Тя чу в ухото си гласа на командващия спецотряда.

Десет секунди.

На нула трябваше да пресекат тичешком стотината метра добре поддържана ливада, които ги деляха от задната врата. Пейдж Дилейни се надигна от мократа трева и отмести тънкото елхово клонче пред лицето си, за да има по-добра видимост. Под тебеширенобялата кръгла луна се очертаваше силуетът на старинна къща в колониален стил, която се намираше в Олд Уестбъри, щата Ню Йорк.

Дилейни си пое въздух и издиша бавно, заслушана в обратното броене по радиостанцията.

Десет…

Тя обичаше числата. От работата си като специален агент в Отдела за поведенчески анализи на ФБР се бе научила да разчита на числата повече, отколкото на хората. А в този случай те показваха нещо извънредно интересно.

Девет…

Четиринайсет месеца и дванайсет дни Пейдж издирваше мъжа, когото вестниците отначало наричаха Убиеца от Кони Айланд. Разбира се, това не беше прякорът, който той си бе измислил. Беше обяснил всичко за него в едно от писмата си до ФБР, копие от което бе изпратил и до „Уошингтън Поуст“. Наричаше себе си Пясъчния човек.

Осем…

Работният ден на Дилейни продължаваше средно по петнайсет часа. Оперативната група, която тя ръководеше заедно със специален агент Бил Сунг, се състоеше от двеста полицаи и федерални агенти. До момента те бяха разпитали над хиляда потенциални свидетели. Плюс седемдесет и един заподозрени. Документите по случая се съдържаха в шейсет и три кашона, разпределени между две хранилища в нюйоркския офис на ФБР.

Седем…

Но важните числа — онези, които стигаха до първите страници на вестниците — бяха други.

Четиринайсет жертви. Мъже и жени.

Първите бяха открити полузаровени в пясъка на плажа в Кони Айланд. Бяха простреляни, после наръгани с нож и обезобразени. Засиленото полицейско присъствие около плажа бе накарало убиеца да промени метода си на действие. Останалите жертви бяха убити в домовете им. Най-често поединично. Но понякога и по повече в едно и също жилище.

Шест…

Профилът, който Дилейни бе направила на Пясъчния човек, сочеше две неизменно проявяващи се във всяко убийство особености. За едната знаеха всички. А и медиите с наслада публикуваха кървавите подробности. След смъртта на жертвите раните по телата им, устите и празните им очни орбити бяха запълнени с пясък. Убиецът отнасяше очите със себе си. Вечер цял Ню Йорк затаяваше дъх в очакване на поредното нападение.

Пет…

Само Дилейни и няколко подбрани агенти от командването на оперативната група знаеха за втората особеност в профила на извършителя. Нещо, което не се разкриваше пред медиите. От всяка жертва убиецът прибираше по една лична вещ. Най-често някакво бижу. Това беше ревниво пазена тайна, която би могла един ден да доведе до залавянето и осъждането му.

Четири…

В крайна сметка числата започваха да работят във вреда на Пясъчния човек. Никой не може всеки път да извършва идеалното престъпление. Рано или късно трябва някъде да сгреши. Дилейни беше убедена в това и се оказа права. Преди три дни бяха открили най-новите му жертви. Семейство Нилсен. Мъж и жена, децата упоени по време на убийството. Впоследствие и двете казаха, че усетили нечий дъх по врата си, после болезнено ужилване, след което заспали.

Върху тялото на съпругата, точно под дясната мишница, бе намерен кървав пръстов отпечатък.

Три…

След два дни успяха да идентифицират пръстовия отпечатък, но не чрез полицейските бази данни. На някой си Даниъл Милър, четиресет и пет годишен, му бяха взети отпечатъци, за да му се издаде лиценз за търговска дейност по смисъла на Закона за банковото дело. Следващите петнайсет часа бяха минали неусетно, докато Дилейни си съставяше цялостна картина за живота на Милър, инвеститорската му фирма, произхода и досегашната му кариера и, най-важното, сегашното му местонахождение. Той не фигурираше в списъка на заподозрените, сведен до няколко десетки от няколко хиляди потенциални.

Две…

Наближаваше десет часът. На долния етаж в къщата на Милър светеха няколко лампи. В кухнята, хола и вестибюла.

Дилейни извади пистолета си — „Глок 19“. Наведе се напред, стегнала мускули. Дланите ѝ бяха хлъзгави от потта. Беше готова да се освободи от миризмата на борова смола и гнили листа. Да се изстреля от сянката на дърветата. Работната теория беше, че в къщата има двама души — Даниъл Милър и съпругата му Кари.

Едно…

Тя не дочака нулата.

Някъде в далечината изрева двигател на форд краун виктория. Звукът подейства като стартов изстрел. Още преди командирът на спецотряда да подаде команда за атака, всички бяха на крака, ботушите им газеха през ливадата към точката на проникване. Пред себе си Дилейни вече виждаше десетина агенти от ФБР и ченгета от Нюйоркското полицейско управление, които се носеха устремно въпреки тежкото снаряжение, каските и бронежилетките. Тази вечер тя нямаше да спечели състезанието по бързина, но това нямаше значение. Други щяха да влязат в къщата преди нея. Полицаи и агенти, обучени да разбиват вратите на негостоприемни сгради.

Когато стъпи на верандата, заобикаляйки плувния басейн, спецотрядът вече беше вътре, а задната врата висеше на пантите си. Чу се писък. Женски.

Дилейни застана до задната врата с пистолет в ръка. С нея имаше още петима агенти на ФБР — екипът за претърсване. На гърдите им до служебните им карти висяха ламинирани снимки на издирваните предмети — бижута, за които се знаеше, че са задигнати от труповете на жертвите. Някои от тях бяха лесно различими поради голямата си рядкост. Като огърлицата от таитянски черни перли, взета от Стейси Нилсен преди два дни.

По радиостанцията се чу глас: „Няма го тук. Къщата, дворът и гаражът са чисти. Съпругата е в кухнята. Охраняваме имота отвсякъде“.

Дилейни изруга наум и влезе в къщата през задния вход. Широк коридор водеше към огромна кухня. В сводестия таван, висок близо четири метра, имаше гигантски оберлихт, през който денем сигурно нахлуваше ярка светлина. Но с него сега пространството изглеждаше още по-тъмно. Върху мраморния барплот се търкаляше съборена винена чаша. Тънка струйка червено вино се стичаше от ръба на плота по белите плочи на пода.

На канапе в ъгъла седеше жена с късо подстригана тъмна коса. Кари Милър клатеше невярващо глава и гледаше с разплакани очи двамата униформени от спецотряда, които ѝ задаваха въпроси, надвесени над нея с оръжие в ръка. Беше облечена с бяла тениска, сиво долнище на анцуг и кремави памучни чорапи.

Когато Дилейни се приближи, забеляза идеалния овал на лицето ѝ, светлата кожа и зелените очи, замъглени от сълзи.

— Не знам къде е. От няколко дни не се е прибирал. Каза, че отива някъде по работа… но какво става, моля ви, кажете ми, нямам…

— Госпожо Милър, аз съм специален агент Пейдж Дилейни. Съжалявам за безпокойството. Имаме заповед да претърсим имота ви и да арестуваме вашия съпруг Даниъл Милър.

Трудно е да се прецени реакцията на една жена при такава новина. В този момент Дилейни не беше сигурна, че Кари Милър напълно осъзнава случващото се.

— Госпожо Милър, това, което ще ви кажа, ще ви разстрои сериозно, но за вашата безопасност е важно да знаете истината.

Преди да сервира ужасната истина на Кари Милър, Дилейни изчака няколко секунди, взряна в очите ѝ. Кари вече изглеждаше съсипана и травмирана. Сълзите отмиваха грима от лицето ѝ. Тя подсмръкна и избърса устата си с длан, размазвайки червилото по белите си зъби. Страданието беше могъщ изравнител. През кариерата си Дилейни бе седяла на много канапета с много жени, съобщавайки им лоши новини.

Кари приличаше на всяка от тях.

Бракът ѝ я бе направил богата. Дилейни знаеше, че Кари е израснала в бедно семейство някъде в Средния запад, дошла е в Ню Йорк, за да стане актриса, и някъде по пътя е срещнала Даниъл Милър. Имаше ли някакво значение дали жените, които бе прегръщала и утешавала на всички тези канапета, поправяха размазаното червило по устните си с „Мейбълин“ за десет долара или с „Кристиан Лубутен“ за деветдесет? Чантата на Кари лежеше отворена върху стъклената салонна масичка и Дилейни с радост забеляза евтиното червило вътре. Парите сякаш не я бяха променили. Което издаваше сила на характера. Тя си каза, че на Кари ще ѝ е нужен всеки грам от тази сила, за да премине през следващата глава от живота си.

Не беше необичайно явление серийните убийци да вършат престъпленията си, водейки привидно нормален живот. Денис Връзвача, Джон Гейси, Гари Риджуей — Убиеца от Зелената река, и много други серийни престъпници бяха семейни мъже. След като шокът и неверието отминеха и съпругите приемеха факта за мъжа до себе си, започваше друг вид вътрешна борба. С времето Кари също като всички останали жени в нейната ситуация щеше да си задава отново и отново един и същ въпрос: Защо не съм разбрала, че съм омъжена за чудовище? После щеше да я връхлети чувството за вина. Незаслужена вина, но това не я правеше по-малко болезнена. Всички тези жени не просто изведнъж осъзнаваха, че за тях няма повече живот, но и споменът за щастието, което бяха изпитвали някога, се изтриваше от съзнанието им. Всяка целувка, всяка прегръдка, всеки споделен момент се превръщаше в отрова. И тогава идваше истинската болка — когато стигнеха до въпроса: с какво привлякох този злодей? Ако тази болка не разкъсаше Кари през следващите две-три години, имаше шанс тя да оцелее. Дилейни искрено се надяваше да е така. При вида на десетдоларовото червило в дамската ѝ чанта тя си каза, че тази жена може би има повече шанс от много други.

— Може ли да ви наричам Кари? — попита тя.

Кари кимна, устните ѝ се поразтвориха, сякаш за да допуснат страхът и ужасът да нахлуят в нея, и тя потръпна.

— Смятаме, че вашият съпруг е убиецът, известен като Пясъчния човек.

Какво да отговориш на това? Как да реагираш? Дилейни си помисли, че всякаква реакция би била за предпочитане пред никаква. Това не беше нещо, което мозъкът можеше лесно да смели. Но тя знаеше, че смилането е процес, в който първата стъпка е отричане: Сбъркали сте човека. Аз познавам съпруга си, не ставайте смешни — той не е жесток човек, такъв добър баща, грижи се за нас, осигурява ни всичко, от което имаме нужда. Съжалявам, но положително грешите…

Разтворените устни на Кари Милър потрепериха, докато се взираше изпитателно в лицето на Дилейни. Но не каза нищо. Не запротестира, не заяви, че съпругът ѝ е невинен. Това напомни на Дилейни за десетия ѝ рожден ден. Същия ден баща ѝ почина. Месец преди това бе приет в болница с мозъчен тумор в напреднал стадий, неподлежащ на операция. Сутринта тя се бе отбила да го види, беше в кома. Следобед беше поканила трите си най-близки приятелки на парти с торта. След като те си тръгнаха, майка ѝ си облече палтото, за да отиде отново в болницата, и тогава телефонът иззвъня. Дилейни така и не забрави лицето на майка си в този момент. Сякаш сълзите я бяха лишили от изражение. Сега лицето на Кари беше подобно на нейното. Приличаше на жена, отдавна предчувствала, че ще се случи нещо ужасно, но болката беше много по-силна, отколкото бе очаквала.

— Може ли да ѝ дадете чаша вода? — обърна се Дилейни към един мъж от спецотряда.

Той пристъпи към шкафа, намери чашите, напълни една от крана на мивката и я подаде на Кари. Стискайки я с треперещи ръце, тя я поднесе към устата си.

— Ако знаете къде е, трябва да ми съобщите местонахождението му — каза Дилейни.

— Не знам — отвърна Кари. — И не ме интересува. Не желая да го виждам повече.

Дилейни натисна комутатора на радиостанцията, прикрепена към бронежилетката ѝ, и попита:

— Открихте ли нещо, Бил?

В отговор веднага чу гласа на Бил Сунг, отговорния специален агент:

— Качи се горе. В семейната спалня.

Тя се затича по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Семейната спалня беше просторно помещение в края на коридора. Вътре имаше две кресла, тоалетка с огледало, голямо легло в средата и телевизор с плосък екран, монтиран на стената.

— Тук съм, в дрешника — обади се Бил.

Спалнята имаше още две врати. Едната водеше към банята, а другата — към дрешник с размерите на апартамента ѝ в Манхатън.

Страничните стени бяха покрити от пода до тавана с вградени махагонови рафтове, врати на гардероби и чекмеджета. Неговите и нейните. Бил освети с фенерчето си един рафт със сгънати бели ризи, подредени една върху друга.

— Виж маншета на тази — посочи той най-горната.

Върху маншета имаше петно. Сякаш беше опръскан с някаква тъмна течност. Ризата беше прана, но петното с цвят на ръжда си беше останало. Дилейни бе виждала достатъчно петна от кръв през годините, за да знае, че това тук изглеждаше подозрително.

— Прибери я — каза тя.

Той щракна с пръсти на криминалиста зад гърба си, който започна да разтваря торбичка за съхранение на доказателства.

— Това не е всичко. — Бил насочи фенерчето си към едно отворено чекмедже.

Дилейни надникна вътре и видя бижута, наредени върху черно кадифе. Някои ѝ се сториха познати. Конкретно едно от тях.

Черната перлена огърлица на Стейси Нилсен.

— Уцелихме десетката — каза Бил широко усмихнат.

— Тази ли е ризата? — попита криминалистът.

Дилейни се обърна. Да, тази. Бяла, с ръждиво петно на…

И едва тогава си даде сметка, че това не е мъжка риза.

А дамска блуза.

Погледна отново към чекмеджето с бижутата. То беше в дамската част на дрешника.

Бил натисна комутатора на радиостанцията и попита:

— Открихте ли вана?

— Няма го в гаража — чу се отговорът.

— По дяволите — изруга Бил.

— Имаме бижутата, имаме и ДНК — каза Дилейни. — Ванът всъщност не ни трябва.

— Искам всичко — отвърна Бил.

Някои от свидетелите, случили се наблизо до предишните местопрестъпления, бяха споменали за тъмен ван без прозорци на товарния отсек, който забелязали в квартала. От ФБР бяха идентифицирали собствениците на единайсет хиляди тъмни вана без прозорци с нюйоркска регистрация. Добре все пак че ванът не беше бял — такива имаше петдесет и пет хиляди в движение. С помощта на местната полиция бяха обходили един по един собствениците на тъмни ванове, елиминирайки имената от базата данни като неотговарящи на зададените критерии.

Ванът не беше открит около офиса на Даниъл Милър. Нямаше го и в дома му.

Телефонът на Бил иззвъня. Той видя името на дисплея и подаде апарата на Дилейни, която излезе в коридора да отговори.

— Телефонът на Бил Сунг — каза тя.

— Къде е Бил? — попита Дрю Уайт, заместник областният прокурор, водещ разследването срещу Пясъчния човек.

— Зает е. Провеждаме претърсване, Дрю.

— Кажи ми, че сте открили вана.

— Открихме нещо по-добро. Бижутата — каза Дилейни.

— Е, това е добра новина. Боя се обаче, че аз имам лоша. Искаш ли да знаеш защо Даниъл Милър не е в списъка на собствениците на ванове?

Дилейни запуши с пръст другото си ухо, за да чува само Уайт.

— Купил го е на старо и не го е регистрирал? — попита тя.

— Не. Бил е в регистъра, по дяволите. Могли сме да го хванем още преди два месеца.

— Господи, а защо е премахнат?

Навсякъде из къщата се разнасяше шум от отваряне на шкафове и гардероби, издърпване на чекмеджета и изсипването им на пода, тропот на ботуши, мъжки гласове, но тя чуваше само гласа на Уайт.

Когато той спря да говори и прекъсна връзката, Дилейни усети, че ѝ прилошава.

Тръгна към долния етаж и Бил я последва.

— Какво искаше Уайт?

Дилейни не отговори и той повтори въпроса си. Тя слезе по стълбите, прекоси вестибюла, влезе в кухнята и застана до треперещата Кари.

— Кари Милър — каза Дилейни, — арестувам ви по подозрение в множество убийства…

Всичко започна с един непознат.

Както винаги става.

Въпросният непознат обаче, седнал в кафяво кожено кресло в приемната на адвокатската ми кантора, не приличаше на другите посетители. Поне на пръв поглед. Панталонът му беше от син вълнен плат на дискретно райе, от какъвто бяха и останалите части на костюма му. Бялата му риза с копченца на яката беше от фин памук. Тъмносиня копринена вратовръзка допълваше ансамбъла. Къдравата му кестенява коса беше сресана назад, а брадата му бе грижливо поддържана. Приличаше на манекен от каталог, рекламиращ костюми. И би могъл да бъде такъв, ако не беше единствената му прилика с останалите хора, които идват в кантората ми. Седеше прегърбен в креслото. Беше изпружил дългите си крака, сякаш току-що бе извървял петдесет преки в Манхатън с чисто нови обувки. Освен уморената поза и погледът му го издаваше.

Мъжът оглеждаше стаята с невиждащи очи. Погледът му не спираше да шари наоколо, сякаш търсеше нещо. Приличаше на човек, превит под тежък товар.

Бедата означава пари. А никой не идва при мен, ако бедите му не са от най-лошия възможен порядък. В последно време паричните потоци към кантората ми бяха спаднали рязко заради пандемията. Но Ню Йорк вече се съвземаше, ваксините помагаха, нещата изглеждаха оптимистично. Посетителят ми се стори смътно познат. Денис, секретарката на кантората, мина покрай мъжа със скъпия костюм, като пътьом го озари със сияйната си усмивка, отвори стъклената врата на кабинета ми и я затвори след себе си.

Аз допих първата си чаша кафе за деня и станах да си налея втора от машината в кухнята.

— Сядай — каза Денис.

Държеше чаша горещо кафе, но забелязах, че не е нейната. Постави я на бюрото пред мен.

— Ето ти втората.

Денис беше опитна правна секретарка. По-интелигентна от повечето адвокати, тя притежаваше и безкомпромисно чувство за ред в допълнение към безпогрешния си бизнес усет. Работяга със сърце колкото езерото Мичиган. Основните ѝ задължения бяха да пише със скорост сто думи в минута и да върти кантората. В тях обаче не влизаше поднасянето на кафе. Не обичах други да ми поднасят кафето, нито обяда. Можех и сам да се погрижа за себе си. Досега Денис не ми беше донесла и чаша вода.

Тя стоеше и ме гледаше усмихнато.

— Повишение на заплатата ли искаш?

— Не, окей съм. Чувала съм те да казваш, че сутрин не си човек, докато не изпиеш две чаши кафе.

Което си беше самата истина, само че не помнех да съм ѝ го казвал.

После в кабинета ми влезе Хари Форд, понесъл купчина папки, които изпълваха и двете му ръце. Бивш съдия и мой ментор, а понастоящем мой консултант, който ми помагаше за разрешаването на по-заплетените правни казуси. Хари тръсна книжата на бюрото ми и стовари задника си върху един от столовете за посетители.

След него се появи Блох, нашата детективка. Тя добута в кабинета ми два стола на колелца и седна на единия, като другият остана свободен. Кейт Брукс, моята съдружничка във „Флин и Брукс“, дойде със свой стол, седна и скръсти глезени под него. Блох и Кейт се познаваха от деца и се разбираха с половин дума, а понякога и без думи — с полуусмивка или движение на ръката. Блох извади телефона от джоба на джинсите си и го изключи. Кейт, облечена в делови костюм, извади телефона от джоба на сакото си и също го изключи.

Всички ме зяпаха някак особено.

— Разпит ли ще има? — попитах. — Не съм почнал да пия, нека Хари да ви каже…

Но Денис ме прекъсна:

— Пий си кафето.

— Какво става тук? И защо ми се струва, че има нещо общо с оня костюмар в приемната?

Блох сви устни и погледна към Кейт, сякаш ѝ даваше знак.

— Поемаме нов случай — каза Кейт.

— Поемаме? Ние ли? — попитах аз.

Тя кимна и обясни:

— Този изисква всички да сме на линия и всеки от нас да е в топ форма. Двете с Блох прочетохме преписката през почивните дни, а Хари вчера. Това е той, Еди. Големият ни случай.

Аз не помръдвах.

Обичах новите случаи. Работата ми беше да помагам на хората и повечето пъти се справях добре. Ако сега наистина ни се беше паднал големият случай, бих очаквал от Хари и Кейт да ми кажат веднага, а не чак сега. Блох никога не говореше много, макар да бяхме приятели. Тя не беше от приказливите.

— Ако наистина случаят е толкова голям, защо се чувствам като попаднал в засада? И защо Денис ми прави кафе?

— Защото обичам да правя кафе — каза Денис.

— Не, не обичаш. А кой е оня костюмар отвън? Той ли е клиентът?

— Не — отвърна Хари. — Това е адвокатът на клиента.

Проточих врат, за да огледам още веднъж мъжа през главите на събранието. Значи ето къде го бях виждал — по телевизията.

— Този Ото Пелтие ли е? — попитах.

Хари кимна.

Това обясняваше костюма и прическата. Мъжът отвърна на погледа ми, като потърка устни с пръстите си с поддържани от маникюристка нокти. Само допреди година повечето адвокати по наказателни дела в Манхатън не бяха чували за Ото Пелтие. Неговите клиенти бяха от висшата класа и той практикуваше в съответните области на правото, които ги засягаха. Недвижими имоти, данъци, управление на активи, бракоразводни дела, завещания. С други думи, Ото Пелтие спестяваше на клиентите си достатъчно пари от данъци, за да си купят яхта или още една къща, грижеше се да не ги загубят при развод и в крайна сметка, когато починат, държавата да не прибере половината от наследството им във вид на данъци. Затова за нюйоркската адвокатска колегия беше голяма изненада, че той се е нагърбил с най-голямото наказателно дело в града. И му личеше. Напрежението се четеше в очите му.

Ото представляваше Кари Милър — съпругата на Пясъчния човек. Преди година в дома ѝ бяха нахлули полицаи и агенти на ФБР, след като бяха идентифицирали Даниъл Милър по пръстов отпечатък и ДНК, оставени на местопрестъплението. Година по-късно те все още издирваха Пясъчния човек. Някои хора си казваха, че понеже не могат да заловят истинския убиец, са се задоволили с Кари. Това позволяваше на федералните и на нюйоркската полиция да се пъчат, че все нещо са постигнали.

Нужно им бе да отчетат някаква победа, защото градът и голяма част от щата вече толкова време живееха в постоянен страх от този човек. Вкарването на един убиец в затвора беше правилното политическо решение за правоохранителните органи.

— Чакайте малко, той иска да му чиракуваме по това дело, така ли? Аз не свиря втора цигулка.

— Не иска от нас да му вършим черната работа или да го държим за ръката — отвърна Кейт. — Предлага ни да поемем защитата.

— Какво? Защо?

— Надявал се е на споразумение, но прокурорът не бил навит. Ото Пелтие не е адвокат по наказателни дела. Трябва му екип със съответния опит — каза Хари.

— Много великодушно от негова страна и много добре за клиентката му, но проблемът е, че ние не представляваме виновни лица. Заместник областният прокурор смята, че Кари е била съучастничка в шест от убийствата на Пясъчния човек. Нямам намерение да вадя убийци от затвора.

— Тя твърди, че е невинна — каза Кейт.

— Всички така разправят.

— Мисля, че говори истината — заяви тя.

От всички адвокати, които познавах, Кейт беше може би най-интелигентната. Ако тя вярваше на Кари Милър, значи си струваше да се борим за нея. Започнах да проявявам известен интерес. После спрях.

— Чакайте, процесът не започва ли след два дни? Защо чак сега иска да ни го пробута? Може би е оплел конците и ако се съгласим, ще си навлечем дело за професионална небрежност, заведено от клиентката му.

— Едва ли — каза Хари. — Той не притежава нищо от опита, нужен за водене на дела за убийство, но аз прегледах преписката по делото и в досъдебната фаза се е справил добре. Всички възражения и искания са подадени. Не знам какви са съдебните заседатели, но колко лоши могат да бъдат? Процесът започва след два дни. Това е достатъчно време да се подготвим. И преди сме били парашутисти. Освен това не смятам, че случаят е незащитим. Има условия за достойна борба в това дело, Еди.

Закрих лицето си с длани. Нужни ми бяха тъмнина, малко тишина и още една шибана чаша…

— Пий си кафето — каза Денис.

Отпуснах ръце, отворих очи и видях, че всички са вперили погледи в мен. Още една причина да не искам това дело.

— Пясъчния човек е на свобода. Ако се намесим, ще си имаме работа с луд. Съществува риск…

Кейт ме прекъсна. По очите ѝ виждах колко е разпалена. Тя искаше това дело. Откакто бяхме съдружници, Кейт се бе ориентирала да представлява жени, жертви на полова дискриминация и сексуален тормоз на работното място. В кантората, където бе работила преди, самата тя бе станала обект на непровокирано посегателство от страна на единия съдружник и оттогава воюваше с работодатели женомразци. Тя приемаше тези дела лично. С всяка жена, на която помагаше, спасяваше и част от себе си, лекуваше болката, която бе изпитвала някога и която не беше напълно изчезнала.

— Всички сме наясно с рисковете, но не виждам причина да ни атакува — каза тя. — Ние се опитваме да спасим жена му. Най-големият риск, ако не успеем да я отървем, е медиите да ни заринат с лайна. Успеем ли обаче, значи сме помогнали на още една жена жертва, която благодарение на нас ще получи справедливост. Знаеш колко е важно това за мен.

Кимнах.

— Нека го изслушаме — предложи Кейт.

— Добре, доведи го.

Денис покани мъжа с костюма да влезе. Кабинетът ми не беше от най-големите, та се наложи да се посместим. Лицето му беше застинало в познатото изражение на човек в беда, нуждаещ се от помощ. Вдигнах ръка до гърдите си и напипах медальона на свети Кристофър, който носех под ризата си.

Още щом седна, Пелтие се усмихна измъчено. Макар той да имаше нужда от нас, а не ние от него, се държеше така, сякаш ни правеше услуга. Представи се и каза:

— Поздравления, господин Флин. Ще водите делото за убийство с най-голям обществен отзвук в Америка.

— Не искам да бъда груб — отвърнах аз, — но това е новина за мен. Имам чувството, че колегите ми са очаквали някаква съпротива от моя страна. Първо, никога не поемам случай, ако не съм убеден в невинността на клиента си. Парил съм се в миналото и нямам нужда от нови призраци в главата си. Второ, аз съм подозрителен по природа. Все още не съм сигурен какво ви кара да отстъпвате случая на друга кантора. Познавам адвокати, които биха продали майките си за такова дело.

Пелтие кръстоса дългите си крака и лицето му се разтегна в усмивка.

— Мога да ви дам повече от една причина да кажете „да“. Моята клиентка, извинете, вашата клиентка е готова да даде на кантората ви два милиона причини. Договореният адвокатски хонорар по делото е три милиона. Аз вземам една трета за досъдебната подготовка, останалото е ваше. Е, имаме ли сделка?

При споменаването на тази сума Кейт премрежи очи. Това наистина беше големият ни случай. Най-голямото дело в Америка за момента. Повечето адвокати можеха само да фантазират за такива хонорари. Беше шанс, който се пада веднъж в живота. Шанс, какъвто всички ние гоним, който може да даде тласък на кариерите ни. За моята кантора това беше все едно да спечелим джакпота от лотарията. Само глупак би отхвърлил такова предложение.

Затова казах:

— Не.

— Вижте, при цялото ми уважение към вас и вашата клиентка, господин Пелтие, това ми звучи твърде подозрително — заявих аз.

— Разбирам. Може би не се изразих достатъчно ясно пред колегите ви — каза той. — Надявах се да постигна сделка с прокурора. В замяна на съдействие от страна на клиентката ми по случая с Пясъчния човек той да свали обвиненията срещу нея. Отначало си мислех, че просто играят твърдо. Че ще се съгласят на споразумение едва ли не пред вратата на съдебната зала. За жалост, оказа се, че не блъфират. Процесът започва след два дни. И макар да съм добър адвокат и да ме бива да преговарям, нямам вашия опит с наказателните дела. Кари е невинна и аз съм решен да ѝ осигуря безпристрастно изслушване в съда. За да стане това, е нужно тя да получи най-добрата правна защита.

Говореше ясно и уверено. Срещаше спокойно погледа ми, жестикулираше естествено. По нищо не личеше да лъже. Само дето не ми казваше всичко.

Нещо бе предизвикало промяна в тактиката на Пелтие при защитата на Кари Милър. Някакво развитие на нещата, което не му позволяваше да я представлява. Убеден бях в това. Нито един адвокат не би се отказал с лека ръка от такова дело.

— Кое беше последното ви внесено възражение в досъдебна фаза? — попитах, без да го изпускам от очи.

При този въпрос кожата около очите му се изопна.

— Прокуратурата предложила изземване на папки от кантората на господин Пелтие — отвърна вместо него Кейт. — Става дума за цялата документация, предхождаща арестуването на госпожа Милър, нали така?

Пелтие кимна. Аз допих кафето си. Денис, която беше застанала права отзад, скръсти ръце. Достатъчно добре ме познаваше, за да оцени, че мозъкът ми най-после е влязъл в работен режим.

— Не започнахме по най-добрия начин, господин Пелтие. Не че ни лъжете, но и не ни казвате цялата истина. Това трябва да спре. Още сега. Ще ви задам няколко въпроса. Ако ме излъжете, прекратявам срещата и можете да се изнесете от кабинета ми с делото си и скъпия си костюм. Ясен ли съм?

— Възнамерявах да ви разкрия всичко, след като се съгласите да поемете случая, и тогава нашият разговор щеше да попадне под защитата на адвокатската тайна — каза усмихнат той.

Човекът наистина ни бе спестил част от фактите, но имаше прилично оправдание. Адвокатската тайна е в основата на професията. Всичко, което клиентът сподели с адвоката си, било пряко или чрез посредник, е поверително. Той няма право да го разкрива пред когото и да било и никой няма право да го разпитва, да преглежда записките му или каквито и да било документи, свързани с клиента му. Без железни основания прокурорът не би могъл да се добере до папките на Пелтие.

— Какво е насочило прокуратурата към старата ви документация?

— Плащания за правни съвети от Кари Милър до моята кантора, отразени в банкови извлечения — отвърна той.

Това беше истина. Извън всякакво съмнение.

— Какво съдържаха въпросните папки?

— За да ви предоставя тази информация, трябва да наруша адвокатската тайна… — започна той.

— Тя вече е нарушена, ако папките са в прокуратурата. Какво търсеха в тях?

— Притежавана от мен информация, уличаваща Кари Милър като съучастничка в убийството на шест от жертвите на Пясъчния човек.

Още един честен отговор. И нещо, което бях очаквал да чуя.

— И какво намериха?

Той отговори моментално. Без колебание.

— Намериха записките от няколко мои срещи с госпожа Милър. Както и нейните дневници, които ми беше оставила на съхранение. И преди да ме попитате, ще ви кажа, че срещите бяха за обсъждане на евентуално бракоразводно дело заради жестоко и нехуманно отношение от страна на съпруга ѝ. Тогава госпожа Милър ми сподели подозренията си, че той е сериен убиец.

— Тя е знаела? — учуди се Кейт.

— Не е знаела. Но е подозирала — отвърна Пелтие.

— И не е направила нищо, така ли? Не се е обърнала към полицията? — попита Хари.

— Не. В предбрачното им споразумение има клаузи, които биха се задействали при подаване на фалшив сигнал до полицията. Ако сигналът не е подкрепен с доказателства, госпожа Милър би била лишена от правото да получи при развод дял от семейното имущество и активи. С други думи, един телефонен разговор би означавал осем милиона долара, хвърлени на вятъра.

— Щеше да получи осем милиона при развод? — попита Кейт.

Пелтие кимна.

— Това променя играта — каза Хари. — Прокурорът може да представи пред съдебните заседатели осем милиона причини Кари да си държи езика зад зъбите и да помага на съпруга си да избяга и да се укрие от полицията.

Хари беше прав. Кари Милър не можеше да докаже, че не е знаела нищо за престъпленията на съпруга си, най-много би могла да твърди, че не е била сигурна. Но и в това би убедила трудно съдебните заседатели.

Много серийни убийци извършваха престъпленията си, докато си оставаха щастливо женени. И доколкото си спомнях, в нито един случай съпругите им не подозираха каквото и да било. Нито една от тях не беше привлечена под отговорност като съучастничка. А сега по всички канали предъвкваха случая. Опра дори му посвети едно цяло предаване, въпреки че Кари отказа да участва. Въпросът, който всички искаха да зададат, беше: „Как може да не сте знаели, че сте омъжена за убиец?“. В някои случаи се вслушваме в такива истории за собствено спокойствие. За да се убедим, че знаците са били налице, но съпругите са ги игнорирали. И да си кажем, че самите ние бихме забелязали тези знаци, че не бихме се оставили толкова лесно да ни подведат. Но в действителност съпругите на серийните убийци никога нищо не подозират.

Което е обезпокоително на най-различни равнища.

Първо, потвърждава невероятната способност на тези убийци да скриват истинската си природа от всички, дори от най-близките си. Второ, кара хората да се чувстват несигурни. Ако е могло да се случи с тези жени, защо не и с мен, с вас? Колко добре познавате партньора си, брат си, баща си? Но обществото винаги е склонно да обвинява жената. Да твърди, че си е затваряла очите за истината.

И че при същите обстоятелства всеки на нейно място би се досетил.

Често пъти съдебните заседатели имат психологически бариери, които е невъзможно да бъдат преодолени. В конкретния случай от прокурора се искаше само да подхрани предубеждението им, че Кари Милър е знаела истината за съпруга си и че го е прикривала. А нейните тъй наречени подозрения само наливаха вода в мелницата на обвинението. Очертаваше се лесна победа дори за един посредствен прокурор.

Макар обвиненията срещу Кари Милър да изглеждаха много по-основателни, ако можеше да се докаже, че е знаела, че съпругът ѝ е убиец, това не беше истинската причина Пелтие да ѝ търси друг адвокат.

— Господин Пелтие, можехте да си спестите много време, ако просто бяхте честен с нас. Така или иначе щяхме да разберем, ако бяхме поели случая.

— Разбира се, но на този етап вече щеше да е късно. Щяхте да сте ангажирани с делото и да сте вписани в съдебните протоколи като защитник на обвиняемата.

— Нещо не разбирам — обади се Денис. — От това, че прокуратурата разполага с някакви ваши стари документи, не следва, че не можете да представлявате Кари Милър.

— От факта, че документите са в прокуратурата, произтича една последица — каза Пелтие.

Аз веднага се досетих каква е тя.

— Не можете повече да сте неин адвокат. Изобщо не можете да бъдете адвокат по това дело.

Пелтие въздъхна дълбоко.

Аз продължих:

— Кари Милър ви е споделила подозренията си, че съпругът ѝ е сериен убиец. Което ви прави основен свидетел на обвинението.

Пелтие ни следваше с мерцедеса си, докато излизахме от Манхатън с кремавия гранд чероки на Блох. Трафикът по обед не беше толкова натоварен и големият джип препускаше по асфалта. Хари седеше отпред до Блох, за да можем двамата с Кейт да спорим на задната седалка. След четиресет и пет минути се качихме на скоростното шосе, водещо до източния край на Лонг Айланд. Ниското ноемврийско слънце беше скрито зад облаци с цвят на ламарина. Застудяваше, но не беше чак за палто.

Кейт каза:

— Мисля, че Кари е просто една от жертвите му. За мен е важно да покажем истината на света. Да ѝ помогнем да бъде чута. Аз ѝ вярвам. Мисля, че и ти ще ѝ повярваш.

— Ще говоря с нея, но ако не ме убеди, че е невинна, си тръгваме. Съгласна ли си?

— Знаеш, че нормалните адвокати не постъпват по този начин, нали?

— Ако някой ми признае какво е извършил, нямам проблем да го представлявам. Ще разкажа историята му пред съда и ще поискам справедлива присъда. Понякога това е само пробация, друг път им пожелавам всичко най-хубаво в затвора. Всеки прави грешки и е добре да си ги признае, но аз отдавна съм решил за себе си да не се нагърбвам с отговорността, че съм върнал опасен престъпник на улицата.

— Не си ти този, който решава това, а съдебните заседатели. Всеки има право на защита, така работи системата…

Макар да практикуваше право сравнително отскоро, Кейт се беше утвърдила като страхотен адвокат. След още няколко години щеше да бъде най-добрата, но още не бе получавала ритник в корема.

— Системата може да бъде манипулирана. Обикновено от нас, адвокатите. Виж, казах вече, че ще разговарям с Кари Милър. Ако реша, че говори истината, ще поемем случая.

— Понякога не те разбирам — обади се Кейт, извърнала глава към прозореца.

Надявах се никога да не ме разбере. В съдебната система адвокатите бяхме тези с превръзка на очите, а не статуите на Темида, извисяваща се над съдилищата с меч в едната ръка и везни в другата. Защитниците по наказателни дела не питат клиентите си дали са виновни, или не. Казват им кога да се откажат от играта и да молят за сделка и кога да се борят за победа. Но ако спечелиш дело на виновен, тази победа си има своята цена — нямам предвид съдебните разноски и хонорарите. С всяка такава победа част от адвоката умира. Достатъчен брой такива победи и вече си зомби. Докато един ден, тъкмо си отървал клиента си от затвора, и той излезе на улицата и убие още някого — за този ритник в корема става дума.

Преди пет години самият аз бях в такава ситуация. Вярно, успях да спра въпросния тип, преди да беше довършил жертвата си. Бях го върнал обратно на улицата. Вината беше изцяло моя. Всеки ден плащам за грешката си. Научил съм се да нося болката в себе си, без да я удавям всяка вечер в бутилка „Джак Даниълс“.

Обърнах гръб на Кейт и се загледах в дърветата, засадени от двете страни на шосето. Блох отби на разклона и скоро след това навлязохме в предградието Олд Уестбъри. Бях минавал с кола през тази част на окръг Насау може би два пъти в живота си. Нито веднъж не бях спирал, за да се огледам наоколо. Ако снимате филм и ви трябва декор от разкошни имения, Олд Уестбъри е мястото. Това е един от най-богатите жилищни райони в Америка, с изключение може би на градчето Адъртън в Силициевата долина. Широки улици между два реда дървета, огромни къщи, построени много навътре от бордюра.

Кари Милър живееше в малък охраняван комплекс на Медоу Роуд. Пред портата се бяха скупчили може би двайсетина души. Ванове на основните новинарски канали бяха паркирани по протежение на тротоара, но тълпата не беше съставена само от репортери. Пет-шест души стояха с плакати в ръце и скандираха нещо. Свалих леко прозореца, за да ги чуя.

— Престъпна кучка! Престъпна кучка! Престъпна кучка!

Написаното на плакатите не беше много по-любезно. Блох наду клаксона и всички — репортери и протестиращи — се извърнаха да ни огледат. Закрих лице с ръка. Тълпата се дръпна встрани. Мерцедесът спря зад нас и крилата на портата започнаха да се разтварят.

При вида на Ото и колата му прожекторите на телевизионните камери светнаха, а скандиранията се усилиха. Физиономията му беше позната от досъдебните изслушвания и всички знаеха кого представлява. Тълпата се струпа около мерцедеса. Една от протестиращите — жена с дебел розов шал на врата — се изплю върху предното му стъкло. Той пусна чистачките и ни последва бавно през портата, като внимаваше да не блъсне някой репортер или протестиращ.

— Боже, как се живее така! — казах аз.

— Ото ми сподели, че Кари едва издържала. Имала стотици заплахи за убийство, а миналия месец получила писмо, подписано от всичките ѝ съседи, с настояване да се махне от там.

В комплекса имаше къщи с различни размери, макар на мен всичките да ми изглеждаха огромни. Хари погледна към една от тях с басейн отстрани и подсвирна възхитено. И все пак за някои от местните жители това беше бедната част на Олд Уестбъри. Защото наистина не беше кварталът на старите нюйоркски фамилии с техните палати сред паркове с високи огради — такива като Вандербилт, Фипс, Уитни, Дюпон и останалите, притежаващи повече пари, отколкото здрав разум.

Тези величествени дворци с по двайсетина спални сякаш бяха взети от английската провинция, едва ли не с вечно пияния лорд вътре, и грижовно пренесени в Олд Уестбъри. В сравнение с тях къщите от тази страна бяха скромни, но аз и такава никога не бих могъл да си позволя, дори да спечеля от лотарията.

Блох спря пред една къща в колониален стил с боядисана в червено входна врата. Слязохме точно когато Ото паркира мерцедеса си зад джипа. Няколко секунди се възхищавах на гледката. Къщите бяха на значително отстояние една от друга, сред ливади с размери на футболно игрище, които засилваха усещането за дистанция и пространство. Зад къщата на Кари Милър се виждаха дъбови и букови дървета.

Ото се беше навел и оглеждаше колата си. От едната ѝ страна се виждаше дълбока драскотина.

— Лоша работа — казах аз.

— Всъщност няма значение. Този месец ми е за трети път. Но то е нищо в сравнение с онова, което Кари е принудена да търпи. Тя е затворник в собствения си дом. Репортерите и протестиращите се разотиват към десет, щом стане истински студено. Обикновено насрочвам срещите си с нея в шест сутринта или след десет вечерта, когато пред портата няма никой.

— Как понася Кари всичко това? — попитах аз.

Ото наведе глава и когато отново я вдигна, за да ме погледне, отговорът бе изписан на лицето му.

— Първите две седмици почти не говореше. През цялото време плачеше. Изгуби гласа си. Повиках лекар и той ѝ даде едни таблетки, които на практика я пратиха в няколкодневна кома. След което говорът ѝ се възвърна. Лекарствата само притъпиха болката ѝ за известно време. Беше съсипана, Еди, по всички възможни начини. Чувстваше се измамена, самотна, мразена от цялата страна, изправена пред множество обвинения в убийство… виж, в един момент направо имах чувството, че ще сложи край на живота си. Трябваше всеки ден да ѝ давам лекарствата. Боях се да ѝ оставя целия флакон. Нали се сещаш?

Кимнах.

— Но тя е още тук. Силна е и има причина да не се отказва. Иска хората да разберат, че е невинна. В известен смисъл делото е това, което я задържа тук. Иска да се пребори. Но силите я напускат. Напрежението се завръща с наближаването на процеса. Ще видиш.

— А какво мислиш за нея? Честно.

— Спомням си първия месец в Правния факултет. Четеш съдебни дела и знаеш, че законът прави чудеса, но може със същата лекота да смачка и невинен човек. Тази игра на правосъдие е нещо ужасно. Тя ми напомни за онези времена. Затова съм сега тук. Ти си много по-добър адвокат по наказателни дела от мен и не искам след двайсет години студентите по право да разнищват този случай и да коментират как точно съм я предал.

С костюма си за хиляда долара и мерцедеса последен модел, с всичката си власт и пари в този момент Ото изглеждаше уплашен. Страхуваше се, че може да не оправдае доверието на Кари. Воденето на дела има такъв ефект върху човека. Всъщност редно е да си уплашен. Това е добър знак. Означава, че ти пука, означава също, че ще си свършиш работата, ще се бориш докрай. Адвокатите са загрижени за невинните си клиенти. За онези, които имат нужда системата да работи. Това са делата, заради които се будим нощем, облени в пот. А Ото за пръв път вкусваше от този вид работа.

— Знам, че няма да я предадеш, Еди — каза той.

Той пое напред по алеята, застлана с мраморни плочи. Ние го последвахме и когато стигнахме до входната врата, тя се отвори и на прага се показа женска фигура, в която разпознах Кари Милър. Когато за пръв път я видях по новините, излизаше от съдебната зала на Сентър Стрийт №100, пресрещната от глутница репортери и фотосветкавици. Беше позната гледка, но във въпросния кадър имаше и нещо различно. Аз съм извеждал клиенти от същата тази сграда при подобни обстоятелства на медиен глад за сензации. Клиентите ми обикновено си слагат шапка или придърпват нагоре палтото си, за да закриват главата си и да не позволят лицето им да бъде увековечено в такъв драматичен момент, когато са най-уязвими.

Кари Милър премина през шпалира от репортери с тъмносин вълнен костюм и гордо вдигната глава. В очите ѝ се четеше решителност. Може би с тази своя увереност накара репортерите да се дръпнат встрани, за да ѝ направят път към чакащата кола. Движенията ѝ излъчваха сила и спокойствие, погледът ѝ — някакъв особен аристократизъм.

Сега, докато ни чакаше на вратата на къщата си, в нея не бе останало нищо от това. Какъвто и образ да бе посъветвана да си изгради за пред медиите, реалността бе съвсем различна.

Беше облечена с лилави джинси и черна тениска. Едва вдигна глава, за да срещне погледа на Ото. Раменете ѝ бяха приведени, ръцете обгръщаха крехкото ѝ тяло, а очите ѝ бяха втренчени в пода и само понякога ги повдигаше с усилие. Кожата на шията ѝ беше зачервена и покрита с драскотини от чесане; ъгълчетата на устата ѝ бяха увиснали. Сякаш някаква първична сила я теглеше към земята, за да я погребе. Дори тъмната ѝ коса беше оредяла и прошарена.

— Кари, това са адвокатите, за които ти разправих, целият екип. Госпожица Кейт Брукс, Хари Форд, тяхната детективка госпожица Блох, а това е…

— Еди Флин — каза тя, като срещна погледа ми. В зелените ѝ подпухнали очи се четяха напрежението и объркаността на човек, който се е изгубил и не знае посоката. — Заповядайте. — Обърна се, за да ни поведе към вътрешността на къщата.

Централно място във вестибюла заемаше вито стълбище с месингов парапет; последвах екипа си към стаята вдясно от него. Озовахме се в хол с две канапета едно срещу друго. Беше обзаведен минималистично, между канапетата имаше само ниска мраморна масичка, а на отсрещната стена — камина. На едната от страничните стени висеше маслена картина, изобразяваща златен бик, а на другата имаше голям прозорец с изглед към предната ливада. Мъжка стая. Ако не знаех, че Кари Милър живее тук, щях да си помисля, че е ергенско жилище.

Имаше поставка за голям телевизор, но самият телевизор липсваше. Не попитах къде се е дянал. Ако трябваше всяка вечер да виждам физиономията си по телевизията и да чувам как непознати хора ме наричат убиец, и аз щях да изхвърля проклетото нещо на боклука.

Кари и Ото седнаха на едното канапе, Хари, Кейт и Блох на другото. Аз останах прав.

— Преди да се съгласим да поемем делото, госпожо Милър, имаме няколко въпроса — каза Кейт. — За да се нагърбим с това, трябва да знаем, че имате солидни защитни аргументи.

— На никого не съм причинила нищо лошо. И не съм подозирала, че съм омъжена за Сатаната, ако това имате предвид, госпожице Брукс — изрече тя едва чуто.

Гласът ѝ звучеше напрегнато и дрезгаво, сякаш с часове бе плакала. Външният ѝ вид потвърждаваше думите ѝ.

— Разбираме, че сте обсъждали подозренията си относно вашия съпруг с господин Пелтие. Бихте ли ни обяснили какво ги събуди? — попита Кейт.

— Там е работата — каза Кари, — че като се замисля, наистина се случваха някои странни неща, но Дани винаги имаше готов отговор. Отначало всичко ми се струваше безобидно, след като го обсъдехме. Беше по-скоро усещане. Не съм параноичка, а може би е трябвало да бъда, но просто трябваше да говоря с някого и да му кажа какво се случва и какво ми тежи.

— Значи никога не сте вярвали сериозно, че съпругът ви е Пясъчния човек?

— Не съм сигурна. От известно време ми минаваха такива мисли. Но дори сега ми е трудно да го повярвам.

Усетих погледа на Кейт върху себе си. Кари говореше искрено. Но в гласа ѝ имаше още някаква нотка и тя не се дължеше на прегракналото ѝ гърло, а на нещо, което криеше. Това ми подсказваше шестото ми чувство.

— Госпожо Милър — започнах аз, — случвало ли се е да нараните или да убиете някого заедно със съпруга си?

Отначало Кари замълча. Очите ѝ се затвориха, а веждите ѝ се сключиха като при внезапна болка. Сякаш въпросът ми беше отрова, сипана в отворена рана, и организмът ѝ трябваше да я изхвърли.

— Никога — каза твърдо и отчетливо тя.

— А знаехте ли, че съпругът ви е убиец?

Очите ѝ се навлажниха. Тя примигна и две сълзи потекоха по бузите ѝ, успоредно една на друга, сякаш се състезаваха помежду си. Плъзнаха по челюстта, сляха се под брадичката и паднаха в обща капка на пода.

— Не знаех със сигурност. Подозирах го. Но подозирах и себе си, че съм полудяла, щом си го мисля.

— Когато вече го подозирахте, направихте ли нещо, с което да му помогнете да избегне полицейско разследване?

Тя отговори, без да се замисли:

— Не и съзнателно. Не преднамерено. Ако знаех със сигурност дори и за миг, че е убиец, щях да се обадя в полицията.

— Как бижутата, принадлежали на жертвите, са попаднали в чекмеджето ви?

— Дани ми ги подари.

— Кървавото петно върху ръкава на блузата ви как се е озовало там?

— Изобщо не знаех за него, докато полицаите не ми казаха. Нямам представа. Мога само да предполагам, че е от Дани.

— Фактът, че ако се обадите в полицията, ще изгубите осем милиона долара, има ли нещо общо с решението ви да не я намесвате?

Тя се наведе напред, избърса една сълза с тънките си треперещи пръсти и заговори припряно, сякаш искаше да се разтовари:

— Ни най-малко. Ото ми каза, че би било неразумно да твърдя неща, които не мога да докажа, но не това ме спря. Ако знаех със сигурност, щях да се обадя в полицията. Повярвайте ми, прехвърлях какви ли не възможности в главата си. Бях глупачка. Слушах Дани. Чувствали ли сте се някога предаден, господин Флин?

Кимнах.

— Боли — каза тя. — Нищо не боли колкото това. Нямам предвид какво се говори за мен във вестниците и по телевизията, какво крещят онези хора отвън с плакатите, хилядите заплахи за убийство или изнасилване, които получавам в социалните мрежи. Всичко това е един кошмар, какъвто не съм и могла да си представя, но част от мен си мисли, че го заслужавам.

Поклатих глава.

— Не го заслужавате, Кари.

— Може би го заслужавам. Бях се доверила на Дани и се съмнявах в собствената си преценка. Заради това, заради мен умряха хора. За което се обвинявам всеки ден. Защото, ако бях по-умна и по-смела, щях да спася някои от тях. Те са мъртви, понеже си замълчах. И това е нещо, което ще ме разяжда отвътре, докато съм жива.

Тогава прочетох в очите ѝ какво крие.

Болка и чувство за вина.

Кари Милър беше жертва на лъжите и манипулациите на един злодей. Човек, на когото бе вярвала и когото бе обичала. Не можех да си представя емоционалната цена, която би заплатила за това една млада жена. А на всичко отгоре злодействата на съпруга ѝ я бяха опръскали с мръсотия. В Кари бушуваше ураган от омраза, вина и болка. Както си седеше на канапето, усещах вихрушките около нея, които заплашваха да я разкъсат на парчета. Нямаше покой за душата ѝ. Всяка секунда, всеки миг съзнанието ѝ беше изпълнено с мъка. Тази жена беше жива камера за душевни изтезания. Медиите, приятелите ѝ, съседите, дори самата тя — всички бавно и методично затягаха бурмите на машината, която пронизваше с нажежени шишове мозъка ѝ.

Познавах чувството на болка и загуба. Бях срещал хора, затънали в страданието. Това усещане ги убиваше, а когато аз самият бях смазан от него, се борих да се измъкна. Защото знаех, че оставя ли се, ще се удавя.

Кари Милър страдаше така, както не бях виждал друг да страда. Докато говореше, я слушах внимателно.

Трудно е да се опише истината. Но тя има собствено тегло и плътност. Издава звук, докато прониква през гръдната ти кост, докосва душата ти и пада в корема ти. Блуждае във въздуха и е толкова реална, че сякаш можеш да я захапеш и да откъснеш парче със зъби. Обикновено я разпознаваш още щом я чуеш.

Кари Милър казваше истината. И аз реших, че ще се боря за нея.

Защото никой друг нямаше да го направи.

Да, сигурно имаше опашка от адвокати, готови да поемат това дело, за да направят кариера или просто да изкарат добри пари.

Мен парите не ме интересуваха. Докато стоях и я наблюдавах как се разпада пред очите ми на онова канапе, разбрах, че трябва да ѝ помогна. Искаше ми се да вярвам, че ще се справя. А повече от всичко ми се искаше самата тя да го вярва.

Всички ние изпитваме болка понякога. Рано или късно мракът докосва душите ни. Ако можех да преведа Кари през тези изпитания, ако можех да я спася, значи всеки човек можеше да бъде спасен. Дори и аз. Не бях станал адвокат, за да печеля дела, а за да помагам на хората. Каквото и бедствие да видите по новините — пожар, рухнала сграда, земетресение, атентат — винаги има хора, които тичат към опасността, опитвайки се да помогнат.

Тя имаше нужда от някого до себе си. Някой, който да държи ръката ѝ.

Имаше нужда от Кейт и всички нас.

В момента Кари Милър се намираше в горяща сграда, а аз бях отвън, готов да се изкача по пожарникарската стълба и да я изведа от там.

Погледнах Блох. Тя ми се усмихна и ми намигна. Хари вдигна палец.

Кимнах на Кейт, която каза:

— Госпожо Милър, за нас ще е удоволствие да бъдем вашият адвокатски екип.

Много хора живеят двойствен живот.

Един суров и безскрупулен президент на корпорация с офиси на последните етажи на небостъргач може да бъде любящ родител и съпруг у дома.

Някой грижовен, отдаден на работата си денем психотерапевт нощем може да се преобрази в обсебен от демони, разрушителен партньор. А войник, който не би се поколебал да отнеме човешки живот на бойното поле, може да припадне при вида на разкървавеното коляно на детето си. Хората не просто сменят дрехите си за всеки от двата си живота, те променят и личността си. Ситуацията и средата спомагат за това превъплъщаване.

За малцината, които не са като нас — онези хищници, които без угризения или съжаление считат останалите хора за плячка — трансформацията би могла да бъде още по-драстична.

Този човек — един от тези малцина — смъкваше външната си кожа на звяр от някакъв кошмар и се преобразяваше за пред света. Когато отново се превъплъщаваше в звяра, мислеше за себе си само като такъв. И беше дал име на тази своя версия. Носеше го с гордост, насаждаше с него страх у околните и упражняваше власт над тях.

Името му беше Пясъчния човек.

От години той успяваше да остане незабелязан от ФБР и Нюйоркското полицейско управление.

Но повече не можеше да се крие.

Сега имаше цел. Мисия, която не биваше да проваля.

Ниското червеникаво слънце се спускаше над плачещия за ремонт покрив на „Грейдис Ин“, когато Пясъчния човек спря на паркинга. Тази част на Куинс беше в близост до летище „Кенеди“, така че на практика представляваше цял град от евтини хотели. А „Грейдис Ин“ беше дори по-евтин от останалите и онова, което предлагаше, съответстваше на цената му. Знаеше се, че е бил разкошна частна резиденция до Черния петък през 1929 г., когато собствениците му изгубили цялото си състояние с рухването на Нюйоркската фондова борса, довело до Голямата депресия.

Ако се съдеше по вида на сградата, Голямата депресия още не беше отминала. Клиентелата на хотела се състоеше най-вече от отчаяни или разорени хора.

Парите не бяха проблем за Пясъчния човек.

Охранителните камери обаче бяха.

Петдесет години „Грейдис Ин“ се бе ползвал с добра репутация, но времето и липсата на поддръжка постепенно го бяха превърнали в развалина. Съдебните власти в Ню Йорк бяха ползвали услугите му няколко години по време на процеси, наемайки стаи за журито, за да бъде държано в изолация. Това бе продължило до момента, в който серийният убиец Джошуа Кейн, самият той избран за съдебен заседател, бе извършил убийство в него. Сега единствените му гости бяха онези, които не можеха да си позволят стая в „Холидей Ин“ и или не знаеха, или пет пари не даваха за кървавата му история.

На малкия паркинг с двайсетина места имаше още две коли. Едната беше старо комби и очевидно отдавна се намираше там, ако се съдеше по дебелия слой прах и четирите спаднали гуми. Другата, „Тойота“, вероятно беше на дежурния рецепционист.

Пясъчния човек свали раницата си от черния ван без прозорци. Всички правоохранителни органи в Съединените щати вече близо година издирваха този ван. Честата смяна на регистрационните номера му позволяваше да го ползва, без да привлича вниманието им. Той нахлупи бейзболна шапка на главата си и няколко секунди съзерцава възхитено сградата и околните горички. Боята на фасадата и дограмата на прозорците беше напукана и се лющеше. Керемидите на покрива сякаш щяха да се разхвърчат при първия порив на вятъра; някои от тях вече го бяха направили, а на тяхно място стърчаха туфи трева.

Мрачна сграда.

Голяма и празна.

Той се изкачи по стъпалата, пресече огромното фоайе и стигна до рецепцията. Стените бяха покрити с дървена ламперия, която придаваше на помещението внушителен вид. Препарираните еленски глави не допринасяха с нищо за разведряване на атмосферата. Рецепционистът седеше на стол и четеше книга с меки корици. Когато забеляза приближаването на Пясъчния човек, той не стана от стола си. Не веднага. Само свали книгата и зад нея се показа пепелявото му лице с мазна коса и тънка усмивка.

— Какво ще обичате, господине?

— Искам да наема стая.

Мъжът се замисли. Мина известно време, преди да реши, че мъжът не се шегува.

— Колко време ще останете? Не даваме стаи на час.

— Една нощ.

— Петдесет и три долара — каза рецепционистът, като плъзна по плота формуляр за регистрация.

Пясъчния човек посегна към чашата с химикалки, избра си една и започна да попълва формуляра.

— Ще ми трябва кредитната ви карта, а освен това по правило блокираме петдесет долара за непредвидени разходи, ако нямате нищо против.

— Ни най-малко.

Той извади една карта от портфейла си и я подаде на рецепциониста, който я прекара през машината, отпечата разписка и помоли госта за адреса му и за още един подпис.

Докато мъжът чукаше с пръст по тъчскрийна, Пясъчния човек обърна разписката, написа нещо на гърба ѝ, после попълни отпред адреса в Олд Уестбъри и се подписа. Накрая му подаде обратно разписката и каза:

— Отивам да вечерям. Нали може да оставя багажа си на съхранение?

— Разбира се, ще го занеса в склада. Аз съм Том, управител на хотела.

— Благодаря ти, Том — каза Пясъчния човек и му подаде раницата си.

После излезе от хотела, качи се във вана и завъртя ключа в стартера. Погледна часовника си и прокара пръст по бронзовия му корпус. Беше „Панерай“, модел 1950, скъп и любим подарък. В света имаше само още двеста четиресет и девет като него. При напускане на фабриката часовниците бяха абсолютно еднакви, но с времето, под въздействието на средата, всеки придобиваше своя индивидуална патина. Този часовник означаваше много за него. Беше умело подбран подарък, защото беше като него — прецизен и уникален.

Беше осем без две минути вечерта.

Имаше горе-долу половин час: толкова беше времето за реакция на ФБР.

Той включи на скорост и напусна паркинга.

Осем без две минути.

Денят на Дилейни в нюйоркския офис на ФБР завърши по същия начин, както бе започнал. Всяка сутрин и всяка вечер през последната година тя проверяваше за новини около Пясъчния човек. ФБР имаше достъп до базите данни на правоохранителните органи по целия свят. Всички те се актуализираха повече или по-малко редовно в зависимост от региона. Някои като системата на Интерпол за лицево разпознаване се попълваха през няколко минути с нови и нови биометрични данни. Други — през няколко часа, веднъж дневно или дори веднъж в месеца. За Дилейни това нямаше значение. Тя си имаше квота. Трийсет и една бази данни, които да провери. Всяка сутрин. И всяка вечер.

Докато правеше справките си, изгълта половин литър студено кафе. Както всяка сутрин. И всяка вечер. Без сметана, с пет бучки захар.

Пресегна се към телефона върху бюрото и набра номер. Умееше да върши по няколко неща едновременно. Телефонът в другия край на линията иззвъня веднъж. Втори път. Трети. Само това се искаше от нея. Да изчака три позвънявания, после да затвори. От тринайсетгодишна всеки път, когато ѝ се налагаше да прекара нощта извън къщи, още с прибирането си на мястото, където бе отседнала, независимо от часа тя трябваше да набере номера на майка си и да изчака три позвънявания. За да знае Колийн, че е в безопасност. Майките се тревожат за децата си, но ирландските майки са световни шампионки по тревожене. Тъкмо се канеше да затвори, изпълнила дълга си както обикновено, макар и леко преждевременно, когато чу телефонът отсреща да се вдига.

— Пейдж, ти ли си? Обаждаш се от блокиран номер. Още не си се прибрала, нали? — каза Колийн с нейния насечен дъблински акцент, от който упорито отказваше да се отърси, въпреки че вече над четиресет години живееше в Бостън…

— Аз съм. Добре съм, мамо. Просто…

— Знаеш, че не мога да заспя, докато не се убедя, че си се прибрала вкъщи благополучно. И не ме лъжи. Твърде стара съм, а ти изобщо не си такава добра лъжкиня, каквато се опитваш да се изкараш, млада госпожичке.

— Мамо, добре съм. Тъкмо си тръгвам от работа…

— Не е достатъчно, нали знаеш? Позвъни ми отново, когато се върнеш вкъщи. Не преди това.

От другата страна се чу леко потракване. Не беше шум по линията. Майка ѝ стискаше в ръка молитвената си броеница. Тя знаеше, че не бива да спори с нея.

— Ще позвъня, като се прибера. Обичам те.

— И аз те обичам, миличка.

Тя затвори и отново впери поглед в монитора.

Трийсет и една бази данни.

Както и сутринта, в тях нямаше нищо за банковите сметки на Даниъл Милър, за кредитните му карти, никакво споменаване на регистрационния номер на вана; никакви следи, че е бил засечен от охранителна камера, свързана със системата за лицево разпознаване. Пясъчния човек твърдо заемаше първото място в списъка на най-издирваните от ФБР лица. Разчиствайки бюрото си за следващия работен ден, Дилейни намери листа с днешните си задачи. Обикновено го смачкваше на топка и го добавяше към купчината документи за унищожаване. Ако там обаче фигурираха неизпълнени задачи, оставаше в офиса, докато приключи с тях.

Забеляза една неизпълнена задача.

Дилейни набра номера и зачака. Включи се гласова поща както при трите ѝ предишни обаждания. Процесът срещу Кари Милър започваше след два дни. Списъкът на свидетелите беше дълъг и работата по него беше поделена между полицията и ФБР. Всички свидетели, които тя бе издирила, трябваше да бъдат проверени, за да е сигурна, че са готови за делото и знаят кога да очакват призовките си.

Досега бе успяла да се свърже с всички без един.

Винаги имаше по едно изключение.

Честър Морис. Работеше като портиер в хотел „Льо Бльо“ на Четвърто авеню в Бруклин. Когато снимката на Кари Милър се появи за пръв път в пресата, Честър доброволно се бе свързал с нюйоркската полиция и им бе казал, че една вечер след смяна се отбил в закусвалнята на Четвърто авеню и Шеста улица, за да си вземе бурито за вкъщи. На излизане забелязал двама души, застанали пред входа на жилищната сграда в съседство със закусвалнята. Мъж и жена. Стояли под козирката на входа, притиснати един до друг, макар да не валяло. Мъжът сякаш се опитвал да отключи вратата. В ръката си държал ключ или нещо такова. Честър продължил пътя си към автобусната спирка и забравил за двойката.

На следващата сутрин чул по новините, че две жени са били убити от Пясъчния човек в същата жилищна сграда. Но докато той бил забелязал двама души пред входа, полицията издирвала само едно лице. Не мъж и жена.

Едва след като снимките на Даниъл и Кари Милър се появили на първа страница на вестниците, Честър се бе обадил в полицията, за да каже, че ги е видял пред тази сграда в нощта на убийството.

Това бяха важни показания и от Честър щеше да излезе добър свидетел. Разбира се, той искаше нещо в замяна на явяването си в съда. Имаше висящо обвинение във физическо насилие и ако бъдеше осъден, това щеше да му коства работата. Бил Сунг и Дрю Уайт бяха сключили сделка с Честър: снемане на обвиненията срещу съдействие. По някакъв начин медиите бяха надушили за предстоящото призоваване на Честър като свидетел и бяха пуснали няколко материала по темата.

А сега той не си вдигаше телефона. Дилейни му остави съобщение. Сигурно беше на смяна и се занимаваше с клиент.

Тя стана от бюрото да се поразкърши. Беше осем и пет. Свършила бе достатъчно работа за деня. Докато се оглеждаше за мобилния си телефон, чу сигнала за нов есемес. Веднага след това и компютърът я извести за нов имейл.

Есемесът беше от екипа за финансови измами на „Американ Експрес“. Отвори имейла. Той дублираше есемеса. Преди да успее да се свърже с банката, телефонът ѝ иззвъня. Номерът беше на отдел „Киберпрестъпност“ в Куонтико.

— Специален агент Дилейни, обажда ви се агент Рудник от „Киберпрестъпност“. Засякох вашия човек.

Няколко секунди Дилейни не знаеше какво да каже. Толкова дълго бе чакала този миг и сега съдбата ѝ го поднасяше. Откакто Даниъл Милър беше беглец от закона, от ФБР следяха банковите му сметки и кредитните му карти. Те не бяха замразени, просто поставени под наблюдение за всякакви движения по тях. Предполагаха, че Милър, който беше заможен човек, се е запасил със значителни суми пари в брой, с които да не привлича внимание. Но парите в брой рано или късно свършваха.

— Къде? — попита Дилейни, очаквайки сигналът да е постъпил от автокъща в Суринам, от агенция за наемане на частни самолети в Колумбия или от магазин в Ел Салвадор. Беше сигурна, че Милър е напуснал страната и сега се укрива в някое затънтено място, максимално далече от обсега на ФБР.

— Пясъчния човек току-що е платил с „Американ Експрес“ в „Грейдис Ин“ в Куинс.

Паркингът пред „Грейдис Ин“ беше пълен с полицейски коли. Включени фарове, мигащи сини и червени лампи и дори лъчи на прожектори осветяваха мястото, което грееше като на Четвърти юли. Тя и преди бе идвала в хотела, издирвайки серийния убиец Джошуа Кейн, който бе настанен тук като съдебен заседател. Сградата ѝ се стори още по-жалка съборетина от предишния път.

Дилейни спря колата си до някакво старо комби с четири спаднали гуми. На паркинга имаше още един автомобил с гражданска регистрация — „Тойота“. Слава богу, хотелът изглеждаше почти празен, та ако Пясъчния човек се опиташе да се прави на интересен, вероятността да пострадат невинни хора беше малка. Пред входа бяха застанали трийсетина полицаи с автомати и гладкоцевни пушки, готови за стрелба.

Бил Сунг изведе отвътре човек с черен панталон, бяла риза и черна жилетка. Вероятно беше дежурният рецепционист. Зад тях вървеше жена на петдесетина години по анцуг, препасана с престилка — единствената чистачка, от която се нуждаеше хотел с толкова малко гости. Един от униформените придружи рецепциониста и жената до вана на спецотряда и им помогна да се качат в него.

— Той тук ли е? — попита Дилейни с мрачен глас. По всичко личеше, че са го изпуснали.

— Том, дежурният на рецепцията, казва, че е наел стая преди четиресет и няколко минути. Оставил раницата си и отишъл да вечеря.

— В стаята си ли я е оставил?

— Не, на рецепцията при него — каза Бил.

— Той ли е бил? Милър?

Стомахът ѝ беше на топка от напрежение. Само това им трябваше сега — крадец, задигнал кредитните карти на Милър. Надяваше се да е Пясъчния човек.

— Той е.

— Имат ли запис от камерите?

— Техните камери са свързани с видеокасетофон, който от пет години е повреден и няма кой да им го оправи, а не могат да си позволят нова система. Тъй че няма запис. Рецепционистът го описа в общи линии и съответства като възраст и ръст.

— Показахте ли му снимка на Милър?

— Да. Смята, че може би е той. Носел бейзболна шапка. Нямаме представа как Милър е променил вида си за една година. Но не се бой, той е.

— Откъде знаеш?

— Използвал е „Американ Експрес“ и ни е оставил бележка. Хайде, трябва да отцепим района — каза Бил, като подаде на Дилейни прозрачен плик за веществени доказателства, в който имаше формуляр за регистрация.

После я хвана за ръката, внимателно я обърна кръгом и я поведе настрани от сградата.

Дилейни погледна формуляра. Беше се подписал като Д. Милър. Посочил бе адреса на Медоу Роуд в Олд Уестбъри. Тя обърна листа.

Отзад бяха написани две думи.

Тик-так.

Докато се чудеше какво означава написаното, тя погледна през рамо към хотела, после към пълния с полицейски коли паркинг и каза:

— Трябва да поставим вътре хора на пост, да скрием патрулните коли и да отцепим периметъра с автомобили без отличителни знаци.

— Той няма да се върне — заяви Бил. — Отидох в багажното помещение, но като я чух, веднага се обърнах и излязох навън.

— Какво си чул?

— Раницата на Милър. Цъка. Сапьорите до пет минути ще са тук.

Раменете на Дилейни се отпуснаха.

— Не е свършил парите — каза тя. — Не е допуснал грешка.

Бил извика на полицаите, скупчени на паркинга, да се дръпнат назад и да освободят района.

— Не, не е грешка — съгласи се той. — Искал е да ни примами право при раницата и… бум!

— Защо точно сега? — запита Дилейни по-скоро себе си, отколкото Бил.

— Може би защото след два дни жена му отива на съд.

Автомобилът на сапьорния екип влезе в паркинга точно когато полицейските коли започваха да излизат от там, за да отцепят района. Около „Грейдис Ин“ имаше много незастроена земя. Предимно зле поддържани ливади, които се простираха чак до другото главно шосе. Най-близката сграда беше една баптистка църква, но разстоянието до нея беше такова, че никакво взривно устройство, скрито в раница, не би могло да я засегне. Но полицаите за всеки случай се погрижиха да отведат единствените двама души от персонала на безопасна дистанция. Въпреки всички маневри наоколо бяха останали твърде много униформени и Бил изпрати една трета от тях да патрулират периметъра и една трета да издирят всички охранителни камери, покриващи подходите към хотела, като изземат записите от часа на пристигането и изчезването на Милър. Ако имаха късмет, може би щяха да засекат регистрационния му номер, макар да подозираха, че дори все още да караше вана, сигурно сменяше редовно номерата му.

Всичко това се обсъждаше в мобилния команден център на Нюйоркското полицейско управление, паркиран на петнайсетина метра от сградата, зад противовзривните заграждения, които бързо бяха издигнати около нея. Ако бомбата избухнеше, нищо нямаше да спаси сградата, но тези прегради щяха да спрат отломките и парчетата стъкло, летящи във въздуха при експлозията.

Сапьорите изпратиха вътре робота си и Дилейни зачака. Тези неща отнемаха време, което минаваше особено бавно. Странно усещане е да чакаш нещо да гръмне. Може да се опише като тягостно напрежение. Дилейни го бе изпитвала няколко пъти през живота си. Беше постъпила в Бюрото наскоро след уволнението си от американската армия. Мисиите в Ирак и Афганистан ѝ бяха дали да разбере, че е време да помисли за промяна в кариерата си. Чакането в базата по време на онова, което минаваше за почивка между две операции, я изпълваше със странна смесица от стрес и безразличие. Всъщност почивка на практика нямаше. По всяко време с половинчасово предизвестие можеха да ги вдигнат и запокитят в лайната, но дори и в базата винаги бяха изложени на опасност от минометен обстрел или от атентатор самоубиец, който да се забие в комплекса с камион, натъпкан с експлозиви. Именно през тези периоди на мъчително очакване тя започна да разбира как се чувства майка ѝ. Това бе една от причините да напусне армията. По време на мисиите ѝ Колийн посещаваше всеки ден малката енорийска църква в Дорчестър, запалваше свещ и се молеше на Дева Мария за благополучното ѝ завръщане. Когато Дилейни най-после се прибра от последната мисия, свещеникът ѝ каза, че Колийн за малко не опожарила храма с нейните свещи.

Това чакане беше подобно, макар тя да не се потеше толкова. Не както във Фалуджа. Но тогава не беше само от жегата. А от напрежението, което караше раменете ѝ да се схващат, докато пълзеше нагоре по тила ѝ, за да изпържи мозъка ѝ. Застанала до Бил, подпряна на капака на рейндж ровъра му, тя скърцаше със зъби. Повече от четиресет минути не се случи нищо. Екипът криминалисти пиеха кафе в картонени чаши и чакаха сапьорите да дадат знак, че вътре е чисто, за да влязат. Един от тях, облечен в тежък защитен скафандър, се провря през противовзривните заграждения и се насочи към вратата на хотела. Мина половин час, преди Бил да чуе гласа му по радиостанцията:

— Чисто. Било е фалшива тревога. В раницата няма взривно устройство.

Дилейни и Бил се спогледаха учудено и тръгнаха към хотела. На вратата се разминаха със сапьора.

— Ако в раницата не е имало бомба, какво беше това цъкане, което чух? — попита Бил.

Човекът вдигна рамене.

— Вътре няма метални предмети. Нито пластичен експлозив, нито запалителни течности. Има… но по-добре вижте сами.

Раницата беше поставена върху гишето на рецепцията. Ципът беше разтворен. С ръкавици на ръцете Бил я повдигна и внимателно я остави на пода. Дилейни се обърна и видя криминалистите, които в този момент влизаха в хотела. Един от тях носеше фотоапарат и вече се готвеше да снима.

— Направи снимка отгоре — каза Бил, като се дръпна встрани, за да не пречи.

Светкавицата блесна два-три пъти, после Бил коленичи на пода, а Дилейни приклекна до него; той дръпна докрай ципа и разтвори широко раницата.

Сега тя разбра защо Честър Морис не отговаряше на телефона си. Той нямаше повече да се притеснява за показанията си срещу Кари Милър, нито за снемането на обвиненията срещу самия него.

Очите на Честър липсваха. Главата му беше отрязана в основата на шията с много остър нож. Чистият, гладък срез не оставяше съмнение. Устата му беше разтворена в ням писък. Тя и очните му кухини бяха запълнени с нещо тъмно, но не беше кръв.

А пясък.

През живота си Дилейни бе виждала много страховити неща.

Обезобразени човешки трупове. Изтезавани хора. Жертви, разкъсани на парчета. Ужасът и болката на последните мигове бяха изписани на лицата им или на онова, което бе останало от тях. Тя се изправи, отстъпи крачка назад и завъртя глава, докато шията ѝ изпука, после отново се наведе над раницата.

И тогава чу цъкането.

— Господи, сигурно има някакво устройство в главата — каза Бил, но преди да продължи, Дилейни го прекъсна:

— Това не е механизъм. Чуй!

Двамата застинаха неподвижно, затаили дъх; цъкането се чу отново. Забързан натрапчив ритъм. Бил свали фенерче от колана си и освети вътрешността на раницата. Внезапната ярка светлина подплаши нещо малко и черно, което премина тичешком по зъбите на Честър. Не беше сянка. А някакво насекомо.

— Щурци — предположи Бил, като изпусна шумно въздуха от дробовете си. Откакто чу цъкането, беше спрял да диша.

— Не са щурци — каза Дилейни. — Твърде малки са. Освен това щурците не издават такъв звук.

— Трябва да приберем Кари Милър — заяви Бил. — Явно е подавала информация на мъжа си и сега той избива ключови свидетели на обвинението. Ще позвъня в прокуратурата да разпоредят денонощна охрана на всички свидетели по делото.

— Бил, това не е достатъчно. Честър го показаха по сутрешните новини, за бога. Още преди месеци ти казвах, че трябваше да привлечем…

— Дума да не става, не съм съгласен.

— Ами нищо от онова, което опитахме досега, не работи. Ако някой може да залови Пясъчния човек, това е Гейбриъл Лейк.

— Наистина ли смяташ така?

Тя кимна.

— Не познавам друг, който да отгатва какво се случва в ума на убиеца.

— И си има причина да мисли като убиец, нали така, Пейдж?

Тя отвори уста да каже нещо, но Бил я прекъсна:

— Не мога да го направя. Той е опасен човек и му нямам доверие.

Дилейни поклати глава. Бил беше непреклонен.

Двамата оставиха криминалистите да се занимават с раницата и главата в нея. Малките насекоми в пясъка и звукът, който издаваха, бяха познати на Дилейни, но тя така и не се сещаше откъде. След два изгубени часа не можеха нищо повече да направят. Пясъчния човек ги провокираше. Подиграваше им се. След спора относно Лейк тя почти не говореше с Бил. Той не искаше да я слуша. Такива като Бил Сунг се интересуваха само от политическите последици, ако нещо се прецакаше. Мислеха за себе си. За собствените си кариери.

Лейк вървеше със своя товар от миналото, по-тежък и от Боинг 747, но пък постигаше резултати.

Беше ловец на хора. Ни повече, ни по-малко. Точно човекът, който им трябваше в момента.

Изтощена до крайност, Дилейни закрачи към колата си на паркинга. Забеляза старото комби до нея — задната му врата беше открехната няколко сантиметра. На седалката имаше одеяла. Може би някой от многобройните бездомници в този град си беше направил бърлога в него. Подкара обратно към града, твърдо решена да се наспи. Напрежението, с което бе очаквала да приключат сапьорите, както и ударът от загубата на ключовия ѝ свидетел я бяха изтощили. Точно това искаше Пясъчния човек. Той убиваше безпрепятствено, като си играеше на котка и мишка с полицията и ФБР. Дилейни изпитваше страх от онова, което щяха да ѝ донесат близките няколко дни.

Бюрото притежаваше дузина имоти, разпръснати из Ню Йорк. Няколко бяха дори в Манхатън като апартамента, в който Дилейни работеше по случая с Пясъчния човек. Повечето бяха квартири за тайни срещи, но някои се ползваха и за настаняване на командировани агенти. Тя бе поискала тази конкретна сграда, защото беше една от малкото с подземен паркинг. Самият апартамент беше дупка и едва ли струваше колкото паркомястото към него. Вдигна бариерата с дистанционното, слезе по рампата и намери мястото си в мъждиво осветения паркинг.

Угаси двигателя. Въздъхна, разкърши рамене и отпусна глава на облегалката.

Миг преди да затвори очи, видя как нещо тънко и черно се преметна пред лицето ѝ и после…

… чу изстъргването на пластмасовите зъбци, свинската опашка я стисна за гърлото, прекъсвайки притока на въздух в дробовете ѝ; усети как очите ѝ изхвръкват от орбитите, устата ѝ се разтваря широко, а тилът ѝ се залепва за облегалката. Пръстите ѝ посегнаха отчаяно към шията, краката ѝ заудряха пода под таблото, глезените ѝ се остъргаха в ръбовете на педалите.

В огледалото различи фигурата на задната седалка. Една силна ръка я хвана за челото, докато другата заби нещо остро в шията ѝ. Когато ръката се отдръпна, тя видя игла на спринцовка, червена от кръвта ѝ.

Краката ѝ отказваха да се движат. Ръцете ѝ се отпуснаха, усети пристъп на гадене, зави ѝ се свят. Докато очите ѝ се затваряха, ѝ се стори, че звъни телефон, веднъж… втори път… трети… а някъде наблизо потракват зърна от броеница.

Топъл дъх облъхна врата ѝ.

Чу глас.

Истински, не плод на медикаментозна халюцинация. Нисък дрезгав баритон, който я приспа почти мигновено.

Пясъчно човече, сладичко приспи ме, във красива фея бързо превърни ме…

Затворих папката на Кари Милър върху бюрото си, облегнах се назад и се заслушах в звуците на нощта. Като дете в училище бях гледал на касета филм за дивата природа. Ставаше дума за Амазонската джунгла и си спомням как дикторът обяви, че със залеза на слънцето джунглата оживявала.

Същото се отнасяше и за Манхатън. Шумът от трафика и тълпите не преставаше през деня, както вероятно и шумовете в Амазония, но със сигурност нощем човек ги забелязваше повече. Някой пееше стара ирландска песен, но не можех да я различа, защото наблизо други хора си крещяха, надвиквайки се с припева, на кого е ред да плати за таксито. Ревяха клаксони, боботеха двигатели, свиреха гуми.

След пет часа, прекарани в четене за убийствата на Пясъчния човек и разглеждане на снимки на жертвите, имах нужда да прекъсна за момент и да вдъхна малко от истинския живот. Ню Йорк беше най-доброто място за това. Беше джунгла, но от особен вид. Също толкова гъста, също така изпълнена със светлини и звуци. Може би и също толкова опасна.

Хищници дебнеха в тъмните улички. Най-често плячка ставаха слабите и бедните, но някои като Пясъчния човек не подбираха жертвите си. Което го правеше толкова страшен. Нападенията му не следваха никаква закономерност. Нито като време, нито като място, нито като профил на жертвата. Все едно дали човек вървеше по улицата в четири сутринта, или си стоеше у дома зад заключената врата — никъде не беше в безопасност.

Докато убиецът се вихреше, градът беше някак притихнал. После убийствата престанаха. След локдауна заради ковид и слуховете, че Пясъчния човек се укрива и може би дори е избягал в чужбина, повечето хора решиха, че вече е безопасно да излизат навън или да бъдат сами в леглото си нощем. Страхът още витаеше във въздуха, но нормалността постепенно се завръщаше в манхатънските каньони от стомана, бетон и стъкло.

Фрагменти от снимки на жертвите се мяркаха пред затворените ми клепачи. Повечето бяха на жени. С извадени очи и запълнени с пясък орбити; пясък бе натъпкан и в гърлата им. Беше полепнал по зъбите, устните и венците им. От кръвта на раните им се беше оцветил в розово. Освен този в устата, който бе останал белезникав, като чуждо тяло.

Папката беше разделена на части за отделните жертви според точките от обвинителния акт. От тях шест бяха свързани по някакъв начин с Кари. Помислих си, че ако прокурорът ѝ издействаше осъдителна присъда по тези обвинения, от ФБР щяха да се опитат да ѝ пришият и останалите убийства на Пясъчния човек. Но оставих тези мисли за друг ден. Разполагах с докладите от местопрестъпленията и показанията на съседи и роднини, които ми бяха достатъчни, за да си изградя представа за шестте жертви по това дело, за живота им и начина, по който той им бе отнет.

Маргарет Шарп беше на трийсет и две, маркетингов директор, жителка на Източен Харлем. Падала си по скъпи ретро дрехи и печене на домашни сладкиши. Всеки ден ходела на работа с велосипед, лилав на бели точки, с монтирана над предния калник плетена кошница, в която пренасяла покупките си. Във фитнеса срещнала друга млада жена на име Петра, която също обичала да кара колело. Неотдавна отбелязали шест месеца, откакто се познавали. Петра открила Маргарет мъртва в апартамента ѝ на сутринта след нападението. Повечето сутрини двете тръгвали заедно за работа с велосипедите си и след като Маргарет не отговаряла на телефона, Петра влязла в апартамента ѝ със своя ключ. Маргарет била убита на 21 май миналата година. По-късно Петра потвърдила, че старинните сребърни обици, открити в дрешника на Кари, са на приятелката ѝ.

Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс живеели заедно в апартамент на Четвърто авеню в Бруклин. Пени била на двайсет и една, певица и авторка на песни, която имала по осем участия пред публика седмично, а в свободното си време работела като сервитьорка в закусвалня. Сузана била по-голяма, но не и по-мъдра. Наливала „Гинес“ и уиски в ирландски бар на две преки от апартамента им и изкарвала повече от бакшиши за една вечер, отколкото Пени за седмица. Бедата била, че голяма част от тези пари се връщали обратно в бара. Особено когато Пени получела отказ от литературна агенция. Тя била написала роман и се опитвала да си намери агент, но всеки път, като отворела пощата си, получавала поредния плесник.

Две млади жени, които се наслаждавали на живота, опитвайки се да пробият в най-страхотния град на света.

На 29 май техен съсед забелязал, че вратата на апартамента им е отворена, провикнал се, но никой не отговорил. Влязъл и веднага изтичал обратно навън. Позвънил на 911. Пени и Сузана били намерени всяка в стаята си. Обезобразени, натъпкани с пясък. Вратите на стаите били затворени, никъде в апартамента нямало следи от борба. Странно — две млади здрави жени да не окажат никаква съпротива на убиеца си. Вечерта преди нападението, на 28 май, свидетел на име Честър Морис забелязал мъж и жена до входа на сградата, където живеели Пени и Сузана; сторило му се, че мъжът се опитвал да разбие ключалката на входната врата. Морис идентифицирал Даниъл и Кари Милър като мъжа и жената на входа. От вещите и на двете жертви липсвало по нещо: пръстенът от розово злато на Пени с два червени граната и сребърният пръстен на Сузана със сивкав полускъпоценен камък. И двата пръстена били намерени сред бижутата на Кари.

Лилиан Паркър била тиха и затворена жена. Дизайнерка на свободна практика, която работела предимно в дома си в „Трайбека“. Трупът ѝ бил открит в тесния пасаж зад сградата, където живеела, което било необичайно за Пясъчния човек. Била на четиресет и една години, запалена цигуларка, макар че съседите ѝ не подозирали нищо за нейното хоби. Цигулката ѝ била намерена със силиконов заглушител на звука. Една съседка, Тереза Васкес, казала, че е видяла мъж и жена да се навъртат покрай сградата в нощта на убийството, на 5-и срещу 6 юни. Описанието ѝ съответствало на Даниъл и Кари Милър. Тереза Васкес подобно на Честър Морис се решила да позвъни в полицията едва след сензационния арест на Кари Милър. Една брошка камео, която Лилиан носела всеки ден, не била открита нито в апартамента, нито на трупа ѝ. Майка ѝ била тази, която казала на полицията за липсата на брошката. Това довело до повторно обсъждане на убийствата с роднини на жертвите, при което били идентифицирани различни бижута, присвоени от убиеца. Ако не била госпожа Паркър, полицията и ФБР нямало да разберат, че Пясъчния човек прибира трофеи от жертвите си.

Семейство Нилсен живеели във величествена каменна къща в „Ийст Вилидж“. Съвестен гражданин позвънил в полицията, като видял входната им врата да зее широко отворена някъде към шест сутринта. Първият полицай, пристигнал на местопроизшествието, бил сравнително нов. Наставникът му влязъл заедно с него в къщата и му казал да провери горния етаж. Когато чул глух удар някъде горе, по-възрастният полицай изтичал по стълбите и видял новобранеца в безсъзнание на площадката пред семейната спалня. Отначало си помислил, че е повален с удар от нападател, но много скоро разбрал причината за припадъка. Тобаяс и Стейси Нилсен били открити заедно в леглото, завити с чаршафи до шиите. Устите и очните им орбити били напълнени с пясък. В съседната стая осемгодишната Ели Нилсен спяла дълбоко, прегърнала мече. Нейното осиновено братче Робърт, едва петгодишно, било в своята стая. Децата били живи и невредими, ако не се смятало приспивателното, което им било поставено с инжекция. Те не видели мъжа, който ги боцнал по врата в тъмното, но Робърт казал, че усетил дъха му по бузата си.

Полицаят новобранец си взел един месец отпуск по болест, а след изтичането му подал молба за напускане. Седмица по-късно погълнал свръхдоза обезболяващи и бил погребан с военни почести. Запитах се дали ако беше доживял федералните да открият черната перлена огърлица на госпожа Нилсен в чекмеджето на Кари Милър, това е щяло да успокои душата му? Дали е щяло да го спаси?

Това бяха само няколко от жертвите на Пясъчния човек. Най-пресните му убийства, които ФБР по един или друг начин бе свързало с Кари Милър. Бях влизал в дома на Кари, бяхме разговаряли и не можех да си я представя като човек, способен да приспи две деца и после невъзмутимо да убие родителите им.

И преди си бях имал работа с чудовища. Също както и Пейдж Дилейни, водещата анализаторка на ФБР по случая. С нея бяхме работили заедно по делото срещу Боби Соломон, при което се натъкнахме на сериен убиец, успял да се намърда сред съдебните заседатели. Беше чист късмет, че останах жив след това дело, а петнайсетсантиметровият белег на бедрото ми все още ме наболяваше през зимата и ме сърбеше през лятото. Тя ми бе дала и някои ценни съвети по процеса срещу Авелино, когато с Кейт се бяхме изправили за пръв път един срещу друг като опоненти. Дилейни си изкарваше хляба, преследвайки убийци. Нищо чудно, че животът ни бе събрал, той като и двамата се занимавахме, всеки по своя линия, с най-големите ужаси в този град. Дилейни ми харесваше. Беше умна и последователна. Една жена, която бях обичал и загубил някога, на име Харпър, беше наша обща приятелка.

За последен път с Дилейни се бяхме срещнали и разговаряли на годишнината от смъртта на Харпър. Тя си спомняше за нашата покойна приятелка с топлина и обич, които звучаха напълно искрено. Докато говореше, аз я слушах, кимах и накрая я прегърнах на раздяла. Не можех да говоря за Харпър. Поне засега. Пред никого, дори пред Хари. В един момент си бях въобразил, че двамата с нея може би имаме бъдеще заедно. Белезите по тялото ми не бяха единствените рани, които щях да нося до края на живота си.

Станах от стола и се приближих до прозореца. Неоновото сияние от клуба насреща проникваше в стаята ми и я обливаше в наситеночервено. То сякаш поглъщаше в себе си уличните шумове — експлозия от цветове, която притъпяваше сетивата за всичко останало.

Блох, Кейт и Хари единодушно вярваха на Кари Милър. Нямах право да подценявам това. А когато самият аз я погледнах в очите и я попитах дали е убила онези хора, тя ми каза истината. Знаех го. Доказателствата срещу нея бяха косвени, но бяха много. С годините обаче се бях научил да не пренебрегвам инстинктите си, каквото и да твърдеше обвинението.

Мислех си, че тя знае за тъмната страна на съпруга си повече, отколкото е готова да каже. Може би от самото начало бе разбрала всичко и бе живяла в страх, бавно задушавайки се от чувството за вина заради мълчанието си. Знаех, че в един момент го е заподозряла, но не е предприела нищо. И това сега я измъчваше. Което означаваше, че е загрижена за станалото. Убийците не изпитват емпатия, нито могат да я имитират. И четиримата вярвахме на Кари. Това означаваше много.

Само че целият останал свят я смяташе за убийца.

Прокуратурата щеше да представи два аргумента. Първо, тя е планирала тези хора да бъдат убити и е насърчавала или подпомагала действията на съпруга си. Ако обвинението не успееше да докаже преднамереност, имаше и резервен аргумент — че е била съучастничка. В този случай трябваше да се докаже, че е знаела за намеренията на съпруга си да убива, като му е предоставила средство, възможност или просто съдействие да извърши престъпленията. Последното беше по-лесно да се докаже. Ако Кари бъдеше призната за виновна по което и да било от тези обвинения, до края на живота си щеше да вижда света през решетките на затворническа килия.

Едно последно доказателство на прокуратурата ни създаваше голям проблем. За него не бях я питал. Не конкретно. Без съмнение то щеше да се окаже ключово за решението на голямото жури дали да я изправи пред съда. Едно нещо беше сигурно по това дело: Даниъл Милър беше Пясъчния човек и той бе убил всичките тези хора. Нямаше две мнения по въпроса.

А Кари Милър бе излъгала, за да го прикрие.

Въпросът, на който трябваше да си отговоря, беше: защо го е прикривала тя?

Мобилният ми телефон избръмча върху бюрото.

Погледнах часовника си, подарък от дъщеря ми Ейми преди много години. Стъклото му беше цялото издраскано, но за нищо на света не бих се разделил с него. Тя имаше същия като моя и си го носеше, докато един ден просто го свали. Новият съпруг на майка ѝ, Кевин, ѝ беше подарил нов за петнайсетия рожден ден. Всъщност той официално не беше съпруг на майка ѝ, поне засега. Кристин се готвеше да се омъжи за него след няколко седмици, но новината не се оказа толкова тежка за мен, колкото очаквах. Бях приел, че тя има право на свой живот. Болката отшумяваше и вече не я усещах, освен когато ме връхлетеше неочаквано. Повече се тревожех за Ейми, отколкото за Кристин. Имах усещането, че ще изгубя дъщеря си.

Вдигнах телефона и сверих часа на дисплея с часовника си.

Беше два сутринта. Обаждания по това време никога не са на добро.

Беше нашата детективка, Блох.

— Всичко наред ли е? — попитах аз.

— Пътувам за офиса на ФБР до „Кенеди“. Току-що беше обявена тревога в целия щат. Един от наемателите в сградата на Пейдж Дилейни е повикал полицията. Колата ѝ се намирала в подземния паркинг. И четирите врати били отворени, а алармата пищяла. Телефонът и пистолетът ѝ били вътре.

Исках да кажа нещо, но не можех. Дъхът ми се бе спрял в гърлото.

— Върнал се е — каза Блох.

Централният офис на ФБР в Манхатън се намираше на Федерал Плаза 26. Бюрото има още пет офиса в Ню Йорк, наречени районни управления, разпръснати из целия град. Районното управление в „Джамейка“, до летище „Кенеди“, се помещаваше в модерна стъклена сграда на Кю Гардън Роуд. Заемаше един цял етаж. В същата сграда имаше също така денонощен фитнес, агенция за наемане на болногледачки, училище за бармани, фризьорски салон и офис на застрахователен брокер.

На входа нямаше сериозна охрана.

Блох ме чакаше пред сградата, облечена с черна тениска под черното спортно яке, тесни джинси и ботуши със стоманени бомбета. Аз бях все така с тъмносиния костюм, но без вратовръзка. Бялата ми памучна риза беше разкопчана на врата.

— Адвокатите трябва да носят вратовръзки — каза Блох.

— Аз не съм като останалите.

— Забелязала съм.

— Някакви новини?

Тя поклати глава.

Пристъпихме към въртящата се стъклена врата, влязохме безпроблемно в сградата и взехме асансьора за офиса на ФБР. Сериозната охрана беше на този етаж. Метални детектори, ръчни и стационарни, скенери за багаж — през всичко трябваше да минем, преди да ни допуснат в приемната, която беше доста тясна. Четири твърди пластмасови стола. По два от всяка страна на вратата, обърнати към едно внушително бюро насреща, зад което седеше внушителна жена. Беше на шейсет и няколко и излъчваше самочувствието на човек с многогодишен опит. Извърна стола си към нас и ни изгледа над черните рамки на очилата си с дебели стъкла, като издаде устни напред.

— Какво обичате? — попита тя.

— Ние сме приятели на Пейдж Дилейни. Може ли да говорим с някой от дежурните агенти? Името ми е Еди Флин.

— Моля, седнете — каза тя и изчезна през страничната врата.

Не ѝ споменах, че съм адвокатът на Кари Милър, защото моментално щяха да ме изхвърлят от сградата.

Едва сега забелязах, че в чакалнята има друг човек, седнал на един от пластмасовите столове отстрани на вратата. Главата му беше наведена над коленете, което обясняваше защо не го бях видял. Докато се приближавахме към приемната, виждахме само облегалките на столовете през стъклената стена. Беше с тъмнокестенява къдрава коса и държеше ръцете си със сплетени пръсти на тила, сякаш се готвеше за аварийно кацане. Ние седнахме на двата стола от другата страна на вратата. Той изправи гръб, разтърка лице и ни огледа изпитателно.

Беше слаб и блед, с набола брада. Синята му риза и тъмният костюм сякаш бяха на много по-едър мъж, който бе преспал с тях, преди да му ги подари. Изглеждаше болнав и имах усещането, че в последно време е отслабнал много. Кафявите му очи обаче гледаха умно, без да се задържат дълго върху мен или Блох. Погледът му премина бързо и през двама ни, регистрирайки всеки детайл.

Ъгълчето на устата му помръдна, преди да заговори:

— Правилно ли чух? Вие сте приятели на Дилейни?

По акцента не можах да определя откъде е. Някъде от Източното крайбрежие, но само толкова.

— Точно така. Вие неин колега ли сте?

Не приличаше на федерален агент, освен ако не беше под прикритие.

— Бях някога — отвърна той. — А вие откъде я познавате?

— Помагала ни е по няколко случая. А веднъж спаси живота ми. Това значи много за мен.

Той кимна, но по погледа му разбрах, че не е доволен от отговора.

— Вие не сте ченге — каза той. — Но приятелката ви е била.

Блох вдигна рамене.

— Казвам се Еди Флин. Адвокат съм, а това е Блох, моята детективка.

— Къде сте служили? — попита я той.

— Къде ли не.

Преди мъжът да беше успял да се представи, от вратата зад бюрото се появи един агент. Всичко в него беше чисто и изрядно. Вратовръзката, ризата, костюмът, прическата. Беше като изваден от кутия.

Той заобиколи бюрото, хвърли бегъл поглед към мъжа на стола, но не каза нищо. Приближи се към мен и протегна ръка.

— Господин Флин, аз съм специален агент Бил Сунг. Благодарни сме ви, че се отбихте, но засега нямаме какво да ви съобщим. Оценяваме вашата загриженост и ще ви уведомим, когато знаем нещо повече, но в този момент е най-добре да се приберете у дома. Нищо не можете да направите.

— Казахме си, че може да сме ви от помощ. Блох е отлична детективка. Ако ви трябват още един чифт очи…

— Не, благодаря. Репутацията на Блох говори сама за себе си, но ще се оправим. Всички агенти в щата са привлечени да издирват…

— Откъде знаете, че Пясъчния човек я е отвлякъл? — попита Блох.

При нея нямаше предисловия. Право за гушата. Всеки път.

Бил се спря на средата на изречението си със зяпнала уста. Виждаше се как пресмята нещо наум, преди да отговори.

— Тази информация все още не е публично разгласена.

— По радиото само за това говорят. Откъде знаете, че е бил той? — отново попита тя.

Видях мъжът на стола да обръща глава към нея, явно заинтригуван.

— Не мога да ви кажа, но сме напълно сигурни, че е той. Мислим също, че е жива, засега.

Блох стана от стола си, извисявайки се със седем-осем сантиметра над Сунг.

— Дилейни е приятелка на Еди. Той е много загрижен.

— Тя е и моя приятелка — каза Бил. Мускулите на челюстта му се свиваха и разпускаха.

— Тогава нека ви помогнем.

— Можем да се справим и сами.

Блох кимна пак, после се обърна и тръгна към коридора. С което ми показа, че срещата ни е приключила.

— Бил, разреши ми просто да хвърля един поглед — обади се мъжът на стола.

— Не. Никой от вас няма да се намесва. Стойте настрана и ни оставете да си вършим работата — отсече Бил и изчезна през вратата зад бюрото.

Мъжът се надигна от стола, преметна износена кожена чанта през омачканото рамо на сакото си и се приближи към мен.

— Надявах се да ме допуснат да вляза. Щяха да ме улеснят. Сега ще трябва да свърша всичко по трудния начин. И така, искате ли да намерите Дилейни?

Кимнах.

— Чувал съм за вас, господин Флин. Казват, че сте умен мъж. А ако сте приятел на Дилейни, значи сте свестен човек по моите разбирания. Мисля, че знам къде да започнем да я търсим.

— Къде?

— Имате ли кола?

— Да, искате да ви следвам ли?

— Не, трябва ми транспорт.

— Кой сте вие?

Той ми подаде ръка и аз я поех. Хватката му беше необичайно силна.

— Казвам се Гейбриъл Лейк — каза. — Ловец на серийни убийци.

Бях взел такси до бюрото на ФБР в Манхатън, знаейки, че Блох ще ме чака там. Тя отвори с дистанционното вратите на джипа и аз седнах до нея, а Лейк — зад мен.

— Къде отиваме? — попита Блох.

— Тази вечер много полицейски коли са се струпали пред някакъв хотел — каза Лейк. — Също и сапьорен взвод, и федерални ченгета. Не е подаден обичайният сигнал за тревога, както когато имаме терористична заплаха, така че вероятно става дума за нещо друго, за което е било нужно да изпратят петдесет униформени, спецотряд, сапьори и ФБР. Предполагам, че е Пясъчния човек. „Грейдис Ин“ е на десетина минути от тук.

Блох включи телефона си в контакта за зареждане и започна да търси адреса в навигационната система на колата.

— Знам го този хотел — казах аз. — Бил съм там и преди.

Само сградите, построени през последните четиресет години, имат подземни паркинги. Не са толкова много, но са повече, отколкото може да си представи човек. ФБР наема апартамент в една такава сграда в източната част на Централен Манхатън.

Входът на подземния паркинг беше препречен от две патрулни коли. Невъзможно беше да се премине покрай тях. Паркингът беше местопрестъпление и дори репутацията на Блох не бе в състояние да повлияе на полицаите, застанали на пост пред рампата.

Един от тях посегна към радиостанцията си, каза нещо по нея, после се качи на колата и я премести на заден ход. Другият направи същото, освобождавайки пътя на сив седан, който зави от улицата надолу по рампата и мина през бариерата, която беше блокирана във вдигнато положение. Не виждах шофьора, но единият от мъжете на задната седалка беше Бил Сунг. Веднага щом колата мина между двете патрулки, те отново запречиха входа.

— Този на задната седалка беше Сунг — каза Лейк.

— Да влезем вътре — предложих аз.

Блох паркира малко по-нататък на улицата и тримата тръгнахме обратно към сградата. Входът беше двукрила стъклена врата. Отстрани имаше домофонна уредба с клавиатура и табелка с указания.

— Кой номер е апартаментът на Дилейни? — попитах аз.

— Хиляда и единайсет — отвърна Лейк.

Когато от ФБР получат известие, че техен агент е изчезнал, се извършват няколко задължителни проверки. Мобилен телефон. Жилище. Свидетели.

Тази вечер в апартамента на Дилейни трябваше да е пристигнал екип. След като са го намерили празен, те сигурно бяха разпитали съседите — кога за последно са я виждали и дали са забелязали нещо подозрително.

Набрах на клавиатурата номер 1012. Последва сигнал за позвъняване и веднага след това мъжки глас каза:

— Да?

— Тук е ФБР, говорихме с вас преди малко. Бихте ли натиснали бутона, за да влезем, ако обичате?

Чу се бръмченето на автоматичната брава. Блох бутна входната врата. Взехме асансьора, за да слезем две нива надолу, до паркинга. Всички подземни паркинги си приличат. Голи стоманени колони и луминесцентни лампи. Жълта и бяла маркировка по специално обработените бетонни подове със задължителната локвичка вода под някой теч, който никога не престава да капе. И миризмата на изгоряло моторно масло и стари отпадъци.

Около колата на Дилейни се бяха струпали криминалисти в сини предпазни костюми за работа с опасни вещества. На 6-7 метра встрани беше застанал Бил Сунг, заобиколен от още няколко агенти. Всичките мъже. Всичките в едни и същи костюми, черни или тъмносини. И с еднакви прически с изключение на един, който си беше обръснал главата.

Надявах се да не ни забележат и да се приближим до колата на Дилейни, за да я огледаме по-добре. Отчасти защото исках да видя дали Пясъчния човек не е оставил и други предупреждения, но най-вече за да проверя за кръв по седалките и таблото. В подземния паркинг беше студено, но усетих по тила си струйка пот. Не исках да загубя още една приятелка. Двамата с Блох пристъпихме тихо към колата.

— Здрасти, Бил — поздрави Лейк.

Блох изруга през зъби, като посочи с глава Лейк.

— Харесва ми тоя тип — казах аз.

— Ама как се… Не бива да сте тук. Разкарайте тия хора веднага — изкомандва Сунг.

Агентите, които го бяха наобиколили, тръгнаха целеустремено към нас.

— Чакай, знаем как е влязъл в сградата — каза Лейк. — Бил е скрит в колата на Дилейни на задната седалка. Даниъл Милър ви е побъркал с бомбената заплаха в хотела. Била е за отвличане на вниманието. Криел се е в старото комби на паркинга и докато всички са чакали да излезе сапьорният екип, той се е вмъкнал в колата ѝ.

Сунг замълча, но виждах как бурмичките в главата му се въртят бясно. Преди първият агент да бе посегнал, за да сложи ръка на рамото ми, той им нареди да почакат. После ни повика с жест.

— Щом толкова много знаете, какво означава това? — попита той и вдигна един айпад. — Предава на живо от колата на Дилейни ей там.

Погледнах към другия край на паркинга и видях камера, насочена право към колата. Имаше нещо върху таблото. След миг вече знаех какво е.

Предметът беше може би трийсетина сантиметра висок. Беше закрепен между таблото и предното стъкло. Отначало ми заприлича на две чаши за уиски, поставени една върху друга в дървена рамка.

Взрях се в екрана.

Беше пясъчен часовник. В горната половина оставаше много малко пясък. През гърлото в симетричната долна половина се стичаха песъчинки.

— Колко време остава? — попитах аз.

— Някъде около десетина минути. Смятаме, че е предвиден да отмерва четири часа. Не е имало никакви искания. Никакви опити за установяване на контакт. Само тоя шибан пясъчен часовник.

— Как я е извел от сградата?

— Не знаем със сигурност. Прегледахме записа от камерата във фоайето, не е минал оттам. Единствената камера на паркинга покрива входа и изхода. След пристигането на Дилейни не са напускали никакви автомобили. Може да я е упоил и да я е влачил със себе си, придържайки се плътно до стената извън обсега на камерата, да са се промушили под бариерата и да я е качил на паркирана наблизо кола. Това ни се струва най-вероятно.

— Не можеш да влачиш човек в безсъзнание по нюйоркска улица три, пет или десет метра, без да те видят поне десет души. Милър поема рискове, но този път рискът е бил прекалено голям, дори за него.

— Вие по-добра теория ли имате?

Двамата с Блох отидохме до рампата. На стената вляво, високо горе, имаше охранителна камера. Някой, който застане под нея със залепен за тухлите гръб, би могъл да се изкачи и да излезе навън, без камерата да го хване. Но не и със заложник, независимо в съзнание или не.

— Това не ми харесва — промърморих аз.

Блох не ме чу или се престори, че не ме чува, но нямаше значение. Тя включи джобно фенерче и заоглежда паркинга. Тръгнах след нея. Почти всички паркоместа бяха заети. Имаше около четиресет коли, ако не и петдесет.

— Сигурен съм, че са проверили паркинга — казах.

— Направили са бърз оглед, нищо повече — отвърна Блох.

Докато Лейк и Сунг спореха, двамата с Блох обиколихме навсякъде. Погледите ни следяха лъча на фенерчето в тъмните пролуки между и зад паркираните коли, където не проникваше светлина от луминесцентните лампи. Пространството беше изпълнено с миризма на моторно масло, бензин и влага.

Равномерното кап-кап-кап от тавана звучеше като стенен часовник, отброяващ секундите.

Нищо не се набиваше в очи. Блох осветяваше всички пространства между колите, но не се застояваше дълго на едно място. Спря до двайсетгодишно порше и огледа вътрешността му, после мина нататък. Приключихме с едната редица коли, пресякохме пътеката и тръгнахме покрай другата. Блох се приближи до колата, паркирана срещу тази на Дилейни. Беше стар модел „Тойота“ пикап с брезент върху каросерията.

— Би ли ми казала все пак какво търсим? — попитах я аз.

— Стара кола без аларма — отговори тя, после изведнъж се спря и вдигна ръка за тишина. — Чу ли това?

Заслушах се, но чувах само равномерното капане от тръбите. Тук то бе по-отчетливо. Погледнах нагоре, опитвайки се да установя източника, но беше невъзможно да се каже.

— Не виждам как е изкарал Дилейни от тук — казах аз.

— Мисля, че агентът беше наполовина прав — отвърна Блох.

— Какво значи наполовина?

— Пясъчния човек е вървял, притиснат до стената, изкачил се е по рампата и е излязъл пеша на улицата. Но Дилейни…

— По дяволите! Мислиш, че е още тук?

Блох се наведе и освети пространството под пикапа.

— Лейк! Сунг! — викна тя. — Идвайте насам!

Коленичих. Под пикапа се беше образувала тъмна локва, която се оттичаше на тънка струйка в канала на пода. Течността капеше от задната част. Не миришеше на моторно масло.

Когато се изправих на крака, Блох вече беше отметнала брезента на каросерията. Върху стоманеното дъно лежеше Пейдж Дилейни.

Срещал бях много болка през живота си. Знаех на какво е способен един злодей, но гледката на моя приятелка, осакатена по този начин, ме накара да се сгърча от ужас. Затворих очи и извърнах глава встрани.

Заради огромната рана на корема си беше подгизнала в кръв от шията до коленете. Очите ѝ бяха извадени.

Блох скочи в каросерията и докато едната ѝ ръка беше върху раната на Дилейни, а другата на шията ѝ, се провикна да доведат парамедик.

— Не напипвам пулс — каза тя.

Качих се при нея в пикапа, за да ѝ помогна да притиска раната. Още щом докоснах тялото на Дилейни, разбрах, че сме закъснели. Беше студена.

Много неща започнаха да се случват едновременно. Подземният паркинг се изпълни с шум. Чувах стъпките и виковете на няколко федерални, които тичаха към пикапа. Един от тях крещеше по радиостанцията да пратят парамедик. Сунг лаеше заповеди, а в цялата тази какофония се чуваше и онова кап-кап-кап от тавана, докато кръвта на Дилейни изтичаше на пода.

Ръцете ѝ бяха вързани на гърба. На шията ѝ имаше кръгла синина със следа от убождане в средата. Беше я упоил. Молех се да е останала в безсъзнание до края.

Блох започна да ѝ прави сърдечен масаж, докато аз притисках раната на корема ѝ. От паниката наоколо времето сякаш течеше забавено; видях как Сунг се пресегна и извади от каросерията на пикапа някакъв плик. Върху него беше написано името му. Останалите агенти крещяха на Блох какво да прави или говореха по телефона.

Всеки път, когато Блох притиснеше с длани гърдите на Дилейни, прясна кръв обливаше ръцете ми. Погледнах вляво от себе си и видях Лейк. Беше се облегнал на една стоманена колона, но тя не беше достатъчна, за да го държи изправен. Гърбът му се плъзгаше по нея, докато седна на пода. Беше закрил лицето си с ръце и тялото му се разтърсваше от спазми.

Чух сирените в далечината. Пронизителният им вой разцепваше нощта.

Пристигаха твърде късно.

22 май

Днес е рожденият ден на Дани.

Много исках да направя тази вечер специална, да му покажа колко го обичам, може би да съживя част от магията на първите ни срещи. Божичко, това прозвуча така, сякаш сме женени от много отдавна. Всъщност не е изминала и година от брака ни, а аз вече изпитвам тревога и дори лека паника, че се провалих по тази линия. Както и във всичко останало.

Какво да подариш на мъжа си, който има всичко? Дори зададох този въпрос в Гугъл със същите думи. Накрая открих в нета художник калиграф, който ми изпрати рамкиран лист пергамент с думите „Най-щастлива съм, когато съм с теб“, изписани с красив почерк, който имитираше старинен шрифт. Исках Дани да знае, че не се нуждая от парите му, нито от тази къща, от луксозната кола, че единственото, което искам, е повече време, прекарано с него. Една година брак се нарича хартиена сватба, така че бях купила подарък за годишнината ни, но не можех да му го дам на рождения ден. Трябваше ми нещо друго.

Той винаги ме изненадва с грижливо подбрани подаръци, които са просто перфектни. Исках и аз да му подаря нещо много хубаво. Намерих търговец на часовници, Дани има няколко скъпи часовника, но са прекалено лъскави, а аз исках да му намеря нещо по-стилно. Търговецът предложи „Панерай“, който се оказа великолепен. Цветът на бронзовия корпус щял с времето да става все по-наситен, надявах се същото да се случи и с нашата връзка. Дани е толкова специален за мен. Исках и той да има от съпругата си нещо специално, което никой друг да няма, а този часовник беше точно това.

След като го доставиха, изпитах лек страх. Спомних си нещо, което баба ми казваше, когато дядо ѝ се оплакваше, че механичният ѝ часовник все изостава. Тя категорично му беше забранила да ѝ купува нов — казваше, че според поверието часовникът означава раздяла. Нещо като цъкаща бомба.

Баба ми вярваше също, че Елвис е жив и работи в „Уолмарт“ в Рино, Невада.

Купих проклетия часовник.

Струваше си да се види изражението на лицето му, когато отвори кутията на масата за закуска. Сложи си го, докато бърках яйцата. Това е онзи Дани, когото обичам. Когато сме заедно, изпитвам едно особено усещане за топлина, чувствам се в безопасност.

Но ми се струва, че прекарваме все по-малко време заедно. Мислех си, че като се оженим, ще бъде точно обратното. Опитвам се да направя къщата по-уютна, да оставя своя отпечатък тук-там. Нищо съществено, просто дребни детайли, които да придават повече топлина и цвят на дома, за да не му се излиза от него.

Снощи това не помогна. Чух го да се прибира в 4 ч. и го открих в банята за гости. След като му занесох чисти хавлии, ми се извини, че ме е събудил. Исках да прибера костюма и ризата му, но той ми каза, че вече ги е опаковал за химическо, защото клиентите, с които се срещал, цяла нощ пушили пури. Докато подсушавах косата му, набърчи нос и се засмя. В работата му влиза да завързва контакти с инвеститори и тогава си напомних, че върши всичко това заради мен. Веднъж ми бе казал, че ще ми подари света, и аз му повярвах.

Въпросната сутрин, след като си изяде яйцата и седна на кухненската маса да се порадва на часовника си, той ми каза да си затворя очите и да му подам ръцете си с разтворени длани. Имал изненада. Такъв си е той, дори на рождения си ден мисли за мен. Усетих нещо в дланите си и като отворих очи, видях чифт красиви старинни обици. Сребърни, във формата на роза. Любимото ми цвете. Семпли и изумително красиви. Без подаръчна опаковка. Каза, че ги видял в някакво антикварно магазинче и не могъл да им устои. Бяха идеалният подарък.

Дани е идеалният съпруг.

Животът ми се промени, откакто го срещнах.

Още от малка, когато гледах „Плаващият театър“, „Момчета и кукли“ и „42-ра улица“ от канапето в къщата на родителите ми в Кливланд, обичах да пея и да танцувам. Подобно на много други дойдох в Ню Йорк с големи мечти и малко пари. Живеех в ужасни квартири с хора, които едва познавах, работех на три места едновременно и трупах отказ след отказ на прослушванията. Когато не получих дори ролята на Пилето Чъки в една детска пиеса, реших, че шоубизнесът не е за мен.

Напуснах трите места, където работех като сервитьорка, хванах се на по-добра работа като продавач-консултант в магазин за кожени изделия на Източна 26-а и „Медисън“ и вече можех да плащам сама наема на апартамент, в който да не се блъскам с непознати. Не бях принудена да бъркам под възглавниците на канапето за дребни монети, с които да си купя кофичка нудълс. Така живях една година, докато Даниъл Милър ме видя през витрината, спря се и влезе вътре. Не за да си купи куфарче, кожена чанта или портфейл. А заради мен. Каза, че съм най-красивата жена, която е виждал някога, и че щял да се разкайва до смъртта си, ако не ме покани на вечеря още там, на място.

Там, в магазина, ми каза и името си: Даниъл Милър. Сякаш трябваше да ми говори нещо. (После научих, че то наистина е известно на богатите хора в този град. Управлява частен хедж фонд и изкарва много пари от него.) Беше висок, добре сложен, красив, чаровен и на първата ни среща същата вечер се питах какво ли се крие зад тази ослепителна усмивка. Когато започнахме да се виждаме, не знаех, че е богат, но на четвъртата ни среща, когато нае частен самолет да ни откара до Вегас, започнах да се досещам. Не парите обаче ме накараха да се влюбя в него. А начинът, по който ме караше да се чувствам. Сякаш бях най-важният човек на света.

Животът ми дотогава беше вечно изпълнен с несигурност. Баща ми не можеше да се задържи дълго време на работа и с майка ми се караха много. Алкохолът определено играеше роля, но безпаричието беше в основата на всичко. Бях на деветнайсет и работех като барманка, когато той се вряза с пикапа си в мантинелата на шосето. Мама беше на седалката до него. Бил е пиян. И двамата всъщност са били пияни. Така и не излязоха живи от пикапа. Загубата на родителите ми ме подтикна да се пробвам като актриса в Ню Йорк. Животът ми се струваше крехък и хаотичен.

Но Дани ми даде сигурност, топлина и увереност. Всяка сутрин се събуждах със съзнанието, че ме обича, че не трябва да се притеснявам за пари, за покрив над главата си, за каквото и да било всъщност.

Не ми се налага повече да работя, но се записах доброволка в приют за животни, за да си намирам какво да върша, докато Дани не е у дома.

Днес се прибрах в 16:30 ч. и взех душ. Дани беше още в офиса. Тъкмо бях слязла в кухнята, както си бях по анцуг, за да започна да приготвям вечерята за рождения му ден, когато на вратата се позвъни. Отворих — беше млад мъж в костюм и с клипборд в ръка.

Представи се като полицейски инспектор Майк Стоун. Попита дали Даниъл Милър живее на този адрес и дали аз съм госпожа Милър.

Казах, че да.

Попита ме каква кола кара Дани.

Цялата се разтреперих. Обхвана ме паника, спомних си полицая, който дойде у дома да ми съобщи, че родителите ми са загинали в автомобилна катастрофа. Точно в този момент видях Дани да се задава с колата си по алеята към гаража и изтичах към него, за да го прегърна. Беше объркан, не знаеше какво става и аз му казах, че мъжът е полицай, разпитва за колата му и аз съм се паникьосала.

Дани знаеше за случилото се с родителите ми и веднага разбра защо съм реагирала така. Аз бях още разтърсена и той разказа историята на озадачения полицай, който изведнъж ужасно се смути. Извини се, каза, че искал само да провери дали Дани притежава тъмен ван. Дани каза, че ванът е собственост на една от фирмите му.

Тогава полицаят го попита къде е бил снощи.

Той отвърна, че си е бил вкъщи с мен. Полицаят ме погледна. Аз още бях задавена от уплаха. Не можех да говоря, само кимнах и успях да промълвя, че Дани е бил у дома с мен.

Полицаят ни благодари, извини се отново, че ме е уплашил, и бързо си тръгна.

Едва когато влязохме вкъщи и изпих чаша вода, за да се успокоя, се замислих за отговора на Дани на въпроса на полицая. Попитах го защо му каза, че си е бил вкъщи, след като цяла нощ го нямаше.

Той отвърна, че е видял колко съм разстроена и е искал да го отпрати, за да се погрижи за мен, и че онова, за което разпитвал той, нямало нищо общо с него.

Пристъпи към мен, притисна ме до себе си, докато топлината на тялото му ме накара да се съвзема. Всичко отново изглеждаше наред. Бях в безопасност.

Бях обичана.

Беше осем и половина сутринта, когато двамата с Блох излязохме от офиса на ФБР на Федерал Плаза, примигвайки срещу утринното слънце. Болеше ме глава, и двамата бяхме гладни. Ръцете ни бяха чисти, но ръкавите на ризите ни бяха мокри и оцветени в розово, след като отмихме от тях кръвта на нашата приятелка. В мъжката тоалетна тази сутрин бях видял един агент да стиска „Ню Йорк Таймс“ под мишницата си. Докато си миеше ръцете, го остави на плота до мивката.

Сигурно всички днешни вестници щяха да публикуват на първа страница новината, че Пясъчния човек е убил агент на ФБР. С изключение на един. „Ню Йорк Таймс“ се беше сдобил с текста на писмото му. До главата на вестника има мото: Всички новини, които си струва да бъдат отпечатани. Тази фраза се мъдри върху Старата дама от сто и петнайсет години, но никога не ми бе изглеждала по-неуместна. Бяха отпечатали пълния текст на писмото. Беше кратко и делово и не заслужаваше вниманието, което му бяха отделили.

На улицата пред офиса на ФБР един човек в измачкан костюм, закрил с ръка очите си срещу слънцето, ни зяпаше, докато излизахме от сградата. Ако не знаех, че дрехите му изглеждат по същия начин, както и предишната вечер, бих се заклел, че е спал с тях. Но никой от нас не беше спал.

Гейбриъл Лейк вдигна ръка и каза:

— Мога ли да ви черпя една закуска?

Наближаваше три и половина сутринта. Пясъчния човек обиколи още веднъж квартала с вана си. Мислите му блуждаеха. Шофирането му помагаше да се концентрира. Щяха да минат дни, преди федералните да разберат какво се е случило с агент Дилейни.

При отвличането и убийството ѝ можеха да се появят множество засечки по най-различни причини. Но опитът си бе казал думата. Както и доброто планиране, анализът на риска и ясната мисъл.

Резултатът беше едно силно послание до правоохранителните органи. И до шибаните градски власти като цяло.

Пясъчния човек се е върнал. Може да стигне до всекиго. По всяко време. А полицията да остави Кари на мира.

Той претегляше внимателно всеки свой ход. Всяко убийство беше планирано и добре обмислено. Рискът от залавяне — оценен и сведен до минимум.

И сам не разбираше изцяло защо се спира на конкретни жертви. Понякога беше ясно. Някои жени се открояваха от тълпата като сияйни идоли. Бяха различни от простолюдието. Походката, начинът, по който държаха главите си изправени, дори слънчевите отблясъци в косите им и нежната им кожа. При други мотивът беше тяхната неразличимост. Това, че напълно се сливаха с фона. Че бяха практически невидими за околните. Онази брюнетка, загърната в дълга хавлия, понесла дъска за сърф по горещия пясък на плажа в Кони Айланд. Или блондинката, застанала на ъгъла с рекламен плакат в ръка, раздаваща листовки за ресторанта на същата улица. Но с каквото и да привличаха вниманието му, решението да ги набележи за следваща жертва се свеждаше до един-единствен аспект.

Очите бяха тези, които го привличаха.

Красиви, ясни очи. В които проблясваше нещо загадъчно. Нещо повече от очакване. Някакъв пламък, прерастващ в странен копнеж.

Не точно ярост. Не точно любов.

Нещо по-дълбоко, по-тъмно и от двете.

Но всичко завършваше по един и същ начин. Той духваше лекичко върху шиите им, приспиваше ги с иглата и после необезпокоявано си вършеше работата. След което те не се събуждаха повече. Сякаш ги освобождаваше от този свят, пренасяйки ги в някакъв вечен блажен сън.

Беше виждал много трупове. Когато животът напуснеше тялото, се случваше нещо първично. Кръвта спираше да го оросява. То изстиваше бързо и се превръщаше в мъртва плът.

Само очите запазваха отражението на живота.

Човешкото око притежаваше някаква магическа сила за него. Тя го бе запленявала през целия му живот. Спомняше си, че навремето беше чел в някаква много стара книга с криминални разкази как преди един век съдебните медици и криминалистите запазвали очите на жертвите и ги изследвали подробно, вярвайки, че лицето на убиеца по някакъв начин се е запечатало върху ретината. Това бяха глупости, разбира се, но историята го бе заинтригувала.

И така, когато се убедеше, че жертвата е мъртва, той вземаше очите ѝ и ги запазваше. Понякога в скривалището си ги изваждаше от бурканите, за да ги подържи в шепа. На този етап те вече приличаха на стъкло, защото консервиращият разтвор ги втвърдяваше като топчета за игра. Взираше се в тях, като се питаше дали собственият му образ не е някъде вътре.

Пясъкът, който използваше, имаше две предназначения. Според поверията той беше гаранция, че жертвите му никога няма да се събудят. Освен това му помагаше да заличи следите си. Той изсипваше пясък в зиналите им усти, в червените им коремни кухини и в очните им орбити. Гледаше как песъчинките полепват по окървавените им венци и по зъбите им. Труповете бяха безжизнен съд, но той чувстваше как някогашната им сила се влива в него.

Пясъчния човек насочи вниманието си към пътя, подмина тясната уличка от южната страна на карето и спря до бордюра. Усещаше възбуда. Беше в приповдигнато настроение. Тръпката започна от корема му, плъзна нагоре по гръбнака и стигна до мозъка му. Това се дължеше на спомена. На блажения спомен, който по някакъв начин караше тялото му да преживее отново физическото опиянение от онази нощ.

Нощта, в която бе убил Лилиан Паркър и бе изхвърлил трупа ѝ в тесния пасаж.

Той слезе от вана и пресече. Тази част от „Трайбека“ представляваше коктейл от културни влияния. На ъгъла се намираше фирма, предоставяща съдебни гаранции, до нея — гурме кафене с печени на място зърна, а малко по-нататък — антикварна книжарница, която търгуваше със скъпи първи издания. През улицата срещу книжарницата се виждаше денонощна обществена пералня, заклещена между магазин „За един долар“ и дамски бутик. Свидетелствата за облагородяването на Манхатън продължаваха и беше забележително да се види една част от града, в която съжителстваха старото и новото.

Входът на жилищната сграда, издигаща се над всички тези търговски заведения, се падаше между бутика и една пекарна. Той отключи входната врата и влезе във вестибюла.

За да наблюдава Лилиан Паркър предишната година, Пясъчния човек бе наел на месечна база мансарда в отсрещната сграда. Беше твърде малка за апартамент, но вършеше работа на фирми, които не можеха да си позволят офис другаде в Манхатън и не се интересуваха как изглежда работната им среда. Прозорците гледаха към улицата и от седмия етаж предлагаха чудесен изглед към апартамента на Лилиан Паркър.

Няколко дни след убийството той бе пропуснал да плати месечната сума, с което наемният му договор бе анулиран. Но преди това си бе извадил копия от ключовете на входната врата и на мансардата, за да се улесни, ако му се наложеше да се върне. Нещо, което често му се случваше. Не че го планираше съзнателно, но си оставяше възможности. Тази вечер беше първото му идване в сградата от година насам.

Макар да имаше разработен план, той си бе съставил още пет за непредвидени обстоятелства. Обичаше да разполага с резервни варианти. Този вид критичен анализ и оценка на хипотетично възникващи проблеми му бе осигурил предимство в професионалната му област и го бе направил богат.

Заизкачва се по стълбите. Сградата нямаше асансьор. С ръка върху железния парапет той вдъхваше познатите миризми: на старицата от втория етаж, която сякаш винаги вареше зеле или запържваше масло; на влагата в ъгъла на третия етаж, която се просмукваше през дървената ламперия и я беше оцветила в зелено; на металните парапети, на мухъла по старата дървения и на прахта, която сам вдигаше с всяка стъпка по скърцащото стълбище.

Стигна до последния етаж. Пъхна ключа в бравата, завъртя го бавно. След няколко обиколки около квартала знаеше, че лампите в мансардата не светят. Сегашният наемател се казваше Питър Дюран. Начинаещ художник, но вече си пробиваше път. Предшественикът на Пясъчния човек също беше художник. В това нямаше нищо необичайно. През лятото подпокривното пространство се изпълваше със светлина, нахлуваща през големия прозорец.

Вратата се открехна на няколко сантиметра и Пясъчния човек се спря. Затаи дъх.

Вътре не се чуваше шум. Дъските на пода бяха поне толкова стари, колкото и на стълбището и всеки сантиметър от тях скърцаше жално. Той си каза, че Дюран едва ли е усетил отварянето на вратата. Бутна я още малко, като гримасничеше при стърженето на старите панти, после я затвори и заключи зад себе си.

Издиша въздуха от дробовете си и се обърна да огледа мансардата на лунната светлина.

До прозореца беше поставен статив. Отстрани имаше маса, отрупана с разноцветни тубички, засъхнали палитри, парцали, четки, чаши с мътна вода и шпатули, зацапани с боя. Вратата вляво водеше към банята. Вдясно имаше превърнат на спалня килер, в който едва се побираше тясна кушетка. Вратата му беше отворена и се виждаха два крака, стърчащи от кушетката.

Тази спалня беше тясна и за него навремето, а Дюран беше с близо педя по-висок. Пясъчния човек заобиколи статива, за да огледа първо картината.

Беше автопортрет. Неособено умело нарисуван, но той предположи, че още не е завършен. Изобразяваше художника гол до кръста, по джинси. Мускулатурата на тялото му беше добре предадена, но Дюран нямаше да спечели награди за тази творба, макар да бе уловил светлината. Тя обаче щеше да се хареса на Кари.

Чу шум. Скърцане на пружина и дрезгаво стържене на ръждясали панти.

— Кой, по дяволите, си ти? — каза мъжки глас.

Пясъчния човек се дръпна настрани и видя Дюран по долнище на анцуг, гол до кръста, застанал по средата на мансардата. По ръцете му имаше боя чак до лактите; пръски се виждаха и по корема и широкия му гръден кош. Ако отделяше толкова време за усъвършенстване на живописната си техника, колкото за вдигане на гири, може би щеше да излезе нещо от него.

— Аз съм почитател на изкуството ви — отвърна Пясъчния човек, като излезе иззад статива и пристъпи към Дюран.

Художникът застана нащрек.

— Как влезе тук?

— Вратата беше отворена — отговори Пясъчния човек, като направи още една крачка напред.

— Ей, не се приближавай! Трябва да ми кажеш кой си и какво правиш тук.

— Моля ви, господин Дюран, успокойте се. Надявах се да обсъдим една поръчка.

— Не рисувам по поръчка, така че се разкарай от жилището ми.

Той пристъпи към него, леко приведен, дясната му ръка свита в юмрук и готова да удари. Пясъчния човек пресметна, че Дюран е метър и деветдесет, може би и повече. Около сто и десет килограма. На челото си имаше назъбен белег, а носът му беше разбит преди години и зараснал накриво. Нито едно от тези дребни несъвършенства не фигурираха на автопортрета. Пясъчния човек добави и суета към портрета на художника. Освен това Дюран очевидно беше побойник. Белегът можеше да е последица от няколко неща, но ако се съдеше по ъгъла, най-вероятно беше от счупена бутилка.

Малки, подобни на личинки релефни белези осейваха кокалчетата на ръцете му.

Поглеждайки зад гърба му, Пясъчния човек забеляза две празни бутилки от „Джак Даниълс“ на пода. Долови мириса на уиски в дъха му.

— Последна възможност да си тръгнеш — каза Дюран и направи още една крачка към Пясъчния човек, който стоеше напълно неподвижен. — Тръгни си сам или ще те изнесат…

Не довърши заканата си. Долната му челюст увисна и очите му се разшириха, докато поглеждаше надолу.

Ръката на Пясъчния човек беше протегната напред и стискаше нож за дране на животни. Острието не се виждаше, само дръжката, която се допираше до мускулестия корем на Дюран.

— Знаете ли какво е дамаска стомана, господин Дюран? — попита той.

Художникът не отговори. Беше спрял да диша. Гледаше корема си, а на лицето му беше изписан див ужас.

— Казват, че била толкова остра, че човек дори не усещал разреза.

Той направи крачка назад и извади ножа от корема на Дюран. От раната бликна черна кръв. Дишането му се възстанови, но не за дълго.

Пясъчния човек застана леко разкрачен, със свити колене, и замахна нагоре с ножа като боксьор, който нанася ъперкът. Острието трябваше да се плъзне под брадичката на Дюран, да се вреже в небцето му и да се забие в мозъка му, предизвиквайки мигновена смърт, преди да е успял да извика.

Не улучи.

Чу се звук, от който кожата му настръхна. Пронизителен, стържещ, пращящ звук. Последван от тропането на изкъртени зъби, падащи като градушка върху дюшемето.

Тялото на художника рухна внезапно, изтръгвайки заседналия нож от ръцете на Пясъчния човек. Той се наведе, настъпи с крак челото на Дюран и издърпа ножа от лицето му, където беше попаднал. Избърса го в анцуга му, после огледа острието. Гланцът по метала се бе поизтрил, но характерното преливане на цветовете се виждаше ясно. Сякаш някой беше смесил сребро със син мрамор, за да се получи това наслояване на синкави и бели вълнички. Не беше дамаска стомана, но със сигурност много добра имитация. Той прибра ножа и погледна мъртвеца на пода.

Хвана го за глезените и го помъкна към банята. После заобиколи трупа откъм гърба, повдигна го за косата в седнало положение и скръсти ръцете му на гърдите. Накрая се изправи и го преметна във ваната.

Докато миеше ръцете си на мивката, Пясъчния човек си тананикаше позната мелодия.

Избърса се с кърпата и пристъпи до прозореца. Отсрещната сграда се виждаше идеално. Придърпа единствения стол в стаята, за да се настани удобно, докато гледа отвисоко Манхатън.

Тереза Васкес беше съседка на покойната Лилиан Паркър. От мястото, където беше седнал, той можеше да я наблюдава, както и Лилиан предишната година. Васкес щеше да умре днес. Още не беше решил точно кога, но щеше да му се представи възможност. Не можеше да поеме риска тя да свидетелства срещу Кари относно убийството на Лилиан Паркър.

Внезапно всички мисли за предстоящото убийство на Васкес се изпариха от съзнанието му. Отдаде се на спомена. За онази неделна сутрин, сякаш от някой друг живот. Лежеше до Кари, главата ѝ беше на гърдите му. Ароматът на косата ѝ. Върховете на пръстите му, които нежно я докосваха по рамото. Единственият звук в стаята беше тихото шумолене на чаршафите, докато тя бавно триеше стъпалата си едно в друго. Правеше така, когато беше уморена. Едно от многото привидно незначителни неща, които той обожаваше в нея. За които се беше вкопчил. Тези спомени бяха важни за него. Помнеше отлично детайли, факти, закономерности. Но емоционалната му памет беше нещо различно. Откъслечни образи от детството. Толкова мимолетни и абстрактни, че понякога се питаше дали не са негова измислица. Докато времето, прекарано с Кари, се бе запечатало в мозъка му като на кинолента. Спомняше си всеки миг. И тези интимни мигове бяха като чаша студена вода за прегрялото му съзнание. Толкова уникални и животоспасяващи.

Той обичаше да убива. Усещането караше тялото му да потръпва от удоволствие. Едва сега, когато с Кари не бяха заедно, си даваше сметка колко силни са чувствата му към нея. Желаеше я. Искаше да лежи до нея, главата ѝ да е върху гърдите му, стъпалата ѝ да тъпчат чаршафите. Искаше аромата ѝ, топлината на тялото ѝ, чувството, че ѝ принадлежи, както и тя на него. Знаеше го от момента, когато я бе зърнал за пръв път.

Обичаше Кари. Тя беше единствената, която бе обичал и би обичал някога.

И това я правеше най-важната жена на света, за която си струваше да се бори. И да умре.

Кари не биваше да стига до съд. Това беше нещо, което не бе очаквал да се случи. Не можеше да допусне отново да са разделени. През следващите няколко дни щеше да настъпи миг, в който отново да са заедно. Миг, в който делото щеше да приключи и всичките ѝ тревоги да останат назад. Когато той уби Честър Морис, отряза главата му и я сложи в онази раница или когато уби Дилейни, не беше само заради тръпката.

Сега Пясъчния човек убиваше, за да предпази Кари.

Убиваше по една причина. Най-чистата.

Убиваше от любов. И тепърва предстояха още убийства.

Хари спря зеления си спортен кабриолет пред комплекса на Медоу Роуд в осем и петдесет и девет минути сутринта. Добър шофьор е, помисли си Кейт, дума да няма. Колата беше европейска, вероятно английска. Таблото беше от дърво. Истинско дърво, не имитация. Покривът течеше. Колелата бяха твърде малки, двигателят шумен, а ниският силует предизвикваше усещането, че се вози на скейтборд с моторче от градинска косачка. Хари ѝ бе казал, че колата е ретро. Класика. Кейт бе израснала в Ню Джърси. А в Джърси под ретро или класика се разбираше такава кола, на която ауспухът всеки момент може да изпадне на пътя, ако преди това шасито ѝ не се пречупи на две.

В началото на частната алея имаше само няколко протестиращи, а те всички бяха виждали и преди тази кола, така че не направиха опит да се заядат с Хари и Кейт. Тя отвори портата с дистанционното, което Хари ѝ беше дал предишната вечер, и той подкара към къщата на Кари.

Още щом дръпна ръчната спирачка, Кейт слезе. Колата беше двуместна, но между облегалките на седалките и багажника имаше малко пространство. Той се пресегна и извади от там парче дървена талпа. После слезе и го запъна между педала на спирачката и седалката.

— Ако ръчната ти спирачка не работи, защо изобщо я дърпаш? — попита Кейт.

— За да се чувствам по-спокоен — отвърна Хари.

— Колко е стара тази кола?

— Горе-долу колкото мен.

— Толкова стара?! — каза с усмивка тя.

— Ако не броим ръчната спирачка, колата е в отлично състояние. Също като собственика си. Бърза, стилна и държи отлично пътя.

На Хари му трябваше малко време, за да се изправи на крака. С едната си ръка се държеше за кръста, който от известно време му създаваше проблеми. Кейт заобиколи колата и го хвана под ръка, за да му помогне. Той не запротестира. Вместо това ѝ се усмихна, когато тялото му зае напълно изправено положение. Беше все още красив и чаровен мъж, но усмивката му беше бащинска.

— Значи си бърз, а? — подхвърли Кейт.

— Особено по нанадолнището.

Тя взе папките от багажника и двамата тръгнаха към къщата.

— Как смяташ да подходиш с нея? — попита тя.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос. Случаят е твой. Аз съм само консултант.

— Хайде, хайде. Бил си двайсет години съдия. Как би постъпил?

Той помисли за миг и каза:

— Предлагам да караме полека. Нека първо да я разприказваме. С лесни въпроси. След като се отпусне, ще пристъпим към по-сериозната част.

Когато стигнаха до входната врата, видяха, че е отворена. Открехната на два-три пръста. Спряха се. Вероятно Кари Милър ги бе видяла от прозореца на кухнята си. И беше отишла до вратата да им отвори. Както предишния ден.

Но нито Хари, нито Кейт посегнаха към бравата.

Поне на първо време.

— Госпожо Милър? Кари? — извика Кейт.

Заслушаха се. Нищо.

Този път Хари се провикна. Зачакаха.

Тишина.

Хари бръкна под сакото си и от изтрития кожен кобур извади стар колт, модел 1911 г. Вкара патрон в цевта и побутна вратата с пръсти, докато с другата ръка държеше оръжието до бедрото си. Вратата плавно се отвори докрай. Той направи знак на Кейт да остане отвън.

— Зад теб съм — каза тя.

Хари поклати глава и промърмори нещо неодобрително, после прекрачи прага и влезе в къщата. Вътре не се чуваше звук дори от радио или телевизор. Кейт отново се провикна. Никакъв отговор. В хола нямаше никой, също и в кухнята. Хари отиде с бързи крачки до стълбището. И в двамата се надигаше някакво усещане за неотложност. Отново се провикнаха. Нищо. Спалнята и баните бяха празни. Нямаше следи от борба. Нищо не изглеждаше местено. Леглото беше оправено. Върху възглавницата лежеше бяла копринена пижама.

Кейт слезе бързо по стълбите, като остави Хари в семейната спалня, и излезе навън.

Зад къщата и около басейна също нямаше никой. Спортната кола на Даниъл Милър беше все още в гаража до тази на Кари. Това бяха единствените два автомобила, които Кейт бе видяла при първото си посещение в имота. Тя остави папките на верандата, извади телефона си и набра номера на Кари Милър.

Беше изключен.

— Нали знае, че идваме тази сутрин? — попита Хари, който беше слязъл по стълбището до вестибюла.

— Снощи ѝ казах. Може да е взела такси до магазина.

— В квартал като този хората не ползват таксита или Юбер. Ако е имало да ходи някъде, а не е искала да шофира, е щяла да си поръча лимузина. Но защо? Защо да не вземе своята кола? И защо изобщо я няма тук?

— Ще се обадя на Пелтие — каза Кейт.

Той отговори на първото позвъняване.

— Ото, ние сме в къщата на Кари. И двете коли са в гаража. Входната врата е отворена, а нея я няма.

— Не ми звучи добре тази работа. Потърсихте ли я на мобилния ѝ?

— Изключен е.

— По дяволите, да не мислите…

Ото не довърши мисълта си. Звучеше разстроен. В гласа му се долавяше искрена уплаха.

— Да не би Пясъчния човек да я е отвлякъл? Нямам представа какво става тук.

— Дали да не повикаме полиция? — предложи той.

— Не — отвърна Кейт. — Още не. Няма белези от взлом. Освен това в мярката ѝ за неотклонение се казва, че не бива да напуска дома си. Ако ченгетата решат, че е нарушила мярката, ще поискат заповед за арест.

— Арестът си е арест, но Кари може да е в опасност. Видях вестниците днес. Вчера Пясъчния човек е убил двама души — мъж и жена. Жената била агент на ФБР.

Кейт беше разговаряла с Еди предишната вечер, след като бе открит трупът на Дилейни. Името му се споменаваше бегло в един от репортажите, които бе чела тази сутрин. В „Поуст“ пишеше, че Еди Флин и двама частни детективи — Мелиса Блох и Гейбриъл Лейк — били забелязани на местопрестъплението снощи, но не се знаело дали участват официално в разследването. Имаше дори снимка на тримата, докато излизаха от сградата на Дилейни.

— Знам, тя беше приятелка на Еди. Той цяла нощ не е мигнал, беше в централата на ФБР.

— О, господи, направо е ужасно. Толкова ме е страх, Кейт. Това не е в стила на Кари. Мисля, че трябва да се обадим в полицията. Ако нещо се случи с нея, никога няма да си го простя…

Кейт не знаеше какво да мисли. Долавяше искрената загриженост в гласа на Ото. Той явно влагаше същата страст в делата си, както и самата тя. Това беше едно от нещата, които още от самото начало ѝ бяха допаднали в него.

— Може просто да е излязла да глътне въздух из квартала. Всички медии гърмят за това дело. Съпругът ѝ отново убива хора. Вероятно ѝ е дошло в повече.

— Да. Тя премина през ада. Когато ѝ повдигнаха обвиненията, всичките ѝ приятели я изоставиха. Сега е съвсем сама и, разбира се, е напълно невинна. Единствената ѝ радост беше, че Даниъл се е махнал от живота ѝ. Мислеше си, че той завинаги ще се укрива някъде. Вероятно е съсипана.

— В такъв случай няма нужда да звъним в полицията и само да усложним нещата, ако я арестуват за нарушение на мярката. Тя ще се прибере. Да ѝ дадем малко време, преди да викаме ченгетата. Ще огледам още веднъж къщата и ще ти се обадя — каза Кейт и затвори.

— Дрешникът е все така пълен с дрехи. На леглото има пижама. Може би наистина е излязла да се поразходи из квартала и е загубила представа за времето — предположи Хари.

— Да, сигурно е така — отвърна Кейт, като стискаше телефона в ръката си и хапеше долната си устна.

Ситуацията никак не ѝ харесваше. Невинна жена в нормално психическо състояние, на която предстои да бъде изправена пред съда за множество убийства, не пропуска среща с правния си екип. Такива неща просто не се случваха. Дори ако съпругът ѝ, сериен убиец, се е върнал изненадващо в Ню Йорк предишната вечер.

Хари излезе на верандата, прибра пистолета си в кобура и закри очи от слънцето, докато се оглеждаше.

— Сигурно пътува някъде с кола, изключено е да мине пеша покрай протестиращите. Щом не е заключила входната врата, значи е наблизо. Аз излязох миналата седмица и забравих да заключа апартамента си — каза Кейт.

Хари я изгледа недоверчиво.

— Езичето на бравата е дефектно. Тя не се затваря, ако не я затръшнеш. Казах на домоуправителя, но още не е намерил време да я оправи. Мислех си, че съм заключила, но като се прибрах, беше отворено и телевизора ми го нямаше.

— Не си го споменавала — отбеляза Хари. — Може да съм стар, но не бих забравил такова нещо.

— И с Еди не съм споделила. Но откакто се случи, не мога да спя. Изведнъж съседът ми се е сдобил с телевизор с добър звук. И обича да го усилва докрай.

— Но защо не… — започна Хари и се спря. Вече знаеше отговора. — Аха, не си искала Блох да научи.

Кейт кимна.

— Все пак трябва да живея в тази сграда, а това е само някакъв си телевизор. Не си струва.

Тя взе папките от верандата и ги сложи в багажника на колата.

— Да пообиколим наоколо. Да видим дали няма да открием Кари някъде — каза Кейт.

Хари притвори входната врата, без да я затваря докрай. Седнаха в колата и той подкара по Медоу Роуд. От Кари нямаше и следа. Кейт предложи все пак да огледат навсякъде из Олд Уестбъри. Подминаха галериите за антики, мебелните бутици и луксозните салони за красота. В района имаше три шоурума — на „Ферари“, „Ленд Ровър“ и „Мерцедес“. Такъв беше кварталът. Никъде не видяха Кари и след около половин час Хари обърна колата и пое обратно към къщата. Два новинарски екипа бяха заели позиции пред портата на комплекса. Прииждаха още протестиращи; бяха вече петнайсетина и започваха да скандират:

— Кари убийцата в затвора! Кари убийцата в затвора!

Още щом отбиха от Медоу Роуд, Кейт видя колата на алеята.

„Форд Мустанг“ 1965-а, тъмносин. Вратата се отвори и отвътре се подаде Еди Флин. Кейт слезе от колата на Хари и тръгна към него. Тъкмо отвори уста да му обясни, когато Еди каза:

— Пелтие се обади да провери дали съм добре след снощи и да изрази съжаления за смъртта на Дилейни. Попита ме дали знам къде е Кари. Моля ви, само не ми казвайте, че е нарушила мярката за неотклонение.

Хари застана до Кейт и двамата се спогледаха.

— Не знаем — отвърна тя. — По нищо не личи да е опаковала багаж. На леглото има пижама, сякаш е оправено, като е станала. Няма следи от взлом. Единственото необичайно нещо е, че я няма и че когато дойдохме, входната врата беше открехната.

— Има ли домашна помощница?

— Не съм чувала да има.

— Нека пак да огледаме вътре.

Кейт го последва в къщата. Еди обиколи долния етаж. Холът, кухнята, всичко беше в безупречен вид. Качиха се горе. Той надникна в дрешника, в спалните за гости, в двете бани към тях и в банята към спалнята.

Електрическа четка за зъби беше поставена върху зарядното си устройство над мивката. Беше единствената в банята — в шкафчетата нямаше други. Еди откъсна парченце тоалетна хартия, вдигна четката и стисна космите с хартията, после я огледа и я пусна в клозетната чиния. Коленичи, постави длан върху пода на душкабината, погледна във ваната.

Кимна и слезе във вестибюла; Кейт го следваше.

— Какво мислиш? — попита той.

— Не знам — отвърна тя. — Няма следи от борба. Бързала е да излезе, това поне е сигурно.

— Права си — каза Еди. — Четката ѝ е суха. Също и ваната, и плочките под душа.

— Какво доказва това? — попита Хари.

— Доказва, че най-вероятно не е излязла тази сутрин. Спомняш си как изглеждаше вчера. При целия този ад, който преживява, тя е жена, която се грижи за външния си вид. Очаквах да открия поне следи от влага по четката за зъби и под душа.

Кейт скръсти ръце на гърдите си, вперила поглед в пода, и каза:

— Тогава копринената пижама на леглото е тази, с която е трябвало да си легне снощи. Измъкнала се е по тъмно, когато пред портата не е имало протестиращи. Първите репортажи за Пясъчния човек в „Грейдис Ин“ излязоха в новините в десет. Знам само, че цяла нощ не си е била вкъщи.

— По дяволите! — изпъшка Хари. — Нарушила е мярката за неотклонение, нали така? Делото започва утре. Сигурно е имала нервен пристъп. Виждал съм го и преди. Проблемът е, че без клиентка нямаме защита.

— Трябва да я намерим. Къде е Блох? — попита Кейт.

— С Гейбриъл Лейк. Опитват се да заловят Пясъчния човек.

— Ти го спомена снощи. Кой е той?

— Бивш агент на ФБР. Навремето е работил с Дилейни. Интелигентен, но доста особен.

— И този особняк и Блох ще намерят Пясъчния човек?

— Нека им дадем шанс. Едва сега започват — каза Еди.

— И така, къде може да е тя? — попита Хари.

Кейт си припомни събитията от вчерашния ден и срещата с Кари. Никога не беше виждала толкова измъчено, съкрушено и сломено човешко същество. Вариантите не изглеждаха обнадеждаващи.

— Ако е видяла новините, сигурно се е изплашила до смърт и е побягнала — каза тя. — Другите възможности не са по-добри. Например той да я е отвлякъл. Или пък да не е избягала, за да се спаси, а да лежи мъртва в някоя хотелска стая или на дъното на…

Тя не довърши мисълта си, не беше нужно. Личеше си, че Еди и Хари вече са си помислили същото. Никой не притежаваше безкрайна сила на духа. Това, през което Кари бе преминала и бе оцеляла, би убило други. За някои единственият изход в такава ситуация би бил самоубийството.

Чуха се виковете на протестиращите пред портата, която беше на петстотин метра от къщата. Хари и Еди се спогледаха, но си замълчаха. Притесняваха се за Кари и това караше Кейт да се страхува още повече.

Телефонът ѝ звънна. Номерът на дисплея изглеждаше познат.

— Кейт Брукс — каза тя.

— Госпожице Брукс, обаждаме се от съда на Сентър Стрийт. Призована сте да се явите пред съдия Стоукър днес в дванайсет на обед за извънредно изслушване по делото срещу Кари Милър.

Кейт усети тъпа болка в тила. Началото на мигренозен пристъп, причинен от мисълта, че е попаднала в засада. Тя знаеше причината за извънредното изслушване, но за всеки случай попита:

— Във връзка с какво?

— С мярката за неотклонение — каза чиновничката и ѝ даде указания в коя съдебна зала на кой етаж да се яви, след което затвори.

Кейт набра номера на Пелтие.

— Обадил си се на Еди, след като разговаряхме. С кого още си говорил?

— С никого.

— Току-що ме потърсиха от съда. Викат ме на изслушване в дванайсет, за да обсъдим мярката за неотклонение на Кари. Прокурорът смята, че я е нарушила. Единствените, които знаем, че я няма, сме Еди, Хари, ти и аз.

— Не съм разговарял за това с никого. Не искам Кари да бъде арестувана. Кълна се, не съм се обаждал на когото и да било освен на Еди.

— Е, добре, извинявай. Ще се чуем пак. — Тя затвори.

— С кого е говорил? — попита Хари.

— Казва, че само с нас. Стори ми се, че не лъже — отвърна Кейт.

— Откъде тогава в съда знаят, че има проблем с мярката ѝ?

— Има само две обяснения — каза Еди. — Или Ото е съобщил на ченгетата, или те сами са научили.

— Но откъде могат да научат? — попита Кейт. — Допускам, че имат много повече от заповед за изземване на старите папки на Ото Пелтие. ФБР подслушва телефона му.

29 май

Все още изпитвам угризения, че излъгах полицая миналата седмица. Не го направих нарочно. Бях разстроена и не на себе си и просто исках той да си тръгне. Но дори след като поисках обяснение от Дани, продължих да се чувствам ужасно.

На следващия ден реших да го попитам отново. Казах му, че се чувствам гузна. Престъпление ли е да излъжеш полицай? Исках да се обадя в участъка и да говоря с него, да изясним нещата. Дани ме увери, че не е нужно. Отвори лаптопа си, намери сайта на местния новинарски канал и кликна върху една статия. Аз я прочетох и се почувствах по-добре. Полицията извършвала рутинни проверки на регистрираните собственици на определен вид ван без прозорци. Смятало се, че Пясъчния човек ползва подобен ван.

Дани каза, че не иска да се замесва в случая. Той всъщност не притежаваше ван. Имало такъв, регистриран на една от фирмите, които се водели на негово име, но изобщо не бил сигурен дали още го ползват. Той инвестира в множество малки фирми и от време на време ги препродава с печалба. Нямало смисъл да губим времето на полицаите с такова нещо, когато от тях всъщност се иска да открият и арестуват истинския убиец. Съгласих се. Нямаше смисъл да правим това, а и внезапно се почувствах много по-добре.

В дните след посещението на полицая нещата между мен и Дани се развиваха чудесно. На два пъти дори се прибра рано и приготвихме заедно вечерята, пихме вино, посмяхме се. Беше ми леко, забавно и топло на душата. Както в началото на връзката ни.

Това продължи до снощи. Той се прибра чак в 3 ч. Взе душ в нашата баня и си легна с мокра коса. Аз се престорих на заспала. Когато се събудих на следващата сутрин, Дани вече беше станал и излязъл. Вероятно за да не стигнем до неизбежното спречкване.

Когато се прибра привечер, реших да не влизам в ролята на досадна съпруга и само мимоходом отбелязах, че работи много и изглежда малко уморен. Нищо повече. Но видях сянка на раздразнение по лицето му.

След вечерята отново заприлича на някогашния Дани. Допускам, че просто е бил уморен и гладен. Настоя да седна в хола с чаша бяло вино, докато той зареди миялната машина.

После дойде и остави кутийка за пръстени на салонната масичка пред мен. Каза, че ме обича и никога няма да спре да ми засвидетелства колко много знача за него.

В кутийката имаше два пръстена. Единият беше от розово злато с два червени граната, другият — сребърен със сивкав полускъпоценен камък в средата. Поставих ги на ръката си. Сребърният ми беше малко тесен, но успях да си го сложа. Великолепни са. Толкова добре познава вкуса ми. Казах му, че не е нужно непрекъснато да ми купува бижута, че не искам подаръци, а него. Да прекарваме повече време заедно. Той ме целуна и се върна в кухнята, за да доразтреби.

Включих телевизора и видях, че вече дават любимия ни филм по Ти Си Ем.

Докато бяхме гаджета, го бях накарала да го гледа и много му хареса. Любимите ми филми са „Хубава жена“, „Мръсни танци“, „Плажове“ (на него плача всеки път) и този. Защото ме изпълва с ужас.

Той се върна в хола, видя виното и филма на екрана и каза, че много съжалява, но трябва да излезе за среща с клиент. Тъкмо бил привършил един проект, но вече планирал следващия. Наведе се над канапето и ме целуна по бузата. Казах му, че нямам нищо против, че всичко е наред.

Но не беше наред.

Той си облече палтото, а аз се наместих удобно, за да гледам „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм.

Докато минаваше покрай канапето, Даниъл погледна към екрана и запя с дрезгавия си баритон: „Отпускам сеее, отпускам сеее в твоите вееечни обяяятия“.

Във филма Мичъм играе пастор и сериен убиец, който научава, че плячката от банков обир е скрита някъде в имота на вдовицата на крадеца. Той се сприятелява и се жени за нея, за да се добере до парите. Убива новата си съпруга с нож, после установява, че едно от децата е скрило парите в парцалената си кукла. Лилиан Гиш играе коравата старица, която приютява сирачетата, за да ги спаси от пастора убиец.

Това е любимата ми сцена: мрак, минава полунощ. Мичъм седи на пън в градината и си пее този стар християнски псалм — „Отпускам се в твоите вечни обятия…“, докато Гиш е дадена в силует, седнала в люлеещия стол зад мрежестата врата на верандата, и държи в ръце ловна пушка. За да покаже, че не се бои, тя също запява. Тогава едно от децата се приближава със свещ в ръка и сиянието на пламъка по мрежата не позволява на Гиш да вижда заплашителната фигура на Мичъм. Тя се навежда напред и духва свещта, но Мичъм е изчезнал в нощта.

Когато за пръв път гледах този филм, дълго не можех да си избия тази песен от главата. Представете си: Мичъм, коравосърдечен убиец, да пее с такъв красив баритон. При това псалм. Човек, който е изпращал хора във вечните обятия… с нож. Такъв закоравял злодей, че не изпитва капка страх да седне на двора и да пее. Всеки път, като гледам тази сцена, настръхвам.

Не съм чула затварянето на входната врата. Нито звука от отварянето на гаража, нито рева на двигателя на онази спортна кола, който Дани форсира докрай. Видях само червения отблясък върху екрана на телевизора. Обърнах се и погледнах през прозореца. Стоповете на колата му се отдалечаваха по алеята като две големи червени очи, докато накрая се стопиха в мрака.

Догледах си филма, после съм заспала на канапето, но след час и нещо телефонът ми ме събуди.

Преди няколко дни бях чела за Пясъчния човек. След посещението на онзи полицай ме обзе любопитство и сега телефонът ме известяваше всеки път, когато излезеше нова статия. Кликнах върху линка. Имаше два репортажа.

Пясъчния човек беше убил две жени предишната нощ в жилището им. Полицията призоваваше да се явят свидетели. Втората новина беше свързана с една от предишните му жертви. Маргарет Шарп. Имаше нейна снимка по карирана лятна рокля в червено и бяло, с ярко червило и къдрици в стила на петдесетте. Усмихната.

Изпуснах телефона.

Вдигнах го и с два пръста увеличих изображението на Маргарет Шарп.

На ушите си имаше сребърни обици с формата на рози.

Лейк каза, че има кола, но била на сервиз.

Обикновено Блох не беше от разговорливите. Затова пък обичаше колите и беше тунинговала скромния семеен джип до степен да го превърне в напълно различен автомобил. Това основно включваше подсилване на шасито, предавателния вал и всички елементи на окачването, за да поемат мощта на новоинсталирания 6-цилиндров V-образен двигател с два турбокомпресора. Всичко останало по колата си беше същото, така че като настъпеше педала, челюстта на пътника до нея увисваше, а гръбнакът му се залепваше за облегалката.

— Каква кола караш? — поинтересува се тя.

— Ами синя — отвърна Лейк.

Очертаваше се трудна седмица. С джипа на Блох се насочиха към „Трайбека“. Лейк бе предложил да почнат от там.

— Какво има в „Трайбека“? — попита тя.

— Там е апартаментът на Лилиан Паркър. Искам да го огледам.

— Защо точно нейния?

— Заради свидетелката, която ще даде показания. Честър Морис е мъртъв. Остава Тереза Васкес, която е видяла мъж и жена да се навъртат около сградата на Лилиан вечерта преди убийството ѝ. А също и свидетелката по случая „Нилсен“, но още не съм готов да отида в къщата на убитото семейство. Пясъчния човек ще дебне тези свидетелки, тъй че може да е в района. Това е първата причина. Причина номер две: трябва да огледам лично местопрестъплението, да придобия по-добра представа що за човек е той.

— Съставяш му профил? — попита Блох, докато се вливаше в трафика. — Не каза ли самият ти, че методите на ФБР за залавяне на серийни убийци са изцяло погрешни?

Той ѝ се усмихна от съседната седалка или поне изкриви устни в гримаса, наподобяваща усмивка.

— Има най-различни школи по отношение на психологическото профилиране и поведенческите особености на рецидивистите. Аз си имам своя.

— И каква е тя?

— Чувала ли си за Джордж Метески, Лудия бомбаджия?

Блох кимна и зави вляво. Цялата област на познанието, свързана с профилирането на извършителите на жестоки престъпления, и общественият интерес към тази дисциплина имаха за родоначалник един мъж с двуреден костюм. Това беше първият случай на профилиране на престъпник. Цитираше се като пример повече от шейсет години, а обстоятелствата по него продължаваха да интригуват тези, които изследват моделите на серийните престъпления.

— Знаеш историята, която разправят на лекциите по криминална психология. Истинската обаче е по-интересна. През ноември хиляда деветстотин и четиресета година на перваза на един прозорец в електрическата компания „Кон Едисън“ била открита бомба, завита в лист хартия, на който пишело, че „Кон Едисън“ са мошеници. Била подписана с инициалите Ф. П. Друга бомба била открита в близост до електроцентралата през септември четиресет и първа. През декември същата година в полицията се получило писмо от Ф. П. с уверения, че няма да залага повече бомби, докато трае войната, понеже бил патриот, но след това щял да принуди „Кон Едисън“ да си платят за „подлите дела“. Човекът удържал обещанието си и между петдесет и първа и петдесет и шеста заложил повече от трийсет бомби, някои в „Кон Едисън“, а останалите — в нюйоркски забележителности като Радио Сити Мюзик Хол, Гранд Сентръл Стейшън, кино „Парамаунт“ на Таймс Скуеър и други. Ранени били повече от двайсет души, но нямало нито един убит. В Нюйоркското полицейско управление мислели, че е въпрос на време и това да се случи, така че капитан Джон Кронин наел един криминолог и психиатър на име Джеймс А. Бръсъл…

— … който съставил първия профил на престъпник — довърши Блох. — При това твърде точен.

— В някои отношения профилът бил неверен, а в други достатъчно общ, за да налучка истината, но онова, което привлякло внимание, било физическото описание на Лудия бомбаджия. Бръсъл направил две предвиждания: че при залавянето си извършителят ще е облечен в двуреден костюм и че сакото му ще е закопчано.

Блох се усмихна при спомена за това. Седеше в аудиторията с колегите си и инструкторът от ФБР им разказа тази история в началото на своята лекция за това как Бюрото използва профайлъри за откриване на рецидивисти.

— Бръсъл излязъл прав обаче — каза Блох. — Когато заловили Джордж Метески, той бил облечен в двуреден костюм със закопчано сако.

— Направо сюжет за Шерлок Холмс! Пресата се побъркала от радост. Профайлърите цитират този случай като Светото писание. Работата е там, че не профилът помогнал на ченгетата да заловят Метески. Изобщо не. Те правилно отгатнали, че е бивш служител на компанията, който ѝ имал зъб. Бил получил изгаряне на дробовете при работа в една от пещите им, така че имал основание да търси мъст, но „Кон Едисън“ криели от полицията данните за обезщетения на бивши работници. Една чиновничка на компанията на име Алис Кели открила досието на Метески и установила, че той е използвал абсолютно същите изрази в жалбите си до компанията, както и в кореспонденцията си с полицаите. Бръсъл вече си бил съставил мнение за Метески като педант, твърдо решен да унищожи „Кон Едисън“. Освен това от почерка му заключил, че е човек на реда, изряден като външен вид и поведение. Затова очаквал да носи такъв костюм. Последното си било чисто налучкване, основано на изсмукана от пръстите теория за почерците. А не би трябвало да е така. По случая вече имало достатъчно информация, от която всеки дипломиран психиатър да заключи, че Метески ще носи двуреден костюм, и то със закопчано сако.

— Не виждам връзката.

— Помисли малко.

Блох спря на светофара, дръпна ръчната спирачка и за момент отпусна ръце в скута си.

След шейсет секунди светна зелено. Тя каза:

— Не се сещам. Подскажи ми.

— Първата бомба била заложена през четиресета година — започна Лейк. — Целта била „Кон Едисън“. Лудия бомбаджия имал зъб на компанията. Бил загубил работата си поради трудова злополука и инвалидност. Изчакал над десет години, до петдесет и първа, за да възобнови бомбените атаки, което означава, че още го е било яд на компанията, а е бил и твърде болен, за да си намери друга работа. Ако междувременно е бил успял да си уреди криво-ляво живота, едва ли е щял да залага бомби из града и да реве за възмездие срещу „Кон Едисън“. През петдесетте модата се била променила. Повечето мъже ходели с костюми, но с новата кройка — къси прилепнали сака с тесни ревери и тънки вратовръзки. Двуредните костюми останали в трийсетте и четиресетте. Метески носел двуреден костюм, защото той бил последният, който успял да си купи, докато още имал работа. Не можел да си позволи новата мода.

— Е, добре, но откъде Бръсъл е знаел, че ще е закопчан?

— Това е лесно. Носила ли си някога двуреден костюм? — попита Лейк.

Блох поклати глава.

— Върху корема има две припокриващи се педи плат. Двете половини на сакото се замятат една върху друга и се закопчават с едно вътрешно и две външни копчета. Сакото е предназначено да се носи само закопчано. Не го ли закопчееш, виси като парашут върху тялото ти. Или се обръща наопаки. Ако си гледала филми от трийсетте или четиресетте, всички мъже с двуредни костюми ги носят закопчани.

— Какво се опитваш да докажеш? — попита Блох.

— Всички данни, необходими за залавянето на Метески, вече избождали очите на ченгетата. Не им е бил нужен психиатър или криминолог. Опитвам се да докажа, че не ти трябва профайлър, за да разбереш откъде духа вятърът. Просто наплюнчи пръст и го вдигни нагоре.

Джипът спря до тротоара на едно свободно паркомясто точно срещу изхода на пасажа вдясно.

— Това ли е мястото? — попита Блох.

— Това е.

Точно пред тях беше паркиран кафяв форд седан. Двама мъже на предната седалка. С делнични дрехи и слушалки в ушите. Единият пиеше нещо от термос.

— ФБР са вече тук. Охраняват свидетелката Тереза Васкес.

— Това е добре. Няма да им се месим. Пясъчния човек е захвърлил трупа в този пасаж. Да идем първо да огледаме.

— И какво точно предлагаш да направим? — попита Блох.

— Ще си наплюнчим пръстите и ще ги вдигнем нагоре.

На този свят има хора, лишени от емпатия.

Не знам по какви механизми се назначават съдиите, но коравосърдечните юристи най-лесно стават такива. Мога да изброя на пръстите на едната си ръка съдиите, на които бих поверил да изведат кучето ми. Съдия Лио Стоукър не беше сред тях. На него не му бих поверил да се грижи и за алигатор. Като млад прокурор му бе излязъл късметът да води дело срещу голям брой дребни гангстери, главно албанци. Успя за осемнайсет месеца да прати в затвора петдесет и осем от тях и макар местата им да бяха заети почти моментално от други и всичките му усилия да бяха като ухапване от комар за албанската мафия, по телевизията и във вестниците той бе възвеличен като герой. Така ставаха нещата в Ню Йорк — не можеш ли да свършиш нещо наистина голямо, поне си давай вид, че го вършиш, и ще постигнеш същото, ако не и повече.

Стоукър яхна вълната и тя го отведе до съдийския пост. Вече имаше десет години стаж като съдия и нямаше нищо против да кара нататък в същия дух, изпращайки колкото се може повече хора зад решетките. Да приключва дела — това е всичко, за което отговаря един съдия. Това е неговата функция: да прекара възможно най-много хора през системата по най-бързия начин. Докато повечето съдии отделяха поне малко време, за да спазват правилата на справедливия процес, Стоукър никога не бе обременявал съзнанието си с някакви илюзии за справедливост. Пристигаше в девет сутринта и разчистваше делата на бюрото си, после се прибираше у дома и пиеше. През почивните дни играеше голф.

Стоукър никога не се бе женил, което беше необичайно. Да отдадеш цялото си време, за да печелиш дела като прокурор, какъвто беше той навремето, обикновено се заплащаше с един-два провалени брака, но не и при Стоукър. В което имаше логика — бракът, поне на теория, предполага отдаденост на другия, нещо, което Стоукър бе неспособен да разбере. По коридорите и в задните стаички на Сентър Стрийт се говореше, че си падал по скъпи момичета и плащал на две ченгета от Нравствената полиция да се грижат увлеченията му да не довеждат до неудобни ситуации. Публичният му образ беше важен за него и той често биваше засичан по ресторантите с дами, наполовина на годините му, които изглеждаха като модели от каталог.

Стоукър гледаше да не се разчуе, че наистина си ги набавя по каталог.

Беше покварен не само в служебните си дела, но и в личния си живот.

Сега седеше на масата си в една зала на Сентър Стрийт и ни гледаше отвисоко. Пръстите му бяха сплетени, косата му — зализана назад с брилянтин или лак. Бронзовият му тен никога не избледняваше независимо от сезона, а по-светлите петна около очите издаваха ползването на солариум. Кожата му винаги имаше някакъв особен блясък, сякаш пръскаше с лак не само косата, а цялото си лице.

— Господин Флин, ще стигна и до вас след минута. Господин Уайт, разбирам, че имате искане до съда.

Дрю Уайт беше един от прочутите прокурори в града. Както и един от най-големите мръсници. Той скочи на крака и закопча сакото си. Никога не съдя за хората по външния им вид. Изправен, Уайт беше под метър и шейсет. Никой не смееше да спомене, поне пред него, обувките с петсантиметрови токове, които носеше. Защитниците по наказателни дела и повечето жени, с които работеше, чакаха с нетърпение края на работния ден, за да се съберат в някой бар и да му се подиграват. Имаше репутация на усърден наставник на младите прокурори, но само от женски пол. Чувал бях, че в прокуратурата тихомълком са съкратили не по-малко от пет прокурорки, имали дързостта да се оплачат, че са станали жертва на сексуален тормоз от страна на Уайт. Това бяха само слухове, но Кейт си бе поставила за задача да издири тези жени. Да съди фирми и институции за сексуален тормоз беше истинската ѝ страст и тя беше дяволски добра в това. Слуховете включваха и опит за изнасилване на коледно парти в прокуратурата. Бил сложил опиат в питието на млада прокурорка шест месеца след назначението ѝ. Две секретарки, които го забелязали, че се опитва да си тръгне с нея, я измъкнали от таксито му, преди да я е отвел някъде насаме. Коридорната мълва гласеше, че имало и по-тежки случаи, и само мистериозното изчезване на един комплект за установяване на изнасилване спасило задника му от наказателно дело.

Преди да заговори, Уайт се извърна и ни изгледа — мен, Хари и Кейт — като внимаваше съдията да не види лицето му.

Погледът му се задържа най-дълго върху Кейт. Усмихна ѝ се. Само за миг, но усмивката му в никакъв случай не беше дружелюбна. Така се усмихва пиян човек на чийзбургер в четири часа сутринта — заканва се да го изяде. После Уайт се обърна към съдията и започна да представя екипа си.

— Еха! — възкликна Кейт. — Това някаква нова прокурорска тактика ли е? Да накараш опонента си да повърне.

— Така ли флиртуват днешните млади мъже? — каза Хари. — За момент си помислих, че е получил инсулт.

— Господин съдия — започна Уайт, — в моята служба има постъпили сведения, че Кари Милър е нарушила мярката си за неотклонение. Както знаете, тя е под домашен арест. В момента не е в къщата си. Молим съдът да промени мярката за неотклонение.

— Вярно ли е това, господин Флин? — попита съдия Стоукър.

Ставайки, за да отговоря на въпроса, мислено си припомних няколкото правила, които не желаех да нарушавам. Едното от тях беше да не лъжа съдия в лицето. Или поне да не го правя така, че да ме хване.

— Моята колежка Кейт Брукс и консултантът на кантората ми Хари Форд не успяха да я открият в имота ѝ тази сутрин. Бих желал да разбера откъде прокуратурата знае за това. Ние тъкмо се опитвахме да я открием, когато ни повикаха по телефона за изслушването.

— Това не ви засяга, господин Флин. Мисля, че в случая не ми е оставен избор. Отменям мярката за неотклонение и издавам заповед за арест на вашата клиентка. Някакви други искания от ваша страна, господин Уайт?

— Да, господин съдия, бих желал да закрием това изслушване и след час да се съберем отново за изслушване по „Паркър“.

— Приема се — каза съдия Стоукър, после се надигна от масата си и изчезна в личния си кабинет, преди да бях отворил устата си за възражение.

По дяволите. Изслушване по „Паркър“. Обърнах се към Хари — лицето му беше помръкнало. Кейт клатеше глава. Усещах, че цялата тежест на това дело ще се стовари върху мен. Допреди двайсет и четири часа бяхме имали и защитна стратегия, и клиентка. Сега ситуацията все повече замирисваше на кауза пердута.

Изслушване по „Паркър“ — позоваване на делото „Народът срещу Паркър“ — се свиква, за да се реши дали обвиняемият може да бъде съден в негово отсъствие. Със или без Кари Милър, те щяха да се опитат да претупат делото.

Докато висяхме час и петнайсет минути в коридора на съда, направихме повече от трийсет опита да се свържем с мобилния и домашния телефон на Кари Милър. Кейт се бе обадила на Пелтие и той ни предостави списък на всичките ѝ приятели, но малцината, които си вдигнаха телефона, казаха, че не са я виждали или чували, като доста категорично заявиха, че не желаят никога повече да я виждат или чуват. Откакто се бе разбрало, че Кари е омъжена за Пясъчния човек, никой не искаше да я знае и дори да си признае, че я е срещал. Тя беше изтрила всичките си профили в социалните мрежи, за да се защити срещу оскърбленията и тормоза, но не бе очаквала приятелите ѝ да спрат да ѝ вдигат телефона, дори шаферката ѝ, с която се познаваха от трийсет години.

Аз се облегнах с гръб на една хладна мраморна колона и отпуснах главата си назад, докато се опря в камъка. Студенината му не успокои топката от нерви в тила ми. Главоболието ми се усили, когато видях Уайт да се задава с решителна крачка по коридора, следван от Бил Сунг и половин дузина прокурори, никой от които не беше над метър и осемдесет, но сред тях Уайт изглеждаше още по-дребен, докато наперено ги водеше нанякъде. Приличаше на дете талисман на спортно шествие. Кейт беше седнала на една от чамовите пейки, наредени по протежение на стената, и когато Уайт мина покрай нея, видях отново същия поглед. Не беше точно демонстративен, но не беше и дискретен. Кейт направи гримаса. Отидох да седна при нея и Уайт се приближи към нас.

— Готови ли сте да ви наритам задниците, драги мои? — подметна той.

Кейт го изгледа в упор и каза:

— Братовчедът на баща ми Албърт беше малко по-нисък от теб. Имаше съпруга, осем деца и въртеше бакалница в Еджуотър, Ню Джърси. Никой не влизаше в магазина му, без да си отнесе достатъчно храна вкъщи. Независимо дали имаше в джоба си петдесет долара или пет цента. Той никога не оставяше човек да гладува. Когато почина, погребалното му шествие беше дълго километър и половина. Беше точно метър и петдесет на ръст, но великан. Докато ти, Уайт, си едно дребно човече.

— Майната ви и на двамата. А когато молбата ми бъде удовлетворена, можете да смятате това дело за приключено. Приятен ден.

Той се обърна и влезе в съдебната зала. Аз останах отвън с ужасното чувство, че е прав. Доказателствата срещу Кари бяха железни и всеки, който не я познаваше и не беше разговарял с нея, безусловно би я признал за виновна. Дори и при разговор не бих я нарекъл кой знае колко убедителна. Не разполагаше с истински аргументи, с които да разбие на пух и прах тезите на обвинението; просто който я чуеше, инстинктивно разбираше, че говори истината. Трудно е да се каже другояче. Без нейните показания това дело нямаше как да бъде спечелено.

Изслушването по „Паркър“ не е нещо кой знае колко сложно. Съдията трябва да се убеди, че са налице две обстоятелства: че обвиняемият се е отлъчил по собствена воля и че е бил предупреден за възможността делото да се води в негово отсъствие.

За целта Уайт бе призовал трима свидетели. Бил Сунг потвърди пред съдията, че е отишъл в дома на Кари Милър в Олд Уестбъри и не я е намерил, което било нарушение на мярката ѝ за неотклонение. След него една помощник областна прокурорка на име Сандра Колинс даде показания, че се е свързала с всички болници и психиатрии в Манхатън, както и с тези по местоживеене на Кари Милър, освен това проверила и в Централния полицейски регистър и доколкото можела да прецени, тя не била приемана като пациентка, нито била арестувана. Колинс отговаряше кратко и делово, но сякаш се гърчеше на стола си, докато Уайт я оглеждаше, особено когато погледът му се спираше на краката ѝ.

Зададох на Колинс и Сунг два едни и същи въпроса и получих идентични отговори.

— Съпругът на Кари Милър е издирван от нюйоркската полиция и ФБР за множество убийства, нали така?

И двамата казаха „да“.

— Възможно е Кари Милър да е била отвлечена от съпруга си, нали?

И двамата се съгласиха.

Това беше най-доброто, което можах да направя.

— Изслушах показанията — започна съдия Стоукър — и бих помолил да се запише в протокола за целите на писменото ми становище, че лично съм отправил към обвиняемата предупреждение за последиците от неспазване на мярката за неотклонение. Тя е предупредена и потвърди, че разбира, че делото ще продължи в нейно отсъствие, ако се отлъчи. В този смисъл аз съм убеден, че тя се е отлъчила по собствено желание…

— Господин съдия… — обадих се аз, но той ме прекъсна:

— Не, господин Флин. Няма никакви данни, че клиентката ви е отвлечена. Аз съм възприел подход, основан на доказателства. Делото продължава в нейно отсъствие. Закривам заседанието.

Уайт отново обърна лице към нас. Без облизване на устни. Без ехидни забележки. Без закачливи погледи. Просто се усмихна самодоволно и излезе от съдебната зала.

Хари въздъхна и каза:

— Единственият ни шанс в това дело беше Кари да даде показания. Ако беше разказала историята си пред съдебните заседатели така, както я разказа на нас, те щяха да ѝ повярват. Без нея защитата отива на кино.

Погледнах към Кейт, която тъпчеше книжата, айпада и писалката в кожената си чанта. Устните ѝ бяха стиснати гневно, вещите ѝ се удряха глухо в дъното на чантата.

— Блох ни е нужна — заяви тя. — Трябва да издири Кари Милър и да я домъкне в съда.

Тримата излязохме от съдебната зала. Отвън ме чакаше Бил Сунг.

— Еди, може ли да поговорим насаме?

Кимнах и двамата се отдалечихме към един тих ъгъл на фоайето до закрит с решетки прозорец. Стъклото беше придобило тютюнева патина от саждите и мръсотията на града. Огледах се — навсякъде се виждаха групички адвокати с клиентите им, седнали или прави, разговарящи помежду си с чаши блудкаво кафе в ръце, изчакващи да бъдат извикани в съдебна зала. Трудно бе да се каже кой е адвокатът и кой — бандитът. Помислих си, че прозорците може би са мръсни от вътрешната страна — по тези коридори се разхождаха всякакви боклуци.

— Обадиха ми се от охраната пред сградата на Тереза Васкес. След убийството на Честър Морис сме поставили засилена охрана на всички свидетели. Блох е била видяна да влиза в апартамента на Лилиан заедно с Гейбриъл Лейк. Двамата с теб нямаме какво да делим, затова те предупреждавам приятелски: с Лейк можете да си навлечете само неприятности.

— Защо?

— Послушай ме.

— Но ти му вярваше достатъчно, за да го привлечеш към разследването, както искаше Дилейни. Какво лошо има, ако Блох работи с него?

Сунг сбърчи вежди — не ядосано, а объркано.

— Дилейни искаше Лейк да работи с нея. Отказах ѝ. Убийството ѝ не променя нещата. Миналата година той ме молеше да го наема като консултант, но аз казах „не“.

— Но той ни спомена, че работел…

Не довърших изречението си. Изведнъж ми просветна. Лейк ни беше излъгал. Той си имаше своя мисия.

— Не можеш да му имаш доверие, Еди. Освен това е опасен.

— И Блох не е безобидна.

— Не мога да говоря повече. Информацията е засекретена. Ще ти кажа само това: навремето Лейк разби врата, през която не му беше работата да влиза. Нахлу в нелегална фабрика за дрога съвсем сам, без подкрепление. В нея имало четири милиона в брой и двайсет и два килограма хероин, при това добре охранявани. От десетима мъже, трима от които бивши военни. Разследването заключи, че е било самозащита. Инцидентът се разчу. Този тип се оказа някакво суперченге. Герой. После Бюрото тихомълком го пенсионира по здравословни причини, защото имало и друга страна на историята. Нещата явно били започнали като самозащита, но не завършили по този начин. В един момент Лейк имал възможност да се измъкне. Но останал и очистил всичките тези мъже, въпреки че бил тежко ранен. Последния с два куршума в гърдите. После презаредил и изпразнил пълнителя в лицето му. Екзекутирал го. Той е убиец, Еди. Не искам да се доближава до хората ми и те съветвам да го държиш далече от своите.

Спомних си притеснения мъж, с когото закусвахме. Почукваше с пръсти по масата, докато говореше, и не можеше да си поръча дори мъфин. Реших да кажа на Блох за всеки случай, но впечатленията ми от Лейк някак не се връзваха с описанието на Бил. Благодарих му, той не беше длъжен да ми казва каквото и да било, но реших да си съставя собствено мнение за Лейк и да оставя Блох да направи същото.

Огледах се за Уайт. Исках да говоря с него за подслушвателното устройство, включено към телефона на Пелтие. Да го предупредя, че няма да оставя да му се размине. Подслушването на адвокат по наказателно дело беше простъпка, слагаща край на кариерата на прокурора, дори да бе извършено със заповед, издадена от някой сговорчив съдия. Това беше най-долното нещо, за което някога бях чувал. Ако се разбереше, Уайт нямаше да си намери работа и като чистач в адвокатска кантора.

Тримата с Хари и Кейт излязохме навън сред гмеж от репортери. Всички се бяха скупчили около Уайт като сини акули, разкъсващи мъртъв тюлен. Уайт се извърна, помаха им и се качи в чакащата до бордюра кола.

Първа до нас се добра млада репортерка в черен раиран костюм и с очила, дебели като дъната на бутилки от кока-кола. Завря диктофон в лицето ми, но не прецени движението си и ме удари по устата, докато питаше:

— Смятате ли, че Кари Милър е избягала заедно със съпруга си? О, боже, толкова съжалявам…

— Няма проблем — казах аз и докоснах устните си. Нямаше ли кръв, нямаше проблем. Преди останалите журналисти да я бяха настигнали, аз я попитах: — Как се казвате? Кой ви е номерът?

— Бети Кларк от „Сентинел“ — отвърна тя и ми подаде визитка.

— В момента не мога да направя изявление, но ще държим връзка. Ако се договорим, ще ви дам ексклузивно интервю, когато всичко това приключи.

— В какъв смисъл да се договорим? Нашият вестник не плаща за информация.

— Боже, не искаме пари. Само някои дребни справки.

С тези думи се обърнах и с Хари и Кейт си запроправяхме път към улицата. След като репортерите разбраха, че няма да получат нищо повече от нас, ни оставиха на мира.

Приближих се до Рей, който имаше количка за хотдог пред Съдебната палата и ми правеше отстъпки и безплатна реклама, откакто изкарах племенника му от ареста.

— Три хотдога с мръсна вода, Рей — казах аз и му подадох една петдесетачка.

Някои улични продавачи запичат кренвиршите си на скара. Най-добрите се поддържат топли в малка вана от неръждаема стомана, пълна с нещо, което прилича на вода от реката, но всъщност е отвара от кимион, люти чушки, лук и един господ знае какво още.

— Не искам хотдог — обади се Кейт.

— Това ни е обядът. Имаме страшно много работа за вършене. Повярвай ми, нужна ти е храна.

Рей ни приготви три хотдога. С горчица, кетчуп и лук за Хари. Само с горчица за Кейт и за мен. Взехме си и по една газирана напитка, намерихме пейка по средата на Фоули Скуеър и седнахме да наблюдаваме минувачите. Докато дъвчехме и отпивахме от кенчетата, аз им разправих какво ми е споделил Сунг, после позвъних на Блох, за да проверя дали е добре. Тя отговори веднага.

— Тук възникна нещо. Трябваш ми. Залови ли вече Пясъчния човек?

— Ако щеш вярвай, но точно в този момент ми е пред очите — каза Блох.

— Не я е нападнал в жилището ѝ, защото не е могъл да влезе — каза Блох.

Тя отвори вратата и огледа ключалките отвътре. По метала имаше драскотини, но не можеше да се каже дали са от опит за проникване с взлом или от непохватен наемател.

— Не по-малко трудно е обаче да сграбчиш някого на улицата и да го завлечеш в тъмен пасаж, без да те видят и чуят — добави тя.

— Той не би го направил. Предполагам, че я е убедил да отиде там с него — отвърна Лейк.

— Глупости. Нито една жена в Ню Йорк не би влязла в тъмен пасаж с непознат.

— Има нещо, което би я подмамило да влезе. Свидетелите не са чули писъци или шум от борба, но са чули…

— Котки — каза Блох.

Двамата се спогледаха и дълго не отместиха погледи един от друг. Но очите им бяха безизразни. Съзнанието им беше някъде другаде, наелектризирано от усещането за пробив. Имаше нещо важно, нещо животоспасяващо, което Блох бе в състояние едва ли не да вкуси, да пипне, и то беше там, пред очите ѝ…

Лейк пристъпи към кухненския кът, наведе се и вдигна от пода една от котешките панички. Червената, на която отстрани пишеше „Пучи“. Другата — синя — беше надписана „Тропчо“.

— Съседката от горния етаж е прибрала котката. Така пише в преписката по делото. Но е имало повече от една… — каза Лейк.

Блох погледна двете панички, после отвори айпада си и прегледа още веднъж снимките от пасажа, като търсеше тези в по-общ план.

— Ето — обяви тя. — Обявата на стената.

Тя увеличи с два пръста кадъра. До стария плакат за рок група се виждаше частично откъсната обява. Не се четеше цялата. Онова, което бе останало, беше с дебели главни букви:

Отдолу имаше номер на мобилен телефон. Лейк извади своя, набра номера и натисна бутона за говорител.

Телефонът не иззвъня. Включи се гласова поща.

— Откраднал е котката ѝ. Затова е слязла в пасажа. Чула я е. Мръсникът е държал котката в ръце, за да я подмами тук.

— За да мине номерът, трябва да е знаел, че обича котки.

— Познавал ли я е? — попита Лейк, но още докато задаваше въпроса, поклати глава.

Доколкото им беше известно, Пясъчния човек никога не подбираше жертвите си от своя социален кръг. Нямаше данни Даниъл Милър и Лилиан Паркър да са били свързани по какъвто и да било начин. Това вече бе проверено в детайли от ФБР. А и Лилиан не бе приемала посетители в жилището си.

— Не, тя не се е виждала с мъже. Никой не е идвал тук. Чакай, той я е… — започна Блох, но при мисълта краката ѝ се задвижиха сами и тя отиде до прозореца, от който се виждаха улицата и отсрещната сграда. — Наблюдавал я е — каза, докато регистрираше с поглед издрасканите мебели, котешката катерушка, сандъчето с пясъка. — Лилиан е обичала котките. Всеки, хвърлил поглед през прозореца в жилището ѝ, е можел веднага да установи това. А ако е видял ключалките на вратата ѝ, е разбрал, че не може да проникне вътре без съответните ключове.

— Което означава, че я е наблюдавал отнякъде — каза Лейк. — При това е държал да не се разкрие. Бас държа, че е ползвал някой от апартаментите отсреща, сключил е нещо като краткосрочен наем, което може да се провери.

От другата страна на улицата имаше две сгради. Едната беше пълна с офиси, които се даваха под наем. Четиресететажен стъклен небостъргач. Всички етажи бяха абсолютно еднакви. Блох виждаше чиновници, седнали на бюрата си, банери на търговски конференции, провесени от прозорците, заседателни зали с разноцветни столове около масите, мъже с разхлабени вратовръзки, говорещи по телефона, стажантки, принтиращи документи. Пясъчния човек едва ли би избрал тази сграда като място за наблюдение — всичко в нея беше прекалено открито. Другата сграда беше много по-малка, приблизително със същия размер като тази, в която се намираха сега.

Последният етаж изглеждаше идеален за целта. Мансарда с голям прозорец, разположен почти директно срещу този тук. Може би съвсем леко по-високо, с добра видимост към апартамента на Лилиан Паркър. И там, застанал на прозореца, Блох видя мъж, който ги гледаше.

Телефонът ѝ иззвъня.

— Онзи отсреща не гледа ли към нас? — попита Лейк.

— Тереза Васкес живее в съседния апартамент до този. Сигурно има същата гледка — каза Блох.

Ако някой искаше да държи Тереза под око, наблюдателната позиция, използвана за жилището на Лилиан Паркър, би свършила работа и за нейното.

Търсеше я Еди. Тя отговори.

— Тук възникна нещо. Трябваш ми. Залови ли вече Пясъчния човек? — попита той.

— Не, не може да бъде — промърмори Лейк, като гледаше втренчено човека в мансардата отсреща.

Беше далече и чертите му не можеха да се различат. Бял мъж в тъмни дрехи.

Държеше нещо черно пред лицето си. Нещо, което хвърляше отблясъци от светлината.

Бинокъл.

— Ако щеш вярвай, но точно в този момент е пред очите ми — каза Блох, без да откъсва поглед от мъжа на прозореца.

Лейк пристъпи напред и почти залепи лице до стъклото. От дъха му то се изпоти.

Мъжът отсреща свали бинокъла.

И побягна.

Той свали компактния бинокъл, примигна и отново го вдигна пред очите си.

Гейбриъл Лейк беше в жилището на Лилиан Паркър заедно с детективката Мелиса Блох. Фоторепортерът на „Ню Йорк Поуст“ ги беше заснел предишната вечер на излизане от сградата на Дилейни в компанията на Еди Флин.

Нямаше нищо притеснително обаче. Той насочи вниманието си към съседния апартамент, този на Тереза Васкес. Тереза беше на двайсет и няколко години и работеше, когато можеше да си намери работа. Например на непълно работно време в Нюйоркската обществена библиотека в събота и неделя. През останалите дни пържеше пилета в „Попай“.

Тази сутрин бе излязла от апартамента си, придружавана от двама агенти на ФБР, за да си купи провизии и сутрешния вестник, след което се бе прибрала. Това му беше от полза, защото му бе дало възможност да наблюдава охраната ѝ. Имаше двама агенти в кола, паркирана на улицата пред сградата ѝ. Те я поеха на входната врата от двамата, които я придружиха до там от жилището ѝ. Агентите в колата бяха между трийсет и четиресетгодишни, небрежно облечени с джинси и черни худита. Двамата пред жилището ѝ бяха в костюми. Единият беше по-млад и тъмнокос, другият — прошарен ветеран.

Това беше блага мисия за охраняващ екип. Едва ли някой щеше да нахлуе в оживен ресторант за пържени пилета, да прескочи тезгяха и да гръмне Тереза в главата. Също и Нюйоркската обществена библиотека беше достатъчно безопасно място — с метални детектори и охрана на входа. Опасният момент бе пътуването на Тереза от жилището до работното ѝ място и обратно.

Той щеше да изчака благоприятна възможност. Такава щеше да се появи. Въпросът беше кога.

Той умееше да чака. Имаше опит. Години наред бе страдал от безсъние. Някога бе лежал сам в тъмното, а съзнанието му започваше да рисува всевъзможни ужаси, които биха могли да се случат с него или семейството му. Всичко бе започнало, когато беше около седемгодишен. След като родителите му си легнеха, той ставаше от леглото и влизаше в гардероба. Седнал на пода между висящите на закачалки дрехи, четеше приказки на светлината на джобно фенерче.

Четеше почти до зазоряване, после пропълзяваше обратно в леглото си и заспиваше изтощен. Това продължи, докато вече не можеше да се побира в гардероба, затова четеше в леглото си. В приказките, към които се връщаше отново и отново, се разказваше за съня. „Хензел и Гретел“, „Спящата красавица“, „Снежанка“, „Златокоска и трите мечки“, „Принцесата и граховото зърно“ и други. После премина на истории за страховити фигури, навестяващи деца, които отказват да заспят: Торбалан, гнома Уи Уили Уинки, Оле-затвори-очички. Те бяха предназначени да насърчават децата да си лягат. Любимата му беше за Пясъчния човек, който посипвал очите им с прашец, за да ги приспи.

Той знаеше, че не тези истории са го превърнали в убиец. Този импулс беше отпреди тях. Години наред си бе фантазирал как убива семейната котка Луси и се опитваше да ѝ причини болка всеки път, когато това можеше да мине незабелязано. Луси всеки път успяваше да се изскубне невредима. Тя го мразеше още преди да бе запратил кухненския нож по нея. Може би усещаше истинската му природа, докато останалите не можеха. Съскаше му и извиваше гръб, щом той влезеше в стаята. Боеше се. За него това беше нещо естествено. Знаеше, че трябва да предизвиква страх. Беше се научил да не подлага на съмнение импулсите си. Не бяха нужни обяснения. Една акула не се обяснява. Тя си е акула.

Както той беше убиец.

А една лятна нощ на плажа в Кони Айланд, когато за пръв път се натъкна на онази жена, заспала пияна на пясъка, осъзна истинското си призвание и се остави на природата си. Опиянението, което изпита онази нощ, все още отекваше в паметта му и дори в мускулите на крайниците му.

След това, когато се върна в своето специално убежище и сложи очите на жената в една тенекиена кутийка, легна на пода и спа, сякаш бе будувал сто часа. Нищо не можеше да замени онова усещане, което идваше след поредното убийство. Дори запознанството му с Кари. Вълнуващо беше, когато я видя за пръв път, когато я заговори, когато галеше с длан косъмчетата по ръката ѝ. Тя беше първата жена, допуснала го до себе си, която не искаше да убие, а само да притежава. Но онова, което най-много го изненада, беше желанието му да бъде притежаван от нея. Кари да го нарича своя мъж, своя партньор и своя съпруг.

Тя беше ТЯ. Неговата истинска любов. И той бе готов да разкъса този град на парчета, за да я спаси.

Каза си, че още не е късно. Ако можеше да я отърве от предстоящия кошмар, Кари щеше да бъде негова завинаги. Никой нямаше да застане на пътя му. А ако някой се опиташе, щеше да му покаже какво е страх.

ФБР се страхуваха от него. Той си припомни сладката миризма на страха по кожата на Дилейни.

Двамата цивилни агенти в колата без отличителни знаци също се бояха. Но не и невъзмутимият млад охранител, който сега се намираше в апартамента на Тереза Васкес. Непукистът седеше на канапето ѝ и четеше „Космополитън“, докато Тереза приготвяше кафе за него и за възрастния му по-мъдър партньор.

Някакво движение вляво привлече вниманието му. Той свали бинокъла и видя Лейк, застанал в апартамента на Лилиан, долепил лице до стъклото.

Гледаше право към него.

За пръв път от години Пясъчния човек усети как по тялото му премина ледена тръпка. Студен гъдел в основата на гръбнака, който се изкачи към тила, карайки косите му да се изправят.

Страх.

Много старо чувство. Което не го бе спохождало от десетилетия.

Лейк и Блох не гледаха към улицата или към съседната сграда. Той усети погледите им върху себе си.

Обърна се и хукна към вратата. Лейк и Блох също се завъртяха на токове и изхвръкнаха от апартамента.

Вече нямаше съмнение. Бяха го забелязали.

Пясъчния човек се спусна тичешком по стълбището, краката му тропаха по стъпалата, пулсът му догонваше ритъма на стъпките, потта по дланите му караше кожените ръкавици да лепнат. Не се боеше за себе си. На света нямаше човек, срещу когото не би се изправил. Не, боеше се да не изгуби живота, който му предстоеше. Живота с Кари, далече от Ню Йорк, от ФБР, от ченгетата. Едно ново начало някъде, където никой нямаше да познава лицата им, където никой не би си и помислил да ги търси.

Той никога не си бе представял, че някой може да го разкрие в тази мансарда. При всичкото си планиране напред във времето това беше нещо, което не предвиди. Но беше и възможност, от която щеше да се възползва. Ясната му мисъл и способността му да се адаптира го бяха запазили жив и неуловим толкова дълго време.

Фоайето на сградата беше празно и той излезе тичешком на улицата, където сви рязко наляво. От преследвачите му нямаше и помен. Малко преди да стигне до първата пряка, забави ход. Някъде зад себе си чу клаксон на автомобил и свирене на гуми по асфалта. Един магазин за конфекция вдясно от него имаше извита витрина и като се дръпна леко встрани, можеше да вижда улицата зад себе си и пряката вляво.

Лейк и Блох, придружавани от двамата агенти на ФБР по джинси и якета, стигнаха до входа на сградата.

Пясъчния човек зави зад ъгъла и се спусна да заобиколи на бегом карето. Беше излязъл от източната страна, премина покрай южната и когато стигна до края на западната, не забави ход. Затича се още по-бързо и прекоси улицата към жилището на Лилиан Паркър. Завари вратата отключена и успя да се шмугне вътре и да се изкачи незабелязано по стълбите. Когато стигна до седмия етаж, извади швейцарския пистолет със заглушител от кобура под мишницата си и почука по вратата на Тереза Васкес.

Дръпна се встрани, като не изпускаше от поглед шпионката. Във вдлъбнатата леща се пречупваше лъч светлина, несъмнено от прозореца на жилището.

Издиша въздуха от дробовете си.

Разкърши рамене.

Светлината изчезна.

Без да влиза в полезрението на шпионката, той протегна дясната си ръка, стиснала под ъгъл пистолета, насочи дулото към центъра на вратата и дръпна спусъка. После отново и отново в бърза последователност, докато не изпразни пълнителя. Чу се вик и нещо тежко се строполи на пода. Той презареди пистолета, дръпна се крачка назад, пое си въздух, простреля ключалката и нахълта вътре.

Евтината дървена врата се откъсна от пантите и падна върху трупа на пода. Беше на единия от агентите — нахакания младок с костюма. От сивокосия му колега нямаше и следа. Откри Тереза Васкес, свита в ъгъла от другата страна на леглото, затиснала устата си с ръце, за да заглуши писъците си. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

Пясъчния човек я простреля с четири куршума, после се обърна, излезе безшумно в коридора и стигна до прозореца, който извеждаше на противопожарната стълба.

След две минути ботушите му затропаха по пасажа, където бе убил Лилиан Паркър. Свали якето си и го обърна наопаки. Вътрешното лице беше жълто — не му беше по вкуса, но във всеки случай, не съответстваше на описанието му, което Лейк и Блох положително бяха дали на агентите. От джоба на панталона си извади синя предпазна маска и бейзболна шапка и си ги сложи. Свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба. Пресегна се и разхлаби дръжката на касапския нож, пристегната с ремък за долната част на гърба му. Можеше да му потрябва спешно. Пистолетът беше в кобура под мишницата му.

Когато излезе от пасажа, той се огледа на всички страни, но не забеляза преследвачи. Чуваха се обаче полицейски сирени. Ченгетата щяха да пристигнат всеки момент.

Ванът му тъй или иначе беше паркиран на няколко преки южно от тук, така че беше разумно да се добере до него, преди кварталът да се е задръстил от полиция.

Зачака на пешеходната пътека до жена в памучна рокля, която буташе светлосиня бебешка количка. Бебето, завито със синьо одеялце, едва ли имаше повече от няколко месеца. Беше будно и си гукаше тихо. За синьото му лигавниче беше защипан жълт биберон. Пълничко бебе с розови бузки и зачатъци на златни къдрици. Когато яркосините му очи се спряха на него, то му се ухили с беззъбата си уста. Усмивката му беше ведра като изгрева на слънцето.

— Очарователен е — каза Пясъчния човек.

— Благодаря — отвърна майката.

Беше ниска, с вълниста руса коса, слънчеви очила и тежка раница на гърба.

Хората, които отскоро са родители, често нарамват цялата си покъщнина, когато се решат да изведат бебетата си на разходка, помисли си той.

— На колко месеца е? — попита.

— Моят Джош е на четири.

Майката изглеждаше уморена, колкото и да се опитваше да го прикрие зад марковите си тъмни очила. Влачеше краката си, маратонките ѝ скърцаха по мазния бетон на тротоара. Огледа се за коли, после отново погледна към пешеходния светофар. Беше все така червен.

— На тази възраст могат да са доста трудни за гледане — каза Пясъчния човек.

Тя само се извърна и кимна усмихнато. Макар да се държеше изключително кавалерски с нея и да не ѝ даваше никакви поводи за страх, Пясъчния човек виждаше, че жената се бои от него. Дланите ѝ бяха на дръжката на количката с леко повдигнати пръсти и едва забележимо трепереха. Някои хора просто го надушваха от първия миг, каквато и добродушна маска да си слагаше. Беше му се случвало и преди.

Отсреща през улицата, на около четиресет метра вдясно от пешеходната пътека, Лейк, Блох и двамата федерални агенти излязоха иззад ъгъла и застанаха на място, закрили очите си с длани срещу слънцето, да се оглеждат за избягалия Пясъчен човек.

Той нахлузи бейзболната си шапка ниско над очите. Щеше да прекоси улицата, да свие вляво и да напусне района. Достатъчно беше да стигне до отсрещния тротоар и да се обърне с гръб към тях. Те не търсеха мъж с жълто яке и бейзболна шапка. Не търсеха мъж и жена с бебе в количка.

Засега щеше да остане плътно до майката, да ѝ дърдори за това-онова и да пресече улицата с нея. Каквото и неудобство да ѝ причиняваше, трябваше да си дава вид, че са заедно.

Докато си правеше тези сметки, той реши и как да постъпи, ако Лейк или някой от агентите го разпознаеше, докато пресичаше улицата. Възможностите за действие бяха много и разнообразни.

Намираше се почти в средата на кръстовището. Пред него имаше двулентово платно, по което колите се движеха от ляво надясно. От запад на изток. Встрани, на двайсетина метра вдясно от него, двете ленти бяха спрели на червено. Когато на тези пред него светнеше червено, онези отдясно щяха да тръгнат от север на юг.

Червеният светофар спря колите, идващи отляво. Пешеходният светофар превключи от червено на зелено и Пясъчния човек стъпи на платното едновременно с майката. Вървяха един до друг. Двете ленти трафик вдясно от него се задвижиха.

Изпод козирката на шапката си той наблюдаваше Блох и Лейк на отсрещния тротоар. Ако го познаеха или привлечеше по някакъв начин вниманието им, щеше да му трябва отвличащ вниманието ход, за да им се изплъзне.

Нараняването на малко дете нямаше да му достави нито удоволствие, нито болка. Ако го видеха сега, щеше да изблъска майката с рамо, да обърне количката срещу потока от коли вдясно от пешеходната пътека и да засили бебето Джош към тях.

Блох, Лейк и федералните щяха да се затичат след количката. Ако я бутнеше достатъчно силно, някоя кола или камион нямаше да има време да спре. Най-вероятно шофьорът щеше да я види миг преди да я удари.

Джош си гугукаше безгрижно и подритваше синьото одеялце с малките си крачета.

Изпод козирката на шапката си той не изпускаше от поглед Лейк.

Броячът на пешеходния светофар се включи:

15…

Единият от федералните погледна към него.

14…

Пясъчния човек пристъпи по-близо до количката.

Още щом видя вратата на апартамента да зее отворена, Блох вече знаеше, че Пясъчния човек е напуснал сградата. Въпреки това тя реши да не рискува. Този тип беше доста хитър. Извади от кобура под мишницата си Маги — „Смит и Уесън Магнум 500“. Предпочитаното ѝ оръжие. Само с 5 патрона в барабана. Но ако човек знаеше как да го ползва, и един изстрел беше достатъчен. Дори целта да се криеше зад стена от газобетон.

Чу Лейк по стълбите зад гърба си и вдигна длан, за да го предупреди да пази тишина и да стои на разстояние.

После влезе вътре, като огледа първо ъглите на помещението. В средата на стаята върху статив имаше маслен портрет на мъж. По пода зад статива червенееха пръски, които водеха към локва кръв и кървава следа. Някой тежко ранен е бил влачен по паркета, реши тя.

Откри трупа във ваната. Мъжът беше гол до кръста и от лицето му не бе останало нищо. Блох се обърна и избяга от апартамента.

— Няма го, а във ваната има труп — каза тя. — Вероятно наемателят на жилището.

Те отново затрополиха по стълбището и излязоха на улицата. Огледаха се, вече бяха станали четирима. Федералните ги бяха видели да тичат и бяха решили да им се притекат на помощ.

Трети агент — по-възрастен мъж — пресече улицата и дойде при тях.

Застанаха на ъгъла, като се оглеждаха наоколо. Блох нямаше нужда да разучава снимката на Даниъл Милър от преписката по делото. От две години лицето му беше във всички вестници, по всички новинарски канали и сайтове. Ако го видеше, щеше да го познае, дори да се бе опитал да промени външния си вид.

— Някакви следи от него? — попита Лейк задъхан.

Двамата федерални се оглеждаха наоколо; докато си поемаха дъх, погледите им минаваха по лицата на пешеходците. Семейни двойки се разхождаха, хванати за ръка, мъже в костюми крачеха с маршова стъпка по тротоара, няколко души бягаха за здраве, две жени се връщаха от фитнес по анцузи и разговаряха оживено — обичайна картина от кипящия живот на Манхатън.

— Я по-добре да нагледаме свидетелката. Оставих партньора ми да я пази — каза възрастният, като се приближи до Блох. Имаше посивяла коса, тънки устни и проницателни очи.

— По дяволите! — изруга Лейк.

Сградата на Лилиан Паркър беше отсреща. За миг цялото им внимание се фокусира върху нея.

Движението се бе поразредило заради червения светофар на пешеходната пътека леко вдясно. Пред тях все още имаше няколко коли, които им пречеха да пресекат улицата. На отсрещния тротоар беше застанала жена с бебешка количка и разговаряше с мъжа до себе си — с жълто яке и бейзболна шапка. Нещо в него привлече вниманието на Блох. Двамата като че ли не се познаваха, но водеха учтив, макар и леко насилен разговор. Мъжът носеше синя хирургическа маска. Много хора в града бяха с такива маски, за да се пазят от ковид или от отработените газове на колите. Лейк тръгна към пешеходната пътека. Федералните го последваха. По-възрастният агент, който се представи като Мигс, беше останал без дъх. Блох реши да върви с него.

Лейк и двамата федерални продължаваха да оглеждат лицата на минувачите.

Блох наблюдаваше мъжа с жълтото яке.

Светофарът за пешеходци превключи на зелено. Почти едновременно с това цифровият часовник започна да отброява секундите на зелената светлина. Това бе моментът, в който Лейк също извърна рязко глава към мъжа в жълто.

Блох усети прилива на адреналин като иглички по върховете на пръстите си. Тя вече се потеше от слънцето и дишаше тежко. Но при вида на мъжа с жълтото яке застана нащрек. На излизане от апартамента бе поставила револвера си в кобура и сега усети как ръката ѝ сама бръкна под якето.

Мъжът вдигна лявата си ръка и дръпна надолу ципа на своето яке.

Дъхът ѝ се спря в гърлото, когато видя другата му ръка да посяга към бебешката количка.

Погледът на Лейк не се спря на него, но той усети друг чифт очи върху себе си. Някакъв първичен инстинкт, атавизъм, наследен от времената, когато човешкият род е живял в пещери, ловувал е, за да се нахрани, и е ставал плячка на хищници, го караше да срещне очите на този, който го наблюдаваше.

Той не се поддаде на инстинкта си. Позволи си само бърз страничен поглед, като вдигна глава.

Жената, която беше с Лейк, детективката Блох, се бе вторачила в него.

13…

Той постави дясната си ръка върху бебешката количка.

Майката сви пръсти около дръжката. Кокалчетата на ръцете ѝ побеляха, ноктите ѝ се впиха в меката гумена обвивка.

10…

Джош се смееше и риташе одеялцето си, крачетата му се подаваха отвън. Пълничките му бедра се въртяха във въздуха, сякаш караше велосипед; малките му идеално оформени пръстчета се протягаха нагоре, за да докоснат небето.

8…

Някъде зад себе си, вляво, чу боботенето на огромен влекач с полуремарке. Погледна през рамо. Гумите и джантите на камиона бяха изпръскани с кафява кал. Цялата композиция от влекача и полуремаркето тежеше между 15 и 25 тона.

Джош имаше златиста коса, тънка като паяжина. Черепът му беше крехък като фин китайски порцелан. Пясъчния човек си представи как количката се удря в предната броня на камиона и отскача във въздуха. Бебето се носи няколко мига във въздуха, после попада под колелата…

6…

Той направи още една крачка към майката, готов да я изблъска встрани.

Когато видя мъжа с жълтото яке да разговаря с майката, Блох се поколеба. Може би бяха приятели или просто познати. Мъжът се държеше свойски, поставил ръка върху количката. Макар че майката изглеждаше напрегната. Но ако той беше непознат, тя нямаше ли да се дръпне от него?

Блох искаше да види лицето му под бейзболната шапка. После поклати глава.

Онзи, когото бяха видели на прозореца, беше облечен в черно.

Беше реагирала първосигнално на мъжа, пресичащ улицата; позволила му бе да отвлече вниманието ѝ. Той не беше Пясъчния човек.

— Не мога да се свържа с партньора ми по радиото. Джулиан остана при свидетелката — каза Мигс.

— По дяволите — извика Лейк и се затича напред. Пресече улицата, следван от федералните.

Блох ускори крачка, но остана при по-възрастния агент. Мигс се задъха, но не от физическото усилие. Стигнаха до отсрещния тротоар и той се свлече на колене, дишайки накъсано, стиснал с длан лявата си ръка.

— Повикайте парамедик! — кресна Блох.

Лейк се извърна, посочи с ръка Мигс и един от агентите заговори припряно в радиостанцията си.

Стиснала Мигс за раменете, Блох се опитваше да го крепи. Той не изглеждаше добре, отпусна се по гръб на тротоара и устните му произнасяха беззвучно едно име:

— Джулиан.

— Сигурна съм, че е добре. Успокой се — каза тя.

— Не тряб-ваше… да го оста-вям… — промълви той.

— Не говори.

Блох си даваше сметка за минувачите, които се спираха да ги гледат и се скупчваха около тях. Долови уплашения им шепот: „Сърдечен пристъп“, „Прострелян ли е?“, „Какво му е?“, и после някъде съвсем наблизо женски писък.

Блох се огледа, но не виждаше през стената от човешки тела. А не можеше да остави Мигс.

— Не трябваше… — повтори Мигс, после стисна по-силно ръката си и изстена.

Положила главата му в скута си, Блох каза:

— Нищо му няма. Не се тревожи.

Чу се припукване на радиостанция. Силни гласове. Припрян разговор между агенти. После изражението на Мигс се промени. Той стисна очи и по бузата му протече сълза.

И Блох разбра. Току-що бе чул, че партньорът му е мъртъв. Тя се пресегна и издърпа слушалката от ухото му.

Когато отново го погледна, очите му бяха вторачени някъде зад нея, в небето. Нямаше пулс.

Блох се залови да му прави изкуствено дишане. Разкри дихателните му пътища, вдиша въздух в дробовете му, после започна сърдечен масаж. Вдигна глава и през една пролука в тълпата зърна мъжка фигура, която се отдалечаваше бързо.

Мъжът с жълтото яке.

Блох се огледа и видя жената, седнала на бордюра. Стискаше бебето си в ръце и плачеше.

Количката лежеше прекатурена по средата на пешеходната пътека.

Плановете му, дори правените в движение, винаги отчитаха непредвидени ситуации. Колкото и да го объркваше човешкото поведение понякога, му се струваше, че го разбира. Беше нещо, върху което самият той трябваше да се потруди, защото често реагираше по начин, който смущаваше близките му. Трябваше например да се преструва на опечален, когато баба му и дядо му починаха. Трудно му беше да заплаче. Откри, че ако загребе под ноктите си малко сапун в банята и после го втрие в ъгълчетата на клепачите си, може да накара очите си да сълзят. Лютеше му, но това беше за предпочитане пред неодобрителния родителски поглед. Полагаше големи усилия да научи в какво се изразява така нареченото нормално поведение, което се очакваше от него, но това на свой ред му даваше предимства. Изучавайки човешките емоции, начина, по който хората реагираха на определени ситуации, той бе установил, че е в състояние да предвиди реакциите им.

Не разбра обаче защо майката пусна дръжката на количката.

Видя ръцете ѝ във въздуха да посягат към бебето. В същия миг, неочаквано за него, тя го блъсна с хълбок, нарушавайки равновесието му. Вдигна бебето Джош на ръце, изпищя с всичка сила и побягна към отсрещния тротоар.

Детето заплака.

Блох и Лейк вече бяха пресекли улицата и се бяха изгубили в тълпата. Той притича до тротоара, заобиколи от разстояние майката и продължи по улицата с бърза крачка.

Свидетелката беше мъртва.

Кари беше с една крачка по-близо до свободата.

Погледна телефона си — имаше десетина известия. Беше го програмирал да му сигнализира всеки път, когато в пресата се появеше нещо за Кари. Прегледа внимателно всички материали, навсякъде ставаше дума за едно и също. Медиите съобщаваха, че Кари е изчезнала, нарушавайки мярката си за неотклонение, и че е издадена заповед за арестуването ѝ. А съдията беше разпоредил процесът да започне в нейно отсъствие.

Пръстите му стискаха толкова силно телефона, че дисплеят се пропука. Той го захвърли в близкото кошче за боклук.

Къде, по дяволите, се намираше Кари?

Сигурно беше избягала. Напрежението ѝ бе дошло в повече. Нищо, той щеше да я открие, когато всичко това приключеше. И тогава щяха да са отново заедно. Тогава щеше да започне техният нов живот.

Трябваше да се погрижи съдът да я оправдае, дори тя да не присъстваше на процеса.

И точно в този момент той се сети как може да стане това.

Никой не можеше да каже със сигурност каква порода е Кларънс. Хари го бе осиновил от улицата или Кларънс бе осиновил Хари — едно от двете. Не беше едро куче, но в него имаше нещо от лабрадор, както и от други породи. Носеше високотехнологичен нашийник с микрочип, излъчващ джипиес сигнал към телефона на Хари. Кафявата му кожена каишка беше твърде тънка и много дълга, но той никога не се дърпаше, когато двамата излизаха заедно. Кларънс изобщо не искаше да се отдалечава от Хари. Минаваше единайсет, огромна кръгла луна огряваше нощното небе и тротоарите бяха притихнали. Това беше времето за разходката на Кларънс и Хари и аз реших да им правя компания, за да глътна въздух и да поговорим.

Кларънс се спря пред Тръмп Тауър на Пето авеню и навири крак, изстрелвайки струя урина към входната врата.

— Браво на теб — каза Хари и тримата продължихме към Сентръл Парк.

Облак пара излизаше със съскане от близката улична шахта, но това не смути Кларънс. Той беше градско куче, свикнало с капризите на живота в Манхатън — неща като пневматични чукове, рев на двигатели, клаксони и човешки тълпи не му правеха впечатление. Последните ни два дни бяха тежки и бях уморен до смърт, но за сън не можеше и дума да става. Съзнанието ми беше като състезателен автомобил, форсиран до шест хиляди оборота и вдигащ пушек с гумите си на стартовата линия.

Блох се бе отбила по-рано в кантората, за да ми каже да добавя още четири имена към списъка с жертвите на Пясъчния човек. Двама агенти на ФБР, единият починал от сърдечен удар. Местен художник, чиято единствена вина била, че е наел апартамента, който Пясъчния човек искал да ползва, и Тереза Васкес — една от свидетелите по делото срещу Кари Милър. Блох седеше отпусната в креслото за посетители. Това не беше в неин стил — обикновено позата ѝ беше изправена, с ръце върху подлакътниците, изпънат гръб и жив поглед.

— Имаш уморен вид — казах.

Тя кимна.

— Разговарях с Бил Сунг в съда. Искаше да ме предупреди за Гейбриъл Лейк. Както изглежда, Лейк ни е излъгал. Той не е привлечен от федералните като консултант по случая. Каквото и да е намислил, няма официални правомощия; всъщност Сунг смята, че може да е опасен. Оказа се, че е превъртял по време на престрелката в онази фабрика за дрога, дори не се опитал да избяга. Вместо това избил всички там. Специално се погрижил да са мъртви, разбираш ли?

Докато говорех, Блох запъна токовете на ботушите си в мокета и се поизправи на стола.

— Чух за това и то не ме тревожи. Той е преминал през ада. И му личи. Но няма да ни навреди — каза тя. — Излъгал е за федералните, защото е искал да се добере до доказателствения материал за Пясъчния човек, който имаме покрай делото срещу Кари. Това е единствената причина да не ни каже истината.

Блох беше пестелива на думи и с това настройваше някои хора срещу себе си. Което не беше справедливо. Ако трябваше да вляза в ада, първият човек, когото бих желал да имам до себе си, беше тя. Такова приятелство не се купува с пари. Нейният хъс можеше да се сравнява само с бързия ѝ ум. Аз знаех причината, поради която Лейк ни е излъгал, но и Блох стигна до същия извод почти мигновено.

— Той не иска да залови Пясъчния човек — заявих аз. — А да го убие.

— Ако го открием, ще се погрижа това да не се случи — обеща тя, което ми стигаше.

— Мини покрай Кейт, преди да се прибереш — помолих я аз. — Днес ни прецакаха в съда. Тя трябва да знае, че ако нещата продължат да се влошават, вината не е нейна. Вкъщи си е, работи.

Блох стана и тръгна към вратата.

— Бъди внимателна с нея, не ѝ е леко сега. На всичкото отгоре мисли, че съседът ѝ, който е пълен задник…

Спрях се, когато забелязах, че чертите на Блох се изопнаха. Не трябваше да ѝ казвам.

— Какво е направил въпросният задник?

— Тя смята, че ѝ е откраднал телевизора.

Блох излезе, без да каже дума повече. Ледена тръпка премина по тялото ми. Не исках да съм на мястото на съседа на Кейт. Дълго време останах на стола си, потънал в мисли. Така ме завари Хари, който бе дошъл да ме попита дали искам да изляза с него и Кларънс на разходка, за да си проветря мозъка.

Сега вдигнах поглед към нощното небе между двата реда високи сгради. Хари и Кларънс вървяха зад мен.

— Надявам се Лейк да е толкова добър, колкото Блох мисли, че е — казах.

— И аз се надявам — отвърна Хари. — Но имам чувството, че колкото и да е добър, Даниъл Милър винаги ще е една крачка пред нас. Той е адски умен. Струва ми се по-хитър от всеки убиец, на когото сме се натъквали досега.

— Може би, но дали е по-умен от Лейк и Блох, взети заедно? Не знам, не бих се обзаложил, но предпочитам да имаме още един чифт крака, докато гоним Кари Милър.

— Някакви новини от Пелтие?

— Търси я, или поне така каза снощи по телефона. Той е по-навътре в нейния свят, отколкото всеки от нас двамата. Просто е богат, нали разбираш? Кой знае как мислят богатите и на какво са способни?

— Тя невинаги е била богата — каза Хари.

Стигнахме до парка и Кларънс замаха с опашка. Беше късно за разходка в тази част на града, но Хари не се страхуваше. В последно време носеше оръжие за самозащита. Ню Йорк, както и цяла Америка бяха настръхнали. Сякаш имахме две Америки с ясно очертани фронтови линии. Престъпността в града се увеличаваше, особено въоръжените грабежи. Но двама мъже, излезли на разходка с куче, не бяха лесна цел, така че не се притеснявах от някакво бандитче със сгъваем нож в треперещата си ръка.

— Където и да е Кари в момента, не е на себе си — казах аз. — Не мисля обаче, че е при съпруга си. Ти я видя онази вечер. Имала му е доверие, обичала го е, а той излезе чудовище. След такова нещо как да вярваш на когото и да било? Този човек е променил живота ѝ, откакто са се запознали. Дал ѝ е всичко, което някога е желала: голямата къща, колата, никога повече да не мисли за пари. Но всичко се оказа лъжа.

— Сигурно не всичко е било лъжа — възрази Хари. — Може Милър наистина да я е обичал. Може да си е мислил, че бракът ще го промени.

— Разбирам какво имаш предвид. Не може една сутрин да се събудиш и внезапно да ти хрумне да започнеш да убиваш хора. Такива индивиди дълго време са отглеждали злото в себе си. И започнат ли веднъж, вероятно не могат да се спрат, дори да искат. Когато говорих с нея… всъщност няма значение.

— Не, продължавай. Какво искаше да кажеш?

— В допълнение към болката от измяната му и към обществената омраза тя таи и силно чувство за вина. Обвинява се, поне отчасти, за случилото се. Знае, че ако беше вдигнала телефона да каже на ФБР, много от тези хора днес щяха да са живи.

— Последните жертви, преди да го разкрият, бяха семейство Нилсен — каза Хари. — Това си е тежко бреме. Да знаеш, че си можел да сложиш край на тези убийства… да спасиш родителите на тези деца. Хора са скачали…

— Хайде де, изречи го. Аз също си го помислих.

Хари въздъхна, спря се, наведе се и погали Кларънс по главата.

— Не е нужно да го казвам. Ако бреговата охрана открие трупа ѝ в реката, няма да се учудя. Видяхме какво направи с нея телевизията — превърна я в най-мразената жена в Америка. Приятелите ѝ я заклеймяват по новините. Какъв кошмар.

— Надявам се само, че е все още жива — казах аз.

Известно време повървяхме, без да говорим, обединени от надеждата, че Кари Милър е още жива някъде, под същия купол от звезди, който виждахме над главите си. В парка нямаше много хора. По това време никога нямаше. Виждаха се отделни човешки фигури — пред нас или по съседните алеи, окъпани за миг в светлината на красивите чугунени фенери. Крачехме мълчаливо и радостта на Кларънс, че е далече от шума и блъсканицата на града, се предаваше и на нас.

— Къде се намираме? — попитах.

Хари пристъпи до най-близкия фенер, сложи си очилата и светна с телефона си, за да прочете надписа върху основата.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Този парк е близо три хиляди и петстотин декара, създаден много преди да има телефони с джипиес. Парковите служители е трябвало да определят с точност местоположението на фенерите, за да осигурят изправността и поддръжката им. Всеки фенер има четирицифрен номер. Този тук е номер седем-две-три-осем. Първите две цифри съответстват на пряката, значи сме близо до Седемдесет и втора улица. Последните две цифри указват от коя страна на парка се намираме. Нечетните са за западната страна, четните за източната. Затова има една приказка, че…

— Всички особняци живеят от западната страна на парка — довърших аз.

Точно в този момент ме обзе странно усещане. Бях го изпитвал много пъти точно преди да осъзная нещо важно, което ми е убягвало преди.

То започна като някаква топла вълна в гърдите ми, която постепенно се изкачи до гърлото. Като искра, която се надявах да просветне в мозъка ми.

Но не и сега. В случая „Кари Милър“ имаше нещо важно, нещо абсолютно ключово, което не можех да видя. За малко да го съзра, но се изгуби. Нищо, щеше да се появи пак.

— Май се готвеше да кажеш нещо? — попита Хари.

— И аз така мислех. Няма значение, ще се сетя. Да се прибираме. Трябва да се наспим, иначе няма да преживеем утрешния ден.

— Утре е встъпителната пледоария на прокурора. Кейт репетира своята в момента. Вече я чух, добра е. Ще има време може би и за един свидетел. За нас не остава какво толкова да правим.

— Ние вършим нещо много повече от това. Утре се решава дали ще спечелим това дело, или не. За момента просто реагираме. Време е това да се промени. Ще захапем още в началото Дрю Уайт и съдията Стоукър. Трябва да им дадем да разберат, че това е война.

— Алекса, спри на пауза — каза Кейт на гласовия асистент.

Беше ѝ се счуло нещо. Стоеше неподвижно в малкия кухненски кът на апартамента си. Въпреки че сега, като съдружник на Еди, изкарваше добри пари и можеше да си позволи хубаво жилище, смяташе да изчака още няколко месеца до изтичането на наемния ѝ договор. Щеше да ѝ е по-лесно да се премести след това, което означаваше да живее още три месеца в една стая. С легло, малко канапе, кухничка и барплот, на който се хранеше. Имаше и баня, но без вана. Само душ и тоалетна. Като и двете не бяха в пълна изправност.

Поне успяваше да поддържа чистота и да опази жилището си от хлебарки и други вредители. В последно време беше толкова заета, че ползваше апартамента си като място, където да се строполи на леглото и да поспи няколко часа. Както ѝ се искаше да направи и в момента, но трябваше да прегледа за последен път встъпителната си пледоария. Когато Ото Пелтие се бе обадил в кантората, за да им прехвърли делото, тя се бе случила на телефона. Еди беше в съда. Бе виждала Кари по телевизията и беше донякъде запозната с подробностите. Освен това нещо в изражението на тази жена ѝ се стори познато.

Преди да се обедини с Еди, Кейт бе работила като адвокат в голяма кантора. Беше страхотно начало за един млад юрист. Всичко, към което някога се бе стремила. Но твърде скоро откри, че подобно на много други неща в Америка — мечтаната кариера, мечтаната кола, мечтания стандарт на живот — реалността е твърде различна от наивните ѝ представи. Още през първата ѝ седмица един от съдружниците започна да я оглежда похотливо. По време на фирменото парти в петък следобед една от другите млади адвокатки ѝ сподели, че напуска, защото не издържала на непрестанния сексуален тормоз от страна на съдружниците и по-старшите адвокати. Кейт прекара много месеци в стискане на зъби, дълбоко поемане на дъх и неистови усилия, за да не се изживява като жертва. Но работата ѝ беше омаловажавана и ѝ бе казано по най-категоричен начин, че ако е „малко по-дружелюбна с мъжете“, перспективите ѝ за израстване ще се подобрят.

Тя напусна кантората и заведе дело срещу тях. Което разпали голямата ѝ страст: да защитава жени, жертви на дискриминация по полов признак и на сексуален тормоз на работното място. Това беше нейната мисия. А когато срещна Кари, веднага я разпозна по погледа. Беше срещала същия поглед в малкото спукано огледало в банята си. Нужни бяха усилия, за да си дадеш сметка, че се случва нещо лошо. За Кейт не беше лесно да признае пред себе си, че е станала жертва на тормоз. Това щеше да събуди сложна смесица от емоции: гняв, болка, отвращение и — което беше особено странно — чувство на вина. Тя непрекъснато се самоанализираше, докато не се убедеше, че не е направила нищо, за да насърчи подобно поведение. След като разбереше, че с нея са се отнесли несправедливо, ѝ бе нужно време, за да приеме, че това не е по нейна вина. Кари също беше жертва. Тя положително изпитваше всички тези чувства, плюс още много. Беше дълбоко наранена. И Кейт щеше да направи всичко по силите си, за да ѝ помогне.

Алекса спря звука на музиката и тя остави писалката си върху барплота.

Туп-дум-дум-туп.

Отначало ѝ се стори, че звукът идва от коридора, но се заслуша и установи, че е от онзи задник в съседния апартамент.

— Алекса, продължи по плейлиста. Усили звука.

Малкото ѝ жилище се изпълни с музиката на любимата ѝ певица Тейлър Суифт. Харесваше и Бионсе, но Тейлър заемаше особено място в сърцето ѝ, помагаше ѝ да мисли, докато работеше.

От съседния апартамент се чу още думкане и тя спря музиката. Беше по-силно от преди.

Дум-дум.

Този път беше по входната ѝ врата. Кейт се надигна и отиде да погледне през шпионката.

Блох беше пред апартамента ѝ.

Когато Кейт ѝ отвори, Блох вдигна от пода голям телевизор с плосък екран и го внесе вътре, без да каже дума.

— Това е моят… — започна Кейт, но не беше сигурна дали иска да довърши изречението си. Спомни си за силното блъскане по стената от съседния апартамент.

Блох постави телевизора върху празната поставка.

Кейт я заобиколи, за да го огледа отблизо, и се убеди, че наистина е нейният. Беше същият модел и имаше същата драскотина в долния ляв ъгъл, където макетният нож, който бе ползвала, за да разреже кашона, бе издраскал пластмасовата рамка.

В противоположния ъгъл на телевизора имаше още нещо.

— Това кръв ли е? — попита Кейт, като посочи с пръст петната.

Блох навлажни парцал в кухнята и избърса червените следи.

— Съседът ти имаше нужда от известно убеждаване, за да си признае кражбата на телевизора. Погрижи се при следващото си излизане да заключиш вратата — каза Блох.

Едно нещо беше сигурно: Блох не беше жертва. И никога нямаше да бъде.

— Искаш ли кафе? — попита Кейт.

Усмихната, Блох свали якето си и седна на канапето.

— Разбира се. Тази вечер дават ли някой епизод на „Коломбо“?

Двете жени бяха приятелки от детството. Когато не тероризираха момчетата в квартала си в Източен Ню Джърси, се събираха в дома на Кейт, за да гледат „Коломбо“.

— Имам ги записани всичките. Искаш ли да пусна „Престъпни шевове“?

— Това беше с Ленард Нимой, нали? — попита Блох.

— Същият. Върви да вземеш салфетки и подложки за чаши.

Апартаментът на Кейт не беше много по-голям от кабинета ѝ в кантората, но тя беше маниак на тема чистота и ред. Дори най-малкият безпорядък в такова тясно пространство придаваше на жилището запуснат вид, а това я влудяваше.

— Аз ще направя кафето — каза Кейт. — Или може би предпочиташ…

— Мляко и „Орео“ — отвърна Блох и по лицата им се разляха широки усмивки при спомена за дъждовните неделни следобеди, които бяха прекарвали заедно, загърнати с одеяла на пода в дневната у Кейт, с чаши студено мляко в ръце и чинии шоколадови бисквити в скута.

След два часа, малко преди полунощ, Блох си тръгна и Кейт се залови да оглажда за последен път встъпителната си пледоария. Целта ѝ беше да насочи в друга посока гнева на съдебните заседатели. Да им обясни как всички доказателства сочат, че Кари е просто поредната жертва на Пясъчния човек — нищо повече от това. Искаше те да знаят, че клиентката ѝ е страдала и продължава да страда. Беше убедителен аргумент, но трябваше да се представи навреме.

След като нанесе някои бележки по текста с любимите си японски цветни химикалки, Кейт си изми зъбите, облече си памучна нощница и си легна. Заспа бързо.

Събуди се внезапно няколко часа по-късно. Алекса беше пуснала песен. Отначало, още сънена и на тъмно, тя не знаеше какво става. Изправи се в седнало положение, объркана и стресната, докато сънят се съпротивляваше на действителността.

Песента беше стара. Отначало ѝ заприлича на музика от филм на Дисни. Оркестъра пресъздаваше звука на вълшебен водопад.

И тогава чу партията на ударните инструменти. Звучаха като звънчета или като ксилофон, после към тях се добави хармония от мъжки гласове:

Тя замръзна. Ледена тръпка премина по цялото ѝ тяло.

И тогава нещо тъмно, някаква сянка я сграбчи и една ръка покри устата ѝ. Усети как я затиска голяма тежест и нечий горещ дъх опари шията ѝ малко преди иглата да се забие там. Миризма на кожени ръкавици изпълни ноздрите ѝ, докато се мъчеше да диша.

Опита се да се извърне настрана, да оттласне нападателя, да се съпротивлява. Но крайниците ѝ бяха странно отмалели и сякаш тежаха по сто килограма. Едва ги повдигаше. Клепачите ѝ също натежаха и тогава стаята започна да се движи. Струваше ѝ се, че потъва в леглото като в бездна и никога няма да може да изпълзи обратно навън.

Той ѝ говореше. Гласът му звучеше някъде много отдалече.

— Имаш хубави очи. Мисля да си ги запазя.

Усети как ръцете му я повдигнаха, после я поставиха върху нещо. Беше черно и миришеше на гума. Шумът я обгърна като паника, но същевременно толкова ѝ се спеше, че не можеше да помръдне. Шумът идваше от голям металически цип.

Докато ципът се затваряше, тя с ужас осъзна, че се намира в чувал за трупове.

Тогава очите ѝ се затвориха и я обгърна мрак, по-плътен от най-черната нощ.

Осем и трийсет сутринта не беше обичайното ми време да съм станал и пристигнал в кантората, а и предишната вечер не се бях наспал добре. Съзнанието ми беше изпълнено с твърде много неща. Всеки път, като затворех очи, виждах Дилейни в каросерията на онзи пикап, усещах лепкавата топлина на кръвта ѝ, ужасните буци кървав пясък в очните ѝ орбити.

Вратата се отвори и в кабинета ми влезе Денис с кафява хартиена торба в ръце. Изсипа я върху бюрото ми. Вътре имаше евтини телефони с предплатена карта, все още в прозрачните си пластмасови опаковки. Общо пет броя.

Взех един и започнах да чопля пластмасата. Никакъв шанс. Извадих от бюрото си голяма ножица и почти веднага я счупих на две, докато се опитвах да срежа плътната опаковка.

— Ще ми донесеш ли брадва или ацетиленова горелка, за да ги отворя? — казах аз.

Тя въздъхна дълбоко и завъртя очи, после изчезна в кухнята и се върна с отварачка за консерви. Защипа двете режещи колелца за ръба на опаковката и започна да върти ръчката. Отварачката разряза якия пластмасов шев, а Денис разтвори за секунди двете половинки на опаковката и ми подаде телефона.

— Днес повиших ли ти вече заплатата?

— Още не — отвърна усмихнато тя.

— Избери си телефон.

— Ей сега. Първо да си проверя пощата.

— Дали е останало кафе в каната? — попитах, но Денис вече беше излязла от кабинета ми и вървеше към бюрото си.

— Направи си го сам, по дяволите — извика през рамо тя.

— Винаги сам си го правя. Питах просто дали е останало малко.

На мен ми беше нужно много повече време, отколкото на Денис, за да разопаковам телефоните, и тъкмо бях успял да измъкна последния, Хари и Блох влязоха в кабинета ми.

— Я сега да си разменим номерата на тези апаратчета. След като разбрах, че прокурорът подслушва телефона на Пелтие, не бих се учудил, ако е закачил бръмбари и към нашите. Властите толкова много държат да се докопат до Пясъчния човек, че стига да пожелае, Уайт може да си извади съдебна заповед и за здравния ми картон от гимназията. Не използвайте личните си телефони, нито служебните. Това са новите ви служебни телефони. Момент, къде е Кейт?

Когато и да дойдех на работа — което, честно казано, обикновено ставаше след девет — винаги заварвах Кейт в офиса.

— Тази сутрин минах покрай тях, нямаше никой, опитах се да ѝ звънна на мобилния, не отговори. Казах си, че сигурно пътува към офиса. Ще ѝ звънна пак.

— Денис! Ела да си избереш телефон — провикнах се аз.

Тя влезе в кабинета ми с днешната поща. Не бях виждал истинска служебна поща, откакто основахме кантората. Кейт винаги я преглеждаше сама сутринта. Пликовете бяха с различна форма и размери, повечето бели или кафяви, но под тях се подаваше нещо, което ми заприлича на плик за поздравителна картичка. На него нямаше марка и пощенско клеймо, което показваше, че е донесен на ръка. Беше адресиран до мен.

Денис тръсна купчината на бюрото ми и започна да я сортира. Когато стигна до плика без клеймо, го огледа от всички страни и ми го подаде.

— Да нямаш рожден ден? — попита тя.

Поклатих глава и го отворих, докато Блох обясняваше на Хари как да използва новия си телефон, а Денис отваряше останалата поща.

В плика имаше лист хартия, прегънат на две. Беше откъснат от жълт бележник, каквито ползват адвокатите. Разпознах почерка и плътното като гел мастило на онези цветни японски химикалки, които Кейт толкова обичаше. Беше страница от встъпителната ѝ пледоария по делото срещу Кари. Обърнах листа.

Върху бележките на Кейт имаше послание, надраскано с червени печатни букви.

Понякога нещо те блъсва така, че не можеш да се опомниш.

Кабинетът ми се килна надясно, сякаш сградата се беше разцепила и наклонила. Загубих равновесие и пред очите ми заиграха цветни петна. Усетих в гърлото си вкуса на палачинките, с които бях закусил. Устата ми се изпълни със слюнка. Листът се изплъзна от ръката ми и падна на бюрото.

Бюрото.

Залитнах към него и сграбчих с две ръце краищата му, за да се закрепя.

Три думи отекваха в главата ми с барабанен ритъм: Само не Кейт, само не Кейт, само не Кейт…

Не можех да говоря. Не можех да мисля. Трябваше да се стегна, за да не повърна.

Хари вдигна листа от бюрото. Беше видял реакцията ми и докато четеше написаното с облещени очи, устните му се движеха, изговаряйки беззвучно думите, сякаш за да се убеди, че са истина. Листът затрепери силно в ръцете му, краката му се подгънаха и задникът му се стовари върху креслото за посетители. Ако не беше то, сигурно щеше да се пльосне на пода. Блох се наведе и прочете бележката, която вибрираше на коленете на Хари.

Тя закри лицето си с две ръце. И просто остана така. Неподвижна.

— Блох — успях да кажа аз и протегнах ръка към нея, опитвайки се да възстановя дишането си. — Блох, ще си я върнем!

Но тя не ме чу. Разтърка лицето си с длани и изхвърча от кабинета ми.

— О, боже! — Хари се прекръсти. Наведе се, сплете пръсти и започна да се моли.

Чух някакъв звук. Силни резки удари върху твърда повърхност. Успях да изляза от кабинета си, стъпвайки малко по-уверено. Вратата на дамската тоалетна беше отворена. Чух отново същото думкане, нещо хрущеше и се цепеше. Денис изтича вътре и аз я последвах. Беше застанала с гръб към кабинката, закрила устата си с ръка, и наблюдаваше Блох.

Всеки удар отнасяше поредно парче от белите фаянсови плочки на стената. Ръцете ѝ се движеха бързо, сякаш тренираше с боксова круша. В краката ѝ се бе образувала купчина отломки, а във въздуха се носеше прах.

Аз я сграбчих изотзад, блокирах ръцете ѝ и полека я отдръпнах от стената. Отначало тя се съпротивляваше и за миг си помислих, че стига да иска, лесно може да ми отмъсти за намесата. Например да смачка носа ми с тила си.

Разбира се, не го направи.

Задъхана, тя се остави да я задържа в ръцете си. Физическата близост не беше нещо, което Блох приемаше лесно. Но сега, докато кръвта ѝ кипеше, тя или не ме забелязваше, или моторът ѝ работеше на такива обороти, че не ѝ беше до мен.

Постепенно дишането ѝ се успокои и пулсът ѝ се нормализира.

Разхлабих леко хватката. Колкото да проверя дали няма да се опита да се отскубне и отново да заблъска по стената. Не се опита. Пуснах я напълно и отстъпих назад.

Денис издърпа хартиени кърпи от диспенсъра, намокри ги и започна да почиства окървавените кокалчета на ръцете ѝ.

По лявата буза на Блох се беше стекла сълза, оставяйки подобна на белег следа в прахта, покрила лицето ѝ. Денис го избърса внимателно и двете се прегърнаха.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Денис.

— Пясъчния човек отвлече Кейт — обадих се аз. — Не можем да кажем на никого, дори на ченгетата. Заканва се, че ако не издействаме оправдателна присъда за жена му, ще убие Кейт.

Денис затвори очи, притисна Блох до себе си и ѝ прошепна нещо.

Блох кимна и двете се отделиха една от друга. Блох подсмръкна и каза:

— Трябва да се видя с Лейк. Ще ви се обадя от колата.

И излезе.

Застанал на вратата, Хари попита:

— Блох си тръгна. Съвзе ли се? Добре ли е?

Поклатих глава.

— Едва ли.

— По дяволите, какво ще правим сега? Ще трябва да кажем на ченгетата.

— Не, той ще я убие — отсякох аз.

— Ами какво тогава да правим?

Вдигнах ръка, избърсах потта от клепачите си и забелязах, че пръстите ми треперят, но това не беше от усилието да удържам Блох. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Не можех да мисля.

Отломките от плочки захрущяха под краката на Денис, която отново отиде до мивката, намокри още хартиени кърпи и подаде по една на мен и на Хари. После се облегна на вратата на кабинката, скръсти ръце и попи сълзите, които оставяха черни следи от туш по лицето ѝ.

— Това не е адвокатска кантора — каза тя. — Аз цял живот съм работила в адвокатски кантори. Това тук е семейство. Ако нещо се случи с Кейт, няма да го понеса. Какво, по дяволите, ще правим?

Двамата с Хари се спогледахме. Накрая той заяви:

— Струва ми се, че нямаме избор.

В работата на Блох някоя и друга синина или охлузване бяха нещо нормално и тя си носеше лепенки и бинт в жабката на колата. Докато седеше в задръстването, превърза кокалчетата на двете си ръце. От раната на дясната ѝ ръка през марлята още се процеждаше кръв, но не беше нещо страшно. Засега щеше да издържи. Не беше свикнала да показва емоции, особено гняв. Това отнемаше по нещо от нея, но досега никога не се бе озовавала в ситуация, в която най-добрата ѝ приятелка да е изложена на реална опасност. За Блох това беше непозната територия. Трябваше да запази самообладание, да държи мозъка си хладен, за да може да го използва.

Лейк ѝ махна от тротоара и се приближи към джипа, когато тя спря до бордюра и свали прозореца.

— Качвай се — каза Блох.

— Но ние сме почти до къщата. Това е улицата на семейство Нилсен.

— Първо трябва да идем на едно друго място.

Той се поколеба, но само за миг, после седна до нея и си закопча колана.

— Това, което ще ти кажа, си остава между нас — започна тя, като даде газ и джипът потегли. — Ако ченгетата или федералните надушат нещо, ще знам, че е от теб. И тогава ще пострадаш. Ясна ли съм?

— Какво се е случило?

— Снощи Пясъчния човек е отвлякъл Кейт Брукс. Съдружничката на Еди и най-близката ми приятелка. Тази сутрин ни изпрати бележка, че ако жена му не получи оправдателна присъда, ще убие Кейт. Също и ако се обадим в полицията.

— О, господи, съжалявам. Къде живее твоята…

— Сега отиваме там.

Стигнаха до сградата на Кейт за двайсет минути, през които и двамата мълчаха. Но движенията на Лейк говореха много.

Той търкаше с длани кожената куриерска чанта в скута си, барабанеше с пръсти по нея, изопваше ремъците ѝ, разтриваше китките си, засмукваше въздух през стиснатите си зъби или подръпваше висулките на ушите си. Лейк беше кълбо от нерви, а днес това му личеше повече от всякога. И докато той го демонстрираше по всевъзможни начини, Блох просто шофираше. Извиваше шия, за да следи пътя, подаваше газ и въртеше волана. Челюстите ѝ бяха стиснати и на врата ѝ изпъкваше една вена, но всичките ѝ страхове и тревоги бяха затворени в нея, както винаги досега. Клокочеха като пара в котел. А когато не издържаше повече, намираше върху какво да си излее гнева. И ако въпросното нещо се случеше човек, господ да му беше на помощ.

Тя изобщо не беше изненадана, че някой е проникнал в апартамента на Кейт предишната вечер. По-скоро се учудваше, че това не се е случило по-рано. Хората се заблуждаваха, че след като живеят на по-висок етаж, това им осигурява безопасност. Което не беше истина. Дори в най-охраняваните сгради в Манхатън редовно проникваха крадци. Ако си живял достатъчно дълго в този град, въпросът не беше дали ще станеш жертва на обир, а кога и колко сериозен ще е той. За разлика от сградата на Лилиан Паркър тази на Кейт не се охраняваше. В нея нападателят можеше да проникне по много начини — през пасажи, задни входове, противопожарни стълби. И да си излезе с жертвата на рамо, без нито една камера да го засече. Освен това улицата отвън беше тиха в малките часове. Пясъчния човек не бе имал никакви проблеми да се добере до апартамента ѝ и да я отвлече, без да бъде видян.

Когато Блох спря пред сградата, Лейк само кимна и я последва до етажа на Кейт. Входната ѝ врата беше заключена, но и по двете ключалки имаше следи от взлом.

— Използвал е минибормашина — каза Лейк.

Това беше малък, много полезен уред с почти безшумно моторче, задвижващо нещо, което по същество представляваше шперц. Някои му викаха магически ключ.

Блох бутна вратата с пръсти и тя се отвори.

Един от недостатъците на магическия ключ беше, че поврежда трайно бравата и вратата повече не може да се затваря.

Завесите бяха спуснати, но те бяха евтини и тънки и в стаята проникваше светлина. Блох ги дръпна встрани и в слънчевите лъчи затанцуваха златисти прашинки. Тя заоглежда жилището. Нищо не изглеждаше в безпорядък освен неоправеното легло. Кейт никога не оставяше леглото си неоправено сутрин.

— Нещо конкретно ли търсим? — попита Лейк.

Блох не отговори; опитваше се да се съсредоточи.

Съзнанието ѝ поглъщаше всеки детайл и го сравняваше със спомена ѝ за него, за да открие онова, което беше ново и необичайно. Без да бърза, оглеждайки внимателно всичко, тя не забеляза нищо подозрително.

Освен едно.

Жълтият бележник на Кейт беше върху барплота и от него беше откъснат един лист. Същият, който Пясъчния човек беше използвал, за да напише бележката до Еди. Накрая тя се приближи до неоправеното легло. Леката пухена завивка беше отметната встрани, сякаш Кейт току-що се бе измъкнала изпод нея. Или е била измъкната.

Блох хвана завивката, която Лейк държеше да нарича юрган, и я просна върху леглото. Беше решила да го оправи. Струваше ѝ се глупаво, но Кейт беше педантична относно реда. Блох вдигна възглавницата, поднесе я до лицето си и я помириса. Нейното ухание. Не на парфюм, не на шампоан — миришеше на Кейт. Блох познаваше тази миризма от единайсетгодишна. Тя преглътна да потисне онзи спазъм в гърлото, който заплашваше да избухне в задушаващ страх и болка от загубата. Дооправи леглото. Незначително действие, от което не следваше нищо, но то беше важно за нея. Защото би означавало нещо за Кейт.

Както се беше навела, за да приглади с ръце завивката, пръстите ѝ напипаха нещо твърдо. Десенът на плата представляваше сиви преплетени линии с жълти пръски. Беше трудно да се забележи нещо дребно отгоре, особено ако то беше от прозрачна пластмаса, но точно това откри Блох.

Беше тънко, с формата на конус. Предпазната капачка на игла от спринцовка.

— Погледни в кухненското чекмедже под кафемашината — каза Блох. — Там ще намериш найлонови пликчета за сандвичи. Донеси ми едно.

— Какво откри? — попита Лейк и се приближи.

— Пликчето! — повтори Блох.

Лейк разбра, че няма да изкопчи от нея нищо повече, докато не ѝ го донесе. Заобиколи барплота, намери пликчетата в картонената им кутия и ѝ занесе едно.

Тя го отвори и загреба с него пластмасовата капачка от леглото.

— О, боже — възкликна Лейк. — Как е пропуснал това?

— Отвлякъл я е в тъмното — каза Блох. — Сигурно, като се е приближавал, едната му ръка е била протегната напред, за да ѝ затисне устата. Пристъпвал е бавно и безшумно към нея. Явно е знаел, че стените са тънки, и е било важно тя да не извика. Спринцовката е била в другата му ръка…

— Умно.

Въпросът, на който всеки от двамата искаше да си отговори, бе дали в последния момент Пясъчния човек е рискувал да приближи двете си ръце една към друга, за да свали капачката от спринцовката и да оголи иглата? Или бе сграбчил Кейт с едната си ръка, притиснал я бе надолу и бе свалил капачката със зъби, след което я беше изплюл.

— Това е улика от Пясъчния човек. Щом е отвлякъл Кейт, значи я държи някъде. Вероятно на мястото, където се е криел през цялото време. По тази капачка може да има микроскопични влакна, следи от химически елементи, нещо, което да ни даде представа къде се намира скривалището му — каза Блох.

— Веднага ще я занеса за изследване. Имам човек, който работи в частна криминалистична лаборатория.

Тя запечата пликчето, задържа го в ръката си и се изправи, гледайки Лейк в очите.

— Животът на най-добрата ми приятелка е в опасност. Защо да ти вярвам, след като веднъж ни излъга?

Прашинките се въртяха и танцуваха в слънчевите лъчи, на чийто фон Лейк изглеждаше абсолютно неподвижен. Не помръдваше, не се почесваше, не правеше нервни движения. Сякаш моторът му, който никога не спираше, изведнъж бе угаснал. Блох знаеше, че той обмисля следващия си ход. Сега или щеше да повтори лъжата, при което тя щеше да го изрита веднага и да си намери друга лаборатория, или щеше да си признае.

Погледът му не се откъсваше от нея, сякаш преценяваше евентуалната ѝ реакция. Вдигна ръце пред гърдите си с длани към нея и разперени пръсти.

— Е, добре, хвана ме. Не работя за федералните.

— А защо ни излъга?

— Защото не желая да арестувам Даниъл Милър. Искам да го убия. А това ни най-малко няма да ви помогне при защитата на Кари Милър. Беше ми нужно да привлека още един детектив да ми помага, за да получа достъп до архивите на ФБР във връзка с убийствата. До вашите преписки. Съжалявам, че излъгах. Ако ви бях признал истината, нямаше да ме допуснете до себе си, а както съм ти казвал, аз трудно се доверявам на когото и да било.

— И защо да не те отрежа още сега от разследването?

Той облиза пресъхналите си устни, остана миг-два загледан в пода и заговори с треперещ глас, ту продран, ту писклив, задавен от мъка, която не можеше повече да крие:

— Защото моята приятелка е вече мъртва. И аз не мога да се примиря с това. Мога да ви помогна да го хванете и да си върнеш твоята приятелка жива. В момента още един живот е в опасност. Това за мен е по-важно от отмъщението. Давам ти дума, че няма да го убия.

Блох мълча няколко секунди, обмисляйки чутото. После кимна.

— Значи си съгласна? Вярно ли? Сериозно? — попита той.

— Какво, с фанфари ли да го оповестя? Да вървим да разпитаме съседа.

Медии от цял свят се бяха събрали пред сградата на Наказателния съд. Видях ванове на Би Би Си, „Блумбърг“, „Франс 24“ и някои други новинарски канали, чиито имена дори не можех да разчета. Всички те се блъскаха с местните телевизионни мрежи за по-предна позиция. Пясъчния човек беше новината на деня и процесът срещу съпругата му бе привлякъл огромно медийно внимание.

С Хари влязохме през страничния вход — този, който ползваха прокурорите и служителите на съда. Охраната ни познаваше добре и ни пропусна да минем без излишни усложнения.

Изкачихме се с асансьора до осмия етаж, където видяхме тълпа репортери, скупчени в коридора. Нямахме избор, освен да наведем глави и да си пробиваме път през стената от тела.

Хари бе успял някак си да се добере преди мен до съдебната зала — явно бе заобиколил през по-рехавата периферия на тълпата. Като ме видя, ме сграбчи за ръката и ме издърпа вътре миг преди квесторът да затвори вратата.

Влизал съм в много съдебни зали по време на много напрегнати процеси, но тук беше различно. Въздухът сякаш беше сгъстен и се дишаше трудно. Лявата ми ръка не преставаше да трепери. Побърквах се при мисълта за Кейт, може би вързана с въжета, скована от ужас и питаща се дали ще я спасим…

Усещах, че ми се гади и всеки момент ще повърна.

Години наред бях практикувал сам. Без секретарка, без служители, без съдружник. Защото понякога случаите ми бяха такива, че ме поставяха на мушката на опасни хора. А не исках някой друг около мен да пострада от заблуден куршум. Най-близките ми бяха свикнали да се оглеждат през рамо. Това беше част от причината да се разделим с Кристин. Бях взел решение да пазя семейството си, като го държа настрани от онова, което върша. Не исках такъв живот за жена ми и детето ми. Но когато си дадох сметка, че съм направил погрешния избор и че трябва да си намеря спокойна адвокатска работа, беше твърде късно. Бях ги загубил и двете.

Тогава се появи Харпър. Жената, в която се влюбих. Така и не успях да ѝ го кажа. Тя умря заради мен. Понеже се бях опитал да помогна някому. Все още се будех нощем, останал без дъх, плувнал в пот, след като бях сънувал, че тичам към къщата на Харпър и че тя е още жива.

Но знаех, че няма да стигна навреме.

А сега отново бях направил същите грешки. Заради мен Кейт се намираше в ръцете на един луд.

Зави ми се свят и протегнах ръка към една от пейките, за да се подпра.

Тогава усетих как Хари ме сграбчи за кръста и пъхна рамото си под мишницата ми.

— Ела тук, в ъгъла — каза той.

Пристъпвайки едва-едва, се добрахме до дъното на залата, далече от съдебните чиновници и останалия технически персонал. При дела с голямо медийно присъствие приставите обикновено оставят за известно време адвокатите сами в залата преди началото на процеса. Това е неписано правило, не фигурира никъде черно на бяло, но се спазва по традиция.

Седнах на пейката. Не исках да съм близо до масата на защитата. Не можех. Още не. Светът около мен се въртеше, стомахът ми се преобръщаше, а в съзнанието ми беше мъгла. Не можех да дишам.

— Еди, успокой се. Имаш пристъп на паника — каза Хари.

— Аз съм виновен. Не биваше за нищо на света да вземам Кейт за съдружничка. Хари, тя е толкова млада. Не мога…

— Аз се чувствам по същия начин. Кейт ми е като дъщеря. Значи трябва да се стегнеш. Има изход от ситуацията. Ще я спасим.

— Не мога…

— Можеш. Можем заедно. Не си виновен. Никой не е виновен. Но си длъжен да поправиш това. Кейт е жива и ние трябва да се погрижим да остане жива. Сега ще се вземеш в ръце и ще си напрегнеш мозъка. Защото, ако не го направиш, Кейт няма да оцелее.

Затворих очи и вдигнах глава.

Имах чувството, че всички грешки, които съм направил през живота си, се напластяват една върху друга като някаква кула, заплашваща да ме затрупа под себе си.

Запитах се как ли щеше да постъпи Кейт, ако ситуацията беше обратната — ако аз бях попаднал в капан и тя трябваше да се бори, за да ме спаси.

Отговорът беше ясен. Възхищавах се на Кейт. Беше умна и силна. Знаех точно как би постъпила. Щеше да стисне зъби, да си напомни, че е от Еджуотър, Ню Джърси, и че никой не бива да ѝ играе номера.

Задържах тази мисъл в съзнанието си, вдишах я в дробовете си. Не се съмнявах, че където и да се намираше сега, тя ще се съпротивлява. Ще се бори да оцелее. Аз просто трябваше да бъда силен като нея.

Поех си дълбоко дъх, станах от пейката и двамата с Хари тръгнахме към масата на защитата.

В американските съдилища има още едно неписано правило — пенсионираните съдии не се връщат към адвокатската практика. Това правило по принцип се спазваше с някои редки изключения, когато бивши съдии водеха битки в защита на стари клиенти, след като се бяха оттеглили от съдийския пост. Хари нямаше никакво намерение да се връща към адвокатската професия. Беше консултант към кантората ни. Само толкова.

Или поне така си мислеше той.

— Не мога да се справя сам. Трябва ми помощта ти — казах аз.

— Тук съм, Еди — кимна Хари, докато заемахме местата си на масата за защитата.

— Не, искам да кажа да се регистрираш като втори адвокат.

— Не би било редно…

— Няма закон, който да го забранява. Още днес следобед ще те регистрираме. Дотогава си предмет на моята застраховка, тъй като аз съм главен защитник.

— Еди, минали са двайсет години. Не знам…

— Ти водиш кръстосан разпит по-добре от мен. Нужен си ми. Няма да се справя сам.

Разстлах преписките по делото на Кари Милър върху масата пред нас в допълнение към двата айпада, в които се намираха всички документи в сканиран вид. Погледнах треперещите си пръсти. Хари извади от коженото си куфарче жълт бележник, автоматична писалка „Пеликан“ и шишенце с червено мастило. Постави писалката върху бележника, погледна я. Погледна и мен.

Кимна и взе в ръка писалката. Начерта хоризонтална линия в горния край на листа, после една вертикална, с която раздели страницата на две половини. Дясната за водене на бележки по казаното от обвинението и свидетелите, лявата за неговите коментари и възражения по тях. Като по учебник.

Хари се пресегна, сложи ръката си върху моята и стисна треперещите ми пръсти. Когато заговори, гласът му трепереше от напрежение.

— Хайде да спечелим това дело заради Кейт — каза той.

— Къде е Ото? — попитах аз.

— Ще се появи. Не би пропуснал началото — отвърна Хари.

Прокурорският екип беше пристигнал: Дрю Уайт и голяма група прокурори, всичките мъже, ненавършили трийсет и амбицирани да направят кариера покрай това дело. В службата на Уайт имаше богат избор от способни и интелигентни жени прокурори, но нито една от тях не бе получила възможност да блесне в този процес. Уайт внимателно бе подбрал своя екип. Всичките бяха приятели помежду си, всичките бяха готови да си затворят очите, за да прикрият всякакви евентуални нарушения на прокурорската етика, които Уайт би счел за нужно да направи в хода на процеса. Никой от тях не даваше пет пари за жертвите. Интересуваше ги само да добавят името на това дело към сивитата си, преди да ги изпратят до някоя адвокатска кантора на Уолстрийт, предлагаща стартови заплати от порядъка на половин до един милион долара годишно.

Първият ред зад масата на обвинението бе зает от ченгета и федерални. Бил Сунг седеше до страничната пътека. Той водеше разследването, така че делото можеше да се гледа и във федерален съд. Имах чувството, че ако заловят Пясъчния човек, Сунг ще настоява да го поеме федерален прокурор. Но в случая обвиняем не беше Пясъчния човек. Поне не официално. А Сунг беше достатъчно умен, за да остави областната прокуратура да се занимава с това дело. То беше безрисков експеримент. Генерална репетиция с наличните доказателства, от която за него не произтичаха никакви последици. Ако обвинението се издънеше и Кари Милър получеше оправдателна присъда, Сунг щеше да си измие ръцете и да стовари вината върху областните прокурори. След което щеше да се погрижи да не се повторят същите грешки в делото срещу Пясъчния човек във федералния съд. Но ако Уайт успееше да издейства осъдителна присъда, Сунг щеше да си припише всички заслуги.

— Не трябваше ли да е вече тук? — попитах.

Хари се надигна и се обърна назад. Погледът му премина по претъпканите пейки зад нас. Някъде отзад се вдигна една ръка. Станах и видях чак в дъното на залата Ото Пелтие да ни маха. Бяхме говорили по телефона след вчерашното изслушване. Той дълго време се беше борил за Кари и бе вложил много в това дело. Освен това с изчезването ѝ бяха изчезнали и парите му. Харесвах Ото, но нещо ми подсказваше, че едва ли би инвестирал цялото си време и сили в издирването на Кари, ако вече му беше платила дължимите един милион долара адвокатски хонорари. Вчера цял ден бе проверявал мотелите, малките хотелчета и хостелите в Бруклин, Куинс и Бронкс. Навсякъде, където вземаха пари в брой и не задаваха въпроси. И където би могъл да се укрива някой като Кари. Беше навъртял триста километра с колата си и беше провел над сто телефонни разговора — доста труд, но за обещаната седемцифрена сума си струваше.

Засега — никаква следа от нея.

— Ще ида да говоря с него — каза Хари.

— Не споменавай за Кейт.

— Няма, но той ще попита къде е.

— Кажи му, че с Блох проверяват място, за което сме получили анонимно обаждане. Поискай му списъка на местата, които той е проверил.

Проследих с поглед Хари, който отиде до изхода на съдебната зала и направи на Пелтие знак да го последва.

Зачаках.

В съда се чака много. Зависим си от съдебната система и часовете за голф на съдията. Скръстих ръце и притиснах длани под мишниците си. Само и само да не треперят. Съдебният секретар улови погледа ми и вдигна пет пръста. Имах пет минути.

Проверих телефона си. Нямаше нови есемеси. Очаквах Бети Кларк от „Сентинел“ да се свърже с мен, за да ми снесе информация. Тъй като Блох беше с Лейк, се нуждаех от допълнителен източник. Бях проучил Бети. Работеше пета година за „Сентинел“ като съдебен кореспондент. Като се замислех, бях я виждал да се навърта късно вечер около съда. Там можеха да се видят още много изгладнели журналисти, движени от надеждата да вземат ексклузивно интервю от някоя пияна знаменитост още докато я свалят от патрулната кола, и да предложат материала си на „Ню Йорк Таймс“ или „Поуст“. След като поразпитах тук-там, открих, че Бети се ползва със значителна популярност, дори с доверие. Което означаваше достъп. Понякога е по-мъдър ход да не публикуваш нещо, което си научил. Винаги ще се намери нещо още по-голямо, а създаването на приятели спомагаше за отключване на онези врати, зад които се криеха най-големите скелети.

Изпратих ѝ есемес:

Зачаках.

Телефонът ми изпиука.

Написах отговор:

През възбуденото бръмчене на тълпата чух да се отваря врата. Хари се зададе по централната пътека и зае мястото си до мен.

— Всичко е наред — каза той.

Станах и се приближих до секретаря на Стоукър — ветеран на име Джери. Предишният съдия, при когото работеше, беше алкохолик. Понякога се явяваше в съда толкова пиян, че не беше в състояние да седи изправен. Джери го наливаше с кафе, като същевременно измисляше начини да забаламоса адвокатите, докато шефът му изтрезнее. С други думи, Джери носеше в себе си лоялен ген, какъвто рядко се срещаше сред техническия персонал. След като съдията пияница се пенсионира, Стоукър веднага взе Джери при себе си.

— Джери, трябва да вляза при съдията — казах му аз. — По личен въпрос. Без прокурора.

— Това изобщо разрешено ли е? — попита той. — Свързано ли е с делото?

В този момент Хари се приближи до нас и каза „здрасти“ на Джери. Двамата се познаваха добре. Джери дори бе участвал като крупие в една незаконна игра на карти, която Хари организираше за съдиите в пенсия.

— Еди иска да се види на четири очи със съдията за една минута. Знам, че звучи необичайно, но няма нищо нередно. Кажи на Стоукър, че няма от какво да се притеснява.

Обикновено представител на едната страна по дадено дело не може да разговаря със съдията, без да присъства и представител на другата страна. Така съдиите се застраховат срещу евентуални обвинения в некоректност или пристрастност. Още едно от неписаните правила на професията.

— Е, щом ти казваш, че няма проблем, Хари, добре. Но съдията може да се начумери — предупреди ни Джери.

— Това не би ме изненадало. Как се оправяш с него изобщо? — попита Хари.

— Той не е лош човек — промърмори Джери с примирена въздишка, загатваща, че това определение е евфемизъм за пълен гадняр.

— Дръж се, Джери. Драго ми беше да те видя — каза Хари.

Джери ме преведе през служебния изход и по един коридор стигнахме до кабинета на съдия Стоукър, който седеше зад бюрото си. Тази сутрин цветът на кожата му беше още по-наситено бронзов. Може би очакваше пълчища репортери от световните медии и бе твърдо решил да се представи в най-добрата си форма. Поне както той я разбираше. На мен ми приличаше на човек, потопен във варел с лак за дърво и после прекаран през полираща машина. Изглеждаше толкова неестествено и същевременно характерно за определен тип мъже, които, за да прикрият мрака в душите си, си нахлузваха някаква маска на фалшива нормалност. Само че самите те не бяха сигурни какво е нормално, как изглежда и как се усеща. Затова вземаха екстремни решения.

— Добро утро, господин съдия, бих желал да обсъдим един личен въпрос, ако позволите.

— Изчакайте Джери да доведе заместник областния прокурор.

— Джери няма да води прокурора. Както ви казах, това е личен…

— Джери, къде е господин Дрю Уайт? — прекъсна ме Стоукър.

— Съдия Форд каза, не няма проблем да разговаряте с господин Флин по личен въпрос.

— Той вече не е съдия, Джери. Аз съм съдията по това дело.

— Вие не сте лош човек — каза Джери и излезе от кабинета му, като затвори вратата след себе си.

— Господин съдия — започнах аз, — налице са подозрения за престъпно поведение от страна на заместник областния прокурор. Ако го повикате тук, с това ще му подскажете, че е заподозрян, което ще е процесуално нарушение, евентуално съставляващо възпрепятстване на правосъдието. Аз не влизам без основателна причина при съдии, за да разговарям насаме с тях.

Стоукър се облегна назад в стола си; рунтавите му вежди заиграха върху бронзовото чело.

— Какво става тук?

— Заместник областният прокурор е разпоредил подслушване на защитата. Той чува разговорите ни. С което нарушава поверителността на отношенията между адвокат и клиент. Искам това да престане; искам и всички записи от разговорите ни, които е направил.

— Какво? Ако приемем, че сте прав, а вие определено не сте, но дори да сте, това подслушване не става без заповед, подписана от съдия.

— Когато сте били млад съдия, колко пъти нюйоркската полиция е идвала в дома ви в три сутринта и е навирала под носа ви клетвена декларация от петдесет страници и чернова на съдебна заповед? Колко пъти сте изчитали клетвената декларация от край до край и черновата на заповедта ред по ред? Едва ли се опитвате да ми кажете, че Дрю Уайт е толкова тъп, че да не може да мине с този номер пред съдия, който не си отваря очите.

Стоукър се наведе напред, подпря се с лакти на бюрото и сплете пръсти, сякаш заемаше позиция за унищожителна атака.

— Имате ли някакви доказателства в подкрепа на тези толкова сериозни обвинения? — попита той.

— Не. Абсолютно никакви.

— Ако се сдобиете с твърди и неопровержими доказателства, че телефоните ви са подслушвани, подайте жалба и ще се заема със случая.

— Не мога да подам жалба, защото тя трябва да мине през прокуратурата. Това би означавало да си разкрия картите.

— Господин Флин, нашето правосъдие може да не е идеално, но ние имаме процедурни правила и това не е без причина.

— Обещайте ми само едно: че ако намеря категорични доказателства за подслушването на телефоните ни, ще издадете съдебна заповед да получа достъп до записите.

Той се усмихна самодоволно и каза:

— Ако ми представите доказателства, ще издам такава заповед. А сега престанете да ми губите времето. Имаме да водим процес. Вашата клиентка появи ли се?

— Не е в съда, но съм убеден, че ще я докараме в залата преди приключването на процеса. Не мога да разкривам повече по въпроса…

— Естествено. Заради поверителността на отношенията между адвокат и клиент. Разбирам…

Станах и излязох.

В коридора, докато крачех обратно към залата, телефонът ми изпиука. Есемес от Бети.

Съдържаше име.

Час.

И място.

Както и потвърждение, че информацията е вярна.

Затичах се.

Когато се върнах на бегом в залата, слязох по стъпалата до съдийската маса и се втурнах към Хари. Телефонът беше в ръката ми. Той стана от мястото си и докато минавахме покрай масата на обвинението, подхвърлих:

— Ако съдията излезе от кабинета си, кажете му, че съм отишъл да проведа спешен разговор.

Очите на Дрю Уайт се разшириха; видях как се извърна на стола си и срещна погледа на Бил Сунг. И двамата знаеха, че съм намислил нещо, но нямаха представа какво.

С Хари закрачихме бързо към вратата и щом излязохме в коридора, го попитах:

— Къде е Пелтие?

— В кафенето отсреща, чака да бъде извикан от прокурора.

Дрю Уайт държеше свидетелите му да чакат извън съда, за да не могат да чуят нищо от делото, преди да бъдат призовани да дадат показания. Връчват им един пейджър и им казват да отидат да пият кафе. Тази сутрин Пелтие беше дошъл в съдебната зала, за да се види с нас преди началото на заседанието. Сега беше в разход.

Набрах номера му и той вдигна веднага.

— Имам източник. Не мога да разкривам самоличността му, но Кари Милър ще се срещне с личния си банкер в ресторант „Комодор“ в един и петнайсет. На усамотена маса в задната част на салона, зад аквариума. Трябва да говорим с нея и да я доведем тук. Готов ли си за това?

— Готов съм. Ще бъда там — каза Пелтие и прекъсна разговора.

Върнахме се в залата и заехме местата си точно когато Джери извика: „Всички да станат!“, и представи съдия Стоукър като председателстващ съдебното заседание. Докато заседателите заемаха местата си, Уайт не откъсваше поглед от мен и в този момент аз вече знаех, че ще имаме проблем с журито.

Единайсет от съдебните заседатели изглеждаха свестни.

Но един беше достатъчен, за да съсипе всичко. Аз не бях единственият, забелязал проблема. Хари се почеса по белия перчем, наведе се към мен и каза:

— Виж номер пет. С шарената рокля.

Съдебен заседател номер пет беше бяла жена, наближаваща седемдесет. Беше със синя рокля на цветя, а посребрената ѝ коса беше толкова силно опъната назад, че изопваше кожата около малките ѝ черни очи, които се смаляваха още повече зад големите ѝ кръгли очила с дебели лещи. Устните ѝ бяха стиснати плътно в отвратена гримаса, сякаш току-що бе близнала кактус, покрит с напалм. Пред себе си държеше като щит малка бежова чантичка и я стискаше с две ръце. Не беше добра идея да влезеш в схватка с нея — на телосложението ѝ можеше да завиди и ръгбист. Изглеждаше злобна и вечно раздразнена. Освен когато поглеждаше към прокурора. Щом очите ѝ се спираха на Дрю Уайт, чертите на лицето ѝ омекваха. Но само за миг. Тя се размърда на мястото си, премести се леко вляво и изгледа кръвнишки съседката си отдясно. Тя беше афроамериканка приблизително на същата възраст.

— Тази жена мрази целия свят — каза Хари.

— Не се жени за нея, само това ще ти кажа.

— Знаеш, че обичам да се развеждам, но тя няма да ме вземе. Видя ли как изгледа номер шест?

— Белите заседатели не ги гледа с такава ненавист.

— Явно обича да се налага. В стаята на журито ще се чува само нейният глас.

Посегнах към айпада и отворих списъка на съдебните заседатели. По време на избора им Пелтие беше написал кратки бележки срещу всяко име.

— Казва се Етел Горман. Била е началник-цех в кланица. Стара мома. Прекарва времето си в събиране на дарения за местната църква и Националната оръжейна асоциация. Регистрирана републиканка и твърд противник на носенето на маски и ваксинирането срещу ковид.

— Значи е… Как им викаха на тия? Бели расистки кучки? — попита Хари.

— Тя е кралицата им — отвърнах аз.

Прегледах списъка на резервните съдебни заседатели. Първа резерва беше Клей Драйър, който седеше до ложата на журито с другите две резерви. И той беше почти връстник на Етел, плешив, ако не се смяташе бялата коса на тила и над ушите му, която ограждаше като венец лъскавото му теме. Носеше очила с червени рамки и беше облечен с карирана риза, тъмносин блейзър и бежов памучен панталон. На китката му, точно пред часовника, имаше още нещо. Гривна от ярки мъниста, от която висеше кожено парченце с надпис. Намирах се достатъчно близо до резервната скамейка, за да мога да прочета надписа. Не целия, но достатъчно, за да знам какво гласеше: Дядо.

Пелтие бе описал в бележките си Клей като пенсиониран дърводелец с петдесетгодишен брак и седем деца. Двамата със съпругата му сега гледали внуците. Обичали семейните ваканции в пълен състав, имали и три кучета. Всичките им седем деца, половинките им и тринайсетте внуци се събирали всяко лято в няколко бунгала в северната част на щата Ню Йорк, за да прекарат заедно две-три седмици като едно голямо семейство.

— Трябва да шкартираме Етел и да я заменим с Клей — прошепнах аз.

— Съгласен. Не можем да рискуваме. Етел ще се развихри в стаята на журито. Боже, как се накиснахме в тия лайна, а Кейт…

Гласът му потрепери и той посочи мълчаливо списъка на заседателите на екрана.

— Кейт разчита на нас. Как да се отървем от Етел? Късно е за подаване на възражение.

Целият ми мозък беше впрегнат в работата, с която се бяхме захванали. Това дело. Свидетелите. Прокурора. Съдията. А сега и съдебните заседатели. Всичко беше подчинено на крайната цел: да разбием тезата на обвинението срещу Кари Милър. Това беше единственият начин да спася моята приятелка. Трябваше да се отърся от страха, от мъчителното безпокойство, да се фокусирам като лазер върху единственото, което беше по силите ми, за да си я върна жива.

Понякога, както в този момент с Хари, се улавях, че мисля за нея. Къде беше тя? Дали изпитваше болка? Страх? Какво се случваше в съзнанието ѝ?

От другата страна на пътеката Дрю Уайт се надигна от мястото си, заобиколи масата на обвинението, за да застане срещу ложата на журито, и започна встъпителната си пледоария:

— Дами и господа съдебни заседатели, казвам се Дрю Уайт. Аз съм човекът, който ще ви преведе през доказателствения материал срещу Кари Милър, събран от обвинението. Това дело е необичайно. Не се сещам за друго като него. И като всички необичайни дела то изисква особено внимание. Вашето внимание. Мисля, че към края му ще сте си съставили две обосновани становища. Първото е, че Кари Милър е съучастничка в убийствата заедно със своя съпруг Даниъл Милър, по-известен като Пясъчния човек. Ръководила се е от същите мотиви като съпруга си — намерението да убива. Целенасочено го е подпомагала в извършването на престъпленията му с пълното съзнание, че той е убиец. Разполагаме с доказателства за престъпна умисъл и, надявам се, ще ви убедим, че е оказвала съдействие на съпруга си. С други думи, че е съучастничка в убийства. Което означава, че самата Кари Милър е убийца. — Той си пое дъх и продължи: — Ако обаче не сте убедени извън всякакво разумно съмнение, че тя е споделяла намерението на съпруга си да убива, имаме и алтернативно обвинение, а именно че го е улеснявала в извършването на престъпленията му. И по двете обвинения съдът може да постанови доживотна присъда. Едно нещо е ясно, дами и господа съдебни заседатели: не може да има никакво съмнение, че Кари Милър е знаела, че съпругът ѝ е убиец. Тя не се е свързала с полицията, нито с ФБР. Вместо това се е доверила на адвоката си. А какво е направила, след като е получила правните му съвети? Замълчала си е, като е подпомагала и улеснявала съпруга си в бягството му от правосъдието, с което му е дала възможност да убива отново и отново, и отново. Кари Милър не е тук днес. Нарушила е мярката си за неотклонение. Тя е беглец от закона. От правосъдието. От вас. Сигурно ще се запитате: Защо ѝ е трябвало на една невинна жена да прибегне до бягство? Отговорът е прост. Тя е виновна. Всички виждаме това. Вашата задача е да го кажете официално.

В Ню Йорк има няколко частни криминалистични лаборатории. Някои от тях са свързани с базите данни на правоохранителните органи, други не са. Блох паркира пред модерна сграда в един район, граничещ със „Сохо“, „Сивик Сентър“ и „Трайбека“. Лейк влезе вътре и след десет минути излезе.

— Трийсет и шест часа. Ще проверят капачката на спринцовката за микровлакна, ДНК и всякакви следи. Добри са. Ако има нещо за откриване, ще го открият.

— Дано. Нужен ни е пробив — каза Блох, докато потегляше.

Извади телефона си, постави го в стойката на таблото и набра номер, срещу който пишеше „Паркс“.

Паркс беше един от агентите по джинси, които бяха охранявали Тереза Васкес. Двамата с Блох се бяха заговорили, след като линейката дойде да откара Мигс.

— Как си, Блох? — попита мъжки глас.

— Искам да знам успя ли да научиш нещо от хазаина на мансардата.

— Не, каза ми само, че е била наета краткосрочно в месеца, когато беше убита Лилиан Паркър. Човекът платил в брой, нямало нищо подписано черно на бяло, никакви документи за самоличност, банкови сметки и прочие.

— Съжалявам за смъртта на двамата ти колеги вчера — каза Блох.

— Оценяваме това, което направи за Мигс. Ако научим още нещо, веднага ще ти съобщим.

Блох затвори. Пясъчния човек бе наблюдавал апартамента на Тереза Васкес от същото място, откъдето и този на Лилиан Паркър. Художникът можеше да лежи там с дни или дори седмици, преди някой да го открие. А като се имаше предвид, че нито очите му бяха извадени, нито по трупа бяха открити други елементи от почерка на Пясъчния човек, ако те с Лейк не бяха влезли там, едва ли някога щеше да се установи връзка между това и останалите убийства, извършени от Даниъл Милър.

— Господин Флин, желаете ли да изнесете встъпителната си пледоария сега, или ще я отложите за по-късно? — попита съдия Стоукър.

В съдебната зала се възцари тишина. След ромона от гласове, изпратил пледоарията на Уайт, и въпроса на Стоукър към мен мълчанието беше всепроникващо като желе. Някакво плътно нищо, което изпълваше въздуха. Пълно отсъствие на звук. Или поне така ми се струваше.

Главата ми щеше да се пръсне, хиляди проблеми се блъскаха с грохот в мозъка ми.

— Еди, така не помагаме на Кейт. Стани и се обърни към заседателите — прошепна Хари.

— И какво да им кажа?

— Просто повтори онова, което ни прочете Кейт.

Станах, отпих продължително от чашата с вода и я оставих обратно на масата. Токовете на обувките ми отекваха като удари на барабан по пода и звукът изпълваше бездната от тишина. Погледнах надолу и видях, че се намирам в центъра на залата с лице към ложата на журито. Вляво от мен беше съдията, вдясно — всички останали. Огледах едно по едно лицата на съдебните заседатели. Някои от тях като Етел Горман не криеха отвращението си. То беше изписано върху стиснатите ѝ устни и малките ѝ като топлийки черни очи.

— Обвинението ще говори надълго и нашироко за жертвите в това дело — започнах аз. — И правилно. Работата на господин Уайт е да направи така, че в тази зала да се чуе гласът на мъртвите. Да ги остави да се изкажат чрез него. И да ви посочи убиеца им. Дами и господа, обвинението е изправено пред два проблема. Първият е, че човекът, убил тези хора, не се намира в залата. Той е още някъде там, на свобода. Продължава да отнема човешки животи. И нито ФБР, нито нюйоркската полиция са в състояние да го заловят. Те рядко са били подлагани на такъв обществен натиск да изправят един престъпник пред правосъдието. Но понеже не са се справили със задачата си, ви предлагат съпругата му като заместител. Ще чуете доказателствата на обвинението срещу Кари Милър, но те всъщност са доказателства срещу нейния съпруг Даниъл Милър. Нищо не свързва Кари Милър с тези убийства. Нищо не доказва, че е знаела, че съпругът ѝ е убиец. Нищо не доказва, че някога му е съдействала или го е подпомагала съзнателно. Кари Милър е жертва на Пясъчния човек. Животът ѝ е съсипан. Тя никога повече няма да повярва на друг мъж. Никога, докато е жива. Представяте ли си да откриете, че партньорът ви в живота е убиец? Представяте ли си какво би могло да ви причини това? — Поех си дъх и продължих: — Дами и господа, прокурорът ще се опита да седне на два стола в това дело. Ще се опита да докаже, че Кари Милър е участвала в тези убийства, но няма да успее. И тогава ще се опита да ви докаже, че тя е знаела за убийствата и ги е прикривала, включително като е излъгала полицията.

Спрях отново и се взрях в лицата на съдебните заседатели. Те не ми вярваха.

И в този момент си дадох сметка, че това е така, защото и аз не си вярвах.

Кари Милър носеше в себе си тежко бреме. Някаква тъмна маса, заключена с вериги за сърцето ѝ. Каквото и да беше нещото, то я бе накарало да избяга от процеса. Да избяга от мен, от Кейт и Хари. Но когато разговарях с нея и тя ми каза, лице в лице, че не е убила никого, аз ѝ бях повярвал. Дълбоко в душата си знаех, че това е истина. Как се стигна дотук — да произнасям встъпителната си пледоария, а в съзнанието ми да бушуват съмнения относно невинността на моята клиентка? Бях направил грешка, като поех този случай. И сега, когато животът на Кейт бе заложен на карта, нямах избор. Трябваше да накарам това жури да ми повярва. Трябваше да спечеля делото. Не заради Кари.

Заради Кейт.

— Няма да твърдя, че Кари Милър не е имала подозрения относно съпруга си.

Замълчах отново, за да ги оставя да осъзнаят думите ми. Някои от тях се размърдаха на местата си. Един-двама се наведоха напред.

— Но в кой момент подозренията се превръщат в законово задължение да уведомиш полицията за тях? Това е въпрос, който никога преди не е поставян пред съдебни заседатели. Нейният съпруг я е лъгал. И тя му е вярвала. Ако това е престъпление, можем да вкараме в затвора всички семейни мъже и жени в Ню Йорк. Кари Милър не е тук днес. Може да не се появи и до края на процеса. От което нищо не следва, защото тя не е длъжна да доказва каквото и да било. Работата на прокуратурата е да докаже обвиненията си срещу нея. А като стана дума за доказване, тя няма никакви доказателства. Смятам, че съвсем скоро и вие ще се убедите в това.

Обърнах се и тръгнах към мястото си. Телефонът ми завибрира. Извадих го от джоба си с гръб към съдията и погледнах дисплея. Беше Блох.

— Народът призовава доктор Фарли Климптън — обяви Уайт.

Съдебният лекар. Уайт смяташе да започне с картини на ужаса. Да покаже потресаващи снимки на жертвите. Някои от тези изображения щяха да останат запечатани в съзнанието на съдебните заседатели до края на живота им. А след като ужасът сковеше душите им, той щеше да насочи обвинителен пръст към Кари Милър и да им каже, че вината е нейна. Гледането на такива снимки е травмиращо изживяване, съдебните заседатели щяха да имат нужда да обвинят някого за душевните си страдания и подсъдимата беше идеалният обект за тази цел.

— Смени ме за една минута — казах на Хари и тръгнах към вратата.

Отговорих на повикването, когато бях вече в коридора.

— Какво откри? — попитах Блох.

— Близо сме. Даниъл Милър е познавал вътрешното разположение на къщата на Нилсен. Важно е да разберем какво го свързва с тях.

— Нужно е да действаме по-бързо. Трябва да я открием…

— Мислиш ли, че не съм наясно? Не знам какво бих направила, ако…

— Престани. Това няма да се случи. Няма да допуснем да се случи. Федералните научиха ли нещо от хазаина на таванския апартамент?

— Няма документи. Краткосрочен наем, платен предварително в брой.

— Това не ми звучи добре. Никой в този град не отдава имот под наем, без да проучи наемателя, за да го открие, ако нещата загрубеят.

— Федералните казват, че нямал нищо.

— Хазаинът лъже и мисля, че знам защо. Познавам един човек, с когото можеш да разговаряш. Адвокат е на хора, които дават жилища под наем нелегално. Казва се Арчи Бънзън. Едва ли ще ти снесе нещо доброволно, тъй че може да го попритиснеш. Но да знаеш, че има охрана. Личният му бодигард е бивш борец с прякор Луната. Висок два метра, сигурно към сто и осемдесет кила. Тъпче се със стероиди. Як като бик и коварен като хиена. Внимавай…

— Какво? Смяташ, че не мога да се справя с него?

— Не, исках да кажа — внимавай да не го осакатиш.

С Блох разговаряхме половин час. След като приключих с нея, набрах кантората и Денис вдигна.

— Искам да вземеш триста долара от касата за дребни разходи и да купиш ваучери за храна за двеста долара. След това да наемеш лимузина с шофьор за следобед.

— Какво? А стоте долара за какво са?

— Ще ти кажа по-късно. И още нещо. Ще ти изпратя с есемес един номер. Набери го. Като ти вдигнат, кажи им дума по дума това. Имаш ли писалка?

— Казвай.

— Имаме общ приятел и искаме да му направим изненада, за да му благодарим за обяда, който е организирал. Малко е срамежлив, но си пада по жени с перуки. Неонова блондинка, колкото по-изкуствена, толкова по-добре. Ще платим хиляда долара. Освен това той се пази от ковид, така че тя ще трябва да си сложи маска.

— Това ли е?

— Това е. Запомни ли всичко?

— Какво, по дяволите, си намислил? — попита Денис.

— Упражнявам си професията. Имай ми доверие. След като свършиш всичко, вземи бележника си и ме чакай пред съда по време на обедната почивка.

Ако Денис обещаеше да свърши нещо, все едно вече бе свършено.

Върнах се в съдебната зала и седнах до Хари. Доктор Фарли Климптън беше прав, с лазерна показалка в ръка. Насочена беше към увеличена снимка на Стейси Нилсен, лежаща мъртва до съпруга си.

— Раните по гърдите на Стейси Нилсен, както и при останалите жертви, са нанесени с изключително здрав остър предмет. Може би става дума за двуостър нож с неизвестен произход, почти сигурно някакво екзотично оръжие, вероятно ръчна изработка. Острието е било достатъчно здраво, за да пробие гръдната кост. След пресяването на пясъка, с който бе запълнена раната, и огледа ѝ на рентген не бяха открити метални частици.

Аз се наведох към Хари и прошепнах:

— Някакви изненади?

Той погледна към съдебните заседатели.

Етел Горман извиваше носната си кърпичка с такава ярост, че ръцете ѝ трепереха. Ако се заслушах, почти сигурно щях да чуя скърцането на зъбите ѝ. Останалите изглеждаха като повечето хора, принудени да участват в такова дело. Половината гледаха надолу, като вдигаха глави само при абсолютна необходимост, но после веднага отново забождаха носове в пода. Другата половина притискаха длани към устите си, клатеха глави и облещваха очи при появата на всяко ново изображение.

— Човекът си знае работата, а? — прошепнах на Хари.

Той кимна. На масата пред него имаше купчина листчета със записки по показанията на съдебния лекар.

— Искаш ли да го поемеш ти? — попитах.

Хари се извърна към мен полуусмихнат. Това ми стигаше като отговор.

— Доктор Климптън — каза Уайт, — открихте ли някакви защитни рани по тялото на Стейси Нилсен?

— Нямаше такива — отговори той.

— За да уточним, докторе, имало ли е защитни рани по телата на останалите пет жертви — Маргарет Шарп, Лилиан Паркър, Пени Джоунс, Сузана Ейбрамс и съпруга на Стейси Нилсен? Някакви наранявания при опит за самоотбрана?

— Никакви.

— Всичките ли жени жертви са нападнати с нож?

— Да.

— И всичките ли са били упоени?

— Да, с инжекция в областта на шията.

— Имаше ли белези от убождания или одрасквания другаде по телата, които да сочат борба?

— Не.

— От позициите на вашия доста обширен опит при работа с жертви на нападения с нож не е ли необичайна тази липса на защитни рани?

— Твърде необичайна.

— Отново, от позициите на вашия обширен опит бихте ли предложили някакво обяснение на този факт?

Той прочисти гърлото си и отпи от чашата с вода. Това беше издайническо.

Прокурор Уайт беше подготвил внимателно показанията на свидетеля. Беше го инструктирал. Притискал го беше дотам, докъдето е бил готов да поддаде. С последния си въпрос Уайт бе достигнал границата и аз виждах, че Климптън не е щастлив. Той насилваше собствените си показания, за да даде на обвинението онова, което то искаше.

— Възможно е — започна Климптън — причината за липсата на защитни рани да е присъствието на трето лице, което е удържало жертвата по време на нападението.

Уайт се извърна към съдебните заседатели и бавно, с тържествуващ тон повтори отговора, след което каза:

— Благодаря ви, свободен сте.

— Един момент, господин съдия, ние имаме въпроси към този свидетел — обади се Хари, после се извърна към мен и прошепна: — Как искаш да подходя?

Двамата с Хари вече бяхме обсъдили стратегията. Има много начини да бъде сразен един свидетел и много различни тактики, които могат да се приложат по отношение на експерти като Климптън с голям опит в съдебните дела.

— Онова за третото лице, което уж удържало жертвата, го извади от зоната му на комфорт — казах аз.

— Съгласен. Значи или го млатим като Джо Фрейзър, или го бъзикаме като Лари Дейвид. Аз залагам на второто.

— Абсолютно, скъсай го от бъзик.

Хари грабна адвокатския бележник и автоматичната си писалка, заобиколи масата на защитата и се изправи срещу свидетеля, сияйно усмихнат.

Кръстосаните разпити са като дребните измами на карти. Нужен е верният стил за съответния обект. Първата опция с такъв като Климптън беше да му се нахвърлим като Джо Фрейзър — легендарен боксьор с убийствен удар, който приклещваше противника си в ъгъла. Боксьорите използват ринга и пространството между себе си и противника по различни начини. Анджело Дънди, самият той легендарен треньор, някога беше казал, че Али обичал да се боксира в стая, Тайсън — в килер, а Фрейзър — в телефонна кабина. Стилът „Фрейзър“ при кръстосания разпит означаваше от самото начало да натикаш свидетеля в ъгъла и да го бомбардираш с трудни въпроси един след друг с надеждата, че някой от тях ще го нокаутира.

Хари реши да използва стила на Лари Дейвид.

— Доктор Климптън — каза той, като наместваше очилата си, — преди да започнем, позволете ми да ви благодаря за показанията и за почтителното отношение, което проявихте не само към жертвите, а и към техните семейства. Знам, че днес тук изпълнявате професионалния си дълг, но вашият ентусиазъм, колкото и да е похвален сам по себе си, ви е подвел. Нека да поправим тези грешки. Един момент, позволете да погледна бележките си…

Класическото встъпление на Лари Дейвид. Хари не бе задал въпрос. Беше направил комплимент на професионалист, след което му бе казал, че е направил някои грешки, които той ще му помогне да поправи. После — пауза. За да може Хари да си прегледа бележките. Разбира се, той нямаше нужда да ги чете. Времето му бе нужно, за да могат съдебните заседатели да асимилират казаното от него, като същевременно отчетат, че Климптън не е направил опит да оспори думите му. Свидетелят нямаше въпрос, на който да отговаря, затова като професионалист изчакваше да му го зададат. Междувременно съдебните заседатели си мислеха, че той приема, че е допуснал грешки. Те не са били от злонамереност — просто е бил твърде ентусиазиран. Това е начин да използваш авторитета на свидетеля срещу самия него, който е по-ефективен, защото го превръща в свидетел на защитата, а не на обвинението.

Този стил не се отнасяше до самия Лари Дейвид, а до комедийното му шоу. Защото всичко се свеждаше дотам да накараш свидетеля да овладее ентусиазма си.

— Докторе, вие заявихте за протокола, че ако не броим травмите в областта на очите, по жените жертви са открити само по една-две прободни рани в корема или в гърдите, нали така?

— Да.

Свидетелите, които са вещи лица, са минавали многократно по този път. Те знаят, че трябва да отговарят кратко и ясно. Без подробности и спекулации. Колкото повече говорят, толкова повече шанс дават на защитата да се хване за думите им и да започне да ги стрива на малки парченца без смисъл и стойност.

— Както Лилиан Паркър, така и Пени Джоунс са имали единични прободни рани в гърдите, нали?

— Точно така.

— И тези рани са се оказали смъртоносни?

— Да, бих казал, че смъртта е била мигновена.

— А този втори нападател, когото споменахте, как точно е удържал жертвите?

Това беше отворен въпрос. С него Хари даваше на Климптън възможност да каже каквото си ще, да изтъкне каквито иска аргументи. При кръстосания разпит отворените въпроси не са добра идея. Те крият огромен риск, защото адвокатът няма контрол върху отговора на свидетеля, който е нещо повече от „да“ или „не“. Може би много повече. Ето защо методът на Лари Дейвид е опасен.

— Отзад, бих казал. Като ги е хващал за ръцете откъм гърба.

Климптън стоеше върху несигурна почва. Не там, където би желал да бъде, а където го бе насадил прокурорът.

— Но жертвата би се съпротивлявала срещу хватката на втория нападател, прав ли съм?

— Положително — каза Климптън.

— Не бих желал още веднъж да показвам снимките от местопрестъплението пред съдебните заседатели, по-скоро бих им спестил изтезанието, но ще ги покажа, ако се наложи. Това ще зависи от следващия ви отговор, докторе. Моят въпрос е: от всичките снимки, които видяхме, има ли такива, които показват следи от борба?

Климптън прехапа устна.

Хари го бе поставил натясно. Ако кажеше „да“, Хари щеше да покаже отново снимките, да ги опише в подробности, като посочи, че няма съборени мебели, няма кървави петна другаде из стаята, нито пък нещо счупено. И съдебните заседатели щяха да знаят, че са подложени на това изтезание заради Климптън. Щяха да обвинят него, а ако се опиташе да защити тезата си въпреки показаното на снимките, щеше да загуби още повече доверието им.

— Не — каза Климптън, преглъщайки гордостта си, за да не го тормози повече Хари с тези снимки.

— Нямаше и следи от охлузване и синини по жертвите, нали така?

— Не, нямаше.

— Тези жени са се борили за живота си. Сигурно са се опитвали да се отскубнат, нали?

— Сигурно.

— И са викали за помощ?

— Не знам — отвърна Климптън, отчаяно мъчейки се да си спести останалото.

— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че ръцете на жертвите са били хванати откъм гърба. Вторият нападател би трябвало да е използвал и двете си ръце за целта. Така че нищо не би попречило на жертвата да крещи, нали?

Климптън вече поглеждаше към прокурора, сякаш му бе продал употребяван автомобил с пробит ауспух и без двигател.

— Не, предполагам, че не.

— Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс са били убити в един и същ апартамент на не повече от десет метра една от друга, нали?

— Така е.

— Прокуратурата не разполага със свидетел, който да е чул някоя от жертвите да крещи, нали?

— Доколкото знам, не.

— Не е ли по-вероятно един нападател да е преминал бързо и безшумно покрай двете жертви и да е нанесъл по един смъртоносен удар, както са си спели в леглата?

— Не бих казал, че е по-вероятно — отвърна Климптън, после явно забеляза промяната в изражението на Хари.

Разбрах го по реакцията му. Сякаш току-що бе погледнал нагоре и бе видял пиано, летящо към него от висок етаж.

Би било рисковано Климптън да бъде оставен да развие тезата си, да надрънка някакви глупости, колкото да я разводни напълно, и да обяви равен резултат.

— Докторе, видяхме снимките. Няма следи от борба. Съдейки по раните, няма никакви признаци за наличие на втори нападател, но в желанието си да помогнете на жертвите по това дело вие направихте грешка, не съм ли прав?

— По раните не може да се каже кой е нанесъл ударите. Може да е била обвиняемата, докато мъжът ѝ е държал жертвата откъм гърба и е затискал устата ѝ с ръка.

Това беше най-доброто, което Климптън можа да изстиска от себе си. Той издиша и отпи глътка вода.

Хари пристъпи към свидетелското място. Стига да искаше, можеше да се пресегне с ръка и да го пипне. Попита го:

— Значи казвате, че Кари Милър е държала ножа, не съпругът ѝ?

— Възможно е.

— От колко време сте съдебен лекар?

Лари Дейвид не вършеше работа. Климптън беше прекалено хлъзгав. Хари се готвеше да го притисне като Джо Фрейзър. Видях го накъде бие, вдигнах айпада от масата и потърсих един документ.

— От петнайсет години — каза Климптън.

— И сте чели докладите си за жертвите, докато се подготвяхте да дадете показания днес?

— Да.

Хари посегна към мен и аз му подадох айпада с отворена на екрана съответната страница от доклада на Климптън.

— Това е от вашия доклад за Стейси Нилсен. Заключителният абзац гласи: „Острието е пробило кожата и е проникнало през гръдната кост с голяма сила в резултат от един-единствен удар. Това означава, че извършителят е физически силен. Може би много по-силен от повечето мъже“.

Климптън преглътна, но главата му почти не помръдваше. Сигурно беше започнал да се поти отпреди, защото сега забелязах по челото му едри капки.

— По-нататък пишете: „Това съответства на раните, открити по всички останали жертви. Жесток удар, нанесен с огромна сила“.

— Да, ъъъ…

— Кари Милър едва ли тежи повече от петдесет килограма. Тя не е нанесла тези рани, нали, докторе?

Ъперкът в стил Джо Фрейзър.

— Амиии… може би не.

— За да стане ясно и за съдебните заседатели, във вашето експертно мнение няма нищо, което да сочи, че Кари Милър е била вторият нападател в някое от тези убийства, нали така?

Климптън бе дал всичко от себе си, за да услужи на прокурора. Сега искаше само да се махне от свидетелското място, личеше си. Той буквално се гърчеше на стола, сякаш беше покрит с огнени мравки.

— Като се замисля, с оглед на всичко, което знам до момента… не. Не мога да потвърдя, че е имало втори нападател.

Фрейзър печели с нокаут.

— Благодаря ви, че пояснихте позицията си, докторе — каза Хари и се върна на масата на защитата.

Когато прокурорът се надигна за полагащите му се уточняващи въпроси, Климптън почти се беше смъкнал от стола си. Хитър и опитен, Уайт знаеше, че не може да изстиска от него повече нищо. Този свидетел беше свършен.

— Нямам въпроси — заяви Уайт.

Хари седна и ми прошепна:

— Не се въодушевявай много. Имаме още доста време да загубим това дело.

Стоукър погледна часовника на стената, който показваше 12:45 ч.

— Ще прекъснем, за да може съдебните заседатели да обядват. Връщаме се в два и петнайсет. Господин Уайт, стига ли ви времето, за да подготвите следващия си свидетел?

— Ще бъдем готови, господин съдия — каза Уайт. — Въпросът е дали господин Флин ще е готов.

— Ще разберем след обедната почивка — отвърна Стоукър.

Двамата с Хари си намерихме маса в ресторант „Комодор“. Аз не се храня в такива заведения. Карам на сандвичи и палачинки, приготвени вкъщи, а ако бързам — един хотдог ми върши идеална работа. Заведенията с колосани покривки и винени листи ме изнервят. Никога не знам кой прибор да ползвам и дали го държа правилно. Масата беше за четирима, в най-отдалечения ъгъл, близо до кухнята. Такива маси обикновено се пазят за клиентела, която управителят не желае да вижда в ресторанта си.

Като много нюйоркски ресторанти „Комодор“ наподобяваше луксозен бункер. Витрините бяха със силно затъмнени стъкла. На масите светеха малки лампи с абажури, а на всеки три-четири метра от тавана висяха огромни електрически крушки в индустриален стил. За някои хора това придаваше интимност на заведението. За мен означаваше невъзможност да прочета менюто. И все пак вътре миришеше на добър ресторант. Ароматът на печено месо, оваляно в дъхави билки, обикновено ми отваряше апетит. Но днес бях твърде притеснен, за да ям каквото и да било. Бях дошъл тук по работа.

Оберкелнерът ни настани на една маса и предложи вода. Обикновена или газирана? Хари каза, че ще пие бира, понеже нямал вяра на водата, и подкрепи мисълта си с цитат от комика У. К. Фийлдс:

— „Виждали ли сте какво оставя водата по тръбите?“ Избирам бирата.

Аз поисках едно пепси.

— Кога очаквате останалите?

— Скоро — каза Хари. — Междувременно, добри ли са ви стековете?

— Разбира се, веднага ще пратя сервитьора да вземе поръч…

— Просто му кажете да метне два стека на скарата. Алангле. Благодаря.

В ресторанти като този има йерархия. Класова система, която важи не само за салона и кухнята, а и за клиентите.

Оберкелнерът се усмихна така, сякаш би метнал майките ни на скарата си, и се отдалечи.

— Смяташ ли, че номерът ще мине? — попита Хари и покри скута си с колосаната салфетка.

Аз взех моята от масата и се опитах да имитирам ловкото движение с китката, което Хари бе приложил, за да разстеле неговата върху бедрата си. За малко не я изтървах на пода и реших да не рискувам и да я върна на масата.

— Трябва да мине. От нас се иска само да се доверим на ФБР.

— Знаменити предсмъртни думи — засмя се Хари.

В ресторанта влезе висок мъж. Забелязах го чак когато видях, че другите го забелязват. Когато Ото Пелтие влезеше някъде, всички глави се обръщаха към него заради хубавата му външност, високия ръст, широките рамене и, разбира се, костюма. Той стигна до масата ни и седна.

— Господа — каза вместо поздрав Пелтие.

— Поръчахме си стекове. Ти искаш ли нещо?

Оберкелнерът, който сигурно бе инструктирал кухненския персонал да ни се изплюят в храната, се преобрази при вида на Пелтие, сякаш някакъв висш разум му бе вдъхнал нова душа.

— Господин Пелтие, радвам се да ви видя! — каза той.

— Благодаря ти, Чарлс. За мен само пилешка салата и от онази италианска минерална вода, негазирана.

— Отличен избор. Ще ви донесат салатата заедно с останалата част от поръчката. Ако имате нужда от още нещо, господа, само кажете.

Докато си тръгваше от масата, като едва ли не се поклони на Пелтие, Хари поклати глава.

— Можеш да изядеш и моята пържола — предложих му аз. — Нещо нямам апетит.

— Когато служих във Виетнам — каза Хари, — дълбоко в джунглата взводът ми беше обкръжен от виетконгци. Двама от най-добрите ми приятели загинаха в този ден. Лейтенантът, ветеран на двайсет и една, ни каза същата вечер да ядем двойни дажби. Яжте, докато можете, бяха думите му. Тялото и духът са свързани. Когато пристигне стекът ти, най-добре се заеми с него, Еди. Ще ти е нужен.

Докато Хари говореше, забелязах как пръстите на Пелтие подравняват ножа и вилицата пред него, докато застанаха в пълна симетрия. След това кръстоса ръце, сякаш за да устои на изкушението да си играе още с приборите.

— Наистина ли смяташ, че тя ще се появи? — попита той.

Двамата с Хари се спогледахме. Аз се извърнах към аквариума. Тропическите риби винаги ми действаха успокояващо. Имаше нещо в начина, по който плуваха, в играта на цветовете, когато светлината се отразяваше от микроскопичните им люспици. Като дете винаги си бях мечтал за такъв аквариум, но можехме да си позволим най-много две златни рибки в стъклена купа, които не оцеляваха дълго. Дори имената на тези тук звучаха екзотично. Сред тях имаше грациозни риби клоуни, които сякаш танцуваха във водата; сини скаларии с перки, подобни на птичи пера; имаше и миниатюрни неонови тетри, трепкащи във водата като малки зелени и червени пламъчета. Имаше и други, но не помнех названията им.

Лампата придаваше на Пелтие златист ореол. Може би се дължеше на кожата му. Не можех да определя. Станах от мястото си и казах:

— Ще ида да хвърля един поглед отвън.

Докато вървях в полумрака на „Комодор“, си дадох труда да огледам лицата по масите. Мъжете бяха с костюми или поне със сака и вратовръзки. Беше такова заведение. Бизнесмени, погълнати в делови разговори; дами с торбички от „Мезон Гояр“ или „Алекзандър Маккуин“, дискретно поставени в краката им; двойки, приведени над масата и разговарящи шепнешком; и двама мъже в тъмни костюми, облегнати назад в столовете си, които изучаваха менюто, все едно беше написано от Джеймс Джойс. Двамата костюмари бяха на маса до витрината, от която се виждаше входът на заведението. И двамата подпираха главите си с една ръка, докато в другата държаха несръчно голямото подвързано с кожа меню и сякаш всеки момент щяха да го изпуснат. Прикриваха слушалките в ушите си. Федерални. Със същия успех можеха да дойдат с износени тениски и бейзболни шапки с логото на ФБР.

Бутнах входната врата и излязох на улицата. Беше пряка на Медисън авеню, някъде между Трийсета и Трийсет и пета улица. На ъгъла имаше вестникарски павилион. Взех си „Уолстрийт Джърнъл“ от купчината. Докато се бях навел, видях черен ван, паркиран на ъгъла. Зад волана беше мъж в бежов шлифер, който държеше списание „Тайм“. Прелистваше го, но вниманието му беше другаде. Платих вестника си, върнах се и засякох още един ван без прозорци отсреща през улицата със самотен мъж зад волана.

Имаше и двама мъже със светлоотразителни жилетки и каски на главите, които пиеха кафе от стиропорени чашки и разговаряха за мача на „Ню Йорк Янкис“. Никога не бях виждал строителни работници с толкова чисти ботуши, панталони с ръб и гладки розови ръце.

Когато жената с белия костюм слезе от таксито, те спряха да говорят. Тя имаше дълга неестествено руса коса. Очевидно перука. Костюмът изглеждаше копринен и под панталона ѝ се подаваха десетсантиметрови токове; само чантичката ѝ вероятно струваше повече от колата ми. Беше си сложила маска, но когато влезе в „Комодор“, усетих аромата на скъп парфюм. Заради перуката и маската ми беше трудно да я огледам добре. Явно държеше да скрие лицето си.

Изчаках няколко мига. Погледнах часовника си.

Давах им трийсет секунди. Щяха да изчакат да седне на масата и веднага да я арестуват. После Пелтие и Хари.

И накрая мен.

Човекът с шлифера внезапно загуби интерес към списание „Тайм“. Пусна го на седалката и бързо влезе в ресторанта. В същото време строителните работници захвърлиха кафетата си и го последваха, като извадиха пистолетите си. Задните врати на вана без прозорци, паркиран от отсрещната страна на улицата, се разтвориха стремително и отвътре изскочиха Бил Сунг и Дрю Уайт заедно с още двама федерални агенти.

Шмугнах се в ресторанта.

Вътре беше настанала суматоха, мъжете с каските тичаха между масите.

Жената с русата перука и маската беше вече в задната част на ресторанта и сякаш не забелязваше сцената зад себе си.

Когато я видя да се приближава, Ото стана от стола си.

Беше една от онези жени, които не ходеха, а се плъзгаха по въздуха. Чантичката се полюляваше от рамото ѝ, белият костюм се поклащаше ритмично с движенията на тялото ѝ.

Тя подмина масата ни.

Заобиколи аквариума.

Обърнах се и видях как Сунг нахълта в ресторанта, следван от Уайт. Заместник областният прокурор нямаше да се лиши от възможността да види как ФБР арестува Кари Милър заедно с целия екип на защитата ѝ.

— Стой на място, Флин. Арестуван си за укриване на лице, нарушило мярката си за неотклонение.

Аз се спрях на място и казах:

— Никого не укривам. Нямам среща с когото и да било. Върви отзад и се убеди лично.

Хората са склонни да вършат всякакви глупости при арестуването си. Заплашват ченгетата било със саморазправа, било със съд, а понякога просто ги обсипват с обиди, съчетани с малко физическа съпротива, посягат да ги ударят и изобщо всячески се опитват да се измъкнат от лапите на закона. Федералните и ченгетата са се нагледали на всичко това. Всеки арест е различен. Може да се случи какво ли не.

Но за Бил това тук беше нещо ново.

Видях го как буквално удря спирачки. Вдигна двете си ръце напред, сякаш падаше по очи. Погледна ме така, сякаш държеше в ръката си тройка аса, а аз току-що бях свалил каре аса в моята.

— Какво, по дяволите, става тук, Еди? — възкликна той. — Това е Кари Милър, нали?

— Ти по-добре обуздай хората си — казах му.

Мъжът с шлифера беше извадил пистолет и държеше на мушка Хари и Пелтие. Ото беше станал на крака с вдигнати ръце.

Хари пет пари не даваше за случващото се. Стекът му беше пристигнал и той си отряза парченце, без да обръща внимание на крясъците на агента, пъхна го в устата си и отпи с наслада от бирата си.

Строителните работници бяха последвали жената в бяло зад аквариума. Чух ги, заели позиции за стрелба, как ѝ крещят да легне по лице на пода.

Целият ресторант изригна. Хората бяха уплашени, повечето се опитваха да си тръгнат, вероятно без да платят.

Сунг най-после се добра до дъното на салона, като се опитваше да успокои присъстващите. Аз го последвах. Не исках да пропусна сцената.

Той заобиколи аквариума и се спря до масата зад него. Сграбчи за ръцете хората си със светлоотразителните жилетки и ги накара да свалят оръжията. Аз надникнах иззад ъгъла на аквариума и видях дамата с перуката на колене с наведена глава. Беше свалила маската от лицето си и вече беше очевидно, че не е Кари Милър.

Чрез връзките си в съдебното деловодство Бети Кларк от „Сентинел“ ми бе изпратила есемес с името ѝ, но в момента не си го спомнях. От нея знаех също, че работела за агенция, наречена „Класически компаньонки“, вземала двеста долара на час и идвала в „Комодор“ да се срещне с редовен клиент. Мен ме интересуваше клиентът.

Мръсникът, плащащ двестате долара, седеше с вдигнати ръце и отворена уста от другата страна на масата. Докато Сунг обуздаваше хората си, изражението на въпросния мръсник се промени от шок във възмущение и ярост.

Съдия Стоукър свали ръцете си на масата и изкрещя:

— Какво значи това?

Случи се точно в момента, когато Дрю Уайт се подаде иззад ъгъла и осъзна, че двамата със Сунг са били вкарани в капан.

— Господин съдия… — започна Уайт, но бе моментално надвикан от Стоукър.

— Какви ги вършите, по дяволите? Дошъл съм да обядвам с… приятелката ми — крещеше съдията, който междувременно бе уловил дамата си за ръката и се опитваше да я успокои.

— Толкова съжалявам, господин съдия — извини се Уайт. — Имахме информация, че Кари Милър ще бъде в ресторанта точно в този момент. Съжалявам, видяхме дамата, нали разбирате, с тази перука, и си казахме, че е Милър, дегизирана…

— Каква информация сте имали? От кого?

— От мен, господин съдия — обадих се. — Само че не съм я съобщавал на прокурора. Споделих я с Ото Пелтие по телефона. Кари Милър никога не е имала намерение да идва в този ресторант. Знаехме обаче, че вие ще сте тук. Служител на съда ми каза, че това е мястото, където редовно обядвате. Нямах представа, че ще бъдете с приятелката си. Съжалявам, че ви притесних, господин съдия, но това доказва, че телефонът ми и телефоните на целия екип на защитата се подслушват от прокурора по делото.

Излъгах, но само малко. Разбира се, ние знаехме, че ще бъде тук с компаньонката си. Платихме ѝ допълнително да си сложи перука и маска, за да има вид на дегизирана и федералните да ѝ наскачат, мислейки, че е Кари Милър. Цялото това представление беше организирано заради Стоукър.

— Вярно ли е това? — попита той.

Сунг затвори очи, разтри слепоочията си с длани и вероятно в този момент би предпочел да се намира в която и да било друга точка на Земята. Уайт не каза нищо.

— Господин Уайт, отговорете на въпроса ми или ще подведа под съдебна отговорност вас и всички полицаи, и федерални агенти в този ресторант за неуважение към съда. Може или да ми отговорите сега, или да ви дам време да обмислите отговора си в арестантската килия…

— Да, господин съдия. Има заповед, позволяваща подслушването…

— Е, въпросната заповед вече е отменена, чувате ли какво ви казвам? И да предадете на Флин всички документи и записи, с които разполагате. А пък вие… — продължи съдията, обръщайки се към мен с лице, което беше станало почти лилаво.

Стоукър се готвеше да направи сцена. Да навика двама ни с Уайт, да ни заплаши. Но не можеше да подаде официална жалба срещу нас, защото приятелката му го таксуваше на час, и то не за да обядва с него. Той не искаше нищо от случилото се да се документира черно на бяло. Същото се отнасяше и за Уайт, който бе накиснал ФБР в скъпоструваща операция по наблюдение и проследяване, за да хванат не друг, а любовницата на съдията. Искаше да забрави всичко това час по-скоро.

— Знам, че целта ви беше да изиграете прокуратурата, но използвахте мен — каза Стоукър. — Така че ще си получите записите, но може да се сбогувате с всякакви надежди за прекратяване на процеса. Ако откриете нещо в записите от подслушването, подайте жалба, но няма да постигнете нищо. Вие инсценирахте всичко това. Не можете да искате прекратяване на процеса на основание на ваша инсценировка. Ако някой от вас каже на съдебните заседатели, че прокурорът подслушва телефоните на защитата, няма да имам избор, освен наистина да го прекратя. Но ако това се случи, ще докладвам и двама ви пред етичната комисия и ще загубите лицензите си. Ясен ли съм? Съдебните заседатели не бива да чуят и дума за това. Разбирате ли?

На шията му беше изпъкнала дебела вена. Имах чувството, че ще получи инфаркт.

Уайт отново се извини. Аз обаче не.

— Господин съдия, има още нещо — казах.

— Какво?! — изригна той, опръсквайки със слюнка масата и федералните, застанали най-близо до него.

— Искам да освободите съдебната заседателка Етел Горман.

— Ти майтап ли си правиш с мен, Флин? Сега пък искаш това от мен? Не сме в съда. И защо, по дяволите, да го правя?

— Защото седи ей там — казах аз, като посочих с пръст към масата в ъгъла, където седеше Етел Горман, отворила широко уста с полусдъвкана стрида, залепнала за езика ѝ, изцъклила очи като фарове на камион.

Всички присвихме очи в полумрака, но определено беше Етел.

Бях причакал Денис пред съдебната палата и ѝ бях посочил Етел, която излизаше от сградата, ровейки за цигари в чантата си. Денис се приближи до Етел и ѝ каза, че печели ваучер за двеста долара, които да похарчи още днес за обяд в луксозен ресторант на име „Комодор“. До там щеше да я откара лимузина с шофьор, а от нея се искаше само да сподели с Денис как ѝ се е сторил обядът и да попълни кратък въпросник, срещу което щеше да получи още сто долара хонорар за участие в пазарното проучване.

По изражението на Етел Горман си личеше как започва да осъзнава, че в Манхатън няма такова нещо като безплатен обяд.

Известно време, което ми се стори като цяла вечност, никой не помръдна от мястото си. Никой не каза и една дума.

После чух Хари иззад аквариума да се покашля учтиво, сякаш се опитваше да привлече нечие внимание. След малко подвикна на някого, вероятно на оберкелнера:

— Извинявай, ще ми опаковаш ли стековете за вкъщи?

4 юни

Минаваше 3 ч., когато входната врата се захлопна тихо.

Изчаках да чуя стъпките му по стълбите. В спалнята беше горещо, но не заради това не можех да заспя.

През последните седмици усещах, че полудявам. Още откакто онзи полицай позвъни на вратата ни, за да разпитва за вана на Дани. Напоследък всяка нощ се прибира супер късно. А аз лежа в леглото си, разсъждавам и изпадам в паника.

В главата ми се въртят едни и същи мисли, отново и отново.

Той ме обича.

Беше излязъл в нощта на убийството на Маргарет Шарп.

Никога не е проявявал насилие към мен. Никога не съм го виждала ядосан.

В деня след убийството ѝ ми подари чифт обици, които приличаха досущ на нейните.

Това е съвпадение. Няма как да е иначе.

Излъга полицията, че във въпросната нощ си е бил вкъщи.

Имаше оправдание за това.

Накара ме и аз да излъжа.

Беше загрижен за мен и просто искаше да разкара полицая, който ме беше разстроил.

Излезе и в нощта на последните две убийства. На онези момичета, които живеели в един и същ апартамент.

Трябва да работи до късно и да се среша с клиенти, някои от онези, с които разговаря по телефона, са в различни часови пояси.

След като се прибра, взе душ.

Имаше оправдание.

ТОВА МЕ КАРА ДА ПОЛУДЯВАМ.

Ослушвах се да го чуя как се качва горе.

Отначало беше тихо. После чух изскърцването на врата на долния етаж.

В къщата има само една скърцаща врата, която Даниъл никога не отваря.

Отметнах завивките и слязох долу боса.

Трябваше да знам.

Видях вратата към мазето да зее отворена. Лампата беше запалена. Тихо заслизах по стълбите.

Дъхът ми се беше спрял в гърлото.

С моя приказен живот беше свършено. Той приключи онази нощ в мазето. Стените, които бях изградила около себе си, за да се предпазвам от онези мисли, се бяха пропукали. Тези цепнатини се увеличаваха с всяко нощно закъснение, с всяка пропусната вечеря, обиците, а сега — това…

Вече бях на отсрещната страна и гледах предишния си живот от нов ъгъл, виждах го как се отдалечава назад.

Нищо нямаше да бъде същото.

Даниъл стоеше гол в мазето и сипваше препарат в пералната машина. Видя ме, застанала в основата на стълбите, и се стресна.

Каза, че за малко съм щяла да му докарам инфаркт. Аз не го оставих да се успокои. Поисках да знам какво, по дяволите, се е случило.

Преди да отговори, той изсипа остатъка от праха в пералнята, затвори вратичката и натисна бутона. Никога преди не го бях виждала да пере.

Каза ми, че е вечерял с клиент, който го залял с червено вино, и трябвало да изпере дрехите си веднага, за да не бъдат съсипани.

Обувките му бяха на пода, беше бос.

Попитах го дали клиентът е залял и чорапите му с червено вино.

Той ме погледна. В очите му имаше нещо, което не бях виждала преди. Напомняше погледа на Мичъм във филма малко преди да наръга с нож съпругата си. Студен, безизразен.

Каза, че така и така почнал, защо да не изпере всичко накуп, и се засмя. В смеха му нямаше и следа от веселие.

Заотстъпвах назад. Това никак не ми харесваше. Изтичах по стълбите до кухнята и се спрях, облегната с гръб на барплота.

Не можех да дишам.

Даниъл се качи горе, затвори вратата със скърцащите панти и влезе в кухнята.

Няколко мига остана неподвижен, вперил поглед в мен. Вече не се усмихваше. Не изпитваше неудобство. Лицето му беше безизразно. Сякаш не ме виждаше, сякаш не съществувах за него. Направи крачка към мен и аз се дръпнах. Притиснах се към барплота.

Той ми се извини отново и каза, че отива да вземе душ.

Когато се убедих, че вече е горе, се заключих в банята на долния етаж и седнах върху капака на тоалетната чиния. Заплаках, като се поклащах напред-назад. Не знам колко време съм прекарала там, но в един момент сигурно съм се смъкнала на пода, защото се събудих свита на топка. През прозореца нахлуваше слънчева светлина. Станах, тялото ми беше вдървено от лежането върху плочките, отворих вратата. Погледнах към гаража.

Колата на Даниъл я нямаше.

Налях си чаша вода и намерих телефона си на горния етаж до леглото.

Имаше четири нови известия, всичките от различни новинарски сайтове.

Една жена била намерена мъртва тази сутрин в пасаж в Манхатън. Очите ѝ били извадени. Предполагало се, че това е най-новата жертва на Пясъчния човек.

Закрих лицето си с длани и заплаках.

Адвокатската кантора на Арчи Бънзън, изглежда, не се стараеше да привлича нови клиенти. Намираше се на Сто и десета улица и имаше стоманена врата със звънец отстрани. Приличаше по-скоро на вход за бункер, отколкото на врата на кантора. Нямаше табела. Върху хартиена лентичка, мушната под прозрачното покритие на пластмасовия бутон, беше написано „Бънзън, правни услуги“.

Лейк натисна бутона. Зачака. Блох се дръпна крачка назад, оставяйки го да говори вместо нея.

Металният капак върху процепа в средата на вратата се повдигна с дрънчене и в отвора се появи едро лице. Може би колкото голяма чиния. С перфектно подстригана тънка брада, все едно нанесена с черен маркер върху челюстта. Бузите му бяха толкова кръгли и издути, сякаш се опитваха да сплескат носа.

— Кво искаш? — попита лицето.

— Бихме желали да говорим с Арчи Бънзън — каза Лейк.

— Няма го — заяви лицето и затръшна капака на процепа.

Лейк удари с юмрук по вратата и извика:

— Еди Флин ни праща.

Тишина.

Процепът бавно се отвори.

— За кво ви е Арчи?

— Да поговорим, това е всичко.

Процепът се затвори. Вратата остана заключена.

— Е, добре. Ще повикаме ФБР да поговори с Арчи вместо нас — каза Лейк.

Вратата се отвори.

Към лицето имаше тяло със съответните размери. Блох се досети, че това е Луната. Беше около два метра и сигурно тежеше поне сто и осемдесет килограма. Като не всичко по него бяха тлъстини. Лицето беше захванато за чифт добре развити трапецовидни мускули, които се извиваха плавно към заоблените му рамене, създавайки впечатление за нещо като планинска верига от мускулна маса. Дори да тежеше колкото фолксваген, той вероятно можеше да повдигне такава кола.

Луната се завъртя с известни затруднения в тесния коридор и ги поведе към една врата в дъното. Почука и каза:

— Едни хора тука те търсят. Еди Флин ги пращал.

Вратата се отвори и разкри офис, който имаше вид на претърпял неотдавнашен обир. Папки и книжа бяха разпилени по бюрото, по пода, струпани на купчини върху маси и столове; още папки стърчаха от метални шкафове, които се огъваха под тежестта им и отказваха да се затворят. Зад огромно дъбово бюро седеше дребен оплешивяващ човек с жълтеникава риза, кафяви тиранти и цигара, увиснала в ъгъла на устата му. Ризата му изглеждаше като да е била някога бяла, но всичко в стаята бе придобило плътен жълтеникав оттенък от дебелия слой никотин върху стъклото на прозореца. На Блох още от коридора ѝ бе замирисало на цигари. Пепелникът на бюрото не беше изхвърлян от дни. Наблъскан беше с фасове един върху друг, така че беше заприличал на странен таралеж с къси дебели бодли.

— Как е Еди? — поинтересува се мъжът.

Гласът му звучеше като потракване на гайки и болтове, които някой разтръсква в кофичка от строително лепило.

— Ти ли си Арчи? — попита Лейк.

— Може да ми викаш „господин Бънзън“.

— Трябва ми помощ. Миналата година една мансарда в Манхатън е отдадена под наем от един от клиентите ти. ФБР се свърза с него и той каза, че не разполага с никакви документи за наемателя. Наемът е бил краткосрочен и мъжът платил в брой. Еди казва, че никой собственик на недвижими имоти в този град не би дал под наем и дупка в стената без някакъв вид гаранция и данни за банковите сметки на наемателя. Ти водиш документацията на всичките… хазаи в този район, тъй че…

— Имаш предвид, на всичките кожодери, нали така?

— Не съм казал такова нещо.

— Не ти, а Еди. Няма значение. Аз съм за това да се говори направо, господин…

— Лейк, Гейбриъл Лейк. Това е моята приятелка Блох.

— Тя май не е от приказливите.

— Не ѝ и трябва. ФБР не откри документална следа, но Еди каза, че ти водиш цялата документация на клиентите си и че при теб може да се намери нещо, което да ни е от полза.

— И защо да давам документи на клиентите си точно на вас?

— Трябва да открием спешно този наемател. Всякакви документални следи от него са ни важни.

— Съжалявам, но не мога да разкривам информация за клиентите си без съдебна заповед.

— Еди ни предупреди, че може да кажеш нещо такова. А също и че ако ни помогнеш, той ще оцени това.

— Боя се, че не мога да ви бъда от помощ. А сега ме извинете, но съм зает.

— Знаем, че водиш двойно счетоводство за твоите хазаи. Има всякакви начини да се заобикаля контролираният наем и да се укриват част от доходите им от данъчните. Но ние не бихме желали това да стигне до вниманието на ФБР, нали? — каза Лейк.

От начина, по който Лейк скръсти ръце на гърдите си, Блох си помисли, че сигурно е очаквал заплахата му да доведе до някакво съдействие. Беше подценил адвоката. Лейк може би наистина беше добър детектив, но хич го нямаше като блъфьор.

— Не сте в положение да ми отправяте заплахи, господин Лейк. А сега си вървете с вашата малка приятелка, за да не пострада някой.

Преди Лейк да успее да отговори нещо, Луната направи една крачка към него. Това беше сериозен ход. В повече от един смисъл на думата. Не беше просто случаен човек, навлязъл в личното ти пространство, а по-скоро бизон, който се готви да те нападне, или астероид, преминаващ близо до къщата ти. Лейк вдигна глава към великана и му се усмихна. Усмивката му остана без отговор.

Луната постави ръката си върху китката на Лейк и погледна към Арчи за потвърждение дали да изхвърли посетителите на улицата. Ръката му беше голяма колкото ръкавица за бейзбол.

— Кажи на приятеля си да си държи ръцете в джобовете — обади се Блох.

— О, ама тя говорела! Това ли ти е бодигардът, Лейк? — Бънзън едва се сдържаше да не прихне. — Е, сега вече го закърши. Трябвало е да доведеш някой по-едър.

Лейк стоеше между великана и Блох. През цялото време тя не бе помръднала от мястото си. Оглеждаше стаята, стиснала ръце пред корема си. Така че, когато се размърда, всичко сякаш се случи в един миг. Бръкна под якето си и изведнъж пред лицето на Лейк се появи ръката ѝ с огромен револвер, насочен в главата на горилата. „Магнум 500“ е оръжие с такива размери и мощ, че появата му във всякакви ситуации предизвиква особено драматичен ефект.

— Това достатъчно едро ли е за теб? — попита Блох. — Документите. Нямам време за глупости. Вече знаеш какво търсим, защото твоят клиент ти се е обадил още когато го посетихме. Намери ги.

— И какво ще направи тя? Ще го застреля ли?

— Главата на приятеля ти е колкото баскетболна топка. Не мисля, че би пропуснала да я уцели и от петнайсет метра — каза Лейк.

— Няма да го застрелям — заяви Блох, като разпери дланта, с която стискаше дръжката на револвера.

Без да вади показалеца си от халката на спусъка, тя ловко завъртя магнума и го хвана за цевта. Оръжието ѝ вече беше чук.

Блох замахна и стовари дръжката върху китката на Луната. Великанът моментално пусна Лейк и огромната му уста се отвори да поеме въздух, докато със здравата ръка притискаше ранената до корема си. Отстъпи крачка назад, но се препъна и се стовари по гръб на пода.

— Започваш да ме нервираш — каза Блох. — Един ковашки чук тежи около килограм. Този револвер е две кила и половина. Ако не ни дадеш веднага документите, ще счупя и другата ръка на приятеля ти. След което ще забия главата ти в задника му.

В тона на Блох имаше нещо, което определено достигна до съзнанието на Бънзън.

Столът му изскърца шумно, той се наведе напред и се изправи на крака, после с енергична крачка се приближи до един от шкафовете. Издърпа чекмеджето и започна да рови в папките вътре, прехвърляйки ги бързо с върховете на пръстите си.

— Ако извадиш пистолет от това чекмедже, в стената ти ще се появи огромна дупка. Само че преди това куршумът ще мине през теб и шкафа — предупреди го Блох.

Пръстите на Бънзън се спряха за момент, после продължиха да се движат чевръсто. Той измъкна от чекмеджето тънка синя папка и я подаде на Лейк.

Лейк я отвори. Вътре имаше само няколко страници. Наемен договор с нечетлив подпис и банково удостоверение. И двете бяха на едно и също име — „Шорлайн Лимитед“.

— Това ли е всичко? — попита Лейк.

— Това е, което имаме.

— Върши работа — каза Блох.

Възможни бяха всякакви обяснения за светлината в този малък офис. Не беше силна, така че можеше да идва от дисплея на ползван наскоро мобилен телефон, от настолна лампа или от нещо също толкова безобидно.

Или пък вътре беше застанал Пясъчния човек с фенерче в едната ръка и пистолет в другата. Готов да ѝ светне в очите и в същия миг да изпразни пълнителя в гърдите ѝ.

Блох си каза, че би било по-добре, ако и Лейк бе дошъл с нея. Тръгна бавно встрани, без да отделя очи от прозорчето на офиса, докато стигна до една от тухлените колони. Огледа се бързо, колкото да се ориентира, и забеляза, че е само на метър-два от боядисаната стоманена врата. Отвътре нямаше резета. Беше заключена. За да се отвори, трябваше ключ.

Лейк сигурно я бе чул отвън, защото почука по вратата.

Искаше да му каже да пази тишина, защото може би не е сама. Голямото ѝ предимство беше, че който и да се намираше в офиса, не знаеше, че тя е пред вратата му. А ако това беше Пясъчния човек, за нея и най-незначителното предимство беше ценно. Той беше опасен и тя не искаше да го подценява.

Не ѝ оставаше друго, освен да действа. И то веднага, докато все още разполагаше с предимството на изненадата. Подмина вратата и обиколи периметъра на помещението, за да се приближи под ъгъл към офиса, а не фронтално. От тази страна нямаше прозорец. Той нямаше как да я види, че се приближава.

Движенията ѝ сякаш предизвикваха повече шум, отколкото бе нормално. Всяко вдишване беше вихрушка. Всяка стъпка — тътен. Всеки удар на сърцето ѝ — взрив. В тъмния склад беше хладно, но тя трябваше да примигва, за да прогони струйките пот, които влизаха в очите ѝ. Тежестта на револвера в ръката ѝ вече не ѝ даваше кураж както обикновено. Сега по-скоро ѝ пречеше. Сякаш бе избрала неподходящо оръжие за задачата.

Осъзнаваше какво означава всичко това: страх. Тя не се страхуваше от Пясъчния човек. Блох не се боеше от никого.

Страхуваше се от онова, което щеше да намери вътре.

Страхуваше се, че може да открие трупа на своята приятелка от детинство в един прашен стар склад.

Беше близо. Още само метър-два.

Дулото на револвера ѝ потрепери.

Не заради физическото усилие. Откакто си избра „Смит и Уесън Магнум 500“ за лично оръжие, Блох бе тренирала с него всеки ден в продължение на една година. Всяка сутрин по един час на стрелбището. Всеки изстрел с това оръжие беше като ритник на кон в дланта ѝ. Но тя понасяше тези ритници, докато ѝ се образува дебел мазол и дланта спря да я боли. Да държи магнума в ръката си ѝ се струваше толкова естествено, колкото да държи прибор за хранене или химикалка.

Но сега, докато адреналинът клокочеше в нея, тя имаше усещането, че всичките ѝ сетива са претоварени.

Стигна до вратата на офиса и се наведе ниско. Нямаше смисъл да рискува и да наднича през прозорчето. В случай че вътре имаше някой, тя най-вероятно щеше да си изпроси ослепителен лъч в очите или… куршум.

Имаше един-единствен начин. Светкавична атака.

Блох обърна фенерчето в лявата си ръка и го стисна като кама. Копчето за включване беше върху основата му и можеше да го щрака с палеца си. Кръстоса китките на двете си ръце: дясната с магнума отпред, а лявата с фенерчето отзад, като ги държеше насочени в една и съща точка.

Застана срещу вратата. Пое си въздух. Разкърши рамене. Изпука прешлените на шията си. Ритна вратата с крак.

Вратата поддаде без съпротива. Блох я прекрачи, опипвайки тъмното помещение с дулото на револвера си, целейки се в точката от лъча на фенерчето.

Нищо.

Нито в ъглите.

Нито право насреща.

В помещението просто нямаше никой.

Сега забеляза, че светлината е бледозелена и идва отнякъде близо до пода. Фенерчето ѝ освети нещо, което приличаше на голям бял ковчег в единия ъгъл на офиса. Тя се взря в източника на светлината и видя, че е индикатор за включен уред. Бял кабел водеше от ковчега до контакта.

Не беше ковчег.

А фризер.

След като се убеди, че е сама в сградата, Блох прибра оръжието си и пристъпи към фризера.

За какво ли му бе притрябвал на някого фризер в изоставена сграда? Нямаше вид на нов, но не беше и стар. Отгоре имаше слой прах, а когато се приближи, чу тихото бръмчене на мотора и вентилатора.

Ръката ѝ посегна едва ли не сама към дръжката по средата на капака. Ужасяваше се да погледне вътре, но знаеше, че трябва да го направи.

Представи си Кейт, легнала във фризера. Все още по нощница, мъртва в този леден саркофаг. Със замрежени от скреж очи. С напукани почернели устни. Блох бе виждала трупове на всевъзможни места.

Не беше набожна, но осъзна, че устните ѝ прошепват молитва, преди да изтегли дръжката нагоре. Повдигна я и чу онзи характерен засмукващ звук, който се получава при отварянето на врата на вакуумна камера.

Във фризера нямаше лампа.

Но имаше нещо друго. Масивен блок лед. Не беше обичайното заледяване, което се образува във фризерите. Сякаш в този бяха изсипани сто литра вода, за да запазят завинаги онова, което се съхраняваше вътре.

Лъчът на фенерчето ѝ потрепери, когато освети с него вътрешността на фризера. Разпозна мигновено нещото вътре въпреки слоевете масивен лед.

За миг ѝ се стори, че полудява. Овладя емоциите си, обърна се и побягна към вратата. Телефонът вече беше в ръката ѝ, за да позвъни на Лейк.

— Всичко наред ли е вътре? — попита той. — Щях да се побъркам тук.

— Дръпни се от вратата. Далече встрани. Ще я отворя.

— Разбрано.

Блох пристъпи уверено към боядисаната стоманена врата, извади магнума, спря се на около два метра разстояние и се прицели, после отпусна ръце, за да преодолее напрежението в мускулите си, прицели се отново и дръпна спусъка. Звуковата вълна от изстрела в затвореното пространство беше оглушителна. Усети в устата си вкус на прах, засмукана във въздуха от експлозията. Там, където се беше намирала ключалката, сега зееше дупка. Тя ритна вратата и остатъците от заключващия механизъм изпаднаха на пода.

— Каквото и да беше онова, което изхвръкна от вратата, сега е някъде зад оградата — отбеляза Лейк. — Този магнум достатъчно голям ли е за теб?

— Донеси лоста — каза тя.

— Какво става?

— Ще трябва да изкъртим нещо от един фризер.

— Какво?

— Чувал с труп.

През целия път до съда Пелтие не спря да говори. Но понеже предложи да ни закара с мерцедеса си, с Хари решихме да го оставим да се наприказва.

— Всичко това беше много хитро, но как, по дяволите, ще постигнете оправдателна присъда без Кари? За да има някакъв шанс, тя трябва да даде показания. Искам да кажа, не би ли трябвало да ми помагате да я издиря? Къде е Кейт? Поне тя би могла да ми помогне.

Не можех да му кажа за Кейт. За нищо на света не бих поел този риск. Пелтие беше голям педант по отношение на правната етика. Сигурен съм, че в данъчното и наследственото право би потърсил някоя и друга вратичка в закона, доколкото изобщо беше възможно, но в наказателните дела си беше бебе, а бебетата се плашат. Ако му кажех сега за Кейт, положително щеше да се обади в полицията — ако не за друго, то за да успокои собствената си съвест.

— Кейт в момента е заета с проверка на някои следи. Виж, много бих искал Кари да е с нас. Още в началото ти казах, тя трябва да погледне съдебните заседатели в очите и да им каже, че е невинна. Ако и с тях е толкова убедителна, колкото беше с мен, не се съмнявам, че ще ѝ повярват. Но докато я няма, създава впечатление, че бяга от правосъдието, защото е виновна. Без нея шансовете ни висят на косъм. Ти я познаваш по-добре от нас, къде би могла да е?

— Не се е свързвала с никого от старите си приятели, а ако използва кредитна карта, полицията ще я залови моментално. Покрила се е и ползва пари в брой или е намерила начин да напусне страната. Това са възможните варианти.

— Има ли някъде роднини, на които би могла да се довери, или познати на затънтени места, далече от цивилизацията? Хайде, Ото, трябва ни нещо.

Той помълча известно време, съсредоточен върху пътя пред себе си или върху въпроса, или върху двете.

— Няма на кого да разчита — отвърна накрая. — Родителите ѝ са починали. Когато се разчу за Даниъл, приятелите ѝ я изоставиха. Оправя се съвсем сама с всичко това. Не се сещам за нито един човек, към когото би могла да се обърне. Сега всички я мразят. Колко тъжно, нали? Ние сме единствените, които има.

— По дяволите! — каза Хари.

— Виж, сега журито е по-свястно, а и прокурорът вече не е толкова гъст със съдията. Това може да ни даде известна свобода, когато разпитваме свидетелите на Уайт, но нямаме нищо особено, с което да ги оборим. Не можем просто да казваме на всеки свидетел, че Кари е невинна. Не и без твърдата увереност, че ще бъде призована да свидетелства. Единственото, което можем да направим засега, е да търсим пробойни в кораба на прокуратурата, докато го потопим.

— Това няма да е достатъчно — въздъхна Пелтие.

Сетих се за Кейт, стиснах зъби и казах:

— Трябва да го направим достатъчно.

Телефонът ми изпиука. Беше имейл от Денис с няколко прикачени линка. Всичките бяха към новинарски материали за вчерашните убийства на Тереза Васкес и двамата агенти на ФБР. Кликнах върху материала на „Ню Йорк Таймс“ и го прочетох. После и останалите. Всички цитираха новината от Асошиейтед Прес с изключение на един. „Ню Йорк Поуст“ даваше повече подробности, понеже бяха успели да се свържат със семейството на Тереза в Тихуана. Прочетох два пъти статията. Позвъних на Денис.

— Искам да се обадиш на госпожа Васкес в Тихуана. Говориш малко испански, нали?

— Por supuesto — каза тя с убедителен акцент.

— В статията пише, че тя се е канела да се премести в Манхатън догодина. Чакала с нетърпение този момент, защото не била виждала дъщеря си от години. Искам да знам всичко за плановете ѝ. Тя трябва да организира погребението на дъщеря си. Кажи ѝ, че ще ѝ помогнем.

— За какво става дума? — попита Денис.

— Още не знам, някакво вътрешно чувство е. Но при всяко положение искам да помогна на госпожа Васкес. А, и още нещо.

— Пак ли вътрешно чувство?

— Да. Трябва ми полицейското досие на Честър Морис, портиера, който беше убит същата вечер, в която загубихме Дилейни. Проучи всичко около него, започни с полицейското досие, то е публична информация.

— Няма проблем. Веднага се заемам. Научихте ли нещо за…

— Не, още не — казах аз.

После затворих и се обърнах към Хари. Той се беше подпрял с лакът върху рамката на прозореца и търкаше горната си устна с пръст.

— Ще си я върнем жива — прошепнах му аз.

— Нямам сили да ходя на още погребения, Еди. Аз просто…

Хари не довърши мисълта си. Не искаше да говори повече пред Ото. Мерцедесът спря пред съда на Сентър Стрийт. Преди да слезем, Хари ме погледна и каза:

— Всичко зависи от следващите няколко свидетели. Готов ли си?

В този момент не бях сигурен. Трябваше да следвам инстинктите си и може би това щеше да помогне. Но има дела, които просто не можеш да спечелиш. Ото беше прав: нужна ни беше Кари Милър.

Телефонът ми иззвъня отново. Отговорих, докато слизах от колата. Беше Блох.

— Намираме се в един склад, регистриран като адрес на Даниъл Милър върху изтекъл наемен договор. Складът е празен, ако не се брои един фризер. Еди, вътре има чувал с труп.

Тя говореше ясно и делово, както винаги, но усещах страха в гласа ѝ. Изведнъж почувствах как краката ми се подкосяват. Знаех какъв въпрос да ѝ задам, но не можех да го изрека. Гледах право пред себе си към тълпата репортери, фотографи и телевизионни оператори пред входа на съда, като се молех те да не ме видят.

Хари заобиколи колата, видя лицето ми и ме сграбчи за ръката.

В този момент ми идеше да легна на тротоара, да затворя очи и просто да чакам всичко да отмине. Исках да заспя и да се събудя, когато този кошмар е приключил и Кейт е в безопасност.

— Еди, хайде, Еди! Какво се е случило?

Препънах се и Хари ме хвана още по-здраво. Притисках телефона до ухото си, но Блох мълчеше. Исках да се уверя, че Кейт е жива. Само това.

— Еди, поеми си дъх — каза Хари, като ме крепеше да не падна.

Работата ми беше да задавам въпроси и я вършех доста добре. Имаше един въпрос, който трябваше да задам сега. Нямаше как да го избегна. Не можех да го забравя с усилие на волята.

Трябваше да понеса и въпроса, и отговора. И болката.

— Какво има в чувала? — попитах.

— Не може да се каже. Поне засега — отвърна Блох.

Никога не я бях чувал толкова разстроена. Гласът ѝ трепереше, сякаш цялото ѝ тяло се тресеше от страх.

— Но не е Кейт, нали? Кажи ми, че не е тя!

Блох не отговори. Чувах как дъхът ѝ клокочи в гърлото, как набира сили, за да изстреля думите.

— Трупът е напълно обвит в лед. Който е сложил чувала там, е излял във фризера десетки литри вода. Двамата с Лейк се опитваме да изчегъртаме леда, но върви бавно.

— Знаеш кой е, нали, Блох?

— Не мога да кажа. Ледът е близо метър дебел. Лейк… Лейк смята, че може да е първата му жертва.

Това все пак ми даде известна надежда и аз се вкопчих в нея.

— Какво има предвид?

— Каза, че някои серийни убийци крият първите си жертви. Целта е да се освободят от трупа или да го скрият така, че никой да не го намери. Обикновено защото са свързани по някакъв начин с жертвата.

Това, което Лейк бе казал, имаше смисъл, но аз не можех да си избия от главата мисълта, че тъкмо Кейт лежи в онзи фризер, а Блох е там с някакъв тип, на когото нямам пълно доверие, и се опитва да извади трупа на най-добрата си приятелка от леден блок.

Блок замълча. И аз мълчах. Тя също си мислеше, че е Кейт. Личеше си.

Видях репортерите пред входа на съда да се насочват към мен. Стоях, заслушан в шумовете по линията. Може би за пръв път в живота си се чувствах абсолютно безпомощен.

Знаех, че Блох не е на себе си. Усещах го по гласа ѝ. В гърлото си беше издигнала нещо като бент, който не позволяваше на страха да прелее навън. Двете с Кейт бяха израснали заедно. Ако я изгубеше, светът ѝ щеше да рухне. Притисках телефона до ухото си. Наистина нямаше какво да ѝ кажа в този момент. Нищо, с което да я утеша.

И двамата не намирахме думи.

Надеждата ни за Кейт умря в електростатичната тишина.

Когато умел играч направи страхотно изпълнение, когато всичките му познания, опит, професионализъм и природни заложби се обединят в перфектния момент, тогава се чува звук. Това е звукът на поглъщането на деветата топка от ъгловия джоб на масата за билярд; прещракването на зъбните колела при смяната на скоростите в точния миг; свистенето на баскетболната топка, когато се плъзне през мрежата на коша и донесе три точки; шляпването на бейзболната топка върху кленовата бухалка при удара, който ще я изхвърли далече извън очертанията на игрището.

Още щом чуете този звук, вече знаете, че се е случило нещо специално.

В съда е различно. Всъщност — точно обратното.

Когато в него се случи нещо специално — например прокурорът разпореди пряк разпит на свидетел и всичко върви чудесно — това си е цяла симфония.

Но беззвучна.

Съдебните зали, особено препълнените, винаги произвеждат шум. Все някой кашля, шепне, трие крака в пода или пък си вървят обичайните съдебни дейности: адвокати сноват насам-натам, говорят, крещят, столове стържат по паркета. И всичко това в едно помещение, замислено така, че да усилва звука.

Но когато се случи въпросното специално нещо, в залата настава тишина.

Само че това е тишина, каквато не сте чували. Сякаш всичко върви по телевизията и изведнъж някой внезапно спира звука. И това не е просто липса на звук. А звук с отрицателна стойност. Сякаш космически вакуум е засмукал всички звукови вълни в залата. Става толкова тихо, че тишината придобива своя собствена тежест.

Ако подобна величествена тишина се възцари по време на дело, можете да направите само едно — да си седнете на задника и да ѝ се наслаждавате, защото обикновено тя означава, че сте спечелили делото.

Хари написа върху адвокатския си бележник думата „Гадост“.

Бяхме свършени.

— Професоре, в началото на показанията си описахте кървавите петна като пръски. Какво имахте предвид под пръски? — попита Уайт.

— Формата и размера на петната — поясни професорът. — Изглеждат като пръски.

— Благодаря, професор Джонсън. Нямам повече въпроси.

Надигнах се бавно от мястото си, приковал поглед в бележките на Хари пред него. Вдигнах за миг очи към професор Джонсън, после казах:

— Господин съдия, имам нужда от малко време, за да се посъветвам с колегата си.

После се наведох към Хари и прошепнах:

— Това мина добре за Уайт.

— Как искаш да подходиш? — попита Хари. — Този тип можеш да го въртиш на шиш с часове.

Една от възможните тактики на защитата, когато оспорва свидетелски показания относно ДНК, е да разчепква с часове всяка подробност. Да обсъжда всеки специфичен процес от изследването на доказателствения материал, да проверява дали са приложени правилните процедури за карантина и чистота на биологичните проби, да разпитва дали е ползвано ново или стерилизирано оборудване, да търси микроскопични несъответствия в предписанията, докато доведе нещата до онзи шанс от едно на милиард кръвта да не е била на Стейси Нилсен. Това е добра тактика и след втория час съдебните заседатели намразват вещото лице, защото са отегчени или объркани, а някои от тях и склонни изцяло да пренебрегнат дадените от него показания. Но е и рискована, защото може да ги подтикне да намразят адвоката вместо свидетеля.

— Нямаме време — казах аз на Хари. — Трябва да приключим колкото се може по-бързо, заради Кейт.

Еди Фелсън, мошеникът от филма „Играчът на билярд“, играеше най-добре, когато не цепеше косъма с изчисления на ъгли и проценти на успеха. Когато се хвърляше срещу противника дръзко и безразсъдно, никой не можеше да му се опре.

— Мога ли да взема лист хартия и да ползвам писалката ти?

Хари откъсна лист от бележника си и ми подаде писалката. Аз написах на листа няколко думи и го обърнах към него. Той прочете написаното и се усмихна.

Когато станах от мястото си за кръстосания разпит на Джонсън, писалката на Хари беше в ръката ми. Красива вещ. С яркозелен корпус и златно перо. Германска марка автоматични писалки, прочути със своята надеждност. И здравина. Точно каквато ми трябваше. Стисках я в ръката си, сякаш животът ми зависеше от нея.

— Професор Джонсън, вие завеждате криминалистичната лаборатория на Южната съдебна област на щата Ню Йорк, нали така? — попитах аз.

— Точно така.

— Може ли да се приближа до свидетеля?

Съдия Стоукър кимна.

— Професоре — започнах аз, — наблюдавал съм ви да давате показания преди години, но до днес така и не ми се удаде случай да се запозная лично с вас. За мен е удоволствие.

Пристъпих към него и му подадох ръка.

Джонсън се усмихна, понадигна се от мястото си и се ръкувахме набързо. Когато седна, на лицето му беше изписано облекчение. Уайт го бе подготвял усилено за това дело и най-вероятно ме беше описал като някакъв кръвожаден тигър, който ще къса живо месо от него. Явно започваше да си мисли, че ще мине много по-леко. Засега това ме устройваше. Исках го спокоен. Отпуснат.

— Професоре, вие сте анализирали петната по блузата на моята клиентка. А открихте ли по плата нейно ДНК?

Той се облегна назад, кръстоса дългите си крака и скръсти ръце в скута си. Очевидно беше подготвен за този въпрос. Номерът бе да отговори така, че да не прозвучи репетирано или неискрено.

— Щеше да има ДНК на вашата клиентка върху блузата, ако е била носена. ДНК от пот може лесно да попие в плата. Изпирането на дрехата обаче може да е отстранило ДНК-то ѝ.

— Но не и кръвта?

— Не, кръв се премахва от памук много по-трудно, отколкото пот. Оставя упорити петна, като оцветява самите влакна, понякога завинаги. Донякъде като червеното вино.

— Разбирам. А ако моята клиентка никога не е обличала тази блуза, по нея също не би имало нейна ДНК, нали?

— Вероятно.

— Не сте я изследвал за нейно ДНК, нали?

Той се усмихна на съдебните заседатели и даде отговора си:

— Не, не би имало смисъл, ако е минала през перална машина, както в случая.

— Но ако не сте я тествали за ДНК, вие не бихте могли да знаете дали моята клиентка изобщо я е обличала някога, не е ли така?

Той прочисти гърлото си. Започваше да се чувства леко неудобно. А аз не исках да го карам да се гърчи. Поне засега.

— Не знам дали вашата клиентка по принцип пере новите си блузи, преди да ги облече.

— Добре, радвам се, че отстъпихте по този пункт — казах аз и бързо минах на следващия въпрос още докато Джонсън отваряше уста, вероятно за да каже, че за нищо не е отстъпвал.

— Професоре, вие не сте специалист по кръвни пръски, нали?

— Не, не съм. Но както сам ми напомнихте, през кариерата си аз съм давал показания по стотици дела за углавни престъпления, повечето убийства, и имам опит при изследване на следи от кръв. На мен подредбата на петната ми прилича на пръски. Сякаш е присъствала на убийството на Стейси Нилсен или самата тя е замахнала с ножа.

— В момента сте много далече от лабораторията и машините си, професоре. Сигурно сте в течение на провеждащото се от Министерството на правосъдието разследване относно показания от специалисти по кръвни пръски, довели до множество неоснователни осъдителни присъди?

— Да, знам за това разследване.

— Вие не сте виждали доклади на специалисти по кръвни пръски във връзка с блузата, която изследвахте, нали?

— Не, не съм. И не смятам, че е ангажиран такъв специалист.

Вече отивахме нанякъде. Уайт искаше някой да каже, че кръвта на Стейси Нилсен е попаднала върху блузата на Кари Милър, защото тя е присъствала на убийството ѝ. За жалост, нито един специалист по кръвни пръски източно от Мисисипи не би приел да консултира такива случаи, докато не приключеше разследването на Министерството на правосъдието. Хората не искаха да си слагат главата в торбата. Даването на експертни показания по процес за множество убийства с висока обществена значимост би привлякло вниманието на министерството и би провокирало разследване, което да обхване цялостната им кариера. В отчаяните си опити да свърже Кари Милър с местопрестъплението Уайт беше натикал добрия професор в несвойствена територия.

— Професоре, няма никакви биологически или съдебномедицински доказателства, които да свързват моята клиентка с което и да било от местопрестъпленията на тези убийства, това ли е вашето разбиране?

— Освен кръвта, която изследвах, не. Няма такива.

Време беше да довърша професора.

— Какво означава пряк пренос? — попитах.

— Това е, когато някакъв материал, обикновено биологичен, попадне от жертвата върху заподозрения. Като пръски кръв.

— А какво е вторичен пренос?

— Това става, когато въпросният материал се предаде от прекия получател на друго лице.

Направих кратка пауза. Колкото да покажа на Джонсън, че внимателно обмислям следващия си въпрос. Позволих на устните си да се извият в лека усмивка. Тялото му се стегна.

— Професоре, преди да ви задам следващия си въпрос, има ли нещо в досегашните ви показания, което бихте желали да промените или уточните?

Той разкръстоса краката си и постави двете си стъпала на пода.

— Мисля, че не — каза той. — Давам ви своето професионално експертно мнение толкова честно, колкото е възможно.

Веждите ми се повдигнаха в престорена изненада.

Джонсън преглътна, после подръпна брадата си с дясната ръка. Точно това чаках аз.

— Професоре, нали сте наясно, че обвинението се стреми да докаже как моята клиентка е играла някаква роля в тези убийства заедно със своя съпруг Даниъл Милър?

— Да.

— Наясно сте, защото сте извършили извличане и анализ на ДНК от пръстовия отпечатък под мишницата на Стейси Нилсен. Какъв беше резултатът от този анализ?

Той поглади брадата си с пръсти, после започна да хваща отделни кичури и да ги усуква на показалеца си, след което ги пускаше да се разсучат. Преди да отговори, погледна към ложата на журито, после към мен.

Чух зад гърба си тихо шушукане. Обърнах се. Една съдебна заседателка — руса жена с червен пуловер — побутна съседката си и дискретно ѝ посочи с пръст свидетелското място.

Знаех какво гледат и си сочат. Жалко, че Джонсън не го знаеше.

— Да, извлякох смесените ДНК вериги и успях да ги разделя. Отделно от това пръстовият отпечатък бе свързан с Даниъл Милър. Преди да знам този резултат, бях създал два ДНК профила от пробите, взети от трупа на Стейси Нилсен. Едната проба с висока степен на сигурност принадлежеше на самата Стейси Нилсен. Другата остана неидентифицирана, докато не извлякох ДНК от една четка за зъби, намерена в банята на Даниъл Милър. ДНК-то от четката в много висока степен съвпадаше с другия ДНК профил.

Шушукането се усилваше. Сега и някои от седящите в залата се бяха включили в него и хвърляха странни погледи към професор Джонсън.

— Има ДНК данни, които свързват съпруга на моята клиентка, Даниъл Милър, с жертвата Стейси Нилсен. ДНК от потта, която остава при допир?

— Точно така, кръвта, с която е направен пръстовият отпечатък, е на Стейси Нилсен. Това доказва, че я е пипал.

— Разбирам. Тогава не е ли възможно кръвта по блузата на клиентката ми да е попаднала там чрез вторичен пренос?

— Възможно, да. Но малко вероятно.

— И е напълно възможно, когато съпругът на моята клиентка, установеният убиец на Стейси Нилсен, се е съблякъл в дрешника, който е общ за двамата, част от кръвта по дрехите му да е попаднала върху блузата на моята клиентка, нали?

— Отново, възможно е, но малко вероятно — каза Джонсън, леко повишавайки глас.

Той беше започнал да забелязва погледите на съдебните заседатели. Вече и Дрю Уайт го гледаше някак особено, а Джонсън нямаше представа защо.

Аз реших да го просветя.

— Защо казвате, че е малко вероятно? — попитах.

Знаех отговора му, преди да го бе изрекъл. Защото така казват всички специалисти по кръвни пръски, когато правдоподобната последователност на събитията се отклони от тяхната версия. Бях чувал този отговор десетки пъти. Също и Джонсън, който бе участвал в стотици дела. Той се намираше на границата на експертните си познания и го знаеше. Беше уязвим, затова, когато проговори, едва ли не крещеше, за да го чуе целият град:

— Защото не смятам за възможно някой да изцапа с кръв себе си или дрехите си посредством вторичен пренос, без да забележи.

Ето, каза го. Обяснението си. Точно както бях очаквал.

— Наистина ли? — попитах и вдигнах длан, така че и Джонсън, и съдебните заседатели да я огледат хубаво.

Джонсън присви очи и се наведе напред.

— Професор Джонсън, дължа ви извинение — казах. — Преди да стана, си бях записал нещо с писалката на моя колега и изцапах ръката си с мастило.

Върху дланта ми имаше кръгло тъмночервено петно от писалката на Хари. От това, че бях завъртял леко копчето на буталото, за да изстискам малко мастило в ръката си. След което се здрависах с Джонсън и с времето го изнервих дотам, че да почне да си поглажда брадата. Той вдигна ръце и видя изцапаната си длан и пръсти.

Брадата му също беше цялата в червено мастило. Белите кичури бяха почервенели. Съдебните заседатели бяха видели това. Хората в залата също го бяха видели. Прокурорът го бе видял, а сега всички го виждаха.

С изключение на Джонсън.

— Имате мастило по себе си. Вторичен пренос. Та какво бяхте започнали да казвате? Че човек не може да изцапа дрехите си с кръв, без да забележи?

Той гледаше невярващо мастилото по ръката си и клатеше глава.

— Професоре, вие не сте в състояние да кажете кога онази кръв е попаднала върху блузата на клиентката ми, нито къде е станало това, нито как, нали така?

Той само клатеше глава, докато гледаше втренчено ту дланта си, ту мен. В погледа му се четеше неистово желание да извлече със сила някаква биологична материя от лицето ми.

— Нищо, професоре. Не е нужно да ми отговаряте. Съдебните заседатели видяха достатъчно. Оставям ви с кръвта по ръцете. Пардон, исках да кажа мастилото.

Раменете на Блох горяха.

Ръцете ѝ замръзваха. Бяха станали безчувствени от допира с лоста за смяна на гуми, който повдигаха и стоварваха с всичка сила върху леда. Лейк използваше козия крак и двамата заедно удряха настървено по ледения блок, обгръщащ отвсякъде чувала с трупа. Така постепенно бяха отстранили една педя от него. Оставаха още много педи.

Блох замахна с лоста и в момента на съприкосновението си с леда той се изплъзна от ръцете ѝ и издрънча на пода. Останала без дъх, тя духна в шепите си и разтри длани една в друга.

— Гръбнакът ми не издържа повече. Трябва да прекъсна за малко. Хайде, седни. Ако не си дадем почивка, ще се нараним — каза Лейк.

Блох вдигна лоста от пода и замахна към вътрешността на фризера. Лостът отново се изплъзна от ръцете ѝ и отскочи във въздуха.

— Стига! Поеми си дъх! — скара ѝ се той.

Твърде изтощена, за да отговори, Блох седна на пода и се облегна на фризера.

— Ти май наистина нямаш доверие на федералните? — каза тя. — Странно, като се има предвид, че си бил един от тях.

— Бях, да. Но никога в истинския смисъл на думата. В Бюрото имат определен манталитет, към който така и не успях да се нагодя за нищо на света.

— Какво имаш предвид?

— Е, нали разбираш? Изпълняване на заповеди, уважение към началството, съблюдаване на ведомствената политика. Такива работи. Аз не ги спазвах, ако ги смятах за погрешни. А в Бюрото много неща са погрешни, но никъде до такава степен, както в преследването на серийни убийци.

— Какво искаш да кажеш? — попита Блох.

— Цялостният им подход е погрешен. Профилът на един сериен убиец струва толкова, колкото анализаторът, който го е съставил. Ако се придържат изцяло към политиката на Бюрото, вероятно не струва нищо. Те си бяха въобразили, че могат да разкрият извършителя, ако анализират методите му и психологията на убийствата — теорията е, че могат да открият личностните му особености в действията му, но това не е начинът, по който постъпват хората. Един човек, който излиза нощем да убива хора, не проявява същите особености, които определят начина му на обличане или на разговор с клиентите иззад гишето на „Уолмарт“ през деня. Ние се нагаждаме към различни обстоятелства. Моето мнение е, че на местопрестъплението не търсиш човека, а само убиеца.

— Звучи логично — каза Блох. — Не е лесно да съставиш профил с този подход.

— Профилите тъй или иначе не вършат работа. В историята на ФБР колко профила според теб са отвели директно до залавянето на сериен убиец?

— Не знам. Петдесет? — предположи тя, после духна отново в шепите си и разтри длани, за да раздвижи кръвта в тях.

— Два.

— Два?

— Няма да те питам колко профила погрешно са изключили извършителя от списъка на заподозрените, но знам със сигурност за поне пет такива случая, като по-вероятно са над двайсет.

— Тогава защо изобщо поддържат Отдела за поведенчески анализи?

— За самореклама, а и преди петнайсетина години промениха всичко в него. Сега профилите се съставят въз основа на статистически анализ на престъпленията на деветдесет и двама серийни убийци. Вече си играят на числа, което е още по-безполезно.

— И как става това?

— Една от основните дилеми пред анализаторите сега е дали убиецът е местил трупа. Например, ако трупът е преместен, имало четиресет процента вероятност или убиецът, или баща му да е бил военен.

— Дрън-дрън.

— Тъй де. Този подход е фрашкан с проблеми, не на последно място и защото въпросната количествена стойност е публикувана от Бюрото. Ако аз бях сериен убиец, щях да проверя как категоризират и екстраполират тези характеристики, за да съставят профила, и да променя метода си на действие така, че да не съответства изобщо на личната ми история и демографски данни.

Блох не отговори.

— Другият проблем — продължи Лейк — е, че този анализ се базира на ограничена извадка от деветдесет и двама серийни убийци, които са били достатъчно глупави, за да се оставят да ги арестуват. Всеобщият консенсус сред експертите извън ФБР е, че сега в страната действат между петстотин и две хиляди серийни убийци. Аз не желая да ползвам метод на статистически анализ, който се основава на престъпниците, които сме заловили. Искам да намеря начин да открием онези, които не сме заловили.

Лейк пристъпи към фризера, вдигна лоста, нанесе пет бързи удара един след друг и изгреба с шепи още ледени отломки.

— Нали знаеш, че Сунг е разправил на Еди за случилото се при инцидента в онази фабрика за дрога? В един момент си спрял да се отбраняваш и просто си очистил един по един всички.

Лейк остави лоста и разтърка дланите си една в друга.

— Много хора си имат свои теории за случилото се — каза той. — Аз бях там, защото издирвах сериен убиец и бях получил сигнал от един федерално регистриран информатор. Около четири часа след като подаде сигнала, въпросният информатор бил намерен под Манхатънския мост, налапал дулото на гладкоцевна пушка. Краката и ръцете му били вързани със свински опашки. Правоохранителните органи връзват така заподозрените… имам предвид, федералните правоохранителни органи.

— Господи! — възкликна Блох.

— Някой от Бюрото е искал да вляза там слепешком; знаел е, че шансът ми да изляза жив е горе-долу колкото на „Милуоки Брюърс“ да спечелят Световната купа. Честно да ти кажа, и аз не знам как оживях. Бях прострелян на четири места и почти ми изтече кръвта. Една част от мен… Не знам как да го опиша. В един момент имах чувството, че не съм там. Че просто наблюдавам отстрани случващото се.

— Знаеш ли кой ти е заложил капана? — попита Блох, докато се изправяше на крака.

Лейк поклати глава.

— Но все някога ще науча. Когато казах на началниците си защо съм влязъл в сградата и какво се е случило с информатора, те веднага ме пенсионираха от ФБР. Не понасят скандалите. Не искат неприятности. Бранят своите.

Блох вдигна лоста за гуми и нанесе три резки удара по леда.

— Но ти си бил един от тях! — каза тя.

— Всъщност не. Не играех по правилата им. Бях аутсайдер, макар да им носех точки. Но шефовете не дават пет пари за точките, които им носиш, ако не им играеш по свирката.

Той замахна с всичка сила и стовари козия крак в центъра на ледения блок. Блох чу силен пукот и светна с фенерчето си вътре.

Лейк отмести с лоста парче лед, което тежеше може би двайсет килограма.

Вече имаха достъп до ципа, минаващ през центъра на чувала. Блох извади от ботуша си сгъваем нож и внимателно направи разрез в чувала — двайсетина сантиметра, колкото да стигнат с ръка през дупката в леда.

Докато тя държеше фенерчето, Лейк разкъса чувала.

Блох изпусна фенерчето във фризера, зави ѝ се свят. Подпря се на стените на сандъка и се наведе над отвора. Дъхът ѝ спря.

Много отдавна не беше плакала. Усети познатия прилив на ендорфини, онова надигане от стомаха към гърлото, лепкавия вкус в устата.

Затвори очи, като се бореше с порива си да рухне и да заплаче. После се изправи, извади мобилния си телефон и натисна бутона за Еди Флин.

Уайт нямаше уточняващи въпроси към изцапания с мастило експерт по ДНК.

Когато един от свидетелите ти колабира, има два начина да реагираш. Да се опиташ да замажеш щетите или да го изкараш колкото се може по-бързо от там и да повикаш нов свидетел. Прокурорът избра второто. Следващият свидетел трябваше да бъде добър. Почти непоклатим.

— Народът призовава госпожа Дейзи Броудър.

Идеално.

Дребна старица с бяла коса, облечена в елегантен сив костюм с блуза на синьо-бели райета, се зададе с уверена крачка по пътеката. Движеше се с такава лекота, че ми напомняше едно от онези комични телевизионни шоута, в които артисти се правят на възрастни инвалиди, докато не се метнат на скейтборд и не побъркат публиката с някакви страхотни изпълнения. Госпожа Броудър приличаше на такава артистка. Беше кожа и кости, сякаш цялата ѝ мускулатура бе изсмукана с помпа. Ръцете ѝ бяха деформирани от артрит. Възрастта беше изписала историята на живота ѝ с фини бръчици навсякъде върху кожата ѝ, а по ръцете и челото ѝ имаше кафяви старчески петна.

Видял възможност да се изяви, Уайт скочи от мястото си и заобиколи припряно масата, за да подаде ръка на госпожа Броудър. Искаше да я подкрепи, докато се настани на свидетелското място.

Тя го отпрати с жест. Госпожа Броудър не се нуждаеше от помощ. Уайт се почувства глупаво, но я погледна с най-топлата си фалшива усмивка, след което се върна на масата на обвинението. Тя се закле в Библията да казва истината, цялата истина и нищо друго освен истината и нека Бог ѝ е на помощ. Отдавна съм спрял да броя хората, които съм наблюдавал да полагат тази клетва. Повечето нервничат, объркват ръката, която трябва да сложат върху Библията, потят се и сричат клетвата, макар че съдебният служител е до тях и им я диктува. Иска се само да повтарят след него. Някои приемат това сериозно или поне се преструват, опитвайки се да покажат нещо като искреност, докато всъщност се издават какви лицемери са.

Госпожа Броудър обаче беше от сериозните. Повтори високо и ясно всяка изречена от служителя дума, сякаш наистина вярваше в клетвата. Все едно я рецитираше на първия мач от Световното първенство по бейзбол от могилката на питчъра на Янки Стейдиъм. Когато свърши и съдията я покани да седне, тя му благодари като на глуповато, но любимо внуче.

— Госпожо Броудър — започна Уайт, — спомняте ли си къде бяхте през нощта срещу десети юни тази година?

Тя кимна и каза:

— Младежо, спомням си точно къде бях, какво вършех и какво се случи във въпросната нощ.

Уайт се усмихна и ми хвърли бърз поглед, който намекваше, че тази свидетелка няма да се хване на тъпите ми номера. Аз нямах нужда да ми го казва. Госпожа Броудър щеше яко да ме озори. Някои свидетели не можеш да ги разбиеш с нищо. Те са като бронирани. А Кейт разчиташе на мен. На Хари. На Блох.

— Просто слушай — прошепна ми Хари. — Винаги се намира пролука. Изчакай да я видиш.

— Госпожо Броудър, защо не ни кажете къде бяхте и какво видяхте онази нощ?

— Гледах филм. „Хищникът“ с Арнолд Шварценегер. Бях стигнала до половината, където убиват Хокинс, когато случайно погледнах навън през прозореца и видях отсреща двама души, мъж и жена. Минаваха покрай къщата на семейство Нилсен, но сякаш не бързаха.

— Какво искате да кажете с това „сякаш не бързаха“?

— Вървяха много бавно. Това привлече вниманието ми. Всеки в Ню Йорк бърза за някъде. Тези двамата не бързаха за никъде.

— И какво стана после?

— Ами не обърнах много внимание. Продължих да си гледам филма. След около пет минути те се върнаха. Пак минаха покрай къщата на Нилсен. Изведнъж се спряха, обърнаха се и застанаха на тротоара, като просто я оглеждаха.

— Колко време останаха там?

— Може би пет-десет минути.

— Разпознахте ли ги?

— Отначало не. Не ги познавах. Човек вижда какво ли не в града, но тези двамата ми причиниха някакво особено усещане. Трудно е да се опише. Може да ви прозвучи странно, но като ги гледах, ме обзе лошо предчувствие. Съсредоточих се. Успях да огледам добре лицата им.

— Кога говорихте с полицията, госпожо Броудър?

— На другия ден видях полицаи пред дома на Нилсен. Както и парамедици. Бяха отцепили цял участък от улицата и не можех да отида на заниманията си. Но слязох долу и заговорих един полицай. Разказах му какво съм видяла предишната вечер.

— И какво каза той?

— Не търсели двойка. А мъж, който действал сам.

Имах чувството, че Уайт много държи да приключат бързо с грешката на ченгето, но се възпря. Явно реши, че е по-важно съдебните заседатели да научат, че госпожа Броудър е разговаряла с полицията, преди лицето на Даниъл Милър да се появи във всички новинарски емисии, сайтове и вестници в страната.

— Какво стана след това, госпожо Броудър?

— Ами… минаха поне два дни. Целият квартал беше покрусен. Познавахме семейството. Всеки ден виждахме децата да си играят пред къщата, да се прибират от училище, да отиват до магазина. Всичко беше толкова шокиращо. Не знам колко време мина след онази нощ, преди да видя лицето на мъжа по новините. Обадих се в местния участък и докато пратят полицай в апартамента ми, още едно лице се появи в новините. На жената, която беше пред къщата на Нилсен. По онова време не знаех кои са. Но щом видях снимката им, разбрах, че са те.

Телефонът в джоба на сакото ми изпиука. Имейл от Денис с прикачени файлове.

Кликнах върху дисплея и прочетох съобщението.

— Госпожо Броудър, виждам, че не носите очила. Колко е добро зрението ви? — попита Уайт.

— Аз съм далекогледа. Ползвам очила за четене, но нямам проблеми, когато гледам телевизия или чета отдалече улични табели с надписи.

— Един последен въпрос. Доколко сте убедена, че двойката, която сте видели в нощта на убийството, са наистина обвиняемата Кари Милър и съпругът ѝ Даниъл Милър?

Старицата не отговори веднага. Огледа се, видимо изненадана от въпроса.

— Никога не съм била по-убедена в каквото и да било през живота си. Те бяха. Онази вечер успях добре да ги огледам, няма как да са били други.

— Благодаря ви, госпожо Броудър. Знам, че през последните дни сте под полицейска закрила на сигурно място. Това не е лесно преживяване за когото и да било. Искам да ви благодаря, че днес дадохте показания пред съдебните заседатели. Моля да останете на мястото си. Господин Флин може да има въпроси към вас.

Уайт седна, видимо доволен от себе си.

Аз погледнах към ложата на журито.

Понякога е трудно да четеш чуждите мисли. Повечето хора не могат да разгадаят дори един човек, а какво остава за дванайсет. Но на мен не ми бяха нужни дванайсет души на моя страна. За оправдателна присъда ми стигаше и един. Оглеждайки едно по едно лицата на заседателите, аз не виждах неуверено изражение. Нито едно лице не изглеждаше ни най-малко скептично. Госпожа Броудър сякаш им бе прочела текст от Библията.

Едно дело може да прилича на онези влакчета на ужасите в увеселителните паркове — до някакъв момент се издигаш нагоре, рееш се нависоко, а в следващия се устремяваш право надолу и ти се струва, че ще се разбиеш в земята. Двама-трима заседатели отвърнаха на погледа ми. Лицата им ме предизвикваха: Давай, приятел, да те видим какво можеш! Госпожа Броудър си го каза както си е било. Или изглеждаха искрено заинтригувани дали ще мога да разколебая доверието им в страховитата госпожа Броудър.

Аз самият бях любопитен да науча това. Не ми оставаше друго, освен да пробвам.

Хари постави длан върху ръката ми и каза:

— Направи каквото можеш. Бъди кратък. Не искаме битка с госпожа Броудър. Тя ще изкара още деветдесет години.

Кимнах, изправих се и закопчах сакото си.

Свидетелските показания са като стар детройтски спортен звяр — изглежда и звучи изумително, но покараш ли го малко, най-вероятно ще откриеш, че е надежден колкото двайсетдоларов ролекс. Най-многото, което може да направи един адвокат на защитата, е да се опита да възпре журито да се прехласва по елегантните линии на автомобила или по грохота на осемцилиндровия V-образен двигател. Трябваше да се погрижа да не се задоволят с едно подритване на гумите, преди да се метнат зад волана, а да надникнат отдолу и да изцапат пръстите си с ръждата, да се вслушат внимателно в шума на мотора, докато открият дупката в ауспуха. Някои щяха да прозрат отвъд това, което им се поднася, други — не. От мен се искаше само да вдигна капака на двигателя и да светна с фенерче вътре.

Знаех, че тази свидетелка ни навреди. Съдебните заседатели не просто вярваха на госпожа Броудър; те искаха да ѝ вярват.

— Добър ден, госпожо Броудър. Казвам се Еди Флин. Много съжалявам, че сте претърпели някои лични неприятности покрай този случай. Сигурно е било много страшно.

— Напомни ми на едно отминало време. Но не беше чак толкова зле. Аз съм вече стара, господин Флин, и не се боя от този Пясъчен човек.

Кимнах и пристъпих крачка напред.

— Възхищавам се на храбростта ви, госпожо Броудър. Сега да поговорим за това, което сте видели онази нощ…

При кръстосания разпит показанията на свидетеля очевидец могат да се атакуват по три линии — разстояние, осветеност и време. Има и други уязвими моменти, а на мен щеше да ми е нужен поне още един. Но за начало почнах от основното. Разстоянието.

— На какво разстояние е прозорецът ви от къщата?

— О, не знам със сигурност.

— Нека ви помогна. На кой етаж се намира апартаментът ви?

— На третия.

— Значи сте на колко? Десет… дванайсет метра над земята?

— На десетина, бих казала.

— И живеете на Източна Дванайсета улица между Трето и Второ авеню?

— Точно така.

— Главните артерии в Ню Йорк са по трийсет метра широки. Вашата улица не е от главните артерии, значи е колко? Двайсет метра широка?

— Да, бих казала, че е горе-долу толкова.

— А като се отчете и височината над земята, в онази вечер вие сте се намирали на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на Нилсен, нали?

— Точно така — кимна госпожа Броудър.

Разстоянието бе установено. Сега светлината.

— В колко часа започна филмът онази вечер?

— Ами някъде около десет, мисля.

— А в колко часа според вас видяхте двойката?

— Може би в десет и четиресет и пет или в единайсет. Нещо такова.

— Отвън е било тъмно, нали?

— Да. Но уличната лампа светеше — каза тя.

Приблизително това е моментът, в който свидетелят започва да се досеща накъде го водиш. Опитва се да се съпротивлява, да изпреварва въпросите ти. Единственият начин да се справиш със ситуацията е да покажеш, че я владееш изцяло.

— Не ви питах за уличните лампи, госпожо Броудър. А само дали отвън е било тъмно. За лампите ще говорим след малко. Да пробваме още веднъж. Било е нощ. Отвън е било тъмно, не е ли така?

Тя сплете пръсти, кимна и каза:

— Да, беше тъмно.

— Уличната лампа, която толкова държахте да споменете, тя на какво разстояние е от къщата на семейство Нилсен?

Госпожа Броудър видимо се затрудняваше да пресметне разстоянието. Много хора имат този проблем. Не могат да мислят в метри и сантиметри, не могат да визуализират обстановката. Задачата ми беше да накарам госпожа Броудър да се почувства колкото се може по-несигурна.

— О, не знам всъщност. Близко е обаче.

— Какво разстояние е близко според вас?

— Не знам, три метра?

— Да ви улесня малко. Уличната лампа от вашата страна на улицата ли е, или от отсрещната?

— От моята страна.

— Пред жилището ви ли?

— Не, малко по-нататък.

— Вече установихме, че вашият апартамент е на двайсет и три-четири метра от тротоара пред къщата на семейство Нилсен. Това означава, че уличната лампа няма как да е на три метра от там, нали, госпожо Броудър?

Тя стисна устни, вдигна ръце с дланите нагоре и сви рамене, както правят хората, които не знаят какво да кажат или как да постъпят.

— Виждам, че не сте сигурна, затова позволете да ви помогна. Уличната лампа не е пред сградата, в която живеете, а е между нея и Трето авеню, нали така?

Тя затвори очи, опитвайки се да си представи улицата, и каза:

— Точно така, като застанете с лице срещу жилището ми, ви се пада вляво.

— Разбирам това, въпросът ми е: колко вляво?

— Пак ви казвам, не знам точно. Не много далече.

— Това дали ще ви помогне? Да кажем, че в момента сте отвън пред сградата си. Посочете в залата ориентир, който да е на същото разстояние, колкото лампата. Не е там, където съм аз. Дали не би могла да бъде чак в дъното на залата?

Тя се взря в указаната посока и каза:

— Не, не е чак толкова далече. Може би наполовина на това разстояние.

Аз се обърнах и закрачих толкова бавно, колкото да не си докарам някое мъмрене от съдията. Стъпките ми отекваха в смълчаната зала, докато минавах покрай масата на защитата, покрай първия ред, после втория, третия, четвъртия, петия. Забавих крачка и така стигнах до десетия ред, който се падаше по средата.

Обърнах се и попитах тихо госпожа Броудър:

— Горе-долу тук?

Госпожа Броудър сложи длан зад ухото си и каза:

— Извинете, не ви чувам.

Този път извиках:

— Съжалявам, толкова се отдалечих. Това ли е приблизително разстоянието между жилището ви и уличната лампа?

Тя кимна.

Тръгнах по обратния път. Бавно. За да оставя възможност на съдебните заседатели да оценят разстоянието. И за да им се стори по-голямо, отколкото всъщност беше. Спрях се пред масата на защитата.

— Това са тринайсет-четиринайсет метра.

— Толкова някъде, да.

— А вашето жилище, както установихме, е на двайсет и няколко метра от къщата, нали?

Тя кимна.

— Необходимо е да отговаряте с думи за протокола, госпожо Броудър.

— Да — изрече троснато тя.

— Значи уличната лампа, за която толкова държахте да ни осведомите, е на почти трийсет метра разстояние от къщата.

Тя се наведе напред, отвори уста, после бързо я затвори. Помисли малко и каза:

— Да… може би е така. Но аз все пак ги виждах.

— Когато преди малко господин Уайт ви попита, вие заявихте, че мъжът и жената минали бавно покрай къщата, после се върнали и този път се спрели отпред, като я наблюдавали пет, може би десет минути. Излиза, че не сте напълно сигурна колко време са останали там, нали така?

— Не, видях ги. И те стояха известно време там.

— Известно време — повторих аз. — Госпожо Броудър…

Спрях се. Отброих наум десет секунди. Бавно, за да съм сигурен, че са точно десет: хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три…

Старицата изчакваше търпеливо, като се чудеше какви ли капани още ѝ готвя.

— Току-що замълчах за десет секунди. Сториха ви се много, нали?

— Аз… всъщност не.

— Не ви ли се сториха много повече от десет секунди?

В напрегнатото, заредено с очакване мълчание една секунда може да се усети като цяла минута. Възприятието за време е субективно.

— Може би. Почувствах се неловко.

— Правилно. Госпожо Броудър, вие наистина ли наблюдавахте двойката през цялото време, или хвърляхте по едно око към улицата, докато си гледахте филма? Кой беше той? „Хищникът“?

— Същият, с Арнолд — каза с усмивка тя.

— Харесвате ли Арнолд?

— Че кой не го харесва?

— Хубав филм, съгласен съм.

— Един от любимите ми.

— Значи съм прав? Вие си гледахте филма и хвърляхте по едно око навън?

— Може и така да е било, но ги видях да стоят там.

— Дали ще е по-честно да кажем, че не сте сигурна колко точно са стояли там? Може да е било минута или по-малко?

— Вероятно повече — отвърна тя.

Една последна тема: гледната точка.

— Разбирам, че виждате улицата от фотьойла си. Не е било необходимо да ставате и да отивате до прозореца.

— Не, виждам всичко от фотьойла.

— Светеше ли лампа в стаята ви?

— Да, лампионът до телевизора.

Имаше няколко начина да отиграя ситуацията. Блох ми беше казала, че улицата не се вижда безпрепятствено от апартамента на госпожа Броудър. Един клон закривал част от гледката. Ако попитах дали листата на дървото не са ѝ пречели да вижда добре, тя просто щеше да отрече. По-добре беше да се хвана за фотьойла, а не за дървото.

— Налага ли се да променяте позата си, за да не ви пречат на гледката листата на дървото пред прозореца ви?

— Малко. Трябва само да се наведа напред.

Време беше да приключваме.

— Госпожо Броудър, вие сте разговаряли с полицейски служител в деня след убийствата и сте му казали, че сте видели мъж и жена да стоят пред къщата предишната вечер, но той не е сметнал, че това има отношение по случая, понеже издирвали самотен извършител, нали? Пясъчния човек.

— Да, същото казах и на господин Уайт.

— На третия ден след убийството Полицейското управление на Ню Йорк и ФБР пуснаха в медиите снимка на Пясъчния човек и обявиха общонационално издирване. Спомняте ли си кога видяхте това съобщение?

— Мисля, че да. Не знам кога точно видях съобщението. Първо видях снимката му.

— Две седмици по-късно, след като голямото жури реши да повдигне обвинения срещу Кари Милър, нейната снимка заедно с тази на съпруга ѝ се появи на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. И тогава отново се обадихте в полицията, нали?

— Точно така.

— Но вие току-що казахте на съдебните заседатели, че сте ги разпознали. Да не искате да кажете, че не сте разпознали Даниъл Милър, виждайки снимката му по телевизията седемдесет и два часа след убийството през улицата срещу вас?

— Казаха ми, че търсят един човек. Не мъж и жена.

— Но сте видели лицето му по новините и не сте уведомили полицията, нали?

— Мисля, че им казах. Не съм сигурна. Стори ми се, че не ги интересува особено да говорят с мен.

Поех си въздух и издишах бавно.

Време беше да изплета от отделните нишки въже за бесене. Жал ми беше за госпожа Броудър, но животът на Кейт бе заложен на карта. Нужна ми беше надежда. Това означаваше, че нямам право да щадя старицата.

— Госпожо Броудър, въпросната вечер от осветен апартамент през клони и листа вие сте зърнали за малко мъж и жена на отсрещния тротоар на тъмна улица на повече от двайсет метра разстояние. А когато седмици по-късно сте видели снимката на Кари и Даниъл Милър във вестника и по телевизията, вече сте знаели, че Даниъл Милър е идентифициран като убиеца на семейство Нилсен. И тогава сте събрали две и две, получили сте пет и сте съобщили на полицията, че семейство Милър са били на улицата въпросната вечер, не е ли така?

Тя заекна, спря се, пое си дъх и отговори:

— Не приемам думите ви.

Не ѝ дадох възможност да развие мисълта си. Нито пък Уайт би го направил на мое място. Ако навлезехме в подробности, нещата щяха да загрубеят още повече. В нашата професия човек никога не задава въпрос, на който не знае отговора, затова той стана и каза:

— Господин съдия, нямам допълнителни въпроси към свидетелката. Възникна обаче един много сериозен проблем, на който искам да ви обърна внимание в този момент.

— Господин съдия — започна Уайт, — двама от свидетелите на обвинението бяха убити преди дни. Сигурен съм, че това не е убягнало от вниманието на съда.

— Господин съдия, не е ли редно да изключим съдебните заседатели от тази дискусия? — попитах аз, преди Уайт да е успял да сипе отрова в душите на дванайсетимата вляво от мен.

Стоукър подпря лакти на масата си, притисна длани една в друга и каза:

— Не съм сигурен какво очаква от мен господин Уайт. Може би ще е по-разумно да освободим съдебните заседатели за днес. И без това минава четири.

Уайт побърза да се намеси:

— Бихме желали заседателите да прочетат клетвените показания на тези двама свидетели.

Значи такава била работата. Формално той не се бе опитал да повлияе в определена посока на заседателите, доколкото не бе издал с нищо какво пише във въпросните клетвени показания, но дванайсетимата със сигурност щяха да си излязат с мисълта, че Пясъчния човек е отстранил двама ключови свидетели на обвинението срещу съпругата му. Това не беше добре. Но поне бях накарал Денис да ме подготви за такъв ход и сега нямах избор, освен да си изиграя картите.

— Господин съдия, защитата възразява срещу този начин на действие. Честър Морис, един от така наречените свидетели, има криминално досие с арест за побой, а цяла година след това не е имало никакви опити да бъде подведен под съдебна отговорност. С други думи, той е сключил сделка, за да си запази разрешителното за работа като портиер срещу показанията си по това дело. Тереза Васкес е приела да свидетелства, при условие че майка ѝ получи зелена карта и впоследствие американско гражданство по бързата процедура. Представител на моята кантора е разговарял днес с майката на госпожа Васкес. Тъй като вече нямаме възможност да подложим тези свидетели на кръстосан разпит, категорично възразяваме срещу представянето на клетвените им показания пред съдебните заседатели.

Стоукър може да беше влечуго, но поне беше от умните влечуги. Тези двама свидетели почти сигурно бяха излъгали в показанията си.

— Чухте какво каза господин Флин. Боя се, че това е напълно основателен аргумент. Всички са свободни до девет часа утре сутринта. Погрижете се следващият ви свидетел да е на линия дотогава, господин Уайт.

Съдебните заседатели напуснаха ложата и бяха придружени до стаята си, за да си вземат чантите и палтата. Стоукър се надигна от мястото си и всички в залата станаха заедно с него.

Хари се наведе към мен и прошепна:

— Добре се справи.

Поклатих глава.

— Може би един-двама заседатели ще се усъмнят в госпожа Броудър. А може би не. Ти какво мислиш?

Хари заприбира бележниците и писалките си в кожената чанта, сякаш не ме бе чул.

— Какво мислиш, Хари?

— Ти пося съмнение. Повече от това не можем да направим.

Аз се приближих плътно до него, за да не ни чуе никой.

— Ще ти кажа какво мисля, Хари. Трябва да спечелим това дело заради Кейт. И аз ще направя всичко по силите си, за да стане така. Но от друга страна, клиентката ни бяга и се укрива, а по блузата ѝ е кръвта на жертвата. Може би Честър Морис и Тереза Васкес са искали да се докарат пред прокурора, за да получат обещаното. Може и да са видели нещо, но аз лично не вярвам. Госпожа Броудър… е, там може би отбелязах някоя и друга точка, но по дяволите, Хари, тази жена казва истината. Даниъл и Кари Милър са били пред къщата на семейство Нилсен в нощта на убийството.

Той замръзна, стиснал в ръце кожената чанта. Очите му бяха затворени.

— Били са. И аз като теб повярвах на Кари. А сега също съм разколебан. Не получихме пълната картина от нея, знам. Но също така знам, че нямаме избор. Трябва да спечелим това дело заради Кейт.

— В къщата е имало две малки деца… — казах аз, но не довърших мисълта си. Някои истини твърде трудно се изричат на глас.

— И какво предлагаш? Да се откажем? Да оставим Кейт в ръцете на Пясъчния човек, ако не е вече мъртва?

— Не, разбира се, но това не значи, че съм сляп за всичко това. Кари крие нещо или носи някаква вина. Личи си отвсякъде. Може да не е участвала в убийствата, но е знаела за тях. Убеден съм, че е знаела. Това е единственото логично обяснение.

Исках да добавя още нещо, но видях Уайт да се приближава към нас с голям кафяв плик в ръка.

— Както ни бе наредено — каза той. — Това са телефонните разпечатки от подслушването. Никаква част от събраната информация няма да се използва в това наказателно производство.

Поех плика, счупих печата и извадих пет-шест разпечатки от телефонни разговори. Брой повиквания, номера, продължителност — всичко беше подредено в колони. Имаше защипани с кламер страници за моя телефон, както и по една за телефоните на Блох, Кейт и Хари. Определено ни бяха налазили бързо, но едва ли бяха открили нещо ценно. Бях сигурен, че тези разпечатки ще са ни от полза.

Понеже знаех, че Уайт е разполагал с тях, но не ги е разкрил досега, значи в нито един от разговорите не беше открил нищо инкриминиращо. Разпечатката на позвъняванията от и до телефона на Ото беше дълга пет страници с посочени телефонни номера. Трябваше да отделя време и да проверя чии са номерата, но нямаше транскрипти на самите разговори. Уайт вече излизаше, когато го повиках и той се върна.

— Къде са транскриптите на разговорите? — попитах го.

— Няма такива — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашата съдебна заповед ни даваше право да следим всички разговори, но да транскрибираме и използваме като доказателство само инкриминиращите. Не открихме нищо инкриминиращо. Освен това тя нито веднъж не е говорила с адвоката си.

— Не ти вярвам — заявих аз.

— Смяташ ли, че ако имах нещо срещу Кари Милър, щях да го потуля? Напротив, Флин, щях да ти го навирам в лицето. Съжалявам, няма нищо. Беше чиста загуба на време.

И той си тръгна заедно с антуража си. В цялата тази ситуация около разговорите имаше нещо много нередно. Усещах го, но още не можех да го видя. Нямах доверие на Уайт — ако имаше коз в ръкава си, готов да бъде изигран в подходящия момент, той нямаше да се поколебае.

Погледнах телефона си. Имах две пропуснати позвънявания от Блох преди петнайсет минути. Двамата с Хари бяхме последните останали в залата. Обадих ѝ се моментално.

— Какво става? — попитах я.

— Не е Кейт.

Затворих очи, вдигнах глава към тавана и безмълвно казах една молитва.

Още една жертва на Пясъчния човек. Но коя ли…

Понякога, като погледнеш света около себе си, нищо не изглежда напълно в ред. Все нещо е някак накриво, не както би трябвало да бъде или направо наопаки. Усещаш проблема, но ти е трудно да намериш решение.

Решението често идва от друг възникнал проблем. Усещането е, сякаш подсъзнанието ми е работило самостоятелно върху нещо в продължение на дни непрекъснато, без аз да знам. И изведнъж последното парче от мозайката си пада на мястото и — бам!

Като магия.

— Кажи ми за жертвата.

— Нарязана е на парчета, за да влезе във фризера. Само толкова засега. Все още не се вижда лицето…

— Има ли липсващи парчета?

Последва мълчание, после Блох попита:

— Как се досети за това?

Разговаряхме десет минути. Договорихме план.

— Какво става? — попита Хари.

— Време е да дадем на онази репортерка ексклузивното ѝ интервю — казах аз.

Отначало дойде болката. После — мракът.

Главата и шията ѝ пламтяха от зверска болка — най-силната, която някога бе изпитвала. Сякаш някой беше доближил ацетиленова горелка до мозъка ѝ и го бе загрял до гореща розова топка от вряща тъкан.

Тя усещаше натиск върху гърдите си и си даде сметка, че е от брадичката ѝ. Опита се бавно да повдигне глава. Раздиращ спазъм премина по мускулите на шията ѝ. Бяха напрегнати и изопнати до краен предел, след като бе прекарала един бог знае колко време в безсъзнание. Трябваше да се пребори с тях. Опита се да подпре брадичката си с длан, но ръцете ѝ бяха вързани на гърба.

Едва тогава си даде сметка, че седи на стол. Кабелите, които се впиваха в китките ѝ, я фиксираха за облегалката на стола.

Очите ѝ се отвориха. Примигна. Мракът около нея си остана. Никъде не се виждаше светлина.

Преглътнатата слюнка опари гърлото ѝ, което сякаш бе разранено. Пое си бързо дъх два пъти, стисна зъби и се насили да вдигне глава. Болката във вратните мускули бързо бе изместена от пулсиращо главоболие, сякаш мозъкът ѝ съобщаваше, че не му харесва тя да движи врата си. Беше толкова силно, че Кейт извика и по лицето ѝ се стекоха сълзи. Устата ѝ бе пресъхнала. Сякаш беше изгоряла на слънце и устните ѝ бяха напукани. Когато се опита да ги овлажни с език, усети вкус на кръв.

Изскимтя и от пулсиращата болка в черепа си едва не изгуби съзнание.

Кейт притисна гръб към облегалката на стола, за да отпусне раменете си, и се съсредоточи върху дишането си. Знаеше, че ако не диша дълбоко, ще повърне и ще изпадне в паника, при което положението ѝ ще се влоши още повече.

Болката се замени с объркване. Какво правеше тя тук? Нима сънуваше?

Объркването отстъпи на спомените.

Ръката върху устата ѝ.

Дъхът по шията.

Убождането с иглата.

Песента, онази проклета песен.

А сега — тук. Къде се намираше?

Мисленето ѝ помагаше.

Баща ѝ бе носил синята униформа на нюйоркски полицай двайсет години, преди да върне значката си. Спомняше си историята му как се озовавал на тясно. Така му викаше. На тясно. Не как е бил притиснат зад патрулката, докато някакъв подивял гангстер я е превръщал в швейцарско сирене с картечния си пистолет; не как е увещавал самоубиец да слезе от корниза на десететажна сграда, озовал се там, защото по погрешка в надрусано състояние удушил с възглавница собственото си бебе; не и как е видял партньора си да налапва дулото на гладкоцевна пушка само защото е почукал на грешната врата в погрешния квартал.

На тясно.

С това баща ѝ се опитваше да ѝ каже, че разликата между живота и смъртта е в умението да обмисляш и да вземаш правилните решения. Там беше ключът към оцеляването — в доброто решение. Винаги имаше нещо, което човек можеше да направи, за да влоши или оправи нещата.

Очите на Кейт бавно се адаптираха към гъстия мрак. Дишането ѝ се забави. Вече можеше да чува звуци, да усеща миризми, да вижда.

Нямаше много за гледане. Тя не различаваше никакви форми в тъмното освен нещо над главата си, което може би приличаше на открехнат тавански прозорец. Не можеше да определи на какво разстояние е, но ѝ се струваше доста по-близо, отколкото би трябвало. Запита се дали столът, за който е вързана, не е поставен върху маса, понеже имаше чувството, че ако стъпи на него, главата ѝ ще опре в тавана.

Въздухът излизаше шумно от гърлото ѝ, макар че вече контролираше дишането си. Издаде тих звук: ууу. Той се върна при нея почти мигновено, едновременно плътен и някак приглушен. Предположи, че се намира в много малко и тясно помещение с бетонни стени. Нещо като преддверие към бункер.

Босите ѝ стъпала опипаха студения под. Определено беше бетон. Равен, масивен и гладък. Имаше още нещо, което караше стъпалата ѝ да се плъзгат. Не беше натрупана мръсотия.

А пясък.

За миг ужасът ѝ се върна с удвоена сила. Но тя го потисна, дишайки дълбоко, докато овладя нервите си.

Миризмата наоколо беше позната и силна. На грес. На моторно масло. И на метални инструменти.

Миришеше на гараж и тази миризма никак не се връзваше със смътните очертания на онова, което я заобикаляше. Затрепери. Все още беше по нощница и усещаше студения въздух по кожата си. Потрепванията на тялото ѝ, подобни на пулсиращия ритъм на двигател, възпламениха пожар в главата ѝ. Болката бе поотслабнала, но студът, страхът и треперенето я събудиха напълно. Сякаш някой бе заменил мозъка ѝ с една от онези големи разрушителни топки, с които събаряха сгради, и най-малкото движение я засилваше към стените на черепа, за да отскочи от тях или да пробие навън.

С болката дойде и прилошаването. Тя затвори очи, опитвайки се да запази спокойствие. Да мисли.

Беше жива. Сама не знаеше защо. Пясъчния човек не вземаше живи пленници. За това можеше да има две причини.

Първата: че тя е заложница. За пред полицаите или пред Еди. Разменна монета. Това ѝ се струваше най-логичното обяснение.

Имаше още една причина, за която не желаеше да мисли. Но мисълта се оформи и остана в съзнанието ѝ като миризмата тук. И нямаше намерение да си иде.

Беше я отвлякъл, за да я убие, но без да бърза.

В този миг Кейт реши, че трябва да избяга. Не чуваше и не виждаше никого. Пясъчния човек не беше при нея в тази странна стая. Тя имаше време, без да знае колко.

Трябваше да мисли.

Да планира.

Да избяга.

Измествайки тежестта на тялото си, Кейт установи, че е вързана за дървен стол. Той изскърцваше, щом се облегнеше назад, както скърцат частите на стари чамови или ясенови мебели, когато се трият една в друга. Ръцете ѝ бяха вързани зад гърба, китките ѝ бяха стегнати със свински опашки. С пръстите си бе напипала още една опашка, която се спускаше вертикално и вероятно беше преметната през напречната летва между краката на стола.

Тя притисна десния си крак към пода, измести тежестта на тялото си наляво и успя да повдигне двата десни крака на стола все по-високо, и когато ѝ се стори, че ще падне наляво, се хвърли надясно. Краката от дясната страна на стола се стовариха обратно на пода и тя продължи да напъва нататък, докато двата леви крака не се вдигнаха във въздуха, и тогава се хвърли с цялата тежест на тялото си в тази посока.

Краката на стола скърцаха и пукаха от клатенето, а тя се дърпаше нагоре, докато свинските опашки се врязваха в плътта ѝ.

Не ѝ отне много време, за да изтръгне напречната летва и тогава краката на стола заплашиха да излязат от гнездата си въпреки винтовете, които ги държаха.

Кейт се поклащаше наляво-надясно и постепенно усети как свинската опашка се изплъзва от напречната летва.

Това ѝ струваше огромни усилия, беше останала без дъх, но едва ли не се усмихна, когато успя да се изправи на крака, освободена от проклетия стол. Мускулите на гърба я боляха от усилието. Тя изчака да се поотпуснат, после се наведе напред и прекара ръце по хълбоците си и надолу по бедрата. Приклекна и седна на пода, после вдигна ръцете си напред и нагоре и един по един провря краката си между тях.

Ръцете ѝ, все още вързани, бяха вече пред нея. Можеше да се изправи.

От усилието се бе изпотила и вече не ѝ беше студено освен на стъпалата. Зъбите ѝ бяха престанали да тракат.

Зъбите.

Тя вдигна китки пред лицето си, изви глава настрани и успя да подпъхне долните си предни зъби под свинската опашка.

Започна да дъвче.

Здравата пластмаса се впиваше в долната ѝ устна, усети вкус на кръв, докато движеше челюстта си напред-назад; по лицето ѝ се стичаха сълзи, напуканите ѝ устни смъдяха, китките ѝ се разраниха, цялото ѝ тяло се тресеше.

Свинската опашка се скъса.

Когато падна на пода, тя я проследи инстинктивно с поглед и в този момент видя тясна ивица светлина. Не идваше от пода, беше отражение. Погледна нагоре и видя малък процеп в тавана. Отначало не разбираше на какво място е попаднала. Беше тясно, това беше сигурно, може би около метър и петдесет на три метра. Таванът беше нисък, както бе подозирала. Много нисък. Кейт не беше висока, но без усилие го докосваше. За нейно учудване, когато го почука с кокалчетата на ръката си, той издрънча на желязо.

Очевидно над главата си имаше огромна стоманена плоча, която служеше за покрив. Кейт притисна длани към нея и се опита да я надигне. Плочата изобщо не помръдна. Тя пристъпи към края на тясното помещение и се озова точно под миниатюрния процеп. Беше достатъчно широк, за да се провре хартиена салфетка през него, но само толкова. Дори не можеше да вкара там върховете на пръстите си. Опита се отново да повдигне стоманената плоча, но тя беше прекалено тежка.

Сега вече разбра къде се намира.

Миризмата на моторно масло, пясъкът по пода, формата и размерите на пространството. Опипа стената, стигна до тесния край на правоъгълника и откри, че там бетонът е заменен от дърво, но не изцяло. Сякаш в бетона имаше прорез и в него бе поставена дървена стена.

Това беше канал за ремонт на автомобили.

Мястото, където и да се намираше, някога бе служило за автосервиз, вероятно специализиран за ремонт на автобуси, камиони и други тежки превозни средства. Дървената част от стената беше всъщност преграда. Зад нея сигурно имаше бетонни стъпала, които извеждаха нагоре от канала. Беше специално направена, за да закрива стъпалата, когато каналът не се е ползвал. Когато се е ползвал, работниците са слизали вътре, а отгоре се е вкарвало превозното средство, като те са имали удобен достъп до шасито и частите около него във времената преди създаването на достатъчно мощни хидравлични крикове, които да повдигат тежките превозни средства.

Сега каналът беше покрит със стоманена плоча. Ако тя успееше някак си да я премести, щеше да излезе от там.

Чу шум, наподобяващ изпукване, изхрущяване. После нещото, произвело шума, издаде различен звук. Гугукане и плясък на гълъбови крила.

Беше птица. Само някаква глупава птица.

Кейт се спря да помисли. Трябваше да се махне от тук.

Само че нямаше представа как.

5 юни

В живота ми имаше само един човек, на когото си мислех, че мога да имам доверие.

Родителите ми починаха. Нямам братя и сестри. Откакто с Даниъл живеехме заедно, виждах все по-рядко приятелките ми. Той все ме насърчаваше да им ходя на гости — да си правим „момичешки партита“, както им викаше, но те постепенно изчезнаха от живота ми. Клеър, Ванеса, Сюзън — всички още живееха в Ню Йорк. Все в същите мизерни апартаменти. И работеха на същите мизерни места. Щом ме видеха да се задавам с моята „Тесла“, лицата им посърваха. Когато плащах вечерята или сметката в бара, нещо ги ядеше отвътре. Нищо не казваха, но то си личеше по насилените им усмивки и сухите благодарности. Между нас беше забит клин. Парите не ме бяха променили, но нещата вече не бяха същите. Скоро те спряха да ми се обаждат. Не исках да се чувстват неудобно, опитах се да поговорим, особено с Клеър. Тя каза, че за нея няма разлика и ѝ е приятно да се срещаме. Но аз виждах, че отношението ѝ е различно. Усещах го.

Даниъл нямаше приятелски кръг. Не и в истинския смисъл на думата. Ходехме на филмови премиери, на благотворителни балове, коктейли, галавечери в клуба му — на такива места, за които само бях мечтала и виждала единствено по телевизията. Но хората там не бяха наши приятели. Те се появяваха на тези събития, за да бъдат видени и да се запознаят с други хора, които им се струваха с власт и влияние.

Нямаше с кого да говоря за това. Не и с приятелките ми във всеки случай.

Затова позвъних на един човек, на когото знаех, че мога да доверя тайната си. Той ми беше казал, че мога да му се обаждам по всяко време. Умееше да пази тайна, защото това му беше работата.

Кантората на Ото приличаше на галерия, предлагаща произведения на изкуството за богати клиенти. Мебелите в чакалнята бяха старинни и много красиви. Не се налагаше да чакам дълго, преди секретарката да ме покани в кабинета му. Стените бяха покрити с дъбова ламперия и старинни библиотеки, тук-там светеха елегантни лампи със зелени абажури, а на бюрото имаше красива орехова кутия със скъпи пури.

Отначало Ото разговаряше предпазливо с мен в отсъствието на Дани. Спомена нещо за възможен конфликт на интереси, понеже Дани му беше клиент. Казах му, че е важно да знае и това за Дани. Казах му, че трябва да споделя с някого — че не съм в състояние да тая повече истината в себе си.

Може би го трогна треперенето на гласа ми, докато говорех, умолителният ми тон. Или изражението на лицето ми. Каквото и да беше, Ото свали маската на адвокат, пресегна се през бюрото и хвана ръцете ми.

Попита ме дали Дани ме бие. Вероятно бе чувал достатъчно истории от свои клиенти, водил бе достатъчно дела, за да усети почти мигновено тайните, които хората пазят в себе си.

Аз му разказах. Всичко му разказах. За късните прибирания. За полицая, дошъл у дома. Как Дани го излъга и после ме накара и аз да излъжа. За вана, който дори не подозирах, че съществува. За душовете, които вземаше в малките часове на нощта. За обиците, които ми подари, и снимката на Маргарет Шарп със същите обици. За двата пръстена и как за пръв път бе пуснал пералня… в три часа сутринта.

Долната му челюст увисна, но нищо не излизаше от устата му. Виждах възможни реакции да се гонят по лицето му като картинките на слот машина и докато се чудеше какво да каже и как да го каже, челюстта му висеше. Облиза устни.

Забелязах, че онова, което му бях разказала, го удари право в стомаха. Но още не го беше осмислил. Още не. Защото ми каза, че не вярва Дани да е убиец. Аз отговорих, че само преди месец и аз не бих го повярвала, но оттогава са се събрали твърде много неща, които не мога да игнорирам. Казах му, че вероятно съжителствам с убиец.

Извадих този дневник и му казах да сравни датите, когато Дани ми е подарявал бижута след нощни отсъствия — падаха се след всяко убийство на Пясъчния човек. Това накара Ото отново да се замисли.

Попита ме дали искам да се обърна към полицията. Аз исках да разбера какво мисли той по въпроса — бях отишла да се посъветвам с него. Каза, че не знае как да постъпи заради предбрачното ми споразумение. В него имаше клауза за взаимно уважение — по същество, ако отправех към съпруга си необосновани обвинения, щях да загубя правото на подялба на семейното имущество при развод.

Казах на Ото, че ме е страх и не знам какво да правя. Не можех да спя, не можех да мисля за нищо друго. Това ме влудяваше.

Той стана, излезе иззад бюрото. Сложи ръце на раменете ми и направи всичко по силите си да ме утеши, като шепнеше тихо и разтриваше ръцете ми. До стената зад него имаше старинен махагонов стол, той го взе, премести го до моя и седна.

Опитваше се да ме успокои. Чувствах се като глупачка. Глупачка, страхливка и егоистка. Извадих от джоба си носна кърпичка и избърсах сълзите си. Казах му, че като погледна сега съпруга си и се запитам дали е убил всички тези хора, не знам отговора. Просто не го знам. Не можех повече да живея така.

Спомням си как се взирах в лицето на Ото. Горкият човек. Той обслужваше приятни заможни хора, чийто единствен проблем бе, че не желаят да дават такава голяма част от парите си на данъчните. Не му беше нужно да се забърква в това. Да идвам в кабинета му, да роня сълзи върху бюрото му. Да се държа като глупачка. Като истеричка. Изглеждаше искрено загрижен. И се виждаше, че иска да ми помогне. Само че не знаеше как да се оправи с мен.

Каза, че познавал частен детектив, който щял да проучи тайно случая. И ако откриел нещо, щял да дойде с мен в полицейския участък. Беше загрижен, че съм излъгала полицията. Все ме питаше защо съм постъпила така. Аз му казах, че не съм знаела за какво става дума и че по онова време не съм подозирала Дани дори в неправилно паркиране, камо ли да е сериен убиец.

Той стана и пристъпи към стоманената каса в ъгъла. Беше голяма, огнеупорна, тежеше може би тон. Вероятно в нея държеше нотариални актове и други важни документи в оригинал. Свали ключ от верижката на колана си, отключи касата и издърпа второто чекмедже. Подаде ми нещо, което приличаше на яркожълт пистолет играчка.

Каза, че мразел оръжията, но застрахователите изисквали от него да има някакво средство за лична защита, затова си купил това. Беше електрошоков пистолет. Настояваше да го взема, за да се чувствам по-спокойна. И той щял да е по-спокоен така. Взех го от ръката му, усетих тежестта му в дланта си. Беше учудващо масивен.

Благодарих му.

Той каза, че ще държим връзка. Тръгнах си от кабинета му благодарна и доволна, че съм се решила на тази стъпка. Поне още някой знаеше. Поне ако нещо се случеше с мен, Ото щеше да разбере, че съм му казала истината.

Някой щеше да знае.

Тя седеше на пода в тъмното. Опитваше се да си поеме дъх. Не усещаше студа, макар да беше само по нощница. Без обувки, дори без чорапи. Стъпалата ѝ бяха станали толкова безчувствени от ледения под, че почти не ги усещаше.

И въпреки това се потеше.

Няколко часа се бе мъчила да отмести стоманената плоча. Но тя не помръдваше. Нямаше как да я повдигне от средата, защото това би означавало да поеме цялата ѝ тежест. Вместо това бе отишла в края на канала и, облегната на стената, бе натискала плочата от едната ѝ страна. Но ръцете ѝ бяха безсилни срещу тежестта.

После се бе опитала да изпъне докрай лакти, да свие колене и да използва силата на краката си, за да повдигне тежестта.

Никакъв резултат, само дето китките толкова силно я заболяха, че се уплаши да не са счупени. Нищо не помагаше. Нито последователен натиск, нито кратки взривообразни напомпвания с мускулите на бедрата. В един момент остра болка прониза ръката ѝ, тя извика сподавено и се срина на пода.

Когато майка ѝ почина, Кейт бе изпаднала в депресия. Никога преди не се бе чувствала толкова потисната. Родителите ѝ я бяха изучили, бяха ѝ платили колежа, после и правния факултет. По онова време майка ѝ криеше от нея, че е болна от рак. Не искаше дъщеря ѝ да пропилява годините си в тревоги и да се измъчва от наближаващия край. Освен това бе държала Кейт никога да не научи за избора, който е направила. Здравната застраховка нямаше да покрие всичките ѝ сметки за лечение, затова трябваше да реши: да плати за следването на Кейт или за химиотерапията, която щеше да удължи живота ѝ. За майка ѝ това не беше труден избор. Нейният живот беше Кейт. Баща ѝ разбираше и подкрепяше решението на съпругата си. И всеки ден, когато Кейт практикуваше професията си на адвокат, тя изплащаше дълга си към своята майка. С всяко дело, което печелеше за някоя жертва; с всяка сутрин, когато си обличаше костюм, за да отиде в съда; с всеки телефонен разговор с баща ѝ този дълг трябваше да намалява, а чувството ѝ на вина да отслабва.

Това никога не се случи.

А сега бе отвлечена от някакво чудовище и затворена в тази дупка.

За това ли майка ѝ бе пожертвала години от живота си? Години, които може би щяха да са добри. Защото когато дните ти са преброени, всеки миг, всяка усмивка, всяка прегръдка, всяка целувка имат значение.

Кейт избърса лицето си с длани и прокара пръсти през мократа си от пот коса. Стисна зъби и се изправи въпреки болката в краката, ръцете и гърба си.

Ако не можеше да избута плочата от средата или от едната ѝ страна, трябваше да се опита от ъгъла. Тя премести стола в десния преден край на канала; квадратната седалка пасна почти идеално в правия ъгъл.

Този път стъпи на стола със свити колене. Когато започна да се изправя, главата ѝ докосна стоманената плоча още докато беше приклекнала. Тя долепи брадичка до гърдите си и опря рамене в плочата, като се подпираше с длани на коленете си.

Три пъти си пое дълбоко дъх. Прошепна молитва за майка си.

И натисна.

Плочата помръдна.

Тя я остави да падне. Пое още въздух в дробовете си. Беше я повдигнала, но едва-едва. Нужно ѝ беше нещо, което да пъхне между бетона и плочата, за да я наклони на една страна. Слезе от стола и хвана широката летва, която служеше за облегалка, а с другата си ръка — вертикалната летва, и започна да клати облегалката, за да я изтръгне.

Щеше да се измъкне от тук.

Изведнъж замръзна.

Отвори се и се затръшна метална врата. По пода закънтяха стъпки.

Той идваше.

Пясъчния човек отключи масивния катинар на тежката желязна верига, промушена през двете крила на портата на изоставеното автобусно депо в Кони Айланд. Преди въвеждането на автобусни маршрути през 1955 г. пътниците се бяха возили с трамваи, които се нуждаеха от много поддръжка. Когато най-после отстъпиха място на автобусите, те също искаха поддръжка — може би дори повече от трамваите.

Колкото по-модерни ставаха автобусите, толкова повече се модернизираха операциите по поддръжката им. Това депо не принадлежеше към Системата на обществения транспорт, а беше на частна компания. Той го купи чрез куха фирма под претекст, че придобива земи за застрояване. Само че фирмата му нямаше намерение да застроява тези земи. Просто ги задържаше в очакване цените на недвижимите имоти да скочат. А междувременно разполагаше изцяло с мястото. Беше закътано, никой не му търсеше сметка колко шум вдига, кой влиза в него, какво внася и изнася. В тази част на квартала нямаше къщи и хора, само промишлени сгради и спедиторски фирми. След пет следобед улиците се изпразваха от коли и камиони до пет на следващата сутрин.

Той влезе и затвори вратата след себе си. Депото побираше четири автобуса и имаше четири канала. Върху първия, право напред, беше поставена стоманена плоча. Точно в средата ѝ имаше желязна количка с инструменти за допълнителна тежест. Сградата, в която се помещаваше депото, беше построена през 80-те години на XIX в., когато дървото все още било по-евтино от стоманата. Покривът беше от огромни кръстосани греди. Някои бяха паднали на земята. Дървото се разпадаше от само себе си. Най-вече от дясната страна, близо до двете ролетни врати в този край. Не беше изгнило, а проядено от дървояди.

Този специфичен вид дървояди, наричани бръмбари оплаквачи, бяха разрушили покрива. Той ги виждаше, особено нощем, като черни капчици дъжд, които се стичаха по старите дъбови греди. Бяха хиляди.

Приближи се до покрития канал. Почука върху стоманената плоча с върха на ботуша си.

Заслуша се.

Чуваше я там долу. Задъхана от страх. И още нещо. Краката ѝ, които се движеха.

Беше успяла да се освободи от стола. Друго не бе и очаквал от нея.

Пясъчния човек извади от чантата си бутилка вода, сандвич с шунка и няколко десертни блокчета. Сигурно беше изгладняла. И жадна.

Той удебели гласа си, свали го с една октава. Това му помагаше. Хората реагираха на заповедническия тон.

— Ще ти дам малко храна и вода. Ако се опиташ да излезеш, ще ти причиня болка. Разбираш ли, Кейт?

След кратка пауза чу гласа ѝ. Като някакво странно ехо, изкривено от бетонните стени на канала.

— Да.

Беше оставил пролука между ръба на плочата и стената на канала. Миниатюрна пролука, може би три-четири милиметра, колкото да влиза въздух. Но не и жертвата долу да промуши дори кутрето си през нея. Най-напред трябваше да премести количката. Стъпи върху плочата и с известно усилие я избута встрани. Тръгнеше ли веднъж, вървеше лесно, но трудното бе, докато я приведеше в движение. Всяко от четирите колела издаваше при въртенето си своя мелодия от жално стържещи звуци.

На земята лежеше дълъг железен лост с кука в единия край. Той го вдигна, промуши сплескания край в процепа и започна да го клати напред-назад. Щом процепът се разшири достатъчно, вкара лоста по-навътре и напъна с все сили, като използваше стената за опора. Плочата изстърга по бетона и се премести с десетина сантиметра.

Той облегна лоста на една от колоните, после пусна водата, сандвича и десертните блокчета в тъмната дупка. Не можеше да я види. Вероятно се бе свила в противоположния ъгъл. Нямаше смисъл да я изкушава с мисли за бягство. Вдигна лоста, обърна го с куката надолу и го закачи за халката, заварена в стоманената плоча. След това без особено усилие, пристъпвайки заднешком, изтегли плочата обратно и покри изцяло канала.

Изключено беше Кейт да се измъкне от тук. Не и с допълнителната тежест отгоре.

Този път ѝ остави по-голяма пролука за дишане. Може би три сантиметра.

Пясъчния човек приклекна на пода, като се подпираше с лакти на коленете си.

— Казах на Флин, че ще те пусна, ако оправдаят Кари.

Нямаше реакция.

— Днес мина добре във всяко отношение. Бива го този Флин, много е добър. Просто му трябваше подходящ стимул. Делото сигурно ще приключи утре.

Тишина.

— Кари би трябвало да се появи, след като приключи делото, не мислиш ли? Все пак аз съм ѝ нужен.

Този път зачака отговор. Такъв не последва.

— Страх ли те е? — попита.

Кейт не отговаряше, но той чу нещо. Тихо скимтене и после:

— Страх ме е, да. Кари също се бои от теб.

Гласът ѝ отекваше странно в канала, усилен от тясното пространство и стоманения таван.

Пясъчния човек извади ножа си от кожения калъф на хълбока си.

— Дадох обещание на Флин да те пусна, ако спечели. — С ловко движение на китката той подхвърли ножа във въздуха и го хвана за острието. — И ще го изпълня. Ако спечели делото срещу Кари, ще те пусна да си ходиш. Дали ще си тръгнеш от тук с двете си очи, зависи от теб.

Той стана, обърна се и тръгна към вратата. До входа на депото имаше купчина пълни чували от зебло, висока почти до раменете му. Той прибра ножа, грабна най-горния чувал и го нарами. Двайсет килограма фин пясък.

Готови за своя нов дом.

Той заключи след себе си с веригата и катинара. Метна чувала в товарния отсек на вана, после излезе на улицата и пое обратно към града.

Наближаваше шест, когато намери място да паркира в разчистен терен, където допреди година се беше издигала сграда. Строителството в Ню Йорк беше прекъснало задълго заради ковид, но на телената ограда на парцела висеше табела, предупреждаваща, че паркингът затваря окончателно след седмица. Животът се завръщаше в града, нещата бавно се нормализираха.

Той мина покрай вестникарски павилион и нещо привлече погледа му. Нещо, което накара двата му крака да се заковат на място, сякаш бяха залепени за тротоара със секундно лепило.

Всяко водещо заглавие беше посветено на процеса.

Извади телефона си. Шест известия за новини по темата.

Еди Флин беше сред най-често споменаваните имена в Туитър.

Заглавието в „Ню Йорк Таймс“ нямаше никакъв смисъл.

„Таймс“ цитираше изявление на Флин. Репортерка на име Бети Кларк бе взела ексклузивно интервю за „Сентинел“, което бе продадено на всички останали медии — печатни, онлайн и телевизионни мрежи.

Пясъчния човек натисна гневно страничния бутон на телефона си и дисплеят угасна. Посланието до Кари беше умен ход. Тя щеше да се обади. Той не се съмняваше в това. Този Флин се оказа хитър кучи син. Обърна се и тръгна обратно към вана.

Само да видеше Кари Милър с Еди, щеше да убие адвоката и да си я прибере.

Чакаше го нов живот с нея. Някъде далече. Той вече се беше подготвил. Когато всичко приключеше, щяха да са в безопасност. Щяха да излизат на дълги разходки по междуселски пътища. Да вечерят пред истински огън в камина. Да разговарят по цели нощи, както някога, когато за пръв път се срещнаха, и после да се събуждат от сън късно, прегърнати.

Сън.

За това копнееше. Сънят не идваше лесно, но когато я прегръщаше или дори само усещаше близостта ѝ, изпитваше задоволство, което притъпяваше острите зъби на кошмара, изяждащ мозъка му в мрака. Всичко щеше да бъде перфектно. Стига тя да беше в безопасност.

Ако се наложеше, той би дал живота си за нея.

Но преди всичко искаше да живее, отново.

А това бе възможно само с жената, която обичаше.

Стационарният телефон на рецепцията се намираше върху бюрото ми.

Денис, Хари и Блох седяха унили в креслата покрай стените на кабинета ми. За Лейк състоянието унилост беше непознато.

Той беше обратното на унил. Беше подпрял лакти на коленете си и дясното му стъпало тропаше по пода. Понякога тропането преставаше за малко, колкото да откъсне със зъби част от кожичките на ноктите си. После продължаваше да тропа.

Това ме дразнеше. Както и останалите, с изключение на Блох, която беше прекалено изтощена, за да забелязва такива неща или да ѝ пука. Водеше битка с клепачите си, която губеше. От време на време се унасяше, но само за няколко секунди. Щом главата ѝ клюмнеше, отново отваряше очи и битката се възобновяваше с нова сила.

— Искате ли кафе, господин Лейк? — попита Денис.

— Имате ли лимони? Малко гореща вода с лимонов сок ще ми дойде добре.

— Не купуваме лимони — каза Денис. — Имаме само кафе.

— Какво ви е кафето?

Денис никога преди не бе чувала този въпрос. Тя знаеше всички индекси и сигнатури, които трябваше да се поставят върху съдебните документи по гражданските и наказателните дела, и можеше да изрецитира наизуст пълните текстове на наказателния и наказателнопроцесуалния кодекс, изобщо беше най-квалифицираната секретарка на правна кантора в Манхатън. Знаеше всичко. Но не знаеше какво кафе имаме.

— Мляно — отвърна тя.

— Да, но дали е органично?

— Купуваме го вакуумирано.

— Къде е расло?

— На кафеено дърво.

— Добре, но има ли сертификат за етично производство? Да не е използван детски труд? И в коя страна е отгледано? Колумбия, Бразилия, Индонезия…

— Мисля, че съм го отгледала в задника си.

— Денис! — обадих се аз.

— Искате ли кафе или не, господин Лейк? Купувам го от „Таргет“ с пари от служебната каса.

— Няма нужда, благодаря.

— Аз бих изпил едно кафе, Денис — каза Хари.

Кларънс седеше в краката му и го гледаше. Той го погали и се усмихна.

Остър електронен звук изригна от телефона, изпълни помещението и всички изведнъж се изправиха като наелектризирани на столовете си, а аз протегнах ръка към слушалката. Денис ме изпревари и я грабна.

— Адвокатска кантора „Флин и Брукс“ — каза тя. Лицето ѝ беше озарено от очакване и надежда.

В следващия миг надеждата се изтри от чертите ѝ и раменете ѝ се прегърбиха.

— Господин Пелтие — обяви тя.

Взех слушалката.

— Еди, долу съм. Звънях по интеркома. Тя обади ли се?

— Някой да пусне Ото да влезе — казах аз. После в слушалката: — Сега ще ти отворим. Съжалявам, не сме те чули, защото всички сме в кабинета ми и чакаме да се обади.

Денис стана и излезе от стаята. Малко след това чух бръмченето на интеркома и отварянето на вратата. После хилядадоларовият костюм на Ото и одеколонът му изпълниха помещението.

— Съжалявам, не исках да ви заемам линията. Изобщо не исках да ползвам телефона. Не и откакто ФБР се забавляваха за наша сметка — каза той.

— Няма проблем, намери си стол.

— Не, няма да се заседявам. Знам, че всъщност не би трябвало да съм тук, като се има предвид, че съм свидетел на обвинението.

— Всичко е наред — успокои го Хари. — Както вече говорихме, ако не обсъждаш показанията си с нас, не би трябвало да има проблем. Как я караш?

Едва тогава забелязах тъмните кръгове около очите на Ото. Не може да носиш на плещите си толкова време случай като този и това да не остави отпечатък върху теб. Дори най-циничните адвокати не могат да не приемат лично нещата, когато нечий живот е заложен на карта. Това ми се искаше да вярвам и за Ото. Макар да бях сигурен, че и мисълта да загуби един милион долара адвокатски хонорар също му се е отразила. Кари нямаше как да му плати, ако изчезнеше завинаги.

— Добре съм. Исках само да разбера какво става. Аз те избрах за това дело. Нужно ми е да знам, че някой защитава интересите ѝ. Навремето тя се довери на мен. Не искам да я предам.

Аз казах:

— Опитваме се да ѝ помогнем. Наистина. Но не можем, докато се укрива. Тя трябва да се предаде и да се изправи пред съда. Кари ни трябва, Ото. Поемаме по-голям риск, отколкото можеш да си представиш. Не само нейният живот е заложен на карта.

— Не те разбирам напълно.

— Не се тревожи. Ние сме насреща. Тя ще се обади. После ще се срещна с нея и ще я прибера. Всичко ще се уреди.

— Бъди много внимателен, ако тръгнеш да се срещаш с нея тази вечер. ФБР са паркирали през две преки от кантората ти.

— В коли с отличителни знаци ли? — попита Блох.

— Не, това е екип за следене. Пред ресторантчето за нудълс малко по-нататък има тъмен ван. Аз се оглеждах за тях. Поне си мисля, че са те. Онази история с подслушването ме кара да се страхувам и от сянката си.

С Блох и Лейк скочихме от столовете си и отидохме до прозореца. Разбира се, тъмен ван без прозорци, паркиран пред „Хос Нудълс“. Сигурно на улицата имаше и други коли, готови за преследване, но всичко щеше да се координира от двама-трима мъже, вторачени в екраните си в задната част на вана.

Трудно беше да се каже заради мрака и разстоянието, но в кабината на вана различих само една човешка фигура. Тъмен силует зад волана.

— Ако се обади, затвори и върни разговора от един от предплатените телефони — каза Лейк. — Може да подслушват стационарния ти от онзи ван.

Чух Денис да влиза с кафето и в този момент телефонът иззвъня.

За миг всички просто извихме шии и се вторачихме в екранчето на слушалката, което светеше ярко. Аз я вдигнах и натиснах зеления бутон.

— Ало? — казах.

Отсреща беше жена. Можех да определя по звуците. Не чувах думи. Само дъха ѝ, преминаващ с мъка през пресипналото гърло, усилието да потисне хлиповете, стената от страх и безпокойство, която я обграждаше.

— Мога ли наистина да ти имам доверие? — попита Кари Милър.

Това не беше някаква глупачка, която звънеше в кантората, за да си прави идиотски шегички. Вече имахме два такива случая по-рано този ден.

— Разбира се, че можеш. Искам да съм сигурен, че разговорът ни е поверителен. Само ти и аз. Сега ще ти позвъня по защитена линия. Виждам номера ти на екрана. Ще затворя и веднага ще ти се обадя.

Преди да затворя, набрах номера ѝ на еднократния си телефон.

Натиснах бутона за повикване. Всички в стаята ме гледаха. Хвърлих бърз поглед през прозореца към вана. Нямаше раздвижване. Не се запалиха светлини. Просто си седеше там. Беше късно за доставки по домовете.

Кари отговори.

— Чуй сега плана. Трябва да се срещнем и да говорим. След това ще уредя да се предадеш утре в полицията. Ще бъдеш арестувана и поставена под стража, но ще се явиш в съда. Ще бъдеш с мен, в безопасност. Гарантирам ти. Не мога да ти гарантирам, че ще спечелиш делото. От теб зависи, но мисля, че знаеш как да се справиш. За ден, ден и половина то ще приключи. Не повече. Всичко ще свърши в следващите четиресет и осем часа, считано от този момент, стига да се съгласиш да се срещнем тази вечер.

Докато чаках отговор, наблюдавах вана.

— Не съм убила онези хора — каза тя.

— Знам, че не си. Но имаме да говорим и за много други неща освен делото. Чакай ме след час в Бруклин Парк, близо до моста.

— Ще бъда там.

Затворих и набрах друг номер. Отсреща вдигнаха мигновено.

— Еди Мухата — каза Джими Шапката.

Двамата с Джими Фелини бяхме израснали заедно. Като деца имахме много общо. Баща ми беше мошеник, който се представяше за почтен човек. Неговият баща управляваше най-големия италиански престъпен синдикат в страната. Единствената разлика беше, че старият Фелини не се правеше на почтен. И двамата с Джими обичахме бокса и прекарвахме цяло лято, както и повечето зимни вечери във фитнеса на Мики, блъскахме тежките боксови круши, остъргвахме дланите си в бетонния под с лицеви опори и се гонехме около ринга. И двамата вървяхме по стъпките на бащите си, в моя случай — поне за известно време. Винаги бяхме готови да се притечем един другиму на помощ, макар че напоследък аз бях този, който исках помощта на Джими, но знаех, че ми я дава с радост. Така вървяха нещата между нас. А ако аз му потрябвах за нещо — бях на разположение, без да задавам въпроси.

— Как си? — попитах.

— Окей. Зает. Виждам, че и ти. Трябва ли ти нещо?

— Търся да наема някого, но разполагам с малко време.

— Колко малко?

— Трийсет минути.

— Става, зависи какво ти трябва.

— Четирима яки карачи с колите си пред кантората ми. Трябва ми екип от хора, които и преди са работили заедно и знаят как се прави венециана.

— Да не си почнал да обираш бижутерийни магазини?

— Честно казано, животът ми щеше да е по-лесен, ако бях избрал това поприще. Не, трябва да бъда на едно място и не искам федералните да ми се пречкат, докато стигна там. Кой е най-добрият ти шофьор?

— Крилатия, както винаги.

— Той на колко стана?

— Никой не знае и никой не пита. Дори аз, дето съм му шеф, нямам топки да го попитам.

— Правилно. Става въпрос за максимум трийсет минути работа. Хиляда и петстотин на кола. И два бона за теб. Стигат ли?

— Забрави за двата бона. Момчетата ще ми кихнат по петстотин от техните. Това ми е достатъчно. Ще бъдат пред кантората след половин час. Пази се, Муха.

— Благодаря ти, Шапка.

Двайсет и девет минути по-късно, когато си тръгна с мерцедеса си, Ото се чувстваше видимо по-добре, отколкото при пристигането си. Така беше по-безопасно. Тази игра не беше за него. През цялото време, докато бях на улицата, не отделях очи от тъмния ван. Зад волана имаше някой, но не можех да различа лицето му. Колкото повече го гледах, толкова повече се питах дали отзад има хора на ФБР, или е само шофьорът. Може би Ото наистина виждаше призраци.

По-добре беше да не рискувам. Ако имахме време, щях да накарам Блох да се приближи и да огледа отблизо шофьора. Но нямахме време, а нямаше и значение всъщност. Още щом потеглехме, ванът щеше да ни последва, сигурен бях.

Блох, Хари и Лейк бяха застанали на тротоара.

— Защо да не карам аз? — попита Блох.

— Защото може да си страхотна в бързото каране, но не знаеш как се прави венециана.

— Какво, по дяволите, е венециана?

— По-добре да не знаеш — отвърна Хари.

Откъм „Хос Нудълс“ се зададе конвой от автомобили. Най-отпред беше нов модел мустанг в електриковосиньо. След него имаше един форд „Фокус RS“, следван от додж хелкат и още един фокус. Нямаше значение как изглеждаха тези коли и какви двигатели им бяха монтирани в завода — всяка от тях беше тунингована по изричните указания на шофьора си, защото това е стилът на карачите. Повечето от тях си имат свои сервизи или познават собственик на сервиз, който е достатъчно дружелюбен, за да ги остави да си работят по колите по всяко време на деня и нощта.

Всички се струпаха пред кантората ми. Хари влезе в единия фокус, Блох в другия, Лейк в мустанга, а аз в доджа. Познавах шофьора, който имаше специално пригодена седалка, за да завре корема си зад волана. Косата му беше рошава и сплъстена, а едрото му тяло изпъваше до краен предел коженото яке, придавайки му вид на герой от комикс.

Казваше се Антъни Ломбарди и беше братовчед на Джими. Всичките бяха братовчеди на Джими. Прякорът му беше Тони Пича.

— Ооо, Еди Мухата, как си, пич?

— Добре съм, Тони. Готов ли си?

— Като пушка, пич.

Той натисна газта до пода и всички потеглихме в различни посоки. Живо си представях как екипът за следене на ФБР крещи по радиостанциите си.

Венецианата е италиански фолклорен танц. В началото двойките се разделят. Мъжете и жените ту се събират на групи, ту отново застават по двойки, но всеки път с различни партньори. Това е характерното за танца — смяната на партньорите.

— Окей, пич, сега ни се лепнаха две копелета — едното с краун викторията, а другото с вана. Майната им.

Погледнах в страничното огледало. Тони беше прав. В преследването участваха и още две коли — „Шевролет“ седан и „Хонда“ пикап. Шевролетът тръгна след Хари, а хондата в този момент правеше обратен завой, без съмнение за да се залепи за Блох. Лейк нямаше преследвач. Точно както очаквах. Щяха да съсредоточат усилията си върху основния ни екип.

Електронното табло на доджа беше настроено за конферентен разговор с четирима участници, за да може шофьорите да се координират помежду си.

— Крилат, карам по „Хъдсън“ и след трийсет секунди излизам на „Канал“.

— Аз вече съм на „Уотс“, чакам те — чу се отговорът.

Тони настъпи доджа и каквото и да имаше под капака, въртящият момент беше твърде силен за волана му, понеже колата започна да занася. Той отпусна за миг газта, овладя я, гумите зацепиха и гърбът ми залепна за седалката от ускорението.

— Какво си правил с това нещо? — попитах го.

— Нищо. Така си излиза от завода — звяр.

„Уотс“ отвежда до „Канал“ — основна улица в Манхатън с двупосочно движение. „Хъдсън“ е пряката преди „Уотс“. Тони сви вляво по „Канал“ към тунела „Холанд“ и каза:

— Изхвръкнах току-що на „Канал“. Къде сте бе?

Синият мустанг излезе от „Уотс“, зави надясно и тръгна по централната осева линия на „Канал“. Тони удари спирачка и закова до мустанга. Муцуните на колите сочеха в различни посоки.

Аз вече бях отворил вратата си, изскочих от колата и се метнах на предната седалка на мустанга. Лейк притича до доджа и чух гласа на Тони да го подканва да си паркира задника по-бързо. Когато вратата на Лейк се затръшна, Тони вече бе потеглил. Смъкнах се ниско на седалката и докато затварях вратата си, чух две коли да профучават покрай нас, гонейки Тони, който вече бе изминал половината разстояние до тунела.

— Викторията и ванът погнаха Тони — каза Крилатия, докато потегляше бавно в обратната посока; ние нямахме опашка.

На това му се вика венециана. Федералните изобщо не видяха смяната. Те си въобразяваха, че гонят мен, а не знаеха, че Лейк е на мястото до шофьора. Крилатия и Тони изпълниха номера перфектно. Имаха опит. ФБР от години следеше Джими Шапката. Ако му беше нужно да се срещне насаме с някого, венецианата беше най-лесният начин.

— И така, накъде отиваме? — попита Крилатия.

— Към Бруклин Парк.

— Няма проблем.

Крилатия беше много по-голям от мен и Джими. Когато бяхме малки, той ни закриляше. Беше от квартала на Джими и когато ходех там, той винаги се грижеше никой да не ми досажда. Като единственото ирландско хлапе в изцяло италианския квартал на Джими, имаше защо да се притеснявам. Никой не закачаше Джими заради баща му, но много от местните деца с удоволствие биха се сбили с пришълеца. Освен ако Крилатия не беше наблизо, разбира се. По онова време той винаги ходеше с насинено око или морави петна по лицето и ръцете. Мислех си, че е от сбивания със съпернически банди, а се оказа, че баща му обичал да го поступва.

Навремето всички му викаха Тони. Когато баща му блъснал майка му през прозореца на жилището им на втория етаж, а Тони скочил след нея, уловил я във въздуха и поел удара с гърба си, хората започнаха да му викат Крилатия. Майка му разправяше, че излетял като птица от прозореца, сграбчил я във въздуха и тя паднала върху него. Въпросния ден лекарите не можеха да кажат дали Тони ще проходи някога заради гръбначните си наранявания. Бащата на Джими и бащата на Тони имали разговор същата вечер, така разправяха хората, и той не минал добре. Бащата на Тони не оцеля след падането си от покрива на сградата. Тони не само оздравя, но и семейство Фелини го взеха под своя закрила и той започна да работи за тях — крадеше коли за една от нелегалните им работилници, която ги продаваше на части. Беше много добър в работата си, особено в шофирането. Зад волана нямаше по-бърз карач от Крилатия.

Пристигнахме в Бруклин Парк много преди уреченото време.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, ще се оправя. Имаш ли нещо против да ме изчакаш, докато свърша?

— Няма проблем, хлапе. Ще те наглеждам.

Слязох от колата, загърнах се в палтото си и тръгнах към онази част на парка, която се намираше под надлеза за Манхатънския мост. Беше добре поддържана и облагородена, особено откакто откриха фериботната връзка с Манхатън. По това време на денонощието в парка нямаше много хора. Тук-там по някой бягащ за здраве или старец с куче. Паркът излизаше на Ийст Ривър и имаше площадка с парапет, надвесена над водата. Светлините на манхатънските небостъргачи блещукаха, отразени в набръчканата повърхност на реката.

Опрях се с гръб на парапета, пъхнах ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопля, и наблюдавах алеите, които водеха насам.

Отляво се приближаваше възрастна двойка с кученце на каишка. Спряха се при един от телескопите, насочен към Манхатън, и мъжът започна да рови за монети в джобовете си, но се отказа и двамата ме подминаха.

Изчаках доста след уречения час за срещата ми с Кари. С всяка изминала минута тревогата ми нарастваше. Беше ми студено и се боях, че напразно съм поел този риск. Извадих телефона си и натиснах последния набран номер.

Кари отговори веднага.

— Съжалявам — каза тя. — Още не знам дали мога да ти се доверя.

— Няма как да разбереш, ако не ми дадеш шанс. Просто ела на срещата. Още съм тук. Чакам те.

— Не знаеш какво съм направила.

В първия момент не можах да отговоря. Тя ми беше нужна и обикновено успявах да убедя хората да ми се доверят. Имаше причина Кари да се колебае. И тя беше, че не знаех всичко. Предполагах, че ми е спестила някои неща, но сега вече бях сигурен. И имах достатъчно добра представа какво криеше.

— Знам повече, отколкото си даваш сметка. И съм още на телефона, готов да ти помогна. Понеже каквото и да се е случило, не мисля, че си лош човек, Кари. Хората правят ужасни грешки, но си остават добри по душа. Една грешка не бива да определя изцяло нечий живот.

— Е, добре. Виждаш ли телескопа?

Огледах се да проверя дали някой не ме наблюдава. Не виждах Кари, но тя сигурно вече беше дошла тук. Насочих вниманието си към телескопа.

— Виждам го.

— Под него има кръгъл парапет, който го заобикаля отвсякъде. Под основата на телескопа съм скрила нещо.

Отидох до там. Наистина в основата имаше малка черна книжка.

— Какво е това?

— Дневникът ми. Останалата част от него. Прочети го. И ако след това още си съгласен да ми помогнеш, ще ти се доверя.

Тя затвори.

Отворих дневника и зачетох, докато крачех обратно към колата. Когато стигнах до мустанга, вече знаех защо Кари е побягнала.

И онези парченца от мозайката, за които още не бях сигурен, изведнъж си дойдоха на мястото. Празнотите бяха попълнени. За пръв път разполагах с истинската история или с по-голямата ѝ част. Останалото можех да си добавя сам.

Обадих се на Кари.

— Съгласен съм. Знам какво се е случило. Знам какво си направила. Още съм на твое разположение. Можем заедно да спечелим това дело. Всъщност, Кари, аз имам нужда от теб. Пясъчния човек е отвлякъл Кейт.

— Какво?!

— Трябва да се явиш утре в съда. Ще бъдеш арестувана за нарушение на мярката, но нека това не те притеснява. Всичко ще се нареди. Ако не дойдеш утре, Кейт ще умре. Той каза, че ако те осъдят, ще я убие. Обича те.

— О, боже господи!

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Заклевам се. Но си ми нужна в съда. Мога ли да разчитам на теб? Животът на съдружничката ми е заложен на карта.

— Ще бъда там. И… Еди, благодаря ти.

— Просто трябваше да ми кажеш по-рано истината. Разбирам защо си я премълчала, но оттук нататък трябва да си имаме доверие.

— Аз ти имам. Утре сутринта ще бъда в съда.

Затворих телефона и погледнах към черната повърхност на реката, изпъстрена с призрачни кули от светлина. Има нещо във водата нощем, което ми действа успокояващо. Всичко изглежда по-ясно. Полуистините и липсващите парченца от мозайката — всичко това вече се бе наместило в главата ми. Това, което не знаех в момента, бе как да постъпя оттук нататък. Не биваше да правя грешки. Животът на Кейт зависеше от мен.

Загледан в далечината над Ийст Ривър, оставих мислите ми да следват своя ход.

Имаше огромен риск за всички ни. Особено за Кейт.

Затворих очи и се заслушах във вятъра и водата. Когато ги отворих, бях взел решение.

Първо се обадих на Денис.

— Ти нали познаваш някого във Фирмения регистър?

— Познавам управителя, заместник-управителя и двама служители — отвърна тя.

— Можеш ли да уредиш да отворят за Блох до половин час?

— Шегуваш ли се?

— Кажи на управителя, че ако ни помогне, ще остане доволен от нас.

— Ясно. Той ми е приятел и мисля, че ще ни помогне.

След това се обадих на Блох.

— Искам оригиналните документи, с които Даниъл Милър е купил склада с фризера. Трябва да се добереш до тях във Фирмения регистър. Ако не греша, там ще откриеш следа. Тръгни по нея. Вземи Лейк с теб.

Разговорът ни продължи около пет минути; разказах ѝ какво съм прочел в дневника на Кари Милър. Тя мълчеше. Аз чаках.

— Ама че мръсно копеле — каза накрая тя.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога.

Имах да проведа още два разговора. Следващият представляваше нарушение на закона и професионалната етика. Не ми беше за пръв път. И едва ли щеше да е за последен.

Ото вдигна веднага.

— Кари ще бъде в съда утре сутринта. И с твоя помощ ще спечелим делото. Знам, че не бива да говоря с теб за показанията ти. Даването на инструкции от защитата на свидетел на обвинението може да струва и на двама ни отнемане на адвокатските права. Като нищо ще ни докара и съдебни дела. Няма какво да увъртам, Ото: утре искам да обявиш война на Дрю Уайт.

Той помълча известно време, остави думите ми да попият в мозъка му, после каза:

— Ако се отрека от онова, което вече съм казал на Уайт, може да поиска от Стоукър да ме обяви за враждебен свидетел. При което може да ме подложи на кръстосан разпит и да ме дискредитира. Ще загубя всичко, което съм градил цял живот. Край на кариерата ми. И за какво? Още щом бъда обявен за враждебен свидетел, заседателите няма повече да повярват и на една моя дума. Ще трябва да се придържам към онова, което вече казах пред прокурора.

— И така да е, можеш да го поизкривиш малко в наша полза. Тя не е знаела, че съпругът ѝ е убиец, не и със сигурност. Подозирала го е, но не е имала доказателства. Тя е жертва, Ото. Хайде, можеш да го направиш. Наистина ми трябва помощта ти.

— Много ми е жал за Кари, но не мога да съсипя кариерата си заради един-единствен случай…

— Няма да я съсипеш. Просто се постарай, става ли?

— Е, добре — каза той.

Последният ми разговор за вечерта беше и най-трудният. Бил Сунг ми звучеше ядосан. Усещах го по тона му въпреки шума на колата.

— Да не би случайно да следваш червен додж хелкат? — попитах го аз.

— Да, някакъв кучи син на име Еди Флин хвърчи като побеснял из Ню Джърси. Просто ми кажи къде ти е срещата с нея. Това ще улесни много нещата.

— Не съм аз в колата. Лейк е на седалката до шофьора. Сменихме се.

— Ах, мамка му…

— Преди да изречеш нещо, за което може да съжаляваш, първо ме изслушай. Утре ще ти доставя Пясъчния човек.

Отсреща се чуваха само боботенето на двигател и рязкото изсвирване на гуми на остър завой. След като преодоля моментната парализа на езика си, той каза:

— Я повтори!

— Утре ще ти доставя Пясъчния човек, но очаквам нещо в замяна.

— Кога не си очаквал? Е, какво искаш?

— Две неща и те не подлежат на обсъждане. Първото е да не го арестуваш.

— Я пак?

— Чу какво ти казах. Пясъчния човек е хитър, а медиите само с него се занимават. Не може да има нов процес. Никакви боричкания по свидетелски показания и криминалистични експертизи и получаваш мръсника с окървавени ръце. Опакован и с панделка. Ако искаш това да се случи, ще трябва да изчакаш сигнала ми, за да го арестуваш.

— Господи, Еди, а какво е второто?

Поговорихме още известно време и когато затворих, бях сигурен, доколкото изобщо бе възможно, че Сунг ще удържи на думата си. Толкова много неща трябваше да се случат утре така, както ги исках, на толкова много хора разчитах, че при най-малката издънка от когото и да било всичко щеше да се сгромоляса. В предишното си мошеническо поприще бях виждал как перфектни операции се провалят за секунди. Ударът, замислен от гангстер, който работи в екип, може да се провали от нещо толкова незначително като някой от хората му да погледне набелязаната жертва по погрешния начин.

Бях свикнал да се движа по ръба на бръснача. Но не и когато другият край на острието беше опряно в гърлото на човек, на когото държах.

Духнах върху замръзналите си длани и тръгнах обратно към колата.

— Добре ли си, хлапе? — попита Крилатия, когато седнах до него.

— Не, но мисля, че утре по това време ще бъда. А ти искаш ли да изкараш десет бона?

— Звучи добре.

— Имаш ли друга кола, която да е също толкова бърза като тази?

— Имам една по-бърза, ново камаро. Няма да мине половин километър за под десет секунди, но взема завоите с по-голяма скорост и без занасяне от повечето коли.

— Докарай я утре. Ще ни трябва.

— Някой се опитва да те притиска, а? Мога ли да направя нещо за теб?

— Всичко е наред, Крилат. Нали си чувал за Блох? Тя движи нещата.

При споменаването на името ѝ очите му се разшириха и той каза:

— Тя е желязна. Не се шашкай, хлапе. Когото е погнала, той трябва да се шашка.

Пясъчния човек бе проследил колата през тунела „Холанд“, но я изгуби някъде в Джърси Сити. За него беше жизненоважно да се държи на разстояние, понеже ФБР също я следяха, а той не искаше да го забележат като една от колите, участващи в гонката. Шансовете това да се случи бяха незначителни. Той, разбира се, ги бе пресметнал. При преследване ФБР се интересуваха само от обекта си, не кой друг би могъл да го следи. Цялото им внимание беше насочено напред. Ако стоеше на разстояние, без да ги изпуска от поглед, имаше шанс.

Преследваният додж хелкат започна да се движи в кръгове, минавайки по собствените си следи. Федералните се бяха залепили за него, а доджът не правеше никакви опити да им се изплъзне. Пясъчния човек отби и спря. Угаси двигателя. Известно време седя така, като удряше с юмруци по волана. Трябваше да се досети, че Флин ще измисли някакъв финт. Изключено бе Кари да се укрива в Джърси Сити. Тази кола беше само примамка. Някъде по пътя Флин се бе прехвърлил в друга.

Той до такава степен беше съсредоточил цялото си внимание в следене на федералните, че дори не се бе запитал къде отиват.

Обърна колата, върна се обратно през Манхатън и по моста стигна до Кони Айланд. В яростта си бе изкривил волана и сега на всеки завой усещаше необичайната му геометрия. Това с нищо не допринасяше за успокояване на яростта му. Понякога усещаше гнева като налягане в черепната си кутия. Ако го задържеше твърде дълго в себе си, той щеше да замъгли мисленето му, да превземе съзнанието му.

Когато стигна до някогашното автобусно депо, беше късно и се чувстваше уморен. Адреналинът от преследването още го държеше. Той отвори вратата и освети вътрешността с фенерчето си.

Количката с инструменти се беше преместила. Само едно от колелата ѝ още беше стъпило върху стоманената плоча над канала. Той освети плочата с фенерчето и видя пролука от около два сантиметра. Край нея имаше пресни дървени тресчици.

Умно момиче.

— Кейт, нямаш път за бягство — каза той.

Заслуша се и дочу тежкото ѝ дишане. Или от страх, или по-вероятно от усилието да помести плочата. Ясно беше, че е откъртила част от стола и я е използвала като лост в пролуката, за да разклати плочата в ъглите ѝ. И бе успяла. Количката беше почти изпаднала от плочата.

Той се обърна, заобиколи чувалите с пясък и влезе в малкото помещение в задната част на сградата, което ползваше за склад. Там беше скрил два паспорта — един за себе си и един за Кари. И двата с различни имена. Както и двеста хиляди долара в брой плюс още четвърт милион в златни кюлчета. В склада му имаше и хладилник. В него съхраняваше трофеите си в стъклени буркани. Общо седемнайсет.

Седемнайсет чифта очи.

Без да поглежда към тези неща, той вдигна раницата и я метна през рамо. В ъгъла на офиса имаше четири метални туби, всяка с по двайсет литра бензин. Той взе по една в ръка и ги отнесе до канала. Бензинът се плискаше в тубите, които издадоха плътен метален звук, когато ги сложи на бетонния под.

— Чу ли това? Разпозна ли звука?

Взе в ръка стоманения лост и отмести плочата с трийсетина сантиметра. Отви капачката на едната туба, бръкна в раницата си и извади пластмасов накрайник във формата на фуния, който зави на мястото на капачката.

— Замириса ли ти вече? — Наведе тубата и изля бензина в канала. — Мирише, а?

Писъкът, който се чу отдолу, му достави неимоверно удоволствие. Докато бензинът изтичаше в канала, бълбук, бълбук, ароматът изпълни ноздрите му, а писъците на Кейт — ушите му. Чувстваше се така, сякаш е поел силен наркотик. Колкото повече изливаше, толкова по-силно пищеше тя.

А налягането в главата му спадаше.

Тубата се изпразни сравнително бързо. За по-малко от минута. Той я хвърли в канала и бръкна в раницата си.

Когато извади ръката си, държеше в нея сигнална факла. Червена тръба с капачка. При сваляне на капачката, факлата щеше да се самозапали и да гори с температура хиляда градуса. Той стисна тръбата в едната си ръка, постави другата върху капачката и забеляза, че гръдният му кош се надига възбудено. По лицето му се стичаше пот, тръпка на радостно вълнение минаваше по цялото му тяло.

Спря. Овладя се.

Ако сега пуснеше долу факлата, не се знаеше дали бензиновите пари ще се възпламенят, преди тя да е паднала в локвата бензин. Самият бензин не беше запалим, той можеше дори да угаси пламъка. Парите обаче бяха взривоопасни.

Пясъчния човек никога преди не бе изгарял някого жив. Представяше си Кейт долу в канала, вероятно стъпила на стола, за да е колкото се може по-далече от бензина, вероятно питаща се колко ли ще издържи този стол, преди да се запали, пламъкът да премине по стъпалата ѝ, нагоре по краката и после…

Но нямаше да стане така.

Ако оставеше в канала да се натрупат бензинови пари и тогава пуснеше факлата, въздухът вътре щеше да пламне като огнено кълбо. Стоманената плоча щеше да го предпази, стига да се дръпнеше достатъчно назад, преди да хвърли факлата, но Кейт щеше мигновено да бъде погълната от пламъците.

Тогава отново му мина мисълта: Остави я жива. Може да ти потрябва.

Знаеше, че е глупаво да я убие сега. Истинска наслада, но това не го правеше по-малко глупаво.

— Ако отново се опиташ да избягаш, ще те изгоря жива, разбираш ли?

Той пусна факлата на пода, после с куката на лоста издърпа плочата до края на канала, оставяйки само три пръста пролука. Вдигна един от чувалите с пясък, които бе натрупал, и го хвърли върху плочата. После още един. И още един. Този път нямаше измъкване.

Грохотът на стоманената плоча над главата на Кейт караше зъбите ѝ да тракат всеки път, когато го чуеше. Нещо се изсипваше в трапа, но не беше бензин. Не и този път.

Беше пясък.

Той хвърляше торби с пясък върху плочата за тежест.

Кейт пазеше равновесие върху стола. Стъпила бе на седалката, прегъната на две, обгърнала с ръце коленете си, за да бъде колкото е възможно по-далече от бензина. Трепереше толкова силно, че на няколко пъти залитна.

А сега се давеше от бензиновите пари. Очите ѝ сълзяха, гърлото ѝ пламтеше, от миризмата главоболието ѝ се завръщаше с удвоена сила. Искаше да повърне, но се боеше да не изгуби равновесие от напъните и конвулсиите и да падне от стола.

Сякаш собствените ѝ сълзи изгаряха очите ѝ.

Този човек щеше да я запали жива. Ако не сега, скоро.

А нямаше как да избяга.

Оглушителният тътен от чувалите с пясък, падащи върху стоманената плоча, престана и тя чу стъпките му да се отдалечават. След познатия звук от затръшването на вратата отново настана тишина.

Кейт слезе от стола; стъпалата ѝ се измокриха от локвата бензин на пода. Премести стола в десния ъгъл, стъпи на него, опря раменете си в плочата и се опита да я избута.

Плочата не поддаде.

Не и този път.

Опората на облегалката — просто парче дърво с дебелина около два и половина сантиметра, което бе успяла да отскубне от конструкцията на стола — се плъзна в пролуката между плочата и ръба на канала. Тя натисна с рамене, опитвайки се да използва парчето дърво като лост, за да разшири пролуката.

Плочата не помръдваше.

Опората на облегалката се счупи на две и падна в локвата на пода.

Кейт отново изкрещя. Заплака. Беше пропуснала шанса си да се измъкне от тук. Щеше да е нужен малък кран, за да помести тази плоча с всичките допълнителни тежести, натрупани върху нея. Пясъчния човек беше абсолютно побъркан. Дори да я оставеше жива, той никога нямаше да я пусне от тук. Щеше да умре в тази дупка. Единственият въпрос беше кога. Той не се опитваше да я сплаши с този бензин; беше сляп късмет, че не я запали още сега.

Животът ѝ се крепеше върху главичката на кибритена клечка.

Тя седна на стола и се загледа в процепа над главата си. Луната отново светеше и в този момент тя си даде сметка, че вероятно за последен път вижда лунна светлина.

В съдебната зала не проникваше естествена светлина. Беше бетонен сандък, изпълнен с усещане за загуба, с предателства, убийства, корупция и лъжи. Великолепен театър на човешката слабост.

Двамата с Хари седяхме на масата на защитата. Столът за клиентката ни в края на масата беше празен.

Беше малко след девет сутринта. Не бях спал два дни, а Дрю Уайт се готвеше да изнесе представление в нашия малък театър.

— Народът призовава Ото Пелтие — обяви той.

Хари отвори нова страница на адвокатския си бележник и драсна с автоматичната писалка, за да разпише перото.

Съдебните заседатели си падаха по Ото. Костюмът, прическата, мъжествената физика — всичко говореше за богатство и авторитет. Ото беше човекът, в чиито думи щяха да се вслушат.

Той се закле с ръка върху Библията и седна с позволението на съдия Стоукър.

— Господин Пелтие, как се запознахте с Даниъл Милър?

— Моята кантора обслужва елитна клиентела, господин Уайт, по всякакви въпроси на управление на активи, данъчно законодателство, доверителни фондове, завещания и наследства. Господин Милър беше успешен мениджър на хедж фонд, бивш борсов посредник. Голяма част от нашите клиенти работят на Уолстрийт, така че той се обърна към нас по нечия препоръка.

— По едно време представлявахте Кари Милър по това дело. Как се запознахте с нея?

Той прочисти гърлото си и започна:

— Запознах се с Кари, когато Даниъл ми я представи като своя годеница. Искаше да се погрижи тя да бъде финансово осигурена чрез подялба на собствеността върху част от имуществото му. Аз го посъветвах, че би било разумно да сключат предбрачно споразумение, като и двамата се съгласиха. Съставих споразумението и реализирах подялбата на активите.

— Господин Пелтие, в един момент обвиняемата Кари Милър е потърсила от вас съвет по отношение на съпруга си, нали?

— Точно така — отвърна той.

Хари поклати глава неодобрително.

Това беше пропусната възможност. Ако Ото беше малко по-съобразителен, би могъл да развие отговора си, обрисувайки Кари като загрижена невинна партньорка. Дръпнах стола си назад; и четирите крака изстъргаха по пода. Звукът привлече вниманието на Пелтие и той погледна към мен. Аз му хвърлих гневен поглед. Той извърна лице.

Този театър демонстрира и един от най-големите пороци на човешкия род — малодушието.

— Съдебните заседатели са имали възможност да прочетат дневниците на Кари Милър, които е оставила на съхранение в кабинета ви, така че само им кажете накратко вашите впечатления от тези дневници.

— Те обрисуват мислите и чувствата ѝ по онова време. Разговорът ѝ с мен е правдиво предаден, ако не ме лъже паметта…

Пелтие искаше да добави още нещо, виждах как погледът му се измества към ложата на журито, езикът му овлажни устните. Отвори уста…

— Благодаря ви — прекъсна го Уайт, преди да е имал възможност да каже нещо от полза за защитата. — В тези дневници тя разказва как съпругът ѝ се е прибирал у дома късно нощем и е вземал душ, как ѝ е подарявал бижута, принадлежали на жертвите, обикновено в деня след убийствата, как посред нощ е пускал пералнята. Не е ли ясно от дневниците, че Кари е знаела, че съпругът ѝ е Пясъчния човек?

Преди Ото да отговори, вниманието му бе отвлечено от отварянето на вратата в задната част на съдебната зала. Той зяпна към пътеката, а когато съдията забеляза кой е влязъл, се подпря на лакти, за да вижда по-добре.

Кари Милър изглеждаше отслабнала през последните няколко дни. Гримът не можеше да скрие тъмните кръгове около очите ѝ, нито изопнатите черти на лицето ѝ. След нея влезе Блох с купчина книжа в ръце, които остави върху масата на защитата, преди да седне сред зрителите. Двамата с Хари станахме на крака, когато Кари се приближи, за да заеме мястото си в края на масата. Всички в залата бяха затаили дъх, втренчени в най-важната личност в това дело. Тази, около която се въртеше цялата история. Искаха да я огледат добре и да я преценят сами.

— Господин съдия, ако може да прекъсна за момент господин Уайт, за да ви уведомя, че моята клиентка ще се предаде на полицията в края на днешното съдебно заседание заради нарушената мярка за неотклонение. Разговарял съм с отговорните лица и всичко е подготвено.

— Ще се занимаваме с това в края на деня. Имате отново думата, господин Уайт.

Уайт сякаш внезапно бе пораснал с два-три сантиметра. Стоеше изправен, гърбът му едва ли не се беше извил назад заради изпъчените гърди. Някои прокурори забравят за закона още в началото на кариерата си. За тях професията се свежда до получаване на осъдителни присъди, трупане на победи, печелене, печелене, печелене на дела — само това ги интересуваше.

— Господин Пелтие, ще повторя въпроса си. От дневниците се вижда, че Кари Милър е забелязала странното поведение на съпруга си. Бил е често извън къщи до късно през нощта. Подарявал ѝ е бижута, принадлежали на жертвите на Пясъчния човек. И още, и още. Дошла е при вас, като е знаела, че съпругът ѝ Даниъл Милър е Пясъчния човек, нали така?

— Бих казал, че го подозираше. Но нямаше реални доказателства.

— Но не това пише в дневника, нали? Тя е знаела и се е обърнала към вас за съвет.

Пелтие облиза сухите си устни и каза:

— Може да тълкувате дневника както ви е угодно, но да подозираш нещо и да притежаваш информация за извършено престъпление са две различни неща.

— От последните страници в дневника, който съдебните заседатели са имали възможност да прочетат, става ясно, че тя ви е казала, че съпругът ѝ е Пясъчния човек. Не само това, признава също, че му е създала фалшиво алиби пред полицията.

— Тя му е създала алиби под натиск. Мисля, че това е очевидно за всички — каза Пелтие.

— Никъде не твърди, че съпругът ѝ я е заплашвал да му създаде алиби, нали?

— Не, но…

— Тя е потвърдила лъжата му пред полицията. Заявила е, че съпругът ѝ си е бил у дома в нощта на убийството на Маргарет Шарп, нали?

Той въздъхна и каза:

— Да.

— След като ѝ обяснихте за санкцията за фалшиви обвинения, предвидена в предбрачното споразумение, не е отишла в полицията, нали?

— Не е отишла.

— Информацията, която ви е дала, не е била достатъчна, за да ви убеди, че Даниъл Милър може да е лице от оперативен интерес, така ли?

— Не казвам това. Казвам, че не беше достатъчна, за да докаже, че той е Пясъчния човек. Ние проучихме Даниъл, но така и не открихме нещо повече. Ако бяхме открили още факти, е, тогава щях да я посъветвам да отиде в полицията.

— Тя казвала ли ви е когато и да било за кървавите петна по ръкава на блузата ѝ?

Това беше повратна точка в показанията му. Уайт искаше да използва Пелтие, за да обрисува Кари като лъжкиня.

— Не, не ми е казвала.

— Казала ви е, че притежава сребърните обици във форма на роза, принадлежали на Маргарет Шарп, и пръстените на Пени Джоунс и Сузана Ейбрамс. Споменавала ли е някога брошката камео, взета от Лилиан Паркър? Защото това бижу така и не е открито.

— Не, не ми е споменавала такова нещо.

— А споменавала ли е когато и да било, че съпругът ѝ е подарил черната перлена огърлица, открадната от Стейси Нилсен?

— Мисля, че това бижу беше открито в дрешника ѝ, но не, никога не ми е споменавала за него.

— Господин Пелтие, ясно ли ви е сега защо Кари Милър е дошла при вас и ви е дала тези дневници?

— Не разбирам какво искате да кажете?

— Вие и дневниците сте нейното алиби. Тя вече е знаела, че и двамата със съпруга ѝ в един момент ще бъдат заловени, и е искала да представи една актуализирана картина как е подозирала съпруга си, може би дори е вярвала, че е убиец, но така и не е събрала категорични доказателства. Опитвала се е да фалшифицира историята, за да прикрие съучастието си в престъпленията на съпруга си, нали за това всъщност става дума тук?

Пелтие прочисти гърлото си и посегна към чашата с вода. Отпи глътка, за да се овладее, преди да продължи нататък, което винаги беше лош знак. Сякаш търсеше отговор, който е изгоден за него, а не казваше истината.

— Мога единствено да обясня пред съда какво ми е казвала Кари Милър, а нейните дневници отразяват правдиво нашите разговори. Тя просто подозираше съпруга си, нямаше доказателства и нито за момент не беше убедена, че той е Пясъчния човек.

— И все пак ви е спестила важна информация, доказваща участието ѝ в убийствата?

Станах да направя възражение.

— Господин съдия, господин Уайт подлага на кръстосан разпит собствения си свидетел…

— Това беше последният ми въпрос, господин съдия.

— Добре, задайте го. Но го преформулирайте.

— Господин Пелтие — започна Уайт, — премълчала ли е пред вас Кари Милър информация, която доказва участието ѝ в убийството на Стейси и Тобаяс Нилсен?

— Не ми каза за кървавите петна, нито за черната перлена огърлица. Освен това никога не е споменавала той да ѝ е подарявал брошка, но трябва да разберете, че тя е получавала много подаръци, а полицията никога не е твърдяла, че са взети от жертвите на Пясъчния човек, след като той беше идентифициран. От това, че е получила някакви бижута, изобщо не следва, че е съучастничка в престъпленията на съпруга си.

Уайт кимна, после се върна с наперена поклащаща се походка до масата на обвинението и седна.

— Нямам повече въпроси.

В някои съдебни дела има моменти, които са повратни точки. Когато всичко се променя и тръгва в определена посока. Ние бяхме стигнали именно до такъв момент.

Станах и се доближих до Пелтие. Раменете му се бяха попрегърбили, той отново отпи от чашата с вода пред себе си. За Ото трудното беше минало. Сега щях да му вдигам лесни топки, а той — да се опита да поправи част от вредите, които бе причинил на Кари. Видях, че започва да се отпуска. Чувстваше се в безопасност.

— Господин Пелтие, казахте, че Кари Милър никога не е била убедена, че съпругът ѝ е Пясъчния човек, нали така?

— Точно така — отвърна той.

Аз се спрях, отново огледах съдебните заседатели. Повечето бяха нащрек и следяха показанията му. Други изглеждаха някак разсеяни — зяпаха Кари Милър. През следващите няколко секунди щях да привлека и да задържа вниманието им.

— Господин Пелтие, ще ви напомня вашите професионални ангажименти като юрист и служител на закона, както и клетвата, която току-що положихте, да казвате истината, и с оглед на това ще ви попитам отново: преди ФБР да идентифицира Даниъл Милър като Пясъчния човек, знаела ли е Кари Милър, че съпругът ѝ действително е въпросният убиец?

— Не, не знаеше.

Заседателите очакваха този отговор. Но не и следващия ми въпрос.

— Господин Пелтие, това е лъжа, нали?

Въздухът в съдебната зала внезапно се сгъсти и натежа.

— Моля? Не ви разбирам — каза той.

— Ами много е просто. Кари Милър е знаела, че съпругът ѝ е Пясъчния човек, преди ФБР да го установи, и е прикривала този факт. Нима не е било точно така?

— Какво?!

— Отговорете на въпроса.

Не се сдържах и погледнах към Уайт. Той беше бутнал стола си назад, изпружил крака, оставил писалката на масата и кръстосал ръце на корема си. Мазна усмивка се беше разляла по лицето му. Аз му вършех работата и от негова гледна точка последните надежди за оправдателна присъда на Кари Милър току-що бяха излетели през прозореца.

— Това обвинение е безобразно — кипна Пелтие.

— Наистина ли? Господин съдия, искам да представя последната част от дневника на Кари Милър като първо доказателство на защитата.

Без дата

Това е краят на историята ми. Онази част от нея, която не бях записала досега. И която единствено има значение.

След като си тръгнах от кантората на Ото, няколко дни той не ми се обади. Тази седмица Дани беше по работа извън града и аз реших да не отговарям на обажданията и есемесите му. Не желаех да разговарям с него. Не можех, докато не установя със сигурност какво всъщност върши, когато казва, че работи с клиенти или ги забавлява. Макар част от мен да изпитваше вина, аз се радвах, че го няма. Знаех, че не бива да се чувствам така, но не можех да прогоня от съзнанието си мисълта, че съпругът ми може би е убиец.

Телефонът ми иззвъня в четвъртък вечерта около шест и трийсет. Отначало го оставих да звъни и едва в последния момент погледнах кой ме търси — не беше Дани, а Ото. Той ми каза, че наетият от него частен детектив му се обадил, за да му съобщи, че Дани се държи по странен начин. Ото искаше да отида и да се убедя лично.

Аз го попитах дали очаква от мен да взема самолета за Сиатъл. Той отвърна, че Дани не е в Сиатъл. Изобщо не бил напускал Ню Йорк.

С Ото се срещнахме на паркинга на нова жилищна сграда в Куинс. Все повече хора търсеха прилично място за живеене извън Манхатън и такива апартаменти се изкупуваха от инвеститори с надеждата да ги продадат на печалба. Ото ми каза, че Дани и някаква жена влезли в сградата и се качили на третия етаж, в апартамент №2. Попитах го къде е детективът му. Отговори ми, че е отишъл да установи кой живее в този апартамент. Не му беше казал какво да търси. В този момент усетих, че ме обзема паника.

Предупредих Ото, че Дани може да се опита да убие тази жена. По погледа му усетих, че и той мисли същото. Каза ми да не викам полиция. Исках да го направя, човешки живот беше в опасност, но според него щяло да мине време, докато дойдат, и предложи първо да се качим двамата горе и да проверим.

Докато се изкачвах по стълбите, усетих, че ми призлява. Ото беше зад мен. Стигнахме до третия етаж. Добре осветен коридор, прясно боядисан в бяло. Спряхме се пред втората врата. Заслушахме се.

Чух нещо. Женски глас. Сякаш жената изпитваше болка. И тогава…

Писък.

Ото също го чу.

— Той ще я убие! — извиках аз.

Ото ме изблъска встрани, дръпна се крачка назад, засили се и ритна вратата. След три ритника тя поддаде. Този път чухме жената да пищи така, сякаш я колеха.

Изтичах вътре, Ото ме следваше. Очаквах да видя стените, опръскани с кръв. И Даниъл, надвесен над трупа на поредната си жертва.

Нахлухме в спалнята.

Даниъл и жената бяха в леглото, останали без дъх.

И двамата голи.

Той не я убиваше.

Беше му любовница.

Даниъл ме погледна със смесица от срам и шок.

Жената стана от леглото и започна да навлича бельото си. Имаше млечнобяла кожа, само нещо черно и лъскаво висеше от шията ѝ — огърлица от черни перли. Тя нахлузи тениската си и обу джинсите си. Когато се облече, внимателно извади черната огърлица над блузата си.

Каза, че случилото се я поставя в неудобно положение, но не се извини — спомням си това.

Не можех да плача. Не можех да мисля.

Чувствах се като пълна глупачка. Даниъл не беше убиец. Лъжите му, късните прибирания нощем, дрехите в пералнята… Той просто спеше с друга жена.

Не беше убиец.

Сега, когато имах възможност да огледам добре жената, тя не ми се стори ни най-малко засрамена. Просто беше раздразнена, че съм ги прекъснала. Когато влязох, тя не зададе никакви въпроси. Даниъл беше изкрещял името ми, но тя не изпитваше любопитство, защото…

Знаеше коя съм. Знаеше, че той е женен.

Аз стоях на вратата и треперех.

„Дръпни се от пътя ми“, каза тя.

Седмици наред бях полудявала тихо. Бях се страхувала да съм близо до съпруга си. Питах се отново и отново защо е избрал тъкмо мен, а после отива да убива невинни хора. С часове си мислех за това и после си казвах, че съм глупачка — Даниъл беше добър човек. Бях напълно объркана. Съмнявах се в съпруга си и в собствения си здрав разум.

А сега тя искаше да се махна от „нейния“ път?!

Преди да разбера какво става, ръката ми замахна и я зашлеви по бузата. Бях напълно обезумяла и отново я ударих. Този път по устата.

Даниъл ми кресна да я оставя на мира.

Изведнъж се уплаших ужасно. Бях като отвързана лодка, носена от течението. Светът около мен се разлюля. Съзнанието ми се разпадаше. Онова, което ме бе принудил да изживея, изведнъж ме удари в лицето и аз заплаках. Избягах от апартамента. Ото каза нещо на жената. Не чух какво, но ми се стори, че чух име. После хукна да ме догони. Седнах в колата си и просто си тръгнах. Той ми звъня седем пъти, но аз не отговарях. Нужно ми беше време да помисля. Да възвърна разсъдъка си. Не знам колко време съм шофирала напосоки, но беше тъмно, когато отбих до бордюра и му се обадих.

Чувствах се толкова глупаво.

Той ми каза да не изпитвам вина, нормално било да се разгневя.

Господи, чувствах се толкова ужасно, че ударих онази жена. Аз не съм човек, склонен към насилие. Никога не бях удряла когото и да било през живота си. Самата мисъл за това ме караше да се чувствам още по-зле.

Ото бил сигурен, че тя ще разбере. Но не го формулира точно така. Някак си сдъвка думите и останах с впечатление, че се готви да спомене името ѝ, после се усети и се спря, преди да е казал твърде много.

Той я познаваше. Или я беше разпознал. Сигурна бях.

Имаше поне едно нещо, което можех да направя, за да се почувствам по-добре. Можех да ѝ се извиня. Даниъл беше виновен, че я ударих. Да, тя спеше със съпруга ми, но той ме беше принудил да изживея истински ад. Тя не беше виновна. Категорично не. Сигурна бях, че лъже и нея.

Помолих настойчиво Ото да ми каже коя е тя.

Отначало той не отговори. После си призна, че наистина я познава.

След още няколко минути ми беше разправил всичко, което ми беше нужно да знам.

Даде ми адреса на Стейси Нилсен. Беше на петнайсет минути от мястото, където се намирах. Аз минах с колата си по улицата ѝ, паркирах и застанах пред дома ѝ. Исках да говоря с нея. Да ѝ кажа, че съжалявам за станалото, а предполагам, и да чуя нейното извинение. Тя ме беше наранила умишлено. И двете не заслужавахме мъж като Даниъл. Исках да ѝ кажа, че сме нахлули в онзи апартамент, за да я спасим, защото сме си мислели, че ще ѝ причини болка. А не за да ѝ искаме сметка.

Стоях на улицата. Къщата ѝ беше пред мен, когато някой ме заговори. Попита ме какво, по дяволите, правя там. Обърнах се и видях Даниъл да спира до мен. Каза ми, че тъкмо докарал Стейси, когато видял колата ми да влиза в улицата.

Не беше за вярване, но той започна да упреква мен. Държеше да знае какво, по дяволите, правя там? Наистина ли възнамерявам да поискам сметка на Стейси за връзката им пред семейството ѝ?!

Семейството ѝ.

Продължих бавно напред. Той ме следваше в крачка. Надникнах през прозореца на дневната им. Две малки дечица се бяха сгушили до нея на канапето. Съпругът ѝ седеше в голямо кресло в ъгъла и всички гледаха телевизия. Стейси Нилсен приличаше на майка на годината, заобиколена от цялото си семейство.

Обърнах се и тръгнах към колата.

Даниъл каза, че трябва да говори с мен. Да ми обясни всичко. Аз бях решила, че няма повече да понасям лъжите му, и му го казах. Не исках да говоря с него. Не исках да го виждам повече.

Не исках и да се караме на улицата. Видях да поглежда нагоре към осветените прозорци. Това отвлече достатъчно вниманието му, за да се отдалеча на известно разстояние от него. Стигнах до колата си, седнах зад волана и заключих вратите, когато го видях да се приближава до прозореца ми.

Изглеждаше променен. Лицето му беше различно.

В него тлееше гняв.

Натиснах газта и се прибрах у дома.

Къщата ми се стори празна и студена. Враждебно място, на което не можех да разчитам. Вече не я усещах като свой дом. Съблякох се в банята и тъкмо щях да пусна блузата си в коша за пране, когато забелязах кръвта на ръкава.

Господи, бях разцепила устната ѝ, когато замахнах срещу нея в онзи апартамент.

Взех душ, облякох си пижамата и си легнах. Бях гладна, но мисълта за храна ми беше противна. Лежах в леглото, като се молех сънят да дойде по-бързо. Исках този ден да свърши. По някое време съм заспала.

Малко след един през нощта ме събуди звънът на телефона ми. Погледнах дисплея и отговорих. Беше Ото.

За един блажен миг, докато се събуждах, аз не бях глупачката, изпаднала в срамна ситуация, не бях измамената съпруга, отворила вратата и навлязла в един друг живот, който ме изгаряше отвътре.

После си спомних.

Казах му, че съм сама.

Следващите му думи ме хвърлиха в ужас.

„Още ли пазиш електрошоковия пистолет, който ти дадох?“

Ледени тръпки плъзнаха по гръбнака ми.

Той ми каза, че пътува към дома ми. Стейси и Тобаяс Нилсен били убити. Неговият частен детектив го бил чул от познат в полицията. Ото беше сигурен, че Дани ги е убил.

Каза ми да не отварям вратата, докато не дойде, да взема електрошоковия пистолет и да се скрия някъде.

После затвори.

Тогава чух входната врата да се отваря.

Скочих от леглото и изтичах в дрешника. Ръчната ми чантичка висеше на закачалката за палта до вратата. Отворих я и извадих оръжието, което Ото ми беше дал. Загасих лампата и седнах на пода в тъмното. Зачаках.

Стъпалото с разхлабената дъска изскърца. Той се качваше горе.

Дръжката на пистолета се изплъзваше от потните ми длани. Трябваше да сменям ръцете си, затаила дъх, докато го държах насочен към коридора. Цялата треперех, не можех да се прицеля добре.

На вратата се появи фигура, сянка.

„Кари, трябва да говорим“, каза той и пристъпи към мен.

Аз му изкрещях да не се приближава, но той продължи да настъпва. Дръпнах спусъка.

Яркосиня искра разцепи въздуха и Даниъл рухна на пода. Тялото му се гърчеше в спазми, сякаш бе получил ужасен припадък, крайниците му удряха по пода с такава сила, че на моменти повдигаха тялото му от земята. От устата му изби кървава пяна.

Пуснах пистолета на пода. Конвулсиите престанаха. Той лежеше неподвижен. После разпери ръце, подпря се на пода и започна да се изправя. Аз бях в дрешника. Той беше до вратата. Издърпах едно от чекмеджетата — беше тежко, от масивен дъб. Вдигнах го, от него се посипаха чорапи, и го запокитих в главата му. Той рухна на пода. Прескочих го и побягнах надолу по стълбите. В този момент Ото влезе през отворената входна врата.

Казах му, че Дани е горе. И че съм го простреляла с електрошоковия пистолет.

Ото ми нареди веднага да изляза навън. Да не викам полиция, поне засега. Просто да го изчакам и ако не излезе до пет минути, тогава да повикам ченгетата.

С обляно в сълзи лице и треперещи ръце излязох на студа. Колата на Даниъл беше на алеята, почти до входа. Шофьорската врата беше отворена. Отидох да седна вътре, за да се опитам да се опомня, да си събера мозъка, и тогава ги видях.

В джоба на вратата имаше нож и пистолет. Не смеех да ги докосна, дори да приближа ръката си към тях. На задната седалка бяха захвърлени черни дрехи, лъщящи от кръв. Слязох от колата, минах отзад и отворих багажника. Вътре имаше два чувала с пясък, въже, отвертки и кожена чанта. С треперещи ръце отворих чантата. В нея имаше дамски огърлици, пръстени, часовници. И още нещо, по-тежко. Два буркана. Отначало не знаех какво има в тях, но като вдигнах чантата, единият се изтърколи.

Затиснах устата си с ръце, за да не изпищя.

От тъмната течност в буркана гледаха безжизнено две очи.

Чух Ото да ме вика. Затичах се и се вкопчих в него. Тогава той ми каза, че съпругът ми е мъртъв. Аз го бях убила.

Сякаш някаква дупка се отвори в гърдите ми. Краката ми се подгънаха, но Ото ме държеше здраво.

Хвърли един поглед в колата, после ме поведе към къщи, като почти ме носеше. Беше пребледнял и в шок. Каза ми, че трябва да помислим какво да обясним на ченгетата, защото убийството не изглеждало като извършено при самозащита.

Седнах във всекидневната, зъбите ми тракаха, цялото ми тяло се тресеше. Плаках близо половин час, докато Ото се опитваше да ме утеши.

Каза ми, че черепът на Дани е смазан, и аз подробно му разправих какво се случи. Ото ме засипваше с въпроси. Бях ли го предупредила, че държа пистолет? Той заплашил ли ме е?

Не, не ме беше заплашил. И аз не го бях предупредила. А по мен нямаше и следа от насилие.

Тогава отново стигнахме до фалшивото алиби.

Ото мислеше, че ситуацията би могла да се развие по няколко начина.

Аз можех да бъда представена като герой, който е спрял Пясъчния човек.

Или като убийца. Първо, защото съм убила съпруга си, и второ, защото съм укривала престъпленията му, лъжейки полицията. Каза, че ще ме обвинят в съучастие във всичките му убийства.

Говорихме, говорихме, но както и да въртях нещата в главата си, всичко опираше до това, че полицията ще ме арестува. Нямаше измъкване. Всичко до такава степен се беше объркало, че ми се искаше просто да бях напуснала Даниъл. Да си бях тръгнала и да не се връщам повече.

Никога няма да забравя следващите думи на Ото.

„Ами ако има и друг начин? — каза той. — Ами ако той просто пропадне вдън земя? Можем да го качим в колата му, да го откараме до някое затънтено кътче на парка «Хемпстед Лейк» и да направим така, че да изчезне завинаги с цялото си зло.“

Приех да запазя бижутата, в случай че някой някога направеше връзката между Даниъл и убийствата на Пясъчния човек, и тогава щях да кажа, че ми ги е подарил, преди да изчезне. Щях да ги скрия в къщата, за да остане нещо, което да го свързва с тези убийства. След година щях да поискам Даниъл да бъде обявен за мъртъв и да наследя парите му.

Идеята беше да си мълча и да гледам да не бъда обвинена за смъртта на съпруга ми. А ако полицията го свържеше с убийствата, щях да кажа, че съм го подозирала, но така и не съм имала доказателства.

Ото ме успокои, че всичко ще бъде наред.

Това щяло да бъде нашата тайна.

В следващите дни аз изцяло му се доверих. Двамата се сближихме.

Станахме любовници.

— Лъжи и само лъжи — каза хладно Пелтие, след като прочете дневника заедно със съдията, прокурора и съдебните заседатели.

Наля си още вода, отпи и постави чашата пред себе си. Не че беше жаден — печелеше време, за да успокои нервите си.

— Казвате, че в този разказ има неточности и неистини?

— Да, това казвам.

— Мисля, че сте прав. Вие сте лъгали Кари Милър от деня, в който сте се запознали.

— Не, не съм я лъгал.

— Не сте изхвърлили трупа на Даниъл Милър в парка „Хемпстед Лейк“, това е сигурно. Колата му може да е там, но не и той, нали?

Пелтие присви очи и каза:

— Това е пълна измислица.

— Полицията знае, че Пясъчния човек е наел апартамент през улицата срещу сградата на Лилиан Паркър. Моите детективи успяха да издирят договора, сключен от името на фирма, на чийто адрес откриха фризер. Този фризер — казах, като посочих с пръст екрана.

Предишната вечер бях споделил снимките на Блох с Бил Сунг и прокурора. Не им дадох обяснения, просто казах, че Блох ще потвърди, че снимките са нейни.

На снимката се виждаше фризер във формата на вана насред тъмен прашен офис. Поредица от снимки в близък план изобразяваха труп в найлонов чувал, замразен в блок лед.

— Това е Даниъл Милър, нали, господин Пелтие?

— Нямам представа кой е, за пръв път виждам тези снимки.

— Хората от криминалистичната лаборатория на ФБР са там в момента. Не след дълго те ще потвърдят, че това е Даниъл Милър и че е умрял от рана, нанесена с нож в гърлото. А не от токов удар, не от сърдечен арест след прострелване с електрошоков пистолет, не и от удар по главата. Имате ли да кажете нещо по въпроса?

Пелтие не отговори.

— Другият важен фактор е на снимка номер три. Вижте тук, десният палец на Даниъл Милър липсва. Професор Джонсън вече даде показания, че отпечатъкът, свален от трупа на Стейси Нилсен, е от десния палец на Даниъл Милър…

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен — прекъсна ме той.

— Труповете на съпрузите Нилсен са били открити от двама патрулни полицаи малко след седем сутринта, не в един през нощта, когато сте се обадили на Кари Милър, за да ѝ кажете, че са убити. По онова време двамата са си били живи и здрави. Знаели сте, че Даниъл Милър ще се прибере вкъщи, за да види съпругата си. Наплашили сте Кари Милър до смърт — казали сте ѝ да се въоръжи с високоволтовия електрошоков пистолет, който сте ѝ дали. Организирали сте всичко, за да можете да убиете Даниъл Милър и да го представите за Пясъчния човек. Отрязали сте палеца му, после сте убили Тобаяс и Стейси Нилсен и сте оставили отпечатък от палеца на местопрестъплението. Искали сте да натопите Даниъл Милър за вашите престъпления, господин Пелтие, защото вие сте Пясъчния човек.

Прокурорът беше скочил на крака, за да възрази, но съдия Стоукър му махна с ръка да си седне на мястото.

— Това е абсурд! — извика Ото.

— Пясъчния човек е жив и действа, господин Пелтие. Вече е убил двама свидетели по делото, изпратил е бележка на ФБР и е убил един от агентите им. Но вие и бездруго знаете всичко това.

— Не знам за нищо такова. И никога през живота си не съм виждал този фризер.

— Но фирмата, на която се води наемът, е регистрирана от вашата правна кантора — казах аз. — Вашият печат е върху оригиналния документ за регистрация във Фирмения регистър. Вие сте знаели за този адрес. Нито Даниъл Милър, нито който и да било друг е ползвал някога това място.

— Фирмата беше на Милър.

— Той отдавна не е в състояние да убие когото и да било. Но има още много неща, които не знаем. Защо натопихте него за престъпленията си и после престанахте да убивате? Какво се случи? Какво ви промени?

Той хвърли бърз поглед към Кари, после отново се обърна към мен.

— Още щом Пясъчния човек се активизира, светът на Кари се взриви отново и тя побягна — продължих аз. — Тя е разбрала, че съпругът ѝ не е убиец. И че вие сте подхвърлили доказателствата в колата му онази нощ, когато сте били в дома ѝ, нали?

— Не, разбира се!

— По онова време вече сте предприели стъпки да се разграничите от собствеността на вана, който сте използвали за престъпленията си. Регистриран е на фирма, водеща се на Даниъл Милър. Тя не е извършвала търговска дейност от години, не е подавала никакви счетоводни отчети. Тя е куха фирма.

— Не, нямам нищо общо с нея. Ванът е собственост на Даниъл Милър.

— Определено е негов, но вашата фирма е подала документите за регистрацията му. Бихте ли желали да видите документацията?

— Господин съдия — каза Ото, — нямам намерение да търпя тези безпочвени атаки…

— Отговаряйте на въпросите на господин Флин — нареди съдия Стоукър.

— Имали сте идеална възможност да натопите някого за престъпленията си, да накарате Кари да повярва, че е убила съпруга си, и да прикриете всичко. След което да получите онова, което сте искали. През цялото време сте искали Кари, нали? Пожелали сте я още в момента, когато Даниъл я е довел в кабинета ви. И сте го натопили за престъпленията си, за да можете да я имате.

Той стисна зъби и мускулите на челюстта му се стегнаха. Изражението му се промени. В него проблесна гняв. Дива ярост. Прекара длан по лицето си — може би си даваше сметка, че емоциите му са изписани на него, и се опитваше да ги изтрие с ръка.

— Лъжи, господин Флин.

— На страниците от дневника, които току-що прочетохте, Кари не споменава да е видяла черната перлена огърлица в колата на съпруга си, нали така?

— Не, но…

— Не споменава да е била там, защото в този момент не е била, нали?

— Не знам какво е видяла.

— Огърлицата не е била там, но впоследствие се е озовала някак в чекмеджето ѝ, нали? След като вие сте я взели от дома на Стейси Нилсен.

— Лъжи.

— Познавахте ли госпожа Нилсен?

— Тя и съпругът ѝ бяха известни светски личности. Разбира се, че съм ги срещал.

— И сте били в дома им…

Пелтие направи гримаса.

— Не си спомням — каза той.

— Били сте в къщата, господин Пелтие. Знаели сте, че единственият начин да проникнете с взлом е през главния вход, а не през задната врата с двете масивни резета, нали?

— Не съм убил Стейси и съпруга ѝ. Нито когото и да било.

— Не запознахте ли вие Стейси с Даниъл? Тяхната афера ви е била много удобна. Тя ви е дала възможност да обработите клиентката ми да повярва, че съпругът ѝ е убиец. Вие сте посели семето на съмнението, нали?

— Лъжи!

— Наистина ли? — казах аз и Хари ми подаде кафяв плик.

Отворих го и вдигнах съдържанието му така, че всички да го виждат.

— Това са вашите телефонни разпечатки, няма да кажа как съм се сдобил с тях, но тук фигурират всичките ви разговори с Кари Милър. През месеците преди делото вие нито веднъж не сте ѝ звънили, нито тя на вас. Това е необичайно, нали? Не ви е звънила, защото сте били заедно. Били сте постоянно в контакт. По това време вече сте имали интимна връзка. Кари Милър ще го потвърди.

— Тя е лъжкиня.

— Написаното в дневника ѝ е изцяло вярно, нали? Вие сам го заявихте.

— Казах ви, тя лъже. Вашата клиентка отчаяно се бори да бъде оправдана и се опитва да ме натопи за престъпленията си. Моята дума срещу нейната. Аз съм адвокат с безупречна репутация, а тя е провалена кандидат-актриса, която се е омъжила за сериен убиец заради парите му. Мисля, че съдебните заседатели знаят кой от двама ни казва истината.

За човек в неговата ситуация Пелтие беше забележително хладнокръвен. Той вдигна чашата с вода, изпи я и я остави. Приближих се, взех чашата и я занесох на масата на защитата.

— Нещата не опират само до вашата дума срещу тази на Кари, нали? Пясъчния човек отвлече млада жена в Манхатън преди две вечери. Започнал е да става небрежен. Забравил е на местопрестъплението пластмасова капачка на спринцовка. Тя вече е изследвана за микровлакна и други веществени следи.

Докато говорех, видях как шията му се оцвети в мораво, което сякаш извираше от яката на ризата му. Преглътна и ми се стори, че с огромно усилие успява да запази спокойствие.

— Лабораторията, изследвала капачката на спринцовката, в момента споделя резултатите с ФБР. Оказа се, че ДНК-то по нея не е на Даниъл Милър. ДНК пробата на клиентката ми вече е вписана в доказателствения материал. И тя не съвпада…

Спрях се и погледнах чашата върху масата на защитата.

— Какви според вас са шансовете да съвпадне с ДНК-то върху тази чаша?

— Това е абсурд! — каза той, пое си дълбоко дъх и изпъчи гърди, сякаш се канеше да произнесе дълга тирада.

Но не го направи. Погледът му се спря на Кари и в очите му се четеше копнеж, който бе по-убедително доказателство от сто съвпадения на ДНК.

— Нямам повече въпроси към свидетеля — казах аз и се извърнах към Уайт.

Той изглеждаше като прегазен от тежък самосвал, пълен с конски тор. Съдията го попита дали има следващи въпроси. Нямаше.

Ото стана, закопча сакото си и на път за вратата мина покрай масата на защитата. Очите му нито за миг не изпускаха Кари, която седеше с наведена глава. Не можеше да го погледне. Кари се бе съмнявала в собствения си разсъдък, чудила се бе защо много отдавна не е разчела знаците у съпруга си, защо не е разбрала, че е убиец, преди да се омъжи за него. Иронията бе, че тя не беше омъжена за убиец. Убиецът я бе забелязал и пожелал, и бе успял да се промъкне с измама в живота ѝ, да я накара да си мисли, че е убила съпруга си, и да носи в себе си тази вина. И после се бе намесил като неин спасител.

Едва след като Пясъчния човек уби Дилейни и започна поредната си серия убийства, Кари си бе дала сметка, че я използва за играчка. Много хора биха събрали две и две по-бързо от нея. Но тя беше станала предпазлива след преживяното с Даниъл. Знаеше колко е лесно някой да измами доверието ѝ. Затова бе побягнала, без да знае как иначе да постъпи, неспособна да се довери на когото и да било, дори на своя адвокат и нов любовник Ото.

Докато минаваше покрай масата на защитата, той направи крачка към нея, вдигна коляното си и удари ръба на масата, с което я разклати силно. Чашата с вода падна на пода и се разби на хиляди парченца. Пелтие се усмихна и напусна залата.

Още щом той излезе, помолих Хари да поеме от мен и да поиска прекратяване на заседанието до края на деня, докато ФБР извършат по-нататъшни изследвания на трупа във фризера, за да потвърдят самоличността му, после се обърнах и хукнах към изхода.

Чух шум от стъпки на тежки обувки и се извърнах.

Блох тичаше след мен.

Зад нея Бил Сунг ни настигаше.

Ото Пелтие излезе от сградата на съда и си запробива път през тълпата репортери, като изблъскваше с ръце камерите и микрофоните, който се навираха в лицето му. Затича се напред, събори на земята една репортерка, изтласка с рамо друга. Камерите се преместиха от него към падналата репортерка, а когато отново го потърсиха, той вече се беше измъкнал от тълпата и тичаше към мерцедеса си, паркиран от другата страна на улицата.

Още докато пресичаше, отключи колата с дистанционното. Когато стигна до нея, отново чу зад гърба си неистовите викове на репортерите. Обърна се и видя Флин и Блох, които разблъскваха тълпата.

Щяха да се опитат да го проследят. Така щяха да стигнат до Кейт. Искаха да го изобличат, да го провокират, после да се доберат до скривалището, където държеше адвокатката.

Той седна зад волана, запали двигателя и си сложи предпазния колан. Дванайсетцилиндровият мотор с два турбокомпресора изрева.

Нямаше как да настигнат Пясъчния човек, не и когато беше в тази кола. Ото все още мислено се наричаше така. Това име му придаваше усещане за сила. Караше го да се чувства непобедим. Изостряше ума му, правеше го още по-хитър и безскрупулен. Ако се замислеше истински, Ото Пелтие не съществуваше. Това скучно име беше просто маска. Маска за ролята, която играеше.

Съществуваше само Пясъчния човек.

Допреди малко той беше убеден, че след делото, когато Кари получеше оправдателна присъда, ще бъде завинаги негова. Но тя го бе предала. Беше говорила зад гърба му с Флин, това проклето нафукано адвокатче. Качества, заради които самият той се бе насочил към него, когато разбра, че не може да сключи сделка с прокурора и да отърве Кари. Флин му се струваше най-подходящият адвокат за тази цел.

Наемането на Флин беше най-фаталната му грешка.

Погледна вляво и видя как тълпата репортери се раздели на две, за да пропусне Флин и Блох. Те го забелязаха в колата му и се затичаха към него.

Когато натисна газта до пода и гумите му вдигнаха лютив дим от асфалта, Ото с наслада видя изражението на Флин, който си даде сметка, че са закъснели и нямат никакъв шанс да го догонят. Осъзнаването на последиците от този провал беше ясно изписано върху отчаяното му лице.

Пясъчния човек отиваше към автобусното депо на Кони Айланд. Преди да напусне завинаги страната с фалшивия си паспорт и парите, скрити там, той щеше да си отмъсти на Флин. Адвокатът му бе отнел любимата жена. Беше я настроил против него. Това не можеше да остане безнаказано. В идеалния случай би желал да убие Флин, може би дори да извади очите му, докато още е жив. Но знаеше, че няма да има време за това. Имаше обаче друг начин да си отмъсти на нафуканото адвокатче.

Щеше да изгори Кейт Брукс жива.

Изхвръкнах през отворената стъклена врата на съда, следван от Блох, и се озовахме сред тълпа от репортери, които веднага ни обградиха отвсякъде.

— Хари Форд е зад мен, той ще направи изявление — изкрещях аз и след тези мои думи морето от човешки тела се раздели, сякаш бях Моисей.

Веднага започнаха да се блъскат кой пръв да посрещне Хари, който беше още в залата, но те не знаеха това.

Прескочих трите стъпала, които ме отделяха от тротоара, и чух някакъв огромен двигател през улицата да изпраща стрелката на оборотомера в червената зона — Пелтие беше зад волана на онзи мерцедес и ме гледаше със страховита гримаса. Изстреля се от място като мълния и сви вляво по Ленард Стрийт.

Чух друг звук. Клаксон. От дясната ми страна.

Крилатия се беше надвесил през прозореца на оранжево камаро, пляскаше с длан по вратата и ни викаше. Блох седна на задната седалка, аз скочих отпред до него.

— Айде бе, айде бе! — викна Крилатия.

Преди да бях затворил вратата, той изхвърча напред, засичайки един бетоновоз, който се принуди да свие в съседната лента, за да ни избегне. Камарото издаваше оглушителен рев. Докато закопчавах колана си, Крилатия зави по Ленард Стрийт и каза:

— Ето го копелето.

Телефонът ми иззвъня. Отговорих.

— Бил, следим го. Кара по „Ленард“. Мисля, че ще свие по „Лафайет“. Вероятно отива към Бруклинския мост.

— Аз съм през три коли. Моята е четвъртата и съм доста назад. Следя джипиес сигнала, така че няма да го изгубим, но не искам да му дам възможност да се прехвърли в друга кола. Карай след него. Още не мога да повярвам, че се оставих да ме убедиш да не го арестувам.

Като застраховка федералните бяха поставили джипиес чип в калника на Пелтие, докато беше в съда.

— Няма да го изтървем, повярвай ми. Той ще ни отведе до мястото, където държи Кейт. След него сме, ще те държа в течение по телефона. Както ти обещах, ще го имаш опакован и с панделка. Няма да има спор кой казва истината. Ще го заловиш на местопрестъплението. Аз нямам нищо общо, всички заслуги са твои.

— Не искам никакви заслуги. Искам кучия син, който уби агентите ми.

Той забеляза камарото на Бруклинския мост в огледалото. През пет коли зад него.

Другите автомобили не представляваха заплаха. Личеше си по марката и модела. Два стари японски джипа. И двата мръсносиви. И двата очукани. След тях се движеше електрическа кола, която караше мъж с дълга брада. После домакиня от предградията в седан, която се поклащаше в такт с музиката от радиото, барабанеше с ръце по волана и си припяваше.

Камарото беше твърде назад, за да различи кой го кара. Но беше единствената възможна опашка, при това малко вероятна. Федералните не преследваха заподозрени с коли, които си личаха от километър.

След като се качи на магистралата, единият от джиповете и домакинята изостанаха назад. Електричката и другият джип се отклониха в различни посоки на детелината, но камарото продължи след него.

Тази кола беше толкова мощна, че като нищо можеше да го догони, но който и да я караше, не бързаше да натиска педала. Вътре имаше поне двама души, и двамата мъже. Шофьорът беше по-възрастен.

Той настъпи газта, остави камарото далече назад и отби от магистралата по шосето към Кони Айланд и изоставеното депо. Паркира отпред, угаси двигателя и отвори багажника. Извади раницата, разкопча я и извади пистолет, който пъхна в колана на панталона си. После извади и сигналната факла, закопча раницата и я преметна през рамо, затвори багажника и се затича към заключената порта. Вече беше до вратата на депото, когато чу камарото да се задава с голяма скорост.

Отключи, влезе вътре и бързо пристъпи към канала. Ниското ноемврийско слънце се процеждаше през фибростъклото на тавана. Коси слънчеви лъчи обливаха депото в оранжево сияние.

Много скоро вътре щеше да стане още по-светло.

Чувалите с пясък и количката с инструменти бяха все така върху капака на канала, точно както ги беше оставил. Трябваше да действа бързо, затова изрита чувалите от стоманената плоча, засили количката и я изтъркаля встрани. Вдигна лоста, мушна го в процепа между плочата и бетона, докато се отвори половин метър пролука.

Захвърли лоста и в този момент чу как вратата зад него се разтвори с трясък.

Нямаше време за още бензин.

Вече беше тук и знаеше какво се иска. Миризмата, която се носеше от канала, му показваше, че е като буре с барут.

Обърна се с лице към вратата и отвъртя капачката на факлата.

— Не мърдай! — чу се глас.

Един от онези ярки слънчеви лъчи се падаше между него и вратата. Беше на десетина метра разстояние, но той трябваше да наклони глава, за да разбере чий е гласът.

Блох застана под слънчевия лъч, насочи оръжието си към него и повтори:

— Не мърдай!

Флин беше до нея.

Факлата в ръката му гореше бясно.

— Не мърдай! — кресна отново Блох.

Само тя беше въоръжена. И несъмнено беше добра с това оръжие. Той чу и друг звук.

Сирени.

През следващите няколко секунди направи много пресмятания. Имаше само един полезен ход.

Да метне факлата в канала.

Запалването на бензиновите пари щеше да предизвика експлозия, вероятно да подхвърли стоманената плоча във въздуха. Това щеше да отвлече вниманието им достатъчно, за да успее да извади пистолета си и да пусне два куршума в Блох, докато тя още се съвземаше от шока на експлозията. Той знаеше какво предстои, затова щеше да приклекне и да се предпази. След което да стреля.

Да, това беше лесно.

— На пода! — кресна Блох.

— Ти също — отвърна Ото, като падна на колене и хвърли факлата в канала.

Отначало му се стори, че нищо не се случва. И тогава чу писъка. Звук като от гърлото на диво животно, последван от мощно дум!

От силата на възпламенените бензинови пари плочата подскочи. Ото залитна и падна на една страна.

Погледна нагоре и видя Блох и Флин, които бяха залегнали и покриваха главите си с ръце.

Пресегна се зад гърба си и извади пистолета точно когато от канала изригна огнено кълбо. Червени и оранжеви езици се извиха във въздуха, а с тях до него достигна мощна вълна от горещ въздух, която опари устните му и опърли косата му.

Той насочи пистолета.

Всяко вдишване беше усилие, изискващо максимална концентрация. Кейт стискаше устни около фунията от тубата с бензин, която бе провряла през процепа между плочата и стената на канала. Вдишването на бензинови пари щеше да изгори дробовете ѝ и да ѝ причини отравяне с въглероден окис. Фунията ѝ позволяваше да диша чист въздух.

Ако затвореше очи, не я смъдяха толкова силно. Но беше принудена да стои приклекнала на стола, за да държи фунията в устата си и да я натиска навън през процепа. Гърбът и краката я боляха. Мускулите ѝ се схващаха от крампи и трепереха.

Но това беше единственият ѝ начин да оцелее.

Нямаше представа колко време е изминало, откакто той я беше оставил в това положение. Часове. Много часове. Нямаше да издържи още дълго. Трябваше да си поеме въздух и да се смъкне надолу, за да отпочинат краката ѝ.

Чу звука от отваряне и затваряне на вратата. Той отекна из цялата сграда и очите ѝ се разтвориха неволно от шока. Веднага я засмъдяха и тя отново ги затвори. Вече бяха подпухнали, а кожата около устата ѝ пареше.

Към нея се приближиха бързи стъпки.

Тя си пое дълбоко въздух и се сниши на стола, като издърпа фунията.

Остана коленичила в тъмното. Дробовете ѝ се пръскаха.

Знаеше, че това е краят. Дошъл бе да я изгори жива.

Стъпките бяха вече над главата ѝ. Подметките му тропаха по плочата. Тя отвори очи само за миг и видя струйка пясък да се стича в канала.

Той отместваше чувалите.

Тежката количка издаде характерния си звук. Колелата ѝ се затъркаляха със скърцане и грохот по метала, после паднаха с трясък върху бетонния под.

Стоманеният лост проникна за миг в канала, после се скри. Кейт се дръпна назад, металната плоча се местеше.

Гласове.

Не чуваше какво казват. Главата ѝ бучеше, от изпаренията ѝ се зави свят. Мощен спазъм изпълни устата ѝ със стомашен сок и тя трябваше да издиша въздуха от дробовете си.

Когато плочата се отмести назад, видя светлина. Беше по-ярка от всичко, което бе виждала до момента, изгори ретините ѝ.

Цялото ѝ тяло се затресе и тя с усилие на волята погледна нагоре. Към него. Ако този звяр се готвеше да я убие, Кейт искаше да срещне погледа му, преди да я запали жива.

Изправи се и задържа очите си отворени.

Фенерчето угасна. Настана мрак. Но не плътен и непрогледен като долу в канала. Виждаше се лунна светлина.

И тогава, на лунната светлина, пред лицето ѝ се появи ръка.

Тя я пое. Още една ръка се спусна надолу, сграбчи я и я издърпа. Едва сега очите ѝ се адаптираха към слабата светлина. Тя примигна, за да прогони цветните петна от лъча на фенерчето, прогорили ретините ѝ, и видя лицето на приятелката си, което я гледаше втренчено в полумрака.

Блох обви ръце около нея. Тялото на Кейт се тресеше, тя не разбираше какво се е случило. Дали не халюцинираше от бензиновите пари?

— При теб съм — каза Блох.

През прозорците от фибростъкло на покрива проникваше лунна светлина. Зад Блох тя забеляза мъж в костюм, който не му беше по мярка. Сигурно беше Гейбриъл Лейк.

Кейт не можеше да престане да трепери и тогава почувства, че Блох също трепери.

Двете останаха прегърнати известно време, докато Кейт се наплаче — никога не бе плакала така през живота си. Когато успя да си поеме дъх, погледна Блох и прошепна:

— Благодаря.

— Пясъчния човек е Ото Пелтие — каза Блох.

Кейт поклати глава, все още объркана и замаяна от бензина.

— Проследихме фирмите, които е регистрирал на името на Даниъл Милър, и открихме няколко стари имота. Повечето складове и депа. Това е третото място, което проверявам тази нощ. Господи, Кейт, така се радвам, че си…

Блох преглътна, не довърши изречението си. Отново сграбчи Кейт и я притисна до себе си.

— Къде е той сега? Къде е Ото?

— У дома си е. Еди е поставил един от хората на Джими Шапката да го наблюдават. Някакъв дебеланко, на който всяка втора дума е „пич“. Не се тревожи. Утре ще го заковем. Кари ни разправи всичко. Еди ще го изобличи на свидетелското място още сутринта. Това ще го провокира да дойде утре следобед, за да те довърши. Обаче и половината агенти на ФБР в Ню Йорк ще дойдат и така ще имат доказателства, че е той.

— Искам да съм тук — каза Кейт.

— Какво?

— Искам да съм тук, когато го заловят. Искам да погледна в очите този мръсник. — Кейт се озърна и видя офиса в задната част на склада. — Мога да чакам там, стига да останеш при мен. Ще ми трябват само чисти дрехи и вода да си изплакна очите.

— Мисля, че това е безумие — възрази Блох.

— И аз също. Но ако не видя този мерзавец арестуван, знам, че ще съжалявам до края на живота си.

— Утре трябва да помагам на Еди. Лейк ще остане с теб тази вечер.

— Здрасти — каза Лейк. — Радвам се да видя, че си добре.

— Не съм добре — отвърна Кейт. — Но утре ще бъда.

След експлозията на бензиновите пари, облечена в дрехите, които Блох си носеше за всеки случай в джипа — джинси и пуловер — Кейт излезе от офиса на изоставеното депо заедно с Лейк. Бяха зад Пелтие, който лежеше на земята.

Той сви колене и се надигна.

Лейк стискаше в дясната си ръка резервното оръжие на Блох. Глок. Беше насочено към Пелтие.

С бързо движение Кейт грабна стоманения лост от пода. Вдигна го над главата си, пристъпи крачка напред, застана пред Лейк и с всичка сила замахна към Пелтие. Докато лостът описваше дъга във въздуха, той вдигна пистолета си, насочи го към Блох и Еди и в този момент лостът се стовари между китката и лакътя му. Ударът беше зверски. Ръката му се прегъна, пистолетът гръмна в тавана и падна на бетонния под, докато той виеше от острата болка.

Пелтие се обърна и видя Кейт.

При вида ѝ отново рухна настрани; на лицето му бяха изписани шок и объркване.

Кейт се наведе и вдигна пистолета му от земята. Насочи го към него.

— Кейт, недей! — изкрещя Блох.

Пръстът ѝ беше на спусъка, пистолетът се тресеше в ръката ѝ. При вида на Пелтие цялото ѝ тяло се изпълни с мощна вълна на гняв и адреналин. Това бе човекът, който искаше да я изгори жива. Който я бе измъчвал в онзи канал, пълен с мрак и бензинови пари.

Еди и Блох се затичаха към нея, спряха се на метър-два.

— Кейт, пусни пистолета — извика Еди.

— Не! Той щеше да ме убие. Той е чудовище и трябва да умре. Тук и сега.

Лейк се приближи. Тя усети присъствието му до себе си.

Гласът му беше тих и изпълнен с печал.

— Не бива да правиш това — каза той.

— Искам! — отвърна тя през стиснати зъби.

Сирените виеха силно. Колите, от които се чуваха, вече спираха пред депото.

— Повярвай ми. Минал съм по този път. Знам какво е. Дръпнеш ли спусъка, вече няма да си същата, и то никога. Все ще ти се привижда лицето му, каквото е сега. Уплашено и изкривено от болка. Ще го виждаш всяка вечер, преди да заспиш. То ще те чака да се събудиш на сутринта. Това лице ще те преследва винаги. Не ти трябва. Няма нужда да измъчва съзнанието ти.

И той бавно протегна ръка.

Сълзите смъдяха на зачервените ѝ възпалени очи. Гърдите ѝ се повдигаха и спадаха като в треска. Лейк докосна ръцете ѝ и много предпазливо ги задържа в дланите си, докато от гърлото ѝ не изригнаха хлипове и тя не отстъпи. Даде му пистолета и се дръпна крачка назад.

Лейк се извърна към Пясъчния човек. Лицето му беше безизразно. В него не се четеше гняв. Нито осъждане. Никакви емоции.

Той насочи към Пелтие собствения му пистолет и каза:

— Кейт е по-добра от мен. Тя ще се съвземе. Аз също ще се съвзема. Защото ти уби приятелката ми и едно лице повече в тъмното няма да има никакво значение за мен.

Кейт запуши ушите си при звука на изстрелите. Те следваха бързо един след друг. От дулото на пистолета проблясваха искри. Бяха толкова нагъсто, че дори не звучаха като отделни изстрели, а като продължителна гръмотевица. Гръдният кош на Пелтие разцъфваше в малки разпръснати гейзери кръв, докато отново настана тишина и мъртвите му очи останаха вторачени в тавана.

Вратата на депото се отвори с трясък и вътре нахлу Бил Сунг, следван от десетина агенти, и почна да крещи команди.

И тогава видя Пелтие, проснат на пода.

— Какво стана? Лейк! Защо моят заподозрян е мъртъв? Пак ли ти?! Ами кой друг… Ах, твойта…

— Той спаси всички ни — каза Еди.

Сунг се извърна към него и го изгледа недоверчиво.

— Пелтие щеше да ни убие. Лейк се сби с него и пистолетът на Пелтие гръмна. Лейк спаси всички в тази сграда. Така станаха нещата.

Сунг стоеше надвесен над трупа и оглеждаше огнестрелните рани. После погледна празния пистолет в ръката на Лейк.

— Сбили се, а? Ти майтап ли си правиш с мен? Прострелян е с поне десет куршума.

— Беше голямо сбиване — каза Еди. — Ела да ти покажа какво има в офиса.

Кейт видя Еди да влиза в офиса на депото — същия, в който двамата с Лейк се бяха скрили сутринта да чакат Пелтие. Знаеше какво има вътре. Буркани с очи. Немигащи.

Никога повече нямаше да се затворят за сън.

Тя падна на колене и заплака. Блох коленичи до нея. Лейк също. Тримата останаха притиснати един към друг, докато Кейт плачеше.

— Благодаря ти, Лейк — каза Блох.

Той кимна и отвърна:

— Ти откри това място. Ти спаси Кейт. Заедно го направихме.

Около тях се тълпяха агенти на ФБР. Огънят в канала догаряше.

— Да се махаме от тук — подкани ги Кейт. — Клиентката ми има нужда от мен.

Лейк закъсняваше за срещата.

Забавянето бе предизвикано от необходимостта да залепи с тиксо джоба на сакото си, след като го бе закачил и разпрал на дръжката на вратата. За шестте месеца, които прекара в клиника за рехабилитация след огнестрелните рани, получени в онази фабрика за дрога, беше отслабнал с двайсет килограма. Не си беше купил нови дрехи дори след като приключи курса на физиотерапия. Лейк харесваше дрехите си, макар вече да не му бяха по мярка. Пък и, честно казано, пенсията му за нетрудоспособност не му позволяваше да пилее пари.

Взе метрото, слезе на Гранд Сентръл Стейшън и намери малкия ирландски бар през две преки, почти до ъгъла с Лексингтън авеню.

Завари ги, скупчени около една маса в дъното на бара. Пазеха му място.

Кейт изглеждаше добре. След кратка отпуска тя се беше върнала в съда. Откакто ходеше на работа, лицето ѝ бе възвърнало цвета си. Но уплашеното изражение на човек, преживял жестока травма, не беше изчезнало напълно. Лейк го забеляза, когато тя вдигна глава и го погледна, докато той се приближаваше. Не я беше виждал от онзи ден в изоставеното автобусно депо, но Еди го държеше в течение на възстановяването ѝ през последния месец.

До нея седеше Блох. Еди му беше казал, че Кейт се е преместила да живее временно при нея в къщата ѝ в Ню Джърси, докато си търсела апартамент. Блох и Кейт пиеха бира.

Пред Хари Форд имаше бутилка бърбън с две чаши. В краката му лежеше дружелюбно на вид куче. Лейк не можеше да определи породата му.

Еди го поздрави и отпи от чаша с кока-кола.

— Не знаех, че пускат кучета в баровете — каза Лейк.

— Пускат, ако поръчаш бутилка бърбън — отвърна Хари. — Пък и това е ирландски бар. Все някъде трябва да има куче.

— Как я караш, Кейт? — попита Лейк.

— Добре — усмихна се тя. — Съвземам се вече. Отнема време, нали разбираш?

Лейк кимна и каза:

— Ако някога ти потрябва професионална помощ, познавам добри специалисти.

— Благодаря ти. Нека видим как ще се развият нещата.

Хари сипа солидно количество от бърбъна във втората чаша, бутна я към Лейк и го подкани:

— Хайде, пийни едно.

— Не съм голям пияч — отвърна Лейк.

— Нито пък аз — каза Хари, като пресуши чашата си и си наля нова.

Лейк гледаше втренчено питието пред себе си.

— Органично е — заяви Еди. — Правят го в Кентъки и е много, много вредно. Къркай!

Лейк каза „наздраве“ и всички вдигнаха чашите си. Той отпи от бърбъна и се учуди на мекия приятен вкус.

— Ето я и Денис — обяви Еди.

Лейк се обърна и видя Денис да се приближава към масата им. Тя свали палтото си и Еди придърпа още един стол. От чантата ѝ стърчеше кафяв плик. Подаде го на Еди, който ѝ благодари и го постави на масата пред Лейк.

— Това е за теб — каза той. — Заслужил си го.

Лейк махна с ръка.

— Няма нужда. Не го направих за пари. Аз…

— Знаем — прекъсна го Еди. — Не казах, че си искал заплащане, а само че си го заслужил. Приеми го, иначе може да се обидя.

Лейк отвори плика. Вътре имаше чек на негово име за двеста хиляди долара. Той го гледа втренчено доста дълго време, както им се стори. Никога досега не беше виждал толкова пари. Прочете отново чека. Провери дали името му е написано правилно. Погледна сумата.

Тиксото на джоба му се беше разлепило.

— Вземи го — каза Блох. — Купи си нов костюм. Само гледай да не е двуреден, че постоянно трябва да е закопчан.

Лейк кимна.

Останалите погледнаха въпросително Блох, защото не разбраха за какво говори. Лейк нямаше приятели. Във всеки случай, никога не бе имал приятел, с когото да си разменя тайни шеги.

Блох му се усмихна.

В този момент му беше приятно да е тук сред тази компания. Бяха добри хора. А и умни. Хубаво му беше с тях.

Той пъхна плика в джоба си и благодари на Еди и Кейт.

— Чувствам се неудобно, че приемам това, има още толкова неща за разчистване.

— Кари Милър плати адвокатския ми хонорар. Ти изкара част от него. Ото беше Пясъчния човек и сега е мъртъв. Какво още има за разчистване? — попита Хари.

— Ами знаем, че част от дневника на Кари очевидно казва истината. Но не вярвам на абсолютно всичко. Мога да си представя Даниъл, човека от Уолстрийт, да изтърси една бяла лъжа пред ченгетата, за да се измъкне от нещо, което би могло да се окаже продължително разследване. Освен това не е искал да им признае, че не си е бил вкъщи, защото има извънбрачна връзка. А пък Ото е накарал Кари да излъже, че Даниъл ѝ е подарявал онези бижута, след което е изчезнал. Чувствала се е уязвима. Ото е бил неин адвокат и ѝ е казвал, че може да влезе в затвора. Но не знам какво действително е свързвало Ото и Стейси Нилсен.

— И защо това е важно? — попита Хари.

— Онези резета на задната врата на къщата ѝ — каза Блох. — Само някой, който е бил в тази къща, може да знае за тях. Пелтие дори не се е опитал да отвори задната врата. Минал е отпред.

— Не е ли, защото са се движили в едни и същи кръгове? Спомням си, че Ото спомена нещо такова на свидетелското място. Семейство Нилсен били светски знаменитости. Вероятно са се запознали на някое парти — предположи Еди.

— Възможно е, но Пелтие лъжеше като разпран, отричаше всичко, след като разбра, че Кари го е предала. Може да е познавал Стейси от някъде другаде. Разбрах, че Сунг проверява отново всички убийства в търсене на връзки между жертвите и Пелтие. Просто имам чувството, че ако знам какво точно свързва Пелтие и Стейси Нилсен, бих могъл да изясня всичко. Това би могло да помогне за установяване на връзка с която и да било от останалите жертви. Може да се окаже, че тя е била единствената жертва, която е познавал лично.

— Той е мъртъв, а федералните продължават да ровят в тази история. Сунг се скъсва от работа. Ако открие нещо, ще ни съобщи — каза Еди.

— Знам, знам. Просто всичко ми се струва още твърде непълно. Може би Пелтие е излъгал за връзката си със семейство Нилсен. Между другото, намериха ли брошката на Лилиан Паркър?

— Още не — отвърна Блох. — Сунг претърсва всички имоти, свързани с Пелтие и Даниъл Милър. Може пък да я открият.

— Надявам се — каза Кейт. — Ще е някаква утеха за майка ѝ.

Лейк кимна и попита:

— Ще ходите ли на възпоменанието другата седмица?

— Кейт, Блох и Хари ще ходят — каза Еди. — Аз не мога, тогава дъщеря ми Ейми ще е при мен.

Кметството на Ню Йорк беше организирало възпоменателна служба за жертвите на Пясъчния човек. По време на церемонията от ФБР щяха да върнат на роднините личните вещи, които Пелтие бе взел от жертвите си. Някои от които бяха открити в офиса на изоставеното депо.

Лейк още си мислеше за нещо, казано от Еди. Семейство Нилсен бяха известни в града. Тобаяс беше преуспял ресторантьор. Освен това се славеха с ежегодните си партита.

Той гаврътна бърбъна, закашля се, после стана.

— Трябва да бягам. Благодаря за питието. И за чека. Ще се видим на възпоменанието.

Сбогува се, излезе навън и спря такси.

— Обществената библиотека, моля.

Беше два следобед, когато таксито го остави пред Нюйоркската обществена библиотека. Лейк бе прекарал много време в нея. Обичаше да се заседява в читалнята или просто да се разхожда между лавиците с книги и да усеща духа на сградата. А най-много от всичко обичаше книгите. Помнеше кога бе дошъл за пръв път в тази сграда с майка си и си бе извадил читателска карта. И изумлението си, когато научи, че картата му дава право да избере които книги си пожелае, да ги отнесе у дома, да ги прочете и после да ги върне. Без пари. Невероятно.

По онова време архивът не беше изцяло дигитализиран, някои периодични издания бяха още на микрофилми. Библиотекарката взе заявката му, отведе го до едно от четящите устройства и зареди първия микрофилм.

На него имаше материали от списания, отразяващи живота на нюйоркското светско общество. Допреди две десетилетия имаше над десет такива списания; сега бяха останали три-четири. Той се съсредоточи върху тях и започна да търси.

След много микрофилми и много часове, прекарани в четене, той разтри с пръсти синусите си, протегна се и погледна часовника си.

Наближаваше шест.

Започна да прехвърля изображенията на поредния микрофилм и в един момент спря. Върна се назад.

Снимката беше черно-бяла. Беше от местно списание, отразяващо културни събития в Манхатън, както и ключови фигури в света на изкуството. В него можеха да се видят всяко участие на всеки художник във всяка нюйоркска галерия, партито след всяка премиера на Бродуей, всяка церемония с червен килим — репортерите им бяха навсякъде.

И преди беше виждал снимки на Тобаяс Нилсен като домакин на партита в ресторанти, но това събитие беше различно. Кадрите бяха от коктейл за набиране на средства, който семейството бе организирало в полза на кандидат за кметския пост през 2013 г. Беше в жилището им. Лейк разпозна всекидневната и трапезарията.

На следващата страница откри онова, което търсеше. От пръв поглед се виждаше, че снимката е правена във всекидневната на семейство Нилсен.

На нея, застанал сред групичка гости зад Тобаяс и Стейси Нилсен, със смокинг и чаша шампанско в ръка беше той — Ото Пелтие.

Раменете на Лейк се отпуснаха. Най-после бе открил връзката. Нещо, което обясняваше как Пелтие е знаел вътрешното разположение на дома на семейство Нилсен.

Тъкмо се готвеше да поиска копие от страницата, когато се поколеба. Вгледа се по-внимателно в екрана.

Пелтие държеше шампанското в лявата си ръка. Дясната беше хванала тънката изящна ръка на жена.

Въздухът излезе със свистене от гърдите на Лейк. Той се взираше в екрана. С немигащ поглед.

Младата жена, чиято ръка държеше Ото Пелтие, беше Кари Милър.

— Желаете ли да долея чашата ви, госпожо Милър? — попита стюардесата.

— Всъщност можете да ми донесете нова — каза Кари; ягодката на дъното на чашата за шампанско беше започнала да се размеква.

— Разбира се — отвърна момичето и като се наведе да вземе чашата на Кари, забеляза нещо. — О, каква великолепна брошка камео! — възкликна тя.

— Благодаря ви. Семейна реликва.

Стюардесата се отдалечи, а Кари зарея поглед през прозореца над сините води на Атлантика. Четири и половина часа я деляха от Лондон и новия ѝ живот.

Част от нея изпитваше жал към Ото. Никой не я бе обичал като него. Дори Даниъл.

Още от съвсем млада Кари бе копняла да бъде някоя друга. Може би затова се бе опитвала да стане актриса. Нямаше представа коя е всъщност, но ѝ допадаше идеята да се превъплъщава в други хора — това беше опияняващо усещане. Мечтата ѝ бе да играе на Бродуей. Беше дала всичко от себе си, но не успя. С парите от продажбата на къщата на родителите си не изкара кой знае колко в Манхатън и се принуди да се хваща на тежка, нискоквалифицирана работа, за да си плаща наема. В известен смисъл всичките ѝ усилия да повреди незабелязано спирачките на пикапа на баща си, довели до фаталната катастрофа, не се бяха оправдали. Къщата не ѝ бе донесла много пари, а Ню Йорк беше скъп град.

Нещата вървяха трудно, докато не се запозна с Ото.

Той се грижеше за нея. Помагаше ѝ. От първата им среща тя знаеше, че Ото е специален. Носеше същата маска като нейната — преструваше се на човек. Но при първата им целувка тя разбра, че сърцето му е студено като лед — също като нейното.

А когато Ото ѝ сподели какво усещане за власт получава при отнемането на човешки живот и от превъплъщаването си в Пясъчния човек, той очакваше Кари да се ужаси. А не да го попита дали може да присъства и да гледа. Но апетитите на Ото надвишаваха нейните. И това я тревожеше. Колкото и да беше умен и внимателен, все един ден щеше да сгреши.

Когато Ото я запозна с Даниъл Милър, тя вече знаеше, че той е човекът, който ще поеме върху себе си тяхната вина. Ако действаха внимателно, щяха да го натопят за собствените си престъпления, като в добавка щяха да си поделят огромното му богатство. Ото имаше пари, но не беше истински богат. Не притежаваше състоянието, което би му осигурило пълна свобода. Разбира се, той мразеше Даниъл.

Всичко щеше да се нареди чудесно, ако не беше онова ченге, което дойде един ден в дома им и я принуди да измисля алиби на Даниъл. Другата грешка беше последното убийство. Кари не бе забелязала кръвта по блузата си от убийството на семейство Нилсен. Развълнувана, беше застанала твърде близо до Стейси Нилсен, когато Ото заби ножа в нея. Отпечатъкът на Даниъл вече беше поставен върху тялото ѝ. Кари изпра блузата и я закачи в дрешника си, без да си дава сметка, че по нея има кръв.

Това доведе до арестуването ѝ. И до процеса.

Тя сигурно щеше да оцелее в тази буря, ако Ото просто бе оставил делото да се развива по естествения си път. Кари бе написала дневника си така, че да хвърли вината изцяло върху Даниъл, ако не се смяташе последната част. Беше го предупредила да не се намесва. Когато той уби Честър Морис и агентката, Кари вече знаеше, че Ото е извън контрол. Затова побягна. Боеше се, че може да направи още някоя грешка. И той я направи, оставяйки онази капачка от спринцовка със слюнката си по нея в жилището на Кейт Брукс.

Чувстваше известна вина, че е измислила любовната афера на Даниъл със Стейси Нилсен. Както и че умело е вкарала Ото в картината на убийствата. Но тя знаеше, че макар да го е предала, той няма да я обвини, докато дава показания. Толкова много я обичаше, че беше готов да пожертва себе си заради нея. Докато живееше с Даниъл, Ото я ревнуваше безумно. Никога не ѝ го призна, но тя видя насладата, с която преряза гърлото му. После взе часовника „Панерай“, който бе подарила на Даниъл, и я помоли да го сложи на ръката му. Тя го направи. Подаръкът ѝ всъщност беше за него.

Онзи частен детектив, Лейк, бе убил Ото. В известен смисъл ѝ направи услуга. Ако Ото беше заловен жив, винаги съществуваше риск да размисли и да каже на ФБР истината за нея. Сега беше мъртъв и истината никога нямаше да излезе наяве.

След като плати на адвокатската фирма и ФБР спря да наблюдава банковите сметки на Даниъл, Кари остана с тринайсет милиона чиста печалба. Ето това се наричаше свобода.

— Заповядайте — каза стюардесата, като ѝ подаде нова чаша шампанско.

Кари отпи от нея, сложи си слушалките и натисна плей бутона на лаптопа си, за да си догледа филма.

Беше стигнала до любимата си част.

Мичъм седеше върху пъна в тъмното и наблюдаваше жертвите си вътре в къщата. Беше силен и безстрашен. Не просто наблюдаваше жената и децата, които се готвеше да убие, а дори им изнасяше серенада.

Кари се облегна назад и със слабия си фалцетен глас тихо запя в тон с мелодията:

— Отпускам сеее, отпускам сеее в твоите вееечни обяяятия…

Лейк седеше на малката кухненска маса в скромното си жилище. Нямаше спомен за трийсетте преки, които бе изминал пеша на връщане от библиотеката. Не бе в състояние да мисли за нищо друго освен за Кари Милър, за това как тя бе изиграла Еди, Кейт, Хари, Блох, ФБР и накрая дори любовника си Ото Пелтие.

Кракът му потропваше ритмично по пода. Вторачен в мобилния телефон на масата, той се опитваше да успокои дишането си. Една убийца се бе изплъзнала на правосъдието. И донякъде самият той беше допуснал това да се случи.

Взе телефона и набра Еди. Адвокатът отговори.

— Здрасти, аз съм… — каза Лейк.

— Добре ли си? Да не си загубил чека?

Лейк отвори уста да заговори, поколеба се. Устните му помръднаха, но не намираше верните думи. Онова, което имаше да съобщи на Флин, беше болезнено. Нямаше лесен начин да му го поднесе. Щеше да е като куршум в корема.

Чу Кейт и Блох да се смеят на нещо, което Хари беше казал. Бяха още в бара. Почиваха си и се радваха на компанията си.

— Не съм загубил чека, друго е.

Кейт се засмя гръмогласно. Звучеше щастлива.

— Какво? — попита Еди.

— Ами… нищо — промърмори Лейк.

— Обади ми се, за да не ми кажеш нищо? Не съм сигурен дали разбираш как се води нормален разговор.

— Просто…

— Просто какво?

— Ако някога ти потрябва втори детектив, да знаеш, че винаги можеш да ме потърсиш.

— Знам. А сега си почини.

Еди не можеше да направи нищо по въпроса. Нито пък полицията. Обвиненията срещу Кари Милър бяха оттеглени.

Едва ли някога повече щеше да бъде изправена пред съда. Нарушената мярка за неотклонение ѝ навлече мъмрене и двеста долара глоба, които тя с готовност плати. Кари Милър беше вече свободна. Като вятъра.

Той издърпа чекмеджето на кухненската маса, където държеше приборите си за хранене и някои инструменти. Вътре беше и личното му оръжие за самозащита. Глок. Извади пистолета и заредения пълнител от кутията. Прещрака затвора, дръпна спусъка на сухо, постави пълнителя и отново прещрака затвора, за да вкара патрон в цевта.

Някой ден щеше да открие Кари Милър. И тогава щеше да ѝ обясни, че няма да има второ дело с циркове по медиите, нито месеци чакане на присъдата.

Правилното и законното невинаги бяха синоними.

Щеше да я открие. Колкото и време да му отнемеше това.

В този пистолет имаше един куршум за нея.

Все някой ден щеше да ѝ го достави лично.

Както всичките ми книги, и тази нямаше да съществува без подкрепата на моята съпруга Трейси. Посвещавам ѝ я, но и предишните ми книги са написани за нея, защото тя е първият ми читател и единственият човек на света, когото искам да впечатля.

Благодаря на Шейн Салерно, Дон Уинслоу, Стив Хамилтън, Ейдриан Маккинти и всички други от творческия център „Стори Фактори“. Не знам какво щях да правя без вас.

Благодаря на Франческа, Сара и целия екип на „Орайън Букс“ за работата и усилията им да популяризират Еди Флин.

А също и на моето семейство и приятелите ми за насърченията и добротата.

Но най-голяма признателност дължа на вас, моите читатели. Благодаря ви, че четете книгите ми. Без одобрението и подкрепата ви аз съм загубен. Защото една книга не е истинска книга, ако няма читатели, а аз имам вас, най-добрите. Благодаря ви, че сте почитатели на Еди Флин. Надявам се, че и занапред ще му останете верни.