Среднощен мрак. Снежна виелица се носи откъм морето. По високия железопътен мост към Стокхолм върви млад мъж. Лицето му е бледо като замъглено стъкло. Дънките му са вкоравени от замръзнала кръв. Крачи между релсите, пристъпвайки от траверса на траверса. На петдесет метра под него, като хвърлено върху морето платно, се мержелее лед. Снежно одеяло обгръща дърветата наоколо. Около лампите на огромния кран за разтоварване на контейнери, далече под моста, се вихрят снежинки, нефтените танкери в пристанището са само бледи силуети под бялата пелена.

От лявата ръка на мъжа, някъде под лакътя капе кръв и се стича между пръстите му.

Релсите запяват. Нощният влак приближава към двукилометровия железопътен мост.

Младият мъж се олюлява, присяда за миг на релсите, но после пак се изправя на крака и продължава да крачи напред.

Пред влака се носят снежни вихрушки и ограничават значително видимостта. Едва когато локомотивът достига средата на моста, машинистът зърва мъжа на релсите. Надува рязко свирката. Човекът пред него се олюлява, но миг преди да падне, прави голяма крачка вляво, прехвърля се на съседните релси и се вкопчва в разклатения парапет.

Дрехите му плющят от мощната струя на преминаващия край него влак. Мостът се тресе под краката му. Закован на място, той стои с широко отворени очи, стиснал здраво металния парапет.

А наоколо само снежна виелица и всепоглъщащ мрак.

Младият мъж се нарича Микаел Колер-Фрост. Изчезнал преди тринайсет години, шест години по-късно обявен официално за мъртъв.

Стоманената порта се хлопва тежко зад новия лекар. Звукът отеква по спираловидната стълба. После всичко внезапно замлъква и по гърба на Андерш Рьон пролазват тръпки.

Днес е първият му работен ден в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница.

От тринайсет години насам недостъпният бункер е дом за застаряващия Юрек Валтер.

Младият лекар не знае особено много за своя пациент. Известна му е само неговата диагноза — шизофрения от недиференциран тип. Хаотично мислене. Повторяема остра психоза с ератични1, изключително бурни епизоди.

Андерш представя на входа служебния си пропуск и докато охраната отваря първата стоманена врата на бункера, той отива до своето шкафче и оставя в него мобилния си телефон и ключа за външния портал. После прекрачва прага и преди да се насочи към втората врата, изчаква първата да се затвори зад гърба му. След звуковия сигнал надзирателите отварят втората врата. Младият лекар минава и тръгва по коридора в посока служебната стая на строго охраняваното отделение.

Главният лекар Роланд Бролин е набит мъж в средата на петдесетте, с отпуснати рамене и ниско подстригана коса. Пуши под вентилатора на отдушника в кухнята и разлиства статия за огромната пропаст в заплащането на мъжете и жените, работещи в сферата на здравеопазването.

— Юрек Валтер никога не трябва да остава насаме с наш служител — казва той. — Забранено му е да се среща и с други пациенти. Няма право на посещения, не му е позволено да излиза на двора за разходки. Никога не трябва да…

— Никога? — прекъсва го Андерш. — Надявам се, че принципната политика на отделението не е…

— Не е! — срязва го остро Роланд.

— И какво всъщност е сторил този човек?

— Все хубави неща — промърморва през зъби Роланд и се насочва към коридора.

Въпреки че Юрек Валтер е най-жестокият сред всички серийни убийци в шведската история, той е напълно непознат за обществото. Някога делата срещу него във Върховния и Апелативния съд се бяха провеждали при затворени врати. После всички папки по тях бяха засекретени.

Андерш и Роланд минават през още една строго охранявана врата. Млада жена с татуирани ръце и пиърсинг на бузите им намига и весело подхвърля:

— И да се върнете с пълен комплект крайници!

— Не й се връзвай! — прошепва успокоително главният лекар на младия си колега. — Юрек Валтер всъщност е незлоблив старец. Не оказва никаква съпротива, дори не повишава глас. Но правилото ни за него е никой да не влиза в килията му. За съжаление нощната охрана Лефе забелязал, че Валтер си е направил нещо като нож и го е скрил под дюшека си, така че ние трябва да го конфискуваме.

— Как по-точно? — пита Андерш.

— Като нарушим правилото.

— Ще влезем в килията на Юрек?!? — възкликва младият лекар.

— Не ние — ти ще влезеш. И любезно ще го помолиш да предаде ножа си.

— Аз ще вляза? — ококорва се Андерш.

Роланд се изсмива с глас и после обяснява — ще се престорят, че поставят на пациента обичайната инжекция „Рисперидон“, но всъщност ще му бият свръхдоза „Зипадера“2.

Главният лекар прокарва картата си през поредния четец и набира някакъв код. Чува се сигнал и ключалката на охранителната врата прищраква.

— Чакай малко! — подвиква той към младия си колега и му поднася кутийка с жълти тапи за уши.

— За какво са ми? — пита Андерш.

— Юрек Валтер ще започне да ти говори. Доста спокойно, вероятно напълно смислено — отвръща мрачно Роланд Бролин. — Ще те убеди да направиш неща, за които много ще съжаляваш. Ти ще излезеш от килията му, но неговите думи от главата ти — не. Няма да те оставят на мира и по-късно тази вечер. Докато се връщаш към вкъщи, ще завъртиш рязко волана на колата си към насрещното движение и ще се блъснеш челно в някой камион. Или преди да отидеш да вземеш хлапето от предучилищна, ще се отбиеш в железарския магазин за брадва.

— Трябва ли да се чувствам уплашен? — усмихва се Андерш, но за всеки случай взема две тапи за уши и ги пуска в джоба си.

— Не е задължително, но да се надяваме, че ще бъдеш предпазлив — отвръща Роланд.

Андерш Рьон не се счита за човек с късмет. Но когато беше зърнал в онова медицинско списание обявата за работа на пълен щат в Льовенстрьомската болница, се беше изпълнил с добро усещане. Болницата се намираше само на двайсет минути път с кола от неговия дом и имаше голяма вероятност да го назначат на постоянен трудов договор. След задължителния стаж в болницата в Скараборг и здравния център в Худинге му се беше наложило да се задоволява с временни позиции в регионалната клиника към болницата „Санкт Сигфрид“. Но дългото шофиране до Векшьо и разпокъсаното работно време се бяха оказали много трудни за съвместяване с аутизма на Агнес и работата на Петра в Отдела по поддръжка на парковете и местата за забавление към общината.

Само преди две седмици Андерш и Петра бяха седели на масата в кухнята и се бяха чудили какво ще правят оттук нататък.

— Не можем да продължаваме така — каза той.

— Но какъв избор имаме? — прошепна тя.

— Не знам — промърмори той, докато триеше сълзите от бузите й.

Помощник-учителката на Агнес в предучилищната им беше съобщила, че дъщеря им е имала много труден ден. Отказала да остави чашата си с мляко и другите деца започнали да й се присмиват. Не могла да приеме, че почивката е свършила, защото баща й не дошъл да я вземе в обичайния час. А той беше тръгнал навреме от Векшьо, но беше успял да стигне до предучилищната чак в шест часа. Когато Андерш влезе в трапезарията на детската градина, завари Агнес все така стиснала здраво в ръце чашата си с мляко.

Когато се прибраха у дома, момиченцето влезе в стаята си, впери очи в стената до кукленската къщичка и започна да пляска с ръце по типичния си интровертен начин. Никой нямаше представа какво точно виждаше тя там, но Агнес твърдеше, че започвали да се появяват сиви пръчици и тя била принудена да ги брои, за да ги прогони. Правеше това, когато беше особено неспокойна. Обикновено десет минути й бяха достатъчни, но през онази вечер тя беше седяла вторачена в стената в продължение на повече от четири часа, докато родителите й намерят начин да я убедят да си легне.

Последната охранителна врата се затваря и двамата лекари поемат по коридора към килиите с изолаторите. Рамката на количката, с която разнасят храната на пациентите, е оставила дълбока вдлъбнатина в релефните тапети на стените.

Роланд прибира пропуска си и пуска пред себе си своя млад колега. След няколко крачки Андерш се озовава пред тежката метална врата, която е тяхната крайна цел.

През бронираното прозорче на вратата се вижда мъж, седящ на пластмасов стол. Облечен е в дънки и дънкова риза. Гладко обръснат, със забележително спокойни очи. Бръчките, обсипващи бледото му лице, приличат на напуканата глина на дъното на пресъхнала река.

Юрек Валтер беше признат за виновен за две убийства и един опит за убийство, но следствието разполагаше с предостатъчно убедителни доказателства, свързващи го с още деветнайсет.

Преди тринайсет години той беше хванат на местопрестъплението в гората Лил-Ян на остров Дюргорден в Стокхолм да бута насилствено петдесетгодишна жена в ковчег под земята. Тя била държана в този дървен сандък близо две години, но още дишала. Жената била претърпяла какви ли не травми — била станала кожа и кости от недохранване, мускулите й били атрофирали, цялата била покрита с дълбоки рани от натиска на капака на ковчега и от измръзване, имала тежко мозъчно увреждане. Ако полицията не беше успяла да проследи Юрек Валтер до това място и да го арестува, той може би щеше да продължава да вилнее и до ден-днешен.

Сега Роланд вади от джоба си три стъклени шишенца с жълт прах, добавя във всяко от тях физиологичен разтвор, разклаща ги добре и накрая изтегля последователно съдържанието им в спринцовка.

Слага си тапите за уши и повдига лоста на вратичката в отвора за наблюдение на килията. Със скърцане на метал в метал малката вратичка в голямата врата се отваря. Откъм килията ги удря тежка, застояла миризма на бетон и прах.

С безстрастен глас главният лекар съобщава на Юрек Валтер, че е време за инжекцията.

Мъжът повдига брадичка, изправя се тихо от стола си, поглежда към вратичката и докато се приближава, започва да разкопчава ризата си.

— Съблечи се на място! — заповядва Роланд.

Юрек прави крачка напред и главният лекар бързо хлопва вратичката. Пациентът спира на място, както му е заповядано, разкопчава и последното копче на ризата си и я оставя да се свлече на пода.

Тялото му подсказва, че някога е било в добра форма, но сега мускулите му са отпуснати и сбръчканата кожа около тях виси.

Роланд Бролин отново отваря вратичката. Юрек се приближава и подава възлестата си ръка.

Андерш Рьон натърква участъка над лакътя му със спирт. Главният лекар забива иглата на спринцовката в омекналия мускул и натиска буталото. Вкарва течността бързо, прекалено бързо. Ръката на Юрек потрепва изненадано, но не се отдръпва. Пациентът чака да му бъде дадено разрешение. Накрая Роланд кимва, бързо затваря вратичката, залоства я, измъква тапите си за уши и се усмихва нервно на себе си. После надниква през бронираното стъкло.

Юрек залита неуверено към леглото. Когато стига до него, спира и сяда.

Внезапно извръща очи към вратата и поглежда право към лекарите. Роланд изпуска спринцовката.

Опитва се да я хване, но тя се претъркулва по коридора.

Андерш му се притичва на помощ и я вдига от пода, а когато двамата се обръщат отново към килията, виждат, че вътрешността на бронираното стъкло е замъглена. Юрек Валтер е издишал върху него и е написал с пръст една дума: „Юна“.

— Какво означава това? — смотолевя младият лекар.

— Написал е „Юна“.

— Виждам, но какво значи това, за бога?!

Когато стъклото се избистря, двамата установяват, че Юрек Валтер продължава да си седи на леглото така, сякаш изобщо не е помръдвал. Поглежда към мястото на ръката си, където му е поставена инжекцията, разтрива внимателно мускула и после пак извръща очи към тях.

— Не значи ли нещо специално? — настоява Андерш.

— Не.

Внезапно откъм другата страна на тежката метална врата до тях достига първичен животински рев. Юрек Валтер се е свлякъл на пода, стои на колене и пищи. Жилите на врата му са набъбнали, вените са като морски въжета.

— Колко всъщност му сложи? — пита Андерш Рьон.

Юрек подбелва очи. Протяга ръка напред, за да се подпре, опъва крак назад, но накрая губи равновесие и се прекатурва по гръб. Главата му се удря в масичката до леглото. Нов рев. Силни спазми разтърсват тялото му.

— Господи! — прошепва Андерш.

Юрек се отпуска на пода, краката му неконтролируемо подритват. Прехапва език и от устата му руква кръв, която започва да багри гърдите му. Лежи по гръб и едва успява да си поеме дъх.

— Какво ще правим, ако умре? — пита младият лекар.

— Ще го кремираме — отговаря началникът му.

Юрек отново получава спазми. Цялото му тяло се тресе, ръцете му се мятат във всички посоки — докато внезапно не застиват.

Роланд Бролин поглежда часовника си. Ручейчета пот се стичат от челото по бузите му.

Юрек Валтер изскимтява, претъркулва се настрани и се опитва да се изправи, но не успява.

— След две минути можеш да влизаш — съобщава Роланд.

— Наистина ли трябва да вляза там? — възкликва Андерш.

— Съвсем скоро той ще бъде напълно безобиден.

Юрек пълзи на четири крака из килията си. От устата му се стича кървава слюнка. Залита, забавя движенията си, свлича се безжизнено на пода и се вцепенява.

Андерш поглежда през дебелото бронирано прозорче на килията. От десетина минути насам Юрек Валтер лежи неподвижно на пода. Спазмите в мускулите му постепенно отшумяват и тялото му се отпуска напълно.

Роланд вади от джоба си ключ, пъха го в ключалката, но преди да го завърти, спира и пак надниква за всеки случай през прозорчето.

Накрая промърморва:

— Заповядай! Забавлявай се!

— Ами ако се събуди? — пита уплашено Андерш. — Какво правим тогава?

— Не трябва да се буди!

Главният лекар отключва и Андерш влиза. Вратата зад гърба му се хлопва и ключалката щраква. В килията вони на пот и на още нещо. Но какво? Да, остра миризма на оцет. Юрек Валтер лежи абсолютно неподвижно, дишането му е едва забележимо.

Макар да е наясно, че пациентът е в безсъзнание, Андерш се старае да се държи на разумна дистанция от него.

Акустиката в това помещение е странна, клаустрофобична, като че ли звуците следват движенията твърде бързо.

С всяка негова стъпка напред лекарската му престилка тихо прошумолява.

Дишането на Юрек става по-учестено.

Кранът на мивката капе.

Андерш стига до леглото, поглежда предпазливо към Юрек и коленичи. Докато се привежда и се опитва да надникне под монтираното към стената легло, с периферното си зрение забелязва, че Роланд го гледа напрегнато от другата страна на бронираното стъкло.

На пода няма нищо.

Андерш отново хвърля поглед към Юрек и ляга на пода. Не може да продължава да наблюдава затворника. Трябва да му обърне гръб, за да потърси ножа.

Под леглото не е особено светло. Около стената играят кълба прах.

Андерш не може да се отърве от усещането, че Юрек Валтер е отворил очи.

Вижда нещо втъкнато между дървените дъски на леглото и дюшека, но не е сигурен какво е.

Протяга ръка, но не успява да го достигне. Налага се да легне по гръб и да се пъхне право под леглото. Там е толкова тясно, че Андерш изобщо не може да обърне глава към пациента. Плъзга се още по-навътре. С всяко поемане на дъх рамката на неподвижното легло сякаш се впива в ребрата му. Пръстите му опипват всеки ръб и всяка пролука. Трябва да се издърпа още малко към стената. Коляното му се удря в една от дъските. Издухва кълбо прах от лицето си и продължава претърсването.

Внезапно в килията се чува някакво тупване. Но Андерш не може да се обърне и да погледне. Просто застива под леглото и се ослушва. Собственото му дишане обаче е толкова учестено, че не успява да различи никакъв друг звук.

Предпазливо протяга ръка, докосва търсения предмет с пръсти, опипва го и бръква малко по-навътре, за да го измъкне.

Юрек си е направил къс нож с добре наточено острие от парче стоманен перваз.

— Побързай! — подвиква Роланд Бролин откъм отвора във вратата.

Андерш се опитва да се измъкне изпод леглото и одрасква бузата си.

И после не може да помръдне ни напред, ни назад. Престилката му се е заклещила между дъските и няма начин да бъде измъкната.

Струва му се, че откъм мястото, където лежи Юрек, се чува тътрене на крака.

А може и да си въобразява.

Андерш дърпа с всички сили престилката си. Шевовете се опъват, но не се късат. В този момент той си дава сметка, че за да се освободи, ще се наложи да се плъзне за миг обратно назад.

— Какво правиш, за бога? — провиква се с треперещ глас Роланд.

Вратичката в отвора за наблюдение на килията се трясва, резето пада.

Андерш вижда, че един от джобовете на лекарската му престилка се е закачил за изскочила от дюшека пружина. Откача го бързо, затаява дъх и започва да се измъква. Обзема го нарастваща паника. Одрасква стомаха и коляното си, но се хваща здраво с една ръка за ръба на леглото и се плъзва навън.

Завърта се задъхано по корем и се изправя несигурно на крака, стиснал здраво ножа в едната си ръка.

Юрек лежи на една страна, с едно полуотворено насън око, невиждащо втренчено напред.

Андерш хуква към вратата. Среща тревожния поглед на шефа си през бронираното стъкло и се опитва да се усмихне, но не успява да скрие страха от гласа си, когато изрича:

— Отворете!

Но Роланд Бролин отваря само малката вратичка и казва:

— Първо ми дай ножа!

Андерш го поглежда озадачено, но все пак му подава самоделното оръжие на пациента.

— Намерил си и още нещо — казва главният лекар.

— Не съм — отвръща Андерш и поглежда през рамо към Юрек.

— Писмо.

— Нямаше нищо друго.

Юрек започва да се върти на пода в килията. Дишането му става хрипливо.

— Претърси му джобовете! — нарежда главният лекар.

— Защо?

— Защото провеждаме обиск!

Андерш се обръща и се приближава предпазливо към Юрек Валтер. Очите на пациента са отново затворени, но по набразденото му лице са избили капчици пот.

Макар и неохотно, младият лекар се привежда и бръква в един от джобовете му. Дънковата риза се опъва по раменете на Юрек и той тихо простенва. В задното джобче на дънките му има пластмасово гребенче.

С треперещи ръце Андерш претърсва и останалите джобове. От върха на носа му капе пот. Налага му се непрекъснато да примигва, за да прогони потта от очите си.

Юрек разтваря пръстите на едната си ръка и после ги свива. Няколко пъти.

В джобовете му няма нищо друго.

В далечината се чува алармен сигнал и Андерш се обръща по посока на прозорчето във вратата. Невъзможно му е да види дали Роланд Бролин е от другата страна — отражението на лампата на тавана в килията проблясва като сивкаво слънце върху бронираното стъкло.

Крайно време е да се маха оттук.

Тази работа се проточи твърде дълго.

Андерш се изправя на крака и хуква към вратата. Роланд не се вижда никъде.

Дишането на Юрек Валтер изведнъж става задъхано — като на дете, сънуващо кошмар.

Андерш започва да удря с юмрук по вратата. Но дебелият метал сякаш поглъща звука.

Той продължава да удря. Пак никакъв звук. И пак нищо не се случва. Накрая той почуква по стъклото с венчалната си халка и точно в този момент забелязва как по страничната стена се издига сянка.

По гърба на Андерш пролазват студени тръпки и плъзват към ръцете му. Обръща се с разтуптяно сърце. Вижда, че Юрек Валтер се е изправил до седнало положение на пода. Лицето му е безизразно, бледите му очи са вперени право напред. Все още стичащата се от устата му кръв придава странна червенина на устните му.

Юрек Валтер седи на пода и примигва безпомощно. Поглежда към младия лекар и се опитва да се изправи.

— Това е лъжа — промърморва и по брадичката му се стича прясна кръв. — Казват, че съм чудовище, но аз съм просто човешко същество.

Няма сили да си стъпи на краката и се свлича обратно на пода. Не може да си поеме дъх.

— Човешко същество — повтаря с хриптене.

Бръква с трепереща ръка под ризата си, вади оттам сгънат лист хартия и го подхвърля към Андерш.

— Писмото, за което той те питаше — прошепва. — Седем години подред моля да ми бъде разрешено да се срещна с адвокат. Не защото имам някаква надежда да изляза оттук. Аз съм такъв, какъвто съм, но все пак съм човешко същество.

Андерш прикляква и протяга ръка към сгънатия лист хартия, но не откъсва очи от Юрек. Съсипаният човек пак се опитва да се изправи. Този път се подпира на ръце и макар че продължава да залита, все пак успява да стъпи с един крак на пода.

Андерш грабва светкавично листа от пода и точно в този момент чува тракането на ключ, пъхнат в ключалката на вратата. Обръща се и се втренчва през бронираното стъкло. Краката му заплашително треперят.

— Не трябваше да ми давате свръхдоза — промърморва Юрек.

„Отваряй, отваряй!“ — мисли си Андерш. Зад гърба си долавя дишането на затворника.

Вратата на килията се открехва и младият лекар се изстрелва с такава бързина, че спира едва при отсрещната бетонна стена на коридора. Хлопване, следвано от лек трясък, когато мощната ключалка реагира на завъртането на ключа.

— Алармата се включи и вратата на килията автоматично се затвори — обяснява Роланд. — Трябваше да отида да я изключа.

— Това е истинска лудост! — промърморва Андерш.

— Намери ли още нещо? — пита го шефът му.

— Не. Само ножа.

— Значи той не ти даде нищо, така ли?

— Не.

— Препоръчвам ти да ми го предадеш — отбелязва предупредително главният лекар, без да вярва на нито една негова дума.

Андерш Рьон прекарва останалата част от деня в запознаване с работата на отделението — лекарските визитации, амбулаторните листове на пациентите, прегледите преди изписването им — но мисълта му постоянно отскача към писмото в джоба му и казаното от Юрек Валтер.

В седемнайсет часа и десет минути той напуска отделението по съдебна психиатрия и излиза навън. Отвъд стените на ярко осветените болнични помещения царят мрак и студ.

С ръце в джобовете на якето си, Андерш притичва по тротоара и се насочва към обширния паркинг пред главния вход на Льовенстрьомската болница. Сутринта, когато беше пристигнал, паркингът бе пълен с коли, но сега е почти празен.

Младият лекар забелязва някакво странно движение около колата си. Присвива очи и си дава сметка, че зад нея стои човек.

— Здравейте! — провиква се напрегнато и ускорява крачка.

Човекът се обръща и изтрива уста с ръка.

Роланд Бролин.

Андерш забавя малко и спокойно вади ключовете за колата си и приближава.

Роланд протяга лявата си ръка и изрича:

— Дай ми писмото! Нямаш представа в какво се забъркваш!

— Какво писмо? — поглежда го невинно Андерш.

— Писмото, което ти даде Юрек — не се предава Роланд. — Или бележката. Или късчето вестник. Или парчето картон.

— Аз намерих само ножа, който трябваше да бъде там.

— Ножът беше просто примамка — отвръща с присвити очи главният лекар. — Нали не си въобразяваш, че онзи ще си направи целия този труд за нищо, а?

Андерш поглежда към началника си, който пак плъзва ръка по горната си устна, за да изтрие избилата пот.

— Какво трябва да направим, ако пациентът иска да се срещне с адвокат? — пита накрая.

— Нищо — прошепва Роланд Бролин.

— Отправял ли е подобна молба към някого от вас досега?

— Не ми е известно. А лично аз не бих и го чул, защото винаги нося тапи за уши, когато ходя при него — отговаря с крива усмивка Роланд.

— Не разбирам обаче защо…

— Виж какво — прекъсва го началникът му, — нуждаеш се от тази работа, нали? Оценките ти от университета са ниски, имаш кредити, нямаш никакъв опит и никакви препоръки. Кой друг според теб ще те вземе, а?

— Свършихте ли?

— Длъжен си да ми предадеш писмото! — отсича Роланд през стиснати зъби.

— Нямаше никакво писмо!

Роланд впива за миг очи в неговите и накрая изрича бавно:

— Ако някога намериш в килията му писмо, ще ми го предадеш, без изобщо да го поглеждаш, ясен ли съм?

— Напълно — кимва Андерш и отключва вратата на колата си.

Отговорът като че ли поуспокоява началника му. Андерш влиза в колата, затръшва вратата и завърта ключа на стартера. Роланд му почуква по прозореца, но той не му обръща никакво внимание, включва колата на скорост и потегля. В огледалото си за задно виждане забелязва, че главният лекар на съдебната психиатрия не е мръднал от мястото си и не отлепя очи от него.

Андерш се прибира у дома, бързо затваря входната врата, заключва и слага веригата.

Долавя успокояващия глас на съпругата си откъм стаята на Агнес и се усмихва лекичко. Петра вече чете на дъщеря им „Островът на чайките“ на Астрид Линдгрен. Времето за приказки обикновено настъпваше в доста по-късен момент от традиционния вечерен ритуал — очевидно денят е бил много добър. Новата работа на Андерш беше дала възможност на съпругата му да работи по-малко часове и така да прекарва повече време с дъщеря им Агнес.

На пътеката в коридора около зимните ботушки на Агнес се е образувало мокро петно. Вълнената й шапка е захвърлена на пода пред скрина. Андерш се запътва към кухнята, оставя на масата бутилката шампанско, която е купил на връщане, после отива до прозореца и се заглежда в градината.

Размишлява за писмото на Юрек Валтер и вече не е сигурен какво трябва да направи.

Клоните на големия люляков храст драскат по прозореца. Андерш се вглежда в тъмното стъкло и вижда в него отражението на цялата кухня зад себе си. Скърцащите клони на люляка му напомнят, че трябва да отиде до килера и да вземе градинарските ножици.

— Изчакай още мъничко — чува гласа на Петра. — Първо трябва да стигнем до края.

Андерш влиза на пръсти в стаята на Агнес. Полилеят с принцеси на тавана е включен. Петра вдига очи от книгата и среща погледа му. Светлокестенявата й коса е вдигната на конска опашка, на ушите й се виждат обичайните обеци във форма на сърца. Агнес седи в скута й и непрекъснато повтаря, че всичко се е объркало и че трябва да започнат отначало частта за кучето.

Бащата се приближава до леглото, прикляква и казва:

— Здравей, съкровище!

Агнес му хвърля бърз поглед, но после извръща глава. Той я погалва по косата, втъква един непослушен кичур зад ухото й и се изправя.

— В хладилника има храна. Ако си гладен, стопли си — обажда се Петра. — Ще трябва да прочета наново цялата глава и едва тогава ще мога да дойда при теб.

— Всичко се обърка с това куче — промърморва Агнес, втренчена в пода.

Андерш се връща в кухнята, измъква от хладилника чинията с вечерята си и я оставя на плота до микровълновата печка.

Вади от задния джоб на дънките си писмото и си спомня как Юрек многократно беше повтарял, че е човешко същество.

Върху тънката хартия се виждат няколко изречения, изписани със ситен калиграфски почерк — очевидно почеркът на Юрек Валтер. В горния десен ъгъл е получателят на писмото — юридическа фирма в стокхолмския квартал Тенста. Юрек моли за правна помощ, за да разбере защо е бил осъден да лежи в строго охранявано психиатрично отделение. Иска да знае дали е възможно присъдата му да бъде преразгледана.

Андерш усеща, че изведнъж го обзема неясно безпокойство. Не може да определи причината, но осъзнава, че има нещо твърде странно в тона на писмото — изключително прецизния подбор на думи — от една страна, и правописните грешки, говорещи за наличие на дислексия — от друга.

Докато върви към кабинета си, в главата му продължават да кънтят думите на Юрек. Изважда чист плик, преписва адреса от писмото, поставя листа в плика и залепва марка.

Излиза от къщата си в студения мрак и поема направо през поляната към пощенската кутия на площада. След като пуска писмото, спира за момент и се заглежда в колите на кръговото кръстовище. После се насочва обратно към дома си.

Заскрежената трева около къщата му се люлее под напора на вятъра като развълнувано море. Внезапно от нея изскача заек и се насочва с подскоци към задния двор.

Андерш отваря портичката и поглежда към прозореца на кухнята. Къщата внезапно заприличва на кукленска — всичко е осветено и открито. Вижда се дори коридорът, включително синята картина, която винаги си виси там.

Вратата към тяхната спалня е отворена. В средата на пода се мъдри прахосмукачката, чийто кабел е все още включен в контакта на стената.

Изведнъж Андерш долавя някакво движение и се ококорва слисано. В спалнята има някой. И този някой стои точно до леглото им.

В мига, в който прави крачка да се втурне към къщата, Андерш си дава сметка, че човекът всъщност стои в задния двор и просто се вижда през прозореца, гледащ натам.

Андерш хуква по застланата с плочи пътека. Минава покрай слънчевия часовник, завива и се насочва към задния двор.

Човекът сигурно е усетил приближаването му, защото вече бяга. Андерш го чува как си проправя със сила път през люляковите храсти. Хуква след него и разтваря клоните в опит да разгледа по-добре натрапника. Но мракът отдавна е погълнал всеки силует.

Обгърнат от непрогледен мрак, Микаел усеща как Пясъчния човек издухва своя кошмарен прах в стаята. Той отдавна се е научил, че няма никакъв смисъл да задържа дъха си — реши ли Пясъчния човек да приспи децата, никое не може да му се измъкне.

Микаел е напълно наясно, че съвсем скоро клепките му ще натежат — толкова, че няма да може да държи очите си отворени. Знае, че е най-добре да легне на дюшека и да се слее с мрака наоколо.

Някога мама разказваше и за дъщерята на Пясъчния човек — механичното момиче Олимпия. Тя се промъквала в стаите на децата, след като заспят, и придърпвала завивките над раменете им, за да не настинат.

Микаел се отпуска на стената. Браздите в бетона се впиват в гърба му. Ситният пясък нахлува като мъгла. Все по-трудно му е да диша.

Закашля се. Облизва пресъхналите си и вече безчувствени устни. Клепките му все повече натежават.

Сега цялото семейство се люлее на хамака. Светлината на лятото струи през листата на люляковата беседка. Ръждясалите болтове проскърцват.

Микаел се усмихва широко.

Люлеят се все по-високо и по-високо. Мама се опитва да ги задържи, но татко все ги засилва. Удрят се в масичката пред тях и чашите с ягодов сок звънват.

Хамакът се залюлява назад и татко се разсмива, и вдига високо ръце, сякаш се намира във влакче на ужасите.

Главата на Микаел клюмва. Той отваря рязко очи в мрака, свлича се настрани и отпуска глава о студената стена. Обърнал се е към дюшека с намерението да легне, преди сънят окончателно да го е победил, когато коленете му внезапно поддават.

Пада и се удря в пода. Ръката му остава заклещена под него и болката в китката и рамото му става непоносима.

Претъркулва се тежко по корем и се опитва да пропълзи към дюшека, но не са му останали никакви сили. Лежи и едва си поема дъх, отпуснал буза върху бетонния под. Опитва се да каже нещо, но и глас не му е останал.

Докато потъва в забрава, той чува как Пясъчния човек пристъпва тихо в стаята и с прашните си крака пропълзява по стените чак до тавана. После спира и протяга ръце надолу, опитвайки се да хване Микаел с порцелановите връхчета на пръстите си. И го захвърля в селенията на тъмнината.

Рейдар Фрост пресушава чашата си с вино, оставя я на масата и затваря очи. Един от гостите ръкопляска. Облечена в синята си рокля, Вероника застава с лице към ъгъла, закрива очи с ръце и започва да брои.

Гостите се пръсват във всички посоки и многобройните стаи на имението се изпълват с шума от стъпките им, със смях и глъч.

Правилата на играта изискват да се придържат към наземния етаж, но Рейдар се изправя бавно на крака, насочва се към тайната вратичка и се вмъква в служебния проход. Изкачва внимателно тясното стълбище, отваря другата тайна вратичка в горния край и влиза в частните помещения на огромната къща.

Знае, че е опасно да остава сам, но въпреки това тръгва през стаите.

Във всяка следваща стая затваря вратата зад гърба си, докато не достига до галерията в далечния край.

Покрай една от стените са подредени кашоните с играчките и дрехите на децата. Един от тях е отворен и от него се подава бледозелен лазерен пистолет.

В този момент откъм долния етаж до него достига приглушеният от пода и стените глас на Вероника:

— Сто! Готови или не, аз тръгвам!

Той се заглежда през прозорците към полята и оградените ливади. В далечината се забелязва алеята с брезите, която свързва неговото имение Рокста с главния път.

Рейдар придръпва един фотьойл и мята на него сакото си. Усеща колко е пиян едва в мига, в който се навежда, за да вдигне въжето от старата люлка с гумата от камион, което беше донесъл.

Във въздуха се носи прах.

Той присяда и вперва поглед в лъча светлина, който играе по тавана.

Откъм долния етаж се носят приглушените викове и смях на гостите. Рейдар затваря очи за няколко секунди и се отдава на спомените си за децата, за малките им прекрасни личица, за крехките им рамене и ръце.

Достатъчно му е само да се заслуша, за да чуе пискливите им гласчета и чевръстите им стъпки по пода — този спомен е като топъл летен бриз за душата му, но когато отминава, го оставя отново безутешен и пуст.

„Честит рожден ден, Микаел!“ — казва си Рейдар.

Ръцете му треперят толкова силно, че не може да завърже примката на въжето. Застива на място, опитва се да успокои дишането си, а после продължава започнатото.

Точно в този момент на една от вратите се чува чукане.

Той изчаква няколко секунди, после пуска въжето, изправя се и грабва сакото си.

— Рейдар? — чува се нежен женски глас.

Това е Вероника. Сигурно е надничала между пръстите си по време на броенето и го е видяла да изчезва в тайния проход. Сега тя отваря една по една вратите на преходните стаи и с всяка следваща секунда гласът й приближава все повече.

Рейдар угася лампите и излиза от детската стая. Затваря вратата зад гърба си и влиза в следващата.

Вероника се приближава към него с чаша шампанско в ръка. От тъмните й, замаяни от алкохола, очи се излъчва топло сияние.

Тя е висока и слаба, а момчешката прическа на черната й коса й стои много добре.

Вероника Климт е литературният агент на Рейдар. Той може и да не беше написал нищо през последните тринайсет години, но трите романа, които беше сътворил преди това, и до днес продължаваха да осигуряват повече от прилични доходи и на двамата.

Откъм трапезарията под тях се чува музика. Рейдар спира до канапето и прокарва пръсти през посребрената си коса.

— Спасила си малко от шампанското и за мен, а? — пита, докато присяда.

— Всъщност не — отговаря Вероника, като му подава наполовина празната си чаша.

— Обади се съпругът ти — казва Рейдар. — Смята, че е крайно време да се прибереш у дома.

— Не искам да се прибирам. Искам да се разведа и…

— Не трябва! — прекъсва я той.

— Защо говориш такива неща?

— Защото не искам да си въобразяваш, че имаш бъдеще с мен! — отговаря той.

— Не си въобразявам — прошепва тя.

Той изпразва чашата на един дъх, затваря очи и усеща как главата му се люшва. Вече е повече от пиян.

— Изглеждаше тъжен и се притесних — обажда се Вероника.

— Никога не съм бил по-добре! — срязва я Рейдар.

Долу гостите се смеят с глас и надуват толкова силно музиката, че ритъмът започва да се усеща в пода.

— Хората сигурно вече се чудят къде си — прошепва Вероника.

— Тогава да слезем и да обърнем имението с краката нагоре — отвръща той с крива усмивка.

От седем години насам Рейдар прави всичко възможно никога да не остава без гости. Разполага с огромен кръг приятели и познати. Понякога организира шумни купони в цялата къща, други път предпочита по-интимни вечери. В някои дни обаче е непоносимо трудно, особено на рождените дни на децата. Той отлично си дава сметка, че без хора около него, най-вече през тези дни, скръбта много лесно би надделяла над разума му.

Рейдар и Вероника отварят вратите на трапезарията и оглушителната музика ги отпраща рязко назад. Около масата в нощния сумрак танцува огромна тълпа. Някои от гостите са останали по местата си и продължават да си похапват от вечерята — сърнешко месо и печени зеленчуци.

Актьорът Виле Страндберг е разкопчал ризата си и нарежда нещо, но е невъзможно да се разбере какво казва, защото се е насочил с танцова стъпка през тълпата право към Рейдар и Вероника.

— Съблечи я! — провиква се през смях Вероника.

Виле също се разсмива, сваля ризата си, хвърля я в ръцете й и започва да танцува пред нея с ръце зад врата. Той обаче е вече мъж на средна възраст и издутото му коремче подскача в такт с бързите му движения.

Рейдар изгълтва на един дъх поредната чаша с вино и започва да акомпанира на Виле в смешния танц.

Внезапно музиката затихва до по-поносими децибели. Към Рейдар се приближава неговият някогашен издател Давид Силван, хваща го за ръка и започва да му шепти нещо със зачервено, плувнало в пот лице.

— Какво? — провиква се домакинът.

— Ще има ли състезание? — повтаря високо Давид.

— Какво да бъде този път? — пита Рейдар. — Стрелба или борба?

— Стрелба! — крещят в хор неколцина от гостите.

— Тогава вземайте пистолета и няколко бутилки шампанско! — махва усмихнато Рейдар.

Музиката отново гръмва и разговорите стават невъзможни. Рейдар сваля от стената една картина и я понася през вратата — негов портрет, нарисуван от Петер Дал.

— Хей, този портрет ми харесва! — опитва се да го спре Вероника и да му измъкне картината.

Рейдар се отскубва от нея и се насочва към парка. Гостите вкупом тръгват след него, без да обръщат внимание на студа. Земята е покрита с прясно навалял сняг. В мрачното небе над главите им все още прехвърчат снежинки.

Рейдар поема с широки крачки през снега и увесва портрета на натежалите от сняг клони на едно ябълково дръвче. След него върви Виле Страндберг, понесъл сигнална ракета, която е открил в кашон в склада. Разкъсва найлоновото покритие на ракетата и дръпва връвчицата. Чува се пукване и ракетата пламва с ярка светлина. С олюляване и смях актьорът прави няколко крачки напред и забива ракетата в снега под дървото. Бялата й светлина придава странен блясък на дънера и голите клони.

Сега всички виждат съвсем ясно портрета на Рейдар, нарисуван със сребърна химикалка в ръка.

Преводачът Бершелиус е донесъл три бутилки шампанско, а Давид Силван се хили доволно с колта на техния домакин.

— Изобщо не е смешно! — обажда се със сериозен глас Вероника.

Давид застава до Рейдар с колта в ръка. Зарежда шест патрона в барабана и го завърта.

Виле Страндберг е все така гол до кръста, но е толкова пиян, че изобщо не усеща студа.

— Ако спечелиш, можеш да си избере един кон от конюшните — изломотва с пиянски глас Рейдар и взема револвера от Давид.

— Внимавай, моля те! — провиква се Вероника.

Рейдар се дръпва встрани, вдига ръка и стреля. Не улучва нищо. Изстрелът отеква между постройките на имението.

Няколко от гостите учтиво аплодират, сякаш домакинът им играе голф.

— Сега е мой ред! — провиква се през смях Давид.

Вероника стои насред снега и потреперва. Краката й замръзват в отворените обувки с високи токчета, с които е обута.

— Харесвам този портрет — промърморва пак тя.

— Аз също — кимва Рейдар и пак стреля с револвера.

Куршумът попада в един от горните ъгли на платното.

Сред облачета прах златната рамка се разцепва и картината увисва настрани.

Давид издърпва колта от ръката на Рейдар, препъва се, пада, стреля към небето, а после, докато се изправя, произвежда още един неволен изстрел.

Двама от гостите ръкопляскат учтиво. Други се засмиват и вдигат чаши за тост.

Рейдар измъква револвера от ръката на издателя, избърсва го от снега и заявява:

— Сега всичко зависи от последния изстрел!

Вероника се приближава до него и го целува по устните.

— Как си? — прошепва.

— Много добре — отвръща той.

Вероника го оглежда внимателно и отмята кичура, паднал върху челото му. Групата гости на каменното стълбище подсвирват весело и се разсмиват.

— Открих по-подходяща мишена! — провиква се внезапно червенокоса жена, чието име Рейдар не си спомня.

Жената влачи през снега огромна кукла на Спайдърмен. Неочаквано изпуска куклата и се свлича на колене, но бързо се изправя на крака. Роклята й с леопардови шарки е на влажни петна от снега.

— Зърнах я още вчера под един мръсен брезент в гаража! — провиква се тя триумфално.

Бершелиус се втурва да й помогне с куклата, която е висока колкото него самия. Изработена е от твърда пластмаса и е относително добро копие на Спайдърмен.

— Браво на теб, Мари! — провиква се Давид.

— Застреляйте Спайдърмен! — крещи някаква жена зад тях.

Рейдар вдига очи, зърва голямата кукла и изпуска револвера в снега.

— Трябва да поспя — прошепва внезапно.

Блъсва чашата с шампанско, която му поднася Виле, и с леко олюляване се насочва обратно към къщата.

Мари тръгва да търси Рейдар из къщата, а Вероника хуква след нея. Вървят през стаи и коридори. Откриват сакото му захвърлено на стълбите към втория етаж и се качват нагоре. Намират го в огромна стая, седнал на дивана пред камината. Копчетата му за ръкавели липсват и ръкавите висят свободно над ръцете му. На ниското шкафче за книги до него са подредени четири бутилки „Шато Шьовал Блан“3.

— Само исках да се извиня — изрича Мари, облегната на вратата.

— О, не ми обръщай внимание! — промърморва Рейдар, без да откъсва очи от огъня.

— Беше глупаво от моя страна да вадя куклата оттам, без да ви попитам — продължава Мари.

— Ако питаш мен, можеш да изгориш всички стари вехтории — отвръща той.

Вероника се приближава до него, коленичи, поглежда го в очите и изрича с усмивка:

— Представиха ли ти официално Мари? Приятелка е на Давид. Или поне така мисля.

Рейдар вдига чаша към червенокосата жена и отпива голяма глътка вино. Вероника взема чашата от ръката му, опитва виното и се настанява в другия край на дивана.

Изхлузва обувките си, обляга се и вдига босите си крака в скута му.

Той започва нежно да гали прасеца й — синината от новото стреме на коженото й седло. После плъзва ръка по вътрешността на бедрото й към слабините. Тя му позволява, без да се притеснява, че Мари е все още в стаята.

Пламъците на огъня се издигат високо в огромната камина. Горещината е осезаема и лицето й пламва.

Мари предпазливо се приближава. Рейдар вдига очи към нея. Червената й коса е започнала да се къдри от горещината в стаята. Роклята й с леопардови шарки е намачкана и на петна.

— Очевидно почитателка — отбелязва Вероника и дръпва ръка, когато Рейдар се опитва да си върне чашата.

— Обичам книгите ви — казва Мари.

— Кои по-точно? — пита безцеремонно той.

Става, взема празна чаша от скрина и я пълни с вино. Схванала погрешно този жест, Мари протяга ръка, за да я поеме.

— Предполагам, че можеш да отидеш до тоалетната и сама — отсича Рейдар и на един дъх изпива виното.

— Няма нужда да…

— Ако искаш вино, тогава си налей от проклетото вино! — прекъсва я той.

Мари се изчервява и си поема дълбоко дъх. Поема с трепереща ръка бутилката и си налива една чаша. Рейдар въздъхва дълбоко, извинява се и вече с омекнал глас изрича:

— Мисля, че това е от една от най-добрите реколти.

После си взема бутилката и се връща на мястото си.

Проследява с усмивка Мари, която сяда на дивана между него и Вероника, завърта виното в чашата си и го опитва.

Рейдар пълни отново чашата й, поглежда я в очите, лицето му става сериозно и внезапно я целува по устните.

— Какво правиш? — пита тя.

Рейдар целува повторно Мари по устните. Тя отдръпва леко глава, но не е в състояние да сдържи усмивката си. Пийва още малко вино, а после се привежда към него и му връща целувката.

Той погалва тила й, после плъзва ръка под косата й и минава към дясното й рамо. Усеща как тясната презрамка на роклята се е впила в кожата й.

Тя оставя чашата си, пак го целува и си казва, че сигурно е луда да му позволи да гали така едната й гърда.

Рейдар усеща огромна топка в гърлото, докато едва се сдържа да не избухне в сълзи. Погалва бедрото под роклята й, напипва никотиновата лепенка там и плъзва ръка към кръста й.

Мари отмахва ръката му от тялото си едва когато той се опитва да й свали гащичките. Изправя се и изтрива уста.

— Може би е най-добре да се връщаме при останалите долу, а? — казва, като се старае да звучи спокойно.

— Да — отговаря той.

До този момент Вероника дори не е помръднала от мястото си на дивана. Отказва да срещне въпросителния поглед на Мари.

— Идвате ли вие двамата?

Рейдар поклаща глава.

— Добре — прошепва Мари и тръгва към вратата.

На излизане от стаята роклята й прошумолява. Рейдар поглежда през отворената врата — мракът от другата страна прилича на мръсно кадифе.

Вероника се изправя, взема чашата си от масичката и отпива от виното. Под мишниците й се виждат големи петна пот.

— Ти си мръсник! — изсъсква накрая.

— Ако това е някакво успокоение за теб, аз също се мразя — отвръща тихо той.

Грабва ръката й, поставя я на бузата си и се гмурва в тъжните й очи.

Рейдар се събужда на дивана. Огънят в камината е изгаснал отдавна и в стаята се е възцарил студ. Очите му парят и той си спомня приказката за Пясъчния човек, която някога съпругата му толкова обичаше да разказва. За мъжа, който хвърлял пясък в очите на децата, за да заспят и да не се будят цяла нощ.

— По дяволите! — промърморва той и се изправя.

Оказва се, че е чисто гол. На кожената тапицерия до него се вижда петно от разлято вино. В далечината се чува самолет. Светлината на утрото се опитва да пробие през мръсните прозорци.

Изправя се на крака и вижда Вероника, свита на пода пред камината. Завила се е с покривката на масата. Купонът на долния етаж още продължава, но вече с по-умерено темпо. Рейдар грабва наполовина пълната бутилка вино и излиза от стаята. Докато се изкачва по скърцащото дъбово стълбище към стаята си, усеща раздираща болка в главата. На площадката се заковава на място, въздъхва и поема обратно надолу. Вдига внимателно Вероника от пода, поставя я на дивана, завива я, накрая взема и очилата й и ги оставя на масата.

Рейдар Фрост е на шейсет и две години, автор на три международни бестселъра — прочутата поредица „Светилището“.

Преди тринайсет години той остана съвсем сам. С него се случи нещо, което не би трябвало да се случва на никого по света. Синът му и дъщеря му бяха безследно изчезнали след една вечер, когато се бяха измъкнали тайно от стаята си, за да се срещнат с приятел. Велосипедите на Микаел и Фелисия бяха открити на пътека близо до Бадхолмен. С изключение на един-единствен детектив с фински акцент, всички останали смятаха, че децата са играли твърде близо до водата и са се удавили във фиорда Ерщавикен.

И макар че телата им не бяха открити, полицията прекрати търсенето. Съпругата на Рейдар — Розана, не успя да преживее тази загуба. Премести се временно при сестра си, поиска развод, а с парите от споразумението замина в чужбина. Два месеца по-късно беше открита във ваната на един парижки хотел. Беше се самоубила. На плочките до нея полицията беше намерила рисунка, която Фелисия й беше подарила за Деня на майката.

Децата бяха обявени официално за мъртви. Имената им бяха гравирани в надгробен камък, който Рейдар не обичаше да посещава. В деня, в който получи съобщението, Рейдар покани приятели на купон.

И оттогава насам не беше спирал.

Рейдар Фрост е убеден, че ще си докара края с толкова пиене, но едновременно с това знае, че ако домът му остане празен, сам ще сложи край на живота си.

В среднощния мрак през заснеженото поле се носи влак. Локомотивът тегли близо триста метра вагони зад себе си.

В кабината седи машинистът, отпуснал ръце върху контролните лостове. Тракането на машината върху релсите е ритмично и монотонно.

В яркия тунел, образуван от двата фара на локомотива, нахлува силен сняг. Останалото е мрак.

Когато целият влак взема широкия завой край Ворща, машинистът увеличава скоростта.

Снежната виелица е толкова силна, че той решава да спре в Халсберг ако не и по-рано, за да провери спирачките.

Далече пред него в мъглата две сърни прескачат елегантно релсите и се втурват през белите поля от другата страна. Носят се през снега с магическа лекота и изчезват бързо в нощта.

Машинистът дръпва леко лоста на спирачките и качва внимателно дългия влак върху високия мост. Има усещането, че лети. Снежната вихрушка пред фаровете на локомотива побеснява.

Влакът се намира вече в средата на моста, високо над ледовете на Халсфярден, когато в мъглата пред локомотива се мярва сянка и изчезва. На релсите има човек. Машинистът надува рязко свирката и вижда как фигурата прави голяма крачка надясно, прехвърляйки се на съседните релси.

Влакът приближава бързо към мястото. За части от секундата фаровете осветяват човека на релсите. Той примигва. Млад мъж с мъртвешко лице. Дрехите му плющят около изпосталялото тяло. А после той изчезва.

Машинистът не си дава сметка, че автоматично е дръпнал спирачките и че целият влак вече забавя ход. Следват грохот, разтърсване и скърцане на метал, а той не е сигурен дали не е прегазил младия човек.

Треперещ като лист, набира бързо спешния номер.

— Обажда се един машинист — казва. — Току-що минах покрай някакъв човек на моста Игелста. Беше в средата на релсите, но не мисля, че го ударих.

— Има ли ранени? — пита операторът.

— Не, не мисля, че го блъснах. Зърнах го само за няколко секунди.

— Къде по-точно го зърнахте?

— В средата на моста Игелста.

— На релсите?

— Че къде другаде?! Тук няма нищо друго освен релси! Нали е шибан железопътен мост, по дяволите?! — крещи машинистът.

— Неподвижен ли стоеше човекът, или вървеше в определена посока?

— Не знам.

— Колегата ми вече вдига на крак полицията в Сьодертеле. Ще пратим и линейка. Движението по моста веднага ще бъде спряно.

Дежурните в Спешния център светкавично изпращат полицейски коли и в двата края на дългия мост. Девет минути по-късно първата от тях, с пуснати сигнални светлини, вече се показва откъм Нишьопинг и поема по тесния чакълен път покрай железопътните релси. Пътят се вие стръмно нагоре и никой не си е направил труда да го почисти от снега. Чистачките на предното стъкло едва успяват да се справят със снежната виелица.

Когато стигат началото на моста, полицаите спират колата, излизат и с включени фенерчета поемат по пустите релси. Ходенето тук изобщо не е лесно. Далече под тях по магистралата профучават коли. Постепенно четирите железопътни релси се стесняват до две, простиращи се високо над индустриалните комплекси Бьоркуден и замръзналия фиорд.

Първият полицай спира и сочи към земята. Някой несъмнено е вървял покрай дясната релса пред тях. Преплитащите се лъчи на фенерчетата им осветяват не само човешки стъпки, но и следи от кръв.

Насочват фенерчетата си напред, но в далечината не се вижда жива душа. Пристанищните светлини под тях превръщат снега между релсите в пушек.

В този момент в другия край на моста, на повече от километър и половина от тях по стръмната клисура се изкачва втората полицейска кола.

Чакълът под гумите изхрущява, когато полицай Ясим Мюхамед спира колата край железопътните релси. Неговият партньор Фредрик Москин току-що се е свързал по полицейската радиостанция с колегите им от другата страна. Снежната вихрушка е толкова силна, че гласовете им едва се чуват, но все пак двамата новодошли разбират, че преди броени минути някой наистина е вървял по този мост.

Фаровете на полицейската кола осветяват стръмния скалист склон пред тях. Фредрик приключва разговора и се вторачва пред себе си.

— Какво става? — пита Ясим.

— Като че ли човекът е тръгнал насам.

— Какво казаха за кръвта? Много ли е била?

— Не чух добре.

— Хайде най-добре да излезем и да огледаме! — отсича Ясим и отваря вратата.

По заснежените клони на боровете около тях заиграват сини присветващи светлини.

— Линейката наближава — отбелязва Фредрик.

Снегът все още не е успял да стегне и Ясим потъва до колене. Вади фенерчето си и го насочва към пътя пред тях. Фредрик се хлъзва, но продължава да се катери.

— Кое животно има допълнителен задник в средата на гърба си? — пита Ясим.

— Не знам — промърморва Фредрик.

— Полицейският кон! — отговаря тържествуващо Ясим.

— Какво по…

— Така казва тъщата на децата ми — ухилва се Ясим и се насочва към моста.

В снега не се забелязват никакви следи. Мъжът или е все още на моста, или е скочил. Кабелите над главите им призрачно свистят. През мъглата под тях проблясват прожекторите на затвора Хал.

Фредрик се опитва да се свърже с колегите им от другата страна на моста, но в радиото се чува единствено пукот.

Насочват се към средата на моста. Фредрик върви зад Ясим с фенерче в ръка. Ясим наблюдава как сянката му се люшка лудешки ту наляво, ту надясно.

Странно е, че колегите им от другата страна не се виждат.

Тук, на високия, изложен на стихиите мост, вятърът откъм морето е брулещ. Снегът бие право в очите им. Лицата им се вцепеняват от студ.

Ясим присвива очи, за да огледа моста пред тях, но той се губи насред вихрушката на мрака. Внезапно точно в края на лъча от фенерчето си зърва нещо. Висока фигура сякаш от клечки, без глава.

Спъва се и протяга ръка към ниския метален парапет. Снегът се сипе на парцали върху леда на петдесет метра под тях.

Лъчът от фенерчето му попада върху нещо и изгасва.

С разтуптяно сърце полицаят се взира напред, но вече не вижда фигурата.

Фредрик му подвиква нещо и Ясим се обръща. Партньорът му сочи към него, но е невъзможно да се разбере какво казва. Вижда се само, че изглежда уплашен. Посяга да извади пистолета от кобура си и едва тогава Ясим осъзнава, че Фредрик се опитва да го предупреди; че онова, което сочи, е зад гърба му.

Ясим се обръща и затаява дъх.

Между релсите точно към него пълзи някой. Ясим прави крачка назад и се опитва да извади пистолета си. Фигурата се изправя на крака и се олюлява. Оказва се млад мъж, който се взира в полицая с празни очи. Брадясалото му лице е слабо, скулите му са изпъкнали. Залита и очевидно има проблеми с дишането.

— Ранен ли сте?

Младият мъж се опитва да каже нещо, но започва да кашля и отново се свлича на колене.

— Какво казва тоя? — пита Фредрик, като приближава, все така с ръка върху дръжката на пистолета си.

— Ранен ли сте? — повтаря високо въпроса си Ясим.

— Не знам… Нищо не усещам… Аз…

— Елате с мен, моля!

Ясим го подхваща, помага му да се изправи и забелязва, че лявата му ръка е покрита със заледена кръв.

— Не мога… Пясъчния човек ни грабна… Не мога да се събудя…

Вратите на болница „Сьодермалм“ се затварят. Червенобузеста медицинска сестра помага на парамедиците да свалят носилката и да я закарат в Спешното отделение.

— Не открихме никакви лични документи — докладват те. — Нищичко.

Пациентът е предаден на дежурната сестра и откаран в една от стаите за преглед. След като снема жизнените му показатели, сестрата констатира, че пациентът е в критично състояние. Четири минути по-късно в Спешното отделение влиза доктор Ирма Гудуин и сестрата бързо докладва:

— Въздушни пътища проходими, без остри травми, но има лоша сатурация4, треска, признаци за сътресение на мозъка.

Лекарката оглежда картона и се насочва към измършавелия пациент. Дрехите му вече са разрязани. Костеливият му гръден кош се издига и спада в такт с учестеното му дишане.

— Все така без име? — пита.

— Да.

— Дайте му кислород!

Докато сестрата поставя кислородната маска, младият мъж лежи със затворени очи и потреперва.

Изглежда странно недохранен, но по тялото му не се забелязват никакви белези от игли. Доктор Гудуин никога досега не е виждала толкова бял човек. Сестрата отново мери температурата му и казва:

— Четирийсет градуса. Класическа треска!

Лекарката отбелязва в картона на пациента изследванията, които иска да бъдат направени, а после пак го оглежда. Раздираща кашлица. За кратко той отваря очи и прошепва:

— Не искам, не искам! Трябва да се прибера у дома, трябва… трябва…

— Къде живеете? Можете ли да ми кажете къде живеете? — пита лекарката.

— Живея? — пита той и едва преглъща.

— В делириум е — намесва се тихо сестрата.

— Боли ли ви нещо?

— Да — отговаря той с объркана усмивка.

— Можете ли да ми кажете…

— Не, не, неее! Тя пищи вътре в мен! Не мога да издържам, не мога…

И завърта очи. Следва нов пристъп на кашлица и нещастникът промърморва нещо за порцеланови пръсти. После се отпуска назад, неспособен да си поеме дъх.

Ирма Гудуин решава да предпише на пациента инжекция витамин B, антипиретици и интравенозен антибиотик — „Бензилпеницилин“, докато не пристигнат резултатите от насрочените изследвания.

През отворената врата на стаята се чува как старшата сестра говори по телефона. Всеки момент се очаква втора линейка — случай на бъбречна недостатъчност. Старшата сестра организира спешен екип и се обажда за хирург.

Ирма Гудуин се задържа още малко в стаята на неидентифицирания пациент и го оглежда. Червенобузестата сестра помага на другата да почистят кървяща рана върху бедрото на мъжа. Изглежда, че младежът е налетял на някой остър клон.

Лекарката спира на прага и внезапно отсича:

— Добави към антибиотика и макролиди5! Един грам „Еритромицин“, интравенозно!

Сестрата вдига стреснато глава и възкликва:

— Смяташ, че имаме случай на легионерска болест, така ли?

— Да видим първо изследванията, но…

Двете млъкват в момента, в който тялото на пациента се разтърсва от конвулсии. Ирма Гудуин се заглежда в мъртвешки бялото му лице и забелязва, че той бавно отваря очи.

— Трябва да се прибера у дома — прошепва той. — Казвам се Микаел Колер-Фрост и трябва да се прибера у дома…

— Микаел Колер-Фрост — отговаря лекарката. — Намираш се в болницата в стокхолмския квартал Сьодермалм и…

— Тя пищи! Постоянно пищи!

Ирма излиза от болничната стая и почти подтичва към кабинета си. Затваря вратата зад гърба си, слага си очилата за четене, сяда пред компютъра и влиза в интернет. В базата данни на здравното министерство такова лице липсва. Лекарката пробва Националния регистър на населението.

И там го открива.

Препрочита няколко пъти информацията за пациента в Спешното отделение, която й предоставя регистърът.

Микаел Колер-Фрост е мъртъв от седем години. Погребан е в гробище „Молста“.

Криминален инспектор Юна Лина се намира в малка стая с бетонни стени и под. На колене е, а в главата му е опряно дулото на черен „Зиг зауер“. Мъжът с пистолета е облечен в камуфлажни дрехи. Вратата се охранява от друг мъж, който е взел на мушка инспектора с белгийския си автомат и нито за миг не го изпуска от поглед.

На пода до стената има бутилка кока-кола. Единствената светлина в помещението идва от крушката на тавана, снабдена с импровизиран тенекиен абажур.

Чува се звън на мобилен телефон. Преди да отговори, човекът с пистолета изкрещява на Юна да сведе глава.

Мъжът до вратата слага пръст на спусъка на автомата и прави крачка напред към пленника.

Другият с пистолета казва нещо в мобилния телефон, а после слуша, но нито за миг не сваля очи от Юна. Под ботушите му изхрущява боклук. Той кимва, казва още нещо, а после пак слуша.

След известно време мъжът с автомата въздъхва и присяда на стола до вратата.

Юна продължава да стои напълно неподвижно на колене. Облечен е в къси панталонки за джогинг и бяла, подгизнала от пот тениска. Ръкавите й са опънати до краен предел от огромните му бицепси. Той повдига съвсем леко глава. Очите му са сиви, като полиран гранит.

Мъжът с пистолета говори възбудено по телефона, приключва разговора и като че ли размисля няколко секунди, преди да направи четири бързи крачки напред и пак да опре дулото на зиг зауера в главата на Юна.

— Всеки момент ще те обезоръжа — изрича спокойно инспекторът.

— Да бе!

— Наложи се да почакам, докато не ми се предостави възможност за пряк физически контакт — пояснява Юна.

— Аз пък току-що получих заповед да те екзекутирам!

— Да, видно е, че ситуацията е доста напрегната, особено като се има предвид, че разполагам с не повече от пет секунди да отдалеча пистолета от главата си и да го използвам срещу теб!

— И как по-точно ще стане това? — пита насмешливо човекът до вратата.

— За да те хвана неподготвен, не мога да използвам нито едно от движенията ти — пояснява пленникът. — Именно затова те оставих да се приближиш до мен, да спреш и да си поемеш дъх точно два пъти. И сега ще те изчакам да издишаш втори път, преди да…

— Защо? — пита мъжът с пистолета.

— Така печеля преднина с няколко стотни от секундата, защото е практически невъзможно да направиш каквото и да било, без първо да си поемеш дъх.

— Но защо именно при второто издишване?

— Защото е неочаквано рано и се пада точно по средата на най-обичайното обратно броене в света — три, две, едно…

— Схванах — ухилва се мъжът и разкрива един кафяв преден зъб.

— Първото, което ще се раздвижи, е лявата ми ръка — обяснява Юна към камерата за наблюдение на тавана. — Тя ще се вдигне по посока на дулото на пистолета и ще го отдалечи от лицето ми с един замах. Трябва да сграбча пистолета, да го извия нагоре и да се изправя на крака, използвайки тялото си като щит. И всичко това — с едно-единствено движение. Ръцете ми трябва да отнемат първо това оръжие, но същевременно не трябва да изпускам от очи човека с автомата. Защото в мига, в който овладея пистолета, той ще се превърне в основната заплаха за мен. Ще забия лакът във врата на екзекутора си толкова пъти, колкото трябва, за да му отнема контрола върху оръжието, после ще изстрелям три патрона, ще се завъртя и ще изстрелям още три патрона.

Ситуацията в стаята се повтаря отново. Мъжът с пистолета получава заповедите си по телефона, поколебава се, приближава се до Юна и опира дулото на оръжието си в челото му. Издишва и тъкмо се кани пак да вдиша, за да каже нещо, когато инспекторът сграбчва дулото на зиг зауера с лявата си ръка.

И всичко това е забележително изненадващо и бързо, макар и напълно очаквано.

Юна избутва пистолета от себе си и с едно и също движение го насочва към тавана и се изправя на крака. Забива лакът във врата на екзекутора си четири пъти, отнема му оръжието и застрелва втория мъж в гърдите.

Трите изстрела отекват от бетонните стени на помещението.

Първият противник все още се олюлява назад, когато Юна се завърта рязко и го застрелва в гърдите.

Той се свлича до стената.

Инспекторът отива до вратата, грабва автомата и резервния пълнител и напуска стаята.

Вратата се тръшва в бетонната стена и отскача. Докато крачи напред, Юна сменя пълнителя на автомата. В мига, в който влиза в съседната стая, осемте човека там едновременно свалят очи от огромния екран пред себе си и се вторачват в него.

— Шест и половина секунди до първия изстрел — съобщава един от тях.

— Прекалено бавно — промърморва Юна.

— Обаче Маркус щеше да пусне пистолета много по-бързо, ако лакътят ти действително се беше забил във врата му — отбелязва висок мъж с бръсната глава.

— Така е — съгласява се жената офицер в групата. — За този момент печелиш допълнителни секунди.

Сцената вече се повтаря на екрана пред тях. Опънатите мускули на ръката на Юна, елегантното движение напред, изравненият му с мишената поглед в мига, в който дръпва спусъка.

— Адски впечатляващо, ако питате мен! — отсича командирът на групата и плясва с длани по масата.

— За ченге — допълва Юна с усмивка.

Всички се разсмиват, а командирът се изчервява и почесва притеснено връхчето на носа си.

Юна приема с благодарност подадената му чаша с вода.

Юна Лина се намира в крепостта Карлсборг като инструктор по ръкопашен бой на Групата за специални операции към Командването на специалните сили. Но не защото е професионален инструктор, а защото има много по-голям практически опит в необходимите на тези части бойни техники от всеки друг в Швеция. На осемнайсетгодишна възраст Юна беше постъпил на донаборна военна служба в Карлсборг като парашутист-десантчик и след основното военно обучение беше приет моментално в Специалните части на страната си.

И макар че от момента, в който беше напуснал военните, за да учи в Полицейската академия, е изминало много време, той все още често сънува дните си като парашутист. Отново и отново е в тренировъчния транспортен самолет, чува оглушителния рев на двигателите и се взира отвъд хидравличната рампа в задната част на машината. Сянката на самолета се плъзга над бледосините води далече под тях като сив кръст. В сънищата си той хуква по рампата и скача в студения въздух, чува свистенето на въжетата и усеща опъването на предпазните си колани в мига на отварянето на парашута. Водата приближава със страховита скорост. Черната надуваема лодка се отваря върху вълните далече под него.

В Холандия Юна беше преминал обучение по ефективен близък бой с байонети, ножове и пистолети. Там беше усъвършенствал и уменията си да се възползва от всяка възможна ситуация с помощта на новаторските техники от системата „Крав Мага“6.

— Така! — отсича сега той. — Приемаме проиграната ситуация за изходна и с течение на деня я усложняваме все повече!

— Как по-точно? Като убиеш двама с един изстрел ли? — ухилва се мъжът с бръснатата глава.

— Невъзможно! — отсича напълно сериозно инспекторът.

— Чухме, че си го правил — поглежда го изпитателно жената.

— Няма такова нещо — усмихва се Юна и прокарва пръсти през разрошената си руса коса.

В този момент телефонът във вътрешния му джоб звъни. Екранът показва, че го търси Натан Полок от Отдела за криминални разследвания към Националната полиция. Натан отлично знае къде се намира Юна в този момент и какво прави, така че не би му звънял, ако не е нещо особено важно.

— Извинете! — кимва той към групата офицери в стаята и приема обаждането.

Отпива бавно от чашата си с вода и се заслушва в телефона с усмивка, която обаче бързо се стопява. Внезапно лицето на инспектора пребледнява като платно.

— Юрек Валтер си е все така зад решетките, нали? — гласи единственият му въпрос.

Ръката му вече трепери толкова силно, че се налага да остави чашата с вода на близката маса.

Навън го посреща обилен снеговалеж. Тук-там вятърът подхваща снежинките и ги завърта в леки вихрушки, които брулят лицето му, докато тича към колата си. Влиза и подкарва право през огромния тренировъчен плац, където се беше обучавал като новобранец. Взема завоя със свистене на гуми и буквално изхвърча от гарнизона.

Ситни капчици пот блестят по челото на Юна Лина, ръцете му не спират да треперят.

На магистрала Е20 малко преди Арбога настига и изпреварва конвой от тирове. Налага му се да държи волана на колата си с две ръце, защото страничната струя от движещите се камиони е толкова мощна, че едва не го отнася.

Не е в състояние да спре да мисли за телефонното обаждане отпреди минути.

Гласът на Натан Полок звучеше съвсем спокойно, докато му съобщаваше, че Микаел Колер-Фрост е още жив.

Навремето Юна Лина беше напълно убеден, че момчето и неговата по-малка сестра са две от многобройните жертви на Юрек Валтер. А сега Натан му съобщи, че Микаел е бил открит от полицията на един железопътен мост и в момента се намира в болница „Сьодермалм“.

Полок беше добавил, че състоянието на младия мъж е критично, но стабилно. И че все още никой не го е разпитвал.

— Юрек Валтер си е все така зад решетките, нали? — беше първият въпрос на Юна.

— Да, все още се намира в пълна изолация — отговори Полок.

— Сигурен ли си?

— Напълно!

— Ами момчето? Откъде знаеш, че е Микаел Колер-Фрост? — попита инспекторът.

— Доколкото разбрах, сам е повторил името си няколко пъти. Засега това е единственото, което знаем. Освен това е на подходящата възраст — добави Натан. — Ние, естествено, вече изпратихме проба от слюнката му за потвърждение в Националната криминологична лаборатория, но…

— Но не сте информирали баща му?

— Би било нечовешко да го правим, преди да потвърдим съвпадението на ДНК, нали така? — отбеляза Полок. — Нямаме право на грешки в тази история!

— Пристигам веднага!

Мръсната киша по пътя затруднява значително движението на колата и Юна Лина едва се сдържа да не натисне педала на газта до ламарината.

Микаел Колер-Фрост.

Микаел Колер-Фрост е намерен жив. След толкова много години.

Самата фамилия „Фрост“ е напълно достатъчна, за да тласне спомените на инспектора обратно към цялата онази грозна история.

Изпреварва мръсна бяла кола и изобщо не обръща внимание на детето, което му маха зад прозореца с плюшената си играчка. Потънал е изцяло в мислите си.

Преди тринайсет години Юна се беше впуснал в едно предварително разследване, което щеше да промени завинаги неговия живот. Заедно с колегата му Самуел Мендел се заеха да проучат случая на две жени от Солентуна, които бяха обявени за изчезнали.

Първата от тях беше петдесет и пет годишна, изчезнала по време на обичайната си вечерна разходка. Кучето й било открито в алея зад някакъв супермаркет да върви само, влачейки каишката си. Два дена по-късно беше изчезнала свекървата на същата тази жена, докато изминавала краткото разстояние между старческия дом, в който се била оттеглила, и залата за бинго.

Оказа се, че преди пет години бил изчезнал и братът на същата жена, в Банкок. В случая се бяха намесили Интерпол и Външното министерство, но човекът така и не бил открит.

Не съществуват изчерпателни данни за броя на хората, ежегодно изчезващи по света, но всички знаят, че числото е притеснително голямо. Само в Съединените щати всяка година биват обявени за изчезнали по сто хиляди души, в Швеция — около седем хиляди. Повечето в крайна сметка се намират, но броят на безследно изчезналите си остава значителен. Похитените или убитите сред тях са съвсем малка част.

Когато се заеха със случая на двете изчезнали жени, Юна и Самуел бяха относително нови в Отдела за криминални разследвания към Националната полиция. В този случай имаше някои аспекти, които напомняха за изчезването на двама души в Йоребро преди четири години.

Там ставаше въпрос за четирийсетгодишен мъж и неговия син. Двамата били тръгнали за футболния стадион в Гланшамар и така и не пристигнали. Колата им била намерена изоставена на тесен горски път, в посока, различна от тази за стадиона.

Първоначално беше просто идея, случайно хрумване. Ами ако въпреки разликите във времето и мястото случаите са свързани? И ако е така, възможно ли е и други изчезнали да попадат в същата група?

Предварителното разследване се състоеше от най-обичайния вид полицейска работа, от онзи вид, който се провежда на бюро, пред компютъра. Юна и Самуел започнаха да събират и организират информацията за всеки неразрешен случай на изчезнали хора в Швеция през последните десет години. Целта им беше да проверят дали няма да открият сходства, които не биха могли да бъдат приписани на случайността. Подреждаха един върху друг случай след случай, като на оризова хартия — и ето че от неясната фигура на свързаните точки постепенно се очерта нещо като съзвездие. Наложи се напълно неочакван модел — че в повечето от случаите става въпрос за изчезване на повече от един член на едно и също семейство.

Юна си спомняше съвсем ясно гробовното мълчание, което се беше възцарило в стаята, когато двамата бяха отстъпили крачка назад и бяха огледали резултатите. Четирийсет и пет безследно изчезнали се вписваха в открития от тях модел. Мнозина от тях вероятно щяха да бъдат изключени през идните дни, но числото четирийсет и пет все пак си оставаше достатъчно внушително, за да бъде отдадено на случайността.

На стената в канцеларията на Самуел в Отдела за криминални разследвания имаше огромна карта на Швеция, цялата обсипана с цветни карфици, отбелязващи изчезналите хора.

Нямаше как да приемат, разбира се, че всичките четирийсет и пет от тях са били убити, но на този етап не можеха да изключат нищо и никого.

И тъй като никой известен престъпник не можеше да бъде свързан с времето на изчезването на тези хора, двамата млади детективи започнаха да търсят общи мотиви и метод на действие. Не съществуваха прилики с нито един разрешен до момента случай. Убиецът, с когото си имаха работа, не оставяше никакви следи и криеше много добре телата на своите жертви.

Изборът на жертви обикновено разделя серийните убийци на две групи. В първата попадат организираните убийци, които винаги издирват идеалната жертва, приближаваща се колкото е възможно повече до техните болни фантазии. Тези извършители се фокусират върху конкретен тип хора, примерно руси момченца в предпубертетна възраст или кестеняви млади жени в двайсетте. Втората група е на дезорганизираните убийци, при които на преден план излиза наличността на жертвата. Тези жертви обикновено играят някаква роля във фантазиите на престъпниците, затова за тях няма особено значение как точно изглеждат — важното е да са на разположение.

Ала серийният убиец, чийто профил се очертаваше бавно, но сигурно в разследването на Юна и Самуел, не попадаше в нито една от двете категории. От една страна, беше дезорганизиран, защото жертвите му бяха разнообразни. Но от друга страна, залавянето на нито една от тези жертви не изглеждаше особено лесно.

Търсеха сериен убиец, който беше практически невидим. Не оставяше никакви следи, никакви опознавателни знаци.

Дните се нижеха, а жените от Солентуна все така не се появяваха.

Юна и Самуел не разполагаха с никакво конкретно доказателство за съществуването на сериен убиец. Просто смятаха, че друго обяснение за изчезването на всички тези несвързани по никакъв начин хора не би могло да съществува. Два дена по-късно предварителното разследване беше прекратено и ресурсите по него пренасочени към други разследвания.

Но Юна и Самуел нямаха намерение да се отказват. Тази мътна история не им даваше мира, затова продължиха търсенето през свободното си време — вечер и през почивните им дни.

Концентрираха се върху модела, който подсказваше, че ако двама души от едно и също семейство изчезнат, съществува огромен риск в близко бъдеще да изчезне и трети.

И докато двамата държаха под око семейството на жените от Солентуна, които бяха изчезнали, колегите им получиха съобщение за други изчезнали — две деца от Тиресьо. Микаел и Фелисия Колер-Фрост. Децата на прочутия писател Рейдар Фрост.

Юна си спомня много добре разговора с Рейдар Фрост и съпругата му Розана Колер три дена след изчезването на техните деца. Не беше споменал пред тях за своите подозрения — че децата им са станали жертви на сериен убиец, когото полицията е спряла да търси, защото съществуването му засега е чисто хипотетично. Беше задал просто дежурните си въпроси и бе оставил родителите вкопчени в официалната версия на полицията за удавяне на момиченцето и момченцето.

Семейството живееше на улица „Варвс“ във величествена къща с изглед към красива плажна ивица. През последните няколко седмици времето се беше задържало доста меко за сезона и по-голямата част от снега се беше стопила. Улиците и пътеките бяха мокри и кални. По пясъка на брега не беше останал почти никакъв лед — единственото, което напомняше за него, беше сивкавата киша.

Юна си спомняше отлично как влиза в къщата, минава през обширна кухня и сяда на голяма бяла маса край прозореца. Но Розана беше дръпнала всички пердета и макар гласът й да звучеше спокойно, главата й непрекъснато се поклащаше.

Издирването на децата се оказа безплодно. Хеликоптерът прелетя безброй пъти над региона, водолазите претърсваха дни наред водата за тела. А сушата беше обходена сантиметър по сантиметър от организирани групи доброволци, водени от специалисти с полицейски кучета.

Никой обаче не беше видял, нито беше чул каквото и да било.

Рейдар Фрост беше като звяр в клетка. Не го свърташе на едно място. Не искаше да прекратяват търсенето.

Юна бе седял срещу двамата родители и беше задавал рутинни въпроси — дали не са получавали някакви заплахи, дали напоследък някой техен познат не се е държал странно или различно от обичайното, дали не са имали усещането, че някой ги следи.

— Всички смятат, че те са паднали във водата — беше промълвила съпругата и отново бе започнала да клати глава.

— Споменахте, че те понякога са бягали тайно през прозореца след вечерните си молитви — беше продължил Юна.

— Не им беше разрешено, разбира се — тросна се Рейдар.

— Но вие все пак сте знаели, че децата ви понякога са имали навика да се измъкват с велосипедите си, за да отидат при свой приятел, нали?

— Да, у Рикард.

— Рикард ван Хорн, който живее на улица „Бьорнберс“ номер седем, нали? — поиска потвърждение Юна.

— Опитвахме се многократно да разговаряме с Мике и Фелисия по този въпрос, но… Знаете какви са децата… А и може би не сме виждали нищо опасно в тази тяхна пакост — отговори Рейдар и нежно постави ръка върху ръката на съпругата си.

— Какво правят обичайно в дома на Рикард? — попита Юна.

— Не остават за дълго там. Играят на „Диабло“ и се прибират.

— Напоследък всички деца са запалени по тази игра — прошепна Розана и издърпа ръка изпод ръката на съпруга си.

— Но в събота не са отишли с велосипедите си до Рикард, а са тръгнали към Бадхолмен — продължи Юна. — Често ли ходят там след вечеря?

— Доколкото знаем, не — отговори Розана и се изправи неспокойно от масата, сякаш вече не беше в състояние да сдържа нервите си.

Юна кимна. Вече беше научил, че момчето — Микаел, е отговорил на позвъняване по телефона точно преди двамата със сестра му да излязат от къщата. Но номерът се беше оказал невъзможен за проследяване.

За младия детектив беше непоносимо да седи срещу родителите на тези деца. Макар че не каза нищо, увереността му, че децата са станали жертви на серийния убиец, нарастваше от минута на минута. Задаваше въпросите си и слушаше отговорите, но за нищо на света не можеше да сподели подозренията си с отчаяните съпрузи.

Ако двете деца бяха станали жертви на серийния убиец, моделът, който бяха открили Юна и Самуел, изискваше престъпникът да убие и единия от родителите. Ако приемеха, че предположението им е вярно, трябваше да вземат решение към кого да насочат вниманието си.

Решиха да концентрират усилията си върху спасяването на Розана Колер.

Тя се беше преместила при сестра си в Ярдет, в североизточната част на Стокхолм. Сестрата живееше с четиригодишната си дъщеря в бяла жилищна кооперация на улица „Ланфорс“ №25, близо до гората Лил-Ян.

Юна и Самуел се заеха да провеждат редовни нощни наблюдения на сградата, като се сменяха. Дежурствата си даваха от паркирана наблизо кола, в която оставаха до зазоряване.

Измина седмица. На осмата вечер Юна си седеше в колата и наблюдаваше как обитателите на жилищната кооперация се приготвят както винаги за лягане. Прозорците притъмняваха един по един във вече добре познатата за младия детектив последователност. Жена в сребристо сако с подплънки на раменете излезе за обичайната си разходка със своя голдън ретривър. След нея изгасна и последният прозорец.

Колата на Юна беше паркирана в сенките на улица „Порюс“, между мръсен бял пикап и червена тойота. В огледалото за задно виждане се отразяваха побелели от сняг храсти и висока ограда на електростанция. Жилищният квартал пред него беше потънал в гробовна тишина. През предното стъкло се виждаха единствено светещите улични лампи.

Юна се усмихна на себе си, когато си спомни за семейната вечеря преди няколко часа. Малката му дъщеря Луми нямаше търпение да се нахрани, за да продължи да преглежда баща си.

— Нека първо си изям вечерята, а? — беше се осмелил да протестира той.

Но Луми вече беше придобила онова свое сладко сериозно изражение и бе започнала да разпитва майка си дали татко й се е научил да си мие зъбите сам.

— О, да! Вече го прави много добре! — беше отвърнала с усмивка Сума.

След което бе добавила с едва сдържан смях, че тъй като всички зъби на Юна са отдавна израснали, той си ги мие съвсем сам. Луми беше сложила хартиена салфетка под брадичката на баща си и му бе поръчала да отвори широко уста, след което се беше заела да преглежда зъбите му с пръст.

Мислите за Луми се стопиха в мига, в който в една от стаите в апартамента на сестрата светна лампа. Веднага след това Юна зърна облечената в памучна нощница Розана да говори по телефона.

После лампата отново изгасна.

Мина час, но наоколо не се виждаше жива душа.

В колата вече беше започнало да става студено, когато в огледалото за задно виждане внезапно се появи силует. Приведена фигура. Безшумно пристъпваща по пустата улица.

Без да откъсва очи от огледалото, Юна се свлече в седалката на колата и проследи с поглед приближаването на фигурата, като се опитваше да зърне лицето й.

Клоните на близкото самодивско дърво7 се разлюляха при преминаването на човека.

В сивкавите светлини на електроцентралата зад тях Юна разпозна в приближаващата се фигура колегата си Самуел.

Беше подранил с близо половин час.

Самуел отвори вратата на колата и се настани на пътническата седалка. Избута я назад, за да опъне краката си, и въздъхна.

— Виж какво, Юна — започна, — ти може да си висок и рус и компанията ти да е много приятна, но въпреки това аз бих предпочел да прекарам нощта с Ребека. И да помогна на момчетата с домашните.

— Можеш да помогнеш на мен с домашните — отбеляза Юна.

— Е, благодаря! — засмя се Самуел.

Юна Лина се загледа през предното стъкло към жилищната кооперация, към затворените й врати, ръждясващите балкони и черните прозорци, и промърмори:

— Давам му още три дена.

Самуел извади от вътрешния си джоб сребрист термос с пилешка супа, която наричаше „йоуич“, и отбеляза:

— Честно да ти кажа, напоследък мисля много по този въпрос. В този случай просто нищичко не се връзва. Даваш ли си сметка, че се опитваме да заловим сериен убиец, който може и да не съществува?

— Съществува! — отсече уверено Юна.

— Но профилът му не пасва с нищо открито досега, с нито един аспект от разследването и…

— Точно затова… никой досега не го е зървал — отвърна замислено Юна. — Видим е единствено защото хвърля сянка върху статистиката!

След това в колата се възцари мълчание. Самуел започна да отпива бавно и с подухване от горещата си пилешка супа и по челото му избиха капчици пот. Юна си затананика някакво танго и погледът му се плъзна от прозореца на стаята на Розана към ледените шушулки, висящи от улуците на покрива, а оттам към покритите със снежни шапки комини и отдушниците.

— Зад блока има някой — прошепна внезапно Самуел. — Сигурен съм, че зърнах някакво движение!

После посочи напред. Но всичко пред тях тънеше в тишина и спокойствие.

Миг по-късно Юна забеляза, че от близкия до кооперацията храст се изсипва сняг. Очевидно някой току-що беше минал покрай него.

Двамата отвориха предпазливо вратите на колата и започнаха да се промъкват крадешком към жилищния блок.

В жилищния квартал цареше пълна тишина. Единственото, което детективите чуваха, бяха собствените им стъпки и жуженето на съоръженията в електроцентралата.

През последните две седмици снегът беше започнал да се топи, но преди няколко дена температурите отново бяха паднали и пак беше заваляло.

Приближиха сградата откъм края й, където нямаше прозорци, по тясната ивица трева и покрай магазинчето за тапети на приземния етаж.

Покритото със солиден пласт сняг открито пространство зад блоковете се осветяваше от близката улична лампа. Двамата се заковаха на ъгъла на сградата и огледаха внимателно за движение между дърветата в посока на Кралския тенис клуб и гората Лил-Ян.

Първоначално в мрака между гъстите, разкривени стари дървета не се виждаше нищичко. Юна тъкмо се канеше да даде на колегата си сигнал да продължат, когато зърна фигурата.

Между дърветата стоеше мъж. Неподвижен като заснежените клони наоколо.

Сърцето на Юна заби като лудо.

Кльощавият мъж беше вперил призрачни очи в прозореца на Розана Колер.

По нищо не си личеше да бърза. По нищо не си личеше да има някаква конкретна цел.

Постепенно Юна усети как се изпълва с непоколебима увереност, че мъжът в задната градина на този блок е серийният убиец, за чието съществуване двамата с колегата му предполагаха, но не бяха напълно убедени.

Сенчестото лице беше слабо и сбръчкано. Мъжът просто си стоеше там, сякаш самата гледка на този дом го изпълваше с тихо удовлетворение. Като че ли вече беше хвърлил примката на своята поредна жертва.

Двамата извадиха оръжията си, но не бяха сигурни какво да сторят оттук нататък. Не бяха обсъждали този момент. Макар да наблюдаваха новия дом на Розана повече от седмица, изобщо не им беше хрумнало да поговорят и да решат какво да направят, ако се окаже, че съмненията им са основателни. Не можеха просто да се втурнат и да арестуват този човек. За какво — че се взира в чужд прозорец ли? Да, вярно, че по този начин щяха да успеят да установят самоличността му, но след това щяха да бъдат принудени да го пуснат.

Юна Лина не отлепяше очи от неподвижната фигура между дърветата. В ръката си усещаше тежестта на своя полуавтоматичен пистолет и студения нощен въздух. До себе си чуваше дишането на Самуел.

Ситуацията започваше да заприличва леко на театър на абсурда, когато внезапно и без никакво предупреждение мъжът направи крачка напред. И двамата детективи видяха, че той държи в ръката си торба.

Оттам нататък нещата се развиха с главоломна бързина — дотолкова, че нито един от двамата не беше в състояние да каже какво точно ги беше убедило окончателно, че наистина са открили престъпника, когото търсеха.

След като направи крачката напред, мъжът просто погледна за последно към прозореца на Розана и се сля с храстите. Юна и Самуел моментално го последваха. Снегът под краката им хрущеше. Вървяха по пресните следи през гората, докато не стигнаха до стара железопътна линия.

Престъпникът се отдалечаваше между релсите вдясно от тях. Мина под електрическата кула и за миг се сля със сенките, които тя хвърляше. Макар и стара, железопътната линия, която тръгваше от пристанище Варта и минаваше през гората Лил-Ян, все още се използваше.

Юна и Самуел продължиха безшумно след него, като се придържаха към дълбоките преспи край линията, за да не бъдат забелязани. Железопътната линия минаваше под виадукт и оттам навлизаше в самата гора. Изведнъж всичко сякаш стана по-тихо и по-мрачно.

Черните дървета се сгъстиха.

Юна и Самуел безшумно ускориха крачка, за да не изгубят от поглед човека, когото преследваха.

Но когато се появиха иззад завоя край блатото Углевикен, линията пред тях се оказа пуста. Очевидно кльощавият мъж беше свил някъде и бе потънал в гората.

Двамата криминални инспектори се изкатериха на релсите и огледаха внимателно ширналия се пред тях бял пейзаж. После се обърнаха и се върнаха назад. Наскоро навалелият сняг беше напълно девствен, което им помогна съвсем скоро да открият следите. Преди десетина минути те бяха все още бели и невъзможни за различаване в сумрака на нощта и затова ги бяха пропуснали, но тъй като земята под снега беше мокра, отпечатъците от обувките на серийния убиец вече бяха почернели като олово.

Юна и Самуел поеха по оставената следа и се озоваха в лоното на гората, близо до огромен резервоар. Сред гъстите дървета цареше почти непрогледен мрак. Отпечатъците на убиеца бяха пресечени три пъти от по-леките стъпчици на див заек. В един момент стана толкова тъмно, че за миг едва не изгубиха дирите за втори път, но ги забелязаха отново и бързо ускориха крачка.

Внезапно до ушите им достигна пронизително скимтене, все едно плачеше животно. Юна и Самуел никога досега не бяха чували подобен звук. Проследиха следата и постепенно се приближиха до източника на звука.

Картината, която зърнаха между черните дървета, беше като излязла от средновековна гротеска. Мъжът, когото бяха проследили, стоеше пред плитък гроб. Около него се виждаха купчини прясно изкопана пръст. От ковчега в гроба се опитваше да излезе измършавяла, покрита с мръсотия жена. Плачеше, скимтеше и се мъчеше да се измъкне навън. Ала след всеки път, когато тя почти беше постигнала успех, мъжът я бутваше обратно вътре.

Юна и Самуел бяха толкова втрещени от гледката, че в продължение на няколко секунди не бяха в състояние да сторят нищо друго, освен да стоят вцепенени и да гледат. Но скоро дойдоха на себе си, вдигнаха предпазителите на пистолетите си и се втурнаха напред.

Мъжът не беше въоръжен и макар Юна да знаеше, че трябва да се цели в краката му, за миг му се прииска да вземе на прицел сърцето му. Двамата със Самуел скочиха отгоре му, събориха го по корем и светкавично поставиха белезници на ръцете и краката му. После, запъхтян и все така държащ на прицел главата на убиеца, Самуел набра спешния телефон. Не успяваше да сдържи риданието в гласа си, докато обясняваше ситуацията.

Двамата млади детективи бяха заловили до този момент напълно неизвестен на полицията сериен убиец. Името му беше Юрек Валтер.

Юна внимателно помогна на жената да излезе от ковчега, като непрекъснато й говореше успокоително. Нещастницата се отпусна на земята, като едва си поемаше дъх. Докато й обясняваше, че линейката ще пристигне всеки момент, детективът забеляза някакво движение между дърветата. Нещо едро бягаше навътре в гората. Счупване на клон, разлюляване на елхи, свличане на голямо количество сняг.

Сигурно беше сърна.

По-късно Юна си беше дал сметка, че най-вероятно това е бил съучастникът на Юрек Валтер, но в онзи момент единственото, за което двамата със Самуел можеха да мислят, беше да спасят жената и да отведат убиеца в затвора „Реманд“ в Кроноберг.

Оказа се, че жената беше престояла в онзи ковчег близо две години. Юрек Валтер редовно й носел храна и вода, след което отново покривал гроба с пръст. Жертвата му беше ослепяла и носеше всички последици на хронично недохранване. Ръцете и краката й бяха измръзнали, мускулите й бяха атрофирали, а раните от притискането на пръстта отгоре бяха деформирали необратимо тялото й.

Първоначално лекарите бяха предположили, че неспособността й да комуникира се дължи на травмите, но постепенно беше станало ясно, че жената е претърпяла сериозно мозъчно увреждане вследствие на студа и полугладното състояние, в което е била държана.

В четири и половина сутринта Юна влезе в дома си и моментално заключи вратата. Все още треперещ от преживяното, той премести топлото потно телце на дъщеря си Луми към средата на спалнята, а после легна и прегърна едновременно и нея, и съпругата си Сума. Знаеше, че няма да бъде в състояние да заспи, но имаше нужда да полежи заедно с двете си най-близки същества.

В седем часа вече беше отново в гората Лил-Ян. Районът бе отдавна отцепен и охраняван, но снегът около гроба беше до такава степен утъпкан от полицаи, кучета и парамедици, че нямаше никакъв смисъл да се опитва да търси следите на предполагаемия съучастник.

Към десет часа отрядът с полицейските кучета идентифицира подозрително място в близост до резервоара Углевикен, намиращо се само на двеста метра от гроба на жената. Бяха извикани екип от криминалисти и специалисти по местопрестъпления и два часа по-късно бяха ексхумирани останките на мъж на средна възраст и момче на около петнайсет години. Двамата бяха натъпкани в син пластмасов варел, а анализите показаха, че са били заровени преди близо четири години. Не бяха успели да оцелеят дълго време във варела въпреки тръбичката за въздух, с която са разполагали.

Юрек Валтер се оказа с адресна регистрация на улица „Бьорньо“ — част от голям жилищен комплекс, построен в началото на 70-те години на XX век, в района Хосвьо на град Сьодертеле. Името му фигурираше единствено на този адрес. Оказваше се, че откакто беше пристигнал в Швеция от Полша през 1994 година и бе получил разрешение за работа, не беше живял никъде другаде. Бе работил като механик в малка компания — Инженерна работилница „Менге“, където поправял скоростни кутии на локомотиви и възстановявал дизелови двигатели. Всички доказателства сочеха, че беше водил спокоен, уединен живот.

Юна, Самуел и останалите полицаи нямаха представа какво ще открият в апартамента на Юрек Валтер — камера за мъчения или шкаф със садистични трофеи, буркани с формалдехид или фризери, натъпкани с части от човешки тела, рафтове, огъващи се под купища извратени снимки…

Полицията беше отцепила периметъра около жилищния комплекс, както и целия втори етаж на сградата. Облечени в защитни костюми, те отвориха вратата и започнаха да подреждат дъски, върху които да стъпват, за да не компрометират доказателствата.

Юрек Валтер притежаваше двустаен апартамент с площ от трийсет и три квадратни метра.

Под отвора на пощенската кутия се беше събрала купчина рекламни брошури и сметки за битови услуги. Антрето беше абсолютно празно. Празен се оказа и вграденият гардероб до входната врата — никакви обувки, никакви дрехи.

Продължиха навътре.

Юна очакваше да попаднат на криещия се съучастник, но всичко тънеше в тишина и някаква особена неподвижност. Сякаш времето тук беше спряло.

Щорите бяха вдигнати. В апартамента миришеше на слънце и прах.

В кухнята нямаше нито маса, нито столове. Хладилникът беше отворен и изключен. Нищо не подсказваше, че изобщо някога е бил използван. Тенджерите върху печката бяха леко ръждясали. Фурната си стоеше непокътната с инструкциите за употреба, лепнати на вратичката й. Единствената храна, която откриха в шкафовете, бяха две консерви ананас на шайби.

В спалнята имаше тясно легло без чаршафи, а гардеробът съхраняваше една-единствена чиста риза, висяща на метална закачалка.

И това беше всичко.

Празният апартамент безсъмнено означаваше, че Юрек Валтер не живее тук. Вероятно го беше използвал само като адрес за кореспонденция. И наоколо нямаше нищо, което да ги отведе до истинското му местоживеене. Единствените отпечатъци наоколо принадлежаха на самия Юрек.

Той нямаше криминално досие. Не беше заподозрян за никакво престъпление. Нямаше никакви застраховки, никога не беше вземал кредити. Данъците му бяха удържани директно от надниците му и никога не беше подавал данъчна декларация.

В Швеция имаше много и различни регистри (повече от триста), до един под шапката на Закона за личните регистри. Юрек Валтер фигурираше само в онези, които никой гражданин на страната не можеше да избегне.

Иначе беше невидим.

Никога не беше вземал болнични, никога не беше търсил помощ от лекар или стоматолог.

Отсъстваше и от регистъра за притежание на оръжие, и от регистъра за собственост на моторно превозно средство. Липсваха данни за завършени училища, липсваха данни за политическа или религиозна принадлежност.

Сякаш този човек беше живял живота си с изричното намерение да бъде колкото е възможно по-невидим за държавата. Шепата хора, с които е бил принуден да контактува на работното си място, не знаеха нищичко за него. Единствената информация, която полицията получи от тях, бе, че Валтер не е бил от приказливите, но пък е бил отличен механик.

Когато Отделът за криминални престъпления получи поисканата справка от полската полиция, стана ясно, че лицето Юрек Валтер е мъртво от години. И тъй като техният Юрек Валтер е бил открит убит в обществената тоалетна на централната железопътна гара в Краков, поляците веднага изпратиха съответните снимки и отпечатъци.

Нито снимките, нито отпечатъците съвпаднаха с шведския сериен убиец. Нямаше никакво съмнение, че той беше откраднал самоличността на истинския Юрек Валтер.

Мъжът, когото бяха заловили в гората Лил-Ян, се превръщаше във все по-голяма загадка. Полицията продължи да претърсва гората още три месеца, но с изключение на мъжа и момчето във варела, не бяха открити никакви други жертви.

Не и докато на железопътния мост по посока Стокхолм не се появи Микаел Колер-Фрост.

Отговорността за предварителното разследване беше поета от прокурор, но разпитите бяха провеждани от Юна Лина и Самуел Мендел — както първият разпит при арестуването, така и официалният разпит за следствието. Юрек Валтер не направи никакви признания, но и не отрече престъпленията си. В отговор на всички въпроси обикновено редеше философски тиради за смъртта и човешката орис. Поради липса на преки доказателства при издаване на присъдата в Стокхолмската съдебна палата бяха взети предвид съпътстващите ареста му обстоятелства, отказът му да даде каквото и да било обяснение на случилото се и съдебнопсихиатричната експертиза. Адвокатът му пусна автоматично обжалване на присъдата. Докато чакаха гледането на делото в Апелативния съд, детективите го подложиха на нови разпити в затвора „Кроноберг“.

Служителите в затвора по принцип бяха невъзмутимо племе, но присъствието на Юрек Валтер определено ги притесняваше. Този човек ги изпълваше с рядко за тях безпокойство. Където и да се озовеше, моментално назряваха конфликти — веднъж предизвика сбиване между двама надзиратели, което изпрати в болница единия от тях. Веднага след този случай беше свикано спешно заседание на управата, на което бяха приети нови мерки за сигурност. От този момент нататък на Юрек Валтер беше забранено да контактува с останалите затворници и да излиза на двора за разходки.

Самуел се беше обадил, че е болен, така че в онзи ден Юна се оказа съвсем сам по коридора със зелените врати и белите термоси пред всяка от тях. В излъскания линолеум на пода зееха дълги черни разрези.

Вратата към килията на Юрек Валтер беше отворена. Стените бяха голи, прозорчето — с решетки. Първите сутрешни лъчи на слънцето отскачаха от износеното пластмасово покритие на матрака върху неподвижната затворническа койка и мивката от неръждаема стомана.

Малко по-надолу по коридора полицай в тъмносин пуловер разговаряше с православен свещеник от Древносирийската църква.

— Отведоха го в стая за разпити номер две! — подвикна полицаят на Юна.

Пред стаята за разпити стоеше охрана. През прозорчето Юна зърна седналия на стол Юрек Валтер, приковал очи в пода. Пред него стояха служебният му защитник и двама пазачи.

— Тук съм, за да изслушам затворника — заяви Юна в мига, в който влезе.

Настъпи кратко мълчание. След това Юрек Валтер размени няколко думи със своя адвокат. Говореше много тихо и дори не вдигна очи, когато помоли служебния защитник да излезе.

— Вие също можете да изчакате в коридора — обърна се Юна към пазачите.

Когато остана насаме с Юрек Валтер в стаята за разпити, Юна придърпа стол и седна толкова близо до престъпника, че усети миризмата на потта му.

Юрек Валтер не беше помръднал от стола си. Очите му бяха все така вперени в пода.

— Защитникът ти твърди, че си отишъл в гората Лил-Ян, за да освободиш жената — започна с неутрален тон Юна Лина.

Юрек продължи да седи втренчен в пода в продължение на няколко минути, а накрая, без изобщо да помръдне, изрече:

— Говоря твърде много.

— Истината е напълно достатъчна — рече Юна.

— За мен наистина няма никакво значение дали ще бъда обвинен в нещо, което не съм сторил — прошепна Юрек.

— Ще бъдеш хвърлен в затвора до края на живота си.

В този момент Юрек най-сетне вдигна глава, погледна към Юна и замислено изрече:

— Изгубих живота си много отдавна. Вече не ме е страх от нищо. Нито от болка, нито от самота, нито от отегчение.

— Ама аз държа да знам истината! — повтори Юна, като се правеше на наивен.

— Не е необходимо да я търсиш. При правосъдието е същото като при религията. Всеки избира онова, което отговаря на целите му.

— Но ти надали би избрал лъжата — изтъкна Юна.

Юрек присви очи и погледна към детектива.

— В Апелативния съд описанието, което прокурорът ще даде на моите действия, ще бъде сметнато за доказано извън всякакво съмнение — изрече той без дори намек за тъга в гласа си.

— И смяташ, че това ще бъде неправилно, така ли?

— Във всеки случай няма да бъда качен на бесилото заради технически подробности, защото наистина няма никаква разлика между изкопаване на гроб и запълването му.

В онзи паметен ден Юна Лина напусна затвора напълно убеден, че Юрек Валтер е изключително опасен човек. Същевременно не можеше да се отърве от усещането, че Юрек се смята наказван заради нечии чужди престъпления. Беше му ясно, разбира се, че затворникът бе постигнал целта си — да посее в душата му зрънцето на съмнението, но не беше в състояние да пренебрегне вероятността в прокурорското обвинение да е налице някаква грешка.

В деня преди делото в Апелативния съд Юна, Сума и Луми отидоха на вечеря в дома на Самуел Мендел. Когато бяха започнали да се хранят, слънцето още грееше през ленените завеси, но вече се беше стъмнило. Ребека запали свещта на масата и духна кибритената клечка. Пламъкът заигра в блестящите й очи и разкри особената форма на една от зениците й. Веднъж тя им беше обяснила, че това състояние се нарича дискория8 и че за нея не е проблем — и с това око вижда толкова добре, колкото и с другото.

Спокойната вечеря завърши с меден сладкиш. За задължителната молитва накрая Юна беше принуден да вземе назаем от Самуел една от еврейските му молитвени шапчици „кипа“.

Това беше последната му среща със семейството на неговия колега.

После момчетата си поиграха известно време с малката Луми, но след известно време Йошуа се отдаде на любимата си видеоигра, а Рубен изчезна в стаята си, за да свири на кларнет.

Ребека излезе на верандата, за да запали цигара, а Сума отиде да й прави компания с чаша вино.

Юна и Самуел се заеха да раздигат и почистят масата. Но в мига, в който останаха сами, веднага започнаха да говорят за работа и за делото на следващия ден.

— Не възнамерявам да ходя в съда — отсече със сериозен тон Самуел. — Не че се страхувам, но… Не знам, не мога да го обясня… Просто имам чувството, че душата ми се омърсява. Че всяка секунда в повече, която прекарвам в близост до онзи тип, душата ми става все по-мръсна и по-мръсна.

— Убеден съм, че е виновен — рече Юна.

— Но? — изгледа го колегата му.

— Но мисля, че има съучастник.

Самуел въздъхна, сложи мръсните чинии в мивката и рече:

— Разбери, че двамата с теб спряхме сериен убиец! Самотен лунатик, който…

— Той не беше сам до онзи гроб, когато стигнахме там! — прекъсна го Юна.

— Напротив, беше! — възрази Самуел и започна да мие чиниите.

— За серийните убийци не е необичайно да работят с помощници! — не се предаваше Юна.

— Така е, но нищо открито досега не предполага, че Юрек Валтер принадлежи към тази категория престъпници — изтъкна Самуел. — Юна, повярвай ми, ние си свършихме перфектно нашата работа! И това е краят!

Слънчевите лъчи играеха в прашните прозорци на двореца Врангелска. Адвокатът на Юрек Валтер обясни, че съдебното дело дотолкова било разстроило неговия клиент, че нямал сили отново да обяснява защо е бил на местопрестъплението в момента на ареста му.

Обвинението призова като свидетел криминален инспектор Юна Лина. Той разказа за проведеното наблюдение и за последвалия арест. После адвокатът на защитата го попита дали има причина да подозира някакви грешки в обвинението.

— Според вас възможно ли е моят клиент да е бил осъден за престъпление, извършено от друг?

Юна срещна нетърпеливия поглед на адвоката и в съзнанието си видя как Юрек Валтер преспокойно бута жената обратно в ковчега всеки път, когато тя се опита да излезе.

— Питам ви, защото сте били лично там — продължи адвокатът. — Възможно ли е Юрек Валтер всъщност да се е опитвал да спаси жената от онзи гроб?

— Не! — отсече категорично Юна.

След двучасово заседание съдебният състав на Апелативния съд потвърди присъдата на Стокхолмския съд. По лицето на Юрек Валтер не помръдна и мускулче, докато слушаше още по-строгата си нова присъда. Той щеше да бъде прехвърлен в строго охранявано отделение на психиатрична клиника при допълнителни мерки за сигурност и нищожни възможности за предсрочно освобождаване. Тъй като беше свързан не само с доказаното престъпление, но и с още много други текущи разследвания, за него трябваше да бъдат наложени извънредни ограничения.

Когато четенето на присъдата приключи, Юрек Валтер извърна сбръчканото си лице, впи бледите си очи право в Юна Лина и изрече бавно:

— Сега двамата синове на Самуел Мендел ще изчезнат. Ще изчезне и съпругата му Ребека. Но… Чуй ме добре, Юна Лина! Полицията ще започне да ги търси и накрая ще се откаже, и когато това стане, Самуел ще продължи търсенето сам. И когато накрая си даде сметка, че никога повече няма да види семейството си, ще се самоубие!

Юна се изправи и тръгна към вратата на съдебната зала.

— И твоята дъщеричка — продължи Юрек Валтер, вече свел поглед към ноктите на ръцете си.

— Внимавай какво говориш! — изръмжа Юна.

— Луми ще изчезне! — прошепна Юрек. — Ще изчезне и Сума! И когато си дадеш сметка, че никога няма да ги намериш, ти… ти ще се обесиш!

При тези думи пак вдигна глава и пак впери очи право в очите на Юна. Изражението му беше спокойно — сякаш желанието му вече се бе осъществило.

Обикновено осъдените бяха отвеждани обратно в предварителния арест до уреждане на прехвърлянето им в определеното за тях място за излежаване на присъдата. Но служителите в затвора „Кроноберг“ бяха толкова нетърпеливи да се отърват от Юрек Валтер, че бяха организирали директното му транспортиране от двореца Врангелска до строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница, намиращо се на двайсет километра северно от Стокхолм.

Юрек Валтер щеше да бъде поставен в строга изолация в най-добре охранявания затвор в Швеция за неопределено време. Самуел Мендел беше приел заплахата на престъпника като празни приказки на човек, който не е в състояние да стори нищо друго, освен да говори. Но Юна така и не успя да се освободи от усещането, че заплахата беше представена като истина, като свършен факт.

Когато не бяха открити никакви други трупове, разследването загуби приоритетния си статус. Макар че не беше напълно изоставено, премина в графа „студени досиета“.

Юна отказваше да се предаде, но за съжаление разполагаха с твърде малко парченца от този пъзел, а оскъдните следи, по които бяха поели, доведоха до задънена улица. И въпреки че Юрек Валтер беше спрян и осъден, трудно можеше да се каже, че сега знаят за него повече, отколкото знаеха преди.

Той продължаваше да бъде мистерия.

Телефонът на Самуел, оставен до чашата му с кафе, иззвъня. На екрана се виждаше снимка на съпругата му Ребека. Юна слушаше с едно ухо разговора, зает да почиства кристалната захар, с която беше поръсена канелената му кифличка. Очевидно на Ребека и момчетата се налагаше да потеглят за лятната им вила в Даларьо по-рано от планираното и Самуел обеща да купи някаква храна, преди да се присъедини към тях. Поръча на жена си да кара внимателно и завърши разговора с целувки.

— Дърводелецът, който поправя верандата ни там, искал да огледаме свършеното от него колкото е възможно по-скоро, за да можел след него да започне бояджията — поясни Самуел за приятеля си.

Юна и Самуел се върнаха в канцелариите си в Отдела за криминални разследвания към Националната полиция и до края на работния ден повече не се видяха.

Пет часа по-късно Юна вечеряше със семейството си, когато му се обади Самуел.

Приятелят му едва си поемаше дъх и говореше толкова бързо, че беше трудно да се различи какво точно казва, но като цяло стана ясно, че Ребека и момчетата не били пристигнали във вилата в Даларьо. Изобщо не се били появявали там и не вдигали телефоните си.

— Все трябва да има някакво логично обяснение — промърмори Юна.

— Обадих се в полицията, звънях по всички болници и…

— Къде си сега? — прекъсна го Юна.

— По пътя за Даларьо. Отивам към къщата.

— С какво мога да ти помогна? — попита Юна.

Страшната мисъл вече беше минала през главата му, но въпреки това косъмчетата на тила му пак щръкнаха, когато Самуел изрече:

— Провери Юрек Валтер да не е избягал!

След като Самуел затвори телефона, Юна моментално се обади в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница и поиска да говори лично с началника Роланд Бролин. Беше му докладвано, че и през този ден в отделението не се е случило нищо необичайно. Юрек Валтер си бил все така в килията под строга охрана.

Когато Юна звънна на приятеля си, за да му съобщи чутото, Самуел вече звучеше коренно различно отпреди.

— Намирам се в гората! — крещеше като обезумял. — Намерих колата на Ребека! Насред тесния път за материка, но вътре няма никого! В колата няма никого, Юна!

— Идвам веднага! — отсече Юна Лина.

Полицията се зае светкавично с издирването на семейството на Самуел. Всички дири от Ребека и момчетата изчезваха на чакъла, на пет метра от изоставената кола. Кучетата не уловиха никаква следа — само крачеха нагоре-надолу, душеха и се въртяха в кръг. Но напразно.

През следващите два месеца бяха претърсени всички гори, пътища, къщи и канали в околността. След като полицията се отказа, Самуел и Юна продължиха сами. Търсеха, изпълнени с решителност и страх, който главоломно нарастваше, докато накрая не започна да става непоносим. Никой от тях не смееше да изрече на глас мислите си. И двамата отказваха да озвучат ужаса си от онова, което се беше случило с Ребека, Рубен и Йошуа. И двамата бяха видели с очите си докъде стигаше жестокостта на Юрек Валтер.

През онзи период Юна беше изгубил ума и дума от безпокойство. Не можеше да мигне от тревоги по близките си. Пазеше семейството си, ходеше с тях навсякъде, караше ги на работа и детска градина и ги връщаше, а за Луми постави допълнителна охрана с разрешението на учителките. Но накрая беше принуден да приеме, че в дългосрочен план нищо от това няма да бъде достатъчно.

Накрая се изправи очи в очи с най-големия си страх.

Не можеше да говори за това със Самуел, но и нямаше право да отрича истината пред самия себе си.

Юрек Валтер наистина не беше извършил престъпленията си сам. Всичко в едва сдържаната му помпозност подсказваше, че именно той е тарторът на групата. Но след отвличането на семейството на Самуел вече не можеше да има никакво съмнение, че престъпникът Юрек Валтер си има съучастник.

И този съучастник беше получил заповед да отвлече семейството на Самуел — заповед, която той беше изпълнил, без да остави нито една следа.

Юна Лина си даде сметка, че следващите жертви ще бъдат неговите момичета. Фактът, че все още бяха живи, беше единствено въпрос на късмет.

Юрек Валтер нямаше милост към никого.

Юна говореше често по този въпрос със Сума, но тя отказваше да приеме заплахата така сериозно, както я приемаше той. Макар да угаждаше на прищевките му, приемайки спокойно всички негови предохранителни мерки, дълбоко в себе си съпругата му смяташе, че с течение на времето тези страхове ще отшумят.

Юна се беше надявал, че полицейското разследване във връзка с изчезването на близките на Самуел ще доведе до залавянето и на съучастника. В началото на издирването дори се възприемаше като ловец. Ала с течение на седмиците динамиката на събитията започна да се променя. Той усещаше, че Сума и Луми вече са набелязани като следващи жертви, а спокойствието, което се стараеше да демонстрира пред тях, беше просто маска.

Юна се беше опитал да убеди Сума, че се налага да се скрият някъде и да започнат нов живот. Ала тя никога не беше виждала Юрек Валтер, нямаше никаква представа до какви жестокости е в състояние да стигне той и преди всичко се съмняваше, че тъкмо той стои зад изчезването на Ребека, Йошуа и Рубен.

С трескава концентрация Юна се изправи очи в очи с неизбежното. Хладнокръвно и систематично той започна да обмисля всички подробности и аспекти на ситуацията. И така състави план, който щеше да спаси и тримата.

Отделът за криминални разследвания към Националната полиция не знаеше почти нищо за Юрек Валтер. Изчезването на семейството на Самуел Мендел представляваше убедително доказателство за наличието на негов съучастник, но този съучастник не беше оставил след себе си нито една улика. Той беше сянка на сянката.

Колегите на Юна прецениха положението като безнадеждно, обаче той отказваше да се предаде. Беше наясно, разбира се, че намирането на този съучастник в никакъв случай няма да бъде лесно. Допускаше, че ще отнеме много години. Години, през които той щеше да бъде съвсем сам. Нямаше как едновременно и да продължава издирването на престъпника, и да пази Сума и Луми. А наемането на лични бодигардове за съпругата и дъщеря му щеше да погълне семейните спестявания за не повече от шест месеца.

Съучастникът на Юрек беше чакал месеци, преди да отвлече семейството на Самуел. Очевидно този човек не бързаше за никъде — чакаше търпеливо и безотказно най-подходящия за целта момент.

Юна започна да обмисля как тримата биха могли да останат заедно. Можеха да сменят работата и самоличността си и да се преместят на друго място, където да заживеят тихо и кротко. Просто искаше да бъде заедно със Сума и Луми — нищо друго нямаше значение.

Но именно защото беше полицай, никой не знаеше по-добре от него, че промяната на самоличността не е никакъв изход. Вярно, предоставяше пространство за дишане — колкото по-далече, толкова повече спечелени дни. Ала сред предполагаемите жертви на Юрек Валтер беше и човекът от Банкок, изчезнал безследно от асансьора в хотел „Сукотай“.

Нямаше накъде да бягат.

С течение на времето Юна Лина беше принуден да признае пред себе си, че далеч по-важен от желанието му да остане заедно със Сума и Луми беше техният живот.

Бягството на тримата би било равносилно на директно предизвикателство към Юрек Валтер да тръгне след тях. А Юна беше наясно, че започне ли да търси, човек рано или късно открива плячката си, колкото и добре да е скрита тя.

Единственият начин да не бъдат открити беше Юрек Валтер изобщо да не тръгва да ги търси.

Решението беше само едно.

Юрек и неговата сянка трябваше да бъдат накарани да вярват, че Сума и Луми са мъртви.

С наближаването на покрайнините на Стокхолм движението става все по-интензивно. Пред предното стъкло на колата на Юна се вихрят снежинки, но само за да изчезнат миг по-късно, стопени върху влажния асфалт на магистралата.

Всеки път, когато си спомня как беше уредил смъртта на Сума и Луми, за да им подари нов живот, той се изпълва с огромна болка. Нилс Олен беше човекът, който тогава му помогна — макар и крайно неохотно. Съдебният патолог разбираше, че постъпват правилно — ако приемеха, че съучастник действително съществува. Но ако предположението на Юна се окажеше невярно, това щеше да бъде грешка в невъобразими мащаби.

С течение на годините това съмнение беше легнало върху крехките рамене на патолога като дълбока тъга.

Край страничните стъкла на колата профучава оградата на Северното гробище и напомня на Юна за деня, в който спуснаха в земята урните с прахта на Сума и Луми. Дъждът се стичаше по копринените панделки на поднесените венци и барабанеше по черните чадъри на присъстващите.

А след това и Юна, и Самуел продължиха да търсят, но всеки сам за себе си. Двамата бяха престанали да поддържат връзка. Разделени бяха от различните си съдби. Единайсет месеца след изчезването на семейството му Самуел Мендел се отказа и се върна на служба. Изгубилото му надежда сърце изтрая едва три седмици. Рано сутринта в един слънчев мартенски ден той замина за лятната си вила. Слезе до красивия плаж, където някога синовете му толкова много обичаха да плуват, извади служебния си пистолет, зареди го с един патрон и се застреля в главата.

Когато научи от шефа си за смъртта на Самуел Мендел, Юна се вцепени.

Микаел Колер-Фрост е преместен от реанимацията на болница „Сьодермалм“ в Отделение 66, където се лекуват пациенти с остри и хронични инфекции.

Доктор Ирма Гудуин крачи по излъсканата винилова настилка на коридора редом до Юна Лина. Над поставената в рамка картина на стената проблясва лампичка.

— Общото му състояние е много лошо — обяснява тя, докато вървят. — Недохранен е и има пневмония. В изследванията на урината му бяха открити антигени на легионерска болест.

— Легионерска болест ли? — възкликва инспекторът и се заковава на място.

Прокарва пръсти през разрошената си светла коса. Лекарката забелязва, че очите му са станали наситеносиви като полирано сребро, и побързва да го увери, че заболяването не е заразно.

— Свързано е с конкретни места, където…

— Да, знам! — прекъсва я рязко Юна и продължава напред.

Спомня си, че в трупа на мъжа, който бяха открили навремето в пластмасовия варел, също бяха открити антигени на легионерска болест. Случаите на подобни инфекции в Швеция са изключително редки. Бактериите на легионерската болест се развиват в топли водни басейни, резервоари и тръби, но не могат да оцелеят при обичайните ниски температури в страната.

— Ще се възстанови ли? — пита внезапно той.

— Надявам се — отговаря лекарката, докато се опитва да върви в крачка с високия инспектор. — Веднага му дадохме макролиди.

— И те помагат срещу тази болест, така ли? — изгледа я Юна.

— Принципно да, но трябват още няколко дена. Засега пациентът все още поддържа висока температура и съществува риск от септична емболия, но… — не довършва лекарката, отваря една врата, пуска инспектора вътре и влиза след него.

Светлината от прозореца се отразява в торбичката физиологичен разтвор на системата и й придава необичаен блясък. В леглото лежи много слаб и много блед млад мъж със затворени очи, който тихичко ломоти:

— Не, не, не! Не, не, не!

Брадичката му трепери. По челото му постоянно избиват капчици пот, събират се и се стичат на ручейчета по бузите му. До него е седнала сестра, която поддържа лявата му ръка и почиства раните по нея.

— Каза ли още нещо освен името си? — пита Юна.

— В делириум е и е трудно да се разбере какво точно казва — отговаря сестрата, докато прави компрес на раната на ръката му.

След малко тя си тръгва и Юна се приближава предпазливо към пациента. Вглеждайки се в измършавялото лице, той без никакъв проблем разпознава детето, което беше виждал по снимките — красиво оформените устни, дългите тъмни мигли. Спомня си последната снимка на Микаел. На нея момчето е десетгодишно, седнало пред компютъра си, с паднал над очите бретон и весела усмивка на устните.

Младият мъж в болничното легло покашля уморено, опитва се да си поеме няколко пъти дъх, без да отваря очи, и накрая пак започва да шепне:

— Не, не, не…

За Юна няма никакво съмнение, че човекът, който лежи в леглото пред него, е Микаел Колер-Фрост.

— Вече си в безопасност, Микаел — изрича той.

Доктор Гудуин стои безмълвно до него и оглежда изнуреното тяло на пациента си.

Болният обръща глава и тялото му потръпва в конвулсии. В тръбичката на системата нахлува кръв и достига до торбичката. Младият мъж не спира да трепери и изведнъж започва тихичко да скимти.

— Казвам се Юна Лина — представя се гостът. — Аз съм криминален инспектор и бях един от хората, които се заеха да те търсят, когато ти не се прибра у дома.

Очите на Микаел потрепват и клепачите му лекичко се повдигат. Но в началото като че ли не вижда нищо. Примигва няколко пъти, примижава, накрая поглежда към Юна и прошепва:

— Смяташ, че аз съм жив, така ли?

Нов пристъп на кашлица. След него болният се отпуска назад, едва поемайки си дъх, но не отлепва очи от Юна.

— Къде беше досега, Микаел? — пита инспекторът.

— Не знам. Нищо не знам. Не знам даже къде съм.

— Сега си в болница „Сьодермалм“, Стокхолм — отговаря Юна.

— Вратата заключена ли е? А, заключена ли е?

— Микаел, трябва да знам къде си бил!

— Нищо не разбирам… — прошепва болният.

— Трябва да знам…

— Какво, по дяволите, правиш ти с мен? — внезапно пропищява младият мъж и се разплаква.

— Ще му дам успокоително — казва лекарката и излиза от стаята.

— Вече си в безопасност — повтаря Юна. — Всички тук се опитват да ти помогнат и…

— Не искам! Не искам!

Болният тръсва глава и се опитва да измъкне иглата на системата от вената си.

— Къде беше през цялото това време, Микаел? Къде си живял? Затворен ли беше някъде? Под ключ или…

— Не знам! Не разбирам! — проплаква болният.

— Да, изтощен си и имаш треска — изрича внимателно Юна, — но се налага да положиш усилие да мислиш!

Микаел Колер-Фрост измънква почти беззвучно нещо, облизва устни, поглежда въпросително към Юна с огромните си очи и прошепва:

— Не знам. Трудно ми е да мисля. А и няма какво да си спомням. Всичко е просто мрак. Обърквам се. Не мога да различа кое беше преди и как беше в началото. Не мога да мисля! Твърде много пясък има и не мога да се събудя! — Отпуска назад глава и пак затваря очи.

— Каза нещо за началото. За това как е било — изрича Юна. — Можеш ли да се опиташ да…

— Не ме докосвай! — прекъсва го младият мъж. — Не искам да ме докосваш!

— Изобщо не възнамерявах да го правя.

— Не искам… Не искам да…

Подбелва очи и главата му се изкривява под странен ъгъл. После пак затваря очи и целият потреперва.

— Тук няма никаква опасност за теб — прошепва Юна. — Вече си в безопасност!

След известно време тялото на Микаел най-сетне се успокоява. Той се покашля и отваря очи.

— Можеш ли да ми кажеш каквото помниш за онова, което е било в началото? — повтаря с нежен глас Юна.

— Когато бях малък, бяхме скупчени заедно на пода — изрича почти беззвучно болният.

— Значи в началото сте били няколко човека, така ли? — пита Юна и по гърба му пролазват студени тръпки.

— Всички бяха уплашени. Аз плачех за мама и татко, а на пода имаше още една голяма жена и един старец. Двамата седяха на пода зад канапето. Тя се опитваше да ме успокои, но… но аз я чувах как постоянно плаче.

— Какво ти казваше тя? — попита Юна.

— Не помня. Нищо не помня. Може би всичко това е било сън…

— Някакви имена помниш ли?

Микаел отново започва да кашля и поклаща глава.

— Всички просто плачеха и пищяха, а жената с окото непрекъснато питаше за две момчета — изрича накрая с поглед, пренесен в миналото.

— Помниш ли някакви имена?

— Какво?

— Помниш ли имената на…

— Не искам! Не искам да…

— Виж, не искам да те разстройвам, но… — не довършва инспекторът.

— Всички изчезнаха. Всички просто изчезнаха — казва Микаел и гласът му изведнъж става по-силен. — Всички изчезнаха…

Изведнъж рязко заглъхва и оттам нататък следва само неразбираемо ломотене.

Юна повтаря, че всичко ще бъде наред. Микаел го поглежда право в очите, но тялото му се тресе толкова силно, че не е в състояние да каже каквото и да било.

— Тук си в безопасност — продължава гостът. — Аз съм полицейски служител и ще сторя всичко по силите си оттук нататък да не ти се случва нищо лошо!

В този момент в стаята влиза доктор Гудуин, следвана от една сестра. Двете се приближават до пациента и внимателно връщат тръбичката с кислород в носа му. Сестрата вкарва със спринцовка успокоителното през системата, докато нежно обяснява на болния какво прави.

— Сега той има нужда от почивка — обяснява лекарката на криминалния инспектор.

— Но аз трябва да знам какво е видял!

— Толкова ли е спешно? — поглежда го въпросително тя и накланя леко глава.

— Не — признава сконфузено Юна. — Всъщност не толкова.

— В такъв случай елате утре — казва доктор Гудуин. — Защото смятам, че…

Мобилният й телефон звъни и я прекъсва. Тя провежда кратък разговор и излиза бързо от стаята. Юна остава все така до леглото на болния, заслушан в стъпките на лекарката по коридора отвън.

— Микаел — решава все пак да опита за последно, — какво искаше да кажеш с това „жената с окото“? Какво означава това?

— Беше като… беше като голяма черна сълза.

— Кое, зеницата й ли? — втрещява се Юна.

— Да — прошепва Микаел.

Юна се втренчва в младия мъж, лежащ в болничното легло. Усеща как слепоочията му започват да пулсират и как гласът му придобива метален тембър, когато изрича:

— Случайно да се е казвала Ребека?

Успокоителното навлиза в кръвта на Микаел и поражда нов порой от сълзи. Постепенно тялото му се отпуска, риданията заглъхват, скоро спират напълно и той потъва в прегръдките на съня.

Юна Лина изпитва странна празнота в душата си, когато напуска стаята на пациента. В коридора спира, поема си дълбоко дъх, вади телефона си и набира един номер. Обажда се на приятеля си професор Нилс Олен, по прякор „Иглата“, който някога беше извършил аутопсиите на телата, открити в гората Лил-Ян.

— Нилс Олен — се чува скоро от другата страна на линията.

— Пред компютъра ли се намираш? — пита без любезности инспекторът.

— Юна Лина, приятно ми е да те чуя! — изрича Иглата с носовия си глас. — Просто си седях пред монитора със затворени очи, наслаждавайки се на топлината му. Представях си, че съм си купил солариум за лице.

— Скъпичка фантазия — промърморва Юна.

— Е, нали знаеш, капка по капка…

— Би ли искал да прегледаш няколко стари досиета? — прекъсва го безцеремонно Юна.

— За това говори с Фрипе. Той ще ти помогне.

— Не и той.

— Но той знае точно толкова, колкото и…

— Става въпрос за Юрек Валтер! — пак го прекъсва Юна.

Следва продължително мълчание. А после Иглата прошепва:

— Казах ти, че не искам никога повече да говоря за това!

— Една от жертвите му се върна!

— Хайде бе!

— Да. Микаел Колер-Фрост. Има легионерска болест, но като че ли ще успее да прескочи трапа.

— Кои досиета по-точно те интересуват? — пита напрегнато Иглата.

— Онзи мъж във варела имаше легионерска болест — пояснява Юна. — Но дали и момчето, което открихме заедно с него, е имало същото заболяване?

— Защо толкова те интересува?

— Ако има някаква връзка, бихме могли да съставим списък на местата с тази бактерия. Оттам нататък…

Този път е ред на Иглата да го прекъсне.

— Наясно ли си, че тези места са милиони? — пита.

— Колкото — толкова.

— Юна, добре е още отсега да си дадеш сметка, че дори и в някой от старите доклади да се споменава за бактерията „Легионела“, това не означава, че Микаел е една от жертвите на Юрек Валтер!

— Значи си открил такава бактерия, така ли? — застава нащрек инспекторът.

— Да, открих антитела срещу тази бактерия в кръвта на момчето. Очевидно е страдал от Понтиак треска — по-леката форма на това заболяване — отговаря с въздишка Нилс Олен. — Знам колко много искаш да се окажеш прав, Юна, но нито едно от нещата, които каза, не е достатъчно, за да…

— Микаел Колер-Фрост казва, че е видял там Ребека — прекъсва го Юна.

— Ребека Мендел? — възкликва Иглата.

— Да. Били са държани в плен заедно — потвърждава инспекторът.

Настъпва ново продължително мълчание. А после:

— Значи… значи си бил прав за абсолютно всичко, Юна — промърморва Иглата. — Нямаш представа какво облекчение е за мен да чуя това! — Преглъща шумно и прошепва, че в крайна сметка са постъпили правилно.

— Така е — отвръща Юна.

Двамата с патолога Нилс Олен бяха уредили навремето фалшива катастрофа с кола за съпругата и дъщеричката на Юна Лина.

На мястото на Луми и Сума бяха кремирани и погребани други две мъртви тела. Иглата беше установил самоличността им с помощта на фалшиви стоматологични картони. Беше повярвал напълно на Юна, бе се доверил изцяло на преценката му, но решението и изпълнението на този план беше толкова разтърсващо, толкова повратно за живота на засегнатите от него хора, че оттогава насам добрият лекар не бе престанал и за момент да се притеснява дали са постъпили правилно.

В сауната е твърде горещо за разговори. Голите им тела и бледото сандалово дърво проблясват в златисто. Въздухът е прежурящ и изгаря белите дробове на Рейдар Фрост, когато се опитва да си поеме дъх. Пот се стича от носа му и капе върху белите косми по гърдите му.

На пейката срещу него, до Вероника, седи японската журналистка Мизухо. Телата и на двете жени са зачервени и блестят. Потта се стича между гърдите им, слиза до коремите им и стига до окосмяването на интимните им части.

Мизухо наблюдава сериозно домакина си. Изминала е целия път от Токио до Швеция, за да вземе от него интервю. Той съвсем добросърдечно я е предупредил преди това, че отдавна не дава интервюта, но че е добре дошла да се позабавлява в дома му. Тя вероятно продължава да се надява, че той ще изпусне нещо за поредицата си „Светилището“, която предстои да бъде екранизирана като манга9 анимация. С тази надежда е тук вече четири дена.

Вероника въздъхва и притваря очи.

Мизухо не е свалила златната си огърлица, преди да влезе в сауната, и сега Рейдар забелязва, че нагрятото злато започва да гори кожата й. Мари беше успяла да издържи едва пет минути, преди да побегне към душа, а ето че сега и японската журналистка напуска сауната.

Вероника се привежда напред, отпуска лакти върху коленете си и вдишва през полуотворена уста. Потта се стича обилно от зърната на гърдите й.

Рейдар се изпълва с нещо като крехка нежност към нея. Ала няма представа как да й обясни колко неутешим се чувства. Не знае как да й каже, че всичко, с което се занимава сега, всичко, в което се хвърля, е просто безцелен опит да преживее още една минута.

— Мари е много красива — казва Вероника.

— Да.

— С големи гърди.

— Престани! — промърморва Рейдар.

Тя го поглежда и напълно сериозно изрича:

— Защо просто не се разведа с него?

— Защото това ще бъде краят ни — отговаря Рейдар.

Очите на Вероника се пълнят със сълзи и тя се кани да каже още нещо, когато Мари отново влиза в сауната и сяда до Рейдар с тих кикот.

— Божичко, тук е много горещо! — изчуруликва тя. — Как издържате да седите толкова време?

Вероника залива камъните с един черпак вода. Шумното съскане и облаците гореща пара, които за момент ги обгръщат, ги скриват от погледите им за няколко секунди. После горещината отново става суха и неподвижна.

Рейдар отпуска лакти на коленете си. Косата му е толкова нагорещена, че едва не се изгаря, когато прокарва пръсти през нея.

— Стига толкова! — отсича накрая и слиза от пейката.

Двете жени излизат след него навън. Сумрачната светлина придава бледосин блясък на дълбокия мек сняг.

Във въздуха се носят едри снежинки, когато тримата, все така чисто голи, потъват до глезени в снежната пелена.

Давид, Виле и Бершелиус вече вечерят с останалите членове на академичния комитет „Светилището“ и пиянските им песни се чуват чак в задната градина.

Рейдар се обръща и се заглежда във Вероника и Мари. От зачервените им тела се вдига пара. Обгърнати са от воали мъгла, а около тях се сипе сняг. Тъкмо се кани да каже нещо, когато Вероника се навежда, грабва шепа сняг и я запраща към него. Той се разсмива, отстъпва крачка назад и пада в дълбокия сняг.

Двете жени започват да се кикотят весело, а той остава да си лежи по гръб.

Снегът е освобождаващ за все още горещото му тяло. Рейдар вдига поглед към небето и се заглежда в хипнотично реещите се едри снежинки от центъра на сътворението, същинска вечност от сипеща се белота.

Изненадващо в главата му нахлува спомен. Как съблича зимните гащеризони на децата си. Как сваля шапките им, посипани с пухкав сняг. Спомня си студените им бузки, потните им коси и миризмата на мокрите им ботуши.

Децата му липсват толкова много, че копнежът се превръща буквално във физическа болка. Приисква му се да е сам, за да остане да лежи в снега, докато не изгуби съзнание в компанията на спомените за Фелисия и Микаел.

Изправя се бавно на крака и отправя поглед към ширналите се пред него бели поля. Недалече от него Мари и Вероника се въргалят със смях в снега и правят ангели.

— Хей, откога си започнал да организираш тези постоянни партита? — провиква се Мари.

— Не искам да говоря за това — промърморва Рейдар.

Кани се да се прибере в къщата и да се напие, но Мари застава пред него с разкрачени крака и отсича:

— Ама ти никога не искаш да говориш! А аз искам да знам!

— Остави ме на мира, по дяволите! — изревава Рейдар и я избутва леко, за да мине. — Какво изобщо искаш от мен, а?

— Извинявай, ама аз… — запелтечва сконфузено тя.

— Просто ме остави на мира! — тросва й се той и изчезва в къщата.

Вече треперещи от студ, двете жени се връщат в сауната. Парата, която се вдига от телата им, изчезва в мига, в който горещината отново ги обгръща. Така, сякаш никога не ги е напускала.

— Какъв му е проблемът на този човек? — пита по едно време Мари.

— Има много неща, които не знаеш — отговаря лаконично Вероника.

Рейдар Фрост е облечен в чисти раирани панталони и разкопчана риза. Косата му е още мокра на тила. Във всяка ръка държи по една бутилка „Шато Мутон Ротшилд“10.

Тази сутрин се беше събудил отново с болката на копнежа. Със сетни сили се бе придумал да слезе на долния етаж и да събуди приятелите си. Всички заедно си бяха налели лютив шнапс в кристалните чаши и си бяха приготвили за закуска бъркани яйца с руски хайвер.

Сега Рейдар върви бос по коридор, от двете страни на който се редят мрачни портрети. Навалелият навън сняг хвърля бледи отблясъци в къщата. Стига до читалнята с блестящите й кожени мебели, спира и поглежда през огромния прозорец. Гледката е като вълшебна приказка — сякаш самият Зимен крал е покрил полетата със снежната си пелена.

Внезапно на дългата алея, водеща от портите на имението му до главния вход на къщата, се появяват примигващи светлини. Под техния отблясък клоните на дърветата заприличват на изящна дантела. Приближава някаква кола. Снежната вихрушка зад нея е осветена в червено от стоповете.

Рейдар не си спомня да е канил някого другиго на този купон.

Тъкмо си казва, че ще трябва да извика Вероника, за да се погрижи за новодошлите, когато забелязва, че колата е полицейска. Спира, оставя бутилките вино на близкия скрин, после слиза на долния етаж и нахлузва на босо дебелите си зимни ботуши. След това отваря вратата и излиза навън на студа, за да посрещне колата на колелото пред главния вход.

— Рейдар Фрост? — пита жена в цивилни дрехи, докато излиза от колата.

— Същият — отговаря той.

— Може ли да влезем вътре?

— И тук става — отговаря той.

— А не бихте ли желали да седнете в колата ни?

— Приличам ли ви на желаещ? — отвръща саркастично той.

Жената млъква за миг, въздъхва и накрая изрича:

— Открихме сина ви.

— Разбирам — кимва той и вдига ръка, за да я накара да не продължава с описанията.

Поема си дълбоко дъх, за да се успокои, бавно сваля ръка и със странно спокоен глас пита:

— И къде намерихте Микаел?

— Вървеше по един мост и…

— Какво?! — изревава Рейдар Фрост. — Какво се опитвате да ми кажете, по дяволите?

Жената полицай се дръпва уплашено. Висока е и дългата й конска опашка се разлюлява зад гърба й.

— Опитвам се да ви кажа, че той е жив! — изрича задъхано.

— Вие будалкате ли се с мен? — гледа я неразбиращо бащата.

— Отведен е за преглед и лечение в болница „Сьодермалм“ — продължава жената.

— Не може да е моят син! Той почина преди много години…

— Няма никакво съмнение че е той!

Рейдар я зяпва сащисано.

— Микаел е жив?

— Да. И се върна.

— Синът ми?

— Знам, че за вас е шок, но…

— Ама аз си мислех, че…

Брадичката на писателя потреперва, когато жената му обяснява, че имат стопроцентово съвпадение с ДНК данните на Микаел. Земята под него се залюлява като вълна и той протяга ръка напред в опит да се задържи някъде.

— Божичко! — прошепва. — Благодаря ти, Господи!

Изглежда напълно съкрушен. Вдига глава и в този момент краката му го предават. Жената полицай се опитва да го хване, но едното му коляно се прегъва и той се свлича настрани.

Жената му помага да се изправи на крака и той тъкмо се хваща за ръката й, когато на централното стълбище се появява Вероника. Боса е, но е увита в дебелото зимно палто на Рейдар.

— Сигурна ли сте, че е той? — пита пак писателят, впил очи в жената.

Тя кимва.

— Стопроцентово съвпадение — повтаря. — Това е Микаел Колер-Фрост и е жив!

Жената полицай се насочва обратно към колата си и Рейдар тръгва след нея, хванал под ръка Вероника, която нетърпеливо и загрижено му прошепва:

— Какво става, Рейдар?

Той я поглежда. С объркано изражение и внезапно състарено лице.

— Моето малко момченце — е единственият му отговор.

Белите сгради на болница „Сьодермалм“ приличат на надгробни камъни, издигащи се сред високите преспи сняг в далечината.

Рейдар Фрост се чувства като сомнамбул, докато закопчава ризата си по пътя за Стокхолм и я втъква в панталоните си. Чува как цивилният полицай му казва, че пациентът, идентифициран като Микаел Колер-Фрост, е бил преместен от Спешното отделение в самостоятелна стая. Нищо от това не му изглежда реално. Синът му беше обявен официално за мъртъв преди седем години.

Сега Рейдар върви след цивилния полицай по дълъг коридор и зяпа следите от болничните колички по пода. Опитва се да си наложи да не храни големи надежди. Казва си, че полицията може и да е допуснала грешка.

Децата му изчезнаха преди тринайсет години. Една вечер, докато си играеха навън. Тогава полицията беше решила, че едно от тях е паднало в студените мартенски води, а другото е било повлечено от течението, докато се е опитвало да го извади.

Тайно от тях Рейдар беше наел частна детективска агенция, за да разследват всички възможни следи, най-вече хората, свързани по един или друг начин с децата — всички техни учители, треньори по футбол, съседи, пощальони, шофьори на автобуси, градинари, продавачи, сервитьори по кафенетата и въобще всеки, с когото синът му и дъщеря му може да са контактували по интернет или по телефона. Бяха проверени дори родителите на съучениците им, както и роднините на самия баща.

Така години, след като полицията беше прекратила разследването и след като всеки, свързан дори мимоходом с децата му, бе проверен, Рейдар Фрост бе започнал да осъзнава, че това е краят. И въпреки това още години наред беше продължил да се разхожда по брега, с надеждата водата да изхвърли телата на сина му и дъщеря му на брега.

Диса най-сетне се е завърнала в Стокхолм от археологическата експедиция в Северна Швеция. Чака го в неговия апартамент, намиращ се на последния етаж на улица „Валин“ №31.

Юна крачи към вкъщи, след като се е отбил да купи малко калкан, който смята да изпържи и да сервира със сос ремулад.

Уличните лампи изглеждат като фенери сред мъгла. Докато минава по улица „Камакар“, инспекторът долавя пред себе си раздразнени гласове. Тази част на града е доста мрачна. Редиците паркирани коли от двете страни хвърлят дебели сенки. Безрадостни постройки, изпъстрени със стичащи се влажни следи от разтопен сняг.

— Искам си парите! — провиква се груб глас.

В далечината, близо до стъпалата „Дала“, се виждат две фигури. Движат се бавно покрай перилата. Юна се насочва към тях.

Двамата мъже дишат тежко и се гледат на кръв — приведени, бесни, пияни. Единият е облечен с карирано яке и с кожена шапка на главата. В ръката си държи малък блестящ нож.

— Копеле мръсно! — просъсква дрезгаво. — Шибано, долно…

Другият мъж е с голяма брада. Единият ръкав на черното му палто е раздран на рамото. Размахва пред себе си празна бутилка от вино.

— Искам си всички пари заедно с лихвите! — ръмжи той.

— Махай се от очите ми! — отвръща грубо другият и плюе кървава храчка в снега.

Едра жена в средата на шейсетте се е облегнала на синия сандък с морска сол, приготвен за стълбите. Върхът на цигарата й проблясва и осветява подпухналото й лице.

Мъжът с бутилката отстъпва под заснежените клони на голямо дърво. Другият настъпва към него и размахва във въздуха хладното си оръжие. Острието му проблясва. Брадатият продължава да върви назад и да заплашва с празната си бутилка. Внезапно удря с нея нападателя си по главата. Бутилката се счупва и около кожената шапка се разлитат парченца зелено стъкло. Юна усеща как ръката го засърбява за пистолета му, макар да знае, че оръжието му е прибрано в сейфа у дома.

Мъжът с ножа се олюлява, но успява да се задържи на крака. Другият размахва назъбените останки от бутилката.

Остър писък. Юна прескача натрупания край бордюра на тротоара сняг.

Брадатият се хлъзва на нещо и пада по гръб. Опитва се да се хване за перилата в горната част на стълбите и хрипти:

— Парите ми!

Юна грабва малко сняг от капака на близката кола и го притиска с ръце, за да направи снежна топка.

Мъжът с карираното яке размахва ножа си и прави крачка напред към падналия.

— Ще те разпоря и ще те натъпча с парите ти! — ръмжи.

Юна хвърля снежната топка и удря мъжа с ножа по тила.

Чува се глухо тупване, топката се разпада и разлита във всички посоки.

— Мамка му! — провиква се объркано мъжът и се обръща.

— Бой със снежни топки, господа! — провиква се Юна и подготвя следващата.

Мъжът с ножа го поглежда злобно.

Юна мята втората си топка и удря мъжа на земята точно в гърдите. Снегът се пръсва в лицето му.

Мъжът с карираното яке поглежда противника си и се изкисква презрително:

— Същински снежен човек!

Мъжът на земята грабва шепа сняг и я мята в лицето му. Мъжът с ножа отстъпва назад, прибира оръжието си и се заема да направи снежна топка. Брадатият се изправя несигурно на крака и се хваща здраво за перилата на стълбите.

— Ще те поваля! — подмята противникът му.

Прицелва се в него, но изведнъж рязко се обръща назад и запраща топката към Юна, като го удря по рамото.

И боят започва. Във всички посоки летят снежни топки. Юна се хлъзва и пада. Мъжът с карираното яке губи шапката си и противникът му се спуска, грабва я и я пълни със сняг.

Жената пляска с ръце и за награда получава снежна топка в челото, която се лепва за нея като бяла цицина. Брадатият избухва в смях и се тръшва назад върху купчина стари коледни елхи. Мъжът с карираното яке сритва малко сняг върху него, но после се отказва и спира. Обръща се задъхано към Юна и пита:

— Ти откъде се появи, по дяволите?

— От Националната полиция — отвръща Юна, докато почиства снега от дрехите си.

— Полицията ли?

— Ти ми взе детето — промърморва жената.

Юна вдига кожената шапка от земята, отръсква я от снега и я подава на мъжа с карираното яке.

— Мерси, човече! — кимва той.

— Видях опашатата звезда! — продължава да мърмори пияната жена, вперила очи в Юна. — Видях я, когато бях на седем! И имам силата да те прокълна да гориш в огньовете на ада и да пищиш като…

— Млъквай, жено! — прекъсва я с рев мъжът с карираното яке. — Радвам се, че не наръгах брат си и…

— Искам си парите! — провиква се ухилен до уши другият мъж.

Когато Юна се прибира у дома, вижда, че в банята свети. Открехва леко вратата и зърва Диса, отпуснала се блажено във ваната със затворени очи. Обградена е от сапунени мехурчета и си тананика. Калните й дрехи лежат на голяма купчина на пода.

— Реших, че вече са те тикнали в затвора — промърморва внезапно Диса. — И бях готова да окупирам апартамента ти.

През изминалата зима Юна се беше превърнал в обект на подозрителното внимание на Отдела за вътрешни разследвания към Националната полиция. Беше обвинен в проваляне на дългогодишна операция на разузнаването и излагане на опасност на екипите за бързо реагиране към Службата за сигурност.

— Констатираха, че съм виновен — отвръща той, вдига дрехите й от пода на банята и ги пъхва в пералнята.

— Казах го още от самото начало.

— Да, така е… просто…

Очите на Юна са посивели като небе в дъждовен ден.

— Какво има, скъпи? — поглежда го загрижено тя.

— Нищо. Просто адски натоварен ден — смънква Юна и излиза от банята.

— Остани, моля те!

Когато след няколко минути става ясно, че той няма да се върне при нея, Диса излиза от ваната, подсушава се и се загръща в тънък халат. Бежовата коприна прилепва към топлото й тяло.

Заварва го в кухнята да пържи бейби картофки, които вече са се сдобили с приятна златиста коричка.

— Е, какво има?

Той я поглежда и неохотно изрича:

— Появи се една от жертвите на Юрек Валтер. В момента е в болницата. През всичките тези години вече порасналото момче е било държано в плен.

Диса осмисля чутото и накрая изрича:

— Значи ти си бил прав — имал е съучастник.

— За съжаление — въздъхва Юна.

Диса прави крачка към него, прегръща го нежно и прошепва:

— Ще можеш ли да го заловиш?

— Надявам се — кимва със сериозно изражение Юна. — Днес не успях да разпитам момчето както трябва. Все още е в критично състояние. Но се надявам, че когато се възстанови, ще може да ни отведе до мястото, където е бил държан в плен.

Юна вдига тигана от котлона, обръща се и я поглежда с онзи негов особен поглед.

— Какво има, скъпи? — пита притеснено тя.

— Диса, налага се да приемеш поканата за онази археологическа експедиция в Бразилия!

— Вече ти казах, че не искам да ходя! — възкликва възмутено тя. Секунда по-късно обаче, осъзнала смисъла на думите му, добавя: — Не трябва да разсъждаваш по този начин! Не давам и пет пари за твоя Юрек Валтер! Изобщо не ме е страх! И отказвам да позволя на страха да ръководи живота ми!

Той отмята нежно от очите й падналия мокър кичур коса и прошепва:

— Моля те, само за малко! Докато оправя нещата!

Тя се отпуска върху гърдите му и усеща приглушените удари на сърцето му.

— В живота ми никога не е имало друг мъж освен теб — промълвя. — Когато остана при мен след трагедията със семейството ти, тогава аз… ами… тогава беше моментът, когато се влюбих в теб. Наистина се влюбих!

— Тревожа се за теб!

Тя погалва ръката му и прошепва, че не иска да ходи в Бразилия. После притихва, а той я придърпва страстно към себе си и я целува.

После тя вдига рязко глава към него и казва:

— Ама нали с теб сме заедно от толкова много години! Искам да кажа, че след като наистина има съучастник, който е заплаха за нас, тогава защо досега не се е опитал да ни навреди, а? Нещо не ми се връзва…

— Да, така е, съгласен съм с теб. Но… но сега нещата загрубяват. Сега аз тръгвам след него и ситуацията ще придобие съвсем друг характер!

Диса усеща как в гърлото й се надига ридание. Сподавя го и извръща глава настрани. Някога тя беше приятелка на Сума. Така се бяха запознали с Юна. А после, когато животът му се разпадна… тя просто беше до него.

В разгара на трагедията той се беше преместил при нея за известно време. Вечер спеше на дивана и тя го чуваше как се върти, и знаеше, че той знае, че тя го чува от съседната стая. Че се взира във вратата на спалнята й и си я представя как лежи там сама, с всеки изминал ден все по-объркана и наранена от неговото дистанцирано и хладно отношение към нея. Докато една нощ той не беше станал, за да се облече и да напусне апартамента й.

— Каквото и да кажеш, оставам! — отсича накрая Диса и изтрива една сълза от бузата си.

— Не, трябва да заминеш!

— Защо?

— Защото те обичам! — провиква се той. — Обичам те и искам да бъда сигурен, че си жива и добре!

— И смяташ ли, че след тези твои думи ще тръгна? — поглежда го тя и се усмихва.

Юрек Валтер се вижда на един от деветте квадрата на огромния монитор. Крачи из дневната стая, заобикаля канапето, после завива наляво и минава край телевизора. Обикаля около кростренажора, пак завива наляво и влиза обратно в стаята си.

Андерш Рьон наблюдава всичко това на екрана.

Юрек измива лицето си и присяда на пластмасовия стол, без да се подсуши. Втренчва се във вратата към коридора, а от лицето върху ризата му капят капки вода и моментално изсъхват.

В операторския стол на контролната зала седи медицинската сестра Мю. Тя поглежда часовника, изчаква трийсет секунди, проверява Юрек, засича местоположението му на компютъра и затваря автоматично вратата между неговата стая и дневната. После казва:

— Тази вечер получава цигари. Много ги обича.

— Така ли?

Андерш Рьон вече е установил, че ежедневието на този негов специален пациент е толкова еднообразно, че ако не са редовните медицински брифинги в Отделение 30, самият той трудно би могъл да различи един ден от следващия. Останалите лекари докладват за своите пациенти и протичането на лечението им, а той обикновено мълчи. Никой не очаква от него да повтаря непрекъснато, че ситуацията в строго охраняваното отделение е непроменена.

— Пробвала ли си някога да говориш с този пациент? — пита сега Андерш.

— С кого, с Юрек ли? — поглежда го сестрата и почесва татуираната си ръка. — Знаеш, че не ни е позволено. Заради… Ами защото обикновено казва неща, които не можеш лесно да забравиш.

От онзи първи работен ден Андерш Рьон също не е разговарял с този пациент. Следи единствено Юрек да получава редовната си инжекция антипсихотици.

— Имаш ли представа дали компютърната система работи нормално? — пита сега той сестрата. — Не мога да изляза от медицинските досиета.

— Това означава, че още не ти е позволено да напуснеш работното си място — отговаря тя.

— Ама аз…

— Шегувам се! — разсмива се тя. — Тук компютрите непрекъснато се сриват.

После става, грабва бутилката фанта от бюрото си и напуска контролната зала.

Андерш поглежда за последно към монитора и вижда, че Юрек продължава да си седи все така неподвижно с отворени очи. След това тръгва след Мю. В ярко осветения офис бялата й престилка прозира и той зърва под нея червено бельо.

— Такаа… Да видим сега какво става — промърморва сестрата, докато се настанява на неговия стол и хваща мишката на компютъра. А после с широка усмивка принуждава програмата да се затвори и после пак се включва в нея.

Андерш й благодари и й напомня да зареди количката с лекарствата, когато има време.

— Но после не забравяй да подпишеш заявките! — напомня й и си тръгва.

Тръгва по коридора към съблекалнята. В отделението цари пълна тишина. Няма представа какво го прихваща, но внезапно отваря шкафчето на Мю и с треперещи ръце започва да рови в сака й за тренировки. Вади оттам още влажна тениска и бледосив клин, а след тях открива чифт потни бикини. Разтваря дрехите й една по една, вдига ги към лицето си и вдишва аромата им. И в този момент си дава сметка, че в мига, в който Мю се върне в контролната зала, ще види всичко на монитора.

Когато Андерш се прибира у дома, заварва къщата напълно утихнала. В стаята на Агнес не свети. Заключва вратата след себе си и се насочва към кухнята. Петра е на мивката и мие блендера.

Облечена е в домашни дрехи — тениска на чикагските „Уайт Сокс“, която е твърде голяма за нея, и с тесен жълт клин, който е вдигнала до коленете си. Андерш се приближава към нея и я прегръща откъм гърба, вдъхвайки с наслада аромата на косата й и приятния дезодорант. Тя се опитва да се дръпне от него, но в този момент той вдига ръце и обгръща тежките й гърди.

— Как е Агнес? — пита, когато накрая я пуска.

— Има нов най-добър приятел в предучилищната — отговаря Петра. — Момченце, което е било прието при тях миналата седмица. Доколкото разбирам, то е влюбено в нея. Не съм наясно дали чувствата са взаимни, но Агнес му позволява да й подава части от „Лего“.

— Това си е направо любов — отбелязва Андерш и сяда на масата.

— Уморен ли си? — пита жена му.

— Не бих имал нищо против чаша вино. Ти искаш ли?

— Да искам какво? — подмята закачливо тя и се усмихва широко, нещо, което не беше правила от доста дълго време.

— Какво искаш да кажеш с това? — поглежда я неуверено той.

— Просто те питам има ли значение какво искам аз! — прошепва тя.

Той поклаща глава и тя го поглежда с блеснали очи. Той автоматично се изправя, двамата излизат заедно от кухнята и се насочват безшумно към спалнята си. Андерш веднага заключва вратата, обръща се и вижда как Петра отваря гардероба с огледалната врата. Дръпва едно чекмедже, вади оттам купчина бельо и накрая измъква една чанта.

— Аха! Ето къде си ги скрила!

— Млъкни, защото ме е срам! — срязва го тя.

Андерш отмята завивката от леглото и Петра изсипва съдържанието на чантата — все неща, които двамата бяха купили, след като тя беше прочела „Петдесет нюанса сиво“. Той веднага грабва коприненото въже, завързва ръцете й и премята въжето през таблата на спалнята, с което я принуждава да падне по гръб с вдигнати нагоре ръце. Следва завързване на двата края на въжето към двете долни колони на спалнята със здрави възли. Това разтваря насила краката й и тя започва да се гърчи.

Той разхлабва за миг възлите, за да смъкне клина и бикините й, и после отново ги стяга.

И продължава да издърпва въжето и да стяга, разтваряйки краката й все повече и повече.

Тя го поглежда с пламнали бузи.

Последно дръпване и краката й са максимално разтворени.

— Внимавай! — промърморва тя.

— Млъквай, жено! — изръмжава той и забелязва как тя лекичко се усмихва.

След като стяга въжето за последен път, Андерш се качва на спалнята и премята тениската над главата й, така че тя да не го вижда. Огромните й гърди се разклащат, докато се опитва да смъкне дрехата от лицето си.

Но по никакъв начин не може да се освободи — напълно безпомощна е в тази позиция с вдигнати над главата ръце и крака, разтворени толкова много, че срамната кост най-вероятно вече я боли.

Андерш отстъпва встрани и я наблюдава как тръска безпомощно глава и гърдите й се тресат. Дишането му се учестява, сърцето му забива все по-силно. И когато забелязва, че влагалището й вече проблясва, той бавно започва да разкопчава панталоните си.

Когато влиза в болничната стая, инспектор Юна Лина зърва до леглото на пациента възрастен мъж. Отнема му известно време, докато разпознае в този старец прочутия Рейдар Фрост. Макар да са минали много години от последната им среща, бащата е остарял значително повече от нормалното. Младият мъж в леглото спи, но Рейдар седи до него и държи лявата му ръка с двете си ръце.

— Вие така и не повярвахте, че децата ми са се удавили — казва тихо вместо поздрав.

— Да, не повярвах — отвръща Юна.

Рейдар се вглежда в спящото лице на сина си, а после се обръща към инспектора и казва:

— Благодаря ви, че тогава не ми казахте за серийния убиец!

Навремето подозренията на Юна, че Микаел и Фелисия Колер-Фрост са сред жертвите на Юрек Валтер, бяха подсилени от факта, че убиецът беше проследен и заловен именно вследствие на изчезването на двете деца и на появата му под прозореца на майката.

Юна поглежда към изпитото лице на младия мъж, към рядката му брада, хлътналите бузи и капчиците пот, избили по челото му.

Когато говореше за това как са били нещата в началото, за времето, когато и Ребека Мендел е била там, Микаел всъщност имаше предвид периода малко след изчезването си. А това съвпадаше с първите няколко седмици от хвърлянето на Юрек Валтер в затвора, пресмята Юна. Оттогава е изминало повече от десетилетие. Но Микаел е успял да се измъкне и избяга. Значи би било възможно да се разбере къде е бил държан.

— Нито за миг не престанах да ги търся — изрича тихо на глас Юна.

Рейдар се заглежда в сина си и по лицето му се разлива широка усмивка на щастие. Стоял е така часове наред, но все още не може да се насити да гледа детето си.

— Казват, че той ще се оправи. Обещаха… обещаха, че всичко ще му бъде наред — продумва с подрезгавял от вълнение глас.

— Вие говорихте ли вече с него? — пита инспекторът.

— Дават му много обезболяващи, затова предимно спи, но казват, че това е добре, че сега има нужда точно от това.

— Няма съмнение — кимва Юна.

— Той ще се оправи! — продължава бащата. — Имам предвид психически. Ще отнеме известно време, но ще се оправи!

— Казал ли е изобщо нещо, откакто сте тук?

— Нищо разбираемо — отговаря Рейдар. — Изглежда много объркан. Мен обаче ме позна!

Юна знае, че е много важно да накара болния да говори още от самото начало. Припомнянето е ключова част от процеса на лечение. Микаел наистина има нужда от време, не може да бъде оставен да се справя сам. По традиция с напредването на терапията въпросите би трябвало да стават все по-болезнени, но няма никакви гаранции, че травматизираният млад мъж няма да се затвори напълно.

Вероятно ще минат месеци, докато се сдобият с пълна и подробна картина на случилото се, но Юна е наясно, че се налага да зададе най-важния въпрос още днес. Ако успее да се сдобие с името или поне с някакво сносно описание на съучастника, този кошмар съвсем скоро ще свърши.

— Трябва да говоря с него веднага щом се събуди — казва инспекторът. — Налага се да му задам няколко конкретни въпроса, които може и да го затруднят.

— Разбира се, стига да не го подплашат — отвръща Рейдар. — За нищо на света няма да го позволя!

В този момент в стаята влиза медицинска сестра, поздравява и отива да провери пулса и кислородните нива на Микаел.

— Ръцете му са изстинали — съобщава й бащата на болния.

— Съвсем скоро ще му дам и нещо за треската — успокоява го сестрата.

— Антибиотици му давате, нали?

— Разбира се, но докато започнат да действат, обикновено минават няколко дена — отговаря сестрата и се заема да смени торбичката с физиологичен разтвор в системата на болния.

Рейдар става да й помогне и задържа тръбичката далече от стойката, за да не й се пречка. После я изпраща до вратата и казва:

— Бих искал да говоря с лекуващия лекар, ако може!

В този момент Микаел въздъхва и промърморва нещо под нос. Рейдар млъква и се обръща. Юна се привежда над младия човек и се опитва да чуе думите му.

Дишането на Микаел се ускорява. Върти неспокойно глава. Устните му помръдват. Накрая отваря очи и се вторачва в Юна с изражението на преследван от призраци човек.

— Трябва да ми помогнете! Не мога да продължавам да лежа тук! — започва да нарежда. — Не издържам повече, не издържам повече! Сестра ми ме чака! Усещам я! Усещам как…

Рейдар се втурва към леглото, грабва ръката на сина си и я опира в бузата си.

— Микаел, разбирам те… — прошепва и тежко преглъща.

— Тате…

— Да, знам, Микаел. И аз постоянно мисля за нея!

— Тате! — провиква се с болка в гласа болният. — Не мога, не мога… Аз…

— Успокой се, моля те! — промърморва Рейдар.

— Тя е жива! Фелисия е жива! — крещи Микаел. — Не мога да лежа тук! Трябва да…

Прекъсва го силна, раздираща кашлица. Рейдар повдига главата му и я задържа, опитвайки се да облекчи дишането му. Продължава да нарежда успокоителни думи, но в очите на Микаел се чете неподправена паника. Накрая се отпуска назад във възглавницата си и по бузите му рукват сълзи.

— Какво искаше да кажеш за Фелисия? — пита тихо баща му.

— Не искам! Не мога просто да лежа тук и…

— Микаел! — прекъсва го Рейдар. — Налага се да бъдеш по-ясен, момчето ми!

— Не издържам повече…

— Каза, че Фелисия е жива — продължава предпазливо бащата. — Защо го каза?

— Оставих я. Оставих я там — ридае Микаел. — Избягах и я оставих там!

— Да не би да твърдиш, че Фелисия е още жива? — пита Рейдар за трети път.

— Да, тате — промърморва Микаел.

— Боже Господи! — простенва бащата и започва да гали главата на сина си. — Боже Господи!

Нов пристъп на кашлица, още по-яростен отпреди. Тръбичката се напълва с кървав облак. Микаел се опитва да си поеме дъх, пак започва да кашля и накрая се отпуска безсилно назад.

— През цялото време бяхме заедно, тате. В мрака, на пода. Но аз я оставих — простенва той.

И после млъква, като че ли тези думи са изцедили и последната му капчица сила. Погледът му е неразгадаем.

— Трябва да ни кажеш… — започва Рейдар, млъква, после си поема дълбоко дъх и продължава: — Микаел, знаеш, че трябва да ни кажеш къде е тя, за да отидем да я намерим!

— Тя е още там! Фелисия е още там — прошепва Микаел. — Още там е. Усещам я. Уплашена е.

— Микаел! — настоява Рейдар.

— Уплашена е, защото е съвсем сама. Нощем винаги се буди с плач и млъква само тогава, когато се увери, че съм до нея.

Рейдар усеща някакво странно стягане в гърдите. Под мишниците му избиват огромни петна пот.

Една-единствена мисъл се загнездва в съзнанието на Рейдар, докато слуша сина си — длъжен е да намери Фелисия! Тя не трябва да бъде оставяна повече сама!

Приближава се към прозореца и се вторачва в гледката, която се разкрива от него. Далече под тях върху голите клони на розовите храсти са накацали врабчета. Снегът около уличната лампа е маркиран от кучета. Под пейката на автобусната спирка лежи изпусната ръкавица.

Някъде далече зад него чува как Юна Лина задава въпроси на Микаел. Дълбокият, плътен глас на инспектора се слива с тежките удари на сърцето на Рейдар.

Човек осъзнава грешките си едва от разстоянието на времето, но някои от тях са толкова болезнени, че трудно свиква да живее с тях. Рейдар отлично знае, че е бил несправедлив баща. Не че бе имал намерение да бъде такъв — просто нещата се бяха развили така. Хората вечно твърдят, че обичат еднакво всичките си деца. Но почти винаги се отнасят към тях по различен начин.

Неговият любимец беше Микаел.

Фелисия винаги го дразнеше с нещо, а веднъж го беше ядосала толкова, че той я беше подплашил. Сега всичко това му изглежда напълно неразбираемо. Как е могъл да бъде такъв? Та тогава тя беше дете, а той — зрял човек!

„Не трябваше изобщо да й крещя!“ — мисли си сега той, загледан в черните надвиснали облаци в небето. Под лявата му подмишница се появява остра болка.

— Усещам я — казва в този момент Микаел на Юна. — Лежи там на пода. Уплашена е!

В гърдите на Рейдар избухва остра болка и той простенва. По тила му руква обилна пот. Юна се втурва към него, хваща го за рамото и казва нещо.

— Няма нищо — чува се да изрича Рейдар.

— Гърдите болят ли ви? — пита по-силно Юна.

— Много съм уморен — прошепва писателят.

— Изглеждате…

— Трябва да намеря Фелисия!

Изгаряща болка сковава челюстта му, нещо остро сякаш се забива в гърдите му. Рейдар се свлича на пода и удря лице в радиатора, но единственото, за което е в състояние да мисли, е как в деня, преди децата да изчезнат, той бе крещял на Фелисия и й беше казал, че не заслужава да живее в такъв хубав дом.

Изправя се бавно на колене и се опитва да изпълзи към вратата, когато Юна влетява обратно в стаята заедно с доведения от него лекар.

След като говори с лекаря на Рейдар, Юна се връща в стаята на Микаел. Оставя якето си на закачалката зад вратата, придърпва си единствения стол и сяда до леглото.

На всяка цена трябва да накара Микаел да му разкаже каквото си спомня.

Час по-късно болният се събужда. Отваря бавно очи и примижава срещу ярката светлина. Когато Юна го успокоява, че баща му е извън опасност, той пак ги затваря.

— Трябва да ти задам един въпрос — започва със сериозен тон Юна.

— За сестра ми — казва Микаел.

Юна поставя смартфона си на нощното шкафче до леглото и го включва на запис.

— Микаел, налага се да те попитам нещо много важно — знаеш ли кой ви държеше в плен?

— Не беше така.

— Как?

— Той просто искаше от нас да спим, това е. Трябваше да спим.

— Кой?

— Пясъчния човек — прошепва Микаел.

— Какво каза? — пита Юна.

— Нищо… не мога да продължа…

Юна поглежда към телефона си, за да се увери, че разговорът им наистина се записва. После продължава:

— Стори ми се, че спомена Пясъчния човек. Имаш предвид онзи таласъм, който приспива децата, така ли?

Микаел го поглежда право в очите и прошепва:

— Той е истински! Мирише на пясък… И през деня продава барометри.

— Как изглежда?

— Винаги идва по тъмно.

— Е, все нещо си забелязал, нали?

Микаел поклаща глава и се разридава, мокрейки възглавницата със сълзите си.

— А този Пясъчен човек има ли друго име? — пита Юна.

— Не знам. Той никога не казва нищо. Никога не е говорил с нас.

— Можеш ли да го опишеш?

— В мрака само съм го чувал. Пръстите му са направени от порцелан и когато вади пясъка от торбата, те се удрят един в друг и звънят, и…

Устните на болния се движат, но от тях не излиза глас.

— Не те чувам добре — казва Юна.

— Той хвърля пясък в очите на децата и миг по-късно си заспал — изрича малко по-силно Микаел.

— Откъде знаеш, че е мъж? — настоява инспекторът.

— Чувал съм го да кашля.

— Но никога не си го виждал, така ли?

— Никога.

Когато идва на себе си, Рейдар вижда надвесена над него много красива жена с индийски черти. Тя му обяснява, че е претърпял коронарен спазъм.

— А аз си мислех, че получавам инфаркт — промърморва той.

— Ние, разбира се, смятаме да ви пуснем рентген на коронарните артерии, както и…

— Да — въздъхва той и сяда в леглото.

— Трябва да си почивате — предупреждава жената.

— Открих, че… че моята… — опитва се да каже нещо той, но устните му се разтреперват толкова силно, че не успява да довърши изречението.

Тя докосва бузата му и се усмихва, като че ли има пред себе си нещастно дете.

— Трябва да видя сина си — изрича след малко той с вече по-стабилен глас.

— Нали сте наясно, че не трябва да напускате болницата, преди да сме проучили симптомите ви? — казва красивата жена. А после му връчва малко розово шишенце нитроглицерин за впръскване под езика при първите симптоми на връщане на болките в гърдите.

Рейдар се насочва обратно към Отделение 66, но преди да влезе в стаята на сина си, спира, обляга се на стената и се опитва да овладее емоциите си.

Когато отваря вратата, Юна става от стола и му го поднася да седне.

— Микаел, трябва да ми помогнеш да я открия! — изрича още със сядането Рейдар.

— Какво стана, тате? — пита синът му.

— Нищо особено — отговаря Рейдар, като се старае да се усмихва. — Докторите твърдят, че имало някакъв проблем с артериите ми, но аз не им вярвам. Както и да е. Сега това няма никакво значение. Най-важното е да намерим Фелисия!

— Тя беше убедена, че няма да ти пука за нея. Аз й казвах, че това не е вярно, но тя беше сигурна, че ще търсиш единствено мен!

Рейдар се вцепенява. Разбира много добре какво иска да каже Микаел, защото изобщо не е забравил какво се беше случило през онзи последен ден. Синът му поставя костеливата си ръка в неговата и очите им отново се срещат.

— Идвал си откъм Сьодертеле, както разбрах — започва пак Рейдар. — Оттам ли трябва да започна да търся? Там някъде ли трябва да е тя?

— Не знам — отговаря Микаел.

— Ама все нещо трябва да помниш, нали? — не се предава бащата.

— Не помня. Съжалявам — промърморва болният. — А и няма нищо за помнене.

Юна се е подпрял на долния край на леглото. Очите на Микаел са полуотворени. Ръката му стиска здраво ръката на баща му.

— Преди малко ми каза, че ти и Фелисия сте били заедно. На пода, в мрака — намесва се той.

— Да — прошепва младият мъж.

— Колко време прекарахте само двамата? Кога изчезнаха другите?

— Не знам — отговаря Микаел. — Не мога да преценя. Там времето не работи по обичайния начин.

— Тогава ни опиши стаята! — настоява инспекторът.

Микаел го поглежда с измъчено изражение, но все пак казва:

— Никога не съм виждал стаята. Освен в началото, когато бях малък… имаше една ярка светлина, която понякога включваха, и тогава можехме да се виждаме. Но не помня как изглеждаше стаята. Бях твърде уплашен.

— Какво помниш тогава?

— Тъмнината. Нямаше почти нищо друго освен тъмнина.

— Но трябва да е имало под, нали така?

— Да — прошепва Микаел.

— Хайде, разкажи ни — подканва го внимателно баща му.

Микаел извръща поглед от двамата мъже. Втренчва се невиждащо някъде пред себе си и започва да разказва за стаята, в която е прекарал близо тринайсет години от живота си.

— Подът… Беше твърд и студен. Около пет метра в едната страна, три метра в другата. И стените бяха от чист бетон. При удар не кънтяха.

Рейдар стисва лекичко ръката на сина си, който затваря очи и се оставя да бъде воден от спомените и образите в съзнанието си.

— Има един диван. И дюшек, който махаме от канала, когато искаме да използваме кранчето — започва. После преглъща болезнено.

— Кранчето значи — повтаря Юна.

— И вратата… Направена е от желязо или стомана. Никога не се отваря. Никога не съм я виждал отворена. Отвътре няма ключалка. Няма и брава… А до вратата има дупка в стената. Там се появява кофата с храна. Дупката е малка, но ако пъхнеш в нея ръка и се протегнеш, можеш да напипаш с върховете на пръстите си метален капак.

Рейдар започва тихичко да ридае, докато слуша кошмарния разказ на сина си.

— Опитваме се да пестим храната — продължава Микаел така, сякаш още е там. — Но понякога тя свършва. Понякога минава толкова дълго време без храна, че ние просто си лежим и чакаме да чуем звука на металния капак, а когато накрая получим нещо, ни прилошава от него и започваме да повръщаме… и понякога в кранчето няма вода… Ожадняваме много, а каналът започва да вони…

— За каква храна става въпрос? — намесва се Юна.

— Огризки. Основно отпадъци. Парченца от кренвирши, картофи, моркови, лук. И макарони.

— Човекът, който ви носеше тази храна… Поне веднъж не каза ли нещо?

— В началото, когато чувахме капака да се отваря, започвахме да пищим за помощ, но тогава капакът се затръшваше обратно и ние оставахме без храна. После се опитахме да говорим с онзи, който го отваряше, ала никога не получихме отговор. Иначе слушахме… Чувахме дишане, тътрене на обувки по бетонния под… Винаги едни и същи обувки.

Юна поглежда към телефона си, за да се увери, че устройството продължава да записва всичко. Пълната изолация, на която са били подложени братът и сестрата и за която слуша в момента, надскача и най-големите му кошмари.

Но знае, че трябва да продължи да пита.

— Казваш, че сте го чували да се движи — казва. — А нещо друго отвън чувахте ли?

— Какво имаш предвид?

— Птици, лаене на кучета, коли, влакове, гласове, самолети, телевизия, смехове, крясъци, сирени… Такива неща.

— Само мирис на пясък — отговаря Микаел.

Небето от другата страна на болничния прозорец е почерняло. По стъклото бие градушка.

— Какво правехте, когато бяхте будни? — пита Юна.

— Нищо. Е, докато бяхме малки, аз успях да измъкна един хлабав винт от долната част на дивана. Използвахме го, за да пробием дупка в стената. По някое време винтът толкова се нагорещяваше, че започваше да гори пръстите ни, ама продължавахме. Мина цяла вечност. В началото нямаше нищо друго освен цимент, но след около пет сантиметра навътре в стената попаднахме на нещо като метална решетка. Продължихме през един от отворите в нея и малко по-нататък попаднахме на друга метална решетка. Беше невъзможно… Беше невъзможно да се избяга от тази капсула.

— Защо наричаш стаята „капсула“?

Микаел се усмихва, обаче с усмивка на болезнено самотен човек.

— Фелисия го измисли. Представяше си, че се намираме в Космоса, на важна мисия… Това беше само в началото, разбира се, а после аз продължих да възприемам стаята като капсула.

Рейдар повдига трепереща ръка към устата си. Все по-трудно му е да сдържа чувствата си.

— Казваш, че е невъзможно да се избяга. И въпреки това ти си го направил! — изтъква Юна.

Карлос Елиасон, началник на Отдела за криминални разследвания към Националната полиция, току-що е излязъл от среща в сградата на Кметството. Крачи под сипещия се сняг и разговаря по телефона със съпругата си. Точно в този момент щабът на полицията изглежда като летен дворец насред зимен пейзаж. Ръката му, която държи телефона, е толкова замръзнала, че пръстите вече го болят.

— Ще се наложи да разгърна множество полицейски ресурси — казва в телефона.

— Сигурен ли си, че Микаел ще се оправи?

— Физически — да. Категорично.

В този момент стига до тротоара и тръсва снега от обувките си.

— Прекрасно — промърморва съпругата му.

Карлос я чува как въздъхва, докато присяда на близкия стол.

— Но не мога да им кажа за последния ми разговор с майката на Микаел — добавя след кратка пауза. — Просто не мога. Съгласна ли си с мен?

— Напълно — отговаря тя.

— Ами ако моята информация се окаже ключова за хода на разследването? — пита той.

— Въпреки това! — натъртва сериозно тя.

Карлос продължава да върви по улица „Кунгсхолмс“ и я чува как му казва, че трябва да затваря телефона.

— До довечера — добавя съпругата му тихо.

Карлос се обръща и зърва на прага на залата Юна Лина. Снежинките, полепнали по черното палто на високия инспектор, проблясват.

— Юна невинаги е прав, разбира се — промърморва Карлос. — Все пак не мога да не призная, че този път…

— Значи Юна е бил единственият човек тук, който е смятал, че Юрек Валтер има съучастник, така ли? — обажда се Натан Полок.

— Ами… да.

— Доста голям брой хора бяха настръхнали, когато той настояваше, че близките на Самуел Мендел са сред жертвите му — добавя тихо Аня.

— Така си е — кимва с въздишка Карлос. — Юна свърши отлична работа тогава, в това няма спор! По онова време бях току-що назначен за началник и… е, може би не се вслушах в правилните хора, но вече знаем истината. И можем да продължим да…

Внезапно млъква и поглежда към Юна, който пристъпва в заседателната зала и лаконично отсича:

— Идвам направо от болница „Сьодермалм“.

— Да не би да казах нещо, което не трябваше да казвам? — поглежда го началникът на отдела.

— Не, разбира се.

— Но ти може би смяташ, че трябваше да кажа и още нещо, нали? — продължава Карлос и поглежда смутено към останалите. — Юна, това беше преди тринайсет години! Оттогава изтече много вода, не мислиш ли?

— Така е.

— Но ти беше напълно прав тогава. Както вече казах.

— За кое бях прав? — впива очи Юна в началника си.

— За кое си бил прав ли? — повтаря притеснено Карлос. — Ами беше прав, че Юрек си има съучастник. Беше прав за всичко, Юна! Това стига ли ти? Според мен е напълно достатъчно.

Аня Ларшон извръща глава, за да скрие усмивката си. Юна само кимва и Карлос Елиасон се отпуска с въздишка на стола си.

Инспекторът насочва поглед към събралите се около масата и започва без предисловия:

— Лекарите регистрират значително подобрение в състоянието на Микаел Колер-Фрост. Вече имах възможността да го разпитам два пъти. Както можете да се досетите, надеждата ми беше, че младият мъж ще ни даде описание на съучастника.

— Може би очакваш твърде много от момчето на този етап — вметва замислено Натан Полок.

— Нито на този, нито на който и да е друг етап Микаел не би могъл да ни помогне с име или описание. Не е чул даже гласа му, но…

— Травматизиран ли е? — прекъсва го Магдалена Ронандер.

— Да, травматизиран е, но просто никога не е зървал човека, който ги е държал в плен — отговаря Юна, като я гледа право в очите.

— Значи пак не разполагаме с нищо, което да ни помогне да продължим? — простенва измъчено Карлос.

Юна Лина го поглежда косо и пристъпва напред. Сянката му покрива цялата маса.

— Микаел нарича своя похитител „Пясъчния човек“. Попитах Рейдар Фрост какво има предвид синът му с това прозвище и той ми разказа, че името идва от една от приказките за „лека нощ“, които някога съпругата му много обичала да разказва на децата им. Пясъчния човек е някакво особено олицетворение на съня — хвърля пясък в очите на децата, за да ги накара да заспят.

— Точно така — кимва с усмивка Магдалена. — А доказателството, че Пясъчния човек те е навестил вечерта, са гурелите в очите ти на сутринта.

— Пясъчния човек значи — отбелязва замислено Натан Полок и записва нещо в черния си бележник.

— Аня, би ли пуснала този аудиозапис, ако обичаш? — казва Юна и подава на колежката си своя телефон.

Тя го поема и го включва към безжичната звуковъзпроизвеждаща система.

— Микаел и Фелисия Колер-Фрост са наполовина немци — пояснява инспекторът. — Майката Розана Колер е родом от Швабах. Семейството й се е преместило в Швеция, когато е била осемгодишна.

— Швабах се намира южно от Нюрнберг — пояснява Карлос Елиасон за онези, които не знаят.

— Пясъчния човек е германската версия на английския Уили Уинки. Или на Сънчо — продължава Юна. — Всяка вечер преди молитвите майката е разказвала на децата си по още нещо за него. Постепенно смесила тази легенда от родината си с множество свои измислици, като добавила и фрагменти от Хофмановите разкази — за продавача на барометри и механичното момиче Олимпия. При отвличането им Микаел и Фелисия са били съответно на десет и осем години, затова съвсем логично за тях заключили, че са грабнати от Пясъчния човек.

Мъжете и жените, насъбрали се около масата, наблюдават с нетърпение как Аня Ларшон подготвя за пускане записа, направен от Юна Лина. По лицата им се чете мрачна тържественост. Предстои им за първи път да чуят разказа на жертва на Юрек Валтер, измъкнала се от неговия кошмар.

— С други думи, не можем да идентифицираме съучастника — завършва доклада си Юна Лина. — Което ни оставя само местоположението. Ако разказът на Микаел успее да ни заведе дотам…

Докато слушат записа, Натан Полок си води бележки, а Магдалена Ронандер печата усърдно на лаптопа си.

Във високоговорителите се чува особено съскане, което подсилва някои звуци, примерно шумоленето на хартия, а други напълно потиска. От време на време се чува риданието на Рейдар Фрост.

— Казваш, че е невъзможно да се избяга — чуват гласа на Юна. — И въпреки това ти си го направил!

— Наистина е невъзможно. Но не беше както казваш ти — отговаря Микаел Колер-Фрост.

— А как беше?

— Пясъчния човек издуха към нас своя пясък, а когато се събудих, осъзнах, че вече не се намирам в капсулата — отговаря Микаел. — Цареше пълен мрак, но аз веднага усетих, че стаята е някак си различна и че Фелисия не е до мен. Тръгнах с опипване по стената, докато не се озовах до врата с брава. Отворих я и се озовах в коридор. Не мисля, че тогава си давах сметка, че бягам — просто знаех, че трябва да продължа напред. Стигнах до заключена врата и си помислих, че съм попаднал в капан и че Пясъчния човек всеки момент ще се появи и ще ме сграбчи… Паникьосах се и счупих стъклото с ръка, а после се пресегнах отвън и отключих. Побягнах през склад, пълен с кашони и торби цимент, а после забелязах, че стената вдясно е просто голям дебел найлон, опънат и закрепен в четирите ъгъла. Беше ми много трудно да дишам и усещах, че пръстите ми кървят, докато се опитвам да скъсам найлона. Знаех, че съм се порязал на стъклото на онази врата, но не ми пукаше. Просто продължавах да вървя напред по огромния бетонен под. Тази стая не беше завършена и аз крачех напред, докато не се озовах върху дебел сняг. Навън все още не се беше смрачило напълно. Видях, че светът наистина съществува. Защото преди… ами преди си мислех, че е бил само сън, но сега всичко изглеждаше естествено — въздухът, пейзажът наоколо… Хукнах покрай някакъв багер със синя звезда на него и навлязох в гора, едва тогава започнах да осъзнавам, че съм свободен. Тичах между дървета и храсталаци, и целият се покрих със сняг. Но нито за миг не погледнах назад — просто продължих да вървя напред, през някакво поле и после горичка, и… изведнъж спрях. В бедрото ми се беше забил счупен клон. Бях приклещен на място, изобщо не можех да помръдна. Виждах как кръвта ми шурти върху снега и кракът започна много да ме боли. Опитах се да се освободя, но не успях. Помислих си, че ще успея да счупя клона, ама не можах да го сторя — бях твърде слаб за това. Затова просто се заковах на място и зачаках. Стори ми се, че вече чувам порцелановите пръсти на Пясъчния човек как звънтят и приближават към мен… Обърнах се назад, за да проверя, и тогава се подхлъзнах, и клонът излезе от бедрото ми. Нямам представа дали след това съм загубил съзнание… Помня само, че бях още по-безсилен и отпреди, но все пак се изправих на крака и тръгнах нагоре по някакъв склон. Едва кретах и от време на време си казвах, че няма да мога да продължа. После започнах да пълзя на четири крака и изведнъж се озовах на някаква железопътна линия. Нямам представа колко вървях по нея. Замръзвах, но продължавах напред. Понякога зървах в далечината и къщи, но бях толкова изтощен, че предпочитах да се придържам към железопътната линия… Снегът валеше все по-силно и премина в снежна виелица, но аз пълзях като че ли в някакъв транс… Нито за миг не ми хрумна да спра. Исках просто да се отдалеча колкото е възможно повече…

Разказът на Микаел приключва и в залата се възцарява гробовна тишина. Началник Карлос Елиасон дъвче нокътя на палеца си. Накрая се изправя бавно и изрича:

— Изоставихме две деца! Те бяха изчезнали, но ние ги обявихме за мъртви и продължихме да живеем живота си!

— Всъщност бяхме напълно убедени, че са мъртви — обажда се тихо Бени Рубин.

— Само Юна искаше да продължим да ги търсим — промърморва Аня Ларшон.

— Накрая даже аз вече не вярвах, че още са живи — смотолевя Юна.

— А и нямаше нищо, което да ни насочи — изтъква Натан Полок. — Нито улики, нито свидетели…

С пребледняло като платно лице Карлос насочва треперещи пръсти към врата си и се опитва да разкопчае най-горното копче на ризата си.

— Ала те са били живи — прошепва.

— Така е — кимва Юна.

— Виждал съм какво ли не, но това… — смотолевя Карлос и продължава да дърпа яката на ризата си. — Само не мога да разбера защо! Защо изобщо, по дяволите?! Не разбирам… Просто…

— Няма нищо за разбиране — обажда се съчувствено Аня.

— Защо някой ще държи две деца заключени толкова много години? — продължава началникът и гласът му изведнъж гръмва. — Да се грижи за тяхното оцеляване, но иначе нищо друго — никакви изнудвания, никакво насилие, никакво малтретиране…

Аня се изправя и се опитва да го изведе от залата. Той се дръпва яростно, сграбчва ръката на Натан Полок и се провиква:

— Намерете момичето! Правете каквото искате, само я измъкнете оттам! Още днес!

— Не съм много сигурен дали…

— Намерете я! — прекъсва го безапелационно Карлос и едва тогава позволява на Аня да го изведе от заседателната зала.

Не след дълго тя се връща. Членовете на групата за спешни ситуации си мърморят нещо под носа и прелистват безцелно бележниците си. Бени е зяпнал невиждащо някъде пред себе си и разсеяно подритва сака за фитнес на Магдалена, оставен под масата.

— Хей, какво ви става бе, хора?! — провиква се рязко тя. — Не чухте ли какво ви каза току-що шефът?

Групата бързо постига съгласие Магдалена да сформира отряд за бързо реагиране и да събере екип криминолози. Междувременно Юна се опитва да определи периметъра на зоната за предварително претърсване южно от гара „Юг“ на Сьодертеле.

Вглежда се в принтираното копие на последната снимка на Фелисия, направена преди изчезването й. Изгубил е представа колко пъти я е гледал досега. Очите на момичето са огромни и тъмни, дългата й черна коса е преметната на едното й рамо и сплетена на хлабава плитка. В ръката си държи шапка за езда и се усмихва дяволито срещу фотоапарата.

После се втренчва в едромащабната карта на стената и казва:

— Микаел Колер-Фрост твърди, че е тръгнал оттам малко преди свечеряване. В колко часа точно сме получили обаждането на машиниста на влака?

Бени набира бързо нещо на лаптопа си и отговаря:

— В три и двайсет и две минути през нощта.

— Така. Открили са Микаел тук! — отсича Юна и очертава кръг в северния край на моста Игелста. — След като вече е бил тежко ранен и болен от легионерска болест, надали се е движел с повече от пет километра в час.

Аня грабва линийката и на карта със съответния мащаб измерва най-дългото разстояние, което момчето е можело да измине с тази скорост от юг към север, а после с помощта на компас очертава периметъра на търсения от тях район. Двайсет минути по-късно вече са идентифицирали пет строителни площадки, пасващи на описанието на Микаел.

На шестфутовия плазмен екран пред тях се очертава нещо средно между карта и сателитна снимка. Бени продължава старателно да добавя нови и нови данни в компютъра, свързан с плазмения екран. С помощта на два телефона седналата до него Аня събира допълнителна информация, а през това време Натан и Юна обсъждат параметрите на петте строителни обекта.

Пет червени кръга на електронната карта отбелязват строителните площадки в периметъра на зоната за предварително претърсване. Вижда се, че три от тях са в жилищни райони.

Застанал пред екрана, Юна проследява с очи железопътната линия. Изведнъж посочва към един от останалите два червени кръга, намиращ се в гората край Елгбергет, и отсича:

— Това е!

Бени щраква с мишката върху посочения кръг и компютърът автоматично им дава координатите. Аня веднага ги запознава с данните за този строеж — изграждане на нова база за сървъри на Фейсбук, прекратено преди около месец по екологични съображения.

— Искате ли да ви изкарам плановете на строежа? — пита накрая Аня.

— Задължително! — кимва Юна. — А ние моментално потегляме.

Тесният горски път е покрит с девствен сняг. Голяма част от гората около него е изсечена. На мястото на дърветата се виждат малки и големи тръби и множество жици. Бетонните основи на строежа обхващат десет акра земя. Няколко от сградите са почти завършени, други са още на скелета. Булдозерите и камионите наоколо са плътно заснежени.

По време на пътуването до Елгбергет Юна бе получил подробните планове на строежа по смартфона си. Аня се беше сдобила с тях благодарение на едно обаждане до местния отдел по строителство и контрол.

Магдалена Ронандер оглежда картата заедно с отряда за бързо реагиране, след което всички скачат от микробусите, разгръщат се и подхождат към набелязания обект от три посоки.

Напредват бързо и безшумно през потъналата в мрак гора. Когато стигат до откритото пространство, заемат позиция и предпазливо оглеждат. Около строежа царят гробна тишина и безвремие. До самотния огромен багер има открита шахта.

Марита Якобсон — старши полицейски офицер на средна възраст с дългогодишен опит, прибягва бързо и прикляква зад купчина взривни материали. Внимателно оглежда постройките с бинокъла си, след което дава сигнал с ръка на отряда да приближи.

Юна вади пистолета си и се насочва заедно с останалите към ниска сграда. Вятърът отвява снега от покрива и го завихря във въздуха.

Всички са облечени с бронежилетки и каски, а двама от отряда носят автоматични пушки „Хеклер и Кох“.

Плъзват се покрай недовършената стена и поемат по голата бетонна плоча пред тях.

Юна посочва към парче предпазен найлон, което плющи на вятъра, увиснало между две дървени подпори.

Отрядът тръгва след Марита. Минават през някакъв склад и се озовават до врата със счупено стъкло. По назъбените останки и по бравата се вижда засъхнала кръв.

Няма съмнение, че това е мястото, откъдето е избягал Микаел.

Парчетата стъкло хрущят под ботушите им. Полицаите поемат безшумно по коридора, отварят врата след врата и старателно претърсват. Никъде не се вижда жива душа.

В една от стаите зърват щайга с празни бутилки, но с изключение на нея не се виждат и предмети.

Невъзможно е да се определи точно в коя стая е бил Микаел, когато се е събудил, но всичко подсказва, че е бил в една от стаите по този коридор.

Членовете на отряда за бързо реагиране завършват бързо с претърсването на стаите, след което се оттеглят към микробусите си.

Време е да влязат криминолозите.

Междувременно екип с полицейски кучета претърсва из основи гората.

Юна стои насред строежа с каска под мишница, загледан замислено в искрящия сняг. „Знаех си, че тук няма да открием Фелисия“ — мисли си той. Стаята, която Микаел беше нарекъл „капсула“, е била с дебели железобетонни стени, кранче за вода и отвор за храна. Създадена нарочно за хора в плен.

Инспекторът се е запознал с данните от медицинските изследвания на Микаел и знае, че лекарите са открили в меките му тъкани следи от анестетичния лекарствен препарат „Севофлуран“. Застанал насред пустия строеж, той си дава сметка, че пленникът очевидно е бил упоен и преместен тук, докато е бил в безсъзнание. Това отговаря на разказа му за това как, когато се е събудил, се е оказал в друга стая. Заспал е в капсулата, а се е събудил тук.

По някаква неясна причина след толкова много години Микаел Колер-Фрост е бил преместен нарочно тук. Дали пък съучастникът на Юрек Валтер вече не се е подготвял да пъхне пленника в ковчег и да го зарови жив в земята? А момчето е успяло да му се измъкне?

Температурите рязко спадат и полицаите един по един се отправят към колите си.

Ако Микаел наистина е бил упоен, то тогава по никакъв начин не би могъл да ги отведе до капсулата. Защото нищо не е видял и нищо не знае.

Натан Полок помахва на Юна, за да му напомни, че е време да тръгват. Ръката на инспектора застива във въздуха, преди да е отговорил на помахването.

„Не може да свърши така! Не трябва да свърши така!“ — казва си той и прокарва пръсти през косата си.

Но разполагат ли с някакъв друг ход?

Докато крачи обратно към колата, която го очаква, Юна Лина вече знае ужасяващия отговор на този въпрос.

Юна спира пред входа на подземния гараж, купува си талон, прекарва колата през бариерата и паркира. Изчаква зад волана служителят от магазина за килими на горния етаж да събере пазарските колички и да се отдалечи.

Когато се уверява, че паркингът е абсолютно празен, той излиза от колата си и се насочва към бляскав черен микробус с матирани стъкла. Дръпва страничната врата и влиза.

Вратата се затваря тихо след него и Юна поздравява сдържано Карлос Елиасон — началник на Отдела за криминални разследвания, и Вернер Санден — шеф на Службата за сигурност.

— Фелисия Колер-Фрост се намира в плен в тъмна стая — започва Карлос. — Била е там повече от десет години заедно с по-големия си брат. Вече е съвсем сама. Ще я изоставим ли? Ще я обявим ли за мъртва, за да си измием ръцете?

— Карлос! — опитва се да го успокои Вернер Санден.

— Да, знам, че вече не съм безпристрастен — усмихва се накриво той и вдига извинително ръце. — Този път обаче наистина държа да сторим всичко по силите си!

— Имам нужда от огромен екип — заявява без предисловия Юна. — Ако ми дадете на разположение поне петдесет човека, ще се постараем да тръгнем по всички стари следи, да преровим случаите на всички изчезнали от онова време. Не е сигурно дали ще стигнем до нещо, но това е единственият ни шанс. Микаел нито веднъж не е успял да зърне съучастника, а преди преместването му е бил упоен. Затова и да иска, не може да ни каже къде се намира тази капсула. Ще продължим да разговаряме с него, разбира се, но не смятам, че той е наясно къде е бил държан през последните тринайсет години.

— Ако Фелисия е жива, сигурно е все още в капсулата — отбелязва с басовия си глас Вернер.

— Съгласен съм — кимва Юна.

— Ама как, по дяволите, ще я открием? — възкликва Карлос. — Това е мисия невъзможна! Никой не знае къде е тази капсула!

— Освен Юрек Валтер — казва Юна.

— Който не може да бъде разпитван — допълва Вернер.

— Не може — въздъхва Юна.

— Защото е съвършено луд и…

— Нищо подобно! Никога не е бил луд! — възразява Юна.

— Просто цитирам доклада на Съдебна медицина — отбелязва Вернер. — Там пише, че той страда от шизофрения, остра психоза, предразположен е към пристъпи на хаотично мислене и към крайни форми на насилие.

— Само защото самият Юрек иска в доклада да пише така — отговаря Юна.

— Искаш да кажеш, че е нормален? Че му няма абсолютно нищо, така ли? — поглежда го изумено Вернер. — Какво става тук, по дяволите? Защо в такъв случай не е бил надлежно разпитан?

— Защото във връзка с него са наложени строги ограничения. Трябва да бъде държан в пълна изолация — намесва се Карлос. — Присъдата на Върховния съд гласи…

— Всяка присъда може да бъде заобиколена! — прекъсва го безцеремонно шефът на Службата за сигурност и изпъва напред дългите си крака.

— Може и така да е — промърморва Карлос.

— А аз разполагам с неколцина добре обучени хора, които са разпитвали заподозрени в тероризъм и…

— Юна Лина е най-добрият! — прекъсва го началникът на Криминални разследвания.

— Нищо подобно! — вдига ръце Юна.

— Нали именно ти проследи и залови Юрек, а после пак ти беше единственият, успял да говори с него преди съдебния процес!

Юна поклаща тъжно глава и извръща поглед към матираните стъкла на микробуса и пустия гараж отвън. После изрича:

— Опитах. Наистина опитах. Но Юрек няма как да бъде заблуден. Невъзможно е. Той не е като другите. Не се чувства нещастен. Няма нужда от съчувствие. И няма да каже нищичко.

— Искаш ли да опиташ? — поглежда го Вернер.

— В никакъв случай! — отвръща Юна.

— Защо?

— Защото ме е страх — отговаря без всякакво колебание инспекторът.

Карлос се втренчва сащисано в него. След няколко секунди промърморва:

— Сигурно се шегуваш!

Юна се обръща към него. Погледът му е безкомпромисен, очите му са придобили цвета на буреносно небе.

— Аз пък не виждам причина да се страхуваме от един старец, който вече се намира в строго охраняван затвор — намесва се Вернер Санден и се почесва по главата. — По-скоро той би трябвало да се страхува от нас. Колко му е да влетим в килията му, да го съборим на пода и да му изкараме ангелите! Ако трябва, можем да бъде много сурови!

— Няма да има ефект — въздъхва Юна.

— Имаме си методи, които са безотказни — продължава началникът на сигурността. — Разполагам с таен екип, работил години наред в Гуантанамо!

— Мисля за излишно да изтъквам, че тази наша среща не се е състояла! — вметва изненадващо Карлос Елиасон.

— Повечето от срещите ми са точно такива — махва небрежно с ръка Вернер, привежда се напред и се обръща към Юна: — Хората ми знаят всички тънкости на потапянето във вода и електрошоковете!

— Юрек не се страхува от болка — поклаща глава инспекторът.

— Тогава какво? Ще се откажем ли?

— Разбира се, че не — изрича тихо Юна и се помества на мястото си. Седалката под него изскърцва.

— Какво трябва да сторим според теб? — поглежда го Вернер.

— Ако по какъвто и да е начин влезем, за да говорим с Юрек, единственото, в което можем да бъде сигурни, е, че ще чуем само лъжи. Без да се усетим, той ще насочи разговора в желаната от него посока и след като разбере какво точно искаме от него, ще започне да се пазари и ние ще бъдем принудени да му дадем нещо, за което после горчиво ще съжаляваме!

Карлос свежда очи и раздразнено се почесва по коляното.

— Добре де, какво ни остава? — пита удивено Вернер.

— Не знам дали изобщо е възможно, но… — започва Юна — ако успеете да вкарате свой агент под прикритие като пациент в същото психиатрично отделение…

— Не искам да слушам повече за това! — прекъсва го Карлос.

— За да може нашият човек да привлече вниманието на Юрек, трябва да бъде абсолютно убедителен — продължава невъзмутимо Юна. — Агент с неподправена вътрешна ярост!

— Господи! — промърморва шефът на Тайната полиция.

— Пациент под прикритие! — приглася му безсилно Карлос.

— Някой, който може да му бъде полезен — не спира Юна. — Някой, когото Юрек Валтер би могъл да използва за целите си!

— Но какво искаш да кажеш, за бога? — питат почти в един глас двамата началници.

— Имаме нужда от агент, който е единствен по рода си, за да заинтригува Юрек Валтер! — завършва Юна Лина.

— Ти май вече имаш предвид някого, а? — поглежда го подозрително Карлос.

— Разбира се — кимва Юна. — В Швеция има само един такъв агент.

Боксовата круша отронва тежка въздишка, разклатената верига дрънчи. Сага Бауер се дръпва пъргаво встрани, следвайки движението на тренировъчния уред, и нанася следващия си удар. Две здрави крошета, причиняващи звук, който отеква като грохот от стените на празната боксова зала. В момента упражнява комбинация от два бързи леки удара — единият висок, другият нисък — следвани от здраво дясно кроше.

Черната боксова круша се люлее бясно, куката, която я държи, проскърцва. Сянката й минава през лицето на Сага и тя продължава да я млати. Три бързи удара. Сага свива рамене, прави крачка напред, плъзва се елегантно около боксовата круша и нанася следващия. Дългата й руса коса се мята в такт с движенията на краката й и свисти пред лицето й.

Когато тренира, Сага губи напълно представа за времето. Главата й се изпразва от всякакви странични мисли. Сама е в боксовата зала вече от два часа. Последният човек, освен нея, си е тръгнал много отдавна. Лампите над ринга са изгасени, но откъм коридора нахлува ярката светлина на автомата за кафе и закуски. Вихрушка подмята снега от другата страна на прозорците, завихря го около табелата за химическото чистене отсреща и го плъзга по тротоара.

С периферното си зрение Сага забелязва, че на улицата пред боксовата зала спира кола, но тя продължава с комбинацията си от удари, като се стреми да ги направи все по-силни. Потта й капе по пода върху по-малката боксова круша, свалена от веригата й.

В залата влиза Стефан. Тропва няколко пъти, за да изтърси снега от обувките си, а после застива на място. Палтото му е разкопчано и под него се виждат бледосив костюм и бяла риза.

Докато удря крушата, Сага го вижда как събува обувките си и се приближава. Единствените звуци в залата са глухите удари върху крушата и дрънченето на веригата, която я държи.

Сага иска да продължи тренировката си. Още не е готова да наруши концентрацията си. Свежда чело и атакува крушата с бърза серия от удари, въпреки че Стефан е застанал точно зад нея.

— По-силно — казва той и хваща крушата.

Тя произвежда прав десен удар — толкова силен, че той е принуден да отстъпи крачка назад. Напушва я смях и преди Стефан да я успял да застане отново здраво на крака, тя пак удря.

— Дръж по-здраво! — подмята тя с нотка нетърпение в гласа.

— Хайде, Сага, стига за днес! Да вървим!

Тя позволява на яростта си да се отприщи и нанася мощна поредица от бързи удари върху крушата. Тази ярост я кара да се чувства слаба, но едновременно с това й помага да продължава да се бие много след като останалите са се отказали.

От тези последни удари веригата на боксовата круша се раздрънчава още по-шумно. Сага е принудена да спре, макар че би могла да остане в залата цяла вечност. Потна и задъхана, отстъпва две крачки назад. Крушата продължава да се люлее. От бетонния таван около куката върху нея се посипва ситен дъжд от прах.

— Така, вече съм доволна! — усмихва се на Стефан и разкопчава боксовите си ръкавици със зъби.

Той тръгва след нея към дамската съблекалня и й помага да свали бинтовете от ръцете си.

— Наранила си се — промърморва.

— Нищо ми няма — отговаря тя, като поглежда ръката си.

Дрехите й за тренировка са подгизнали от пот. Зърната й прозират под влажния сутиен, мускулите й са набъбнали и налети с кръв.

Сага Бауер е инспектор от Службата за сигурност и е работила заедно с Юна Лина по два случая. Тя е не само елитен боксьор, но и отличен снайперист. Преминала е специално обучение по техники за водене на разпити.

Сага е на двайсет и седем години, очите й са сини като лятно небе, в дългата й руса коса са вплетени пъстроцветни панделки и е невероятно красива. Когато я зърнат, повечето хора се изпълват с неясен, безпомощен копнеж.

Горещата вода на душа замъглява околните огледала. Сага е застанала здраво под него с леко разтворени крака и ръце, спуснати край тялото, и се е оставила безпаметно на силата на водата. На едното й бедро се забелязват наченките на голяма синина, кокалчетата на дясната й ръка кървят.

По едно време вдига глава, изтрива водата от лицето си и забелязва, че Стефан я гледа напрегнато.

— Какво си мислиш? — пита го Сага.

— Че навън валеше, когато за първи път правихме секс — прошепва той.

Тя също си спомня добре онзи следобед. Бяха ходили на късна следобедна кинопрожекция и когато филмът свърши и излязоха, навън валеше като из ведро. И въпреки че бягаха по целия път до неговия апартамент, пак подгизнаха като мокри мишки.

По-късно Стефан често говореше за това как тя без всякакъв свян се съблякла и метнала дрехите си на радиатора, след което се насочила гола към пианото му и започнала да натиска един по един различни клавиши. Казваше как тогава е бил наясно, че не е възпитано да зяпа, обаче тя била осветила изведнъж стаята като разтопено стъкло, като принцеса от вълшебна приказка.

— Ела при мен под душа! — подканя го с усмивка Сага.

— Нямаме време — промърморва той. — И без това вече закъсняваме. Имаме резервация, помниш ли?

Тя го поглежда със сбърчено чело и пита:

— Това ли е най-важно за теб?

— Какво искаш да кажеш? — свежда смутено очи той.

— Просто искам да знам кое е най-важното за теб в този живот!

Стефан й поднася делово хавлиената кърпа и отвръща:

— Хайде, обличай се! Сега не е време за такива разговори!

Снегът се сипе на парцали, когато двамата слизат от таксито пред джаз клуб „Фашинг“. Сага вдига лице към небето и с наслада се оставя на снежинките да охладят горещата й кожа.

В нощния клуб не се диша от народ. Зад матираните стъкла на фенерите потрепват пламъчета на свещи, по прозорците, гледащи към улица „Кунгс“, се сипе сняг.

Стефан мята палтото си на облегалката на своя стол и се запътва към бара, за да поръча питиетата им.

Сага потреперва, когато съблича зелената си канадка с голямо мокро петно на гърба от все още влажната й коса.

Стефан се връща и поставя на масата две мартинита и купичка шамфъстък. Двамата сядат един срещу друг и мълчаливо вдигат тост. Сага тъкмо се кани да признае, че е много гладна, когато към тях се приближава слаб мъж с очила.

— Джаки! — провиква се изненадано Стефан.

— Знаех си аз, че този Ромео няма да е кой друг освен теб! — ухилва се Джаки.

— Запознай се с моето момиче! — казва Стефан.

Джаки поглежда небрежно към Сага, кимва, а после прошепва нещо в ухото на Стефан, който се разсмива.

— Не, сериозно, човече! Трябва да дойдеш да посвириш малко с нас! — изрича Джаки. — Сигурен съм, че на малката ти принцеса няма да й стане нищо за няколко минути. — И посочва към ъгъла на заведението, където почти черен контрабас и полуакустична китара „Гибсън“ стоят в очакване.

Оттам нататък Сага не чува почти нищо от последвалия разговор между тях — врявата в заведението не й позволява. Долавя откъслечни фрази за някакъв легендарен трибют, който са имали, май най-добрия им договор досега, и за отлично стикован квартет. Докато ги чака да приключат, тя оглежда разсеяно бара. Чува как Стефан й промърморва нещо и вижда, че Джаки го издърпва от стола.

— И сега ли ще свириш? — поглежда го удивено Сага.

— Само едно парче — отвръща Стефан със свенлива усмивка.

Тя махва с ръка — знае, че не може да го задържи, щом е решил. Шумът и врявата в бара постепенно утихват, когато Джаки взема микрофона и обявява:

— Дами и господа, за вас ще свири Стефан Йохансон!

Стефан се настанява пред пианото.

— Ще изпълня за вас „Април в Париж“11 — казва с усмивка и пръстите му се плъзват по пианото.

Сага вижда как Стефан притваря очи от наслада. По кожата й пролазват приятни тръпки, когато музиката постепенно превзема бара и като че ли го смалява. Осветлението наоколо е меко и носталгично.

Джаки се включва с тих акомпанимент на китарата, а малко след него ритмично настъпва и контрабасът.

Сага е наясно, че Стефан обожава да свири джаз с колеги. Но едновременно с това не може да пренебрегне и факта, че двамата си бяха обещали просто да седят и да си говорят. Не го бяха правили никога досега. И тъкмо затова тя беше очаквала тази вечер с огромно нетърпение.

Без да се усети, унищожава всичкия шамфъстък от купичката. На масата пред нея се събира голяма купчина черупки. Тежко й е заради безгрижието, с което Стефан я остави сама. Тя усеща, че това е неразумно, и си напомня да не се държи детински. Когато изпива мартинито си, надига чашата на приятеля си. Питието се е стоплило, но тя все пак го изпива на един дъх.

Поглежда към вратата точно в мига, в който някакъв червенобузест дебелак се опитва да й направи снимка. Уморена е и си мечтае да се прибере у дома, за да се наспи, но първо й се иска да поговори със Стефан.

Парчетата, които той свири с Джаки и другия музикант, вече са толкова много, че тя губи представа за бройката им. Джон Скофийлд, Майк Стърн, Чарлз Мингъс, Дейв Холанд, Ларш Гулин и после някаква много дълга версия на една песен, която Сага не помни как се казва, но е наясно, че е от онази плоча на Бил Еванс и Моника Зетерлунд.

Сега тя свежда очи към купчината почти бели черупки пред нея, към клечките за зъби в чашите от мартини и към празния стол срещу себе си. После става, отива на бара, купува си бутилка бира „Гролш“, изпива я на няколко глътки и се насочва към тоалетната.

Пред огледалата са се подредили жени, оправящи грима си. Кабинките са пълни и Сага е принудена да чака. Когато идва редът й, тя влиза, заключва, сяда върху тоалетната чиния и се втренчва невиждащо в бялата врата пред себе си.

В съзнанието й нахлува стар спомен — майка й, легнала безсилно, с лице, опустошено от болестта. Седемгодишната Сага се опитва да я успокои, като й казва, че скоро всичко ще се оправи, ала майка й отказва да хване ръката й.

— Престани! — прошепва сега Сага на ума си, но споменът отказва да си отиде.

Обаче майка й се влоши и тя трябваше да й купува лекарства, да й помага да ги гълта и да държи вместо нея чашата й с вода.

Седеше на пода до леглото на майка си, грижеше се за нея, завиваше я с одеяло, когато й ставаше студено, опитваше да се обади на баща си всеки път, когато майка й я помолеше.

Когато майка й накрая заспеше, Сага изключваше нощната лампичка, свиваше се на леглото до нея и премяташе ръката й през себе си.

Тя обикновено не мисли за това — успява да задържи надалече този спомен. Но този път той просто се вмъква неканен в главата й и когато тя излиза от кабинката, усеща, че сърцето й ще се пръсне.

Масата им е все така празна, празните им чаши са си все така там, Стефан все така свири. Поддържа постоянен зрителен контакт с Джаки и двамата си разменят красиви импровизации.

Сага си проправя път през тълпата и стига до музикантите. Стефан се намира в разгара на продължително, сложно солово изпълнение, когато тя поставя ръка на рамото му.

Той се стряска, вдига очи към нея, а после тръсва раздразнено глава. Тя грабва ръката му и отсича:

— Да тръгваме!

— Виждаш, че свиря! — просъсква през стиснати зъби Стефан.

— Но нали се разбрахме, че… — опитва се да каже тя.

— За бога, остави ме на мира! — изръмжава тихо той.

Сага отстъпва една крачка и събаря чашата с бира, поставена върху близкия усилвател. Чашата пада на пода и се разбива на малки парченца.

Бирата залива костюма на Стефан.

Тя застива от ужас, но той се е фокусирал дотолкова върху клавишите на пианото, че не забелязва нищо.

Сага изчаква още секунда, а след това се връща на тяхната маса. Но столовете им вече са заети от група мъже. Зелената й канадка е хвърлена на пода. Тя я грабва и бързо напуска бара.

Сага Бауер прекарва цялата следваща сутрин в една от огромните заседателни зали на Службата за сигурност заедно с още четирима други агенти, трима аналитици и двама от административния отдел. Пред всеки един от тях е поставен лаптоп или таблет, на чиито екрани се вижда диаграма, илюстрираща интензивността на безжичната комуникация по границите на страната през изминалата седмица.

Групата обсъжда аналитичните доклади на разузнаването, новите методи за събиране на данни и привидно светкавичната радикализация на трийсетина ислямистки екстремисти.

— Дори „Ал-Шабаб“ наистина да са решили да се възползват от наличната мрежа на „Ал-Кимах“ — тъкмо казва Сага, — не мисля, че това ще ни доведе до кой знае какви разкрития. Няма съмнение, че трябва да продължим наблюдението, но пак настоявам, че се налага да се инфилтрираме в групата жени по периферията им и…

В този момент вратата на залата се отваря. Влиза шефът на Службата за сигурност Вернер Санден и вдига извинително ръка.

— Извинявам се за прекъсването — избоботва, поглежда многозначително Сага и добавя: — Прииска ми се да се поразходя. Нещо против да ми правиш компания?

Тя кимва, изключва лаптопа си, но го оставя на масата и излиза от залата заедно с Вернер.

На улицата цари смразяващ студ. Миниатюрните кристалчета във въздуха проблясват под трудно пробиващите облаците слънчеви лъчи. Вернер тръгва с дълги крачки напред и Сага подтичва след него.

Прекосяват мълчаливо улица „Флеминг“, минават през портите на здравния център, пресичат парка около параклиса и продължават по стъпалата към леда на Барнхусвикен.

Ситуацията изглежда все по-странна, но Сага се въздържа от задаване на въпроси.

Вернер я подканя с ръка и завива наляво по една велосипедна алея. Няколко дребни зайчета се разбягват при приближаването им и се изпокриват под храстите. Снежните шапки придават приятни, заоблени форми на пейките в парка. Завиват между две от високите постройки на улица „Кунгсхолмс“ и се насочват към една врата. Вернер набира кода й, отваря и въвежда Сага в асансьор.

В напуканото огледало тя забелязва как снежинките, посипали се по косата й, се топят и превръщат в блестящи капчици вода. Когато скърцащият асансьор спира, Вернер вади от джоба си ключ с картонче на веществено доказателство и отключва врата, която носи издайническите следи на отваряне с взлом. Кимва на Сага и я кани вътре.

Влизат в изцяло празен апартамент, от който някой съвсем наскоро се е изнесъл. Стените са изпъстрени с дупки, където някога са висели картини и рафтове. По пода се носят валма прах, в ъгъла се вижда забравен гаечен ключ на ИКЕА.

Чува се звук от пускане на тоалетно казанче и от банята излиза Карлос Елиасон, началникът на Отдела за криминални разследвания към Националната полиция. Той изтрива ръка в панталона си и я подава на Сага Бауер.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — пита любезно.

Напълва две пластмасови чашки с чешмяна вода и им ги поднася.

— Може би сте очаквала обяд, госпожице? — допълва с усмивка, когато забелязва озадачения поглед на Сага.

— Не, но…

— Имам малко бонбонки — казва той и вади кутийка от джоба си.

Сага поклаща глава, но Вернер дръпва безцеремонно кутийката от ръката на колегата си, взема си две бонбончета и ги мята в устата си.

— Голям купон — отбелязва, докато дъвче.

Карлос прочиства гърло и започва:

— Сага, както вероятно вече си се досетила, това е една изключително неофициална среща!

— Разбира се — кимва тя. — Какво става?

— Чувала ли си за Юрек Валтер?

— Не.

— Малцина са чували — избоботва Вернер. — Което е добре.

Плах слънчев лъч проблясва по мръсния кухненски прозорец, когато Карлос Елиасон връчва на Сага Бауер едно досие. Тя отваря папката и погледът й попада право върху бледите очи на Юрек Валтер. Бързо обръща снимката и започва да чете тринайсетгодишния доклад. С всеки следващ абзац лицето й пребледнява все повече и повече. Накрая се отпуска на пода, обляга се на радиатора и продължава да чете. Разглежда докладите на патолозите, запознава се с подробностите от уникалната присъда на този изверг.

Когато затваря папката, Карлос Елиасон й разказва как Микаел Колер-Фрост, изчезнал преди тринайсет години, преди броени дни е бил намерен да се влачи по моста Игелста.

Вернер вади телефона си и пуска записа от разказа на младия мъж за пленничеството и бягството му. Сага слуша мъчителната му изповед, а когато го чува да говори за сестра си, лицето й пламва. Вглежда се в снимката от досието. Момиченцето стои с шапка в ръка и преметната през рамо плитка и се усмихва, сякаш крои някаква дяволия.

Когато гласът на Микаел заглъхва, тя се изправя, прекосява празната кухня и спира пред мръсния прозорец.

— И днес разполагаме с толкова, колкото са имали и преди тринайсет години — обажда се Вернер. — Тоест нищо. Но Юрек Валтер знае. Знае къде е Фелисия, знае и кой е съучастникът му.

След това обяснява на Сага, че е невъзможно да изтръгнат истината от Юрек Валтер чрез традиционни методи на разпит.

— Даже мъченията няма да свършат работа — допълва Карлос, като се обляга на перваза на прозореца.

— Какъв е този, по дяволите?! — възкликва Сага. — Защо не сторим онова, което обикновено правим в такива случаи? Да вербуваме информатор! Някоя от медицинските сестри там или психиатър, който…

— Юна казва… Извинявай, че те прекъсвам — вметва Вернер. — Та според Юна този Юрек може би вече има някакво влияние върху екипа там. Така действал той. Очевидно е твърде рисковано да пробваме вербуване, тъй като нямаме никаква представа до кого е успял да се докопа.

— Тогава какво ще правим, за бога?

— Единствената възможност, с която разполагаме, е да инфилтрираме наш обучен агент като пациент в същата болница — отговаря директно шефът по сигурността.

— И от къде на къде този тип би разговарял с пациент? — поглежда го скептично Сага.

— Юна смята, че трябва да намерим агент, който е толкова изключителен, че да привлече любопитството на Юрек Валтер и той да поиска да знае повече за него!

— В какъв смисъл да му привлече любопитството?

— В смисъл на личност, а и не на последно място като възможност за него да се измъкне оттам — отговаря Карлос.

— Да не би Юна да е посочил за тази работа мен? — пита Сага и поглежда подред двамата началници.

— Ти си нашият първи избор — кимва Вернер.

— А кой е вторият? — сбърчва чело Сага.

— Няма такъв — отговаря Карлос Елиасон.

— И как ще се уреди тази работа? Имам предвид в чисто практически план? — пита тя.

— Бюрократичната машина вече е задействана — отговаря Вернер. — Едно решение води до следващото и ако ти приемеш тази мисия, лодката вече ще те очаква.

— Изкусително предложение — промърморва Сага.

— Ще уредим Апелативният съд да ти издаде присъда за изпращане в строго охранявано отделение по съдебна психиатрия и оттам ще те прехвърлим в болница „Карсуден“ — пояснява Вернер, отива до чешмата, напълва отново пластмасовата си чаша и продължава: — Забелязахме нещо, което може да ни бъде от полза. Една формулировка в оригиналното разрешение на кметството при откриването на психиатричното отделение в Льовенстрьомската болница.

— В него съвсем ясно се казва, че отделението е създадено да осигурява лечение на трима пациенти — подема щафетата Карлос. — Но за последните тринайсет години там са имали само един пациент — Юрек Валтер.

Вернер изпива шумно водата си, смачква яростно пластмасовата чашка и я мята в мивката.

— Администрацията на Льовенстрьомската болница открай време се старае да не приема други пациенти — продължава Карлос. — Но всички там са напълно наясно, че ще им се наложи да го направят, ако получат официална молба за това.

— Което става точно в този момент — казва Вернер. — Свикано е извънредно заседание на Комисията за управление на затворите, на което ще се вземе решение за прехвърляне в Льовенстрьомската болница на един пациент от строго охраняваното психиатрично отделение на болница „Сатер“ и на още един от болница „Карсуден“.

— Пациентът от „Карсуден“ ще бъдеш ти — пояснява Карлос.

— Значи, ако се съглася да го направя, ще бъда приета там като опасен пациент? — пита Сага.

— Да.

— Криминално досие ли смятате да ми откриете?

— Едно решение от Националната съдебна администрация вероятно ще бъде достатъчно — отговаря Вернер. — Но иначе се налага да ти създадем изцяло нова самоличност, със съответните съдебни присъди и психиатрични оценки за невменяемост.

Сага е застанала в празния апартамент срещу двамата полицейски началници и всяка фибра от тялото й крещи да каже „не“.

— Всичко това е незаконно, нали? — прошепва накрая с пресъхнала уста.

— Разбира се. Както и строго поверително — отвръща Карлос Елиасон.

— Особено строго, така ли? — поглежда го с лек присмех тя.

— Мога да кажа само, че в Отдела за криминални разследвания случаят ще бъде класифициран като строго секретен, така че от Службата за сигурност няма да разполагат с достъп до данните — отвръща Карлос.

— А аз гарантирам — допълва Вернер, — че в Службата за сигурност също ще бъде класифициран като строго секретен, така че от Криминални разследвания да нямат достъп до него.

— С други думи, никой няма да знае за това, освен ако не получим официално запитване от правителството — завършва Карлос.

Сага се заглежда през прозореца към облицованата фасада на съседната сграда. Шахтата за комини й намига. Тя се обръща рязко към двамата мъже и изрича:

— Искам да знам защо го правите!

— За да спасим момичето — отговаря автоматично Карлос Елиасон с фалшива усмивка.

— И значи очаквате от мен да повярвам, че началниците на Криминални разследвания и на Службата за сигурност като никога са решили да работят заедно само за да…

— Познавах Розана Колер — прекъсва я изненадващо Карлос.

— Майката?

— Да. Бяхме съученици в музикалното училище „Адолф Фредрик“. И бяхме много близки. Ние… беше много трудно, много…

— Значи въпросът е личен, така ли? — извисява глас Сага и отстъпва крачка назад.

— Не. Просто това е… единственото правилно нещо, което може да се направи. Сама видя как стоят нещата — отвръща той и кимва по посока на папката с досието на Юрек Валтер.

Когато изражението на Сага Бауер остава безизразно, той продължава:

— Но ако трябва да бъда честен с теб… Не съм много сигурен дали тази среща сега щеше да се състои, ако въпросът не беше личен.

Той започва да си играе безцелно с крана на чешмата. Сага впива в него очи и чувства, че той не й казва цялата истина.

— В какъв смисъл личен? — иска да знае.

— Няма значение — махва с ръка Карлос. — Важното е, че сега сме решили да направим каквото ще направим. Това е най-правилното нещо, което може да се направи! Всъщност единственото, което можем да сторим, за да спасим момичето!

— Обаче се налага да побързаме — намесва се Вернер Санден. — Много е възможно Фелисия също да е болна от легионерска болест като брат си. Затова планът ни е да изпратим агент под прикритие колкото е възможно по-бързо. Никакви широкомащабни операции. Само един агент.

— Нямаме никакви гаранции, разбира се, че Юрек Валтер ще издаде с нещо местонахождението й, но си струва да опитаме. Това като че ли е единствената ни възможност — завършва Карлос.

Сага застива на място, затворила очи. И остава така доста дълго време. Накрая поглежда директно двамата мъже и пита:

— Какво ще стане, ако откажа? Ще оставите момичето да умре в онова проклето място, така ли?

— Ще намерим друг агент — отговаря Вернер.

— Е, в такъв случай започвайте да търсите — отвръща тя и се насочва към вратата на апартамента.

— Няма ли първо да си помислиш? — подвиква след нея Карлос.

Тя се заковава на място с гръб към двамата висши началници и поклаща глава. Светлината проблясва и заиграва в гъстата й руса коса и панделките, вплетени в нея.

— Не! — отсича високо и напуска апартамента.

Сага взема метрото до Слусен. А оттам продължава пеша до намиращия се съвсем близо апартамент на Стефан на улица „Санкт Паул“. Бе му звъняла по телефона няколко пъти, но той не й беше вдигнал.

Изпълнена е с облекчение, че е отказала да участва в трудната мисия по инфилтриране в Льовенстрьомската болница. Няма никакво желание да се забърква в случая Юрек Валтер.

Изкачва стъпалата към апартамента и отключва вратата с ключа, даден й от Стефан. До ушите й достигат звуците на пианото. Влиза, вижда Стефан да свири и спира. Синята му риза е разкопчана. До него има бутилка бира, в стаята мирише на цигари.

— Извинявай, че вчера избягах, без да ти се обадя — изрича тя след кратка пауза.

Той продължава да свири. Нежно. Вдъхновено.

— Може ли да поговорим? — пробва пак тя.

Лицето на Стефан е извърнато, но тя безпроблемно го чува да изрича:

— Точно сега не искам да водя подобен разговор.

— Виж какво, съжалявам! — повтаря тя. — Но ти…

— Свиря! — прекъсва я той.

— Трябва да поговорим за случилото се!

— Върви си! — чува внезапно тя.

Той се е изправил и я гледа в очите.

Сага го сръгва в гърдите — толкова силно, че той се залюлява и събаря пейката пред пианото. Но остава все така втренчен в нея, отпуснал ръце, гледащ я право в очите.

— Не се получава — промълвява той тихо.

После вдига пейката, поставя я на място и оправя партитурите си.

— Преиграваш! — изръмжава тя.

— Не искам да те разстройвам — изрича той с безразличие, което превръща гнева й в грозно предчувствие.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто не се получава. Непрекъснато се караме. Не можем да бъдем заедно! Не… — И млъква.

Сага усеща, че започва да й прилошава.

— Защо? Защото снощи исках да бъдем само двамата ли? — смотолевя.

Стефан вдига очи към нея и казва:

— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал, ти си умна и забавна и аз би трябвало да бъда най-щастливият мъж на тази земя. Сигурно ще съжалявам за това свое решение до края на живота си, но сега ти казвам: не можем да бъдем заедно!

— Нищо не разбирам… — прошепва тя. — Защото се ядосах ли? Защото те прекъснах, докато свиреше?

— Не, просто аз…

Отпуска се обратно на пейката пред пианото и поклаща глава.

— Стефан, аз мога да се променя! — казва тя, поглежда го внимателно и бавно добавя: — Но вече е твърде късно, нали?

Той кимва.

Тя се обръща и излиза от стаята. Вече в коридора, грабва първия й попаднал стол и го мята към огледалото. Треските от старото дърво се разлитат във всички посоки, падат на пода и се разтрошават на още по-дребни парченца. Сага дръпва рязко входната врата и хуква надолу по стълбите, право към ярката синкава светлина на зимата.

Сага бяга по тротоара, между сградите и високите купчини сняг върху бордюра. Вдишва ледения въздух толкова дълбоко, че дробовете я заболяват. Пресича, хуква през площад „Мария“ и спира чак в другия край на улица „Хорнс“. Грабва малко сняг от покрива на близката кола, притиска го до парещите си очи, а после продължава да тича. И така чак до дома.

Ръцете й треперят, когато отваря вратата на апартамента си. Прекрачва в антрето и изскимтява като ранено животно, когато затваря вратата зад гърба си. Пуска ключовете на пода, изхлузва обувките си и се насочва право към спалнята.

Грабва телефона и без да сяда, набира познатия номер. След шест иззвънявания се включва гласовата поща на Стефан. Тя изобщо не чака да чуе съобщението му, а с все сили мята телефона към стената.

Все така с връхната си дреха, Сага се отпуска върху двойното легло и се свива в ембрионална поза. Подсъзнателно е наясно защо се чувства по такъв начин. Защото, когато беше малка, една сутрин се беше събудила в обятията на мъртвата си майка.

Сага Бауер вече не помни точно на колко години е била, когато майка й се беше разболяла. Но съвсем ясно помни, че когато беше на пет, й казаха, че майка й има опасен мозъчен тумор. Болестта промени майка й по стотици ужасяващи начини. Отровените клетки на мозъка й я правеха все по-дистанцирана и все по-раздразнителна.

Баща й почти не се вясваше вкъщи. Днес тя избягва да си спомня как тогава той ги беше изоставил. Като вече зрял човек се старае да си повтаря, че баща й е бил като всички останали, просто човек — със своите слабости и недостатъци. Често си напява това като мантра, ала то ни най-малко не уталожва натрупалия се в нея гняв. И до днес за нея остава непонятно как тогава той беше избягал и бе прехвърлил товара по грижите за болната си съпруга на невръстната си дъщеря. Сага не иска да мисли за това и никога не говори за него. Защото помисли ли си, отново побеснява.

В нощта, когато болестта най-сетне надви майка й, болната беше толкова изтощена и безсилна, че имаше нужда от помощ дори при вземането на хапчетата. Сага й ги даваше едно по едно в устата и непрекъснато тичаше да налива още и още вода в чашата.

— Не мога повече… — прошепна по едно време майка й.

— Но трябва! — отсече малката Сага.

— Просто се обади на татко си и му кажи, че имам нужда от него!

Момиченцето веднага изпълни заръката на майка си и съобщи по телефона на баща си, че вече трябва да се прибере.

— Мама знае, че не мога да го направя — отговори той.

По-късно същата вечер майка й продължи да вехне. Не хапна нищичко, само си глътна лекарствата. И се разкрещя на дъщеря си, когато събори шишенцето с таблетките върху килима. Болките на майка й ставаха все по-непоносими и Сага даваше всичко от себе си, за да я успокои.

Майка й отново я помоли да звънне на баща си и да му съобщи, че до следващата сутрин ще е умряла.

Сага се разплака и извика, че майка й не може да умре и че тя не иска да живее, ако майка й умре. Сълзите се стичаха като порой от очите й и влизаха в устата й. Сага седна на пода и се заслуша в звука на собствения си плач и в телефонния секретар на баща си.

Когато майка й накрая заспа, Сага изгаси малката нощна лампа и постоя за малко, загледана в лицето на любимото си същество. Устните на болната блестяха, дишането й беше изключително тежко. Накрая, когато усети, че умората я поваля, момиченцето се сви в топлите прегръдки на мама и заспа. Спа непробудно цяла нощ, докато накрая, рано на другата сутрин, не се събуди замръзнала.

Свикана е спешна среща в изключително тесен кръг. Преди не повече от два часа Сага се е обадила на шефа си, за да му съобщи, че е размислила и че приема задачата.

И сега Карлос Елиасон, Вернер Санден, Натан Полок и Юна Лина са се събрали в апартамент на последния етаж на улица „Танто“ №71, с изглед към дъговидната арка на железопътния мост.

Апартаментът е обзаведен в съвременен стил с бяла мебелировка и вградено осветление. Върху голямата маса в трапезарията са подредени чинии със сандвичи от близкия ресторант.

— Не забравяйте, че аз съм този, който е отговорен за Сага — тъкмо казва Вернер Санден. — И в качеството си на такъв държа да внедря свой човек и в персонала на отделението! Някой, който да седи в контролната зала и да наблюдава всяко движение на онзи мръсник!

— Юрек ще разбере — отвръща Юна Лина. — Нито за миг не го подценявайте! Ще разбере и веднага ще схване връзката с новия пациент и…

— Ще поема този риск! — прекъсва го грубо началникът на сигурността.

— В такъв случай и Сага, и Фелисия ще умрат!

Карлос тъкмо се кани да се намеси в този разговор, когато в апартамента се появява Сага Бауер. Вернер се втренчва в нея с почти уплашено изражение. Натан Полок се отпуска бавно на близкия стол и тъжно въздъхва.

Сага е отрязала разкошната си дълга коса и е обръснала главата си. Върху скалпа й се забелязват няколко белега от порязване. Бялата й красива глава е пропорционална и елегантна, с малки уши и лебедова шия. Очите й са подпухнали от плач.

Юна Лина се приближава веднага към нея и я прегръща крепко. Тя отвръща на прегръдката му, като притиска за миг лице в силните му гърди, и се вслушва в ударите на сърцето му.

— Не си длъжна да го правиш — прошепва той над главата й.

— Искам да спася момичето — отвръща тихо тя.

Остава притисната до него още няколко секунди, след което се насочва към масата.

— Мисля, че познаваш всички в тази стая — промърморва Вернер, докато й придърпва стол да седне.

— Да — кимва тя.

Пуска тъмнозелената си канадка на пода и сяда. Облечена е по обичайния си начин — черни дънки и суитчър с цип от боксовата зала.

— Ако наистина си готова да минеш под прикритие в отделението на Юрек Валтер, трябва да действаме веднага! — изрича с блеснали очи Карлос Елиасон, неспособен да скрие ентусиазма си.

— Аз пък прегледах договора ти при нас и мога да кажа, че има няколко точки, които търпят сериозна промяна — допълва бързо Вернер Санден.

— Това е добре — промърморва Сага.

— Вероятно ще имаме възможност да увеличим заплатата ти и…

— Точно сега заплатата е последната ми грижа! — прекъсва го безцеремонно тя.

— Нали си даваш сметка, че мисията е придружена от известни рискове? — пита Карлос.

— Да. Но искам да го направя! — отсича Сага.

Вернер вади от чантата си сив телефон, поставя го на масата до официалния си мобилен телефон, набира някакво текстово съобщение и вдига очи към нея с думите:

— Е, значи да започваме, а?

Когато я вижда да кимва, той изпраща набраното съобщение.

— Оттук нататък разполагаме само с няколко часа, за да те подготвим за ситуацията, в която ще попаднеш — казва Юна.

— Тогава да започваме — изрича спокойно тя.

Мъжете започват да вадят от чантите си папки, да отварят лаптопи, да подреждат около себе си листове. След малко масата вече е покрита от големи карти на района около Льовенстрьомската болница, на канализацията й, както и на самото психиатрично отделение. Сага усеща как по гърба и ръцете й пролазват студени тръпки, когато вижда колко подробни и сериозни са приготовленията за тази мисия.

— Ще получиш присъда от Районния съд в Упсала и още утре сутрин ще бъдеш изпратена в женския сектор на затвора „Кроноберг“ — започва Вернер. — Следобед ще бъдеш откарана в болница „Карсуден“ край Катринехолм. Това ще отнеме около един час. Към този момент Комисията за управление на затворите вече ще разглежда предложението за твоето прехвърляне в Льовенстрьомската болница.

— Аз пък започнах да подготвям една диагноза, с която вероятно би желала да се запознаеш — обажда се Натан Полок с предпазлива усмивка. — Ще бъдеш снабдена с подробна история на заболяването, включително психиатрични доклади от юношеския ти период, спешен прием, диагнози и всякакъв вид лечебни планове чак до ден-днешен.

— Разбирам — кимва тя.

— Имаш ли някакви алергии или заболявания, за които трябва да знаем?

— Не.

— Проблеми с черния дроб и сърцето?

— Не — отговаря Сага.

Върху бялата дървена лавица в наетия апартамент е поставена снимка на семейство в басейн. Носът на бащата е почервенял от слънцето, двете деца се смеят, вдигнали гордо надуваемите си крокодилчета.

— Времето ни е крайно ограничено — отбелязва Натан Полок.

— В най-лошия случай Фелисия вече е изоставена — промърморва Юна, неспособен да скрие тревогата в гласа си.

— Какво искаш да кажеш? — поглежда го Сага.

— Едно от възможните обяснения за бягството на Микаел е, че съучастникът на Юрек е или болен, или…

— Може да е пукнал или просто да е духнал нанякъде — допълва Карлос.

— Божичко, няма да успеем да се справим навреме! — прошепва Сага.

— Налага се! — ободрява всички Карлос.

— Ако Фелисия е лишена от достъп до вода, ние сме напълно безсилни да й помогнем — днес или утре ще умре — казва Полок. — Ако е толкова болна, колкото е Микаел, ще издържи не повече от седмица, но това поне ни дава известен шанс. Макар и минимален.

— Ако е лишена единствено от храна, разполагаме с поне три-четири седмици — добавя Вернер.

— Нямаме нищо, върху което да стъпим, за да градим хипотезите си — казва Юна. — Нямаме представа дали съучастникът я третира както преди, или вече я е заровил жива. Единственото, което знаем, е, че когато Микаел е избягал, тя е била все още жива.

— Не издържам вече! — провиква се внезапно Карлос и скача на крака. — Очите ми се насълзяват само като си помисля…

— Нямаме време са сълзи — срязва го Вернер.

— Просто се опитвам да кажа, че…

— Да, знам. И аз се чувствам по същия начин — повишава глас началникът на Службата за сигурност. — Но само след час Комисията за управление на затворите ще свика извънредно заседание, за да вземе официално решение за прехвърляне на пациенти в строго охраняваното психиатрично отделение в Льовенстрьомската болница, така че…

— А аз дори нямам представа какво се очаква от мен там! — обажда се Сага.

— Дотогава новата ти самоличност ще е влязла в системата — казва шефът й. — Медицинският доклад ще бъде завършен, както и докладът на съдебния психиатър. Присъдата на Районния съд на Упсала ще бъде вписана в базата данни на Националната съдебна администрация, временният ти трансфер в болница „Карсуден“ — организиран.

— Значи да не губим време! — отбелязва Натан Полок.

— Но Сага иска да знае в какво се състои мисията й! — напомня им Юна.

— Да, моля! — кимва тя. — Твърде трудно ми е да… Искам да кажа… как да имам мнение за нещата, които обсъждате, когато дори не знам какво се очаква от мен!

— Все още можем да отменим операцията — подхвърля Вернер.

— Не, нямам предвид това. Наясно съм, че ще трябва сама да се грижа за себе си — отвръща Сага.

— Още през първия ден от престоя ти там трябва да поставиш в дневната стая миниатюрен микрофон с предавател — казва Вернер.

— Звучи доста рисковано.

— Няма никакъв начин ние да го направим вместо теб — намесва се Юна. — Както и да го организираме, ако ще с фалшив ремонт на вентилационната система или нещо от този род, пак ще бъде подозрително в комбинация с пристигането на нови пациенти!

— И тогава всичко ще приключи за ден — промърморва Сага.

— Всички охранителни камери в бункера са свързани към отделна контролна зала, в която ни е напълно невъзможно да проникнем — пояснява Натан Полок.

— Да не би да искате да кажете, че нашите хора не могат да…

— Сага, това там не е безжична компютърна мрежа! Представлява затворена система от кабели, вградени в бетонни стени! Във времевата рамка, с която разполагаме, няма как да си осигурим достъп до нея!

— Разбирам — кимва бавно тя.

— Налага се да го накараш да говори — казва Полок и й подава миниатюрна пластмасова кутийка. Вътре е микрофонът.

— Да го внеса тайно, така ли?

— Няма как. Ще ти бъдат претърсени всички телесни отвърстия — промърморва Вернер и се покашля.

— Трябва да го погълнеш, а после да го повърнеш, преди да е стигнал до дванадесетопръстника ти, и ако е необходимо, пак да го погълнеш — пояснява делово Натан Полок.

— Но никога не го оставяй в тялото си за повече от четири часа — допълва Вернер Санден.

— И продължавам да го правя, докато не разполагам с удобна възможност да го поставя в общата стая — завършва Сага и кимва.

— Ще позиционираме наблизо постоянен екип в микробус, който ще слуша всички разговори в реално време — пояснява Полок.

— Ясно. Това го схванах — махва с ръка Сага. — Обаче как онази присъда от Районния съд, всичките ви психиатрични оценки и…

— Имаме нужда от тях, защото…

— Нека довърша, моля! — прекъсва го тя. — Ще разполагам с подходящата самоличност, ще бъда на правилното място и ще сложа подслушвателното устройство, но…

Млъква, плъзва стоманения си поглед към всеки един от четиримата мъже в стаята и накрая отсича:

— Но от къде на къде Юрек Валтер ще сподели с мен каквото и да било, а?!

Натан се изправя, Карлос се хваща за главата, Вернер започва да си играе безцелно с мобилния си телефон.

— Все така не разбирам защо смятате, че Юрек Валтер ще говори с мен! — настоява да знае тя.

— Само допускаме — отговаря съвсем искрено от името на всички Юна.

— В отделението има само три отделни строго охранявани стаи. Ето защо могат лесно да бъдат наблюдавани. Всички те се отварят към една обща дневна стая, в която има кростренажор и телевизор, скрит зад армирано стъкло — обажда се Вернер. — Юрек лежи там вече тринайсет години, затова нямам никаква представа колко често се използва тази обща стая.

Натан Полок избутва напред плана на психиатричното отделение и посочва разположението на стаята на Юрек и на съседната дневна стая.

— Може и да нямаме късмет и персоналът там да не позволи на пациентите да се срещат в общата стая — признава Карлос Елиасон. — За съжаление, ако стане така, не бихме могли да сторим нищо, за да променим това.

— А както вече подчертахме, прекалено опасно е да въвличаме в тази задача болничния персонал — допълва Юна.

— Разбирам — кимва Сага. — Но аз исках да кажа, че нямам ни най-малка шибана представа как да заговоря Юрек, ако наистина се срещна с него!

— Ще поискаш да ти бъде уредена среща с представител на Административния съд за извършване на нова психиатрична оценка на риска! — отговаря Карлос.

— Защо?

— Защото Юрек отдавна търси начини да се свърже със света отвън! — пояснява Юна.

— Ама не може, защото са му наложени допълнителни ограничения — добавя Натан Полок. — Затова със сигурност ще възприеме появата ти като шанс за излизане от изолация, ще започне да те наблюдава изкъсо и най-вероятно на някакъв етап ще започне да ти задава въпроси!

— Какво трябва да очаквам от него? Какво иска той? — пита Сага.

— Иска да избяга! — отсича уверено Юна.

— Да избяга ли? — поглежда го втрещено Карлос. Почуква с пръст по купчина доклади и допълва: — Но той не е направил нито един опит да бяга, откакто е…

— За нищо на света не би опитал, ако не е сигурен, че ще успее — отвръща Юна Лина.

— И смятате, че при тези обстоятелства ще изпусне нещо, което би могло да ви отведе до капсулата с Фелисия? — подмята Сага, като изобщо не се старае да крие скептицизма си.

— Вече сме абсолютно сигурни, че Юрек има съучастник, което означава, че доверието към хората все пак не му е толкова чуждо — отбелязва Юна.

— Означава също и че не страда от параноя — добавя Полок.

— Да не би това да улеснява нещата по някакъв начин? — усмихва се накриво Сага.

— Виж какво, Сага, никой от нас не си въобразява, че още щом те зърне, Юрек ще започне да си излива цялата душа пред теб! — отвръща Юна. — Но се надяваме, че ако успееш да го въвлечеш в някакъв разговор, рано или късно той може да изпусне нещо, което да ни даде следа към Фелисия!

— И ти си разговарял с него, така ли? — поглежда го с присвити очи тя.

— Да, той благоволи да говори с мен, защото се надяваше да променя показанията си на процеса. Но не сподели никаква лична информация.

— И защо тогава да я споделя с мен?

Юна я поглежда право в очите и отговаря:

— Защото си изключителна личност!

Сага се изправя, обръща се към прозореца, обгръща с ръце раменете си и се вторачва в суграшицата навън.

— Най-трудната ни задача в момента е да оправдаем трансфера ти в строго охраняваното психиатрично отделение в Льовенстрьомската болница, като едновременно с това подберем престъпление и диагноза, които не изискват чак толкова тежки методи на лечение — отбелязва с въздишка Вернер.

— Защото, ако ти сложат усмирителна риза или започнат да ти правят електрошокова терапия, можеш да смяташ мисията за предварително провалена — допълва безцеремонно Натан Полок.

— Мамка му! — прошепва тя и се обръща бавно към тях.

— Юрек е интелигентен човек — поглежда я предупредително Юна. — Не е лесно да бъде манипулиран, а да бъде лъган е по-скоро опасно! Но не страда от мания да убива. Не убива за удоволствие.

— Затова се налага да ти създадем перфектна самоличност! — промърморва Вернер, загледан замислено в Сага.

— Смятам, че обмислих достатъчно варианти, и стигам до извода, че като че ли най-логично ще бъде да ти дадем едно шизофренно психотично разстройство — отбелязва Натан Полок, втренчен в нея с присвитите си черни очи. — Иначе казано, шизофрения.

— Ще бъде ли достатъчно? — поглежда го несигурно Карлос.

— Ако добавим за разкош и чести психотични пристъпи с изблици на несдържана ярост…

— Ясно — прошепва Сага и бузите на Натан пламват.

— Ще те поддържат спокойна с по осем милиграма „Трилафон“12 три пъти на ден — завършва той.

— Нека изясним обаче каква е степента на опасност на тази мисия! — подсеща ги от името на своя агент Вернер Санден, като се привежда напред.

— Юрек Валтер е крайно опасен. Другият пациент, който ще пристигне заедно със Сага, също е много опасен. А ние няма да имаме никакъв контрол над ситуацията, след като веднъж я вкарат там! — отговаря Полок.

— Значи не можете да гарантирате безопасността на моя агент? — пита шефът на Тайната полиция.

— Не, не можем — въздъхва Карлос.

— Чу ли това, Сага? — обръща се към нея Вернер.

— Чух.

— За инфилтрацията ти ще знаят само много тесен кръг хора и няма да разполагаме с никаква картина на случващото се в психиатричното отделение — пояснява Полок. — Затова, ако по някаква причина не те чуем в микрофона в продължение на двайсет и четири часа, ще сложим край на мисията. Дотогава обаче ще се наложи сама да се грижиш за себе си.

Юна поставя подробния план на строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия пред Сага, посочва с химикала си към дневната стая и казва:

— Както сама виждаш, вратите, които се заключват автоматично, са тук, тук и тук. Няма да бъде лесно, но в случай на опасност можеш да се опиташ да се барикадираш тук, а може би и тук. А ако по някакъв начин се окажеш извън периметъра на автоматично заключваните врати, най-добрите варианти според мен са контролната зала и този склад тук.

— А по този коридор може ли да се излезе? — посочва тя.

— Да, но не оттук — отговаря той и задрасква вратите, които не могат да бъдат отворени без пропуски и кодове. — Затова най-добре е в случай на опасност да се заключиш в твоята стая и да чакаш да се появим.

— Но ако на по-късен етап нещо се обърка — обажда се Карлос и започва да търси нещо из листовете по масата, — искам да ти покажа…

— Чакайте малко! — прекъсва ги Юна. — Запомни ли плана наизуст?

— Да — кимва Сага.

Карлос измъква голямата карта на района около болницата, посочва пътя зад сградата и казва:

— Ако ситуацията го наложи, ще изпратим подкрепления от тази посока. Ще спрем тук, до големия двор за разходки. Ако не успееш да се добереш до пътя, тръгни нагоре, към гората, докато се добереш до нас.

— Разбрах — кимва тя.

— Отрядите за бързо реагиране най-вероятно ще влязат оттук и през канализацията, в зависимост от характера на опасността.

— Стига да не развалиш прикритието си, ще те измъкнем много лесно и всичко ще се върне обратно към нормалния си ход — казва Вернер. — Все едно нищо не се е случило. Ще изтрием всички данни за теб от базата данни на Националната съдебна администрация. Никъде няма да фигурира, че някога си била осъждана и че си била подлагана на психиатрично лечение.

След тези негови думи в стаята се възцарява тягостно мълчание. Изведнъж на всички става ясно колко нищожни са шансовете им за успех.

— Колко от вас смятат, че тази моя мисия ще бъде успешна? — прошепва насред напрегнатата тишина Сага.

Карлос кимва неуверено и промърморва нещо неясно.

Юна само поклаща глава.

— Може би — изрича Натан Полок. — Но ще бъде изключително трудно и… опасно!

— Направи каквото можеш — казва Вернер Санден и слага за миг ръка върху рамото на своя агент.

Сага грабва папката със съставения от Натан Полок подробен профил на новата й самоличност и се оттегля в розова стая с плакати на тийн звезди по стените. Петнайсет минути по-късно се връща в кухнята. Влиза бавно и спира в средата на стаята. Сенките от дългите й мигли танцуват по бузите й. Всички мъже изведнъж млъкват и се обръщат към крехката млада жена с бръснатата глава.

— Казвам се Натали Андершон и имам биполярно шизофренно психотично разстройство, което ме прави донякъде интроверт — изрича тя, като се отпуска на един стол. — Но също така имам и чести психотични пристъпи с изблици на несдържана ярост. Затова ми е предписан „Трилафон“. В момента съм добре, защото вземам по осем милиграма от него три пъти на ден. Хапчетата са дребни и бели и от тях гърдите ми са набъбнали и болят толкова много, че не мога да спя по корем. Освен това пия „Ципрамил“ по трийсет милиграма на ден или „Сероксат“ по двайсет милиграма.

Докато говори, тя тайно е успяла да измъкне миниатюрния бръмбар от подгъва на дънките си.

— Когато бях особено зле, ми слагаха инжекции с „Риспердал“ плюс „Оксасканд“ за страничните ефекти.

Под прикритието на масата тя сваля защитното пластмасово покритие от лепилото и залепва микрофона отдолу.

— Преди „Карсуден“ и присъдата от Районния съд в Упсала избягах от неохраняваното отделение на психиатрията в Болста и убих човек на игрището зад училище „Гределби“ в Книвста. Десет минути по-късно убих още един човек на алеята пред дома му на улица „Даг“.

Малкият микрофон се отлепва от масата и пада на пода.

— След като бях арестувана, бях прехвърлена в психиатричното отделение за интензивно лечение на Университетската болница в Упсала. Там ми поставиха в гърба инжекция от двайсет милиграма „Стезолид“ и сто милиграма „Цисординол“. Държаха ме прикована към леглото в продължение на единайсет часа, след което ми дадоха разтвор от „Хеминеврин“. Беше много студено и аз получих запек и отвратително главоболие.

Натан Полок започва да ръкопляска. Юна се навежда и вдига бръмбара от пода. Подава й го с усмивка и отбелязва:

— Необходими са четири секунди, докато лепилото стегне.

Сага взема микрофона и започва да го върти замислено в ръката си.

— Е, всички ли сме съгласни относно тази самоличност? — пита Вернер. — Защото след седем минути ще трябва да я въведа в базата данни на Националната съдебна администрация.

— Според мен звучи много добре — казва Полок. — Но, Сага, тази вечер ще трябва да научиш наизуст правилата в Болста и да запаметиш имената и физическите черти и на персонала там, и на останалите пациенти.

Вернер Санден кимва и допълва:

— Трябва да се слееш с новата си самоличност, така че дори да не се замисляш, когато се налага да цитираш телефонни номера, роднини, рождените им дни, минали адреси, мъртви домашни любимци, номера на документи за самоличност, училища, учители, работни места, колеги, техните навици и…

— Не съм много сигурен обаче, че това е правилният подход — прекъсва го внезапно Юна Лина.

Вернер млъкна насред изречението и го поглежда свъсено. Карлос Елиасон притеснено събира с ръка от масата трохите, които е направил. Натан Полок се усмихва леко и се обляга назад в стола си в очакване.

— Но аз мога да го науча! — възкликва Сага.

Очите на инспектора са тъмни като олово, когато изрича:

— Сега, след като Самуел Мендел вече не е сред нас, мога да ви разкрия, че той притежаваше забележителни познания в областта на техниките за дългосрочна инфилтрация при високорискови мисии под прикритие.

— Кой, Самуел? — проглежда го скептично началникът му.

— Нямам представа откъде и как ги знаеше тези неща, но ви гарантирам, че си разбираше от работата! — не се предава Юна.

— Да не би да е бил от „Мосад“? — поглежда го стреснато шефът на Службата за сигурност.

— Може би. Единственото, което мога да кажа обаче е, че когато той ми разкри този метод, аз си дадох сметка, че всъщност е напълно прав — отговаря Юна. — Тъкмо затова никога не забравих указанията му.

— Но нали вече се споразумяхме кой метод е най-добрият? — възкликва Вернер и в гласа му се долавя нетърпение.

— Когато работиш под прикритие, говориш колкото е възможно по-малко и при това с кратки изречения — продължава безцеремонно Юна.

— Защо с кратки изречения? — пита Карлос.

— За да звучиш автентично — отговаря Юна, обръща се към Сага и продължава: — Никога не се преструвай, че чувстваш нещо, което не чувстваш! Никога не се преструвай на ядосана или щастлива! И винаги говори онова, което мислиш!

— Щом казваш — кимва бавно Сага.

— Но най-важното от всичко е винаги да говориш истината и само истината! — отсича Юна.

— Истината значи — повтаря тя.

— Ние ще сторим всичко по силите си диагнозата ти да бъде вкарана в базата данни — казва инспекторът. — Ти обаче трябва да настояваш, че си здрава!

— Ахаа! Защото това е истината! — промърморва Вернер и бавно кимва.

— Не ти трябва даже да помниш какви престъпления си извършила! Единственото, което трябва да твърдиш, е, че всичко това е лъжа!

— Защото по този начин пак ще казвам истината — пояснява бавно Сага.

— Мамка му! — плясва с ръка по масата Вернер.

— Разбрах! — възкликва внезапно Сага с блеснали очи. — Значи, ако Юрек ме пита къде живея, аз просто му казвам, че живея на улица „Таваст“ в Сьодермалм!

— Именно! — кимва с усмивка Юна. — По този начин няма да ти се налага да помниш отговора си, ако те попита втори път!

— И ако ме пита за бившия ми приятел, пак да му кажа истината, нали така?

— Разбира се. По този начин ще звучиш съвсем искрено и ще помниш какво си казала.

— Ами ако ме пита какво работя? Да му кажа ли, че съм инспектор от Тайната полиция? — разсмива се с глас Сага.

— В психиатрично отделение сигурно и това ще мине — ухилва се Юна. — Но сега сериозно — ако ти зададе въпрос, който вече наистина ще те издаде, винаги можеш да го игнорираш. Това също ще бъде абсолютно искрена реакция — просто не желаеш да говориш!

Вернер Санден се почесва по главата, ухилен до уши. Атмосферата в стаята от напрегната изведнъж става приповдигната.

— Знаете ли, вече започвам да вярвам, че всичко това ще се получи! — провиква се вдъхновено Натан Полок. — Значи ние пускаме в официалната база данни присъди, психиатрични оценки и всичко останало, обаче ти отговаряш на всеки зададен въпрос съвсем искрено!

Сага кимва, изправя се и съвсем спокойно изрича:

— Казвам се Сага Бауер и съм напълно здрава и абсолютно невинна!

Вернер Санден влиза в базата данни на Националната съдебна администрация и въвежда дванайсетцифрен код. Заедно със седналия до него Натан Полок започват да въвеждат датите на повдигнатите обвинения, на молбите за насрочване на съдебни процеси и на официалните изслушвания. Класифицират престъпленията, формулират доклада на съдебния психиатър и добавят факта, че Районният съд в Упсала е обявил обвиняемата за виновна в извършването на две особено тежки предумишлени убийства. Едновременно с тях Карлос Елиасон включва престъпленията, присъдите и последвалите ги разпоредби за Сага Бауер в регистъра на Националната полиция.

Оттам Вернер преминава към базата данни на Националния регистър по съдебна медицина и качва в нея копие от съдебнопсихиатричния доклад.

— Как сме с времето? — пита по едно време Сага.

— Мисля, че всичко е наред — отговаря началникът й, като си поглежда часовника. — Точно след две минути Комисията за управление на затворите ще се събере за своето извънредно заседание. Ще направят сверка с базата данни на Националната съдебна администрация и ще вземат решение да прехвърлят двама пациенти в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия на Льовенстрьомската болница.

— Така и не ми казахте защо новите пациенти трябва да бъдат двама — подмята Сага.

— За да не бъдеш толкова подозрителна — отговаря веднага Полок.

— Допускаме, че ако след толкова много години в отделението докарат още само един пациент, Юрек Валтер моментално ще заподозре нещо — обяснява Карлос. — Но ако първо се появи пациент от охраняваното психиатрично отделение в „Сатер“, а ден-два по-късно още един от „Карсуден“, с малко повече късмет ти няма да се набиеш чак толкова на очи.

— Тебе те местят, защото си опасна и съществува огромен риск да избягаш, а другият пациент сам е поискал този трансфер — пояснява Полок.

— Е, мисля, че вече е време да те пуснем да си отидеш у дома за тази нощ — казва й Вернер.

— Утре вечер ще спиш в болница „Карсуден“ — допълва Полок.

— Ще се наложи да съобщиш на семейството си, че заминаваш на тайна мисия в чужбина — напомня й Вернер. — Ще трябва да помолиш някого да се грижи за събирането и плащането на сметките ти, за домашните любимци, за поливането на цветята…

— Да, схванах! — Тя вдига ръка, за да го прекъсне.

Юна Лина вдига канадката й от пода, където е била захвърлена още с влизането, и й помага да се облече.

— Запомни ли правилата? — прошепва в ухото й, докато държи канадката.

— Говори малко, използвай кратки изречения, казвай онова, което мислиш, и се придържай към истината — изброява ги бързо тя.

— Отлично! Само още едно, последно правило — казва Юна. — Сигурно при различните хора причините за това са различни, но Самуел подчертаваше, че когато е под прикритие, човек трябва да избягва да говори за родителите си!

— Добре — свива рамене Сага.

— Така и не разбрах защо той смяташе това за толкова важно — промърморва Юна.

— Очевидно е имал причина и мисля, че си струва да се вслушаме в съвета му — обажда се Вернер.

— Съгласен съм — кимва инспекторът.

Карлос поставя два сандвича в една торбичка и я подава на Сага с думите:

— Бих искал да ти напомня, че там ти ще бъдеш просто пациент. Нищо повече. Няма да имаш достъп нито до полицейска информация, нито до полицейски права!

— Да, знам — кимва Сага, като го поглежда право в очите.

— Много важно е да не го забравяш! — подхвърля Вернер.

— Сега се прибирам у дома, за да си почина — отсича тя и се насочва към антрето на апартамента.

Докато седи на оставения там стол и завързва ботушите си, към нея се приближава Юна. Прикляква до нея и прошепва:

— Скоро ще бъде твърде късно да се откажеш!

— Но аз искам да го направя, Юна! — усмихва се тя и го поглежда.

— Да, знам — кимва той. — И всичко ще бъде наред, стига да не забравяш, че Юрек е изключително опасен тип! Влиза бързо под кожата на хората, влияе им, променя ги, разкъсва душите им като…

— Няма да му позволя да се добере до мен! — отсича тя, изправя се и закопчава канадката си.

— Той е като…

— Юна, аз съм голямо момиче! — прекъсва го тя.

— Да, знам.

Той й отваря вратата и излиза заедно с нея на площадката. Отваря уста, после я затваря. Сага се обляга на стената и подхвърля:

— Какво още искаш да ми кажеш?

Изминават няколко мълчаливи, напрегнати секунди. Асансьорът чака търпеливо на етажа им. Отвън профучава полицейска кола с надути сирени.

— Юрек ще стори всичко възможно, за да избяга — изрича накрая с мрачна тържественост Юна. — В никакъв случай не бива да му позволяваш това! Знаеш, че си ми като сестра, Сага, но запомни, че ако се наложи да избираш дали да загинеш, или да го пуснеш да се измъкне, трябва да избереш първото!

Андерш Рьон седи до голямата конферентна маса и чака. Вече е пет и половина на свечеряване. Безличната заседателна зала е пълна с обичайните членове на болничния комитет, двама представители на Обща психиатрия, тук са главният лекар Роланд Бролин и началникът на охраната Свен Хофман.

Управителят на болницата Рикард Наглер още говори по телефона, когато неговата секретарка му поднася чаша чай с лед.

От другата страна на прозореца се сипе сняг.

Управителят оставя празната чаша от чай на масата и изтрива устата си. Всички разговори замират. Заседанието започва.

— Радвам се, че всички успяхте да се отзовете толкова бързо на това извънредно заседание! — казва той. — Причината да го свикам е, че преди час получих обаждане от Комисията за управление на затворите.

Млъква и ги оглежда. Хората се наместват притеснено по столовете си. Възцарява се напрегната тишина.

— Взето е решение нашето строго охранявано психиатрично отделение да приеме още двама пациенти! — обявява Рикард Наглер. — Твърде дълго ни глезиха само с един пациент, при това кротък старец!

— Защото само дебне сгоден момент да скочи! — избоботва мрачно Роланд Бролин.

— Свиках тази среща, за да разбера дали смятате, че ще се наложат някакви нови охранителни мерки и промяна в досегашните ни процедури — казва управителят, без да му обръща внимание.

— Какви точно пациенти ни изпращат? — обажда се Андерш Рьон.

— Високорискови, естествено — отговаря управителят. — В момента единият се намира в охраняваното отделение в „Сагер“, а другият е в психиатричното отделение на „Карсуден“ след…

— Няма да стане! — прекъсва го безцеремонно Роланд.

— Нашето строго охранявано отделение е създадено да приютява трима пациенти! — изтъква управителят и го поглежда свъсено. — Времената се променят, колега! Всички сме длъжни да сторим каквото е по силите ни за намаляване на разходите и не можем да…

— Да, ама Юрек е… — започва Роланд и млъква.

— Да? Довършете, ако обичате! — подканя го управителят.

— За нас е невъзможно да се справим с повече пациенти! — изрича смело Роланд.

— Даже когато имаме задължението да ги приемем при молба от комисията?

— Даже тогава! Намерете някакво извинение и откажете!

Рикард Наглер се усмихва уморено и поклаща глава.

— Да, вие винаги сте го смятали за чудовище, но той… — започва.

— Аз не се страхувам от чудовища! — прекъсва го Роланд. — Но съм достатъчно умен да се страхувам от Юрек Валтер!

Управителят му се усмихва, а после пошепва нещо на секретарката си.

— Извинете, колеги — обажда се внезапно Андерш, — тъй като съм сравнително нов тук, бихте ли ми казали имали ли сте някакви проблеми с Юрек Валтер досега?

— Той накара Сусан Йелм да изчезне! — промърморва Роланд Бролин.

В залата се възцарява гробно мълчание. Един от лекарите от Обща психиатрия сваля очилата си, избърсва ги и после пак ги слага.

— А на мен ми беше казано, че тя е в творчески отпуск. Работи по някакъв интересен проект, доколкото разбрах, нали така?

— Само го наричаме творчески отпуск, но не е така! — отвръща Роланд.

— Много бих искал да чуя какво точно е станало! — изрича Андерш с нарастваща тревога в гласа.

— Сусан измъкна нелегално оттук писмо на Юрек Валтер, след което дълбоко съжали за това — обяснява му Роланд. — После ми се обади и си призна. Беше напълно… Как да кажа… Плачеше и настояваше, че е изгорила писмото. Беше ужасно уплашена и постоянно повтаряше, че никога повече няма да се върне тук, защото не иска да вижда Юрек!

— Сусан си взе творчески отпуск! — натъртва многозначително болничният управител.

Няколко от присъстващите се разсмиват, други се споглеждат притеснено.

Свен Хофман бързо сменя темата, като проектира върху белия екран изображение на строго охраняваното психиатрично отделение, и казва:

— По отношение на сигурността нямаме никакви проблеми да приемем още пациенти. Единствената промяна, която е необходима, е да поддържаме по-високо ниво на готовност отпреди.

— На Юрек Валтер не трябва да се позволява да общува с други хора! — настоява Роланд Бролин.

— Може, но сега ще му се наложи — усмихва се накриво управителят. Оглежда присъстващите и допълва: — Само трябва да затегнем мерките за сигурност!

— Няма да има ефект! И държа да се отбележи в протокола, че от този момент нататък се отказвам да нося отговорност за строго охраняваното отделение! Ще трябва да мине или под шапката на Обща психиатрия, или да…

— Колега, не смятате ли, че преигравате? — поглежда го управителят на болницата.

— Смятам само, че след толкова много години Юрек Валтер най-сетне дочака своя звезден миг! — провиква се дълбоко съкрушен Роланд Бролин и бързо напуска залата.

Възцарилото се неловко мълчание е прекъснато от Рьон.

— Убеден съм, че ще мога да се грижа за трима пациенти независимо от тежестта на диагнозите им! — отсича той.

Всички присъстващи го поглеждат втрещено. Управителят оставя химикалката си на масата.

— Изобщо не виждам кое му е трудното — продължава Андерш, обляга се доволно назад в стола си и поглежда към вратата, през която току-що е излязъл бившият му началник.

— Така ли? Продължете, моля! — дава му знак управителят.

— Всичко е въпрос на правилна дозировка! — отговаря младият лекар.

— Какво искаш да кажеш? — разсмива се Свен Хофман. — Да ги държим постоянно упоени ли? Няма да стане!

— Ти така си мислиш! — поглежда го Андерш с дяволита усмивка. — Нали точно това правехме в „Санкт Сигфрид“! При препълнено отделение как според теб се застраховаш срещу чести инциденти между пациентите, а?

Управителят на болницата го поглежда изпитателно. Андерш повдига вежди, свива рамене и допълва:

— Да, всички знаем, че големите дози са… е да, може би неудобни за пациента. Но ако аз отговарях за строго охраняваното отделение, не бих поел никакъв риск!

Агнес е седнала на пода, облечена в синя пижама на пчелички. Стиснала е малката кукленска четка за коса и опипва космите й един по един, сякаш ги брои. Андерш седи пред нея, държи нейната кукла Барби и чака.

— Среши косата на куклата — казва по едно време.

Агнес не го поглежда. Продължава да опипва всеки отделен косъм от бялата четка, ред след ред, бавно и напълно концентрирано.

Бащата знае, че дъщеря му не играе спонтанно като другите деца. Трудно й е да проумее какво виждат и мислят останалите. Никога досега не е кръщавала куклите си. Само проверява механичните им характеристики, като върти насам-натам ръцете, краката и главите им. Но от курсовете, организирани от Асоциацията на аутистите и болните от синдрома на Аспергер, е научил, че тя може да бъде тренирана да играе, ако отделните части на играта бъдат разделени и поднесени последователно.

— Агнес — подканя я той, — среши косата на куклата!

Детето спира да брои космите на четката, изнася напред ръката си и прокарва четката през русата коса на куклата си. После повтаря това движение още два пъти.

— Виж колко хубава изглежда сега, нали? — усмихва се Андерш.

Агнес започва пак да брои космите на четката.

— Видя ли колко хубава я направи? — пита бащата.

— Да — отговаря детето, без да вдига поглед.

Андерш се пресяга към една кукла Синди, но преди да е успял да каже каквото и да било, Агнес протяга ръчички и започва да й реше косата. С усмивка.

Три часа по-късно, когато Агнес вече дълбоко спи, Андерш се настанява на дивана пред телевизора и си пуска „Сексът и градът“. Отвън снегът се сипе на парцали сред жълтеникавата светлина на уличните лампи. Петра е на служебен банкет. Колежката й Виктория я беше взела в пет часа оттук. Тя беше обещала на съпруга си да не закъснява, но вече наближава единайсет вечерта.

Андерш отпива от студения си чай и изпраща на Петра текстово съобщение, за да я уведоми, че тази вечер Агнес е сресала косите на всичките си кукли.

Уморен е, но няма търпение да й разкаже за извънредното заседание в болницата тази вечер и как той бе поел доброволно отговорността за строго охраняваното психиатрично отделение, и как управителният борд му беше гарантирал назначение на постоянен трудов договор.

По време на рекламите Андерш става и отива да изгаси осветлението в стаята на дъщеря си. Нощната лампичка е във формата на красиво зайче. Свети в приятна розова светлина, която хвърля меки отблясъци върху завивките на Агнес и блажено отпуснатото й личице.

По пода са разпръснати части от „Лего“, кукли, кукленски мебели, пластмасова храна, химикали, тиари за принцеси и цял порцеланов сервиз за чай. Андерш не може да проумее кога точно е настъпил този хаос. Налага му се да бъде много внимателен къде стъпва, за да не счупи нещо. Играчките тихо потракват, докато се плъзгат по дървения под. Когато протяга ръка, за да изключи нощната лампа, като че ли забелязва нож на пода под леглото.

Голямата кукленска къща на Барби препречва пътя, но въпреки това има усещането, че през малката й вратичка забелязва проблясък на стомана.

Андерш пристъпва на пръсти и се привежда под леглото. Сърцето му започва да бие лудо, когато вижда, че ножът е същият като онзи, който беше открил в килията на Юрек Валтер.

Но как е възможно! Нали беше предал ножа на Роланд Бролин?!

Агнес започва да скимти тревожно в съня си.

Андерш застава на колене и протяга ръка през пода на кукленската къщичка. Отваря широко вратичката и се пресяга към ножа. Подът изскърцва. Агнес се прокашля, докато издишва. Да, нещо наистина проблясва в мрака под детското легло. Може и да са блестящите очи на някое мече. Трудно е да се определи през миниатюрните цветни прозорчета на кукленската къщичка.

— Ооох! — прошепва в съня си Агнес. — Ох, ох, ох!

Андерш тъкмо е успял да напипа ножа, когато зърва под леглото проблясващите очи на едно набръчкано лице.

Това е Юрек Валтер! Който светкавично дръпва ръката на Андерш и започва да дърпа!

Андерш си дръпва ръката и се събужда. Едва си поема дъх, когато постепенно осъзнава, че е заспал на дивана пред телевизора. Изключва го бързо с дистанционното и седи с разтуптяно сърце.

В прозорците блясват фарове на кола. Едно такси обръща и изчезва. После някой тихо отваря входната врата.

Петра.

Андерш я чува как отива до тоалетната и пишка. Той се изправя и тръгва безшумно по посока на светлината от банята, която се разлива в коридора.

Андерш застива в мрака на коридора и наблюдава Петра в огледалото над мивката. Тя си мие зъбите, плюе, подлага ръка под струята на водата, за да ги изплакне, и после пак плюе.

Когато го зърва, се стряска и се обръща.

— Защо не спиш?

— Чаках те — отговаря Андерш.

— Много мило от твоя страна.

Петра изгасва лампата в банята и тръгва към спалнята. Той върви по петите й. Тя присяда на ръба на леглото и започва да маже с крем ръцете и лактите си.

— Добре ли си изкарахте? — пита Андерш.

— Не беше зле. Беше прощално парти за Лена.

Андерш сграбчва лявата й ръка и стисва силно китката й. Тя го поглежда в очите и промърморва:

— Знаеш, че утре трябва да ставаме рано!

— Млъкни! — просъсква той.

Петра се опитва да се отскубне от него, но той сграбчва и другата й ръка и я бутва в леглото.

— Ооох!

— Млъкни ти казвам!

Той разтваря с коляно краката й. Тя пак прави опит да се отскубне, но накрая се отказва, застива на място и тихо изрича:

— Съвсем сериозно ти казвам! Червен светофар за тази нощ! Искам да поспя!

— Но аз те чаках!

Тя се втренчва за миг в него, после кимва и прошепва:

— Заключи вратата!

Андерш става от леглото, заслушва се за някакви звуци от коридора, но тъй като в къщата цари пълна тишина, бързо заключва вратата. Петра вече е свалила нощницата си и отваря кутията. С лека усмивка вади оттам коприненото въже и торбичката с камшика, вибратора и големия изкуствен пенис. Но той бързо я бутва върху леглото, без да обръща внимание на играчките.

Тя го моли да спре. Ала той започва грубо да дърпа бельото й, като оставя по бедрата й дълбоки червени белези.

— Андерш, аз… — опитва пак тя.

— Не смей да ме поглеждаш! — изръмжава той.

— Извинявай…

Не се съпротивлява, когато той я връзва много по-стегнато от обикновено. Вероятно изпитият на банкета алкохол е намалил чувствителността й. Той стяга въжето около двата долни стълба на леглото и разтваря максимално краката й.

— Ооох! — простенва от болка тя.

Андерш грабва превръзката за очи и тя започва да върти глава, за да му попречи да я сложи. Но напразно. Опитва се да се отскубне от въжето, гърчи се и гърдите й се тресат.

— Толкова си красива! — прошепва той.

Четири часът сутринта е, когато най-накрая приключват и той развързва въжето.

Петра вади от устата си разкъсаното си бельо, което той й беше натъпкал, когато започна да го умолява да спре. Мълчи и тялото й се гърчи в конвулсии, докато разтрива подпухналите си китки. Косата й е потна, превръзката за очи се е смъкнала около врата й, очите й са подпухнали от сълзи.

В пет часа сутринта Сага окончателно се отказва от опитите си да заспи. След деветдесет минути трябва да дойдат да я вземат. Тялото й е натежало от напрежение, затова си обува клина за джогинг и излиза от апартамента.

Изминава с умерено темпо две пресечки, после спринтира към Сьодер Меларстранд. В този ранен час няма никакви коли и тя тича направо по пустите улици. Прясно навалелият сняг е толкова въздушен, че едва го усеща под краката си.

Наясно е, че все още може да се откаже от мисията. Но всъщност ще се откаже от свободата си. Точно днес.

Квартал Сьодермалм е потънал в сън. Над проблясващите улични лампи небето е черно.

Сага си напомня, че за тази мисия няма да получи никакво фалшиво име, че ще я приемат в затвора и психиатрията с нейното собствено име и че няма нужда да помни нищо друго освен лекарствата си — минали и настоящи. „Интрамускулни инжекции «Риспердал» — повтаря си наум сега тя. — «Оксасканд» за страничните ефекти. «Стезолид» и «Хеминеврин».“

Натан Полок й беше обяснил, че няма никакво значение каква диагноза пише в документите й.

— Ти си длъжна да помниш само какви лекарства вземаш — бе добавил. — За теб това е въпрос на живот и смърт, защото именно тези лекарства ти помагат да оцелееш!

Празен автобус завива в пустия, но добре осветен фериботен терминал за Финландия.

— „Трилафон“, осем милиграма, три пъти дневно — шепне си тя, докато бяга. — „Ципрамил“ трийсет милиграма. „Сероксат“ двайсет милиграма.

Точно преди да мине покрай Музея на фотографията, Сага завива и поема по стръмните стълби, извеждащи от Стадсгордшледен. Стига върха, обръща се и оглежда ширналия се пред нея Стокхолм, като наум си повтаря за пореден път правилата на Юна.

„Трябва да бъда сдържана, да говоря малко, а когато говоря, да използвам само кратки изречения. Трябва да мисля онова, което казвам, и да говоря само истината! — изрежда си наум тя. — И това е всичко.“

Последната отсечка по улица „Таваст“ до нейната жилищна кооперация тя изминава със спринт.

Взема стълбите на бегом, в антрето на апартамента си изхлузва бързо спортните си обувки и се насочва директно към банята, за да си вземе душ.

Странно е усещането след къпане да се подсуши толкова бързо без онази дълга коса. Единствено трябва да изтрие скалпа си с хавлията.

Облича си най-обикновеното бельо, което притежава — бял спортен сутиен и чифт бикини, които по принцип носи единствено по време на месечния си цикъл. Евтини дънки, черна тениска и избелял суитчър.

И внезапно по гърба й пролазват тръпки.

Поглежда часовника си — наближава шест и двайсет. След единайсет минути ще бъдат тук, за да я вземат. Сага оставя часовника си на нощното шкафче до чашата за вода — там, където отива, времето отдавна е спряло.

Първо ще я закарат в затвора „Кроноберг“, но там ще престои не повече от два-три часа, след което ще бъде транспортирана до Катринехолм. Ще прекара около едно денонощие в болница „Карсуден“ и оттам ще я прехвърлят в строго охраняваното психиатрично отделение в Льовенстрьомската болница.

Прави последна обиколка на апартамента си, за да изключи всички лампи и да издърпа всички щепсели от контактите. Накрая излиза в антрето и облича зелената си канадка.

„Мисията не е чак толкова трудна — повтаря си за пореден път тя. — Юрек Валтер е възрастен човек. Най-вероятно е тежко упоен и надали вече с всичкия си.“

Тя знае много добре кошмарното естество на престъпленията му, но в случая единственото е да запази спокойствие, да го изчака сам да я заговори и да се надява, че той ще изпусне нещо, което ще бъде полезно за разследването им.

Вече е време да тръгва.

Сага Бауер изгасва лампата в антрето на жилището си и излиза на стълбището. Изхвърлила е всички подлежащи на разваляне продукти от хладилника си. Но си няма никого, когото да помоли да наглежда апартамента й, да полива цветята и да събира пощата.

Сага превърта два пъти ключа в ключалката и слиза по стълбите на кооперацията. Когато се показва на входа, усеща как в стомаха й нещо изпърхва при вида на микробуса на Службата по затворите, който вече чака в тъмната улица. Но отваря вратата и се настанява до седящия зад волана Натан Полок.

— Качването на стопаджии в днешно време може да бъде много опасно — подхвърля вместо поздрав.

— Успя ли изобщо да поспиш? — пита Полок.

— Донякъде — отговаря тя и си слага предпазния колан.

— Знам, че вече го споменахме няколко пъти — казва той, като я поглежда, — но пак държа да ти напомня в никакъв случай да не се опитваш да го манипулираш да ти разкрива някаква информация!

После включва микробуса на скорост и потегля по тихата улица.

— Това ще бъде най-трудното — отвръща Сага. — Ами ако иска да говорим само за футбол? Или пък изобщо не иска да говори?

— Каквото, такова. А ти по никакъв начин не се опитвай да променяш нещата!

— Но Фелисия може би има броени дни! — възкликва Сага.

— Сага, не мисли за това! Ти не носиш отговорност за това! — отсича Полок. — Запомни, тази твоя инфилтрация е залагане на сляпо! Всички го знаем. Всички сме приели този факт. Невъзможно е да предвидим резултатите. Това, което предстои да направиш ти, е съвсем отделно от вече течащото предварително разследване. Ние ще продължим да говорим с Микаел Колер-Фрост, ще тръгнем по стари следи и…

— Ама никой не вярва, че така ще спасим Фелисия, освен ако Юрек не реши да ми се довери!

— Не трябва да мислиш по този начин! — предупреждава я Полок.

— Добре. Спирам — кимва тя и се опитва да се усмихне.

— Хубаво.

Сага потропва с крака, загледана напред. Бледосините й очи са стъклени, сякаш е потънала в мисли.

Край микробуса прелитат тъмни постройки. Тя поставя ключовете, портмонето си и разни дребни предмети в специалната торбичка за лични вещи на Службата по затворите. Преди да стигнат до затвора „Кроноберг“, Натан Полок й подава подслушвателното устройство в силиконовата му капсула заедно с малко кубче краве масло.

— Разграждането на мазнини протича по-бавно — пояснява той. — Но въпреки това ти препоръчвам да не чакаш повече от четири часа!

Тя отваря пакетчето краве масло, глътва кубчето, а после за миг оглежда микрофона в меката му капсула. Прилича на насекомо, приклещено в кехлибар. После изпъва гръб, мята капсулата в устата си, отмята назад глава и преглъща. Болка пронизва гърлото й и по цялото й тяло избива пот, докато бръмбарът бавно, но сигурно слиза по хранопровода й.

Вече е утро, но навън все още е тъмно като в рог. Всички лампи в женското отделение на затвора „Кроноберг“ светят.

Сага прави две крачки напред и спира в мига, в който й заповядват. Прави всичко възможно да се изолира от света около нея и да не поглежда никого.

Радиаторите в затвора припукват.

Натан Полок поставя на регистрационното гише торбичката с личните й вещи и предава документите й. Получава писмена разписка и веднага изчезва.

От този момент нататък Сага Бауер ще трябва да се оправя сама. Каквото и да се случи.

Автоматичните врати избръмчават, после замлъкват.

Никой не я поглежда и оглежда. Но тя моментално усеща напрегнатата атмосфера, която се възцарява около нея, когато надзирателите прочетат, че е класифицирана като особено опасен престъпник и трябва да бъде държана в пълна изолация до преместването й.

Сага е приковала очи в жълтия линолеум в краката си и не отговаря на никакви въпроси.

Опипват я за опасни предмети, след което я повеждат по някакъв коридор към стаята за обстойно претърсване.

Поемат я две едри жени. Обсъждат някакъв нов телевизионен сериал, докато я превеждат през врата без прозорче. Стаята прилича на малък лекарски кабинет, с тясно легло, покрито с хартия и заключени шкафчета покрай стените.

— Събличай всичко! — заповядва й една от жените с безстрастен глас, докато си слага латексови ръкавици.

Сага изпълнява нареждането и оставя дрехите си на купчина на пода. Изправя се чисто гола под студената флуоресцентна светлина със спуснати край тялото ръце. Тялото й е момичешки свежо, здраво и атлетично.

Надзирателката с ръкавиците млъква насред изречението си и се вторачва в нея.

— Дааа — въздъхва другата след няколко секунди.

— Какво?

— Давай просто да приключваме по-бързо каквото сме длъжни да направим!

И двете започват да преглеждат много внимателно новодошлата. Насочват фенерче към устата, носа и ушите й. Отбелязват прегледаните части на тялото й в един списък и накрая й казват да легне на леглото.

— Легни настрани, свий горния крак в коляното си и го вдигни нагоре колкото можеш повече! — инструктира я жената с латексовите ръкавици.

Сага изпълнява послушно казаното. Жената минава между леглото и стената зад гърба й.

Тялото на затворничката потреперва уплашено. Твърдата хартия върху леглото прошумолява под бузата й, когато се отпуска. Чува изстискването на лубрикант от голяма бутилка и стисва здраво очи.

— Сигурно малко ще ти стане студено — промърморва жената зад гърба й и пъхва два пръста във вагината й колкото е възможно по-дълбоко.

Процедурата е крайно неприятна. Сага се опитва да диша равномерно, но не успява да сдържи изохкването си, когато жената безцеремонно пъха един пръст в ануса й.

Прегледът приключва за броени секунди. Жената бързо сваля ръкавиците си и ги изхвърля в кошчето. Подава на Сага хартия, за да се избърше, и й обяснява, че докато е тук, ще получи нови дрехи.

Облечена в широк зелен гащеризон и бели маратонки, Сага се оставя да бъде отведена до килията й в Отделение 8:4. Преди да затворят и заключат вратата зад нея, надзирателките любезно я питат дали би желала сандвич със сирене и чаша кафе. Сага само поклаща отрицателно глава.

След като жените я оставят и си отиват, Сага остава за миг напълно неподвижна в средата на килията си.

Трудно й е да определи колко е часът, но си казва, че няма смисъл да чака да стане твърде късно, и отива до мивката. Пълни шепата си с вода, отпива и после пъхва пръст в гърлото си. Предизвиква силна кашлица и стомахът й се свива. След още два болезнени напъна за повръщане микрофонът излиза от хранопровода й.

С насълзени от напрежението очи тя измива внимателно капсулата с бръмбара, а после изплаква и лицето си.

Ляга на койката и зачаква, стиснала здраво бръмбара в юмрук.

В коридора отвън цари пълна тишина.

Килията вони на тоалетна и отходни тръби. Сага се вторачва в тавана и започва да чете имената и посланията на онези, пребивавали преди нея на същото място.

Когато най-сетне чува нечии стъпки от другата страна на вратата, правоъгълниците светлина са се преместили наляво, към пода. Сага поставя бързо капсулата с микрофона в устата си, сяда на койката и я преглъща. В този момент ключалката прищраква и вратата на килията се отваря.

Време е да бъде откарана в болница „Карсуден“.

Униформеният охранител я изписва от затвора, като предава на колегата си нейните лични вещи и документите й за трансфер. Сага спокойно им позволява да оковат в белезници ръцете и краката й.

Полицейският екип се състои от трийсет и двама души. Повечето от тях са цивилни служители и полицаи от екипите за наблюдение и залавяне на особено опасни престъпници от Отдела за криминални разследвания и Националната полиция.

Стените в една от големите заседателни зали на петия етаж са плътно покрити с карти, на които са отбелязани местата, свързани със случая „Юрек Валтер“. Цветните снимки на отвлечените от него са обградени от цели съзвездия техни близки, колеги и приятели.

Екипът преглежда старите разпити на близките и роднините на жертвите и провежда нови. Проверява наново медицинските и криминологичните доклади и разговаря с всеки, познавал някога някого от изчезналите, независимо колко далечна или краткотрайна е била връзката между тях.

Юна Лина и екипът му стоят в петното зимна светлина край прозореца и четат препис от последния разговор с Микаел Колер-Фрост. Колкото повече напредват в текста, толкова по-мрачно става настроението им. В спомените на Микаел няма нищо, което да тласне разследването напред. Аналитиците оглеждат за някакви реални следи, но не откриват почти никакви.

— Нищо! — промърморва Петер Неслюнд и навива на руло преписа.

— Той казва, че усеща движенията на сестра си, че тя протяга ръка към него всеки път, когато се събуди в тъмнината — отбелязва Бени Рубин с много мъка в очите. — Че усеща как тя се надява на неговото завръщане.

— Изобщо не го вярвам! — прекъсва го Петер.

— Длъжни сме да приемем, че Микаел казва истината или поне онова, което той самият смята за истина — намесва се Юна.

— Но тази работа с Пясъчния човек… — казва Петер.

— Дори Пясъчния човек! — натъртва Юна.

— Ама той говори за герой от приказките! — възразява Петер. — Да не би да казваш, че трябва да разпитаме всички, които продават барометри или…

— Като стана въпрос за това, вече съм съставил списък на производителите и търговците на барометри — отвръща с усмивка Юна.

— Защо, мътните го взели?!

— Вижте какво, много добре знам, че в приказката на Е. Т. А. Хофман за Пясъчния човек има и продавач на барометри — обяснява Юна. — Знам също така, че майката на Микаел често е разказвала на децата си тази приказка. Но нищо от тези факти не изключва вероятността от съществуването на реална версия на този измислен образ, нали така?!

— Истината обаче е, че не разполагаме с нито една шибана следа, и мисля, че е крайно време да го признаем! — провиква се Петер и хвърля преписа на разговора с Микаел на бюрото.

— С почти никаква! — поправя го спокойно Юна.

— Микаел е бил упоен, когато е бил преместен в капсулата. Бил е упоен и когато е бил изваден от нея — отбелязва с въздишка Бени и почесва плешивата си глава. — Което прави идентифицирането на местопрестъплението на практика невъзможно! Знаем само, че Фелисия е някъде в Швеция, но даже това не е съвсем сигурно!

Магдалена Ронандер отива до бялата дъска и съставя на нея списък на оскъдната информация за капсулата, с която разполагат: бетон, електричество, вода, бактерии на легионерската болест.

А тъй като Микаел нито е виждал някога съучастника, нито го е чувал да говори, те не знаят за него нищо друго, освен че е мъж. И толкова. Микаел е напълно сигурен, че кашлицата, която е чувал често, е била на мъж.

Всичко останало в разказите му се крепи единствено на детските му спомени за Пясъчния човек.

Юна Лина предупреждава, че излиза за малко, взема асансьора и излиза от щаба на Националната полиция. Оттам поема по улица „Флеминг“, прекосява моста „Санкт Ерик“ и навлиза в квартал Биркастан.

В таванския апартамент на улица „Рьорстрандс“ №19 се намира щабът на групата „Атина Промахос“.

Когато старогръцката богиня Атина Палада е изобразена от Фидий като красива жена с щит и копие, тя става известна и като „промахос“ — „боец в предните редици“, и се превръща в богиня на войната.

„Атина Промахос“ е и името на тайната група полицаи и специалисти, сформирана с единствената цел да проучва информацията, която се очаква от Сага Бауер по време на работата й под прикритие в психиатрията. Групата не съществува в нито една официална база данни и не разполага с бюджет нито от Отдела за криминални разследвания на Националната полиция, нито от шведската Служба за сигурност.

Групата „Атина Промахос“ се състои от Юна Лина, Натан Полок, Корин Мейеро от Тайната полиция и полицейския криминолог Йохан Йонсон.

От момента, в който Сага Бауер бъде прехвърлена в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия в Льовенстрьомската болница, групата ще работи денонощно, за да приема, обработва и анализира данните от аудионаблюдението.

На „Атина Промахос“ ще помагат още трима полицаи, на които е възложено да записват информацията, получавана чрез подслушвателното устройство в психиатрията. Те ще работят в микробус, регистриран към Отдела по парковете на местното кметство, който вече е паркиран на територията на болницата. Всички материали ще бъдат съхранявани на твърди дискове, шифровани и изпращани към компютрите на „Атина Промахос“ със закъснение от не повече от една десета от секундата.

Андерш Рьон отново поглежда часовника си. Новият пациент от охраняваното отделение в затвора „Сатер“ вече пътува към тяхната болница. От затворническата транспортна служба се бяха обадили, за да предупредят, че мъжът е напрегнат и агресивен. По пътя вече са му били десет милиграма „Стесолид“, а Андерш е приготвил спринцовка с още десет милиграма. Един по-възрастен надзирател на име Лейф Раяма хвърля опаковката от спринцовката в кошчето и застава в пълна бойна готовност за появата на пациента.

— Не мисля, че ще има нужда от по-голяма доза — отбелязва Андерш и колкото и да иска да се усмихне, нещо не му се удава.

— Всичко зависи обикновено от това колко се стресират от претърсването — казва Лейф. — Старая се да си напомням, че работата ми е да помагам на хора, които се намират в труден момент от живота си, дори и да не искат моята помощ.

Охранителят от другата страна на бронираното стъкло получава съобщение, че пациентът е на път към тях. Из бункера се разнася метален звън, след него — сподавен вик.

— А това е едва вторият пациент — промърморва Андерш. — Няма да разберем в какво сме се забъркали, докато не се съберат и тримата.

— Всичко ще бъде наред, докторе! — успокоява го Лейф Раяма.

На мониторите за наблюдение се вижда стълбата, по която слизат двама охранители и придържат здраво пациент, който не може да върви на собствен ход. Пациентът е пълен мъж с руси мустаци и очила, смъкнали се на тънкия му нос. Очите му са затворени, по лицето му се стичат реки от пот.

Андерш и Лейф се споглеждат. Чуват несвързаните брътвежи на пациента — различават единствено нещо за мъртви роби и че той се е подмокрил.

— Затънал съм в пикня чак до колене и…

— Стой мирно! — заповядват му охранителите и го поставят легнал на пода.

— Ох, боли! — изскимтява той.

Охранителят зад бронираното стъкло приема документите за трансфер от старши офицера по прехвърлянето.

Пациентът лежи на пода със затворени очи и диша тежко. Андерш прошепва на Лейф, че очевидно няма да се наложи да му бият приготвената инжекция „Стесолид“, а после плъзва картата си през четеца на електронно заключващата се врата.

Юрек Валтер крачи с умерено темпо на кростренажора. Лицето му е извърнато настрани от камерата.

Андерш Рьон и началникът на охраната Свен Хофман се намират в контролната зала и го наблюдават на мониторите.

— Знаеш как да включиш алармата и как да я изключиш — казва Хофман. — Надявам се знаеш също така, че когато надзирателите влизат в контакт с някого от пациентите, винаги трябва да бъдат придружавани от човек с пропуск, нали?

— Разбира се — отговаря Андерш с нотка на раздразнение в гласа. — И вратата зад теб винаги трябва да е заключена, преди да отключиш тази пред теб.

Свен кимва.

— При включване на алармата за спешни случаи до пет минути цялата охрана ще бъде при вас — допълва.

— Няма да се наложи да я задействаме! — отсича Андерш Рьон.

На мониторите двамата виждат как новият пациент влиза в дневната стая, как се отпуска на кафявия диван, поставил ръка на устата си, като че ли се кани да повърне. Андерш се сеща за написаните на ръка бележки от „Сатер“, предупреждаващи за агресия, пристъпи на психоза, нарцисизъм и антисоциално разстройство на личността.

— Смятам да му дадем наша собствена оценка на състоянието — отбелязва на глас той. — Само да ми предостави някаква причина, и веднага увеличавам дозите му!

Главният монитор пред него е разделен на девет квадрата, по един за всяка от камерите в отделението. Охранителни врати, ключалки, коридори, дневната стая и всяка от стаите на пациентите са под непрекъснато наблюдение. Не разполагат с достатъчно персонал, за да следят камерите през всички часове от денонощието, но винаги държат по един дежурен с оперативни познания за охранителната система.

— Ще прекарваш голяма част от времето си в кабинета си, но въпреки това трябва да си наясно как работи системата тук — отбелязва Свен, като сочи към мониторите.

— Сега, след като отделението ни ще бъде пълно, мисля, че всички трябва да са наясно с това — отвръща Андерш.

— Всъщност най-главното е всеки от персонала да знае къде е всеки един от пациентите по всяко време на денонощието — пояснява Свен Хофман.

После хваща мишката, щраква върху един от квадратите и вторият монитор до основния автоматично се изпълва с картината от съблекалнята.

Двамата виждат очертанията на гърдите на Мю под черната й тениска с апликация на ангела на смъртта. Тя вади сестринската униформа от шкафчето си, оставя я на пейката, а после изкарва и работните си сандали с коркова подметка.

Свен щраква върху друг от квадратите — този на дневната стая. Андерш едва успява да си наложи да не поглежда към по-малкия квадрат, на който Мю започва да разкопчава черните си дънки.

Сяда на стола и с престорено небрежен глас пита дали данните от видеонаблюдението се съхраняват някъде.

— Нямаме право да го правим дори при извънредни обстоятелства — отговаря началникът на охраната и му намига ухилено.

— Жалко! — промърморва Андерш и прокарва ръка през късата си кестенява коса.

Свен започва да увеличава изображенията и от останалите камери, проверявайки коридорите и ключалките.

— Покриваме всичко, което… — започва.

Някъде се отваря врата. Двамата чуват жуженето на кафемашината в коридора, а след малко в контролната зала се появява сестра Мю.

— Какво си правите тук вие двамата, а? — подхвърля с дяволита усмивка тя.

— Проверяваме охранителната система — отговаря Андерш.

— Аз пък си въобразявах, че ме наблюдавате как се преобличам! — отбелязва с престорено разочарование Мю.

После тримата млъкват и се концентрират върху екрана на дневна стая. Юрек Валтер продължава да тренира на пътеката с дълги, равномерни крачки. Берни Ларшон се свлича бавно от дивана, докато накрая не се просва на пода с глава, подпряна на седалката. Ризата му се вдига нагоре, разкривайки издуването на дебелия му корем при всяко негово вдишване. Лицето му е плувнало в пот. Единият му крак потреперва нервно от време на време. Вдигнал е очи към тавана и пелтечи нещо.

— Но какво прави този човек? — поглежда ги сащисано сестра Мю. — Какво говори?

— Нямам ни най-малка представа — свива рамене Андерш.

Единственият звук, който достига до тях откъм дневната стая, е тиктакането на часовника във форма на златиста японска котка, повдигаща лапичката си.

Андерш се замисля за медицинския картон на Берни Ларшон, който му донесоха от „Сатер“. Преди двайсет и една години бил осъден на въдворяване в строго охранявано психиатрично отделение и химическа кастрация за престъпления, описани като поредица от животински нападения. Сега Берни е отново на дивана и реве към тавана. От устата му се стича слюнка. Ръцете му сякаш колят някого, а после хващат близката възглавница и я захвърлят на пода.

Юрек Валтер прави онова, което винаги е правил. Когато приключва с деветкилометровата тренировка на кростренажора, той слиза от него и се насочва към стаята си.

Берни се провиква след него. Юрек спира на прага на стаята си и се обръща по посока на дневната.

— Какво се случва сега? — пита уплашено Андерш.

Свен вади радиостанцията си, вика двама свои колеги и бързо излиза от контролната зала. Андерш се привежда към монитора и вижда как Свен се появява на един от тях. Върви по коридора и говори с другите охранители. Когато стига до заключената врата, спира и преценява положението.

В дневната стая не се случва нищо особено.

Юрек стои все така на прага между двете стаи в място, където лицето му попада в сянка. Не се движи, но и Андерш, и Мю забелязват, че говори нещо. Берни се е разплул на дивана и слуша със затворени очи. Цялата сцена се разиграва за не повече от минута. След което Юрек се обръща и изчезва в стаята си.

— А така, обратно в бърлогата си! — промърморва Мю.

Един от другите монитори показва Юрек отгоре. Той влиза бавно в стаята си, сяда на пластмасовия стол, намиращ се точно под камерата, и се втренчва в стената.

След известно време Берни Ларшон успява да се надигне от дивана. Изтрива уста с ръкава си няколко пъти, а после се затътря към своята стая.

На друг от мониторите се вижда как Берни Ларшон се насочва към мивката, привежда се и облива лицето си с вода. После се връща до вратата към дневната, поставя палеца си откъм вътрешната страна на касата и с все сила тряска вратата. Тя отскача, а Берни се свлича на колене и се разпищява от болка.

Петер Неслюнд е застанал пред едромащабна карта на жилищния район, в който някога са изчезнали двете деца Колер-Фрост, и със смръщена физиономия забожда върху нея снимки от старото разследване. В залата влиза Магдалена, поздравява го в крачка и се насочва право към бялата дъска, където задрасква следите, които са проучили през предишния ден. Бени Рубин, Йони Исаксон и Фредрик Вейлер са насядали около конферентната маса и си водят бележки.

— Трябва да погледнем още веднъж хората, които са работили в Инженерна работилница „Менге“ по същото време като Юрек Валтер — казва Магдалена.

— Събрах в обща папка вчерашните разговори с Рикард ван Хорн, приятеля на двете деца Колер-Фрост — обажда се Йони.

— Кой ще се свърже днес с Рейдар Фрост? — пита Петер, като върти химикалката между пръстите си.

— Аз ще се погрижа — предлага доброволно услугите си Магдалена.

— Питам се дали ще ни карат да продължаваме да търсим този Пясъчен човек — промърморва Бени.

— Юна държи да приемаме тази история съвсем на сериозно — напомня му Петер.

— Хей, чакайте да ви покажа какъв клип намерих вчера в Ютюб! — възкликва Бени и хваща смартфона си.

— Налага ли се да го гледаме? — пита с въздишка Магдалена, докато вдига една тежка папка от масата.

— Не сте ли виждали онзи клоун, който се крие от тъпи ченгета, а? — пита Бени, като все пак прибира телефона си.

— Не сме — тросва му се Петер.

— Ами да, не сте! — разсмива се Бени. — Защото аз може би съм единственият тук, който е успял да го зърне, макар и за миг!

Магдалена се усмихва, отваря папката и пита:

— Кой ще ми помогне да открия последния, свързан с Агнета Магнусон?

Агнета е жената, открита жива в гроба в гората Лил-Ян в нощта, когато е бил заловен Юрек Валтер. Двете тела, намерени в пластмасовия варел наблизо, са били брат й и племенникът й.

— Майка й е изчезнала години преди нея, а баща й — непосредствено след като я открихме — пояснява Магдалена.

— Всичките ли близки са изчезнали? — пита сащисано Фредрик Вейлер.

— Да. С изключение на съпруга й — отговаря Магдалена, като прави справка в папката.

— Ама че откачена работа! — махва с ръка Фредрик.

Застанала на предната веранда на къщата, Магдалена Ронандер поздравява учтиво едрата жена, която едва е открехнала вратата. Ситни бръчици от смях браздят ъгълчетата на очите й, на рамото й се вижда татуирано името „Соня“.

Преди тринайсет години полицията е разпитала всички, свързани макар и бегло с Агнета Магнусон. Криминалистите са претърсили обстойно не само домовете им, но и складовете, колите, лодките и всякаква друга движима и недвижима собственост.

— Обадих ви се преди около час — казва Магдалена и показва полицейската си карта.

— О, да! — кимва жената. — Брор ви очаква в дневната.

Магдалена тръгва след жената през малката къща, обзаведена в стила на 50-те години на XX век. Откъм кухнята се носи аромат на пържени пържоли и лук. Завесите в дневната са спуснати и в мрака на стаята, в инвалиден стол седи мъж.

— От полицията ли сте? — пита с груб глас той.

— Да, от полицията съм — отговаря Магдалена, придърпва си пейката пред пианото и се настанява пред домакина.

— Не говорихме ли достатъчно?

Изминали са тринайсет години, откакто колегите й са разпитвали Брор Енгстрьом за случилото се в гората Лил-Ян, и оттогава насам той е доста остарял.

— Искам да знам още някои неща — изрича внимателно тя.

— Няма нищо друго за казване — поклаща глава Брор Енгстрьом. — За броени години всички изчезнаха. Стопиха се. Моята Агнета… брат й и племенникът й… после тъстът ми Йереми… Той престана да говори, когато те… когато те изчезнаха… децата му и внукът му…

— Имате предвид Йереми Магнусон? — пояснява Магдалена.

— Да. Аз много го харесвах. Но той… много го болеше за децата му…

— Разбира се — прошепва Магдалена.

Брор Енгстрьом затваря очи при сблъсъка със спомена.

— Един ден изчезна и той. После аз си получих моята Агнета. Но тя никога повече не можа да стане същата.

— За съжаление — промълвя Магдалена.

— Да — прошепва Брор.

Магдалена е наясно, че инспектор Юна Лина бе посещавал редовно жената в отделението за дългосрочни грижи. Но Агнета така и не бе успяла да възвърне говора си и преди четири години беше починала. Уврежданията на мозъка й се бяха оказали твърде големи, за да успее да дойде на себе си.

— Сигурно трябваше да продам отдавна земите на Йереми — казва мъжът в инвалидната количка. — Ала така и не ми даде сърце да го направя. Онази гора беше всичко за него. Постоянно ме канеше на гости в ловната хижа, но така и не го направихме. А сега вече е твърде късно.

— Къде е тази ловна хижа? — пита Магдалена и вади телефона си.

— Високо в Даларна, от другата страна на Транубергет, недалече от границата с Норвегия — обяснява Брор. — Доколкото знам, скиците от поземления регистър трябва да са някъде тук, стига Соня да успее да ги намери, разбира се!

Ловната хижа отсъства от списъка с местата, претърсени преди тринайсет години от криминолозите. И макар че навярно не е нищо особено, пренебрегването й би било важен пропуск. Юна Лина ги беше предупредил, че не трябва да оставят и камък непреобърнат в това разследване.

Полицай и криминолог пътуват със снегомобили през дълбокия сняг между тъмните дънери на високите борови дървета. Там където снегът е разчистен от служителите на горското стопанство, успяват да се движат по-бързо, вдигайки след себе си облаци от пушек и сняг.

Началниците от Стокхолм са им разпоредили да огледат една ловна хижа от другата страна на Транубергет. Уведомили са ги, че хижата някога е била собственост на някой си Йереми Магнусон, изчезнал преди тринайсет години. Сега полицаят и криминологът пътуват със заповед да извършат подробен криминологичен оглед на хижата, както и да направят достатъчно видеозаписи и снимки. Всякакви евентуални улики или биологичен материал трябва да бъдат старателно съхранени за анализ.

Двамата мъже знаят, че стокхолмската полиция се надява в колибата да бъде открито нещо, което ще хвърли светлина върху изчезването на Магнусон и останалите членове на семейството му. Мястото е трябвало да бъде претърсено още преди тринайсет години, но тогава полицията не е знаела за съществуването му.

Рогер Хюсен и Гунар Йен карат снегомобилите си един до друг надолу по склона в края на гората под ослепителната, отразяваща се от снега светлина. Излизат в огряна от слънцето равнина, където всичко е девствено бяло и недокоснато, и продължават умело по леда, преди да завият на север към още по-гъсти гори.

Гората по южните склонове на Транубергет се е сгъстила толкова много, че мъжете едва не пропускат хижата. Ниската колиба от дървени трупи е погълната от снега, достигнал над прозорците и натрупал се на няколко метра върху покрива, оставяйки видими едва няколко сребристосиви греди.

Двамата слизат от снегомобилите си и започват да разчистват снега около хижата. Избелели завески зад малки прозорчета.

Слънцето потъва към хоризонта и с последните си лъчи погалва върховете на дърветата.

Когато вратата е най-сетне освободена, двамата са плувнали в пот. Експертът криминолог Гунар Йен усеща как главата под шапката го сърби.

Клоните на дърветата се прегръщат под поривите на вятъра и изпълват всичко наоколо с отчаяно пукане.

Без да отронват и думица, двамата мъже развиват едно руло найлон пред вратата и приготвят гредите, върху които ще стъпват. Нахлузват си защитното облекло и си слагат ръкавиците.

Вратата е заключена, кукичката за ключа под стряхата е празна.

— Дъщерята била открита заровена жива в Стокхолм — подмята внезапно Рогер Хюсен, като поглежда колегата си.

— Да, чувал съм да разказват за това — отговаря Гунар. — Давай да влизаме! Не се плаша лесно.

Рогер пъха железен лост в цепнатината под ключалката и натиска силно. Касата на вратата изскърцва. Криминологът натиска още по-силно и набутва лоста още по-навътре в цепнатината. Касата поддава и се строшава. Рогер раздвижва предпазливо вратата, за да я пробва, а после дръпва с всички сили назад. Тя се отваря и отскача обратно към тях.

— Мамка му! — промърморва под маската си.

Отварянето на вратата предизвиква силно течение, от което застоялият прах в къщата се разлита във всички посоки. Гунар промърморва, че това няма значение. Взема една по една две дъски и ги поставя навътре в хижата.

Рогер му подава видеокамерата. Гунар спира под ниския трегер, а после внимателно прави няколко крачки напред.

Вътре цари пълен мрак. Прахът във въздуха е задушаващ.

Гунар включва камерата на запис, но осветлението й отказва да се задейства. Въпреки това се опитва да запише състоянието на стаята, но успява да хване само бледи очертания.

Хижата прилича на мрачен аквариум. Точно в средата на стаята се забелязва странна сянка, подобна на голям стар часовник с махало.

— Какво става? — подвиква му отвън Рогер.

— Подай ми фотоапарата!

Гунар разменя видеокамерата с фотоапарата. Поглежда през окуляра, но и там се вижда единствено чернота. Прави снимка напосоки. Светкавицата изпълва стаята с бяло сияние.

Гунар изпищява, когато зърва пред себе си високата слаба фигура. Прави крачка назад, губи равновесие и изпуска фотоапарата. Протяга ръка, за да се задържи, и прекатурва стара закачалка.

— Какво, по дяволите, беше това?!

Продължава да отстъпва, удря главата си в трегера на вратата и се порязва на треските, отчупили се от касата й.

— Какво става? Какво има там? — провиква се пак Рогер.

— Тук има някой! — отговаря Гунар през стиснати зъби.

Рогер успява да включи светлината на видеокамерата и влиза бавно в хижата. Подът проскърцва. Прожекторът на камерата обхожда прахоляка и мебелите. Клон на дървото отвън се блъска в прозореца и звучи така, сякаш някой чука.

— Олеле! — ахва полицаят.

В сумрака на хижата лъчът на камерата разкрива мъж, обесил се на една от гредите на тавана. Много отдавна. Останал е само кожа и кости — кожата е изсъхнала и се свлича по костите на лицето му. Устата му зее широко отворена, почерняла. Кожените му ботуши са на пода.

Гунар се връща обратно в стаята и вратата зад него простенва.

Слънцето се е скрило отдавна зад върховете на дърветата и прозорците тънат в мрак. Много внимателно двамата мъже разстилат чувал за трупове под обесения.

Клонът отвън отново се блъска в прозореца.

Рогер протяга ръце, за да хване обесения, а Гунар започва да реже въжето. Но в мига, в който докосва поклащащия се труп, главата се откъсва от тялото, а то се строполява в краката им. Черепът тупва върху дъските на пода, вдига нова доза прахоляк и старата примка се залюлява беззвучно на гредата.

Сага се е втренчила през прозореца на микробуса. Веригите, свързващи белезниците на ръцете и краката й, подрънкват с всяко по-рязко движение на превозното средство.

Не иска да мисли за Юрек Валтер. Досега е успявала да го държи далече от ума си. Но това вече е невъзможно. След три еднообразни дни в болницата „Карсуден“ тя най-сетне е на път към строго охраняваното психиатрично отделение на Льовенстрьомската болница. Сблъсъкът й с Юрек наближава.

В съзнанието си вижда отново снимката от досието му — сбръчканото му лице, бистрите му бледи очи.

Юрек беше работил като механик и до ареста беше водил уединен, затворен живот. В апартамента му не е имало нищо, което би могло да го свърже с грозните му деяния. И въпреки това е бил хванат на местопрестъплението.

Докато приключи с четенето на доклада и разгледа снимките от местопрестъпленията, Сага се беше препотила не на шега. На една от големите цветни снимки се виждаха ярките номерации на уликите, поставени от криминолозите върху купчината прясно изкопана пръст, край гроба и отворения ковчег.

Иглата беше представил изчерпателен доклад на травмите на жената, след като е била заровена жива в продължение на цели две години.

Сега Сага усеща, че й прилошава, и отново извръща очи към пътя и дърветата, които се нижат край тях. Спомня си колко недохранена е била горката жена, колко много рани е имала от натиска на капака на ковчега и от измръзване, как е изгубила зъбите си. Юна пък беше описал в доклада си как нещастницата се е опитвала да се измъкне от ковчега и как при всеки неин опит Юрек Валтер я е бутал надолу.

Сага е наясно, че не е полезно да мисли сега за това.

Стомахът й се преобръща и по цялото й тяло се разливат тръпки на ужас.

Напомня си, че за нищо на света не може да си позволи да се страхува. Че само тя единствена контролира ситуацията, никой друг.

Шофьорът на микробуса натиска спирачки и веригите й се раздрънчават.

И пластмасовият варел, и ковчегът са били снабдени с тръбички за въздух, показващи се навън.

Защо извергът просто не ги е убил?

Непонятно и необяснимо.

Сага си спомня за разказа на Микаел Колер-Фрост. Представя си как Фелисия е сега съвсем сама в капсулата — малкото момиченце с метнатата през рамото плитка и шапката за езда.

Снегът навън е спрял, но няма и помен от слънцето. Небето си остава все така облачно. Микробусът напуска стария главен път и завива надясно, като навлиза на територията на болницата. Под навеса на автобусната спирка стои жена в средата на четирийсетте — в едната си ръка държи две пълни пазарски торби, с другата дърпа дълбоко от цигарата си.

За създаване на строго охранявано психиатрично отделение е необходимо разрешение от правителството, но Сага Бауер знае, че законодателството дава множество вратички на този род институции, за да вземат собствени решения. Зад здраво залостените им врати традиционните закони и човешките права спират да важат. Никой не си прави труда да организира проверки и да следи за изпълнението им. Членовете на персонала са господари на собствения си Хадес — или поне дотогава, докато някой от пациентите им не избяга.

Все така с белезници и вериги, Сага мести крака по пустия коридор, водена от двама въоръжени охранители. И двамата я дърпат да върви по-бързо, стиснали здраво ръцете й малко над лактите.

Вече е твърде късно да се откаже от мисията си. Всеки момент ще се срещне очи в очи с Юрек Валтер.

Релефните тапети по стените са надраскани, дъските на пода — изтъркани. Всяка от затворените врати, покрай които минават, има пластмасова табела с номер.

Силна болка прерязва стомаха на Сага и тя се опитва да спре, за да си поеме дъх, но охранителите я бутват напред.

— Не спирай! — изръмжава единият.

Изолираното психиатрично отделение на Льовенстрьомската болница е с много висока степен на сигурност, далеч по-висока от изискванията за повечето психиатрични лечебни заведения. Самата постройка е непробиваема както отвътре, така и отвън. Стаите са с огнеупорни стоманени врати, заварени с оксижен вътрешни тавани и стени, подсилени с дебели двусантиметрови метални плочи.

Зад тях се тропва тежка врата. Следват стълби надолу.

Охранителят при вратата, отвеждаща към килиите, приема торбата с личните вещи на Сага, проверява документацията и въвежда новата пациентка в компютъра. От другата страна на вратата от бронирано стъкло се вижда малко по-възрастен мъж с висяща от колана му палка. Човекът носи големи очила и има къдрава коса. Сага го оглежда добре още преди да е влязла.

Вратата се отваря. Мъжът с палката на колана поема документите й, разлиства ги, оглежда я внимателно и продължава да чете.

Сага усеща как стомахът й се преобръща. Има нужда да прилегне. Опитва се да диша равномерно, но режещата болка я принуждава да се превие одве.

— Не мърдай — изрича със съвсем спокоен глас охранителят с палката.

Зад следващата врата се появява по-млад мъж с лекарска престилка. Плъзва пропуска си през четеца, набира кода и излиза да я посрещне.

— Казвам се Андерш Рьон и в момента изпълнявам длъжността началник на отделението — представя се той.

След едно съвсем формално претърсване Сага тръгва заедно с лекаря и охранителя към заключената врата. В тясното затворено пространство между двете врати усеща съвсем ясно миризмите на телата им.

И постепенно разпознава плана на отделението от скиците, които подробно е изучила.

Завиват и се озовават в претъпканата контролна зала на отделението. Пред мониторите седи жена с пиърсинг на бузите. Когато зърва новата пациентка, тя моментално се изчервява. Поздравява я приятелски и веднага се навежда, за да запише нещо в дневника си.

— Мю, би ли свалила белезниците от краката на пациентката? — обръща се към нея лекарят.

Жената кимва, става, прикляква и отключва белезниците. Косата й леко щръква от статичното електричество на дрехите на Сага.

Младият доктор и охранителят извеждат новата пациентка от контролната зала и я водят към една от трите врати по коридора.

— Отключи! — заповядва докторът на мъжа с палката.

Той вади ключа, отключва, а после казва на Сага да стъпи върху червения кръст на пода на стаята, с гръб към вратата.

Тя изпълнява нареждането и чува как ключалката зад гърба й щраква.

Пред нея се вижда друга метална врата. Сага знае, че в момента тази врата е заключена и отвежда право в дневната стая.

Обзавеждането в килията е съобразено единствено със сигурността и функционалността. Има само фиксирано за стената легло, пластмасов стол, пластмасова масичка, мивка и тоалетна чиния без седалка и без капак.

— Обърни се, но не мърдай от кръста! — чува зад гърба си тя.

Пак изпълнява нареждането и вижда, че малката вратичка в голямата врата е отворена.

— Приближи се бавно и подай ръцете си!

Сага се приближава до вратата, стисва ръце и ги пъхва в тесния отвор. Белезниците й са свалени и тя отново отстъпва от вратата.

Сяда на леглото и изслушва внимателно правилата на отделението, с които я запознава охранителят.

— Можеш да гледаш телевизия и да общуваш с другите пациенти в дневната стая между един и четири часа следобед — завършва той, отново се вторачва изпитателно в нея, но накрая затваря вратичката в голямата врата и дръпва резето й.

Сага не помръдва от мястото си, осъзнала, че този момент бележи началото на нейната мисия. Сериозността му поражда гъделичкане в стомаха й, което бързо се предава на ръцете и краката. Тя вече е строго охраняван пациент в психиатрично отделение и знае, че серийният убиец Юрек Валтер се намира на две крачки от нея.

Ляга настрани и се свива, но после бързо се обръща по гръб и се вторачва в охранителната камера на тавана. Тя има полусферична форма, черна и блестяща като кравешко око.

Изминало е много време, откакто е погълнала микрофона, и не смее да го задържа повече в себе си. Не може да му позволи да се смъкне прекалено надолу по храносмилателния й тракт. Става, отива до мивката и пийва няколко глътки вода. Стомахът й отново се преобръща.

Започва да диша бавно и равномерно. Прикляква край канала на пода, обръща се с гръб към камерата и бръква с два пръста в гърлото си. Изпитата преди секунда вода бързо излиза. Сага бръква още по-дълбоко, повръща капсулата с подслушвателното устройство и бързо я скрива в юмрука си.

Тайният разследващ екип „Атина Промахос“ слуша звуците от стомаха на Сага Бауер. Изминали са два часа от пристигането й в строго охранявания бункер на Льовенстрьомската болница.

— Ако някой влезе и чуе това, ще реши, че сме някаква ню ейдж секта — отбелязва с усмивка Корин.

— Всъщност е доста красиво — промърморва Йохан Йонсон.

— Успокояващо — ухилва се Натан Полок.

Всички членове на групата седят с отпуснати назад глави и леко притворени очи и слушат нежното бълбукане и къркорене от стомаха на Сага.

Внезапно се чува грохот, който едва не пръска високоговорителите в микробуса — Сага повръща микрофона. Йохан Йонсон изпуска стреснато кутийката си с кока-кола, Натан Полок подскача на мястото си.

— Е, това поне ни събуди! — разсмива се Корин и нефритените гривни на ръката й звънват, когато плъзга показалец по едната си вежда.

— Ще се обадя на Юна — казва Натан.

— Добре.

Корин Мейеро отваря лаптопа си и отбелязва часа в дневника на разследването. Тя е на петдесет и четири години, от френско-карибски произход. Носи изпъстрената си с посребрени нишки черна коса, прихваната с шнола, на малко кокче ниско към тила.

Сага се отпуска на леглото с гръб към камерата и внимателно отлепва силиконовото покритие на подслушвателното устройство. Без да помръдва видимо, го пъха в подгъва на панталоните си.

Изведнъж откъм вратата за дневната стая се чува жужене. Ключалката прищраква. Вратата се отключва. Сага сяда на леглото с разтуптяно от напрежение сърце.

Микрофонът трябва да бъде поставен на подходящо за целта място, при това веднага. Тя разполага с един-единствен шанс и не трябва да го проиграва! Защото, ако внезапно решат да я претърсят, моментално ще открият бръмбара.

Сага няма никаква представа нито как изглежда дневната стая, нито дали другите пациенти са там, нито дали има камери и надзиратели.

Възможно ли е дневната да се окаже капан, заложен й от Юрек Валтер?

Не, няма начин той да знае за мисията й.

Сага хвърля парченцата от силиконовото покритие в тоалетната и пуска водата. Отива до вратата, открехва я и чува ритмичните звуци и веселите гласове, носещи се от включения телевизор.

В този момент обаче се сеща за съвета на Юна и си налага да се върне назад и да седне отново на леглото.

„Никога не се издавай, че бързаш за нещо! — повтаря си наум. — Никога не прави каквото и да било, без да имаш основателна причина да го направиш!“

През процепа на открехнатата врата се чуват музиката от телевизора, монотонното бучене на кростренажора и нечии тежки стъпки.

От време на време се обажда мъж с рязък, стресиран глас, но никога не получава отговор.

И двамата други пациенти са в дневната.

Сага знае, че трябва да влезе там и да постави бръмбара.

Насочва се повторно към вратата и за миг застива до нея, като се опитва да овладее дишането си.

Удря я силна миризма на афтършейв.

Тя сграбчва бравата, поема си дълбоко дъх, забива очи в пода и отваря вратата. С прекрачването на прага ритмичното туптене се чува по-ясно. Сага не смее да вдигне глава и не знае дали я наблюдават, или не, но решава да им позволи да свикнат с вида й, преди да ги погледне.

Мъж с бинтована ръка седи на дивана пред телевизора. Другият крачи на пътеката. Той е извърнал глава, но тя е сигурна, че това е Юрек.

Мъжът на дивана се оригва и преглъща неколкократно. Трие потта от бузите си и нервно потропва с крак. Той е дебел, в средата на четирийсетте, с рядка коса, руси мустаци и очила.

— Обрахиим! — промърморва, втренчен в телевизора.

Внезапно сочи към екрана и се провиква:

— Ето го копелето! Ще го направя мой роб, ще го превърна в мой скелетен роб! Мамка му! Виж само тези устни… Ще го…

И млъква така внезапно, както е започнал, когато зърва Сага. Тя влиза навътре в стаята, спира в един от ъглите и се обръща към телевизора. Дават повторение на Европейското първенство по фигурно пързаляне в Шефилд. Звукът и картината са доста влошени от бронираното стъкло пред екрана. Макар да усеща, че мъжът на дивана я гледа, тя не му обръща внимание.

— Първо ще започна да го шибам с камшик — продължава той, без да отлепва очи от Сага. — Ще го накарам да вие от страх като курва… Мама му стара и…

Разкашля се, отпуска се назад, затваря очи и прави гримаса, като че ли чака преминаването на някаква болка, опипва врата си с ръка и се отпуска задъхано.

Юрек продължава да крачи по пътеката. Изглежда по-едър и по-силен, отколкото тя си го е представяла. До кростренажора е поставена изкуствена палма в саксия. Листата й се полюшват от движението на трениращия.

Сага се оглежда, за да прецени къде би могла да скрие микрофона. Добре е да бъде далече от телевизора — за минимизиране на фоновия шум. Облегалката на дивана би била идеално прикритие, но Юрек не й изглежда от хората, които биха седнали там, за да гледат телевизия.

Мъжът на дивана се опитва да стане и изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне от това усилие. Слага ръка на устата си, преглъща няколко пъти и се отпуска обратно на мястото си.

— Започваш от краката — изрича по едно време. — Режеш всичко едно по едно, обелваш кожата… мускули, сухожилия… Иначе да си задържи краката, копелето, ама ще ходи по-тихо…

Юрек изключва кростренажора и излиза от стаята, без да ги погледне изобщо.

Другият пациент се изправя бавно и започва да нарежда:

— „Зипрексът“ те кара да се чувстваш като боклук… а „Стеметилът“ изобщо не ми действа. Само преебава вътрешностите ми.

Сага не помръдва от мястото си. Обърната все така към телевизора, тя гледа как фигуристът на екрана ускорява, чува звука от металните остриета на кънките му, впиващи се в леда. Но усеща как другият пациент продължава да я зяпа. А после се затътря към нея и съзаклятнически прошепва:

— Казвам се Берни Ларшон. Мислят си, че не мога да чукам с шибания „Супрефакт“ в тялото ми, ама нищо не знаят! Чукам си, и още как!

Забожда пръст в бузата й, но тя не помръдва. Сърцето й тупти като обезумяло.

— Нищичко не знаят шибаняците! — повтаря той. — Шибани откачалници!

Поклаща се и силно се оригва. А в това време Сага се пита дали да не поеме риска да сложи бръмбара в изкуствената палма край пътеката.

— Как ти е името, а? — пита я задъхано Берни.

Тя не отговаря. Стои си все така със сведени очи, загледана в телевизора. Знае, че времето й изтича. Берни се намества зад нея, протяга здравата си ръка и стисва силно едното й зърно. Тя бързо избутва ръката му. В гърдите й започва да се надига бяс.

— Малката Снежанка, а? — шепне й той, заврял потното си лице в нейното. — Какво ти става на теб бе? Хей, може ли да ти пипна главата? Толкова е мекичка! Прилича на бръсната путка!

От малкото, което е успяла да научи за поведението на Юрек, Сага заключава, че като че ли кростренажорът е любимото му място в тази стая. Видя го да крачи там поне час, след което се върна право в стаята си.

Сега тя се насочва към пътеката и се качва. Берни тръгва след нея. Гризе един от ноктите си и откъсва голямо парче от него.

— Ти бръснеш ли си путката, а? — продължава. — Няма начин да не го правиш, нали?

Внезапно Сага се обръща и го поглежда право в очите. Клепачите му са натежали, погледът му е като на дрогиран човек. Русите му мустаци крият белег от заешка устна.

— Никога повече не ме докосвай! — просъсква бавно през зъби тя.

— Ха! Ама мога да те убия! — провиква се той и драсва врата й с нащърбения си нокът.

В мига, в който драскотината й започва да пари, от високоговорителя се чува глас: „Берни Ларшон, две крачки назад!“.

Той обаче протяга ръка и се опитва да я пипне между краката.

Вратите се отварят рязко и в стаята връхлита надзирател с палка. Берни моментално се отдръпва назад и вдига оправдателно ръце.

— Никакво пипане, ясно ли е?! — изрича строго надзирателят.

— Добре де, добре! Знам, по дяволите! — промърморва Берни, затътря се обратно към дивана и се тръшва на него. Затваря очи и пак се оригва.

Сага слиза от кростренажора и се обръща към охранителя:

— Искам среща с правен защитник!

— Не мърдай от мястото си! — изръмжава предупредително той и я поглежда свъсено.

— Може ли поне да предадете молбата ми на когото трябва?

Без да каже каквото и да било, надзирателят отива до вратата и от контролната зала моментално го пускат навън. Сякаш тя не е казала нищо, сякаш думите й са спрели във въздуха, преди да достигнат до него.

Сага се обръща и се насочва към изкуствената палма. Присяда на ръба на пътеката точно до нея и се заглежда в едно от по-долните листа. Отдолу то не е чак толкова прашно, така че лепилото на микрофона би трябвало да успее да хване за секунди.

Берни зяпа в тавана и облизва устни. Без да откъсва поглед от него, Сага плъзва ръка към подгъва на панталоните си и вади подслушвателното устройство. После събува едната си маратонка и се привежда, уж за да й оправи езика, но всъщност я използва като прикритие от камерата. Помества се небрежно и тъкмо протяга ръка към избрания палмов лист, за да лепне бръмбара, когато диванът изскърцва и Берни промърморва:

— Да знаеш, че те наблюдавам, Снежанке!

Сага спокойно отдръпва ръка от изкуственото цвете, обува си маратонката и забелязва, че Берни не откъсва очи от нея, докато залепва капачето на обувката на мястото му.

Сага се качва обратно на пътеката, осъзнала, че ще трябва да изчака Берни да се прибере в стаята си, преди да постави бръмбара. Той прави две колебливи крачки към нея и се подпира на стената, за да не падне.

— Аз идвам от „Сатер“ — промърморва с усмивка.

Тя не го поглежда, но го усеща, че приближава.

— Ти къде беше, преди да дойдеш тук? — пита той.

Млъква, удря с юмрук по стената и с писклив глас изрича:

— В „Карсуден“. Бях в „Карсуден“, ама се преместих тук, щото исках да бъда с моя Берни!

С периферното си зрение Сага забелязва сянка, надвиснала над прага на третата стая, която се дръпва назад. И осъзнава, че Юрек Валтер стои до вратата си и ги слуша.

— Щом си била в „Карсуден“, сигурно си срещнала там Екатерина Щол — изрича Берни отново с нормалния си глас.

Сага поклаща глава. Не си спомня никого с подобно име. Няма представа дали той говори за пациент, или надзирател.

— Не — изрича на глас. Честен отговор.

— Защото тя беше в „Санкт Сигфрид“ — ухилва се Берни и плюе на пода. — Кого другиго видя там?

— Никого.

Той промърморва нещо за скелетни роби, а после застава точно пред кростренажора и впива очи в нея.

— Хубаво, ама ако лъжеш, ще ти пипна путката, става ли? — подмята, като се почесва по мустаците.

Тя спира кростренажора, но остава за миг върху пътеката, обмисляща стратегията за придържане към истината. Да, тя наистина беше в „Карсуден“.

— Тогава какво ще кажеш за Мике Люнд, а? Щом си била там, няма начин да не си срещнала Мике Люнд — не я оставя на мира той и й намига. — Висок пич. С белег през челото.

Тя кимва бавно, несигурна какво да отговори. Би могла да спре дотук, но вместо това изрича:

— Не.

— Странна работа!

— Седях си в стаята и гледах телевизия.

— Там няма телевизори по стаите! Ти си шибана лъжкиня, ти си…

— В изолаторите има — прекъсва го тя.

Няма как да знае дали Берни е наясно с това. Той се е втренчил в нея и диша тежко. Облизва устни и прави крачка към нея.

— Ти си моя робиня! — просъсква бавно. — Мамицата му, ама идеята е брилянтна! Лягаш веднага тук и започваш да ми лижеш краката…

Сага слиза окончателно от пътеката и се прибира в килията си. Ляга на леглото и чува как Берни застава на вратата й и я вика.

— По дяволите! — прошепва си тя.

Утре ще трябва да действа бързо. Ще приседне на ръба на кростренажора, уж за да си оправи обувките, и ще лепне бръмбара. После ще походи за малко на пътеката, без да поглежда към никого, а когато Юрек се появи, тя просто ще слезе оттам и ще напусне дневната стая.

Представя си ъгъла между стената и бронираното стъкло над екрана на телевизора. Издаващата се встрани част от него очевидно е отчасти скрита от камерата. Ще се наложи да внимава за това сляпо петно. Именно там беше застанала, когато Берни стисна зърното й и точно затова охраната изобщо не реагира.

Изминали са малко повече от пет часа, откакто е пристигнала в Льовенстрьомската болница, а тя вече се чувства изтощена. Металната килия изглежда ужасно клаустрофобична. Сага затваря очи и си напомня защо е тук. В съзнанието й отново изплува момичето от снимката. Всичко това е заради нея, заради Фелисия.

Членовете на групата „Атина Промахос“ са застинали по местата си и слушат предавателя от болницата в реално време. Звукът, който достига до тях, е с много лошо качество — приглушен и изкривен от силни шумове като от търкане.

— Така ли ще звучи през цялото време? — пита Натан Полок.

— Не. Тя още не е позиционирала микрофона. Още е в нея — отговаря Йохан Йонсон.

— Стига да не я претърсят…

Продължават да слушат. Чуват шумоленето на дрехите на Сага, повърхностното й дишане, ритмичните крачки върху кростренажора и шума от телевизора. Членовете на „Атина Промахос“ навлизат зад затворените врати на строго охраняваното психиатрично отделение само с помощта на тази аудиовръзка.

— Обрахиим! — провиква се завалено някой.

Всички от групата застават нащрек. Йохан Йонсон увеличава леко силата на звука и добавя филтър за намаляване на страничните шумове.

— Ето го копелето! — продължава мъжът. — Ще го направя мой роб, ще го превърна в мой скелетен роб!

— Помислих си, че това е Юрек — промърморва Корин.

— Мамка му! — нарежда гласът. — Виж само тези устни… Ще го…

Всички слушат мълчаливо агресивния порой от думи на непознатия пациент. После чуват как охранителят влиза и слага край на конфронтацията. Настъпва кратък период на мълчание. А после пациентът започва подозрително да разпитва Сага за „Карсуден“.

— Справя се добре — промърморва през стиснати зъби Натан Полок.

Накрая чуват как Сага напуска стаята. Не е успяла да постави микрофона и тихичко псува под нос. После мълчание.

Електронната ключалка на вратата щраква.

— Сега поне знаем, че техниката работи — отбелязва Полок.

— Горката Сага! — прошепва Корин.

— Трябваше да лепне някъде бръмбара — отбелязва недоволно Йохан Йонсон.

— Нямаше подобна възможност.

— Но ако провали прикритието си…

— Няма! — отсича Корин.

— Засега Юрек не е казал нищичко — въздъхва Полок и поглежда към Юна Лина.

— Ами ако и в бъдеще запази мълчание? — поглежда ги Йонсон. — Ако всичко това е било напразно?

Юна Лина мълчи. Мълчи, защото е доловил нещо важно в записа. В един сегмент от него сякаш бе доловил физическото присъствие на Юрек, като че ли Юрек е бил там, въпреки че нищо не бе казал.

— Хайде да го изслушаме още веднъж! — предлага и си поглежда часовника.

— Да не би да бързаш за някъде? — пита Корин, като повдига елегантните си черни вежди.

— Имам среща — отговаря Юна и й връща усмивката.

— Най-сетне! Малко романтика няма да ти се отрази зле!

Юна влиза в облицованата с бели плочки зала с дълга мивка край стената. От оранжев маркуч тече вода и се излива в канала на пода. Върху пластмасовото покритие на масата за аутопсии лежи тялото от ловната хижа в Даларна. Хлътналият кафяв гръден кош на трупа е срязан с трион и отворен, в легенчето от неръждаема стомана до него тече жълтеникава течност.

— Тра-ла-ла, ще хванем дъгата — припява си Иглата. — Тра-ла-ла, чак до слънцето… — Вади чифт латексови ръкавици и тъкмо духа в тях, за да ги разтвори и сложи, когато зърва на прага инспектора.

— Няма да е зле да запишете един албум с криминолозите — отбелязва с усмивка Юна.

— Може. Фрипе е много добър на китарата — отвръща Иглата. Защитните му очила отразяват ярката светлина от лампите над главите им. Под лекарската му престилка се вижда бяла спортна риза с якичка.

Откъм коридора се чуват стъпки и миг по-късно в залата за аутопсии се появява Карлос Елиасон с предпазни бледосини найлонови калцуни върху обувките.

— Успяхте ли да идентифицирате тялото? — пита и се заковава рязко на място, когато зърва трупа на масата.

Разтвореният гръден кош придава на масата за аутопсии вид на скара за сушене, върху която някой е метнал и забравил месо. Или някакъв странен, почернял корен. Трупът е изсъхнал и разкривен, откъснатата глава е поставена небрежно над торса.

— Няма никакво съмнение, че това е Йереми Магнусон — отговаря доктор Нилс Олен. — Нашият съдебен стоматолог сравни челюстните характеристики на трупа с денталния картон на Магнусон.

Привежда се над масата, взема главата в ръце и отваря сбръчканата черна дупка, която някога е била устата на Йереми Магнусон.

— Има кариес на мъдреца и…

— Достатъчно! — промърморва Карлос и по челото му избиват ситни капчици пот.

— Небцето го няма — продължава невъзмутимо Иглата и отваря със сила устната кухина още малко. — Но ако пъхнеш пръст в…

— Изумително! — прекъсва го Карлос, поглежда часовника си и пита: — Имаме ли някаква представа колко дълго е висял там?

— Процесът на изсушаване безсъмнено е бил повлиян донякъде от ниските температури — отговаря Нилс Олен. — Но ако погледнем очите, виждаме, че конюнктивата е изсъхнала много бързо, както и вътрешната част на очните ябълки. Кожата навсякъде е с пергаментова текстура с изключение на мястото около врата, където е била в контакт с въжето.

— Което значи? — поглежда го Карлос.

— Процесът на разлагане на телата представлява нещо като дневник, като живот след смъртта, характеризиращ се с постоянни, необратими промени. Предвид наличните такива, бих казал, че господин Магнусон се е обесил…

— Преди тринайсет години, един месец и пет дена — завършва вместо него Юна Лина.

— Разумно предположение — кимва Иглата.

— Току-що получих от криминолозите сканираното изображение на прощалната му бележка — пояснява инспекторът и вади телефона си.

— Значи самоубийство, а? — поглежда го Карлос Елиасон.

— Всичко сочи към това, въпреки че Юрек Валтер преспокойно е могъл да бъде там по това време — отговаря Юна.

— Йереми Магнусон беше включен в списъка на най-вероятните жертви на Юрек — отбелязва Карлос. — И след като можем да отпишем смъртта му като самоубийство…

В съзнанието на Юна просветва една мисъл. Като че ли внезапно е уловил някаква скрита връзка в процеса на този разговор, която засега не успява да формулира.

— Какво пише в бележката? — пита Карлос.

— Обесил се е само три седмици преди двамата със Самуел да намерим дъщеря му Агнета в гората Лил-Ян — промърморва Юна, докато вади на екрана на телефона си изображението на бележката.

Йереми Магнусон беше отнел живота си, убеден, че всички, които някога е обичал, са му били отнети. Ако беше изтърпял самотата си още съвсем малко, щеше да получи обратно поне дъщеря си.

Рейдар Фрост е поръчал храна от китайския ресторант. В торбичките, още вдигащи пара, има кнедли с говеждо месо и кориандър, пролетни рулца, ухаещи силно на джинджифил, оризови нудъли с кълцани зеленчуци и чили, пържени свински пържоли и пилешка супа. Поръчал е осем различни ястия, защото вече не знае какво предпочита Микаел.

В момента, в който излиза от асансьора и поема по коридора към болничната стая на сина си, телефонът му иззвънява.

Рейдар оставя торбичките в краката си, вижда, че обаждането е от скрит номер, и побързва да отговори.

— Рейдар Фрост!

От другата страна на линията го посреща мълчание. Чува се само припукване.

— Кой се обажда? — пита той.

Някой простенва.

— Ало?

Тъкмо се кани да затвори телефона, когато някой прошепва:

— Тате?

— Ало? — повтаря Рейдар. — Кой се обажда?

— Тате, аз съм — отговаря странен, писклив глас. — Фелисия.

Коридорът около него се завърта бясно.

— Фелисия?

Почти невъзможно е да чуе гласа й, когато тя изрича:

— Тате? Толкова ме е страх, тате…

— Къде си? Моля те, скъпа, кажи къде си.

От другата страна обаче се чува кикот. По цялото тяло на Рейдар плъзват студени тръпки.

— Скъпи татко, ще ми дадеш ли двайсет милиона крони?

Вече е съвсем ясно, че се обажда мъж, който преправя гласа си и се опитва да звучи като младо момиче.

— Дай ми двайсет милиона и аз ще седя в скута ти и…

— Знаете ли нещо за дъщеря ми? — прекъсва го Рейдар.

— Ти си толкова лош писател, че чак ми се повръща от теб!

— Така е. Но знаете ли нещо за…

Човекът от другата страна на линията затваря. Ръцете на Рейдар треперят толкова силно, че не може да набере номера на полицията. Опитва се да се овладее и си повтаря, че ще докладва за случая — въпреки че това надали ще доведе до нещо съществено и въпреки че полицаите най-вероятно ще му напомнят, че за въпросното обаждане вина носи най-вече той.

Вечер е, но Андерш Рьон е все още в болницата. Лейф Раяма отдавна се е прибрал у дома и на негово място за нощната смяна е пристигнала Пиа Мадсен — мускулеста жена, която не обича да говори много, постоянно чете трилъри и се прозява. А Андерш държи да провери по-обстойно третия пациент — младата жена.

Пристигнала директно от болница „Карсуден“, тя не се очертава като особено общителна. Предвид резултатите от психиатричната оценка, лечението й е крайно консервативно. Посочена е като опасна и като рисков елемент за бягство. Престъпленията, за които е осъдена от Районния съд в Упсала, са крайно неприятни.

Сега Андерш я наблюдава и не може да повярва, че сведенията за нея са истина. Макар да знае, че няма как да не са.

Улавя се, че пак се вторачва в екрана и стаята на новата пациентка. Фина е като балерина, а бръснатата глава й придава вид на крехка и уязвима личност. И е изумително красива.

Сигурно затова в „Карсуден“ са й предписали само „Трилафон“ и „Стезолид“ — защото е толкова красива.

След днешната си среща с управата на болницата Андерш вече притежава почти пълна власт над строго охраняваното психиатрично отделение.

Днес и в обозримо бъдеще той е човекът, който взема окончателните решения за пациентите.

Консултирал се е с доктор Мария Гомес от Отделение 30. Тя му е напомнила, че за новите пациенти обикновено се прилага първоначален период на наблюдение, преди да се вземе решение за промяна на лечението. Но това не му пречи сега да отиде при красавицата и да й бие една мускулна инжекция „Халдол“. От тази мисъл го засърбяват ръцете, изпълва се с непознато за него натрапчиво предчувствие.

Пиа Мадсен се връща от тоалетната. На една от обувките й се е залепила малко тоалетна хартия и се влачи след нея. Тътри се по коридора с летаргична физиономия. Очите й са полупритворени — докато не поглежда Андерш и не подмята усмихнато:

— Не съм чак толкова уморена! Не се залъгвай!

Дръпва тоалетната хартия от обувката си, хвърля я в кошчето, после сяда на контролното табло до него и поглежда часа.

— Мдаа! — въздъхва. — Май е време за нани-на, а?

Грабва мишката на компютъра, влиза в съответната директория и светкавично изключва лампите в стаите на пациентите.

Но съзнанието на Андерш Рьон вече е запечатало картините от стаите на тримата пациенти. Точно преди всичко да потъне в мрак, Юрек вече е легнал по гръб на леглото си, Берни седи на пода и придържа към гърди бинтованата си ръка, а Сага е седнала на ръба на леглото и изглежда колкото бясна, толкова и уязвима.

— Вече са част от семейството — отбелязва делово Пиа и отваря книгата си.

В девет часа персоналът изключва осветлението на стаите. Сага е седнала на ръба на леглото си. Микрофонът е все така скрит в подгъва на долнището й. Добре е да го държи подръка, докато й се предостави възможност да го постави някъде в дневната. Защото без него мисията й се обезсмисля. Тя седи и чака. Не след дълго в мрака просветва сив правоъгълник. Това е дебелото стъклено прозорче на вратата. Предметите в стаята се сдобиват с очертания насред мъгливия пейзаж. Сага се изправя, отива в най-тъмния ъгъл на стаята, ляга на студения под и започва да прави коремни преси. Когато стига до триста, тя се претъркулва, опъва леко коремните си мускули и превключва на лицеви опори.

Изведнъж се изпълва с усещането, че я наблюдават. Нещо изглежда по-различно отпреди. Тя спира тренировката си и поглежда към вратата. Стъкленото прозорче е по-тъмно, върху него е легнала някаква сянка. Сага бързо бръква под подгъва на панталоните си и вади подслушвателното устройство, но неволно го изпуска на пода.

Чува стъпки, после някакво метално стържене от другата страна на вратата.

Сага плъзва бързо ръка по пода, намира бръмбара и го мята в устата си точно в мига, в който лампата в стаята й светва.

— Застани върху кръста! — изрича някаква жена със суров глас.

Сага е все още на четири крака с микрофона в уста. Изправя се на крака, но много бавно, опитвайки се да събере слюнка.

— Хайде, бързичко!

Но тя не бърза. Влачи се бавно към кръста в средата на стаята, като зяпа първо към тавана, после отново към пода. Накрая спира върху указаното място, обръща равнодушно гръб на вратата, вдига очи към тавана и гълта. Остра болка раздира гърлото й, когато микрофонът минава през него.

— Вече се запознахме — изрича провлечено мъжки глас. — Тук аз заповядвам и аз отговарям за твоето лечение!

— Искам да се срещна с адвокат! — отвръща безстрастно тя.

— Съблечи горнището си и се приближи бавно към вратата! — казва първият глас.

Сага изхлузва горната част на затворническия си екип, пуска я на пода, обръща се и се насочва бавно към вратата само по износения си спортен сутиен.

— На място! — заповядва жената. — Вдигни нагоре ръце с длани напред и отвори широко уста!

Металната решетка във вратата се отваря и Сага очаква да получи малката пластмасова чашка с обичайните си хапчета.

— За твое сведение реших да променя лечебния ти план — изрича самодоволно мъжът с провлечения глас.

Сага го вижда как пълни спринцовка с някаква млечнобяла течност и изведнъж осъзнава с пълна сила какво означава да бъдеш под властта на тези хора.

— Подай си лявата ръка през отвора! — отсича жената.

Сага си дава сметка, че не може да не се подчини, но сърцето й забива като лудо, когато изпълнява. Нечия здрава ръка сграбчва нейната, а докторът разтрива с палец мускула в долната част на ръката й. Тя едва успява да потисне естествената си паническа реакция, диктуваща й да започне да се бори.

— Както видях, предписали са ти „Трилафон“ — казва ехидно лекарят и й хвърля неразгадаем поглед. — По осем милиграма три пъти дневно. Обаче аз реших да опитам нещо друго…

— Не искам — смотолевя тя.

И се опитва да дръпне ръката си, но надзирателката я държи здраво. Толкова здраво, че би могла дори да я счупи, ако си пожелае. Притиска ръката й надолу с такава сила, че Сага се изправя на пръсти.

Налага си да диша равномерно. Но с какво ще я тъпчат, за бога? От връхчето на иглата пада млечнобяла капчица. Тя пак прави опит да дръпне ръката си. Палецът на доктора разтърква отново тънката кожа над мускула й. Следва убождане и иглата прониква в него. Сага не може да помръдне ръката си. По цялото й тяло се разлива странен хлад. Тя се вглежда в ръцете на лекаря, докато изтегля иглата, а после поставя малък памучен тампон върху мястото, за да спре кървенето. Едва тогава й позволяват да дръпне ръката си и да се отдалечи от двете фигури зад дебелото стъкло.

— Сега върви да седнеш на леглото! — заповядва безмилостно надзирателката.

Мястото на убождането на иглата започва да я сърби, а после внезапно пламва. Из тялото й се разлива необичайна, неудържима умора. Сага няма сили даже да вдигне ризата си от пода — прави крачка напред и се спъва в нея.

— Дадох ти малко „Стесолид“, за да се поотпуснеш — подвиква доволно докторът.

Стаята около нея се разлюлява. Сага протяга ръка, за да се подпре на стената, но не може да я стигне.

— Мамка му! — промърморва уплашено.

Умората преминава в тотално изтощение и я превзема напълно. Точно когато си казва, че трябва да прилегне на леглото, краката й я предават. Тя се срива тежко на пода, през тялото й преминават конвулсии.

— Съвсем скоро ще се върна — продължават докторът отвън. — Мислех си, че бихме могли да опитаме един невролептик, който понякога върши чудеса. Нарича се „Халдол депо“.

— Не искам — прошепва Сага, докато се опитва да се обърне настрани.

Отваря очи и се опитва да надвие замайването. Единият й крак пулсира от падането. От ходилата й нагоре по тялото пълзи някакво странно гъделичкане, което я прави все по-сънлива. Няма сили да се изправи. Мислите й се забавят. Прави нов опит да надигне глава, но безсилието я превзема напълно.

Клепачите й тежат, но тя си налага да ги повдигне и да погледне. Светлината от лампата на тавана е странно потъмняла. Металната врата се отваря и в килията й влиза мъж в бяла престилка. Това е младият лекар. Държи нещо в нежните си ръце. Ключалката на вратата прищраква зад гърба му. Сага примигва с пресъхналите си очи и вижда как лекарят слага на масичката две шишенца с жълта течност. После отваря внимателно пластмасовата опаковка на нова спринцовка. Сага се опитва да пропълзи под леглото, но е твърде бавна. Докторът я сграбчва за глезена и започва да я измъква. Тя се опитва да се задържи на място и се претъркулва по гръб. Но той продължава да я дърпа и сутиенът й се вдига нагоре, разкривайки гърдите й.

— Изглеждаш като принцеса — чува го тя да шепне.

— Какво?!

Сага надига глава и зърва влажния му поглед. Прави опит да прикрие гърдите си, но ръцете й са твърде слаби дори за това.

Затваря отново очи и застива на място.

Внезапно докторът я претъркулва по корем и с един замах смъква долнището й заедно с бикините. Сага губи съзнание, но е събудена от остро бодване в горната част на дясната половина на задните части. После от още едно, по-грубо и по-надолу.

Микаел Колер-Фрост седи на една маса в трапезарията на болничното отделение. В едната му ръка има чаша топъл чай, а срещу него на масата е Магдалена Ронандер от Отдела за криминални разследвания към Националната полиция. Рейдар е твърде развълнуван, за да издържи седнал, но стои наблизо и наблюдава сина си. По едно време излиза и отива да посрещне Вероника Климт.

Магдалена се усмихва на Микаел и вади протоколите от разговорите с него до този момент, вече запълнили четири големи папки със спирали. Отваря на отбелязаната страница и го подканва да продължи.

— Виждал съм само вътрешността на капсулата — заявява Микаел така, както винаги досега.

— Би ли описал отново вратата, ако обичаш? — моли го тя.

— Направена е от метал и е напълно гладка. В началото се случваше да отлюспим по някое парченце боя от нея с ноктите си. Няма нито ключалка, нито брава.

— Какъв цвят беше?

— Доколкото помня, сив.

— Имаше също така и отвор, който… — започва Магдалена, но млъква, когато го забелязва да трие сълзи от бузите си и да извръща глава.

— Не мога да кажа на татко — изрича с треперещи устни, — но ако Фелисия не се върне, аз…

Магдалена става, заобикаля масата, прегръща го и му казва, че всичко ще бъде наред.

— Ще се самоубия — довършва тихо Микаел.

Рейдар шофира, а Микаел е до него в новите си дрехи и сменя станциите на радиото. Изведнъж спира. Балетната музика на Ерик Сати изпълва колата като топъл летен дъжд.

— Тате, не помня този пейзаж — казва по едно време младият мъж.

— Никога не си минавал оттук. Наложи се да се преместя.

— А моята стая? И стаята на Фелисия?

— Запазил съм всичко от стаите ви.

Рейдар бе купил занемареното имение, защото вече не можеше да понася любопитните съседи в Тиресьо.

Навсякъде около тях са се ширнали заснежени поля. Когато стига отбивката за имението, Рейдар завива. Тримата му приятели са поставили от двете страни на дългата алея факли в чест на пристигането им. Когато колата спира и двамата излизат, на централното стълбище моментално се появяват Виле Страндберг, Бершелиус и Давид Силван.

Бершелиус прави крачка напред и спира, несигурен дали да се здрависа с Микаел, или да го прегърне. Накрая го грабва поривисто в обятията си.

Виле трие сълзите под очилата си и промърморва:

— Пораснал си, Мике! Аз…

— Хайде да влизаме! — притичва се на помощ на сина си Рейдар. — Трябва да хапнем нещо.

Давид се изчервява, свива извинително рамене и казва:

— Организирали сме парти отзад напред.

— Какво значи това? — поглежда го смръщено Рейдар.

— Ами значи, че ще започнем с десерта и ще завършим със супата — отговаря със смутена усмивка Силван.

Пускат Микаел да мине пръв през импозантните порти на огромната къща. Едва влязъл, той спира и се подпира на близката стена, сякаш се страхува да не припадне. Големите дъбови дъски на пода миришат като наскоро изтъркани.

От тавана на трапезарията висят балони, а на масата се вижда голяма торта, украсена с фигурка на Спайдърмен, изработена от оцветен марципан.

— Знаем, че вече си голям, но някога много харесваше Спайдърмен и обичаше торти, затова си помислихме… — започва Давид Силван.

— Май сме сгрешили — промърморва Виле.

— С удоволствие ще хапна торта — казва Микаел и свежда очи.

— Само така! — засмива се Давид.

— После има пица, а накрая супа с буквички! — завършва тържествено Бершелиус.

Всички се настаняват на огромната овална маса.

— Спомням си как веднъж обеща, че ще пазиш тортата в кухнята, докато пристигнат гостите — изрича усмихнато Бершелиус, докато реже на Микаел голямо парче, — но когато дойде време да запалим свещичките, тортата се оказа напълно изтърбушена!

Рейдар се извинява и става от масата. Старае се да се усмихва, ала сърцето му се свива от болка. Липсата на дъщеря му е толкова осезаема, че му идва да се разпищи. Не може да седи на масата и да гледа Микаел пред тази детска торта, блед и треперещ, като че ли възкръснал от мъртвите. Сега той си поема няколко пъти дълбоко дъх и излиза в огромното фоайе. Преследва го един спомен — как заравя празните ковчези на децата си до пепелта на Розана. След това се прибира у дома, кани всички свои познати на купон и оттогава насам почти не изтрезнява.

Застанал във фоайето, той наблюдава през вратата на трапезарията Микаел, който се насилва да яде, докато приятелите на баща му се опитват да повдигат настроението на изгубеното момче. Рейдар знае, че вече прекалява, но въпреки това пак вади телефона си и се обажда на Юна Лина.

— Обажда се Рейдар — казва и усеща как нещо започва да го стяга в гърдите.

— Научих, че днес Микаел е бил изписан — казва инспекторът.

— Но Фелисия… Трябва да знам! Тя е толкова… тя…

— Да, знам, Рейдар — отвръща меко Юна.

— И правиш всичко по силите си — прошепва писателят и усеща, че не може да стои повече прав.

Чува как инспекторът го пита нещо, но изключва телефона си, без да чака края на изречението.

Рейдар се подпира на покритата с тапети стена. В прашната основа на лампата забелязва няколко мъртви мухи.

Микаел беше казал, че Фелисия не вярва баща й да тръгне да я търси, че не е сигурна дали тя изобщо ще му липсва.

Стягането в гърдите на Рейдар става по-силно. Той поглежда към коридора, където е захвърлил палтото си с нитроглицериновия спрей. Прави няколко крачки към него, като се опитва да диша дълбоко, но спира безпомощно. Той беше несправедлив баща. И е напълно наясно с това.

През онзи януари Фелисия беше навършила осем години.

Микаел беше изключително умен и проницателен. Слушаше внимателно какво му се казва и правеше онова, което се очаква от него.

Фелисия беше различна.

В онези години всичко за Рейдар се въртеше около собствената му значимост. Той по цял ден пишеше, отговаряше на писма на читатели, даваше интервюта, позираше за фотосесии и пътуваше по цял свят за премиери на неговите книги. Все имаше чувството, че времето не му стига, и мразеше, когато го карат да чака.

А Фелисия винаги закъсняваше.

Онзи ден — когато се случи немислимото, когато Рейдар Фрост беше изоставен от всички богове — започна с едно съвсем обикновено утро. Слънцето грееше.

Фелисия винаги беше много бавна и разсеяна. Розана вече й беше приготвила дрехите за деня, но за изпращането на децата навреме на училище отговаряше Рейдар. Розана обикновено тръгваше рано, за да успее да влезе с колата в Стокхолм преди сутрешният час пик да е направил пътуването до работното й място безкрайно.

Микаел отдавна беше облечен и готов за училище, когато Фелисия най-сетне пристигна на масата за закуска. Рейдар й намаза филийка с краве масло, изсипа в купичката й корнфлейкс и постави до нея какаото, прясно мляко и чаша. Фелисия седна и с една ръка хвана кутията с корнфлейкс, за да чете отзад съдържанието, а с другата си отчупи малко парченце от препечената филийка и го смачка на топка.

— Не си забравила, че бързате за училище, нали? — обади се с премерен глас баща й.

Тя загреба какао от пакета, но без да го доближи до чашата, и изсипа по-голямата част от него върху масата. Подпря се на лакти и започна да събира изсипаното какао с пръсти. Рейдар я предупреди да забърше масата, но тя не му отговори — само се зае да облизва пръстите си.

— Нали знаеш, че ако искате да стигнете навреме в училище, до осем и десет трябва да сте тръгнали, а?

— Да бе — промърмори тя и се изправи от масата.

— И да си измиеш зъбите! — подвикна баща й. — Мама ти е приготвила дрехите за деня в стаята.

Реши да не я наказва, задето не беше забърсала масата и не беше отнесла чинията и чашата си на мивката.

Рейдар е седнал на пода и се е облегнал на стената. С трепереща ръка изтрива устата си и си налага отново да се изправи очи в очи със спомена за онзи ден.

Точно в осем часа беше влязъл в стаята на Фелисия. Тя не само че изобщо не беше готова, ами седеше преспокойно на пода и четеше. Косата й бе разчорлена, по устата и бузите й се виждаше размазано какао. Беше смачкала изгладените рано сутринта от майка й пола и блуза, за да си направи от тях възглавничка и да седне на меко. Беше нахлузила вълнения си чорапогащник само на единия си крак и продължаваше да смуче лепкавите си пръсти.

— До девет минути трябва да си на велосипеда! — рече той. — Учителят ти ни предупреди, че нямате право на повече закъснения за този учебен срок!

— Да, знам — изрече безизразно тя, без да вдига очи от книгата.

— И да си измиеш лицето! Виж се на какво приличаш!

— Остави ме на мира — промърмори тя.

— Не искам да ти натяквам — пробва друг подход той. — Просто не е добре да закъснявате. Разбираш ли ме?

— Да, ама непрекъснато ми натякваш и вече ми се повръща от теб — рече тя сякаш на книгата.

Това вече преля чашата на търпението му. Сграбчи я за ръката и я завлече в банята. Пусна водата и изтърка до блясък лицето й.

— Какво ти става бе, Фелисия? Защо нищо не можеш да свършиш както трябва, а? — започна да й крещи. — Брат ти е отдавна готов и те чака. И сега ще закъснее само заради теб! Но на теб не ти пука! Ти си просто една безотговорна мърла! Не заслужаваш да живееш в чист и подреден дом като нашия!

Тук тя се разрева, което го вбеси още повече.

— Какво не ти е наред, хайде, казвай! — изрева.

Грабна четката й за коса, за да я среше, но беше толкова ядосан, че почна да я скубе. Тя се разпищя и го напсува.

Ръката му застина във въздуха.

— Какво каза, я повтори! — просъска.

— Нищо — изломоти тя.

— Изобщо не звучеше като нищо!

— Може би не са наред ушите ти! — прошепна тя.

Той я издърпа от банята, отвори входната врата на къщата и я тласна толкова силно навън, че тя падна.

Микаел стоеше до вратата на гаража, приготвил и двата велосипеда, и чакаше. Беше отказал да тръгне без сестра си.

На следващата сутрин Сага се събужда още със светването на лампите. Усеща главата си натежала, трудно й е да се фокусира. Все още под одеялото, тя опипва с изтръпнали пръсти подгъва на панталона си за микрофона.

Пред вратата й стои жената с пиърсинг на бузите и крещи, че е време за закуска. Сага става, поема тесния поднос през отвора във вратата, присяда на леглото и се насилва да изяде сандвичите.

Ситуацията става непоносима. Не е сигурна дали би могла да издържи повече. Докосва предпазливо предавателното устройство и се пита дали да не ги помоли да прекратят мисията й.

След закуска се затътря към мивката с омекналите си крака, измива си зъбите и наплисква обилно лицето си със студена вода.

„Нямам право да изоставя Фелисия!“ — минава през ума й.

Връща се отново на леглото и седи там, докато не чува прищракването на вратата към дневната стая. Брои до пет, изправя се и пийва вода от чешмата. Не трябва да изглежда прекалено нетърпелива. Изтрива уста с опакото на ръката си и едва тогава влиза в дневната.

Оказва се първа там, но телевизорът зад бронираното стъкло вече работи, като че ли изобщо не е бил изключван.

Откъм стаята на Берни Ларшон се чуват бесни крясъци — май се опитва да счупи масата си. После подносът от закуската пада на пода. Той пищи и мята пластмасовия стол към стената.

Сага се качва на кростренажора, включва го, прави няколко крачки, слага го на пауза и присяда на ръба му, близо до палмата. Събува едната си маратонка, преструвайки се, че си оправя стелката. Ръцете й са все така студени и леко вкочанени. Знае, че трябва да побърза, но същевременно си напомня, че не е препоръчително да се движи твърде рязко. Блокира окото на камерата с тялото си и с треперещи ръце вади микрофона от подгъва на панталоните си.

— Мръсни, шибани курви! — изревава Берни от стаята си.

Сага отлепва защитното покритие на микрофона. Малкият предмет се изплъзва от ръката й, но тя го хваща навреме върху бедрото си. Чува стъпки и веднага притиска бръмбара към обратната страна на най-долното листо на изкуствената палма. Задържа го няколко секунди допълнително и едва тогава го пуска.

В този момент Берни отваря вратата на стаята си и се появява в дневната. Листото на палмата още се поклаща, но предавателното устройство най-сетне е поставено на място.

— Обрахиим! — прошепва Берни и когато зърва Сага, се вцепенява.

Сага не мърда от ръба на пътеката, където е седнала — дръпва чорапа си, опъва го, оправя гънките и едва тогава си обува маратонката.

— Шибана работа! — мърмори Берни и започва да кашля.

Тя се изправя и пак се качва на кростренажора. Краката й едва я държат, сърцето й препуска като лудо.

— Те ми взеха картинките! — проплаква Берни и задъхано се отпуска на дивана. — Мразя ги тези шибани…

Сага усеща тялото си необичайно безсилно. По гърба й се стича пот, сърцето й пулсира в ушите. Осъзнава, че сигурно е от снощните лекарства. Намалява скоростта на пътеката, но все още й е трудно да я следва.

Берни се изляга на дивана със затворени очи, като постоянно подритва с единия си крак. Изведнъж се провиква:

— Мамицата мууу!

Става, насочва се към кростренажора и застава точно пред Сага.

— Аз бях най-добрият в класа! — провиква се гръмко и облива лицето й със слюнка. — Учителката ми редовно ме черпеше със стафиди през междучасията!

— Берни Ларшон, отстъпи! — чува се строг глас във високоговорителя.

Той прави неуверено крачка назад, тялото му се разлюлява и се накланя заплашително към палмата.

Берни не пада върху палмата, но я сритва. После заобикаля кростренажора и пак се приближава към Сага.

— Толкова ги е страх от мен, шибаняците, че ме тъпчат постоянно със „Супрефакт“! Щото аз съм истинска машина за чукане, огромен породист жребец!

Сага поглежда към камерата. Да, оказва се права. Издълженият стъклен капак пред телевизора я блокира донякъде. Има едно тясно сляпо петно, което камерата не може да обхване. Широко е не повече от метър.

Берни отново й диша във врата, но тя не му обръща внимание и продължава тренировката си.

— Снежанке, ама задникът ти се поти, знаеш ли? — провиква се той. — Путката ти сигурно вече е плувнала в сокове. Да ти донеса малко кърпички?

На екрана на телевизора мъж, облечен като готвач, говори възбудено нещо, докато подрежда раци върху барбекю.

Отваря се и третата врата. В стаята се появява Юрек. Сага улавя с периферното си зрение смръщения му поглед и моментално изключва кростренажора. Слиза, едва поемайки си дъх от усилието на тренировката, и се насочва бавно към дивана. Юрек не показва с нищо, че е забелязал този неин жест. Просто се качва на пътеката и я включва. Тежките му стъпки бързо заглушават монотонния звук от телевизора.

Сага се заглежда в готвача, който вече пържи кръгчета червен лук в тиган. Приближава се Берни, като трие потта от врата си.

— Когато станеш мой скелетен роб, ще ти разреша да си задържиш путката — промърморва, като застава зад нея. — Останалата част от плътта ти ще я режа парче по парче и…

— Млъкни! — обажда се неочаквано Юрек.

Берни млъква, поглежда я, оформя думата „курва“ с устни, а после облизва пръстите си и стисва едната й гърда. Тя реагира моментално — сграбчва му ръката, придърпва го в сляпото петно на камерата и му забива яко кроше в носа. Хрущялът изпуква и се чупи. Тя се завърта и набрала инерция от това движение, забива на Берни един мощен десен ъперкът над ухото. Той се накланя, но в мига, в който би могъл да попадне отново в обсега на камерата, тя го дръпва с лявата си ръка. Той се втренчва в нея през разкривените си очила. От носа му шурти кръв и се стича по мустаците чак до устата.

Все така обладана от неподправена ярост, Сага продължава да го държи в сляпото петно на камерата и да го млати. С нов мощен ъперкът главата му отскача встрани, бузите му изплющяват, очилата му изхвръкват и се удрят в стената.

Берни се свлича на колене и кръвта му обагря пода.

Сага повдига брадичката му, вижда, че скоро ще загуби съзнание, и му забива един последен юмрук в носа, като изръмжава:

— Предупредих те!

После го пуска.

Берни се просва напред, покрил с ръце лицето си. Между пръстите му шурти кръв и се лее върху линолеума на пода.

Сага отстъпва задъхано две крачки назад. Юрек Валтер е слязъл от пътеката и я наблюдава с бледите си очи. Лицето му е безизразно, тялото му — странно спокойно.

Тя минава покрай него и се насочва към своята стая. Единствената мисъл, която се върти в съзнанието й, е, че това нейно избухване като нищо може да сложи край на мисията й.

Андерш включва компютъра и вентилаторчето му се завърта с бръмчене. Секундната стрелка на стенния часовник с лицето на Барт Симпсън подскача рязко. Лекарят си спомня, че днес трябва да излезе по-рано от работа, защото има курс по сократовски диалози в Образователния център за аутисти.

Бележка върху лепящо листче, поставено върху клавиатурата, го уведомява, че тече седмицата на рециклирането. Каквото и да означава това.

Когато програмата с медицинските досиета се отваря, той набира потребителското име и паролата си, въвежда идентификационния номер на Сага Бауер и се заема да отбележи промяната в лечението й.

Двайсет и пет милиграма „Халдол депо“. Две мускулни инжекции в горния външен квадрант на глутеуса.

Убеден е, че решението му е било правилно.

Все още я вижда в съзнанието си как се гърчи на пода с оголени гърди. Бледите й зърна се бяха втвърдили. Устата й шептеше уплашено.

Ако и това не помогне, може да пробва с „Цисординол“, въпреки че въпросното лекарство понякога има крайно неприятни странични ефекти. Вероятност от екстрапирамидни симптоми и проблеми със зрението, равновесието и оргазма.

Сега Андерш затваря очи и си спомня как бе свалил бикините на пациентката.

— Не искам! — беше повторила тя няколко пъти.

Обаче той не беше длъжен да я слуша. Просто направи онова, което трябваше да се направи. Пиа Мадсен беше надзиравала цялата процедура.

Беше поставил на пациентката две инжекции в задните части, а след това се беше взирал дълго и сластно между краката й, в русото й интимно окосмяване и розовата й, стегната вагина.

Андерш Рьон става от бюрото си и се насочва към контролната зала. Мю вече е седнала на мястото си пред екраните. Кимва му приятелски и веднага докладва:

— Всички са в дневната стая.

Андерш се привежда над нея и се вглежда в монитора. Юрек крачи на кростренажора. Сага стои права и гледа телевизия. Изглежда слабо повлияна от новото лекарство. Берни се приближава, казва й нещо и минава зад нея.

— Но какво прави този там? — възкликва лекарят.

— Изглежда крайно неспокоен — отвръща смръщено сестра Мю.

— Вчера много мислих дали да не увелича дозата му и май трябваше да го направя! — промърморва ядосано Андерш.

— Непрекъснато върви след новата пациентка, говори маниакално, притеснява я…

— По дяволите! — провиква се Андерш, вече сериозно притеснен.

— Ние с Лейф сме готови да влезем там всеки момент! — уверява го Мю.

— Но не би трябвало да се налага! — отсича новият главен лекар на отделението. — Това означава, че лечението на пациента е неправилно! Още тази вечер увеличавам дозата му от двеста на четиристотин милиграма!

На екрана се вижда как Берни едва ли не е обградил Сага. Другите камери показват вратите, коридорите и празните килии. На един от квадрантите Свен Хофман стои пред охранителната врата към дневната стая с чаша кафе в ръка и разговаря с двама надзиратели.

— Мамка му! — изревава внезапно Мю и светкавично включва алармата за спешни случаи.

В контролната зала отеква остър, пулсиращ звук. Андерш Рьон все така не отлепва очи от монитора, показващ дневната стая. Светлината от лампата на тавана се отразява в прашното стъкло на екрана. Той се привежда напред. Вижда само двама от пациентите. Юрек стои до телевизора, Сага крачи към стаята си.

Мю е вече на крака и крещи нещо в радиостанцията за спешни случаи. Настолната лампа се претъркулва на пода, работният й стол се плъзва на колелцата си назад към шкафа. Мю крещи, че Берни Ларшон е ранен и че охранителният отряд за бързо реагиране трябва незабавно да влезе при него.

Едва сега Андерш забелязва, че Берни е скрит зад издадената част на бронираното стъкло пред телевизора, до стената. Но единственото, което се вижда, е една кървава ръка на пода. Берни сигурно се намира точно пред Юрек.

— Трябва да влезете, да! Трябва да влезете! — повтаря неколкократно Мю в радиостанцията, след което хуква навън.

Андерш сяда на стола и вижда как Юрек се навежда, сграбчва Берни за косата и го завлича в средата на стаята. Зад тях проблясва широка кървава следа.

Лекарят вижда как Лейф дава инструкции на двамата охранители пред заключената врата и в този момент към тях се присъединява и Мю.

Алармата продължава да звъни.

Лицето на Берни е покрито с кръв. Очите му неконтролируемо потрепват, ръцете му се мятат във въздуха.

Андерш заключва вратата към пациентска стая №3, а после се свързва по радиостанцията със Свен Хофман. Охранителният отряд от Отделение 30 ще пристигне всеки момент.

Някой най-сетне изключва алармата.

Радиостанцията на Андерш изпуква и той чува в нея нечие тежко дишане.

— Отварям вратата! Повтарям, отварям вратата! — провиква се Мю.

На екрана се вижда напълно безстрастното лице на Юрек Валтер. Застанал е над Берни Ларшон, който кашля и плюе около себе си кръв.

Пред дневната стая се събира голям отряд от охранители и надзиратели, въоръжени с палки. Израженията на всички са напрегнати. Външната врата се отваря. Бясно трополене.

Юрек казва нещо на Берни, навежда се над него и забива силно юмрук в устата му.

— Господи! — промърморва Андерш.

Отрядът за бързо реагиране нахлува в дневната стая и се разгръща. Юрек се изправя спокойно, изтръсква кръвта от ръката си, прави крачка назад и чака.

— Дайте му четирийсет милиграма „Стесолид“! — заповядва Андерш на Мю по радиостанцията.

— Четири ампули „Стесолид“, разбрано! — повтаря тя.

Трима от охранителите тръгват към Юрек от различни посоки с вдигнати в готовност палки. Изкрещяват му да се дръпне настрани и да коленичи на пода.

Юрек ги поглежда, отпуска се бавно на колене и затваря очи. Лейф прави светкавично няколко стъпки напред и зашеметява пациента с удар по тила. И то какъв удар! Главата на Юрек се люшва напред, последвана от тялото му. Той пада на пода и застива на място.

Вторият охранител притиска коляно о гърба на падналия, сграбчва ръцете му и ги обръща назад. Мю разкъсва защитната опаковка на нова спринцовка. Дори на монитора се вижда съвсем ясно как ръцете й треперят.

Юрек лежи по корем. Вече го държат двама охранители. Слагат белезници на ръцете му и смъкват панталоните му, за да може сестра Мю да постави инжекцията директно в мускула.

Андерш поглежда лекарката от Спешното отделение в красивите кафяви очи и безмълвно й благодари. Бялата й престилка е напръскана с кръвта на Берни Ларшон.

— Назалната му кост е наместена. Заших веждата му, но навсякъде другаде е достатъчен и лейкопласт. Най-лошото е, че най-вероятно има сътресение на мозъка, затова трябва да го държите под постоянно наблюдение.

— Това ни е работата — промърморва свъсено Андерш и поглежда към монитора и стаята на Берни.

Пациентът лежи на леглото си с бинтовано лице. Устата му е полуотворена, издутият му корем се движи в ритъм с дишането му.

— Този човек говори отвратителни, гнусни неща! — отбелязва възмутено лекарката и с радост напуска отделението.

След малко в контролната зала се връща Лейф Раяма. Прокарва ръка през чупливата си коса и промърморва:

— Това определено беше неочаквано!

— Прегледах докладите — казва Андерш. — Очевидно за тринайсетте години, откакто е тук, днес Юрек за първи път демонстрира подобна агресия!

— Може да не обича компания — допуска Лейф.

— Юрек вече е възрастен човек. Свикнал е нещата да стават по неговия начин, но се налага да разбере, че оттук нататък няма да бъде същото!

— И как ще го накараме да проумее това? — усмихва се мрачно Лейф.

Андерш плъзва картата си през четеца и пуска охранителя пред себе си. Минават покрай вратите на пациентски стаи 2 и 3 и спират пред килията на Юрек.

Лекарят надниква вътре. Юрек лежи на леглото, пристегнат с усмирителните колани.

Лейф вади от джоба си чифт тапи за уши и ги предлага на Андерш, а той поклаща глава и казва:

— Веднага след като вляза, затвори и бъди в готовност да включиш алармата!

— Хубаво. А ти просто влез и направи онова, което трябва да направиш! Но не говори с него! Преструвай се, че не го чуваш какво казва! — предупреждава го охранителят.

Андерш влиза в килията и чува как Лейф бързо заключва зад него. Китките и глезените на Юрек са пристегнати с колани за леглото. През бедрата, корема и гърдите му минават още три широки платнени колана за обездвижване. Той изглежда все още изтощен от спешното успокоително. От едното му ухо капе кръв. Кръвта от носа му се е съсирила и ноздрите му изглеждат необичайно черни.

— С оглед на случилото се в дневната стая днес, реших да променя лечебния ти план — казва Андерш Рьон.

— Да. Очаквах някакво наказание — отговаря дрезгаво Юрек Валтер.

— Съжалявам, че приемаш медицинските мерки като наказание, но като отговарящ за това отделение, аз няма да допусна повече никакви прояви на насилие!

Андерш Рьон подрежда на масата ампулите с жълтеникава течност. Усмирителните колани са приковали Юрек Валтер към леглото, но очите му следват всяко движение на доктора.

— Не си усещам пръстите — казва той, като се опитва да освободи дясната си ръка.

— Знаеш, че понякога се налага да вземаме спешни мерки, нали? — отбелязва спокойно Андерш.

— Когато с теб се видяхме за първи път, ти беше уплашен. А сега търсиш страха в моите очи — изломотва Юрек.

— Защо смяташ така?

Юрек си поема няколко пъти дълбоко дъх, навлажнява устни, поглежда доктора право в очите и казва:

— Виждам, че подготвяш триста милиграма „Цисординол“, макар да знаеш, че това е твърде много и че в комбинация с обичайните ми лекарства е твърде рисковано!

— Аз пък стигнах до друго заключение — промърморва Андерш и се изчервява.

— Въпреки това в медицинския ми картон ще напишеш, че си ми дал само петдесет милиграма!

Андерш не отговаря. Подготвя спринцовката и проверява проходимостта на иглата.

— Знаеш много добре, че една свръхдоза може да бъде фатална — продължава Юрек. — Ама аз съм силен, така че най-вероятно ще се оправя. Най-много да пищя, да страдам от кошмарни схващания на мускулите и да губя съзнание, нали?

— Риск от странични ефекти винаги съществува — заявява самодоволно Андерш.

— Болката не ме притеснява — прошепва Юрек.

Андерш изстисква две капки течност от иглата. Една от тях се стича по спринцовката.

— Другите пациенти май са те разстроили нещо — казва лекарят, без да поглежда към леглото.

— Няма нужда да си търсиш извинения!

Андерш забива иглата в бедрото на Юрек, инжектира му триста милиграма „Цисординол“ и се приготвя да чака.

Юрек изохква. Устните му потреперват, зениците му се свиват до големината на главичка на карфица. От устата му потича слюнка и се проточва към бузата и врата му. Тялото му започва да се гърчи в конвулсии, после внезапно застива, главата му се отмята назад и гърбът му се извива нагоре като лък, опъвайки до максимум усмирителните колани.

Остава в тази поза няколко секунди, неспособен да си поеме дъх. Рамката на леглото проскърцва. Андерш го наблюдава и чака. Пациентът преживява апоплектичен припадък.

Внезапно първичното състояние приключва и следват неконтролируеми спазми. Тялото му се гърчи във всички посоки, прехапва езика си и буквално реве от болка. Андерш се опитва да стегне коланите още малко, но ръцете на Юрек опъват толкова силно, че започват да кървят. Накрая се отпуска със скимтене назад. Лицето му пребледнява като платно.

Андерш отстъпва назад и не може да не изпита задоволство, когато вижда сълзи по бузите на Юрек.

— Скоро ще бъде по-добре — излъгва го.

— Не и за теб — изломотва Юрек.

— Какво каза?

— Когато ти откъсна главата и я хвърля във… — започва Юрек, но не успява да довърши.

Прекъснат е от нова серия мощни крампи. Пищи и отмята глава настрани. Вените на врата му са изпънати като въжета, костите му припукват. А после конвулсиите обхващат цялото му тяло и леглото под него започва отново да се тресе.

Сага подлага ръцете си под леденостудената вода. Кокалчетата на пръстите й са подпухнали и зачервени, три от тях са разранени.

Всичко се обърка. Сериозно се обърка. Загуби контрол над себе си и нападна Берни, а после хвърлиха цялата вина върху Юрек.

Чу през вратата как охраната крещи за четири ампули „Стесолид“, а после го завлякоха в килията му.

Помислиха си, че той е човекът, нападнал Берни.

Сага затваря кранчето, отпуска ръце надолу, оставяйки водата от тях да се стече на пода, и сяда на леглото. На мястото на адреналина усеща изтръпване и тежест в мускулите.

Извикаха лекар от Спешното отделение, за да се погрижи за Берни. Сага чуваше несвързаните му брътвежи, но после вратата се хлопна.

Сага е толкова отчаяна, че й идва да се разреве като дете. Тя и тоталната й неспособност да контролира проклетите си емоции! Несдържаната й ярост беше провалила цялата мисия! Тя потреперва. Нищо чудно Юрек да поиска да си отмъсти, задето беше поел цялата вина.

Охранителните врати изтракват и тя чува бързи стъпки в коридора, но никой не идва в нейната килия.

Тишина.

Сага седи на леглото със затворени очи. По едно време стените започват да кънтят от животински рев. Сърцето й забива лудо. Чува как Юрек вие гърлено и пищи от болка. Струва й се, че долавя ритане на боси крака в армираната стомана на рамката на леглото. Звукът е подобен на удара на юмрук в боксова круша.

Сага се втренчва в пода и мисли за електрошокове и лоботомии.

Юрек започва да пищи.

Следват силни, тежки удари.

После тишина.

Сега единственото, което се чува, е тихото гъргорене на водата в тръбите в стената. Сага се изправя и се вторачва през дебелото стъкло на прозорчето във вратата. По коридора минава младият лекар. Спира и я поглежда безизразно.

Животът тук се оказва много по-труден, отколкото тя си е представяла. Но вместо да реве, тя решава да преговори наум задачите на мисията си, правилата за дългосрочно инфилтриране и целта на цялата операция.

Фелисия Колер-Фрост е съвсем сама в една непристъпна камера. Може би умира от глад, може би страда от легионерска болест.

И времето й изтича.

Сага знае, че Юна продължава да търси момичето, но без някакви насоки от Юрек шансовете за пробив в разследването изобщо не са големи. Затова тя трябва да си наляга парцалите тук още известно време.

Преди да изостави живота си навън, той пръв я бе изоставил. Стефан също. Тя си няма никого, няма семейство, няма никакви близки.

Когато светлините изгасват, Сага затваря очи и усеща под клепачите издайническо парене.

Юна Лина се намира в един от големите офиси на полицейския щаб заедно с част от разследващия екип. Стените са покрити с карти, снимки и разпечатки на евентуални следи. Върху картата на гората Лил-Ян са отбелязани местата на откритото досега.

Юна грабва жълт текст маркер и проследява с него железопътната линия от пристанището през гората.

— Някога Юрек е работел по ремонта на железопътни стрелки — казва. — Много е възможно жертвите да са били заровени в гората Лил-Ян именно заради железопътната линия.

— Като железопътния убиец Анхел Ресендиз — подхвърля Бени Рубин.

— Тогава защо, по дяволите, просто не влезем при Юрек и не го разпитаме? — иска да знае Петер Неслюнд.

— Защото няма да научим нищо — отговаря Юна.

— Петер, ти не чете ли психиатричния доклад? — обажда се Магдалена Ронандер. — Има ли смисъл да разпитваме човек, който е болен едновременно от шизофрения и психоза и който…

— В Швеция има осемнайсет хиляди километра железопътни линии — прекъсва я Петер. — По-добре веднага да почваме да копаем!

Юна Лина не може да отрече, че в думите на колегата му Петер Неслюнд има смисъл. Обаче Юрек е единственият човек, който може да ги отведе до Фелисия, преди да е станало твърде късно. Макар заедно с екипа му да проверяват всяка следа от старото разследване, както и нови такива, засега не могат да се похвалят с особено забележителен напредък. Няма никакво съмнение, че единствената им надежда за пробив е Сага Бауер. Вчера тя беше пребила другия нов пациент и вината за това беше стоварена върху Юрек. Но според Юна това не е непременно лошо. Нищо чудно даже да ги сближи.

На следващата сутрин Сага е още по-притеснена за случилото се вчера в дневната стая. Няма апетит.

Не може да се примири с провала си. Вместо да изгради доверие, за пореден път е успяла да отключи конфликт.

Юрек сигурно вече я мрази.

Не е особено уплашена за живота си, защото се е уверила, че нивото на сигурност в това отделение действително е много високо.

Осъзнава, че се налага да бъде изключително предпазлива, като същевременно не показва никакви признаци на страх.

Когато вратата към дневната прищраква, тя изчиства главата си от тези мисли и влиза. Телевизорът вече работи. На екрана му се виждат трима души в уютно студио, разговарящи за зимни градини. Оказва се, че е първа в дневната, затова моментално се качва на кростренажора.

Усеща краката си тромави, пръстите на ръцете — безчувствени. При всяка нейна крачка пластмасовите листа на палмата потреперват.

Берни крещи от стаята си.

Някой е почистил кръвта от пода.

Вратата на Юрек се отваря. Появата му се предхожда от сянка. Сага си налага да не го поглежда директно. С дълги крачки той се насочва право към пътеката.

Сага спира кростренажора, слиза и му го отстъпва. По устните му се виждат черни белези от прехапване, лицето му е пепелявосиво. Той се качва на пътеката, но не помръдва. Просто застива там.

— Обвиниха те за нещо, което сторих аз — промърморва Сага.

— Така ли смяташ?

Ръцете на Юрек треперят, когато включва кростренажора. Подът започва да вибрира. Палмата се разклаща с всяка негова крачка.

— Защо просто не го уби? — пита внезапно Юрек, като я поглежда право в очите.

— Защото не исках — отговаря простичко тя.

Поглежда го право в бледите очи и усеща, че пулсът й се ускорява. Едва сега осъзнава, че вече се намира в пряк контакт с Юрек Валтер.

— Щеше да е интересно да те гледам как го правиш — казва тихо той и я поглежда с неподправено любопитство. — След като си тук, значи вече си убивала хора.

— Така е, убивала съм — отговаря тя след кратка пауза.

— Неизбежно е — кимва той.

— Ама не искам да говоря за това — промърморва Сага.

— Убиването не е нито хубаво, нито лошо — отбелязва спокойно Юрек. — Но първите няколко пъти ти изглежда странно, все едно ядеш нещо, което си мислил, че не става за ядене.

Тези думи напомнят на Сага за първия път, когато беше убила човек. Кръвта му шуртеше и обливаше дънера на една бреза. И макар да нямаше нужда, тя беше произвела и втори, контролен изстрел. А после беше наблюдавала през окуляра за снайперската пушка как куршумът попада на около сантиметър над първия.

— Просто направих онова, което трябваше да се направи — прошепва сега.

— Точно като вчера.

— Да. Но не съм искала ти да бъдеш наказван вместо мен!

Внезапно Юрек спира кростренажора и изрича:

— Не мога да отрека, че чакам този момент от доста дълго време!

— Но аз чувах писъците ти дори през дебелите стени! — възкликва Сага.

— Тези мои писъци — отговаря спокойно той — бяха последица от хрумването на новия ни доктор да ми бие свръхдоза „Цисординол“. И бяха естествена реакция на болката. Нещо те боли и тялото пищи, макар да няма никакъв смисъл. В дадения случай обаче преживяването беше по-скоро привилегия, защото знаех, че иначе никога не бих могъл да получа подобна възможност.

— Възможност за какво? — поглежда го Сага.

— Не ми позволяват да се срещна с адвокат. Знам обаче, че има и други възможности за излизане оттук!

Очите му придобиват странен бледосивкав нюанс, който й напомня за метал.

— И мислиш, че аз мога да ти помогна — прошепва тя. — Значи за това пое цялата вина за случилото се!

— Не мога да позволя докторчето да се уплаши от теб! — казва спокойно той.

— Защо?

— Всеки, който се озове тук, е агресивен — казва Юрек. — Персоналът знае, че си опасна. Медицинското ти досие го твърди, психиатричният доклад го потвърждава. Но когато те зърне човек, невинаги може да го повярва.

— Защото не съм чак толкова опасна! — промърморва тя.

Макар да не е споменала нищо, за което да съжалява — в крайна сметка казваше единствено истината, без да се издава по никакъв начин — Сага внезапно се изпълва с чувството, че е разголила душата си.

— Защо си тук? Какво си направила? — пита я Юрек.

— Нищо — отговаря лаконично тя.

— Според съда какво си направила?

— Нищо.

— Ясно — отбелязва Юрек и по устните му за първи път проблясва усмивка. — Значи си същинска морска сирена, а?!

Членовете на „Атина Промахос“ слушат този разговор в реално време.

Юна Лина е застанал точно до високоговорителя и възприема думите, които подбира Юрек, начина, по който се изразява, нюансите на гласа му, дишането му.

Йохан Йонсон поддържа качеството на аудиовръзката от лаптопа си.

На своя лаптоп пък Корин Мейеро преписва разговора, за да могат всички после да прочетат думите на големия екран. Звукът от тракането на дългите й нокти по клавиатурата е странно успокояващ.

Посребрената конска опашка на Натан Полок е увиснала над жилетката на костюма му. Той си води бележки.

В помещението цари пълна тишина. Лъчите на слънцето нахлуват през вратите на балкона, от който се разкрива гледка към проблясващите заснежени покриви на града.

Всички чуват как Юрек Валтер казва на Сага, че е същинска морска сирена, след което напуска дневната стая.

След няколко секунди мълчание Натан се отпуска назад в стола си и плясва доволно с ръце. Корин клати глава, силно впечатлена от чутото.

— Бива си я нашата Сага! — промърморва Полок.

— Макар още да не сме чули нищо, което би могло да ни отведе до Фелисия — отбелязва Юна, като се обръща към колегите си, — важното е, че нашият агент успя да осъществи желания контакт! Страхотна работа от нейна страна! И според мен тя действително го заинтригува!

— Трябва да призная, че се притесних, когато тя си позволи да бъде провокирана от другия пациент — казва Корин, докато изстисква резенче лайм в чаша вода, която после подава на Натан Полок.

— Ето че Юрек напълно съзнателно е поел отговорността за този побой — изрича бавно Юна.

— Така е. Но защо го е направил? Сигурно онзи ден я е чул как казва на охраната, че иска адвокат! — промърморва Полок. — Май точно затова той не може да позволи на лекаря да се уплаши от нея, защото ако това стане, и на нея никога няма да й позволят посещения на…

— Той е нов — прекъсва го Юна. — Нали всички чухме как Юрек казва, че докторът е нов!

— И какво от това?

— Когато в понеделник говорих с главния лекар Роланд Бролин, той ми каза, че в строго охраняваното психиатрично отделение няма никакви промени.

— Да, вярно, че беше така — поглежда го Натан Полок.

— Може и да е нищо, колеги — промърморва Юна, — но защо според вас Бролин ще ми заявява, че персоналът там си е същият, след като това не е така?

Юна Лина шофира на север по Магистрала Е4. От радиото се носи концерт за цигулка на Макс Брух. Сенките и сипещият се пред колата сняг са в пълна хармония с музиката. Обажда се Корин.

Тя му съобщава, че от всички лекари, приети на работа в Льовенстрьомската болница през последните две години, само един работи в областта на психиатрията.

— Казва се Андерш Рьон. Преди настоящата му работа е заемал само временни позиции в психиатричното отделение във Векшьо.

— Андерш Рьон — повтаря Юна.

— Женен е за Петра Рьон от Отдела за поддръжка на местата за забавление и отдих към общината. Една дъщеря с лека форма на аутизъм. Не съм много сигурна дали всичко това би ти било полезно, но може би е добре да го знаеш — завършва тя.

— Благодаря, Корин! — отговаря Юна.

При Упландс Весби Юна напуска магистралата. От едната страна на стария път за Упсала се редят черни дъбове. Полята отвъд тях слизат надолу към езеро.

Инспекторът паркира колата си пред главния вход на болницата и бързо влиза, профучавайки край празната рецепция на Отделението по обща психиатрия. Подминава секретарката и се насочва директно към затворената врата на кабинета на главния лекар. Нахлува, без да почука. Роланд Бролин вдига глава от компютъра и сваля диоптричните си очила. Юна привежда леко глава, но въпреки това успява да бутне ниската лампа на тавана. Показва полицейската си значка на лекаря, а после започва да задава същите въпроси както преди.

— Как е нашият пациент?

— Опасявам се, че точно сега съм зает, но…

— Юрек Валтер направил ли е нещо необичайно напоследък? — прекъсва го рязко Юна.

— Вече отговорих на това — отговаря Роланд и насочва поглед към компютъра си.

— И в правилата за безопасност няма никакви промени, така ли?

Пълният лекар въздъхва притеснено и промърморва:

— Какво целите?

— Юрек все така ли получава мускулни инжекции „Риспердал“? — продължава нападателно Юна.

— Да — отговаря Бролин.

— И персоналът в отделението си остава все същият? — повтаря стария си въпрос инспекторът.

— Да — отговаря с колеблива усмивка докторът.

— А случайно да има там един нов лекар на име Андерш Рьон?

— Е, да, но…

— Тогава защо твърдите, че персоналът си е все същият?

Под уморените очи на лекаря плъзва лека руменина.

— Той е само по заместване — пояснява. — Сигурно разбирате, че понякога се налага да правим временни назначения, нали?

— Кого по-точно замества той?

— Сусан Йелм. Тя е в творчески отпуск.

— Откога я няма?

— От три месеца.

— С какво по-точно се занимава по време на този творчески отпуск?

— Не съм много наясно. Служителите не са длъжни да дават обяснение защо излизат в творчески отпуск.

— Днес Андерш Рьон на работа ли е?

Роланд поглежда часовника си и със студен тон отговаря:

— Опасявам се, че работният му ден е приключил.

Юна вади телефона от джоба си и напуска кабинета на лекаря. Отговаря му Аня Ларшон.

— Трябват ми адресите и телефонните номера на Андерш Рьон и Сусан Йелм! — отсича лаконично той.

Юна току-що е напуснал района на болницата и ускорява по стария главен път, когато се обажда Аня.

— Адресът на Андерш Рьон е улица „Балдерс“ номер 3 в Упландс Весби — докладва бързо тя.

— Ще го намеря — отговаря той, скача върху спирачките и завива на юг.

После Аня допълва закачливо, че ще направи справка и за Сусан Йелм.

Юна се насочва обратно към отбивката за Упландс Весби и тъкмо е направил завой към булевард „Санда“, за да започне търсенето на адреса на Андерш Рьон, когато Аня пак му звъни.

— Това наистина е малко странно — отбелязва вече със сериозен тон тя. — Телефонът на Сусан Йелм е изключен. Изключен е и телефонът на съпруга й. Той не се е явявал на работа от три месеца, оттогава и децата им не са ходили на училище. И за двете момичета има бележки от лекар, но училищните власти вече са се свързали със Социалните служби.

— Къде живеят?

— Улица „Бископ Нилс“ номер 23 в Стекет, по пътя за Кунгсенген.

Юна спира край пътя и пуска пред себе си камиона, който до този момент е карал зад него.

— Веднага пратете полицейски патрул на този адрес! — заповядва на Аня и прави обратен завой.

Предното дясно колело на колата се удря в бордюра, окачването се изкривява, жабката на таблото за управление се отваря.

Юна Лина полага максимални усилия да не си прави предварителни заключения за семейство Йелм, но въпреки това не сваля крака си от педала на газта и не обръща никакво внимание на червените светофари. Докато стигне изхода за магистралата, вече се движи със 160 километра в час.

По път 267 изпреварва едно старо волво. Гумите на колата му се плъзват леко по гребена от сняг между коловозите. Включва дългите светлини и пустият път се превръща в тунел от светлина с черен покрив над белия под. Ускорява покрай полята, където снежното одеяло е започнало да придобива синкав нюанс в сгъстяващия се мрак. Оттам пътят минава през гъста гора, докато не вижда пред себе си светлините на Стекет и равнината към езерото Меларен.

Какво се е случило със семейството на психиатърката?

Юна натиска спирачките и свива надясно. Навлиза в малък жилищен квартал с покрити със сняг овощни дръвчета и зайчарници по моравите пред къщите.

Времето се влошава. Откъм езерото се сипе обилен едър сняг.

Къщата на улица „Бископ Нилс“ №23 се оказва една от последните. След нея няма нищо друго освен гора и див терен.

Домът на Сусан Йелм е голяма бяла къща с бледосини щори на прозорците и покрив с червени керемиди.

Никъде не се забелязват светлини. Снегът на алеята пред къщата е неразринат.

Юна спира край къщата и едва успял да вдигне ръчната спирачка, когато малко по-нататък от него спира патрулната кола на полицията в Упландс-Бро.

Инспекторът излиза от колата, грабва палтото и шала си от задната седалка и се облича, докато крачи към униформените си колеги.

— Юна Лина, Национална полиция — представя се, като вдига ръка.

— Елиот Сьоренстам — отвръща му единият от полицаите.

Той е с бръсната глава, кафяви очи и има малка вертикална ивица брада на брадичката.

Другият полицай е жена. Тя разтърсва здраво ръката на Юна и се представя като Мари Франсен. Има весело луничаво лице, руси вежди и високо вдигната конска опашка.

— Приятно ми е да ви видя на живо! — изрича с усмивка.

— Бързо пристигнахте — отбелязва Юна.

— След тази проверка трябва да се прибера веднага у дома, за да направя плитки на дъщеря ми Елза — обяснява приятелски тя. — Няма търпение да бъде с къдрава коса за първия ден в предучилищната утре!

— В такъв случай да побързаме! — подканя ги Юна и тримата се запътват към къщата.

— Мари се грижи съвсем сама за дъщеря си от пет години, но никога досега не си е вземала болнични, нито си е тръгвала по-рано — обажда се Елиот. — Тя е най-добрият партньор, който някога съм имал!

— Много мило от твоя страна, като се има предвид, че си Козирог — подхвърля с усмивка Мари.

Повечето къщи по улицата светят, ала номер 23 е злокобно мрачна.

— Сигурно има някакво логично обяснение — казва Юна на двамата полицаи. — Но от три месеца нито двамата родители са се появявали на работа, нито двете деца — на училище.

Ниският жив плет край пътя е затрупан със сняг, а пластмасовата зелена пощенска кутия прелива от пощенски пликове и каталози.

— Социалните служби намесили ли са се? — пита Мари.

— Да. Идвали са, но казват, че семейството е заминало някъде — отговаря инспекторът. — Да опитаме да почукаме. А после сигурно ще се наложи да разпитаме съседите.

— Престъпление ли подозираме? — пита Елиот, като оглежда девствения сняг върху алеята.

Колкото и да се старае, Юна не може да не сравнява настоящата ситуация със Самуел Мендел. Цялото му семейство беше изчезнало. Отнесени от Пясъчния човек, точно както беше предсказал Юрек Валтер. Но това тук е различно. Сусан Йелм е съобщила лично в училището, че децата са болни, и собственоръчно е подписала извинителните им бележки.

Двамата полицаи тръгват след Юна Лина към къщата. Снегът хрущи под краката им. Очевидно е, че никой не е минавал оттук от седмици.

От снега край детския пясъчник се подава навит градински маркуч.

Тримата се качват на верандата и натискат звънеца. Изчакват малко и пак звънят. Заслушват се за някакви шумове откъм къщата. От устата им излиза пара. Дъските на верандата проскърцват под краката им.

Юна пак натиска звънеца. Изпълнен е с лошо предчувствие, от което не може да се отърве, но не казва нищо. Няма смисъл на този етап да притеснява колегите си.

— И сега какво? — пита Елиот Сьоренстам.

Инспекторът се подпира на малката пейка и надниква през тясното прозорче към антрето.

Виждат се кафяв каменен под и тапети на ивици. Стъклените призми, висящи от аплиците на стената, са неподвижни. Юна връща поглед към пода. Валмата прах не помръдват. Тъкмо си казва, че въздухът в къщата като че ли изобщо не се движи, когато една от прашните топки се претъркулва под скрина. Юна се привежда още по-близо до стъклото, поглежда през свити шепи и зърва в антрето една сенчеста фигура.

Някой стои там с вдигнати ръце.

Отнема му секунда, докато си даде сметка, че всъщност вижда собственото си отражение в огледалото в антрето, но адреналинът вече е превзел тялото му. В същото това огледало забелязва и няколко чадъра в поставката им, сложената от вътрешната страна на вратата верига и червено килимче. Няма помен нито от обувки, нито от палта.

Той почуква по прозорчето. Нищо. Пълна тишина.

— Да отидем да поговорим със съседите! — подканя колегите си той.

Вместо да се върне обратно на улицата, той заобикаля къщата. Двамата полицаи остават на алеята и го наблюдават с любопитство. Юна минава край покрит със сняг батут и спира. През градината по посока на съседните градини се забелязват следи от някакво животно. Светлината от прозореца на близката къща се разстила като златно покритие върху снега.

Навсякъде пълна тишина.

Там, където свършва градината, започва гората. По-тънкият пласт сняг под дърветата е покрит с шишарки и борови иглички.

— Нали щяхме да говорим със съседите? — подхвърля усмихнато Елиот.

— Ей сега! — отговаря Юна.

— Какво?

— Но какво каза той?

— Секунда, моля!

Юна продължава нататък през дебелия сняг. Краката и глезените му вече замръзват. Пред тъмния кухненски прозорец се поклаща хранилка за птици.

Заобикаля ъгъла на къщата. Нещо не е наред.

Вятърът е навял снега към стената на къщата и под перваза на прозореца, намиращ се най-близо до гората, висят ледени шушулки. Но защо само под него?

Когато се приближава, инспекторът зърва в прозореца отражението от лампата на съседската веранда.

Има четири дълги висулки и поредица от по-дребни.

Юна почти е стигнал до самия прозорец, когато забелязва пропадане в снега, точно до въздухопровода на земята. Което означава, че от време на време през тази тръба минава топъл въздух.

Ето защо ледените шушулки са само на това място!

Инспекторът се привежда и се заслушва. Единственото, което се чува, е вятърът, свистящ през върховете на близките дървета.

Гласове, долитащи от съседната къща, нарушават тишината. Две деца си крещят сърдито. Тряскане на врата и гласовете изведнъж утихват.

Едва доловимо престъргване кара Юна да се приведе отново към тръбата на въздухопровода. Задържа дъха си и като че ли дочува бърз шепот. Дръпва се рязко назад, чудейки се дали не му се е причуло. Обръща се назад, вижда застаналите на алеята полицаи и едва тогава си дава сметка какво всъщност е видял преди няколко минути.

Когато надзърна през тясното прозорче към антрето и забеляза в огледалото собственото си отражение, се бе стреснал дотолкова, че пропусна най-важната подробност от картината.

Предпазната верига на вратата бе сложена, а това можеше да бъде направено само от вътрешната страна на къщата.

Юна се втурва обратно към главния вход и изпод краката му хвърчи сняг. Измъква от вътрешния джоб на палтото си комплекта шперцове и се качва по стъпалата на верандата.

— Има някой в къщата! — прошепва на пристигналите зад него полицаи.

Те го следят с втрещени погледи как пъха умело шперцовете в ключалката, отваря предпазливо вратата, после пак я затваря и я блъсва рязко така, че да скъса поставената верига. После им прави знак да тръгнат след него и се провиква:

— Полиция! Влизаме!

Тримата полицаи пристъпват предпазливо в антрето. Лъхва ги крайно неприятна воня на застоял боклук. В къщата е тихо и точно толкова студено, колкото и навън.

— Има ли някой вкъщи? — провиква се Юна Лина.

Единственото, което чуват, са собствените им стъпки.

Звуците от съседната къща не достигат дотук. Инспекторът протяга ръка, за да включи осветлението, но такова няма.

Зад него Мари Франсен включва фенерчето си. Насочва го притеснено в различни посоки, докато навлизат все по-навътре в къщата. Юна забелязва как собствената му сянка нараства и се плъзга по спуснатите щори на прозорците.

— Полиция! — провиква се пак. — Искаме само да поговорим!

Влизат в кухнята и под масата зърват цяла купчина празни кутии — от корнфлейкс, спагети, захар и брашно.

— Какво, по дяволите, е всичко това? — промърморва Елиот Сьоренстам.

Хладилникът и фризерът са изключени и празни. Всички кухненски столове липсват, а стайните цветя по первазите на прозорците са изсъхнали.

Сякаш семейството е напуснало дома си.

Влизат в голяма стая с телевизор и голям ъглов диван. Възглавниците от него са изтръгнати и нахвърляни по пода. Юна Лина ги прескача една по една.

Мари прошепва нещо, което той не чува добре.

Дебелите завеси на прозорците стигат чак до пода на стаята.

През вратата към антрето се вижда стълба, отвеждаща към избеното помещение.

Заковават се на място, когато зърват мъртво куче с найлонова торбичка, нахлузена на главата му. Животното лежи на пода пред шкафа с телевизора.

С нарастващо грозно предчувствие Юна продължава към антрето и стълбата за мазето. Зад себе си чува стъпките на своите колеги.

Дишането на Мари се е ускорило. Лъчът на фенерчето й играе.

Юна се дръпва встрани, за да успее да види по-добре напред в тъмния коридор.

Малко по-нататък вратата на банята зее отворена.

Прави знак на колегите си да спрат, но Мари вече е до него и е насочила лъча на фенерчето към стълбите. Прави една крачка напред и се опитва да разгледа обстановката.

— Какво е това? — прошепва, неспособна да скрие притеснението в гласа си.

На пода до отворената врата на банята има нещо. Тя насочва лъча на фенерчето в тази посока.

Оказва се кукла с дълга руса коса. Светлината играе по лъскавото й пластмасово лице. Внезапно някой издърпва куклата зад вратата.

Мари Франсен се усмихва и прави крачка напред, но в този момент отеква мощен изстрел.

Проблясъкът на пушката изпълва коридора като светкавица. Изстрелът е насочен към гърба на Мари. Куршумът попада право в тила й. Главата й отскача назад и от изходната рана на гърлото й бликва гейзер от кръв.

Фенерчето пада на пода. Мари вече е мъртва, когато прави последната си крачка с отметната назад глава. Срива се на пода. Краката й са извити под странен ъгъл.

Юна Лина светкавично вади пистолета си и вдига предпазителя. Коридорът към стълбите е празен. Няма жива душа. Който и да е произвел този изстрел, вече е изчезнал в мазето.

От врата на Мари Франсен все още блика кръв, вдигаща пара в студения въздух на къщата.

Фенерчето й се претъркулва на пода до нея.

— О, боже! Боже мой! — прошепва Елиот.

Ушите им още кънтят от силния изстрел.

Внезапно откъм банята се появява дете, прегърнало куклата си. Момиченцето се хлъзва върху кръвта, пада по гръб и изчезва в мрака към стълбите. Трополене надолу, а после стъпките заглъхват.

Юна Лина прикляква и оглежда внимателно Мари. За съжаление вече никой не може да й помогне.

Елиот Сьоренстам е извадил радиостанцията си, ридае на глас и крещи за подкрепление и линейка.

— Полиция! — провиква се Юна по посока на стълбището към избеното помещение. — Хвърлете оръжието и…

В отговор се чува нов изстрел. Този път куршумът улучва само стълбите, предизвиквайки порой от трески.

Юна долавя металното прищракване от отварянето на пушката. Втурва се напред и точно когато стига началото на стълбите, чува тихата въздишка от излизането на празната гилза. Хуква надолу през няколко стъпала едновременно. Пистолетът му е насочен право напред.

Елиот вдига фенерчето на Мари и осветява пътя на инспектора. Лъчът стига до подножието на стълбите тъкмо навреме, за да предотврати набиването му в барикадата.

В подножието на стълбите са струпани кухненски столове с краката напред. Към изострените като върхове на копия крака на столовете с тиксо са прикрепени кухненски ножове. Зад барикадата се вижда помещение с маса за билярд.

Юна насочва напред бойния си колт.

И тук няма жива душа. Всичко е тихо.

Адреналинът, кипящ из тялото му, го прави необичайно спокоен, като че ли се намира в друга, по-ярка версия на реалността. Сваля пръст от спусъка и развързва въжето, с което са вързани столовете, за да заобиколи барикадата.

— Какво, за бога, ще правим сега? — шепне паникьосано Елиот, като се присъединява към него.

— Нали си с бронежилетка? — пита инспекторът.

— Разбира се.

— Тогава насочи фенерчето по-навътре в избата.

На пода се виждат две гилзи сред парчета стъкло и празни консерви. Дишането на Елиот е учестено. Държи фенерчето успоредно на пистолета си и осветява ъглите. Тук е значително по-топло. Разнася се остър мирис на пот и урина.

Точно на прага на вратата, на височината на вратовете им, е опъната тел, която ги принуждава да се снишат. Телта се разлюлява зад тях.

Чува се шепот. Юна се заковава на място и дава знак на Елиот. Леко прищракване, последвано от стъпки.

— Бягайте, бягайте! — извиква някой.

В мазето нахлува студен въздух и Юна се втурва напред. Играещият лъч от фенерчето на Елиот се плъзва из помещението. Вляво се вижда котелната част, вдясно бетонни стъпала отвеждат към вдигнат дървен капак. Откъм отвора по стъпалата нахлува сняг.

Юна вече е забелязал притаената фигура, когато под лъча на фенерчето проблясва острие на нож. Прави крачка напред и чува задъхано дишане, последвано от хленчене.

Откъм сенките изскача висока жена с мръсно лице и нож в ръка. Юна инстинктивно насочва пистолета към гърдите й.

— Внимавай! — провиква се Елиот.

За част от секундата инспекторът решава да не стреля. Напълно автоматично прави крачка напред към нея и посреща атаката на ножа с крачка встрани. Блокира ръката на жената, сграбчва я и с плавно движение на раменете забива дясната си длан във врата й. Ударът е толкова силен и бърз, че я отхвърля назад. Стисва здраво ръката с ножа. Чува се силен звук от пропукване, като два камъка, които се удрят един о друг под водата. Лакътят на жената се чупи. Тя се свлича на пода, виеща от болка.

Ножът изтрополява на пода. Юна го изритва надалече, а после насочва пистолета си към котелното.

Върху геотермичната помпа лежи мъж на средна възраст. Завързан е с въже и тиксо, в устата му е напъхан парцал.

Докато Елиот приковава жената с белезници към водопроводната тръба, Юна се приближава внимателно към мъжа, съобщава му, че са от полицията, и вади парцала от устата му.

— Момичетата! — изфъфля задъхано той. — Избягаха. Моля ви, не стреляйте по тях! Те…

— Има ли още някой тук? — пита инспекторът.

Елиот вече се качва по бетонните стъпала.

— Само момичетата.

— Колко са?

— Две. Сусан им даде ловната пушка. Те са просто уплашени. Никога не са стреляли. Моля ви, не ги наранявайте! — умолява го отчаяно мъжът. — Те са просто две уплашени деца!

Юна хуква по стълбите към задната градина. Зад себе си чува отчаяните вопли на бащата да не нараняват децата му.

Стъпките по снега минават през градината и отвеждат право към гората. Сред дърветата играе лъч от фенерче.

— Елиот! — провиква се силно Юна. — Там има само деца!

После тръгва по следите на момиченцата и усеща как потта по лицето му започва да замръзва.

— Въоръжени са! — провиква се втори път и хуква по посока на лъча, играещ между дърветата.

Припукване на клончета, чупещи се под краката му. Вече вижда тичащия отпред полицай, насочил фенерчето и пистолета си.

— Чакай! — изкрещява Юна.

Но Елиот като че ли не го чува. От клоните на близкото дърво се плъзва сняг и тупва на земята пред него.

В слабата светлина на гората Юна успява да различи зигзагообразните следи от двете момиченца, а между тях — правата линия от стъпките на преследващия ги полицай.

— Те са просто деца! — изревава инспекторът и се опитва да го настигне по-бързо, като се спуска по един склон.

Подхлъзва се, пада на бедро и повлича след себе си камъчета и шишарки. Гърбът на палтото му се закача за нещо и се раздира, но той не обръща никакво внимание и в мига, в който достига дъното на падината, се изправя на крака и продължава.

Втурва се право през гъсталака от изсъхнали клончета. Опитва се да предпази лицето си, но клоните скоро издраскват бузите му. Зърва Елиот, движещ се между дърветата.

А после малкото момиченце зад дървото излиза напред и стреля с пушката в полицая. Куршумът попада в снега на метър пред дулото. Прикладът отскача и дребното телце на детето е отхвърлено назад от рикошета.

Елиот се завърта и насочва към момиченцето пистолета си.

— Чакай! — крещи Юна и се опитва да си проправи път между преплетените клони.

Накрая се оказва целият засипан сняг, влязъл чак под палтото му, но клоните все пак поддават. Той излиза от другата страна на гъсталака и се заковава рязко на място.

Елиот Сьоренстам е седнал на земята и е притиснал в обятията си хълцащото момиченце. По-малката му сестричка стои на няколко крачки от тях и ги гледа.

С ръце на гърба, закопчани с белезници, Сусан Йелм е извлечена от двама униформени полицаи по бетонните стъпала. Тя пищи истерично и се опитва да се отскубне. Счупеният й лакът стърчи под странен ъгъл.

Сините светлини от полицейските коли и линейките превръщат снежния пейзаж наоколо в развълнувано море. Същински безмълвни призраци, съседите наблюдават представлението от почетно разстояние.

Сусан млъква едва когато зърва Юна и Елиот да излизат от гората. Юна носи на ръце по-малкото момиченце, Елиот води другото за ръка.

Сусан отваря широко очи и вдишва дълбоко от леденостудения въздух на зимната нощ. Юна оставя малкото момиченце на земята, за да отиде със сестра си при майка им. Трите остават за дълго прегърнати.

Майката нарежда успокоително:

— Вече всичко ще бъде наред! Всичко ще бъде наред, деца!

По-възрастна жена полицай се приближава до момичетата и се опитва да им обясни, че майка им ще бъде в полицията.

Парамедиците извеждат от мазето и бащата, но той е толкова отслабнал и немощен, че се налага да го поставят на носилка.

Полицаите повеждат Сусан Йелм през дълбокия сняг към паркираните на алеята коли. Юна Лина тръгва след тях. Слагат жената на задната седалка на една от колите и един от старшите офицери се свързва по телефона с прокурора.

— Първо трябва да я закарате в болницата — обажда се Юна, докато изтръсква снега от обувките си.

Приближава се към Сусан, която седи безмълвно в колата с лице към къщата, опитваща се да зърне дъщерите си.

— Защо направихте всичко това? — пита я Юна.

— Няма да разберете — отговаря тя. — Никой не би ме разбрал.

— Може би точно аз ще мога — отбелязва той. — Все пак аз съм човекът, арестувал Юрек Валтер преди тринайсет…

— Трябваше да го убиете! — прекъсва го тя и за пръв път го поглежда в очите.

— Как стигнахте дотук? — пита я той.

— Изобщо не трябваше да говоря с него — изрича през стиснати зъби тя. — Беше ни забранено, но изобщо не допусках, че… — Млъква и пак поглежда към къщата.

— Какво ви каза той?

— Той… поиска от мен да пусна едно писмо — прошепва тя.

— Писмо?

— За него има милион ограничения, забраняващи му какво ли не, така че нямах право, но аз… аз…

— Не можахте да го изпратите ли? Къде е сега писмото?

— Може би първо трябва да говоря с адвокат — промърморва Сусан Йелм.

— Писмото още ли е у вас? — пита повторно Юна.

— Не. Изгорих го — отговаря тя и извръща очи. По изтощеното й, покрито с мръсотия лице рукват сълзи.

— Какво пишеше в писмото? — продължава Юна.

— Преди да отговарям на каквито и да било въпроси, настоявам за адвокат! — отсича решително тя.

— Сусан, това е много важно! — не се предава Юна. — Сега ще отидете в болница, за да се погрижат за вас. Ще получите, разбира се, и адвокат, но първо трябва да знам на кого трябваше да бъде изпратено това писмо! Дайте ми някакво име или поне адрес!

— Не помня. Беше до някаква пощенска кутия.

— Къде?

— Не помня… Имаше някакво име — смотолевя тя, като клати глава.

Юна вижда как парамедиците носят по-голямата дъщеря на носилка. Тя изглежда уплашена и се опитва да се освободи от коланите, които я държат.

— Помните ли името на получателя? — обръща се Юна към майката.

— Не беше руско — прошепва тя. — Беше…

Момичето в линейката се паникьосва и започва да пищи.

— Елен! — изкрещява Сусан. — Тук съм, тук съм! — Опитва се да излезе от колата, но Юна я задържа на място. — Пусни ме! Остави ме на мира! — крещи тя.

Вратите на линейката хлопват и всичко отново потъва в тишина.

— Елен! — провиква се майката.

Линейката потегля.

Сусан Йелм извръща глава и затваря очи.

Когато Андерш Рьон се прибира от срещата в Центъра за аутисти и страдащи от синдрома на Аспергер, заварва Петра на компютъра да плаща сметки. Приближава се към нея и я целува по тила, но тя го отблъсква с рамене. Той се усмихва накриво и я потупва по бузата.

— Престани! — просъсква тя.

— Не може ли да се опитаме да бъдем поне приятели?

— Не! Стигна твърде далече! — отвръща тя.

— Да, знам. Извинявай. Мислех, че ти искаш…

— Престани да предполагаш какво мислят хората! — прекъсва го безцеремонно тя.

Андерш кимва и отива да види Агнес. Тя седи до кукленската си къщичка с гръб към него и четка за коса в ръка. Сресала е всичките си кукли и ги е струпала една върху друга на едно от кукленските креватчета.

— Много добра работа! — хвали я той.

Агнес се обръща, показва му четката за коса и за няколко секунди го поглежда в очите.

Той сяда до нея и обгръща с ръка тънките й рамене. Тя веднага се отдръпва.

— Значи сега всички спят — отбелязва весело Андерш.

— Не! — отсича детето.

— Какво правят тогава куклите?

— Гледат! — отговаря Агнес и посочва нарисуваните им широко отворени очи.

— Искаш да кажеш, че не могат да спят, докато гледат? Можеш да се престориш…

— Те гледат! — повтаря тя и тревожно върти глава.

— Да, виждам — отвръща с успокояващ глас той. — Но тъй като вече си лежат в леглото, както трябва да бъде, и това е много добре…

— Ау, ау, ау… — започва да повтаря Агнес, да върти глава и да пляска с ръце.

Андерш я прегръща силно, целува я по главичката и й прошепва, че наистина се е справила много добре с куклите. Телцето й се отпуска, тя се успокоява и започва да си реди по пода части от „Лего“.

На вратата се звъни. Андерш поглежда за последно към дъщеря си и отива да отвори.

Външната лампа разкрива висок мъж с костюм, мокри панталони и разкъсан джоб. Косата му е чуплива и разрошена. На бузите му има трапчинки. Очите му гледат сериозно.

— Андерш Рьон? — пита той с фински акцент.

— Да. С какво мога да ви помогна? — пита Андерш.

— Аз съм от Отдела за криминални разследвания към Националната полиция — представя се мъжът и показва полицейската си карта. — Може ли да вляза?

Андерш се вторачва в мъжа, застанал на прага му, и за един кратък миг се изпълва със страх. Отваря вратата и го кани в дома си, но докато го пита дали би желал чашка кафе, през главата му минават всевъзможни причини за посещение на полицията.

Петра се е свързала с някой център за защита от домашно насилие и е проговорила? Роланд Бролин е изфабрикувал някакво скалъпено обвинение срещу него? Някой в болницата най-сетне е разбрал, че той изобщо не е квалифициран за работата, която са му поверили да върши?

Високият инспектор се представя като Юна Лина и отказва кафето. Влиза направо в дневната и се отпуска на един от фотьойлите. Оглежда Андерш приятелски, но критично — по начин, който го кара да се чувства гост в собствения си дом.

— В момента замествате Сусан Йелм в строго охраняваното отделение по съдебна психиатрия към Льовенстрьомската болница — изрича накрая, но това звучи по-скоро като констатация, а не като въпрос.

— Точно така — кимва Андерш.

— Какво мислите за Юрек Валтер?

Аха, значи цялата тази работа била за Юрек Валтер!

Андерш се успокоява и отговаря надменно:

— Нямам право да обсъждам пациентите си с външни лица!

— Говорили ли сте с него? — продължава да го разпитва мъжът, като го гледа изпитателно.

— В строго охраняваното психиатрично отделение не се практикува терапия с разговори — отговаря Андерш и прокарва ръка през късата си коса. — Но пациентите, разбира се, говорят.

Юна Лина се привежда напред.

— Нали сте наясно, че Върховният съд приложи допълнителни ограничения за Юрек Валтер, защото го прецени като крайно опасен?

— Разбира се — отвръща Андерш. — В крайна сметка всичко е въпрос на тълкуване. Моя отговорност като лекар е да балансирам между ограниченията и лечението.

Инспекторът кимва.

— Значи ви е помолил да пуснете негово писмо.

За момент Андерш губи самообладание. Но бързо идва на себе си, като си напомня, че той е човекът с властта в отделението, човекът, който взема решенията във връзка с пациентите.

— Да — отговаря наперено. — Наистина пуснах едно негово писмо. Прецених, че това е подходящ начин за изграждане на доверие помежду ни.

— Прочетохте ли писмото, преди да го изпратите?

— Да, естествено. И той беше наясно, че ще го прочета. Не беше нищо особено.

Зениците на инспектора се разширяват и сивите му очи потъмняват.

— Какво по-точно се казваше в него? — пита.

Андерш не е много сигурен дали Петра е влязла в дневната, но има усещането, че тя стои зад него и ги наблюдава.

— Не си спомням много добре — отговаря и за негов срам усеща, че се изчервява. — Беше официално писмо до някаква юридическа фирма. Нещо, което според мен е изконно човешко право на всеки.

— Аха! — подхвърля инспекторът, без да сваля очи от него.

— Юрек Валтер искаше да бъде посетен от адвокат, който да му изясни възможностите за преразглеждане на делото му. В общи линии беше това. А, да. Пишеше още и че ако се стигне до преразглеждане, би желал да бъде представляван от частен защитник.

В дневната настъпва гробно мълчание.

Пръв го нарушава инспекторът.

— На какъв адрес беше изпратено това писмо?

— Юридическа фирма „Розенхане“. Някаква пощенска кутия в Тенста.

— Ще бъдете ли в състояние да възпроизведете точните думи и изрази?

— Надали. Прочетох го само веднъж. Както вече казах, звучеше формално и учтиво, въпреки че имаше доста правописни грешки.

— Правописни грешки ли?

— По-скоро грешки от дислексия — пояснява Андерш.

— Обсъдихте ли това писмо с главния лекар Бролин?

— Не — отговаря Андерш. — От къде на къде?!

Юна се връща в колата си и потегля за Стокхолм. Междувременно се обажда на Аня и изисква от нея да направи проверка на юридическа фирма „Розенхане“.

— Имаш ли изобщо представа колко е часът?

— Часът ли? — повтаря Юна. И се сеща, че са изминали едва няколко часа, откакто Мари Франсен беше застреляна от едно дете. — Извинявай! Да го оставим за утре.

И едва тогава разбира, че Аня му е затворила телефона. Но след две минути звъни и съобщава:

— Няма нищо с името „Розенхане“. Нито юридическа фирма, нито адвокат, нищо!

— Имало някакъв адрес с пощенска кутия — не се предава Юна.

— Да, в Тенста. Видях — отвръща тя. — Анулирана е, а адвокатът, който я е ползвал, не съществува.

— Ясно.

— Впрочем Розенхане е името на вече изчезнал аристократичен род — допълва тя.

— Извинявай, че ти се обадих толкова късно.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време.

Значи адресът е следа, която не води доникъде. Никаква пощенска кутия, никаква юридическа фирма, никакво име.

В този момент се сеща, че Андерш Рьон бе определил Юрек Валтер като страдащ от дислексия. Странна работа. А самият Юна е виждал достатъчно неща, написани от Юрек.

Онова, което Андерш е изтълкувал като дислексия, би могло да е последица от дългогодишното приемане на лекарствата за шизофрения и психоза. Но много по-вероятно е да е шифър, чрез който Юрек общува със съучастника си.

Мислите на Юна се връщат към Мари. И към едно дете, очакващо майка си, която никога повече няма да се завърне у дома. Тя не трябваше да се втурва така безразсъдно напред, но Юна си дава сметка, че и той би допуснал същата грешка, ако оперативното му обучение в Специалните части не се бе превърнало в негова втора природа. И щеше да бъде убит така, както беше убит собственият му баща.

Сигурно вече са съобщили тъжната вест на дъщерята на Мари. И за нея светът никога повече няма да бъде същият. Юна го знае, защото, когато беше на единайсет години, баща му — също полицай — беше убит с ловна пушка. Беше извикан в апартамент за случай на домашно насилие. Юна не би могъл да забрави как един ден, докато си седеше в класната стая, се появи директорът и го изведе от час. И оттогава насам светът никога повече не беше същият.

Сутрин е и Юрек крачи по пътеката на кростренажора. Сага чува съвсем ясно тежкото му дишане. По телевизията дават мъж, който сам си изработва гумени топки. Пъстроцветни сфери се носят леко в чаши с вода.

Инстинктът й подсказва, че трябва да избягва всячески контактите с Юрек, но тя знае, че всеки проведен с него разговор увеличава шансовете на колегите й да открият Фелисия.

Мъжът от телевизора предупреждава зрителите да не използват твърде много блясък, защото той може да повлияе на способността на топките да подскачат.

Сага се приближава към Юрек. Той слиза от пътеката и галантно й отстъпва мястото си. Тя му благодари, качва се и започва да ходи. Юрек стои отстрани и я наблюдава. Краката й са все още уморени, ставите я болят. Опитва се да ускори, но започва да се задъхва.

— Да не би да са ти били „Халдол“? — пита внезапно той.

— Да. Още първия ден — отвръща тя.

— Кой, докторът ли?

— Да.

— Той ли ти свали гащите?

— Не знам. Първо ми би „Стесолид“.

— Неприлично ли се държа с теб?

Тя само свива рамене.

— Оттогава насам влизал ли е пак в стаята ти?

Точно в този момент в дневната стая се появява Берни. Насочва се директно към кростренажора. Счупеният му нос е покрит с бял лейкопласт. Едното му око е подпухнало и затворено. Поглежда към Сага и тихичко се покашля.

— Оттук нататък съм твой роб! Мътните го взели! Тук съм и ще те следвам до края на вечността! Като иконома на папата, докато смъртта ни раздели!

Изтрива потта от горната си устна и се олюлява.

— Ще изпълнявам всяка твоя…

— Седни на дивана! — прекъсва го Сага, без изобщо да го поглежда.

Той се оригва и преглъща няколко пъти.

— Ще лежа на пода и ще топля краката ти. Аз съм твое вярно куче! — промърморва и пада на колене. — Какво искаш да направя сега?

— Върви и седни на дивана! — повтаря Сага.

Тя крачи бавно на пътеката. Листата на палмата се люлеят. Берни пропълзява до нея, вдига глава, поглежда я в очите и продължава:

— Всичко, което кажеш! Ще ти се подчиня! Ако гърдите ти се изпотят, аз ще ги изтрия…

— Върви и седни на дивана — изрича безстрастно Юрек.

Берни моментално изпълзява до дивана и ляга на пода пред него. Сага е принудена да намали още повече скоростта на кростренажора. Налага си да не поглежда към люлеещия се най-долен лист на палмата и да не мисли за бръмбара, който е поставила там.

Юрек я наблюдава. Изтрива уста, а после прокарва ръка през късата си металносива коса.

— Можем да се измъкнем от тази болница заедно — изрича спокойно.

— Не знам дали искам — отговаря тя.

— Защо да не искаш?

— Нямам нищо навън, заради което си струва да изляза.

— Нищо, така ли? — повтаря тихо той. — Да, връщането никога не е решение. Но със сигурност има по-добри места от това тук.

— Както и по-лоши.

Той я поглежда искрено изненадан и се обръща с въздишка.

— Какво каза? — пита го тя.

— Нищо. Просто въздъхнах, защото си спомних, че познавам и по-лоши места — отговаря той и я поглежда невиждащо. — Въздухът беше пълен с жуженето на високоволтови електрически кабели. Пътищата бяха разровени от големи булдозери. И коловозите след тях бяха пълни с вода и червена глина до кръста. Но поне все още можех да отворя уста и да дишам.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че понякога по-лошите места могат да се окажат за предпочитане пред по-добрите.

— За детството си ли говориш?

— Всъщност да.

Сага спира кростренажора и се отпуска уморено на дръжките. Бузите й са пламнали така, сякаш е пробягала десет километра.

Знае, че е длъжна да продължи този разговор, но без да издава нетърпението си, а просто да го остави да й разкрие още повече.

— Имаш ли си някое скривалище навън? — пита, без да го поглежда. — Или тепърва възнамеряваш да си намериш?

Веднага си дава сметка, че въпросите й са прекалено директни. Въпреки това си налага да го погледне право в очите.

— Мога да ти дам цял град, ако искаш — отговаря й съвсем сериозно той.

— Къде?

— Където си избереш.

Сага поклаща глава с усмивка. Внезапно си спомня за едно място, за което не е мислила от много години.

— Когато се сещам за други места — изрича, — преди всичко си представям къщата на дядо ми. Там имах люлка, закачена на едно дърво… Не знам защо, но обичам люлки и до ден-днешен.

— Не можеш ли да отидеш там?

— Не — отвръща с въздишка тя и слиза от пътеката.

Членовете на „Атина Промахос“ слушат внимателно разговора между Сага и Юрек. Натан Полок е записал в бележника си ключовите изрази „високоволтови електрически кабели“, „големи булдозери“ и „червена глина“.

Юна както винаги стои до високоговорителя. По гърба му пролазват студени тръпки, когато чува Сага да споменава дядо си. Не трябва да допуска Юрек в главата си, не трябва! В съзнанието му изниква образът на Сусан Йелм. Мръсното й лице и ужасеният поглед в очите й там долу, в собственото й мазе.

— Защо да не можеш да отидеш там, ако искаш? — чуват Юрек да пита.

— Защото сега това е къщата на баща ми — отговаря Сага.

— А ти не си го виждала от доста време, така ли?

— Не, защото не съм искала — казва тя.

— Ако е жив, значи те очаква да му дадеш втори шанс — изрича Юрек.

— Надали — промърморва Сага.

— Е, това очевидно зависи от случилото се, но…

— Бях малка и не помня особено много неща — пояснява Сага. — Ала знам едно — че непрекъснато му звънях по телефона и му обещавах, че никога повече няма да му досаждам, само да се прибере у дома! Че ще спя в моето си легло, ще седя възпитано на масата и… Не ми се говори за това.

— Разбирам — казва Юрек. После някакво тракане заглушава думите му.

Следва виене и накрая отново ритмичните тъпи звуци на кростренажора.

Юрек отново е на пътеката. Отново изглежда силен. Все така влага усилие в тренировката си, но бледото му лице е напълно спокойно.

— Разочарована си от баща си, защото не е бил до теб — казва по едно време.

— Помня колко пъти съм му звъняла, а той отказваше да се върне у дома. А аз наистина имах нужда от него.

— Ами майка ти? Тя къде беше?

Сага млъква за миг. Наясно е, че се е разприказвала твърде много, но пък не може да не отвърне на откритостта му с откритост. Разговорът трябва да бъде на равни начала, иначе има опасност пак да се превърне във формална размяна на реплики. Време й е и тя да му признае нещо дълбоко съкровено, но си знае, че стига да се придържа към истината, всичко ще бъде наред.

— Когато бях малка, мама беше много болна — отвръща. — Но всъщност помня единствено края.

— Починала ли е?

— Да. От рак. Имаше злокачествен тумор на мозъка.

— О, съжалявам!

Сага си спомня сълзите, които се стичат в устата й, бакелитовата миризма на домашния телефон, нагорещеното й от слушалката му ухо, светлината, опитваща се да нахлуе през мръсния прозорец на кухнята. Може би е от лекарствата, които е принудена да взема, може би е просто от нерви или от проницателния поглед на Юрек. Не е говорила за този кошмар от години. И няма представа защо го прави точно сега.

— Проблемът беше, че татко… той… той просто не можеше да се справи с болестта й. Не издържаше у дома.

— Значи ето защо в теб се е насъбрал толкова много гняв!

— Аз тогава бях прекалено малка, за да се грижа за мама! Опитвах се да й помагам за лекарствата, опитвах се да я успокоявам… Силните главоболия идваха вечер и тя просто си лежеше в спалнята и плачеше…

В този момент Берни припълзява към нея и се опитва да души между краката й.

Тя го сритва и той се претъркулва право върху изкуствената палма.

— И аз искам да избягам с вас! — прошепва. — Искам да дойда с вас! Мога да хапя и…

— Млъкни! — прекъсва го тя.

Юрек се обръща, впива очи в Берни, който просто си седи и се хили срещу Сага, и просъсква:

— Искаш ли да те накарам завинаги да млъкнеш?

— Извинявайте, извинявайте! — прошепва уплашено Берни и се изнася по-надалече.

Юрек пак започва да крачи по пътеката. Берни сяда на дивана и зяпва телевизора.

— Ще имам нужда от твоята помощ — казва Юрек.

Сага не отговаря.

— Мисля, че човешките същества са най-силно свързани със семействата си от всички останали твари — продължава той. — Правим какво ли не, за да отложим раздялата.

— Може би.

— Тогава може и да си била съвсем малка, но си се грижила за майка си!

— Да.

— Можеше ли поне да се храни сама?

— През повечето време да. Но към края беше изгубила всякакъв апетит — отговаря Сага.

— Правиха ли й операция?

— Доколкото помня, май беше само на химиотерапия.

— В таблетна форма?

— Да. Всеки ден й помагах да си гълта хапчетата.

Берни седи чинно на дивана, но непрекъснато ги поглежда. От време на време предпазливо докосва превръзката върху носа си.

— Как изглеждаха тези хапчета? — пита Юрек и леко ускорява крачка.

— Ами… като нормални хапчета — отговаря Сага.

И изведнъж се изпълва с притеснение. Защо той я пита за онези лекарства? Няма никаква причина. Да не би да я изпитва? С разтуптяно сърце тя незабавно си напомня, че това изобщо не е проблем, защото говори само истината.

— Можеш ли да ги опишеш? — пита той.

Сага отваря уста, за да отговори, че това е било твърде отдавна, но най-неочаквано си спомня за белите хапчета сред дългите кафяви нишки на килима в спалнята. Спомня си как неволно е съборила отвореното шишенце, те са се разпилели и тя пълзи около леглото и ги събира.

Споменът е изключително ярък.

Бе събрала всички хапчета в шепата си и беше издухала от тях прахоляка и власинките от килима. И сега се вижда съвсем ясно как държи в ръка десетина кръгли таблетки. От едната страна има щампа — две букви в квадрат.

— Бели, кръгли — отговаря уверено. — С две букви от едната страна — „КО“. Нямам представа защо помня подобно нещо.

Юрек спира кростренажора, но остава на пътеката, усмихвайки се на себе си, докато се опитва да си поеме дъх.

— Казваш, че си давала на майка си цитостатични препарати, тоест за химиотерапия. Ала си се лъгала.

— Няма как да съм се лъгала! — възкликва тя.

— Таблетките, които описваш, се наричат „Кодеин фосфат“ — обяснява спокойно той.

— Имаш предвид болкоуспокояващи? — сащисва се тя.

— За рак не се предписва кодеин, а само силни опиати от рода на морфин и „Кетоган“ — казва Юрек.

— Все пак аз си спомням съвсем ярко тези хапчета! Помня дори, че от другата страна имаха лек нарез за счупване.

— Именно! — кимва той.

— Мама казваше… — започва Сага, но внезапно млъква.

Сърцето й бие толкова силно, че се опасява Юрек да не го чуе. Няма начин безпокойството да не й е проличало. „Юна ме предупреди! — казва си тя. — Предупреди ме да не говоря за родителите си!“

Преглъща тежко и свежда очи към изтъркания под.

„Станалото — станало“ — казва си накрая и се насочва към стаята си.

Беше се случило. Беше казала твърде много. Обаче през цялото време се беше придържала към истината.

От друга страна, не беше имала друг избор. Ако не беше отговорила на въпросите му, щеше да стане твърде подозрително. Не, това споделяне беше полезно и необходимо. Просто повече няма да го повтаря.

— Почакай! — подвиква й тихо Юрек.

Тя спира, но не се обръща към него.

— Винаги съм знаел, че решението на съда никога няма да бъде преразгледано, и си давам сметка, че няма да получа предсрочно освобождаване. Но сега, след като ти си тук, най-сетне мога да напусна тази болница!

Сага се обръща, оглежда изпитото му лице и пита:

— С какво бих могла да ти помогна точно аз?

— Вероятно ще ни бъдат необходими поне няколко дена за подготовка — отвръща той, — но ако успееш да се добереш до малко приспивателни… да кажем пет таблетки „Стесолид“…

— И как по-точно да го направя?

— Лесно. Оставаш будна и след изгасянето на лампите, казваш, че не можеш да заспиш, искаш десет милиграма „Стесолид“, скриваш хапчето и си лягаш!

— А защо не го направиш ти?

Напуканите устни на Юрек се разтягат в усмивка и той казва:

— На мен няма да ми дадат нищичко. Прекалено много са уплашени от мен. Но ти си сирена — всички виждат само колко си красива и никой не допуска всъщност колко си опасна!

Може би това е ключът към спечелването на доверието на Юрек. Сага решава да се съгласи с идеята му, стига да не стане твърде рисковано.

— Добре — кимва. — Ти пое наказанието за моето провинение, така че сега е мой ред да ти помогна!

— Ама няма да дойдеш, така ли?

— Няма къде да отида.

— Ще имаш!

— Къде? Кажи ми! — подканя го тя и едва сега се осмелява да му се усмихне.

— Всеки момент ще затворят дневната — отсича внезапно той и се прибира в своята стая.

Изведнъж тя се изпълва с чувство на неадекватност — сякаш той вече знае всичко за нея, преди дори да му е разказала.

Разбира се, че лекарствата на майка й не са били за химиотерапия. Тя просто беше допуснала, че е така, без изобщо да се замисли. Препаратите за химиотерапия не се дават просто така. Трябва да бъдат вземани на строго определени интервали от време. Очевидно ракът на майка й е бил в твърде напреднал стадий, за да й се помогне с нещо друго освен болкоуспокояващи.

Когато се прибира в килията си, тя има усещането, че през целия си разговор с Юрек Валтер е сдържала дъха си.

Отпуска се на леглото, напълно изтощена, и си поема дълбоко дъх няколко пъти.

Оттук нататък ще заеме пасивна позиция и ще остави Юрек сам да разкрие плановете си на полицията.

Часът е едва осем без пет сутринта, но всички членове на групата „Атина Промахос“ са в таванския апартамент. Полок е измил чашите от предишния ден и ги е обърнал да се отцедят върху синя карирана кърпа за чай.

След затварянето на дневната стая в психиатричното отделение вчера те бяха анализирали богатия аудиоматериал. Слушаха разговора между Юрек Валтер и Сага Бауер, организираха и оценяваха придобитата информация.

— Притеснявам се, че Сага започна да споделя твърде лични неща — отбелязва Корин, докато Полок й подава чаша кафе. — Но сме длъжни да й признаем, че върви по тънък лед — налага й се да даде част от себе си, за да спечели неговото доверие.

— Тя контролира ситуацията, не се тревожи! — отвръща Полок и отваря черния си бележник.

— Да се надяваме, че е така! — промърморва Юна.

— Сага е брилянтна! — възкликва Йохан Йонсон. — Вижте само колко бързо го накара да проговори!

— Въпреки това ние все още не знаем нищо за Юрек — казва Полок и започва да потропва по масата с химикалката си. — С изключение на факта, че това не е истинското му име.

— И че иска да избяга — допълва Корин.

— Да — кимва Юна.

— Но какво е намислил сега? Защо са му онези пет сънотворни таблетки? На кого възнамерява да ги даде? — пита смръщено Корин.

— Не може да упои персонала, защото не им е позволено да приемат нищо от него — напомня Полок.

— Вижте какво, дайте да оставим Сага да си свърши работата, а? — промърморва Корин след кратка пауза.

— Но на мен този неин подход никак не ми харесва! — отсича Юна.

Става от мястото си и се насочва към прозореца. Навън отново вали сняг.

— Преди да продължим — обажда се внезапно и се обръща с лице към колегите си, — бих искал да чуя още веднъж записа от вчера. Най-вече онази част, където Сага казва, че не иска да напуска болницата.

— Досега сме го слушали само трийсет и пет пъти — въздъхва Корин.

— Да, знам, обаче имам усещането, че пропускаме нещо! — отсича убедено той. — Първо, Юрек си звучи по обичайния начин, когато й казва, че има по-добри места от болницата, но после, когато Сага отвръща, че има и по-лоши места, той изведнъж губи самообладание!

— Може би — кимва Корин, загледана в лаптопа си.

— Никакво „може би“! — настоява Юна. — Разговарял съм часове наред с Юрек Валтер и ви гарантирам, че мога да преценя кога гласът му се променя! Става умосъзерцателен, ако ще и само за миг — точно както звучеше и докато описваше червената глина!

— Плюс високоволтовите електрически кабели и големите булдозери — добавя Полок.

— Да. Знам, че тук има нещо! — възкликва Юна. — Защото Юрек не само че изненадва самия себе си, когато започва да споделя нещо, звучащо като съвсем истински спомен, но и…

— Но и не стига доникъде — прекъсва го мрачно Корин.

— Искам да чуя този запис още веднъж! — заявява решително Юна Лина и се обръща към Йохан.

Йохан се привежда напред и плъзва стрелката на екрана по поредицата звукови вълни. Високоговорителите припукват и изсъскват. Чуват се ритмичните стъпки на Сага върху пътеката.

— Можем да се измъкнем от тази болница заедно.

Чува се чукане, а после шумолене, което става все по-силно.

— Не знам дали искам.

— Защо да не искаш?

— Нямам нищо навън, заради което си струва да изляза.

— Нищо, така ли? Да, връщането никога не е решение. Но със сигурност има по-добри места от това тук.

— Както и по-лоши.

По-силно чукане, а после въздишка.

— Какво каза?

— Нищо. Просто въздъхнах, защото си спомних, че познавам и по-лоши места.

И тук гласът му става необичайно мек и колеблив, когато продължава:

— Въздухът беше пълен с жуженето на високоволтови електрически кабели. Пътищата бяха разровени от големи булдозери. И коловозите след тях бяха пълни с вода и червена глина до кръста. Но поне все още можех да отворя уста и да дишам.

— Какво искаш да кажеш с това? — пита Сага.

Ръкопляскания и силен смях откъм телевизора.

— Че понякога по-лошите места могат да се окажат за предпочитане пред по-добрите — отговаря едва доловимо Юрек.

Звуците от дишането и тежките стъпки се сливат с монотонното бучене на кростренажора.

— За детството си ли говориш? — пита Сага.

— Всъщност да — прошепва Юрек.

На това място Йохан спира записа и поглежда смръщено към Юна.

— Няма какво повече да научим от този откъс — отбелязва Полок.

— Ами ако Юрек казва нещо, което не чуваме? — настоява Юна, като сочи към екрана. — В записа има една празнина, нали? Точно след като Сага казва, че извън болницата има и по-лоши места.

— Той въздъхва — казва Полок.

— Така звучи на пръв поглед, но сигурни ли сме, че става точно така? — пита Юна.

Йохан се почесва по корема, мести стрелката назад, увеличава силата на звука и пак пуска сегмента.

— Имам нужда от цигара — промърморва Корин и вдига лъскавата си чанта от пода.

Високоговорителите изсъскват, чува се силно скърцане, а после въздишка.

— Е, казах ли ви? — обажда се Натан Полок.

— Пробвай да го пуснеш на по-бавна скорост — не се предава Юна.

Полок започва нервно да барабани с пръсти по масата. Сегментът тръгва отново, но на половин скорост и сега въздишката вече звучи като стоварваща се върху брега буря.

— Той въздъхва — казва Корин.

— Да, но в тази пауза има нещо, както и в тона на гласа му след това! — изтъква Юна.

— Кажи ми какво трябва да търся! — промърморва отчаяно Йохан.

— И аз не знам. Може би… Пробвай да си представиш, че докато въздъхва, той всъщност казва нещо, макар и да не се чува с просто ухо — казва Юна и се усмихва на собствения си загадъчен отговор.

— Всъщност мога да си го представя.

— Виж какво, възможно ли е да изолираш и усилиш звука така, че веднъж завинаги да се уверим дали има нещо в това мълчание, или не?

— Ако усиля напрежението и интензитета на звука няколкостотин пъти, крачките по пътеката ще ни спукат тъпанчетата.

— Тогава се отърви от крачките!

Йохан Йонсон свива рамене, огражда въпросния сегмент, разтяга го, а после разделя звука на трийсет отделни вълни, подредени по херцове и децибели. Повдига някои от вълните и ги изтрива.

Всяка от тях се появява на по-малък екран.

Корин и Натан Полок излизат на балкона, за да подишат свеж въздух. Вторачват се над покривите на сградите към Филаделфийската църква.

Юна остава на мястото си и проследява трудоемката работа на Йохан.

След трийсет и пет минути той се обляга на стола си, прослушва изчистения сегмент на различни скорости, премахва още три вълни и пак пуска записа.

Онова, което е останало от сегмента, звучи като влачене на тежък камък по бетонен под.

— Юрек Валтер въздъхва! — отсича Йохан и спира записа.

— Тези тук не трябва ли да бъдат в записа? — пита Юна и посочва три от изтритите вълни на по-малкия екран.

— Не. Това е просто ехо, което премахнах — казва Йохан и веднага след това се замисля. — Всъщност знаеш ли? Мога да направя обратното — да премахна всичко освен ехото!

— Той сигурно е бил обърнат към стената — отбелязва Юна.

Йохан Йонсон повдига премахнатите вълни от ехото и ги връща на място, увеличава налягането и интензитета на звука с триста и пуска резултата. Сега, когато се прослушва при скорост малко под нормалната, звукът от влаченето на камък наподобява по-скоро треперлива въздишка.

— Е, не ти ли се струва, че тук има нещо? — надига се ентусиазирано Юна.

— Може и да си прав — отвръща Йохан.

— Аз пък не чувам нищо — обажда се върналата се в стаята Корин.

— Мога да кажа само, че това вече не звучи чак толкова като въздишка — признава Йохан. — Но оттук нататък не мога да направя нищо повече. Надлъжните звукови вълни започват да се сливат с напречните и тъй като се движат с различна скорост, просто ще се анихилират едни други.

— Нищо, опитай! — подканя го нетърпеливо Юна.

Йохан Йонсон присвива неодобрително устни и оглежда петнайсетте отделни криви.

— Ама подобно нещо не се прави! — промърморва.

Въпреки това наглася с хирургическа прецизност времевия интервал на вълните и увеличава някои от върховете до по-високо плато.

Пуска резултата и стаята се изпълва със странни подводни звуци. Корин стои с ръка на устата и наблюдава как Йохан спира записа, оправя още някои неща, издърпва някои от сегментите и пак го пуска.

По челото на Натан Полок избиват капчици пот.

Откъм високоговорителите до тях достига басово боботене, следвано от продължителна въздишка, разделена на неясни срички.

— Чуйте! — възкликва Юна.

И членовете на тайната група чуват бавна въздишка, съвсем несъзнателно родена от някаква мисъл. Юрек Валтер не използва ларинкса си — движи само устни и език, докато издишва.

Йохан измества леко една от кривите на вълните, а после става ухилен от стола си, когато сегментът с шепота започва да се повтаря отново и отново.

— Но какво казва той? — възкликва напрегнато Натан Полок. — Прилича на нещо като „Ленин“!

— Ленинск! — ахва ококорена от изумление Корин.

— Какво? — поглежда я Полок.

— Има един град на име Ленинск-Кузнецки — пояснява тя. — Но тъй като той вече спомена за червена глина, мисля, че е имал предвид тайния град!

— Какъв таен град? — поглежда я подозрително Полок.

— Днес космодрумът „Байконур“ е известен в цял свят — продължава с обясненията тя, — но преди петдесет години градът се е наричал Ленинск и е бил свръхсекретен!

— Да, Ленинск в Казахстан — кимва Юна Лина. — Детските спомени на Юрек Валтер са от Ленинск!

Корин сяда обратно на масата, втъква един паднал кичур коса зад ухото си и обяснява на колегите си:

— В онези години Казахстан е бил част от Съветския съюз. Бил е толкова рядко населен, че е било напълно възможно да се изгради цял град, без никой да забележи! Тогава надпреварата във въоръжаването е била в разгара си и руснаците са имали нужда от изследователски бази и площадки за изстрелване на космически ракети.

— Но днес Казахстан е член на Интерпол! — отбелязва с блеснали очи Полок.

— Ако успеят да ни предоставят истинското име на Юрек, постепенно ще успеем да сглобим миналото му — кимва Юна. — И това вече ще бъде същинското начало на нашия лов!

— Не мисля, че колегите там ще срещнат особени затруднения — изрича Корин. — Вече разполагаме с място и приблизителна възраст на Юрек от онова време. Знаем, че пристига в Швеция през 1994 година. Разполагаме с негови снимки, документирали сме белезите по тялото му и…

— Разполагаме преди всичко с неговите ДНК и кръвна група! — прекъсва я Полок.

— Значи семейството на Юрек или е било част от местното казахстанско население, или е било от учените, инженерите и военните, изпратени там от Русия.

— Веднага се заемам да събера заедно всичко, с което разполагаме! — провиква се въодушевено Натан Полок.

— Аз пък ще се опитам да се свържа с Комитета за национална сигурност на Казахстан — казва Корин. — Юна, искаш ли да…

Млъква и го поглежда въпросително. Юна среща погледа й и кимва. После грабва палтото си от близкия стол и се насочва към антрето на апартамента.

— Накъде? — подвиква след него Полок.

— Трябва да поговоря със Сусан Йелм — провиква се в отговор инспекторът.

Докато Корин говореше за учените, изпращани в изпитателния космически център в Казахстан, Юна си спомни за разговора със Сусан Йелм в полицейската кола. Точно преди дъщеря й да се разкрещи откъм линейката, той я беше попитал дали си спомня адреса от писмото на Юрек.

Сусан отговори, че адресът бил на пощенска кутия, и докато се опитваше да си спомни името на получателя, внезапно промърмори, че не било руско.

От къде на къде именно руско?

Сега инспектор Юна Лина показва служебната си карта на охраната и двамата поемат през женското отделение на затвора „Кроноберг“ заедно.

Охранителят спира пред дебела метална врата и Юна поглежда през прозорчето. Сусан седи неподвижна, със затворени очи. Устните й мърдат, като че ли тихичко се моли.

Когато вратата се отключва, тя се стряска и отваря очи. А при вида на Юна започва да полюлява горната част на тялото си. Счупената й ръка е в гипс, другата притиска стомаха й.

— Трябва да говоря с вас за… — започва инспекторът.

— Кой сега ще пази децата ми? — прекъсва го отчаяно тя.

— Те вече са с баща си — отговаря й Юна и я поглежда в изпълнените с болка очи.

— Не, не! Той не разбира! Той нищо не знае! Никой не знае! Трябва да направите нещо! Не можете просто така да ги оставите с него!

— Прочетохте ли писмото, което ви даде Юрек? — пита директно Юна Лина.

— Да, прочетох го — прошепва тя.

— До адвокат ли беше адресирано?

Тя го поглежда и дишането й се поуспокоява, когато отговаря:

— Да.

Юна присяда до нея на койката и тихо пита:

— Защо не го изпратихте?

— Защото не исках той да се измъкне оттам — отговаря смутено тя. — Не желаех да му давам и най-малкия шанс! Надали бихте ме разбрали. Никой не би могъл!

— Аз съм човекът, който го арестува, но…

— Всички ме мразят — продължава тя, без да го слуша. — Аз също се мразя. Нищо не виждах. Не исках да убивам онази полицайка, но вие изобщо не трябваше да идвате! Не трябваше да се опитвате да ме намерите, не трябваше…

— Помните ли адреса на получателя? — прекъсва я Юна.

— Изгорих писмото. Мислех, че с това всичко ще свърши. Не знам как изобщо съм могла да си го помисля!

— До адвокатска фирма ли е трябвало да бъде изпратено? — продължава да пита Юна.

Изведнъж Сусан се разтреперва и започва да вие неистово:

— Кога мога да видя децата си? Трябва да им кажа! Всичко, което направих, беше за тях! Дори да не ме разберат, дори да ме намразят…

— До юридическа фирма „Розенхане“ ли беше адресирано?

Тя го поглежда с налудничав поглед, сякаш вече е забравила за присъствието му.

— Да, същото — промърморва.

— Когато предния път ви питах за това, вие казахте, че името на получателя не било руско — казва Юна. — От къде на къде точно руско?

— Защото веднъж Юрек ми проговори на руски.

— Какво ви каза?

— Не, не издържам повече! Аз…

— Сигурна ли сте, че говореше точно руски?

— Каза толкова ужасни неща…

Сусан Йелм скача като обезумяла и се качва на леглото. Обърнала гръб на инспектора, тя се разридава и се опитва да скрие лицето си със здравата си ръка.

— Сусан, седни, моля те! — изрича тихо и успокоително той.

— Той не трябва, той не трябва… — хълца жената.

— Скрила си цялото си семейство в мазето, защото си се страхувала от Юрек, нали?

Сусан го поглежда и започва да крачи напред-назад по леглото, като нарежда:

— Никой не искаше да ме чуе, но аз знам, че той говореше истината! Усетила съм изпепеляващия му огън върху себе си!

— На твое място аз бих постъпил по абсолютно същия начин! — казва напълно искрено Юна. — Ако смятах, че по този начин наистина ще защитя семейството си от Юрек Валтер, безсъмнено бих сторил същото!

Сусан спира на място, поглежда го изненадано и започва да разказва:

— Трябваше да направя на Юрек инжекция със „Зипадера“. Малко преди това му беше дадено силно успокоително и той лежеше на леглото си. Не можеше да помръдне. Свен Хофман отвори вратата на килията му, аз влязох и направих инжекцията в мускула на задните му части. Докато слагах отгоре парчето лейкопласт, му обясних, че не искам да имам нищо общо с неговото писмо. Казах му, че няма да го изпратя. Не признах, че вече съм го изгорила, само казах…

Изведнъж тя млъква и се опитва да се овладее, преди да продължи. Задържа ръка върху устата си, сваля я и изрича:

— Юрек внезапно отвори очи, погледна ме унищожително и започна да говори на руски. Нямам представа дали знаеше, че го разбирам. Никога не съм му казвала, че преди съм живяла в Санкт Петербург…

Пак прекъсва и свежда глава.

— И какво ти каза? — подканя я Юна.

— Обеща ми да разпори Елен и Анна… и да ме накара да избера коя от двете да бъде наказана с бавна смърт чрез изтичане на кръвта — отвръща Сусан и се усмихва, за да не се разпадне отново. — Знам, че пациентите в психиатрията говорят всякакви ужасии и ние, лекарите сме принудени да се примиряваме с всевъзможни заплахи. Но с Юрек нещата стояха доста по-различно.

— Сигурна ли си, че е говорил именно руски? А не например казахски?

— Разбира се! Не само че говореше на руски, но и руският му беше необичайно изискан, все едно слушам някой професор от университета „Ломоносов“!

— Казала си му, че не искаш да имаш нищо общо с неговото писмо — повтаря Юна. — Да не би да е имало и други писма?

— Само още едно — онова, на което той беше написал отговор.

— Значи първо той е получил писмо, така ли?

— Да. Беше адресирано до мен и беше от адвокат, който му предлагаше да се запознае със случая му, за да прецени възможностите за преразглеждане на делото.

— И ти го връчи на Юрек, така ли?

— Да. Но и аз самата не знам защо го направих. Сигурно съм си мислела, че това е изконно човешко право. Обаче той не е човек!

Тук Сусан се разплаква и прави крачка назад върху леглото.

— Опитай се да си спомниш какво…

— Искам си децата! Не мога да издържам повече! — започва отново да хленчи тя и да крачи напред-назад по леглото. — Той ще им причини нещо!

— Нали знаеш, че Юрек е заключен в строго охраняваното…

— Ха! Само когато поиска! — прекъсва го внезапно тя и се олюлява върху леглото. — Той надхитря всички ви! Може да си влиза и излиза когато си поиска!

— Сусан, това не е вярно и ти много добре го знаеш! — изтъква меко Юна. — За изминалите тринайсет години Юрек нито веднъж не е напускал строго охраняваното психиатрично отделение!

Тя го поглежда и с пресъхнали, напукани устни промълвя:

— Нищо не знаеш… Нали? — изсмива се истерично. — Май наистина нищо не знаеш!

Примигва с пресъхналите си очи, вдига трепереща ръка, за да отметне падналия върху лицето й кичур, и внезапно притихнала, изрича:

— Видях го на паркинга пред болницата. Просто стоеше там и ме гледаше.

Леглото под краката й изскърцва и тя се подпира с ръка на стената, за да не падне.

— Виж какво, давам си сметка, че заплахите му са… — опитва се да я успокои Юна.

— Ти си пълен глупак! — изревава внезапно тя. — Виждала съм името ти, написано на стъклото на прозорчето!

Прави крачка напред, плъзва се от леглото, удря тила си в металната рамка и се срива безжизнено на пода.

Корин оставя телефона си на масата и поклаща глава. Уханието на скъпия й парфюм облива приятно Натан Полок.

Той я чака да приключи разговора, за да я попита дали не би имала нещо против да излезе някой път с него на вечеря.

— Никой не знае нищичко за Юрек — съобщава тя. — Говорих с Антон Тахиров от Комитета за национална сигурност на Казахстан. Отговори ми, че Юрек Валтер не е жител на Казахстан по-бързо, отколкото бих могла да отворя лаптопа си. Аз бях изключително учтива и го помолих да проучи въпроса още веднъж, но той очевидно се обиди и заяви, че и в Казахстан имат компютри.

— Сигурно просто не умее да разговаря с жени — промърморва Полок.

— А когато се опитах да обясня на господин Тахиров, че проверката на ДНК обикновено отнема време, той заяви, че там разполагали с най-модерната система в света. Очевидно просто се опитваше да се отърве от мен колкото е възможно по-бързо!

— Значи дори не са проверили.

— Може би. Обаче ние се радваме на добри връзки с Федералната служба за безопасност на Руската федерация! Току-що Дмитрий Ургов ми върна обаждането. За съжаление не разполагат с нищо, съответстващо на информацията, която им пратих. Каза ми обаче, че лично ще помоли своите хора от милицията да прегледат снимките и да проверят ДНК регистъра си — казва Корин, затваря очи и се опитва да разтрие врата си.

Полок едва се сдържа да й предложи услугите си.

— Моите ръце са доста топли — изрича.

И точно в този момент влиза Юна Лина и пита:

— Може ли да ги пипна?

— От Казахстан не желаят да ни помогнат — съобщава му веднага Корин Мейеро. — Но аз…

— Юрек е от Русия — прекъсва я Юна и заграбва шепа бонбони от поставената на масата купа.

— От Русия значи — повтаря тя.

— Да. Говори перфектен руски.

— Искаш да кажеш, че Дмитрий Ургов ме е излъгал? — поглежда го възмутено тя. — Извинявай, но го познавам добре и за нищо на света не бих допуснала, че…

— Той най-вероятно наистина не знае нищо — пак я прекъсва Юна и изсипва бонбоните в джоба си. — Юрек Валтер е достатъчно стар, за да е живял по времето на КГБ.

Полок, Юна и Корин са насядали около масата и оглеждат бележките си. Съвсем доскоро не разполагаха с нищо по случая. А сега, благодарение на инфилтрацията на Сага в психиатричното отделение, вече имаха най-малкото отправна точка. Юрек определено се беше издал, когато несъзнателно беше прошепнал „Ленинск“. Оказваше се израснал в Казахстан, но тъй като Сусан Йелм го беше чула да говори образован руски, логиката подсказваше, че семейството му е пристигнало там от Русия.

— Но от казахската Служба за сигурност не знаеха нищо за него! — повтаря отново Корин.

Юна Лина вади телефона си, влиза в списъка с контактите си и започва да търси номера на човек, с когото не е разговарял от много години. Възбудата от напипаната следа го кара да се усмихне широко. Убеден е, че вече наистина е на път да разгадае мистерията, наречена Юрек Валтер.

— Какво правиш? — поглежда го изненадано Корин.

— Смятам да поговоря с един стар познат — отговаря загадъчно той.

— Ще се свържеш с Никита Карпин! — възкликва Натан Полок. — Нали?

Юна се усмихва, отдалечава се от масата и слага телефона на ухото си. Чува се съскащ екот, а след това припукване.

— Не ти ли благодарих вече за помощта с Пичушкин? — изрича рязко Карпин вместо поздрав.

— Да, изпрати ми някакви сапунчета…

— Е, не е ли достатъчно? — прекъсва го руснакът. — Ти си най-упоритият млад човек, когото някога съм срещал! Трябваше да се досетя, че пак ще се появиш като гръм от ясно небе и ще ме обезпокоиш!

— Извинявай, но тук работим по един много оплетен случай, който…

— Никога не говоря за такива неща по телефона! — прекъсва го пак Никита Карпин.

— Ами ако уредя кодирана линия?

— Няма нищо на този свят, което ние да не можем да разбием за не повече от двайсет секунди! — разсмива се руснакът. — Но всъщност това няма значение. Вече съм извън играта и не мога да ти помогна!

— Е, все трябва да си запазил някои стари контакти — не се предава Юна.

— Вече никой не остана, пък и те не знаят нищо за Ленинск. А дори и да знаеха, никога не биха си признали!

— Значи вече си знаел какво ще те питам — въздъхва Юна Лина.

— Ама разбира се! Русия е малка страна!

— И с кого би трябвало да говоря, ако искам да получа някои отговори?

— Пробвай с чаровната Федерална служба за безопасност. След месец, месец и нещо може и да ти отговорят. А сега ме извини — тук Карпин се прозява, — но трябва да изведа Зен на обичайната му разходка. Обикновено слизаме надолу по река Клязма, по леда, чак до вълноломите за гмуркане.

— Разбирам. Извинявай! — отвръща Юна.

Слага край на разговора и се усмихва на прекалената предпазливост на стареца. Бившият агент на КГБ като че ли не вярва, че Русия се е променила. А може би има право.

Това не би могло да се нарече точно официална покана, но като се има предвид, че идва от устата на Никита Карпин, си е истинско благоволение.

Старият самоед на Никита — Зен, беше починал още преди осем години, когато Юна гостуваше в Москва. Беше поканен да изнесе поредица от три лекции върху работата, довела до залавянето на Юрек Валтер. По онова време московската милиция се намираше в разгара на преследването на серийния убиец Александър Пичушкин.

Юна Лина знае, че кучето е починало. А Никита Карпин знае, че Юна знае къде да го намери, след като ще излиза на разходка по заледената по това време река Клязма.

В седем без десет вечерта Юна Лина взема последния полет за Москва. Когато самолетът каца в Русия, наближава полунощ. Страната е обхваната от обичайния за това време на годината арктически студ и ниските температури буквално са изсушили снега.

Таксито понася Юна през обширните, монотонни предградия на руската столица. Първоначално той има усещането, че е приклещен в порочния кръг на безкрайните общински жилища, но когато колата стига до центъра на града, гледката изведнъж се променя. Инспекторът зърва един от небостъргачите от групата „Седемте сестри на Сталин“ и веднага след това таксито завива в странична уличка и спира пред неговия хотел.

Стаята му е съвсем обикновена и слабо осветена. Таванът е висок, стените са пожълтели от цигарен дим. На бюрото се вижда кафяв пластмасов електрически самовар. На табелата за евакуация при пожар, поставена от задната страна на вратата, някой е изгасил цигарата си точно върху знака за изхода.

Докато стои край единствения прозорец, загледан в уличката под хотела, Юна усеща нахлуващия под дограмите студ. После се отпуска върху кафявата завивка на леглото, втренчва се в тавана и се заслушва в приглушените гласове и смеха, долитащи от съседната стая. Решава, че вече е твърде късно, за да се обажда на Диса и да й пожелава „лека нощ“.

В главата му се редят какви ли не мисли и съпътстващите ги картини постепенно го унасят в сън. Едно момиченце, очакващо майка си, за да сплете косата му. Сага Бауер, приковала в него очи, с бръсната, изпъстрена с порязвания глава. Диса, лежаща в неговата вана, тананикаща си със затворени очи.

Старецът отваря картонената кутия, вада от нея сива папка и поставя на масата пред госта си една снимка. Това е групов портрет на двайсет и двама мъже, подредени на мраморни стъпала.

— Тази снимка е правена в Ленинск през 1955 година — пояснява Карпин.

В средата на първата редица е застанал усмихнат легендарният Сергей Корольов — главният инженер, на когото Русия и светът дължат първия човек в космоса и първия изкуствен спътник.

— Погледни мъжете зад него.

Юна Лина се привежда и плъзга поглед по редиците мъжки лица. Наполовина скрит зад мъж с рошава коса, се вижда много слаб мъж с изпито лице и бледи очи.

Юна вдига стреснато глава. Не може да повярва на очите си. Току-що е открил бащата на Юрек Валтер!

— Да, видях го — кимва.

— Администрацията на Сталин подбираше най-младите и най-талантливи инженери — отбелязва Никита и подава на Юна стар съветски паспорт. — А Вадим Леванов беше безсъмнено един от най-добрите!

Когато отваря паспорта, Юна усеща как пулсът му се ускорява.

На черно-бялата снимка се вижда мъж, който прилича поразително на Юрек Валтер, но е с по-топли очи и по-малко бръчки. Така. Значи името на бащата на Юрек е било Вадим Леванов.

Оказва се, че пътуването му до Русия изобщо не е напразно. Оттук нататък вече могат да започнат да разследват истински миналото на Юрек.

Никита поставя на масата картон с десет пръстови отпечатъка, няколко малки лични снимки от кръщенето и детството на бащата на Юрек, училищни годишници и една детска рисунка на кола с коминче на покрива.

— Какво по-точно искаш да знаеш за него? — пита с усмивка агентът от КГБ. — Защото ние разполагаме с всичко. Знаем всеки адрес, на който е живял, имената на всяко от момичетата, с които е излизал преди брака с Елена Михайлова, писмата до родителите му в Новосибирск…

— Искам да знам повече за сина му — прошепва Юна.

— Съпругата му също е била инженер, но умира при раждане след двегодишен брак.

— Синът! — повтаря Юна.

Карпин става, отваря дървения бюфет, вади оттам тежък куфар и го поставя на масата. Когато вдига капака, Юна вижда, че това е шестнайсетмилиметров филмов прожекционен апарат.

Никита Карпин го моли да спусне завесите, а после вади една макара с лента и пояснява:

— Това е домашен филм от Ленинск, който, мисля, че трябва да видиш!

Прожекционният апарат прищраква и филмът се проектира директно върху тапетите. Карпин оправя фокуса и се настанява на близкия стол.

Яркостта на образите варира, но като цяло качеството е добро. Вероятно камерата е била поставена върху статив.

Филмът е заснет от бащата на Юрек Валтер в периода, когато е живял в Ленинск. На стената пред двамата мъже се вижда задната част на къщата на Леванов и тучна зелена градина. През листата на дърветата струи ярко слънце. В далечината се забелязват високоволтовите електрически кабели.

Образът потреперва, а после в кадър влиза бащата на Юрек. Вадим Леванов оставя тежък куфар във високата трева, отваря го и вади оттам четири стола за къмпинг. Отляво на екрана излиза момченце с изрядно сресана коса. Изглежда около седемгодишно, чертите на лицето му са като изваяни с длето, очите — огромни и бледи.

Няма никакво съмнение, че това е Юрек. Юна Лина не смее да си поеме дъх.

Момчето казва нещо, но единственото, което те чуват, е прищракването на прожекционния апарат. Баща и син си помагат един на друг в отварянето на металните крака на куфара. Обръщат го и той се превръща в масичка с дървено покритие. Младият Юрек изчезва от кадър, но се връща с кана вода от противоположната страна.

Всичко става толкова бързо, че Юна се чуди да не би да има някакъв номер.

Юрек прехапва устни и плясва с ръце, докато баща му говори нещо. После пак изчезва от кадър и баща му тръгва след него. Водата в каната проблясва под лъчите на слънцето.

Малко по-късно Юрек се връща с бяла хартиена чанта. След него се появява и баща му с още едно дете на раменете.

Вадим Леванов поклаща глава и подскача в тръс като кон.

Юна не може да види лицето на второто дете.

Главата му е извън кадър, но Юрек му помахва.

Крачета с малки обувки ритат по гърдите на бащата.

Юрек вика нещо.

И когато баща му поставя на тревата второто дете, Юна вижда, че то също е Юрек.

Абсолютно еднаквото момче гледа към камерата със сериозно изражение. През градината преминава сянка. Бащата грабва хартиената чанта и изчезва от кадър.

— Еднояйчни близнаци! — заявява ухилено старият агент и спира прожекционния апарат.

— Близнаци значи — прошепва замаяно Юна Лина.

— Да. Тъкмо затова майка им е починала при раждането.

Юна Лина продължава да се взира в стария релефен тапет и безмълвно да си повтаря, че Пясъчния човек всъщност е братът близнак на Юрек Валтер.

И именно той държи Фелисия в плен. И тъкмо него е зърнала преди толкова много години дъщеря му Луми, когато е искала да помаха на съседската котка. И точно затова Сусан Йелм е видяла Юрек Валтер на паркинга пред болницата.

Загрелият прожекционен апарат тихо припуква.

Юна взема чашата си с ликьора и отива до прозореца. Дръпва пердетата и се взира замислено в заледената река Клязма, ширнала се пред него.

А когато преценява, че си е възвърнал самообладанието достатъчно, за да говори, пита домакина си:

— Как успяхте да откриете всичко това? Колко папки е трябвало да преровите, докато го съберете? Все пак сте разполагали с материали, обхващащи милиони ваши граждани!

— Така е, но имахме само един изменник на родината, избягал от Ленинск в Швеция — отговаря спокойно Карпин.

— Бащата е избягал в Швеция? — ококорва се Юна.

— Лятото на 1957 година беше доста трудно време за живот в Ленинск — отговаря загадъчно Никита и пали цигара.

— В какъв смисъл?

— Направихме два опита за изстрелване на „Седморката“. Първия път ракетата-носител се запали и самата ракета се разби на четиристотин километра от площадката за изстрелване. Втория път стана същото. Бях изпратен там, за да премахна отговорните за това фиаско. Да развъртя „Пръчицата“, така да се каже. Тук е мястото да подчертая, че минимум пет процента от целия брутен вътрешен продукт на Съветския съюз по онова време бяха отишли за създаването и оборудването на Ленинск! Третият опит за изстрелване беше успешен и инженерите можеха отново да дишат спокойно. Но само до катастрофата, предизвикана от Неделин три години по-късно.

— Да, чел съм за това — кимва Юна.

— Митрофан Неделин пришпори разработването на междуконтинентална ракета — спомня си Никита, загледан в огънчето на цигарата си. — Тя избухна насред космодрума и повече от сто човека бяха изпепелени. Телата на Вадим Леванов и близнаците не бяха открити. Месеци наред ги смятахме за загинали заедно с останалите.

— Но не бяха — отбелязва замислено Юна.

— Да, не бяха — кимва Никита. — Той избяга, защото беше уплашен от политическите гонения. Впрочем съвсем основателно, защото със сигурност щеше да се озове в Гулаг. Или в най-добрия случай в някой от трудовите лагери в системата Сиблаг13. Обаче се появи в Швеция.

Никита изгася цигарата си в малка порцеланова чинийка и продължава:

— Държахме Вадим Леванов и близнаците под постоянно наблюдение и бяхме готови при нужда всеки момент да го ликвидираме. Но не се наложи. Защото Швеция се отнесе към него като с боклук и му уреди по-специален Гулаг. Единствената работа, която успя да си намери, беше като черноработник в кариера за добив на чакъл.

Очите на Карпин проблясват отмъстително.

— Иронията е, че ако вие бяхте демонстрирали дори и минимален интерес към онова, което знаеше той, Швеция щеше да се окаже първа в космоса! — засмива се той.

— Може би.

— Не, сигурно!

— Значи Юрек и брат му са пристигнали в Швеция на колко… десетинагодишни?

— Да. Но остават там само две години — отговаря Никита.

— Защо?

— Човек не се превръща в сериен убиец безпричинно, нали?

— А ти знаеш ли какво се е случило? — пита Юна.

— Разбира се.

Никита Карпин се обръща към прозореца и навлажнява устните си. През неравните стъкла проблясват лъчите на ниското зимно слънце.

Днес Сага е първа в дневната стая. Бяга по пътеката в продължение на четири минути и тъкмо е намалила скоростта, когато се появява Берни Ларшон.

— Когато изляза на свобода, ще се хвана да карам такси! Мамка му! Като шибан автомобилен състезател, да знаеш! А ти можеш да се возиш при мен безплатно, обаче ще ми даваш да те пипам между…

— Млъкни, копеле! — изсъсква тя.

Той кимва с вид на дълбоко обиден, после отива право при палмата, хваща най-долния лист, обръща го, посочва самодоволно микрофона и изрича през смях:

— Сега вече си моя робиня!

Сага го бутва толкова силно с длан, че той губи равновесие и се просва на пода. Обаче пак продължава:

— И аз искам да избягам, чуваш ли? Искам да карам такси и…

— Млъкни! — просъсква Сага и поглежда през рамо, за да провери дали охраната вече не е на вратата.

Но като че ли никой не го наблюдава в момента на мониторите в контролната зала.

— Ще ме вземете с вас, когато избягате, и ще…

— Млъкни! — прекъсва го изненадващо Юрек зад тях.

— Извинявайте — прошепва Берни и свежда послушно очи към пода.

Сага изобщо не е чула Юрек кога е влязъл в дневната стая.

По гърба й пролазват тръпки, когато си дава сметка, че може да е бил тук от доста време и да е видял как Берни показва микрофона под палмовия лист.

Възможно ли е вече да е разкрита?

Ако не, може да се случи точно сега. Като че ли моментът, който беше очаквала с ужас, току-що беше настъпил. Сага усеща как адреналинът нахлува в тялото й и се опитва да визуализира наизустения план на строго охраняваното психиатрично отделение. Придвижва се мислено през маркираните за целта врати, през различните зони и си преговаря най-подходящите места за временно убежище.

Ако Берни сега я разкрие, ще бъде принудена да се барикадира в стаята си. В идеалния случай преди това ще е успяла да сграбчи микрофона и да извика подкрепленията.

Юрек се заковава пред Берни, който лежи на пода и шепне извиненията си, и изрича бавно и премерено:

— Издърпай кабела от кростренажора, върни се в стаята си и се обеси на вратата!

Берни се втренчва ужасено в Юрек и запелтечва:

— Ама какво… какво, по дяволите…

— Завържи кабела за външната страна на бравата, преметни го над вратата и бутни пластмасовия стол под краката си — продължава с инструкциите си Юрек.

— Ама не искам! Не искам! — ломоти Берни с треперещи устни.

— Повече не можем да си позволим да те държим жив! — отсича безстрастно Юрек.

— Ама… какво, мътните го взели… аз само се шегувах, нали? Знам, че не мога да дойда с вас! Знам, че това си е ваше нещо… само ваше…

Натан Полок и Корин Мейеро се надигат рязко. Ситуацията в психиатрията е станала критична. Всички осъзнават, че Юрек твърдо е решил да екзекутира Берни, и се надяват Сага да не забравя, че там няма нито полицейски правомощия, нито отговорности.

— Нищо не можем да сторим — прошепва Корин.

Откъм високоговорителите се чува бавен, гръмотевичен грохот. Йохан Йонсон побързва да регулира качеството на звука и притеснено се почесва по главата.

— Не! По-добре ме накажи! — скимти Берни в дневната стая. — Заслужавам наказание!

— Ако искаш, мога да му счупя и двата крака, а? — обръща се съвсем спокойно Сага към Юрек.

Корин обгръща с ръце раменете си и се опитва да успокои дишането си.

— Не, не прави нищо! — шепти Полок в предавателя. — Довери се на охраната! Ти си просто пациент!

— Но защо още никой не се е появил? — промърморва възмутено Йохан. — Охраната няма как да не е забелязала какво става, за бога!

— Ако тя се намеси да го спасява, Юрек ще я убие! — прошепва ужасено Корин.

— Не прави нищо! — умолява я Полок. — Моля те, нищо не прави!

Сърцето на Сага бие като лудо. Слиза бавно от пътеката и се опитва да подреди мислите си. Не е нейна работа да защитава другите пациенти. Дава си сметка, че за нищо на света не трябва да излиза от роля.

— Мога да му счупя капачките на коленете — пробва тя единствената възможност. — А после ръцете и пръстите и…

— Смятам, че ще бъде най-добре той да умре — заключава спокойно Юрек.

— Ела насам! — прошепва тя бързо на Берни. — Тук камерата не може да ни види!

— Ама какво става бе, Снежанке? — подсмърча Берни, но се примъква към нея.

Тя сграбчва ръката му за китката, дръпва го към себе си и чупи кутрето му. Той се разпищява, пада на колене и притиска ръка към корема си.

— Следващият пръст! — отсича Сага.

— Ама вие и двамата сте луди! — нарежда Берни и подсмърча. — Ще извикам за помощ! Моите скелетни роби веднага ще дойдат!

— Млъквай, копеле! — изсъсква Юрек.

Насочва се към кростренажора, изключва захранващия кабел, дръпва го силно и засипва пода с бетонен прах.

— Следващият пръст — опитва отново Сага.

— Ти не се намесвай! — казва Юрек и я поглежда многозначително в очите.

Сага остава там, където е, подпряла ръка на стената. А Берни тръгва след Юрек.

Ситуацията й изглежда напълно абсурдна. Вижда как Юрек завързва кабела около бравата от външната страна на вратата, а после го мята над нея. Иска й се да се разкрещи.

Берни я гледа умолително, докато се качва на пластмасовия си стол и надява примката на врата си.

Опитва се да говори с Юрек, усмихва се и повтаря нещо.

А тя продължава да стои там, напълно неподвижна, надявайки се, че персоналът вече вижда всичко на мониторите. Ала никой не се появява. Юрек Валтер е от толкова дълго в това отделение, че знае наизуст режима им. Може би е наясно, че по това време си правят почивка за кафе или си предават смените.

Сага отстъпва бавно към своята килия. Няма представа какво точно трябва да направи и не може да разбере защо още никой от охраната не се появява.

Юрек казва нещо на Берни, изчаква и повтаря думите си. Но Берни само клати глава и от очите му рукват сълзи.

Сага продължава да се оттегля. Всичко наоколо й изглежда сюрреалистично.

Юрек сритва стола под Берни, минава спокойно през дневната и веднага се прибира в килията си.

Берни виси във въздуха с крака, на няколко сантиметра от пода. Опитва се да се повдигне нагоре по кабела, а не е достатъчно силен за това.

Сага влиза в стаята си, отива право до вратата с прозорчето от бронирано стъкло и започва да рита с все сили. Но единственото, което чува, са приглушените удари по метала. Тя се дръпва, завърта се и произвежда следващ, по-мощен ритник. После пак. Леки вибрации минават през солидната врата, но тежкият звук от ритниците й се поглъща от бетонните стени. Тя обаче продължава да рита, докато накрая — най-после — дочува откъм коридора оживени гласове, бързи стъпки и жуженето на електрическата ключалка.

Светлините в килията угасват. Сага лежи на леглото настрани, с широко отворени очи.

Какво трябваше да направи?

Краката и ходилата й я болят от силните ритници.

Чуди се дали не е трябвало да се намеси. Може би е трябвало. Може би Юрек нямаше да може да я спре. Но тогава тя със сигурност щеше да се изложи на опасност и да провали всички шансове на Фелисия за спасение.

Затова просто се върна в стаята си и започна да рита вратата. Риташе с все сили, с надеждата надзирателите да се зачудят откъде идва този шум и да си погледнат мониторите. Но нищо не се случи. Дълго време не я чуваха. Сигурно трябваше да рита още по-силно. Сякаш мина цяла вечност, преди да чуе гласовете и стъпките им.

Сега лежи на леглото и се опитва да си внуши, че персоналът се е появил в дневната навреме, че Берни вече е в реанимацията и че състоянието му е стабилно.

Опитва се още да си внуши, че Юрек може да не е вързал примката както трябва. Макар да знае, че това е невъзможно.

Андерш Рьон е седнал пред компютъра в кабинета си и се опитва да обобщи днешните събития за медицинския архив.

Но защо всичко се случва точно сега?

На една и съща дата всеки месец персоналът почиства склада с лекарствата. Отнема им не повече от четирийсет минути.

Той, Мю и Лейф се намираха пред вратата на склада, когато чуха странния шум.

Дълбок грохот, отекващ сякаш в стените. Мю изпусна инвентарния списък на пода и хукна към контролната зала с мониторите. Андерш хукна след нея. Когато стигна до големия монитор и зърна изображението от пациентска стая номер 2, Мю изкрещя. Берни Ларшон висеше на вратата по посока към дневната. От краката му капеше урина и се събираше в локвичка под тялото му.

По тялото на Андерш продължават да лазят тръпки и до този момент. Вследствие на самоубийството в отделението той беше привикан на кризисен брифинг от борда на болницата. Управителят пристигна направо от някакъв детски рожден ден, изключително бесен, че са му нарушили празника. Погледна го хладно и заяви, че може би е било грешка от тяхна страна да позволяват на неопитен лекар като него да поема отговорностите на началник.

Андерш Рьон се изчервява, когато си спомня как бе седял пред борда и се бе извинявал. Заекваше, фъфлеше и се опитваше да обясни, че според амбулаторния лист Берни Ларшон е бил крайно депресиран и че трансферът му се е отразил необичайно зле.

— Още ли си тук?

Андерш вдига глава и зърва Мю. Застанала е на прага на кабинета му и се усмихва притеснено.

— Болничната управа иска доклада ми утре рано сутринта, така че най-вероятно ще се наложи да ме потърпиш още няколко часа — промърморва той.

— Гадна работа — изрича през прозявка тя.

— Ако искаш, върви да си полегнеш малко на дивана в служебната стая — предлага й той.

— Не се тревожи за мен!

— Не, съвсем сериозно ти казвам! Аз и без това трябва да бъда тук.

— Сигурен ли си? Много мило от твоя страна — въздъхва тя.

Той се усмихва и казва:

— Сигурен съм. Хайде, върви да поспиш два-три часа. Преди да си тръгна, ще те събудя.

Андерш я чува как тръгва по коридора, минава покрай съблекалнята и влиза в служебната стая.

Светлината от монитора на компютъра изпълва малкия кабинет. Андерш щраква с мишката върху календара, а после добавя в него няколко наскоро насрочени срещи с близки и социални работници.

Замисля се за новата пациентка и пръстите му застиват над клавиатурата. Връща се отново към онзи момент, в секундите, когато беше в нейната стая и събу панталона и бикините й. Бялата й кожа се бе зачервила ужасно след двете инжекции. Беше я докосвал като лекар, но освен това се беше загледал между краката й към интимните й части, русото окосмяване там и стегнатата вагина.

Въвежда една бележка за насрочена за друг ден среща. Но осъзнава, че не е в състояние да се концентрира.

Заема се с доклада за Социалните служби, после става и отива в контролната зала.

Още докато се отпуска на стола пред големия екран с деветте квадрата, забелязва, че Сага е будна. Нощната й лампичка е включена. Седи и се взира в камерата, право в очите му.

Андерш усеща някаква странна тежест под корема си. Оглежда другите камери. Пациентски стаи 1 и 2 са тъмни. Край охранителните врати и в дневната стая е спокойно. Камерата пред стаята, в която се е оттеглила Мю, не показва нищо друго освен затворена врата. Надзирателите се намират от другата страна на първата охранителна врата.

Андерш щраква върху квадрата на пациентска стая 3 и изображението му изпълва целия втори екран. Той приближава стола си към масата. Сага продължава да седи и да го гледа.

Какво ли иска? Бялото й лице е осветено от кръга на лампата. Масажира тила си с една ръка, става от леглото, прави две крачки напред и пак поглежда към камерата.

Андерш връща изображението в малкия квадрат, става и за всеки случай отново поглежда към камерите на вратата за охраната и на служебната стая.

Отива до втората охранителна врата, плъзга картата си през четеца и тръгва по коридора. Нощното осветление има лек сивкав нюанс. Трите врати към стаите на пациентите проблясват мрачно, като олово. Той се насочва към нейната врата и поглежда през прозорчето от бронирано стъкло. Сага е застанала в средата на стаята, но когато чува отварянето на вратичката, се обръща.

Нощната лампа свети точно зад нея и осветява пространството между краката й.

— Не мога да спя! — изрича тя с огромни, умоляващи очи.

— Да не би да се страхуваш от тъмното? — пита с усмивка той.

— Трябват ми десет милиграма „Стесолид“. В „Карсуден“ ми даваха точно това.

Андерш си казва, че на живо тя е още по-красива и елегантна, отколкото на екрана. Движи се със странно самочувствие, напълно уверена в тялото си, като че ли е елитна гимнастичка или балерина. Той забелязва, че впитото в тялото й тънко потниче е мокро от потта й. Вижда съвършената извивка на раменете й, твърдите зърна под плата.

Опитва се да си спомни дали е срещал нещо за проблеми със съня в епикризата й от „Карсуден“. А после осъзнава, че това всъщност няма никакво значение. Той е човекът тук, който взема решенията за лекарствата.

— Добре, изчакай малко! — отвръща, отива до шкафа с лекарствата и взема една таблетка.

На връщане усеща, че между плешките е плувнал в пот. Тя протяга ръка през отвора, за да вземе пластмасовата чашка, но той не се сдържа и подхвърля:

— Може ли една усмивка за мен?

— Дай ми хапчето! — изрича безстрастно тя, все така подала ръка.

Той дръпва пластмасовата чашка далече от ръката й, погъделичква дланта й и прошепва:

— Хайде! Само една усмивчица, а?

Сага се усмихва на лекаря и не откъсва очи от неговите, докато пластмасовата чашка не се озовава в ръката й. Той затваря вратичката и я заключва, но остава пред вратата. Тя се насочва към мивката, преструва се, че слага таблетката в устата си, налива си вода и гълта, като отмята глава. Не го поглежда изобщо, даже не е сигурна, че той още е там, но присяда за известно време на леглото, а после гаси нощната лампа. Под прикритието на мрака пъха хапчето под стелката на едната си маратонка.

Преди да заспи, в съзнанието й отново изниква лицето на Берни и сълзите, бликнали от очите му, докато сам си мята примката на врата.

Тихите удари на петите му по вратата сподирят съня й.

Пясъчният часовник се обръща.

А после, сякаш подета от топла вълна въздух, тя постепенно се събужда и отваря очи в мрака. Няма представа какво я е събудило. В съня й бяха безпомощно ритащите крака на Берни.

Някакво далечно трополене. Може би.

Но единственото, което Сага чува, е собственият си пулс, биещ в ушите й.

Примигва и се заслушва.

Бронираното стъкло на прозорчето във вратата постепенно се превръща в правоъгълник замръзнала морска вода.

Тя затваря очи и се опитва пак да заспи. Очите й парят от изтощение, но тя не може да се отпусне.

Тръбите на отоплителната система в стената припукват. Тя отваря отново очи и се втренчва в сивото прозорче.

Изведнъж върху стъклото пада тъмна сянка.

Сънното й състояние моментално се изпарява. Тя отваря широко очи и по цялото й тяло преминават студени тръпки.

През бронираното стъкло я наблюдава някакъв мъж. Младият лекар. През цялото време ли е стоял там?

Не вижда нищичко в тъмнината.

Въпреки това продължава да стои там посред нощ.

И после леко кимва.

Сега тя си дава сметка, че трополенето, което я е събудило, е от ключа, влизащ в ключалката на вратата.

В стаята нахлува въздух. Звукът се разширява, става по-басов и изведнъж изчезва. Тежката врата се отваря.

Сага знае, че трябва да лежи напълно неподвижно. Би трябвало да бъде дълбоко заспала заради лекарството. Светлината откъм коридора проблясва върху раменете на младия лекар.

Тя се чуди дали той не е разбрал, че тя се престори да изглежда, че взема хапчето, и сега не е дошъл, за да й го извади от обувката. Но правилата на отделението не позволяват на никого от персонала да влиза сам в стая на пациент. А после осъзнава истината — докторът е тук, защото мисли, че тя наистина е взела таблетката и сега е дълбоко заспала.

„Това е лудост“ — мисли си Андерш, докато затваря вратата зад гърба си. Полунощ е. А той е влязъл при една от пациентките и сега стои насред тъмната й стая. Сърцето му бие толкова силно в гърдите, че буквално го боли.

Едва различава очертанията на тялото й в леглото. Тя би трябвало да е дълбоко заспала от часове, практически в безсъзнание.

Вратата на служебната стая, в която спи Мю, е затворена. От другата страна на най-далечната охранителна врата има двама охранители. Всички останали са заспали.

Той не е особено наясно точно какво прави в стаята на Сага. Единственото, което знае, е, че не можеше да не влезе и да не я погледне. Трябваше да си измисли извинение, за да почувства отново топлата й кожа под пръстите си.

Не можеше да престане да мисли за потните й гърди и за примирения поглед, който му хвърли, когато се опитваше да се измъкне, а сутиенът й се вдигна.

Сега той си повтаря, че е влязъл само за да се увери, че всичко е наред с пациентката, на която е дал седатив.

Ако някой го види, ще каже, че е забелязал признаци на сънна апнея и е решил да влезе и да провери състоянието на пациентката, предвид сериозните лекарства, които по принцип й се дават.

Ще констатират, че е сгрешил, като не е събудил Мю, но самото влизане в стаята ще бъде отчетено като напълно оправдано. Да, той просто иска да се увери, че всичко е наред.

Андерш прави няколко крачки напред в стаята. И изведнъж осъзнава, че мисли за мрежи и кошове за раци, за огромни отвори, водещи към по-малки такива, докато накрая няма връщане назад.

Той преглъща тежко и си казва, че не е сторил нищо лошо. Просто се отнася изключително съвестно към добруването на пациентите си. И толкова.

Приближава се бавно към леглото и я поглежда в мрака. Тя лежи настрани.

Той присяда внимателно на ръба на леглото и отмята завивката от краката и гърба й. Опитва се да чуе дишането й, но ударите на собственото му сърце са твърде силни, за да чуе каквото и да било.

Тялото й излъчва топлина.

Той погалва нежно бедрото й, като си казва, че това е жест, присъщ на всеки лекар. Пръстите му достигат до кръста й и ластика на бикините й.

Ръцете му са твърде студени и той е прекалено притеснен, за да бъде сексуално възбуден.

В стаята е твърде тъмно, за да може камерата в тавана да засече случващото се.

Пръстите му се плъзват внимателно над бикините й и стигат между бедрата й. Интимните й части са горещи.

Той поставя пръст върху памучното дъно на бикините й, притиска срамните й устни и започва да ги търка.

Иска му се да продължава да я гали до оргазъм, докато цялото й тяло не започне да крещи за проникване, въпреки че е заспала.

Очите му вече са привикнали към тъмнината и сега той вече различава съвсем ясно гладките бедра на Сага и перфектната линия на таза й.

Напомня си, че тя е дълбоко заспала. И той го знае. Затова, без изобщо да се церемони, сваля бикините й. Тя простенва в съня си, но иначе е напълно неподвижна.

Тялото й проблясва в мрака. Русото интимно окосмяване, чувствителната вътрешна част на бедрата, плоският й корем.

И ще остане заспала независимо от онова, което той избере да направи.

За нея няма да има никакво значение. Няма да каже „не“. Няма да му отправи онзи неин умоляващ поглед да спре.

Изведнъж го залива мощна вълна на сексуална възбуда. Изпълва го, не му позволява да си поеме дъх. Андерш усеща как пенисът му набъбва и напъва да скъса панталона му. Побързва да го оправи с едната си ръка.

Чува дишането си и ударите на сърцето си. Трябва да проникне в нея! Ръцете му се опитват да разтворят краката й в коленете.

Тя се претъркулва и леко подритва в съня си.

Той забавя темпото, привежда се над нея, пъха ръце между бедрата й и се опитва да ги разтвори.

Обаче не може. Има усещането, че тя някак си се съпротивлява. Претъркулва я по корем, но тя пада на пода, сяда и го поглежда с широко отворени очи.

Андерш побързва да напусне стаята, като си казва, че тя не е истински будна. Няма да помни нищо. Ще си мисли, че е сънувала.

Вихрушката навява снега на талази по магистралата до крайпътното кафене. От колите и камионите, преминаващи по нея, прозорците се тресат. Кафето в чашата на Юна се поклаща от вибрациите.

Той поглежда мъжете на масата срещу него. Израженията им са спокойни, макар и леко уморени. След като бяха взели телефона, паспорта и портфейла му, сега очевидно чакаха по-нататъшни инструкции. В кафенето мирише на елда и свинско пържено.

Юна поглежда часовника си и разбира, че самолетът му за Стокхолм излита от Москва след девет минути.

А последните часове на Фелисия вече изтичат.

Един от мъжете се опитва да решава судоку, другият чете страницата за конни надбягвания във вестника.

Юна си припомня наум разговора с Никита Карпин.

Старецът се държеше така, сякаш разполагат с цялото време на света. Докато не бяха прекъснати. Усмихваше се и плъзгаше палец по запотената гарафа с бъзов ликьор. Каза му, че Юрек Валтер и неговият брат близнак са останали в Швеция само две години.

— Защо? — беше попитал Юна.

— Човек не се превръща в сериен убиец безпричинно, нали?

— А ти знаеш ли какво се е случило?

— Разбира се.

Старецът беше прокарал пръсти по старата сива папка. И беше казал, че висококвалифицираният инженер най-вероятно е бил подготвен да продаде своите знания.

— Но от шведския Отдел за чужденците се интересуваха единствено дали Вадим Леванов може да работи. Не успяха да разберат нищо. И изпратиха първокласен ракетен инженер в каменоломна!

— Може да е разбрал, че го наблюдавате, и да е решил да прояви здрав разум, като си мълчи за онова, което знае — подметна Юна.

— Най-разумното щеше да бъде изобщо да не беше бягал от Ленинск. Щяха да му дадат не повече от десет години в трудов лагер, а оттам нататък…

— Обаче е имал деца, за които да мисли!

— Именно затова трябваше да остане! — натърти Никита, като го погледна в очите. — Момчетата бяха екстрадирани от Швеция, а Вадим Леванов нямаше никакъв начин да ги проследи. Свърза се с всички, които познаваше, но напразно. Не че разполагаше с много варианти. Знаеше, че ако кракът му отново стъпи в Русия, ще бъде арестуван на място и тук също няма да успее да ги намери, затова предпочете да ги чака там. Това беше единственото, което можеше да направи. Сигурно си е мислел, че ако момчетата тръгнат да го търсят, ще започнат от жилището, където за последно са били заедно.

— И къде е било това? — попита Юна. Точно в този момент забеляза, че към къщата приближава черна кола.

— Имигрантски работнически лагер, барака номер четири — отговори Никита. — Именно там доста по-късно той отне и живота си.

Преди Юна да успее да попита за името на каменоломната, в която Вадим Леванов е работил, Никита Карпин вече се бе сдобил с нови гости. Пред вилата спря лъскав черен крайслер, което автоматично сложи край на разговора. Без изобщо да се впечатлява, старецът с един замах смени всички материали на масата, свързани с бащата на Юрек, с документи за Александър Пичушкин, познат с прозвището „Шахматния убиец“ — сериен убиец, за чието залавяне Юна Лина също бе изиграл немаловажна роля.

В стаята влязоха четирима мъже, приближиха се до Юна и Никита, стиснаха учтиво ръце и на двамата и известно време говориха с домакина на руски. После двама от тях отведоха Юна към черната кола отвън, докато другите двама останаха при Никита.

Налага се Юна да седне на задната седалка. Един от мъжете — с дебел врат и дребни черни очички — поиска да види паспорта му с относително любезен тон, а после му взе и мобилния телефон. Прегледаха обстойно портфейла му и се обадиха първо в хотела, а след това и в компанията за коли под наем. Увериха го, че ще го закарат право на летището, само че не веднага.

И ето че сега всички седят в това кафене и чакат.

Юна отпива следваща глътка от вече изстиналото си кафе.

Ако разполагаше поне с телефона си, можеше веднага да звънне на Аня и да я помоли да пусне проучване за бащата на Юрек. В шведските архиви не можеше да няма нещо за двете деца, къде са живели и кога. Юна едва се сдържа да не преобърне масата, за да се втурне към колата си и да потегли за аерогарата. Обаче паспортът му е у тях. У тях са и портфейлът, и телефонът му.

Мъжът с дебелия врат потропва леко по масата и си тананика. Другият, който има ниско подстригана леденосива коса, е оставил вестника си и изпраща есемеси от телефона си.

Откъм кухнята се чува трополене.

Внезапно телефонът на сивокосия иззвънява. Той става, отдалечава се на няколко крачки от тях и едва тогава отговаря. След няколко секунди приключва разговора и заявява, че е време да тръгват.

Сага Бауер се чувства неспокойно след нощното посещение на доктора. От лекарствата усеща тялото си странно откъснато от реалността, но пък иначе съвсем ясно осъзнава, че е затънала до ушите в проблеми и че съвсем скоро може да бъде разкрита.

„Ако наистина бях взела хапчето и бях заспала, докторът щеше да ме изнасили — казва си сега тя. — За нищо на света не мога да му позволя повече да ме докосва!“

Необходимо й е още съвсем малко време, за да завърши мисията си. Вече е толкова близо!

Наистина ще спаси отвлеченото момиче.

Правилата, които трябва да следва, са прости. При никакви обстоятелства не трябва да позволява на Юрек Валтер да избяга. Иначе може да планира заедно с него това бягство. Нищо не й пречи да демонстрира интерес и да задава въпроси.

Най-често срещаният проблем при подобен род бягства е, че когато излязат, хората няма къде да отидат. Ала за Юрек е невъзможно да допусне подобна грешка. Той много добре знае къде отива.

Вратата към дневната стая прищраква и се отваря. Сага става от леглото, свива рамене, като че ли се подготвя за боксов мач, и излиза.

Юрек Валтер стои до отсрещната стена и я чака. Как е успял да излезе толкова бързо е чиста мистерия.

Сега, когато кабела го няма, няма и смисъл да стоят близо до кростренажора. На Сага й остава само да се надява, че обсегът на микрофона е достатъчно голям.

Телевизорът е изключен, обаче тя се насочва към дивана и сяда.

Юрек застава пред нея.

Сага се изпълва с усещането, че вече няма кожа. Като че ли той притежава странната способност да прозира чак до плътта й.

Сяда внимателно до нея и тя дискретно му предава таблетката.

— Имаме нужда само от още четири — казва той, като я гледа с бледите си очи.

— Да, но…

— И тогава можем да напуснем това кошмарно място.

— Аз може и да не искам.

Юрек протяга ръка, докосва рамото й и тя подскача. Той забелязва страха й и я поглежда неразбиращо.

— Разполагам с едно местенце, което със сигурност ще ти хареса — казва. — Намира се недалече оттук. Стара къща зад стара тухлена фабрика, но нощем можеш да излизаш навън и да се люлееш.

— На истинска люлка? — ококорва се тя и се опитва да се усмихне.

Налага се да го накара да продължи да говори. Думите му са онези малки парченца, които ще образуват картина в мозайката, която Юна Лина подрежда.

— Съвсем обикновена люлка — отвръща той. — Но с нея можеш да се люлееш и над водата.

— Каква вода? Езеро или…

— Ще видиш. Прекрасно е!

Сърцето на Сага бие толкова силно, че се страхува Юрек да не го чуе. Ако микрофонът работи и приема добре, в този момент колегите й най-вероятно вече търсят всички изоставени тухлени фабрики наоколо. Нищо чудно дори да са потеглили към мястото.

— Там е добро място за криене, докато полицията се откаже да ни търси — продължава Юрек. — А ако ти хареса, можеш дори да останеш там…

— Ама ти ще продължиш, така ли?

— Налага се.

— И аз не мога да дойда с теб?

— А искаш ли?

— Зависи от това къде отиваш.

Сага си дава сметка, че вероятно го притиска твърде много, но точно сега той като че ли няма търпение да я включи в тайния си заговор.

— Просто трябва да ми се довериш — отговаря лаконично Юрек.

— Да, ама на мен ми се струва, че възнамеряваш да ме захвърлиш в първата къща, в която се отбием!

— Нищо подобно!

— Напротив, точно така прозвуча! — преструва се на дълбоко обидена тя. — Затова смятам да си остана тук, докато не ме освободят.

— И кога ще бъде това?

— Нямам представа.

— Сигурна ли си, че ще ти позволят да излезеш оттук?

— Да! — отвръща съвсем искрено тя.

— Защо? Защото си добро момиче, помогнало на болната си майка, когато тя…

— Не, не бях добра! — прекъсва го Сага и си дръпва ръката. — Да не си мислиш, че съм искала да бъда там? Та аз бях просто дете! Правех онова, което се искаше от мен!

Той се обляга назад на дивана, кимва и отбелязва:

— Да, принудата е интересно явление.

— Е, не бях чак насилвана да го правя! — възмущава се тя.

— Току-що каза обратното — отбелязва с усмивка той.

— Нямах предвид точно това. Така де… бях в състояние да го правя, и толкова — опитва се да обясни Сага. — А и болките на мама идваха само вечер и през нощта.

В съзнанието на Сага изниква спомен за сутринта след една особено тежка нощ, когато майка й се бе заела да приготви закуска. Изпържи яйца, направи сандвичи и наля две чаши прясно мляко. После двете излязоха навън по пижами. Тревата в градината беше все още влажна от росата, затова си взеха възглавниците от столовете в трапезарията и се настаниха на люлката.

— Давала си й кодеин — изрича Юрек със странен тон в гласа.

— Да, помагаше й.

— Но той не е чак толкова силен. Колко й се наложи да вземе в онази последна нощ?

— Много. Беше в агония.

Сага прокарва ръка през челото си и осъзнава, че не спира да се поти. Не иска да говори за това. Не е мислила за него години наред.

— Сигурно повече от десет, нали? — пита я Юрек.

— Обикновено вечер вземаше по две таблетки, но през онази вечер имаше нужда от много повече. Аз ги разпилях на пода, без да искам, но… не знам, трябва да съм й дала дванайсет, може и тринайсет от тях.

При тези думи Сага усеща как мускулите на лицето й се стягат.

Опасява се, че ако продължи да стои тук, ще се разплаче, затова става и се насочва към стаята си.

— Майка ти не е умряла от рак — подхвърля след нея Юрек.

Тя се заковава на място, обръща се към него и отсича:

— Достатъчно!

— Не е имала мозъчен тумор — продължава преспокойно той.

— Аз бях тази, която беше до майка ми, когато умря! Ти не знаеш нищо за нея! Не можеш да…

— Главоболията — прекъсва я той. — Ако човек има тумор на мозъка, главоболията не утихват на сутринта.

— Но при нея беше така! — отсича Сага.

— Болката при тумор се причинява от натиска на разрастващото се злокачествено образувание върху мозъчната тъкан и кръвоносните съдове в главата — обяснява безстрастно Юрек. — А тя не преминава. Само става все по-зле.

Сага се вторачва в очите на Юрек и усеща как по гърба й пролазват студени тръпки.

— Аз…

Гласът й е не по-силен от шепот. Иска й се да се разкрещи и разпищи, но няма сили да го направи.

Ако трябва да бъде честна към себе си, е длъжна да си признае, че винаги е долавяла нещо странно в спомените си. Помнеше как като тийнейджър крещеше на баща си, че я е лъгал за всичко, че е най-големият лъжец, когото някога е срещала.

А той й беше казал, че майка й не е била болна от рак.

Тя винаги беше смятала, че в старанието си да намери извинение за предателството си спрямо майка й е избрал да я лъже. И сега, докато стоеше насред дневната стая, Сага вече не беше чак толкова сигурна как точно й беше хрумнало, че майка й е имала мозъчен тумор. Не си спомняше тя някога да й е казвала, че има рак, а и никога не бяха ходили в болница.

Защо тогава, след като не е била болна, майка й всяка вечер плачеше? Нещо не се връзваше. Защо непрекъснато я караше да звъни на татко си и да му напомня, че трябва да се прибере у дома? Защо майка й вземаше кодеин, след като не е имала болки? Защо позволи на собствената си дъщеря да й даде всичките онези хапчета?

Физиономията на Юрек представлява маска на мрак и печал. Сага се обръща и продължава към вратата на стаята си. Изобщо не иска да слуша онова, което той се кани да й каже.

— Убила си собствената си майка — изрича спокойно той.

Сага се заковава на място. Дишането й се учестява, но тя си налага да не показва чувствата си. Напомня си кой контролира тази ситуация. Той може и да си вярва, че я заблуждава, а всъщност тя е тази, която заблуждава него. Лепва си неутрално изражение и бавно се обръща към него.

— Кодеин — изрича Юрек и се усмихва безрадостно. — „Кодеин Меда“ се предлага само в една форма — на таблетки от двайсет и пет милиграма. А аз знам точно колко такива са необходими, за да убиеш човешко същество.

— Мама сама ми каза да й дам таблетките — казва Сага.

— Според мен обаче ти си знаела, че тя ще умре — отвръща той. — Сигурен съм, че майка ти също си е мислила, че знаеш. Смятала е, че ти искаш тя да умре.

— Мамицата ти долна! — прошепва тя.

— Може би наистина заслужаваш да бъдеш затворена тук завинаги.

— Не!

Той я поглежда с ужасяваща сериозност в очите и с металическа прецизност в гласа изрича:

— Може би ще бъде достатъчно да вземеш само още една таблетка за сън. Защото вчера Берни каза, че имал малко „Стесолид“, увит в хартия, скрит в пукнатина под мивката. Освен ако не го е казал само за да печели време, разбира се.

Сърцето й се разтуптява. Берни е държал приспивателни в стаята си? И сега тя какво ще прави? Трябва веднага да го спре. Не може да позволи на Юрек да се добере до таблетките. Ами ако се окажат достатъчни, за да приведе плана си за бягство в действие?

— Смяташ да влезеш в стаята му, така ли? — пита тя.

— Вратата е отключена.

— Мисля, че ще бъде по-добре, ако вляза аз — изрича бързо тя.

— Защо?

Юрек я поглежда така, сякаш му е интересно да я наблюдава как тя отчаяно се опитва да измисли някакъв логичен отговор.

— Ако ме хванат — отвръща накрая, — ще решат, че просто съм пристрастена и…

— Тогава няма да получим повече никакви хапчета — прекъсва я той.

— Мисля, че въпреки това ще успея да изкопча още няколко от доктора.

Юрек се замисля, а после кимва и отбелязва:

— Да. Докторът те гледа така, като че ли пленникът е той, а не ти.

Сага отваря вратата към стаята на Берни и влиза.

Под светлината откъм дневната тя вижда, че тази стая е абсолютно копие на нейната. Когато вратата зад нея се затваря, всичко потъва в мрак. Тя отива до стената и се ориентира с напипване по стената и вонята на застояла урина откъм тоалетната. Стига до мивката и усеща, че ръбовете й са мокри, като че ли наскоро е била чистена.

Вратите към дневната стая ще се затворят след няколко минути.

Тя си напомня, че сега не трябва да мисли за майка си, а да се концентрира върху настоящата задача. Брадичката й потреперва, но тя възвръща самообладанието си и преглъща сълзите. После коленичи и плъзга пръсти по хладната долна повърхност на мивката. Достига стената и опипва силиконовия пръстен на тръбата там, но не открива нищо. Върху врата й се стича капка вода. Сага плъзга ръка надолу по стената и стига до пода. Върху плешките й пада още една капка вода. Тогава тя забелязва, че мивката е леко наклонена. Точно затова водата от ръбовете капе върху нея, вместо да се оттече навътре към канала.

Опипва отново долната част на мивката, на мястото, където се свързва със стената. Пръстите й намират пукнатина. Да, ето го. Малко пакетче, пъхнато вътре. Когато се опитва да го извади, мивката изскърцва. Затова тя подхожда много внимателно и накрая го измъква. Юрек се оказваше прав. Хапчета. Плътно увити в тоалетна хартия. Сага изпълзява задъхано назад, пъхва пакетчето в панталоните си и се изправя.

Докато опипва отново стената, за да се добере до вратата, тя се изпълва с ужас при мисълта как сега ще каже на Юрек, че не е намерила нищо, че Берни очевидно е излъгал за хапчетата. Но не може да му позволи да избяга! Накрая напипва вратата, намира бравата и излиза в дневната стая.

Ярката светлина я заслепява. Тя примигва и се оглежда. Юрек не е тук. Сигурно се е върнал в стаята си. Часовникът зад бронираното стъкло й подсказва, че остават броени секунди до затварянето на вратите към дневната стая.

Андерш Рьон почуква леко на вратата на Контролната зала. Мю вече седи на мястото си, чете последния брой на „Експо“ и не обръща никакво внимание на големия монитор.

— Да не би да идваш да кажеш „лека нощ“? — пита тя.

Андерш й се усмихва, сяда на стола до нея и вижда как Сага напуска дневната стая и влиза в своята. Юрек вече лежи на леглото си, а стаята на Берни, естествено, е тъмна. Сестра Мю се прозява и се отпуска уморено на облегалката на въртящия се стол.

На прага застава Лейф Раяма и пресушава последните капки от кенчето си кока-кола.

— Я ми кажете, знаете ли как изглежда мъжката предварителна игра? — подхвърля той.

— Че има ли такова нещо? — усмихва се Мю.

— Един час молби, увещания и обещания! — отвръща ухилено той.

Андерш се усмихва, а Мю се разсмива толкова силно на тази шега, че чак пиърсингът върху езика й проблясва.

— Знаеш ли, тази вечер в Отделение 30 нещо са закъсали с персонала — казва Андерш.

— Странна работа как на нас тук все не ни достига персонал, когато навън има такава безработица! — отбелязва с въздишка Лейф.

— Обещах им, че ще им помогнеш малко тази нощ — продължава Андерш.

— Но нали тук винаги трябва да бъдем двама? — поглежда го охранителят.

— Така е, но аз и без това ще трябва да остана и да работя най-рано до един през нощта.

— Добре тогава — кимва Лейф. — Значи в един се връщам.

— Хубаво — отвръща Андерш.

Лейф хвърля кенчето от безалкохолното в кошчето и излиза от стаята.

Андерш остава още известно време до Мю. Не може да свали очи от Сага. Тя крачи неспокойно из килията си, обгърнала рамене с тънките си ръце.

Желае я толкова силно, че чак го боли. Единственото, за което е в състояние да мисли в момента, е как пак да проникне в стаята й. Този път е решил да й даде двайсет милиграма „Стесолид“.

Той е човекът тук, който взема решенията. Той е главният лекар. Ако поиска, може да я сложи в усмирителна риза и да я привърже към леглото. Може да прави каквото си поиска. Тя страда от психози и паранои и дори и да поиска да се оплаче на някого, тук няма кой да я чуе.

Мю се протяга и казва нещо, което Андерш изобщо не чува.

Поглежда часовника: остават само два часа до изгасянето на осветлението, когато ще може да изпрати Мю в служебната стая да си поспи.

Сага крачи неспокойно из килията си и усеща как пакетчето от стаята на Берни мърда в джоба й. Електронната ключалка зад гърба й започва да жужи и накрая прищраква. Тя си казва, че би било добре да си измие лицето, но изобщо не й се занимава с това. Насочва се към вратата към коридора и поглежда през прозорчето, после отпуска чело върху студената му повърхност и затваря очи.

„Ако Фелисия е в къщата зад тухлената фабрика, значи утре ще ме освободят — мисли си тя. — Ако ли не, разполагам само с броени дни, за да сложа край на този негов опит за бягство!“

Повтаря си, че не трябва да се разпада. Не може да позволи на болката да нахлуе отново в душата й! Единственото, за което трябва да мисли, е да завърши успешно мисията си.

Дишането й е учестено и тя удря леко чело в студеното стъкло.

„Аз съм човекът, който контролира тази ситуация — продължава да си нарежда наум. — Юрек си мисли, че ме контролира, но аз съм тази, която го накара да проговори. Той има нужда от сънотворни таблетки, за да избяга, обаче в стаята на Берни влязох аз и аз открих пакетчето, така че сега ще го скрия и ще му кажа, че не съм намерила нищо.“

Дланите на ръцете й са влажни от напрежение.

„Докато си въобразява, че ме манипулира, Юрек постепенно ще се издаде, частица по частица.“

Сага е сигурна, че още утре той ще й разкрие подробностите на своя план.

„Трябва да постоя тук само още няколко дена. Трябва обаче да запазя спокойствие и никога повече да не му позволя да влиза в главата ми!“

Той беше казал, че тя е убила нарочно майка си. Че е искала да я убие.

Сага започва да удря с ръце по вратата.

Възможно ли е майка й да е смятала…

Тя се обръща, сграбчва стола за облегалката и удря с него мивката. Изпуска го и той пада на пода, но тя пак го вдига и започва да го млати първо в стената, после в мивката.

После се отпуска на леглото си, едва поемаща си дъх.

— Ще се оправя — прошепва си тихичко.

На ръба е да изгуби контрол над ситуацията. Не успява да укроти мислите си. Паметта й показва само дългите нишки на килима, хапчетата, влажните очи на майка й, сълзите, стичащи се по бузите й, и зъбите й, тракащи по ръба на чашата, докато поглъща хапче след хапче.

Спомня си как майка й започва да й крещи, когато й съобщава, че баща й не иска да дойде. Спомня си и как тя я принуждава пак да му се обади, въпреки че Сага не иска.

„Може би съм й била ядосана — мисли си Сага. — Може би съм била уморена от нея.“

Опитва се да се успокои.

Отива до мивката, наплисква обилно лицето си с вода и разтрива очите си. Длъжна е да се вземе в ръце.

Вероятно инжекцията с невролептика е причината все още да не се е разпаднала и разревала.

Сага се отпуска на леглото и решава да скрие пакетчето на Берни, като каже на Юрек, че не е намерила нищо там. Така няма да се налага да моли доктора за други приспивателни. Ще дава на Юрек от намерените в стаята на Берни.

Едно по едно, по едно на нощ.

Сага се претъркулва настрани, с гръб към камерата на тавана. Под прикритието на собственото си тяло вади пакетчето от джоба си. Внимателно разгъва тоалетната хартия, малко по малко, докато накрая вижда, че в нея са скрити три бонбончета дъвка.

Просто дъвка.

Сага си поема дълбоко дъх, проследява с поглед ивиците мръсотия по стената и чистосърдечно си признава, че е направила точно онова, за което я бе предупреждавал Юна Лина. Беше допуснала Юрек в главата си и всичко се бе променило.

И сега не можеше да се понася.

Стомахът й се свива от болка, когато си спомня студеното тяло на майка й в онази сутрин. Тъжно, неподвижно лице, със странна пяна в едно от ъгълчетата на устните.

Има чувството, че пропада.

„Не, точно сега не мога да се предам!“ — казва си тя и се опитва да уравновеси дишането си.

„Аз не съм болна — напомня си пак. — Тук съм само поради една причина. И тя е единственото, за което трябва да мисля. Задачата ми е да намеря Фелисия. Тук не става въпрос за мен. И на мен не ми пука за самата мен. Аз съм под прикритие, преструвам се, че съм съгласна с плана на Юрек, и ще продължа да го поощрявам да говори за маршрути за бягство и скривалища дотогава, докато мога!“

Изминали са близо двайсет и четири часа, откакто Юна Лина бе изведен от къщата на Никита Карпин от руските тайни служби. Но досега не са отговорили на нито един от неговите въпроси и изобщо не са си направили труда да му обяснят защо е задържан.

След като бяха стояли в онова крайпътно кафене часове наред, те го отведоха до безрадостна бетонна жилищна кооперация и по външните стълбища го вкараха в двустаен апартамент.

Юна беше въведен във вътрешната стая, в която имаше мръсен диван, маса с два стола и малка баня.

Стоманената врата зад гърба му беше заключена. После в продължение на два часа нищо не се случи, докато не му донесоха топла хартиена торбичка с клисава храна от „Макдоналдс“.

А Юна нямаше търпение да се свърже с колегите си и да ги помоли да издирят информацията за Вадим Леванов и неговите близнаци Игор и Роман. Възможно бе имената да ги отведат до нови адреси. Възможно бе да успеят да открият кариерата за чакъл, където е работел бащата.

Металната врата си остава заключена, а часовете минават. Беше чул мъжете, които го доведоха, да разговарят няколко пъти по телефона, но с изключение на тези разговори цари абсолютна тишина.

Мъжът с дебелия врат и черните очички се дръпва встрани и се прицелва в Юна. Подът под краката му проскърцва. Над оръжието преминава за кратко сянка, а после светлината от лампата го достига. И Юна вижда, че черният пистолет е марка „Стриж“.

Сивокосият се почесва по главата и изревава някаква заповед. Поглежда за секунда към пленника си, а после излиза от стаята и заключва вратата зад гърба си.

Другият заобикаля Юна и спира някъде зад него.

— Шефът ще бъде тук всеки момент — изрича с гробовен глас.

От другата страна на стоманената врата се чуват гневни гласове. Изведнъж миризмата на оръжейна смазка и пот става силно осезаема в малката стая.

— Трябва да знам! Разбираш ли ме? — пита дебеловратият.

— Говорихме за серийния уби…

— Не лъжи! — изревава агентът. — Кажи веднага какво ти каза Карпин!

Юна буквално чува нетърпеливите движения на мъжа зад гърба си. Вижда как сянката му се раздвижва и го усеща, че приближава.

— Вече трябва да се прибирам у дома — изрича.

Дебеловратият действа бързо — притиска дулото на пистолета в тила на Юна, застанал леко вдясно от него.

Учестеното му дишане се чува съвсем ясно.

С едно леко движение Юна дръпва глава, извива тялото си и избутва насочения към него пистолет с дясната си ръка. После се изправя рязко и нарушава равновесието на противника си. Сграбчва дулото на пистолета, завърта го за момент надолу, а после светкавично го обръща нагоре, за да счупи пръстите на мъжа.

Мъжът надава болезнен вой, а Юна завършва хватката, като забива коляно в ребрата и бъбреците му. Силата на удара е толкова голяма, че повдига от пода единия крак на мъжа. Той се люшва напред и събаря стола с тялото си.

Когато се претъркулва, закашля се и отваря очи, Юна Лина вече се е дръпнал настрани и го е взел на прицел със собствения му пистолет. Дебеловратият се опитва да се изправи, но пак започва да кашля и остава така, опрял буза о пода, оглеждайки счупените си пръсти.

Юна вади пълнителя на пистолета и го оставя на масата. Вади патрона от пълнителя, а след това разглобява целия пистолет.

— Седни — изрича накрая.

Мъжът с черните очички се надига със стенание и набраздено от пот чело. Прави несигурна крачка към стола и се тръшва на него.

Юна бръква в джоба на панталона си и вади бонбонче.

— Това може и да ти помогне донякъде — казва, докато разгъва целофана, и пъха бонбона в устата на мъжа.

Той го поглежда втрещено.

Вратата се отваря и в стаята влизат двама мъже. Единият от тях е сивокосият, а другият — възрастен мъж с брада и сив костюм.

— Извиняваме се за недоразумението! — казва без предисловия възрастният.

— Трябва спешно да се прибера у дома! — отвръща Юна Лина.

— Разбира се — кимва новият и извежда пленника от апартамента.

Двамата вземат асансьора, а когато излизат пред входа на блока, вече ги очаква кола, която ги откарва право на летището.

Когато спират на паркинга, шофьорът грабва сакчето на Юна, а възрастният минава заедно с него през гишето за чекиране и паспортен контрол. Ескортира го дори през изхода, чак до самолета. Едва когато е на борда, Юна Лина получава обратно паспорта, телефона и портфейла си.

Преди да напусне самолета, брадатият поднася на шведския гост хартиена торбичка със седем сапунчета и магнитче за хладилник с образа на Владимир Путин.

Юна едва успява да изпрати текстово съобщение на Аня Ларшон, когато чува предупреждението на стюардесата за изключване на всички телефони. Затваря очи и се замисля за сапунчетата. Няма никакво съмнение, че са подарък от Никита Карпин. Беше му подарил абсолютно същото и предния път, преди осем години. Никита е суров и предпазлив човек. Нищо чудно целият този разпит да е бил уреден лично от него, за да провери дали Юна Лина притежава волята и разума да пази своя източник на информация.

Стокхолм го посреща с вечерен мрак. Веднага след като включва телефона си, инспекторът получава съобщение от Карлос Елиасон, което го информира, че в момента тече голяма полицейска операция.

Може би вече са успели да открият Фелисия?

Докато крачи бързо покрай безмитните магазини, конвейера за багаж и по моста към паркинга на летището, Юна не спира да звъни на Карлос. В отделението за резервната гума в колата го очакват неговият раменен кобур и верният му 45-калибров боен колт.

Потегля на юг и чака Карлос да си вдигне телефона.

Според Никита Карпин Вадим Леванов се е надявал, че ако тръгнат пак да го търсят, момчетата ще се върнат на мястото, където за последно са били заедно.

— И къде е било това? — беше попитал Юна.

— Имигрантски работнически лагер, барака номер четири. Именно там доста по-късно бащата отне и живота си.

Юна се носи по магистралата към Стокхолм със 140 километра в час. Парчетата от пъзела най-сетне бяха започнали да се нареждат и той е убеден, че съвсем скоро ще успее да види голямата картина.

Двама братя близнаци, принудени да напуснат Швеция. Баща им се самоубива. Високообразованият ракетен инженер е бил натикан да копае като черноработник в една от множеството каменоломни в Швеция.

Юна скача върху газта, докато за пореден път се опитва да се свърже с Карлос. Но преди да успее да набере номера, телефонът му звъни.

— Би трябвало да си ми благодарен, че съм тук — казва веднага Аня. — Всички останали полицаи са вече в Северен Дюргорден.

— Да не би да са открили Фелисия?

— В момента претърсват гората от другата страна на индустриалния комплекс в Албано. Имат кучета и…

— Получи ли есемеса ми? — прекъсва я Юна, стиснал челюст от напрежение.

— Разбира се — отговаря Аня. — И оттогава се опитвам да науча какво се е случило. Не беше никак лесно, но мисля, че успях да открия следите на Вадим Леванов, въпреки че изписването на името му е в западен стил. Както става ясно, човекът е пристигнал в Швеция през 1960 година от Финландия без паспорт.

— А децата?

— Опасявам се, че архивите не съдържат никакви данни за децата.

— Възможно ли е да ги е вкарал нелегално?

— През петдесетте и шейсетте години на миналия век Швеция е приела огромен брой имигранти и системата за социално подпомагане е била подобрена, но за съжаление правилата са си оставали изключително старомодни. Смятало се, че имигрантите са неспособни да се грижат за децата си, поради което от социалните служби обикновено ги пращали в приемни семейства или в детски домове.

— Но точно тези момчета са били екстрадирани — изтъква Юна.

— Нищо необичайно, особено предвид подозренията, че са циганчета. Утре смятам да говоря с Националния архив. В онези години не е имало Имиграционно бюро, затова полицията, Комисията за защита на децата и Отделът за чужденците са вземали решенията си твърде произволно.

При Хегвик Юна отбива от магистралата, за да зареди с бензин.

„Не може случаят да ни се изплъзне точно тук — мисли, докато шофира той. — Все трябва да има нещо, което да тласне разследването напред!“

— Знаем ли къде точно е работил бащата? — пита в слушалката.

— Проучвам кариерите за чакъл в Швеция, но това ще отнеме известно време, защото архивите са твърде стари.

Юна благодари неколкократно на Аня и затваря телефона.

И внезапно си спомня объркания разказ на Микаел за Пясъчния човек. Момчето беше говорило за порцеланови пръсти и три пъти беше повторило, че Пясъчния човек миришел на пясък. Вярно, че образът е измислица от приказките. Но ако има някаква връзка с кариера за чакъл или пясък?

Шофьорът зад него надува клаксона си и Юна отново подкарва бързо, а само след секунди отбива от пътя, за да се обади на Рейдар Фрост.

— Какво става? — пита веднага писателят.

— Бих искал да говоря с Микаел. Как е той?

— Чувства се зле, задето не може да си спомни нищо друго. Полицията ни посещава по няколко пъти на ден.

— Защото всяка подробност би могла да се окаже важна.

— Не, аз не се оплаквам! — побързва да се оправдае Рейдар. — Знаеш, че ще сторим всичко по силите си. Точно това постоянно повтарям и на сина си — ние сме на разположение на полицията по двайсет и четири часа на ден!

— Той буден ли е?

— Не, но мога да го събудя. Какво искаш да го питаш?

— Той няколко пъти повтори, че Пясъчния човек миришел на пясък. Възможно ли е тогава капсулата да се намира в близост до каменоломна? На някои от тях разбиват чакъл, на други…

— Аз самият съм израснал близо до такава каменоломна — прекъсва го бързо Рейдар. — В покрайнините на Стокхолм и…

— Израснал си край каменоломна?!

— Да. В Антуна — отговаря леко озадачен бащата.

— Коя кариера по-точно? — пита все по-възбуден Юна.

— Ротебро. На север от пътя за Антуна, край Смедби. Голяма чакълена фабрика — пояснява Рейдар Фрост.

Юна спира колата, завива и се качва в обратната посока на магистралата, в северна посока. Знае, че се намира сравнително близо до Ротебро, така че кариерата надали е далече оттук.

Докато слуша измъчения, дрезгав глас на Рейдар, Юна си повтаря думите на Микаел: „Той мирише на пясък… Пръстите му са направени от порцелан и когато вади пясъка от торбата си, те звънтят един в друг… и миг по-късно си заспал…“.

В северна посока движението не е толкова натоварено.

След всичките тези години три ключови парченца от загадката най-сетне се подреждат.

Бащата на Юрек е работел в каменоломна за чакъл и се е самоубил в работническата си барака там.

Микаел казва, че Пясъчния човек мирише на пясък.

Рейдар е израснал близо до каменоломна за чакъл в Ротебро.

Ами ако става въпрос за една и съща кариера? Съвпадението не може да бъде случайно. Парченцата все някак си трябва да се напасват. Което означава, че точно там се намира и Фелисия, а не където в момента търсят колегите му.

Колата поднася на струпванията от киша между отделните платна и цялото предно стъкло е облято от мръсна вода.

Юна отново натиска газта. Подминава търговския център в Ротебро и поема нагоре по тесния път за Норвикен, виещ се успоредно на високия хълм.

Стига върха, но вижда входа към каменоломната една идея по-късно, така че прави рязък завой и забива спирачки пред две тежки метални бариери. Колелата се плъзгат върху снега, Юна обръща рязко волана, колата се завърта и десният калник се забива в една от бариерите.

Червеното стъкло от задния стоп се разбива на дребни парченца върху снега.

Юна отваря рязко вратата, излиза от колата и хуква покрай синия навес на портиерната.

Поема надолу по стръмния склон към обширния кратер, копан години наред. Прожекторите върху високите кули осветяват този странен лунен пейзаж с неподвижни багери и огромни купчини пресят пясък.

Тук никой не би могъл да бъде погребан. Скриването на трупове би било невъзможно, защото всичко постоянно се копае. Всяка кариера е дупка, която с всеки изминал ден става все по-широка и по-дълбока.

Под изкуствената светлина на прожекторите снегът се сипе на парцали. Юна минава покрай каменотрошачките с масивните им гъсенични вериги. Очевидно се намира в най-новата част от каменоломната. Пясъкът е чист и е съвсем ясно, че тук се работи всеки ден. От другата страна на тежките машини се виждат няколко сини параходни контейнера и три каравани. Иззад една купчина пясък го залива ярка светлина. Половин километър по-нататък се вижда покрит със сняг район, след който следва стръмен склон. Това трябва да е по-старата част на кариерата.

Юна се изкачва по един склон, където хората са изхвърлили стари хладилници, счупени мебели и всякакъв боклук. Подхлъзва се на снега, но продължава да върви и около него летят дребни камъчета.

Стига до оригиналното ниво на изкопа, разположено на повече от четирийсет метра над настоящото основно ниво, и оглежда внимателно цялата кариера. Студеният въздух разкъсва дробовете му, докато проучва внимателно осветения от прожекторите пясъчен пейзаж с машините и временните пътища.

Хуква по тясната ивица морава между стръмния склон и пътя за Елвсунда.

Край пътя се вижда стара изоставена кола. Зад нея има мрежеста ограда с табела „Преминаването забранено“. Юна спира и се вторачва през обилно сипещия се сняг. В далечния край на най-старата част от кариерата се забелязва асфалтиран район, където са подредени в редица едноетажни къщички, тесни и дълги като казармени бараки.

Юна Лина прескача ръждясалата бодлива тел и поема към старите постройки. Прозорците им са счупени, тухлените стени са изписани с графити.

Тук горе цари почти непрогледен мрак. Юна вади фенерчето си и насочва светлината му към първата постройка.

Врата не се вижда. Първите няколко метра от почернелия дървен под са покрити със сняг. Лъчът се плъзва бързо през стари кенчета от бира, мръсни чаршафи, кондоми и латексови ръкавици.

Юна тръгва от врата на врата, като наднича през счупените или направо липсващи прозорци. Старите работнически жилища на имигрантите очевидно са изоставени от много години. Всичко е порутено и пълно с мръсотия. Покривите на някои от къщичките са хлътнали навътре, липсват и цели части от стени.

Инспекторът забавя крачка, когато вижда, че прозорците на предпоследната къщичка са непокътнати. До предната стена е захвърлена стара количка за пазаруване, килната настрани. От едната страна на сградата теренът се спуска рязко надолу към дъното на кариерата.

Юна изключва фенерчето, тръгва бавно към постройката, спира, ослушва се и едва тогава го включва отново.

Единственото, което се чува, е свистящият през разнебитените покриви вятър.

Малко по-далече, в мрака се забелязва последната къщичка от редицата — затрупана със сняг развалина.

Юна се връща до прозореца на предпоследната сграда и насочва фенерчето си към зацапаното стъкло. Лъчът се плъзва над мръсен електрически котлон, свързан към автомобилен акумулатор, тясно легло с груби одеяла, радио с лъскава антена, няколко бутилки вода и десетина консерви храна.

Когато се приближава до вратата, в горния ляв ъгъл Юна забелязва почти изтритата цифра „4“.

Сигурно това е бараката, спомената от Никита Карпин.

Юна натиска предпазливо бравата и вратата се отваря. Вмъква се бързо вътре и затваря. Усеща се миризма на влажни стари черги и завивки. Върху разнебитената лавица се мъдри Библия. Има само една стая, с един прозорец и една врата.

Юна си дава сметка, че отвън всеки би могъл да го види.

Дървеният под проскърцва под тежестта му.

Насочва лъча на фенерчето към стените и вижда купчини повредени от вода книги. В един от ъглите нещо проблясва.

Стотици миниатюрни шишенца, подредени на пода.

Шишенца от тъмно стъкло, с гумени мембрани на капаците. „Севофлуран“ — силно, бързодействащо приспивателно.

Инспекторът веднага вади телефона си и се свързва със спешния център, за да поиска полицейско подкрепление и линейка.

А после всичко отново потъва в тишина. Единственото, което се чува, са дишането на Юна и скърцащият под него под.

Внезапно с периферното си зрение забелязва някакво движение пред прозореца. Вади колта си и автоматично вдига предпазителя.

Но няма нищо. Само сняг, падащ от прозореца. Той сваля пистолета си.

На стената до леглото е закрепена пожълтяла изрезка от вестник за първия човек, излетял в космоса — „Космическия руснак“, както го нарича заглавието в „Експресен“. Сигурно това е мястото, където бащата се е самоубил.

Юна тъкмо си казва, че е добре да огледа и другите бараки, когато случайно забелязва, че изпод мръсната постелка на пода стърчи нещо. Отмята чергата и под нея се разкрива голям капак. Ляга и доближава ухо до капака, но не долавя нищо.

Поглежда пак към прозореца, дръпва чергата настрани и отваря капака.

От мрака отдолу се надига прашната миризма на пясък.

Юна се привежда, насочва лъча на фенерчето към отвора и зърва стръмни бетонни стъпала.

Пясъкът по стълбата хрущи под обувките на Юна Лина, докато се спуска надолу в мрака. След деветнайсет стъпала той се озовава в голяма бетонна стая. Лъчът на фенерчето проблясва по стените и тавана. В средата на стаята се вижда висок стол, а на една от стените — дъска от стиропор с няколко цветни кабарчета и празен джоб за документи.

Докато се оглежда, Юна си дава сметка, че се намира в един от множеството противоядрени бункери, построени в Швеция по време на Студената война.

Цари призрачна тишина.

Таванът на стаята леко се издига и точно под стълбата се вижда тежка стоманена врата. Това трябва да е!

Юна спуска предпазителя на пистолета си и го връща в кобура, за да освободи ръцете си. Стоманената врата е с дълги болтове, които се плъзгат в гнездата си при завъртане на колелото в центъра.

Инспекторът завърта това колело по посока, обратна на часовниковата стрелка. Със силен металически грохот тежките болтове се измъкват от местата си. Отварянето на металната врата с дебелина петнайсет сантиметра не е лесна задача.

Когато най-сетне я избутва, Юна насочва фенерчето си към вътрешността на убежището и вижда мръсен дюшек на пода, диван и стърчащо от стената кранче за вода.

Никаква жива душа.

В бункера вони на стара урина.

Юна връща лъча на фенерчето отново към дивана и предпазливо прави няколко крачки напред. Спира, заслушва се и приближава още малко.

Тя може би се крие.

Изведнъж се изпълва с усещането, че зад него има някой. Като нищо може да се окаже затворен в този бункер. Обръща се. Тъкмо навреме, защото вижда как вратата бавно се затваря. Огромните панти скърцат мъчително. Юна моментално се хвърля назад и пъхва фенерчето си в отвора.

Избутва вратата с рамо, пак вади пистолета си и влиза в тъмната стая.

Наоколо не се вижда никой. Пясъчния човек се е измъкнал изумително безшумно.

Странни светлинни форми заиграват пред очите на Юна, докато се опитва да различи нещо в сумрачното помещение. Фенерчето му вече свети изключително слабо и трудно успява да му покаже каквото и да било.

Единственото, което чува, са собствените му стъпки.

Поглежда към бетонните стълби, извеждащи в къщичката. Капакът все още е отворен. Юна тръсва фенерчето, но ефективността му не се подобрява.

Изведнъж се разнася някакъв особен звън. Юна затаява дъх, незнайно защо си мисли за порцеланови пръсти. И в същия момент усеща как някой притиска студен парцал към носа и устата му.

Извърта се и замахва с все сила, но не успява да уцели нищо и за миг губи равновесие.

Пак се обръща, насочил пистолета си напред. Дулото задира в бетонната стена. Човек обаче няма.

Юна отпуска задъхано гръб на стената и насочва мъжделивия лъч на фенерчето напред в мрака.

Тихият звън трябва да е дошъл от малките шишенца с приспивателно, когато Пясъчния човек ги е извадил, за да намокри парцала, с цел да го упои.

Чувства замайване. Отчаяно иска да излезе на чист въздух, за да проясни ума си, но си налага да остане там, където е.

В стаята цари пълна тишина. Тук наистина няма никой.

Юна изчаква още няколко секунди, а после се връща в капсулата. Движенията му са странно забавени, фокусът на очите му играе. Преди да влезе вътре, завърта колелото на вратата така, че болтовете да излязат и да не й позволят да се затвори.

Воден от слабия лъч на фенерчето, той отново тръгва напред. Стига до дивана и внимателно го избутва от стената. На пода зад него лежи изпосталяла жена.

— Фелисия? — прошепва. — Аз съм полицай. И сега ще те изведа оттук!

Когато я докосва, установява, че тя гори. Има изключително висока температура и е в безсъзнание.

Когато я вдига от пода, тя започва да се тресе неконтролируемо.

Юна хуква нагоре по стълбите, понесъл нещастното момиче. Изпуска фенерчето си и го чува как трополи надолу. Ако не успее да свали поне малко температурата й, Фелисия съвсем скоро ще умре. Тялото й е почти безжизнено. Не е ясно дали изобщо диша.

Инспекторът се стрелва през отвора в пода на къщата, минава на бегом през нея, отваря с ритник вратата и поставя болното момиче върху снега. Едва тогава установява, че тя все още диша.

— Фелисия, имаш много висока температура! — прошепва той. И продължава да й говори успокоително, докато с едната ръка я покрива със сняг, а с другата държи пистолета си насочен към вратата на бараката. — Линейката ще пристигне всеки момент — продължава да нарежда. — Всичко ще бъде наред, Фелисия! Обещавам ти! Брат ти и баща ти ще бъдат безкрайно щастливи! Знаеш ли колко много им липсваше, а?

Линейката пристига и сините й светлини проблясват по белия сняг. Юна я посреща, придружава носилката на колелца покрай старата къща и докато обяснява ситуацията на парамедиците, продължава да държи на прицел вратата на барака номер 4.

— Побързайте! — подканя ги той. — Момичето има много висока температура и е в безсъзнание!

Двама парамедици вдигат внимателно Фелисия от снега. Косата й виси на черни потни къдрици покрай невероятно бялото й чело.

Юна тръгва към отворената врата с насочено напред оръжие. Тъкмо се кани да влезе вътре, когато неволно извръща очи към сините светлини на линейката, играещи върху останките от последната къща. Забелязва пресни следи в снега. Те се отдалечават от бараките и се губят в тъмнината.

Юна хуква към тях, осъзнал, че сигурно има друг изход. Подземният бункер очевидно е свързвал двете къщи.

Следва пътеката от отпечатъци, бягайки през туфи трева и храсталаци. Когато завива край един стар резервоар за гориво, зърва пред себе си слаба накуцваща фигура, вървяща по ръба на дълбоката яма.

Юна се прокрадва тихомълком след нея.

Фигурата се подпира на патерица. Човекът очевидно знае, че е преследван, затова се опитва да върви колкото е възможно по-бързо по ръба на стръмната пропаст.

В далечината се чуват сирени.

Юна хуква през дълбокия сняг.

„Ще го хвана! — мисли си той. — Ще го арестувам и ще го влача чак до полицейските коли.“

Наближават една доста по-светла част на каменната кариера с голяма фабрика за производство на бетон. Дъното на кратера е осветено от самотен прожектор.

Фигурата спира, обръща се и поглежда към Юна. Устата на мъжа е отворена, дишането му — тежко. Застанал е точно на ръба на пропастта.

Юна се приближава с дуло, насочено към земята.

Лицето на Пясъчния човек е същото като на Юрек, само че доста по-изпито.

Далече зад тях се чуват полицейските коли, пристигащи край работническите къщички.

— С теб всичко се обърка, Юна Лина — изрича Пясъчния човек. — Моят брат ми заръча да взема Сума и Луми, но те умряха, преди да имам този шанс. Понякога съдбата си знае работата.

Лъчите от силните полицейски фенери започват да обхождат бараките.

— Писах на брат ми и го попитах какво да правя с теб, но така и не разбрах дали той иска да ти отнема нещо друго — продължава тънката фигура.

Пистолетът натежава в уморената ръка на Юна и той поглежда в бледите очи на Пясъчния човек.

— Мислех си, че след катастрофата на семейството ти ще се обесиш, но ето че ти си още жив — поклаща глава човекът с патерицата. — Чаках ли, чаках, но ти продължи да живееш!

Млъква, а после най-неочаквано се усмихва, вдига очи към инспектора и възкликва:

— Жив си, защото жена ти и дъщеря ти всъщност не са мъртви!

Юна Лина вдига пистолета, насочва дулото към сърцето на Пясъчния човек и стреля три пъти. Куршумите минават директно през костеливото му тяло. От изходните рани между плешките му бликва кръв. Изстрелите отекват из цялата кариера.

Близнакът на Юрек пада назад. Патерицата му остава там където е — забита в снега.

Още преди да докосне земята, Пясъчния човек е издъхнал. Измършавялото му тяло се претъркулва надолу по склона и спира едва тогава, когато на пътя му се озовава стара изхвърлена печка.

Юна Лина е седнал на задната седалка на колата си, затворил очи. Зад волана е неговият шеф Карлос Елиасон, който го кара към Стокхолм.

— Тя ще се оправи — казва Карлос. — Говорих с един лекар от Каролинската болница. Състоянието на Фелисия е сериозно, но не е критично. Не дават обещания, разбира се, но и така новината е страхотна! Лично аз съм убеден, че тя ще се възстанови и…

— Каза ли вече на Рейдар? — пита Юна, без да отваря очи.

— От болницата поеха ангажимента да му се обадят. А ти трябва да се прибереш, да си починеш добре и…

— Опитах се да се свържа с теб.

— Да, знам. Видях, че имам цял куп пропуснати позвънявания. Сигурно вече си чул, че Юрек спомена пред Сага за стара тухлена фабрика. Не че са били много в страната, но една от тях е била в Албано. Когато влязохме в гората там, кучетата сигнализираха, че е пълно с гробове. И оттогава насам сме затънали до уши в задачата по претърсването на целия район.

— Но не сте открили никой жив, така ли?

— Засега не, но продължаваме да търсим.

— Мисля, че ще бъдат само гробове — отбелязва с въздишка Юна. — А как стоят нещата в затвора? Всичко ли е наред?

Мю го бе погледнала объркано, когато й предложи пак да се оттегли в служебната стая и да си почине.

— Не виждам никаква причина и двамата да седим будни — беше се оправдал Андерш. — Аз нямам избор, защото трябва да си свърша бумащината. Когато си тръгна, вие с Лейф си поделяйте задълженията така както искате!

И ето че сега вече е сам. Тръгва по коридора, спира пред служебната стая и се заслушва.

Тишина.

Продължава към контролната зала и се настанява на стола на оператора. Най-сетне е време за изключване на осветлението. Големият монитор представя девет различни картини.

Тази вечер Юрек Валтер очевидно си е легнал рано — слабото му тяло се очертава под завивките. Лежи изнервящо неподвижен, като че ли изобщо не диша.

Сага Бауер е седнала на леглото си, отпуснала крака на пода. Столът й лежи прекатурен настрани.

Андерш се привежда по-близо до екрана и се вглежда в нея. Погледът му се плъзга по очертанията на бръснатата й глава, нежните рамене и врата й, мускулите на тънките й ръце.

Нищо не може да го спре.

Още се чуди защо снощи се беше уплашил толкова, когато беше при нея. Никой не следеше мониторите, а дори и да беше така, в стаята беше толкова тъмно, че не би могъл да види нищо. Можеше да прави секс с нея поне десет пъти. Можеше да прави с нея каквото си пожелае.

Сега Андерш си поема дълбоко дъх, пъха служебната си карта в компютъра, набира кода и влиза в системата. Отваря раздела с административната програма, повдига зоната на пациентите и щраква върху нощното осветление. Всички пациентски стаи потъват в мрак.

Секунди по-късно Сага включва нощната си лампа и вдига лице към камерата. Сякаш гледа право към него, защото знае, че и той я гледа.

Андерш проверява къде се намират двамата охранители. Говорят си при входа. Мъжът казва нещо, което кара жената да се разсмее с глас. Усмихнат, надзирателят имитира свирене на цигулка.

Лекарят става от мястото си и се вглежда в Сага на екрана.

Взема една таблетка от склада, пуска я в пластмасова чашка, после отива до охранителната врата и плъзга картата си през четеца. Колкото повече приближава вратата й, толкова по-силно тупти сърцето му. Отваря вратичката и я вижда как обръща глава в неговата посока. После се изправя на крака и тръгва към него.

— Добре ли спа снощи? — пита приятелски той, но тя не отговаря.

Когато подава ръка през отвора, той стисва за миг пръстите й и едва тогава й подава пластмасовата чашка.

Затваря вратичката и я наблюдава как отива до мивката. Сага напълва чашката с вода, слага хапчето в устата си и го гълта. После изключва нощната лампа и ляга.

Андерш вдига усмирителните колани, които е донесъл, сваля пластмасовото покритие, застава пред стоманената врата и впива очи в нея през бронираното стъкло на прозорчето.

Под прикритието на мрака Сага скрива таблетката под стелката на маратонката си и пак ляга в леглото. Няма представа дали младият лекар е все още пред вратата й, но е сигурна, че планира да влезе в стаята й веднага, след като реши, че е заспала. В очите му се виждаше, че не е приключил с нея.

Вчера вечерта тя беше толкова сащисана от неговата злоупотреба с власт, че му позволи да стигне твърде далече. А днес дори не е сигурна дали й пука какво ще се случи.

Тя е тук, за да спаси Фелисия, и ако се наложи, ще потърпи още няколко дена.

Утре или най-късно вдругиден Юрек ще й разкрие всичко. И тогава този кошмар ще свърши, тя ще може да се прибере у дома си и да забрави.

Сега тя се претъркулва на другата страна, поглежда към вратата и веднага забелязва силуета от другата страна на стъклото. Пулсът й се ускорява. Младият лекар няма търпение да се увери, че приспивателното хапче е подействало.

Но дали е готова да се остави да бъде изнасилена, само и само да скрие самоличността си? В главата й цари твърде голям хаос, за да се подготви както трябва за неизбежното.

Чува скърцането на ключа в ключалката на вратата.

В стаята нахлува хладен въздух.

Тя вижда как докторът се приближава до леглото й.

Затваря очи и слуша. Нищо не се случва.

Може пък да иска само да я погледа.

Тя се старае да издиша беззвучно, изчаква десет секунди и едва тогава вдишва. Представя си един квадрат, всяка страна на който е един миг.

Младият лекар поставя ръка върху корема й, следвайки дишането й. Сага усеща как същата тази ръка се смъква надолу към панталона й. Позволява му да го събуе, като даже го улеснява с пръстите на краката си.

Вече усеща топлината на тялото му.

Той погалва дясната й ръка и я повдига нежно над главата й. Първоначално Сага решава, че се кани да измери пулса й, но миг по-късно осъзнава, че не може да помръдне. Когато се опитва да измъкне ръката си, той мята широк колан над бедрата й и го стяга, преди да е успяла да се смъкне от леглото.

— Какво правиш, по дяволите?!?

Сага не може дори да ритне. Сигурно е вързал и глезените й, докато се е опитвала да освободи дясната си ръка с лявата. Той включва нощната лампа и вижда широко отворените й очи. Пръстите на свободната й ръка отчаяно се опитват да свалят дебелия усмирителен колан около дясната й китка.

Докторът я спира бързо, като издърпва лявата й ръка.

Тя се гърчи, за да се освободи, прави опит да се завърти, но напразно.

Отчаяна, Сага се отпуска на леглото. Той продължава систематично да добавя нови усмирителни колани, този път за да стегне раменете й, но когато се навежда към нея, тя стисва лявата си ръка в юмрук и го нокаутира в устата.

Ударът е сериозен — той прави крачка назад и се отпуска на едно коляно на пода. Цялата разтреперана от бяс, тя започва да развързва дясната си ръка. Но докторът идва бързо на себе си и вече избутва ръката й.

По брадичката му се стича кръв, когато й закрещява да стои мирна. Стяга повторно колана около дясната й китка, а после минава зад нея.

— Ще те убия! — изкрещява тя, като се опитва да го проследи с поглед.

Той е бърз и стисва лявата й ръка с двете си ръце, но тя се измъква и го сграбчва здраво за косата. Дръпва го рязко към себе си и с все сили забива челото му в рамката на леглото. После пак го придърпва към себе си и се опитва да го ухапе по бузата, обаче той я зашлевява толкова силно през врата, че тя е принудена да го пусне.

Опитва се да извърти тялото си, но установява, че е напълно приклещена за леглото.

Докторът хваща главата й и я обръща толкова силно настрани, че едва не измъква рамото й от ставата. Хрущялът изскърцва и Сага започва да вие от болка. Прави опит да издърпа поне единия си крак, но коланът се впива в кожата й. Удря доктора по бузата със свободната си ръка, но силите й вече са намалели. Той хваща ръката й, сваля я към леглото над главата й, слага колана около китката й и го стяга.

Силно задъхан, младият лекар изтрива кръвта от устата си с опакото на ръката си, прави две крачки назад и я оглежда доволно.

Андерш Рьон се приближава бавно към леглото и поставя последния колан — през гърдите й. Стяга го и я поглежда победоносно. През лявата й ръка преминава остра, парлива болка след отчаяните удари. Той остава до нея известно време, а после се премества към долната част на леглото. От носа му капе кръв и влиза в устата му. Тя чува съвсем ясно повърхностното му, възбудено дишане. Бавно и сладострастно докторът разтваря бедрата й с помощта на коланите. Тя го поглежда право в очите. За нищо на света не може да позволи да бъде изнасилена!

Той погалва прасците й с треперещи ръце и се втренчва между бедрата.

— Не го прави! — опитва се да го вразуми тя със сдържан глас.

— Просто млъкни! — изсъсква той и без да сваля очи от нея, съблича лекарската си престилка.

Сага обръща глава настрани. Не иска да го гледа. Не може да повярва, че всичко това наистина се случва.

Затваря очи и отчаяно се опитва да измисли как да се измъкне.

А после долавя някакво странно потракване изпод леглото. Отваря рязко очи и в мивката от неръждаема стомана зърва отражението на една фигура.

— Махай се оттук, копеле долно! — изревава отчаяно на насилника си.

Обаче докторът грабва бикините й, които е захвърлил на леглото, и грубо ги напъхва в устата й. Тя се опитва да изпищи, защото точно в този момент си е дала сметка какво точно означава отражението в мивката.

Юрек Валтер!

Сигурно се е скрил в стаята й, докато тя е била в стаята на Берни да търси приспивателните.

Паникьосана още повече, тя подновява опитите си да се освободи.

Чува как копчетата на ризата на Юрек потракват при допира с подпорите на леглото. Той се движи.

Едно от копчетата се къса и се търкулва по пода. С ококорени от изненада очи докторът го проследява как продължава да се търкаля, а накрая се завърта като пумпал и спира.

— Юрек! — промърморва в мига, в който една ръка сграбчва крака му и го дръпва на пода. Андерш удря тила си и изохква, ала успява да се претърколи по корем и да се отдалечи с пълзене.

„Бягай! — мисли си Сага. — Заключи вратата и викай полиция!“

Но Юрек се претъркулва, излиза изпод леглото и скача на крака едновременно с доктора. Андерш хуква към вратата, но Юрек се озовава там първи.

Сага се опитва да изплюе бикините, които са напъхани в устата й. Кашля, поема си дълбоко дъх и усеща, че започва да й прилошава.

Андерш Рьон се спъва в захвърления пластмасов стол и отстъпва назад, втренчен уплашено във възрастния пациент.

— Не ме наранявай! — прошепва умолително.

— Не искаш, така ли?

— Моля те! Ще сторя всичко което кажеш!

Юрек Валтер се приближава бавно към доктора и напълно безстрастно изрича:

— Ще те убия, момчето ми! Обаче преди това ще ти причиня неописуема болка!

Сага се опитва да изкрещи през напъханите в устата й бикини и да се освободи от усмирителните колани.

Не може да проумее какво се случва, защо Юрек се е скрил в нейната стая, защо е променил плановете си.

Докторът само клати глава и отстъпва назад, вдигнал отбранително ръце пред гърдите си.

Обилна пот струи по лицето му.

Юрек го следва бавно. А после най-неочаквано сграбчва едната му ръка, събаря го на пода и с неподозирана за тялото и годините му сила забива обувката си съвсем близо до рамото му. Чува се силен пукот и докторът започва да пищи. С военна прецизност Юрек дръпва ръката в противоположната посока и я завърта рязко. Напълно откъсната от ставата, тя увисва само на мускули и кожа.

Вдига доктора на крака, подпира го на стената и му удря няколко шамара, за да не изпадне в безсъзнание. Извадената от ставата ръка почернява от вътрешния кръвоизлив. Жертвата вече реве като дете.

Сага усеща, че се задушава от липса на въздух. Въпреки това някак си се намества на една страна и започва да дърпа лявата си ръка толкова силно, че й причернява. За щастие коланът се поотпуска. С една свободна ръка тя най-сетне успява да извади бельото от устата си и да си поеме нормално дъх.

— Сега не можем да избягаме — обяснява на Юрек. — В стаята на Берни нямаше никакви приспивателни.

Ръката, която току-що е успяла да измъкне, я заболява ужасно. Тя няма представа дали е счупена, или само изкълчена, но пръстите й буквално парят.

Юрек започва да претърсва дрехите на младия лекар, намира ключовете за вратата на килията и ги пуска в своя джоб. После поглежда към Сага и подхвърля:

— Искаш ли да гледаш как ще му откъсна главата?

— Не го прави, моля те! Няма нужда от това, нали?

— В живота рядко има нужда от нещата, които се случват — отвръща спокойно Юрек и сграбчва врата на доктора.

— Почакай!

— Добре, ще почакам. Но за не повече от две минути. И само заради теб, малка полицайке!

— Какво искаш да кажеш, Юрек?

— Единствената грешка, която допусна, беше, че счупи само един от пръстите на Берни — отговаря той, докато вади пропуска на Андерш Рьон.

— Смятах да го убия бавно — пробва се тя, макар да знае, че вече няма никакъв смисъл.

Юрек зашлевява нова плесница на доктора и отсича:

— Единственото, което ми трябва, са двата кода!

— Кодове ли… — фъфли Андерш Рьон. — Не си спомням…

Сага се опитва да отпусне и другите колани, но пръстите на лявата й ръка са толкова травмирани, че й е невъзможно да го направи.

— Но от къде на къде ти хрумна, че съм ченге? — подвиква на Юрек.

— Благодарение на него успях да изпратя едно писмо! — отвръща той, като кимва към жертвата си.

— О, неее… — изскимтява докторът.

— Бях сигурен, че след като Микаел Колер-Фрост избяга и ако бъде открит жив, полицията ще прати тук някого от своите.

Докато говори, Юрек продължава да претърсва джобовете на Андерш Рьон. Намира телефона му, хвърля го на пода и го смачква под обувката си.

— Но защо…

— Сега нямам време! — махва й с ръка той. — Отивам да унищожа Юна Лина!

Сага вижда как Юрек Валтер извежда доктора от килията й. Чува стъпките им по коридора, после звука от плъзването на картата през четеца, тоновете на клавиатурата при набирането на кода и накрая жуженето на автоматичната ключалка.

Юна натиска собствения си звънец и се усмихва, когато чува приближаващите се стъпки по коридора от другата страна. Ключалката изщраква и вратата се отваря. Той влиза бавно в слабо осветеното антре и изхлузва обувките си.

— Изглеждаш тотално изцеден — отбелязва Диса.

— Добре съм.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Има някакви остатъци от вчера, които бих могла да претопля.

Юна поклаща глава и я притиска в обятията си. Сега е твърде уморен, за да говори, но по-късно ще я помоли да отмени пътуването си до Бразилия. Вече няма смисъл да ходи там.

Докато тя му помага да се съблече, от дрехите му се изсипва малко пясък.

— Да не си играл в пясъчник? — разсмива се тя.

— Може и така да се каже — отвръща той.

Влиза в банята и се пъха под душа. Цялото тяло го боли. Подпира се с ръце на стената, оставя се на възстановяващата струя на горещата вода и постепенно усеща как мускулите му започват да се отпускат.

Ръката, която дръпна спусъка на пистолета и застреля невъоръжен човек, го сърби.

„Стига да мога да живея с онова, което направих, най-сетне ще стана отново щастлив“ — мисли си той.

Макар да беше сигурен, че Пясъчния човек е мъртъв, макар да видя как куршумите влизат право в тялото му, макар да го видя как се претърколи в пропастта като труп в масов гроб, Юна все пак тръгна след него. Спусна се надолу по склона, забивайки пети, за да намали скоростта си, и стигна до тялото. Насочи пистолета право към главата му, с другата ръка беше проверил артерията на врата му за наличие на пулс. Да, Пясъчния човек наистина беше мъртъв. Очите на Юна не го бяха подвели. Трите куршума бяха минали право през сърцето му.

Мисълта, че вече няма да му се налага да се страхува от съучастника на Юрек е толкова успокоителна, че Юна не успява да се сдържи и простенва от облекчение.

После спира душа, подсушава се и започва да си мие зъбите. Счува му се някакъв звук и спира за миг с четка в ръка. Като че ли Диса говори по телефона.

Когато влиза в спалнята, вижда, че Диса се облича.

— Къде ще ходиш? — пита я, като се отпуска върху чистите чаршафи на леглото.

— Току-що се обади шефът ми — отвръща тя с уморена усмивка. — Някаква компания започнала да копае на старото нефтено пристанище в Люден. Работели денонощно, за да изчистят земята от отровите. И както изглежда, намерили някакъв артефакт — древна шахматна дъска. Налага се да отида там и да спра копаенето, защото, ако това наистина е…

— Не ходи! — умолява я Юна с очи, смъдящи от изтощение.

Диса не отговаря. Започва да си тананика и вади сгънат пуловер от най-горното чекмедже на скрина.

— Значи вече си успяла да ми окупираш скрина, а? — подхвърля шеговито той, като затваря очи.

Диса крачи напред-назад из стаята. Юна я чува как реше косата си и сваля палтото си от закачалката.

Обръща се настрани в леглото и усеща как спомени и сънища започват да се сливат като снежинки.

Трупът на Пясъчния човек се търкаля по стръмния склон на изкопа и спира едва когато среща по пътя си стара печка.

Самуел Мендел се почесва по главата и казва: „Не разполагаме с нищо, което да подсказва, че Юрек Валтер има съучастник. Но няма да си ти, ако не вдигнеш предупредително пръст и не заявиш: «Нищо подобно! Има!».“

Сага прави още един опит да разхлаби колана около дясната си китка, но не успява и се отпуска безпомощно назад.

Юрек Валтер бяга! Това е единственото, за което може да мисли в този момент.

В гърдите й се надига паника.

Трябва веднага да предупреди Юна!

Дори и да изпищи, микрофонът в дневната стая не би могъл да улови сигнала й — вратата, която ги свързва, е прекалено дебела.

Сага завърта тялото си надясно, но е принудена да се откаже.

В далечината се чува някакъв шум. Тя затаява дъх и се заслушва.

Писък, следван от няколко тежки тупвания. После всичко пак потъва в тишина.

Осенява я прозрението, че Юрек Валтер изобщо не се е нуждаел от онези хапчета. Единствената му цел е била тя да подмами младия лекар в стаята си. Юрек бе прозрял много бързо истинските намерения на Андерш Рьон и се бе досетил, че докторът не би устоял на изкушението да не се вмъкне в стаята на красивата жена, ако тя го помоли за приспивателни.

Ето това всъщност е бил великият му план.

И ето затова се е оставил да бъде наказан за нейните действия, защото планът му е изисквал персоналът никога да не разбере колко опасна е Сага.

Тя беше сирена, точно както беше подхвърлил той още първия ден.

Сага простенва от болка, но се протяга максимално настрани и откопчава колана, метнат през раменете й. Сега поне може да движи раменете си и да повдигне главата си.

„Всички влязохме вкупом в капана на Юрек Валтер — мисли си с гняв и отчаяние тя. — Мислехме, че го заблуждаваме, а през цялото време той е заблуждавал нас. На практика е издал заповед за моята поява. Знаел е, че полицията ще изпрати някого, и днес окончателно се увери, че неговият троянски кон съм аз!“

Сага събира всичките си сили и извива глава настрани, като се опитва да захапе с уста колана, стискащ дясната й китка. Но се отпуска запъхтяно по гръб.

Няма право да се предава! Трябва да предупреди персонала на отделението и да извика полицията!

Поема си дълбоко въздух и пак опитва. Стягайки здраво мускули, за да задържи позицията си, тя най-сетне успява да забие зъби в дебелия колан, да разхлаби катарамата и да го отпусне сантиметър-два. После пада замаяна назад. След секунда обаче се извърта и започва да дърпа дясната си ръка, докато не я измъква.

Оттук нататък не й трябва много време, за да се освободи от останалите колани. Тазовите кости я болят от ненормалното разтваряне на краката й, мускулите й потрепват, докато си обува бикините и панталона.

А после се изстрелва от килията си и хуква боса по коридора. Една от обувките на доктора подпира охранителната врата, за да не й позволи да се затвори.

Сага отваря предпазливо вратата и се ослушва. В отделението цари призрачна тишина. Единственият звук е от залепването на босите й крака по линолеума на пода, докато пристъпва предпазливо в контролната зала вдясно от нея, и се приближава до мониторите. Те са тъмни, лампичките на алармата също не светят. Електроснабдяването на цялата зала с прекъснато.

Но все някъде трябва да има било телефон, било функционираща аларма. Сага минава бързо покрай поредица от затворени врати, докато не стига до кухнята за персонала. Чекмеджетата за приборите зеят отворени, един от столовете лежи прекатурен на пода.

В мивката е хвърлено ножче за белене на плодове и потъмняваща обелка от ябълка. Сага грабва ножчето, уверява се, че е остро, и продължава напред.

Дочува странно, слабо жужене.

Дясната й ръка стисва силно ножчето. Прекалено силно.

Тук някъде би трябвало да бъдат охранителите, но тя не смее да извика. Страхува се, че Юрек ще я чуе.

Продължава напред по коридора и жуженето се засилва. Звучи като муха, залепена за мухоловка. Сага пристъпва тихо към стаята за персонала, изпълнена с грозно предчувствие.

Вратата на стаята е отворена. Лампата е запалена. Сага протяга ръка и бутва още малко вратата.

Зърва края на тясно легло. Някой е легнал на него. Два крака в бели чорапки.

— Ехо! — прошепва неуверено тя.

Решава, че онзи, който е легнал там, слуша музика със слушалки и е пропуснал всичко ставащо в отделението.

Пристъпва напред. Леглото е подгизнало в кръв.

На него лежи момичето с пиърсинг на бузите. Тялото й още потрепва. Очите й са изцъклени към тавана. Лицето й се гърчи. От стиснатите й устни блика смесица от кръв и пяна.

— О, боже! — ахва Сага.

В гърдите на момичето зеят десетина прободни рани, дълбоки рани в сърцето и белите дробове. Сага не може да стори нищо, за да й помогне. Може единствено да извика помощ. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

На пода, до останките от разбития телефон на медицинската сестра, капе кръв.

— Ще повикам помощ! — прошепва й Сага.

Устните на момичето просъскват и от тях излиза балонче кръв.

Сага се изстрелва от стаята с кошмарното чувство за празнота отвътре.

„Моля те, Господи, моля те!“ — нарежда мислено.

Онемяла от шок и ужас, тя приближава към следващата охранителна врата. От другата й страна седи охранителят. Дебелите стъкла на вратата някак си го размазват, правят го неясен.

Скрила ножчето за плодове в ръка, за да не го уплаши, Сага почуква на стъклото и се провиква:

— Помощ! Имаме нужда от помощ!

Почуква по-силно, но охранителят не реагира. Тя прави няколко крачки встрани и едва сега забелязва, че вратата е отключена.

Всички врати очевидно са отключени.

Тъкмо се кани да извика на охранителя, когато забелязва, че и той е мъртъв. Гърлото му е прерязано толкова брутално, че прешлените на хранопровода се виждат. Главата му изглежда като увиснала върху дръжка на метла. Кръвта изтича от тялото му и се събира в голяма локва около стола му.

Сага профучава по мокрия от кръв под с ножчето си в ръка, а после хуква нагоре по стълбите и излиза през отворената порта.

След това започва да дърпа вратата, водеща до Съдебнопсихиатричното отделение 30. Заключена е. Разбира се, нали е полунощ. Сага удря няколко пъти със свит юмрук, но бързо се отказва и продължава по коридора по посока на главния вход на сградата.

— Ехоо! — провиква се силно. — Има ли някой тук?

На пода, под ярката болезнена светлина на флуоресцентните лампи се вижда другата обувка на доктора.

Внезапно Сага зърва движение. Мъж, който стои и пуши. После той хвърля фаса си и изчезва наляво. Сага хуква с всички сили към стъкления изход и прохода, отвеждащ към главната част на болницата. Завива и вижда, че подът под краката й е мокър.

Първото й впечатление е, че подът е черен. Но после миризмата на кръв става толкова осезаема, че тя едва се сдържа да не повърне. Огромна локва кръв. Стъпки, тръгващи от нея по посока на изхода.

До коша за боклук вдясно се търкаля главата на Андерш Рьон.

„Юрек се е опитал да вкара кош и е пропуснал“ — казва си разсеяно Сага.

Дишането й се учестява, главата й се замайва. Но продължава напред. Мислите й се стрелкат хаотично във всички посоки. Объркани, ужасени. Не е в състояние да приеме случващото се.

Обаче защо Юрек си е направил труда да убие толкова много хора? Защото е искал не само да се измъкне. Искал е отмъщение.

Откъм прохода, свързващ отделението с главната сграда, се чуват тежки стъпки. Към нея тичат двама охранители с бронежилетки, пистолети и черни униформи.

— Имаме нужда от лекари за съдебната психиатрия! — провиква се тя.

— Лягай на пода! — изревава по-младият.

— Но това е просто момиченце! — отбелязва другият.

— Аз съм полицейски служител — казва тя и захвърля ножчето си.

То се плъзва по линолеума и спира точно пред охранителите. Те го поглеждат, мигновено разкопчават кобурите си и вадят служебните си пистолети.

— На пода! — провикват се в хор.

— Добре, ще коленича на пода — казва тя. — Но трябва да предупредите…

— Мамка му! — изпищява по-младият, когато зърва главата до коша за боклук. — Мамка му!

— Ще стрелям! — изрича с треперещ глас другият.

Сага пада на колене и охранителят се втурва към нея, като измъква белезниците от колана си. Другият се дръпва встрани. Сага поднася напред ръце и се изправя.

— Сега спокойно и бавно, чуваш ли! — изхриптява охранителят.

Тя затваря очи, чува тропота от обувките му по пода, усеща посоката на движението му и прави малка крачка назад. Охранителят се привежда напред, за да й сложи белезниците и Сага отваря очи. В момента на отварянето им изпълнява мощен ъперкът вдясно, точно над ухото му. Чува се изхрущяване. Тя се завърта и посреща килването на главата му с левия си лакът.

Единственият звук, който следва, е кратко тупване.

От отворената уста на охранителя потича слюнка.

Краката му поддават и Сага измъква пистолета от ръката му. Освобождава предпазителя и стреля в бронежилетката му още преди да е паднал на пода.

Прострелва другия охранител два пъти, отново право в бронежилетката. Изстрелите отекват в тесния проход и човекът се залюлява назад. Сага се хвърля напред и избива пистолета от ръката му с дръжката на нейния. Оръжието изтраква на пода и се плъзва към кървавите отпечатъци.

Тя сритва мъжа в краката и той се свлича по гръб, стенейки. Другият охранител се претъркулва настрани, притиснал ръка към лицето си. Сага измъква една от радиостанциите им и се оттегля няколко крачки встрани.

Юна Лина е събуден от звъна на телефона. Даже не е разбрал кога се е унесъл в сън. Заспал е дълбоко, още докато Диса се преоблича в работните си дрехи. В стаята е тъмно и светлината от телефона очертава бледа елипса на стената.

— Юна Лина — отговаря сънливо той.

— Юрек избяга. Успя да се измъкне от…

— Сага? — скача от леглото той, вече напълно събуден.

— Уби адски много хора на излизане — продължава Сага с отчетлива истерична нотка в гласа си.

— Ти добре ли си? — пита той, докато обикаля като подивял апартамента и осмисля току-що чутото.

— И сега не го знам къде е — казва Сага. — Каза само, че ще те унищожи. Каза…

— Диса! — изкрещява Юна.

Ботушите й ги няма. Той отваря вратата на апартамента и се провиква по стълбите. Нищо. Само ехото от собствения му глас в мрака. Юна се опитва да си спомни какво му бе казала тя, преди да заспи.

— Диса замина за Люден — изрича в телефона.

— Съжалявам за…

Той затваря, без да дочака края на изречението. Облича се светкавично, грабва кобура с пистолета си и излиза от апартамента.

Хуква надолу по стълбите, излиза на тротоара и продължава да тича към улица „Дала“, където Карлос бе паркирал колата му. Снегът се сипе на парцали. Докато тича, вади името на Диса от списъка с контактите си и й звъни. Никакъв отговор.

Юна се втурва към колата, влиза и потегля право през натрупалия се отстрани сняг, като леко одрасква задницата в паркираната до него кола.

Докато ускорява покрай Тегнерлунден и се насочва към булевард „Свеа“, посипалият се по капака на колата сняг се разлита на малки облачета.

В главата му се върти една-единствена мисъл — че всичко от което се е страхувал, тази нощ може да избухне като опустошителен пожар.

Диса е сама в колата си и пътува към Фрихамнен.

Сърцето на Юна бие ожесточено в раменния му кобур. Кара бързо, защото знае, че Диса излезе заради обаждане от началника си, който я беше помолил да погледне някаква находка. Съпругата на Самуел, Ребека, също беше получила внезапно обаждане — от дърводелеца, който я извикал във вилата им по-рано от уговореното.

Пясъчния човек сигурно беше споменал за Диса в писмото, което Сусан Йелм беше предала на Юрек.

Ръцете на Юна треперят докато набира номера на любимата си жена. Телефонът звъни ли, звъни, а по неговия гръб се стичат реки от пот. Тя не отговаря.

Сигурно не е нищо особено, опитва се да се успокои той. Просто трябва да се свърже с Диса, да й каже да обърне и да се прибере веднага у дома. Все ще измисли къде да я скрие, докато пак заловят Юрек Валтер.

Колата се хлъзга неконтролируемо по кафявата киша върху асфалта и един миниван едва успява да завие рязко, за да се махне от пътя й. Юна пак звъни на Диса. Все така никакъв отговор.

Профучава покрай Хумлегорден. От двете страни на пътя се редят мръсни купчини сняг, светлините от уличните лампи се отразяват в мокрия асфалт.

Той пак звъни на Диса.

Светофарът свети червено, но Юна завива надясно по булевард „Валхала“.

Циментовозът пред него свива към тротоара, за да избегне сблъсъка, червена кола спира рязко с писък на спирачки. Шофьорът й надува ядосано клаксона и точно в този момент Диса най-сетне вдига телефона.

Диса кара внимателно по мръсните коловози в снега и поема нагоре към голямото пристанище Фрихамнен, прочуто с натоварения си трафик от фериботи и контейнеровози.

Пред портите на голям хангар се поклаща лампа с жълти отблясъци. Хората вървят с приведени глави, за да избегнат снега в очите си. Далече пред нея през пелената от сняг тя забелязва големия ферибот за Талин, осветен, но мъглив като сън.

Диса свива надясно от осветените складове на един от големите вносители на плодове и взирайки се внимателно в полумрака напред, продължава покрай поредица от ниски индустриални сгради.

Камионите се качват един по един на борда на ферибота за Санкт Петербург. На изпразнения от тях паркинг стоят група докери и пушат. Мракът и снегът сякаш ги отделят в друг, приглушен и изолиран свят.

Диса минава покрай склад №5 и прекосява портала на терминала за контейнери. Всеки от товарните контейнери е с размерите на малка къща и теглото му може да достигне до над трийсет тона. Тук те са подредени един върху друг и достигат височина петнайсет метра.

Алеите между извисяващите се редици контейнери са достатъчно широки, за да пропуснат голям камион. Но когато Диса влиза с колата в една от тях, високите стени от двете страни й създават усещането, че се движи в тесен тунел. В прясно навалелия сняг пред нея личат следи на съвсем наскоро минала оттук кола. На около петдесет метра пред нея алеята се разширява и излиза на доковете. Малко по-нататък през пелената от сняг се забелязват очертанията на търсения танкер, отвъд крановете, товарещи контейнери на близкия кораб. Хората, открили древната шахматна дъска, сигурно вече я чакат там.

В далечината някаква огромна машина, приличаща на скорпион, се върти настрани, но спира насред маневрата, описваща дъга. В зъбците й, съвсем близо над земята, се люлее червен контейнер.

Диса приближава с колата.

Вратата на контейнера зее отворена.

А в кабината на голямата машина няма никой. Обилният снеговалеж бързо затрупва колелата.

Звънът на телефона й я стряска, но когато отговаря, вече се усмихва и подхвърля весело:

— Би трябвало още да спиш, скъпи!

— Веднага ми кажи къде точно се намираш в момента! — изрича с напрегнат глас Юна.

— Ами в колата съм. На път за…

— Искам да пропуснеш тази среща, да обърнеш и да се прибереш у дома!

— Защо? Какво има?

— Юрек Валтер е избягал!

— Какво?!

— Искам веднага да се прибереш, чуваш ли?!

Светлините от фаровете образуват аквариум от завихрен сняг пред колата.

— Диса, чуй ме! — повтаря Юна. — Обърни колата и се прибери у дома!

— Добре, разбрах.

Той изчаква на телефона и след няколко секунди пита:

— Обърна ли?

— Точно сега не мога. Тук очевидно има някакъв проблем. Пред мен има отворен контейнер на пристанище „Хамбург Юг“, който ме блокира и не ми дава възможност да обърна — отвръща тя и точно в този момент в огледалото за задно виждане зърва нещо странно.

— Диса, знам, че сигурно звуча малко…

— Почакай! — прекъсва го тя.

— Какво правиш?

Като се взира по-внимателно в огледалото за задно виждане, тя разпознава очертанията на голям вързоп. Хвърлен е на земята точно по средата на алеята. Сигурна е, че преди минута този вързоп не е бил там. Прилича на сиво одеяло, овързано с тиксо.

— Диса, какво става? — провиква се притеснено Юна. — Успя ли да обърнеш вече?

— Контейнерът все така ми препречва пътя — отговаря тя, като спира колата. — Не мога да мина.

— Тогава тръгни на задна!

— Чакай! Секунда! На земята зад мен има някакъв вързоп — казва тя и оставя телефона на съседната седалка.

— Диса! — вече крещи Юна. — Не излизай от колата! За нищо на света не излизай! Мини през този вързоп и се омитай оттам, чуваш ли?!

Ала тя не го чува. Вече е излязла от колата и върви към вързопа. Наоколо цари тишина. Светлините от високите кранове не достигат до дълбоката пропаст между високите редици контейнери.

Само вятърът преминава със свистене между тях.

В далечината забелязва предупредителните светлини на голям мотокар.

Ще извлече вързопа настрани, за да може да мине на задна, да обърне и да се върне у дома.

Мотокарът изчезва зад ъгъла, като й оставя за ориентир единствено леденостудената светлина на стоповете си.

Диса примигва и се опитва да се фокусира през сипещия се сняг. Като че ли нещо в сивото одеяло помръдва. Всичко в този момент е потънало в гробовна тишина.

След кратко колебание тя тръгва напред.

Когато завива на кръговото, Юна се движи с такава голяма скорост, че предната броня на колата се забива във високите камари сняг от едната страна на пътя. Грохот на гуми върху дебелия лед. Той едва удържа волана, когато колата поднася встрани. Изправя я и продължава по пътя Линдаренгс, без да губи от скоростта си.

Огромният квартал Гердет се е ширнал като бяло море към Северен Дюргорден.

Юна изпреварва автобус, достига до 160 километра в час и буквално профучава покрай жълтите тухли на сградите от близките жилищни комплекси. Натискането на спирачките за левия завой към пристанището кара колата да подскочи няколко пъти върху коловозите сняг. През високата мрежа, ограждаща пристанището, той зърва мъгливите светлини на кран, който в момента товари с контейнери дълъг, тесен ферибот.

Ръждивокафяв товарен влак се носи към Фрихамнен.

Юна се взира в неясните сенки около пустите складове. Колата подскача отново върху камарите сняг и изпод гумите се разлита мръсна киша.

Стига до кръстовище. Бариерите вече се спускат, но той ускорява през железопътната линия и успява да се измъкне на косъм — последната бариера само леко одрасква капака на колата му.

През Фрихамнен отново ускорява. От фериботния терминал за Талин излизат хора — разредена колона от черни фигури, изчезващи в нощта.

Диса трябва да е някъде тук. Беше спряла колата си и бе излязла. Някой я беше принудил да дойде тук. А после я беше накарал да излезе от колата.

Той натиска клаксона и хората се разбягват от пътя му. Една жена изпуска от уплаха куфара си и той профучава директно през него.

По рампата към ферибота за Санкт Петербург се придвижва бавно голям камион.

Юна се стрелва покрай празния паркинг между складове 5 и 6 и минава през портите на терминала за контейнери.

Доковете с тесните им алеи и високите сгради без прозорци са като град в града. С периферното си зрение Юна забелязва нещо и автоматично забива спирачки.

В прохода пред него е спряла колата на Диса. Върху капака й вече се е натрупал тънък пласт сняг. Шофьорската врата е отворена. Юна се втурва към нея и поглежда вътре. Няма следи от борба и насилие. Двигателят е все още топъл.

Юна се изправя и вдишва дълбоко от леденостудения въздух.

Диса е излязла от колата и е тръгнала към нещо, което се е намирало зад нея. Стъпките й в снега все още личат, въпреки че постепенно се запълват.

— Не! — прошепва отчаяно той.

На десетина метра зад колата се вижда петно от втвърден сняг. После широка следа, спираща на около метър по-нататък между контейнерите. Очевидно нещо е било влачено натам. Под пухкавия сняг се забелязват дребни капчици кръв.

След него снегът е гладък и девствен.

Юна едва успява да се сдържи да не закрещи името на Диса.

Отстъпва няколко крачки назад и вижда пет контейнера, висящи във въздуха над него. На дъното на най-долния върху червен фон се чете бял надпис: „Хамбург Юг“.

Точно като онзи, който блокираше пътя на Диса.

Отворен контейнер на „Хамбург Юг“. Юрек най-вероятно я е вкарал там.

Юна хуква към крана, който държи контейнера.

Излиза на док 5. Сърцето му бие в гърдите като лудо.

Докер с шлем на главата говори нещо в радиостанцията си. Огромен кран на релси товари контейнеровоз.

Юна зърва червения контейнер и хуква към него. На контейнеровоза вече са натоварени стотици контейнери в различни цветове, носещи имената на различни корабни компании. Двама докери, облечени в яркожълти жилетки, вървят бързо покрай брега. Единият от тях сочи към нещо на високия мостик на контейнеровоза.

Юна прескача бетонната бариера в края на кея. Върху черната вода се носят мръсни парчета лед. Миризмата на морето се смесва с дизеловите пари на четири големи камиона „Катерпилар“.

Той скача върху подвижното мостче на кораба и се качва на борда му. Тръгва с бързи крачки покрай перилата. Сритва кутия вериги за гуми, препречваща пътя му, и намира една лопата.

— Хей, ти! — подвиква му някакъв мъж зад него.

Юна хуква напред и малко по-нататък, сред гаечни ключове, ръждясала верига и подемни куки зърва тежък ковашки чук. Пуска лопатата, грабва чука и побягва към червения контейнер. Удря по него с юмрук и металът му отвръща с глух екот.

— Диса! — изкрещява Юна и заобикаля отпред.

Двойните врати са заключени с огромен тежък катинар. Юна вдига ковашкия чук с две ръце и с неприсъща дори за самия него сила го стоварва върху катинара. Чува се пукот и катинарът се разбива. Той хвърля чука и отваря рязко вратите.

Диса не е тук. Единствените предмети в мрака са две спортни беемвета.

Юна се вижда в чудо какво да прави оттук нататък. Обръща се по посока на дока и плъзга поглед по стотиците камари с контейнери.

В далечината отвъд, през пелената от сняг забелязва танкера в Люден.

Вдига отново тежкия ковашки чук и хуква обратно.

В края на пристанището камион, покрит с мръсен брезент, се качва на ферибота за Санкт Петербург.

На рампата зад първия камион се вижда втори, дърпащ след себе си червен контейнер. На стените на контейнера пак се чете надпис „Хамбург Юг“.

Юна се опитва да измисли най-бързия начин, по който може да стигне там.

— Хей, не можеш да се качиш там! — чува се зад него нечий глас.

Юна се обръща и вижда едър докер с шлем, яркожълта жилетка и дебели ръкавици.

— Национална полиция! — провиква се в отговор той. — Търся…

— Не ми пука кой си! — прекъсва го докерът. — Не можеш да се качваш просто ей така на борда на…

— Повикай шефа си и му обясни!

— Стой на място! Ще обясниш всичко на охраната, която…

— Нямам време за такива неща! — изръмжава Юна и се обръща.

Докерът поставя ръка върху рамото му. Без изобщо да се замисля, инспекторът се обръща, хваща ръката на мъжа и я извива рязко в лакътя. Всичко се случва за броени секунди.

Болката в рамото на докера е толкова силна, че той се накланя назад. Без да губи време, Юна го сритва в краката. Без да чупи ръката му, го пуска и го оставя да се свлече на палубата.

Над главата му се чува грохот. Стрелката на големия кран се извива и товарът, висящ от нея, се озовава точно над главата на Юна, затъмняващ светлините от прожекторите.

Той се отдръпва бързо, но на пътя му се изпречва по-млад докер със сигнална жилетка и голям гаечен ключ в ръка.

— Внимавай, човече! — предупреждава го инспекторът.

— Трябва да изчакаш охраната! — заповядва младият докер, но нервността му си личи.

Юна го бутва в гърдите, за да го махне от пътя си. Докерът отстъпва крачка назад, но замахва с гаечния ключ. Юна блокира удара с ръка, а инструментът се стоварва върху рамото му. Той простенва от болка и изпуска ковашкия чук, който се стоварва с трясък върху палубата на кораба. Вбесен, инспекторът отмята шлема на докера и го удря силно над ухото. Работникът се отпуска на колене и започва да вие от болка.

Юна пак вдига ковашкия чук и скача от кораба. Хуква по ръба на дигата. Зад него проехтяват викове. Големи блокове лед се въртят и обръщат в мътната вода. Вълните се удрят във високата стена и обливат всичко с ледени пръски.

Той спринтира по рампата и се качва на ферибота. Зад един сив контейнер близо до кърмата зърва познатия му червен.

Усеща, че се уморява. Ръцете му треперят от изтощение. Фериботът е пълен и вече поставят предпазните скоби. След малко палубата се разклаща — корабът се изтегля от брега. Големи парчета лед се удрят в корпуса му. Но Юна се насочва към кърмата и червения контейнер с надписа „Хамбург Юг“.

— Диса! — крещи, докато бяга.

Заобикаля кабината за управление и спира едва когато зърва синия катинар на контейнера. Изтрива потта от лицето си и продължава напред, но пропуска да забележи жената, която се приближава зад него.

Юна вдига ковашкия чук и тъкмо се кани да го стовари върху катинара, когато в гърба му изригва неописуема болка. Дробовете му изревават и той почти губи съзнание. Пада напред, удря чело в контейнера и се просва на палубата. Но бързо се извива настрани и се изправя на крака. Към едното му око се стича кръв. Той се залюлява и се хваща за близката кола, за да не падне пак.

Пред себе си вижда висока жена с бейзболна бухалка, метната на рамо. Подплатеното й яке е опънато силно по гърдите й. Издухва кичур руса коса от лицето си, вдига отново бухалката и изревава:

— Остави товара ми на мира, мамицата ти!

После пак замахва с бухалката, но Юна е по-бърз от нея. Стисва гърлото й с една ръка и я сритва зад коленете. Краката й се огъват, той я захвърля на палубата, насочва пистолета си към нея и изкрещява:

— Национална полиция!

Тя изскимтява и го вижда как пак вдига ковашкия чук и разбива ключалката. Парче от металната обвивка изхвръква и се приземява точно пред очите на жената.

Този контейнер се оказва пълен с големи кашони с телевизори. Юна издърпва няколко, ала не открива Диса и тук. Изтрива кръвта от лицето си и взема на две крачки стъпалата към откритата палуба.

Фериботът вече се намира на двайсет метра от брега. Пред кораба се вижда каналът в леда, отвеждащ към открито море.

Неописуема болка пронизва сърцето и главата му. Той се обръща по посока на дока и на три от вагоните на спрелия там товарен влак забелязва подобни червени контейнери.

Вади телефона си, набира спешния номер на полицията и изисква спиране на целия трафик от пристанище Фрихамнен. Дежурният офицер, който много добре познава инспектор Юна Лина, го свързва веднага с регионалния полицейски комисар.

— Трябва да спрете целия трафик от пристанище Фрихамнен! — повтаря задъхано той.

— Невъзможно! — отговаря жената офицер.

— Трябва да го направите! — настоява Юна.

— Не може да бъде направено! — отвръща пак тя. — Най-многото, което може да…

— Тогава ще го направя аз! — прекъсва я грубо инспекторът и скача от ферибота.

Падането в мразовитата вода е като удар от ледена светкавица, като адреналинова инжекция право в сърцето. Ушите на Юна забучават. Той потъва в черната вода и в секундите, през които губи съзнание, вижда булчински венец от преплетени корени на бреза. Въпреки че изобщо не усеща ръцете и краката си, успява да си наложи поне да рита и по този начин предотвратява по-нататъшното си потъване в ледения мрак.

Юна Лина разбива ледената киша и изплува на повърхността. Главата му пулсира от ниската температура на водата, но все пак е в съзнание.

Спаси го опитът му като десантчик — беше устоял на инстинктивния рефлекс да отвори уста, докато потъваше във водата.

С вцепенени ръце и натежали дрехи той продължава да плува през черните води. Доковете не са далече, но телесната му температура спада опасно бързо. Навсякъде около него се преобръщат буци мръсен лед.

Започва да кашля и усеща как силите му постепенно го напускат. Зрението му отслабва, обаче си налага да продължава да гребе. И накрая стига до предпазната стена на брега. Хваща се за една от пролуките между металните плочи и, на ръба на припадъка, се придвижва бавно настрани, докато не стига до стълба.

Водата се плиска под него, докато се катери. Ръцете му замръзват в допира с метала и той трябва да ги отлепя, за да продължи. Претъркулва се на дока, изохква, изправя се на крака и се насочва към влака.

Поглежда към кобура си, за да се увери, че не е изгубил пистолета си.

Внезапно е заслепен от фаровете на голям камион. Юна вдига глава и вижда, че този камион също кара червен контейнер на „Хамбург Юг“.

Шофьорът е излязъл и проверява отзад стоповете, когато забелязва приближаващия се Юна Лина.

— Да не би да излизаш от водата, човече? — ахва той и отстъпва стреснато назад. — Хей, ще измръзнеш до смърт, ако веднага не влезеш на топло!

— Отвори червения контейнер! — изфъфля Юна. — Аз съм полицай. Трябва да…

— Това зависи от митницата — прекъсва го шофьорът. — Не мога да отварям контейнери просто ей така!

— Отдел за криминални разследвания към Националната полиция — едва успява да прошепне Юна.

Няма сили да държи очите си отворени и си дава сметка колко несвързано звучи, когато се опитва да обясни на човека своите правомощия.

— Но аз не разполагам даже с ключовете за контейнера! — възкликва шофьорът съчувствено. — Имам само едни секачи и…

— Побързай — промълвя едва чуто Юна.

Шофьорът хуква към кабината на камиона, качва се и се привежда към инструментите си. Докато вади клещите с дълги дръжки, на земята пада и един чадър.

Юна вече удря по контейнера и крещи името на Диса.

Шофьорът се връща бързо при него и лицето му пламва, докато стиска дръжките на секачите.

Катинарът се чупи с хрущене.

Вратата на контейнера се залюлява на скърцащи панти. Вътре е пълно с кутии дървени палети, плътно подредени чак до тавана.

Без да каже и думица повече на шофьора, Юна грабва секачите и се отдалечава. Ръцете му пулсират от болка.

— Трябва да отидеш в болницата! — подвиква след него шофьорът на камиона.

Влакът до склада току-що е потеглил със скърцане на колела. Юна се опитва да бяга, а гърдите му горят. Изкатерва се по покрития със сняг железопътен насип, подхлъзва се и удря коляното си в чакъла. Изпуска секачите, но се изправя и се насочва с клатушкане към релсите. Вече не усеща нито ръцете, нито краката си. Трепери неконтролируемо. Измръзването започва да обърква плашещо сетивата му.

Мислите му са странни, бавни и разпадащи се. Единственото, което знае, е, че трябва да спре влака. Юна застава в средата на линията, поглежда към фаровете на локомотива и вдига ръце. Влакът надува свирката си. Зад стъклата се очертава силуетът на машиниста.

Релсите се тресат под краката на Юна. Той вади пистолета си, вдига го и стреля във въздуха. Изстрелът отеква пронизително между контейнерите.

Оглушителен писък на спирачки и влакът спира със свистене само на три метра от инспектора.

Юна прескача релсите и едва не се строполява на земята. Успява някак да вдигне секачите и се провиква към машиниста:

— Отвори червените контейнери!

— Нямам право да…

— Просто го направи! — изревава Юна и мята разярено секачите на земята.

Машинистът слиза и вдига клещите с дълги дръжки. Юна тръгва след него край влака и сочи първия червен контейнер. Без да каже думица, машинистът скача на ръждивокафявата платформа и срязва катинара.

Юна се изтегля с мъка до него, бутва резето и голямата метална врата се отваря рязко.

В средата на контейнера, върху ръждясалия под лежи Диса. Лицето й е мъртвешки бяло, очите й са широко отворени в маска на изненада и ужас. Един от ботушите й липсва. Косата й е замръзнала.

Отдясно на дългия й нежен врат се вижда дълбок прорез. Локвата кръв под главата й вече е покрита с тънък пласт лед.

Юна я вдига нежно, изнася я от контейнера и прави няколко крачки встрани от релсите.

— Знам, че си жива — прошепва и пада на колене, без да я изпуска.

Ръцете му се обагрят в кръв, но сърцето й е спряло. Мъртва е. Няма връщане назад.

— Не, не това! — шепне Юна, опрял лице в бузата й. — Не и ти! — И я залюлява нежно в обятията си под сипещия се сняг.

Изобщо не забелязва, че близо до тях спира кола и от нея излиза Сага. Тя е боса, облечена само с панталони и тениска.

— Колегите пристигат! — крещи тя, когато приближава. — Божичко, какво се е случило? Имаш нужда от помощ!

После започва да крещи нещо в радиостанцията си и да псува. Като в някакъв сън Юна я чува как кара машиниста на влака да свали якето си и обгръща с него раменете му. Накрая го прегръща и в този момент в цялото пристанище екват сирени.

Сред облаци сняг до тях каца медицински хеликоптер. Звукът от роторите му е оглушителен. Машинистът се дръпва встрани от мъжа, седящ на земята с мъртвата жена в обятията си.

Перките още се въртят, когато парамедиците скачат от хеликоптера и хукват към Юна. Мощната въздушна струя подмята боклуци към високата ограда и сякаш изсмуква въздуха от околността.

Погледът на Юна се замъглява, когато парамедиците започват да го уговарят да пусне тялото на Диса. Ломоти нечленоразделно и се съпротивлява на опитите им да го сложат на носилката.

Накрая успяват и го понасят бързо към хеликоптера. Сага ги проследява през пелена от сълзи. Никой не знае дали Юна ще оцелее.

Звукът от роторите се променя, когато хеликоптерът се вдига от земята и се накланя под страничния напор на вятъра. Пилотът бързо оправя ъгъла и с лек наклон напред машината се издига равномерно и се насочва към големия град.

Докато режат дрехите му, Юна Лина започва да губи окончателно съзнание. Достигнал е до състояние на остра хипотермия. Когато хеликоптерът каца на площадката на сграда №8 на Каролинската болница, телесната му температура вече е паднала под трийсет и два градуса.

Скоро след това полицията пристига на местопрестъплението и веднага пуска за издирване сребристосив ситроен „Ивейжън“, уловен от няколко наблюдателни камери, докато влиза на територията на пристанището петнайсет минути преди пристигането на Диса.

Същите камери са записали излизането на въпросната кола седем минути след появата на Юна Лина.

В издирването се включват всички полицейски коли в Стокхолм, както и два еврокоптера I3514. Това масирано разгръщане скоро дава резултат — петнайсет минути след задействане на алармата превозното средство е забелязано на Централния мост, преди да изчезне в тунела Сьодерледен.

Полицейските коли се насочват вкупом натам с включени сирени и сигнални светлини. При изходите са организирани пътни блокади. Изведнъж мощна експлозия разтърсва входа на тунела откъм моста.

Хеликоптерът, който кръжи над него, се люшва и пилотът едва успява да избегне силата на ударната вълна. Прах и отломки се разлитат и покриват цялата магистрала и съседната железопътна линия чак до Ридарфьорден.

Юна се събужда в болницата. Мястото, където иглата на системата влиза в ръката му, го сърби. Мъж медицинска сестра стои край леглото му и му се усмихва, когато той отваря очи.

— Как се чувствате? — пита сестрата, като се привежда напред.

Юна се опитва да разчете името на табелата му, но буквите не стоят мирни достатъчно дълго, за да успее.

— Замръзвам — отговаря той.

— След два часа телесната ви температура би трябвало да се нормализира — казва сестрата. — Ще ви дам малко топла супа.

Юна се опитва да седне на леглото, за да пие, но остра болка пронизва пикочния му мехур. Той повдига загряващото одеяло и вижда, че от корема му стърчат две дебели игли.

— Какво е това? — пита.

— Промивка на перитонеума — отговаря мъжът сестра. — С нея топлим тялото ви отвътре. Точно сега вече имате два литра топла течност в корема.

Юна затваря очи и се опитва да си спомни. Червени контейнери, ледена киша. Шокът, когато скочи от кораба право в леденостудените води.

— Диса — промълвя той и по ръцете му пролазват тръпки.

Отпуска се назад на възглавниците и вдига очи към климатика над него. Не усеща нищо друго освен студ.

Не след дълго вратата на стаята се отваря и при него се появява висока жена с копринен пуловер под лекарската престилка. Това е доктор Даниела Ричардс. С Юна се познават отдавна.

— Юна Лина — казва тя. — Толкова съжалявам…

— Даниела — прекъсва я той, — какво става тук?

— Ако не си забелязал, беше на ръба на измръзването. Когато те докараха, мислехме, че си мъртъв.

Присяда на ръба на леглото му и продължава внимателно:

— Нямаш представа какъв голям късмет си извадил! Никакви сериозни травми. Сега топлим вътрешните ти органи.

— Къде е Диса? Аз трябва да…

Гласът му се разпада. С мислите му става нещо. С мозъка му. Не може да подреди нормално думите. Всичките му спомени са като парчета лед в черни води.

Лекарката свежда очи и поклаща тъжно глава. Косата й е вдигната на елегантно кокче, на врата й се вижда нежна диамантена огърлица.

— Съжалявам — прошепва бавно тя.

И докато му разказва за Диса, едва сдържа сълзите си. Юна се заглежда във вените на ръцете й, вижда как гръдният й кош се надига и спада. Опитва се да схване какво му казва тя — и внезапно спомените го връхлитат. Мъртвешки бялото лице на Диса, срязаният й врат, изкривените й от ужас устни. Нежният й крак във финия чорапогащник.

— Оставете ме на мира! — изрича с подрезгавял глас той.

Юна Лина лежи неподвижно. Усеща глюкозата, нахлуваща във вените му, и топлия въздух от климатика над леглото му, но изобщо не му става по-топло. През тялото му продължават да преминават студени вълни, пред очите все така му причернява.

През ума му се стрелва мисълта да грабне пистолета, да захапе дулото и да се застреля.

Юрек Валтер е избягал.

Юна знае, че никога повече няма да може да види съпругата и дъщеря си. Те му бяха отнети завинаги — така, както му беше отнета и Диса. Братът близнак на Юрек се беше досетил, че Сума и Луми са още живи. И Юна знае, че е само въпрос на време Юрек също да се досети.

Опитва се да седне в леглото, но няма сили за това.

Невъзможно е.

Не може да се отърве от усещането, че потъва все по-дълбоко и по-дълбоко в мозайката от ледена вода.

Вратата се отваря и в стаята влиза Сага Бауер. Облечена е с черни дънки и яке.

— Юрек Валтер е мъртъв! — обявява още с влизането си тя. — Всичко свърши! Намерихме тялото му в тунела Сьодерледен!

Застава в долния край на леглото и се вглежда в Юна. Очите му пак са затворени. Сърцето на Сага се свива от мъка за него. Той изглежда много болен. Лицето му е бяло като платно, устните му са бледосиви.

— Тръгнала съм към Рейдар Фрост — продължава на глас. — Той трябва да знае, че Фелисия е жива! Лекарите казват, че момичето ще прескочи трапа. Ти спаси живота й!

Той слуша думите й, извърнал лице настрани, затворил очи, за да не позволи на сълзите си да рукнат. И изведнъж престъпният модел на действие блясва в съзнанието му.

Юрек Валтер затваря кръга на кървавото си отмъщение.

Юна си повтаря тази мисъл, навлажнява устни, поема си няколко пъти дълбоко дъх и казва:

— Юрек е на път към Рейдар!

— Но Юрек е мъртъв! — напомня му Сага. — Всичко най-сетне свърши и…

— Юрек пак ще отвлече Микаел. Още не знае, че Фелисия е свободна. Не можем да му позволим да научи, че тя…

— Но аз съм тръгнала да съобщя на Рейдар, че ти спаси дъщеря му! — възкликва объркано Сага.

— Юрек е пуснал Микаел само временно. И сега пак ще го отвлече.

— Ама какви ги приказваш, за бога?!

Юна впива в нея сивите си очи. Изражението им е толкова ледено, че Сага потреперва.

— Истинските жертви на Юрек не са онези, които той заключва някъде или убива — изрича инспекторът. — Жертвите са онези, които остават след тях, онези, които чакат, докато повече не могат да издържат на чакането!

Тя поставя ръка върху неговата и казва тихо:

— Сега трябва да тръгвам. Рейдар има нужда да знае за Фелисия. От болницата не са успели да се свържат с него.

— Вземи си оръжието! — казва Юна.

— Ще съобщя на Рейдар и…

— Направи каквото ти казвам! — заповядва й той.

Утрото още не е настъпило, когато Сага пристига пред имението. Свети само един прозорец на приземния етаж.

Тя тръгва по алеята и потреперва от студ. Снегът е гладък и девствен, над полята се стеле мрак. В нощното небе не се виждат никакви звезди. Единственият звук идва откъм бързеите на близката река.

Когато приближава към къщата, забелязва мъж, седнал на кухненската маса с гръб към прозореца. До него се вижда книга и голяма порцеланова чаша, от която той бавно отпива, и я връща на мястото й.

Сага продължава към голямото стълбище на главния вход и натиска звънеца. Отваря й мъжът, когото беше видяла в кухнята.

Това е Рейдар Фрост. Облечен е в долнище на пижама на ивици и бяла тениска. Наболата бяла брада издава, че не се е бръснал от няколко дена.

— Здравейте! — казва тя. — Казвам се Сага Бауер и работя за Службата за сигурност.

— Заповядайте! — кани я той.

Тя прекрачва в слабо осветеното фоайе с широката стълба, а Рейдар отстъпва уплашено назад.

— Не! Не и Фелисия! Не…

— Намерихме я! — вдига успокоително ръка Сага. — Жива е и ще се оправи.

— Аз… аз трябва да…

— В момента е много болна. Легионерска болест — продължава Сага. — Но ще се възстанови.

— Ще се възстанови значи — повтаря Рейдар. — Трябва да отида! Трябва да я видя!

— В седем часа ще я преместят от реанимацията в Отделението по инфекциозни болести.

Той я поглежда със сълзи в очите и прошепва:

— В такъв случай ще имам време да се облека и да събудя Микаел.

Сага тръгва след него към кухнята. Лампата на тавана хвърля меки отблясъци върху масата.

Радиото е включено и от него се носи тиха мелодия на пиано.

— Опитвахме се да се свържем с вас — казва тя. — Но телефонът ви…

— Грешката е моя — отвръща Рейдар, като трие сълзите от бузите си. — Вечер започнах да изключвам телефона. Звънят какви ли не откачалници… уж със сведения… хора, които…

— Разбирам — прекъсва го деликатно Сага.

— Значи Фелисия е жива — изрича предпазливо Рейдар.

— Да — кимва гостенката му.

Лицето му отново се сгърчва и той я поглежда със зачервени от плач очи. Като че ли пак се кани да я попита, но накрая само поклаща глава и си поема дълбоко дъх. Вдига голяма кана с кафе от черната печка и налива чаша за Сага.

— Малко топло мляко към кафето? — пита.

— Не, благодаря! — кимва тя и поема подадената й чаша.

— Трябва да събудя Микаел и да му кажа.

И той тръгва към фоайето, но внезапно спира, обръща се към нея и пита:

— Трябва да знам! Хванахте ли го? Пясъчния човек! Онзи, когото Микаел нарича…

— И той, и Юрек Валтер са мъртви — отговаря Сага. — Били са братя близнаци.

— Братя близнаци ли?

— Да. Работили са заедно и…

Лампата внезапно угасва, радиото спира. В кухнята става тъмно като в рог и много тихо.

— Късо съединение — промърморва Рейдар, докато пробва ключа за лампата. — Нищо. В шкафа имам свещи.

— Фелисия е била затворена в стар противоядрен бункер — обяснява му Сага.

Когато очите им свикват с тъмнината, блясъкът на снега отвън сякаш изведнъж изпълва кухнята и Сага вижда как Рейдар си проправя с опипване път към голям шкаф.

— Къде е бил този бункер? — пита писателят.

Чува се трополене, когато той отваря едно чекмедже и започва да рови в него.

— В стара кариера край Ротебро — отговаря Сага.

А после го вижда как спира замислено и прави крачка назад.

— Но това е моето родно място! — възкликва. — И там наистина имаше едни близнаци! Играехме заедно, когато бяхме малки. Възможно ли е… възможно ли е да са били Юрек Валтер и брат му? Не помня имената им. Но защо, защо някой…

— Не съм сигурна, че изобщо ще открием отговорите — отбелязва тя.

Рейдар намира кибрит и пали свещта, която е извадил от чекмеджето. После казва:

— Когато бях малък, живеехме доста близо до кариерата. Близнаците бяха с около година по-големи от мен. Един ден, докато си ловях риба в рекичката, вливаща се в близкото езеро, ги видях да седят в тревата точно зад мен. Така се запознахме.

Вади празна бутилка от вино изпод мивката, пъхва свещта в гърлото й и я поставя на масата.

— Бяха малко странни. Но започнахме да играем и веднъж ме поканиха в къщата си. Помня, че беше пролет и ме почерпиха с ябълка.

Прозорците, през които се вижда снегът навън, изведнъж притъмняват от светлината на свещта.

— Водеха ме в каменоломната — продължава Рейдар. — Влизането беше забранено, разбира се, но те бяха открили дупка в оградата и след като ми я показаха, започнахме всяка вечер да се срещаме там и да играем. Беше много интересно. Тичахме нагоре по купчините чакъл, после се спускахме по пясъка…

И внезапно млъква.

— Какво искахте да кажете? — подканя го Сага.

— Не бях мислил за това много отдавна. Но сега се сещам, че една вечер ги чух да си шепнат нещо един на друг, а после просто изчезнаха. Отидох да се пързалям сам с намерението после да ида да ги потърся, когато внезапно изскочи началникът на смените. Сграбчи ме и започна да крещи… нали се сещате? Че ще каже на родителите ми и други такива неща. И аз се уплаших. Казах му, че не знам за забраната за влизане в кариерата и че тук са ме довели да играем едни момчета. Той ме попита кои са тези момчета и аз му посочих тяхната къща.

Рейдар вади втора свещ от чекмеджето и я пали от първата. Светлината от пламъка отскача от стените и тавана. Кухнята се изпълва с аромат на восък.

— От онзи момент нататък никога повече не видях близнаците — завършва той и хванал свещта в ръка, излиза от кухнята, за да събуди Микаел.

Сага стои облегната на кухненската маса, отпива блажено от силното кафе и плъзга разсеяно поглед по отражението на свещта в двупластовото стъкло на прозореца.

Юна Лина е много зле, мисли си тя. Дори не я разбра, когато му съобщи, че Юрек Валтер е мъртъв. Все повтаряше, че Юрек се е запътил да отвлече повторно Микаел.

Сага усеща тежестта на своя глок 17 в раменния си кобур, отдръпва се от прозореца и се заслушва в звуците на голямата къща.

И изведнъж нещо я кара да застане нащрек.

Прави няколко крачки към вратата и спира. Като че ли дочува някакво съвсем леко стържене на метал.

Би могло да бъде всичко. Незалостени кепенци, разлюлени от вятъра. Клон, удрящ се в някой прозорец.

Отпива нова глътка кафе. Поглежда колко е часът, вади телефона си и се обажда на Иглата.

— Нилс Олен, Криминологична лаборатория — отговаря той след две позвънявания.

— Здравей! Обажда се Сага Бауер — представя се тя.

— О, добро утро и на теб!

Силен порив студен въздух минава през краката на Сага. Тя се отдръпва и застава с гръб към стената.

— Видя ли вече трупа от тунела Сьодерледен? — пита направо.

Пламъкът на свещта се люшва.

— Да, току-що. Измъкнаха ме от леглото заради него.

Сага вижда как пламъкът на свещта пак се раздвижва и чува носовия глас на Иглата да отеква в залата за аутопсии.

— Тялото е претърпяло сериозни обгаряния. Цялото е напукано, на практика овъглено. Огънят го е сбръчкал значително. Главата липсва, както и двата…

— Но успя ли вече да го идентифицираш?

— Сага, тук съм едва от четвърт час, а знаеш, че ще минат няколко дена, докато успея да го идентифицирам със сигурност!

— Разбирам. Но просто се чудех…

— Единственото, което мога да кажа на този етап, е, че мъжът е бил приблизително двайсет и пет годишен и…

— Значи не е Юрек Валтер, така ли? — възкликва Сага.

— Юрек Валтер ли? — Ред е на Иглата да се втрещи. — Не, това… Вие сте го мислили за Юрек, така ли?!

В този момент се чуват бързи стъпки нагоре по стъпалата. Сага вдига очи към тавана и забелязва, че кухненската лампа се люлее. Хваната от светлината на свещта, тя хвърля странни сенки по стените. Сага измъква пистолета от кобура си и изрича тихо, но отчетливо в телефона:

— Нилс, в момента се намирам в дома на Рейдар Фрост. Моля те да ми помогнеш и да извикаш веднага линейка и полицейско подкрепление!

Рейдар крачи из притихналите стаи на втория етаж, поставил ръка пред запалената свещ. Пламъкът й играе по стените и мебелите, а отражението му се поема от всички редици черни прозорци наоколо.

Причуват му се стъпки, но когато се обръща, единственото, което вижда, са лъскавите кожени мебели и голямата библиотека със стъклените витрини.

Входът към дневната е зеещ тъмен правоъгълник. Невъзможно е да се каже дали има някой там. Нещо проблясва в сенките, после изчезва.

По пръстите му се стича горещ восък. Подът под него проскърцва.

Когато застава пред стаята на Микаел, в гърдите му се надига необяснима тревога. Обръща се назад и оглежда дългия коридор зад себе си с редиците стари портрети по стените. После почуква тихо по вратата на стаята на сина си и отваря.

— Микаел?

Насочва свещта по посока на леглото. Стените сякаш се люшват под жълтия пламък. Завивките са събрани накуп и висят от ръба на леглото чак до килима.

Оглежда се, но Микаел е изчезнал. Капчици пот избиват по челото му, когато се привежда да надникне под леглото.

Чува зад себе си шумолене и се извърта толкова бързо, че свещта едва не угасва. Пламъкът се свива до треперливо синьо, преди отново да се издигне и възвърне жълтеникавия си цвят.

Сърцето му забива лудешки. Гърдите го заболяват.

В гардероба нещо проскърцва. Рейдар се приближава бавно към него и сред кратко колебание отваря внимателно вратите. Сред дрехите се гуши Микаел.

— Пясъчния човек е тук! — прошепва ужасено и се дръпва още по-навътре сред дрехите.

— Не, това е само късо съединение — успокоява го баща му. — Трябва да отидем до…

— Той е тук! — настоява Микаел. — Тук е!

— Пясъчния човек е мъртъв — казва Рейдар и подава ръка на сина си. — Фелисия е спасена и ще се оправи. В момента я лекуват от същата болест, от която лекуваха теб. Сега ще отидем да я видим и…

Неистов писък отеква из цялата къща. Приглушен е, но звучи животински, като вик на човек, гърчещ се в ужасни болки.

Сърцето на Рейдар спира за миг. По гърба му пролазват ледени тръпки. Прави опит да накара сина си да излезе от гардероба. Восъкът от свещта капе бавно на пода.

— Тате…

— Всичко ще бъде наред, Микаел! — изрича Рейдар, като се старае да звучи спокойно. — Аз съм тук. Всичко ще се оправи, но трябва да напуснем къщата!

— Не, не, неее… Не могааа… — стене Микаел и се свива на пода, но Рейдар го хваща за крака и го издърпва.

По гърба му се стичат реки от пот. Усеща как синът му трепери от страх, докато го извежда от стаята му и го повежда по коридора.

— Спри! — прошепва, когато чува проскърцване в гостната пред тях.

На вратата в другия край на коридора се появява слаба фигура.

Юрек Валтер.

Очите на касапина светят зловещо, ножът, висящ от дясната му ръка, проблясва. Рейдар прави крачка назад и неволно изхлузва домашните си чехли. Микаел е парализиран. Рейдар мята свещта към Юрек. Пламъкът й изгасва още във въздуха, а самата тя изтрополява след секунда на пода.

— Ела с мен! — прошепва Рейдар и сграбчва ръката на сина си.

Двамата хукват по коридора, без да поглеждат назад. В тъмнината Микаел се спъва в един стол и се подпира с ръка на стената. Една от картините се сгромолясва на пода, предпазното й стъкло се разбива и парчетата от него се пръскат по целия коридор.

Баща и син блъсват една тежка врата и се озовават в старата трапезария. Рейдар е принуден да спре. Кашля и търси нещо, на което да се подпре. По коридора зад тях приближават бързи стъпки.

— Тате!

— Затвори вратата, затвори вратата! — шепне Рейдар, едва поемащ си дъх.

Микаел трясва тежката врата и завърта три пъти ключа в ключалката. Миг по-късно някой натиска бравата и вратата изскърцва. Микаел отстъпва назад по паркета, без да откъсва очи от вратата, и нарежда през сълзи:

— Тате, не му позволявай да ме вземе пак, моля те!

Болка стяга гърдите на Рейдар и плъзва по лявата му ръка.

— Само минутка — простенва безпомощно. Краката му поддават.

Юрек започва да блъска с рамо по вратата, но тя не поддава.

Микаел се крие уплашено зад баща си.

— Той не може да влезе — шепне Рейдар. — Спокойно, няма да влезе! Дай ми само минутка!

Стягането в гърдите му е толкова силно, че вече не може да говори.

С насочен напред пистолет Сага се прокрадва през фоайето към голямото стълбище. На всяка цена трябва да стигне до Микаел и Рейдар и да ги заведе до колата си.

Небето навън е поизсветляло и й дава възможност да различи картините по стените и силуетите на мебелите. Дебел килим поглъща звука от стъпките й. Тя заобикаля черния роял и изведнъж периферното й зрение улавя проблясък. Обръща се и зърва виолончело, поставено на стойката му.

Продължава предпазливо напред, свела дулото на пистолета към земята. Постепенно обаче приплъзва пръст към спусъка и съвсем лекичко го натиска до начално положение.

Зад себе си чува свистене. Завърта се и вижда, че това е просто сняг, изсипващ се над еркерния прозорец. Сърцето й бие като лудо в гърдите.

Когато се обръща обратно към коридора, пред една от вратите зърва ръка. Нечии тънки пръсти опипват ръба й.

Сага насочва оръжието си към вратата, готова да стреля, но изведнъж чува ужасяващ писък. Ръката се плъзва надолу и изчезва. Тупване. Нещо пада на пода. Сага се втурва напред и вижда мъж, проснат на пода. Кракът му потрепва конвулсивно. Разпознава го — това е актьорът Виле Страндберг. Едва си поема дъх, притиснал с ръце стомаха си.

Между пръстите му бълбука кръв.

Вторачва се объркано в Сага и примигва ужасено.

— Аз съм полицай — изрича тя и в този момент чува зад гърба си скърцането на стълбите. — Линейката ще бъде тук всеки момент!

— Той иска Микаел! — простенва актьорът и губи съзнание.

Микаел си шепти нещо и не откъсва очи от заключената врата. Внезапно ключът излиза напред и пада върху покрития с паркет под с приглушен звън.

Рейдар притиска с ръка гърдите си. Вече е в агония. На няколко пъти се е опитал да каже на Микаел да бяга, но момчето отказва да помръдне.

— Спаси ме! — шепти ужасено то.

— Микаел, можеш ли да ми помогнеш да ходя?

Откъм ключалката се чува стържещ звук. Микаел премята ръката на баща си през рамо и се опитва да го издърпа към библиотеката.

Стърженето откъм вратата продължава.

Двамата вървят бавно. Заобикалят висок шкаф и тръгват покрай стена, на която са закачени поставени в дървени рамки гоблени.

Рейдар спира, закашля се и прошепва:

— Почакай!

Плъзва пръсти по ръба на третия гоблен. Това е тайна врата, водеща към стълбата за прислугата и оттам към кухнята. Двамата се вмъкват в тесния проход и оставят гобленът да се върне тихо на мястото си зад тях.

Рейдар се обляга на стената. Кашля колкото му е възможно по-тихо, като се опитва да пребори болката, пълзяща надолу по ръката му.

— Слизай по стълбите! — прошепва на сина си.

Микаел отваря уста да каже нещо, когато вратата в голямата стая се отваря с трясък. Юрек Валтер е проникнал в стаята.

Баща и син се вцепеняват от ужас и го наблюдават през гоблена, покриващ тайната врата.

Той пристъпва леко приведен напред, с дългия нож в ръка, оглеждайки стаята като хищник. Тихото му дишане се чува съвсем ясно.

Вече е толкова близо до тях, че потната му воня ги удря даже през гоблена.

Двамата затаяват дъх, докато Юрек минава покрай тайната врата и се насочва към библиотеката.

Микаел вдига към баща си насълзените си очи и Рейдар му сочи тясната стълба, като му прави знак да се измъква бързо, преди хищникът да е разбрал, че е бил измамен.

Едва сдържа поредния си пристъп на кашлица, прави крачка към Микаел и се препъва. Дъската на пода под десния му крак проскърцва. Микаел го поглежда ужасено.

Юрек Валтер се завърта светкавично и впива очи право в тайната врата. Бледите му очи стават странно спокойни, когато си дава сметка какво точно има там.

Откъм коридора се чува изстрел и из стаята се разлитат трески от високия шкаф.

Юрек се дръпва назад като сянка и се скрива.

Микаел дърпа баща си по тясната стълба към кухнята.

Зад тях откъм коридорчето за библиотеката излиза Бершелиус. Държи в ръка колта на Рейдар. С пламнали бузи дребният мъж бутва очилата си нагоре и прави крачка напред.

— Остави Мике намира! — изкрещява, докато минава покрай високия шкаф.

Смъртта идва толкова бързо, че първата реакция на Бершелиус е изненада. Усеща как някой стисва здраво китката на ръката му, която държи пистолета, а после идва изгаряща болка — когато острието на големия нож прониква между ребрата му и стига до сърцето.

Оттам нататък няма никаква болка.

Прилича по-скоро на продължително схващане, въпреки че обилно количество топла кръв руква към краката му, когато острието напуска тялото му.

Бершелиус се срива на една страна на пода. Иска му се да изпълзи и да се скрие някъде, но усеща как постепенно го обхваща непосилна умора.

Даже не забелязва, когато Юрек забива ножа в него за втори път. Този път острието влиза под друг ъгъл, право през ребрата му, и остава там.

Сага стига до горната част на стълбището и хуква през стаите на втория етаж. Знае, че от тактическа гледна точка е длъжна да провери всеки опасен ъгъл и да подсигури всеки периметър, преди да продължи по-нататък, но спешността на ситуацията изисква от нея да рискува.

Насочва пистолета си към лъскавия кожен диван, покрай който минава, след това към вратата, после наляво и накрая навътре.

На пода на дългия коридор, под портретите по стените се вижда изгаснала свещ.

Вратата към една от стаите зее широко отворена, завивките са на пода. Сага минава оттам тичешком, а периферното й зрение улавя собствената й сянка в прозореца вляво.

Откъм една от стаите по коридора се чува силен изстрел. Пистолет. Като се придържа близо към стената вдясно от нея, Сага хуква по посока на изстрела с вдигнат пистолет.

— Остави Мике намира! — провиква се мъжки глас.

Сага прескача един преобърнат стол и спира пред затворена врата.

Бутва внимателно бравата и оставя вратата да се люшне сама на пантите си.

Въздухът е натежал от миризмата на барут.

Някой току-що е стрелял.

Мрак. Нищо не се движи.

Сага тръгва напред, но вече доста по-предпазливо.

Започва да усеща тежестта на оръжието в рамото си. Пръстът й играе на спусъка. Старае се да диша равномерно и се привежда надясно, за да огледа по-добре обстановката.

Чува се влажно тупване с металически екот.

Нещо се движи. Една сянка, която изчезва.

На пода до висок шкаф се вижда локва кръв.

Тя пристъпва напред и зърва до локвата мъж със стърчащ от тялото нож. Той лежи настрани, напълно неподвижен, с изцъклен поглед. Първата й реакция е да се втурне към човека, ала нещо я кара да спре.

В стаята е твърде мрачно, за да се ориентира.

Тя сваля пистолета и дава на ръката си възможност да отпочине за няколко секунди, след което отново вдига оръжието и продължава надясно.

Една малка част от стената с гоблените е отворена. През отвора Сага вижда малка площадка, отвеждаща до тясна стълба. Дочува стъпки и звуци от влачене откъм долната част на стълбата и вдига в готовност глока си, преди да се приближи.

Вратата в другия край на стаята отвежда до тъмна библиотека. Чува се тих звук, като от човек, който навлажнява устните си.

Сага не вижда нищичко. Пистолетът в ръката й трепери.

Прави крачка напред, задържа дъха си, а после зад гърба си дочува дишане. Тя реагира моментално и се завърта. Но твърде късно. Една здрава ръка стисва гърлото й и с нечовешка сила я повлича към шкафа в ъгъла.

Захватът на Юрек е толкова силен, че прекъсва кръвния поток към мозъка й. Той я наблюдава безизразно, без да пуска врата й. Изведнъж й причернява и пистолетът пада от ръката й.

Опитва се да се освободи, но е безсилна. Точно преди да изгуби съзнание, чува шепота на Юрек до ухото си:

— Малката ми сирена…

После трясва главата й в ъгъла на шкафа и разбива слепоочието й в каменната стена. Тя се срива, примигвайки. Вижда как Юрек Валтер се навежда над мъртвеца в стаята и вади ножа от тялото му. Миг по-късно всичко потъва в мрак.

Двамата мъже не се стараят повече да пазят тишина. Микаел стиска здраво ръката на баща си, докато трополят надолу по тясната стълба за прислугата, и излизат в коридорчето. Завиват наляво, тръгват бавно напред, минават покрай стария бюфет с коледния сервиз и влизат в кухнята.

Рейдар няма сили да продължи по-нататък. Болките в гърдите му са непоносими. Има нужда да легне някъде.

— Трябва да се махнеш оттук — подканя с хриптене сина си. — Бягай! Бягай към главния път!

— Не и сам! Не мога сам! Тате, моля те! — примолва се Микаел.

Рейдар си поема дълбоко дъх. Длъжен е да го направи! Прави крачка напред, после още една. Пред очите му заиграват огнени кръгове. Подпира се на стената и бутва голямата картина там. Тя се килва настрани, но остава закачена.

После тръгват през музикалната стая. Рейдар почти не усеща пода под босите си крака.

По паркета се вижда кръв. Предната врата е отворена. Персийският килим е покрит с навят сняг.

Стигат до дрешника и Рейдар веднага бръква в палтото си за спрея с нитроглицерин. Впръсква малко под езика си, прави няколко крачки напред и пак впръсква.

Чинийката, в която държат ключовете за колата, е в другия край на стаята.

Наблизо се чуват тежки стъпки. Нямат никакво време. Баща и син се втурват навън в зимното утро.

Студът изгаря босите крака на Рейдар. Но болката в гърдите му е намаляла и сега могат да се движат по-бързо. Двамата хукват към колата на Сага Бауер.

Рейдар отваря вратата, поглежда и вижда, че ключовете не са на таблото.

Юрек Валтер излиза през централния вход и веднага ги забелязва. Изтръсква кръвта от ножа си и се насочва право към тях.

Двамата хукват през снега към конюшните, но Юрек е по-бърз от тях. Рейдар оглежда полята пред себе си. Тъмният лед, покрил реката, се вие като панделка сред снега чак до ревящите бързеи.

Когато идва на себе си, Сага усеща, че в очите й се стича кръв. Примигва и се претъркулва настрани. Слепоочията й пулсират. Главата й се пръска от болка. Гърлото й е подуто и не може да си поеме дъх.

Докосва раната на слепоочието си и изохква. Все така легнала на пода, забелязва, че пистолетът й лежи в прахта под големия скрин до прозореца.

Затваря отново очи и се опитва да си даде сметка за случилото се. Юна се оказа прав — Юрек наистина иска обратно Микаел.

Няма представа колко дълго е била в безсъзнание. В стаята е все още тъмно. Претъркулва се по корем и изскимтява:

— Божичко!

С огромно усилие успява да се изправи на четири крака. Ръцете й треперят, докато пълзи през локвата кръв на убития мъж към скрина до прозореца.

Протяга ръка към пистолета, макар че не може да го стигне.

Ляга плътно на пода, пак протяга ръка, но успява да докосне глока само с пръсти. Невъзможна задача. Толкова й се вие свят, че стаята пред очите й се люшва и тя е принудена пак да затвори очи.

През затворените й клепачи се просмуква светлина. Тя отваря очи и зърва странно бяло сияние, което играе по тавана.

Със сетни сили се изправя, като се подпира на големия скрин. Кървава слюнка се стича от устата й. Поглежда през прозореца и вижда отвън мъж. Тича със сигнална ракета в ръка. Ярката бяла светлина се разстила в широк кръг около него. Всичко останало там е мрак.

Блясъкът на ракетата стига чак до конюшните в далечината. И точно тогава Сага забелязва гърба на Юрек.

Започва да удря с юмруци по прозореца и се опитва да го отвори.

Но резетата са ръждясали и изобщо не помръдват.

Със сковани пръсти Рейдар се опитва да набере кода за вратата на конюшните. Връхчетата им залепват върху замръзналия метал. Микаел му шепти да побърза.

Юрек напредва през дебелия сняг с нож в ръка. Рейдар духва на пръстите си и най-сетне успява да натисне последната цифра. Отключва, дръпва резето и се опитва да отвори вратата. Но пред нея е навалял твърде много сняг.

Докато дърпа, чува движението на конете в клетките им. Пръхтят тихичко и потропват леко по земята в мрака.

— Хайде, тате! — вика Микаел и го кара да побърза.

Рейдар влага всичките си сили в дърпането, но когато се обръща, вижда Юрек Валтер точно зад тях.

С обигран жест Юрек изтрива острието на ножа в панталоните си.

Твърде късно е да бягат.

Рейдар вдига отбранително ръце, но Юрек го стисва за врата и го избутва назад, до стената на конюшните.

— Извинявай — ломоти Рейдар. — Извинявай, че…

С неподозирана сила Юрек забива ножа право в рамото на Рейдар и го приковава към стената. Писателят се разпищява от болка. Конете цвилят и се блъскат в разделните стени на клетките си.

Рейдар е закован за стената. Рамото му гори. Всяка следваща секунда е непоносима. Усеща горещата си кръв, стичаща се към ръката му.

Микаел се опитва да се промуши през вратата на конюшните, но Юрек бързо го хваща. Сграбчва младия човек за косата, дръпва го към себе си и му забива толкова силен шамар, че той се свлича на земята.

— Моля те! — шепне Рейдар и в този момент вижда, че откъм къщата се приближава ярка светлина.

Това е Давид Силван. Тича към тях със сигналната ракета, която припуква с бяла светлина.

— Линейката идва! — крещи Давид, но млъква, когато вижда как Юрек се обръща към него.

Сага започва да бута големия скрин и успява да го отмести на няколко сантиметра от стената. Изплюва насъбралата се в устата й кръв, хваща го с две ръце за долната част и с тихо ръмжене го преобръща. После грабва пистолета си и разбива прозореца с дръжката му. По пода на стаята и по снега навън се посипват парчета стъкло.

Бялата светлина на сигналната ракета все още блести в снега. Но Юрек крачи към мъжа, който я държи. Човекът отстъпва назад и се опитва да го удари с ракетата. Юрек сграбчва ръката му и я чупи с едно движение.

Сага разчиства парчетата стъкло от долната част на рамката.

Юрек е над плячката си като лъв. Движи се бързо и ефективно, докато рита мъжа във врата и бъбреците.

Сага вдига пистолета си и примигва, за да прогони кръвта от очите си и да се прицели.

Мъжът лежи по гръб в снега. Тялото му потрепва. Сигналната ракета до него продължава да свети в бяло.

В мига, в който Сага стреля, Юрек се дръпва встрани. Преминава от светлината в сенките.

Сигналната ракета очертава голям бял кръг около себе си. Мъжът на земята замира неподвижно. От време на време се мяркат отделни участъци от червените стени на конюшните. Всичко друго е потънало в мрак.

Рейдар е прикован към стената. Болката в рамото му е мъчителна. Сякаш единственото, което съществува на този свят, е горящата точка на проникването на ножа. Топлата му кръв вдига пара, докато се стича по тялото му.

Вижда, че веднага след изстрела Юрек изчезва. Давид лежи неподвижно в снега. Няма начин да се разбере колко зле е ранен. Небето на изток започва да изсветлява и Рейдар забелязва Сага Бауер на прозореца на първия етаж.

Значи тя е била тази, която е стреляла. И не е улучила.

Рейдар съзнава, че диша прекалено бързо и губи твърде много кръв. Наясно е, че съвсем скоро ще изпадне в безсъзнание.

Микаел се изправя несигурно на крака, но няма време да избяга. Юрек Валтер връхлита отгоре му, събаря го, сграбчва го за единия крак и започва да го влачи напред към мрака.

— Микаел! — разпищява се бащата.

Юрек продължава да влачи сина на Рейдар през снега. Микаел размахва ръце, като се опитва да се хване за нещо и да се задържи. После двамата изчезват по посока на бързеите. Вече се виждат само като бледи сенки.

„Значи Юрек се е върнал за Микаел“ — мисли си объркано Рейдар.

Все още е твърде тъмно, за да разчита, че Сага ще види отдалечаващите се фигури през прозореца.

Бащата изревава, сграбчва ножа със здравата си ръка и дръпва. Острието е заклещено в дървото на стената. Той дръпва отново, а после, за да се сдобие с по-добра опора, го помества леко и ножът прорязва плътта му.

Той изпищява, но продължава да дърпа. Най-сетне острието излиза от стената. Ножът се плъзва напред, а след него на снега се строполява Рейдар. После тръгва на четири крака. Болката в рамото му е толкова непоносима, че той пълзи и ридае с глас.

— Михаееел!

Пропълзява до сигналната ракета в снега, вдига я и искрите й опарват ръката му. Насочва поглед към бързеите и едва различава фигурата на Юрек в снега. Тръгва след тях, но не са му останали никакви сили. Наясно е, че Юрек възнамерява да завлече Микаел към гората и завинаги да изчезне с него.

С насочен през прозореца пистолет Сага вижда, че сигналната ракета вече е в ръцете на Рейдар. Той я е вдигнал и светлината й разкрива кръвта, обливаща тялото му. Спъва се и като че ли всеки момент ще падне, но мята ракетата далече напред пред себе си.

Сага я проследява с поглед, докато преминава в широка дъга през въздуха и се приземява в снега. И най-сетне й разкрива съвсем ясно Юрек Валтер. Убиецът влачи Микаел след себе си. Двамата са на повече от сто метра от нея, но тя отпуска за опора ръка върху рамката на прозореца и се прицелва.

Мерникът на пистолета потрепва. Черната фигура в далечината продължава да се измъква от обсега му.

Сага укротява дишането си, натиска леко спусъка в готовност и вижда как главата на Юрек се накланя встрани.

Продължава да го губи от фокус и примигва, за да избистри зрението си. Миг по-късно ъгълът на стрелба вече е по-добър и тя дръпва спусъка три пъти, следвайки движението на мишената.

Изстрелите отекват между къщата и конюшните.

Сага вижда, че последният от нейните изстрели е уцелил Юрек във врата. Кръвта му шурти като гейзер и се превръща в червена мараня пред него под ярката бяла светлина на сигналната ракета. Произвежда още няколко изстрела и го вижда как пуска Микаел и пада в сенките.

Дръпва се от прозореца и хуква през тайната вратичка в стената. Втурва се надолу по стълбите, минава през голямото фоайе и излиза на снега.

Приближава се задъхана към ярката светлина с вдигнат напред пистолет. Малко по-нататък вижда как черните води на бързеите проблясват като метална пукнатина насред белия пейзаж.

Продължава да върви през дълбокия сняг.

Светлината на сигналната ракета отслабва и съвсем скоро ще изгасне. Микаел се е свил в ембрионална поза. На ръба на трептящия кръг светлина се забелязват пръски кръв, но тялото го няма.

— Юрек! — прошепва Сага, когато забелязва следите му в снега.

Остра болка пронизва главата й, когато се навежда да вземе ракетата. Вдига я високо над себе си. Сенки и светлини заиграват по снега. Изведнъж забелязва леко движение встрани. Юрек се изправя и тръгва напред през снега.

Сага стреля, преди да е успяла да се прицели както трябва. Куршумът минава през горната част на ръката му и той се накланя на една страна, а после прави няколко крачки напред по стръмния склон, водещ към бързеите.

Сага тръгва след него с високо вдигната сигнална ракета. Пак го засича, този път се прицелва добре и изстрелва три патрона в гърдите му.

Юрек пада назад, прескача ледения ръб край брега и пада право в черните води на бързеите. Докато се носи надолу, Сага пак стреля и го уцелва в ухото и бузата.

И водата го поглъща.

Тя хуква напред и преди да изчезне, стреля по него пак, този път в крака. Зарежда отново пистолета и се смъква бързо по стръмния склон. Плъзва се и пада по гръб в снега, но бързо се изправя и стреля в черните води.

Светлината от изстрела минава през повърхността на бързеите, през мехурчетата на водовъртежите и стига чак до тъмнокафявото дъно. Там се върти и превърта нещо голямо. Сред камънаците и поклащащите се бурени зърва сбръчкано лице.

Стреля пак и от тъмните води изригва облак кръв. Тя върви по брега, следвайки течението, и продължава да стреля, докато патроните й не свършват и тялото на Юрек Валтер не изчезва под леда, където бързеите се разширяват.

Едва поемаща си дъх, Сага спира на брега и в този момент светлината на ракетата в ръката й примигва и се превръща в трептящ червен отблясък. Тя стои, втренчена във водата, и по бузите й се стичат сълзи.

Първите слънчеви лъчи галят върховете на дърветата и топлата светлина на зората се разстила над блестящия бял пейзаж.

В далечината се чува бръмченето на хеликоптери. Най-после всичко свършва.

Линейката откарва Сага Бауер в болница „Дандерид“, където тя е прегледана и настанена. Лежи известно време в стаята си, но напуска болницата с такси, преди да е получила каквото и да е лечение.

И ето че сега тя куцука по коридора на Каролинската болница, където хеликоптерът беше отвел Рейдар Фрост и сина му Микаел. Дрехите й са мръсни и влажни, лицето й е изцапано с кръв и единственото, което чува с дясното си ухо, е силно бучене.

Рейдар и синът му са в стая 12 на Спешното отделение. Тя отваря вратата и вижда писателя, изпънат на болничното легло. Микаел стои до него и отказва да пусне ръката на баща си.

Рейдар повтаря на медицинската сестра, че трябва да види дъщеря си. В мига, в който зърва Сага, млъква.

Сестрата взема чисти компреси от количката и ги подава на Сага. После само посочва към челото й, където почернялата рана над веждата й се е отворила и отново кърви.

— Аз съм полицай — казва Сага и започва да опипва джобовете си за служебната си карта.

— Имате нужда от лекарска помощ — казва сестрата, но Сага я прекъсва и настоява и тримата да бъдат заведени в стаята на Фелисия Колер-Фрост в Инфекциозното отделение.

— Трябва да я видим! — натъртва накрая тя.

Медицинската сестра се обажда на когото трябва, получава разрешение и подкарва леглото с колелца на Рейдар към асансьора.

Колелцата проскърцват върху линолеума на пода.

Сага тръгва след количката и усеща, че не може да сдържи сълзите си.

Рейдар лежи със затворени очи, а Микаел крачи до него, все така отказващ да пусне ръката на баща си.

На етажа на инфекциозното ги посреща друга медицинска сестра и ги насочва към стая с приглушено осветление. Единственият звук наоколо идва от мониторите.

На леглото лежи изключително слаба жена. Дългата й черна коса е разстлана по възглавницата. Очите й са затворени, малките й ръце са отпуснати от двете страни на тялото.

Дишането й е повърхностно, лицето й е покрито с капчици пот.

— Фелисия! — прошепва Рейдар и се опитва да я докосне с ръка.

Микаел се навежда над сестра си и й прошепва с усмивка нещо.

Сага стои зад тях и не може да откъсне очи от Фелисия — пленницата, изтръгната от ръцете на мрака.

Два дена по-късно Сага Бауер крачи през парка към щаба на Националната служба за сигурност. Сред обсипаните със сняг дървета и храсти пеят птички.

Косата й пак е започнала да расте. Има дванайсет фини шева на слепоочието си и пет през лявата вежда.

Вчера й се беше обадил шефът й Вернер Санден и й беше заповядал в осем часа днес да се яви в кабинета му, за да получи Медала на честта към Службата за сигурност. Церемонията й изглежда малко не на място. В имението Рокста бяха загинали трима души, а тялото на Юрек Валтер беше отнесено от течението дълбоко под леда, покриващ реката.

Преди да я изпишат от болницата, тя беше успяла да се отбие и при Юна Лина. Той търпеливо беше отговорил на всичките й въпроси и й беше обяснил защо Юрек и брат му са извършили всички онези зверства.

Вадим Леванов бил избягал от Ленинск заедно с двамата си синове Игор и Роман след катастрофалния инцидент от 1960 година, когато подготвената от съветските инженери междуконтинентална ракета избухнала още на площадката за изстрелване. Стигнал до Швеция, където получил разрешение за работа, и бил изпратен в каменоломната в Ротебро. Там бил настанен в една от работническите бараки за имигранти. Децата му живеели тайно с него. Вечер той им преподавал уроци, а през деня ги държал скрити с надеждата, че някой ден ще получи шведско гражданство и ще започне нов живот заедно със синовете си.

На това място Юна бе поискал чаша вода и когато Сага се беше привела, за да му помогне да пие, усети, че той трепери така, сякаш замръзва, въпреки че от тялото му се излъчва топлина.

Сага беше споделила с него разказа на Рейдар за това как се е запознал с близнаците. Момчетата показали на Рейдар тайно място за влизане в кариерата и тримата започнали да играят по големите купчини пресят пясък. Една вечер обаче Рейдар бил заловен от един от бригадирите. Бил толкова уплашен да не го накажат, че стоварил цялата вина върху по-големите момчета и посочил къщата им.

Комисията за защита на децата автоматично извела близнаците оттам и тъй като те не фигурирали в нито един шведски регистър, случаят бил прехвърлен на Отдела за чужденците.

Юна беше разказал на Сага, че братът на Юрек бил болен от пневмония и се намирал още в болница, когато самият Юрек бил екстрадиран в Казахстан. И тъй като там той нямал никакви близки, бил изпратен моментално в детски дом в Павлодар.

От тринайсетгодишна възраст Юрек работел на корабите по река Иртиш, а по време на размириците след смъртта на Сталин бил отведен насилствено от група чеченски бунтовници. Те закарали вече петнайсетгодишното момче в едно предградие на Грозни и там го превърнали във войник.

— Братята били изпратени в различни държави — беше изрекъл тихо Юна.

— Това е истинска лудост! — бе прошепнала Сага.

В онези години Швеция нямала почти никакъв опит с имигрантите и не разполагала с никакви ефективни методи и средства за работа с тях. Допускали се множество грешки и една от тях била, че веднага, след като оздравял, братът близнак на Юрек бил изпратен в Русия. Завършил в Детски дом 67 в Кузмински район на югоизточна Москва и в резултат на заболяването му бил отписан като умствено изоставащ и психически болен. Когато след години воюване Юрек напуснал Чечня и успял да издири брат си, той вече бил прехвърлен за постоянно в психиатрия и бил пълна развалина.

Сага е толкова потънала в мислите си за братята близнаци, че изобщо не забелязва Корин Мейеро, когато стига до входа на сградата. Двете едва не се сблъскват. Косата на Корин е вдигната на опашка, облечена е с черно манто и ботуши с висок ток. И за първи път през живота си Сага си дава сметка за начина, по който е облечена. Може би е трябвало да избере нещо по-различно от обичайните си дънки и дебела канадка.

— Много впечатляващо! — възкликва усмихнато Корин и топло я прегръща.