай, защитен под стъкления купол.

В центъра на града се намираше площадът, издигната кръгла платформа, където играеха театър, провеждаха търгове, а илюминациите и вулгарният хумор често изкарваха семействата от именията им, за да прекарат тук една весела нощ. В списъка със забавления редовно присъстваха публичните унижения и наказания.

Когато площадът изникна пред погледа й, Уинтър едва дишаше, капнала от тичането и същевременно замаяна от успеха си. Щом го зърна, коленете й омекнаха от копнеж. Трябваше да поспре, за да си поеме дъх.

Той седеше в средата на платформата с гръб към огромния слънчев часовник — уред колкото непотребен, толкова и смайващ през дългите нощи. Ръцете му бяха вързани с въжета, главата му бе клюмнала и светлата коса скриваше лицето му. Уинтър приближи и забеляза по гърдите и корема му подутините от камшика, опръскани с вече засъхнала кръв. На гърба му ще има още. Ръцете му ще са разранени от стискането на бича. Самобичуване, беше обявила Левана, но всички знаеха, че Хиацинт ще бъде под контрола на чародей. Това наказание нямаше нищо общо със самобичуването.

Уинтър бе дочула, че Еймъри сам е изявил желание да изпълни задачата. Вероятно е изпитал удоволствие от всяка рана.

Момичето доближи до платформата и Хиацинт вдигна глава. Очите им се срещнаха и Уинтър се взря в човек, бит, връзван, подиграван и измъчван цял ден и за миг си помисли, че са го пречупили. Поредната счупена играчка на кралицата.

Ала единият крайчец на устата му се повдигна, усмивката грейна в поразителните му сини очи и той светна ярко и приветливо като изгряващото слънце.

— Здрасти, беля — поздрави я той и облегна глава на слънчевия часовник.

И с това ужасът от изминалите седмици изчезна, като че те никога не са били. Той беше жив. Беше се завърнал у дома. Все още беше Хиацинт.

Принцесата се покатери на платформата.

— Имаш ли представа колко се тревожех? — рече тя, докато вървеше към него. — Не знаех дали си мъртъв, дали те държат като заложник, или някой от войниците на кралицата те е изял. Тази неизвестност ме докарваше до лудост.

Той вдигна вежди.

Тя се намръщи.

— Не казвай нищо.

— Не бих посмял. — Той разкърши рамене, колкото му позволяваха въжетата. От движението раните му се разтвориха и за миг лицето му се сви от болка.

Уинтър се престори, че не е забелязала, и седна пред него по турски, разглеждайки внимателно белезите. Копнееше да го докосне. Ужасяваше се да го докосне. Това поне не се бе променило.

— Много ли боли?

— Все е по-добре, отколкото да се намирам на дъното на езерото. — Усмивката на напуканите му устни се изкриви. — Утре вечер ще ме сложат в суспенсора. Половин ден там и ще бъда като нов. — Той присви очи. — Стига да не си дошла, за да ми донесеш храна. Предпочитам езикът ми да си остане на мястото.

— Не нося храна. Просто да видиш едно приятелско лице.

— Приятелско. — Той я огледа внимателно, все така спокойно усмихнат. — Твърде меко казано.

Уинтър сведе глава и се извърна настрани, за да скрие трите белега на дясната си буза. От години смяташе, че когато хората се взират в нея, то е, защото се отвращават от белезите. Рядък физически недостатък в техния съвършен свят. Но после една прислужница й каза, че никой не я зяпа с отвращение, а с възхищение. Момичето каза още, че белезите привличат интереса на хората към нея и колкото и да е странно, с тях тя изглежда дори по-красива. Красива. Дума, която Уинтър цял живот слушаше да подхвърлят по неин адрес. Красиво дете, красиво момиче, красива млада дама, толкова красива, прекалено красива… а съпровождащите думата погледи винаги я караха да иска и тя като мащехата си да си сложи воал и да се скрие от шушуканията.

Хиацинт беше единственият човек, който можеше да я накара да се почувства красива, без това да й се струва лошо и неприятно. Не си спомняше някога да го е чувала да произнася думата или да я ласкае. Неговите комплименти винаги бяха скрити под небрежни шеги, от които сърцето й се разтуптяваше.

— Не се шегувай — рече тя и се изчерви от начина, по който винаги я гледаше.

— Не се шегувах — рече той равнодушно.

В отговор Уинтър протегна ръка и го удари по рамото.

Той трепна от болка, а тя ахна, спомняйки си раните му. Но Хиацинт се разсмя сърдечно.

— Силите ни не са равни, принцесо.

Уинтър преглътна напиращото на устните й извинение:

— Време беше и аз да имам превес.

Младият мъж погледна край нея към улицата.

— Къде е телохранителят ти?

— Оставих го в двореца. Търси чудовище в дрешника.

Слънчевата усмивка се преобрази в гняв.

— Принцесо, не може да излизаш сама в града. Ако нещо се случи с теб…

— Кой би могъл да ми стори зло тук? Всички ме познават.

— Стига и един идиот, привикнал да получава всичко, което поиска, и твърде пиян, за да се владее.

Уинтър се изчерви и стисна зъби.

Хиацинт се намръщи и на мига съжали.

— Принцесо…

— Ще тичам по целия път обратно. Няма страшно.

Той въздъхна, а тя наклони глава. Щеше й се да бе донесла някакъв мехлем за раните му. Левана не каза, че забранява да му носи лекарства, а като го гледаше така завързан, уязвим, гол до кръста и целият в кръв, пръстите й необяснимо се свиваха конвулсивно.

— Исках да остана насаме с теб — рече тя и се вгледа в лицето му. — Толкова рядко вече ни се случва да оставаме насаме.

— Не е прилично една седемнадесетгодишна принцеса да остава насаме с млади мъже и техните съмнителни намерения.

Тя се разсмя.

— Даже и с млади мъже, които са нейни най-добри приятели, откакто е проходила?

Той поклати глава.

— Тези са най-опасните.

Тя прихна и лицето на Хиацинт отново грейна.

Но шегата беше сладко-горчива. Истината бе, че Хиацинт я докосваше само когато й помагаше да понесе по-леко халюцинациите и с години не я бе докосвал по друг повод. Не и след времето, когато тя беше на четиринадесет, а той на шестнадесет, и тя се бе опитала да го научи да танцува „Валса на слънчевото затъмнение“, но резултатите не бяха особено сполучливи.

Скоро ще трябва да му предложи „Млечния път“ и с този валс да даде тласък на не чак дотам достойните му намерения.

Усмивката й взе да гасне и тя каза:

— Липсваше ми.

Той сведе поглед и се опита да се намести по-удобно върху слънчевия часовник. Стисна зъби, за да скрие от нея, че всяко движение му причинява болка.

— Как е главата ти? — попита, след като думите й обгърнаха и двама им като в плащ.

— Виденията ту се появяват, ту изчезват, но не се влошават.

— Днес имала ли си халюцинации?

Тя изпъна една гънка на ленените панталони и се замисли.

— След процеса вчера не съм. Там се превърнах в ледено момиче, а Еймъри изгуби главата си. Буквално.

— Да можеше последното да се сбъдне.

Тя му направи знак да мълчи.

— Никак не ми харесва как те гледа напоследък.

Уинтър хвърли поглед през рамо, но на площада не се мяркаше жива душа. Единствено музиката и смехът, които се носеха отдалеч, й напомняха, че се намират насред столицата.

— Сега, когато се завърна, трябва да си мериш приказките.

— Ти ли ще ми даваш акъл как да не се набивам на очи?

— Хиацинт…

— На площада има три камери. Две върху уличните лампи зад гърба ти, една, скрита на дъба зад слънчевия часовник. Нито една от трите не разполага с устройство за улавяне на звука. Освен ако не е наела хора, които да четат по устните?

— Откъде знаеш със сигурност? — Уинтър го изгледа ядно.

— Наблюдението беше един от специалитетите на Сибил.

— Дори така да е, кралицата можеше да те убие вчера. Трябва да внимаваш.

— Знам, принцесо. Нямам никакъв интерес да се върна в тронната зала като нещо друго, освен като верен кралски страж.

Грохотът над главите им привлече вниманието на Уинтър. Светлините на няколко космически кораба, които прекосиха осеяното със звезди небе, чезнеха оттатък купола. Бяха тръгнали към Земята.

— Войници — измърмори Хиацинт. Момичето не разбра дали това е съобщение, или въпрос. — Как върви войната?

— Никой дума не обелва пред мен. Но Нейно Величество ми се вижда доволна от победите… макар че още е бясна заради изчезването на императора и отмяната на сватбата.

— Тя не е отменена. Само временно е отложена.

— Опитай се да й го кажеш.

Той изсумтя.

Уинтър се подпря на лакти и обгърна лицето си с длани.

— Киборгът наистина ли е имал такова устройство, което предпазва хората от манипулация?

В очите му блесна искра, сякаш тя току-що му бе напомнила нещо важно, но щом понечи да се приведе към нея, въжетата го дръпнаха назад. Той изкриви лице и тихо изруга.

Уинтър се премести по-наблизо.

— Това не е всичко — обясни Хиацинт. — Ако се вярва на киборга, устройството преди всичко пречи на лунитяните да използват дарбата си.

— Да, ти спомена това и в тронната зала.

Той впи очи в нейните.

— А това ще предпази умовете им от…

Полудяване.

Нямаше нужда да довършва на глас, не и когато по лицето му се четеше толкова много надежда, като че бе решил най-сложния проблем на света. Неизречените думи увиснаха помежду им.

Това устройства би могло да я спаси.

Уинтър сплете пръсти под брадичката си.

— Но нали каза, че то е единственото.

— Да, но ако успеем да намерим патента за изобретението… дори мисълта, че е възможно…

— Кралицата ще даде мило и драго да спре подобно начинание.

Хиацинт се навъси.

— Знам, но все нещо трябваше да й кажа. Ако Сибил не ме бе арестувала. Неблагодарна кучка! — Уинтър се усмихна. Хиацинт улови погледа й и гневът му се стопи. — Все едно. След като вече знам, че това е възможно, ще намеря начин да направя устройството.

— Когато ти си край мен, виденията ми не са чак толкова непоносими. Скоро ще се оправят.

Той стисна зъби.

— Съжалявам, че заминах. Съжалих още щом разбрах какво съм сторил. Всичко стана толкова бързо и преди да се усетя, вече не можех да се върна при теб. Аз просто те… изоставих тук. С нея. С тях.

— Не си ме изоставил. Взели са те за заложник. Не си имал избор.

Той извърна поглед встрани.

Уинтър се изпъна.

— Тя не те е манипулирала, нали?

— Не през цялото време — прошепна той като на изповед. — Когато със Сибил се качихме на кораба им, аз реших да мина на тяхна страна. — Лицето му посърна от чувство за вина, което беше тъй странно, че Уинтър никак не беше сигурна как да го разбира. — А след това пък аз ги предадох. — И той блъсна ненужно силно главата си в слънчевия часовник. — Ама че съм кретен. Сигурно ме мразиш.

— Може и да си кретен, но бъди сигурен, че си много симпатичен кретен.

Той поклати глава.

— Ти си единственият човек в галактиката, на когото би му хрумнало да ме нарече симпатичен.

— Аз съм единственият човек в галактиката, който е достатъчно луд, че да вярва в това. А сега ми разкажи какво достойно за омраза дело си сторил.

Хиацинт преглътна с мъка.

— Онзи киборг, който Нейно Величество издирва под дърво и камък?

— Лин Синдер.

— Така. Е, отначало я взех за някое откачено момиче, тръгнало на самоубийствена мисия, нали разбираш? Казах си, че всички ни ще затрие с тези нейни бълнувания да отвлече императора и да свали кралицата от трона… и какво друго да си помисли човек, като я слуша какви ги дрънка? Затова си рекох, че ще рискувам и ако успея, ще се върна при теб. Пък тя нека погубва живота си.

— Само че Лин Синдер успя да отвлече императора. И се измъкна.

— Знам. — Той отново погледна Уинтър. — Сибил плени една от приятелките си, момиче, което се казва Скарлет. Едва ли си чувала за…

Уинтър грейна.

— О, да! Кралицата ми я подари и сега я държим в менажерията при другите животни. Много я обичам. — Челото й се сбърчи. — Макар че не мога да кажа дали й допадам, или още не.

Хиацинт се присви от внезапна и неясна болка и отново се намести.

— Можеш ли да й предадеш две думи от мен?

— Естествено.

— Трябва да внимаваш. Няма нищо да ти кажа, ако не можеш да пазиш тайна… заради теб самата.

— Мога да пазя тайна.

Хиацинт я изгледа скептично.

— Мога. Ще бъда потайна като шпионин. Като теб. — Уинтър се премести още по-наблизо.

Хиацинт зашепна, сякаш вече не беше сигурен, че трите камери не улавят и звука.

— Предай й, че те ще дойдат да я освободят.

Уинтър го зяпна.

— Ще дойдат… ще дойдат тук?

Той кимна едва-едва с глава.

— Дори смятат, че вероятно ще успеят.

Уинтър се смръщи. Протегна ръка и прибра зад ухото му кичурите потна, мръсна коса. Тялото му се изопна от допира й, но той не се отдръпна.

— Хиацинт Глина, говориш със загадки.

— Лин Синдер. — Гласът му се бе превърнал в едва доловим полъх и момичето наведе глава, за да го чува. Една от къдриците й го докосна по рамото. Той облиза устни. — Тя е Селена.

Всеки мускул в тялото на Уинтър се изопна. Тя се отдръпна.

— Ако Нейно Величество те чуе…

— На никого другиго няма да казвам. Но ти трябваше да знаеш. — Очите му се набраздиха по ъгълчетата, изпълниха се със съчувствие. — Знам, че я обичаше.

Сърцето й биеше бясно.

— Моята Селена?

— Да. И… принцесо, съжалявам, но тя не те помни.

Уинтър примигна и остави мечтата за един главозамайващ миг да изпълни ума й. Селена, жива! Нейната братовчедка, нейната приятелка. Жива!

После сви рамене и отхвърли надеждата.

— Не. Тя е мъртва. Аз бях там, Хиацинт. Видях погрома след пожара.

— Но не си видяла нея.

— Те намериха…

— Овъглено тяло. Знам.

— Купчина пепел с очертанията на момиче.

— Било е просто пепел. Виж, отначало и аз не й повярвах. — Той се усмихна леко и онова, което се изписа на лицето му, бе гордост. — Това е нашата изчезнала принцеса. И тя скоро ще се завърне у дома.

Някой се покашля зад Уинтър и тя едва не подскочи от страх. Извърна се назад, залитна и падна на лакът.

До платформата навъсен стоеше личният й телохранител.

— А! — Сърцето на Уинтър пърхаше като на уплашено птиче. Тя си отдъхна и се усмихна. — Залови ли чудовището?

Но стражът не отвърна на усмивката й, дори страните му не поруменяха, както се случваше обикновено, щом го погледнеше точно по този начин. Вместо това дясната му вежда се вдигна нагоре.

— Ваше Височество, дойдох да ви прибера в двореца.

Уинтър стана и сключи ръце пред гърдите си.

— Разбира се. Колко мило, че се тревожиш за мен. — Хвърли поглед през рамо и видя, че Хиацинт недоверчиво оглежда стража. Нищо чудно. Той оглеждаше всички с недоверие. — Боя се, че утрешният ден ще е още по-тежък за вас, сър Глина. Мъчете се да мислите за мен, когато можете.

— Да се мъча ли, принцесо? — Той се изсмя. — Та аз за друго не мога да мисля.

Синдер лежеше на земята и оглеждаше помпите, тръбите и турбината за кислорода на огромния двигател на „Рампион“. Схемите, които свали още преди седмици, стояха наложени върху двигателя пред очите й — киборгски трик, който безброй пъти й бе влизал в работа, докато работеше като механик в Ню Бейджин. Тя уголеми изображението на един цилиндър с дължината на ръката й, закътан до стената на помещението, в което се намираше двигателят. От двете му страни стърчаха тръби.

— Тук ще е проблемът — измърмори тя и скри схемата. Мушна се под турбината, обирайки прахоляка с раменете си, и седна. В лабиринта от жици, бобини, тръби и помпи имаше място, колкото да се свре.

Синдер затаи дъх и долепи ухо до цилиндъра. Металът беше леденостуден.

Почака. Ослуша се. Нагласи силата на звука в аудиосензорите си.

И чу отварянето на вратата.

Хвърли поглед назад и на жълтеникавата светлина от коридора забеляза сивите панталони на военна униформа. Можеше да бъде всеки на кораба, но излъсканите черни официални обувки…

— Ехо? — провикна се Каи.

Сърцето й се разтуптя, както ставаше всеки път.

— Тук отзад съм.

Каи затвори вратата и клекна в другия край на помещението, обграден като в рамка от тракащите бутала и въртящите се охладители.

— Какво правиш?

— Проверявам кислородните филтри. Един момент.

Тя отново допря ухо до цилиндъра. Ето на — тихо тракане, все едно вътре имаше камъче, което се удряше по стените.

— Аха! — Синдер измъкна един гаечен ключ от джоба си и се захвана да развинти болтовете в двата края на цилиндъра. Щом го освободи, корабът странно притихна — точно като бучене, което човек забелязва едва когато е спряло. Каи повдигна вежди.

Синдер надникна в цилиндъра, после напъха пръстите си вътре и извади сложен по конструкция филтър. Беше направен от малки каналчета и процепи, всичките покрити с тънък сив слой прах.

— Нищо чудно, че така друса при излитане.

— Предполагам, че не ти трябва помощ.

— Не. Освен ако не искаш да ми намериш метла.

— Метла?

Синдер вдигна филтъра и го чукна в една от тръбите над главата си. Облак прах я посипа и покри косата и ръцете й. Тя се закашля, зарови нос в ръката си и отново чукна филтъра, докато излезе всичкия прах.

— А! Метла. Ясно. Сигурно има в кухнята.

Синдер примигна и му се ухили. Обикновено Каи беше крайно самоуверен и в редките мигове, когато губеше почва под краката си, го обземаше безпокойство. А днес не за първи път му се случваше да бъде неуверен. Със събуждането си на борда на „Рампион“ Каи узна, че се намира на дванадесет хиляди километра от естествената си среда, но въпреки това през изминалите седмици той се бе приспособил към живота на кораба. Научи основните термини, хранеше с консерви и сушени храни, без да роптае, и смени сватбения си костюм с обикновената военна униформа, която всички носеха. Настояваше да помага там, където беше по силите му, дори им сготви някои от онези безвкусни ястия, макар Ико да отбеляза, че като техен кралски гост, те би трябвало да му прислужват. Предложението й разсмя Трън, а Каи се почувства още по-неловко.

И въпреки че Синдер не можеше да си представи Каи да абдикира от трона и да заживее като космически пътешественик и авантюрист до края на дните си, беше очарователно да го наблюдава как се опитва да прилича на тях.

— Пошегувах се — каза му. — Помещенията с двигателя обикновено са мръсни. — Отново прегледа внимателно филтъра, реши, че вече е задоволително чист, натика го обратно в цилиндъра и го завинти на мястото му. Бученето пак начена песента си, но тракането беше изчезнало.

Синдер изпълзя изпод турбината и тръбите с краката напред. Все тъй клекнал, Каи погледна към нея и се засмя.

— Ико е права. Истина е, че не можеш да останеш чиста за повече от пет минути.

— Това е част от работата ми. — Тя седна, а от раменете й заваля водопад от мъхчета.

Каи изтупа по-едрите прашинки от косата й.

— И откъде си научила всичко това?

— Кое, това ли? Та има ли човек, който да не може да почисти един кислороден филтър.

— Повярвай ми, повечето хора не могат. — Той подпря лакти на коленете си и зарея поглед из стаята. — И ти знаеш какво правят всичките тези неща?

Тя проследи погледа му към всяка жичка, всеки колектор, всяка бобина и сви рамене.

— Да, може да се каже. С изключение на онова голямо нещо в ъгъла, дето се върти. Изобщо не мога да проумея какво прави. Но надали е нещо важно?

Каи завъртя очи.

Синдер се улови за една тръба, повдигна се и мушна обратно ключа в джоба си.

— Изобщо не съм се учила. Просто поглеждам нещо и разбирам как работи. Веднъж щом това ти се изясни, можеш да намериш начин да го поправиш.

Тя се опита да изтупа и последните прашинки от главата си, но те сякаш нямаха край.

— О, значи просто поглеждаш нещо и разбираш как работи — попита Каи с привидна сериозност и се изправи до нея. — И това ли е всичко?

Синдер нагласи опашката си и сви рамене, неочаквано засрамена.

— Проста механика.

Каи обгърна с ръка кръста й и я притегли към себе си.

— Напротив, изобщо не е проста. — Почисти с палец нещо от бузата й. — Да не говорим, че е абсурдно привлекателна — рече и после я целуна по устните.

За миг Синдер се изопна, напрегната, но сетне целувката я стопли, разтопи я. Всеки път вълнението неизменно биваше същото, а към него се прибавяше удивлението и замайването. Това беше седемнадесетата им целувка (мозъчният й интерфейс отбелязваше броя — в известен смисъл против волята й) и тя се питаше дали някога ще свикне с това чувство. Да бъде желана, когато цял живот вярваше, че няма да се намери и един човек, който да гледа на нея другояче, освен като на чудат научен експеримент.

Камо ли пък едно момче.

И то не кое да е, а Каи, който беше умен, честен, добър и можеше да има всяко момиче. Всяко.

Синдер въздъхна и се подпря на него. Каи се улови за една от тръбите над тях и я притисна в конзолата на главния компютър. Тя не се противи. Макар тялото й да не й позволяваше да се изчервява, когато той беше тъй близо, някаква непозната топлина обливаше всеки милиметър от нея. Всяко нервно окончание пулсираше, искреше и дори това да беше седемнадесетхилядната им целувка, пак нямаше да й омръзне.

Тя плъзна ръце около врата му и се притисна плътно в тялото му. Топлината на гърдите му се просмука през дрехите й. Усещането беше прекрасно.

Но вечно готово да помрачи щастието й, дебнеше и съзнанието за краткотрайността на мига — те не можеха да останат заедно.

Не и докато Каи беше сгоден за Левана.

Ядосана от нахлуването на тази мисъл в главата й, тя го целуна настойчиво, но мислите й си знаеха своето и не й даваха мира. Дори да успееха и Синдер да си върнеше трона, тя трябваше да остане на Луната като новата кралица. Не разбираше много от тези неща, но й се виждаше трудничко да поддържа връзка между две планети…

Ъъ, една планета и една луна.

О, все едно.

Въпросът беше, че от Каи щяха да я делят 384 000 километра, което си беше доста разстояние и…

Каи се усмихна и прекъсна целувката.

— Какво има? — прошепна тихо.

Синдер се облегна назад и го погледна. Косата му беше пораснала и още малко щеше да стане рунтава и развлачена. Докато беше принц, за неговия съвършен външен вид винаги се бяха грижили старателно. Но след това беше станал император. През седмиците, последвали коронацията му, той се бе опитал да предотврати войната, да залови бегълката, да избегне сватбата с Левана и да понесе несгодите на собственото си отвличане. В резултат на това прическите се бяха превърнали в лукс, от който можеше да се лиши.

Тя се поколеба, а сетне попита:

— Случва ли ти се да мислиш за бъдещето?

На лицето му се изписа предпазливост.

— Разбира се.

— А там… има ли място за мен?

Погледът му се смекчи. Той пусна тръбата и прибра един кичур коса зад ухото й.

— Зависи дали мисля за хубавото бъдеще, или за лошото.

Синдер сгуши глава под брадичката му.

— Значи поне едното включва и мен.

— Планът ни ще сполучи — рече Каи над главата й. — Ние ще победим.

Тя кимна. Зарадва се, че той не може да види лицето й.

Победата над Левана и възкачването на трона на Луната беше едва началото на цяла галактика тревоги. Тя отчаяно мечтаеше да остане тук, сгушена на кораба, с Каи, на сигурно, сами… но това беше обратното на съдбата, която ги очакваше. Веднъж да отстранят Левана, Каи щеше да се върне към задълженията си на император на Източната република и рано или късно щеше да си намери императрица.

В жилите на Синдер течеше кралска кръв и тя бе в пълното си право да предяви претенции за Луната, пък и хранеше надеждата, че пред Левана лунитяните ще изберат всеки друг владетел, даже и едно политически неграмотно момиче, чието тяло е 36,28 процента изработено от кибернетични и изкуствени материали.

Но в Източната република тя се бе сблъскала с хорските предразсъдъци и нещо й подсказваше, че лунитяните няма да я приемат на драго сърце.

Тя дори не беше сигурна, че иска да стане кралица. Още не можеше да свикне с мисълта, че е принцеса.

— Всяко нещо по реда си — прошепна тя и се опита да усмири развилнелите се мисли.

Каи я целуна по челото (но мозъкът й не отчете това за осемнадесетата целувка), сетне се отдръпна.

— Как върви тренировката ти днес?

— Добре. — Тя се освободи от прегръдката му и огледа двигателя. — О, чакай! Тъй и тъй си тук, ще ми помогнеш ли? — Синдер мина зад него и отвори една вратичка в стената. Отвътре се показа топка заплетени жици.

— Каква деликатна смяна на темата.

— Не сменям темата — рече тя, макар че покашлянето й отрече казаното току-що. — Ще свържа отново орбиталните настройки, за да може корабната система да работи по-ефикасно, докато кръжим. Товарните кораби са предназначени за чести кацания и излитания, а не за постоянно…

— Синдер!

Тя нацупи устни и изтръгна още два-три конектора.

— Тренировките вървят добре – повтори тя. — Ще ми подадеш ли клещите на пода?

Каи огледа пода, сетне грабна два инструмента и ги вдигна нагоре.

— Лявата ръка. — Той й подаде клещите. — Борбата с Вълка става все по-лесна. Но ми е трудно да кажа дали се дължи на моето заякване, или на… нали знаеш.

Синдер не можеше да намери думи за това. След залавянето на Скарлет Вълка не приличаше на себе си. Държеше го единствено решителността му да отидат на Луната, колкото може по-скоро и да я спаси.

— Но каквато и да е причината, струва ми се, че той ме научи на каквото можа. Оттук насетне трябва да се оправям сама. — Тя огледа заплетените жици и наложи върху тях диаграмата от ретина-дисплея. — И бездруго през цялото време това беше първоначалната ми тактика. — Сбърчи чело и подряза жиците. — Дръж така тези жици и не ги допирай.

Каи се намести до нея и хвана жиците, които му показа.

— Какво ще стане, ако се допрат?

— Ами може би нищо, но има малка вероятност корабът да се самовзриви. — Тя издърпа две от току-що срязаните жици и започна да ги свързва наново.

Каи не смееше да диша, докато тя взе една от опасните жици от ръката му.

— Защо не се упражняваш върху мен?

— В какво да се упражнявам?

— Ами тази твоя дарба да манипулираш съзнанието.

Синдер застина с клещите над една синя жица.

— Категорично не.

— Защо?

— Дадох дума, че никога няма да те манипулирам, и няма да се отметна.

— Но ако аз знам, това няма да е манипулация. — Той се поколеба. — Поне така ми се струва. Може да използваме кодова дума, за да знам кога ме манипулираш. Например… как се казваше това нещо?

— Клещите ли?

— Например клещи.

— Не.

— Или нещо друго.

— Няма да се упражнявам върху теб. — Синдер мушна клещите в джоба си, съедини и останалите жици и освободи Каи от задължението му. — Готово. Да видим как ще работи сега.

— Синдер, аз и без това няма какво да правя. Това е самата истина. Тези седмици на кораба ми дадоха да разбера, че не умея нищо. Не мога да готвя. Не мога да поправям. Не мога да помагам на Крес със следенето. Не разбирам нищо от оръжие и ръкопашен бой… Освен да говоря, за друго не ме бива, но от това има полза само в политиката.

— Да не пренебрегваме способността ти с една усмивка да докараш до припадък всяко момиче.

В първия момент от гняв Каи не я чу, но после лицето му се проясни и той се усмихна.

— Да — рече тя и тръшна капака. — Ето в това те бива.

— Говоря сериозно, Синдер. Искам да се чувствам полезен. Искам да помагам.

Тя се обърна с лице към него. Намръщи се. Замисли се.

– Клещи.

Каи се уплаши малко, по лицето му премина сянка на съмнение. Но сетне вирна брадичка. Изпълнен с доверие.

Синдер съвсем лекичко сръчка волята на Каи и накара ръката му да се пресегне и да извади гаечния ключ от задния й джоб. Не й струваше повече усилия от това да контролира собствените си изкуствени крайници. Стигаше просто да си помисли нещо и можеше да го накара да направи всичко.

Каи примигна към клещите.

— Не беше зле.

— О, Каи.

Той я погледна, после обърна очи към ключа и в този миг ръката му повдигна инструмента до нивото на очите. Пръстите му, които вече не бяха под негов контрол, го завъртяха — ту под един пръст, ту над друг. Отначало бавно, а сетне по-бързо, докато блясъкът на метала заприлича на фокуснически номер.

Каи зяпаше с благоговение, но и с известен страх.

— Винаги съм се питал как го правиш.

— Каи.

Той вдигна поглед към нея, а ключът танцуваше в пръстите му.

Синдер сви рамене.

— Детска игра. Мога да те манипулирам, докато се катеря по планински склон или пък… решавам сложни математически уравнения.

Той присви очи.

— Ти имаш калкулатор в главата си!

Синдер се засмя и освободи ръката на Каи. Ключът изтрополи на пода и той отскочи назад. Щом разбра, че отново може да владее ръката си, се наведе и го вдигна.

— Това няма никакво значение. С Вълка има някакво предизвикателство, нужно е да се съсредоточа, но със земляните…

— Добре, разбрах накъде биеш. Но какво мога да правя? Чувствам се толкова непотребен, шляя се безцелно на кораба, в това време войната бушува, вие всички правите планове, а аз просто чакам.

Синдер долови раздразнението в гласа му и се нацупи. Каи носеше тежкото бреме за живота на милиарди хора, които беше изоставил, макар че нямаше друг избор. Тя не му беше дала друг избор.

Каи обаче се бе държал мило с нея. След онази първа кавга, след като се събуди на борда на „Рампион“, той внимаваше вече да не я вини за раздразненията си. Но това не изкупваше вината й. И двамата го знаеха и понякога Синдер се чувстваше така, като че ли е уловена в танц, чиито стъпки не знае. И двамата избягваха тази очевидна истина, за да не разрушат общата основа, на която бяха стъпили. Крайно несигурното си щастие, което бяха открили.

— Единствената ни възможност за успех е да убедиш Левана да бъде домакиня на сватбата на Луната. Сега можеш да помислиш как да я прилъжеш. — Приведе се напред и го целуна нежно по устата. (Осемнадесет.) — Имаме късмет, че си такъв сладкодумен бъбривец.

Скарлет се притисна в стоманената решетка и се протегна, за да улови клона, който се поклащаше току пред клетката й. Още малко, съвсем мъничко. Решетката се впи в лицето й. Тя размаха пръсти, докосна листата, напипа кората — да!

Отпусна се назад и придърпа клона. Промуши през решетките и другата си ръка, откъсна три клончета с листата, отчупи върха и пусна клона, който отхвръкна нагоре и по главата й се посипаха малки непознати ядки.

Скарлет се сви и зачака дървото да спре да се тресе, сетне обърна качулката на червеното си горнище навън и изсипа ядките, които я бяха атакували. Приличаха малко на лешници. Ако успееше да намери начин да ги счупи, от тях сигурно щеше да излезе нелоша закуска за по-късно.

Деликатно дращене я накара да се опомни. Тя надникна към другата страна на пътеката, където белият вълк седеше на задните си крака и блъскаше по решетките на своя затвор.

Дълго време Скарлет бе мечтала Рийо да успее да прескочи оградата. Заграждението беше високо до кръста и нямаше да му е трудно да я прехвърли. Тогава Скарлет щеше да го погали по козината, да го почеше зад ушите. Колко приятно щеше да бъде да почувства допира. Тя обичаше животните във фермата — или поне докато дойдеше време да ги заколи и да приготви хубава яхния, но никога не си бе давала сметка колко много цени тяхната любов, преди самата тя да бъде превърната в животно.

За беда, Рийо, както и Скарлет, скоро нямаше да се измъкне от клетката си. По думите на принцеса Уинтър, между плешките си той имаше вграден чип, който му причиняваше силна болка, щом опиташе да прескочи оградата. Горкото животно отдавна се бе научило да приема затвора си.

Ала Скарлет се съмняваше, че ще приеме своя.

— А така — рече тя и сграбчи трудно спечеленото си богатство: трите вейки и отчупения връх на клона. Вдигна ги така, че вълкът да ги види. Той изскимтя и изигра радостен танц по стената на клетката си. — Не можах да докопам повече. Засега ще трябва да се задоволиш с тези.

Рийо наостри уши.

Скарлет се надигна на колене — не можеше да се изправи в клетката, — улови се за гредата отгоре, прицели се с една от по-малките вейки и я хвърли.

Рийо хукна след нея и я хвана във въздуха. Миг след това скочи обратно върху купчината от пръчки и пусна вейката отгоре. Доволен, седна и изплези език.

— Браво, Рийо. Чудесно се държиш. — Скарлет въздъхна и взе нова пръчка.

Рийо току-що беше полетял във въздуха, когато тя чу нечии стъпки по пътеката. Седна на пети, мигом наежена, но си отдъхна, щом между стеблата на екзотичните растения и провисналите лиани видя развяваща се бяла рокля. След миг принцесата се появи иззад ъгъла с кошница в ръка.

— Здравейте, приятели — поздрави принцеса Уинтър.

Рийо пусна последната пръчка върху купчината, после седна и изпъчи гърди, сякаш й оказваше чест.

Скарлет се намуси.

— Я си гледай работата!

Уинтър извърна глава към нея. Една къдрица от черната й коса падна над лицето й и скри белега.

— Какво ми носиш днес? — попита Скарлет. — Налудничав брътвеж, гарниран с лудост? Или днес е един от добрите ти дни?

Принцесата се усмихна широко и без да се интересува, че пътеката от черен камък и тревите ще изцапат роклята й, седна пред клетката на Скарлет.

— Днес е един от най-хубавите ми дни — рече и настани кошницата в скута си, — защото ти нося десерт, гарниран с новини.

— О, не ми казвай. Ще ме преместят в по-голяма клетка? О, моля те, кажи ми, че в нея ще има истинска тоалетна. А също и една от онези фантастични хранилки, които се падат на птиците.

Макар че в думите на Скарлет се долавяше доста сарказъм, в действителност една по-голяма клетка с истинска тоалетна би било огромно облекчение за нея. Невъзможността да се изправя отслабваше с всеки изминал ден мускулите й и цяло чудо щеше да бъде, ако и занапред можеше да разчита на себе си да стигне до съседната клетка, два пъти дневно, където охраната благородно я отвеждаше до една дупка, за да си свърши работата.

Дупка!

Уинтър, имунизирана както винаги срещу хапливия тон на Скарлет, се приведе напред с потайна усмивка.

— Хиацинт се завърна.

Скарлет сбърчи чело, а при тази новина чувствата й я затеглиха в различни посоки. Беше й известно, че Уинтър е влюбена като ученичка в този Хиацинт, но единствената й среща с него беше, когато той охраняваше чародейката и нападна нея и приятелите й.

Тя се бе убедила, че той е мъртъв, защото в противен случай би трябвало да е убил Вълка и Синдер, а това беше неприемливо.

— И? — подкани тя Уинтър.

Очите на принцесата заискриха. Понякога на Скарлет й се струваше, че е успяла да вкамени сърцето си за съвършената красота на момичето — за гъстата й свила и топлата шоколадова кожа, за златистите очи и розовите й устни. И точно тогава принцесата я поглеждаше с онзи неин поглед и сърцето на Скарлет подскачаше, и за пореден път се питаше как е възможно това да не е обаяние.

Гласът на Уинтър се сниши до заговорнически шепот.

— Твоите приятели са живи.

От това просто изречение й се зави свят. Скарлет застина неподвижно и пълна с недоверие, отказваше да повярва.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Тя падна на колене като изпусната марионетка.

— О, звезди, благодаря ви!

Те бяха живи! След като цял месец живя единствено от магарешкия си инат, Скарлет най-сетне имаше причина да се надява. Всичко беше тъй неочаквано, тъй внезапно, че главата й се замая от радост.

— Той ми каза да ти предам още — продължи Уинтър, — че Вълка много страда за теб. Всъщност по думите на Хиацинт, побърквал всички с жалостивия си вой. Колко мило, не мислиш ли?

Нещо в душата на Скарлет се пропука. Откакто пристигна на Луната, тя не беше плакала нито веднъж — без да се броят сълзите от болка и помрачено съзнание, когато я измъчваха физически и психически. Но сега всичкият страх, ужас и паника се надигнаха у нея и тя не можа да се овладее пред тази яростна атака от ридания и сълзи.

Те бяха живи. Всичките бяха живи.

Тя вече знаеше, че Синдер е някъде в космоса — слухът за проникването й в двореца на Ню Бейджин и за отвличането на императора бе стигнал даже тук, в менажерията. Дни наред оттогава изпитваше доволство, макар че лично тя нямаше нищо общо с нападението.

Но никой не беше споменал нищо за съучастници. Никой не беше обелил и дума за Вълка, Трън или за момичето от сателита, което се опитаха да спасят.

Скарлет обърса носа си и отмести мазните си коси от лицето си. Уинтър наблюдаваше емоционалния й изблик, така както човек би наблюдавал пеперуда, която се измъква от пашкула си.

— Благодаря ти — изхълца Скарлет. — Благодаря ти, че ми каза.

— Но разбира се. Ти си моя приятелка.

Скарлет потри с длани очите си и за първи път не захвана да се препира.

— А сега лакомството ти.

— Не съм гладна. — Това беше лъжа, но тя беше започнала да ненавижда зависимостта си от великодушието и щедростта на Уинтър.

— Но това е бонбон със зелена ябълка. Лунитянски деликатес, който е…

— Един от любимите ти, да, знам. Но аз не съм…

— Трябва да го изядеш. — Принцесата я погледна по онзи особен начин, който беше хем невинен, хем многозначителен. — Ще ти стане по-добре от него — продължи тя и мушна една кутия през решетките. Почака Скарлет да я поеме, сетне се изправи и прекоси пътеката до Рийо. Клекна, за да почеше любещо вълка зад ушите, сетне се приведе над заграждението и взе да събира купчината пръчки.

Скарлет вдигна капака на кутията и отвътре се показа червения като лъскав мрамор бонбон в гнездо от захар на конци. Откакто я затвориха тук, Уинтър й носеше много десерти, повечето от които съдържаха болкоуспокояващи. Макар че болката от отрязания пръст по време на разпита пред кралицата отдавна беше забравена, бонбоните помагаха на Скарлет да се справи с несгодите на съществуването в тясната клетка.

Ала щом взе бонбона от кутията, забеляза нещо, пъхнато под него. Лист, изписан на ръка.

Търпение, дружке. Те ще дойдат да те спасят.

Тя побърза да затвори капака, преди камерата над рамото й да улови текста, и с разтуптяно сърце мушна бонбона в устата си. Затвори очи и дори не почувства разпукването на обвивката, дори не усети сладко-киселия вкус на гъстия и лепкав пълнеж.

— Онова, което каза на процеса — подхвана Уинтър. Върна се при нея с наръч пръчки в ръце и ги остави така, че Скарлет да може да ги стигне. — Тогава не те разбрах, но сега ми се изясни.

Скарлет преглътна прекалено бързо. Бонбонът мина рязко надолу и парченца от обвивката издраха гърлото й. Тя се закашля и си помисли, че нямаше да е лошо, ако принцесата бе донесла и малко вода.

— Коя част? Аз бях под властта на чародея, ако помниш.

— Онази за Лин Синдер.

А, да. Частта, в която каза, че Синдер е изчезналата принцеса Селена. Истинската лунна кралица.

— Какво за нея? — Скарлет се наежи подозрително. Дали Хиацинт не беше издал нещо за плановете на Синдер да си върне трона? И на чия страна беше той, когато след няколко седмици в компанията на приятелите й се завърна при Левана?

Уинтър дълго обмисля въпроса.

— Що за човек е тя?

Скарлет прекара език по кътниците си и се замисли. Що за човек беше Синдер? Те се познаваха отскоро. Тя беше великолепен механик. Беше честна, смела и готова да направи онова, което е нужно… но Скарлет подозираше, че й липсва увереност, макар да се стараеше да го прикрие.

Освен това беше влюбена в император Каи, колкото и Уинтър бе влюбена в Хиацинт, при все че Синдер се опитваше да се преструва, че не е така.

Но това едва ли даваше отговор на въпроса на Уинтър.

— Не прилича на Левана, ако за това питаш.

Уинтър видимо си отдъхна.

Рийо, който страдаше за вниманието им, взе да скимти и се претърколи по гръб.

Уинтър грабна една пръчка от купчината и я метна. Вълкът скочи и хукна след нея.

— Твоят приятел вълкът — подхвана отдалеч Уинтър, — той от войниците на кралицата ли е?

— Вече не — рече ядно Скарлет. Вълка никога повече нямаше бъде собственост на кралицата. Не и ако тя успееше да го предотврати.

— Но е бил един от тях, а след това е извършил предателство. — В гласа на принцесата се долови замечтаност, а очите й останаха зареяни в празното пространство даже и след като Рийо се върна и пусна пръчката до оградата. — От онова, което знам за войниците й, не би трябвало да е възможно. Поне не и докато са под контрола на техния чародей.

На Скарлет неочаквано й стана горещо и разкопча ципа на горнището си. Беше се изцапало от мръсотията в клетката, от потта и кръвта, но докато го носеше, се чувстваше свързана със Земята, с фермата и баба си. То й напомняше, че е човешко същество, въпреки че я държаха в клетка.

— Чародеят на Вълка е мъртъв, но дори докато беше жив, той се бореше срещу контрола му.

— Може би са направили грешка, като са променили нервната му система.

— Не е било грешка — подсмихна се Скарлет. — Те си мислят, че са много умни, като притурят инстинктите на диви вълци. Инстинктите за преследване и убийство. Но виж Рийо. — Вълкът си беше легнал и гризеше пръчката. — Неговите инстинкти клонят също към игра и любов. Ако си имаше женска и малки вълчета, тогава инстинктите му щяха да го подтикват да ги защитава. — Скарлет нави на пръста си връзката на горнището. — Същото направи и Вълка. Защити ме.

Тя взе нова пръчка от купчината пред клетката й. Рийо вирна глава, но Скарлет само прокара пръстите си по люпещата се кора.

— Страх ме е, че никога няма да го видя отново.

Уинтър провря ръка през решетката и погали Скарлет по косата. Скарлет се изопна, но не се отдръпна. Докосване, всяко докосване беше дар.

— Не се тревожи — успокои я Уинтър. — Кралицата няма да те убие, докато си мой домашен любимец. Ще успееш да кажеш на твоя Вълк, че го обичаш.

Скарлет изръмжа.

— Аз не съм ти домашен любимец и Вълка вече не принадлежи на Левана. — Този път тя се отдръпна, а Уинтър отпусна ръката си в скута. — Изобщо не става дума, че го обичам. Просто…

Тя се подвоуми; Уинтър отново наклони глава и се вгледа в Скарлет с проницателно любопитство. Обезпокоително беше, че я анализира момиче, което често се оплакваше как стените на замъка за пореден път кървят.

— На този свят си нямам друг, освен Вълка — поясни Скарлет и метна вяло пръчката към Рийо. Тя тупна току до лапите му, а той я изгледа равнодушно, сякаш не си заслужаваше усилията. Скарлет отпусна рамене. — Имам нужда от него така, както той се нуждае от мен. Но това не е любов.

Уинтър притвори очи.

— Всъщност, Скарлет, дружке, според мен точно заради това е любов.

— В тези два репортажа има интервюта на онази келнерка, Емили Монфор. — Крес прекара пръсти по нетскрийна в товарното отделение и отвори снимката на русокосо момиче, което разговаря с новинарския екип. — Казва, че в отсъствието на Скарлет наглежда фермите и градините на Беноа. Тук подмята, че работата вече й идва в повече и се шегува, че ако семейство Беноа скоро не се завърнат, ще трябва да обяви пилетата на търг. — Крес се поколеба. — Но знам ли, може би не беше шега. Не съм сигурна. О, а ето тук говори за пристигането на Трън и Синдер във фермата и колко много са я уплашили.

Тя хвърли поглед през рамо да види дали Вълка я слуша. Той беше вперил поглед в екрана, свъсил вежди, смълчан и умислен, както винаги. Когато той не отвърна, Крес се покашля и отвори нов прозорец.

— Колкото до финансите, Мишел Беноа е притежавала изцяло земята, а тези банкови извлечения показват, че данъците върху нея и търговията и досега се удържат автоматично. Ще уредя също и плащанията за наема на андроидните работници. За миналия месец не е платен, но аз ще го платя, а и по всичко личи, че тя отдавна е била лоялен клиент и пропуснатото плащане не е прекъснало работата им. — Тя увеличи зърнестата снимка. — Тази сателитна фотография е направена преди тридесет и шест часа и на нея се вижда как всички андроиди и двамата надзиратели работят на полето. — Тя прибра кичур коса зад ухото си и се обърна към Вълка. — Сметките се плащат редовно, работниците се грижат за животните и реколтата. Редовните клиенти, които чакат доставките си, сигурно са разгневени в отсъствието на Скарлет, но в момента това е най-лошото. По моите изчисления стопанството може да се поддържа още… около два-три месеца.

Вълка не отмести отчаяния си поглед от сателитната снимка.

— Тя обича фермата.

— И фермата ще я чака, когато я върнем там. — Крес се постара да прозвучи оптимистично. Щеше й се да добави, че Скарлет ще бъде добре, че с всеки нов ден се приближават повече към спасението й, но прехапа език. Думите толкова много се подмятаха насам-натам, че напоследък бяха взели да губят смисъла си даже и за нея.

В действителност никой нямаше понятие нито дали Скарлет още е жива, нито в какво здраве ще е я открият. Вълка знаеше това най-добре от всички.

— Има ли още нещо, което искаш да потърся?

Той понечи да поклати глава, но се спря. Очите му се стрелнаха към нея със зорко любопитство.

Крес преглътна. Макар да беше посвикнала с Вълка, откакто бяха заедно на кораба, той все още донякъде я ужасяваше.

— Можеш ли да откриеш информация за хора на Луната?

Момичето отпусна рамене със съжаление.

— Ако можех да науча нещо за нея досега, аз…

— Не Скарлет — рече той с дрезгав глас, когато произнесе името й. — Чудех се за родителите си.

Крес примигна. Родители? Никога не си беше представяла, че Вълка има родители. Мисълта, че този грамаден мъж някога е бил дете, неспособно само да се грижи за себе си, дете, което някой е обичал, просто не пасваше на вида му. Но нали всички те са били деца някога.

— О, добре — запъна се тя и приглади полата на износената си памучна рокля, която взе от сателита преди цяла вечност, както й се струваше. Макар че изкара цял ден с една от военните униформи, които намери в отделението за екипажа, Крес цял живот ходеше боса и облечена с някоя семпла рокля и затова тази й се стори тежка и неудобна. Освен това всичките панталони й бяха твърде дълги.

— Мислиш ли, че ще ги срещнеш? Когато отидем на Луната?

— Това не е от първостепенно значение. — Вълка изрече думите като генерал, но лицето му издаде чувствата му. — Но не бих имал нищо против да науча дали още са живи. Може би някой ден пак ще ги видя. — Раздвижи челюстта си. — Бях на дванадесет, когато ме отведоха. Сигурно смятат, че съм мъртъв. Или че съм станал чудовище.

Тези думи развълнуваха Крес и тя усети физическа болка в гърдите си. Шестнадесет години баща й мислеше, че и тя е мъртва, а на нея й казаха, че родителите й доброволно са я пожертвали, защото е родена щит. Тя тъкмо се събра с баща си, когато той почина от летумозис — чумата, донесена от лунните хора — в лабораториите на двореца в Ню Бейджин. Крес се опита да скърби за смъртта му, но повече тъгуваше за това, че изобщо е имала баща и за изгубеното време, в което можеха да се опознаят.

Тя все така мислеше за него като за доктор Ърланд, странното, темерутесто старче, започнало лотарията с киборгите в Източната република. Което търгуваше незаконно с щитове в Африка.

Но той беше и мъжът, който помогна на Синдер да избяга от затвора.

Беше извършил толкова много неща — едни добри, други ужасни. И всичко, каза й Синдер, защото бе решен да сложи край на царуването на Левана.

Да отмъсти за дъщеря си. Да отмъсти за нея.

— Крес?

Крес подскочи.

— Извинявай. Аз не… не мога да вляза оттук в компютрите на Луната. Но веднъж да кацнем там…

— Все едно. Това няма значение. — Вълка се подпря на пилотската кабина и зарови пръсти в рошавата си коса. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се свлече на земята, но това беше обичайният му вид през последните дни. — Скарлет стои на първо място. Нищо друго.

Крес си помисли да каже, че свалянето на Левана и възкачването на Синдер на трона също са неща от прилична важност, но не посмя да отвори уста.

— Ти споменавал ли си за родителите си на Синдер?

Вълка наклони глава.

— Защо?

— Не знам. Нали тя каза, че на Луната нямаме никакви съюзници… и че би било добре да имаме повече връзки там. Може би те биха ни помогнали…

Погледът му стана мрачен — замислен, но и ядосан.

— Това ще ги изложи на опасност.

Крес прехапа долната си устна.

— Струва ми се, че Синдер се кани да изложи на опасност доста хора. — Портскрийнът й звънна и тя изключи автоматичната аларма. — Време е за капките за очи на капитана. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Засега само да се движим по-бързо.

Крес клюмна.

— Говорех по-скоро за… храна. Кога за последен път си ял?

Раменете на Вълка се свиха към ушите му и виновният му вид стигаше на Крес да разбере отговора. Тя беше чувала слухове за ненаситния му апетит и ускорения му метаболизъм, който не му даваше покой и вечно го караше да се движи насам-натам. Но откакто се качи на кораба, в поведението му нямаше нищо подобно и Крес знаеше, че Синдер много се тревожи за него. Вълка възвръщаше радостта си единствено когато обсъждаха стратегията за революцията на Синдер и тогава юмруците му се свиваха като на боеца, който се очакваше да бъде.

— Добре. Отивам да помогна на капитана. — Крес се изправи, събра кураж и като сложи ръка на хълбока си, заговори с най-настойчивия си тон. — А ти ще отидеш в корабната кухня и ще си направиш сандвич. Трябва да пазиш силите си, ако искаш да си полезен на нас и на Скарлет.

Вълка вдигна вежди при нейната проява на здрав разум.

Крес се изчерви.

— Или поне… хапни малко консервирани плодове.

Изражението му се смекчи.

— Добре.

— Добре. — Тя си пое дълбоко въздух, грабна портскрийна и тръгна към каютите на екипажа.

— Крес?

Тя спря и се обърна, но скръстил ръце, Вълка се бе втренчил в пода. Явно се чувстваше толкова неловко, колкото и Крес обикновено.

— Благодаря ти.

Сърцето й се преизпълни от съчувствие. Утешителните думи напираха на езика й — Тя ще се оправи. Всичко ще бъде наред със Скарлет. – Но Крес, вместо да ги изрече, ги преглътна.

— За нищо — каза, обърна се и тръгна по коридора.

Кабината на Трън беше последната вляво, точно преди кухнята. Беше най-голяма, тъй като беше предназначена за капитана, и единствената, в която нямаше двойно легло. Крес беше влизала тук много пъти, за да помага на Трън да си сложи капките за очи, които доктор Ърланд приготви за увредения му оптичен нерв, но никога не се задържаше задълго. Дори при широко отворена врата, пространството й се струваше твърде интимно, твърде лично. На едната стена се мъдреше карта на Земята, осеяна с бележки на ръка и знаменца, които показваха местата, на които Трън е бил, и онези, които искаше да посети, а по писалището му бяха пръснати дузина макети на различни космически кораби, в това число и един на „Рампион 214“. Леглото никога не беше оправено.

При първото си посещение в кабината, Крес попита Трън за картата и, очарована, го слуша да й разказва за местата, които й показа: от древни руини до процъфтяващи метрополиси, от тропически гори до бели плажове. Описанията му изпълниха Крес с копнеж. Тя беше щастлива тук — корабът беше по-просторен, отколкото на сателита, а връзките, които създаваше с останалия екипаж, й приличаха на приятелство. Но тя не видя почти нищо от Земята, а мисълта да зърне всичко това, докато стои до Трън и пръстите им са преплетени… фантазията всеки път караше сърцето й да тупти като побесняло.

Когато Крес стигна края на коридора, завари вратата отворена, а Трън седеше в средата на пода и държеше портскрийн на една ръка разстояние.

— Капитане?

На лицето му изгря усмивка. Видът му бе тъй палаво доволен, че Крес се препъна и едва се задържа на рамката на вратата.

— Крес! Влизай! — Той протегна ръка, като че можеше да я привлече с вакуум.

Когато стигна до него, Трън взе да опипва въздуха, докато я улови за китката, и я дръпна да седне до него.

— Най-сетне има резултат. — Със свободната си ръка той пак повдигна порта.

Крес примигна към малкия екран. По него вървеше някаква драма, но звукът беше спрян.

— Счупен ли е?

— Не, разтворът! Действа. Мога да виждам… — Той пусна ръката й и размаха пръст по посока на екрана. — … някаква синкава светлина. И лампите на тавана. — Той отметна глава назад с широко отворени очи. Зениците му се бяха разширили, опитвайки да поемат колкото може повече информация. — По-жълти са от екрана. Това е. Светлина и тъмнина. И размазани сенки.

— Чудесно! — Според доктор Ърланд зрението на Трън трябваше да се възвърне след седмица, седмица и нещо, но тя беше дошла и отминала без никакво подобрение. Сега наближаваше третата седмица, откакто използваха разтвора, и Крес знаеше, че чакането е изхабило дори неуморния оптимизъм на Трън.

— Знам. — Трън стисна очи и отново сведе глава. — Само дето получавам главоболие.

— Не бива да прекаляваш. Ще ги пренатовариш.

Той кимна и притисна очите си с ръка.

— Дали пак да не си сложа превръзката за очи. Докато нещата започнат да идват на фокус.

— Тя е горе. — Крес стана и откри превръзката и шишенцето с капките — почти празно — сгушени сред макетите. Когато се обърна, Трън се взираше в нея, или през нея, с напрегнато чело. Тя застина.

Много време мина, откакто той я погледна, а в онзи миг и двамата се бореха за живота си. Това се случи, преди той да отреже косата й. Понякога Крес се чудеше какво ли помни Трън за външния й вид и какво ли щеше да си помисли, когато отново я видеше… на практика за първи път.

— Виждам сянката ти — рече той и наклони глава. — Нещо като размазан силует.

Крес преглътна и сгъна превръзката в ръката си.

— Почакай, не бързай — каза му, като се престори, че мисълта той да я огледа отвсякъде, да прочете по лицето й всяко неизречено признание изобщо не я плаши. Тя засмука течността с капкомера. — Разтворът почти свършва. До утре сутринта няма да остане, но според бележките на лекаря оптичният ти нерв ще се лекува без капки още няколко седмици.

— Да се надяваме, че това е било достатъчно. — Трън наклони главата си назад, за да може Крес да му сложи разтвора в очите. — Аз и бездруго си мислех, че трябва сам да почна да си слагам.

Стомахът й се сви и тя спря, а капката увисна на връхчето на капкомера.

— Защо?

— Не ми харесва да виждам размазани сенки. — Той огъна превръзката между пръстите си. — Иска ми се в някой от идните дни просто да отворя очи и да те видя.

Руменина заля страните й, но тя осъзна дълбочината на думите му чак когато той се разсмя и се почеса по ухото.

— И останалите също де.

Тя заглуши напиращата радостна усмивка и се прокле, че отново, за стотен път, даде простор на надеждите си, и то когато Трън ясно показа, че гледа на нея като на добър приятел, верен член на екипажа му, и нищо повече. След битката на покрива на двореца той не се опита да я целуне повече нито веднъж. Понякога Крес си мислеше, че флиртува с нея, но тогава капитанът започваше флирт със Синдер или с Ико и тя си спомняше, че едно докосване тук и една усмивка там не значеха нищо за него.

— Разбира се — рече тя и обгърна с длан лицето му, за да не мърда, докато изстиска капкомера. — Разбира се, че искаш да видиш всички.

Тя потисна въздишката си. Трябваше да се научи да не се взира толкова често в него, както беше свикнала, иначе нямаше да може да скрие факта, че въпреки всичките опити на Трън да я убеди в обратното, тя още беше отчаяно влюбена в него.

Хиацинт се събуди сепнат. Беше мокър, лепкав и миришеше на сяра. Гърлото и дробовете му горяха — не от болка, по-скоро сякаш се бяха отнесли грубо с него и искаха да се уверят, че това няма да остане незабелязано. Инстинктът му подсказваше, че не го грози непосредствена опасност, но обърканите му мисли го изправиха на нокти. Когато отвори очи, ярката светлина над него нахлу в ретините му. Той сви лице в болезнена гримаса и ги затвори отново.

Мигом го заляха спомени. Процесът. Боят с камшик. Четиридесетте умопомрачителни часа, които изкара, вързан за онзи слънчев часовник. Дяволитата усмивка, която Уинтър отправи само на него. Количката, с която го отведоха в болницата, и лекарят, който подготви тялото му за имерсията.

Все още се намираше в болницата, в суспенсора, който поддържаше жизнените му функции.

— Не мърдай — рече нечий глас. — Още не сме свалили капилярите.

Капиляри. Думата звучеше твърде кърваво, твърде органично за това чудо, в което го бяха натикали.

Усети ощипване по ръката си и кожата му се изпъна, когато измъкнаха иглите от вените му, сетне се чу пукането на електродите и сензорите бяха свалени от гърдите и скалпа му, а жичките останаха заплетени в косата му. Той отново опита да отвори очи и примигна срещу ярката светлина. Над него се надвеси лекар.

— Можеш ли да седнеш?

Хиацинт изпробва пръстите си, като ги сви в гъстата субстанция, подобна на гел, върху която лежеше. Улови се за стените на суспенсора и се повдигна. Никога преди не беше влизал тук — никога не го бяха ранявали така, че да има нужда от това, и въпреки първоначалното объркване при събуждането си, вече чувстваше ума си удивително бистър.

Погледна тялото си. Остатъци от синята субстанция в суспенсора бяха полепнали по пъпа му, космите на краката му и по кърпата, която бяха увили около кръста му.

Хиацинт опипа единия от неравните белези на корема си, който изглеждаше така, сякаш е заздравял преди години. Не беше зле.

Лекарят му подаде детска чашка, пълна със сладка оранжева течност. Младият мъж огледа чистата му престилка, табелката с имената на гърдите му, деликатните ръце, които бяха свикнали да държат портскрийн и спринцовки, а не пистолети и ножове. Прободе го завист, спомни си, че ако имаше избор, щеше да е по-близо до живота, който сам би си избрал. Но като го взе в кралската стража, Левана направи избора вместо него. При все че тя никога не изричаше гласно заканата си, Хиацинт от самото начало знаеше, че Уинтър ще бъде наказана, ако своеволно престъпи волята й.

Мечтата му да стане лекар отдавна бе изгубила значението си.

Той глътна наведнъж течността и с нея преглътна и мислите си. Мечтанието беше за хора, които си нямаха друга работа.

Лекарството горчеше, но горенето в гърлото му взе да преминава.

Хиацинт подаде чашката на лекаря и тогава забеляза фигура до вратата, подминавана от лекарите и сестрите, които щъкаха напред-назад край килийките с останалите хиляди суспенсори, проверяваха данните и ги записваха на портскрийновете си.

Чародеят Еймъри Парк. С по-самодоволен вид от всякога, с прекрасната си ослепително бяла роба. Новата любима хрътка на кралицата.

— Сър Хиацинт Глина, изглеждате освежен.

Хиацинт не знаеше дали след потапянето му в суспенсора гласът няма да му изневери, а не му се щеше първите му думи към чародея да прозвучат като жалко крякане. Той обаче се покашля и всичко му се видя почти нормално.

— Имам за задача да те заведа на аудиенция при Нейно Величество. Ти изгуби достойната си служба в кралския антураж, но ние пак смятаме да те използваме. Вярвам, че си готов да се върнеш към изпълнението на дълга си.

Хиацинт се опита да скрие облекчението си. Последното нещо, което бе искал, е отново да го назначат за личен страж на главния чародей, особено сега, когато Еймъри заемаше този пост. Той изпитваше особено отвращение към този човек, за когото се носеше мълва, че с манипулациите си е обезчестил не една от дворцовите прислужници и чийто похотлив поглед твърде, твърде често се спираше върху Уинтър.

— Да, готов съм — отвърна той. Гласът му беше леко дрезгав, но не неприятен. Той отново преглътна. — Бих ли могъл да помоля за нова униформа? Кърпата ми се вижда неподходяща за поста ми.

Еймъри се изсмя.

— Една от сестрите ще те отведе до душовете, където униформата ти ще те чака. Ще се срещнем пред оръжейната, когато си готов.

Вратите на асансьора се отвориха към солара на кралицата — осмоъгълна стая с прозорци от всички страни. Цилиндричният асансьор също беше стъклен и се издигаше в средата на стаята, така че нито една част от гледката да не остане скрита. Декорът беше прост — тънки бели колони и стъклен купол отгоре, който беше умален модел на купола над града. Тази кула, по-точно тази стая, беше най-високата точка в Артемизия и изгледът към искрящо белите сгради под тях и всички звезди, които грееха като скъпоценни камъни отгоре, бяха единствената украса, от която се нуждаеше.

Хиацинт беше идвал тук няколко пъти със Сибил, но никога на аудиенция при кралицата. С усилие на волята той се застави да остане равнодушен. Ако се страхуваше, кралицата можеше да усети, а последното нещо, което искаше, беше някой да постави под съмнение предаността му към короната.

Макар че на един подиум бе поставен изящен стол, кралицата стоеше права до прозорците. Стъклото бе кристално прозрачно и по него не се виждаше и сянка от отражение. Хиацинт не знаеше как успяват да направят това стъкло, но то беше навсякъде в двореца.

Сър Джерико Солис, капитанът на гвардията и технически висшестоящ на Хиацинт, също присъстваше, но Хиацинт дори не го удостои с поглед.

— Кралице моя — поде Еймъри, — повикахте сър Хиацинт Глина.

Кралицата се обърна и Хиацинт падна на едно коляно.

— Можеш да станеш, Хиацинт. Колко мило от твоя страна, че дойде.

Ах, колко очарователно. Ще рече човек, че са му дали избор.

Но той се изправи и се осмели да я погледне в очите.

Кралица Левана беше ужасно красива — с коралови устни и млечнобяла като мрамор кожа. Всичко, естествено, се дължеше на обаянието й. Нямаше човек, който да не го знае, но какво от това. Погледнеше ли я някой смъртен, и дъхът му секваше.

Обаче — и Хиацинт спотаи тази мисъл в главата си — видеха ли принцесата, дъхът им секваше, сърцата им спираха.

— Сър Глина — рече кралицата с мелодичен глас, който нямаше нищо общо с грубостта й на процеса. — С Еймъри обсъдихме твоето изненадващо и все пак радостно завръщане. Бих искала скоро да те видя на стария ти пост. Без теб гвардията ни е по-уязвима.

— На вашите заповеди, кралице.

— Аз взех под внимание съобщението, което си изпратил на чародея Мира преди смъртта й, както и двугодишната ти предана служба. Освен това сформирах екип, който да разследва твърденията ти за това… устройство, което Лин Гаран е изобретил, и по всичко личи, че си бил прав. Преди много години на една научна конференция той е разкрил прототип, наречен от него биоелектрическо предпазно устройство. Оказа се, че това откритие реши една мистерия, на която моите специални войници са се натъкнала по-рано тази година. Вече знаем, че Лин Синдер не е била единственият човек с инсталирано устройство. Мишел Беноа, жената, която години наред се е грижила за нея, също е имала такова устройство. Можем само да гадаем колко още съществуват.

Хиацинт не отрони и дума, но при тази новина сърцето му се преизпълни от радост. Синдер беше уверена, че не са били произвеждани други устройства, но може би тя е сгрешила. И ако е сгрешила… ако имаше още устройства… той може би щеше да успее да намери едно и за Уинтър. За да я спаси.

— Както и да е — рече Левана и махна с ръка във въздуха. — Вече търсим начини да не позволим подобно изобретение да достигне земния пазар. Но причината, поради която те повиках, беше да обсъдим какво да правим с теб. А аз имам наум една специална роля, сър Глина. Роля, която, струва ми се, няма да ти бъде неприятна.

— Моето мнение е без значение.

— Вярно, но мненията на доведената ми дъщеря имат някаква тежест. Във вените на Уинтър може и да не тече моята кръв, но хората признават, че тя е част от семейството, истинска любимка в двора. А аз толкова много обичах баща й. — Тя изрече последните думи с тиха въздишка, ала Хиацинт не можа да каже дали е истинска, или не. Кралицата се обърна с гръб.

— Нали помниш, че бях там, когато Еврет беше убит — каза Левана, гледайки пълната Земя през прозорците. — Той издъхна в ръцете ми. Последното му желание беше да се погрижа за Уинтър, нашата добра дъщеричка. Ти на колко години беше, Хиацинт, когато той почина?

С усилие на волята Хиацинт отпусна раменете си.

— На единадесет, Ваше Величество.

— Помниш ли го ясно?

Младият мъж стисна зъби, без да знае какво се иска от него да каже. Бащата на Уинтър и бащата на Хиацинт бяха кралски стражи и много близки приятели. Хиацинт беше израснал, възхищавайки се от Еврет Хейл, който бе запазил поста си дори след сватбата с Левана, принцеса по онова време. Той продължи службата си като страж дори след смъртта на кралица Чанъри, изчезването на Селена и възкачването на Левана на трона. Често повтаряше, че няма никакво желание да седи на трона до нея, а още по-малко да сяда между надутите и важни семейства на Артемизия, да пие вино с тях и да дебелее.

— Спомням си го достатъчно добре — рече той най-накрая.

— Той беше добър мъж.

— Да, Ваше Величество.

Левана погледна пръстите на лявата си ръка. Там не се виждаше брачната халка — или поне тя не му позволяваше да я види.

— Аз го обичах много — повтори кралицата и Хиацинт щеше да й повярва, ако смяташе, че е способна на подобно нещо. — Смъртта му едва не ме погуби.

— Разбира се, кралице моя.

Еврет Хейл беше убит посред нощ от един жаден за власт чародей и Хиацинт още помнеше колко тежко Уинтър преживя смъртта му. И колко безполезни се оказаха всичките му опити да я утеши и развлича. Помнеше и тъжния слух — как Еврет е загинал, защитавайки Левана и как тя е отмъстила за смъртта му, забивайки нож в сърцето на чародея.

Говореше се, че тя е ридала часове наред след това.

— Да, добре. — Левана отново въздъхна. — Докато го държах в предсмъртния му час, аз дадох дума да предпазя Уинтър — и без да я бях дала, пак щях да се погрижа за нея. Тя най-сетне е моя дъщеря.

Хиацинт замълча. Запасите му от безсмислени отговори се изчерпваха.

— И какъв по-добър начин да я защитя от това да назнача за неин страж човек, чиято загриженост за нейното здраве се равнява на моята? — Тя се усмихна, но в усмивката й се долови и намек на подигравка. — Всъщност самата Уинтър помоли да ти дадем този пост. Обикновено нейните предложения се коренят в безсмислици, но този път дори аз трябваше да призная, че идеята има достойнства.

Сърцето на Хиацинт затуптя лудо въпреки старателните му усилия да остане безразличен. Той? В личната стража на Уинтър?

Това беше мечта и същевременно кошмар. Кралицата беше права — на никого другиго не можеше да се има доверие, че ще се погрижи тъй добре за безопасността й. В много отношения той отдавна гледаше на себе си като на неин личен телохранител — със или без званието.

Но да бъде неин страж, не беше същото като да бъде неин приятел, а на него вече му ставаше трудно да върви по тънката граница помежду им.

— Смяната на стражата става в 19:00 — рече кралицата и се обърна пак към прозорците. — Ще се явиш на служба тогава.

Той прочисти гърлото си.

— Да, кралице моя. — И се обърна да си върви.

— О, и, Хиацинт?

По гърба му полази страх. Той стисна зъби и отново се обърна към кралицата.

— Ти сигурно не знаеш, че в миналото сме срещали… затруднения с охраната на Уинтър. Тя е малко неуправляема, склонна е да се отдава на детински игри и фантазии. Не изпитва никакво уважение към ролята си на принцеса и член на кралския двор.

Хиацинт зарови отвращението си дълбоко, дълбоко, чак на дъното на душата си, където и сам не би могъл да го почувства.

— Какво бихте искали да направя?

— Искам да я държиш под контрол. Надеждата ми е, че привързаността й към теб ще я накара да се държи по-въздържано. Сигурна съм, че ти си даваш сметка, че момичето скоро ще стане за женене. Аз тая надежди за нея и няма да допусна да донесе унижение на двореца ни.

Ще стане за женене. Унижение. Въздържание. Погнусата му се превърна в камък, но лицето му остана спокойно, докато се покланяше.

— Да, кралице моя.

— Кондензирано мляко… червен боб… риба тон… още риба тон… о! — Крес се протегна към дъното на сандъка и едва не се прекатури вътре. Докопа един буркан и се измъкна победоносно. — Кисели аспержи!

Ико спря да рови в сандъка до нея, колкото да я стрелне ядно с очи.

— Веднага спри да се фукаш с твоите вкусови рецептори!

— О, извинявай. — Крес стисна устни и остави буркана на пода. — Добре направихме, че отворихме този сандък. Кухнята взе да се изпразва.

— Тук има още оръжия — обади се Вълка и раменете му се изопнаха, когато се наведе над един от другите сандъци. — Доста оръжия произвеждате за планета, която цял век живее в световен мир.

— Насилието и престъпността не могат никога да се изкоренят докрай — отвърна Каи. — И занапред ще се нуждаем от полицията.

Вълка издаде сподавен вик. Всички се обърнаха към него, а той извади от сандъка пистолет.

— Точно като онзи на Скарлет. — Завъртя го в дланта си, прекара пръсти по барабана. — Веднъж тя ме простреля в ръката.

Това признание беше изречено с такава нежност, сякаш Скарлет му бе подарила букет от диви цветя, а не го бе ранила.

Крес и останалите си размениха тъжни погледи.

Каи, който стоеше най-близо до Вълка, сложи ръка на рамото му.

— Ако тя е в Артемизия — рече той, — аз ще я намеря. Обещавам.

Вълка леко кимна и това беше единственият знак, че го е чул. Обърна се и подаде пистолета с дръжката напред на Синдер, която седеше в средата на товарното отделение и подреждаше намереното оръжие. Плячката им беше внушителна. Срамота беше, че когато се стигнеше до престрелка с лунитяните, оръжието в ръцете на техните съюзници можеше да бъде толкова опасно, колкото и оръжието в ръцете на враговете им.

— Този е пълен с медицински принадлежности и обикновени лекарства — обяви Ико. — Ако успеем да намерим сандък с гръбначен стълб за дроиди компаньонки и синтетична тъкан за уплътнение, това вече ще е нещо.

Крес се усмихна съчувствено. Ико носеше копринената блуза, която беше облякла, за да мине за прислужница в двореца в деня, когато отвлякоха императора, и високата й яка почти скриваше повредите в биомеханичния й врат и ключицата по време на битката на покрива — но не съвсем. Тя беше проявила изобретателност и с парчета от най-различни платове бе скрила останалите щети. Повече от това не можеха да направят, не и преди Синдер да се снабди с частите, за да завърши поправката.

— Това нещо дали е онова, което си мисля, че е? — Каи отново бе вперил взор в своя сандък. Той извади дялана дървена кукла, украсена с раздърпани пера и двойно повече очи от нормалното.

Синдер извади патроните от пистолета и го остави при другите.

— Нима искаш да кажеш, че и преди си виждал подобна грозотия?

— Венецуелски кукли на сънищата ли? Имаме няколко изложени в двореца. Изключително редки са. — Той огледа задната й част. — Какво прави тук тази кукла?

— Сигурна съм, че Трън я е откраднал.

Лицето на Каи се проясни.

— А, разбирам. — Той сложи куклата в сандъка. — Най-добре ще бъде да върне всичко това, откъдето го е взел.

— Естествено, че ще го върна, Ваша Царска Величественост. Срещу прилично възнаграждение, затова че съм ги намерил.

Крес се обърна и видя Трън, който се беше подпрял на товарното отделение.

Тя примигна. Имаше нещо различно у него. Превръзката, която носеше отпреди почти три седмици, когато зрението му взе да се възвръща, сега висеше на врата му. Освен това бе съвсем гладко избръснат, по-гладко от друг път, и…

По гърба й премина силна тръпка.

Той гледаше към нея.

Не. Не просто гледаше. Той се взираше настойчиво и в погледа му се четеше странно смущение. Трън беше изненадан. Почти_… запленен_.

По шията й плъзна руменина. Крес преглътна, сигурна, че си въобразява.

Елегантният, самоуверен капитан Трън никога нямаше да бъде запленен от едно обикновено, несръчно момиче като нея и тя пак щеше да остане разочарована заради подобни мечти.

Трън се подсмихна.

— Късата коса — рече той и кимна едва. — Добре е станало.

Крес стисна краищата на кичурите, които Ико подряза в нещо, подобно на прическа.

— О! — Ико нададе вик и скочи на крака. — Капитане! Ти вече виждаш!

Трън премести поглед към андроида, миг преди да се хвърли през Крес право в ръцете му. Трън залитна към стената и се засмя.

— Почакай — рече той и я задържа на една ръка разстояние, за да я огледа хубаво. Великолепната, безупречна кожа, дългите крака, плитките, оцветени в различни нюанси на синьото. Ико се зарадва на това вглеждане и се завъртя в кръг. Трън цъкна с език:

— Отлично! Умея да ги избирам и това си е!

— Без очи дори. — Ико отметна плитките от раменете си.

Оклюмала, Крес започна да събира консерви. Определено й се бе сторило.

— Отлично. — Синдер се изправи и изтупа ръцете си. — Взех да се притеснявам, че ще останем без пилот, когато дойде време да върнем Каи на Земята. Сега трябва да се притеснявам единствено за това, че пилотът ни не е компетентен.

Трън се подпря на сандъка, който Крес подреждаше. Тя застина неподвижно, но когато се осмели да надникне през миглите си, той гледаше към другия край на товарното помещение.

— О, Синдер, липсваше ми лицето ти, когато правиш саркастичните си забележки, опитвайки се да скриеш истинските си чувства към мен.

— Я стига. — Синдер завъртя очи и се зае да подрежда оръжието до стената.

— Видяхте ли как подбели очи? Това означава „Не ме питай как още не съм се хвърлила на врата ти, капитане!“.

— Да, за да те удуша.

Каи скръсти ръце и се усмихна.

— Как така никой досега не ми е казал, че имам такава силна конкуренция?

— Не го поощрявай! — изгледа го кръвнишки Синдер.

С пламнали страни, стиснати зъби и три стека консерви, струпани в ръцете й, Крес се завъртя към главния коридор… и най-горната консерва с праскови полетя от купчината.

Трън я улови във въздуха, преди Крес да успее да извика.

Тя замръзна и за миг отново видя как капитанът се взира в нея, от което светът наоколо изгуби ясните си очертания, а стомахът й се преобърна. Хубава уловка беше, няма спор, и тя не можа да не се запита дали пък не й обръща повече внимание, отколкото й се струва.

Трън засия с прасковите в ръка.

— Светкавични рефлекси! Още не съм ги изгубил. — Той взе няколко консерви с царевица от нея. — Искаш ли помощ?

Крес се втренчи в консервите.

— Не-благодаря-ти-ще-се-оправя — изстреля тя думите нервно и отново цялото й лице пламна. Хрумна й, че е почнала да се изчервява от мига, в който той влезе с чаровната си усмивка, без да изпуска нищо от очи. Прииска й се да се вмъкне в един от сандъците и да хлопне капака му. Нямаше и пет минути, откакто Трън бе възвърнал зрението си, а тя вече се беше превърнала в неспокойното, замаяно, смутено момиче от деня на срещата им.

— Добре — съгласи се бавно Трън и постави внимателно консервите в ръцете й. — Щом настояваш.

Крес мина покрай него и тръгна към корабната кухня. Отдъхна си, когато тръшна храната на шкафа и остана там известно време, за да се съвземе.

И така, капитанът отново виждаше. Но с това нищо не се променяше. Както когато за първи път я видя по ДИРКОМА и не си каза, че Крес е неустоима, така и сега нямаше да го каже. Особено когато Ико беше под носа му. Андроид или не, тя беше момичето с перленобелите зъби, очите с цвят на бакър и…

Крес въздъхна, възпирайки завистта си, преди да е навирила много-много глава. Какво беше виновна Ико, че Трън не се интересуваше от дребничкото, плашливо момиче. Тя дори се радваше за Ико, която беше щастлива с новото си тяло повече от мнозина от хората.

На Крес й се искаше да има половината от нейната самоувереност. Де да притежаваше и тя смелостта да се хвърли в ръцете на Трън, да му смигне, да пусне някой и друг флиртаджийски лаф, да се престори, че всичко това е на шега…

Само дето не беше шега, а би било от огромно значение за нея, ако дръзнеше да опита.

Приятели, напомни си тя. С Трън бяха само приятели и занапред щяха да си останат само приятели. И тя трябваше да цени това приятелство, както ценеше всички приятелства, които беше завързала на кораба. Нямаше да го развали, като поиска нещо повече. Щеше да бъде благодарна за обичта, която имаше.

Крес бавно въздъхна и изправи гръб. Едва ли щеше да бъде толкова трудно да се преструва, че не иска нищо повече. Представи си, че е доволна от приятелството и платоничната му привързаност. Сега, когато той отново можеше да вижда, тя щеше да внимава повече и да не разкрива дълбоките си чувства.

Трън беше неин приятел и капитан, и нищо повече.

Когато Крес се върна в товарното, безгрижието там се бе изпарило. Трън чу стъпките й и хвърли поглед през рамо, но тя решително впи поглед в Каи.

— Разбирам, че всичко стана по-скоро от очакваното — редеше Каи, — но след като Трън най-сетне отново може да вижда, какво чакаме? Можем да тръгнем още утре. Можем да тръгнем още сега!

Синдер поклати глава.

— Чака ни много работа. Все още не сме направили монтажа на кадрите, а и не сме уточнили пътя, по който ще стигнем до външните сектори…

— Все неща, за които не ви трябва моята помощ! — прекъсна я Каи. — Все неща, които можете да правите, докато аз изпълнявам своята роля. Хората мрат всеки ден. В този момент нападат хората ми, а оттук аз не мога да направя нищо за тях.

— Знам. Знам, че ти е трудно…

— Не, мъчително е! — Каи понижи глас. — Но ако ме върнете на Земята, ще мога да говоря с Левана. Ще договоря ново примирие и ще задвижа плана ни…

— И ще стигнеш час по-скоро при Скарлет — обади се Вълка.

Синдер изохка.

— Виж, разбирам те. Този месец беше дълъг за всички ни и никой няма търпение да се захванем за работа, но просто… стратегията ни…

— Стратегия ли? Виж ни само — прахосваме времето си да разопаковаме кисели аспержи! — Каи прекара ръка през косата си. — Няма ли как по-добре да го оползотворим?

— С всеки изминал ден шансовете ни за успех нарастват. Всеки ден нови и нови войници заминават за Земята, оставяйки незащитени Левана и столицата й. Колкото по-слаба е тя, толкова по-голям шанс за успех има революцията ни. — Тя посочи нетскрийна, нищо че беше угасен. — Освен това Съюзът се отбранява. Тя вече изгуби доста войници и може би вече изпитва известна тревога.

— Тя не изпитва никаква тревога — възрази Вълка.

Синдер се намръщи.

— Е, поне е разбрала, че надеждите й да спечели лесно войната, не са се оправдали, а това означава, че още по-радостно ще посрещне новината за завръщането на Каи и сватбата им. И ще побърза да насрочи нова дата. — Тя хвана лявата си китка там, където се срещаха плътта и металът.

Крес прехапа устни — по лицето на Синдер преминаваха страх и напрежение. И макар че принцесата винаги се стараеше да скрие това, Крес знаеше, че тя невинаги е толкова смела, колкото се представяше. Утешително беше да си мисли, че по това двете си приличат.

Раменете на Каи се отпуснаха, а в гласа му нямаше отчаяние, когато направи крачка към нея.

— Разбирам, че искаш да бъдеш готова, всички да бъдем готови. Но, Синдер… ние никога няма да се чувстваме готови. В даден момент ще трябва да сложим край на планирането и да започнем да действаме. Според мен този момент е дошъл.

Синдер не можа да го погледне веднага, но после отправи взор в очите му, а след това изгледа всеки един от екипажа. Нищо че Трън беше капитанът, Синдер бе човекът, който ги сплотяваше.

— Чакат ни опасности — произнесе тя. — Не ми се ще да рискуваме живота си напразно. Искам да знам, че сме готови… — Тя застина, а очите й се отместиха. Крес разпозна по погледа й, че вижда нещо върху ретина-дисплея си.

Синдер примигна бързо и смаяна се обърна към Каи.

— Кораб, пусни нетскрийна в товарното помещение на новините от Източната република.

— Какво става? — намръщи се Каи.

Нетскрийнът светна и показа първия съветник на Каи — Кон Торин, застанал на трибуна. Но преди звукът да тръгне, Синдер се обади:

— Съжалявам, Каи. Дворецът ти е бил нападнат.

Гледаха новините в мълчание. Камерите подскачаха, докато ховърите, управлявани от андроиди, кръжаха ниско около двореца. Почти във всички градини се носеше дим от огньове, подпалени от войниците на кралицата, имаше повалени статуи, а огромната порта беше разбита на парчета. Самият дворец обаче стоеше непокътнат. Засега самотният полк от армията на Източната република бе удържал врага и очакваше пристигането на подкрепления.

Обсадата на двореца в Ню Бейджин беше в пълно противоречие с досегашната стратегия на вълците във войната. Партизанските нападения и тактиките за всяване на страх им бяха спечелили лоша слава. Войниците на кралицата се стремяха да всеят ужас у земните жители, а не да печелят битки. До този ден истинска битка така и не се бе състояла — единствено кратки престрелки и изненадващи нападения, които завършваха с ужасни кръвопролития и кошмари.

Вълците се движеха на групи, действаха безшумно и бързо. Откъдето минеха, сееха хаос и разруха, а сетне се изпаряваха преди армията да успее да ги залови. Мнозина смятаха, че се придвижват през канализацията или изчезват в пущинаците, оставяйки след себе си кървави дири и откъснати крайници. Обичаха да оставят поне един жив свидетел, който да разкаже за тяхната жестокост и безпощадност.

За пореден път посланието им беше от ясно по-ясно. За никого нямаше гаранция.

Земята беше унищожила своя дял от лунни войници, а също и няколко чародеи, които предвождаха групите им. Те не бяха непобедими, както не спираха да повтарят земните водачи. Но след 126-годишен мир, Земният съюз не беше готов да воюва, особено в една толкова непредсказуема война. Поколения наред техните войници се превръщаха в социални работници с красиви униформи, които осигуряваха работна ръка в бедняшките райони и доставяха храна и вода в случай на природни бедствия. А сега всяка страна се бореше със зъби и нокти да набере повече войници за армията си, да ги обучи, да произведе оръжие.

А в това време лунните войници избиваха цели селища, а след себе си оставяха ехото на кръвожадния си вой.

До днес.

За първи път, доколкото някому беше известно, в нападението срещу двореца в Ню Бейджин няколко групи вълци се бяха обединили, за да нападнат организирано, и то посред бял ден. Синдер се чудеше дали стават твърде самонадеяни, или се опитват да им кажат нещо. Тя реши да потърси утеха във факта, че върху земите на двореца лежаха повече тела на мутирали вълци, отколкото й се бе случвало да види на едно място досега. Ако не друго, тази битка беше поразредила редиците им, поне в Ню Бейджин. Но каква утеха беше това, когато кръвта им бе смесена с тази на земните войници, а огънят в една от дворцовите кули още тлееше.

— Дворецът беше евакуиран — обясняваше журналистът зад кадър, — а всички министри и прислужници бяха отведени в безопасност. В речта си отпреди двадесет минути министърът на отбраната заяви, че към настоящия момент не могат да предвидят колко време ще продължи обсадата и до какви разрушения ще доведе тя. Военните експерти изчисляват, че досега в атаката са убити над триста войници от Републиката и близо петдесет лунитяни.

— Чувствам се тъй безполезна — рече Ико с дълбок глас и тъга, която само един андроид можеше да проумее. Ико в никакъв случай не беше обикновен андроид, но дори и тя криеше една отличителна черта, с която всички андроиди бяха програмирани — вградената нужда да бъде полезна.

От другата страна на Синдер стоеше смаяният Каи, който също като Ико преживяваше своята безпомощност. И това несъмнено го раздираше отвътре.

— Армията ще удържи нападението им — обади се Синдер.

Той кимна, но бе смръщил чело.

Синдер въздъхна и огледа поред Каи, Вълка, Трън, Крес и Ико. Всички гледаха екрана с решителност, гняв и страх. После отново погледна Каи. Императорът добре прикриваше чувствата си, но гледката на горящия му дом го съсипваше. Синдер никога не бе имала дом, който да обича. Поне не и преди да се качи на борда на „Рампион“, и не можеше да си представи болката му.

Тя стисна юмруци и се замисли за всичките им сметки и планове.

Каи имаше право. Тя никога нямаше да се почувства готова, но те не можеха вечно да стоят със скръстени ръце и да чакат.

Зрението на Трън се възвърна.

Вълка й каза, че ако родителите му са живи, ще се съгласят да ги подслонят на Луната. Може би щяха да станат съюзници.

От началото на войната това беше най-дръзкият ход на кралицата, което означаваше, че или самоувереността й расте, или се потапя в отчаяние. Каквото и да беше обяснението, Синдер не искаше Луната да спечели тази битка. Не желаеше те да контролират двореца в Ню Бейджин дори само символично. Това беше домът на кралската фамилия на Републиката. Той принадлежеше на Каи, не на Левана. И никога нямаше да бъде на Левана.

— Научихме — говореше журналистът, — че радикалната политическа групировка, наричаща себе си Асоциация за сигурността на Републиката, е направила ново изявление, в което призовава към принудителната абдикация на император Каито и отново подчертава, че той не е владетелят, от който се нуждаем в тези смутни времена. Докато той се намира в ръцете на терористите, няма да може да се грижи за благото на страната си. Досега идеологията на АСР беше пренебрегвана от водещата политическа класа, но скорошно проучване по нета показа, че популярността на вижданията им расте сред обществото.

— Терористи ли? — Ико огледа групичката им. — За нас ли говори?

Синдер ядно прекара ръка по лицето си. От Каи би станал велик управник, той беше велик управник, но така и не получи възможност да се докаже. Стомахът я сви, когато си помисли, че може преждевременно да бъде свален от трона, и то заради нея.

Прииска й се да прегърне Каи и да му каже, че онези хора са кретени и нямат никаква представа колко много той обича страната си.

Но Каи имаше нужда да чуе други думи.

Ретина-дисплеят й превъртя най-гледаните новини. Преброяване на ранените, убитите, репортаж от болниците с чума, младежи, които се редят пред поделенията, мнозина от тях, замаяни от радост, че ще влязат в битка и ще защитят планетата си от нападението. Левана с чисто белия си воал.

Тя затвори новините.

Каи я наблюдаваше.

— Време е, Синдер.

Време беше да се сбогуват. Време беше да действат. Време беше да изоставят малката утопия, в която се бяха увили като в пашкул.

— Знам — рече тя с натъжен, прочувствен глас. — Трън, приготви се да отведем Каи у дома.

— Така си и мислех, че ще те намеря тук.

Синдер надникна покрай капсулата. Облечен отново със сватбения си костюм, Каи стоеше на вратата с ръце в джобовете.

Тя отметна един-два тънки кичура, паднали върху челото й.

— Само проверявам дали батерията е заредена — рече му, изключи уреда за измерването и затвори капачето. — Искам да съм сигурна, че е готов за голямото ти завръщане. Казах си, че рискът от пилотирането на Трън е достатъчно голям, тъй че най-малкото, което можех да сторя, беше да се уверя, че корабът е в добро състояние.

— Жалко, че няма да дойдеш с нас.

— И аз съжалявам, но не можем да рискуваме.

— Знам. Просто е хубаво човек да си има механик на борда. В случай че, нали… нещо се счупи. — Той се почеса по ухото.

— О, ето значи защо съм ти била! Колко мило. — Синдер нави кабела около уреда и го прибра в един шкаф, закован за стената.

— Заради това и защото ще ми липсваш. — Гласът му беше тих, нежен и от него в слабините й се разля топлина.

— С малко късмет, скоро пак ще се срещнем.

— Знам.

Синдер свали работните си ръкавици и ги пъхна в задния си джоб. Все още изпитваше известен страх, когато ги махаше — мозъкът й по навик й напомняше, че не бива да сваля ръкавиците пред никого, най-малко пред Каи — но тя пропусна предупреждението. Каи не мигна пред голата й киборгска ръка, сякаш вече дори не я забелязваше.

Тя поне мислеше за нея все по-рядко и по-рядко. Понякога дори се изненадваше да види с крайчеца на окото си проблясването на метала, когато се навеждаше да вдигне нещо. Странна работа. До неотдавна това не й излизаше от съзнанието, срамуваше се, че някой може да види ръката й.

— Страх ли те е? — попита го и извади един гаечен ключ от колана с инструментите си.

— Изпитвам ужас — отвърна той равнодушно, а от това свитият й стомах малко се поотпусна. — Но съм готов да се върна. Сигурен съм, че Торин е на път да получи инфаркт. Освен това… — Той сви рамене. — Изпитвам носталгия по дома.

— В двореца хората ще те посрещнат с радост. — Синдер коленичи до кораба и захвана да натяга болтовете на колесника. Намести ключа върху първия, втория, третия — всичките бяха здраво затегнати. — Измисли ли какво ще кажеш на Левана?

Каи клекна до нея и подпря лакти на коленете си.

— Ще й кажа, че съм се влюбил в едно момиче от похитителите и сватбата ни се отменя.

Ръката на Синдер застина.

Каи се усмихна доволно.

— Поне това ми се иска да й кажа.

Тя духна един кичур от лицето си, приключи с проверката на болтовете и се премести от другата страна на кораба, за да я повтори.

— Ще й кажа, че нямам нищо общо с отвличането — рече Каи с онова, което Синдер мислено определяше като неговия императорски глас. — По никакъв начин не съм се сдружил с теб или с екипажа и по всякакъв начин съм се постарал да се спазаря да ме освободите час по-скоро. Бил съм жертва, пленник, който не е могъл да избяга. Може да измисля и нещо за жестокото ви отношение.

— Добре звучи.

— След това ще я помоля да се омъжи за мен. Отново. — Устните му се извиха с отвращение.

Синдер не можеше да го вини. Колкото повече мислеше, толкова повече й се искаше да отвлече кораба и да потегли за Марс.

— Когато пак се срещнем, ще съм приготвил дрехи за всички ви и ново покритие за Ико. Ако се сетиш за още нещо, от което се нуждаете, Крес смята, че ще може да ми прати закодирано съобщение. — Той въздъхна дълбоко. — Каквото и да се случи, аз съм на твоя страна.

Топлотата му я окуражи, но в същото време обтегна нервите й.

— Съжалявам, че те излагам на такава опасност.

— Ти не ме излагаш на опасност, тя и бездруго се канеше да ме убие.

— Поне си придай по-загрижен вид, когато изричаш това.

— За какво да се загрижвам? — Очите му светнаха. — Ти ще ме спасиш много преди Левана да ми види сметката.

Тя приключи с болтовете, изправи се и мушна ключа в колана си.

— Синдер…

Тя застина, смутена от сериозността в гласа му.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, преди да замина. В случай…

— Недей. Дори не си помисляй, че това е последният ни разговор.

Тъжна усмивка изви устните му, но бързо изчезна.

— Искам да ти се извиня.

— Задето каза, че това може би е последният ни разговор? Защото това беше жестоко, и то когато аз стоя тук и се опитвам да свърша малко работа и…

— Синдер, чуй ме.

Тя стисна зъби и остави Каи да я хване за рамената. Палците му нежно я докоснаха по ключицата.

— Съжалявам за случилото се на бала. Съжалявам, че не ти повярвах. Съжалявам, че… ти наговорих онези глупости.

Синдер извърна очи. Много неща се бяха променили помежду им от онази нощ, но тя все още усещаше леда в сърцето си, щом си припомнеше погледа му и ужасените му думи: Да те гледа човек, е дори по-мъчително, отколкото да гледа нея.

— Това вече няма значение. Ти беше в шок.

— Аз бях идиот. Срамувам се от отношението си към теб. Трябваше да имам повече вяра в теб.

— Моля те. Та ти едва ме познаваше. И изведнъж да научиш, че съм киборг и лунитянка… Аз самата не бих имала вяра в себе си. Освен това ти беше под огромно напрежение и…

Той се приведе напред и я целуна по челото. Нежността му я накара да замълчи.

— Но ти си оставаше момичето, което поправи Наинси. Момичето, което ме предупреди за плановете на Левана. Момичето, което искаше да спаси малката си сестричка.

Синдер трепна при споменаването на Пеони, по-малката й доведена сестра. Раната от смъртта й още не бе зараснала напълно.

Каи плъзна длани надолу по ръцете й, сплете пръсти в нейните — метал и плът.

— Ти се опитваше да предпазиш себе си, а аз трябваше да се опитам да те защитя.

Синдер преглътна.

— Когато каза, че е по-мъчително човек да гледа мен, отколкото Левана…

Каи остро си пое дъх, сякаш от спомена за думите го заболя, колкото и нея.

— … аз… на нея ли приличах? Моето обаяние прилича ли на нейното?

Една бръчка проряза челото му. Той се вгледа в нея, сетне поклати глава.

— Не съвсем. Ти пак приличаш на себе си, просто си… — Той потърси думата. — Съвършена. Една безупречна твоя версия.

Явно това не беше комплимент.

— Искаш да кажеш, неестествена моя версия.

След като се поколеба, той потвърди:

— Да, може да се каже.

— Струва ми се, че беше инстинкт. Дори не разбрах, че използвам обаянието си. Знаех само, че не искам да разбереш, че съм киборг. — Горчив смях. — Сега това ми се струва толкова глупаво.

— Добре. — Той я притегли по-близо. — Значи имаме напредък.

Устните му едва докоснаха нейните, когато вратата се отвори.

— Готово ли е всичко? — попита Трън, весел както винаги. Ико, Крес и Вълка се намъкнаха един по един след него.

Каи пусна ръцете на Синдер. Тя отстъпи крачка назад и намести колана си.

— Корабът е готов. Три пъти го проверих. Не би трябвало да има никакви изненади.

— А почетният ни гост?

— На мен е всичко, с което пристигнах — рече Каи и посочи смачкания си сватбен костюм.

Ико излезе напред и подаде на Каи кутия с надпис „Протеинова закуска“.

— Ние също имаме подарък за теб.

Той завъртя кутията. На гърба беше отпечатана детска игра.

— Нещо за хапване?

— Отвори я — рече Ико и се надигна на пръсти.

Каи издърпа капака, обърна кутията и в дланта му се изсипа тънка сребърна верижка с медальон. Той го повдигна до нивото на очите си, за да разгледа доста потъмнелия надпис.

— Осемдесет и шести космически отряд на Американската република — прочете на глас. — Разбирам защо медальонът ви е накарал да си помислите за мен.

— Намерихме го в една от старите военни униформи — обясни Ико. — Той винаги ще ти напомня, че си един от нас.

Каи се ухили.

— Прекрасен е. — Той сложи верижката на врата си и пъхна медальона под ризата си. Прегърна набързо Крес на прощаване, сетне грабна Ико в прегръдките си. Ико изпищя и застина.

Когато Каи се отдръпна, Ико го зяпна, сетне Синдер, сетне пак него. Очите й изведнъж се обърнаха нагоре и тя се свлече на пода.

Каи отскочи назад.

— Какво стана? Да не би да й натиснах копчето за изключване?

Синдер се навъси и направи крачка напред.

— Ико, какви ги вършиш?

— Каи ме прегърна — отвърна тя със затворени очи. — Затова припаднах.

Каи се изсмя неловко и се обърна към Синдер:

— Нали няма и ти да припаднеш?

— Едва ли.

Каи я обгърна с ръце и я целуна и макар че не беше свикнала да има публика, Синдер отвърна на целувката му без колебание. Една безразсъдна, глупава част от нейния ум й казваше да не го пуска. Да не се сбогува.

Когато се разделиха, безгрижното настроение се бе изпарило. Каи допря челото си в нейното. Връхчетата на косите му погалиха лицето й.

— Каквото и да се случи, аз съм на твоя страна.

— Знам.

Последен Каи се обърна към Вълка. Повдигна брадичка и оправи фината си риза.

— Добре, готов съм, когато…

Юмрукът уцели Каи право в бузата и го прати в ръцете на Синдер. Всички ахнаха. Ико скочи напред, зяпнала от изненада, а Каи притисна ръка към лицето си.

— Извинявай — рече Вълка и се сви виновно. — По-добре е човек да не очаква.

— Някак се съмнявам в това — отвърна завалено Каи.

Синдер огледа мястото, което бе почервеняло и вече се подуваше.

— Не си разкъсал кожата. Каи е добре. Докато се върне на Земята, ще е посиняла отлично.

— Извинявай — повтори Вълка.

Каи разтърси главата си и не се възпротиви, когато Синдер нежно го целуна по бузата.

— Не се тревожи — прошепна му тя. — Необичайно красив си така.

В смеха му прозвуча горчивина, но и благодарност. Той я целуна още веднъж, сетне се мушна бързо в кораба, сякаш ако останеше още миг, щеше да промени намерението си.

— А аз ще получа ли целувка на сбогуване? — попита Трън и се изпъчи пред Синдер.

Тя се намръщи и го избута встрани.

— Вълка не е единственият тук, който може да замахва точно.

Трън се разсмя и вдигна двусмислено вежди към Ико.

Андроидът, който още лежеше на пода, се надигна на лакти.

— С удоволствие бих те целунала, капитане, но дългата прегръдка на Негово Величество май прегори две-три жици и се боя, че една твоя целувка ще разтопи главния ми процесор.

— О, не се и съмнявай — рече Трън и й намигна. — Ще го разтопи.

За миг, докато закачката още се четеше по лицето му, Трън отмести поглед с надежда към Крес, но тя беше вглъбена в ноктите на ръцете си.

Тогава усмивката му изчезна и той закрачи към пилотското място в кораба.

— Късмет — рече Синдер, докато двамата слагаха предпазните си колани.

Трън й помаха, но тя всъщност се тревожеше за Каи. Той се опита да се усмихне, като разтриваше бузата си. В този миг вратите се спуснаха.

— И на вас!

Каи проследи как привидно вещите ръце на Трън щракнаха няколко ключа на контролното табло на кораба. Те излязоха от дока на „Рампион“ и се стрелнаха към планетата Земя. Трън вкара координатите в компютъра и Каи се удиви на копнежа, който изпита при вида на сателитната картина на Републиката, появила се върху екрана.

Според плана им Трън трябваше да остави Каи в една от кралските тайни квартири, която се намираше достатъчно далеч от цивилизацията, така че корабът да остане незабелязан, стига да действаха бързо, но достатъчно близо до града, та охраната да прибере Каи до час, след като ги извести за завръщането си.

— Положението сигурно ти се вижда странно — обади се Трън, докато прекарваше пръсти по екрана на радара. — Гаджето ти киборг е търсен престъпник и племенница на годеницата ти.

Каи направи гримаса и бузата пак го заболя.

— Честно казано, гледам да не мисля за подробностите. — Той извърна очи към „Рампион“, който бързо чезнеше от погледа. — Тя сама ли се нарича мое гадже?

— Че аз откъде да знам. От отвличането ти не сме си лакирали заедно ноктите на краката, докато клюкарстваме цяла вечер.

Каи го изгледа кръвнишки и отпусна глава на облегалката.

— Вече и без друго ме е страх, че ти пилотираш кораба, и животът ми е в ръцете ти. Опитай се да не влошаваш нещата.

— Защо всички смятат, че съм лош пилот?

— Синдер ми каза достатъчно.

— Е, кажи на Синдер, че мога да пилотирам една проклета капсула, без да убия никого. Инструкторът ми в „Андромеда“ — това е много престижна военна академия в Американската република, ако не знаеш…

— Знам какво представлява академията „Андромеда“!

— Добре, та значи инструкторът ми казваше, че пилотирането ми идва отвътре.

— Да — провлечено рече Каи. — Това същата инструкторка ли е, която беше описала в официалния доклад твоята разсеяност, отказа ти да вземеш сериозно предпазните мерки и крайно самоувереното ти отношение, което често граничело с… каква беше думата, която използваше? Безразсъдна дързост, струва ми се?

— О, да! Командир Рейд. Тя си падаше по мен. — Радарът започна да мига. Беше уловил в далечината един крузър и Трън сръчно смени посоката им, за да не попаднат на пътя му. — Не знаех, че си имам кралски преследвач. Поласкан съм, Ваше Величество.

— Не съм само аз — цяла работна група от правителството получи задачата да изрови всяка информация за теб. Повече от седмица ми докладваха два пъти дневно. Все пак беше избягал с най-издирвания престъпник на света.

— И твоето гадже.

Каи потисна усмивката и ядния си поглед.

— И моето гадже — съгласи се той.

— Отнело им е седмица, а? Крес щеше да изрови цялата ми биография за няколко часа.

Каи се замисли.

— Може би ще й предложа работа, когато всичко свърши.

Каи очакваше да види тика на раздразнение под окото на Трън и не остана разочарован. Той обаче бързо го прикри и на лицето му се изписа равнодушие.

— Може би трябва да я вземеш.

Каи поклати глава и отвърна поглед. Земята изпълваше прозореца — калейдоскоп от океани и континенти. Той стисна предпазните колани. Летяха през пространството с ужасяваща скорост и все пак се чувстваха като увиснали във времето в един застинал, притихнал миг.

Обзет от чувство на благоговение пред гледката, Каи отпусна рамене. Следващия път, когато щеше отново да бъде горе — стига всичко да вървеше по план, — щеше да бъде на път за Луната.

— Знаеш ли какво е странното? — рече Каи колкото на Трън, толкова и на себе си. — Ако Левана не се бе опитала да убие малката Синдер, вече можеше да съм сгоден за нея. Тя щеше да е станала кралица. Двамата можеше да сме съюзници.

— Да, но тогава тя щеше да е отраснала на Луната. А по мои наблюдения, детството на Луната побърква хората. Тя нямаше да бъде този мил и симпатичен киборг, когото всички обичаме.

— Знам. Сигурно щях да я презирам точно толкова, колкото и Левана, макар че ми е трудно да си го представя.

Трън кимна и Каи си отдъхна, когато той не каза нищо неприятно. Корабът се гмурна в облаците. С навлизането им в първите слоеве на атмосферата светлината край тях започна да се пречупва и мракът изчезна. От триенето корабът се затресе, по прозореца се плъзнаха капки вода, но не след дълго излязоха от облака и Тихият океан заблещука под тях.

— Но сигурно и за теб положението е доста странно — обади се Каи. — Издирван престъпник откарва отвлечен политически водач обратно в страната, от която е избягал.

Трън изсумтя.

— Странното е, че няма да получа откуп за това. Макар че, ако искаш да се покажеш щедър…

— Не искам.

Трън се намръщи.

— Е, може би малко. Ти имаш присъди в три държави, нали? В Източната република, в Америка и Австралия?

— Не ми напомняй. Човек би си казал, че с цялото това съюзничество в правната система ще има поне малко последователност. Но не! Извършваш престъпление в три различни страни и всяка иска щедро да раздаде наказанието си.

Каи сви устни, давайки си последен шанс да премисли нещата. Идеята му хрумна едва преди два-три дни, а думата му, веднъж изречена на глас, щеше да се превърне в злато. Не му се щеше да прави нечестен прецедент като управник на своята страна, но в същото време вътрешният глас му казваше, че така е редно да се постъпи. А и какъв беше смисълът, че е император, ако от време на време не можеше да направи нещо просто, защото вътрешният глас тъй му подсказваше?

— Сигурно един ден ще съжалявам — поде той и въздъхна дълбоко, — но, Карсуел Трън, аз ти прощавам всички престъпления срещу Източната република.

Трън изви очи към Каи. Корабът подскочи напред. Каи извика и се хвана за предпазните колани.

— Опа, извинявай. — Трън изправи носа на кораба и той продължи спокойния си полет. — Това беше, ъъ… работа на… вятъра. Та какво казваше?

Каи въздъхна.

— Казвах, че можеш да смяташ присъдата си за излежана, поне за Републиката. Ако и двамата оцелеем, когато всичко свърши, ще издам официална заповед за помилването ти. За другите страни не мога да направя нищо повече, освен да пошушна една-две добри думи за теб. Но да си кажа правичката, те сигурно ще ме вземат за луд. Или за болен от Стокхолмски синдром2.

— О, ти определено си пипнал Стокхолмския синдром, но не мога да те виня за това. Тъй… така значи. Отлично! Мога ли да получа писмено обещание?

— Не! — отсече Каи, без да откъсва очи от таблото за управление на кораба, защото Трън пак бе впил поглед в него. — И сделката ще е валидна само ако и двамата оцелеем.

— И двамата. Не е проблем. — Ухилен, Трън провери курса, направи няколко корекции в летателните инструменти, а в това време на хоризонта се появи Япония.

— Освен това имам едно условие. Трябва да върнеш всичко откраднато.

Усмивката на Трън угасна, но той стисна таблото и лицето му пак засия.

— Куклите на сънищата и две-три излишни униформи? Дадено.

— И?

— И… това е горе-долу всичко. По дяволите, говориш така, сякаш съм някой клептоман!

Каи се покашля.

— И кораба. Трябва да върнеш кораба.

Трън сви ръце в юмруци.

— Но… това е моят кораб.

— Не, той принадлежи на Американската република. Ако искаш да си имаш кораб, ще трябва да се потрудиш и сам да си го купиш, както правят всички.

— Ей, господин Кралско Синче, какво знаеш ти? — Но защитната реч на Трън свърши така бързо, както беше започнала, при това с намусена физиономия. — Освен това аз се трудих за кораба. Да си крадец не е лесна работа, да знаеш.

— Нали няма да спориш с мен за това?

Трън стисна очи. Каи се изпъна уплашен на седалката, но Трън въздъхна и пак ги отвори.

— Ти не разбираш. С „Рампион“ преживяхме много заедно. Може да съм откраднал кораба отначало, но вече е мой.

— Но той не е твой. И не можеш да очакваш екипажът ти да иска да остане на краден кораб.

Трън избухна в смях.

— Екипажът ми ли? Нека да ти кажа какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши. — Той започна да отмята на пръстите си. — Синдер ще бъде монарх на някакъв камък в небето. Ико ще отиде там, където е Синдер, тъй че да приемем, че тя ще стане коафьорката на кралицата. Ти — ти вече част ли си от екипажа ни? Все едно, и двамата знаем какво ще се случи с теб. А щом веднъж приберем Скарлет, тя и Вълка ще се оттеглят в някоя ферма във Франция и ще си народят цяло котило вълчета. Ето какво ще стане с екипажа ми, когато всичко свърши.

— Май доста си мислил по въпроса.

— Може би — рече Трън и сви рамо. — Това е първият ми екипаж и повечето от членовете му дори ми казват „капитане“. Ще ми липсват.

Каи присви очи.

— Пропусна Крес. Какво става между вас двамата?

Трън се изсмя.

— Какво да става? Нищо не става. Ние… А ти какво искаш да кажеш?

— Не знам. Вижда ми се, че в твое присъствие се чувства по-спокойна, отколкото пред всеки друг на кораба. Просто си помислих…

— О, не, няма нищо подобно… двамата изкарахме дълго време заедно в пустинята, но това е всичко. — Той прекара разсеяно пръсти по таблото, без да пипа нищо. — Тя си падаше по мен. Всъщност… — Той отново се изсмя, но този път по-напрегнато — … тя си мислеше, че е влюбена в мен, когато се срещнахме за първи път. Смешно, нали?

Каи го погледна с крайчеца на окото си.

— Много.

Трън стискаше така здраво кормилото, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Той хвърли поглед към Каи и заклати глава.

— Ама какво е това? Терапия ли? Няма значение.

— Има значение. Аз харесвам Крес. — Каи се намести. — Аз и теб харесвам, въпреки здравия си разум.

— Ако знаеш колко често чувам това.

— И нещо ми подсказва, че Крес също още те харесва… въпреки здравия си разум.

Трън въздъхна.

— Да, горе-долу с това се изчерпва историята.

Каи наостри уши.

— Какво значи това?

— Сложно е.

— О, сложно било. Ще рече човек, че изобщо не ми е ясно какво значи това — изсумтя Каи.

Трън го изгледа зверски.

— Добре, докторе. Просто, когато Крес си мислеше, че е влюбена в мен, тя всъщност беше влюбена в онзи безкористен смелчага, който си беше измислила сама. Него наистина си го биваше, тъй че кой да вини горкото момиче? Дори аз го харесвах. Даже ми се щеше аз да съм този смелчага. — Той сви рамене.

— А ти напълно ли си сигурен, че не си?

Трън се изсмя.

Каи остана сериозен.

— Майтапиш се, нали?

— Съвсем не.

— Ехо, аз съм Карсуел Трън, осъден престъпник в твоята страна. Познаваме ли се?

Каи завъртя очи.

— Може би трябва да спреш да се оплакваш толкова много, че Крес е сбъркала по отношение на теб, и да се опиташ да й докажеш с всички сили, че е била права.

— Благодаря ви за доверието, Ваше Психологическо Императорство, но всичко свърши. Крес ме прежали и… така е най-добре.

— А ти харесваш ли я?

Когато Трън не отговори, Каи хвърли поглед към него и видя, че се взира през прозореца на кабината. Най-сетне той рече:

— Както вече казах, това няма значение.

Каи се обърна напред. Неспособността на Трън да изрази гласно влечението си към Крес някак говореше по-красноречиво от всяко истинско признание. Най-сетне на него не му беше трудно да прави двусмислени подмятания по адрес на Синдер.

— Добре — рече той. — И какво ще стане с Крес, когато всичко свърши?

— Не знам. Може би ще започне работа в някой от твоите разузнавателни отдели.

Под тях размитите очертания на Земята се бяха превърнали в плажове, небостъргачи и планината Фуджи, а отвъд нея, в цял континент — тучен, зелен, дружелюбен.

— Струва ми се, че тя иска друго — мислеше Трън на глас. — Тя иска да види света, след като цял живот е била затворена на онзи сателит. Иска да пътува.

— В такъв случай все пак трябва да остане с теб. Какво по-хубаво превозно средство от космическия кораб?

Но Трън решително поклати глава.

— Не, повярвай ми. Тя заслужава по-добър живот.

Каи се наведе напред, за да вижда по-добре гледката на дома си, която се разстилаше пред тях.

— Точно за това говорех и аз.

— Кога се научи да бродираш? — попита Хиацинт, докато разглеждаше кошницата, увиснала на ръката на Уинтър.

Тя се изпъчи важно.

— Преди няколко седмици.

Хиацинт взе една кърпа за ръце от колекцията и разгледа прецизните бодове, които изобразяваха купчина звезди и планети край ръба на кърпата.

— Успяваше ли да поспиш?

— Съвсем малко. — Тя разрови в кошницата и му подаде едно детско одеялце, избродирано по края с плуващи риби. — Това е едно от любимите ми неща. Отне ми цели четири дни.

Той изпухтя.

— Значи виденията са били неприятни през онази седмица.

— Ужасни — рече тя безгрижно. — Но сега разполагам с тези подаръци. — Тя взе от ръцете му одеялцето и го прибра при останалите цветни бродерии. — Знаеш ли, работата ми помага. Чудовищата идват, когато лентяйствам.

Хиацинт я погледна с крайчеца на окото си. Вече от няколко седмици той беше неин страж, но на двамата рядко им се удаваше възможност да поговорят така свойски и да повървят един до друг. От стражите се очакваше да стоят на почетно разстояние от хората, които вардеха. Но днес Уинтър го бе завлякла до АР-2, един от куполите до главния сектор. Тук имаше предимно жилищни квартали със скъпи магазини, но толкова рано още не бяха отворени и улиците бяха пусти и притихнали. Нямаше кой да бди за благоприличието.

— А тези подаръци за дребните търговци ли са?

— За търговците, чиновниците, прислужниците. — Очите й светнаха. — Пренебрегваната машина на Артемизия.

Работническата класа значи. Хората, които събираха боклука, готвеха и се грижеха за задоволяването на всички нужди на лунните благородници. В замяна получаваха живот, който беше за завиждане в сравнение с този на работниците от външните сектори. Поне стомасите им бяха пълни. Единственият недостатък беше, че се налагаше да живеят в Артемизия, заобиколени от политическите машинации и манипулативното обаяние на града. С добрия прислужник тук се държаха като с обичан домашен любимец — глезеха го и го ласкаеха, когато се нуждаеха от него, но го гонеха и биеха, когато не им трябваше.

Хиацинт винаги си бе мислил, че ако му бяха дали право на избор, щеше да опита късмета си в мините или фабриките.

— Често ли ги посещаваш? — попита той.

— Не толкова, колкото ми се иска. Но една от помощничките на шапкаря роди и аз исках да й направя подарък. Дали ще й хареса?

— Това ще бъде най-хубавата вещ, която детето ще има.

Уинтър подрипна от радост, както вървеше.

— Знаеш ли, майка ми беше голяма шивачка. Беше почнала да става доста известна сред шивашките ателиета, когато… Както и да е, тя избродира моето бебешко одеялце. Левана поиска да го изхвърли, но папа успя да го скрие от нея. Това е една от най-големите ми скъпоценности. — Тя запърха с мигли и Хиацинт усети как устните му се разтягат в усмивка въпреки волята му.

— Знам, че майка ти беше шивачка, но как така никога не съм виждал това твое толкова ценно одеяло?

— Срам ме беше да ти кажа за него.

Той се засмя, но Уинтър не се присъедини и смехът му секна.

— Наистина ли?

Уинтър сви рамене и се усмихна със своята дяволита усмивка.

— Глупаво е нали? Да пазиш едно бебешко одеялце? — Тя си пое дълбоко въздух. — Но то носи моето име. Майка ми е избродирала сцена от зимата на Земята — със сняг, оголели дървета и чифт червени ръкавици с един пръст за палеца.

Хиацинт поклати глава.

— Срамувала се да ми покаже одеялцето си. По-глупаво нещо от това не съм чувал.

— Добре. Ще ти го покажа, щом искаш да го видиш.

— Разбира се, че искам. — Той се удиви колко много го заболя от това нейно признание. Двамата с Уинтър от деца споделяха тайните си. Никога не му беше минавало през ума, че тя крие нещо толкова важно като подарък от майка си, която беше починала при раждането. Но той се поразвесели, когато си спомни:

— Казах ли ти, че видях сняг на Земята?

Уинтър спря с ококорени очи.

— Истински сняг?

— Трябваше да се крием на кораба в Сибир — една огромна тундра.

Тя го гледаше така, сякаш щеше да се сборичка с него, ако не й разкажеше по-подробно.

Със самодоволна усмивка Хиацинт пъхна палци в колана си и се залюля на пети.

— Това е то.

Уинтър го шляпна по гърдите.

— Това не е всичко. Как изглеждаше?

Той сви рамене.

— Бял. Искрящо бял. И много студен.

— Блестеше ли като диаманти?

— Понякога. Когато лъчите на слънцето падаха под точния ъгъл.

— На какво миришеше?

Той се сви.

— Не знам, Уин… принцесо. Може би на лед. През повечето време стояхме затворени на кораба.

В погледа й блесна разочарование заради половинчатото споменаване на името й и Хиацинт се почувства виновен. Затова на свой ред я тупна леко по рамото.

— Родителите ти са постъпили добре. Кръстили са те на нещо красиво. Подхожда ти.

— Зима — прошепна тя. Лицето й стана замислено, а светлините от магазина за дрехи подчертаваха сивите петънца в очите й.

Хиацинт се опитваше да не изглежда непохватен, когато отвърна поглед встрани. Понякога тя стоеше тъй близо до него, че той се удивяваше на способността си да удържи ръцете си.

Уинтър премести кошницата в другата си ръка и отново закрачи.

— Не всички мислят, че съм красива.

Хиацинт й се присмя.

— Който ти е казал обратното, те е излъгал. Или ти е завидял. А може би и двете.

— Ти мислиш, че не съм красива.

Той изсумтя малко невъздържано и когато тя го изгледа ядно, се разсмя гръмко.

— Това е смешно, така ли?

Хиацинт си придаде сериозно изражение и изимитира ядния й поглед.

— Продължавай да говориш така и хората ще почнат да си мислят, че си полудяла.

Тя отвори уста да му възрази. Поколеба се. И едва не се блъсна в една стена, преди Хиацинт да я притегли обратно в средата на тясната алея.

— Ти никога не си ми казвал, че съм красива — рече тя, след като той отдръпна ръката си.

— В случай че не си забелязала, хората в цялата страна възхваляват хубостта ти в песни. Знаеш ли, че във външните сектори пишат стихове за теб? Преди няколко месеца трябваше да изслушам онзи пияница, който изпя цяла песен за твоето божествено съвършенство. Сигурен съм, че галактиката няма нужда от моето мнение по въпроса.

Тя сви глава в раменете си и скри лицето си зад водопад от коси. Тъкмо навреме. Страните на Хиацинт бяха пламнали, което го караше да се чувства засрамен, но и ядосан.

— Само твоето мнение е от значение за мен — прошепна тя.

Той се изпъна и хвърли кос поглед към нея, на който тя не отвърна. Хрумна му, че неволно е подхванал тема, в която не искаше да навлизат. Фантазии — естествено. Мечти — във всеки миг. Но в действителност? Не — това беше табу. Това нямаше да доведе до нищо добро.

Тя беше принцеса. Мащехата й беше деспот, който щеше да я омъжи за човек, който би бил политически изгоден за нейните стремежи.

А Хиацинт беше точно обратното на политически изгодна партия.

Но ето че двамата вървяха един до друг, а тя изглеждаше красива, но отхвърлена, а на него защо ли му трябваше да отваря голямата си, глупава уста?

Хиацинт въздъхна ядосан. На нея. На себе си. На цялото положение.

— Хайде, принцесо. Ти знаеш какво изпитвам към теб. Няма човек, който да не знае.

Уинтър отново спря, но той продължи напред, размахвайки пръст над рамото си.

— Няма да повторя това, докато те гледам в очите, затова не стой там, върви.

Тя забърза след него.

— Какво изпитваш към мен?

— Не. Достатъчно. Повече нищо няма да ти кажа. Аз съм твой страж. Тук съм, за да те защитя, да те пазя от опасности и толкоз. Няма да си разменяме думи, от които ще последват още нощи на неловко висене пред вратата на спалнята ти, разбра ли ме?

Младият мъж с почуда установи колко го беше яд. Защото беше невъзможно. Невъзможно и несправедливо, а той бе прекарал дълги години в окопите на несправедливостта, за да почне тепърва да им се ядосва.

Уинтър крачеше до него, стиснала дръжката на кошницата. Поне вече не се опитваше да го погледне в очите, а това беше мъничко милост.

— Да, знам какво изпитваш към мен — рече тя накрая и думите й прозвучаха като признание. — Знам, че си мой страж и моят най-добър приятел. Знам, че би умрял заради мен. И знам, че ако това някога се случи, аз ще умра на мига след теб.

— Да, и с това всичко се изчерпва. — Звукът на мелачката за кафе от близкия магазин отекна по каменната алея, а мирисът на топъл хляб подразни обонянието му. Хиацинт се подготви да изрече следващите си думи. — Освен това мисля, че си хубава. Така де, в добрите ти дни.

Уинтър се изкиска и го побутна с рамо. Той на свой ред я сръга, тя се препъна в една саксия с цветя и се разсмя по-силно.

— Ти също си хубав.

Той я изгледа намръщено, но му беше трудно да не се зарази от смеха й.

— Ваше Височество!

Двамата спряха. Хиацинт замръзна, посегна към кобура, но гласът беше на едно момиченце, което ги зяпаше от прага на малък магазин. До краката й стоеше непокътната кофа със сапунена вода, а очите й бяха станали кръгли като пълната Земя.

— О, здравей — рече Уинтър и намести кошницата си. — Астрид, нали така беше?

Момичето кимна, а страните му се наляха с руменина, докато зяпаше принцесата.

— Аз… — То погледна към магазина, после пак към Уинтър. — Почакайте тук! — изпищя то, сетне пусна парцала, който цопна в кофата, и хукна през вратата.

Уинтър наклони глава и косите паднаха на рамото й.

— Познаваш ли това хлапе?

— Цветарският магазин е на родителите й. — Тя прекара пръсти по едно пълзящо растение в саксията на витрината.

Хиацинт изсумтя.

— Какво иска?

— Откъде да знам? Да бях им донесла нещо…

Момичето се появи, но сега по петите я следваха две по-малки момчета.

— Видяхте ли? Нали ви казах, че ще се върне! — говореше то. Момчетата спряха и зяпнаха Уинтър. Най-малкото стискаше в ръчичките си венец от клонки и сухи цветя.

— Здравейте — поздрави ги Уинтър и направи реверанс на всяко от момчетата. — Мисля, че досега не сме имали удоволствието да се запознаем. Аз съм Уинтър.

Момченцата не можаха да съберат кураж да отвърнат, затова Астрид отговори вместо тях:

— Това са двамата ми братя, Ваше Височество, Дорси и Дилан. Бях им разказала, че сте купили цветя от нашия магазин, но те не ми повярваха.

— Е, вярно е. Купих си букетче сини цветя и цяла седмица ги държах на нощното си шкафче.

— Еха — прошепна Дорси.

Уинтър се усмихна.

— Съжалявам, че тази сутрин няма да мога да разгледам магазина ви, но сме тръгнали на гости на помощничката на шапкаря. Ходихте ли да видите бебето й?

Трите деца поклатиха отрицателно главички. Сетне Астрид сръга с лакът по-малкото си братче Дилан. Той подскочи, но не можа да изрече и дума от срам.

— Направихме нещо за теб — рече Астрид. — Чакахме те да се върнеш. Не е кой знае какво… използвахме каквото е останало, но… — Тя отново побутна братчето си, този път по-силно, и той най-сетне й поднесе венеца от цветя.

— Какво е това? — попита Уинтър и посегна да го вземе.

Хиацинт се намръщи, сетне подскочи като ужилен, когато разбра какво представлява венецът.

По-голямото момче отвърна:

— Това е корона, Ваше Височество. Отне ни почти седмица да намерим всичко, което ни трябваше. — Бузките му пламнаха в яркочервено.

— Знам, че не е много — рече момиченцето, — но е за теб.

Най-малкото дете, след като се бе отървало от подаръка, неочаквано изтърси:

— Ти си красива. — После се скри зад брат си.

Уинтър се разсмя.

— Много сте мили. Благодаря ви.

Мъглява светлина привлече вниманието на Хиацинт. Той вдигна поглед и под стряхата на съседния магазин забеляза една сфера — малка камера, която следеше отгоре магазините и прислугата. Подобни камери имаше във всички сектори из цялата Луна и шансът някой да обърне внимание на записа от една скучна утрин в АР-2 беше нищожен, но въпреки това по гърба му полази сковаващ хлад.

— Короната е прекрасна — рече Уинтър, докато се любуваше на мъничките бели клонки с цветове. Тя я сложи върху гъстите си черни къдрици. — Разкошна е като скъпоценните накити на кралицата. Ще я пазя грижливо винаги.

Хиацинт изръмжа, грабна короната от главата й и я пусна в кошницата.

— Принцесата може да я пази грижливо и тук — тросна се той заплашително. — Тя е заета. Прибирайте се в магазина и не се перчете пред всичките си приятели.

Децата опулиха очи и като нададоха уплашени викове, тозчас се изпокриха в цветарския магазин. Хиацинт улови Уинтър за лакътя и я поведе напред, но след малко тя дръпна ръката си.

— Защо постъпи така? — поиска да знае тя.

— Видя ми се нередно.

— Да приема подаръка на децата? Хиацинт, не бива да си толкова зъл.

— Сдържай се да не си толкова мила — изрече ядно той и огледа внимателно стените и прозорците, но други камери нямаше. — Да си слагаш короната на главата? Ти да не си полудяла? — Тя го изгледа, а той отвърна на намусения й поглед без грам съжаление. — Имаш късмет, че никой не те видя. — Той посочи кошницата. — Покрий я, преди да съм я натрошил и заровил в някоя саксия.

— Реагираш твърде бурно — възрази Уинтър, но все пак загърна плетеницата от клончета с няколко кърпи за ръце.

— Ти не си кралица, принцесо.

Тя се втренчи в него слисана.

— Аз не искам да бъда кралица.

— Тогава не приемай корони за подарък.

Уинтър изохка, обърна се и закрачи ядно напред — като истинска принцеса, която върви пред своя страж.

Каи изчака, докато корабът на Трън се превърна в малка светлинка в далечината, сетне извади портскрийна, който му даде Синдер. Без законния идентификационен чип, който да потвърди самоличността му, съобщението до кралския съветник Кон Торин бе засечено от главния компютър в двореца. Появи се лицето на млада стажантка.

— Дворецът в Ню Бейджин. Какво обичате… — Жената ококори очи.

Каи се усмихна.

— Император Каито до кралския съветник Кон Торин, моля.

— Д-да, Ваше Величество. Разбира се. На часа. — Страните й пламнаха, докато тя се засуети да прехвърли връзката. Скоро се появи лицето на Торин.

— Ваше Величество! Нима… вие ли… Един момент да изляза от срещата с кабинета. Добре ли сте?

— Добре съм, Торин. И съм готов да се завърна у дома.

Той чу щракването на вратата.

— Къде сте? Грози ли ви опасност? Имате ли нужда…

— Ще ти кажа всичко, когато се върна. В момента се намирам в нашата тайна квартира на терасите в Тайханг. Извести охраната на двореца…

— Веднага, Ваше Величество. Тръгваме още сега.

Торин поиска да държат линията отворена. Страхуваше се, че някой друг може да отвлече Каи, преди собствената му охрана да стигне при него. Синдер го увери, че портскрийнът не може да бъде проследен, но линията не беше пригодена за пряка връзка и беше възможно лунитяните да ги подслушват. Но загубвайки Крес, Каи знаеше, че Луната е загубила и най-добрия си човек в разузнаването, затова настоя, че е добре и нищо лошо няма да му се случи, а сетне прекъсна връзката.

Искаше да помисли на спокойствие, преди цялата галактика отново да излезе от контрол.

Каи закачи порта на колана си и се покатери на една от големите скали с изглед към долината. Скръсти крака и се удиви на обзелото го спокойствие при вида на терасите и платата, които се къдреха около тучните планини, а в подножието им се виеше примамливо блещукащата река. Можеше да изчака в къщата, но времето беше топло, бризът носеше аромат на жасмин и много време беше минало, откакто за последен път се бе любувал на красивата си родина.

След седмиците на борда на „Рампион“ с рециклиран въздух и преработена вода, той беше щастлив, че пак си е у дома.

Каи никога не беше виждал Луната, нито нейните биокуполи, пълни с изкуствени гори и езера, направени от човека, но внезапно му стана ясно защо Левана иска да забие хищните си нокти в Земята.

Не беше минало много време, когато Каи дочу бученето на моторите. Вперил поглед в хоризонта, той зачака корабите. Когато пристигнаха, всъщност пристигна цял взвод — няколко военни кораби наобиколиха къщата. Оръдията им бяха извадени, а войниците оглеждаха периметъра за някаква опасност.

Каи присви очи срещу слънцето и отметна косата от челото си. В това време най-големият кораб кацна в близост до къщата. Военните се изсипаха навън, разпръснаха се в кръг и започнаха да сканират пейзажа за живи същества наоколо. Всички бърбореха в слушалките си и държаха в готовност страшните си оръжия.

— Ваше Императорско Величество — викна сивокос мъж, който водеше отряд от четирима мъже към Каи. — Радваме се да ви видим, сър. Позволете ни да ви сканираме.

Каи се изправи и подаде портскрийна на един от войниците, който го прибра в торбичка като доказателство. Той протегна ръцете си напред. Друг войник прекара по тялото му скенер, който беше прикрепен към портскрийна му.

— Всичко е чисто. Добре дошъл у дома, Ваше Величество.

— Благодаря ви. Къде е Кон…

Чу се трясък. Неколцина войници се извъртяха към къщата, развикаха се и насочиха оръжията си към вратата на избата, която се беше отворила гръмко.

Отвътре изхвръкна Кон Торин, по-измъчен, отколкото Каи го беше виждал.

— Кралски съветник Кон Торин — изрева той и вдигна ръце. Плъзна поглед по оръжията, сетне отправи взор към Каи, който стоеше в края на платото. Раменете му се отпуснаха от облекчение и още щом един от войниците сканира китката му и потвърди самоличността му, той направи нещо, което никога не бе правил.

Втурна се към Каи и го прегърна.

Прегръдката беше колкото кратка, толкова и неочаквана. Когато се отдръпна, Торин задържа Каи и хубаво го огледа. Каи с удивление откри, че е малко по-висок от Торин. Едва ли беше пораснал през тези няколко седмици. Може би от месеци насам е бил по-висок, но така и не беше забелязал. Той познаваше Торин от дете и сега му беше трудно да приеме промяната.

Торин бе споменал на Синдер за втория чип за проследяване на Каи, а тя беше казала на императора. Кой знае, може би Торин беше пълен с далеч повече изненади, отколкото Каи си мислеше.

— Лицето ви! — възкликна Торин. — Какво са ви направили? Тя ми обеща…

— Добре съм — рече Каи и стисна ръката му. — Синина, нищо повече. Не мисли за нея. Не мисли…!

— Ваше Величество — прекъсна го посивелият мъж, — ако се върнете през проходите на къщата, ще избегнете медиите. Ще пратим отряд да ви придружи.

Каи хвърли поглед наоколо. Няколко дворцови стражи се бяха присъединили към тълпящите се военни.

— Ако знаех, че може да се мине оттам, щях да избегна цялата тази патърдия.

Офицерът не отвърна.

— Добре. Благодаря ви за усърдието. Да вървим.

Торин закрачи до него, а след тях тръгнаха куп стражи и ги поведоха към вратата на избата.

— Наинси ще ви чака с топъл чай, а на готвачите наредих да приготвят закуска за завръщането ви — рече Торин. — Прессекретарят подготвя изявлението за медиите, но преди да пуснем каквото и да е, накратко ще бъдете информиран за официалната позиция на двореца относно пробива в системата за сигурност и отвличането.

На влизане в мазето на къщата Каи приведе глава. Вътре беше чисто и спретнато въпреки паяжините по ъглите. А когато тръгнаха по тунелите под планината към подземията на двореца, коридорите станаха по-светли и чисти.

— Какво е положението в двореца? — поинтересува се Каи.

— Вражеските войници засега не са прехвърлили стените. Нашите тактически анализатори смятат, че ако нахлуят в двореца и установят, че вътре няма жива душа, ще се преместят на ново място. От видяното дотук съдим, че тези войници нито грабят, нито рушат, а само убиват.

— Освен ако Левана използва двореца със скрита цел. Превземането му би означавало победа за нея.

— Възможно е.

Те завиха зад един ъгъл и в далечината Каи дочу говор, стъпки и бученето на машини. Целият му екип беше натъпкан в този лабиринт от помещения и проходи. Почти му се прииска да беше останал на терасата.

— Торин, какво става със семействата на всички тези хора? В безопасност ли са?

— Да, сър. Семействата на всички министри бяха преместени в двореца още преди да са изминали четиридесет и осем часа от първите нападения. Всички са тук.

— Ами хората, които не са част от правителството? Готвачите? Икономите?

— Боя се, че няма място за всички. Иначе бихме довели тук целия град.

Стомахът на Каи се сви. Той би довел тук целия си народ, ако можеше.

— Да, вярно — рече той и с усилие на волята си наложи да не мисли за неща, които не можеше да промени. — Разполагам ли с кабинет тук? Искам Наинси да насрочи среща. За този следобед.

— Да, Ваше Величество. В подземието има стаи за кралската фамилия. Наредих да ги подготвят за вас.

— След като няма друг, освен мен, ще ми трябва само една стая. На другите ще им намерим по-добро приложение.

— Разбира се. С кого да се свърже Наинси за срещата?

Той си пое дълбоко дъх.

— С годеницата ми.

Торин забави крачка и Каи си каза, че всеки миг ще спре съвсем, но изпъна рамене и продължи по коридора. Един от стражите пред тях отново се развика:

— Дръпнете се от пътя! Дръпнете се от пътя! — А в това време любопитните чиновници и министри надничаха от стаите. Слухът се бе разнесъл бързо и Каи виждаше радост и облекчение по лицата на хората, които срещаше.

Той преглътна. Странно беше колко много хора се тревожеха за съдбата му — не бяха само тези, с които се срещаше ежедневно. Всички в Републиката чакаха да чуят дали похитителите ще върнат императора им жив и здрав, без дори да подозират, че Лин Синдер е последният човек на света, който би отнел живота му. Гризеше го съвестта, задето тъй много се бе радвал на времето, прекарано на „Рампион“.

— Ваше Величество — рече Торин с нисък глас, щом пак го настигна, — моят съвет е да премислите уговорките с кралица Левана. Поне да обсъдим най-добрата стратегия, преди да вземаме прибързани решения.

Каи погледна косо съветника си.

— Правителството няма друго толкова голямо бомбоубежище, а лунните мутанти блъскат по вратите на двореца ми. Не вземам прибързани решения. Правя това, което трябва да се направи.

— Но какво ще си помислят хората, когато чуят, че смятате да се ожените за жената, на чиято съвест лежи смъртта на стотици хиляди души?

— Милиони. Тя носи отговорност за милиони погубени човешки живота. Но това нищо не променя. Ние все така се нуждаем от нейното лекарство за летумозиса и аз се надявам, че тя ще приеме условията за ново примирие, докато уговорим подробностите по съюза ни.

Единият от стражите посочи отворена врата.

— Кабинетът ви, Ваше Величество.

— Благодаря ви. Искам да остана насаме с Кондарен, но ако видите андроид, който носи чай, пуснете го.

— Тъй вярно, сър.

Той влезе в кабинета. Стаята не беше тъй разточително наредена, както кабинетът му в двореца, но беше уютна. При липсата на прозорци, помещението се обливаше в изкуствена светлина, но бамбуковите рогозки по стените му придаваха топлина и приглушаваха стъпките на Каи по циментовия под. Голямо писалище с нетскрийн и няколко стола заемаха останалото пространство.

Каи замръзна, когато погледна писалището. После се разсмя. В ъгъла стоеше малък изпоцапан крак за киборг.

— Ама че шега! — рече той и взе крака.

— Взех да мисля, че ни носи късмет — обясни Торин. — Макар че като се върна назад, не мога да си спомня кое ме е накарало да вярвам в това.

Развеселен, Каи остави на писалището захвърления крак на Синдер.

— Ваше Величество — продължи Торин, — какво искахте да кажете с това, че Левана вече е отговорна за смъртта на милиони хора?

Каи се подпря на писалището.

— Ние смятахме, че войната е започнала на 31 август, когато нейните спецчасти нападнаха първите петнадесет града, но сме сбъркали. Тази война е започнала с произвеждането на летумозиса в лабораториите на Луната и с донасянето му на Земята. През всичките тези години Левана е водила биологична война с нас, а ние дори не сме подозирали.

Торин умееше да прикрива чувствата си, но този път не можа да скрие растящия си ужас.

— Сигурен ли сте в това?

— Да. Кралицата е искала да отслаби населението и ресурсите ни, преди да ни нападне. Подозирам също, че замисълът й да ни предложи лекарството като разменна монета, е имал за цел да ни направи зависими от Луната веднага след нейното коронясване за кралица.

— Но вие не смятате, че това променя нещо? И въпреки че сте наясно, че това е хитър план, с който да ви принуди да влезете в съюз с нея, вие пак ще предприемете тази крачка? Ваше Величество, все трябва да има и друг изход. Някакво решение, което все още не ни е хрумнало. — Лицето на Торин се изопна. — Трябва да ви уведомя, че във ваше отсъствие събрахме екип, който започна да работи върху нов клас оръжия, способни да проникнат дори през биокуполите на Луната.

Каи задържа погледа му.

— Строим бомби.

— Да. Работата върви бавно. От края на Четвъртата световна война нито една армия на Земята не е произвеждала или укривала бомби, а и се налага да направим някои промени, с които да отслабим силата на Левана. Но смятаме, че поради ограничените възможности на Луната и нейната зависимост от куполите десетина бомби биха довели до бърз край на войната.

Каи сведе поглед към писалището си. Цялото население на Луната живееше под специално направени биокуполи, които им осигуряваха въздух, изкуствена гравитация и им даваха възможност да отглеждат дървета и посеви. Унищожаването на една от тези защитни бариери щеше да убие всичко живо вътре.

— Кога ще бъдат готови бомбите? — попита той.

— Флотилията от кораби, които трябва да ги транспортира, вече е готова. Самите бомби, надяваме се, ще бъдат завършени до четири месеца или половин година.

Каи направи гримаса.

— Нямаме толкова време. — Не му се щеше да си признае, но мисълта да превърнат лунните градове в отломки му беше противна. Той вече започваше да мисли за Луната като за планета, принадлежаща на Синдер, и не му се искаше да разрушат царството, което някой ден щеше да стане нейно. — Дръж ме в течение за всяка новост, а космическата флотилия да бъде готова за излитане във всеки момент. Но бомбите ще бъдат последният ни изход. Първо ще се опитаме да постигнем мирно решение. За зла участ, това започва с помиряване с Левана.

— Ваше Величество, помислете си. Ние не губим войната. Поне засега.

— Но и не я печелим. — Устните на Каи се извиха нагоре. — Пък и нещата вече не са същите. До този момент Левана беше тази, която водеше играта, но за първи път аз съм с една крачка пред нея.

Присвил очи, Торин се приближи към императора.

— Тук изобщо не става дума за съюз, нали?

— О, аз имам всички намерения да се съюзя с Луната. — Каи отново хвърли поглед на изкуствения крак. — Но преди това смятам да сложа на трона нова кралица.

Цяла вечност мина, докато се установи връзката, а през това време Каи стоеше пред нетскрийна, сключил ръце зад гърба си, и сърцето му биеше по-оглушително от мотора на „Рампион“. Не си направи труда да се преоблече и още беше с белия копринен костюм, който носеше по време на отвличането, само дето той се бе измачкал и имаше малка дупчица там, където упоителната стреличка на Синдер го беше пробила. Но въпреки вида си, той смяташе, че Левана ще остане доволна, задето най-напред е предпочел да се свърже с нея, вместо да се премени с чисти дрехи и да извести медиите на Земята за завръщането си.

Каи беше решен да използва всяка тактика, за която успееше да се сети, за да я предразположи. Беше готов на всичко, за да я накара да му повярва.

Най-сетне, най-сетне малкото кълбо в ъгъла спря да се върти, нетскрийнът светна и показа Левана с чисто белия й воал.

— Нима това е моят скъп млад император? — изгука тя. — А аз вече ви бях отписала. Мина цял месец, струва ми се. И аз си казах, че похитителите ви отдавна са ви убили и насекли на парчета.

Каи се усмихна престорено, сякаш кралицата беше казала забавна шега.

— Няколко подутини и драскотини тук и там, но нищо чак толкова ужасно.

— Разбирам — рече Левана, замислена, и наклони глава. — Синината на бузата ви май е от съвсем скоро.

— По-отскоро, отколкото другите, да — призна Каи. Първата стъпка в стратегията му беше да се престори, че времето на борда на „Рампион“ е било изпитание, което едва е понесъл. — Лин Синдер от самото начало ми даде да разбера, че аз съм затворник на кораба й, а не гост. Между нас казано, мисля, че още таеше горчивина, задето я арестувах на бала.

— Колко жестоко!

— Засега обаче се смятам за късметлия. Най-сетне успях да договоря освобождаването си. Тъкмо се завърнах в Ню Бейджин и бързам първо вас да известя.

— И на какво дължим това щастливо събитие? Предполагам, че преговорите са били доста мудни.

— Похитителите ми имаха множество искания. Пари, естествено, а също пожелаха да прекратя настоящето издирване на бегълците Лин Синдер и Карсуел Трън.

Левана намести ръцете в скута си и воалът й потрепна.

— Сигурно са се страхували, че ги грози залавяне — рече тя с безразличие. — Макар че не виждам как е възможно, след като вие не можахте да ги задържите, докато се намираха в собствения ви дворец.

Усмивката на Каи не трепна.

— Аз приех условието им. Но не можах да им дам гаранции от името нито на останалата част на Съюза, нито на Луната. Вярвам, че тези престъпници ще бъдат заловени и изправени на съд за престъпленията им, в това число нападението срещу мен и отвличането ми.

— Дано — рече Левана. Каи знаеше, че тя му се присмива, но за първи път това не го ядоса.

— Те имаха и допълнително искане. — Каи стисна силно ръце зад гърба си, съсредоточавайки напрежението си в тях. — Настояха да се откажа от споразуменията с вас. Поискаха да се сложи край на сватбата.

— А! — възкликна кралицата със злостен смях. — Ето че стигнахме до причината да се свържете тъй спешно с мен. Сигурна съм, че приемането на това нечувано условие едва не ви е погубило.

— Не бих казал — отвърна безизразно Каи.

Левана се облегна назад и той видя как раменете й потрепериха.

— И защо им е на тези престъпници да се занимават с междугалактическа политика? Нима не им е известно, че носят отговорността за войната между нашите народи? Нима не смятат, че ще намеря начин да седна на трона на Републиката, независимо от вашата егоистична сделка?

Каи преглътна мъчително.

— Може би интересът им се корени в твърдението на Лин Синдер, че тя е изчезналата принцеса Селена.

Тишината се спусна между него и нетскрийна, неподвижна като лед върху езеро.

— Тя смята — продължи Каи, — че ако сватбата и коронацията се състоят, това ще отслаби претенциите й за лунния трон.

— Разбирам. — Левана беше възвърнала спокойствието си и отново говореше с насмешлив и снизходителен тон. — Аз през цялото време се питах дали не ви е напълнила главата с измишльотини. Не се съмнявам, че сте били зрител по неволя.

Той сви рамене.

— Корабът беше доста малък.

— Вие вярвате ли, че това е истина?

— Честно ли? — Каи събра целия си кураж. — Дали това е истина, или не, мен не ме интересува. Под моята закрила живеят други пет милиарда души, а през изминалия месец всеки от тях си е лягал вечер с мисълта дали тази нощ неговият дом ще бъде нападнат. Дали тази нощ прозорците му ще бъдат счупени, децата му — измъкнати от леглата си, съседите му — осакатени на улицата от вашите… от тези чудовища, които сте създали. Аз не мога… — Лицето на Каи се изкриви. Поне не беше нужно да изиграе тази болка. — Не мога да допусна това да продължи, а Лин Синдер — все едно дали тя е изчезналата принцеса, или не — точно в момента не командва армията на лунитяните. Вътрешната политика на Луната, семейните разногласия и конспиративните теории не ме интересуват. Искам да сложим край на войната. А вие сте тази, която има властта да го направи.

— Трогателна реч, млади ми императоре. Но с нашия съюз е свършено.

— Нима? Изглежда, сте убедена, че бих склонил глава пред приумиците на разни престъпници и похитители.

Тя замълча.

— Аз ви дадох дума дълго преди да дам думата си на Лин Синдер. Следователно за мен договорът ми с вас има преимущество. Може би ще се съгласите с мен.

Воалът се размърда, сякаш Левана си играеше с нещо в ръцете.

— Виждам, че дългото ви отсъствие не е повлияло на забележителните ви дипломатически умения.

— Надявам се, че не е.

— Значи вие желаете първоначалното ни споразумение да продължи.

— Да, при същите условия. Двамата се съгласихме военните действия да се прекратят незабавно навсякъде по Земята и в Космоса. След вашата коронация за императрица на Източната република всички лунни войници ще бъдат оттеглени от наша земя, а вие ще ни позволите да произвеждаме и разпространяваме лекарството за летумозис.

— А какви гаранции ще ми дадете, че сватбата ни няма да се превърне в същия позорен спектакъл като последния път? Вашият киборг и приятелите му със сигурност няма да се зарадват да научат, че не сте спазили исканията им.

— Боя се, че нямах време да измисля някакъв план. Разбира се, ще увеличим охраната. Ще доведем военни подкрепления — знам, че сте им заклет почитател.

Левана се изсмя.

— Но Лин Синдер се оказа находчиво момиче. Едната възможност е да проведем церемонията тайно и да не огласяваме сватбата преди коро…

— Не! Няма да оставя никакво съмнение в съзнанието на земляните, че аз съм ваша съпруга и тяхна императрица!

При тези думи Каи стисна зъби, за да не повърне. Ваша съпруга. Тяхна императрица.

— Разбирам. Тогава може да сменим мястото на церемонията, да изберем някое по-отдалечено, безопасно място. На космически кораб, да речем? Или дори…

Той се поколеба, като се опитваше да не изглежда уплашен от собствените си недоизречени мисли.

— Или дори какво?

— Аз просто… съмнявам се, че идеята ще ви допадне. Ще е нужна доста работа, а аз дори не знам дали е възможно да… но защо не направим сватбата на Луната? Тогава Лин Синдер няма да може да я спре.

Тук императорът замълча и се опита да не затаява дъха си.

Тишината помежду им стана напрегната. Сърцето на Каи затуптя тежко.

Беше прекалил. Беше събудил подозренията й.

Той се засмя и поклати глава.

— Както и да е, идеята беше глупава. — Умът му вече търсеше нов изход. — Сигурен съм, че и на Земята ще се намери подходящо място. Просто ми трябва малко време да…

— Ама сте умен, а?

Сърцето му подскочи.

— Моля?

Кралицата се изсмя сподавено.

— Някое отдалечено, безопасно място. Скъпи ми императоре, разбира се, че трябва да вдигнем сватбата на Луната.

Каи замълча, почака, сетне бавно въздъхна, запазвайки равнодушното си изражение. Мина още миг и той се сети дори да прояви скептицизъм.

— Сигурна ли сте? На Земята вече всичко е подготвено. Транспортът, настаняването на гостите, менюто, изявленията…

— Не ставайте глупав! — Тя размаха пръсти пред воала си. — Как можах да не се сетя по-рано за това. Ще проведем церемонията тук, в Артемизия. Има достатъчно място, където да настаним гостите, и аз не се съмнявам, че ще останете доволен от гостоприемството ни.

Каи сви устни, уплашен, да не би да я разубеди и същевременно да не изглежда прекалено радостен.

— Това проблем ли е, Ваше Императорско Величество?

— Сигурен съм, че Артемизия е… прекрасна. Но сега, като се позамисля, се боя, че това решение може да отблъсне онези гости, които биха се радвали на привилегията да присъстват на сватбата на Земята. Говоря за водачите на Земния съюз.

— Но разбира се, че поканата ще бъде отправена към всички земни дипломати. Ще остана разочарована, ако не дойдат. В края на краищата нашият съюз ще бъде символ на мира не само между Луната и Източната република, но и между Луната и всички земни народи. Ще отправя лична покана към всеки гост от Земята, ако сметнете, че това е уместно.

Каи се почеса зад ухото.

— При цялото ми уважение, но може би някои водачи… ще се поколебаят дали да дойдат. С риск да прозвуча грубо, но как ще ни гарантирате, че ние, че те няма да влязат в капан? Вие не направихте опит да прикриете заплахите си срещу Земята и мнозина подозират, че ще използвате статута си на императрица като трамплин за, така де…

— За световно господство?

— Именно.

Левана се засмя.

— И от какво по-точно се боите? Страх ви е, че докато са тук, ще избия ръководителите на Земния съюз и така ще си проправя по-лесен път към завземането на малките им глупави държави?

– Именно.

Нов вятърничав смях.

— Скъпи мой императоре, това е предложение за мир. Аз искам да спечеля доверието на Съюза, а не да го отблъсна. Имате думата ми, че ще се отнесем към всички земни гости с безкрайно уважение и любезност.

Постепенно Каи отпусна рамене. И за миг не й беше повярвал, но това нямаше никакво значение. Левана действаше така, както той се надяваше.

— Всъщност — продължи кралицата — като знак на добра воля ще уважа молбата ви за незабавно прекратяване на огъня на територията на всяка земна държава, чийто водач приеме да присъства на сватбата ни в Артемизия.

Каи трепна.

Това беше начин да накара повече хора да дойдат.

Той приглади с длани смачканата си риза.

— Не мога да споря с очевидния факт, че нито едно място на Земята не е по-сигурно от Артемизия. Ще обсъдя незабавно поканата ви със Земния съюз.

— Моля ви, направете го, Ваше Величество. И тъй като съм сигурна, че промяната на мястото няма да представлява проблем, аз ще започна с приготовленията за гостуването ви, сватбената церемония и коронацията.

— Добре… ами да привършваме тогава. На коя дата…

— Предлагам празненството по случай сватбата да бъде на осми ноември, а коронацията ще направим на следващия ден след новолунието. Ще насрочим часа така, че да съвпадне с изгрева на слънцето — това е един от най-хубавите дни в годината на Луната.

Каи примигна.

— Но това е… може да съм изостанал с времето покрай пленничеството, но… осми не се ли пада само след седмица?

— След десет дни, Ваше Величество. Бракът ни се отлага твърде дълго. И едва ли някой от двама ни иска да изпита още веднъж моята толерантност. С огромно нетърпение чакам да посрещна вас и гостите ви. — Тя склони глава в любезен поздрав. — Аеродрумите ще ви очакват.

Звуковият сигнал прекъсна с тихо щракване и в товарното помещение настъпи тишина. Крес, която се бе разположила върху празен сандък, огледа всички. Забеляза изопнатите рамене на Синдер, зяпнала празния нетскрийн, Вълка, който потропваше с пръсти по лакътя си, и Ико, вперила поглед в портскрийна в скута си, мислейки следващия си ход в играта, която с Крес играеха през последния час.

— Той успя — измърмори Синдер.

— Естествено — обади се Ико, без да вдига очи. — Ние си знаехме, че ще успее.

Синдер обърна гръб на екрана и разсеяно се почеса по китката.

— Осми е по-скоро, отколкото очаквах. На бас се хващам, че земните водачи ще отпътуват за Луната през следващите четиридесет и осем часа.

— Отлично — рече Вълка. — Чакането ме побърква.

Не, разлъката със Скарлет го подлудява, помисли си Крес, но никой не каза нищо на глас. Може би чакането малко побъркваше всички.

— Шут на A1! — обяви накрая Ико и сияеща подаде порта на Крес.

— Крал на C4 и ти вземам всички рубини — отвърна без колебание Крес.

Ико замълча, погледна екрана и помръкна.

— Откъде си се научила да играеш толкова добре?

Крес усети прилив на гордост в гърдите си, но не беше много сигурна дали трябва да се срамува от таланта си, или да се радва, че е тъй впечатляващ.

— Играех на тази игра, когато ми ставаше скучно на сателита. А на мен ми ставаше скучно доста често.

— Но моят мозък би трябвало да превъзхожда твоя.

— Винаги играех срещу компютъра, ако това ще те успокои?

— Не! — Ико сбърчи носле. — Искам диаманта. — Тя натъкми порта отново в скута си, стисна в юмрук опашката от плитки и се замисли дълбоко.

Синдер се покашля и привлече вниманието на Крес, но не и на Ико.

— Каи ще пътува с цяла флотилия кораби. Трябва да разберем в кой от всичките се намира.

Крес кимна:

— Ще разбера.

— Планът ни ще сполучи! — рече Вълка убедено, сякаш заплашваше самия план, и взе да крачи напред-назад между пилотската кабина и лечебницата. Безпокойството на Вълка и на Синдер най-много напрягаха Крес.

Това беше техният единствен шанс. Или щяха да успеят, или да се провалят.

— Коронаджия на A12.

Крес в миг превключи мислите си обратно към играта. Ико беше направила очакван ход, същия, който компютърът на сателита би направил. Крес пожертва шута си, сетне промъкна крадеца си в другия край на дъската и ограби всички свободни изумруди, така че дори тъй жадуваният диамант на Ико нямаше да й помогне да спечели играта.

— Ах! Как можах да не го видя? — оплака се Ико и избута портскрийна. — И без това никога не съм обичала тази игра.

— Засечен кораб — обади се монотонният глас на „Рампион“. Крес подскочи. Всеки мускул в тялото й се изопна. — Капитан Трън иска разрешение за кацане. Предоставена парола: Капитанът е крал.

Тя въздъхна с облекчение не само защото това не беше вражески кораб, но и защото Трън се бе завърнал. Цялата тревога, която таеше у себе си след заминаването му с Каи, избликна и се изпари с една-единствена въздишка.

— Има разрешение за кацане — рече Синдер. В нейния глас също ясно се долови облекчение. Тя скръсти ръце на гърдите си. — Първата стъпка е завършена. Каи се завърна на Земята, новата дата за сватбата е насрочена на Луната, а Трън се завърна жив и здрав. — Тя се залюля на пети. Между веждите й се появи бръчка. — Не мога да повярвам, че всичко мина като по вода.

— На твое място бих почакал първо да седна на трона, пък тогава да правя такива изявления — рече Вълка.

Синдер изви устни.

— Имаш право. Добре, чуйте ме всички. — И плесна с ръце. — Да видим какво остава да се свърши. Крес и Ико ще направят последните редакции на видеото. Вълк, искам ти да…

Вратата на долната палуба се отвори рязко и с трясък се удари в стената. Трън се изкачи по стълбата и в миг се нахвърли върху Синдер, която отстъпи крачка назад, сепната.

— Боядисала си кораба ми? — изкрещя той. — Защо… какво… защо си го боядисала?

Синдер отвори уста, но се разколеба. Явно беше, че не очаква такъв поздрав.

— О, това ли. — Тя погледна Крес, Вълка и Ико, сякаш търсеше подкрепата им. — Помислих си, че… виж, това беше отдавна. Може би трябваше да ти го спомена.

— Да ми го споменеш? Да, трябваше! Не може просто така да боядисваш чуждите кораби! Знаеш ли колко време ми отне да нарисувам онова момиче?

Синдер присви око.

— Ами ако съдя по подробностите и точността, бих казала… десет минути? Петнайсет?

Трън се намръщи.

— Добре де, съжалявам. Но фигурата лесно се познаваше. Беше пречка.

— Пречка! Ти си пречка! — Той посочи Вълка. — Той е пречка! Крес е пречка! Всички ние сме пречки!

— Ами аз? — попита Ико. — Не искам да оставам по-назад от другите.

Трън завъртя очи и вдигна ръце.

— Ох, все едно. И бездруго този кораб не е мой, нали? — Изръмжа и прекара ръка през косата си. — Поне да ми беше казала нещо, преди да получа инфаркт, задето съм спрял на чужд кораб.

— Имаш право. Няма да се повтори. — Синдер се усмихна нервно. — Е… как мина?

— Добре, добре. — Трън махна с ръка. — Въпреки вроденото ми недоверие към хората на властта, този твой император започва да ми харесва.

Синдер вдигна вежди.

— Не знам дали да си отдъхна, или да се страхувам.

Крес прехапа бузата си и прикри развеселената си усмивка. Тя усети известно напрежение у Трън, когато Каи се качи на борда. Все пак „император“ беше по-висок ранг от „капитан“ по всички стандарти. Но също така забеляза, че в присъствието на Каи Трън се надува малко повече, сякаш иска да впечатли императора — с кораба, с екипажа си… съвсем мъничко всъщност.

Трън свали якето си и го захвърли върху близкия сандък.

— Нещо интересно, докато ме нямаше? — За първи път стрелна поглед покрай Синдер и Ико към Крес и това беше тъй неочаквано и настойчиво, че тя на мига поруменя. Момичето отвърна очи и се зае да изследва металната облицовка на стената.

— Има нова дата за сватбата — уведоми го Синдер. — Ще се проведе в Артемизия на осми, а коронацията ще бъде два дни след това по време на лунния изгрев.

Веждите на Трън подскочиха нагоре.

— Не си губи времето тази. Нещо друго?

— Левана се съгласи да прекрати войната — обади се Вълка, — но чакаме да видим дали ще стане и на дело.

— Освен това Крес ме разби на „Планински моньори“ — оплака се Ико.

Трън кимна, сякаш двете неща имаха еднакво значение.

— Тя е гений.

Руменината на Крес стана още по-наситена, което я вбеси. Беше й къде-къде по-лесно да се преструва, че не е влюбена в него, когато той не можеше да види колко често погледът й се спира върху него и как се изчервява при всеки случаен комплимент.

— Да, но аз съм андроид.

Трън се засмя и целият му гняв заради боядисания кораб се изпари.

— Защо тогава не играете на „Нашествието на андроидите“? Може би така ще имаш превес.

— Или на „Съпротивата на роботите“ — предложи Синдер.

Трън щракна с пръсти.

— Да! Отлично качество. — Очите му искряха и той излъчваше спокойствие и увереност по онзи начин, който винаги караше Крес да се чувства по-спокойна и сигурна просто защото е близо до него и знае колко смел и способен, и…

И той погледна право към нея. Отново.

Тя извърна очи. Отново.

Глупачка, глупачка, глупачка.

Засрамена, тя си представи как се промъква до дока за капсулите и Космосът я засмуква навън.

— Време е да започваме — рече Синдер. — Трябва да пакетираме достатъчно храна и да подготвим кораба за продължителна неутрална орбита.

— Искаш да кажеш да го изоставим — рече Трън и безгрижието изчезна от гласа му.

— Вече направих най-ефикасните настройки в програмирането. Всичко с кораба ще бъде наред.

— Знаеш, че лъжеш. Ако Крес не разсейва сигнала, няма да мине много време и корабът ще бъде открит и конфискуван.

Синдер въздъхна.

— Ще трябва да поемем този риск. Какво ще кажеш, когато стана кралица, да използвам кралските си ковчежета, или както там се наричат, и да ти купя нов кораб?

Трън изръмжа.

— Не искам нов кораб.

Крес изпита съчувствие. Всички тъгуваха, че ще напуснат „Рампион“. Той беше хубав дом за краткото време, в което ги бе приютил.

— Трън, ти знаеш — заговори Синдер тихо, сякаш искаше да избегне онова, което се канеше да каже, — че ако искаш, може да не идваш с нас. Може да ни заведеш при Каи, а сетне да се върнеш на „Рампион“ и… ние никога няма да те предадем. — Тя си пое дълбоко въздух. — Не се шегувам. Това се отнася до всички ви. Ако не искате, може да не идвате с мен. Съзнавам опасността, на която ви излагам, а също и че не бяхте наясно какво ви очаква, когато тръгнахте с мен. Може да продължите по своя път и аз няма да ви спра. За Вълка и Крес връщането на Луната сигурно изглежда като смъртна присъда. А Ико…

Ико вдигна ръка.

— Сигурно имаш дефект в системата, щом ми предлагаш да те изоставя сега.

Трън се ухили. Със своята самоуверена усмивка, повдигайки само единия край на устните.

— Ико е права. Много мило от твоя страна, че се тревожиш, но без нас работата ти е спукана.

Синдер стисна устни, без да спори.

Крес остана смълчана, като се питаше дали е единствената, която за миг се изкушава от предложението на Синдер. Завръщането на Луната беше смъртна присъда — особено за щит като нея, който е трябвало да умре още преди години. Едно беше да се бори с Левана от сигурността на Космоса. Но да влезе право в Артемизия… това беше все едно сама да си изпроси да я убият.

Ала Трън имаше право. Синдер се нуждаеше от тях. От всеки един.

Крес затвори очи и си напомни да бъде смела.

— Освен това — добави Ико, отслабвайки напрежението — нашият капитан все още се надява на онези пари от наградата.

Другите се разсмяха и по устните на Крес запърха усмивка, но когато отвори очи, Трън не се смееше.

Всъщност той неочаквано изглеждаше притеснен, раменете му бяха напрегнати.

— Е, има хора, които биха казали, че да постъпиш правилно, също е награда.

Товарното помещение притихна. Крес примигна.

Някаква неувереност плъзна пипалата си.

Трън се засмя нервно и добави:

— Но тези хора умират бедни и бездомни, тъй че кой го е грижа какво мислят? — Той махна с ръка. — Хайде, авантаджии, да се залавяме за работа.

Каи се взираше през прозореца към навитите като спирала облаци над континента. Потърси с поглед Великата стена, която като змия се виеше през Източната република, и се усмихна при мисълта, че предците му са построили нещо, което дори Четвъртата световна война не бе успяла да разруши.

Надяваше се това да не е последният път, в който вижда родината си.

Разбираше опасността, на която се излагаше заедно с останалите представители на Съюза. Дано само Левана не беше излъгала, че няма да ги убие. Дано цялата работа не се превърне в кървава баня, в която наивните земляни съвсем лесно биха налапали въдицата.

Надяваше се, но надеждите не го успокояваха. Той не вярваше на Левана. Нито за миг.

Само така обаче щеше да даде възможност на Синдер да се изправи лице в лице срещу нея и да вдигне лунитяните на бунт. Успехът й щеше да отърве всички от Левана и тиранията й. Край на чумата. Край на войните.

Звезди, как се молеше планът им да успее!

Каи потисна въздишката си и хвърли неспокоен поглед на всекидневната на кралския кораб. Ако не беше прекрасният изглед към Земята, той не би допуснал, че се намира на борда на космически кораб. Украсата излъчваше същия декадентски стил на стария свят от двореца: фенери с орнаменти, позлатени тапети и хвърчащи прилепи, изваяни в корнизите на тавана. Някога прилепите били символ на късмет, но постепенно започнали да символизират успешните пътешествия през гъстия мрак на Космоса.

Торин го погледна в очите от тапицираното кресло в другия край на стаята, където четеше портскрийна си. Той настоя да го придружи до Луната с твърдението, че в тяхно отсъствие министърът на отбраната, Дешал Хюи, ще може да изпълнява функциите на държавен глава на Републиката. Мястото на Торин беше до Каи — без значение на каква цена.

— Нещо тревожи ли ви, Ваше Величество?

— Засега не. — Той потърка длани в бедрата си. — Нали каза на пилотите, че искам да ми съобщят, ако ни спре друг кораб?

— Разбира се. Ще ми се да ви кажа, че молбата ви им се стори в реда на нещата, но момчетата ми се видяха разбираемо подозрителни.

— Стига просто да изпълнят заповедта.

— А вие смятате ли, че идеята е добра?

— Ни най-малко. — Корабът зави и Земята се изгуби от прозореца. Каи се обърна. — Но й вярвам.

Торин остави порта си.

— В такъв случай на мен не ми остава друг избор, освен също да й вярвам.

— Чакай малко, ти си този, който й е казал за втория ми чип.

— Да, и оттогава се питам дали това не беше най-голямата ми грешка.

— Не е била. — Каи разкърши рамене, за да се отпусне. — Синдер ще се справи.

— Искате да кажете, че Селена ще се справи.

— Селена. Синдер. Това е един и същи човек, Торин.

— Няма да се съглася с вас. За света Лин Синдер е опасна престъпница, която отвлече световен водач и така предизвика война, докато принцеса Селена може да крие разковничето на всичките ни проблеми с Луната. Когато помагате на Лин Синдер, светът си мисли, че вие сте просто един влюбен младеж. Когато помагате на Селена, вие смело се изправяте срещу враговете на нашата страна и правите онова, което е най-доброто за бъдещето на Републиката.

Едва доловима усмивка премина по устните на Каи.

— Каквото и да си мисли светът, това е един и същ човек. Аз желая най-доброто за Синдер, а също и за страната си. За свое удобство вярвам, че това е едно и също.

Каи с облекчение разказа всичко на Торин — единствения човек, на когото доверяваше тайните си. Коя беше в действителност Синдер, истинската причина за пътуването им до Луната, революцията, която тя планираше да започне там, и собствената му роля в тези събития. Въпреки страха на Торин, че Каи рискува твърде много, съветникът не се опита да го разубеди. В действителност Каи се чудеше дали пък Торин не е почнал да вярва повече на Синдер, при все че се опитваше да крие това под хладния си цинизъм.

Торин отново втренчи поглед в портскрийна, а Каи се зазяпа през прозореца и всеки път, щом зърнеше кораб в безбрежния космос, сърцето му подскачаше.

Часовете се нижеха като дни. Каи опита да подремне, но напразно. Прегледа сватбените клетви, без да проумее и дума. Известно време крачи напред-назад, изпи половин чаша чай, която някой му поднесе, само дето не беше тъй хубав като чая на Наинси и тази мисъл го натъжи. Императорът беше свикнал да разчита на прагматичните, сериозни разговори с доверения си андроид, но Левана решително забрани всякакви андроиди на Луната и той се видя принуден да остави Наинси у дома.

Каи остави чая. Стомахът му се бе свил на топка от напрежение. Досега Синдер трябваше да се е появила. Нещо се е объркало и ето че той лети с цяла флотилия кораби, натоварени с най-влиятелните люде на Земята, право към лапите на Левана, и всичко ще отиде на вятъра, и…

— Ваше Величество?

Той вдигна рязко глава. Първият помощник-капитан на кораба стоеше на вратата.

— Да?

— Получихме сигнал от министъра на отбраната на Американската република. Изглежда, имат някаква техническа повреда с главния компютър на борда и поискаха разрешение да се качат и да пътуват с нас до Артемизия.

Каи си отдъхна.

— Капитанът им предложи да изпратим един от военните ни кораби, за да им помогне. С радост ще ги свържа…

— Няма да се наложи — прекъсна го Каи. — Тук има достатъчно място. Пуснете ги на борда. — На императорския кораб вече имаше представители на провинциите и няколко журналисти от Източната република, но това беше далеч от пълния му капацитет.

Мъжът се намръщи.

— Според мен въпросът засяга сигурността, а не свободните места. Поради техническите проблеми, така и не получихме точна идентификация нито на кораба, нито на офицерите. Видеокомът им също се е повредил. Нашите камери показват, че това е американски военен кораб, клас „Рампион“, но за всичко останало трябва да вземем думите им за чиста монета. Но едва ли е нужно да ви напомням, Ваше Величество, че… вашите похитители също имаха „Рампион“.

Каи се престори, че обмисля думите му.

— Онзи „Рампион“, с който ме отвлякоха, имаше изрисуван силует на жена от лявата страна. Този кораб има ли такъв отличителен белег?

Офицерът предаде въпроса в чипкома на яката си и миг по-късно потвърди, че на този кораб не се вижда жена. Единствено черна облицовка върху бордовата рампа.

— Ето на, готово — рече Каи равнодушно. — Ще приемем нашите американски приятели на борда, стига капсулите им да са в изправност. Всъщност защо ли не дойда на дока да ги посрещна в знак на добра политическа воля?

— Аз също ще дойда — обади се Торин и остави порта си настрана.

Първият помощник-капитан сякаш се канеше да възрази, но след като се поколеба за миг, удари пети една в друга и кимна.

— Тъй вярно, Ваше Величество.

Уинтър остави прислужницата да сплете горната половина на косата й в дебела плитка със сребърни и златни нишки в нея, а останалата част да пусне да се разпръсне по раменете й. Остави я да избере една светлосиня рокля, която като вода се допираше до кожата й, и наниз от кристали, които подчертаваха изяществото на шията й. Остави я да втрие в кожата й ароматни масла.

Но не й позволи да й сложи грим даже и за да прикрие белега. Момичето не спори дълго.

— Не ви трябва грим, Ваше Височество — рече тя и направи реверанс.

Уинтър знаеше, че притежава в известен смисъл забележителна красота, но досега никога не бе имала повод допълнително да я подчертава. Все едно какво правеше, хорските очи неизменно я следваха по коридорите. Все едно какво правеше, майка й неизменно ръмжеше гневно, опитвайки се да скрие злобата си.

Но откакто Хиацинт призна, че външността й не го оставя безучастен, тя жадуваше с нетърпение възможността да се премени в новата си рокля. Освен главозамайващата радост не очакваше нещо кой знае какво да излезе от това. Наивно беше да си мисли, че Хиацинт би проявил такава дързост, че да й се обясни в любов. Ако изобщо я обичаше. А тя беше сигурна, че я обича, беше длъжен да я обича след всичките тези години… и все пак, откакто стана кралски гвардеец, той се държеше с нея малко резервирано. Професионалното уважение, което демонстрираше, често я караше да копнее да го сграбчи за реверите и да го целуне само за да види колко време ще му трябва, за да се предаде.

Не, тя не очакваше нито признание, нито целувка и отлично знаеше, че за ухажване и дума не можеше да става. Искаше единствено една изпълнена с възхищение усмивка, един задъхан поглед, които да я крепят.

Веднага щом прислужницата си отиде, Уинтър надникна в коридора, където Хиацинт стоеше на пост.

— Сър Глина, ще ми кажете ли мнението си, преди да отидем на посрещането на земните гости?

Хиацинт си пое два пъти дъх и чак тогава отговори:

— На вашите услуги, Ваше Височество.

И остана така, впил поглед в стената на коридора.

Уинтър приглади полите си и се намести пред него.

— Исках да знам дали днес съм красива според вас?

Нова въздишка, този път по-шумна.

— Не е смешно, принцесо.

— Смешно ли? Това е съвсем искрен въпрос. — Тя изви устни. — Не съм сигурна, че синьото ми подхожда.

Хиацинт се намръщи и най-сетне я погледна.

— Да ме побъркаш ли се опитваш?

Тя се разсмя.

— Лудостта обича компания, сър Глина. Но така и не отговорихте на въпроса ми.

Той стисна зъби, отново вперил поглед някъде над главата й.

— Идете да си просите комплименти нейде другаде, принцесо. Аз съм на пост и работата ми е да ви пазя от неизвестни заплахи.

— И каква отлична работа вършиш само! — Уинтър се опита да скрие разочарованието си. Тя тръгна обратно към стаята си, но минавайки покрай Хиацинт, го потупа по гърдите. Усетил докосването й, той се вкопчи в полите й и я застопори до себе си. Сърцето й подскочи и въпреки цялото й перчене, пронизващият поглед на Хиацинт я накара да се почувства като малко разглезено дете.

— Моля те, стига вече — прошепна той, повече умолително, отколкото ядно. — Просто… престани.

Тя преглътна и си помисли да се престори, че не го разбира. Само че преструвките бяха за пред другите. Не за Хиацинт. Никога за Хиацинт.

— Това е ужасно — прошепна тя в отговор. — Мразя да се преструвам, че дори не те забелязвам.

Изразът на лицето му се смекчи.

— Но аз знам, че не е така. И само това има значение, нали?

Тя му кимна леко, макар че не беше сигурна дали е съгласна. Колко хубаво би било да живее в свят, в който не се налага да се преструва.

Хиацинт я пусна. Тя се мушна в стаята си и затвори вратата след себе си. С почуда усети, че главата й се замая. Сигурно бе затаила дъх, когато той я хвана, и сега…

Едва направила няколко крачки, Уинтър замръзна на място. Стомахът й се сви, усети металния дъх на кръв.

Навсякъде имаше кръв. По стените. Капеше от полилея. Попиваше в декоративните възглавнички на канапето.

Уинтър изскимтя.

Седмици бяха минали, откакто виденията не се бяха появявали. Това беше първото след завръщането на Хиацинт. Тя беше забравила съкрушителния ужас и страха, който свиваше стомаха й.

Уинтър стисна очи.

— Х-Хиацинт? — Нещо топло капна върху рамото й и изцапа красивата синя коприна. Тя отстъпи назад и почувства как килимът джвака под краката й. — Хиацинт!

Той влетя през вратата и въпреки че тя стискаше здраво очи, успя да си го представи зад нея с извадено оръжие.

— Принцесо, какво има? — Той я улови за лакътя. — Принцесо!

— Стените — прошепна тя.

Миг тишина, последвана от приглушена ругатня. Тя чу прибирането на пистолета в кобура, сетне той се озова пред нея, а ръцете му бяха на раменете й. Гласът му се снижи, стана по-нежен и внимателен.

— Разкажи ми.

Тя се опита да преглътне, но слюнката й бе станала гъста, метална.

— Стените кървяха. Полилеят също, от него капна на рамото ми и струва ми се, че обувките ми са в кървави петна, подушвам я, мога да я вкуся, но защо… — Гласът й изведнъж възвърна силата си. — Защо дворецът страда толкова много, Хиацинт? Защо вечно умира?

Той я притегли, сгуши я в себе си. Ръцете му бяха здрави, силни, а той не беше окървавен, не беше нещастен. Тя потъна в прегръдката му. Беше твърде замаяна, за да го прегърне на свой ред, но прие с желание утехата и сигурността, които той й предлагаше.

— Поеми си дъх — заповяда й Хиацинт.

Тя го послуша, нищо че въздухът беше наситен със смърт.

С радост издиша.

— Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Сама знаеш. Повтори го сега.

— Всичко е плод на въображението ми — измърмори тя.

— Стените още ли кървят?

Тя поклати глава, усещайки военните му отличия, притиснати в слепоочието й.

— Не, не кървят. Всичко е плод на въображението ми.

Той я стисна по-здраво.

— Няма страшно. Ще мине. Само дишай.

И тя пак го послуша. Пак, и пак, и пак гласът му я преведе през всеки следващ дъх, докато миризмата на кръв постепенно изчезна.

Уинтър се чувстваше замаяна, капнала, повдигаше й се, но добре поне, че закуската й остана на мястото си.

— Сега съм по-добре. Отиде си.

Хиацинт въздъхна. Сякаш сам беше забравил да си поема дъх. Тогава, в необичаен миг на слабост, той проточи глава и я целуна по рамото — точно там, където беше капнала несъществуващата капка кръв.

— Не беше толкова зле — рече той жизнерадостно. — Поне нямаше прозорци.

Уинтър трепна. Спомни си първия път, когато видя кървящите стени на двореца. Обезумяла, тя отчаяно поиска да избяга, като се опита да се хвърли от балкона на втория етаж. Хиацинт я настигна в последния момент и я спря.

— Или пък остри предмети — пошегува се тя. Веднъж се случи да направи няколко дупки в пердетата, в стремежа си да убие паяците, които пълзяха по тях, и междувременно прободе и собствената си ръка. Раната не беше дълбока, но оттогава Хиацинт се погрижи край нея да няма остри предмети.

Без да я пуска, той се отдръпна от нея и я огледа. Тя се усмихна насила, но бързо проумя, че не е чак толкова насила.

— Премина. Сега съм по-добре.

Очите му се сгряха и за миг тя си помисли: това е то, ето сега ще ме целуне…

От прага се чу покашляне.

Хиацинт се отдръпна и отпусна ръце до тялото си.

Уинтър се обърна с разтуптяно сърце.

На вратата с мрачно изражение стоеше чародеят Еймъри.

— Ваше Височество.

Уинтър затаи дъх и прибра зад ухото си една къдрица, която се бе измъкнала от плитката. Стана й горещо. Поруменяла и уплашена, тя знаеше, че трябва да се почувства засрамена, но изпитваше единствено гняв заради това прекъсване.

— Чародей Парк — рече тя с приветливо кимване. — Тъкмо преживях един от моите кошмари. Сър Глина ми помогна да се съвзема.

— Разбирам. Ако кошмарът е преминал, най-добре е той да се върне на поста си.

Хиацинт удари пети и излезе безмълвно. Трудно беше да се каже дали по своя воля, или Еймъри го контролираше.

Като се опитваше да се овладее, Уинтър се усмихна на чародея.

— Сигурно е станало време да вървим на доковете?

— Почти — отвърна мъжът и за нейна изненада се обърна и затвори вратата към коридора. Пръстите на момичето се свиха отбранително, но не от страх за нея самата. На горкия Хиацинт никак нямаше да му хареса да остане изолиран от другата страна, без да може да я защити, ако нещо се случеше.

А това беше нелепа мисъл. Дори Хиацинт да беше в стаята, той не би могъл да стори нищо срещу чародея. Уинтър често си бе мислила, че това е слабото място на охраната им. Тя никога не бе имала доверие на чародеите, а те разполагаха с толкова много власт в двореца.

В края на краищата баща й беше убит от чародей, а принцесата така и не можа да преодолее този факт. И до ден-днешен зърнеше ли с крайчеца на очите си дълъг ръкав, често се стряскаше.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя, опитвайки се да изглежда спокойна. Все още не се бе отърсила докрай от видението. Стомахът й беше свит на топка, а по тила й беше избила топла пот. Щеше й се да си полегне за минутка-две, но не искаше да изглежда още по-слаба. И бездруго си беше такава.

— Дойдох да ви направя доста интересно предложение, Ваше Височество — рече Еймъри. — Предложение, върху което отдавна мисля, и се надявам вие да се съгласите, че то ще бъде от полза и за двама ни. Вече загатнах идеята на Нейно Величество и тя изказа одобрението си, при условие че получа вашето съгласие.

Гласът му беше хлъзгав и мил — комбинация, с която Уинтър тъй и не можа да свикне. Винаги когато се намираше в негово присъствие, на нея й се искаше да избяга и в същото време да се свие сънливо под равния му глас.

— Простете ми, Еймъри. Умът ми все още е объркан от халюцинациите и ми е трудно да ви разбера.

Плъзна поглед по нея, но спря очи върху белезите и извитите й форми и Уинтър остана доволна, че успя да не потръпне неволно.

— Принцесо Уинтър Блекбърн. — Мъжът се приближи. Уинтър едва се удържа да не отстъпи крачка назад. Страхът се смяташе за слабост в двора. По-добре беше да се държи невъзмутимо. Когато не знаеше как да постъпи, най-сигурно беше да се държи като побъркана.

Да не беше му казвала, че кошмарът й е свършил. Да можеше стените още да кървят.

— Вие сте любимка на народа. Обичана. Красива. — Той я погали под брадичката с деликатността на перце. Този път Уинтър потрепери. — За всички е ясно, че вие никога няма да станете кралица, но това не означава, че не можете да използвате собствената си сила. Способността да усмирявате хората, да им носите радост. Те ви се възхищават. И ние трябва да им покажем вашата подкрепа за кралското семейство и за двора, който им служи. Няма ли да се съгласите с мен?

Кожата на Уинтър беше настръхнала.

— Аз винаги съм подкрепяла кралицата.

— Разбира се, принцесо. — Когато Еймъри поискаше, усмивката му ставаше прекрасна и точно от това стомахът й се сви. Той отново погледна белезите й. — Но с мащехата ви се съгласихме, че е време да направим важно заявление пред народа ни. Символичен жест, който ще покаже мястото ви в йерархията на Луната. Време е да си вземете съпруг, принцесо.

Мускулите на Уинтър се изопнаха. Беше се досетила накъде върви речта му, но думите му й станаха противни.

Тя сви устни в усмивка.

— Разбира се. С радост ще обмисля щастието, което ме очаква в бъдеще. Казвали са ми, че имам много ухажори, които проявяват интерес към мен. Веднага щом минат сватбата и коронацията на мащехата ми, аз с удоволствие ще прегледам потенциалните кандидати и ще започна ухажването.

— Това няма да се наложи.

Усмивката й беше като гипсова отливка.

— Какво искате да кажете?

— Дойдох да поискам ръката ви, Ваше Височество.

Дробовете й се свиха.

— Ние сме идеалната двойка, разбира се. Вие сте красива и обичана. Аз имам власт и уважение. Вие се нуждаете от съпруг, който да ви закриля чрез своята дарба да компенсира вашите недостатъци. Помислете. Принцесата и главният чародей на кралицата — всички в двора ще ни завиждат.

Очите му грееха и на Уинтър й стана ясно, че той отдавна мечтае за това. Принцесата неведнъж си бе мислила, че Еймъри е увлечен по нея, и тези мисли често ставаха повод за безбройни кошмари. Тя знаеше отношението му към жените, които го привличаха.

Но никога не си бе представяла, че той ще поиска ръката й, пренебрегвайки благородническите семейства, дори една възможна венчавка с партия от Земята…

Не. Скоро Левана щеше да стане императрица и нямаше никакво значение дали Уинтър ще се свърже в брак със синята планета. Вместо това тя искаше да омъжи жалката си, безполезна дъщеря за мъж със забележителна дарба да контролира хората…

Умен ход наистина.

От усмивката на Еймъри я полазиха тръпки.

— Виждам, че изгубихте ума и дума, принцесо. Да приема ли стъписването ви за знак на съгласие?

Тя си пое дъх с усилие и отвърна поглед встрани — от скромност, не от отвращение.

— Аз… поласкана съм от предложението ви, чародей Парк. Не заслужавам вниманието на мъж с вашата изисканост и способности.

— Не се правете на свенлива. — Той обгърна с длан лицето й, а тя потръпна. — Кажете да, принцесо, и аз ще обявя годежа ни на празненството тази вечер.

Уинтър се отдръпна.

— За мен е чест, но… всичко е толкова неочаквано. Трябва ми време да си помисля. Трябва… трябва да говоря с мащехата си и… струва ми се…

— Уинтър. — В тона му се долавяше грубост, при все че лицето му остана мило, дори спокойно. — Няма какво да мислите. Нейно Величество одобри съюза ни. Остава вие да приемете предложението ми, за да обявим годежа. Приемете предложението ми, принцесо. По-добро няма да получите.

Тя хвърли поглед към вратата, очаквайки и незнайно каква утеха. Беше в капан.

Очите на Еймъри потъмняха.

— Дано не чакате онзи страж да поиска ръката ви! Дано не храните някакви детски фантазии и да отхвърлите мен, за да приемете него.

Тя стисна зъби и се усмихна въпреки усилието.

— Не ставайте глупав, Еймъри. Хиацинт е мой скъп приятел, но нямам намерение да се женя за него.

Той се изсмя.

— Кралицата не би позволила подобен брак.

— Просто казах…

— Какъв е отговорът ви? Не си играйте с думите и значенията, принцесо.

На Уинтър й се зави свят. Тя нямаше, не можеше да каже „да“. На Еймъри? На жестокия, хитър Еймъри, който се усмихваше, когато в тронната зала се лееше кръв?

Но да му откаже, също не вървеше. Не я беше грижа какво ще сторят с нея, но ако отказът й заплашваше Хиацинт, ако Еймъри вярваше, че той е причината да каже „не“…

Почукване по вратата я избави от нерешителността й.

— Какво? — изръмжа Еймъри.

Влезе Хиацинт и макар че както обикновено лицето му беше безизразно, Уинтър забеляза негодуванието, което бе обагрило страните му в червено.

— Нейно Височество трябва да се яви при антуража на кралицата за срещата с гостите от Земята.

Уинтър едва не се срина от облекчение.

— Благодаря, сър Глина — рече тя и мина покрай Еймъри, но преди да му се изплъзне, той я сграбчи за ръката. Хиацинт стрелна ръка към пистолета си, но не го извади.

— Ще получа отговор сега — тихо изрече чародеят.

Уинтър сложи ръката си върху неговата, като се стараеше да изглежда спокойна.

— Ако държите да го получите сега, тогава боя се, че отговорът е не — рече тя с лекомислие, което прикриваше истинските й чувства. — Но дайте ми време да обмисля предложението ви, чародей Парк, и може би следващия път, когато разговаряме, отговорът ми ще бъде различен.

Тя го потупа леко по ръката и изпита благодарност, когато той я пусна.

Ала погледът, който хвърли на Хиацинт, докато минаваха край него, говореше не за ревност, а за убийствена омраза.

Каи трябваше да направи героично усилие, за да си придаде спокоен вид, след като му се повдигаше от напрежение. Корабът кацна с глух звук, от който императорът подскочи. До него Торин поне излъчваше увереност, но Каи чуваше тревожния шепот на посланиците от Източната република, скупчени в общото помещение в очакване да слязат от кораба. Усещаше петимата незаконни пътници, скрити на кораба, макар че не знаеше къде точно, за да не би да издаде присъствието им с неволен поглед.

Ако имаше човек, който да събуди подозренията, то това беше той. Само двамата с Торин знаеха за Синдер и приятелите й, а изражението на Торин бе спокойно, както винаги. Екипажът на кораба беше твърде зает с процедурите по пристигането, за да се интересува къде е изчезнал американският министър на отбраната, а останалите пътници тънеха в неведение за гостите, които се бяха качили на борда.

Затова пък Каи не спираше да мисли за приятелите си и за начинанието, в което им оказваше помощ. Те щяха да нападнат Луната. Да вдигнат бунт. Да сложат край на войната.

Той не спираше да мисли и за хилядите дреболии, които можеха да се объркат.

Трябваше да се съсредоточи. Работата им щеше да има успех само ако Левана повярваше, че Каи е решен веднъж завинаги да доведе до край брачния им съюз. Той трябваше да я накара да повярва, че е спечелила.

Рампата започна да се спуска. Каи си пое дълбоко въздух и го задържа, за да проясни ума си. Опитваше се да убеди себе си, че иска венчавката и съюза.

Кралският порт на Артемизия светеше от долу до горе и това незабавно разтревожи Каи. Стените бяха черни, от камък, но осветени от мънички лампи и приличаха на нощно небе, изпъстрено със звезди. Тук имаше доста на брой кораби с различна големина, предимно лунни. Всичките до един блестяха в чисто бяло, по тях бяха изрисувани непознатите руни и се виждаше кралският герб. Сред корабите Каи разпозна и земни символи — някои от гостите вече бяха почнали да пристигат. Той се изпълни с ужас, че ги вижда заедно.

Някакво движение привлече погледа на императора и той забеляза самата Левана да се носи по широката платформа, която опасваше доковете. Беше заобиколена от антуража си: вечно самодоволният главен чародей Еймъри Парк стоеше от дясната й страна, а зад нея вървеше момиче със светлосиня рокля, привело глава. Лицето му бе скрито зад буйни черни къдрици. С тях имаше още петима чародеи и поне дузина стражи. Многочислената охрана беше внушителна и според Каи ненужно показна.

Дали Левана очакваше нещо да се обърка? Или искаше да ги сплаши?

Каи събра кураж и слезе по рампата, за да посрещне кралицата. Неговият антураж, в това число десет от собствените му охранители, го последваха.

— Ваше Величество — поздрави я Каи и пое подадената му ръка. Наведе се да я целуне.

— Все така официален — отвърна Левана с противно нежния си глас, от който го полазиха тръпки. — Не може вечно да използваме тези нелепи обръщения. Може би аз трябва да започна да ви наричам „любими мой“, а вие ще ми казвате „любима моя“.

Каи остана наведен над ръката й. От омраза кожата му се изприщи там, където се опря в нейната. След като мигът се проточи достатъчно дълго, той пусна ръката й и се изправи.

— Ваше Величество — поде той отново, — за мен е чест да бъда ваш гост на Луната. Предците ми биха се изпълнили с гордост, ако можеха да видят това събитие.

— Удоволствието е изцяло мое. — Левана огледа посланиците, струпани на рампата на кораба. — Надявам се, че ще останете доволни от нашето гостоприемство. Ако се нуждаете от нещо, моля ви, кажете на някой от прислужниците и те ще имат грижата да изпълнят желанията ви.

— Благодаря ви. Всички сме любопитни да видим прославения разкош на белия град.

— Не се и съмнявам. Доведох слуги, за да разтоварят багажа ви и да го отнесат до стаите ви.

— Няма да е необходимо. Екипажът ни вече разтоварва кораба. — Той посочи над рамото си. Втора рампа беше спусната от товарното помещение. Каи беше подчертал пред капитана, че желае екипажът да се заеме най-напред със стоварването. Той искаше корабът да се опразни от хората и багажа час по-скоро, за да могат Синдер и останалите да не стоят като в капан на доковете твърде дълго.

— Бързо действате — отбеляза Левана. — В такъв случай посланиците ви могат да последват чародей Линдвурм до апартаментите за гости. — Тя посочи мъжа с черната роба. — Сигурна съм, че след дългото пътуване се нуждаят от почивка.

И уплашените спътници на Каи набързо бяха отведени пред огромните сводести врати, върху които блестеше рисунката на лунния сърп над Земята. Присъствието на спътниците му не защитаваше по никакъв начин сигурността им, но Каи пак се почувства изоставен, когато с Торин и стражите останаха сами на дока.

— Дано не сметнете, че съм постъпила грубо, като не представих цялата си свита на гостите ви — обади се Левана. — Доведената ми дъщеря лесно изпада в униние и многото нови лица може да я разстроят. — Ръката на кралицата се понесе настрани, сякаш тя дирижираше симфония. — Но позволете ми поне вас да представя на доведената си дъщеря, принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн от Луната.

— Разбира се. Толкова много съм слушал… за… вас.

Гласът на Каи замря, когато принцесата повдигна глава и го погледна през гъстите си мигли. Погледът й беше кратък, бегъл, но достатъчен, за да пламне червенина по врата му, та чак до ушите му. Той беше слушал разкази за приказната хубост на принцесата. Хубост, която не беше сътворена от обаянието й, както се говореше, за разлика от красотата на Левана. Мълвата не беше преувеличила.

Каи се покашля и се застави да се усмихне спокойно.

— За мен е чест да се запозная с вас, Ваше Височество.

Очите на принцесата светнаха шеговито, когато пристъпи до кралицата и се поклони с грацията на танцьорка. Когато отново се изправи, Каи за първи път забеляза белезите. Три еднакви следи прорязваха дясната й буза. Те също бяха част от легендата заедно с историята как от завист Левана насила принудила принцесата да обезобрази лицето си.

От гледката стомахът на Каи се обърна.

Принцеса Уинтър му се усмихна хрисимо, без да разтваря устните си.

— Честта е моя, Ваше Императорско Величество. — Момичето се приближи още и целуна леко Каи по посинената буза. Колената му омекнаха. Остана му достатъчно здрав разум и той се благодари, че Синдер не бе станала свидетел на целувката, защото нещо му подсказваше, че докато е жив, ще му натяква за това.

Принцесата отстъпи назад и той отново можа да си поеме дъх.

— След като бяхме представени един на друг, занапред вече спокойно можем да изоставим официалния етикет. В края на краищата с предстоящата сватба вие на практика ще станете мой баща.

Каи се олюля назад и зяпна от изненада.

В погледа на принцесата светна сдържан смях и тя отново зае мястото зад мащехата си. Момичето не изглеждаше нито унило, нито разстроено.

Кралицата изгледа ядно доведената си дъщеря, сетне посочи мъжа от другата си страна:

— Вие сигурно си спомняте главния чародей Еймъри Парк.

Каи затвори устата си и кимна леко, но в отговор получи единствено присъщото за Еймъри доволство.

— Добре дошли на Луната — рече мъжът провлечено.

Каи огледа набързо останалата част от антуража и разпозна двама от стражите. Присъствието на капитана на кралската гвардия не го учуди, но зъбите му скръцнаха, когато забеляза русия страж — сянката на Сибил Мира по време на гостуването му в Ню Бейджин.

Съмнение прониза съзнанието му. Синдер вярваше, че стражът е техен съюзник, но сега подозираше, че той ги е предал при опита им за бягство от двореца. Присъствието му тук с гвардейска униформа потвърждаваше подозренията й.

Все едно, помисли си той. Синдер успя въпреки предателството му.

Левана се ухили, сякаш доловила непокорните му мисли, въпреки цялото му усилие да изглежда спокоен.

— Остава само още един въпрос, за който да се погрижа, преди да ви отведа до стаите ви. — Тя щракна с пръсти и двама от чародеите и шестима гвардейци вдигнаха глави. — Претърсете кораба им.

Въпреки старанието си да се държи нормално, Каи не можа да стаи паниката, която пламна в гърдите му.

— Моля? — Той извъртя глава, докато антуражът минаваше покрай него. — Какво правите?

— Скъпи мой, нима мислехте, че сляпо ще се доверя на думата ви, след като веднъж вече показахте твърде много съчувствие към враговете ми? — Кралицата преплете пръсти. Ще рече човек, че обсъждаха времето. — Докато наблюдавахме флотилията ви, забелязахме, че взехте няколко пътници от Американската република, но те явно са твърде свенливи, за да излязат.

Стомахът на Каи се сви, когато един от стражите издърпа него и Торин зад кралицата и той безпомощно се взираше в хората на Левана, които се качиха на кораба. Ако собствените му стражи искаха да го защитят, то вече бяха под контрола на лунитяните.

Каи стисна юмруци.

— Това е нелепо. Американците слязоха с групата, която току-що изпратихте. На кораба няма нищо друго, освен багаж и сватбени подаръци.

Лицето на кралицата стана сурово.

— За ваше добро, император Каито, дано казвате истината. Защото ако сте дошли тук, за да ме предадете, боя се, че визитата ви ще бъде крайно неприятна.

Синдер се беше свряла в ъгъла на една стаичка по поддръжката и сърцето й биеше бясно в мрака. През процепите на вратата се разливаха ивици мъждива светлина, благодарение на които можеше да различи очертанията и светналите очи на приятелите си. Под краката им в товарното се чуваха стъпки и тропане, докато екипажът стоварваше багажа.

Синдер опитваше да гледа на пристигането си на Луната като на завръщане у дома. Тя беше родена тук — на Луната, в този град. Тук хората отпразнуваха появата й на бял свят. Тук тя трябваше да порасне и да стане кралица.

Но колкото и да се насилваше, Синдер не се чувстваше у дома си. Беше се скрила в помещението по поддръжката и имаше съвсем реална опасност да бъде убита на секундата, в която някой я разпознаеше.

Тя хвърли поглед към приятелите си. До нея стоеше Вълка, стиснал зъби и сбърчил съсредоточено чело. На отсрещната стена бе клекнала Ико, закрила с две ръце устата си, като че нуждата да мълчи беше изтезание за нея. В глухото безмълвие Синдер долавяше слабото бучене, което идваше от андроида и издаваше наличието на мотор под синтетичната й кожа. Вратът й вече беше поправен — Каи й донесе точно това, от което тя се нуждаеше.

До Ико стоеше Трън. Едната си ръка бе преметнал през раменете на Крес, а със свободната се почесваше по брадата. Сгушена до него, Крес беше по-бледна от обичайното и страхът й личеше дори в тъмнината.

Петимата представляваха окаяна групичка в бозавите дрехи, които Каи им донесе, включително черна плетена шапка, под която Ико да скрие синята си коса, и тежки ръкавици за киборгската ръка на Синдер. Когато си ги сложи, куп спомени изплуваха в паметта й. Някога Синдер носеше ръкавици навсякъде, защото се срамуваше, че е киборг, и не искаше да показва протезата си. Не можеше да си спомни кога престана да се срамува, но сега ръкавиците й се струваха като лъжа.

Слаба синя светлина привлече погледа й отново към Крес. Момичето беше включило портскрийна си и тъкмо отваряше плана на кралския порт в Артемизия.

— Намираме се на изгодно място — прошепна тя и обърна екрана, за да им покаже. От порта имаше три изхода: единият водеше към двореца над тях, другият се свързваше с доковете за обществените кораби в града, а последният водеше надолу към тунелите на влаковете маглев, които бяха и крайната им цел. Тези тунели съставяха сложна подземна система за придвижване, която свързваше всички сектори на Луната в едно. Синдер беше разглеждала системата толкова пъти, че я бе запомнила даже и без помощта на картата, свалена в мозъчния й интерфейс. Системата й приличаше на паяжина, а столицата Артемизия беше паякът.

Крес имаше право. Пилотите бяха приземили кораба близо до изхода, който щеше да ги отведе до тунелите. Най-доброто, на което можеха да се надяват.

И все пак колко блазнещо беше да се откаже от плана, да забрави търпението и да се опита да приключи с всичко тук и сега. Тя стоеше на Леваниния праг. Беше толкова близо. Тялото й беше изопнато, готово да нападне двореца — армия от един.

Синдер хвърли поглед към Вълка. Юмруците му се свиваха непрестанно. Очите му излъчваха кръвожадност. Той би нападнал двореца редом с нея с надеждата да открие Скарлет вътре. Но те дори не знаеха дали Скарлет е жива.

Ала това, което я подтикваше, беше отчаянието, неувереността. Дори да успееше да премине охраната на Левана и да я убие, тя също щеше да умре. Тогава на трона щеше да се възкачи друг и положението на Луната нямаше да се промени.

Зарови изкушението дълбоко в сърцето си. Тук не ставаше дума за убийството на Левана. Те искаха да дадат глас на жителите на Луната и да направят така, че той да бъде чут.

Синдер опита да се разсее, като отново проследи наум плана им. Тази част беше най-опасната, но тя се надяваше, че Левана и охраната й ще бъдат твърде заети с пристигащите от Земята гости и няма да забележат неколцината работници на дока, които излизаха от кралския порт. Целта им беше да се доберат до сектор РМ-9, където се надяваха да открият родителите на Вълка и те да ги приютят временно. Оттук започваше следващият етап на плана им — да известят хората на Луната, че истинската им кралица се е завърнала.

Успееха ли да стигнат дотам, без да ги заловят, имаха шанс.

Трополенето на краката я сепна. Беше прекалено силно — сякаш някой ходеше на същото ниво, където бяха те, а не отдолу в товарното. Петимата си размениха погледи, свъсили вежди. Някъде се затръшна врата и се чу как някой крещи заповеди. Последва ново движение.

— На мен ли ми се струва — прошепна Трън, — или някой наистина претърсва кораба?

Думите му бяха точно отражение на мислите на Синдер. Щом веднъж осъзна какво става, ужасът бързо я обзе.

— Тя знае, че сме тук. Нас търсят.

Огледа лицата на спътниците си — върху тях се четяха всякакви изражения, от ужас до нетърпение, но всички, осъзна уплашена Синдер, гледаха в нея. И чакаха указания.

Отвън гласовете се усилиха. Нещо падна с трясък на пода.

Синдер сви юмруци в ръкавиците си.

— Вълк, Трън, в мига, в който ви види чародеят, ще се опита да ви контролира. — Тя облиза устните си. — Позволете ми аз първа да ви овладея. Само телата ви, без умовете.

— Откога чакам да си признаеш, че желаеш тялото ми — отвърна Трън. Той сложи ръка на пистолета на кръста му. — Твой съм, действай.

Вълка не беше толкова въодушевен, но й кимна рязко.

Синдер вмъкна волята си в Трън с лекотата, с която човек разрязва бучка тофу. Енергията на Вълка беше по-хаотична, но двамата бяха тренирали твърде дълго на борда на „Рампион“ и тя не оказа никаква съпротива. Синдер усещаше крайниците им като продължение на нейните собствени. Тя правеше това за тяхна сигурност, за да не ги превърне врагът им в свои оръдия, но чувството, че ги манипулира и по този начин предава доверието им, не я напускаше. Несправедлив превес на силата — техният живот сега тежеше на нейните плещи.

Спомни си Левана, която бе заставила стража си да поеме куршума вместо нея на кралския бал, и се почуди дали някога би взела същото решение със свой приятел.

Надяваше се никога да не й се налага.

В съседния коридор отекна глас:

— Нищо в помещението с двигателя. Вие — разделете се! Претърсете коридорите и ми докладвайте!

Наближаваха и ако с тях имаше чародей, не след дълго щяха да са достатъчно близо, че да доловят биоелектричеството, което се излъчваше от стаята по поддръжката. Тя си представи разположението на кораба и се опита да измисли някакъв план, но вече нямаше никаква надежда да се измъкнат, без да ги забележат.

Щеше да се наложи да си пробият път навън с бой. Щеше да се наложи да се бият по целия път до тунелите.

— Синдер — прошепна Трън. Той стоеше като истукан и чакаше командите на Синдер. — Пусни ме навън.

Крес рязко вдигна глава, но той не отвърна на погледа й.

— Какво? — намръщи се Синдер.

— Прати ме като примамка навън през главната рампа, далеч от вратите към тунелите. Ще отвлека вниманието им, докато успеете да се измъкнете през товарното.

— Трън…

— Направи го! — Очите му светнаха. Той все така не поглеждаше към Крес. — Успяхме да кацнем на Луната. Тук не ви трябва нито пилот, нито капитан.

Пулсът на Синдер биеше гръмовно.

— Не е необходимо…

Отвън някой изрева:

— Залата за пресконференции е чиста!

— Не губи повече време! — процеди Трън през зъби. — Ще ги пратя за зелен хайвер, а после ще направя кръг и ще се върна при вас.

Синдер разбираше, че Трън се държи крайно нахакано, но се улови, че кима в същи миг, в който Крес поклати глава.

— Контролът ми върху теб в кораба ще прекъсва от време на време, но ако мога да те намеря, щом се измъкнем навън, веднага ще те поема отново.

— Ясно. — Трън стисна зъби.

— Пази се — гласът на Крес прозвуча повече като писукане, отколкото като шепот, и Трън спря погледа си върху нея само за миг…

А след това Синдер отвори вратата с ритник и Трън полетя по коридора. Блъсна се в стената, но се оттласна и залитна наляво. Хукна към главната палуба, размахал бясно крака и ръце. Не след дълго Синдер вече не можеше да го стигне. Делеше ги твърде много метал. Синдер изгуби контрол и Трън остана сам.

Секунди след това се чу трясък. Трън беше счупил нещо.

Синдер се помоли това да не е някое безценно произведение на изкуството, собственост на Източната република.

От съседната стая след него се впуснаха десетки крака. Синдер насочи мислите си, но не усети друго биоелектричество, освен това на Вълка. Тази част на кораба беше чиста.

Тя подаде глава в коридора. Отвън нямаше жива душа. От другия край на кораба се чуха викове.

Синдер хукна в обратната посока на онази, в която беше пратила Трън. Другите се втурнаха след нея две нива надолу по тясното, спираловидно стълбище, през кухня с промишлени размери, пред която кухнята на „Рампион“ приличаше на детски комплект за игра, и по малкия коридор, който разделяше доковете за капсулите. Над капака, през който щяха да се спуснат в товарното, спряха. Синдер чуваше отдолу местене и тропане на машини, но нямаше как да разбере дали това са земни работници, стоварващи багажа, или лунитяни, които го инспектират.

Който и да беше, те нямаха време да го чакат да си тръгне.

Синдер зареди куршум в пръста си. На борда на „Рампион“ бяха открили изобилие от амуниции, но за съжаление Каи не успя да й набави нови упоителни стрелички от Земята.

Твърде късно. Нямаше време за размисъл.

Вълка отвори капака и пръв скочи вътре. Синдер отново пое контрол върху тялото му, в случай че долу имаше лунитяни, но тя нямаше нищо общо с ръмженето и озъбването.

Синдер скочи до него. Подът издрънча и следващата беше Ико, а най-накрая по стълбата се чуха плахите стъпки на Крес.

Три фигури, които преглеждаха сандъците, се извърнаха с лице към тях. Синдер регистрира униформите на един облечен в черно чародей и двама лунни стражи. В този момент изтрещя пистолет.

Левият й крак изхвърча напред. Ударната вълна премина през таза й и отекна в гръбнака. Куршумът беше уцелил металното й бедро.

Крес извика и замръзна на стълбата. Раздвижи се едва когато Ико я хвана и я издърпа оттам. Синдер накара краката на Вълка да се размърдат. Те изтичаха зад едно пале, натоварено със стоки от Източната република, и в този миг нов куршум изсвистя върху стената над тях. Трети удари сандъка и разтроши дървото от другата страна.

Стрелбата секна.

Синдер притисна гръб в сандъка и се опита отново да се ориентира. Насочи мислите си, откри пращящото биоелектричество на лунитяните, но, естествено, стражите вече бяха под контрола на чародея.

Рампата, по която можеха да избягат от кораба, се намираше в другия край на товарното помещение.

Настана мрачна тишина. Синдер стоеше на тръни и се ослушваше за приближаващи стъпки. Очакваше лунитяните да опитат да ги обградят и знаеше, че оръжието им няма да остане безмълвно задълго.

За първи път ръцете на Вълка стояха неподвижни и на Синдер й хрумна, че тя го държи в това положение. Само лицето му беше живо. Диво, свирепо. Той беше най-доброто й оръжие, но под нейната власт ставаше муден, тромав и не беше и наполовина тъй жесток, както когато беше сам. Тренировките на „Рампион“ се ограничаваха върху това как да спира врага. Да го обезоръжава. Да премахва заплахата.

Сега й се искаше да бяха се упражнявали повече как да превръща хората в оръжие. Умение, в което Левана и нейните раболепни слуги бяха виртуози.

Вълка я погледна в очите и на Синдер й хрумна идея. Тя контролираше тялото, но не ума и чувствата му. Ами ако промени тактиката си? Така пак щеше да го предпази от силата на чародея, но нямаше да му пречи да прави онова, което умееше най-добре.

— Хвани чародея — прошепна тя, сетне освободи тялото на Вълка и сграбчи мислите му. Показа му картина от първото ужасно нещо, което й дойде наум: битката на борда на „Рампион“ между тях и Сибил Мира. Денят, в който отвлякоха Скарлет.

Вълка прескочи сандъка. Пистолетите загърмяха, куршумите засвистяха, стените се разтресоха.

Ико нададе писък, хвърли се покрай Синдер върху един страж, който се появи в крайчеца на зрителния й обхват, и го повали. Пистолетът му гръмна, куршумът уцели тавана. Ико го удари с юмрук и главата на мъжа се удари в металния под. Тялото му се отпусна безжизнено, беше изгубил съзнание.

Синдер скочи на крака, изпънала киборгската си ръка напред като пистолет, и зърна втория страж, който се промъкваше от другата страна. Лицето му беше безизразно, без следа от страх. Но докато тя го наблюдаваше, то се проясни. Той спря очи върху Синдер смутен.

Чародеят беше изгубил контрол върху него.

Мигът отлиташе. Стражът изръмжа и насочи пистолета си към Синдер, но беше закъснял. Тя вече стискаше здраво биоелектричеството му. С една мисъл завихри ума му като спирала и го прати в безсъзнание. Мъжът падна на колене и се свлече по очи на пода. Чу се хрущене, от носа му шурна кръв и Синдер се отдръпна.

В товарното отекна вик.

Синдер вече не виждаше Вълка и страхът я сграбчи. Поемайки контрола върху стража, съвсем бе забравила да пази съзнанието на Вълка от…

Писъците секнаха, а след тях се чу глухо падане.

Миг по-късно Вълка изникна иззад рафт, натъпкан с куфари, изръмжа и разтърси дясната си ръка.

С туптящо сърце Синдер се обърна и видя Ико, увила ръката си около още по-бледата Крес.

Затичаха се към рампата и Синдер се благодари, че тя е спусната в обратната посока на входа към двореца. Примъкнаха се надолу и Синдер изследва обстановката както с очи, така и с лунната си дарба. На това широко, открито пространство тя успя да долови в далечината хора и разбра, че между тях има както земляни, тъй и лунитяни.

Но поне пътят им към вратите на тунелите не беше блокиран. Ако внимаваха, можеха да останат скрити зад редиците от кораби.

Поне докато някой от лунитяните не уловеше неспокойната енергия на Вълка и не се запиташе какво търси тук един модифициран войник.

Тя им даде сигнал с ръка и те заобиколиха предпазливо рампата. Мина кратък миг, в който Синдер чакаше да долови знак, че са ги забелязали. Но тъй като знак не последва, те хукнаха към следващия кораб, и към следващия. Всяко тропане на краката им отекваше оглушително в ушите й. Всеки дъх й се струваше като ураганен вятър.

Нечий вик я сепна и всички заедно се скриха зад изящно изрисуван кораб от Африканския съюз. Синдер държеше ръката си в готовност с все още заредения патрон.

— Насам! — изкрещя отново някой.

Синдер надникна иззад разтягащите се крака на космическия кораб и забеляза една фигура, която се стрелкаше между корабите. Трън бягаше от лунитяните с пълна газ.

Все още никой не го бе овладял.

Сърцето на Синдер подскочи, тя насочи съзнанието си с надеждата да стигне до него, преди някой от лунитяните в другия край на дока…

Успях.

Точно както и с Вълка, тя вкара мисълта в главата му.

Върни се тук.

Изненадан, Трън се препъна и падна. Превъртя се два-три пъти и пак скочи на крака. Синдер се сви виновно, но си отдъхна, когато Трън смени посоката. Той заобиколи две капсули, изплъзвайки се от куршумния залп на няколко стражи, които изскочиха от главната рампа на кораба на Каи.

— Държа го — рече Синдер. — Давайте.

Синдер се съсредоточи наполовина върху Трън, наполовина върху собствените си предпазливи движения, и без да се отделя от Вълка, се запромъкваха от един кораб към друг, криволичейки към широката платформа, която обикаляше доковете на височината на раменете. Изходът се появи пред тях. Огромни двойни врати с издълбани върху тях загадъчни лунни руни. Един знак отгоре указваше пътя към перона на влака маглев.

Стигнаха последния кораб. Вече нямаше къде да се скрият. Стъпеха ли веднъж на платформата, щяха да излязат на издигната открита територия.

Синдер хвърли поглед назад. Трън беше легнал по корем под опашката на еднопилотна капсула. Той им махна да продължат, да побързат.

— Ико, ти върви напред с Крес — рече Синдер. Ако някой ги видеше, поне нямаше да може да ги манипулира. — Ние ще ви покрием.

Ико застана между Крес и вратите на двореца и двете хукнаха към стъпалата. Синдер завъртя вградения си пистолет ту наляво, ту надясно, търсейки някаква заплаха, но стражите бяха твърде заети с издирването на Трън, за да ги забележат.

От платформата се чу съскане и привлече вниманието й. Ико и Крес стояха пред вратите, но те не се отваряха.

Стомахът на Синдер се обърна.

Вратите трябваше да се отварят автоматично.

Но не. Левана ги е очаквала. И, естествено, беше взела мерки да не избягат.

Лицето й се сгърчи, връхлетя я отчаяние. Помъчи се да измисли друг изход. Дали силата на Вълка щеше да му стигне да отвори вратите с голи ръце? Дали можеха да ги пробият с куршуми?

Докато тя се напрягаше да измисли нещо, върху лицето на Крес се изписа нова решимост, която измести ужаса в ококорените й очи. Синдер проследи погледа й до една кръгла контролна кабина, която стоеше между входовете за тунела и двореца. Преди Синдер да отгатне плана й, Крес запълзя покрай стената.

Изгърмя изстрел, който прониза ушите на Синдер. Крес трепна, но не спря.

Последва нов изстрел и още един, и всеки следващ принуждаваше Синдер да заляга все по-надолу и по-надолу. На третия някакво стъкло се пръсна.

С разтуптяно сърце Синдер се извърна назад и потърси Трън. Той не беше мръднал, но държеше пистолет, с който бе прострелял прозореца на кораба на Каи.

Капитанът се опитваше да предизвика суматоха и така да привлече вниманието върху себе си далеч от Крес.

С пресъхнало като пустинен пясък гърло, Синдер се обърна напред и видя, че Крес е успяла да се добере до кабината. Момичето стискаше портскрийна си, а пръстите на другата й ръка танцуваха по невидимия екран. Ико още стоеше пред вратите, свита на топка, готова да скочи и да побегне при най-малкия повод.

До Синдер Вълка не изпускаше от очи Трън и беше готов да се хвърли, ако избухнеше ръкопашен бой.

По рампата на кораба на Каи затропаха крака и нови лунни стражи заляха пътеките между корабите. Но не те тревожеха Синдер. Те не притежаваха уменията да открият Трън сред тях. Техните чародеи я тревожеха, но тя така и не ги откриваше.

Вратите изсвистяха. Вълка сграбчи Синдер за лакътя и преди тя да успее да се обърне, той вече я теглеше нагоре към платформата.

Крес беше отворила вратите.

Ико вече беше минала от другата страна и опряла гръб в стената на коридора, им махаше. Беше извадила пистолета си за първи път и си търсеше цел.

— Натам!

Вълка и Синдер изкачиха шумно стъпалата. Един куршум изсвистя и се заби в стената. Синдер се приведе и се мушна през вратите. Двамата се блъснаха в стената до Ико.

Задъхана, Синдер се обърна назад. Преследвачите им се бяха отказали да ги сварят изневиделица и сега тичаха с пълна сила към тях. Но Трън, който също се бе отказал да се прикрива, имаше преднина. Синдер започна да му изпраща образи — той беше бърз като газела, краката му едва докосваха земята. Тя се опасяваше, че ако го превърне в марионетка, само ще го забави, но образите го окуражиха. Скоростта му се увеличи. Той взе стъпалата по две наведнъж.

Синдер хвърли поглед през рамо и най-сетне видя чародея — жена с къса черна коса и червена роба.

Тя скръцна със зъби, вдигна ръка и стреля. Не разбра дали уцели, но жената извика и се строполи.

Трън се хвърли през вратите тъкмо когато стражите стигнаха най-долното стъпало на платформата. Вратите зад него се хлопнаха с трясък.

Той се свлече до стената, притиснал гърдите си. Страните му бяха зачервени, но очите му искряха от адреналина. Огледа групата им. Синдер, Ико, Вълка.

Усмивката му угасна.

— Крес?

Синдер, която все още се бореше да си поеме дъх, поклати глава.

Трън зяпна от страх. Отблъсна се от стената и се хвърли към вратата, но Вълка скочи пред него и затисна ръцете до тялото му.

— Пусни ме — изръмжа Трън.

— Не можем да се върнем — отговори Вълка. — Това е самоубийство.

За да подчертае думите му, град от куршуми се изсипа по вратите, а оглушителният им звън отекна по коридора, в който бяха затворени.

— Няма да я зарежем там!

— Трън… — подхвана Синдер.

— Не! — Той отскубна едната си ръка и замахна, но Вълка избегна удара; за част от секундата се завъртя и с огромната си ръка притисна през гърлото Трън към стената.

— Тя ни даде този шанс — рече Вълка. — Не го пилей.

Трън раздвижи челюстта си. Тялото му беше изопнато като струна, готово за бой, макар сам да знаеше, че не е в категорията на Вълка. Страхът се бе врязал във всяка линия на лицето му, но постепенно дишането му се успокои.

— Трябва да тръгваме — рече почти уплашена от думите си Синдер.

Трън премести поглед върху затворените врати.

— Аз мога да остана — предложи Ико с неуверен глас. — Мога да се върна да я взема.

— Не — отсече Синдер. — Няма да се делим.

Трън трепна, а Синдер осъзна жестокостта на думите си твърде късно. Групата им вече беше разделена.

Тя се приближи, понечи да сложи ръка върху ръката на Трън, но размисли.

— Ако не беше Крес, сега още щяхме да стоим отвън. Щяха всички ни да заловят, но благодарение на нея, ние се измъкнахме. Тя ни спаси. А сега трябва да вървим.

Трън стисна очи. Раменете му се отпуснаха.

Цялото му тяло се разтресе, но той кимна.

Вълка го пусна и те се понесоха в бяг.

По някое време сред хаоса, последвал пристигането на император Каито, Хиацинт беше застанал пред Уинтър — вечният й защитник, — а тя се беше вкопчила в ризата му. Присъствието му й носеше донякъде утеха, но същевременно я дразнеше. От него нищо не можеше да види.

Но изгледът пред нея беше ясен като утринна зора, когато четири фигури се стрелнаха през изхода, който водеше към влаковете маглев. Вратите се затръшнаха под залп от огнестрелни оръжия. Бяха твърде далеч, за да ги види ясно, но все пак беше сигурна, че една от тях е Лин Синдер.

Скъпата й изчезнала братовчедка, принцеса Селена.

— След тях! — изкрещя Левана. Само след секунди на изхода пристигнаха и мъжете, изпратени да претърсят кораба на императора. Опитаха се да отворят вратите, но те не помръднаха.

Левана се завъртя с лице към сър Джерико Солис.

— Изпратете един отряд през двореца до входовете край езерото и още един през града. Опитайте се да им отрежете пътя на перона.

Джерико удари юмрук в ръката си, събра още осем стражи и потегли.

— Еймъри — ревна Левана. — Погрижи се всички влакове, които заминават от Артемизия, да бъда спрени. Претърсете ги във всички тунели и перони. Не бива да им позволяваме да се измъкнат от града. И разбери как са успели да минат през вратите!

Еймъри се поклони.

— Вече повиках техника. Ще блокираме цялата система.

С разширени от гняв ноздри, Левана изпъна гръб и се обърна към императора. Той стоеше най-отзад в малката им групичка — сам с неколцина свои стражи и съветника си. Но по лицето му не се четеше страх. Уинтър си помисли, че би трябвало да го е страх, но устните му бяха стиснати от крайното усилие да не се усмихне.

Уинтър наклони глава и започна да го разглежда. Видя й се изпълнен с гордост. На ръба на самодоволството. Тя се почувства виновна, задето се бе пошегувала с него по-рано.

— Незаконни пътници — рече той, щом Левана го погледна. Сви рамене с безразличие. — Каква неочаквана изненада.

Лицето на кралицата излъчваше свирепа, жестока красота, от която дъхът секваше.

— Довели сте враг в сърцето на страната ми. Във време на взаимно примирие вие извършихте предателство.

Каи не трепна.

— Аз съм предан на Източната република и на Земята. Но не и на Луната, и категорично не на вас.

Левана присви очи.

— Откъде сте сигурен, че няма да ви убия за тези думи?

— Няма — отвърна императорът с голяма самоувереност, както мащехата й бе доловила. Уинтър бе обзета от съчувствие. — Поне не засега — поправи се Каи.

Съвършено изписаните вежди се вдигнаха.

— Прав сте — рече Левана. — Може би вместо вас ще убия съветника ви. Той със сигурност е знаел за това безочливо предателство.

— Правете с мен каквото намерите за добре — обади се съветникът твърдо като Каи. — Аз съм предан единствено на моя император.

Бузата на Каи потръпна.

— Ако някой от гостите от Земята пострада, за да ме накажете или сплашите, аз ще се откажа от сватбата.

— В такъв случай няма причина да ви оставя жив.

— Знам, но убиете ли ме, няма да станете императрица.

Погледите им се сблъскаха войнствено, а Уинтър, Хиацинт и другите стражи ги наблюдаваха. Сърцето на Уинтър туптеше като лудо от вълнение и тя чакаше да чуе заповедта на кралицата да убият император Каито заради неговото нахалство, както и за това, че е довел в Артемизия Лин Синдер.

Вратите към двореца се отвориха и оттам излезе страж, който придружаваше техника.

— Кралице моя, викали сте ме.

Еймъри излезе напред.

— Издадохме строга заповед вратите към порта да бъдат заключени, но изглежда, нещо не е в ред. Нейно Величество желае да научи каква е повредата и да получи уверенията ви, че това няма да се повтори.

Техникът се поклони и забърза покрай платформата към контролното табло, което регулираше изходите и огромната зала, в която зад вратите към порта стояха корабите.

Уинтър го наблюдаваше, когато някакво движение привлече вниманието й. Тя се намръщи. Беше сигурна, че видя как някой се скри между сандъците от Земята. Или поне толкова сигурна, колкото беше за всяко нещо, което виждаше, тоест никак.

Мащехата й отново се нахвърли върху императора и замахна с ръка, раздразнена от присъствието му.

— Отведете земляните в апартаментите им — нареди тя — и не ги пускайте оттам!

Стражите ги подкараха с повече сила, отколкото беше необходимо, но Каи и антуражът му не оказаха съпротива. Императорът не погледна Уинтър, но когато мина край нея, тя видя, че той вече не крие широката си усмивка. Беше станал затворник на кралицата, но беше ясно, че смята това за победа.

Тежките стъпки на стражата бяха заглъхнали, когато техникът се провикна:

— Кралице! — Пръстите му танцуваха по екраните, а по лицето му се четеше ужас. Левана хукна към него. Антуражът й я последва. Хиацинт понечи да остане пред Уинтър, но тя го заобиколи и заприпка напред, без да обръща внимание на тихото му мърморене. Момичето отново огледа сандъците и багажа, но от мистериозната фигура, която й се привидя, нямаше и следа.

— Какво? — сопна се Левана.

Техникът не вдигаше очи от компютъра. На най-близкия екран Уинтър видя карта на влаковата система, а в ъгъла примигваше съобщение за грешка. До нея изникна Хиацинт и й хвърли хладен, но свиреп поглед, задето беше избягала от закрилата му. Тя не му обърна внимание.

— Тук… — започна техникът, после се обърна към друг екран.

— Най-добре да си върнете дар словото, преди да съм ви го отнела завинаги — заплаши го Левана.

Техникът потрепери и се обърна към тях, макар че ръцете му все така безпомощно се рееха над екраните.

— Системата…

Левана чакаше.

Уинтър се разтревожи за живота на мъжа.

— Нямам достъп до нея, кралице моя. Не мога… не мога да вляза в разписанието на влаковете, ръчното управление… дори входовете към главния перон са били заключени. С изключение на… на коридора, който го свързва с порта и който единствен е останал незасегнат.

Левана замълча, стиснала устни в тънка линия.

— Някой е проникнал в системата? — попита Еймъри.

— Д-да, така мисля. Ще отнеме часове да се сменят паролите за достъп… Аз не знам дори какво точно са направили.

— Искаш да ми кажеш, че дори не можеш да спреш влаковете, които заминават от града?

Техникът беше пребледнял.

— Ще продължа да опитвам, Ваше Величество. От контролната зала в двореца ще имам по-добър достъп до системата, затова ще…

— Имате ли помощници? — попита кралицата. — Или сътрудник в занаята?

Косъмчетата по врата на Уинтър настръхнаха.

Техникът запелтечи:

— Ттрима сме общо… тук в двореца… но аз съм най-опитният с над двайсет години предана служба и…

— Убийте го.

Един от стражите извади пистолета от кобура си. Уинтър извърна глава настрани и макар че беше дребнаво от нейна страна, помисли си с радост, че не Хиацинт е принуден да извърши убийството. А можеше да бъде той, ако все още беше страж на главния чародей.

— Моля ви, крали…

Изстрелът прокънтя в главата й и Уинтър подскочи. Последва звук, който й беше до болка познат. Хленчене. Идваше иззад една купчина сандъци.

Зад нея припукването на електрическите жици и строшената пластмаса подсказваше, че куршумът е улучил и един от екраните. Стражът прибра пистолета си.

Еймъри се обърна към кралицата:

— Ще се свържа с Джерико и отряда му, за да проверя дали са успели да стигнат до перона. Ще го известя, че пътят им може би ще е блокиран.

— Благодаря ти, Еймъри. Съобщи и на другите двама техници за проблема с влаковата система.

Еймъри извади портскрийна си и се отдели от групата в края на платформата. Под него се намираха натрупаните един върху друг сандъци и макар че той се бе втренчил в екрана, Уинтър търсеше там нов признак на живот.

Ето го! Крака, помисли си тя, присвити до големия куфар.

Уинтър ахна от удоволствие и сплете пръсти под брадичката си. Всички се обърнаха към нея, учудени от присъствието й, което не беше рядкост.

— Как мислите, втора майко, дали земляните са ни донесли подаръци?

И без да дочака отговор, тя повдигна полите на роклята си и затича към багажа, минавайки по купчините сандъци и куфари, докато стигна долното ниво.

— Уинтър — рязко извика Левана. — Какво правиш?

— Търся подаръци! — извика момичето в отговор и се засмя. Сянката на Хиацинт падна върху нея. Тя си представи изражението му чак до гневната бръчка между веждите му. Знаеше, че оттам, където беше застанал заедно с антуража на кралицата, не може да види това, което виждаха нейните очи.

Едно момиче с подрязана руса коса и уплашени сини очи се бе свило на кълбо. Бе притиснала гръб в един сандък и цялото й тяло трепереше.

Уинтър вдигна глава и се усмихна щастливо първо на Хиацинт, а сетне и на мащехата си, като по всякакъв начин гледаше да избягва кървавите пръски на отсрещната стена.

— Тук пише, че вътре има аржентинско вино! Сигурно е подарък от американците. Може да вдигнем тост за този паметен следобед.

Тя се наведе над треперещото момиче и с шумно щракване отвори сандъка. Вдигна капака.

— О, да му се не види! Сандъкът лъже. Вътре има само опаковъчна хартия. — Като задържа капака с една ръка, тя започна бързо да вади отвътре хартиените парченца, разпръсквайки ги по пода в краката си. Момичето я зяпаше недоумяващо.

Гласът на майка й се бе превърнал в лед:

— Сър Глина, моля ви отведете повереницата си оттук. Излага се.

Думите й бяха твърде тежки, но Уинтър не си направи труда да ги разшифрова. Беше се заела да побутва с крак момичето и да му прави знаци да влезе в сандъка.

Ботушите на Хиацинт затропаха по багажа, докато вървеше към нея. Уинтър сграбчи момичето за лакътя, дръпна я и я накара да действа. Крес се изправи на колене, улови се за ръба на сандъка, повдигна се и се преметна вътре. Шумът беше заглушен от Уинтър, която мачкаше хартията.

Без да изчака да види дали момичето се е наместило удобно, тя пусна капака и в този миг Хиацинт скочи до нея. Тя го погледна със сияеща усмивка.

— О, добре че дойде! Ще ми помогнеш да отнесем тази хартия в стаята ми. Какво ще кажеш? Прекрасен подарък от американците.

— Принцесо…

— Съгласна съм, Хиацинт. Сандък с хартия е малко странен подарък за сватба, но нека не се показваме неблагодарни. — Тя напълни ръцете си с хартия и заприпка към входа на двореца. И нито веднъж не посмя да се обърне назад.

Синдер беше свикнала да усеща енергията на Вълка — неуморна, неспокойна, отделяща се от него като горещите вълни от пътната настилка. Но с Трън, когото обикновено нищо не можеше да разклати, се случваше нещо ново. Докато тичаха надолу по безкрайното стълбище все по-навътре и по-навътре в метрото на Луната, енергията на Трън беше точно толкова осезаема, колкото и тази на Вълка. Гневна, уплашена, понесла тежкото бреме на вината. На Синдер й се искаше да може да изключи лунната си дарба, за да не се налага да слуша емоционалните тиради на спътниците си в добавка към своите.

Бяха изгубили Крес. Левана знаеше за предателството на Каи. Групата им вече беше разбита, а планът й отиваше по дяволите.

Стъпалата свършиха в дълъг, тесен коридор със статуи в роби от двете страни, които държаха ярки сфери, хвърлящи светлина върху сводестия таван. Подът беше застлан с безброй малки черни и златни плочки, изобразяващи мотив, който се виеше и разширяваше като Млечния път. Щеше да бъде прекрасно да го разгледат подробно, ако имаха време да му се насладят, но мислите на Синдер бяха прекалено бурни. Тя се ослушваше за стъпките на преследвачите им. Представяше си решителното лице на Крес, въпреки страха си. Опитваше се да планира следващия им ход, както и какво да правят, ако влакът маглев не потегли — защото Левана сигурно се беше досетила накъде отиват.

В края на коридора пред тях се изпречи ново спираловидно стълбище, изработено от черно полирано дърво. Перилата и стъпалата бяха вълнообразни и неравни и чак след две крачки, хванала се за перилата, за да не падне по очи, Синдер разбра, че стълбището наподобява огромен октопод, който им даваше възможност да минат по увитите му пипала.

Каква красота! Странна, необичайна. Цялата изработка беше изпипана с голямо майсторство до най-малката подробност. И всичко това се криеше в някакви тунели на стотици крачки под повърхността на Луната. Колко ли красив беше дворецът!

Стигнаха до още едни двойни врати, върху които имаше изящно изработена карта с цялата подземна влакова система.

— Това е перонът — обади се Ико, която единствена не се задъхваше.

— Аз ще мина първа — рече Синдер. — Ако отвън има някого, ще използвам обаянието си, за да ни помислят за хора от двора на Левана. Натъкнем ли се на чародей, убиваме го на място. Другите няма да ги закачаме.

— Ами стражите? — попита Ико.

— Те са лесни за контролиране. Аз ще се оправям с тях. — Тя намести боцкащите ръкавици, които Каи й даде, сетне отвори мислите си и се приготви да долови биоелектричеството на хората на перона. Допря длан до вратите. При докосването те се разделиха на четири сегмента, които се прибраха в стените. Синдер излезе на перона.

Нямаше жива душа.

Тя не вярваше, че това ще продължи дълго.

Върху линиите чакаха три блещукащи бели совалки. Четиримата се затичаха към първата. Синдер пусна другите да се качат преди нея, готова да използва обаянието си при първия знак, че приближава непознат, но перонът остана тих. Вълка я сграбчи и я издърпа вътре.

— Как се задвижва това чудо? — извика Ико, чукайки по контролния екран. Влакът остана до отворената врата и не помръдна. — Затвори вратата! Потегляй! Измъкни ни от тук!

— Няма да стане така — обади се Вълка и като се пресегна покрай Ико, допря петте си пръста върху екрана. Той светна и вратите се затвориха с плъзгане.

Чувството на сигурност беше лъжливо, но Синдер все пак си отдъхна.

Спокоен глас озвучи влака:

— Добре дошъл, алфа Зеев Кесли, специален лунен агент номер 962. Къде желаете да ви отведа?

Той хвърли поглед към Синдер.

Тя се втренчи в екрана и взе да пресява възможностите. Ако се насочеха към РМ-9, несъмнено щяха да заведат Левана право при тях. Синдер отвори картата на Луната на ретина-дисплея си и се опита да измисли маршрут, който да заблуди Левана.

— УС-1 — обади се Трън. Той се беше проснал на пода между две облицовани пейки. Беше отпуснал ръцете си върху коленете, а главата си бе подпрял на стената. С обезсърченото си лице и небрежната поза беше направо неузнаваем. Но при думите му влакът се повдигна върху силата на магнита под линиите и пое извън Артемизия.

— УС? — попита Ико.

Трън сви рамене.

— Стори ми се, че е добре да имаме резервен план, в случай че нещо такова ни сполети.

След кратко мълчание, в което вътрешните мотори на Ико забръмчаха, тя рече:

— И резервният ти план е да отидем в сектор, който се казва „Угодна смет“?

Трън вдигна глава и обясни с безучастен глас:

— Пътуването е кратко, така че Левана няма да има много време за мислене и няма да успее да прати хората си по дирите ни, преди да сме слезли от влака. Пък и това е един от секторите с най-много връзки на Луната — нали всички изхвърлят боклук. Петнадесет тунела се разклоняват от този единствен перон. Можем да тръгнем пеша, да ги заблудим, а после да се…

— Мълчи! — отсече Синдер. — Не знаем дали не ни записват тук.

Трън затвори уста и кимна.

Синдер разбра, че той се кани да каже, че могат да се върнат обратно към РМ-9. Тя беше разгледала УС-1 на картата в ума си. Трън имаше право. Планът му беше хитър. Изненада се, че сама не се бе сетила.

— Добро хрумване, Трън.

Той пак сви рамене равнодушно.

— Мозък на престъпник, нали помниш?

Синдер се тръшна на седалката до Вълка, давайки кратка почивка на тялото си от бушуващия адреналин.

— Системата те разпозна.

— Всички жители на Луната фигурират в нея. Нямаше ме само два-три месеца и си помислих, че за толкова кратко време едва ли са ме изтрили.

— Как мислиш, дали ще забележат, че специален агент, който е бил пратен на Земята, изведнъж отново се е появил?

— Не знам. Но докато се придвижваме с влака, моята самоличност ще привлича по-малко внимание от твоята. А и Крес я няма да пробие…

Трън се умълча и притисна челото си в стената. Дълго седяха в тишина, а отсъствието на Крес допълваше празнотата край тях.

Едва сега, когато я нямаше, Синдер осъзна колко много бяха разчитали на нея. Тя можеше тайно да ги преведе през подземната система, без да се налага да използват самоличността на Вълка или на друг. Пък и беше уверена, че ако веднъж стигнат до РМ-9, ще успее да извади от строя видеокамерите, които иначе щяха да ги издадат. Освен това оставаше и най-важният въпрос с проникването в предавателната мрежа на Луната, за да разпространят посланието на Синдер към лунните жители.

Но мисълта за това как загубата на Крес ще повлияе на крайната им цел беше нищо в сравнение с ужаса, който терзаеше Синдер. Кралицата щеше да измъчва Крес, за да научи накъде са тръгнали, а сетне сигурно щеше да я убие.

— Тя е щит — обади се Синдер. — Те не могат да усетят биоелектричеството й. Докато не се показва, ще бъде…

— Недей — прекъсна я Трън.

Синдер видя побелелите кокалчета на ръцете му и се опита да измисли някоя добра, окуражителна дума, която да му каже. Едва беше наченала великия си план за революция и промяна, а вече се чувстваше като неудачник. Само дето това й се виждаше по-страшно от предателството спрямо народа на Луната. Защото тя не беше оправдала надеждите на хората, които й бяха най-скъпи в цялата вселена.

Най-накрая тя прошепна:

— Много съжалявам, Трън.

— Аз също.

Хиацинт беше крайно замислен, когато Уинтър го вкара в асансьора.

— Защо ли ме гложди лошо предчувствие? — измърмори той недоволно и подозрително огледа Уинтър.

— Теб за всичко те гложди лошо предчувствие — отвърна тя и го бутна с рамо. Игрив жест, който винаги очакваше в захлас да й върнат. Този път не стана така. Тя се намръщи. — Забравих нещо на порта. Ще ни отнеме само минутка.

И запърха с мигли насреща му.

Той се навъси и извърна очи. Беше влязъл в образа на неин страж. Униформата. Стойката. Неспособността му да погледне човек в очите за повече от половин секунда.

Гвардеецът Хиацинт не беше любимият й Хиацинт, но все пак това беше само маска, която той носеше по принуда.

Още щом си тръгнаха от порта, Уинтър тръпнеше да му каже истината. Не можеше да се отърси от тревогата за съдбата на момичето, което натика в сандъка. Дали още се криеше там? Дали се беше опитала да избяга и да настигне приятелите си? Дали са я открили? Заловили? Убили?

Това момиче беше съюзник на Лин Синдер, а може би и приятелка на Скарлет. От страх за живота й през последните два часа Уинтър се бе превърнала в кълбо от нерви. Тя ходеше напред-назад, без да може да си намери място, докато чакаше в покоите си, за да не привлече внимание, връщайки се на доковете. Заради системата за видеонаблюдение в двореца тя се въздържа да разкрие тайната си дори на Хиацинт. А трудно беше да пази такава тайна.

Странното й държане днес не беше направило впечатление даже на Хиацинт. Без съмнение имаше достатъчно причини за вълнението й.

— Какво е това нещо? — попита я Хиацинт.

Уинтър откъсна поглед от брояча на етажите над вратата на асансьора.

— Моля?

— Онова, което си забравила на порта?

— О, ще видиш.

— Принцесо…

Вратите се отвориха с шумно свистене. Тя го улови за ръката и го поведе през пищната галерия, където жителите на Артемизия чакаха влаковете си. Това ниво беше пусто — точно както се надяваше. Уинтър лесно получи разрешение от стражата да слезе тук — трябваше само да се нацупи малко и непокорно да пренебрегне пухтенето на Хиацинт. Всъщност обаче беше забранено да се идва тук по време на гостуването на земляните. От съображения за сигурност за корабите и вещите им, беше казала Левана, но принцесата знаеше, че истинската причина е да предотвратят евентуално бягство.

Когато стъпиха на главната платформа, портът беше притихнал. Светещият под придаваше чудовищност на силуетите на корабите върху високия таван, а в глухите стени отекваше шумът от всяка крачка, всеки дъх. Уинтър си представяше, че чува гръмовно туптящото си сърце.

Тя пое по платформата, а зад нея бързо чаткаха ботушите на Хиацинт. Принцесата не се стърпя и хвърли поглед на контролната кабина. Счупеният екран и няколко тъмни петна на стената още стояха там, но тялото на техника поне беше вдигнато. Доколкото на нея й беше известно, заместникът му и в този час опитваше да влезе в блокираната система от контролния център на двореца.

Сведе очи към по-ниското ниво и изпита безкрайно облекчение, когато видя, че товарът стои недокоснат. Личният багаж на посланиците бе отнесен в апартаментите им, но подаръците и търговските стоки бяха оставени тук.

Уинтър зърна сандъка с аржентинското вино и ускори крачка.

— Звезди небесни! — изохка Хиацинт. — Ако си ме довлякла тук за още опаковъчна хартия…

— Най-трудно е — заговори Уинтър, подскачайки по сандъците по начин, който никак не отиваше на една млада дама, — човек да се сдобие с хартия. Секторите за дървесина имат достатъчно заявки за строителството. Веднъж ми се наложи да разменя чифт копринени пантофки за няколко картички.

Това беше истина само отчасти. Повечето хартиени стоки по магазините в Артемизия бяха произведени от бамбукова каша — бамбукът беше едно от малкото растения, които се намираха в изобилие в селскостопанските сектори. Но той се използваше и в текстилната, и в мебелната промишленост и бамбуковата хартия не се намираше лесно.

Уинтър обичаше хартията. Обичаше да усеща шумоленето й под пръстите си, когато я мачкаше.

Хиацинт се настани на един пластмасов сандък и провеси крака. В спокойното уединение на доковете стражът Хиацинт се бе оттеглил.

— Искаш да направиш картички от опаковъчната хартия?

— О, не. Хартията изобщо не ме интересува.

— Тогава виното? — веждите му се вдигнаха.

Уинтър отключи сандъка.

— Нито виното.

Уинтър затаи дъх и повдигна капака на сандъка, който се удари шумно в съседния, а тя се озова срещу друг огромен сандък, пълен догоре с бутилки и парченца хартия помежду им. От момичето нямаше и следа.

Сърцето й се сви.

— Какво? — Хиацинт се наведе напред и надникна в сандъка. На лицето му се изписа загриженост. — Принцесо?

Тя разтвори устни, сетне рязко ги затвори. Завъртя се бавно в кръг, оглеждайки сандъците наоколо. Момичето можеше да се е пъхнало във всеки от тях.

А може и да е избягало.

Или да е било открито.

Хиацинт скочи от мястото си и я хвана за лакътя.

— Какво има?

— Отишла си е — измърмори Уинтър.

— Кой?

— Тук имаше… — Тя се поколеба. Стрелна поглед към една от многото незабележими камери по края на дока. Кралицата сигурно беше наредила да ги изключат, докато тя беше тук, но Уинтър нямаше представа дали отново са ги включили.

Хиацинт настръхна от нетърпение и тревога. Първият знак, че човек върви срещу желанията на кралицата, беше да провери дали работят камерите. Той огледа набързо тавана, сетне поклати глава.

— Индикаторните лампи не светят. Още не са ги включили — рече той, намръщен. — Кажи ми какво става.

Уинтър преглътна.

— Тук имаше едно момиче. Струва ми се, че пристигна с Лин Синдер и нейните спътници. Видях я да се промъква край сандъците, докато кралицата спореше с техника, затова я скрих тук. Но… сега я няма.

Хиацинт се залюля на пети. Уинтър очакваше да я нахока, задето е сторила нещо толкова опасно, и то под носа на кралицата. Но вместо това, след дълго колебание, той я попита:

— Как изглеждаше това момиче?

— Дребничка. Къса руса коса. Уплашена. — Уинтър потрепери, когато си спомни ужаса на лицето й. — Може би се е опитала да настигне приятелите си. Или… може да се е върнала на кораба на императора?

Хиацинт гледаше разсеяно.

— Крес — прошепна той и се обърна назад. Пусна Уинтър, скочи върху сандъците и оттам се прехвърли върху платформата над главите им.

— Какво? Хиацинт? — Тя повдигна роклята над коленете си и забърза след него. Когато най-сетне успя да се качи отново на платформата, Хиацинт беше в контролната кабина и разтваряше бясно шкафовете, пълни с жички, кабели и компютърни части, от които Уинтър нищо не разбираше.

Той намери момичето зад третата врата, която отвори, свито на кълбо, и Уинтър се чудеше как не се е задушила. То спря големите си очи на Хиацинт и се ококори още повече, макар това да изглеждаше невъзможно.

Уинтър спря, зяпнала в почуда, а в това време Хиацинт измъкна момичето. То извика, опитвайки се да се изправи на крака, докато той затвори вратата зад нея. Момичето се отскубна от него и отстъпи до стената, разтреперано като заловено животинче.

Вместо отново да посегне към нея, Хиацинт се дръпна назад и стисна края на носа си. Изруга.

— Принцесо, трябва да спреш да събираш тези бунтовници.

Без да му обръща внимание, Уинтър приближи внимателно момичето, вдигнала успокоително ръце.

— Няма да ти направим нищо лошо — рече тя. — Всичко е наред.

Момичето й хвърли бегъл поглед, сетне пак се обърна към Хиацинт. Беше уплашена, но и ядосана.

— Казвам се Уинтър. Ранена ли си?

— Не можем да останем тук — прекъсна ги Хиацинт. — Камерите ще се включат всеки момент. Цяло чудо е, че това още не е станало.

Момичето все така се взираше в него с плаха свирепост.

— Почакай — Хиацинт се разсмя. — Ти си спряла камерите, нали?

Момичето мълчеше.

Уинтър премести поглед от нея към Хиацинт.

— Тя е спряла камерите?

— Това момиче някога беше най-добре пазената тайна на кралицата. Тя може да се оправи с всеки компютър. — Той скръсти ръце, а строгото му лице се смекчи почти до усмивка. — Ти също си предизвикала хаоса с влаковете.

Момичето сви устни.

— Как се казваш? — попита я Уинтър.

Когато момичето не се обади, Хиацинт отговори:

— Казва се Крес. Щит е и е един от съюзниците на Лин Синдер. — Той се почеса по слепоочието. — Надали си решила какво да правим с нея.

— Да я отведем скришом до крилото с гостите. Императорът ще се погрижи за нея. Та той им помогна да стигнат дотук.

Хиацинт поклати глава.

— Император Каито е под засилена охрана. Няма да успеем да припарим до него. Освен това колкото по-малко хора знаят, че си й помогнала, толкова по-малка е възможността Левана да научи.

Момичето — Крес — явно си отдъхна, когато стана ясно, че Уинтър и Хиацинт няма да я убият. Уинтър й се усмихна.

— Никога преди не съм виждала щит. Каква прекрасна дарба! Въобще не мога да те почувствам, сякаш изобщо не си тук, макар че стоиш пред очите ми. — Усмивката й се разшири. — Това ще докара мащехата ми до бяс.

— Точно щит уби последния крал и кралицата — обади се Хиацинт. — Може да направим от нея убиец.

Възмутена, Уинтър се обърна към него.

— Тя прилича ли ти на убиец?

Той сви рамене.

— А на теб да ти прилича на човек, който може да изкара от строя цялата ни система маглев?

— Аз не съм я изкарала от строя. — Гласът на Крес беше кротък, но Уинтър тъй се изненада, като я чу, та й се стори, че е изкрещяла. — Смених параметрите за достъп, така че кралицата да не може да спре влаковете.

Хиацинт я изгледа.

— Но ако искаше, можеше да я спреш напълно.

След миг момичето сведе поглед.

— Трябва да намерим къде да я скрием — рече Уинтър, подръпвайки една къдрица. — Някъде, където няма да я намерят.

— Защо? — попита Крес. — Защо ми помагате?

Уинтър не разбра дали пита нея, или Хиацинт, но стражът пръв отговори, ръмжейки:

— Хубав въпрос.

Уинтър го бутна силно по рамото. Той не се помести.

— Защото така е редно да постъпим. Ние ще те защитим. Нали така, Хиацинт?

Когато Хиацинт не отвърна, Уинтър отново го сръга.

— Нали?

Младият мъж въздъхна.

— Сигурно ще успея да я вкарам в гвардейските квартири. Не са далеч и така няма да ни се налага да влизаме в централната част на двореца.

Крес рече недоверчиво:

— Ти ще ме защитиш?

— Против волята ми, но така изглежда.

— Поне докато можем — каза Уинтър. — А ако ни се удаде възможност, ще направим всичко по силите си да те съберем отново с приятелите ти.

За първи път твърдостта на Крес се пропука.

— Успяха ли да се измъкнат?

— Така изглежда. Доколкото знам, все още не са ги намерили.

— Но кралицата няма да спре търсенето — добави Хиацинт, сякаш на двете това не им беше ясно.

Крес спря да трепери. Взря се в Хиацинт и изразът на лицето й стана замислен. Най-накрая попита:

— Дали в гвардейските квартири няма достъп до кралската предавателна мрежа?

Четиримата напредваха бавно и мъчително през външните сектори на Луната. Понякога се качваха на влаковете маглев, друг път вървяха през тунелите, а понякога Вълка пращаше нанякъде празен влак, те скачаха на друг перон и се отправяха в обратната посока. Понякога се разделяха и няколко сектора по-нататък отново се събираха, за да объркат така всички, които бяха тръгнали да търсят двама мъже и две жени, пътуващи заедно.

Вървяха с приведени глави. Ико беше скрила косата под шапката си. Синдер не спираше да намества ръкавиците си, за да не би металната й ръка да се види на камерите, които по всякакъв начин се стараеха да избягват, но това невинаги беше възможно. Синдер се молеше да има толкова много монитори на Луната, че да няма кой да ги следи непрестанно.

Понякога излизаха на повърхността, за да се прекачат на друга линия, но като цяло гледаха да избягват това. Вълка ги беше предупредил, че повечето външни сектори се охраняват от въоръжена стража. Нейната работа уж беше да гарантира сигурността на хората, но през повечето време войниците наказваха онези, които дръзваха да говорят против короната. Малкото пъти, когато се промъкнаха под куполите на повърхността, четиримата успяха да минат незабелязано благодарение на дрехите и уплашено приведените си глави, но Синдер знаеше, че няма да мине много време, преди мерките за сигурност да се засилят по цялата Луна.

Почти не говореха. Синдер използваше времето, за да премисля отново и отново битката на дока, погрешните стъпки, опитвайки се да намери начин да измъкне всички, без никой да пострада, да спаси Крес, да не позволи на Левана да залови в ноктите си Каи.

Но така и не намери добро решение.

Постоянното премисляне обаче заплашваше да я докара до лудост.

Колкото повече се отдалечаваха от Артемизия, толкова повече се променяше страната. Сякаш бяха прекрачили прага на съвсем нов, различен свят. Съдейки по богатите, разкошни кралски докове, Синдер си бе изградила представа за безкрайната красота на Луната. Но скоро стана ясно, че разкошът на столицата не стига до външните сектори. Всеки перон, покрай който минаваха, разкриваше отново признаци на занемареност — ронещи се каменни стени, примигващи крушки. Графитите по стените на тунелите говореха за смут и недоволство.

Тя гледа…, се казваше в едно послание, изписано с бяло върху голите черни стени. Друго питаше: Виждали ли сте сина ми?

— Ами как да разберем — попита Ико, — като не са оставили описание?

— Мисля, че надписът има за цел да предизвика размисъл — обясни Синдер.

Ико се намръщи, сякаш не намираше нищо предизвикателно в това.

Спираха, когато чуваха приближаването на влака или когато трябваше да изчакат перона да се изпразни от хора, наслаждавайки се на кратките си почивки, преди отново да поемат на път. Тъй като не знаеха кога пак ще могат да намерят храна, бяха взели два пакета със себе си и Синдер я раздаваше на малки дажби, макар че никой не беше чак толкова гладен.

Синдер знаеше, че не само нейният гръб я боли и не само нейните крака са отекли, но въпреки това никой не се оплакваше. Единствено Ико вървеше с грациозната си стъпка, след като, преди да напуснат кораба на Каи, се беше заредила догоре.

С влака пътуването нямаше да трае повече от два-три часа. Когато обаче най-сетне пристигнаха, вътрешният часовник на Синдер показваше, че са напуснали Артемизия преди деветнадесет часа.

Щом излязоха от мрачния тунел върху перона РМ-9, „Реголитни мини“ девет, изящната красота на Артемизия им се струваше като далечен сън. Нямаше ги лъскавите плочки и великолепните статуи, нито полираното дърво и светещите сфери. Перонът беше мрачен, студен, а въздухът — застоял, стерилен. Земята беше покрита с дебел слой прах, в който години наред се бяха отпечатвали безброй човешки стъпки. Синдер прекара пръсти по стената и те се покриха със сив прах.

— Реголитен прах — обясни Вълка. — Всичко тук е засипано от него.

Ико допря и двете си длани в едната стена. Когато се отдръпна, на нея останаха отпечатъците й, съвършени, но без обичайните линии на човешката длан.

— Не ми изглежда особено здравословен — измърмори Трън.

— Така е. — Вълка обърса носа си, сякаш прахът го дразнеше. — Промъква се в дробовете. Реголитното отравяне се среща често тук.

Синдер стисна зъби и прибави нездравословни условия на труд и живот към дългия си списък от задачи, с които щеше да се заеме, когато станеше кралица.

Ико избърса прашните си ръце в панталоните си.

— Сякаш секторът е изоставен.

— Всички са на работа — или в мините, или във фабриките.

Синдер провери вътрешния си часовник, който беше сверила с лунното време, преди да слязат от „Рампион“.

— Имаме около осем минути, преди работният ден да свърши. — Обърна се към Вълка. — Можем да почакаме тук, а може и да се опитаме да намерим дома ти. Кое предпочиташ?

Той погледна към няколкото тесни, неравни стъпала, сякаш не можеше да реши.

— По-добре да почакаме тук. Хората едва ли ще се мотаят по улиците през работно време. Ще се набиваме на очи. — Той преглътна. — Пък и те може да не са си у дома. Родителите ми може да са мъртви.

Опита се да изрече думите с безразличие, но не успя.

— Добре — каза Синдер и отново се притаи в сенките на тунела. — На какво разстояние се намираме от фабриките?

Вълка беше сбърчил чело и се виждаше, че се напряга да си спомни подробностите от дома в детството си.

— Не са далече. Помня, че са близо до центъра на купола. Ще се слеем с работниците, щом денят свърши.

— Ами мините?

— Те са по-далече. В другия край на купола има два входа за мините. Реголитът е един от малкото естествени ресурси на Луната, тъй че това е голяма индустрия.

— Значи… — подхвана Трън, почесвайки се по ухото, — най-добрите ви ресурси са… скали?

Вълка сви рамене.

— Тук изобилстват.

— Това не са просто скали — обясни Синдер, докато данните от нета я затрупваха с нежелана информация. — Реголитът е пълен с метали и химични елементи. Желязо и магнезий — в горната част на Луната, алуминий и кварц — в равнините. — Тя прехапа бузата си. — А аз смятах, че по-голямата част от метала идва от Земята.

— Така е било, но отдавна. Постепенно сме станали експерти в рециклирането на материалите, донесени от Земята по време на колонизацията. Но също така сме се научили да се справяме с това, което имаме. Повечето нови постройки използват материали, извлечени от реголит — камък, метал, почва… почти цялата Артемизия е била построена от реголит. — Той замълча. — Е, и от дървесина. Имаме сектор, в който отглеждаме дървета.

Синдер обаче вече не го слушаше. Досега беше успяла да се образова, колкото можеше за ресурсите и индустрията на Луната. Макар че за тяхната цел през повечето време преглеждаше медиите и транспорта.

Транспортът, естествено, се контролираше от правителството. Левана не искаше външните сектори да имат лесна връзка помежду си. Колкото по-малко общуваха хората, толкова по-трудно би им било да организират бунт.

В тунела прозвуча серия от позвънявания и Синдер подскочи. Последва кратка мелодия.

— Химнът на лунитяните — рече Вълка с мрачно изражение, сякаш таеше отдавнашна дълбока омраза към песента.

Химнът свърши и се чу приятен женски глас: Работният ден завърши. Отбележете часовете си и се прибирайте по домовете си. Дано денят ви е минал приятно; ще очакваме завръщането ви утре.

— Колко мило! — изсумтя Трън.

Скоро дочуха ритмичните стъпки на изнурените работници, които се изливаха по улиците.

Вълка наклони глава, за да им даде знак, че е станало време, и ги поведе по стъпалата. Излязоха на изкуствената дневна светлина, където заобленото стъкло на купола скриваше блясъка на звездите. Секторът беше също толкова неугледен, колкото и тунелите под него. Синдер се взираше в кафяво-сивия пейзаж. Тесни улички и занемарени постройки, чиито прозорци бяха без стъкла. И прах, прах, навсякъде прах.

Улови се, че отбягва първите малобройни групички. Инстинктът й подсказваше да стои скрита, но никой не им хвърли дори бегъл поглед. Хората, край които минаваха, имаха уморен вид, бяха мръсни и рядко проговаряха.

Вълка разкърши рамене. Погледът му се стрелкаше по къщите, по прашните улици, по изкуственото небе. Синдер се чудеше дали се чувства неловко, задето надничаха в миналото му, и се опита да си представи Вълка като обикновено момче с любящи родители и дом, в който е расъл. Преди да бъде отнет от семейството си и да бъде превърнат в хищник.

Беше невероятно, че всички мутанти от армията на Левана, всички до един са тръгнали оттук. Колцина са били благодарни за шанса да се измъкнат от прахоляка на тези сектори, който покриваше домовете и пълнеше дробовете им?

Колко ли са страдали горчиво, че напускат семействата си?

Тя си спомни графита: Виждали ли сте сина ми?

Вълка посочи една тясна уличка.

— Насам. Улиците с къщите са предимно във външния периметър на сектора.

Те тръгнаха след него, като се стараеха да влачат краката си и да вървят с наведени глави, за да подражават на работниците. Трудна работа, когато адреналинът на Синдер пулсираше неистово, а сърцето й биеше лудо.

Първата част от плана й вече се бе провалила. И тя нямаше никаква представа какво ще прави, ако и сега се разминат със сполуката. Родителите на Вълка й трябваха живи, за да им станат съюзници. Тя се нуждаеше от сигурното убежище, което щяха да намерят при тях и където щяха да измислят какво да правят без Крес.

По-надалеч от това не можеше да мисли.

Да намери скривалище.

Чак тогава щеше да започне да се тревожи за революция.

Не се бяха отдалечили много от тунела, когато Синдер забеляза първите униформени войници, стиснали заплашително оръжие. За разлика от цивилните граждани те носеха маски, които ги предпазваха от прахоляка.

При вида им Синдер потръпна и хвърли поглед наоколо, търсейки типичната аура на чародея. Никога не беше срещала войник, далеч от чародей, но тук нищо не долавяше.

Как беше възможно няколко слабоумни войници да упражняват такава власт над стотици надарени цивилни? Лунитяните в тези сектори едва ли бяха толкова силни, колкото Левана и приближените й, но сигурно можеха да манипулират десетина стражи.

Щом си зададе въпроса и отговорът сам се появи.

Войниците бяха без чародеи, но заплахата оставаше, внушена от присъствието им. Хората от този сектор можеха да се разбунтуват. Можеха да убият войниците или да ги подчинят на волята си. Но този акт на открито неподчинение щеше да предизвика гнева на кралицата. Войниците, които щяха да ги сменят, щяха да получат закрилата на чародея, а отмъщението им щеше да е безмилостно.

Когато минаха покрай стражите, Синдер извърна лицето си на другата страна.

Те се затътриха през центъра, където насред прашен площад имаше фонтан, край който се стичаше навалицата. В средата на фонтана се издигаше статуя с воал и корона на главата, а от протегнатите й ръце се лееше вода — сякаш предлагаше на минувачите самия живот.

Като видя статуята, кръвта на Синдер замръзна. Левана беше седнала на трона едва преди едно десетилетие, а вече беше оставила следа в тези далечни сектори.

Какъв красив, спокоен фонтан, а човек изпитваше страх, като го гледа.

Четиримата вървяха след разсейващата се тълпа през улици с фабрики и складове, които миришеха на химикали, но скоро след индустриалните сгради се заредиха къщи.

Макар че къщи беше относително понятие. Домовете приличаха повече на бараки, без никакъв план, струпани една до друга точно както апартаментите в блок „Феникс“ в Ню Бейджин. Синдер вече разбра какво искаше да каже Вълка с това, че са станали експерти в рециклирането на материали. Стените и покривите изглеждаха така, сякаш бяха отрязани, отсечени, заварени, завинтени, огънати и преправени наново. Тук желязото не ръждясваше, дървото не гниеше, а старееха, оставени в ръцете на хората. Къщите се събаряха и вдигаха отново, когато семейството се преместваше или ставаше по-многочислено. Целият квартал представляваше съборетина от ламарина, дъски и всякакви отпадъци между къщите, които трябваше да влязат в употреба.

Вълка спря.

Напрегната, Синдер огледа близките прозорци и отвори върха на пръста си, готова за нападение.

— Какво има?

Вълка мълчеше. Не помръдваше. Само гледаше, без да мига, една къща малко по-надолу по улицата.

— Вълк?

Той се обади малко колебливо:

— Може и да греша, но ми се струва… май подуших майка си. Някакъв сапун ми се стори познат… макар че последния път, когато я видях, нямах такова остро обоняние. Може би…

Вълка изглеждаше умислен и уплашен.

Но също и изпълнен с надежда.

На прозорците на две-три от колибите висяха саксии, а в няколко дори имаше цветя. Къщата, в която Вълка се бе втренчил, беше една от тях — буйна китка сини маргаритки се изливаше от грубо изсеченото дърво. Бяха красиви, изискани и някак съвсем не на място сред тази печална, мрачна обстановка.

Спряха се пред вратата на къщата. Градинка нямаше, само циментова площадка пред обикновената врата. Имаше прозорец, но вместо стъкло върху рамката беше заковано избеляло парче плат.

Вълка стоеше като закован, затова Трън го заобиколи и почука на вратата.

Парчето плат беше единствената преграда пред звука отвътре и те ясно чуха всяко скърцане на пода, когато някой се приближи до вратата и едва-едва я открехна. Отвътре надникна дребна жена и щом видя Трън, се уплаши. Нисичка, жената имаше неестествено изпити страни, сякаш от дълги години не се бе хранила пълноценно. Кестенявата й коса беше стегната на кок и макар че кожата й беше смугла като на Вълка, очите й бяха катраненочерни и нямаха нищо общо с неговите поразително зелени ириси.

Трън се усмихна обезоръжаващо.

Тя явно не подейства.

— Госпожо Кесли?

— Да, сър — отвърна плахо жената и огледа останалите. Първо Вълка, после Синдер и Ико, а след това ококори почти комично очи. Възкликна тихо и отново погледна Вълка, но устните й се извиха надолу от недоверие.

— Казвам се — произнесе Трън и почтително кимна с глава — капитан Карсуел Трън. Струва ми се, че може би…

Приглушен вик се изтръгна от жената. Изненадата и подозрението й растяха с всяка секунда, борейки се едно с друго, докато тя се взираше в сина си. Отвори вратата докрай и плахо пристъпи напред.

Вълка стоеше като истукан. Синдер чувстваше как безпокойството се лее на вълни от него.

— Зеев? — прошепна майката.

— Мамо — тихо изрече Вълка.

Колебанието изчезна от очите на жената и на негово място се появиха сълзи. Тя закри устата си с две ръце и отново пристъпи напред. Пак спря. Сетне направи няколко крачки до Вълка и го прегърна. Той беше по-висок от нея, но изведнъж като че се смали, стана крехък и се приведе, за да може майка му да го гушне.

А жената се отдръпна толкова, колкото да вземе в ръцете си лицето му, да го разгледа, да види колко красив и възмъжал е станал, а може би и да се запита откъде ли са дошли всичките тези белези.

Синдер забеляза татуировка на предмишницата й, на същото място, където и Вълка беше белязан като специален агент. Само че върху татуировката на майка му се четеше просто РМ-9. Това напомни на Синдер как някои хора бележеха кучетата си, за да ги върнат после у дома, ако се изгубят.

— Мамо — рече Вълка, потискайки чувствата си. — Може ли да влезем?

Жената обходи с поглед останалите, спирайки за кратко върху Ико. Сигурно се беше почудила, каза си Синдер, защо това момиче нямаше биоелектричество, но не попита нищо.

— Разбира се.

С тези простички думи тя се отдръпна от Вълка и ги въведе в дома си.

Вътре четиримата се озоваха в малка стаичка с канапе и един-единствен стол, чиято тапицерия беше разпрана и се виждаше жълтият пълнеж. Една холографска сфера с размерите на юмрук бе закрепена в средата на една от стените, а под нея беше пъхната тумбеста масичка. В чашата върху нея бяха натопени сини маргаритки.

Вратата водеше към малък коридор, където, предположи Синдер, сигурно бяха спалните и банята. През втората врата се виждаше част от също тъй мъничката кухня с рафтове и шкафове с чинии.

Там сякаш не беше бърсан прах от една година. Но и самата жена имаше същия вид.

Вълка застана приведен, сякаш стаичката бе станала по-малка, а в това време майка му вкопчи пръсти в облегалката на стола.

— Представям ви майка си — рече Вълка, — Маха Кесли. Мамо, това са Ико, Трън и… Синдер. — Той се запъна, леко замислен, като че му се искаше да й каже нещо повече, и Синдер разбра, че обмисля дали да разкрие на майка си коя е тя.

Синдер се усмихна приветливо.

— Благодаря ви, че ни приехте. Боя се, че с идването си тук ви излагаме на голяма опасност.

Маха се поизправи все още нащрек.

Трън беше пъхнал ръце в джобовете си, сякаш се страхуваше да се допре до нещо.

— Съпругът ви скоро ли ще се върне?

Маха го погледна.

— Не искаме никакви изненади — обясни Синдер.

Маха стисна устни. Погледна Вълка и Синдер разбра. Вълка се напрегна.

— Съжалявам, Зеев. Баща ти почина преди четири години. Реголитна болест.

Лицето на Вълка не издаде нищо. Само бавно кимна. Сякаш да завари майка си жива го беше учудило повече, отколкото да научи за смъртта на баща си.

— Гладен ли си? — попита Маха, скривайки притеснението си. — Някога… вечно беше гладен. Но сигурно тогава просто си растял…

Думите увиснаха помежду им, изпълнени с мъка за погубеното детство и отминалите години.

Вълка се усмихна, но не чак толкова широко, че да покаже острите си кучешки зъби.

— Това не се е променило много.

Маха си отдъхна. Прибра косата си зад ушите и изтича към кухнята.

— Настанете се удобно. Струва ми се, че имам малко солени бисквити.

Хиацинт чувстваше тежестта на страха си, когато влезе в тронната зала. Местата, запазени за придворните, бяха празни. Само кралицата седеше на трона си с чародея Еймъри. Дори личната им стража не присъстваше, което означаваше, че каквото и да се канеха да обсъждат на срещата, Левана не искаше никой друг да научи за него.

Крес, помисли си младият мъж. Разбрала е за Крес. Той я криеше на сигурно място в апартамента си, както беше обещал на Уинтър, но му беше ясно, че това не може да продължи вечно.

Но как ли бе научила Левана?

В залата бяха внесли екран, голям плосък нетскрийн, подобен на онези, на които гледаха двумерната медия на Земята, само че този беше по-фин и изящен от всичко, което Хиацинт бе виждал там. Екранът беше поставен върху триножник в рамка от полирано сребро, розови храсти с бодли, сякаш беше произведение на изкуството. Както винаги, кралицата не жалеше средства.

Кралица Левана и чародеят Еймъри гледаха намръщени, когато Хиацинт спря и чукна токовете си, като се опитваше да не мисли за последния път, когато стоеше на същото това място. И си мислеше, че със сигурност ще го убият, а Уинтър ще гледа.

— Викали сте ме, кралице?

— Така е — провлече Левана и прокара пръсти по ръкохватката на трона си.

Хиацинт затаи дъх и взе да се чуди как да обясни присъствието на Крес, че да не уличи Уинтър.

— Много мислих по нашия малък въпрос — подхвана кралицата. — Желая отново да ти гласувам доверието си, както по времето, когато беше под грижите на Сибил, но все не мога да убедя себе си, че ти служиш на мен. Твоята кралица. А не на… — Тя размаха пръсти из въздуха и на красивото й лице се изписа зловещо недоволство. — Твоята принцеса.

Хиацинт стисна зъби. Чакаше. Чакаше Левана да го обвини, че е приютил предател. Чакаше да чуе наказанието си.

Но кралицата също чакаше.

Най-сетне той сведе глава.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, решението да стана страж на принцеса Уинтър беше ваше. Не мое.

Тя му хвърли чувствен поглед.

— А ти много се разстрои от това назначение. — Левана въздъхна, стана и мина зад стола, на който обикновено сядаше Уинтър. Постави пръсти върху тапицерията. — След дълъг размисъл да те подложа на нещо като изпитание. Мисия, с която веднъж завинаги да докажеш своята преданост. Ако я изпълниш, няма да имаме опасения да те върнем на служба при главния ми чародей. Еймъри гори от нетърпение да се възползва от уменията ти.

Очите на Еймъри светнаха.

— Точно така.

Хиацинт свъси вежди и постепенно разбра, че тук изобщо не става дума за Крес.

Той би си отдъхнал, само че щом не ставаше дума за Крес…

— Вече ти разказах за обещанието си към моя съпруг, бащата на Уинтър — продължи Левана, — да се грижа за детето според силите си. През всичките тези години аз се придържах към него. Грижих се за нея и я отгледах като свое дете.

Хиацинт се опита да сподави ропота си срещу тези думи. Отгледала Уинтър като своя дъщеря? Нищо подобно. Тя измъчваше Уинтър, принуждавайки я да присъства на всеки процес, на всяка екзекуция, макар че на всички беше известно колко много ги мразеше момичето. Тя беше пъхнала в ръцете й ножа, който бе обезобразил красивото й лице. Неуморно й се беше подигравала заради психическата й „неустойчивост“, без да разбира каква сила се искаше от принцесата, за да издържи на изкушението да използва обаянието си и каква воля трябваше, за да потиска дарбата си през годините.

Иронична усмивка плъзна по кървавочервените устни на Левана.

— На теб не ти харесва, когато говоря за скъпата ти принцеса.

— Кралицата може да говори за когото си поиска. — Отговорът беше механичен и монотонен. Нямаше смисъл да отрича чувствата си към Уинтър, не и когато всички в двореца бяха виждали детските им лудории, игрите и пакостите им.

Той беше отрасъл с Уинтър, защото бащите им бяха приятели, въпреки че не беше прилично една принцеса да се катери по дърветата и да се бие с меч срещу сина на обикновен войник. Хиацинт си спомни как веднъж, само веднъж, се бе опитал да я целуне. Той беше на десет, а тя на осем. Беше се засмяла и като му обърна гръб, го смъмри. Не бъди глупак. Не може да ме целунеш, преди да се оженим.

Не, неговата единствена защита беше да се преструва, че пукната пара не дава, задето всички знаят за любовта му. И техните подигравки не го интересуват. И всеки път, когато Левана споменаваше принцесата, кръвта му не се смразяваше. И не го беше страх, че Левана ще използва Уинтър срещу него.

Левана слезе от подиума.

— Уинтър получи най-добрите учители, най-фините дрехи, най-екзотичните животни за менажерията й. Когато ми поискаше нещо, аз се стараех да удовлетворявам желанията й.

Тя замълча, но Хиацинт реши, че не очаква да й отговори.

— Но въпреки всичко нейното място не е тук. Умът й е твърде слаб, за да бъде полезна, а отказът й да скрие противните си белези я превърна в посмешище сред приближените ми. Тя направи за смях короната и кралското семейство. — Кралицата стисна зъби. — Доскоро аз не си давах сметка колко голямо е унижението й. Еймъри предложи на момичето ръката си. На по-добра партия не можех и да се надявам, след като тя няма кралска кръв. — Гласът й се превърна в ръмжене и Хиацинт отново усети изучаващия й поглед върху себе си, но вече се бе овладял. Тя нямаше да го ядоса даже и по този въпрос.

— Но не — най-сетне изрече кралицата. — Момичето отказва дори това щедро предложение. И то не за друго, доколкото разбирам, а за да зареже моя най-ценен съветник и да унизи още повече двора ни. — Тя вирна брадичка. — А сега и този инцидент в АР-2. Сигурна съм, че си спомняш?

Хиацинт сви устни сърдито. Ако не беше тъй бдителен, щеше да изругае.

— Не? — измърка Левана, когато той си замълча. — Позволи ми да опресня спомените ти.

Тя плъзна пръсти по нетскрийна. Той светна в изящната си рамка и показа кадър от няколко старинни малки магазинчета. Хиацинт се видя как се усмихва на Уинтър. Побутна я с рамо и я остави и тя да го побутне. С крайчеца на очите си всеки надзърташе към другия, когато той не гледаше.

Сякаш някой го прободе в гърдите. За всеки страничен наблюдател беше ясно какво изпитват един към друг.

Хиацинт гледаше, макар че не беше нужно. Той си спомняше децата и тяхната ръчно изработена корона от вейки. Помнеше колко красива беше Уинтър, когато безгрижно я сложи на главата си. Помнеше как я дръпна от главата й и я натика в кошницата.

Надяваше се, че цялата работа ще мине незабелязано.

Ама че глупак. Надеждата беше спасението на страхливците.

Премести поглед пак към кралицата, но тя гледаше записа намръщена, а в очите й се четеше ненавист. В началото подхвърли нещо за специална мисия, която да докаже верността му, а засега говореше само за Уинтър и позора, в който се бе превърнала.

— Разочарована съм от теб, сър Глина. — Левана го заобиколи. — Аз си мислех, че може да ти се вярва, че ще я държиш под контрол и няма да й позволиш да направи нищо, с което да посрами мен и двора ми. Но ти не оправда доверието ми. Как мислиш, биваше ли принцесата така да се шляе в града и да се прави на кралица пред верните си поданици?

Примирен със смъртта си, Хиацинт я гледаше, без да трепне. Тя го бе довела тук, за да го екзекутира. А той беше благодарен, че Уинтър е била пощадена.

— Е? Няма ли да кажеш нещо за свое оправдание?

— Не, кралице моя, но се надявам да ми позволите да говоря в нейна защита. Децата й поднесоха подарък в знак на благодарност, задето купи цветя от магазина им. Объркаха се, не са знаели какво означава короната. Принцесата искаше само да ги зарадва, нищо повече.

— Объркали се? — Левана го изгледа ядно. — Децата се объркали? — Изсмя се тя. — И докога трябва да търпя това объркване? Трябва ли да подмина противното им обожание? И как възхваляват красотата и белезите й, сякаш те са почетен орден, когато дори не разбират колко слаба е тя! Болестта й, виденията й! Ако седне на трона, това ще я съсипе, но те са слепи за това. Не, те мислят само за себе си и за хубавата си принцеса, а изобщо не се сещат за всичко, което съм направила, за да им дам сигурност, ред и… — Тя се обърна и раменете й затрепериха. — Трябва ли да чакам да сложат истинска корона на главата й?

Гърдите на Хиацинт се изпълниха с ужас и този път той не можа да го скрие.

Тя беше в умопомрачение.

Това, естествено, му беше известно. Но никога не я беше виждал тъй разпалена от собствената си суета, алчност и завист. Левана се държеше неразумно и гневът й бе насочен срещу Уинтър.

Не — срещу Уинтър и Селена. Ето откъде идваше всичко. Онова момиче твърдеше, че е изчезналата й племенница, и Левана се чувстваше застрашена. Боеше се, че тронът се изплъзва от ръцете й и компенсираше това със свръхпараноя и още по-силен контрол.

Хиацинт допря юмрук в гърдите си.

— Кралице моя, уверявам ви, че принцесата не е заплаха за короната ви.

— Ти няма ли да склониш глава пред нея? — Левана се извърна към него, а в очите й се таеше злоба. — Ти, който я обичаш тъй предано? Ти, който си тъй предан на кралската фамилия?

Той преглътна мъчително.

— В нейните жили не тече кралска кръв. Тя не може да стане кралица.

— Не! Тя никога няма да стане кралица! — Левана се наклони към него и Хиацинт се почувства така, сякаш около него се увива питон, души го, задавя го до смърт. — Защото ти си мой верен слуга, както разпалено оповести. И ще я убиеш.

Езикът на младия мъж пресъхна като лунен камък.

— Не — прошепна той.

Левана вдигна вежди.

— Простете, кралице моя. — Той се покашля. — Вие не можете… — Извърна поглед към Еймъри, който, доволен от това решение, се усмихваше с половин усмивка. — Моля ви. Предложете й още веднъж да се ожени за вас. Аз ще говоря с нея. Ще я накарам да приеме. От нея все ще има полза — добра партия е. Просто е напрегната…

— Ти дръзваш да оспорваш решението ми? — изрева Левана.

Сърцето му гръмко заби.

— Моля ви.

— Предложих ръката си на принцесата от доброта, за да я защитя от предложенията на други, не чак дотам подходящи ухажори. Нейният отказ показа колко е неблагодарна. Не бих я взел сега дори да ме моли на колене.

Хиацинт стисна зъби. Сърцето му биеше бясно, а той не можеше да го спре.

Погледът на кралицата се смекчи, изпълни се с мед и захар. Тя стоеше близо до него. Толкова близо, че би могъл да грабне ножа и да пререже гърлото й.

Но дали ръката му щеше да изпревари мисълта й? Дали щеше да изпревари мисълта на Еймъри?

— Скъпи мой сър Глина — рече замислено кралицата и Хиацинт се почуди дали е доловила отчаянието му. — Не си мисли, че не съм наясно какво искам от теб и колко трудно ще ти бъде. Но това е знак за моето милосърдие. Ти ще го направиш бързо. В твоите ръце тя няма да страда. Нима не разбираш? По този начин ще изпълня и обещанието си към баща й.

Тя беше луда. Напълно луда.

Най-лошото беше, че си вярваше.

Той сви пръсти. По врата му се плъзна капка пот.

— Не мога. Отказвам. Моля ви… моля ви пощадете я. Направете я ваша слугиня. Изгонете я в крайните сектори и повече няма да чуете за нея, имате думата ми…

Левана го изгледа унищожително, обърна се и въздъхна.

— Колко живота си готов да пожертваш за нейния?

Той я зяпна изумен, а Левана бавно тръгна към екрана. Записът беше спрян и показваше трите деца на прага.

— Нима вместо нея предпочиташ да наредя да убият тези деца?

Сърцето му затуптя учестено. Щеше да изхвръкне от гърдите му.

— А какво ще кажеш… — Тя отново се обърна към него и потупа с пръст ъгълчето на устата си. — За родителите ти? Ако правилно съм запомнила, сър Гарисън Глина беше преместен на служба в един от външните сектори. Кажи ми, кога за последен път говори с него?

Хиацинт стисна устни от страх, че всяко признание може да се обърне срещу него. Той от години нито беше виждал, нито беше говорил с родителите си. Точно като Уинтър и той вярваше, че най-добрият начин да предпази любимите си хора е да се престори, че не ги обича, за да не могат да ги използват срещу него. Както правеше в момента Левана.

Как се беше стигнало дотук? Та той никого не можеше да предпази. Никого не можеше да спаси…

Хиацинт съзнаваше, че лицето му се е изкривило от страх, но не можеше да сподави чувствата си. Идеше му да падне на колене и да я помоли да промени решението си. Всичко, всичко би направил, само не и това.

— Ако отново ми откажеш — продължи Левана, — ще разбера, че предаността ти е неискрена. Ще бъдеш екзекутиран за предателство, а след теб и родителите ти. След това ще изпратя Джерико да свърши с принцесата, само че той според мен няма да бъде тъй мил с нея, както ти.

Хиацинт преглътна страданието си. То нямаше да му помогне.

— Ще изпълниш ли това поръчение, сър Глина?

Той сведе глава, за да скрие отчаянието си, макар че уважението, което й засвидетелства, едва не го погуби.

— Ще го изпълня, кралице.

За първи път, откакто беше заминала, Крес установи, че сателитът й липсва. Квартирата на Хиацинт беше по-малка даже и от него. Когато й се налагаше да отиде до тоалетната, трябваше да изчака края на смяната му, за да може той да я вмъкне тайничко в банята, която всички гвардейци и семействата им деляха в подземното крило на двореца. Веднъж в банята срещна жената на един от стражите, която мило й се усмихна в огледалото над мивката без никакъв намек от подозрение, но случката напълно разтърси Крес.

Тя усещаше присъствието на кралицата и приближените й навсякъде край себе си. Никога не забравяше, че стига само един човек да разбере, че е щит, ще я убият. Може би преди това щяха да я мъчат и разпитват. Крес едва не се поболя от притеснение за живота си и от страх за съдбата на приятелите си. И все се ядосваше, че Хиацинт всеки път се прибира без новини за тях.

Повтаряше си, че това е добър знак. Хиацинт щеше да научи, ако са били заловени. Нали?

Крес се развличаше, като се опитваше според силите си и с ограничените възможности в жилището на Хиацинт да подпомага каузата на Синдер. Портскрийнът й още беше у нея и макар че не се осмеляваше да праща съобщения, които лесно можеха да бъдат проследени, тя успя да се свърже с предавателната система на кралицата посредством холографската сфера, прикрепена към стената на Хиацинт. Тези сфери се намираха под път и над път на Луната — точно както нетскрийновете на Земята, и беше също толкова лесно да се манипулират излъчванията. Предварително направеният запис на Синдер още беше на портскрийна на Крес, но тя не смееше да го пусне, без да е сигурна, че Синдер и останалите са готови. Затова прекарваше времето си, като възпрепятстваше пропагандата на кралицата и се мъчеше да измисли как да покаже на приятелите си, че е жива и в относителна безопасност. Но така и не й хрумна нещо, което да не е прекалено очебийно или твърде мъгляво, а и много се страхуваше да не направи грешна стъпка и кралицата да я надуши.

За кой ли път си пожелаваше да има и тук техниката, с която разполагаше на сателита. Чувстваше се по-откъсната от света от всякога. Тук нямаше какво друго да се гледа, освен одобрените от короната новини. Нямаше как да изпрати пряко съобщение. Нямаше достъп до лунната система за наблюдение и сигурност и затова нямаше как да изпълни задълженията, с които Синдер я бе натоварила. Часовете се сляха в дни, а безпокойството и нетърпението на Крес растяха и вече не я свърташе на едно място. Гореше неистово от желание да се измъкне от затвора си и да свърши нещо.

Момичето тъкмо променяше саундтрака от едно съобщение на кралицата за нейните „смели победи срещу слабоумните земляни“, когато шумът от нечии стъпки в коридора я прекъснаха.

Стъпките спряха пред вратата на Хиацинт. Крес откачи портскрийна, скочи от леглото и се свря в най-далечния ъгъл до стената. Отвън някой въведе кода и ключалката провери пръстовите отпечатъци. Вратата се отвори и затвори.

Крес затаи дъх.

— Аз съм — чу се гласът на Хиацинт, обезверен, както винаги.

Крес въздъхна и изпълзя от скривалището си. Остана на земята и се облегна на леглото. В тясната стаичка нямаше къде другаде да седне и момичето се чувстваше виновно, че бе заело леглото на Хиацинт, макар че не помнеше някога да го е виждала седнал в нейно присъствие. Той сякаш винаги беше нащрек дори в собствената си квартира.

— Някакви новини?

Хиацинт се подпря на вратата. Погледна тавана с уморените си очи с тъмни сенки под тях. Видя й се странно разрошен.

— Не.

Крес сви колена към гърдите си.

— Какво се е случило?

Все тъй загледан в тавана, той измърмори:

— Ти изключи камерите на дока.

Крес примигна.

— Можеш ли пак да го направиш? С другите камери в двореца?

Тя посегна към косата си. Още не можеше да се отучи от навика да си играе с нея, макар че вече бяха минали няколко седмици, откакто я подстригаха.

— Ако имам достъп до системата. Но нямам.

Хиацинт отвори уста, замълча, пак я затвори.

Крес се намръщи. Хиацинт не беше от бъбривците, но това преминаваше всякакви граници дори и за него.

Най-накрая той рече:

— Аз ще ти осигуря достъп.

— Защо ще изключваме камерите?

Гърдите му се повдигнаха, а погледът му се спусна по голата каменна стена и се спря върху Крес.

— Заминаваш. Ти, Уинтър и онова червенокосо момиче ще напуснете двореца. Тази вечер.

Крес се изправи.

— Какво?

— Уинтър не може да остане повече тук, а няма да тръгне без онази своя приятелка. Ти ще ми помогнеш да ги измъкна от двореца и това ще е твоят билет. — Той взе да разтрива слепоочията си. — Ти знаеш накъде е тръгнала Синдер, нали? Можеш да я намериш. Тя ще се погрижи за Уинтър. Само да посмее да не го направи.

Щом чу името на Синдер, Крес усети как по гърба й полазват мравки. Това номер ли беше? Дали той се опитваше да измъкне информация от нея, която да размени с кралицата срещу собствените си интереси? Нямаше да му е за първи път.

— Ще бъде съмнително, ако няколко монитора изведнъж се развалят.

Хиацинт кимна.

— Знам, но се надявам, докато някой разбере, вие да сте далеч оттук.

Крес загриза устната си. Можеше да нагласи камерите на таймер, така че спирането на излъчванията да изглежда като случайни аварии или програмна грешка в системата, но и това като нищо можеше да бъде разкрито.

Хиацинт закрачи напред-назад. Тя виждаше как тече мисълта му. Планът започваше да се оформя в съзнанието му, макар че на Крес умът й не побираше как ще ги измъкне от двореца, без никой да ги види — особено принцесата, която всички познаваха.

— Какво се е случило? — попита Крес. — Левана е научила за мен, така ли?

— Не. Друго стана. — Той щипеше носа си. — Тя ще нареди да убият Уинтър. Трябва да я измъкна оттук. Мисля, че знам как. Ще наглася всичко, но… — В очите му се четеше гореща молба. — Ще ми помогнеш ли?

Крес усети как сърцето й се сви. За краткото време, в което познаваше Хиацинт, той й се бе сторил студен, безчувствен и понякога дори жесток. Но сега сякаш се бе пропукал и всеки миг щеше да се разпадне.

— Като изключа камерите?

Той кимна.

Момичето погледна портскрийна си. Беше го отделила от холографската сфера, когато се скри под леглото, но кабелът за свързване още висеше отстрани. Това беше нейният шанс. Можеше да се измъкне от двореца, да избяга от града и опасностите му. Отново можеше да намери приятелите си. Можеше още тази вечер да бъде в безопасност.

Изкушението я завладя. Трябваше да се махне оттук.

Но когато пак вдигна лице към Хиацинт, клатеше глава.

Младият мъж изглеждаше озадачен.

— За принцесата и Скарлет най-безопасно ще бъде, ако… — Тя преглътна, но слюнката заседна на гърлото й. — … ако аз остана.

— Какво?

— Шансът да не забележат, че някой си играе с камерите, е да предизвикам повредата ръчно. Мога да ги изключа за кратко, така че да изглежда, че авариите са случайни. Ако всичките спрат да работят едновременно, това ще привлече твърде много внимание, а ако изключа само част от тях, ще подскажа на кралицата накъде са тръгнали Уинтър и Скарлет. Но ако спирам и пускам едновременно различни участъци от системата за наблюдение… това ще изглежда като съвпадение. — Тя потупа с пръст долната си устна. — Мога да ги насоча по грешна следа. Може би, ако пусна аларма в друга част на двореца, ще отвлека вниманието от тях. А ключалките на всички основни изходи също могат да бъдат променени от разстояние.

Увереността на Крес растеше. Тя щеше да остане в двореца, за да даде възможност на Уинтър и Скарлет да избягат.

— Ти си откачила. Нима искаш да умреш тук?

Крес застина.

— Левана не знае, че съм тук. Докато ме криеш…

— Щом Левана научи, че съм пуснал Уинтър, тя ще ме убие.

Момичето стисна юмруци от яд, че Хиацинт се опитва да съсипе крехката й смелост.

— Заловиха Скарлет при опит да ме спасят. А Уинтър ме прибра в сандъка, макар че не беше длъжна да го прави и така се изложи на голяма опасност. Сега ще мога да се отплатя и на двете.

Хиацинт я погледна и Крес видя мига, в който той прие решението й. Това беше единствената им възможност и той сигурно го знаеше. Обърна се с гръб и раменете му се отпуснаха.

— Бях пилот на Сибил повече от година — призна той, а Крес трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. — Повече от година знаех за теб, но не направих нищо, за да ти помогна.

Признанието му я прониза в гърдите. Тя винаги смяташе, че Сибил пристига сама, никога не си и помисли, че с нея има пилот, а когато научи за това, вече беше късно. Може би Хиацинт е могъл да й помогне, дори да я спаси.

Никога нямаше да разберат.

Той не й се извини. Вместо това стисна зъби и пак я погледна в очите.

— Ще браня Уинтър с цената на живота си. След това, давам дума, ще пазя теб.

Скарлет се упражняваше в онова, което обичаше да нарича сдържаност.

Това беше умение, което не й се удаваше лесно. Но когато беше затворена в клетката, а враговете й бръщолевеха отвън, смееха се и се държаха просташки, сдържаността беше по-полезна от обидните крясъци и опитите да ги удари през решетките.

Най-малкото у нея имаше повече достойнство.

— Не можеш ли да я накараш да направи някой номер? — попита една лунитянка, която държеше чадър от пера на бухал на рамото си, макар че Скарлет не виждаше от какво се пази. Според Уинтър оставаха шест дни, преди слънцето отново да се покаже, а на Луната изобщо не валеше.

Спътникът на жената се наведе напред, подпря ръце на коленете си и надникна през решетките. Носеше оранжеви слънчеви очила. На Скарлет пак не й беше ясно защо.

Седнала на земята със сключени ръце и с качулка на главата, която покриваше ушите й, Скарлет на свой ред се взря в мъжа.

Аз съм въплъщение на спокойствието и безразличието.

— Направи нещо — заповяда мъжът.

Скарлет примигна.

Той я изгледа ядно.

— Всички казват, че земляните са сладки, забавни същества. Защо не ни потанцуваш?

Сърцето й се сви. Идваше й да направи нещо повече от това да покаже на този мъж колко сладка и забавна би могла да бъде. Но отвън, естествено, приличаше на статуя.

— Глухоняма ли си, или просто тъпа? Не ви ли учат там, на онази буца пръст, как да се отнасяте с хората, които ви превъзхождат?

Аз съм естеството на спокойствието и тишината.

— Какво й има на ръката? — обади се жената.

Мъжът погледна надолу.

— Какво ти е на ръката?

Пръстите й не трепнаха. Даже и половината от липсващия.

Жената се прозина.

— Отегчих се, а и земляните смърдят ужасно. Да вървим при лъвовете.

Мъжът се изправи и сложи ръце на кръста. Скарлет видя, че пресмята нещо в дребната си главица. Реши, че едва ли ще използва дарбата си върху нея — откакто я бяха довели в менажерията, никой не я бе манипулирал и тя започваше да подозира, че статутът й на любимец на принцесата я закриля поне от това мъчение.

Мъжът направи крачка напред. Зад него Рийо изръмжа.

Скарлет сдържа усмивката си, но волята й беше подложена на изпитание. Този вълк наистина се бе привързал към нея напоследък.

Жената хвърли поглед назад към клетката на вълка, но мъжът не сваляше очи от Скарлет.

— Ти си тук, за да ни забавляваш, тъй че направи нещо. Изпей ни песен. Разкажи ни виц. Все едно.

В следващия си номер ще спечеля състезание по взиране в кръгъл глупак с оранжеви очила.

Мъжът изръмжа, грабна чадъра на приятелката си и го затвори. Хвана извитата дръжка, промуши острия й край през решетките и смушка Скарлет в рамото.

Рийо излая.

Скарлет стрелна ръка нагоре и сграбчи перата. Дръпна чадъра към себе си и мъжът се блъсна в клетката. Скарлет замахна с дръжката нагоре към лицето му. Мъжът извика и залитна назад, а очилата му изтропаха на земята. От носа му шурна кръв.

Скарлет се подсмихна кратко, колкото да хвърли чадъра на пътеката — нямаше смисъл да го задържи, защото стражите и бездруго щяха да й го вземат. Сетне потисна самодоволството си и на лицето й отново се изписа безучастност.

Тази сдържаност даваше по-добри резултати, отколкото бе очаквала.

След като изруга и омаза цялата си риза в кръв, мъжът хвана приятелката си, вдигна чадъра и изхвърча обратно към изхода на менажерията. Сигурно щяха да я наклеветят на пазачите. Сигурно щеше да мине без едно-две хранения заради лошото си поведение.

Но пък си струваше.

Тя отправи поглед в жълтите очи на Рийо оттатък пътеката и му смигна. В отговор вълкът вирна нос и нададе кратък радостен вой.

— Спечелила си си приятел.

Тя се сепна. Някакъв страж се беше подпрял със скръстени ръце на едно дърво с големи листа и я гледаше със сивите си очи. Не беше някой от обичайните пазачи, но сякаш и преди го бе виждала. Скарлет се почуди откога ли стои там.

— Ние животните трябва да се държим едни за други — рече тя, но после реши, че повече от това мъжът няма да измъкне от нея. Тя не беше тук да забавлява разглезените лунни благородници и категорично отказваше да забавлява един от безмозъчните слуги на кралицата.

— Може би е логично, че вълкът ти допада. Свързан е с приятеля ти.

Сърцето й се разтуптя бясно. Някакво предчувствие я развълнува.

Мъжът се отдръпна от дървото и отиде бавно до клетката на Рийо. Беше отпуснал едната си ръка върху дръжката на голям нож, закачен на колана му. Вълкът притихна, изправен на крака, сякаш не можеше да реши дали да се довери на този непознат, или не.

— Бащата на този вълк беше първият, от който взеха ДНК за експериментите с войниците. Ценният арктически вълк на кралицата. Някога е бил алфа. — Стражът се обърна към Скарлет. — Но за да си алфа, ти трябва глутница, нали?

— Аз откъде да знам — отвърна тя безизразно.

— Слушай какво ти казвам. — Той наклони глава и я огледа. — Не знаеш кой съм аз.

Тъкмо изрече думите и нещо й прищрака. Русата коса, униформата. А и знаеше кой е Вълка.

Щом го разпозна, Скарлет застана още повече нащрек.

— Знам кой си. Не мога да накарам принцесата да си затвори устата, когато говори за теб.

Тя го наблюдаваше внимателно. Беше любопитна дали чувствата на Уинтър са поне отчасти споделени, но мъжът с нищо не се издаде.

Беше наистина красив. С широки рамене и изсечена челюст. Но не отговаряше на очакванията й. Стойката му издаваше снизходителност, а лицето му — безразличие. Наежен и студен, той се приближи към клетката й.

Той беше пълната противоположност на топлата, отнесена, бъбрива Уинтър.

Хиацинт не клекна, нито се приведе и Скарлет трябваше да изопне шия, за да го вижда. Неприязънта й се засили.

— Тя сигурно ти е казала за твоите приятели.

Уинтър й беше казала, че са живи. И че ще дойдат да я спасят. А Вълка много страда за нея.

Сега, когато се срещна с прословутия Хиацинт, тя не можеше да си представи, че той е човекът, донесъл вестта.

— Каза ми.

Скарлет се почуди дали не очаква благодарност, каквато нямаше да получи, само защото беше на Луната и с униформа. На чия страна беше този мъж?

Изсумтя и се облегна на лакти. Може би позата не беше толкова горда, но тя нямаше да му позволи да й причини болки във врата, като я оскърбява.

— За какво си дошъл?

— Уинтър смята, че сте приятелки.

— Но не и аз.

Суровостта му се пропука. Една тънка усмивчица се появи на устните му.

— Какво? — попита Скарлет.

Хиацинт се залюля на пети и отново сложи ръка на ножа.

— Все се чудех що за момиче ще накара един специален войник да полудее по нея. Радвам се да видя, че не е от глупавите.

Скарлет сви ръце в юмруци.

— Не е и от онези, които се поддават на празни ласкателства.

Хиацинт стисна една от решетките и най-накрая приклекна, така че очите им бяха на едно ниво.

— Знаеш ли защо си още жива?

Тя скръцна със зъби и отвърна малко неохотно:

— Заради Уинтър.

— Правилно, огънче. Гледай да не го забравяш.

— Трудно ще ми е да го забравя, докато стоя затворена в нейната клетка, слънчице.

Ъгълчето на устата му се изви в сдържана усмивка, но тя бързо изчезна. Страшно. Той посочи с брадичка ръката й.

— Кога за последен път някой е преглеждал раната да не би да е загноила?

— Знам как изглежда гнойна рана. — Тя устоя на импулса да скрие отрязания си пръст, но за нищо на света нямаше да му го покаже. — Добре е.

Той изсумтя неопределено.

— Говори се, че си надежден пилот.

— Това да не би да е интервю за работа? — намръщи се тя.

— Летяла ли си някога с лунен кораб?

Едва сега Хиацинт спечели цялото й внимание, но любопитството й беше съпроводено от подозрителност.

— Защо питаш?

— Не се различават много от земните. Контролното табло е малко по-различно, излитането е по-гладко, това е в общи линии. Мисля, че ще можеш да се справиш.

— И какво значение има дали мога да управлявам лунен кораб?

Прониза я с поглед, казвайки повече, отколкото с думи. Хиацинт се изправи.

— Бъди готова.

— За какво? И какво изобщо те интересувам аз?

— Не ме интересуваш — рече той тъй нехайно, че Скарлет трябваше да му повярва. — Но принцесата ме интересува, а тя се нуждае от съюзник. — Извърна поглед встрани. — По-добър съюзник от мен.

Уинтър отвори масивната стъклена врата на менажерията и сърцето й се разтуптя. Звуците на дивите животни изпълниха коридора: крясъците на птиците от пищните им клетки, брътвежа на маймуните от лианите по тавана, цвиленето на белите жребци далеч в конюшните.

Тя затвори вратата, преди топлината да е излязла навън, и огледа разклоняващите се пътеки, но от Хиацинт нямаше и следа. Менажерията беше разположена на няколко акра в това крило на двореца и представляваше лабиринт от клетки и стъклени кафези. Тук цареше вечна влага и се носеше уханието на екзотични цветя, но то не стигаше, за да притъпи животинската миризма.

Това беше любимото й място дори преди идването на Скарлет. Уинтър винаги се чувстваше като у дома си сред животните, които не знаеха какво е контрол и манипулиране на съзнанието. Те не се интересуваха дали е красива, дали е доведената дъщеря на кралицата и дали полудява. Не помнеше някога да е изпадала в криза сред тези стени, заобиколена от приятелите си. Тук се чувстваше по-спокойна. Тук можеше да се преструва, че е господарка на сетивата си.

Принцесата прибра един непокорен кичур зад ухото си и пое навътре. Мина покрай студения дом на арктическата лисица, която се бе свила на кълбо върху един брезов дънер, скрила муцунката си в рошавата си опашка. В следващата клетка живееше снежна леопардка с трите си подскачащи малки. От другата страна на покритата с мъх пътека спеше бял бухал. Когато Уинтър мина, той повдигна клепачи.

Тя погледна напред към клетката на Рийо, но вълкът сигурно спеше в бърлогата си, защото никакъв не се виждаше. А след това беше Скарлет, единственото същество, което не беше покрито с бяла козина или пера, но носеше индивидуалността си предизвикателно с червената си коса и якето с качулка, което не сваляше въпреки жегата. Тя седеше с прибрани към гърдите колене и се взираше в цъфналия мъх пред клетката.

Уинтър наближи и тя се сепна.

— Здравей, Скарлет, дружке — Уинтър коленичи отпред.

— Здравей, куку — отвърна Скарлет и обръщението прозвуча почти ласкаво и нежно. — Как са днес стените на замъка?

Уинтър замислено измърмори под нос. Тези дни беше толкова разсеяна, че изобщо не беше забелязала стените.

— Не чак толкова кървави като друг път — реши тя.

— Ето това е нещо. — Скарлет подръпна къдриците си. Косата й беше мазна и потъмняла от мръсотията, а огнената й червенина, която в началото бе напомняла на Уинтър опашката на комета, беше угаснала. Освен това беше отслабнала много по време на пленничеството си. Гузна съвест загриза Уинтър. Да беше й донесла нещо за хапване.

Скарлет огледа подозрително ефирната рокля на Уинтър, която блестеше повече от друг път.

— Изглеждаш… — Тя замълча. — Както и да е. Какъв е поводът?

Уинтър стисна ръце.

— Хиацинт ме помоли да се срещнем тук.

Скарлет кимна, без да се учуди.

— Да, той беше тук преди малко. — Тя посочи с брадичка към пътеката. — Натам тръгна.

Уинтър се изправи с разтреперани колене. Защо беше толкова неспокойна? Това беше Хиацинт. Като деца той я беше виждал окаляна, покрита с драскотини, беше превързвал раните й, беше я държал, когато имаше видения, а шепотът му я бе връщал към реалността.

Но имаше нещо различно, когато я помоли да се срещнат тук.

За първи път той й се видя уплашен.

Половината от нощта прекара, чудейки се защо ли е тази среща, а въображението я отведе към една възможност, към една искряща надежда.

Той се канеше да й се обясни в любов. Отказваше повече да се преструва напук на политиката, напук на мащехата й. И един ден не можеше да изкара повече, без да я целуне.

Тя потръпна.

— Благодаря ти — измърмори на Скарлет. Оправи роклята си и тръгна по пътеката.

— Уинтър?

Принцесата се спря. Скарлет стискаше решетката до лицето си.

— Пази се.

Уинтър наклони глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Знам, че го харесваш. Знам, че му вярваш. Но… пази се.

Уинтър се усмихна. Горката, недоверчива Скарлет.

— Щом настояваш. — И се обърна.

Забеляза го, щом зави зад клетка на Рийо. Хиацинт стоеше до езеро, което лениво се къдреше на малки вълнички под водопада. Вътре плуваше семейство шест чисто бели лебеда, които се бяха струпали около него, а той им подхвърляше трошички хляб от джобовете си.

Беше с униформа, готов да започне смяната си. Косата му беше тъй светла в сумрака на менажерията, че за миг на Уинтър й прималя, защото й се стори, че той е едно от животните на Левана, един от нейните любимци.

Хиацинт вдигна очи и момичето пропъди мисълта. Лицето му беше мрачно и омайната й радост поохладня. А с нея и обзелата я надежда. В крайна сметка това не беше любовна среща. Естествено, че не беше. Никога не беше.

Разочарованието не можа да прокуди обаче фантазиите и непреодолимото й желание да я притисне в някоя стена на двореца затвор и да я целува дотогава, докато всички мисли изчезнат.

Тя се покашля и застана до него.

— Скришно място си намерил — рече тя и го смушка с рамо, докато той изпразваше джобовете си от хляба.

Хиацинт се поколеба, а сетне я смушка на свой ред.

— Менажерията е отворена за всички, принцесо.

— Да, а след пет минути вратите ще се заключат. Тук няма никого.

Той хвърли поглед през рамо.

— Права си. Може би наистина е скришно.

Нов шепот надежда размъти главата й. Може би. Може би…

— Ела да повървим заедно — рече Хиацинт и слезе от мостчето.

Уинтър тръгна с него край езерото. Той беше впил поглед в земята, а едната му ръка току докосваше дръжката на ножа. Вечно на пост.

— Има ли нещо…?

— Да — прошепна той, сякаш го бяха изтръгнали от унес, — има едно-две неща.

— Хиацинт?

Той разтри челото си. Уинтър не можеше да си спомни кога за последен път го бе виждала тъй неуверен.

— Всъщност искам да ти кажа много неща.

Сърцето й подскочи. Мислите й се объркаха и тя с мъка успя да произнесе едно смутено „О?!“.

Хиацинт я стрелна с очи, но бързо сведе поглед към пътеката. Минаха по още един мост, изработен от слонова кост. Лебедите се бяха пръснали, но един още се носеше по водата след тях, като от време на време потапяше главата си във водата. От другата страна на пътеката бяха белите зайци, които следяха разходката им с червените си очи и помръдваха носове.

— Още откакто бяхме деца, винаги съм искал да те защитавам.

Устните й пламнаха. Да можеше Хиацинт да спре за малко, че да види лицето му. Но той я водеше покрай голите скали и цветята, свели натежалите си глави.

— По време на процеса не спирах да мисля, че трябва да издържа заради теб. Казвах си, няма да я оставя да седи там и да ме гледа как умирам.

— Хиацинт…

— Глупав съм бил да мисля, че вечно ще мога да те защитавам. Не и от нея.

Тонът му беше остър, жесток. Несвързаните, неясни изречения разкъсваха сърцето на Уинтър.

— Хиацинт, за какво е всичко това?

Той въздъхна развълнуван. Бяха направили пълна обиколка и Уинтър видя, че Рийо се е събудил и дебне зад решетките.

Хиацинт спря и Уинтър откъсна погледа си от вълка. Свет-лосиният взор на младия мъж я прикова на място. Момичето преглътна.

— Тя иска да те убие, принцесо.

Уинтър потрепери, първо заради чувството в думите му, а после и заради значението им. Подобно разкритие би трябвало да я уплаши, но откакто Левана й беше оставила белезите, тя очакваше и това време да дойде.

Разочарованието, че Хиацинт я бе довел тук не за да й признае любовта си, беше по-силно от това, което току-що научи.

— Какво съм направила?

Той поклати глава и дълбоката му печал се завърна.

— Нищо, което да можеш да предотвратиш. Хората те обичат много. Левана вече си е дала сметка колко много.

— Но аз никога не мога да стана кралица — възрази тя. — Кръвната линия. Хората никога няма…

— Знам. — На лицето му се изписа съчувствие. — Но това е без значение. Тя смята, че ти представляваш заплаха.

Уинтър се отдръпна и отново чу думите му. Изречени с пределна сигурност. Тя иска да те убие, принцесо.

— Тя ли ти каза това?

Едно-единствено рязко кимване.

Пред очите й светнаха ярки петна. Тя залитна назад и се хвана за ограждението на Рийо. Зад себе си чу ръмжене, а след това усети по пръстите си носа на вълка. Не беше разбрала, че той е зад тях.

— Тя е поискала ти да го направиш.

Той стисна зъби. Погледна виновно вълка.

— Съжалявам, принцесо.

Когато световъртежът й премина, Уинтър се осмели да вдигне очи към него, а сетне към камерата над рамото му. Рядко обръщаше внимание на камерите, но сега се запита дали мащехата й гледа и чака да види убийството на доведената си дъщеря, за да защити трона си от някаква несъществуваща заплаха.

— Защо иска да ти причини това?

Той се изсмя, сякаш някой го бе пронизал в гърдите; не му оставаше друг избор, освен да се засмее.

— На мен? Ти чуваш ли се?

Принцесата изправи рамене с усилие на волята. Спомни си с какво задъхано нетърпение беше очаквала тази среща и разбра колко наивна и глупава се е показала.

— Да — твърдо рече тя. — Как е могла да бъде толкова жестока да накара точно теб от всички?

Лицето му се смекчи.

— Права си. За мен е мъчително.

Сълзите потекоха от очите й.

— Тя е заплашила нечий живот, нали? Ще нареди да убият някого, ако не изпълниш заповедта й.

Той стисна зъби.

Тя застина и примигна, за да прогони сълзите. Нямаше нужда да й отговаря. Нямаше значение кой е.

— Егоистично е от моя страна, но се радвам, че си ти Хиацинт. — Гласът й потрепери. — Знам, че ти ще го направиш бързо.

Уинтър се опита да си го представи. Дали щеше да използва нож? Пистолет? Тя нямаше представа кой е най-бързият начин да умреш. И не искаше да знае.

Хиацинт сигурно си бе задавал същите въпроси. През цялата нощ. През целия ден. Беше планирал как да го направи, а срещата им го бе ужасявала толкова, колкото тя беше копняла за нея.

Душата й страдаше за него.

Зад нея Рийо заръмжа.

— Уинтър…

Толкова отдавна не се бе обръщал към нея с името й. Вечно принцесо. Вечно Ваше Височество.

Устните й потрепериха, но тя отказа да плаче. Нямаше да му причини и това.

Хиацинт хвана ножа.

Беше мъчително. Той изглеждаше по-уплашен, отколкото на процеса. По-измъчен, отколкото когато цялото му тяло бе в кървави рани от камшичните удари.

Повече никога нямаше да го види.

Това бяха последните й мигове живот. Последният й дъх.

Изведнъж политическите игри изгубиха смисъла си. Изведнъж я изпълни дързост.

— Хиацинт — рече му с разтреперана усмивка. — Трябва да знаеш. Не си спомням миг, в който да не съм те обичала. Мисля, че изобщо не е съществувал такъв миг.

В очите му бликнаха хиляди чувства. Но преди да каже и дума, преди да я убие, Уинтър с две ръце го сграбчи за ризата и го целуна.

Той се предаде много по-бързо, отколкото тя си бе представяла. Почти на мига, сякаш беше чакал този момент, той я притисна към себе си с такава собственическа страст, която я порази. Устните му я целуваха отчаяно, жадно. Притисна я в оградата. Тя ахна, а той я целуна още по-дълбоко, прекарвайки ръка в косата на тила й.

Главата й се замая, размъти се от копнеж, таен цял живот.

Хиацинт отдръпна ръка от кръста й. Тя чу металния звън, когато кинжалът бе изтеглен от ножницата. Уинтър потрепери и го целуна още по-жадно — така, както беше мечтала.

Хиацинт плъзна ръката си надолу, обгърна я. Притисна я тъй близо, сякаш искаше да я погълне с тялото си.

Уинтър пусна ризата му и докосна врата му, лицето му. Усети наболите косъмчета по пръстите си. Той простена, но тя не можа да определи дали от копнеж, болка или съжаление, а може би от всичко заедно. Стисна я здраво.

Уинтър стисна очи.

Беше се нагледала на толкова смърт през живота си, че някак отдалеч си помисли, че нейната не е чак толкова страшна.

Той спусна ръката си рязко надолу и Уинтър възкликна. Въздушната струя ги раздели. Тя отвори очи. Зад нея Рийо излая, но звукът премина в издайническо скимтене.

Очите на Хиацинт също бяха отворени — сини, пълни със съжаление.

Уинтър се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Тя и бездруго нямаше къде да иде, тъй както беше прикована между него и оградата. Над рамото му лампичката на камерата светеше на фона на тавана. Уинтър дишаше тежко. Главата й се въртеше. Не можеше да различи биенето на своето сърце от това на Хиацинт.

Хиацинт. Чието лице лъщеше и чиято коса беше разрошена. Хиацинт, когото най-сетне се бе осмелила да я целуне. Хиацинт, който бе отвърнал на целувката й.

Но ако беше очаквала да види страст по лицето му, остана разочарована. Погледът му отново бе станал студен.

— Направи ми услуга, принцесо — прошепна й и тя почувства топлия му дъх върху устните си. — Следващия път, когато някой ти каже, че ще те убие, просто не му се давай.

Тя го погледна, замаяна. Какво беше направил той?

Колената на Уинтър омекнаха. Хиацинт я хвана и я спусна на земята по решетките. Ръката й се опря в нещо топло и мокро, което се просмукваше изпод ниската стена.

— Нищо ти няма, принцесо — измърмори Хиацинт. — Нищо ти няма.

— Рийо? — гласът й секна.

— Ще си помислят, че кръвта е твоя. — Той й обясняваше нещо, но тя не недоумяваше. — Чакай тук. Не мърдай, докато угася лампите. Разбра ли? Принцесо?

— Да не мърдам — прошепна тя.

Хиацинт се отдръпна и тя чу как измъкна ножа от плътта на вълка. Тялото му се отпусна върху решетките. Хиацинт обгърна с длан белязаната й буза и я огледа, за да се увери, че не е изпаднала в истерия, че е разбрала. Но Уинтър не разбираше нищо друго, освен лепкавата течност, която попиваше през роклята й. Кръвта наводняваше пътеката. От стъкления покрив се стичаха потоци кръв, която капеше по ръцете й.

– Уинтър.

Тя се взираше в Хиацинт, неспособна да говори. Споменът за целувката беше помрачен от нещо чудовищно, несправедливо. Рийо. Милият, невинен Рийо.

— Докато лампите угаснат — повтори той. — Тогава ще вземеш червенокосата си приятелка и ще се махнеш от проклетата шахматна дъска. — Хиацинт я погали с пръсти, измъквайки я от шока. — А сега да поиграем на една игра, принцесо. Престори се на умряла.

Уинтър се отпусна, намерила утеха в командата. Това беше игра. Игра. Както някога, когато бяха деца. Това е игра и кръвта не е истинска, а на Рийо…!

Тя сгърчи лице, за да спре сълзите. Риданието заседна в гърлото й. Хиацинт я подпря на клетката и след това топлината му изчезна. Тежките му ботуши затропаха към изхода, оставяйки пътека от лепкави следи.

Намусената физиономия като че се бе отпечатала завинаги върху лицето на Скарлет, докато се взираше към празната пътека на менажерията. Уинтър беше тръгнала натам преди няколко часа, както й се струваше, а Скарлет знаеше, че толкова късно гости в менажерията не се допускат. Може би пък правилата не важаха за принцесите. Може би Уинтър си бе получила романтичното рандеву, за което мечтаеше.

Само че нещо не беше както трябва. Скарлет можеше да се закълне, че чу Рийо да се измъква от бърлогата си, но така и не дойде да я види, както правеше обикновено. А чу и някакъв странен звук, който й напомни за хриптенето на козите, когато ги колят. Звук, от който я полазиха тръпки, и тя усети хлад, въпреки топлината в менажерията и закопчаното догоре яке.

Най-накрая стъпки. Скарлет се хвана за решетките.

Разбра, че подозренията й са верни още щом стражът се показа по пътеката, стиснал нож в едната си ръка. Сърцето й силно затуптя. Дори от разстояние се виждаше тъмното острие. И без да познава Хиацинт, тя прочете съжалението по лицето му.

Кокалчетата на ръцете й, вкопчени в решетките, побеляха.

— Какво си направил? — попита тя, потискайки яростта си, която напираше да изригне навън, но нямаше къде да отиде. — Къде е Уинтър?

Той застана пред клетката с нетрепващ поглед, но Скарлет не се отдръпна плахо назад въпреки ножа и кръвта по него.

— Подай си ръката — рече той и приклекна.

Тя му се изсмя.

— Знаеш ли какво се случва тук с хората, които „си подават ръката“?

Хиацинт заби острието на ножа в мекия мъх и преди Скарлет да успее да помръдне, сграбчи ръката й и я изви тъй силно, че в рамото й избухна остра болка. Скарлет извика тихо, ръката й я предаде и се отвори с дланта нагоре. Това не беше манипулация на съзнанието, а мръснишки номер, стар като света.

Скарлет се опита да отскубне ръката си, но Хиацинт я стискаше в желязна хватка. Момичето смени тактиката. Притисна тялото си в решетките и посегна да издере лицето му с нокти, но той се отдръпна назад и тя не може да го стигне.

Мъжът свали ножницата от колана си и я обърна над дланта на Скарлет. Малък цилиндър падна в нея.

Скарлет инстинктивно сви пръсти около цилиндъра и, потръпвайки, се отдръпна от стража.

— Пъхни това в защитната ключалка на някой лунен кораб и ще получиш кралски достъп. С останалото ще се справиш и сама. Вътре има кодирано съобщение от твой приятел, но ако питаш мен, по-добре почакай да се измъкнете оттук, преди да се тревожиш за това.

— Какво става? Какво си направил?

Той пъхна рязко ножа в ножницата и за нейно учудване й го подхвърли. Тя се сви, но ножът падна безобидно в скута й.

— Трябва да намериш артемизиански порт E, платформа 22. Повтори го.

Сърцето й щеше да се пръсне. Тя отново погледна към пътеката в очакване всеки миг оттам да се покажат черните къдрици на Уинтър, лъскавата й рокля и изумително грациозната й походка.

— Повтори го.

— Порт E, платформа 22. — Тя стисна здраво дръжката на ножа.

— Предлагам ви да минете първо през коридорите на лесничеите. Оттам нататък Уинтър знае пътя. Ние ще направим каквото можем, за да не ви проследят на камерите, но ти гледай да не вършиш глупости. Ако се поблазниш да избягаш от Луната, пребори се с изкушението. Така само ще привлечеш вниманието върху вас, а и без друго тази малка капсула не е оборудвана за дълги пътувания. Преструвай се, че отиваш да вземеш доставка от РМ-9. Там е отраснал приятеля ти. Разбра ли ме?

— Не.

— Просто се измъкни от Артемизия. Порт Е, платформа 22. Сектор РМ-9. — Той стана. — И когато се срещнеш с тази твоя принцеса, предай й да побърза.

Скарлет бавно го погледна, като мислено си повтаряше, Уинтър. Уинтър трябва да побърза. Но сетне разбра, че стражът говори за другата принцеса. Селена. Синдер.

Хиацинт мина от едната страна на клетката, където беше решетъчната врата, и допря палеца си в устройството за идентификация. Въведе кода. Скарлет чу издайническото щракване на ключалката и резето. От възбуда главата й бучеше.

— Преброй до десет. — Без да я погледне, Хиацинт се отдалечи.

Всичко в нея пищеше да блъсне вратата, да хукне по пътеката и да намери Уинтър, но се сдържа. Пръстите й потръпваха. Мъжът й беше дал оръжие и път за бягство. Нямаше представа какво става, но нещо й подсказваше, че сдържаността за тези кратки десет секунди няма да я погуби.

На четири Скарлет пъхна малкия цилиндър в джоба на якето си. На пет пъхна ножа в колана на скъсаните си, мръсни джинси. На шест се приближи отново до решетките и притисна лицето си в тях. На седем извика:

– Уинтър! Добре ли…

На осем лампите угаснаха и я потопиха в мрак.

Скарлет замръзна. Така нямаше да й бъде по-лесно. Тъмнината нямаше да й помогне. Ама…

О, камерите.

Скарлет изсумтя, провери да не би ножът да изпадне и отвори вратата на клетката. Измъкна се навън, пълзейки и с помощта на решетките се изправи. От дългото седене краката не я държаха. Тя се закрепи някак и стъпи върху мъха.

Най-напред да провери дали принцесата е мъртва.

А след това да научи къде, по дяволите, е този порт Е.

— Уинтър? — изсъска тя и замъкна крака по пътеката. Стената на клетката на Рийо й се видя по-далече, отколкото я помнеше, а собствените й объркани сетива й играеха номера. Накрая напипа оградата и тръгна покрай нея по пътеката. — Рийо?

Вълкът не отговори. Още едно необичайно нещо.

Безбройните звезди проблясваха над изкуствения балдахин на тропическата гора и стъклената стена и очите на Скарлет постепенно свикнаха със сумрака. Тя зави зад ъгъла, но не видя нищо друго, освен сенките на три клона над главата си и собствената си ръка току пред лицето си.

Присви очи. На пътеката се виждаше нещо бяло. Може би белите животинчета, които тичаха на свобода из менажерията, но инстинктът на Скарлет й подсказваше какво точно е това нещо. Кой беше.

— Уинтър! — Тя измина остатъка от разстоянието с ръка върху оградата. Тялото на принцесата придоби форма. Тя лежеше, отпусната, на земята. Под нея се бе насъбрала черна локва.

— О, не… о, не… принцесо! — Момичето падна на колене, бутна Уинтър назад и опипа гърлото й.

— Стените кървят.

Щом чу немощните, почти безумни думи, Скарлет си отдъхна. Тя откри пулса на Уинтър и установи, че е силен.

— Къде си ранена?

— Кръвта… навсякъде… колко много кръв.

— Уинтър, трябва да ми кажеш. Къде те е ранил? — Тя опипа ръцете, раменете и стомаха на принцесата, но кръвта беше само под нея. Гърбът й тогава?

— Той уби Рийо.

Скарлет се вцепени.

Принцесата зарида, залитна напред и допря чело в шията й.

— Опитваше се да спаси живота ми.

Скарлет не разбра дали говори за вълка, или за стража.

— Нищо ти няма — каза тя повече на себе си. Хвърли поглед наоколо. Менажерията беше потънала в мрак, но тя чуваше ромоленето на водопада, пристъпването на нечии малки лапички, шумоленето на листата по дърветата, когато някое създание притичаше по клоните им. Зад Уинтър зърна купчина бяла козина и сърцето й се сви, но побърза да потисне тъгата си.

Както за баба си, така и за вълка щеше да има време да скърби. Сега трябваше да се измъкнат оттук.

Мозъкът й превключи на високи обороти.

При входа на менажерията винаги имаше стражи и те несъмнено щяха да станат подозрителни, когато принцеса Уинтър не се върнеше. Освен ако Хиацинт не им бе видял сметката, но дори така да беше, Скарлет нямаше да се мотае насред двореца на Левана.

Тя откъсна поглед от Рийо. На отсрещната стена различи смътните очертания на вратата, която водеше към коридорите на горския, където се приготвяше храната на животните и се поддържаха клетките. Хиацинт беше предложил да тръгнат натам и колкото да я бе ядосал, тя нямаше причина да се усъмни в него.

— Хайде. — Тя изправи Уинтър на крака.

Принцесата погледна ръцете си и затрепери.

— Кръвта…

— Да, да, стените кървят, разбрах. Виж. Ето натам. Слушай. — Скарлет улови Уинтър за лакътя и я завъртя. — Виждаш ли онази врата? Тръгваме натам. Ето, аз ще ти помогна. — Тя сплете пръстите си, но Уинтър не помръдна. — Уинтър. Давам ти пет секунди да дойдеш на себе си и да ми помогнеш, иначе те зарязвам тук с мъртвия ти вълк и кървящите ти стени. Ясна ли съм?

Уинтър гледаше замаяна, с отворена уста, но след три секунди кимна. Или поне главата й клюмна напред и на Скарлет й се стори, че миглите й пърхат, тъй че сметна това за съгласие.

— Добре. Сега стъпи върху ръцете ми и се прехвърли през оградата.

Принцесата изпълни указанията й. Движеше се тромаво, за разлика от грациозността, която Скарлет бе свикнала да вижда у нея. Щом Уинтър се свлече в ограждението на вълка, Скарлет изведнъж се опомни какво става.

Стражът им бе дал шанс да се измъкнат. Те бягаха от затвора на кралицата.

Адреналинът нахлу в жилите й. Отново провери ножа, после се хвана за оградата и се прехвърли от другата страна.

Тупна тежко, но бързо скочи на крака и хукна към вратата. Тя се отвори широко и за нейно облекчение алармата не се включи. Хвърли поглед назад — принцесата се бе привела над тялото на Рийо, но преди Скарлет да викне по нея, вирна брадичка, обърса окървавените си длани в роклята си и я последва.

В коридорите беше тъмно като в рог. Скарлет спря и се ослуша, но не чу нито стъпки, нито гласове — само приглушеното цвърчене на птиците в менажерията. Миризмата — упоителна смесица от фураж, сено и тор — й напомни за фермата. Опита се да се ориентира. Ако тръгнеха надясно, щяха да влязат още по-навътре в менажерията, а наляво щяха да излязат обратно в двореца, но дано поне някъде в стаите на прислугата. Тя улови Уинтър за китката и двете побягнаха. Пръстите й пробягваха по затворени врати и тя използва знанията си за менажерията, за да ги преброи. Това трябва да е еленът. Това може би е снежната леопардка. Това дали не е арктическата лисица?

Завиха зад един ъгъл и една примигваща лампичка — неясна и далечна — привлече погледа й. Тя тръгна към нея и намери вградено в стената контролно табло, откъдето регулираха светлината, температурата и автоматичните хранилки в менажерията.

До таблото имаше врата, едва различима на слабата светлина.

Скарлет натисна механизма за отключване, като се надяваше вратата да не води към лъва. Нищо не се случи.

Тя изруга и пак натисна механизма. Нищо.

Тогава контролното табло изпиука и тя се сепна. На екрана се появи съобщение.

Внимавай, Скарлет.

Тя зяпна от изненада.

— Какво…?

Преди да се усети, вратата се отключи. Тя несигурно посегна към дръжката. Отвори се.

Ярката светлина я заслепи и тя дръпна Уинтър до стената, но след един бърз поглед се оказа, че светлият коридор също е безлюден. Тесен и обикновен. Скарлет предположи, че тук е крилото на прислугата.

Ослуша се, но не чу нищо.

Извърна очи нагоре и сърцето й подскочи.

Камерата на тавана се въртеше напред-назад и оглеждаше коридора. Но щом Скарлет я видя, замръзна на място. Индикаторът бавно угасна. Зяпнала от почуда, тя надзърна в коридора и петдесетина крачки по-надолу видя още една камера точно когато също угасна.

Какво беше казал Хиацинт? Нещо, че ще се оправят с камерите?

Но… как?

Скарлет докопа лакътя на Уинтър и я повлече по коридора.

— Знаеш ли къде се намираме?

— Близо до крилото за гости.

Е, това беше нещо. Поне нямаше защо да се тревожи, че от самото начало тръгват безнадеждно изгубени.

— Ще се опитаме да стигнем до порт Е. Ти нали знаеш къде се намира?

— Е… — измърмори Уинтър. — Е като екзекуция. Екватор. Еврет. Единовластие. — Тя помисли малко. — Е като евакуация.

Скарлет изръмжа.

— Е като безполезен.

— Не, тази дума не става.

Скарлет се завъртя около нея и принцесата рязко спря. Отзад роклята й беше черна от кръв. Кървави петна имаше по ръцете, краката и дори по лицето й. Всъщност…

Скарлет се погледна и видя, че също е доста изцапана. В този вид нямаше да останат дълго незабелязани.

— Доковете, Уинтър — изгледа тя ядно принцесата. — Знаеш ли къде са доковете?

Принцесата присви очи замислена и допря окървавените си длани до страните си. За миг Скарлет си помисли, че ще заплаче.

— Не. Да. Не знам — рече тя, задъхвайки се и раменете й започнаха да се тресат.

— Принцесо! — предупреди я Скарлет.

— Струва ми се, че знам. Доковете… да, доковете. С гъбите.

— С гъбите?

— И сенките, които танцуват. Порт Е. Е като евакуация.

— Да, Е като евакуация. — Скарлет усети как надеждата й се изплъзва. Нямаше начин да успеят. — Как се стига дотам?

— Ще вземем влака. До края на града.

— Влака. Добре. Как да стигнем до влака?

— Надолу, надолу, надолу ще тръгнем.

Скарлет усещаше, че търпението й се изчерпва.

— И откъде да минем за надолу?

Уинтър поклати глава, а в кехлибарените й очи заплува извинение. Скарлет щеше да я прегърне, ако в същото време не й идеше да я удуши.

— Добре. Сама ще се оправям. Да вървим. — И тя се понесе по коридора, като се надяваше да срещнат по пътя си стълби или асансьор. Прислужниците трябваше да се придвижват бързо из двореца, нали? Все щяха да намерят…

Тя зави зад един ъгъл, наби спирачки и едва не налетя на една прислужница — момиче на не повече от четиринадесет години. Уинтър се блъсна в Скарлет и тя хвана принцесата за ръката. Адреналинът тътнеше в ушите й. Момичето зяпна за миг Скарлет, сетне се обърна към окървавената принцеса и накрая направи нервно реверанс, стиснала покривките.

— В-ваше Височество — запъна се то.

За секунда Скарлет измъкна ножа и се нахвърли върху детето. Притисна го до стената и допря острието в гърлото му.

Момичето изпищя. Покривките паднаха в краката й.

— Трябва да стигнем до влака, който ще ни отведе на доковете. По най-бързия начин. Веднага.

Момичето затрепери с ококорени очи.

— Не се плаши — рече напевно и нежно Уинтър. — Нищо няма да ти направи.

— Как ли пък не, мътните я взели! Как да стигнем на доковете?

Момичето вдигна пръста си.

— П-по този коридор, надясно. Стълбите водят до п-перона.

Скарлет я пусна, грабна една бяла покривка от купчината на земята и поведе Уинтър по коридора, без да се обръща назад.

Коридорът свършваше на буквата Т. Скарлет тръгна надясно и намери ниша, от която надолу се спускаше светло стълбище. Щом вратата се затвори зад гърба им, тя разгъна покривката, наметна я на раменете на Уинтър и я върза в някакво подобие на наметало, прикривайки кръвта и познаваемата хубост на принцесата. След като реши, че резултатът е задоволителен, хвана Уинтър за ръката и двете се спуснаха по стълбите. На втората площадка на мястото на стените се появиха груби, сиво-кафяви камъни. Намираха се в подземието на двореца.

Три етажа по-надолу излязоха на перон, осветен от светещи кълба. Пред тях се виждаха смълчаните магнитни релси. Скарлет приближи ръба и надникна в двете посоки на тунела.

Забеляза втора сводеста врата, украсена с фосфоресциращи плочки. Входът към коридорите на двореца срещу мрачния вход на прислугата.

Нещо прищрака. Магнитите забучаха. Със сърце, заседнало в гърлото, Скарлет придърпа Уинтър към стената. Влакът с форма на куршум излезе от тунела и плавно спря на релсите. Скарлет стоеше неподвижно и се надяваше, че който и да пътува вътре няма да ги забележи, дори няма да хвърли поглед към тях.

Хидравликата изсъска, вратата на влака се вдигна и отвътре излезе засмяна аристократка, облечена с пищна яркозелена рокля, която блестеше от пауновите пера, изработени от скъпоценни камъни. След нея слезе мъж с туника с избродирани рунически знаци, подобни на онези, които носеха чародеите. Той се протегна и стисна жената за задника. Тя изпищя и го цапна по ръката.

Скарлет не посмя да си поеме дъх, докато двамата стигнаха до вратата и смехът им заглъхна по стълбите.

— Това не беше съпругът й — прошепна Уинтър.

— Пет пари не давам. — Скарлет хукна към влака. — Отвори се!

Влакът не помръдна. Вратата не се отвори.

— Отвори се, скапан боклук такъв! — Тя впи пръсти в процепа на вратата и се опита да я отвори. За първи път от дни насам пръстът й запулсира от болка. — Хайде де. Какво му става на това нещо? Как да…

Вратата се отвори и едва не събори Скарлет. Механичен глас произнесе:

— Превоз до артемизиански порт Е.

Кожата й настръхна, но тя напъха Уинтър вътре и мълчешком благодари на невидимия си помощник. После се качи и се тръшна на седалката. Вратата леко се затвори и те останаха запечатани вътре. Влакът се повдигна и се плъзна по линиите, а Уинтър добави:

— Като евакуация.

Скарлет избърса потното си чело в мръсния ръкав на якето. Когато почувства, че страхът й се е уталожил, за да може да говори, попита:

— Какво стана там? В менажерията?

Силата, която се бе появила в очите на Уинтър, бързо изчезна.

— Кралицата го бе пратила да ме убие, само че той уби Рийо вместо мен.

Скарлет разкопча якето си, за да поохлади пламналата си кожа.

— Защо й е на кралицата да те убива?

— Смята, че застрашавам короната й.

Скарлет изсумтя — уморен звук, който не предаде и половината от присмеха й.

— Без майтап? Тя чувала ли те е някога какви ги плещиш?

Уинтър обърна въпросително поглед към нея.

— Ти си луда — обясни Скарлет. — Не ставаш за кралица. Без да се обиждаш.

— Не мога да стана кралица, защото не съм от кралско потекло. Нейно Величество е моя мащеха. В жилите ми не тече нейната кръв.

— Да, ще каже човек, че това е най-важното в един управник.

На Земята съществуваха две монархии — Обединеното кралство и Източната република, но Скарлет беше отраснала в европейската демокрация, където властите бяха разделени и се регулираха една друга, хората гласуваха тайно и избираха представители на провинциите. В общи линии, както Скарлет го разбираше, всеки получаваше своето и явно страните от Съюза бяха на прав път, щом като от 126 години живееха в световен мир.

Но не така стояха нещата на Луната. Имаше нещо сбъркано в тяхната система.

Влакът започна да намалява. Скарлет хвърли поглед към прозореца. Черният каменист тунел излезе на огромен космически аеродрум, на който цареше оживление. Плочките на пода светеха и хвърляха по тъмните стени сенки от безбройните кораби. Докът беше огромен и пълен с народ. Имаше още няколко линии, по които всяка секунда пристигаха нови влакове. На една от линиите мъже стоварваха храната и стоките, които пристигаха от външните сектори. Те си подвикваха кратки заповеди, които звучаха така, сякаш бяха на чужд език.

— Платформа 22 — повтори си Скарлет, докато вратата на влака се отваряше. — Гледай да не се набиваш на очи.

Уинтър се извърна към нея. В съвършено бистрия й поглед се четеше насмешка.

Принцесата имаше право. И двете бяха мърляви. Целите в кръв. Уинтър беше обичаната от народа принцеса, по-красива от букет рози и по-луда от муха без глава.

Чудо щеше да бъде се слеят с безличната тълпа.

— Можеш да използваш обаянието си — предложи Скарлет.

Връзката се скъса и Уинтър отвърна очи.

— Не, не мога — каза и слезе на перона.

Скарлет я последва. Отдъхна си, когато видя, че нито един човек наоколо не беше облечен с богати одежди и не носеше идиотски украшения на главата си. Това беше място, където се товареха стоки, а не се разхождаха благородници, но това не означаваше, че не ги грози опасност. Тя вече усещаше как работниците спират работата си и ги зяпат.

— Искаш да кажеш, че няма да я използваш.

— Искам да кажа, че няма да я използвам — съгласи се принцесата.

— Поне дръж главата си приведена. — И докато се отдалечаваха от релсите, Скарлет намести покривката върху главата на Уинтър.

Аеродрумът беше огромен и се простираше, докъдето поглед стигаше. От двете страни се нижеха стотици мрачни хангари с издълбани номера над тях. Докато вървяха, Скарлет оглеждаше товара и вниманието й беше привлечено от военни надписи.

Амуниции. Тези боеприпаси заминаваха за Земята, за да подпомогнат военните сили на Луната.

Сдържай се, каза си тя и стисна юмруци. Всяка фибра от съществото й копнееше да вземе някакво оръжие и да подпали и последния сандък на аеродрума.

Сдържай се. Сдържай се.

Като овладя дишането си, тя продължи напред, а Уинтър се мъкнеше след нея. Отляво Скарлет видя надпис Е7, отдясно Е8. Почти бяха стигнали.

С огромно усилие на волята тя се стърпя да не хукне презглава към Платформа 22.

— Да ви помогна ли?

Момичетата спряха. Един работник с мръсен гащеризон се приближи към тях.

— Какво… — Той млъкна и спря погледа си на Уинтър или онова, което се виждаше от приведеното й лице. — Аз… простете ми. Ваше Височество?

Уинтър вдигна глава. Страните на мъжа пламнаха.

— Това сте вие — развълнувано рече той. — Аз не… с какво да ви помогна, Ваше Височество?

Скарлет се наежи. Досега никой не ги беше забелязал. Тя хвана мъжа за ръката, преди да се е поклонил.

— Нейно Височество не желае да я зяпат така. Ако искаш да помогнеш, заведи ни на Платформа 22.

По лицето на мъжа се изписа тревога и той кимна, сякаш се уплаши от нея. Сигурно я беше взел за чародей на обучение.

— Д-дадено. Оттук.

Скарлет го пусна, стрелна с хладен поглед Уинтър и й подсказа с жест да скрие лицето си. Със скована походка мъжът ги поведе покрай плетеницата от линии, товарни платформи и сандъци. Почеса се зад ухото и на два пъти хвърли поглед през рамо.

— Има ли нещо? — с леден тон попита Скарлет.

— Н-нищо. Съжалявам.

— Тогава спри да я зяпаш.

Той отвори уста и Скарлет си помисли, че иска да коментира мръсния им, кървав вид и дори и необичайното присъствие на Уинтър тук. Но мъжът замълча и сведе глава.

Тежки метални врати бяха спуснати пред някои от хангарите, покрай които минаваха, но повечето стояха отворени и вътре се виждаха корабите.

— Виждаш ли? — прошепна Уинтър. — Гъбите и сенките, които танцуват.

Скарлет проследи ръката й. Сенките на космическите кораби по стените наистина наподобяваха танцуващи гъби. Донякъде. Ако човек наклонеше глава и присвиеше очи под точния ъгъл.

— Платформа 22, Ваше Височество.

Скарлет погледна номера над сводестата врата и капсулата вътре. Това беше двуместен кораб, върху който бяха изрисувани отличителните знаци на кралския двор.

— Благодаря ти — отвърна Скарлет. — Това е всичко.

Мъжът сви вежди.

— Ще… ще пожелаете ли да ви придружа и на връщане?

Скарлет поклати глава, хвана отново Уинтър за лакътя, но едва-що направи две крачки и спря.

— Не казвай на никого, че си ни видял — заповяда тя на мъжа. — Ако някой все пак те пита за нас, кажи му, че сме използвали обаяние, за да те принудим да ни помогнеш. Ясно ли е?

Кръглите му очи се спряха върху Уинтър, а тя се усмихна топло. Мъжът се изчерви.

— Не съм сигурен, че това не е самата истина — измърмори той.

Скарлет завъртя очи и повлече принцесата към кораба. Увери се, че работникът си е тръгнал, и чак тогава отвори вратата и натика Уинтър вътре.

— Мини от другата страна, освен ако не смяташ да управляваш това чудо.

Уинтър се подчини безгласно. Скарлет извади ножа и го настани между двете. Затвори вратата и глъчката откъм доковете заглъхна в херметически затворения кораб.

Скарлет въздъхна и заповяда на ръцете си да спрат да треперят. Заповяда на десетките бутони пред очите й да спрат да танцуват. Огледа кабината, отбелязвайки наум нещата, които си приличаха и които се отличаваха от кораба за доставки, който управляваше, откакто навърши петнайсет.

— Ще се справя — прошепна тя и притисна пръсти в главния екран. Той светна. Бутоните също.

Достъпът е отказан.

Тя зяпна ококорена съобщението. Трябваше да го прочете четири пъти, преди да осмисли думите. Почти очакваше тайнственият им помощник да пробие защитната система на кораба и да включи двигателя вместо нея. Нищо подобно обаче не се случи и тогава тя си спомни за цилиндъра, който й даде Хиацинт.

Измъкна го от джоба си и отвори капачето. Откри входа на таблото, затаи дъх и го пъхна вътре.

Над съобщението се завъртя една икона.

И продължи да се върти.

И да се върти.

Стомахът й се сви. Капка пот се плъзна по тила й.

Достъпът разрешен. Добре дошли на борда, кралски страж Хиацинт Глина.

Замаяна, Скарлет нададе победен вик и си отдъхна. Бутна няколко ключа. Двигателят забуча тихо и корабът спокойно и уверено се издигна от магнитната сила под аеродрума. Отвън пред техния хангар няколко товарни кораба си проправяха път към запечатаната зала, която разделяше артемизиански порт Е от празнотата на Космоса. Можеха да се наредят точно зад тях. Никой нямаше да спре кралски кораб, никой дори не би се запитал…

— Почакай — рече Уинтър тъкмо когато Скарлет взе да придвижва кораба напред.

Сърцето на Скарлет едва не изскочи от гърдите й.

— Какво? — попита тя и взе да се оглежда за чародей, страж, изобщо за някаква заплаха.

Уинтър се пресегна напред и надяна през главата й предпазните колани.

— Безопасността е на първо място, Скарлет, дружке. Ние, хората, сме крехки същества.

Уинтър гледаше като омагьосана как ръцете на Скарлет уверено се движат по бутоните на таблото. Огромни железни врати се тръшнаха зад капсулата и те се озоваха с няколко други кораба в херметически затворената зала, където чакаха да ги пуснат от подземния порт на Артемизия. Уинтър откъсна очи от Скарлет и примигващите инструменти и хвърли поглед през рамо към автоматичните плътни врати — тъй стари, сякаш стояха тук отпреди колонизацията на Луната.

Сега те я деляха от аеродрумите, града, двореца.

И Хиацинт.

Скарлет представляваше кълбо от нерви и непрекъснато почукваше с пръсти по инструментите.

— Колко време ще чакаме?

— Не знам. Излизала съм от Артемизия единствено с влака маглев.

— Просто трябва да затворят херметически две-три врати, какво толкова? — Скарлет натисна няколко бутона над главата си. Лампите в кораба постепенно угаснаха. — Някой може да надникне и да те познае. Като нищо ще си помислят, че съм те отвлякла.

— В известен смисъл е точно така.

— Не е! Аз те спасявам от побърканата ти мащеха. Има огромна разлика.

Уинтър премести поглед от вратите към съседните кораби. Повечето приличаха на товарни. Тя се почуди колко ли са тези, които пренасяха боеприпаси и нови войници за сраженията на Земята. И все пак повечето караха доставки към външните сектори или отиваха натам, за да ги натоварят със стоки, които да докарат обратно в столицата. С корабите пътуването през половината Луна беше по-бързо, отколкото с влак маглев.

— На Земята ли отиваме?

Скарлет се намръщи.

— Хиацинт каза, че този кораб няма да може да стигне дотам. Каза да отидем в сектор РМ-9.

Хиацинт. Смелият Хиацинт. Който вечно бдеше над нея.

А тя го беше изоставила.

Скарлет издърпа една от връзките на якето си, чийто край беше мръсен и раздърпан.

— Хиацинт каза, че Вълка е израснал в този сектор. Семейството му може би още живее там.

Уинтър прокара пръсти по предпазните колани и запя на себе си:

– Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият. Аааауууууууу…

— Трябва ни помощ. Някой, на когото можем да имаме доверие. Може би ще успея да убедя родителите на Вълка да ни подслонят. Да ни скрият, докато измислим по-хубав план, а в името на всички звезди, защо толкова много се бавим?

— Ааууууу? — Уинтър примигна насреща й.

Скарлет изсумтя.

— Съсредоточи се. Трябва да си намерим място, където да се скрием от кралицата.

— Тя ще ни намери, където и да отидем. Никъде няма да бъдем в безопасност.

— Не говори така. Хората те обичат, нали? Те ще те защитят. Нас де.

— Не искам да ги излагам на опасност.

— Трябва да се откажеш от този начин на мислене веднага. Той е срещу нас, Уинтър. Отсега нататък искам да мислиш като сървайвър.

Уинтър въздъхна на пресекулки и завидя на Скарлет за живите въглени, които горяха в очите й. В себе си усети единствено празнота и студ. И чупливост.

Скарлет пъхна в устата си една от вървите на якето си и задъвка пластмасовия край.

— РМ-9 — промърмори тя на себе си. — Какво означава това?

— Сектор „Реголитни мини“ 9. Опасен сектор.

— Опасен ли? Защо ще е опасен?

— Заради реголитната болест. Смъртоносна е.

Скарлет изви уста.

— Прилича ми на място, където Левана надали ще те потърси. — Скарлет натисна един екран и отвори карта. — Отлично.

Следващата двойка масивни врати започнаха да се отварят и бавно се плъзнаха в черните каменни стени. Вътре се разля слаба светлина.

— Скарлет?

— Какво? — Скарлет вдигна глава и възкликна: — Най-сетне!

Процепът между вратите се разшири и Уинтър видя, че се намират в пещера, вградена в кратер. Отвъд ръба му се стелеше каменистата лунна пустош. Назъбените скали и надупчената повърхност изглеждаха неприветливи като черна дупка.

— Хиацинт спаси живота и на двете ни — прошепна тя и усети болка в гърдите.

Скарлет се покашля и насочи кораба след другите. Най-отпред бяха ускорителите на корабите, които в близост до изхода пламнаха и ги изстреляха в безвъздушното пространство.

— Можеше да бъде малко по-щедър с информацията, но, да, напомни ми да му благодаря някой ден.

— Левана ще го убие. — Уинтър погледна надолу. Под ноктите й имаше засъхнала кръв, кървави петна имаше по роклята й, а пантофките й бяха подгизнали. Тя примигна и кървавите петна започнаха да се просмукват през плата, да се разстилат.

Уинтър въздъхна уплашена. Това е халюцинация, принцесо.

— Сигурна съм, че има причина да остане в двореца. Сигурно има план.

Корабът им излезе най-отпред на опашката и пред тях се разкри цялата галактика. Дръзка усмивка изви устните на Скарлет.

— Потегляме.

Пръстите й затанцуваха по бутоните и корабът забръмча. Уинтър хвърли последен поглед назад. Корабът подскочи. Стомахът й се преобърна и в следващия миг те отлетяха. Скарлет се разсмя, а кристалният купол, под който се бе скътала Артемизия, остана далеч под тях и все повече и повече се смаляваше…

От устата на Уинтър се изтръгна ридание и тя затисна уста.

— Хей, да ги нямаме такива — рече Скарлет, без да се опитва да прикрие собствения си възторг. — Успяхме, Уинтър. Хиацинт ще се оправи. Вижда ми се издръжлив мъж.

Уинтър стоеше извита на седалката, вратът я заболя, но тя не пожела да откъсне поглед от Артемизия дори когато дворецът и сградите се размиха в едно, светлините съвсем угаснаха и се скриха под купола.

— Тя ще го убие.

— Разбирам, че се тревожиш, но чуй. Ние сме извън този забравен от звездите град. Живи сме, свободни сме, затова спри да униваш.

Уинтър се отпусна на облегалката на седалката. Сълзи напираха в очите й, но тя ги възпря. Вместо това се съсредоточи върху неравномерното си дишане.

Дълго мълчаха и накрая тя усети ръката на Скарлет върху своята.

— Съжалявам. Не беше честно. Знам, че го харесваш.

Уинтър преглътна.

— Обичам го така, както обичам фабриката си за тромбоцити.

— Твоята какво?

— Не знам и аз. Сърцето ми. Тялото ми. Обичам го, всяка частица от него.

— Добре де, обичаш го. Но, Уинтър, на мен той ми прилича на човек, който знае какво върши.

— Той ме закриля — прошепна принцесата. — Винаги ме е закрилял. — Тя се сепна от неочаквания мирис на кръв, който я блъсна в носа. Погледна към скута си и ахна.

— Какво? Какво има?

Уинтър отдръпна роклята от корема си. Кръвта беше попила през ефирния бял плат и той беше станал тъмночервен. Дори покривката беше изцапана с кръв. Зловонието беше тъй силно, че усещаше вкуса му в устата си.

— Уинтър?

— Ннищо, нищо няма — заекна тя и се опита да си представи как кръвта изчезва. Тя обаче закапа надолу по краката й.

— Имаш халюцинации, нали?

Уинтър се облегна назад. Обгърна с пръсти предпазните ремъци. Всичко е плод на въображението ти, принцесо. Това са халюцинации.

— Добре съм. Скоро ще свършат.

— Защо не използваш обаянието си? — тросна й се Скарлет. — Защо трябва да се побъркваш така?

— Няма. — Уинтър с мъка си пое въздух отново.

— Това го разбрах, но защо?

— Това е жестока дарба. Да не бях се раждала с нея по-добре.

— Е, да, но си се родила с нея. Виж се Уинтър, на какво приличаш само. Защо не… знам ли и аз, не ме накараш да повярвам, че косата ти е оранжева? Нещо безобидно?

— Обаянието никога не е безобидно. — Коланите я стягаха. Започна да драска с нокти по ремъците.

— Ако аз притежавах дарбата — продължи Скарлет, без да забелязва как коланът почна да души принцесата, а кръвта бликаше наоколо им, — щях да им дам да се разберат на онези нахакани глупаци. Да видим на тях колко ще им хареса да ги правят на маймуни.

Ръцете на Уинтър лепнеха, хлъзгави, влажни.

— Моят дядо е бил лунитянин. Не съм го познавала, но знам, че е починал в лудница. Допускам, че е направил същия избор като теб. Но той е бил на Земята и се е опитвал да скрие кой е, тъй че може би е имал причина. Но ти? Защо си причиняваш тези мъчения? На кого помагаш така?

— На никого не вредя.

— На себе си вредиш. Защо не използваш дарбата… да правиш добрини?

Въпреки халюцинациите си Уинтър се разсмя.

— Те всички смятат, че правят добро. — Главата й клюмна и тя се вгледа в Скарлет с насълзените си очи. — Мащехата ми е могъща кралица не защото хората се боят от нея, а защото потрябва ли й, може да ги накара да я обичат. Човек си мисли, че ако избере да прави само добрини, това означава, че не може да бъде лош. Ние можем да направим хората щастливи. Можем да им дадем спокойствие, доволство, любов, а кой ще каже, че това са лоши неща. Само че не виждаме как привидността и заблудата се превръщат в своеобразна жестокост.

Корабът потрепери и те полетяха още по-бързо. Луната под тях се замъгли.

— Веднъж — продължи Уинтър, като с мъка изговаряше думите, — веднъж повярвах с цялото си сърце, че върша добро. Но се оказа, че греша.

Скарлет я стрелна с очи, после се обърна към пейзажа наоколо.

— Какво стана?

— Имаше една прислужница, която се опита да се самоубие. Аз й попречих. Насила я принудих да промени решението си. Бях тъй сигурна, че й помагам. — Тя се задъха, сякаш се задушаваше, но не спря да говори, като се надяваше, че халюцинациите ще преминат, ако не им обръща внимание достатъчно дълго време. — Но така само удължих мъченията, на които я подлагаше Еймъри. Нали разбираш, той беше доста привързан към нея.

Скарлет се умълча, но Уинтър не посмя да я погледне.

— Следващия път, когато се опита да отнеме живота си, момичето успя. Едва тогава проумях, че изобщо не съм й помогнала. — Тя преглътна с мъка. — В този ден дадох клетва никога вече да не манипулирам хората. Дори и да вярвам, че правя добро — защото коя съм аз, че да кажа кое е добро за другите?

Коланите отново я стегнаха през корема, впиха се в ребрата й. Кръвта се стичаше върху тях. Скоро щеше да плисне около глезените й. Коланите щяха да я прережат, да я накълцат на парчета с формата на момиче. Бодлива тел, която прерязва плътта й.

Уинтър стисна очи.

Не ме оставяй, принцесо.

След угнетителното мълчание Скарлет измърмори:

— Все трябва да има някакъв начин да превъзмогнеш… това нещо.

Коланите я стегнаха и Уинтър остана без въздух. Тя изплака и отметна глава назад, за да не притиснат трахеята й.

— Какво… Уинтър?

Зад клепачите й затанцуваха звезди. Дробовете й я изгаряха. От къдриците й капеше кръв и попиваше в коланите. Тя се предаде и отпусна тялото си напред. Коланите смазаха корема й, прекършиха ребрата й.

Скарлет изруга, но звукът стигна до нея приглушен и далечен.

Две ръце я заудряха така, като че бяха с дебели ръкавици, бутнаха я назад и опипаха гърлото й. Чу да я викат по име, но от много далеч, сякаш звукът стигаше до нея през цяло море от звезди и всичко бързо гаснеше…

Последваха няколко силни щраквания и коланите се вдигнаха към тавана на кораба.

Уинтър се свлече в ръцете на Скарлет. И двете се бяха превили на две над централната конзола. Скарлет с мъка повдигна главата й, освободи въздухопровода й, а в същото време гледаше да не се разбият в назъбения терен на Луната.

Въздухът нахлу в дробовете на Уинтър. Тя се задъха, взе да гълта жадно. Гърлото й още дращеше, но болката в гърдите й отшумяваше в чезнещите глъбини на халюцинациите. Закашля се и с усилие отвори очи. Кръвта се беше отдръпнала и единствено засъхналите следи от смъртта на Рийо зацапваха роклята й.

— Добре ли си? — изкрещя Скарлет на ръба на истерията.

Уинтър, все още замаяна от липсата на въздух, видя смущението, изписано на лицето й, и прошепна:

— Коланите се опитаха да ме убият.

Скарлет прекара ръка през косата си и се тръшна на пилотската седалка. В далечината през прозореца се виждаха куполи, чиито размери се увеличаваха — бавно, постепенно, а под тях лека-полека започваха да се виждат смътните очертания на сградите.

— Коланите не са виновни — изръмжа Скарлет. — Проблемът е в главата ти.

Уинтър се изкиска, но смехът й бързо бе прекъснат от ридания.

— Имаш право — заекна тя, чувайки гласа на Хиацинт.

Не ме оставяй, принцесо. Не ме оставяй…

Но тя вече беше далеч, далеч.

Синдер не издържаше. Дни наред се спотайваха в малката колиба на Маха Кесли. Вълка и майка му, Трън, Ико и тя — всичките, натикани в мъничките стаи, където щом направеха и крачка, вечно се препъваха един в друг. Макар че почти не мърдаха. А и нямаше къде да отидат. Бояха се да не би да ги чуят през малките прозорци без стъкла, затова общуваха предимно чрез знаци и съобщения, които пишеха на единствения им останал портскрийн. Тишината беше ужасяваща. Бездействието ги задушаваше. Всички агонизираха в очакване.

Синдер често си мислеше за Крес и Скарлет и се чудеше дали са живи.

С приближаването на сватбата се безпокоеше и за Каи.

Мъчеше я и чувство за вина. Не стига че с присъствието си излагаха живота на Маха на смъртна опасност, ами ядяха и прекалено много храна, след като набързо бяха омели мизерните си провизии. Маха не отваряше дума за това, но Синдер се досещаше. Храната във външните сектори се раздаваше на строги дажби, а Маха едва смогваше себе си да изхрани.

Дните си прекарваха, опитвайки да измислят нов план, но след всичките кроежи на „Рампион“, Синдер се обезсърчи, когато отново се озоваха в самото начало. Записът, който бяха направили, стоеше неизползван — копия от него бяха свалени не само на портскрийна, но и на вътрешните компютри на Ико и Синдер. Но какво от това. Без Крес, която трябваше да пробие системата за излъчване, той беше безполезен.

Обсъждаха основаването на народно политическо движение. Маха Кесли можеше да разнесе вестта за завръщането на Селена сред работниците в мините, а оттам мълвата щеше да свърши останалото. А можеха да изпратят хора в тунелите, които да напишат послания по стените. Но това бяха мудни стратегии, които криеха риск от недоразумения, и възможността вестта да стигне до повече хора беше нищожна.

Не без причина Левана държеше поданиците си изолирани едни от други. Не без причина досега никой не се беше опитал да вдигне всеобщ бунт, но не защото хората не го желаеха. По правителствената пропаганда си личеше, че Левана и нейните предци се бяха стремили да внушат на лунитяните вярата, че управлението им е справедливо и предопределено. По графитите в тунелите и по сведените, унили погледи на хората обаче си личеше също, че те вече не вярват в това, ако изобщо някога бяха вярвали.

Чрез глад и заплахи искрите на неподчинението бяха угасени, но колкото повече лунитяни срещаше Синдер, толкова по-твърдо вярваше, че може пак да ги запали.

Трябваше само да намери начин да я чуят.

Маха беше отишла до перона на влака маглев, за да се нареди на опашка и да получи седмичната си дажба храна, а останалите стояха и гледаха холографската карта на Луната. Мина повече от час, но нови предложения почти нямаше.

Синдер започна да губи надежда, а през това време часовникът не спираше да тиктака. Към сватбата. Към коронацията. Към неизбежното им залавяне.

Ненадейно се чу хор от звънтежи и Синдер подскочи. Картата угасна и на нейно място се появи задължително съобщение, което се излъчваше от столицата. И без да поглежда навън, Синдер знаеше, че същото съобщение ще бъде излъчено по вградените върху купола екрани, за да са сигурни в двореца, че всички граждани са го видели.

Пред тях, красив и безочлив, се появи чародеят Еймъри. Синдер се отдръпна. От холографа човек оставаше с усещането, че мъжът се намира в стаята.

— Скъпи лунитяни — подхвана той, — моля ви оставете работата си и ме чуйте. Боя се, че имам да ви съобщя една трагична новина. По-рано днес, Нейно Кралско Височество, принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн, доведената дъщеря на Нейно Величество кралицата, беше открита убита в кралската менажерия.

Челото на Синдер се набръчка и тя се спогледа с приятелите си. Друго не знаеше за принцесата, освен че се слави с красотата си и хората я обичат, което значеше, че Левана я мрази. Беше чувала разказите за белязаното й лице — дело на кралицата, или така поне носеше мълвата.

— В момента преглеждаме записите от камерите, за да открием убиеца и да го изправим пред съда и няма да се откажем, докато не отмъстим за живота на обичаната ни принцеса. Нашата предана кралица е съсипана от тази загуба, но при все това желанието й е сватбата да се състои, както беше запланувана, за да можем в това време на скръб и печал да намерим малко утеха и радост. Погребението на Нейно Височество ще бъде през някоя от идните седмици. Принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн ще липсва на всички нас, но ние никога няма да я забравим.

Лицето на Еймъри се скри.

— Как мислиш, дали Левана я е убила? — попита Ико.

— Няма кой друг — рече Синдер. — Чудно ми е само какво ли е направила принцесата, че да я разгневи.

Трън скръсти ръце.

— Едва ли човек трябва да направи нещо, за да си спечели гнева на Левана.

Небръснат и уморен, капитанът имаше по-занемарен вид и от деня, в който Синдер го срещна в затвора на Ню Бейджин. Досега никой не се бе осмелил да повдигне темата за изоставената Крес, но Синдер знаеше, че от всички той най-тежко понасяше загубата й. Още когато се видяха във Фарафра, тя усети, че Трън се чувства отговорен за Крес, но за първи път се питаше дали пък чувствата му не са по-дълбоки.

Най-неочаквано Вълка вдигна рязко глава и впи поглед в покрития с плат прозорец.

Синдер застина неподвижно, готова според това, което налагаше невидимата заплаха, да зареди куршум в пръста си или да използва лунната си дарба, за да защити себе си и приятелите си. Усети как напрежението наоколо се покачва. Всички се смълчаха и зяпнаха Вълка.

Носът му помръдна. Той свъси още повече вежди. Недоверчиво. Подозрително.

— Вълк? — подкани го Синдер.

Той отново подуши въздуха и очите му грейнаха.

В следващия миг прелетя покрай групичката им, изскочи навън и тръшна входната врата.

Синдер скочи на крака.

— Вълк! Какво…

Твърде късно. Тя изруга. Сега не му беше времето техният съюзник мутиралият вълк да търчи из сектора и да привлича погледите върху себе си.

Тя нахлузи обувките си и хукна след него.

Вълка помогна на Скарлет да почисти и превърже ранения си пръст, без да пита какво точно се е случило. По израза на лицето му личеше, че е готов да разкъса гърлото на кралица Левана, но движеше ръцете си спокойно и внимателно. Когато приключиха, Скарлет настоя да й даде време да се изкъпе и при все че Вълка бе на ръба на отчаянието, кратката раздяла си струваше. Тясната баня в дома от детството му съвсем не тънеше в разкош, но беше много по-удобна от дупката в менажерията и когато излезе оттам, тя се чувстваше като преродена. Двете с Уинтър получиха нови дрехи от мизерния запас на Маха Кесли, докато техните се изперат, но Скарлет вече нямаше търпение да си вземе обратно якето. То беше станало част от личната й защита.

— Не мога да повярвам, че сте отвлекли принц Каи — рече тя и извади гвоздейчето от завесата на предния прозорец, за да надникне навън. Сините маргаритки в саксията бяха единственото цветно петно наоколо.

— Император Каи — поправи я Вълка. Той се беше облегнал на стената и държеше подгъва на ризата й. Уинтър на свой ред влезе в банята, а през това време останалите се събраха в кухничката и се опитваха да стъкмят нещо за ядене. Някой подметна думата дажби и Скарлет се замисли, че това бедно домакинство не може да храни гости, и то толкова много. Майката на Вълка скоро щеше да се върне със седмичния си порцион, но продуктите, естествено, бяха за сама жена.

Как ли се чувстваше Вълка, питаше се Скарлет, завръщайки се у дома след повече от десет години, вече голям мъж, с белези и остри зъби, и с кръвта на безбройните жертви по ръцете си?

А сега и с… момиче.

Опитваше се да пропъди мисълта за срещата с майка му. Струваше й се необичайно, ужасно.

— Да, император. — Тя отново заби гвоздейчето. — Странно е, след като осемнайсет години наред слушам клюкарските новини, които не спираха да обсъждат „любимия принц на Земята“. — Тя взе една от възглавниците от канапето и я пъхна под краката си. — Имах негова снимка на стената, когато бях на петнайсет. Grand-mere я изряза от една кутия с овесени ядки.

Вълка се намръщи.

— Но сигурно половината момичета на света са имали същата снимка от същата кутия с овесени ядки.

Вълка разкърши раменете си и Скарлет се усмихна шеговито.

— О, не. Нали няма да се сбиеш с него за лидерство в глутницата? Ела тук. — Тя му махна с ръка и за част от секундата той се намери при нея. Смръщеният му поглед се смекчи, щом я притисна до гърдите си.

Тази негова отраканост беше нещо ново за нея, съвсем различна от свенливостта му, с която беше свикнала. На „Рампион“ той вечно прикриваше чувствата си, сякаш не искаше да разруши несигурното доверие помежду им, което започнаха да градят след Париж.

Сега, когато я целуваше или я прегръщаше, Скарлет имаше чувството, че заявява правото си над нея. При нормални обстоятелства тя щеше да изнесе цяла тирада за независимостта в една връзка, само дето й се струваше, че самата тя отдавна е заявила правата си над него. Взе решението и за двама им още когато настояваше да зареже оперативната група заради нея, още когато го завлече на борда на онзи кораб, за да го отведе далеч от всичко, което той познаваше. Сега й принадлежеше, както и тя на него.

Само дето все още се питаше дали онова, което имаше между тях, не се е променило отново. До днес смяташе, че когато всичко свърши, Вълка ще си отиде с нея във фермата, но ето че той се бе завърнал при майка си, а тя беше единствената му роднина. Скарлет вече не можеше да си мисли, че освен нея няма други важни хора в живота му и нямаше да бъде честно да го кара да избира между нея и семейството, от което е бил отделен. Не сега, а може би и никога.

В кухнята се чу затръшване на шкаф и звукът я избави от мислите, за които не беше готова. Та тя току-що го бе намерила отново. Чу Трън да говори за замразен картон, а Ико го обвини в липса на такт към онези, които нямат вкусови рецептори.

Скарлет облегна главата си върху рамото на Вълка.

— Толкова се тревожех за теб.

— Тя се тревожела за мен? — Вълка я дръпна, за да я погледне. — Скарлет… те те отвлякоха, а аз стоях безпомощен. Не знаех жива ли си и дали не са те… — Той потръпна. — Бях готов да убия всеки, за да те измъкна. На всичко бях готов, за да те върна. Единствено мисълта, че ще кацнем на Луната, ме спаси от лудост. — Челото му се сбърчи. — Макар че един-два пъти леко откачих.

Скарлет го сръчка с лакът.

— Това не би трябвало да звучи романтично, но така звучи.

— Вечерята е сервирана. — Трън се появи от кухнята с чиния във всяка ръка. — И под вечеря имам предвид воднист кафяв ориз и пресолено месо върху стари солени бисквити. Вие, лунитяните, наистина знаете как да живеете.

— Вземахме продукти само от килера — каза Синдер, когато двете с Ико влязоха във всекидневната, която едва ги побра. — Пресни зеленчуци няма, а Маха и бездруго ни даде предостатъчно.

Скарлет хвърли поглед към Вълка.

— Преди си мислех, че не си опитвал домати и моркови, защото на Луната не растат зеленчуци, но не е това причината, нали? Просто не стигат до външните сектори.

Той сви рамене, без намек от самосъжаление.

— И аз не знам какво могат да отглеждат в селскостопанските сектори. Но каквото и да е, главата си залагам, че не може да се сравнява с „Ферми и градини Беноа“. — Очите му просветнаха и за своя изненада Скарлет отново се изчерви.

— От вас ме заболя коремът — измърмори недоволно Трън.

— Не, от месото е — рече Синдер, докато теглеше със зъби едно мистериозно парче сушено месо.

Храната не беше вкусна, но не беше и по-лоша от онази, която й даваха в менажерията, и Скарлет с апетит изяде малката си порция. Уинтър излезе от банята. От черните й къдрици още капеше вода, панталоните й бяха доста къси, блузата не й беше по мярка, но тези неща с нищо не разваляха хубостта й. Когато влезе при останалите, всички внезапно се умълчаха. Принцесата коленичи на пода до масичката и огледа храната с тъжни, унесени очи.

Първа се обади Скарлет.

— Не е това, с което си свикнала — рече тя и побутна две-три бисквити към нея, — но все нещо трябва да ядеш.

Уинтър се засегна.

— Не съм придирчива. — Но лицето й се смекчи, когато пак погледна бисквитите. — Просто не бях помисляла колко задоволена съм била с всичко. Знаех, че във външните сектори условията на живот са тежки, но не чак толкова. Хората са гладували, за да може моят стомах да се засища всеки ден. — Тя въздъхна, седна на пети и скръсти ръце в скута си. — Не съм гладна. Някой друг може да изяде моя пай.

— Уинтър…

— Не съм гладна. — Скарлет не я бе чувала да говори с такава непреклонност. — Не бих могла да ям дори и да опитам.

Скарлет се намръщи, но отстъпи. В крайна сметка Вълка омете бисквитите с известно чувство за вина.

— От Хиацинт си научила къде да ни откриеш, нали така каза? — подхвана Синдер. Раменете й бяха напрегнати. От мига, в който Скарлет обясни каквото можа за бягството им, стана ясно, че Хиацинт не е любимец на приятелите й. — А той откъде е научил?

— Сигурно от вашата миниатюрна приятелка — отвърна Уинтър.

— Нашата миниатюрна приятелка? — повтори Синдер.

Уинтър кимна:

— Крес, нали така беше?

Обгърна ги тишина, която сякаш изсмука кислорода от стаята.

Трън пръв се приведе напред:

— Крес? Ти си се видяла с Крес?

— Не съм я виждала от няколко дни, но Хиацинт я заведе на сигурно място при него.

— О! Това ме подсети за нещо. — Скарлет извади малкия цилиндър. — Хиацинт ми го даде и каза, че вътре има съобщение от ваш приятел. Може би говореше за Крес.

Трън грабна цилиндъра и започна да го разглежда.

— Какво е това? Как се пуска?

Синдер го измъкна от него и го мушна в холографската сфера на стената. В средата на стаята светна холографски образ.

Скарлет едва позна хакера на кралицата — беше я виждала само веднъж по комлинка. Дългата немирна коса на момичето беше подстригана късо, а кожата й, макар и още бяла, неотдавна бе видяла слънцето.

Трън скочи от мястото си, обиколи стаята и се настани най-отпред. Крес заговори:

— Здравейте. Ако гледате това, значи нашите мили приятели от двореца са ви намерили. Щеше ми се и аз да съм с тях. Сегашният ми защитник ми предложи да избягам, но аз трябваше да остана тук, за да улесня бягството им. Знам, че ще ме разберете. Но исках да ви кажа, че съм добре. В безопасност съм, жива и здрава, и знам, че вие ще дойдете да ме спасите. Когато това стане, аз ще съм готова. А дотогава обещавам да се крия и да внимавам. — Крес замълча. Мимолетна усмивка премина по устните й като доказателство за куража й, но очите й все така бяха изпълнени със страх. Тя въздъхна дълбоко и продължи: — Моето отсъствие сигурно е променило някои неща за вас, защото вие разчитахте на помощта ми за плановете си. Направих програма в този файл. Пъхнете цилиндъра в универсалния порт в приемателя на купола и следвайте стъпките. Заключила съм програмата със същата парола, която ползвахме на кораба, в случай че устройството попадне в неподходящи ръце. — Тя сведе клепки и отново се появи онази лека усмивка. — Дано съобщението ми ви завари в добро здраве… Липсвате ми. — Тя понечи да каже още нещо, но се поколеба и замълча. Миг по-късно съобщението завърши.

Всички се взираха в празното пространство, където допреди малко виждаха Крес. Скарлет си играеше с ципа на якето. Вече беше сигурна, че това момиче ги е закриляло по време на бягството им с Уинтър. Тя бе спасила живота им, жертвайки своя.

— Смело, глупаво момиче — измърмори Трън и отново се отпусна на пода. На лицето му се изписа облекчение, но и още по-силно притеснение.

— Значи тя все още е с Хиацинт — обобщи Синдер. — Аз… благодарна съм му за стореното, но… не ми харесва нито че знае къде сме, нито че Крес е в негови ръце. Нямам му доверие.

Уинтър я зяпна слисана.

— Хиацинт е добър човек. Той никога няма да предаде нито Крес, нито теб.

— Малко късно — обади се Трън. — Вече го направи.

Уинтър сплете пръсти.

— Той съжалява за предателството си. Не го е направил нарочно. Просто… трябвало е да се върне на Луната. Заради мен.

Ико издаде някакъв звук, който трябваше да означава сумтене. Скарлет килна глава и огледа андроида. Любимите дребни недостатъци на контролната система на „Рампион“ бяха малко обезпокоителни в хуманоидното й тяло.

— Вярно е — настоя Уинтър и присви очи. — Аз разбирам защо не му вярвате, но той се опитва да поправи грешката си. Той иска да те види възкачена на трона колкото всеки друг.

— И наистина спаси живота ми — добави Скарлет. Сетне, след като помълча, сви рамене. — Сигурно защото съм му била нужна да спася нейния, но все пак не е без значение.

Трън скръсти ръце и рече ядно:

— На мен ми се ще да се беше постарал да прати и Крес с вас.

— Поне сега знаем, че е жива — обади се Синдер.

Трън изръмжа.

— Знаем само, че още е в Артемизия, и то под закрилата на човек, който веднъж ни предаде. Принцесата смята, че Хиацинт е на наша страна. Добре. Но това не променя факта, че той ни продаде в Ню Бейджин, и аз съм сигурен, че пак ще го стори, ако се налага да спаси собствената си кожа.

— Напротив, него изобщо не го е грижа за собствената му кожа. — Гласът на Уинтър беше остър, а раменете й трепереха. — Грижа го е единствено за моя живот, а аз ще бъда вечно в опасност, докато мащехата ми е кралица. — Тя се обърна към Синдер. — Той ще стори всичко по силите си, за да подпомогне успеха на твоята революция. Аз също.

Дългото мълчание беше последвано от недоволството на Трън:

— Още не съм се отказал да му разбия мутрата, ако някога пак го видя.

Скарлет завъртя очи.

Синдер взе да тупа с пръст по масата.

— Не разбирам защо Левана се е опитала да те убие точно сега. Тя има Каи. Получава всичко, което иска.

— Сигурно се бои да не изгуби контрол над Луната — обясни Уинтър. — Особено сега, когато се носят слухове, че истинската кралица все още е жива. Обзема я параноя, страхува се от скрити заплахи.

Синдер поклати глава.

— Но ти не си й истинска дъщеря. Нямаше ли някакво поверие за кръвната линия?

— Да. Само човек с кралска кръв може да седне на престола на Луната. Според вярването, ако на трона се качи обикновен човек, дарбата на народа ни ще изчезне. Имало е безброй проучвания, които доказват истинността на поверието.

Скарлет се разсмя.

— Нека да отгатна — проучванията са били заплатени от кралското семейство.

— Има ли значение? Дали хората вярват, или не, мащехата ми е отчаяна и на всяка цена иска да задържи властта в ръцете си. Затова се опита да ме убие.

— Хубаво — рече Синдер. — Когато хората се отчаят, правят големи грешки — като този опит за убийство например. — Тя се облегна назад върху ръцете си. — Доколкото мога да преценя, хората те обичат. Ако научат, че Левана се е опитала да те убие, това може да ги убеди да изберат мен пред нея. Чуй ме, Ваше Височество — ние имаме запис. Ако програмата на Крес тръгне, ще можем да го излъчим във всички външни сектори. В него ще разкажа на всички коя съм аз, ще ги помоля да застанат на моя страна и заедно да сложим край на управлението на Левана. — Тя си пое дъх. — Искам да включим и твой запис, за да покажем на народа, че си жива и че Левана е направила опит да те убие. Твоята подкрепа ще реши всичко. За тях и за мен.

Уинтър дълго мисли, гледайки я в очите, сетне въздъхна.

— Съжалявам, но не мога. Левана не бива да узнава, че съм жива.

— Защо? — намеси се Скарлет. — Хората те обичат. Те имат право да знаят истината.

— Тя заповяда на Хиацинт да ме убие — рече Уинтър с отслабващ глас, — а той стори всичко, за да нагласи нещата така, сякаш е изпълнил заповедта й. Няма да застраша живота му, като разкажа истината. Колкото по-дълго Левана вярва, че Хиацинт й е предан, толкова по-дълго животът му е вън от опасност. — Тя отново вдигна поглед. — А също и животът на Крес.

Трън извърна очи.

— Съжалявам, че не мога да ви помогна. Не знам дали има значение, но имате подкрепата ми, само че тя ще трябва да остане в тайна. — Уинтър се приведе и Скарлет видя как потъва в тревогата за живота на Хиацинт. Да можеше да й предложи утеха. Но беше прекарала достатъчно време в ръцете на Левана, за да знае, че няма думи, с които да успокои Уинтър.

— Добре — примири се Синдер. — Разбирам. Да се надяваме, че записът ще пожъне успех и без теб.

Входната врата се отвори и всички се стреснаха. Скарлет се извърна и видя една жена да затваря вратата. Беше облечена с прашен гащеризон и носеше стара дървена кутия с храна. Имаше черната коса и смуглата кожа на Вълка, но беше дребна като врабче. Вълка би могъл да я смачка с върха на пръстите си.

Тази мисъл накара Скарлет да се почувства странно.

Всички си отдъхнаха. Всички без Скарлет и Вълка, чиято ръка се бе превърнала в желязо около раменете й.

Маха се облегна на вратата и огледа стаята с весела усмивка.

— Раздаваха захар — рече радостно — в чест на предстоящата… — Гласът й заглъхна, щом зърна Скарлет в прегръдката на Вълка.

Уинтър се надигна и привлече учудения й поглед към себе си. Скарлет скочи на крака, но Маха вече гледаше със зяпнала уста.

Уинтър направи реверанс.

— Вие трябва да сте мама Кесли. Аз съм принцеса Уинтър Хейл-Блекбърн и ужасно много съжалявам за бисквитите.

Маха се взираше в нея онемяла.

— Дано не възразявате, че така се натрапихме в дома ви. Вашето вълче ни посрещна. Той е учудващо мил, имайки предвид при тези зъби. И тези мускули. — Уинтър повдигна очи към олющената мазилка около вратата. — Напомня ми на друг вълк, когото някога познавах.

Скарлет изкриви лице.

— Ваше… Ваше Височество — заекна Маха. Целият й вид говореше, че не знае дали да се бои, или да се чувства поласкана от оказаната й чест.

— Мамо, това е Скарлет. Онова момиче, за което ти разправях — момичето, което чародейката отвлече от нашия кораб. Била е тикната в затвора в двореца, но… но е избягала. Това е тя. Скарлет.

Маха още гледаше със зяпнала уста.

— Землянката.

Скарлет кимна.

— Наполовина. Дядо ми е бил лунитянин, но никога не съм го срещала. Освен това не притежавам, ъъ… дарбата.

Изведнъж при тези думи й хрумна, че Маха сигурно притежава дарбата. Всички я притежаваха в една или друга степен, нали? Дори Вълка като малък, преди учените да поровят в гените му и да го лишат от нея.

Ала й беше трудно да си представи как тази дребничка женица злоупотребява с нея, както правеха в столицата. Дали пък не разсъждаваше наивно? Колко трудно беше да живееш в това общество, в което никога не знаеш кой кого манипулира.

— Здравей, Скарлет — поздрави я Маха и се овладя, колкото да се усмихне. — Зеев е пропуснал да ми каже, че е влюбен в теб.

Скарлет усети как лицето й се обагря в червено като косата й.

Трън измърмори:

— То пък като че ли не се вижда с просто око.

Синдер го срита.

Вълка улови Скарлет за ръка.

— Не знаехме дали е жива. Не исках да ти казвам за нея, защото… защото можеше никога да не се запознаете.

Скарлет стисна ръката му. Той стисна нейната.

Някъде из спомените й изплува гласът на баба й, който й напомни да се държи възпитано.

— Много се радвам да се запознаем. Аз… благодаря за гостоприемството.

Маха остави кутията с провизиите до вратата, прекоси стаичката и прегърна Скарлет.

— С нетърпение чакам да те опозная. — Пусна я, обърна се към Вълка и сложи ръце на раменете му. — Когато те отведоха, се боях, че никога няма да познаеш любовта. — Прегърна го, а усмивката й грееше като букет сини маргаритки. — Толкова съм щастлива. Толкова много.

— Свършихме ли вече с прегръдките и сълзите? — попита Трън, като масажираше слепоочията си. — Кога ще започнем пак да обсъждаме революцията?

Този път Ико го срита.

— Знаех си, че си влюбена в него. — Уинтър потупа лакътя си с пръст. — Не мога да разбера защо никой никога не ме слуша.

Скарлет я изгледа, но в погледа й нямаше ярост.

— Права си, Уинтър, това е пълна мистерия.

Лин Пърл слезе от асансьора, преметнала през рамо дръжките на дамската си чантичка. Тресеше се, посиняла от ярост. Откакто Синдер устрои онова зрелище на бала и разкри, че освен откачен киборг е и още по-откачена лунитянка, светът на Пърл се сгромоляса.

Отначало имаше дребни трудности — дразнещи, но поносими. Останали с майка си без прислужницата киборг и без пари да наемат нова помощница, от Пърл вече се очакваше да помага в апартамента. Изведнъж тя се озова с домашни задължения. Изведнъж майка й искаше от нея помощ за пазаруването, настояваше да си готви сама и даже да мие чиниите, когато свърши, при все че точно тя безразсъдно бе продала единствения им работещ андроид.

Но това можеше да се преживее, ако социалният й живот не се бе разбил на парчета заедно с достойнството й. Само за една нощ Пърл се превърна в парий.

Отначало приятелите й приеха спокойно събитията. Смутени и изпълнени със съчувствие, те се тълпяха край нея, като че тя беше някаква знаменитост, и тръпнеха да узнаят всички подробности. Съчувстваха й, задето осиновената й сестра е била такава напаст. Искаха да чуят всяка ужасна случка от детството им. Тъй като беше момиче, което на косъм се е отървало от смъртта, всичките им разговори се въртяха около нея, тя беше обект на цялото им любопитство.

Постепенно интересът позамря, когато Синдер се измъкна от затвора и остана на свобода твърде дълго. Името й стана синоним на предател и постепенно взе да повлича и Пърл със себе си.

Тогава майка й, невежата глупачка, реши несъзнателно да помогне на Синдер в отвличането на император Каи, като й даде техните покани за сватбата.

Размени ги за салфетки. Салфетки!

Но така и не разбра какво се е случило. Няколко часа, преди кралската сватба, когато вече бяха пременени в най-хубавите си рокли, майка й претърси апартамента от край до край, прерови всяко чекмедже, лази на четири крака, за да надникне под мебелите, и претършува всички джобове в гардероба. А през цялото време ругаеше и се кълнеше, че поканите са били в ръцете й, че тази сутрин ги е видяла с очите си, когато онази неприятна жена от двореца ги донесла и обяснила грешката и, ах, къде ли са се дянали?

Естествено, изпуснаха сватбата.

Пърл опищя света, рева и се скри в стаята си, за да гледа предаването на живо, което започна с разказ за сватбените традиции и украсата на двореца, а завърши с ужасните репортажи за нападението над двореца и изчезването на император Каи.

Всичко това беше дело на Лин Синдер. Доведената сестра чудовище на Пърл за пореден път провали живота й.

Два дни бяха нужни на дворцовата охрана, за да проследи поканите на някой си Бристолдарен (който си беше останал у дома в Канада в приятната компания на бутилка изискано вино) обратно до истинските покани на Лин Адри и нейната дъщеря Лин Пърл. Едва тогава майка й проумя, че Синдер я е направила на глупачка.

Това беше последната капка за приятелите на Пърл.

— Предатели — ги нарече Мей Синг. Тя обвини нея и майка й, че са помогнали на киборга, и така са застрашили живота на Каи.

Бясна, Пърл излетя навън, крещейки, че на нея не й пука, и те могат да вярват в каквото поискат. Тя беше жертва и не можеше да търпи тъй наречените й приятелки да сипят обвинения върху нея. И без тях си имаше достатъчно проблеми.

Пърл очакваше, че те ще се спуснат след нея и един по един ще й се извинят.

Само че не стана така.

По целия път до къщи тя вървя със стиснати юмруци.

Синдер. Вината беше на Синдер. Откакто Пеони, не, откакто баща им пипна чума и те й го отмъкнаха. Вината за всичко беше на Синдер.

Каримджи, съседката от 1216, не се помръдна, когато Пърл мина като вихър покрай нея. Тя блъсна жената в стената и спря, колкото да я изгледа убийствено — старата мързелива вещица да не би да е ослепяла? — но онази само високомерно изсумтя.

След бала на Пърл често й се налагаше да се сблъсква с подобна реакция. Коя беше тази жена, че да гледа отвисоко нея и майка й? Една дърта вдовица, чийто мъж беше починал, защото обичаше чашката, а сега тя седеше по цял ден във вмирисания си на зеле апартамент и се любуваше на жалката си колекция от керамични маймуни.

И тя се смяташе за нещо повече от Пърл?

Целият свят се бе обърнал срещу момичето.

— Много извинявайте — процеди Пърл през зъби и закрачи ядно към своя апартамент. Вратата беше открехната леко, но Пърл не обърна внимание и я отвори с такъв замах, че тя се блъсна в стената.

Момичето се вкамени.

Дневната беше с краката нагоре. Беше в още по-окаяно състояние, от деня, в който майка й я претършува за тъпите покани.

Картините и гравираните плочи бяха съборени от полицата на камината, чисто новият нетскрийн лежеше на пода, а урната с праха на Пеони…

Стомахът на Пърл се преобърна. Вратата се върна обратно и я удари по рамото.

— Мамо? — рече тя и прекоси антрето.

Замръзна. От гърлото й се надигна писък, но замря в ужасено цвърчене.

Той се бе облегнал на отсрещната стена на дневната. Външно приличаше на мъж, но раменете му бяха приведени, а на огромните му ръце имаше дълги нокти. От устните на изкривената му муцуна стърчаха зъби, а черните му, стъклени очи бяха хлътнали навътре.

Пърл изхленчи. Инстинктът я караше да отстъпи назад, но в същото време й казваше, че няма смисъл.

Главата й се изпълни със стотици ужасяващи разкази, от новини до прошепнати клюки.

Убийствата са напосоки, казваха хората.

Във всеки миг лунните чудовища можеха да бъдат навсякъде. В нападенията им нямаше никаква логика, никаква последователност. Те се втурваха в някоя претъпкана с офиси сграда и избиваха всички до крак примерно на деветия етаж, а оставяха останалите на мира. Убиваха заспали деца в леглата им, но пощадяваха братята им в другия край на стаята. Разчленяваха мъже, които притичваха от ховъра до къщата си, после звъняха на звънеца, за да могат близките им да ги открият все още кървящи на стъпалата отпред.

Ужасът се коренеше в липсата на последователност. В жестокостта и безчувствения начин, по който подбираха жертвите си, а сетне оставяха куп свидетели, за да разнесат страха.

Всеки го грозеше опасност.

Абсолютно всеки.

Но на Пърл не й беше минавало през ума, че могат да дойдат и тук, в техния малък апартамент, в този многолюден град…

А и войната беше прекратена. Нападения нямаше от няколко дни. Защо сега? Защо нея?

От гърлото й се изтръгна стон. Съществото се изсмя и тя осъзна, че когато то влезе, дъвчеше нещо. Сякаш си бе взело закуска от хладилника.

Мамо.

Пърл се разхлипа и понечи да побегне.

Вратата се затвори с трясък. На пътя й се изпречи още едно същество.

Разплакана и разтреперана, тя се свлече на колене.

— Моля ви. Моля ви!

— Сигурен ли си, че не бива да я ядем? — попита този до вратата. Думите му едва се разбираха заради грубия, дрезгав глас. Той сграбчи Пърл за ръката и я вдигна на крака. Тя изпищя и се опита да се измъкне, но онзи стискаше безпощадно. Вдигна я така, че да може хубаво да я разгледа. — Само да я опитам? Изглежда толкова вкусна.

— Но мирише на кисело.

Въпреки истерията си Пърл също усети миризмата. Между краката и беше мокро. Простена, краката й отново се подкосиха и тя увисна на ръката на чудовището.

— Господарката каза да ги заведем без косъм да е паднал от главата им. Ако искаш да си ръфнеш малко, давай. Нейният гняв, твоята глава.

Онзи, който държеше Пърл, допря нос до лакътя й и я подуши с копнеж. После пусна ръката й и я преметна през рамо.

— Не си струва — изръмжа той.

— Съгласен съм. — Вторият звяр се приближи и ощипа Пърл по лицето с грамадната си космата ръка. — Но може да ни дадат да я пробваме, когато свършат.

— Ето я къщата на охраната — рече Трън, приклекнал в една уличка между Ико и Вълка. За стотен път, откакто тръгнаха от дома на Маха, той опипа джоба си, в който беше пъхнал цилиндъра със съобщението на Крес.

— Имах по-големи очаквания — каза Ико.

Както всичко друго в този сектор, къщата на охраната беше мрачна и покрита с прах. Беше изградена от камъни, но нямаше прозорци и това я превръщаше в една от сградите, които се превземаха най-трудно. Трън рядко бе виждал подобно нещо. На пост пред вратата стоеше униформен войник, в ръцете си държеше пушка, а лицето му бе скрито зад шлем и маска срещу прахоляка.

Вътре беше оръжието, техниката по поддръжка на купола, килията за нарушителите на закона, преди да ги пратят на съд в Артемизия и в малкия контролен център за достъп до електрическата и охранителната система на купола. Но най-важно, тук се намираха предавателите, които свързваха този сектор със системата за излъчване на правителството.

— С колко време разполагаме? — попита той.

— Две минути и четиринадесет секунди, преди следващият патрул да се появи — отвърна Ико.

— Вълк, ще се справиш.

Вълка показа острите си зъби, сетне стана и излезе от уличката. Трън и Ико се скриха, за да не ги видят.

Груб глас извика:

— Спри и се идентифицирай!

— Специален агент алфа Келси. Тук съм по заповед на чародея Яил. Трябва да проверя оръжието ви.

— Ти си от специалните. Какво правиш тук… — Тихо възклицание, а после — кратко боричкане и глухо тупване. Трън се приготви за оглушителния изстрел, но той така и не прозвуча. Когато се възцари тишина, с Ико отново надникнаха иззад ъгъла.

Вълка вече беше завлякъл безжизненото тяло на войника до вратата и допря пръсти в екрана. Трън и Ико хукнаха към него и в този миг вратата се отвори. Завлякоха вътре стража.

Отвътре къщата изглеждаше пак толкова мрачна, както и отвън. Не беше прашно, но беше неприветливо, светлината едва мъждееше. По-голямата част от пространството в главното помещение се заемаше от грамадно писалище, което ги отделяше от двете решетъчни врати на задната стена.

Без да губи време, Трън свали грубата риза, която носеше, за да прилича на работник. Клекна до стража и свали униформената му риза. Мъжът беше малко по-едър от него, но май щеше да му стане.

— Нали няма да ти трябва помощ? — В гласа на Ико се усещаше нескрита надежда, докато гледаше как Трън измъква безжизнените ръце на войника от ръкавите.

Трън спря и я изгледа кръвнишки, сетне си спомни за цилиндъра, извади го и го пъхна в ръката й.

— Хващай се за работа.

Ико отдаде чест и се хвърли зад писалището. Намери универсалния вход, мушна вътре цилиндъра и скоро Трън дочу веселото й тананикане. Един екран се включи и Ико гордо заяви:

— Парола: Капитанът е крал!

Трън изви устни и измъкна ризата през главата на мъжа.

— Стана! Вътре съм! Вече качвам програмата.

Вълка помогна на Трън да върже тежките предпазители за раменете си.

— Още малко и… готово! Избирам секторите, които да получат променения софтуер, и качвам записа на Синдер на опашката… Еха, Крес го е направила изключително просто.

Трън измуча, защото не искаше да слуша каква прекрасна работа е свършила Крес отдалеч. Искаше му се да е при тях.

Той спусна маската на лицето си, за да скрие намусеното си лице, и натика крака в ботушите на мъжа. Вдигна въпросително вежди към Вълка.

— Става — кимна Вълка.

— Трябват ми поне четири минути — рече Ико.

— Имаш ги. Две почуквания означават неприятност, три — брегът е чист. — Трън грабна пушката. Чу как Вълка изпука кокалчетата си и се измъкна навън, за да заеме мястото на стража. С лекота надяна мрачната физиономия и изправената войнишка стойка и с радост си каза, че поне веднъж обучението в армията ще му свърши работа.

Отброи шест секунди и стражът, който патрулираше в тази част на купола, се показа по улицата. Мина покрай Трън, преметнал пушка през рамо, оглеждайки се за шляещи се граждани и работници.

Дори и да беше погледнал Трън, той така и не разбра. Беше се втренчил в хоризонта, сериозен и непоколебим.

Войникът отмина.

Зад маската Трън се подсмихна.

— Брей — прошепна Скарлет. — Хубава реч.

Сърцето на Синдер биеше тревожно.

— Благодаря ти. Каи е авторът на по-голямата част.

Тя погледна надолу към празната редица от къщи. Малцината, които бе зърнала преди това, още се мотаеха наоколо, вдигнали очи към купола. Досега миньорите и работниците трябваше да са се върнали, но улиците все така пустееха. Под купола цареше вакуумна тишина.

Беше направила първия си ход, но не беше уплашена. Толкова дълго бягаше. Откакто Левана я видя на бала на Източната република, все трябваше да се крие.

Но край. Чувстваше прилив на сили. Беше готова. На записа изобщо не приличаше на глупачка, напротив, говореше като кралица. Като революционер. Като човек, който може да доведе бунта до край.

— Хайде, ела — подкани я Скарлет и тръгна напред. — Да идем да видим какво става.

Синдер забърза след нея. Откъм централния площад се чуха викове и отдалеч се виждаше как хората се пръсват към домовете си, макар че нерядко се спираха и поглеждаха назад. Когато наближиха, виковете се превърнаха в гръмовни заповеди.

Стражите от сектора си бяха пробили път през тълпата, а в юмруците си стискаха дълги, тънки палки.

— Движете се! — изкрещя един от тях. Лицето му беше скрито зад шлема и маската. Само очите се виждаха. — Четири минути до вечерния час! Мотаенето е строго забранено и никакъв запис няма да промени това!

Синдер и Скарлет се скриха зад една количка за доставки.

Хората се бяха събрали на малки групи. Косите и дрехите им бяха покрити с реголитен прах. Неколцина бяха навили ръкави и на ръцете им се виждаха татуировките РМ-9. При приближаването на стражите повечето сведоха очи и отстъпиха пред палките, които можеха да се обърнат срещу тях. Но почти никой не си тръгна.

Единият от стражите улови един човек за лакътя и го изблъска от бълбукащия фонтан в центъра на купола.

— Разотивайте се всички! Не ни карайте да пратим доклад за неподчинение.

Изнурените работници се спогледаха, отпуснаха рамене. Започнаха да се разотиват. Групичките се разпръснаха, без никой да изкрещи една гневна дума към стражите.

Синдер зяпна обезсърчена. Сърцето й се сви.

Хората не се бореха.

Не се защитаваха.

Предадоха се пред насилниците, както бяха правили досега.

Обзе я разочарование и тя тежко се отпусна върху количката. Нима не е била достатъчно убедителна? Нима не бе успяла да внуши колко е важно всички до един решително да се вдигнат на бунт? Нима се беше провалила?

Скарлет сложи ръка на рамото й.

— Това е само един сектор. Не се отчайвай. Не знаем как е в другите.

Мили думи, но Синдер видя върху лицето на Скарлет да се отразява собственото й разочарование. Възможно е в другите сектори да беше по-различно. Нямаше как да знаят. Но това, което видя тук, не й даваше никаква увереност.

— Не ме пипай! — изкрещя някакъв мъж.

Синдер надникна иззад количката. Един страж гледаше отвисоко мършав мъж с болнава, бледа кожа. Въпреки че тялото му се бе превило от слабост, мъжът стоеше срещу стража със свити юмруци.

— Няма да се прибера вкъщи само за да спазя вечерния час. Заплашвайте ме да докладвате за мен, колкото ви душа иска. След този запис кралицата и нейните раболепни ласкатели ще станат свидетели на стотици арестувани, извършили далеч по-големи престъпления от това, че някой се е забавил навън две-три минути повече.

Още двама стражи се приближиха към мъжа и стиснаха здраво палките.

Останалите работници се спряха, за да гледат. Любопитни. Предпазливи. Но също, помисли си Синдер, ядосани.

Първият страж се надвеси над мъжа. Гласът му беше приглушен от маската, но безочието му си личеше.

— Нашите закони защитават всички и никой няма право да ги нарушава. Върви си у дома, преди да съм се принудил да дам пример на другите с теб.

— Аз мога да им дам пример — изръмжа мъжът срещу стража, а после се обърна към хората, които стояха колебливо в края на площада. — Толкова ли не разбирате? Ако другите сектори също са видели записа…

Стражът стисна мъжа за врата и го събори на колене. Думите му бяха прекъснати от приглушен стон.

Стражът вдигна палката си.

Синдер закри устата си с ръка. Насочи дарбата си, но бяха твърде далеч, за да го спре.

Другите двама също започнаха да налагат мъжа по главата, по гърба, по раменете. Той падна, закри лице и изкрещя от болка, но стражите не спираха…

Синдер скръцна със зъби и излезе на улицата, но нечий друг глас я изпревари и преряза виковете на мъжа.

— Спрете! — изкрещя една жена и си проби път през навалицата.

Единият от стражите наистина спря. Не, замръзна.

Другите двама се поколебаха, когато видяха другаря си да стои с вдигната във въздуха палка. Лицето на жената беше изкривено от концентрацията.

— Незаконна употреба на манипулация — изкрещя другият страж. Той сграбчи жената и изви ръцете й зад гърба. Но преди да успее да ги заключи с белезници, един възрастен миньор с превит от дългогодишен труд гръб излезе напред. Той вдигна ръка със съсредоточен израз на лицето си.

Стражът замръзна на място.

Още един гражданин излезе напред. После още един. На лицата им се четеше мрачна решимост. Един по един стражите пуснаха палките. Едно по едно телата им бяха превзети от хората.

Малко момче се спусна към пребития мъж, който лежеше безпомощен на земята и стенеше от болка.

Жената, която първа излезе напред, изръмжа на стражите:

— Не знам дали това момиче наистина е принцеса Селена, но знам едно — тя има право. Това може би е единственият ни шанс да се изправим единни и аз лично отказвам повече да се страхувам от вас! — Лицето й беше напрегнато, възмутено.

Пред очите на Синдер стражът, когото тя контролираше, извади ножа от колана си, вдигна го и допря острието в собственото си гърло.

Ужасът се изсипа върху нея като леден душ.

— Не! — изкрещя Синдер и хукна напред, изоставяйки обаянието на обикновеното момиче. — Недейте! Не ги убивайте! — Тя хукна към тълпата и вдигна ръце към насъбралите се граждани. Сърцето й биеше до пръсване.

Отначало я посрещнаха с гняв. Годините на робство и жаждата за мъст се превърнаха в отвращение при това прекъсване.

Но сетне бавно, полека, жената я разпозна и се смути.

— Разбирам, че тези мъже са оръдия на кралицата. Те са малтретирали и унижавали вас и семействата ви. Но те не са ваши врагове. Много от тях са били отнети от близките им и против волята им са били заставени да служат на кралицата. Не знам дали така е било и с тези мъже тук, но ако ги убиете без честен съд и без капка милост, порочният кръг от горчивина и недоверие няма да се разчупи. — Тя впери поглед в жената, която държеше в плен стража и ножа му. — Не ставайте като кралицата и нейните приближени. Не убивайте мъжете. Ще ги тикнем в затвора до следващо разпореждане. Все може да ги използваме за нещо.

Ръката на стража се отпусна. Но той гледаше Синдер, а не жената. Може би си бе отдъхнал. Може би се срамуваше, че е бил надвит. А може би замисляше да убие всички разбунтували се граждани при първа възможност.

Изведнъж Синдер си помисли, че същият сценарий сигурно се разиграва и в останалите сектори, а нея я нямаше там да го спре. Изобщо не беше помислила, че желанието й хората сами да се защитят от режима на Левана, е осъдило на смърт хиляди стражи.

Опита се да стъпче жилото на вината, каза си, че войната иска жертви. Но от това не се почувства по-добре.

Тя отиде до фонтана и се покачи на ръба му. Водата пръскаше краката й.

Множеството наоколо се бе увеличило и още хора прииждаха, привлечени от суматохата и пълзящите слухове за бунт. След като бяха подчинили стражите, те бяха надигнали глави.

Синдер си представи как стотици хиляди, даже милиони лунитяни се събират, дръзнали да мечтаят за нов ред.

И тогава се чу мъжки глас:

— Това е капан! Левана ни подлага на изпитание! Ще ни избие до крак!

Тълпата се развълнува при това обвинение. Очите им шареха по лицето на Синдер, по дрехите, по металната ръка, която не криеше. Сякаш отново беше на бала, в центъра на непожелано внимание, но пореше напред с решителна твърдост, защото дори и да искаше, вече беше късно да се върне назад.

— Не е капан — рече тя толкова силно, че думите й отекнаха в стените на близката фабрика. — И не е изпитание. Аз съм принцеса Селена, а записът, който току-що видяхте, беше излъчен в почти всички сектори на Луната. Аз организирам бунт, който ще обхване цялата лунна повърхност. Ще започнем оттук. Ще ме подкрепите ли?

Вместо с радостни възгласи, думите й бяха срещнати от неловко мълчание.

Възрастния мъж, когото беше видяла, наклони глава:

— Та ти си още дете!

Тя го изгледа с възмущение, но преди да успее да му отвърне, едно познато лице се отдели от тълпата. Маха застана пред Синдер. Въпреки дребничката й фигура, позата й излъчваше досущ безстрашието на Вълка.

— Нима не чухте записа? Нима не слушахте внимателно? Нашата истинска кралица се завърна! Нима ще сведем глави в страх и ще пропуснем единствения си шанс да заживеем по-добре?

Старият човек посочи небето.

— Една хубава реч няма да стигне, за да се организира бунт. Нямаме оръжие, не сме обучени да воюваме. Нямаме време за подготовка. Какво очакваш от нас — да влезем в Артемизия с лопати и кирки? Та те ще ни изколят!

Хората тук-там се намръщиха, някои заклатиха глава и стана ясно, че подобни мисли занимават и другите.

— Както каза Селена — обади се Маха, — ще компенсираме липсата на време и опит с многочисленост и решителност.

— Многочисленост и решителност? Няма да направиш и две крачки в Артемизия и чародеите й ще те накарат сама да си прережеш гърлото още преди да си видяла двореца!

— Те не могат да манипулират всички ни! — изкрещя нечий глас от тълпата.

— Точно така — потвърди Маха. — Затова не бива да отлагаме, защото само сега Луната може да загърби миналото си и заедно да продължим напред.

— Откъде да знаем, че в другите сектори ще се бият? — попита мъжът. — Нима трябва да рискуваме живота си за някаква фантазия?

— Да! — извика Маха. — Аз ще рискувам живота си за тази фантазия! Левана отне и двамата ми сина, а аз не можах да сторя нищо, за да ги задържа. Не можах да й се опълча, при все че едва понесох загубата им. Няма да пропилея тази възможност!

Синдер видя, че думите й имат отзвук у насъбралите се граждани. Хората сведоха очи. Неколцина родители придърпаха дечурлигата си, прашни като всички останали.

Лицето на мъжа се изопна.

— Цял живот копнея за промяна и точно затова знам, че няма да стане толкова просто. Левана може и да няма достатъчно войници, които да изпрати до всички сектори, ако въстанем едновременно, но какво ще й попречи да спре влаковете с продуктите? Тя ще ни пречупи с глад. А храната и така не ни стига.

— Прав сте — отвърна Синдер. — Тя може да ореже още дажбите и да спре влаковете. Но не и ако ние вземем контрола над системата маглев. Нима не разбирате? Можем да сполучим единствено ако се сплотим. И откажем да приемем правилата, които Левана насила ни налага.

В тълпата тя зърна Скарлет, сетне Ико с Вълка и Трън. Трън носеше униформата на страж, но беше свалил шлема и маската. Дано откритата му усмивка възпре всяка безпричинна омраза.

Присъствието им повдигна духа й.

Тя се опита да погледне в очите колкото може повече хора.

— Другите сектори също са изправени пред подобни страхове. Нека изберем доброволци, които ще изпратим в съседните сектори, за да разкажат на хората, че аз съм тук, че всичко казано на записа е истина. Аз ще вляза в Артемизия и ще си върна онова, което ми се пада по право.

— А аз ще бъда до нея — рече Маха Кесли. — Вярвам, че ти си нашата истинска кралица и само заради това ние трябва да сме ти предани. Но като майка, която след дълги години отново зърна сина си, ти дължа много повече.

Синдер се усмихна с благодарност.

Маха също й се усмихна. Сетне коленичи и сведе глава.

Синдер се притесни.

— О, Маха, не бива… — И замлъкна, когато хората наоколо последваха примера й — отначало тук-там, но постепенно преклонението им се разпростря като концентричните кръгове в езеро и обхвана целия площад. Единствено приятелите й останаха прави и Синдер им беше благодарна.

Страховете й започнаха да се топят. Едва ли записът бе убедил всички граждани да се присъединят към каузата й, надали и половината от тях й бяха повярвали.

Ала гледката пред очите й доказваше, че нейната революция е начената.

Каи беше скръстил ръце и гледаше мрачно през прозореца на своя разкошен апартамент за гости, но сякаш не забелязваше красивото езеро и града долу. Разкошът и пищността на стаите не го интересуваха, нищо че бяха по-просторни от повечето къщи в Републиката. Левана престорено го обсипваше с уважение и почести — апартаментът разполагаше с огромна спалня и дрешник, два салона, кабинет и баня, в която на пръв поглед изглеждаше, че има басейн, но сетне Каи разбра, че това е ваната.

Смайващ наистина. По-луксозен от дворцовите апартаменти за гости в Ню Бейджин, при все че Каи и предците му отдавна се гордееха с гостоприемството и почитта, която оказваха на гостуващите дипломати.

Уви, ефектът се обезсмисляше, защото двойните врати на терасата бяха заключени, а ден и нощ пред вратата му имаше стражи на пост. Каи си мислеше да счупи един от прозорците и да се спусне по стената на двореца — нещо, което Синдер сигурно би сторила, — но какъв беше смисълът? Дори вратът му да останеше здрав, нямаше къде да иде. Колкото и болезнена да беше тази мисъл, мястото му беше тук, до Левана, за да ангажира вниманието й с нелепостите около сватбата и коронацията.

Тази работа обаче не вървеше наникъде — той не беше виждал Левана и кохортите й, откакто го тикнаха тук след засадата на доковете. Единствените му посетители бяха немите прислужници, които му поднасяха подноси с изобилна храна, а после я отнасяха кажи-речи недокосната.

Доведен до отчаяние, Каи гневно изсумтя и пак закрачи нервно. Още малко и щеше да издълбае дупка в каменния под, преди изпитанието му да се свърши.

Той беше сполучил със задачата си да доведе Синдер и останалите на Луната, но нещата не минаха като по вода и неизвестността го терзаеше ужасно. Дали се бяха измъкнали невредими? Дали някой е бил ранен?

Дори без сигурността на ДИРКОМА, Каи нямаше да устои на изкушението да прати съобщение на Ико или Синдер, но Левана му бе конфискувала портскрийна. Това го докарваше до лудост, но предвид риска да проследят съобщението, може би беше за добро.

Безпокойството му щеше да намери лек, ако поне можеше да свърши нещо. Освен да разсейва Левана, бяха му поръчали да събере информация за Скарлет Беноа, но докато стоеше под ключ в покоите си, не можеше да научи нищо, нищичко.

Все едно отново беше на „Рампион“, само че тук бе сто пъти по-зле.

В апартамента прозвуча звън.

Каи изтича през главния салон и отвори рязко вратата. Насреща му стоеше момче в ливрея, две-три години по-млад. Зад него стояха четирима стражи.

— Аз не съм затворник — започна Каи и мушна крак пред вратата, за да не би да я тръшнат и този път. Прислужникът стоеше неподвижно. — Аз съм императорът на Източната република, а не някой престъпник, и искам с мен да се отнасят с необходимото уважение. Имам право да се допитвам до съветника и министрите си и настоявам да чуя основанията на кралица Левана да ни държи под ключ!

Момчето раздвижи безмълвно устни, сетне заекна:

— Н-наредиха ми д-да ви отведа при Нейно Величество.

Каи примигна.

— Аз… добре. Отлично. Незабавно ме отведи при нея.

Прислужникът се поклони и отстъпи встрани.

Те поведоха Каи през двореца, а той се почувства още повече като затворник с четиримата стражи зад гърба си, макар че никой не го докосна с пръст. По пътя се опита да запомни разположението на двореца, като за ориентир използваше някоя интересна скулптура или изящен гоблен. Минаха по един въздушен мост, спуснаха се по дълъг, тесен коридор от двете страни с холографски портрети като рицарски доспехи.

Когато стигнаха до последния холограф, Каи едва не се строполи. Погледна два пъти, за да се увери, че не си е изгубил ума.

На пръв поглед жената на него приличаше досущ на Синдер.

Сърцето му се разтуптя, но щом холографът се обърна към него, той осъзна грешката си. Това беше една версия на Синдер с пищни, заоблени форми и лисича усмивка. Скулите й бяха по-ясно изразени, носът — малко по-тесен. В действителност прилика съществуваше не между жената и Синдер, а между нея и Синдер, която беше видял на стълбището в балната зала.

Той погледна табелата и подозренията му се потвърдиха. Кралица Чанъри Блекбърн.

С неволното си, болезнено красиво обаяние Синдер приличаше на майка си.

— Ваше Величество?

Сепнат, Каи отвърна очи и тръгна, без да каже дума на прислужника, оставяйки назад поклащащия се холограф.

Очакваше, че ще го отведат в тронната зала, но когато минаха през желязна врата с решетка и тръгнаха по обикновен коридор, съмнението го загриза. Отляво подминаха красива сводеста врата.

— Какво има тук?

Изненада се, когато момчето му отвърна:

— Кралските съкровища, скиптърът и короната.

Кралските съкровища. Безценните произведения на изкуството и богатствата на Ню Бейджин се съхраняваха в едно от най-строго охраняваните подземия. Беше пълно със скъпоценни камъни с големината на яйце, хилядолетни мечове със златно покритие, тук се пазеха дори короните на императора и императрицата, когато не се ползваха.

Ясно, че това крило не беше включено в обиколката на двореца за посетители. Къде тогава го водеха?

Завиха зад още един ъгъл и Каи беше въведен в нещо като компютърен център, пълен с невидими екрани и холографски сфери. Карти и монитори светеха върху всяка стена, а вътре имаше поне тридесет мъже и жени, които анализираха изобилието от материали и събираха текущите сведения.

Преди да проумее какво правят обаче, го тикнаха през една стъклена врата в съседната стая. Вратата се затвори и той се озова зад звукоизолиращото стъкло.

Обходи с поглед новото помещение. Върху екран на една от стените се виждаше Артемизия и Земята отвъд хоризонта. Два пищни трона стояха пред него.

В останалата част стаята беше претрупана с лампиони и записващи устройства. Напомняше му на залата за пресконференции в Ню Бейджин, но без местата за журналистите.

Левана стоеше зад един стол, отпуснала ръце върху облегалката му. Беше облечена в блестяща черна рокля, препасана със сребърен колан. Върху брошката на колана имаше изящен дантелен мотив от злато и кристали, с които беше изписано:

Устните на Каи се извиха от отвращение. Поне този слух бе стигнал до него.

Едни казваха, че принцесата е била убита от страж, а други — от ревнив ухажор. Но след като видя как Левана изръмжа на доведената си дъщеря, Каи си имаше свои теории.

До вратата стояха чародеят Еймъри и капитанът на стражата. Мъж, когото Каи не познаваше, човъркаше нещо по една от лампите.

При все че устните на Левана бяха разтегнати в усмивка, от очите й бликаше злоба и гняв.

Нещо се бе случило.

Каи разкрачи крака и пъхна ръце в джобовете с надеждата да си придаде спокоен, но очарователен вид.

— Здравей, любима моя — рече той провлечено, спомняйки си мазните обръщения, с които го бе посрещнала.

Левана му хвърли изпепеляващ поглед. Ясно, щом не искаше да водят престорената си игра, значи нещо се беше объркало ужасно.

А това, мислеше с надежда той, значеше, че нещо се е наредило както трябва.

— Обещахте ми, че ще се отнасяте с мен като с дипломатически гост. Искам да се посъветвам с Кон Торин и с другите делегати от Земята и да ми бъде позволено да се разхождам свободно из двореца и града. Ние не сме ваши затворници.

— За зла участ, днес не приемам никакви искания. — Левана впи дългите си нокти в облегалката на стола, който ползваше за трон. — Но за сметка на това ще ми помогнете в едно дребно начинание. Готови ли сме?

Мъжът държеше листове хартия в различни нюанси на бялото.

— Един момент, кралице.

Каи вдигна вежди.

— С нищо няма да ви помогна, преди да задоволите желанията ми и да отговорите на въпросите ми.

— Скъпи мой женихо, вие се отказахте от правото си на дипломатически вежливости, когато доведохте в дома ми онези престъпници. Седнете.

За миг Каи открито не се подчини, но краката му се задвижиха по своя воля и той седна на единия от троновете, гледайки кръвнишки кралицата.

— Научих — упорстваше той, — че по време на примирието сте тикнали в затвора гражданка на Европейската федерация на име Скарлет Беноа. Настоявам да ми кажете дали тези слухове са верни, както и къде се намира момичето в този момент.

Левана се разсмя.

— Уверявам ви, че затворничка от Земята с това име тук няма.

Смехът й накара Каи да заскърца със зъби и той изобщо не й повярва. Дали Левана искаше да каже, че Скарлет е мъртва? Или вече не се намираше в двореца? Или дори в града?

Левана свали покривалото от един манекен и го наметна на главата си. Еймъри пристъпи напред и намести короната на главата й. Когато кралицата се обърна, обаянието й беше изчезнало под покривалото. Привикнал с красивото й лице, Каи съвсем бе забравил с какъв ужасен страх го изпълваше дни наред белият воал.

— Защо сме тук? — попита той.

— Ще направим кратък запис — чу се гласът на Левана. — В последните дни във външните сектори настъпи известно объркване и ми се видя уместно да напомня на народа кому трябва да бъде верен, а също и за всички велики дела, които аз и вие ще извършим, щом веднъж се венчаем.

Императорът я изгледа внимателно, но под воала не можа да види нищо.

Тя му каза съвсем малко, но достатъчно. Записът на Синдер е бил излъчен. Левана се бе втурнала да се брани. Това трябва да беше.

— Какво очаквате да кажа?

Левана скръцна със зъби.

— Нищо, скъпи. Аз ще говоря вместо теб.

Стомахът му се сви от мрачно предчувствие. Той опита да стане, но краката му се бяха вкаменили. Хвана се за ръкохватките и впи нокти в полираното дърво.

— Не мисля…

Езикът му отказа.

Техникът отброи с пръсти до едно и лампата на камерата пред него се включи.

Каи се отпусна и намести ръцете си в скута. Седеше изправен, но позата му бе естествена, погледът му — благ и нежен. Усмихваше се и гледаше право в окото на камерата.

Отвътре обаче беснееше. Крещеше и заплашваше Левана с всеки закон за интергалактическата политика, за който можеше да се сети. Но какво от това. Тирадата му оставаше скрита за външния свят.

— Добри ми народе — поде Левана, — научих, че към вас е било отправено обръщение от самозванката, която твърди, че е обичаната от нас и трагично загинала преди тринадесет години принцеса Селена. Ужасно съм разстроена, че това момиче, чието истинско име е Лин Синдер и което се издирва за престъпления както на Луната, така и на Земята, се е осмелила да се възползва от този болезнен епизод в нашата история, и то в миг, в който все още скърбим за смъртта на доведената ми дъщеря. С преливащо от болка сърце ви съобщавам, че това момиче лъже с единствената цел да ви обърка и чрез манипулации да ви накара да заемете нейната страна, когато здравият разум ви говори точно обратното.

Тя посочи Каи.

— Нека ви представя бъдещия си съпруг, Негово Императорско Величество, император Каито от Източната република на Земята. Носи му се славата на справедлив и милостив управник и аз не се съмнявам, че той ще бъде велик владетел и на нашия народ. Заедно ние ще обединим страните си в съюз, изграден от любов и взаимно уважение.

Каи едва не се задави.

Но извърна влюбените си очи към своята невеста.

— Негово Величество е имал много лични срещи с Лин Синдер — престъпничката, която се представя за Нейно Височество, принцеса Селена. Исках да чуете неговото мнение за момичето, за да вземете решение, основано на фактите, а не на чувствата. Моля ви, изслушайте го внимателно.

Каи отново се обърна към камерата и думите, които излязоха от устата му, по-късно щяха да го накарат да изстърже езика си до кръв.

— Граждани на Луната, за мен е чест да се обърна към вас като ваш бъдещ владетел, но за мое огромно съжаление първата ми реч е по повод този метеж. Както и вашата кралица заяви, аз съм се срещал с Лин Синдер и знам със сигурност, че тя не е това, за което се представя. Истината е, че тя е жесток престъпник, отговорен за безброй кражби и убийства на планетата Земя. След като се влюби лудо в мен, тя дори се опита да убие на годишния празник на мира в Ню Бейджин моята бъдеща любима съпруга, вашата кралица. Когато този опит пропадна, тя ме отвлече в деня на нашата сватба и ме държа в плен против волята ми при нечовешки условия, докато изтръгна от мен обещанието, че се отказвам от съюза между Земята и Луната и вместо това давам съгласието си да се оженя за нея. Благодарение единствено на смелите лунни воини и неумолимия дух на Нейно Величество аз бях освободен, без да пострадам. За беда, Лин Синдер не се отказва. Тя живее в измислен свят, в който тя е принцеса Селена, завърнала се от мъртвите, и с надеждата да спечели любовта ми. Нейната неуравновесеност и безразсъдството й я превръщат в опасен престъпник и заплаха не само за моя живот, но и за здравето на всеки, който влезе в контакт с нея. Призовавам ви, ако видите Лин Синдер, незабавно да известите властите. Не говорете с нея. Не я приближавайте. Като ваш бъдещ крал, аз съм загрижен за живота ви и се надявам, че Лин Синдер ще бъде заловена и доведена в Артемизия, където ще получи справедлива присъда за престъпленията си.

Когато свърши да говори, Каи беше готов на часа да изтръгне собствения си език, стига да можеше.

Левана поде отново:

— Ако някога се докаже истината в слуховете, че скъпата ми племенница Селена е оживяла, аз с радост ще отворя сърцето и дома си за нея и сама ще сложа на главата й лунната корона. За жалост, това не ще се случи. Селена живее сред звездите и животът и прехраната на народа ни тежат единствено на моите плещи. Знам, че настанаха тежки времена. С голяма тъга наблюдавам как година след година производството на храна намалява, а ограничените ни ресурси не могат да посрещнат нуждите на растящото ни население. Ето защо за моя режим беше тъй важно да подсигуря съюза със Земята, за да може утрешният ден да бъде по-светъл, а идните поколения да не мрат от глад. Това, народе мой, е бъдещето, което само аз мога да ви предложа. А не този киборг, тази самозванка, тази измамница! — Гласът на Левина се изпълни с гняв и тя замълча, за да се овладее. — Аз съм вашата кралица, а вие сте моят народ. За мен е привилегия да ви поведа към ново, светло бъдеще.

Техникът спря записа. Тялото на Каи запулсира болезнено, когато отново стана господар на себе си. Той скочи на крака и нападна Левана:

— Аз не съм безмозъчен инструмент, който да ползвате за вашата пропаганда!

Кралицата свали воала си и го подаде на Еймъри.

— Успокойте се, любими. Говорихте тъй красноречиво. Несъмнено сте впечатлили народа.

— Синдер ще разбере, че това е измама! Ще се досети, че сте ме контролирали!

Очите на Левана блеснаха гневно.

— Че какво ме интересува какво мисли Синдер? Нейното мнение, както и вашето, не са от значение. — Тя щракна с пръсти към стража. — Свърших с него. Отведи го обратно.

Щом отрядът от гвардейци отведе императора, Левана влетя от студиото в контролната зала.

— Редактирайте записа и го пуснете във всички сектори, където изтече съобщението на киборга. Внимателно следете мониторите в тези райони. Искам доклади на всеки час как се приема излъчването. Какво е положението в момента във външните сектори?

— В тридесет и един сектора има ограничени бунтове — отвърна една жена. — Гражданите отказват най-вече да спазят вечерния час, но са регистриране и няколко нападения срещу войници.

— Забелязахме също — добави един мъж, — че в селскостопанския сектор кражбите са се увеличили. Някои от работниците се върнаха на полето и сега събират храна за себе си. И в двата сектора стражите са обезвредени.

Левана изсумтя.

— Изпратете допълнителни части във всички сектори, в които има признаци за метеж. Незабавно трябва да потушим размириците. И да намерим киборга!

Тя за миг се вгледа в мониторите, но мислите й бяха далеч оттук. Кръвта в жилите й кипна и тя отново се видя в Ню Бейджин, когато момичето притича покрай нея с онази раздърпана, кална сребриста рокля. Видя я как се препъна по стъпалата и се изтърколи в градините. Грозният й метален крак се откъсна от глезена и обаянието й избликна върху нея с пълната си сила, взе да пука като електричество и да се разлива от тялото й като горещи вълни в пустинята.

В своята неопитност момичето просто бе извикало един пресилено разхубавен образ на самата нея и по този начин се бе превърнало в Чанъри. Нейната майка. Изтезателката на Левана.

Левана и досега виждаше сестра си като на снимка, запечатана в паметта й. Омраза, която от години не я бе измъчвала, се разля по вените й. В очите й пламна ярост и я заслепи.

Селена. Тя трябваше да умре преди тринадесет години, но ето че беше пагубно жива. И както Левана още тогава се страхуваше, се канеше да й отнеме всичко. Всичко, за което се бе трудила с пот на челото.

Прилоша й. Защо Селена не беше умряла — спокойно, милостиво, както тя беше намислила? Всичко трябваше да свърши, когато онази бавачка, която бе придумала, подпали къщичката за игра на принцесата. Няма племенница. Няма принцеса. Няма бъдеща кралица.

Но някой я беше измамил. Селена беше жива и се опитваше да й измъкне трона.

Тя отново съсредоточи поглед върху екраните.

— Това е моят народ — прошепна тя. — Моята кръв и моята душа. Аз съм тяхната кралица.

Еймъри изникна до нея.

— Разбира се, че е така, Ваше Величество. Киборгът няма представа какво се иска, за да бъдеш кралица. С какви решения се налага да живее човек. Какви жертви са нужни. Когато тя изчезне, народът ще признае, че вие винаги сте била жената, на която справедливо се полага да седне на трона ни.

— Когато тя изчезне — повтори Левана, хващайки се за думите. — Но как ще разбера, че е изчезнала, след като не мога да я намеря?

Това я вбесяваше. Беше разбрала, че киборгът заплашва владенията й от мига, когато я позна на Земята. Но опитът на Селена да настрои лунитяните срещу нея беше удар, който не можеше да проумее. Мисълта, че любовта им се бе превърнала в предубедена омраза, оставяше дробовете й без дъх, а душата й — празна.

Това беше планът на киборга. Да обърне срещу кралицата толкова хора, колкото може, защото това щеше да бъде нейното най-силно предимство. Левана би могла да контролира стотици, може би хиляди граждани, когато това се налагаше. С чародеите зад себе си можеше да контролира цели сектори, цели градове.

Но дори тя имаше граници.

Поклати глава. Това беше без значение. Народът нямаше да въстане срещу нея. Народът я обичаше.

Тя потърка челото си с два пръста.

— Какво да направя?

— Кралице — обади се Еймъри, — може би ви нося добри новини.

Кралицата въздъхна и се обърна към чародея.

— С радост ще ги чуя.

— Тази сутрин получих интересен доклад от лабораториите, но след излъчването на киборга така и не успявах да намеря удобен момент да споделя техните открития. Получих потвърждение, че можем да размножим мутиралите летумозисни микроби, открити в тялото на доктор Сейдж Дарнъл на Земята и че нашият имунитет към първоначалната болест в действителност е уязвим от тази мутация.

На Левана й трябваше само миг, за да смени посоката на мислите си.

— А лекарството?

— Още действа, но прозорецът, в който трябва да се приложи, е стеснен.

Левана потупа с пръст долната си устна.

— Това е интересно.

Преди години Левана подпали тази чума на Земята и скоро щеше да пожъне успехите си. Земята беше слаба и отчаяно искаше да се отърве от чумата. Отчаяно искаше да сложат край на войната.

А когато им даде лекарството, хората там щяха да бъдат неизразимо благодарни на своята нова кралица.

Ала тя никога не бе очаквала, че болестта, създадена в лабораторията, ще мутира в естествени условия. А ето че се оказа, че никой не е защитен, дори собственият й народ. Какво необяснимо чудо!

— Благодаря ти, Еймъри. Това току-виж се оказал отговорът, който търсех. Ако народът не вижда собствените си грешки и не ще сам да запълзи отново в краката ми, аз ще намеря нов начин да го убедя. Ще ме боли да гледам как хората страдат, но това е едно от онези трудни решения, което една кралица от време на време се налага да взема.

Сърцето й запърха радостно, когато си представи как всички се редят в двора отвъд стените на двореца и коленичат пред нея с просълзени очи. Те ще я боготворят, задето е спасила живота им. А тя ще ги спаси с доброто си сърце и благородството си.

О, как само щяха да я обикнат, нея, тяхната спасителка, тяхната законна кралица!

— Ваше Величество!

Тя се извърна към гласа. Една жена се бе надигнала и наместваше един от екраните.

— Мисля, че открих нещо.

Левана избута Еймъри, за да вижда по-добре. На екрана се виждаше централният площад в някой от външните сектори — реголитните мини най-вероятно, ако се съдеше по прахоляка, който беше навсякъде, дори беше зацапал окото на камерата. Виждаше се и фонтанът, направен по неин образ — нещо красиво в сивия свят на работниците.

Площадът беше пълен с народ — нещо, което се случваше рядко. Вечерният час, който бе наложила, не позволяваше на хората да се събират със съседите си след работа.

— Това на живо ли е? — попита тя.

— Не, кралице. Записано е малко след края на работния ден. — Тя превъртя записа, а Левана премигна, за да се опита да разбере какво става. Стражи, цивилни, справедливо наказание и изведнъж…

— Спри записа!

Жената изпълни нареждането и Левана се озова срещу лицето, което от месеци я преследваше и не й даваше мира. Ако имаше някакви съмнения, чудовищната метална ръка ги потвърди.

— Къде е това?

— Реголитни мини 9.

Устните на Левана се извиха нагоре.

Киборгът падна в ръцете й.

— Еймъри, събери отряд, който незабавно да се отправи към този сектор. Лин Синдер трябва да бъде арестувана и изправена на публичен съд и екзекуция. Използвай всички методи, които ти се видят уместни, за да я задържиш. — От очите й омразата кървеше към екрана. Високомерното, неграмотно момиче, демонстриращо гордост. — Всяко одобрение за нея или съюзниците й да се наказва строго. Въстанието трябва да бъде потушено.

Записът с опровержението на Левана се въртеше за трети път този час. Синдер се стараеше да не му обръща внимание, но всеки път, когато Каи заговореше, гласът му я караше да подскочи само за да си спомни за сетен път, че него го няма. Той беше под контрола на Левана, както самата тя тъй сръчно бе показала.

От мястото си зад семплата маса на третия етаж в реголитното хранилище Синдер можеше да види на един от вградените в купола екрани доволната Левана и спокойният Каи. Колко щастливи бяха заедно! В един миг Каи се обърна към Левана и се усмихна влюбено, а Синдер я полазиха тръпки. За милиарден път си пожела Крес да е с тях. Тя щеше да знае как да спре излъчването на записа.

Синдер отвърна поглед от екрана, за да се съсредоточи. Нямаше начин да разбере как е било посрещнато съобщението на Левана на Луната, нито как е било посрещнато и нейното послание. Затова най-добре беше да продължат напред.

Около масата бяха и нейните съмишленици — Ико, Трън, Вълка и Скарлет. Майката на Вълка също беше тук заедно с няколко жители от сектора, които бяха избрани да представляват останалите. Цяла нощ всички дружно чертаеха планове, твърде възбудени, за да могат да мигнат.

Двама мъже, които се бяха върнали тази сутрин от съседните минни сектори, донесоха добри новини. Стражите са били арестувани, оръжието им — конфискувано, а хората щели да се присъединят към Синдер в похода й към Артемизия. Още няколко пратеници се бяха наели с опасната мисия да прекосят мините, галерите от лава и тунелите, за да потвърдят, че записът на Синдер е истински, и да привлекат колкото може повече сектори към каузата им.

Началото беше обещаващо.

Останалите хора от сектора се разотидоха, след като Синдер ги подкани да се приберат по домовете си и да поспят. В действителност тя имаше нужда да се освободи от любопитството и благоговейния им шепот, за да помисли.

Когато отново се върнеха, тя щеше да ги раздели на групи и всяка група щеше да получи задача. Неколцина доброволци вече бяха завардили пероните на влаковете маглев и следяха за появата на отряди войници, но Синдер скоро трябваше да започне да ги сменя, за да не заспят от умора. Някои от групите трябваше да съберат храна и лекарства, други — да наблюдават къщата на стражите, а трети — да претърсят мините за оръжия и инструменти. Вълка бе обещал от днес следобед да отделя време, за да обучи на основните бойни техники всеки здрав човек.

Намръщена, тя се вгледа в холографската карта на Луната, докато Вълка й посочваше пътищата, по които да се придвижат, за да се доберат до столицата. Бяха единодушни, че трябва да се стекат към града отколкото е възможно повече посоки, за да принудят Левана също да раздели силите си срещу тях.

— По-добре да не минаваме през научноизследователския сектор и през техническите служби — рече Вълка и посочи два от секторите в околностите на Артемизия. — Повечето хора там са поддръжници на Левана.

— Няма да е трудно да заобиколим НИ-1. — Синдер завъртя холографа, за да вижда по-добре. — Но ТС-1 и 2 стоят точно на пътя ни, ако ще нападаме селскостопанските сектори.

— Може и да не ги подминаваме — рече Трън. — Няма ли как да блокираме пероните под тези сектори и така да уловим в капан всеки, който е вътре? Така ще минем безпроблемно и ще им попречим да ни проследят и да ни хванат в капан в тунелите.

Синдер потупа с пръст долната си устна.

— Може би ще стане, но с какво да ги блокираме?

— В този сектор не се ли произвеждат строителни материали? — попита Скарлет и посочи сектора с име ОС-6: Общо строителство. — Може би там ще се намери нещо, което да ни свърши работа.

Синдер се обърна към един от миньорите:

— Ще натоваря вас с тази задача.

Горд, мъжът тупна с ръка сърцето си.

— Разбира се, Ваше Величество. Ще вземем няколко миньорски колички, за да превозим материалите.

— Отлично. — Като се опитваше да скрие смущението си от назоваването на титлата й, Синдер се обърна към групата.

Вълка застина — едва забележима промяна, от която Синдер се разтревожи.

— Какво има?

Той понечи да разтърси глава, но спря и се навъси още повече. Обърна проницателните си очи към прозореца. Екраните върху купола отново се бяха умълчали.

— Стори ми се, че… надушвам нещо.

Космите по врата на Синдер настръхнаха. Ако беше друг, а не Вълка, тя щеше да му се изсмее. Но той имаше неестествени сетива и досега инстинктът му никога не ги бе подвеждал.

— Какво нещо?

— Не мога да определя. Има много тела тук, много миризми. Но усетих нещо… — Той сви юмруци. — Наблизо има човек. Човек, който беше на покрива в Ню Бейджин.

Сърцето на Синдер лудо затуптя. — Каи!

Но как? Вълка със сигурност би познал Каи.

Тогава вероятно е някой от кралските стражи, които ги бяха нападнали.

Ико грабна портскрийна — апарат, който смая хората тук — и изключи холографа.

Остър писък оглуши улиците отвън.

Синдер изтича до прозореца и се долепи до стената, готова да се скрие. Трън застана до нея и прошепна:

— Скрий се.

— Ти се скрий.

Но нито един от двамата не помръдна.

С нарастващ ужас Синдер наблюдаваше разиграващата се сцена навън. По улиците маршируваха безкрайни редици войници, а с тях вървяха поне половин дузина чародеи.

Една бяла роба привлече вниманието й и стомахът й се сви. На ръба на фонтана, там, където неотдавна беше стояла тя, се бе изправил чародеят Еймъри. С красивото си лице и гордата си осанка, той се държеше като принц.

Нови и нови гвардейци се изливаха от тесните улички, които като спици на колело тръгваха от площада. Твърде много войници, за да бъде потушен един нищожен бунт в малък миньорски сектор.

Синдер прехапа устни.

Те знаеха, че тя е тук.

Гвардейците измъкваха хората от домовете им и като говеда ги редяха около фонтана. Синдер позна мъжа, когото стражите бяха пребили. Той още беше в синини и накуцваше. Видя и възрастната жена, която години наред бе заделяла храна от мижавите си дажби и бе предложила да я подари на всеки, който ще участва в боя в Артемизия. Там беше и дванадесетгодишното момче, което цяла сутрин с примряло лице вървеше по дирите на Ико.

— Изкарват всички на площада — прошепна Маха, докато надничаше през съседния прозорец. — Едва ли ще оставят и тези сгради. — Лицето й грееше пламенно, когато отстъпи назад. — Всички трябва да се скриете. Ние ще се предадем. Може и да не претърсят горните етажи, ако решат, че всички са излезли.

— Те няма да спрат претърсването — каза Синдер.

Маха стисна ръката й:

— Тогава се скрийте добре! — И прегърна силно Вълка. Той се приведе и кокалчетата на ръцете му побеляха, когато я притисна до себе си.

Вратата на фабриката на първия етаж се отвори с трясък. Синдер подскочи. Да можеше да грабне Маха и да я накара да остане, но дребната жена се откъсна от прегръдките на сина си и тръгна надолу с вдигната глава. Останалите лунитяни я последваха. Сякаш всички единодушно бяха решили, че най-важното е да не открият Синдер.

Хладни тръпки полазиха по гърба й, докато ги гледаше как слизат надолу.

Не след дълго се чуха стражите, които изкрещяха някакви заповеди, а после Маха заяви със спокоен глас, че не са въоръжени и слизат по своя воля. Малко след това войниците ги подкараха към площада с насочени към гърбовете им оръжия.

— Ами Уинтър? — възкликна Скарлет.

Синдер се обърна с ококорени очи към нея. Бяха оставили принцесата в къщата на Маха, смятайки, че това е най-скришното място за нея, а сега…

— Аз мога да отида — предложи Ико. — За разлика от вас мен не могат да ме усетят.

Синдер стисна устни и се замисли. Искаше Ико да бъде до нея, защото тя единствена от сподвижниците й не можеше да бъде манипулирана. Но точно поради тази причина беше единствената, която можеше да стигне невредима до принцесата.

— Внимавай — съгласи се накрая. — Измъкни се през товарната рампа.

Ико кимна отсечено, а след това изчезна.

Разтреперана, Синдер се огледа. Бяха останали тя, Трън, Вълка и Скарлет. От толкова далеч не можеше да усети биоелектричеството на чародеите сред тълпата, затова беше сигурна, че и те не могат да уловят нито нея, нито приятелите й тук, но това никак не я утешаваше.

Лунитяните бяха дошли за нея. Тя нямаше къде да избяга. Нямаше къде да се скрие.

Нещо повече, никак не беше сигурна, че иска да се крие. Хората на площада й бяха гласували доверие. Как да ги изостави?

Гласът на Еймъри стигна до ушите й. Говореше спокойно, без да вика, но звукът отекваше в каменните стени на фабриката и се издигаше нагоре. Синдер нагласи аудиоинтерфейса си, за да не изпусне нито дума:

— Жители на сектор „Реголитни мини девет“, събрани сте тук, за да понесете последствията от незаконните си действия. С укриването и помощта на известни престъпници ние ви признаваме за виновни в тежко предателство срещу короната. — Той замълча, за да може въздействието на думите му да бъде почувствано с пълна сила. — Присъдата за това престъпление е смърт.

С изопнато до краен предел тяло, Синдер пак надникна през прозореца. Събраните в спретнати групи хора бяха принудени да коленичат. На площада имаше над две хиляди души, без ония, които изпратиха до съседните сектори. Коленичилите им фигури изпълваха улиците, докъдето поглед стигаше.

Еймъри нямаше да убие всички. Не би посмял да намали производителната сила на Луната тъй драстично.

Дали?

Еймъри огледа насъбралото се множество, а в това време статуята на Левана бдеше над тях като горда майка. От двете страни на фонтана стояха двама стражи. Синдер позна червенокосия и се запита дали точно него беше надушил Вълка. Останалите гвардейци с брони и шлемове бяха пръснати и мушкаха хората със заредените си автомати. Чародеите, прибрали ръце в ръкавите си, се бяха смесили с тълпата.

Синдер изпрати мисълта си, докъдето можа. Опита се да стигне до енергията на Еймъри. Ако успееше да го овладее, можеше да го принуди да помилва хората, да ги остави на мира.

Но, уви, той беше твърде надалеч.

Ядоса се, като си помисли, че Левана ще успее да стигне с дарбата си толкова далече. Щеше да контролира Еймъри оттук, и не само него, а и всички останали. Синдер не я беше грижа, че цял живот леля й бе упражнявала обаянието си. Тя трябваше да стигне нейната сила. Трябваше да може да защити хората, които я защитиха.

Задъхана, насочи вниманието си към стражите, които стояха под прозореца. Тях поне успя да усети, но те вече бяха под контрола на един от чародеите.

Страхът плъзна в жилите й. Трябваше да помисли.

В ръката си все още държеше пет куршума. Трън и Скарлет също имаха оръжие. Тя щеше да улучи най-близките стражи, а може би дори и някой чародей, но така щяха да издадат скривалището си.

А и щом Еймъри осъзнаеше, че е под нападение, щеше да направи щит от хората.

Дали да рискува?

Дали имаше друг избор?

— Но Нейно Величество е готова да ви предложи амнистия — продължи Еймъри, съсредоточил черните си очи в тълпата. — Животът на всички ви ще бъде пощаден. — Устните му се извиха нагоре в мила усмивка. — Трябва само да ни кажете къде сте скрили киборга.

Синдер захапа юмрука си с всичка сила, за да не закрещи. Усещаше погледите на приятелите си върху себе си, но не смееше да ги погледне в очите.

— Не бива да излизаш навън — прошепна остро Скарлет. Беше видяла как нерешителността плъзва по лицето на Синдер.

— Не мога да ги оставя да умрат заради мен — прошепна тя в отговор.

Една ръка я сграбчи и я отмести от прозореца. Вълка я изгледа ядно. Добрият, гневен Вълк, чиято майка беше долу с останалите.

Тя донякъде очакваше Зеев да я издаде, но вместо това той я стисна силно за раменете.

— Никой не умира заради теб. Ако днес умре някой, то ще бъде, защото най-сетне тези хора имат в какво да вярват. Дори не си помисляй да им го отнемеш.

— Но аз не мога…

— Синдер, я се съвземи — обади се Трън. — Ти си сърцето на тази революция. Ако сега се предадеш, всичко ще свърши. И знаеш ли какво? Тя и бездруго ще избие тези хора, просто за да е сигурна, че това няма да се повтори.

Проехтя изстрел и тя извика. Вълка затисна устата й, но Синдер се измъкна и се хвърли на прозореца.

Пред погледа си виждаше бели петна. След това я заслепи огненочервена ярост.

На площада в краката на Еймъри лежеше мъж, а кръвта бе изпръскала земята. Синдер не виждаше кой е мъжът, но това беше без значение. Един човек беше умрял. Заради нея.

Еймъри огледа уплашените лица на хората в предните редици и се усмихна любезно:

— Пак ще ви попитам. Къде е Лин Синдер?

Хората стояха, вперили очи в земята. Никой не поглеждаше към чародея. Никой не поглеждаше към растящата локва кръв. Никой не продумваше.

Отвътре Синдер пищеше. Изстрелът още отекваше в съзнанието й, аудиоинтерфейсът й го повтаряше до безкрай, отново и отново. Тя запуши ушите си, разтреперана, бясна.

Щеше да убие Еймъри. Щеше да го унищожи.

Нечие тяло се притисна в гърба й. Скарлет я прегърна и сгуши лицето си във врата й. Хем да я държи, хем да я утешава, помисли си Синдер и не се отдръпна. Но не почувства утеха.

Долу Еймъри посочи една жена в седмата редица — изборът му нарочно беше хаотичен, за да всее страх във всяко сърце. Един от стражите произведе нов изстрел. Жената потрепери и се свлече до съседа си.

Тръпка премина през тълпата.

Синдер изхлипа. Скарлет я стисна още по-здраво.

Колко време щяха да продължат разстрелите? Колко време щеше да издържи, без да предприеме нещо?

— Достатъчно е само някой да ми каже къде се е скрила — обади се Еймъри — и това ще бъде краят. Ще ви оставим да живеете спокойно живота си.

Нещо мокро се стече по врата на Синдер. Скарлет плачеше и цялата се тресеше. Но все така здраво стискаше приятелката си.

Синдер искаше да отвърне поглед, но се застави да не го прави. Смелостта на хората я ужасяваше. Усети, че се моли някой да я издаде, за да се сложи край на ужаса. И изборът вече да бъде нечий друг.

Трън стисна ръката й. Вълка препречи пътя й от другата страна и тримата се превърнаха в нейни тъмничари и спасители. Те споделяха ужаса й, но никой от тях не разбираше отговорността, която я гризеше отвътре. Тези хора вярваха, че тя ще се бори рамо до рамо с тях, за да им даде обещаното бъдеще.

Нима имаше значение, че те са готови да умрат за каузата й? Нима имаше значение, че са готови да пожертват живота си за нейния успех?

Тя нямаше отговор.

Нямаше отговор.

Пред очите си виждаше единствено ослепителни проблясъци. В ушите й звучаха изстрелите.

Еймъри посочи нова жертва и колената на Синдер омекнаха. Беше момчето, захласнало се по Ико.

Синдер пое дъх, за да извика, да спре екзекуцията, да изпищи…

– Не!

Еймъри вдигна ръка.

— Кой се обади?

Няколко редици зад момчето едно момиче неудържимо заплака.

— Не, моля ви! Моля ви, пощадете го! — Беше горе-долу на възрастта на Синдер. Вероятно сестра му.

Ново вълнение премина през тълпата. Няколко човека наоколо хвърлиха презрителни погледи на момичето, но това не беше честно. Тя не познаваше Синдер. Защо да защитава някой чужд, а не брат си, когото обичаше?

Еймъри вдигна вежди:

— Готова ли си да издадеш къде се крие киборгът?

— Маха Кесли — заекна момичето. — Маха Кесли приюти киборга.

Еймъри помръдна леко пръсти и стражът, който държеше момчето на мушка, свали автомата.

— Къде е тази Маха Кесли?

Маха се изправи, преди някой друг да бе принуден да я предаде — колона сред коленичилата тълпа.

— Тук съм.

Вълка се задъха.

— Ела отпред! — нареди Еймъри.

Маха тръгна покрай съседите и приятелите си с крехките си, но изправени рамене. За краткото време, в което Синдер я познаваше, в осанката й бе настъпила промяна. При срещата от първия им ден тя беше една победена, уплашена жена с превити рамене. Но сега срещу главния чародей на кралицата стоеше друга жена.

Тази промяна още повече уплаши Синдер.

— На кой номер живееш? — попита Еймъри.

С твърд глас Маха му даде номера на къщата си.

Еймъри посочи капитана на стражите и една чародейка. Те излязоха напред и повикаха още един страж. После тръгнаха към къщата на Маха.

Еймъри обърна поглед към майката на Вълка.

— Ти ли подслони киборга Лин Синдер?

— Не съм чувала това име. Единственият киборг, когото познавам, се казва принцеса Селена Блекбърн и тя е истинската кралица на Луната.

Тълпата се раздвижи. Хората вдигнаха глави. Изпънаха рамене. Ако бяха забравили защо рискуват живота си за една непозната, Маха им го бе припомнила.

Еймъри се изсмя. Кръвта в жилите на Синдер се вледени.

Маха вдигна две ръце над главата си, за да могат всички да видят. Сетне хвана десния си палец и го дръпна силно назад.

Дори отвътре Синдер чу изпукването, а след него и вика на Маха. Все едно беше дали Еймъри я бе принудил да си счупи палеца, или само да го изкълчи. Тя беше взела решение.

В следния миг Синдер се вмъкна в умовете на приятелите си и ги застави да се отдръпнат от нея.

Обърна се. Скарлет, Трън и Вълка я гледаха тревожно.

Вълка първи се опомни:

— Синдер, недей…

— Тази революция е на хората, не моя. Вълк, идваш с мен. Ще държа съзнанието ти под контрол, но не и тялото ти, точно както направихме в Артемизия. Трън, Скарлет, вие оставате тук. Дръжте на мушка Еймъри и другите чародеи, но не стреляйте, ако нямате добра видимост. Иначе напразно ще се издадете.

— Синдер, недей — изсъска Скарлет, но Синдер вече бе тръгнала, принуждавайки Вълка да я последва.

Той изръмжа.

— Налага се, Вълк — рече тя, докато се спускаха към втората площадка. Отвън, зад дебелите стени на фабриката, Маха отново извика сподавено от болка. — Не мога да стоя със скръстени ръце.

— Той ще те убие.

— Няма, ако ние го убием първи. — Тя взе на бегом последните стъпала и спря да си поеме дъх. Провери дали държи под контрол биоелектричеството на Вълка, за да не могат чародеите да го манипулират, сетне бутна вратите на фабриката. Третият вик на Маха я прониза като нож в гърдите. Един поглед й стигна да разбере, че три от пръстите на Маха бяха осакатени завинаги. По свитото й от болка лице се стичаха сълзи.

— Ето ме — извика с пълен глас Синдер. — Намерихте ме. Сега я пуснете.

Всички войници като един завъртяха автоматите си към Синдер. Тя си пое дъх, готова да я направят на решето, но изстрел не последва.

Над морето от коленичили работници Еймъри се усмихна широко:

— И тъй, самозванката най-сетне ни удостои с присъствието си.

Тя стисна юмруци и тръгна решително към него. Автоматите я последваха. А също и Вълка, чиято енергия пращеше.

— Много добре знаеш, че казвам истината. Ето защо Левана е тъй твърдо решена да ме убие. — Тя насочи мислите си към хората наоколо, но умовете им бяха овладени. Очакваше го.

До нея стоеше един обучен убиец, а двама умели стрелци пазеха гърба й. Трябваше да стигнат.

Синдер доближи първите редици.

— Дойдохте да ме заловите. Ето, тук съм. Сега освободете всички.

Еймъри наклони глава. Огледа момичето от главата до петите и я накара да се почувства като лесна плячка. Синдер изобщо не приличаше на кралица със сивите си дрехи, с металната ръка и тежките ботуши, с рошавата конска опашка и, много вероятно, с обилното количество мръсотия по лицето.

— Представи си колко по-различно биха се развили нещата — рече той и слезе от фонтана, — ако беше избрала да овладееш умовете на тези хора преди нашето пристигане. Вместо това ти си ги оставила да се носят в океана на собствената си слабост. Направила си от тях мишени, а след това не си даде труда да ги защитиш. От теб не става владетел на Луната.

— Защото бих предпочела хората ми да бъдат свободни, вместо да живеят във вечна манипулация?

— Защото не си в състояние да вземеш решенията, които една кралица трябва да взема за доброто на целия си народ.

Тя скръцна със зъби.

— Единствените хора, които са се облагодетелствали от режима на Левана, са алчните благородници в Артемизия. Левана не е кралица. Тя е тиранин.

Еймъри кимна, сякаш се съгласяваше с нея:

— А ти — прошепна — си никоя.

— Аз съм истинската владетелка на Луната. — Синдер изрече думите с всичката убеденост, на която беше способна, но те пак прозвучаха глухо, празно. Малко след пристигането си главният чародей на кралицата беше съсипал всичко, което бе постигнала в този сектор. С едно движение на пръстите си, Еймъри беше отнел силата й и беше проснал хората в краката си.

— Ти си едно дете, което си играе на война, и си твърде наивна, за да разбереш, че вече си изгубила.

— Аз дойдох, за да се предам. Ако това означава, че трябва да изгубя, за да живеят хората тук свободно, така да бъде. Но ти явно не разбираш, че не става дума за мен. Става дума за народа, който твърде дълго време живее в робство. Управлението на Левана е към края си.

Усмивката на Еймъри се разтегна. Зад него водата от фонтана се лееше и хвърляше пръски наоколо.

Зад Синдер Вълка се наежи, готов да се бие.

Еймъри разтвори ръце към тълпата:

— Нека се знае, че на този ден самозваната принцеса се предаде на Нейно Величество кралицата. Тя ще получи бърза и справедлива присъда за престъпленията си. — Очите му светнаха. — Аз ви обещах, че животът ви ще бъде пощаден, ако някой издаде скривалището на киборга. — Той цъкна с език. — Срамота е, че никой не пожела да го стори.

Проехтя изстрел. Тялото на Синдер се разтресе от ударната вълна.

Не разбра откъде дойде изстрелът. Видя кръв, но не знаеше чия е.

В следния миг колената на Маха се огънаха и тя падна по очи върху твърдата земя. Трите деформирани пръста останаха да стърчат над главата й.

Все още замаяна от ужас, Синдер гледаше с широко отворени очи тялото на Маха, без да може да си поеме дъх. Без да може да помръдне.

Чу как Вълка си пое въздух. Енергията му кристализира в нещо безмълвно и чупливо.

Светът се закрепи несигурно на върха на игла. Притихнал. Непонятен.

Отново се чу изстрел, този път по-надалеч, и звукът измести оста на света. Еймъри изграчи и политна назад. Едно кърваво петно се появи на бедрото му. Очите му пламнаха и се извърнаха към фабриката. Последва друг изстрел и куршумът уцели фонтана зад него.

Вълка изрева и се хвърли напред. Най-близкият страж се изпречи на пътя му, но се забави и не можа да стреля. Вълка го цапна като досадна муха и с оголени зъби се спусна към Еймъри.

Настана хаос от шумове и тела. Всички граждани, които трябваше да бъдат на страната на Синдер, скочиха на крака и се опитаха да се докопат до нея и Вълка. Тръшнаха я на земята. Тя изгуби Вълка от поглед. Още изстрели.

Синдер заби юмрук в нечия челюст, превъртя се веднъж и се изправи. Зърна една червена роба, вдигна ръка и стреля. Почака колкото да види, че чародеят се просна назад, и потърси нова мишена, но така и не можа да стреля отново. Няколко ръце я уловиха, задърпаха я и я свалиха по гръб на земята.

Синдер се замята под ръцете, духна един кичур коса от лицето си. Зърна Вълка, който също бе прикован към земята от дузина мъже. Бяха затиснали ръцете и краката му, а лицето му беше навряно в пепелта. Телата на двама стражи и един миньор лежаха недалеч от него.

Еймъри надвисна над Вълка, запъхтян, а от вечната му усмивка нямаше и помен. С една ръка притискаше раната на крака си.

— Изстрелите идват от фабриката. Изпратете един отряд да я претърси и вържете тия двамата, преди да са направили още някоя поразия.

Синдер се опита да се измъкне. Ако успееше да вдигне ръка и да се прицели…

Някой изви ръцете на гърба й и й сложи белезници. Тя изпищя от болка, когато едва не прекършиха рамото й. Вдигнаха я на крака, тя се закашля от прахоляка. Цялото тяло я болеше.

Огледа се, търсейки помощ, но беше посрещната от безизразни лица.

Тя се изсмя презрително, предизвикателно, когато с Вълка бяха принудени да коленичат пред разярения чародей. Виеше й се свят от омраза, но когато мислите й се поуспокоиха, агонията на Вълка я връхлетя с пълната си сила.

Той беше обзет от дълбоко страдание, сърцето му беше разбито и Синдер си спомни, че тялото до него е на майка му.

Тя потръпна и извърна очи. Забеляза, че чародеят в червената роба не мърда. По-нататък лежеше още един с черна униформа, който, изглежда, също беше мъртъв.

Това беше равносметката. Двама чародеи и двама убити стражи и раненият Еймъри. Ето това беше получила срещу живота на Маха и смелата смърт на други двама невинни граждани.

Повече ядосана, отколкото уплашена, Синдер подхранваше омразата си от мъката на Вълка и ужаса от безизразните лица край нея — всички тези хора бяха използвани като марионетки.

Синдер вярваше в онова, което каза във фабриката. Левана можеше да я убие, но тя знаеше, че смъртта й няма да бъде краят. Тази революция вече не беше нейна.

— Идват — озъби се Скарлет и се отдръпна от прозореца. Първият й изстрел уцели Еймъри твърде ниско в бедрото, макар да се беше мерила в главата му. Вторият отиде нахалост и удари фонтана, а сетне тълпата се сгъсти и повече не можа да стреля. Чу поне три изстрела от Трън, но не знаеше дали е имал повече успех.

Долу на площада Синдер и Вълка бяха като свине в кланица и двамата с Трън щяха да последват съдбата им, ако не побързаха да си оберат крушите оттук.

Трън грабна шлема, който бе задигнал от стража, и си го нахлупи на главата, превръщайки се от приятел във враг. Скарлет се молеше трансформацията да убеди и лунитяните.

— Дай ми пистолета си! — Тя се поколеба за миг, сетне му го подаде. Трън го пъхна на кръста, стисна я за лакътя и я повлече надолу по стълбите.

Бяха стигнали първата площадка, когато на приземния етаж се чу тропот от стъпки.

— Намерих единия! — извика Трън, а Скарлет подскочи уплашена. Той допря пистолета в главата й и я поведе по стълбите. Четирима стражи ги наобиколиха. — Имаше двама стрелци. Другият сигурно е избягал, но най-добре проверете горните етажи. Аз залових тази.

Скарлет се задърпа, уж да се измъкне, но Трън важно-важно я помъкна към вратата. Мъжете се втурнаха нагоре по стълбите. Щом се скриха, Трън се извърна и я пусна. Двамата изтичаха към задния изход и оттам — на уличката зад фабриката.

Ако се съдеше по мъртвешката тишина, която изпълваше купола, краткото сражение беше свършило.

Трън пое в обратната посока, но Скарлет го хвана за ръката.

— Почакай!

Той се обърна безчувствено назад, но може би това се дължеше на маската.

— Трябва да се опитаме да им помогнем.

Той се намръщи.

— Нали видя колко лесно повалиха Синдер и Вълка? И си мислиш, че ние с теб ще можем да направим нещо, за да им помогнем?

Не мислеше. Честно казано, не мислеше.

Но ако се откажеха, без дори да са опитали…

— Дай ми пистолета — рече тя и протегна ръка.

Трън я зяпна.

– Дай ми пистолета!

Той изсумтя, измъкна пистолета и го тръшна в ръката й. Скарлет му обърна гръб, без да знае дали капитанът ще я последва. Той тръгна след нея. Скарлет понечи да си нахлупи червената качулка, но си спомни, че все още е облечена с бозавите работнически дрехи.

Когато завиха зад първия ъгъл, площадът се откри пред погледа им. Хората, които се бяха надигнали, за да повалят Синдер и Вълка, отново коленичеха, спокойни, сякаш нищо не се бе случило.

Колко ли време, питаше се Скарлет, щеше да трябва на стражите да претърсят фабриката? Дали не беше полудяла, задето стоеше тук, вместо да се обърне и да побегне?

Пистолетът беше топъл, дръжката остави следи по дланта й. Преди оръжието й даваше чувство за сигурност, но вече знаеше колко лесно лунитяните могат да го обърнат срещу нея.

Ако обаче успееше да се промъкне по-близо, колкото да стреля един-два пъти, нямаше да пропусне.

Докъде ли можеше да стигне, преди да я усетят? Дали човешкото множество щеше да я прикрие, или и тя щеше да стане жертва на същата манипулация още щом приближеше? Не знаеше как действа дарбата и колко уязвима е тя самата. Да беше разпитала Синдер по-подробно.

Придвижваха се крадешком. Трън я следваше смълчан.

Скарлет спря, когато успя да различи Вълка и Синдер сред враговете им. Ръцете и на двамата бяха вързани на гърба. Вълка беше отпуснал рамене и гледаше в земята.

Не, осъзна тя и потръпна. Гледаше Маха.

В душата й пламна гняв. Лунитяните бяха отнели всичко на Вълка. Свободата, детството и цялото му семейство, а той не беше сторил нищо, нищо, с което да заслужи тази участ.

Скарлет копнееше да отмъсти за него. Да го отведе далеч от това прашно място. Да го дари с живот със сини небеса, домати и покой.

Тя стисна здраво пистолета и усети познатия допир на спусъка.

Но разстоянието беше значително. Имаше голяма вероятност да уцели свой оттук.

С разтуптяно сърце Скарлет огледа тясната уличка, като се опитваше да съобрази колко крачки още ще направи, без да я видят. На една от стените на фабриката имаше врата, където можеше да се прикрие. Но най-много се страхуваше, че лунитяните ще я усетят, преди да са я видели.

Скарлет въздъхна леко, вдигна пистолета и се прицели в сърцето на Еймъри. Задържа го на прицел три секунди, сетне изсумтя и свали дулото. Права беше. Разстоянието беше голямо.

Отново си помисли да се придвижи напред. И отново се поколеба.

И тогава забеляза промяната в стойката на Вълка. Той извърна глава към нея.

Промяната беше почти незабележима. Изобщо не я погледна. С нито едно движение не издаде, че е доловил мириса й сред всичките тези хора. Но Скарлет знаеше, че е така. В раменете му се чувстваше напрежение, което допреди миг липсваше.

Сърцето й подскочи. Представи си как я залавят. Вълка вижда как опират пистолет в главата й. Вълка е безпомощен, когато й подават секирата. Вълка, чиято майка току-що бе убита пред очите му, а той с нищо не можа да й помогне.

Скарлет се разтресе при спомена за смъртта на баба си, сякаш върху нея се бе стоварил чук. Спомни си отчаянието, което я бе погълнало. Яростта и омразата. Безконечното самоизтезание, че е трябвало да предотврати смъртта й.

И фаталната невъзможност да стори това.

Точно както Вълка не бе успял да защити Маха. Точно както нямаше да успее да защити и нея.

Не можеше да му причини тази болка.

Скарлет стисна очи и преглътна напиращия вик.

Сдържай се, Скарлет, каза си тя. Сдържай се.

Свали пистолета и отстъпи назад. Вдигна очи към Трън и видя болката, която се бе впила в чертите на лицето му. Той й кимна с разбиране.

Спокойният глас на Еймъри се понесе към тях:

— Лин Синдер, ти ще бъдеш съдена и екзекутирана за престъпления срещу короната. Единствено по милостта на кралицата ще пощадя живота на останалите. Но помнете, че всеки, който бъде заловен да обсъжда киборга и предателските й кроежи или пък се заеме с подривна дейност, ще получи бързо наказание.

Скарлет хвърли поглед назад точно навреме, за да види как един страж блъсна грубо Вълка в гърба, а сетне двамата със Синдер бяха отведени. — Принцесо! — извика Ико толкова силно, колкото се престраши, макар че като се замислеше, никак не беше силно. — Принцесо, къде си? — И за трети път претършува всяка стая в къщата. Уинтър я нямаше нито в шкафовете, нито в гардеробите. Нямаше я под леглото на Маха. Нямаше я в малката баня, нито в…

Е, това беше. Другаде човек нямаше къде да се скрие.

Къщата наистина беше малка, а Уинтър я нямаше.

Ико се върна в дневната. Вентилаторът в гърдите й бучеше, а въздухът излизаше през порестата тъкан на врата й. Беше тичала насам, като се мушваше ту тук, ту там в изоставените къщи и сега беше прегряла.

Дали войниците са открили Уинтър? Дали беше закъсняла?

Ико не знаеше. Застави се да поспре и да систематизира информацията, с която разполагаше.

Копоите на Левана се намираха в РМ-9. Бяха изкарали от домовете им всички хора и андроидът беше относително сигурен, че едва ли се канят да им организират забава.

Доколкото й беше известно, Синдер и останалите бяха във фабриката, но нямаше как да разбере дали са живи, преди да ги види отново.

Нямаше представа къде е принцеса Уинтър.

Ико обмисли възможностите си. Най-логичната стъпка беше да се върне крадешком при Синдер във фабриката, но така щеше да се изложи на опасност. Това не я плашеше толкова, колкото страха да не попадне в ръцете на врага. Лунитяните не знаеха много за андроидните системи, но ако успееха да изследват софтуера й, щяха да открият куп конфиденциална информация за Синдер и стратегията й.

Можеше да изчака приятелите й да се завърнат живи и здрави, но тази възможност противоречеше на базисното й програмиране. Тя мразеше да бъде непотребна.

Ико още разсъждаваше, когато чу тежките стъпки пред външната врата и се стресна. Хукна към кухнята и се скри в един шкаф.

Вратата се отвори шумно. Някой влезе и Ико долови малките разлики в стъпките. Трима души се вмъкнаха в къщата.

В дневната спряха.

Мъжки глас рече:

— Базата данни потвърждава, че това е домът на Маха Кесли.

Краткото мълчание се наруши от женски глас:

— Усещам някой, но енергията е много слаба. Може би я приглушава някаква бариера.

Ико се намръщи. Но как така са я усетили? Синдер винаги твърдеше, че не може да бъде открита с лунната дарба, защото не произвеждаше биоелектричество.

— Моят опит с киборга показва — чу се трети глас, пак мъжки, — че тя невинаги реагира на манипулацията, както се очаква. Възможно е да умее да прикрива енергията си?

— Възможно е — рече жената, но си пролича, че се съмнява. — Кини, претърси периметъра и съседните къщи. Джерико, погледни в спалните.

— Тъй вярно, господарке Перейра.

Стъпките тръгнаха в различни посоки. Входната врата отново се затвори.

Едва бяха минали няколко секунди и жената влезе в тясната кухничка. Ико зърна потрепващите ръкави на червената й роба. Тя застана в средата така близо до нея, че андроидът можеше да я пипне. Но изобщо не погледна надолу, дори не си направи труда да отвори шкафовете.

Както беше клекнала, Ико се взря в профила на жената. Сивата й коса беше подстригана късо, на черта, и при все че беше една от най-възрастните чародейки, които бе виждала, беше запазила хубостта си с изпъкналите скули и плътните си устни. Беше прибрала ръцете си в ръкавите.

Жената остана дълго неподвижна, сбърчила чело. Сигурно търсеше следи от биоелектричество, но така и не забеляза Ико.

А Ико не смееше да мръдне и се радваше, че не се налага да приглушава дишането си — мили звезди на небосклона, когато се бе скрила в стаичката на кораба със Синдер и останалите, шумът от общото им дишане направо й проби тъпанчетата.

Но точно тогава се включи вентилаторът й.

Жената сведе поглед и се стресна.

Ико вдигна ръка за поздрав:

— Здравей!

Чародейката дълго-дълго я зяпа, а най-сетне запелтечи:

– Щит?

— Топло. — Ико грабна една кърпа от шкафа и се нахвърли върху жената. Тя успя да извика, преди Ико да затисне устата й. Чародейката се замята, но Ико я притисна здраво до стената. Лицето на жената побледня, очите й се разшириха от обзелата я паника и андроидът трябваше да преглътне инстинктивното си извинение.

— Хайде, изгуби съзнание — рече мило Ико — и аз ще те пусна.

— Хей!

Ико извърна глава и в този миг един кралски гвардеец ги забеляза през кухненския прозорец. Мъжът хукна към задната врата, отвори я широко и…

Свещени, всемогъщи звезди!

Открай време тя смяташе, че Каи е най-големият красавец в галактиката, но този мъж с мускулесто тяло, загоряла кожа, дяволито вълниста коса и тъжни очи беше…

Той беше…

Насочил пистолет към нея.

Ико избута чародейката пред себе си точно когато мъжът дръпна спусъка. Куршумът уцели жената в гърдите и тя се свлече и бездруго отмаляла от задушаването с кърпата.

Ико я пусна, прескочи тялото й и сграбчи пистолета на мъжа. Той я завъртя и я блъсна в шкафа. Ударът отекна в цялото й тяло. Стражът измъкна пистолета и с другия юмрук замахна право в лицето на андроида. Главата й отскочи назад, тя залитна две, три стъпки и се блъсна в печката. Стражът изруга и разтърси ръка.

Ико тъкмо си мислеше, че е трябвало да си инсталира една-две програми за бойни изкуства, когато втори изстрел раздра аудиорецепторите й. Тя се сви, запуши ушите си и намали звука, макар че вече беше късно.

Когато главата й отново се избистри, видя, че мъжът я зяпа с отворена уста и облещени като понички очи.

— Ама ти_… какво_ си?

Тя сведе поглед. В гърдите й имаше дупка, синтетичната кожа по края й беше обгоряла, а жиците вътре пукаха и светваха. Ико изстена:

— Едва-що го сменихме!

— Ти си… — Мъжът направи крачка назад. — Чувал съм за земните машини, които могат… които са… но ти… — Лицето му се изкриви. Ико достатъчно дълго се бе занимавала с анализ на лицевите мускули, за да познае, че това изражение показва пълна, невъздържана погнуса.

В гърдите й пламна възмущение и се изля навън вероятно през новата дупка в гърдите й.

— Не е учтиво да зяпаш така!

На вратата към дневната се появи силует. Още един страж, в чието лице Ико разпозна човек от личния антураж на Левана. Той беше част от отряда, който ги нападна на покрива в Ню Бейджин.

— Какво стана? — излая мъжът, обхващайки с поглед падналата чародейка, сваления пистолет на хубавия страж и Ико.

Очите му блеснаха, когато я позна, и той се ухили широко:

— Добър улов, Кини. Пътуването не се оказа толкова безсмислено, колкото си смятах. — Той прекрачи тялото на чародейката.

Ико вдигна юмруци и се опита да си спомни всички бойни съвети, които Вълка даваше на Синдер.

— Къде е киборгът? — попита Джерико.

Ико му се озъби.

— Целуни ме отзад!

Той повдигна вежди.

— Някой друг път.

— Сър Джерико — обади се Кини, — тя не е… не е човешко същество.

— Очевидно — провлече той и хвърли поглед към дупката в кухината на гърдите й. — Ще трябва да проявим въображение как да измъкнем информация от нея.

Той замахна. Ико се сви и също замахна, но мъжът лесно я улови. Преди процесорът й да се опомни какво става, Джерико бе стиснал здраво ръцете на гърба й. Ико взе да се боричка, опита се да го настъпи, но той реагираше бързо. Завърза ръцете й, ухилен, и я завъртя с лице към него.

— Чудото на земната технология — рече той и като отмести ризата й, хвана между пръстите си прогорената изкуствена кожа — и въпреки това ти си оставаш напълно непотребна.

Огнена ярост пламна пред погледа й:

— Ще ти покажа аз на теб кой е непотребен!

Но преди Ико да му покаже каквото и да било, ужасяващ писък изпълни кухничката и един нож полетя към рамото на Джерико. Той извика и се отдръпна. Острието сряза ръкава му и остави дълбока, червена рана. Ико политна назад.

Джерико се извъртя, блъсна нападателката в стената, притисна я в гърлото с една ръка, а с другата улови след кратка борба ръката с ножа.

Но Уинтър го стискаше с дива омраза в очите и не го даваше. Тя ритна мъжа с коляно право в слабините. Джерико изрева, дръпна я от стената и пак я запрати там. Този път Уинтър изхриптя и остана без въздух.

— Кини, дръж андроида под око! — процеди през зъби Джерико.

Ико отмести поглед от принцеса Уинтър към стража, който беше твърде красив, за да бъде такъв глупак, но Кини вече не се интересуваше от нея. На лицето му се изписа ужас, когато Джерико стисна принцесата за гърлото.

— Това е принцеса Уинтър! Пусни я!

Джерико се изсмя сухо.

— Знам коя е, идиот такъв! А знам също, че отдавна трябваше да е мъртва!

— Аз също чух, че е мъртва, но явно е било лъжа. Пусни я.

Джерико подбели очи, обърна се и дръпна Уинтър от стената.

— Тя трябваше вече да е мъртва! Кралицата нареди да я убият, но май някой не е намерил сили за това. — Уинтър политна напред, но той я вдигна здраво до гърдите си. — Каква хубава плячка! От години чакам да те спипам насаме, но онзи досадник сър Глина вечно се въртеше като лешояд над мърша. — Джерико прекара палеца си по лицето на Уинтър. — Но сега май го няма тук, а, принцесо?

Уинтър отвори едва-едва очи. Погледна Кини замаяна.

— Ти…

— Хей! — Джерико завъртя брадичката й и я насили да го погледне. — Ти си моята награда, принцесо. Е, каква отплата според теб ще получа от кралицата, задето ще й занеса мъртвото ти тяло? Не вярвам да я е грижа в какво състояние ще бъде то, а и като бонус, ще докажа, че гаджето ти все пак е предател.

Ико задърпа ръцете си, опита се да измъкне палците от гнездата им и така да се освободи от въжетата, но китките й бяха здраво вързани.

Тя тъкмо се канеше да се хвърли с главата напред върху Джерико и да стовари върху гърба му цялата тежест на металния си череп, но в този момент Уинтър припадна и тялото й увисна като парцалена кукла в ръцете му.

Джерико се сепна и едва не я изтърва. В този миг Уинтър заби забравения нож в тялото му.

Джерико изрева и я пусна. Уинтър залитна назад, но мъжът я хвана за ръката, дръпна я и удари през лицето с опакото на дланта си. Уинтър политна. Удари главата си в ръба на шкафа и се свлече на пода.

Ико изпищя.

Сред поток от ругатни Джерико хвана ножа, но не го издърпа. С почервеняло като косата му лице, той изръмжа на принцесата:

— Ама че тъпа, луда…

Той замахна с крак да я ритне, но Кини вдигна пистолета си и стреля. Куршумът запрати Джерико в стената.

Ико се сви. В колкото и свади и престрелки да се озоваваше, все я учудваше колко по-страшна беше действителността от филмите по нета. Даже смъртта на този презрян, жалък страж я накара да потръпне.

Последвалата тишина сякаш обгърна целия сектор и Ико си каза, че последният изстрел сигурно трайно е увредил аудиото й.

Кини се взираше в пистолета си, сякаш го виждаше за първи път.

— Никога досега не съм стрелял. — Той си пое дълбоко въздух, остави пистолета на шкафа и клекна до принцеса Уинтър. Опипа главата й и по пръстите му останаха кървави следи.

— Диша, но сигурно е получила сътресение.

Процесорът на Ико се задави:

— Ти на чия страна си?

Той вдигна очи. Носът му потръпна, когато отново зърна зеещата дупка от куршума, но този път побърза да отмести поглед.

— Научихме, че принцесата е мъртва. Мислех, че друг я е убил.

Ико закри с ризата раната на гърдите си.

— Страж на име Хиацинт е получил заповед от кралицата да я убие, но вместо това й е помогнал да избяга.

— Хиацинт Глина.

Тя присви очи:

— Защо ни помогна?

С навъсено чело Кини отпусна принцесата на пода. Цялата кухня беше в кръв. От чародейката. От Джерико. От Уинтър.

— Аз помагам на нея — рече Кини, сякаш беше важно да го подчертае. Намери кърпата, с която Ико се бе опитала да удуши господарката Перейра и превърза с нея, както можа, раната на Уинтър. Когато свърши, стана и взе окървавения нож.

Ико отстъпи назад.

Мъжът спря.

— Искаш ли да срежа вървите?

Тя огледа лицето му. Не можеше да спре да го зяпа.

— Да, моля те?

Обърна се с гръб и той набързо ги преряза. Когато вдигна ръце, Ико очакваше да види резки по кожата си, но острието не я бе докоснало дори.

— Ето каква е историята — рече Кини и посочи пистолета върху шкафа. Ико разбра, че мъжът предпочита да не поглежда към нея и все си намира начин да гледа встрани. — Ще скалъпя в доклада, че ти си отнела пистолета ми и си убила господарката Перейра и сър Джерико, а сетне си успяла да избягаш. За принцесата и дума няма да отворя. Те дори не знаят, че е жива. — Той посочи носа й, дръзвайки да задържи погледа си повече от половин секунда. — А ти ще я отведеш някъде далеч оттук. И хубаво ще я скриеш.

Ико скръсти ръце.

— А ето че ние сме я тикнали в тази къщурка в напълно случайно избран миньорски сектор. И защо ли досега и през ум дори не ни е минало хубаво да я скрием?

Кини дълго я гледа с непроницаемо изражение и накрая попита:

— Ти май разбираш от сарказъм.

— Естествено, че разбирам от сарказъм — сопна се тя. — Това да не ти е теоретична физика?

За миг мъжът раздвижи челюстта си, сетне поклати глава и се обърна да си върви.

— Погрижи се за нея. — Погледна още веднъж принцесата и си тръгна.

Синдер и Вълка бяха отведени на един подземен аеродрум, натъпкан с очукани товарни кораби и три кралски капсули, което обясняваше защо пристигането на враговете им не беше задействало алармите. Синдер беше поставила часовои само на пероните на влаковете маглев.

Тя остро се смъмри с надеждата, че някой ден ще има възможност да се поучи от грешката си.

Ръцете й бяха вързани здраво с белезниците и Синдер имаше чувството, че ще изскочат от ставите. Вълка вървеше зад нея и тя усещаше енергията му. Беше отчаян и изпълнен със смъртоносна омраза. Трепереше от страх за Скарлет. Беше смазан и съкрушен от убийството на Маха.

На аеродрума чакаше един от стражите. Косата му беше разрошена, но лицето му не изразяваше никакво чувство.

— Докладвай — рече Еймъри. Той вървеше, накуцвайки, и Синдер си мечтаеше да го ритне точно там, където се бе забил куршумът.

— Господарката Перейра и сър Джерико Солис са мъртви.

Еймъри вдигна вежди. Неочакваната вест го изпълни единствено с любопитство.

— Как?

— Един земен андроид ни нападна в къщата на Кесли — обясни стражът.

Сърцето на Синдер подскочи.

— Разрази се битка. Андроидът не се повлия от манипулацията на съзнанието, а и куршумите не го засегнаха много. Тя… той удуши господарката Перейра, след което аз влязох с него в ръкопашен бой. Андроидът измъкна пистолета ми и застреля сър Джерико и господарката Перейра. Докато беше с гръб, аз успях да забия ножа си в гърба му и му пречупих гръбнака. Така успешно го обезвредих.

Синдер усети пулсираща болка зад очите — признак за сълзите, които никога нямаше да потекат. Първо Маха, а сега и Ико…

— Когато опасността премина, претърсих щателно останалата част от къщата и съседните имоти — продължи стражът. — Други съучастници не открих.

Поне не бяха открили Уинтър и доколкото Синдер можеше да прецени, Трън и Скарлет също.

Еймъри дълго се взира в стража, сякаш търсеше недостатък в историята му.

— Какво стана с андроида?

— Намерих и унищожих онова, което според мен беше генераторът му. Изхвърлих всичко останало в обществения компактор за отпадъци.

— Не! — Синдер залитна, но стражът зад нея я задържа.

Мъжът й хвърли бърз поглед, сетне добави:

— Оставих телата в къщата. Да се върна ли да ги прибера?

Еймъри махна безгрижно с ръка.

— Ще изпратим отряд.

От стълбището отново се чуха стъпки. Все още разтърсена от загубата на Ико, Синдер едва вдигна глава. Зърна бегло Вълка, който я наблюдаваше. Макар че в очите му се четеше съчувствие, той бе стиснал зъби от гняв.

Днес и двамата бяха изгубили по едно скъпо за тях същество.

Синдер се задушаваше от болка, сякаш ребрата й стягаха в хватката си дробовете й, но присъствието на Вълка й вдъхна сили. Яростта й набра мощ. Скръбта й се превърна в сухи подпалки, които бързо пламваха.

Тя си възвърна твърдостта и макар да не можеше да се отскубне от ръцете на стража, изпъна рамене и вирна брадичка.

Стъпките бяха на чародей с черни одежди и на още стражи.

— Други съучастници не намерихме, а и не успяхме да разберем кой стреля по нас от прозореца на фабриката — рече новодошлият чародей. — Възможно е да са избягали в съседен сектор и да опитат пак да вдигнат бунт.

Еймъри посрещна с пренебрежителна усмивка загрижеността му:

— Нека да опитат. Ние не се боим от собствения си народ. — Спря черните си очи на Синдер. — Малкият метеж свърши.

Синдер вдигна глава, но ниско ръмжене привлече вниманието му и той се обърна към Вълка, който беше оголил острите си зъби свирепо, кръвожадно, готов да разкъса на парчета похитителите им.

Еймъри се разсмя. Прекрачи напред и го хвана за брадичката, а лицето на Вълка се сгърчи.

— А и как можем да загубим, когато имаме зверове като този тук? — Еймъри пусна брадичката на Вълка и нежно го потупа по бузата. — Алфа Кесли, нали? Аз присъствах на кралския турнир в деня, в който ти извоюва мястото си в твоята група. Но, изглежда, земляните са те отклонили от правия път. Как да поправим това зло?

Вълка гледаше чародея с омраза, която можеше да изпепели плътта му.

Ала ненадейно краката му се огънаха и той падна на колене пред Еймъри. Синдер трепна, сякаш болката рикошира в собствените й стави. В следния миг Вълка беше свел глава.

От гледката взе да й се гади. Цялата тази сила. Цялата тази ярост. Превърнати в проста марионетка. Още повече й се догади, защото знаеше колко психична сила и съсредоточаване са нужни, за да накара Вълка да направи нещо. Тя едва бе почнала да овладява умението, а ето че Еймъри не показа с нищо, че е бил затруднен.

— Добро куче — рече мъжът и потупа Вълка по главата. — Ще те отведем при кралицата и нека тя избере наказание за предателството ти. Доволен ли си, алфа Кесли?

С гърлен, механичен глас Вълка отговори:

— Да, господарю.

— Така си и мислех. — Еймъри хвърли поглед на антуража си. — Ако са останали тук-там бунтовници, гледайте бързо да ги смажете. Утре е кралската сватба и повече вълнения няма да търпим.

Останалите чародеи се поклониха и се пръснаха, а Еймъри пъхна ръце в ръкавите си и се обърна пак към Синдер:

— Остава само въпросът какво да правя с теб?

Тя го погледна открито в очите.

— Можеш да се поклониш пред мен като твоя истинска кралица.

Устните на Еймъри се извиха нагоре.

— Убий я.

Всичко стана ужасно бързо. Единият от стражите измъкна пистолет от кобура си, опря го в челото на Синдер, махна предпазителя, натисна спусъка…

Синдер пое шумно последния си дъх.

— Спри! Промених решението си.

Също толкова бързо пистолетът беше прибран.

Синдер отпусна рамене. Свят й се виеше от страх.

— Моята кралица поиска да не я лишаваме от удоволствието сама да реши съдбата ти. Ще й предложа да поднесе главата ти на император Каито като сватбен подарък.

— Чародей Парк?

Той се обърна към облечената с червена роба жена, която го бе повикала. Тя беше опряла длан на един малък кораб.

— Това е кралски кораб и май скоро е пристигнал. — Тя вдигна ръката си. — Няма почти никакъв прах. Странно е, че се намира тук.

Еймъри изсумтя с безразличие.

— Не ме учудва, че наоколо има крадци, но корабът може да ни помогне да намерим останалите бунтовници. Направете справка на номера му и вижте какво ще намерите.

Той даде знак на стражите и те отведоха Синдер и Вълка в кораба му и ги принудиха да седнат на отделни седалки. Моторите забръмчаха в пълно мълчание.

Миг след това те вече летяха към Артемизия.

Еймъри продължи да дава заповеди — за лекар и рани от куршум, назначи нов капитан на стражата и докладва на кралицата за жертвите и затворниците. Мислите на Синдер се объркаха и тя осъзна, че се взира в профила на мъжа, убил Ико. „Унищожих я, беше рекъл той. Изхвърлих я в компактора за отпадъци.“

Тя отново и отново видя пред очите си ножа, разкъсващ гръбнака на Ико. Прекършените пръсти на Маха. Коленичилите в краката на Еймъри хора от сектора.

Омразата й се разгоря, отначало слабо, ниско долу в стомаха. Но когато Артемизия изникна пред погледа, вече кипеше.

Корабът кацна на подземния аеродрум в Артемизия. Рампата се спусна и стражът я повдигна, като я стисна тъй болезнено, че тя трябваше да преглътне вика си. Вълка я следваше с тежки стъпки.

Посрещнаха я няколко стражи, чието биоелектричество беше податливо като току-що излезли от фабриката идентификационни чипове, и трима чародеи, чиято психична сила винаги се отличаваше с желязна твърдост.

Пръстът й потръпна и тя се почуди за колко време би могла да го зареди и да убие всички. Отново беше в Артемизия. Ако избягаше, можеше да се превърне в самотен, див отшелник — убиец, който преследва кралицата, за да я ликвидира.

Но само си фантазираше. Ръцете й бяха още вързани.

Тя стисна безпомощно в юмрук киборгската си ръка.

— Чародей Парк?

Синдер се втренчи в мъжа, убил Ико.

— Сър Кини.

— Позволете ми незабавно да потърся лекарска помощ.

Еймъри огледа кръвта по униформата му. Беше текла обилно, но раната не се виждаше.

— Добре. Явете се при мен, когато сте готов за служба.

Мъжът стисна юмрук до гърдите си, сетне се отправи в обратната посока.

Стражите подкараха Синдер и Вълка през плетеница от коридори. Тъй като нямаше какво да прави, Синдер се опита да предугади накъде я водят. Започна да брои крачките си и направи груба карта в главата си, която съпостави с всичко, което знаеше за двореца на кралицата.

Отведоха ги при асансьорите, които се пазеха от още стражи. Поспряха за малко и Еймъри се заговори с друг чародей. И макар да нагласи звуковия си интерфейс, Синдер долови едва две-три откъслечни думи: алфа и войник. После бунт, РМ-9 и киборг.

Еймъри махна с ръка и стражите поведоха Вълка по друг коридор.

— Чакайте! — викна Синдер и усети как страхът плъпна по жилите й. — Къде го водите?

Вълка изръмжа, опълчи се на стражите, но непокорството му бе уталожено посредством контрола на мислите.

— Вълк! Не! — Синдер се засили напред, но няколко чифта ръце я задържаха. Белезниците се забиха болезнено в китките й. — Вълк!

Напразно. Те завиха зад ъгъла и Вълка изчезна. Синдер дишаше тежко и трепереше. Усети нещо мокро на дясната китка, където белезниците бяха прорязали кожата. Не беше толкова наивна да си мисли, че двамата с Вълка ще успеят да надвият враговете си, но не си беше представяла, че толкова скоро ще го отделят от нея. Кой знае дали щеше пак да го види. Кой знае дали щеше пак да види някой от приятелите си.

Тикнаха я насила в асансьора и тя си помисли, че за първи път остава сама.

— Съжалявам, че няма да можем да те разведем из двореца, но сме заети с подготовката на сватбата. Сигурен съм, че ще ни влезеш в положението.

Вратите на асансьора се затвориха и те започнаха да слизат. И да слизат. Сякаш я водеха в гробницата й.

Когато вратите се отвориха отново, някой я блъсна по врата да върви напред. Поведоха я през полумрачен коридор с груби стени и спарен въздух, който миришеше на урина и хорска плът. Тя сбърчи нос от отвращение.

— Дано квартирата да ти хареса — такъв знатен гост като теб! — продължи Еймъри, сякаш изобщо не усещаше миризмата. — Доколкото знам, вече си свикнала със затворническите килии.

— Не, не бих казала. Избягах от последната, преди да мине и ден.

— Тази е по-подходяща за теб.

Затворът от скални пещери по нищо не приличаше на модерното здание в Ню Бейджин. Тук беше мрачно, задушно, но най-лошото бе, че Синдер нямаше негова схема. Нямаше точна карта, план, нищо, с което да определи къде се намира спрямо… е, спрямо каквото и да е.

Спряха, чу се звънтенето на ключове и скърцането на допотопни метални панти. Старомоден катинар. Ама че отживелица.

Ако успееше да го стигне отвътре, щеше да го отключи за по-малко от тридесет секунди.

Тази мисъл я обнадежди.

Вратата се отвори и зловонието се усили. Дробовете й бързаха да се освободят от въздуха в мига, щом го поемеха.

— Ще останеш тук, докато Нейно Величество кралицата намери време да разгледа делото и да проведе екзекуцията ти.

— Тръпна в очакване — измърмори Синдер.

— Естествено, ще имаш време да се опознаете отново.

— Да се опознаем отново?

Бутнаха я напред. Удари се в желязната врата и се подпря на неравната стена на килията.

Чу се хленч и Синдер застина. В килията имаше още някого.

— Приятно прекарване… принцесо.

Вратата се тръшна и металният звук отекна в тялото й. Килията беше тясна. На желязната врата имаше висок прозорец с решетки, откъдето се процеждаше светлина от коридора, колкото да различи кофата на пода. Смрадта идваше точно от нея.

В отсрещния ъгъл двама души се бяха сгушили един в друг.

Синдер се вгледа в тях, но очите й все още не се бяха свикнали с тъмнината. Тя включи фенерчето си. Фигурите потрепериха и се скриха зад ръцете си.

Сякаш някой я цапардоса в лицето и тя политна назад.

— Не може да бъде!

Адри.

Пърл.

Мащехата и доведената й сестра се тресяха от страх и я гледаха с ококорени очи. Синдер не можеше да си представи какво търсят те тук и какво искаше от тях Левана.

И тогава проумя всичко.

Щеше да прекара времето до екзекуцията си с тях.

Прекара ръка по лицето си. Ах, колко много, много мразеше Левана.

В съня си Уинтър стоеше в кухнята на малка стара селска къща на Земята или поне в къща, която във въображението си смяташе за селска. Знаеше, че това е домът на Скарлет, макар че никога не бе прекрачвала прага му. Стоеше пред мивката, която преливаше от мръсни чинии. От съдбоносно значение беше да измие всичките чинии, преди останалите да са се прибрали, но всеки път щом извадеше чиния от сапунената пяна, тя ставаше на парчета в ръцете й. Пръстите й кървяха и пяната се оцветяваше в червено.

Когато седмата чиния се строши в ръцете й, тя се отдръпна от мивката с помръкнало сърце. Защо никога не успяваше да направи нищо както трябва? Дори тази проста работа се превръщаше в бедствие в ръцете й.

Тя падна на колене и заплака. Кръвта и сапунът се стекоха в скута й.

Над нея се спусна сянка и тя вдигна очи. На прага стоеше мащехата й, а отвъд се простираше необятното синьо, синьо небе на Земята. В ръцете си кралицата държеше гребен със скъпоценни камъни и при все че сияеше от красота, усмивката й беше жестока.

— Те те обичат — рече Левана, сякаш бяха по средата на разговор. Влезе в кухнята. Подгъвът на кралските й одежди се повлече по сапунената вода на пода. — Те те защитават. А ти с какво си заслужила това?

— Те ме обичат — съгласи се Уинтър, въпреки че не беше съвсем наясно за кого говорят. За лунитяните? За Синдер и нейните приятели? За Хиацинт?

— И те всички ще платят цената за своята любов. — Левана мина зад гърба й и започна да разресва нежно, дори майчински къдриците на Уинтър. Момичето щеше да се разплаче — толкова дълго бе копняло за майчина ласка, но в душата си изпитваше страх. Левана никога не е била тъй добра. — Те ще научат за всичките ти слабости. Ще научат за недъзите ти. И тогава ще разберат, че ти не заслужаваш обичта им.

Единият от зъбите на гребена се заби в скалпа на Уинтър и остра болка прониза черепа й. Тя извика тихо. Болката започна да пулсира.

Откъм вратата дойде ръмжене и тя погледна натам. Рийо стоеше, разперил лапи отбранително, оголил зъби.

Левана спря да я реши.

— А теб какво те интересува? Тя и теб предаде. Позволи на онзи страж да пожертва живота ти в замяна на нейния. Не можеш да подминеш егоизма й.

Рийо се приближи дебнешком. Жълтите му очи искряха.

Левана изпусна гребена и отстъпи назад.

— Ти си животно. Убиец. Хищник. Какво разбираш ти от вярност и любов?

Рийо притихна и сведе глава, сякаш го бяха наказали. Сърцето на Уинтър се разтвори. Виждаше, че му липсва. Той искаше да си играят с пръчки, а не да слуша мъмренето и жестоките думи на кралицата.

Уинтър опипа изтръпналия си скалп. Косата й беше мокра. Погледна падналия гребен и видя, че локвата с вода бе станала гъста и лепкава от кръв.

— Грешиш — рече тя и погледна кралицата в очите. — Ти си убийцата. Ти си хищникът. Ти не разбираш нищо от вярност и любов. — Тя протегна ръка към Рийо, той я подуши, а сетне намести главата си върху коляното й. — Той не е просто животно. Той винаги е бил мой приятел.

— Кралицата е нащрек. — Хиацинт закопча ножницата и кобура върху униформата си. — Мълчи си, преструва се, че нищо не е станало, за да не се уплашат семействата. Но се усеща някаква промяна.

Скръстила крака на леглото, Крес стискаше портскрийна до гърдите си. С всеки изминал час изкушението да изпрати съобщение на Трън и другите растеше. Глождеше я любопитство, а раздялата я караше да се чувства напрегната, самотна. Но не можеше да рискува да проследят сигнала. Как да изложи на опасност тях или пък себе си?

И все пак. Тази откъснатост я измъчваше.

— Знаеш ли дали са излъчили записа?

Хиацинт сви рамене и с ловки, умели движения провери заряда на пистолета и предпазителя. Сложи го в кобура. Ножницата му остана празна — нали беше дал ножа си на Скарлет. Крес го бе попитала дали липсата му няма да събуди подозрения, но ако поискаше нов, щеше да привлече още повече внимание.

— Знам, че кралицата е направила свое импровизирано излъчване. Предполагам, че е използвала и императора, но не го излъчиха в Артемизия и не знам какво се казва в него. Може да са били някакви глупави обявления покрай сватбата.

Крес облиза устни.

— Ако можех отново да вляза в контролния център, щях да разбера…

— Не!

Тя го изгледа кръвнишки, но той размаха пръст пред носа й.

— Вече достатъчно рискувахме. Оставаш тук. — Обърна се, сложи си нараменниците и отново заприлича на верния слуга на кралицата. — Тази вечер смяната ще е дълга — на пост съм по време на сватбата и празничното пиршество. Но тъй като повечето гвардейци също са на пост, тук поне ще бъде спокойно.

Крес въздъхна. Някога тишината и спокойствието й носеха утеха. В крайна сметка на такъв живот беше свикнала на сателита. Но сега се чувстваше още повече като затворник.

— До скоро — измърмори тя, а сетне добави почти на шега: — Донеси ми малко от тортата.

Хиацинт се спря с ръка на вратата. Лицето му се смекчи.

— Ще гледам да измъкна едно парче.

Отвори и замръзна.

Сърцето на Крес щеше да изхвръкне.

В коридора стоеше друг страж, вдигнал ръка, за да почука. Погледна Хиацинт, после Крес.

Хиацинт бързо се съвзе, скръсти ръце и се подпря на касата, препречвайки погледа на другия мъж.

— Какво искаш?

— Коя е тази?

— Не е твоя работа!

— О, я стига! — Стражът блъсна ръката на Хиацинт и се вмъкна непоканен в стаята. Крес се долепи до стената и тъй силно стисна портскрийна си, че чу как пластмасата простена в знак на протест. — Много гвардейци си вземат метреси, но ти не си от тях.

Вратата зад него се затвори.

Крес бе зяпнала непознатия, когато чу свалянето на предпазителя.

Мъжът застина. Беше с гръб към Хиацинт. На лицето му се изписа почуда и той вдигна и двете си ръце.

— Кой е казал, че ми е метреса? — изръмжа Хиацинт.

Крес преглътна. Стражът имаше загар, а вълнистата му коса беше подстригана над ушите. Тя не помнеше да го е виждала на доковете, когато им устроиха капана.

— Очаквах по-друго посрещане — рече стражът.

Хиацинт го държеше на мушка.

— Не обичам хора, които си врат носа в моите работи. — Лицето му беше спокойно. Толкова спокойно, че Крес имаше чувството, че вижда непознат. — Кини, нали така беше?

— Точно така.

— Още не съм ти благодарил, задето свидетелства в моя полза на процеса.

— Дреболия.

— Вземи оръжието му.

Дълго време мина, преди Крес да разбере, че Хиацинт говори на нея. Тя ахна, скочи от леглото и взе пистолета и ножа на Кини, а той не мръдна.

— Не ми се ще да те убивам, но ще трябва да ми дадеш убедителна причина да не го правя.

Веждите на Кини помръднаха. Погледна Крес с любопитство, но изобщо не беше уплашен.

— Спасих ти живота.

— Вече стана дума за това.

— Ако стреляш, всички гвардейци ще дотърчат.

— Повечето вече са на пост. Ще рискувам.

Крес сякаш долови усмивка, но Кини се обърна с лице към Хиацинт.

— Тогава какво ще кажеш за това, че спасих живота на принцеса Уинтър?

Хиацинт присви очи.

— Носят се слухове за бунт във външните сектори. Току-що се завърнах от акция в РМ-9 и докато претърсвах къщата на известен поддръжник на бунтовниците, доста неочаквано за мен се натъкнах не на друг, а на самата принцеса. Мислех, че е мъртва, както всички други. — Той наклони глава. — Сигурно е ужасно да смятат, че си я убил от дребнава ревност. То и аз да си призная, също вярвах. Донякъде се изкушавах да ти видя сметката за наказание и не съм единственият.

Един мускул трепна на лицето на Хиацинт.

— Съжалявам, че грешно съм те преценил. — Кини свали ръце и пъхна палци в колана си. Хиацинт не се помръдна. — Знам, че я обичаш повече от който и да е от нас.

Когато мълчанието се проточи толкова, че стана нетърпимо, Крес попита:

— Значи… тя е жива?

Кини я погледна и кимна.

— Казах й да се скрие добре. Доколкото знам, всички мислят, че е мъртва.

Хиацинт проговори с такъв глас, сякаш имаше пясък на гърлото:

— Добре ли изглеждаше?

Кини изви устни, развеселен.

— Бих казал, че изглеждаше по-добре от добре, но ти сигурно все пак ще ме застреляш.

Намръщен, Хиацинт свали оръжието, но не го прибра.

— Значи си я видял. Това обаче не обяснява как така си спасил живота й.

— Джерико също беше там. Предполагам, че той е знаел за заповедта на кралицата. Искаше да я убие и да домъкне тялото й тук, затова го застрелях.

При все че се стараеше да си придаде равнодушие, Крес чу как гласът му трепна.

— Уби ли го? — попита Хиацинт.

— Да.

Дълго се гледаха с ненавист, докато накрая Хиацинт рече:

— Мразех го.

— Аз също.

Постепенно Хиацинт се отпусна, но подозрението все още бе изписано на лицето му.

— Благодаря ти, че ми каза. Аз… тревожех се за нея.

— Дойдох за друго. Да те предупредя. В онзи сектор видяхме една кралска капсула, мястото на която не е там. Главата си залагам, че е твоя. Щом аз се досетих, кралицата също ще разбере. Тя може и да си мисли, че Уинтър е мъртва, но съвсем скоро ще узнае истината. — Замълча. — Кого заплаши да убие, ако не изпълниш заповедта й?

Хиацинт преглътна.

— Никого.

— Не вярвам. — Кини хвърли поглед на оръжията си, които лежаха до Крес, но не посегна да си ги вземе. — Веднъж нареди да убият малката ми сестра, а аз просто бях изгубил дирите на една прислужница, която бе откраднала нейни обеци.

Крес ококори очи. Но Хиацинт не се учуди.

— Е, който и да е бил — продължи Кини, — и двамата ще изгубите живота си, ако незабавно не се ометете оттук, преди Левана да е узнала, че си я излъгал. — Обърна се към Крес. — Сега вече мога ли да получа оръжията си? Остават ми пет минути, преди да се явя на служба.

Хиацинт се поколеба, сетне кимна и пъхна пистолета в кобура. Той се мръщеше, докато Кини прибираше ножа и пистолета си.

— Защо рискува живота си заради мен… за втори път?

— Такова би било желанието на принцесата. — Кини се запъти към вратата, като внимаваше да не се бутне в Хиацинт, минавайки край него. — Нейно Височество убеди кралицата да вземе сестра ми за прислужница, вместо да я убие, тъй че аз съм й голям длъжник. — Той кимна към Крес. — Която и да си, никога не съм те виждал.

Мъжът се измъкна навън и Хиацинт не се опита да го спре.

Сърцето на Крес още биеше тежко.

— Радвам се, че не го уби — прошепна тя.

— Аз самият не съм много сигурен. — Той огледа стаята, но Крес не знаеше какво си мисли. — Ще изчакаме крилото да се изпразни и заминаваме.

Тя стисна портскрийна си. Вълнуваше се, но и се страхуваше да напусне убежището си.

— Хиацинт, Левана заплаши ли да убие някого, ако ти не убиеш Уинтър?

— Как иначе. Тя така действа.

Сърцето я заболя за него, за Уинтър, за жертвите, които не познаваше.

— Кого?

Той се обърна и взе да рови в едно чекмедже, но Крес виждаше, че не търси нищо определено.

— Никой — рече той. — Никой важен.

— Толкова ли няма новини на тази забутана планета? — недоволстваше Каи, прекарвайки пръсти по основата на холографа — лунната версия на вездесъщия нетскрийн.

— Тук е диктатура, Ваше Величество — рече Торин, който, скръстил ръце, се взираше през прозореца към проблясващите води на езерото. — Нима мислите, че щяхме да вярваме на новините даже и да имаше?

Каи не му отвърна, само отново прекара пръсти по холографа.

Същата сутрин бе пратил съобщение на кралицата, че за зла участ, сватбата трябва да се отложи, ако не му позволят да се срещне преди това със съветника си, под предлог, че е най-добре запознат с брачните обети и традиции и така ще изпипа работата, та с Левана да скрепят здраво политическия си съюз.

За негова изненада тя се съгласи.

Каи си отдъхна, когато пак видя съветника си и с очите си се увери, че е невредим, но наред с облекчението, растеше раздразнението и безпокойството му. Предаванията на кралицата бяха последната причина за оплакванията му. Нямаше нищо за гледане, освен куп безсмислици.

— Искам да знам какво става — рече той и изключи холографа. — Сигурен съм, че са започнали. Синдер е направила нещо.

Торин сви някак извинително рамене.

— Не знам нищо повече от вас.

— Не очаквам от теб да знаеш повече. Просто е ужасно потискащо да стоя затворен тук, докато тя… докато те са някъде във външните сектори! И правят… каквото там правят! — Той отиде при Торин до прозореца и зарови пръсти в косата си. — Как могат хората тук да търпят да бъдат откъснати от останалата част от страната? Без медии няма как да разберат какво става там. Това не ги ли подлудява?

— Едва ли. Погледнете разкоша, в който тънат благодарение на труда на хората от външните сектори. Нима мислите, че благородниците ще поискат да разрушат илюзията си за рая, като видят мръсотията в другите части на страната?

Каи се навъси. Съжали, че въпросът му бе прозвучал тъй наивно. Но не можеше да проумее това. Още помнеше деня, когато Наинси му съобщи статистическите данни за бедността и броя на бездомниците в Републиката. Тогава беше на тринадесет години. Благодарение на Наинси разбра колко важни са цифрите. И макар че те бяха скочили нагоре след разпространението на летумозиса, все пак оставаха по-ниски, отколкото през десетилетията, последвали Четвъртата световна война. Но тогава Каи прекара цяла седмица почти без да мигне, мислейки за участта на своите поданици, които нямаха храна и подслон, докато той живееше в удобства и грижи в двореца си. Дори написа предложение да дадат под наем двореца на хората в крайна нужда, беше готов да предостави половината от покоите си и макар че баща му обеща да прочете предложенията му, Каи се съмняваше, че ги е взел присърце.

Сега разбираше колко детински са били те, но пак не можеше да си представи да не помогне с всички сили на гражданите на Републиката, както не можеше да си представи, че приближените на Левана не изпитват съчувствие към хората, построили техния рай.

— Лицето ви се е оправило. Раната едва ли ще се забелязва на сватбените снимки.

В първия миг Каи не го разбра.

— О… да. — Той опипа страната си, където Вълка го бе ударил с юмрук. Болеше го малко, но тъй като наоколо нямаше огледала, съвсем беше забравил за синината.

— Тази хитрост май не ми свърши много работа — измърмори той и мушна ръце в джобовете си.

— Доблестна саможертва все пак — рече Торин. — Като стана дума за пленничеството ви, видяхте ли доклада, който пристигна тази сутрин от американската армия?

Каи се обърна.

— Не, разбира се. Тя взе портскрийна ми.

Торин го погледна съчувствено.

— Добре. Ще ви дам моя.

— Благодаря, Торин. Кажи сега какво е станало.

— Намерили са кораба на приятелите ви да се движи в орбита. Изоставен. Откарали са го в Американската република, за да съберат доказателства, които да използват срещу похитителите ви. След като ги открият, разбира се.

Каи се почеса по врата.

— Те знаеха, че такава съдба очаква кораба, но въпреки всичко Трън няма да се зарадва да го чуе.

— Корабът е бил краден. Все едно на чия страна е сега, този Трън си остава крадец и дезертьор. Трудно ми е да му съчувствам заради загубата му.

Каи не можа да сдържи ироничната си усмивка.

— Съгласен съм, но когато пак срещнем Трън, остави на мен да му съобщя новината.

Той плъзна поглед към езерото, където водата се плискаше в обгръщащия я купол. Сякаш там беше краят на света. Цивилизацията — съвършено капсулирана, цялата в блясък и чистота. Отвъд лежеше пустошта. На хоризонта се виждаше друг купол и Каи се почуди кой може да е.

Беше подбирал внимателно думите си. Когато пак видят Трън, а не ако. Така трябваше да мисли за съратниците си, за приятелите си. Така трябваше да мисли за Синдер, ако искаше да издържи. Чудеше се къде ли е тя сега, докъде е успяла да стигне. Дали беше в безопасност?

Почукването по вратата го сепна, но изненадата премина в ужас.

— Ето, започва се — измърмори. — Влез.

На прага обаче не го очакваше сватбен стилист, а един от неговите стражи, който държеше малък пакет, увит с цветно кадифе.

— Простете, че ви прекъсвам. Един слуга го донесе сутринта — подарък от Нейно Величество кралицата. Направихме тест за химикали и експлозиви. Няма страшно, можете да го отворите. — Той подаде пакета на Каи.

— С една дума, Левана няма да ме взриви преди церемонията? — попита Каи и пое кутията. — Колко жалко.

Стражът понечи да се засмее, но се сдържа. Поклони се отново и се оттегли в коридора.

Каи набързо разкъса опаковката, нетърпелив да приключи поредното мъчение, което Левана му бе замислила. Докато повдигаше капака на кутията, си представи малки окови.

Каи се вцепени. Кръвта нахлу в главата му.

Върху бяло кадифе бе поставен пръст. По кокалчетата му имаше грес, а от единия край стърчаха жици.

Стомахът му се обърна.

— Тя е заловила Синдер — рече и подаде кутията на Торин. Замаян, Каи се върна до прозорците. Подаръкът му даде отговор на толкова много въпроси и той разбра, че Торин е имал право.

Понякога беше по-добре човек да тъне в неведение.

Без да разбере как, Каи отново се оказа облечен като младоженец. Думичка не продума, докато стилистите оправяха косата и одеждите му. Ако пак ги видеше, нямаше да може да познае ни един от тях.

Синдер беше мъртва. Или пък Левана я държеше някъде. Каи не можеше да реши кое от двете е по-лошо.

Синдер.

Отново и отново нашепваше мислено името й и всеки път трън се забиваше в плътта му.

Смелата, решителна Синдер. Умната, находчива, саркастична Синдер.

Императорът отказваше да повярва, че е мъртва. Какво в действителност показваше един пръст? Той прехвърли в ума си и най-невероятните възможности. Левана нарочно му е пратила този пръст, изработен от някой занаятчия, за да го измъчва. А може би Синдер го бе изгубила в битка, но все пак се бе спасила. Или… сигурно имаше и друго обяснение. Тя не можеше да е мъртва.

Не и Синдер.

Умът му беше размътен както в онзи следобед, който изкара в мъгляв сън. Мъгляв кошмар.

Но дали пръстът означаваше онова, от което се боеше, или не, той скоро щеше да стане съпруг на Левана. И то след всичките им мечти и надежди. Всичко щеше да свърши тъй, както кралицата го бе замислила от самото начало.

— Какво правя всъщност? — попита той Торин, който се върна, преоблечен с костюм.

Дали пък това не беше чародей, който се бе преобразил на Торин…

Каи стисна очи.

Мразеше всичко тук!

Торин въздъхна и се приближи до него. Земята висеше над тях, почти изпълнена докрай в небето, осеяно със звезди.

— Слагате край на войната — рече съветникът му — и получавате лекарството.

Младият император толкова често използваше същите аргументи, че те вече губеха смисъла си.

— Не трябваше да става така. Все си мислех… наистина вярвах, че тя има шанс.

Торин сложи ръка на рамото му. Все беше някаква утеха.

— Още не сте сключили брака, Ваше Величество. Още можете да кажете „не“.

Горчив смях се изплъзна от устата му.

— Докато всички сме затворени тук? Та тя ще ни изколи до един.

Беше грешка да идват тук. В крайна сметка добрите му намерения нямаха значение. Той се бе провалил.

В стаята влезе чародей с по един от стражите на Каи от двете му страни, но на всички беше ясно като бял ден, че те са само за украса.

— Тук съм, за да ви отведа в балната зала — рече чародеят. — Церемонията ще започне всеки момент.

Каи избърса ръце в копринената си риза. Но те не бяха влажни и лепкави, а сухи. Съвършено сухи и леденостудени.

— Добре. Готов съм.

Торин остана до него, докато вървяха по просторните дворцови коридори, но накрая беше принуден да отиде при останалите гости от Републиката. Всичко стана като в захлас и макар Каи да имаше чувството, че върви с железни обувки, твърде бързо стигнаха до балния салон.

Императорът пое въздух, невярващ, уплашен.

Предишния ден по време на репетицията всичко му се бе видяло като шега. Като игра, в която за първи път държи печелившата карта. А сега, когато чародеят му даде знак да заеме мястото си пред олтара в единия край на залата и той зърна стотиците екзотично облечени лунитяни, обградили го от всички страни, надеждите му рухнаха.

Това не беше игра.

На подиума зад украсения в златно и черно олтар, над който светеха стотици сфери, стоеше министър-председателят Камин. Тя погледна Каи в очите. Лицето й излъчваше съчувствие. Жената едва ли си даваше сметка, че Левана смята да завладее и нейната страна, щом веднъж здраво стисне в юмрука си Републиката. А кралицата смяташе да покори всички.

Вдишай. Издишай. Той отвърна очи, без да отговори на усмивката на Камин.

Множеството беше по-голямо, отколкото очакваше — най-малко хиляда души, издокарани с най-хубавите си дрехи. Контрастът между приглушените цветове на земните гости и бляскавите и флуоресцентни костюми на лунитяните беше смешен. По средата на залата се виеше пътечка, оградена с канделабри с ярки сфери над тях, които припламваха. Пътеката беше застлана с черен килим с пришити кристали, подобно на нощното небе, което на Луната беше вечно.

В залата се възцари мълчание, необичайно мълчание, твърде контролирано, твърде пълно.

Сърцето му затуптя неконтролируемо в гърдите му. От този миг се страхуваше, това беше участта, срещу която толкова дълго се бореше. Никой нямаше да му помогне. Беше сам, сякаш прикован за пода.

В другия край на залата масивните врати се отвориха и прозвуча тържествен сигнал. В края на пътеката се появиха мъж и жена във военни униформи, които носеха знамената на Луната и Източната република. Щом се разделиха и поставиха знамената на стойките от двете страни на олтара, влязоха под строй лунни стражи в пълно бойно снаряжение. Когато стигнаха до олтара, те също се разделиха в две колони и застанаха като защитна стена около подиума.

След тях по двойки по пътеката минаха шестима чародеи в черно, грациозни като черни лебеди. Следваха ги двама в червено, а най-отзад вървеше чародеят Еймъри Парк, целият в бяло.

От невидими колони се чу глас:

— Всички да станат за Нейно Кралско Величество, лунната кралица Левана Блекбърн.

Хората се надигнаха.

Каи стисна треперещите си ръце зад гърба си.

Най-напред на светлината от вратите се появи силуетът й — съвършено тънка талия, дълъг шлейф. Кралицата пристъпваше с високо вдигната глава и сякаш не докосваше пода. Роклята й беше кървавочервена, а на шията й проблясваха изящно изработени златни верижки. Левена напомняше на Каи на разцъфнал мак малко преди да увехне. Лицето й беше покрито с воал от чисто злато, който се развяваше като платно на кораб, докато вървеше.

Когато наближи, Каи успя да различи лицето й. Устните й бяха начервени в същия цвят като роклята, а очите й горяха победоносно. Тя се качи на подиума и застана до Каи. Роклята се надипли в краката й като червена локва.

— Можете да седнете — рече безплътният глас.

Гостите седнаха по местата си. Министър-председателят взе портскрийна си от олтара.

— Дами и господа, лунитяни и земляни — подхвана тя, а скритият микрофон понесе гласа й над множеството. — Събрали сме се днес, за да станем свидетели на историческия съюз между Земята и Луната — съюз, основан на доверие и взаимно уважение. Това е значим момент в историята ни, който винаги ще символизира трайната връзка между лунитяните и земляните.

Тя замълча, за да може думите й да стигнат до хората. На Каи му идеше да повърне.

Камин погледна младоженката и младоженеца.

— Тук сме, за да станем свидетели на брака между император Каито от Източната република и кралица Левана Блекбърн от Луната.

Каи впери поглед в Левана през воала й. Ироничната й усмивка потисна съпротивата му да приеме истината.

Синдер или беше пленена, или мъртва. Сватбата щеше да мине, както беше предвидено, а след два дни щеше да се състои и коронацията.

Беше останал само той. Последната защитна линия между Левана и Земята.

Е, така да бъде.

Той стисна зъби и отново погледна свещенослужителя. Кимна леко. Сватбата започна.

— Младоженецът да вземе своята лента и да я увие три пъти около лявата китка на невестата си като символ на любовта, честта и уважението, което навеки ще свързва брачния им живот — изрече Камин и разви кадифената лента от една ролка. Взе сребърните ножици от подноса и отряза парчето.

Каи се опита да поеме лентата хладнокръвно. Тя проблясваше с цвета на слонова кост като пълната луна, в контраст със синята копринена лента, която вече бе увита около неговата ръка, цветът на Земята.

Сякаш съзнанието му се рееше някъде над него и наблюдаваше как пръстите му увиват лентата около тънката китка на Левана — веднъж, два пъти, три пъти — и я завързват небрежно, явно заради нежеланието му да я докосне. Когато кралицата завърза неговата лента, леко докосна китката му, от което тръпки го побиха.

— Сега аз ще завържа двете ленти една за друга — обяви Камин с премерен, спокоен глас. Тази жена нито веднъж не се бе запънала по време на церемонията. — Това символизира единството на жениха и невестата, а също и на Луната и Източната република, която представя планетата Земя, на осмия ден от месец ноември 126 година от третата ера. — Тя остави подноса настрани и взе краищата на лентите.

Каи наблюдаваше с хладен интерес как тънките й пръсти завързаха двете ленти. Тя дръпна краищата и стегна възела. Каи се втренчи в него, но не усещаше никаква близост.

Той не беше тук.

Това не се случваше наистина.

За секунда той отправи взор към Левана и омразата му го издаде. Всичко стана много бързо, но тя някак успя да долови погледа му. Усмихна се и в гърба му се забиха ледени игли.

Това беше истина. Това беше неговата съпруга.

Зад воала устните на Левана се извиха. Макар тя да не проговори, той чу гласа й да го нарича нежен и свенлив, потъпквайки младостта и невинността му. Каи не можа да определи дали гласът идва от възбуденото му въображение, или от нещо, което тя бе впръскала в мислите му.

И никога нямаше да узнае.

Женеше се за жена, която вечно щеше да го държи във властта си.

Колко различна от нея беше Синдер. Селена. Нейната племенница, при все че сякаш бе немислимо двете да имат нещо общо помежду си, особено произхода им.

Мисълта за Синдер болезнено му припомни киборгския пръст върху коприната и той потрепери.

Свещенослужителят спря, но Каи вече беше овладял лицето си. Въздъхна бавно и й кимна леко да продължи.

Камин взе портскрийна си и Каи направи усилие, за да възвърне хладнокръвието си. Спомни си мутантите, които избиваха невинни хора. Спомни си баща си на смъртния му одър в дворцовия изолатор, докато в същото време Левана е държала в ръцете си лекарството. Спомни си за хората, чийто живот щеше да спаси, когато войната свършеше и той получеше противоотровата.

— Сега ще започнем с размяната на брачните обети, написани от съвета на лидерите на Земния съюз. Първи ще бъде младоженецът. Моля, повтаряйте след мен. — Камин вдигна очи, за да се увери, че Каи следи думите й. — Аз, Каито, император на Източната република на Земята…

Той повтори услужливо като андроид.

— … вземам за жена и бъдеща императрица на Източната република Нейно Кралско Величество кралица Левана Лунска…

Каи отново беше напуснал тялото си. И наблюдаваше отгоре. Слушаше думите, но не ги разбираше. Те се бяха изпразнили от съдържание.

— … да управлява рамо до рамо с мен със състрадание и справедливост, да почита законите на Земния съюз, писани от нашите деди, да бъде застъпник на мира и правдата сред всички народи.

Нима имаше човек, който да повярва и на една думичка от тези глупости?

— От този ден насетне тя ще бъде моето слънце на зазоряване, нощем — моята луна, и аз давам обет да я почитам и обичам до смъртта.

Кой беше написал тези клетви? Та Каи не беше чувал нещо по-нелепо в живота си!

Но ги повтори безчувствено, безучастно. Министър Камин му кимна одобрително, а сетне се обърна към Левана.

— А сега младоженката да повтаря след мен…

Каи не чуваше гласа на Левана, загледа се в свързаните им ръце. Лентата около неговата китка започваше да го стяга. Пръстите му изтръпваха. Кръвта не стигаше до тях. Но лентата нежно обгръщаше ръката му.

Звезди, ама че горещо беше тук!

— … и се кълна, че ще го обичам и почитам до смъртта.

Каи изсумтя. Звучно.

Не искаше, но звукът се изплъзна.

Левана настръхна, а свещенослужителят го изгледа с пронизващ поглед.

Каи се покашля, за да изглади нещата.

— Извинете. Нещо заседна на… — и пак се закашля.

Дълбоки бръчки се появиха около устата на Камин, когато тя се обърна към кралицата.

— Ваше Кралско Величество, приемате ли условията на брака, изложени пред вас в този ден като брачни закони между мъж и жена, но и като бъдещ политически съюз между Луната и Източната република? Ако приемате, кажете, „да, приемам“.

— Да, приемам. — Гласът на Левана беше чист и ясен и прониза като с игли гърдите на Каи.

Заболя го главата. От умора, от разбити илюзии, от скръб.

— Ваше Императорско Величество, приемате ли условията на брака, изложени пред вас в този ден като брачни закони между мъж и жена, но и като бъдещ политически съюз между Източната република и Луната? Ако приемате, кажете, „да, приемам“.

Каи примигна срещу министъра.

Сърцето му се блъскаше в гърдите, а думите отекваха глухо в празното му съзнание. Трябваше само да отвори уста и да каже „да, приемам“ и сватбата щеше да свърши. Левана щеше да стане негова съпруга.

Но устните му не се отваряха.

Не, не приемам.

Мускулите на челюстта на Камин изпъкнаха отчетливо. Погледът й стана твърд, подканящ.

Не мога.

Мълчанието на стотиците гости заплашително настъпи към него. Представи си Торин, президента Варгас, кралица Камила и всички останали, които гледаха и чакаха. Представи си стражите на Левана, чародеите, самодоволния Еймъри Парк и суетните, невежи благородници, целите в слух.

Левана можеше да го принуди да изрече думите, но не го направи. Макар да му се стори, че с всяка изминала секунда от нея струи леден въздух, тя чакаше наравно с другите.

Каи с мъка отвори уста, но езикът му беше натежал като олово.

Камин търпеливо въздъхна, хвърли тревожен поглед към кралицата, сетне пак спря очи на Каи. Лицето й беше напрегнато.

Каи сведе поглед към ножиците, с които тя разряза лентата.

Всичко стана бързо, неудържимо. Каи стрелна напред свободната си ръка и грабна ножиците от олтара. Кръвта забуча в ушите му, обърна се към Левана и замахна с ножицата към сърцето й.

Синдер извика и вдигна ръце да се предпази. Върхът на ножицата сряза дългите до лактите й ръкавици, сетне спря в сребърния корсаж на балната й рокля. Ръката на Каи затрепери от усилието да надвие обаянието, но тя бе като изваяна от камък. Задъхан, той погледна Синдер. Тя беше същата като на бала, с разкъсаната рокля и мръсните ръкавици, а край лицето й се спускаше мократа й коса. Единствената разлика беше синята лента, която ги свързваше, и срязаната ръкавица.

Бавно като меласа кръвта започна да прониква през разреза и ръкавицата почервеня.

Синдер, не, Левана, видя дълбоката рана и изръмжа. Тя освободи Каи от владението си и той политна назад. Ножицата изтрака на пода.

— Как смееш да ме заплашваш тук? — изсъска Левана и макар че се стараеше да подражава на Синдеровия глас, Каи усети разликата. — Пред нашите две кралства?

Каи все още гледаше течащата кръв от ранената ръка.

Беше успял. Макар за миг, той беше проникнал през обаянието, през манипулацията. Не беше нещо кой знае какво, но я беше наранил.

— Това не беше заплаха — рече императорът.

Левана присви очи.

— И двамата знаем, че смяташ да ме убиеш в мига, в който вече няма да ти трябвам. Реших, че ще бъде честно да ти дам да разбереш, че чувствата ни са взаимни.

Левана го изгледа кръвнишки и Каи малко се уплаши да види такава омраза на лицето на Синдер.

Разтреперан, той се обърна към публиката. Повечето гости бяха станали на крака, а на лицата им бе изписан ужас, объркване. На третия ред Торин имаше вид на човек, готов да прескочи седалките отпред и да застане до него.

Младият мъж погледна в очите съветника си, за да му внуши, че е добре. Раних Левана, искаше му се да каже. Възможно е човек да я рани. А това значи, че е възможно да я убие.

Каи стисна зъби и се обърна към министър Камин. Тя също трепереше и стискаше с две ръце портскрийна си.

— Да, приемам — рече той, заслушан в ехото на думите си.

Камин гледаше ту него, ту кралицата, сякаш не беше сигурна дали да продължи. Тогава Левана изпъна сватбената си рокля, тоест, балната рокля на Синдер. Каквато и реакция да се надяваше да предизвика чрез обаянието, той нямаше, не можеше да й отвърне.

Когато мълчанието се проточи твърде дълго, Левана изръмжа:

— Продължавай!

Камин преглътна.

— По силата на властта, дадена ми от хората на Земята, аз ви провъзгласявам за… съпруг и съпруга.

Каи даже не трепна.

— Моля, спрете преките излъчвания, за да може младоженецът да целуне булката.

Младият мъж очакваше да се блъсне в стена от отвращение, но това чувство бе превъзмогнато от пламенна решителност. Представи си как всички холографи на Луната гаснат, а екраните на нетскрийновете на Земята почерняват. Представи си хората, които гледаха, и ужаса им, когато излъчването бъде прекъснато.

Обърна се към Левана.

Неговата булка.

Неговата съпруга.

Тя все още беше в образа на Синдер, но на мястото на балната й рокля се бе появила искрящо червената сватбена рокля, а също и воалът. Усмихна му се неискрено.

Без да й обръща внимание, той механично повдигна воала над главата й.

— Реших, че ще предпочетеш да бъда този вид. Приеми го като сватбен подарък.

Каи не реагира, независимо че много му се искаше да отвърне на високомерието й.

— Всъщност точно така е. — Той се доближи до нея. — Селена е по-красива, отколкото ти някога ще бъдеш.

Целуна я. Груба, бездушна целувка, която по нищо не приличаше на целувките със Синдер.

Множество шумно си отдъхна.

Каи се отдръпна. Гостите заръкопляскаха, отначало от учтивост, но после все по-въодушевено, сякаш се страхуваха, че аплодисментите им не са достатъчно почтителни. Каи поднесе ръката си на Левана и двамата се обърнаха заедно към публиката. С крайчеца на окото си той видя как образът на Синдер изчезва и остана доволен, че на лицето на Левана е изписан гняв. Незначителна победа, но той й се радваше.

Стояха сред гръмовните викове и аплодисменти, обзети от ярост и ненавист.

Съпруг и съпруга.

Крес отдавна беше изгубила представа къде се намират и накъде вървят. Хиацинт я бе повел през сложен лабиринт от коридори под двореца, минаха по стълбища и излязоха във влаковите тунели. Струваше й се, че часове наред не са спирали да вървят и все пак не беше сигурна, че са напуснали Централна Артемизия, като се имаше предвид по колко заобиколни пътища минаха.

В момента се промъкваха през един тунел, като стояха близо до едната стена, за да не ги помете някой от влаковете, които се движеха твърде бързо върху безшумните магнити. Тогава токът спря и двамата потънаха в мрак. Крес ахна и посегна към Хиацинт, но замря на сантиметри от мястото, където трябваше да е той. Стисна юмрук и отдръпна ръката си.

Смела. Тя е смела.

В далечината се чу сирената на влак, който спря.

Миг по-късно оранжеви аварийни лампи осветиха линиите в краката им и през невидимите говорители отекна глас:

— Тази линия се затваря до ново нареждане. Моля ви преминете пеша на съседния перон и се подгответе за проверка. Короната се извинява за причинените неудобства.

Крес вдигна очи към Хиацинт.

— Какво означава това?

— Ако питаш мен, каквото и да прави Синдер, явно дава резултат. — Той отново пое напред, като внимателно подбираше пътя им заради слабата светлина. — Сигурно ограничават транспорта в града.

Крес усети как нервите й се изопват.

— Ще успеем ли да се измъкнем?

— Почти стигнахме спирката, на която се приемат осемдесет процента от влаковете с доставки. Няма да я затворят, като се има предвид колко много гости ще трябва да изхрани Левана тази седмица.

Крес подтичваше след него и се надяваше той да не греши. Така и не беше споделил плана си и момичето нямаше представа накъде са се запътили. Дали младият мъж имаше право, чудеше се Крес, дали Уинтър и Скарлет са предали съобщението й на другите? Дали са успели да излъчат записа? Крес не знаеше. Ако Левана бе дочула, че предстои бунт, нямаше да го сподели с никого.

Тунелът се разшири, линиите се сляха с още две и остър мирис я удари в носа, който й напомни за караваната, с която тя и Трън бяха прекосили Сахара. Пясък и животни.

Зад следващия завой в тунела блесна ярка светлина и се чу ехо от стържене на машини и тропот на колела. Хиацинт забави крачка.

Пред погледа им изникна масивен перон. Един холограф показваше на живо кралската сватба.

Няколко линии се разклоняваха в различни посоки, а върху тях имаше товарни влакове. Повечето вагони се скриваха от поглед в мрачните тунели и чакаха да бъдат разтоварени. На дока беше пълно с подемни кранове и Крес си помисли, че сигурно стотици работници са нужни, за да управляват всичките тези машини, но наоколо не се виждаше друго, освен един отряд униформени стражи, които претърсваха вагоните.

Хиацинт дръпна Крес в сянката на близкия влак. Миг по-късно един силует мина напред и лъчът на фенерче заподскача в тяхната посока. Хиацинт и Крес приклекнаха зад вагоните и видяха как лъчът обходи земята и изчезна.

— В А6 е чисто — изкрещя някой, а след него и друг: — В А7 е чисто.

Последва мълчание, а след това се чу бученето на магнитите. Влакът потегли.

Хиацинт скочи на оста на колелата, за да не го заловят на линията, и издърпа Крес до себе си. Този път тя улови ръката му, а влакът тръгна напред, сетне спря. Вратите на вагона се отвориха с глух тътен.

Хиацинт скочи и пое Крес.

— Проверка — прошепна той. — Претърсват вагоните, за да не би някой да се опита да се вмъкне в града.

— Ами ако се опита да се измъкне?

Той посочи предните вагони.

— Трябва да се качим в някой от вече претърсените вагони. Влакът сигурно пътува обратно за селскостопанските сектори.

По оста те стигнаха от другата страна на вагона. Перони имаше и от двете страни на линията, но тук един-единствен страж пазеше периметъра с автомат, готов за стрелба.

— Така, дребосъче, щом онзи страж се обърне с гръб към нас, бързо ще се промъкнем напред. Щом почне да се обръща към нас, бързо се скриваш под влака и не мърдаш.

Крес го изгледа гневно в тила.

— Не ме наричай дребосъче.

Някой отпред извика:

— А8 — чисто!

— Б1, чисто!

Стражът им обърна гръб.

Хиацинт и Крес хукнаха напред. Сърцето й се блъскаше бясно. С едно око следеше гърба на стража и страшния му автомат, а с другото — линията под краката си. Стражът започна да се обръща. Крес падна на колене и лакти и се пъхна под вагона. Косата на врата й бе залепнала от пот.

— Насам…!

Викът беше прекъснат, а след него се чуха два силни, звънки удара на метал в метал. Стражът с автомата хукна към линията и прескочи оста. Изстрел. Стон.

— Стой, не мърдай!

Нов изстрел.

Перонът неочаквано се оказа чист и Хиацинт се измъкна изпод влака и махна на Крес да го последва. Тя одра лактите си на твърдата земя, докато изпълзяваше. Хиацинт я вдигна на крака и двамата побягнаха към предните вагони. Чуваше се престрелка на отсрещния перон.

Стигнаха вагон А7 и застанаха отстрани да си поемат дъх. Сега трябваше да се прокраднат от другата страна и да се качат, без никой да ги види — или застреля, помисли си Крес, и в същия миг нов изстрел я накара да подскочи.

Тя погледна назад и сърцето й се срина в петите.

Някакво момиче пълзеше под един от вагоните точно като нея преди секунди. От него не се виждаше почти нищо, но Крес не можа да сбърка копринените плитки в различни нюанси на синьото.

— Ико!

Ико вдигна глава. Очите й се ококориха. В следния миг тя се обърна към нещо в другия край на влака. После започна да пълзи напред, притискайки се плътно до земята.

Хиацинт изруга и мина покрай Крес. Пистолетът вече беше в ръката му, когато се намеси в схватката.

Крес го последва по-колебливо, защото нямаше оръжие. Приклекна до вагона и подаде едва-едва главата си.

Гърлото й пресъхна.

Трън!

Беше облечен с униформата на лунен страж, но дори и така нямаше как да го сбърка.

Крес притисна устата си с две ръце, за да не извика името му. Той се бореше със стража на платформата. От пушката нямаше и следа. Още четирима стражи и две фенерчета, чиито лъчи се насочваха напосоки по линиите, се бяха пръснали по перона. Върху един от вагоните Крес зърна кръв и точно в този миг Ико изскочи изпод своя вагон и се нахвърли върху шестия страж, който се прицелваше в Трън. Трудна борба. Нещо не беше наред с дясната ръка на Ико.

Стражът улови андроида, събори го на земята и го стисна с две ръце за гърлото, но очевидно нямаше да може да го удуши.

Крес зърна един захвърлен пистолет на няколко крачки от нея и се метна към него. Но щом го вдигна и се прицели, ръцете й започнаха да треперят. Никога не беше стреляла.

Преди да може да успокои ръцете си и да се прицели, в ушите й отекнаха два последователни изстрела. Първият свали стража, който държеше Ико; вторият уцели войника, който се бореше с Трън.

Светът сякаш застина за един дълъг миг. В необичайната тишина запъхтяното им дишане се чуваше непоносимо силно.

След като се увери, че и двамата стражи са мъртви или ранени, Хиацинт прибра пистолета в кобура си.

Трън го зяпаше учуден, докато той стана и изпъна ризата си. Сякаш се канеше да каже нещо, но в този миг Ико изпищя:

— КРЕС! — хукна напред и я прегърна с една ръка.

Крес залитна, но не се отдръпна, само потърси с поглед Трън. А той я гледаше със зяпнала уста. Беше рошав, посинен, задъхан. Направи крачка и сгуши двете момичета в огромна прегръдка. Крес стисна замъглените си очи и горещите й сълзи потекоха. Ръката му беше на рамото й. Жулещата му брадичка — върху челото й. Една от плитките на Ико — в устата й.

Крес никога не се бе чувствала тъй щастлива.

Хиацинт рече недоволно:

— Трябва да вървим.

Ико направи крачка назад, но Трън зае мястото й и взе лицето на Крес в дланите си. Погледна я в очите невярващо. Избърса с палец първата й сълза.

Неочаквано и за нея самата, Крес взе да се смее, да подсмърча и пак да се смее. Сведе глава и избърса сълзите си.

— Хайде, без рев. Дехидратира организма.

Той пак я прегърна и тя почувства вибрациите на гласа му, когато каза:

— Това си ти! Благодаря ви, звезди!

— Казах, че трябва да тръгваме. На часа!

Трън я притисна до себе си. След като я пусна, се обърна към Хиацинт. На лицето му заигра мускул. Това бе единственото предупреждение, преди да стовари юмрук в челюстта на Хиацинт. Крес извика.

Хиацинт залитна назад и опипа раната.

— Това е, задето ни предаде на Земята — рече Трън. — А това е, задето си се погрижил за Крес — грабна Хиацинт в прегръдките си и зарови лице в рамото му.

Хиацинт завъртя очи към куполовидния таван.

— Вече съжалявам за решението си. — Той отблъсна Трън. — Зрението ти се е върнало. Добре. Да претърсим тези двамата за оръжие и да се омитаме оттук.

Трън кимна, наведе се над едно от телата и извади ножа от колана. Крес се учуди, когато го подаде на Хиацинт, който се поколеба за миг, сетне го мушна в ножницата си.

— Как разбрахте къде да ни намерите? — попита Трън.

— Стана случайно. Бягахме от града. — Хиацинт се намръщи. — Къде е Уинтър?

— Двете със Скарлет се скриха — обясни Ико. Тя мушкаше осакатената си дясна ръка, сетне взе да дърпа неподвижните пръсти. — Е, в известен смисъл. Всичко е объркано.

Трън погледна андроида.

— Ико, какво се е случило?

Тя се нацупи.

— Един от стражите ме прониза в рамото. Мисля, че прекъсна нещо важно. — Обърна се, за да им покаже неравната резка и въздъхна. — Сякаш днес е ден „Изкарай си го на Ико“.

Крес стисна съчувствено устни, но кибернетичните части на Ико я накараха да осъзнае…

— Къде е Синдер?

Сянка се спусна върху лицето на Трън, но преди да отвърне, в тунела отекна силен звън. Крес подскочи.

Холографският екран на стената светна с лицето на чародея Еймъри.

— Лунитяни, с радост искам да ви съобщя, че брачната церемония завърши. Нашата почитана кралица Левана сключи брачния си съюз с император Каито от Земята.

Ико изсумтя по начин, който не подхождаше на дама, и привлече погледите на всички върху себе си.

— Мен ме промушват, а тя се жени за Каи. Какво друго да чака човек!

— Церемонията по коронясването — продължи Еймъри, — на която ще приветстваме император Каито като съпруг на нашата кралица и Нейно Величество кралица Левана ще бъде удостоена с титлата императрица на Източната република на Земята, ще се състои след два дни по изгрев-слънце. — В очите на Еймъри се появи надменност. — Нашата прославена кралица моли народа си да участва в празненствата тази вечер. Сватбеното пиршество ще се излъчва във всички сектори, а по време на банкета като част от забавата ще има специален съдебен процес. Задължително е всички граждани да гледат. Излъчването ще започне след двадесет минути.

Записът прекъсна.

— Специален процес? — попита Крес.

— Синдер — рече Трън, като гледаше гневно холографа. — Тя залови Синдер и Вълка. Очакваме, че ще ги екзекутират публично, за да потушат въстанието.

По гърба на Крес пробяга хлад. Двадесет минути. Но те нямаше да стигнат толкова бързо в двореца.

— Ние отиваме да я спасим — рече Ико, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

— Съжалявам — рече Хиацинт така, сякаш казваше истината. — Но ако имаме само двадесет минути, значи сме закъснели.

Синдер мушна отвертката на пръста си в стената до вратата на килията. Оттам се отчупи парче скала, голямо колкото нокът, и падна в краката й сред прахоляк. Скалата от лава беше твърда, но нейните титанови инструменти бяха по-твърди, а най-твърда от всичко беше решителността й.

Синдер беше ядосана. Беше раздразнена. Беше я страх.

Беше много разстроена от смъртта на Маха. Споменът за нея се въртеше в съзнанието й и тя едва се сдържаше да не забие отвертката в слепоочието си, за да го спре. Беше премислила нападението на РМ-9 от всички страни, измъчвайки себе си с безкрайни „ами ако“, невъзможни сценарии и напразни опити да върне Маха от мъртвите. Да освободи себе си и Вълка. Да защити приятелите си. Да надвие Левана.

Но знаеше колко напразни са мислите й.

Гадеше й се от вонята, която идваше от кофата в ъгъла. Яд я беше, че глупавите копои на Левана й отнеха най-доброто оръжие — кибернетичния й пръст с пистолета в него — и я затвориха при мащехата и доведената й сестра, които и дума не обелиха, откакто беше дошла.

Синдер разбираше, че няма начин да прокопае скалата, за да стигне до пантите на вратата, преди стражите да дойдат да я отведат. Разбираше, че се мори напразно като някой безумец. Но не можеше да се просне победена на земята.

Като тях.

Ново парче се откърти от скалата.

Синдер духна един кичур от лицето си, но той падна обратно.

Според часовника в главата й беше прекарала в килията повече от двадесет и четири часа. Без да мигне. Сватбата сигурно вече беше приключила.

От тази мисъл стомахът й се сви на топка.

Хрумна й, че ако се беше оставила Левана да я отведе от Ню Бейджин, пак тук щеше да свърши. Пак щяха да я екзекутират. Пак щеше да умре.

А тя се опита да избяга. Да се бори. А в замяна получи космически кораб с приятели, които сега повличаше към бездната със себе си.

— Той защо те нарече принцесо?

Синдер спря и изгледа ядно жалките драскотини, които бе оставила по скалата. Немощният глас, който наруши мълчанието за първи път от часове насам, беше на Пърл.

С потна длан тя отметна назад непокорната си коса и хвърли поглед на Пърл и Адри, като не си даде труд да скрие презрението си. Отдавна се беше калила срещу каквото и да било състрадание към тях. Всеки път, когато усещаше болка, си припомняше как Адри я караше да куца по цяла седмица без крак, за да й напомни, че тя „не е човек“. Или онзи път, когато Пърл изхвърли кутията с инструментите й насред пълната с народ улица и така съсипа копринените ръкавици, подарък от Каи.

Синдер не спираше да си повтаря, че каквато и участ да ги споходеше, те я заслужаваха.

Но от тази мисъл не се чувстваше по-добре. Всъщност я караше да проявява жестокост и дребнавост, а освен това й причиняваше главоболие.

Синдер се отърси от негативното чувство.

— Аз съм принцеса Селена — рече тя и се върна към работата си.

Пърл се изсмя — кратък, истеричен смях, който означаваше, че не й вярва.

Адри мълчеше.

Килията се изпълни с настойчивото стържене на Синдер: хрус-хрус, туп-хрус, хрус-туп. Бавно, трудно купчинката растеше камъче по камъче.

Никога нямаше да се измъкне оттук.

— Гаран знаеше — рече Адри обидена.

Синдер спря. Гаран беше съпругът на Адри, човекът, който реши да я осинови. Тя не го познаваше.

Раздразнена от собственото си любопитство, Синдер се обърна. Смени отвертката с фенерче и го насочи към мащехата си.

— Моля?

Адри се сви и обгърна с две ръце дъщеря си. Двете не се бяха поместили от ъгъла, в който седяха.

— Така и не ми каза, но когато го отведоха в изолатора, той ми заръча да се грижа за теб. Каза го, сякаш това беше най-важното нещо на света. — Жената се умълча, сякаш духът на мъртвия й съпруг беше надвиснал над тях.

— Брей, а ти изпълни заръката на смъртния му одър докрай, нали?

Адри присви очи. Погледът й беше пълен с отвращение, до болка познато на Синдер.

— Няма да търпя да ми говориш по този начин, когато моят съпруг…

— Няма да търпиш ли? — изкрещя Синдер. — Искаш ли да ти направя списък с нещата, които аз повече няма да търпя? Защото списъкът ще бъде дълъг.

Адри се дръпна назад. Май се бе уплашила — все пак Синдер беше лунитянка и престъпничка, която издирваха.

— Татко защо не ни е казал нищо? — попита Пърл.

— Може би е знаел, че при първа възможност ще ме размените срещу откуп.

Пърл все едно не я чу.

— А ако ти наистина си принцесата, защо си тук?

Синдер я изгледа кръвнишки. Почака. И видя, че на лицето на Пърл постепенно се изписа просветление.

— Тя иска да те убие, за да може да остане кралица.

— Браво на момичето! Заслужава награда.

— Но ние какво общо имаме с това? — Очите на Пърл се напълниха със сълзи. — Защо сме наказани? Нищо не сме сторили. Ние не знаехме.

Адреналинът и гневът на Синдер се стопиха, а на тяхно място пропълзя изтощението.

— Дадохте ми поканите за кралската сватба и така успях да отвлека Каи, а това докара Левана до лудост. Между другото благодаря ви.

— Как можеш да мислиш само за себе си в момент като този? — сопна се Адри. — Как можеш да бъдеш такава егоистка?

Синдер сви ръката си в юмрук.

— Ако аз сама не се погрижа за себе си, няма кой друг. Урок, който научих от дете благодарение на теб.

Адри притегли дъщеря си по-наблизо и поглади косата й. Пърл се отпусна в прегръдката й без съпротива. Може би, помисли си Синдер, и двете са в шок.

Тя се обърна пак към стената и изстърга едно С в камъка. Стените бяха изписани със стотици думи, имена, молби, обещания, заплахи. Помисли си дали да добави „+ К“, но от тази приумица й се прииска да разбие главата си в желязната врата.

— Ти си чудовище — прошепна Адри.

Синдер се изсмя, макар да не й беше смешно.

— Добре. Аз съм чудовище.

— Не можа дори да спасиш Пеони.

Щом чу да споменават името на по-малката й доведена сестра, Синдер усети как гневът избухва в нея като хиляди пукащи жици. Тя се извърна рязко.

— Мислиш ли, че не се опитах?

— Ти имаше лекарство! — Адри вече крещеше с обезумели очи, макар че все така стоеше надвесена над Пърл. — Знам, че си го дала на онова момче. То оживя! Чанг Сунто! — Тя изплю името като отрова. — И ти предпочете да спасиш него пред Пеони? Как можа? Подигра ли й се? Даде ли й лъжлива надежда, преди да я видиш как умира?

Синдер се взираше в мащехата си. Гневът й беше смекчен от неочакван прилив на съжаление. Тази жена беше тъй невежа, че тя почти си пожела да си остане такава. Адри виждаше това, което искаше, и вярваше във всичко, което подкрепяше ограничения й светоглед. Синдер още помнеше как бясно тичаше към изолаторите. Как отчаяно стискаше шишенцето с лекарството. Как се надяваше да спаси живота на Пеони и колко съкрушена беше, когато не успя.

Беше пристигнала твърде късно. И още не можеше да си прости докрай.

Адри никога нямаше да научи истината, да разбере. За нея Синдер беше просто машина, неспособна на друго, освен на жестокост.

Пет години живя с тази жена, а тя никога не успя да види истинската Синдер. Така, както я бе видял Каи, Трън, Ико и хората, които й вярваха. Всички, които я познаваха.

Тя поклати глава и подмина думите на мащехата си по-лесно, отколкото очакваше.

— Стига съм ви обяснявала. Вашето одобрение не ми трябва. Приключих с вас.

Тя ритна купчината от камъчета и заби отвертката в стената. В същия миг чу стъпки.

Стисна зъби. Часът й бе ударил. Синдер се обърна и с три дълги крачки се озова до Адри и Пърл, които се отдръпнаха назад.

Сграбчи Адри за ризата и я вдигна нагоре.

— Само да си казала, че кракът ми се сваля тъй лесно, както и пръста, ще те накарам да издереш с нокти собствените си очи, та ако ще, това да е последното нещо, което ще направя. Ясна ли съм?

Адри пребледня и кимна, разтреперана. Отвъд вратата се чу мъжки глас:

— Отворете.

Синдер пусна мащехата си и се обърна.

Вратата се отвори и килията се изпълни със светлината от коридора — един-единствен страж, чародея Еймъри Парк, плюс още четирима чародеи, облечени в червено и черно. Бяха петима. Каква чест.

— Нейно Величество пожела да й доставиш удоволствието с компанията си — рече Еймъри.

Синдер вдигна брадичка.

— Не мога да обещая, че компанията ми ще бъде тъй приятна, колкото тя очаква.

Тя закрачи към тях, за да им покаже, че не се бои, но изведнъж я блъснаха в стената. Болка прониза гърба й и я остави без въздух. Напомни й битките с Вълка на „Рампион“, но беше сто пъти по-зле, защото Вълка винаги след това се чувстваше виновен.

Стражът, който я блъсна, я хвана за гърлото. Синдер го изгледа мрачно, макар да знаеше, че истинският й нападател е някой от чародеите. Стражът на свой ред я погледна кръвнишки.

— Това беше първото ти предупреждение — обади се Еймъри. — Ако се опиташ да избягаш, ако се опиташ да се бориш, ако усетим, че се опитваш да използваш дарбата си, няма да си правим труда да ти отправяме второ.

Стражът я пусна и Синдер едва не падна. Тя потърка врата си, а миг след това вързаха ръцете й зад гърба.

Мъжът я подкара към вратата. В коридора чакаха още четирима стражи с извадени оръжия. За зла беда, те вече бяха под контрола на чародеите. Синдер не се надяваше да привлече някой от тях на своя страна.

Засега.

Но ако някой се разсееше, тя нямаше да си прави труда да ги предупреждава.

— Доведете и земляните — нареди Еймъри.

Адри и Пърл започнаха да хленчат, щом ги изправиха, но Синдер намали звука на аудиоинтерфейса си, за да не ги чува. Чудно й беше защо Левана искаше да види мащехата и сестра й, но ако си мислеше, че е привързана към тях, чакаше я разочарование.

— Къде отиваме? — попита Синдер, когато я подкараха по коридора.

Последва дълго мълчание, но най-накрая Еймъри отвърна:

— Ще бъдеш почетен гост на сватбеното пиршество на Нейно Величество.

Тя стисна зъби. Сватбено пиршество.

— Само че съм забравила балната си рокля на Земята.

Този път се изсмя една от жените чародеи.

— Не се тревожи. И бездруго щеше да я изцапаш в кръв.

Синдер се озова пред две злокобни, абаносовочерни врати. Те се извисяваха два пъти над нея и в почти изцяло стъкления, белокаменен дворец пред тях човек изпитваше усещането, че стои на ръба на черна дупка. По средата имаше две дъгообразни черни дръжки от масивно желязо. Лунният герб, издялан в дървото с най-големи подробности, изобразяваше столицата Артемизия и в далечината — Земята.

Двама стражи отвориха вратите и Синдер се изправи срещу редица от чародеи, стражи и, този път, войници мутанти. Момичето потрепери. Това не бяха войници от специалните части като Вълка. Тези мъже бяха преобразени в нещо животинско и гротескно. Здравите им челюсти бяха деформирани така, че да поберат огромните им зъби. Ръцете им висяха тромаво от двете им страни, сякаш гръбнаците им не бяха привикнали на тежестта на яките им мускули и издължените им крайници.

Хрумна й, че си приличат с киборгите. И те бяха направени така, че да превъзхождат онова, което имаха по рождение. И те не бяха деца на природата. Но вместо да бъдат сглобени от жици и стомана, тези същества представляваха пъзел от мускулна тъкан и хрущяли.

Стражът дръпна Синдер за лакътя и тя залитна напред. Войниците я гледаха с пронизващи, гладни очи.

Вълкът й беше казал, че тези войници ще бъдат различни. Непредсказуеми, диви, копнеещи единствено за кръв и насилие. Дори чародеите не могат да ги контролират, а трябва да ги дресират като кучета. Държат ли се зле, наказват ги с болка. Държат ли се добре, награждават ги. Само дето наградите, за които Вълка й бе разказал, не се сториха никак изкусителни на Синдер.

Явно на Земята всяко кърваво убийство беше само по себе награда. Те жадуваха да тръгнат на война.

Синдер разтвори съзнанието си към тях и се опита да долови пулсирането на биоелектричеството им. Енергията им гореше буйно, диво. Глад и нетърпение напираха в телата им. На Синдер й се зави свят само при мисълта да се опита да контролира тази примитивна, груба енергия.

Но трябваше да опита.

Тя си пое спокойно дъх и насочи мислите си към последния войник. Енергията му пареше, лакома и ненаситна. Тя си представи как се охлажда, успокоява. Представи си как войникът поглежда към нея и вижда не враг, а момиче, което трябва да бъде спасено. Момиче, което заслужава вярност.

Синдер улови погледа на войника. Устата му се изкриви в отвратителна усмивка и оголи нащърбените му зъби.

Обезсърчена, Синдер извърна очи.

В края на редицата тя се огледа наоколо. Чуваха се оживени разговори, смях, безреден звън на чаши. Мирисът на гозбите я лъхна като облак пара, излязъл изпод похлупака на някое гърне. Устата й се напълни със слюнка. Лук, чесън, задушено месо и нещо, от което на очите й залютя…

Стомахът й надигна вой. Умът й се замъгли, сякаш в главата й пропълзя мъгла. Не беше яла повече от ден и дори последната й порция беше оскъдна.

Преглътна мъчително и се опита да разгледа салона. От дясно огромните прозорци гледаха към езеро, оградено от крилата на белия дворец, който като огромен лебед сякаш искаше да го защити. Езерото се простираше, докъдето поглед стигаше. Подът на залата се издигаше над водата като тераса, но макар да не закриваше гледката, Синдер усети как сърцето й се свива от ужас. Нямаше перила, които да попречат на човек да падне.

Разговорите постепенно замряха, но едва когато премина през редицата войници, Синдер видя гостите, насядали вляво.

Оранжевата лампичка светна пред погледа й и изобщо не угасна, все едно накъде поглеждаше. Всички тук използваха обаянието си.

В средата Левана седеше на масивен бял трон, чиято облегалка беше украсена с фазите на луната. Тя беше облечена с изящна червена сватбена рокля.

Ретина-дисплеят на Синдер долови истинските черти на кралицата. Всичко от бала се повтаряше, когато за първи път тя зърна Левана и разбра, че оптобиониката й вижда под обаянието. Но това беше трудна работа. Киборгските й очи бяха в конфликт с мозък й и манипулацията, така че умът й се объркваше и тя не знаеше какво точно вижда. Резултатът беше поток от данни, неясни цветове, откъслечни черти, между които Левана отчаяно се опитваше да отдели истината от илюзията.

Всичко това я разсейваше и й причиняваше главоболие. Синдер примигна и се отказа да следи данните.

Пет балкона ограждаха трона — полумесец от зрители, заобикалящи Синдер от всички страни, с изключение на онази, която се спускаше към езерото. Лунният двор. Жените носеха огромни шапки с форма на пауни, а някакъв мъж бе провесил на раменете си мъркащ леопард. Одеждите им бяха от златни вериги и рубини, в токовете на обувките на платформи плуваха риби бета, лицата бяха боядисани в сребристосиво, по клепките имаше кристали и люспи от риба…

Синдер трябваше да присвие очи пред целия този ослепителен блясък. Обаяние, обаяние, обаяние.

Някой бутна стола си назад. Сърцето на Синдер подскочи.

Младоженецът се бе изправил до трона на Левана. Носеше бяла риза и червен пояс. Каи.

— Какво е това? — попита той с глас, изпълнен с ужас, но и с облекчение.

— Това — отвърна кралица Левана, а очите й грееха весело — е гвоздеят на програмата за вечерта. Моят сватбен подарък за теб. — Сияеща, тя прекара пръст по лицето на Каи. — Съпруже.

Каи се отдръпна, а по страните му изби руменина. Но не от срам или свенливост. А от гняв. Синдер усети как въздухът около него започна да пращи.

Левана завъртя пръст във въздуха.

— Процесът тази вечер ще се предава на живо, за да може народът ми да участва в празненствата на този славен ден. И за да може да узнае съдбата на самозванката, която смее да се нарича кралица.

Синдер спря да я слуша и огледа тавана. Камери не се виждаха. Но Левана си имаше начини да ги поставя така, че да останат незабелязани.

След като кралицата не носеше воала си, значи всички щяха да следят „гвоздея в програмата“. Левана искаше народът да види екзекуцията на Синдер. Искаше той да изгуби надежда за революцията.

Левана вдигна ръце.

— Нека пиршеството да започне!

Иззад завеса един по един наизлизаха слуги с еднакви костюми. Първият коленичи в краката на кралицата, махна капака и вдигна подноса над главата си. Кралицата се усмихна самодоволно, избра си огромна розова скарида и измъкна месцето й със зъби.

Друг прислужник коленичи пред Каи, а останалите изпълниха залата и коленичиха пред гостите. Подносите бяха пълни с червен хайвер и стриди на пара, със задушени късове най-крехко месо и пълнени чушки. Синдер осъзна, че Каи не е единственият землянин в салона. Тя разпозна съветника му Кон Торин, който седеше на втория ред, американския президент, африканския министър-председател, австралийския генерал-губернатор и… тя спря да гледа. Всички бяха тук точно както Левана бе пожелала.

С разтуптяно сърце тя отново огледа слугите и войниците с надеждата да открие Вълка. Но него го нямаше. Синдер, Адри и Пърл бяха единствените затворници тук.

Обзе я тревога. Къде ли го бяха отвели? Дали вече не са го убили?

Премести поглед към Каи, който дори да беше забелязал храната, не й обръщаше никакво внимание. Мускулите на челюстта му пулсираха и той искаше да попита какво търси Синдер тук, искаше да научи какво планира кралицата. Синдер виждаше как се опитва да намери изход от положението, да измисли някакъв дипломатически ход, с който да предотврати неизбежното.

— Седни, любов моя — подкани го Левана. — Пречиш на гостите да виждат.

Каи седна прекалено бързо, за да го бе направил по собствена воля. Погледна кралицата със стаена омраза.

— Тя какво търси тук?

— Виждаш ми се разгневен, любими. Нима не си доволен от нашето гостоприемство?

Без да дочака отговор, Левана вирна брадичка и премести поглед от Синдер към Адри и Пърл.

— Еймъри, може да започваш.

Чародеят тръгна напред и като минаваше покрай Синдер, й се подсмихна доволно. Макар че робата му беше изчистена от кръвта, той още вървеше сковано, за да прикрие ранения си крак.

Еймъри поднесе лакът на Адри, която извика глухо и уплашено. Дълго време трябваше да мине, за да хване Парк под ръка и едва не припадна, когато той я отведе в средата на тронната зала.

Край тях гостите дъвчеха и облизваха пръстите си, като че деликатесите заслужаваха точно толкова внимание, колкото и затворниците. Прислужниците още бяха на колене и държаха подносите над главите си. Синдер направи гримаса. Колко ли тежаха тези подноси?

— Представям на двора Лин Адри от Източната република, Земен съюз. — Еймъри пусна ръката на Адри и тя остана сама с разтреперани крака. — Обвинена е в конспирация срещу короната. Наказанието за това престъпление е незабавна смърт от собствената й ръка, а дъщеря й, Лин Пърл, ще бъде дадена да слугува в някоя от артемизианските семейства.

Синдер вдигна вежди. През цялото време се тревожеше за собствената си участ и изобщо не й минаваше през ума, че Адри е доведена тук с едничката цел да я раздразнят.

Искаше й се да не дава пукната пара. Искаше й се да бъде равнодушна към съдбата на мащехата си.

Но въпреки всичките си недостатъци, Адри не беше сторила нищо, за да бъде осъдена на смърт. Това беше демонстрация на сила от страна на Левана, нищо повече, и човек не можеше да не изпита съжаление поне към жената.

Адри падна на колене.

— Кълна ви се, че не съм сторила нищо. Аз…

Левана вдигна ръка и Адри замълча. Последва миг на агония, в който лицето на кралицата остана непроницаемо. Накрая тя цъкна с език, сякаш гълчеше малко дете.

— Еймъри, продължавай.

Чародеят кимна.

— Разследването показа, че двете покани, с които съучастниците на Лин Синдер са се вмъкнали в двореца на Ню Бейджин и са отвлекли император Каито, са им били дадени именно от тази жена. Поканите са били предназначени за нея и седемнадесетгодишната й дъщеря.

— Не! Тя ги открадна! Открадна ги! Аз никога не бих й ги дала. Никога не бих й помогнала. Аз я мразя! Мразя я! — Тя отново заплака и се сви на кълбо на пода. — Защо на мен? Какво съм направила? Аз не… Тя не е мое дете…

На Синдер й ставаше все по-лесно да не страда за тях.

— Успокой се, госпожо Лин — рече Левана. — Съвсем скоро ще разберем дали си искрена.

Адри изхленчи и се опита да се овладее.

— Така е по-добре. Почти шест години ти си била законен настойник на Лин Синдер, нали?

Тялото на Адри се тресеше.

— Вярно е. Но кълна ви се, аз не знаех каква е. Мъжът ми искаше да я вземем, а не аз. Тя е предателка! Синдер е престъпничка, една опасна лъжкиня! Но аз си мислех, че тя не е нищо повече от киборг. Не знаех какво крои, иначе сама щях да я предам.

Левана прекара пръст по ръкохватката на трона.

— Вие бяхте ли при Лин Синдер, когато тя е претърпяла операциите за киборг?

Адри изви устни с отвращение.

— Звезди, не! Операцията й беше направена в Европа. Не я бях срещала, преди съпругът ми да я доведе в Ню Бейджин.

— Съпругът ти присъствал ли е на операцията?

Адри примигна объркано.

— Не… мисля, че не. Никога не е ставало дума за това. Макар че отсъства две-три седмици, когато отиде да я… да я вземе. Знаех, че отива да види дете, претърпяло катастрофа с ховър. Макар че така и не разбрах защо му трябваше да бие целия този път до Европа, за да покаже щедростта си, а като награда за човечността му получи само болка. По време на пътуването си той се бе заразил с летумозис и две-три седмици след завръщането си почина, оставяйки на моите грижи двете ни малки момичета и това нещо…

— Защо след смъртта му не се опита да натрупаш състояние от неговите изобретения?

Адри зяпна кралицата.

— Не ви разбрах, Ваше Величество?

— Съпругът ти е бил изобретател, нали? Сигурно ти е завещал нещо ценно.

Адри се чудеше защо кралицата се интересува от починалия й мъж. Огледа стражите и останалите лунитяни.

— Нне, Ваше Величество. Ако е имало нещо ценно, то аз така и не съм видяла и един микроунив от него. — На лицето й се спусна сянка. — Мъжът ми ни завеща единствено позор.

Левана изрече с леден глас:

— Лъжеш.

Адри ококори очи.

— Не, не лъжа! Гаран не ни завеща нищо!

— Имам доказателства за противното, землянке. Да не ме мислиш за глупачка?

— Какви доказателства? — изписка Адри. — Аз не съм… Кълна се… — Но каквото и да се канеше да каже, се удави в порой от хълцания и сълзи.

Синдер стисна зъби. Независимо каква игра играеше Левана, истерията на Адри нямаше нищо да промени. Помисли си да използва лунната си дарба, за да спре неконтролируемото й хълцане, за да може да умре с поне малко достойнство, но вкамени сърцето си и не направи нищо. Силата може би щеше да й трябва, когато настъпеше моментът за нейния процес — Синдер си даде дума да не се превръща в разтреперана маса.

— Еймъри? — Левана прекъсна риданията на Адри.

— Един от нашите отряди намери кутия с документи в мазето, дадено под наем на Лин Адри.

Левана се усмихна.

— И сега ли ще твърдиш, че съпругът ти не ти е оставил нищо ценно? Никакви важни документи в мазето?

Адри се поколеба. Понечи да поклати глава, но спря.

— Аз… аз не знам…

— Документът е бил подаден за патент върху оръжие, с което да бъде неутрализирана лунната дарба. Подозираме, че те са искали да използват това оръжие срещу вас, Ваше Величество, и срещу народа ни.

Синдер се опитваше да разбере накъде водят обвиненията на Еймъри. Оръжие, което да неутрализира лунната дарба. Тя едва се сдържа да не опипа тила си, където изобретението на Лин Гаран — биоелектрическият предпазител — бе инсталирано в системата й. За него ли говореха?

— Почакайте — изгърмя гласът на Каи. — У вас ли е този документ, който доказва вината й?

Еймъри наклони глава.

— Беше унищожен заради сигурността на кралицата.

Каи стисна ръкохватката на креслото и пръстите му побеляха.

— Не може да унищожавате доказателства, а сетне да ги използвате срещу обвиняемия! Не може да очаквате да ви повярваме, че по време на незаконно претърсване сте открили документ, който е представлявал патент за оръжие срещу лунитяните, а Лин Адри е знаела за него. Това са само догадки. На всичкото отгоре нарушавате куп членове от Интерпланетарната спогодба, като задържате без причина земен гражданин и нарушавате неприкосновеността на частната собственост!

Левана обгърна с длан брадичката си.

— Защо не спорим по този въпрос по-късно, скъпи?

— О, значи искаш да спорим по-късно? Кога по-точно — преди или след като убиеш една невинна жена?

Левана сви рамене.

— Ще видим.

Каи се изсмя.

— Не можеш… — Но неочаквано бе принуден да млъкне.

— Скоро ще се научиш, скъпи, че не обичам да ми казват, че не мога. — Левана пак обърна поглед към Адри. — Лин Адри, ти чу обвиненията срещу теб. Признаваш ли се за виновна?

— Аз с-съм невинна — запелтечи Адри. — Кълна се, аз никога… не знаех… аз…

Левана въздъхна.

— Иска ми се да ти вярвам.

— Моля ви!

Левана изяде още една скарида. Преглътна. Облиза червените си устни.

— Готова съм да ти предложа милост.

Гостите зашумяха с любопитство.

— Но ще трябва да се откажеш от протекциите си върху сирачето, Лин Синдер, и да се закълнеш във вярност към мен, законната лунна кралица и бъдеща императрица на Източната република.

Адри вече кимаше.

— Да, да, кълна се. С голяма радост, Ваша милост. Ваше Величество.

Синдер се взираше в гърба на Адри. Решението й не беше никаква изненада, но не можеше да си представи, че мащехата й ще се отърве тъй леко. Левана беше замислила нещо, а Адри бе паднала в капана й.

— Добре. Всички обвинения ти се опрощават. Можеш да отдадеш почит на твоята кралица. — Левана подаде ръка, а Адри, след миг колебание, забърза по колене и целуна с благодарност пръстите на кралицата. И пак започна да плаче.

— Детето няма ли да покаже малко благодарност? — попита Левана.

Пърл изписка, но бавно пристъпи към кралицата и целуна ръцете й.

Една жена с пълна уста на първия ред заръкопляска учтиво.

Левана даде знак с глава и двама стражи повлякоха Адри и Пърл към единия край на залата.

Синдер вече не мислеше за мащехата си и се подготвяше, когато погледът на Левана се спря на нея. Без да скрива удоволствието си, тя рече:

— Да продължим с втория съдебен процес.

Синдер пристъпи тежко до мястото, където до преди миг Адри се кланяше раболепно пред кралицата. Стъпи здраво на земята и въздъхна, за да се успокои, макар че нямаше как да подмине съобщенията на ретина-дисплея: пулсът й беше ускорен, а системата й беше залята от тридесет хормона. Мозъкът й ясно отчиташе страха й.

От двете й страни застана по един страж.

— Нашият втори затворник, Лин Синдер — произнесе Еймъри и закрачи напред-назад пред нея, — е обвинена в следните престъпления: незаконна емиграция на Земята, бунтовничество, съучастничество на предател на короната, заговор срещу короната, отвличане, вмешателство в интергалактически дела, възпрепятстване на правосъдието, кражба, бягство и предателство срещу кралицата. Наказанието за тези престъпления е незабавна смърт от нейната собствена…

— Не. — Кралица Левана се усмихна. Явно дълго беше мислила за този миг. — Оказа се, че е прекалено трудно да я манипулираме, затова ще направим изключение. Наказанието й ще бъде незабавна смърт чрез… ох, какво да бъде? Отравяне? Удавяне? Изгаряне?

При последните думи тя присви очи и Синдер си спомни отчетливо кошмара, който стотици пъти й се явяваше. Легло от нажежени въглени, което изгаря кожата й, а ръката и кракът й се превръщат в пепел.

— Разчленяване! — изкрещя някакъв мъж. — И нека започнем от тези ужасни придатъци!

Предложението му беше посрещнато от одобрителния рев на тълпата. Левана остави хората да се посмеят, сетне вдигна ръка за тишина.

— Доста противно предложение за едно доста противно момиче. Така да бъде.

В залата избухнаха радостни възгласи и аплодисменти.

Каи скочи на крака.

— Вие да не сте диваци?

Левана не му обърна внимание.

— Хрумна ми нова идея. Може би честта да изпълни наказанието трябва да се падне на най-новата ми, най-вярна поданица. Струва ми се, че тя гори от нетърпение да задоволи желанията ми. — Левана сви пръсти. — Лин Адри. Ела насам.

Адри всеки миг щеше да припадне. Тя направи неуверено две крачки напред.

— Ето ти възможност да докажеш верността си към мен, твоята бъдеща императрица, а също и че ненавиждаш осиновената си дъщеря толкова, колкото тя заслужава.

Адри преглътна. Обля се в пот.

— Вие… вие искате да…

— Да я разчлениш, госпожо Лин. Ще ти трябва оръжие, нали? Какви предпочитания имаш? Веднага ще наредя да го донесат. Брадвичка или секира? С нож всичко ще потъне в кръв, но с една хубава остра секира…

— Престани! — рече Каи. — Това е възмутително!

Левана се облегна на трона си.

— Започвам да си мисля, скъпи, че сватбеният ми подарък не ти се нрави. Можеш да си тръгнеш, ако процесът те разстройва.

— Няма да ти позволя да я убиеш — изсъска той през зъби със зачервено лице.

Левана сви рамене.

— Не можеш да ме спреш. И коронацията няма да спреш. Залогът е твърде голям, за да рискуваш всичко за някакво си момиче… за някакъв си киборг. Знам, че ще се съгласиш с мен.

Каи пребледня и Синдер си представи как удря кралицата или прави нещо също толкова глупаво.

— Клещи. — Гласът й и необяснимата дума бяха достатъчни да привлекат отново вниманието към нея. Каи свъси вежди за миг между объркването и момента, в който Синдер задейства манипулацията. Тя почувства енергията му — пламнала, разгорещена — и по всякакъв начин се постара да я успокои. — Всичко е наред — рече тя с облекчение, когато мускулите му се отпуснаха.

Сигурно после щеше да й се сърди.

Левана изръмжа, блъсна подноса с предястията, скочи на крака и събори прислужника на земята, а той побърза да избяга, лазейки.

— Спри да манипулираш съпруга ми!

Синдер се засмя и отново погледна кралицата.

— Не бъди лицемерка. Ти го манипулираш през цялото време.

— Той е мой! Мой съпруг! Мой крал!

— Твой затворник? Твое кученце? Твой трофей? — Синдер направи крачка напред, но в следващия миг един страж я застигна, сложи ръка на рамото й и я задържа. Още стражи скочиха, готови да действат. Синдер изсумтя. Хубаво беше да знае, че даже с вързани ръце може да изправи Левана на нокти. — Сигурно е много удовлетворително взаимоотношенията ти с хората да се градят върху лъжи.

Левана сви устни и за миг някаква неясна, противоречива картина заподскача на ретина-дисплея на Синдер. Нещо не беше в ред с лявата страна на Леваниното лице. Единият й клепач беше полупритворен. По бузата й имаше странни резки. Синдер примигна бързо. Дали Левана губеше контрол върху обаянието си заради гнева си, или нейната оптобионика се опитваше да разгадае аномалията, пред която бе изправена.

Тя трепна пред пороя визуални данни и се опита да прикрие разсеяния си поглед.

Кралицата се отпусна, а с нея и стражите.

— Ти си лъжата — рече Левана с овладян глас. — Ти си измамата.

Синдер бе впила поглед в устата на кралицата, която обикновено беше тъй съвършена и тъмночервена. Сега обаче се извиваше в единия край надолу под странен ъгъл, а това се разминаваше с обичайната й апатична усмивка.

Под обаянието имаше някакъв недъг. Нещо като белег. Може би дори парализа.

Синдер се взираше, а пулсът отекваше гръмовно в главата й. Някъде далеч в съзнанието й започна да се оформя мисъл, надежда.

— Наричали са ме и с по-лоши имена — рече тя и придаде равнодушие на лицето си, макар че явно закъсня. Левана беше видяла промяната в нея, а може би я бе почувствала. Кралицата мигновено стана предпазлива, подозрителна.

Тя, разбира се, можеше да бъде предпазлива, колкото си щеше. Можеше да хвърли обаянието си върху всеки в залата, върху всеки човек в кралството й.

Ала не можеше да заблуди Синдер. Или по-скоро, не можеше да заблуди компютъра на Синдер.

Синдер спря да се съпротивлява срещу яростния порой данни, който мозъчният й интерфейс сглобяваше. Обаянието беше биологическа концепция. Лунитяните използваха естественото биоелектричество на хората, за да създадат малки електрически импулси в мозъка и да променят образа, който виждаха, мислите, чувствата и действията им. Но биоелектричеството не можеше да повлияе на киборгската част от мозъка на Синдер. Той беше машина, в него всичко беше информация, програмиране, математика и логика. Когато се изправеше срещу лунното обаяние или пък някой лунитянин се опиташе да я манипулира, двете части на мозъка й влизаха във война и се опитваха да определят коя от двете трябва да доминира.

Този път Синдер остави киборгът в нея да спечели.

Хаотичната информация се завърна с пълна сила. Отделните части търсеха мястото си и всичко приличаше на пъзел от пиксели и бинарен код, който сам се нареждаше в главата й. Подобно на фокусирането на камера, всяко обаяние в залата се смени от истината. Мъркащият снежен леопард не беше нищо повече от наметка от изкуствена кожа. Обувките с аквариумите в тях не бяха нищо повече от прозрачен акрил. Левана наистина носеше изящна червена рокля, но на места тя се бе впила в плътта й, на други висеше свободно, а кожата на лявата й ръка беше…

С белези. Подобно на Синдеровата кожа около протезите.

Щом светът отново дойде на мястото си и частите от действителността спряха да се движат хаотично, да подскачат и да се подреждат, Синдер нареди на мозъка си да започне да отбелязва събитията.

— Признавам се за виновна за престъпленията, които изброихте — рече тя. — Отвличане, заговор и всичко останало. Но това е нищо в сравнение с престъплението, което ти си извършила преди тринадесет години. Ако в тази зала има някой, който е виновен за предателство срещу кралицата, то това е жената, седнала на трона! — Тя впи очи в Левана. — Моя трон!

Множеството се раздвижи неспокойно. Левана се изсмя с привидно безразличие, но ръцете й трепереха, а подробностите се меняха между гъвкави, бели пръсти и съсухрено кутре и Синдер едва успяваше да се съсредоточи.

— Ти си престъпница — изви глас Левана — и ще бъдеш екзекутирана за престъпленията си.

Синдер размърда език, преглътна и викна силно:

— Аз съм принцеса Селена!

Левана я посочи с пръст.

— Ти си една самозванка!

— И съм готова да си взема своето. Хора от Артемизия, това е вашият шанс. Отречете се от Левана, закълнете се във вярност пред мен, защото иначе, кълна се, когато сложа короната, всеки присъстващ в тази зала ще бъде наказан за предателството си!

— Достатъчно! Убийте я!

Но стражите не се поместиха и това кратко колебание беше цялата информация, от която Синдер се нуждаеше. В истерията си Левана бе изгубила способността си да владее умовете на охраната си.

Преди чародеите да се опомнят какво става, Синдер се плъзна в съзнанието им. Дванадесет кралски стражи. Дванадесет мъже, които, както Хиацинт веднъж й каза, приличат на безмозъчни манекени. Кукли на конци, с които кралицата си играе, както си поиска. Дванадесет въоръжени охранители, готови да се подчинят на всеки неин каприз.

Ретина-дисплеят на Синдер лумна от информация — учестеното й сърцебиене, началото на биоелектрическа манипулация, потока адреналин във вените й. Времето забави ход. Синаптичните връзки в мозъка й предаваха нервните импулси по-бързо, отколкото тя можеше да реагира, и информацията се отчиташе, предаваше и съхраняваше, преди тя да смогне да я интерпретира. Седем чародеи: двамата в черно, изправени зад кралицата, четиримата, които я доведоха от килията й, стояха близо до вратите, и Еймъри. Най-близкият страж беше на 8 метра от лявата й страна. Шестима войници вълци: най-близкият на 3,1 метра, най-далечният — на 6,4 метра. Четиридесет и петима лунитяни в публиката. Каи, съветникът му, петима земни лидери и още седемнадесет представители на Съюза. Тридесет и четирима слуги, коленичили като статуи, се опитваха да зърнат крадешком момичето, което твърдеше, че е тяхната кралица.

Дванадесет стражи с дванадесет пистолета и дванадесет ножа — всичките нейни.

Рисковете бяха претеглени, съпоставени, премерени. Опасността се превърна в информация, отчитана от умствен калкулатор. Малкото ножче се подаде от пръста на Синдер.

Всички земляни залегнаха, в това число и Каи. Едва след това тя разбра, че сама ги бе принудила да се прикрият.

Тогава, заедно с единадесетте стражи, тя откри огън.

Дванадесет пистолета произведоха изстрели, като всичките целеха някой от шестимата вълци мутанти, а стражът най-близо до нея измъкна ножа си и преряза въжетата на китките й. В бързината, Синдер усети как острието се удря в металната й длан.

Ръцете й бяха свободни. Тялото и умът й бяха в хармония — точно както Вълка я учеше. Мозъкът й отчиташе броя на заплахите.

Проехтя нов залп от куршуми и войниците вълци се нахвърлиха върху стражите.

Най-близкият прислужник скочи на крака и нападна Синдер, като се опита да я събори на земята.

Синдер го улови и го запрати в един от чародеите. Двамата се сблъскаха. Те изстенаха и се строполиха на пода.

— Убийте я! — изплющя гласът на Левана.

Отново изстрели отекнаха болезнено в ушите на Синдер. Телата се блъскаха, столовете скърцаха, тя изгуби от поглед стражите, без да знае дали някой от войниците вълци е загинал; двама благородници тичаха към нея от двете й страни и в това време тя принуди стражите да се съсредоточат върху чародеите, чародеите, сега! Отново мощен залп, благородниците нададоха вик, някои се строполиха, други хукнаха да се спасяват.

Един от мутантите сграбчи Синдер откъм гърба. Болка прониза рамото й, зъбите му разкъсаха плътта й. Тя изпищя. По ръката й потече топла кръв. Вдигна киборгската си ръка и започна диво да мушка. Острието прониза плътта му. Вълкът изрева и я пусна. Тя се обърна и го прогони с ритници.

Като трепереше цялата, тя опита да върне контрола си върху умовете на стражите, но в този миг на разсеяност биоелектрическите вълни на мъжете бяха изчезнали от залата. Десет стражи бяха мъртви, разкъсани на парчета от вълците, които се бяха нахвърлили върху тях с учудваща жестокост въпреки раните от куршуми в гърдите и коремите им.

В суматохата Синдер откри Каи, който я гледаше с отворена уста.

Но побърза да откъсне поглед от него, откри кралицата, която още пищеше и раздаваше заповеди, но двамата стражи, останали живи, не бяха в нейно владение, а вълците не се интересуваха кого нападат и чародеите бяха… мъртви. До един. Синдер ги беше убила. Освен може би Еймъри, когото така и не откриваше в бъркотията. Искаше го, но имаше един човек, когото искаше повече.

С избистрена глава Синдер се наведе за пистолета на един от убитите стражи. Вдигна ръка, стисна зъби от изгарящата болка в рамото и се прицели между очите на кралицата.

За миг Левана се уплаши.

А сетне между тях изникна Каи с безизразно лице от манипулацията.

В очите на Синдер се стече пот и замъгли погледа й.

Тежките врати се отвориха оглушително и от коридора отекна тропотът на войнишки ботуши.

Беше пристигнало подкрепление.

С приповдигнат дух, Левана насъска всички хора в залата срещу Синдер. Земляните и благородниците нямаха оръжие, но имаха ръце, нокти и зъби. След тях идваха други стражи.

Каква присъда й бяха издали? Смърт чрез разчленяване.

Синдер свали пистолета, обърна се и си плю на петите. Прелетя покрай лунитяните марионетки с ослепителни костюми. Покрай безмозъчните слуги, мъртвите чародеи, пръските кръв, падналите столове и свитите в ъгъла Пърл и Адри. Бягаше към единственото спасение — широката открита тераса, надвесена над водата.

Болката в рамото й пулсираше, но тя тичаше още по-бързо, а крачките й отекваха по твърдия мрамор.

Чу изстрели, но вече беше скочила. Черното небе се отвори пред нея и тя падна.

Каи стоеше като истукан насред целия смут. Левана крещеше — не, пищеше пронизително, а обичайно мелодичният й глас звучеше дрезгаво, непоносимо. Тя кряскаше заповедите си: „Намерете я! Доведете я при мен! Убийте я!“, но никой не я чуваше. А и нямаше кой да я чуе.

Почти всички стражи бяха мъртви. Чародеите — мъртви. Вълците — мъртви. Окървавените тела на няколко слуги и благородници лежаха на пода сред изпотрошените столове и маси — жертви на хибридните войници, пуснати срещу нищо неподозиращите, невъоръжени хора.

До него Левана скъса колието на една лунитянка и замери с него опръскана с кръв млада прислужница, която се бе свила на пода уплашена.

— Ти! Доведи ми още стражи! Искам всички чародеи и стражи да дойдат в залата на часа! А вие, разчистете тази мръсотия! Какво стоите така?

Слугите се пръснаха, кои пълзешком, кои тичешком, към скритите изходи в стените.

Постепенно разумът на Каи се избистри от уплахата и той се огледа наоколо. В единия край забеляза група земни водачи, скупчени един до друг. Сред тях беше и ужасеният Торин с измачкан костюм.

— Ранен ли си?

— Не, сър. — Торин си проправи път към Каи, като се подпираше на столовете, за да не се подхлъзне на кървавия под. — А вие?

Каи поклати глава.

— Земляните…?

— Всички са налице. Никой не е пострадал.

Каи се опита да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

Зърна Еймъри, който тъкмо се измъкваше от една от нишите за прислужниците — единственият оцелял чародей след процеса, макар че вече бяха пристигнали други. Хората от кралския двор, които още не бяха побягнали от тронната зала, застанаха плътно до стените, ридаеха истерично и си разказваха какво са преживели. Кой какво е видял, кой страж кого е прострелял и това момиче наистина ли вярва, че е изчезналата принцеса?

Синдер беше причинила огромни разрушения пред очите на кралицата за съвсем кратко време — гладна и обградена от врагове. Това беше чудовищно. Невъзможно. Възхитително.

В гърлото на Каи заклокочи смях, потрепери неудържимо в диафрагмата му. Тресеше се от страх, паника и същевременно от страхопочитание. Истерията го връхлетя като юмручен удар в корема. Той запуши уста, но дивият му смях бързо се превърна в панически задух.

Торин допря ръка на гърба му.

— Ваше Величество?

— Торин — запъна се Каи, опитвайки да си поеме въздух, — мислиш ли, че е оцеляла?

На лицето на Торин беше изписано съмнение, но той отвърна:

— Дотук тя показа, че е доста издръжлива.

Каи се запъти към другата страна на тронната зала, а сватбените му обувки оставяха следи в лепкавата кръв. Когато стигна ръба, надникна във водата. От мястото си не бе успял да види колко е високо. Най-малко четири етажа. Стомахът му се обърна. Отсрещният бряг не се виждаше. Всъщност езерото се простираше толкова далеч, та изглеждаше, че стига до стената на купола.

Въздухът беше притихнал, но водата беше развълнувана и черна като мастило. Той се взираше да види тяло, момиче, блясък на метална ръка или крак, но от Синдер нямаше и следа.

Каи потрепери. Дали Селена можеше да плува? Дали тялото й беше конструирано така, че да може да плува? На „Рампион“ тя се къпеше, но да се потопи изцяло във водата…

— Дали е оцеляла?

Каи подскочи. На няколко метра от него със скръстени ръце и свити устни стоеше Левана. Каи се отдръпна от нея, подтикван от абсурдния страх, че кралицата се кани да го бутне от терасата. Щом се отдалечи, той си спомни, че тя може да го накара и сам да скочи.

— Не знам. — И за да я провокира, добави: — Между другото прекрасна програма. Имах големи очаквания, но ти не ме разочарова.

Тя изръмжа и Каи остана доволен, че се отдръпна назад.

— Еймъри — кресна рязко Левана. — Претърсете всеки сантиметър от езерото до сутринта! Искам да ми поднесете сърцето на киборга върху сребърен поднос!

Еймъри се поклони.

— Заповедта ви ще бъде изпълнена, Ваше Величество. — Той кимна към няколко чародеи, които бяха пристигнали след края на екшъна и които се опитваха да си дадат вид, че не са притеснени от разрушенията в тронната зала. Четирима от тях тръгнаха. — Боя се, че трябва да уведомя Ваше Величество, че има…

— Ясно е, че има поражения! — изкрещя Левана. Тя посочи с червения си нокът езерото. — Мислиш ли, че не мога да видя това?

Еймъри стисна устни.

— Разбира се, Ваше Величество, но има още нещо.

Погледът й пламна.

— Какво още може да има?

— Както знаете процесът и екзекуцията тази вечер се предаваха на живо във всички сектори. Изглежда, че в резултат на бягството на киборга, хората… са се разбунтували. В няколко сектора само, макар че камерите са възстановени, но обхващат едва десет процента от населението. СБ-1 е най-близкият, който камерите показват, но значителна тълпа е тръгнала към Артемизия и от далечния АТ-6.

— Тя не се е спасила! — гласът на Левана прозвуча глухо, напрегнато, сякаш щеше да се разпадне. Каи отстъпи с още крачка назад. — Тя е мъртва! Кажи на хората, че е мъртва. Не би могла да оцелее след това падане. И я намерете! Намерете я!

— Да, кралице моя. Незабавно ще направим изявление, с което ще уведомим народа ни за смъртта на Лин Синдер. Но не можем да гарантираме, че това ще бъде достатъчно, за да потуши размириците…

— Достатъчно! — Левана изблъска чародея от пътя си, с гневни крачки влезе в тронната зала и застана пред трона си. — Барикадирайте тунелите за влизане и излизане от Артемизия. Затворете аеродрумите. Никой няма да влезе или излезе от този купол, преди да открием киборга, а гражданите да се покаят за действията си. Ако някой се опита да мине през барикадите, застреляйте го!

— Почакайте — обади се европейският министър-председател Бромстад и хукна към Левана. В тронната зала нямаше нито един благородник. Бяха останали само слугите, които разчистваха труповете, и земляните, които се опитваха да не изглеждат тъй слисани и уплашени, колкото в действителност бяха. — Не може да затворите аеродрумите. Вие ни поканихте на сватба, а не във военна зона. Аз и моят кабинет заминаваме тази вечер.

Левана вдигна вежди и от този простичък, елегантен жест космите по врата на Каи настръхнаха. Тя се приближи до министър-председателя и макар Бромстад да се държеше мъжки и не отстъпи назад, Каи видя, че съжалява за думите си. Зад него останалите водачи се събраха по-плътно един до друг.

— Значи искате да заминете тази вечер? — измърка отново Левана. — Е, позволете ми тогава да ви помогна.

Наблизо един прислужник, който се стараеше да изглежда невидим, спря да търка пода и вдигна една вилица. На колене и с наведена глава, мъжът подаде вилицата на Бромстад.

В мига, в който министър-председателя хвана вилицата, по лицето му се изписа страх. Не просто страх. А страх, че държи оръжие и Левана може да го накара да направи всичко, всичко, което поиска.

— Спри! — Каи улови Левана за лакътя.

Тя се изсмя.

— Както казах и преди, няма да те направя моя императрица, ако нападнеш водач на съюзническа страна. Пусни го. Всички пусни. Достатъчно кръв се проля за един ден.

Очите на Левана горяха като въглени и в един миг Каи си помисли, че ще изтреби всички и просто ще завладее Земята с армията си, след като световните водачи разчистят пътя й.

Той знаеше, че тази мисъл е минавала през ума й.

Но на Земята живееха много хора, много повече, отколкото на Луната. Нямаше да успее да контролира всички. Един бунт на Земята щеше да се овладее по-трудно, ако тя се опиташе да я заграби със сила.

Вилицата изтрака на пода и Бромстад въздъхна шумно.

— Тя няма да те спаси — изсъска Левана. — Мислиш си, че е жива и че жалкият й бунт ще успее, но се лъжеш. След два дни аз ще стана императрица, а тя ще бъде мъртва. Ако вече не е. — Кралицата се овладя и приглади с ръце роклята си, сякаш така можеше да заличи катастрофалните събития от изминалия час. — Не знам дали ще те видя пак преди коронацията, скъпи съпруже. Боя се, че ми прилошава, като те гледам.

Благодарение на предупредителния поглед на Торин, Каи преглътна коментара си за неочакваното разочарование.

С едно щракване на пръстите Левана нареди на един от прислужниците да занесат вана в покоите й и сетне бързо излезе от тронната зала. Подгъвът на роклята й бе напоен с кръв.

Каи си отдъхна, замаян от събитията. От ненадейното оттегляне на кралицата. От мириса на кръв, примесен с острата миризма на почистващите препарати и аромата на задушено говеждо, който още се долавяше. Ушите му пищяха от изстрелите, а пред очите му все беше Синдер, която се хвърля от терасата.

— Ваше Величество? — чу се сух, уплашен глас.

Каи се обърна и видя Лин Адри и Пърл, сгушени в ъгъла. Лицата им бяха мръсни и по тях се спускаха вадички от сълзи.

— Може ли… — Тя преглътна, гърдите й се повдигаха уплашено. — Дали ще бъде възможно да… изпратите мен и дъщеря ми у дома? — Тя подсмръкна, а очите й отново плувнаха в сълзи. Лицето й се сгърчи, раменете й се отпуснаха. Тя едва стоеше на краката си. — Готова съм… искам да се прибера у дома. Моля ви.

Каи стисна зъби и я съжали почти толкова, колкото я презираше.

— Няма да стане, никой няма да си тръгне, преди всичко това да свърши.

Водата я връхлетя като цимент. Силата на удара отекна в тялото й. Всяка част от нея завибрира, отначало от падането, а сетне от леденостудената вода.

Езерото я погълна. Синдер още не се бе съвзела от удара, когато последният въздух излезе сред балончета и пяна от дробовете й. Гърдите й горяха от болка. Тялото й се люшкаше като шамандура, а металният й ляв крак я теглеше надолу.

Червена предупредителна лампичка озари мрака.

Проникване на течност. Захранването спира след 3…

Броячът не стигна по-далеч. В задната част на мозъка й настъпи мрак, сякаш някой беше щракнал ключа. Зави й се свят. С усилие на волята отвори очи и погледна към повърхността. Успя да се ориентира само защото усещаше как кракът й я тегли надолу, надолу.

Пред очите й проблеснаха бели искри. Дробовете й се свиха.

Хлъзгави водорасли протегнаха пипалата си към нея и омазаха с тиня десния й прасец — там, където панталоните й се бяха надиплили около коляното. Синдер насочи фенерчето си към мрака в краката си и се опита да го включи, но не успя.

На оскъдната светлина, която се просмукваше през калта и водата, сред блатната растителност тя различи бели кости. Металният й крак потъна в нечий гръден кош.

Синдер подскочи. Костите се натрошиха под стъпалото й и удивлението проясни ума й.

Тя стисна зъби и с последни сили се оттласна от дъното на езерото. Но не можеше да контролира левите си крайници. Те се бяха превърнали в мъртва тежест, а и рамото я болеше жестоко от зъбите на мутанта. Но все пак успя да се придвижи нагоре.

Над нея светлините станаха по-ярки, макар и да примигваха като мираж. Усети как силите я напускат, а пълният й с вода крак пак я повлече надолу…

Синдер изскочи на повърхността и жадно пое въздуха. Успя да се закрепи за миг, сетне отново взе да потъва. Мускулите й се напрегнаха, тя риташе с всички сили и отново изплува, опитвайки се да задържи главата си над водата.

Проблясъците в очите й започнаха да намаляват и тя изтри водата от очите си. Дворецът се извиси над нея, заплашителен и тягостен въпреки красотата си, разпрострял се от двете страни на езерото. Без изкуствената светлина, която огряваше купола, Синдер видя хипнотизиращата гледка на Млечния път отвъд стъклото.

На терасата над нея се движеха сенки. Тогава я връхлетя вълна и течението я понесе. Тя изгуби ориентация. Обзе я паника, махаше с ръка срещу шибащите я вълни. Рамото я болеше.

Заплува към средата на езерото, макар че краят му не се виждаше. Не беше стигнала далеч, когато мускулите й заболяха, а ставите в лявата страна на тялото й крещяха пред безполезната тежест на протезите й. Дробовете й сякаш кървяха, но тя трябваше да оживее. Не биваше да се предава, не биваше да спира да се опитва. Каи още беше в двореца. Трън, Скарлет и Уинтър бяха някъде на Луната и се нуждаеха от нея, хората от външните сектори разчитаха на нея и тя трябваше да продължава напред, напред…

Синдер си пое дълбоко въздух, гмурна се, свали ботушите си и ги остави да потънат. Не беше кой знае какво, но й олекна достатъчно, за да се бори с вълните.

Езерото сякаш нямаше край, но всеки път щом погледнеше назад и видеше, че лунният дворец се е смалил в далечината, Синдер усещаше нов прилив на сили. Брегът се осветяваше от големите къщи и малките пристани за лодки. Другата страна на езерото се губеше зад хоризонта.

Запъхтяна, тя се обърна по гръб. Кракът й гореше, ръцете й бяха сякаш от каучук, раната на рамото я болеше все едно бяха забили в нея пикел. Повече нямаше да издържи.

Отново я връхлетя вълна. С последни сили успя да изплува. Помисли си, че няма да успее да се добере до отсрещния бряг. Ами ако вече я чакаха там? Не можеше да се защитава. Не можеше да използва манипулация. Беше капнала. Едно ни живо, ни умряло, победено момиче.

Неочаквано удари главата си в нещо твърдо.

Тя ахна и отново потъна.

Замахна с крак, изплува и взе да плюе вода. Опря ръце в твърдата и хлъзгава повърхност, в която се бе блъснала. Куполът.

Беше стигнала края на Артемизия.

Огромната, дъгообразна стена служеше и като бент, а от другата страна на стъклото кратерът продължаваше още много километри във всички посоки — сух, тебеширенобял и смущаващо, страховито дълбок.

Синдер се полюшваше до стъклото и се чувстваше като риба в аквариум. Уловена в капан.

Обърна се към брега, но не можа да се застави да помръдне. Трепереше. Стомахът й беше празен. Тежкият й крак отново я затегли надолу и тя трябваше да употреби силата на хиляда войници вълци, за да изплува на повърхността. Устата й се напълни с вода и тя я изплю, щом показа глава над вълните. Но нямаше смисъл.

Не можеше.

Почувства се замаяна. Пляскаше с ръце във водата. Десният й крак отказа — беше твърде изтощен за още едно изтласкване. Синдер отвори уста и потъна, плъзгайки ръка по хлъзгавата стъклена стена.

Тъмнината я обгърна и тя се отпусна. Беше горда със себе си. Когато претърсят езерото, щяха да открият тялото й чак тук и щяха да разберат колко упорито се е борила.

Отпусна се. Една вълна я блъсна в стената, но тя не почувства нищо. В следния миг нещо я улови и я повлече към повърхността.

Синдер нямаше сили да се съпротивлява. Главата й се показа над водата и дробовете й се разтвориха. Две ръце я прегърнаха. Някой я притисна в стената.

Синдер се отпусна напред и положи глава на рамото.

— Синдер. — Напрегнат мъжки глас завибрира в гърдите й. — Стегни се. — Той я намести върху едната си ръка. — Синдер!

Тя вдигна замъглените си очи. Долови части от брадичката, профила и мократа коса, която бе залепнала на челото му. Май имаше халюцинации.

— Трън? — името заседна на гърлото й.

— Капитане… за теб. — Той стисна зъби и с усилие заплува към брега. — Спатии, доста тежиш! О, ето те и теб! Колко мило… да се притечеш на помощ…

— Харчиш много енергия, като говориш — изръмжа мъжки глас. Хиацинт? — Обърни я по гръб, за да не се налага да се бори с…

Последва пронизителен вик. Синдер се изплъзна от ръцете на Трън и потъна в приспивния уют на вълните.

Крес и Ико стояха прегърнати на брега на езерото и гледаха как Трън и Хиацинт се гмуркат във водата. Крес трепереше — повече от страх, отколкото от студ — и макар че тялото на Ико не излъчваше естествена топлина, все пак прегръдката й носеше утеха заради общата им участ. Двете чакаха, но от Трън, Хиацинт или Синдер дълго време вече нямаше и следа.

Твърде дълго.

Без да се усети, Крес бе затаила дъх, но дробовете й изнемогваха. Тя пое жадно въздух, но усещането беше болезнено, защото знаеше, че приятелите й стоят под водата, без да дишат също толкова дълго.

Ико стисна ръката й.

— Защо още не са… — Тя направи крачка напред, но спря.

Тялото на Ико не беше предназначено за плуване, а най-дълбокият воден басейн, в който Крес бе потапяла пръсти, беше ваната.

Нямаше с какво да помогнат.

Крес запуши уста с треперещата си ръка. По лицето й се стичаха горещи сълзи, но тя не им обръщаше внимание. Много време мина.

— Ето там! — Извика Ико и посочи. Две, не, три глави се показаха над тъмните, бурни вълни.

Ико направи още една крачка.

— Тя е жива, нали? Но май… май не мърда. Виждаш ли дали мърда?

— Жива е. Не се бой, всички са добре.

Тя хвърли поглед към Ико, но не можа да събере смелост и да зададе въпроса, който се въртеше в ума на всички. Живото предаване на сватбеното пиршество беше показало всичко. Процеса. Масовата сеч. Скока на Синдер в езерото.

Можеше ли Синдер да плува?

Всички това се питаха, но никой не дръзваше да изрече въпроса на глас.

Четиримата се бяха промъкнали през града и за тяхна радост неколцината лунитяни, които срещнаха по пътя си, бяха твърде заети да празнуват сватбата на кралицата, за да им обърнат внимание. Хиацинт, който познаваше града и езерото, ги отведе до мястото, където обикновено изплуваха изхвърлените от тронната зала тела. Без да се двоумят, четиримата дружно решиха, че трябва да намерят Синдер, докато Левана още не се е съвзела от атаката.

Когато зърнаха сред вълните тъмните очертания на тялото й, си отдъхнаха радостно, но все още не знаеха в какво състояние ще я намерят.

Дали беше жива? Дали беше ранена? Можеше ли да плува?

Когато тримата се приближиха достатъчно, Крес пусна Ико и нагази в езерото. Заедно изтеглиха тялото върху белия пясък.

— Жива ли е? — попита Ико почти в истерия. — Диша ли?

— Да я отнесем в помещението за лодките — рече Хиацинт. — Не можем да стоим тук.

Трън, Хиацинт и Ико понесоха безжизненото тяло на Синдер, а в това време Крес изтича напред, за да задържи вратата. На подпорите върху двете стени бяха наредени по три гребни лодки, а в средата имаше седма, покрита с брезент. Тя разчисти греблата и въдиците от брезента, за да сложат там Синдер, но Хиацинт я остави върху твърдия под. Ико затвори вратите и стаята потъна в мрак. Крес измъкна портскрийна си и включи призрачно синята му лампичка.

Без да се бави да проверява пулса и дъха на Синдер, Хиацинт се наведе над нея и сложи една върху друга ръцете си на гърдите й. В очите му проблеснаха и той започна да натиска гръдта й с бързи, силни движения.

— Наясно ли си какво правиш? — попита Трън и клекна от другата страна на Синдер. Закашля се и изтри устата си с ръка. — Искаш ли помощ? Тези неща сме ги учили в тренировъчния център в армията… спомням си… не много…

— Знам какво правя.

И май наистина знаеше. Той наклони главата на Синдер назад и допря устата си до нейната.

Трън не се успокои, но престана да спори.

Коленичила в краката на Синдер, Крес наблюдаваше мълчаливо как Хиацинт поднови натиска. Спомни си романтичните драми, в които героят връщаше героинята към живота с дишане уста в уста. Крес дори си бе фантазирала, че се дави и в тези мечти допирът на мъжките устни вдъхваше отново живот на безжизненото й тяло.

Драмите лъжеха. Тук имаше жестокост, която не показваха. Тя сгърчи лице, когато Хиацинт натисна за трети път гърдите на Синдер. Почти усети синините върху своята гръд.

И сякаш увисна във времето. Трън застана на пост до вратата, надничайки през малък прашен прозорец. Ико обви ръце около тялото си и сякаш всеки миг щеше да заплаче с невъзможни сълзи.

Крес тъкмо се канеше да вземе ръката на Синдер, когато тя помръдна и започна да повръща.

Хиацинт обърна главата й настрани и водата избълбука навън. Държа я така, докато спря да се дави. Тя пак дишаше — слабо, задъхано, но дишаше.

Когато отвори очи, Хиацинт й помогна да седне. Тя тежко вдигна дясната си ръка, напипа неговата и я стисна. Изплю вода още два-три пъти и каза дрезгаво:

— Точно навреме.

Водата блестеше по устните и брадичката й, затова Ико я избърса с ръкава си. Синдер я погледна и очите й светнаха въпреки изтощението.

— Ико? А аз си мислех… — Тя изстена и се отпусна по гръб.

Ико изпищя и понечи да се хвърли върху нея, но размисли. Вместо това заобиколи Хиацинт, положи главата й в скута си. Синдер се усмихна уморено и потупа плитките й. Единият от пръстите на киборгската й ръка липсваше.

— Не можем да останем тук. — Хиацинт изтръска водата от късо подстриганата си коса. — Ще започнат търсенето от двореца и не след дълго ще блокират цялото езеро. Трябва да намерим място, където да се възстанови.

— Идеи? — попита Трън. — На вражеска територия сме.

— Имам нужда от медикаменти — произнесе Синдер със затворени очи. — Един от войниците ме ухапа. Раната трябва да се почисти, преди да се е инфектирала. — Тя въздъхна уморено и замълча.

— Като ще си казваме желанията, на мен една топла вечеря и сухи дрехи ще ми дойдат добре. — Трън се наведе напред и свали подгизналата си риза.

Крес ококори очи и впи поглед в него. Той изстиска ризата и водата се разплиска по цимента.

Хиацинт каза нещо, но тя не го разбра.

Трън пак навлече ризата си, която беше смачкана, но вече не толкова мокра, а Крес отново можа да си поеме въздух.

— Това ще ни свърши работа — рече Трън и кимна към Синдер. — Ще се справиш ли?

— Не, не мога да вървя.

— Не е далеч — каза Хиацинт. — А аз си мислех, че си издръжлива.

Синдер свъси вежди.

— Не мога да вървя. Водата повреди нещо на интерфейса ми. — Замълча. Изхриптя. — Кракът и ръката ми не функционират. Нямам и връзка с нета.

Четири чифта очи се преместиха върху лъскавия метален крак. Крес нямаше навика да мисли за Синдер като за киборг, като за нещо друго, различно. Като за човек, който вече не… функционира.

— Добре. — Хиацинт се обърна към Трън. — Ти ли ще я носиш пръв, или аз?

Трън вдигна вежди.

— Знаеш ли колко тежи?

Синдер го срита.

Той изпухтя.

— Добре де. Ти си пръв.

— Решението беше лошо — рече Скарлет.

Уинтър я погледна. По лицето на Скарлет се четеше безпокойство, дълбока бръчка се появи между веждите й.

Уинтър дръпна една от къдриците й.

— Още не си решила да се върнеш.

Скарлет я цапна по ръката.

— Да, защото вече нямам представа къде се намираме. — Тя хвърли поглед през рамо. — Часове наред вървим из тези пещери.

Уинтър проследи погледа й, но в пещерата беше сумрачно и скоро взорът се губеше в сенките, осветявани тук-там от светещите сфери на тавана. Трудно беше да се каже колко далеч са стигнали, търсейки вълците или армия, нито пък знаеха още колко път ги чака. Щом понечеше да се върне обратно, на Уинтър й се струваше, че чува слаб вой в далечината, който я заставяше да продължи. Сънят за Рийо и Левана не излизаше от ума й и отново, и отново й вдъхваше кураж.

Левана смяташе, че може да контролира всички същества на Луната. Хората, войниците, самата Уинтър.

Но кралицата грешеше. На Уинтър й беше дошло до гуша да я манипулират и както си мислеше, надали бе единствената. Тя щеше да намери войници, които да се бият на нейна страна, и заедно щяха да се отърват от мащехата й и нейната жестокост.

Направиха още един завой. Мрачните варовити скали не се променяха. Таванът беше назъбен, но подът беше гладък от краката, които години наред го бяха тъпкали. Вървейки. Марширувайки. Дали войниците маршируваха? Уинтър не беше сигурна. Не се заслушваше много, когато ставаше дума за армията на мащехата й. А ето че сега й се искаше да беше научила какво точно правеше Левана с тези момчета, които превръщаше във войници. Какво бе кроила от самото начало.

Иначе пещерата беше същата, каквато е била преди векове, преди милиарди години, когато за първи път разтопената лава е издълбала тунела. В онези времена Луната е била място на огън и трансформации. Нещо, което човек трудно можеше да си представи, докато върви из тези студени, голи каверни, потънали в тишина и мрак.

Когато земляните построили първата си колония, се настанили да живеят временно в просторните свързани тунели от лава, докато издигнат куполите, а след това ги превърнали в складове и подземна железница.

Едва отскоро Левана започнала да ги използва за пъклените си, гротескни планове.

— Тайни казарми за тайната армия — прошепна тя на себе си.

— Добре, стига вече. — Скарлет спря и скръсти ръце. — Имаш ли представа поне къде отиваме?

Този път Уинтър подръпна една от своите къдрици, която се бе навила като пружинка до лицето й. На главата й още имаше цицина от удара, но главоболието почти бе преминало.

— Много от галериите бяха превърнати в подземни тренировъчни лагери. Тук ще намерим войниците. Или поне онези, които не са били изпратени на Земята.

Скарлет примигна бавно.

— И колко галери има на повърхността на Луната?

Уинтър примигна бавно в отговор.

— Нямам представа. Но знаеш ли, че в началото Луната е представлявала гигантска топка от магма, течности и огън?

Скарлет сви устни.

— Колко отряда вълци са останали на Луната?

Този път Уинтър изобщо не й отговори.

Скарлет въздъхна и се почеса по челото.

— Ама и аз! Защо ли те слушах! Тук можем дни наред да вървим и пак да не срещнем жива душа. А дори и да открием някой от отрядите, глутниците, или както там се наричат, те най-вероятно ще ни изядат. Това е самоубийство! — Тя посочи пътя, по който бяха дошли. — Трябва да търсим съюзници, не врагове!

— Тогава се връщай — каза Уинтър и продължи по безкрайния тунел.

Отчаяна, Скарлет простена и я настигна с гневни крачки.

— Половин час! Давам ти половин час и ако дотогава няма признак, че наближаваме, двете с теб се връщаме обратно и няма да търпя възраженията ти. Ако трябва, ще те ударя по главата и ще те влача назад.

Уинтър запърха с мигли, развеселена от тази мисъл.

— Ще ги намерим, Скарлет, дружке. Те ще застанат на наша страна. Твоят Вълк е доказателство, че това са хора, а не чудовища.

— Защо не спреш да ги сравняваш с Вълка. Вълка е различен. Другите… те са чудовища. Срещнах глутницата на Вълка в Париж. Всички бяха жестоки, ужасни. При това бяха от специалните части и почти приличаха на хора! Не можеш да говориш разумно с тези чудовища, така както не можеш с… с…

— Глутница вълци?

— Точно така. — Скарлет я изгледа ядно.

— Рийо беше мой приятел.

Скарлет вдигна ръце.

— И какво ще правиш? Ще им хвърляш пръчки, които ще ти донасят? Нищо не разбираш. Тези вълци са под контрола на Левана или на своя чародей. Ще направят това, което им кажат, тоест ще ни излапат.

— Някога те са били малки момчета, които са били принудени насила да живеят в мъчения. И те като Вълка не са мечтали за такъв живот, но са направили каквото се иска от тях, за да оцелеят. Ако им се даде възможност да счупят оковите си, аз вярвам, че ще се възползват от нея. Вярвам, че те ще вземат нашата страна.

Уинтър чу нисък, далечен вой и потрепери. Скарлет изглежда не го чу, затова тя си замълча.

— Няма как да знаеш. Те са били променяни толкова много, че ще застанат на страната на онзи, който им предложи по-голямото парче месо. — Скарлет се поколеба. — Какво има? Да не би да халюцинираш точно сега?

Уинтър се усмихна насила.

— Не, освен ако ти не си плод на въображението ми, но как изобщо бих могла да бъда сигурна дали това е така, или не? Затова ще продължа да вярвам, че си реална.

Логиката й изобщо не впечатли Скарлет.

— Нали знаеш в какво се превръщат тези мъже? Знаеш, че никога отново няма да станат нормални.

— Бих казала, че от всички хора на света точно ти би трябвало да вярваш в способността им да се променят. Вълка се промени заради любовта си към теб. Защо и те да не могат? — тя пак пое по пътя.

— Вълка е… не е същото! Уинтър, знам, че си свикнала да пърхаш с мигли на всеки срещнат и да очакваш той да се влюби в теб, но това няма как да стане тук. Те ще ти се изсмеят, ще ти се подиграят, а след това ще…

— Ще ме изядат. Да, разбирам.

— Но май не схващаш смисъла зад думите. Това не е метафора. Аз ти говоря за грамадни зъби и храносмилателна система.

— Кости, мозък, лой, месо — запя Уинтър, — дай ни ядене, принцесо.

Скарлет изсумтя.

— Понякога си толкова чудата.

Уинтър улови Скарлет под ръка.

— Не се бой. Те ще ни помогнат.

Преди Скарлет да започне поредния спор, ги лъхна особена, остра миризма. Миризма на животни като в менажерията, но по-различна — на пот и сол, която се смесваше в застоялия пещерен въздух с нещо вонящо на развалено месо.

— Е, май ги намерихме — отбеляза Скарлет.

По врата на Уинтър пропълзя хлад. Дълго време двете стояха, без да помръдват.

— Щом ние можем да ги надушим, значи и те могат.

Уинтър вирна брадичка.

— Ще разбера, ако си тръгнеш. Мога да продължа и без теб.

Скарлет, изглежда, се замисли, но сетне сви рамене. На лицето й беше изписана дързост.

— Започва да ми се струва, че и бездруго накрая всички ще се превърнем в кучешка храна.

Уинтър се обърна към нея и обгърна с длани лицето й.

— Не ти прилича да говориш така.

Скарлет стисна зъби.

— Левана залови Вълка и Синдер и колкото и да ми се ще да я видя накъсана на парчета, с които нейните собствени мутанти ще се нахранят, мисля, че няма надежда без тях. — Тя преглътна, по лицето й мина сянка на гняв. — Аз… не искам да виждам това място. Те са го обучавали тук. Страхувам се да видя откъде е излязъл, какъв… кой е бил.

— Сега той е твоят Вълк. — Уинтър прибра косата й зад ушите. — А ти си алфа женска, водачът на глутницата.

Скарлет се засмя.

— Според Хиацинт, за да бъдеш алфа, ти трябва глутница.

Хиацинт. Името озари Уинтър със светлина, вълнение, целувки, шепот. Тя изчака миг, докато всичко потъне дълбоко в душата й, сетне наведе главата на Скарлет и я целуна по огненочервената, непокорна коса.

— Аз ще ти намеря глутница.

Не бяха изминали голямо разстояние, когато доловиха някакво буботене в галерите. Ниско, гръмовно, като от влак, минаващ някъде далеч. Стигнаха до ново разклонение в тунела — едната пътека продължаваше в мрак, скали и пустота, а другата свършваше с няколко железни врати. Пантите им бяха захванати в реголитните скали, а самите врати изглеждаха древни. Единствената им украса бяха избледнели цифри в долния ъгъл — Склад 16, Сектор ПД-12.

До вратите в стената беше вграден малък екран — остарял, върху който непрестанно светеше надпис: Лунна бригада 117, Глутници 1009–1020.

Подът и стените зад вратите се тресяха от смеха, виковете и трополенето на крака. За първи път, откакто бяха поели на път, Уинтър усети страх.

Скарлет й хвърли поглед.

— Още не е късно да се върнем.

— Отказвам.

Скарлет въздъхна и огледа екрана.

— Единадесет глутници, значи около стотина войници.

Уинтър измърмори нещо неопределено. Сто войници.

Животни, убийци, хищници — или поне така твърдяха всички. Дали наистина не беше полудяла, щом си мислеше, че може да ги промени?

За нейно учудване очите й се наляха със сълзи. Не си даваше сметка, че мисълта за собствената й неуравновесеност ще я натъжи, но усещането, че ребрата й се чупят и се забиват в сърцето й, не можеше да се сбърка.

— Защо дойде с мен? — попита тя, без да откъсва поглед от солидните врати. — Като знаеш, че не съм съвсем добре. Като знаеш, че съм разнебитена.

Скарлет се изсмя:

— Отличен въпрос.

Чу се силен тъп звук, а след него — викове. Стените край тях закънтяха.

Още не ги бяха забелязали. Скарлет беше права. Можеха да си тръгнат. Уинтър можеше да си признае, че е луда, и никой никога вече нямаше да се вслушва в нея. Биваше я само да греши.

— Не можех да те оставя да тръгнеш сама — рече Скарлет спокойно.

— Защо?

— Не знам. Наречи ме луда, ако щеш.

Уинтър затвори очи.

— Няма. Ти не си белязана от страданието като мен. Не представляваш стотици разпилени парченца, които се носят все по-далеч и по-далеч едно от друго.

— А ти откъде знаеш?

Уинтър наклони глава и се осмели да вдигне очи.

Скарлет се бе подпряла на реголитната стена.

— Баща ми беше лъжец и пияница. Майка ми ме е зарязала, когато съм била дете; така и никога не се върна. Един от вълците на кралицата уби баба ми пред очите ми, а след това със зъби разкъса врата й. Държаха ме шест седмици в клетка. Принудиха ме да отрежа собствения си пръст. Съвсем сигурна съм, че се влюбвам в мъж, чиито гени са били модифицирани и чийто мозък е програмиран така, че да се превърне в хищник. Та ако вземем всички тези неща, за мен също може да се каже, че съм разбита на парчета.

Уинтър усети как решителността й се срива.

— Значи си дошла с мен, защото това е най-късият път към смъртта.

Скарлет свъси вежди.

— Нямам склонност към самоубийство. — Езикът й възвърна остротата си. — Дойдох с теб, защото… — Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Защото, откакто заживях при баба си, все чувах хората да ми казват, че е луда. Смахната, войнствена старица, с която в града вечно си правеха шеги на неин гръб. Но никой не разбираше колко умна беше баба ми. Тази луда старица беше рискувала всичко, за да предпази Синдер като дете, а накрая предпочете да жертва собствения си живот, вместо да издаде тайната й. Тя беше смела и силна жена, а хората бяха глупаци и не го виждаха. — Скарлет завъртя очи, ядосана от собственото си вълнение. — Може би просто се надявам, че въпреки всички абсурди, които излизат от устата ти, ти също си поне малко умна. И сега може би си на прав път. — Вдигна пръст. — Но ако ми кажеш, че това са пълни глупости и че трябва на мига да си обираме крушите оттук, веднага ще те подкрепя.

Зад вратите се чу трясък, последван от необуздан смях. И рев. Хор от други гласове се надигна победоносно.

Върху челюстта на Уинтър заигра мускул, но устната й спря да трепери. Не се разплака. Твърде съсредоточено слушаше историята на Скарлет, за да се разстрои.

— Аз вярвам, че някога са били момчета и пак могат да станат такива. Вярвам, че мога да им помогна и те на свой ред ще ми помогнат.

Скарлет въздъхна малко разочарована, малко примирена, но не и учудена.

— А аз вярвам, че ти не си толкова луда, колкото си мислят всички.

Уинтър отправи озадачен поглед към Скарлет, но тя не й отвърна. Направи крачка напред и допря длан във вратата.

— Е, да почукаме ли?

— Надали ще ни чуят. — Нов вой отекна в пещерата. Уинтър прекара пръсти по екрана и съобщението се смени.

Необходима идентификация.

Тя допря пръсти на екрана, който светна и я приветства. Древните врати започнаха да се отварят със скърцане. Уинтър се обърна назад. Скарлет я зяпаше уплашена.

— Нали разбираш, че току-що извести кралицата къде се намираш?

Уинтър сви рамене.

— Докато тя ни открие, ние или вече ще си имаме армия, която да ни защити, или ще сме се превърнали в месо, костен мозък и кокали.

Тя мина през вратата и в миг застина.

Скарлет беше права. В 117 бригада от армията на Левана имаше около стотина мъже, макар че мъже беше общо понятие за онова, в което се бяха превърнали момчетата. Войници също не беше подходящо. Уинтър открай време слушаше разкази за армията на мащехата й, но те наистина приличаха повече на зверове. Телата им бяха уродливо деформирани, по лицата им растеше козина, а извитите, грозни устни оголваха огромни зъби.

Този склад, който първоначално бе служил за дом на първите колонизатори, бе пригоден да приюти много повече от стотина души. Таванът беше висок колкото три етажа и по него се виждаше торф, оформен някога от въздушните мехури и сталактити, където преди еон е текла лавата. Макар че пещерата беше стара и в нея не можеше да проникне човек, някой някога беше проявил далновидност и я бе подсилил с каменни колони. Безброй ниши и нови коридори се спускаха във всички посоки и отвеждаха към съседните казарми или пък към тренировъчните площадки.

По краищата се редяха мръсни шкафчета и сандъци, много от които бяха оставени отворени и занемарени. Останалата част от помещението се запълваше от пейки и уреди за тренировка: боксова круша на стойка, лостове за набирания, щанги. Повечето от тях бяха изтикани настрани, за да се освободи място за главното зрелище в средата.

Воят отново премина в радостни възгласи и викове. Лъснаха остри зъби. Повечето от присъстващите бяха без ризи, босоноги и на много места по телата им се виждаше козина, а Уинтър не беше сигурна дали това е естествено.

Кожата й настръхна. Думите на Скарлет отново отекнаха в главата й: Те ще направят това, което им кажат, тоест, ще ни излапат.

Скарлет беше права. Не биваше да идват тук. Тя не беше умна. Тя губеше разсъдъка си.

Вратите се затвориха с трясък и Уинтър подскочи. Единият от мъжете се извърна рязко. Спря поглед на нея, после към Скарлет и пак към нея. Отначало с любопитство, сетне — неизбежно — с хищническо настървение.

Устата му се изви в лукава усмивка.

— Виж ти, виж ти — рече той замислено. — Кога стана време за вечеря?

Мъжът, който се обади, хвана най-близкия войник за врата и го запрати в центъра на кръга. Неколцина се катурнаха под тежестта на другаря си и викове на изненада и гняв се надигнаха сред насъбралите се войници. Само след секунди настана суматоха — размахваха се юмруци, тракаха челюсти. Един мъж одра онзи, който пръв забеляза Скарлет и Уинтър, и по гърдите му останаха кървави дири от острите нокти. Миг по-късно той също беше запратен в мелето.

— Дръжте се прилично! — извика някой тъй силно, че гласът му разтърси стените и на Уинтър й се стори, че куполът от лава се срива върху тях. Отначало стените потреперват, после се посипва пепел и камъчета, пещерата се разцепва от край до край, дупката зейва и…

— В компанията на дами сме — рече мутантът, който пръв ги видя. Носът му се сбърчи при думата дами.

Стоте хибридни войници се втренчиха в Уинтър и Скарлет. Вирнали вежди, мъжете оглеждаха внимателно двете момичета и съвсем забравиха разправията си. След малко се наредиха в полукръг около тях. Гъвкави, мускулести тела се промъкваха сред безпорядъка от уреди с мъчително търпение. Зъбите им потракваха.

Космите по врата на Уинтър настръхнаха и тя се закова на пода, уплашена от внезапната тишина.

Щом войниците се разпръснаха, тя осъзна, че всъщност бяха гледали бой между двама от тях. Облени в кръв и с подути лица, те се хилеха точно толкова заинтригувани, колкото и останалите. Невъзможно беше да се прецени кой е имал надмощие, преди да пристигнат.

Телата на всички мъже бяха в белези и избледнели синини, от което можеше да се предположи, че подобни свади не са рядкост. Начин да минава времето, докато чакат да ги пратят на Земята, за да вземат участие във войната на Левана.

Уинтър усети как страхът пулсира в нея. Ами ако беше сгрешила?

— Здравейте, хубавици — рече един от войниците и потърка косматата си челюст. — Да не би да сте се изгубили?

Уинтър се присламчи по-близо до Скарлет, но Скарлет пристъпи напред да ги пресрещне. Тя беше смелата, тя беше издръжливата и го доказа, като вирна глава с престорено безстрашие.

— Кой е главният тук? — попита тя и сложи юмруци на кръста си. — Искаме да говорим с някой от алфите.

Тих кикот се разнесе сред мъжете.

— Кой от всичките? — попита първият мутант. — Единадесет глутници, единадесет алфи.

— Най-силният — рече Скарлет и го прониза с най-свирепия си поглед, който Уинтър някога бе виждала. — Ако не сте сигурни кой е, ще почакаме това да се реши в бой.

— А не искаш ли сама да си избереш, хубавице? — попита един, който се бе промъкнал зад тях, отрязвайки всеки опит за бягство — не че Уинтър хранеше надежда, че могат да избягат. Мъжете се опитваха да ги сплашат и тя с цялото си същество усещаше, че успяват. — Всеки от нас с радост ще задоволи всичките ви нужди.

Скарлет го изгледа кръвнишки с крайчеца на окото си.

— Аз вече си имам алфа, който задоволява нуждите ми и би могъл да убие всеки от вас.

Мъжът излая, а останалите се избухнаха в смях.

Първият войник пристъпи към Скарлет и на лицето му отново се изписа любопитство.

— Истината казва — рече той и смехът секна. — Цялата мирише на него. Един от нас. — Очите му се присвиха. — Или… от специалните?

— Алфа Зеев Кесли. Чувал ли си за него?

Миг мълчание. Подсмихване.

— Не.

Скарлет цъкна с език.

— Лошо. Но от пръв поглед виждам, че той е два пъти повече мъж и два пъти повече вълк от вас. Би могъл да ви научи на едно-две неща.

Мъжът се разсмя весело.

— Не знаех, че позволяват на братята ни да си вземат жени от Земята. Още една причина да чакаме с нетърпение разпределението си.

Уинтър притисна потните си длани в тялото си и се благодари, че Скарлет е приковала вниманието им. Ако трябваше тя да говори, от устата й щяха да бликнат куп несвързани брътвежи и мъжете щяха да й се смеят, а в следния миг да забият зъбите си в нея. В крайниците й. Щяха да я разкъсат, да оглозгат кокалите й.

— Не сме дошли тук да обсъждаме нито моя любовен живот, нито вашия. Ти май си най-големият приказливец тук. Ти ли ще им бъдеш говорител?

Войникът наклони глава и напомни на Уинтър за Рийо, който понякога, когато чуеше горския да носи храната му, наостряше уши.

— Алфа Стром на вашите услуги. — Мъжът направи шеговит поклон. Той не беше по-едър от останалите, но се движеше с неприсъща грация. Като Вълка. Като Рийо. — И на услугите на хубавото момиче зад теб. Толкова си слаба, че като те гледаме, огладняваме, красавице. Чувам как стомасите на глутницата ми къркорят.

Един войник облиза долната си устна.

Скарлет се обърна и подкани с поглед Уинтър.

Разтреперана от глава до пети, Уинтър се подпря на нея, за да не падне.

Войниците се засмяха.

— Уинтър! — изсъска Скарлет.

— Страх ме е, Скарлет.

Скарлет я изгледа с каменно лице.

— Може би искаш да излезеш отвън, да се посъвземеш и да се върнеш по-късно — процеди тя през зъби.

Уинтър потрепери пред гнева й, макар да знаеше, че Скарлет има право да се гневи. Идеята да дойдат тук беше нейна. Ако и двете загинеха, вината щеше да бъде само нейна.

Но тя нямаше да позволи това да се случи. Това са хора, напомни си тя. Хора, които заслужаваха да живеят щастливо като всички други.

Тя се вкопчи здраво в тази мисъл и се отдели от Скарлет. Отдъхна си, когато замайването й намаля.

— Аз съм Уинтър Хейл-Блекбърн, лунната принцеса. — И сама чу колко слаб е гласът й. Изобщо не приличаше на гласа на Скарлет. — Имам нужда от помощта ви.

Очите й грейнаха от радост.

— В замяна ми се ще да ви помогна.

Веселие. Глад. По-малко любопитство, отколкото се бе надявала.

Уинтър преглътна.

— Кралица Левана, моята мащеха, се е отнесла с вас жестоко и несправедливо. Тя ви е отделила от семействата ви, сякаш сте научен експеримент. Заключила ви е в тези пещери с единствената цел да ви изпрати на Земята, за да се сражавате в нейната война. А какво ще получите в замяна? — Мъжете чакаха и наблюдаваха Уинтър със суровите си, блестящи очи, сякаш беше следобедната им закуска, която още се въртеше на шиша. Погледите им по нищо не се различаваха от онези, които я преследваха в двора на Левана.

— Нищо — рече тя и потисна страха си дълбоко в душата си. — Ако оживеете, ще се върнете тук и ще останете поробени в тези пещери до следващия път, когато кралицата ще има нужда от вас. Няма да ви позволят да се приберете при семействата си. Няма да се върнете в обществото и да заживеете живота, за който някога сте си мечтали, преди да се превърнете в… в…

— Чудовища? — предложи някой и се ухили.

— Аз смятам, че не сте чудовища. Знам, че не ви е била дадена друга възможност и понасяте последствията според силите си.

Алфа Стром изсумтя.

— Кой да мисли, че днес ще получим такава консултация от самата принцеса? Кажете ми, Ваше Красиво Височество… тази терапия върви ли със закуска?

— Вашата приятелка, може би? — обади се друг. — Мирише вкусно.

Скарлет скръсти ръце и впи пръсти в лактите си.

Уинтър изпъна рамене.

— Дойдохме тук, за да ви дадем още една възможност. Народът на Луната замисля бунт. След два дни хората ще нахлуят в централния купол на Артемизия. Готвим се да смажем кралицата и приближените й и да сложим край на тиранията й. Аз ви моля да дойдете с нас. Да се биете на наша страна и да ни помогнете да премахнем управлението, което е съсипало живота ви и ви е превърнало във войници. Така ще бъдете сигурни, че никога вече няма да бъдете затворници, експеримент или… животни, създадени за забавлението на Левана.

Мъжете се умълчаха, сякаш чакаха да се уверят, че е свършила. Уинтър потърси някакъв знак, че я слушат.

Чувстваше се като агне в бърлогата им.

— Хубави думи каза.

Уинтър се обърна към гласа. Беше един от мъжете, който участваше в ръкопашния бой. Кръвта бе засъхнала по устната му.

Когато видя, че е привлякъл вниманието й, той притвори очи многозначително.

— Но не толкова хубави като лицето й.

— Само да не бяха белезите.

Тя подскочи и се обърна. Не беше забелязала кога войникът се бе приближил и сега се извисяваше над нея. Той прекара острия си нокът по бузата й.

— Откъде се сдоби с тези белези, хубавице?

Тя не можа да отвърне.

Една ръка я обгърна и я дръпна назад.

— Престани! — Скарлет бутна Уинтър зад гърба си, макар че нямаше смисъл. Бяха ги обградили. — Вие чухте ли я? Можете да се наричате войници, вълци или както си искате, но истината е, че сте роби. Уинтър ви предлага свобода. Дава ви избор, а това е повече от всичко, което някога сте видели от Левана. Ще ни помогнете ли?

— Ще ви изколят — прошепна някой в ухото на Уинтър.

Тя ахна и пак се обърна, залепвайки гръб в гърба на Скарлет. Войниците се приближиха полека. Хищници, които си играеха с жертвите си, предвкусвайки удоволствието от угощението си.

— Нима няколко жалки цивилни искат да се изправят срещу кралицата? — попита друг. — Погубени са, нямат шанс.

И друг:

— А знаете ли кого ще повика кралицата, за да спре бунтовниците, ако са твърде много, та да успее да ги манипулира?

— Нас — рече трети. — Нейната армия.

— Искаш да кажеш нейните кутрета? — рече Скарлет и макар тонът й да беше подигравателен, тя се притисна силно в Уинтър. — Нейните играчки?

Лицата на войниците трепнаха.

— Ако застанете на наша страна, ние можем да спечелим. Ние ще спечелим.

— А какво ще стане с нас, ако застанем на ваша страна и изгубите? — попита алфа Стром.

Един войник прекара пръст по шията на Уинтър. Сърцето на момичето подскочи.

— Ако вие сте с нас — рече тя с треперещ глас, — няма да изгубим. — От страх очите й се напълниха със сълзи. — А сега престанете. Изплашихте ни достатъчно. Аз знам, че вие не сте злите същества, за които се представяте, в които ви превръщат чрез тренировки, мъчения и генетични изменения. Вие сте хора. Граждани на Луната. Ако ми помогнете, ако се биете за мен… аз мога да ви помогна да се върнете към предишния си живот. Не ми казвайте, че не мечтаете за това!

Уинтър усещаше вече дъха им върху себе си. Виждаше цветните петънца в очите им. Надушваше потта и кръвта по кожата им. Единият от мъжете беше засмукал кокалчето на пръста си, сякаш нямаше търпение да вкуси плътта й.

Войниците бяха примка, която се затягаше все повече и повече.

С разтуптяно сърце Уинтър вдигна ръце към гърлото си, където войникът я бе докоснал. Точно там усещаше бодящото въже. То се пристягаше. Душеше я. Тя изпищя, опита да промуши пръстите си между въжето и врата си, но то вече беше твърде стегнато.

— Разглезена малка принцесо — изсъска един от войниците и се наведе така, че тя да усети дъха му по лицето си. Уинтър потрепери. Просълзените й очи гледаха умоляващо. — Ние не се бием за принцеси. Ние си играем с тях.

Алфа Стром се подсмихна.

— Готови ли сте да си поиграем?

Скарлет блъсна Уинтър и тя се просна с вик на пода. През воала на косата си видя как Скарлет фрасна с лакът единия от мутантите по носа. Бръкна под якето си за пистолета, но войниците я хванаха и затиснаха неподвижно ръцете й до тялото. Пистолетът падна безполезен на земята.

Дузина огромни лапи изправиха Уинтър на крака. Тя се отпусна немощно в тях — краката й бяха твърде слаби, за да я държат. Трепереше от глава до пети и мъжете се мержелееха пред очите й. Генетично създадени войници в един миг, а в следващия — глутница подивели вълци. Дебнещи, оголили огромните си зъби.

Скарлет изкрещя. Боен вик. Тя се бореше като уловена тигрица, косата й се вееше, зъбите й щракаха, а Уинтър, слаба и крехка, се бе предала и се опитваше да прогони гледката, преди да я смаже. Главата й тежеше като лунен камък и се въртеше със скоростта на астероид в орбита. Гнетеше я бремето на ужасната мисъл, че всичко това е истина. Те щяха да умрат. Вълците щяха да ги погълнат.

Сълзите се стекоха по бузите й.

— Защо сте толкова жестоки? Рийо не би постъпил така. Той щеше да се срамува от вас.

— Не полудявай, Уинтър — изръмжа Скарлет.

Светът се разколеба. Разтвори се в чернота, а сетне отново дойде на мястото си. Ако войниците я пуснеха, Уинтър знаеше, че ще се строполи на земята, нямаше сили да стои сама на краката си.

— Стойте! Хрумна ми нещо! — рече тя ведро и повдигна глава. — Да поиграем на друга игра. Както някога с Хиацинт си играехме на къща. Ще си вземем ето този за куче. — Тя се наведе напред и опита да потупа с длан носа на най-близко стоящия войник, но той се отдръпна учуден.

Уинтър примигна. Опита се да си спомни кой бе мъжът. Какво беше.

— Не искаш ли? Тогава да ти хвърля пръчка?

Само за миг вместо изненадата на лицето му се изписа гняв. Той се ухили презрително и зъбите му изхвръкнаха напред.

— Какво му има на това момиче? — викна някой.

— А може мен да ме вземете за домашно животно, ако искате. — Тя се олюля. — Кокали и пръчки, камъни и съчки. Ще си играем часове наред, без да се уморя, и винаги ще се връщам, винаги ще се връщам… — Гласът й секна. — Защото Рийо винаги се връщаше. Кокали и пръчки, камъни и съчки…

— Лунната болест — измърмори друг. Уинтър го потърси с поглед. Беше войник с топла кожа, който сигурно щеше да стане красавец, преди да бъде тъй ужасно изроден. Той я гледаше с все същата ненаситност като всички останали, но като че ли в очите му имаше и съчувствие.

Уинтър не помнеше какво каза. Нещо откачено. За какво говореха? Че е време да си тръгват? Не си ли тръгваха вече? Тя искаше да си тръгне. А може би правеха планове за вечеря, за коктейл.

— Точно така — рече задъхана Скарлет. — Тя отказва да манипулира хората и да използва обаянието си даже когато може да й бъде от помощ. За разлика от хората, на които вие служите.

— Това няма да навреди на вкуса й — извика някой.

Уинтър започна да се киска. Всички се бяха превърнали в животни. Дори Скарлет приличаше на вълчица с островърхите си уши, пухкавата опашка и огненочервената си козина. Принцесата изви муцунката си към тавана на пещерата и запя:

— Земята е пълна тази вечер, тази вечер и вълците вият ли, вият „Аааауууууууу…“

Една от ръцете — лапите? — се разхлаби.

Тя отново нададе вой.

— Принцеса от Артемизия — измърмори алфа Стром, — която не използва дарбата си? По свой избор?

— Уинтър смята, че не е редно хората да бъдат контролирани и не иска да прилича на кралицата. Сами можете да видите последиците за нея.

Уинтър прегракна и спря да вие. Ръцете я пуснаха и тя падна по колене. Извика тихо от болка и се огледа. Скарлет отново си беше Скарлет, а мъжете отново бяха войници. Тя примигна, но халюцинацията не се върна.

— Съжалявам — рече. — Не исках да прекъсвам вечерята ви.

Скарлет изстена.

— Уинтър никога няма да ви манипулира. И наистина смята да ви върне свободата. Едва ли втори път ще получите подобно предложение.

Стърженето на древните панти сепна Уинтър. Войниците се разделиха. Огромните железни врати се отвориха със скърцане и като смазана машина мъжете бързо се строиха в редици. Скарлет използва мига да вземе пистолета и да го скрие на кръста си.

Зад вратите стояха осем чародеи, единият, облечен в червено, втори ранг, останалите — в черно.

Чародеят с червената роба — мъж със сребристосива коса — видя Уинтър и Скарлет и им се усмихна като пепелянка.

— Здравейте, Ваше Височество. Чухме, че сте слезли тук.

Неколцина войници се отдръпнаха и между чародеите и Уинтър се образува пътека.

— Здравейте, чародей Холт — отвърна Уинтър и се надигна на разтрепераните си крака въпреки болката. Обикновено, като гледаше робите и избродираните руни, я обземаше страх и тя си спомняше с ужас хилядите хора, умрели в тронната зала, но сега не й бяха останали сили да се бои.

— Когато системата ви разпозна, си казах, че сигурно е станала грешка. Не допусках, че ще слезете тук. — Той погледна войниците. — А вие да не би да сте сити? Или момичетата не са достатъчно сладки за вашия вкус?

— О, те бяха много гладни. — Уинтър едва се държеше на краката си. — Нали така, алфа-дружки, вълчи дружки? — Тя наклони глава. — Но аз се надявах, че ще ме защитят и ще се бият за мен, ако успея да им припомня, че някога са били хора, хора, които не са искали да станат чудовища.

— Но се оказа — намеси се Скарлет, — че те не са нищо повече от обучените кучета на Левана.

Няколко войници им отправиха хладен поглед.

Чародеят Холт се изсмя.

— Чух, че имаш остър език. — Той плъзна поглед към отсечения пръст на Скарлет. — Говори и мисли каквото си искаш, земно дете. Тези войници знаят дълга си. Те бяха създадени, за да служат на заповедите на кралицата и ще го сторят, без да се оплакват.

— Така ли?

Уинтър не можа да види кой от тях се обади, но в гласа му имаше толкова омраза, че кожата й настръхна.

Холт огледа мъжете наоколо наперено и с отвращение.

— Дано не долавям несъгласие в редиците ви, поделение 117. Нейно Величество ще се разстрои, ако дочуе, че любимите й войници са показали неуважение към господарите си.

— Любимите й кутрета, искаш да кажеш — измърмори Скарлет под нос. — А ще им дадете ли и диамантени нашийници?

— Скарлет, дружке — прошепна Уинтър, — не говори така, ще ги засегнеш.

Скарлет завъртя очи.

— Те се канят да ни убият, ако не си забелязала.

— Да, така е — обади се Холт. — Мъже, убийте тези предателки.

Уинтър пое дъх, но алфа Стром вдигна ръка и никой от войниците не шавна.

— Споменахте нашите господари, но май неколцина от тях липсват.

Седемте чародеи зад Холт стояха все тъй неподвижни, загледани в строя. Уинтър ги пребори. В това поделение имаше единадесет глутници. Значи трябваше да има и единадесет чародеи, които да ги контролират.

— Ще ти простя неведението по този въпрос — процеди Холт през зъби, — тъй като няма как да знаете, че в страната ни има размирици. Някои от най-висшите ни чародеи, стражи и единадесет войници като вас бяха убити днес, а срещу кралицата бе извършен опит за покушение. И тъй, сами разбирате, че нямаме време за дискусии. Заповядах ви да убиете тези момичета. Ако откажете, ще бъдете наказани за неподчинение на пряка заповед.

Уинтър почувства, че телата край нея се разместват, както когато ги обградиха. Приближиха се незабележимо. Стегнаха възела.

— Жалко, че променихте мозъците ни — рече алфа Стром. — Иначе щяхте да ни манипулирате, нали? Да ни принудите насила да изпълним заповедта ви. Вместо това ни превърнахте в диви животни.

— В глутница гладни вълци — изръмжа някой.

— В убийци — каза на себе си Уинтър. — В хищници, в какво ли не.

Те се раздвижиха покрай нея и Скарлет подобно на вода, която се разлива около голям камък. Уинтър хвана Скарлет за китката и я притегли по-близо, тъй че раменете им се допряха.

— Не сте ми дали способности по математика — продължи Стром, — но по мои изчисления няма да успеете да накажете всички ни дори и да искахте.

Те бяха направили полукръг около чародеите, които вече показваха признаци на безпокойство.

— Достатъчно — кресна Холт. — Заповядвам ви да…

Напрежението се нагнети, преди той да довърши. Войниците обградиха господарите си с оголени зъби и протегнати ръце, готови да дерат и разкъсват с нокти.

Но сякаш съборени от звукова вълна, неколцина от тях се строполиха на земята, стиснали глави, и взеха да се гърчат и да крещят от болка. Онези, които останаха прави, прескочиха другарите си с разярени лица.

Уинтър трепна, когато видя как алфа Стром се просна пред нея. Той се сви на топка и запищя. Но писъкът му секна и той захленчи окаяно, затворил очи, опитвайки да спре онова, което му причиняваха.

Хленчът връхлетя Уинтър като спомен. Рийо зад гърба й. Звука от ножа на Хиацинт. Топлата, лепкава кръв.

Уинтър клекна, припълзя до Стром и го погали по уродливото лице. Пръстите й бяха ужасно студени.

Битката, ако това можеше да се нарече битка, свърши за секунди. На чародеите дори не им остана време да извикат. Чу се трошене на кости, разкъсване на плът и всичко свърши. Един бърз поглед бе достатъчен, за да се види, че на входа на пещерата лежат осем тела, а до тях войници бършат кръвта от лицата си и чоплят плътта изпод ноктите си.

Дъхът на Уинтър побеля във въздуха. Студът се настани в стомаха й, вледени я.

Пръстите й все още бяха в косата на Стром, когато ненадейно той хвана ръката й и я отблъсна.

Скарлет мигом се озова до принцесата, пъхна ръце под мишците й и я издърпа настрани. Наоколо падналите, измъчени мъже започваха да идват на себе си. Лицата им бяха изкривени от болката, но когато виждаха мъртвите чародеи, по тях се изписваше задоволство.

Стром клекна и разтърси глава. Потърси с пронизващи поглед Уинтър. Тя се сви, разтреперана, до пламенната си приятелка.

Стром заговори завалено:

— Ти не можеш да контролираш хората и затова страдаш от лунната болест, така ли?

Уинтър хвърли поглед към мъртвите чародеи, или към онова, което беше останало от тях, и моментално съжали. Сведе поглед към крехките си пръсти.

— О, м-мога — заекна тя през безчувствените си устни. — Но и аз като в-вас знам к-какво е да те манипулират.

Стром се надигна и за разлика от повечето си другари, бързо-бързо възвърна силите си. Дълго разглежда Уинтър и Скарлет. Най-накрая рече:

— Тя ще изпрати нови хрътки, които да ни накажат за неподчинението. Те ще ни измъчват, докато почнем да им се молим като кучета, каквито сме си. — Гласът му беше груб, но на ожесточената му уста се появи усмивка. — Струва си обаче да вкусиш и помиришеш чародейска кръв.

В знак на съгласие един от войниците нададе вой и скоро цял хор проглуши ушите на Уинтър. Пещерата закънтя. Войниците ликуваха, удряха юмруците си един в друг и не спираха да вият.

Уинтър се надигна с усилие на волята, макар че още трепереше от студ. Скарлет застана до нея — стълб, опора.

Гласът на принцесата бе възвърнал силата си, когато попита:

— Заситихте ли глада си?

Стром се обърна към нея и бурните възгласи на хората му стихнаха. В очите им още се четеше настървение.

— Задоволихте ли копнежа си? Уталожи ли се гладът ви?

— Уинтър! — изсъска Скарлет. — Какво правиш?

Тя прошепна в отговор:

— Топя ледовете. — Скарлет се намръщи, но Уинтър направи крачка напред.

— Е, задоволени ли сте?

— Гладът ни никога не може да бъде задоволен — изръмжа един от войниците.

— И аз така си помислих. Знам, че още искате да вкусите сочната закуска, която ще излезе от мен и приятелката ми. — Тя се усмихна. Гледката вече не я плашеше толкова много. — Но ако решите да ни помогнете, може би скоро ще се нагостите със самата кралица. А няма ли нейната плът да утоли глада ви по-добре? Дори повече от плътта на мъртвите ви господари?

Възцари се мълчание. Уинтър следеше по лицата им как си правят сметка. Чу как някои от войниците почистват зъбите си с език.

— Сражавайте се с мен — рече тя, след като мина достатъчно време и никой не направи опит да я погълне, нито пък Скарлет. — Аз няма да ви контролирам. Няма да ви измъчвам. Помогнете ми да свалим Левана и ще получите свободата си.

Алфа Стром хвърли поглед на няколко войници — вероятно това бяха другите алфи — а сетне втренчи проницателния си взор в нея.

— Не мога да говоря от името на цялото поделение — рече той накрая, — но приемам предложението ти. Ако се закълнеш, че никога няма да ни контролираш, моята глутница ще се бие за твоята революция.

Някои от мъжете кимнаха одобрително. Други взеха да вият в знак на съгласие.

В отговор тя вирна нос и също нададе вой.

Скарлет изчака воят, повторен от ехото в пещерата, да стихне и изскочи пред Уинтър.

— Нали разбираш — размаха тя пръст в лицето на Стром, — че като давате съгласието си да ни помогнете, няма да ви позволим да нападате друг, освен кралица Левана и нейните хора. Нито гражданите, нито дори онези противни благородници, освен ако не представляват заплаха за нас. Нашата цел е да свалим Левана от трона, а не да изколим целия град. Не ви даваме безплатен талон за обяд. Очакваме от вас да се подчинявате на заповеди и да ни помагате. Това означава, че ще обучите хората от секторите как да се бият и да използват оръжие, а може и да се наложи да пренасяте ранените от фронта… Знам ли и аз. Но не означава, че може да хукнете като побеснели из улиците на Артемизия и да изпотрошите де що видите. Съгласен ли си с това?

Стром я гледаше в очите и за пореден път жестокостта му се преобрази във веселост.

— Сега разбирам защо те е избрал твоят самец.

— Не ти ща личните коментари — рече ядно тя.

Стром кимна.

— Приемаме исканията ти. А когато Левана вече я няма, ние ще получим свобода и ще можем сами да избираме как да живеем.

— Стига да спазвате законите на обществото — да. Точно така.

Стром огледа навалицата. Ако не беше кръвта, човек би казал, че избиването на чародеите никога не се е случвало.

— Алфа Пери? Алфа Ксу?

Един по един той изреди имената на всички алфи и един по един те приеха условията на Скарлет и Уинтър. Когато приключиха, Уинтър се обърна към Скарлет с уморена, но мила усмивка.

— Казах ти, че ще тръгнат с нас.

Скарлет си пое рязко дъх.

— Трябва да разберем какво става на повърхността. Има ли някакъв начин да се свържем с другите сектори? Да им кажем, че се вдигаме на бунт дори ако Синдер…

Тя не можа да довърши. Нямаше представа какво бе станало със Синдер и Вълка.

Вълка. Зеев. Нейният алфа самец.

Мисълта за него прониза гърдите й. Тя щеше да вярва, че е жив, защото той трябваше да е жив.

— И бездруго ще се изкачим на повърхността — рече Стром. — Тези галерии не са свързани с влаковете. Или по-скоро са свързани, но ако вървим през тях, ще се отдалечим много от целта. По-добре да отидем в най-близкия сектор и оттам да проникнем в тунелите.

— Кой е този сектор? — попита Скарлет.

— ПД-12 — обади се някой. — Производство на дървесина. Опасна работа, има много пострадали. Надали симпатизират на Нейно Величество.

— Може да имаме късмет и да успеем да се снабдим с оръжие — добави друг.

— На какво разстояние се намира секторът оттук?

— Това някога е било склада на ПД-12. — Стром посочи тавана. — Точно над главите ни е.

— Жителите в ГМ-3 са надвили стражите, изпратени да потушат размириците, които започнаха във фабриките вчера следобед — Еймъри изреждаше фактите от портскрийна си, сякаш това бяха обичайните новини за деня. Левана се включи във фарса, слушайки доклада със спокойно лице. Само кракът й потропваше от сдържана ярост по лъскавите плочки на солара. — Ще изпратим друг отряд стражи, но този път с тях ще има и чародей. Бунтът във ВМ-2 беше потушен, но има шестдесет и четири жертви сред цивилното население, а петима стражи са убити. Правим пълно преброяване на сектора, но по наши изчисления близо двеста граждани са избягали, преди метежа с неустановено количество оръжия и амуниции. Стражите във всички съседни сектори са в повишена бойна готовност.

Левана потисна дългата си въздишка. Отиде до масивните прозорци, които гледаха към града. Нейният безупречен, чист, спокоен град. Струваше й се невъзможно на планетата й да цари такъв хаос, не и когато тук беше тъй спокойно, тъй нормално.

И всичко това заради онази, киборга, ужасния й запис и глупавите й речи.

— Шестнадесет селскостопански сектора са отказали да натоварят влаковете — изреждаше Еймъри. — Научихме, че един неохраняван влак, натоварен с млечни продукти, повечето от които предназначени за тържествата тази седмица, е бил нападнат от група цивилни извън сектор АР-5 и е бил ограбен. До този момент не сме успели да задържим крадците и да си върнем откраднатите храни. — Той се покашля. — В сектор ГМ-19 хората са блокирали две от трите гари, а тази сутрин са избили двадесет и четирима стражи, изпратени да съборят блокадите. Събираме отряд, воден от чародей, който да изпратим и там.

Левана разтри схванатото си рамо.

— В сектор СБ-2…

Асансьорът иззвъня в средата на стаята и Левана откъсна поглед от града. Чародеят Линдвурм влетя в солара и се поклони набързо, черните му ръкави се повлякоха по пода.

— Ваше Величество.

— Ако си дошъл да ми кажеш, че във външните сектори цари безредица и хората се бунтуват, боя се, че много си закъснял. — Тя щракна с пръсти на прислужника, който стоеше до вратите на асансьора. — Донеси вино.

Прислужникът хукна да изпълни заповедта.

— Не, кралице, нося новини от казармите, от поделение 117.

— Какво? Да не би и те да са въстанали? — засмя се Левана, но под истеричния й кикот се таеше растящ ужас. Нима киборгът бе обърнал цялата страна срещу нея с такава лекота?

— Може би, кралице.

Левана се обърна рязко към него.

— Какво искаш да кажеш с това „може би“? Това са моите войници. Те не могат да въстанат срещу мен.

Линдвурм сведе поглед.

— Преди два часа охраната ни получи известие, че принцеса Уинтър е засечена пред тези казарми.

Усмивката на Левана изчезна.

— Уинтър? — Тя хвърли поглед на Еймъри, който се изопна, обзет от любопитство. — Значи тя е жива. Но какво прави там?

— Системата е засякла пръстовите й отпечатъци на влизане в казармите. След като са научили за нарушаването на сигурността, осемте останали чародеи на поделение 117 са били изпратени да проверят дали принцесата представлява заплаха.

— Сигурно ще е прекалено да се надявам, че са намерили милото момиче, разкъсано на кървави парчета.

Зверовете сигурно са убили Уинтър, без да се колебаят — нали затова бяха създадени. Но тя подозираше, че не се е случило така.

— Доколкото знаем, когато чародеите са пристигнали, войниците са се нахвърлили върху тях. И осмината са мъртви.

Кръвта на Левана кипна, запулсира в слепоочията й.

— А Уинтър?

— Принцесата и войниците са напуснали казармите. Охранителните камери показват как влизат в най-близкия сектор на повърхността — ПД-12. Това е един от въстаналите сектори, но не смятаме, че той е сред онези, които крият най-голяма заплаха.

— Съобщавате ми, че моите войници са застанали на страната на момичето?

Линдвурм сведе глава.

Прислужникът се върна със сребърен поднос с гарафа и кристална чаша. Той наля виното и Левана чу как шишето потраква в ръба на чашата. Тя я пое, без да усеща тежестта й.

— Напусни! — заповяда тя и прислужникът побърза да излезе.

Тя се върна бавно до прозореца. Нейният град. Нейната луна. Планетата, която някой ден щеше да управлява, стоеше на хоризонта, почти пълна.

Очакваше, че Хиацинт ще направи някоя глупост. Но се надяваше, че той ще разбере колко безплодно би било да спаси принцесата и така да ускори смъртта на Уинтър, и то по най-безболезнения начин. В края на краищата тя бе проявила милосърдие. Милост.

Но той не бе оправдал очакванията й. Уинтър беше жива и се опитваше да отмъкне армията на кралицата, както беше спечелила любовта на народа, а Селена съсипваше всичките й планове.

Левана си представи сцената. Покорната, луда Уинтър пърха с мигли и жестоките зверове се влюбват в нея. Как ли са се умилквали около нея! Как ли са коленичили пред нея, за да изпълнят всичките й желания! Готови да последват любимата си принцеса навсякъде!

— Кралице — обади се Еймъри и докосна с юмрук гърдите си. — Чувствам се лично отговорен за това, че не успяхме да намерим принцесата по време на претърсването в РМ-9. Позволете ми да поправя грешката си. Нека да отида в този сектор и да се погрижа за нея. Втори път няма да се проваля.

Тя се обърна.

— Смяташ да я убиеш ли, Еймъри?

Мълчание — кратко, но мълчание.

— Разбира се, кралице.

Левана се засмя и отпи от виното.

— Неотдавна ти поиска ръката й. Мислиш ли, че Уинтър е красива?

Той се засмя.

— Кралице. Всички смятат, че принцесата е красива, но никой не може да се мери с Ваше Величество. Вие сте съвършена.

— Започвам да се чудя дали съвършенството не е своего рода недостатък. — Тя се подсмихна. — Може би един недостатък би допринесъл за съвършенството. — Тя прикова Еймъри с ядния си поглед и промени обаянието си. Три остри, кървави резки се появиха на дясната й буза.

Мъжът преглътна.

— Познавам те от години, Еймъри. Знам, че обичаш жените да бъдат съсипани, нещастни. От теб наистина щеше да излезе добра партия… ти си толкова жалък, колкото и тя. — Левана хвърли чашата. Еймъри се приведе и се опита да я хване. Тя се счупи в пода, а виното се разля — смесица от вода и кръв опръска обувките на кралицата. — Ще имаш възможност да се докажеш, но не с Уинтър. Изглежда, никой не притежава нужната смелост да свърши необходимото — нито ти, нито Хиацинт Глина, нито дори любимите ми войници. До гуша ми дойде от разочарования.

Тя им обърна гръб. Зави й се свят заради предателството, от отвращение и ревност — да, даже и ревност. И то заради онова невзрачно дете. Слабото, крехко създание.

Отдавна да я беше убила, преди да стане тъй красива. Трябваше да го стори още като я видя в люлката; когато й заповяда да вземе ножа, а не да разчита, че няколкото белега ще сложат край на шушуканията в двора, че тринайсетгодишната й доведена дъщеря е най-красивото момиче на Луната.

Да не беше дала онова глупаво обещание на Еврет. Но и бездруго какво струваха обещанията пред умиращ?

Дишането й отново се успокои и тя премахна белезите от безупречното си лице.

Чародеят Линдвурм въздъхна шумно и й напомни за себе си.

— Кралице, ще съберем оперативна група за принцесата и дезертиралите войници. Искате ли да дам заповед да убият принцесата на място?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Аз съм добра кралица, нали?

Линдвурм примигна сепнат.

— В това няма никакво съмнение.

— Аз запазих целостта на страната. Поех на война, за да може народът ни да се радва на земните блага. За тях го направих. Защо ми причиняват това? Защо обичат нея, когато тя с нищо не го е заслужила? Ако не беше толкова красива, щяха да прозрат истинската й същност — тя е притворна, коварна. Присмиваше се на всичко, в което вярваме.

Еймъри и Линдвурм мълчаха.

Левана въздъхна на пресекулки и рече троснато:

— Намерете друг прислужник, който да ми донесе още вино.

Линдвурм се поклони и се оттегли.

— Смъртта не е достатъчна за нея — промърмори Левана на себе си, минавайки край Еймъри. — Смъртта беше милостивата възможност, защото аз дадох дума на съпруга си, но тя изгуби правото на милост. Искам всички да видят що за човек е. Колко слаба и жалка е както отвън, така и отвътре.

Еймъри сви устни и със самодоволен вид рече угоднически:

— Кажете ми как най-добре мога да ви служа.

— Този бунт продължава твърде дълго. Спрете храните за външните сектори. Ще ги пуснете пак само когато хората се помолят за прошка. Време е да припомня на народа на Луната какъв късмет има, че аз го управлявам. — Сърцето й запърха в очакване. — И прати да повикат доктор Еванс. Имам специална задача за него.

— Ами принцесата, кралице?

— Не се тревожи за скъпата си, обезобразена принцеса. — Левана се подсмихна и прекара палец по челюстта на Еймъри, за да изтрие една капка вино. — Аз сама ще се погрижа за нея, както трябваше да сторя много отдавна.

Синдер беше ядосана от собствената си безпомощност. Петимата се бяха преместили в стаята за развлечения. До този момент не знаеше, че в големите къщи има стаи за развлечения. Тя даваше всичко от себе си да напътства останалите, за да могат да извадят записа, който бе направила в тронната зала, и да поправят крака и мозъчно-машинния й интерфейс. Но докато другите обикаляха из къщата, за да намерят необходимите инструменти, тя седеше на разкошния диван с безполезния си метален крак. Ако беше в работилницата в Ню Бейджин, всичко щеше да се оправи бързо. Ако разполагаше с необходимите инструменти. Ако някоя друга машина имаше нужда от поправка, а не тя.

Не искаше да бъде неблагодарна. Беше оцеляла, след като кралицата опита да я екзекутира, и не се удави в езерото Артемизия. Отново беше намерила приятелите си, а Ико не беше унищожена и дори страж от личната охрана на Еймъри й помогна, което потвърждаваше онова, което Хиацинт каза преди време — не всички в двореца са предани на Левана, колкото на нея й се иска.

На всичкото отгоре имаше и запис на Левана, който щеше да покаже какво се крие под обаянието й. Това щеше да бъде най-силното им оръжие срещу нея и манипулациите й.

Стига записът да не е изчезнал във водата.

— Трън, отвори задния капак на този приемник, но внимателно. Хиацинт, какво успя да намериш в алармата?

— Малко жици — Хиацинт остави шепа жици и един екран на земята.

Синдер побутна жиците със здравия си крак.

— Ще ни свършат работа. Помогни ми да обърнем тази масичка. Тя е подобна на холографските настолни игри, които имаме на Земята, тъй че… — Взе единия крак на масичката, но когато опита да я обърне, болката в раненото й рамо я спря. Хиацинт обърна масичката сам, а Синдер усети, че лявото й око играе нервно. Нямаше защо да се засяга. Хиацинт не беше виновен, че раната от мутанта още я боли, но поне обезболяващият мехлем, който бяха намерили, вършеше чудеса.

— Нали няма да има кръв, когато те отворим? — Трън пренесе приемника до Синдер, за да може да го разгледа отвътре. — Става дума за чиста кибернетика, нали?

— Дано. — Тя огледа вътрешните механизми на приемника, а в това време Трън и Хиацинт разглобиха масичката за виртуални игри. Устройството беше различно от земните — жиците бяха с други цветове, буксите и конекторите бяха по-големи, но технологията беше почти същата и работеше на същите принципи. — Става дума за машинна поддръжка, не толкова за хирургическа намеса. Най-големият ни проблем е дали хардуерът ще бъде съвместим. Технологията е подобна, но всичко се е променило доста, откакто Луната и Земята не търгуват помежду си… Но да видим. — Тя хвърли око на масичката. Трън махна капака и частите се показаха. — О, чудесно! — Синдер измъкна конвертора за оптичните кабели. — Това ще ни влезе в работа.

В стаята влязоха Ико и Крес, която носеше дървена кутия.

— Отзад има работилница — рече Ико. Носеше искрящо розова тениска, която намери в къщата, най-вече за да прикрие зеещата дупка от куршума и прореза на дясното си рамо. Синдер се надяваше, че щом се възстанови, ще може поне да поправи ръката на андроида.

— Намерих всичко от списъка ти без демагнетизираните щипци с три зъбци. Но пък в банята открих пинцети. — И тя ги завъртя между пръстите на здравата си ръка.

Синдер засука устни, взе пинцетите и махна от върха им едно косъмче от вежди.

— Ще ги пригодим да ни свършат работа. — Тя огледа купчината с инструменти и резервни части, която събраха от техниката из цялата къща. Без да може да погледне в собствената си глава, на Синдер й беше трудно да каже какво ще им трябва, за да отстранят повредата, но ако то не беше сред резервните части, нямаше надежда изобщо да го намерят. — Ще ни е нужна лампа, за да виждате какво правите. И едно малко огледалце, за да гледам.

Хиацинт поклати глава.

— Не и в този град.

Синдер се намръщи.

— Добре. Първо ще измъкнем информацията от видеочипа, след това ще погледнем ретина-дисплея. Очите ми още са свързани с оптичния ми нерв, затова предполагам, че е станал срив в преноса на данни от контрол панела към дисплея. Може да е нещо съвсем просто, някоя изгоряла жичка например. Веднъж да заработи, би трябвало да успея да пусна вътрешната си диагностика и да разбера какво не е наред с крака и ръката ми. — Тя посочи един стол. — Дайте го насам.

Хиацинт го донесе, а Синдер се прехвърли на стола с лице към облегалката и опря чело върху ръцете си.

— Крес?

Тя вдигна поглед от портскрийна.

— Готова съм, когато кажеш.

— Добре. Да видим какво ще намерим.

Ико отметна косата й встрани и мушна пръст в резето в черепа на Синдер. Синдер усети как капакът се отваря.

— Да, нали! — рече Трън. — Когато аз отварям капачето в главата й, ми крещи. Когато Ико го отваря, тя е герой!

Синдер му хвърли кръвнишки поглед.

— Искаш ли ти да свършиш работата?

Той изкриви лице.

— А, не, благодаря!

— Тогава се дръпни назад и им остави пространство да работят. — Тя отново облегна чело на ръцете си. — Добре, Ико. Вляво има букса за кабел.

Някой включи лампа и ярката светлина стигна до периферното й зрение.

— Виждам я. Крес, дай порта.

— Ето и кабела.

Синдер чуваше как се движат зад нея; отметнаха още малко коса. Последва щракване, което стигна приглушено в главата й. Тя потрепери. Скоро не бяха включвали външно устройство към процесора й. Последния път това се случи, когато изчерпа всичката си енергия, за да изкара „Рампион“ в космоса след бягството им от затвора в Ню Бейджин. Тогава се наложи Трън да я презареди с кабел от малките кораби.

Веднъж я вързаха за масата в научна лаборатория, докато един меддроид сваляше статистиката за кибернетичната й система.

Тя ужасно, ужасно ненавиждаше да свързват това-онова с главата й.

Застави се да диша дълбоко. Това бяха Ико и Крес. Знаеше какво включват в нея и каква информация извличат. Нямаше насилие. Нямаше принуда.

Ала беше невъзможно да се отърси от неприятното усещане.

— Стана! — обади се Крес. — На пръв поглед не виждам дупки в паметта, тъй че тази част от софтуера не е била повредена, за да отреже крака и ръката ти. Само трябва да намеря къде се съхранява визуалната информация и… готово. Записи… по хронология… дали ще е последният… все едно, това трябва да е. Видео, кодирано, една минута, петдесет и шест секунди. И… прехвърляме.

Стомахът на Синдер се сви. Обикновено тя не се разстройваше лесно, но когато някой отваряше панела й, не можеше да не мисли за безименните хирурзи без лица, надвесени над безжизненото й тяло. Как свързват жичките и синапсите към мозъка й, регулират електрическите импулси, заменят част от черепа й с подвижна метална пластина.

Тя стисна здраво ръце до болка. Опитваше се да не мисли за бученето на вътрешните си части и тихото потропване на пръстите на Крес по портскрийна.

— Осемдесет процента — рече момичето.

Под тъмнината на Синдеровите клепачи проблеснаха бели петънца. Тя си пое дълбоко дъх и сама се смъмри. Това би била рутинна процедура, ако работеше върху някой андроид или киборг. С нея всичко беше наред.

Бученето спря и Крес обяви:

— Готово.

— Провери всичко, преди да махнеш кабела. — Синдер преглътна горчивата слюнка, насъбрала се в устата й. — Увери се, че това е записът.

— Виждат се… много хора.

— Ето го Каи! — изписка Ико.

Синдер вдигна рязко глава. Усети как кабелът я дърпа.

— Покажи ми — рече тя, макар че не виждаше нищо от ярката светлина, която заслепи очите й. Отдръпна се и отново затвори очи.

— Чакай, мирувай. Нека да дръпна…

Това бяха последните думи, които Синдер чу.

Намерени нови връзки.

Завод „Риалити Киберръка Т200-L“ — обикновена: неразпознати пет програми: стандартни приложения — одобрени.

Завод „Риалити Киберкрак Т60.9-L“: стандартни приложения — одобрени.

Рестартиране след 3… 2… 1…

Синдер се събуди на дивана, завита до раменете с най-мекото одеяло, което някога бе докосвала. Примигна при вида на непознатите сенки по тавана и се опита да се отърси от объркването си. Беше се събудила на чуждо място и не беше сигурна как е попаднала тук. Седна и разтри замъглените си очи. Стаята беше нагоре с краката. Инструменти и резервни части се въргаляха по килима и масите.

Тя вдигна лявата си ръка. Блясъкът, който имаше, когато доктор Ърланд й я подари, беше изчезнал след двумесечните поправки на „Рампион“, живота в пустинята и скока в езерото Артемизия.

Но най-странното беше, че и петте й пръста си бяха на мястото, макар че показалецът — пръста, с пистолета, който Левана беше премахнала — не пасваше много на останалите. Покритието беше по-друго, беше твърде тънък, а първата става беше деформирана.

Синдер пусна теста за съвместимост. Пръстите й се разгънаха един по един. Свиха се отново. Събраха се в юмрук. Китката се завъртя насам-натам.

Кракът й мина през подобен род действия. Тя дръпна одеялото, за да гледа.

Основен тест за съвместимост — завършен. Стандартните приложения — одобрени за използване. Пет програми остават неразпознати.

Пет програми.

Синдер огледа ръката си и изпрати команда на пръстите си да се отворят откъм върховете. Това стана безпроблемно. Но щом се опита да включи фенерчето, да извади ножа и универсалния кабел и да измъкне вградената отвертка, нищо не стана. Изобщо не си даде труд да зареди стреличка в новия си пръст.

Но въпреки това вече можеше да използва ръката си и не биваше да се оплаква.

— Ти си се събудила! — Ико се вмъкна в стаята с поднос в ръка, на който имаше чаша вода, чиния с пържени яйца, хляб и конфитюр.

Стомахът на Синдер закъркори.

— Сготвила си?

— Малко умения, останали ми от дните на Serv9.2. — Ико намести чинията в скута на Синдер. — Но не искам да чувам и дума колко е вкусно всичко.

— О, знам, че е ужасно — рече Синдер и налапа една лъжица. — Благодаря, Ико — рече с пълна уста. Плъзна поглед към осакатената ръка на Ико. Липсваше един пръст. Тя преглътна. — А също и за пръста.

Ико вдигна здравото си рамо.

— Инсталирахме ти и няколко жички на андроид компаньонка. Онези от масичката за игра не станаха.

— Благодаря ти. Много щедро.

Ико бутна настрани краката на Синдер и се настани.

— Нали знаеш как сме програмирани ние, андроидите — все гледаме да сме полезни и прочие.

— Ти още ли си андроид? — попита Синдер и набута в устата си препечената филийка. — Понякога забравям.

— Аз също. — Ико сви глава в раменете си. — Когато видяхме на холографа как скачаш от терасата, толкова се уплаших, че си помислих, че жиците ми ще пламнат. И тогава си казах: „Ще сторя всичко, за да може Синдер да е добре“. — Тя подритна няколко разпилени отвертки по килима. — Може би част от програмирането остава завинаги, все едно колко еволюира един чип за индивидуалността.

Синдер облиза конфитюра от пръстите си и се усмихна широко.

— Това не е от програмирането бе, шайба. Това е приятелство.

Очите на Ико грейнаха.

— Права си.

— Време беше да се събудиш, мързеланке. — Синдер хвърли поглед през рамо. На вратата стоеше Трън. Зад него бяха Крес и Хиацинт. — Как е ръката?

— Функционира почти напълно.

— Че иска ли питане! С Крес сме гении! — Ико вдигна палците си към Крес.

— Аз помагах — рече Трън.

— Държа лампата — поясни Ико.

— Хиацинт и толкова не направи. — Посочи Трън.

— Хиацинт провери пулса и дишането ти, за да се увери, че не си умряла — каза Ико.

— И аз можех да го направя — изсумтя Трън.

— Защо припаднах? — прекъсна ги Синдер.

Хиацинт приклекна до дивана и намери пулса на китката й. След кратко мълчание я пусна.

— Вероятно от стрес, плюс физическата ти реакция от това, че свързахме портскрийна с твоя… — Той посочи неопределено към главата й. — … компютър.

— А на мен ми казваш, че съм женчо — обади се Трън.

Синдер присви очи.

— Аз припаднах от стрес, не разбра ли?

— Думата за принцеси е „прималява ми“.

Синдер го цапна.

— След всичко, което преживя, цяло чудо е, че не се срина напълно — каза Хиацинт. — Следващия път, когато ти се завие свят или имаш затруднения с дишането, кажи ми, преди да припаднеш.

— Хубавото е, че докато беше в безсъзнание, ние с Крес пуснахме пълната ти диагностика. Две поправени връзки, нов цифров кабел, няколко преинсталирани драйвъра, и си като нова! Е, без…

— Инструментите в ръката ми — усмихна се Синдер. — Няма нищо. Пет години се оправях без вградено фенерче, ще се оправя и сега.

— Да, и това, но има проблем с интерфейса ти. Диагностиката показа две-три грешки при връзката с нета и преноса на информация.

Усмивката на Синдер посърна. Откакто се помнеше, тя разчиташе на киборгския си мозък, за да сваля информация, да изпраща съобщения, да следи новините. Чувството, че е останала без него, й беше неприятно, сякаш част от мозъка й бе изтрита.

— Ще трябва да карам без него. Нали съм жива, имам две работещи ръце и два работещи крака. Била съм и по-зле. — Тя отправи поглед към Ико и Крес. — Благодаря ви.

Крес вдигна рамене, а Ико прехвърли плитките си през рамо.

— О, че аз някога бях чирак при един превъзходен механик в Ню Бейджин. Научила съм едно-две неща от нея.

Синдер се разсмя.

— И като стана дума за превъзходни механици — дали ще можеш да погледнеш ръката ми?

Уинтър седеше на една грубо издялана пейка и гледаше как последните ледени късчета около краката й се разтапят. Тя топна пръстите си в плитката локвичка и се почуди от реалността на пукането, на студа, макар да знаеше, че не са действителни.

Въздъхна и вдигна уморено глава. По прашната улица боевата подготовка продължаваше. Стотината войници показваха всичко, на което са способни, за да направят армия от работниците. Тя потърси с поглед огнената коса на Скарлет, но не я откри.

Вместо това към края на тълпата зърна глава със светла коса.

Сърцето й подскочи.

Тя се задъха, скочи от пейката, но той вече беше изчезнал.

Потърси го сред лицата с надежда.

Стисна юмруци и се отърси от ненадейно обзелата я еуфория. Беше тъй отчаяна, че й се привиждаха призраци. Но той толкова много й липсваше. И тя все така не знаеше дали е жив. Нямаше нищо чудно, че вижда лицето му във всяко множество, зад всеки ъгъл.

Ето пак! Слънчеворусата му коса, прибрана зад ушите. Широките рамене, прикрити под работническите дрехи на сектора. Сините му очи я приковаха на място, тялото й се развълнува. Въздухът нахлу в дробовете й. Той е жив. Жив е!

Хиацинт вдигна пръст до устните си и я спря, преди да се затича към него. Приведе глава, заобиколи няколко работници и пое към гората. Обърна се назад веднъж, кимна едва забележимо и потъна в сенките.

С потни длани Уинтър потърси Скарлет, но от нея нямаше и помен. Никой не я наблюдаваше. Тя тръгна към гората с нова енергия и се мушна между тънките стволове на дърветата.

Ще мине през гората и ще пресрещне Хиацинт по средата на пътя. Ще се хвърли в ръцете му, без да я е грижа дали е редно.

Напред се чуваше бълбукането на централния фонтан.

— Принцесо.

Уинтър се сепна. В бързината бе минала край една старица, без дори да я забележи. Беше много стара, прегърбена жена, но лицето й беше живо. Носеше кошница с клонки и кора от дърветата, събрани в гората.

— Добър ден — рече бързо Уинтър и се поклони. Вече търсеше с поглед русата коса и шеговитата усмивка. Не видя нищо. Дърветата го криеха от нея.

— Търсиш младия красавец, нали? — Сбръчканото лице на жената се изкриви в нещо като усмивка.

Уинтър понечи да кимне, но се спря.

— Минавал ли е някой оттук току-що?

— Само твоят принц, миличка. Не се свени. Той е голям хубавец. — Жената стигаше до врата на Уинтър, отчасти заради гърбицата й. Уинтър се питаше колко ли години труд тежи на раменете й.

— Той ме помоли да ти предам нещо.

— Той ли? Хиацинт? — Уинтър се огледа наоколо. — Но къде е отишъл?

— Заръча да не тръгваш след него. Твърде опасно е. Сам ще те намери, когато опасността премине. — Тя наклони глава и погледна покрай подредените дървета към улицата, където алфите крещяха заповедите си.

Уинтър се опита да потисне разочарованието си. Нима не бе могъл да почака за една усмивка, мила дума, прегръдка набързо?

— А ти защо не си при другите?

Жената с мъка сви рамене.

— Някой каза, че имаме нужда от съчки. Аз съм стара вече, но това поне можах да свърша.

— Да, всички трябва да помагаме според силите си. Дай да ти помогна. — Тя взе кошницата от жената.

Останала с празни ръце, жената вдигна пръст:

— Почти бях забравила. Твоят принц ти остави подарък. — Тя взе да рови в кошницата и под пръчките откри обикновена кутия. — Каза, че тези са любимите ти.

Уинтър пое кутията и сърцето й запърха. И без да я отваря, знаеше какво има вътре и душата й се изпълни с благодарност. През какви ли перипетии беше минал Хиацинт. И то само за да й даде да разбере, че мисли за нея.

А може би тук имаше още нещо.

Може би бележка.

Захапала крайчеца на устните си, тя вдигна капака. Вътре имаше два хубави бонбона със зелена ябълка, току-що слезли от витрината на сладкаря.

— Ах, че вкусно изглеждат — рече старицата и проточи врат, за да надникне. — Не съм ги опитвала, откакто бях малко момиче. С ябълка са, нали?

— Да. — Уинтър поднесе кутията към нея. — Моля, вземи си единия. За благодарност, че ми ги донесе.

Жената се позамисли.

— Ако настояваш… една хапка няма да ме убие. Аз ще взема този, ако нямаш нищо против. Виж, обвивката се е пукнала, не става за принцеса. — Тя взе бонбона и погледна дръзко. — Но само ако ти изядеш другия. За мен ще бъде огромна чест да споделя с Ваше Височество този дар — самата красива принцеса Уинтър.

— Ти си мила жена. — Уинтър взе втория бонбон от кутията. Огледа я добре с надежда да намери една-две думи от Хиацинт, но нямаше нищо.

Е, това беше подарък. Не само бонбоните, но и шансът да го зърне отдалеч. Да узнае, че е жив и здрав.

Тя мушна бонбона в устата си. Жената я следеше, повтаряше движенията й и двете заедно отхапаха. Уинтър усети как твърдата обвивка се разчупи, сетне се стопи върху езика й.

Старицата се усмихна. По зъбите й бяха полепнали тъмночервени парченца от пълнежа.

— Оказа се по-приятно, отколкото си мислех.

Уинтър преглътна.

— Радвам се. За мен беше удоволствие да… да… — Тя примигна. Беше доловила нещо смътно познато в погледа на жената. Тази особена извивка на усмивката й, нещо високомерно, граничещо с презрение.

— Какво има, детето ми?

— За миг ми напомни на една жена. Но очите понякога ми играят номера. Не мога да им вярвам много-много.

— О, мило, глупаво дете! — Гърбицата на жената започна да се изглажда. — Ние сме лунитяни. На очите ни не може да се вярва.

Уинтър се отдръпна. Кошницата се изхлузи от ръцете й и падна на земята.

Пред нея Левана свали образа на старицата като змия, която сваля кожата си.

— Моите учени ме увериха, че вирусът ще действа бързо — рече кралицата, оглеждайки кожата на принцесата с ледените си очи. Любопитни. Доволни.

Мислите на Уинтър се блъскаха, тя се опитваше да отсее истината от лъжата. Правеше го цял живот.

Къде се бе дянал Хиацинт? Какво търсеше Левана тук? Това поредният кошмар ли беше? Халюцинация, трик?

Стомахът й се бунтуваше. Прилоша й.

— Дори в този миг заразените микроби се вливат в кръвта ти.

Уинтър се хвана за корема и усети как погълнатият бонбон се върти вътре. Представи си сърцето, артериите си, фабриката си за тромбоцити. Малки червени войници, които маршируват по своя конвейер.

— Микроби?

— О, не се бой. Ти си млада, тялото ти е силно. Ще минат поне час-два, преди да усетиш симптомите. Върху прекрасната ти кожа ще се появят мехури, пълни с кръв. Върховете на деликатните ти пръсти ще посинеят и ще изсъхнат… — Левана се усмихна. — Колко жалко, че няма да съм тук, за да те видя.

Уинтър погледна през дърветата към приятелите си. Ако се опиташе да побегне, Левана щеше да я спре. Но дали да извика, преди да е запушила устата й?

— Мислиш да предупредиш приятелите си? Не се тревожи. Аз ще те пусна, малка принцесо. Ще те оставя да се върнеш при тях и да ги заразиш. Те сгрешиха, когато избраха теб вместо мен и това ще бъде тяхната гибел.

Уинтър погледна мащехата си:

— Защо ме мразиш?

— Да те мразя ли? О, дете. Това ли си мислиш? — Левана допря хладните си пръсти до белезите по лицето й, които сама й бе причинила. — Не те мразя. Просто твоето съществуване ме дразни. — Тя погали с палец брадичката й. — От деня, в който се роди, ти имаше всичко, за което аз копнеех. Красота. Любовта на баща ти. А сега и възхищението на народа. На моя народ. — Тя отдръпна ръката си. — Но не за дълго. Баща ти е мъртъв. Красотата ти скоро ще повехне. А сега, когато носиш заразата на синята треска, всеки лунитянин, който те приближи, скоро ще съжалява за това.

Стомахът на Уинтър се сви. Тя си представи как болестта прониква в тялото й през лигавицата на стомаха й. Просмуква се във вените й. Всеки удар на сърцето й я изтласква из тялото й. Съзнаваше това някак отдалеч. В сравнение с мъченията, които мащехата й замисляше за хората, в нейната смърт имаше нещо милостиво. Бавно, спокойно приемане.

— Ти също можеше да спечелиш възхищението и любовта им — рече тя и снизходителната усмивка на Левана замръзна на лицето й. — Ако беше честна и добра с хората. Ако не ги беше поробила с лъжа. Ако не заплашваше тях и близките им със смърт за всяко дребно нарушение. Ако делеше богатствата, които имаме в Артемизия…

Езикът й се скова.

— Аз съм кралицата! — прошепна Левана. — Аз съм лунната кралица и аз ще решавам кой е най-добрият начин да управлявам своя народ. Никой — нито ти, нито противният киборг може да ми отнеме това! — Тя вирна брадичка и разшири ноздри. — Трябва да тръгвам. Кралството ми ме чака. Сбогом, Уинтър.

Уинтър се препъна назад, обърна се към хората. Ако можеше да види поне един човек, да го предупреди…

Ала гората я погълна и тя се свлече безжизнена на земята.

— Виждал ли си Уинтър?

Алфа Стром довърши демонстрацията на удара и върна пръта на младата жена. Сетне се обърна към Скарлет:

— Не съм.

Скарлет огледа напрегнатите хора за стотен път.

— И аз не съм, и то отдавна. Тя има навика да се заплесва…

Стром вдигна нос, подуши въздуха, после поклати глава.

— Изглежда, е тръгнала преди известно време. Може би е намерила място, където да си отпочине.

— А може би избожда собствените си очи. Казвам ти, не е добре да остава сама.

Стром измуча недоволно, повика с ръка един от бета-членовете на глутницата му, сетне пое към пейката. Спря, подуши отново, огледа с проницателните си очи тълпата, после се обърна към гората.

— Плашиш ме — рече Скарлет.

— Нали поиска помощта ми.

— Всъщност не съм я искала.

Когато Стром се отправи към гората, Скарлет тръгна след него. Чудеше се защо ще й трябва на Уинтър да се запилява нанякъде сама…

Както и да е.

— Минала е оттук. — Стром прекара пръсти по кората на едно дърво. Обърна се надясно и ускори крачка. — Надушвам я.

Скарлет го последва.

— Ето там.

В същия миг тя видя Уинтър и хукна преди Стром.

— Уинтър! — извика Скарлет и падна на колене. Принцесата лежеше безжизнена на рехавата трева. Скарлет я обърна по гръб, провери пулса й и с облекчение установи, че бие, макар едва-едва.

Една ръка улови Скарлет за качулката и я дръпна назад. Тя изкрещя, замаха с ръце, но Стром не обърна внимание на юмруците й.

— Пусни ме! Какво правиш?

— Тя е болна.

— Какво? — Скарлет разкопча ципа на якето си, съблече го и пак коленичи до Уинтър. — Какви ги говориш?

— Подушвам я — изръмжа Стром и не приближи. — Заразена плът. Вони.

Скарлет го изгледа, намръщена, после пак насочи вниманието си към принцесата.

— Уинтър, събуди се — каза и леко я тупна по бузата, но тя не мръдна. Скарлет допря ръка до челото й. Беше потна и гореше. Опипа главата й, като се чудеше дали не се е ударила отново, но кръв нямаше, само подутината от битката в дома на Маха. — Уинтър!

Стром подритна нещо, то прескочи туфа трева и уцели Скарлет по коляното. Тя примигна и го вдигна. Бонбон с ябълка, като онези, които принцесата й носеше често в менажерията и които обикновено бяха поръсени с болкоуспокояващи. Някой бе отхапал от него. Скарлет вдигна ръката на Уинтър и откри по пръстите й следи от разтопения бонбон.

— Отрова?

— Не знам — отвърна Стром. — Не е мъртва — просто умира.

— От болест?

Той кимна рязко.

— Не бива да стоиш близо до нея. Мирише… — Той сякаш щеше да повърне.

— О, я се вземи в ръце. Имаш такива мускули и зъби, а те е страх от една настинка?

Лицето на Стром потъмня, но той не се приближи. Дори отстъпи още назад.

— Нещо не е наред с нея.

— Очевидно! Но какво? И как е станало? — Скарлет поклати глава. — Виж, има една болница на главната улица. Можеш ли да я отнесеш дотам? Ще накараме някой лекар да я прегледа. Може да се наложи да й прочистят стомаха или…

Скарлет погледна ръката на Уинтър и извика тихо. Отдръпна се от безжизненото й тяло, а инстинктът й казваше да не вдишва. Да си измие ръцете. Да побегне.

— Сега вече ме слушаш.

Скарлет изруга.

— Когато каза, че е болна, не знаех, че говориш за чумата!

— Не знам каква е тази болест. Никога не съм я подушвал.

Скарлет се поколеба още миг, после въздъхна с мъка и се застави да се върне при Уинтър. Повдигна ръката й с гримаса и огледа тъмните петна по лакътя. Бяха се подули като мехури и лъщяха.

Доколкото си спомняше, развитието на болестта минаваше през предвидими етапи, но колко продължаваха те, зависеше от човека. Щом като избиеше обривът по кожата, болният можеше да живее и три дни, и три седмици. Но откакто Уинтър изчезна, не беше минал повече от час, значи болестта се развиваше доста бързо.

Тя огледа пръстите й и си отдъхна, когато видя, че са розови и без синкави петна. Загубата на кръв по ръцете беше знак за последния стадий на болестта преди настъпването на смъртта.

Скарлет се намръщи. Не й ли бе казала Синдер, че лунитяните имат имунитет срещу болестта? И откъде изобщо се взе тук чумата?

— Казва се летумозис. На Земята има пандемия от тази болест. Развива се бързо и убива наред. Но… Левана има лекарство. Това е донякъде причината император Каито да се ожени за нея. Ние… трябва да запазим живота на Уинтър, докато се доберем до лекарството. И докато революцията свърши. Разбираш ли?

Тя прекара ръка през косата си.

— Дотогава ще минат дни, дори седмици. А миризмата й ми подсказва, че не й остава много време.

— Спри да говориш за миризмата й! Да, болестта е ужасна. Отвратителна! Но не можем да я оставим да лежи тук. Трябва да направим нещо.

Стром се залюля на пети и огледа с отвращение принцесата. Но беше по-добре от хищническия блясък в очите му.

— Трябва да я сложим в суспенсора.

— В какво?

— Използваме ги за лечение след операции или сериозни наранявания. — Стром сви рамене. — Може да забави развитието на болестта.

— Откъде да намерим суспенсор?

— Сигурно тук има. Работата в сектора е опасна.

— Отлично. Да вървим. — Тя стана и изтупа ръцете си. Стром я погледна, а после и Уинтър. Но остана на мястото си.

— Ох, добре. — Скарлет клекна, хвана ръката на Уинтър и тъкмо се готвеше да я вдигне на рамо, когато Стром се приближи и взе принцесата на ръце.

— Ех, какъв си джентълмен — измърмори Скарлет и взе якето си.

— Побързай — каза й той с изопнато лице от усилието да си поема въздух.

Двамата забързаха към къщите.

Скарлет излезе от гората зачервена и запъхтяна. Насъбралите се хора се обърнаха и в тоя миг Стром излезе с Уинтър на ръце.

— Принцесата е била отровена — извика Скарлет. — Болна е от смъртоносна болест, която се казва летумозис. Кралицата има лекарство, но Уинтър вероятно ще умре, ако не забавим развитието на болестта. — Тя зърна брадатия мъж. — Има ли суспенсор в сектора?

— Да, в болницата. Не знам… — Той хвърли поглед към белокос мъж, който се отдели от множеството. Мъжът приближи Уинтър, провери пулса й и повдигна клепачите й. Лекар, помисли си Скарлет.

— Суспенсорът не е използван отдавна — рече той след краткия преглед. — Ще отнеме петнадесет-двадесет минути, за да го подготвим за потапянето. Момичето също.

— Да действаме тогава — кимна Скарлет.

Лекарят ги поведе през навалицата. Хората се отдръпваха и гледаха принцесата объркани.

— Кой би сторил подобно нещо? — прошепна някой, край който Скарлет минаваше. — И то на принцесата — обади се друг.

— Значи ли това, че сред нас има предател? — попита лекарят тихо.

Скарлет поклати глава.

— Не вярвам. Който го е направил, е имал достъп до вируса и до скъпи бонбони. Промъкнал се е незабелязано и си е тръгнал.

— Или все още е сред нас, използвайки обаянието си.

Тя изсумтя. Глупавите лунитяни и глупавото им обаяние. Тук всеки можеше да бъде враг. Всеки можеше да мине за чародей, за някой от онези противни благородници или за самата кралица, а тя даже нямаше да разбере.

И все пак, защо някой би си дал труда да бие път дотук, за да зарази Уинтър, а не и останалите, когато със сигурност е знаел, че ще участват в революцията на Селена. Това предупреждение ли беше? Заплаха? Отвличане на вниманието?

Изведнъж й хрумна ужасна мисъл. Може би и другите щяха да пострадат. Летумозисът беше заразна болест и се развиваше бързо. В затворените куполи, където въздухът циркулираше…

— Стигнахме — каза лекарят и ги поведе към сграда, малко по-голяма от съседните къщи, но също толкова занемарена. До една от стените имаше контейнер с формата на ковчег, покрит с прах и протрити одеяла. Лекарят ги бутна на пода. — В тази стая има легла, може да я оставите, докато подготвя суспенсора.

Стром с радост се възползва от поканата. Лицето му още бе изкривено, когато се върна.

— Ще доведа няколко от моите хора да преместят суспенсора отвън.

Лекарят вдигна очи.

— Отвън ли?

— Хората обичат принцесата. Трябва да я видят — за да им напомни за какво се борят.

Лекарят примигна бързо, но кимна.

— Добре. Това няма да попречи на лечението.

Стром излезе от болницата и стъпките му отекнаха отвън.

— Боя се — рече лекарят, явно изплашен, — че това е единственият ни суспенсор.

— Е, и? — Скарлет го погледна в очите.

Със стиснати устни той я посочи. Скарлет проследи погледа му до ръцете си. Нищо. Нищо. А после съзря по горната част на ръката си тъмните петна и изруга.

Сънува Ран, по-малкия си брат, след като се бе превърнал в чудовище. В съня Ран приближаваше жертвата си, мускулите му се очертаваха под кожата, в ъгълчетата на устата му се бе събрала слюнка. Сви ръка в юмрук, сетне разтвори длан и се показаха острите върхове на ноктите му, които сам бе изпилил. Очите му искряха, защото знаеше, че жертвата му няма къде да избяга.

Ран изръмжа, заби нокти в тялото й и я хвърли. Нея. Неясната сянка се превърна в момиче, запратено в статуята на пресъхнал фонтан. Момичето кървеше, червената й коса беше мръсна, очите й — кръвясали от страх.

Вълка гледаше и не можеше да стори нищо. Тялото му се беше вкаменило и само мислите му бяха свободни; беше нащрек. Отново и отново му повтаряха, че я е предал.

Сцената се смени. Сега беше момче и за първи път се срещаше с глутницата си. Опитваше се да свикне с факта, че са отнели лунната му дарба и са го превърнали в нещо неестествено. Нещо, което щеше да го направи по-добър войник на кралицата. Останалите момчета го гледаха с ненавист и недоверие, макар че той не разбираше защо. Той беше като тях. Пешка, мутант.

Точно като тях.

В главата му отекна изстрел. Той стоеше насред прашен, претъпкан с народ площад. Майка му се свлече до него. В краката му имаше локва кръв. Но това не бяха неговите крака, а огромни лапи, които сновяха напред-назад, усещаше мириса на майчината му кръв…

Сънят свърши така, както бе започнал. С пребитото момиче, обляно в кръв. То пълзеше, опитваше се да избяга. Претърколи се по гръб. Той подуши кръвта й. Усещаше как страхът й се стеле на мощни вълни. Виждаше омразата в очите й.

Този път той беше хищникът. Този път тя гледаше към него.

Вълка се събуди в шок. Спри Ран. Убий алфата. Бягай. Спаси я. Намери старицата. Убий Яил и изтръгни още сърцето от гърдите му. Намери родителите му. Влез в неговата глутница. Разкъсай крайниците им. Скрий се. Бъди смел. Защити я. Намери я. Спаси я. Убий я…

— Малко помощ тук!

Той отвори очи, но видя единствено яркото осветление. Някой затискаше ръцете му. Не един, бяха много. Той изръмжа, щракна със зъби, но улови само въздух.

— Звезди на небесата — простена някой. — Не съм виждал никой като него да се буди по този начин. Дайте ми успокоителното.

— Не, не го приспивай — нареди една жена с нежен и спокоен, но властен глас. — Нейно Величество поиска да го види.

Освободиха едната му ръка. Отвързаха въжетата. Нещо одра ръката му, но той беше твърде изтощен, за да види какво. Изведнъж сграбчи най-близкото тяло, което виждаше смътно, и го метна над главата си. Чу се писък, а след него хрущене на метал.

— Какво…

Сграбчи още един човек и го стисна с две ръце за гърлото. Ей сега ще го прекърши…

Остра болка прониза ръката му. Той пусна непознатия, който залитна назад и пое жадно въздух.

Вълка пак се свлече на масата. Болката беше краткотрайна и той можеше да движи ръката си.

Това изобщо не беше маса. Обграждаха го тънки стени. Множество тръбички с игли бяха забити под кожата му. Той направи гримаса и извърна лице. От гледката му се повдигна.

Не! Пак игли. Поредният суспенсор. Поредните операции.

Чуха се стъпки и той погледна към краката си. На фона на яркото осветление се очертаваше нечий силует. Жена с червената роба на чародей, с гарвановочерна коса, вързана на кок.

— Добре дошъл, алфа Кесли.

Вълка преглътна, гърлото го заболя. Нещо не беше наред. Много неща не бяха наред. Нещо на лицето му. Маска или…

Той посегна към устата си, но въжетата спряха ръката му и този път не се съпротивлява.

— Довършете възстановителните процедури — рече чародейката. — Сега е доста дружелюбен.

Още една жена се появи плахо, разтривайки врата си. Тя огледа предпазливо Вълка и започна да сваля иглите от ръцете му, сетне откачи сондите от скалпа му. При всяко докосване, той трепваше от болка.

— Можеш ли да седнеш? — попита лаборантката.

Вълка напрегна мускулите си и се изправи. Оказа се по-лесно, отколкото очакваше. Съзнанието му беше помрачено, но тялото му бе готово за битка. Нервите му сякаш пареха от неизразходвана енергия.

Лаборантката му подаде чаша с оранжева течност. Той я подуши, сбърчи нос от отвращение, сетне допря чашата до устните си.

Спря. Отдръпна чашата.

Вдигна свободната си ръка, опипа устата си. Носа. Челюстта си.

Целият се сгърчи от ужас.

Свършено беше. След като години наред се опитваше да избегне превръщането си в едно от чудовищата на кралицата, най-сетне това се случи.

— Нещо нередно ли има, алфа Кесли?

Той впери поглед в очите на чародейката. Тя го наблюдаваше така, както се наблюдава тиктакаща бомба. Не можеше да опише с думи объркването, смущението, яростта и куп потребности, които пулсираха в мозъка му, потребности, които не можеше да назове. И без това смяташе, че не е в състояние да говори. Изпи оранжевата течност.

Сънят се завърна на ярки, разпокъсани епизоди. Червената коса на момичето. Животинската ярост на брат му. Майка му, просната мъртва в краката му.

Ала неизбежно споменът го връщаше към красивото момиче с остър език. Това беше най-яркият му спомен, защото още усещаше омразата й.

Спомените и страховете му преплитаха хаотично и той вече не можеше да различи кое е истина и кое сън. Главата го болеше.

— Какво казахте, че е различно у него? — Чародейката заобиколи от другата му страна.

Лаборантката разгледа данните във вградения в суспенсора екран.

— Мозъкът му е бил по-активен от обичайното в последните фази на новата модификация. Обикновено мутантите се будят просто… гладни. А не буйстват. Едва по-късно, когато си възвърнат силата, почват да беснеят.

— Той сякаш е пълен със сила.

— Забелязах. — Жената поклати глава. — Може би се дължи на това, че ускорихме процеса. Обикновено продължава една седмица. Умът и тялото му минаха през много неща за кратко време и това вероятно е причинило агресията.

— Готов ли е да служи на кралицата?

Лаборантката хвърли поглед на Вълка. Той смачка чашката в юмрука си. Тя преглътна и отстъпи назад.

— Колкото всеки друг войник. Но ви предлагам първо да го нахраните, а след това да го пратите на служба. Освен това обикновено след края на операциите те тренират поне месец с чародей, за да може господарят им да научи биоелектрическите им особености и да ги контролира възможно най-добре…

— Те не са пригодени да бъдат контролирани.

Жената се намръщи.

— Разбирам, но могат да се научат на подчинение. Той е зареден пистолет. Не бих препоръчала да го вкарате в зала, пълна с народ, без някой да го контролира.

— Нима не е ясно, че аз мога да го контролирам?

Лаборантката хвърли поглед към Вълка и към смачканата чаша в ръката му. Тя вдигна ръце.

— Аз съм тук, за да се погрижа телата им да не отхвърлят модификациите.

Вълка прекара език по острите си зъби. Месеци бяха минали, докато свикне с имплантите, а сега пак нещо не беше наред. Прекалено големи. Прекалено остри. Чувстваше тъпа болка в цялата си челюст.

Чародейката заобиколи суспенсора.

— Алфа Зеев Кесли, ти отново си войник в армията на кралицата. За зла участ, твоята глутница от специални агенти се разпадна след първата атака в Париж, а няма време да се запознаеш с нова. Засега ще служиш като вълк единак.

Тя се усмихна. Вълка остана сериозен.

— Аз съм чародей Бемент, но ти ще се обръщаш към мен с „господарке“ — продължи жената. — На теб ти беше оказана голяма чест. Кралицата желае да бъдеш част от личния й антураж по време на коронацията, когато ще получи титлата императрица на Източната република на Земята. Тъй като в миналото си показвал склонност към бунт, тя смята, че твоето присъствие като верен неин страж ще бъде послание към всеки, който дръзне да заплаши короната. Можеш ли да се досетиш какво е посланието?

Вълка мълчеше.

Гласът на чародейката Бемент се превърна в заплашителен шепот:

— Щом веднъж си бил собственост на кралицата, оставаш неин завинаги. — Тя забарабани с пръсти по суспенсора. — Да видим дали този път ще го запомниш.

Чакаше отговор. Но Вълка не отговори и тя присви очи.

— Забрави ли обучението си? Когато някой чародей ти говори, правилният отговор е…?

— Да, господарю… господарке. — Сякаш някой теглеше насила думите от устата му — рефлекс, който бе придобил след години, прекарани с чародея Яил. Изтръгни сърцето от гърдите му!

Вълка се сгърчи и устата му напълни със слюнка. Беше гладен!

— На кого служиш ти, алфа Кесли?

На кого служеше ли?

Красивото лице на кралицата, седнала на трона си, изникна в паметта му. Тя гледаше как глутниците се бият, за да спечелят благоволението й. Той копнееше да я впечатли. Убиваше заради нея. И се гордееше с това.

— Аз служа на моята кралица — отвърна той по-силно.

— Правилно. — Бемент се надвеси над суспенсора, но Вълка не извърна поглед встрани. Устата му беше пълна със слюнка. Можеше да подуши кръвта под кожата й. Но щом си помисли да я захапе, болезнен спомен нахлу в съзнанието му.

— Казаха ми, че докато си бил на Земята, си си взел женска оттам.

Тялото на Вълка се изопна. Червената коса се мерна пред очите му.

— Какво ще направиш, ако я видиш днес?

Той видя как я запращат в статуята. Тя пълзеше. Гледаше го с ужас и омраза.

В гърлото му отекна ръмжене.

— Земляните имат най-сладкото месо.

Устните на чародейката се извиха нагоре.

— Ще се справи отлично. — Тя се отдръпна от суспенсора и мина край лаборантката и пострадалата й колежка. — Изкъпете го. Нали знаете, че Нейно Величество много държи на външността.

Хиацинт, Крес и Трън излязоха и оставиха Синдер да се опита да поправи някак Ико. А тя почти веднага разбра, че няма да успее да върне андроида към нормалното му функциониране. Не и след като Ико й даде пръста си, плюс няколко жички, необходими за подвижността на ръката й. Освен това не разполагаха нито с резервни части, нито с изкуствена кожа, за да поправят прореза на рамото и дупката от куршум в гърдите й. Но Синдер успя да сглоби временни кости и така да намести ставите й, че Ико поне можеше да движи лакътя и китката си. И когато накрая тя си отдъхна, Синдер знаеше отлично как се чувства андроидът.

Докато Синдер работеше, Ико й разказа как са успели да се промъкнат в Артемизия на товарния влак, как повечето от влаковете са били спрени и претърсвани и колко уплашена е била Левана.

Когато свърши, Синдер на свой ред й разказа как са я докарали обратно в Артемизия, как с Вълка са били разделени и сега тя няма представа какво е станало с него. Разказа й и за Каи, който й се бе видял напълно здрав, но много уплашен.

Попита дали са излъчили и процеса срещу Адри.

— Адри ли? — Ико запърха с мигли, сетне рече: — Не разбирам.

— Адри и Пърл са тук. Адри беше съдена преди мен — обвиниха я, че крие патента за оръжие, което може да неутрализира лунната дарба. Струва ми се, че Левана е научила за изобретението на Гаран, което инсталираха в гръбнака ми.

Ико събра пръстите си, имитирайки замисленост.

— Съвсем логично е Левана да иска да унищожи подобно нещо.

— Знам. Не ми беше хрумвало преди, но това устройство ще промени баланса на силите между Луната и Земята. Ако някога сключим съюз с тях, то би било единственият начин земляните да разберат, че не ги манипулират.

— Това е гениално. Винаги съм обичала Гаран. Той беше мил с мен, дори след като откри, че чипът ми е дефектен. И винаги обновяваше софтуера ми. Е, преди Адри да ме разглоби. — Тя замълча. — Първия път.

Синдер се усмихна на себе си. Когато за първи път видя Ико, тя представляваше купчина части за андроид, захвърлени в кутия, и някой трябваше да ги сглоби. Ико беше първият й проект — опит да се докаже пред новото си семейство. По онова време дори не подозираше, че андроидът ще стане една от най-добрите й приятелки.

Усмивката й се стопи.

— Ико, софтуери за Serv9.2, които се обновяват, не се произвеждат от над десет години — рече тя подозрително.

Ико подръпна една от плитките си.

— Никога не съм се замисляла за това. Мислиш ли, че той се е опитвал да поправи грешката, която е направила Ико… Ико?

— Не знам. Мисля, че не. Той е програмирал андроиди все пак. Ако е искал, вероятно е могъл да те препрограмира като обикновен андроид. — Поколеба се. Ако Лин Гаран не беше обновявал софтуера на Ико и не се бе опитвал да я поправи, тогава какво е правил? — Може би няма значение. Гаран е изобретил това устройство, но явно Левана е унищожила всичките му записки. Ако моят софтуер не е бил повреден от доктор Ърланд, то скокът в езерото надали много е помогнал… — Тя замълча и се вгледа в Ико.

— Какво?

— Нищо. — Синдер поклати глава. Имаше твърде много проблеми и загадки за решаване. Мистерията с устройството на Гаран трябваше да почака. — Просто не мога да си представя как Левана изобщо е узнала за него.

— Аз й казах.

Синдер се обърна към вратата, където Хиацинт стоеше притихнал и неподвижен като самата рамка. На лицето му се мъдреше чудесна синина благодарение на любезното съдействие на Трън.

— Ти си й казал?

— Информацията е скъпа стока. Размених я за живота си.

Човек трудно можеше да разчете чувствата на Хиацинт, но Синдер си мислеше, че тази търговия го е ядосала много. Спомни си, че доста отдавна, още в малкия оазисен град Фарафра, тя му каза за устройството, което пречеше на лунитяните да използват дарбата си и не можеха да полудеят. Тогава на лицето му се изписа любопитство, граничещо с глад.

Тя потисна възклицанието си.

Уинтър.

Естествено.

Хиацинт посочи с брадичка към коридора:

— Не ми се ще да ви притеснявам, но короната току-що пусна нов запис. Твърдят, че си умряла.

Той и Ико я отведоха до домашното кино с огромни кресла с вградени машини за напитки. Трън и Крес стояха до грамадния холограф, на който се виждаше Левана. Тя носеше воала си, но звукът беше спрян. Огромното изображение накара Синдер да потрепери.

— Хиацинт каза, че са намерили тялото ми.

Трън й хвърли бегъл поглед.

— Така се говори, момичето е мъртво. Извадили са те от езерото снощи. Дори имат нещо като манекен с боядисана метална ръка и не спират да излъчват неясната му снимка. Стой тук и ще видиш. Мине, не мине и пак го пускат заедно с речта на Левана. Забавленията на тази скала са ужасно скучни.

— Какво казва?

Трън заговори с писклив глас, подражавайки на кралицата:

— Самозванката, която се представя за моята любима племенница, беше победена… Да оставим тези несгоди зад нас и да продължим с коронацията… Аз съм душевноболна, жадна за власт откачалка и дъхът ми мирише ужасно под този воал.

Синдер се засмя. Провери колко е часът според вътрешния си часовник и чак тогава си спомни, че той вече не работи.

— Колко време остава до коронацията?

— Девет часа — отвърна Ико.

Девет часа! Вече цяло денонощие бяха в тази къща и почти през цялото време тя спа.

— Ето, има и списък… — Крес посочи холографа, на който на заден план вървеше списъкът на секторите и образуваше постоянно движещ се кръг около Левана.

— Това е интересната част — рече Трън. — Издала е указ, с който всеки сектор, нарушил вечерния час или подкрепил „самозванката“, ще бъде блокиран и с него ще се разправят след коронацията. После все така сладкодумно иска народът да се покае и да измоли милост от своята кралица.

— Явно доста хора са се надигнали след твоя номер на сватбеното пиршество — обади се Хиацинт. — Броят на блокираните сектори расте.

— Колко са?

— Осемдесет и седем при последното броене — отвърна Крес.

— Включително РМ-9 — добави Трън — и всички сектори в околността. Вместо да потуши бунта, атаката, изглежда, е разгневила хората още повече.

Осемдесет и седем при последното броене.

— И според вас те всички… всички тези сектори… — Синдер преглътна. Главата й още беше замаяна. — Какво означава това според вас?

— Означава, че кралицата има лош ден — рече Хиацинт.

Трън кимна.

— Може някои да са били включени в резултат на параноята й, но още когато с Ико се опитвахме да се вмъкнем в Артемизия, се носеха слухове, че в редица сектори тунелите са затворени и по този начин са спирали храните за столицата, ограбвали са оръжието от фабриките и ей такива работи. А това беше преди процеса ти. Разбира се, ние не знаем дали народът наистина вярва, че си умряла, но според мен на този етап май няма значение. Ако си жива, тогава ти си велик революционер. Ако си умряла, значи си велика мъченица.

— За мен има значение — рече Синдер, докато следеше списъка.

Осемдесет и седем сектора бяха готови да се бият за нея — за себе си. Във всеки сектор, доколкото беше видяла, живееха поне по хиляда души, а понякога и много повече. Това трябваше да е предостатъчно да падне столицата и да свалят Левана…

Само дето всичките тези хора бяха в капан.

— Не припадай — пошегува се Трън.

Тя го погледна.

— Какво?

— Виждаш ми се уплашена.

Синдер го изгледа ядно и взе да крачи насам-натам.

— Може ли да направим нещо с барикадите? Хората няма как да ни се притекат на помощ, ако са затворени в секторите.

— О, съкровище — рече Трън, — изпреварили сме те. Крес?

Крес изкара холографа на Луната, който проучваха толкова време на „Рампион“ — всички куполи и подземни тунели върху скалистата, осеяна с кратери лунна повърхност. Тя беше отбелязала блокираните сектори според списъка на Левана на записа. Това беше само малка част от секторите, но беше възможно да има и още, за които Левана засега не знаеше.

Кралицата се интересуваше от онези, които бяха в близост до Артемизия, и това беше логично. Нищо чудно, че се бе уплашила — революцията бе допълзяла до прага й.

Крес увеличи Артемизия, а след това и двореца.

— Барикадите се контролират от основната мрежа за сигурност, която се управлява от центъра по сигурността в двореца — обясни тя. — Мога да проникна там от разстояние, но не и без да задействам алармите. Поне не с малкото време, с което разполагам. Тъй че…

— Решихме да влезем в двореца — рече Трън. Той се бе изтегнал върху едно от креслата.

— Естествено — отбеляза Синдер.

— Промъкнахме се в Ню Бейджин, ще се промъкнем и в Артемизия. От там Крес ще свали барикадите във външните сектори и ще настрои бариерите около централния купол така, че да се отворят в края на коронацията. — Той напълни един скъп бокал с някаква синя напитка от машината в стола и отпи голяма глътка. — Това е най-добрият начин да координираме изненадващото нападение и да направим така, че всички да влязат едновременно в Артемизия, макар че няма да можем да общуваме помежду си.

Крес премести фокуса на холографа върху осемте тунела, които бяха единствените входове и изходи към града, с изключение на корабните портове.

Синдер разтри китката си.

— Много е опасно да ви пратим вътре. Предпочитам Крес да свали барикадите от разстояние дори да задейства алармите.

— Ставаме двама — рече Трън, — но това не е единствената причина да влезем в двореца. Трябва да се доберем до залата за излъчване на кралицата, ако искаме да направим нещо с твоя запис. Левана е спряла всякакъв външен достъп до системата след последния ти номер, тъй че ако искаме да го излъчим навсякъде, ще трябва да го направим отвътре.

Синдер си пое рязко въздух.

— А записът… струва ли си?

— О! — Ико притисна ръце към лицето си. — Ужасен е!

— Супер е! — ухили се Трън.

— Ще го пусна ей сега. — И Крес се обърна към холографа.

— Моля те, недей — рече Ико. — Няма нужда пак да го гледаме с тези размери.

Синдер тропна с крак.

— И как предлагате да се вмъкнем в двореца? Мога да преобразя и четирима ни като гости на коронацията…

— Бий спирачките, изтребителю — рече Трън. — Вече си имаш задача. Докато ние с Крес разчистваме тунелите към града, ти, Ико и Хиацинт ще чакате в тези три сектора… — Той посочи на холографа три от съседните купола на Централна Артемизия. — … или поне в тунелите под тях. Ще посрещате тълпите, които ти разбунтува, и ще организирате нападението в последните минути. След около девет часа, с малко късмет, този град ще бъде под обсада от маси разгневени лунитяни. Които ще имат нужда от водач.

— Това ще бъдеш ти — поясни Ико.

— Но нали куполът е обграден? Как ще стигнем до секторите?

— Недалеч оттук има хангари, в които част от семействата държат превозни средства, включително спийдъри.

— Спийдъри?

— Това са транспортни средства, които се карат извън куполите. Нагласяват се спрямо гравитацията и атмосферните условия отвън и вървят по всякакъв терен. Дюни. Кратери. Богаташите ги ползват за спорт. Не са бързи като корабите, но така няма да се налага да използваме влаковете и ще стигнем до съседните сектори по най-прекия път, стига там да има док за излаз на открито. Левана няма да се разтревожи, че двама-трима благородници са излезли да покарат спийдърите си.

— Но така ще се разделим — отбеляза Синдер.

Ико я прегърна през кръста.

— Само временно.

— Това е единствената ни надежда да координираме атаката — обясни Трън — и да докараме пред двореца колкото може повече хора, а нали това е целта ни? Силата ни е в числеността.

Сърцето на Синдер отново препускаше бясно, но тя кимна. Тъкмо отново разглеждаше холографа, когато една червена светлина привлече погледа й.

— Какво е станало в този сектор? — попита тя и посочи на картата.

Крес завъртя холографа.

— ПД-12, производство на дървесина. Под карантина е.

— Заради болест ли?

— Само това липсваше — измърмори Трън.

Но Хиацинт вече клатеше глава.

— На Луната много отдавна не се е появявала болест. Тук няма природни сили, които да не можем да контролираме. — Той скръсти ръце. — А и разполагаме с мерки, ако нещо се случи. Както са затворени куполите, с лекота може да бъде поразена цяла общност, ако болестта е заразна.

— Възможно ли е да е летумозис? — попита Ико и в гласа й се прокрадна страх.

— Това е земна болест — възрази Хиацинт. — Тук никога не сме имали случаи на заболели.

— Не е вярно. Това вече не е само болест по хората. Не помниш ли, че доктор Ърланд откри мутирал щам в Африка? Лунитяните вече не са имунизирани срещу летумозиса и… — Синдер преглътна. — А и с всички пристигнали от Земята гости всеки би могъл да бъде преносителят. Някой от дипломатите, дори някой от нас. Без дори да подозираме.

Хиацинт посочи холографа.

— Някой от вас ходил ли е скоро в сектора за дървесина?

Синдер стисна устни.

— И аз така си помислих. И надали някой от политическите ви приятели изобщо е ходил там. Вероятно е съвпадение.

— Всъщност — намеси се Крес, отделяйки широко отворените си очи от портскрийна — един от нас е бил там. — Тя въведе нова команда и прехвърли записа, който гледаше, на холографа.

Това беше подбор на материали от камерите на кралицата, всички обозначени с етикет ПД-12. Бяха тъмни и неясни, но очите на Синдер се настроиха и тя можа да различи дърветата в кадрите отвън и стените с дървена ламперия в кадрите отвътре. Вгледа се в едно от изображенията, на което се бе събрал много народ и което, изглежда, бе заснето в болница, макар че сградата по нищо не приличаше на лъскавите лаборатории в Ню Бейджин.

Имаше много хора, които лежаха до малкото легла, а други се бяха сгушили до стените или в ъглите.

Хиацинт се приближи и увеличи синьо-червените кръгове по гърлото на един от пациентите, а сетне и изцапаната с кръв възглавница под главата на друг.

— Прилича на летумозис — рече Синдер и коремът й се сви от инстинктивен страх.

— Това каквото си мисля ли е? — попита Ико и посочи.

— Лунни войници — потвърди Крес и увеличи едно от изображенията, на което групи мутанти стояха сред хората. Мнозина сякаш говореха разпалено. Синдер никога не ги бе виждала, когато не нападат, и ако не бяха деформираните им лица, щяха да изглеждат просто като доста едри, страховити мъже.

Тогава тя зърна човек и това я притесни дори повече от мутантите. Момиче с червена коса и яке с качулка, скръстило упорито ръце на гърдите си.

— Скарлет!

Съвсем жива и без изобщо да се бои от хищниците край себе си. В действителност тя, изглежда, ги командваше и сочеше с пръст към главния вход на болницата. Половин дузина войници кимнаха и тръгнаха натам.

— Не разбирам — рече Ико.

Трън се засмя.

— Какво има за разбиране? Нали казаха, че ще съберат армия.

— Да, но Скарлет не беше с нас в пустинята. Как е могла да пренесе заразата?

Синдер се сепна.

— Права си. Може би се е заразила… от някого от нас?

— Никой от нас не е болен.

Синдер не знаеше какво да каже. Да беше тук доктор Ърланд, но той беше починал от същата болест, която се бе опитал да ликвидира.

— Какво изнасят от болницата? — попита Трън.

Хиацинт скръсти ръце.

— Суспенсор за анабиоза — изкуствено потискане на жизнените функции.

Четирима войници носеха суспенсора, а другите отвориха вратите на болницата, за да минат. Отвън се бяха насъбрали стотици хора, които все още бяха здрави. Войниците ги избутаха назад, за да направят място за суспенсора.

Хиацинт въздъхна шумно, приближи се до холографа и нагласи изображението на фокус. Спря го. Върна назад. Увеличи образа.

— О, не — прошепна Синдер. Още едно познато лице се виждаше под стъкления капак. Принцеса Уинтър.

В лабораторията нямаше огледала; нямаше и стерилизиращ душ в банята, в която бяха отвели Вълка, за да измие лепкавия гел от косата си. Но огледало не му и трябваше. Разликата се виждаше по структурата на костите на ръцете и краката му. Усещаше се в издадените му бърни, уголемените зъби, в деформираната му челюст. Бяха изменили лицевите му кости, за да има повече остри зъби. Раменете му бяха извити, краката му се движеха със странна гъвкавост и повече напомняха на лапи за тичане и скачане с голяма скорост. Ръцете му бяха огромни и подсилени с нокти като на хищник.

Можеше да подуши промяната вътре в себе си. Във вените му течаха нови химикали и хормони. Адреналин. Феромон. Скоро сигурно щеше да покара и новата козина и да завърши трансформацията му.

Вълка беше нещастен. Превърнаха го в онова, от което винаги се бе страхувал.

Освен това умираше от глад.

Бяха му оставили униформа, подобна на онази, която носеше като специален агент. Формалност за ролята му на коронацията. Повечето войници, рожби на биоинженерството, получаваха далеч по-прости дрехи, тъй като бяха по-скоро животни, отколкото хора.

А сега и той беше станал един от тях. Опита се да овладее отвращението си. Най-сетне, кой беше той, че да съди събратята си?

Но чувствата му непрекъснато се променяха. Ярост и гняв в един миг. А в следващия — отчаяние и себеомраза.

Това беше неговата съдба. Винаги е била. Сам не разбираше как е могъл да мисли другояче. Нима наистина бе повярвал, че може да бъде по-добър? Че заслужаваше повече? Той бе роден да убива, да яде и да руши. Това беше единственото, което му се полагаше.

Ненадейно носът му се размърда.

Храна!

Слюнката потече по езика му и той облиза острите си зъби. Стомахът му болезнено се сви от липсата на храна.

Вълка потрепери. Спомни си този глад от времето, когато за първи път започна обучението си за специален агент. Беше обзет от копнеж и същевременно от омраза към тлъстите парчета почти сурово месо и към битките, в които трябваше да спечели своето, утвърждавайки по този начин реда на храненето в глутницата. Но дори тогава гладът не беше тъй нетърпим.

Той преглътна с мъка и се облече.

Тялото му затрепери, когато отвори вратата усети и мириса на храна. Почти се задъха.

Чародеят Бемент и лаборантката все още бяха там, но мъжът в безсъзнание беше изнесен. Щом видя лицето на Вълка, лаборантката отстъпи назад и се скри зад един суспенсор, в който лежеше друга жертва.

— Този поглед означава, че в сградата има храна — рече тя.

— Така е. — Чародейката се беше облегнала на стената и четеше нещо на портскрийна си. — Качват я с асансьора.

— Но тук ли ще го оставите да яде? Някога виждала ли сте какво правят, когато ядат за първи път?

— Ще се справя. Ти си върши работата.

Жената хвърли още един неуверен поглед към Вълка, сетне се върна към задълженията си.

По коридора се чу звън и ароматът на храна се понесе във въздуха със стократно по-голяма сила. Вълка се хвана за рамката на вратата. Краката му се подкосиха.

Пристигна прислужник, който буташе количка с бяла покривка.

— Господарке — рече той и се поклони на чародейката. Сетне беше освободен.

Сетивата на Вълка бяха подложени на изпитание. Ушите му се вирнаха от съскането на парата. Стомахът му се сви болезнено от желание. Агнешко.

— Гладен ли си?

Той изръмжа срещу чародейката. Можеше да скочи върху нея и да я разкъса на парченца, преди тя да се усети. Но нещо го възпираше. Някакъв дълбоко вкоренен страх. Спомен от друг чародей, който прекършваше волята му.

— Зададох ти въпрос. Знам, че сега не си нищо повече от животно, но все ти стига умът да кажеш едно простичко „да“ или „не“.

— Да — изсумтя Вълка.

— Какво да?

Заслепи го ярост, но той я потисна. Направи гримаса от надигащата се омраза.

— Да, господарке.

— Добре. Нямаме време да се опознаем и да започнем да се разбираме, както става обикновено между чародея и неговата глутница. Но искам да ти поясня нагледно два основни принципа, така че малкият ти животински мозък да ги схване. — Тя дръпна бялата покривка и отдолу се показа препълнен поднос със запечено месо, кокали, хрущяли и костен мозък.

Вълка потрепери от глад, но и от отвращение. Отвращение от месото и от собствения си копнеж. Стар спомен засенчи този нов подтик. Нещо лъскаво, червено, сочно — домати!

Те са най-вкусните и са отгледани в моята градина…

— Първото нещо, което трябва да знаеш като воин от армията на Нейно Величество е, че доброто куче винаги получава награда. — Чародейката посочи с широк жест месото. — Давай. Хапни си.

Вълка тръсна глава, за да прогони непознатия глас. Пак беше онова момиче. Червенокосата, която бе тъй отвратена от него.

Краката на Вълка сами го доведоха до количката. Стомахът му копнееше. Беше изплезил език.

Но щом посегна с нокти към подноса, остра болка прониза стомаха му. Преви се на две в агония. Краката му се подкосиха и той се свлече на пода, удряйки количката, която се блъсна с трясък в стената. Болката продължаваше, изпълваше всяка частица от тялото му, сякаш някой забиваше в плътта му хиляди ножове.

Чародейката се усмихна.

Болката премина. Вълка остана на пода треперещ. Лицето му беше мокро от пот и сълзи.

Мъчението не беше новост за него. Помнеше го отпреди, когато беше с Яил. Но не бе изпитвал болка, откакто стана алфа. Ценен войник. Едно добро, вярно кутре.

— Това ще се случи пак, ако ме разочароваш. Разбрахме ли се?

Той кимна разтреперан. Мускулите му се свиваха конвулсивно.

— Разбрахме ли се?

Той се закашля.

— Да, господарке.

— Добре. — Жената взе подноса от количката и го подхвърли на пода до него. — А сега си изяж яденето като добро куче. Кралицата ни чака.

Каи започваше да проумява защо Левана беше насрочила коронацията за този ден. Церемонията щеше да се състои в края на дългата артемизианска нощ — две седмици тъмнина, прекъсвана само от изкуствената светлина. Това щеше да бъде първият истински изгрев, който Каи щеше да види, откакто кацнаха на Луната. Нова зора, нов ден, нова империя.

Всичко имаше символично значение.

Той чакаше с нетърпение денят да свърши и в същото време му се искаше никога да не идва.

Стоеше на брега на езерото и гледаше синьо-черните води, които се простираха, докъдето поглед стигаше, а вълните се плискаха в краката му. Надяваше се, че новата зора ще се окаже много по-различна от очакванията на Левана, но надеждите му не бяха големи. След като Синдер падна в езерото, съдбата й му бе неизвестна. А дали лунитяните щяха да се отзоват на призива й и ако това станеше, дали щяха да имат успех, също не се знаеше.

Но поне със сигурност знаеше, че записът с намереното тяло на Синдер е нагласен. Въпреки далечните, неясни кадри Каи виждаше, че това е кукла, актьор или друга някоя нещастна жертва, изтеглена от дъното на езерото и преобразена така, че да прилича на Синдер.

А щом инсценираха смъртта й, значи не я бяха открили.

И тя беше жива. Трябваше да е жива.

Ако не друго, с приближаването на коронацията кралицата беше отменила някои от ограниченията на Каи и на другите гости от Земята. Най-сетне беше свободен да обикаля двореца и дори се осмели да слезе до брега на езерото, макар че на всяка крачка го следваха двама лунни стражи, но тъй като беше свикнал да е обграден от телохранители, той не им обръщаше внимание.

Левана дори му позволи да си вземе портскрийна, за да може да следи новините от Земята и да потвърди, че всички са добре на Луната.

Ха!

Пясъкът изпод краката му се оттегли заедно с вълната. Светът под него се разпадна. Стана му любопитно дали финият пясък е стрита лунна скала, или е докаран кой знае кога от някой земен плаж с бял пясък. За пореден път съжали, че не бе проучил по-внимателно и задълбочено историята на Луната и Земята. Искаше да знае какви са били отношенията им, когато Луната е била мирна колония, а по-късно и техен съюзник. Години наред Земята беше снабдявала спътника си със строителни материали и природни ресурси, а Луната се бе отплащала с безценни космически и астрономически проучвания. Всичко това означаваше, че връзката им отново можеше да бъде изградена въз основа на взаимна изгода.

Но не и с Левана.

Каи огледа брега от двете страни на езерото. Кралските гвардейци продължаваха да търсят и да чакат водата да изхвърли на брега киборга. Освен това ги виждаше от прозореца на покоите си да патрулират из града: щом те смятаха, че е възможно Синдер да е оживяла и да се е скрила някъде, той също бе склонен да вярва.

В това време в двореца цареше оживление покрай последните приготовления за коронацията. Благородниците — или семействата — се преструваха отлично, че се веселят от сърце. Дори на бъркотията от провалилата се екзекуция на Синдер махнаха с ръка, сякаш беше дребен неуспех, каквито неизбежно се случваха понякога. Всички с радост загърбиха действията на гвардейците и се отдадоха на пиршеството.

Ако призивите на Синдер за революция тревожеха благородниците, те с нищо не се издаваха. Каи се чудеше дали един-единствен човек от двора би хванал оръжие срещу народа, ако се стигнеше дотам, или всички ще се скрият в богатите си, красиви къщи и ще чакат хаосът да свърши, за да се закълнат във вярност на онзи, който седне на трона.

Каи прехапа устни, за да не се разсмее. Мечтите му бяха несъстоятелни, дребнави… Ала как само му се искаше да види лицата им, ако — когато — Синдер станеше кралица и съобщеше на семействата, че разточителният им живот е свършил.

Някой се покашля зад него и той погледна през рамо. Зад гърба му стоеше Торин, облечен с официален смокинг за коронацията, макар че все още оставаха няколко часа.

— Негово Императорско Величество, император Рикан — рече Торин. Това беше код, който си бяха измислили с останалите гости — започваха всяка своя среща, като споменаваха името на друг човек, който е присъствал на първата им официална среща. Идеята беше на Каи. Така разбираха, че не говорят с лунитянин, който използва обаянието си.

Каи се усмихна, когато чу името на баща си. Не помнеше кога бе срещнал с Торин, който беше неотменно присъствие в двореца още преди да се роди.

— Майка ми — рече той в отговор.

Торин сведе очи към босите му крака и навитите панталони.

— Имаме ли новини?

— Нищо? А при теб?

— Говорих за кратко с президента Варгас. Американците се страхуват. Струва им се, че ги държат като заложници.

— Умен човек. — Една вълна се разби в краката на Каи и той се олюля, заравяйки пръсти в пясъка. — Левана смята, че сме й в ръцете.

— Нима греши?

Каи се намръщи и не отговори. Сетне въздъхна.

Хвърли поглед през рамо и той видя, че Торин развързва официалните си обувки и сваля чорапите си. После подгъна ръба на панталоните си и нагази във водата до Каи.

— Обясних на Варгас, че ако Левана се сдобие с титлата императрица, ще се смири, така че ще можем да изготвим договор между Луната и Земята в границите на разумното. — Поколеба се, преди да добави: — Не му казах нищо за принцеса Селена. Стори ми се, че надеждите, които й възлагаме, ще му се видят най-малкото странни.

Каи се замисли. Той вярваше в принцеса Селена още преди да я открие. Още преди да узнае, че тя е най-способният, решителен човек, който някога е срещал. Още преди да започне да мечтае за съюз между Луната и Земята, но не и с кралица Левана.

— Ваше Величество — рече Торин с глас, който подсказваше, че се кани да започне тема, която нямаше да се понрави на Каи. Каи се приготви. — Мислили ли сте какъв ще бъде следващият ви ход, ако спасението, на което се надяваме, не дойде?

— Тоест, ако Синдер е мъртва, хората не се вдигнат на бунт и утре сутрин аз се окажа женен за императрица, която иска да ме убие, да поеме властта над моята армия, да обяви война на съюзниците ми и накрая да ги подчини?

Торин се изсмя иронично.

— Виждам, че сте мислили по въпроса.

— Разсъждавах за това напоследък. — Той погледна Торин с крайчеца на окото си и с почуда установи, че в съветника си съзира себе си на една по-зряла и мъдра възраст. Не че двамата си приличаха — Торин имаше грижливо подстригана, посребрена коса, издължен нос и тънки, строги устни. Но както стояха боси във водата, мушнали ръце в джобовете, Каи си помисли, че не би било лошо един ден да стане стабилен, способен мъж като Кон Торин. Или пък грижовен и умен като баща си.

— Какво става с бомбите, с които ще атакуваме биокуполите?

Торин се сепна.

— Още четири-пет месеца най-малко.

— И аз така си мислех. — Каи сви пръсти в пясъка. — Искам да разположим една флотилия кораби в неутралното пространство и колкото може по-близо до Луната, но без да предизвикваме тревога. След коронацията, ако Левана не пусне другите водачи да си тръгнат, ще изтръгнем принудително съгласието й. Искам всички да си заминат, колкото е възможно по-скоро.

— Ами вие?

Каи поклати глава.

— Трябва да взема лекарството. Не знам къде го държи, но ако е в Артемизия, трябва да се погрижа да го получа и по най-бързия начин да го отнесем на Земята. Трябва да успея дори във всичко друго да се проваля.

— А щом получите лекарството, сигурността ви ще бъде наша първа грижа. Ако кралицата наистина иска да ви убие, за да вземе властта над Републиката, трябва да вземем мерки това да не се случи. Ще увеличим охраната ви. Ще ви отделим физически от нея. Няма да позволя да ви принуди с манипулацията си да се убиете.

Каи се усмихна, трогнат от загрижеността на Торин.

— Все разумни предложения, Торин, но няма да се стигне до тях.

Торин се извърна към него, но Каи гледаше към хоризонта, където черните води се сливаха с черното небе. В далечината слънцето се отразяваше в някои от куполите, но денят настъпваше постепенно и Каи не забелязваше промяната. Изгревите на Луната настъпваха мъчително бавно.

— За малко да я убия вчера. Малко ми остана. Можех да сложа край на всичко, но не успях.

Торин изсумтя възмутен.

— Та вие да не сте убиец! Трудно ми е да мисля за това като за недостатък на характера.

Каи понечи да каже нещо, но Торин продължи:

— Дори и да бяхте успели, щяхте да си навлечете гнева на чародеите и стражите в залата. Те щяха да убият не само вас, но и всички гости от Земята. Разбирам извора на подобен импулс, но се радвам, че не се е случило.

— Прав си. Но следващия път ще успея.

— Следващия път?

Каи тикна ръце в джобовете си.

— Няма да си тръгна от Луната, преди да реша този проблем. Не мога да й позволя да управлява Земята. Ако Синдер… ако принцеса Селена, се провали, аз няма да се проваля.

— За какво говорите?

Каи измъкна краката си от поглъщащия го пясък и се обърна към Торин:

— Левана няма да ме убие веднага, ако успея да я убедя, че разполагам с информация, която й е нужна — за нашите военни методи, за ресурсите… Ще се опитам да й дам причина да ме запази жив, поне за известно време — три-четири месеца. И когато оръжията са готови, а лекарството е стигнало до всички, ще издам заповед армията на Източната република да бомбардира Артемизия.

Торин отстъпи назад.

— Докато вие сте в града?

Той кимна.

— Само така мога да съм сигурен, че Левана ще бъде тук по време на нападението. Тя няма да заподозре нищо. Щом аз съм до нея, ще си мисли, че ни държи в ръцете си. С една атака ще премахнем нея, чародеите и най-силните люде в двора й. Те няма да могат да ни спрат нито с манипулации, нито с промиване на съзнанието. Ще има невинни жертви, но ще се опитаме да разрушаваме само централните сектори и щом тук настане хаос, Земята ще предложи помощ за възстановяването й.

Торин поклати глава. Беше затворил очи, сякаш вече не издържаше да слуша плана на Каи.

— Не, не бива да се жертвате.

— Готов съм. Няма да й позволя да завладее страната ни. Повече от век в Земния съюз цари мир — няма да допусна моето решение да го разруши — Той изпъна рамене. — Затова е важно Републиката да се управлява от умен и честен човек. Според клаузите на Обединението, в случай че последният наследник на империята очаква смъртта си, без да е създал потомство, то трябва да посочи човек, който да наследи трона, народът ще направи своя избор и след гласуване ще бъде избран новият император или императрица. — Той погледна Торин. — Посочих теб. Официалното ми изявление е в Наинси. Тъй че… — Той преглътна. — Успех на изборите.

— Аз не мога… няма…

— Всичко вече е подготвено. Ако измислиш по-добър план, с радост ще го чуя. Но няма да позволя на тази жена да управлява Източната република. За мен ще бъде чест да умра в служба на родината си. — Каи хвърли поглед към двореца и терасата на тронната зала, който се издаваше над тях. — Стига да успея да я убия заедно със себе си.

— Защо най-хубавите дрехи се падат все на Крес? — оплака се Ико и скръсти ръце, докато Крес се упражняваше да ходи на обувките с ужасно високи платформи. — На Крес се пада да иде на кралската сватба. Пак на нея се пада да отиде на коронацията. Всичко най-хубаво е за Крес.

— Не отивам на коронацията — рече Крес и погледна краката си, като се опитваше да не падне. — Ще се представим за гости, за да можем да хакнем системата за излъчвания.

— На Крес се пада да хакне системата за излъчвания.

— Крес рискува живота си за тази цел! — Синдер хвърли купчина лъскави аксесоари на леглото. — Нещо от тези неща връзва ли се?

Ико се тръшна на леглото и взе да разглежда вещите с жадни очи.

— Мисля, че ръкавиците се закачат за крилата — рече тя и въздъхна унило. — Как ми се искаше и моят костюм да върви с дълги до лактите оранжеви ръкавици без пръсти.

— Тези обувки са като кокили — обяви Крес и се олюля. — Няма ли нещо по-практично?

— Тази дума според мен не съществува в речника на лунитяните — рече Синдер и пак се напъха в гардероба, — но ще погледна.

Поне успяха да намерят нови ботуши на Синдер, която бе оставила своите в езерото. Бяха натикани в шкаф с всевъзможни спортни принадлежности или поне така си мислеше Крес. За зла участ, не намериха нищо, което да й стане, а и Ико настоя, че няма да отиват на аристократичните й дрехи.

— Кажете ми, че не изглеждам чак толкова глупаво, колкото се чувствам. — Трън се появи на прага, нагласяйки ръкавелите си.

Крес се стресна, залитна, блъсна се в Ико и двете се озоваха на пода.

Синдер подаде глава от гардероба, видя какво става и сви устни. Пъхна се отново, като си мърмореше:

— Най-добре да потърся други обувки.

Трън помогна на Крес и Ико да станат.

— Може би глупавите облекла са темата на деня. — Той наклони глава и огледа костюма на Крес, който представляваше вечерна рокля, но и костюм на пеперуда. Оранжевото туту едва стигаше до средата на бедрата й и в комбинация с лъскавия корсет беше доста крещящо. Отзад бяха пришити две парчета плат, които се свързваха с дългите до лакътя оранжеви ръкавици без пръсти, от които Ико се отказа, тъй че, когато Крес разпереше ръце, на гърба й се отваряха две черно-жълти пеперудени крила. За капак на всичко, Ико намери в шкафа малка синя шапка с две пружини, на чийто връх се мъдреше по една мъхеста топка — Крес предположи, че това са антенките.

— След като видях как си облечена, вече се чувствам по-добре. — Трън нагласи папийонката си. Беше облечен с лилав костюм по тялото, който му стоеше учудващо добре, макар да беше измъкнат от гардероба на непознат. На папийонката бяха зашити малки лампички, които осветяваха яката на бялата му риза в различни неонови светлини. Той обаче не бе свалил черните военни обувки.

Изглеждаше нелепо, но и много секси и Крес с мъка отвърна поглед встрани.

— Няма да ви познаят. — Синдер се появи с чифт по-удобни обувки. — На пиршеството всички бяха облечени в подобни откачени дрехи. Сигурна съм, че повечето от тях бяха преобразени с обаяние, но колкото по-малко неща човек изменя с обаянието, толкова по-лесно е да поддържа илюзията.

— Ей, капитане — рече Ико, — спри да гледаш краката й.

Крес се обърна точно навреме, за да види доволната усмивка на Трън. Той сви рамене и сложи ръкавелите на сакото си.

— Аз съм познавач, Ико. Виж колко е висока с тези обувки. — Поколеба се. — Добре де, височка.

Поруменяла, Крес огледа голите си крака с предпазлива гордост.

Синдер завъртя очи.

— Ето, Крес, пробвай тези.

— Хм? О, добре. — Тя свали уредите за мъчение и ги хвърли на Ико, която с трепет си ги нахлузи. И след миг вече танцуваше из стаята, сякаш бе програмирана да носи точно тези обувки.

— О, да! — възкликна тя. — Ще ги задържа.

Щом Крес обу новите обувки, Трън перна с нокът една от пухкавите топки на антените и я прегърна през раменете.

— Как изглеждаме?

Синдер се почеса по врата. Ико наклони глава на една страна, после на другата, сякаш от друг ъгъл щяха да изглеждат по-добре.

— Ами приличате на лунитяни май — рече Синдер.

— Добре. — Трън вдигна ръка и Крес непохватно го чукна с длан.

Синдер оправи опашката си.

— Само че всеки лунитянин, който се вгледа внимателно, ще забележи, че ти си землянин, а тя е щит. Затова, умната!

Трън се изсмя.

— Умната е бащиното ми име. След Изискан и Дързък.

— Ама ти чуваш ли се какви ги говориш през цялото време? — попита Синдер.

Трън взе чипа, върху който бяха прехвърлили записа на Синдер, и го подаде на Крес:

— Скрий го някъде.

Тя го изгледа, но не знаеше къде да го сложи. Нямаше джобове, нямаше чанта, облеклото й бе оскъдно, тъй че нищо не можеше да скрие. Най-сетне го мушна в корсета си.

Трън взе портскрийна й от тоалетната масичка и го мушна във вътрешния джоб на сакото си, където се забелязваха очертанията на пистолета му. Един малък нож, който беше взел от кухнята, изчезна в ръцете му тъй бързо, че Крес не разбра къде го сложи.

— Май това е всичко — рече Синдер и отново огледа Трън и Крес от глава до пети. — Готови ли сме?

— Ако някой каже „не“ — чу се гласът на Хиацинт, който се появи намръщен от коридора и взе да барабани с пръсти, — тръгвам без вас.

Крес хвърли поглед на приятелите си и си даде сметка, че всеки миг ще се разделят. Отново. Страх се загнезди в сърцето й.

Тя и Трън отиваха в двореца, докато Синдер, Ико и Хиацинт щяха да се опитат да спасят Уинтър и Скарлет и да организират хората, които скоро щяха да нахлуят в Артемизия.

Тя не искаше да ги оставя. Не искаше да се сбогува.

Но Трън я стискаше през раменете здраво и утешително. И когато той подръпна ревера си и заяви, че са готови, Крес не възрази.

От мъжа и жената в коридора нямаше и следа. Скоро откриха вратата с надпис „Научноизследователски център по заразите“, както беше указано на диаграмата.

В лабораторията беше пълно с метални работни маси и столове. Върху всяка маса бяха подредени шишенца, епруветки, блюда „Петри“, микроскоп и шкаф. Безупречно чисти. Стерилният въздух миришеше на препарати. От стените се подаваха холографи, до един изключени.

Върху две от масите личеше, че доскоро някой е работил там — имаше захвърлени инструменти и лампи, оставени да светят над блюда „Петри“.

— Да се пръснем — рече Синдер.

Ико се зае с шкафовете в отсрещния край; Синдер взе да рови по откритите лавици; Хиацинт започна да преглежда надписаните чекмеджета на най-близката работна маса. В най-горното намери стар портскрийн, принтер за етикети, скенер и няколко празни шишенца. Останалите бяха пълни с неизползвани спринцовки, блюда и лещи за микроскоп.

Той отиде до следващата маса.

— Да не би да е това?

Хиацинт извърна глава към Ико, която стоеше пред шкафчета от пода до тавана, чиито врати зееха. Ред върху ред там се мъдреха малки шишенца с бистра течност.

Хиацинт отиде при нея и взе едно шишенце от поставката. На етикета пишеше „ЗС1 Патогенна бактерия — «Летумозис», щам Б — Поливалентна ваксина“. Всичките бяха еднакви.

Огледа внимателно стотиците поставки.

— Да докараме една количка от стаята по поддръжка и да я натоварим с шишенца. Надали ще имаме нужда от всичките за един сектор, но предпочитам да бъдат в наши ръце.

— Аз ще докарам количката. — Ико изхвърча от помещението.

Синдер прекара ръка по един ред с шишенца и се заслуша в техния звън.

— Всичко тук е само част от причината Каи да се подложи на това мъчение — прошепна тя и стисна зъби. — Пеони можеше да бъде спасена.

— Но ще спаси Уинтър. — Щом чу количката в коридора, Хиацинт започна да вади поставките от лавиците и започнаха да товарят. Сърцето му препускаше, макар че се опита да го скрие. Всеки път, щом затвореше очи, той виждаше Уинтър в суспенсора. Колко време щеше да издържи там? Колко време имаше той?

Ико беше донесла и едно тежко покривало, което хвърлиха върху количката, затъквайки го по краищата, за да застопорят подносите.

Тъкмо бутнаха количката към вратата, когато се чу звънът на асансьора. Те се вкамениха. Хиацинт затисна с ръце покритите шишенца, за да спре дрънченето им.

— Ти май не разбираш затруднението, в което се намираме — рече остър женски глас. — Стражите трябва незабавно да се върнат на служба. Не ме интересува дали са излекувани напълно, или не!

— Чародейка — прошепна Синдер. Очите й бяха затворени, лицето — напрегнато от концентрация. — И двама… слуги може би? Или лаборантки? И още някой. Много слаба енергия. Вероятно страж.

— Не съм се засегнал — измърмори Хиацинт.

— Заповедта дойде от кралицата. Нямаме време за губене — продължи чародейката. — Спрете да си търсите извинения и си свършете работата.

Тъй като не вярваше на тялото си, когато наблизо имаше чародей, Хиацинт измъкна пистолета си и го тикна в ръката на Синдер.

Отначало тя се обърка, но бързо схвана причината и здраво стисна оръжието.

Стъпките наближиха и Хиацинт се почуди дали чародейката ги бе усетила как стоят като истукани в лабораторията. Може би ги взе за част от екипа, който работеше тук.

Но щом ги видеше, измамата щеше да лъсне. Ако минеше покрай тази лаборатория. Ако идваше тук.

Но не, друга врата се отвори в коридора. Не се затвори веднага, а изходи нямаше. За да стигнат до стълбите или до асансьора, онези трябваше да се върнат по обратния път.

— Може да ги изчакаме — предложи Ико. — Все някога ще си тръгнат.

Хиацинт се намуси. „Все някога“ беше твърде далеч.

— Аз ще поема контрола върху стража и другите двама — рече Синдер с изтръпнали пръсти. — Ще убия чародейката и ще почакам, докато всичко утихне. После ще тръгна след вас.

— Ще вдигнеш голяма тревога — възрази Хиацинт.

— Аз вече вдигнах голяма тревога — отвърна с леден поглед тя.

— Аз ще отида. — Ико вирна брадичка решително. — Мен не могат да ме контролират. Ще отвлека вниманието им и ще намеря къде да се скрия, докато се върнете. Трябва да занесете лекарството на Нейно Величество.

— Ико, не бива…

Ико обгърна с длани лицето на Синдер. Пръстите й все още не се движеха и жестът й бе тромав като на кукла.

— Както казах, аз бих сторила всичко за теб. Пък и ако нещо се случи с мен, знам, че ти ще ме поправиш. — Ико й смигна, сетне смело излезе в коридора. Хиацинт затвори вратата зад нея.

Те чуха отмерените й стъпки, сетне спряха.

— О, здравейте — чу се веселото й гласче, а след него един стол изскърца по пода. — Опа, не исках да ви изплаша.

— Какво си… — Гласът на чародейката секна, после изрече злобно: — Щит?

— Топло. В случай че не ме познавате, аз съм близка приятелка на принцеса Селена. Ще ми се да вярвам, че сте чували за…

— Задръжте я!

— Явно сте.

Някой изтича, нещо падна на земята, два изстрела. Синдер се сви.

— Спрете я! — изкрещя чародейката някъде отдалеч.

Затръшна се врата.

— Май тръгнаха към стълбите — обади се Хиацинт.

Синдер стоеше със стиснати зъби и изопнато тяло — от съвсем истински страх за съвсем изкуствената й приятелка. Тя пое разтреперана въздух и изпъна рамене.

— Да се омитаме оттук, преди да са се върнали!

Крес си отдъхна, като видя, че с Трън не са единствените гости с шантаво облекло. Всички сновяха край портите на двореца часове преди коронацията. Целият град се бе стекъл да участва в празненствата. Артемизианците бъбреха весело и сякаш изобщо не се бояха от евентуален бунт и от безумните твърдения на едно момиче киборг.

Главният вход на двореца бе обграден от висока стена с шипове. Главната порта беше отворена и разкриваше тучната трева в двора. Край пътеката се редяха скулптури на митични зверове и полуголи лунни богове и богини.

Крес и Трън минаха през портата, без никой да им обърне внимание, и се присъединиха към множеството благородници, които пиеха от плоски бутилки, украсени със скъпоценни камъни, и се разхождаха между статуите. Оранжевата поличка с воалите на Крес и светещата папийонка на Трън се вписваха отлично в обстановката.

За да не гледа хората в очите, Крес зарея поглед по позлатените дъгообразни врати на двореца. Те бяха отворени широко, приканвайки гостите на кралицата, макар че от двете им страни стояха стражи.

Сърцето й се разтуптя.

Сякаш двамата с Хиацинт току-що бяха избягали оттук.

Като дете Крес бе идвала на няколко пъти в двореца, за да свърши някоя и друга работа за Сибил. По онова време тя гореше от нетърпение да й се хареса. Можеш ли да проследиш пристиганията и заминаванията между сектори ТС-5 и ГМ-2? Можеш ли да създадеш програма, която да реагира на определени фрази от записите в холографа? Можеш ли да проследиш корабите, които пристигат и заминават и да провериш дали крайната цел на пътуването им съвпада с маршрутите в нашите файлове?

С всеки успех Крес добиваше повече увереност. Така ми се струва. Ще се опитам. Да, господарке, мога.

Това беше в дните, когато Крес все още хранеше надежда някой ден да бъде приета тук, още преди да я затворят на сателита. Но сама трябваше да се досети, когато Сибил не я въвеждаше през красивия главен вход, а я промъкваше през подземните тунели като нещо срамно, тайно.

Е, този път поне влезе в двореца под ръка с близък, с приятел. Ако в галактиката имаше човек, на когото вярваше, това беше Трън.

Сякаш прочел мислите й, Трън докосна гърба й.

— Преструвай се, че си една от тях — измърмори той в ухото й, — и всички ще повярват.

Преструвай се, че си една от тях.

Тя въздъхна бавно и се опита да имитира наперената походка на Трън. Преструвай се. Нея я биваше да се преструва.

Днес тя беше лунна аристократка. Гост на Нейно Кралско Величество. Вървеше до най-красивия мъж, когото познаваше — мъж, на когото не му трябваше обаяние.

Трън стратегически се присъедини към няколко кикотещи се лунитяни и двамата се изкачиха с тях по стълбището от бял камък. Вратите надвиснаха над тях, щом влязоха в двореца. В каменното фоайе отекваше смехът на хора, които нямаше от какво да се боят.

Бяха в двореца. А стражите дори не ги погледнаха.

Крес тъкмо си отдъхна, но щом видя разточителството наоколо, отново затаи дъх.

Цели групи благородници се разхождаха из залата и се черпеха от подносите с храна, които се носеха в басейните с кристално синя вода. В помещението се издигаха позлатени колони, мраморни статуи и украса от цветя, висока два пъти колкото Крес. Но най-красива беше статуята на древната лунна богиня Артемида в средата. Тя се извисяваше на височината на три етажа. На главата си богинята имаше трънен венец, а в ръце държеше лък, чиято стрела сочеше към небето.

— Добър ден — рече някакъв мъж и пристъпи напред да ги посрещне. Трън впи пръсти в гърба на Крес.

Мъжът беше облечен с униформата на старши прислужник, но растите му бяха боядисани в различни нюанси на зелено — бледозелено в корените и наситено, яркозелено в краищата. Крес стоеше в очакване да бъде посрещната с подозрение или отвращение, но по лицето на мъжа се четеше чиста радост. Може би и слугите като стражите се подбираха без дарба и той не можеше да усети, че тя е щит.

И Крес се изпълни с надежда.

— Благодарим ви, че дойдохте на празненствата в този велик ден — рече мъжът. — Моля ви, възползвайте се от забавленията, които нашата щедра кралица е приготвила за гостите си. — Той посочи наляво. — В това крило можете да разгледате менажерията с екзотични животни албиноси, в големия театър ще послушате различни музикални изпълнения през целия ден. — Той вдигна дясната си ръка. — По този коридор има игрални зали, ако искате да си опитате късмета, а също можете да посетите нашите известни салони за компания — не че на джентълмена му трябва друга компания. Естествено, навсякъде в двореца можете да се подкрепите с храна и напитки. Коронацията ще започне по изгрев-слънце и ние молим всичките ни гости да бъдат в голямата зала половин час преди това. За тяхна сигурност след началото на церемонията коридорите ще бъдат затворени. Ако имате нужда от нещо, моля ви обърнете се към мен или към друг от дворцовите прислужници.

И като се поклони, той отмина към следващия гост.

— Как мислиш, какво ли искаше да каже с тези „салони за компания“? — попита Трън. Крес го стрелна ядно с поглед, а той се изпъна и прекара пръст между гърлото и яката на ризата си. — Не че се изкушавам да… да… насам, нали?

— Вие двамата май сте се изгубили — измърка нечий глас.

Трън се обърна, скривайки Крес зад гърба си. Недалеч от тях стояха мъж и жена и оглеждаха Трън така, сякаш стояха пред витрината на магазин за шоколадови бонбони. И двамата бяха облечени с костюми със зашити по тях кристали.

Мъжът свали очилата с дебели рамки до края на носа си и огледа Трън от главата до петите.

— Може би ще можем да ви помогнем?

Трън побърза да ги озари с една от типичните си усмивки.

— Поласкан съм, дами — измърка той в отговор.

Крес се намръщи, но сетне се досети, че мъжът се е направил на жена с помощта на обаянието си, и придаде на лицето си безразличие. Не биваше да се издава.

— Ние сме тръгнали на нещо като мисия под покритие — рече Трън, — но ще ви потърсим на коронацията.

— О, мисия под покритие — възкликна жената и загриза нокътя на кутрето си. — Горя от желание да чуя тази история по-късно.

Трън й смигна.

— С радост ще ви я разкажа. — Прегърна Крес и я поведе напред. Щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуят, Трън подсвирна тихо. — Света спатийо! Ама какви жени има тук.

Крес се наежи.

— Искаш да кажеш, какво обаяние има тук. Една от тях беше мъж.

Трън се препъна и я погледна.

— Не думай. Коя от двете?

— Онази с очилата?

Той хвърли поглед през рамо и огледа навалицата.

— Браво на вас, лунитяни — измърмори той, истински впечатлен, и отново се обърна напред. — Хиацинт каза да тръгнем по третия коридор, нали? — Двамата поеха към един извит коридор с прозорци до тавана, от които се откриваше спираща дъха гледка към градините отпред.

— Не забравяй, че могат да се докарат на външен вид както си поискат — предупреди го Крес. — Никой в двореца не е толкова красив, колкото си мислиш. Всичко е контрол над съзнанието.

Трън се ухили и я притисна до себе си.

— Съвсем сигурен съм, че има поне едно изключение от това правило.

Крес завъртя очи.

— Да, чародеите.

Той се засмя, макар че тя не беше сигурна какво е смешното.

Минаха край няколко младежи и Крес ги изгледа учудена, тъй като те залитаха по коридора. Един от тях отвори стъклена врата и пое към езерото и едва не се прекатури по стълбите, които водеха към градините.

Крес поклати глава, обърна се напред и… разбра, че е сама.

Извърна се рязко и си отдъхна, щом зърна Трън само на няколко крачки по-назад. Но в същия миг я обзе страх, защото пред него стоеше доста хубаво момиче дори за нейните очи, които не можеха да бъдат излъгани. Момичето му се усмихваше през дългите си мигли страстно, но и злобно.

Трън изглеждаше изненадан.

— Стори ми се, че долових момче от Земята. — Момичето прекара ръка по лампичките върху папийонката на Трън, а сетне надолу по гърдите му. — При това облечено с вкус. Какъв късмет!

С разтуптяно сърце Крес огледа коридора. Множеството беше почнало да се упътва към голямата зала, но все още доста гости се разхождаха наоколо, и то, без да бързат. Никой не им обръщаше внимание. Момичето също сякаш виждаше единствено Трън. Крес се опита да измисли как да го измъкне, без да предизвика подозрения и да привлече вниманието върху себе си.

Точно тогава момичето прегърна Трън през врата, а Крес зяпна от изненада. Останал като гръмнат, Трън не се възпротиви, когато тя го целуна.

Крес застина от възмущение, а в същото време няколко лунитянки, недалеч от тях, се засмяха.

— Добро око, Луиза — извика една от тях, а след нея и друга: — Ако видиш още хубавци земляни като този, прати ги при мен!

Но нито Трън, нито Луиза ги чуха. И Крес с ужас видя как Трън плъзна ръце около кръста на Луиза и я притегли към себе си.

Тя стисна юмруци, изпъна рамене и цялото й тяло настръхна. Беше отвратена. После се ядоса. След това здравият разум взе връх и тя си даде сметка, че ако лунитянките просто си играят с Трън, няма да са тъй мили с нея.

Разтреперана от оскърбление, Крес се шмугна в една ниша зад колоната наблизо и зачака там със скръстени ръце и искрящ поглед, докато Трън се целуваше с момичето.

И се целуваше.

И се целуваше.

А когато най-сетне се отдръпнаха един от друг, по ръцете на Крес имаше следи от ноктите й.

Запъхтяна, Луиза изпърха с мигли.

— Отдавна мечтаеш за една целувка, нали?

Крес подбели очи.

А Трън каза…

Трън каза…

— Мисля, че съм влюбен в теб.

Нещо сякаш прониза сърцето на Крес и тя ахна от болка. Зяпна потресена, но побърза да затвори уста. Цепнатината в гърдите й бързо се изпълни с възмущение.

Ако още веднъж го видеше да се прехласва по друга жена, щеше да се разпищи. Как беше възможно тя да е единственото момиче в галактиката, което Трън така и не се опита да целуне или да ухажва?

Е, беше я целунал веднъж на покрива, но това беше услуга и не се броеше.

Така значи. Той никога нямаше да я пожелае, не и както тези момичета, които ловяха окото му. Крес трябваше да приеме факта, че тяхната целувка — най-страстния, романтичен миг в живота й — не е била нищо повече от жест на съжаление.

— Ах, не е ли очарователен? — рече момичето. — И как се целува само! Може би по-късно ще се насладим на компанията ти. — И без да дочака отговор, тя потупа Трън по гърдите, намигна му и с полюшваща походка се отдалечи.

Лунитянките също си тръгнаха и Трън остана сам насред коридора с почервенели бузи, разрошена от пръстите на Луиза коса и мътен поглед, който, както Крес се досети, говореше за страст.

Луиза. Момичето, което той обичаше.

Крес се дръпна по-навътре в нишата.

След дълга минута, Трън се отърси от недоумението и остатъчния ефект на манипулацията и, оглеждайки се, се завъртя в кръг. Приглади разрошената си коса.

— Крес? — извика той тихо, а сетне с нараснала тревога: — Крес!

— Тук съм.

Трън се обърна към нея и си отдъхна.

— Спатийо! Съжалявам. Не знам какво стана. Това беше…

— Не искам да знам! — И тя хукна по коридора.

Трън хукна след нея.

— Поспри малко. Да не би да си ядосана?

— Защо да съм ядосана? — Тя разтвори широко ръце. — Имаш право да флиртуваш, да целуваш и да разгласяваш любовта си както си искаш. А това е хубаво, защото правиш точно това! Непрестанно!

Трън вървеше с лекота до нея и тя се ядоса още повече, защото вече се задъхваше.

— Значи… — рече Трън с шеговит тон, — ревнуваш, а?

Крес настръхна.

— Нали разбираш, че тя просто искаше да се посмее за твоя сметка?

Той се ухили влудяващо добродушно, а Крес буквално пушеше от яд.

— Да, сега разбирам. Крес, почакай. — Трън я улови за лакътя и я застави да спре. — Знам, че теб не могат да те манипулират, но ние не можем да избираме дали да ни контролират, или не. Тя ме манипулира. Аз нямам никаква вина.

— А сега сигурно ще кажеш, че не ти е харесало?

Той отвори уста, но се поколеба.

— Ъ. Ами…

Крес дръпна ръката си.

— Знам, че не беше по твоя вина. Но това не те извинява във всички останали случаи! Ами да вземем Ико!

— Какво за Ико?

Тя сниши глас, за да го имитира:

— Ама знам как да ги подбирам, нали?

Той се засмя с блеснали очи.

— Но това е самата истина! Новото й тяло е превъзходно.

Крес го изгледа гневно за миг.

— Това не биваше да го казвам. Съжалявам. Но аз тъкмо бях възвърнал зрението си.

— Да, и не искаше да гледаш друго, освен нея.

Трън примигна и изведнъж в очите му просветна разбиране, ала Крес се извърна, преди да е успял да й отговори.

— Както и да е. Хайде да…

— Извинете.

Един дворцов страж препречи пътя им. Крес ахна и отстъпи назад към Трън, който я хвана за лакътя. Устата й пресъхна. Беше се ядосала толкова много, че не забеляза двамата стражи, застанали на пост в коридора.

— Молим всички гости да се насочат към голямата зала, за да може коронацията да започне навреме. — Стражът кимна в посоката, от която бяха дошли. — Моля ви, върнете се обратно.

Сърцето на Крес биеше до пръсване, но Трън, спокоен както винаги, я дръпна с лека усмивка.

— Разбира се, благодаря ви. Объркали сме се.

Още щом завиха зад ъгъла, Крес издърпа ръката си. Той не възрази. Намираха се в по-тих коридор, макар че и тук имаше гости.

— Спри — рече Трън и Крес го послуша. Той я допря до стената и се наведе към нея, така че отстрани да изглежда все едно са потънали в интимен разговор. Това обаче отново разпали гнева на Крес. Тя стисна юмруци решително.

Трън въздъхна.

— Крес. Знам, че си разстроена, но не можеш ли за миг да се престориш, че не си?

Тя затвори очи и дълбоко въздъхна. Не беше ядосана. Не беше уязвена. Не беше с разбито сърце.

Когато отново ги отвори, бе придала на лицето си, както се надяваше, израз на весела игривост.

Трън вдигна вежди.

— Това е обезпокоително.

Но когато заговори, гласът й все още звучеше сърдито:

— Аз съм момиче. Може да не съм красива като Ико, смела като Синдер или дръзка като Скарлет…

— Почакай, Крес…

— … и дори не искам да знам каква глупост изрече, когато видя принцеса Уинтър за първи път.

Трън сложи ръка на устата си и така потвърди подозренията й, че действително е изрекъл глупост.

— Но аз не съм невидима! А ето че ти флиртуваш с всички други. Та ти би флиртувал с всяка, стига да те погледне.

— Разбрах. — Шеговитият блясък в очите му изчезна, изкуствената усмивка на Крес също се бе изпарила. Макар ръката му да беше близо до ханша й, той не я докосна.

— Това се опитваше да ми кажеш, нали? — Гласът й беше колеблив. — В пустинята. Когато все повтаряше колко съм мила и как не ти се ще да ме нараниш… Опитвал си се да ме предупредиш, но аз бях твърде… наивна, безнадеждна романтичка и изобщо не исках да те слушам.

Погледът му смекчи.

— Не съм искал да те нараня.

Тя скръсти ръце на гърдите си. Сълзи замъглиха очите й.

— Знам. Моя е вината, че бях толкова глупава.

Трън трепна, но в същото време се огледа наоколо, което накара Крес да стори същото. Тя бързо изтри очите си, преди да се налеят със сълзи. Коридорът беше почти пуст и малцината останали гости не ги забелязваха.

Трън се пресегна край Крес, отвори една врата, която тя даже не бе забелязала, и я бутна в стаята. Тя се спъна и се хвана за поставката за цветя до вратата. Навсякъде край тях беше пълно с растения с най-различни цветове, които излъчваха наситен, омаен аромат. Високият таван беше направен от същия кристал като прозорците в главния коридор. Тук-там из помещението бяха разположени канапета и кресла за четене, а точно пред тях имаше няколко писалища, които гледаха към езерото.

— Добре — рече Трън. — Помня, че съм виждал нещо като атриум. Ще изчакаме тук, докато коридорите се опразнят. Дано да успеем да стигнем до някой от тези на прислугата и повече да не се натъкваме на стражи.

Крес си пое дълбоко въздух, но от това не й олекна. Тя пое навътре в стаята, отдалечавайки се от Трън.

Ама че глупачка беше! Та той нито веднъж не й показа, че между тях е възможно да има връзка. Даде й възможност да свикне с тази мисъл. Но въпреки това сърцето й беше разбито.

Разбито от целувката на една лунитянка, което беше още по-лошо, но наистина не можеше да вини Трън.

— Крес… чуй ме…

Той докосна лекичко ръката й, но тя се отдръпна рязко.

— Недей, съжалявам. Не бях справедлива. Не биваше да казвам нищо.

Тя избърса носа си с крилцето на шантавия си костюм.

Трън въздъхна и Крес видя с крайчеца на окото си как той прекара ръка през косата си. Почувства как погледът му я изгаря в тила и се обърна, давайки си вид, че гледа едно голямо лилаво цвете.

Той вече знаеше. Тя издаде чувствата си и едва ли й се случваше за първи път. Трън обаче не искаше да я нарани, показвайки, че всичко отдавна му е било ясно.

Крес усещаше, че му се иска да поговорят. Усещаше как неизречените думи блуждаят между тях, задушават я. Трън искаше да й се извини. Да й каже колко много я обича, като приятел, като член на екипажа му.

Но тя не искаше да слуша. Не и сега. Всъщност никога, но особено сега, когато имаха далеч по-важна работа.

— Колко време ще чакаме тук? — попита тя и макар че гласът й бе пропит с чувства, вече не трепереше.

Чу шумолене и тихото щракване на портскрийн.

— Още няколко минути, за да сме сигурни, че са подканили и изостаналите гости — рече Трън.

Крес кимна.

Миг по-късно отново чу въздишка.

— Крес?

Тя поклати глава. Видя, че малките топки на антените се клатят и се осмели да го погледне, като се молеше да не издаде тъгата, която се усърдно криеше.

— Добре съм. Просто не ми се говори за това.

Трън се бе подпрял на вратата, мушнал ръце в джобовете. Лицето му издаваше възбуда. Срам може би, примесен със съмнение, напрегнатост и нещо мрачно, омайващо, от което пръстите й изтръпнаха.

Той я погледна за миг.

— Добре — рече накрая, — и аз не искам да говорим.

Крес понечи да кимне, но се стъписа, когато Трън тръгна към нея. Примигна и залитна назад. Три, четири стъпки. Опря се в едно от писалищата.

— Какво…?

С едно движение Трън я вдигна върху писалището и я притисна в огромна саксия с папрат. И… о!

Крес си бе фантазирала много за целувката им на покрива, но тази целувка бе различна.

Ако предишната бе мила, закрилническа, сега тя усети настойчивост. Решителност. Отдаде се на обзелите я чувства. Ръцете му я изгаряха. Притисна колене в хълбоците му и той я притегли още по-близо. От устните й се изтръгна вик, погълнат от неговите устни. Тя чу стон, но не разбра откъде идва.

Целувката на покрива бе прекъсната от бушуващата битка край тях, а тази продължаваше и продължаваше, и продължаваше…

Най-сетне, когато Крес усети, че й прималява, Трън отдели устни от нейните и пое жадно въздух. Тя трепереше и се молеше да не я накара да скочи от писалището и да й каже, че е време да се захващат за работа. Нямаше да направи и крачка, какво остава да стигне до другия край на двореца.

Трън не се отдръпна. Плъзна ръце по гърба й и тази негова закрилническа нежност, която Крес помнеше, отново се появи. Той дишаше тежко като нея.

— Крес. — Изрече името й като клетва.

Тя потръпна. Облиза меките си устни и едва отдели ръце от косата му, отпускай ги на гърдите му.

След това си наложи да се отдръпне.

Достатъчно, за да може да диша, да мисли, да се подготви за живота, изпълнен с огорчения.

— Това… — Гласът й секна. Тя опита отново. — Не исках това.

След миг в замъглените очи на Трън се появи хлад и той се отдръпна.

— Искам да кажа, да, искам.

Той си отдъхна и по тялото й се разля топлина. Закачливата й усмивка говореше много. Естествено, че искаше това. Как иначе.

— Но… не желая да бъда поредното момиче. Никога не съм искала да бъда едно от твоите момичета.

Усмивката изчезна отново.

— Крес… — Трън сякаш се разкъсваше, изпълнен с надежда, но и от желание да бъде честен. Пое си дъх. — Тя приличаше на теб.

Крес не си даваше сметка, че гледа устата му, но в един миг стрелна очи към неговите.

— Моля?

— Момичето в коридора, онази, която ме целуна. Тя приличаше на теб.

На Крес й се струваше, че са минали еони от целувката с лунитянката. Споменът я накара да изпита ревност, която се опита да прикрие.

— Това е нелепо. Тя беше брюнетка, висока и…

— Не и за мен. — Трън прибра един кичур зад ухото й. — Сигурно ни е видяла, видяла е как те гледам. Не знам как, но тя знаеше… и с обаянието си приличаше на теб.

С разтворени устни Крес си представи как стои в нишата. И гледа учудването, което се бе изписало на лицето на Трън. Копнежа му. Страстта в целувката и прегръдката му…

— Мислех си, че целувам теб — повтори той и я целуна леко. И после пак. Крес хвана ревера му и го притегли към себе си.

Но целувката не продължи дълго, защото друг спомен изплува в съзнанието й.

Крес се отдръпна.

— Но… ти й каза, че я обичаш.

Лицето на Трън се вкамени и вместо копнеж се появи страх. Мигът сякаш се проточи цяла вечност.

Най-сетне Трън преглътна.

— Това. — Той сви рамене. — Аз… ние…

Преди да довърши, вратата зад него се отвори.

Двамата замръзнаха на място.

Трън прошепна напрегнато:

— Ще поговорим друг път.

Тя кимна и едва се опомни къде се намират.

Трън се обърна към вратата, прикривайки Крес. Тя надникна иззад рамото му и зърна един страж, чийто силует се очертаваше на светлината от коридора.

Намръщен, стражът вдигна някакво устройство до устата си.

— Само двойка благородници — рече сърдито. После вирна брадичка към Трън и Крес. — Моля ви да се придвижите към залата. Всички коридори и обществени места трябва да се опразнят преди началото на коронацията.

Трън се покашля, изпъна сакото си и нагласи вратовръзката си.

— Много съжаляваме. Май сме се… поотнесли.

Крес махна едно папратово листо от ръкава му. Лицето й гореше, зачервено, но само донякъде от свенливост. Тя все още усещаше ръцете му, целувките му и замайващата реалност на изминалите няколко минути.

— Ами да вървим тогава. — Трън вдигна от пода шапката с антенките и помогна на Крес да слезе.

С разтреперани ръце се засуети да сложи антените отново на главата й.

— Благодарим ви, че ни позволихте да ползваме стаята — рече Трън на стража и му смигна, след което излязоха в коридора. Едва когато мъжът остана зад тях, спокойствието му се пропука и той въздъхна бавно. — Опитай се да се държиш естествено.

Думите отекваха в главата на Крес известно време, докато ги проумее. Да се държи естествено? Да се държи естествено? Когато краката й бяха като фиде, сърцето й едва не изхвръкна, а той й каза, че я обича, или поне в известен смисъл. Какво изобщо означаваше да се държи естествено? Нима знаеше какво означава това?

Тя се разсмя. Отначало приглушено. Сетне прихна, опитвайки се да върви изправена. Смехът я задави.

Трън я държеше през кръста.

— Не това имах предвид — измърмори той, — но признавам, че е очарователно.

— Съжалявам — рече тя, закашля се и се опита да си придаде безразлично изражение, но смехът напираше в гърдите и тя отново се преви.

— Крес. Очарователна си, но ми се ще да се съсредоточиш за секунда. Имахме късмет, че стражът не ни разпозна, но ако…

— Ей! Спрете!

Трън изруга.

Смехът на Крес премина в страх.

— Бягай!

Тя хукна стиснала ръката на Трън. Зад един ъгъл, после зад друг. Стигнаха до една ниша с врата, която не се набиваше на очи. Шмугнаха се през вратата и се озоваха в коридорите на прислугата.

— Наляво! — нареди Трън, спря, за да вдигне един поднос, и го сложи на мястото му. В това време Крес тичаше покрай палета с храна и машини, шкафове и изпочупени скулптури. Трън бързо я настигна. Беше измъкнал пистолета от сакото си. — Чипът още ли е у теб?

Тя опипа корсета си и усети малкия чип със записа на Синдер. Кимна — тичаше твърде бързо, за да може да говори.

— Добре.

Без предупреждение Трън блъсна Крес. Тя се удари в стената, дишайки тежко. После двамата се спотаиха зад огромно колело с навит кабел.

— Два коридора назад видях асансьор — рече той. — Скрий се някъде, а след това тичай до центъра по сигурността. Аз ще отвлека вниманието им, ще заобиколя и ще те намеря.

Крес понечи да възрази.

— Не. Не можеш да ме оставиш отново. Няма да се справя без теб.

— Разбира се, че ще се справиш. Няма да е толкова забавно, но ще успееш.

В далечината отекнаха стъпки. Тя извика.

— Ще те намеря — прошепна Трън. Той я целуна бързо по устата и пъхна в ръката й нещо масивно. — Дръж се храбро.

И отново хукна. Крес чу приближаващи стъпки.

— Натам! — изкрещя някой.

Трън изчезна зад ъгъла.

Крес зяпна пистолета. Малкото оръжие, тъй тежко в ръката й, я плашеше повече от стражите. Тя жадуваше до болка да го остави на пода и да побегне.

Облегна се на колелото и бавно измъкна пръста си от спусъка, където инстинктивно го бе пъхнала. Точно като компютър, каза си тя. Компютрите правят това, което им кажеш. Пистолетът стреля само ако дръпнеш спусъка.

Това не я успокои много.

Двама стражи изтичаха наблизо, без дори да погледнат към нея.

Помисли си да остане там, където беше. Трепереше от глава до пети и всяка клетка в тялото й казваше, че ако мръдне, ще я заловят.

Но логиката й казваше, че тялото й лъже. Стражите ще се върнат. Ще пратят подкрепление. Ще я видят.

Разнесоха се далечни изстрели и тя подскочи. След изстрелите се чуха стонове, борба. Трябваше да предприеме нещо.

Крес се измъкна от прикритието си и пое в посоката, от която дойдоха. Два коридора назад, беше казал той. Асансьор.

Този път вървеше тихо, притискайки свободната си ръка в шева отстрани. Подмина един коридор и чу нови стъпки, но не можа да определи откъде идват. Спря, огледа се и отвори вратата на един шкаф.

Беше пълно с топове разкошни декоративни платове, повечето по-високи от нея, леко килнати настрана. Лъщяха като скъпоценни камъни.

Крес се пъхна между тях. Затвори вратата и остави пистолета на земята. Много внимаваше дулото да не сочи към нея.

Стъпките наближиха и тя почти повярва, че са я видели, но никой не извика.

Докато…

— Спри!

Отново изстрел, последва стон. Нечие тяло се строполи на пода. Беше съвсем близо. Крес затвори очи и опря брадичка в коленете си. Дано не е Трън. Моля те, да не е Трън.

Чу тежка въздишка, а след това — спокоен мъжки глас:

— И всичко заради някакъв досаден землянин! Стражи, засрамете се.

Крес сложи ръка на устата си, за да не се издаде. Взираше се в тъмното, опитваше се да не диша дори, макар да се опасяваше, че скоро ще припадне без въздух.

Някой простена отново. Съвсем наблизо.

— Той със сигурност е съучастник на киборга. Въпросът е какво прави в двореца.

След миг Крес долови гласа на Трън:

— Просто целувах моето момиче — рече той с хриптене. Лицето на Крес се сгърчи и тя го зарови в коленете си, потискайки риданието. — Не знаех, че това е… углавно престъпление тук.

Мъжът не се развесели.

— Къде е момичето?

— Мисля, че я уплашихте.

Пак въздишка.

— Нямаме време. Хвърлете го в някоя килия — ще се разправяме с него след коронацията. Ще стане прекрасен домашен любимец на някое от семействата. И търсете момичето. Съобщете ми, щом я откриете. Увеличете охраната около голямата зала. Замислили са нещо, а Нейно Величество ще ни убие, ако прекъснат церемонията.

Последва глух звук и отново стон. Крес се сгърчи от ужас. Представи си всички възможни мъчения, които биха изтръгнали от Трън този стон.

Прехапа устни, после усети кръв. Единствено болката я спря да не се разплаче, докато слушаше как го отвеждат.

— Хиацинт! — рече предупредително Синдер. — Ико не се жертва, за да се разбием в някой кратер и да умрем!

— Спокойно. Знам какво правя — отвърна той с престорено спокойствие, а сърцето му туптеше неудържимо.

— Нали каза, че никога не си управлявал такова нещо.

— Не съм. — Той зави рязко и спийдърът се наклони бързо и плавно наляво.

Синдер извика и се улови за лоста над главата си. Изсъска от болка — раната на рамото я заболя, но не каза нищо и Хиацинт не намали.

Това беше най-луксозното превозно средство, което той бе управлявал. Опасна играчка за богат артемизианец, спийдърът се носеше до каменистата, неравна повърхност с такава скорост, че бялата земя летеше с размити очертания под тях. Покривът беше от стъкло и създаваше усещането, че са в безвъздушното пространство, а не в защитеното купе.

Макар че „защитено“ беше относително понятие. Хиацинт имаше чувството, че ако докосне и един камък, машината ще се смачка като алуминиева кутийка.

Дявол го взел, май наистина беше от алуминий.

Спийдърът премина в антигравитационен режим и следвайки равна траектория, прелетя над кратера под тях, а сетне се приземи в другия му край и продължи, сякаш нищо не се бе случило. На Хиацинт му се повдигна — както от високата скорост, така и заради безтегловното пространство извън куполите с контролирана гравитация, към което още не се бе приспособил.

— Ще отбележа само — процеди Синдер през зъби, — че пренасяме много крехки и важни неща в багажника. Нали не искаш да катастрофираме?

— Няма страшно. — Той хвърли поглед към холографската карта до уредите за управление. Във всеки друг ден това би било дръзка игра, но сега бяха поели на мисия. Спийдърът бе натъпкан с шишенца с лекарството. Всяка изминала секунда означаваше нови мъртъвци.

Уинтър също я заплашваше смърт.

На хоризонта се появи купол. Дори оттук от едната страна се виждаха дървета, а от другата — просеки.

Хиацинт зави покрай няколко назъбени скални образувания. Синдер пренастрои картата така, че той да вижда най-прекия и лесен път към крайната цел на пътуването им. Повечето куполи бяха струпани един до друг — това бе улеснило изграждането им при колонизацията на Луната, а и защото един порт бе достатъчен да ги свърже с терена навън и да приеме доставките, които пристигаха, независимо от подземната влакова система.

Пустият пейзаж лъжеше окото за разстоянията. Сякаш часове бяха минали, откакто дърветата се появиха пред погледа им; с всеки изминал миг Хиацинт тръпнеше от тревога. Представяше си войниците, които носеха суспенсора като ковчег. Повтаряше си, че още не е твърде късно. Уинтър е сложена в него, защото е имало шанс да я спасят. Суспенсорът ще забави развитието на болестта, докато те пристигнат. Трябваше да я забави.

— Олеле — стена! — изписка Синдер и се приготви за удара.

Хиацинт зави в последния миг, спийдърът се наклони и охлузи външната страна на купола. Холографът увеличи крайната им цел — входът към дока просветна. Той пресметна времето, с което разполагаше. Изправи кораба, ограничи скоростта и спря перките. Спийдърът намали, Хиацинт залитна напред и се опря в предпазните колани.

Спийдърът намали.

Намали.

И започна да пада. Като камък от скала.

Синдер изкрещя.

Куполът и скалистият пейзаж изчезнаха и наоколо се появиха мрачните стени на пещера. Хиацинт включи автоматичното управление и смъртоносното, опасно падане премина в плавно, контролирано спускане. Пред тях се отвори осветена писта и камера и Хиацинт вкара спийдъра вътре.

— Това — задъхана рече Синдер — беше самоубийство.

Хиацинт не й обърна внимание. Нервите му бяха като наелектризирани, но не от падането. Зад тях вратата се затвори, а отпред се отвори друга — огромно желязно съоръжение. Хиацинт продължи нататък и си отдъхна, защото никой не ги спря.

На мястото на външния план на Луната на холографската карта се появи схема на порта и обкръжаващите го сектори. Хиацинт взе управлението, изминавайки мислено пътя, който щеше да ги отведе до болницата при Уинтър.

Тук трябваше да слязат и да продължат пеш, натоварени с шишенца с лекарството, колкото можеха да носят.

Хиацинт откъсна очи от координатите и огледа евакуационното стълбище, което водеше на повърхността. Един знак указваше най-близките сектори. ПД-12 беше трети в списъка, а до него имаше стрелка, която услужливо показваше по кое стълбище да поемат, за да стигнат право там.

Хиацинт пресметна нещо. Прекара пръст по превключвателя.

— Хиацинт — обади се Синдер, проследявайки погледа му. — Мисля, че няма да можем…

Нададе писък.

Тя грешеше. Спийдърът се побра в стълбището и докато се изкачваха нагоре, се опря в стените само два-три пъти. Накрая излязоха под биокупол ПД-12. Синдер седеше, закрила очи с ръка, а с другата здраво стискаше лоста отгоре.

— Пристигнахме — рече Хиацинт и отново нагласи холографа, който посочи пътя им. Минаха под дърветата, после към края на купола, където една-единствена улица с къщи и магазини заобикаляше гористата местност.

Най-напред забелязаха оредяващите дървета, а после и слисаните хора.

Бяха много.

Бяха се струпали в края на гората и втренчено гледаха яркожълтия спийдър, който приближаваше бавно към тях. Всички се отдръпнаха, за да им сторят място, а може би от страх, че ще пострадат. Хиацинт свали спийдъра на земята и го изключи.

Посегна към бутона, за да махне коланите.

— Чакай. — Синдер взе от поставката в краката си две шишенца. — Ние също можем да се заразим — рече тя и му подаде едното.

Без да се колебаят, двамата изпиха наведнъж лекарството. Хиацинт отвори спийдъра и изпъкналият таван се разтвори по средата като разчупен орех.

Той свали коланите, леко се прехвърли навън и стъпи върху мекия мъх. Синдер излезе не чак толкова грациозно от другата страна.

До този момент Хиацинт не се бе замислял много. А хората, които се нуждаеха от лекарството в този сектор, бяха много, но не можеше да им каже, че носят цели палета, тъй като можеше да се стигне до спречкване.

Той грабна едно шишенце и тръгна решително към навалицата.

Но едва беше направил няколко крачки, когато срещу него вместо окаяните дървосекачи се изправи стена от копия, дървени прашки и прътове.

Той замръзна на място.

Беше или твърде разсеян, за да не види, че всички са въоръжени, или тези хора се бяха упражнявали точно за такъв момент. Един мъж се отдели от тълпата с дървено копие в ръка.

— Кой си ти?

Но по очите на хората вече се четеше, че са познали Синдер, която докуца до Хиацинт и вдигна двете си ръце, за да покаже металната.

— Няма как да ви докажа, че не използвам обаянието си — подхвана тя, — но аз съм принцеса Селена. Не сме дошли тук, за да ви навредим. Хиацинт е приятел на принцеса Уинтър. Той й помогна да избяга от двореца, когато Левана се опита да я убие. — Замълча. — Първия път.

— Нашите приятели нямат артемизиански играчки като тази — рече мъжът и посочи с копието си спийдъра.

Хиацинт изръмжа.

— Тя не каза, че съм ваш приятел. Къде е принцесата?

— Хиацинт, не се опитвай да помагаш. — Синдер му хвърли гневен поглед. — Знаем, че принцеса Уинтър е болна, както и много от вашите приятели и близки…

— Какво става тук?

От тълпата се показа познато лице. Страните на момичето бяха толкова мръсни, колкото и в менажерията, а мазните й къдрици бяха провиснали. Под очите й имаше тъмни кръгове, беше много бледа.

Скарлет замръзна.

— Синдер! — Но още щом понечи да се усмихне, я обзе подозрение и тя вдигна пръст. — Къде се срещнахме за първи път?

Синдер се поколеба за миг.

— В Париж, пред операта. Аз приспах Вълка, защото си мислех, че те напада.

Скарлет се усмихна широко и още преди Синдер да довърши, я грабна в обятията си, сетне изруга и отстъпи назад. Половин дузина войници я бяха последвали и сега се струпаха около нея като крайно разтревожени охранители. Изглеждаха кротки, но също и готови, ако решат, да разкъсат всеки в тълпата за секунди.

— Съжалявам… не биваше да идваш тук. Левана… — Скарлет се преви на две от неочаквано силната кашлица. Когато успя да си поеме дъх, по ръката й имаше тъмни петна кръв. — Тук е опасно — довърши тя, сякаш това не беше очевидно.

— Уинтър жива ли е? — попита Хиацинт.

Скарлет скръсти ръце не толкова, за да изглежда предизвикателно, колкото да скрие следите от болестта.

— Жива е, но е болна. Много от нас са болни. Левана я отрови с летумозис и чумата бързо плъзна навред. Сложили сме Уинтър в суспен…

— Знаем — прекъсна я Синдер, — носим лекарство.

Хиацинт вдигна шишенцето, което бе взел от спийдъра.

Скарлет се ококори, а хората наоколо се размърдаха. Повечето бяха свалили оръжията си, след като Скарлет и Синдер се прегърнаха, но не всички.

Хиацинт махна с ръка.

— Впрегнете мускулите си и помогнете да разтоварим спийдъра.

— Вземи едно и за себе си — добави Синдер. — Би трябвало да стигнат за всички заразени, а ние ще гледаме да останат, в случай че някой друг се разболее.

С шишенце в ръка, Хиацинт отиде до Скарлет и снижи глас:

— Къде е тя?

Скарлет се обърна към наобиколилите я войници.

— Пуснете го да види принцесата. Той няма да й стори зло. Стром, дай да направим отряд, който да раздаде лекарството.

Хиацинт вече не я слушаше. Тълпата се раздели и той видя как светлината на деня се отразява от стъклото на суспенсора. Тръгна натам.

Тук, насред пътя, който отделяше невзрачната болница от сенчестата гора, хората бяха направили нещо като светилище около Уинтър. Клончета и вейки, сложени на кръст, образуваха покривало в металната основа на суспенсора, скривайки отделението, което съдържаше животодаряващите течности и химикали. Маргаритки и лютичета бяха пръснати по стъкления похлупак, макар че много бяха изпопадали на земята.

Хиацинт поспря, за да обхване гледката, и си помисли, че Левана все пак не страда от параноя. Може би хората обичаха Уинтър и тя действително бе заплаха за короната на мащехата си, при все че във вените й не течеше благородническа кръв.

Шишенцето взе да пари в дланта му. Гласовете се смесиха с тенекиения звън на машините, с непрестанното бръмчене на животоподдържащите системи и бипкането на екрана, който показваше данните за състоянието на принцесата.

Хиацинт прекара ръка по капака и пръсна цветята. Под стъклото Уинтър изглеждаше заспала, само дето консервиращата течност придаваше на кожата й болнав, синкав цвят и привличаше погледа към белезите на лицето й.

А ето го и обривът. Подути, тъмни петна по ръцете и врата. Няколко бяха избили по брадичката и край ушите й. Хиацинт отново погледна ръцете й и макар че беше трудно да се види, той различи тъмни петна и по ноктите й. Последният, фатален белег на синята треска.

Но дори и така, Уинтър беше прекрасна, поне в неговите очи. Къдравата й коса се бе разстлала в гела, а плътните й устни бяха извити нагоре. Сякаш всеки миг щеше да отвори очи и да му се усмихне. С нейната шеговита, закачлива, неустоима усмивка.

— Суспенсорът е забавил биологичните процеси, включително развитието на болестта.

Хиацинт се сепна. Възрастен мъж стоеше от другата страна, а устата и носът му бяха покрити с маска. Отначало помисли, че мъжът иска да се предпази от заразата, но сетне видя синините изпод ръкавите му и разбра, че се опитва да спре разпространението й.

— Но не и треската — добави мъжът.

— Вие лекар ли сте?

Той кимна.

— Ако отворим суспенсора и лекарството ви не подейства, до един час тя ще умре.

— Колко ще живее, ако я оставим вътре?

Лекарят погледна лицето на принцесата, сетне стрелна очи в долната част на екрана.

— Седмица, ако сме оптимисти.

— А ако сме песимисти?

— Ден, два.

Хиацинт стисна зъби и вдигна шишенцето.

— Това е лекарство от лабораториите на Нейно Величество. То ще я излекува.

Мъжът присви очи и погледна зад Хиацинт. Хиацинт се обърна и видя, че Синдер и Скарлет стоят на почтително разстояние.

— Уинтър би му поверила живота си — рече Скарлет. — Аз казвам да го отворим.

Лекарят се подвоуми още малко, после отиде в другия край и въведе някакви команди на екрана.

Хиацинт изпъна гръб.

След миг течността започна да се отича с тих звук през невидимите тръбички на дъното и той зърна едно мехурче на стъклото. Удивително беше да види червенината на устните й и потръпването на очите под клепачите й.

Тя не беше труп.

Не беше мъртва.

Той щеше да я спаси.

Щом течността изтече, лекарят отново натисна нещо на екрана и капакът се плъзна по тънките релси, откривайки плиткото легло, в което лежеше Уинтър.

Мократа й от гела коса се бе напластила около лицето й, а кожата й блестеше на светлината. Хиацинт пъхна дланите си между нейните. Кожата й беше хлъзгава и синкавият оттенък по ноктите й вече се виждаше ясно.

Лекарят започна да сваля иглите и тръбичките, които окисляваха кръвта й и поддържаха мозъка и сърцето й живи по време на спокойния сън. Хиацинт проследи с поглед сръчните, сбръчкани ръце, готов да изблъска мъжа, ако му се стореше, че прави нещо нередно. Но ръцете на лекаря бяха спокойни и опитни.

Постепенно тялото на Уинтър започна да реагира — вече не беше на изкуствена поддръжка. Гърдите й започнаха да се надигат. Студените й пръсти помръднаха. Хиацинт остави шишенцето до нея и коленичи сред разпилените клонки и цветя. Докосна с два пръста китката й. Пулсът й се усилваше.

Погледна лицето й и зачака мига, когато щеше да отвори очи. Когато щеше да се събуди, да оживее и отново да бъде напълно недостижима за него.

Той трепна. Всичко беше твърде сюрреалистично и почти беше забравил. Уинтър, с корона от цветя, лежеше върху клонките от дърветата. Тя все така беше принцеса, а той все така беше никой.

Тази мисъл не му излизаше от ума. И докато чакаше, се опита да запомни спящото й лице, докосването на ръката й, като се питаше какво ли би било всеки ден да вижда спокойното й, спящо лице.

Зад гърба му се чу потропване и Хиацинт си спомни, че имат публика. Хората прииждаха и макар да не го притесняваха, бяха по-близо, отколкото му се искаше.

А той стоеше тук и мислеше за зората и първите лъчи на слънцето в спалнята им.

Хиацинт се изправи и махна на тълпата.

— Вие нямате ли си планове, които да обмисляте?

— Искаме да знаем, че Уинтър е добре — рече Скарлет. Тя държеше празно шишенце. Синдер се бе погрижила тя да бъде сред първите, които са взели лекарството.

— Събужда се — рече лекарят.

Хиацинт се обърна навреме да види потръпването на клепките й.

С една ръка лекарят хвана Уинтър за рамото, с другата поднесе портскрийн над тялото й, за да следи функциите му.

— Органите реагират нормално на реанимацията. Гърлото и дробовете ще я болят известно време, но предлагам да не губим време и да й дадем лекарството още сега.

Уинтър отвори очи, зениците й бяха разширени. Хиацинт стисна ръба на суспенсора.

— Принцесо?

Тя примигна няколко пъти, сякаш се опитваше да премахне остатъците от гела по миглите си. Погледна Хиацинт.

Въпреки сдържаността си, той се усмихна широко с облекчение. Колко пъти само си бе мислил, че никога повече няма да я зърне.

— Здравей, беля — прошепна той.

Устните й се разтегнаха в уморена усмивка. Ръката й се удари в стената на суспенсора, сякаш искаше да го стигне. Хиацинт я пое и я леко я стисна. С другата вдигна шишенцето и разви капачето.

— Трябва да изпиеш това.

Уинтър смътно помнеше как Хиацинт й помогна да се изправи и изсипа в устата й някаква безвкусна течност. Трудно й беше да преглътне, но тя стисна ръката му и накара мускулите на гърлото си да реагират. Всичко наоколо миришеше на химикали, кожата й беше мазна, а тя седеше върху слузест гел.

Къде се намираше? Помнеше реголитните пещери, чародеите и Скарлет. Помнеше хората и дърветата. Помнеше прегърбената старица и кутията с бонбони.

— Принцесо? Как се чувстваш?

Тя се облегна на ръката на Хиацинт.

— Гладна.

— Добре. Ще ти донесем нещо за ядене. — Странно беше да го види тъй загрижен. Обикновено чувствата му бяха неразгадаеми. Той погледна встрани и попита: — Какво показва?

Уинтър проследи погледа му и видя възрастен мъж, който държеше портскрийн.

— Показанията се нормализират, но още е рано да се каже дали това е от събуждането, или от лекарството.

Изведнъж я осени мисълта, като разбъркан пъзел, който се подреждаше, че стоят навън и са заобиколени от хора. Уинтър наклони глава и една мокра къдрица се плъзна по рамото й. Ето я енергичната Скарлет, войниците вълци, които не ги бяха изяли, купища непознати, всички изпълнени с любопитство, тревога, надежда.

А ето я и братовчедка й с лъскавата метална ръка.

— Здравейте, приятели — прошепна тя неопределено към всички.

Скарлет първа й се усмихна.

— Добре дошла отново, куку.

— Колко време трябва да мине, преди да знаем със сигурност, че е подействало? — попита Хиацинт.

Лекарят прекара портскрийна над ръката на Уинтър. Тя проследи апарата, който, изглежда, сканираше обрива върху кожата й.

— Скоро.

Уинтър облиза изсъхналите си устни и повдигна ръка към изкуствената дневна светлина. Изкуствена, но не задълго. Слънчевите лъчи вече се показваха на хоризонта. Скоро слънцето щеше да изгрее над тях.

Петната от обрива бяха избили на гъсто по кожата й, тук-там едни върху други, а доста бяха на път да се пукнат. Беше грозно, гротескно.

Ако дробовете й бяха здрави, сигурно щеше да се разсмее.

За първи път в живота й никой не можеше да каже, че е красива.

Погледът й се спря върху едно петно колкото палеца й точно между китката и основата на дланта й. Раздвижи се. Пораснаха му крачка и то плъзна по ръката й, заобикаляйки другите петна като на слалом. Голям паяк, който се пъплеше по ръката й.

— Уинтър!

Тя подскочи. Скарлет се беше приближила до суспенсора, скръстила ръце на гърдите си. Имаше тъмни петна, но не толкова много, макар че на светлата й кожа те изпъкваха по-ярко.

— Лекарят ти зададе въпрос.

— Недей да я притесняваш! — обади се Хиацинт.

— А ти недей да я глезиш! — скастри го Скарлет.

Уинтър хвърли поглед да се увери, че немирното петънце се е върнало на китката й, а сетне погледна лекаря.

— Извинявам се, Ваше Величество, но трябва да ви взема кръв.

Тя кимна и с интерес загледа как мъжът заби иглата в ръката й и изтегли малко кръв. Фабриката й бе работила усилено, докато тя спеше.

Лекарят изсипа кръвта в специален отвор в портскрийна си.

— О, изпийте и това — рече той и посочи картонена чаша с оранжева течност. — Ще ви помогне за гърлото.

Хиацинт поиска да държи чашата, но тя я взе.

— Усещам, че си възвръщам силите — прошепна.

Но той не се успокои.

— Отлично — рече лекарят. — Патогенните клетки са неутрализирани. Имунната ви система се възстановява с удивителна бързина. — Той се усмихна. — Лекарството действа. Ще се почувствате по-добре след… ами час-два, струва ми се, макар че ще трябва да минат няколко дни, докато отново дойдете на себе си.

— О, не се бойте — рече Уинтър със слаб глас. — Аз никога не съм напълно на себе си. — Тя вдигна ръка. — Завинаги ли ще си остана леопард?

— С времето петната ще се скрият.

— Ще останат ли белези?

Лекарят се поколеба.

— Не знам.

— И да останат, какво толкова — обади се Скарлет. — Важното е, че си жива и здрава.

— Няма да ми е мъчно и да останат. — Тя прекара пръст по подутините. Колко чуждо й беше това. Колко несъвършено. Но тя можеше да свикне с несъвършенството.

— Това е доказателство — каза Синдер, която се появи до Хиацинт. — Лекарството действа. Трябват ми двама доброволци, които да ми помогнат с раздаването. Всеки, който има обрив да се нареди на опашка ей там. Хората с посинели нокти да минат най-отпред. Не тичайте и помогнете на онези, които не могат да вървят сами. Хайде, залавяйте се за работа. — Тя плесна с ръце и всички се разтичаха покорно.

С отсъстващ поглед, сякаш не си даваше сметка какво прави, Хиацинт махна част от лепкавия гел от косата на Уинтър. А тя дръпна къдрица от русата му коса.

— Ти истински ли си?

Той се усмихна.

— Истински ли изглеждам?

Тя поклати глава.

— Никога. — Тя хвърли поглед към тълпата. — Селена вдигна ли вече своята революция?

— Още не. Коронацията е тази вечер. Но ние… — Той замълча. — Нещата вече се задействат.

Разочарована, Уинтър захапа устната си. Нищо още не беше станало. Още не бяха победили.

— Има ли къде да отидем, за да махнем това нещо от нея?

— В болницата има два коридора с баня във всеки — отвърна лекарят.

Хиацинт я взе на ръце и пое навън. Тя пъхна глава под брадичката му и целият го омаза в лепкавата течност. Беше хубаво пак да са заедно, поне за миг.

Той намери банята, в която имаше тоалетна, голяма мивка и плитка вана. Спря се на вратата и недоволно се огледа.

— Имаш синина на лицето. — Тя докосна с пръст мястото. — Бил ли си се?

— Трън ме удари. — Той сви устни. — Но май си го заслужих.

— Така изглеждаш много силен. Никой никога не би се досетил, че всъщност си мек като памук.

Той изсумтя и я погледна в очите. Изведнъж тя почувства туптенето на сърцето му, но се колебаеше дали е неговото или нейното. Изведнъж изпита свян.

Последния път бе целунала Хиацинт. Беше му признала, че го обича.

Изчерви се. Изгуби дързостта си и погледна встрани.

— Остави ме във ваната. Достатъчно силна съм, за да се измия сама.

Той я остави неохотно на ръба на металната вана и започна да наглася душа и пусна водата, която миришеше на сяра. Когато стана достатъчно топла, той претърси шкафа и откри шише течен сапун. Остави го така, че да й бъде подръка.

Уинтър приглади косата си и свали цяла шепа гел с миризма на химикали.

— Ти не виждаш петната от чумата, като ме погледнеш.

Хиацинт опита водата с пръсти и пак нагласи душа. Задържа Уинтър, докато се извърти и прехвърли краката си във водата.

— А нима съм виждал болестта, като те погледна?

Той говореше за лунната болест, не за изкуствено създадената чума. Болестта в главата й, която беше оставила своите белези.

Белези, белези. Колко много белези имаше вече. Дали да се гордее с тях?

— Как е? — На Уинтър й трябваше малко време, за да разбере, че я пита за водата. Тя огледа олющеното, потъмняло дъно на ваната и пяната.

— С дрехите ли да се къпя?

— Да. Няма да те оставя сама.

— Защото не искаш да се отделиш от мен? — Тя запърха с мигли, но шеговитото й изражение бързо изчезна. — О, защото мислиш, че ще получа видение и ще се удавя.

— Не може ли и двете? Хайде, пъхни се вътре.

Тя го хвана за врата, а той я потопи в топлата вода, която пареше разранената й кожа. На повърхността се появи мазен слой.

— Ще взема кърпа…

Той спря, защото тя не го пусна. Беше коленичил от другата страна на ваната, с ръце, потопени във водата до лактите.

— Хиацинт. Съжалявам, че вече не съм красива.

Той вдигна вежди и сякаш всеки миг щеше да се разсмее.

— Говоря сериозно. — Стомахът й се сви от тъга. — И съжалявам, че през цялото време все се тревожиш за мен.

Вече не се усмихваше.

— Обичам да се тревожа за теб. Така има за какво да мисля по време на дългите, отегчителни смени в двореца. — Той сведе брадичката й надолу и я целуна по главата. Тя отпусна ръце.

Той се изправи и се зае да търси още кърпи, създавайки впечатление у нея, че е сама.

— Ще останеш ли на служба в двореца, когато Селена стане кралица?

— Не знам — отвърна Хиацинт й хвърли още една кърпа. — Но докато ти си принцеса, която се нуждае от закрила, няма да се отървеш от мен.

В шкафа стана топло. Единият крак на Крес изтръпна от лошото кръвообращение и тя едва успя да помръдне. Не че искаше. Колкото и да й беше неудобно тук, поне беше в безопасност, а и смяташе, че ако мръдне, някой ще я застреля.

Разбира се, Крес не можеше да остане тук завинаги, пък и времето нямаше да спре, за да може да си възвърне куража. Избърса носа си с пеперуденото крило и открехна вратата.

Лампата в коридора я заслепи и тя се дръпна назад, скривайки очите си с ръка. Беше напълно изтощена, когато се измъкна от шкафа, и се огледа.

Петно от кръв привлече погледа й недалеч от мястото, където се криеше. Трън! Тя замръзна на място и се опита да прогони гледката от съзнанието си, преди да я парализира напълно.

Крес раздвижи крака си и бавно се изправи. Ослуша се, но чу единствено далечния шум на машини и бученето на отоплителната и водопроводната система в стените.

Провери дали чипът е в пазвата й, сетне вдигна пистолета. Антените пак бяха паднали и тя ги остави в шкафа.

Стомахът й се бе свил, сърцето й беше разбито, но тя успя да стигне до коридора, за който Трън й беше казал. На ъгъла спря, подаде глава и отново се скри с разтуптяно сърце.

Там имаше страж.

Трябваше да го очаква. Дали всички асансьори бяха под охрана? Ами стълбищата?

Отчаяние се промъкна в бездруго обърканите й мисли. Търсеха я, а без Трън тя беше уязвима и нямаше план.

Нищо нямаше да излезе. Сама нямаше да може да се справи. Щяха да я заловят, да я хвърлят в затвора, да я убият. И Трън щяха да убият, Синдер нямаше да успее и те всички…

Крес притисна юмруци в очите си и след малко усети как страхът отминава.

Дръж се храбро, беше й казал Трън.

И тя трябваше да се държи храбро.

Сдържайки дъха си от страх да не я чуят, тя се опита да измисли друг начин да стигне до четвъртия етаж.

Тогава чу приближаването на стъпки. Скри се зад една статуя без ръка и се сви на кълбо.

Дръж се храбро.

Трябваше да се съсредоточи. Да помисли.

Коронацията щеше да започне скоро. Значи трябваше да стигне в контролния център, преди да приключи.

Когато стражът отмина и Крес се увери, че няма да й прилошее, вдигна глава и надникна иззад статуята. Коридорът не беше широк, но бе натъпкан с какви ли не вещи — шкафове, картини, навити килими, кофи.

Тогава й хрумна идея. Тя се опря на стената, стана и се отдалечи от статуята. После се засили и я блъсна с все сила.

Подхлъзна се и падна на коляно. Стисна зъби, за да не изохка. Статуята се заклати. Назад. Напред. Назад…

Крес вдигна ръце, статуята се наклони към нея, удари я по бедрото и се разби на пода. Тя захапа юмрука си, за да не извика, но бързо закуцука към асансьора и се скри зад куп навити килими.

Не след дълго стражът се стрелна край скривалището й.

Крес преглътна болката в коляното и бедрото си и се измъкна иззад килимите. Хукна към изоставените асансьори. Застигна я вик от изненада. Тя се блъсна в стената и натисна бутона за повикване. Вратите се плъзнаха встрани.

Качи се.

— Врати, затворете се! — и вратите се затвориха.

Проехтя изстрел. Крес изпищя. Куршумът се заби в стената зад нея. Друг рикошира във вратите точно преди да се затворят.

Тя се подпря на стената и изстена. Кракът я болеше и сигурно щеше да посинее.

Асансьорът започна да се изкачва и след миг си даде сметка, че не е избрала етажа. Но и без това стражът долу щеше да следи къде ще слезе.

Трябваше да действа обмислено. Да мисли като престъпник.

Крес се опита да се подготви за онова, което щеше да я посрещне, когато вратите се отвореха. Още безкрайни коридори, още места, на които да се крие.

Затвори очи и си представи картата на двореца, която бе разучила в къщата. В средата се намираше тронната зала, чиято тераса се издаваше над езерото. Останалите неща постепенно дойдоха на мястото си. Частните покои на чародеите и двора. Банкетната зала. Залите за развлечения и стаите на администрацията. Музикалният салон. Библиотеката.

И контролният център на кралицата, включително апаратните, в които се записваха пропагандните послания — удобно и безопасно.

Асансьорът спря на третия етаж. Разтреперана, Крес скри пистолета в гънките на полата си. Вратите се отвориха.

Тълпа непознати стоеше насреща й. Крес извика. Едва се сдържа да не побегне, мозъкът й пищеше да се скрие, но нямаше къде. Мъжете и жените я изгледаха с погнуса и подозрение. Тези, които бяха най-близо до асансьора, се поколебаха дали да не изчакат другия. Но в този миг някой изрече нещо неясно, влезе и останалите го последваха.

Крес се дръпна до стената, но въпреки че асансьорът беше претъпкан, всички гледаха да стоят по-настрана от нея.

Тревогата й започна да отминава. Тези хора не бяха лунитяни. Бяха гости от Земята и ако се съдеше по официалното им облекло, отиваха на коронацията.

Последното нещо, което Крес искаше, бе тълпата да я повлече към церемонията.

Вратите започнаха да се затварят и Крес се покашля.

— Извинете, но искам да сляза тук.

Тя се провря между хората и смачканата й пола се закачи тук-там за изящните рокли и костюми. Мнозина й хвърлиха свъсени погледи, но все пак с удоволствие й сториха път.

Защото си мислеха, че е лунитяка. Истинска лунитянка, която може да ги манипулира.

— Благодаря ви — измърмори Крес на човека, който попречи на вратите да се затворят. Тя се изниза навън с разтуптяно сърце.

Още един красив коридор. Още прекрасни гледки. Пиедестали със статуи и изрисувани вази над тях.

Крес жадуваше за семплата обстановка на „Рампион“.

Тя се притаи до стената и почака, докато асансьорът замина, а сетне повика друг. Трябваше да се качи още един етаж нагоре. Трябваше да намери стълбището или да се върне обратно в коридорите на прислугата. Смяташе, че тук е прекалено открита. Всеки можеше да я види.

Звънът оповести пристигането на другия асансьор и, уплашена, Крес бързо се скри. Вратите се отвориха, отвътре се чу смях, а тя затаи дъх, докато се затворят.

Отляво се чуха гласове и Крес тръгна надясно. Подмина няколко черни врати, които ярко контрастираха с белите стени. Върху всяка имаше име и държава, изписани със златни букви. Молина, представител на Аржентина, Американска република. Варгас, президент на Американската република. Бромстад, министър-председател на Европейската федерация. Юзбек, представител на Южната руска провинция, Европейска федерация.

Отвори се врата и излезе жена със сиворуса коса и синя, дълга до пода рокля — Робин Глайб, говорител на австралийския парламент. Когато Крес работеше за Левана, часове наред трябваше да слуша речите на Глайб за търговските споразумения и трудовите спорове. Времето в тези часове се нижеше много бавно.

Глайб се спря, изненадана, че вижда Крес. Крес скри пистолета зад гърба си.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя и изгледа момичето с присвити, строги очи.

Естествено, Крес налетя на единствения земен дипломат, който не би се уплашил от едно хитро лунитянче, промъкващо се тайно в крилото, където беше нейният кабинет.

— Не — рече Крес и изви глава извинително. — Уплашихте ме, това е всичко. — Тя мина покрай жената със сведен поглед.

— Ти какво търсиш тук?

Крес хвърли колеблив поглед назад.

— Моля?

— Нейно Величество ни гарантира, че по време на престоя ни никой няма да ни досажда. Върви си.

— О, аз… трябва да доставя едно съобщение. Няма да се бавя. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Крес тръгна заднешком, но жената свъси изрисуваните си вежди, пристъпи напред и протегна ръка.

— За кого е съобщението? Аз ще се погрижа човекът да го получи.

Крес се вторачи в разтворената, нежна, набраздена длан.

— Ами… то е конфиденциално.

Жената стисна устни.

— Боя се, че ако веднага не си тръгнеш, ще повикам стражите, за да потвърдят твърдението ти. Обещаха ни спокойствие и аз не…

— Крес?

Сърцето й подскочи.

Каи.

Той стоеше насреща й и примигваше, сякаш му се струваше, че това е някакъв номер.

От облекчение Крес чак залитна и трябваше да се подпре на стената.

— Каи! — Макар и треперейки, побърза да се поправи. — Извинете, императоре… Ваше Величество — и смутено се поклони.

С вдигнати вежди Каи се обърна към жената:

— Глайб-дарен, вие още ли не сте слезли долу?

— Тъкмо тръгвах — отвърна тя и макар че Крес не я погледна в очите, долови недоверието й. — Но видях това момиче… както знаете, кралицата ни гарантира, че на този етаж никой няма да ни обезпокоява и според мен тя не бива…

— Всичко е наред — рече Каи. — Познавам момичето. Аз ще се погрижа.

Крес се бе втренчила в пода и слушаше шумоленето на тафтената рокля на Глайб.

— При цялото ми уважение, Ваше Величество, как бих могла да бъда сигурна, че тя не ви манипулира, за да вземете нейната страна?

— При цялото ми уважение — уморено отвърна Каи, — ако момичето искаше да манипулира някого, защо просто не ви накара да я оставите на мира?

Крес прехапа устни. Мигът се проточи. Най-сетне жената се поклони.

— Разбира се, вие знаете най-добре. Поздравления за предстоящата коронация.

И обувките на жената зачаткаха към асансьорите. Когато изчезна от поглед, Крес почака цели три секунди, сетне се хвърли в обятията на Каи и зарида.

Каи залитна стъписан, но я прегърна и я остави да се наплаче върху фината му копринена риза.

Съветникът му тихо възкликна и Крес с радост усети, че взема пистолета от ръката й.

— Успокой се. — Каи я погали по главата. — Всичко е наред.

Тя поклати глава.

— Заловиха Трън. Простреляха го и го заловиха, а аз не знам дали е жив и не знам… не знам какво ще правят с него.

Крес се предаде и отново се разрида неудържимо. После лека-полека се успокои. Вдигна глава и изтри пламналото си лице.

— Съжалявам. — Подсмръкна. — Съжалявам. Просто… наистина се радвам да те видя.

— Няма нищо — мило рече Каи и отдръпна Крес, за да види лицето й. — Започни от началото. Какво правиш тук?

Тя се опита да овладее бушуващите си чувства, но тогава съзря мокрото петно, което бе оставила на ризата на Каи.

— О, спатийо! Съжалявам. — И взе да го трие.

Каи я разтърси нежно.

— Всичко е наред, Крес. Погледни ме.

Крес го погледна и пак изтри очите си. Въпреки мокрото петно от сълзите й Каи беше много елегантен с кремавата си копринена туника, препасана със златен пояс в цветовете на флага на Източната република: морско зелено, синьо-зелено и оранжево като при залез-слънце. Ако поясът му беше червен, дрехите му щяха да бъдат точно копие на онези, с които беше облечен, когато със Синдер и приятелите й го отвлякоха.

Но не. Той беше женен мъж. Съпруг на кралица Левана, на път да бъде коронясан за крал на Луната.

Тя хвърли поглед встрани. Кралският съветник Кон Торин носеше черен смокинг и под привидното му хладнокръвие, Крес долови безпокойство. Той стискаше дръжката на пистолета с два пръста и точно като Крес сякаш нямаше търпение да се отърве от него.

— Крес? — повика я Каи.

Тя облиза устни.

— С Трън трябваше да се вмъкнем в контролния център, но го заловиха. Казаха, че ще го затворят в някаква килия. Аз се измъкнах, но сега…

— Защо сте искали да отидете в контролни център?

— За да пуснем записа на Синдер. На него се вижда кралицата… о! Ти може би не знаеш, че Синдер е жива!

За миг Каи застина, сетне отпусна глава назад и въздъхна. Погледна Кон Торин и очите му заискриха с нова светлина, ала съветникът му го наблюдаваше все тъй неспокойно.

— Синдер е жива — повтори Каи на себе си. — Къде е?

— С Ико и Хиацинт, и… дълга история. — Крес присви очи и усети как времето я притиска. И заговори по-бързо. — Хиацинт искаше да види дали ще успее да намери лекарството за летумозис и да го раздаде във външните сектори, защото много хора там са болни, включително принцеса Уинтър и Скарлет. О, Левана залови Вълка, но не знаем къде е, а сега хванаха и Трън… — Крес скри лице в ръцете си. Той я погали, но въпреки жеста на съчувствие тя усети, че мислите му са другаде.

Кон Торин се покашля. Подсмърчайки, Крес се озърна и видя, че й подава кърпичка отдалеч, сякаш се боеше, че ако приближи, тя ще заридае и на неговото рамо.

Крес пое кърпичката и издуха носа си.

— Благодаря ви.

— Какво трябва да се направи?

Тя погледна Каи.

— Да спасим Трън — рече, без да се замисля. Но после си спомни последните му думи. Дръж се храбро. Преглътна. — Не, трябва да стигна до контролния център и да пусна записа по системата за излъчване на Левана. Синдер разчита на него.

Каи прекара ръка през косата си и с един-единствен жест се превърна от спретнат император в загрижен младеж. Крес трепна. Виждаше нерешителността му. От една страна, отчаяно искаше да помогне, от друга, мислеше за кашата, в която щеше да забърка страната си.

Времето им изтичаше.

— Ваше Величество.

Каи кимна на съветника си.

— Знам. Ако скоро не сляза, ще пратят отряд да ме търси. Но трябва да помисля за… за минутка.

— Какво има да мислите? Попитахте това момиче какво й трябва и тя ви отговори кратко и ясно. Всички знаем, че ще й помогнете, затова няма защо да губим време да претегляте плюсовете и минусите на решението си.

Крес се заигра с ръкавиците си. Строг и същевременно мил, съветникът й подаде пистолета с дръжката напред.

Тя потрепери.

— Може да го задържите, ако искате.

— Не искам. Нито искам да участвам в неща, в които може и да поискам да участвам.

Примирена Крес въздъхна и взе пистолета. Чудеше се къде да го пъхне, но така и не намери място по дрехите си.

— Ето, заповядай. — Торин свали сакото си и й го подаде. Крес се поколеба, чувайки гласа на Ико — тези дрехи изобщо не си подхождат! — сетне отпъди гласа и остави съветника да й помогне да го облече. Сакото й беше голямо, но с него се чувстваше по-спокойна.

— Благодаря ви! — И с огромно облекчение пъхна пистолета във вътрешния джоб.

— След две минути Негово Величество трябва да се яви в голямата зала — рече Торин и погледна към смутения Каи. — Ще се опитам да отвлека вниманието им поне за петнадесет минути.

Двамата се втурнаха по пустите коридори с гръмки, отсечени стъпки. Крес се опитваше да не изостава, но Каи трябваше да забави крачка.

— Ще пробваме да минем без пистолета — рече той, сякаш досега само това бяха обсъждали, въпреки че, откакто се разделиха с Торин, не бяха продумали. — Ще разчитаме на дипломацията. Или поне… на потайността. Ако можем.

— Добре — съгласи се бързо Крес. — Но все пак ми се струва, че няма да те пуснат да влезеш ей така в контролния център и да ползваш компютрите им само защото си император и си на път да станеш техен крал.

На всички врати, покрай които минаваха, имаше различни изображения, изсечени в дървото, и бяха заобиколена от руните на отдавна изчезнал език. Красива жена, която държи дългоух заек. Мъж с глава на сокол и полумесец, закрепен на главата му. Младо момиче с мантия от лисича кожа и копие в ръка. Това бяха символи на Луната и на нейната значимост за земните култури, но повечето бяха изчезнали и забравени. Дори Каи не разбираше значението им.

Тръгнаха по друг коридор и минаха по стъклен мост. Под краката им течеше сребрист ручей.

— Права си, но ми се струва, че все ще мога да те вкарам. — Той се поколеба, сетне добави: — Крес, аз няма да мога да остана. Ако се забавя твърде много, Левана ще заподозре нещо, а точно сега не бива да го допускаме. Нали ме разбираш?

— Разбирам — прошепна тя, макар че коридорите бяха пусти — всички гости, стражи и слуги чакаха началото на коронацията. — Подозирам, че на вратата ще има код. Планът ни беше да разбия кода, но портскрийнът остана у Трън…

Каи откопча от колана си своя портскрийн.

— Моят ще свърши ли работа?

Тя зяпна.

— Ама… на теб няма ли да ти трябва?

— Не колкото на теб. И бездруго нямаше да мога да го взема на церемонията. Забранено е да се внасят записващи устройства. — Той завъртя очи и й подаде порта. Почти беше свикнал да живее без него, след като Левана му го конфискува и сякаш го остави без една ръка.

Освен това донякъде ликуваше от мисълта, че помага за саботирането на кралицата.

— Откъде знаеш накъде да вървим? — Крес мушна порта в джоба на сакото.

Каи погледна, навъсен:

— Имах голямото удоволствие да участвам в един от пропагандните й записи преди време.

Когато наближиха крилото от другата страна на езерото срещу голямата зала, където — о! — преди шест минути трябваше да започне коронацията, Каи вдигна ръка и двамата спряха.

— Почакай ме тук — прошепна той, долепил пръст до устните си.

Крес застана до стената. Изглеждаше тъй дребна, уплашена и смешна с бухналата си оранжева поличка, че някакъв рицарски инстинкт у него му подсказа да не я оставя сама точно тук. Но той го потисна и си напомни, че Крес е и момичето гений, което съвсем само бе обезвредило системата за сигурност в двореца Ню Бейждин.

Каи изпъна пояса си и зави зад ъгъла. Крилото беше изолирано и доколкото той знаеше само една врата водеше към него. Както и очакваше, пред нея на пост мълчаливо стоеше страж. Същият, помисли си Каи, който беше тук, когато Левана го доведе тук.

Щом видя Каи по бяла копринена туника, стражът сви очи.

— Това крило е затворено за посетители — произнесе той отегчен.

— Аз не съм посетител. — Каи мушна ръце в джобовете си, като се опитваше да си придаде сговорчив и същевременно нетърпящ възражения вид. — Доколкото разбрах, в това крило се съхраняват кралските накити за коронацията, нали?

Стражът го изгледа подозрително.

— Изпратиха ме да взема Брошката на… вечната светлина. А вече закъснявам.

— Знам, че сте свикнали да ви се подчиняват на Земята, Ваше Императорско Величество, но няма да ви пусна без официален документ от кралицата.

— Разбирам, и с радост бих се сдобил с такъв документ, ако Нейно Величество не ме чакаше в отсрещното крило на двореца, облечена официално за коронацията, помазана със свещените масла от Източната република, които трябва да я пречистят, преди да бъде коронясана за императрица на моята страна. Тъй че в момента тя е малко заета, а аз трябва да намеря брошката, за да не забавим още повече церемонията.

— Вие за глупак ли ме смятате?

— Всъщност започвам да си мисля точно това. Само глупак би забавил коронацията на Нейно Величество. Може би искаш да се върна при нея и да й обясня, че не можем да продължим заради твоя инат?

— Никога не съм чувал за Брошка на вечната светлина.

— Може би. Тя е направена специално, за да символизира съюза между Луната и Земята, и още преди повече от век е била подарена на един от великите предци на кралицата. За зла участ, както сам знаеш, тогава съюз не е имало, тъй че брошката не е била необходима. До тази вечер. А онзи, който е трябвало да приготви кралските вещи, е забравил да я вземе.

— И са изпратили точно вас да я вземете? Не трябва ли и вие да се помажете с благовонни масла?

Каи въздъхна и се осмели да се приближи до стража.

— За беда, аз съм единственият човек на малката Луна, който знае как изглежда брошката. До края на нощта ще бъда твой крал и ако утре сутринта все още искаш да имаш работа, най-добре ме пусни да вляза.

Стражът стисна зъби. Но не мръдна от мястото си.

Каи вдигна ръце във въздуха.

— Звезди небесни, не те карам да отвориш вратата, да затвориш очи и да преброиш до десет. Ясно е, че ще дойдеш с мен, за да си сигурен, че нищо няма да открадна. Но времето напредва. Вече съм закъснял с десет минути. Може би искаш да пратиш съобщение на Нейно Величество да й обясниш забавянето?

Стражът изпухтя, отстъпи назад и дръпна вратата.

— Добре. Но ако пипнете нещо друго, освен тази брошката, ще ви отрежа ръцете.

— Добре. — Каи завъртя очи по начин, който, както се надяваше, показваше, че е съвсем спокоен, и няма от какво да се бои, и последва стража. Подземието, където се съхраняваха скъпоценностите на короната, беше веднага вляво зад огромна врата.

Каи отмести поглед, докато стражът въвеждаше кода и сканираше отпечатъците от пръстите си.

Вратата се отвори. Беше дебела като черепа на стража.

Подземието беше облицовано с кадифе, прожектори осветяваха празните пиедестали. Повечето корони, златни кълба с кръстове и скиптрите, които обикновено се пазеха тук, вече бяха отнесени в голямата зала.

Но бяха останали доста неща.

Каи си пое дълбоко дъх и тръгна из подземието. Оглеждаше всеки пръстен, ножница, диадема и всички скъпоценности, които лунните владетели бяха събрала през вековете и които се използваха при различни церемонии. Повечето бяха подарък от Земята. Знак на добра воля, преди да скъса отношенията си с Луната.

Той чу тихи стъпки пред вратата, но не посмя да погледне.

— Ето това е! — викна с гръб към стража. Сърцето му едва не изхвръкна, докато си представяше как Крес притичва покрай вратата. Измъкна от джоба си медальона, който Ико му бе подарила на борда на „Рампион“ преди, както му се струваше, цяла вечност. Потърка с пръст потъмнелия надпис. 86-и космически отряд, Американска република. — Намерих я. — Той вдигна медальона така, че стражът да не може да види добре какво държи. Крес беше минала и Каи рече с непресторено облекчение: — Ех! Браво на нас! Коронацията нямаше да мине без брошката. Нейно Величество ще се зарадва. Ще се опитам да ти издействам повишение. — Той потупа мъжа по ръката. — Е, това беше. Благодаря ти за помощта. Най-добре да се връщам вече.

Стражът изсумтя недоверчиво, но това вече нямаше значение.

Когато двамата излязоха в коридора, Крес вече беше изчезнала.

Когато Уинтър изми мазния гел от косата си, Хиацинт беше излязъл отново навън. Тя се преоблече със сухите дрехи, които й донесоха.

Не можеше да спре да се усмихва. Хиацинт се бе завърнал жив и здрав.

Но в същото време сърцето й кървеше. Днес мнозина щяха да загинат.

Прегледа ръцете си. Обривът вече намаляваше. Някои от петната не бяха толкова тъмни и все още имаше по ноктите.

Когато излезе от банята, тя видя, че болницата е претъпкана с народ — единственият лекар и няколко граждани се грижеха за пациентите, които не можеха сами да се наредят на опашка за лекарството. Разбра за седем смъртни случая. За краткото време, откакто Левана я зарази, седем човека бяха намерили смъртта си.

Още много хора щяха да умрат, ако Хиацинт и Синдер не бяха пристигнали. Седем смъртни случая. Седем души, които можеха да бъдат спасени в суспенсора, ако не й го бяха отстъпили.

Уинтър мина бавно покрай пациентите, усмихна се на едни, други стисна окуражително за рамото. Накрая излезе навън и стъпи на малката каменна площадка.

Мощен вик на радост се надигна под купола и я посрещна.

Уинтър не можа да помръдне, после се дръпна под навеса на сградата. Тълпата ревеше, размахвайки импровизираните си оръжия. Войниците започнаха да вият. Уинтър ги зяпна и се почуди дали и тя да не почне да вика. Или да вие. А може би очакваха да изнесе кратка реч, при все че гърлото й още беше пресъхнало, а умът й — размътен.

До нея изникна Скарлет и размаха ръце, за да успокои множеството. Изглеждаше доволна, но и ядосана. Следите от чумата — синьо-червени петна още се виждаха по светлата й кожа. Макар че тук-там мехурите не бяха изчезнали, болестта при Скарлет не се бе развила тъй бързо, както при Уинтър и седмината мъртъвци. Беше късметлийка.

— Какво става? — попита Уинтър.

— Синдер и алфите обсъждат тактиката ни — обясни Скарлет. — Коронацията ще започне всеки миг. Хората стават неспокойни. Освен това всички те обичат, каква изненада, нали, и чакат да видят с очите си, че си добре.

Уинтър се осмели да се усмихне и хората викнаха отново. Някой подсвирна, а един войник нададе вой.

Принцесата зърна с крайчеца на окото си Хиацинт, който се беше подпрял на стената на болницата и я наблюдаваше с многозначителна усмивка.

— Още не са започнали да пишат песни в твоя чест, но това е само въпрос на време.

— Крес е успяла! — извика Синдер и хукна през навалицата, следвана от войници. Хората се отдръпнаха да я пропуснат. — Бариерите във влаковите тунели са свалени! Вече няма какво да ни спре да влезем в Артемизия. Няма какво да ни спре да поискаме Левана да бъде дадена на съд!

Отново радостни възгласи отекнаха в купола.

Уинтър хвърли поглед на тълпата. Сърцето й щеше да се пръсне. Хората гледаха Синдер с възхищение и с ясни очи, в които проблясваше крехка надежда. Принцесата никога не беше виждала надежда в очите на лунитяните. Лицата им винаги бяха мрачни, изпълнени със страх и неувереност. Или още по-зле — бяха замаяни от любов и преклонение пред мащехата й. Любов, която бяха принудени да изпитват против волята си и която само напомняше, че не бяха свободни даже в сърцата и умовете си.

Сега беше различно. Хората не бяха заслепени от обаянието на Синдер, нито принудени да я припознаят като тяхна законна кралица. Те я виждаха такава, каквото беше в действителност.

— Алфа Стром, картата — рече Синдер и, развълнувана, махна с ръка.

Стром й подаде холографа, Синдер извади изображение, което всички да видят, и очерта пътя им към столицата.

— Ще се разделим на две групи, за да се придвижим по-бързо през тунелите — рече тя и посочи двата маршрута. — Когато стигнем до АР-4 и АР-6, ще се разделим пак така, че да влезем едновременно през всичките осем входа към града. Ще ни трябват доброволци, които да привличат бунтовници от всеки сектор, покрай който минаваме. А също да набавят оръжия и храна, а после да продължат напред. Помнете, животът ни зависи от многочислеността. Левана неслучайно държи секторите разделени. Тя знае, че е безсилна, ако се обединим, а ние точно това ще направим!

Тълпата нададе рев, но Синдер — с разширени, възбудени очи, вече се бе обърнала.

Уинтър изправи гръб и за първи път усети гордост, че стои пред кралицата си.

— Имаме доказателства, че поне още осемдесет и седем сектора са на наша страна, а аз имам основания да вярвам, че броят им расте. След като тунелите не работят, най-добрият начин да разпространим новината и да съберем повече хора за похода към Артемизия е спийдърът. Хиацинт, направих списък на секторите, които вече са се разбунтували и разполагат с оръжие. Искам да отидеш там, а също и до съседните на Артемизия, тъй като те са най-близо и хората най-бързо ще пристигнат. Иди в колкото може повече сектори през следващите два часа, после ще се срещнем в тунелите под АР-4 в…

— Не.

Синдер примигна. Понечи да отговори, но не можа.

— Моля?

— Няма да оставя Уинтър.

Уинтър усети как я полазват тръпки. Хиацинт дори не я погледна.

С все тъй отворена уста, Синдер отправи взор към Уинтър, после към Скарлет, сетне пак към Хиацинт. Затвори уста, намръщи се и се обърна отново към Скарлет.

— Ти можеш ли да управляваш спийдъра?

— Та аз никога не съм виждала такова нещо. Прилича ли на кораб?

Синдер отправи изпепеляващият поглед към Хиацинт.

— Нуждая се от теб. Имам ти вяра и…

— Казах не.

Тя поклати глава невярващо. Сетне се ядоса.

— Ти какво мислиш, че ще се случи с Уинтър и с всеки един от нас, ако изгубим?

Хиацинт скръсти ръце, готов да откаже, но тогава Уинтър сложи ръка на рамото му.

— Аз ще отида с него — рече тя весело, тъй че думите й да разсеят напрежението.

Но не сполучи. Хиацинт обърна гневния си поглед към нея.

— Не, ти ще останеш тук и ще се възстановиш напълно. Та ти едва не умря! Левана има достатъчно възможности да те убие. Няма да припарваш до Артемизия.

Уинтър го погледна в очите и усети как в нея се надига същата решимост, която я изпълни, когато се зае да намери войниците на мащехата си и да ги привлече на своя страна.

— Аз не мога да се бия, но от мен също има полза. Ще дойда с теб, ще разговарям с хората. Те ще ме чуят.

— Принцесо, не сме длъжни да…

— Вече взех решението си. Аз също имам какво да губя — точно като тях.

— Уинтър говори разумно — обади се Синдер.

— Учудващо — добави Скарлет.

Хиацинт дръпна Уинтър настрани.

— Виж — прошепна той и я улови за лактите. Мазолите по ръцете му се усещаха много по-отчетливо отпреди. Сърцето й се разтуптя лудешки от неочакваната близост. — Ако искаш да свърша тази работа за Синдер, аз ще я свърша. Заради теб. Но няма, не мога пак да те загубя.

Уинтър се усмихна и допря длани до лицето му.

— Най-сигурното място на света е до теб.

Той стисна зъби. Тя виждаше вътрешната му борба, но беше непреклонна.

— Откакто се помня, живея в страх — продължи Уинтър. — Ако това е единственият ми шанс да се изправя срещу нея, ще рискувам. Не искам да се крия. Не искам да се страхувам. И искам никога повече да не се разделяме.

Раменете му се отпуснаха — първият знак, че тя беше спечелила. Но Хиацинт вдигна пръст.

— Добре. Ще тръгнем заедно. Но няма да докосваш оръжие, ясно ли е?

— Че какво да правя с него?

— Именно.

— Хиацинт, Уинтър. — Синдер потропваше с крак, а очите й хвърляха мълнии от нетърпение. — Нямаме много време…

Сякаш самото небе слушаше. Куполът над тях потъмня и трите огромни екрана светнаха на черния фон.

— Лунитяни — обади се женски глас, — моля ви вижте внимателно това излъчване на живо от Артемизия. То е задължително за всички. Започва коронацията.

Устните на Уинтър се разтегнаха в злорада усмивка. Тя се дръпна от Хиацинт, обърна се към хората и вдигна ръце.

— Лунитяни — извика тя, имитирайки говорителката и отвличайки вниманието на хората от купола, — моля ви, вижте внимателно истинската наследница на лунния трон, принцеса Селена, на живо от вашия сектор. — Очите й грееха, когато с широк жест посочи Синдер. — Започва революцията. Нашата революция!

Каи тичаше по коридора и се радваше, че няма кой да го види как се носи като вихър с изящния си костюм за коронацията, макар че имаше прекалено много неща, за които да мисли, за да се притеснява как изглежда. Синдер беше жива. Бяха заловили Трън. Синдер щеше да нападне Артемизия.

Днес. Сега.

Още се чувстваше гузен, че остави Крес сама. Не биваше да се тревожи толкова, че ще закъснее за коронацията, която и бездруго искаше да пропусне. Трябваше да се наслади по-пълноценно на това, че накара Левана да го чака. Трябваше да инсценира отново отвличане.

Изруга наум. Да беше помислил по-рано.

Не — ако беше изчезнал, щеше да вдигне тревога, последното, от което Крес и другите се нуждаеха. По-добре да разсее подозренията на Левана и да продължи напред, все едно нищо не се е случило. По-добре да я коронясат за императрица на Републиката.

От тази мисъл му се повдигаше, но реши да се придържа към плана. И да изиграе ролята си.

Каи свърна по коридора и едва не събори статуята на мускулест лунен бог. Хвана я и я намести с разтуптяно сърце. После мина през двойните врати, които водеха към частни покои.

Двама стражи пазеха входа към голямата зала. Торин седеше на пейка с възглавнички до жена със златна коса, вдигната на кок, която възкликна тъй пламенно, когато видя Каи, че той едва не се спъна.

— О, благодаря ти, Артемида! — рече тя и попи с кърпичка потта от челото си. — Къде бяхте?

— Нали ви казах, че идва насам — обади се Торин.

Но жената не го чу. Тя вече говореше по микрофона, закачен на китката й:

— Императорът пристигна. Церемонията ще започне след тридесет секунди. — Тя закачи порта на колана си и огледа Каи с тревога, но и с погнуса. — Земляни! — измърмори, после оправи пояса му и отметна косата от лицето му. — Изобщо не се грижите за външния си вид.

Каи преглътна ироничната си забележка относно златната коса на лунитянката и пое чаша с вода от прислужника.

Торин стана и пъхна ръце в джобовете си. Без сако изглеждаше обезпокоително небрежен и Каи се запита дали и той не е отнесъл критика от непознатата.

— Всичко наред ли е, Ваше Величество? — думите бяха произнесени с привидно безразличие, но Каи долови напрежението и любопитството му. И макар да не беше сигурен, кимна.

— Всичко е наред.

Отвъд двойните врати се чуваше брътвежът на гостите и той се почуди какво ли се говори за забавянето на церемонията.

— Готов съм.

— Нейно Величество също — рече жената. Тя побутна Торин към входа. — Вие вървете да заемете мястото си! Ваше Величество, последвайте ме!

Каи мина между стражите и пое към малък коридор с декоративни колони.

Левана чакаше, облечена с рокля в тон с цветовете на пояса на Каи. Приличаше на гигантско ходещо знаме с ред звезди по подгъва и бял лотос отстрани. Имаше и пояс в огнено оранжево — цветът на изгряващото слънце на Земята.

От престорената любов към Републиката на Каи му се искаше да разкъса пояса и да я удуши с него.

Левана протегна ръце. Раздразнен или не, Каи нямаше друг избор, освен да ги поеме. Пръстите й бяха леденостудени.

— Мили съпруже — изгука тя, — домъчня ми за теб.

Той се намръщи.

— Колко време още смяташ да разиграваш този цирк?

— Цирк ли? — изсмя се сподавено Левана. — Нима не е позволено на една жена да копнее за своя съпруг, без в това да се търси задна мисъл?

— Ако не искаш да изпразня стомаха си по време на коронацията, най-добре да сменим темата.

Лицето й стана твърдо като камък.

— Нашият брак е окончателен и необратим. Ти сам избираш как да реагираш на положението.

— Нима ми даваш избор? — Каи я дари с най-дипломатичната си усмивка. — Колко щедро от твоя страна.

Левана отвърна на усмивката му.

— Ето на, не е толкова трудно, нали? — Тя се обърна с лице към залата и хвана Каи под ръка. Той зърна драскотината там, където я бе порязал с ножицата на сватбата.

Това му вдъхна сили. В този миг прозвучаха роговете.

Вратите бяха отворени и зад тях се появи пъстрото множество. Каи усети, че очите му се уморяват от ярките цветове, пулсиращите лампички и пищните воали.

— Станете да посрещнете Нейно Кралско Величество, лунната кралица Левана Блекбърн, пряк потомък на първия крал Сайпръс Блекбърн, и Негово Величество, император Каито от Източната република на Земята.

Засвири лунният химн. Каи и Левана тръгнаха бавно по пътеката. Ако не бяха крещящите дрехи, атмосферата щеше да бъде мрачна.

— Научих нещо интересно, преди да дойдеш — подхвана Левана, без да сваля усмивката от лицето си. — Преди малко са задържали в подземните ни килии предател.

Стомахът на Каи се сви.

— Продължавай.

— Изглежда, един от съучастниците на Лин Синдер се е промъкнал в двореца ни. Става дума за онзи престъпник землянин — доколкото знам, се казва Карсуел Трън.

— Интересно.

— Дали знаеш каква е била целта му?

— Може би се е обидил, че не е бил поканен.

Левана кимна на тълпата.

— Все едно. Задържахме го, преди да е напакостил.

— Радвам се да го чуя.

— И тъй като скоро ти ще бъдеш провъзгласен за крал на Луната, а той е бил твой затворник, реших ти да избереш как да го екзекутираме.

Той стисна зъби.

— Съпругата ми ми оказва огромна чест.

Но докато Левана се опитваше да го вбеси, тя в действителност го успокои и Каи с облекчение научи, че Трън все още не е мъртъв.

Когато наближиха края на пътеката, той забеляза и останалите земни владетели. Торин вече беше тук — сигурно го бяха вмъкнали през някоя странична врата — заедно с представителите на Републиката и на другите нации. С известна изненада той съзря дори Лин Адри и Лин Пърл, които стояха до американския представител. Лицата и на двете бяха застинали в усмивка и макар че Каи ненавиждаше майката и дъщерята, изпита известна доза съчувствие. Левана си играеше с тях като котка с мишка, преди да я погълне. Първо се отнасяше благосклонно с тях, сетне ги наказваше, после пак се показваше благосклонна. Нищо чудно, че двете не смееха да шукнат.

На подиума стояха чародеи, стражи и един биоинжениран войник, облечен с красива униформа в контраст с деформираното му лице и тяло.

Каи се намръщи и се почуди защо изобщо Левана е довела на коронацията едно от тези създания. Присъствието им на сватбата не беше приятно за никого.

Светлината огряваше яркозелените очи на съществото и Каи свъси вежди. Стори му се, че…

Спъна се на първото стъпало, но успя да запази равновесие и да се изкачи догоре. Сърцето му все тъй силно туптеше в гърдите му и той си спомни, че Вълка е заловен, но Крес не знаеше какво е станало с него.

Каи вече знаеше.

Беше Вълка, но и не беше. Очите му бяха неспокойни, мрачни, пронизваха го и загатваха за жестокостта, която вреше отвътре.

Вълка изръмжа и пръв отмести поглед.

— Позна ли любимия ми войник? — попита Левана, когато стигнаха олтара с короните. — Променил се е доста, откакто го видя за последен път.

Каи беше бесен. Тя искаше единствено да види яда му. Искаше да му покаже, че тя контролира съдбата му, съдбата на страната му, съдбата на приятелите му.

Каи се опита да се съвземе. Двамата се обърнаха с лице към присъстващите. Това беше мигът, в който той щеше да прехвърли в ръцете на Левана половината от своята власт. Когато щеше да съобщи на страната си, че ако той умре, тази жена ще стане тяхна владетелка.

Цялото му същество отказваше да приеме това, но той знаеше, че няма друг избор.

О, звезди, дано Синдер се появи, повтаряше гласът в съзнанието му. Дано Синдер се появи.

— Земляни и лунитяни — рече Левана и протегна ръце към множеството. — Събрали сте се тук, за да станете свидетели на паметно събитие в нашата история. Днес ще коронясаме един землянин, моя съпруг, император Каито от Източната република, за наш крал. И също днес, аз ще бъда коронясана за императрица — първа от кралското ни родословие, която ще се свърже с нашите земни братя.

Хората нададоха радостни възгласи.

Е, лунитяните. Земляните заръкопляскаха учтиво.

— Моля ви да седнете — рече Левана.

Хората заеха местата си, а Каи и Левана пристъпиха към двете ковчежета със скъпоценности на олтара. Каи въздъхна и отвори първото.

Вътре, върху коприна, лежеше короната на императрицата. Беше с формата на феникс и обсипана с искрящи скъпоценни камъни.

Заляха го чувства, за които не беше подготвен. За последен път беше видял короната на главата на майка си. Тя я слагаше всяка година на бала в чест на мира и беше много красива с нея.

Той потрепери пред осквернението, което щеше да извърши.

Левана застана от другата страна на олтара с нейната корона. В сравнение със земната, короната на лунния крал беше съвсем обикновена. Седем издължени зъбци, изваяни от лунен камък, чиято белота проблясваше на светлината на свещите. Беше стара. Лунната монархия била създадена преди Четвъртата световна война, сложила началото на Източната република и нейното кралско семейство.

Каи събра сили и взе короната на майка си от ковчежето. Двамата с Левана се обърнаха към множеството, като държаха короните над главите си. Каи погледна Торин — на лицето му бе изписана тъга. Може би той също си бе спомнил майка си.

Преди Левана да започне речта си за символичното значение на короната и властта на суверена, която тя въплътява и прочие, и прочие, вратите на залата се отвориха с трясък.

Златокосата жена нахлу вътре с ужасено лице и с отсечени движения, подобно на робот, тръгна към кралицата.

Каи свали короната и усети как дланите му пламнаха. В гърдите му лумна надежда. Хората се извърнаха към жената и тук-там се чу сподавен смях. Нещо ставаше. Каи не долови страх у присъстващите, а по-скоро възторг, сякаш събитията, разиграващи се пред очите им, бяха художествена измислица.

Жената стигна до стълбите и коленичи.

— Простете ми, кралице моя — запъна се тя. — Получихме съобщение, че в няколко съседни сектора има размирици, даже и в крайните куполи на Артемизия.

Каи погледна Вълка, но той все така стоеше неспокоен и от време на време ръмжеше, сякаш беше готов да захапе с огромните си челюсти гърлото на първия човек, който минеше край него.

— Какви размирици? — изрева Левана.

— Не знаем как, но барикадите около разбунтувалите се сектори са били вдигнати и хората… идват насам. Влаковите тунели са пълни с народ. Носи се мълва, че… че принцеса Уинтър е с тях.

Лицето на Левана почервеня.

— Това не е възможно!

— Аз… не знам, кралице моя. Това чух. А… също и киборгът.

Каи се ухили. Не можа да се сдържи и дори не се смути, когато Левана го изгледа мрачно, а сви рамене и рече:

— Тя те предупреди!

Кралицата стисна зъби и се обърна към жената.

— Киборгът е мъртъв и аз няма да търпя никакви слухове, които твърдят обратното.

Жената зяпна.

— Барикадите около Артемизия държат ли се още?

— Д-да, кралице моя. Доколкото знам, не са могли да ги…

— Тогава не сме под пряка заплаха, нали?

— Така… така мисля, кралице моя.

— Тогава защо прекъсваш церемонията? — Левана махна с ръка. — Стражи, отведете тази жена в затвора. Няма да търпя повече прекъсвания!

Жената се надигна и залитна. Двама стражи я хванаха, за да не падне. Очите на Левана горяха безпощадно.

Хората се опитваха да прикрият въодушевлението си, но не успяваха. Каи видя доста подигравателни погледи, докато стражите отвеждаха жената, макар че едва ли идеята да донесе вестите за метежа беше нейна.

Мислите на Каи бушуваха. И докато той хапеше устни, лицето на Левана се отпусна и възвърна приятното си изражение.

— А сега — рече тя и вдигна лунната корона над главата си — да продължаваме.

Синдер предвождаше малката армия заедно с алфа Стром. Тунелите бяха достатъчно широки, за да вървят в редица по петима и Стром ясно им даде да разберат, че не бива да развалят строя — всяко нарушение в затворените пространства можеше да доведе до паника и смут. Стараеха се да бъдат тихи, но това беше невъзможно. Стъпките им отекваха гръмовно по каменистия под.

Мутантите вървяха най-отпред като първа защитна линия, а след тях се нареждаха хората от секторите.

Спечелването на играта зависеше от броя им, а той непрестанно растеше. Нови и нови доброволци прииждаха на помощ от всеки сектор, покрай който минаваха, а мнозина се бяха готвили за този миг още след първото послание на Синдер.

Синдер се опитваше да изчисли точния им брой, но имаше много неясни въпроси. Нужни им бяха достатъчно хора, за да свалят кралицата и чародеите, но и още толкова, за да се справят със стражите и вълците на Левана. Тя разчиташе на Хиацинт и Уинтър да разнесат новината, и то бързо. Ако те не успееха, щеше да настане клане в редиците им. Ако пък успееха…

В тунелите беше тъмно като в рог и само тук-там някой голям фенер, откраднат от хората от външните сектори, и няколко джобни фенерчета осветяваха пътя им. На Синдер й се искаше да има карта в главата си, която да я ориентира колко път са извървели и колко им остава. Толкова беше свикнала да разполага с безкраен запас от информация, че се чувстваше уязвима. Пет години бе мечтала да прилича на хората, а сега й липсваха предимствата на киборга.

Четири пъти се натъкнаха на спрели влакове, които изпълваха тунелите и които отначало им се сториха непреодолими препятствия. Но войниците бяха унищожителна, свръхспособна машина и с жар разкъсаха металните панели и седалките и продължиха напред.

Въпреки че влаковете бяха спрени, осветлението на гарите работеше, на холографа вървеше задължителното излъчване на коронацията. Самата церемония не се предаваше, тъй като кралицата нямаше да носи воала си, затова репортер разказваше как протича събитието. Когато влязоха в АР-4, Синдер чу гласа на Каи и спря. Той повтаряше клетвата, преди да бъде провъзгласен за крал на Луната.

Армията се раздели на четири отряда и всеки щеше да влезе в Централна Артемизия през отделен тунел. Половината от алфите отведоха глутниците и хората в обратната посока. Синдер забеляза, че Стром я наблюдава.

— Да не се мотаем, а да тръгваме — рече той. — Войниците ми са гладни и неспокойни, а ти ни вкара в затворено пространство, в което ухае на вкусна плът.

Синдер вдигна вежди.

— Ако имат нужда от лека закуска, кажи им да си хапнат един от друг. Искам да съм сигурна, че Хиацинт е имал време да стигне до максимален брой сектори.

Стром се подсмихна, впечатлен от самоувереността на Синдер.

— Време е да вървим — повтори той. — Всички са на позиция. Кралицата и целият й антураж се намират на едно място. Може да си стоим тук седмици наред и да чакаме доброволци, които никога да не дойдат.

Синдер вярваше, че ще пристигнат още хора. Трябваше да пристигнат. Но също така знаеше, че алфата има право.

Коронацията вървеше към своя край.

Отново вървяха през тунелите. Стискаха здраво оръжията си. Тревогата им нарасна и те забавиха крачка. Не бяха стигнали далеч, когато фенерчето на Синдер освети желязна решетка в далечината. Стром вдигна ръка и всички спряха.

— Барикадата. — Синдер огледа стената до желязната решетка. Трябваха им две седмици, за да я прокопаят.

— Няма как да продължим — рече Стром и изгледа мрачно Синдер, сякаш вината беше нейна. — Ако това е капан, добре е замислен. Само за секунда могат да избият всички ни, както сме натъпкани в тунела като наденички.

— Крес трябваше да ги свали досега. Освен ако… — Освен ако Крес и Трън са били заловени. — Колко е часът?

Тя погледна Стром, но и той не знаеше. И той си нямаше часовник в главата.

Крес трябваше да програмира решетките към града така, че всички да се отворят едновременно, за да не би въодушевените бунтовници да нахлуят в града твърде рано и да провалят ефекта на изненадата или пък да бъдат избити. Дали Крес не бе успяла, или те бяха подранили? Каи все още повтаряше клетвата. Синдер потисна обземащата я паника.

Стром заръмжа.

— Надушвам нещо.

Войниците край тях вирнаха носове и взеха да душат.

— Нещо синтетично. От Земята. Машина.

Синдер се хвана за решетките, но войниците я дръпнаха назад и направиха стена между нея и барикадата. Сякаш си струваше да я защитят.

Тя се опита да запази спокойствие.

Нечии стъпки се чуха отвъд вратата. По-силно и по-силно. Едно камъче се търкулна по земята. Появи се лъч на фенерче, но онзи, който го държеше, остана в сянка.

Лъчът пробяга по насъбраните войници и фигурата застина.

Войниците изръмжаха.

— Еха — рече тя, — ама че сте страховити!

Сърцето на Синдер силно затуптя.

— Ико! — провикна се тя и се опита да си пробие път, но телата бяха непробиваеми.

Ико се приближи. Синдер я освети с фенерчето си и успя да я разгледа. Тя възкликна и спря да се съпротивлява. Дясната ръка на Ико висеше, безжизнена, беше надупчена от куршуми, изкуствената кожа бе разкъсана и от цялото й тяло стърчаха изгорели жички. Лявото й ухо липсваше.

— О, Ико… какво е станало?

— Срещнах още загубени лунни стражи, това стана. Единият ме приклещи в мазето на клиниката. Трябваше да се престоря на умряла, за да ме остави на мира. Добре че тук не знаят как да убиват андроиди.

— Ико, много съжалявам.

Ико махна със здравата си ръка.

— Не ми се говори за това. Ти арестувана ли си, или тези мъжаги са на наша страна?

— На наша страна са.

Ико пак погледна към вълците.

— Сигурна ли си?

— Не съвсем — отвърна Синдер. — Но това е армията, която събраха Скарлет и Уинтър и по-добра нямаме. Все още не са изяли никого.

Стром се подсмихна през стърчащите си зъби.

— Ико, колко е часът? Не трябваше ли решетките да са свалени досега?

— В график сме. Остават седемнайсет секунди по моя…

Механизмът застена и заскърца в стените. Решетката започна да се прибира в каменистия под.

Ико стисна устни.

— Крес е подранила.

Синдер си отдъхна.

Докато решетката се прибираше, вълците се строиха, сключиха ръце зад гърбовете си и вирнаха брадички. Така приличаха повече на войници, на хора, а не на чудовища.

Щом решетката се спусна достатъчно, Ико прекрачи през нея и се хвърли в ръцете на Синдер, а осакатената й ръка я шляпна по гърба.

— Нали пак ще ме поправиш?

Синдер я прегърна силно.

— Разбира се. Няма нищо непоправимо.

Ико се отдръпна и се усмихна; една искра изхвръкна от дупката, където бе стояло ухото й, и озари усмивката й.

— Обичам те, Синдер!

— И аз те обичам! — ухили се Синдер.

— Какво чакаме, та не вървим? — гласът на Стром отекна в тунела. — Горим от нетърпение да разкъсаме Левана и слугите й на късчета месо. Ще изсмучем костния им мозък и ще пийнем от кръвта им, сякаш е най-хубавото вино!

Ико погледна Синдер притеснено.

— Добре че са на наша страна.

По време на церемонията Вълка имаше силно главоболие заради постоянните усилия да контролира глада си, който сякаш гризеше настървено вътрешностите му. Въпреки погълнатото месо, което му дадоха, той не се засити. Хиляди миризми дразнеха обонянието му. Земляните. Лунитяните. Стражите и чародеите миришеха тъй апетитно, че без да иска, си представяше как забива зъби в плътта им, разкъсва ги, тъпче се лакомо с тлъстините им…

По-силен от вълчия му глад беше само страхът от онова, което щеше да му причини чародейката, ако не слуша. А тази агония, тази пронизваща болка, която разкъсваше всеки мускул, всяко сухожилие в тялото му, нямаше да понесе втори път.

Устата му се напълни със слюнка, но той преглътна. Без да мръдне.

Не откъсваше поглед от кралицата. Император Каито вече беше коленичил пред нея, бе приел лунната корона и титлата крал под бурните аплодисменти, макар че ако се съдеше по лицето му, сякаш бе изпил шише с отрова.

Сега беше ред на кралицата.

Императорът вдигна короната на Източната република и повтори речта на кралицата, разсъждавайки върху политическата власт на императрицата, задълженията и дълга, честта и очакванията, символизма и историята, въплътени в това парче метал и стотиците искрящи скъпоценни камъни.

Левана коленичи. Сияеше в очакване. Устните й потрепваха от сдържана усмивка. Поглъщаше с очи короната.

Вълка преглътна. Най-много го изкушаваше плътта на кралицата, подсладена от мисълта, че тя е негова господарка, негов враг. Беше наредила да отделят Вълка от семейството му. Беше заповядала да го превърнат в чудовище. По нейно нареждане чародеите го измъчваха.

Ако някога му се удадеше възможност, той щеше да погълне сърцето й.

— Заклевате ли се — произнесе Каи, — да управлявате народите в Източната република според законите и обичаите, установени от владетелите в миналото, да използвате властта си справедливо, да бъдете милостива, да почитате правата на хората, да уважавате мира между нациите, да проявявате доброта и търпение и да търсите мъдростта и съвета на нашите благородници и братя? Обещавате ли това днес и за всички бъдни дни, в които ще царувате като императрица на Източната Република пред всички тези свидетели, пред небето и земята?

Тя се взираше в короната, не в императора.

— Обещавам — прошепна тихо.

Каи гледаше мрачно. Поколеба се, вдигнал високо короната. Ръцете му трепереха.

Вълка видя как той с усилие на волята постави короната на главата на Левана. Тя затвори очи, а на лицето й разцъфна усмивка.

— По силата на властта, дадена ми от гражданите на Източната република и от нашите съюзници в Земния съюз, като император на Източната република, аз ви обявявам за… — Той замълча. Зачака. Вълка чуваше как надеждата в него умира и сякаш разбираше изкушението му да почака още секунда, само още една…

Секундата мина и лицето на Каи застина като камък.

— … за императрица на Източната република. От този ден до деня, в който един от нас или и двамата умрем, вие сте моя съпруга и аз ще поделя трона си с вас.

Гласът му секна на последната дума. Каи дръпна ръце от короната, като че ли го бе изгорила.

Сякаш изригна вулкан. От тайни джобове изникнаха знаменца и цветя, тържествената, свещена церемония се превърна в какофония от възгласи. Левана се изправи. Ръце се протегнаха към нея и тя пристъпи до ръба на подиума, за да приеме пламенните поздравления на лунната аристокрация.

Преди да отвори уста, триумфалните викове бяха прекъснати от пронизителен, гръмовен звук, който отекна в ушите на Вълка и прободе като нож мозъка му. Той се снижи, изръмжа, причерня му. Хората залегнаха. Идваше му да се сгърчи на земята, но омразата към кралицата беше по-силна от болката в ушите. Това беше неговият шанс. Той се хвърли напред, без да вижда нищо друго, освен Левана и най-уязвимото място на тялото й. Гърлото й. Стомаха й.

Чу се мощен вик. Един страж се изпречи пред Вълка, но той го посече с острите си нокти и сграбчи ножа му. Викът на стража привлече вниманието въпреки пронизителния писък. Кралицата се обърна, точно когато Вълка замахна към нея.

В същия миг агонията го връхлетя и се разля като нагорещен метал по ръката му. Той пусна ножа, но щом видя вкочанените си пръсти, осъзна, че не е трябвало да го прави. Острието беше порязало врата на кралицата, вместо да се забие в сърцето й, а после и в тежките завеси зад олтара.

Вълка се свлече на земята, заслепен от силната болка, която прониза плътта му и порази разума му.

Звукът спря, а с него и мъчението.

Внезапната тишина засмука като вакуум всеки шум в залата. Стотиците хора стояха в кристалното безмълвие като вцепенени.

Вълка лежеше без дъх на земята и се молеше да умре.

Втори шанс нямаше да му се удаде. А наказанието му едва-що бе започнало.

Левана дишаше тежко, а очите й горяха от омраза. Устните й бяха по-червени от всякога, червени като кръвта, която течеше по врата й.

— Овладей го!

— Да, кралице — рече господарката Бемент. — Няма да се повтори, кралице.