Седмият папирус

Здрачът падаше откъм пустинята и обгръщаше дюните в пурпурната си сянка. Като с кадифено наметало вечерта поглъщаше звуците наоколо, животът застиваше в тишина и покой.

Двамата бяха застанали на върха на една от пясъчните дюни и наблюдаваха от високо оазиса и няколкото селца, израснали сред благотворната му зеленина. Всички постройки бяха еднакви със своите белосани стени и плоски покриви. Над палмите се издигаха единствено джамията и коптската църква, обърнали се предизвикателно една срещу друга на двата бряга на езерото.

И водите на езерото вече потъмняваха. В далечината дива патица се стрелна към тръстиките по брега и се гмурна под повърхността, образувайки малко бяло петънце от пяна.

Мъжът и жената бяха твърде различни един от друг. Той беше висок, леко прегърбен, а последните лъчи на слънцето издайнически огряваха сребристите му коси. Спътницата му бе все още млада, едва прехвърлила тридесетте, радваше се на тънка, гъвкава снага. Главата й се губеше под водопад от къдрици, който тя едва бе обуздала с лентата, вързана на тила й.

— Време е да слизаме. Алия ни чака — усмихна се мило мъжът. Жената беше втората му съпруга. Когато първата си беше отишла от този свят, той си бе рекъл, че и слънцето завинаги е угаснало за него. Не се беше надявал в самия край на живота си да познае отново щастието. Но сега имаше нея, имаше и своята работа. Можеше да се счита за галеник на съдбата.

Изведнъж тя се отскубна от него и с един замах свали лентата от тила си. Отърси глава, черните й коси се спуснаха над раменете й и тя победоносно се засмя. Да я слушаш как се смее бе същинско удоволствие. Преди още той да се е усетил, тя се спусна надолу по пясъчната дюна и краката й — женствени и потъмнели от слънцето — се разкриха в цялата си прелест изпод развелите се поли. Успя да запази равновесие докъм средата на склона, но по силата на земното привличане се претърколи в пясъците.

От върха мъжът я наблюдаваше със снизхождение на влюбен. Понякога тя се превръщаше в истинско дете. Друг път стряскаше със сериозността и типично дамското си чувство за благоприличие. Той така и не можеше да определи в коя роля му харесваше повече, но със сигурност и в двата случая я обичаше с все същата жар. Едва в подножието на дюната жената успя да спре и да се надигне наполовина от земята. Затръска глава, за да се изсипе пясъкът от косата й и отново се засмя.

— Твой ред е! — извика тя.

Той я последва с невъзмутима крачка, опитвайки се да не се претърколи като нея, неспособен да прикрие умората от напредналата възраст. Щом слезе при жена си, й помогна да се изправи, но колкото и да се изкушаваше да я целуне, не го стори. Сред арабите не беше прието да даваш воля на чувствата си пред хората, та дори срещу теб да е любимата ти съпруга.

Жената поотупа дрехите си, намести ги и отново върза косата си, преди да тръгнат обратно към близкото село. Пътят им минаваше покрай тръстиките и на няколко пъти прекосяваше по дървени мостчета напоителните канали. Щом минеха покрай някой селянин, той неизменно надигаше глава от работата си и почтително ги поздравяваше.

— Салам алейкум, Доктари! — обръщаха се всички към мъжа, който отдавна бе спечелил уважението им не само с образоваността си, но и с доброто отношение към тях и семействата им. Много от селяните в оазиса бяха работили навремето за баща му. Затова никой не се сещаше, че те са мюсюлмани, а той християнин.

Когато двамата влюбени стигнаха къщата си, на прага ги чакаше възрастната прислужничка Алия, която не пропусна случая да ги сгълчи:

— Пак закъснявате. Винаги закъснявате. Защо не гледате часовниците си като почтените люде? Ние сме хора с положение. Не можем всичко да си позволяваме.

— Както винаги си права, стара майко — отвърна й закачливо мъжът. — Какво щяхме да правим без теб? Кой щеше да се грижи за нас?

И я отпрати все тъй намусена, нежелаеща да даде израз на обичта си към него.

Вечерята им беше повече от скромна, но затова пък както винаги си направиха удоволствието да я изядат на терасата. Цялото меню се състоеше от фурми, маслини, неквасен хляб и козе сирене. Когато привършиха, нощта бе дошла и от небето ги гледаха ярките като запалени свещички звезди на пустинята.

— Роян, цвете мое — протегна той ръка през масата и я хвана за китката. — Време е да се захващаме за работа. — Мъжът се надигна от стола и влезе в кабинета си, отворен към терасата.

Роян Ал Сима го последва, насочи се право към високия стоманен сейф, опрян до отсрещната стена на стаята и бързо набра шифъра. Подобно съоръжение представляваше същинска аномалия сред вехтите книги и папируси, изпълващи цялото помещение, сред античните статуетки и предмети на бита, които домакинът на къщата бе събирал цял живот.

Тежката врата на касата се отвори и Роян застина в благоговение пред нея. Това чувство я спохождаше неизменно всеки път, щом очите й се спираха на старинния документ, нищо че само допреди броени часове той бе стоял в ръцете й.

— Седмият свитък — повтаряше си за сетен път тя и с известно колебание посягаше към него.

Папирусът беше на почти четири хиляди години; написаното върху него бе дело на някакъв гений, превърнал се още преди четиридесет века на прах, но към когото Роян таеше не по-малко уважение и симпатия, отколкото към собствения си съпруг. Словата на умрелия бяха вечни, дори през прага на гробницата те говореха ясно и разбираемо, сякаш искаха хората да чуят посланието на великата троица — Озирис, Изида и Хор, потънали навеки в недостижимия рай, в които покойникът безпределно бе вярвал до смъртта си. Също тъй безпределно, както и тя самата вярваше в християнската Света Троица.

Роян извади свитъка от сейфа и го занесе на дългата маса, където мъжът й Дураид вече се бе заловил за работа. Виждайки папируса пред себе си, Дураид надигна глава от работата си и обгърна жена си със същия тайнствен поглед, с който преди години бе привлякъл за пръв път вниманието й. Той винаги държеше папирусът да стои пред него на масата, дори когато нямаше намерение да се занимава с разчитането му. Пък и снимките и микрофилмът можеха да му свършат същата работа. Имаше нужда да усеща край себе си присъствието на древния автор, чието творение толкова време се бе опитвал да разгадае.

Но мистиката не беше толкова присъща на учения и той скоро си върна маската на безучастен изследовател.

— Твоите очи виждат по-добре, цвете мое — рече той. — Какво ще кажеш за този знак?

Тя се наведе над рамото му и внимателно се вгледа в йероглифа на снимката пред себе си. За известно време остана в недоумение, после пое лупата от ръката на съпруга си и отново се вгледа.

— Изглежда Таита е вмъкнал още някоя криптограма, чийто смисъл знае единствено той. Сякаш малко главоболия ни е причинил досега.

Роян говореше за древния автор като за скъп приятел, от чиито шеги често й е идвало до гуша. Все едно Таита беше още жив и ги наблюдаваше от някой ъгъл на стаята, доволен, че отново ги е затруднил.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да я разчетем — каза Дураид, на когото подобни задачи доставяха голямо удоволствие. Играта на древните го привличаше. Целият му живот бе минал в разгадаване на безконечните й правила.

Заеха се с работа и неусетно потънаха в спасителния хлад на пустинната нощ. Тази част от денонощието се оказваше най-благотворна за делото им. Помежду си говореха на арабски и на английски; дори не си даваха сметка, че прескачат от единия език на другия — и двата им бяха еднакво близки. По-рядко използваха френски — третия език, който говореха добре. И двамата бяха получили образованието си в университети в Англия и Съединените щати, отдалечени на хиляди километри от „техния Египет“. Роян много обичаше израза „нашия Египет“, който Таита често използваше в ръкописа си.

За нея древният египтянин имаше огромно значение по няколко причини. Не на последно място, защото тя самата можеше да се счита за негова наследница. В крайна сметка тя произхождаше от коптите-християни, не от арабите, които бяха завоювали Египет преди някакви си четиринадесет столетия. В Египет арабите винаги щяха да си останат просто пришълци, докато нейният род следваше по пряка линия древните египтяни от времето на фараоните и огромните пирамиди.

В десет часа Роян направи кафе за двамата, сварявайки водата на нагорещената печка, която Алия беше наблъскала с въглища и запалила малко преди да се върне в дома си. Пиеха сладката, тръпчива на вкус течност от глинени чашки с тънки стени, но с толкова дебели дъна, че изглеждаха два пъти по-дълбоки, отколкото бяха всъщност. И докато отпиваха от кафето, си говореха като стари приятели.

За Роян това бяха действителните им отношения — на стари приятели. Познаваше Дураид от деня, в който се бе завърнала от Англия, въоръжена с докторската си степен по археология и с назначението си в Отдела по древна история, където той беше директор.

По време на разкопките на гробницата на царица Лострис в Долината на Царете, Роян беше негова асистентка. Гробницата се оказа от около 1780 г. пр. Хр.

Когато Дураид откри, че още в древността крадци са се погрижили всичко по-ценно да бъде изнесено от гробницата, пак Роян първа сподели огромното му разочарование. Това, което оставаше като компенсация за двамата, бяха прекрасните фрески по стените и таваните.

Именно Роян се бе заела с проучването на задната страна на постамента, където някога беше стоял саркофагът на покойната. Докато щателно фотографираше всеки отрязък от стенописите, от стената се бе откъртило парче мазилка и зад него се бе показала ниша, побираща десет алабастрови делви. В тях откриха поставен по един свитък папирус. Всеки един от тези ръкописи бе излязъл изпод ръката на Таита, верният роб на царицата, който ги бе скрил в гробницата й.

Оттогава животът на двамата с Дураид се бе завъртял с такава скорост около тези папируси, че им беше невъзможно да се отлепят дори за миг от тях. Макар тук-там да бяха пострадали от времето, ръкописите бяха преживели последните четири хилядолетия като някакви си месеци, да речем години, и можеха спокойно да се нарекат непокътнати.

Върху тях беше записана забележителната история на цял народ, нападнат от могъщи врагове, яхнали конни колесници, напълно непознати дотогава на египтяните. Смазан от бойната машина на хиксосите, народът по бреговете на Нил се бе впуснал в отчаяно бягство. Водени от своята царица — същата тази Лострис, чиято гробница току-що бе открита — египтяните бяха поели нагоре по течението на великата река, за да стигнат почти до нейните извори сред самотните камънаци на Етиопия. В сърцето на тези злокобни планини Лострис погребала мумията на съпруга си фараон Мамос, загинал в бой срещу хиксосите.

Доста години по-късно тя повела народа си обратно на север, където ги чакал техният Египет. Въоръжени на свой ред с бойни колесници, които сами били изковали сред африканската пустош, египтяните се появили иззад нилските прагове, за да предизвикат отново нашествениците хиксоси на сражение. Този път те победили и двойната корона на Горен и Долен Египет отново минала във владение на законните й наследници.

Цялата тази история искрено вълнуваше Роян, която я четеше със затаен дъх и с тяло, потрепващо от приятна възбуда. Всеки нов йероглиф, който разгадаваха, беше извор на божествена наслада за нея.

Бяха изминали години на безсънни нощи във вилата на Дураид, в този откъснат от света оазис, където се спасяваха от рутинната работа в музея в Кайро. Най-накрая десетте свитъка бяха разчетени — с изключение на седмия. Той сякаш беше създаден, за да остане енигма за своите читатели. Авторът бе забулил целия текст в гъст пласт от неразгадаеми йероглифи, криещи в себе си цели изречения от намеци и препратки, толкова бегли и неясни, че от дистанцията на четири хиляди години се превръщаха в практически неразбираеми. Някои от символите, които Таита бе използвал в съчинението си, двамата изследователи срещаха за пръв път в цялата си кариера на специалисти по йероглифно писмо. Повече от ясно бе, че Таита е писал седмия свитък с мисълта негов единствен читател да бъде любимата му царица. Заедно с останалите девет, той беше неговият прощален подарък, с който я изпращаше по дългия й път в задгробния живот.

Роян и Дураид трябваше да използват цялото си познание, въображение и находчивост, за да се преборят с непосилната задача. И все пак, наближаваше времето, когато щяха да надвият тайнствения египтянин. На много места в превода личаха съществени празноти, другаде търсачите се чувстваха по-скоро неуверени дали са разгадали истинския смисъл на текста, но така или иначе бяха сглобили нещо като скелет, върху който се облягаше всичко останало в документа. Пред очите им се бяха показали смътните очертания на творението, което се опитваха да извадят на бял свят.

Дураид сръбна от горещото кафе и поклати глава, както беше правил много пъти преди.

— Всичко това ме плаши — рече той. — Цялата тази отговорност. За какви цели може да бъде използвано натрупаното знание, което ние върнахме към живот. Ами ако попадне в грешни ръце… — Той отново отпи от чашата си и продължи да говори. — Дори ако потропаме на правилната врата, кой ще повярва на един папирус, изписан преди четиридесет века?

— Защо изобщо ни трябва да търсим помощта на други? — вечните съмнения на съпруга й довеждаха Роян до отчаяние. — Защо не свършим сами всичко, което трябва да бъде свършено?

В моменти като този ясно проличаваше огромната разлика във възрастта им. Ако той подхождаше с предпазливостта на изпатилия, тя винаги разсъждаваше с присъщата на младежта нетърпеливост.

— Ти не разбираш — отсече Дураид.

Винаги я дразнеше тази реплика. Тя й напомняше за света, в който всичко зависи от мъжа, а жените нямат право на избор. Роян обаче дълго време бе живяла в общество, където се зачиташе правото й на равнопоставеност; и досега не можеше да се спаси от чувството, че е разкъсана между два свята — западния и арабския.

Майката на Роян беше англичанка, попаднала на работа в британското посолство в Кайро по време на смутните времена след Втората световна война. Там се запознала с бащата на Роян, за когото се омъжила. Тогава той бил младши египетски офицер, прикрепен към щаба на полковник Насър. Връзката им била твърде случайна, за да продължи дълго и двамата се бяха развели много преди Роян да навлезе в пубертета.

Майката бе настояла да се върне в родния си град Йорк, където да роди детето. Така то щеше да получи британско поданство. По-късно, когато родителите й се разделиха окончателно, Роян — отново по настояване на майка си — се върна обратно в Англия, където ходеше на училище. Всяка ваканция обаче прекарваше заедно с баща си в Кайро. Баща й направи забележителна кариера и в крайна сметка се добра до министерски пост в правителството на Мубарак. Заради силната си обич към него, дъщеря му започна да се счита много повече египтянка, отколкото англичанка.

Именно баща й уреди брака й с Дураид Ал Сима. Това беше последното, което успя да стори за нея, преди да умре. Роян си даваше сметка, че смъртта му наближава и дори не се бе опитала да му се противопостави. Образованието и годините, прекарани в модерното, европейско общество, я караха да гледа с неприязън на мисълта, че други решават съдбата й, но коптската традиция така повеляваше, а тя нямаше силата и желанието да се опълчи на рода и на църквата, към които принадлежеше, затова бе дала съгласието си.

Но бракът й с Дураид в никакъв случай не можеше да се нарече непоносим. Дори би й се сторил повече от щастлив, ако в студентските си години не бе познала романтичната любов. Когато учеше в университета, Роян бе попаднала в мрежите на Дейвид, който й бе показал що е страст и любов и най-накрая — какво значи разбито сърце; защото и той бе послушал родителите си, оженвайки се за някаква нелюбима блондинка, която повече подхождала на положението му.

Роян харесваше и уважаваше Дураид, но често й се беше случвало нощем да помечтае тялото, което я докосва, да бъде здраво и младо като нейното.

Най-накрая тя се сепна, забелязвайки, че е престанала да слуша мъжа си и отново насочи цялото си внимание към него.

— Пак говорих с министъра, но не мисля, че ми вярва. Предполагам, Нахут отдавна го е убедил, че съм се побъркал — горчиво се усмихна Дураид. Нахут Гудаби беше неговият амбициозен помощник, който се ползваше с доста връзки във висшите кръгове. — Във всеки случай министърът твърди, че държавата не разполага с нужните пари и затова трябвало да търся другаде подкрепа. Прехвърлих отново целия списък на възможните спонсори и успях да сведа броя им до четирима. Най-напред стои естествено музеят Гети, но никога не ме е привличала идеята да работя с такава голяма институция, където всеки се крие зад другите. Предпочитам да си сътруднича с частни лица, по възможност с един човек. Така се взимат по-лесно решения.

Роян беше чувала това поне няколко пъти, но и сега послушно се опитваше да следва мисълта му.

— Следващият е хер Фон Шилер. Той има и пари, и интерес, но не го познавам достатъчно добре, за да му се доверя.

Както обикновено, стигнеше ли до това място, Дураид се умълча. Роян обаче добре знаеше какво следва и бързо го изпревари:

— Ами американецът? Той е известен колекционер — подхвърли тя.

— С Питър Уолш ще бъде изключително трудно да се работи. Страстта му да притежава го прави често безскрупулен. Да си призная, хора като него ме плашат.

— И тогава кой остава? — попита Роян.

Той дори не отговори, защото четвъртото име беше достатъчно добре познато и на двамата. Вместо това, насочи вниманието си обратно към материала, оставен на работната му маса.

— Всичко изглежда толкова невинно, толкова обикновено. Някакъв древен папирус, няколко снимки и тетрадки, копия, извадени на компютър. Направо е невероятно да си представи човек какви беди могат да се случат, ако тези хартийки попаднат в грешни ръце — отново въздъхна Дураид. — Да си го кажем направо — смъртоносни беди.

Но в следващия миг сам се засмя на думите си.

— Ето че започвам да преувеличавам. Сигурно е от късния час. Дали да не продължим с работата? Ще започнем да се тревожим за последствията едва когато успеем да разгадаем всички главоблъсканици на стария мошеник. Сега трябва да завършим превода.

Той грабна от масата снимката, която стоеше най-отгоре на купчината, и я разгледа внимателно. Беше на средния дял от папируса.

— Истинско злощастие е, че папирусът се е увредил най-силно тъкмо тук.

Дураид си сложи очилата и започна да чете на глас:

„Има много стъпала за изкачване, преди да се стигне жилището на Хапи. С големи трудности и след тежки изпитания, ние успяхме да стигнем второто стъпало, но по-нататък не продължихме, защото нашият владетел получи откровение от боговете. В съня му го споходи баща му, покойният божествен фараон, който му нареди: «Пътувах надалеч и се уморих от пътя. Това е мястото, където искам да почивам за вечни времена».“

Дураид свали очилата си и погледна към Роян.

— Второто стъпало. Най-после някое по-конкретно описание. Таита си е спестил обичайните недомлъвки.

— Да се върнем на спътниковите снимки — предложи Роян и придърпа бляскавата хартия към себе си.

Дураид заобиколи масата и застана до нея.

— Най-логично ми се струва препятствието, спряло ги насред дефилето, да представлява бързей или водопад. Ако става дума за втория праг, то те вероятно са се намирали ето тук… — Роян посочи с пръст онова място от снимката, на което се забелязваше как тънката ивица на реката си пробива път между тъмните силуети на планините, стегнали я в хватка от двете страни едновременно.

В същия миг обаче нещо друго привлече вниманието й и тя бързо вдигна глава.

— Слушай!

В гласа й изведнъж се прокрадна нотка на уплаха.

— Какво има? — ослуша се и Дураид.

— Кучето.

— Проклетото псе — кимна той в съгласие. — Човек го хваща страх, ако го чуе как скимти през нощта. Отдавна съм се зарекъл да се отърва от него.

В следващата секунда лампите изгаснаха.

Двамата застинаха в изненада сред мрака. Тихото бръмчене на остарелия дизелов генератор в дъсчената барака от другата страна на палмовата горичка изведнъж спря. Машината отдавна се беше превърнала в неразделна част от оазиса, затова хората се сещаха за нея само когато спреше да работи.

След известно време очите им привикнаха към слабата светлина от звездите над терасата. Дураид прекоси стаята, за да вземе газената лампа, оставена за всеки случай на полицата до вратата. Запали фитила и изгледа Роян с изражение на комично примирение.

— Ще трябва да сляза долу…

— Дураид — прекъсна го тя. — Кучето!

Той се заслуша и по лицето му се изписа загриженост. Кучето се бе умълчало някъде в мрака.

— Сигурен съм, че няма защо да се тревожим.

Той стигна до вратата, когато без сама да знае защо, Роян изведнъж му подвикна:

— Дураид, внимавай!

Той вдигна рамене и излезе на терасата.

В първия момент Роян си каза, че движението, което погледът й улови в сянката на асмата, са лозовите листа, подхванати от полъха на вятъра. Но в тъмната, спокойна нощ се криеше човешка фигура, пристъпваща бързо и безшумно зад Дураид, който заобикаляше басейна с рибките в центъра на постланата с плочки тераса.

— Дураид! — изкрещя, а мъжът й се извъртя на сто и осемдесет градуса и вдигна високо лампата, за да види какво става.

— Кой си ти? — извика високо. — Какво търсиш тук?

Без да каже нищо, непознатият се доближи до него. Краката му се губеха напълно под полите на традиционната дишдаша, а главата му — под бялата гутра. На светлината на лампата Дураид забеляза, че неканеният гост нарочно е придърпал напред кърпата си, за да не се вижда лицето му.

Тъмният силует беше обърнат с гръб към Роян, затова тя нямаше как да забележи ножа в дясната му ръка, но по светкавичното движение към корема на Дураид, по болезнения стон, който се изскубна от гърдите на мъжа й, тя веднага разбра какво става. Убиецът извади острието от стомаха на жертвата си и понечи да я намушка втори път, но този път Дураид захвърли лампата настрани и сграбчи китката с ножа.

Пламъкът заигра в разбитата лампа, а запаленият керосин протече по плочките. Двамата мъже се сборичкаха в сумрака, но дори от разстояние, Роян ясно забеляза разширяващото се тъмно петно върху бялата риза.

— Бягай! — извика мъжът й. — Бързо! Повикай помощ! Не мога повече да го задържа!

Дураид беше крехък човек, свикнал на спокойствие между книгите си в кабинета. Повече от ясно бе, че нападателят ще го надвие.

— Бягай, моля те! Спасявай се, докато можеш, цвете мое!

Дори по гласа му тя разбираше, че Дураид губи последни сили и че само отчаянието му помага да устоява на напора на убиеца си.

В продължение на няколко секунди Роян не можеше да помръдне — до такава степен беше замръзнала в ужас и нерешителност. Най-накрая се отърси от вцепенението си и се завтече към вратата. С котешка пъргавина мълниеносно прекоси терасата, гонена едновременно от страха за собствената си кожа и от желанието да помогне на Дураид. Със сетни усилия мъжът й задържа убиеца, който гледаше безпомощно как тя се измъква под носа му.

Младата жена с лекота се прехвърли през ниската каменна ограда, обърната към палмовата горичка, и едва не попадна в ръцете на втори злосторник. При вида му тя изпищя от ужас и в последния момент се извърна встрани, преди широко протегнатата му ръка да я стисне за устата. Още малко и щеше да се откопчи от него, ако пръстите му не бяха докопали в тъмнината тънката й памучна блуза.

Този път добре видя ножа в ръката на нападателя; на светлината на звездите сребърното острие проблесна в мрака и страхът сякаш й даде криле. Платът поддаде и шумно се разкъса. Роян беше свободна, но убиецът все пак успя да й нанесе удар с ножа, някъде над лакътя. В паниката си тя дори не разбра как на свой ред му отвръща с ритник в слабините. Коляното й потъна в нещо меко, глезенът й се изпъна напред, а непознатият се сви от болка и се свлече на земята.

В следващия миг Роян беше далеч от него и отчаяно се спасяваше сред палмите. В началото дори не се опитваше да следва някаква ясна посока. Целта беше просто да избяга от убийците, да се отдалечи, докъдето могат да я отнесат краката й. Впоследствие успя да заглуши обхваналата я паника. Хвърли поглед назад, но не видя никого. Щом стигна брега на езерото, забави крачка, решена да пази силите си за после. Едва сега си даде сметка за топлата кръв, която течеше по ръката й и капеше от връхчетата на пръстите й.

Спря и се облегна върху грапавия ствол на една палма. Набързо разкъса и без това изпокъсаната си блуза и с ивица плат превърза раната си. От напрежение и физическа умора така силно трепереше, че и здравата й ръка не я слушаше. Трябваше да използва зъбите си, за да успее да стегне що-годе превръзката с отмалялата си лява ръка. За щастие кръвта престана да тече обилно.

Нямаше ни най-малка представа в каква посока да продължи. В един миг слабата светлина на газена лампа, която се виждаше в прозореца на Алия, прикова погледа й. Възрастната жена живееше близо, от другата страна на тукашния напоителен канал. Роян се отлепи от сянката на палмата и се забърза към светлинката насреща. Не бе направила и стотина крачки, когато нечий глас извика на арабски току зад ухото й:

— Юсуф, жената не е ли при теб?

Някъде напред светна фенерче и друг глас отвърна:

— Не, не я виждам никъде.

Да беше продължила няколко крачки напред, и щеше сама да попадне в ръцете му. Тя се прислони към земята и отчаяно се заоглежда. По следите й засвятка друго фенерче, което се приближаваше. Навярно го носеше мъжът, когото бе ритнала. По присветването на фенерчето обаче личеше, че пострадалият се е възстановил и се движи със завидна лекота из пясъците.

Роян беше притисната и от двете страни, затова се забърза към брега на езерото. Оттам минаваше пътят. Може би щеше да я застигне някой закъснял автомобил. Започна да се препъва в твърдата, неравна земя, веднъж дори падна, ожулвайки коленете си, но бързо се надигна и продължи напред. При второто си падане случайно напипа объл, гладък камък с големината на портокал. Щом се изправи, Роян здраво стисна камъка между пръстите си; усещането, че не е съвсем беззащитна й вдъхна донякъде увереност.

Раната на ръката й започваше да боли, а сърцето й подскачаше в бясна тревога какво се е случило с Дураид. Знаеше, че е тежко ранен, защото жестът на убиеца недвусмислено подсказваше, че знае къде да удари. Беше длъжна да намери помощ, но в същото време трябваше да се отскубне от двамата мъже с фенерите, които скоро щяха да я настигнат. По репликите, разменени в мрака, тя разбираше, че дистанцията между нея и преследвачите постоянно се стопява.

Най-после краката й я изведоха на пътя. С известно облекчение наплашената жена се изкатери от канавката и застана на сивкавия макадам. Коленете й трепереха и тя едва се държеше изправена, но решително се насочи към селото.

Не бе стигнала и първия завой, когато някъде напред, между палмовите дървета, проблесна светлината на автомобилни фарове. Роян се затича и застана по средата на шосето.

— Помощ! — извика тя на арабски. — Моля ви, помогнете!

Колата се показа на завоя и в краткия интервал, преди фаровете да са я заслепили напълно, Роян успя да различи малък, оцветен в тъмно „Фиат“. Тя продължи да стои насред пътя, махайки с ръце, за да накара шофьора да спре. Светлините на фаровете я караха да се чувства като на театрална сцена, обляна от лъчите на прожекторите.

Фиатът закова на крачки от нея и тя се завтече към вратата на шофьора, увисвайки на дръжката.

— Моля ви, трябва да ми помогнете…

Човекът отвътре отвори толкова внезапно, че Роян изгуби равновесие и отстъпи назад. Шофьорът изскочи на шосето и я сграбчи с все сила за китката на ранената й дясна ръка. Задърпа я към колата и отвори широко задната врата.

— Юсуф! Бакхет! — извика той по посока на палмите. — Хванах я.

Отвърнаха му радостните възгласи на двамата, които насочиха фенерчетата си право по посока на колата. В желанието си да натика главата й в купето, шофьорът натискаше Роян за врата, но в последния момент тя установи, че камъкът още стои в здравата й лява ръка, при това останала свободна. Съвсем леко се извърна, сви колкото мускули имаше и замахна с юмрук към главата на мъжа. Ударът й го нацели право в слепоочието. Без дори да реагира, шофьорът тупна на настилката и застина неподвижен.

Роян захвърли камъка настрана и хукна надолу по пътя. Чак след няколко секунди се сети, че тича по посока на фаровете и че те осветяват всяко нейно движение. Двамата мъже от горичката отново си подвикнаха нещо и едва ли не рамо до рамо се впуснаха да я преследват.

Тя се извърна колкото да види, че я настигат, и едва тогава съобрази, че единственият начин да се спаси е да потъне отново в мрака. Обърна се и скочи в неизвестното. Понеже пътят минаваше до самото езеро, веднага потъна до кръста във вода.

Заради непрогледния мрак, а и от голямото си объркване, тя бе изгубила напълно ориентация. Така и не беше разбрала, че тъкмо на това място водите на езерото облизват края на пътя, но вече й беше ясно, че няма да има време да изпълзи обратно на шосето. Вместо това й хрумна да се възползва от гъстите тръстики, които можеха да й послужат за последно убежище.

Роян продължи да гази навътре във водата, докато дъното не се изгуби внезапно под краката й и не я принуди да продължи с плуване. Заради дрехите и ранената си ръка, единственият стил, който можеше да използва, бе някакво странно подобие на бруст, който обаче й позволяваше да се движи почти безшумно по повърхността, без да хвърля издайническа пяна около себе си. Преди мъжете да са излезли на мястото, откъдето бегълката се бе хвърлила във водата, тя се бе добрала до близките тръстики и се криеше в сянката им.

Проби си път до самата среда на гъсталака и се потопи цялата. Преди ноздрите й да са се потопили във водата, краката й напипаха дъното. Застана възможно най-неподвижно с глава, обърната към езерото. Знаеше, че тъмните й коси няма да я издадат на светлината на фенерчетата.

Ушите й бяха потънали под повърхността, но Роян пак дочуваше какво си подвикват мъжете от брега. И двамата бяха насочили фенерите си към тъмните води и напразно се опитваха да видят през тръстиките. За миг един лъч заигра по главата на младата жена и тя си пое дълбоко въздух, готова всеки момент да се потопи напълно, но лъчът скоро се отмести и тя се успокои, че не са я различили.

Това, че дори сега не я бяха открили, й вдъхна известна смелост и тя извъртя глава на една страна, за да подаде ухото си над повърхността и да се вслуша в гласовете им.

Говореха на арабски и Роян позна гласа на онзи, когото бяха нарекли Бакхет. По всичко личеше, че той е шеф на бандата, защото само неговите заповеди се чуваха.

— Влизай вътре, Юсуф, и извади оная курва!

Чу се как Юсуф се свлича по чакъла и как краката му цопват във водата.

— По-навътре — заповяда Бакхет. — Ей там, при тръстиките, дето ги осветявам с фенера си.

— Много е дълбоко. Знаеш, че не мога да плувам. Водата ще дойде над главата ми.

— Хайде, не се мотай! Ей я, точно пред теб! В тръстиките, оттук й виждам главата — окуражаваше го Бакхет и за миг Роян се уплаши да не би наистина да са я забелязали. Потопи се цялата и се гмурна колкото се може по-надълбоко във водата.

Краката на Юсуф газеха тежко из водата — опитваше се, вървейки, да се добере до заветните тръстики. В един момент обаче наоколо се вдигна такава безподобна врява, че мъжът се хвана за главата и ужасено се провикна:

— Джинове! Бог да ми е на помощ!

Нахлуването му в територията на дивите патици беше разтревожило цялото ято, което гнездеше в района, и птиците неспокойно се бяха разхвърчали над главата му, за да отлетят към черното небе.

Юсуф хукна да се спасява към брега и колкото и да го заплашваше Бакхет, отказа да се върне обратно в езерото.

— Жената не е толкова важна, колкото папирусът — оправдаваше се той, катерейки се на четири крака към пътя. — Без него тя не може да спечели пари. Все ще знаем къде да я намерим по-нататък.

Роян леко извъртя очи към брега, за да се увери, че двамата са се насочили обратно по шосето към фиата, чиито фарове продължаваха да светят в мрака. Чу се тръшкането на вратите, после двигателят заръмжа и колата потегли по посока на вилата.

Толкова беше наплашена, че дори за миг не помисли да излезе от скривалището си. Плашеше се при мисълта, че един от тримата може да е останал да дебне на пътя тя да се появи откъм езерото. Стоеше изправена на пръсти, за да диша свободно и цялата трепереше — не толкова от студ, колкото от непреодолим ужас. Твърдо се бе зарекла да не мърда до сутринта.

Часове по-късно забеляза огненото сияние, което огря небосвода, веднага след това — и пламъчетата, играещи от другата страна на палмовите дървета. За секунди Роян забрави за всякаква предпазливост и с усилия се домъкна обратно до брега.

Щом излезе от езерото, тя остана да клечи в калта известно време, опитвайки се да успокои тежкото си дишане и да преодолее умората от изгубената кръв. Косата й се беше спластила на тежки кичури и те почти закриваха погледа й. Изпод струйките вода, стичащи се пред очите й, Роян все пак започна да различава пламъците оттатък горичката.

— Вилата! — промълви тя едва-едва. — Дураид! О, Господи, само това не!

Тя се надигна на крака и се затътри към дома си.

Още преди да излязат на алеята пред вилата, Бакхет изгаси фаровете и мотора на фиата. Водена от инерцията, колата се приплъзна няколко метра напред и спря под самата тераса на къщата.

Тримата излязоха и се качиха по каменната стълба към терасата. Тялото на Дураид лежеше в същото положение, в което го беше оставил Бакхет край езерцето с рибките. Убийците дори не го удостоиха с поглед, ами забързаха към тъмния кабинет.

Бакхет носеше със себе си евтина пътна чанта от някаква синтетична материя.

— Вече изгубихме твърде много време — обърна се той към съучастниците си и разтвори торбата върху масата. — Не бива да губим повече нито секунда.

— Всичко е заради Юсуф — оправда се шофьорът. — Той остави жената да избяга.

— Като толкова знаеш, да я беше хванал на шосето — сопна му се Юсуф.

— Достатъчно! — сгълча и двамата Бакхет. — Ако искате да си получите парите, по-добре да не правите повече грешки.

Бакхет насочи светлината на фенерчето си към свитъка, който така си беше останал на работната маса.

— Това е, което търсим — рече той убедено. Специално му бяха показали снимка на папируса, да не би да го сбърка с друг. — Искат да вземем всичко — картите, снимките… Също всички книги и тетрадки, които намерим в кабинета, изобщо всичко, което двамата са използвали в работата си. Не трябва да оставяме нищо след себе си.

Тримата натъпкаха набързо цялото съдържание на писалището в чантата и Бакхет дръпна ципа.

— Сега да се заемем с доктора. Донесете го тук.

Двамата излязоха на терасата и се надвесиха над трупа. Хванаха за глезените Дураид и го помъкнаха с краката напред по плочките. Тилът му безжизнено се удари о каменното стъпало, което служеше вместо праг на стаята, а кръвта му остави широка диря, която лъщеше на бледата светлина.

— Дайте лампата насам! — нареди Бакхет и Юсуф се върна на терасата, за да донесе газената лампа, която Дураид бе захвърлил на плочките. Пламъкът й отдавна бе изгаснал. Бакхет я вдигна до ухото си и я разклати.

— Пълна е — отсъди той доволно и отвъртя капачката. — Всичко е наред — обърна се той към двамата, — нарамвайте торбата и бягайте в колата!

Докато те бързаха към фиата, Бакхет поръси с керосин ризата и панталоните на Дураид, отиде при лавиците изпълнени с книги и изля останалото съдържание върху древните ръкописи.

Захвърли лампата на пода, бръкна под полите на дрехата си и извади кибрит. Драсна една клечка и я насочи над локвичката керосин, която се бе образувала на единия рафт от библиотечката. Огънят прихвана веднага, езичетата му скоро облизаха ръбовете на ръкописите, те се сгърчиха и потъмняха пред погледа на Бакхет. Той се обърна на другата страна и отново застана над безжизнения Дураид. Запали втора клечка и я пусна върху обляната му в кръв и керосин риза.

По гърдите на Дураид заиграха синкави огънчета, които скоро го обвиха като с одеяло. Щом захванаха памучния плат на ризата и кожата под нея, пламъците от сини станаха оранжеви, започнаха леко да пукат и стаята се изпълни с черен дим.

Бакхет изтича до вратата, с няколко скока прекоси двора и се озова на платното. Докато се наместваше на задната седалка на фиата, шофьорът вече бе запалил мотора и колата шумно потегли надолу по пътя.

Болката върна Дураид в съзнание. Трябва да е била доста жестока и непоносима, за да го извика обратно на земята от онова неопределено място, където се намираше — между живота и смъртта.

Той изстена мъчително. Първото, което улови вниманието му, бе миризмата на изгоряло, смрадта на горящата му плът, която го блъсна в лицето и едва не го покоси повторно. Когато раненият отвори очи и погледна гърдите си, целият се разтърси в мощни конвулсии на ужас и агония.

Дрехите му вече бяха почернели от огъня, на места месата му се показваха изпод сгърчените дрипи. През целия си живот не бе познавал толкова остра и непоносима болка. Дураид си даде сметка, че гори не само той, но и цялото помещение около него. Над главата му минаваха вълни от пушек и нагорещен въздух, които му пречеха да вижда и почти закриваха от очите му вратата към двора.

Мъчението беше толкова нечовешко, че му се искаше по-скоро да свърши. Искаше най-сетне да умре и повече нищо да не усеща. Но в последния момент се сети за Роян. Опита се да промълви името й с обгорелите си, почернели устни, но от гърлото му не се отрони нито звук. Мисълта за нея обаче му вдъхна воля да се размърда. Претърколи се на една страна и огънят се нахвърли върху гърба му, защитен досега от каменния под. Дураид измуча от болка и се претърколи още веднъж, озовавайки се в почти спасителна близост до вратата.

Всяко движение му костваше огромни усилия и само подсилваше мъчителната му агония. Сега обаче, когато се бе извъртял отново по гръб, усети полъх свеж въздух, нахлул през вратата, която бе оставена нарочно отворена, за да може огънят да се подхранва с кислород. Умиращият пое дълбоко въздух и сладкият дъх на пустинята му възвърна частица от силите — колкото да се претърколи още един-два пъти и да се просне върху хладните плочки на терасата.

Дрехите и тялото му още горяха. Дураид направи няколко плахи опита с ръце да угаси огъня, който го разяждаше, но единственото, което постигна, бе да опърли докрай и без това почернелите си като въглени длани.

Едва след това се сети за езерцето с рибките. Мисълта за хладната вода, която щеше да угаси изведнъж мъката от огъня, го подтикна да се надигне и като змия с пречупен гръбнак да запълзи към спасителния басейн.

Пушекът, който се вдигаше от собствената му овъглена плът, го задушаваше и Дураид непрекъснато кашляше, но продължаваше все напред към заветната цел. Докато се прехвърляше през каменния парапет, от жестокото ожулване остави парчета изгоряла кожа по ръба, но все пак цамбурна във водата. В първия миг около него се надигна огромна струя пара, която съскаше в ушите му и до такава степен обгърна цялата му глава, че Дураид се изплаши да не е ослепял. Болката от допира на обгорялата му кожа с ледената вода беше непоносима и умиращият изпадна за втори път в безсъзнание.

Когато отново се съвзе и очите му започнаха едва-едва да проглеждат през черните облаци, спуснали се над него, Дураид забеляза нечия фигура да се катери с мъка по стъпалата в отсрещния край на терасата откъм градината.

За момент си помисли, че в агонията му се привиждат сенки, но когато светлината на пожара озари тайнствения силует, той позна Роян. Мократа й коса се спускаше на гъсти кичури пред лицето й, дрехите й бяха изпокъсани, покрити с кал и водорасли, от всяка дипла се стичаше езерна вода. Дясната й ръка беше превързана с измърсена дрипа, през която продължаваше да тече бледорозова кръв.

Тя дори не го видя. Закова се в центъра на терасата и с неописуем ужас впери очи в горящата стая. Дали Дураид не беше вътре? Изтича напред, но горещината се превърна в невидима стена и я спря насред устрема й. Точно в този миг покривът се срути и от горящата къща изригнаха порой огнени искрици и озариха небето наоколо. Роян отстъпи инстинктивно назад, закривайки с ръка лицето си от пламъците.

Дураид се опита да я извика, но от пресъхналото му гърло не успя да излезе нито звук. Роян се обърна на другата страна и забърза надолу по стълбите. Той си каза, че сигурно е решила да търси помощ, и с последни усилия на волята успя да изграчи като ранен гарван.

Младата жена отново се закова на място и се извъртя по посока на звука. Погледът й се спря върху него и тя закрещя от ужас. Главата, която се показваше от езерцето, отдавна бе престанала да прилича на човешка. Косата беше изчезнала напълно, изгоряла в пожара, кожата на лицето и врата висеше безжизнено на овъглени парцали. Изпод черната маска, която представляваше главата му, разцепена тук-там, се виждаха червени месища. Роян се отдръпна назад, сякаш имаше пред себе си свръхестествено чудовище.

— Роян — изграчи повторно Дураид, колкото да го познае по гласа. Протегна едната си ръка в умолителен жест, а тя веднага дотърча при него, за да я поеме в своята.

— Света Богородице, какво са направили с теб? — плачеше тя, но когато се опита да го издърпа, кожата на дланта му се откъсна и остана в ръката й, сякаш беше гумена хирургическа ръкавица. Дураид остана да протяга голата плът на разкървавените си пръсти, които напразно се опитваха да докопат нещо в пространството.

Роян се свлече на колене край езерцето и се наведе над парапета, за да го обгърне с две ръце. Знаеше, че силите няма да й позволят да го повдигне, без да му нанесе още някое непоправимо увреждане. Единственото, което й оставаше, бе да се опита да го утеши в предсмъртния му час. Повече от ясно бе, че мъжът й си отива — никой смъртен не би могъл да оцелее от такива ужасни рани като неговите.

— Скоро ще дойдат да ни помогнат — прошепна му тя на арабски. — Все някой ще види пламъците. Горе главата, мъжо, помощта ще дойде всеки момент.

Той не спираше да се тресе в мъчителни конвулсии. Опитваше се да говори, но всеки опит да издаде звук бе свързан с непоносими болки.

— Папирусът?

Роян вдигна глава, колкото да се увери с очите си в размера на бедствието, и тъжно поклати глава.

— Няма го вече. Или са го взели, или е изгорял в пожара.

— Не се предавай — окуражи я на свой ред Дураид.

— Целият този труд…

— Всичко е минало — възрази му тя. — Никой няма да ни повярва без…

— Не! — гласът му едва се чуваше, но в тона му личеше непоклатима увереност. — За мен, последно…

— Не го казвай, моля те, ще се оправиш.

— Обещай — настояваше Дураид. — Искам да ми обещаеш!

— Нямаме спонсор. Аз оставам сама. Не мога да сторя всичко сама.

— Харпър! — подхвърли той. Роян се наведе още по-близо до обгорелите му устни, за да чуе по-добре. — Харпър — повтори. — Силен… волеви… умен човек…

Тогава разбра. Естествено, че Харпър. Това беше последното, четвъртото име в списъка на евентуалните спонсори. Макар и винаги да стоеше в дъното на листа, практически заемаше най-видното място в съзнанието на Дураид, който имаше навика да обръща предпочитанията си винаги на обратно. Никълъс Куентън-Харпър си оставаше неговият любимец. Толкова често беше говорил за него с уважение и приятелски чувства, понякога дори със страхопочитание.

— Но какво да му кажа? Той дори не ме познава. Как ще го убедя? Седмият свитък вече го няма.

— Имай му доверие — прошепна Дураид. — Той е добър човек. Имай му доверие…

В онова „Обещай ми!“, което току-що бе изрекъл, имаше толкова много молба и надежда, че Роян не можеше да му откаже.

В следващия миг тя се сети за тетрадката, която бе останала в апартамента им в Гиза, в предградията на Кайро, както и за целия материал за Таита, записан върху хард диска на компютъра им. Не всичко беше изчезнало безвъзвратно.

— Да — рече Роян. — Обещавам ти, ще го направя.

Унищоженото лице на агонизиращия не му позволяваше да покаже дори с гримаса обзелите го чувства. Само в гласа му се долавяше вътрешно облекчение.

— Цвете мое! — прости се Дураид със съпругата си, главата му се килна напред и той напусна света на живите.

Когато жителите на селото най-сетне пристигнаха пред вилата, Роян продължаваше да коленичи край езерцето, да държи главата на покойния си съпруг и да му говори. Огънят вече намаляваше, на хоризонта пропукваше зората и скоро светлината на деня щеше да погълне изцяло отблясъка на пожара.

На погребението в църквата на оазиса присъстваше целият състав на музея, както и на Отдела по древна история. Дори Аталан Абу Син, министър на културата и туризма и пряк началник на Дураид беше пристигнал от Кайро в служебния си черен „Мерцедес“.

Беше седнал пръв зад Роян и макар по вероизповедание да беше мюсюлманин, не се стесняваше да отговаря заедно с останалите присъстващи на свещеника. Нахут Гудаби от своя страна седеше до вуйчо си. Майката на Нахут беше най-малката сестра на министъра, а това, както навремето Дураид правилно бе отбелязал, се оказваше достатъчна компенсация за пълната липса на квалификация у племенника, който нито разбираше от археология, нито можеше да се утвърди като способен администратор.

Денят беше горещ. Навън температурата упорито не искаше да слезе под тридесет градуса, а дори в сянката на тясната коптска църква атмосферата беше потискаща. Роян имаше чувството, че силите й няма да издържат атаките на гъстите облаци тамян, които я задушаваха, още по-малко монотонното пеене на облечения в черно свещеник. Прясно зашитата рана на дясната ръка я сърбеше жестоко, а всеки път, щом погледът й се спреше на дългия, черен ковчег, оставен пред щедро обкования със злато олтар, плешивата, овъглена глава на Дураид се набиваше дълбоко в съзнанието й; земята започваше да се движи под краката й и тя за малко не се свлече на пода на църквата.

Най-накрая службата свърши и вдовицата можа да излезе на чист въздух под пустинното слънце. Но с това не привършваха задълженията й. Като главна оплаквачка тя трябваше да върви плътно зад ковчега на покойника по пътя към селското гробище. Там, сред палмовата горичка, в семейната гробница, вече го чакаха предшествениците му.

Преди да тръгне обратно за Кайро, Аталан Абу Син дойде да се сбогува лично с Роян. Стисна приятелски ръката й и смотолеви няколко думи на утеха.

— Ужасно събитие, Роян. Лично говорих с министъра на вътрешните работи. Имаш думата ми, зверовете, които са сторили това престъпление, ще бъдат заловени. Ти самата си вземи почивка, колкото сметнеш за добре, няма защо да бързаш да се връщаш в музея.

— Ще бъда на работа още в понеделник — отвърна му тя, при което министърът бръкна във вътрешния джоб на тъмното си, двуредно сако и извади бележника си. Прегледа го за секунда, отбеляза си нещо и отново я погледна.

— Тогава ела следобед в министерството. В четири часа — заръча й той и се запъти към колата си.

Нахут Гудаби на свой ред дойде да се прости с опечалената. Кожата му беше жълтеникава, а под очите му имаше сенки подобни на петна от кафе, но въпреки това Нахут си оставаше елегантен мъж — висок, с гъсти коси и изключително бели зъби. Костюмът му стоеше чудесно, а от тялото му лъхаше слаб мирис на скъп одеколон. Лицето му излъчваше печал и съчувствие.

— Добър човек беше. Винаги съм се отнасял към Дураид с огромно уважение — рече той, а Роян кимна, за да не отговаря на наглата лъжа, която чу.

Между Дураид и помощника му никога не бяха съществували особено приятелски отношения. Мъжът й никога не беше допускал Нахут до съчинението на Таита и бе направил всичко възможно министерският племенник да не научи нищо за седмия свитък — заради което младежът постоянно му беше тровил живота.

— Надявам се, ще подадеш молба за директорския пост — подхвърли Нахут. — Имаш достатъчно квалификация да го заемеш.

— Благодаря, Нахут, много си мил. Още не ми е останало време да мисля за бъдещето, но предполагам, че ти ще ме изпревариш с кандидатурата си?

— Разбира се — кимна той. — Но това не значи, че и други не могат да участват. Нищо чудно да ми отнемеш мястото ей така, изпод носа — усмихна се той хем приятелски, хем ехидно. Намираха се в арабска страна, Роян беше жена, а той — племенник на министъра. Всички плюсове бяха на негова страна. — Надявам се, че и като съперници ще продължим да бъдем приятели?

Роян тъжно се усмихна.

— Да, поне приятели. Занапред ще трябва да разчитам на много приятели.

— Но ти имаш много. Всички в отдела те харесват, Роян. — Това поне можеше да се окаже истина. Нахут любезно й посочи мерцедеса. — Мога ли да те откарам до Кайро? Сигурен съм, че вуйчо ми няма да се възпротиви ни най-малко.

— Благодаря ти, Нахут, но трябва да остана още един ден в оазиса, за да се погрижа за някои дела на Дураид. Утре ще използвам собствената си кола.

Последното беше чиста измислица. Възнамеряваше да замине още същата вечер за апартамента си в Гиза, но по причини, които тя сама не можеше сега да определи, предпочиташе Нахут да не знае нищо за плановете й.

— Тогава ще се видим в музея в понеделник.

Роян напусна оазиса възможно най-скоро, но не и преди да поговори с часове с роднините на мъжа си, с приятели и познати, както и да се види с повечето от селяните в оазиса, работили за семейството на Дураид по-голямата част от живота си и за които бе недопустимо да не се простят както подобава с вдовицата му. През цялото време младата жена обаче се бе чувствала самотна и изоставена, съболезнованията, които й поднасяха, дружеските съвети, които трябваше да изслушва, минаваха покрай ушите й, все едно никой никога не ги беше произнасял.

Дори в този късен час макадамовият път през пустинята беше претоварен. Дълги колони автомобили се движеха и в двете посоки, заради мюсюлманския петък на другия ден. Роян измъкна ранената си ръка от превръзката, която я държеше прикрепена към гърдите й и й пречеше да държи спокойно волана с другата. Макар изтощена от преживяното, тя можеше да поддържа висока скорост и не се бавеше излишно. Но едва късно следобед на сивкавия хоризонт на пустинята се показа зелената ивица, която подсказваше, че наближава тясната обработваема площ по бреговете на Нил — единствената голяма транспортна артерия в страната.

Както можеше и да се очаква, колкото повече приближаваше столицата, толкова по-дълги ставаха колоните от автомобили в двете посоки. Почти се беше стъмнило, когато успя да паркира при жилищния блок в Гиза. Прозорците на апартамента гледаха едновременно към реката и към онези огромни каменни чудеса на строителството, които сякаш докосваха небосвода и олицетворяваха душата и историята на народа й.

Роян остави старото зелено рено на Дураид в подземния гараж на сградата и с асансьора се качи на последния етаж.

Отвори вратата на жилището си и замръзна на входа. Холът беше обърнат с главата надолу — дори китениците от креслата и картините от стените бяха захвърлени на пода. Като в просъница Роян започна да си проправя път през разбитата си покъщнина и натрошените произведения на изкуството, които бяха събирали заедно с мъжа си. Докато вървеше през коридора, бе хвърлила поглед и на спалнята, колкото да се увери, че и там е същото. Дрехите й, както и тези на Дураид, лежаха разпилени по килима, вратичките на шкафовете зееха широко отворени, едната дори — безмилостно изкъртена. Матракът на леглото бе оставен наопаки, чаршафи и възглавници се въргаляха наоколо.

Обонянието й ясно долавяше силния дъх на парфюми, който се носеше откъм банята — явно, че и флакончетата бяха сполетени от зла участ, но сърце не й даваше да иде да се увери с очите си. Вместо това, продължи по коридора към широката стая в дъното, която бяха използвали с мъжа си едновременно като кабинет и работилница.

Първото нещо, на което се спряха очите й сред хаоса на разрушението, бе античният шах, който Дураид й бе поднесъл като сватбен подарък. Дъската от черен кехлибар и слонова кост бе разбита на две, а фигурите — запокитени по всички ъгли на стаята, превръщайки се в жертва на незаслужено отмъщение. Роян се наведе и взе бялата царица от пода. Главата й беше безмилостно отсечена.

Стискайки счупената фигурка в здравата си ръка, младата жена като сомнамбул се насочи към бюрото пред прозореца. Компютърът беше натрошен на сол. Бяха разбили екрана на монитора, а по жестоките следи върху кутията можеше да се съди, че злосторниците са домъкнали брадва. От пръв поглед си личеше, че нищо от информацията на хард диска не е достъпно вече — машината се беше превърнала в куп напълно безполезни парчетии.

Погледът й се спря на чекмеджето, където държаха дискетите. Както всичко останало, и то беше изтеглено и захвърлено на пода. Разбира се — напълно опразнено. Освен дискетите липсваха тетрадките и снимките. Изчезнали бяха и последните й връзки със седмия папирус. След три години усилен труд се оказваше, че няма дори доказателства за неговото съществуване.

Роян се отпусна безпомощно на пода. Чувстваше се като бито куче. Ръката започна да я боли отново. Никога през целия си живот не беше познавала подобна самота и беззащитност. Не си беше и представяла, че Дураид може толкова да й липсва. Раменете й се разтресоха и сълзите започнаха да напират неудържимо в очите й. Опитваше се да ги спре, но те пробиваха изпод клепачите й и в крайна сметка тя ги остави свободно да се стичат. Не й оставаше друго, освен да се любува на отломките от безвъзвратно отлетялото минало, които се валяха в краката й, и да плаче, докато в душата й не остане нито капчица спомен за случилото се. Най-накрая се отпусна сред боклуците по пода и потъна в дълбок сън.

До понеделник бе успяла да върне известен ритъм в живота си. Полицията бе навестила апартамента й, за да приеме свидетелските й показания, след това тя се беше заела с разчистването на бъркотията в къщата. Дори бе залепила обратно главата на бялата царица. Когато напусна жилището си и се качи в зеленото рено, ръката вече не я болеше толкова, в душата й започваше да се прокрадва известна доза оптимизъм, а в съзнанието й се подреждаше план за действие.

Щом стигна музея, първата й работа беше да огледа кабинета на съпруга си, където за голямо свое разочарование срещна Нахут. Той наглеждаше двама представители на охраната, които събираха всички лични вещи на Дураид.

— Можеше да проявиш добрината да оставиш тази грижа на мен — сряза вдовицата хладно Нахут, който й отвърна с чаровна усмивка.

— Съжалявам, Роян, просто си казах, че мога да бъда от някаква полза — пушеше от любимите си дебели, турски цигари, които тя не понасяше.

Роян отиде до бюрото и отвори горното дясно чекмедже.

— Тук трябваше да се намира дневникът на мъжа ми. Няма го. Да сте го виждали някъде?

— Не, в чекмеджето не намерихме нищо. — Нахут погледна двамата пазачи, които поклатиха глави в знак на потвърждение. В крайна сметка, това нямаше голямо значение. В тефтера не се съдържаше кой знае каква информация. Дураид винаги бе разчитал на жена си да записва всяко по-важно събитие или откритие, а тя използваше предимно компютъра.

— Благодаря ти, Нахут — изгони го от стаята Роян. — Ще свърша сама каквото ми остава. Не искам да ви отвличам от останалите ви задължения.

— Ако ти потрябва помощ, Роян, само се обади — поклони й се леко той и излезе.

Да свърши с кабинета на Дураид не беше трудна задача. Пазачите поеха кутиите с личните му вещи и ги пренесоха до нейния кабинет в другия край на коридора, където ги подредиха до стената. Роян използва обедната почивка да разчисти собственото си бюро, но дори и след това й оставаше още цял час преди срещата с Аталан Абу Син.

Понеделник беше оживен ден и изложбените зали на музея бяха претъпкани с туристи. Повечето се трупаха на стада край гидовете си, които като опитни овчари ги превеждаха от експонат на експонат. Имаше няколко по-известни произведения, които действаха като магнит на посетителите. Туристите послушно се нареждаха около витрината или скулптурата, докато водачите им пееха, всеки на различен език, научения урок.

Залите на втория етаж, където беше изложено съкровището от гробницата на Тутанкамон, бяха до такава степен наблъскани с народ, че Роян почти не се задържа там. С известно усилие на волята се добра до кабината, където се пазеше златната погребална маска на детето — фараон. Както винаги, блясъкът и изяществото на металическото лице насреща накараха сърцето й да ускори ход. И пак, Роян се замисляше над вечния въпрос: ако един толкова незначителен владетел като Тутанкамон е бил изпратен в задгробния живот с подобно великолепно изображение, в какво ли състояние са се намирали великите Рамзеси, когато на свой ред са погребвали мумиите им. Рамзес II, най-могъщият от всички, бе царувал в продължение на шестдесет и седем години и през цялото време навярно не е спирал да трупа богатства от огромните територии, които войските му са завладявали.

Следващата точка от маршрута на Роян бе мумията на стария фараон, комуто тя искаше да отдаде нещо като последна почит. Дори тридесет столетия след смъртта си, Рамзес II бе запазил унесеното си изражение, което не слизаше от изпитото му лице. Кожата му излъчваше мраморен блясък; оределите му кичури коса бяха руси, боядисани с къна; ръцете му, също къносани, бяха източени, тънки и елегантни. Облеклото му обаче се ограничаваше до просто ленено покривало, което мародерите му бяха оставили. В алчността си разбойниците дори бяха развили мумията на покойния си владетел, за да се докопат до амулетите и скарабеите, скрити под платнените превръзки, така че тялото бе останало почти голо. Когато през 1881 г. останките на фараона бяха открити заедно с много други царски мумии в скалната пещера край Деир Ел Бахари, само къс папирус, окачен на гърдите му, бе освидетелствал божествения му произход.

Роян си казваше, че в цялата тази история не може да няма поне известна поука. Сега обаче, надвесена над жалките останки на великия цар, тя отново се връщаше към онзи въпрос, който ги беше преследвал в продължение на години с Дураид: дали Таита говореше истината, дали действително някъде в далечния юг, сред дивите планини на Африка, лежеше погребан и необезпокояван през вековете друг египетски владетел, в чиято гробница крадците са оставили всички богатства непокътнати. Самата мисъл за това я караше да тръпне от вълнение, а кожата й настръхваше от сладостни предчувствия.

— Дадох ти думата си, мъжо — прошепна Роян на арабски. — Нека бъде в твоя чест и в твоя памет, защото именно ти ме поведе по дългия път.

Погледна часовника си и слезе по централното стълбище на долния етаж. Оставаха й още петнадесет минути, след което трябваше да напусне музея и да се насочи към министерството. Имаше съвсем ясна идея какво ще прави през този последен четвърт час. Щеше да посети една от най-пренебрегваните от посетителите странични зали. Гидовете рядко водеха стадата от туристи в нея, освен ако не искаха да я използват за по-кратък път към статуята на Аменхотеп.

Роян се спря пред стъклената витрина, която почваше от пода и опираше в тавана на тясното помещение. Вътре бяха разположени все дреболии: оръжия, сечива, амулети, керамика и инструменти на бита, най-късните от които датираха от дванадесетата династия, сиреч от около 1100 г.пр.Хр., докато най-ранните водеха началото си още от тайнствените векове на Старото царство, сиреч бяха на почти пет хиляди години. Каталогизирането на находките беше съвсем общо и повърхностно. Много от експонатите дори не бяха упоменати в обяснителните бележки.

На най-долния рафт, в дъното, лежаха подредени накити и пръстени с печати. До всеки от печатите стоеше малка глинена разпечатка какво точно изобразява той.

Роян приклекна, за да може да разгледа предметите по-отблизо. Малкият син печат от лапис лазулит, който заемаше централното място, отдалеч я привлече с майсторската си изработка. За древните лаписът е представлявал рядкост, затова са го ценели особено; още повече в Египет, където не се среща изобщо. Печатът изобразяваше сокол със счупено крило, а лаконичният надпис под него беше достатъчно прост, за да си го преведе Роян на секундата: „Таита, писар на Великата Царица“.

Тя знаеше, че става дума за същия човек, защото раненият сокол бе използван вместо подпис върху всеки от десетте свитъка. Роян се замисли кой ли се беше натъкнал на печата и къде. Навярно някой селянин го беше намерил в забравения гроб на роба, но къде по-точно — бе въпрос, на който едва ли щеше да намери отговор.

— Предизвикваш ли ме, Таита? Или това е поредната ти уловка? Нима можеш да ми се надсмиваш и от гроба, където си прекарал толкова хилядолетия? — Тя се наведе още по-ниско и челото й се опря в хладното стъкло. — Приятел ли си, Таита, или безмилостен враг? — попита тя тихо печата и бързо се надигна. — Скоро ще разберем. Играта ще я играем само двамата; нека видим кой ще надхитри другия.

Министърът я накара да чака няколко минути и секретарката любезно я въведе в кабинета му. Аталан Абу Син беше облечен в тъмен, лъскав костюм, и заради служебните задължения беше седнал зад бюрото си, нищо че като истински арабин предпочиташе по-свободно облекло и по възможност — китеник върху пода. Той сякаш разбра какво си мисли посетителката му, затова съучастнически й се усмихна.

— Очаквам среща с няколко американци следобед.

Роян го харесваше. Той винаги бе изключително любезен към нея, а и на него тя дължеше работата си в музея. Повечето хора на негово място щяха да отхвърлят молбата на Дураид за жена асистент, още повече, когато ставаше дума за собствената му съпруга. Абу Син се поинтересува за здравето й и вместо отговор, тя му показа бинтованата си ръка.

— Конците трябва да се свалят до десет дни.

Двамата си побъбриха любезно няколко минути. Само западняци могат да проявят липсата на такт да започнат с въпроса, за който са се събрали. И все пак, за да спести неудобството на министъра, Роян се хвана за първия удал й се случай да съобщи намеренията си.

— Имам чувството, че ще трябва да отделя известно време за себе си. Трябва да се примиря със загубата, която претърпях, както и да реша какво ще правя отсега нататък с живота си на вдовица. Ще ви бъда много благодарна, ако ми позволите да взема поне шест месеца неплатен отпуск. Смятам да се върна да поживея известно време при майка си в Англия.

По лицето на Аталан се изписа известна загриженост и той сякаш се опита да я разколебае:

— Ще те помоля да не ни оставяш дълго време сами. Работата ти за нас винаги е била от огромна полза. Тъкмо от теб имаме нужда да продължиш делото на Дураид оттам, където той трябваше да го изостави.

И все пак, колкото и да му се искаше, не можеше съвсем да прикрие облекчението си. Роян добре знаеше, че министърът е очаквал тя да подаде молба за директорския пост. Сигурно въпросът е бил дълго обсъждан с племенника му. И все пак, Аталан си оставаше галантен човек и никак не би му било приятно да й каже лице в лице, че желанието й няма да бъде удовлетворено. Нещата в Египет се променяха, жените напускаха традиционната си роля, но не с такава скорост, че да изместят мъжете отвсякъде. И двамата знаеха, че директор ще бъде Нахут Гудаби.

Аталан я изпрати до вратата на кабинета си и дружески стисна ръката й. Докато вървеше по коридорите на министерството, се усещаше някак по-свободна и безгрижна от преди малко.

Беше оставила колата си на слънце на паркинга на министерството. Когато отвори вратата, отвътре я лъхна горещина, все едно влизаше в пещ за хляб. Роян отвори всички прозорци и започна да дърпа напред-назад шофьорската врата, за да проветри по-бързо купето. Така или иначе седалката под нея я гореше като скара.

Напусна двора на министерството и се озова в самия център на каирското движение. Роян се залепи зад претъпкан автобус, който едва-едва се тътрузеше по улицата и изпускаше гъсти облаци синкав пушек върху предното й стъкло. Проблемът с транспорта в големия град изглеждаше от най-трудно разрешимите. В Кайро почти нямаше паркинги, паркираните коли се нареждаха в по три, някъде и в по четири колони, които съответно затрудняваха цялото движение по стеснените от тях платна на централните градски улици.

По едно време автобусът закова спирачки и Роян се видя принудена да стори същото. Докато чакаше, си припомни стария виц, че шофьорите имали неблагоразумието да паркират колите си до самия бордюр, трябвало да си купуват нови. Навярно в шегата имаше известна доза истина, защото много от автомобилите, притиснати към тротоара, видимо не бяха използвани от седмици: по стъклата им се беше насложил цял пръст прах, а гумите им бяха спаднали.

Погледна в огледалото. На сантиметри от задната й броня беше спряло такси, а зад него се виждаше цяла колона автомобили, които също като нея чакаха автобусът да потегли. Само мотоциклетите можеха да се движат сравнително свободно по улицата. Отнякъде се появи един, движещ се все едно по магистрала. Машината беше червена „Хонда“, двеста кубика, здравата очукана и потънала под такъв дебел слой прах, че цветът й почти не се виждаше. На задната седалка седеше пътник, който също като моториста бе надигнал бялата си кърпа до носа, за да не диша изгорелите газове на милионния град.

Мотоциклетът се движеше от неправилната страна на платното, възползвайки се от няколкото педи разстояние между колоната и паркиралите коли до бордюра, без да го е грижа дали няма да удари едните или другите. Шофьорът на таксито направи недвусмислен жест, призовавайки Аллах да види с очите си що за глупак се е пръкнал на този свят.

Когато се изравни с колата на Роян, мотоциклетистът леко забави, а човекът зад него се наведе и хвърли през отворения прозорец някакъв предмет на празната седалка до нея. В следващия миг водачът натисна здраво газта и предното му колело се отлепи от платното. Направи остър завой и се насочи със завидна скорост към тясната уличка, вливаща се на това място в булеварда, едва не прегазвайки някаква възрастна жена по пътя си.

Човекът отзад се обърна към колата на Роян и тъкмо в този момент вятърът отмести кърпата от лицето му и го разкри. С ужас тя разпозна човека, когото бе видяла на светлините на фиата през онази злокобна нощ в оазиса.

— Юсуф!

Хондата се скри зад ъгъла и едва сега Роян обърна внимание на предмета, който злосторникът бе хвърлил в купето на колата й. Представляваше нещо като яйце, само че метално и със силно наръбена повърхност. На цвят беше кафяво-зелено, като войнишка униформа, и на Роян не й трябваше много време да се сети какво е предназначението му. Толкова често го беше виждала по филмите, че с лекота разпозна ръчна граната, тип лимонка. Второто, което й направи впечатление, бе, че предпазителят липсва и следователно адската машина ще се задейства всеки момент.

Без дори да се замисли, тя сграбчи ръчката на вратата си, натисна я с цялата си тежест и изхвърча на платното. В момента, в който кракът й се отлепи от педала на спирачката, реното се задвижи и се блъсна в задницата на спрелия автобус.

Роян тъкмо успя да се прилепи до асфалта под самите колела на чакащото такси и гранатата избухна. През отворената врата избълва тежка струя дим, сред която се разхвърчаха парчета от гранатата, както и части от обзавеждането на колата. Задното стъкло се разби във въздуха и посипа залегналата жена с градушка от стъкълца, а звуковата вълна от взрива отекна болезнено в тъпанчетата й.

Експлозията беше последвана от гробна тишина, сред която ясно се чуваше дрънченето на сипещите се по тротоара стъкла. Едва след това улицата се изпълни с човешки гласове. Роян се надигна от земята и притисна ранената си ръка до гърдите. Беше паднала с цялата си тежест върху нея и от болката и сърбежа в раната не можеше дори да си каже името.

Реното бе станало на сол, но за нейна изненада кожената й чанта бе излетяла през отворената врата практически невредима и сега лежеше като захвърлена на платното. Олюлявайки се, Роян се изправи на крака и се наведе да я прибере. Около нея цареше пълна паника. Неколцина от пътниците в автобуса бяха ранени, а парче от гранатата или от колата бе засегнало някакво момиченце на тротоара. Майката пищеше от уплаха и се опитваше да избърше с шала си окървавеното лице на дъщеря си. Момиченцето се гърчеше в прегръдката й и нещастно ревеше от болка.

Засега никой не обръщаше внимание на самата Роян, но тя добре знаеше, че полицията ще пристигне след броени минути. Откакто бяха започнали терористичните актове на фундаменталистите, египетските полицаи се бяха научили да се отзовават бързо на подобни произшествия. Ако я намереха сега, очакваха я цели дни на разпити и даване на показания. Затова Роян невъзмутимо метна чанта през рамо и доколкото й позволяваше натъртеният крак, се скри в същата уличка, където бе изчезнал мотоциклетът на нападателите й.

В края на улицата имаше обществена тоалетна. Тя се заключи в една от кабините и се облегна със затворени очи на вратата. Трябваше й доста време да се съвземе след преживяния шок и да възстанови известен ред в мислите си.

Ужасът от убийството на Дураид и обхваналото я чувство за самота бяха притъпили грижите за собствената й безопасност. Сега й се беше удал случай да се сблъска с чудовищната действителност. В главата й прозвучаха думите, които единият от убийците бе подхвърлил в тъмното: „Все ще знаем къде да я намерим по-нататък!“.

Този път й се беше разминало като по случайност. Повече от сигурно бе, че убийците ще опитат и трети път да й видят сметката.

„Не мога да се върна в апартамента си — помисли си Роян. — Вилата повече не съществува, пък и ако се върна, те отново ще ме намерят.“

Колкото и да вонеше в тоалетната, тя прекара заключена в кабината повече от час, за да обмисли как да постъпи. Най-накрая се измъкна и застана пред един от няколкото мръсни и пропукани умивалници. Наплиска лицето си с хладка вода и набързо среса косата си пред огледалото. Сложи си грим, отупа дрехите си от мръсотията и ги оправи колкото можа.

Щом излезе отново на улицата, измина няколко пресечки пеша с ускорена крачка, озъртайки се постоянно да не би някой да я следи. Едва след няколко ъгъла посмя да повика такси.

Каза на шофьора да я остави на улицата зад банката и измина отново пеша останалото разстояние. Оставаха броени минути до затварянето, когато я въведоха в едно от страничните гишета на помощник-счетоводителите. Роян изтегли всички пари, които имаше в сметката си, а това се оказаха по-малко от пет хиляди египетски лири. Сумата беше по-скоро скромна, но освен на тях, Роян разчиташе и на сметката си в банка „Лойдс“ в Йорк, както и на кредитната си карта.

— Когато искате да изтеглите нещо, оставено на съхранение, трябва предварителна заявка — тросна й се строго служителят.

Тя смотолеви нещо като извинение и успя да си придаде толкова отчаян и объркан вид, че в крайна сметка чиновникът омекна и й донесе пакета с британския й паспорт и банковите полици в „Лойдс“.

Дураид имаше цял куп роднини и приятели, които биха й се зарадвали, ако им отидеше на гости, но Роян предпочиташе да ги остави за в краен случай. Най-добре бе да не се показва там, където биха я потърсили враговете й. Вместо това си хареса един туристически хотел две звезди, който се намираше сравнително далеч от реката и би й позволил да се изгуби сред множеството чуждестранни групи. В подобни хотели малцина се задържаха за повече от една-две нощи — повечето идваха и си заминаваха по познатите маршрути към Луксор и Асуан с най-интересните туристически обекти в страната.

Веднага щом я оставиха сама в стаята й, Роян набра телефона за резервации на „Бритиш Еъруейз“. Първият полет за Лондон беше в десет часа на другия ден. Тя си запази място в икономическа класа, само в едната посока, и даде номера на кредитната си карта.

Вече минаваше шест часа, но заради часовата разлика с Англия имаше още надежда да намери служителите на работа. Роян извади тефтера си и набра номера на университета в Лийдс. Навремето беше завършила там. На третия сигнал отговориха.

— Факултет по археология, катедрата на професор Диксън — рече някой с безупречен британски акцент.

— Вие ли сте, госпожице Хигинс?

— Да, аз съм. Кой е на телефона?

— Роян Ал Сима или може би ме помните като Роян Саид.

— Роян! Не сме те чували от толкова време. Как си?

Двете си побъбриха известно време, но Роян си даваше сметка за цените на международните разговори и скоро сложи край на любезностите.

— Професорът дали е там?

Професор Пърсивал Диксън беше прехвърлил седемдесетте и отдавна трябваше да се е пенсионирал.

— Роян, ти ли си наистина? Любимата ми студентка.

Тя се усмихна. Дори на тази възраст професорът си оставаше женкар както на времето. Всички по-хубави колежки можеха да се нарекат негови „любими студентки“.

— Обаждам се от чужбина, професоре. Исках само да се уверя дали предложението ви е още в сила.

— Божичко, доколкото си спомням, ти си беше намерила някакви други ангажименти, нали така?

— Много неща се промениха в последно време. Ще ви обясня по-подробно като се видим. Ако се видим…

— О, разбира се, много ще се радваме, ако дойдеш да си поговорим. Кога ще можеш да се освободиш?

— Ще бъда в Англия още утре.

— Божичко, доста неочаквано. Не съм сигурен дали ще можем да наредим нещата толкова бързо.

— Ще остана в къщата на майка си край Йорк. Дайте ми пак госпожица Хигинс да запише телефонния ми номер.

Професорът може и да беше един от най-блестящите умове, които Роян бе срещала през живота си, но тя със сигурност знаеше, че няма да запише правилно дори един номер.

— Ще ви се обадя пак след няколко дни.

Затвори телефона и се отпусна на леглото си. Беше изтощена, ръката още я болеше и все пак трябваше отсега да си направи планове за бъдещето. Кой знае какви изненади й предстояха.

Два месеца по-рано професор Диксън я беше поканил да изнесе лекция за откриването и разкопките на гробницата на царица Лострис, както и за намерените свитъци. Разбира се, вниманието на професора беше привлечено от онази книга и най-вече от една определена бележка под текста. Книгата бе срещнала голям интерес още с публикуването си. Двамата с Дураид привлякоха огромно внимание в средите на египтолозите, професионалисти и любители. Получаваха писма от цял свят — дори от места като Токио или Найроби; всички се интересуваха само от едно — дали историята, написана в романа, е истинска и на каква фактологическа база се обосновава авторът.

По онова време Роян беше твърдо против каквато и да е намеса на автор на художествена литература в работата им по ръкописите, още повече, че и двамата с Дураид бяха още по средата. Струваше й се, че подобен подход към тях би намалил научната им стойност, би провалил едно сериозно проучване в името на евтините вкусове на масовата публика — по същия начин, по който Спилбърг бе постъпил с палеонтологията, заравяйки науката дълбоко под земята на своя динозавърски парк.

В крайна сметка обаче гласът й остана глас в пустиня. Дори Дураид се бе оказал на противното мнение. Най-вече заради парите, естествено. Отделът изпитваше хроничен недостиг на средства и едно такова мероприятие можеше да осигури извършването на много други изследвания, непредизвикващи масов интерес. Когато ставаше дума за прилагането в действие на някой грандиозен план, като например преместването на храма в Абу Симбел по-високо в скалите, за да не бъде залят от водите на Асуанския язовир, богатите държави се надпреварваха да предлагат милиони долари. Но никой не си мръдваше пръста да помогне на Отдела в извършването на рутинната му работа.

Дураид и Роян получиха половината от печалбите, които „Речният бог“ — това беше заглавието на книгата — бе реализирал с тиража си по света. С този тлъст хонорар те успяха да осигурят проучвания и изследвания за цяла година и все пак Роян продължаваше да съжалява за решението на мъжа си. Авторът си беше позволил твърде много волности със съдържанието на ръкописите и беше придал на героите си качества и помисли, за които никой не можеше да съди по автентичните текстове. Това, което най-много я дразнеше, бе портретът на Таита, показан едва ли не като най-самовлюбения човек на земята, докато за нея истината бе съвсем друга.

Ако трябваше обаче да даде истинското си мнение, Роян не можеше да отрече, че писателят се е опитал да предаде събитията във възможно най-лека за възприемане форма и че целта му е била тя да достигне и до най-непросветения читател, в което несъмнено бе успял. Съвестта й на учен обаче не искаше да се примири с разголването и популяризирането на събития, които си оставаха дълбоко лични.

Не беше време сега да се занимава с подобни мисли. Роян въздъхна и махна с ръка; за добро или зло книгата беше вече факт и по-добре щеше да бъде да не се сеща толкова често за нея.

По-важно бе да се заеме с най-неотложните проблеми. Ако наистина щеше да изнася лекцията в Англия, щяха да й трябват диапозитивите, оставени в кабинета й в музея. И докато се опитваше да измисли най-удобния план как да се сдобие с тях, без да се появява лично в музея, Роян неусетно потъна в дълбока дрямка.

В крайна сметка решението на проблема се оказа повече от елементарно. На другата сутрин Роян се обади в администрацията на музея и поръча някой от секретарите да вземе кутията с диапозитиви от кабинета й и да й я донесе с такси на летището.

Когато секретарят я намери на гишето за багаж на „Бритиш Еъруейз“, той я предупреди, че полицията идвала същата сутрин в музея и питала за нея.

Очевидно бяха записали номера на взривената й кола. Роян беше изключително доволна, че пътува с британския си паспорт. Ако се беше опитала да замине с египетските си документи, навярно щеше да срещне пречки; по всяка вероятност полицията вече беше пратила заповед за проверка по всички паспортни контроли в страната. Като британска поданичка обаче не видя никакви проблеми да премине през чиновниците и щом се озова в чакалнята заедно с останалите пътници в самолета, първата й работа бе да проучи сутрешната преса.

Всички местни вестници съобщаваха за взривяването на колата й, правейки елементарната връзка с убийството на Дураид няколко дни по-рано. Някои обясняваха случая с възможни фундаменталистични настроения у убийците, докато „Ел Араб“ публикуваше снимка на двамата на един прием, даден месец по-рано от група френски оператори.

С болка на сърце Роян се спря да погледне красивата фигура на Дураид, гордо вдигнал глава пред обектива и предложил ръка на усмихнатата си съпруга. Тя купи всички вестници и ги взе със себе си в самолета.

Прекара по-голямата част от полета да записва в тефтера си всичко чуто през годините от съпруга си за човека, когото сега трябваше да търси. В горния край на страницата записа: „Сър Никълъс Куентън-Харпър (Барт)“. Дураид й беше казвал, че прадядото на Никълъс бил удостоен с титлата баронет за работата си като офицер от кариерата в британските колониални служби. В продължение на три поколения семейството запазило тесните си връзки с Африка, особено с британските колонии и отколешните територии под британско влияние в северната част на континента: Египет, Судан, Уганда и Кения.

Според Дураид, самият сър Никълъс бил служил в британската колониална армия в Африка и Персийския залив. Говорел свободно арабски и суахили, славел се като голям познавач на археологията и зоологията. Подобно на баща си, дядо си и прадядо си, бил предприемал многобройни експедиции в Северна Африка в търсене на редки животински видове и в проучване на слабо известни региони. Бил написал редица статии за различни научни списания и дори бил изнасял лекции в Кралското географско дружество.

Понеже по-големият му брат умрял без наследници, сър Никълъс наследил родовата титла, както и семейното имение в Куентън парк. Оттеглил се от армията, за да се посвети на семейните владения и най-вече да се грижи за семейния музей, основан още през 1885 г. от прадядо му, първия баронет. В рода притежаваха най-голямата частна колекция от представители на африканската фауна, а многобройните археологически находки от Египет и Близкия изток също бяха известни като една от забележителните сбирки в страната.

Ако обаче всичко, което Дураид й бе разправял за сър Никълъс, беше истина, Роян започваше да изпитва чувството, че ще си има работа не толкова с човек, колкото с хищен звяр, който е способен на всякакви диващини и беззакония в името на някоя нова придобивка за семейния музей. Във всеки случай, той беше човек, който не би се спрял пред рисковете, съпътстващи предстоящото търсене.

Беше го срещнал за пръв път преди много години, когато сър Никълъс го бе наел за водещ разузнаването по време на една незаконна експедиция, целяща „спасяването“ на няколко бронзови финикийски статуетки от ноктите на либийския диктатор Кадафи. Впоследствие сър Никълъс продал няколко от придобитите екземпляри, за да покрие разходите по експедицията, а най-добрите запазил за колекцията си.

В по-ново време двамата предприели друга съвместна експедиция, която този път включвала незаконното преминаване на иракската армия в издирване на двойка каменни барелефи, за които Саддам Хюсеин не бивало нищо да разбере. Дураид бе разбрал, че сър Никълъс продал един от барелефите за баснословно висока сума — споменаваше цифрата пет милиона щатски долара. Според него, сър Никълъс използвал парите за поддръжка на музея си, но другият фриз, естествено по-добрият, продължавал да бъде негово притежание.

И двете експедиции бяха протекли по времето, когато Дураид и Роян още не се познаваха. Тя винаги се беше чудила как така мъжът й е могъл да се хване два пъти на въдицата на англичанина и да поеме подобни рискове заради него. Изглежда сър Никълъс знаеше как да убеждава хората, защото ако бяха попаднали в ръцете на „врага“, смъртните присъди не им мърдаха.

Дураид чистосърдечно й беше обяснил, че и в двата случая са се спасили само благодарение на пълната кесия на Никълъс, както и на безбройните му приятели и почитатели из целия арабски свят.

— Той си е същински дявол — клатеше глава и по погледа му личеше с каква носталгия си спомня отминалите времена. — И все пак, попаднеш ли в затруднено положение, тъкмо той е човекът, който ще те измъкне. Онези приключения ми се струваха преди всичко вълнуващи, но сега, когато се сетя за рисковете, които сме поемали, косата ми настръхва от ужас.

Роян също се беше замисляла до каква степен един предан на страстта си колекционер е готов да рискува кожата си. Изглеждаше, че каквото и да е възнаграждението, опасността си остава безсмислена; но пък и беше време да се откаже от подобни бабешки разсъждения. В крайна сметка, приключението, в което искаше да въвлече сър Никълъс, нямаше да се окаже съвсем без рискове, а пък цяло поколение адвокати можеше да си отиде от този свят, без да е стигнало до заключението дали това, за което ставаше дума, е законно или не.

И както продължаваше да се усмихва сама на себе си, Роян заспа на седалката си. Твърде много напрежение й се беше насъбрало през последните няколко дни. Едва когато наближиха летище „Хийтроу“, строгият глас на стюардесата, подканваща пътниците да си стегнат коланите, я събуди.

От летището Роян се обади най-напред на майка си.

— Здрасти, мамо, аз съм.

— Чувам, че си ти. Откъде се обаждаш? — отвърна й с присъщата си невъзмутимост майка й.

— От „Хийтроу“. Смятам да остана известно време при теб, нали нямаш нищо против?

— Ново двайсет — засмя се майката. — Ще отида да ти оправя леглото. С кой влак ще пристигнеш?

— Вече погледнах разписанието. Има един, който тръгва скоро от „Кингс Крос“ и пристига в Йорк в седем вечерта.

— Ще те чакам на гарата. Какво се е случило? Да не би да сте се скарали с Дураид? Знаех си, че бракът ви няма да го бъде дълго. Та той би могъл спокойно да ти бъде баща.

Роян не отговори нищо за секунда. Не му беше сега времето да обяснява.

— Ще ти разкажа всичко, като се видим довечера.

Джорджина Лъмли, майка й, я чакаше сред мрака и студа на ноемврийската вечер и сякаш искаше за всеки случай да й вдъхне от силата и енергията, изпълващи зеленото й палто. Придружаваше я Маджик, кокер шпаньолът й, който послушно и мълчаливо клечеше в краката й. Двамата си оставаха неразделни, дори и когато не печелеха кучешки надбягвания. За Роян майката и кучето бяха олицетворение на уюта и спокойствието, които се надяваше да й даде Англия.

Джорджина целуна маниерно дъщеря си и тя си припомни постоянното й мърморене как тия сантименталности не били за нея. Всъщност майка й дори се гордееше с тази си черта и съвсем непринудено взе един от куфарите, за да го хвърли в стария, оплескан в кал „Ленд Роувър“, който чакаше на паркинга пред гарата.

Маджик подуши ръката на Роян и размаха опашка в знак, че се е сетил коя е. След което с присъщото си достойнство и неизчерпаемо великодушие, й позволи да го потупа по главата; подобно на господарката си, и той не се разчувстваше лесно.

Качиха се в колата и известно време не продумаха, докато Джорджина не запали цигара.

— И така, какво се случи с Дураид?

За минута-две Роян не можа да й отговори. Но най-накрая нещо се отприщи в душата й и думите се заизливаха като порой от устата й. От Йорк до малкото селце Брандсбъри на север от града имаше двадесет минути път с кола, но когато пристигнаха, Роян продължаваше да говори. Майка й дори не си правеше труда да я прекъсва, само от време на време изпускаше по някоя думичка за утеха и кураж, а когато Роян не издържа и при разказа за погребението избухна в сълзи, се пресегна и я потупа по ръката.

Когато се озоваха пред вратата на двора обаче, всичко си беше дошло на мястото си. Роян бе изплакала наведнъж насъбралата се мъка, очите й бяха изсъхнали от сълзите, мисълта й се подреждаше както преди и двете жени изядоха спокойно вечерята си. Джорджина я беше приготвила предварително, оставяйки я във фурната, а Роян се чудеше откога не е яла пържола със зелен фасул.

— И какво смяташ да правиш сега? — попита Джорджина, след като наля последния пръст черна бира в чашата си.

— Да си кажа правичката, нямам представа.

Роян се запита защо толкова много хора използват именно този израз, когато искат да излъжат събеседника си.

— Дадоха ми шест месеца неплатен отпуск от музея, а професор Диксън ми е уредил да изнеса лекция в университета. Засега това е всичко, което знам за бъдещето си.

— Е — надигна се Джорджина от масата, — в леглото ти съм сложила топла бутилка, а стаята е на твое разположение, колкото време сметнеш за добре.

И това трябваше да се изтълкува като израз на най-дълбока майчинска загриженост.

През няколкото дни, които последваха, Роян се занимаваше с подреждане на диапозитивите и записките, върху които щеше да изнесе лекцията си, а всеки следобед придружаваше майка си и Маджик при дългите им разходки из околностите на селото.

— Чувала ли си за Куентън парк? — заинтересува се при един от тези походи.

— Не само съм чувала, ами съм била там, и то често — отговори й Джорджина с видимо приповдигнат тон. — Маджик и аз отиваме там четири-пет пъти на сезон. Превъзходно местенце за лов. Срещат се едни от най-хубавите фазани и бекаси в цял Йоркшир. Има една местност, наречена Високите лиственици, която е наистина забележителна. Птиците летят толкова високо, че и най-точните мерници в Англия не могат да ги уцелят.

— А познаваш ли собственика, сър Никълъс Куентън-Харпър?

— Виждала съм го на лов. Но не го познавам лично. Добре стреля, можеш да си сигурна. Навремето, още преди да се омъжа за баща ти, познавах добре неговия баща — толкова щастливо се усмихна, че Роян се стресна. — Голям танцьор беше. Имахме се за двойка с него, пък и не само на дансинга.

— Мамо, откъде ти идват такива?

— Е, това е минало — отвърна й с невъзмутим тон. — Вече не ми се отваря възможност да говоря на тази тема.

— И кога смятате да отидете пак с Маджик?

— След две седмици.

— Може ли да вземете и мен?

— Разбира се, собственикът винаги си търси викачи. Двадесет лири на ден плюс обяд с бутилка бира. — Майката се спря и изгледа с любопитство дъщеря си.

— Може ли да знам за какво става въпрос?

— Чувала съм, че в имението му има частен музей. Египетската им колекция се слави по цял свят. Ще ми се да я поразгледам.

— Вече не я отварят за широката публика. Пускат само с лична покана. Сър Никълъс е странен тип, меко казано потаен.

— Не можеш ли да ми издействаш покана? — попита с надежда Роян, но майка й поклати глава отрицателно.

— Защо вместо мен не помолиш професор Диксън? Той също ходи да стреля в Куентън парк. С Куентън-Харпър са стари познайници.

Едва след десет дни професор Диксън беше готов да я посрещне. Роян взе колата на майка си и замина за Лийдс. Професорът я притисна в мечешката си прегръдка и я покани в кабинета си на чаша чай.

За бившата му студентка беше донякъде приятно, донякъде тъжно, да се озове отново в катедрата, задръстена от книги и дребни находки. Роян разправи всичко за убийството на Дураид. Професорът беше шокиран, нещо повече — обезсърчен, но пък неговата студентка бе достатъчно тактична веднага да смени темата. След като му обяснява известно време за диапозитивите и записките от разкопките, Диксън се успокои и общо взето бе погълнат изцяло от интереса си на археолог.

Вече наближаваше време за тръгване, когато Роян най-сетне засегна въпроса за музея в Куентън парк. За нейно учудване, професорът отговори на молбата й с голяма охота.

— Винаги съм се чудел защо още като студентка не прояви интерес към Куентън парк. Сбирката там е направо внушителна. В рода са я попълвали повече от сто години. А, сега се сещам, че в четвъртък заминавам на лов. Ще поговоря с Никълъс. Човекът обаче не е много на себе си, миналата година го сполетя жестока семейна трагедия. Жена му и двете му деца загинаха при катастрофа. — Диксън поклати печално глава. — Ужасна работа. На волана е бил самият той. Мисля, че и до ден-днешен се чувства виновен за случилото се.

И излезе да я изпрати до колата.

— Значи ще те видим на двадесет и трети — каза той на сбогуване. — Предполагам, че в аудиторията ще се съберат поне стотина студенти. Дори бях посетен от репортер на „Йоркшир поуст“. Във вестника са чули за лекцията и искат да вземат интервю от теб. За нашия факултет това би било една добре дошла реклама. Ще го дадеш, разбира се. Дали не би могла да дойдеш два-три часа по-рано, за да се срещнеш с журналистите?

— Всъщност… предполагам, че ще ви видя преди двадесет и трети — каза Роян. — Тримата с майка ми и кучето заминаваме в четвъртък за Куентън парк. Уредила ми е да гоня дивеча срещу заплащане.

— Ще си отварям очите на четири да не взема да те гръмна — обеща й усмихнат професорът и остана да й маха с ръка, докато ленд роувърът се изгубваше сред дима на изгорелите газове.

Вятърът идваше от север и носеше ледени повеи. Сивкавосините облаци се бяха скупчили един връз друг на небето и се бяха смъкнали толкова ниско до земята, че почти задираха билата на хълмовете. Викачите бързаха да се спасят от напора на стихията.

Роян си беше сложила три ката дрехи под старото брезентово яке, което й беше дала Джорджина, но когато заедно с останалите излезе на върха на хълма, потрепери от студ. След толкова години, прекарани край бреговете на Нил, организмът й беше отвикнал от зимите на Острова. Дори двата чифта рибарски чорапи не можаха да спасят пръстите на краката й от измръзване.

Беше дошло времето за последния отстрел за деня. Главният лесничей изтегли Джорджина от обичайното й място зад стрелците, където двамата с Маджик чакаха да дойде моментът за събиране на улова, и я прехвърли от отсрещната страна, при викачите.

Понеже домакинът искаше да остави на гостите си най-доброто за десерт, едва сега ловът се насочваше към Високите лиственици. Настъпваше най-отговорният момент за деня и лесничеят искаше да събере колкото се може повече хора за подбирането на фазаните от околността. Целта беше викачите да заобиколят от една страна билата на хълмовете и да изтикат целия дивеч към долината отсреща, където чакаха заредени пушките на ловците.

Роян изпитваше удоволствие да разсъждава върху липсата на всякаква логика в поведението на английския лесничей. Излизаше, че е бил хвърлен толкова труд за отглеждането и угояването на десетките фазани, само и само организаторите на един лов да могат да си поиграят час-два с тях и да ги подгонят толкова високо, че никой от гостите им да не ги уцели. В крайна сметка, целта не беше ли птиците да бъдат ударени и изядени? Но Джорджина предварително й беше казала, че колкото по-високо излети птицата и съответно колкото по-високо бъде уцелена от ловеца, толкова по-голяма е радостта за спортиста. Затова хората бъркали по-дълбоко в кесиите си, когато идвало време за Високите лиственици.

— Не можеш да си представиш колко струва един ден стрелба в Куентън парк — обясняваше разпалено. — Само от днешния лов имението ще се сдобие с 14 000 лири стерлинги. За сезона са предвидени двадесет стрелби. Като направиш сметка, ще разбереш, че цялото имение зависи от организирането на лова. Да не говорим, че и ние, местните жители, можем да припечелим прилични пари. Или ще гоним дивеча като теб, или ще носим отстреляните птици, както мен и Маджик. И в двата случая е весело.

Поне засега Роян не виждаше кое му беше веселото да се трепе по баири и долища, за да гони някакъв си дивеч. На трудния терен човек или се оплиташе в къпинака, или се пързаляше в калта, както това направи на няколко пъти Роян. Коленете и лактите й бяха целите в кал. В дъното на дола пред тях се бе събрала вода, която от студа бе хванала лед. Роян наближи съвсем предпазливо, използвайки тояжката си да пази равновесие. Беше скапана от умора, защото вече бе имало шест стрелби, а всяка беше свързана с едно и също ходене. Не можеше да се сдържи да не хвърли някой и друг поглед на майка си, която видимо се наслаждаваше на това мъчение. Джорджина газеше бодро из калта и със свирукане и жестове направляваше движенията на Маджик.

По едно време се усмихна на Роян.

— Дръж се, дъще, остава ни само последната обиколка!

Роян се чувстваше още по-унижена, че дори не можеше да прикрие умората и отчаянието си. За да прескочи канала, използва помощта на пръчката си, но пак не прецени разстоянието и цопна до колене в почти замръзналата вода. Колкото и да бяха високи ботушите й, краката й се намокриха.

Джорджина весело се засмя и й подаде края на тояжката си, за да я измъкне от слегналата се тиня. Ако Роян седнеше да излива водата от обувките си, останалите щяха да я изпреварят далеч напред, а и линията на викачите щеше да се разкъса. Затова, без да спира, тя продължи нататък, шумно джавкайки с крака.

— Пълен наляво! — нареди главният лесничей по радиостанцията и всички послушно се обърнаха в указаната посока.

Само от способностите на лесничея зависеше дали птиците ще се покажат из гъсталака, където трябва, и дали, вместо да литнат всички заедно като рояк насекоми, ще излязат по една, по две, за да се изредят както подобава над насочените дула на ловците. Така участниците в масовия разстрел имаха повече време да сменят оръжията си след първия опит и да изчакат готови следващата птица, която се покаже над главите им. Репутацията на домакина зависеше от това колко успешно неговият лесничей ще „покаже“ дивеча на ловците.

Роян се възползва от кратката почивка, за да успокои дишането си и да се огледа. През една пролука в дърветата пред себе си можеше да види долината оттатък горичката.

В подножието на хълма се откриваше широка поляна. Зеленината й се разкъсваше тук-там от петната мръсен сняг — останки от валежа седмица по-рано. В самото начало на лова всеки от участниците бе изтеглил чрез жребий номера на поста, от който му се полагаше да стреля по птиците.

Всеки от ловците бе застанал на отреденото му място, зад гърба му с втората пушка в ръце чакаше помощникът, отговарящ за презареждането на оръжията. Всички наблюдаваха в очакване склона пред себе си, откъдето трябваше да се появят първите фазани.

— Кой е сър Никълъс?

— Високият. — Майката посочи с пръст далечния край на редицата.

В слушалките се чу отново гласът на лесничея:

— Още малко вляво. Започнете пак да блъскате.

Викачите започнаха да удрят с тоягите по земята.

Заради деликатния характер на операцията, която трябваше да бъде проведена като по ноти, този път до викане нямаше да се стигне.

— Бавно напред. Щом видите птиците да летят, спрете.

С отмерена стъпка линията потегли напред. Роян чуваше как фазаните в гъсталака пред нея се опитват тихомълком да се измъкнат, без да стигат дотам, че да размахат криле. Никоя птица нямаше да се покаже на открито, преди да са я принудили насила.

По пътя им се показа още един ров, този път пълен не с вода, а обрасъл с къпинови храсти. Някои от по-големите кучета, най-вече лабрадорите, откровено отказаха да се наврат между бодлите. Джорджина свирна остро на Маджик, който наостри уши. Козината му беше цялата подгизнала и естественият му цвят отдавна се беше изгубил под калта и закачилите се бодили. Розовото му езиче се показваше в единия край на устата му, широко разтворена в кучешка усмивка, а опашката му весело играеше. В момента той беше най-щастливото куче в цяла Англия. Бяха му поверили работата, за която се беше родил.

— Хайде, Маджик — заповяда му Джорджина. — Влизай вътре. Изкарай ги на откритото.

В цялата плетеница от клони Маджик си избра най-непроходимото място и скоро изчезна от погледа. В продължение на няколко секунди викачите се заслушаха в шумното му душене по земята, в ровенето му из пръстта, докато в един миг иззад храстите не се разигра жестока схватка, от която резултатът можеше да е само един.

Двойката фазани се стрелнаха от скривалището си и литнаха да се спасяват. Водеше женската — сивкаво същество, трудно за описание, с размерите на домашна кокошка; зад нея обаче в пълното си великолепие се появи мъжкарят. Главата му беше украсена във вълнисто зелено, гушата и страните му бяха в алено червено, опашката му — на канелени и черни райета — беше дълга почти колкото тялото, а пък самото то се губеше под пъстра смесица от преливащи се цветове.

На фона на сребристите облаци перата му заблестяха като безброй страни на скъпоценен камък, изпаднал от ръцете на небесните властелини. При вида на подобна красота Роян изгуби дъх.

— Само ги погледни какви красавци са! — личеше си, че и Джорджина се вълнува не по-малко от нея.

Двете птици се бяха изстреляли към самия небосвод и се издигаха все повече и повече над главите на наблюдателите, сякаш женската искаше да отведе любимия си в млечното царство на облаците. Преди да ги стигнат обаче, вятърът — като изпуснат въздух под налягане — ги подхвана в мощната си прегръдка и ги подхвърли към отвореното пространство на долината.

За викачите това бе най-приятният миг за целия ден. Те се бяха потрудили здраво, за да го изпитат. Едва сега си позволиха с отънелите си от вятъра гласове да окуражават двете птици, които се изгубваха от погледите им. Да се гледа фазанът високо в небето беше не само радост за окото, но и надежда за сърцето — от подобна височина птиците можеха да предизвикат всеки стрелец на земята.

— Напред! — викаха си един на друг щастливците, но веднага като по сигнал се спряха — до такава степен полетът на двата фазана бе привлякъл погледите им.

Всички от подножието на хълма също се взираха в небето. От разстояние лицата на ловците изглеждаха като размазани светли петънца на зеления фон на тревата. Във въздуха почти се усещаше вълнението, излъчвано от напрегнатите им погледи. Всички наблюдаваха в очакване фазаните да достигнат малката скорост на летежа си, да отпуснат криле и да се оставят на инерцията да ги носи плавно надолу към земята.

Това беше най-трудната мишена, която един ловец можеше да си представи. Двойка фазани високо в небето, подхванати от силен вятър; хората с пушките разположили се така, че птиците да застанат на мушките им на пределната височина от полета си. Ако някой ги изчакаше да слязат, щеше безпомощно да ги изгледа как го отминават, неуязвими за ловната му карабина. Всеки от ловците разполагаше с дванадесет куршума в пълнителя си и трябваше за стотни от секундата да извърши всички необходими изчисления за скоростта и триизмерното пространство над главата му. Дори най-добрите ловци гледаха да уцелят поне една от птиците, кой би помислил да стреля и по двете едновременно?

— Залагам една лира — извика Джорджина, — че и двете ще се спасят!

Но никой от викачите не пожела да приеме облога.

Вятърът леко отнасяше птиците на една страна. Както се бяха стрелнали в началото, щяха да излязат в самата среда на редицата от ловци, но сега щяха да се озоват в далечния й край. Според промяната на ъгъла Роян наблюдаваше и реакцията на мъжете с пушките. Всеки от тях последователно надигаше оръжие, щом птиците се обърнеха към него, но после бързо го прибираше в скута си, щом се увереше, че вятърът отнася фазаните в сектора на съседа му. Облекчението на всеки от ловците беше видно дори от такова голямо разстояние: никой не искаше да приеме подобно, почти невъзможно, предизвикателство пред погледите на всички останали.

Накрая на пътя на птиците остана само високата фигура в края на пътеката.

— Птицата е ваша, сър — подвикна ехидно един от ловците и Роян изведнъж установи, че дъхът й е секнал от напрегнато очакване.

Никълъс Куентън-Харпър сякаш не забелязваше летящите фазани над себе си. Стоеше напълно отпуснат, с леко приведени рамене, стиснал здраво пушката под дясната си мишница, с насочени към земята дула.

Едва когато женската достигна определена точка в небето, намираща се на шестдесет градуса отклонение от позицията му, Харпър благоволи да излезе от вцепенението си и с невъзмутима грация надигна цевта, която се завъртя като в оръдеен лафет. Щом прикладът опря о рамото му, а мерникът се оказа пред окото му, той натисна спусъка, но дори тогава цевта продължи да се движи и изписа пълен полукръг.

Поради голямата дистанция Роян чу изстрела със закъснение. Видя как оръжието се отскача назад при отката, как от цевта се извива синкав дим. Никълъс върна карабината си в първоначалното й положение и в същия миг женската отпусна глава назад и сви безпомощно криле. Куршумът я беше ударил право в главата, затова из въздуха дори не се разхвърча перушина, която да издаде на случайния наблюдател, че целта е била улучена. Едва когато птицата се насочи плавно към земята, дочу гърма от стрелбата.

Мъжкият вече летеше високо над Никълъс. Този път стрелецът не само извъртя дулото, но сам се изви назад, за да насочи оръжието право нагоре. Отдалеч тялото му заприлича на опънат лък. И този път пушката продължи движението си и след отката при изстрела.

„Не уцели!“, помисли си Роян със смесица от радост и разочарование при вида на наперения фазан, който продължаваше невъзмутимо полета си. Частица от душата й искаше птицата да се спаси, друга — човекът да е успял с изстрела. Лека-полека обаче и мъжкарят прибра криле, преди изведнъж да се преобърне във въздуха. Тя нямаше откъде да знае, че куршумът е пронизал сърцето му и че в продължение на няколко секунди фазанът е летял вече мъртъв, с криле, безпомощно отпуснати на вятъра.

Щом фазанът тупна на земята, викачите хорово поздравиха от местата си стрелеца в далечината. Северният вятър отнесе възгласите им към долината, където дори неколцина от ловците си позволиха да възкликнат:

— О, добър изстрел, сър!

Роян не се присъедини към поздравленията, но поне забрави за миг умората и неприятностите от деня. Като пълна невежа в ловното изкуство, тя не можеше да отдаде дължимото на тези два великолепни изстрела, по-скоро женската й интуиция подсказваше, че видяното заслужава внимание. По-важното бе, че първата й, макар и задочна среща с човека, за когото Дураид толкова й бе говорил, го показваше точно такъв, какъвто си го беше представяла.

И така, докато свърши и последният отстрел, започваше да се смрачава. Тътенът на стар военен камион огласи черния път през гората, край който чакаха изтощените викачи и кучетата им. Машината намали и всички се покатериха един след друг в каросерията. Джорджина трябваше здравата да побутне дъщеря си, преди сама да скочи с Маджик на платформата. Двете се разположиха кажи-речи удобно на една от дългите, дървени пейки. Джорджина запали цигара и веднага се впусна в дълъг разговор с лесничеите и останалите викачи в групата.

Роян седеше мълчаливо на края на пейката и се радваше на чувството за изпълнен дълг след един наистина натоварен ден. Усещаше се смазана от умора, но в същото време и някак по-лека и безгрижна, дори доволна. В продължение на целия ден не й беше останало време да мисли за откраднатия свитък, за убийството на Дураид и изобщо за невидимия, незнаен враг, който на два пъти се бе опитал да отнеме живота й.

Камионът се свлече от хълма и щом излезе на равното, дръпна встрани, за да пусне някакъв зелен „Рейндж Роувър“. Когато двете коли се изравниха, Роян обърна глава да види през отворения прозорец шофьора на скъпата кола. Погледът й се кръстоса с този на Никълъс Куентън-Харпър.

За пръв път й се удаваше да го зърне толкова отблизо. Изненада се, като видя колко е млад. Оказа се, че баронетът още не е прехвърлил четиридесетте, че в гъстите му чупливи коси само тук-там се забелязват сребърни нишки. Лицето му беше мургаво, обрулено от слънцето и ветровете, под гъстите му, надвиснали вежди гледаха две зелени, проницателни очи. Устата му — широка, способна на изразителни гримаси — се изви в лукава усмивка, докато шофьорът на камиона му подхвърляше през прозореца някаква остроумна забележка с тежкия си йоркширски акцент. И все пак, подобна усмивка не можеше да скрие тъгата в очите на баронета, в които преживяната трагедия бе оставила жесток отпечатък. Роян се сети за казаното от професора, че сър Никълъс наскоро бил изгубил цялото си семейство. Сърцето й се сви от болка и съчувствие. Не беше единствена в своята самота и покруса.

Никълъс я погледна право в очите и изражението му мигом се промени. Роян беше привлекателна жена и можеше да познае кога е направила впечатление на някой мъж. Явно, че човекът насреща й я беше оценил по достойнство, но това не я зарадва особено. Раната от загубата на Дураид бе все още твърде прясна и болезнена. Затова тя отмести поглед встрани, а роувърът забърза напред.

Лекцията й в университета премина изключително добре. Роян можеше да говори, а и повече от добре познаваше темата. За слушателите й беше истинско събитие да я слушат как разправя за отварянето на гробницата на царица Лострис, за по-сетнешното откритие на папирусите. Много от студентите в аудиторията бяха чели книгата и когато дойде време за питания, я засипаха с въпроси доколко писаното отговаря на истината. Това беше единствената част от лекцията, където не се чувстваше съвсем сигурна, защото нямаше да е добре, ако изкажеше откровеното си мнение за автора.

След лекцията професор Диксън заведе Роян и Джорджина на вечеря. Беше като замаян от успеха на бившата си студентка и в чест на лекцията й поръча най-скъпата бутилка червено вино в листа. Едва когато любимката му отказа да сподели удоволствието му на познавач, леко се стресна.

— О, да се не види, забравих, че си мюсюлманка — извини се той.

— Не съм мюсюлманка, а коптка — поправи го тя, — и не отказвам по религиозни съображения. Просто не обичам вино.

— Не се тревожете — успокои веднага Джорджина професора. — Никога не съм споделяла мазохистичните слабости на дъщеря си. Сигурно ги е наследила от баща си. Можете да разчитате на мен да не остане и капка от хубавото вино.

Под въздействие на виното професорът стана твърде словоохотлив и започна да занимава гостенките си с разкази за славните археологически разкопки, които бил извършвал в далечното минало. Едва когато поднесоха кафето, се сети за нещо по-належащо.

— Божичко, за малко да забравя — обърна се той към Роян. — Уредих ти посещение на музея в Куентън парк. В който ден от седмицата пожелаеш, следобеда си добре дошла в имението. Само трябва да се обадиш предния ден на госпожа Стрийт, за да те посрещне. Тя играе ролята на личен асистент на Никълъс.

Роян си спомняше пътя до Куентън парк от миналото й идване. Сега обаче беше сама в колата. Скоро след тежките стоманени порти, които представляваха входът на имението, пътят се разделяше и няколко табелки указваха кое къде се намира. На една страна беше самият Куентън парк, затворен за гостите, на друга — службите по поддръжката на имението, а на трета — музеят.

Пътят към имението криволичеше сред къта на сърните, където цели стада от красивия дивеч пасяха под оголените дъбови дървета. През гората и леката мъгла, която беше паднала, Роян успя да различи силуета на голямото имение. Според пътеводителя, който професорът й беше дал, сградата била проектирана от сър Кристофър Рен в 1693 г., а градините били оформени от известния озеленител Капабилити Браун шестдесет години по-късно. И до ден-днешен плодът от съвместните усилия на двамата радваше окото с изяществото си.

Самият музей се намираше насред малка горичка от червенолисти букове, на около километър встрани от имението. Представляваше доста нашироко разпростряна сграда, която видимо беше пристроявана поне няколко пъти през годините. Госпожа Стрийт чакаше на страничния вход на сградата и любезно се представи на гостенката, въвеждайки я вътре. Беше жена на средна възраст, със сиви коси и известна доза самочувствие.

— Бях на лекцията ви в понеделник вечерта! Вълнуваща! Ето, приготвила съм ви нещо като пътеводител, но и без него ще се оправите — всеки от експонатите е подробно представен. Отне ми почти двадесет години да уредя цялата сбирка. Днес други гости не се очакват, цялата изложба е на ваше лично разположение. Можете да обикаляте, където ви се ще. Аз съм тук до пет часа, така че следобедът е ваш. Ако мога да ви бъда полезна с нещо, обадете ми се в кабинета в дъното на коридора. Не се стеснявайте, ако имате нещо да ме питате.

Още щом стъпи в първата зала, където бяха изложени препарирани африкански бозайници, Роян беше като замаяна. Най-напред бяха представени приматите и човек можеше да види с очите си представители на всички видове човекоподобни и нечовекоподобни маймуни, населяващи континента: от огромната сива планинска горила до крехкия колобус, скрит в дългата си черно-бяла мантия. Някои от експонатите бяха на повече от сто години, но заради доброто съхранение и до ден-днешен стояха като живи в имитацията на естествената им околна среда. По всичко личеше, че уредниците на музея не са пестили средства да ползват услугите на най-добрите препаратори в страната. Роян можеше само най-бегло да си представи колко пари са отишли за събирането и поддръжката на цялата колекция. Петте милиона долара, спечелени от продажбата на крадения барелеф, бяха похарчени за наистина благородна цел.

Следваше залата с антилопите, където посетителят се чувстваше в савана, наобиколен отвсякъде от красивите й обитатели. Роян се спря най-напред пред витрината, зад която уж пасеше цяло семейство от вече изчезналия вид на гигантските пясъчни антилопи, живели преди години в Ангола: Hippotragus niger variani. По-нататък, докато се възхищаваше на дългите, извити назад рога на катраненочерния африкански бик със снежнобели гърди, Роян с болка си помисли как прекрасният екземпляр е бил повален от оръжието на някой Куентън-Харпър. Но не си струваше да плаче по убитите животни. Ако не бяха страстта и себеотрицанието на ловците колекционери, бъдещите поколения може би никога нямаше да узнаят, че по земята са ходели подобни величествени създания.

Нататък експозицията представяше африканския слон. Посетителката се закова като ударена от гръм в средата на залата, когато пред очите й се разкриха чифт слонски бивни — толкова дълги, че й ставаше непонятно що за звяр ги е носил. Подобни чудеса по-скоро биха отивали на някой древногръцки храм на Артемида, където да заместят мраморните колони, отколкото на жива твар. Роян се приведе, за да прочете обяснителната табелка:

„Бивни от африкански слон, Loxodonta africana. Застрелян в анклава Ладо през 1899 г. от сър Джонатан Куентън-Харпър. Лявата бивна тежи 131 кг, дясната — 137 кг. Дължината на по-голямата е 3,45 м; обиколката — 81,3 см. Най-големите бивни, попадали в ръката на европейски ловец.“

Бивните бяха точно два пъти по-високи от Роян, а обиколката им — два пъти колкото талията й. Вече се намираше в египетската зала, а продължаваше да се чуди какви ли са били размерите на самото животно, което ги е носило, и каква ли е била силата му.

Но бивните не представляваха нищо в сравнение с останалите изненади, които криеше музеят. На Роян дъхът й буквално секна, когато погледът й се спря върху експоната насреща. Пред нея стърчеше статуя на Рамзес II, петнадесет стъпки висока, издялана от полиран червен гранит и изобразяваща фараона в ролята на бог Озирис. Царят-бог стъпваше здраво върху земята с мускулестите си крака, обут в прости сандали и облечен само с препаска. В лявата си ръка държеше останките от боен лък, от който липсваха както горната, така и долната половина. За няколко хиляди години съществуване това беше единственото увреждане, което статуята беше претърпяла. Останалото изглеждаше сякаш току-що излязло изпод длетото на скулптора; и до ден-днешен се виждаха следите от неговите удари по постамента й. В дясната си ръка, свита в юмрук, фараонът стискаше печат с изобразен царски картуш на него. На царствената си глава бе сложил двойната корона на Горен и Долен Египет, а в погледа му се четеше някаква тайнствена вглъбеност.

За египтоложката не беше трудно да разпознае статуята, защото нейната близначка стоеше в голямата зала на каирския музей. Всеки ден бе минавала по два пъти край нея — веднъж на идване и веднъж на тръгване от работа.

Постепенно я обземаше гняв. Та това насреща й беше едно от най-големите богатства на нейния си Египет. Било е откраднато по най-безочлив начин от едно от свещените места на родината й. Мястото му в никакъв случай не беше в този музей. Статуята принадлежеше на бреговете на великата река Нил. Роян застана пред статуята, за да я огледа отблизо, но от вълнение не можеше да спре да трепери. Внимателно зачете йероглифния надпис върху пиедестала.

Насред посланието, твърде арогантно по стил, се мъдреше отново царският картуш. Иначе надписът казваше следното:

„Аз съм божественият Рамзес, господарят на десетте хиляди колесници. Треперете от страх, о, врагове на Египет!“

Нечий глас прочете написаното високо, но това в никакъв случай не беше нейният — добре си го познаваше, за да го сбърка с друг. Роян скочи като ужилена и се огледа. При рязкото си движение едва не се блъсна в мъжа.

Беше наврял ръце дълбоко в джобовете на безформената си сива жилетка. На единия лакът зееше огромна дупка. Отдолу беше облечен с изтъркани дънки и само протритите му кадифени пантофи с монограм, подсказваха, че не е човек от простолюдието. Изобщо, сър Никълъс беше самото олицетворение на определен тип англичани, които са прекалено заети с интелектуална дейност, за да обръщат внимание на външния си вид.

— Простете, нямах намерение да ви плаша — усмихна й се той в лениво извинение. Зъбите му бяха изключително бели, но леко закривени навътре. Чак след известно време той като че ли се сети кой е пред него.

— А, това сте вие.

Роян би трябвало да се почувства поласкана, че той си я спомня след толкова случайна и кратка среща, но искриците в погледа му по-скоро я засегнаха. Все пак не можеше да не му подаде ръка, след като той вече го беше сторил.

— Ник Куентън-Харпър — представи й се домакинът. — Вие трябва да сте някогашната студентка на професор Диксън. Мисля, че ви мярнах по време на лова миналия четвъртък. Не бяхте ли в отбора на викачите?

Гласът му излъчваше прямота и добронамереност, затова тя му отвърна с облекчение:

— Да, аз съм Роян Ал Сима. Мисля, че познавате мъжа ми Дураид Ал Сима.

— Дураид! Разбира се, че го познавам. Голяма работа е той. Двамата сме прекарали доста време заедно в пустинята. Изключителни преживявания. Как е той?

— Мъртъв.

Тя далеч нямаше намерение да се изкаже толкова цинично, но не й дойде на ум по-подходящ отговор.

— Ужасно съжалявам. Не знаех. Кога се е случило?

— Неотдавна, само преди три седмици. Беше убит.

— О, Боже Господи — в очите му се прочете искрено съчувствие към нещастието й, а Роян се сети, че и той наскоро е преживял подобна скръб. — Обаждах му се в Кайро само преди четири месеца. Беше все тъй чаровен както винаги. Откриха ли кой го е извършил?

Тя поклати глава в знак на отрицание и погледът й зашари по експонатите, за да не види той сълзите в очите й.

— Имате великолепна колекция.

Той също нямаше нищо против да сменят темата.

— Най-голям е приносът на дядо ми. Служил е в щаба на Евелин Беринг — Непоносимия, както го наричаха многобройните му врагове. Бил е британски управител в Кайро по време на…

— Да — прекъсна го Роян, — чувала съм за Евелин Беринг, пръв граф Кромър, британски генерален консул в Египет от 1883-та до 1907 година. С огромните си пълномощия си е спечелил славата на непоклатим диктатор, държащ изкъсо юздите на целия ми народ. Та затова е имал и доста врагове, както казахте.

Никълъс леко присви очи.

— Пърсивъл специално ви представи като една от най-добрите си студентки. И все пак е пропуснал да ми съобщи за силните ви националистически възгледи. Явно, че не е имало смисъл да чета на глас надписа на фараон Рамзес.

— Моят баща служеше в щаба на Гамал Абдел Насър — отговори тя с половин уста. Насър беше човекът, който прекатури марионетния владетел крал Фарук и сложи край на британското управление в Египет. После, като президент, има смелостта пред очите на англичаните да национализира Суецкия канал.

— Ха! — изненада се домакинът. — Значи стоим от двете страни на фронта. И все пак, нещата се промениха. Надявам се, няма да се държим като врагове…

— В никакъв случай — кимна Роян. — Дураид никога не е крил уважението си към вас.

— Също както и аз моето към него — съгласи се Никълъс и отново смени темата. — Особено се гордеем с колекцията си от египетски уштаби. Имаме по някой екземпляр от всички царски гробници от епохата на Старото царство до последния от Птоломеите. Нека ви ги покажа.

И той я поведе към грамадната витрина, която заемаше от край до край една от стените на залата. В нея бяха наредени няколко лавици, запълнени с малки фигурки, поставяни в гробниците на фараоните, за да служат на покойниците и в царството на сенките.

Извади ключ от джоба си и отвори стъклените врати на витрината, за да извади най-интересните експонати в колекцията.

— Това е изображение на Мая, който е служил при трима фараони последователно: Тутанкамон, Ай и Хоремхеб. Статуетката е намерена в гробницата на Ай, умрял през 1343 година преди Христа.

Никълъс подаде дървената фигурка на гостенката си, която прочете на глас йероглифите, написани преди три хиляди години, със същата лекота, с която би прочела заглавията в някой сутрешен вестник.

— Аз съм Мая, ковчежник на двете царства. Ще отговарям пред божествения фараон Ай. Нека животът му бъде вечен!

Роян прочете всичко това на арабски, за да провери познанията на домакина си, който й отговори твърде прилично на същия език:

— Пак се убеждавам, че професор Диксън не ме е излъгал. Трябва да сте била изключителна студентка.

Общите интереси скоро загладиха противоречията, възникнали между двамата в началото на разговора им, и те започнаха да обикалят с интерес от витрина на витрина, обсъждайки експонатите на арабски или английски според случая, често отваряйки стъклените вратички, за да ги докоснат и погледнат по-отблизо.

Струваше им се, че са се върнали хилядолетия назад във времето. В сравнение с древните предмети, които си подаваха един на друг, часовете и дните от съвременността сякаш бяха изгубили всякакъв смисъл и значение, затова двамата бяха еднакво стреснати, когато госпожа Стрийт дойде да ги прекъсне.

— Тръгвам, сър Никълъс. Дали мога да разчитам на вас да заключите и да включите алармата? Пазачите вече са дошли на смяна.

— Колко е часът? — попита той и сам си отговори, като погледна неръждаемия „Ролекс подводничар“ на ръката си. — Шест без двадесет? Какво му е станало днес на времето? — въздъхна театрално. — Свободна сте да си вървите, госпожо Стрийт. Съжалявам, че ви задържах толкова дълго.

— Само не забравяйте да включите алармите — предупреди го тя на сбогуване и от любезност се обърна към Роян: — Подхване ли го колекционерската страст, може и главата си някъде да забрави.

Личеше си, че гледа на работодателя си като на любим племенник, който заслужава по някое мъмрене от време на време.

— Вече ми дадохте достатъчно нареждания. Можете да ни оставите — усмихна се Никълъс и отново насочи вниманието си към Роян. — Не мога да ви пусна да си вървите, без да съм ви показал нещо, което намерихме двамата с Дураид. Нали ще останете още малко?

Тя кимна в знак на съгласие и той понечи да я хване за лакътя. В следващия миг обаче се сети каква глупост е направил и бързо прибра ръката си до тялото. За арабите е жестока обида да докоснеш чужда жена, пък ако ще и без всякаква зла умисъл. За нея не беше трудно да си обясни странния му жест и любезните му маниери я успокоиха още повече.

Той я изведе вън от залите за посетители, отвори някаква врата с табела „Вход за външни лица забранен“ и пое по дълъг коридор, водещ до голяма стая.

— Вътрешният двор на храма — покани гостенката си. — Ще извините бъркотията. От няколко години се каня да внеса известен порядък във вещите. Жена ми имаше навика… — той изведнъж замлъкна насред изречението и хвърли бърз поглед към семейната снимка в сребърна рамка на бюрото си. Никълъс и красива тъмнокоса жена седяха на походна постелка под ширналите се клони на голям дъб. Компания им правеха две малки момиченца, които силно приличаха на майка си. По-малкото се беше гушнало в скута на баща си, а по-голямото стоеше право зад тях и държеше юздите на шотландско пони. Роян пък погледна него и ни най-малко не й убягна болката му.

За да го измъкне от неловкото положение, тя заразглежда стаята, която явно му служеше за работен кабинет. Помещението беше просторно и в същото време уютно, типично мъжко гнезденце, в което видимо се сблъскваха противоречивите страсти на домакина: любовта към книгите и любовта към приключенията. Сред купищата литература и археологически находки се мъдреха няколко рибарски въдици, от които една бамбукова — специално за сьомга. На отделна закачалка на стената висяха окачени брезентово яке, калъф за карабина и кожена паласка за патрони, върху която се четяха едро избродираните инициали на собственика: „Н. К-Х“.

Някои от картините по стените й се сториха познати. Бяха все оригинални акварели от деветнадесети век, повечето дело на шотландския пътешественик Дейвид Робъртс, другите — на Виван Денон, придружавал наполеоновата армия в Египет. И едните, и другите представляваха възхитителни пейзажи от Египет — още от времето, когато масовите археологически разкопки в страната не са били започнали.

Никълъс отиде при камината и хвърли една цепеница върху започналите да угасват въглени. Подритна я с крак, за да я подхвана добре огънят, сетне даде знак на Роян да се обърне срещу дългата завеса, криеща една от стените на помещението. Тържествено дръпна връвчицата, с която се вдигаше завесата, и с обигран небрежно самодоволен тон обяви:

— Е, какво ще кажете за това?

Роян с любопитство заразглежда прекрасния барелеф, който Никълъс бе вградил в стената на кабинета си. Детайлите си заслужаваха, композицията беше безупречна, но тя така и не благоволи да даде воля на възхищението си. Вместо това заговори с унищожително професионален тон, сякаш я бяха поставили пред задача с повишена трудност.

— Хамурапи, шестият цар от аморитската династия, около 1780 година преди Христа — започна да изрежда тя, правейки се, че разпознава владетеля по чертите на лицето му. — Да, барелефът произхожда най-вероятно от дворцовия комплекс на юг от ашурския зикурат. Обикновено този тип фризове вървят по два. Подобен фриз може спокойно да донесе пет милиона долара. Не знам как е попаднал тук, но най-вероятно ще да е бил откраднат от двамина мошеници, действащи под носа на светеца управител на днешна Месопотамия — Саддам Хюсеин. Чувала съм, че фризът двойник се намира в частната колекция на някой си тексаски богаташ на име Питър Уолш.

Той я зяпна в недоумение, но сетне прихна да се смее щастливо.

— По дяволите! Дураид ми даде изрично думата си, че няма да говори за това пред никого, но явно не е издържал на изкушението да разкаже за приключенията ни.

Това беше първият път, когато го чуваше да се смее. Сякаш устата му беше създадена само за това — смехът излизаше дълбоко от сърцето му и на нея й правеше удоволствие да го слуша.

— Колкото до собственика на другия фриз, напълно сте права — рече Никълъс и продължи да се смее. — Само дето цената беше не пет, а шест милиона.

— Дураид ми е разправял също и за посещението ви на масива Тибести в Чад и Южна Либия — отбеляза Роян, а той само поклати глава с иронично примирение.

— Вижда се, че няма тайни от вас — вдигна Никълъс рамене и се запъти към високия гардероб в отсрещния край на стаята. Самата мебел представляваше забележителна изработка, навярно излязла изпод ръката на френски майстор от седемнадесети век. Отвори двукрилата врата и представи съдържанието на гардероба:

— Ето какво двамата с Дураид си взехме за спомен от полковник Муамар Кадафи — и като взе една от бронзовите статуетки в гардероба, й я подаде. Представляваше майка, кърмеща детето си, а по патината личеше, че е отлята преди доста години.

— Ханибал, син на Хамилкар Барка — обясни Никълъс. — Около 203-та година преди Христа. Всичко това е било открито от банда туареги в някакъв негов лагер по течението на река Баградас в Северна Африка. Навярно Ханибал е скрил статуетките в земята преди поражението си от легионите на Сципион. Общият им брой беше около двеста, петдесетте най-добри са все още в мен.

— И предполагам сте продали останалите? — подхвърли Роян, докато се любуваше на произведението на изкуството в ръцете си. В тона й се долавяше известно недоволство. — Как сте могли да се разделите с подобна красота?

Той въздъхна с горчивина.

— Страхувам се, че никой не ме питаше. Тъжно е да си го призная, но експедицията по тяхното откриване ми струваше цяло състояние. За да покрия разходите, трябваше да разпродам голяма част от плячката.

Никълъс отиде до бюрото си и извади от най-долното чекмедже бутилка малцово уиски „Лафроейг“. Остави я на плота и извади отнякъде две чаши.

— Дали ще устоите на изкушението? — предложи й, но тя поклати глава.

— Разбирам ви. Дори шотландците признават, че подобно питие може да се пие единствено при отрицателни температури, на върха на планинско възвишение, в разгара на зимна виелица и не преди да си извървял двадесет километра, за да отстреляш елен с поне десет разклонения на рогата. Навярно мога да ви предложа нещо като за дами?

— Дали нямате просто кока-кола? — на свой ред предложи Роян.

— Имам, но тя си е жива отрова за жена като вас. По-лошо и от „Лафроейг“. Чиста захар, направо усмъртително.

Тя пое чашата и отвърна на наздравицата му.

— За живота! — рече и продължи: — Прав сте, всичко това научих от Дураид. — Тя остави пуническата скулптура на мястото й и се върна при бюрото, където стоеше Никълъс. — Всъщност Дураид ме прати при вас. Това беше предсмъртната му молба.

— Аха! Значи не става дума за съвпадение. По-вероятно е да се окаже, че съм пешката, без която някой велик шахматист не би могъл да изиграе коварната си комбинация. — Той посочи стола от другата страна на бюрото си. — Заповядайте! Говорете!

Подпря се на лакът върху бюрото с чашата уиски в дясната ръка и с единия си крак, подритващ лениво леопардовата опашка под стола. Колкото да се усмихваше приятелски, в зелените му очи се четеше много повече от любопитство. Роян си каза, че да се излъже такъв човек няма да е никак лесно.

Тя си пое дълбоко въздух и започна:

— Чували ли сте за древноегипетската царица Лострис, царувала през втория междинен период, по време на първите хиксоски нашествия?

Той се изсмя пренебрежително:

— Какво, ще си говорим за „Речния бог“ ли? — и отиде до библиотечката, където стоеше том от книгата. Беше още в пластмасова подвързия, което подсказваше, че не я е прочел до края, макар и да се виждаха доста отпечатъци от пръсти върху найлона. Илюстрацията на корицата представляваше сюрреалистичен изглед на пирамидите и водите на Нил, оцветени като в съновидение в пастелно розово и зелено. Никълъс тропна томчето на бюрото пред Роян.

— Чели ли сте я?

— Да. Чел съм повечето от нещата на Уилбър Смит. Просто ми е забавен. Идвал е два-три пъти да постреля в Куентън парк.

— Изглежда ви прави удоволствие да четете за секс и насилие? — направи кисела физиономия тя. — Какво по-точно мислите за тази книга?

— Да призная честно, този път авторът буквално ме направи на глупак. Докато четях, постоянно си мислех колко хубаво би било, ако книгата е написана по някакви достоверни факти. Затова и се обадих на Дураид преди няколко месеца. — Никълъс пак пое книгата и я разлисти откъм края. — Бележката в края звучеше доста убедително, но това, което не ме оставяше да спя, бе последното изречение — и той го прочете на глас: „Някъде в планините на Абисиния, близо до изворите на Сини Нил, мумията на Танус още се намира в непокътнатата гробница на фараон Мамос.“

Никълъс захвърли книгата на бюрото едва ли не със злоба.

— Боже Господи! Да знаете как ми се искаше всичко това да се окаже вярно. Не можете да си представите какво усещане ще бъде за мен да разпечатам гробницата на фараона Мамос. Затова и си рекох: да говоря с Дураид. Но той ме увери, че става дума за глупости на търкалета, и това направо ме срази. Такива планове вече бях скроил в ума си, че бях като сринат.

— Да, ама не — възрази му Роян, но, уплашена да не я разбере погрешно, добави: — Така де, не всичко е глупост.

— Разбирам. Дураид ме е излъгал умишлено.

— Не ви е излъгал — сопна му се тя. — Просто му трябваше време; когато му се обадихте, той още не знаеше достатъчно, за да ви разкаже подробно цялата история. Липсваха му отговорите на въпросите, които със сигурност щяхте да му зададете. Когато всичко станеше готово, сам щеше да ви потърси. Името ви стоеше на първо място в списъка на евентуалните спонсори на проекта му.

— Значи Дураид не е знаел отговорите тогава, но вие ги знаете сега? — усмихна се Никълъс скептично. — Вече се хванах веднъж на въдицата. Не би трябвало да го сторя втори път.

— Свитъците наистина съществуват. Девет от тях и до днес са на съхранение в каирския музей. Аз бях тази, която ги откри в гробницата на царица Лострис. — Роян отвори кожената си чантичка и след като рови известно време, извади оттам тънък плик с лъскави снимки десет на петнадесет сантиметра. Избра една и я подаде на Никълъс. — Ето тук е снимана задната стена на гробницата. Виждат се алабастровите делви в нишата. Снимката я направихме още преди да видим какво има в тях.

— Хубава е, но може да сте я направили навсякъде.

Тя не обърна внимание на забележката и му показа следващата снимка.

— Десетте свитъка в кабинета на съпруга ми в музея. Познавате ли двамата мъже, седнали на пейката?

Той кимна.

— Дураид и Уилбър Смит. — Изражението му вече не беше толкова скептично, но той не беше човек, който лесно ще се раздели със съмненията си. — Какво, по дяволите, се опитвате да ми кажете?

— Това, което, по дяволите, се опитвам да ви кажа, е, че като се изключат пространните лирични отклонения, които авторът си е позволил, всичко написано в книгата поне донякъде се основава на живата истина. Свитъкът, който най-много ни интересува обаче, е седмият — онзи, който бе откраднат от убийците на мъжа ми.

Домакинът отново стана и отиде до камината. Хвърли още една цепеница и започна да я въргаля насам-натам с ръжена, за да успокои нервите си. Както беше с гръб към Роян, попита:

— И с какво този седми свитък е по-важен от останалите девет?

— С това, че в него се описва погребението на фараон Мамос. Двамата с мъжа ми предполагахме, че според текста му могат да се направят и догадки къде се намира гробницата.

— Предполагали сте, но не сте сигурни? — извърна се Никълъс към нея, сякаш смяташе да я халоса с ръжена. Изпаднеше ли в подобни настроения, лесно можеше да изплаши хората около себе си. Устата му се присвиваше, а от очите му хвърчаха зелени искрици.

— Голяма част от седмия свитък е написана под формата на код, на поредица от двусмислени стихове. Дураид и аз се занимавахме с тяхното разшифроване, когато… — тук тя млъкна за малко, преди да довърши — когато го убиха.

— Навярно пазите копие от този толкова ценен документ? — изгледа я тъй свирепо, че тя се разтрепери. Но можеше само да поклати отрицателно глава.

— Микрофилмите, бележките, всичко беше откраднато заедно със самия свитък. След това убийците на Дураид, които и да са те, са отишли в апартамента ни в Кайро и са разбили компютъра, където бях записала всички резултати от проучванията ни.

Никълъс захвърли шумно ръжена сред въглените и се върна при бюрото си.

— Значи не разполагате с никакви доказателства? Нищо, с което да докажете, че нещата, за които говорите, са истина?

— Нищо — съгласи се Роян, — освен това тук — почука с пръст челото си. — Имам добра памет.

Той се навъси и прокара пръсти през гъстите си, къдрави коси.

— И защо дойдохте при мен?

— За да ви предложа заедно да открием гробницата на фараон Мамос — рече Роян съвсем непринудено. — Искате ли?

Изражението му се промени изцяло. На лицето му се изписа палава усмивка, сякаш се намираха в клас и готвеха някоя шега с учителя.

— Не се сещам с какво друго бих предпочел да се занимавам.

— Тогава двамата ще трябва да нахвърлим някакво предварително споразумение — наведе се тя над бюрото, готова да се пазари. — Нека първо аз кажа какво искам от вас, вие ще поставите условията си по-късно.

Стигна се до големи разправии, които продължиха чак до сутринта. Едва тогава Роян си призна, че е уморена.

— Вече не съм способна да разсъждавам. Дали да не започнем отначало утре сутринта?

Още не бяха стигнали доникъде с пазарлъка.

— Утре сутринта дойде — уведоми я Никълъс. — Но иначе сте права. Как можах да не се сетя. Можете да спите тук. В крайна сметка, разполагам с двадесет и седем спални.

— Не, благодаря — надигна се тя от стола си. — Ще си вървя у дома.

— Пътят ще е заледен — предупреди я той. Но по очите й разбра, че си е наумила твърдо да си тръгва, затова вдигна ръце в знак на примирение. — Както желаете, няма да настоявам. По кое време да се видим утре? Имам среща с адвокатите си в десет, но до обяд се надявам да свършим. Защо не дойдете на един работен обяд? Ще ме чакат да отида на лов в Гантън, но винаги мога да отложа заминаването си. Така ще имам целия следобед и вечерта за вас.

Срещата на Никълъс и адвокатите му се проведе сутринта в библиотеката на Куентън парк. Събирането не можеше да се нарече приятно, но пък и той не си бе правил илюзии по въпроса. През последната година целият свят около него бе започнал да се разпада на парчета, а зъбите му още скърцаха при спомена за онази секунда на умора и невнимание, когато насрещните фарове на камиона по магистралата го бяха заслепили и колата му беше излетяла от заледеното платно.

Още не се беше възстановил от преживяната трагедия, когато съдбата му нанесе втория си удар: ставаше дума за финансовия отчет на застрахователната компания „Лойдс“, където Никълъс, както баща му и дядо му преди него, беше „клечка“. В продължение на половин век семейството се бе радвало на постоянни и повече от прилични дивиденти от акциите си в компанията. Разбира се, Никълъс винаги бе знаел, че участието му в капитала на компанията е с неограничена отговорност, затова каквито и загуби да претърпеше „Лойдс“, той щеше да е от хората, задължени да ги покрият. Но никога не си беше представял каква огромна отговорност е наследил по този начин от предшествениците си. В последните петдесет години застрахователите не бяха познали загуби, достойни за отбелязване. Но тази година се получи тъкмо обратното.

След земетресението в Калифорния и обвинението, отправено към една от международните химически компании в замърсяване на околната среда, застрахователното дружество беше натрупало чиста загуба в размер на двадесет и шест милиона лири стерлинги. От тях два и половина милиона се падаха на Никълъс; част от сумата беше изплатена веднага, но огромният дял трябваше тепърва да се покрива в идните осем месеца. А кой знае какви други изненади щяха да чакат капиталовложителите следващата година…

Почти веднага след това реколтата от захарно цвекло на Куентън парк — цвеклото заемаше близо четиристотин хектара от общата площ на имението — беше нападната от „ризомания“ или иначе позната като болестта „луди корени“. Всичко отиде по дяволите.

— Ще трябва да намерим отнякъде поне два милиона и половина — започна един от адвокатите. — Това не би трябвало да се окаже голям проблем — имението е пълно със скъпоценни вещи, да не говорим за музея… Според вас, какви ще бъдат действителните приходи от евентуалната разпродажба на част от сбирката?

Никълъс настръхна при мисълта да се раздели със статуята на Рамзес, с бронзовите фигурки, с фриза от двореца на Хамурапи, изобщо, с който и да е експонат от колекцията, събирана със страст и себеотрицание в продължение на четири поколения. Ясно му беше, че една разпродажба лесно би покрила борчовете му, но пък не виждаше как би понесъл загубата на любимите си вещи. Беше готов на почти всичко, само и само да ги запази.

— В никакъв случай — отсече Никълъс.

Адвокатът му хвърли смразяващ поглед и продължи, все едно не го бе грижа:

— Е, да видим тогава с какво друго разполагаме. Млечните крави.

— При известна доза късмет можем да ги продадем за сто хиляди — изсумтя Никълъс. — Остава ни да намерим останалите два милиона и четиристотин хиляди.

— Състезателните коне — намеси се в разговора счетоводителят.

— В момента разполагам точно с шест жребеца. Ако закръглим: двеста хиляди — усмихна се кисело. — Остават две и двеста. По този начин няма да стигнем много далеч.

— Яхтата — предложи по-младият адвокат.

— Че тя е по-стара от мен — поклати глава Никълъс. — Купил я е още баща ми. Ще ви е доста трудно да й намерите купувач. Единствената стойност, която притежава, е привързаността на семейството към нея. Да си продам карабините, ще изкарам повече.

И двамата адвокати заровиха носове в папките си.

— А, ето! Две пароструйни помпи, марка „Пърди“, в добро състояние. Оценяват се на четиридесет хиляди.

— Притежавам също и няколко чифта чорапи и долно бельо за втора употреба. Защо не пишете и тях в сметката — заяде се Никълъс.

Но те предпочетоха да не му отговарят.

— Къщата в Лондон — продължи невъзмутимо по-възрастният адвокат, за когото клиентите нямаха чувства, с които той да се съобразява. — Кварталът е добър. Може да й се поиска милион и половина.

— По принцип да, но не и в сегашната бъркотия — възрази собственикът. — Да кажем милион.

Адвокатът отбеляза нещо в края на листа и продължи:

— Разбира се, целта е да си спестим по възможност разпродаването на цялото имение, нали?

И така, срещата беше мъчителна и уморителна, но в крайна сметка не се стигна до окончателно решение. Никълъс изпрати адвокатите си ядосан и без никаква идея какво друго би могъл да стори.

След като затвори вратата зад гърба им, се прибра в личния си апартамент, където взе душ и си сложи чиста риза. Без да знае защо, се избръсна и наплиска лицето си с афтършейв.

Качи се на рейндж роувъра си и отиде до музея. Снегът беше преминал в суграшица и докато успее да се измъкне от паркинга и да се скрие в сградата, главата му като че ли пак беше минала под душ.

Роян го чакаше в кабинета на госпожа Стрийт. Изглежда двете си бяха допаднали. Никълъс се спря пред вратата, за да ги послуша как се смеят на някаква шега. Това му подейства донякъде успокоително.

Готвачката вече беше пратила до музея топлия обяд от кухнята на имението. Изглежда смяташе, че по-тежката храна ще успее по-добре да защити обядващите от капризите на времето. Менюто включваше супа от месо, зеленчуци и фиде, основното ястие беше печено по ланкашърски, придружено с половин бутилка бургундско вино, а за гостенката — прясно изстискан портокалов сок. Двамата седнаха да се хранят пред самата камина и се заслушаха в трополенето на едрите капки дъжд по прозорците.

Докато опразваха чиниите, Никълъс помоли Роян да му разкаже с подробности за убийството на Дураид. Тя не пропусна нищо, говори му за собствените си премеждия в онази нощ и дори повдигна ръкава си, за да му покаже бинтованата рана от ножа на убиеца. С особено внимание изслуша разказа й за втория опит за покушение, на улицата в Кайро.

— Подозирате ли някого? — попита той, щом Роян свърши с историята. — Сещате ли се за някого, който да е способен да го извърши?

Но тя поклати глава.

— Никой никога не ни е заплашвал.

Двамата довършиха обяда в мълчание, всеки залисан в собствените си мисли. Едва след като изпиха кафето, Никълъс заговори по същество:

— Да се върнем на въпроса. Как ще се разберем занапред?

Подхванаха отново споровете от предната вечер, които нищо чудно да се проточеха също толкова дълго.

— Трудно е отсега да дам съгласието си какъв да бъде вашият дял от придобивките, защото не знам в какво точно ще се състои участието ви — обясняваше позицията си Никълъс, докато наливаше за пореден път кафе в чашите. — В крайна сметка, щом аз ще трябва да финансирам и организирам цялата експедиция…

— Вие ще трябва да приемете на доверие, че участието ми е от жизнена необходимост за успеха. Иначе просто няма да има „придобивки“. В едно можете да сте сигурен, че докато не се споразумеем и не си стиснем ръцете като сътрудници на добра воля, няма да научите нищо повече за свитъка и гробницата.

— Не е ли малко нелюбезно? — попита Никълъс, но Роян го удостои с игрива усмивчица.

— Ако не харесвате условията ми, в списъка на Дураид има още три имена на възможни спонсори — заплаши го тя.

— Добре, добре — по лицето му се изписа мъченическо изражение. — Съгласен съм с предложението ви. Но на каква основа ще изчисляваме стойността на откритото? Щом ще делим поравно…

— Щом се сблъскаме с някакви предмети от археологически интерес, аз ще избера някой от тях, вие — следващия, и така — докато си поделим всички поравно.

— А защо аз да не избирам пръв? — погледна я той въпросително.

— Най-добре да теглим чоп още сега — предложи Роян и той извади от джоба си монета от една лира.

— Ези или тура? — хвърли той монетата и докато тя беше още във въздуха, Роян извика:

— Ези!

— Да му се не види! — ядоса се Никълъс, щом се наведе над монетата, и веднага я прибра обратно в джоба си. — Така значи, вие ще сте първата, която ще избира от находките, ако такива се открият изобщо. — Той протегна ръка през масата. — От вас единствено ще зависи какво ще правите с дела си. Можете да го дарите, ако щете и на каирския музей. Ако, разбира се, дотогава не сте се разделили с тази си странна приумица. Съгласни?

Тя пое ръката му.

— Съгласни! — и бързо добави: — Сътруднико!

— Сега да обсъдим нещата по-подробно. Никакви тайни от мен, ще ми кажете всичко, което досега сте премълчали.

— Донесете пак книгата — посочи Роян томчето на „Речният бог“ и преди той да се върне до масата тя набързо избута мръсните чинии в единия ъгъл. — Първото, което трябва да прехвърлим, са откъсите, които Дураид лично редактира — разтвори книгата на последните страници. — Ето. Оттук започват затъмненията, които Дураид внесе в текста.

— Хубава дума — усмихна се Никълъс, — но да използваме по-разговорен стил. Вече и аз имах случай да попадна в подобно затъмнение.

— Знаете цялата история дотук. Царица Лострис и целият й народ са принудени от хиксосите, които воюват качени на своите колесници, да напуснат страната си и да се спасяват от гнева на нашественика. Поемат на юг по течението на Нил и един ден се озовават в точката, където се събират водите на Бели и Сини Нил, сиреч днешен Хартум. Дотук всичко е според текстовете на свитъците.

— Запомних. Продължавайте.

— На един от корабите си носят мумифицираното тяло на съпруга на Лострис — фараон Мамос VIII. Дванадесет години по-рано, преди фараонът да умре от раната в гърдите си, която получава в сражение с хиксосите, тя му обещава, че ще се погрижи да погребе тялото му на сигурно място и че ще остави при него цялото му несметно съкровище. Когато достига днешен Хартум, Лострис решава, че е време да изпълни обещанието си към покойния. Праща сина си, четиринадесетгодишния принц Мемнон, заедно с дружина воини с колесници да открие подходящо място за гробницата. Мемнон бива придружен от своя учител, разказвача на цялата история, неуморимия Таита.

— Добре, добре, това си го спомням. Мемнон и Таита разпитват черните роби пилуки, които залавят по пътя, и по техен съвет решават да следват левия приток на реката, която ние сега наричаме Сини Нил.

Роян кимна и продължи с историята:

— Насочват се на изток и се сблъскват с непристъпни планини — толкова високи, че ги наричат Синята крепост. Всичко, което сте чели дотук в книгата, е точно възпроизвеждане на текста в свитъците, но именно тук — и тя посочи една от страниците, — започват измислици. При описанието на предпланините…

Никълъс я прекъсна насред изречението:

— Спомням си, че когато четох за пръв път книгата, ми направи впечатление неточното описание на Сини Нил и по-скоро на земите при навлизането му в етиопските планини. Там предпланини няма. От западната си страна планините свършват с почти отвесен склон. Реката се показва като змия, надала глава от дупката си. Който и да е авторът на природните описания, той явно не познава течението на Сини Нил.

— А нима вие познавате областта? — зачуди се Роян.

Той се засмя и кимна.

— Когато бях млад и по-глупав, дори отколкото съм сега, бях замислил грандиозния план да премина с лодка пролома на Абай — от езерото Тана до язовир „Розейрес“ в Судан. Абай е името, с което етиопците наричат Сини Нил.

— И защо сте искали да го правите?

— Защото никой не го беше правил преди мен. Майор Чийзман, британският консул, ходил на лов в областта през 1932 година и едва не се удавил. Казах си, че ще мога да снимам филм, да напиша пътепис и да спечеля малко пари от авторските права. Говорих с баща си да финансира експедицията ми. Приключението беше достатъчно лудешко, за да привлече интереса му. Дори искаше да тръгне с мен. Тогава се заех с изучаване цялото течение на Абай, при това не само на карта, но и на живо. Купих си един стар „Чесна“ и прелетях над целия пролом — осемстотин километра разстояние между езерото Тана и язовира. Както вече казах, тогава бях само на двадесет и една и подобни лудости ме привличаха.

— И какво се случи? — Роян беше видимо заинтригувана. Дураид никога не й беше разправял за тези приключения на стария си спътник, но именно в подобна авантюра смяташе тя да го тласне тепърва.

— Събрах дружина от осем приятели от Сандхърст и посветихме коледната си ваканция на изпълнението на плана ми. Опитът завърши с пълно фиаско. Успяхме да издържим само два дни в бързеите на реката. Проломът е най-ужасното място на земята, за което съм чувал. Почти два пъти по-дълбоко от Големия каньон на Колорадо в Аризона. Още не бяхме изминали тридесет километра, а каяците ни за малко да станат на трески. Трябваше да оставим цялата си екипировка край реката и да се измъкнем с катерене обратно до по-цивилизовано място.

За момент Никълъс се умисли, сякаш се беше сетил за нещо по-сериозно.

— Загубих двама души от експедицията. Боби Палмър се удави, а Тим Маршал падна от скалите. Наложи се дори да оставим телата им на произвола на съдбата. И до ден-днешен са си останали там някъде. Трябваше аз да съобщя на родителите им… — спря се той насред изречението си, сякаш болезнените мигове бяха възкръснали пред очите му.

— Някой изобщо успял ли е да мине по вода през проломите на Сини Нил? — заинтересува се Роян, за да отвлече мисълта му.

— Да, аз самият се върнах няколко години по-късно. Но този път не като водач, а като редови участник в официална експедиция на британските въоръжени сили. Нужни бяха обединените сили на флотата, сухопътните и въздушните войски на Британската империя, за да може мечтата ми да се превърне в реалност.

Роян повече не можеше да крие откровеното си възхищение от човек, който наистина бе изкачил река Абай. Сигурно самият пръст на съдбата я беше довел точно при него. Дураид беше познал. Едва ли на света щеше да се намери по-подходящ изпълнител за плана, който бяха кроили двамата.

— Значи знаете по-добре от всеки друг какво представлява дефилето на Сини Нил. Ще се опитам най-общо да нахвърля съдържанието на седмия свитък така, както е излязло изпод ръката на Таита. За нещастие тъкмо тази част от ръкописа се беше повредила най-силно от времето и двамата с Дураид се видяхме принудени да правим заключенията си само по оцелелите откъслеци, вие ще трябва да ми кажете доколко това, което сме успели да разчетем, се покрива със собствените ви наблюдения на областта.

— Давайте! — подкани я Никълъс.

— Таита описва западния склон на етиопските планини кажи-речи по същия начин, по който и вие ги описахте: като отвесна стена, от която изведнъж изскача реката. Били принудени да изоставят колесниците си, които не можели да продължат по стръмните и насечени брегове. Продължили напред пеша, водейки конете за поводите. Скоро пътеките през дефилето станали толкова тесни и стръмни, че няколко от животните се прекатурили в пропастта и се издавили в дълбоките води. Това обаче не разколебало ни най-малко хората и те продължили с решителна крачка напред, слушайки единствено заповедите на принц Мемнон.

— Пред очите ми са. Наистина страховито място.

— По-нататък Таита описва няколко препятствия, които нарича „стъпала“. Двамата с Дураид така и не можахме да установим със сигурност кои са тези препятствия. Поради липса на друго, решихме, че става дума за речни прагове.

— Такива има колкото си искате по протежението на дефилето — съгласи се Никълъс.

— Това е най-важното в документа. Таита пише, че след двадесет дни вървене нагоре по течението на реката стигнали „второто стъпало“. Там принцът имал съновидение. Покойният му баща му се явил през нощта и посочил мястото, където били отседнали, за място на бъдещата си гробница. Според Таита те не продължили по-нататък. Ако можем да определим какво е това препятствие, което ги е спряло, ще можем и да придобием сравнително точна представа колко навътре в пролома са успели да стигнат.

— Което означава, че преди да продължим с догадките си, ще са ни нужни карти, спътникови снимки на планините, а и няма да е зле аз да прегледам дневника и бележките си от пътуването — рече Никълъс. — Винаги съм се стремил да подновявам справочните фондове на библиотеката си, затова в музея държа и съвсем нови издания на карти и спътникови снимки. Ако разполагаме с каквото ни е нужно, госпожа Стрийт ще знае как да ги открие начаса.

Той стана от стола си и мързеливо се протегна.

— Ще изровя дневниците си тази вечер и ще ги прегледам подробно. Миналия век прадядо ми е ловувал из етиопските планини и със сигурност е прекосявал Сини Нил близо до Дебра Маркос някъде през деветдесетте. Ще извадя и неговите спомени. Пазим ги в семейния архив. Нищо чудно старецът да е записал сведения, които да ни свършат работа.

Никълъс изпрати Роян до паркинга при стария зелен „Ленд Роувър“, но едва когато тя запали мотора, й каза вместо сбогуване:

— Все още мисля, че ще е по-добре да останете в имението. До Брандсбъри има час и половина път с кола — в двете посоки са нужни три часа, които ще губите всеки ден в разкарване дотук и обратно. Имаме доста работа, преди дори да мислим за експедиция в Африка.

— Ами какво ще си помислят хората? — попита Роян и отпусна ръчната спирачка.

— Никога не ме е било грижа за мнението на хората — подвикна й той отдалеч. — Кога ще се видим утре?

— Ще трябва първо да се отбия при доктора си в Йорк. Ще вади конците от ръката ми. Няма да мога да дойда по-рано от единадесет — подаде Роян глава навън, за да му отговори.

От вятъра тъмните й коси се развяха пред лицето й. В мечтите си Никълъс винаги беше с чернокоси жени. Розалинд също бе притежавала това тайнствено ориенталско излъчване. Почувства се гузен, задето прави подобно сравнение, но пък веднъж запознал се с Роян, човек трудно можеше да я отпъди от мислите си.

Всъщност тя беше първата жена, привлякла вниманието му, откакто Розалинд си беше отишла. Най-много го привличаше смесената й кръв. Роян бе достатъчно екзотична, за да възбуди интереса му към Изтока и достатъчно англичанка, за да говорят на родния му език и да разбира чувството му за хумор. Образована, тя разбираше от нещата, които най-много го интересуваха, а и беше духовита. Обикновено източните жени биваха учени от малки да мълчат и да стоят в сянката на мъжете, но тази определено се различаваше от тях.

Джорджина се беше обадила на личния си лекар в Йорк, за да уреди час на дъщеря си за изваждането на конците. Двете закусиха в къщата в Брандсбъри, след което Джорджина се качи зад волана, Роян седна до нея, а Маджик се настани между двете.

Още щом свърнаха по главната улица в селото, Роян забеляза голям камион „МАН“ паркиран пред пощата, но скоро забрави за него.

Озоваха се на шосето, над което плуваха облаци мъгла, ограничаващи на места видимостта до не повече от тридесет метра. За Джорджина това обаче не беше причина да намали скоростта. Ленд роувърът полетя по асфалта, колкото му стигаха силите, цвилейки жално със спирачките на всеки завой, а Роян си помисли с известно облекчение колко е хубаво колата ти да не вдига повече от сто километра в час.

По едно време се обърна назад, за да види колко път са изминали, и забеляза камиона да хвърчи по шосето на известно разстояние зад тях. Само кабината се показваше над облака мъгла и машината приличаше на подводница, подала се изпод повърхността на водата. В следващия миг мъглата погълна всичко, а тя се обърна напред, за да чуе какво й говори майка й.

— Това правителство е цял отбор от некомпетентни профани — разправяше Джорджина, присвивайки очи поради дима от цигарата си. Държеше волана с една ръка, а с другата небрежно галеше провисналото като парче копринен плат ухо на Маджик. — Нямам нищо против министрите да си клатят краката и да не ги е еня за държавните дела, но когато започнат да се занимават с пенсията ми, ей тогава наистина ме вбесяват.

Единствените доходи, на които разчиташе майката на Роян, идваха от пенсията й на бивш служител в дипломатическите служби, а тя беше по-скоро скромна.

— Признай си, мамо, че още по-малко ще се зарадваш, ако на власт дойдат лейбъристите — подразни я Роян. Майка й открай време беше стълб на консервативната идея.

Джорджина се поколеба какво точно да отговори, но после реши, че и Мейджър, и лейбъристите са един дол дренки.

— Това, което искам да кажа е: върнете ни Маги.

Роян се извъртя на седалката си и отново погледна през мръсното задно стъкло. Камионът продължаваше да ги следва по петите. Тъмният му силует едва-едва се забелязваше през мъглата, а и синкавият дим, който излизаше от ауспуха на колата, им създаваше усещането, че тя се е превърнала в реактивен самолет. Досега звярът кротко се беше движил отзад, но ето че изведнъж увеличи скоростта и започна да ги настига.

— Мисля, че иска да ни задмине — обърна се Роян към Джорджина.

Огромното туловище на камиона беше на някакви си шест-седем метра от задната броня на колата им. Върху решетката на радиатора стояха трите букви от хром — МАН, които вече се надвесваха заплашително над купето на роувъра. Заради покрива на колата Роян дори не можеше да види лицето на шофьора.

— Кой да ме задмине, кой просто да ме мине — жална се Джорджина. — Така е то, през целия ми живот — все едно и също. — И упорито остана в центъра на шосето.

Роян отново погледна назад и забеляза, че камионът се е приближил още повече. От него през задното стъкло не се виждаше нищо друго. Шофьорът превключи скоростта и заплашително изрева с двигателя.

— По-добре се откажи. Вижда се, че се е разбързал.

— Нека чака — изсумтя Джорджина и загриза фаса в устата си. — Търпение му е майката. Тъй или иначе, не мога да го пусна точно тук. Всеки момент ще излезем на малкото каменно мостче. Познавам тази отсечка, все едно съм в банята вкъщи.

Прекъсна я обаче клаксонът на камиона, който за малко да ги оглуши. Маджик скочи на задната седалка и възмутено се разлая.

— Тъпо копеле — наруга го. — За кого се мисли? Я си запиши номера му, че да се оплача пред полицията в Йорк.

— Не се вижда от калта. Не съм сигурна, но регистрацията май е европейска. Германска най-вероятно.

Сякаш шофьорът чу какво се говори за него и леко намали, оставяйки дистанция от няколко метра между тях. Роян се извъртя на седалката в желанието си да го види що за човек е.

— Така е по-добре — отбеляза доволно Джорджина. — Щом ще се учим на маниери, да се учим — тя впери очи напред и отбеляза: — Ето го и моста…

Едва сега Роян успя да хвърли поглед в кабината на камиона. Шофьорът носеше шапка тип шлем, която криеше цялото му лице без очите и носа. Подобна маскировка му придаваше доста злокобен вид.

— Внимавай! — изпищя внезапно Роян. — Засилил се е право към нас!

Двигателят на камиона нададе мощен рев, който погълна гласовете им сякаш бяха попаднали насред морска буря. За миг пред очите на Роян заблестя стоманената муцуна на МАН-а, в следващия миг цялата му тежест се стовари върху задницата на колата им. От удара тя залитна и едва не се прекатури през седалката. Бързо се върна в предишното си положение и ужасена видя как камионът ги е подхванал с предната си броня като някаква лисица, тичаща с кокошка в устата си.

Джорджина водеше отчаяна борба с кормилото, надявайки се да задържи ленд роувъра на шосето, но усилията й оставаха напразни.

— Не мога да контролирам колата. Мостът! Да се спасява кой как може…

С едно движение Роян се освободи от предпазния си колан и посегна към дръжката на вратата. Каменните перила на моста летяха с пълна скорост насреща им. Колата се пързаляше по пътя напълно неспособна да спре или завие встрани.

Под натиска вратата лесно поддаде, но така и не й остана време да я отвори достатъчно, за да скочи навън. С все сила колата беше запокитена в здравите каменни колони, които стърчаха на входа на моста.

Двете жени хорово изпищяха, капакът на мотора се смачка наполовина пред очите им, а инерцията ги хвърли право срещу предното стъкло. То се разби на парчета, а колата отскочи като футболна топка от камъните, килна се на една страна, излезе извън шосето и се затъркаля надолу по брега на реката.

Роян беше като катапултирана през зеещата врата и скоро се озова на земята. Склонът уби скоростта на падането й, но извади всичкия въздух от гърдите й. Тя се претърколи надолу по пръстта и в един миг се оказа в ледените води на рекичката, минаваща под моста.

Малко преди главата й да се потопи под повърхността, очите й зашариха по небето и случайно срещнаха силуета на каменния мост. Роян успя да хвърли последен поглед на камиона, който даде газ и потегли. Машината влачеше две товарни ремаркета, толкова високи, че се забелязваха дори над каменните перила на моста.

И двете ремаркета бяха покрити с изкуствен брезент от някаква лъскава материя. На зеления фон на покривалото беше изписано с големи червени букви името на компанията собственик, но преди да осмисли какво точно е прочела, Роян цопна в реката и водата запречи погледа й. От студа и зашеметяването след удара едва не се удави.

С няколко маха излезе обратно на повърхността. Учуди се, че за няколко секунди течението я е отнесло двадесетина метра надолу. Затруднена от дрехите си, Роян все пак успя да доплува благополучно до брега, където се хвана за някакъв клон и се изтегли на сушата.

Клекна в калта и се опита да изкашля и изплюе водата, която бе погълнала, без да иска. Опипа тялото си, за да види къде по-точно се е ударила, но в следващия миг стоновете на агонизиращата й майка я накараха да забрави за собствените си неволи и да насочи цялото си внимание към обърнатите с покрива надолу останки от ленд роувъра.

В трескава бързина Роян се надигна на крака и се затича по хлъзгавата трева към колата, спряла на самия ръб на водата. Каросерията беше смачкана и дори разкъсана, на много места боята беше паднала и ламарината блестеше на светлината. Моторът отчаяно се задъхваше, но предните колела продължаваха да се въртят в пространството.

— Мамо! Къде си? — завика Роян, но ужасяващите звуци, които Джорджина издаваше, не престанаха. За да не изгуби равновесие, дъщерята се улови за металната каросерия на колата и с разтуптяно сърце се насочи по посока на звука. Не й се мислеше какво може да види. Джорджина беше седнала върху размекнатата земя, облегнала гръб върху вратата на колата и изпънала крака напред. Левият беше толкова усукан, че ботушът й сочеше към калта под неестествен ъгъл. По всяка вероятност или коляното, или костта над него бяха счупени.

Но не това беше причината да стене толкова жално. В скута й лежеше Маджик, а тя бе надвесила глава над него и горчиво плачеше; дори не се опитваше да възпира сълзите си. При едно от преобръщанията кокер шпаньолът се бе озовал между покрива на колата и земята и огромната металическа маса го беше премазала. От крайчеца на вечно усмихнатата му уста висеше розовият език, но вместо слюнка от върха му се стичаха капки кръв, които стопанката му механично бършеше с шала си.

Младата жена се свлече до майка си и я прегърна през рамо. Никога преди не я беше виждала да плаче. Притисна я силно до себе си, сякаш се опитваше с физическа болка да заглуши мъката, напираща в душата й. Но напразно.

Двете надали имаха представа колко време са седели така. Най-накрая на Роян й дотегна да гледа счупения крак на майка си, а и в съзнанието й се събуди страхът, че не е изключено шофьорът на камиона да се върне, за да довърши започнатото. Тя бързо се качи горе на пътя и като се домъкна до средата на платното спря първата кола, която излезе от мъглата.

Никълъс изчака Роян да закъснее два часа за уречената среща и тогава се притесни какво ли се е случило с нея. Обади се на полицията в Йорк. За щастие, беше запомнил номера на майчината й кола. Всъщност конфигурацията беше особено лесна за него, защото представляваше инициалите на майка му плюс нещастното число 13.

Жената от другата страна на линията го остави да почака известно време, колкото да погледне в компютъра и да се върне на бюрото си.

— Крайно ми е неприятно да ви съобщя, господине, но въпросният „Ленд Роувър“ е претърпял пътна злополука тази сутрин.

— Какво се е случило с шофьора? — попита малко рязко Никълъс.

— Водачът, както и един пътник са били откарани в болница.

— Добре ли са?

— Съжалявам, господине, но нямам информация.

На Никълъс му отне четиридесет минути да се яви пред болницата, където му трябваха още поне толкова, за да се срещне с Роян. Намери я в женското хирургично отделение да прави компания на майка си. Джорджина още не се беше съвзела от упойката, която й бяха сложили.

Едва когато той застана над главата й, Роян забеляза присъствието му.

— Добре ли сте? Какво, по дяволите, се е случило?

— Майка ми… кракът й е строшен на няколко места. Хирургът трябваше да й сложи гвоздей в бедрената кост.

— Вие как се чувствате?

— Няколко натъртвания и ожулвания, но нищо сериозно.

— Как се случи?

— Един камион… Изблъска ни от пътя.

— Не и нарочно? — нещо щракна в гърдите му при спомена за един друг камион, на едно друго шосе, в една тъмна нощ.

— Мисля, че беше нарочно. Шофьорът носеше маска. Блъсна ни отзад. Няма как да не е било нарочно.

— Обърнахте ли се към полицията?

Тя кимна утвърдително:

— Доколкото разбрах, камионът е бил откраднат и обявен за издирване рано тази сутрин, няколко часа преди катастрофата. Шофьорът бил спрял да закуси в крайпътно кафене. Германец е и не говори дума английски.

— За трети път се опитват да ви убият — отсъди мрачно Никълъс. — Време е да се намеся.

Той отиде във фоайето на етажа и използва телефона. Началникът на полицията в града му беше личен приятел, също както и управителят на болницата.

Докато се върне обратно в болничната стая, Джорджина беше дошла в съзнание. Главата й още се маеше, когато я отнесоха на количка до стаята й в отделението, но иначе се чувстваше малко по-добре. По-късно се появи и ортопедът на болницата.

— Здрасти, Ник, какво правиш тук? — поздрави го той.

Роян се изненада колко много хора го познават. Но докторът бързо насочи вниманието си към Джорджина.

— Как се чувствате? Фрактурата ви е доста сериозна — счупвания на няколко места. Костта ви е заприличала на конфети. Успяхме да я наместим, но ще трябва да останете поне десет дни при нас.

— Ето виждате ли, млада госпожо — подхвана Никълъс Роян, щом Джорджина заспа отново. — Трябва ли още да ви убеждавам? Икономът ми вече ви е приготвил стая в имението ми. Повече няма да ви оставя да се скитате сама по пътищата. Нищо чудно следващия път наистина да ви светят масълцето.

Роян беше твърде разтърсена и объркана, за да спори, затова просто се остави новият й познат да я качи на рейндж роувъра си и да я отведе при лекаря, който трябваше да извади конците от раната й. После двамата се запътиха към Куентън парк. Още щом пристигнаха, Никълъс заведе гостенката си в отредената й спалня.

— Готвачката ще ви прати вечерята в стаята. Не забравяйте да глътнете приспивателното, което докторът ви даде. Дайте ключа от къщата на майка си на госпожа Стрийт, тя ще изпрати някой да вземе нещата ви от Брандсбъри. Междувременно икономът ви е оставил нощница и чиста четка за зъби. Давам ви пълна почивка до утре сутринта.

Не беше зле човек като него да поеме грижата за живота й. От онази кошмарна нощ в оазиса Роян за пръв път се чувстваше на сигурно място. Единственият жест на свободолюбие, който си позволи, бе да хвърли таблетката могадон в клозетната чиния.

Нощницата, оставена на възглавницата, беше от чиста коприна, украсена по ръкавите и деколтето с прекрасни дантели от Камбре. Никога през живота си Роян не беше слагала подобна скъпа дреха, кожата й никога не бе докосвала толкова нежен плат. Мина й през ум, че по всяка вероятност нощницата е принадлежала на покойната съпруга, и това я изпълни с доста смесени чувства. Качи се на високото легло и дори многото място под чаршафите, прекалено мекият матрак и непознатата обстановка не можаха да й попречат скоро да заспи.

На сутринта я събуди млада прислужница, носеща последния брой на „Таймс“ и чаша чай. Няколко минути по-късно същото момиче се появи отново с куфара с вещите й.

— Сър Никълъс би искал да закусите в неговата компания в трапезарията в осем и половина.

Докато се къпеше, Роян внимателно разучи голото си тяло в голямото огледало, заемащо една от стените на банята. Освен раната от ножа, която бе зараснала само наполовина и представляваше голямо бледосинкаво петно на едната й ръка, на бедро й и от лявата страна на гърба и задника й стояха две тъмни синини, спомен от автомобилната катастрофа. Пищялът й беше одран почти до месо и за да прикрие жестокото ожулване, Роян си обу дълги памучни панталони. Докато слизаше по стълбите за закуска, установи, че леко накуцва.

— Чувствайте се като у дома си — подаде глава иззад вестника си Никълъс, докато тя сякаш се колебаеше дали да влезе в трапезарията. С жест показа чиниите с храна, изложени на страничната маса.

Докато Роян сипваше в чинията си бъркани яйца, погледът й се спря на пейзажа, окачен на стената отсреща. Със сигурност беше дело на Констабъл.

— Спахте ли добре? — попита Никълъс, но дори не изчака да му бъде отговорено. — Имам новини от полицията. Открили са въпросния „МАН“ изоставен край пътя близо до Харогейт. Оглеждат камиона, но се съмняват да открият някакви улики. Изглежда си имаме работа с човек, който знае какво върши.

— Трябва да се обадя в болницата — напомни му Роян.

— Вече го сторих вместо вас. Майка ви е прекарала нощта спокойно. Оставих съобщение, че ще я посетите вечерта.

— Чак вечерта? — погледна го тя неразбиращо. — Защо толкова късно?

— Защото имам намерение да ви натоваря с работа дотогава. Все пак трябва да оправдаете парите, които смятам да инвестирам в предприятието ви.

Когато Роян се доближи до масата за ядене, Никълъс пъргаво стана и заобиколи от другата страна, за да издърпа стола й. Подобна проява на куртоазия донякъде я смути, но тя не се осмели да направи забележка.

— Първото нападение срещу вас и Дураид във вилата ви в оазиса — от него не можем да направим кой знае какви заключения, освен че убийците са знаели точно какво и къде да търсят. — Подобна рязка смяна на темата й се стори доста объркваща. — Нищо не ни пречи обаче да поразсъждаваме заедно за второто покушение — на улицата в Кайро. Ръчната граната. Кой, освен министъра знаеше, че ще ходите следобеда в министерството?

Роян замислено задъвка хапката в устата си.

— Не съм много сигурна. Мисля, че казах на секретарката на Дураид, може би и на някой от асистентите.

Никълъс се намръщи и поклати глава.

— С други думи, половината музей е знаел за срещата ви с министъра?

— Като че ли да. Съжалявам.

Той се замисли на свой ред.

— Дотук добре. Кой знаеше, че напускате Кайро? Кой знаеше, че ще отседнете в къщата на майка си?

— Един от служителите в управата на музея донесе диапозитивите ми на летището.

— Казахте ли му с кой полет заминавате?

— Не, със сигурност не.

— Казвали ли сте изобщо на някого?

— Не. Всъщност… — започна да се колебае Роян.

— Да?

— Когато разговарях с министъра за отпуската ми, споменах най-общо за намеренията си. Но пък и не би могъл да е той, нали? — Роян видимо се ужаси при тази мисъл.

Никълъс вдигна рамене.

— Всякакви неща се случват по света. Разбира се, министърът добре е знаел с какво се занимавате двамата с Дураид и какво е представлявал седмият свитък?

— Не беше запознат с много подробности, но иначе да — знаеше към какво сме се запътили.

— Чудесно. Следващият ми въпрос е: чай ли предпочитате или кафе? — Наля кафе в чашата й и продължи нататък с разпита. — Казахте, че Дураид е бил изготвил цял списък с потенциални спонсори за експедицията. Имената им може да ни насочат и към вероятните заподозрени.

— Най-напред беше музеят Гети — започна Роян и се усмихна.

— Можем спокойно да го зачеркнем. Един уредник на музей надали би тръгнал да гърми гранати по улиците на Кайро. Кой беше следващият?

— Готхолд Ернст фон Шилер.

— От Хамбург. Занимава се с тежка индустрия. Металообработване и производство на сплави. Най-вече първична обработка на суровините. — Никълъс добре познаваше човека. — Кое беше третото име в списъка?

— Питър Уолш. Тексасецът.

— Същият — кимна той. — Живее във Форт Уърт. Държи тамошните вериги за бързо хранене. Услуги по пощата.

На света имаше едва двадесетина колекционери, които можеха успешно да съперничат на големите държавни институции в събирането на археологически находки и съответно в субсидирането на научни експедиции. Никълъс познаваше всички и ги ненавиждаше, както и останалите в тесния колекционерски кръг ненавиждаха него. Нямаше представител на тази малка група любители на антики, с когото да не се е съревновавал по търговете в „Сотби“ и „Кристи“, още повече при подмолните сделки за придобиване на „пресни“ антики. Под „пресни“ се разбираше всичко, „излязло току-що изпод земята“.

— И двамата си падат първокласни бандити. Собствените си деца биха изяли, ако огладнеят достатъчно. Какво ще им попречи да ви очистят, ако сте застанали на пътя им към гробницата на Мамос? Знаете ли дали някой от тях е влизал в контакт с Дураид след публикуването на книгата? Както направих аз?

— Не знам. Не е изключено.

— Едва ли двамата хубостници са пропуснали такъв случай да си заврат носовете, където не им е работата. Най-добре ще е да приемем, че и двамата са подозирали Дураид в сериозни намерения за бъдещето. Ще пишем и двамата за възможни виновници. — Погледът му се спря на чинията й. — Нахранихте ли се? Още малко яйца? Не искате? Добре тогава, да отидем в музея, където госпожа Стрийт сигурно ни е отворила широко поле за дейност.

Когато отново се завърнаха в кабинета му, Роян беше доста изненадана от степента на организация, която Никълъс беше внесъл в работата. За няколко часа бе преобразил самотното си гнезденце в главна квартира на някое войсково подразделение. В центъра на помещението стоеше голям триножник, на който беше окачена черна дъска. Върху дъската бяха забити с кабарчета спътникови снимки — толкова много, че не се побираха и стърчаха встрани. Тя веднага застана пред статива, за да ги разгледа отблизо, след което вниманието й се насочи към останалите материали, закачени на дъската.

Както снимките, така и едромащабната карта се отнасяха до северозападните части на Етиопия. До тях стояха и списъци с имена и адреси, списъци на вещите, които ще му трябват за експедицията, и други — с които вече разполагаше, останали по всяка вероятност от предишните му походи из Африка — изчисления на разстоянията между различни географски точки и не на последно място, най-общо нахвърляни сметки колко ще струва цялото приключение. В най-горната част на дъската стоеше брошура, озаглавена „Етиопия — обща туристическа информация“. Представляваше пет плътно изписани листа голям формат, които Роян дори не понечи да прочете. По-важно бе да се увери с каква прецизност домакинът й се е захванал да разрешава належащите задачи.

Роян си каза, че при първа възможност ще се запознае в подробности с целия предоставен й материал, но сега се насочи към един от двата стола, сложени при масата, гледаща към черната дъска. Никълъс пък зае място пред статива и започна да размахва като учителска показалка офицерското си бастунче със сребърен връх.

— Моля за внимание — потропа той по дъската. — Първата задача пред вас е да ме убедите, че ще се оправим с указанията на Таита, с които той е описвал една действителност отпреди няколко хиляди години. Нека хвърлим общ поглед върху географските особености на река Абай и нейния пролом.

Никълъс се зае да описва течението на реката и да сочи с показалката си по спътниковите снимки на дъската.

— В този участък водите са си проправили път през базалтови планински плата. На някои места скалите, ограждащи коритото, представляват отвесни стени, високи между сто и двадесет и сто и петдесет метра, спускащи от двете страни едновременно. Там, където в скалите са се насложили слоеве вулканични шисти, реката не е успяла да ги пробие. Въпросните шисти представляват поредица от големи водни прагове, които насичат речното течение. Мисля, че сте права да отъждествявате „стъпалата“, за които говори Таита, с водопади.

Той се приближи до масата и от купищата книжа, които я бяха затрупали, извади точно определена снимка.

— Направих я в пролома по време на военната експедиция през 1976 година. Ще получите известна представа за въпросните водопади.

Подаде й черно-бялата снимка, на която се виждаха надвисналите скали от двете страни на реката, както и внушителна каскада от вода, падаща наглед от самото небе. На фона на разпенилата се вода се виждаха невзрачните фигури на полуголи мъже в лодки.

— Никога не съм си представяла подобно нещо! — загледа снимката с удивление Роян.

— Снимката не може да възпроизведе цялостното впечатление от величествената самота на мястото. Фотографът няма къде да застане, за да хване целия пейзаж в единна перспектива. Поне се убеждавате, че един такъв водопад най-вероятно ще спре група египтяни, тръгнали пеша по бреговете на реката, заедно с товарните си коне. Покрай речните прагове обикновено има образувани странични пътеки, дело най-често на слонове или друг едър дивеч. Водопади като този обаче няма как да бъдат заобиколени — скалите са практически непристъпни.

Роян кимна в знак на разбиране, а той продължи:

— Дори ние, които вървяхме надолу по течението, трябваше да сваляме лодките и екипировката с въжета. Не беше никак лесна работа.

— Тогава да приемем за вярно, че именно някой водопад е спрял дружината — вторият, като се тръгне от запад на изток.

Никълъс насочи бастунчето си към спътниковата снимка, проследяваща течението на реката нагоре от тъмната сянка, която подобно на клин се врязваше в територията на централен Судан и стигаше до язовир „Розейрес“.

— Планините започват да се издигат едва от етиопската страна на границата; оттам започва и самото дефиле. В района няма никакви градове и пътища; далеч нагоре по течението са построени два моста. В продължение на осемстотин километра — само вода и черни базалтови скали.

Той нарочно спря, за да й остави време да осмисли чутото.

— Едно от последните недокоснати от цивилизацията кътчета на земята. Има зловещата слава да подслонява не само множество диви зверове, но и диви люде. Отбелязал съм всички по-големи водопади по протежението на дефилето.

Показалката заигра по снимката и посочи едно по едно няколкото кръгчета, направени с червен маркер.

— Ето го и водопад номер две — около двеста километра по-нагоре от границата със Судан. Да не забравяме обаче няколко важни фактора, сред които не на последно място този, че коритото на реката може да се е изместило за последните четири хиляди години, сиреч след пътешествието на нашия приятел Таита.

— Едва ли реката ще може така лесно да се изплъзне от прегръдката на толкова дълбок каньон — възрази Роян. — Та това е повече от километър. Дори и Нил не би могъл да направи подобна просека за някакви си четири хиляди години.

— Да, но със сигурност оттогава досега коритото се е променило тук-там. При всяко пълноводие течението придобива такава скорост и разрушителна мощ, че ми е направо невъзможно да ви я опиша. Водите се покачват с двадесет метра нагоре по стените на дефилето и отнасят всичко по пътя си със скорост от поне десет възела.

— И вие сте плавали при подобно течение? — запита тя с известно недоверие.

— Не и през сезона на пълноводието. Никой не би могъл да оцелее.

Двамата впериха поглед в снимката и се умълчаха за около минута. Опитваха се да си представят картината на разбеснялата се река по време на годишните разливи.

Но Роян бързо върна разговора към първоначалния въпрос.

— И така, кой е вторият водопад?

— Ето този, точно при устието на един от големите притоци на Абай. Реката се нарича Дандера, води началото си от планински масиви с надморска височина четири хиляди метра. Извира в подножието на връх Санкай от веригата Чоке, на около сто и петдесет километра на север от дефилето.

— Спомняте ли си като очевидец мястото, където реката се влива в Абай?

— Това беше преди двадесет години. Тогава прекарахме почти цял месец в пролома, така че всичко се е смесило в един-единствен спомен за безкрайния кошмар, който преживяхме. След като през цялото време гледаш само отвесни скали около себе си, а мозъкът ти е приспан от горещината, насекомите, рева на реката и безспирната работа с греблата, трудно помниш подробности. Но колкото и странно да е, спомням си добре устието на Дандера, и то по две различни причини.

— Нима? — размърда се на стола си Роян в очакване на разказа му.

Но той поклати тъжно глава.

— Първата е, че загубихме там един от нашите. Единственият смъртен случай при тази ми втора експедиция по реката. Въжето му се скъса и той падна от тридесет метра височина. Набучи се на една остра скала.

— Съжалявам. Но каква беше другата причина да запомните точно това място?

— Коптският манастир, който е издълбан в скалата на повече от сто метра над повърхността на водата.

— В дълбините на пролома? — не вярваше на ушите си тя. — Защо са построили манастир точно там?

— Етиопия е от най-отдавна християнизираните страни в света. На нейна територия съществуват повече от девет хиляди църкви и манастири, повечето от тях из самотните и недостъпни кътове по планините. Манастирът при устието на река Дандера е хранител на мощите на Свети Фруменций, светецът, дошъл в началото на трети век от Константинопол, за да разпространи християнството в Етиопия. Според легендата корабът му се разбил в скалите на Червено море и той бил отведен в Аксум, където покръстил император Езана.

— Вие посетихте ли манастира?

— Разбира се, че не! — засмя се Никълъс. — Имахме доста работа, свързана с физическото ни оцеляване, за да си губим времето с туризъм. Всички искахме само едно — колкото се може по-скоро да се измъкнем от пъкъла, където се бяхме сврели. Спуснахме се по водопада и продължихме надолу по течението. Всичко, което си спомням от манастира, са дупките, изровени в кремъка високо над реката, и почти неразличимите силуети на монасите пещерняци, облечени в бели одежди и застанали по перилата пред пещерите, за да ни гледат безучастно. Някои от нас им махаха от лодките, но бяха доста огорчени, след като не получиха никакъв отговор от тях.

— Как бихме могли да стигнем отново до същото място, без да организираме военна експедиция? — започваше да се чуди Роян, докато гледаше печално снимките на дъската.

— Да не би вече да се отказваме? — усмихна й се Никълъс. — Та вие дори не знаете за комарите, които живеят по онези места. Толкова са големи, че първо те улавят с уста и те отнасят в леговището си, преди да си похапнат.

— Хайде сега, да бъдем сериозни — не оцени чувството му за хумор тя. — Как ще стигнем дотам?

— Монасите се изхранват от подаянията на селяните, които живеят из платото над пролома. По всяка вероятност има пътека по ръба на скалите. Селяните ни казаха, че отнемало три дни да слезеш от ръба на пролома до дъното му.

— Дали ще успеете да се ориентирате?

— Не съм сигурен, но имам известни идеи как да постъпя. Но за това по-късно. Най-напред трябва да решим какво точно търсим и какво се надяваме да открием четири хиляди години след скриването му от хорските погледи — изгледа я изпитателно. — Ваш ред е. Убедете ме, че изобщо има нещо за откриване.

И й подаде бастунчето, преди сам да се друсне на другия стол и да скръсти ръце в очакване.

— Най-напред да се върнем на книгата — смени тя показалката с томчето на „Речния бог“. — Щом сте я чели, добре си спомняте персонажа Танус.

— Разбира се. Бил началник на египетските войски при управлението на царица Лострис, носил титлата Велик лъв на Египет. Стоял начело на бягството от Египет, когато народът му се спасявал от хиксоските нашественици.

— Освен това е бил тайният любовник на царицата и, ако може да се вярва на Таита, истинският баща на принц Мемнон, най-големия й син — допълни Роян.

— Танус бил убит по време на наказателен поход срещу някой си вожд Аркун. Тялото му било мумифицирано и върнато обратно на царицата лично от Таита — продължи да си припомня Никълъс.

— Точно така — кимна тя в съгласие. — Това ни наведе с Дураид на мисълта, че можем да извлечем още едно полезно сведение.

— Искате да кажете от седмия свитък? — отпусна той ръце напред и се наведе.

— Не, не от свитъците, а от надписите в гробницата на царица Лострис. — Роян бръкна в чантата си и извади друга снимка. — Ето увеличена снимка на детайл от стенописите в погребалната камера, от онази част от стената, която впоследствие се срути и ние се натъкнахме на алабастровите делви. С Дураид сме убедени, че има нещо символично в избора на Таита да постави надписа точно на това почетно от негова гледна точка място.

Подаде му снимката, а Никълъс взе лупата от масата, за да я разучи по-отблизо.

Докато разчиташе йероглифите, Роян продължи:

— Щом сте чели книгата, спомняте си, че Таита обича гатанките и игрите на думи и че неведнъж се представя за най-добрия играч на бао?

Никълъс надигна глава от лупата.

— Спомням си. И досега не съм се отказал от скромната си теория, че баото представлява предшественик на шаха. В музейната си сбирка имам поне дузина дъски за играта, някои от Египет, други — от вътрешността на Африка.

— Да, и аз бих се присъединила към теорията ви. Двете игри имат много общо в целта и правилата си, но баото е далеч по-елементарно. Играе се с цветни камъчета с различна големина, които донякъде заместват фигурите в шаха. Е, аз съм вътрешно убедена, че Таита не е устоял на изкушението да докаже пред бъдните поколения способността си да играе и да измисля главоблъсканици. В своята самонадеяност е стигнал дотам, че умишлено е оставил различни упътвания за местоположението на царската гробница, които можем да намерим и в свитъците, и по стенописите. Той самият свидетелства, че сам е изписал цялата гробница на любимата си царица.

— И мислите, че това е едно от въпросните упътвания? — потупа Никълъс снимката с дръжката на лупата си.

— Прочетете го — подкани го Роян. — Послужил си е с класическата йероглифна система, повече от лесна за разчитане в сравнение с тайните знаци, които използва другаде в творенията си.

— Бащата на принца, който не е бащата, този, който даде синия, отнел живота му — започна да чете с известно запъване Никълъс, — ръка за ръка с Хапи, пази за вечността каменното свидетелство за пътеката, която води до бащата на принца, който не е бащата, този, който даде кръвта и пепелта. — Но сетне поклати глава. — Не виждам никакъв смисъл — вдигна ръце той. — Трябва да съм сбъркал някъде в превода.

— Не се отчайвайте. Това е първото ви запознанство с Таита, шампиона на бао и любителя на игрите на думи. Дураид и аз си блъскахме главите със седмици — успокои го Роян. — За да разберем смисъла, най-добре ще е отново да се върнем към книгата. Официално Танус не е бил баща на принц Мемнон, но тъй като е бил любовник на царицата, детето фактически е негово. На смъртното си легло той подарил на Мемнон синия меч, с който му била нанесена смъртоносната рана по време на сражението с етиопския вожд. В книгата има пълно описание на битката.

— Да, спомням си, че когато за пръв път четох този откъс се замислих дали синият меч не е едно от първите железни оръжия в историята. Дотогава единственият материал, който са използвали оръжейните майстори, е бил бронзът. Ако съм прав, то подаръкът наистина е бил достоен за един престолонаследник — разсъждаваше на глас Никълъс. — Следователно под „бащата на принца, който не е бащата“ трябва да се разбира Танус? — Той махна в знак на примирение. — Поне засега не виждам с какво бих оборил версията ви.

— Благодаря за неоценимото ви доверие в способностите ми — жегна го саркастично Роян. — Но да се върнем към думите на Таита: фараон Мамос е бил баща на Мемнон само на книга, но всъщност синът му не е бил от него. Затова и Мамос е баща, който не е баща. Той е предал на Мемнон двойната корона на Египет: червената корона на Горен и бялата корона на Долен Египет, метафорично казано: кръвта и пепелта.

— Това е по-лесно за възприемане. Но какъв смисъл виждате в останалата част от надписа? — на Никълъс започваше да му става интересно.

— За древните египтяни изразът „ръка за ръка“ имал двояк смисъл. Може да се използва, когато авторът иска да покаже, че две неща се намират в съседство, в голяма близост едно до друго.

— Продължавайте. Още малко и ще започна да си взимам бележки — окуражи я събеседникът й.

— Хапи е божеството хермафродит, изобразяващо реката Нил. Може да приема формата на единия или другия пол по свое желание според момента. Навсякъде в свитъците Таита нарича с името Хапи самата река.

— И така, ако съберем информацията от седмия свитък и от надписа в гробницата на царицата, каква ще бъде пълната ви интерпретация? — мина право към целта Никълъс.

— Най-общо следната: Танус е погребан в близост до реката, може би на самия бряг, някъде около втория водопад. Вътре или пред неговата гробница трябва да има някакъв каменен паметник или надпис, който да показва пътя към гробницата на фараона.

Никълъс шумно изсумтя.

— Вече започвам да се уморявам от тези въображаеми заключения. С какви други свидетелства разполагате, за да ме убедите в смисъла от търсенето?

— Това е всичко — рече Роян, а той я изгледа с нескрито недоумение.

— Това е всичко ли? И нищо друго? — не искаше да повярва Никълъс, но тя само поклати глава. — Помислете докъде сме стигнали, дори всичките ви предположения да се окажат верни. Да предположим, че реката не е сменила съществено леглото си, че коритото й до ден-днешен е такова, каквото го е познавал Таита преди четири хиляди години. Да предположим също така, че той наистина ни насочва към втория водопад, сиреч този при устието на река Дандера. Но какво точно ще търсим там? Ако става дума просто за някакъв надпис в скалата, дали той ще е оцелял през вековете, няма ли да е разяден от времето, от водите на реката?

— И Хауард Картър е разполагал с подобни бегли сведения за гробницата на Тутанкамон — напомни му любезно Роян. — Всичко, което е имал за упътване, е бил един-единствен папирус със съмнителен произход.

— Да, но Хауард Картър е имал да разкопае само Долината на Царете, а и това му е отнело десет години — на свой ред й възрази Никълъс. — На мен ми оставяте да претърся цяла Етиопия, която по площ е два пъти, колкото Франция. Колко време ще ни отнеме според вас да открием каквото и да е?

Роян рязко се надигна от стола си.

— Извинете ме, мисля, че ще е добре да посетя майка си в болницата. Повече от явно е, че си губя времето тук.

— Още не е дошъл часът за свиждане — опита се да я спре Никълъс.

— Тя е в самостоятелна стая — насочи се Роян към вратата.

— Ще ви закарам до болницата — предложи услугите си той.

— Благодаря, няма нужда. Ще извикам такси — отвърна му тя с леден глас.

— Докато дойде таксито, ще мине поне час — предупреди я Никълъс.

Това беше достатъчно да я убеди поне да се качи на рейндж роувъра. Двамата потеглиха и в продължение на четвърт час не си продумаха. Най-накрая той наруши мълчанието.

— Не ме бива в извиненията. Не ми се е случвало често да прибягвам до тях. И все пак — съжалявам. Бях малко рязък. Не исках да прозвучи така. Бях твърде развълнуван и не обърнах особено внимание на думите си.

Тя не му отговори, затова след известно време Никълъс добави:

— Все ще трябва да ми проговорите, иначе ще ни се наложи да си кореспондираме по пощата. А доколкото съм чувал, в дефилето на Абай пощенски клонове не са открити.

— Не знам защо останах с впечатлението, че вече сте се отказали да ходите в дефилето на Абай — продължаваше Роян да гледа право напред.

— Аз съм си един грубиян — призна се за победен Никълъс и едва сега тя го удостои с поглед. Това беше голямата й грешка, защото човек трудно устояваше на усмивката му и тя скоро избухна в смях.

— Предполагам, че не ми остава друго, освен да се съобразявам с факта. Вие сте грубиян.

— Още ли сме сътрудници? — заинтересува се Никълъс.

— В момента вие просто сте единственият грубиян, на когото мога да разчитам в живота. И да искаме, и да не искаме, вързани сме един за друг.

Разделиха се пред главния вход на болницата.

— Ще ви чакам тук в три часа — сбогува се той и запраши към центъра на града.

Още от студентските си години Никълъс наемаше малък апартамент в една от тесните улички зад йоркската катедрала. Цялото здание беше регистрирано на името на някаква компания от Каймановите острови, а телефонът в жилището, който не беше свързан с централата на сградата, липсваше във всички указатели. Изобщо трудно щеше да бъде някой да подуши, че тъкмо той го ползва. Преди да се запознае с Розалинд, апартаментчето беше играло твърде важна роля в социалните му контакти. Сега обаче Никълъс го използваше само за поверителни срещи и нелегални сделки. И либийската, и иракската му експедиции бяха планирани и организирани именно там.

От месеци не беше влизал в апартамента, затова когато отвори вратата, отвътре го блъсна миризма на влага, мухъл и липса на гостоприемство. Драсна клечка кибрит да запали газта под котлона и наля вода в чайника. Едва когато пред него чашата врял чай започна да пуска пара, Никълъс взе слушалката на телефона и набра номера на една банка на остров Джърси. След нея дойде ред на друга, този път на Каймановите острови.

„Всяко животно с мозък в главата знае няколко пътя в гората“, гласеше стара семейна поговорка, предавана от баща на син. С други думи Никълъс знаеше да пести бели пари за черни дни. За експедицията щяха да са му нужни средства, а адвокатите вече бяха блокирали повечето му влогове, за да изплатят борчовете му в Лойдс.

На всеки от банковите управители Никълъс повтори кодовете и номерата на сметките си, след което им даде указания как да му прехвърлят парите. Винаги се беше чудил как, ако разполагаш с пари, всичко ти върви като по мед и масло.

Погледна часовника си. Във Флорида беше ранно утро, но Алисън вдигна телефона още на второто позвъняване. Русокосата красавица движеше фирмата „Световно сафари“, която се занимаваше с уреждане на ловни и риболовни експедиции из най-затънтените краища на планетата.

— Здрасти, Ник. Не сме се чували повече от година. Вече си мислехме, че си ни разлюбил.

— Бях минал на друга вълна — призна си той. Как можеш да кажеш на хора отвъд океана, че жена ти и двете ти момиченца са загинали?

— Етиопия ли? — по тона й пролича, че поръчката му я затруднява. — Кога искаш да заминеш?

— Ами ако може още другата седмица?

— Шегуваш се. В цялата страна работим с един-единствен ловец, Насос Русос, но той е ангажиран за две години напред.

— Друг съвсем ли няма? — упорстваше Никълъс. — Трябва да съм отишъл и да съм се върнал преди големите дъждове.

— Какво точно смяташ да ловуваш? — заинтересува се Алисън. — Планинска ниала? Антилопа на Менелик?

— Възнамерявам да събера някои редки екземпляри за музея. Целта ми е долината на река Абай. — Това беше всичко, което си позволи да й каже.

Жената насреща се замисли известно време, най-накрая рече с колебание:

— Разбираш ли, ще ти кажа едно име, но в никакъв случай не ти го препоръчвам. Има само един ловец, който може да те поеме толкова скоро, но дори не съм сигурна дали има лагер на Сини Нил. Става дума за един руснак, за когото сме получили доста противоречиви сведения. Някои казват, че навремето бил човек на КГБ и че работел с горилите на Менгисту.

Менгисту се славеше като „черния Сталин“ — човекът, който беше свалил от власт, а после убил стария етиопски цар Хайле Селасие. За шестнадесет години деспотична власт по марксистки образец той беше смазал всякакъв опит за съпротива в Етиопия. Когато обаче поддръжникът му, Съветският съюз, бе започнал да се разпада, Менгисту се видя на свой ред свален и прогонен от страната.

— Толкова съм отчаян, че бих се съюзил и с дявола, само и само да върви работата — увери я Никълъс. — Имаш думата ми, че няма да правя рекламации.

— Добре тогава, но да няма оплаквания… — схока го Алисън и му даде името и телефонния номер на въпросния ловец в Адис Абеба.

— Обичам те, Алисън, скъпа — благодари й Никълъс.

— Де да можех да ти повярвам — отвърна му тя и затвори.

Никълъс очакваше телефонните връзки с Адис Абеба да се окажат сравнително неблагонадеждни и за свое разочарование позна. Трябваше му доста време, докато се свърже. Вместо Борис Брусилов му отговори жена със сладникав етиопски акцент, но общо взето на сносен английски.

— В момента е на сафари — обясни тя. — Казвам се войзеро Тесай и съм негова жена.

В Етиопия жените не взимаха имената на мъжете си. Никълъс си спомняше достатъчно етиопски, за да си преведе името на събеседницата си: госпожа Слънце, хубаво име, няма що.

— Ако става дума обаче за уреждане на сафари, мога да ви помогна — предложи му услугите си госпожа Слънце.

Когато Роян излезе от болницата, Никълъс я чакаше пред входа с колата.

— Как е майка ви?

— Кракът й е започнал да се оправя, но още не може да превъзмогне мъката си по Маджик… така де, кучето.

— Ще трябва да й намерите ново кученце. Един от лесничеите ми отглежда първокласни ловджийски кучета. Ще уредя нещо по въпроса — той се замисли и попита съвсем деликатно: — Дали ще можете да оставите майка си в това състояние? Имам предвид, ако ще тръгваме за Африка?

— Вече говорих с нея. Някаква жена от църковния хор щяла да се грижи за нея, докато се оправи и влезе в нормалния си ритъм.

Роян се извъртя на седалката, така че да го погледне право в лицето.

— Струва ми се, че откакто се видяхме за последно, има някаква съществена промяна… — започна да прави догадки тя. — По очите ви познавам.

Никълъс инстинктивно направи арабския знак за предпазване от злото.

— Аллах да ме пази от вещици!

— Хайде сега! — Роян започваше да се чуди дали е хубаво, дето толкова лесно я разсмива. — Кажете какво сте намислили.

— Нека първо се върнем в музея — отложи той разговора за по-нататък и остана глух за настояванията й. Роян трябваше да обуздае нетърпението си.

Когато влязоха в музея, Никълъс преведе гостенката си през египетската зала и щом се озоваха при африканските млекопитаещи, я спря пред витрината с планинските антилопи. Бяха все дребни и средно големи видове — импала, газела на Томсън, на Грант, антилопа геренук и така нататък.

— Madoqua harperii — посочи Никълъс едно невзрачно създанийце в ъгъла на диорамата. — Харпърова дик-дик или по-позната като ивичеста дик-дик.

Животинчето трудно се поддаваше на описание и на големина едва надвишаваше обикновен див заек. Кафявата му козина беше изпъстрена с шоколадови райета през раменете и гърба, а муцуната се издължаваше в нещо като хобот.

— Доста кекава изглежда — осмели се да отбележи Роян, колкото и да се опитваше да не засяга домакина си. Личеше си, че е особено горд точно с този животински вид в колекцията си. — Има ли нещо по-специално за нея?

— По-специално ли? — зачуди се той. — Госпожата иска да знае дали има нещо специално. — Той вдигна театрално глава към небето и Роян отново се разтърси в почти истеричен смях. — Специалното е, че това, което виждате, е единственият индивид, който някога е бил забелязван в природата. Това е един от най-редките животински видове на земята. Толкова рядък, че най-вероятно вече изобщо не съществува. Нещо повече, много зоолози и до ден-днешен са убедени, че подобен вид никога не е съществувал, че се е появил благодарение на нечия фантазия. Според тях прадядо ми, който е отстрелял екземпляра пред нас, и на чието име животното е кръстено, си го е измислил. Една учена глава дори предположи, че кожата била от някоя ивичеста мангуста, навлечена върху тялото на обикновена дик-дик. Можете ли да си представите по-злобно обвинение?

— Направо съм сразена от подобна несправедливост — засмя се отново Роян.

— И навярно сте напълно права. Защото заминаваме за Африка на лов за друг индивид от Madoqua harperii, та да защитим честта на семейството пред всички зоолози на света.

— Не разбирам.

— Елате с мен и ще ви обясня — отведе я Никълъс обратно в кабинета си.

От купищата литература на масата избра някаква тетрадка, подвързана с червен марокен. Корицата беше избеляла, по нея личаха следи от вода и слънце, а ъгълчетата и гърбът — овехтели и окъсани.

— Ловният дневник на стария сър Джонатан — обясни Никълъс и отвори книжчицата. Между страниците стояха изсъхнали диви цветя и горски листа, прекарали повече от век в импровизирания хербарий. Текстът беше илюстриран със скици от пожълтяло мастило, изобразяващи хора и животни на фона на красиви природни пейзажи. Никълъс прочете датата в горния ъгъл на една от страниците.

„Втори февруари 1902 г. На лагер сме на брега на река Абай. Цял ден гонихме следата на два големи мъжки слона. Така и не успяхме да ги настигнем. Горещината е трудно поносима. Хората ми се предадоха, изоставиха лова и се прибраха в лагера. На връщане забелязах дребна антилопа, която пасеше на самия речен бряг. Ударих я с един-единствен изстрел от малката си «Ригби». Като я огледах отблизо, установих, че принадлежи на рода Madoqua. Представляваше обаче напълно непозната за мен разновидност, по-голяма от обикновената дик-дик и с разноцветни ивици по кожата на гърба. Убеден съм, че науката за пръв път се сблъсква с вида.“

Никълъс надигна глава от дневника и изгледа с очакване Роян.

— Старият прадядо Джонатан ни предоставя най-удобното обяснение какво ще търсим в дефилето на Абай — обясни той, понеже тя все още не разбираше. — Както сама посочихте, организирането на експедицията ни би изисквало дълги месеци предварителна подготовка, да не говорим за разходите. Ще трябва да искаме съгласието на етиопското правителство. Когато насреща ти стои африканско правителство, това означава да чакаш не с месеци, а с години.

— Никога не съм си представяла, че етиопците ще плеснат с ръце и ще запеят, ако знаят каква е действителната цел на пътуването ни — съгласи се Роян.

— От друга страна съществуват голям брой легални ловни сдружения, които си изкарват хляба с организиране на сафарита из страната. Те са си извадили всякакви необходими разрешителни, поддържат редовни контакти с управниците, разполагат с коли, лагерна екипировка, лесно могат да поемат снабдяването за всякаква екскурзия или пътешествие из най-затънтените краища на страната. Властите отдавна са свикнали да посрещат чуждестранни туристи, които ловуват чрез посредничеството на въпросните сдружения. Ако обаче в страната им се появят двамина европейци, които си ровят носа навсякъде и се разкарват без придружител, нищо чудно военните, а защо не и цивилните, да грабнат пушките и да ги отстрелят като стадо развилнели се биволи.

— Значи ще пътуваме като двама ловци на дик-дик?

— Вече съм си запазил място при един от организаторите на сафари в столицата Адис Абеба. Целта ми засега е да разделим планираната експедиция на три основни етапа. Първият ще бъде с разузнавателен характер. Ако открием ориентира, за който се надяваме, че съществува, тогава ще се върнем втори път начело на собствена експедиция и със собствена екипировка. Това ще бъде вторият етап. Третият, разбира се, ще представлява отнасянето на евентуалната плячка от Етиопия. От минал опит знам, че задачата няма да се окаже никак лесна.

— И как смятате да го постигнете… — понечи да попита Роян, но той я спря с жест.

— Не питайте, защото поне на този етап нямам и най-беглата представа. Всяко нещо с времето си.

— Кога тръгваме?

— Преди да ви кажа кога, нека ви попитам нещо. Вашата интерпретация на загадката, която Таита ни е оставил… Бяхте ли записали обяснението й в бележките, откраднати от оазиса?

— Да, а което не беше записано на хартия, се намираше на микрофилма. Съжалявам.

— Така че злодеите са получили всичко наготово и знаят същото, което научих и аз от вас.

— Страхувам се, че е точно така.

— Тогава отговорът ми на въпроса ви кога ще тръгваме е, колкото по-малко се туткаме, толкова по-скоро ще си свиркаме! Трябва да стигнем Абай, преди съдията да е свирил началото на мача. Те разполагат с вашите заключения и предположения вече цял месец. Ако са толкова оправни, колкото вече ни доказаха че са, отдавна са тръгнали на път.

— Та кога тръгваме? — зарадва се Роян.

— Запазил съм две места за полета на „Бритиш Еъруейз“ до Найроби в събота. След два дни. Оттам ще се прехвърлим с „Еър Кения“ до Адис Абеба, където трябва да пристигнем в понеделник. Още тази вечер заминаваме за Лондон, ще отседнем в къщата ми. Кога за последен път сте се ваксинирали срещу жълта треска и хепатит?

— Скоро, но не разполагам с никаква екипировка за сафари. Дори нямам какво да облека. Напуснах Кайро светкавично, всичко остана там.

— Ще се погрижим в Лондон. Проблемът с Етиопия е, че ако в пролома можеш да си печеш риба на камъните, то в планините маймуните могат да се скопят от студ.

Никълъс застана до дъската и започна да проверява нещо в туристическите упътвания.

— Ще започнем с антималаричната профилактика незабавно. В областта, закъдето сме се запътили, виреят комари от вида P. falciparum, които не се поддават на хлорокин. Затова ще ви предпиша мефлокин… — и погледът му зашари надолу по списъка с изисквания. — Разбира се, щом сте дошли безпрепятствено в Англия, значи документите ви са в ред. И двамата ще трябва да си извадим етиопски визи, но имам един познат, който ще уреди работата за двадесет и четири часа.

Щом стигна и до последното указание в брошурата, Никълъс отпрати гостенката си в стаята й, където да прибере в куфара си всичко взето набързо от Кайро.

Когато бяха готови да напуснат имението, навън вече се беше стъмнило. Все пак Никълъс има добрината да се спре за час пред болницата в Йорк, където Роян се сбогува с майка си. Изчака я в кръчмата „Червеният лъв“ от другата страна на улицата и когато тя най-сетне се появи, здравата понамирисваше на местната бира. В дъха му имаше нещо толкова приятно и сладникаво, че на нея й подейства успокоително. Скоро й се доспа и тя отпусна глава на седалката си.

Къщата на Никълъс в Лондон се намираше в Найтсбридж, но колкото и шикозен да се водеше кварталът, жилището беше доста по-скромно от имението Куентън парк. Роян се почувства много по-комфортно, отколкото в огромното имение в Йоркшир, и донякъде съжаляваше, че ще стоят само два дни. През цялото време почти не се засече с Никълъс, който се занимаваше с последните приготовления преди отпътуването, включително и с посещение на правителствените служби в Уайтхол. Върна се с цял куп препоръчителни писма, които да послужат пред чиновниците в британските посолства и пълномощни представителства из Източна Африка.

— Английска му работа — усмихваше се сама на себе си Роян. — И ако някой ми каже, че да си благородник в Англия не означава вече нищо…

Докато домакинът го нямаше, тя отговаряше за покупките, чиито пълен списък той й беше връчил при пристигането в къщата. Дори и в столицата, която се славеше с най-безопасните улици в света, продължаваше да се оглежда през рамо и да се отбива от време на време в дамските тоалетни или станциите на метрото, за да се увери, че никой не я следи.

„Заприличала си на малко момиченце, което е изгубило баща си в тълпата“, укоряваше се тя сама, но пак изпитваше неописуемо чувство на облекчение, когато вечерта чуеше ключа на Никълъс да щрака в ключалката на входната врата. Без него къщата й се струваше толкова самотна, че тя едва се удържаше да не скочи на врата му за добре дошъл.

В събота вечерта, когато таксито ги остави пред входа за заминаващите полети на четвърти терминал на летище „Хийтроу“, Никълъс изглеждаше особено доволен от багажа, който взимаха със себе си. Двамата носеха само по една неголяма брезентова чанта, всичко останало Роян беше събрала в малката си дамска чантичка, метната през рамо. Ловната пушка на Никълъс беше опакована в стария, изтъркан от времето кожен калъф, на който ясно личаха избродираните му инициали. Стоте патрона бяха прибрани в отделна месингова кутийка, а последната част от багажа му представляваше коженото дипломатическо куфарче, даващо вид на антика, изпаднала от викторианската епоха.

— Една от най-големите добродетели на пътника е да взима малко багаж със себе си. Господ да ни пази от жени с по пет куфара — говореше въодушевено Никълъс и пренебрежително отказа услугите на носача, който чакаше наблизо. Вместо това грабна една количка и се понесе напред.

Роян започна да се уморява в желанието си да не изостава от него. Огромните фоайета на летището бяха претъпкани с народ и тя на няколко пъти щеше да го изпусне от поглед. Най-накрая за нейна голяма радост множеството се разпръсна и двамата с Никълъс се оказаха пред гишето за багаж. Той извъртя панамената си шапка на една страна и широко се усмихна на момичето на компютъра, което се изчерви като ученичка.

Когато се качваха на самолета, сцената се повтори. Двете стюардеси се кикотеха на всяка негова реплика, пълнеха корема му с шампанско и се надпреварваха да го обслужват за голямо неудоволствие на останалите пътници, включително и на Роян. Тя все пак с лека ръка им прости слабостта и вместо да се занимава със съседа си, реши да се възползва от неочаквания шанс да пътува в първа класа. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху Ричард Гиър, който гледаше от екрана, но пред очите й се сменяха постоянно въображаемите каньони, към които се беше запътила, и още по-въображаемите надписи и гробници, които се надяваше да открие.

Едва когато Никълъс не издържа и я посръга, тя благоволи да го удостои с високомерния си поглед. Беше извадил отнякъде малък туристически шах и вече беше подредил фигурите върху дъската, сложена на облегалката за ръце. Смигна й приятелски и й предложи да играят.

Когато самолетът кацна на летище „Йомо Кенията“ в Найроби, двамата още не бяха привършили двубоя си. Резултатът беше две на две, а Роян тъкмо си беше спечелила предимство от офицер и две пешки в петата, решителна партия. Чувстваше се доволна от гросмайсторските си качества.

Никълъс бе запазил две бунгала в парка на хотел „Норфолк“ — по едно за всеки. Десет минути след като Роян се бе излегнала на дюшека в стаята си, телефонът иззвъня и съседът й съобщи, че двамата са канени на вечеря у британския консул в града. Бил голям симпатяга и нямало защо да се обличат официално. Дали щяла да бъде готова до осем?

„На човек не му остава дори време да се замисли, когато обикаля света в подобна компания“, рече си Роян като остави слушалката.

От Найроби до Адис Абеба разстоянието беше сравнително кратко, а и картините, които се разкриваха в краката им, бяха толкова пленителни и се сменяха толкова бързо, че пътниците не можеха да отлепят очи от прозорците. Дори покритата със снегове планина Кения бе разгонила обичайните си ухажори облаците и се разкриваше в пълния си блясък.

По-нататък черно-кафявият пущинак, заемащ териториите в близост до северната граница на страната, само на едно място се разнообразяваше от зелените хълмове, наобиколили оазиса Марсабит, а малко по-далеч — и от лъщящите на слънцето води на езерото Туркана, някога познато като Рудолф. Най-накрая пустинята се отдръпна пред погледите на туристите и бе заместена от високите централни плата на древна Етиопия.

— В Африка само египетската цивилизация е по-стара от тукашната — отбеляза Никълъс, докато двамата наблюдаваха пейзажа. — Тук са познавали културата и изкуството още по времето, когато в северните страни са се обличали в нещавени кожи и са мръзнели по пещерите. Християнството също е дошло по тези земи много по-рано, отколкото в Западна Европа, където са продължавали да се кланят пред Пан и Диана.

— Били са вече цивилизован народ и по времето, когато Таита е минавал оттук преди четири хиляди години — съгласи се Роян. — В своите папируси той ги споменава като хора, които в културно отношение по нищо не отстъпват на египтяните; за човек с неговото самочувствие това е достоен факт за отбелязване. Ако слушаме него, ще излезе, че цялото останало население на земята не струва и пукната пара в сравнение със сънародниците му.

От въздуха Адис Абеба приличаше на всички останали африкански градове: безкрайна смесица от старо и ново, от традиционни и екзотични стилове в архитектурата до съвременни, от сламени покриви до ламарина и червени керемиди. Кривите стени на старите тукули, изградени от плет и кал, влизаха в ярък контраст с правилните геометрични форми на многоетажните тухлени сгради, жилищните блокове и богаташките вили, на държавните ведомства и най-вече на грандиозните по своите размери, окичени с пъстри знамена здания на Организацията за африканско единство.

В околностите на града най-голямо внимание привличаха плантациите с високи евкалиптови дървета — сините им стъбла отдалеч изглеждаха като гумени, но всъщност за мнозина от по-бедните квартали представляваха единственият източник на енергия. Страната беше съсипана от нескончаемите войни и армиите от мародери, които в продължение на столетия бяха шествали из нея и които в последните две десетилетия бяха заместени с не по-малко опустошителните смени на политически режими и управленски идеологии.

След климата в Найроби, Роян и Никълъс бяха като стреснати от хладния въздух тук. Докато стигнат от самолета до сградата на летището, им стана студено. Много преди да са се добрали до паспортния контрол, някой извика:

— Сър Никълъс!

Двамата се обърнаха по посока на гласа. Насреща им с грациозна походка на танцьорка вървеше висока млада жена с тъмна кожа, нежни черти и приятна усмивка. Беше облечена в дълга традиционна роба, която затрудняваше донякъде движенията й.

— Добре дошли в моята родна Етиопия. Аз съм войзеро Тесай — представи се тя и изгледа с неприкрит интерес Роян. — Вие трябва да сте войзеро Роян — подаде й тя ръка, при което Никълъс се убеди, че между двете жени се е родила мигновена симпатия.

— Ако ми дадете паспортите си, ще се оправя с формалностите вместо вас. Вие можете да си отдъхнете в чакалнята. Някакъв човек чака да ви види, сър Никълъс. Бил от британското посолство. Нямам представа откъде е разбрал, че пристигате.

В чакалнята имаше един-единствен човек, облечен в добре ушит по мярка тропически костюм. Най-забележителната част от облеклото му беше раираната в жълто, оранжево и синьо вратовръзка, останала като спомен от студентските години в Сандхърст. Той стана от мястото си и забърза към Никълъс.

— Ники, какво става с теб? Радвам се да те видя. Ако не се лъжа, минали са дванадесет години.

— Здрасти, Джефри. Нямах представа, че ще те срещна точно тук.

— Работя като военно аташе. Негово Превъзходителство ме прати да те посрещна веднага щом разбра, че сме били състуденти.

Джефри започна твърде настоятелно да поглежда към Роян и с видимо нежелание Никълъс трябваше да ги запознае.

— Джефри Тенант. Внимавайте с него. Най-забележителният коч на север от екватора. Никое момиче в радиус от един километър от него не може да се счита в безопасност.

— Да не избързваме с подобни заключения! — възрази му Джефри, който явно се гордееше с току-що полученото определение. — Ако обичате, не слушайте какво ви говори, доктор Ал Сима. Никълъс винаги си е бил голямо плямпало.

Джефри издърпа Никълъс настрана и на бърза ръка го запозна с условията в страната, особено в по-далечните райони.

— Той е малко разтревожен. Не му се нрави, че ще се размотаваш току-тъй насам-натам. Доста разбойници са се навъдили в Гоям. Казах му, че няма защо да се тревожи, ти винаги си се оправял.

След забележително кратък престой на опашката войзеро Тесай вече се връщаше с подпечатаните паспорти.

— Прекарах целия ви багаж през митницата, включително оръжието и амунициите. Това е временното ви разрешително. Докато сте в Етиопия, не бива нито за миг да се отделяте от него. Ето и паспортите ви, визите са ударени, всичко е наред. Самолетът за езерото Тана излита след час, имам достатъчно време да ви регистрирам.

— Ако някой ден си търсите работа, обадете ми се — похвали я за оправността Никълъс.

Джефри Тенант ги придружи до входа към заминаващите полети и двамата с Никълъс си стиснаха ръцете.

— Ако мога с нещо да помогна, нали разбираш… „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така, Ники?

— Какво беше това: „Бъди верен, за да са ти верни“? — полюбопитства Роян, докато вървяха към самолета.

— Мотото на Сандхърст.

— Колко хубаво звучи „Ники“ — измърмори замечтано.

— Винаги съм смятал, че Никълъс е по-подходящо за човек в моето положение — недоволничеше той.

— Да, но Ники е по-сладко.

Малкият „Туин отър“, с който трябваше да преминат последната отсечка от въздушния си маршрут, се носеше като перце из оределия въздух и отчаяно се бореше с теченията в желанието си да заобикаля планинските върхове.

Намираха се на пет километра надморска височина, но всъщност почти облизваха планинските била. Толкова близо беше земята, че пътниците лесно различаваха селцата, както и разпръснатите насам-натам по склоновете парчета засадена земя. След толкова векове на примитивно обработване и под постоянната заплаха от шестващите стада домашни животни почвата изглеждаше изтъняла, а често под червената й дреха се показваха острите кокали на скалите.

Изведнъж, под самите им носове, високото плато, над което бяха летели известно време, се разтвори и пред очите им се разкри ужасяваща пропаст. Сякаш някой великан беше разцепил земята с меча си, достигайки самите й недра.

— Река Абай! — наведе се напред на седалката си Тесай, за да подшушне на ухото на Роян.

Горният ръб на дефилето се виждаше отчетливо на фона на бездната; на места склоновете се спускаха до над тридесет градуса ъгъл със земята. Оголените равнини на платото бяха изместени от гъстата растителност в пролома. Очите на пътниците можеха спокойно да различат подобните на огромни свещници гигантски евфорбии, които се подаваха над гъсталака. Понякога растителността изчезваше и пред погледа на минаващите се разкриваха отвесни скали или главозамайващи свлачища. На други места пък ерозията си бе играла да извае в камъка игли и пирамиди. С повече фантазия наблюдателят можеше да различи чертите на чудовищни същества, някои от които напомняха хора.

Склоновете слизаха все по-надолу и по-надолу, в един момент самолетът се озова като че ли над съвсем празно пространство, хората по седалките трябваше да се взират отвесно надолу, за да забележат на дълбочина от близо два километра бляскавите извивки на реката, която се гърчеше из теснините. Заради фуниевидната си форма стените на дефилето образуваха някъде по средата си втори ръб, оголил се като огромна каменна челюст и затварящ вътрешния пролом. Самолетът летеше вече по-ниско, наближавайки страховитите зъбери, между които се показваха мрачните вирове и дългите ръкави на реката, пробила през червения пясъчник. В някои отсечки дефилето беше широко до сто и двадесет километра, другаде се стесняваше до тридесетина, но където и да попаднеше човек, не можеше да остане сляп за величествената самота на местността, която изглеждаше безкрайна и във времето, и в пространството.

— И вие скоро ще бъдете там долу — подхвърли Тесай и по тона й пролича, че сама не вярва на казаното.

Двамата не отговориха. Думите изглеждаха напълно излишни на фона на дивата и недостъпна природа.

Когато северната стена на пролома започна да надвисва над главите им и самолетът отново се издигна, за да продължи към високите била на веригата Чоке, всички в кабината си отдъхнаха с облекчение.

Скоро машината започна да губи височина и Тесай посочи някаква точка, почти скрита от крилото:

— Езерото Тана — обяви тя на спътниците си.

То представляваше обширна водна площ, застинала насред пустинята. На дължина стигаше към осемдесет километра, повърхността й често бе насечена от островчета, на всяко от които се издигаше по някой манастир или древна църква. Щом се озоваха над самото езеро, малко преди да кацнат на летището, хората от самолета дори различаваха белите фигурки на свещениците и монасите, плаващи с традиционните си папирусови лодки от остров на остров.

Туин отърът докосна кафеникавата писта в съседство с езерото и скоро всичко наоколо се изгуби зад надигналия се прах. Самолетът се завъртя в кръг за последен път, моторите бяха изгасени и пътниците се озоваха пред порутената постройка на летището, която не представляваше нищо друго, освен четири кирпичени стени, покрити с покрив от слама.

Слънцето печеше толкова жестоко, че Никълъс трябваше да извади тъмните очила от вътрешния джоб на сакото си и да ги постави на очите си, преди да се покаже на върха на стълбата. По мръсната мазилка на летището добре личаха следите от куршуми и ръчни гранати, а още на първия завой на пътя в избуялата трева стоеше изгорелият корпус на стар руски танк „Т-35“. Оръдието му беше насочено на изток, между разпокъсаните гъсеници беше поникнала трева.

Останалите пътници вече се бяха струпали зад гърба на англичанина и нетърпеливо го ръчкаха, за да слязат по-скоро и прегърнат посрещачите си — все приятели и роднини, дошли на приятна разходка под евкалиптовите дървета. Край къщурката на летището стоеше паркиран автомобил „Тойота Ленд Круизър“ с песъчлив цвят. В центъра на шофьорската врата беше изрисувана главата на планинска ниала с дълги, навити като тирбушони рога, а под нея стоеше надпис във форма на панделка, гласящ „Диво сафари“. Зад волана чакаше бял мъж.

Щом Никълъс заслиза по стълбата след двете жени, шофьорът се измъкна от пикапа си и излезе да ги посрещне. Беше облечен в избелял костюм цвят каки, фигурата му бе висока и стройна, походката — игрива.

Никълъс му даде около четиридесет години, съдейки по сивите косъмчета, появили се в брадата му. „Корав характер“, продължи да го преценява той, докато погледът му шареше по късо подстриганата рижа коса и убийствено сините очи. Едната буза на мъжа насреща беше обезобразена от дълъг бял белег, който беше извил и деформирал носа му.

Тесай представи първо Роян, при което съпругът й направи малък, нескопосан поклон и стисна здраво ръката й.

— Enchante1 — поздрави я той на френски с покъртително лош акцент и едва след това обърна внимание на Никълъс.

— Това е съпругът ми алто Борис — представи мъжа си Тесай. — Борис, това е алто Никълъс.

— Английският ми е много лош — извини се веднага Борис. — По-добре боравя с френския.

„Едва ли може да се каже“, помисли си Никълъс, след което широко се усмихна и смени езика:

— Нека бъде френски тогава. Добър ден, господин Брусилов. Радвам се да се запознаем — и подаде ръка на руснака.

Борис я стисна силно, много силно. Изглежда имаше навик да превръща ръкостискането в състезание, но Никълъс не беше сварен неподготвен. Отдавна бе опознал този тип хора, затова предвидливо бе свил ръката си, предпазвайки хрущялите си от болезнено изщракване. Докато двамата стискаха ръцете си, ленивата усмивка, изписала се по лицето на англичанина, дори не пожела да изчезне. Най-накрая Борис пръв отстъпи и в бледосините му очи можеше да се прочете някаква далечна отсянка на респект към новодошлия.

— Значи сте дошли да ловите дик-дик? — попита той едва ли не подигравателно. — Повечето клиенти предпочитат да стрелят по слонове или по планински ниали.

— Целият този едър дивеч — усмихна се Никълъс — не ми е по характера. Дик-дик е напълно достатъчно за ловец като мен.

— Били ли сте някога в пролома? — искаше да знае Борис. Руският му акцент поглъщаше всичко френско в изреченията му и общо взето трудно му се разбираше.

— Сър Никълъс е бил от водачите на експедицията през 1976 година — обясни любезно Роян. На Никълъс му се стори забавно това нейно вмешателство в разговора. Отрано бе усетила противопоставянето между двамата и се беше постарала да му дойде на помощ.

Борис изсумтя и рече на жена си:

— Успя ли да купиш всичко, което ти поръчах?

— Да, Борис — отвърна му тя с половин уста. — Всичко е в самолета.

„Страхува се от него“, каза си Никълъс и навярно щеше да се окаже прав.

— Тогава да товарим. Имаме дълъг път пред нас.

Двамата мъже седнаха на предните седалки на тойотата, жените, затрупани с всевъзможните покупки и багажи — на задната.

„Това се казва протокол по африкански — усмихна се вътрешно Никълъс. — Първо мъжете, жените сами да се оправят.“

— Не искате ли да минете по туристическия маршрут? — попита Борис, сякаш щеше да ги бие, ако приемеха предложението му.

— Кой е туристическият маршрут?

— Покрай езерото, електростанцията… — започна да обяснява той. — Сетне португалския мост, началото на Сини Нил и така нататък. — Но преди гостите му да са си отворили устата, Борис побърза да ги предупреди. — Ако обаче настоявате, да знаете, че ще се приберем в лагера много след стъмване.

— Благодаря за предложението — примири се любезно Никълъс. — Вече съм виждал всичко това.

— Добре — отсече Борис, сякаш не беше и очаквал друг отговор. — Да се махаме оттук.

Пътят пое на запад, в сянката на високите планини. Това беше Гоям, страната на мрачните планинци. Областта беше сравнително гъсто населена, колата често подминаваше високи, слаби мъже и жени с преметнати геги през гърба, които водеха пред себе си стада кози или овце. И двата пола бяха облечени в тъй наречените шеми, вълнени шалове, под които се подаваха бели потури. Ходеха обути със сандали на голо.

Това бяха все хора с горди изражения и красиви черти, с коси, вързани на гъсти плитки, които стояха като ореоли около главите им, с хищни погледи като на орли. В селата покрай пътя се виждаха млади жени, които спокойно можеха да минат за красиви. Повечето от мъжете бяха тежковъоръжени. Носеха дълги мечове в сребърни ножници и бойни автомати.

— Така се чувстват голяма работа — смееше им се Борис. — Много са смели нашите хора, тъй да знаете.

Колибите в селата бяха все с овални стени и се наричаха тукули; около тях се ширеха плантации с евкалиптови дървета и островърхи сизали.

Иззад високите върхове на Чоке се показаха буреносни облаци, които скоро изсипаха дъжд върху главите им. Едрите капки заудряха по стъклото на колата като сребърни монети и скоро превърнаха пътя в безкрайна река от кал.

Състоянието на пътната настилка беше ужасяващо за човек, свикнал на европейски шосета. Някъде колелата до такава степен затъваха сред камъни и чакъл, че дори мощният двигател на тойотата не можеше да се пребори с тях. Борис се виждаше принуден на няколко пъти да заобикаля, проправяйки си път из каменната пустош. Макар и да се движеха със скоростта на пешеходец, четиримата в колата здраво се друсаха върху седалките, без надежда пътят да се оправи.

— Тия проклети негрилки дори и не помислят да си оправят пътищата — ругаеше Борис. — Най им харесва да живеят като животни.

Никой от останалите в колата не отговори. Никълъс хвърли поглед в огледалото, за да види лицата на жените отзад. И двете гледаха с каменни изражения пред себе си, нежелаещи да покажат истинското си отношение към подобна забележка.

Колкото повече продължаваха напред, толкова по-непроходим ставаше пътят. Размекнатата настилка беше от край до край издълбана от колелата на камиони или нещо подобно.

— Войска ли е минавала? — Никълъс трябваше почти да вика, за да бъде чут през шума от пороя.

Борис изсумтя насреща му:

— И войска също. В дефилето действат доста шуфти — просто бандити или пък въстанали племенни вождове. Но иначе повечето движение е свързано с търсенето на полезни изкопаеми. Една от големите минни компании е получила концесии в Гоям и е започнала да рови земята.

— Досега не сме се разминали с нито една кола — отбеляза Роян. — Дори и автобус не видяхме.

— Току-що излизаме от един от най-ужасните периоди в историята си — започна да й обяснява Тесай. — Цялата ни икономика се държи на селското стопанство. Навремето се славехме като житницата на Африка, но откакто Менгисту взе властта, цялата страна затъна в дълбока мизерия. За него масовият глад си оставаше любимо политическо оръжие. И до ден-днешен страданията ни не са свършили. Малцина от нас могат да си позволят лукса да притежават кола. Повечето продължават да се грижат с какво да нахранят децата си.

— Тесай е завършила икономика в университета в Адис Абеба — похвали я с присъщата си ирония Борис. — Много ми е умна. Всичко знае. Само питайте, всичко ще научите. История, религия, икономика, всичко…

Тесай нищо не отвърна на забележката му и потъна в мрачно мълчание.

Към средата на следобеда дъждът най-сетне спря и през гъстите облаци срамежливо започна да се показва слънцето. Борис спря насред пустия път.

— Пиш пауза — обяви той на висок глас.

Двете жени излязоха от пикапа и се изгубиха сред скалите. Когато се върнаха при мъжете, и двете бяха преоблечени в традиционните за областта потури и шалове.

— Тесай ми ги подари — похвали се Роян и се завъртя пред Никълъс, за да я огледа отвсякъде.

— Добре ти стоят — даде той искреното си мнение. — В панталони ще се чувстваш много по-удобно.

Слънцето вече слизаше от небето, когато пътят навлезе в поредния каменен дол. В средата му течеше река със стръмни, разядени от водата брегове. Над реката беше кацнала кръгла, белосана църквичка с висок тръстиков покрив и дървен коптски кръст отгоре. Около църквата се беше разпръснало поредното селце от тукули.

— Дебра Мариям — обяви със задоволство Борис, — хълмът на Дева Мария, на брега на река Дандера. Бях пратил хората си напред с камиона с екипировката. Лагерът вече би трябвало да ни чака готов. Ще спим тук тази нощ, утре тръгваме надолу по течението на реката с надеждата да стигнем преди тъмно ръба на пролома.

Помощниците бяха разпънали палатките в евкалиптовата горичка откъм гърба на селото.

— Втората палатка е на ваше разположение — посочи Борис на гостите си.

— Тази ще бъде за дамата — поправи го Никълъс. — На мен ще ми трябва отделна.

— Дик-дик и отделни палатки — изгледа го с нарастващо недоверие Борис. — Дяволска работа. Започваш да ме притесняваш.

След което извика на хората си да вдигнат палатка за Никълъс до тази за Роян. Двете бяха толкова близо, че платнищата им почти се докосваха.

— Може пък нощта да ти даде кураж — пошегува се руснакът. — Така поне по-малко ще се разкарваш.

Имаше и душ, представляващ голям бидон, овесен на клоните на едно от синкавите дървета. Около душа беше опънато брезентово платнище, колкото да може да се вижда само над него. Роян се възползва първа от предложения лукс и се върна в палатката си свежа и щастлива, омотала мократа си кърпа около главата.

— Твой ред е, Ники! — подвикна тя весело, докато минаваше пред палатката му. — Водата е приятно гореща.

Докато Никълъс на свой ред се изкъпе и преоблече, в лагера бе настъпила нощта. Той се насочи към походната трапезария, където останалата част от експедицията се бе разположила на сгъваеми столове около огъня. Двете жени се бяха отдръпнали на една страна и тихичко си говореха, докато Борис бе качил крака на ниската маса и се изтягаше на стола си с чаша в ръка.

Когато Никълъс се показа на входа на палатката, той посочи с пръст бутилката водка на масата.

— Удари му едно. Има лед в кофата.

— Предпочитам бира — отклони предложението му Никълъс. — От пътуването ожаднях.

Борис вдигна рамене и изрева на отговорника по пиенето да извади една бутилка от портативния газов хладилник.

— Нека ти издам една малка тайна — усмихна се водачът на Никълъс, докато наливаше поредната си чаша водка. — Такова животно като дик-дик вече не съществува, в това можеш да си сигурен. Навремето може и да се е срещало, но не и днес. Само си губиш времето и парите.

— И така да е, какво от това? — на Никълъс сякаш не му пукаше. — Нали са моите пари и моето време…

— Това, че някой дъртак е гръмнал животинчето през средновековието, не означава, че и вие ще намерите друго като него. По-добре да отидем до чаените плантации и да гоним слонове. Само преди десет дни видях три мъжкаря. И тримата с бивни по петдесет кила всяка.

Докато спореха, нивото на водката в бутилката започна да се смъква със същата скорост, с която спадаха и водите на Нил след отминаването на годишните наводнения. Когато Тесай дойде да им съобщи, че яденето е готово, Борис помъкна и водката със себе си; по пътя до масата се спъна веднъж. По време на самата вечеря участието му в общия разговор се състоеше в постоянните подвиквания по адрес на жена му.

— Агнето не е допечено. Защо не изюркаш готвача най-после да си свърши добре работата? Проклети маймуни, трябва все в ръцете им да гледаш.

— Как намираш месото си, алто Никълъс? — обърна се Тесай към госта, без дори да отговори на мъжа си. — И да искам, не мога да ги накарам да го пекат по-дълго.

— Чудесно е — увери я той. — Винаги съм го харесвал не съвсем препечено.

Докато свърши вечерята, и бутилката до Борис беше свършила. Лицето му беше подпухнало и пламтеше като огън. Без да продума, той се надигна от масата и изчезна в тъмното по посока на палатката си. Виждаше се как се клати на краката си и от време на време изпълнява по някой гимнастически номер, за да се задържи прав.

— Извинявайте — изкоментира тихо Тесай. — Така е само по вечерно време. През деня си го бива. Нали разбирате, водката е руска традиция — и тя се усмихна широко; само в очите й се четеше тъга.

— Вечерта е толкова красива, а и още е рано за лягане. Дали да не се поразходим до църквата? Много е стара и известна. Ще наредя на един от прислужниците да вземе фенер, за да се полюбувате на стенописите.

Човекът тръгна пред тях, за да осветява пътя с газената лампа, а още преди да са стигнали самата църква на портала излезе да ги посрещне стар свещеник. Беше изключително слаб, а кожата му беше толкова черна, че се сливаше напълно със сянката. Единствено белите му зъби светеха в тъмното. В ръка държеше великолепен коптски кръст от сребро, обсипан с червен халцедон и полускъпоценни камъни.

Двете жени коленичиха в краката му и поискаха благословията му. Той докосна лицата им с кръста и положи ръка върху главите им, произнасяйки молитвата си на амхарски. След което ги покани във вътрешността на църквата.

Стените наистина бяха покрити с прекрасни фрески, оцветени с ярки бои, извлечени от познатите за времето материали. На светлината на фенера стенописите блестяха като брилянти. В стила на изображенията имаше силен византийски привкус: очите на светците бяха огромни и издължени настрани, над главите им висяха големи златни ореоли. Над олтара, изваян от бронз и обшит със сърма, стоеше Богородица с младенеца. Пред тях — коленичили тримата влъхви, а наоколо кръжаха ангели. Никълъс извади полароида от джоба на сакото си и насочи светкавицата. Започна да обикаля църквата, щракайки стенописите, докато Тесай и Роян коленичиха една до друга пред олтара.

Щом свърши с фотографирането, Никълъс си намери място на един от дървените столове и мълчаливо остана да наблюдава сериозните изражения на жените. На фона на свещите косите на двете се обагряха със златни отблясъци и той неусетно потъваше във вълшебството на мига.

„И на мен ми се ще да съм посветен във вярата — размишляваше той не за пръв път в живота си. — Навярно е голяма утеха в тежките моменти от живота. Иска ми се и аз да мога да се помоля за душите на Розалинд и децата.“ Повече не издържа и излезе навън. Седна пред портала и впери поглед в звездното небе.

Заради голямата надморска височина и сравнително редкия, незамърсен въздух звездите блестяха толкова силно, че на човек му беше трудно да различи отделните съзвездия. Скоро тъгата напусна сърцето му. Беше му приятно да усети отново духа на Африка около себе си.

Когато двете жени най-сетне излязоха от светилището, Никълъс даде на свещеника банкнота от сто бирри, заедно с портрета му, изваден на моментална снимка. По всичко личеше, че свещеникът отдава по-голямо значение на снимката. След което тримата мълчаливо се запътиха обратно към лагера.

— Ники! — разбута го в съня му Роян.

Той се надигна и запали фенера си. Беше дошла облечена в мъжка пижама и наметната с вълнения шал, който Тесай й беше подарила през деня.

— Какво има? — попита той, но преди тя да му е отговорила, в нощта се разнесе нечий груб глас, който ругаеше в пространството. Веднага след това се дочу приглушен звук, който можеше да е само от удар с юмрук.

— Той я бие — обясни Роян, излязла от кожата си от възмущение. — Трябва да го спреш.

Ударът беше последван от вик на болка, сетне от сподавен плач.

Никълъс се колебаеше. Само глупаците се месят в чужди семейни кавги. В подобни случаи най-често и биещият, и битата се съюзяват, за да дадат съвместен отпор на натрапника.

— Трябва да сториш нещо, Ники, моля те.

С видимо нежелание Никълъс стъпи на земята и се изправи. Беше обут в боксьорски гащета, обувки не му трябваха. Тя го последва също така боса и двамата се насочиха към края на горичката, където до трапезарията стоеше палатката на Борис.

Зад платнището още светеше лампа, на чиято светлина двамата обитатели на палатката разиграваха вълнуващо представление на сенките. Борис беше сграбчил жена си за косата и я мъкнеше по пода, ругаейки я здраво на руски.

— Борис! — извика Никълъс три пъти подред името му, преди онзи най-сетне да му обърне внимание. Едната сянка пусна другата като чувал с картофи и на входа се показа фигурата на руснака.

Беше само по долни гащи. Коремът му беше плосък, гърдите — здрави и мускулести, покрити с рижави косми. Тесай лежеше по очи на пода и криеше лице в шепи, за да не се чува плачът й. Беше гола и гъвкавата й снага напомняше тяло на пантера.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита с гневен тон Никълъс, който едва сега започваше да осъзнава до какво унизително положение е била доведена красивата жена насреща му.

— Уча черната курва на добри обноски — обясни му без заобикалки Борис. В погледа му личаха следите от алкохола и незадоволената страст. — Това не ти влиза в работата, англичанино, освен ако не си доплатиш да опиташ и ти от свинското — изсмя се той грозно на шегата си.

— Добре ли си, войзеро Тесай? — попита Никълъс, без да свежда обаче поглед от лицето на Борис. Достатъчно беше един човек да е зяпал голотата й.

Тесай седна на пода, прибра колене пред гърдите си и ги прегърна, за да скрие каквото може.

— Всичко е наред, алто Никълъс. Моля те да си вървиш, преди да е станало наистина напечено.

От носа й течеше кръв, която влизаше чак в устата й и оцветяваше белите й зъби в розово.

— Чуваш ли какво ти казва жена ми, английско копеле. Разкарай се! Всеки да си гледа работата. Махай се, докато не съм те научил и теб на добри обноски.

Борис пристъпи напред и блъсна с отворена длан Никълъс в гърдите. Никълъс отстъпи ловко назад като матадор, който се спасява от първата атака на бика. Дръпна се встрани и като се възползва от залитането на Борис, му помогна по-бързо да стигне там, където се беше запътил. Руснакът изгуби напълно равновесие и затанцува пред палатката, преди да се спъне в един от походните столове и да се строполи на земята.

— Роян, отведи Тесай в палатката си! — нареди Никълъс на спътницата си.

Роян се вмъкна в палатката и издърпа чаршафа на по-близката койка. Наметна с него раменете на Тесай и й помогна да се изправи.

— Моля те, недей да правиш това — опитваше се да я спре плачещата Тесай. — Не знаеш на какво е способен като се напие. Ще нарани някого.

Роян обаче я издърпа навън, без да обръща внимание на сълзите й. Борис вече се беше изправил. Нададе хищен рев и грабна стола, който беше съборил. С едно движение откърти единия от краката му и го размаха заканително.

— Искаш да си играем игрички ли, англичанино? Добре, да поиграем! — втурна се той към Никълъс като някой нинджа, размахал в ръка смъртоносното си оръжие. С все сила се прицели в главата му и дървото заплашително изсвистя във въздуха. Никълъс се наведе, за да избегне удара, но Борис светкавично се завъртя в обратната посока, заплашвайки да го удари в незащитените му гърди. Като нищо щеше да му строши някое ребро, ако в последния момент противникът му не бе успял да се измъкне встрани.

Двамата започнаха да се въртят предпазливо в кръг, но най-накрая Борис се хвърли в поредна атака. Ако изпитата водка не бе замъглила рефлексите му, на Никълъс му беше спукана работата. Руснакът си разбираше от работата, но забавените му движения позволиха на англичанина още веднъж да избегне дървото. Никълъс се стегна на свой ред и като вложи цялата си тежест в удара, нацели с юмрук слънчевия сплит на Борис. Руснакът изхвърли целия си въздух и се сви от болка.

Кракът на стола излетя от ръката му, а той самият се свлече на земята, където остана да се превива и да се държи за корема. В продължение на няколко минути Борис се опитваше да поеме дълбоко въздух, а Никълъс се надвеси над него и му заговори на английски:

— Подобно поведение просто не се смята за възпитано, стари приятелю. Ние не си взимаме момичета, за да им чупим главите. Да не се повтаря, ако обичаш.

След което се обърна отново към Роян:

— Заведи я в палатката си. Нека остане през нощта при теб. — И оправи косата си с ръка. — Сега, ако нямаш възражения, можем да се опитаме да поспим.

В ранните часове на деня отново заваля. Тежките капки забарабаниха по опънатия брезент на палатките, а от светкавиците всичко в тях се осветяваше, все едно бяха на открито. Когато обаче на сутринта Никълъс отиде в трапезарията за закуска, облаците се бяха разпръснали и слънцето топлеше събуждащата се земя. Свежият планински въздух лъхаше на пръст и гъби.

Борис едва не скочи да прегръща Никълъс, който вече беше станал негов любим приятел.

— Добро утро, англичанино. Снощи добре се позабавлявахме, нали? Още ми е смешно, като се сетя. Добри вицове разправяш. Някой ден пак ще обърнем бутилка водка за настроение. — След това извика към кухнята: — Хей! Госпожо Слънце, донеси нещо за ядене на новото си гадже. Който спортува през нощта, на сутринта е гладен като вълк.

Тесай беше както преди мълчалива и покорна и се занимаваше най-вече с прислужниците, които носеха закуската. Едното й око беше толкова подуто, че почти не можеше да се отваря. През цялото време не посмя нито веднъж да погледне към Никълъс.

— Ние продължаваме напред — започна да разправя с приповдигнат тон Борис, докато сърбаше горещото си кафе. — Слугите вдигат всичко тук и тръгват след нас в големия камион. Ако имаме късмет, ще успеем да се разположим на лагер на ръба на дефилето. Още утре започваме слизането.

Докато се качваха в тойотата, Тесай успя да се приближи незабележимо до Никълъс и да му прошепне, без да се страхува, че Борис ще я чуе:

— Благодаря ти, алто Никълъс, но не беше много умно от твоя страна. Не го познаваш. Сега трябва да си отваряш очите на четири. Той не е човек, който лесно забравя, още по-малко пък лесно прощава.

От селото Дебра Мариям Борис подбра отклонението, което следваше течението на Дандера и се насочи право на юг. Пътят, който бяха следвали предния ден, бе отбелязан на картата като главно шосе. И пак трудно можеше да се нарече път. Този, по който им предстоеше да вървят сега, носеше определението „второстепенен път, непроходим при определени атмосферни условия“. Това не пречеше на следите от танкове и камиони, които допреди бяха мъчили главния път, сега да се отбиват именно насам. Стигнаха мястото, където по всяка вероятност беше затънала някоя голяма машина, защото при усилията си да я извадят от калта, пътниците бяха изровили тонове кал и отрязъкът приличаше на бомбардиран с тежка артилерия. Докато гледаше дупката пред колата, Никълъс неволно се сети за снимките от фронта във Фландрия по време на Първата световна война.

На два пъти и тойотата затъна в размекнатата почва. И двата пъти трябваше да изчакат да ги настигне големият камион. Момчетата слизаха и запретваха ръкави да бутат колата от всички страни, докато я извадят на сравнително устойчива настилка. Дори Никълъс се съблече до кръста, за да помага.

— Ако бяхте послушали съвета ми — мърмореше си Борис под носа, — нямаше да сме тук сега. Там, където отиваме, никакъв дивеч няма да срещнете. Да не говорим, че и пътища няма.

В ранния следобед малкият конвой се спря на пикник край реката. Никълъс слезе до брега, за да се измие в близкия вир и да се освежи след сутрешните изпитания. Всеки път, когато пикапът затъваше, той беше най-отпред при бутането. Роян реши да му прави компания и застана на един висок камък, докато Никълъс се събличаше и плискаше раменете си с ледената планинска вода.

— Не мисля, че Борис вярва особено на историята с дик-дик — предупреди го тя. — Тесай твърди, че мъжът й е изключително любопитен какво всъщност търсим.

Личеше си, че й е интересно да гледа телосложението му. Там, където африканското слънце още не го беше огряло с лъчите си, кожата беше съвсем бяла. Затова на нея й харесваше да се любува на силно окосмените му гърди.

— Така е — съгласи се Никълъс. — Човек като него спокойно би се разтършувал из багажа ни, ако го оставим. Надявам се, не си взела със себе си нищо, което да издава истинската ни цел? Някакви бележки, тефтерчета?

— Само спътниковата снимка, а тетрадките ми са постоянно под ръка. Пък и надали би разбрал нещо от тях.

— Внимавай като разговаряш с Тесай. Можеш да се изпуснеш.

— Тя е мила женица. Не виждам какво може да крие от нас.

Роян вече започваше да се застъпва за новата си приятелка.

— Може и така да е, но да не забравяме, че е женена за този тип Борис. Ако ще трябва да избира между него и нас, изборът е ясен. Колкото и да ти е симпатична, не си отваряй много-много устата. — Никълъс се избърса с ризата си, облече я и я закопча. — Сега да вървим да хапнем нещо.

Борис се беше облегнал на колата и тъкмо вадеше тапата от бутилка южноафриканско вино. Наля отделна чаша за Никълъс. Бутилката беше предвидливо изстудена в реката, течността предизвикваше с резливия си, свеж вкус. Тесай им поднесе студено печено пиле и тънки филийки от сивкавия, неквасен хляб, наричан от местните инджера. Докато Роян и Никълъс се излежаваха мързеливо в тревата и наблюдаваха брадатия лешояд, кръжащ на фона на синьото небе, несгодите от сутринта скоро се изпариха като далечен спомен от съзнанието им. Птицата забеляза групата в ниското и закръжи над тях, извивайки глава с нескрито любопитство. Очите й се губеха в бялата перушина като в разбойническа кърпа, а клинообразните пера в опашката й се въртяха на вятъра като пръстите на пианист виртуоз, изпълняващ соло върху клавишите на инструмента си.

Когато стана време да тръгват, Никълъс кавалерски подаде ръка на спътницата си да стане. Това беше един от редките случаи, когато двамата се докосваха физически и навярно затова пръстите му задържаха секунда-две повече от необходимото дланта й.

Колкото и да се приближаваха до крайната си цел, пътят си оставаше все тъй трудно проходим. Времето минаваше в еднообразно друсане по пружините на седалките, а двете машини се влачеха като охлюви по платото. След като изкачеше поредното възвишение, пътят се спускаше в безкрайни зигзаги по нанадолнището. На един от най-острите завои — там, където пътеката трябваше да заобиколи непреодолимата преграда на някаква издатина — Борис изруга на руски и рязко спря. Насреща им се влачеше камион, който кажи-речи запречваше целия път.

Макар вече ден и половина да се бяха влачили по следите на мистериозните машини, сега за пръв път им се случваше да се сблъскат с някоя от тях. Борис се намери в доста неприятно положение. От внезапното му спиране пътниците в колата бяха като катапултирани от седалките си, но заради калта спирачният път се оказа много по-дълъг от очакваното. Борис трябваше да смени светкавично на първа и да насочи колата към тясното пространство между камиона и склона край пътя.

Роян погледна през прозореца и очите й зашариха по платнището. Върху брезента беше изписано името на компанията собственик, както и фирмената й емблема. И едното, и другото — в червено на зелен фон.

Докато се взираше в картинката, я облада силното усещане, че някъде е виждала подобно съчетание. При това сравнително скоро, нищо че паметта й изневеряваше. Но не се сещаше нито за мястото, нито за времето. Каза си само, че е от изключителна важност да си спомни.

Двата автомобила така и не успяха да се разминат съвсем благополучно и тойотата облиза здраво страната на камиона. Щом излезе в безопасност зад него, Борис подаде глава през прозореца и заканително размаха юмрук по адрес на другия шофьор.

Онзи беше местен, навярно нает от фирмата в Адис Абеба. Негърът се усмихна широко на словоизлиянията му и на свой ред се показа от кабината, за да върне дружеския жест. За по-красноречиво го запозна и със средния си пръст.

Борис се ядоса, задето го бяха надминали в простотията, но не посмя да спре да се разправя.

— Няма смисъл да им говориш на тия. Че те какво ли разбират изобщо? Черни маймуни!

В продължение на цялото останало пътуване Роян изпадна в привидна дрямка, но всъщност трескаво прехвърляше из паметта си образи и картини. Някъде беше виждала този крилат кон, също както и надписа „Проучвания Пегас“, името на фирмата собственик.

Вече наближаваха края на предвидената отсечка, когато се сблъскаха с първата табела край пътя. Двата стълба бяха здраво зазидани в бетон, а буквите бяха толкова качествено изписани, че със сигурност излизаха изпод ръката на професионалист.

В горната част на табелата една стрелка сочеше по посока на новопрокарания път вдясно, а отдолу се поясняваше:

„Проучвания Пегас

Базов лагер — на един километър

Частна собственост

Достъпът на чужди превозни средства забранен!“

Насред ламарината стоеше все същият крилат кон, който аха-аха да литне към небето.

Едва сега пред очите на Роян премина със забележителна яснота споменът, който толкова време се бе опитвала да възстанови. От изненада дъхът й секна. Летящият червен кон се свързваше с определена английска рекичка, пълна със сьомга, с един преобърнал се край шосето „Ленд Роувър“ и най-вече с един ревящ „МАН“, който изчезва по моста над нея. Но не и достатъчно бързо, за да й убегне от погледа същото това конче, което я зяпаше сега от табелата.

„Абсолютно същото!“, идеше й да извика на глас, но се овладя навреме. В съзнанието й се върна целият ужас от преживяното, сърцето й искаше да изскочи от гърдите й, а дробовете й с мъка си поемаха дъх, сякаш бе тичала.

„Не може да е просто съвпадение — убеждаваше се мислено Роян. — А и със сигурност не бъркам. Става дума за същата компания.“

Така Роян почти не обърна внимание на последните няколко километра от уморителното пътуване, които ги изведоха внезапно на самия ръб на някакви скали. Отвъд започваше пропастта. Борис изкара колата в тревата край пътя и дръпна спирачката.

— Дотук с колите. Ще се разположим на лагер през нощта. Камионът трябва скоро да ни настигне. Щом дойдат, ще се погрижат за всичко. От утре започваме да слизаме към реката. Пеша.

Щом слязоха от колата, Роян дръпна Никълъс за ръката.

— Трябва да говоря с теб — прошепна тя тревожно на ухото му и го поведе надолу по брега.

Никълъс намери място за двамата да седнат и провеси крака над водата. Сякаш придошлите води на жълтата река предусещаха какво ги чака. Ледените струи се забързваха през глава напред, провираха се ловко между големите камъни и не искаха нито за миг да спрат, преди да са се втурнали в празното пространство пред себе си. Ръбът, който се виждаше малко по-надолу по течението, криеше почти отвесна скала, висока близо триста метра. Толкова беше дълбоко дефилето, че при падащия здрач дъното му отдавна бе потънало в пълен мрак. Само бялата пяна на разбиващите се от височината води се открояваше насред нищото пред погледите им. Докато Роян гледаше в краката си, все по-силно я обземаше чувството, че й се завива свят и че още малко и ще литне напред. Отдръпна се почти недоловимо назад и инстинктивно се облегна на рамото на Никълъс, където щеше да се чувства по-стабилна. Едва когато наистина го докосна, си даде сметка какво прави и веднага се върна в предишното си положение.

Калните води на Дандера отскачаха като от трамплин през ръба и се превръщаха в тънко дантелено перденце, което криеше скалите от погледа на наблюдателя. Подобно полите на танцуваща младоженка белите им дипли се размятаха ритмично насам-натам, а светлината си играеше да рисува разноцветни дъги и да окача блестящи перли по бродерията. Надолу стълбовете пяна изграждаха фантастични кули, които едва построени се срутваха с грохот в дълбините на пропастта. При съприкосновение с черните скали на дъното водите отново се изхвърляха в пространството и като призрачен воал обграждаха всичко наоколо в сребристо сияние.

На Роян й трябваха доста усилия, за да откъсне въображението си от природните красоти в краката й и да заговори по въпроса, който я тревожеше.

— Ники, спомняш ли си какво ти разказах за камиона, който изблъска ленд роувъра на майка ми от шосето?

— Разбира се — изгледа я той с учудване и очакване. — Нещо те тревожи, Роян. Какво е то?

— Върху платнището на ремаркетата, които камионът влачеше, беше изписано името на компанията собственик.

— Да, това ми го каза. Било червен надпис върху зелен фон. Но също така ми каза, че не си имала време да прочетеш надписа.

— Надписът беше същият като този на цистерната, с която се разминахме по пътя. Трябваше да видя емблемата под подобен ъгъл, за да се сетя. Беше същият червен Пегас, който видяхме и на табелата край пътя.

Той се взря в лицето й, невярващ.

— Толкова ли си сигурна?

— Абсолютно съм сигурна! — кимна тя с глава.

Никълъс извъртя глава на другата страна и погледът му се зарея из фееричните картини пред тях. От тяхното място до противоположната страна на каньона имаше почти седемдесет километра, но въздухът беше толкова чист и искрящ, че му се струваше как, ако се пресегне, ще докосне скалите насреща.

— Дали не е съвпадение? — зачуди се той на глас.

— Мислиш ли? Доста странно и необяснимо съвпадение. Един и същ Пегас току-тъй да се разхожда хем в Йорк, хем в Гоям? На мен не ми се струва особено приемливо.

— Но иначе е още по-налудничаво. Камионът, който ви блъсна, е бил откраднат…

— Дали обаче е бил откраднат наистина? — постави тя въпроса от различна гледна точка. — Откъде можем да сме сигурни?

— Добре, да приемем, че не е бил. Какви са тогава предположенията ти?

— Ако ти планираш нечие убийство, дали ще разчиташ някой да ти остави току-тъй камиона си на точно определен крайпътен паркинг?

Никълъс поклати глава.

— Давай нататък!

— Защо по-добре не наредиш така нещата, че собственият ти камион да те чака на място, а пък шофьорът, който си наел, да се обади в полицията достатъчно късно, за да не могат да те настигнат.

— Не е изключено — отговори неохотно той.

— Който и да е убиецът на Дураид, за да си позволи три опита за покушения срещу мен, значи разполага със значителни средства. Нищо не му пречи да си намери помощници и в Египет, и в Англия. Освен това вече разполага и със седмия свитък. Наготово са му били поднесени всичките ни открития и предположения. Най-общо казано, научил е, че вероятното местоположение на гробницата е по течението на Абай. Представи си сега, че същият този човек ръководи компания от рода на „Пегас“… Какво му пречи да се намира точно в този момент в Етиопия и да търси същото, което търсим и ние?

Никълъс се умълча и известно време нищо не отговори. Ръката му пое някакъв камък от скалата и почти несъзнателно го запокити през ръба в пропастта. Двамата се загледаха в светлата му диря, докато най-накрая мъничката точица не се изгуби сред струите на водопада.

Най-накрая той скочи от мястото си и й подаде ръка да я изтегли на сигурно.

— Ела.

— Къде отиваме?

— В базовия лагер на „Пегас“. Ще си поговорим с отговорника на обекта.

Когато Никълъс скочи в тойотата и запали мотора, Борис хукна разгневен да го спира.

— Къде, по дяволите, си тръгнал?

— На обиколка из местността — натисна Никълъс амбреажа. — Ще се върнем до един час.

— Хей, англичанино, това е моята кола! — опита се да ги настигне руснакът, но Никълъс вече беше набрал скорост и му избяга.

— Ще ти платя наем — усмихна се той на Борис в огледалото за обратно виждане.

Стигнаха до табелата и завиха в разклонението, водещо към близкия рид. Лагерът на „Пегас“ се намираше от другата му страна. Когато колата излезе на върха на хълма, Никълъс удари спирачки и замислено се вгледа в пространството пред себе си.

Около пет хектара площ бяха разчистени и изравнени. Около тях бе издигната телена мрежа, през която се минаваше през една-единствена порта, сега затворена. Вътре чакаха паркирани още три тира, оцветени като онзи от пътя в зелено и червено. Имаше още няколко по-малки автомобила, както и подвижна сонда, надвесила се високо над лагера. Останалата площ бе заета от всякакви съоръжения за търсене на полезни изкопаеми или от складове. Имаше цели купища пробивни чукове, до тях стоманени кутии с неясно съдържание, дървени щайги с резервни части, както и няколкостотин двеста литрови варела с бензин, дизелово гориво и керосин. Варелите и контейнерите бяха подредени с изрядна точност, което действаше някак стряскащо сред дивата пустош наоколо. Веднага след вратата беше построено малко селце от десетина сглобяеми къщички. Те също бяха подредени в права линия и приличаха на две колони строени войници.

— Добра организация — похвали компанията Никълъс. — Да видим кой е отговорен за тази подредба.

На вратата стояха двамина въоръжени пазачи, облечени в камуфлажната униформа на етиопската пехота. Личеше си, че появата на някакъв си „Ленд Круизър“ по пътя към базата им се струва най-малкото неочаквана. Когато Никълъс натисна клаксона, единият от двамата се приближи подозрително към автомобила и дори насочи автомата си към шофьора.

— Искам да говоря с управителя — обърна се Никълъс на арабски към постовия. Властният му тон беше достатъчен да обърка човека, който изсумтя нещо и се върна да обсъди въпроса с другаря си.

След като се консултираха, първият извади джобната си радиостанция и започна да говори нещо в микрофона. Пет минути след като докладва на началника си, вратата на най-близката къщичка се отвори и отвътре излезе един бял.

Беше облечен в комбинезон цвят каки, на главата си носеше мека шапка. Очите му се криеха под огледални тъмни очила, зад които се показваше загорялата, гладка кожа на лицето му. Човекът беше нисък и набит, навитите му ръкави откриваха здрави, космати ръце. След като размени няколко думи с пазачите на вратата, той излезе от лагера и дойде при непознатите.

— Да? Какво става? — попита той с провлачен тексаски акцент, дъвчейки незапалена пура между устните си.

— Казвам се Куентън-Харпър — представи се Никълъс и слезе от колата, за да го пресрещне. Дори му подаде ръка. — Никълъс Куентън-Харпър. Приятно ми е.

Американецът се поколеба, най-накрая пое подадената му ръка със страх да не е електрическа змиорка.

— Хелм — на свой ред каза той името си. — Джейк Хелм от Абилене, Тексас. Ръководя нещата тук.

По дланта му човек можеше да познае, че се занимава с ръчен труд: кожата му беше груба, по дебелите му пръсти се виждаха белези от остри предмети, под ноктите му се беше събрала черна мръсотия.

— Ужасно съжалявам за безпокойството, но имам проблеми с колата си. Чудех се дали нямате някой механик, който да я погледне — усмихна се чаровно Никълъс, но онзи насреща му го изгледа с каменен поглед.

— Не е в политиката на компанията — отказа той по най-категоричния начин, който можеше да му дойде на ум.

— Готов съм да си платя, ако трябва…

— Слушай, човече, казах не. — Джейк извади пурата от устата си и я загледа внимателно.

— Компанията ви, „Пегас“… Дали не можете да ми кажете къде се намира централният й офис? Името на управителя?

— Аз съм зает човек, няма какво да ми губите времето — захапа отново пурата тексасецът и понечи да се обърне на другата страна.

— Смятам да ловувам в местността идните няколко седмици. Няма да ми е приятно да ударя по погрешка някой от служителите ви. Може ли да знам къде работите?

— Аз ръководя сонда, господинчо, не ми плащат да държа пресконференции! Чупката!

И като обърна гръб на натрапниците, мъжът се върна при пазачите. Даде им някакви груби нареждания, след което се прибра в къщичката, откъдето беше излязъл.

— На покрива има сателитна антена — отбеляза Никълъс. — Чудя се на кого ли се обажда точно в този миг нашият приятел Джейк.

— Може би на някого в Тексас? — предположи Роян.

— Не е толкова задължително — възрази Никълъс. — По всяка вероятност „Пегас“ е компания с международно участие. Това, че Джейк е тексасец, не означава, че шефът му също е оттам. Страхувам се, че не научихме много от разговора си с него. — Той запали двигателя и извъртя тойотата на сто и осемдесет градуса. — Но ако някой в „Пегас“ наистина има пръст в цялата афера, няма начин да не се сети кой съм. Дадохме им да разберат, че сме тук. Нека видим що за заек ще изскочи от храстите.

Когато се върнаха при водопада на Дандера, завариха камиона, който вече ги чакаше. Палатките бяха опънати, а готвачът ги посрещна с по чаша горещ чай. Борис не беше толкова доброжелателен като него и, колкото и Никълъс да му се извиняваше, че е използвал колата му, го удостои единствено с мълчание. Едва след като лисна първата водка в гърлото си, настроението му се пооправи донякъде.

— По план трябваше да ни чака керван мулета — възвърна си руснакът дар словото, — ама за тукашните времето не значи нищо. Ще трябва да чакаме, докато пристигнат.

— Е, докато чакаме, поне ще имам време да пострелям — вдигна рамене примиренчески Никълъс. — В Африка никой не е прокопсал с бързане. Човек трябва да си пази нервите здрави.

На другата сутрин, след като си позволиха дълга закуска, мулетата още ги нямаше. Никълъс извади калъфа с пушката си.

Докато отваряше капака и се любуваше на оръжието в зеленото му гнездо, отнякъде изникна Борис, който го пое в ръце и изпитателно го огледа.

— Стара ли е?

— Правена е в 1926 година — кимна Никълъс. — Дядо ми я е поръчал лично за себе си.

— Разбирали са си занаята в ония времена. Сега само ни заливат с боклуци серийно производство — плю недоволно Борис. — „Маузер Оберндорф“, къса, двуцевка, с линеен механизъм, направо красавица! Но барабанът не е оригинален, нали?

— Не е. Оригиналният се изхаби. Заменил съм го с друг, марка „Шайлън“. От сто крачки уцелва крилата на комар.

— Калибър 757, нали? — позна Борис.

— За да сме съвсем точни, 275 Ригби — поправи го Никълъс, но той се изсмя.

— Сиреч същото, само дето вие, англичаните, все трябва да му викате другояче. Десетграмов куршум, излита със скорост 930 метра в секунда. Добра пушка, от най-добрите.

— Никога не бих могъл да изразя честта, с която ме удостоявате в този момент — измърмори Никълъс на английски, а Борис се изхили доволно, докато му връщаше пушката.

— Английски смешки! Много ми харесват английските ти смешки.

Никълъс постави пушката в калъфа й и се запъти към брега на реката. Роян се втурна да му прави компания и дори взе да носи две торби бял речен пясък. Той си избра подходящ за целта камък и като постави торбите една върху друга, намести здраво цевта на пушката върху тях.

За да не стане някоя грешка, се приготви да стреля по отсрещния склон, където нямаше кого да улучи. Извървя двеста крачки и постави вдигната картонена мишена, която сам си беше начертал, сетне се върна при Роян и се излегна зад камъка с пушката.

Роян подскочи от уплаха, когато нежната наглед, едва ли не дамска пушка, изгърмя като оръдие до ухото й. Трябваше време да отшуми тътенът в ушите й.

— Какво ужасно приспособление! — възмути се тя на оръжието. — Как можеш да убиваш толкова красиви животни с подобна картечница?

— Е, картечница не е, просто пушка — поправи я той и погледна през бинокъла къде е уцелил. — Как ще се чувстваш, ако извадя пушка кремъклийка или още по-лошо — ако почна да трепя животните със сопа?

Изстрелът бе попаднал седем сантиметра вдясно и пет сантиметра под набелязаната цел. Докато нагласяше мерника, Никълъс продължи да говори на Роян:

— Етиката задължава ловеца да използва всичко, което сметне за нужно, с цел възможно най-бързото и безболезнено убиване на жертвата. Това означава най-общо три неща: да се доближи колкото се може по-близо до набелязаната цел, да използва оръжие с възможно най-голяма ударна мощ и да цели най-уязвимите части на животното.

Следващият изстрел уцели точно по вертикала, но на два сантиметра над центъра на мишената, той се целеше на седем сантиметра. Отново се зае с прицела.

— Хич не ме интересува дали е пушка или атомна бомба. Просто ми е непонятно как тъй можеш умишлено да убиваш Божиите създания — протестираше Роян.

— Виж, това никога не бих могъл да ти го обясня — стреля за трети път Никълъс. Дори и само през мерника виждаше, че куршумът е попаднал точно където му се искаше. — Ловът е свързан с хищническата страст у хората. Малцина, дори сред тези, които се имат за най-културни и цивилизовани, могат да я обуздаят напълно — изрече той и гръмна отново. — Някои гледат да я задоволяват с приказки в заседателната зала, други — на игрището за голф или на тенис корта, трети — такива като мен — с въдица край реката, с мрежа в моретата или с пушка в гората.

Третият изстрел само трябваше да повтори предишните два. Междувременно Никълъс не се отказваше да обяснява.

— Колкото до Божиите създания, нали самият Той ги е дал на нас. Ти си вярващата, не аз. Житие на Светите Апостоли, глава десета, стихове 12 и 13.

— Съжалявам, не съм запозната…

— … в него имаше всички земни четвероноги, зверове, влечуги и птици небесни — осведоми я Никълъс. — И чу се глас към него: Стани, Петре, заколи и яж!

— Трябвало е да станеш адвокат — опита се да се пошегува Роян.

— А защо не проповедник — подхвърли той и отиде да махне мишената. Трите му последни изстрела бяха изрязали нещо като симетрична розетка на няколко пръста от центъра й. Толкова близо бяха ударили един до друг, че дупките буквално се докосваха.

Никълъс потупа гальовно приклада на пушката си.

— Хубавицата ми, Лукреция Борджия!

Беше я кръстил на известната историческа личност едновременно заради изящния й вид и заради смъртоносния й нрав.

Прибра пушката и двамата се върнаха в лагера. Щом пред тях се показаха палатките, Никълъс се закова на място.

— Имаме гости — отбеляза и вдигна бинокъла пред очите си. — Аха! Ето, че наистина сме подгонили дивеча от скривалището му. Ако не се лъжа, камионът пред лагера е на „Пегас“, най-вероятно сред посетителите да е и чаровният ни приятел от Абилене. Да видим какво става.

Приближиха и установиха, че пред зелено-червения камион стоят и чакат поне дузина тежковъоръжени войници в униформи. Под платнището на походната трапезария седяха Джейк Хелм и някакъв етиопски офицер, който водеше напрегнат разговор с Борис.

Щом Никълъс влезе на свой ред в палатката, Борис бързо му представи очилатия етиопец:

— Полковник Тума Ного, началник на военния окръг Южен Гоям.

— Приятно ми е — поздрави го Никълъс, но на офицера не му беше до любезности.

— Ако обичате, паспорта и разрешителното за оръжие — заповяда грубо той, докато Джейк Хелм доволно дъвчеше вонящата останка от изпушена пура.

— Да, разбира се — рече Никълъс и се прибра в палатката си, за да извади дипломатическото си куфарче. Върна се и го отвори на масата в трапезарията. Усмихвайки се на офицера, започна да изброява съдържанието му: — Уверен съм, че ще искате да видите препоръчителното писмо от британския секретар по външните работи в Лондон, също както и това от британския посланик в Адис Абеба. Още едно от посланика на Етиопия към двора в Сейнт Джеймс, а този ферман е издаден лично от вашия министър на отбраната генерал Сийе Абраха.

Полковникът хвърли печален поглед на салатата от разноцветни бланки, която му беше поднесена, заедно с подправките от восъчни печати. Зад златните рамки на очилата му се изписа изражение на безпокойство и объркване.

— Сър! — скочи той изведнъж от стола си и отдаде чест. — Вие сте личен приятел на генерал Абраха? Не знаех. Никой не ме е информирал. Моля ви за извинение за това внезапно посещение.

От смущение отдаде за втори път чест, сякаш беше робот, чийто механизъм повтаряше жестовете си.

— Дойдох единствено с цел да ви предупредя, че компанията „Пегас“ провежда сондировъчни и разчиствателни операции в района, затова могат да се получат непредвидени опасни ситуации. Моля ви да бъдете внимателен. Освен това имаме сведение, че в района върлуват разбойници и хора, преследвани от закона — на полковника едва му се разбираше какво точно говори. — Разбирате ли, на мен ми е наредено да осигурявам въоръжен ескорт на служителите в компания „Пегас“. Ако вие самият се сблъскате с непредвидени неприятности или ако се нуждаете от каквато и да е помощ, само ми се обадете. Сър!

— Предложението е изключително любезно от ваша страна, полковник.

— Повече няма да ви задържам, сър — козирува за трети път етиопецът и се насочи с бърза крачка към камиона на компанията. През цялата среща Джейк Хелм не бе обелил дума и сега пак си тръгна, без да се сбогува.

Докато шофьорът подкарваше машината, полковникът отдаде за четвърти път чест на англичанина през прозореца.

— Едно на едно! — зарадва се Никълъс, докато махаше небрежно на офицера. — Мисля, че този път ударихме в десетката. Ако не друго, то знаем, че по една или друга причина, господин Пегас не желае присъствието ни в района. Негов ред е да сервира топката.

Двамата с Роян се върнаха при Борис в трапезарията.

— Сега единственото, което чакаме, са мулетата ти.

— Пратих трима души да ги доведат от селото. Трябваше да са тук още вчера.

Мулетата пристигнаха преди зазоряване. Бяха шест жилави животни, всяко от тях придружено от водач, облечен във все същите потури и вълнен шал. До средата на сутринта животните бяха натоварени с багажа и групата беше готова да започне слизането.

Борис се спря в самото начало на пътеката и се загледа в долината насреща. Дори човек с неговия характер оставаше като замаян от бездънната дупка на пролома, от която изникваше толкова много красота наведнъж.

— Оттук нататък минавате в друга страна, в друга епоха — обърна се той към двамината си клиенти. Подобни философски настроения не го обхващаха често. — Казват, че пътеката съществувала от две хиляди години, още от времето на Христос. — Той махна пренебрежително с ръка. — Ако питате черния свещеник в църквата в Дебра Мариям, ще ви каже, че самата Дева Мария била минала оттук, когато се спасявала от Израел сред разпъването на сина й. — Той поклати глава. — Но пък и тукашните вярват на какво ли не. — И пое надолу по пътеката.

Пътят вървеше право надолу по скалите. Ъгълът беше такъв, че при всяко пристъпване човек напрягаше едновременно всички мускули на бедрата и корема си, докато гърбът му се кривеше в опит да запази равновесие. В много участъци слизащите трябваше да се смъкват на четири крака, сякаш вървяха по стръмна стълба.

Изглеждаше невъзможно добичетата с техните тежки самари да ги последват в това слизане към нищото. След всяко от естествените стъпала, изсечени в камъка, мулетата се люшваха заплашително напред, зацепваха с предните си крака в твърдата земя и с бързи движения преместваха задниците си на същото ниво. Почиваха си за миг и продължаваха надолу. Пътеката беше толкова тясна, че товарите често стържеха по скалите, докато от обратната страна бездната лакомо протягаше ръце да ги поеме в смъртоносната си прегръдка.

Когато пътеката извиваше и поемаше под същия ъгъл в обратна посока, мулетата не можеха да завият отведнъж. Налагаше им се да пристъпват по няколко пъти напред-назад, докато се нагласят според посоката. Телата им лъхаха на пот от напрежението, а очите им се въртяха в ужас, сякаш още малко и щяха да изскочат. Водачите нито за миг не преставаха да ги ръчкат с камшиците и да им викат в ушите.

На места пътеката минаваше покрай скални игли и пирамиди, които образуваха със склона тесни седла. Разстоянието между двете стени на каменните порти бе толкова малко, че самарите не можеха да преминат, мулетата трябваше да бъдат разтоварвани, багажът се пренасяше от водачите им, след което самарите биваха връзвани отново от другата страна на препятствието.

— Гледайте! — извика смаяна Роян и посочи с пръст празното пространство пред себе си.

От дълбочината на пролома нагоре се издигаше черен лешояд. Птицата мина буквално на ръка разстояние от лицата им и едва не ги обърса с широко разтворените си криле. Грозновата, розова главица се извъртя в тяхна посока и непроницаемият поглед на черните й очи ги обходи един по един, преди лешоядът да се обърне на другата страна и да отлети. През цялото време нито веднъж не бе размахал крилете си.

— Използва нагорещения въздух ниско в долината, за да се издигне като балон — обясни Никълъс феномена на Роян. След което посочи някаква издатина в скалата, надвиснала над пропастта кажи-речи на същата височина, на която се намираше групата. — Едно от гнездата им. — Представляваше просто купчина разпръснати безразборно съчки, които едва се държаха на недостъпния корниз. Надолу камъкът беше оцветен в искрящо бяло от няколкото поколения дефекиращи птици, а дори от това почтително разстояние до носовете на хората ясно достигаше миризмата на разлагаща се животинска плът.

През целия ден групата продължаваше да следва тясната пътека из скалите, опитвайки се да се придържа, колкото се може по-далеч от пропастта. Вече наближаваше късен следобед, а те бяха едва на средата на пътя, когато дойде поредният завой и някъде в далечината напред се долови тътенът на водопада. Звукът постоянно се усилваше и, скоро след като се бе превърнал в оглушителен грохот, челото на колоната излезе зад поредната издатина и се оказа лице в лице с това чудо на природата.

От устрема на падащата вода се образуваше толкова силно въздушно течение, че всеки от групата посегна да се хване за някой ръб в скалите. Пяната безжалостно ги пръскаше и обливаше лицата им, но етиопският водач непоколебимо продължаваше напред по пътеката. В един момент на останалите започна да им се струва, че струите вода още малко и ще ги отнесат в бездната, чието дъно се виждаше на поне няколкостотин стъпки в краката им.

Изведнъж като по чудо водите се разтвориха пред тях и един след друг хора и животни се оказаха зад прозрачната им завеса. Намираха се в дълбока ниша, извайвана в продължение на милиони години в кремъка от неуморимото течение на водопада. Единствената светлина в това мрачно и влажно местенце идваше откъм водната завеса на входа. Мъхът по стените, влажният под на нишата и зеленикавото сияние, което идваше откъм водопада, караха пътниците да се чувстват като в някой приказен дворец под морските вълни.

— Тук ще прекараме нощта — обяви тържествено Борис, щастлив, че е успял да смае двамината си клиенти. За да ги убеди, че говори сериозно, посочи купчините дърва за огрев, оставени в дъното на пещерата. Над огнището камъкът беше почернял от сажди. — Мястото е било използвано в продължение на столетия от мулетарите, снабдяващи манастира.

Прибраха се навътре в пещерата и шумът от падащата вода се изгуби донякъде, превръщайки се в дълбок тътен, идващ дълбоко из недрата на скалата. Щом помощниците разпалиха огньовете, заслонът за през нощта се оказа не само топъл и уютен, но и изключително романтичен.

Никълъс имаше набито око за някои неща и затова сега, без да му мисли, избра най-удобното място в цялата пещера, намествайки се в дъното на малка ниша. Съвсем непринудено и Роян се настани до него, разстилайки спалния си чувал в съседство. И двамата бяха смазани от умора след безкрайното слизане по скалите, затова след вечеря се изтегнаха блажено един до друг в чувалите и замислено се загледаха в отраженията на пламъците по стените на пещерата.

— Само помисли! — прошепна Роян. — От утре ще вървим по стъпките на самия Таита.

— Да не говорим за стъпките на Богородица — усмихна се под мустак Никълъс.

— Ти си един ужасен циник — въздъхна. — И за капак на всичко, предполагам, че хъркаш.

— Предстои ти сама да се увериш — отговори й той, но тя със сигурност заспа много преди него.

Дишането й беше равно и тихо, той едва го чуваше на фона на падащите води. От доста време не му се беше случвало да лежи до красива жена. Когато реши, че Роян е потънала в дълбок сън, Никълъс се пресегна и я погали нежно по бузата.

— Приятни сънища, малката — прошепна той едва-едва. — Днес имаше тежък ден.

Така обикновено оставяше да спи в леглото малката си дъщеря.

Мулетарите се бяха събудили много преди зазоряване, затова целият керван бе готов за път още щом светлината стана достатъчна да осветява пътя в краката им. Когато слънчевите лъчи огряха горния край на кремъчните скали, пътниците все още се намираха достатъчно високо по склона, за да се радват на зрелищната гледка далеч в краката си. Двамата англичани не издържаха на изкушението, отместиха се встрани, за да не пречат и оставиха всички останали да ги задминат.

Никълъс си намери местенце да седне и разгъна сателитната снимка пред себе си. Като набелязаха по-високите върхове и най-отчетливите забележителности на областта, двамата започнаха да се оглеждат и да внасят известен порядък в пълния хаос от бездни и скали, който ги обграждаше.

— Оттук все още не можем да видим самата река — посочи Никълъс. — Коритото й се крие дълбоко в недрата на вътрешното дефиле. Трябва да застанем на самия ръб, за да я зърнем отгоре.

— Ако правилно сме установили сегашното си положение, реката би трябвало да прави два завоя във формата на подкова около онзи връх насреща.

— Да, а устието на Дандера се намира в онази посока, под скалите. — Никълъс започна да мери разстоянията на снимката с кокалчето на палеца си. — Около двадесет и пет километра оттук.

— По всичко изглежда, че през последните векове Дандера е променяла поне няколко пъти течението си. Само оттук виждам поне две долчинки, които изглеждат като пресъхнали речни корита — посочи Роян с пръст. — Там и там. И двете са погълнати от джунглата. — Личеше си, че действителността се оказва по-разочароваща от очакваното. — О, Никълъс, всичко е толкова объркано по тези места. Как бихме могли да се натъкнем на входа на каквато и да е гробница?

— Гробница ли? Каква гробница? — попита Борис, обладан от жив интерес. Беше се върнал специално заради тях. Заради безшумните му стъпки не го бяха усетили. — За какво говорите?

— Как за какво? — зачуди се Никълъс, без да се смущава ни най-малко от намесата в разговора им. — За гробницата на Свети Фруменций, естествено.

— Нали манастирът носи неговото име? — не по-малко безгрижно запита на свой ред Роян. В същото време бързо нави снимката.

— Да — отвърна Борис на руски, видимо разочарован. Явно му се искаше да става дума за нещо по-интересно. — Точно така, Свети Фруменций. Но никой няма да ви допусне до гробницата. Няма да ви пуснат дори във вътрешността на манастира. Само духовници имат право да влизат.

Той си свали шапката и зачеса късата, корава коса по темето си. Човек имаше усещането, че под ноктите му има не косми, а метални жички.

— Тази седмица е церемонията Тимкат, Благословията на Табот. Ще бъде вълнуващо преживяване, не се и съмнявам, че ще видите интересни неща. Но няма да ви пуснат до Светая Светих, още по-малко до гробницата. Досега не съм срещал бял човек, който да е бил удостоен с тази чест.

Борис присви очи и погледна към слънцето.

— Трябва да продължаваме. Разстоянията изглеждат малки, но ни чакат още два дни път до бреговете на Абай. Теренът там е много тежък. Дори прославените ловци на дик-дик ще видят затруднения с придвижването — засмя се той доволно на шегичката си и се спусна надолу по пътеката.

Колкото повече наближаваха долния край на скалите, толкова повече градусът на наклона намаляваше, стъпалата, които изграждаха пътеката, ставаха по-ниски и по-широки. Групата ускори крачка, но затова пък климатът наоколо започна да се сменя осезателно. Хладният, свеж планински бриз бе изместен от горещите, задушливи талази на екваториалния въздух. Джунглата започваше да дъха в краката им.

— Горещо! — отбеляза лаконично Роян, докато сгъваше ненужния вече вълнен шал.

— Поне десет градуса по-топло от вчера — съгласи се Никълъс, който също свали армейското си поло и остави косата си разчорлена като птиче гнездо. — Колкото повече се приближаваме до Абай, толкова по-горещо има да става. Като си помисля, че ни остава да смъкнем още цял километър…

Известно време пътеката следваше течението на Дандера. В един момент пътниците се оказваха на няколкостотин стъпки над водите й, в следващия нагазваха до кръста в ледените струи на някой от ръкавите й. Инстинктивно се залавяха за самарите на мулетата, иначе бурното течение щеше да ги отнесе безвъзвратно надолу към бездната.

От една точка нататък обаче проломът на Дандера стана толкова тесен, че беше невъзможно повече да се следва. Отвесните скали на ограждащите я скали се забиваха право във водите й, губейки се в дълбоки и зловещи вирове. Керванът трябваше да се отдели от бреговете и да продължи по пътеката, извиваща се като умираща змия из проядените от ерозията хълмове и червеникавите скали из вътрешността на дефилето.

Два-три километра по-надолу пътят отново излизаше на реката, която обаче вече навлизаше в гъстите гори и видимо променяше настроението си. Над самата повърхност провисваха дълги лиани, а главите на хората обърсваха мъха по дърветата. На Никълъс и Роян постоянно им се струваше, че ги дебне гъстата и рошава брада на стария свещеник от Дебра Мариям. От върховете на дърветата ги заговаряха маймунки, които се пулеха в неприкрито възмущение от къде на къде разни хора ще се бъркат в интимните им дела. По някое време сред гъсталака се чуха тревожните стъпки на по-голям звяр и Никълъс погледна към Борис.

Руснакът поклати глава и се засмя.

— Не, англичанино, не е дик-дик. Просто куду.

Антилопата се спря на възвишението срещу тях и ги изгледа. Представляваше едър мъжкар със силно навити на спирала рога — прекрасно животно с дълга козина на гърдите и уши, щръкнали като тръби на тромпет. В погледа на широките му очи се четеше изненада и уплаха. Борис си подсвирна тихичко и изражението му се измени до неузнаваемост.

— Сто и двадесет сантиметра рога. В класацията на „Роуланд Уърд“ ще заемат със сигурност първото място. — Репликата му се отнасяше до изданието, което следеше ударения едър дивеч и представляваше своего рода Библия за заклетия ловец. — Не искаш ли да го гръмнеш, англичанино? — хукна Борис до най-близкото муле, където беше карабината на клиента му. Набързо я извади от калъфа и му я предложи.

— Остави го да живее — отклони предложението му Никълъс. — Мен ме интересува само дик-дик.

Животното завъртя бялата си сякаш напудрена със захар опашчица и изчезна зад ръба. Борис направи кисела физиономия и се изплю в ръката.

— Защо толкова настояваше да застреляш антилопата? — не разбираше Роян.

— Защото една снимка на рекордно дългите рога щеше да отива добре на рекламните му материали. Всеки си търси клиенти, нали?

През целия ден продължиха да следват лъкатушещата пътека. В късния следобед се спряха и вдигнаха лагер над реката. Личеше си, че мястото е било използвано с подобни цели много пъти преди тях. Пътят към дъното на пролома се оказваше в известен смисъл тържествен ритуал, който не биваше да бъде изменян. Всеки пътник трябваше да отдели три пълни денонощия за достигането на манастира и да пренощува на все същите места, където бяха отсядали другите преди него.

— Съжалявам, че не мога да ви предложа душ — обърна се към клиентите си Борис, — но ако все пак искате да се изкъпете, има безопасен вир след първия завой нагоре по течението.

Роян изгледа Никълъс в очакване.

— Цялата съм в пот. Моля те, ела да ме пазиш, докато се къпя. Ще застанеш така, че да ме чуеш, ако имам нужда от теб, става ли?

И така, Никълъс се излегна на зеления мъх, протегнал се почти досами водата, и се заслуша в пляскането и доволните писъци на спътницата си, която се радваше на студените води на реката. Беше застанал нарочно от другата страна на завоя, за да не я наблюдава, докато се къпе, но по едно време си даде сметка, че течението я е изместило по-надолу по реката. През листата на дърветата се показа нечий мокър гръб, лъснал на слънцето. Никълъс бързо отмести погледа си на другата страна и с изненада установи как само секунда недискретност бе подействала благотворно на самочувствието му на мъж. Едно късче голота го караше да мисли за какво ли не…

Най-сетне Роян се показа иззад прикритието и докато бършеше косата си, безгрижно си подсвиркаше.

— Твой ред е. Искаш ли да те пазя? — попита тя.

— Благодаря, вече съм голямо момче — отклони Никълъс предложението й, но докато тя го подминаваше, не му убягнаха лукавите искрици в погледа й. Кой знае, може би си даваше сметка, че течението я е отнесло по-далеч от предвиденото, че някой я е гледал иззад храсталаците по брега? Мисълта му се стори примамлива.

Отиде да се изкъпе във вира сам, но когато се съблече и погледна надолу към тялото си, видяното го накара да се почувства гузен. Откакто Розалинд си беше отишла, не бе срещал жена, която да му въздейства така.

— Едно гмуркане в студеното няма да ти се отрази никак зле, приятелче — захвърли той дънките си върху близкия храст и скочи във водата.

След вечеря, докато стояха край лагерния огън, Никълъс изведнъж надигна глава и се ослуша като стреснат.

— Дали не са започнали да ми се причуват звуци? — зачуди се той на глас.

— Не — засмя се Тесай. — Това, което чуваш, са песни. Монасите от манастира идват да ни посрещнат.

Малко по-късно зад клоните на дърветата започнаха да проблясват запалените факли на шествието, което се виеше нагоре по хълма. Щом монасите доближиха, мулетарите и помощниците на Борис се скупчиха пред лагера и на свой ред запяха песни и запляскаха с ръце за добре дошли.

Дълбоките им мъжки гласове се напъваха почти до скъсване, в следващия миг се снишаваха до едва доловим шепот, за да гръмнат отново в ритъма на песента, изпълвайки със своята магия красивата африканска нощ. От удоволствие и страхопочитание едновременно Никълъс започна да усеща тръпки по гърба си.

Най-накрая пред очите им се показаха и белите раса на монасите, които пърхаха като огромни пеперуди на светлината на огньовете и се приближаваха по пътеката. Щом първият от светите мъже стъпи на територията на скромния лагер, прислужниците се свлякоха на колене и сведоха глави. Най-отпред вървяха послушниците, боси и гологлави, след тях — монасите, облечени в дълги бели дрехи и увили високи чалми над главите си. Редиците им се разделиха на две и образуваха почетен шпалир за дяконите и ръкоположените духовници с техните пъстро избродирани раса.

Всеки от свещениците носеше в ръце тежък коптски кръст, изваян от самородно сребро и окачен на върха на дълга пръчка. Дойде ред и те да се отдръпнат встрани, за да могат четирима здрави послушници да изнесат най-отпред покрита с балдахин носилка, която беше поставена в центъра на лагера. На светлината на факлите и газените лампи в лагера златопурпурният плат на балдахина трептеше като ято светулки.

— Трябва да излезем напред, за да посрещнем лично игумена — прошепна Борис, сякаш бяха излезли на някаква сцена. — Казва се Яли Хора.

Щом четиримата застанаха пред носилката, покривалото беше рязко дръпнато встрани и на земята стъпи нечия висока фигура.

Тесай и Роян се преклониха в знак на дълбок респект, прибирайки ръце пред гърдите. Мъжете обаче не стигнаха до подобни жестове и заразглеждаха с любопитство игумена пред себе си.

Яли Хора беше толкова слаб, че спокойно можеше да мине за скелет. Под полите на расото му се подаваха вместо крака две тънки като тютюнени стъбла пръчки, катранено черни и забележително криви. Сухожилията и обточените с жилки мускули изпъкваха под кожата. Свещеникът беше облечен в зелено и златно, златните нишки от изящната бродерия на расото му блестяха на светлината. На главата си носеше висока шапка с плоско дъно, обшита с кръстове и звезди.

Лицето на игумена беше черно като сажди, кожата му — набръчкана и набраздена от старостта. Иззад грубите му устни се забелязваха едва няколко зъба, всичките пожълтели и разядени. В пълен контраст с кожата, брадата му бе обагрена в сребристобяло и неволно напомняше морската пяна, появила се по гребена на вълните. Едното око на стареца бе ослепяло вследствие на тропическа офталмия, превръщайки се в еднородна синя маса; другото обаче блестеше като око на леопард.

Гласът му, тънък и треперлив, огласи нощта.

— Благославя ни — обясни Борис на Никълъс и двамата почтително сведоха глави.

На няколко пъти старецът се спираше насред молитвата си, тогава останалите монаси и духовници хорово му отговаряха.

Когато най-после свърши с тържествената благословия, Яли Хора направи кръстен знак последователно в четирите посоки на света, а две от момчетата послушници енергично разтърсиха кандилниците, за да натежи въздухът наоколо от тежкия дъх на тамян.

— Казват, че старецът е прехвърлил стоте — подшушна Борис на Никълъс.

Двамина белодрешковци извадиха отнякъде столче от африкански абанос — толкова майсторски изваяно, че Никълъс едва не се наведе да го разгледа по-отблизо. Каза си, че предметът навярно датира от векове и че не би било зле да добави подобна вещ към музейната си сбирка в Англия. Двамата монаси подхванаха Яли Хора под мишниците и полека го поставиха на стола. Тогава цялото шествие си позволи да се разположи на земята и да впери поглед в устата му, очаквайки какво ще изрече по повод на гостите.

Тесай застана в самите крака на свещеника и започна да превежда на амхарски думите на мъжа си.

— За мен е радост и чест да те срещна отново, свети отче.

Старецът кимна и Борис продължи:

— Довел съм със себе си английски благородник от кралско потекло, който иска да посети манастира „Свети Фруменций“.

— Е, недей прекалява де! — сопна му се Никълъс, но тъй или иначе монасите започнаха да го гледат с други очи.

— Какво трябва да направя сега? — попита английският благородник своя руски спътник с надеждата никой друг да не го е чул.

— А ти за какво си мислиш, че старецът е бил толкова път да те посреща? — хитро се усмихна Борис. — Иска да му подариш нещо. Сиреч пари.

— Какви по-точно? От доларите на Мария Тереза? — заинтересува се Никълъс, който беше чувал за паричната единица, която векове наред се бе ползвала с неугасим респект в Етиопия.

— Не е задължително да са такива. Времената се менят, Яли Хора ще се зарадва и на най-обикновени американски доларчета.

— Колко да му дам?

— Ти си благородник от кралско потекло. А искаш и да ловуваш по тези места. Петстотин долара няма да дойдат много.

На Никълъс едва не му прилоша при споменатата цифра, но послушно отиде до едно от мулетата и извади походната си чанта. Скоро се върна и с почтителен поклон сложи банкнотите в разтворената розова длан на свещеника. Игуменът се усмихна до уши, за да покаже жълтите си подобия на зъби, и му поднесе кратките си благодарности.

Тесай преведе:

— Казва, че си добре дошъл в манастира „Свети Фруменций“ по време на сезона Тимкат. Пожелава ти успешен лов по бреговете на река Абай.

Веднага след това тържественото настроение на монашеското шествие се изпари в небитието, по лицата им се изписаха усмивки, а много от черните духовници дори избухнаха в гръмък смях. Игуменът се обърна към Борис с намек в погледа.

— Светият игумен ти напомня, че пътят го е накарал да ожаднее — преведе Тесай.

— Дяволът му неден и на тия години не се отказва от ракията — изкоментира Борис и извика на отговорника по кухня да донесе необходимото.

С известна церемониалност бутилката ракия беше извадена от походния хладилник и поставена на масата пред игумена. Веднага до нея за компания се появи бутилката водка на домакина. Двамата вдигнаха наздравица един за друг, игуменът гаврътна наведнъж съдържанието на чашата си и от лютивината в здравото му око избиха сълзи. След като си пое дъх, той отправи поредния си въпрос по адрес на Роян.

— Пита те, войзеро Роян: „Откъде идваш, чадо, та следваш правия път на Христа, Спасителя на човеците?“.

— Аз съм египтянка, отгледана съм в традициите на старата вяра — отговори Роян.

Игуменът и останалите духовници кимнаха доволно и лицата им засияха от удоволствие.

— Ние всички, египтяни и етиопци, сме братя и сестри пред лицето на Христос — рече Яли Хора. — Самата дума „копт“ произлиза от думата, с която гърците са наричали някогашните египтяни. В продължение на шестнадесет века нашият Абуна, епископът на цяла Етиопия, е бил ръкополаган от патриарха в Кайро. Едва император Хайле Селасие сложи край на традицията през 1959-та, но ние и до днес следваме заедно правия път към Христос. Добре дошла сред нас, дъще.

Един от двамината монаси, които го обслужваха, се наведе и му наля още една чаша ракия, която игуменът отново изпи на един дъх. Дори на Борис започна да му прави впечатление лекотата, с която го постигаше.

— Пустата му костенурка, къде я побира тая ракия?

Тесай естествено не преведе думите му на присъстващите, но по сведения й поглед стана ясно колко дълбоко я е засегнало непочтителното отношение на съпруга й към светия старец.

Яли Хора отново се обърна към Никълъс.

— Иска да знае какви животни си дошъл да ловиш в долината? — преведе Тесай.

Никълъс се замисли за миг и отговори предпазливо на въпроса. Останалите се умълчаха, не вярвайки на думите му, но най-накрая игуменът шумно се изкиска, а останалите го подкрепиха с учудените си възклицания.

— Дик-дик! Дошъл си да ловиш дик-дик! Но колко месо чакаш да получиш от толкова малко животно?

Никълъс изчака събеседниците му да се успокоят и извади снимка на препираната Madoqua harperii от сбирката му в музея. Постави я на масата пред Яли Хора.

— Това не е какъв да е дик-дик. Това е свято животно — заговори той на събранието с тайнствен глас и даде знак на Тесай да превежда. — Нека ви разкажа легендата, която се носи за него.

Всички се умълчаха любопитно. Винаги беше интересно да се чуе някоя история за животни, още повече ако в духа й имаше религиозно чувство. Дори игуменът, който тъкмо понечваше да обърне третата чаша, се спря насред жеста си и почтително върна ракията на масата. Окото му заигра между снимката и лицето на Никълъс.

— Когато Йоан Кръстител умирал от глад в пустинята — започна да разправя Никълъс и при самото споменаване на светеца неколцина от монасите набързо се прекръстиха, — трябвало да прекара тридесет дни и нощи, без да сложи хапчица храна в устата си… — Никълъс се опитваше образно да внуши на слушателите си колко тежко ще да е било положението на Предтечата, а пък монасите го слушаха със зяпнали уста, привлечени както винаги от темата за страданията, които светците са понесли в името на вярата.

— Най-накрая Господ се смилил над своя служител, оставил една мъничка антилопа под близката акация, закачил рогата й за клоните на дървото и се обърнал към светеца: „Приготвил съм ти храна, щото да не умреш. Вземи от местото и яж.“ Тогава, щом Йоан Кръстител посегнал към животното, там, където пръстите му най-напред се докоснали до кожата му, останали завинаги следи. Тези следи се виждат и до ден-днешен по гърба на животното.

Това беше краят на историята, а монасите се замислиха над нейното съдържание.

Никълъс посочи снимката на масата.

— Виж сам следите от пръстите на светеца.

Старецът любопитно заразглежда снимката пред себе си, повдигна я пред зрящото си око и седна да размишлява за символиката у това незабележимо животно с раирана козина.

— Дали някой от хората ти някога не е виждал с очите си подобно животно? — попита Никълъс, но един по един всички поклатиха глави отрицателно. Снимката мина от ръка на ръка и най-накрая се озова сред послушниците, клечащи в края на редицата.

Изведнъж един от тях подскочи високо и размаха развълнуван фотографията.

— Аз съм виждал святото създание! Виждал съм го със собствените си очи…

Беше момче, едва навлязло в пубертета.

Останалите го посрещнаха със смехове и подигравателни подсвирквания. Един от послушниците грабна снимката измежду пръстите му и я вдигна високо над главата си, пречейки му да си я вземе обратно.

— Не му е съвсем в ред главата на детето — обясни с тъжен глас Яли Хора. — Не му обръщайте внимание на бедния Тамре, все му се привиждат ангели и дяволи!

Тамре буквално побесня пред погледа на останалите, очите му се изцъклиха и той хукна да се разправя със събратята си послушници, които така и не му връщаха снимката. Предаваха си я един на друг, прехвърляха си я над главата му или зад гърба му, без да спират с жестоките си шегички.

Най-накрая Никълъс стана да се намеси. Беше му крайно неприятно да се подиграват със слабоумното момче, но преди да го е защитил от нападките им, Тамре внезапно се строполи на земята като ударен от гръм. Гърбът му се изви като лък, а крайниците му започнаха да се тресат в неконтролируеми конвулсии. Очите му се завъртяха в орбитите си, докато се показа само бялото, а по устните му се появиха пръски пяна, които той поглъщаше обратно в нервни тикове.

Преди Никълъс да го е доближил, четирима от послушниците подхванаха събрата си за ръцете и краката и го отнесоха. Чуваше се как се смеят в мрака. Останалите също реагираха тъй, сякаш видяното беше напълно в реда на нещата, а Яли Хора невъзмутимо даде знак на монаха до себе си да му долее чашата.

Беше късна нощ, когато игуменът най-сетне благоволи да си тръгне и дяконите му го върнаха обратно в покритата носилка. Светият мъж не забрави да отнесе и останалото в бутилката със себе си, докато усилено раздаваше благословии със свободната си ръка.

— Добро впечатление направи, милорд англичанино — похвали го Борис. — И историята ти за Йоан Кръстител му хареса, но още повече паричките, които му даде.

На другия ден поеха отново на път. Пътеката продължи да следва за известно време реката. Километър и половина — два след лагера водите забързваха своя ход и се врязваха в тясна цепнатина сред червените скали, преди да се впуснат в поредния водопад.

Никълъс се отби встрани от пътеката и застана на самия ръб на водопада. Пред очите му се разкри дупка, дълбока около шестдесет метра, в дъното на която реката се провираше през тесния, но дълбок отвор, оставен й от каменния склон. Точно в тази точка коритото на Дандера беше толкова тясно, че без усилия Никълъс можеше да хвърли камък на отсрещната страна. Толкова бяха стръмни двата бряга, че не можеше и да се помисли човек да продължи покрай водите. Вместо това пътеката свиваше отново навътре в гората, където се отваряше широка долчинка.

— Навярно Дандера е минавала някога оттук — рече Роян и показа високите ридове наоколо. Цялата пътека беше осеяна с добре загладени камъни. — Едва по-късно водите са си пробили по-кратък път през скалата — допълни тя.

— Мисля, че имаш право — съгласи се Никълъс. — Скалите изглежда са от варовик, докато досега се сблъсквахме единствено с базалт и пясъчник. С времето цялата местност се е изменила вследствие на ерозията и системното разрушаване на горните скални пластове. Можеш да си сигурна, че целият варовик е прояден от пещери и подземни извори.

Пътеката отново ставаше стръмна и бързаше по-скоро да слезе до бреговете на Сини Нил. За няколко километра пътниците трябваше да слязат от близо петстотин метра височина. Тук обаче склоновете на дефилето бяха потънали в гъста растителност, а често сред варовика бликаха естествени извори, които събираха водите си в някогашното корито на Дандера.

Колкото повече слизаха в пролома, толкова по-нетърпима ставаше и горещината. Роян бе останала само по походната си риза цвят каки, но и тя се покриваше с тъмни петна от пот под мишниците.

Стигнаха до място, където из гъсталака се откри планински поток и от мощните му струи вадата в дъното на дола се превръщаше в забързан ручей. По-нататък долът правеше завой и пътниците се озоваваха отново на бреговете на реката, която жадно поглъщаше водите на потока. Никълъс и Роян обърнаха глави нагоре и пред очите им се разкри тесен свод, изпод който изригваха струите вода. Скалите около пещерата притежаваха изключително характерен розов цвят, а от далечината изглеждаха толкова гладки, сякаш някой ги беше полирал изкуствено. Водата беше деформирала камъка и с повече въображение можеше да се различи вътрешната лигавица на човешка устна, издадена напред в гримаса на почуда.

Цветът и строежът на скалата имаха с какво да приковат вниманието на наблюдателя. Двамата спътници се отбиха встрани от пътя с мисълта да погледнат отблизо природното чудо, докато копитата на мулетата чаткаха някъде из нереалното пространство, а гласовете на водачите се сливаха в хаос от звуци, обграждащ това откъснато от света местенце.

— Бих казала, че прилича на огромен готически водоливник — говореше едва-едва Роян и не можеше да откъсне очи от отвора в скалата и странните образувания пред него. — Мога да си представя как древните египтяни, водени от Таита и принц Мемнон, биха реагирали при вида на подобно чудо, стига да са стигнали до него. Какви ли мистични знаци биха прочели в картината пред себе си?

Никълъс не отговори нищо. Вместо да гледа „водоливника“, той изследваше отблизо лицето на Роян. В тъмните й очи се четеше същинско страхопочитание към силата на природата, устата й беше застинала в изражение на тържественост и благоговение. Сети се за един портрет в колекцията му в Куентън парк. Ставаше дума за детайл от фреска, взет от една от царските гробници край Тива. На портрета беше изобразена принцеса от династията на Рамзесите.

„И какво изненадващо има в подобна асоциация? — запита се той. — Нима във вените й не тече същата кръв?“

— Искам да ми вдъхнеш надежда, Ники — обърна се Роян към него. — Кажи ми, че не е било сън. Кажи ми, че наистина ще намерим това, за което сме тръгнали, че ще успеем да отмъстим за смъртта на Дураид.

От волята, която излъчваше погледът й в този момент, лицето й сякаш се огря със свръхестествена светлина под капчиците пот, избили по челото й. Никълъс изпитваше почти непреодолимо желание да я сграбчи в ръцете си и да целуне влажните й, сластно разтворени устни. Вместо това се обърна на другата страна и слезе обратно на пътеката.

Не смееше да я погледне до момента, когато реши, че се е овладял напълно. Тя остана няколко секунди на мястото си, сетне бързо заситни след него. Двамата продължиха надолу, без да си говорят, а Никълъс до такава степен потъна в мислите си, че се оказа напълно неподготвен за смайващата гледка, която изведнъж се откри пред очите им.

Бяха се оказали на самия ръб на вътрешното дефиле на Нил. Под тях се разстилаше огромен казан от червена скала, дълбок навярно сто — сто и петдесет метра. Точно на това място легендарната река хвърляше зелените си води във величествен скок към недрата на потъналата в сянка пропаст. Проломът се врязваше толкова надълбоко в земята, че слънцето никога не огряваше дъното му. Малко встрани Дандера се опитваше да догони величествената си посестрима с разпенените си струи, които отдалеч приличаха на птичи пера, поръсили се едно след друго по протежение на целия склон. Вътре в казана се получаваше мощна центрофуга, която подхващаше двете реки в огромен водовъртеж още преди водите им да са докоснали дъното. Облаци от пяна криеха дълбокия вир, в който Нил и Дандера смесваха водите си, стълбове от пръски се издигаха в небето и се понасяха във величествен танц из циркуса, докато най-накрая не намереха път между скалите и не забързваха да се спасят от клокочещия ад, където бяха попаднали.

— И вие сте минавали оттук с лодка? — не вярваше на очите си Роян.

— Нали ти казах, тогава бяхме млади и глупави — усмихна се тъжно Никълъс при спомена за трагичните инциденти.

Двамата отново се умълчаха.

— Човек добре разбира защо Таита и младият принц са се спрели пред подобно чудо — отбеляза Роян, огледа се и посочи в западна посока. — Няма как да са дошли отдолу. По всяка вероятност са следвали ръба на вътрешното дефиле отгоре и са се озовали приблизително, където сме ние с теб сега. — Гласът издаваше силното й вълнение от подобна констатация.

— Освен ако не са вървели по отсрещния бряг на реката — подразни я Никълъс.

Ентусиазмът й мигом спадна.

— Не се бях замислила. Разбира се, че е възможно. Но пък как бихме могли ние да прекосим реката, ако не намерим нищо от тази страна?

— Ще му мислим, когато му дойде времето. И така си имаме достатъчно задачи, няма защо да си търсим сами нови затруднения.

И с това приключиха разговора, омагьосани от величието на природата и смутени от почти непостижимата цел, която си бяха поставили. Най-накрая Роян се надигна да върви нататък.

— Къде е манастирът? Не виждам и следа от него?

— Намира се в скалите точно под нас.

— Там долу ли ще лагеруваме?

— Съмнявам се. Нека първо настигнем Борис и разберем какви са неговите намерения.

Двамата продължиха напред по пътеката, която следваше ръба на казана и настигнаха кервана с мулетата точно на някакво разклонение. В едната посока пътят се отделяше от реката и скриваше из горите наоколо; в другата продължаваше да следва плътно ръба на дефилето.

Борис ги чакаше и посочи пътеката, водеща навътре в долината.

— Миналия път, когато идвах на лов по тези места, намерих много удобно местенце за лагер малко по-нататък в дола.

Въпросното място представляваше поляна, засенчена от няколко диви смокини, в единия край на която шуртеше естествен извор. За да не претоварва животните, Борис не беше взел палатки. Сега, когато добичетата бяха разтоварени, хората му се заеха да построят набързо няколко сламени колиби, в които да се настани експедицията, и да изкопаят помийна яма на достатъчно разстояние от извора.

Докато помощниците се занимаваха с всичко това, Никълъс повика Роян и Тесай и тримата поеха по посока на манастира. Излязоха обратно на разклонението и Тесай смело хвана другата пътека, която заобикаляше висока скала и скоро се озоваваше в горния край на широка стълба, изсечена в камъка.

По въпросната стълба тъкмо се качваха група монаси в бели раса. Тесай ги спря да си побъбрят за минутка-две. Щом продължиха надолу, предаде на Никълъс и Роян какво е научила:

— Днес е Катера, денят преди празниците Тимкат. Всички са много развълнувани. Това е едно от най-големите религиозни събития за годината.

— И какво по-точно се чества? — попита с любопитство Роян. — Ние в Египет не познаваме подобен празник в църковния си календар.

— Това е етиопското Богоявление, денят на Христовото кръщение — обясни Тесай. — По време на празничната церемония таботът ще бъде отнесен долу до реката, където ще му бъдат възвърнати жизнените сили, а послушниците ще получат Свето кръщение, както го е получил Исус Христос от ръката на Кръстителя.

Продължиха надолу по скалната стълба. Стъпалата бяха изтъркани от поколенията боси крака, които ги бяха слизали и изкачвали през вековете. Тримата продължиха смело напред, без да се плашат от врящите и кипящи води на Нил, бушуващи дълбоко в краката им.

Изведнъж се оказаха на широка тераса, изсечена от човешка ръка в самата скала. Над терасата надвисваше заплашително естественият таван на манастира, подпрян от каменни сводове, които древните строители не бяха пропуснали да изградят. Вътрешната стена на дългата закрита тераса бе насечена от множество отвори, водещи към катакомбите. Скалата приличаше на проядена от поколения неуморни монаси, изсекли през вековете цял лабиринт от зали и килии, от коридори, църкви и параклиси, сред които бе живяло монашеското братство повече от хилядолетие.

По дължината на терасата седяха на групи множество монаси. Неколцина слушаха един от дяконите, който четеше на глас от богато илюстрованото Свето Писание в ръцете си.

— Много от тях са напълно неграмотни — въздъхна с мъка Тесай. — Библията трябва да бъде четена и разяснявана дори на монасите. Повечето са напълно неспособни да я четат без чужда помощ.

— Такава е била църквата и по времето на Константин, по-сетнешната Православна църква на Византия — отбеляза тихо Никълъс. — И до ден-днешен тя остава вярна на кръста и на Писанието, опитвайки се да опази своя сложен и пищен ритуал в свят на все по-ширеща се неграмотност.

Докато се разхождаха бавно из манастира, посетителите се натъкнаха и на други насядали групи, които учеха под ръководството на псалт думите и музиката на амхарските псалми и химни. От вътрешността на килиите и пещерите наоколо се носеше равномерното жужене на молещите се, из въздуха тегнеше тежката миризма на непроветрените пространства, просмукани векове наред от човешко присъствие.

Носеше се мирис едновременно на тамян и на дърва за горене, на развалена храна и човешки нечистотии, на лоша хигиена и задушлива пот, на страдания и болести. Сред монасите се забелязваха и множество поклонници, дошли сами от далечните краища на страната или доведени от близки, за да отдадат почит на светеца от долината на Абай и да поискат лек за болестта или мъката си.

Виждаха се слепи деца, плачещи в скута на майките си, прокажени с разпадаща се плът, хора, станали неволни жертви на сънната болест или на кой знае каква друга тропическа зараза. Стоновете и хленчовете на агонизиращите се смесваха в необяснима хармония с песните на монасите, с далечния грохот на нилските водопади, които заливаха огромния казан на дефилето.

Най-накрая тримата се озоваха пред входа на светилището „Свети Фруменций“. Порталът представляваше кръгъл отвор в камъка, наподобяващ уста на риба, с тази разлика, че беше опасан с гъст низ от кръстове, звезди и глави на светци. Изображенията бяха крайно семпли и непретенциозни, създаващи впечатление за детски рисунки. Преобладаваше охрата, допълнена със скромна гама от топли цветове. Простотата на стенописите привличаше отдалеч погледа на посетителя. Всички светци имаха огромни, широко отворени очи, допълнително подчертани с въглен, за да проличи спокойствието и смирението в погледите.

На входа пазеше дякон, облечен в зелено расо от грубо кадифе. Тесай му каза няколко думи и той й се усмихна, кимвайки на гостите в знак, че могат спокойно да влязат. Горният праг беше толкова нисък, че Никълъс трябваше да се наведе, но щом се оказа от другата страна на портала и надигна поглед към вътрешността на храма, видяното го накара да замръзне на място.

Високият таван на храма се губеше в мрака. Стените бяха изписани с фрески — все изображения на небесните орди от ангели и архангели, които трепкаха с крила на светлината на мъждукащите свещи и газени лампи. Пред стените висяха дълги гоблени, напомнящи на знамена, почернели от тамяна, с изтъркани краища и оредели ресни. На един от гоблените се виждаше Архангел Михаил да язди наперен бял жребец, до него Богородица коленичеше под кръста, а от раната, която римският войник бе нанесъл на разпнатия Христос, течеше безспирно кръв.

Това беше най-външният кораб на църквата. В далечния край се виждаше поредица от тежки дървени врати, водещи към средното помещение. Точно в момента вратите стояха широко отворени. Роян, Тесай и Никълъс се запътиха към тях, пробивайки си с известно затруднение път сред множеството поклонници, облечени в дрипи и парцали, които възпяваха нещастието си и наближаваха прага на религиозния екстаз. На слабата светлина на лампите и на фона на гъстите облаци тамян молещите се приличаха на изгубени души, които кръжат вечно сред мрака на чистилището.

Гостите стигнаха трите стъпала, водещи към вратите за вътрешността, но изведнъж пътят им бе препречен от двама дякони с калимавки. Един от тях се обърна доста строго към Тесай.

— Няма да ни пуснат да видим дори кидиста, средната зала — разочарова Тесай Роян и Никълъс. — Зад нея се намира макдас, Светая Светих.

Погледнаха през рамото на свещениците, които ги бяха спрели. В сумрака на кидиста едва-едва се различаваше вратата към най-вътрешното светилище.

— Само на ръкоположени духовници се позволява да влизат в макдаса, защото там се съхранява таботът, оттам започва и криптата с останките на светеца.

Разочаровани и донякъде с чувство, че са били излъгани, тримата си запроправяха обратно път през галериите на манастира, за да излязат отново на терасата над реката.

Вечеряха под безбройните звезди на етиопското небе. Дори и след залез-слънце жегата беше кажи-речи нетърпима, а комарите надвисваха като буреносни облаци над хранещите се, държани на първо време настрана от количествата спиртни разтвори, които хората се бяха изхитрили да наплискат по телата си.

— И така, англичанино, доведох те, където искаше. Сега да те видя как ще намериш животното, заради което си бил толкова път… — Водката отново правеше Борис заядлив.

— Искам още с първи зори да пратиш хората си из горите надолу по течението — нареди Никълъс. — Дик-дик се раздвижва най-често рано сутринта и отново в късния следобед.

— На стар краставичар краставици не продавай — посъветва го Борис и си наля още една чаша.

— Кажи им като забележат следа, да останат да проверят дали е правилна или погрешна — Никълъс изрично наблегна на този момент. — Предполагам, че следите на ивичестата дик-дик ще приличат на тези на обикновената. Ако намерят нещо, да се разположат спокойно пред най-големия гъсталак и да гледат какво правят животните. Дик-дик имат чувство за собствена територия. Никога не се отдалечават извън определен периметър.

— Да! Да! Ще им кажа. Но ти какво ще правиш? Да не смяташ да прекараш целия ден в лагера с дамите? — усмихна се хитро Борис. — Току-виж скоро няма да трябва отделна колиба? — И шумно се изсмя на остроумието си, което накара Тесай бързо да стане от мястото си и да си намери работа в кухнята, където никой не наглеждаше готвача.

Но на Никълъс подобни селяшки шеги не му правеха впечатление.

— Роян и аз ще се заемем с местността около бреговете на Дандера. Като минавахме оттам, районът ми се строи идеален тъкмо за дик-дик. Нека хората ти не се приближават твърде много до реката. Току-виж напразно наплашили дивеча.

На другата сутрин, при първите проблясъци на зората, двамата напуснаха лагера. Никълъс беше взел карабината, заедно с храна за деня, за Роян не остана да носи нищо. Двамата вървяха бавно и се спираха на всеки десет-дванадесет крачки, за да се ослушат. Из гъстата растителност се чуваха всевъзможни звуци, издаващи присъствието на различни бозайници и птици.

— Етиопците не се славят като големи ловци, а пък аз много се съмнявам монасите от манастира да са гонили дивеча в долината — рече по едно време Никълъс и посочи следите на малка антилопа, минала през мократа кал в краката им. — Храстна антилопа. Храстната антилопа на Менелик. Среща се най-вече по тези места. Смятана е за много ценен трофей.

— Ти наистина ли се надяваш да откриеш антилопата на прадядо си? — попита Роян. — Изглеждаше толкова убеден, докато спореше с Борис.

— Разбира се, че не съм убеден — усмихна се Никълъс. — По-скоро съм убеден, че старецът сам си я е измислил. По-добре би било, ако я бяха нарекли Харпъровата химера. Нищо чудно наистина да е използвал кожата на ивичеста мангуста. Ние, Харпърови, щяхме да останем доста назад в общественото си издигане, ако винаги се придържахме стриктно към истината.

Двамата спряха да разговарят и загледаха слънчевата птица такаце, която, обезпокоена, отлетя от жълтите цветове, където си имаше работа, и се прибра на сигурно място върху пълзящото растение високо над главите им. Пъстрото и ярко оперение на птичката напомняше изумрудена корона.

— И все пак, подобно оправдание ни дава картбланш да се мотаем колкото си искаме из джунглата наоколо. — Никълъс се огледа за последно, колкото да се увери, че лагерът не се вижда зад тях, и й даде знак да седне до него на падналия встрани дънер. — Сега му е времето да изясним какво точно търсим и къде бихме могли да го намерим. Ти кажи първа.

— Търсим останките от погребален храм или следи от древен некропол, където трябва да са живели строителите на царската гробница на Мамос.

— И в двата случая трябва да са останали парчета от зидария или каменен градеж — кимна той. — Особено ако става дума за колона или друг паметник.

— Каменното завещание на Таита — напомни Роян. — Все някъде трябва да се сблъскаме с надпис, издялан, най-общо казано, на твърда повърхност. Вероятно надписът ще е пострадал от времето, ще е паднал, ще се е покрил с гъста растителност — знам ли и аз. Всичко е възможно. Тръгнали сме да търсим игла в купа сено.

— Няма да я намерим, ако стоим със скръстени ръце. Търсенето започва.

Към средата на предобеда Никълъс се натъкна на следите на дик-дик, вървяла известно време покрай брега на реката. Двамата се наместиха тихомълком при широкия ствол на едно дърво и зачакаха търпеливо, скрити под дебелата горска сянка. Най-накрая случайността ги удостои с честта да забележат в сумрака малкото създание. Животното изтропка с тънките си копитца на два-три метра покрай тях, въртейки хоботоподобната си муцунка насам-натам и подбирайки си листа от най-ниските клони на околните дървета, които усърдно дъвчеше. За съжаление, козината му беше сива от край до край; колкото и да им се искаше, нито Роян, нито Никълъс не забелязаха ивици по гърба му.

Когато антилопата се скри обратно сред зеленината, Никълъс даде сигнал за ставане.

— Ей ти на, никакъв късмет — промълви тихо той и подкани спътницата си да продължават нататък.

Скоро след пладне двамата стигнаха мястото, където водите на реката бълваха из розовите устни на скалата. Започнаха да се изкачват нагоре по течението с надеждата да намерят нещо интересно, но стръмният склон ги спря. И от двете страни скалите се забиваха под силен ъгъл във водите. Никъде не се виждаше и следа от проходима пътека.

Върнаха се обратно, намериха някакво примитивно мостче от лиани и моряшки въжета, по което се прехвърлиха на другия бряг. Не беше трудно да се предположи, че мостът е дело на монасите от манастира. Още веднъж се опитаха да продължат нагоре по скалите, като Никълъс дори нагази във водите, за да заобиколи първия каменен ръб, запречил пътеката. Течението обаче беше толкова силно, че той бързо се отказа от намеренията си, преди реката да го е отвлякла надолу.

— Ако ние не можем да минем оттук, доста е съмнително Таита и работниците му да са успели.

Върнаха се при висящия мост и Никълъс намери приятно, сенчесто местенце, където двамата с Роян да изядат на спокойствие храната си. Вече започваха дори да се учудват на горещината, която ги обгръщаше. Роян свали кърпата от врата си, накисна я във водата и блажено обърса лицето си в нея.

Никълъс се бе излегнал на земята и разглеждаше с бинокъла си розовите скали. Опитваше се да открие някакъв процеп или дори дупчица по гладката им повърхност.

Без да сваля бинокъла, започна да разсъждава на глас.

— От прочетеното в „Речния бог“ излиза, че Таита е търсил доброволци да подменят телата на Танус, Великия лъв на Египет, и на самия фараон. — Едва сега той свали лупите от очите си и изгледа Роян. — Това ми се струва меко казано непонятно. За ония времена и при целия комплекс от вярвания, които египтяните са имали за отвъдното, подобна постъпка би им навлякла вечни мъки. Дали оригиналният текст е бил изобщо правилно разбран? Таита наистина ли е подменил мъртъвците?

Роян се засмя и се облегна на лакът, за да го гледа по-удобно.

— Твоят приятел Уилбър винаги ми се е струвал човек с развинтена фантазия. Всъщност, в десетте свитъка имаше един-единствен ред по въпроса: „За мен той беше по-достоен цар от самия фараон“. — След което предпочете да се върне в предишното си положение. — Това само доказва правотата ми да съм против написването и публикуването на книгата. У твоя човек истината и измислицата са до такава степен оплетени, че скоро и аз няма да знам на кое да вярвам и на кое — не. Но доколкото съм наясно с нещата, Танус и до ден-днешен си лежи в своята гробница, фараонът — в неговата си.

— Жалко! — въздъхна Никълъс и прибра книгата обратно в чантичката си. — Погледна часовника си и се надигна. — Ставай да вървим. Ще ми се да проверя какво се крие в другото разклонение на реката. Вчера, като минавахме оттам, ми се стори, че теренът може да крие приятни изненади.

Наближаваше привечер, когато двамата най-сетне се прибраха в лагера. Тесай пъргаво изскочи от колибата с кухнята, за да ги посрещне.

— Чаках ви. Получихме доста интересна покана от страна на игумена Яли Хора. Държи да присъстваме на тържествената вечеря в чест на Катера, нощта преди Тимкат. Помощниците вече са монтирали душа ви, водата е топла. Остава ви време колкото да се изкъпете и преоблечете, после трябва да тръгваме веднага.

Игуменът бе пратил специално неколцина послушници да придружат гостите до залата с гощавката. Момчетата се явиха в лагера по здрач и запалиха факли, с които да осветяват пътя обратно към манастира.

Роян разпозна в един от тях Тамре, епилептика. Когато тя го дари с най-милата си усмивка, за да го отличи сред останалите, той се приближи срамежливо към нея и й поднесе китка горски цветя, набрани същия ден по брега на реката. Тя се оказа неподготвена за подобна проява на любезност, затова, без да се замисли, му поблагодари на арабски.

— Шукран.

— Таффадали — отвърна й момчето на същия език, използвайки правилния род. Дори по акцента му пролича, че арабският никак не му е чужд.

— Откъде си се научил да говориш толкова добре арабски? — зачуди се Роян.

Момчето сведе глава, сякаш въпросът му се стори неудобен, и едва-едва смотолеви:

— Майка ми е от Масава, на брега на Червено море. Арабският е езикът на моето детство.

Когато поеха към светилището, момчето се залепи за Роян като кученце.

Още веднъж Никълъс и Роян трябваше да слязат по дългата стълба в скалите, за да се озоват на покритата тераса. Този път манастирът им се стори едва ли не тесен — до такава степен пространството бе изпълнено с народ. Добре, че ги придружаваше почетният шпалир на послушниците, иначе щеше да им е трудно да си пробият път през струпалите се хора. Черните лица наоколо не се откъсваха от тях, от всички страни се дочуваха поздравления на амхарски, мнозина подаваха ръце ей така, просто да ги пипнат.

Най-сетне достигнаха входа на най-външното помещение на църквата и влязоха. Светилището беше огряно от факли и газени лампи, лицата на светците по стените започваха да танцуват при всяко движение на пламъка пред тях. Подът беше застлан с прясно накъсани дзуки и тръстики, които смесваха дъха си на зеленина с тежката миризма на пушек. Навярно цялото монашеско братство се бе разположило по турски върху влажния килим. Когато гостите и послушниците на свой ред влязоха в църквата, бяха посрещнати от викове за добре дошли и гласовити благословии. До всеки от присъстващите стоеше по глинена манерка с тей, както наричаха тук медовината. По веселите погледи и потните чела човек можеше да разбере, че съдовете отдавна са били приведени в действие.

Гостите бяха отведени до оставеното специално за тях място срещу дървените врати, водещи към кидиста — средната част на светилището. Придружителите им дадоха енергични знаци да седнат и да се наместят възможно най-удобно в теснотията, която ги обграждаше. Щом те заеха местата си, откъм терасата влезе нова група послушници, носещи от същите глинени съдове с медовина, които бяха поставени пред всеки от гостите поотделно.

Тесай се наведе към чужденците и им подшушна:

— Нека първо опитам аз, пък после — вие. Теят, който се пие в страната ни, е навсякъде различен — и по цвят и по вкус. Някъде можете да попаднете на истинска скоросмъртница. — Тя надигна своята съдинка и отпи право от гърлото й. Опита внимателно течността. — Този е добър. Ако не прекалявате, няма да ви стане нищо.

Монасите, насядали около тях, ги подканваха по-скоро да надигнат съдините си. Никълъс грабна своята и докато изливаше от течността в устата си, домакините му весело се смееха и пляскаха с ръце. Ликьорът беше приятен на вкус, със слабо съдържание на алкохол, затова пък със силен дъх на див мед.

— Не е лошо! — изказа мнението си англичанинът, но Тесай бързо го предупреди:

— По-нататък ще искат да те черпят и с катикала. Да внимаваш! Прави се от ферментирало зърно и може да свали главата от раменете ти.

Настъпи време и Роян да се възползва от гостоприемството на братството. Това, че по вероизповедание беше коптка като тях, им бе направило особено добро впечатление. Не бе за подминаване и фактът, че свети мъже като тях не виждат всеки ден хубави жени.

Никълъс на свой ред се наведе към нея и я подкани тихомълком.

— Ще трябва да им направиш удоволствието. Ще надигнеш манерката и ще се направиш, че гълташ. Иначе няма да те оставят на мира.

Роян послуша съвета му и създаде истински фурор сред монасите, които веднага надигнаха манерки в хорова наздравица. Отлепи глинения съд от устните си и доволно отбеляза:

— Прекрасно е. Все едно пия мед.

— Какво? Нима си нарушила обета си за въздържание! — подкачи я Никълъс. — Не мога да повярвам.

— Само една глътка — оправда се тя, — пък и никога не съм давала подобни обети.

Срещу всеки от гостите седна по един послушник, който им предложи съд с гореща вода, където да измият дясната си ръка в очакване на пиршеството.

Изведнъж пещерите отекнаха от звуците на свирки и барабани и откъм вътрешното помещение се показа шествие от музиканти. Заеха места покрай стените на църквата, докато присъстващите издължиха вратове в любопитство какво ли ще се покаже зад отворените врати.

Най-накрая на горното стъпало се появи самият игумен Яли Хора. Беше облечен в дълга роба от моравочервена коприна, на раменете си носеше епитрахил, избродиран със златни нишки. На главата му стоеше тежка корона. Колкото и да лъщеше като злато, за набитото око на Никълъс не бе трудно да познае, че металът е прост месинг, а пъстрите камъчета, с които бе обсипана — шарени стъкълца и изкуствена смес.

Яли Хора вдигна жезъла със сребърния кръст и сред насъбралите си настъпи тежко мълчание.

— Ще произнесе молитвата — каза Тесай и склони глава.

Молитвата на игумена беше дълга и въодушевена, дрезгавият му фалцет беше подкрепян от дебелите гласове на монасите, които отговаряха от местата си. Когато свърши, двама пищно облечени дебтери му помогнаха да слезе от трите стъпала и да седне на изографисания стол, който го чакаше при главните дякони и останалите свещеници на манастира.

Строгото религиозно смирение на монасите скоро отново даде път на празничното настроение, откъм терасата влязоха поредните послушници, които носеха на главите си плоски тръстикови кошници, големи колкото колела на каруца. Гостите на празненството се бяха разпределили на отделни кръгове, всеки от които имаше право на една кошница.

По сигнал на Яли Хора всички едновременно дръпнаха капаците на кошниците. Сред монасите се надигнаха радостни възгласи, защото във всяка от кошницата стоеше плитка медена купа, пълна догоре с кръгли филии от сивкавия неквасен хляб, характерен за Етиопия.

След това още двамина послушници влязоха отвън и с видимо усилие понесоха из църквата тежкия меден казан, от който се издигаше ароматна пара. Казанът беше пълен отново до ръба с любимата за монасите овча каша. Носачите заставаха над всяка от купите с хляб, накланяха ръба на казана и изливаха от съдържанието му върху тях. Лепкавата червено-кафява каша се протягаше като език до долу, накисваше хляба, докато най-накрая потъналата в мазни петна повърхност не стигнеше догоре на металните съдове.

Сътрапезниците се хвърлиха лакомо върху предложената им храна. Късаха си едри хапки хляб, събираха в шепи тлъстия сос, който иначе щеше да ги олее целите, и тъпчеха широко отворените си усти, които дори не се сещаха да затворят, докато дъвчат. Прокарваха храната с едри глътки тей и понечваха за следващия залък. В съвсем скоро време цялото монашеско братство се бе омазнило до уши и лакти, но това беше само допълнителен повод за веселие, което явно не искаше да напусне ничия душа.

Скоро прислужниците поднесоха на всеки от гостите по още един комат хляб, този път различен на вид. Беше по-твърд, не толкова сочен и вкусен, но затова пък много по-близо до европейските разбирания за хляб, защото се ронеше на трохи, а не приличаше на гума подобно на съдържанието на металните купи.

Никълъс и Роян се опитваха да покажат колко много им се е харесала храната, без да изпускат повечето от нея върху дрехите си, както това вършеха усърдно съседите им. Колкото и да им изглеждаше гнусна, овчата каша се оказа наистина вкусна, а сухият хляб помагаше по-лесно да се поглъща мазнината.

Благодарение на съвместните усилия на празнуващите, медните купи се опразниха с рекордна бързина. Само някое и друго парченце хляб, омесено в мазнина, беше останало по дъното на съдовете, когато послушниците донесоха следващото ястие — пак каша, този път пилешка. Съдържанието на няколкото медни гърнета бе изсипано направо в мръсните купи, за да се омеси порядъчно с останките от овнешкото. Монасите, добре отпочинали в промеждутъка, се хвърлиха в пореден напор.

Докато продължаваха да се тъпчат с пилешкото, съвестните прислужници напълниха отново манерките догоре, от алкохола гласовете им ставаха дрезгави, а репликите — невъздържани.

— Не мисля, че ще мога да издържа още дълго — призна тревожно Роян на Никълъс.

— Затвори очи и си представи, че си в Англия — посъветва я той. — Ти си звездата на вечерта. Няма да те пуснат толкова лесно да си тръгнеш.

Щом и пилето отиде в стомасите на монасите, дойде ред на говеждото. Омесено със сос от овен и кокошка, то винаги се е славило с вкусовите си качества.

Монахът, застанал срещу Роян, обърна до дъно манерката си, но когато прислужникът понечи да я напълни отново, гневно го отпрати с жест и извика:

— Катикала!

Призивът му беше мигновено подет от останалите, които хорово закрещяха:

— Катикала! Катикала!

Послушниците се разтичаха и за отрицателно време се завърнаха с няколко дузини шишета от прозрачната течност, която щяха да налеят в подходящите за целта медни съдове с големина на чаени чаши.

— Ето с това трябва особено да внимавате — предупреди Тесай чужденците.

Те се вслушаха в думите й и без никой да види, започнаха да отливат от чашите си в тръстиките по пода, които жадно попиваха течността. Монасите далеч не гледаха така на въпроса и се заеха сериозно с новото предизвикателство.

— И Борис не изостава никак — посочи руснака Никълъс. Водачът им беше почервенял като рак и се хилеше като малоумен, обръщайки поредната чаша.

Въодушевени от алкохола, монасите скоро се заловиха за любимата си игра. Един от тях взимаше филия хляб, сгъваше я надве и я пълнеше с говежда каша, след което, без да обръща внимание на мазнината, която капеше по цялата му ръка, се обръщаше към съседа си. Жертвата отваряше послушно уста, колкото се може по-широко, и набързо стъкменият сандвич беше навиран докрай между зъбите. Майсторлъкът се състоеше в това да нацелиш точно големината на устната кухина, така че другият да може да налапа храната, без да се задуши. Разбира се, ако станеше грешка, тя си оставаше за сметка на „жертвата“.

Изглежда играта имаше известни правила, защото никой не можеше сам да се тъпче, а освен това капките мазнина не трябваше да попаднат нито върху собственото, нито върху чуждото расо. Колкото повече започнеше да се бори за въздух натъпканият с хляб монах, колкото по-силно се задавяше или разхълцваше, толкова повече се радваха съседите му, които още малко и щяха да си изплюят червата от смях. Когато жертвата най-сетне успееше да се пребори с огромния залък, веднага му се поднасяше чашата с катикала не само като награда, но и като продължение на играта, защото и чашата трябваше да бъде пресушена наведнъж.

Изведнъж игуменът Яли Хора, добре затоплен от количествата медовина и ракия, които беше поел през вечерта, се надигна от стола си. И той държеше в дясната си ръка парче хляб, от което обилно се лееше мазен сос. Направи няколко несигурни крачки из помещението, без да се разбере точно накъде се е запътил. Цялото събрание се умълча и се загледа в клатушкането на златистата му корона из светилището.

В един миг Роян замръзна на мястото си и с ужас зашепна:

— Не! Моля ви, само това не! Спаси ме, Ники! Не позволявай това да се случи с мен.

— Това е цената, която една видна дама като теб трябва да плати за оказаното й внимание — отказа каквато и да е намеса Никълъс.

Колкото и да залиташе на едната или другата страна, Яли Хора видимо си беше набелязал красивата гостенка като крайна спирка. Мазнината от „сандвича“ отдавна си бе проправила път по ръката му и упорито капеше от лакътя му по пода.

Музикантите, които досега си бяха почивали облегнати до стената, надигнаха инструменти и засвириха весела мелодия. Щом игуменът застана пред Роян и се опитваше да запази равновесие, хората с тъпаните взеха думата и започнаха да удрят кожите в бесен ритъм.

Яли Хора поднесе своя подарък и като хвърли последен отчаян поглед на Никълъс, Роян затвори очи и примирено отвори уста.

Под звуците на свирки и барабани тя влезе в ожесточена схватка с тлъстата хапка. От задавянето лицето й порозовя, а очите й се изпълниха със сълзи. Никълъс се чудеше дали няма да е по-добре, ако изплюеше хляба и се признаеше за победена, но бавно и търпеливо спътницата му започна да надделява над мазнината в устата си и залък след залък започнаха да преминават през гърлото й. Най-накрая успя да побере всичко в хранопровода и да се отпусне изтощена на земята.

Публиката ознаменува победата й с бурни ръкопляскания и тропане с крака, доволна от представлението. Игуменът клекна на тъничките си колена и я прегърна, рискувайки да изтърве короната си на земята. Без дори да помисли да я пусне, се друсна на пода до нея.

— Изглежда си завоювала нова придобивка — отсече сухо Никълъс. — Ако не отстъпиш навреме, старецът ей сега ще се излегне в скута ти.

Но Роян реагира светкавично. Пресегна се и докопа най-близката бутилка с катикала, за да напълни чашата си догоре.

— Твой ред е, отче! — рече тя на игумена и долепи ръба на чашата до устните му. Яли Хора прие на драго сърце предизвикателството, за целта обаче трябваше да отпусне прегръдката си.

Изведнъж Роян го зяпна толкова изненадано, че каквото беше останало на дъното на чашата, се разля върху дрехите на стареца. Колкото беше порозовяла преди малко, два пъти повече пребледня сега, тялото й потрепери като в треска, а погледът й се впери в короната на Яли Хора, която се бе изхлузила на една страна и висеше точно пред лицето й.

— Какво има? — попита тихо, но тревожно Никълъс и в същия миг протегна ръка да я хване за рамото. Никой от околните не забелязваше смущението й, но той вече я беше поопознал и разбираше, че нещо наистина се е случило.

Без да отлепя очи от короната, Роян изпусна металната чаша и на свой ред сграбчи Никълъс за китката. Толкова силно го стисна, че той се стресна. Пръстите й се бяха вкопчили болезнено в плътта му, а ноктите й се бяха впили толкова безмилостно в кожата му, че му пуснаха кръв.

— Погледни короната! Камъкът! Синият камък! — не смееше да си поеме дъх Роян.

Сега и той го забеляза — сам-самичък сред разноцветните парченца стъкло, полускъпоценните гранати и планинските кристали. Камъкът имаше големината на сребърен долар и представляваше керамичен печат, съвършено кръгъл и изпечен на толкова силен огън, че влагата никога не би могла да го просмуче. В центъра на малкия диск стоеше изрисувана египетска бойна колесница, над нея кръжеше птичи силует, който не можеше да бъде друго, освен ястреб със строшено крило. По ръба на печата имаше изписан с йероглифно писмо надпис. На Никълъс му трябваха две-три секунди да го прочете:

„Аз командвам десет хиляди колесници.

Аз съм Таита, началник на царската конница.“

На Роян все повече й се искаше да се спаси от потискащата атмосфера в църквата. Парчето хляб и мръвка, което игуменът бе натикал в гърлото й, вече се беше смесило в стомаха й с няколкото глътки медовина, които си беше позволила, и резултатът беше крайно обезкуражаващ. Неприятното чувство се допълваше от вида и миризмата на мръсните съдове, които се въргаляха из цялото помещение, а също и от вонята на повръщано, надигаща се все повече и повече, след като мнозина от пияните монаси бяха започнали да изхвърлят празничната си вечеря насред църквата.

И все пак, игуменът продължаваше да проявява жив интерес към личността й. Беше седнал до нея и мързеливо галеше голата й ръка, рецитирайки наизуст откъси от амхарските писания; Тесай отдавна се беше отказала да й превежда. Роян бе заложила всичките си надежди на Никълъс, но той се бе отдръпнал почтително назад и мълчеше, сякаш нищо от заобикалящото не го засягаше. Знаеше, че съзнанието му се опитва да намери някакъв смисъл в керамичния печат върху короната на игумена, защото погледът му постоянно се насочваше в тази посока.

И на нея й се искаше двамата да се усамотят някъде и на спокойствие да обсъдят неочакваното откритие. Само вълнението на изследовател й помагаше да забрави за гнусотията наоколо и да запази самообладание сред хаоса в църквата. Всеки път, когато погледът й се спреше върху короната, сърцето й подскачаше и тя трябваше да полага стоически усилия да не посегне към бляскавия син камък, който плачеше да бъде отскубнат от металното си гнездо и проучен по-отблизо.

Роян си даваше сметка, че ще е крайно непредпазливо да привлича сама вниманието върху керамичния печат, но когато обходи с поглед кръга от сътрапезници, се убеди, че Борис едва ли го интересува друго, освен съдържанието на чашата пред него. В крайна сметка именно руснакът й предложи оправданието, което толкова време търсеше. В един миг той се опита да стане, но краката му се подвиха под тежестта, той се наведе безпомощно напред и с красив замах се строполи по очи в близката купа с манджа. Без да му прави впечатление къде е попаднал, юнашки захърка и остави на жена си да решава вместо него. Тесай умолително погледна към Никълъс.

— Алто Никълъс, какво да правя?

Той наблюдаваше с известна печал просналия се насред църквата ловец. Като конфети от косите му се показваха парчета хляб, омазнени в говежда каша.

— Имам известни подозрения, че за Вълшебния принц вечерта свърши — отбеляза той спокойно.

Стана, наведе се над Борис и го хвана за едната китка. С рязко движение го вдигна, колкото да седне, грабна го с ръце и го сложи на раменете си като пожарникар.

— Лека нощ на всички! — обърна се той към монасите, сред които малцина бяха в състояние да му отговорят. Запъти се с горда крачка към изхода на църквата, нарамил пияния руснак като дивеч. Двете жени трябваше да се затичат подире му, иначе щеше да ги забрави някъде по пътя.

— Никога не съм си представяла, че алто Никълъс е толкова силен — задъхваше се от бързане Тесай, за която беше достатъчно изпитание сама да изкачи многото стъпала нагоре по скалата.

— И аз не съм — призна Роян. Изпитваше известна гордост от това, че нейният приятел е способен на подобни подвизи, и тихичко се подсмихваше в мрака.

„Я не бъди глупачка — повтаряше й вътрешният глас. — Та какъв ти е той, че да се гордееш с него?“

Никълъс хвърли товара си на полагащото му се легло в сламената колиба на водача и за миг остана неподвижен. Бършеше потта от лицето си и се опитваше да успокои ускореното си дишане.

— Ако ви се налага някой ден да получите сърдечен удар, това е добра рецепта — посъветва той дамите.

Борис изръмжа, обърна се по корем и се постара веднага да се изповръща по възглавницата и чаршафите.

— И след този щастлив завършек на днешните ни приключения, не виждам какво друго да ти кажа, освен лека нощ — сбогува се тържествено Никълъс с Тесай и излезе в топлата африканска нощ.

С облекчение и наслада пое дълбоко въздух и изпълни гърдите си с аромата на гората и реката. Но Роян нямаше търпение за подобни романтични мигове и неспокойно го дръпна за ръката.

— Видя ли… — започна развълнувано тя, но Никълъс бързо допря пръст до устните й и многозначително кимна към колибата на Борис.

— Видя ли го? — попита повторно Роян, щом се прибраха в нейната колиба. — Можа ли да го прочетеш?

— Аз командвам десет хиляди колесници.

— Аз съм Таита, началникът на царската конница — довърши изречението Роян. — Той беше там. О, Ники! Таита беше там! Това е доказателството, за да сме сигурни, че търсим нещо съществуващо. Сега знаем със сигурност, че не си губим времето.

Тя се друсна на походното си легло и се сви на топка като мъркаща котка.

— Мислиш ли, че игуменът ще ни позволи да погледнем печата отблизо?

Никълъс обаче поклати глава невярващо.

— Предполагам, че не. Короната се води част от съкровищата на манастира. Не мисля, че би сторил подобно светотатство дори и заради красивите очи на своята голяма любов. Така или иначе, по-добре да не издаваме, че камъкът ни се е сторил толкова интересен. Яли Хора по всяка вероятност няма и представа какво носи на главата си. А и в никакъв случай не бива да предизвикваме любопитството на Борис.

— Мисля, че си прав. — Роян се надигна, за да му позволи да седне до нея. — Заповядай.

Никълъс се отпусна на леглото, а тя попита:

— Как мислиш е попаднал този печат в манастира? Кой го е открил? Къде и кога?

— По-полека, скъпа. Задаваш ми четири въпроса наведнъж, а аз трябва да отговарям на всеки поотделно, нали?

— Хайде, познавай! — подкани го тя. — Предполагай, размишлявай, хайде, искам да подхвърлиш някоя идея!

— Добре тогава — отстъпи Никълъс. — Печатът е бил произведен в Хонконг, в една малка фабрика, която залива пазара с хиляди подобни дрънкулки. Яли Хора си го е купил миналия месец от сергия за сувенири в Луксор, където е прекарвал почивката си.

Роян го ощипа болезнено по ръката.

— Недей се лигави — сопна му се тя.

— Да чуем дали ти ще измислиш нещо по-интересно — потри се той по ръката и я изгледа обидено.

— Добре, слушай. Таита е изпуснал личния си печат, докато е наглеждал строежа на царската гробница в долината. Три хиляди години по-късно, някой монах, навярно от първите, които са се заселили по тези места, случайно го е намерил и го е занесъл на игумена си. Разбира се, не е могъл да разчете йероглифите. Игуменът на свой ред го е обявил за светиня, останала от свети Фруменций, и го е вградил в короната си.

— И заживели доволно и щастливо — продължи нататък Никълъс. — Не звучи зле.

— Виждаш ли пропуски? — запита тревожно Роян, но той кимна отрицателно. — Значи си съгласен, че печатът доказва съществуването на Таита и че теориите ни са правилни?

— „Доказва“ е твърде силно казано. Да речем, че видяният печат навежда на подобни предположения.

Тя се извъртя на леглото и го загледа право в очите.

— О, Ники, толкова съм развълнувана. Сигурна съм, че цяла нощ няма да мога да мигна. С нетърпение чакам да дойде утре и да се впуснем отново в търсене.

Очите й светеха, а тъмните й страни се бяха изчервили от емоциите. Устните й стояха леко разтворени, колкото да се види розовото връхче на езика й. Този път изкушението беше твърде силно за Никълъс. Той се наведе бавно над нея, давайки й достатъчно възможност да се отдръпне, ако не го желае. Но Роян не помръдна, само в грейналия й поглед се появи искрица на разбиране какво точно се случва в този миг. Гледаше го право в очите, сякаш търсеше нещо, за което да се хване. Когато устните им бяха само на два-три сантиметра разстояние, Никълъс се спря, за да я остави тя да съкрати дистанцията. Младата жена не го накара да чака дълго.

В началото целувката им беше като ефирно докосване; Никълъс сякаш усещаше само нежния й дъх. Но това им се стори малко, постепенно устите им се вкопчиха една в друга със страст и желание. Така останаха може би минута-две, а Никълъс си мислеше колко сладки са устните й, колко много приличат на узрял плод. В следващия миг обаче тя тихо изскимтя и с известно усилие на волята се откъсна от прегръдката му. Двамата се загледаха объркани, без да знаят какво да сторят и кажат.

— Не — прошепна най-накрая Роян. — Моля те, Ники, не още. Не съм готова.

Той пое ръката й и я задържа между дланите си. Сетне леко целуна крайчетата на пръстите й, за да вкуси по-дълбоко дъха на кожата й.

— Ще се видим сутринта — остави я той на мира и стана да си върви. — Тръгваме рано. Бъди готова! — И излезе от колибата.

Още докато се обличаше на другата сутрин, Никълъс я чу да се движи, затова само й подсвирна тихо и тя излезе, готова за приключения.

— Борис още не се е събудил — уведоми ги Тесай, докато им поднасяше закуската.

— Колко изненадващо! — учуди се Никълъс, без дори да вдига поглед от чинията.

Заради необичайните обстоятелства, при които се бяха разделили предната вечер, двамата с Роян се чувстваха леко неловко един пред друг. Когато обаче той метна пушката и еднодневката си през рамо, всичко бе забравено на секундата и те се насочиха с бодра крачка към долината в очакване на открития и изненади.

Вървяха около час, когато Никълъс хвърли поглед през рамо и смигна на спътницата си.

— Следят ни.

При следващия завой на пътеката той я грабна за китката и я издърпа при себе си зад близката скала. Зачака, както хищник дебне плячката си, и когато нечия върлинеста фигура, облечена в мръсна, бяла шама крадешком се показа, скочи да я улови. Непознатото създание изрева от изненада и се свлече на земята, разтреперано от страх.

Никълъс му помогна да се изправи отново на крака.

— Тамре! Какво правиш тук? Защо ни следиш? Кой те е пратил? — запита го той на арабски.

Момчето бързо погледна към Роян.

— Моля те, ефенди, не ме бий. Нищо лошо не съм мислил.

— Я остави момчето, Ники! Само ще предизвикаш още някоя криза — намеси се Роян.

Тамре бързо се скри зад нея и се хвана за ръката й, сякаш се страхуваше да не му се случи нещо.

— Спокойно, Тамре — опита се да го увери в добрите си намерения Никълъс. — Няма да те бия, освен ако не видя, че ме лъжеш. Но ако наистина посмееш, тогава такъв тупаник ще ти тегля, че кожа няма да оставя по гърбината ти. Кой те прати да ни следиш?

— Дойдох сам. Никой не ме е пращал — смотолеви момчето. — Искам да ви покажа къде видях святото животно с белезите от пръстите на Йоан Кръстител.

Никълъс се взря за известно време в очите му, сетне леко се засмя.

— Проклет да съм, ако това момче наистина не е убедено в съществуването на прадядовата ми антилопа. — Но усмивката му скоро се превърна в заканителна гримаса. — Не забравяй какво ти се пише, ако ни баламосваш.

— Истина ти казвам, ефенди — изхленчи Тамре и Роян бързо застана в негова защита:

— Защо му говориш така? Не виждаш ли, че е само едно нещастно и беззащитно дете?

— Добре, Тамре. Ще ти дам възможност да докажеш, че говориш истината. Отведи ни на мястото, където си видял святото животно.

През целия път Тамре отказа да пусне ръката на Роян. Беше се увесил за нея, без да го е грижа, че двамата си вървят един на друг в краката и без да спира да поглежда към страшния Никълъс. Едва след стотина крачки уплахата му поотмина и на лицето му се изписа невинна, срамежлива усмивчица.

В продължение на час тримата се отдалечаваха от бреговете на Дандера и изкачваха баирите около нея. Трябваше да си пробиват път през гъстата гора, където постоянно им се препречваха шубраци и разядени от водата скални ръбове. Бодливите клони на храстите до такава степен се преплитаха и се спускаха толкова ниско до земята, че изглеждаше сякаш просто не съществува път. Но Тамре добре се ориентираше и нито за миг не се отклони от тясната пътека, която се виеше из джунглата и позволяваше на двамата му спътници да се промушат безопасно между червените кукички на коварните растения. По едно време негърчето се закова на място и издърпа Роян пред себе си, за да й покаже нещо в краката си.

— Реката! — обяви Тамре с важен тон.

Никълъс застана зад тях и тихичко си подсвирна. Оказа се, че Тамре ги е превел в пълен кръг и ги е извел отново на брега на Дандера, само че по-нагоре — точно там, където водите се изгубваха от погледа на пътниците и си проправяха път из скалите.

Бяха застанали на самия ръб на голям вир. Оказваше се, че макар и входът на скалния пролом да е съвсем тесен, веднага след това коритото отново се разширява и заприличва на глинените манерки, от които монасите в манастира пиеха медовината си. Отново се стесняваше в другия край на вира, за да продължи в неизвестното.

— Видях святото създание ей там — посочи Тамре отсрещния бряг, където малко поточе шуртеше в гъсталака, преди да се хвърли във водите на реката. От ръба на хлътналата като стена на чаша скала висяха парчета зелен мъх, подхранвани от благотворните струйки на ручейчето.

— Ако си го видял на отсрещния бряг, защо ни доведе тук? — попита кисело Никълъс.

Тамре го погледна, сякаш още малко и сълзи щяха да рукнат от очите му.

— По-лесно е да се стигне. От другата страна няма път през гората. Храстите биха наранили войзеро Роян.

— Не му се карай за щяло и нещяло! — отново се сопна Роян на приятеля си и покровителствено сложи ръка върху рамото на Тамре.

Никълъс вдигна рамене.

— Добре, щом сте се наговорили, ваша воля. Но след като тъй и тъй сме се разкарали дотук, най-добре да поседнем и да изчакаме дали наистина ще се появи прадядовата дик-дик.

Избра си местенце сред шубрака, размаха здраво шапката си и успя да го разчисти колкото за тримата. Самият Никълъс се облегна блажено на най-близкото дърво и положи карабината в скута си.

Вече беше превалило обед и жегата ставаше смъртоносна. Никълъс извади шишето с вода, отпи, после го подаде на Роян и докато тя го беше надигнала, изгледа с любопитство Тамре.

— Може би сега му е времето — предложи той на Роян на английски, — да разберем от момчето какво знае за печата на Таита. Толкова е хлътнал по теб, че ще ти каже всичко, което искаш. Само трябва да го разпиташ.

Роян го послуша и завърза приятелски разговор с Тамре. От време на време си позволяваше да го погали по главата или да го потупа като кученце. Започнаха да си говорят за вечерята от предния ден, за това колко красива била скалната църква, колко били стари стенописите и гоблените и най-накрая, съвсем естествено, стигнаха до короната на игумена.

— Да, да. Това е камъкът на светеца — кимна утвърдително момчето. — Синият камък на Свети Фруменций.

— Знаеш ли откъде е дошъл? — попита Роян.

Тамре се затрудни с отговора.

— Нямам представа. Знам само, че е много стар, може би е от времето на Христос Спасителя. Така поне говорят свещениците.

— И не знаеш къде е бил намерен?

Момчето поклати глава, но за да й направи все пак удоволствие, рече:

— Сигурно е паднал от небето.

— Нищо чудно — прие думите му на сериозно Роян и се спогледа с Никълъс. Той надигна очи към небето като в няма молитва, след което прикри лицето си с широката периферия на шапката.

— А сигурно Свети Фруменций на свой ред го е дал на първия игумен на манастира — продължи да гадае Тамре, чиято фантазия се развихряше все повече и повече. — Или пък са го намерили в ковчега му, когато са го поставяли в гробницата му.

— Всичко това е напълно възможно, Тамре — съгласи се Роян. — Ти самият виждал ли си гробницата на Свети Фруменций?

Той се огледа, сякаш се страхуваше някой да не го чуе.

— Само ръкоположени духовници могат да влизат в макдас, Светая Светих на манастира — сведе глава, сякаш криеше нещо.

— Но ти си я виждал, Тамре — разобличи го Роян, галейки го по главата. Струваше й се доста странно момчето да се чувства толкова гузно. — Можеш да ми кажеш, няма да те издам пред монасите.

— Само веднъж — призна Тамре. — Заради другите момчета. Пратиха ме да докосна камъка на табота. Иначе щяха да ме бият. Всеки новопостъпил послушник е принуждаван да го стори. — Заради ужасните спомени от постъпването в манастира, на Тамре чак започна да му се връзва езикът. — Бях съвсем сам и ме беше много страх. Минаваше полунощ и всички свещеници спяха. Тъмнината е пълна, а в макдас и до ден-днешен броди духът на светеца. Бяха ми казали, че ако съм недостоен, щял да ме порази с гръм.

Никълъс махна шапката от лицето си и бавно се надигна.

— Няма как, момчето говори истината. Той е бил в Светая Светих — рече той на Роян. — Продължавай да го разпитваш. Може и да научим нещо полезно. Питай го за гробницата на Свети Фруменций.

— А гробницата на светеца видя ли? — попита Роян.

Тамре кимна утвърдително.

— Влезе ли вътре?

Но този път той отрече.

— Няма как, на входа стоят решетки. Само игуменът има право да влиза в гробницата, и то само веднъж в годината — на рождения ден на светеца.

— Но сигурно си погледнал през решетките?

— Погледнах, но беше пълна тъмница. Видях единствено ковчега. Той е дървен и отгоре му е изписан ликът на светеца.

— Той чернокож ли е?

— Не, бял с червена брада. Изображението почти се е изтъркало. Ковчегът е прогнил и разяден от червеите.

— Къде са го сложили? На пода на гробницата?

Тамре се замисли, сякаш не се сещаше много добре, но най-накрая поклати глава.

— Не, в стената е издълбана ниша и ковчегът е сложен в нея.

— Спомняш ли си нещо друго за гробницата? — опитваше се Роян да изстиска докрай знанията му по въпроса, но Тамре повече нищо не се сещаше.

— Беше много тъмно, а входът с решетките е много тесен — оправда се той.

— Няма значение. Гробницата в дъното на макдас ли се намира?

— Да, точно зад олтара и камъка на табота.

— От какво е направен олтарът. От камък?

— Не, от дърво. От кедрово дърво. Вътре има свещи, голям кръст, много корони, които носи само игуменът, потир и жезъл.

— И той ли е изписан като ковчега?

— Не, изографисан е с всякакви изображения. Много се различават от тези в гробницата.

— Кое им е различното? Кажи ми, Тамре.

— И аз не знам. Лицата са много смешни. А и хората носят други дрехи. Има и коне. — Тамре сам не знаеше какво да каже. — И конете са различни.

Роян се опита да извлече някакво по-конкретно описание, но той все повече се объркваше и думите му започваха да си противоречат. Затова тя смени темата.

— Кажи ми за табота — помоли Роян, но Никълъс я прекъсна:

— Първо ти ми кажи на мен какво е изобщо таботът? Нещо подобно на юдейската скиния?

Тя се обърна към него.

— Да, или поне така е при нас в Египет. Обикновено представлява светиня, прибрана в обсипана със скъпоценни камъни кутийка и обвита в плат, бродиран със злато. Единствената разлика е, че по юдейската скиния са написани десетте Божи заповеди, докато в нашата църква светинята носи думите на посвещение на конкретната църква, където се съхранява. Смята се за живото сърце на църквата.

— Какво тогава представлява камъкът на табота? — чудеше се Никълъс и се опитваше да намери обяснение.

— Не знам — призна Роян. — В нашата църква не познаваме подобни камъни.

— Може би да го попиташ?

— Кажи ми за свещения камък, Тамре.

— Висок е, ей толкова — показа той малко над височината на рамото си — и е широк ей толкова — и разпери ръце. — Целият квадратен.

— И таботът стои отгоре му? — предположи Роян.

Тамре кимна.

— Тогава защо са те пратили да пипнеш само камъка, а не самия табот? — полюбопитства Никълъс, но Роян му даде знак да мълчи.

— Остави ме аз да питам — помоли го тя. — Много грубо му говориш. — И се обърна отново към момчето.

— Защо е трябвало да пипаш камъка, а не самата скиния?

Тамре вдигна рамене в жест на безпомощност.

— Нямам представа. Така е прието.

— На какво прилича камъкът? И на него ли има изображения?

— Не знам — рече той, но явно се чувстваше неловко, задето не знае какво да й отговори. Толкова му се искаше да й угоди. — Камъкът е покрит с платнище.

Никълъс и Роян се спогледаха изненадано, след което тя бързо продължи с разпита.

— Покрит с платнище ли? — наведе се тя над момчето. — Камъкът е покрит с платнище?

— Казват, че само игуменът можел да го сваля за рождения ден на Свети Фруменций.

Никълъс и Роян повторно се спогледаха и той многозначително се усмихна.

— Би ми се щяло да хвърля някой и друг поглед на гробницата и този мистериозен камък… естествено без платнището.

— Ще трябва да почакаш рождения ден на светеца — напомни му Роян — и междувременно да си се сдобил с духовен сан. Само свещениците… — започна да обяснява тя, но се спря насред изречението си. Отново го погледна в очите. — Ти да не смяташ…

— Кой, аз? Да не си си го помислила.

— Ако те спипат в макдаса, ще те разкъсат на парченца.

— Тогава не трябва да ме спипват.

— Ако отиваш, и аз идвам с теб. Но как ще успеем?

— По-полека, скъпа. Мисълта ми хрумна само преди десет секунди. Дори и в добрите ми години имах нужда от поне десет минути да намисля план, достоен за целта.

Двамата се загледаха известно време във водите на реката, докато най-накрая Роян не се осмели да изкаже на глас това, което мислеха:

— Покритият камък. Дали не става дума за надписа на Таита?

— Не ни урочасвай, ако обичаш — спря я той и направи арабския жест за прогонване на злото. — Опитвай се дори да не мислиш за него. Дяволът има уши навсякъде.

И отново се умълчаха. Всеки се опитваше да измисли някакъв що-годе смислен план да влезе в светилището. Най-накрая Роян подскочи като ужилена и възкликна:

— Ники, ами ако… — но поклати глава. — Не, няма да стане. — И отново потъна в мълчание.

Беше ред на Тамре да възкликне от радост и да привлече вниманието им.

— Ето го, гледайте!

И двамата бяха стреснати от подобно вмешателство в мислите им.

— Какво има? — погледна го с недоумение Роян.

Тамре я дърпаше упорито за ръката. Целият трепереше от вълнение.

— Ето го, казвах ви аз — и със свободната си ръка сочеше някаква точка на отсрещния бряг. — В самия край на храсталака, не го ли виждате?

— Кое по-точно? За какво говориш?

— За животното на Йоан Кръстител. За животното с белезите.

Роян проследи посоката на пръста му и най-накрая забеляза някакво кафеникаво петънце да се мърда между зелените листа на храстите.

— Не съм сигурна. Много е далеч…

Никълъс грабна еднодневката си и извади бинокъла. Вдигна го пред очите си и като го нагласи на фокус, доволно се изсмя.

— Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми — и подаде бинокъла на Роян.

Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.

Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета — пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга — сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.

— И да го гледаме, и да не го гледаме, това е то — Madoqua harperii — отбеляза тихо Никълъс. — Прощавай, прадядо, че се бях усъмнил в честността ти.

Антилопата се криеше наполовина в сянката на дърветата и тревожно душеше с дългата си муцунка наоколо. Главата й стоеше вдигната високо в знак, че долавя нещо подозрително във въздуха. Тихият ветрец минаваше успоредно по течението на реката, но при всеки по-слаб повей към отсрещния бряг животинчето усещаше неясното и необяснимо човешко присъствие.

Роян чу как изщрака затворът на карабината и бързо свали бинокъла, за да види какво прави Никълъс. Той тъкмо пълнеше барабана на оръжието си.

— Да не смяташ да стреляш? — попита тя тревожно.

— Не и оттук. Разстоянието е триста крачки, а целта е дребна. Ще изчакам да се приближи.

— Няма ли да ти е мъчно да я застреляш?

— Какво значение има дали ми е мъчно или не? Все пак аз съм дошъл по тези места и заради нея.

— Но тя е толкова красива…

— От което разбирам, че като видя грозно животно, трябва да го гръмна от раз.

Тя не му отговори, вместо това вдигна повторно бинокъла. Изглежда вятърът бе повял в тяхна посока, защото дик-дикът най-сетне се успокои и си позволи да откъсне малко от жилавата кафява трева пред себе си. Вдигна отново глава и се насочи през шубраците напред към коварния бряг на реката. На всяка крачка спираше да пасе.

„Върни се обратно!“, опитваше се Роян да спре с мисълта си животното. То обаче не се вслушваше в немите й предупреждения и упорито се приближаваше към смъртта си.

Никълъс се излегна по корем и опря пушката на дебелия корен пред себе си. За по-стабилно подложи отдолу шапката си, смачкана на топка.

— Двеста крачки — мърмореше си той. — Става. Пък и тя няма да се приближи повече. — И започна да се цели през телескопическия мерник. Вместо да стреля, надигна глава в очакване антилопата да се покаже по-добре иззад храстите.

Антилопата обаче също се озърташе. От тръпките, полазили тялото й, личеше обхваналото я напрежение.

— Нещо не й се харесва. Да му се не види, сигурно вятърът пак е задухал в грешната посока — замрънка Никълъс. В следващия миг безпомощно изгледа как антилопата се впуска в бяг и след като се показа за миг на поляната, където я бяха забелязали най-напред, потъна безследно в морето от тръни.

— Давай, дик-дик, давай! — окуражи я от мястото си Роян, а Никълъс се изправи и изсумтя недоволно.

— Така и не мога да разбера какво я подплаши.

В следващия миг обаче изражението му се промени и той внимателно се заслуша. Из въздуха се носеше странен звук, напълно чужд на дивата пустош наоколо. С всяка секунда шумът се усилваше — едновременно стържещ и дрънчащ, тракащ и виещ.

— Вертолет! Ама че работа! — не му трябваше много време да разбере какво беше разбудило природата. Грабна бинокъла от ръцете на Роян и го насочи към небето. Лещите зашариха по безкрайната синя шир над насечения от дървета и скали хоризонт, докато най-накрая не се спряха на търсения обект.

— Ето го — изкоментира мрачно Никълъс и добави: — „Бел Джет Рейнджър“. — Разпозна модела по силуета. — Както изглежда, идва право към нас. Няма смисъл да му се показваме. По-добре да се скрием. — И издърпа Роян и момчето под разперените клони на близкото дърво.

— Сядайте и не мърдайте — нареди им. — Няма как да ни забележат тук.

Продължи да следи приближаването на машината през бинокъла си.

— Навярно принадлежи на етиопските въздушни сили — разсъждаваше той на глас. — Още по-вероятно извършва рутинна проверка дали в областта не се навъртат шуфти. И Борис, и полковник Ного ни предупредиха, че в долината действат както бунтовници, така и чисти разбойници… — но изведнъж се спря насред разсъжденията си. — Бъркам, не е военен. Зелено и червено, отстрани стои нарисувано летящото конче. Ей ги пак приятелчетата ти от „Пегас“.

Моторите гръмогласно бръмчаха над главите им и Роян можеше и с невъоръжено око да различи изображението по фюзелажа на хеликоптера. Машината летеше ниско над гората, стигна на около километър в тяхна посока, сетне зави и се отправи към Нил.

Никой не обръщаше внимание на Тамре, който се беше свил на топка зад гърба на Роян, сякаш се надяваше тя да го опази от непознатите опасности. Зъбите му се бяха разтракали от ужас, а очите му отново се завъртяха в орбитите си, превръщайки се в бели петна.

— Изглежда нашият приятел Яли Хора си е уредил по-удобен транспорт от традиционния. Ако „Пегас“ наистина имат пръст в убийството на Дураид и в покушенията срещу теб, то редно е да очакваме скоро появата им и около лагера. От тяхното положение могат спокойно да следят всяко наше движение — не изпускаше Никълъс нито за миг вертолета от поглед.

— Когато гледаш неприятеля в небето, започваш да се чувстваш крайно беззащитен — сподели Роян и инстинктивно потърси да се облегне на рамото му.

Зелено-червената машина се изгуби зад ръба на вътрешния пролом, насочвайки се по всяка вероятност към манастира.

— Или са излезли на разходка, или търсят лагера ни — предположи Никълъс. — А някой в централата чака да отбележи местоположението ни на картата.

— Няма да им е трудно да го намерят. Борис дори не помисли да прикрие колибите — добави тревожно Роян. — Най-добре да се махаме оттук — рече тя и стана.

— Добра идея — понечи Никълъс да я последва, но се спря и рязко я издърпа обратно под прикритието. — Чакай малко. Ето че се връщат насам.

Шумът от двигателите отново се усили. Скоро забелязаха самия хеликоптер да кръжи над върховете на дърветата.

— Виж, тръгва по реката. Продължава да търси нещо и започвам да се сещам какво е то.

— Нас ли имаш предвид? — на Роян й ставаше все по-нервно.

— Ако наистина изпълняват заповедите на шефа, нищо чудно — кимна Никълъс.

Вертолетът се намираше съвсем наблизо и ревът на моторите им пречеше дори да се чуват.

В този миг нервите на Тамре не издържаха и той се разкрещя в паника.

— Това е дяволът, който идва да ме прибере. Исусе Христе, Спасителю на човеците, спаси и мен сега!

Никълъс протегна ръка да го хване, но не се оказа достатъчно бърз. Тамре вече беше скочил на крака и като продължаваше да кълне адските пламъци, които му се привиждаха, хукна обратно по пътеката. Тъничките му крачета го понесоха из шубрака, дрехата му се развя на вятъра, а лъскавото му черно личице постоянно се обръщаше назад да види дали дяволската машина продължава да го преследва.

Което тя и направи. Пилотът забеляза веднага тичащата фигура и насочи хеликоптера право в нейна посока. Вертолетът застана почти над главите на Никълъс и Роян и за миг се забави над вира. Толкова беше близо, че двамата можеха да разпознаят лицата на хората в предната кабина. Машината забави съвсем и застана неподвижно, оставяйки се на перката да я носи над водите. Роян и Никълъс се снишиха в храстите с надеждата, че ще останат незабелязани.

— Единият е американецът от сондата — разпозна Роян Джейк Хелм, нищо че онзи си беше сложил светлоотразяващи очила и слушалки на ушите. Двамата с черния пилот усилено си напрягаха вратовете да оглеждат бреговете на реката.

— Не са ни забелязали… — за малко да си отдъхне Никълъс, но в следващия миг Джейк Хелм погледна право в тяхната посока и без да променя изражението си, потупа пилота по рамото и посочи с пръст надолу.

Пилотът спусна хеликоптера още по-ниско и перката закръжи над самите скали, оградили кръглия вир. Кабината се намираше кажи-речи на едно ниво с двамата ловци. Разделяха ги някакви си тридесет крачки. Никълъс се отказа повече да се крие като малоумен, облегна се на близкия дънер и размаха панамената си шапка в лаконичен поздрав към двамата в машината.

Управителят на базата дори не благоволи да му отговори. Удостои англичанина с празен и потискащ поглед, след което драсна клечка кибрит и разпали наполовина изпушената пура в устата си. Хвърли клечката през прозореца и избълва целия дим от устата си по посока на Никълъс. Без да изменя изражението си, с крайчеца на устата си рече нещо на негъра.

Хеликоптерът се издигна вертикално нагоре и пое обратно на север, където го чакаше ръбът на пролома и базовият лагер.

— Мисията изпълнена. Намери каквото търсеше — вдигна се и Роян от земята. — Сиреч нас!

— Няма как да не е забелязал и лагера. Вече знае къде да ни потърси пак — съгласи се Никълъс.

Роян потрепери и се сгуши в ръцете си.

— От този направо ме полазват тръпки. Като крастава жаба е.

— Хайде сега! — пошегува се Никълъс. — Какво толкова имаш срещу жабите? — И този път се изправи окончателно. — Не мисля, че прадядовият дик-дик ще се появи отново днес. Хеликоптерът му завъртя мозъка. Ще се върна да опитам утре.

— Трябва да потърсим Тамре. Бедният, сигурно е получил нов пристъп.

Тук грешеше. Момчето ги чакаше встрани от пътеката и още не можеше да си каже името от страх, но епилептичният пристъп му се беше разминал. Щом видя Роян да се задава спокойна откъм реката, Тамре също успя горе-долу да се овладее и тримата се насочиха обратно към лагера. Когато доближиха обаче сламените колиби, момчето се сбогува с Роян и Никълъс и свърна към манастира.

Същата вечер, преди да се е стъмнило, Никълъс отведе Роян обратно в манастира.

— Време е да направим посещение с разузнавателен характер — обясни той целта на разходката, докато двамата стояха пред самия вход на скалната църква и се готвеха да се присъединят към множеството богомолци вътре.

— Ако се вярва на Тамре, послушниците изчакват на смяна пред вратата да застанат свещениците, за които се знае със сигурност, че ще заспят — говореше тихичко Роян, щом се озоваха пред входа за средното помещение и се опитаха да видят нещо оттатък вратите.

— На нас, уви, не ни е съдено да притежаваме подобни познания — отбеляза лаконично Никълъс.

Докато гледаха, през вратите на няколко пъти влязоха и излязоха хора, облечени като духовници.

— Като че ли не съществува строго определена процедура — споделяше наблюденията си Никълъс. — Нито повтарят парола, нито извършват особен ритуал, преди да влязат.

— От друга страна се поздравяват по име с пазачите, което означава, че всички се познават. Общността е малка, сигурно са близки помежду си.

— Пък и не виждам как бих могъл да се преоблека като етиопски монах — съгласи се Никълъс. — Чудя се какво ли правят с неканените гости в светилището?

— Сигурно ги хвърлят от терасата долу на крокодилите… — подхвърли уж небрежно Роян. — Както и да е, ако ще влизаш вътре, и аз идвам с теб.

Сега не му беше времето да спорят, затова Никълъс съсредоточи вниманието си върху входа към кидиста, за да запомни какво се вижда от външното помещение. Изглежда, средната зала беше доста по-малка; другото, в което можеше да е сигурен, бе, че и там има стенописи, частица от които се виждаше отвън. На отсрещната стена имаше друга врата. Ако се вярваше на описанието на Тамре, тя трябваше да води към вътрешното светилище — макдаса. Входът беше запречен с тежка дървена врата, скована като решетка от тъмни греди. Сглобките им се закрепваха допълнително с ковани на ръка железни скоби.

От двете страни на вратата, от тавана до пода се спускаха дълги бродирани гоблени, които представяха сцени от живота на Свети Фруменций. На единия светецът държеше проповед пред коленичилия народ; в едната си ръка държеше Библия, с другата раздаваше благословия. На другия гоблен светецът покръстваше някакъв император. Владетелят носеше висока златна корона, подобна на тази на Яли Хора, около главата на светеца сияеше ореол. Лицето му беше бяло, това на императора — черно.

„Дали отговаря на политическата реалност?“, замисли се с известна ирония Никълъс.

— Кое ти се струва толкова забавно? — прекъсна го Роян. — Да не би вече да си измислил начин да влезем?

— Не, мислех си какво ли ни чака за вечеря. Да вървим!

На вечерята Борис изглеждаше в прекрасно здраве, все едно нищо сериозно не му се беше случило предната нощ. Дори се оказа, че през деня е нарамил пушката и е гръмнал няколко зелени гълъба. Тесай вече ги беше накиснала в саламура и сега ги печеше на жар.

— Кажи ми, англичанино, как мина ловът днес? Нападна ли ви смъртоносният ивичест дик-дик? Ха… — и прихна да се смее.

— Твоите търсачи дали не са попаднали на нещо интересно — направи се на недочул Никълъс.

— Да! Да! Открили са и куду, и храстна антилопа, и бивол. Сблъскали са се и с дик-дик, но без райета. Съжалявам, без райета.

Роян се наведе напред и понечи да каже нещо, но Никълъс поклати глава и я спря. Тя си затвори послушно устата и заби поглед в чинията, където я чакаше апетитната мръвка.

— Утре не ни трябва компания — рече й спокойно Никълъс на арабски. — Ако той разбере, че животното съществува, ще настоява да ни придружи.

— Майка ти не те ли е учила на обноски, англичанино? Не е прилично да се говори на език, който околните не разбират. По-добре си налей водка.

— Подарявам ти своя дял от шишето — щедро му предложи Никълъс. — Никога не съм твърдял, че мога да се съревновавам с теб.

През останалата част от вечерята Тесай упорито отговаряше с по една-две думи на всички въпроси, които Роян от любезност й отправяше. Изражението й издаваше тежко душевно крушение. Нито веднъж не погледна към мъжа си дори когато той надвикваше всички и се опитваше да привлече внимание с простащината си. Щом свършиха с яденето, другите се оттеглиха, а Борис остана край огъня. Руснакът си беше осигурил компанията на нова бутилка водка на масата пред себе си.

— Като го гледам как лочи, нищо чудно пак да го спасявам — подхвърли Никълъс, докато се прибираха по колибите си.

— Тесай е прекарала целия ден с него в лагера. Пак са се карали. Твърди, че щом се приберат обратно в Адис Абеба, със сигурност щяла да го напусне. Не можела повече да търпи подобно отношение.

— Това, което най-много ме учудва, е, че изобщо се е захванала с животно като Борис. Тя е привлекателна жена. Сигурно е имала избор.

— Някои жени изпитват привличане именно към животни — вдигна рамене Роян. — Предполагам, че им харесва да се усещат в опасност. Тъй или иначе, Тесай попита дали не може да дойде утре с нас. Не й се щяло да прекарва още един цял ден насаме с мъжа си. Мисля, че през последните дни опасността е надхвърлила критичната си точка и тя наистина се страхува. Според нея за пръв път се хвърлял да пие толкова много.

— Тогава й кажи да ни придружи — примири се със съдбата Никълъс. — Колкото повече сме, толкова по-забавно ще бъде. Може би ще успеем само с численото си превъзходство да сплашим дик-дик до смърт. Хем няма да хабя патрони.

Още беше тъмно, когато на другата сутрин тримата напуснаха лагера. От Борис нямаше ни следа и когато Никълъс се заинтересува как се чувства водачът му, Тесай непринудено отговори:

— След като си легнахте, той остана цяла нощ при огъня, за да доизпие бутилката. Едва ли ще си покаже носа преди обяд. Няма да му липсвам.

Никълъс отново метна пушка на рамо и поведе жените през скали и гори с надеждата да не сбърка пътя, който Тамре му показа предния ден. Докато вървяха, двете жени не престанаха да си говорят. Роян обясняваше разпалено на приятелката си как двамата с Никълъс били видели с очите си ивичест дик-дик и какво щяло да се случи.

Слънцето беше високо в небето, когато ловците се появиха повторно на брега на реката. Седнаха на разчистеното място под дървото и зачакаха дик-дик да се появи отново.

— И как ще прибереш трупа на бедното животно, ако успееш да го гръмнеш? — заинтересува се Роян.

— Имам грижата — успокои я Никълъс. — Говорих с главния помощник. Ако чуе изстрели, ще ми донесе въжета, с които да се прехвърля на другия бряг.

— На мен не би ми се щяло да си пробвам късмета там долу — погледна наплашено към вира Тесай.

— Освен на всякакви глупости, в армията те учат и на полезни неща — похвали се Никълъс и блажено се облегна на дървото, без да изпуска нито за миг спусъка на оръжието си.

Жените се излегнаха близо до него и продължиха тихо да разговарят. Едва ли гласовете им се чуваха до отсрещния бряг на пролома, затова и Никълъс не се опитваше да им пречи.

Надяваше се, че ако си има работа край реката, дик-дик ще се покаже рано. Но не позна. Дойде обяд, а от животното нямаше и следа. Долината започна да се топи под палещите лъчи на слънцето. Далечният планински хоризонт, потънал в синкава омара, приличаше на натрошено синьо стъкло, а по скалистите зъбери танцуваха миражи, подобни на сребърните капчици вода, които трептяха по клоните и листата на храстите.

Жените отдавна се бяха уморили да говорят и дремеха на слънце. Цялата природа беше потънала в мълчание, сякаш и животните можеха да слънчасват. Само по едно време към небето литна див гълъб, който шумно се жалваше пред света:

— Жена ми е мъртва, децата ми са мъртви. Ох, горко ми! Ох, горко ми!

Никълъс също се улавяше, че го обзема дрямка. Главата му клюмваше на една страна, той изведнъж се сепваше, но след минута-две клепачите му се затваряха отново от само себе си. Намираше се на самата граница на съня, когато зад гърба му, някъде в гъсталака се дочу познато шумолене.

Шумът беше тих, почти недоловим, но не и за неговото ухо. Приличаше на нежно изщракване, което обаче изопна докрай нервите му и го накара да подскочи на мястото си, забравяйки напълно за съня. Пулсът му се ускори до неузнаваемост, в гърлото му заседна топка от страх. Някъде в шубрака невидим гост бе свалил предпазителя на автоматичното си оръжие. Сега му оставаше само да натисне спусъка, за да стреля.

С добре усвоен рефлекс Никълъс вдигна пушката от скута си и за стотни от секундата се претърколи на два пъти по земята, опитвайки се да прикрие с тяло двете легнали жени. В следващия момент прикладът на карабината беше опрял о рамото му, а дулото сочеше към мястото, откъдето се бе дочуло изщракването.

— Долу! — подшушна Никълъс на спътничките си. — Дръжте главите си ниско!

Пръстът му не слизаше от спусъка и макар че една ловна карабина трудно можеше да се мери с „Калашников“, беше решен, ако трябва, да отвърне на огъня. Погледът му веднага напипа целта и цевта се извъртя право към нея.

На двадесет крачки навътре в гората стоеше приклекнал непознат мъж, насочил бойното си оръжие към лицето на Никълъс. Беше черен и носеше изтъркано и прокъсано на места камуфлажно облекло, допълнено с безформена шапка от същия плат. На колана си носеше окачени мачете, няколко ръчни гранати, манерка с вода и всякакви други атрибути на партизанин шумкар.

„На ти теб, шуфта! — помисли си Никълъс. — Истински професионалист. По-добре внимавай с него.“

В същото време си каза, че ако негърът е искал да го застреля, отдавна да го е сторил.

Насочи мерника на карабината си на два-три сантиметра над дулото на автомата, откъдето го наблюдаваше свирепото дясно око на нападателя. Човекът добре осъзна, че сам е застанал на мушка и даде някаква кратка заповед на арабски.

— Салим, покрий жените! Ако мръдне, стреляй!

Никълъс чу нечие движение от едната си страна и мълниеносно извърна глава да види какво става. Периферното му зрение улови силуета на втори шуфта.

Вторият партизанин скоро се показа в цял ръст. Беше облечен по същия начин, но въоръжението му се състоеше от съветска лека картечница, която носеше под ръка. Лентата с патроните бе срязана наполовина, за да се пречка по-малко при бой в гората, затова пък около врата си човекът носеше овесени още няколко. Той пристъпи предпазливо напред, насочвайки оръжието си към двете жени. Никълъс знаеше, че с едно натискане на спусъка онзи щеше да ги превърне на кайма.

Сред шубрака се разнесе шумът от други стъпки, които започваха да го обграждат. Никълъс започна да си дава сметка, че партизаните надали са само двама. Имаше работа с цяла дружина. Можеше и да гръмне единия, но на Роян и Тесай им се пишеше лошо. А и неговият ред щеше да дойде скоро след това.

Бавно и с желание да го видят отдалеч той свали дулото на карабината си и го насочи право към земята. След това остави оръжието и вдигна високо ръце.

— Вдигнете и вие ръце — подкани жените до себе си. — Ще правите каквото ви кажат.

Водачът на партизаните видя, че хората срещу него се предават, затова се изправи в цял ръст и даде ново нареждане, пак на арабски.

— Вземи пушката и чантата.

— Ние сме британски поданици — представи се набързо Никълъс. Пролича си, че арабският му учудва партизанина. — Ние сме обикновени туристи. Не сме военни, нямаме нищо общо с правителството.

— Тихо. Затваряй си устата! — сряза го другият и даде знак на останалите да се покажат.

Никълъс ги преброи: общо петима. Нищо чудно да имаше и други, останали назад. Докато наближаваха пленниците, доказаха, че си разбират от занаята. Подреждаха се така, че никой да не застане по погрешка в полето на чуждия автомат, и в същото време не оставяха никакъв шанс на тримата да избягат. Щом стигнаха до тях, набързо ги претърсиха за още оръжие, сетне ги наобиколиха и ги изтикаха на пътеката.

— Къде ни водите? — попита Никълъс.

— Без въпроси! — ръгна го негърът с дулото на автомата в гърба и едва не го събори на земята.

— Спокойно, деца — обърна се Никълъс на английски към спътничките си. — Нищо лошо не сме сторили.

Накараха ги да вървят цял следобед в изтощителната жега. Никълъс се ориентираше по положението на слънцето и по ръба на дефилето, ако се появеше някъде над дърветата. Единственото, което можеше да знае, е, че вървят на запад и че следват течението по посока на суданската граница. Наближаваше надвечер, сиреч бяха изминали петнадесетина километра, когато встрани от пътя се отвори долина. Склоновете й се криеха в гъста зеленина и тримата пленници бяха отведени насред някаква поляна в гората.

В действителност вече бяха влезли в партизанския лагер, но не го знаеха. Жилищата бяха хитро замаскирани и всъщност представляваха няколко заслона за дъжд и склад за оръжие. Постовите също бяха разположени така, че да не се получат неприятни изненади, а в картечните гнезда хората стояха нащрек.

Пленниците бяха отведени до един от заслоните в центъра на лагера, където трима души бяха клекнали около ниска походна масичка с разпъната карта на нея. Личеше си, че и тримата са офицери, още по-добре — кой е командирът. Водачът на отряда, заловил чужденците, се насочи към него, отдаде му почтително чест и започна да обяснява разпалено какви хора е арестувал.

Партизанският командир се изправи и излезе на слънце. Беше среден на ръст, но заради властния си характер внушаваше впечатлението, че е висок. Имаше широки рамене, набита фигура и наченки на корем, подаващи се над колана. Носеше къса, гъста брада и по нея тук-там се забелязваха сиви косъмчета. Чертите му бяха изтънчени и красиви. Кожата му имаше цвят на кехлибар или може би на мед. В черните му очи се четеше интелигентност, погледът му нито за миг не се спираше на едно място.

— Хората ми казват, че говорите арабски — обърна се той към Никълъс.

— По-добре от теб, Мек Нимур — отвърна му англичанинът. — Не знаех, че си станал водач на разбойници, които се занимават с отвличане на невинни люде. Така или иначе, винаги съм бил сигурен, че няма да влезеш в рая, стар рецидивисте.

Мек Нимур го зяпна учудено и след известно време по лицето му огря усмивка.

— Никълъс! Не те познах. Остарял си. Я виж колко е посивяла косата ти!

След което разтвори широко ръце и сграбчи приятеля си в мечешка прегръдка.

— Никълъс! Никълъс! — целуна го той по двете бузи и едва тогава се отдръпна на ръка разстояние, колкото да удостои с внимание двете смаяни жени.

— Този ми е спасявал живота — обясни Мек Нимур.

— Караш ме да се червя, Мек.

Но Мек само още веднъж го целуна.

— Спасявал е живота ми на два пъти.

— Само веднъж — възрази му Никълъс. — Вторият път беше грешка. Трябваше да ги оставя да те застрелят.

Мек се засмя доволно.

— Колко отдавна беше, а, Никълъс?

— Толкова отдавна, че не мога и да се сетя.

— Поне петнадесет години. Още ли служиш в британската армия? Какъв чин носиш? Сигурно си генерал!

— Да, но от запаса — поклати глава Никълъс. — Отдавна съм захвърлил униформата.

Като продължаваше да прегръща Никълъс, Мек Нимур загледа и жените с интерес.

— Каквото знам като войник, повечето съм го научил от Никълъс — продължаваше да хвали той стария си другар, а погледът му се спираше ту на Роян, ту на Тесай, В един миг обаче етиопката му проговори нещо и той се обърна лично към нея.

— Теб те познавам. Виждал съм те в Адис, преди години. Тогава беше младо момиче. Баща ти е алто Земен, голям и прекрасен човек. Уби го тиранинът Менгисту.

— И аз те познавам, алто Мек. Баща ми имаше високо мнение за теб. Много от нас и досега вярваме, че ти трябваше да си президент на Етиопия, не онзи другият — поклони му се тя в галантен реверанс и сведе глава в чаровен израз на респект.

— За мен е чест да го чуя от устата ти — пое я Мек за ръката и й помогна да се изправи. — Съжалявам за грубото посрещане. Хората ми се проявяват понякога като свръх ентусиасти. Разбрах, че в района били дошли чужденци, разпитващи за манастира. Но това е вече минало, сега сте сред приятели.

Мек Нимур ги въведе в щаба си. Един от войниците донесе почернял чайник, току-що свален от огъня, и им наля по чаша вряло кафе. Мек и Никълъс се впуснаха в спомени за годините преди избухването на войната, когато бяха воювали рамо до рамо. Никълъс бил таен военен съветник, а Мек — поборник за свобода и противник на режима на Менгисту.

— Но войната свърши, Мек — отбеляза Никълъс. — Победата е спечелена. Защо продължаваш да се криеш по горите? Защо не се прибереш в Адис Абеба, където да тлъстееш и богатееш на воля като останалите?

— Във временното правителство имам много лични врагове, хора от типа на Менгисту. Когато се отървем от тях, и аз ще се покажа пред света.

После двамата с Никълъс започнаха разпалено да бистрят африканската политика. Стигаха до такава дълбочина, че на Роян, познаваща по име само неколцина от споменатите в разговора, всичко й беше като в мъгла. Нито можеше да проследи всички нюанси и подробности сред различните религиозни и племенни общности, които именно заради тях до ден-днешен се държаха гуша за гуша. Това, което й правеше най-голямо впечатление обаче, бе до каква степен Никълъс е запознат с историята и с настоящата ситуация на континента — дотам, че Мек Нимур чистосърдечно се допитваше до съветите му по много въпроси.

Най-накрая Никълъс попита:

— Значи сте успели да изнесете гражданската война извън пределите на Етиопия? Действате в Судан.

— Войната в Судан бушува вече двадесет години — потвърди Мек. — Християните от юга се съпротивляват на мюсюлманското насилие, идващо от север…

— Това добре го знам. Но Судан не е Етиопия. Тази война не е ваша.

— Те са християни и са станали жертви на несправедливостта. А аз съм войник и християнин. Разбира се, че тяхната война е и моя лична.

Откакто двамата разговаряха, Тесай беше слушала с нескрит интерес всяка дума, излязла от устата на Мек. При последната му реплика тя кимна в знак, че го подкрепя напълно. В очите й се четеше гордост, че родината й ражда такива герои.

— Алто Мек е рицар на Христа и борец за граждански права — отбеляза Тесай и по гласа й пролича колко е важно това за нея.

— Но най-вече обича да троши глави — засмя се Никълъс и удари с юмрук другаря си по рамото. Подобен фамилиарен жест лесно би довел до скарване, но за Мек беше съвсем в реда на нещата и той също се засмя.

— А какво си тръгнал ти да дириш тъдява, Никълъс, щом вече не си в армията? Беше време, когато и на теб ти харесваше да трошиш глави.

— Да, но то отмина. Сега не бих се бил за никаква кауза. Дошъл съм в долината на Абай да ловя дик-дик.

— Дик-дик? — изгледа го с недоверие Мек Нимур и отново прихна да се смее. — Не го вярвам. Не и ти. И не дик-дик. Замислил си нещо, не го крий.

— Напротив, това си е чистата истина.

— Лъжеш, Никълъс. А мен не можеш ме излъга. Твърде добре те познавам. Наумил си си нещо и ще ми го кажеш, когато имаш нужда от помощта ми.

— А ти дали още искаш да ми я предложиш?

— Разбира се. Ти ми спаси живота на два пъти.

— Само веднъж — повтори Никълъс.

— И веднъж да е, пак е достатъчно.

Докато си прекарваха времето в разговори, слънцето почти се скри зад дърветата.

— Бъдете мои гости тази нощ — покани ги официално Мек Нимур. — Утре сутринта ще ви изпратя под охрана до манастира „Свети Фруменций“. И аз имам път натам. Хората ми и аз сме канени да присъстваме на празненствата Тимкат. Игуменът Яли Хора е мой личен приятел и съюзник на каузата.

— Манастирът по всяка вероятност ти служи за скрита база. Използваш пещерите за складове, а монасите за ятаци, нали?

— И ти ме познаваш добре, Никълъс — поклати уж печално глава Мек Нимур. — Каквото знам, знам го най-вече от теб. Кой, ако не ти, най-лесно ще проумееш тайните ми стратегийки. Манастирът представлява прекрасна оперативна база. Намира се в близост до границата… — започна да говори етиопецът, но се спря. — Какво ли съм тръгнал да ти обяснявам точно на теб.

Мек накара хората си да издигнат отделен заслон за Никълъс и Роян. За да има къде да спят, изровиха чамове трева, които бяха свикнали да използват вместо дюшеци. Двамата се свиха един до друг под паянтовия покрив, без да съжаляват, че са ги оставили без одеяла. Нощта бе гореща и спокойна, а Никълъс предвидливо бе взел в джоба си бутилка течност против насекоми.

Излегнати на меката постеля, бяха достатъчно близо, за да разговарят шепнешком. От време на време Никълъс обръщаше глава да види какво става при лагерния огън, където Мек и Тесай още си правеха компания.

— Етиопските девойки силно се различават от арабките и от повечето африканки — рече Роян, която също наблюдаваше с интерес двойката. — Никое арабско момиче не би си позволило да стои насаме с подобен човек. Особено ако вече е омъжено.

— Както и да го гледаш, двамата представляват чудесна двойка — на свой ред ги обсъди Никълъс. — Пожелавам им късмет. Тесай като че ли отдавна е забравила какво означава изобщо късмет.

Обърна се на другата страна и загледа Роян в очите.

— Ами ти, Роян, каква си? Достопочтена и смирена арабка или независима, нападателна западнячка?

— Часът е много късен и едновременно твърде ранен, за да отговарям на въпроси от интимно естество — отвърна тя и му обърна гръб.

— Аха, тази вечер ще спазваме церемониала! Лека нощ, войзеро Роян.

— Лека нощ, алто Никълъс — отговори тя и умишлено скри лице от погледа му, за да не види, че се смее.

На другата сутрин, преди да се е зазорило, партизанската колона потегли в пълен боен ред към манастира. Отпред бързаха съгледвачи, а от двете страни на пътеката въоръжени до зъби войници дебнеха с пръст на спусъка.

— Армията рядко се осмелява да пристъпи в долината, но и ние сме винаги готови да я посрещнем както подобава — похвали хората си Нимур. — Никога не сме ги оставяли разочаровани.

Тесай не откъсваше очи от Мек Нимур; като се замисли човек, не ги беше откъсвала цялата сутрин. След последната му реплика тя се приближи до Роян и тихичко й заговори:

— Ето истински великият мъж. Той би могъл да обедини страната ни, навярно за пръв път през последните хиляда години. В негово присъствие се чувствам нищожна и незабележима, но в същото време — млада и изпълнена с надежди, каквато бях като малко момиче.

Преходът до манастира отне цялата сутрин. Когато излязоха на брега на Дандера, Мек Нимур изтегли войниците от пътеката в гъсталака и прати един-единствен разузнавач напред. След като изчакаха около час, насреща им се зададе група послушници от манастира, всеки от които носеше обемист вързоп на главата си.

Момчетата поздравиха Мек с ниски поклони, след което предадоха товара си на войниците и потеглиха обратно към бреговете на Абай.

Във вързопите бяха нагънати монашески одежди, чалми и сандали. Партизаните свалиха камуфлажното си облекло и навлякоха раса, допълнително изтъркани и омърсени, за да не бие на очи, че почти не са носени. Под полите си прибраха само ножове и револвери, останалото въоръжение, заедно с униформите и екипировката, беше скрито в една от многото пещери сред ерозиралите скали, където бяха оставени пазачи.

Последните километри партизаните изминаха в ролята на мирни монаси и бяха обект на горещо посрещане в светилището. Едва при манастира Никълъс и жените се разделиха с Мек и изкачиха обратно стръмната стълба, водеща към смокиновата горичка. Борис ги чакаше и от нерви и гняв не спираше да крачи из лагера.

— Къде, по дяволите, беше толкова време, жено? — нахвърли се той върху Тесай. — Курвясвала си цяла нощ, нали?

— Изгубихме се вчера вечерта — започна да точи локуми Никълъс както се бяха разбрали с Мек Нимур. Сигурността си беше сигурност, Борис не биваше да знае за партизаните. — Тази сутрин се сблъскахме с група монаси, които ни доведоха до манастира.

— Голям ловец, няма що — подхвърли презрително Борис. — Да се изгуби в гората като малко дете. А след това разправя, че не му трябвали водачи. Е, англичанино, видя ли какво значи да се изгубиш в джунглата? Започвам да разбирам защо се задоволяваш с някакъв си дик-дик. — Дори не се опитваше да се смее на грубите си подмятания, вместо това безизразните му сини очи не слизаха от лицето на Тесай. — Ще говорим по-късно, жено. Сега се погрижи за храната.

Въпреки горещината, Никълъс и Роян бяха силно огладнели. Без особена суматоха, Тесай ги нагости с вкусен студен обяд, който те излапаха с удоволствие в дебелата сянка на дърветата. Никълъс обаче отказа виното, поднесено му от Борис.

— Смятам пак да изляза на лов след обяда. Иначе ще си изгубя целия ден.

— Не искаш ли този път да дойда да те водя за ръка? Току-виж пак си се изгубил?

— Благодаря, приятел, но мисля, че ще се оправя и без теб.

Докато се хранеха, Никълъс побутна Роян и й подшушна:

— Ето го и твоят почитател.

След което се обърна по посока на походната кухня, където се бе присламчил слабият, но много висок Тамре. Щом и тя погледна към него, на лицето му се изписа широка, идиотска усмивка, но стеснението надделя и той бързо сведе глава в срамежлив жест.

— Няма да дойда с теб този следобед — рече също така тихо Роян, докато Борис се беше зареял настрани и не ги слушаше. — Предполагам, че пак ще има големи разправии между него и Тесай, по-добре да остана с нея. Ти можеш да вземеш Тамре.

— Да си призная, не се надявах да ми предложиш толкова привлекателна алтернатива. Цял живот съм си мечтал точно за това.

Но когато грабна оръжието и патроните, той все пак даде знак на момчето да го последва. Тамре погледна с надежда към колибата на Роян, но тя отказа да се покаже. След като се убеди, че чака напразно, затътри крака след Никълъс нагоре по склона.

— Отведи ме този път от другата страна на реката — подкани той момчето. — Искам да видя къде живее святото животно.

За Тамре беше чест да получи подобна задача и с гордо вдигната глава той поведе Никълъс напред. Отминаха висящия мост под розовите скали и продължиха нататък по пътеката.

Вървяха така около час, като през цялото време пътеката се стесняваше и ставаше все по-трудно проходима. Най-накрая се оказаха сред кал и камъни между издадените ръбове на крайречните скали. Без да му мигне окото, Тамре се хвърли в шубрака и с уверена крачка пое към самото сърце на джунглата. Още около два часа двамата с ловеца се провираха между бодливи храсти или се катереха по скални отломъци, преди Никълъс да заключи:

— Сега разбирам защо не искаше да водиш Роян от тази страна.

Ръцете му бяха целите нарязани от острите бодли на растенията, панталоните му бяха станали на парцали. Важното бе да запомни пътя, а това не му се струваше особено трудна задача.

Най-накрая се прехвърлиха през поредния скален ръб и Тамре се спря. С ръка посочи в краката си. В далечината се виждаше същият кръгъл вир сред скалите, а пред него — малкото поточе, от което пиеше вода дик-дикът. Никълъс дори разпозна дървото, на което предния ден бе дремал, докато партизаните на Мек го бяха обграждали.

Почина си няколко минути и накваси уста с водата от манерката. След като утоли жаждата си, даде и на Тамре да пие, без да знае дали не прави сериозна грешка.

„Все пак, момчето ще става монах — успокояваше се той мислено. — Няма как да е хванало СПИН, нали така…“

Когато обаче Тамре върна манерката, той грижливо избърса гърлото й с ръка.

Преди да продължат надолу по склона, Никълъс провери за последен път карабината си и издуха праха от стъкления мерник. Избра си някакъв камък с размери колкото на дик-дик, насочи дулото натам и нагласи увеличителното стъкло, така че да е на фокус от възможно най-близко разстояние. Беше готов за бърза стрелба в ограничен периметър. За лов в гъста гора така бе най-добре. Доволен от приготовленията, той завъртя барабана и свали предпазителя.

— Стой плътно зад мен — нареди Никълъс на момчето. — Ще правиш каквото аз правя.

И се спусна надолу, спирайки на всеки няколко крачки, за да огледа не се ли крие нещо в зеленината наоколо. При ручея земята беше влажна и размекната. По оставените следи се виждаше, че най-различни птици и животни са идвали да пият вода оттук. Личаха си копитата на куду, на антилопа на Менелик, но опитното му око веднага разпозна мъничките, напомнящи на сърчица белези от копитата на раирания дик-дик.

Никълъс започна безшумно да обикаля мястото и още в началото на шубрака се сблъска с нужника, който животното използваше за отбелязване на територията си. Купчината от ситни като сачми изпражнения се увеличаваше всеки път, щом антилопата искаше да дефекира. Именно заради това и се връщаше все на едно и също място.

Никълъс беше изцяло погълнат от лова. Двата поредни неуспеха само бяха изострили апетита му на ловец и сега се беше съсредоточил до крайност, сякаш преследваше не някакво си животинче, а гривест лъв човекоядец. На всяка крачка се спираше, за да погледне в краката си няма ли по погрешка да настъпи някоя съчка или листо, които да го издадат. Очите му шареха на всички страни с надеждата, че зад трънливия плет наоколо ще забележат нечие движение или пък червеникаво петънце.

Това, което издаде присъствието на животинката, беше неволното потрепване на ушенцето й. Антилопата беше застанала наполовина в сянката на близко дърво, раираната й козина се сливаше с изсъхналите му клони и ако се взреше в нея, човек придобиваше усещането, че наблюдава махагонова статуя. Но статуята помръдна и се издаде. Жертвата се намираше толкова близо, че Никълъс можеше да види как едното й око блести на светлината като полиран оникс. Погледът му се спусна надолу и забеляза иначе недоловимите трептения на дългата муцунка. Животното усещаше опасността, но още не разбираше откъде точно се задава тя.

Болезнено бавно Никълъс надигна пушката и опря приклада о рамото си. През увеличителното стъкло на мерника можеше да преброи космите в щръкналата козина между ослушващите се уши и малките, тънки като иглички черни рогца. Намести мушката в точката, където свършваше вратът и започваше главата. Искаше, доколкото е възможно, да опази козината здрава, за да бъде по-лесно препарирането.

— Ето го святото животно. Слава на Бога и на Свети Йоан Кръстител! — извика в същия миг Тамре иззад рамото му, прибра ръце пред очите си в молитва и се просна на колене.

В следващата секунда дик-дикът изчезна яко дим и в мерника остана да се пули празното пространство. Сякаш вятър беше повял — толкова безшумно животното се бе промушило сред храстите, които го скриха от поглед. Никълъс бавно свали карабината от рамо и обърна очи към момчето. Тамре продължаваше да клечи в краката му и да повтаря молитвите си към Бога.

— Поздравления. Войзеро Роян ще има да си плаща, задето те прати с мен — просъска Никълъс на английски. Наведе се, вдигна Тамре на крака и премина на арабски: — Ти оставаш тук. Да не си мръднал, да не си гъкнал. Ако може, дори недей диша. Ще чакаш да се върна и да те взема със себе си. Ако си промълвил една-единствена дума, преди да съм дошъл, лично ще се погрижа Свети Петър да те посрещне на райските порти. Разбира ли какво ти казвам?

И продължи нататък сам. Малката антилопа обаче вече знаеше с кого си има работа. И макар Никълъс да я забеляза на два пъти, всичко, по което му остана време да се прицели, беше някакво пъстро петънце, шмугващо се в гъсталака. Остана му единствено да сипе грозни заплахи по адрес на малкия послушник и да се вслушва в шума от копитцата по сухата земя, докато дик-дик се спасяваше надалеч. Животното се навираше все по-навътре в гъстата гора и накрая на Никълъс не му остана друго, освен да се признае за победен.

Беше тъмно, когато двамата с Тамре се прибраха в лагера. Още щом Никълъс се появи на светлината на лагерния огън, Роян скочи да го посрещне.

— Какво стана? — попита тя нетърпеливо. — Успя ли да видиш дик-дика?

— По-добре не питай мен, а коварния си съучастник. Така го подплаши, че животното сигурно и досега се спасява в гората.

— Тамре, ти си един прекрасен младеж и аз съм много горда с теб — обърна се Роян към детето.

Момчето изви доволно глава като щастливо кученце и докато продължаваше да се подсмихва на комплимента й, забърза надолу по пътеката към манастира.

Роян беше толкова щастлива от неблагополучния изход от лова, че лично наля уиски на Никълъс и му го донесе при огъня, където бе седнал да почине.

Той отпи от чашата и потрепна.

— Никога не позволявай въздържател да ти налива питието. С такава тежка ръка по-добре да се беше хванала ковач или докер на пристанището.

Но колкото и да се оплакваше, продължи да отпива.

Роян седна до него и с всеки свой жест издаваше вълнението, което я беше обхванало. Никълъс обаче мислеше за други работи, затова му трябваше време да й обърне желаното внимание.

— Какво има? Нещо не ти дава мира.

Тя погледна подозрително към Борис, който беше седнал от другата страна на огъня, сниши глас и като се наведе към Никълъс, заговори на арабски:

— Двете с Тесай бяхме този следобед в манастира. Тесай искаше да се срещне с Мек Нимур и ме помоли да я придружа, в случай че Борис… така де, сещаш се.

— Да речем, че си играла ролята на компаньонка — отпи още веднъж от уискито Никълъс и отвори уста да изхвърли алкохолните изпарения. Гласът му леко прегракна, но с жест я подкани да продължи.

— Малко преди да ги оставя двамата насаме, обсъждахме празненствата Тимкат, оказа се, че на петия ден игуменът отнасял табота на бряга на Абай. Според Мек имало пътека, водеща до самите води на реката.

— Да, това го знаем.

— Сега обаче идва нещо, което със сигурност не знаеш. В шествието до реката взимат участие всички. Като казвам всички, разбирай всички. Игуменът, духовниците, монасите и послушниците, всички вярващи, които се намират в момента в манастира. Дори Мек и хората му, и те отиват с останалите. Слизат на реката и стоят там цяла нощ. В продължение на едно денонощие манастирът е напълно изоставен. Разбираш ли, в него не остава жива душа.

Никълъс я изгледа над ръба на чашата си и лека-полека започна да се усмихва.

— Да, това наистина звучи интересно — призна той.

— Но да не забравиш, че и аз идвам с теб — напомни му строго Роян. — Да не си и помислил, че ще те оставя сам.

Същата вечер Никълъс отново я посети в колибата й. Това беше единственото място в целия лагер, където двамата можеха да се чувстват сами, без да се страхуват, че някой ще надава ухо да ги слуша какво си говорят. Все пак, не направи същата грешка като миналия път; вместо да седне на леглото, зае походния стол насреща.

— Преди да обсъдим конкретния план за действие, нека ти задам един въпрос: замисляла ли си се сериозно за последствията?

— Сиреч какво би се случило, ако монасите ни спипат?

— В най-добрия случай ще ни изгонят от долината за вечни времена. Игуменът разполага с огромно влияние. В най-лошия ще пострадаме чисто физически — започна да изброява възможностите Никълъс. — Това е едно от най-почитаните места за хората от тяхната вяра — факт, с който сме длъжни да се съобразяваме. Опасността не е никак въображаема, а напротив — напълно реална. Можем да отнесем някой нож в гърдите или да глътнем отрова по погрешка.

— А също ще отблъснем Тесай. Тя е дълбоко религиозна жена — допълни Роян.

— И което ми се струва доста по-важно, ще засегнем изключително силно и Мек Нимур. — На Никълъс дори не му се щеше да мисли за възможността. — Не знам какво точно би направил, но със сигурност след подобен акт ще изгубя завинаги приятелството му.

Двамата се умълчаха за известно време. Опитваха се да си представят истинските мащаби на риска, който поемаха. Най-накрая Никълъс заговори:

— Да не говорим, че ти пренебрегваш собственото си положение. В крайна сметка, извършваш светотатство срещу църквата, към която сама принадлежиш. Твърдиш, че си ревностна християнка. Можеш ли да оправдаеш подобен акт пред Бога?

— Вече мислих за това — призна Роян. — Светотатството ме разколебава, но ние не принадлежим към една и съща вяра. Те са копти, но все пак различни.

— Звучи като изсмукано от пръстите.

— В египетската църква никой никога не е забранявал достъпа до която и да е част от църковните храмове. Вътрешно не се чувствам никак обвързана със забраните, които игуменът е наложил. Напротив, живея с чувството, че като вярваща християнка имам изконното право да вляза и в най-потайните кътчета на църквата.

Никълъс чак си подсвирна.

— А след това аз съм бил този, дето трябвало да стане адвокат.

— Недей, Ники. Това са неща, с които не бива да се шегуваме. Единственото, в което съм сигурна, е, че трябва да вляза вътре. Дори ако засегна религиозното чувство на Тесай, на Мек, на цялото духовенство в манастира. За мен друго решение няма.

— Защо да няма? Нали аз тъй и тъй ще вляза — подхвърли Никълъс. — В крайна сметка, аз съм си закоравял неверник. Един грях повече или по-малко няма никакво значение. Спасението не ме тревожи.

— Не е така — поклати глава Роян. — Ако вътре наистина има надпис или нещо подобно, трябва да го видя с очите си. Ти четеш йероглифи, но не толкова добре, колкото аз. Да не говорим, че йератичното писмо ти е напълно непознато. Аз съм специалистът, ти си просто надарен любител. Имаш нужда от услугите ми, затова трябва да те придружа.

— Добре, значи всичко е решено — сложи той точка на спора. — Да започваме с плана. Най-напред да нахвърлим списък на нещата, които ще ни трябват. Фотоапарат, светкавица, нож, резервен филм…

— Хартия за рисуване и меки моливи, та да отпечатаме надписите — допълни тя.

— По дяволите! — щракна с пръсти Никълъс. — Не ми е минало през ума да взема.

— Виждаш ли за какво ти говоря? Чист аматьор. Аз съм взела.

И така, двамата останаха да разговарят до късно през нощта. Най-накрая Никълъс погледна часовника си и стана да си върви.

— Полунощ отдавна мина, „всеки момент ще се превърна на тиква“. Лека нощ.

— Остават още два дни преди шествието до реката. Така и така не можем да направим нищо дотогава, ти с какво ще си уплътниш времето?

— Утре отивам пак да гоня проклетото Бамби. Вече два пъти ме прави на глупак.

— Идвам с теб — заяви твърдо Роян, което му направи неописуемо голямо удоволствие.

— Стига да не взимаш Тамре със себе си — предупреди я той и се измъкна от колибата.

Дребната антилопа се показа от дълбоката сянка, където се беше скрила, и ранните слънчеви лъчи огряха копринената й кожа. Без да се спира, животинката се насочи към отсрещния край на тясната поляна.

Щом дик-дикът се появи в телескопическия му мерник, дишането на Никълъс се ускори от вълнение. Струваше му се смешно да изпитва подобно чувство, когато набелязаната жертва е едно малко и беззащитно създание, но пък и вече на три пъти големият ловец се беше оказал надхитрен от случайността. Към това се добавяше и неутолимата страст на колекционера. Откакто Никълъс беше загубил Розалинд и децата, цялата му енергия се бе съсредоточила в сбирката на Куентън парк. Макар и дълго време да не си беше давал сметка за това, оказваше се, че да се сдобие с точно този животински екземпляр за музея си, е въпрос от жизнена важност за него.

Показалецът му се пъхна между спусъка и предпазителя. Нямаше да стреля, преди антилопата да се е установила някъде неподвижно. Колкото и бавно да вървеше сред шубрака, всяко случайно движение можеше да опропасти изстрела. Никълъс държеше куршумът да уцели точно където трябва — хем да убие животното на място, хем да не повреди сериозно кожата.

За тази цел беше заредил карабината с патрони от солиден метал. С тях стрелецът можеше да е сигурен, че при допира с жертвата куршумът няма да се разпадне на парченца, образувайки по такъв начин зейнала рана, нито би разкъсал кожата на излизане от тялото. Солидните куршуми щяха да пробият дупка, широка колкото молив — дупка, която всеки препаратор би могъл да заличи без усилия.

Никълъс си даде сметка, че антилопата няма да се спре на открито и нервите му се изопнаха до крайност. Дик-дикът се беше запътил към далечния край на поляната и скоро щеше да се скрие сред шубрака. След броени секунди щеше да изгуби всякакъв шанс да го уцели. Макар и за миг в душата му се разгоря истинска борба. Изкушението да гръмне по движещата се цел беше почти неустоимо. Най-накрая обаче разумът надви и пръстът му от само себе си остави спусъка на мира.

Антилопата стигна самия край на храсталака, но вместо да се скрие от погледа на ловеца, рязко спря и навря само главата си между клоните на близките растения. Беше застанала странично на Никълъс и спокойно се залови да къса младите, зелени листа от храста. Главата не се виждаше, което означаваше, че Никълъс трябва да си набележи друга точка по тялото. Най-удобно бе да стреля в плешката. Дори от такова голямо разстояние костта ясно се открояваше под лъскавата червено-кафява кожа. Дик-дикът сякаш сам му се предлагаше, защото при леко извития ъгъл, под който беше застанал, с един куршум стрелецът можеше да уцели и самото му сърце.

Без да бърза, Никълъс намести мерника върху желаната точка и натисна спусъка.

Изстрелът изплющя като камшик из горещия въздух и в същия миг антилопата скочи, сякаш искаше да се спаси с бяг от куршума. Тъкмо защото раната беше тясна и оловото не бе засегнало всички жизнени органи на жертвата, дик-дикът не падна покосен отведнъж. Вместо да се строполи на земята, антилопата се втурна през глава към нищото — реакция, свойствена на ударения в сърцето дивеч. Животът си беше отишъл от тялото, но последните капки кислород в кръвта й даваха още сили да се движи.

— О, не! Само в тази посока не! — скокна и Никълъс като ужилен.

Животинката се засили право към ръба на скалата. Без да вижда нищо пред себе си, тя се понесе в празното пространство, превъртя се пред безпомощния поглед на ловеца и се изгуби в пропастта. Петдесет метра по-долу я погълнаха водите на Дандера.

— Ей на това му се вика лош късмет — изруга Никълъс и се затича през храстите до самия ръб на скалата, за да погледне в дълбокия вир.

Роян го последва и двамата се заеха да претърсват с поглед повърхността.

— Ей там! — посочи Роян, а той кимна:

— Да, виждам я!

Тялото на антилопата стоеше закачено на някаква скала точно под тях и упорито се съпротивляваше на течението.

— Какво ще правиш сега? — попита Роян.

— Ще трябва да сляза и да я прибера — отговори Никълъс и се отдръпна от ръба. — За щастие, още е рано. Имам достатъчно време да свърша преди падането на нощта. Ще трябва да се върнем до лагера за въжета и помощ.

Наближаваше късен следобед, когато се върнаха отново при реката. Придружаваха ги Борис, двамата преследвачи и двама кожодери. Носеха четири найлонови въжета със себе си.

Никълъс се наведе през ръба и отдъхна с облекчение.

— Слава богу, тялото е още на мястото си. Вече ми се привиждаше как водите са го отнесли.

Помощниците се заеха с размотаването на въжето и го опънаха на поляната да се види колко е дълго.

— За да стигне до долу, ще трябва да свържем две от въжетата заедно — прецени Никълъс и се присъедини към тях, за да стегне с всички сили направения възел. Взе единия край, пусна го отвесно над реката и като започна да отпуска по малко от дължината, изчака да докосне водите. След това почна да го тегли обратно и да мери с разперени ръце колко въже е отишло до повърхността на вира.

— Тридесет клафтера. Петдесет и пет метра. Много е високо, няма да мога сам да се кача обратно — обърна се той за помощ към Борис. — Ти и хората ти ще трябва да ме изтеглите.

След това омота единия край на въжето на моряшки възел около едно от жилавите дървесни стъбла край поляната. За втори път провери здравината му, като накара четиримата помощници да дърпат с общи усилия.

— Би трябвало да издържи — отсъди Никълъс. Свали ризата, късите панталонки и обувките си с дебели подметки. Застана на ръба на скалата с гръб към водата, преметна въжето през рамо и го стисна между краката си.

— С Божията помощ напред! — каза и скочи назад.

При падането отпускаше въжето през рамото си, но на всеки няколко метра стягаше бедра вместо спирачки, въжето се опъваше, той залиташе като махало из въздуха, отблъскваше се с два крака от скалата и отново отпускаше няколко метра от въжето. Цялата процедура бе извършена завидно бързо и скоро краката му се намокриха от вълните на реката. Силното течение го завъртя като пумпал на края на въжето. Не му достигаха някакви си метри до издадената скала, на която се бе закачил трупът на убитата антилопа. Трябваше да се остави изцяло на реката; хвана края на въжето между зъбите си и се насочи с мощен кроул към целта. Трябваше да напрегне всички сили, за да попречи на течението да го отнесе надолу.

Издърпа се с ръце на миниатюрното островче и остана няколко секунди неподвижен, колкото да си поеме дъх. Едва тогава се надвеси над убитото животно, за да се наслади на красотата му. Докато ръката му галеше лъскавата козина, Никълъс стана жертва на познатата меланхолия и чувство на вина, както всеки път, когато удареше някой красив горски обитател. И все пак, не му беше сега времето да се оправдава пред съвестта си, нито да се отдава на безсмислени съжаления.

Грабна въжето и завърза един по един четирите крака на дик-дика, след което отстъпи назад и погледна нагоре. Борис го наблюдаваше от скалата.

— Вдигайте! — извика той и дръпна три пъти въжето, както се бяха разбрали с помощниците.

Четиримата не се виждаха, но щом усетиха, че въжето мърда в ръцете им, бързо се заловиха да теглят. Плавно дик-дикът се откъсна от скалата и започна да изкачва стръмния бряг. Никълъс не откъсваше очи от него, до последния момент се страхуваше нещо да не му се случи. Когато се намираше на две трети от височината, антилопата за малко да се закачи на някаква издатина, но за щастие въжето благополучно се измъкна от препятствието и дивечът беше изтеглен на брега.

Най-накрая дик-дикът се скри от погледа на ловеца, но трябваше известно време, преди въжето да му бъде хвърлено отново. Борис се беше оказал достатъчно съобразителен да му върже тежест — някакъв камък с големината на човешка глава — и чак тогава да спусне края му обратно в реката. Докато въжето се спускаше надолу, руснакът внимателно следеше движенията му и даваше нужните нареждания на помощниците.

Когато тежестта се докосна до повърхността на водата, на Никълъс не му достигнаха няколко сантиметра да го улови. Борис подхвана въжето през средата му и започна да го клати като махало от ръба, докато камъкът не се оказа на ръка разстояние от Никълъс. Той махна тежестта, опаса се през гърдите и омота въжето на възел. Сетне погледна към Борис.

— Дърпайте! — викна му Никълъс и даде повторно сигнала.

Въжето се опъна като струна, краката му се отлепиха и той увисна във въздуха. Започна да кръжи на спирали из пространството, но всеки мах се оказваше на метър-два по-високо. В един момент се озова плътно долепен до скалата и като се опря с краката си о камъка, обтегна достатъчно въжето, за да престане да се клати. Намираше се на по-малко от двадесет метра от ръба, когато внезапно спря във въздуха и безпомощно размаха ръце.

— Какво става? — извика Никълъс на Борис.

— Проклетото въже запъна — изкрещя му руснакът отгоре. — Виждаш ли къде се е закачило?

Никълъс надигна глава и забеляза как въжето се е пъхнало в някаква вертикална цепнатина в скалата. Навярно беше същата, която за малко да попречи на дик-дика да стигне догоре. Имаше обаче разлика в килограмите, а Никълъс тежеше поне пет пъти повече от антилопата. Въжето се беше загнездило много по-навътре в цепнатината и не щеше да излезе.

От мястото, където се намираше Никълъс, до водата имаше поне сто стъпки.

— Опитай да се завъртиш! Може да се измъкнеш! — крещеше Борис.

Никълъс послуша съвета му и се отблъсна от скалата. Завъртя се и с цялата си сила опита да отмести въжето от пролуката. Обилна пот потече по челото му, ръцете му се раздраха от грапавото въже, но до успех не стигна.

— Няма смисъл — махна той с ръка и извика на Борис. — Опитайте със сила!

Настъпи известна пауза, след което горният край на въжето се опъна с такава страхотна сила от петимата мъже, че заприлича на метална пръчка. Дори насред рева на реката ясно се чуваха виковете на помощниците, които отмерваха ритъма при тегленето.

Но така или иначе Никълъс не помръдна. Камъкът се оказа по-здрав, отколкото се надяваше; както и да дърпаха, другарите му нямаше да го разронят достатъчно, за да освободят въжето. Ще не ще, Никълъс започна да се заглежда в краката си. Височината започна да му се струва много повече от тридесет метра.

— При свободно падане от подобно разстояние човешко тяло ще набере поне двеста и петдесет километра в час — започна да преговаря уроците си той. — При подобна скорост, все едно се удряш в здрав бетон. Но пък и аз няма да падна съвсем свободно, нали? — опитваше се да се успокои донякъде Никълъс.

Отново погледна нагоре. Мъжете продължаваха да напъват колкото им държаха силите. В следващия миг една от нишките на найлоновото въже се скъса от заострения ръб и започна да се разплита като червей.

— Спрете да дърпате! — изкрещя с пълно гърло Никълъс. — Въжето се къса!

Но Борис вече го нямаше, за да го чуе. Заедно с четиримата си помощници и той опъваше въжето.

Скоро се скъса и втората нишка. Оставаше само една.

Оставаха може би секунди, преди и тя да се съдере.

— Борисе, тъпоумно говедо, престани да дърпаш! — викаше на тоя, дето духа, Никълъс, защото руснакът и да искаше, не можеше да го чуе. Най-накрая се чу звук като отлитане на тапа от шампанско и третата нишка последва предните две.

Никълъс литна надолу. Краят на скъсаното въже се гърчеше като змия високо над него. Падащият вдигна отвесно ръце над главата си, за да стабилизира непредизвикания си полет и опъна крака в очакване на сблъсъка с повърхността.

Колкото и малко време да му оставаше, сети се и за скалата, от която беше тръгнал. Дали щеше да се размине със заострения й ръб или щеше с все сила да строполи кокалите си отгоре? Страхуваше се да погледне, да не би да наруши равновесието си и да се преобърне във въздуха. От подобна височина, паднеше ли по гръб или по лице, означаваше със сигурност строшен гръбнак или най-малкото ребра.

От скоростта Никълъс имаше усещането, че червата ще му излязат през гърлото. Преди стъпалата му да се ударят в повърхността, успя да си поеме за последно въздух. Сблъсъкът беше невероятен. Скелетът му се разтресе от ударната вълна, черепът трясна като с чук, зъбите му изтракаха зловещо. Пред очите му се появиха искри, които замъглиха зрението му. Тялото му се заби като пирон във водата и краката му опряха о каменистото дъно. Заради набраната скорост, при допира със скалата Никълъс клекна, коленете му едва не се разглобиха от тежестта и той си рече, че няма как и двата му крака да не са се счупили.

Налягането изхвърли целия въздух от дробовете му, но когато успя да се оттласне от дъното и в паника да се добере до спасителната повърхност, Никълъс поне се увери, че краката му са здрави. Главата му се подаде над водата, той шумно изхрачи каквото беше попаднало в дробовете му и си даде сметка как някакви си два метра са го отделяли от сигурна смърт върху скалата. Иначе течението вече го беше отнесло далеч надолу.

Никълъс запази донякъде вертикално положение, избърса водата от очите си и трескаво се заоглежда. Около него със скоростта на влак се изнизваха стръмните скални брегове и той набързо прецени, че реката го влачи с поне десет възела — достатъчно да си строши някой крайник, ако се удари в подводна скала. Тъкмо разсъждаваше по въпроса, когато мина покрай друго малко островче, достатъчно близо, за да протегне ръка и да го пипне. От страх да не му се случи нещо непоправимо Никълъс се излегна по гръб и протегна крака напред, за да поеме с тях евентуалното съприкосновение с трета скала.

— Няма измъкване — каза си мрачно. — Има само един изход от вира и той е през долния пролом.

Опитваше се да изчисли колко далеч се намира от точката, където водите на реката отново се събират като в тунел и се изхвърлят през розовия водоскок, на който толкова се бяха любували с Роян. Така щеше да разбере колко му остава да плува.

— Пет-шест километра най-малко, а за това разстояние реката слиза поне триста метра надолу. Ще има да си подскачам от водопад на водопад и от бързей на бързей. Погледнато оттук, положението не е никак розово. Бих заложил три към едно, че преди да изляза от този казан, ще оставя някоя мръвка по скалите.

Погледна нагоре. Скалите се бяха приближили от двете страни, някъде почти се докосваха над главата му. Само тънка ивица небе се показваше между мрачните ръбове, иначе Никълъс се намираше в дъното на дълбок кладенец. В продължение на векове реката беше разяждала скалата и се бе наместила дълбоко в гръдта й.

— Пак късмет, че е сухият сезон. Представям си какъв ад е, когато паднат дъждовете — даваше си кураж Никълъс и гледаше нагоре. Следи от вода се виждаха поне на петнадесет-двадесет стъпки по-високо.

Ужасен от мисълта колко по-зле би могъл да се нареди, Никълъс съсредоточи обратно вниманието си на реката пред себе си. Беше нормализирал дишането си и можеше да опипа тялото си в търсене на счупвания и други неприятности. За свое облекчение прие, че като се изключат неизбежните натъртвания и навехнатото коляно всичко си е наред. И четирите му крайника се движеха по негова воля, а когато при наближаването на поредното препятствие изплува няколко метра встрани, се увери, че и на контузения крак може да се разчита.

Но лека-полека слухът му започна да различава нови звуци из каньона. Колкото повече напредваше по течението, толкова по-ясно долавяше глухия тътен, който идваше изотдолу. Проломът се стесняваше, бреговете едва не се допираха, а колкото повече се свиваха, толкова повече водите на реката забързваха, сякаш искаха по-скоро да излязат на широко. За броени минути тътенът се превърна в грохот, а каньонът започна да се разтърсва в конвулсии.

Никълъс се обърна по корем и с все сили заплува към по-близкия бряг. Опита се с опипване да открие къде да се хване, но водата до такава степен бе изгладила лицето на скалата, че ръцете му се плъзгаха безцелно по хлъзгавата повърхност. Колкото и да се мъчеше, Никълъс не можеше да спре неизбежния си устрем към водопада и останал без надежда, впери поглед в това, което предстоеше. На определено място водите започнаха привидно да се успокояват, нивото на реката се повдигна, вълните се загладиха; като кон, който инстинктивно прибира ушите си преди препятствието, така и Дандера предусещаше какво я чака.

Никълъс се оттласна обратно от брега, та поне да има достатъчно простор за маневри, ако до такива изобщо се стигнеше. Отново се обърна с краката напред. В един миг под него се оказа празно пространство и той литна за втори път през този ден. Небето се скри сред облаците водни пръски, които го заливаха, той изгуби всякакво равновесие и като някаква тресчица бе запокитен насред стихията. Струваше му се, че водопадът няма край, а от уплаха стомахът му се качи в гърдите. Отново тялото му се удари с все сила във водната стена, а главата му потъна дълбоко под нея.

С усилия Никълъс се върна на повърхността и рязко се изхвърли, за да си поеме достатъчно въздух. От поетата вода гърдите му жално изсвириха. Изпод струйките, които запречваха зрението му, той забеляза единствено, че е попаднал в развихрен водовъртеж, който дави всичко наоколо в мощни струи пяна. Водите се разделяха и събираха отново, сякаш танцуваха менует сами със себе си, а плувецът бе хванат като във фуния.

Докато се въртеше като листо по реката, Никълъс известно време не виждаше друго, освен бели стълбове пръски, но лека-полека пред очите му се разкри и тесният проход, през който водите се изтегляха надолу, спасявайки се от свирепия праг. Това, което го вълнуваше най-много, бе, че продължава да е жив и че може да разчита на миг спокойствие, преди течението да го е изхвърлило от дълбочината под водопада. Докато реката се опитваше да го изтласка далеч от спасителния вир в поредната теснина, Никълъс дори успя да напипа някакво парче зелен мъх, за който да се хване.

Едва сега му остана достатъчно време да обмисли положението си и да събере сили. Скоро разбра, че друг път, освен да се остави на течението да го носи, просто не съществува. Каквото и да го чакаше надолу, той трябваше да мине покрай него. Нищо чудно да попаднеше в някой бързей, ако не и във втори водопад, подобен на този, от който току-що излизаше.

Ако поне имаше начин да се изкатери по скалата! Англичанинът отново вдигна глава, но като видя как брегът е надвиснал като църковен свод над реката, всяка мисъл за спасение оттам изчезна.

И все пак, докато търсеше възможния изход, погледът му се спря на някаква форма, която беше твърде правилна и подредена, за да бъде дело на природата. По каменната стена се издигаха вертикално две тъмни следи под формата на своеобразен пунктир. Започваха от самата водна повърхност и се изкачваха до ръба почти двеста стъпки по-нагоре. Никълъс пусна чима, който беше сграбчил, и с кучешко плуване бавно се приближи до въпросните линии.

Щом скъси разстоянието, се убеди, че става дума за малки квадратни ниши със страни десет сантиметра, издълбани навътре в скалата. Двете най-близки ниши се намираха една от друга на разстояние два пъти колкото разперените му ръце. По-нататък Никълъс забеляза, че всяка ниша от едната линия съвпада по височина със съответната ниша от другата.

Бръкна в едната от дупките и ръката му потъна спокойно до лакътя. Понеже въпросният отвор се намираше под равнището на водата, Никълъс не се учуди, че стените са се загладили и са станали хлъзгави като скалите по-нагоре по течението. Но когато погледна нагоре по стената, установи, че другите, особено тези, които стояха над най-високото ниво на реката, са запазили квадратната си форма и острите си ръбове.

— Бре, че колко ли са стари тогава, та да се загладят така от водата? — запита се на глас Никълъс. — И как, по дяволите, изобщо са ги издълбали?

Продължи да се държи за близката ниша и въпреки малкия ъгъл се опитваше да осмисли каква логика следва общата подредба на останалите.

„Защо изобщо някой ще си прави толкова труд — идеята му се струваше направо налудничава. — Кой ги е издълбал? Какво ще търси човек по тия места?“

Мистерията привличаше все повече и повече любопитството му.

Ето че в следващия миг друга особеност привлече погледа му. Ставаше дума за кръг, издълбан в скалата, точно в средата между двете вертикални линии, високо над точката, до която достигаха водите при най-високото си ниво. Поне от мястото, където се намираше Никълъс, кръгът изглеждаше абсолютно правилен — още нещо, което нямаше как да е дело на природата.

Никълъс се премести няколко метра по-надолу с надеждата да си намери по-добра позиция за наблюдение. Струваше му се, че кръгът представлява каменен барелеф, някаква плоча като онези, които бе виждал по черните, скалисти брегове на Нил под първия праг при Асуан. Били издълбавани още през древността, за да измерват нивото на реката. Но светлината беше твърде оскъдна, а ъгълът — твърде малък, за да му позволят да забележи нещо съществено. Още повече, ако наистина имаше надпис или изображение, то оставаше изцяло извън взора му.

С надеждата, че ще успее да се качи по-близо до кръга, Никълъс се хвана за близката каменна ниша и с огромни усилия успя да се повдигне над водата. Но за негово дълбоко съжаление, разстоянието между дупките беше твърде голямо, за да се изкатери по тях. Не му оставаше друго, освен да се отпусне отново назад и да пльосне в реката.

„Спокойно, приятел! Да не забравяме, че трябва да се измъкнеш оттук с плуване. Нищо няма да спечелиш, ако изразходиш и последните си запаси от енергия. Все ще дойдеш някой друг ден, за да погледнеш мястото по-отблизо.“

Едва сега Никълъс си даде сметка, че е на прага на пълното изтощение. Водите идваха от високите планински земи на Етиопия и макар да бяха навлезли в тропическата пещ, още си спомняха за снеговете по билата на Чоке. След толкова време, прекарано сред ледените им струи, Никълъс започваше да трака със зъби.

„Още малко и ще получа измръзвания. Трябва да се махам, докато още се държа в съзнание.“

С крайно неудоволствие Никълъс се оттласна от брега. С гребане достигна тесния отвор, отвъд който Дандера подновяваше своя бяг към Нил. Щом усети водите отново да го подхващат в устрема си, Никълъс се отпусна на повърхността и ги остави да го влачат.

„Все едно съм във влакче в някой лунапарк! — мислеше си той. — Нагоре-надолу и никой не ти казва кога ще спре мъчението.“

Първият бързей за малко не го удави. Главоломното спускане му се струваше безкрайно, но най-накрая водната пързалка го изплю във вир, където реката временно успокояваше своя ход. Никълъс отново се завъртя по гръб и реши да отдъхне, докато може. Проломът продължаваше да е тесен като галерия, затова и всичко тънеше в сумрак. Въздухът беше усоен и смърдеше на прилепи. Иначе не му остана много време да се запознае с околностите, защото из каньона се разнесе поредният грохот от падаща вода. Никълъс се приготви вътрешно за предстоящото приключение и с чувството за придобит навик се втурна смело в следващия бързей.

След известно време бе изгубил всякаква представа колко път е изминал и от колко водопада се е хвърлял. Единственото, което знаеше, бе, че му е много студено, че дробовете го болят от погълнатата вода, че мускулите му повече не издържат и скоро ще се схванат докрай. Реката го беше смляла в прегръдките си.

Но изведнъж стана светло. След мрачния пролом, където нищо не се виждаше, Никълъс имаше чувството, че някой е насочил прожектор в очите му. В същото време яростта на реката се стопи и тя започна да се отнася по-гальовно с него. Той присви очи, заслепен от слънчевите лъчи, погледна назад и видя, че най-после е бил изхвърлен през розовите устни и вече се намира на познато място. Скоро се появи и висящият мост. Колкото сила му беше останала, Никълъс се насочи с плуване към малкия песъчлив плаж под него.

Едно от въжетата бе провиснало до самата повърхност и той успя да го улови, та с негова помощ се добра до брега. Опита се да изпълзи, но едва опря лакти в пясъка и започна да повръща погълнатата вода. Беше му достатъчно приятно, че може да лежи на едно място, без да полага каквито и да било усилия. Краката му продължаваха да киснат в реката, но Никълъс нямаше нито сила, нито особено желание да ги изтегли на сухо.

„Жив съм“, зачуди се той на късмета си и изпадна в нещо между сън и безсъзнание.

Така и не знаеше колко време е лежал, но когато нечия ръка го бутна по рамото и нечий глас тихо му заговори, на него му стана по-скоро неприятно, че го разбуждат.

— Ефенди, събуди се! Търсят те навсякъде. Красивата войзеро те търси.

С огромни усилия Никълъс се надигна и скръсти крака. Над него бе застанал Тамре, който му се усмихваше и му правеше многозначителни знаци с глава.

— Моля те, ефенди, ела с мен. Войзеро претърсва речния бряг от другата страна. Плаче и все повтаря името ти.

Тамре бе навярно единственият човек на света, който можеше да изразява тревогата си с усмивка. Никълъс погледна над него и по зачервеното слънце, което се тъкмеше да залезе зад дърветата, установи, че е късен следобед.

Без да става от пясъка, Никълъс провери отново дали всичко по тялото му е наред и мислено записваше всяка открита контузия. Нямаше мускул, който да не го боли, краката и ръцете му бяха раздрани и покрити със синини, но счупени кости за щастие нямаше. И макар че от едната страна на главата си усещаше лека цицина — спомен от срещата му с един подводен камък — мозъкът му работеше кажи-речи добре.

— Помогни ми да стана! — нареди той на Тамре.

Момчето подложи рамо под мишницата му — там, където от търкането на въжето кожата се бе ожулила най-силно — и го дръпна на крака. Двамата се качиха на брега, а оттам със спокойна крачка минаха по моста.

Едва бяха стигнали отсрещния бряг, когато някъде отблизо се разнесе нечий щастлив писък.

— Ники! О, милостиви Боже! Ти си добре. — Роян хукна по пътеката да го посрещне и прегърне. — Още малко и щях да се побъркам. Мислех, че… — Но се спря насред изречението и като се отдръпна на една ръка разстояние, добави: — Добре ли си? Очаквах да те намеря натрошен на парчета…

— Ти как я мислиш тая? — усмихна се широко Никълъс, като гледаше да не куца пред нея. — Сабя ме не сече, куршум ме не лови. Хората винаги са изпитвали затруднения да се отърват от такива като мен. Казах си: „Защо да не оцелея, щом след това Роян ще ме гушне…“

Тя веднага го пусна като опарена.

— В жеста ми не трябва да търсиш никакъв особен смисъл. Винаги съм била мила с битите кученца. — Но усмивката й подсказваше, че нещата не стоят точно така. — Така или иначе, Ники, по-добре е, че те намирам цял-целеничък.

— Къде е Борис? — попита Никълъс.

— Заедно с двамата преследвачи претърсва бреговете надолу по реката. Мисля, че чака с нетърпение да намери трупа ти.

— Какво направиха с дик-дика ми?

— Явно нищо сериозно не ти се е случило, щом те занимават подобни мисли. Кожодерите го отнесоха в лагера.

— По дяволите! Трябва лично да наглеждам одирането и обработката на трофея. Те ще го опропастят! — уплаши се Никълъс. Сложи ръка на рамото на Тамре и пое към лагера. — Хайде, момче, да видим не можем ли да бягаме в тръс.

Никълъс добре знаеше, че поради голямата горещина, тялото на малката антилопа съвсем скоро ще започна да се разлага, а това създаваше опасност козината да опада. Трофеят трябваше да бъде обработен светкавично. И най-напред — да бъде одран. Така и така заради принудителния престой във водата — първо на жертвата, после на ловеца — операцията беше ненужно отложена; Никълъс нямаше повече време за губене, операцията беше сложна и продължителна.

Когато стигнаха лагера, вече беше паднал мрак. Никълъс извика кожодерите на арабски:

— Я, Киф! Я, Салин! — И когато те се показаха от колибите си, тревожно ги запита: — Започнахте ли?

— Не още, ефенди, първо да се навечеряме, пък тогава.

— Веднъж лакомията да се окаже от полза. Да не сте пипнали животното, преди да съм дошъл. А докато чакате, идете да донесете газените лампи!

Колкото му позволяваха болките в крайниците, Никълъс закуцука към своето жилище. Там намаза и превърза всички видими ожулвания и подутини, облече си чисти дрехи и се разрови из брезентовата си чанта в търсене на ножовете си. Щом беше готов, хукна към колибата, където бе оставена антилопата.

На ярката светлина на пропан-бутановия фенер Никълъс се залови с първоначалния разрез в краката и корема на дик-дика. Скоро вратата на колибата се отвори и на входа застана Борис.

— Наплува ли се, англичанино?

— И още как, благодаря — усмихна се Никълъс. — Чудя се дали няма да си върнеш думите назад, че ивичестият дик-дик не съществувал? Доколкото си спомням, те гласяха: „Такова проклето животно няма.“

— Та това животно ли е? Голям плъх, нищо повече. Истинските ловци не се занимават с подобни боклуци — отвърна наперено Борис. — Сега, като си хвана плъхчето, да се връщаме в Адис Абеба, а, англичанино?

— Платил съм ти за три седмици и в крайна сметка това си е моето сафари. Ще тръгваме, когато аз кажа — сряза го Никълъс.

Борис изсумтя и се махна от помещението.

Никълъс работеше бързо. Ножовете му бяха със специална форма, за да улесняват работата, а и той редовно ги остреше на керамичното си точило. Всеки път ги проверяваше върху косъмчетата на ръката си.

Краката трябваше да бъдат одрани заедно с мъничките копитца. Но преди да е свършил с тази деликатна операция, на вратата се показа нечий друг силует. Беше облечен в монашеско расо и калимавка и трябваше да проговори, за да познае кой е гостенинът му.

— Чувам, че пак си си търсил белята, Никълъс — започна Мек Нимур. — Дойдох да се уверя, че си още жив. В манастира се разнесе слух, че си се удавил. Не че съм склонен да го повярвам… Човек като теб лесно не се дава.

— Надявам се, че и занапред ще е така, Мек — засмя се Никълъс.

Мек клекна срещу него.

— Дай ми един нож и ще свърша с копитата. Двамата ще свършим по-бързо, отколкото ти сам.

Без да каже дума, му подаде един от инструментите. Знаеше, че Мек е способен да свали копитата на дивеча — по простата причина, че преди години той лично го бе учил как се прави. Щом двамата се заеха заедно с дрането, работата нямаше как да не потръгне. А колкото по-бързо сваляха кожата от трупа, толкова по-малък риск имаше да се развали.

Идваше ред на главата. От цялата подготовка на трофея това си оставаше най-трудната и отговорна част. Кожата трябваше да бъде измъкната на обратно като ръкавица, клепачите, устните и ноздрите трябваше да се обработят отвътре. Най-трудното бе ушите да се издърпат заедно с останалата част от кожата, без да се откъснат. Всеки от двамата се бе заел от известно време мълчаливо за работа, когато Мек най-сетне отвори приказка.

— Колко добре познаваш твоя руснак, Борис Брусилов? — попита той.

— За пръв път го видях, когато слязох от самолета. Беше ми препоръчан от приятел.

— Не е бил много добър приятел — изгледа го с мрачно изражение Мек. — Дойдох да те предупредя за него, Никълъс.

— Слушам — отговори му спокойно англичанинът.

— През осемдесет и пета бях заловен от горилите на Менгисту. Държаха ме в затвора „Карл Маркс“ близо до Адис Абеба. Брусилов беше от хората, които разпитваха затворниците. Тогава още работеше за КГБ. Любимият му номер бе да завре маркуча на въздушния компресор в ануса на разпитвания и да завърти кранчето. Жертвите се издуваха като балони, преди да се спукат пред очите му. — Мек се спря за миг, колкото да се премести при другия крак на антилопата. — Успях да избягам, преди да дойде и моят ред. След бягството на Менгисту и Брусилов се оттегли от службата си. Стана професионален ловец. Не знам как е убедил войзеро Тесай да се омъжи за него, но като го познавам, едва ли й е оставил възможност за избор.

— Разбира се, винаги съм го подозирал в грехове — призна Никълъс.

Двамата се умълчаха за минута-две, когато Мек прошепна:

— Дойдох да те предупредя, че е възможно да го убия.

И пак потънаха в мълчание, вглъбени в работата си. Най-накрая Мек свърши и с четирите копита и се изправи.

— Живеем в смутни времена, Никълъс, нищо не е сигурно. Ако трябва да се махам бързо оттук и не мога да се сбогувам с теб, ще се свържеш с един човек в Адис Абеба, който ще ми прати вест, ако ти трябвам. Човекът е полковник Мариям Кидане и работи в Министерството на отбраната. Той е приятел. Кодовото ми име е Лястовицата. Кажи му го, той ще се сети за кого става дума.

Двамата се прегърнаха, след което Мек излезе от колибата.

— Бог да те пази! — рече Мек от прага и скоро нощта погълна увитата му в расо фигура.

Никълъс се задържа дълго време на вратата, докато най-накрая остави всякаква странична мисъл и се захвана отново за работа.

Вече бе късно през нощта, когато свърши с кожата. Ощави я със смес от каменна сол и дезинфекционен разтвор, колкото да я предпази от атаките на насекоми и бактерии. Най-накрая разпъна цялата кожа на пода на колибата с вътрешната страна нагоре и посипа още сол в най-уязвимите точки.

Стените на колибата бяха подсилени с мрежи, които да пазят мястото от хиени. Един-единствен звяр да се провреше вътре, щеше да нагълта цялата кожа за секунди. Никълъс за последно се увери, че вратата е добре залостена и отнесе газената лампа към трапезарията. Останалите вече бяха яли и се криеха по колибите, но Тесай беше оставила една порция на грижата на готвача етиопец. Никълъс трябваше само да помирише готвеното, за да усети колко е огладнял.

На другата сутрин Никълъс беше до такава степен схванат, че се дотътри до колибата с одраната антилопа прегърбен като старец. Най-напред опипа кожата и сипа допълнително сол отгоре й. След това нареди на Киф и Салин да заровят черепа на дик-дика в мравуняк и да изчакат насекомите да огризат каквото е останало от месото и мозъка. Предпочиташе този метод пред варенето на бавен огън.

Доволен от доброто състояние на трофея си, Никълъс се запъти с ободрена крачка към трапезарията, където Борис го посрещна с радостен поздрав.

— И така, англичанино, тръгваме за Адис Абеба, да? Няма какво повече да правим тук.

— Ще останем да направим снимки от церемонията за Тимкат в манастира — разочарова го Никълъс. — След това може да ми скимне да гръмна някоя антилопа на Менелик. Кой знае? Казах ти вече, тръгваме, когато реша аз.

Борис го изгледа кисел и недоумяващ.

— Ти си луд, англичанино. Как може да ти е приятно сред тази горещина? Ще стоиш и ще се пържиш на слънцето заради някакви си негърски маймунджилъци.

— Днес отивам за риба, а утре ще зяпаме празненствата.

— Но ти дори нямаш въдица — напомни му Борис.

За негово неудовлетворение Никълъс разгъна малко брезентово платнище, което в навито състояние имаше размерите на дамска чанта, но побираше разглобена на четири цяла въдица „Харди Смъглър“.

След като показа уреда, Никълъс се обърна към Роян.

— Ще дойдеш ли да плашиш рибата?

Двамата се качиха нагоре по реката до висящия мост. Никълъс сглоби въдицата и закачи на кукичката муха.

— Кралски лакей — представи той мухата на Роян. — Навсякъде по света, от Патагония до Аляска, рибите са луди по нея. Скоро ще открием дали и в Етиопия познават марката.

Роян остана на тревата край брега и наблюдаваше с интерес как приятелят й хвърля стръвта в реката и направлява умело въдицата из водата с цел мухичката, плаваща като перце по вълните, да застане точно насред течението. Първото мятане се оказа безуспешно, той издърпа стръвта, сетне я хвърли отново. Този път с резултат. Под мухичката се усети мърдане, върхът на въдицата изведнъж се огъна напред, макарата изскърца и Никълъс рязко дръпна пръчката нагоре.

— Хванах ли те, красавице!

Роян продължаваше да си лежи и да го гледа снизходително, докато той подскачаше като малко дете от радост, че рибата е клъвнала. Трябваше му само малко забавление, за да забрави за болките си от сутринта, и сякаш нищо му нямаше да заиграе хоро по пясъка, докато се опитва да омаломощи плячката си. Минаха десетина минути в неравна схватка и чак тогава победителят си позволи да дръпне въдицата и да извади на бял свят лъсналия като кюлче злато на слънцето улов, който продължаваше да се мята из въздуха, а после на брега.

— Жълта риба — разгласи триумфа си големият рибар. — Есктра качество, имам готова закуска за утре.

Качи се нагоре по плажа и се отпусна на тревата до нея.

— Всъщност, рибата беше само обяснение за пред Борис. Доведох те тук, за да поговорим на спокойствие за едно мое откритие вчера.

И посочи с пръст розовите скали оттатък моста. Роян се надигна на лакът и го загледа с внимание.

— Разбира се, не твърдя, че видяното има връзка с това, което търсим, но тъй или иначе човешка ръка си е играла да го прави. — И с няколко изречения описа скалните ниши, които бе открил на брега на каньона. — Започват горе от самия ръб и стигат до водата. Онези, които попадат под водното равнище през дъждовния период, бяха силно разядени от реката. Нямаше как да стигна до другите, но доколкото ги видях, сториха ми се кажи-речи непокътнати. Козирката, надвиснала над тях, практически ги защищава и от дъжд, и от вятър. Все едно стряха. От разстояние изглеждаха в пълен контраст с нишите в ниското.

— И какво следва от това? — попита Роян.

— Че са много стари — отговори Никълъс. — Базалтът е твърд камък. За да успеят водите да загладят ръбовете, трябва да мине доста време.

— Какво мислиш е предназначението на тези дупки?

— Нямам ясна представа.

— А може би са служели за опорни точки на някакво скеле или друго подобно… — предположи Роян и Никълъс я изгледа с възхищение.

— Добра идея. Нищо чудно.

— Ти имаш ли друго обяснение?

— Може да представляват знаци с религиозно съдържание — подхвърли Никълъс. — Да изпълняват култови функции — усмихна се той, като видя съмнението в погледа й. — Признавам, не звучи убедително.

— Добре тогава, да обсъдим въпроса за скелето. Защо на човек ще му хрумне да строи скеле на такова място? — излегна се Роян отново на земята и започна да върти между пръстите си откъсната тревичка.

Никълъс вдигна рамене.

— Може би е имало стълба, слизаща до водите на реката?

— Друго?

— Не мога да се сетя за друго.

Роян се замисли, но поклати глава.

— И аз не мога — беше захапала тревичката и сега я изплю. — Ако наистина това е било целта, излиза, че стълбата е била от голямо значение за хората, които са я построили. Ако се вярва на описанието ти, конструкцията трябва да е била доста солидна, навярно е носила тежестта на много хора или на тежки товари.

— Североамериканските индианци са строили рибарски платформи над водопадите, за да хвърлят мрежи и ловят сьомга.

— Дали по тези места е имало голям улов на риба? — заинтересува се Роян, но Никълъс вдигна повторно рамене.

— Никой не може да каже. Преди много време може и да е имало, ама кой знае…

— Това ли е всичко, което видя?

— Високо в скалата, точно по средата между двете вертикални линии, забелязах нещо като барелеф.

Тя се надигна рязко от тревата.

— Можа ли да го видиш добре? Надпис ли беше или рисунка? Какъв беше стилът на изображението?

— Нямах възможност да се занимавам с подробности. Намираше се много високо, а в пролома светлината е оскъдна. Дори не съм убеден дали не става дума за естествена вдлъбнатина.

Личеше си, че отговорът му горчиво я разочарова, но след като се замисли, Роян попита:

— Друго нямаше ли?

— Имаше — усмихна се Никълъс. — Много вода, студена и движеща се с голяма скорост.

— Какво ще правим с твоя предполагаем барелеф?

— Нямам ни най-малка представа, но със сигурност ще трябва да го погледна втори път.

— Кога?

— Утре е Тимкат. Единственият ден, когато можем да се вмъкнем незабелязани в църквата. Като свършим с това, ще направим план за проучване на пролома.

— Не ни остава много време, Ники, а има толкова интересни неща за правене.

— Я го повтори! — рече й тихичко той.

Роян усети дъха му върху устните си. Двамата бяха доближили глави като конспиратори, но и като любовници. Едва сега си даде сметка, че думите й могат да бъдат разбрани двузначно. Затова бързо скочи на крака и започна да отупва праха и тревичките от потурите си.

— Ако смяташ да нахраниш народа с една-единствена риба… Или се смяташ за Христос, или ще трябва да наловиш още доста!

Игуменът бе избрал двамина дебтери да ги съпровождат, сиреч да разблъскват тълпата пред тях. Още не бяха стигнали обаче края на стълбата, когато двамата монаси сами се оказаха погълнати от множеството и Никълъс и Роян се останаха сами.

— Стой плътно до мен! — рече Никълъс на приятелката си и я стисна над лакътя, а с рамо разчистваше път колкото да се промушат. Разбира се, той самият беше сторил всичко възможно двамата с Роян да загубят Борис и Тесай, които също присъстваха някъде из морето от хора.

Най-накрая стигнаха до една от здравите каменни колони, които подпираха скалата над терасата, и Никълъс облекчено се облегна на нея. Така хем устояваше на напора на тълпата, хем имаше добра видимост към входа на скалната църква. Роян не беше достатъчно висока, за да гледа над главите на хората, та Никълъс кавалерски й помогна да се качи на каменните перила на стълбите, където я притисна до себе си на колоната. За да не падне, тя се държеше за рамото му и полагаше усилия да не гледа встрани, където зееше пропастта.

Богомолците не спираха да напяват монотонните си химни, докато дузина различни музикално-инструментални състави удряха по тъпаните си и надуваха пискливи свирки. В средата на всеки от оркестрите стоеше ръководителят на формацията, облечен в пищно облекло и скрил се от лъчите на слънцето под огромен, пъстър чадър.

Сякаш горещината и естествената смрад, която се носеше от манастира, не стигаха, та самото множество допълнително нажежаваше обстановката с нетърпеливото си чакане. С всяка минута емоциите нарастваха, вълнението се предаваше от душите на телата и тълпата започна да се люлее като едно-единствено тяло, като огромна амеба, потрепваща в конвулсиите на живота.

По някое време откъм църквата се разнесе дрънченето на медни звънци, на които мигом отговориха стотина рога и тръби. От горния край на стълбите се разнесе стрелба с огнестрелно оръжие — тържествен салют от страна на телохранителите на различните вождове, присъстващи на церемонията.

Неколцина бяха въоръжени с автомати и тракането на калашниците се смеси с пукота и гърмежа на остарелите барутлийки. Над поклонниците се разпростря синкав дим, куршумите играеха по скалата, преди да отскочат към пропастта. Жените се запищяха в екстаз; от свръхестествените им гласища на човек косата му настръхваше от ужас. Грейналите погледи на мъжете също не можеха да скрият религиозния дух, обхванал ги сред толкова тържественост. Хората се проснаха на колене и вдигнаха високо ръце в израз на благоговение. С пълни гърла запяха псалми и отправиха молитви към Бога да им дари благословията си. Жените вдигаха малките си дечица високо над главите си и от очите им рукваха невъздържани сълзи на религиозно преклонение.

От входа на подземната църква се зададе шествието на духовниците и монасите. Най-напред вървяха дебтерите в бели раса, след тях — послушниците, които в този ден щяха да получат Свето кръщение във водите на Абай. Роян бързо разпозна Тамре, който надвишаваше с цяла глава връстниците си. Махна му над тълпата, той я забеляза до колоната и свенливо й се усмихна, преди да последва останалите послушници.

Нощта вече се спускаше над манастира. Дъното на огромния казан, където слизаха монаси и поклонници, се губеше в сянка, а небето заприличваше на безкраен пурпурен балдахин, прободен на места от първите блещукащи звезди. В самото начало на пътеката гореше голям меден мангал. Щом духовниците се изравняваха с него, всички по ред бъркаха в пламъците с незапалената си факла и изчакваха огънят да прихване, за да го вдигнат високо над лицето си.

Литийното шествие започна да се вие по склона като поток горяща лава. Духовниците пееха с печални гласове, барабаните зад тях отекваха по скалите и звуците им се разнасяха далеч над реката.

След бъдещите монаси от църквата излязоха ръкоположените свещеници, облечени в разноцветни и доста безвкусни дрехи. В ръце държаха кръстове от сребро и излъскан месинг или копринени хоругви, на които бяха избродирани изображенията на светци, подложени на физически мъчения или изпаднали в религиозен екстаз. Духовниците вдигаха врява със звънците си, надуваха свирки, лицата им се обливаха в пот, а от замъгленото съзнание очите им се превръщаха в големи петна на фона на черната им кожа.

Зад тях следваше самият табот, носен на рамене от двамина свещеници, облечени в пищни одежди, обшити със скъпоценни камъни. Скинията беше нагиздена в пурпурна плащеница, която бършеше земята с краищата си. Дори и на такъв празник светинята не биваше да се показва пред хорските погледи.

При появата на кивота богомолците се проснаха на колене и започнаха да целуват земята в нов прилив на вдъхновение. Дори племенните вождове се хвърлиха върху мръсната тераса, някои дори заплакаха като деца от умиление.

Последен в шествието вървеше Яли Хора. Този път не носеше короната със синия камък, а друга, още по-изящна — короната за Богоявление, внушителна маса от позлатена ламарина и фалшиви диаманти, за която наблюдателят се чудеше как изобщо се държи на крехкия врат на игумена. Двамина монаси държаха Яли Хора под ръка и насочваха несигурните му стъпки по стълбите, водещи към Нил.

Лека-полека шествието се понесе надолу по пътеката и богомолците, застанали в горния й край, на свой ред се надигнаха от земята, палеха факлите си от горящи мангали и поемаха по дирите на игумена. Цялата тераса се раздвижи и след началния ход, даден от първите, множеството започна да се изнизва по пътеката и да опразва подстъпите към манастира. Щом наоколо се поосвободи, Никълъс подаде ръка на Роян и й помогна да слезе от парапета.

— Трябва да се вмъкнем в църквата, докато има още достатъчно народ да ни прикрива — прошепна той на ухото й.

Поведе я със свободната си ръка — в другата носеше фотоапарата и принадлежностите — и се присъедини към общото движение. Остави се на морето от поклонници да ги повлекат напред, но през цялото време се оттласваше леко в едната посока, стремейки се упорито към запречения от народ вход на църквата. В тълпата, далеч напред, погледът му мярна Борис и Тесай, но, за щастие, те не го видяха. За всеки случай Никълъс сведе глава, та да се скрие зад другите.

Най-накрая двамата с Роян се добраха до външния вход на църквата. Съвсем непринудено Никълъс се вмъкна в опушената с тамян вътрешност на опустелия храм и покани спътницата си след себе си. С бърз поглед обиколи цялото помещение, колкото да се увери, че са сами и, което беше по-важно, че пазачите на вътрешната врата са се махнали от поста си. Бързо се промъкна покрай стената и се долепи до един от почернелите гоблени, висящи от тавана. С рязък жест надигна тежкия плат, издърпа Роян при себе си и се скри зад гоблена.

Секунда да се бяха забавили и ги чакаше провал, защото тежкото платнище тъкмо бе заело обичайното си положение, когато от кидиста се чуха нечии стъпки. Никълъс показа глава иззад гоблена и видя как четирима облечени в бяло свещеници бързо прекосяват църквата по посока на изхода и затварят тежките врати след себе си. Иззад дървените крила се чу приглушен удар — четиримата бяха пуснали резето. После настъпи пълна тишина.

— За това не помислих — призна Никълъс. — Заключиха ни за цялата нощ.

— Поне ще сме сигурни, че никой няма да ни безпокои — махна с ръка Роян. — Можем да се залавяме веднага за работа.

Двамата се измъкнаха от скривалището си и с бързи крачки се насочиха към вътрешната врата. Преди да се промушат през отвора, Никълъс се спря за последно и положи ръка върху рамото й.

— Оттук нататък навлизаме в забранена територия. Нека аз поема ролята на съгледвач.

Но Роян поклати енергично глава.

— Изобщо не си помисляй да ме оставиш тук сама. Където си ти, там съм и аз.

Нямаше смисъл да се спори повече.

— Идвай тогава — подкани я той, прекрачи трите стъпала и се озова в средното помещение.

Беше по-малко и с много по-нисък таван от онова, което напуснаха. Гоблените по стените бяха много по-шарени, а и в по-запазено състояние. По пода нямаше нищо, като се изключи дървената рамка, скована на ръка във формата на пирамида и служеща за поставка на няколко маслени лампи. Мъждивата светлина, която излъчваха фитилите, не стигаше дори до тавана и далечните ъгли.

Щом се приближиха до отсрещната врата, затваряща вътрешното светилище — макдаса, Никълъс бръкна в чантата си и извади две фенерчета. Подаде едното с думите:

— Батериите са нови, но не ги хаби напразно, имаме да стоим тук цяла нощ.

Застанаха пред вратата, водеща към Светая Светих. Никълъс й хвърли бърз поглед. На крилата й имаше изображения на Свети Фруменций с лъчист ореол и ръка, вдигната за благословия.

— Ключалката е повече от примитивна — отсъди той. — Сигурно не са я сменяли от векове. Можеш да провреш шапка под езичето.

Отново бръкна в чантата и извади сгъваемо ножче „Ледърман“.

— Много хитра джаджа — похвали той предмета в ръката си. — Можеш да правиш всичко с нея: от това да изчистиш копитото на коня си от камъчета, до това да отключиш нечий девствен пояс.

Клекна пред тежката желязна ключалка и извади едно от множеството приспособления на уреда. Роян го гледаше напрегнато как бърника престарелия механизъм и с облекчение чу изщракването на езичето.

— Да не си прекарал детството си в педагогическа стая? — пошегува се тя. — Не съм си представяла, че сред многото ти таланти е и кражбата с взлом.

— По-добре не питай — предупреди я Никълъс и стана да бутне едното крило с рамо. Вратата се отвори със смразяващо стържене. За да не им спрат сърцата и на двамата от страх, Никълъс я открехна, колкото да се промъкнат през тесния отвор, и бързо я затвори зад гърба си.

Двамата застинаха от другата страна на прага и с широко отворени очи заоглеждаха забраненото светилище.

Светая Светих представляваше малка камера — много по-малка, отколкото бяха предполагали. На Никълъс му трябваха дванадесет крачки да я прекоси от край до край. Сводестият таван бе толкова нисък, че ако се изправеше на пръсти, щеше да го пипне с ръка.

От пода нагоре се нареждаха лавица след лавица, върху които стояха подредени получените през вековете дарове от богомолци. Виждаха се две икони във византийски стил със сребърни обкови — на Света Троица и на Богородица. До тях се нареждаше цяла армия от статуетки на светци и владетели, медальони и венци, изваяни от лъскав метал, метални съдини, кутии, обсипани със скъпоценни камъни, свещници, покрити със свещички, хвърлящи призрачна светлина из помещението. Колекцията бе забележителна със смесицата си от съкровища и боклуци, от произведения на изкуството и долнопробен кич, поднасяни на светилището от поредния етиопски монарх или негърски вожд.

В средата на камерата, на пода, стоеше олтарът от кедрово дърво. Страните му бяха гравирани със сцени от Откровението на Йоан, от Сътворението на света, от изкушението и изгонването от Едемската градина, от Страшния съд. Самият олтар беше покрит с плетено копринено влакно, кръстът и потирът бяха от масивно, ковано сребро. Игуменската корона блестеше на светлината на свещите, синият печат на Таита се мъдреше в средата на челото й.

Роян направи няколко крачки и се просна на колене пред олтара. Сведе глава и започна молитва. Никълъс остана на почтително разстояние и изчака вярващата му приятелка да се изправи, преди да я доближи отново.

— Камъкът! — посочи той зад олтара.

Двамата се приближиха. В самото дъно на помещението стоеше голям предмет, покрит с тежка дамаска, избродирана със златни и сребърни нишки. Дори скрит под плата, камъкът подсказваше правилните си пропорции. Беше висок колкото човешки бой, само че много по-тесен; горната му част беше абсолютно равна, сякаш я бяха издялали, за да служи като поставка на нещо друго.

Двамата го наобиколиха и с хищен поглед заразглеждаха забулената му форма. Колкото и да изгаряха от любопитство, изпитваха страх да махнат покривалото. Току-виж предположенията им се окажеха безпочвени и с един-единствен замах надеждите им бъдеха запратени дълбоко във водите на Нил. Най-накрая, за да сложи край на обзелото ги напрежение, Никълъс обърна гръб на камъка и насочи вниманието си към решетката в дъното на светилището.

— Гробът на Свети Фруменций! — отбеляза той и застана плътно пред дървената врата.

Роян се присъедини към него. Погледите им зашариха между почернелите от времето пръчки. Вътрешността тънеше в дълбок мрак. Никълъс провря фенера си през един от квадратните отвори в решетката и светна.

Гробницата грейна като дъга и ярката светлина ги заслепи. След секунди, когато очите й привикнаха, дъхът на Роян внезапно секна.

— О, небеса! — промълви тя и тялото й се разтрепери като в треска. За миг кръвта се бе източила от лицето й и тя бе побледняла като мляко.

Ковчегът беше положен в каменна ниша на отсрещната стена на килията. Отвън върху дървото бе изрисуван ликът на покойника. Макар изображението да беше пострадало от времето и повечето от боята да бе опадала, бледото лице и червеникавата брада на мъртвеца се различаваха отдалеч.

Но не това беше причината за удивлението на Роян. Погледът й дори не се задържа на самия ковчег, а вместо това обикаляше като в галоп стената над и встрани от нишата. От край до край повърхността й беше покрита с шарени рисунки, фреските покриваха всеки милиметър площ и дори след хилядолетия цветовете им не бяха избледнели.

Никълъс заигра с лъча на фенера и в гробно мълчание започна на свой ред да се взира в картините, показали се на светлината. В следващия миг Роян се хвана за ръката му, сякаш се страхуваше да не падне. Без да го съзнава, впи дългите си нокти в мускулите му, но пък и той беше твърде зает с други мисли, за да обърне внимание.

Стенописите проследяваха ожесточени битки по вълните на вечната река, бойни галери, вплели гребла в смъртна схватка. До тях бяха изрисувани ловни сцени, преследване на хипопотами, огромни слонове с дълги, лъщящи бивни. Нататък следваха титанични сблъсъци между построени в редици бронирани войници, окичени с пера и жадни за кръв. Конни колесници се впускаха с бясна скорост едни срещу други сякаш още малко и щяха да изхвърчат от тесните стени на гробницата, където някой ги бе осъдил на вечна тъма.

Но на всеки от стенописите изпъкваше една и съща идентична мъжка фигура. В едната картина мъжът опъваше гигантски лък, в следващата размахваше бронзовото острие на меча си. Враговете се разбягваха пред гнева му, петите му газеха труповете им, отрязани глави се въргаляха като полски цветя в краката му.

Никълъс проследи с фенера си великолепната поредица от стенописи и най-накрая установи отново светлината в центъра, на стената, надвиснала над прогнилия ковчег в нишата. Този път полубожествената фигура на героя беше яхнала колесница. В едната си ръка държеше впечатлителния лък, в другата — няколко къси копия. Беше гологлав, без шлем, косата му, завързана на плитка, се вееше свободно на вятъра като лъвска опашка. Чертите му излъчваха гордост и благородство, погледът открит, издаващ независим дух.

Под него с класически египетски йероглифи бе изографисан надпис. Роян тържествено зашепна съдържанието му на английски:

„Велик лъв на Египет

Най-добър сред десет хиляди

Държащ златото на честта

Единствен спътник на фараона

Закрилян в битките от всички богове

Нека ти бъде даден вечен живот!“

Никълъс усещаше как ръката на Роян трепери върху рамото му. Гласът й се задави и думите секнаха, задушени от емоцията. От нерви тя дори изхълца, едва след това се разтърси и си върна донякъде самообладанието.

— Познавам автора на тези стенописи — рече спокойно. — Прекарала съм пет години от живота си да изучавам творбите му. Ще позная почерка му навсякъде — пое си въздух Роян, преди да заключи: — Абсолютно съм сигурна, че гробницата и фреските по стените й са дело на роба Таита, живял преди почти четири хиляди години. — Посочи с пръст името на покойника, издълбано в камъка точно над нишата с дървения саркофаг: — Това не е гробница на християнски светия. Преди много векове някой престарял монах се е сблъскал с гробницата и в незнанието си решил да използва мъртвеца за целите на собствената си религия. — Тя отново спря да си поеме дъх. — Погледни там! Това е печатът на Танус, господарят Хареб, предводител на египетските войски, любовник на царица Лострис и кръвен баща на принц Мемнон, по-сетнешния фараон Тамос.

Двамата се умълчаха, за да осмислят в пълната му цялост чудото, на което бяха попаднали. Никълъс пръв наруши тишината:

— Значи всичко е истина. Тайните на седмия свитък стоят пред нас и ние трябва единствено да напипаме ключа, с който да ги разгадаем.

— Точно така — съгласи се Роян. — Това е ключът, каменното завещание на Таита.

Обърна се отново към свещения камък под покривалото, приближи го с респект, дори страх.

— Не ми достига смелост да погледна, Ники. Изпитвам ужас при мисълта, че може да не е това, което търсим. Моля те, виж вместо мен!

Никълъс застана повторно пред колоната и като с вълшебна пръчка свали дамаската почти без да я докосва. Двамата се взряха в стълба от розов гранит, изпъстрен с разноцветни петънца. На височина стигаше шест стъпки, в основата си беше широк само една. Нагоре стените му се приближаваха една към друга и при върха ширината му ставаше само половин стъпка. Гранитът беше най-напред полиран и после гравиран с надписи.

Роян пристъпи напред и погали хладния камък. Пръстите й бавно се движеха по повърхността, изпъстрена с йероглифни знаци; отстрани приличаше на слепец, опитваш се да чете на брайлово писмо.

— Ето посланието, което Таита ни е оставил — шепнеше тя и посочи ястреба със строшеното крило, който изпъкваше насред текста. Нокътят й се плъзна по хлътналите му линии, сякаш искаше да го изпише повторно. — Било е написано преди четири хиляди години, а никой преди нас не го е прочел, още по-малко — проумял. Виж как се е подписал.

И продължи да обикаля каменния стълб, изучавайки последователно всяка от четирите му страни. Веднъж се усмихваше и кимаше разбиращо, следващия път щеше да се намръщваше и да поклащаше глава. На Никълъс му се струваше, че тя е получила нечие любовно писмо и реагира спонтанно на всеки нов прочетен ред.

— Прочети ми го — помоли я той. — Текстът е твърде сложен за мен… Знаците са ми познати, но смисълът ми убягва. Обясни ми.

— Типично за Таита — засмя се Роян. Най-сетне магията от първата среща с древния хитрец я напускаше и тя развълнувано започна да обяснява: — Както винаги, стилът му е потаен и труден за разбиране — говореше тъй, сякаш ставаше дума за близък, но често досаден с капризите си приятел. — Целият текст е написан под формата на стихове и вероятно следва някакъв код, който само авторът познава.

Пръстът й се спря върху един от редовете и започна да го следва, докато превеждаше на глас:

— Лешоядът се издига на мощните си криле, за да посрещне слънцето. Чакалът вие и обръща гръб. Реката тече към земята. Знайте, вие, които нарушавате светостта на гробовете, че гневът на боговете ще се стовари над вас!

— За мен това си е пълна безсмислица. Все едно някой ми говори на жаргон — жална се Никълъс.

— О, напротив, има смисъл, можеш да си сигурен. Таита никога не говори безсмислици, но винаги е изразявал мисълта си по заобиколни пътища. — Роян се спря и изгледа въпросително съдружника си: — Да не би да униваш, Ники? Все пак, надали очакваш Таита да пише като главния редактор на „Таймс“. Оставил ни е завещанието си под формата на главоблъсканица, която ще ни отнеме дни, може би седмици, преди да я разнищим.

— Е, в едно можем да сме сигурни: никой няма да ни остави да прекараме въпросните дни и седмици необезпокоявани в макдаса. Да се залавяме за работа!

— Най-напред със снимките — мина и тя на делова вълна. — След това ще започнем да сваляме отпечатъци от надписите.

Никълъс свали чантата си на земята и клекна над нея, за да извади необходимото.

— Първо ще изщракам два цветни филма, после ще използвам моменталния апарат. Така ще можем да работим на място, без да чакаме проявяването.

Роян се дръпна встрани, за да го остави свободно да обикаля около обелиска. Никълъс внимателно наместваше обектива, така че перспективата да не разкриви изображението. Направи по няколко серии снимки на всяка една от стените и всеки път използваше различни бленди и нагласяше апарата под различен ъгъл.

— Не изхабявай целия филм — предупреди го Роян. — Ще трябва да снимаме и стените на гробницата.

Никълъс послушно отиде до дървената решетка и започна да разучава ключалката.

— Тази е малко по-сложна от предишната. Ако наистина се опитам да вляза, мога да направя някоя беля, която да ни издаде. Не мисля, че си струва да ни хващат за едното нищо.

— Добре тогава — примири се Роян. — Снимай каквото можеш, през отворите.

Той се зае да изщрака докрай филма си. За да хване страничните стени, провираше докрай ръце през дупките и нагласяше обектива по-скоро по интуиция.

— Толкова — сложи най-сетне край на експеримента и смени апарата. — Сега да започнем с полароида.

С него трябваше да повторят всички операции отпреди малко, с тази разлика, че Роян всеки път нагласяше пред обектива малка мащабна линийка.

Най-накрая Никълъс й връчи всички снимки накуп да си каже мнението. Тук-там заради лошото нагласяне на светкавицата, надписът или се губеше в сянка, или напротив, дразнеше очите със силния си контраст. Роян събра на една страна неуспешните кадри и го накара да ги повтори.

След почти два часа работа разполагаха с пълен комплект моментални снимки. Никълъс прибра обратно апаратите в чантата и извади топа хартия за рисуване. Двамата разлепиха последователно листа по четирите стени на обелиска, като ги закрепваха с прозрачен скоч. След това той започна да работи отгоре, тя — отдолу. Всеки беше грабнал дебел молив за рисуване и се залови да прекопирва всеки релефен йероглиф.

— Разбрах колко ценна е тази техника едва след запознанството си с Таита — разправяше Роян, докато драскаше по хартията. — Ако не можеш да работиш със самия оригинал, то тогава си подсигури пълно и точно копие. Понякога някоя подробност в изписването може да промени целия смисъл на даден текст. Таита има навика да пише на няколко пласта едновременно. Чел си в „Речния бог“ как сам се хвали, че е майсторът на словесните игри par excellence и че на света не се е раждал друг по-добър играч на бао от него. Е, може да се твърди, че книгата не лъже. Където и да се намира сега пустият му роб, той добре знае, че започната партия тепърва става интересна. За човек с неговото мислене не е трудно да предвиди всеки наш следващ ход. Представям си го как се подхилква в тъмнината и потрива доволно ръце при всеки наш пропуск или грешка.

— Говориш доста образно, момиче — отвърна й той, без да сваля поглед от работата си, — но като че ли разбирам какво точно имаш предвид.

Задачата да се прехвърлят йероглифите от камъка върху хартията отнемаше много време, а и не се отличаваше с особено разнообразие. Часовете минаваха, а двамата приключенци продължаваха да клечат и пълзят с ръце, залепени за каменния обелиск. Най-накрая Никълъс отстъпи крачка назад и затърка схванатия си кръст.

— Мисля, че е готово. Свършихме.

Роян се изправи до него.

— Кое време стана? — попита тя и той погледна часовника си.

— Четири сутринта. Най-добре ще е да се махаме. И да не вземем да оставим някоя следа от посещението си.

— Едно последно нещо — рече Роян и откъсна ъгълчето на един от неупотребените листове. Запъти се към олтара и застана пред игуменската корона. С бързи движения залепи хартията върху синия керамичен печат и набързо запълни празните линии с молива си.

— Ей така, за късмет — обясни тя постъпката си на Никълъс и се върна да му помага с прибирането на хартията. След като натъпкаха всичко в чантата, започнаха да събират парченцата нарязан скоч, изпопадали по пода, както и опаковките от използваните филми.

Преди отново да покрият обелиска с дамаската, Роян прокара ръка по каменните надписи, сякаш си взимаше сбогом. Сетне даде знак на Никълъс, който метна платнището на мястото му. Със съвместни усилия двамата нагласиха всичко така, както го бяха намерили; особено се постараха всяка гънка да заеме предишното си положение.

Застанаха на прага на обкованата с бронз врата и хвърлиха последен поглед на помещението. Най-накрая Никълъс дръпна тежкото крило и огласи църквата с пронизителното скърцане на пантите.

— Да вървим!

Роян се измъкна първа през тесния отвор и се озова в кидиста. На Никълъс му трябваха няколко минути да върне обратно езичето на ключалката в отвора в стената.

— Как ще излезем, като са залостили входа? — тревожно попита Роян.

— Не мисля, че е нужно да минаваме точно оттам. По всичко личи, че свещениците използват и друг вход за забранените помещения. Иначе на главния вход щеше да стане тълпа от хора в раса. — Той застана в средата на помещението и внимателно се огледа. — Изходът би трябвало да е от страната на спалните помещения… — започна да разсъждава Никълъс на глас и веднага след това доволно изръмжа. — Аха! Виждаш ли как ей там краката са търкали все на едно място плочките. — Пръстът му сочеше излъсканото пространство при страничната стена. — Погледни и следите от мазни пръсти по плата. — И с няколко крачки застана пред висящия гоблен. Дръпна го за края и разкри тясната вратичка в стената. — След мен.

Озоваха се в тъмен коридор, който водеше незнайно къде из недрата на скалите. Никълъс включи фенера си, но бързо прислони светлоотразителя под дланта си, за да не се вижда отдалеч и да осветява само в краката им.

— Оттук.

Скоро проходът свиваше под прав ъгъл и двамата забелязаха слабо сияние в дъното. Никълъс изгаси светлината и тръгна напред.

Минаха покрай една от монашеските килии в манастира и в носа ги блъсна тежката миризма на човешка пот и развалена храна. Никълъс освети помещението с фенера си. Беше празно. На стената висеше дървен кръст, под него стоеше нисък креват. Друга мебел в килията нямаше. По-нататък Никълъс и Роян минаха покрай цяла дузина подобни жилища.

На следващия завой Никълъс спря. По лицето си усети полъх, носът му вдиша глътка чист въздух.

— Оттук — отново прошепна той и поведе Роян към изхода.

Двамата забързаха, но изведнъж тя го хвана за рамото и рязко го дръпна.

— Какво… — изгледа я Никълъс, но тя го стисна повторно да мълчи. Едва тогава и той чу мъжкия глас, който кънтеше сред лабиринта от мрачни коридори.

Скоро към него се присъедини призрачно пъшкане, сякаш нечия болна душа умираше в мъчителна агония. Неканените гости на манастира заситниха с бързи крачки към изхода, но за тяхно нещастие тайнствените звуци започнаха да се приближават.

— Право пред нас са — предупреди Никълъс спътницата си. — Ще трябва да се промъкнем покрай тях.

От входа на една от килиите пред тях се подаваше жълтеникав кръг светлина. Щом го забелязаха, нов разтърсващ стон огласи тесния проход и накара сърцата им да замръзнат в страх.

— Това е женски глас. Какво ли става? — запита тревожно Роян, но Никълъс й даде знак да продължават.

Трябваше да минат пред самата килия, откъдето идваше светлината. Никълъс се прилепи плътно до отсрещната стена и започна да пълзи като паяк. Роян последва примера му, като от уплаха инстинктивно се беше хванала за ръката му.

Погледнаха в осветената килия и жената ги посрещна с нов сърцераздирателен вик. Този път гласът й се смеси с този на мъжа отпреди малко. Вътре се разиграваше дует без думи, страстна сцена, чието адско напрежение мълчанието трудно би понесло.

На кревата в килията бяха легнали голи мъж и жена. Жената се беше проснала по гръб и стискаше бедрата на мъжа между разтворените си колене. Ръцете й се бяха обвили в прегръдка около гърба му, който изпъкваше с всеки свой мускул и лъщеше от пот на светлината на лампата. Мъжът жадно я проникваше, стегнатият му задник напомняше за тежък, мерен чук, който равномерно мачка подложения му предмет.

Жената въртеше главата си на всички страни, в следващата секунда от прегракналото й гърло излезе поредният сподавен стон. Изглежда, на мъжа му идваше много, той надигна тялото си като кобра, канеща се да нападне, но слабините му нито за миг не се откъснаха от нейните. От физическото усилие гърбът му се бе изпънал като боен лък, готов да изстреля стрелата си далеч. Спазъм след спазъм го обладаха от врата чак до краката. Прасците му бяха до такава степен напрегнати, че още малко и щяха да експлодират под тежестта му, мускулите по гърба подскачаха и се гърчеха като животинки, попълзели по гръбнака му.

Жената отвори очи и погледна право към смълчаните наблюдатели. Страстта й обаче я бе заслепила дотам, че погледът й дори не можеше да пробие делящото ги пространство. Без да забележи нищо около себе си, тя още веднъж извика на мъжа върху себе си.

Никълъс издърпа Роян далеч от светлината и двамата бегълци се завтекоха към близката тераса. Едва когато излязоха в началото на стълбата, се спряха и облекчено отдъхнаха. Идеше им да се опият от сладкия въздух на прохладната нощ, да се оставят на дъха на реката да ги понесе към царството на спокойствието.

— Тесай вече е избрала при кого да отиде — прошепна Роян.

— Или поне за тази нощ — съгласи се Никълъс.

— Не! Видя какво бе изписано по лицето й, Ники. Тя принадлежи единствено на Мек Нимур.

Зората вече пропукваше и назъбените била, ограждащи дефилето, се оцветяваха лека-полека във виненочервено, а след това — в розово-оранжево. Почти беше съмнало, когато двамата най-сетне се добраха до лагера и се разделиха пред колибата на Роян.

— Пребита съм от умора — обяви тя. — Толкова вълнение ми дойде множко. Едва ли ще се видим преди обяд.

— Много добре! Пожелавам ти здрав и приятен сън. Искам те добре отпочинала и пълна с идеи, когато се заловим с насъбрания материал.

Уви, доста преди обяд, самият Никълъс беше разбуден от гневното ръмжене на Борис, който нахълта в покоите му, без да почука.

— Англичанино, събуди се! Трябва да говоря с теб. Събуди се, човече, събуди се!

Никълъс се извъртя под чаршафите и подаде ръка иззад мрежата против комари, за да вземе ръчния часовник от стола.

— Да те вземат дяволите, Брусилов, какво те е прихванало?

— Жена ми! Виждал ли си жена ми?

— Какво общо имам с жена ти, че мен питаш?

— Заминала си е! От миналата нощ не се е вясвала.

— Както се отнасяш с нея, хич не ме учудва. Сега си върви и ме остави да спя.

— Курвата се е увесила на врата на онова черно копеле Мек Нимур. Всичко знам за тях. Не се и опитвай да я защищаваш, англичанино! Всички сте ми ясни като на картинка. Признай си, че се опитваш да ги прикриваш!

— Разкарай се, Борисе. Не ме забърквай в мръсния си личен живот.

— Видях ви двамата с оня шуфта да разговаряте в колибата с антилопата. Не се опитвай да отричаш, англичанино. И ти си в заговора им.

Най-сетне Никълъс дръпна мрежата настрани и се изправи в леглото си.

— Няма да е зле да мериш думите си, когато разговаряш с мен, дърто копеле!

Борис отстъпи към вратата.

— Знам, че е избягала с него. Търсих ги цяла нощ по брега. Изчезнали са, както и повечето от хората му.

— Толкова по-добре за Тесай. Поне проявява вкус към мъжете.

— Мислиш, че ще я оставя толкова лесно с курвенските й номера? Бъркаш, много бъркаш. Ще ги настигна и ще ги убия и двамата. Знам накъде са тръгнали. Мислиш ме за глупак, аз обаче знам всичко за Мек Нимур. Бях начело на разузнава… — чак сега се усети какви ги говори и се спря насред думата. — Ще го гръмна в червата, а Тесай ще гледа с очите си как черното копеле умира.

— Ако наистина тръгнеш да гониш Мек, имаш думата ми, че повече няма да се върнеш.

— Ти не ме познаваш, англичанино. Веднъж бях излял бутилка водка в корема си и ти успя да ме надвиеш; да не би оттогава да мислиш, че съм лесен? Е, нека той се увери колко съм лесен… — При тези думи Борис изхвърча от колибата, а Никълъс си сложи риза и го последва.

Руснакът се бе върнал в собственото си жилище и набързо тъпчеше малка походна чанта с вещи от първа необходимост. След това се залови да пълни с патрони ловната си карабина.

— Остави ги да вървят по живо, по здраво — опита се да го посъветва трезвомислещият Никълъс. — Мек е корав човек, по-корав от него трудно ще намериш. А и води петдесет души със себе си. Вече трябва да си узрял достатъчно, за да знаеш, че жена насила не се задържа. Остави я да си върви!

— Но аз не я искам при себе си, англичанино, искам да я убия. Твоето сафари приключи, започна моето — и той демонстративно хвърли връзка ключове в краката му. — Това са ключовете от тойотата. Можеш и сам да се прибереш до Адис Абеба. Ще ти оставя четирима души да се грижат за теб и да те пазят да не се изгубиш. Остави ми само големия камион. Когато се прибереш в Адис, остави ключовете на Али, преследвача. Аз ще го намеря по-късно. Ще ти пратя и парите, които ти дължа като компенсация. Не се страхувай за тях, аз съм човек с принципи.

— Никога не съм се и съмнявал — усмихна се Никълъс. — Сбогом, приятел, пожелавам ти успех. Доста ще ти е нужен с човек като Мек Нимур.

Борис беше изостанал с няколко часа след жертвите си, затова още щом излезе от лагера, подкара по пътеката в бърз тръс. Посоката беше една — на запад, към суданската граница. Тичаше като добре обучен скаут, с елегантна стъпка, сякаш почти не стъпваше на земята.

„Като го гледа човек, няма да повярва, че обръща по една бутилка на вечер — помисли си Никълъс, наблюдавайки с неприкрита завист отдалечаващия се руснак. — И все пак, колко ли ще издържи в това темпо?“

Обърна се към колибата си, където се надяваше да си доспи, но щом мина покрай тази на Роян, тя подаде любопитно глава.

— Какви бяха тия викове? Уплаших се да не сте намерили нова точка на противоречие с Борис.

— Тесай е духнала. Борис се е сетил с кого и сега бърза да ги хване, преди да са изчезнали.

— О, Ники! Не можем ли да ги предупредим по някакъв начин?

— Не виждам как. Все пак Мек е човек с ум в главата, ще се сети, че Борис няма да го преследва току-тъй. Като се замисля, навярно дори разчита на подобно развитие на събитията. Не, Мек определено не се нуждае от помощ. Върви да спиш!

— Не мога да спя. Има толкова неща за вършене. Цяла сутрин съм гледала снимките, които направихме вчера с полароида. Таита пак се е престарал със заобикалките и недомлъвките си. Ела да погледнеш тук.

— А няма ли първо да си доспя? — помоли той напразно.

— О, не си го и помисляй! Отдавна трябваше да сме се заловили за работа.

В колибата й цареше голяма бъркотия. Върху походната масичка бяха нахвърляни моменталните снимки и отпечатъците, направени с молив, само столът беше свободен и тя му даде знак да седне.

— Докато ти хъркаше, та целият лагер се клатеше, аз свърших това-онова — започна Роян и постави пред Никълъс четири снимки. След това надвеси голямата си лупа над тях. Представляваше съвсем професионален модел, комплект със сгъваема поставка, каквито обикновено използваха за подробно изучаване на земния терен. — На върха на всяка една от страните на стелата2 Таита е изписал името на някое от годишните времена — пролет, лято, есен, зима. Според теб с каква цел?

— С цел да номерира страниците?

— И аз така мисля — съгласи се Роян. — Египтяните винаги са смятали пролетта като начало на новия живот. Чрез подреждането на сезоните Таита посочва в каква последователност да четем надписите. Ето, пролетта е тук — и тя извади на показ една от снимките. — Започва с четири класически цитата от „Книга на мъртвите“. — И Роян прочете първите редове от въведението:

„Аз съм първият полъх на вятъра, повял над мрачния океан на вечността. Аз съм първият изгрев, първият проблясък на светлина. Аз съм бяло перце, подхванато от сутрешния вятър. Аз съм Ра. Аз съм началото на нещата. Ще живея вечно и никога няма да умра.“

Без да отмества увеличителното стъкло, Роян погледна към Никълъс.

— И така нататък, и така нататък, доколкото съм запозната с оригинала, не забелязвам съществени различия. Ако инстинктът ми не ме лъже, можем да оставим цитатите за по-късно. Винаги можем да се върнем отново към тях.

— Тогава да вървим според инстинкта ти — вдигна рамене Никълъс. — Прочети ми следващия откъс.

Роян отново се наведе над снимката.

— Това не е много-много за дами, но пък когато е в настроение, Таита често си позволява забежки в стил Рабле. Слушай:

„Дъщерята на богинята копнее за своята майка. Изревава като лъв и се втурва да я посрещне. Тя скача от планината и оголва белите си зъби. Тя е курвата на целия свят. Вагината й изхвърля огромни струи. Вагината й е погълнала цели армии бойци. Изхрускала е не един и двама зидари и каменоделци. Вагината й е огромен октопод, хванал в пипалата си велик владетел.“

— Еха-а! — изкиска се Никълъс. — Доста примамливо звучи, не мислиш ли? — Той се приближи, за да види лицето й, което тя умишлено държеше сведено над лупата. — О, момиче, какви са тези рози, разцъфтели по красивите ти бузки? — изрече той с привидно шотландски акцент. — Да не би да се изчервяваш?

— Ако си мислиш, че някой ще те сбърка с шотландец, много се лъжеш — отвърна му студено Роян, без да вдига очи от снимката. — Когато ти мине меракът да се правиш на умен за чужда сметка, можеш да ми кажеш мнението си за току-що чутото.

— Освен буквалния му смисъл не виждам какво друго…

— По-добре да ти покажа нещо — надигна се Роян от мястото си и набързо прибра снимките и хартиените отпечатъци в чантата си. — Ще трябва обаче да си сложиш обувките. Ще се поразходим.

След около час отново стояха на висящия мост, който леко се поклащаше над бързите води на Дандера.

— Хапи е богинята на Нил. Не е ли тогава тази река дъщерята, която копнее за нея, бяга да я посрещне, скача от планината, изревава като лъв и показва белите си зъби?

Двамата отново се загледаха в улея, издълбан в розовите скали и Никълъс най-сетне се усмихна лукаво:

— Мисля, че се сещам какво искаш да допълниш, но чакаш сам да се сетя. Всъщност, както си спомням, това беше и първата мисъл, която ми мина през ума, щом го видях за пръв път. Ти каза, че изглеждало като готически водоливник, на мен обаче ми заприлича на друго.

— Освен, че си имал изключителни любовници в леглото, друго не намирам да кажа — отбеляза Роян, но бързо закри уста с ръка. — Ама, че съм и аз! Не исках да прозвучи така. Започвам да ставам неприятна като теб и Таита.

— Работниците, които били погълнати! — сети се изведнъж Никълъс. — Зидарите и каменоделците!

— Фараон Мамос е бил смятан за бог. А реката, освен другото, била погълнала и един бог… с каменния си улей. — И Роян започваше да се вълнува при мисълта. — Трябва да призная, че ако по случайност ти не бе посетил пролома отвътре, никога не бих направила асоциацията. Но тези ниши в стената… — Тя го дръпна за рамото. — Ники, трябва да се върнем пак при тях. Ще се опитаме да видим по-отблизо барелефа, който си намерил на скалата.

— Ще ни е нужна известна подготовка — рече Никълъс с известно колебание. — Ще трябва да затегна въжетата, да измисля някаква система от макари, да не би Али и останалите отново да ме изпуснат по погрешка. Всичко това ще бъде готово най-рано утре сутринта.

— Ти се заеми с това, аз имам достатъчно работа с разчитането на надписите — нареди Роян, но веднага млъкна и се заслуша. — Чуй!

Той килна глава на една страна и въпреки шума на водите различи далечното бръмчене на двигатели в небето.

— Дявол да го вземе! — изруга Никълъс. — Мислех, че от „Пегас“ най-после ще ни оставят на мира. Да тръгваме! — Хвана я за ръката и двамата се затичаха по моста. Когато стигнаха брега, той скочи на пясъка и я издърпа при себе си в сянката на лианите.

Двамата приседнаха спокойно на белия пясък и изчакаха хеликоптерът да се приближи, да завие над розовите скали и да отмине отново. Този път пилотът не ги беше забелязал, иначе нямаше да поеме нагоре-надолу по дефилето. По едно време моторът осезаемо заглъхна, а пилотът насочи машината надолу.

— Сигурно има намерение да кацне горе на хълма — реши Никълъс и се измъкна от прикритието си. — Щеше да ми е по-спокойно, ако тия престанеха да ни се врат в краката.

— Не мисля, че има от какво толкова да се тревожим — махна с ръка Роян. — Дори да са свързани с убийството на Дураид, ние продължаваме да имаме преднина. По всяка вероятност още не са се сетили колко е важен манастирът, още по-малко знаят за съществуването на стелата.

— Да се надяваме, че не грешиш. Да се връщаме в лагера. Не трябва да се показваме отново в близост до пролома. Ако ни видят втори път тук, току-виж започнали да се питат какво ни води всеки път насам…

Щом се прибраха, Роян се завря в колибата си и надвеси глава над снимките и графитните отпечатъци. Никълъс се зае за работа с двамата съгледвачи и двамата кожодери, които Борис великодушно му беше оставил. Взе скъсаното въже от предния път и върза здравия му край за друго. Двете заедно достигаха петстотин стъпки дължина. След това, без да му мисли, свали брезентовото платнище на походната кухня, отряза голямо парче от него и като поигра с ножицата по краищата, го превърна в седло. Върза краищата на въжето на кръст, захвана ги за всеки от ъглите на плата и направи удобна люлка.

Поради липсата на скрипец трябваше сам да сглоби елементарна конструкция от дървени колове, която да бъде избутана над ръба на скалите и да придържа въжето далеч от камъка. С помощта на нажежено желязо издълба специално гнездо за въжето в края на централната греда. За да не се трие, намаза дървото със свинска мас, взета от кухнята.

Приключи с техническите приготовления късно следобед. Остави Роян сама в лагера и начело на четиримата помагачи, въоръжени с въжето и коловете от конструкцията, се запъти към добре познатото му място край реката, откъдето беше гръмнал дик-дика и откъдето го бяха изпуснали в бързея. Оттам петимата поеха по брега на реката и започнаха да слизат надолу по течението. Доста време мина да се преборят с гъстите храсти, които им препречваха пътя, и често им се налагаше да вадят мачете и да секат преплетените клони.

Водеха се най-вече по грохота на водопада. Колкото повече слизаха надолу, толкова по-отчетливо се чуваше и стоварването на масите вода във вира под него. На петимата им се струваше, че самата земя трепери под нозете им, че от напора на реката брегът ще се разцепи пред тях. Най-накрая, като застана на един скален ръб и се наведе предпазливо напред, Никълъс забеляза стълбовете пяна под себе си.

— Тук е — отбеляза той със задоволство и обясни на арабски какво иска от помощниците си.

За да намерят най-удобното място за дървения кран, Никълъс яхна брезентовото седло и нареди на помощниците си да го спуснат двадесет стъпки надолу по скалата. На тази височина започваше издатината, надвиснала над реката и служеща за покрив на древното съоръжение. В горната част лесно придържаше въжето далеч от камъка, но на ръба, това се оказа невъзможно.

Висеше с гръб към водопада, краката му се клатеха на около петдесет метра над бързеите, а едва-едва забелязваше двата пунктира по каменната стена. Колкото и да кривеше врат, не можеше дори да зърне барелефа, скрит точно под естествената козирка. След като се увери, че от това място не може да разчита на нищо, Никълъс даде знак на Али да го изтеглят.

— Ще трябва да преместим опорите малко по-нататък — обясни той на помощниците си и започна да си проправя път през храсталака. На едно място погледна в краката си и възкликна: — Дявол да го вземе! — Бързо клекна и започна да разучава скалата под храстите. — И тук е било ровено.

За разлика от нишите над водата, тук скалата бе силно разядена от природните стихии. И все пак, колкото и да се бяха заличили дупките в земята, по повърхността още се забелязваха следите от някогашното съоръжение. Никълъс реши, че и някогашните строители са използвали скалата за опора на тайнственото скеле. Заедно с хората си постави дървения лост на ръба и го избута, колкото позволяваше дължината му, навън в празното. После го закрепиха с помощта на сложна система от въжета и спомагателни пръти.

Когато всичко бе готово, Никълъс изпълзя до края на гредата, за да провери доколко е здрава и ще издържи ли тежестта му. Реши, че този път не би трябвало да му се случат неприятности. Пъхна въжето в предвиденото за целта гнездо и облекчено стъпи на твърда земя.

Изправи се и хвърли поглед на залязващото слънце, което беше надвиснало над самите върхове на храстите. Струваше му се, че огненото светило следи с гняв и недоволство дейността му.

— Достатъчно за днес — реши той. — Утре ще свършим останалото.

На другата сутрин Никълъс и Роян се събраха по тъмно пред лагерния огън, където ги чакаше горещо кафе. Али и останалите бяха наклякали край съседния огън, тихо разговаряха и кашляха от дима на първата цигара за деня. Изглежда намеренията на англичанина бяха предизвикали и тяхното въображение. Нямаха и най-малка представа какво толкова ще търси благородният чужденец в пролома, но ентусиазмът на двамата ференги беше толкова заразителен, че и те чакаха приключенията с нетърпение.

Щом стана достатъчно светло, за да се вижда пътеката, Никълъс поведе дружината към възвишенията. Докато се бореха с клоните по пътя, четиримата помощници весело си подвикваха на амхарски и с бодра крачка се озоваха на нареченото място точно в минутата, когато слънцето се показа над източната стена на нилската долина. Всичко тръгваше по план. Никълъс вече бе обяснил на хората какви са задачите им, а двамата с Роян бяха прекарали цялата нощ да преповтарят действията от деня, та всеки да научи докрай ролята си и да се приготви за слизането в пропастта.

Никълъс носеше само къси гащи и обувки за тенис, единствената по-дебела дреха беше овехтелият анцуг с името на градския отбор по ръгби. Сваляйки го, посочи на Роян изровената в камъка четириъгълна платформа.

Тя се загледа внимателно в хлътината и отсъди:

— Трудно можем да бъдем сигурни за какво точно е служила, но най-вероятно си прав. Тук ще да е действала човешка ръка.

— Ако слезеш надолу в пропастта, ще се увериш, че останалите ниши са със сигурност човешко дело. Под козирката камъкът е добре защитен от времето и дупките са се запазили кажи-речи непокътнати — поне до нивото на реката — обясни той.

Пъхна седлото между краката си, пропълзя до края на гредата и се отпусна в пространството. Щом се усети сигурно закрепен на импровизирания кран, даде знак на Али и четиримата помощници започнаха бавно да го спускат в пропастта. Този път въжето се плъзгаше гладко през намазания с мас прорез в дървото.

Веднага установи, че е познал с разположението на макарата, защото се озова точно на дължината на издълбаните ниши. Скоро се изравни с мистериозния кръг върху скалата, но от него го отделяха поне петнадесет метра, а там, където шарените лишеи не го покриваха, камъкът губеше естествения си цвят и пак беше трудно да се определи дали става дума за човешко творение или за естествена вдлъбнатина. Скоро Али и останалите отпуснаха още няколко метра и въженият асансьор го отнесе надолу.

На повърхността на реката Никълъс се изхлузи от седалката и се потопи. Както и преди, водите му се сториха ледени. Трябваше му известно време да се приспособи и да си поеме дъх. След това дръпна три пъти въжето, според уговорения сигнал. Онези отгоре изтеглиха обратно седлото, а той изплува до брега и се хвана за една от нишите. Бе забравил колко потискащо действат самотата и тъмнината на дъното на пролома.

След дълга пауза надигна глава и видя най-сетне и Роян да се показва над козирката. Съдружничката му лекичко се поклащаше във въздуха и бавно-бавно се спускаше да му прави компания. Щом се озова под каменния навес, тя се наведе и весело му махна.

„Червена точка за това момиче — помисли си той и й върна усмивката. — Нищо не може да я сплаши току-тъй.“

Искаше му се да й викне нещо ободрително, но сред грохота на падащата вода няколко десетки метра встрани от тях, това беше напълно безполезно. Единственото, което можеше да направи, бе да й махне на свой ред.

Роян беше стигнала средата на височината, когато силно задърпа въжето. Изглежда Али бе предупреден за това, защото веднага прекрати спускането й. Тя се наклони назад и като се държеше само с лявата си ръка, бръкна в чантичката, вързана около кръста й, и извади бинокъла на Никълъс. Застанала под неописуем ъгъл в пространството, тя държеше бинокъла пред очите си и се опитваше да нагласи фокуса със същата ръка. От жестовете й Никълъс разбираше, че и на нея й е трудно да различи какво точно представлява кръгът в стената. Седлото, на което се държеше, хем се движеше като махало наляво-надясно, хем се въртеше около оста си и така й пречеше да насочи окулярите към целта.

Роян остана да се люлее на въжето в продължение на цяла вечност — или поне така му се струваше. От притеснение, за него минутите се превръщаха в часове. Най-накрая бинокълът се изплъзна измежду пръстите й и се овеси на шията й. Отметна глава назад и нададе толкова силен крясък, че дори на фона на водопада, Никълъс успя да го чуе. От вълнение замята крака из въздуха, а със свободната си ръка отново махна радостно на приятеля си. Предупреден, че тя е привършила, Али започна отново да отпуска от въжето. Без да спира да пищи, Роян се озова след минута в дъното на мрачния пролом, който сякаш се огря от светлината на сияйното й изражение.

— Не те чувам — най-сетне й отвърна Никълъс. Колкото и да се опитваха да общуват с говор, водопадът бе твърдо решен да им попречи.

Роян продължаваше да се гърчи на седлото, да вика и да жестикулира. За целта пусна въжето и с другата си ръка, и за да запази някакво равновесие, се разпъна в почти хоризонтално положение. Беше на шест-седем метра над водата, когато при едно от завъртанията си въженият асансьор едва не я изхвърли в реката.

— Внимавай — умоляваше я шеговито Никълъс. — Бинокълът е „Цайс“. Струва две хиляди лири на летището в Цюрих!

Този път Роян явно го чу, защото игриво му се изплези. Но иначе започна да внимава с движенията си. Малко преди краката й да докоснат повърхността, тя даде отново сигнал на Али да спре и остана да виси над реката, на около петнадесет метра от Никълъс.

— Какво видя? — извика й той.

— Прав беше! Ти си най-чудесният човек на земята!

— Човешка ръка ли го е издълбала? Надпис ли е? Можа ли да го прочетеш?

— Да, да, да — и на трите ти въпроса! — усмихна се победоносно Роян, настроена да го дразни.

— Не ме предизвиквай. Кажи ми.

— Таита не е пропуснал възможността да се изтъкне. Не е издържал да не се подпише — засмя се тя. — Оставил ни е автограф — ястреба със счупеното крило!

— Прекрасно! По-прекрасно не бих могъл да си представя!

— Имаме доказателство, че Таита е бил тук, Ники. За да издълбае картуша си, значи сам е стоял на скелето над реката. Оказа се, че сме познали. Нишите са държали подпорите на голяма стълба, водеща до реката.

— Да, но с каква цел, Роян? — питаше той. — Защо Таита е бил точно тук? Никъде по скалата не се виждат следи от дълбане или строеж.

И двамата се огледаха из мрачния каньон. Освен квадратните ниши, не се виждаше нищо друго. Скалите бяха гладки, лъскави, недокоснати от човешка ръка.

— Може би зад водопада? — предположи Роян. — Дали няма да открием нещо зад водопада? Не можеш ли да стигнеш дотам?

Никълъс послушно се оттласна от скалата и с плуване се насочи към стълбовете падаща вода. На средата на разстоянието мощното течение го подхвана, но той със силни тласъци на ръцете и краката си успя да си пробие път през пяната. С известни усилия се озова в единия край на каскадата и се улови за хлъзгавата, покрита с водорасли издатина, която му се предложи.

Водата се стоварваше с грохот на метър-два от главата му, но Никълъс смело се провря под струите и заопипва каменната стена зад тях. Стигна на половин ширина, но трябваше да се покаже извън каменното си прикритие и водопадът го погълна. Никълъс се озова в средата на дълбокия вир и се остави на водите да си поиграят известно време с него. После се измъкна на повърхността, напрегна отново мускули и се добра до първоначалната си позиция — при една от каменните ниши в скалата. Хвана здраво ръба и шумно пое въздух.

— Нищо ли не намери? — извика Роян с колкото глас имаше.

Никълъс само поклати глава. Трябваше първо да успокои дишането си и тогава да й отговори. Най-накрая успя да отвърне:

— Нищо. Навсякъде е твърда скала. — Пое си отново въздух и добави с известен сарказъм: — Какво ще измисли сега умната дама?

Тя обаче не отговори веднага, което беше добре дошло за него — можеше да си почине за кратко. Най-накрая на Роян й проблесна друго:

— Ники, докъде стигат нишите?

— Сама виждаш — посочи й Никълъс тази, за която се беше хванал.

— А може да има и под повърхността?

— Не говори глупости, жено! — Колкото по-студено му ставаше, толкова повече се дразнеше от подобни предположения. — Как искаш да са дълбали под повърхността?

— Опитай де! — извика му Роян не по-малко раздразнена от самия него.

Той поклати глава в знак на самосъжаление и пое дълбоко въздух. Без да изпуска хватката си, изпъна крака надолу и щом застана като пирон, потопи глава под вълните. Скоро изчезна в мрачните дълбини на реката и заопипва камъка с пръстите на краката си.

След някоя и друга секунда се изстреля като снаряд нагоре и изгледа с учудване съдружничката си.

— По дяволите! — изрева Никълъс. — Права си! Има още една ниша надолу!

— Не ми е приятно да ти го натяквам, но бях сигурна.

Дори от разстояние си личеше колко е доволна от себе си.

— Ти да не си надарена с вещерски способности? — подразни я той, но вдигна очи към небето в знак на дълбоко отчаяние. — Сещам се какво ще поискаш сега.

— Да видиш колко дълбоко стигат дупките… — започна да му се подмазва с мъркане Роян. — Би ли бил така добър да видиш вместо мен, Ники?

— Така си и знаех — въздъхна той. — Ще трябва да говоря с работодателя. Карат ме на робски труд. От утре започвам стачка.

— Моля те, Ники!

Той остана известно време хванат здраво за ръба на дупката и започна шумно да поема и изхвърля въздух от белите си дробове. Искаше предварително да обогати кръвта си с кислород, та щом се гмурне, организмът му да издържи по-дълго на напрежението. Когато реши, че е готов, издиша всичко, останало в гърдите му, и мощно ги изду повторно — все едно бяха балон пред спукване. Най-накрая се гмурна с главата напред и изпъна крака над повърхността, за да потъне повече под тежестта им.

Започна да се набира по скалата, протегна се и потърси с пръсти следващата ниша. Щом я улови, я използва да се оттласне още веднъж надолу и скоро попадна на втора.

Нататък гмуркането му продължи във все същия ритъм — напипване на дупка в скалата и рязко издърпване за ръба й, за да продължи надолу. Набързо прецени, че между всеки две ниши разстоянието е около шест стъпки или както го наричат моряците — един клафтер. Така във всеки момент можеше да знае на каква дълбочина се намира.

Когато стигна четвъртата ниша, на седем метра под повърхността, Никълъс започна да се замисля не е ли време да потегли обратно. Ушите му отдавна бяха запищели от налягането, което изтласкваше част от въздуха през евстахиевите му тръби. Но той продължи надолу и откри пети ред ниши. Въздухът в дробовете му бе намалял наполовина, което обаче му помагаше по-бързо да слиза към дъното.

Държеше очите си широко отворени, но водите ставаха все по-мрачни и непроницаеми. Единственото, което виждаше, беше черната повърхност на скалата пред очите си. Показа се и шестата дупка, Никълъс се хвана за нея и започна да се колебае.

„Единадесет метра дълбочина, а още няма и следа от дъно“ — разсъждаваше гмуркачът. Имаше време, когато като стрелец с харпун можеше да се мери спокойно с водолазите във флота. Беше се гмуркал до десет клафтера дълбочина, където престояваше по цяла минута. Но тогава беше млад и физическата му кондиция беше много по-добра от сега.

„Само още една — зарече се Никълъс, — и веднага към повърхността.“

Гърдите му започваха да горят в жажда за въздух, но той смело се оттласна и от тази ниша, да се стрелне към дъното. Скоро пред замаяния му поглед се показаха очертанията на седмата ниша.

„Нима стигат до самото дъно? — чудеше се Никълъс. — Как, по дяволите, го е постигнал Таита? Та те не са имали никаква екипировка за подводно плуване…“

Бръкна в отвора и се задържа за секунда на едно място, без да знае дали да продължи или да се връща. Знаеше, че физическите му сили са на път да се изчерпят. Гърдите му вече започваха да се свиват конвулсивно, готови всеки момент да нагълтат вода вместо въздух.

„Абе, майната му, защо не още една?“, от умората мозъкът му започваше да работи на други обороти, а душата му се изпълваше с безгрижие като след чаша уиски. Тъкмо това му напомни за скритите опасности на дълбокото гмуркане и той бързо огледа тялото си. Колкото му позволяваше оскъдната светлина, Никълъс видя как кожата му се е нагънала и набръчкала под тежестта на водното налягане. Върху гърдите му натискаха поне две атмосфери. Мозъкът му се нуждаеше от още кислород, но тъкмо това му помагаше да пренебрегне опасностите.

„В атака, господа! — подкани той мислено въображаемите си спътници и потъна още надолу. — Номер осем и смъртта е на косъм — повтори си Никълъс стария израз, но в съзнанието му се въртеше друга рима: — Осма дупка и Роян ще си изхрупкам.“

Най-сетне се извъртя, насочвайки се към повърхността, когато краката му случайно напипаха дъното.

„Петдесет фута дълбочина — стресна се той и едва сега си даде сметка къде е. — Много късно се сетих. Трябваше да съм се върнал. Не издържам без въздух.“

Вече се готвеше да се отблъсне от дъното, когато нещо го грабна за краката и го притисна плътно към скалата.

„Октоподът!“, помисли си веднага Никълъс, сещайки се за израза от стелата: Вагината й е огромен октопод, хванал в пипалата си велик владетел.

Опита се да се освободи от тайнствената сила, която го задържаше, но крайниците му се оказаха като приковани в прегръдката на невидимото чудовище.

„Октоподът на Таита. Да му се не знае, тоя го е имал предвид буквално. Свършено е с мен.“

Стоеше прикован и безпомощно се оглеждаше. Ужасът го бе обхванал изцяло — до такава степен, че призрачните халюцинации, които бяха обзели съзнанието му допреди малко, се стопиха и изчезнаха за стотни от секундата. В навярно последните мигове от живота си Никълъс започна да проумява какво му се е случило.

„Не е октопод. От водното налягане е.“

Вече се беше сблъсквал с подобен феномен. При едно военно учение в Лох Аран, когато плуваха близо до турбините на електроцентралата, плувецът до него, както се държеше за въжето, изведнъж бе попаднал във вихъра на засмукваната вода. За частици от секундата нещастникът се бе озовал залепен за решетките на турбините, от мощното налягане тялото му се бе смачкало като консерва и дори ребрата му бяха пробили водолазния костюм като окървавени ножове.

Тогава Никълъс едва се беше спасил от подобен край. Това, че се намираше на няколко стъпки встрани от другаря си, го поставяше леко встрани и от центрофугата — колкото да не го привлече съвсем към себе си. Но и той не остана невредим — единият му крак се строши, а двама души трябваше да го хванат под мишниците, за да го издърпат на безопасно разстояние от турбината.

Сега обаче Никълъс бе останал практически без въздух, а и нямаше кой да му помогне. Беше се всмукал в някакъв тесен процеп в скалата, навярно края на подводен тунел, на шахта, издълбана навътре в скалата.

Тялото му от кръста нагоре стоеше напълно свободно, но краката му бяха погълнати от течението и никак не можеха да се отлепят от вакуума, който ги привличаше. Никълъс си даде сметка, че стените на отвора са ясно очертани, че шахтата е напълно квадратна, сякаш някой подводен зидар я е градил с помощта на отвес. Колкото и да се съпротивляваше, съдено му беше да се озове под хоризонталния трегер. С последни усилия Никълъс впи нокти в скалата, но пръстите му неудържимо се плъзгаха по хлъзгавата й, лигава повърхност.

„Намери си майстора, няма що — сбогуваше се сам със себе си Никълъс. — Рундът отива към фатален край.“

Ноктите му вече се огъваха и чупеха под тежестта му, когато ненадейно едната му ръка хлътна в последната ниша, издълбана малко над смъртоносния канал.

Сега поне имаше за какво да се задържи. Хвана се с две ръце за ръба и започна да се бори с центрофугата. Бореше се с цялото си сърце и с колкото силици му бяха останали след дългия престой под водата. От напрежението мускулите му се издуха като топки, а жилите по врата му се превърнаха в стоманени жички; от болка главата му щеше да се пръсне. Но ако не друго, то поне бе попречил на коварната шахта да го засмуче.

„Още малко — повтаряше си Никълъс на границата на безсъзнанието. — Още един опит, повече не мога.“

Нямаше повече сила. Въздухът му отдавна беше свършил, цялата му смелост и решителност се бяха изчерпали. Мисълта му ставаше все по-мъглява, пред очите му се въртяха черни петна.

Отнякъде дълбоко удавникът извлече последните си запаси от воля и енергия и започна да натиска върху ръба на дупката, докато черните кръгове пред погледа му не пламнаха в искрящи цветове, а в изтощеното му съзнание не се завъртя вихър от блестящи звезди. Но продължи да напъва. Усети как краката му се измъкват от невидимата хватка, как водното течение леко го отпуска и окуражен даде последен напън. Вече сам не знаеше откъде черпи подобна сила.

Но изведнъж се оказа свободен и със скоростта на изстреляна тапа се насочи право към повърхността. Уви, беше твърде късно. Разсъдъкът му потъваше във все по-непрогледен мрак, в ушите му отекваше болезнен тътен, сякаш се намираше в недрата на гигантски водопад. Никълъс се давеше. Силите го бяха напуснали.

Нямаше представа къде се намира, колко му остава до спасителната повърхност; единственото, което знаеше, бе, че няма да стигне навреме. Беше свършено с него.

Когато най-после се показа над водата, той дори не го разбра. Не му бяха останали сили дори да надигне глава над вълните и да поеме въздух. Въртеше се като безжизнен труп по течението и на самия праг на спасението продължаваше да се дави. Може би в последния момент пръстите на Роян го сграбчиха за косата и издърпаха лицето му над повърхността. Хладен въздух повея пред носа и устата му, а тя панически закрещя:

— Ники! Дишай, Ники, дишай!

Никълъс отвори уста и изхвърли цял фонтан вода, слюнка и остатъци от въздух. Задави се и за пръв път от минути вдиша.

— Да благодарим на Бога, още си жив! Толкова дълго се задържа там долу. Мислех, че си се удавил.

Закашля се болезнено и започна отчаяно да се бори за въздух. Това го върна донякъде в съзнание, колкото да си даде сметка, че Роян е напуснала въжената седалка, за да му се притече на помощ.

— Толкова дълго те нямаше, че не мога да повярвам, че си жив — повтаряше тя и продължаваше да държи главата му. С другата си ръка се бе увесила на нишата в скалата. — Ще се оправиш. Няма да те изпусна, не се бой. Опитай се да си починеш. Всичко ще се оправи.

Беше направо учудващо как, слушайки гласеца й, получаваше нов прилив на сили. Въздухът му се струваше по-свеж и приятен, отколкото където и да било другаде по света. Животът се връщаше в жилите му.

— Ще трябва да те издърпаме на брега — нареждаше Роян. — Ще изчакаме няколко минути да се свестиш и ще ти помогна да яхнеш седлото.

Двамата доплуваха до чакащото въже и Роян даде знак на помощниците отгоре да спуснат люлката до водата. След това разтвори двете дупки в плата колкото Никълъс да промуши краката си през тях.

— Добре ли си, Ники? — продължаваше да се тревожи тя. — Дръж здраво въжетата, да не си ги пуснал, преди да са те качили горе — и сама ги пъхна между отпуснатите му пръсти. — Дръж се здраво!

— Не мога да те оставя тук сама! — смотолеви неразбираемо Никълъс.

— Нищо няма да ми стане — увери го Роян. — Али ще ми прати отново въжето и всичко ще е наред.

Беше на средата на разстоянието, когато се сети да погледне в краката си. Отдолу го гледаше Роян, потопила се до врата в тъмните води на реката. Стори му се малка и самотна, с пребледняло и тревожно лице.

— Смелчага! — опита се да й извика Никълъс, но гласът му беше толкова слаб и пресипнал, че сам не можа да го познае. — Ти си истински смелчага.

Но вече беше твърде далеч, за да може тя да чуе думите му.

Щом изтеглиха и Роян благополучно на сушата, Никълъс нареди на Али да разглоби дървената конструкция и да скрие частите й в храстите. Ако оставеха крана на ръба на скалата, щяха отдалеч да го забележат от въздуха. По-добре би било да не разбуждат любопитството на Джейк Хелм.

Самият Никълъс се чувстваше до такава степен сломен от умората, че и да искаше, не би могъл да помогне на хората си. Вместо това се излегна на сянка, а Роян приседна до него да му вдъхва кураж. Сам се изненадваше колко много го е изтощил престоят под водата. От недостига на кислород главата го цепеше, та дълго време не можеше да подреди мислите си; гърдите го боляха не по-малко и при всяко вдишване сякаш ножове се забиваха в дробовете му. Навярно при борбата си с водното течение беше спукал някой кръвоносен съд.

Но въпреки собствените си мъки, той се сещаше и за Роян и се възхищаваше на търпението й. Нито веднъж тя не посмя да го попита какво е открил на дъното на реката, интересуваше се единствено от здравето му и дали ще се оправи, а общото им начинание оставаше на заден план.

Най-сетне Никълъс се изправи и с помощта на приятелката си се запъти обратно към лагера. Имаше чувството, че е остарял с години. Краката му едва го държаха, движенията му бяха сковани, походката — прегърбена. Нямаше мускул по тялото, който да не го боли. Знаеше, че млечната киселина и азотът, натрупали се в тъканите, щяха да отнемат време, преди да се абсорбират от организма и изчезнат постепенно.

Щом стигнаха лагера, Роян го отведе направо в колибата му, където след известна суматоха го настани на сигурно под мрежата за комари. Никълъс бе започнал да се чувства по-добре, но не бързаше да се издаде. Беше му приятно отново жена да се грижи за него. Роян излезе за малко и скоро се върна с две таблетки аспирин и чаша горещ чай. Беше сипвала захар, докато не спре да потъва. Никълъс лакомо изгълта живителната течност и веднага си поръча втора чаша.

Роян се настани на ръба на леглото и не откъсваше поглед от него.

— По-добре ли си така? — попита тя, щом и втората чаша беше опразнена.

— Вероятността да оцелея е две към едно — пошегува се Никълъс и тя за пръв път се усмихна.

— Значи си по-добре. Щом си възвръщаш чувството за хумор. Страшно ме изплаши, да знаеш.

— Готов съм на всичко, само и само да привлека височайшето ти внимание.

— Сега, след като изчисли, че вероятно ще оживееш, кажи ми какво се случи. Какво толкова стана във водата, че толкова време не можа да излезеш?

— Няма ли да е по-добре направо да ме попиташ какво видях?

— Е, ако искаш, и това можеш да ми кажеш… — отстъпи Роян.

И Никълъс започна да й разправя с подробности за откритията си и как в последния момент бил хванат в капана на подводната дупка. Тя го слушаше, без да го прекъсва и дори след като той привърши разказа си, се умълча известно време, за да осмисли чутото.

Най-накрая го погледна в очите.

— Искаш да кажеш, че Таита е успял да изкопае каменните ниши чак до дъното на реката, петнадесет метра под повърхността? — попита за всеки случай Роян. Никълъс й кимна утвърдително и тя отново замлъкна. Най-накрая рече на глас: — Как ли е могъл да го стори? Ти как мислиш?

— Може би преди четири хиляди години нивото на реката е било по-ниско или дори е имало сушава година, когато тя е пресъхнала напълно. Звучи ли ти правдоподобно?

— Не е невъзможно — съгласи се Роян, — но тогава защо изобщо ще строи скеле? Ако реката е била пресъхнала, спокойно са могли да използват коритото й. Пък и да не забравяме, че Таита е бил привлечен именно от реката; ако по негово време тя е била пресъхнала, той е щял да се спре вероятно на друго място. Не, мисля, че това, което го е отвело точно на онова място, е практическата му недостъпност.

— Имам известни подозрения, че си права — призна се за победен.

— Следователно приемаме, че реката е текла и преди четири хиляди години. Може нивото й да е било по-ниско от сега, но пак поне няколко реда от нишите са били издълбани под повърхността. Как е успял? И какъв е бил смисълът от това скеле?

— Нямам ни най-малка представа.

— Добре, да оставим въпроса настрана. Вместо това ти ще ми опишеш дупката, която замалко е щяла да те погълне. Можа ли да установиш горе-долу колко е широка?

Но Никълъс поклати глава.

— Беше почти пълен мрак. Можех да виждам само на половин-един метър пред себе си.

— Отворът й къде се намираше? Точно между двете вертикални линии?

— Не, не съвсем — замисли се той. — Леко на едната страна. Бях опрял крака на дъното и тъкмо се оттласквах от него, когато течението ме грабна.

— Значи се е намирал на самото дъно на реката, леко надолу по течението. Казваш, че отворът бил с квадратна форма?

— Не мога да съм абсолютно сигурен. Както ти казах, беше страшна тъма. Но останах с впечатлението, че е квадратен.

— Значи може да става отново дума за творение на човешка ръка. Най-вероятно за странична шахта, издълбана в брега на реката?

— Може би — съгласи се с нежелание Никълъс. — Но от друга страна би могло да се окаже някоя естествена цепнатина в скалата, която да всмуква от водите на реката.

Роян се надигна от мястото си и той бързо попита:

— Къде отиваш?

— Няма да се бавя. Ще донеса бележките си и снимките с надписа. Връщам се веднага.

Когато се появи отново, вместо да седне на леглото, Роян се настани на пода пред него и сви колене под тялото си в типичната за жените поза. Тя разхвърли снимките и тетрадката с бележките си по земята, а Никълъс се надигна от възглавницата и подозрително започна да следи движенията й.

— Вчера, докато ти сглобяваше дървения кран, аз се заех с разчитането на останалата част от „пролетния“ надпис. — Роян обърна така тетрадката, че и Никълъс да може да чете написаното в нея. — Това са само предварителни бележки. Както виждаш, някъде съм оставила само въпросителни. Означават или че не съм сигурна в правилния превод, или че съм попаднала на нов, непознат символ, навярно изобретение на Таита. На тях ще обърнем повече внимание, когато ни остане време.

— Слушам те — рече Никълъс и тя продължи нататък:

— Откъсите, които съм подчертала със зелено, са цитати от „Книга на мъртвите“. Например този тук:

„Вселената е начертана в кръгове, подобно на слънчевия диск на Ра. Животът на човека представлява кръг, започнал в утробата на майката и завършил в гроба. Колелото на каруцата е също кръг, предсказващ смъртта на змията, сгазена по пътя.“

— Да, звучи ми познато — съгласи се Никълъс.

— Откъсите, които съм подчертала с жълто, са оригинално творчество на Таита, освен ако не става дума за други откъси от „Книга на мъртвите“, за които не знам. Има един специален абзац, който държа да ти прочета.

Роян посочи с пръст въпросните редове и зачете на глас:

„Дъщерята на богинята зачена. Беше оплодена от мъжа без семе. Роди своя сестра близначка. Плодът й остана завинаги затиснат в утробата й. Близначката никога няма да види бял свят. Никога няма да познае светлината на Ра. Завинаги ще живее в мрак. В утробата на своята сестра тя ще се отдаде на любимия съпруг за вечни времена. Неродената близначка ще стане съпруга на божеството, което навремето беше човек. Техните съдби са оплетени завинаги една с друга. Ще живеят вечно и никога няма да умрат.“

Роян вдигна глава от тетрадката.

— Когато го прочетох за пръв път, единственото, което ми се стори познато, е, че дъщерята на богинята е Дандера, както вече приехме. Също така бях сигурна, че богът, който бил преди това човек, е фараонът. Мамос бива обожествен едва при възкачването си на престола. Преди това е бил човек като всички останали.

Никълъс кимна в знак, че разбира накъде върви мисълта й:

— Мъжът без семе е очевидно самият Таита. Той често сам набляга на факта, че е евнух. Но ако ти имаш идеи за мистериозната сестра, нека ги чуя…

— Близначката на реката най-вероятно ще се окаже някой приток или ръкав, нали така?

— А, виждам накъде биеш. Предполагаш, че близначката и дупката в скалата са едно и също, така ли? Защото от дъното на реката наистина не може да се види светлината на Ра. Таита, мъжът без семе, се представя като бащата на близначката, сиреч твърди, че е построил шахтата.

— Точно така. И по-нататък е оженил близначката за фараон Мамос за вечни времена. Като сглобим всичко заедно, се разбира, че никога няма да намерим гробницата на фараон Мамос, без да проверим какво точно се крие в дупката.

— И как предлагаш да сторим това? — попита Никълъс, а Роян само вдигна рамене.

— Не съм аз инженерът, Ники. Оставям на теб да измислиш. Това, което знам, е, че Таита е намерил начин да го направи преди нас. И не само е стигнал до дъното, но дори е могъл да работи. Ако интерпретацията ни на стелата е правилна, то излиза, че на дъното на реката са извършвани доста сериозни строителни дейности. Ако той е успял, не виждам причина и ние на свой ред да не успеем.

— Нали… — махна с ръка Никълъс. — Забравяш, че Таита е бил гений. Той самият толкова често натяква, че е голям комбинатор.

— Досега винаги съм се оказвала права, Ники. Няма да ме изоставиш насред пътя, нали?

Не беше нужно да си кой знае какъв ловец, за да хванеш следата на бегълците. Можеше дори да се каже, че преследваните не са взели никакви мерки да прикриват дирите си. Без да се отклоняват ни най-малко от пътеката, те бяха тръгнали на запад по брега на Абай с единствена посока суданската граница. Личеше си, че Мек Нимур бърза да се прибере в крепостта си.

Борис прецени набързо, че с неприятеля му се движат не повече от петнадесет-двадесет човека, но така и не можеше да определи точния им брой. Следите по пътеката постоянно се настъпваха едни други, пък и можеше да се предположи, че партизаните са пратили съгледвачи напред, а встрани от пътеката — хора за прикритие. Най-вероятно имаше и ариергард, който да защищава гърба на командира.

Шуфтите напредваха бързо, но бяха твърде много, за да могат да избягат на един-единствен преследвач. Борис беше повече от сигурен, че ги настига. Ако не се лъжеше в сметките си, беше тръгнал четири часа след тях, а само след няколко километра по различни белези отсъди, че разстоянието е скъсено на два.

Без да намалява темпото, руснакът се наведе и вдигна някакъв предмет от земята. Щеше да го огледа в движение. Ставаше дума за най-обикновена пръчка, откъртена от крайпътен храст, в случая кусага-сага. Някой от войниците я бе строшил с тяло при преминаването си. Пръчката послужи за добър указател на какво разстояние пред него са партизаните. Дори в унищожителната жега на долината, пръчката едва бе започнала да загнива по края. Борис беше по-близо до жертвата си, отколкото сам бе предполагал.

Реши да позабави крачка и да премисли следващия си ход. Познаваше доста добре местността. Предната година бе ловувал из околностите заедно с някакъв американски клиент, който държеше да застреля от тукашните диви кози, наричани от местното население „валии“. Бяха прекарали почти месец из долищата край реката и трябваше доста добре да разучат горите наоколо, преди да се натъкнат на големия мъжкар, украсил по-сетне колекцията на ловеца. Борис и досега си го спомняше — почернял с възрастта козел с извити назад рога, които по дължина щяха да се наредят на десето място в класацията на „Роулънд Уърд“.

Та от миналогодишните си спомени Борис знаеше, че три-четири километра по-нататък започва поредният завой на Нил. Реката плавно извиваше на юг и на изток, обръщаше на сто и осемдесет градуса и отново продължаваше на запад. Пътеката следваше реката, защото многото скали, щръкнали високо над долината, преграждаха центъра на получилия се полукръг и правеха преминаването кажи-речи невъзможно. Но при преследването на ранения пръч Борис случайно се бе натъкнал на пряк път и тъкмо по него щеше да поеме сега.

Тогава американецът не бе улучил както трябва — куршумът му бе попаднал много назад в тялото на козела и вместо да го удари в сърцето или белите дробове, го бе ранил в корема. Животното се бе стрелнало веднага нагоре в планината, следвайки една от тайните си пътеки между скалите. Борис и американецът бяха видели доста зор, преди да го настигнат. Руснакът добре си спомняше, че козята пътека криеше доста опасности, но затова пък, когато най-после бяха застреляли жертвата си, двамата с американеца се бяха оказали от другата страна на завоя, спестявайки си повече от петнадесет километра път покрай реката.

Ако сега намереше началото на козята пътека, повече от вероятно бе да излезе пред Мек Нимур и да го издебне край брега на реката. Това му даваше огромни предимства. Партизанският водач очакваше да го преследват, не да го пресрещат. Затова щеше да прикрива гърба си, а за сам човек като Борис щеше да е трудно да пробие безпрепятствено през ариергарда, още повече, без да предупреди жертвите си, че приближава. Ако обаче причакаше Мек Нимур, всички предимства бяха на негова страна. Само от него щеше да зависи кога и как да нанесе удара си.

Нил започна да пренасочва течението си на юг, а пътеката се извъртя успоредно на брега. Руснакът впери поглед във възвишенията наоколо и затърси познат знак. Не бе извървял и километър, когато между черните скали се отвори процеп и гъстата гора пъргаво се изкатери между базалтовите блокове.

Той се спря и избърса потта от челото и врата си.

— Прекаляваш с водката! — скара се сам на себе си Борис. — Краката ти омекват.

Ризата му беше вир-вода, сякаш се бе къпал в реката.

Прехвърли пушката си от едното на другото рамо, вдигна бинокъла пред очите си и започна да изучава потъналия в зеленина дол. И от двете страни бе заграден от толкова стръмни скали, че да се излезе от другия му край изглеждаше напълно невъзможно. По едно време обаче увеличителните стъкла се спряха на малко дръвче, израсло на самата скала, възползвайки се от миниатюрна издатина. Отдалеч дървото приличаше на японски бонзай, с деформирано стъбло и усукани на всички страни клони.

Когато американецът бе изстрелял злополучния куршум в корема на козела, животното бе стояло тъкмо под това дърво. Борис лесно възстанови движенията на раненото животно, погледът му мислено проследи бягството му из скалите — по инстинкт козелът се бе втурнал по скритата пътека. Вдигна лекичко бинокъла и се взря в тесния, наклонен корниз, който се врязваше в почти отвесния склон.

— Да, да. Ето го мястото.

Позволяваше си да мисли на майчиния си руски. Ако не друго, то поне никой не го задължаваше повече да се мъчи на френски или английски.

Преди да започне изкачването обаче, Борис първо се свлече надолу по камъните до самия бряг на реката и наплиска няколко пъти лицето си. С огромно удоволствие накваси мазната си коса и грижливо избърса солената пот от врата и гърдите си. Изля останалото съдържание на манерката си и я напълни догоре. Пи, докато стомахът му не заплаши да се пръсне, сетне изплакна още веднъж манерката и я напълни повторно. В планината вода нямаше да срещне никъде. Най-накрая бръкна с шапката си във водата и я нахлупи обратно, радвайки се на хладината, която освежи за миг напечените му глава и гръб.

Изпълзя отново на пътеката и продължи още стотина крачки, без да бърза и с поглед, забит в краката. На едно място почти цялата пътека бе запречена от голям камък. За да прескочат препятствието, повечето от партизаните бе трябвало да стъпят в петното пясък пред него. За ловец като Борис това беше превъзходна следа.

Повечето бяха обути в ботуши, стил израелски парашутисти, със зигзагообразни грайфери, а добре си личеше как ариергардът е минал от същото място, откъдето е минала и предната колона. Борис клекна до земята и внимателно се вгледа в следите. Погледът му шареше доста време по пясъка, преди да се натъкне най-сетне на търсеното: между широките мъжки стъпки личеше и отпечатъкът на дребно, много по-добре оформено краче — това на жена. В голямата си част следата бе изтрита от дебелите подметки на войниците, но пръстите бяха останали ясно очертани и за Борис не бе трудно да познае, че кракът е бил обут в спортна обувка марка „Бата“ с плоски, гумени подметки. И десет хиляди души да бяха минали, Борис пак щеше да познае чие е било дамското краче в гуменката.

За него беше голямо облекчение да се увери, че Тесай върви заедно с останалата група. Току-виж двамата с любовника й бяха поели по странична пътека. Мек Нимур беше хитро животно. Вече се бе измъкнал веднъж от ръцете на Борис. Но не и този път! Руснакът заканително поклати глава — не и този път!

Отново заби поглед в женската стъпка. Нещо го жегна в душата при вида й. Гневът му се завърна по-силен от преди. Не ставаше дума за чувства, никой не можеше да го обвини, че я е обичал или желал. Тя просто беше негова собственост, играчка, която някой му беше откраднал. За Борис друго нямаше значение, освен обидата, че е бил пренебрегнат. Тесай го беше зарязала и унизила, сега я очакваше единствено смърт.

Борис усети как поугасналата страст се възпламенява в жилите му при мисълта за нечия смърт. Убийството беше негов занаят и призвание; но колкото и често да бе убивал през живота си, предизвикателството оставаше, никога не изпитваше пълно удовлетворение. Навярно това беше и единственото, което Борис все още преследваше и което дори водката не можеше да замести, както бе заместила сладостта от половото съвкупление с негърката. Щеше да му достави много повече радост да я убие, отколкото да я притежава отново.

През последните няколко години Борис бе преследвал само животни, но трудно щеше да забрави усещането да убива човешки същества, още повече — жени. Вярно, искаше главата на Мек Нимур, но много повече — тази на Тесай.

По времето на президента Менгисту, когато руснакът бе стоял начело на контраразузнаването, подчинените му скоро научиха какво най-много го радва в живота и великодушно му оставяха най-сочните парчета за негово забавление. Сега му се удаваше случай да се върне към старите игрички. Единствената разлика бе, че трябваше да убие жена си бързо и светкавично. Нямаше как да удължи удоволствието от отнемането на поредния човешки живот, нямаше как да вкуси с пълни шепи от чуждото мъчение. Навремето си бе сервирал ястия, които отнемаха часове, сега всичко трябваше да приключи за броени секунди.

— Кучка — изплю се той в праха и яростно затъпка следата от гуменката, сякаш с това искаше да покаже какво се пише на самата Тесай, когато я настигне. — Черна, разгонена кучка.

С удвоени сили Борис се хвърли нагоре по баира. Отне му само няколко минути да се добере до кривото дърво, откъдето започваше козята пътека към чукарите.

Намери я точно където очакваше. Без да се колебае, продължи нагоре. Колкото повече се изкачваше, толкова по-стръмна ставаше пътеката; често му се налагаше да използва и двете си ръце, за да се прехвърли през някой ръб или да се придържа о скалата, за да преодолее някой шеметен корниз над пропастта.

Първия път бе изкачил стръмното възвишение по кървавите следи на ранения пръч, които често му бяха служили за ориентир. Сега обаче нищо не му подсказваше накъде точно да върви и на два пъти Борис се заблуди, озовавайки се в задънените отклонения на коварната пътека. Трябваше предпазливо да се връща по стъпките си и да търси къде точно е сбъркал, за да тръгне в другата посока. При всяко от двете отклонения в съзнанието му минаваше една и съща досадна мисъл — че губи време и че Мек Нимур може да му се изплъзне, преди да е слязъл при реката.

По едно време забързаният Борис стресна стадо диви кози, които мързеливо се бяха излегнали на тясна площадка в скалите. Подгонени от непознатата опасност, те забързаха нагоре по склона като птици, за които законите на гравитацията нямат значение. Най-отпред вървеше едър мъжкар с дълга брада и още по-дълги спираловидни рога. Именно той, без да го знае, показа на руснака откъде точно да мине, за да стигне върха на планината.

Набираше се, за да прехвърли последния ръб, изпречил се на пътя му. Борис едва не свали кожата от пръстите си, но с това като че ли мъките му свършиха и той се озова на каменното било. Бързо пропълзя до отсрещния край на хребета, но не вдигна глава, за да потърси прикритие. Ако се покажеше дори за миг в цял ръст, силуетът му щеше да се забележи от километри на фона на яркосиньото небе. След продължително пълзене по камъните Борис най-сетне се примъкна до няколко храста, където да се прислони. Високите им, изправени като стъбла листа му позволиха да огледа с бинокъла долината триста метра по-надолу, без да подава главата си на открито.

От подобна височина Нил приличаше на широка, блестяща змия, която тъкмо е завряла глава зад завоя и бърза да се изгуби от погледа, а речните плитчини и пяната на водовъртежите представляваха лъскавите й люспи. Възвишенията, които се издигаха от двете страни на извивката й, напомняха гигантски вълни от базалт, надигнати сред морето на джунглата от мощни, всепомитащи тайфуни. Сред омарата те танцуваха пред погледа на наблюдателя, а нажежените слънчеви лъчи безмилостно ги налагаха с грамадни чукове.

Колкото и да трепкаше образът пред лещите, Борис успя да улови на фокус каменистата пътека, следваща речния бряг, и бавно насочи бинокъла към завоя, зад който продължението й се губеше. Изглеждаше напълно пуста, никъде не се забелязваше ни най-малък признак за човешко присъствие. Борис можеше да изтълкува това по един-единствен начин — жертвите му се бяха измъкнали напред, извън полезрението му. Не можеше да определи колко далеч по пътеката са се придвижили, но едно бе сигурно: ако все още държеше да ги засече по пътя, трябваше да бърза.

За пръв път, откакто се бе отдалечил от речния бряг, Борис отпи от манерката си — съвсем пестеливо. Даде си сметка, че дългото и изнурително изкачване в жегата го е обезводнило. В подобни условия, ако няма под ръка вода, човек може да умре за броени часове. Иначе би било чудно, че огромната долина на Нил има толкова малко човешки обитатели.

Щом си отпочина, Борис пое като подмладен по хребета на възвишението. От единия до другия край имаше повече от километър, но отсрещният ръб се показа съвсем изневиделица в краката му. Да беше направил още някоя непредпазлива крачка и щеше да стъпи в празното пространство. Щом се озова над тристаметровата бездна, Борис отново залегна на земята и потърси прикритие.

Реката беше същата — широка площ от бързеи и водовъртежи, които се преплитаха един в друг, надпреварваха се кой по-бързо да стигне следващия завой. Пътеката отново следваше плътно близкия бряг; само тук-там, когато буквално от водата изскачаха каменни игли или други непреодолими препятствия, тя неохотно свърваше навътре в сушата.

Борис отново не можа да различи друго движение из пустите пространства на нилската долина, освен течението на водите и непрестанното трептене на миражите. Сигурен беше, че на Мек Нимур не му е стигнало времето да заобиколи издадения навътре в реката нос и отново да изчезне от погледа. Щом не се показваше по пътя, значи нещо го е забавило от другата страна на завоя.

Руснакът отново пийна водица и остана да почине половин час. След това се отърси от праха и реши, че си е възвърнал достатъчно силите. Известно време се подвоуми дали да слезе от възвишението и да причака жертвите си някъде по пътеката или да остане на високото и отдалеч да следи за движенията им. Най-накрая предпочете втората възможност.

Огледа внимателно пушката си, увери се, че оптическият мерник не се е изкривил по време на изкачването, най-накрая изсипа съдържанието на пълнителя в ръката си и внимателно се взря във всеки от петте патрона. Медната гилза на единия се беше наръбила и обезцветила с времето, затова той го захвърли настрана и сложи нов на негово място. Дръпна затвора да зареди, но за всеки случай сложи предпазителя.

След това остави оръжието на земята и набързо смени изпотените си чорапи със сухия чифт, предвидливо пъхнат в чантата му. Внимателно върза обувките си. Само пълен новак би оставил краката си да тънат във влага и мръсотия — за няколко часа щяха да се покрият с кожни инфекции.

Отпи отново от манерката, стана и метна карабината на рамо. Беше готов да посрещне както подобава това, което богинята на лова благоволеше да му прати. Оставаше му само да заеме по-удобна за наблюдение позиция по хребета и да чака противника.

Извървя доста метри и често се спираше и насочваше бинокъла си към долината. Следобедът минаваше, а нито веднъж не забеляза човешко движение. Вече започваше да се тревожи, че по някакъв начин Мек Нимур е успял да се промъкне незабелязан по пътеката или е използвал таен брод, за да се прехвърли на другия бряг на реката, или пък се е проврял през някой друг проход сред скалите и му е минал под носа, когато вниманието му беше привлечено от жалните, обидени крясъци на птици. Вдигна глава и видя как двойка кани кръжат около някакъв храсталак в близост до брега на реката.

Жълтоклюната каня е един от най-едрите представители на лешоядните птици в Африка. По природа тя е свикнала да живее в известна симбиоза с човешкия вид и се храни най-вече от боклуците, хранителните отпадъци и нечистотиите, които й завещават двукраките бозайници. Най-често кани се забелязват да кръжат над селата или временните лагери на ловците, откъдето търсят с поглед бунището или пък чакат някой от хората да се отдалечи в близките храсти, та щом си свърши работата като стрели да се спуснат и да отнемат плода на усилията му, сякаш се страхуват някой да не ги изпревари. Поради тази причина на африканците не би им минало и през ум да строят канализация.

Борис обърна бинокъла по посока на пернатата двойка, която уж небрежно се рееше из въздуха, но така и не искаше да се отдалечи от въпросния храсталак. Каните се различаваха отдалеч по специфичното движение на чаталестите си опашки, които се въртяха като ветропоказатели ту на едната, ту на другата страна. Дори от такова разстояние всеки път, щом забиеха поглед в ниското, жълтите им човки блясваха в лупите на бинокъла.

— Да! Нимур рано е вдигнал лагер. — Борис зловещо се усмихна. — Може би горещината и бързият преход са се оказали твърде множко за младата му жена, а може и да му се е приискало да си поиграе с нея.

Извървя няколко крачки встрани, за да може сам да погледне какво се случва в храстите. Грижливо фокусира бинокъла си, но така и не установи човешко присъствие сред зеленината. След почти два часа напразно дебнене започваше да се чуди не е ли прибързал със заключенията си. Единственото, което продължаваше да му вдъхва известна увереност, бяха двойката кани, които бяха кацнали на върха на близкото дърво и упорито не сваляха очи от гъсталака. Нямаше какво друго да стори, освен да им се довери, че там има хора.

Погледна подозрително към слънцето. Небесното светило се плъзгаше към хоризонта, а горещината отслабваше. Борис отмести поглед от него и се взря какво става в долината.

Точно зад съмнителния храст брегът беше издълбан от водите на реката, които образуваха нещо като малка лагуна. При по-високо ниво на реката всичко наоколо потъваше под повърхността й, но сега между течението и малкото езерце се виждаше тънка дига от чакъл. Пак в този си край, брегът беше осеян с по-малки и по-големи камъни, откъртили се с годините от околните скали. Някои от тях стояха из чакъла, други се бяха изтърколили в реката и се показваха само отчасти. Имаше една особено внушителна канара, обла по форма и голяма колкото едноетажна къща.

Ненадейно иззад храста се показа нечия мъжка фигура. Пулсът на Борис се ускори и той с трепет седна да наблюдава как човекът се примъква до един от камъните и със скок се озовава на чакъла край водата. Клекна над повърхността, напълни манерката си с вода и се завърна в скривалището си.

„Аха! Дори и на тях им е горещо. Трябва да пият вода, а това ги издава пред стария Борис. Ако не бяха птиците, никога не бих предположил, че се крият точно там. — Руснакът изцъка с език в знак на възхищение. — Мек Нимур е предпазлив човек. Нищо чудно, че е оцелял толкова време. Никога не изпуска нещата от контрол. Но и такива като него имат нужда от вода.“

Борис продължи да наблюдава с бинокъла си, любопитен да узнае следващия жест на Мек Нимур.

„Вече е изгубил достатъчно време да се крие от горещината. Щом захладнее, ще тръгне отново. Смята да извърши нощен преход — заключи той и отново погледна към слънцето. — Остават три часа до стъмване. Ще трябва дотогава да съм свършил работата, иначе в мрака ще ми е трудно да се целя.“

Преди да се изправи обаче, отново се изтегли с пълзене. Върна се обратно по следите си, докато не се скри зад някакъв каменен блок. Едва след като се увери, че хората на Мек Нимур не могат да го забележат, започна предпазливото си слизане към долината. Този път нямаше козли да му покажат пътя и трябваше да се оправя сам. След няколко несполучливи опита да се смъкне от скалистия ръб, попадна на сравнително широка тераска, която щеше да му послужи за пътека и да го отведе далеч в ниското. Щом се озова в подножието на хълма, Борис внимателно се огледа, за да запомни терена. Може би щеше да му се наложи да се измъква по същия път, трябваше да знае как да го намери. Той знаеше, че му предстои да бяга от далеч по-многоброен противник, един подобен изход би му свършил чудесна работа.

Слизането му бе отнело цял час и той си даваше сметка, че закъснява. Излезе на пътеката близо до брега на реката и се насочи към лагера на Мек Нимур. Гледаше да не изостава, но въпреки това вземаше необходимите предпазни мерки. Вървеше в самия край на пътеката, стъпваше само на камък, гледаше по никакъв начин да не оставя следи, че е минавал. И както много внимаваше, така за малко да се сблъска лице в лице с партизаните.

Беше минал някакви си двеста метра, когато съзнанието му случайно улови тихото, жално свирукане на скорец. Ако не беше толкова опитен ловец, нямаше да загрее, че в свирукането има нещо нередно. А нередното беше по кое време на деня го чува. Скорците издаваха подобни тъжни звуци единствено рано призори, когато напускаха гнездата си високо в скалите. Сега беше късен следобед и от жегата в долината едва се дишаше. Не беше трудно да се сети, че скорецът всъщност е някой от съгледвачите на Мек Нимур, задаващ се от другата посока. Партизаните се готвеха да продължат с придвижването си.

Борис реагира светкавично. Дръпна се встрани от пътеката и бързо се затича назад, добирайки се в последния момент до мястото, откъдето беше слязъл. Изкатери се колкото да има поглед върху терена и зачака. Това, което му се струваше най-неприятно, бе, че практически изгуби цялото си предимство от бързото пресичане на планината. Позицията му трудно можеше да се нарече идеална за стрелба от засада, пътят му за оттегляне стоеше открит за вражеския огън. Би било истински късмет да се добере невредим до върха. Но нито за миг не изостави мисълта за полагаемото си отмъщение. Само да се появяха жертвите му по пътеката и щеше да ги гръмне, без да му мигне окото.

Колкото и да не му се щеше, Борис трябваше да признае, че Мек Нимур го е сгащил. Руснакът дори не бе предположил, че след като веднъж са се скрили от горещината, партизаните ще тръгнат на път преди мрак. Беше си правил сметката да застане на удобна позиция над самия лагер и да изстреля два точно прицелени куршума, преди да си плюе на петите и да изчезне.

Също така се беше надявал, че ако успее да убие Мек Нимур на място, хората му няма да посмеят да го преследват далеч от позициите си. Борис бе нахвърлял в мисълта си как бяга по пътеката нагоре, как се спира на всяко прикритие и отвръща на огъня, как застрелва още поне един-двама негри и в крайна сметка ги кара да се скрият в миша дупка. Щом усети, че са станали по-предпазливи, щеше да даде газ по баира и да изчезне, а те щяха да си ближат раните и навярно дори биха се отказали от по-нататъшно преследване.

Сега обаче нещата се променяха коренно. Не му оставаше друго, освен да се хване за първата удала му се възможност — което почти сигурно означаваше, че целите ще се движат — да стреля, а после да се надява, че няма да го ударят, докато катери склона. Предимството му се състоеше в изключително точния мерник на ловната му карабина, докато хората на Мек Нимур бяха въоръжени единствено с калашници, които може и да стреляха бързо, но на далечно разстояние ги нямаше никакви. Особено когато ги използваха етиопски шуфти. При добро обучение воюващите племена на Африка можеха да се превърнат в чудесни бойни единици — едни от най-добрите в целия свят. Научаваха се на всякакви тънкости на военното изкуство с едно голямо изключение: колкото и да се стараеха, точната стрелба оставаше мираж за повечето от тях.

Борис се излегна по корем на скалата и се опита да не обръща внимание на напечения камък, който го гореше дори през ризата. Свали чантата от гърба си и я постави пред себе си, за да я използва за опора на цевта. Огледа пътеката през оптическия мерник, намести се във възможно най-удобната позиция и се прицели в някакъв малък камък по нея. След като определи височината на изстрела си, завъртя оръжието наляво и надясно, колкото да се увери, че огънят му ще покрие цялата пътека.

Спокоен, че за толкова малко време и да иска не би могъл да си намери по-добра позиция за стрелба, Борис остави пушката до себе си и бръкна в пръстта под скалата. Разтърка я леко по лицето си и от обилната пот тя скоро се превърна в мокра кал. Така бялата му кожа нямаше да заблести на слънцето — един от възможните рискове, ако съгледвачите наистина се окажеха наблюдателни. За всеки случай руснакът провери и под какъв ъгъл падат слънчевите лъчи, да не би стъклото на мерника или металните части на карабината да отразяват светлината. Най-накрая придърпа най-близкия клон на храста до себе си и го нагласи така, че да хвърля сянка върху оръжието.

Борис намести приклада на пушката върху рамото си и се отпусна. Опитваше се да диша бавно и дълбоко, за да успокои ускорения си пулс и да върне силата и прецизността на ръцете си. Иначе не му се наложи да чака дълго. Скоро птичият глас се чу повторно, този път съвсем наблизо. Някой веднага отговори от гъсталака от другата страна на пътеката, съвсем близо до реката.

„На прикриващите пътеката хич не им е лесно да следват подобен терен — усмихна се горчиво Борис, сякаш съчувстваше на момчетата. — Представям си каква борба е с храстите, за да не изостанат и да вървят вкупом.“

И докато си мислеше за това, на разстояние петстотин метра право пред него, се показа въоръжен човек.

Борис го изгледа през увеличителното стъкло на мерника си. Мъжът беше типичен африкански партизанин — облечен в мръсна и окъсана камуфлажна униформа, допълнена с цивилно облекло. Багажът му се състоеше от манерка за вода, патрондаш, няколко ръчни гранати и естествено — калашник, държан пред гърдите. Щом застана на завоя, шуфтата се спря и веднага се изтегли под прикритието на близката скала.

Огледа внимателно пътя пред себе си, очите му бавно се местеха от обект на обект. В един миг погледът му сякаш се срещна с този на Борис. Той затаи дъх и се вкамени като скалата пред себе си. Но шуфтата не показа, че го е забелязал, напротив, успокои се и даде знак на останалите да го следват. Без да ги изчака обаче, се затича напред по пътеката. Петдесетина метра след него вървеше следващият партизанин. Нататък върволицата въоръжени мъже се зареди като броеница, но стриктно спазваше дистанция. Дори с картечница беше невъзможно да убиеш двама души наведнъж.

— Бре, да му се не види! — отсъди Борис. — Тези си ги бива. Мек сигурно ги е подбирал лично.

Зарови поглед в мерника и започна да се вглежда в лицето на всеки следващ, нетърпелив да открие Мек Нимур. Вече седем души се бяха показали зад завоя, а от командира ни следа. Съгледвачът вече се бе изравнил с Борис и след секунда-две го отмина. Точно под носа му минаха и двама от прикриващите крилата, които подадоха глави из близките храсти, буквално на десетина стъпки пред дулото на пушката му. Борис отново се вкамени и ги остави да се изтеглят. Скоро и останалите партизани се изнизаха с бърза крачка по пътеката пред него. Когато и последният си замина, в продължение на няколко минути по пътеката не се забеляза нищо. Докато най-накрая погледът му не мярна крадливите движения не следващата група.

— Ариергардът — измърмори Борис. — Мек държи жената на края. Новата си играчка. Грижи се за нея, няма що.

Леко приплъзна предпазителя, внимавайки да не издаде присъствието си с нежелано прищракване.

— Нека ми дойдат — закани се той. — Първо ще гръмна Мек. Без излишни фантазии, без рисковани изстрели в главата. Право в гърдите. Когато го види да се свлича в краката й, жената ще замръзне на място. На нея й липсват рефлексите на войника. Ще представлява идеална цел за втория ми изстрел. От подобна дистанция и дума не може да става да пропусна. Право между хубавите й гърди. — При мисълта за кръв и насилствена смърт на фона на красотата и нежността на Тесай Борис дори се възбуди. — Току-виж ми се удала възможност да гръмна още някого. Но на това да не разчитам. Тези си ги бива. Вероятно ще се изпокрият зад скалите още преди да съм стрелял втори път.

Вглеждаше се внимателно в лицето на всеки един от партизаните, които, както и тези от предния отряд, се движеха на равна дистанция един от друг. Всеки път сърцето му се свиваше в недоволство. В крайна сметка, оказаха се само трима души, които го задминаха с бърза крачка, сякаш имаха да вършат важни дела. От Мек и жената нито следа. Лека-полека ариергардът се изнесе нататък покрай брега, тихите стъпки на партизаните отшумяха в далечината. Борис остана отново сам зад прикритието си и се заслуша в гневното туптене на сърцето си. Вкусът на дълбокото разочарование пареше пресъхналата му от жаждата уста.

„Къде са те? — питаше се той нещастно. — Къде, по дяволите, е Мек?“

Не беше трудно да си отговори на въпроса. Бяха минали по друга пътека. Мек бе използвал хората си да отвлекат вниманието на врага, а сам се бе промъкнал незабелязано от другаде.

Борис остана свит до скалата и засече пет минути по часовника си, колкото да не се сблъска с още шуфти по пътеката. Умът му трескаво работеше. Точката, където се бе разделил за последно със следите на Тесай, беше началото на козята пътека от другата страна на големия завой.

Оттогава бяха минали няколко часа; ако Мек и любовницата му бяха хванали някоя тайна пътека, вече трябваше да са с часове напред. Мек беше опитен в тия работи: можеше така да оплете следите си, че на Борис да му е нужно още толкова време да налучка в каква посока е тръгнал. Излизаше, че бегълците имат аванс от кажи-речи цял ден. Руснакът усещаше как душата му се залива с вълни от гняв, трябваше здраво да затвори очи и да стисне юмруци, за да се отърве от чувствата, които му пречеха да разсъждава. Това, което му трябваше най-много в този миг, бе време да помисли спокойно над създалата се ситуация; с нищо нямаше да си помогне, ако започнеше да хвърля чифтета като разярен бик. Една от големите му слабости бе, че невинаги можеше да си наложи сам пълен контрол.

Когато отвори отново очи, яростта бе отминала, за да остави място на ледената омраза, която открай време бе таил към етиопеца. Трябваха му няколко минути, за да реши какво да стори и по какъв начин. Най-напред трябваше да огледа пътеката. Щеше да се върне до мястото, където следите на Мек и на жената се отделяха от тези на останалите.

Измъкна се от прикритието си. Промуши се през близките храсти и излезе на пътеката. И сега не забрави за предпазните мерки, които бе взел преди малко, но времето напредваше и той трябваше да бърза. Внимавайки да не оставя излишни следи, Борис се запъти нагоре по течението на реката — право към горичката, където шуфтите се бяха разположили на лагер. Първото нещо, което му направи впечатление, бе, че двойката кани са отлетели. За всеки случай не го прие като стопроцентово доказателство, че в храсталака не се крие някой, и започна предпазливо да обикаля мястото. Отиде до обратния край на лагера и се вгледа в следите. Макар шуфтите да бяха минали оттук преди няколко часа, отпечатъците от обувките им ясно се четяха в прахоляка.

Изведнъж се закова на място и усети как тръпки полазват по ръцете и врата му. Погледът му стоеше закован в пръстта и не можеше да се откъсне. Беше попаднал в капана на Мек. Защото между следите на войнишките обувки ясно се очертаваше и тази на женската гуменка.

Мек и Тесай също бяха влезли в горичката, но още не бяха излезли. Все още се криеха там някъде и Борис бе обхванат от зловещото предчувствие, че Мек наблюдава всяко негово движение и не сваля пръста си от спусъка на автомата. Както беше застанал сам на откритото, руснакът нямаше никакъв шанс срещу стрелбата на врага.

Пъргав като котка, Борис се изви във въздуха и скочи встрани от пътеката, претърколи се няколко пъти и се прислони зад тревите. Бързо грабна карабината и зачака врагът да се издаде. Трябваха му няколко минути да успокои тежкото си дишане, да се надигне отново от земята и да почне да обикаля крадешком около храстите, където трябваше да го дебне етиопецът. Пръстът му подпираше спусъка на карабината, дулото й се клатеше плавно наляво-надясно като глава на кобра, която се готви всеки момент да скочи върху жертвата си.

Бавно се запъти към брега на реката — шумът на бързеите щеше да прикрива стъпките му, в случай че по невнимание се издаде. Вече се бе доближил до голямата, обла скала, която бе забелязал от планината и кръвта се смръзна повторно в жилите му. Над плясъка на вълните се бе разнесъл странен звук — толкова необичаен за това място и за този час, че Борис дори се зачуди не му ли се е причул. Защото това беше женски смях, ясен и искрящ като кристален полилей, полюшващ се на течението в стаята.

Смехът идваше от ниското, някъде иззад голямата скала, която разделяше Борис от жената. Руснакът се приближи до камъка, доволен, че може да го използва за прикритие. Тъкмо да се примъкне до него, във водата се чу тежкият плясък от падането на някакъв тежък предмет. Веднага след това жената силно изпищя — весело и предизвикателно, като момиченце, което си играе.

Борис се долепи до скалата и като припълзя до ръба й, внимавайки да не се подхлъзне на чакъла, подаде любопитно глава. Това, което видя, меко казано го изуми. Колкото и да се щипеше, не можеше да го повярва. Човек като Мек Нимур просто не беше способен на подобна глупост. Та не беше ли това коравият боец, непоколебимият мъж, оцелял и след двадесет години кървава съпротива из затънтените краища на Етиопия. Как можеше тъкмо той да заприлича на това влюбено до уши момченце, което сега шляпкаше из водата?

Мек Нимур бе отпратил хората си не за друго, а за да остане насаме с новата си любима. За всеки случай Борис се заозърта не е ли попаднал в изкусно приготвен капан. Всичко му се струваше твърде случайно, прекалено хубаво, за да бъде истина. Но колкото и да претърсваше с поглед зеленината по брега, така и не забеляза никъде скрит стрелец. Накрая се успокои, че никой не го дебне, а по лицето му се изписа зловеща усмивчица.

„Разбира се, че ще са сами. Мек никога няма да позволи друг мъж да гледа Тесай чисто гола. — Усмивката му ставаше все по-широка и по-широка; колкото и да беше невероятно, късметът наистина бе застанал на негова страна. И то какъв късмет… — Сигурно се е побъркал — предъвкваше триумфа си Борис. — Дори да не помисли, че ще го преследвам? Или си е казал, че вече е далеч, че е в безопасност и може да си позволи подобни отклонения? Има ли на света нещо по-глупаво и по-късогледо от главата на един надървен…?“

Влюбените бяха свалили дрехите си, захвърляйки ги накуп върху ивицата черен чакъл, в сянката на голямата скала. Застанали в самия край на реката, те блажено се плискаха един друг. И двамата бяха както майка ги е родила: Мек гордо показваше широките си рамене, мускулестата си снага, стегнатия си задник; до него Тесай изглеждаше като речна тръстика, с тънка талия и тесен ханш. Кожата й беше като горски мед. Двамата бяха дотам погълнати от любовта си, че навярно бяха забравили за останалия свят.

„Сигурно е оставил хора да пазят нагоре по пътеката. — Борис така и не можеше да приеме Мек да се е лишил от последната капчица разум в главата си. — Просто не е предполагал, че мога да го пресрещна. Мисли, че е в пълна безопасност. Глупак с глупак“ — продължаваше да се навива доволно Борис, докато наблюдаваше гоненицата на любовниците.

Тесай се отдалечи на няколко крачки от Мек, сетне доброволно се предаде в прегръдките му. Двамата цамбурнаха в плитката вода и затърсиха устните си. Над повърхността се показваха само тъмните им, засмени лица. Струйките речна вода допълваха вълшебната картина на една красива жена, притисната в обятията на хубав мъж. Ако Борис беше верующ християнин, сигурно би си представил как черният Адам и черната Ева разиграват пред очите му сцени от Едемската градина.

Но не му беше до гледане. Руснакът сведе поглед към купчината дрехи на плажа. Калашникът на Мек лежеше безгрижно захвърлен върху камуфлажната му куртка — само на няколко крачки от Борис. Убиецът прекоси с няколко бързи скока разстоянието дотам и грабна автомата. С професионална бързина извади пълнителя и го пъхна в джоба си. Сетне дръпна затвора и изхвърли на чакъла заредения патрон. Остави опразненото оръжие на мястото му върху униформата и бързо се оттегли зад прикритието си. Нито Мек, нито Тесай разбраха какво се е случило.

Борис се разположи удобно на сянка и седна да наблюдава представлението във водата. В любовта си и двамата приличаха на малки деца, които тепърва се запознават с тайните на живота.

Най-накрая Тесай се отскубна от прегръдката на любимия си и излезе от водата. Заприпка с дългите си нозе по чакъла и затресе мокрите си, гладки като коприна гърди, сякаш искаше да го примами на сушата. Мек не остави дълго да го чакат. Изправи се и показа в цялото им величие косматите си гърди и тежкия си, мощен член.

Хукна подире й и я настигна, преди още да се е добрала до дрехите. Тесай уж започна да се съпротивлява на желанието му, но скоро се отпусна в силните му ръце, а устата й отново се залепи за неговата. В следващия миг му се отдаде изцяло. Докато двамата се целуваха, пръстите на Мек не преставаха да галят лъщящия й задник. Притискайки се плътно до тялото му, негърката разтвори крака и затърка бедра около кръста му, канейки го да изучи отблизо тайните на тялото й. Когато Мек закри венериния й хълм с широката си шепа, тя доволно замърка.

Борис се раздвояваше между гнева на рогоносеца и слабостта на воайора, който тръпне от желание да види жена си обладана от друг. В душата му напираха всякакви чувства. Панталоните му се издуха под силния напор на мъжествеността му. От напрежение слабините започваха да го наболяват, докато тялото му трепереше от ярост и омраза.

Любовниците се свлякоха на колене върху чакъла. Без да отпуска прегръдката си, Тесай се облегна назад и дръпна Мек върху себе си.

Едва сега Борис сметна за нужно да се обади:

— Кълна се, Мек Нимур, нямаш си и представа каква тъпа гледка представляваш с този гол задник между краката на жена ми!

Мек реагира бързо като леопард. Със светкавичен жест — толкова бърз, че остана недоловим за погледа на руснака — той се протегна и грабна автомата за спусъка. Когато Борис му бе подвикнал от мястото си, той вече го държеше на мушката си. Остана като гръмнат, щом етиопецът насочи калашника към него и дръпна спусъка. Ако не беше скрил предвидливо пълнителя, щеше да стане на решето. Защото Мек не си губеше времето да се двоуми.

Но механизмът жално изщрака и двамата мъже останаха да се гледат умно, без никой да е умрял междувременно. Тесай не помръдваше от мястото си, във влажните й очи се четеше мъка и тъга, защото ясно бе, че на Мек му е писано да си отиде.

Борис тихичко захихика и с дрезгав глас продължи:

— Къде предпочиташ да те гръмна, Мек? Какво ще кажеш да се прицеля в черния ти член, преди да се е свил?

Мек Нимур бързо отмести поглед встрани и затърси нещо по хоризонта. Борис си каза, че е познал преди малко. Етиопецът беше оставил пазачи по пътеката, но навярно им беше наредил да се отдалечат, докато той не привърши с удоволствията си.

— За тях да не те е грижа. И двамата ще сте отдавна мъртви, преди горилите ти да се сетят за теб — изсмя се повторно Борис. — Кеф ми става да ви гледам. Доколкото си спомням, Мек, с теб имахме веднъж уречена среща, но ти не удържа на думата си и избяга. Както и да е, имаме достатъчно време да наваксаме изгубеното.

Вътрешният глас му подсказваше, че греши, дето забавя развръзката. Мек си оставаше непредвидим човек, току-виж измислил нещо; беше допуснал грешка, едва ли щеше да направи друга. Най-разумно беше да го гръмне в главата, докато не е станало късно, а след това да се заеме с Тесай. Докато дотичат партизаните, имаше достатъчно време да си достави търсеното удоволствие с нея. И все пак, изкушението да издевателства над гордия етиопец бе твърде голямо, за да му устои.

— Имам добри вести за теб, Мек. Ще живееш няколко секунди повече. Първо ще убия курвата, ти само ще гледаш. Надявам се да споделяш вкуса ми към подобни развлечения.

Борис се измъкна от сянката, където се бе крил досега, и с бавни крачки се насочи към Тесай. Негърката се бе свила на чакъла, където я бе заварил мъжът й, и се бе извърнала леко настрани, опитвайки се с малките си ръчички да прикрие едновременно гърдите и срамните си части. През цялото време руснакът нито за миг не откъсна поглед от лицето и ръцете на Мек. За него само мъжът представляваше опасност, което се оказа и голямата му грешка. Беше подценил жена си.

С привиден жест на стеснение, Тесай му обръщаше гръб, но бръкна между разтворените си крака и докопа кръгъл, загладен от водата камък, който чудесно пасна на дребния й юмрук. Внезапно тя протегна гъвкавата си снага и с все сила замери омразния си мъж по главата. Борис улови движението й с периферното си зрение и в последния момент вдигна ръка да се предпази.

Камъкът, хвърлен отблизо, се оказа по-бърз от него, макар и да не попадна там, където Тесай искаше. Вместо в главата, той се блъсна с все сила в лакътя на Борис. Ръкавите му бяха навити до бицепсите, затова нямаше как да убият силата на удара; свитата му ръка се надигна в инстинктивен жест на самозащита. Заостреният ръб на камъка уцели опънатата кажа над костта, която изхрущя подобно счупена дъска. От острата, неочаквана болка Борис извика, дланта му неволно се разтвори и показалецът, вместо да натисне спусъка, за да застреля беззащитния Мек в корема, се отпусна безпомощно.

Мек скочи на крака и преди Борис да е успял да прехвърли пушката в другата си ръка, вече се бе скрил зад скалата.

С лявата си ръка Борис замахна с приклада и фрасна Тесай по главата, събаряйки я на земята. Преди да се е свестила, завря дулото на оръжието в устата й и гневно извика по адрес на негъра:

— Ще я убия, черно копеле! Ако си искаш обратно курвата, ела да си я прибереш, докато е жива!

От болката в лакътя гласът му бе станал още по-дрезгав и груб от обикновено.

В отговор отекна гласът на Мек Нимур от другата страна на скалата. С пълно гърло етиопецът извика нещо на амхарски, след което се обърна на английски към руснака:

— Хората ми ще се появят всеки момент. Остави жената на мира и ще те помилвам. Но ако й направиш нещо, ще съжаляваш, че си се родил.

Борис се надвеси над Тесай и я издърпа за крака. Със здравата си ръка я стисна през врата и в същото време насочи дулото по посока на невидимия Мек. Изчака болката от лакътя да отмине и пое отново с наранената си ръка карабината, готов за стрелба.

— Докато твоите маймуни довтасат, отдавна ще съм я пратил на оня свят — подвикна той на врага си и започна да я тегли далеч от скалата. — Ела си я вземи сам, Мек. Ако наистина я искаш, трябва да ми го докажеш.

И за да потвърди намеренията си, стисна с все сила хватката си около крехкото вратле на Тесай. Жена му започна да се задъхва, но колкото и да дереше ръката му с острите си нокти, не можеше да се освободи.

— Чуваш ли? Още малко и ще извия нежната й шия докрай. Или може би ти доставя удоволствие да я слушаш как агонизира.

И за да я измъчи още повече, стисна докрай мускулите на лявата си ръка.

През цялото това време Борис стоеше обърнат към скалата, зад която се беше скрил Мек Нимур, и крачка по крачка отстъпваше назад, за да има повече пространство за стрелба. Умът му трескаво работеше с надеждата да измисли път за отстъпление. Дясната му ръка навярно щеше да му изневери, а и шуфтите на Мек не бяха един и двама. Жената беше в ръцете му, но той държеше да види сметката и на мъжа. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе да убие и двамата, пък след това… каквото му било писано.

Откъм близкия склон се му нечий вик. Гласът беше напълно непознат. Хората на Мек идваха. Борис започваше да се отчайва. Врагът му така и не щеше да се покаже; две минути бяха минали, откакто се бе обадил иззад скалата, а оттогава — нито дума. Вече се беше омел, кой знае къде се криеше на сигурно.

„Твърде късно е — примири се Борис с мисълта. — Няма как да го докопам и него. Ще трябва да се задоволя само с нея. И то бързо.“

С мощен тласък я свали отново на колене и вложи цялата си сила в хватката около врата й.

— Сбогом, Тесай — подшушна й Борис в ухото. Усещаше как прешлените й са се изпънали до последно и всеки момент ще поддадат под напора на мускулите му. Трябваше да стисне още малко и задачата щеше да бъде изпълнена. — Свършено е с теб.

От дългия си опит на кръволок знаеше как трябва да изпука строшеният врат на жертвата, затова хищно зачака познатия звук: все едно се опитваше да строши на две дървена пръчка на коляното си.

Но изведнъж нещо го блъсна с все сила в гръбнака и от удара ребрата му изпращяха. Не беше и предполагал, че някой може да го изненада откъм гърба. Просто нямаше как Мек Нимур да го е заобиколил толкова бързо, без дори да се покаже. По някакъв начин негърът се беше измъкнал незабелязано иззад камъка и, минавайки зад храстите край брега, му се беше нахвърлил изотзад.

Неподготвен за подобна развръзка, Борис отпусна хватката си и Тесай се измъкна на свобода. С хълцане и болезнено хъркане жената пое дълбоко въздух, докато Борис се опитваше да се извърти на другата страна и да насочи карабината срещу нападателя си. Но Мек му се нахвърли отново и, сграбчвайки с две ръце дулото на карабината, се опита да я изтръгне.

Пръстът на руснака продължаваше да стои на спусъка и когато цевта се намираше пред самото лице на Мек, неволно го дръпна. Гърмът стресна етиопеца и той инстинктивно се дръпна назад с кънтящи уши.

Борис също отстъпи и вместо с противника си започна да се бори с карабината. Трябваше да издърпа затвора, за да зареди следващия патрон, но дясната му ръка вършеше всичко бавно и нескопосано, та Мек имаше достатъчно време да се съвземе. Наведе се с глава напред, засили се по чакъла и го блъсна право в корема. Под напора на тежестта му руснакът изпусна оръжието и двамата се хванаха в смъртоносна прегръдка. Всеки се опитваше да изблъска другия и да го повали на земята и така, от крачка на крачка, глезените им нагазиха във водата.

Най-накрая и двамата се стовариха в реката като ту единият, ту другият вземаше превес и натискаше противника си под повърхността. Страничен наблюдател би рекъл, че Мек и Борис се опитват да преиграят любовната сцена отпреди малко, само че в силно гротесков дух. Без да спират да си раздават юмруци и плесници, двамата се изместваха към дълбокото и когато се озоваха до кръста залети с вода, течението на Нил внезапно ги подхвана и ги отнесе надолу. Дори и сега биещите се не си даваха секунда отдих, използваха всичката си сила и хитрост, за да се надвият. От ударите, които си нанасяха, повърхността на реката се покриваше с пяна, а към брега се насочваха малки вълнички.

Тесай чу, че откъм гъсталака приближават хората на Мек Нимур. Грабна бързо дрехата си и преди да са се показали от храстите, успя да я навлече върху голото си тяло. Щом първият от шуфтите се появи на чакълестия бряг, тя се завтече да го посрещне и му закрещя на амхарски:

— Гледайте! Мек е във водата. Бие се с руснака. Помогнете му!

Тесай се затича по брега, а партизанинът — след нея. Изравниха се с двамата разярени мъже сред вълните и негърът насочи калашника си към врага. В последния момент Тесай успя да дръпне дулото нагоре.

— Глупак такъв! — изсъска тя гневно на човека. — Ще убиеш Мек.

Пъргаво скочи върху един от големите камъни наоколо, заслони с ръка лицето си от слънцето и впери очи в борбата. Сърцето й спря, когато видя, че Мек е започнал да отстъпва. Борис се беше извъртял зад гърба му и, уловил врата му в стегната хватка, се опитваше да потопи главата му под водата. Любовникът се въртеше като риба на въдица и отчаяно се опитваше да се изхлузи от ръцете му. В следващия миг и двамата изчезнаха, погълнати от поредния речен бързей.

Тесай слезе от камъка и забърза към следващия, за да продължи безпомощно да наблюдава разиграващата се в плитчините сцена.

Дори и подхванат от течението, Борис продължаваше да притиска лицето на Мек под водата. Колкото повече двамата забързваха по реката, толкова по-често телата им се удряха о черните камъни, осеяли коритото й в тази му част. Мек беше силен мъж и на Борис му трябваха изключителни запаси от енергия да го държи в хватката си. Знаеше, че няма да успее да го удави толкова лесно. Най-накрая Мек се дръпна назад и за миг подаде глава над повърхността. Успя да си поеме глътка въздух, преди Борис да го е натикал обратно във водата, и това навярно щеше да му стигне да го отблъсне окончателно от себе си.

Борис напрегнато се оглеждаше къде щеше да ги отведе бързеят. Вече се виждаше краят му, но точно пред тях наближаваха няколко големи камъка. Руснакът си избра един от тях, който с такава сила блъскаше вълните на реката, че те стигаха до един метър височина. Натисна с цялата си тежест в желаната посока и с ритници и здраво дърпане успя да завлече Мек към скалата.

Малко преди силите му да го напуснат, Борис остави на течението да ги понесе и заставайки зад Мек, изчака заедно да приближат коварното препятствие, което ги дебнеше като застинало морско чудовище. Руснакът продължаваше да се бори с противника си, за да не му остави време да се съвземе и да му избяга от капана. Имаше намерение да се забие с все сила в каменния ръб и да използва тялото на Мек за омекотяване на удара.

В последния момент, преди Борис да е нанесъл хитрия си удар, Мек отново извади глава от водата и поемайки дълбоко въздух, забеляза наближаващата опасност. Напрегна всички мускули по тялото си и потопи отново глава под повърхността, за да се извърти мощно напред в гимнастическо кълбо. Борис беше сварен напълно неподготвен за подобен ход и нямаше как да му се противопостави. Инстинктивно обаче затегна ключа около врата на Мек и без да разбере как, се озова във въздуха, подет от устрема на врага си. Мек успя да направи кълбото си докрай и в крайна сметка позициите им се оказаха разменени: сега Борис беше този, който стоеше между него и скалата, и именно той пое цялата сила на удара, щом двамата най-сетне се сблъскаха с нея.

Дясното рамо на руснака се огъна като между щипците на гигантска лешникотрошачка. Главата му още се намираше под повърхността, но от силната болка той неволно извика и дробовете му се напълниха с вода. Ръцете му леко се отпуснаха и Мек успя да го отхвърли далеч от себе си. Когато се показа над водата, Борис беше в позиция на давещо се насекомо: дясната му ръка бе строшена на две места, лявата му тръпнеше от изтощение, а гърдите му жално храчеха погълнатата течност.

Мек изскочи на няколко метра зад гърба му. След като пое отново въздух и се огледа, етиопецът забеляза подалата се над повърхността глава на Борис и с няколко мощни тласъка на ръцете си се озова при него.

Борис още не можеше да се съвземе след получения удар и му трябваше време да се сети какви са точно намеренията на Мек. Той го доближи отзад и сграбчи яката на ризата му, сякаш искаше да го удуши. С другата си ръка бръкна под водата и пъхна пръсти под кожения му колан. Напъна мускули и отлепи краката му от дъното, насочвайки се с пълна пара към следващата камениста плитчина, издаваща се с водните пръски, хвърляни наоколо.

Колкото му позволяваха пълните с вода дробове, Борис започна да сипе ругатни:

— Копеле! Черна свиня! Гаден…

Но гласът му се изгуби сред шума на плискащите се в камъните вълни. Без да спира, Мек го тикаше с главата напред към най-близката скала и с все сила го трясна в ръба. От мощните вибрации, които се предадоха от черепа по тялото на руснака, ръцете на Мек се разтрепериха и го изпуснаха във водата. Но Борис не помръдна — главата му бе увиснала безпомощно, а напълно безжизнени, крайниците му плаваха по повърхността като тръстикови снопи.

Понеже реката ги отнесе в поредния вир, Мек реши да издърпа Борис за яката и да извади лицето му над водата. За миг дори препатил войник като него се изплаши при вида на нанесените поражения: от удара в скалата челото на Борис буквално беше хлътнало. Кожата беше здрава, но в черепа се беше образувала хлътнатина, в която спокойно можеше да провре пръста си. Очите на Борис бяха изхвръкнали от орбитите си, сякаш аха-аха да се откъснат, подобно на пластмасовите копчета, които шият по плюшените животинки.

Мек извъртя по гръб неподвижния труп на врага си и наведе глава да огледа отблизо раната му. Сетне опипа строшеното място с пръсти и здраво натисна по кожата. Отдолу костта жално изскърца, ноктите му за малко не потънаха в главата на мъртвеца.

Още веднъж Мек натисна Борис под водата и, съпротивлявайки се на течението, го повлече към брега. Врагът му не даваше никакви признаци на живот, но Мек продължи да го дави, сякаш се страхуваше да не възкръсне пред очите му.

„Как се убиват такива чудовища? — питаше се мрачно той. — Дали не трябва да го погреба на кръстопът и да забия кол в сърцето му?“

Но за по-просто го удави петдесет пъти поред, а на следващия завой на реката течението само го отнесе при брега.

Хората му вече го чакаха. Виждайки, че краката повече не го държат, нагазиха във водата да го хванат под раменете и да го издърпат на чакъла. Понечиха да извадят и трупа на Борис, но той ги спря с жест.

— Оставете го на крокодилите. След всичко, което стори на родината и народа ни, не виждам защо да заслужава по-добра участ.

Дори след толкова омраза, колкото бе таил към убития, пак нямаше да позволи Тесай да зърне смляната му глава. Тя бе изостанала зад партизаните, но вече се задаваше по брега и скоро щеше да дойде при него.

Един от шуфтите изтика тялото на Борис обратно към течението и щом вълните го поеха в прегръдките си, свали калашника от рамото си и изпразни един откос. Куршумите заиграха по водата край главата на умрелия, някои се забиха дълбоко в трупа му. Ризата му се покри с големи дупки, изпод кожата му се разхвърчаха парчета месо. Останалите в отряда дружно се засмяха и на свой ред се присъединиха към задочния разстрел. Цели пълнители отидоха, но Мек дори не се опита да възпре подчинените си. На всеки от тях някой близък или роднина бе умрял по поръчка на руснака след ужасни мъчения. Тялото на кръволока най-сетне се обагри в собствената му кръв, светлите очи на Борис за последно се обърнаха към небето и той потъна безвъзвратно в реката.

Мек бавно стана, за да посрещне Тесай. Притисна я до гърдите си и тихо й прошепна:

— Всичко е наред. Повече няма да ти причинява зло. Мъките ти свършиха, от днес нататък ти си моя жена… Завинаги!

Откакто Борис и Тесай бяха напуснали ловния лагер, Никълъс и Роян нямаха повече от кого да крият плановете си. Затова, вместо да се бутат в тясната колиба на Роян и да се крият от любопитни уши, можеха спокойно да разпънат карти, надписи и снимки в трапезарията, където помощниците им сглобиха отделна широка маса.

Готвачът щедро ги черпеше с кафе, което те още по-щедро изливаха в гърлата си, докато киснеха над купищата книжа и обсъждаха разкритията на дъното на реката. Прекарваха с часове да обмислят всяка теория, която им хрумнеше относно творенията на Таита на дъното на реката, и дори да им звучеше напълно невероятна, не я оставяха.

— Никога няма да разберем със сигурност дали подводната шахта е дело на Таита или е просто естествена цепнатина, без да я посетим отново с необходимата екипировка.

— И каква е необходимата екипировка?

— Най-общо казано — водолазна. Само че не с класическите кислородни апарати, които използват във флота; те са леки и удобни, но могат да се използват само до десет метра дълбочина, сиреч до не по-голямо налягане от една атмосфера. Нататък чистият кислород става смъртоносен. Ти използвала ли си някога водолазен костюм?

Тя кимна утвърдително.

— Навремето прекарахме медения си месец с Дураид на Червено море. Тогава вземах уроци и направих три-четири гмуркания в открито море, но далеч не станах специалист.

— Обещавам ти, че няма да те пращам и теб долу — усмихна се Никълъс. — Но така или иначе, след като открихме гробницата на Танус и намерихме следи от Таита в пролома на Дандера, мисля, че налице са достатъчно предпоставки да преминем към втората фаза на настоящата операция.

Роян беше напълно съгласна.

— Ще трябва да се върнем с много по-обемиста екипировка, а и с поне няколко души за помощ. И все пак, втори път няма да ти се удаде да минеш за турист. Как ще оправдаеш завръщането си в долината, без да вдигнеш цялата етиопска бюрокрация на крак?

— Не забравяй, че аз вече съм бил на посещения и у господин Кадафи, и у господин Саддам. В сравнение с преживяното при тях, една обиколка из Етиопия ще е като неделна разходка сред природата.

— Кога падат първите дъждове в планините? — сети се изведнъж Роян.

— Хм, да, щях да забравя… — замисли се Никълъс. — Това е най-важният въпрос. Като гледам по бреговете на Дандера докъде стига най-високото й равнище, и дума не може да става да се гмуркаме през дъждовния сезон. — Той прелисти страниците на тефтера. — За щастие, разполагаме с известно време, но не е много. Налага се да бързаме. Трябва първо да се върнем у дома, преди да измисля плана за втората фаза.

— Тогава да вдигаме багажа отсега.

— Да, така ще е най-добре. Но пък ми се струва доста жалко да сме били толкова път, а да не се възползваме от всички възможности, които ни предлага мястото. Мисля, няма да е зле да поостанем още няколко дни, колкото да обмислим по-подробно идеите си за тайнственото съоръжение на Таита. Преди да тръгнем обратно за Англия, най-добре ще е да имаме известна представа какво точно се надяваме да открием в подводната шахта.

— Ти си шефът, ти решаваш.

— Колко ми е приятно да чуя това от красива дама като теб.

Роян му се усмихна ласкателно.

— Радвай се, докато можеш, на такива мигове. Току-виж никога не се повторили — но бързо върна сериозното си изражение отпреди малко. — За какви идеи по-точно говориш?

— Щом нещо влиза някъде, то трябва и да излезе оттам — започна да разсъждава Никълъс на глас. — За да се получи подобно налягане, водата от реката трябва да бъде изсмуквана в определена посока. Или се озовава в някаква система от подземни канали, които я отвеждат към Нил, или някъде другаде се показва отново на повърхността.

— Продължавай, звучи ми интересно — подкани го Роян.

— Едно е сигурно: където и да води шахтата в скалата, никой не би я използвал за вход или изход: водното налягане е убийствено. Но ако случайно открием другия й край, може би ще ни е по-лесно да влезем оттам.

— Звучи едновременно правдоподобно и интригуващо — отсъди Роян и погледна сателитната снимка.

Никълъс бе успял да идентифицира манастира и го бе отбелязал с кръгче. Бе проследил с линия и вероятното течение на Дандера: проломът сред скалите се стесняваше толкова, че от птичи поглед гъстата гора практически го закриваше. Дори и свръхмощните лещи на космическата камера не можеха да пробият през зеленината.

— Ето къде реката навлиза в пролома — посочи Роян на Никълъс. — А това встрани е долът, откъдето ни преведе първия път Тамре. Права ли съм?

— Точно така — кимна той. — Накъде биеш?

— Спомняш си как предположих още докато идвахме насам, преди да стигнем манастира, че същият този дол е служил за корито на Дандера — преди да се вреже в базалта и да образува сегашния пролом.

— Така е — съгласи се Никълъс. — По-нататък?

— Точно в тази точка склонът е доста стръмен, нали? Е, спомняш ли си, че прекосявайки дола на идване, трябваше да пресечем един поток — не особено голям, но все пак достоен за отбелязване? Та същият този поток, ако не ме лъже паметта, извираше някъде от източния край на дола.

— Аха, започвам да разбирам. Искаш да кажеш, че потокът не е никакъв поток, а служи за оттичане на водите от шахтата. Хитруша, сам нямаше да се сетя.

— Просто се възползвам от твоя гений, за да добавя нещичко и от себе си — сведе скромно поглед Роян и го стрелна изпод вежди. Макар и само да си играеше, гъстите й, дълги и леко извити по краищата мигли имаха с какво да объркат мъж като Никълъс. Още повече, че отдолу се показваха две медени очи, по които проблясваха златисти като миниатюрни звездички точици.

За да не се отклонява от темата, Никълъс стана и загледа в друга посока.

— Тогава какво ни пречи да отидем да проверим?

Върна се в колибата си, за да вземе чантата с различните принадлежности, запаси с храна за през деня и излезе да изчака Роян. Но тя не се появи сама.

— Виждам, че трудно ще се разделиш с любимеца си — вдигна той рамене в знак на примирение.

— Освен ако ти не се покажеш достатъчно нелюбезен да го изпъдиш — усмихна се окуражително Роян на Тамре, който грееше от щастие, че отново е в присъствието на идола си.

— Много добре — предаде се Никълъс. — Този път не виждам в каква беля може да ни вкара.

Поеха по пътеката и скоро Тамре отново заигра ролята си на водач. Крачеше гордо с дългите си нозе, грубата дреха се вееше на вятъра, а устата му не преставаше да пее монотонните амхарски псалми. През няколко минути момъкът се обръщаше назад, за да се увери, че Роян го следва. Да се катерят нагоре по дола, не беше лесна работа особено по време на обедната жега. За Тамре горещината като че ли не беше от значение, но двамата му белокожи спътници здраво се потяха и в горния край на потока огромни тъмни петна покриваха ризите им. Щом извървяха докрай първия етап от прехода си, тримата блажено се отпуснаха на земята в сянката на няколко акации, а Никълъс извади бинокъла си от калъфа и започна да оглежда терена наоколо.

— Как виждаш през него след банята от онзи ден? — попита Роян.

— Нищо му няма — измърмори той. — Водонепропускаем е, хер Цайс си знае работата.

— Какво виждаш?

— Нищо особено. Храсти, храсти и пак храсти. Хващаме потока и го следваме до края, друго решение няма.

Напуснаха благотворната сянка и тръгнаха из оголения на слънцето край на долчинката. Потокът слизаше като по стълба от малки каскадки, които завършваха с плитки вирчета. Бреговете бяха практически непристъпни заради гъстите шубраци. Някои от храстите бяха изсъхнали от горещината, други, чиито корени стигаха по-надълбоко или черпеха вода направо от ручея, се бяха облекли с пищни зелени мантии. Над вировете кръжаха облаци от черно-жълти пеперуди, а по покритите с мъх скали наоколо стояха на пост стърчиопашки, кипрещи се в черно-бялото си оперение. Опашките им висяха далеч надолу и се поклащаха ритмично като метрономи.

Насред склона тримата си харесаха един от вировете и седнаха отново да починат. В паузата Никълъс използва шапката си като палка за мухи и мощно цапардоса един безгрижен скакалец в краката си. Кафеникаво-жълтеникавата гадинка се опита да се свести след получения нокаут, но той я грабна с пръсти и я хвърли във водата. Насекомото загърчи крака в опит да се измъкне от капана, но почти веднага из дълбините се надигна тъмна сянка, по повърхността се образуваха кръгове и най-накрая нечий люспест гръб лъсна за миг на слънчевите лъчи, преди да изчезне надолу заедно със скакалеца.

— Пет килограма — жална се Никълъс. — Ах, защо не си взех въдицата?

Тамре се беше разположил близо до него и реши да му покаже един от номерата си. Протегна ръка високо над главата си и почти веднага една от многото пеперуди, които хвъркаха наоколо, кацна на пръста му. Роян и Никълъс зяпнаха в безмълвно възхищение чернокожия младеж, който сякаш разговаряше с кротката животинка, увесила крилца над дланта му. Все едно й беше наредил да дойде при него. Тамре победоносно се засмя и подаде жълто-черната пеперуда на любимата си Роян. Тя отвори шепа и той леко изсипа красивата твар в дланта й.

— Благодаря ти, Тамре. Това е чудесен подарък. Но сега и аз ще й направя подарък, като я пусна отново на свобода — рече тя, издаде устни напред и лекичко духна в крилете на пеперудата.

Насекомото литна отново във въздуха и тримата я проследиха с поглед, преди да се върне при останалите си посестрими над вира и да се изгуби сред тях. Тамре плесна с ръце от радост и щастливо се разсмя.

— Странно — изкоментира тихо Никълъс. — Изглежда, момчето има дарбата да общува с всички животни в гората. Сигурно игуменът Яли Хора нарочно не се опитва да го държи при себе си в манастира, ами го пуска да върви, където му скимне. Навярно това е единственото лечение за болната му душа. Остави го да играе на воля и мъките ще го напуснат. С известна неохота трябва да призная, че започвам да се привързвам към младежа.

Трябваше да направят още само петдесет крачки, за да се озоват пред самия извор. Точно насреща им се изпъчи ниска скала от червен пясъчник, в подножието на която се отваряше дупка и бликаше вода. Отворът се криеше зад гъста завеса от папрати. Никълъс трябваше да клекне във водата и да ги разбута с ръце, за да погледне зад тях.

— Какво виждаш? — попита нетърпеливо Роян.

— Почти нищо. В дупката е пълен мрак, сигурно началото й е дълбоко навътре.

— Ти си много едър, няма как да се провреш. Дай на мен!

— Мен ако питаш, твърде вероятно е да се сблъскаш с някоя водна змия. Тук е пълно с жаби, значи имат какво да ядат. Още ли си сигурна, че искаш да влезеш?

— Никога не съм твърдяла, че искам — поправи го тя.

Седна на брега и събу обувките си, преди да нагази в потока. Водата стигаше до средата на бедрата й и силно затрудняваше движенията й. Беше принудена да се свие почти надве, за да се промуши в тесния отвор. Изчезна в тъмното, но скоро се оплака:

— Таванът слиза все по-ниско и по-ниско.

— Внимавай, скъпо момиче. Не си рискувай живота за нищо.

— Бих желала да не ме наричаш „скъпо момиче“ — прокънтя гласът й из каменната пещеричка.

— Защо не? Ти отговаряш и на двете части на израза: хем си момиче, хем си ми скъпа. Да не би да предпочиташ „млада госпожо“?

— Още по-малко, казвам се Роян — настъпи известно мълчание. — Стигам само дотук — предаде се след някоя и друга минута Роян. — Натам продължава нещо като шахта.

— Шахта ли? — попита Никълъс.

— Да речем отвор с общо взето правоъгълна форма.

— Мислиш ли, че е дело на човешка ръка?

— Не може да се каже. Водата блика като от чучур, струята е много мощна.

— Нищо ли не подсказва, че камъкът е бил дялан? Някакви следи от инструменти по стените?

— Нищо. Стените са хлъзгави и напълно загладени от водата. Навсякъде има водорасли.

— Може ли човек да се промуши през отвора. Имам предвид, ако не му пречи водата…

— Само ако е джудже или поне пигмей.

— Или дете? — предположи Никълъс.

— Или дете — съгласи се Роян. — Но кой би пратил дете в подобна дупка?

— Древните често са използвали услугите на роби-деца. Нищо чудно и Таита да го е вършил.

— Не го споменавай. Ще развалиш високото мнение, което съм си изградила за него — отвърна му Роян и започна да се измъква към изхода.

Когато се показа на светло, цялата й коса беше в мъх и листенца папрат, а тялото й — мокро от кръста надолу. Никълъс й подаде ръка и я изтегли на брега. Под мокрия панталон ясно се очертаваха линиите на задника й и за него беше голямо изпитание да не поглежда натам.

— Значи следва да заключим, че шахтата е от естествен произход, а водите бликат изпод земята?

— Не съм казала такова нещо. Просто не бях сигурна. Може и да си прав. Не е изключено да са карали деца да копаят навътре. В крайна сметка, дори в ерата на промишлената революция са пращали деца по мините.

— Но ние няма как да се проврем вътре и да изследваме прохода от тази страна?

— Напълно невъзможно — поклати глава Роян. — Водата ще те отнесе веднага. Опитах се да си провра ръката в шахтата, но дори за това не ми стигнаха силите.

— Жалко! Надявах се, че ще попаднем на още някое свидетелство, че сме на прав път.

Никълъс седна на земята до Роян и бръкна в чантата си. Извади малък, черен инструмент, който привлече любопитството й.

— Анероиден барометър — обясни той. — Всеки добър навигатор трябва да има по един със себе си. — Разгледа го внимателно и отбеляза нещо в тефтера си.

— Обясни ми — подкани го Роян.

— Искам да разбера дали изворът се намира под нивото на дупката в скалата. Ако се окаже над него, значи спокойно можем да го зачеркнем като възможност.

При което се изправи.

— Ако си готова, можем да тръгваме.

— Накъде?

— Как накъде? Към дупката на Таита, естествено. Трябва да отчетем атмосферното налягане и там, за да сравним надморската височина.

Щом Тамре разбра коя е следващата спирка в обиколката им, той с лекота ги преведе по познатия само на него кратък път. От извора на потока до върха на скалата с каменните ниши стигнаха за два часа.

Седнаха да си починат и Роян отбеляза между другото:

— Изглежда Тамре е свикнал да прекарва повечето от времето си из горите. Познава всяка пътека из шубраците, независимо дали е прокарана от човек или животно. По-добър водач едва ли бихме могли да намерим.

— Във всеки случай, Борис нищо не струва пред него — съгласи се Никълъс и нагласи барометъра за новото отчитане.

— Изглеждаш много доволен — наблюдаваше го Роян със същия интерес, с който той изучаваше циферблата.

— И имам причини да бъда. Ако сметнем, че оттук до повърхността на реката има петдесет и пет — шестдесет метра, а оттам до дъното — още петнадесет метра, установяваме, че все пак отворът към реката е с повече от тридесет метра над нивото на извора от другата страна на билото.

— Което означава?

— Което означава, че има голяма вероятност водата, която прониква в скалата под краката ни, да е същата, която се излива в дола зад нас.

— Но как е успял Таита да постигне такова чудо? — чудеше се Роян. — Как е успял най-малкото да стигне до дъното на реката? Ти си инженерът, ти ще обясниш на невежите като мен по какъв начин стават тези неща.

Никълъс вдигна рамене в знак, че няма представа, но Роян продължи да му досажда с въпроси:

— Искам да кажа, че древните трябва да са познавали някаква техника за работа под вода. Как ще построят мост, ако не издигнат най-напред подпори насред реката? Или как ще отклонят течението й с бент? Да не говорим, че Таита е построил шахта под водите на Нил, за да се отчитат годишните разливи. Нали си спомняш описанието на хидрографа, дадено в „Речния бог“?

— Най-често използваната техника е била построяването на защитни бентове пред местата, където е щяло да се строи — подметна небрежно Никълъс, но изведнъж се сепна и изгледа Роян. — Бре, да му се не види, ти си неизчерпаем извор на идеи! Бент! Какво му пречи на стария мошеник да е заградил цялата река?

— Според теб възможно ли е изобщо да се отбие Дандера?

— С човек като Таита започва да ми се струва, че всичко е възможно. Изглежда е разполагал с неограничена работна ръка, а щом е успял да построи хидрографа при Асуан, значи е познавал повече от добре принципите на хидродинамиката. В крайна сметка, животът на египтяните е зависел изключително от годишните наводнения, затова те отрано са започнали да се борят с капризите на реката. Ако повярваме на стареца, не е чудно и тук да е построил някое техническо чудо.

— Но как можем да го докажем?

— Като открием следи от въпросния бент. Да се спре река с размерите на Дандера е изисквало огромни усилия и много материал. Шансът е голям и до наши дни да е останало някое свидетелство за строежа.

— И къде, според теб, той би построил подобен бент? — На Роян й ставаше все по-интересно. — Или казано с други думи, ако ти трябваше да издигаш бент, къде би го разположил?

— Има само едно място, което ми се струва вероятно — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Там, където пътеката се отделя от брега на реката и продължава надолу през дола, сиреч — в началото на каньона.

И двамата, като по нечий знак, обърнаха глави нагоре по течението.

— Че какво чакаме тогава? — беше нетърпелива Роян. — Да идем да проверим!

Двамата бяха толкова развълнувани, че ентусиазмът им скоро се предаде и на нищо неразбиращия Тамре. Щом поеха нагоре по реката, негърчето още малко и щеше да се разтанцува от радост по тясната пътека, без да обръща внимание на тръните в краката си. Докато изкачат дола и излязат отново на брега на Дандера, слънцето бе слязло в ниското и убийствената жега бе отминала. Тримата отново застанаха над реката и се загледаха във водопада. Оттук започваше последната, най-тясна и живописна отсечка към майката Нил.

— Ако Таита наистина е построил тук бент — показа с жест Никълъс входа на пролома, — водите на реката съвсем естествено биха се насочили към дола, от който идваме.

— Изглежда ми напълно възможно — засмя се Роян, а Тамре се присъедини към нея, макар и да не знаеше думичка английски. Харесваше му да стои в компанията на двама весели люде.

— Ще трябва да се кача някъде нависоко, за да снимам терена. Може и да се окажем разочаровани, но доколкото виждам с невъоръжено око, напълно е възможно наистина да е имало бент. — Никълъс заслони очи с ръка и огледа скалите от двете страни на водопада. Представляваха две издължени към небето варовикови канари, които образуваха същински портал пред прииждащите води, закривайки от погледа ръба на високата каскада. — Бих искал да се изкатеря догоре и да огледам местността. Искаш ли да се обзаложим, че ще стигна преди теб?

— Нека видим кой кого — прие Роян предизвикателството и започна да изкачва стръмния склон към ръба.

Задачата не беше никак лесна, а на много места варовикът се беше натрошил и под краката им се образуваха опасни сипеи. Щом стигнаха обаче върха на източната колона на портала, гледката ги възнагради десетократно за усилията.

Точно на север от тях се издигаше мощната снага на платото. Назъбеният му край така бе опънал полите му, че склонът изглеждаше едва ли не отвесен. Зад ръба тук-там се показваха върховете и на планинската верига, заграждаща областта — тъй наречената Чоке, чиито синкави върхове трептяха като птичи пера на фона на яркото африканско небе.

Наоколо пък се разпростираше разчлененото на хиляди отрязъци дефиле на Нил — невъобразим хаос от по-големи или по-малки каменисти хребети и била, някои от които изпъстрени в бяло и пепелявосиво, други — в черно като кожата на африкански бивол, трети — в кървавочервено. Между тях се разстилаха гъсти гори, чиято отровнозелена растителност стигаше до самите води на могъщата река. Нагоре по склона зеленото постепенно преминаваше в сивкавокафяво, докато по оголените от унищожителните слънчеви лъчи хълмове не останеха да стърчат само изкривените, сякаш изстискани от нечии могъщи ръце, стъбла на уморените от сушата дървета.

— Навсякъде пустош и следи от хилядолетна разруха — промълви Роян, замаяна от гледката. — Дива, неподатлива на опитомяване пустош. Нищо чудно, че Таита е избрал тъкмо това място за последна спирка на господаря си. Само при вида на тези зловещи скали всеки натрапник би се уплашил да припари.

Двамата се умълчаха и продължиха да наблюдават величествената картина, която представляваше дефилето на Нил. Умората от дългото изкачване скоро ги напусна, ентусиазмът им се завърна и те се хвърлиха в поредната оживена дискусия.

— Оттук всичко се вижда добре — посочи Никълъс в краката им. — Забелязваш ли как долината се раздвоява като вилица точно преди водопада? А точно от разклона до скалата, на която се намираме сега, е и най-тясната част на коритото. Все едно гледаш човешки врат — натам е тялото, зад нас — главата. Всеки, който помисли да строи бент, би се спрял тъкмо на тази отсечка — извъртя се наляво и посочи долината. — Няма да е трудно водата да бъде пренасочена натам. А щом си свърши работата надолу в пролома, нужно е само да събори бента в средата, за да поеме течението по естествения си курс.

Тамре не сваляше очи от замислените им лица и внимателно слушаше всяка произнесена реплика, нищо, че не разбираше съдържанието й. Каквато и гримаса да направеше Роян, той неизменно я повтаряше. Когато тя кимнеше, и той кимаше, ако се навъсеше, и той се мръщеше, все едно човек ще убива, когато тя се усмихнеше, устата му се разтягаше до ушите.

— Реката ми се струва твърде широка — поклати глава и Тамре веднага направи същото, придавайки си изключително сериозно изражение. — Какъв ли метод са приложили за преграждането й? Дали са използвали само пръст, едва ли…

— Египтяните толкова често са строели бентове и канали за напоителните си работи, че няма как да не са прибягвали до услугите на най-обикновената пръст — разсъждаваше Никълъс на глас. — Но пък винаги, щом са разполагали с камък, са строили съоръженията си с него. Те са били опитни зидари. Ти самата си била в асуанските кариери и знаеш какъв труд е падал.

— Всъщност, проломът е беден на почва — тръгна в същата посока Роян. — А камъни колкото щеш. Все едно сме попаднали в геологически музей. За каквато скала се сетиш, имаш я пред себе си.

— И аз така смятам — кимна Никълъс. — Вместо да рови цялата област за пръст, Таита ще е строил с камък. В Египет каменни бентове са се строили много преди неговото време. Нещо повече, ако бентът наистина е бил каменен, то едва ли всички следи от изграждането му са изчезнали.

— Добре тогава, да проверим хипотезата си. Таита е издигнал стената от каменни блокове, след която я е съборил и реката е поела отново по естествения си път. Къде очакваш да открием следи от тези блокове?

— Най-добре да започнем с оглед на евентуалната строителна площадка — предложи Никълъс. — Първо ще проучим теснината, а ако не открием нищо, ще слезем надолу по течението.

Тримата запълзяха надолу към брега, а Тамре кавалерски показваше най-лесния път на любимката си Роян. Всеки път, когато тя спреше да си почине или пък се хлъзнеше по ронливата пътека, той на свой ред се заковаваше на място и я чакаше да продължат заедно. Слязоха до брега и застанаха пред теснината.

— Колко ли висока е трябвало да бъде стената?

— Едва ли е била много висока. Но пък и за да ти отговоря, трябва да пресметна приблизително разликата в земните нива — отвърна Никълъс.

Изкачи се малко по брега и внимателно се вгледа първо в страничните краища на долината, сетне в ръба на водопада. На три пъти се премести на по-удобна позиция, всеки път малко по-високо от предишния. Колкото повече се изкачваше, толкова по-стръмен ставаше скалистият бряг. Най-накрая Никълъс трябваше да се опира на една ръка за склона, но пък и проверката му се струваше задоволителна с резултатите си. Когато свърши с измерванията, викна на Роян:

— Мисля, че тук, където се намирам сега, е бил горният край на бента. Оттук ги смятам пет метра над равнището на реката.

Роян го чакаше на брега и използваше времето да пресмята на свой ред разстоянието до стръмния каменен склон насреща.

— Оттук дотам са около тридесет метра — съобщи тя на Никълъс.

— И аз така смятам — съгласи се той. — Работата не е била малко, но пък е възможна за изпълнение.

— Таита никога не се е плашил от величествените проекти. — Трябваше да събира ръце пред устата си, за да достигне гласът й до него. — Както си застанал там, не виждаш ли някакви следи от човешка дейност? Таита сигурно е издълбал скалата, за да подпре бента на нея.

Никълъс запълзя по склона, опитвайки се да следва хоризонтална линия. Оказа се почти над самия водопад и нямаше накъде повече да продължи. Предпазливо се смъкна на ниското и се върна при Роян и Тамре.

— Нищо ли не видя? — изпревари го тя и той поклати глава.

— Не, но пък и след четири хиляди години едва ли релефът на скалите ще остане същият, какъвто е бил. Водата навярно е измила всичко. Мисля, че най-умно от наша страна ще е да обиколим долината и да потърсим не е ли останал случайно някой каменен блок, който водите да не са отнесли в пролома. Таита е съборил бента, но напорът на реката все ще е отблъснал нещо и настрани.

И така, тримата тръгнаха надолу в дола и Роян се натъкна на някакъв голям камък, който изглеждаше доста различен от скалите в околността. На големина беше колкото старомоден сандък за дрехи. Макар и зеленината да го покриваше наполовина, горният край — сиреч този, който се виждаше — показваше квадратен ръб. При вида му Роян веднага извика Никълъс.

— Погледни тук — погали гордо откритието си. — Какво мислиш по въпроса?

Никълъс слезе при нея и прокара длани по повърхността на каменния блок.

— Не е изключено да е това, което търсим — прие той, — но за да сме сигурни, трябва да открием следите от лостовете, с които зидарите са го откъртили. Както знаеш, техниката им е била проста: когато отломят от скалата някое по-едро парче, те са пробивали дупка в него и с лостове са го разбивали на колкото части им е било нужно.

Двамата се захванаха да изучават отблизо камъка, но макар Роян да напипа някаква цепнатина, единодушно приеха, че е била издълбана по естествен път. Най-накрая Никълъс заключи, че вероятността каменният къс да е бил откъртен от човешка ръка е четиридесет на сто.

— Няма да ни стигне времето — напомни й и я издърпа далеч от находката. — Остава ни още доста терен за оглеждане.

Продължиха още половин километър надолу, но не намериха нищо. Той даде отбой:

— Дори и при най-силно наводнение, едва ли реката би могла да отнесе блоковете толкова далеч. Да се върнем при водопада и да погледнем няма ли нещо интересно, захвърлено в пролома.

Отново се озоваха на брега на Дандера и Никълъс се надвеси над буйните й води.

— Скалата не е толкова висока, колкото по-долу. До водата няма и тридесет метра — пресметна на око той.

— Мислиш ли, че ще можеш да слезеш? — попита го Роян с тон, издаващ съмнение.

Дори на тази височина, пяната от стоварващата се във вира вода ги пръскаше в лицата, а двамата трябваше да си викат един на друг в ушите, за да се чуят.

— Не и без въже и помощници, които да ме издърпат обратно — рече Никълъс и като намери добра позиция за наблюдение, огледа каньона с бинокъла си. По бреговете на вира имаше разхвърляни доста камъни с различна големина. От водата всички се бяха закръглили, а само един-два бяха достатъчно едри, за да приличат на строителни блокове. По някои от камъните личаха ръбове, с известна доза въображение човек можеше да приеме, че ъглите някога са били прави. Иначе — доколкото всеки се подаваше наполовина над пръските пяна — нищо по гладката им повърхност не издаваше човешка дейност.

— Не мисля, че от такава височина може да се определи произходът на камъните долу. А и да си призная честно, не умирам от желание да се завра отново в казана; не и тази вечер във всеки случай.

— Излиза, че трябва да я караме на голи предположения — седна до него Роян и обви с ръце колената си. Изглеждаше доста умърлушена. — Никой не може да ни каже дали Таита наистина е отбивал реката или не.

Никълъс непринудено я прегърна през раменете в жест на утеха и тя се отпусна блажено в скута му. Двамата се взряха мълчаливо в пропастта под краката им. Най-накрая Роян се отдръпна бавно от прегръдката му и се изправи.

— Май е време да се връщаме в лагера. Колко ли път ни чака обратно?

— Поне три часа. Права си. Докато се приберем, ще се стъмни, а днес е новолуние.

— Странно, колко уморен се чувства човек, когато е хабил силите си напразно — отбеляза лениво Роян и се протегна. — Да бяхме намерили някой от камъните на Таита, с удоволствие бих се излегнала отгоре му да спя. — Едва изрече това и се сепна. — Ники, а той откъде ги е вземал?

— Откъде е вземал какво? — не разбра той.

— Не разбираш ли? През цялото време сме търсили в погрешната посока. Опитваме се да установим къде са отишли блоковете, вместо да си зададем въпроса откъде са взети. Ти сам спомена за кариерите в Асуан. Не би ли трябвало най-напред да открием кариерата, която Таита е използвал за строителните си материали?

— Кариерата ли казваш? — плесна се по челото. — Съвсем права си. Трябваше да тръгнем от началото, не от края. Вместо да си губим времето в търсене на несъществуващи бентове, по-добре да бяхме намерили кариерата, от която са дошли.

— И откъде да почнем да търсим сега?

— Мислех, че ти ще ми кажеш — засмя се Никълъс и Тамре мигом започна да се смее в унисон с него. Това напомни на двамата му покровители за момчето и начина му на живот.

— Мисля, че е най-добре да почнем с Тамре, нашия предан водач — рече Роян и пое ръката на младежа. — Слушай сега, Тамре, слушай ме много внимателно!

Негърът килна глава на една страна в жест, че целият се е превърнал в слух и впери поглед в устата й, в случай че нещо убегне от ушите му.

— Търсим мястото, откъдето идват квадратните камъни. — Изглежда, това не му говореше нищо, защото в очите му се изписа пълно неразбиране. — Преди много-много време в планините са идвали хора, които са къртили камъни от скалите — обясни му по-подробно Роян. — Някъде наблизо те трябва да са изровили голяма дупка. Може би дори в дупката са останали още от квадратните камъни…

Изведнъж на Тамре му просветна и по лицето му огря радостна усмивка.

— Камъкът на Исус! — възкликна той.

Скочи на крака и без да изпуска нито за миг ръката на Роян, хукна надолу по долината.

— Е, Тамре! — помоли го тя. — Не бързай толкова!

Но жалванията й отидоха напразно. Тамре беше до такава степен ентусиазиран, че запя един от познатите си химни на амхарски. Никълъс ги следваше отзад с по-спокойна крачка и ги настигна едва половин километър надолу по склона.

Завари Тамре коленичил на земята с чело опряно о близката скала. Момчето стоеше със затворени очи и усърдно четеше някаква молитва. Роян беше принудена да коленичи до него и да изчака да свърши.

— Какво, по дяволите, правите? — попита безцеремонно Никълъс.

— Молим се — отговори му най-непринудено Роян. — Така нареди Тамре. Трябва да се помолим, преди да отидем при камъка на Исус.

Обърна глава на другата страна, затвори очи и сплете пръсти, вдигнати пред лицето й в молитвен жест. Устните й започнаха на свой ред да повтарят позната молитва.

Никълъс си намери място на някакъв камък в близост до молещите се и зачака.

„Предполагам, че в това няма нищо лошо“, утешаваше се той и гледаше да не прекалява с нетърпението си.

Без да предупреди, Тамре скочи на крака и изпълни кратък танцов номер. Пляскаше с ръце, риташе с крака и чак когато наоколо се вдигна порядъчен облак прах, намери за нужно да спре.

— Готово — рече той с напевен глас. — Вече можем да отидем при камъка на Исус.

Още веднъж грабна Роян за ръката и я заведе до стръмния скалист склон насреща. Буквално пред очите на Никълъс двамата изчезнаха вдън земя и той скочи като ужилен да ги търси с поглед.

— Роян! Къде сте? Какво стана?

— Насам, Ники, ела насам!

Той се доближи до скалата и възкликна от удивление:

— Бога ми! Цяла година да бяхме търсили, никога нямаше да го видим!

Скалата се усукваше около себе си и криеше от погледа таен вход. Никълъс смело влезе и в захлас огледа високите, напълно вертикални стени на своеобразното преддверие. След тридесетина крачки из скалния коридор се озова в открит амфитеатър, широк поне стотина метра и зейнал към синьото небе. За трибуни на амфитеатъра служеше самата скала, в която той беше издълбан, а за опитното око на Никълъс не бе трудно да установи, че скалният състав е същият като на блока, който Роян бе открила в дола.

Древните строители бяха изградили амфитеатъра с волско търпение, дялайки ред по ред в твърдата скала. „Трибуните“ стигаха до самия горен край на кариерата и дори след хилядолетия добре личеше как и в каква последователност са били откъртвани строителните блокове. В цялото съоръжение не можеше да се открие един-единствен ъгъл, който да не е прав. Тук-там из пукнатините бяха израснали рехави храстчета, но като цяло кариерата успешно бе устояла на напора на джунглата. От мястото си Никълъс дори виждаше струпаните в единия й край готови каменни блокове, които така и не бяха влезли в употреба. Откритието до такава степен го беше смаяло, че дълго време не можа да продума. Стоеше безмълвен на входа и бавно местеше поглед от една страна на друга, сякаш искаше да погълне всичко с очи.

Тамре заведе Роян в самия център на кариерата, до един самотен неизползван блок. По всяка вероятност древните каменоделци са били на път да пренесат и него нагоре през дола, защото стените му бяха грижливо одялани и изравнени.

— Това е камъкът на Исус! — пропя с тържествен глас Тамре и коленичи пред четвъртития блок. Роян отново трябваше да се просне до него. — Исус сам ме доведе на това място. Първия път, когато дойдох, той стоеше на камъка. Имаше дълга бяла брада, а в очите му се четеше тъга и милосърдие.

Тамре се прекръсти и започна да рецитира на глас един от познатите му псалми, полюлявайки глава в ритъм със стиховете.

Никълъс се присламчи тихомълком към тях и забеляза многобройните следи от присъствието на чернокожия им приятел. Тамре бе превърнал камъка на Исус в свой личен олтар и с присъщото си благоговение бе принасял жертва след жертва пред своя бог. Върху равната повърхност на блока се търкаляха манерки за медовина и глинени съдини, повечето от които се бяха пропукали и натрошили от времето. Вътре стояха китки диви цветя, отдавна изсъхнали и пожълтели. Около гърнетата бяха събрани и куп други съкровища, които момъкът бе събирал и подреждал върху олтара — черупки от костенурки, бодли от таралеж, дървен кръст, издялан навярно от собствената му ръка и украсен с шарени парцалчета, герданчета от мъниста, много птичи и животински фигурки, изваяни от синя речна глина.

Никълъс остана неподвижен и почтително изчака двамата молещи се да привършат разговора си с Бог. Свидетелствата, които момчето му даваше за своята дълбока вяра, не можеха да оставят безразличен дори заклет атеист като него. Нещо повече, възхищаваше се на доверието, което Тамре им оказваше, довеждайки ги доброволно на святото за него място.

Най-сетне Роян се изправи и дойде при него. Двамата започнаха да обикалят кариерата, без да говорят много. Страхуваха се дори да повишат глас, сякаш се намираха в църква или над нечий свят гроб. На едно място тя протегна ръка и го докосна по рамото. Много от каменните блокове бяха оформени, преди да ги свалят от скалата. Като зародиши в утробата на майка, камъните се държаха за пъпната си връв и никой от древните каменоделци не бе посмял да ги отдели напълно.

Мястото можеше да послужи за прекрасна илюстрация на методите, използвани от древните за извличане на строителен материал. Всеки един от етапите в изработването на каменните блокове бе нагледно показан: на едно място се виждаха отбелязаните от главния майстор линии в скалата, по-нататък — дупките, в които са били пъхнати металните лостове, а в съседство с тях лежаха вече готовите блокове, чакащи да бъдат отнесени на строежа.

Слънцето вече беше залязло и докато свършат обиколката си, в кариерата настана почти пълен мрак. Тримата се настаниха на един от завършените блокове, а Тамре се излегна като кученце в краката на двамата си приятели, без да сваля поглед от лицето на Роян.

— Ако имаше опашка, така щеше да я маха… — усмихна се при мисълта Никълъс.

— Длъжни сме да оправдаем доверието му, просто нямаме право да го разочароваме. За момчето мястото е свято и ние трябва да го почитаме не по-малко от самия него. Това е личният му параклис, съмнявам се друг път да е водил хора със себе си. Искам да ми обещаеш, че каквото и да стане, няма да нарушим светостта на кариерата.

— Това е най-малкото, което мога да направя — кимна Никълъс и се обърна към Тамре: — Много добре направи, че ни доведе при камъка на Исус. Доволен съм от теб. А госпожата е още по-доволна и от мен.

— Време е да си вървим в лагера — предложи Роян, докато гледаше небето над главите им. Беше се оцветило в мораво и виолетово, отразявайки едва-едва последните слънчеви лъчи.

— Не мисля, че ще е много разумно — възрази й Никълъс. — Нощта ще бъде напълно безлунна и като нищо можем да строшим някой крак в тъмницата. Когато човек се намира на хиляди километри от цивилизацията, не бива и да помисля за подобни рискове. Ще ни е нужна цяла седмица, преди да се доберем до свестен медицински пункт.

— И какво, ще спим тук? — учуди се Роян.

— Защо не? За нула време ще напаля огън, в чантата си имам хранителни таблетки. И преди ми се е случвало, не мислиш ли? Освен това, ти си имаш придружител, никой не може да те упрекне, че си си изгубила честта…

— Защо не, наистина? — засмя се Роян. — Хем утре ще можем да огледаме по-подробно кариерата.

Никълъс стана да събира съчки, но изведнъж се спря и погледна към небето. Роян също чу това, което го беше разтревожило — познатото бръмчене из въздуха.

— Отново хеликоптерът на „Пегас“ — отбеляза Никълъс, без да има нужда. — Чудя се какво ли им е хрумнало да хвърчат по тъмно?

Двамата се загледаха в потъмняващото пред очите им небе. Може би триста метра над тях блещукаха навигационните светлини на вертолета, докато той отминаваше на юг — по посока на манастира.

Никълъс стъкна малък огън близо до входа на кариерата и щом тримата се настаниха около него, раздели поравно таблетките за оцеляване. Бяха сладки и лепкави и трябваше задължително да се прокарат с водата от манерката му.

Пламъците хвърляха призрачни отражения по стените на кариерата, където се разиграваха игри на сенки. Откъм една от нишите в скалата се разнесе нощната песен на козодоя, сякаш дух се опитваше да им предаде нечие послание. Роян потръпна в неясен страх и се приближи до Никълъс.

— Чудя се дали в отвъдното Таита не знае докъде сме напреднали — рече тя. — Имам усещането, че вече сме го разтревожили. Успяхме да разгадаем първата част от ребуса, който ни беше оставил, а той едва ли е предполагал, че това е възможно.

— Следващата ни стъпка ще трябва да бъде посещението на подводната дупка. Виж, ако и там сполучим, със сигурност ще поведем в резултата срещу стария дявол. Ти какво се надяваш да открием там?

— Не смея да го изрека с думи — отговори му Роян. — Мога всичко да урочасам.

— Е, аз пък не съм суеверен, или поне не толкова. Да го кажа ли вместо теб? — предложи Никълъс и тя избухна в игрив смях. Той го прие като знак да продължава. — Надяваме се шахтата на дъното да се окаже вход към гробницата на фараон Мамос. Повече не ни трябват игралки-залъгалки, целта е самата гробница.

— Нека зло да спи под камък! — кръстоса тя пръстите си, изрече магическата формула и отново стана сериозна. — Според теб какви са шансовете ни за успех? Под успех имам предвид гробницата да е запазена непокътната.

— Ще мога да ти отговоря едва когато сляза отново до дъното на реката.

— И как ще го направиш? Сам каза, че водолазният костюм няма да ти свърши работа.

— Не знам — призна той. — Поне на този етап не знам. Може би ще успеем да влезем с тежководолазни акваланги.

Роян се умълча, изпадайки в размисъл за очакващите ги непреодолими трудности.

— Я не унивай! — скара й се Никълъс и я прегърна. Тя дори не понечи да му избяга. — Винаги имаме с какво да се утешим. Ако уловките на Таита са толкова трудни за нас, значи са били трудни и за всички преди нас. Аз лично вярвам, че гробницата наистина се намира под водата и че още никой не е успял да се добере до нея.

— Ако обаче входът на гробницата се намира наистина под водата, излиза, че описанията в свитъците са били направени с цел не да упътят, а напротив — да объркат човек. Цялата информация е била веднъж заплетена от самия Таита, втори път — от Дураид и най-накрая — от Уилбър Смит. Изправени сме пред същински лабиринт от верни и неверни указания.

Отново замълчаха. Неочаквано лицето на Роян грейна в щастлива усмивка, огряна от огнените пламъци.

— О, Ники! Такова невероятно предизвикателство. — Но в следващия миг тонът й отново спадна. — Но дали има начин да влезем? Дали изобщо е възможно да се влезе в гробницата?

— Ще разберем.

— Кога?

— Когато му дойде времето. Още не съм обмислил всичко. Това, в което съм убеден, е, че занапред плановете ни ще изискват много търпение при съставянето и много усилия при изпълнението.

— Значи няма да се откажеш? — искаше да се увери за сетен път. Знаеше, че никога не би могла да се справи сама. — Проектът не ти се струва прекалено страшен?

Никълъс се изсмя.

— Признавам, че никога не съм предполагал как някакъв си древен египтянин ще ни поведе по такава оплетена следа. Казвах си: ще стигнем до някоя каменна врата, ще й подложим едно рамо и хоп, ето ни вътре. В крайна сметка, нали точно това направи Хауърд Картър, когато откри гробницата на Тутанкамон? Но за да ти отговоря на въпроса, знай, че проектът ми се струва изключително страшен, но какво пък, по дяволите, нека някой се опита да ме спре! Обонянието ми отсега надушва славата, която ще придобием, а очите ми долавят блясъка на златото в недрата на земята.

Докато двамата разговаряха, Тамре се беше свил в праха от другата страна на огъня, покривайки се през глава с мръсната си шама. Навярно през съзнанието му пробягваха всякакви сънища и видения, защото през цялото време не преставаше да бълнува, да се смее или да пищи от страх.

— Чудя се какви ли мисли минават през тази болна главица — обърна му внимание Роян — и какви ли видения го спохождат. Казва, че е видял Исус в кариерата, а доколкото го познавам, сигурна съм, че сам дълбоко вярва в това.

Гласовете им ставаха все по-тихи и лениви, огънят бавно загасваше и малко преди да заспи на рамото на Никълъс, Роян промърмори:

— Ако гробницата на фараон Мамос се намира под нивото на реката, излиза, че съдържанието й ще бъде унищожено от водата?

— Не мисля, че след като Таита си е направил труда да вдига цял бент и да строи гробницата в продължение на петнадесет години, както твърди в свитъците, ще пусне умишлено реката да наводни цялата гробница със съкровищата, нещо повече — да унищожи мумията на покойния фараон — отговори й Никълъс, леко замаян от косите й, които галеха лицето му. — Не, това би попречило фараонът да възкръсне в Отвъдния свят и цялата работа би отишла напразно. Човек като Таита е пресметнал всичко както трябва.

Младата жена се притисна още по-близо до него и въздъхна облекчено. Малко по-късно Никълъс й рече на ухото „лека нощ“, но тя не му отговори. По дълбокото й, равномерно дишане се познаваше, че е заспала. Усмихна се и нежно я целуна по косите.

Никълъс не беше много сигурен какво точно го е събудило. Трябваше му известно време да осъзнае къде се намира и да се огледа. Сети се, че е в кариерата и погледът му се зарея по небето. Луна нямаше, но звездите се бяха надвесили толкова ниско над земята, че почти я заместваха. Роян се бе изтърколила от рамото му и неподвижно спеше до загасналото огнище.

Стана внимателно, за да не я събуди и се отдалечи от двамата спящи, за да се облекчи в тъмното. Нощта беше гробовно тиха. Дори птиците мълчаха, из шубраците не се дочуваха стъпките на никой звяр. Скалите в кариерата още не бяха изстинали напълно след дългите часове, прекарани в унищожителната пещ на слънцето.

Изведнъж шумът, който го беше разбудил, се повтори. Слаб и далечен пукот проехтя из скалите на дефилето, така че не можеше да се определи точно посоката му. И все пак, Никълъс добре си даде сметка за какво става дума. Твърде често бе чувал подобни тракащи звуци, за да ги сбърка, макар и от такова разстояние.

Някъде из долината се стреляше с автоматично оръжие. Не бяха дълги откоси, само по три изстрела един след друг, което издаваше, че стрелецът е професионалист, отдавна опознал триковете на оръжието си.

Никълъс извъртя китката си, така че бледата светлина на звездите да попадне върху циферблата на часовника му. Беше три и нещо сутринта. Остана да се ослушва още няколко минути, но шумът не се повтори. Най-накрая се върна на мястото си и легна до Роян. Сънят му бе лек и насечен, през цялата нощ се стряскаше и надаваше ухо няма ли да чуе отново стрелба.

Още щом от изток се показаха първите жълто-оранжеви сияния на зората, Роян се събуди и двамата веднага се заеха с доизяждането на кондензираната храна вместо закуска. Докато дъвчеха, Никълъс й каза за звуците, които го бяха събудили през нощта.

— Мислиш ли, че е бил Борис? — попита тя. — Може да е настигнал Мек и Тесай.

— Съмнявам се, че е бил той. Борис тръгна преди няколко дни. Вече трябва да е достатъчно далеч, за да не чуваме стрелбата на оръжието му, още повече, че той стреля с карабина, не с калашник.

— Тогава кой ще е бил според теб?

— Нямам представа. Но никак не ми се нрави. Ще огледаме още веднъж кариерата и — право в лагера. Повече няма какво да търсим из областта. Всичко, което можехме да сторим на този етап, го сторихме. Не ни остава друго, освен да си вървим вкъщи.

Щом стана достатъчно светло, Никълъс изщрака цял филм из кариерата, за да си я има за спомен. За мащаб Роян застана на няколко пъти пред скалата с недовършените блокове. Хареса й да позира и започна да върши маймунджилъци. Яхна най-големия блок и се захвана уж да го налага с чук с ръка, вдигната високо над главата, в стил Мерилин Монро.

Най-сетне благоволиха да напуснат скривалището и да потеглят надолу към пътеката. Бяха като опиянени от успеха на начинанието си. Двамата оживено обсъждаха откритията си, подхвърляха най-различни хипотези и строяха въздушни кули за бъдещето. Докато стигнат розовите скали в долния край на пролома, беше станало късна сутрин. Там се сблъскаха с неколцина монаси от манастира, които вървяха насреща им.

Дори отдалеч се разбираше, че нещо ужасно се е случило в отсъствието им: от траурните напеви на монасите на Роян й настръхнаха косите. В цяла Африка хората посрещаха по един и същи начин смъртта — с тягостни песни, които да възвестят нейното идване по всички посоки на света. Щом се приближиха повече, забелязаха как монасите грабят с шепи от пръстта под краката си и я изсипват върху главите си, без да спират с жалванията и плача си.

— Какво има, Тамре? — попита Роян момчето. — Иди и разбери!

Тамре изтича напред да посрещне събратята си. Те се спряха насред пътеката и жестикулирайки, надвиквайки се един друг, нависоко започнаха да му обясняват причината за скръбта си. Най-накрая се върна.

— В лагера… Нещо ужасно се е случило. Лоши хора са идвали през нощта. Много от помощниците са мъртви — закрещя той.

— Хайде, да видим какво се е случило! — Никълъс грабна Роян за ръката и я поведе към лагера.

Претичаха разстоянието до лагера на един дъх и завариха пред походната кухня цяла тълпа от монаси. Никълъс ги разбута настрани с лакти и успя да се добере до колибата. Щом се показа най-отпред, мигом се закова на място, стомахът му се преобърна, а лицето му застина в изражение на неподправен ужас. Под син облак от жужащи мухи лежаха опръсканите с кръв тела на готвача и на още трима от прислужниците в групата. И четиримата бяха със завързани зад гърба ръце, явно ги бяха накарали да седнат на колене, преди да ги застрелят хладнокръвно в тила.

— Обърни се! — предупреди Никълъс Роян, която идваше веднага след него. — Гледката не е никак красива.

Но тя не обърна внимание на думите му и застана до рамото му.

— О, небеса! Избили са ги като говеда в кланица — изрече Роян едва-едва.

— Ето откъде е идвала стрелбата, която ме събуди нощес — отвърна й мрачно Никълъс. Направи крачка напред, за да види кои точно са убитите. — Али и Киф ги няма. Къде са? — повиши той глас и се обърна на арабски към насъбралите се хора. — Али, къде си?

Ловецът на свой ред си проправи път сред монасите и излезе напред.

— Тук съм, ефенди.

Гласът му трепереше, а погледът му блуждаеше безцелно на всички страни. По ризата му имаше петна от кръв.

— Какво се случи? — сграбчи го Никълъс за ръката, все едно се страхуваше да не се свлече пред очите му.

— През нощта дойдоха въоръжени мъже. Шуфти. Започнаха да стрелят по колибите, докато спяхме. Дори не ни предупредиха. Просто започнаха да стрелят.

— Колко бяха? Видя ли лицата им?

— Нямам представа колко бяха. Беше тъмно, а аз бях сънен. Щом започна стрелбата, веднага си плюх на петите и се скрих в гората. Бяха шуфти, разбойници. Не хора, а хиени и чакали. Стрелят и убиват ей тъй, без причина… Това са мои приятели, мои братя — посочи той към застреляните и по лицето му потекоха сълзи.

Роян се обърна на другата страна. Повдигаше й се от ужас. Отиде да се скрие в колибата си, но застана като втрещена на входа й. Всичко бе обърнато с главата надолу. Някой дори бе издърпал дюшека й от походното легло и го бе захвърлил на пода. Като сомнамбул тя прекоси тясното помещение и взе брезентовата торба, където държеше книжата си. Обърна я с отвора надолу, но нищо не се изсипа. Бяха я оставили празна. Спътниковите снимки, картите, моменталните снимки, които Никълъс бе направил в гробницата, отпечатъците с молив, които бяха снели от стелата — всичко беше задигнато.

Роян се наведе, вдигна обърнатия дюшек и го върна на мястото му. После седна отгоре му и се опита да събере мислите си. Беше смутена и объркана. Образът на четирите окървавени трупа, надупчени от куршумите на разбойниците, витаеше постоянно пред очите й и й пречеше дори да разсъждава.

След малко в колибата нахълта Никълъс, който за миг огледа пораженията.

— И при мен е същото. Претърсили са целия лагер. Пушката ми я няма, книжата — всичко. Хубаво поне, че носех паспортите и туристическите чекове със себе си… — Той изведнъж се спря и погледна празната торба в краката на Роян. — Да не са…

— Да! — изпревари го тя с отговора си. — Взели са целия материал от проучванията ни и моменталните снимки. Слава богу, че поне филмите са в теб. Цялата история с мен и Дураид се повтаря. Никъде не можем да се чувстваме в безопасност, дори в най-затънтеното кътче на земята. — В гласа й напираше истерия, която всеки момент щеше да избухне. Роян скочи от кревата и се хвърли в прегръдките на Никълъс. — О, Ники, като си помисля какво щеше да стане с нас, ако се бяхме прибрали в лагера снощи… — обви тя с ръце врата му и се овеси безпомощно на раменете му. — Сега и ние щяхме да лежим на слънцето, а мухите да лочат кръвта ни.

— Спокойно, миличко. Да не прибързваме със заключенията. Може да става дума за случайно нападение на разбойници.

— И защо ще крадат записките ни? Какво толкова ценно би открил един шуфта в няколко листа хартия и един топ снимки? И къде е отивал хеликоптерът на „Пегас“ вечерта преди нападението? Нас са търсили, Ники, сигурна съм, че е така. Искали са да ни убият, както убиха Дураид. Биха могли да се върнат всеки момент, а ние дори нямаме оръжие да се защищаваме.

— Така е, признавам, че сме в доста деликатно положение. Колкото по-скоро се махнем, толкова по-добре. Тъй и тъй няма какво повече да киснем тук. Свършихме всичко, за което сме дошли — успокояваше я Никълъс и нежно я полюляваше в прегръдката си. — Не се предавай! Ще спасим каквото можем от цялата бъркотия и веднага тръгваме към чакащите коли.

— Ами какво ще правим с умрелите? — отдръпна се Роян крачка назад и с известни усилия успя да спре сълзите си и да се овладее. — Колко от хората ни са оцелели?

— Али, Салин и Киф са се спасили. Успели са веднага след стрелбата да изскочат от колибите и да се скрият в тъмното. Казах им веднага да се приготвят за път. Вече говорих с един от духовниците. Ще се погрижат за погребението на убитите и ще съобщят на властите, веднага щом им се удаде случай. Но и монасите са съгласни, че атаката е била насочена към нас двамата с теб и че продължаваме да сме в опасност. Сами ни подканват да напуснем възможно най-скоро долината.

След час бяха готови да потеглят. Оставиха цялото оборудване, заедно с личните вещи на Борис, на грижите на Яли Хора. Мулетата бяха натоварени само с най-необходимото, защото Никълъс твърдо бе решил да не се бави нито минута по пътеката.

Игуменът дори им осигури неколцина монаси, които да ги придружат до края на пролома.

— Само пълен безбожник би посмял да ви нападне, докато Христовият кръст бди над главите ви.

Никълъс влезе в колибата с одраната антилопа, където всичко беше по местата си. Нави изсъхналата кожа на руло и я върза отгоре на един от самарите. С това приготовленията приключиха и той даде знак на мулетарите да подкарат животните.

Тамре бе успял да си намери място сред монасите от ескорта и щом групата пое по пътеката, съвсем естествено се примъкна близо до Роян. Нататък вървяха цял километър под натрапчивото жалеене на останалото монашеско братство, което ги изпроводи до реката.

Жегата беше нетърпима. Из въздуха не се усещаше и най-малък полъх на вятър, скалистите склонове на дефилето се бяха нажежили като скари на слънцето, опитвайки се да подпалят подметките на катерещите се. Потта се изпаряваше още щом попиеше по дрехите и скоро кожата им се покри със здрава корица от бели кристалчета сол. Мулетарите, пришпорени от страха, бяха подкарали в убийствена крачка и животните, жестоко ръчкани с пръчки в слабините, щат не щат трябваше да подтичват край тях.

До средата на следобеда бяха изминали целия път от сутринта в обратната посока и отново се оказаха на мястото на някогашния египетски бент. Никълъс и Роян дадоха няколко минути почивка, колкото да потопят глави в хладните води на реката и да измият солта и потта от вратовете си. Застанаха един до друг над водопада и махнаха за сбогом на живописния пролом, където се сбираха всичките им надежди.

— Колко ли време ще чакаме, преди да се върнем? — запита се на глас Роян.

— Не можем да си позволим никакво бавене — отговори й Никълъс. — Дъждовете се задават, а хиените са уловили миризмата и вече са плътно по петите ни. Оттук нататък всеки ден е от изключително значение за делото ни, един час повече и може горещо да съжаляваме.

Роян се загледа за последно в каньона и тихо промълви:

— Още не си спечелил играта, Таита. Гонитбата продължава.

Обърнаха се на другата страна и поеха след мулетата нагоре по пътеката. Вечерта дори не спряха на мястото, където бяха лагерували на слизане, ами продължиха още няколко километра нататък, преди мракът да ги спре принудително. От притеснение не си направиха труда да се настанят удобно, ами се натъпкаха с неквасения хляб и животинската мазнина, които монасите предвидливо бяха взели от манастира, и легнаха да спят. Никълъс и Роян разпънаха спалните си чували един до друг на нагорещените скали и, използвайки част от багажа за възглавници, потънаха в сиви сънища.

На другата сутрин, още призори, докато мулетарите товареха обратно животните, Никълъс и Роян изпиха по голяма чаша силно етиопско кафе. Поосвежиха се и потеглиха нагоре по пътеката.

Изгряващото слънце скоро освети като с прожектор стръмните стени на дефилето и върховете над тях толкова ясно се откроиха на фона на розовото небе, че човек си представяше как с едно движение на ръката ще успее да ги докосне. Както вървяха, Никълъс отбеляза пред запъхтялата се Роян:

— Ако поддържаме тази крачка, навярно ще успеем следобед да излезем от вътрешното дефиле. Не е изключено още тази вечер да стигнем пещерата под водопада.

— Което означава, че ще съкратим с два дни прехода и утре по някое време ще сме при камионите.

— Може и така да стане — рече Никълъс. — Ще се радвам по-скоро да се махнем оттук.

— Да, и аз се чувствам като в капан — съгласи се Роян и огледа каменистите, раздробени като на парчета от мозайка склонове, които ограждаха пътеката и ги караха да следват плътно коритото на Дендера. — Знаеш ли, Ники, през нощта доста размишлявах над ситуацията…

— И до какви заключения стигна?

— Заключения е силно казано. Просто има някои неща, които и досега не ми дават покой. Представи си, че след като са откраднали записките и снимките ни, някой от хората на „Пегас“ се окаже в състояние да разчете сам надписа. Как ли ще реагират, щом разберат докъде сме стигнали в търсенето?

— Във всеки случай, никак няма да се зарадват — кимна Никълъс. — Но от друга страна, това няма никакво значение, след като се намираме на хиляди километри от цивилизацията. Единственото, което ни остава сега, е да си отваряме очите на четири и да внимаваме да не се побъркаме от паника. Дори и на карабината си не мога да разчитам. Все едно сме ято патици, чакащи ловеца да ги гръмне.

Изглежда Али, мулетарите и придружаващите ги монаси бяха на същото мнение, защото никой и не помисляше да забави крачка. Едва по пладне водачът даде знак за почивка и всички се завтекоха да поят мулетата или да варят кафе. Помощниците му палеха огньове, а Никълъс извади бинокъла си от дисагите на най-близкото муле и започна да катери скалистия склон край пътя. Не много надалеч видя, че Роян се е впуснала да го гони. Изчака я да го настигне и й се скара:

— Трябваше да използваш възможността да починеш, а не да се изтощаваш още повече!

— Хич не ми харесва да се отдалечаваш сам нанякъде. Искам да знам какво си намислил.

— Просто разузнавам обстановката. Трябваше да пратим съгледвачи напред, а не да се втурваме сляпо към опасностите, които навярно ни чакат. Доколкото си спомням от слизането, скоро започва най-коварната отсечка по пътеката. Един Господ знае какво може да ни се случи.

Продължиха да се катерят нагоре, но така и не успяха да излязат на хребета — пътят им беше преграден от отвесна скала, която нямаше как да изкачат. Никълъс си избра най-удобната позиция за наблюдение, която му се предостави, и обходи двата склона на долината с бинокъла си. Паметта не го беше излъгала. Скоро започваше голямото изкачване, теренът ставаше все по-насечен, а растителността изчезваше за сметка на надвисналите във всички посоки скали. Бяха попаднали в нещо като океан от камък, чиито вълни усещат наближаването на брега и се надигат високо към небето, за да се стоварят с все сила върху му. Пътеката продължаваше да следва плътно реката. Брегът представляваше съвсем тясна ивица земя, над която стърчаха като разтворени чадъри зъбери и канари. Капризите на природата бяха изваяли скалите от двете страни на долината в непонятни, заплашителни форми сякаш пътниците имаха пред себе си замъка на вещицата от филмчетата на Уолт Дисни. На едно място висока канара от червен пясъчник буквално преграждаше пътя и реката беше принудена да се отклони далеч встрани от естественото си русло. Пътеката до такава степен се стесняваше, че водачите трябваше да изтикат мулетата в плитката вода, за да не им се закачат самарите за ръбовете на скалите.

Никълъс първо огледа внимателно самата долина, но колкото и да се взираше, не можа да види нищо подозрително или необичайно. Затова насочи бинокъла си нагоре и започна да изучава каменистите склонове.

В това време прокънтя гласът на Али, който ги викаше да слязат.

— Побързай, ефенди! Мулетата са готови!

Никълъс му махна в знак, че го е чул, но отново надигна бинокъла за последно. Погледът му внезапно мярна някъде из скалите блещукаща светлинка, като от отразени слънчеви лъчи. След секунда тя изчезна, но той продължи да се взира в мястото, където я беше забелязал.

— Какво има? — попита го напрегнато Роян. — Какво видя?

— Не съм много сигурен. Навярно нищо особено — отговори той, но така и не свали бинокъла. Може би ставаше дума за метален предмет или за стъклата на нечий друг бинокъл, а защо не и за оптически мерник на снайперист? Но пък и не беше изключено слънчевият лъч да е попаднал случайно на парче слюда или малък планински кристал. Дори някои растения със сочни, лъскави листа създаваха понякога илюзията, че са направени от метал. Никълъс продължи да се взира още известно време в скалата, но отдолу отново се чу неспокойният глас на Али:

— Побързай, ефенди. Мулетарите не искат да чакат!

— Добре, да приемем, че няма нищо. — Никълъс се изправи. — Продължаваме нататък.

Подаде ръка на Роян да не се подхлъзне на някой неустойчив камък и двамата започнаха да се спускат по склона. В този момент отнякъде се разнесе трещенето на свличащи се камъни. Никълъс се закова на място и дръпна Роян да не мърда. Двамата зачакаха с погледи, насочени към синия хоризонт.

Изведнъж над билото се показаха чифт засукани рога, а след това — и цялата глава на стар мъжкар куду с уши, щръкнали напред като тръби на тромпет. От скоростта козината, покриваща гърдите му, се бе развяла тревожно на вятъра. Антилопата се спря на самия ръб на възвишението, но така и не забеляза прилепилите се към земята Никълъс и Роян. Обърна глава назад и впери поглед в посоката, откъдето идваше. Слънчев лъч прониза едното й око и то блесна като огледалце. По напрегнатата стойка на животното можеше да се разбере, че нещо го е подплашило и че това нещо се намира от другата страна на хълма.

В продължение може би на минута антилопата не помръдна, а най-сетне, без да си дава сметка за човешкото присъствие в краката си, шумно изсумтя и изчезна в галоп зад хребета. Скоро чаткането на копитата заглъхна в далечината.

— Нещо здравата го е наплашило.

— Какво ли? — чудеше се Роян.

— Може би някой леопард — отговори той и погледна в дола. Керванът вече беше потеглил, монаси, мулета и мулетари дружно вървяха покрай реката.

— Какво да правим? — продължаваше да пита Роян.

— Би трябвало да огледаме терена напред, ако имахме време, но уви, нямаме — поклати глава Никълъс.

Керванът се отдалечаваше със завидна бързина от мястото, където бяха спрели. Ако не слезеха веднага да го настигнат, щяха да останат сами на пътя, напълно беззащитни срещу нечие внезапно нападение. Никълъс дори не знаеше точно в какво се състои проблемът, а трябваше да взема светкавични решения.

— Хайде! — даде знак най-после той и двамата се изпързаляха до подножието на хълма. Щом излязоха на пътеката, трябваше да подкарат в бърз бяг, за да настигнат останалите.

В края на кервана успокоиха крачка и Никълъс можа отново да насочи вниманието си към високия хоризонт. Все по-застрашително над главите им надвисваха стръмни канари, които затваряха небето. Вляво от тях течеше бързата Дандера и с шума на водите си прикриваше всички останали звуци из долината.

Никълъс не можеше да се нарече истински разтревожен. Той открай време се гордееше със способността си да предугажда опасностите, с шестото си чувство, което неведнъж му бе спасявало живота. За по-научно наричаше този си усет „предупредителна система“, но сега системата си мълчеше и не даваше сигнали. Имаше поне няколко възможни обяснения за случайно уловения слънчев отблясък из скалите и още толкова — за тревогата на антилопата.

И все пак, съвпадението беше достатъчно, за да се чувства леко напрегнат и да не сваля очи от заобикалящите ги урви. Ето че по едно време, иззад ръба на скалите вятърът довя някакво изсъхнало листо. То блесна за миг на светлината и литна над долината. Беше толкова дребно и незначително, че едва ли заслужаваше дори да се споменава, но Никълъс с интерес наблюдаваше движенията му и го чакаше да падне на пътя.

Кафявото листо се въртеше из въздуха, описваше кръгове и зигзаги и накрая се залепи на лицето на англичанина. Той вдигна инстинктивно ръка и го улови, преди да е паднало на земята. Без да го поглежда, го стри между пръстите си, очаквайки да се разрони на парченца. За негово учудване обаче листото не се оказа сухо и чупливо, а напротив — меко и гъвкаво, дори леко мазно.

Никълъс разтвори длан и го разгледа отблизо. Разбра, че това изобщо не е листо, ами парченце мазна хартия, кафява и силно прозираща. Изведнъж цялата му предупредителна система зазвъня като пощуряла. Не беше само заради необичайния произход на боклучето в ръката му — макар че и той беше достатъчен да го разтревожи. Не, това, което го уплаши, беше самият характер на хартията. Никълъс вдигна парченцето пред носа си и го помириса. Едва не се задави от силния дъх на азот, който го блъсна в ноздрите.

— Мамицата му, гелигнит! — възкликна той на глас. Нямаше как да сбърка подобна миризма.

В епохата на всевъзможните пластични експлозиви гърмящият гелигнит рядко се употребяваше за военни цели. За сметка на това от услугите му все още се ползваха в минното дело и в търсенето на подземни изкопаеми. Обикновено експлозивът се смесваше с дървесна каша и натриев нитрат и се опаковаше в подобна кафява хартия. Преди да се закачи детонаторът в единия край на фишека, крайчецът на хартията се откъсваше, за да се оголи експлозивът. Самият Никълъс доста си беше играл на младини с подобни вещества, затова трудно щеше да сгреши миризмата в ръката си.

Умът му трескаво заработи. Ако някой ги причакваше над пътеката и беше минирал склона с експлозиви, то случайното отражение, което беше уловил бинокълът му, можеше да е от медната жица, свързана с детонатора, или с някое друго от приспособленията на адската машина. Ако беше така, то навярно атентаторът се криеше в същия този момент някъде зад скалите и чакаше кога да натисне буталото и да вдигне долината във въздуха. Антилопата се беше подплашила именно при срещата си със скрития натрапник.

— Али! — изрева Никълъс по адрес на водача. — Сири ги! Върни всички обратно!

Хукна презглава към челото на колоната, но вътрешният глас му подсказваше, че е твърде късно. Ако горе наистина имаше човек, то той наблюдаваше всяко негово движение. Никълъс нямаше достатъчно време да изтича пред кервана, да обърне мулетата по тясната пътека и да ги изведе обратно в безопасност. Пък и… Той се спря и погледна назад към Роян. Нейната безопасност струваше повече от всичко друго. Вместо напред, той се затича назад и я сграбчи за ръката.

— Бягай! Трябва да се махнем от пътеката.

— Какво става, Ники? — опита се да се съпротивлява Роян, но той грубо я издърпа.

— По-късно ще ти обяснявам — тросна й се Никълъс. — Сега просто ме следвай!

Трябваше още няколко крачки да я влачи насила, преди и тя да се затича с него. Двамата запрепускаха в същата посока, от която бяха дошли.

Не бяха изминали и петдесет метра и цялата скала над главите им хвръкна във въздуха. Само гърмежите бяха почти достатъчни да ги повалят на земята. Сякаш нечия могъща ръка ги беше шамаросала по тила и от удара тъпанчетата им болезнено изкънтяха. Но това не беше нищо в сравнение с ударната сила на взрива, която разклати всичко наоколо. Не беше една-единствена експлозия, а цяла поредица — като пукотевица на огромна картечница, която обсипва с куршуми хребета вляво от тях. В настъпилия хаос от грохот и тътен двамата бегълци дори изгубиха представа за посоките. Притиснаха се един в друг, сякаш всеки се надяваше другият да го предпази от катаклизмите, които искаха да ги погълнат в разрушителната си паст.

Никълъс прегърна дружката си и хвърли бегъл поглед зад гърба си. Вълна от експлозии преминаваше по билото встрани от пътеката. На равни промеждутъци към небето се издигаха стълбове от прах и камънак, които като танцьори, излезли из недрата на Ада, чакаха знак от невидимия хореограф кога да изпълнят впечатляващите си пируети.

Дори и в ужаса пред настъпилата катастрофа, Никълъс отдаде дължимото на злодея, поставил експлозивите по скалите. Подобна изкусна работа можеше да е дело единствено на майстор в занаята. След като изпълнеха краткия си танцов номер, облаците прах се слягаха послушно на земята и на човек можеше да му се стори, че с това разрушението е свършило. Всичко приключваше със сивкаво сияние, което остана да кръжи над хребета. Но след по-малко от секунда целият силует на каменното възвишение се промени пред очите им.

Най-напред стръмната стена, надвиснала над пътеката, започна заплашително да се накланя напред. Никълъс виждаше огромните цепнатини, които нашариха за броени мигове цялата й повърхност и започнаха да се разтварят като чудовищни челюсти. Цели каменни плоскости започнаха да се откъртват от склона и бавно да се свличат надолу, сякаш каменният великан си събуваше гащите. Падащите камъни застрашително застъргаха по сипеите и в следващия миг заваляха като градушка върху повърхността на водата.

Никълъс беше като втрещен от величествената гледка, която се разкриваше пред очите му. Още малко и съзнанието му щеше да се скове в пълна безпомощност. С нечовешки усилия успя да си наложи да разсъждава и да търси спасение. Центърът на веригата от експлозии се намираше по-нагоре по пътеката, приблизително над главите на най-предните мулета. Най-застрашен от всички беше Тамре, а до него — и Али. Никълъс и Роян се намираха най-отзад на кервана. Навярно бомбаджията ги беше чакал да се озоват под минирания склон, но след като ги е видял да бягат в обратната посока, бързо е натиснал възпламенителя с надеждата да ги настигне.

И все пак, опасността далеч не беше отминала. Експлозията се предаваше в двете посоки и двамата с Роян можеха да се окажат в периметъра на страничните свличания. Без да изпуска Роян, Никълъс огледа склона пред себе си и направи светкавични изчисления докъде ще стигнат пораженията.

Не откъсваше очи от мощната каменна вълна, която започваше да се разбива по пътеката, помитайки едно след друго хора и животни, запокитвайки ги във водите на реката. Водите ги засмукваха като език на огромно чудовище, което блажено ги облизваше, а ако му се стореха жилави, ги разкъсваше с острите си зъби от червен камък. Дори и на фона на адския грохот се чуваха жалните писъци на жертвите, попаднали под ударите на злокобния сърп.

Но разрушителната вълна продължаваше да се мести в тяхна посока. Ако бяха застанали под началната експлозия, шансовете им да се измъкнат невредими бяха също толкова нищожни, колкото на гинещите пред очите им спътници. Лека-полека стихията утихваше, но колкото и да се изгубваше началната мощ на взрива, това, което щеше да им се срути на главите, бе достатъчно да ги убие на място.

Нямаше време тепърва да обяснява на Роян какво трябва да сторят; оставаха им броени секунди, в които да потърсят спасение от гибелта. Като я прегърна с две ръце, Никълъс просто се засили и скочи встрани от пътеката — по посока на реката. Почти веднага кракът му стъпи в празното и двамата се затъркаляха надолу, прегърнати в смразяваща хватка. Десетина метра по-надолу пътят им бе запречен от широка скала, навярно с големината на двуетажна къща, издадена над реката. Леко издигнатият й външен край беше достатъчен да убие скоростта им и дори да ги спре.

И двамата бяха на път да изгубят съзнание, но все пак Никълъс намери сили да се изправи и да изтегли Роян зад прикритието на голямата скала. Откриха една удобна цепнатина, където се прислониха и зачакаха. Щом усетиха как първият по-голям отломък се откъртва от склона, двамата се прилепиха плътно до скалата и от напрежение дори дъхът им секна. Камъкът се търкаляше като гумена топка по земята и след всеки удар подскачаше високо към небето. Колкото повече слизаше към реката, толкова по-голяма ставаше скоростта му и най-накрая се фрасна с адска сила в заслона им. От сблъсъка здравата скала потрепери като нежна струна, отекваща в ушите им като църковна камбана. Хвърчащият отломък се издигна за последно над главите им и завъртайки се във въздуха с грохот се стовари във водата. Под тежестта му се надигна мощна вълна, която отнесе като с нож и двата бряга.

Но това беше само предвестник на истинската буря, която загърмя из небето над двамата бегълци. Имаха чувството, че половината планина се е срутила от взрива. При всеки следващ удар, от скалата, зад която се криеха, се откъртваха по-малки или по-големи каменни отломки, а въздухът се изпълваше с бял прах и мирис на сяра от искрите. Каскадата се свличаше в голямата си част към реката, но често някой камък се стоварваше току пред тях, а парчетата, избити от канарата зад гърба им, се ръсеха по главите им.

Никълъс се примъкна пред Роян и я закри с тялото си. В следващия миг от черепа му рикошира отскочил камък и ушите му отново писнаха. От удара зъбите му изтракаха, но колкото и да беше любопитен да погледне нагоре, устоя на изкушението и продължи да се взира единствено надолу към реката. Между космите над дясното му око потече нещо топло и лепкаво, което си проправи път по едната му страна и като някое животинче започна да го лази все по-надолу и надолу. Едва когато стигна до равнището на устата му и той усети металическия вкус на нещо солено, Никълъс си даде сметка, че е кръв.

От финия прах гърлата и на двамата започнаха да горят и в унисон с грохота от свличащите се камъни Роян и Никълъс изнесоха шумен кашлящ дует. Очите им също пострадаха и в крайна сметка трябваше да ги държат плътно затворени, без дори да помислят да поглеждат.

Огромен каменен блок с големината на железопътен вагон се удари в земята някъде при пътеката, отскочи и се озова на броени метри встрани от тях. Пръст се разхвърча във всички посоки и в стремежа си да се защити, Никълъс с все сила притисна диафрагмата на Роян. Тя изпусна целия си въздух и от силната болка дори помисли, че й се е счупило ребро.

Но лека-полека каменният порой отслабна. Големи отломъци — такива, от които всеки път им спираше дъхът — профучаваха все по-рядко над главите им и най-накрая единственият шум, който продължи около тях, бе от сипещата се пръст и търкалящите се камъчета, които си търсеха отново място под слънцето след преживяния катаклизъм. Постепенно и това бе погълнато от шума на течащата вода на реката.

Никълъс уморено надигна глава и с усилено мигане се опита да изчисти праха изпод клепачите си. Роян се размърда зад него и той се дръпна отново встрани, за да я остави да поседне. Двамата се изгледаха продължително. Лицата им бяха скрити под бели маски сякаш от театрален грим, а косите им приличаха на перуки от епохата на френското Просвещение.

— Тече ти кръв — отвори най-сетне уста Роян. От праха, а и от сковалия я ужас, гласът й бе станал дрезгав до неузнаваемост.

Никълъс вдигна ръка до лицето си и обърса лепкавата бяло-червена смес по бузата си.

— Драскотина — рече той. Ти как си?

— Мисля, че съм си навехнала коляното. Докато се търкаляхме, усетих как кракът ми се огъва от удара в земята. Не мисля, че е сериозно. Почти не ме боли.

— Значи трябва да се считаме за незаслужено големи късметлии. Никой нормален смъртен не би оживял след подобно премеждие.

Роян направи опит да се изправи, но той сложи ръка на рамото й и я върна на мястото й под скалата.

— Нека почакаме! Целият склон над нас е разбит, нищо не е стабилно. Трябва да мине време пластовете да улегнат, дотогава много случайни камъни тепърва ще се свличат. — Той свали копринената кърпа от врата си и й я подаде да се изчисти. — Освен това не искаме… — но предпочете да не довършва изречението си.

Докато се бършеше, Роян го попита с трептящ гласец:

— Искаше да кажеш нещо?

— Освен това не искаме да покажем на ония гадни копелета, че сме още сред живите. Току-виж слезли да довършат започнатото с подръчни средства. По-добре да помислят, че най-после са успели стопроцентово.

Тя го зяпна:

— Какво, мислиш, че стоят горе и ни наблюдават?

— Можеш да си сигурна, че е така — отвърна й мрачно Никълъс. — Сигурно се готвят да празнуват, че най-после са се отървали от теб. Нищо няма да спечелим, ако си покажем главите, само ще им развалим удоволствието.

— Ти откъде разбра какво ще се случи? — изведнъж смени темата Роян. — Ако не ме беше сграбчил така… — От вълнение дори не можа да се доизкаже.

Никълъс й обясни с няколко изречения за мазната хартийка, която бе попаднала в ръцете му.

— Най-лесното нещо на света е да си избереш някоя тясна котловина и да минираш скалите над нея…

Но тъкмо се зае да описва техниката на взривяване, когато из въздуха се разнесе до болка познатото бръмчене на хеликоптерни двигатели, които се гласят да издигнат машината във въздуха.

— Бързо — сепна се Никълъс. — Прилепи се колкото се може по-близо до козирката — избута той Роян обратно до скалата. — Да не си мръднала! — Тя му се подчини, без да продума, а той легна до нея и с пълни шепа посипа и двамата с бял прах и ситен камънак. — Не мърдай! Каквото и да става, не се показвай!

Облегнаха глави и се заслушаха в шума от приближаващия вертолет. Скоро машината надвисна над пътеката, след което започна да се движи нагоре-надолу по извивките на реката. В един момент перката й се завъртя почти отвесно над скалата, зад която се бяха притаили, и косите им се разпиляха под силата на въздушното течение.

— Търсят оцелели — ставаше все по-мрачен Никълъс. — Не мърдай. Още не са ни забелязали.

— Но ако са ни наблюдавали преди взрива, трябва да знаят къде сме се намирали и да дойдат право насам — разсъждаваше Роян. — Нещо ги е объркало.

— Не е трудно да изгубят следите ни сред цялата тази лавина от падащи камъни. Никога не могат да бъдат сигурни къде ще ни намерят. — Шумът от моторите започна да се измества нагоре по реката и Никълъс предупреди спътницата си: — Ще рискувам да надзърна, колкото да сме сигурни, че са от „Пегас“. То не че тук е пълно с хеликоптери, но знае ли човек… Ти не се показвай!

Бавно и предпазливо надигна глава и, поглеждайки хеликоптера, всичките му подозрения се потвърдиха. На около километър нагоре по течението бавно се оттегляше джет рейнджърът с цветовете на „Пегас“. Беше обърнат с опашката към Никълъс, затова той нямаше как да види кой седи в кабината. Миг преди Никълъс да се върне зад прикритието си, пилотът смени скоростта и хеликоптерът започна да набира височина.

Издигайки се над долината, машината се насочи на север и от този ъгъл Никълъс успя да различи лицата на всички пътници. На предната седалка до пилота седеше, както преди, Джейк Хелм, зад него се мъдреше мутрата на полковник Ного. И двамата се пулеха към ниското, но след секунди вертолетът се намираше високо над околните хребети и укритието се изгуби от полезрението им. Убийците се насочиха нагоре към ръба на дефилето и скоро шумът от моторите окончателно се стопи в далечината. Никълъс изпълзя иззад канарата и помогна на Роян да се изправи.

— Няма никакви съмнения. Знаем с кого си имаме работа. Във вертолета бяха Хелм и Ного. Сигурно Хелм е бил отговорникът по минирането, а Ного е командвал среднощния разстрел. Всекиму според призванието… И така, всичко се оказа както го мислехме. Който и да стои зад „Пегас“, той е нашият истински враг. Хелм и Ного са просто инструменти в ръцете му.

— Но Ного е офицер от етиопската армия — опита се да му възрази Роян.

— Добре дошла в Африка — пошегува се той, без дори да се усмихне. — Тук всичко е за продан, стига да му платиш цената. От членове на правителството до офицери в армията, разлика няма. — Така се беше намръщил Никълъс, докато изричаше последните думи, че прахът от лицето му се изръси от само себе си. — Сега обаче ни остава да разрешим една много тежка задача — как ще се измъкнем от долината и как ще се върнем в цивилизацията.

Погледът му обиколи целия склон нагоре. Огромното свлачище беше затрупало дълга отсечка от пътеката.

— Няма да можем да минем оттам — отсъди Никълъс и хвана Роян за ръка. Когато обаче тя понечи да го последва, устата й се разкриви от болка, а тежестта й от само себе си се пренесе върху десния крак.

— Коляното! — оправда се Роян и смело се усмихна. — Няма нищо, ще ми мине.

Така или иначе, куцаше, което допълнително усложняваше бавното им, предпазливо придвижване. При всяка зле премерена стъпка и двамата примираха от страх да не ги помете някой случаен камък. Най-накрая, за по-сигурно, нагазиха до кръста във водата.

Роян застана зад Никълъс и проми раната му от кръвта и мръсотията.

— Не зле — успокои го тя. — Няма нужда от шев.

— В чантата си нося туба бенадин — рече Никълъс и го измъкна. Роян намаза раната с жълто-кафявата течност и я превърза с кърпата му.

— Така е добре — потупа го по рамото.

— Слава богу, че никога не се разделям с торбата си — отбеляза гордо той и дръпна ципа. — Поне разполагаме с малко храна и някои полезни нещица. Следващата точка от програмата ни е да потърсим други оцелели.

— Тамре! — сети се изведнъж Роян.

Двамата започнаха да газят покрай брега. На места реката беше буквално задръстена от струпалите се каменни отломъци и купищата пръст покрай тях. Някъде се образуваха дълбоки вирове, където водата им стигаше до под мишниците и Никълъс трябваше да вдига чантата високо над главата си. Най-сетне решиха да се доберат до сушата, но коварните камъни на няколко пъти се заклащаха застрашително под краката им.

След известно време се натъкнаха на телата на двама монаси, смазани от скалите и погребани наполовина под огромната им маса. Дори не се опитаха да ги освободят от затисналата ги тежест. От едно от мулетата се подаваше само някакъв крак, останалото се губеше под камънака. Дисагите се бяха разтворили при падането и по земята лежаха разхвърляни различни вещи. Сред тях Никълъс намери кожата, рогата и копитата на дик-дика. Бързо се хвърли да ги спасява, прибирайки ги в ръчната си чанта.

— Само допълнителен товар — упрекна го Роян.

— Половин-един килограм, не повече, но си струва.

Продължиха нататък и кажи-речи стигнаха до мястото, където за последно бяха видели Тамре и Али. Прекараха почти цял час в напразно търсене, но не намериха следи нито от единия, нито от другия. Склонът над пътеката бе едва ли не изравнен със земята: разхвърляна пръст, огромни каменни късове на всички посоки, пречупени и изкоренени храсти и дървета.

Роян се изкатери докъдето успя да я завлече навехнатият крак, сви ръце на фуния пред устата си и завика във всички посоки:

— Тамре! Тамре! Тамре!

Ехото поде гласа й и го разнесе из цялата долина.

— Мисля, че трябва да го отпишем — обади се Никълъс. — Малкото дяволче лежи някъде погребано под скалите. Търсихме го цял час, нямаме повече време за губене. Ако искаме сами да се спасим, трябва да тръгваме още сега.

Но тя не обърна внимание на забележката му и продължи да драпа по свлачището, без да се плаши от сипеите, които всеки момент можеха да я понесат обратно към реката. В същото време отдалеч си личеше, че болките в коляното не я оставят нито за миг.

— Тамре! Отговори ми — крещеше Роян на арабски. — Тамре! Къде си?

— Роян! Стига толкова. Ще се контузиш още повече. Обричаш и двама ни на излишни рискове. Откажи се!

Никълъс се опитваше да я вразуми, но също дочу нечие слабо пъшкане нагоре по склона. Роян продължи да се катери по посока на звука, а камъните под нея често поднасяха и я връщаха там, откъдето бе тръгнала. Най-накрая, след изтощителни усилия стигна, където искаше, и започна да надава писъци на умряло. Захвърли чантата си на една страна и с бързи крачки я настигна. Озовавайки се до нея, и неговите краката се подкосиха от ужас.

Тамре лежеше като побит сред купищата натрошен камънак. Лицето му беше до такава степен обезобразено, че човек трудно можеше да го познае. На места кожата беше свалена от острите ръбове на скалите. Роян вече бе положила измъчената му глава в скута си и чистеше с ръка запълнените му с прах ноздри, за да му позволи да диша свободно. От устата на момчето се спускаше струйка кръв, а когато Тамре повторно простена, между зъбите му бликна същинска вада. Роян понечи да избърше каквото може, размазвайки кръвта по брадичката му.

Тялото му бе погребано докъм гърдите. Никълъс се захвана да разчиства, но скоро се отказа: беше напълно безнадеждно. Цял каменен блок, голям колкото маса за билярд, бе легнал върху жертвата. Тежеше поне няколко тона и за да бъде повдигнат, бяха нужни усилията на много хора. А дори да притежаваше исполинска сила и да разбуташе скалата, Никълъс само щеше да доразмаже и без това натрошените кости на затиснатия.

— Направи нещо, Ники — помоли го шепнешком Роян. — Трябва да му помогнем.

Но Никълъс само я изгледа и поклати глава. В очите й напираха сълзи, които пробиха през затворените й клепачи и закапаха по обърнатото към небето лице на Тамре. Солените им струйки размиха кръвта, оцветявайки накъсаната му кожа в розово.

— Не можем просто да стоим и да го гледаме как си отива — не се примиряваше със съдбата Роян и при думите й Тамре отвори очи и я погледна.

Въпреки кръвта, устата му се сви в усмивка, която огря разраненото му, покрито с прах и мръсотия лице.

— Мамо! — прошепна той. — Ти си моята майка. Ти си толкова добра. Обичам те, мамо.

Словата му бяха прекъснати от мощен спазъм, който скова цялото му тяло. Лицето му се разкриви в предсмъртна агония, от гърлото му излезе приглушен стон, след което устата му безпомощно се усмихна. Извъртя глава на една страна, а раменете му останаха вдървени, сякаш два пъти по-тежки отпреди малко.

Роян остана дълго време да седи неподвижна и да плаче тихо, но болезнено над застиналото му тяло. Най-накрая Никълъс леко я докосна и й прошепна:

— Той е мъртъв, Роян.

Тя му кимна вместо отговор.

— Знам. Издържал е, колкото да се сбогува с мен.

Никълъс се отдалечи, оставяйки я да поплаче за изгубения си приятел, но накрая отново я прекъсна:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

— Прав си. Но ми е толкова тежко да го оставя на това проклето място. Той никога не си е имал никого. Беше толкова самотен. Нарече ме своя майка. Мисля, че наистина ме обичаше.

— А аз съм сигурен, че те обичаше — увери я Никълъс и повдигна трупа на момчето, за да й помогне да стане. — Слез и ме изчакай. Ще се погрижа, колкото мога, за тялото му.

Прибра ръцете на Тамре пред гърдите му и сви пръстите му около сребърното разпятие, което момчето носеше до сърцето си. Събра купчина камъни и го покри от край до край, за да не позволи на гарваните и чакалите да се докопат до останките му.

Слезе до реката, където го чакаше Роян, и грабна обратно чантата си.

— Да тръгваме — подкани я Никълъс.

Тя избърса с ръка сълзите от лицето си и кимна.

— Вече съм готова.

Нагазиха из плиткото нагоре по течението, което им създаваше големи трудности. Свлачището беше запречило половината корито и водите се промъкваха между цепнатините. Най-после двамата бегълци се озоваха в края на огромното свлачище и започнаха да катерят стръмния бряг. След доста мъки успяха да изпълзят благополучно на пътеката.

Дадоха си минутка почивка и погледнаха за последен път назад. От калта реката бе станала червено-кафява. Когато водите стигнеха при манастира, монасите щяха да разберат, че се е случило нещо страшно. Дори да не бяха чули гърмежите, подобен феномен нямаше как да не ги разтревожи. Все някой щеше да се качи да види какво се е случило. Все някога щяха да изровят телата на загиналите и да им уредят прилично погребение. Мисълта донякъде утеши Роян, която започваше да се сеща, че най-трудното тепърва предстои и че ги очакват цели два дни усилно изкачване.

Едва сгъваше крака си, но всеки път, когато Никълъс й предложеше помощта си, тя гордо отказваше.

— Всичко е наред. Просто коляното ми се е схванало, няма нищо сериозно.

И за да не му позволи да огледа коляното й отблизо, държеше винаги да върви пред него по пътеката.

През деня приказваха малко. Никълъс не се опитваше да нарушава печалното й спокойствие, а пък и сам се чувстваше по-добре оставен на мислите си. Роян имаше сравнително рядката дарба да не кара хората да се чувстват неловко само защото не знаят какво да си кажат. Това, че мълчеше, не означаваше, че е загърбила всичко. Напротив. Едва в късния следобед се поспряха да починат и подеха отново належащите теми.

— Ако има нещо добро в цялата тази трагедия, то е, че в „Пегас“ вече ни мислят за умрели и няма да си направят труда да ни търсят отново. Вече няма нужда да проверяваме пътеката пред себе си — утешаваше се на глас Никълъс.

Разположиха се за през нощта в самото подножие на голямото изкачване. Никълъс все пак предпочете да се отдалечат встрани от пътя. Намери един малък, горист дол и запали слаб огън, незабележим откъм пътеката.

Роян престана да се съпротивлява и му позволи да види коляното й. Беше подуто и посиняло, кожата се пареше от насъбралата се кръв.

— Не трябва да ходиш с такъв крак — отсъди Никълъс.

— Пита ли ме някой? — вдигна рамене Роян и той нямаше какво да й отговори.

Намокри кърпата си с вода от манерката и стегна коляното й, колкото да не спре кръвообращението. След това бръкна в спасителната си чанта и извади кутийка с таблетки против вътрешни инфекции. Накара я да глътне две.

— Вече започвам да се чувствам по-добре.

Поделиха си последната кондензирана храна и се излегнаха край огъня. Не смееха да повишат глас — до такава степен ги бяха разтърсили днешните събития.

— Ами какво ще се случи, когато се качим на платото? — започваше да се пита Роян. — Дали колите ще ни чакат, където ги оставихме? Хората, които Борис остави да ги пазят, още ли ще са там? Какво да правим, ако отново се сблъскаме с хората от „Пегас“?

— Не мога нищо да ти отговоря. На всеки проблем ще му търсим разрешението, когато се появи.

— Изгарям от нетърпение да се приберем в Адис Абеба и да съобщя в етиопската полиция за убийството на Тамре и останалите. Ще накараме Хелм и бандата му скъпо да платят за това безобразие.

Никълъс не й отговори веднага.

— Не съм сигурен, че това би било най-мъдрото решение — рече най-накрая той.

— Какво искаш да кажеш? Та ние бяхме свидетели на преднамерено убийство. Не можем да позволим да им се размине току-тъй.

— Недей забравя, че смятаме пак да дойдем в Етиопия. Ако отсега вдигнем толкова шум, цялата долина ще се изпълни с полиция и войска. Току-виж ни попречили да открием гробницата. Няма смисъл да доставяме подобна радост на Таита.

— Не се бях замислила — разколеба се Роян. — И все пак, това си беше чисто убийство. А Тамре…

— Знам, знам — опита се да я успокои Никълъс. — Но има други, много по-сигурни начини да си отмъстим на „Пегас“, от този да търсим справедливост от етиопските съдилища. Спомни си, че дори човек като Ного работи за удоволствие на Хелм. Видяхме го в хеликоптера. Ако „Пегас“ могат да си позволят заплатата на един полковник, какво им пречи да наемат всеки друг на свое разположение? Началникът на полицията? Върховният главнокомандващ? Членове на правителството? Още нямаме и представа докъде са стигнали пипалата на врага ни.

— Не се бях сетила — призна си Роян.

— Отсега нататък при всяко свое действие трябва да се съобразяваме, че сме в Африка. Нека вземем пример от самия Таита. Та нима не доказва той със своите измислени папируси, че е майстор на хитростта и заблудата? Никого няма да обвиняваме открито. Най-добре би било да се измъкнем тихомълком от страната и да оставим всички убедени, че сме били погребани под каменната лавина. Така ще можем да се върнем безпрепятствено, когато пожелаем. За нещастие, не вярвам, че ще ни се удаде толкова лесно. Отсега нататък трябва да внимаваме с всеки наш жест или постъпка.

Роян впери поглед в танцуващите пламъци и накрая въздъхна:

— Казваш, че имало и по-добър начин да си отмъстим на „Пегас“. Как по-точно?

— Ами, много просто. Като им измъкнем съкровищата на Мамос под носа.

За пръв път през този трагичен ден Роян си позволи да се засмее.

— Прав си, разбира се. Който и да е собственикът на „Пегас“, щом е способен да убива с толкова лека ръка, значи държи изключително на това, което търсим. Да го лишим от мечтаните съкровища, ще е почти толкова болезнено за него, колкото е загубата на близките ни хора за нас.

Двамата бяха толкова уморени, че се събудиха малко преди изгрев. Роян побърза да стане, но още при първото си движение болезнено изпъшка и се отпусна обратно на земята. Никълъс отиде при нея и тя дори не посмя да го спре, когато взе крака й в скута си и започна отново да го оглежда.

Той свали превръзката и при вида на болното коляно сбърчи вежди в страшна гримаса. Беше кажи-речи с удвоен размер, подутината беше придобила цвят на синя слива. Никълъс отново намокри кърпата и завърза коляното. Даде й да глътне последните две таблетки от лекарството за дезинфекция и й помогна да се изправи.

— Как го чувстваш? — попита той тревожно, при което Роян направи няколко демонстративни крачки и смело му се усмихна.

— Ще го пораздвижа и ще ми мине, сигурна съм.

Никълъс обаче хвърли поглед на стръмното изкачване, което тепърва ги чакаше. Отвесният склон криеше истинското разстояние, което им оставаше да изминат, но той добре си спомняше колко опасна и усукана е пътеката до платото. Само слизането им беше отнело цял ден.

— И аз мисля, че ще ти мине — окуражи я Никълъс и я подхвана под ръка. — Облегни се спокойно на рамото ми. Все едно се разхождаме в парка.

Цялата сутрин премина в нескончаемо бъхтене по баира. Колкото повече се изкачваха, толкова по-стръмна им се струваше пътеката. Роян нито веднъж не се оплака от болките, но по обилната пот, която течеше по пребледнялото й като пепел лице, Никълъс добре разбираше какво й е. Стана обяд, а те се намираха далеч от водопада. Никълъс почти й нареди да си почине. Нямаха нищо за ядене, но Роян жадно отпи от манерката. Той не се опита да я ограничава, вместо това само изплакна собствената си уста.

Когато обаче станаха да продължат, тя хлъцна от болка и толкова застрашително се олюля, че ако не беше спътникът й да я подхване, щеше да се изпързаля по склона.

— По дяволите! — изруга горчиво. — Този път се схвана напълно.

— Голяма работа — махна с ръка Никълъс и отвори чантата си. Изхвърли всичко, за което не беше сигурен дали ще му послужи и остави само най-важното, както и кожата от дик-дика. Навия я на топка, натика я на дъното на опразнената торба, дръпна ципа и върза чантата около кръста си. Бодро се усмихна на съдружницата си и й предложи гърба си.

— Хайде, кльощавичката ми, скачай отгоре.

— Не можеш да ме носиш по подобен склон — изгледа Роян с ужас пътеката нагоре, стръмна като стълба в средновековна кула.

— Друг влак на тази гара не минава, госпожо — уведоми я Никълъс и отново й предложи гърба си. Не й оставаше друго, освен да го яхне.

— Нямаше ли да е по-добре да хвърлиш кожата на дик-дика? — попита за всеки случай тя.

— Не си го и помисляй! — тросна й се той и пое нагоре.

Изкачването ставаше бавно и мъчително. След броени крачки дишането му се утежни достатъчно, за да му пречи да говори, и той понесе товара си в смразяващо мълчание. Скоро ризата му плувна в пот, но Роян не се притесняваше нито от нея, нито от силната мъжка миризма, която се носеше изпод мишниците на Никълъс. Напротив, чувстваше се по-спокойна и уверена.

На всеки половин час Никълъс си даваше почивка и полагаше Роян на земята. Оставаше неподвижен и със затворени очи, изчаквайки пулсът му да се успокои. Когато сметнеше, че е отпочинал, отваряше блажено очи и й се усмихваше, сякаш ги чакаше поредната игра. Изправяше се и й подвикваше: „Три, четири!“, а тя се хващаше за раменете му и двамата отново потегляха.

С всеки изминал час шегичките на Никълъс ставаха все по-сухи и принудителни. Стана късен следобед, краката му едва се отлепяха от твърдата земя, пред всеки по-стръмен завой трябваше да почива и да събира сили за атака. Щом се окажеха пред някой по-труден участък, Роян доброволно слизаше от гърба му, подпираше се на рамото му и двамата полекичка куцукаха нагоре. Но дори и в подобни мигове, тя усещаше, че приятелят й е пред прага на изтощението.

Най-сетне завиха зад поредната скала, препречваща погледа им. И двамата не можеха да повярват на очите си: насреща им беше водопадът, чиито пенести струи скриваха като със завеса заветната пещера. Никълъс се домъкна с последни сили до тайното убежище и внимателно остави Роян на земята. В следващия миг се просна до нея и застина неподвижен като мъртвец.

Беше вече тъмно, когато събра достатъчно сили да отвори очи и да поседне. Роян беше донесла от съчките, които монасите предвидливо бяха складирали в пещерата, и бе успяла да запали малък огън.

— Добро момиче — похвали я той. — Ако някой ден си търсиш работа като домашна прислужница…

— Не ме подлагай на подобни изкушения — отклони предложението му Роян и застана зад гърба му да огледа раната. — Хубава, зарастваща драскотина — успокои го тя и в следващия миг някак инстинктивно притисна главата му в скута си, галейки прашната му, мазна от пот коса. — О, Ники! Как ще мога да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?

Идеше му да каже думите, които първи му дойдоха на ум, но дори и след подобно физическо изпитание не бе изгубил дотам разсъдък, че да се изпусне. А и умората пречеше на общителността му. Единственото, което му оставаше, бе да се отпусне в прегръдките й и да се радва на допира с тялото й, без да поема сам инициативата — навярно би я подплашил.

Най-накрая Роян леко се отдръпна и седна на мястото си.

— Дълбоко съжалявам, сър, че домашната ви прислужница няма да ви предложи пушена сьомга и шампанско за вечеря. Какво ще кажете за чаша планинска вода, чиста и живителна?

— Мисля, че не сме я закъсали чак дотам — възрази й Никълъс.

Бръкна в спасителната си чанта и извади електрическото си фенерче. Освети пода на пещерата и избра хубав, объл камък с големината на дланта му. Вдигна камъка с дясната си ръка и заигра със светлината на фенера по мрачния таван. Почти веднага се дочу плясък на криле и наплашените скални гълъби тревожно загукаха по нишите из дъното на пещерата. Никълъс се настани в удобна позиция под тях и ги заслепи с мощния лъч.

С едно-единствено мятане уцели две от птиците, които се завъргаляха, писукайки по пода. Останалата част от ятото размаха панически криле и, разхвърчавайки се като взривен шрапнел, хукна да се спасява в тъмната нощ. Никълъс скочи върху двете си жертви, грабна ги и с добре овладян жест на китките прекърши вратовете им.

— Какво ще кажеш за една сочна птича мръвка? — попита той и се върна до огъня.

Тя — излегната на лакът, той — седнал по турски, всеки си хареса по един гълъб и се залови усърдно да скубе перата му, оцветени в сиво, кафяво или виненочервено. Дори когато чистеше вътрешностите, Роян не изклинчи от неприятната задача — още една черта, която я отличаваше от повечето жени, познати на Никълъс. Като се прибавеше и стоическото й мълчание, въпреки непрестанната болка в коляното, той не можеше да не се възхити на коравата си спътница. Вече на няколко пъти тя му доказваше, че я бива за партньор. А това само подсилваше чувствата му към нея.

Роян внимаваше да не пропусне някоя случайна перушинка по розовата кожа на оскубаната птица, но подхвана по-важни теми:

— Вече няма съмнение, че материалите, откраднати от лагера ни, са попаднали в ръцете на „Пегас“.

— И аз си мислех същото — рече Никълъс. — А от антената в базата им знаем, че имат възможност за спътникови комуникации с шефа си. Можем да сме повече от сигурни, че Джейк Хелм не си е губил времето, и е пратил всичко на голямата клечка, която и да е тя.

— Така че нашият скрит враг вече разполага с целия надпис от гробницата на Танус. Знаем, че и седмият папирус е в ръцете му. Дори той самият да не е специалист египтолог, сигурно си е намерил кой да му превежда съдържанието. Съгласен ли си?

— Предполагам, че сам може да разчита йероглифи. За да стига до подобни крайности, трябва да е запален колекционер. Познавам неколцина от този тип. За тях колекционирането на вещи се е превърнало в повече от смисъл на живота.

— И аз познавам един такъв, между другото — усмихна се Роян. — Дори може да се каже, че сега се е излегнал сравнително близо до мен.

— Всичко ще си призная! — вдигна ръце в знак, че се предава Никълъс и весело се засмя. — Но в сравнение с други си оставам просто аматьор, който от време на време си убива скуката с някоя и друга разходка из непознати континенти. Онези двамата от списъка на Дураид са къде-къде по-побъркани от мен.

— Питър Уолш и Готхолд фон Шилер — повтори тя имената им сричка по сричка.

— Те наистина са способни да убиват, само и само да обогатят колекциите си с нещо ценно — кимна Никълъс. — Убеден съм, че ако подочуе нещо за неоткритата царска гробница, всеки от двамата би бил готов на много повече от убийство.

— А доколкото известно, и двамата си падат милиардерчета.

— Парите в случая нямат никакво значение за тях. Ако сложат ръка върху съкровищата, дори не би им хрумнало да продадат някоя от находките. Ще заровят всичко в някое дълбоко подземие и няма да пуснат да припари жива душа. Цял живот ще се крият от хорските погледи, за да се наслаждават сами на колекциите си. Как да ти кажа, това е болестно състояние, патологична мастурбация.

— Доста странен начин на изразяване — възмути се Роян.

— Затова пък съвсем точен. Подобна страст няма как да не е свързана с либидото на човека. Също както при масовите убийци.

— Аз винаги съм харесвала всичко египетско, но не мислех, че човек може да полудее до такава степен от любов към археологията.

— Никога не бива да забравяш, че хората, с които си имаме работа, не са като останалите. Несметните богатства им позволяват да задоволят всяка своя прищявка. Затова простите удоволствия, дребните сладости, на които се радва цялото човечество, за тях са нещо скучно и изтъркано. Каквото поискат, могат да го получат на минутата. Мъже, жени — всички са на тяхно разположение. Перверзно или противозаконно, желанието им само по себе си се превръща в закон. Единствената цел в живота на подобни хора е да придобият нещо, което другите нямат. Ако нямаха и нея, не би им оставало нищо, за което да живеят.

— Следователно човекът, който движи „Пегас“, е луд? — заключи Роян.

— Много повече от обикновен луд — допълни я Никълъс. — Имаме срещу себе си изключително богат и влиятелен маниак, който няма да се спре пред нищо, за да почеше старата си краста.

На сутринта доизядоха студени парчетата, останали от изпечените гълъби и, обръщайки си тактично гръб, се отдалечиха в различните краища на пещерата, за да се изкъпят във водопада.

Водата беше леденостудена, още повече че двамата излизаха от нажежената пещ на нилската долина. Все едно се бяха подложили под струите на пожарогасител. Роян подскачаше като ранена птичка на здравия си крак и си подсвиркваше от студ, а накрая заприлича на дълбоко замразена кокошка с настръхнала, посиняла кожа. Но иначе се освежи и с приповдигнат дух дори не обърна внимание на мръсотията по вонящите си на пот дрехи. Оставаше само ден мъчения и щяха да стигнат платото.

Преди да излязат от пещерата, двамата бегълци отново прегледаха раните си. Докато сцепеният скалп на Никълъс продължаваше да зараства, положението на Роян не се беше подобрило изобщо. Може би, с изключение на това, че синьо-лилавото започваше да бие на червено-кафяво и да напомня изваден черен дроб. Иначе подутината си стоеше все същата, а болките не отминаваха. Никълъс нямаше какво друго да направи, освен да поднови превръзката й.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да се раздели с любимата си чанта. Усещаше, че трудно ще издържи продължителното изкачване и няколкото килограма повече или по-малко можеха да решат дали ще излезе на платото или ще остане завинаги погребан в бездната. Това, което не се осмели да остави в пещерата, бяха непроявените филми със снимките от гробницата на Танус. Трите филма си стояха в пластмасовите кутийки и представляваха единственият материал, с който можеха да работят по-нататък. Не смееше и да помисли да се раздели с тях, затова ги прибра в джоба на ризата си и го закопча. А чантата и навитата на топ кожа на убития дик-дик пъхна в най-затънтената дупка на пещерата, с надеждата някой ден да си ги прибере.

И така, те тръгнаха да изкачват последната, но най-стръмна и уморителна отсечка от прехода. В началото Роян държеше да използва и двата си крака, опирайки се на рамото на съдружника си. След час обаче коляното й отново се схвана докрай и тя беше принудена уморено да приседне на някакъв камък встрани от пътеката.

— Започвам да се превръщам в досадница, нали?

— Качвайте се на борда, госпожо. За такива като вас винаги ще намерим местенце.

Роян отново яхна мощния гръб на Никълъс и протегна отмалелия си крак напред. Продължиха нагоре, но придвижването им се оказа по-бавно и мъчително от предния ден. Никълъс трябваше да спира все по-често и да почива все по-дълго. Там, където пътеката се окажеше по-полегата, Роян слизаше на земята и подскачаше на един крак, опирайки се с ръка на рамото му. Но колкото и да се дразнеше от безпомощността си, скоро силите я напускаха и отново трябваше да използва безплатния транспорт на Никълъс.

Изкачването се превърна в същински кошмар, от който и двамата не можеха да избягат. Часовете се нижеха един след друг, а те дори не знаеха кое време на деня е. Веднъж даже паднаха на пътеката и дълго не можаха да се надигнат от изтощение, жажда и болки в мускулите. Отдавна бяха пресушили манерката, а пътеката повече не се срещаше никъде с реката. Трябваше да стигнат до платото, за да си налеят отново вода.

— Ти върви сам, аз ще остана тук — прошепна с дрезгавия си гласец Роян.

— Не бъди глупава — скочи като ужилен той и я изгледа недоумяващо. — Използвам те за баласт!

— До върха остава малко — настояваше тя. — Ще се върнеш с хората на Борис и ще ме пренесете заедно.

— Ако те наистина ни чакат и ако преди това не те спипат от „Пегас“. — И за да покаже, че всичко е наред, се изправи на крака. Дори и това движение го накара да се олюлее. — И дума да не става, че ще те оставя сама. Където съм аз, там трябва да си и ти. — И насила я вдигна от земята.

Никълъс накара Роян да брои всяка негова крачка и щом направеше сто, послушно се спираше и почиваше. Изчакваше някоя и друга минута и поемаше за следващите сто. На нея не й оставаше друго, освен да се държи здраво за раменете му и да отброява тихо движенията му. Цялата вселена се бе събрала в парчето земя, където кракът му трябваше да стъпи. Дори не забелязваха мощните снаги на скалите пред себе си, още по-малко — бездната, зейнала зад гърбовете им. Когато при някое по-рязко мръдване, Никълъс я блъснеше в болното коляно, Роян мъжки стискаше зъби и продължаваше да брои, все едно нищо не се е случило.

Последния път, когато почиваха, Никълъс дори не посмя да я остави на земята. Както се беше увесила Роян на врата му, така той се облегна на близката скала и изчака дишането му да се успокои. Ако сега седнеше, нямаше да му стигнат силите да се изправи отново и да качи дружката си повторно на гърба си.

— Още малко и ще се стъмни съвсем — нашепваше му Роян. — Трябва да спрем за през нощта. За един ден извървяхме достатъчно. Ще се убиеш, Ники!

— Още сто крачки — държеше той.

— Не, Ники. Пусни ме да сляза.

Но вместо отговор Никълъс се оттласна от скалата и продължи да се тътри нагоре.

— Брой! — заповяда той на Роян.

— Петдесет и една, петдесет и две — броеше послушно тя, когато Никълъс за малко не се просна по нос на земята. Без никакво предупреждение, теренът под краката му рязко се бе променил. Като пияница, който не вижда, че повече стъпала по стълбата няма, той просто бе залитнал в празното и едва бе запазил равновесие.

Миг-два Никълъс се клатушкаше като замаян, преди да спре. Беше застанал на самия ръб на пропастта и усилено се взираше в здрача пред себе си. Не можеше да повярва на очите си. В тъмното се забелязваха светлини — толкова много, че му изглеждаха като плод на болното му съзнание. Но ето че се дочуха и мъжки гласове, които го убедиха, че всичко е истина.

— О, Господи. Успя. Ние стигнахме, Ники! Ето ги колите. Ти успя, Ники, наистина успя!

Никълъс се опита нещо да й отговори, но гърлото му бе съвсем пресъхнало и не можеше да издаде нито звук. С наведена като на бик глава се насочи право към колите, а Роян слабо извика по посока на хората:

— Помогнете. Моля ви, помогнете.

Опита първо на английски, сетне и на арабски.

Насреща се дочуха викове на изненада, след което неколцина души се затичаха към тях. Никълъс бавно приседна в тревата, оставяйки Роян да стъпи на крака. Наобиколиха ги черни силуети, хората ги заговориха на амхарски, подадоха им дружески ръце и започнаха да ги влачат към светлините. По едно време лицето на Никълъс беше осветено от фенер и нечий непогрешим британски акцент го поздрави:

— Здравей, Ники. Чудесна изненада. Тъкмо идвах от Адис Абеба да се погрижа за тялото ти. Чухме, че си умрял. Изглежда сведенията са били твърде предварителни, за да бъдат достоверни.

— Здравей, Джефри. Много мило от твоя страна да биеш път чак дотук.

— Смея да се обзаложа, че и двамата се нуждаете от чаша чай. Май сте се поуморили — посрещна ги Джефри Тенънт. — Никога не съм знаел, че брадата ти е рижава и зелена едновременно. Много идейно. Бих казал дори, че вървиш в крак с модата.

Никълъс си даде сметка, че представлява тъжна гледка: кален, небръснат, с изпокъсани дрехи и блуждаещ поглед.

— Спомняш си доктор Ал Сима, нали? Коляното й е навехнато. Чудя се дали не би могъл да се погрижиш за нея. — В следващия миг краката му се подкосиха. Джефри Тенънт го улови миг преди да падне на земята.

— Дръж се, момчето ми — рече той и го подхвана под мишница, за да го отведе до близкия сгъваем стол. Скоро извадиха друг за Роян.

— Лета чай хапа! — произнесе Джефри репликата, по която всички африканци разбираха, че си имат работа с англичанин. Няколко минути по-късно на двамата приключенци бяха поднесени чаши врял и силно подсладен чай.

Никълъс вдигна нещо като наздравица.

— За нас, Роян. Невероятни сме!

Двамата жадно отпиха от горещата течност, без да ги е страх, че ще се опарят. Кофеинът и захарта им подействаха като електрически заряд и само след минути живнаха.

— Сега поне знам, че съм оцелял — въздъхна Никълъс.

— Знам, че не е много любезно да бързам с въпросите, Ники, но дали би могъл да ни кажеш какво точно става с вас? — попита Джефри.

— Защо по-добре ти не ми кажеш? — контрира го Никълъс.

Трябваше му време да прецени ситуацията. Какво знаеше Джефри и кой му го беше казал? Старият му приятел не се забави с отговора:

— Първото, което научихме, бе, че водачът ви Брусилов е бил намерен надупчен с куршуми в реката близо до суданската граница. Крокодилите били обезобразили цялото му лице, но граничната полиция го идентифицирала по документите в банана му.

Никълъс се спогледа с Роян и й даде знак да мълчи.

— Когато се разделихме за последно с него, Брусилов тръгваше на самостоятелен лов по реката. Навярно се е натъкнал на същия отряд партизани, които нападнаха лагера ни.

— Да, чухме и за това. Полковник Ного бе така добър да прати радиограма в Адис Абеба.

Едва сега се разбра, че и Ного присъства на срещата. Беше се държал встрани, но когато чу да се споменава името му, се показа на светлините на фенерите. Роян замръзна на стола си и в погледа й се прочете такава омраза, че Никълъс се пресегна да я хване за ръката. Не трябваше да се издават. Роян разбра жеста му и поне видимо се успокои.

— Истинско облекчение е за мен да ви видя жив и здрав, сър Куентън-Харпър. В последните дни ни създадохте доста тревоги — рече полковникът.

— Приемете най-искрените ми извинения — пошегува се Никълъс.

— Простете, сър, не исках да ви засегна. Просто получихме доклад от страна на компанията „Пегас“, че двамата с доктор Ал Сима сте станали жертва на инцидент по време на разчиствателни операции. Лично аз присъствах, когато господин Хелм от компанията ви предупреди, че в долината се извършват различни…

— Но вие… — понечи да каже нещо Роян, ала Никълъс я стисна за ръката и я накара да млъкне.

— Предполагам, че сте прав, полковник. Вината е по-скоро наша. Не взехме необходимите предохранителни мерки. Така или иначе, доктор Ал Сима получи контузии, а и аз не по-малко от нея съм разтърсен от случилото се. По-важното е, че при експлозията загинаха множество други хора — помощниците в ловната ми експедиция, както и монаси от манастира. Да не говорим, че при атаката на лагера ни също са били убити четирима души. Щом се завърна в Адис Абеба, ще дам подробни показания пред етиопските власти.

— Надявам се, не мислите, че имаме вина… — започна да се оправдава Ного, но Никълъс го прекъсна:

— Разбира се, че не. Вие не сте отговорен за нищо. Бяхте достатъчно коректен да ни предупредите за разбойническите банди в долината. Никой не е искал от вас да присъствате на мястото на произшествията, така че кой може да ви обвинява в каквото и да било… Напротив, бих могъл отговорно да заявя, че изпълнихте дълга си на военен по най-образцов начин.

Ного изглеждаше видимо облекчен.

— Много сте любезен, сър Куентън-Харпър.

Никълъс го изгледа продължително. Човекът срещу него даваше вид на изключително симпатичен младеж, при това с интелигентен поглед. С всеки свой жест и реплика се опитваше да бъде полезен. Никълъс дори започваше да се чуди не му ли се е сторило, че Ного е бил в хеликоптера. Може би онзи, който кръжеше над реката и като гладен лешояд търсеше труповете им, е бил само негов двойник? Колкото и да му беше трудно, Никълъс широко се усмихна:

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, полковник, ако ми направите една малка услуга.

— Каквото пожелаете — отвърна с готовност Ного.

— Оставих ръчната си чанта и ловните си трофеи в пещерата под водопада на Дандера. Дали не бихте могли да пратите някого от хората си да ги донесе?

И докато обясняваше с подробности къде точно е скрил собствеността си, Никълъс тайно се наслаждаваше на удоволствието да прати за зелен хайвер човека, който толкова нагло се бе опитал да му отнеме живота. За да не забележи все пак Ного отмъстителния блясък в очите му, предпочете да се обърна към приятеля си:

— А ти как се озова тук, Джефри?

— Долетях с малък самолет до Дебра Мариям. Имат писта за аварийно кацане. Полковник Ного ни посрещна и ни доведе дотук с армейския си джип — обясни Джефри. — Самолетът и пилотът ни чакат в селото.

Джефри обърна за малко гръб на Никълъс и подвикна на отвратителен амхарски нещо на хората в камиона.

— Уредих ви гореща баня за двамата с доктор Ал Сима. Изкъпете се, навечеряйте се, отспете си, както подобава, и утре ще се чувствате в прекрасна форма. Щом сте готови, излитаме за Адис Абеба. Не виждам защо да не пристигнем до вечерта.

Той потупа Роян по гърба, прикривайки чисто плътските си намерения под маската на загрижения приятел.

— Трябва да призная, че съм ви безкрайно признателен, задето сте живи. Иначе ме чакаше изключително неприятната задача да вадя труповете ви от долината. Чувал съм, че дефилето на Абай е едно от най-дивите места на земята.

— Дали ще имате нещо против, доктор Ал Сима, ако седна най-отпред? Знам, че е изключително невъзпитано от моя страна, но какво да се прави като летенето не ми понася особено. Ха-ха! — обясняваше Джефри, докато чакаха три момченца от селото да разгонят козите от пистата край Дебра Мариям.

В това време Никълъс се мъчеше да навре донесената му кожа на дик-дика под седалката си. През нощта един от сержантите на Ного бе успял да се добере до пещерата и още на закуска чантата му и трофеят бяха налице.

Самолетът се засили сред облаци прах, а полковник Ного тържествено отдаде чест на заминаващите. Никълъс му махна през страничния прозорец и тихо процеди:

— Ще ти извия врата, Ного, някой ден ще го извия.

Най-сетне пилотът успя да вдигне малкия „Чесна-260“ над земята. Хоризонтът, който се разкриваше над долината на Абай, силно напомняше пейзаж от научнофантастичен филм — все едно огромни каменни гъби бяха изникнали из пустинята и се опитваха да достигнат стратосферата. Разреденият въздух над платото беше пълен с дупки и самолетът се люшкаше като кораб в морска буря. Никълъс и Роян бяха подмятани като топки по задните седалки. Дори Джефри, разположил се на най-царското място, не се чувстваше особено добре; през цялото време седеше неспокоен и замислен, без дори да надава ухо какво си говорят.

Откакто бяха излезли от долината, Никълъс и Роян още не бяха имали възможност да поговорят насаме. Докато се намираха в лагера, трябваше да се крият от полковника, после пък не можеха да се отърват от Джефри Тенънт. Едва когато двигателите на самолета се запалиха и бръмченето на перките вдигна достатъчно шум, двамата приближиха глави и започнаха да обсъждат ситуацията.

Според Джефри британският посланик бил повече от разтревожен от неприятностите, в които двамата му сънародници бяха попаднали. Изглежда, в посолството се бяха получили цяла поредица факсове от страна на Уайтхол, изискващи незабавното откриване на двамата изчезнали. Освен това и началникът на етиопската полиция имал за какво да ги разпитва. Никълъс и Роян трябваше особено да внимават да не издадат, че убиецът на Борис Брусилов е Мек Нимур. Още по-малко трябваше да плашат хората от „Пегас“. Ясно си даваха сметка, че единственият им шанс да се отърват поне за известно време от преследвачите си, е с нищо да не показват, че знаят самоличността им. Дори врагът им само да заподозреше, че е разкрит, реакцията му би била светкавична и смъртоносна.

Третото, което в никакъв случай не биваше да допускат, бе да предизвикат с нещо подозрението и недоверието на етиопските власти. Не беше изключено визите им да бъдат прекратени и двамата да бъдат експулсирани от страната. Затова се съгласиха, че ще е най-добре по всички въпроси да се правят на напълно несведущи, сякаш сами недоумяват как така са им се случили толкова инциденти един след друг.

Докато кацнат в Адис Абеба, бяха подготвили подробна версия на събитията, така както трябваше да бъдат представени на властите. Когато чесната най-после се установи неподвижно на пистата пред сградата на летището, Джефри отново живна и макар видимо изтощен от пътуването, кавалерски подаде ръка на Роян при слизане по стълбата.

— Разбира се, ще бъдете настанени в резиденцията — рече той на гостите си. — Хотелите в града са толкова ужасни, че на човек му настръхват косите само да ги гледа. Ако не друго, то той се радва поне на що-годе свестен готвач, а избата му има с какво да се похвали. Ще се опитам да ви намеря по някой и друг кат дрехи. Моята госпожа е с приблизително вашите размери, доктор Ал Сима, а Ники ще влезе идеално в костюмите ми. Голям късмет, че имам два смокинга. Той е свикнал да държи на формалностите.

Резиденцията на британския посланик беше построена при царуването на стария император Хайле Селасие, още преди Мусолини да нападне Етиопия през 30-те. Намираше се в покрайнините на града и със сламения си покрив и широката веранда представляваше един от добрите образци на колониалната архитектура. Моравите в просторната градина бяха поддържани от най-добрите градинари в страната и зелените треви ярко контрастираха с тъмнолилавите цветя. За голяма радост на стопаните й сградата беше устояла първо на революцията, а сетне и на освободителната война, която едва отшумяваше.

На входа на резиденцията Джефри тържествено предаде спътниците си на иконома етиопец, облечен в дълга и ослепително бяла шама. Чернокожият ги заведе да им покаже спалните: две съседни стаи на втория етаж. Докато се плискаше във ваната и блажено отпиваше от уискито със сода, Никълъс слушаше как Роян си играе с кранчетата в банята. По-нататък се дочу тихият глас на лекаря, дошъл да прегледа подутото й коляно.

В огледалото обаче се сблъска с някои неприятни впечатления: първо, смокингът на Джефри му беше широк в кръста и тесен в раменете; второ, панталоните му бяха къси; трето, обувките му убиваха и четвърто, косите му се нуждаеха от подстригване.

— Уви, не мога да оправя нито едно от четирите — въздъхна примирено Никълъс и отиде да почука на вратата на Роян.

— Да не повярвам на очите си! — възкликна той, когато му беше отворено. Силвия Тенънт беше услужила на новата гостенка с една от роклите си в дървеснозелен цвят, който много отиваше на маслинената кожа на Роян. Приятелката му си беше измила косата, оставяйки я свободно разпусната над раменете. На Никълъс пулсът му затуптя като на ученик преди първата среща и той мислено се усмихна. — Иде ми да те изхрускам — рече й той напълно искрено.

— Благодаря, сър — засмя се Роян на комплимента му, — но и вие не ми отстъпвате по нищо. Мога ли да ви хвана под ръка?

— Аз пък се готвех да те нося на гръб, придобити навици, нали разбираш…

— Тези времена безвъзвратно отминаха — похвали му се тя и извади на показ гравираното бастунче от слонова кост, което икономът любезно й бе дал за времето на престоя. Хвана се с едната ръка за Никълъс, а с бастунчето се подпираше при всяка стъпка с болния си крак. Преди да стигнат края на дългия коридор, Роян тихичко подшушна на кавалера си: — А всъщност как се казва домакинът ни?

— Посланик на Нейно Величество британската кралица сър Оливър Брадфърд КМГ.

— Което означава кавалер на ордените „Свети Михаил“ и „Свети Георги“, нали?

— Нищо подобно — поправи я Никълъс. — Означава просто: „Казвайте Ми Господ“.

— Ти си невъзможен! — изкиска се Роян, но скоро си върна сериозността. — Успя ли да пратиш факс на госпожа Стрийт?

— Приела го е още при първия опит, получих отговор. Праща ти много поздрави и обещава да събере веднага информация за „Пегас“.

Вечерта беше приятно хладна и сър Оливър ги чакаше на верандата. Джефри избърза напред за официалното представяне на гостите. Посланикът имаше гъсти бели коси и червендалесто лице. Джефри вече ги беше предупредил за някои негови странности и най-вече за недоброжелателното му отношение към английските туристи, причиняващи главоболия. На стария господин обаче му бе достатъчно да се запознае с Роян, за да забрави всякаква неприязън.

На вечерята присъстваха още дузина гости, без да се смятат Джефри и Силвия Тенънт. Лично сър Оливър подаде ръка на Роян и я представи на останалите сътрапезници. Никълъс трябваше да ги следва сам-самичък, примирил се веднъж завинаги, че Роян привлича погледите на всички, не само неговия.

— Нека ви представя генерал Обеид, началник на етиопската полиция — започна сър Оливър.

Въпросният началник беше висок и забележително тъмен на цвят. В синята си униформа беше направо ослепителен. Когато Роян му подаде ръка, той се наведе в церемониален поклон.

— Доколкото си спомням, имаме уречена среща за утре сутринта. Отсега знам, че ще я чакам с нетърпение.

Роян хвърли несигурен поглед към сър Оливър. За пръв път научаваше за подобна подробност.

— Генерал Обеид би искал да научи повече за случилото се в долината на Абай. Настоява да разговаря лично с вас и със сър Никълъс — обясни сър Оливър. — Позволих си малката свобода да наредя на секретарката си да ви уреди среща с Негово превъзходителство.

— Просто рутинен разговор, имате искрените ми уверения. Доктор Ал Сима, сър Никълъс… Ще отнеме съвсем малко време.

— Разбира се, че ще сторим всичко по силите си да ви бъдем от полза — увери го на свой ред Никълъс. — По кое време ще се видим?

— Най-добре ще е срещата ни да се състои в единадесет сутринта. Надявам се, нямате други ангажименти.

— Ни най-малко, часът ни се струва напълно подходящ — съгласи се Никълъс.

— Шофьорът ми ще ви вземе в десет и половина — обеща сър Оливър.

На масата Роян беше настанена между сър Оливър и генерал Обеид. Беше твърде красива и чаровна, за да не прикове изцяло вниманието на двамата мъже. Никълъс си каза, че му е време да свиква да я гледа в компанията на чужди хора; в крайна сметка, доста време я пазеше само за себе си.

Той самият се радваше на недотам веселата компания на лейди Брадфърд в отсрещния край на масата. Госпожата се беше впуснала в неизвестностите на втори брак и то с тридесет години по-възрастен съпруг. Това, което му правеше по-скоро лошо впечатление, бе силният й лондонски акцент, както и твърде баналните й черти. Госпожата се изгубваше под дългите си, силно изрусени коси, а бюстът, подаващ се предизвикателно от деколтето, беше твърде голям, за да се приеме за естествен. Изобщо, събеседницата му представляваше олицетворение на старческите мечти и тъкмо това го вбесяваше. Оказа се, че е същински експерт по генеалогията на благородническите фамилии в Англия, още един показател, че е заклет сноб. Нито за миг не преставаше с въпросите си за предците му, любопитствайки до няколко колена назад във времето.

Най-накрая се провикна до другия край на масата, където се хранеше съпругът й.

— Сър Никълъс притежава Куентън парк, знаеше ли, скъпи? — и обясни на Никълъс, че мъжът й бил голям ловец.

Осведомеността на жена му накара сър Оливър да се почувства посвоему поласкан.

— Куентън парк? Четох някаква статия в „Ловния таймз“, ако не ме лъже паметта, най-реномираното ви ловно поле се наричало Високите букове.

— Високите лиственици — поправи го Никълъс.

— Там се развъждали едни от най-добрите птици в цяла Британия. Така поне пишеше — подхвърли сър Оливър, явно очаквайки покана.

— Не знам дали са най-добрите — отвърна му скромно Никълъс, — но със сигурност се гордеем с тях. Трябва да дойдете и да постреляте малко. Обадете ми се веднага, щом се приберете отново в Англия. Ще бъдете мой гост, разбира се.

От този момент нататък отношението на сър Оливър към сър Никълъс коренно се измени. Строгото поведение бе изместено от мила, бащинска усмивка и най-накрая, в прилив на нежност, домакинът дори нареди на иконома си да донесе бутилка „Лафит“, 1954 година.

— Направи доста добро впечатление — прошепна Джефри на ухото на Никълъс. — Той никога не посяга към петдесет и четвърта, ако не е в компанията на много специални гости.

Минаваше полунощ, когато Никълъс най-после успя да се освободи от задълженията си към домакинята и да спаси Роян от ухажванията на сър Оливър и генерал Обеид. Подхвана я под ръка и я поведе бавно и тържествено към стълбите, правейки се, че не забелязва недвусмислените погледи на Джефри Тенънт.

— Е, не може да се отрече, че ти беше звездата на вечерта — отбеляза най-сетне Никълъс, щом стигнаха първата площадка.

— Да беше видял как се размърка лейди Брадфърд до теб — върна му го Роян, а на него му стана приятно да усети прозиращата зад репликата й ревност. Изглежда, не само той се беше озъртал по време на вечерята.

На вратата на стаята си Роян сложи край на терзанията му, като му подаде буза за лека нощ. Никълъс шумно я целуна, но тя пак го закачи:

— Този висок бюст! Да не почнеш да го сънуваш! — и затвори вратата зад себе си.

Той заподскача наперено към собствената си стая, където под вратата го чакаше пощенски плик. Навярно някой от слугите го беше оставил, докато гостите вечеряха. Веднага разкъса хартията и запрелиства страниците на дългото писмо. Лицето му се удължи от изненада и без да се замисля, отново се озова пред вратата на съседката си.

Роян се забави с отварянето и в погледа й се прочете известно объркване. За да не я притеснява излишно, Никълъс размаха плика пред очите й.

— Отговор на факса ми. Може ли да вляза или трябва да се обличаш?

— Един момент — даде му знак тя и затвори вратата. След секунди се показа отново. — Влез — и любезно му посочи шишето на масата. — Искаш ли едно?

— Мисля, че да. Вече знаем кой стои начело на „Пегас“.

— Казвай! — нареди му нетърпеливо Роян, но той първо се зае с уискито. Докато си наливаше, хитро се усмихваше през рамо. — Да ти налея ли газирана вода?

— Да те вземат мътните, Никълъс Куентън-Харпър — тропна с крак Роян. — Да не си посмял да ме измъчваш. Кой?

— Когато те срещнах за пръв път, ти играеше ролята на послушна арабска девойка, която знае, че мъжете имат предимство във всичко. Като те слушам как нервничиш, струва ми се, че съм те разглезил.

— Аз пък си мисля, че ако продължаваш така, ще стане нещастие — опитваше се да не показва усмивката си тя. — Хайде, Ники, кажи ми, моля.

— Първо седни — покани я Никълъс и се друсна на креслото срещу нея. Отвори плика и я изгледа в очите. — Госпожа Стрийт се е справила бързо със задачата. Във факса си до нея я бях посъветвал да се обърне към брокера ми в града. В Англия са три часа след нас, затова е успяла да го хване в офиса му. Така или иначе, събрала е всички сведения, за които я бях помолил.

— Престани, Ники, или ще се разкрещя и ще стане скандал. Кажи ми кой е той?

Той зарови из листата и започна да чете:

— Компанията „Проучвания Пегас“ е регистрирана към австралийската стокова борса в Сидни с дялов капитал от двадесет милиона…

— Не ме мъчи с подробности — замоли го Роян. — Кажи просто името.

— Шестдесет и пет процента от акциите в „Пегас“ са собственост на минното дружество „Валхала“ — продължи невъзмутимо Никълъс, — останалите тридесет и пет — на австрийската фирма „Анаконда метълз“.

Тя вече дори не смееше да му се моли, ами само се опитваше да го вкамени с поглед.

— И „Валхала“, и „Анаконда“ са дъщерни фирми на ППХ, Промишлено производство в Хамбург. Всички акции в ППХ са притежание на семейния тръст Фон Шилер, чиито единствени собственици в момента са Готхолд Ернст и съпругата му Ингемар.

— Фон Шилер — повтори бавно Роян, без да сваля очи от Никълъс. — И той присъстваше в списъка на Дураид. Сигурно е чел книгата на Уилбър Смит, нали е преведена и на немски… И се е свързал с Дураид. Но не е повярвал толкова лесно на неговите опровержения.

— И аз така виждам нещата — съгласи се Никълъс. — Не е било трудно да прати свой човек в каирския музей, за да провери не се ли занимава Дураид с нещо голямо. Продължението ни е повече от познато.

— Но как са успели толкова бързо да се установят в Етиопия? — недоумяваше Роян.

— Според мен, това си е чиста проба късмет за Фон Шилер. Дяволски късмет, бих казал. Според Джефри, „Пегас“ били придобили концесиите си още преди пет години, малко преди свалянето на президента Менгисту. Така че Фон Шилер е стъпил в страната много преди да подозира за съществуването на свитъците. Единственото, което трябвало да направи впоследствие, е било да премести главната си база от северните части на Етиопия близо до долината на Абай и да наблюдава отблизо развитието на нещата. Джейк Хелм трябва да е някое доверено лице, отговорникът по мръсните номера, който обикаля света, за да му върши черната работа. Повече от очевидно е, че Ного е подкупен. Ние просто се пъхнахме в ръцете им.

Роян се замисли.

— Всичко започва да придобива смисъл. Щом Хелм е доложил за пристигането ни на шефа си, Фон Шилер му е наредил да организира нападението над лагера ни. Все едно са били партизани. О, как го мразя! Никога през живота си не съм го виждала, но го мразя повече, отколкото съм си мислила, че мога да мразя човек.

— Е, поне знаем с кого си имаме работа.

— Но не съвсем — продължаваше да разсъждава Роян. — Фон Шилер трябва да има свой човек и в Кайро. Човек, запознат с делата ни с Дураид.

— Как беше името на твоя министър? — попита Никълъс.

— Не и той — поклати тя енергично глава. — Не и Аталан Абу Син. Познавам го от толкова години. Той е стълб на непорочността.

— Не можеш да си представиш колко зловредно действа на непорочността чек за сто хиляди долара или дори повече. Няма „стълб“, който да му устои — подхвърли спокойно Никълъс, а Роян го зяпна като ударена.

На закуска бяха само двамата. Сър Оливър бе тръгнал за посолството час по-рано, а лейди Брадфърд нямаше навика да посреща будна ясното, хладно утро на Адис Абеба.

— Цяла нощ не можах да мигна. Пред очите ми постоянно се въртеше Аталан. О, Ники, не мога дори да си представя как точно той ще е замесен в убийството на Дураид.

— Съжалявам, че ти развалих приятната нощ, но трябва да гледаме на нещата от всички възможни гледни точки — опита се да я успокои Никълъс, но сетне смени темата. — Изгубихме достатъчно време тук. „Пегас“ здраво са овладели игралното поле за момента. Искам да се върнем възможно най-бързо у дома и да започнем организацията на собствена експедиция.

— Искаш ли да се обадя да направят самолетни резервации? — стана Роян от мястото си. — Ей сега ще намеря телефон.

— По-добре свърши със закуската си.

— Вече се нахраних — рече тя и се запъти към вратата. Малко преди да изчезне, Никълъс й подвикна насмешливо:

— Не е чудно тогава защо си толкова слаба. Мама винаги ми казваше, че недояждането вреди на здравето — и щедро си намаза още една филия с мармалад.

След четвърт час Роян се върна в трапезарията.

— Заминаваме утре следобед в три и половина. С „Кения Еъруейз“ до Найроби, оттам същата вечер хващаме самолет на „Бритиш“ за Лондон.

— Добре — избърса Никълъс трохите от устата си и на свой ред стана от масата. — Колата чака да ни закара до полицията. Новият ти обожател генерал Обеид сигурно ни чака с нетърпение. Да вървим.

На вратата на полицейското управление ги чакаше специално изпратен служител, който ги преведе през служебния вход. Представи се като инспектор Гала и, повеждайки ги към кабинета на върховния началник, се отнасяше със забележително раболепие и към двамата.

Щом посетителите му влязоха в кабинета, генерал Обеид стана от бюрото си и излезе напред да ги посрещне. Беше чаровен и изключително любезен; ни най-малко не пестеше комплиментите си към Роян и се чудеше как по-удобно да я настани в закътаното помещение, използвано за неофициални срещи. Щом всички се разположиха по креслата, инспектор Гала веднага наля неизбежните чашки с горчиво кафе.

Поговориха си за това-онова и генералът подхвана с делови тон належащата работа:

— Както ви обещах, срещата ни ще продължи само колкото е нужно да изясним най-важните въпроси, които бихме искали да ви поставим. Инспектор Гала ще записва показанията ви. Най-напред бих искал да се спрем на изчезването и смъртта на майор Брусилов. Предполагам, знаете, че той е бивш офицер от руското КГБ?

Разговорът се оказа доста по-дълъг, отколкото си бяха представяли. Генерал Обеид беше изключително любезен, но не подминаваше абсолютно нищо в разпита си. Най-накрая стенографираните им показания бяха напечатани на машина и след като ги прочетоха за последен път, Никълъс и Роян сложиха подписите си под тях. Щом всичко беше готово, генералът лично ги изпрати до входа на управлението, където ги чакаше колата. Никълъс оцени това като проява на особено уважение.

— Ако има нещо, което да сторя за нас, ако попаднете в затруднения, не се колебайте да ми се обадите. За мен беше голямо удоволствие да се видим повторно, доктор Ал Сима. Трябва по-скоро да се върнете в Етиопия и да ни посетите.

— Въпреки малкото ни премеждие, аз оставам запленена от страната ви — отвърна му с усмивка Роян. — Може би ще се видим по-скоро, отколкото очаквате.

— Какъв прекрасен човек — отбеляза тя, щом седна в ролс-ройса на сър Оливър. — Наистина ми се понрави.

— Или се лъжа, или чувствата ви са взаимни — отвърна й Никълъс.

Думите, с които Роян се беше разделила с генерала, се оказаха пророчески. Още на другата сутрин, когато заедно с Никълъс слязоха да закусват, на масата ги чакаха два идентични плика, адресирани лично до всеки от тях.

Никълъс поръча на келнера, облечен в дълга до глезените роба, кафе и отвори своя плик. Четейки съдържанието на писмото, изражението му няколко пъти се смени.

— Ухаа! — възкликна той. — Оказва се, че на момчетата сме им направили много по-голямо впечатление, отколкото се предполагаше. Генерал Обеид иска да се видим пак. — И прочете на глас призовката: — „Наредено ви е да се явите в Главно управление на полицията най-късно до обяд.“ — Никълъс подсвирна от почуда. — Силно казано, нито „моля“, нито „благодаря“…

— При мен е същото — хвърли един поглед на своята бланка Роян. — За какво, по дяволите, мислиш, че става дума?

— Скоро ще разберем — увери я Никълъс. — Във всеки случай, подобни призовки не предвещават нищо добро. Любовната ти афера с генерала е към своя край.

Този път при пристигането им пред полицейското управление нямаше инспектор, който да ги чака с разтворени обятия. Пазачът пред служебния вход ги прати обратно към приемното бюро, където трябваше да се впуснат в дълга, пълна с недоразумения дискусия със служителя, владеещ съвсем елементарен английски. От големия си опит с африканската администрация Никълъс знаеше, че би било голяма грешка да даде воля на нервите си, да покаже, че от нещо не е доволен. Най-накрая чиновникът проведе шепнешком телефонен разговор с неизвестен събеседник и великодушно махна на двамата чужденци да седнат на дървената пейка пред отсрещната стена.

— Чака. Човек дойде скоро.

В продължение на четиридесет минути Никълъс и Роян поделяха пейката с разнородна, постоянно сменяща състава си компания от молители, просители, тъжители и дребни престъпници. Един-двама кървяха от получени при нападения по улиците рани, други стояха вързани с белезници.

— Звездата ни определено залязва — отсъди Никълъс, като държеше носната си кърпа до носа си. Беше повече от ясно, че сред съседите им има хора, забравили смисъла и ползата от сапуна. — Никой не ще да ни пусне през ВИП-а.

В края на въпросните четиридесет минути във фоайето се появи инспектор Гала — същият, който само предния ден се бе държал толкова почтително към чуждите гости. Сега обаче полицаят изгледа с нескрито презрение тълпата от чакащи и с пренебрежителен жест покани Никълъс и Роян да го последват.

Дори не благоволи да поеме протегнатата ръка на англичанина, вместо това ги отведе в едно от задните помещения. Без да ги покани да седнат, с леден глас се тросна на Никълъс:

— Отговорен сте за загубата на огнестрелно оръжие.

— Точно така. Както обясних в показанията си…

Но инспектор Гала не му позволи да се доизкаже.

— Загубата на огнестрелно оръжие поради нехайство е тежко закононарушение.

— Но от моя страна не е било проявено ни най-малко нехайство — възрази му Никълъс.

— Напротив, оставили сте оръжието без надзор. Дори не сте помислили да го заключите в огнеупорна каса. Това е чиста проява на нехайство.

— С цялото ми уважение към вас, инспекторе, нека ви напомня, че в долината на Абай огнеупорните каси не се срещат под път и над път.

— Нехайство — повтори натъртено Гала. — Престъпно нехайство. Откъде да знаем, че оръжието не е попаднало в ръцете на зле настроени към правителството елементи?

— Искате да кажете, че с малката ми ловна карабина неизвестни лица ще се опитат да свалят етиопското правителство? — подсмихна се Никълъс.

Но на инспектор Гала не му беше до шеги. Вместо това извади два идентично попълнени формуляри от чекмеджето на бюрото си.

— Мой дълг е да връча заповеди за експулсация на вас и на доктор Ал Сима. Имате двадесет и четири часа на разположение да напуснете Етиопия, след което ще бъдете считани за незаконно пребиваващи имигранти.

— Но доктор Ал Сима не е губила никакви оръжия — напомни му мило Никълъс. — Доколкото я познавам, през целия си живот не е допуснала ни най-малкото нехайство.

Отново обаче стрелата му отиде нахалост.

— Моля ви да подпишете, че сте получили и разбрали смисъла на издадените заповеди.

— Бих искал да говоря с генерал Обеид, върховен началник на етиопската полиция — отвърна му Никълъс.

— Генерал Обеид напусна тази сутрин Адис Абеба и ще направи инспекция на северните погранични райони. Няма да се върне в столицата поне няколко седмици.

— По което време ние вече ще сме се завърнали благополучно в Англия?

— Точно така. — За пръв път, откакто се бяха срещнали, инспекторът си позволи саркастично да се усмихне. — Ако обичате, подпишете тук и тук.

— Какво се е случило? — попита недоумяващата Роян, докато шофьорът й отваряше вратата на ролс-ройса и двамата с Никълъс се наместваха на задната седалка. — Всичко стана толкова внезапно и неочаквано. В един момент всеки ни обича, в следващия ни изритват като мръсни кучета по стълбите.

— Да позная ли? — подхвърли Никълъс и без да дочака отговора й, даде най-логичното обяснение за събитията. — Ного не е единственият етиопски служител, задължен на „Пегас“. През нощта Обеид е влязъл във връзка с Фон Шилер, който му е дал нареждания.

— Но ти даваш ли си сметка какво означава това за нас, Ники? Означава, че повече не можем да стъпим в Етиопия. Гробницата на Мамос си остава само мираж. — Роян го гледаше с широко отворени от ужас очи.

— Когато двамата с Дураид посетихме Ирак и Либия, не си спомням нито Саддам, нито Кадафи да са ни пращали покани.

— Изглежда перспективата да нарушиш закона ти се струва по-скоро привлекателна — сгълча го тя. — Направо ти иде да се напишкаш от радост.

— В крайна сметка, ще нарушим етиопските закони — напомни й весело Никълъс. — Никой не е длъжен да ги взема особено насериозно.

— Да, но и дранголникът, където ще те тикнат, ще е етиопски, нали? Него би трябвало да го приемеш съвсем насериозно.

— Да го „приемем“ — усмихна се Никълъс. — Ако ще ни залавят, ще ни заловят двамата.

— Можете да сте сигурни, че той вече е подал официална жалба пред президента на републиката — уверяваше ги Джефри, докато ги караше с колата към летището. — Цялата тази история го е разтревожила, да не ви казвам как. Заповеди за експулсиране и всякакви такива боклуци. Откакто е тук, никога не му се е случвало да се занимава с подобен проблем.

— Не обръщай толкова внимание, старче — успокояваше го Никълъс. — Така или иначе никой от нас двамата не възнамерява да се връща втори път в Етиопия. Голяма работа, че не ни искат.

— Но принципите са важни. Уважаван британски поданик да бъде третиран като криминален престъпник. Та това си е липса на уважение към държавата — горещеше се Джефри. — Понякога ми се иска да се бях родил сто години по-рано. Нямаше да се церемоним с подобни издевателства. Пращаме една канонерка и проблемът е решен.

— Напълно си прав, Джефри, но пак ти казвам, не се тревожи заради нас.

Двамата се регистрираха за полета, а Джефри обикаляше около тях, както котка се върти около котенцата си. Бяха останали само с ръчен багаж, като цялата им собственост се състоеше от два найлонови плика, взети заедно с покупките в уличен магазин. Никълъс отново бе нагънал кожата на антилопата на топка, увивайки я в бродираната шама, която си купи за сувенир.

Джефри бе така добър да им прави компания до повикването за самолета и когато минаха зад бариерата, продължи да им маха. Като че ли погледът му беше насочен повече към Роян, отколкото към бившия му състудент.

Местата им бяха зад крилото на самолета и Роян се разположи до прозореца. Пилотите включиха двигателите и самолетът бавно започна да се предвижва по пистата. Никълъс се разправяше с любезната стюардеса, настояваща да сложи плика с ловния трофей в багажника над главата му. Роян нямаше какво друго да прави, освен да зяпа през кръглия люк и да си вземе последно сбогом с Адис Абеба.

Изведнъж тя замръзна на седалката си и без да сваля очи от люка, сграбчи Никълъс за ръката.

— Виж! — изсъска тя зловещо, сякаш искаше от разстояние да усмърти някого с погледа си.

Никълъс любопитно доближи глава до стъклото и огледа летището.

— „Пегас“! — обясни с една дума Роян и посочи малкия самолет „Фалкон“, който току-що беше кацнал и спираше в далечния край на летището. На опашката на лъскавата, боядисана в зелено машина, гордо се перчеше крилатият червен кон, вдигнал високо предните си крака. Вратата се отвори и спускайки се като подвижен мост, се опря вместо стълба на пистата. Пред зеления „Фалкон“ вече се бяха събрали посрещачи, нетърпеливи да видят пътниците.

Най-напред излезе дребничък мъж, облечен в тропически костюм с кремав цвят и с бяла панамена шапка на главата. Въпреки скромния му ръст, отдалеч се усещаше голямата му самоувереност, навикът да командва. Лицето му бе съвсем бледо, сякаш мъжът току-що напускаше страната на вечната зима, и това му придаваше особено странно излъчване насред африканския континент. Имаше здрава, изпъкнала челюст и издаден напред нос, а погледът под гъстите тъмни вежди пронизваше хората пред него.

Никълъс веднага разпозна важната особа. Прекалено често се бяха засичали по време на разпродажбите в „Кристи“ и „Сотби“. Пък и подобен човек трудно можеше да бъде забравен, дори да си го виждал един-единствен път в живота си.

— Фон Шилер! — възкликна Никълъс, а германецът надменно оглеждаше групичката пред самолета.

— Надут пуяк — изказа мнението си Роян, — или може би отровна кобра, готвеща се да нападне.

Фон Шилер надигна шапката си и се спусна по стълбата с леката походка на спортист. Никълъс изкоментира:

— Трудно ще кажеш, че е на седемдесет.

— Ако се съди само по движенията му, не бих му дала повече от четиридесет — съгласи се Роян. — Като го гледам, сигурно си боядисва косите и веждите.

— Да му се не види! — едва не извика Никълъс. — Я виж кой е дошъл да го посрещне!

На лъчите на слънцето заблестя цяла галерия от военни отличия и нечия висока фигура, облечена в синя униформа, се откъсна пред групата на посрещачите. Щом Фон Шилер приближи, орденоносецът отдаде чест, долепяйки тържествено ръка до лъскавия кожен ръб на фуражката си; сетне пое тази на немеца и приятелски я стисна.

— Довчерашният ти обожател генерал Обеид. Нищо чудно, че не можа да ни приеме. Бил е зает с приготовленията си за посрещането.

— Погледни, Ники — на Роян не й достигаше въздух от вълнение. Вече не обръщаше внимание на двамината наперени чичковци, които продължаваха да си стискат ръцете на пистата. Погледът й стоеше прикован във вратата на фалкона, където току-що се беше появил друг, много по-млад мъж. Беше гологлав, кожата му изглеждаше доста жълтеникава, затова пък гъстите му, черни коси излъчваха здраве и сила.

— Този никога не съм го виждал. Познаваш ли го?

— Нахут Гудаби. Помощникът на Дураид в музея. Човекът, който наследи директорския му пост.

В момента, в който и Нахут тръгна да слиза по стълбите, самолетът на Никълъс и Роян се извърна към пистата и започна да ускорява. Повече нямаше как да наблюдават какво става пред летището. Двамата се отпуснаха на седалките и се изгледаха продължително един друг. Пръв успя да си върне дар словото Никълъс.

— Събрание на вещиците. Време им беше. Ние поне имахме късмет да ги видим с очите си. Край на тайните. Съставът на противниковия отбор ни е известен.

— Фон Шилер е треньорът — продължи в същия дух Роян. От гняв и възмущение й идеше да хвърля предмети. — А Нахут Гудаби е център-нападателят. Именно той се е свързал с наемните убийци в Кайро и ги е пуснал по следите ни. О, Господи, Ники, да го беше чул какви ми ги разправяше на погребението на Дураид: колко му се бил възхищавал, как го бил уважавал. Гаден, гнусен лицемер! Убиец!

Двамата се умълчаха, а самолетът се откъсна от пистата и започна да набира височина. След известно време Роян промълви:

— Разбира се, оказа се прав за Обеид. И той е бръкнал дълбоко в джоба на Фон Шилер.

— Не е съвсем сигурно. Може да е дошъл просто в качеството си на високопоставен държавен служител. Все пак гостенинът е крупен чуждестранен инвеститор, а бедната Етиопия разчита компанията му да намери медните залежи, от които зависят толкова неща.

Но тя поклати глава.

— Ако беше само заради това, на летището щеше да чака някой цивилен министър от правителството, не началникът на полицията. Не, вече и Обеид ми се струва също тъй коварен, колкото Нахут.

Да разбере кои са истинските убийци на мъжа й, се оказа тежък момент за Роян, чиито душевни рани едва бяха започнали да се затварят. От толкова горчиви емоции, преживени една след друга, сърцето й наистина започна да я наболява; струваше й се, че в гърдите й се е подпалила искра, от която скоро цялото й тяло ще пламне в жесток пожар. Никълъс разбираше, че не е по силите му да угаси коварния огън, който бушуваше у съдружничката му; единственото, което можеше да стори, бе да я развлича със странични неща. Затова поде приятелски разговор, сякаш смъртта и желанието за мъст бяха без особено значение, а вместо това по-добре би било да се продължи започнатата с Таита игра.

Пристигнаха в Найроби, сетне се прехвърлиха в самолета за Лондон и по време на полета бяха нахвърлили в най-общи линии втория етап от общия им план. Вече знаеха по какъв начин щяха да се завърнат в долината на Абай, как щяха да проникнат в подводната шахта на Таита. Но колкото и спокойна и невъзмутима да изглеждаше Роян, Никълъс знаеше, че мъката и копнежът по безвъзвратно изгубеното продължават да я душат отвътре.

Кацнаха на „Хийтроу“ достатъчно рано, за да не чакат на опашка пред паспортния контрол. Понеже не носеха багаж, си спестиха и задължителната рулетка, която всеки пътник трябваше да изиграе с транспортната лента — ще дойде ли куфарът или не?

Никълъс просто бе прегърнал под мишница кожата на дик-дика в розовия плик. Трябваше само да подпира от време на време куцукащата Роян, за да изглежда в очите на всички митничари по-невинен от херувимите в Сикстинската капела.

— Толкова си убедителен — прошепна му Роян, когато се намериха окончателно на британска територия, — че започвам да се съмнявам в теб. Ако можеш с такава лекота да излъжеш английската митница, откъде да знам не лъжеш ли и мен непрестанно?

Късметът продължи да ги следва и нататък. На стоянката за таксита не чакаше никой и час и нещо след приземяването на самолета, двамата се озоваха пред градската къща на Никълъс в Найтсбридж. Часът беше осем и половина сутринта, денят — понеделник.

Докато Роян си вземаше душ, Никълъс взе чадъра си и отиде до близкия магазин да купи нещо за закуска. Двамата си поделиха задълженията по нейното приготвяне — тя печеше филийките, а той изпържи специалитета си: омлет със спанак.

— Когато отидем отново в долината на Абай, ще ни е нужна помощта на експерт — подметна Роян, докато чакаше маслото да се стопи върху горещия хляб.

— Вече знам кого ще поканя. Работил съм и преди с него — увери я Никълъс. — На времето е работил в „Роял Енджинийърз“. Специалист по подводни конструкции и работа под вода. Сега се е оттеглил и живее в малка къща в Девън. Подозирам, че не тъне в разкош и в същото време скучае до смърт. Само да чуе, че има възможност да разреши и двата си проблема наведнъж, сигурен съм, че ще се възползва веднага от мен.

Свършиха със закуската и Никълъс предложи да измие чиниите.

— В това време ти ще занесеш филмите за проявяване. Точно срещу „Хародс“ има клон на „Буутс“, където ще ги извадят за час.

— Ето ти справедливо разпределение на труда — отбеляза Роян с изражение на страдалка. — Ти си имаш миялна машина, а аз не мога да спра по свое желание дъжда навън.

— Съгласен съм, така е — засмя се той. — За да не ти дойде множко, ще ти дам мушамата си. А докато чакаш да ти изпълнят поръчката, можеш да си купиш и някоя дреха. Доколкото си спомням, целият ти багаж погребан под свлачището. Аз имам да навъртя няколко жизненоважни разговора по телефона.

Роян излезе, а Никълъс веднага се настани зад бюрото и извади тефтера си с номерата. Най-напред звънна в Куентън парк, където госпожа Стрийт напразно се правеше, че не се радва особено на завръщането му.

— Бюрото ви е затрупано с половинметрова купчина от кореспонденция. Най-вече сметки за плащане.

— Настроението не е много ведро, доколкото разбирам?

— Адвокатите не престават да ми висят на главата, а господин Маркхам от Лойдс се обажда всеки божи ден.

— Бъдете добро момиче и не издавайте на никого, че съм се върнал. — Никълъс много добре знаеше за какво става дума — ако не беше за пари, никой не би си правил труда да го търси толкова настойчиво. Само дето не ставаше дума за петстотинте гвинеи, които би дължал на шивача си за последния костюм; хората чакаха да им плати два милиона и половина. — По-добре да остана в Йорк, отколкото да се показвам в Куентън — рече той на госпожа Стрийт. — В апартамента никой няма да ме открие.

Опита се да не мисли за астрономическите си дългове и се съсредоточи върху належащите въпроси.

— Имате ли под ръка нещо за писане? Добре, слушайте какво искам от вас.

Трябваха му цели десет минути да свърши с дългата поръчка, след което госпожа Стрийт му я прочете от край до край повторно.

— Така. Погрижете се за всичко, ако обичате. Връщаме се още тази вечер. Доктор Ал Сима ще ми гостува за неопределено време. Кажете на иконома да отскочи до апартамента и да й приготви втората спалня.

После се обади в Девън. Сигналът беше свободен и Никълъс се опитваше да си представи някогашната къща на бреговата охрана, превърната в жилище. В мислите му се набиваше живописна гледка с високи морски скали, сиво небе и огромни вълни, подгонени от зимните ветрове. Вероятно Даниъл Уеб се занимаваше в работилничката си в двора — поправяше нещо по любовта на живота си — „Джагуар“, модел 1935-та, или приготвяше примамки за сьомга. Риболовът открай време беше негова страст; именно той бе спомогнал да завържат дружба помежду си.

— Ало? — гласът на Даниъл издаваше голямата подозрителност на оттеглилия се пенсионер.

Никълъс си го представяше с плешивата му, лъскава като яйце глава и косматата ръка, сграбчила хищно телефонната слушалка.

— Сапьор, имам работа за теб. Навит ли си?

— Къде ще ходим този път, шефе? — макар и три години да не се бяха чували, Даниъл веднага разпозна гласа ма Никълъс.

— Там, където има много слънце и танцуващи момичета. Парите — колкото и миналия път.

— Значи съм навит. Къде ще се срещнем?

— В апартамента. Спомняш си го, нали? Ще те чакам утре. Донеси си и сметачната линийка — Никълъс добре знаеше, че Даниъл никога не би се доверил на електронен калкулатор, още повече на портативен компютър.

— Джагуарът още си го бива. Ще тръгна рано и по обяд ще съм пристигнал.

Никълъс затвори и навъртя следващите два номера — на банките си в Джърси и на Каймановите острови. Имаше две сметки за крайни нужди, но и в тях парите намаляваха с незавидна скорост. С Роян бяха оценили бъдещия бюджет на двеста и тридесет хиляди лири. Но както всички хора, и те бяха склонни да намаляват.

„В такива случаи винаги се прибавят поне петдесет на сто — пресметна за всеки случай Никълъс. — Което означава, че след края на експедицията килерът ще бъде опразнен до трошичка. Да се надяваме, че тоя ми ти Таита не си прави майтап с нас.“

Изрече паролите пред съответните банкови служители и им даде инструкции как да прехвърлят парите му по сметки, от които можеше да тегли по всяко време.

Имаше да проведе още два много важни разговора, преди да заминат за Йорк. Съдбата на целия им план зависеше от техния благоприятен резултат. А връзките му в случая бяха толкова тънки, че можеха да се нарекат чисто и просто въображаеми.

— Добър ден, тук е британското посолство. С какво мога да ви бъда полезен?

Никълъс погледна часовника си. С трите часа разлика в часовите пояси в Адис Абеба вече трябваше да е следобед.

— Обажда се сър Никълъс Куентън-Харпър от Обединеното кралство. Дали бих могъл да говоря с господин Джефри Тенънт, вашето военно аташе?

Джефри пое слушалката почти мигновено.

— Скъпи приятелю, чувам, че вече сте пристигнали. Много се радвам за вас.

— Казах си, че сигурно се притесняваш за нас, та ти се обаждам да те успокоя, че всичко е наред.

— Как е очарователната доктор Ал Сима?

— Праща ти много целувки.

— Би ми се искало да ти повярвам — въздъхна театрално Джефри.

— Имам една голяма молба към теб, Джеф. Познаваш ли полковник Мариям Кидане от Министерството на отбраната?

— Приятели сме — увери го веднага Джефри. — Мисля, че добре го познавам. Ако не се лъжа, играхме тенис миналата събота. Бекхендът му е убийствен.

— Моля те, помоли го да ми се обади възможно най-скоро — и даде на Джефри телефонния номер на апартамента си в Йорк. — Кажи му, че е във връзка с рядък вид етиопска лястовица, с която бих искал да украся музейната си сбирка.

— Хайде пак твоите истории, Ники. Не ти ли стига една обеца на ухото? Откога търгуваш с редки птици? Представям си как отваряш Червената книга и си избираш най-редкия животински вид на земята…

— Ще го сториш ли за мен, Джеф?

— Разбира се. „Бъди верен, за да са ти верни“, нали така? Винаги си бил късметлия.

— Дължа ти едно пиене.

— Повече от едно, бих казал. Поне пет-шест.

Следващото обаждане обаче не се оказа толкова сполучливо. От международни телефонни справки бе взел някакъв номер в Малта. Още при първото позвъняване от другата страна се обади ясен сигнал свободно.

— Вдигни, моля те, Джени — шепнеше Никълъс, но за негово съжаление, след шестото позвъняване се включи телефонният секретар:

„Свързали сте се с централното бюро на «Африкеър Сървисиз». В момента няма кой да отговори на обаждането ви. Молим ви, оставете името, телефонния си номер и кратко съобщение. Изчакайте сигнала. Ще ви потърсим при първа възможност. Благодаря.“

Дори по телефона звучният южноафрикански акцент на Джени Бадънхорст не можеше да бъде сбъркан с друг.

— Ало, Джени, тук е Никълъс Куентън-Харпър. Дали старият ви „Херкулес“ още може да лети? Работата не е кой знае колко тежка и продължителна, би трябвало да издържи. Парите са добри. Обади се в апартамента ми в Англия. Не е спешно. Дали ще си се обадила вчера или онзи ден, няма значение.

Минута, след като Никълъс свърши с телефонните разговори, на уличната врата позвъни върналата се от покупки Роян. Той хукна по стълбите да я посрещне.

— Точността ти е забележителна — похвали я Никълъс. Носът й беше порозовял от студ, по мушамата й се стичаха струйки дъждовна вода. — Успяха ли да проявят филмите?

Роян извади жълтия пакет от джоба на дрехата и победоносно го размаха.

— Много добър фотограф — и тя не спести комплиментите си. — Всички са излезли страхотно. И с невъоръжено око мога да прочета всеки йероглиф. Подновяваме играта с Таита при същия резултат отпреди почивката.

Разпръснаха снимките по бюрото му в кабинета и доволно се изхилиха.

— Извади ли и дубликати? Браво. Така ще можем да работим и поотделно. — Никълъс беше повече от доволен. — Негативите ще отидат в личния ми сейф в банката. Не можем да си позволим втори път да губим материали.

Роян взе голямата му лупа и започна да разглежда снимка след снимка. Най-накрая избра най-успешните и задели настрана пълната репродукция на египетската стела.

— С тези ще работим. Не мисля, че ще ни липсват отпечатъците с молив. И снимките ще ни свършат работа. — За да го убеди, че е така, започна да чете на глас случайно избран откъс от надписите. — Кобрата размотава кълбото си и надига качулката си, обсипана с диаманти. Утринните звезди се отразяват в очите й. Три пъти черният й, лигав език целува въздуха. Дори при прочитането на тези три изречения в гласа на Роян се усети вълнение. — Чудя се какво ли иска да ни каже с този стих. О, Ники, толкова е вълнуващо да продължим с разгадаването на мистериите!

— Сега обаче ще оставим всичко настрана — прекъсна той удоволствието й. — Като те знам каква си, ако почнеш отсега, до среднощ ще сме плътно приковани в къщата. По-добре да се хвърляме на рейндж роувъра и да тръгваме. До Йорк има доста път, а по радиото съобщиха, че магистралата е покрита с лед. Малко разнообразие след онази пещ в долината.

Роян се изправи и подреди снимките на купчина.

— Прав си. Понякога изключвам. Преди да тръгнем, мога ли да звънна вкъщи?

— Предполагам, имаш предвид Кайро?

— Така де, Кайро. У семейството на Дураид…

— Няма защо да обясняваш. Ето го телефона, ще те чакам долу в кухнята. Мисля, че ще ни дойде добре по един горещ чай.

Роян се появи след половин час. Изглеждаше доста гузна, затова мина веднага по същество:

— Съжалявам, че пак трябва да предизвикам някои усложнения, но по-добре да си призная отсега.

— Казвай — подкани я Никълъс.

— Трябва да се върна вкъщи… в Кайро — рече Роян, а той само я погледна в недоумение. — Само няколко дни — побърза да добави тя. — Говорих с брата на Дураид; имало неща, за които трябвало да се погрижа.

— Не ми се харесва да се връщаш там сама — поклати той глава. — Все пак, спомни си какво ни се случи последния път.

— Ако теориите ни излязат прави и опасността е идвала от Нахут Гудаби, то той в момента се намира в Етиопия. Няма от какво толкова да се страхувам.

— И все пак не ми се нрави. Ти си ключът към загадките на Таита.

— Благодаря, сър — шеговито му отвърна Роян. — Това ли е единствената причина, заради която не искаш да ме гръмнат преждевременно?

— Ако толкова искаш да ме притиснеш в ъгъла, нека знаеш, че в желанието ми да те имам до себе си има и силен личен елемент.

— Ще се върна преди още да си разбрал, че ме няма. Освен това, ти си имаш достатъчно работа, няма да ти е скучно без мен.

— Предполагам, че колкото и да искам, не мога да те спра — сложи Никълъс точка на спора. — Кога смяташ да летиш?

— Има полет в осем тази вечер.

— Не е ли малко скоро? Имам предвид, че току-що пристигаме — опита се за последно да я задържи Никълъс, но скоро се предаде. — Ще те изпратя до летището.

— Не, Ники, „Хийтроу“ не ти е на път. Ще взема влака.

— Настоявам.

Беше понеделник вечерта и движението можеше да се нарече сравнително спокойно. Щом излязоха от градската зона, почти не се забавиха по магистралата до аерогарата. По пътя оживено обсъждаха проведените и непроведените телефонни разговори на Никълъс.

— Надявам се чрез Мариям Кидане да се свържа в скоро време с Мек Нимур. Мек е основната фигура в играта ни с Таита. Ако него го няма за първия ход, партията бао дори не може да започне.

Остави Роян на входа на летището.

— Обади ми се утре сутринта да съм спокоен, че си пристигнала, и да знам кога се връщаш. По това време трябва вече да съм в апартамента в Йорк.

— Разговорът ще е за твоя сметка — предупреди го Роян и му подаде буза. След това се измъкна от седалката и тресна вратата на колата.

Никълъс изчака дребничката й фигура да изчезне от огледалото за обратно виждане и натисна газта. Беше изпълнен с меланхолия и чувство за преживяна загуба. Но скоро личните емоции отстъпиха на друго, много по-тревожно усещане — предупредителната система отново започваше да вдига врява в съзнанието му. Нещо неприятно се готвеше. Щом пристигнеше в Египет, Роян щеше да се сблъска със зловещи преживявания. Поредният кръвожаден звяр бе избягал от клетката си и сега дебнеше с наточени зъби. Но бе твърде рано Никълъс да знае къде е грешката и откъде ще дойде опасността.

— Моля ви, не позволявайте нещо лошо да й се случи — изрече той на глас, без да знае към кого е отправена молбата му. Чудеше се дали да не се върне на летището и да я прибере в колата си, но знаеше, че няма право да го стори, а Роян беше достатъчно независима да го прати по дяволите. Освен с физическа сила, Никълъс не знаеше по какъв друг начин би могъл някога да я разубеди в решенията й. Сега просто трябваше да я пусне. — Което никак не ми се нрави — повтори той и пое по магистралата.

Както личната му секретарка, така и всички останали, които работеха за него, знаеха какво точно очаква той от тях. Затова и всичко вървеше като по мед и масло. Готхолд фон Шилер огледа вътрешността на предвидената за престоя му къщичка и даде знак, че я одобрява. Хелм се бе справил добре за малкото време, което му бяха оставили да приготви базата за пристигащия шеф.

На собственика на компанията се полагаше половината от дългото, сглобяемо бунгало. Атмосферата вътре бе по-скоро спартанска, но пък всичко беше чисто и подредено. Дрехите на Фон Шилер вече висяха в гардероба, лекарствата и козметиката му — подредени в банята. Имаше и собствена кухня с цял комплект битова техника и пълен до пръсване хладилник. В частния си самолет немецът не бе пропуснал да вземе и личния си готвач — китаец, който бе събрал в багажа си всичко необходимо да угоди на вкуса на господаря си.

Фон Шилер беше вегетарианец, непушач и въздържател. Двадесет години по-рано се беше славил с тъкмо обратното: всеки ден си похапваше здраво по елитни ресторанти, наливаше се с рейнски вина и се водеше експерт по хавански пури. Тогава беше дебел, над яката му плуваше тлъста гуша, а сега, въпреки напредналата възраст, бе слаб и жилав като състезателно куче.

В есента на живота си Готхолд фон Шилер предпочиташе повече удоволствията за ума и душата, отколкото плътските сладости. Отдаваше много по-голямо значение на неодухотворените предмети, отколкото на живите създания, независимо хора или животни. Парче камък, гравирано от ръката на майстори, умрели преди хиляди години, можеше да го възбуди много повече, отколкото топлината на красива млада жена. Фон Шилер обичаше всичко да е на мястото си и под контрол. Властта над хора и събития го поддържаше много повече от храната, която поглъщаше. Притежанието на красиви и уникални предмети, беше единствената му истинска голяма страст, още повече че тялото му увяхваше и животинските инстинкти губеха от силата си.

Но в огромната му, безценна колекция от антични произведения нямаше нито един екземпляр, който да е бил открит от самия него. Сега му се предоставяше навярно последната възможност сам да влезе в кожата на търсача на съкровища, сам да усети тръпката от откритията, със собствената си ръка да строши печатите, затварящи подстъпите към гробницата на покойния фараон. Но най-вече го примамваше мисълта, че пръв ще зърне с очите си нещо, което е останало с хилядолетия скрито за човечеството. Навярно в това се изразяваше дълбоката му надежда да постигне безсмъртие и нямаше цена, която да не бе готов да плати — в злато или за сметка на чужд човешки живот. Не бяха малко хората, платили със смъртта си за задоволяването на тази почти божествена страст, но Готхолд фон Шилер дори не се замисляше за бъдещите жертви. Каквато и да беше цената на откритието, той щеше да я заплати.

Сега немецът се гледаше във високото огледало, окачено на стената срещу леглото. Приглади гъстите си, тъмни коси. Разбира се, че ги боядисваше, но пък и не можеше да се отърси от човешката суета… Доволен от образа си, Фон Шилер изтрака с твърдите си подметки по голите дъски на стаята и отиде до вратата, свързваща спалнята с дългата зала за конференции, където щяха да се провеждат работните съвещания на експедицията.

Вътре вече го чакаха няколко души, които, щом той се показа, почтително станаха от местата си. Всички приличаха на излети от калъп в сервилниченето и раболепните си изражения. Фон Шилер отиде до почетното място на дългата маса, където специално за него бяха поставили висок дървен подиум, покрит с червен килим. Лично секретарката му отговаряше подиумът да следва Фон Шилер навсякъде по света. Височината му беше цяла педя, колкото човекът, качил се отгоре, да гледа отвисоко събеседниците си. Сега Фон Шилер започна да обикаля участниците в съвещанието със спокоен, безизразен поглед. Харесваше му да ги държи прави, да ги кара да кълчат вратове, за да го гледат.

Най-напред очите му се спряха на Хелм. Тексасецът работеше за него почти цяло десетилетие. Беше човек, на когото можеше да разчита — както силен физически, така и умствено способен. Най-голямото му достойнство бе, че изпълняваше всички заповеди, без да задава въпроси и без да изразява мнение. Фон Шилер поверяваше всички по-важни задачи само на него. Хелм беше човекът, когото щеше да прати във всяка точка на света — от Заир в Африка до Куинсланд в Австралия, от арктическия кръг до джунглите около екватора — и който щеше да свърши работата си бързо и безпогрешно. Липсваха му скрупули, но имаше добро възпитание: като послушен домашен любимец, той бе изпълнителен и почти не създаваше главоболия на началника си.

От Хелм погледът му плъзна по жената до него. Уте Кемпер беше неговата лична секретарка. Тя се занимаваше с всички подробности в живота му — от храната до дървения подиум, от лекарствата, които трябваше да глътне, до срещите, които трябваше да се състоят. Не беше възможно мъж или жена да влязат в пряк контакт с него, преди да са получили благословията на Уте Кемпер. Освен това тя беше същински експерт по съвременни комуникационни системи. Дървеното бунгало вече беше оборудвано с цяла стена от електронни уреди, на които само тя знаеше предназначението. Уте можеше да се ориентира сред милионите сигнали в ефира не по-зле от щъркел, връщащ се в изоставеното преди месеци гнездо. Дали щеше да застане на архаичен морзов апарат или да разчита текст на електронна факсова машина, Фон Шилер не знаеше друго човешко същество, което с такава лекота и бързина да се свърже с другия край на планетата и да прати най-лесно разбираемото за адресата послание. В момента секретарката му беше в разцвета на силите за една жена — четиридесетгодишна, слаба и руса, с присвити зелени очи и изпъкнали скули, напомнящи за Марлене Дитрих на млади години.

Законната съпруга на фон Шилер, Ингемар, бе от двадесет години инвалид. Уте Кемпер, беше единствената, успяла да запълни празнотата, оставена от принудителното й оттегляне, но за своя началник означаваше много повече от секретарка или съпруга.

Когато се бяха срещнали за първи път, тя заемаше висок пост в техническата секция на германската общонационална комуникационна мрежа. В същото време бе търсена порнозвезда, което я радваше не толкова заради парите, колкото заради удоволствието от професията. Видеокасетите, които тя пазеше за спомен от онези години, бяха сред най-ценните придобивки на Фон Шилер; разбира се, след колекцията му от египетски старини. Подобно на Хелм, и Уте не познаваше скрупули и резерви. Каквото поискаше той от нея, тя го вършеше безропотно, без да се учудва на най-големите му странности. Дали щеше да гледа старите й филми или сам щеше да влезе в ролята на партньорите й от екрана, Фон Шилер можеше да постигне оргазъм единствено с нейна помощ. Но колкото по-бързо се изнизваха месеците, толкова по-рядко го съпътстваха и тези приятни моменти. При всичките си старания, Уте не можеше да изкара от тялото на своя любовник онези разтърсващи спазми, които придружаваха на времето половите им контакти.

Уте беше сложила на масата пред себе си магнетофон. За нея бе повече от принцип да записва всяко заседание на своя началник, всеки служебен разговор — нещо, което допълнително му вдъхваше увереност.

Успокоен от присъствието на двамата си най-доверени помощници, милионерът започна да изучава по-подробно лицата на другите двама мъже край масата.

Полковник Ного, с когото се беше запознал тази сутрин при слизането от хеликоптера, го бе посрещнал с „Добре дошъл“ в базовия лагер на „Пегас“, на самия ръб на пролома на Нил. Фон Шилер не знаеше нищо за етиопеца, освен малкото, което Хелм му бе докладвал. Но негърът се ползваше с доверието на Хелм, който лично го беше избрал за делото. Големият шеф обаче не беше дотам доволен от представянето на полковника. В крайна сметка, той веднъж се изложи, позволявайки на Куентън-Харпър и на египтянката да се измъкнат между пръстите му. След като бе прекарал целия си живот в делови връзки с африканския континент, Фон Шилер се бе научил да не разчита особено на черните маймуни. Смяташе, че е по-добре да намери някой европеец да му върши мръсната работа. Засега обаче помощта на Ного — върховния началник на Гоямския военноадминистративен район — беше повече от необходима. Изпълнеше ли обаче всички възложени поръчки, благодетелят му щеше да се погрижи за премахването му. По-скоро Хелм, Фон Шилер не беше човек, който се занимава с излишни подробности.

Най-накрая очите на шефа се спряха на петия присъстващ. Още един, без когото нищо не можеше да тръгне. Именно Нахут Гудаби представи на вниманието на Фон Шилер седмия папирус. Германецът знаеше, че имало някакъв англоезичен автор, написал цяла книга по въпроса, но той не четеше романи нито на немски, нито на някой от останалите четири езика, които ползваше свободно. Ако не беше Нахут да му съобщи за съществуването на древноегипетските ръкописи, Фон Шилер щеше да изпусне шанса на живота си.

Още щом Дураид Ал Сима беше завършил първия превод на откритите свитъци, Нахут Гудаби се бе явил пред Фон Шилер да му подшушне, че по всяка вероятност, някъде из Африка още стои неразкрита гробница на забравен египетски фараон. Оттогава двамата поддържаха постоянна връзка и когато стана ясно, че въпросният Ал Сима и жена му напреднали с разшифроването на последния, седми папирус, Фон Шилер нареди на египетския си сътрудник да се разправи с двамата и да му донесе резултатите от изследванията им.

Въпросният папирус сега беше най-ценната придобивка в египетската му колекция и заедно с всички останали реликви се намираше на сигурно място в железобетонните укрития на планинския му замък. Фон Шилер отдавна се бе погрижил да му издигнат непристъпно орлово гнездо, където да се чувства в безопасност от всякакви посегатели.

Въпреки това Фон Шилер бе допуснал сериозна грешка, оставяйки египтянина да се разправи с Ал Сима и жена му. Трябваше да прати професионалист да свърши работата, но Нахут толкова убедително го бе излъгал, че ще се справи, че накрая Фон Шилер го беше оставил да върши каквото сметне за добре. Заради пребогатата предплата, сега се чудеше как да си отмъсти за несвършената работа. Когато му дойдеше времето, и Нахут щеше да си отиде, но засега участието му беше от жизнена важност за успеха на предприятието.

Не щеше и питане, че Нахут, много по-голям познавач египтолог от работодателя си, четеше по-свободно йероглифното писмо. В крайна сметка египтянинът беше прекарал почти целия си живот в изучаване на археология, докато Фон Шилер си оставаше чисто и просто любител, при това запалил се по темата сравнително скоро. Нахут беше способен да разчита ръкописите на мистериозния Таита с лекотата, с която преглеждаше сутрешната си кореспонденция, докато Фон Шилер прекарваше с минути над един-единствен символ и често прибягваше до услугите на справочници. Дори с тяхна помощ обаче, невинаги успяваше да схване дълбокия или скрит смисъл на даден текст. Ако го нямаше Нахут да му помага, немецът никога не би се справил сам с разрешаването на загадките, които стояха по пътя към гробницата на Мамос.

Та това беше екипът, който се събираше на първото си общо заседание в бунгалото. Всички чакаха с нетърпение Фон Шилер да открие дискусията.

— Седнете, ако обичате, госпожице Кемпер — рече най-сетне шефът. — Вие също, господа. Нека започваме.

Но самият Фон Шилер остана прав на дъсчения си подиум в края на масата. Харесваше му да се чувства по-висок от останалите. Ниският му ръст го преследваше още от детските години, когато съучениците му го бяха кръстили Семката.

— Госпожица Кемпер ще запише на магнетофона си всичко, казано тук. Най-напред пак тя ще ви раздаде по една папка със снимки, която вие трябва да й върнете в края на съвещанието. Искам на всички да стане ясно отсега, че никоя част от материалите, които ще получите след малко, не бива да напуска това помещение. Информацията е от изключително поверително естество, а аз притежавам пълни права върху нея. Ще взема строги предохранителни мерки никой да не наруши споменатото изискване.

Докато Уте раздаваше материалите, Фон Шилер се опитваше да смрази всеки от тримата мъже с каменния си поглед. Нека всички знаят какво ще е наказанието, ако дръзнат да не го послушат.

Щом всеки от присъстващите се сдоби с копие от разискваните снимки, Фон Шилер отвори папката, оставена пред неговото място. Опря се на юмруци върху масата и се взря продължително в съдържанието й.

— В брошурите виждате копия на полароидните снимки, взети от лагера на Куентън-Харпър. Бих искал да обърнем заедно внимание на тях.

Послушно разгънаха документацията пред себе си.

— Доктор Нахут вече имаше известно време да прегледа снимките и да изкаже мнението си за произхода им. Според него, те са напълно автентични, заснетата каменна стела е оригинален паметник от древноегипетски произход, датираща с почти пълна сигурност от Втория междинен период, приблизително около 1790 година преди Христа. Искате ли да добавите нещо, докторе?

— Благодаря, хер Фон Шилер — усмихна се мазно Нахут, макар че не успя да прикрие притеснението в погледа си. Хладният и безразличен глас на възрастния германец му ходеше здраво по нервите. Когато му беше наредил да очисти Дураид Ал Сима и съпругата му, Фон Шилер все едно го бе помолил да купи хляб от магазина. Нахут си даваше сметка, че ако шефът му поиска някога да се отърве и от него, ще го стори със същата фрапантна невъзмутимост. Отдавна беше усетил, че е яхнал врата на тигъра. — Бих искал само да доуточня една подробност. Думите ми бяха дословно, че стелата, фигурираща на снимките, изглежда оригинална. Разбира се, не бих могъл да се произнеса окончателно по въпроса, преди да разполагам със самия паметник пред себе си.

— Вземам си бележка от вашето уточнение — кимна Фон Шилер. — Тъкмо за да обсъдим как най-лесно да се сдобием с въпросния паметник, сме се събрали днес в тази зала.

Той взе лъскавото копие на оригиналната полароидна снимка, което Уте бе направила същата сутрин в тъмната стаичка на бунгалото. Фотографията също се нареждаше сред дейностите, които секретарката му бе призвана да извършва. Копията на полароидните снимки, изпратени от Хелм чрез сателита в Хамбург, бяха замъглени и разкривени, но пак се бяха оказали достатъчни да го извикат на минутата на място в Етиопия. Сега държеше в ръцете си напълно изрядни изображения, при това цветни, и от вълнение току-виж получил здравни усложнения.

Докато останалите почтително мълчаха, Фон Шилер доволно галеше снимката, сякаш имаше пред себе си изобразения на нея предмет. Ако надписът се окажеше автентичен, а той беше сигурен, че е така, то огромните парични средства, които беше изразходил, няколкото погубени човешки живота, пропиляното в мечти време, придобиваха наистина смисъл. Подобна древноегипетска стела си струваше и щеше да заеме достойно място в колекцията му от скъпоценности, редом със седмия папирус. Поради забележителното качество на стелата, човек трудно би предположил, че е била изваяна преди четири хиляди години. Фон Шилер изпитваше по каменната вещ копнеж, какъвто не беше изпитвал към почти нищо друго през дългия си живот. Толкова силно го привличаше предметът на снимката, че не можеше да отклони вниманието си от него и да се съсредоточи върху темата на разговора.

— И все пак, докторе, ако стелата се окаже наистина оригинална, можете ли да ни кажете… по-скоро да предположите къде се намира тя? Къде, според вас, трябва да съсредоточим усилията си, за да я намерим?

— Убеден съм, че стелата не е единственото, което трябва да привлича вниманието ни, хер Фон Шилер. Нека погледнем и останалите снимки, които полковник Ного успя да ни предостави и които госпожица Кемпер така качествено размножи — Нахут остави настрана общия план на стелата и извади друга снимка от купчината. — Погледнете например тук.

Останалите се разровиха в своите папки и извадиха същата снимка, която държеше той.

— Ако разгледате внимателно какво се вижда зад каменната стела, ще се убедите, че по всяка вероятност снимката е била направена в пещера или подземие — погледът му потърси очите на немеца, който му кимна да продължи. — Също така се вижда нещо като врата с решетки. — Нахут прибра и тази снимка, избра си трета. — Ето тук личи по-добре. Фотографът е снел нещо напълно различно. Доколкото виждам, става дума за стенописи, изрисувани или върху зидана стена, или върху гола скала. Още веднъж се потвърждава предположението ми, че снимките произхождат от пещера или от скална гробница. Най-вероятно фотографът е снимал през дървената решетка, която посочих на предната снимка. Въпросните стенописи с почти абсолютна сигурност принадлежат към древноегипетската традиция. Дори силно напомнят фреските, открити в гробницата на царица Лострис, разкопана сравнително наскоро. Както всички добре знаете, именно в тази гробница бяха намерени оригиналните ръкописи на Таита.

— Да, да, продължавайте! — подкани го нетърпеливо Фон Шилер.

— Много добре. Като използвам дървената решетка за връзка между двете снимки, изказвам предположението, че по всяка вероятност каменната стела и египетската гробница се намират на едно и също място.

— Какви други указания относно местоположението на обекта можем да получим от снимките? — изгледа навъсено всички присъстващи Фон Шилер.

Един след друг те се свиха от страх пред сините му, пронизващи очи.

— Полковник Ного — обърна се Фон Шилер към етиопеца, — намираме се във вашата родна страна. Вие познавате местността по-добре от всеки. Нека чуем какво ще кажете по въпроса.

— Човекът преди мен… този египтянин — чудеше се как точно да го нарече Ного, — допуска сериозна грешка. Това, което виждаме на снимката, не е египетска гробница.

— Как можете да твърдите подобни нелепости? — сряза го засегнат Нахут. — Какво изобщо разбирате от египтология? Та аз съм прекарал двадесет и пет години…

— Изчакайте човекът да се изкаже — сряза го властно Фон Шилер и се обърна отново към Ного. — Слушаме ви, полковник.

— Съгласен съм, че не разбирам от египетски гробници, но трябва да знаете, че снимките са взети от християнска църква. — На Ного никак не му беше до обвинения в професионална некомпетентност.

— Кое ви кара да сте толкова убеден?

— Нека ви обясня най-напред, че преди петнадесет години бях посветен в духовен сан. По-късно обаче се освободих от заблудите на християнството, както и от тези на всички останали религии по света. Напуснах църквата и постъпих в армията. Казвам ви всичко това, за да разберете, че знам за какво говоря — усмихна се лукаво Ного на Нахут и продължи нататък. — Погледнете отново първата снимка. Ако се вгледате внимателно, ще забележите, че на стената в дъното, близо до ъгъла на дървената врата, се забелязват очертанията на човешка ръка, а до нея — стилизирано изображение на риба. И едното, и другото представляват част от коптската християнска символика. В която и църква в страната да влезете, веднага ще се сблъскате с тях.

Четиримата му събеседници заровиха носове в снимките, но естествено всички изчакаха Фон Шилер пръв да изкаже мнението си по въпроса.

— Прав сте — съгласи се невъзмутимо немецът. — Ясно се виждат и ръката, и рибата.

— И все пак, аз съм готов да се закълна, че йероглифите по стелата, стенописите и дървеният саркофаг са дело на древноегипетски майстори — защищаваше се упорито Нахут. — Главата си залагам.

Ного кимна и понечи да проведе истински спор:

— Знам какво говоря…

Най-сетне Фон Шилер вдигна ръка и накара и двамата да млъкнат. Трябваше му малко време да помисли над проблема. Най-накрая му хрумна възможно решение.

— Полковник Ного, покажете ми на спътниковата снимка къде точно се намираше лагерът на Куентън-Харпър, откъдето донесохте полароидните снимки.

Ного стана от стола си, заобиколи масата и застана до Фон Шилер. Наведе се над спътниковата снимка и с пръст показа приблизително мястото, където Дандера се вливаше в Нил. И тази снимка беше намерена сред книжата, взети след нападението над лагера на англичанина. Предишният й собственик обилно беше нашарил пейзажа с маркера си.

— Лагерът се намираше ето тук, господине. Виждате как Куентън-Харпър е отбелязал мястото със зелено кръгче.

— Покажете ми сега най-близката коптска църква.

— Ами много просто, хер Фон Шилер, църквата е почти до самия лагер. Отбелязана е с червено. Намира се на няма и два километра от лагера. Манастирът „Свети Фруменций“.

— Ето кое обяснява нещата — намръщи се Фон Шилер. — Коптски и египетски символи на едно място, нали така? Скалният манастир.

Четиримата го изгледаха, без да смеят да изпреварят заключителната му реплика.

— Искам манастирът да бъде претърсен — нареди спокойно немецът. — Искам да проучите всеки сантиметър от вътрешността му. — Това се отнасяше най-вече до Ного. — Можете ли да влезете вътре с хората си?

— Разбира се, хер Фон Шилер. Вече съм си осигурил сигурен агент в самия манастир — един от монасите работи за мен. Освен това в Гоям все още има военно положение. Аз съм началник на целия окръг, винаги и навсякъде мога да претърсвам за бунтовници, разбойници и всякакви бегълци от закона. Никой не може да ми попречи да вляза и в манастира, ако сметна за добре.

— Но дали хората ви ще посмеят да нахълтат току-така в църквата? — полюбопитства Хелм. — Вие самият не изпитвате ли религиозни скрупули? Може да се наложи… как да се изразя… да оскверните светилището.

— Вече обясних, че отдавна съм напуснал лоното на църквата. За мен светските въпроси са от много по-голямо значение, отколкото слепите вярвания. Нещо повече, би ми доставило истинско удоволствие да унищожа веднъж завинаги всичко, което поражда единствено вредни за държавата суеверия. Такива „светини“ в манастира със сигурност ще намерим много. Колкото до хората ми, ще се погрижа в акцията да вземат участие само мюсюлмани и анимисти. Те и без това са враждебно настроени спрямо кръста и всичко, свързано с него. Ще ръководя нещата лично. Уверявам ви, че проблеми в това отношение няма да изникнат.

— А как ще обясните на началниците си в Адис Абеба? Не искам по никакъв начин да бъда свързан с акцията в манастира — изтъкна Фон Шилер.

— Върховното командване в столицата ми е наредило да взема всички необходими мерки за прекратяване подривната дейност на бунтовниците дисиденти в района на долината. Винаги мога да използвам това като оправдателен аргумент.

— Искам тази стела. Искам я на всяка цена. Разбирате ли ме, полковник?

— Разбирам ви напълно, хер Фон Шилер.

— Както вече сте имали случай да се уверите, аз съм щедър към хората, които ми служат добре. Донесете ми стелата в запазен вид и ще получите каквото заслужавате. Можете да разчитате на господин Хелм; той ще стори за вас всичко, което е по силите му. Можете да използвате също така базата и техниката на „Пегас“.

— Ако ни дадете хеликоптера, ще спестим изключително много време. Ще мога да заведа войниците си още утре в манастира, а ако камъкът наистина се намира там, ще го имате до вечерта.

— Прекрасно! Вземете и доктор Гудаби с вас. Той ще претърси манастира за други предмети от интерес за мен, а също и ще прочете на място всички йероглифни надписи. Намерете му войнишка униформа. Нека мине за един от хората ви. Не искам по-късно някой да ми държи сметка за участието ми в рейда.

— Утре сутринта, щом стане достатъчно светло, тръгваме за манастира. Още сега ще се заема с подготовката — отдаде чест Тума Ного и с делова крачка напусна бунгалото.

Полковник Ного никога не беше влизал в забранените части на светилището, но иначе често беше посещавал манастира „Св. Фруменций“. Затова си даваше ясно сметка колко трудна задача са му поставили — реакцията на монасите и на цялото духовно братство в манастира можеше да е само една: съпротива. Освен това през годините се беше запознал с много други скални манастири из страната и след като сам беше служил като духовник в известната църква в Лалибелела, знаеше от собствен опит какви безкрайни лабиринти представляват коридорите от килии, изсечени в скалата.

Затова направи грубата сметка, че за да успее начинанието му, трябва да разчита на поне двадесет души войници. Толкова щяха да претърсят сравнително бързо целия манастир и биха се разправили успешно с упорството на игумена и монасите. За да не стане някой гаф, полковникът лично подбра хората си. Всеки от тях трябваше да е навикнал да гледа кръв.

Два часа преди зазоряване Ного ги въведе в оградената база на „Пегас“, където ги строи на осветения от прожекторите плац и им даде подробни указания за целта на операцията. За всеки случай накара всеки от войниците на глас да повтори дословно какво е чул от устата на началника. Не трябваше да се допускат никакви недоразумения. Най-накрая провери лично дали оръжията им са в ред.

Тума Ного си даваше сметка, че англичанинът и египтянката са се изплъзнали от ръцете им най-вече по негова вина. Не му беше трудно да усети заплашителната нотка в гласа на Готхолд Фон Шилер, когато той разговаряше с него за предвижданата операция. Ако полковникът отново се провалеше, едва ли щеше да му се размине току-така. За няколкото часа, откакто се беше запознал с хер Фон Шилер, той започна да изпитва по-голям страх от него, отколкото от дявола и бога взети заедно. Затова искаше да се възползва от удалата му се възможност и с изрядно проведената акция да се издигне в очите на началника си.

Джет рейнджърът чакаше готов да отлети. Пилотът бе заел мястото си в кабината и беше включил моторите на ниски обороти. Не трябваше да се губи излишно време. Хеликоптерът не можеше да поеме повече от пет-шест души наведнъж, налагаше се да прехвърлят войниците на четири пъти до долината. Ного се качи с първия полет, Нахут Гудаби седна да му прави компания. Пилотът ги остави на пет километра от манастира, на добре познатата от предишния рейд срещу лагера на Куентън-Харпър поляна по бреговете на Дандера.

Бяха избрали мястото толкова далеч, за да не се чуе шумът на моторите в манастира.

„И все пак — повтаряше си полковник Ного, — дори до ушите на монасите да стигне бръмченето на машината, те отдавна са свикнали с него и няма да го свържат с някаква опасност за самите себе си.“

Войниците чакаха в тъмното и гледаха да не вдигат шум. Полковникът им беше забранил дори да палят цигари, докато хеликоптерът не пренесе и останалите им другари. Когато и последната група пристигна на поляната, Ного строи хората си в колона по един и ги поведе в индийска нишка надолу по брега на реката. Войниците му бяха до един опитни бойци, свикнали с джунглата. Физическата им кондиция беше идеална и въпреки тъмнината отрядът се движеше със завидна бързина през гората. От всички единствено Нахут си оставаше кекаво градско момченце, което още на първия километър започна болезнено да се задъхва. Ного се усмихна отмъстително на египетския си конкурент, който не преставаше тихичко да моли Аллах за милост и се дърпаше встрани, за да могат тренираните бойци да го задминат.

Ного бе планирал така нещата, че да пристигнат в манастира точно за утринната молитва, когато монасите са се събрали в църквата. За да не закъснеят, войниците му се спуснаха по каменните стълби в бърз тръс. Държаха автоматите си високо пред гърдите, за да не ги ударят по погрешка в скалата, но за всеки случай дори ги бяха обвили в платове да не дрънчат. Гумените подметки на кубинките им почти не вдигаха шум дори когато нападателите се оказаха на терасата пред манастира и се затичаха към входа на скалната църква.

От вътрешността на храма се носеше монотонното пеене на псалмите, акомпанирани от ударите на барабаните. От време на време певците замлъкваха, за да се извиси в пространството пискливият гласец на игумена, водещ литургията. Полковник Ного се спря пред самия вход на църквата и строи хората си в редица по двама. Нямаше нужда тепърва да дава заповеди, защото указанията му преди самото започване на акцията бяха достатъчно подробни и всеки знаеше какво точно се очаква от него. Ного изгледа войниците, колкото да се увери, че всичко е наред, и даде знак на лейтенанта.

Най-външното помещение на църквата беше напълно пусто; всички монаси се бяха събрали в кидиста. Ного прекоси с няколко бързи крачки пустата зала, поделението го последва плътно по петите. С едно движение полковникът се озова на горното стъпало пред вътрешната врата и нахлу в средното помещение. В мига, в който кракът му стъпи в забранената зона, войниците нахлуха в две колони зад него и мълниеносно заеха позиции покрай стените на църквата. Пред дулата на заредените за стрелба калашници заплашително стояха закачени щикове. За броени секунди цялото монашеско братство се оказа обкръжено.

Извършиха всичко толкова прецизно и безшумно, че трябваше да минат минути, преди някой от присъстващите да усети чуждото присъствие в храма. Хорът и барабаните млъкнаха, черните лица на монасите се обърнаха въпросително към въоръжените мъже наоколо. Единствен Яли Хора не разбра, че нещо се е случило. Бе изцяло погълнат от задълженията си на свещенослужител и стоеше коленичил пред затворената врата към макдаса, Светая Светих на манастира, напявайки с треперливия си глас молитвите на заблудената си душа.

Полковник Ного се насочи към дъното на залата и с ритници започна да си проправя път сред смълчалите се монаси. Стигна до Яли Хора, сграбчи го за хилавото старческо рамо и го събори грубо на земята. Ламаринената корона отлетя от лъскавото му теме и шумно издрънча по каменните плочи.

Ного повече дори не го удостои с поглед, вместо това се обърна към облечените в бяло монаси и властно им заговори на амхарски:

— Дошъл съм, за да претърся църквата и останалите помещения в манастира. Правителството подозира, че мястото се използва за укритие на бунтовници и въоръжени разбойнически банди — той млъкна и изгледа заплашително свилите се от уплаха монаси. — Нека ви предупредя отсега, че всеки опит да се попречи на подчинените ми да извършат възложените им задачи, ще бъде третиран като проява на открит бандитизъм и провокация срещу държавната власт. Несъобразяването с волята на управляващите ще бъде наказвано със сила.

Яли Хора запълзя на колене, хвана се за висящия гоблен на стената и успя да се изправи на крака. Без да пуска плата, на който беше изобразена Богородица с младенеца, отвърна на нахълталия полковник:

— Това е свято място — извика той с изненадващо ясен и разбираем глас. — Ние сме се отдали на служба на всемогъщия Бог, Отца и Сина, и Святого Духа.

— Тишина! — кресна му гневно Ного. Демонстративно разкопча кожения кобур на колана си и сложи ръка върху пистолета си.

Но Яли Хора сякаш не забеляза заплахата.

— Ние сме свети люде, а това място принадлежи единствено на Господ. В манастира шуфти няма. Никой от нашето братство не е нарушавал законите. В името на Всевишния, настоявам да си вървите, да ни оставите на нашите молитви и да не осквернявате…

Ного извади пистолета и с мощен замах стовари черната му дръжка върху устата на игумена. Челюстта на Яли Хора увисна безпомощно напред, голям мехур от кръв се подаде между оределите му зъби като сочен, червен нар. Между напуканите му устни потекоха алени струйки и скоро кадифеното му расо се обагри в червено. Сред редиците на коленичилите монаси се разнесоха възгласи на ужас и недоумение.

Яли Хора обаче се държеше за гоблена и упорито не падаше. Като обесник се люлееше за ръба на платнището, а разтворената му, разбита уста искаше да каже още нещо. Вместо думи, от гърло го излизаше само хрипливо писукане, сякаш някоя агонизираща гарга иска да каже нещо на децата си, а кръвта не спираше да тече.

Ного избухна в зловещ смях и с все сила изрита игумена в краката, за да го свали на земята. Яли Хора се просна на пода като кош с мръсно пране и остана да се въргаля по плочите, давейки се в слюнка и кръв.

— Къде е твоят господ да те пази, дърта маймуно? Колкото и да врещиш, пръста си няма да мръдне за теб.

Ного даде знак с пистолета и лейтенантът го послуша. Нареди четирима войници пред вратата, по един на всяка стена, а останалите прати при входа за макдаса.

Вратата беше заключена. Ного нетърпеливо раздруса дръжката на бравата, но тя така и не поддаде.

— Отговаряй веднага, гарго рошава! — изрева той на Яли Хора, който продължаваше да стене от болка, свит на пода.

— Много е стар — рече лейтенантът. — Толкова малко ум му е останал, полковник, че едва ли дори разбира какво му говорите.

— Тогава разбийте вратата! — заповяда му Ного. — Не, няма какво да си губим времето. Стреляйте в ключалката, дървото е прогнило, няма да устои.

Лейтенантът се подчини, отстъпи крачка назад и направи знак на войниците да се отдръпнат. Насочи калашника към бравата и даде продължителен откос.

Във въздуха се вдигна същински облак от прах, а плочите се поръсиха с жълта дървесина. Гърмът на оръжието и свистенето на куршумите проехтяха оглушително из тясното помещение, а черният, железен език на ключалката увисна безпомощно. Лейтенантът отстъпи още една крачка назад и изгледа свършената работа.

— Блъскайте! — заповяда Ного и петима войници се втурнаха да подпрат рамо на полуразбитата врата.

Натиснаха с общи усилия, но надупченото от куршумите дърво не поддаде веднага. Скърцането на дъските се смеси с жалния писък на монасите, които не искаха да повярват на очите си. За да не гледат светотатството на военните, неколцина дори бяха надигнали расата си над главите, останалите от нерви започнаха да дерат лицата си до кръв с дългите си нокти.

— Още веднъж! — надвика цялата тази суматоха Ного и войниците напънаха повторно.

Най-сетне бравата бе откъртена от дървения плот на вратата и петимата залитнаха в сумрака на вътрешното светилище. Вътре не се виждаше почти нищо — само няколко газени лампи едва-едва огряваха олтара.

Но макар и да не бяха християни, войниците не посмяха да пристъпят в забранената стая. Всеки от тях неохотно се отдръпна назад и дори Тума Ного, който толкова шумно бе прокламирал неверието си предния ден, се закова на място.

— Нахут! — извика той през рамо и запотеният от тичането египтянин излезе отпред. — Оттук нататък ти командваш. Хер Фон Шилер нареди ти да посочиш какво да вземем. Ела.

Нахут доближи разбитата врата и Ного го сграбчи за ръката, натиквайки го почти насила в макдаса.

— Влизай смело, последователю на Пророка! Светата Троица не може да ти стори зло.

Египтянинът се изгуби в стаичката и едва сега Ного посмя сам да се вмъкне след него. Щом се озова на прага, светна с фенерчето и огря тясното помещение. Лъчът заигра по наблъсканите с дарове лавици край стените, металическите предмети заблестяха предизвикателно, но полковникът не им обърна внимание. Вместо това се загледа във високия олтар от кедрово дърво, където се мъдреха короната за Благовещение, няколко златни потира, паницата за свето причастие и големият сребърен кръст.

— Зад олтара — възкликна развълнуван Нахут. — Дървената врата. Снимките са били правени тук!

Откъсна се от войниците, заградили входа на светилището, прекоси с няколко крачки помещението и се хвана за решетките. Хвърли жаден поглед през квадратните отвори, сякаш бе затворник, мечтаещ за свободата.

— Това е гробницата. Донесете светлина! — От напрежение чак крещеше, готов всеки момент да изпадне в невротичен транс.

Ного се залепи зад него, обърсвайки с тяло дамаската, закрила камъка под табота. Пъхна фенерчето между решетките и освети стенописите.

— Слава на Аллах, вечен живот за Неговия пророк — прошепна Нахут, останал изведнъж без глас. — Ето ги стенописите на древния писар. Няма съмнение, ръката, която ги е изписала, е тази на Таита. — Също като Роян преди него, и той мигновено разпозна стила на древния автор. Таита беше автор с непогрешим почерк, с каквото и да се заемеше, талантът му го издаваше и след хилядолетия. — Отворете и тази врата! — рече Нахут, който все по-трудно се владееше.

— Хей, вие, елате насам! — нареди Ного на войниците, които се заблъскаха пред дървената решетка, опитвайки се да я отнесат със силата на тежестта си.

Но колкото и стара да беше вратата, веднага пролича, че няма да се остави толкова лесно на натрапниците. За да предотврати някоя беля, Ного строго им заповяда да претърсят монашеските килии за инструменти. Лейтенантът изхвърча като тапа от светилището и хукна да изпълнява заповедта.

Докато подчинените му се изнасяха от тясната стаичка, полковникът се зае да я огледа по-внимателно.

— Стелата! — напомни той на Нахут. — Хер Фон Шилер държи най-много на нея — и заигра с фенера из сумрачното помещение. — Под какъв ъгъл беше снимано с полароида…

Нямаше какво толкова да разсъждава. Лъчът се спря на дамаската под облечената в кадифе дървена скиния на табота.

— Да, да — въодушевено извика Нахут. — Това е тя.

Тума Ного застана пред каменния стълб и вдигна табота от мястото му. Пръстите му безцеремонно вдигнаха покривалото му за златните ресни. Светинята представляваше чисто и просто кутийка от маслинено дърво. Игумените, които в продължение на векове си бяха играли с предметчето, бяха покрили някога лъскавата му повърхност с отпечатъци от мръсните си пръсти, играещи може би ролята на благородна патина.

— Примитивни суеверия! — процеди през зъби Ного. Хвана с две ръце сандъчето и го запокити с все сила в стената. Дървото се разцепи на трески и капакът зейна. По каменните плочи на светилището шумно се разпиляха миниатюрни глинени таблички с изписани знаци по тях, но нито Ного, нито Нахут им обърнаха внимание.

— Махни покривалото — подкани го Нахут. — Нека видим камъка.

Ного хвана края на дамаската, но тя се закачи за един от ъглите на стелата. Полковникът нетърпеливо дръпна със сила и старият, овехтял с годините плат шумно се съдра в ръката му.

Каменното завещание на Таита, стелата с гравирания надпис, се разкри пред очите им. Дори непросветеният етиопец беше като замаян от гледката. Без да изпуска дрипата в ръката си, се отдръпна почтително назад.

— Камъкът от снимката — промълви той. — Ето какво искаше да открием Фон Шилер. Ние сме богати.

Самото споменаване на користните им подбуди развали магията. Нахут се втурна напред, хвърли се на колене и прегърна стелата с две ръце, все едно беше любимата му, от която са го държали дълго време разделен. От вълнение тихичко захълца, а Ного зяпна в недоумение как сълзите се стичат кротко по лицето му. Самият полковник никога не бе мислил за друго, освен за парите, които щеше да му донесе изпълнението на поръчката. Никога не си беше и представял, че човек може да прояви подобна привързаност към неодухотворен предмет, още повече към нещо толкова прозаично като каменен обелиск.

Когато лейтенантът нахълта повторно в светилището, ги завари в същото положение. Нахут коленичил пред стелата, все едно чете молитва, а Ного — застанал безмълвно зад него, чудейки се какво да каже. След дълго търсене из килиите, офицерът беше намерил някаква ръждясала кирка с прогнила дървена дръжка.

При влизането му в макдаса и двамата се стреснаха и за да прикрие неудобството си, Ного властнически заповяда:

— Разбийте вратата!

Колкото и стара да беше вратата и изтощено дървото, бяха нужни усилията на няколко души, сменящи се един друг, за да избият резетата, забити дълбоко в каменните си гнезда.

Най-сетне обаче солидната врата поддаде и се наклони безпомощно напред. Войниците отскочиха встрани и тежките дъски се стовариха с грохот на каменния под, замъглявайки цялото помещение с червеникав прах.

Нахут пръв се вмъкна в погребалната камера. Без да обръща внимание на облаците прах, които можеха да го задушат, повторно се свлече на колене, този път пред проядения от червеи дървен ковчег.

— Донесете светлина — извика той нетърпеливо.

Ного застана зад него и огря с фенера си ковчега.

От двете страни и на капака стояха различните страни на общ, триизмерен портрет, очевидно изваян от същия човек, изписал стените на гробницата. В най-запазено състояние беше изображението върху капака. Представляваше мъж в разцвета на силите, със строго, гордо лице като на войник, и спокоен, невъзмутим поглед. Чертите му го показваха красив, русите му коси бяха вързани на гъсти плитки, толкова изразително оцветени, че не оставаше съмнение — авторът бе познавал лично мъртвеца. Нямаше да е пресилено да се каже, че древният художник е успял да улови в рисувания портрет цялата личност на покойния, наблягайки върху най-забележителните му черти.

Нахут вдигна глава от ковчега и се взря в надписа на стената над него. Прочете го на глас и след като се опита да спре сълзите, напиращи отново в очите му, се надвеси отново над портрета и разчете картуша, изписан под краката на русокосия пълководец.

— Танус, господарят Хараб — още малко и египтянинът щеше да се задави от вълнение. Преглътна тежко и се покашля. — Това отговаря напълно на описанието в седмия папирус. Притежаваме и стелата, и ковчега. И двете представляват безценни съкровища. Хер Фон Шилер ще бъде изключително щастлив да го научи.

— Би ми се искало да ти повярвам — прозвуча доста скептично Ного. — Хер Фон Шилер е опасен човек.

— Досега се справи повече от добре — увери го Нахут. — Остава единствено да изнесеш стелата и ковчега вън от манастира — някъде, където да можем да ги качим на хеликоптера. Ако успееш да се справиш и с това, можеш да се считаш за богат човек. По-богат, отколкото някога си си представял, че можеш да станеш.

Думите му бяха достатъчни да пришпорят Ного за работа. Хората му се заловиха да блъскат по каменните плочи, в които беше вградена стелата. Една по една дебелите плоскости се откъртваха от земята и вдигаха поредния облак бял прах из тясната камера. Най-накрая успяха да се справят с препятствието и с дружни усилия да вдигнат каменния обелиск от мястото, на което бе прекарал последните почти четири хилядолетия.

Едва сега обаче си дадоха сметка колко тежък е той. Макар и не много широк, тежеше поне половин тон. Нахут излезе в средното помещение на църквата и без да обръща внимание на монасите, коленичили по земята, започна да сваля един по един гоблените от стените. Като подбра една дузина, даде знак на войниците да ги отнесат в макдаса.

Обвиха стелата и ковчега в парчетата грубо изтъкан вълнен плат. Здравите гоблени все едно бяха шити от брезент. С тяхна помощ войниците можеха спокойно да теглят, без да се страхуват, че ще изпуснат ценните придобивки. Десетима се наредиха в редица по двама и с дружни усилия успяха да вдигнат обелиска на рамо, за да го изнесат от църквата. За дървения ковчег, чието съдържание не тежеше почти нищо, бяха достатъчни само трима носачи. Оставаха седем войници да охраняват и да им проправят път. Лека-полека тежко натовареното шествие се промъкна през тесния отвор, свързващ макдаса с кидиста, и започна да се изнася към изхода на църквата.

Монасите разбраха какво се готвят да отнесат войниците и от редиците им се разнесе вопъл на мъка и жал.

— Млъкнете! — заповяда им Ного. — Тишина! Накарайте тези глупаци да мълчат — тросна се той на охраната.

Седмината войници, които не носеха нищо, смело нагазиха в масата от хора, запречила им пътя към външното помещение на храма. Заеха удобни позиции и здравата се развъртяха. Там, където виковете и ритниците не вършеха работа, невъзмутимо използваха прикладите на автоматите си. Важното беше останалите да се доберат до изхода. Но недоволството продължаваше да расте, монасите се надвикваха един друг с истерични крясъци и скоро войниците се оказаха като в море от побъркани люде, готови всеки момент да станат жертва на епилептични кризи. Някои вече наскачаха на крака, без да обръщат внимание на полковника, продължаващ да издава своите заповеди. Монасите се притискаха все по-плътно до войниците, хващаха се за униформите им, дърпаха ги и ги лашкаха като в танц, напявайки траурните си песни. Нека крадците не си въобразяват, че ще да ги оставят толкова лесно да се измъкнат.

Изведнъж сред цялата тази суматоха изникна призрачната фигура на Яли Хора. Брадата и расото му бяха оплискани с кръв, зачервените му очи се въртяха обезумяло в орбитите си, сякаш се опитваха да убият с поглед злосторниците. От разбитата му уста се понесе сърцераздирателен писък, при който монасите се отдръпнаха встрани, за да го пропуснат, и игуменът се завтече към полковника. Като че ли плашилото от близкия бостан ненадейно беше оживяло и са опитваше да улови с ръце крадливите птици.

— Стой назад, дърт маниак! — предупреди го Ного и вдигна дулото на автомата си, за да го застави да спре.

Но вече нямаше кой да спре Яли Хора. Без дори да забележи щика, насочен към корема му, той се втурна колкото го държаха краката към Ного.

В следващия миг тънкото като игла острие прониза пъстрата му дреха и се вряза в плътта му. Все едно рибар беше нанизал риба на куката си — толкова лесно се плъзна щикът в тялото на Яли Хора. Върхът на оръжието се показа от другата страна, някъде в средата на гърба. Кадифеният плат се разпори и от дупката рукна обилно кръв. Яли Хора започна да се гърчи от болка, без да може дори да падне на земята. От старческото му гърло се разнесе пронизителен писък.

Ного се опита да издърпа щика обратно, но влажните вътрешности на жертвата се бяха слепнали в мощен вакуум и не щяха да се отпуснат. Ного напъна по-силно, лекият като перце Яли Хора се замята като кукла на въже, краката и ръцете зашариха на всички посоки, но тялото му така и не се освободи от ножа.

Имаше само един начин да се изтегли обратно острието на щика. Ного нагласи калашника си на позиция „единичен изстрел“ и натисна спусъка.

Дулото беше почти допряно до корема на Яли Хора, затова изстрелът от автомата до голяма степен се приглуши от тялото на ранения, но пак проехтя достатъчно силно, за да се извиси над виковете на монасите. Със свръхзвукова скорост куршумът прониза тялото на игумена и при движението си образуваше силни хидростатични вълни. За стотни от секундата вътрешностите на Яли Хора се превърнаха в безформена пихтия, плътта му — в кървава каша. Контракцията, която беше задържала толкова упорито щика на автомата, се отпусна и от силата на изстрела Яли Хора отхвърча назад, за да бъде уловен в последния момент от ръцете на стълпилите се зад гърба му монаси.

За миг-два в църквата настъпи гробно мълчание. Сетне сякаш някоя гигантска кристална чаша се беше строшила о пода, храмът се изпълни с неистови крясъци, с викове на ужас и призиви за мъст. Като че ли всички монаси се ръководеха от един-единствен мозък, от нечие единствено съзнание. Като ято бели птици светите мъже се нахвърлиха върху бандата въоръжени мъже, решени да получат веднага възмездие за убития игумен. Без да се замислят за собствения си живот, те започнаха да удрят, дърпат и скубят войниците с голи ръце, сграбчвайки дулата на калашниците, опитвайки се да докопат с протегнатите си пръсти очите им. Имаше и дотам лишени от разсъдък хора, които смело се хващаха за щиковете и, без да усещат болка, оставяха дланите им да бъдат насечени от остриетата.

В началото дори изглеждаше, че войниците няма да устоят на неочаквания напор, че монасите ще могат да ги надвият благодарение на численото си превъзходство. Едва в последния момент хората на Ного, нарамили стелата и ковчега, успяха да се освободят от товара и да се хванат за оръжията.

Но притиснали се плътно до тях, монасите не им позволяваха дори да използват свободно автоматите. Войниците трябваше най-напред да посръчкат този-онзи в ребрата с щиковете, преди да се заловят за сериозната работа. Калашниците имат сравнително къси дула и могат да стрелят дори в съвсем ограничен периметър. Нападателите нагласиха оръжията си за продължителна стрелба и започнаха да изсипват цели откоси в телата на монасите пред себе си. Все едно бяха замахнали с огромен сърп, а хората от манастира бяха житна нива — телата им се затъркаляха по пода като отсечени класове и за по-малко от минута около стрелците се освободи голямо пространство.

Но и това не им се стори достатъчно. Опряха автоматите о хълбок и продължиха да засипват масата от плът пред себе си с вълни от куршуми. Изстрелите бяха толкова мощни, че един и същи куршум пронизваше тялото на двама-трима души едновременно, но и това не охлаждаше ентусиазма на убийците. Щом пълнителят се изпразнеше, веднага го заместваше нов, сякаш в църквата бяха включени двадесетина градински маркуча, бълващи олово вместо вода.

Нахут се прислони зад изпуснатия обелиск и го използва за прикритие. Имаше чувството, че от масовата стрелба тъпанчетата му ще се спукат. Оглеждаше се безпомощно и не искаше да вярва на очите си. При близка стрелба оръжие с голям калибър, каквото е калашникът, е способно на неописуеми поражения. Един куршум може да отсече човешки крак все едно с брадва, и то много по-болезнено. Ако попадне в корема на жертвата, вътрешностите й се смилат на кайма.

Нахут видя как един от монасите пада повален от куршум в главата. Черепът му буквално се разби на парчета, мозък и кръв бликнаха като фонтан, а убиецът му се изсмя, доволен от попадението си. И двадесетимата в отряда на Ного бяха изгубили способност да разсъждават. Като глутница диви кучета, нападнала беззащитната жертва, те не знаеха милост и пощада, а стреляха ли стреляха по невъоръжените монаси.

Хората от най-предните редици съвсем естествено се бяха опитали да се спасят от смъртоносната стрелба, блъскайки гърбове в гърдите на задните. В борбата си за оцеляване монасите се бяха счепкали помежду си и ревяха с пълно гърло един на друг, докато поредният откос не повалеше и тях сред купчината от избитите им братя. Вече нямаше място по пода на светилището, където да не се въргаля убит или ранен. При опита си да избягат от смъртта, неколцина монаси се бяха заклещили в тесния отвор на вратата. Те представляваха същински десерт за обезумелите войници, които извъртяха автоматите си в тяхна посока и дружно натиснаха спусъците. Куршумите се изгубиха в гърбовете на монасите, а те като гора от потрошени от вятъра дървета осеяха пространството пред изхода. С тяхното изтребване се прекратиха и писъците на агонизиращите — единствено стрелящите калашници продължаваха да кънтят в тясната зала.

Трябваше да изтекат няколко минути, преди стрелците да се усетят, че няма по кого повече да стрелят. Оръжията замлъкнаха, като плахо ехо им отвърнаха сподавените стонове на умиращите. Църквата се беше изпълнила със синкав дим, острата миризма на барут щипеше носовете на войниците. Дори смехът им угасна в мига, в който си дадоха сметка какво наистина са сторили. Озъртаха се из църквата, а Нахут разбра, че те едва сега оценяват истинските мащаби на извършеното клане. Все едно бяха застлали храма с килим от човешки трупове. Белите раса на монасите пъстрееха с червени петна, краката на убийците газеха в същинска вада от кръв, сред която плуваха блестящите като скъпоценни камъни, гилзи на патроните.

— Спрете огъня! — нареди Ного кой знае защо. — Пушки на рамо! Вдигайте товара! Веднага!

Гласът му отърси мнозина от съня, в който мислеха, че са попаднали. Войниците запретнаха ръкави и вдигнаха обвитите с гоблените от църквата светини. Кубинките им жвакаха жално в кръвта на убитите, червени пръски цапаха униформите им, краката им често се препъваха о нечий гръб или глава. На повечето започваше да им се гади от задушливата миризма на изгорял барут, от гледката на толкова много кръв, изкормени трупове и отсечени крайници.

Стигнаха вратата и с бавна крачка заслизаха по трите стъпала към най-външната зала. Нахут забеляза как дори по лицата на тези ветерани, свикнали на какви ли не ужасни сцени, се изписва облекчение, щом застанаха на изхода. Но за него самия преживяното беше твърде много. Дори и в най-черните си кошмари, не бе ставал свидетел на подобни ужасии.

Той се насочи към близката стена и се хвана за един от останалите гоблени да не падне; след болезнени напъни успя да изхвърли цялото съдържание на стомаха си. Когато се свести, в кидиста не беше останал никой, с изключение на един ранен монах, който пълзеше към него по пода. Гръбнакът му беше пречупен от куршум и парализираните му крака се влачеха безпомощно зад него. Подобно гигантски охлюв, умиращият оставяше лигава диря след себе си.

Нахут неволно изкрещя и бързо отстъпи далеч от ранения. В следващия миг му обърна гръб и хукна да се спасява вън от църквата. Излезе на терасата, надвиснала над Нил, и се залепи за опашката на войнишката колона. Скован от страх и ужас, дори не чу шума от хеликоптера, който щеше да го отнесе с перката си.

Готхолд фон Шилер стоеше на входа на сглобяемата къщичка тип „Куонсет“, а Уте Кемпер почтително се беше отдръпнала на крачка зад него. Пилотът на джет рейнджъра се беше обадил по радиостанцията и всички в базата стояха в очакване на скъпоценния товар. Хеликоптерът надвисна над площадката за кацане и вдигна облаци прах из цялата база. Понеже и стелата, и ковчегът се бяха оказали твърде големи, за да бъдат прибрани в кабината, ги бяха вързали за шините за кацане, както си стояха обвити в гоблените. Щом машината се установи неподвижно на земята, Джейк Хелм и бригада от десетина работници в комбинезони го наобиколиха и се заеха с бързото отвързване на ценните находки. Групата подхвана тежкия обелиск на рамо и го понесе към бунгалото, където го чакаха. Хелм се въртеше край тях и им даваше нарежданията си.

В средата на залата за конференции специално бяха разчистили място, избутвайки дългата маса до стената. Изключително предпазливо носачите поставиха стелата на пода и след няколко минути се появиха отново, понесли дървения ковчег на Танус, господаря Хараб.

След като си свършиха работата, Хелм изпъди хората от базата и веднага заключи след тях. В къщата останаха само четирима: Нахут и Хелм клекнаха пред стелата, готови веднага да махнат гоблените. Фон Шилер стоеше в единия й край, а Уте му правеше компания.

— Да започваме ли? — попита Хелм, без да сваля предания си поглед от лицето на Фон Шилер.

— Да, но много внимателно — предупреди го немецът. — Да не вземете накрая да повредите нещо.

Лицето му беше пребледняло от напрежение, челото му обилно се потеше. Уте го гледаше с майчинска загриженост, но той бе забравил за съществуването й. Погледът му не можеше нито за миг да се откъсне от предмета, който бяха положили в краката му.

Хелм извади джобното си ножче и сряза въжетата. При всяко движение на помощника му пулсът на Фон Шилер се ускоряваше и той започна да се задъхва като човек на прага на физическо изтощение.

— Точно така трябва — каза без нужда Фон Шилер.

Уте Кемпер внимателно го наблюдаваше. Любовникът й винаги изпадаше в подобни състояния, когато към колекцията се прибавеше някоя нова придобивка. Човек би казал, че всеки момент ще припадне или ще получи сърдечен удар, но тя отдавна го познаваше и се беше уверила, че е здрав като вол.

Хелм застана пред горния край на стелата и грижливо изряза малка цепнатина в плата. Вмъкна ножчето си в процепа и го прокара към отсрещния край на обелиска, все едно дърпаше цип на яке. Ножчето му беше остро като бръснач и платът безпроблемно се разцепи на две, за да разкрие изцяло гравирания камък под него.

Фон Шилер вече се потеше обилно. Едри капки се стичаха по лицето му и падаха върху маскировъчната му жилетка. При вида на йероглифите от гърдите му се откъсна тих, сподавен възглас. Уте не спираше да го гледа и усещаше как сама се поддава на възбудата му. Вече бе имала достатъчно случаи да разбере какви сцени следват подобни емоционални изблици.

— Погледнете тук, хер Фон Шилер — клекна Нахут до обелиска и посочи изображението на ястреб със счупено крило. — Това е подписът на роба Таита.

— Дали е автентичен? — попита Фон Шилер с глас на тежко болен човек.

— Абсолютно! Гарантирам с главата си.

— Нищо чудно и дотам да стигнем, ако бъркате — напомни му заплашително немецът. Очите му бяха заблестели като сапфири.

— Надписът е бил гравиран преди почти четири хиляди години — продължи да обяснява Нахут. — Това е истинският печат на писаря. — И за да докаже с нещо думите си, започна да чете на глас случайно избран ред от текста. Докато произнасяше думите, лицето му сияеше като в религиозно съзерцание.

„Анубис, божеството с глава на чакал, покровителят на гробищата, пази в лапите си кръвта и вътрешностите ми, костите, дробовете и сърцето. Той ги движи, все едно са камъни в игра на бао, крайниците ми му служат за защита, главата — за големия бик, господар на дъската…“

— Достатъчно! — прекъсна го Фон Шилер. — Имам достатъчно време за още. Сега вървете. Оставете ме сам. Ще чакате да ви повикам.

Нахут го изгледа стреснат и неохотно се надигна на крака. Не беше очаквал да го отпъдят като мръсно куче точно в мига на най-големия му триумф. Хелм обаче му кимна и двамата бързо се изнесоха вън от бунгалото.

— Хелм — извика Фон Шилер подире им, — кажи, че не искам никой да ме безпокои.

— Разбира се, хер Фон Шилер — подчини се тексасецът и погледна с любопитство към Уте Кемпер.

— Тя остава — рече му Фон Шилер и го отпрати.

Двамата мъже излязоха и Хелм грижливо затвори вратата зад себе си. Уте пресече стаята и превъртя ключа. Сетне се облегна на стената и изгледа продължително Фон Шилер.

Беше прибрала ръце зад гърба си и предизвикателно виреше твърдите си, заострени гърди. Под тънкия памучен плат на блузата й ясно се очертаваха щръкналите й зърна, корави като топчета за игра.

— Да си сложа ли костюма? — попита тя. — Искаш ли ме в костюма? — И тя не можеше да говори спокойно и непринудено. Игричките, които ги очакваха, й харесваха не по-малко, отколкото на шефа й.

— Чудесно, костюмът — промълви едва Фон Шилер.

Уте отиде до другия край на помещението и се изгуби в стаята. В момента, в който любовницата му се скри, Фон Шилер започна да се съблича. Застана, както го беше майка раждала, насред просторната стая, захвърли дрехите си на куп в единия ъгъл и се обърна с лице към вратата, откъдето щеше да се появи Уте.

След малко тя се показа на прага и той ахна от удивление. Преображението беше пълно. Любовницата му си беше сложила черна перука от тънки плитчици в египетски стил, а отгоре й — уреус, златна диадема, завършваща отпред с очилата кобра, която се готви да ухапе въображаемата си жертва. Короната беше напълно автентична, стара колкото света… Фон Шилер беше платил пет милиона германски марки за нея.

— Аз съм превъплъщение на древноегипетската царица Лострис — изрече магическите слова Уте. — Душата ми е безсмъртна. Плътта ми — неподатлива на времето.

На краката си носеше златните сандали, намерени в гробницата на древната владетелка, беше обкичила китките, глезените, пръстите и ръцете си с гривни, пръстени и обеци, взети от същото място.

— Да — съгласи се Фон Шилер, пребледнял като платно, неспособен да говори.

— Нищо не може да ме унищожи, аз ще живея вечно — продължаваше да напява жената насреща му. Полата й беше от лъскава златна коприна, коланът й — инкрустиран със злато и скъпоценни камъни.

— Вечно — повтори Фон Шилер.

Уте бе гола над кръста. Гърдите й бяха големи и бели като мляко. За да го примами, тя ги обгърна с шепи.

— Били са все тъй нежни и свежи в продължение на четири хиляди години — рече тя на любимия си. — Днес ги дарявам на теб.

Изу сандалите си и показа тънките си, изящни стъпала. Разтвори цепката отпред на полата си и я задържа така, че да се вижда всичко под нея. Движенията й бяха бавни и премерени. Уте имаше голям актьорски опит.

— Това е обещанието ми за вечен живот — постави тя дясната си ръка пред гъстите, светли косми на слабините си. — Ела го вземи.

Фон Шилер изохка тихичко и мигна, за да разкара потта от очите си. Погледът му следеше всяко нейно движение.

Уте започна да мърда с ханша си, бавно и ритмично, сякаш имитираше движенията на златната кобра на диадемата. Лека-полека се разкрачваше и предизвикателно разтваряше бедра. С пръсти погали срамните си устни и открехна тясната врата зад тях.

— Вход за вечността. Отварям го единствено за теб.

Този път Фон Шилер извика гръмогласно. Колкото и често да се повтаряше заучения ритуал, той продължаваше да го предизвиква. Като в транс тялото му започна да се приближава до нейното. Фон Шилер беше изключително слаб, под изсъхналата кожа прозираха костите му. Човек можеше да сметне и него за хилядолетна мумия, върнала се към живот. Гърдите му бяха покрити със сребрист пух, кожата на корема му — увиснала в старчески бръчки, но космите над мъжествения му орган бяха все тъй гъсти и черни като боядисаната му коса. Пенисът му беше завидно голям, някак неестествен за ниското му и крехко телце. Щом Уте на свой ред помръдна от мястото си и понечи да го посрещне, висящата му змия започна да се издува и издига нагоре, кожичката се отдръпна встрани и даде път на тежката й, моравочервена глава.

— На стелата — рече запъхтяно Фон Шилер. — Бързо! На камъка.

Уте му обърна гръб и клекна върху камъка. Изви врат, за да го наблюдава как се приближава, и предизвикателно помръдна заобления си, бял задник, приличащ на двойка щраусови яйца.

Хелм и подчинените му работиха до късно през нощта в работилницата на „Пегас“, за да сковат дървените сандъци и да приберат на сигурно ценните находки на Фон Шилер. На другия ден, още призори, стелата и ковчегът бяха качени на един от камионите. За всеки случай ги бяха обвили в плътни гумени калъфи, а сандъците бяха вързани за предварително сглобени люлки, които да ги пазят от друсането по пътищата на Етиопия.

Нахут по свое желание се пъхна отзад при сандъците, между които трябваше да престои тридесет часа по пътя до Адис Абеба. На следващия ден, когато камионът премина през вратите на летището и излезе на пистата, фалконът вече беше готов за излитане.

За разлика от египтянина Фон Шилер и Уте Кемпер се възползваха от хеликоптера на компанията. На аерогарата отново ги чакаше генерал Обеид. Идваше да се сбогува с гостите и да им пожелае „на добър път“.

Докато товареха сандъците на самолета, Обеид пое лично грижата да се оправи с етиопската митница. Служителят от летището подпечата, без да задава излишни въпроси, декларацията на Фон Шилер, който официално изнасяше от страната „геологически мостри“, и дискретно се оттегли.

— Стоката е натоварена, хер Фон Шилер — козирува пилотът на самолета, облечен в униформата на служител на „Пегас“. — Двигателите са готови да запалят.

Фон Шилер стисна ръката на Обеид и пъргаво се качи по стълбата. Уте и Нахут Гудаби го последваха. Под очите на египтянина се бяха появили сенки, по-черни от обикновено. Пътуването по разбитите шосета на страната го беше изтощило до крайна степен, но и сега той за нищо на света не би оставил скъпоценните находки без надзор.

Фалконът се засили по пистата и скоро се отлепи от земята. Небето беше безоблачно, силуетът на планините се открояваше на хоризонта. Пилотът насочи машината на север и веднага, щом надписът „Затегнете коланите“ изгасна, Уте Кемпер пъхна красивата си руса главица в кабината и попита какво е разписанието на полета.

— Надявам се да кацнем във Франкфурт в 21:00 часа. Нека хер Фон Шилер бъде спокоен, вече съм се обадил по радиостанцията в Германия, на аерогарата ще ни чака транспорт.

В крайна сметка, фалконът взе разстоянието няколко минути по-бързо и спокойно се прибра в частния хангар на Фон Шилер. Висшите служители от митницата и емигрантските служби, които им бяха стари приятели, вече ги чакаха. Никога не пропускаха да услужат на богатия си сънародник, когато ставаше дума за поредния „специален“ товар, донесен от Африка или откъдето и да било по света. Свършиха с формалностите и Готхолд фон Шилер ги покани на чаша шнапс в приятната обстановка на барчето в самолета, където до всяка чаша чакаше симпатичен бял плик.

Нощта също премина в пътуване. Бързаха по-скоро да се приберат в планинското си убежище. Отпред се движеше фирменият камион, отзад пътуваше самият Фон Шилер в частната си лимузина. Нито за миг шофьорът му не изгуби от поглед машината пред тях и в пет сутринта пътниците и стоката пристигнаха благополучно. Пред каменната ограда на имението снегът беше натрупал половин метър. Самият замък, с почернелите си от времето крепостни стени и тесни амбразури, доста напомняше за известния роман на Брам Стоукър. Но дори и в такъв необичаен час, икономът, заедно с цялото домакинство чакаха пред входа и посрещнаха господаря си с добре дошъл.

Хер Репер, пазителят на частната колекция на Фон Шилер, както и най-доверените му сътрудници, бяха нащрек. Камионът паркира пред голямото здание и те веднага се заловиха за работа. Прехвърлиха сандъците на приготвения за целта електрокар и ги отнесоха към големия асансьор, водещ към подземията.

Докато подчинените му вадеха придобивките от дървения амбалаж, Фон Шилер отиде в частните си покои в северната кула на замъка. Изкъпа се и се зае с леката закуска, която китайският готвач вече му беше приготвил. Нахрани се и отиде в спалнята на жена си. Съпругата му се стори по-болнава от последния път, когато се бяха видели. Косата й беше съвсем побеляла, лицето й — изпито и жълтеникаво. Той отпрати сестрата в коридора и нежно целуна челото на Ингемар. Ракът продължаваше да разяжда плътта й, но все пак тя си оставаше майка на двамата му синове и той не можеше току-тъй да престане да я обича.

Прекара един час в компанията й, след това се прибра в собствената си стая и поспа четири часа. Вече бе човек на възраст и дори уморен, не се нуждаеше от повече сън. До средата на следобеда остана в кабинета си, където заедно с Уте и още две секретарки се занимаваха с делови въпроси, сетне икономът му се обади по вътрешния телефон и му съобщи, че всичко в подземието е готово.

Фон Шилер и Уте се качиха заедно на асансьора. Долу ги посрещнаха хер Репер и Нахут. Само един поглед беше достатъчен на Фон Шилер да разбере, че и двамата умират от вълнение и чакат мига, в който да го залеят с новини.

— Готови ли са рентгеновите снимки? — попита той, вървейки с бърза крачка към подземното хранилище.

— Техниците вече си свършиха работата — увери го Репер. — Снимките са излезли чудесно. Плаките са забележителни!

Понеже местната клиника зависеше изцяло от финансовото благоразположение на Фон Шилер, всяка негова молба до лекарите се превръщаше в заповед. Без да задава въпроси, директорът на болницата беше пратил в замъка най-модерната рентгенова екипировка, с която разполагаше, заедно с двама техници да фотографират мумията на господаря Хараб и с главната радиоложка, която да разчете снимките.

Репер пъхна пластмасовия си пропуск в процепа на стоманената врата и пневматичното устройство безшумно я отвори. Всички се дръпнаха встрани, за да пуснат Фон Шилер да влезе пръв. Той се спря на входа и бавно огледа цялата галерия. Всеки божи ден удоволствието от поредната среща със съкровищата под земята не само не намаляваше, но се увеличаваше все повече.

За стени на подземната галерия служеха два метра дебели плоскости от як железобетон, помещенията се охраняваха с най-последните открития на електрониката. Но човек мислеше за съвсем различни неща, когато попаднеше на това вълшебно място. Главната изложбена зала беше подредена и украсена от един от най-известните дизайнери по интериор в цяла Европа. Преобладаваше синият цвят. Всеки експонат от колекцията стоеше затворен в самостоятелна витрина и разположен под такъв ъгъл, че зрителят да улавя цялата му прелест.

Човешкото око не можеше да побере толкова много блясък едновременно. Накъдето и да се обърнеше, посетителят имаше пред себе си всевъзможни изделия от злато и скъпоценни камъни. Бижутата бяха положени върху кадифени възглавнички в тъмносиньо, дискретната светлина на прожекторите огряваше лъскавите повърхности на алабастъра и полускъпоценните камъни, фосфоресциращите светове на слоновата кост и обсидиана. В колекцията имаше поне няколко великолепни статуетки. Целият пантеон на древните египтяни беше събран на едно място: Тот и Анубис, Хапи и Сет, както и славната троица на Озирис, Изида и Хор. Зрителят оставаше омагьосан от непроницаемите им, хипнотизиращи погледи, които не изпускаха нито един негов жест.

В самия център на залата, на временен подиум стоеше най-новата, най-забележителна придобивка на галерията — високият, изящен в леките си пропорции обелиск — каменното завещание на Таита. Фон Шилер се спря за миг пред находката и нежно, по бащински, погали гладката й повърхност. После й обърна гръб и отиде в съседното помещение.

Върху двойка дървени подпори беше положен ковчегът на Танус, господаря Хараб. Облечена в бялата си престилка, радиоложката крачеше напред-назад пред светещия бял екран със закачени по него рентгенови плаки. Фон Шилер се насочи право към тях и внимателно впери поглед в контрастните изображения. Освен силуета на самия ковчег, твърде ясно се открояваше легнала човешка фигура с ръце, кръстосани пред гърдите. Картината силно напомняше надгробните каменни скулптури на рицари християни, погребани на територията на средновековна катедрала.

— Какво ще ми кажете за покойника? — попита Фон Шилер, без дори да погледне към жената.

— Със сигурност е мъж — започна тя. — Починал е някъде между зряла възраст и старост, със сигурност е над петдесет години, но няма шестдесет и пет. Бил е нисък на ръст — всички слушатели изчакаха реакцията на Фон Шилер при последната реплика, но той като че ли не беше уловил грешката. — Липсват пет зъба: един преден горен, един кучешки, три кътника. Затиснати мъдреци. От останалите повечето са разядени на жестоки кариеси. Следи от хронична гръдна инфекция. Възможно е да е страдал от детски паралич като малък, левият му крак е останал леко недоразвит — и така нататък, и така нататък, лекарката даде петминутна диагноза на умрелия. — Вероятната причина за смъртта е прободна рана в гърдите. Нанесена е от копие или стрела. Ако се има предвид ъгълът на пробождането, острието е пронизало десния бял дроб.

— Нещо друго? — попита недоволно Фон Шилер, щом радиоложката свърши.

— Хер Фон Шилер, както си спомняте, вече съм прегледала няколко мумии за вас. От наблюденията си над тях и над тази тук, стигам до заключението, че в случая операцията по премахването на вътрешностите е била извършена с много повече грижи и вещина. Без никакво съмнение е била дело на опитен лекар.

— Благодаря — рече Фон Шилер и се обърна към Нахут. — Имате ли нещо за отбелязване?

— Единствено това, че въпросното описание ни най-малко не отговаря на данните ни за Танус от седмия папирус. Както знаете, там предсмъртните му мигове са подробно проследени.

— И в какво се състои несъответствието?

— Първо, Танус е бил висок, второ, загинал е млад. Погледнете и портретите върху ковчега.

— Продължавайте — подкани го Фон Шилер.

Нахут застана пред светещия екран и посочи няколкото тъмни предмета, открояващи се на фона на тялото.

— Бижутата — започна той. — Амулети, гривни, нагръдници, няколко колиета, пръстени и обеци… Но най-важното — и Нахут посочи черния кръг, опасващ челото на покойния, — царската диадема. Контурите на кобрата просто не могат да се сбъркат с друго.

— И какво означава всичко това? — най-накрая изпадна в недоумение Фон Шилер.

— Тялото не принадлежи на кого да е. Нещо повече, покойникът дори не е обикновен благородник. Орнаментацията е твърде обилна за някакъв си пълководец. Но пак повтарям, най-важното е уреусът. Свещената кобра е можела да бъде носена единствено от царски особи. Твърдо съм убеден, че мумията принадлежи на египетски фараон.

— Но това не е възможно — възрази му Фон Шилер. — Погледнете надписа на ковчега. Същият надпис стои и на стените в гробницата. Не ще и съмнение, че покойникът е бил египетски пълководец.

— С цялото ми уважение, хер Фон Шилер, имам едно много логично обяснение. В книгата на англичанина, „Речният бог“, намира място една много интересна хипотеза, а именно, че робът Таита е подменил мумиите на фараон Мамос и на личния му приятел Танус.

— И кое би го накарало да извърши подобно деяние? — гледаше го недоверчиво Фон Шилер.

— О, причина е имал и тя е от изключително религиозно естество. Таита просто е искал в задгробния живот приятелят му да се ползва от царските съкровища. Това е бил последният подарък, който е можел да му направи.

— Вярвате ли искрено в подобно предположение?

— Не мога да кажа, че вярвам, но пък и не ми се струва никак невъзможно. Има още един факт, който поддържа теорията ми. От рентгеновите снимки твърде добре се вижда, че ковчегът е излишно голям за такъв малък труп. Доколкото съм запознат с проблема, древните майстори просто са го били предвидили за човек с по-внушителни размери. Да, хер Фон Шилер, според мен съществува голяма вероятност да сме се натъкнали на царска мумия.

Фон Шилер отново пребледня от вълнение. По челото му избиваше пот, гласът му ставаше дрезгав също както предишния път в базата на „Пегас“.

— Царска мумия, казвате?

— Може да се окаже, че е тъкмо така.

Фон Шилер бавно се доближи до запечатания ковчег в средата на помещението и внимателно се взря в изрисуваното лице на капака.

— Златният уреус на Мамос. Личните скъпоценности на египетски фараон — ръката му трепереше, когато погали капака на ковчега. — Ако наистина е така, излиза, че и най-смелите ни мечти бледнеят пред постигнатите резултати. — Пое дълбоко въздух и се опита донякъде да се успокои.

— Отворете ковчега — нареди Фон Шилер. — Развийте мумията на фараон Мамос.

Работата се оказа повече от тежка. Нахут вече няколко пъти беше изпълнявал подобни поръчки, но за пръв път му се случваше да се занимава с телесните останки на египетски фараон.

Най-напред трябваше да познае къде точно под обилната боя се намира границата между капака и останалата част от ковчега. Отгатнеше ли отговора на този нелек въпрос, трябваше с възможно най-голямо внимание да разреже дебелия пласт лепило, с който древните бяха запечатали дървения сандък. Не можеше да си позволи нито едно неточно движение — самият ковчег представляваше произведение на изкуството и трябваше да остане непокътнат. Заради всички тези затруднения, само вдигането на капака отне на учения почти два дни.

Когато капакът най-после беше освободен и можеше да бъде отворен, Нахут веднага прати съобщение на Фон Шилер, който се намираше в библиотеката на горния етаж и водеше делово съвещание със синовете си и останалите директори в компанията. От страх да не се случи нещо интересно по време на отсъствието му, Фон Шилер бе отказал да отиде до града за съвещанието. Мисълта да се отдалечи от съкровищата в подземието, го караше да настръхне. Научавайки, че Нахут е свършил с първия етап от работата, безцеремонно изгони директорите и децата си, насрочвайки следващата среща за идния понеделник. Дори не изчака гостите му да се качат на лимузините си, и забърза към залата с находките.

Нахут и Репер бяха сглобили метално скеле над ковчега. В двата му края висяха въжетата, с които щеше да бъде изтеглен нагоре масивният капак. Щом Фон Шилер се появи в помещението, Репер отпрати всички помощници. Само тримата щяха да присъстват на историческия момент — отварянето на царския ковчег.

Репер не забрави да донесе на господаря си дървения подиум, постлан, както винаги, с червен килим. Сложи го откъм главата на покойника, така че Фон Шилер да може да надзърне под капака в мига, в който двамата с Нахут успееха да го надигнат. Старецът зае мястото си на наблюдател и даде знак на подчинените си да започват. Двете макари, през които бяха провесени въжетата, изскърцаха и Репер и Нахут внимателно започнаха да дърпат. В следващия миг се дочу някакво пропукване, от което на Фон Шилер щеше да му спре сърцето.

— Това са само последните останки от лепилото — увери го бързо Нахут.

— Продължавайте! — бе нетърпелив немецът.

Двамата вдигнаха капака с още двадесетина сантиметра, така че да увисне свободно във въздуха. Скелето беше на малки, гумени колелца, които безшумно се плъзгаха по плочките на пода. С тяхна помощ Нахут и Репер плавно изтеглиха капака встрани и оставиха на Фон Шилер да погледне пръв в ковчега.

Той не се поколеба нито за миг. Надвеси глава над мумията, но изведнъж по лицето му се изписа недоумение. Беше се надявал да види нечия човешка фигура, положена в обичайната за покойниците поза. Но насреща му се показа само дебел вързоп от ленени превръзки, закриващи от погледа му целия труп.

— Какво, по дяволите… — изруга разочарованият Фон Шилер. Посегна да сграбчи с пръсти досадните парцали, но Нахут го спря овреме.

— Не ги докосвайте! — извика той развълнувано и веднага промени тон. — Простете, хер Фон Шилер, но гледката е наистина забележителна. Напълно потвърждава теорията ми, че телата са били подменени. Мисля, че най-напред трябва да огледаме превръзките, а след това да се заемем с тяхното премахване. Ако позволите, разбира се, хер Фон Шилер.

Работодателят му се поколеба за миг. Едновременно изгаряше от нетърпение да види какво се крие под превръзките и се страхуваше някоя погрешна стъпка да не провали всички положени досега усилия. Тъкмо в подобни мигове човек трябваше най-много да се осланя на търпението и предпазливостта. Затова си наложи да чака и се отдръпна встрани от ковчега.

— Чудесно — изсумтя той. Бръкна в горния джоб на тъмносиньото си, двуредно сако и извади кърпа, с която да избърше потното си лице. Гласът му отново започна да трепери: — Дали наистина е възможно? Ще се окаже ли това самият Мамос?

Натъпка носната кърпа в джоба на панталона си и за своя приятна изненада установи, че е получил обилна ерекция. С пръсти намести члена си нагоре към стомаха.

— Започнете първо с излишните превръзки.

— С ваше позволение, хер Фон Шилер — намеси се тактично Репер, — нека първо направим снимки.

— А, да, разбира се — съгласи се веднага Фон Шилер. — Ние сме учени, археолози, не прости иманяри. Снимайте на воля.

Работата отново се оказа бавна и на немеца му бяха нужни стоически усилия да не сложи изведнъж край на всякакви протакания. Времето сякаш бе спряло да тече в подземието на замъка му. По едно време, докато навиваше ръкавите на ризата си, Фон Шилер случайно забеляза циферблата на златния си часовник; вече бе девет вечерта. Нервно разкопча каишката и хвърли часовника на близката пейка до намачканото му от сутринта сако.

Постепенно изпод топовете ленени превръзки започна да се оформя човешка фигура, но трябваше да мине полунощ, преди Нахут да отдели и последното парче лепкав плат от гърдите на покойника. Тримата запремигаха от радост, когато под последния пласт превръзки, покрил плътно фигурата на умрелия, започна да прозира блясъкът на златните украшения.

— Разбира се, в оригиналния саркофаг е трябвало да има поне няколко ковчега, вмъкнати един в друг, но те липсват, също както и маските. Навярно и до ден-днешен стоят неоткрити в гробницата на фараона и покриват лицето на Танус. Това, което имаме пред себе си, е само погребалното облекло на самия труп, онова, което по принцип се оставя под превръзките.

Нахут взе дълъг скалпел и започна да разрязва плата. Фон Шилер отново беше кацнал на подиумчето си и нетърпеливо пристъпяше от крак на крак, докато следеше движенията му.

— Нагръдният медальон с династическите символи на Мамосите — посочи Нахут първия предмет, който щеше да се появи на бял свят.

Тежкият накит грееше като светлоотразител на светлината на прожекторите в помещението. Представляваше плочка от син лапис лазурит и червен халцедон, инкрустирани със злато, и покриваше целите гърди на мумията. Основният мотив, изобразен на плочката, беше летящ лешояд, разперил дългите си криле и грабнал в ноктите си царския картуш. Както композицията, така и изработката бяха изключителни.

— Вече не ще и съмнение — прошепна Фон Шилер.

Картушът доказва самоличността на фараона.

По-нататък се заеха с разсъбличането на ръцете, положени върху медальона. Пръстите бяха дълги и фини, всеки от тях обкичен с поне няколко златни пръстена. Фараонът здраво стискаше символите на властта си — камшика и жезъла — и Нахут за малко да се разкрещи от радост при вида им.

— Знаците на царската власт. Още едно доказателство, че имаме пред себе си тялото на Мамос VIII, владетел на Горен и Долен Египет по време на Средното царство — и се премести откъм главата на царя.

Преди обаче да е посегнал към превръзките, Фон Шилер го спря и нареди властно:

— Оставете я за накрая! Още не съм готов да погледна очи в очи египетския фараон.

Нахут и Репер послушно пренасочиха вниманието си към царския корем. Трябваше да свалят един след друг няколко пласта лен, скриващи по някой амулет, сложен от мумификаторите, за да предпазва починалия по пътя му към отвъдното царство. Вещите бяха все от фина керамика, инкрустирана със злато и скъпоценни камъни. Пъстрите цветове се преливаха един в друг, в зависимост от това кой от животинските обитатели на Нил е трябвало да бъде изобразен. При откриването на всеки нов амулет, Репер и Нахут педантично го фотографираха, както стои на мястото си, изваждаха го и го поставяха срещу съответния пореден номер на разграфената специално за целта пейка.

Всеки пръст от тънките и деликатни като ръцете му крака на фараона се губеше под многобройни златни халки. Най-накрая единствено главата остана покрита. Двамата мъже изгледаха въпросително началника си.

— Вече е късно, хер Фон Шилер — обади се Репер. — Ако искате да си починете…

— Продължавайте! — сряза го Фон Шилер.

Репер и Нахут не казаха дума повече, застанаха от двете страни на ковчега и се заловиха отново за работа под любопитния поглед на собственика.

Постепенно електрическата светлина започна да огрява чертите на лицето. След четири хиляди години, прекарани на тъмно, фараонът отново щеше да прогледне. Косата му беше силно начервена от къната, която владетелят бе използвал приживе. Косъмът беше тънък и чуплив. Кожата на лицето му, натъркана с растителна смола, приличаше на гладък кехлибар. Носът беше тънък, издължен и малко закривен; устните — леко дръпнати встрани в замечтана усмивка, между тях зееше дупката на липсващия зъб.

Смолата бе протекла по миглите му и хем държеше клепачите полуотворени, хем създаваше впечатлението, че очите на фараона плачат с истински сълзи. В погледа на мъртвеца още тлееше искрица живот и смаяният Фон Шилер трябваше да се надвеси на сантиметри над лицето на покойника, за да забележи, че в орбитите му стоят не истинските му очи, извадени от балсаматорите, а само бели порцеланови дискове.

На челото си фараонът гордо носеше златната диадема. Царската кобра се беше съхранила абсолютно непокътната. И най-малкият й детайл бе запазен, така както бе излязъл изпод ръката на древния майстор. Никъде по гладката повърхност на метала не се забелязваше драскотина, мекият метал бе издържал на хилядолетията, без да се огъне под тежестта на плата. Толкова изкусно изображение на отровната змия, че ясно се очертаваха смъртоносните й зъби и раздвоеният език, подаващ се едва-едва между тях! Очите й бяха направени от лъскаво синьо стъкло. На самата златна диадема отново изпъкваше гравиран царският картуш на Мамос.

— Искам короната — Фон Шилер се задъхваше от възбуда. — Махнете я, искам да я поема в ръцете си.

— Не съм сигурен дали няма да увредим главата на мумията — опита се да го спре Нахут.

— Не спорете. Правете каквото ви казвам.

— Веднага, хер Фон Шилер — отстъпи Нахут. — Но ще ни е нужно време да я освободим от превръзките. Ако хер Фон Шилер желае да си почине, ние ще му съобщим веднага, щом успеем да измъкнем короната и можем да му я подадем.

С времето златната диадема се бе впила в лепнещата от смолата кожа на покойния фараон. За да я свалят, Нахут и Репер трябваше да извадят трупа от ковчега и да го сложат на стоманения плот, предварително донесен за целта. Главата трябваше да се разтрие със специално приготвени разтвори, които да премахнат плътния пласт смола. Целият процес отне точно толкова време, колкото Нахут се страхуваше, че ще е необходимо, но най-накрая задачата приключи успешно.

Положиха златния уреус на полагащата му се синя възглавничка, сякаш се готвеха да коронясват началника си с него. Приглушиха всички останали светлини в главната зала и насочиха един-единствен прожектор към диадемата. След това се качиха горе да уведомят Фон Шилер, че всичко е готово.

Той обаче дори не им позволи да го последват отново в подземието. Когато застана пред бронираната врата и пъхна кодираната си карта, единствено Уте Кемпер бе дошла да му прави компания.

Първото, което улови погледът на Фон Шилер, беше блясъкът на златната диадема в центъра на залата.

При вида й гърдите му започнаха да се задъхват мъчително, все едно го бе обхванал пристъп на астма, а пръстите му толкова силно стиснаха китката на любовницата му, че кокалчетата й изпука. Но болката само я възбуди допълнително. Фон Шилер бързо я разсъблече, положи златната корона на главата й и я накара да легне гола в зейналия ковчег.

— Аз съм обещанието за вечен живот — прошепна тя от дъното. — По лицето ми блести сиянието на безсмъртието.

Той дори не я докосна. Беше застанал гол-голеничък над ковчега, а възбуденият му член стърчеше напред, сякаш искаше да се откъсне от мършавото му тяло.

Уте прокара бавно ръце по корема си и миг преди да докосне венериния си хълм, с напевен глас го поздрави:

— Нека спечелиш вечен живот!

Чудодейните качества на царската диадема се проявиха още в същия миг. Никога досега Готхолд фон Шилер не беше изпадал в подобно състояние. При думите на любовницата му из тъмночервената главица на пениса му от само себе си бликна сребрист фонтан и изсипа дъжд от малки перли по белия й корем.

Вътре в ковчега Уте Кемпер изви гъвкавата си снага и се разтресе във величествен оргазъм.

На Роян й се струваше, че е отсъствала от Египет не няколко седмици, а дълги години. Едва при завръщането си в Кайро си даде сметка колко много са й липсвали изпълнените с народ улици, омайващите миризми на подправки и парфюми по пазара, печалният глас на мюезините от върховете на многобройните минарета.

В деня след пристигането си още по тъмно тя напусна апартамента си в Гиза и подпирайки се на бастунчето, заради контузения си крак, излезе да се поразходи по брега на Нил. Наблюдаваше как изгряващото слънце прокарва по повърхността на водите пътека, застлана със злато и мед, и как триъгълните платна на фелуките сякаш се възпламеняват при допира с лъчите му.

Между тази Нил, която сега съзерцаваше, и онази, другата, оставила зад себе си в Етиопия, нямаше почти нищо общо. За разлика от буйната Абай, истинската Нил влачеше бавно могъщата си снага из пустинята и макар да се носеше мирис на тиня и застояло, я чувстваше много по-близка, много по-обичлива. Това беше нейната река и нейната земя. Роян усети как няколкото часа, прекарани край великата река, са я изпълнили с нови сили и още повече решителност да доведе докрай започнатото дело. Колебанията не я преследваха повече, съвестта й бе чиста. Когато най-сетне обърна гръб на реката-бог и се насочи към светските си задължения, душата й беше изпълнена с увереност в бъдещето.

Посети най-напред семейството на Дураид. Дълго трябваше да им се извинява за внезапното си заминаване, за дългото и необяснимо отсъствие. В началото деверът й се държеше хладно и резервирано, но след като жена му се разплака от умиление и прегърна етърва си, а децата се накачиха по гърба на любимата си леля, неговата душа се стопли. Достатъчно, за да й предложи да я откара до оазиса. А когато Роян му обясни, че би желала да остане сама на гроба на съпруга си, той така се умилостиви, че й остави любимия си ситроен.

Младата жена стигна гробищата и пустинният дъх изпълни ноздрите й. Горещият вятър играеше с косите й и й напомняше за Дураид, който толкова беше обичал пустинята. Роян се радваше, че смъртта му му позволяваше да остане завинаги там, където бе мечтал да живее. Надгробният камък беше най-обикновен: само надпис с името на покойника, датата на раждане и смъртта. Тя коленичи до него и започна да разчиства. Хвърли старите, увехнали цветя и ги замени с големия букет, който носеше от Кайро.

Сетне поседна встрани от алеята и остана да му прави компания. Не си направи труда да рецитира заучени слова към покойника, а се опита да си припомни красивите мигове от техния спокоен и щастлив съвместен живот. Припомни си колко мил бе съпругът й, с какво разбиране се бе отнасял с младата си жена, колко сигурност и уют й бе предложил домът му. Укоряваше се, че сама не му беше отвръщала винаги със същото, чувстваше се негова длъжница и разбираше, че той го е знаел, но никога не го е показвал.

Надяваше се също така покойникът да се сети защо е дошла на гроба му. Роян не бе изминала толкова път за нищо. Идваше да си вземе довиждане. Беше го жалила и оплаквала, но макар споменът за него да останеше завинаги част от самата нея, настъпваше моментът да се раздели с призрака му. Беше време и той да я пусне да си върви. Когато най-накрая излезе от гробищата, тя дори не се обърна назад.

Предпочете да заобиколи езерото от южната му страна, за да не подминава опожарената вила. Не искаше да си спомня за ужасната нощ, в която Дураид бе намерил смъртта си. Затова се забави повече от очакваното. Върна се в Кайро по тъмно и роднините й въздъхнаха с облекчение, щом се появи. Деверът й обиколи три пъти ситроена, за да се увери, че боята никъде не се е олющила, и тогава пусна снаха си вкъщи, където домакинята беше подготвила тържествена вечеря.

Аталан Абу Син, министърът, с когото Роян бе дошла специално да се срещне, отсъстваше от Кайро. Бил отишъл на официално посещение в Париж и щял да се върне след три дни. Все пак тя беше сигурна, че племенникът му Нахут Гудаби също отсъства, и не се страхуваше да се показва и да прекарва дълги часове в музея. Там имаше много приятели, които искрено се радваха да я видят и да я осведомят за промените, настъпили по време на дългото й отсъствие.

Когато не бъбреше с познати, Роян се заравяше в музейната библиотека и прехвърляше микрофилма с папирусите на Таита, опитвайки се да открие в текста някое упътване, убегнало досега от погледа й. Така например във втория свитък намери дълъг пасаж, от който си извади множество бележки. Откакто надеждите й да открие забравената гробница на фараона се оказаха напълно реални, съвсем естествено се изостри и любопитството й какво точно би заварила в нея.

Откъсът, привлякъл вниманието й, представляваше описание, дадено от Таита, за дългото посещение на фараона в работилниците в некропола, изникнал край погребалния храм — града, където се изработвали всички вещи и предмети, които покойният владетел щял да отнесе в отвъдния свят. Според Таита царят обиколил целия некропол. Почнал от оръжейницата, където го посрещнала цяла колекция от бойни и ловни оръжия, сетне влязъл в работилниците на мебелистите, а те се надпреварвали да глезят царския му вкус. Разказът стигаше до ателието на скулпторите и Таита с подробности описваше как били извайвани фигурите на боговете, какво представлявали изображенията на фараона във всеки отделен момент от живота му, как всяка статуя щяла да заеме своето място по дългата алея, водеща от некропола до гробницата в Долината на царете. В същата работилница ваятелите трябвало да изработят и масивния гранитен саркофаг, който да послужи за последен дом на царската мумия. Но както ставаше ясно от последвалите в ръкописа събития, фараон Мамос така и не могъл да се възползва от полагащото му се по право. Когато хиксосите нахлули в Египет и преодолели слабата съпротива на поданиците му, Мамос трябвало да бяга нагоре по течението на Нил и да се спасява в страната Куш. Ето защо всичко по-тежко, най-вече каменните статуи и големият саркофаг, били оставени в ръцете на нашествениците.

Роян изучаваше с удвоен интерес описанието на златарското ателие. Една фраза, отнасяща се до погребалната маска на фараона, й направи силно впечатление: „Това беше върхът и зенитът. Неродените още векове ще се чудят на нейното великолепие“. Тя вдигна замечтания си поглед от микрофилма и се замисли дали словата на древния писар нямаше да се окажат пророчески. Дали на нея самата не й бе писано да види с очите си творението, на което трябвало да се чудят бъдните поколения? А може би тъкмо тя щеше да е първата, хвърлила поглед върху изчезналото великолепие на Древен Египет? Може би тя първа щеше да се докосне до описваното чудо, щеше да го поеме в ръцете си и да направи с него това, което съвестта й сметне за добре?

Докато четеше писаното от Таита обаче, Роян започна да изпитва болка и съчувствие към хората от онези времена. В крайна сметка дори хилядолетията, разделящи ги от съвременната епоха, не можеха да заличат органичната й връзка с тях: принадлежността към един народ. Като коптка тя можеше да се смята за пряка наследница на древните жители на страната си. Може би тъкмо чувството за принадлежност към тях беше главната причина още като дете твърдо да си науми да изучава историята и бита на древните си предци.

През трите дни до завръщането на Аталан Абу Син обаче, Роян имаше много други неща, за които да мисли. Не на последно място стояха чувствата й към Никълъс Куентън-Харпър. Откакто бе посетила гробището в оазиса и се беше сбогувала с покойния Дураид, Никълъс започваше да я преследва в мислите й още по-усилено. Имаше много несигурни неща между двамата, пред нея се изправяше твърде труден избор. Беше поставила различни цели пред себе си и за да постигне някои от тях, трябваше да жертва други.

Когато най-после дойде часът за срещата й с министъра, тя беше толкова объркана, че й трябваше време да се накани да тръгне. Като изпаднала в транс, обикаляше пазарите в града и без да чува какво викат продавачите в ухото й, мислеше единствено как да предпази болното си коляно от удар с минувачите. Заради цвета на кожата й и европейските й дрехи всички я мислеха за изгубила се туристка.

Толкова дълго време й трябваше да се реши на сериозната стъпка, която се готвеше да направи, че закъсня с почти цял час за срещата. Но за щастие се намираше в Египет, а Аталан си оставаше обикновен арабин, за когото точността не е от същото значение, както за колегите му в западния свят.

Той я посрещна с привичния си дружелюбен, свойски тон. Чакаше я в личния си кабинет и понеже програмата му не включваше официални срещи, направил си бе удоволствието да облече бяла дишдаша и да омотае кърпа около главата си. При влизането на Роян стана и топло стисна ръката й. Ако бяха в Лондон, сигурно щеше да я целуне, но в арабския свят беше недопустимо мъж да докосва с устни друга жена, освен законната си съпруга; дори с нея можеше да си позволи интимности единствено далеч от чуждите погледи.

Аталан въведе гостенката си в задното помещение. Секретарят му им поднесе по чашка гъсто като катран кафе и остана да свидетелства за почтеността на срещата. Отделиха известно време да хвалят един другиго колко добре изглеждат и след като изчерпаха задължителните за арабския етикет теми за разговор, Роян със заобикалки подхвана преследваната цел.

— Прекарах последните няколко дни почти само в музея. Работих в библиотеката. Успях да говоря с много от старите си колеги и бях изненадана да науча, че Нахут е оттеглил молбата си за директорския пост.

Аталан тежко въздъхна:

— Племенникът ми понякога се оказва просто един твърдоглав хлапак. Мястото му беше в кърпа вързано, може да се каже, че му се полагаше по право, а ето в последния момент дойде и ми каза, че си бил намерил по-доходна работа в Германия. Опитах се да го разубедя. Казах му, че след като човек е израснал по бреговете на Нил, нордическият климат няма как да не му се отрази зле. Опитах се да му втълпя, че в живота има много неща, като родина и семейство, пред които парите не значат нищо. Но какво да се прави… — махна с ръце той в жест на безпомощност.

— Кого избрахте за директор? — попита невинно Роян, без да прикрива личния си интерес към темата.

— Още не сме назначили никого за постоянно. На никого не мога да спра избора си. След като Нахут ни напусна, май ще трябва да обявим международен конкурс. Аз обаче бих съжалявал дълбоко, ако мястото се заеме от чужденец, независимо колко е квалифициран.

— Ваше превъзходителство, дали не бихме могли да поговорим насаме? — погледна Роян многозначително към секретаря, който висеше на вратата.

Аталан почти не се поколеба.

— Разбира се — махна той с ръка на секретаря да излезе и да затвори вратата след себе си.

Министърът се приведе към нея и леко понижи глас:

— Какво искате да обсъдим, скъпа госпожо?

Роян си тръгна от кабинета му след цял час. От любезност той я изпрати до вратата на асансьора.

Докато си стискаха ръцете, той й подшушна съучастнически:

— Ще се видим скоро пак, иншалах.

Самолетът на „Еджиптеър“ кацна на летище „Хийтроу“ и Роян напусна сградата, за да отиде на стоянката за такситата. Струваше й се, че разликата в температурите между Кайро и Лондон е поне петнадесет градуса. Влакът й пристигна в Йорк в късния следобед, когато цялата област беше потънала в гъста мъгла. От гарата набра телефона, който Никълъс й беше дал.

— Ти, глупаво момиче — смъмри я той. — Защо не ми се обади, че се връщаш? Щях да те взема от летището.

Роян дори се изненада колко се радва да го види отново. Оказа се, че няколкото дни раздяла са били достатъчни, за да усети, че й липсва.

Той слезе от рейндж роувъра и бързо се насочи към нея. Беше гологлав и по всичко личеше, че не е изпълнил намеренията си да се подстриже. Тъмните му коси се бяха навили и като сребърни крилца пърхаха над ушите му при всеки повей на вятъра.

— Как е коляното? — попита Никълъс вместо поздрав. — Изпитваш ли още нужда да те носят?

— Може да се каже, че е по-добре. Скоро ще захвърля бастуна.

На Роян й се искаше да го прегърне, но в последния миг нещо я възпря да даде воля на чувствата си. Задоволи се да му поднесе хладната си, порозовяла от студа буза. Той ухаеше на хубаво — на кожа, остър парфюм и неподправена мъжественост.

Щом влязоха в колата, Никълъс изчака малко, преди да запали мотора, и изгледа лицето й на светлината от уличната лампа.

— Имате вид на доволна жена, госпожо. Дали не сте прекарали една приятна почивка?

— Просто се видях с приятели — усмихна се Роян. — Но не мога да отрека, че Кайро ми действа доста тонизиращо.

— Не съм приготвил нищо за вечеря. Какво ще кажеш да се отбием в някоя кръчма. Ще хапнем пържолка или карантийка?

— Искам да видя най-напред майка си. Чувствам се толкова виновна. Дори не знам дали кракът й е започнал да се оправя.

— Онзи ден я посетих. Много е добре. Влюби се от пръв поглед в новото си кученце. Знаеш ли как го кръсти? Таита.

— Ти наистина си мил човек… Искам да кажа, да си направиш труда да я навестиш ей така.

— Защо не? На мен тя ми харесва. Няма грешка. Жалко, че такива като нея напоследък рядко се срещат. Предлагам, първо да хапнем, а после ще взема някоя бутилка „Лафроайг“ и й отиваме на гости.

Минаваше полунощ, когато най-после се наканиха да напуснат къщата на Джорджина. Тя беше отдала дължимото на уискито, с което Никълъс искаше да я впечатли, и трябваше здраво да се хване за рамката на вратата, за да не падне, докато им маха. Беше притиснала малкото кученце към едрата си гръд и лекичко се полюляваше на гипсирания си крак.

— Имаш много зловредно влияние върху майка ми? — укори Роян Никълъс.

— Аз ли върху нея или тя върху мен? — оправда се той. — От шегите й и моряците биха се изчервили.

— Трябваше да ме оставиш при нея.

— Нали вече си има компанията на Таита? По-добре да си ми под ръка. Имаме толкова работа. Нямам търпение да ти покажа всичко свършено, докато отсъстваше.

Икономът от Куентън парк вече беше приготвил едната стая в градския апартамент за гостенката.

Никълъс качваше чантите по стълбите, а от стаята на горния етаж се дочу нечие мощно хъркане. Рони погледна въпросително към домакина си.

— Сапьорът Уеб — обясни й той. — Най-новото попълнение на отбора. Ще си имаме свой инженер. Утре ще те запозная, сигурен съм, че ще ти хареса. Голям рибар.

— Какво общо има риболовът с това, дали ще го харесам?

— Всички добри люде са рибари.

— Особено тук присъстващите — засмя се Роян. — Ти в Куентън парк ли ще спиш?

— Засега съм дал почивка на имението — поклати той глава. — Предпочитам да не се разчува за връщането ми в Англия. Има неколцина чичковци от Лойдс, с които не ми се приказва точно в този момент. Ще използвам стаичката на тавана. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

Останала сама, младата жена се озърна из тясната стая, в която я бяха настанили. Голямата част от площта й беше заета от широко двойно легло, само в единия ъгъл беше сглобена малка баня, все едно за кукла Барби. Роян се сети за последната реплика на домакина и се замисли от какво ли би имала нужда. Вдигна поглед към тавана и в същия момент, като че ли усетил мислите й, Никълъс шумно тропна с обувките си по пода.

— Не ме изкушавай — прошепна тя. Още се носеше силната миризма на мъж, която я беше съпровождала през цялата вечер. Спомняше си стройното му, здраво тяло, мокро от пот, което я беше носило нагоре по пътеката в долината на Абай. В продължение на години Роян беше забравила смисъла на думите „жажда“ и „нужда“. Сега й се струваше, че заедно се появяват на хоризонта на бъдещето.

„Достатъчно си се занимавала с подобни мисли, момичето ми“, сепна се тя изведнъж и отиде да си вземе душ.

На другата сутрин, слизайки към първия етаж, Никълъс потропа силно на вратата й.

— Хайде, идвай, Роян. Животът е действителен и изпълнен с работа, която чака да бъде свършена.

Навън все още беше пълен мрак и тя кисело изпъшка изпод завивките.

— Колко е часът?

Но домакинът си беше отишъл и единственото, което долетя в отговор, бе мелодията на стара народна песен, която той си подсвиркваше за сутрешно ободряване.

Роян погледна часовника си и отново изстена:

— Да си свирка в шест и половина, и то след всичко, което двамата с мама направиха на бедното уиски снощи. Не мога да повярвам. Този човек е същински звяр.

Двадесет минути по-късно го завари облечен в дънки, син рибарски пуловер и месарска престилка. Приготвяше закуската в кухнята.

— Препечени филийки за трима и ще получиш целувка — посочи небрежно Никълъс към хляба и тостера встрани. — Омлетите ще са готови след пет минути.

Но Роян обърна най-напред внимание на другия мъж в кухнята. Беше на средна възраст, имаше широки рамене и изпъкнали бицепси, които явно не се побираха в навитите му до горе ръкави. Плешивата му глава наподобяваше артилерийско гюлле.

— Здравейте. Аз съм Роян Ал Сима.

— Извинявай, че забравих — размаха Никълъс телта за разбиване на яйца. — Това е Дани, Даниъл Уеб. Приятелите го знаем като Сапьора.

Дани стана от стола си, но продължи да държи чашата с кафе в красноречивия си юмрук.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Ал Сима. Дали бих могъл да ви налея чашка кафе?

На Роян й направиха впечатление луничките по голото му теме и наситеносините му очи.

— Доктор Ал Сима — поправи приятеля си Никълъс.

— Но най-добре ме наричай просто Роян — пресече го тя. — Да, и аз искам кафе.

По време на закуска никой не отвори дума за Етиопия, нито за започнатата игра с Таита. Роян беше принудена да яде мълчаливо омлета си, докато Сапьора изнасяше докторската си дисертация по въпроса как най-добре се лови риба с въдица в морето, а Никълъс безпощадно го прекъсваше на всяка реплика и му задаваше объркващи въпроси, все едно не вярваше на нищо чуто. По всичко личеше, че двамата добре се разбират, и тя се успокои, че рано или късно ще привикне на жаргона, който използваха помежду си.

Привършиха закуската и Никълъс стана, понасяйки каната с кафе със себе си.

— Вземете си чашите и елате да ви покажа нещо.

Отидоха в дневната.

— Имам изненада за теб — рече на Роян. — Хората в музея здравата се потрудиха да свършат, преди да си се върнала.

Отвори вратата пред нея и с уста наподоби звука на тържествени фанфари:

— Та-ра-та-та!

На масата в центъра на стаята стоеше напълно готовият препариран модел на ивичест дик-дик. Бяха използвани и кожата, и рогата, прехвърлени нелегално през две митници. Животното изглеждаше толкова истинско, че за миг Роян си помисли да не го подплаши, ако се приближи.

— О, Ники, много е красиво! — започна тя да обикаля около препарираната антилопа. — Успели са да му придадат и форма, и изражение.

При вида на дик-дика Роян отново си спомни за горещината и натрапчивите миризми в долината на Нил. Дълбоко в душата си изпита носталгия и съчувствие към нежното, красиво създание. Стъклените му очи можеха да заблудят, че са истински, а върхът на щръкналата му като хобот муцуна изглеждаше влажна и лъскава, сякаш ей сега щеше да се размърда и да подуши въздуха.

— Мисля, че е великолепна. Радвам се, че и ти си съгласна с мен — погали Никълъс меката, гладка кожа, а Роян си каза, че не сега е моментът да разваля детинската му радост. — Щом успеем да разгадаем задачата на Таита, смятам да напиша протестно писмо до музея по естествена история — същият, който така усилено обвиняваше прадядо ми в шарлатанство. Време е петното, хвърлено върху семейната чест, да бъде изтрито завинаги. — Той се засмя на последните си думи и сложи покривалото върху антилопата да не се праши. Внимателно я вдигна от масата и я занесе в ъгъла на стаята, където нямаше кой да я ритне по погрешка.

— Това беше първата изненада, която съм ти приготвил. Сега обаче идва по-голямата. — И Никълъс посочи канапето до стената. — Седни. Не искам да те заболи, като паднеш от изненада.

Тя се усмихна на глупостта, но послушно се разположи по турски в далечния край на канапето. Даниъл Уеб седна някак вдървено възможно най-далеч от нея. Личеше си, че се смущава от подобна близост с хубава жена.

— Сега да си поговорим как смятаме да се пъхнем в пролома на Дандера — подхвана темата Никълъс. — Откакто теб те няма, двамата със Сапьора само това обсъждаме.

— Като се изключи ловенето на риба — усмихна се Роян, а той я изгледа престорено гузен.

— Е, ако не друго, то поне и двете неща са свързани с водата. Звучи като добро оправдание, нали? — но време беше да мине към по-сериозен тон. — Спомняш си, че обсъждахме идеята да претърсим дъното на реката с тежководолазна екипировка, нали? Тогава казах, че това ще предизвика големи усложнения.

— Спомням си — съгласи се Роян. — Според теб водното налягане в шахтата било твърде голямо и трябвало друг метод, за да се влезе вътре.

— Именно — усмихна се тайнствено Никълъс. — Е, Сапьора успя в скоро време да си заслужи главозамайващия хонорар, който съм му обещал… Обещал, наблягам, още не съм го платил. Той просто ме запозна с единствения алтернативен метод.

Сега и Роян стана сериозна и извади краката изпод тялото си. Стъпи на пода и се наведе напред в очакване да чуе избраното решение. Облегна лакти на бедрата си и обгърна лицето си в шепи.

— Сигурно от толкова много мозък в главата му е опадала косата. Искам да кажа, че мисълта му тече гладко като плешивото му теме. Отговорът просто стоеше пред очите ни, но двамата с теб не го забелязвахме.

— Престани с тези словоизлияния, Ники — скара му се тя. — Пак започваш старите истории.

— Ще ти подскажа — не обърна ни най-малко внимание на предупреждението й той. Много обичаше да я дразни. — Подсещането е в следното изречение: „Понякога добре познатите средства са най-успешните“.

— Ако си толкова мъдър, защо досега не си станал известен? — започна да се заяжда Роян, но изведнъж се досети. — Добре познатите средства, казваш? Имаш предвид начина, по който Таита се е справил? Същият начин, по който е стигнал до дъното на реката, без да познава кислородните апарати?

— Кълна се в Свети Георги, тя се досеща! — хвана се за главата Никълъс, сякаш не можеше да повярва.

— Бент! — Роян плесна с ръце от вълнение. — Предлагаш да затворим реката на същото място, където и Таита е построил бента си преди четири хиляди години.

— Точно така! — засмя се Никълъс. — Бре, сети се. Никой не може да заблуди нашето момиче. Покажи й чертежите си, Сапьоре.

Уеб дори не се опитваше да прикрие огромното самодоволство, изписано по лицето му. Отиде към дъската, окачена на съседната стена. Дамата я беше забелязала, но така и не й беше обърнала внимание — и дръпна покривалото, за да покаже в целия им блясък схемите и картинките под него.

Роян веднага позна, че става дума за увеличения на снимките, направени на брега на Дандера при предполагаемото място на древния бент. Другите пък произхождаха от каменната кариера, където ги беше отвел Тамре. И едните, и другите бяха изпъстрени с изчисления и дебели черни очертания с маркер.

— Никълъс ми даде приблизителните мащаби на речния поток, беше изчислил и височината на бента, при която реката ще се отклони встрани и ще поеме по старото си корито. Дори ако допуснатата грешка е в рамките на тридесет процента, мисля, че проектът е напълно изпълним, дори с ограничените средства, на които можем да разчитаме.

— Ако древните египтяни са успели, то за теб, Сапьоре, това ще е като детска игра!

— Много мило от твоя страна, но аз лично не бих се изразил с думите „детска игра“.

Обърна се към чертежите, окачени встрани от снимките. Представляваха хоризонтални и вертикални планове на бъдещото съоръжение, съобразени с изчисленията на Никълъс.

— Има поне няколко различни начина да се построи бент, но напоследък инженерите по принцип разчитат на железобетонни конструкции и много техника. Явно е, че трябва да се лишим и от едното, и от другото.

— Спомни си за Таита — обади се приятелят му. — По негово време не са използвали булдозери.

— От друга страна обаче, е разполагал с неограничен брой роби.

— Виж, роби мога да ти обещая или поне съвременните им еквиваленти, но неограничен брой… Едва ли.

— Колкото повече работна ръка намериш, толкова по-скоро ще успея да обърна течението на реката. Вече говорихме, че операцията трябва да приключи преди началото на дъждовния сезон.

— Имаме най-много два месеца. — На самия Никълъс му омръзна да се прави на клоун. — Надявам се да използвам за работна ръка монасите от манастира „Свети Фруменций“. Само ми трябва да измисля някой неопровержим довод от теологическо естество, който да ги убеди да построят бента на реката. Уви, едва ли ще се хванат, ако им кажа, че Божи гроб се намира в Етиопия, а не в Йерусалим.

— Ти ми намери първо работна сила, пък аз след това ще ти построя бента — изсумтя Даниъл. — Както казахме, добре познатите средства са най-успешни. Не ще и съмнение, че древните са използвали при строежа система от габиони и ковчези, с помощта на които да издигнат основите на големия бент.

— Извинявай — прекъсна го Роян, — но какво означава габион? Не съм завършила инженерни науки.

— Аз съм този, който трябва да се извинява — опита се да играе ролята на разсеян кавалер Сапьора. — Нека ти покажа по-подробно проектите — обърна се към дъската и започна да обяснява. — Техниката на този Таита се е състояла най-вероятно в това да изплете огромни бамбукови кошове, да ги сложи насред реката и да ги напълни с камъни и чакъл. Тях ние наричаме габиони — и посочи една от схемите пред себе си. — След това е използвал дървени трупи да построи кръгли стени между въпросните габиони. Тях наричаме ковчези. Те също биват запълнени с камък и чакъл.

— Започвам да придобивам известна представа — кимна Роян, но гласът й издаваше съмнение. — Но пък и не е моя задача да вниквам в подробност от този род, нали?

— Напълно си права! — зарадва се Сапьора, че не му задават допълнителни въпроси. — Шефът ме уверява, че ще намерим достатъчно дървен материал, но аз смятам да използвам телени мрежи вместо бамбукови кошове и човешки труд за тяхното пълнене.

— Телени мрежи? — учуди се тя. — Къде се надяваш да намериш телени мрежи в долината на Абай?

Той понечи да й отговори, но Никълъс го изпревари.

— Ще ти обясня по-късно. Нека Сапьора свърши с лекцията си. Да не му разваляме удоволствието. Кажи на Роян за камъка от кариерата. Това е интересно.

— Проектирал съм бента като временна конструкция, но все пак трябва да сме сигурни, че ще може да удържи напора на реката достатъчно дълго, за да влязат хората от експедицията в подводния тунел, който води началото си от…

— От вира на Таита — подсказа му Никълъс. — Така ще е най-лесно да го наричаме.

— Трябва да сме сигурни, че бентът няма да се пропука, докато хората са още в дупката. Представяте си до какви последствия би довел подобен инцидент.

Сапьора дори се умълча, сякаш допълнително искаше да им внуши ужас пред перспективата. Роян потрепна и обгърна тялото си с ръце.

— Няма да ни е особено приятно — кимна Никълъс. — Та затова смяташ да използваш каменните блокове…

— Точно така. Внимателно разучих снимките, направени в кариерата. Преброих сто и петдесет гранитни блока, съвсем или наполовина довършени. Правя си общата сметка, че ако ги съберем заедно със стоманените габиони и дървените ковчези, ще успеем да осигурим стабилни основи за големия бент.

— Но тези блокове ще тежат най-малко по един тон всеки — отбеляза Роян. — Как смяташ да ги пренесем?

Даниъл отново понечи да задоволи любопитството й, но този път тя сама го спря:

— Не! Не ми обяснявай. Стига да ми кажеш, че е възможно, ще ти повярвам.

— Възможно е — увери я той.

— Щом Таита вече е успял — подкрепи го Никълъс, — значи и ние ще успеем по същия начин. Трябва да си горда с неговия строителен опит. В крайна сметка нали сте сънародници…

— Знаеш ли, че наистина си прав — усмихна се загадъчно Роян. — Прави ми голямо удоволствие да се чувствам на мястото му. Мисля, че това е добър знак. Кога се захващаме за работа?

— Вече сме се захванали — отговори й Никълъс. — Със Сапьора сме поръчали цялата екипировка, която смятаме да вземем с нас. Дори телените мрежи за габионите вече са поръчани в една малка фирма наблизо. Благодарение на рецесията нямат кой знае колко клиенти, които да ни забавят.

— Всеки ден ходя да ги наглеждам в работилницата — похвали се Даниъл. — Половината материал вече е готов и е пратен по предназначение. Останалото очакваме следващата седмица.

— Сапьора заминава още този следобед, за да се заеме с пренасянето на екипировката. Ние с теб имаме да свършим някои последни приготовления и в края на седмицата тръгваме след него. Все пак трябва да знаеш, че не те очаквах да се върнеш толкова скоро — рече Никълъс. — Ако ме беше предупредила навреме, щях да уредя всички да летим заедно до Ла Валета.

— Ла Валета ли? — погледна го в недоумение Роян. — Това не беше ли на остров Малта? Аз пък си мислех, че заминаваме за Етиопия.

— Малта е мястото, където се намира базата на Джени Бадънхорст.

— Джени кой?

— Джени Бадънхорст. От „Африкеър“.

— Кой е Джени Бадънхорст и какво е „Африкеър“?

— Транспортна авиокомпания, която разполага с един-единствен остарял „Херкулес“, пилотиран от самия Джени или от сина му Фред. Използват аерогарата на Малта. Страната е малка и е заселена с прагматично мислещи хора. Джени и Фред не се занимават с прости и корумпирани африкански политици, а е достатъчно близо, за да обслужват повечето посоки в Близкия изток и северната половина на Африка. Тъкмо с това си изкарват хляба. Основното им поприще е вносът на алкохол в ислямските страни, където той е забранена стока. Все едно си имаш работа с някой средиземноморски Ал Капоне. То и от какво друго можеш да печелиш в тази част на света, ако не от контрабанда? Но фирмата се занимава и с други неща. Навремето, когато с Дураид ходехме до Либия, именно Джени ни прекара до масива Тибести. Сега той ще ни води в Абай.

— Ники, не искам да ти досаждам, но в Етиопия ще ни обявят за незаконни имигранти. Или може би този малък факт е бил пропуснат в грандиозния ти план? Как смяташ да минем границата?

— През задната врата — усмихна се той, — а моят стар приятел Мек Нимур ще ни чака с ключа.

— Успял си да се свържеш с Мек?

— По-точно с Тесай. Изглежда, я използва за ятак. На Мек му е много удобно да разчита на жена като нея. Тесай има доста познати тук и там, а никой няма да задава въпроси, ако я види в Хартум или Адис Абеба, или където и да било другаде из региона. Там, където Мек би събудил подозрения или би пъхнал главата си в торбата, тя ще мине съвсем незабелязано.

— Брей, брей! — Роян започваше да гледа на нещата от друг ъгъл. — Значи не си си губил времето.

— Е, нали знаеш, не всички можем да си позволим по никое време почивка в Кайро — натърти Никълъс.

— Имам още един въпрос — подмина тя забележката, но вътрешно се зарадва, че отсъствието й не му се е харесало. — Какво знае Мек за играта ни с Таита?

— Само най-общи неща, никакви подробности. Но дори и да подозира какви са истинските ни цели, нямаме причини да не му се доверим — тук се поколеба за миг, дали да й съобщи нещо друго, но най-накрая се реши: — По телефона Тесай говореше с доста недомлъвки, но доколкото разбрах, манастирът „Свети Фруменций“ бил нападнат от въоръжени хора. Яли Хора и тридесет-четиридесет монаси били избити на място. Повечето от реликвите в църквата били задигнати от нападателите.

— О, Божичко, само това не! — хвана се за главата Роян. — Кой би сторил подобно нещо?

— Същият, който поръча убийството на Дураид и който направи пет опита да те премахне.

— „Пегас“.

— Фон Шилер — уточни Никълъс.

— Значи и ние сме пряко отговорни за случилото се — смотолеви тя. — Ние ги насочихме към манастира. Снимките, които откраднаха от лагера ни, са им показали стелата и гробницата на Танус. Не е нужно Фон Шилер да е дарен със способности на гадател, за да се сети къде са били направени. Ръцете ни са омърсени с още повече човешка кръв.

— По дяволите, Роян, как изобщо можеш да се чувстваш отговорна заради безумието на Фон Шилер? Няма да позволя да измъчваш бедната си главица с неговите грехове — още малко и Никълъс щеше да й се скара.

— Но от нас започна всичко.

— Виж, с това не съм съгласен. Едно обаче е сигурно: Фон Шилер е човекът, обрал светилището на манастира. Можем да сме убедени, че в момента и стелата, и ковчегът на Танус се намират в ръцете му.

— О, Ники, чувствам се толкова виновна. Никога не съм си давала сметка каква опасност представляваме за тези отдадени на вярата люде.

— А може би искаш да сложим край на всичко? — попита я жестоко Никълъс.

Тя се замисли известно време над въпроса, но накрая поклати глава:

— Не. Навярно, ако се завърнем в долината, ще успеем да обезщетим манастира с това, което намерим на дъното на вира.

— И аз така се надявам — съгласи се той. — Искрено се надявам.

Въпросният „Локхийд Херкулес“ представляваше внушителен по размери турбовитлов товарен самолет, боядисан в приятен бежов цвят. Регистрационният му номер беше написан със ситни цифри по олющения корпус и човек трудно можеше да го разчете. Никъде по машината не пишеше „Африкеър“, а грохналият вид на самолета ясно подсказваше, че не е слизал от употреба в продължение на четиридесет години и че е навъртял поне половин милион летателни часове още преди да попадне в ръцете на Джени Бадънхорст.

— Това чудо дали изобщо може да лети? — запита разтревожена Роян, наблюдавайки самолета, спрян в най-отдалечения край на малтийското летище. Голямото товарно помещение беше провиснало като шкембе и му придаваше вид на застаряваща дама, забременяла случайно и неочаквано.

— Джени нарочно го поддържа в такъв жалък вид — обясни приятелят й. — Там, където лети, е по-добре да не привлича завистливи погледи.

— Е, със сигурност е постигнал целта си.

— И все пак Джени и Фред са прекрасни авиотехници. Със съвместни усилия са успели да превърнат Голямата Доли в едно от чудесата на световната товарна авиация.

— Защо Голямата Доли?

— Джени е върл почитател на Доли Партън и е кръстил самолета си на нея.

Таксито спря и двамата се измъкнаха със скромния си багаж на пистата пред хангара. Никълъс се разплати с шофьора, а Роян бръкна дълбоко в джобовете на анорака си и потрепери от хладния вятър, идващ откъм морето.

— Ето го и Джени — посочи Никълъс едрата фигура на мъж, облечен в мазен кафяв комбинезон, който тъкмо слизаше от рампата за товарене.

Той ги забеляза и с неочаквана пъргавина скочи на земята.

— Здрасти, мой човек! Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер — посрещна стария си познайник Джени. Имаше вид на играч по ръгби, какъвто всъщност е бил на младини. Като наследство от някогашното си занимание леко накуцваше.

— Самолетът излетя късно от „Хийтроу“. Френският въздушен контрол вдигнал стачка. Това са те приятните изненади от международните полети — въздъхна Никълъс и представи приятелката си.

— Елате да се запознаете с новата ми секретарка — покани ги Джени. — Току-виж ви предложила кафе.

Влезе през малка вратичка в големия портал на хангара и ги заведе в тясната кабина, която служеше за офис. На едната стена на помещението висеше фирменият надпис „Африкеър“ заедно с емблемата — бойна брадва с криле. Мара, новата секретарка на Джени, беше малтийска дама почти на неговите години. Това, което възрастта й бе отнела, а природата изобщо не й беше дала, се компенсираше от огромната изпъкналост над корема.

— Джени обича зрели жени с голяма гръдна обиколка — пошушна Никълъс на Роян.

Мара ги почерпи с кафе, а Джени започна да обсъжда графика на предвижданите полети с Никълъс.

— Нещата са малко сложни — започна да се извинява той от самото начало. — Както сам си даваш сметка, подобна задача изисква да не се показваме много-много. За съжаление в последно време Муамар Кадафи никак не е благоразположен към особата ми, затова предпочитам да не прелитам над либийска територия. Ще трябва да прелетим над Египет, без обаче да спираме никъде.

И посочи курса на полета, начертан върху картата на бюрото.

— Проблеми могат да изникнат и в Судан. Напоследък там се води гражданска война — смигна Джени. — Все пак правителството от севера не разполага със съвременни радиолокационни системи. Руснаците са успели да му пробутат вторичните си суровини. Територията на страната е огромна, а ние с Фред отдавна сме налучкали местата, където радари просто не съществуват. Най-важното е да не се доближим по погрешка до район от военностратегическо значение.

— Колко време ще отнеме целият полет? — прекъсна го нетърпеливо Никълъс.

Джени направи кисела гримаса.

— Богиня Доли не е бегачка на къси разстояния, а пък аз тъкмо ти обяснявам, че няма да минем по най-краткия път.

— И все пак? — искаше да знае клиентът.

— Фред и аз сме снабдили самолета и с кухня, и с койки, така че няма да се чувствате неудобно. — Най-накрая Джени вдигна шапката си и се почеса замислено по главата. — Петнадесет часа.

— Няма ли да й дойде множко на Голямата Доли?

— О, не, монтирали сме й допълнителни резервоари. Седемдесет и един тона гориво. Дори с целия товар, който носите, мисля, няма да се наложи да презареждаме.

В един момент някой отвори голямата врата на хамбара и вътре се показа предницата на тежък камион.

— Трябва да са Фред и Сапьора — допи Джени кафето си и прегърна Мара. Тя се изкиска и гърдите й се поклатиха като снежна преспа, готова да се катурне по склона.

Камионът спря в отсрещния край на хангара, където вече чакаха готови за товарене купища екипировка. Фред слезе от кабината и Джени побърза да го запознае с Роян. Баща и син бяха лика-прилика, като младежът също започваше да се закръгля. Имаше открито като на селяк лице, прилягащо повече на овчар, отколкото на професионален пилот.

— Направихме и последния курс — заобиколи камиона Даниъл и стисна ръката на Никълъс. — Всичко е готово за товарене.

— Искам да излетим утре сутринта преди четири. Така ще можем да пристигнем по предназначение, преди да се е стъмнило — предупреди ги Джени. — Ако искаме да поспим преди заминаване, добре е да се поразкършим отсега — и махна към палетите, чакащи да бъдат качени на самолета. — Исках да наема някои от момчетата наоколо, но Сапьора не желаеше и да чуе.

— И много правилно — съгласи се Никълъс. — Колкото по-малко хора знаят за нас, толкова по-добре. Да почваме да товарим.

Всичко беше предварително монтирано на стоманени палети, вързано със синтетични въжета и покрито с мрежи. Целият товар беше разпределен на тридесет и шест парчета, всяко от което разполагаше с отделен комплект спасителни парашути. Общото тегло беше прекалено голямо и Голямата Доли трябваше да измине разстоянието два пъти.

Роян взе напечатания със съвместни усилия списък на екипировката и започна да изрежда една след друга точките в него, а Никълъс проверяваше дали нещата са налице. Двамата със Сапьора специално ги бяха разпределили по такъв начин, че с първия полет да закарат всичко необходимо за началото на операцията. Едва след като се увереше, че не е пропуснато нищо, Никълъс даваше знак на Фред да вдига с електрокара. Фред пъхаше рамената на машината в отворите на палетите и я изнасяше пред хангара до самолета.

Вътре в огромния трюм стояха Джени и Сапьора, които направляваха Фред как да остави товара на полагащата му се количка и го връзваха здраво за корпуса на самолета. Последната част от партидата представляваше малкият трактор с товарна платформа пред кабината. Сапьора го беше намерил в някакъв гараж за автомобили втора употреба в Йорк и след като го огледа и изпробва достатъчно, реши, че го взимат без пари. За да докаже твърдението си, яхна сам машината и я подкара по рампата нагоре.

Тракторът заемаше почти една трета от общото тегло на товара, но Сапьора упорито твърдеше, че без него няма да успеят достатъчно бързо да свършат със засипването на бента. Беше изчислил, че за да достигне благополучно до земята тракторът, му трябват поне пет товарни парашута. Разбира се, снабдяването на машината с гориво, си оставаше проблем, затова при втория си курс самолетът щеше да докара дизелово гориво в специални пластмасови варели, които щяха да издържат при падането от въздуха.

Мина полунощ преди самолетът да бъде натоварен с първата половина от багажа. Останалите палети бяха прибрани до стената на хангара, където щяха да чакат завръщането на Голямата Доли. Беше време за прощалната вечеря от местни специалитети, които Мара им поднесе в офиса на фирмата.

— Да — отбеляза доволно Джени пред клиентите си. — Мара е и много добра готвачка.

Тя бе опряла пищна гръд до рамото му, за да му сипе поредната порция калмари, и той нежно я прегърна.

— За благополучното пристигане! — вдигна Никълъс чашата червено „Кианти“.

— От виното до кабината поне осем часа — повтори основния урок на пилотите Джени и отвърна на поздрава му с кока-кола.

Легнаха си облечени на койките, закачени зад пилотската кабина, и се възползваха от останалите им няколко часа за сън. На Роян й се струваше, че откакто е затворила очи, са минали не повече от няколко минути, когато двамата пилоти тихичко започнаха да обсъждат готовността на машината за полет, а мощните перки на моторите надигнаха оглушителния си рев в нощта. Докато Джени разговаряше с диспечерите от кулата, а Фред насочваше самолета към пистата за излитане, тримата пътници се измъкнаха от леглата, седнаха на сгъваемите седалки и затегнаха коланите. Голямата Доли се издигна в небето и скоро светлинките на острова изчезнаха в далечината. Роян се обърна към Никълъс и му се усмихна на оскъдната светлина, идваща откъм кабината.

— Е, Таита, излизаме на корта за последния сет.

Гърлото й се беше свило от вълнение.

— В цялата тази нелегална история има и нещо хубаво — отбеляза доволно Никълъс. — Този път от „Пегас“ няма да се усетят веднага, че сме се върнали в долината на Абай.

— Да се надяваме, че си прав — чукна на дърво тя. — Достатъчно трудности ни очакват само от страна на Таита, какво ли ще стане, ако и „Пегас“ се включи в състезанието?

— Тръгнали са обратно за Етиопия — рече напълно убеден Фон Шилер.

— Откъде можем да знаем, хер? — попита Нахут.

Фон Шилер му отправи изпепеляващ поглед. Египтянинът го дразнеше от ден на ден все повече. Започваше да съжалява, че изобщо го е наел на работа. Откакто се бяха сдобили със стелата от манастира, Нахут почти не беше напреднал с разшифроването на надписите.

Самият превод не представляваше голям проблем. Фон Шилер беше убеден, че и сам би се справил с текста без помощта на навлеци като Нахут. Трябваше му само повече време и с помощта на богатата си справочна литература щеше да разчете завещанието на Таита. Надписът представляваше в голямата си част безсмислени рими и натруфени куплети, чийто контекст оставаше напълно неразгадаем. Едната страна на обелиска беше покрита с дълги колони от букви и цифри, които нямаха никаква връзка с текста по останалите три части.

Колкото и Нахут да не искаше да го признае, факт беше, че скритият смисъл на надписа напълно му убягва. Немецът усещаше, че търпението му е пред изчерпване.

Вече му бе омръзнало да слуша вечно повтарящите се оправдания на египтянина, да се хваща за обещанията му, които никога не се изпълняваха. Всичко у помощника му — като се почне от мазния му глас на ориенталец и се стигне до тъжния му поглед и дълбоките сенки под очите — го вбесяваше до полуда. Но най-непоносимата черта на господин Гудаби си оставаше инатът му да възразява на всяка дума на своя началник Готхолд фон Шилер.

— Генерал Обеид бе така добър да ме осведоми с кой полет са напуснали Адис Абеба и с кой ще пристигнат в Лондон. Не беше трудно да пратя хора от охраната си на летище „Хийтроу“, които да следят за движенията им в Англия. Нито Харпър, нито жената са хора, които могат да минат незабелязани в тълпата. Още същия ден след пристигането си жената отлетяла за Кайро. Хората ми са я последвали…

— Простете, хер Фон Шилер, но щом сте били запознати с действията й, защо не сте се погрижили за нея?

— Dummkopf3 — на Фон Шилер вече му причерняваше пред очите. — Много ясно защо — има далеч по-голяма вероятност тя да ме отведе при гробницата, а не вие!

— Но, господине, аз… — опита се да възрази Нахут.

— Вие нищо не сте направили досега, освен да си намирате поредното оправдание за неуспехите си. Благодарение на „титаничните“ ви усилия стелата все още представлява пълна загадка за мен — не скри раздразнението си немецът.

— Много е трудно…

— Разбира се, че е трудно. Нали затова ви плащам толкова пари. Ако беше лесно, щях да се оправя и сам. Ако наистина надписът включва указания как да се стигне до гробницата на Мамос, то само глупак би го направил лесноразбираем. А Таита не е глупак.

— Ако ми оставите още малко време, мисля, че скоро ще успея да схвана ключа…

— Повече време няма да ви оставя. Не слушате ли какво ви говоря? Харпър е тръгнал обратно за долината на Абай. Миналата нощ са отлетели от Малта с чартърен самолет, претъпкан догоре с товар. Хората ми не знаят в какво точно се състои товарът, освен че между палетите имало и малък товарен трактор, от тези, дето се използват за пренасянето на пясък и така нататък. Аз тълкувам това по един-единствен начин. Те са установили местоположението на гробницата и вече се готвят да я разкопават.

— Щом стигнат манастира, лесно ще се разправите с тях — зарадва се Нахут при мисълта. — Полковник Ного ще…

— Колко пъти трябва да повтарям едно и също? — едва не изкрещя от яд немецът и шумно тропна по масата пред себе си. — Тези хора са нашият голям шанс да се доберем до гробницата на Мамос. Последното, което ми трябва, е нещо лошо да им се случи — ако очите му можеха да стрелят, Нахут щеше да е станал на решето. — Пращам ви веднага в Етиопия. Може би поне там ще ми бъдете от някаква полза. Тук не вършите нищо полезно.

Нахут изглеждаше доста умърлушен, но пък и вече му беше ясно колко вредно е да се спори с човек като Фон Шилер. Сведе глава и изчака работодателят му да даде нарежданията си.

— Отивате в базата и се поставяте в услуга на Хелм. Ще изпълнявате всичко, което той ви каже. Всяка негова заповед все едно е излязла от моята уста. Разбран ли съм?

— Напълно, хер Фон Шилер — смотолеви Нахут.

— Да не сте попречили с нищо на Харпър и жената. Дори не бива да знаят, че се намирате в базата на „Пегас“. Геолозите от компанията ще продължават рутинната си работа в областта. — Фон Шилер се спря при спомена за характера на „рутинната работа“ и зловещо се усмихна. — Имаме късмет, че Хелм наистина е открил големи залежи на галенит. За ваше сведение галенитът е руда, от която се извлича олово. Ще продължи проучвателните работи в тази област и ако надеждите му се оправдаят, току-виж от цялата операция сме извлекли и материална изгода.

— В какво точно ще се състоят задълженията ми? — попита Нахут.

— Ще играете на криеница и ще чакате. Искам да сте готов да се възползвате от всеки напредък от страна на Харпър. Но не избързвайте. Нека се чувства спокоен и си върши работата както трябва. Не бива да го тревожите с хеликоптера, изобщо не се доближавайте до лагера му. Повече нощни нападения не са ни нужни. Всеки ход, който смятате да предприемете, първо трябва да бъде обсъден лично с мен. Повтарям пак, да не сте предприели нищо без мое знание и позволение.

— Ако трябва да се съобразявам с подобни ограничения, как да се осведомявам за действията на Харпър и жената.

— Полковник Ного има на кого да разчита за това. Както знаете, в манастира има човек на негова служба. Той ще ни съобщава за всеки по-съществен напредък на Харпър.

— Ами аз какво да правя тогава?

— Вие ще оценявате на място сведенията, които полковникът ви донася. Вие разбирате от археология, от археологически разкопки. Ще разберете към какво точно се стреми Харпър, ще знаете до каква степен е успял в начинанието си.

— Разбирам — измърмори Нахут.

— Ако ми беше възможно, лично бих се върнал в долината на Абай. Но никой не ми го позволява. Разкопките могат да отнемат много време, цели месеци. Не мога да стоя толкова време в затънтената Етиопия и да чакам Харпър да стигне до нещо интересно.

— Хауърд Картър работи десет години край Тива, преди да открие гробницата на Тутанкамон — напомни му лукаво Нахут.

— Надявам се този път нещата да се развият по-бързо — отвърна хладно Фон Шилер. — Ако наистина нещата се проточат, има голяма вероятност друг да ви замести в изследванията. Колкото до мен самия, трябва да проведа изключително важни делови преговори тук, в Германия. Наближава и годишното събрание на борда на директорите на компанията. От подобни задължения не мога да избягам.

— Значи изобщо не възнамерявате да се върнете в Етиопия? — Пред Нахут се откриваше безметежно бъдеще без постоянния терор от страна на началника му.

— Ще дойда, когато има за какво. На вас разчитам да решите кога да ме повикате.

— Ами стелата? Аз трябва…

— Вие ще продължите да работите върху превода — изпревари го Фон Шилер. — Ще вземете със себе си пълен комплект снимки и ще продължите да се мъчите в Етиопия. Ще очаквам да ми докладвате поне веднъж седмично чрез спътника докъде сте стигнали.

— Кога искате да замина?

— Незабавно. Ако може, още днес. Говорете за това с госпожица Кемпер. Тя ще уреди пътуването ви.

За пръв път през целия разговор Нахут придоби щастлив вид.

Голямата Доли си бръмчеше монотонно и следваше курс югоизток, а пътниците на борда й се отегчаваха. Зората пропукваше, когато самолетът се озова над африканския бряг. Минаваха над самотен плаж, който Джени беше избрал тъкмо защото нямаше кой да ги види. Щом се озоваха над сушата обаче, пейзажът не стана с нищо по-интересен от безкрайната синева допреди малко. Там, където повече не се виждаха вълните на морето, погледите им срещаха пясъчните дюни, а досадата си остана непроменена.

От време на време от кабината се донасяше гласът на Джени, който разговаряше с невидими въздушни диспечери, но понеже не чуваха отговорите на събеседниците му, никой не можеше да определи от коя националност са. С някои от тях Джени не разговаряше на английски, ами на чист арабски. Роян приятно се изненада от познанията на пилота върху родния й език. Правилното му произношение беше направо забележително, но пък и на африканец като него му беше лесно да овладее гърлените звуци; всъщност той се бе родил с тях в устата си. Подслушвайки Джени, Роян установи, че той е способен по чудесен начин да имитира либийските и египетските диалекти и да заблуди всички в близката диспечерска кула.

Първите няколко часа от пътуването Сапьора прекара над проектите на бъдещия бент. Но понеже му трябваха точни мерки, за да сътвори нещо ново, а такива нямаше, най-накрая се излегна на леглото си и извади книжка да чете. Авторът се оказа твърде слаб, за да задържи дълго време вниманието му. Книгата шумно се залепи на лицето му и страниците се развяваха всеки път, когато спящият читател нададеше някое мощно похъркване.

Никълъс се беше настанил на кушетката на Роян и двамата заиграха безкрайна поредица от шахматни партии. Най-накрая гладът надви над гросмайсторската им страст и двамата се преместиха в походната кухня. Тя щеше да реже хляба и да вари кафето, а той — да строи пирамиди и други произведения на изкуството от готови сандвичи. Най-накрая отидоха да нахранят Джени и Фред в пилотската кабина.

— Още ли сме на египетска територия? — заинтересува се Роян.

Джени беше с пълна уста, но това не му попречи да й даде подробен отговор:

— Оттук до Уади Халфия има петдесет морски мили — посочи той с пръст отвъд лявото крило на Голямата Доли. — Баща ми загинал там през четиридесет и трета. Бил в Шеста южноафриканска дивизия — нагълта още една огромна хапка и продължи: — Никога не съм познавал стареца. Двамата с Фред веднъж кацнахме там и се опитахме да намерим гроба му — той вдигна рамене, — мястото е обширно, гробове, колкото искаш. Много малко са с изписани имена.

Известно време никой не продума. Всеки отхапваше от сандвича си и мислеше за свои си работи. Бащата на Никълъс също беше воювал срещу Ромел в пустинята. Но бе имал повече късмет от бащата на Джени.

Никълъс погледна към Роян, която беше вперила поглед през прозореца в пустинята сякаш искаше да я погълне цялата. Такава страст и копнеж се четеше в очите й, че той се стресна. Винаги се бе изкушавал да гледа на нея като на обикновена английска жена, подобно на майка й. В моменти като този обаче се убеждаваше, че тя е човек на противоположностите, че нищо в душата й не е ясно и на нея самата.

Тя сякаш не усещаше погледа му върху себе си. Беше изцяло отдадена на пейзажа. Никълъс се чудеше за какво ли разсъждава в този момент, какви ли тайнствени мисли я занимаваха. Спомни си как Роян се бе възползвала от първата възможност след завръщането им от Етиопия да замине за Египет и у него се загнезди неясна тревога. Чудеше се дали не е създала през живота си и други, по-трайни връзки, които щяха да му отнемат това, което започваше да смята за единствено свое. Даде си сметка с известна изненада, че са прекарали заедно едва няколко седмици от живота си, но в крайна сметка не знае нищо съществено за нея.

В този миг Роян се сепна и на свой ред го изгледа. Колкото и близо да бяха застанали в тясната кабина, очите им се срещнаха и останаха така за няколко секунди. Това, което Никълъс успя да прочете в душата й, беше или чувство за вина, или нещо по-страшно, скрито в дълбините на съзнанието й. За каквото и да мислеше обаче Роян, той усети как сърцето му се свива от тревога и съмнение.

Тя се обърна отново към Джени и се наведе над ухото му да го попита:

— Кога ще пресечем Нил?

— След като преминем границата. Суданското правителство е съсредоточило цялото си внимание в южна посока и воюва с въстаниците. Някои отсечки на реката в северните части на страната са напълно пусти. Скоро ще намалим височината, за да избегнем обсега на суданските радари край столицата Хартум. Всеки от тях е насочен различно, но помежду им зеят доста празни пространства. Тъкмо едно такова ще си изберем и ние.

Джени взе авиационната карта, която беше разтворил на скута си, и я вдигна пред командното табло пред себе си. С дебелия си пръст показа на дамата желания маршрут, отбелязан на хартията със син химически молив.

— Голямата Доли толкова често е минавала оттук, че и без да я направлявам, сама би се ориентирала. Нали така, моето момиче? — и нежно погали металното табло.

Два часа по-късно двамата приключенци продължаваха да воюват на шахматната дъска. Джени ги повика по микрофона:

— Всичко е наред, приятели, няма причини за притеснение. Ще трябва да намалим височината. Елате отпред да гледате шоуто.

Тримата с Уеб седнаха на сгъваемите седалки зад гърбовете на пилотите в кабината. Затегнаха коланите и се оставиха на Фред да ги понесе във вихрите на поредното велико преживяване. Спускането стана толкова рязко, че на Роян й се струваше как в бързината е забравила стомаха си няколко хиляди метра по-високо в небето. Фред изравни Голямата Доли със земята буквално на метри от върховете на дюните и отстрани човек би помислил, че машината се движи на въздушни възглавници. При всяка неравност на терена пилотът надигаше машината съвсем леко, колкото да не се закачи за земята, и пътниците имаха усещането, че се намират в кораб, полюшван от големите морски вълни.

— Пресичаме Нил след седем минути и половина — включи Джени хронометъра, вграден в щурвала. — Или навигацията ми е отишла по дяволите, или точно под нас трябва да се покаже островът във форма на акула.

В мига, в който стрелката на хронометъра се спря на нулата, под кабината на самолета лъсна широката, губеща се в далечината река. За секунди Роян успя да види потънал в зеленина остров с няколко сламени колиби в единия си край и десетина лодки еднодръвки, изтеглени на пясъчния бряг.

— Бре, старецът още го бива — изрази възхищението си Фред. — Може да навърти още няколко хиляди километра, преди да го продадем за жълти стотинки.

— Хич не смей и да ме наричаш старец, млади момко. Знам такива трикове, дето не си ги и сънувал.

— Да бе, да, питайте Мара, ако щете — усмихна се Фред на пътниците и се спогледа дружески с баща си.

Джени дръпна ръчката и насочи самолета в югозападна посока. При виража краят на крилото едва не докосна земята и стадото камили, пасящи кротко в съседство, се разбягаха пощурели от уплаха. Като лъчове животните се втурнаха в различна посока и вдигнаха облаци прах подире си.

— Оттук до мястото на срещата остават три часа път — погледна Джени картата. — Да се отбележи отсега! Кацаме четиридесет минути преди залез-слънце. По-добре от това, здраве му кажи.

— Значи ми е време да се преоблека — подхвърли Роян и излезе от кабината. Бръкна под койката си, извади пътната си чанта и се скри в тоалетната. Показа се двадесет минути по-късно, облечена в къси панталонки цвят каки и памучна риза.

— И тези обувки ги купих, за да ходя с тях — тропна тя недоволно по пода на самолета.

— Те, обувките, добре — обади се Никълъс от леглото си. — Ами коляното ти как е?

— Достатъчно добре, за да ме отнесе, където трябва — бе уклончивият отговор.

— Искаш да кажеш, че ще ме лишиш от удоволствието да те нося на гърба си през целия път?

Етиопските предпланини се издигаха толкова плавно на изток от тях, че Роян дори не ги забеляза. Едва по едно време Никълъс посочи през люковете синкавите им контури, открояващи се едва-едва на фона на яркото африканско небе.

— Почти сме там — погледна той часовника си. — Да отидем при пилотите.

Колкото и да се взираха през предното стъкло, нищо не издаваше, че наближават целта. Напред се ширеше все същата кафеникава савана, разнообразена от черните точици на акациевите дървета.

— Десет минути до финала — обяви Джени. — Някой да вижда нещо?

Никой не му отговори, но всички се загледаха още по-внимателно в пейзажа напред.

— Пет минути.

— Ей там! — посочи Никълъс през рамото на Джени. — Това е Сини Нил. — В далечината се забелязваше като втори хоризонт тъмната линия на крайречните гори. — А онова на брега е коминът на някогашната захарна фабрика. Според Мек Нимур пистата се намирала на пет километра зад фабриката.

— Е, ако е така, защо не са я отбелязали на картата? — измърмори Джени. — Една минута и пристигаме на уговорените координати.

Скоро стрелката на хронометъра се извъртя съвсем.

— И пак нищо… — щеше да каже Фред, но от земята бе изстреляна червена сигнална ракета. За малко да обърше носа на Голямата Доли.

Всички в кабината се усмихнаха и отдъхнаха с облекчение.

— Право в десетката — потупа Никълъс Джени по рамото. — На твое място нямаше да се справя по-добре.

Фред издигна машината неколкостотин метра нагоре и направи завой от сто и осемдесет градуса. Пред тях се показаха изведнъж два сигнални огъня, запалени насред саваната. Единият — с гъст черен пушек, другият издигаше стройна колона от бял дим, която се изгубваше нагоре във вечерното небе. Трябваше да се приближат на километър до огньовете, за да различат неясните контури на пистата, потънала сред високите треви. Пистата при Розейрес беше построена двадесет години по-рано, когато някаква компания се беше впуснала да отглежда захарна тръстика в близост до водите на Сини Нил. Но в неравната схватка с Африка могъщият континент отново бе надделял и злощастната компания бе изчезнала в забрава, оставяйки като своеобразен надгробен камък тази тясна ивица насред саваната. Именно заради пълната пустош наоколо Мек Нимур бе свикнал да използва мястото за тайните си срещи.

— Никакви следи от посрещачи — недоволстваше Джени. — Какво искаш да направя?

— Продължавай нататък — подкани го Никълъс. — Трябва да видим още една ракета… А, ето я!

Откъм горичката в другия края на пистата се изстреля второто огнено кълбо и сега петимата успяха да забележат човешките силуети на фона на равнината. Бяха се крили до последния момент.

— Няма как, това трябва да е Мек! Приземявай.

Щом Голямата Доли уби скоростта си и се озова в другия край на недотам равната писта, пред кабината се показа нечия фигура, облечена в камуфлажна униформа. Човекът махаше с два слънчогледа и им даваше знак да спрат между двете най-високи дървета в малката горичка.

— Е, момчета и момичета, изтеглихме поредния жокер, а? — Джени изключи моторите и се усмихна победоносно през рамо.

Колкото и високо над земята да стоеше кабината на самолета, никой не можеше да сбърка Мек Нимур с неговата неподправена царствена походка. Едва сега хората в херкулеса установиха, че върху двете дървета са хвърлени камуфлажни мрежи. Затова не бяха успели да забележат човешко присъствие от въздуха. Щом Джени спусна товарната рампа, Мек Нимур се качи по нея и влезе в трюма.

— Никълъс! — прегърна той стария си приятел и шумно го разцелува. Сетне се отдръпна и продължително го изгледа, щастлив, че се срещат отново. — Познах значи! Хванал си се за някоя от своите игрички. Не било само за дик-дика, нали?

— Как бих могъл да излъжа стар приятел като теб? — вдигна рамене Никълъс.

— Знам ли, ти винаги си успявал — засмя се Мек. — И все пак, много се радвам, че ни предстои заедно да се позабавляваме. Напоследък животът започна да ми доскучава.

— Хайде бе! — бутна го с юмрук в рамото старият му другар.

Зад Мек обаче се виждаше и нечия друга, стройна и гъвкава фигура. Ако не беше проговорила, Никълъс едва ли щеше да познае в жената с маслиненозелените работни дрехи Тесай. Носеше платнени обувки и войнишко кепе, с които приличаше на момче.

— Никълъс! Роян! Добре дошли отново! — зарадва се Тесай и двете жени се прегърнаха със същия ентусиазъм, с който го бяха сторили мъжете преди малко.

— Е, хайде, стига де! — опита се да сложи край на церемониите Джени. — Това тук да не е Уудсток. До утре трябва да съм се прибрал в Малта. Искам да отлетя, преди да се е стъмнило.

Мек се залови с разтоварването. Хората му се хвърлиха смело във вътрешността на самолета и започнаха да изнасят палетите с товарните колички. Сапьора отново се качи на любимия си трактор и гордо го прекара по рампата, паркирайки го в безопасност под камуфлажната мрежа в акациите. Благодарение на многото ръце, които помагаха, работата се свърши изключително бързо и когато слънцето уморено се сгуши до хоризонта, а здрачът започна да изтрива цветовете от околния пейзаж, Голямата Доли бе напълно освободена.

Джени и Никълъс обсъдиха за последен път плановете за идните дни, а Фред провери дали всичко в самолета е наред. За последен път двете страни преговориха урока си и насрочиха следващата си среща.

— До след четири дни — рече Джени и двамата с Никълъс си стиснаха ръцете.

— Остави човека да си върви, Никълъс — подвикна Мек под самолета. — И ние трябва да прехвърлим границата преди зазоряване.

Изчакаха Голямата Доли да излезе на края на пистата и да се обърне в посоката, откъдето беше дошла. Двигателите ускориха оборотите, машината вдигна купища прах около себе си и след секунди се отлепи плавно от земята. Джени махна за последно на приятелите си и без да включва навигационните светлини, поведе самолета като някой огромен черен прилеп към сърцето на нощта. След няколко минути от локхийда не беше останала и следа в небето.

— Я ела насам — издърпа Никълъс Роян под акациите. — Не искам коляното ти пак да прави номера. — Вдигна крачола на панталоните й до средата на бедрото и върза коляното с ластичен бинт. Опитваше се да прикрива удоволствието от задачата, която сам си беше поставил. За негова голяма радост оттокът бе спаднал съвсем, а от синините оставаха съвсем бледи следи.

Никълъс опипа нежно кадифената кожа на съдружницата си. Плътта й беше твърда и топла при допир. Вдигна глава и по очите на Роян прочете, че и на нея й е приятно да бъде докосвана. Щом погледите им се срещнаха, тя леко се изчерви и бързо спусна крачолите си до колената. После скочи на крака.

— С Тесай имаме много неща да си разправяме за последните няколко седмици — рече тя и побърза да се събере с приятелката си.

— Ще оставя цял взвод да пази нещата ви тук — обясни Мек на Никълъс, докато жените се отдалечаваха в тъмното да си приказват. — До границата ще вървим в съвсем малка група. Не мисля, че ще срещнем затруднения при преминаването. В района не се забелязва почти никаква вража активност. На юг се стреля усилено, но тук е сравнително спокойно. Иначе нямаше да избера това място за срещата.

— Колко далеч е границата оттук? — искаше да знае Никълъс.

— Пет часа усилено ходене — отговори Мек. — Щом луната залезе, ще се вмъкнем през един от разработените канали. Останалите ми хора ще ни чакат откъм долината. Трябва да се срещнем с тях преди изгрев-слънце.

— А оттам до манастира?

— Два дни път. Ще стигнем тъкмо навреме, за да посрещнем дебелия ти приятел с дебелия му самолет.

Мек се обърна на другата страна и даде някакви заповеди на началник взвода, който щеше да остане при Розейрес, за да пази стоката. След това повика шестимата партизани, с които щяха да преминат границата, и разпредели по равно товара между тях. Най-важна беше радиостанцията, доста модерен модел, произведен за военни цели и доста лек за носене. Никълъс се нагърби сам с нея.

— Торбите ви са много неудобни за носене — направи забележка Мек на новопристигналите. — Ще трябва да преразпределите нещата в тях.

Те го послушаха и прехвърлиха целия си багаж в двете платнени мешки, които Мек им даде. Двама от войниците вдигнаха товара през рамо и изчезнаха в мрака.

— Този да не смята да вземе това чудо! — зяпна ужасен Мек, когато Сапьора извади от едното пале дебелокракия теодолит.

Даниъл не говореше арабски, затова Никълъс трябваше да превежда.

— Той казва, че инструментът бил много деликатен и не можел да позволи да го хвърлят от въздуха. Казва, че ако нещо се размести, няма как да свърши работата, за която сме го повикали.

— И кой смята да го носи? — попита Мек. — Хората ми ще вдигнат бунт, ако ги накарам.

— Кажи на свадливия педераст, че ще го нося сам — изпъчи гордо гърди Сапьора. — Хич да не помисля, че ще дам на някоя от тъпоумните му горили да се докосне до теодолита ми.

Грабна вързопа, метна го през рамо и с изправен гръб пое по пътеката.

Мек остави на авангарда пет минути да се изнесе напред, след което кимна на останалите да вървят.

Половин час, след като Голямата Доли бе отлетяла обратно за Малта, групичката напусна пистата и закрачи из тихата, обгърната в мрак савана. Мек подкара спътниците си в бърза крачка. Роян започваше да подозира мъжете, че са се родили с котешки очи, защото виждаха около себе си като посред бял ден и можеха да я предупредят за всяка дупка или камък по невидимата пътека. А всеки път, когато кракът й пропаднеше сред тревите, Никълъс й се явяваше на помощ и я хващаше, преди да е паднала.

Вървяха в пълно мълчание. На всеки час спираха за по пет минути и тогава Никълъс привикваше Мек настрана, за да обменят по някоя тиха приказка. От малкото думи, които Роян успяваше да долови, й стана ясно, че той обяснява в подробности целта на експедицията на приятеля си. На няколко пъти го чу да споменава имената Мамос и Таита, а плътният глас на Мек го засипваше с въпроси. Щом свършеше времето за почивка, двамата скачаха едновременно и повеждаха колоната напред.

След известно време Роян изгуби всякаква представа за изминатото разстояние. Ако не бяха равните интервали между почивките, нямаше да знае и кой час от денонощието е. Умората я обхващаше все повече, накрая й беше трудно дори да отлепя краката си от земята. Колкото и добре да го беше стегнал Никълъс, коляното й започна да се обажда все по-често. Самият той често я хващаше за ръката, за да й помогне при някой по-труден участък от пътеката. Понякога отпред се чуваше предупредителен шепот и цялата група се заковаваше на място. Замръзваха като статуи в нощта и се ослушваха напрегнато, докато същият тайнствен глас не ги подканеше да продължат във все същото изтощително темпо. На едно място из сухия, горещ въздух на саваната лъхна хладната миризма на речна тиня и Роян си каза, че най-сетне са се приближили до бреговете на Нил. Макар никой нищо да не казваше, усещаше се напрежението, обхванало мъжете пред нея. По начина, по който всеки хващаше оръжието си, по озъртанията им ставаше ясно, че очакват всеки момент отнякъде изненада.

— Минаваме границата — прошепна Никълъс. Тревогата беше заразителна. Роян забрави всякаква умора и усети как сърцето пулсира в ушите й.

Този път не си позволиха да спрат за почивка. Продължиха още цял час да вървят из мрака, но лека-полека настроението се промени. Някой дори тихичко се засмя сякаш се радваше на бледото сияние на изток, което издаваше наближаването на зората. В следващия миг луната забоде рога си в тъмния силует на далечните планински била.

— Всичко е наред. Пресякохме — рече Никълъс с най-невъзмутим тон. — Добре дошли отново в Етиопия. Как се чувстваш?

— Добре съм.

— Е, какво толкова, и аз се уморявам — усмихна се той на светлината на луната. — Скоро ще вдигнем лагер и ще починем. До мястото на срещата остава малко.

Разбира се, че лъжеше; никой от групата и не помисляше да спре, всички продължаваха да се надпреварват с изтляващата нощ, а на Роян й се плачеше от болка и изтощение. По едно време ушите й отново дочуха плискането на вода. Излизаха повторно в близост до Нил. Зората пропукваше, а отпред се разнесе гласът на Мек, който разговаряше с чакащите го партизани. Бяха стигнали навреме за срещата. Никълъс веднага се възползва от това и отведе приятелката си встрани от пътеката. Клекна пред нея и развърза обувките й.

— Много добре се представи — похвали я той. — Гордея се с теб.

Събу чорапите й и огледа стъпалата й за мазоли. След това свали превръзката от коляното й. Пак се беше подуло леко, затова започна да го разтрива с чувствителните си пръсти.

Роян тихо въздъхна:

— Не спирай да разтриваш. Така се чувствам по-добре.

— Ще ти дам нещо против инфекции — бръкна Никълъс в чантата си и извади хапчетата. Нагъна якето си на руло и го положи вместо възглавница до нея. — Съжалявам, но спалните чували останаха в другата половина от багажа. Ще трябва да спим на твърдата земя, докато Джени се върне.

Подаде й манерката с вода и докато тя преглъщаше хапчето, отвори първата опаковка с кондензирана храна.

— Не е за лакомници като нас — подуши Никълъс съдържанието, — но пък и в армията им викахме храна за мишки.

Роян едва се докосна до безвкусната мръвка и гуменото сирене — очите й се затвориха и заспа.

Когато Никълъс я събуди с чаша чай в ръка, с изненада откри, че вече е късен следобед. Той се разположи до нея, шумно духна по димящата повърхност и отпи от своята чаша.

— Ще ти хареса да узнаеш, че Мек е вече изцяло в комбината. Даде съгласието си да ни помогне с каквото може.

— Всичко ли му разказа?

— Толкова, колкото да му се стори интересно — усмихна се Никълъс. — Винаги съм следвал принципа на постепенното осведомяване. Никога не казвай всичко наведнъж. Запознавай другите малко по малко с това, което знаеш. Засега Мек знае, че търсим царска гробница и че смятаме да издигнем бент на Дандера.

— Ами откъде ще вземем хора, които да работят на строежа?

— Монасите от манастира ще сторят каквото им каже Мек. Той е голям герой в техните очи.

— Ти какво му обеща в замяна?

— Още не сме стигнали дотам. Казах му, че нямам ни най-малка представа какво точно ще открием, но той само се засмя и каза, че ми има доверие.

— Глупаво момче, така ли да разбирам?

— Никога не бих и помислил да се изкажа така за Мек Нимур — каза сякаш на себе си Никълъс. — Мисля, че когато му дойде времето, той ще знае за какво да поиска съдействието ни. А, ето, за вълка говорим, пък той — в кошарата.

Мек дойде при тях и приклекна.

— И какво си говорихте за мен?

— Роян казва, че си гадно копеле, дето цяла нощ не й даваш почивка.

— Никълъс много те е разглезил. Цял ден се върти около теб — изкиска се Мек. — Винаги съм казвал: жените трябва да се третират сурово. Така на тях самите им харесва повече. — Но скоро върна сериозното си изражение. — Съжалявам, Роян, но границата не е място, където можем да се глезим. Като навлезем навътре в страната, сама ще се увериш, че не съм чак такъв звяр.

— Ние сме ти много благодарни за всичко, което правиш за нас.

Мек кимна важно с глава:

— Никълъс е стар приятел, бих казал, че и ти си не по-малко приятел, макар да се познаваме отскоро.

— Бях дълбоко потресена, когато Тесай ми разправи за случилото се в манастира.

Той се намръщи и заскуба късата си брада. От гняв изтръгна кичурче косми от лицето си.

— Ного и неговите кръволоци. Ето това е най-красноречивият пример срещу какво още се борим. Успяхме да се спасим от тиранията на Менгисту само за да навлезем в епоха на още по-голям военен терор.

— Какво точно се е случило, Мек?

Мек Нимур започна да разказва с пестеливи, но достатъчно красноречиви думи клането в манастира и задигането на най-ценните му съкровища.

— Няма никакво съмнение, че е бил Ного. Монасите, които са се спасили след кървавата баня, добре го познават.

От ярост не го свърташе на едно място. Скочи на крака и нервно закрачи напред-назад.

— Манастирът означава изключително много за жителите на Гоям. Аз самият получих там свето кръщение от ръцете на самия Яли Хора. Убийството на игумена и оскверняването на църквата са жестоки престъпления! — След това се успокои и сложи шапката на главата си. — Време е да продължаваме нататък, пътят става стръмен и труден.

Вече се намираха далеч от границата и можеха спокойно да вървят по светло. На втория ден се бяха озовали дълбоко навътре в долината на Абай. По пътя дори не забелязаха подобие на предпланини, влязоха в пролома, сякаш минаваха между високите кули на огромна средновековна крепост. От двете страни на реката се издигаше голямото централно плато на височина повече от километър над водите й, а могъщият Нил се виеше като змия из дъното на величественото дефиле и на всеки един от многобройните прагове бялата пяна на бързеите проблясваше като лъскава змийска кожа на слънцето. По обяд Мек даде знак за почивка и групата се настани в малка горичка край реката. До самия бряг имаше тясна пясъчна ивица, засенчена от масивните каменни блокове, откъртили се с годините от скалите, надвиснали над главите им.

Петимата се бяха разположили сравнително далеч един от друг. Даниъл още преглъщаше обидата, която Мек бе нанесъл на теодолита му, и гордо виреше нос встрани от компанията. Беше сложил инструмента така, че всички да го виждат, и демонстративно не желаеше да се отдели от него. В същото време Мек и Тесай мълчаха умислени, докато изведнъж тя не се пресегна към любимия си и не го дръпна рязко за ръката.

— Искам да им кажа — рече неспокойно.

Мек впери поглед във водите на реката и след секунда-две кимна.

— Защо не? — вдигна рамене.

— Искам да знаят — продължаваше сякаш себе си да увещава Тесай. Те познаваха Борис. Ще разберат.

— Искаш ли аз да им кажа вместо теб? — попита я тихо той, без да пуска ръката й.

— Да. По-добре да го чуят от твоята уста.

Мек се умълча за известно време, защото се опитваше да обмисли думите си, сетне без дори да погледне към двамата англичани, започна да нарежда с дебелия си, ръмжащ глас:

— Още в първия миг, в който видях тази жена — той не сваляше очи от лицето на Тесай, — знаех, че тя е, която Господ ми праща.

И за да потвърди думите му, тя се придърпа по-близо до него.

— Двамата се заклехме във вечна любов през нощта на Тимкат, помолихме Господ за прошка и аз я взех за своя жена.

Младата жена облегна глава на силното му рамо.

— Руснакът ни проследи. Завари ни тук, на това същото място и се опита да ни убие и двамата.

Тесай погледна към плажа, където едва не бяха срещнали смъртта и потрепна при спомена.

— Двамата с него се сграбчихме в смъртна схватка — продължи да разказва Мек — и когато успях да го убия, оставих тялото му да се носи надолу по течението на реката.

— Знаем, че е умрял — отговори му Роян. — Чухме от хората в посолството, че полицията била намерила трупа му надолу по течението, близо до границата. Но не знаехме как точно се е случило.

Всички се умълчаха, докато Никълъс не наруши тишината:

— Ще ми се да съм бил тук и да гледам. Предполагам, че боят си е заслужавал — и поклати замислено глава.

— Руснакът си го биваше. Щастлив съм, че повече не ще си имам работа с него — призна Мек и стана от земята. — Ако тръгнем сега, ще можем да стигнем манастира по светло.

Маи Метема, новоизбраният игумен на манастира „Св. Фруменций“, ги посрещна на терасата над реката. Беше само няколко години по-млад от Яли Хора, имаше висока осанка, а косите му се бяха оцветили в благородния цвят на среброто. Днес, по повод идването на такъв почетен гост като Мек Нимур, си беше сложил синята корона.

След като гостите се изкъпаха и бяха оставени да починат за около час в отредените им килии, монасите дойдоха да ги поканят на тържествената вечеря, която се организираше в тяхна чест. Когато напълниха за трети път манерките с медовина и настроението на калугерите се беше пооправило, Мек се приближи до стария игумен и започна да му говори на ухото:

— Спомняш ли си историята за Свети Фруменций — как по време на морската буря Господ го хвърлил на спасителния бряг, за да може да ни донесе вярата си?

Очите на игумена се изпълниха със сълзи.

— Свещеното му тяло бе погребано в нашето светилище, в макдаса. Но варварите дойдоха и ни лишиха от свещените реликви. Сега сме деца без баща. Това, заради което бяха издигнати църквата и манастира, вече не съществува — жалваше се свещеникът. — Никой поклонник етиопец няма повече да се моли пред олтара на светеца. Църквата дори ще ни забрави. Ние сме лишени от всичко, което някога сме притежавали. Манастирът ще загине, а монасите ни ще бъдат разпилени като листа от вятъра.

— Когато Свети Фруменций стъпи на етиопска земя, той не беше сам. Друг един християнин, дошъл чак от Константинопол, го придружаваше — напомни му с тътнещия си глас Мек.

— Свети Антоний — посегна към манерката си игуменът, за да удави скръбта си в сладостта на алкохола.

— Точно така, Свети Антоний. Той умря преди Свети Фруменций, но беше не по-малко свят баща за нас от своя брат.

— И Свети Антоний беше голям и свят човек, заслужаващ любовта и почитта ни — отпи от медовината Маи Метема.

— Неведоми са пътищата божии, нали? — поклати глава Мек, сякаш се чудеше на неуловимия ред, управляващ Вселената.

— Никой от нас не може да държи сметка на Господ, а дори да Го попита за делата Му, пак не би ги разбрал.

— И все пак Той е милостив и възнаграждава искрено вярващите.

— Да, Той е всемилостив — рече игуменът, но сълзите рукнаха с пълна сила.

— Ти и твоят манастир понесохте жестока загуба. Светите мощи на блажения Фруменций ви бяха отнети… и уви, никога няма да ви бъдат върнати. Но какво, ако Господ реши да ви прати нещо вместо тях? Какво, ако изведнъж получите от собствените Му ръце мощите на Свети Антоний?

Свещеникът го изгледа с насълзените си очи и по внезапната промяна в изражението му Мек си каза, че вече е започнал да прехвърля сметки през ума си.

— Това наистина би било чудо — рече най-накрая Маи Метема.

Тогава Мек Нимур положи ръка върху рамото му и започна тихичко да шепне в ухото му. Скоро игуменът забрави сълзите си и целият потъна в слух.

— Уредих ти работната ръка — похвали се Мек на Никълъс на другата сутрин, докато изкачваха долината. — Маи Метема ми обеща да осигури сто души работници до два дни и още петстотин до края на другата седмица. Започнал е да раздава индулгенции на всички, които пожелаят да работят за построяването на бента. Който вземе участие в славното дело по откриването светите мощи на Свети Антоний, ще бъде спасен веднъж завинаги от пламъците на чистилището.

И двете жени в компанията се спряха и го изгледаха подозрително.

— Какво си обещал на бедния старец? — попита Тесай.

— След като Ного лиши църквата от нейния покойник, защо да не го заместим с друг не по-малко достоен от първия? Ако наистина открием гробницата, манастирът ще получи за награда мумията на фараон Мамос.

— Това е подло — възмути се Роян. — За да си спечелиш сътрудничеството му, ти просто си го измамил.

— Защо да съм го измамил? — възрази той, обиден от подобно обвинение. — Тъй и тъй, реликвите, които досега са смятали, че принадлежат на покойния Свети Фруменций, са нямали нищо общо с него. Това не е пречело в продължение на векове монашеското братство да се събира около фалшивите мощи и да привлича в обителта си хиляди християни поклонници от страната. След като обаче мощите са били откраднати, самото съществуване на манастира е заложено на карта. Причината, заради която братството е продължавало толкова дълго своята дейност, вече не съществува.

— И затова хайде да ги мамим с фалшиви обещания… — продължаваше да се ядосва Роян.

— Тялото на Мамос е не по-малко автентично от това на изгубения светия. Какво толкова, че покойникът е някакъв древен египтянин, който не е и сънувал за Исус Христос. Стига местните вярващи да имат в какво да се уповават, а манастирът — как да оцелее, всичко е напълно в реда на нещата.

— Според мен е напълно прав — обади се Никълъс.

— Ти откога стана експерт по богословие? — тросна му се Роян. — Нали беше атеист?

Такива изпепеляващи искри се разхвърчаха от очите й, че той вдигна ръка да се предпази.

— Права си. Какво ми влиза в работата да споря по темата? Докато вие с Мек продължавате да обсъждате светиите, ние със сапьор Уеб ще се прехвърлим на въпроса за строенето на бентове.

И забърза към челото на групата, където вървеше неуморимият инженер.

От време на време до ушите му достигаха разпалените реплики на спорещите. Познаваше добре Мек, но с времето се бе научил и какво представлява Роян. Беше му повече от интересно да разбере кой ще победи.

В късния следобед се озоваха в горния край на каменния пролом и докато Мек избираше място за лагер, Никълъс отведе веднага приятеля си на брега на реката, точно над водопада. Докато Сапьора нагласяваше теодолита си, той хвана разграфената мащабна летва и зачака Даниъл да му дава нарежданията си. Другарят му си служеше с властни жестове, с които го караше да припка като козичка нагоре-надолу по скалистия бряг, докато сам важно надничаше в лещите на инструмента си. Това, че Никълъс можеше да се подхлъзне и да си отиде, като че ли не беше от голямо значение.

— Достатъчно! — извика Сапьора, след като за двадесети път беше взел мярка. — Сега искам да отидеш от другия бряг на реката.

— Чудесно! — отвърна му Никълъс. — Как по-добре да премина — с плуване или с летене?

Той се насочи нагоре по течението и след пет минути намери брода, откъдето минаваше пътеката, и пресече Дандера. С доста усилия успя да си проправи път през шубраците и да излезе отново лице в лице с приятеля си, който блажено си пушеше цигарата.

— Да не вземеш да се преумориш? — подвикна му недоволно.

Всеки момент щеше да се стъмни, когато Сапьора най-сетне привърши с измерванията, а на Никълъс му предстоеше тепърва да се сблъска с дългото връщане по десеткилометровия път до брода и обратно. Последните един-два километра измина в пълен мрак, воден единствено от отблясъците на огньовете. Когато се добра до останалите, изтощено се отпусна на земята и захвърли летвата встрани.

— Сега по-добре ми кажи дали усилията си струваха — изръмжа той на сапьора, който дори не благоволи да вдигне поглед от сметачната си линийка. Използваше светлината на малката газова лампа, за да довърши промените в първоначалните си чертежи.

— Не си бил далеч от истината в изчисленията си — похвали той Никълъс. — Точно над водопада, където смятам да вдигна бента, реката е широка тридесет и седем метра.

— Това, което ме интересува, е дали наистина ще можеш да построиш каквото и да било.

Даниъл се усмихна и се почеса по носа.

— Ти ми донеси тракторчето, пък ако трябва и Нил ще ти преградя.

След като приключиха с вечерята — все от „храната за плъхове“, Роян впери очакващо очи в лицето на Никълъс. Когато улови погледа му, кимна с глава в знак да я последва. Стана от мястото си и съвсем непринудено се отдалечи в тъмното, хвърляйки само веднъж поглед назад, колкото да се увери, че той също я е последвал. Беше се сетил да вземе фенерчето си и двамата можаха да си изберат удобен, гладък камък до самия ръб на скалата, на който да седнат.

Никълъс изгаси фенерчето, но известно време никой не продума. Чакаха очите им да привикнат с оскъдната светлина на звездите и най-накрая Роян първа промълви:

— Понякога си мислех, че никога няма да успеем да се върнем пак на това място. Че всичко е било сън, че „вирът на Таита“ съществува само във въображението ни.

— Ако монасите не успеят да съберат необходимата ни помощ, току-виж се оказало точно така — подметна той, без да крие въпроса между думите си.

— Добре, добре, печелите с Мек Нимур — засмя се тихичко Роян. — Разбира се, че не можем да откажем помощта им. Доводите на Мек бяха много убедителни.

— Значи си съгласна монасите да получат за награда мумията на фараона?

— Съгласна съм, че могат да запазят каквато и мумия да открием. Ако изобщо мумия има — допълни тя. — От всичко, което знаем, не е изключено истинското тяло на Мамос вече да е попаднало в ръцете на Ного.

При тези й думи Никълъс я прегърна през рамене и тя се отпусна на гърдите му.

— О, Ники, хем се страхувам, хем се вълнувам. Страхувам се, че надеждите ни могат да се окажат напразни, но още повече се вълнувам, че ни предстои да намерим ключа към играта ни с Таита.

Тя се обърна и той усети дъха й върху устните си.

Целуна я нежно и предпазливо. Сетне се отдръпна леко назад сякаш искаше да се наслади на топлината, останала по устните му, и я изгледа изпитателно. Тя дори не понечи да се освободи от прегръдката му. Напротив, наведе се напред и сама го целуна. В началото се държеше много сестрински; устата й като че ли не искаше да се отвори за неговата. Никълъс прехвърли дясната си ръка зад главата й и вплете пръсти в косите й, за да не й позволи да избяга от целувката му. Разтвори широко устни, а тя измърмори тихичко и уж недоволно.

Бавно и с огромно удоволствие Никълъс успя да й се наложи и след като бе принудена да откаже всякакъв протест, Роян най-сетне му позволи да прокара език дълбоко между зъбите й. От гърлото й продължаваха да се носят тихи звуци, но вече по-скоро на мъркащо от удоволствие коте. Ръцете й обгърнаха широкия му гръб, силните й, гъвкави пръсти зашариха по гърба му, а тънкият й, хлъзгав език си играеше с неговия.

Никълъс пъхна другата си ръка между телата на двамата и започна да разкопчава бавно ризата й. За да не му пречи, Роян леко се отпусна назад в прегръдката му. За него беше приятна изненада да установи, че под тънката памучна риза гърдите й са голи. Обгърна едната в шепата си — беше малка и твърда, точно колкото да изпълни дланта му. Пръстите му леко стиснаха зърното й, което се изду като мъничка, узряла ягодка.

Отлепи устни от нейните и наведе глава към скута й. Тя леко изпъшка и с едната си ръка го насочи. Когато той захапа зърното й с устните си, тя изгуби дъх и ноктите й — досущ като котешка лапа — се впиха в гърба му. Цялото й тяло потрепваше в прегръдките му, след малко обаче тя повдигна главата му. Никълъс реши, че иска да го отблъсне, но вместо това Роян намести другата си гърда под устните му. Още веднъж дълбоко въздъхна, а той нежно я засука.

Колкото повече Никълъс се възбуждаше, толкова по-отпуснати ставаха движенията на приятелката му. Повече не можа да се въздържи, пъхна ръка под панталонките й и сложи пръсти върху меката издатина на венериния й хълм. В следващия миг Роян се отскубна от прегръдката му и пъргаво скочи на крака. Отдалечи се на крачка-две и бързо заоправя панталонките си, преди да се заеме с копчетата на разтворената риза.

— Толкова съжалявам, Ники. Иска ми се, ох, не можеш да си представиш колко много ми се иска, но… — поклати тя глава и се опита отчаяно да успокои дъха си. Но не още. Моля те, Ники, прости ми. Притисната съм между два свята. Едната ми половина желае да го сторя, другата още не ми позволява…

— Няма закъде да бързаме. На човек му е приятно да чака сладките неща от живота — рече той и едва-едва докосна устните й със своите. — Хайде, ела! Да вървим.

Още по тъмно на другия ден нагоре по долината се заточи дълга процесия от духовници и монаси, които идваха по заръка на игумена Маи Метема. Песните им разбудиха лагера и шествието от работници беше посрещнато от неколцината неразсънили се приключенци, подали глави изпод сламените навеси.

— Бога ми — прозяваше се Никълъс, — имам чувството, че сме дали ход на поредния кръстоносен поход. За да дойдат тук по това време, значи са напуснали манастира посред нощ. — Отиде да намери Тесай и тържествено й заяви: — Отсега нататък си назначена за официален преводач на групата. И понеже Сапьора не знае нито думичка арабски или амхарски, гледай да не се отделяш от него.

Стана достатъчно светло и Мек и Никълъс напуснаха лагера, за да обикалят местността. Търсеха къде ще е най-удобно Голямата Доли да хвърли багажа. По обяд вече се бяха съгласили, че има само една възможност — горският дол, откъдето минаваше пътеката. В сравнение с каменистите ридове, които обикаляха целия район, долината беше единственото място, където предметите можеха да паднат, без да се разбият или наранят сериозно. Беше изключително важно операцията да се извърши възможно най-близо до мястото на строежа. Колкото повече километри трябваше да бъдат пренасяни палетите на ръце, толкова повече време щеше да бъде изгубено напразно.

— Времето е фактор номер едно — говореше Никълъс на другата сутрин, докато двамата с Мек се любуваха на избрания за спускането на палетите терен. — Оттук до началото на дъждовния сезон всеки ден е важен за нас.

Мек погледна към небето.

— Да даде Господ късни дъждове тази година.

Мястото, определено за операцията, се намираше на километър и половина от реката — там, където долът се разширяваше най-много и самолетът можеше сравнително безопасно да се спусне между скалите откъм ръба на долината. За да изхвърли целия товар, Джени трябваше да лети в продължение на поне осем километра под права линия, близо до земята.

— Теренът си е доста насечен — отбеляза Мек, оглеждайки стръмните склонове и каменните зъбери наоколо. — Дебелият ти приятел може ли да лети?

— Дали може да лети? Че на него само крила дето не са му изникнали — пошегува се Никълъс.

Слязоха в дола, за да се уверят, че светлините и упътващите знаци са по местата си. Знаците представляваха кръстове от кварцови камъни, наредени в самата среда на дола, за да могат да се виждат отдалеч от пилотите. Сапьора бе заел позиция в горния край на долчинката. Фигурата му се открояваше на хоризонта — той усърдно подготвяше огньовете, обозначаващи мястото за изхвърляне на товара.

Никълъс се обърна на другата страна и видя как двете жени са седнали една до друга на голям камък и си приказват. Даниъл вече им беше помогнал да накладат огньовете, с които се отбелязваше краят на зоната за разтоварване и изобщо за насочване Джени обратно към откритото небе.

Хората на Мек скоро щяха да свършат с подреждането на сигналните кръстове. Щом всичко застана на мястото си, Мек даде сигнал на партизаните да се оттеглят в гората. Двамата с Никълъс грабнаха радиостанцията си и се изкачиха до горния край на дола, където Сапьора вече бе заел позиция. Мек помогна на приятеля си да разпъне антената, сетне Никълъс включи апарата и внимателно настрои честотата, преди да грабне микрофона.

— Доли, хайде, Доли, отговори! — подкани той невидимия си събеседник, но радиоефирът донесе единствено безсмислено пращене. — Сигурно са закъснели — опита се да прикрие притеснението си. — Джени трябва да дойде направо от Малта. След първото спускане ще се върне в базата ти при Розейрес и ще поеме втората партида от товара. Ако имаме късмет, всичко трябва да е налице до утре на обяд.

— Ако дебелакът изобщо пристигне — отбеляза скептично Мек.

— Джени е професионалист — изсумтя Никълъс. — Ще дойде — и отново постави микрофона пред устата си. — Доли, чуваш ли ме? Стоп.

На всеки десет минути той отправяше зов в празното пространство, но никой не му отвръщаше. Всеки път, когато отсреща не му отговореха, пред очите му се разкриваше гледката на суданските изтребители, които са наобиколили стария „Локхийд Херкулес“ и с няколко точни удара го пращат обвит в пламъци към земята.

— Хайде, Доли! — молеше се за кой ли път той по телефона.

Най-после в слушалките се дочу нечий стържещ глас:

— Фараоне, тук е Доли. Кацаме приблизително след четиридесет и пет минути. Държим връзка.

Джени беше пестелив с думите си. Старата лисица не искаше да позволи някой неприятелски радист да засече координатите му по излъчването на радиостанцията му.

— Доли, разбрах, четиридесет и пет. Фараон държи връзка. — Никълъс се усмихнала Мек. — Изглежда, все пак си разбираме от работата.

Пръв чу самолета Мек. Ухото му отдавна беше привикнало да различава всички подозрителни звуци отдалеч. В страна като неговата, ако искаш да оцелееш, трябва да се научиш да разпознаваш шума на самолетните мотори много преди пилотите да са те забелязали на открито. Никълъс не бе водил партизански живот и му трябваха цели пет минути, за да различи характерното бръмчене на турбовитловите двигатели, идващо като ехо откъм склоновете на планината. Затова и не можеше да се определи точната посока, откъдето идваше херкулесът, но двамата с Мек насочиха погледите си на запад.

— Ето го — Никълъс с гордост посочи мъничката черна точка в небето, която едва-едва се подаваше над тъмния хоризонт на планинския ръб. Доволен, че този път е изпреварил Мек Нимур, той кимна на Сапьора.

Даниъл хукна към огньовете и се зае с разпалването им. Когато се върна, към небето се издигаха гъсти облаци жълтеникав дим, които тромаво се носеха от лекия ветрец. Освен всичко друго пушекът служеше и да упъти Джени каква е посоката и скоростта на вятъра, както и в кое направление е подготвена зоната за спускане на товара.

Никълъс надигна бинокъла и впери поглед в отсрещния край на тесния дол. Роян и Тесай също се бяха заели да разпалват огньовете. Най-накрая моравите пламъци се издигнаха към небето и двете се прибраха на първоначалната си позиция, вперили поглед нагоре към приближаващия самолет.

Никълъс тихичко се обади в микрофона:

— Доли, огньовете са запалени, забелязваш ли ги?

— Забелязвам ги. Дано сте благодарни за нещата, които ви нося.

Дори и при недобрата връзка се долавяше южноафриканският акцент на Джени.

Всички чакаха самолетът да се приближи и в един миг крилата му сякаш бяха обгърнали половината хоризонт. Скоро силуетът на машината рязко се промени: стабилизаторите на крилата бяха спуснати, а товарната рампа провисна надолу. Голямата Доли толкова внезапно намали скоростта си, че на наблюдателите от земята им се стори как застива неподвижно насред небето, готова да се стовари върху главите им. Бавно самолетът се приближи до набелязаната цел. Джени предпазливо я насочи според дима на огньовете и като продължи да смъква височината, се обърна лице в лице с чакащите.

Моторите изреваха над главите на тримата мъже, които инстинктивно се снишиха към земята, сякаш се страхуваха да не би провисналата рампа да ги погълне като разтворената паст на метален кашалот. Никълъс все пак забеляза лицето на Джени, залепено на прозореца на кабината. Приятелят му мазно се хилеше и им махаше леко подигравателно, преди Голямата Доли да отмине и да им покаже опашката си.

Никълъс се изправи и изгледа как самолетът величествено се спуска над дерето. Първото пале вече бе изхвърлено от трюма и буквално секунди преди да се удари о земята, парашутите му се разтвориха и сякаш нечия могъща ръка спря изведнъж падането на тежкия контейнер. Правоъгълният му силует заигра из въздуха и най-накрая долната му повърхност се тресна в земята, потъвайки сред облаци жълт прах. Трясъкът от падането бе последван от още два подобни, малко по-надолу във все същата посока.

Голямата Доли се разбръмча до крайност, носът й се издигна към небето, тя прелетя високо над червените огньове и започна да се издига в пространството, спасявайки се от коварните скали насреща. Самолетът направи широк кръг в небето, сетне се приготви за повторение на зрелището. Щом мина над кварцовите кръстове, още три палети полетяха към земята, машината се озова повторно над червените огньове и набра височина в последния момент, преди да се е закачила за острите канари.

Джени повтори шест пъти опасната маневра, като всеки път изхвърляше на земята по три от вързаните с парашути контейнери. Всеки от тях застиваше неподвижен някъде из долината и коприненият плат на парашута го закриваше от погледите на наблюдателите.

Щом Джени се издигна за шести път в небето, в слушалките на Никълъс прокънтя гласът му:

— Не си отивай, Фараоне, скоро ще се върна!

Голямата Доли прибра провисналата си рампа като някоя стара дама, която набира полите си, за да не ги намокри в локвата, и се понесе обратно към суданската граница.

Никълъс и Мек хукнаха надолу, за да изпреварят монасите, наредили се около пуснатите палети. Всички бяха обзети от детинска радост при вида на извършеното чудо. Двамата организатори обаче бързо влязоха в ролите си и подредиха работниците така, че най-ефективно да се заемат с разопаковането и пренасянето на товарите.

Бяха изготвили цял план в какъв ред да бъдат изхвърлени палетите — според това, в кой момент от извършваната операция съдържанието им трябва да влезе в действие. В най-горния край чакаше контейнерът с консервите и сушената храна, с личните принадлежности и лагерната екипировка, както и с малкото лукс, позволен от Никълъс — мрежи против комарите и кашон уиски. За негово облекчение кашонът изглеждаше сух — нито едно от шишетата не се беше строшило при удара о земята.

Сапьора пое грижата за строителните материали и тежкото оборудване. Тесай стоеше плътно до него, за да превежда нарежданията му на носачите, които изнасяха всичко по посока на каменната кариера — до мига, в който техниката щеше да влезе в действие, мястото щеше да се ползва като склад и скривалище едновременно. Падна мрак, а повече от половината багажа стоеше по поляните, както го беше изхвърлила Голямата Доли от търбуха си. За всеки случай Мек нареди нощна стража из целия дол, останалите членове на експедицията уморено се отправиха към лагера.

Вечерта всички получиха по една-две глътки уиски и благодарение на добрата храна, която успяха да си приготвят, се почувстваха поосвежени. Никълъс спусна мрежата над гумения си дюшек и си легна с усмивка на уста. Операцията започваше да се развива по план.

На другия ден го събудиха песните на монасите, които извършваха утринната си служба.

— Явно няма да ни е нужно да навиваме будилници — измърмори недоволно той и тръгна към брега на реката, за да се измие и избръсне.

Слънцето огря със златистите си лъчи насрещните склонове. Двамата с Мек вече бяха заели места в наблюдателницата в горния край на дола и оглеждаха синьото небе. По план Джени трябваше да пренощува в Розейрес и да чака хората на Мек да натоварят обратно на самолета контейнерите, донесени при първото му идване от Малта. Това се оказа една от най-опасните части в цялата операция. Колкото и да уверяваше Мек, че в района военното присъствие е кажи-речи символично, достатъчно беше само някой случаен судански патрул да се натъкне на Голямата Доли, за да се превърне цялото предприятие в пълна катастрофа. Затова, когато из въздуха се разнесе познатото бръмчене на самолетните перки, и двамата усетиха как сърцата им подскачат от радост в гърдите.

Голямата Доли се приготви за първото си преминаване над дола и малко след като задмина кръстовете от кварц, от корема й изхвърча големият жълт трактор.

Никълъс замръзна на място и успя да си поеме дъх едва когато петте парашута се разпънаха и машината сякаш се закова на едно място в пространството. Тракторът се замята като махало из въздуха, люлеейки се на дългите изкуствени въжета и монасите хорово възкликнаха, когато колелата му се удариха в пръстта и вдигнаха гъст облак прах наоколо.

Сапьора бе застанал до Никълъс и бе закрил очите си, страхувайки се какво ще се покаже, щом прахът се разсее.

— Майната му! — изруга той тихо, но доста зловещо.

— Това заповед ли беше или само пожелание? — попита Никълъс в не особено весело разположение на духа.

Щом и последното пале бе изпратено по предназначение и самолетът отново забърза към небосвода, той се свърза с Джени по радиото.

— Сърдечни благодарности, Доли. Благополучно завръщане у дома.

— Ако е рекъл Господ! — отвърна му Джени.

— Ще ти се обадя, когато дойде време за прибиране.

— Ще чакам с нетърпение — обърна му гръб Голямата Доли. — Успех!

— Е, а сега да видим какво е останало от любимия ти трактор — потупа утешително Сапьора по рамото Никълъс и заслиза към ниското.

Жълтата машина се бе обърнала на една страна и от мотора й обилно течеше масло. Напомняше на метален динозавър, пронизан право в сърцето.

— Можеш да ме оставиш. Ще взема десетина от черните ти приятели да ми помагат и ще видя какво може да се направи — Даниъл едва говореше. Беше застанал пред преобърнатия трактор, все едно присъстваше на погребението на любимата си.

Не се върна в лагера дори за вечеря. Тесай напълни една паница с неквасен хляб и животинска мазнина и отиде да му я занесе. Никълъс се замисли дали да не отиде да помогне на приятеля си, но от горчив опит знаеше, че понякога Сапьора държи да бъде оставен сам. Моментът беше точно такъв.

Едва в края на нощта лагерът изведнъж беше огрян като с прожектори. Цялата долина проехтя от мощния рев на дизелов двигател. Плешивото теме на Сапьора се бе покрило с дебел слой прах и мръсотия, но това не му пречеше да хвърля във всички посоки заканителни искрици с погледа си. Жълтият трактор се настани в самия център на лагера и шофьорът му гордо извика от високата си седалка:

— Добро утро, мерзавци и красавци! Пижамите събличайте, чорапите навличайте! Да строим бент.

Бяха им нужни цели два дни да съберат всички палети, изсипани по дължината на дерето и да ги отнесат в древната кариера. Там те бяха грижливо подредени според великия план, който Никълъс и Сапьора бяха изготвили преди заминаването им от Англия. Беше от жизнена важност двамата да знаят кое къде точно се намира, за да могат при нужда веднага да го използват. Междувременно самият Сапьор работеше на строителната площадка: пресмяташе как да бъдат наредени основите, забиваше разграфени дървени летви в бреговете на реката и изчисляваше за последен път разстоянията с дългата си метална рулетка.

По време на предварителните работи Никълъс стоеше като наблюдател и се опитваше да опознае нрава и трудовите навици на монасите строители. Започна да научава имената им и скоро знаеше кои от по-интелигентните сред братството са се наложили като лидери, и кои са най-нетърпеливи да бъдат от полза за предприятието. Друга задача, която си беше поставил и която се оказа лесна за изпълнение, бе набелязването на онези, които говорят арабски или поне малко английски. Най-обещаващ от всички беше някой си Хансит Шериф, когото назначи за свой личен помощник и преводач.

Щом всичко в лагера беше уредено и началниците влязоха в добри отношения с монасите, Мек Нимур издебна удобен момент и издърпа Никълъс настрана от двете жени.

— Отсега нататък моята работа ще е да бдя над сигурността на обекта. Трябва да сме готови за още някой рейд като онзи върху лагера ви или клането в манастира. Ного и горилите му са все още наоколо. Няма да мине много време, преди да научат, че сте се върнали в Долината. Когато полковникът дойде, ще има кой да го посрещне.

— И аз винаги съм си мислел, че повече ти отива автомат, отколкото кирка — съгласи се Никълъс. — Само ми остави Тесай, ако обичаш, имам нужда от нея.

— Не че аз нямам… — усмихна се Мек и поклати глава замечтано. — Едва напоследък си давам сметка колко много държа на нея. Ти ще се грижиш вместо мен. Всяка вечер ще минавам да я проверявам.

Той изведе хората си в гората и ги разположи в защитни позиции около пътеката и в близост до лагера. Когато Никълъс вдигнеше глава от работата си, често забелязваше тайнствените движения на някой въоръжен негър, заел наблюдателния пункт в горния край на дола. Чувстваше се по-спокоен да знае, че някой се грижи за безопасността му.

Както беше обещал, Мек се появяваше почти всяка вечер в лагера и често Никълъс слушаше в тъмното как от навеса, който двамата споделяха с Тесай, се носи гърмящият смях на другаря му, съпроводен от звънливия глас на любимата му. В подобни нощи трудно го спохождаше сънят, преследваше го мисълта за Роян — толкова близо до него и все пак толкова далеч…

На петия ден дойдоха още триста души работници — същите, които Маи Метема им беше обещал като подкрепления за по-късно. Никълъс бе смаян от развитието на нещата. В Африка подобни събития се случваха или изключително рядко, или по-скоро — никога. Никой в този край на света не притежаваше навика да върши работата си по-рано от предвиденото. Започваше да се чуди какво точно е обещал Мек на игумена, но най-накрая си рече, че ще е по-добре да не знае. Важното беше строежът да започне.

Новодошлите не бяха монаси като другите по простата причина, че манастирът вече бе впрегнал всички свои сили в благородното начинание. Работниците бяха все хора от селата по склоновете на долината. Маи Метема лесно бе успял да спечели ентусиазма им с раздаването на индулгенции и споменаването на адските мъки, очакващи мързеливците.

Двамата англичани разпределиха работната сила в групи от по тридесет души, начело на които заставаха монаси. При изпълнението на тази си задача двамата се водеха най-вече от физическото състояние на работниците — беше желателно най-яките да се съберат на едно място, за да могат да вършат по-лесно трудоемката част от операцията. По-ниските и по-слабите щяха да бъдат използвани там, където грубата сила не бе необходима.

Никълъс успя да намери за всяка от групите подходящо име — Биволите, Лъвовете, Топорите и така нататък. Казваше си, че подобни названия неизменно издават богатото му въображение, защото бедните етиопци трудно се вписваха в определенията, но пък и хората научаваха що е това гордост и желание за изява. Така всеки щеше да се захване още по-здраво за работа, а нали това беше целта… Най-накрая главнокомандващият си направи удоволствието да организира скромен парад в кариерата, където подреди подчинените си в отделни взводове под командването на избраните монаси. Сам се качи на един от готовите каменни блокове и като от трибуна поздрави всички присъстващи с топла и сърдечна реч. Преводач му бе Тесай, а основен философски момент в изложението бе размерът на възнаграждението — три пъти повече от средната надница в региона, при това изплащано в сребърни долари от времето на Мария-Тереза.

Досега голямата част от работниците го бяха слушали с израз на дълбоко примирение и известна досада, но щом се спомена вълшебната цифра, в строените редици се забеляза коренна промяна. Никой от дошлите не бе очаквал да получи каквото и да е в замяна на труда си, повечето само се чудеха кога ще могат да се измъкнат незабелязано, за да си вървят по домовете. Никълъс не само им обещаваше пари, но споменаваше притежаващите магически свойства сребърни долари. През последните двеста години доларите, сечени при царуването на Мария-Тереза, се бяха считали за единствената истинска парична единица в страната. По тази причина и до ден-днешен държавата ги сечеше с все същото изображение на императрицата с нейната двойна гуша и дълбоко деколте, разкриващо наполовина могъщия й бюст, и с все същата паметна година — 1780. Една-единствена подобна монета струваше много повече от цяла торба хартиени бири — парите, печатани от управляващите в Адис Абеба. За да заплати разноските по строежа, той предвидливо се бе сдобил с цяло ковчеже от сребърни монети, поставено в първото пале, пуснато от самолета.

Докато местните го слушаха, по устните им се изписваха блажени усмивки, а белите зъби започваха да блестят на фона на тъмните им лица. Някой дори поде песен, при което всички заиграха по местата си и се хвърлиха в радостни танци. Когато работниците се наредиха в колона, за да получат инструментите си, на няколко пъти поздравиха възторжено Никълъс. Всеки си подбираше кирка или лопата и с песен на уста се насочваше към горния край на дола, където го чакаше строителната площадка.

— Свети Никола — нарече Тесай ръководителя. — Или по-добре Дядо Коледа. Никой няма да те забрави до края на живота си.

— Нищо чудно дори да ти издигнат параклис, а защо не — цял манастир — подхвърли шеговито Роян.

— Това, което бедните не знаят обаче, е, че ще ги накарам скъпо да заплатят с труда си всеки припечелен долар.

Оттам нататък същинската работа можеше да започва. Редиците поемаха към площадката по тъмно и се връщаха пак по тъмно. Хората се прибираха във временните си жилища толкова изтощени, че не им оставаше сила да пеят. Никълъс обаче се беше погрижил да уреди от съседните села да им колят по някое животно всеки ден. Сутринта жените идваха да утешат душите на мъжете си с въпросното добиче и с големите делви медовина на главите си.

През последвалите дни на тежък труд никой и не помисли да дезертира от строителната армия на Свети Никола.

Сапьора отново се качи на високата седалка на своя трактор-мотокар и повдигна на платформата първия габион. Големият куп камъни, обвити в мрежата, тежеше поне няколко тона и затова си заслужаваше вниманието. Всички работещи по строежа се спряха и надигнаха глави. Сапьора изведе машината на самия ръб на Дандера и без да се смущава, подкара жълтата красавица надолу по стръмния бряг, нагазвайки дълбоко във водата. Тълпата посрещна подвига на машиниста с нескрит възторг и удивление. Течението, на което мотокарът така внезапно се беше изпречил, се опитваше с всички сили да го изтика надолу по реката, но огромните задни колела твърдо устояха на напора на водните струи.

Колкото по-навътре в реката навлизаше Даниъл с трактора, толкова по-горещо го окуражаваха работниците от брега. Машината бе затънала до средата във водите, при допира си с повърхността й нажежените от слънцето калници вдигнаха облаци пара, а възхитеното множество поде победоносна песен. Сапьора дръпна ръчната спирачка, смъкна носещата платформа, така че габионът да потъне под водата, сетне обърна машината назад и излезе отново на брега. Хората се втурнаха да го поздравяват, макар че от огромния куп камъни нищо не се показваше над повърхността — само мъничък водовъртеж издаваше местоположението му. Втората мрежа обаче вече чакаше готова. Мотокарът се доближи до нея, хидравличната платформа се долепи към земята и като гальовна майка, прегърнала детето си в скута, я прибра.

Никълъс извика на отговорниците да върнат хората на работа. Дългите редици работници се заизкачваха по брега. С изключение на белите препаски около кръста всички бяха голи и потните им тела лъщяха на слънцето като антрацитни въглища. Всеки носеше на главата си кошница с откъртени камъни, които изсипваше в разтворената паст на поредния габион. Освобождавайки се от товара си, работникът бързо слизаше обратно до кариерата и се залавяше да ломи камъните отново. Щом една мрежа се напълнеше догоре, някой от отборите, които не се славеха с физическата си сила, се захващаше с поставянето на металния капак и здравото му омотаване със стоманена тел.

— Двадесет долара премия за отбора, който напълни най-много мрежи за целия ден! — подвикна на работниците Никълъс.

Те му отвърнаха с радостни възгласи и удвоиха усилията си. Но колкото и да се стараеха, не можеха да устоят на убийственото темпо, което им налагаше Сапьора със своя дизелов звяр. Той си разбираше от работата: всеки път, когато нагазеше в плиткото, предварително знаеше къде точно да изсипе товара си, за да нагласи габиона до предишния. Така лека-полека основите на бъдещия бент заемаха място насред течението и купищата камъни се подпираха едни други в борбата с водната стихия.

В началото отстрани не изглеждаше да се постига особен напредък. И все пак под повърхността се беше издигнал могъщ каменен риф, който караше реката да се задавя в гняв и омраза. Колкото повече неприятности й сервираше Сапьора, толкова по-възмутено надигаше и тя глас и накрая цялата долина започна да тътне от мощния й рев.

Но скоро каменната барикада подаде глава над повърхността и речното корито бе стеснено наполовина. Дандера обаче скоро измисли по-хитър начин да се съпротивлява: бързеите и водовъртежите изчезваха, цялото течение се съсредоточаваше в единия край на коритото, където плътните зелени води почти незабележимо надигаха нивото си и пълзяха нагоре по скалистия бряг. В същото време реката постоянно опипваше строящия се бент и търсеше слабите му места, където да приложи цялата си сила. Колкото повече се надигаше нивото й, толкова повече се забавяше и работата на строителите.

Даниъл се бореше с течението, а няколко отбора се бяха захванали да секат дърветата в крайбрежните гори. Никълъс потрепваше всеки път, когато отсеченото дърво се накланяше към земята и дървесината жално изскърцваше като плачещо човешко същество. В крайна сметка на много от дърветата им бяха нужни стотина години, за да придобият сегашния си вид, и като защитник на природата той дълбоко скърбеше за тяхното унищожение.

— Ти какво предпочиташ: проклетия бент или хубавите дръвчета? — беше му се троснал приятелят му, когато той го укори за извършените поражения. Тогава си беше замълчал и се бе обърнал на другата страна.

Безспирната работа изсмукваше и последните им сили. Нервите им също се опъваха до крайност и в разговорите често прехвърчаха войнствени искрици. Между работниците на няколко пъти се бяха разигравали жестоки побоища и с риск за собствения си живот Никълъс трябваше да се навира между развъртелите се кирки, за да предотврати някое кръвопролитие.

Постепенно бентът се издължаваше навътре в реката и скоро коритото й беше стеснено наполовина. Идваше времето, когато строителите трябваше да съсредоточат усилията си към другия бряг. Всички трябваше да се впрегнат, за да се построи нов, по-широк път от мястото на бента до брода пет километра нагоре по течението на Дандера. Бяха вързали подобно на ферибот трактора за здрави въжета, опъвани от повече от сто души, и с цялата мощ на двигателя му Сапьора успя да го изведе през водата при отсрещните скали.

Предстоеше по-трудното — да разчистят път покрай гъстия храсталак, за да излязат отново срещу наполовина издигнатите основи. За целта трябваше да се секат дървета, да се изкореняват пъновете им и да се преместват десетки и стотици по-големи и по-малки камъни, които запречваха пътя на машината. Щом най-после Сапьора изведе своята жълта чудесия при водопада, бригадите отново се запретнаха да къртят камъни и да пълнят мрежи.

Всеки ден двата края на яза се доближаваха с по няколко метра, но това беше свързано с все по-високото покачване нивото на реката. Водите ставаха все по-буйни и коварни и допълнително затрудняваха работата.

Междувременно на двеста метра нагоре по течението от бента отборите на Соколите и Скорпионите се бяха захванали с друга дейност. На тях беше възложена задачата да сглобят дървената ограда, заради която бяха изсекли половината гора край реката. Дървените трупи навързаха перпендикулярно един на друг и образуваха хоризонтална решетка, върху която слагаха лист изкуствена материя, която да задържа водата. Върху листа се поставяше втора дървена решетка, сякаш целта бе да се приготви огромен сандвич. Целият сандвич опасваха с дебели и здрави въжета, които да пречат на двете плоскости да се разместват. Най-сетне за единия край на двойната дървена решетка навързаха тежки камъни, служещи за баласт.

Даниъл Уеб така разположи баласта, че големият дървен сал да се наклони на една страна. Почти вертикална, дървената ограда щеше да плува по водата, стържейки дъното с долния си край. Размерите на сала бяха точно колкото разстоянието между двете подпори, издигнати в краищата на каменните бентове. Докато работниците сглобяваха дървената ограда, Сапьора натрупа голямо количество габиони по двата бряга на реката.

Други три отбора — на Слоновете, Биволите и Носорозите, в които бяха събрани най-силните мъже в строителната бригада, работеха усилено в горния край на дола. Задачата им беше да изкопаят широк и дълбок канал, който да отведе реката надолу към гората.

— Твоят голям инженер Таита не се е сетил за тази малка хитринка — дразнеше Сапьора Роян. — Сега ни трябва да повдигнем нивото на реката само на някакви си два метра, за да я пренасочим към дола, докато без канала щяха да са ни нужни цели шест.

— Може би просто нивото на реката е било различно преди четири хиляди години — опита се да защити древния египтянин тя. Щеше да се чувства гузна, ако позволеше на някого да накърни честта му на голям строител. — А кой ти казва, че и той не е построил канал? След толкова много години, напълно е възможно всякакви следи да са се изтрили.

— Хич не ми ги разправяй тия — държеше на своето той. — Човек като него просто не би се сетил и това е. — И с голямо задоволство добави: — Изобщо, резултатът между мен и господин Таита е едно на нула.

Роян вътрешно се усмихна. Стори й се забавно как дори прагматично мислещият Даниъл, който със сигурност нехаеше за древноегипетската цивилизация, възприемаше постигнатото от Таита като лично предизвикателство. Личеше си, че и той се е хванал на играта.

Колкото да увещаваше, да заплашваше или да обещаваше възнаграждения в Отвъдното, Никълъс така и не успя да убеди монасите, че и в неделя може да се работи. Щом дойдеше събота вечер, всички приключваха работа един час по-рано и се понасяха надолу по пътеката по посока на манастира си, за да стигнат навреме за светото причастие на другия ден. Той ги изпращаше с недоволно мърморене и кисели гримаси, но вътрешно сам благодареше за открилата му се възможност да починат. Всички бяха съсипани от работата, а със заминаването на монасите нямаше кой да буди лагера с песни и молитви в четири сутринта.

Всяка събота вечер оставащите при бента твърдо се заричаха на другия ден да спят до късно, но по навик Никълъс се събуждаше в непривични за нормалния европеец часове. И този път не го сдържаше в леглото, затова скочи да се изкъпе в реката. Щом се върна в лагера, завари Роян напълно облечена, свежа и бодра в очакване на утрото.

— Искаш ли кафе? — надигна канчето от огъня и му наля пълна чаша. — Спах ужасно лошо тази нощ — оплака се тя. — Присънваха ми се най-невероятни неща. По едно време се озовах в гробницата на Мамос, която се оказа същински лабиринт, и скоро се изгубих. Търсех погребалната камера, отварях всякакви врати, но където и да влезех, вече някой ме беше изпреварил. В едно от помещенията работеше Дураид, който надигна глава и ми рече: „Запомни протокола за четирите бика. Започни от начало.“ Беше толкова реален, че ми се искаше да отида при него. Вратата обаче се затвори под носа ми и си рекох, че повече никога няма да се срещнем — очите й се изпълниха със сълзи, които заблестяха на светлината на лагерния огън.

Никълъс се опита да я разсее и да насочи мислите й към други неща.

— Кои бяха в останалите помещения?

— В съседното стоеше Нахут Гудаби. Изсмя ми се презрително и каза: „Чакалът преследва слънцето.“ След което се превърна в изображение на Анубис — божеството-чакал, покровител на гробищата. Започна да скимти и лае срещу мен. Изплаших се и побягнах.

Роян отпи от кафето.

— Всичко беше безсмислено и глупаво, още повече че в съседната стая ме чакаше Фон Шилер. Когато влязох, той литна из въздуха и размаха криле. Каза ми: „Лешоядът излита, а камъкът пада.“ Толкова го мразя, че ми идеше да го ударя, но той изчезна.

— И тогава се събуди? — предположи Никълъс.

— Не. Попаднах в следващото помещение.

— И кой беше там?

Тя сведе поглед и тихичко му отговори:

— Ти.

— Аз? И какво ти казах аз? — усмихна се той.

— Не ми каза нищо — прошепна младата жена толкова бързо се изчерви до яката, че само изостри любопитството на приятеля си.

— Значи съм направил нещо?

— Под „нищо“ имам предвид нещо, което не бива да споделям.

В съзнанието й се завърна сънят в цялата му действителност. Спомни си голото му тяло, спомни си дори как мирише и как усеща плътта му под пръстите си. Опита се всячески да се отърси от мисълта. Чувстваше се не по-малко уязвима, отколкото се бе оказала в съня си.

— Кажи ми — настоя Никълъс.

— Не! — скочи Роян и все тъй зачервена от неудобство се опита да се сети за друго.

През тази нощ за пръв път в живота й се случваше да сънува мъж по този начин. За пръв път я спохождаше оргазъм насън. Когато се бе събудила на сутринта, бе открила, че цялата й пижама се е подмокрила.

— Имаме цял ден пред себе си, в който ще се чудим какво да правим — измънка тя, понеже не се сещаше какво друго да каже.

— Напротив — възрази й Никълъс и също се изправи. — Трябва да се погрижим как да уредим бягството си оттук. Когато ни дойде време да тръгваме, най-вероятно ще бързаме.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — попита Роян.

Два отбора, макар и без отговорниците си, вече ги чакаха в кариерата — това бяха Биволите и Слоновете. Двете бригади общо включваха шестдесет от най-силните мъже в строителната армия на Никълъс. Предводителят им отвори едно пале и извади оттам няколко надуваеми лодки „Ейвън“. Всяка от тях беше нагъната на няколко ката, за да не заема място, а греблата стояха закачени за краищата й. Лодките бяха предвидени специално за бързи планински реки и всяка побираше до шестнадесет души и един тон допълнителен товар.

Никълъс даде указания на хората как да вържат тежкия багаж за прътите, които предварително им бе наредил да вземат със себе си. На краищата на всеки от дългите пръти застанаха по пет души, за които вече не представляваше трудност да отнесат голямата лодка до местоназначението й. Групите потеглиха с бърза крачка надолу по пътеката и щом носачите се уморяваха, веднага се намираха други, които да ги заместят. Прехвърляха товара в движение, без да спират нито за секунда. Оказа се много просто: десетте бодри носачи се изравняваха със смяната пред себе си и с едно прехвърляне на дългия прът багажът се пренасяше от раменете на едните върху тези на другите.

Никълъс носеше радиостанцията, сложена в кутия от фиброво стъкло, което я предпазваше едновременно от вода и от удар. Не можеше да повери толкова скъпоценна вещ на някого от неуките си помощници. Двамата с Роян вървяха най-отзад на дългата редица, но с пълно гърло пееха заедно с носачите, които отдалеч поздравяваха манастира.

Маи Метема чакаше да посрещне гостите на терасата пред църквата „Св. Фруменций“. Щом всички дойдоха, той лично ги поведе по скалната стълба, водеща към брега на Нил, двеста крачки по-надолу. Точно над водите на реката се бе образувал тесен каменен корниз, на който човек спокойно можеше да се изкъпе с мощните пръски, които хвърляше близкият водопад. В сравнение с нажежената джунгла и ярката слънчева светлина над манастира, мястото беше приятно хладно и дори мрачно. Влажните скали по брега бяха почернели от водата, а човек лесно можеше да се подхлъзне по мокрия корниз.

Роян потрепери от страх, като видя с каква скорост се движат водите на Нил, какъв огромен водовъртеж се е образувал из големия каменен циркус, преди течението да достигне тесния изход от пролома и да продължи с шеметна скорост на запад и на север към земите на Египет.

— Ако само си бях представяла, че смяташ да се измъкнем точно оттук… — рече тя и огледа подозрително реката.

— Ако ти предпочиташ да вървиш пеш, аз нямам нищо против — рече й Никълъс. — Ако от цялото начинание излезе нещо, багажът ни на връщане ще е още повече, отколкото на идване. Единственият начин, по който бихме могли да се измъкнем с всичко ценно, е да хванем реката.

— Предполагам, че си прав, но все пак перспективата не ми се струва никак привлекателна.

Роян отчупи пръчка от заплетения храст, който беше поникнал над самия корниз, и я хвърли в реката. Водите веднага я подхванаха и някакво тайнствено подводно препятствие я изхвърли високо над вълните.

— Каква е скоростта на течението? — попита тя, още по-разтревожена от бързото изчезване на пръчката малко по-надолу край брега.

— О, не повече от осем-девет възела — отговори й Никълъс, без да се замисли. — Но това не е нищо. В момента равнището на реката е ниско. Ти чакай да видиш какво ще бъде със започването на дъждовете в планините. Голяма забава. Толкова хора по света биха се бръкнали дълбоко в джоба, за да могат да карат лодка при подобни условия. Сигурен съм, че ще ти хареса.

— Благодаря за предложението. Горя от нетърпение.

Петнадесет метра нагоре — там, където и при най-високото си ниво Нил не достигаше с водите си — стоеше издълбана малка пещера. Представляваше богоявленският олтар. В далечни времена монасите бяха издълбали в скалата пътека, която завършваше в просторна ниша, осветена с вечно запалени свещи, където се намираше статуя на Богородица в човешки ръст, облечена в дрехи от овехтяло кадифе и прегърнала Младенеца в скута си. Маи Метема стигна дотам в благоразположението си към гостите, че им позволи да приберат надуваемите лодки в параклиса. Щом носачите си отидоха, Никълъс показа на Роян къде се дърпа, за да се отворят калъфите, както и как се борави с въглеводородните компресори, които надуват лодките за броени минути. Сложи радиостанцията в малката си чанта за извънредни ситуации и я опакова в найлон. Прибра я в калъфа на една от лодките, за да я намери лесно, щом се наложи.

— Да не си решил да си спестиш посещението в лунапарка? — попита с неприкрита тревога Роян. — Предполагам, нямаш намерение да ме оставиш сама на водната стихия?

— По-добре да знаеш как се работи с тия неща. Когато дойде време за тръгване, могат да възникнат доста непредвидени обстоятелства. Не бих се учудил, ако тъкмо ти трябва да пуснеш лодките на вода.

Когато се изкатериха обратно до манастира и слънчевите лъчи отново им се усмихнаха, тя предложи:

— Още няма обед, целия ден няма какво да правим. Нека отидем отново при вира на Таита.

Никълъс вдигна рамене в знак, че му е все едно.

Биволите и Слоновете им правиха компания до началото на пътечката към пролома. Двата отбора продължиха нагоре към бента, изпращайки шумно двамата си благодетели.

Макар от последното им идване да бяха минали няколко седмици, буйната растителност вече бе успяла да прегради до голяма степен пътя. Никълъс трябваше здравата да развърти мачете, за да отстрани най-опасните бодли. Няколко часа след пладне успяха да прехвърлят стръмното било и да застанат на скалите над вира.

— По всичко изглежда, че сме били последните посетители на мястото — рече с облекчение той. — Не виждам следи и друг да е минавал.

— Да не би да си очаквал конкуренти?

— Човек никога не знае. Фон Шилер е голяма работа, а и екипът му си го бива. От всички най-много ме тревожи Хелм. Имах лошото предчувствие, че може да се е навъртал тъдява. Смятам да погледна наоколо за всеки случай.

Никълъс обиколи набързо целия терен над скалата, като се опитваше да намери и най-беглата следа, оставена от нечие човешко присъствие. Най-накрая се върна и седна на тревата на ръба над пропастта.

— Нищо — заключи той. — Все още водим в играта.

— Щом Даниъл завърши бента, пренасяме операцията тук, нали? — попита за всеки случай Роян.

— Да, но аз лично смятам да вдигна лагер още преди той да си е свършил работата. Ще започнем да пренасяме от кариерата цялата екипировка, нужна за проучването на вира.

— Как смяташ да слезем до дъното на реката? Когато я пресушим, скалата ще бъде още по-висока.

— Предполагам, че ще можем да използваме коритото на Дандера вместо път. Бихме могли да тръгнем и откъм бента, и откъм розовите скали по пътя към манастира.

— Но не това е начинът, за който ти мислиш, нали? — подхвърли тя.

— Дори и след като пресушим реката, разстоянията са твърде големи, за да минаваме всеки път от единия до другия край на пролома. От бента до розовите скали са шест-седем километра, при това пътят ще е труден и ще ни отнема допълнително време. — Никълъс се усмихна печално. — Не питай старо, ами патило. Вече имах веднъж случай да преплувам дистанцията, не ми се ще да повтарям удоволствието. Доколкото си спомням, реката е пресечена от по-големи прагове.

— Тогава каква идея имаш? — заинтересува се Роян.

— Идеята всъщност не е моя — уточни той. — Авторът й е по-скоро Таита.

Тя се наведе над бездната.

— Искаш да построим скеле до подножието на скалите, така ли? Както е сторил той навремето.

— Щом Таита е решил, че така е най-добре, значи и ние можем да последваме примера му. Старият мошеник сигурно също е пресметнал, че не си струва да губи време по цялата дължина на пролома. Вместо това е построил стълба.

— Кога смяташ да построим нашата?

— Една от групите вече се е заела с отсичането и дялането на бамбукови колци. Още утре започваме да ги носим тук и да ги складираме на място. Нямаме нито ден за губене. Щом бентът бъде окончателно затворен, трябва да се спуснем възможно най-бързо до дъното на вира.

Сякаш за да потвърди думите му, в далечината се разнесе гръмотевица. Двамата едновременно обърнаха глави на север и тревожно огледаха небето над платото. На сто и петдесет-двеста километра от мястото, където се намираха, над синкавия хоризонт на планините се бяха скупчили тъмни облаци. Никой не продума, но и двамата си дадоха сметка колко опасно може да се окаже струпването на облаци горе в планините.

Никълъс погледна часовника си и стана.

— Трябва да тръгваме, ако искаме да сме в лагера по светло.

Подаде й ръка и я вдигна на крака. Тя отупа праха от дрехите си и стъпи на самия ръб на скалата.

— Събуди се, Таита. Още малко и ще те застигнем — извика тя на невидимия си събеседник в дъното на мрачния каньон.

— Не го предизвиквай излишно — дръпна я за ръката Никълъс. — Старият хитрец ни създаде вече достатъчно неприятности.

Близо до брега на Дандера и малко над строящия се бент дърварите бяха оставили няколко високи пъна. Тях Сапьора щеше да използва за опорни точки в сложната си система от въжета, стъкмена над реката. Минавайки през няколко макари, чрез които да се направлява операцията, дебело въже стигаше от единия бряг на другия и после обратно, вързано с единия си край за мотокара. Други две въжета чакаха на двата бряга на реката, но грижата за тях щяха да поемат Биволите и Слоновете. Начело на едните бе застанал Никълъс, на другите — Мек Нимур, напуснал скривалището си, за да помогне в сложната манипулация.

Голямата дървена решетка стоеше на самия край на брега и наполовина се потапяше под водата. Благодарение на тежките камъни, вързани за единия й край, тя стоеше изправена към небето, но това правеше предстоящото й преместване още по-трудно. Сапьора присви очи и огледа за последен път терена. Особено внимателно изучи наполовина издигнатия бент. Двата вала, издигнати от купищата габиони, се бяха показали високо над нивото на водата, но между тях оставаше пролука от шест-седем метра, която пропускаше речното течение.

— Това, което в никакъв случай не искаме да се случи — обясняваше великият инженер, — е проклетата щуротия да ни избяга от ръцете и да се удари о стената. Голяма част от труда ни досега ще отиде чисто и просто по дяволите. Искам оградата да се вмъкне в дупката и да не се удря никъде по пътя. Има ли въпроси? Сега му е времето да питате. Вече научихте сигналите.

Уеб всмукна за последен път от цигарата си и захвърли фаса в реката. После даде знак да започват:

— Хайде, господа. Който влезе последен във водата, е глупак.

В сравнение с останалите Никълъс и Мек бяха направо навлечени с късите си панталони. Другите просто бяха чисто голи. Щом заповедта бе дадена, двата отбора нагазиха до кръста в реката и всеки зае отреденото му място покрай въжетата.

Преди да ги последва, англичанинът за последен път се огледа. Сутринта на закуска Роян невинно го беше помолила за бинокъла. Сега разбираше защо. Двете с Тесай се бяха качили на върха на канарата, надвиснала над водопада. Пред очите на Никълъс Роян подаде бинокъла на приятелката си, която също като нея държеше да не изпусне нещо от най-важната операция в цялото начинание.

Никълъс огледа редиците голи мъже, стъпили във водата. Лицето му се разкриви в гримаса и неволно измърмори:

— Господ ми е свидетел, тук има няколко забележителни екземпляра. Надявам се Роян да не прави сравнения.

Сапьора се качи на жълтия си трактор и с мощен рев машината се съживи сред облаци изгорели газове. Той вдигна юмрук над главата си и приятелят му предаде заповедта на отбора си:

— Хващайте и опъвайте.

Отговорникът на бригадата преведе заповедта на амхарски и мъжете се облегнаха с цялата си тежест върху въжетата. Даниъл подаде едва-едва газ и машината потегли напред. Мъжете стегнаха кореми, макарите заскърцаха, а долният край на дървената ограда започна да дращи по грапавото дъно на реката. Отсрещният й ръб се издигна високо над повърхността и като платно на кораб бавно и плавно се насочи към средата на течението.

Скоро реката подхвана огромния товар и започна да го тласка право към каменния вал. Скоростта започна тревожно да се увеличава. Тракторът избълва облаци черен дим и Сапьора включи на заден ход, за да блокира въжетата. Голите мъже подеха дружна песен и напънаха мишци — неколцина бяха издърпани навътре в реката и едва подаваха глави над повърхността.

Дървената конструкция успокои донякъде движението си и с по-спокойни темпове пое към отвора в бента. В момента, в който капризите й я насочиха повече към единия бряг, Сапьора вдигна дясната си ръка и я размаха като вятърна мелница. Отборът на Мек послушно отпусна въже и хората на Никълъс дръпнаха към себе си. Оградата отново застана право срещу отвора.

— Едно, две, три, дупката затвори! — изрева Даниъл, но сандвичът беше попаднал насред най-силното течение и хората едва го удържаха. И двата отбора бяха издърпани още по-навътре в реката и най-предните от хората край въжетата изгубиха дъното. Нямаше как, трябваше да пуснат кабела и с плуване да се върнат на плиткото. Останалите, които все още не се бяха отскубнали от спасителната тиня, с последни усилия успяха да спрат конструкцията, преди да се е ударила о камъните, и отново да я наместят точно срещу отвора. Като някаква огромна тапа за канал на още по-огромна баня дървената ограда се вмъкна между каменните пилони и реката беше спряна.

Мъжете бързаха да се спасят на брега, а голите им гърбове лъщяха на слънцето. Сапьора откачи въжетата от куката на трактора и наду газта докрай, за да излезе при бента. Щом машината мина покрай него, Никълъс скочи на стъпалото до седалката на шофьора.

— Качвайте се бързо нагоре, преди стената да е поддала — извика му приятелят му.

За няколкото секунди, които престоя на трактора, Никълъс успя да се увери с очите си какво е положението. Засега бентът държеше, но нямаше да е за дълго. През пролуките между дървената ограда и каменните валове водата усилено шуртеше, а многобройни струи минаваха през самите габиони. Колкото и тежки да бяха камъните в тях, течението беше достатъчно силно, за да си проправи път. Още по-силно беше налягането върху дървените трупи и синтетичния пласт между тях. В действителност реката бе съсредоточила цялата си мощ в тази точка и оградата скоро започна да се огъва под напора й. Тя приличаше на крепостна порта, която неприятелят се опитва да разбие с таран.

Сапьора грабна един от габионите насреща си и навлезе в коритото на реката откъм запречената страна. Нивото на реката беше спаднало до две-три педи. Но трябваше да се бърза.

Щом тракторът се озова под равнището на бента, двамата мъже бяха като поръсени със студен душ от струйките, минаващи между камъните в габионите. Сапьора приближи машината до дървената стена и затисна мрежата с камъните плътно зад нея. Даде заден ход и се изкачи на брега, колкото да подхване следващия товар. По този начин лека-полека изгради втори вал зад дървения сандвич, издигна цял насип от камъни и успя да укрепи бента в средата поне толкова, колкото в двата края.

Никълъс скочи на земята и го остави сам да продължава укрепителните работи. Хукна с все сили нагоре по течението и скоро се озова в началото на изкуствено прокопания канал. Повечето от работниците вече го чакаха на място, дори Роян и Тесай се бяха присъединили към тях и се вълнуваха не по-малко от останалите.

Никълъс успя да си проправи път до Роян и тя радостно го грабна за ръката.

— Стана, Ники. Бентът удържа.

Пред очите им нивото на реката се издигаше и водата застрашаваше да прелее над яза. Под бурните възгласи на мъжете, които подканваха реката да бърза, струите й внезапно заляха началото на канала.

Петдесет души скочиха като един и започнаха да копаят земята с кирките си. Облаци от прах ги покриха до главите, докато те бързаха да проправят път за Нейно Височество Дандера. Останалите нито за миг не преставаха с окуражителните си подмятания и веселите песни, които сякаш изригнаха, щом първият тънък ръкав се отдели от течението на реката и пое към дерето. Подобно на змия водата се заизвива между буците изровена пръст, а мъжете с кирките се затичаха да се наредят в шпалир от двете страни на канала. Всеки път, щом на пътя й застанеше препятствие, се намираше кой да го премахне с един-два маха на кирката си и да я пропусне нататък.

Най-накрая тънкият ръкав достигна края на изкопа и свободно пое надолу към гората. Скоро струята се превърна в бара. Барата в ручей, ручеят — в пенлив поток. Но с нови сили водата разшири отвора на канала и се втурна към новото легло на реката.

Мъжете, които чакаха в дъното на канала, извикаха от уплаха при това внезапно прииждане на неспокойната Дандера и панически се заизкачваха по склоновете. Неколцина обаче не успяха да се измъкнат навреме и с викове се оставиха на течението да ги понесе надолу по баира. Трябваше другарите им да ги настигнат и да им хвърлят въжета, с които да ги издърпат на твърда земя.

Скоро реката се хвърли с рев в изкопания канал и с носталгия пое по старото си корито в дола. Сякаш времето се беше върнало с няколко хиляди години назад. В продължение на цял час хората стояха по новите брегове на Дандера и мълчаливо наблюдаваха чудото, което се извършваше пред очите им. Човек винаги е бил привличан от гледката на вълните и никой от присъстващите не правеше изключение от правилото. Лека-полека зяпачите се отдръпваха назад, за да освободят повече място за надигащата се река, която поглъщаше земята под краката им.

Най-накрая Никълъс се отърси от мечтите си и отиде при Сапьора, който продължаваше да укрепява бента. От долната страна на яза вече бе построил същински редут, широк четири габиона в основата си и един — в горния си край. Ако не друго, то поне за известно време бентът щеше да устои на течението, а гъсто наредените камъни в мрежите запушваха пролуките около дървената стена. Щом реката бе поела по канала към дола, напрежението върху яза осезаемо бе намаляло.

— Мислиш ли, че ще издържи? — изгледа с известно подозрения конструкцията Роян.

— Поне докато започнат дъждовете, мисля, че няма за какво да се тревожим — изтегли я надалеч Никълъс. — Няма какво повече да си губим времето тук. Трябва да слизаме към вира на Таита и да се залавяме за работа.

Следваха бреговете на реката, която сами бяха създали, и не след дълго се оказаха в средата на големия дол. Някъде трябваше да се катерят нагоре между храстите, защото реката бе погълнала части от пътеката. Най-накрая се озоваха в точката, където трябваше да се влива тайнственият поток, извиращ от дупката в скалите — над вира с пеперудите, над който бяха стояли с Тамре. И Никълъс, и Роян се заковаха на място. Размениха само погледи, за да си кажат очевидното — потокът беше пресъхнал.

Свърнаха встрани и изследваха празното корито на потока, докато не изкачиха и последния баир и не се оказаха на ръба, под който се бе намирал вирът с пеперудите. Дупката в скалата все така се криеше зад гъстата папрат, но от нея не излизаше нищо — все едно каменният великан бе изгубил окото си и сега кухината му зееше празна.

— Потокът е пресъхнал! — най-сетне прошепна Роян. — Бентът е спрял притока на вода. Най-после имаме доказателство, че водата е идвала откъм реката и е минавала през шахтата при дъното. Щом отклонихме реката и потокът пресъхна. — Очите й искряха от вълнение. — Да тръгваме. Няма какво повече да стоим тук. Време е да погледнем вира на Таита.

Никълъс бе първият, слязъл до дъното на почти пресушения вир. Този път си беше донесъл удобна седалка, а въжето му се държеше на няколко макари, с които слизането му не представляваше никакъв проблем. Щом седалката му увисна зад каменната козирка над пролома, се залюля неочаквано и при удара в скалата палецът му остана прищипан между дървената рамка на седалката и камъка. Той извика от болка, но успя да освободи контузения си пръст. Откри, че кожата над кокалчето се е смъкнала и че едри капки кръв падат върху краката му. Колкото и да го болеше обаче, каза си, че раната не е сериозна, и я засмука, колкото да я изчисти от мръсотията. Кръвта престана да тече, но пък и той нямаше време повече да се занимава с раната си.

Озова се под козирката и пред очите му се разтвори тъмната и донякъде зловеща паст на скалистия пролом. Погледът му веднага бе привлечен от надписа на скалата между двете вертикални линии от ниши. Понеже вече знаеше какво да очаква, не му беше трудно да разпознае поизтрития силует на ранения ястреб. Това му даде допълнителна увереност. Откакто преди месец двамата с Роян бяха избягали от долината, често го бе спохождало чувството, че кръгът върху скалата само му се е привидял, че картушът на Таита е бил просто плод на въображението му и че когато се върнат на същото място, повърхността на скалата ще се окаже гладка и недокосната от човешка ръка. Но ето че ястребът си беше там и му обещаваше още по-интересни разкрития.

Никълъс се наведе да погледне под краката си и забеляза, че големият водопад над вира е заприличал на най-обикновен градски улук. По лъскавата, черна скала продължаваше да тече вода — вероятно промъкнала се през пролуките в бента или пък останала във вировете и тинестите брегове нагоре по течението.

Нивото на самия вир бе спаднало драстично. Никълъс лесно се ориентираше по тъмните линии докъде е стигала водата предния път. Оказваше се, че поне петнадесет метра от височината на скалата, които преди са се намирали под равнището на водата, сега стоят на открито. Още осем двойки ниши се бяха показали и нямаше нужда отново да ги брои с плуване.

И все пак вода имаше. Понеже дъното на пресъхналата река не беше равно и водопадът бе издълбал с времето нещо като басейн в камъка, в самия център на вира бе останало известно количество мътна речна вода, наобиколена от тънка ивица суша. Никълъс стъпи на скалата и се освободи от седалката. Усещането, че стъпва свободно там, където предния път едва не се беше удавил, му се стори доста странно.

Вдигна глава нагоре да види докъде стигат слънчевите лъчи. Струваше му се, че се намира на дъното на минна шахта — ръцете му неволно настръхнаха, а стомахът му се сви в тревожно очакване. Той дръпна въжето, за да даде знак на помощниците му да издърпат обратно седалката, и пристъпи по хлъзгавия скален ръб по посока на нишите. Големите черни дупки отдалеч изпъкваха на сравнително светлата сивкава повърхност.

Можеше да различи мрачната сянка на дупката, която предния път едва не го бе погълнала безвъзвратно в лигавата си паст. Само горният й край се подаваше малко над водата, останалото се губеше под тъмната й повърхност. Отстрани се виждаше само неправилната дъга на свода, издълбан малко под нивото на последните две ниши.

Каменната ивица, по която Никълъс се движеше, все повече се стесняваше и най-накрая той се принуди да долепи гръб до скалата и да продължи нататък с рамо напред. Скоро щеше да му се наложи да нагази във водата целият. Вирът беше практически непроницаем и се затрудняваше да познае на каква дълбочина е дъното, затова предпочиташе да стои по възможност на сухото.

Клекна на тесния корниз и се наведе, колкото му позволяваше чувството за равновесие. С едната ръка се беше подпрял на скалата, а с другата посегна към наполовина потопения във водата отвор на шахтата.

Вътрешната страна на ръба му се стори съвсем гладка — както си я спомняше от предния път — а и самият ръб беше твърде очертан, за да бъде дело на природната стихия. Несъмнено шахтата е била издълбана от човешка ръка. Докато навиваше ръкавите си, Никълъс забеляза, че палецът му продължава да кърви. Без да обръща обаче внимание на раната си, смело бръкна във водата. Заопипва скалата надолу с надеждата да стигне до долния край на отвора. Пръстите му скоро се натъкнаха на тънка вдлъбнатина, която може би представляваше границата между два каменни блока, сложени един върху друг от неизвестен зидар. Любопитството го караше да продължава нататък и скоро потопи половината си ръка във водата.

Изведнъж из тъмния вир, току пред лицето му се размърда някаква жива твар, едра, но въпреки това гъвкава и бърза. Никълъс инстинктивно извади ръката си от водата и с ужас усети как в кожата му са се впили острите като игли зъби на непознатия воден обитател. За миг на повърхността се показа грозната, зловеща глава на рибата, силно напомняща на хищна баракуда, след което тя отпусна хватката си и изчезна в дълбините на вира. Хрумна му, че животното е било привлечено от миризмата на кръв, течаща от ранения му палец.

Той бързо се изправи и все тъй долепен за скалата, започна да се оттегля. Със здравата си ръка държеше ранената. За щастие само един от големите зъби на рибата бе успял да се впие в плътта му, но и той беше достатъчен да го пореже като с бръснач. Дългата драскотина вървеше по външната страна на ръката му и от раната обилно се лееше кръв. Червени петънца се появиха по тъмната повърхност на вира.

В следващия миг водата закипя от живот. Един връз друг заиграха десетки издължени силуети, заплитащи се като кълба прежда. Никълъс застина и с погнуса зачака зловещите създания да се успокоят. От време на време успяваше да различи нечия гъвкава като на змия форма, дебела, колкото прасеца му, черна и лъщяща.

Една от рибите дори подаде глава над водата и изтрака със зъби. Очите й бяха огромни и блестящи, носът й — издължен напред, а дългите й челюсти покрити с ред закривени шипове, които излизаха пред тънките й устни. От края на главата до опашката имаше поне шест стъпки дължина. Рибата изплющя като камшик върху повърхността и скочи във въздуха, опитвайки се да докопа със зъбите си голите крака на Никълъс. Той извика от страх и скочи встрани, опитвайки се да се задържи на скалата и да застане на по-безопасно място. Продължавайки да държи ранената си ръка, погледна към мястото, откъдето го бе нападнало гнусното създание. Главата му беше изчезнала, но повърхността на водата продължаваше да се вълнува при всяко движение на продълговатите й обитатели.

„Змиорки! — даде си сметка Никълъс. — Огромни тропически змиорки.“

Разбира се, че кръвта му ги беше възбудила до крайност. Със спадането на речното равнище те се бяха оказали като хванати в капан в плиткия вир. Заради големия си брой сигурно отдавна бяха изяли по-дребните риби и вече нямаше с какво да се хранят. Навярно във всеки от вировете, останали тук и там по дължината на пресъхналото корито, се срещаха същите злокобни твари. Никълъс благодареше на Бога, че при славното си преплуване на пролома не се бе наранил.

Свали памучната кърпа от врата си и набързо превърза кървящата рана. Змиорките представляваха смъртоносна опасност за всеки, който понечи да влезе в шахтата, но той вече пресмяташе как да се отърве от злокобното им присъствие. Все пак трябваше по някакъв начин да се пъхне невредим в тайнствената дупка.

След малко водата се успокои и повърхността стана гладка както в началото. Никълъс погледна нагоре и видя смъкващо се въже с двете тънки и добре оформени крачета, подали се под дървената седалка.

— Какво намери? — извика Роян развълнувано. — Има ли тунел… — но при вида на окървавените му дрехи и превръзката около ръката му замлъкна. — О, Господи, какво си правил?! — възкликна съчувствено. — Лошо ли си се ранил?

Най-сетне пръстите й стъпиха на дъното на пролома и тя се измъкна от седалката, за да поеме ранената му ръка в своите.

— Какво си направил?

— Не е толкова зле, колкото изглежда — успокои я Никълъс. — Много кръв тече, но раната не е дълбока.

— Какво се случи? — питаше тя.

Вместо отговор Никълъс откъсна парче от окървавената си кърпа, сви го на топка и го хвърли във вира.

— Гледай!

Шахтата отново се покри с огромни вълни и при вида на дългите, хлъзгави форми Роян изпищя от ужас. Една от змиорките се пльосна наполовина върху сушата, преди да се оттегли обратно във водата. По черната скала останаха блестящите й, лигави дири.

— Таита се е сетил да ни остави и кучета пазачи — отбеляза Никълъс. — Ще трябва най-напред да се погрижим за красавиците, после да мислим за влизане в шахтата.

Бамбуковата стълба, която Даниъл и Никълъс построиха върху скалата, се държеше, както можеше да се предположи, за нишите, оставени в камъка отпреди почти четири хиляди години. Навярно при сглобяването на скелето Таита бе разчитал на ликово въже, но представителят на двадесетия век — Сапьора — се възползва от услугите на прогреса и навърза бамбуковите колове с тежка галванизирана жица, достатъчно здрава да поеме тежестта на няколко души едновременно. Биволите отново бяха впрегнати на работа и като направиха верига, бързо доставиха до коритото на реката цялата необходима за операцията екипировка.

Първото, което работниците смъкнаха долу, беше портативният електрогенератор „Хонда“. Сапьора скоро свърза с машината прожекторите, които беше нагласил по цялото дъно на пресъхналия вир. Работещият с бензин генератор леко забръмча и човек можеше да се учуди как с толкова малко усилия осигурява толкова мощност. Прожекторите осветиха целия пролом и повече нямаше кътче, което да остава в сянка. Плиткият вир със змиорките бе огрян като театрална сцена, на която тепърва ще се разиграват важни събития.

Настроението веднага се промени. Личеше си, че и духът на носачите се повдига и те започнаха да редят шеги от всички страни. Докато Роян слизаше по стълбата, за да се присъедини към двамата англичани, мъжката бригада се отдаде на бурно веселие.

— Е, видяхме, че лампите светят, можем да ги изгасим — нареди Никълъс.

— Но без тях е толкова мрачно и потискащо — възрази тя.

— Трябва да пестим горивото. Или може би знаеш близка бензиностанция. Разполагаме само с двеста литра резерв и колкото и малко да харчи хондата, не можем да си позволим излишни разходи. А не се знае колко време ще трябва да прекараме в тунела.

Тя вдигна рамене в знак на примирение и когато Сапьора изключи мотора, целият пролом потъна отново в полумрак. Роян погледна към тъмните води на вира и се намръщи.

— Ами какво ще правиш с любимите си животинки? — попита и погледна превързаната дясна ръка на Никълъс.

— Двамата със Сапьора имаме план. Първо си помислихме да пресушим целия вир с кофи. Но от водопада все още тече вода, затова решението ни изглежда неразумно.

— Дори да впрегнем хората денонощно да изхвърлят вода с кофи, пак трудно бихме се съревновавали с това, което идва отгоре — изсумтя приятелят му. — Ако поне шефът се беше сетил да вземе водна помпа…

— И аз не мога да се сещам за всичко, Сапьоре. Затова решихме да построим малък бент пред шахтата и да изтеглим само водата от нея.

Жената се отдръпна встрани и безучастно наблюдаваше действията на сътрудниците си. Половин дузина от останалите празни мрежи бяха смъкнати по бамбуковата стълба и поставени до водата. Донякъде ги напълниха с камъните, които работниците намираха пръснати по дъното на пресъхналата река. Но дори и наполовина напълнени, габионите бяха доста достатъчно тежки, за да измъчат носачите. Нямаше как да докарат трактора, затова трябваше да влязат в ролята на древни египтяни и да разчитат единствено на живата сила. Иначе имаше останала достатъчно синтетична материя, използвана за големия бент, колкото да обвият купищата камъни и да направят малкия яз водонепропусклив.

— Ами змиорките? — още примираше от страх при мисълта Роян и упорито отказваше да приближи коварния вир. — Едва ли ще пратиш някого от хората си при тези зверове!

— Ти гледай и се учи — усмихна се Никълъс. — Знам как да се оправям с рибки като тези.

Щом всичко беше готово за издигането на малкия бент, той изпрати останалите, включително Сапьора и Роян, на бамбуковата стълба и остана сам на дъното на пролома. Изправи се заплашително пред вира и бръкна в чантата с бойни гранати, с които Мек Нимур му беше услужил.

Хвана по една граната във всяка ръка и се замисли.

„Седем секунди преди взрива — напомни си. — Не е в принципите на фамилията, но пък и е доста по-ефективно от ловна карабина!“

Издърпа предпазителите на двете гранати и ги подхвърли в средата на вира. Обърна се на другата страна и хукна към близката издатина. Прилепи лице до скалата и скри главата си с ръце. Сви до болка клепачи и се приготви за изпитанието.

В следващия миг земята се разтресе под краката му и гърбът му бе като изблъскан от двете последователни ударни вълни. Експлозиите се оказаха доста силни и от напрежение дъхът му спря в гърдите. В тесния пролом детонациите бяха оглушителни. За щастие се беше сетил да притисне ушите си с пръсти, а и водата във вира бе погълнала до голяма степен звука. Два фонтана бликнаха към небето и струите им се разплискаха по околните скали. Високата вълна окъпа Никълъс от главата до петите.

Щом ехото от взрива утихна, той се изправи. Тъпанчетата му не бяха пострадали повече от очакваното, а освен студения душ нищо друго не му се беше случило. Върна се при вира, където водата отново бе закипяла. Десетки огромни змиорки се гърчеха и белите им кореми блещукаха на оскъдната светлина. Много от тях бяха мъртви, разпорени от край до край, но повечето бяха само зашеметени от експлозията. Никълъс знаеше от опит колко упорито се борят със смъртта животни като тези и подозираше, че след известно време ще се свестят и ще си възвърнат старите навици. Засега обаче не представляваха опасност.

Обърна се нагоре към стълбата и извика:

— Теренът е разчистен, Сапьоре, можеш да пращаш хората долу.

Негрите наскачаха нетърпеливо от бамбуковото скеле и наобиколиха вира. Бяха смаяни от клането, което гранатите бяха извършили във водата. Наредиха се по брега и започнаха да издърпват труповете на убитите змиорки.

— Да не ги ядете случайно? — попита Никълъс близкия монах.

— Много добри! — отвърна му човекът и доволно потърка корем в очакване на вечерята.

— Достатъчно, лакомници — върна ги на работа Даниъл. — Мисля да занесем габионите на мястото им, преди змиорките да са почнали да ядат вас.

Никълъс застана над шахтата и с помощта на бамбукова пръчка измери дълбочината на водата. Оказа се, че надвишава човешки ръст! Трябваше да нахвърлят габионите, както им падне и едва впоследствие да доизсипват камъни в мрежите на място. Работата беше трудна и изискваше доста усилия, та отне почти два дни. Най-накрая успяха да оградят нещо като полукръг около подводната шахта и да отцепят мястото от останалия вир.

С помощта на кожени кофи и на глинените делви, в каквито местните наливаха медовина, Биволите започнаха да изпомпват водата от оградения полумесец във вира от другата страна на бента. Колкото повече напредваха, толкова по-нетърпеливи ставаха Никълъс и Роян, които мълчаливо чакаха заветния миг да влязат в дупката.

Скоро се установи, че отворът е почти правоъгълен, три метра широк и два — висок. Огромните количества вода, преминали през шахтата, бяха до голяма степен разяли стените и тавана, но още личаха останките от четвъртити каменни блокове, които някога е трябвало да държат шахтата запечатана. Останалите не бяха издържани на хилядолетния напор на реката и се бяха отскубнали от зидарията, преграждайки частично достъпа до вътрешността.

Пръв се навря в дупката Никълъс. Помагачите му още не бяха успели да изхвърлят докрай водата, но пък и него вече не го сдържаше на едно място от нетърпение. Нагази до колене и застана срещу шахтата, опитвайки се с ръце да отмести някои от каменните отломъци, които му пречеха.

— Със сигурност това е шахта — извика на Роян, която също скочи зад бента. След като здравата оплиска приятеля си, застана до него и впери поглед в тъмния тунел.

— Пътят е преграден — възкликна тя разочаровано. — Дали Таита го е направил нарочно?

— Може би. Не е лесно да се каже. Голяма част от боклуците са дошли от реката, но не е изключено и той сам да е задръстил тунела с камъни, преди да се изнесе.

— Толкова усилия трябва да хвърлим за разчистване, а дори не знаем точно къде води тунелът — въздъхна Роян, целият й ентусиазъм се беше изпарил за секунди.

— Страхувам се, че си права — съгласи се Никълъс. — Ще трябва да изнесем всичко на ръце. При това не ни остава време за систематични археологически разкопки — просто ровим и вадим. — Той се изкатери обратно по камъните и й подаде ръка да я измъкне от дупката. — Е, поне разполагаме с прожектори. Можем да наредим хората на смени и работата ще върви денонощно, докато си пробием път.

— Отбили са течението на река Дандера — рече Нахут Гудаби, а Готхолд фон Шилер го изгледа с нескрито удивление.

— Отбили са реката? Сигурен ли сте? — попита той.

— Да, хер Фон Шилер. Получихме сведенията от шпионина в лагера на Харпър. Триста души са се хванали да работят за него в пролома на Дандера. И това не е всичко. Със самолет са му хвърлили от въздуха огромни количества техническа екипировка. Все едно се води бойна операция. Нашият човек дори донася, че разполагали с тежкотоварна машина, нещо като трактор, докаран също от самолета.

Фон Шилер погледна Хелм, седнал на отсрещния край на масата. Тексасецът кимна, че всичко е истина.

— Да, хер Фон Шилер, всичко е, както го чувате. Личи си, че Харпър е похарчил луди пари за операцията. Само чартърният полет му е струвал поне петдесет хиляди долара.

Откакто спешното съобщение по сателита го беше извикало от Франкфурт, Фон Шилер за пръв път усещаше със сърцето си, че наистина предстои нещо вълнуващо. Щом разбра, че го викат в базата, той веднага отлетя с частния си самолет за Адис Абеба, където го чакаше хеликоптерът на „Пегас“. Бързо се озова на платото над долината.

Ако всичко отговаряше на истината, а на Хелм можеше да има доверие, явно Харпър се надяваше да открие нещо изключително важно и ценно. Фон Шилер погледна през прозореца на бунгалото. В далечината се виждаха водите на Дандера, които минаваха покрай базата, преди да се хвърлят надолу по склона към Нил. Дандера не беше малка река. За да построиш бент, достатъчно голям, за да спре толкова много вода, представляваше труден за изпълнение и изключително скъп проект, особено в този затънтен край на планетата. Едва ли човек би се захванал с такава рискована операция, ако не преследва цел, която да си заслужава.

Колкото и да не му се искаше, усети, че се възхищава на постигнатото от англичанина.

— Покажете ми къде точно е построил бента! — нареди той.

Джейк Хелм заобиколи масата, за да застане до него. Както винаги Фон Шилер стоеше прав на дъсчения си подиум, та сега двамата с по-високия му помощник гледаха от еднаква височина.

Хелм се наведе над спътниковата снимка и грижливо отбеляза местоположението на построения бент. Двамата се загледаха известно време във фотографията, без да казват нищо, и най-накрая Фон Шилер попита:

— Какво мислите по въпроса, Хелм?

Тексасецът поклати глава и вдигна едрите си рамене.

— Мога само да гадая.

— Гадайте на глас тогава — подкани го немецът, но Хелм продължаваше да се колебае. — Хайде, смело!

— Има две възможни обяснения. Едното е, че иска да използва течението на Дандера за някакви определени цели — като например да измие земната покривка над предполагаемото място на гробницата или подобно на златотърсач да прегледа даден район за предмети от злато или други скъпоценни метали…

— Струва ми се доста невероятно! — прекъсна го Фон Шилер. — Методът ми се струва твърде скъп и несигурен, за да бъде използван от способни археолози.

— И аз мисля, че никой не би се наел с толкова мащабен план — обади се на свой ред Нахут, който държеше Фон Шилер да знае, че във всичко мисли като него. Никой обаче не го удостои с поглед.

— Другата причина да отбият реката — поне, доколкото мога да се сетя — е да се осигури достъп до някое място, по принцип залято от водите й. Навярно търсят нещо, скрито на дъното на речното корито.

— Да, струва ми се по-логично — замисли се Фон Шилер и отново насочи вниманието си към спътниковата снимка. — Какво е това, което почва от бента надолу?

— Реката навлиза в дълбок и тесен пролом — посочи с пръст Хелм. — Започва веднага след бента и продължава тринадесет километра надолу. Свършва ето тук, в близост до манастира. Летял съм с хеликоптера над него и винаги съм смятал местността за непроходима, но… — и тук той се спря.

— Продължавайте! Какво „но“?

— При един от полетите забелязахме Харпър и жената на скалите над реката. Намираха се ето тук — посочи друга точка от снимката и Фон Шилер се наведе, за да види по-отблизо.

— Какво правеха те там? — попита той, без да вдига поглед от масата.

— Нищо. Просто си седяха на скалите и гледаха реката.

— И все пак са разбрали, че минавате?

— Да, нали бяхме с хеликоптера. Бяха ни чули отдалеч, а Харпър дори ни махна.

— Следователно можем да заключим, че щом са усетили приближаването на хеликоптера, двамата са спрели да вършат това, заради което са се намирали там?

Фон Шилер толкова продължително мълча, че останалите започнаха да се въртят неспокойно и да си хвърлят въпросителни погледи. Когато заговори отново, беше толкова неочаквано, че Нахут се стресна.

— Изглежда, Харпър има твърде основателна причина да мисли, че гробницата се намира на дъното на пролома, някъде след построения бент. Кога и по какъв начин ще се свържете с шпионина в лагера му?

— Харпър храни работниците си с месо, което получава от селата по склоновете на долината. Всяка сутрин жените го носят до лагера, заедно с делви медовина. Нашият човек съобщава каквото е научил на жените и те го донасят в селото.

— Добре, добре! — махна с ръка Фон Шилер. — Не ме интересуват с какво се хранят. Това, което искам да научите, е дали Харпър е почнал да рови из пролома. Кога ще успеете да разузнаете?

— Най-късно вдругиден — обеща Хелм.

Фон Шилер се обърна към полковник Ного, който седеше в далечния край на дългата заседателна маса. Досега не беше проронил дума, но внимателно бе изслушал всички присъстващи.

— Колко души сте разположили в района? — попита немецът.

— Три пълни роти, над триста души. Всички са добре обучени, много от тях са ветерани от гражданските войни.

— Къде са дислоцирани? Покажете на картата.

Полковникът стана на свой ред от стола си и дойде при Фон Шилер.

— Едната рота се намира тук, втората е настанена в селото Дебра Мариям, а третата се намира в подножието на големия склон и е готова всеки момент да нападне лагера на Харпър.

— Мисля, че сега му е времето да ударите — намеси се отново Нахут. — Очистете ги, преди да са открили гробницата…

— Затваряйте си устата — сряза го Фон Шилер, без дори да благоволи да го погледне. — Ще искам мнението ви, когато му дойде времето.

Огледа картата продължително и попита Ного:

— С колко души разполага партизанският главатар, как му беше името… Онзи, дето се е съюзил с Харпър?

— Мек Нимур не е партизанин. Той е обикновен разбойник, кръвожаден шуфта, терорист — започна да изрежда разгорещено Ного.

— За едни терорист, за други — борец за свобода — отбеляза сухо немецът. — Колко души има под свое командване?

— Не са много. Със сигурност са по-малко от сто, най-вероятно няма и петдесет. Взел ги е със себе си да охраняват лагера на Харпър, както и бента.

Фон Шилер кимна и бръкна с пръст в ухото си.

— Как са успели Харпър и бандата му да се върнат обратно в Етиопия? — чудеше се той на глас. — Знам, че е отлетял от Малта, но е невъзможно самолетът да е кацнал направо в долината.

Скочи от подиумчето и се запъти към прозореца, откъдето се разкриваше живописна панорама. Взря се в широката долина на Нил, но между безбройните възвишения, заострени чукари и гъсти гори не се забелязваше подходящо място за кацане.

— Как са успели да дойдат, без да привлекат вниманието на властите? Дали не са скочили с парашут, по същия начин, по който са стоварили багажа им?

— Не — отвърна Ного. — Според осведомителя ми в манастира били дошли пеша заедно с Мек Нимур няколко дни преди стоварването на екипировката.

— И откъде са минали тогава? Къде се намира най-близката самолетна писта, на която да кацне тежкотоварен самолет?

— Ако Харпър е дошъл заедно с Мек Нимур, то тогава е почти сигурно, че идват от Судан. Нимур открай време е установил там базата си. Покрай границата има поне няколко изоставени писти. Нали разбирате, война — вдигна рамене Ного в красноречив жест. — Войските вечно се движат по време на война, а в Судан се стреля повече от двадесет години.

— Судан? — посочи Фон Шилер границата на картата. — Значи са следвали долината от самото й начало.

— Почти е сигурно — съгласи се полковникът.

— И не по-малко сигурно е, че Харпър ще се опита да се измъкне по същия път. Искам да извадите ротата от селото и да я дислоцирате тук и тук. По двата бряга на реката, надолу от манастира. Нека заемат позиции, така че да попречат на евентуалното отстъпление на Харпър към границата.

— Добре, разбрано! Много правилна тактика — похвали работодателя си Ного и доволно кимна. Зад металните рамки на очилата му очите му заканително блеснаха.

— Освен това искам останалите войници също да слязат в долината. Нека се държат далеч от всякакъв досег с партизаните на Мек Нимур, но да бъдат готови при заповед веднага да се насочат към бента и да го овладеят. Щом пожелая, искам хората ви веднага да блокират целия пролом към манастира.

— Кога да стане това?

— Засега ще продължим да следим действията на Харпър. Ако успее да намери нещо, ще започне да вади вещи и предмети. Някои от тях ще бъдат достатъчно големи, за да не може да ги скрие. Щом разберем, че се е натъкнал на находки, ще го нападнем.

— По-добре ще е да действаме веднага, хер Фон Шилер — посъветва го Нахут. — Няма защо да го пускаме да открие гробницата преди нас.

— Не бъдете глупак — тросна му се за пореден път Фон Шилер. — Ако ударим по-рано, отколкото трябва, може и да не открием това, към което той толкова се стреми. Имам сериозни основания да вярвам, че Харпър е разбрал къде се намира гробницата.

— Бихме могли да го принудим със сила да признае…

— Ако има нещо, което да съм научил през дългия си живот, то е, че хора като него не могат да бъдат сломени със сила. Има един определен тип англичани… Спомням си ги от времето на последната война, която водихме срещу тях… — Фон Шилер млъкна и се намръщи. — Не, тези хора са корави. По-добре да не бързаме. Когато Харпър открие нещо в пролома, тогава и ние ще се покажем на сцената — свъсените му вежди се отпуснаха и на лицето му се изписа смразяваща усмивчица. — Дотогава ще си играем на криеница.

Пръстта и камъните заемаха голяма част от отвора на шахтата, но така и не бяха успели да я задръстят напълно. Иначе Никълъс никога не би попаднал в толкова силно водно течение, както преди месец и половина, когато едва не се удави в дупката. Между по-големите камъни или под някой изтръгнат от земята дънер все още се намираха широки пролуки, които водата бе използвала, за да си пробие път към отсрещния край на дългия тунел.

Така или иначе всевъзможните боклуци в шахтата се бяха трупали в продължение на хилядолетия, затова бяха нужни огромни усилия за тяхното разчистване. Операцията беше допълнително усложнявана от липсата на достатъчно място. Биволите трябваше да се разделят на смени от по трима-четирима души, колкото да се поберат едновременно в дупката. Останалите или почиваха, или стояха пред входа и изхвърляха подадените им от вътрешността на скалата камъни и парчета дърво.

Никълъс държеше никой да не работи повече от един час в шахтата. За щастие разполагаха с повече работници, отколкото им бяха нужни, така че онези, които вършеха най-черната работа, бяха още бодри и отпочинали, изгарящи от желание да спечелят обещаните допълнителни долари според напредъка, който успееха да постигнат. При всяка нова смяна Никълъс и Сапьора се пъхаха в тунела, за да могат да измерят спечеленото разстояние с металната рулетка.

— Тридесет и шест метра! Браво, Биволи — похвали Никълъс Хансит Шериф, монаха отговорник на бригадата. Шахтата вървеше надолу, следвайки определен ъгъл. Никълъс погледна към изхода. На фона на запалените прожектори не щеше и съмнение, че ъглите на тунела са съвсем прави. Повече от ясно бе, че шахтата е била проектирана и прокопана от опитен инженер.

Англичанинът обаче насочи вниманието си обратно към водата по пода на тунела, опитвайки се да пресметне приблизителната разлика между сегашното си местоположение и обичайното равнище на Дандера.

„Двадесет и пет-двадесет и шест метра — изчисли той наум. — Нищо чудно, че водното налягане едва не ме премаза…“

В следващия миг обаче забеляза предмет с необичайна форма, заклещил се между камъните и пръстта в тунела. Застана над него и го вдигна от земята. Сетне приближи един от електрическите прожектори и внимателно разучи находката си. Потърка повърхността му и се усмихна.

Бързо тръгна към изхода и още от средата на шахтата извика Роян. Тя се показа насреща му и той победоносно вдигна тайнствения предмет и попита:

— Какво ще кажеш за това, а?

Роян беше седнала на малкия яз пред шахтата и се наведе напред, за да вземе находката измежду пръстите му.

— О, Света Богородице! Къде го намери, Ники?

— Стоеше в калта. Ей там, насред тунела, където ще да е прекарало последните четири хиляди години. Навярно някой от работниците на Таита го е изпуснал, докато се е опитвал да обърне делвата с вино зад гърба на надзирателя.

Роян вдигна парчето строшена керамика към светлината на прожектора и го огледа.

— Имаш право — зарадва се тя. — Това е част от делва за вино. Добре си личат гънката на гърлото и заобленият ръб. Но дори да се съмнявахме към коя епоха принадлежи, изпеченият в черно ръб я датира със сигурност в периода, който ни интересува. Делвата е не по-стара от 2000-та година преди Христа.

Без да изпуска парчето строшена глина, тя скочи в калта и обви ръце около врата на Никълъс.

— Поредното доказателство, Ники. Надушили сме следите на Таита. Не можеш ли да ги накараш да работят по-бързо? Сигурна съм, че старият хитрец вече усеща дъха ни във врата си.

На средата на следващата смяна откъм дъното на тунела се разнесоха радостни викове и Никълъс хукна да види какво се е случило.

— Какво става, Хансит? — попита помощника си на арабски. — Защо сте се развикали?

— Успяхме да пробием, ефенди — усмихна му се широко насреща Хансит Шериф. Белите му зъби заблестяха на фона на тъмното му, изцапано с кал лице.

Никълъс бързо си запроправя път нататък и се изравни с работниците. Бяха успели да издърпат някакъв особено голям кръгъл камък, зад който се показа широк отвор. Той пъхна фенерчето си в дупката, но друго, освен свободното, потънало в мрак пространство не видя.

Отстъпи няколко крачки назад и потупа монаха по гърба.

— Чудесно, Хансит. Всички от отбора ще получат по един допълнителен долар. Но продължавайте да работите! Искам да разчистите боклуците от шахтата.

Това последното не се оказа толкова лесно, колкото работодателят им си представяше. Трябваше на още два пъти да се сменят работниците, за да освободят докрай пътя от натрошените камъни и купищата влажна пръст. Едва тогава двамата с Роян можаха да застанат един до друг на прага на показалата се в дъното на тунела пещера.

— Какво се е случило тук? Как е станало? — чудеше се тя, а той осветяваше с фенера си вътрешността.

— Мисля, че на това място от самото начало е съществувала кухина в скалата. Скалистият пласт е бил разцепен от голяма пукнатина, минаваща оттук и оттам — и той посочи с лъча черните линии по тавана на пещерата.

— И водата в шахтата допълнително е разяла скалата, за да се получи това чудо?

— Бих казал, да — кимна Никълъс и насочи светлината в краката си. — Подът на шахтата също се е продънил.

И наистина, скалата буквално изчезваше под краката им, оставяйки дълбока дупка. Беше се образувал подводен кладенец с вертикални стени, а водата стигаше до три метра под нивото на тунела. Над главите им таванът също се беше продънил и пещерата сякаш се бе сдобила с купол на църква, макар и с не много правилни пропорции. От отсрещната страна на кладенеца цареше непрогледен мрак, което означаваше, че на разстояние поне тридесет метра стена няма.

Не се виждаше как могат да прескочат кладенеца, без да нагазят във водата. Никълъс извика на Хансит да донесе един от дългите бамбукови пръти, с които бяха сглобили стълбата по скалите. Той беше десет метра дълъг и бяха нужни известни маневри, за да го промушат през тесния тунел. Щом му го донесоха, Никълъс бръкна с него в кладенеца и продължи да го тика, докъдето можа да стигне.

— Дъно изобщо не се усеща — поклати той глава. — Знаеш ли какво ми идва наум? — рече, след като издърпа бамбука и го подаде обратно на Хансит.

— Какво? — попита Роян.

— Мисля, че оттук минава водата, която излиза от другата страна на хълма, над вира с пеперудите. Излиза, че реката сама е успяла да си проправи път през скалата и да се покаже отново под открито небе.

— Тогава защо кладенецът не е пресъхнал? — изгледа с недоверие непрогледните води в краката си тя.

— Навярно по пътя се е образувала гърбица. Щом налягането е спаднало, обратният наклон е попречил на водата да се оттече към дола.

Никълъс отново насочи лъча на фенера си към водната повърхност и Роян изпищя от ужас и отвращение, когато, примамена от светлината, в кладенеца се показа главата на огромна змиорка.

— Мръсни създания! — отстъпи неволно назад. — Сигурно цялата река гъмжи от тях.

Дългата сянка на рибата направи бърза обиколка по повърхността на кладенеца, след което изчезна в дълбините му също тъй изненадващо, както се бе появила.

— Ако си прав и подът на тунела наистина е пропаднал случайно, то трябва да търсим продължението на тунела някъде нататък — посочи Роян през кладенеца в тъмното, а той послушно насочи фенера си натам.

— Погледни, Ники! Ето го.

Този път очите им успяха да различат четвъртития силует на шахтата, която продължаваше оттатък просторната пещера.

— И как ще се доберем дотам? — продължи да говори Роян, отчаяна от новопоявилите се трудности.

— За да бъда съвсем искрен, няма да е никак лесно. Мамка му! — изпсува Никълъс. — Тая гадория ще ни отнеме още поне два дни, а тях едва ли можем да си ги позволим. За да минем, ще трябва да построим мост.

— Какъв мост?

— Нека Сапьора дойде да види. Той е специалистът по тази част.

Дани Уеб застана на ръба на черния кладенец и впери поглед в отсрещния бряг.

— Понтонен мост — измърмори той. — Ти колко от надуваемите лодки успя да вземеш?

— Изобщо не си го помисляй, Сапьоре! — поклати глава Никълъс. — За нищо на света няма да позволя да се доближиш до скъпоценните ми лодки.

— Както искаш — махна примиренчески той. — Така щеше да е най-лесно и да отнеме най-малко време. Само пускаме една лодка на вода и прехвърляме дъски през нея до отсрещния бряг. За целта ми трябва материал, който да плува високо над повърхността.

— Баобаб — щракна с пръсти Никълъс. — Ще свърши прекрасна работа. Когато се изсуши добре, баобабът става лек като корк. Ще замести чудесно надуваемите ми лодки.

— По хълмовете забелязах доста баобаби — съгласи се приятелят му. — Даже ми се струва, че всяко второ дърво в областта е баобаб.

На триста метра от върха на скалата с бамбуковата стълба растеше едър представител на рода Adansonia digitata. Гладката му кора силно напомняше на кожата на някое голямо влечуго от ерата на динозаврите. Обиколката на баобаба беше внушителна — двадесет души, хванали се за ръце, едва ли биха го опасали. Най-високите клони на дървото стърчаха съвсем голи и изкривени на всички посоки сякаш от десетилетия бяха изсъхнали. Само тежките, обвити с мъх шушулки, издаваха живот. Висяха на едри гроздове по краищата на клоните, готови всеки момент да се разтворят и да изсипят черните си семена, омесени с нещо като бяла паста.

— Зулусите разправят, че Нкулу Кулу, Великият дух, засадил баобаба с короната надолу и корените високо в небето, за да го накаже — обясни Никълъс на Роян, докато наблюдаваха разгърнатите, прострели се с десетки метри встрани клони на дървото.

— Защо го е направил? Какво е направил горкият баобаб, че така жестоко да го накажат.

— Хвалел се, че е най-високото и най-дебелото дърво в гората. Затова Нкулу Кулу решил да му даде малък урок по скромност.

Един от гигантските клони на баобаба се беше пречупил под собствената си тежест и лежеше на каменистата земя. Дървесината му беше почти бяла, цялата на влакна и ако човек си откъртеше парченце, щеше да се увери, че е лека като корк. Под ръководството на Никълъс дърварите насякоха строшения клон на няколко отделни трупи, лесни за пренасяне. Хората закараха трупите в пролома, а оттам — в подземната пещера, и Сапьора за съвсем кратко време ги навърза на сал и ги пусна във водите на кладенеца. Завърза единия край на дървения понтон за скалата, укрепи го достатъчно в двата ъгъла и прехвърли няколко бамбукови пръти до отсрещния бряг. Баобабовото мостче плуваше високо над водата и макар да се въртеше и клатушкаше наляво-надясно, можеше спокойно да издържи тежестта на десетина души едновременно.

Никълъс отново беше най-отпред и пръв стъпи на отсрещния бряг на подземния кладенец. Беше понесъл грубо скована дървена стълба, която опря о вертикалната стена на кладенеца, и се изкатери над ръба. Изчезна в продължението на тунела, но нетърпеливата Роян скоро го настигна.

Двамата се спряха на входа на тъмната шахта и още щом включиха фенерчето, установиха, че подземната конструкция рязко е сменила формата си. Тук вече речните води не бяха сторили такива големи поразии и ерозията почти не бе докоснала стените на тунела. Изглежда, подземният ръкав наистина си бе проправил път из дълбините на скалата, оставяйки непокътнат далечния край на шахтата. Както при входа откъм пролома, така и тук размерите на тунела бяха три на два метра, но правите ъгли изглеждаха много по-отчетливи и макар стените и таванът да бяха доста неравни — напомняйки за минна галерия — ясно личаха следите от инструментите на древните строители. Нещо повече, подът на тунела бе застлан с големи, ръбести каменни плочи, които майсторът явно не се беше старал да дооформи.

По принцип и в тази си част шахтата бе прекарала последните няколко хилядолетия под вода, пък и нямаше как иначе, след като се намираше много под нивото на реката. Затова и подът под краката им беше мокър и хлъзгав. Навярно трябваше да чакат със седмици, за да изсъхне и стане безопасен за преминаващите. Таванът и стените бяха покрити с капчици влага, вътре беше хладно и усойно, из цялата шахта се разнасяше миризма на мокра пръст и изгнило дърво.

Трябваше да изчакат Сапьора да докара кабелите за електрическите прожектори. Най-сетне и той дойде, закачи лампите по стените на тунела и огря тъмното пространство пред тях. Първото нещо, което забелязаха, бе, че шахтата изведнъж започва да се изкачва нагоре под ъгъл от около двадесет градуса.

— Сега разбирате какви ги е скроил хитрият Таита. Досега тунелът вървеше все надолу, за да бъде вечно потопен под водата и нито един плувец да не може да се добере жив до самата гробница. Оттук нататък започва изкачването — посочи Никълъс на Роян.

Двамата продължиха нататък, но силният наклон на рампата ги караше да намалят темпото. За ориентир брояха на глас всяка своя крачка:

— Сто и осем, сто и девет, сто и десет…

Изведнъж се оказаха на нивото на реката отпреди няколко дни. Можеха да са сигурни в това, защото по стените на тунела ясно се различаваха тъмната влажна и светлата суха половина. Нататък и подът внезапно изсъхна и повече нямаше защо да гледат постоянно в краката си да не се подхлъзнат. Петдесет крачки по-нататък прехвърлиха и най-високото годишно равнище на Дандера, отвъд което скалата просто не се бе докосвала до вода. Стените и таванът на тунела се намираха в абсолютно същото състояние, в което ги бяха оставили древноегипетските строители четири хиляди години по-рано. По камъните отчетливо личаха белезите от бронзовите сечива, оставени сякаш преди броени дни.

Само три метра над линията, до която Дандера някога бе стигала при годишния си разлив, изкачването спря и двамата се озоваха на хоризонтална площадка. Нататък тунелът изведнъж се обръщаше на другата страна и се насочваше към реката.

— Нека се поспрем за минутка и отдадем дължимото на подвига, извършен от древния инженер — Никълъс хвана за ръката Роян и посочи натам, откъдето бяха дошли. — Таита е разположил площадката, на която се намираме в момента, точно над най-високото равнище на Дандера. Как е могъл да го изчисли толкова точно? Не е имал телескопен нивелир, а и разстоянията по онова време са се измервали с най-примитивни методи. И все пак изчисленията му са смайващо точни. Дори и в днешно време всеки инженер би се гордял с подобна прецизност.

— Е, толкова често се хвали в ръкописите си, че бил гений, предполагам, че е крайно време да му повярваме — заключи Роян и издърпа ръката си. — Да тръгваме. Изгарям от любопитство какво ще намерим зад този ъгъл.

Двамата се завъртяха в сто и осемдесет градусовия ъгъл и Никълъс вдигна високо лампата, която Сапьора му бе дал да носи. Дългият й кабел се влачеше неколкостотин метра назад из шахтата и я свързваше директно с електрогенератора. Щом светлината озари тунела, Роян извика от изненада и сграбчи ръката на съдружника си. И двамата не смееха да помръднат, да не би да развалят магията.

Таита неслучайно бе проектирал този остър ъгъл. Целта му е била да постигне желания театрален ефект. Надолу шахтата беше издълбана най-грубо, без излишни усилия. Таванът беше насечен и напукан, стените — груби и неравни. Но това бе, защото архитектът правилно е изчислил нивата във внушителното си творение. Тъй и тъй е знаел, че водата ще изпълни шахтата догоре, явно бе, че усилията на майсторите биха отишли напразно, ако решат да разкрасяват безкрайния подземен коридор. Силите е трябвало да се пестят за по-нататък.

Сега пред двамата се издигаше широко стълбище. Ъгълът на наклона беше такъв, че от площадката не можеше да се види какво има в горния й край. Стъпалата покриваха цялата ширина на тунела и височината им беше около една човешка педя. Бяха облицовани с полирани плочи от многоцветен гнайс, толкова изкусно подредени, че от пръв поглед човек дори не забелязваше тесните пролуки помежду им. Таванът на тунела се вдигаше три пъти по-нависоко, отколкото беше досега, и представляваше правилен свод с приятни пропорции. И стените, и сводестият покрив бяха иззидани от синкав гранит, нареден с математическа прецизност. Дори само това можеше да се смята за шедьовър на зидарското изкуство, внушителен и величествен. Ако можеше да се нарече преддверие към неизвестното, то едновременно обещаваше и плашеше. Простотата на стила и липсата на всякакви орнаменти само подсилваха впечатлението за колосалност.

Роян дръпна леко Никълъс за ръката и двамата заедно стъпиха на най-долното стъпало. Плочките бяха покрити с тънък пласт прах, бял като натрошен талк. Заради рязкото им движение прахът се вдигна на малки облачета около глезените им, сетне се изсипа отново на земята, а двамата продължиха нагоре. Ако го нямаше бялото покритие върху плочките, навярно стълбището би заблестяло в очите им на светлината на мощния прожектор.

С всяко изкачено стъпало, пред очите им се откриваше горният край на стълбището. При вида на това, което ги чакаше, от вълнение Роян впи ноктите си в дланта на Никълъс. Пред тях се разстилаше втора площадка, в отсрещния край на която се изправяше правоъгълна порта. Двамата излязоха на площадката и застанаха неподвижни пред величествената врата. Не можаха да намерят думи, с които да опишат чувствата си в подобен паметен момент, вместо това потънаха в продължително мълчание, без дори да помислят да си пуснат ръцете.

Най-накрая той намери сили да откъсне поглед от портата и да се обърне към Роян. Върху лицето й прочете изписани своите собствени чувства, в очите й забеляза блясъка на незадоволима страст. Нямаше друг човек на света, с когото той би желал да сподели подобен миг. Единственото, което му се искаше, бе мигът да се превърне във вечност.

Тя също извърна глава към него. Погледите им се срещнаха и може би в продължение на минути се опитваха да разгадаят какво се крие в душата на другия. Даваха си сметка, че преживяват може би най-щастливия миг в живота си, че никога повече усещането няма да се повтори. Най-накрая Роян стисна с още по-голяма жар ръката му и погледна отново към портата пред тях. Беше измазана с дебел пласт бяла речна глина, която с времето бе заприличала на слонова кост. По мазилката не се забелязваше и най-малка пукнатина или петно, сякаш искаше да напомни на пришълеца, че има пред себе си красива и недокосната от никого девственица.

Погледите им жадно се впиха в двата релефни печата, застанали в самия център на бялата повърхност. Горният представляваше царски картуш, над чиято продълговата форма стоеше скарабеят — рогатият бръмбар, символизиращ великия кръг на вечността.

Роян зачете йероглифите и устата й започна да следва всяка дума, без обаче да я произнася на глас.

„Всемогъщият. Божественият. Господар на Горното и Долното египетско царство. Закрилян от бог Хор. Любимец на Озирис и Изида. Мамос, нека живее вечно!“

Под величествения царски печат стоеше друг, по-малък, с най-елементарно изображение на ястреб. Птицата беше със строшено крило, което безпомощно висеше пред разноцветните ивици на гърдите й. Отдолу надписът гласеше:

„Аз, робът Таита, се подчиних на твоята повеля, божествени фараоне.“

Под ранения ястреб стоеше един-единствен вертикален ред йероглифи, предупреждаващи с няколко думи неканените гости:

„Страннико! Боговете те наблюдават. Не смей да нарушиш вечния покой на господаря си!“

Счупването на печатите на царската гробница беше миг, който никой археолог не се надява да преживее втори път в живота си. Въпреки че началото на дъждовния сезон наближаваше и всяка загубена минутка можеше да лиши търсачите от ценна находка, нито Никълъс, нито Роян смееха да започнат проучването с лека ръка. Трябваше поне да се опитат да водят подробни записки за всичко, което попадне в ръцете им, и да внимават да не нанесат повреди на предметите, които не могат да отнесат със себе си.

И така, цял ден търсачите на съкровища прекараха в предварителна подготовка за влизането си в гробницата. Естествено първото, за което Никълъс помисли, бе безопасността на самата гробница. Той помоли Мек Нимур да постави пазачи на моста над подземния кладенец в шахтата и да не пуска никого във вътрешността. Само Никълъс, Роян, Сапьора, Мек, Тесай и четирима от монасите, които лично бе подбрал за делото, можеха да минават зад постовете.

По време на разчистването на подземния тунел един от хората, които най-много се бяха отличили, беше Хансит Шериф. Физически здрав, интелигентен и не на последно място — изгарящ от желание да помага — той се беше превърнал в дясна ръка на Никълъс. Именно Хансит се натовари с триножника и резервните фотографски материали, докато Никълъс правеше снимки на шахтата и на запечатаната врата. Изщрака три ленти, за да е сигурен, че ще разполагат с пълна картина на печатите и преддверието на гробницата. Едва след като свърши със снимките, той позволи на Хансит и останалите трима монаси помощници да донесат инструментите, нужни за проникването в гробницата.

Сапьора успя да докара генератора до самия кладенец. Така щеше да се ограничи спадането на напрежението, което неизбежно се получаваше заради голямото разстояние между двата края на кабелите. Следващата му задача бе да монтира наново прожекторите, този път на площадката пред запечатания вход на гробницата. Целта беше да се насочи възможно най-много светлина към бялата повърхност на глината.

Когато екипът отново се събра на прага на гробницата, всички съзнаваха тържествеността на предстоящия акт. Макар че покойникът бе заминал по пътя си към Отвъдното преди хилядолетия, нахълтването в последното му жилище представляваше все пак светотатство. Роян неслучайно бе превела надписите под печатите. Нека Сапьора, Мек и Тесай знаят какво може да ги чака вътре. Никой от тримата не погледна на предупреждението като на празни закани.

Най-напред Никълъс начерта върху бялата мазилка квадратния отвор, който смяташе да изреже в глината. Беше достатъчно голям, за да може човек да мине през него, но по-важното — включваше и двата печата, които по възможност щяха да бъдат отнесени заедно с другите богатства от гробницата. Той вече си представяше как излага парчето мазилка в някоя от централните витрини на музея си в Куентън парк.

Работата започна в горния десен ъгъл на отвора. Най-напред Никълъс взе дълго, остро шило, с което продупчи мазилката. Натисна шилото, колкото се може по-навътре, и го развъртя във всички посоки. Целта му беше да разбере какво се крие от другата страна на глината. Установи, че мазилката е положена върху дебела плетеница от тръстикови стъбълца.

— Това до голяма степен ни улеснява — рече той на Роян. — Тръстиковата мрежа ще попречи на мазилката да се натроши.

Продължи да натиска и най-накрая върхът на инструмента потъна в празното.

— Петнадесет сантиметра — пресметна Никълъс, като сложи пръст на шилото и го извади да види докъде е потънало в тръстиката. — Таита пак ни създава работа, а?

Още веднъж с помощта на шилото проби по една точка в четирите ъгъла на избрания квадрат. Сетне отстъпи назад и даде знак на Хансит да донесе тежкия, десетсантиметров свредел, с който да разшири отворите. Подобно нещо рибарите използват, за да пробиват леда на замръзналите реки през зимата.

Щом свределът проби докрай, англичанинът нетърпеливо измести Хансит встрани и надникна в дупката. От другата страна на мазилката цареше непрогледен мрак. Единственото, което усети в първия миг, бе миризмата на застоял с хилядолетия въздух. Гробницата го посрещаше със своята старческа прегръдка.

— Какво виждаш? — попита Роян, застанала до рамото му.

— Светлина! Дайте светлина! — нареди той и когато Сапьора му подаде една от лампите, я вдигна пред отвора.

— Кажи ми — нервничеше до него Роян. — Какво се вижда оттатък?

— Цветове! — прошепна той като замаян. — Най-красивите, неописуеми цветове, които можеш да си представиш.

Отстъпи назад и хвана Роян за кръста, за да я повдигне пред отвора.

— Боже Господи! — възкликна тя. — Толкова е красиво.

Този път Сапьора носеше мощен електрически вентилатор, който да раздвижва въздуха в шахтата. В същото време Никълъс монтира механичния трион. Щом реши, че е готов, подаде на Роян защитни очила, маска против праха и й помогна да си ги сложи. Най-накрая й предложи и восъчни тампони за уши.

Преди да включи триона, отпрати останалите членове на екипа до кладенеца в дъното на стръмната рампа. Официалната причина, изтъкната за тяхното изгонване, бе сравнително тясното помещение, в което щеше да действа с машината — димът от изгорелите газове, шумът на мотора, както и огромните количества прах, които щяха да се вдигнат, бяха трудно поносими за всеки. В действителност обаче държеше да са само двамата с Роян в момента на проникването в гробницата.

Останалите си отидоха, а Никълъс включи вентилатора на най-силна степен, сложи си маската с очилата и запуши уши с тампоните. Дръпна връвта на триона и машината избухна в облак от синкав, задушлив дим.

Той се концентрира и насочи върха на триона към мазилката. Въртящата се верига скоро се вмъкна в дупката, направена преди малко със свредела. Машината се впи в глината и започна да я разрязва подобно на нож, с който домакинята реже желето на празничната торта. Трионът бавно се спускаше по мазилката, а Никълъс внимаваше да не излезе встрани от начертания контур.

Въздухът се изпълни с мъгла от бели прашинки. Само след няколко секунди видимостта се ограничи до няколко стъпки. И все пак той продължи упорито да върши започнатото: изряза най-напред дясната страна на квадрата, сетне долната и лявата. Оставаше му само да направи последния разрез и всичко беше готово. Щом белият квадрат започна да се поклаща, готов всеки момент да се откърти под собствената си тежест, изключи триона и го остави настрана.

Роян скочи от мястото си и се завтече да му помогне. Двамата се пъхнаха в най-гъстия прахоляк и хванаха парчето мазилка малко преди да се откъсне и да се натроши на хиляди парченца по твърдите плочки на пода. Изключително внимателно успяха да го издърпат и без да докосват печатите, го опряха на една от страничните стени на преддверието.

В средата на бялата мазилка беше зейнал черен квадрат. Никълъс насочи прожектора, за да погледне във вътрешността, но облаците прах бяха все още толкова гъсти, че практически не се виждаше нищо. Събра смелост и провря крак през отвора. Потъна в такава мъгла и пушилка, че дори мощният прожектор не можеше да му помогне.

Вместо да продължи нататък в неизвестното, Никълъс се обърна и помогна на Роян да се промуши през прозореца в запечатаната врата. Не можеше да й отнеме правото да бъде заедно с него в минутите на великото откритие. Щом се оказаха зад тръстиковата преграда, двамата застанаха на едно място и търпеливо зачакаха вентилаторът да разсее облаците прах. Постепенно мъглата започна да се вдига и първото, което забелязаха, бе подовата настилка в краката им.

Вместо с каменни плочи подът беше облицован с тухли от жълт ахат, толкова добре лакирани и толкова плътно наредени една до друга, че създаваха впечатление за монолитност. Все едно бяха стъпили върху огромно, цветно и непрозрачно стъкло. Само тънкият бял прах, посипал се с годините по земята, отнемаше от блясъка на огромната пързалка. Там, където стъпките от обувките им бяха изтрили праха, лъчите на прожектора се отразяваха по лъскавата повърхност на ахата.

Най-накрая двамата успяха да прогледнат през пушилката и из мъглата започнаха да се показват призрачни видения. Роян хвана маската си за долния край и с рязък жест я свали от главата си. Никълъс я последва веднага и вдиша дълбоко застоялия с хилядолетия въздух на помещението. Откакто Таита бе запечатал царската гробница, из нея нито веднъж не бе повял свеж вятър, нито веднъж по пода не се бе образувало течение; носът му усещаше истинския аромат на старината — дъха на ленените превръзки и на балсамираното тяло на покойника.

Прахът изчезна съвсем и пред очите им се разкри дългият, прав коридор, чийто отсрещен край се губеше в тъмното. Никълъс се обърна назад, наведе се през отвора и успя да провре прожектора със стойката му. Сложи го пред вратата и насочи светлината към дъното на коридора.

Пристъпвайки нататък, имаха чувството, че всички египетски богове са се насъбрали около тях да ги смущават с присъствието си. Двамата натрапници бяха като обкръжени от многобройните изображения по стените, които ги гледаха със суровите си погледи от високото. Нито Никълъс, нито Роян смееха да ускорят крачка. Дебелият слой прах по пода приглушаваше стъпките им, затова пък белезникавите облаци из пространството отразяваха светлината по хиляди различни начини и допълнително подсилваха усещането им, че това е само сън.

Стените бяха изписани от край до край с древноегипетски текстове, също както и високият таван. Четяха се дълги цитати от свещените книги на епохата — от Книгата на теченията, Книгата на стълбовете, Книгата на мъдростта. Другаде пък се разправяше надълго и нашироко историята на живота на фараон Мамос на земята, изброявайки всичко онова, заради което боговете го бяха превърнали в свой любимец.

По-нататък се натъкнаха на първия от осемте олтара, вградени в стените на дългата погребална галерия — олтара на Озирис. Мястото представляваше голям полукръг със стени, изписани със слова във възхвала на божеството, а в дъното му се намираше малка ниша. Там стоеше изправена статуетка на Озирис с неговата висока шапка с птичи пера. Очите му бяха от оникс и планински кристал и в погледа му се четеше толкова жестокост и неумолимост, че Роян неволно потрепери. Никълъс протегна ръка и докосна краката на божеството.

— Чисто злато! — отбеляза той.

Сетне насочи вниманието си към високия стенопис, който покриваше стената около нишата и половината от сводестия таван над олтара. Отново беше изобразен Озирис, владетел на Отвъдното, само че в огромен ръст, със зелено лице и изкуствена брада. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите; в едната държеше жезъл, с другата — камшик. На главата си носеше все същата висока шапка, опасана с диадемата с царската кобра. Никълъс и Роян не можеха да откъснат очи от величественото изображение. Заради многото прах светлината на лампата трепереше и създаваше впечатлението, че Озирис се е размърдал на мястото си, готов всеки момент да се върне към живот.

Решиха да не губят повече време тук, защото тепърва ги чакаше цялата дълга галерия. Продължиха нататък. Вторият олтар бе вдигнат в чест на богинята Изида. Златната й фигура седеше в дъното на нишата върху владетелския трон — неин символ. Очите й бяха изваяни от слонова кост и син лапис лазурит. Младенецът Хор сучеше от гърдата й.

Около нишата отново бяха изрисувани пленителни стенописи. Величествената богиня-майка плашеше с огромните си, черни като въглен очи и със златния диск и рогата на свещената крава, сложени над челото й. Около портрета й стояха йероглифни надписи — толкова ярки, че напомняха на ято светулки. Изида се славеше с това, че я наричаха по стотина различни начина. Между най-използваните имена бяха Аст, Нет или Баст. Но също така Птах, Секер, Мерсекерт или Реннут. Всяко от тях беше ключ към безмерната й сила, затова и богинята бе запазила своя ореол на святост и могъщество там, където повечето древни богове бяха изгубили и последните си поклонници, а имената им не значеха нищо повече за хората.

Във Византия, а по-късно и в християнски Египет, добродетелите на Изида бяха прехвърлени на Богородица, също както и някои от символите й. Изображението на богинята с младенеца Хор в скута получи нов смисъл в християнската иконопис. Затова и Роян смяташе Изида за своя покровителка и като наследница на древните египтяни, и като принадлежаща към огромното християнско паство. Това, което предците й бяха завещали вместо вяра, беше смес от строг догматизъм и еретическо идолопоклонничество, ето защо тя се чувстваше едновременно гузна и горда от изпълнения синовен дълг пред великата богиня.

Трети поред в дългата галерия на божествата стоеше Хор, сокологлавият, последният от древноегипетската Света Троица. В дясната си ръка държеше боен лък, в лявата — анх, защото на него беше дадена власт върху живота и смъртта. Очите му бяха от червен халцедон.

Статуята беше заобиколена от няколко стенописни изображения на Хор, показващи го в другите му роли: Хор — младенеца, сучещ от гръдта на майка си Изида; Хор — Харпократ, гордия, строен и красив младеж с пръст пред устата, както го изисква ритуалът, със сандали на краката и къса, корава престилка над бедрата; и най-накрая Хор — сокологлавия, понякога с тяло на лъв, понякога с тяло на млад воин, но винаги с двойната корона на Горен и Долен Египет на главата. Под стенописа стоеше надписът:

„Велик Бог и Господар на Небесата, извор на властта и силата, най-могъщ сред боговете. Неговата сила повали враговете на божествения му баща Озирис.“

В четвъртата ниша чакаше Сет, начало на злото, бог на насилието и раздора. Цялото му тяло беше от злато, но главата му — на черна хиена.

След Сет идеше ред на покровителя на мъртвите, пазителя на гробищата — Анубис — чакалоглавия. От всички божества той е, който наглежда балсамирането и чийто дълг е да претегли сърцето на умрелия. Ако везните се изравнят с малкото езиче насреща, покойният се обявява за праведен, но ако сърцето му натежи дори и с един нокът, неумолимият Анубис го захвърля право в устата на чудовището — крокодил в краката си.

В шестата ниша се намираше статуята на Тот, покровителя на писмеността. Божеството имаше глава на ибис, а в ръката си държеше дълъг писец. В съседство с него беше свещената крава Хатор, застанала неподвижна на четирите си копита. Гладката й, сякаш плешива кожа на бели и черни петна, а благодушният израз на лицето й напомняше човешки, с тази разлика, че огромните й уши стърчаха високо над главата. Осмият олтар беше най-голям и най-пищен от всички. Той принадлежеше на Амон Ра — творец на всичко съществуващо. Изобразен бе във формата на слънце — огромен златен диск, от който водеха началото си дълги, златни лъчи.

Никълъс се спря пред бога-слънце и погледна обратно към началото на галерията, откъдето бяха тръгнали. Осемте статуетки представляваха съкровище, сравнимо единствено с откритото от Хауърд Картър и лорд Карнарвън в гробницата на Тутанкамон. Дълбоко в душата си той си повтаряше, че да се мисли за пари в подобен сублимен момент, е направо грехота, но пък и не можеше да остане сляп пред очевидното: продажбата на един-единствен от тези шедьоври на египетското изкуство щеше да покрие многократно всички дългове, които бе натрупал в последно време. И все пак не му беше сега времето да мисли за прозаичното бъдеще; вместо това насочи цялото си внимание към голямата зала в дъното на галерията.

— Погребалната камера — промълви едва-едва Роян, сякаш я обземаше суеверен страх. — Самата гробница.

Колкото повече приближаваха края на галерията, толкова повече сенките се отдръпваха пред тях; струваше им се, че витаещият из гробницата дух на покойния фараон бърза да се прибере в последния си дом, за да се скрие от погледа на натрапниците. Никълъс и Роян застанаха на входа на камерата. Стените й бяха изписани с още по-великолепни фрески. Макар че двамата вече бяха видели предостатъчно из дългата галерия, очите им не можеха да се наситят на красотата и жадно проследяваха всеки детайл, оставен от древните майстори по стените.

На отсрещната стена се извисяваше нечия висока фигура, която излизаше извън пределите на стената и продължаваше по тавана. По гъвкавото й, стройно тяло Роян разпозна богинята Нут, готвеща се да роди из утробата си слънцето. Между разтворените й крака вече пробиваха първите златни лъчи, които стопляха каменния саркофаг на фараона и се опитваха да му вдъхнат нов живот.

Самият саркофаг се намираше в центъра на помещението. Представляваше масивен ковчег, издялан в монолитен гранитен блок. Никълъс започна да пресмята трудът на колко роби е трябвало да бъде използван, за да може огромната маса на саркофага да бъде избутана през дългата подземна шахта. Представяше си как потните тела на работниците лъщят на светлината на факлите, ушите му сякаш дочуваха скърцането на дървените подпори под тежестта на покойния владетел.

В следващия миг той се наведе над саркофага и усети как стомахът му се преобръща — каменният ковчег зееше празен. Масивният капак беше вдигнат от мястото му и стоеше захвърлен на една страна. С такава злост го бяха запокитили на земята, че се бе разцепил на две по средата.

Двамата пристъпваха едва-едва напред и прахът в устата им подчертаваше горчивия вкус на разочарованието. Надвесиха се над самия саркофаг и погледнаха вътре. Единственото, което видяха, бяха натрошените късове на четири погребални урни. Съдовете бяха изваяни от алабастър и трябваше да съхраняват червата, черния дроб и останалите вътрешности на фараона. По начупените капаци още личаха изображенията на божества и фантастични създания, населяващи отвъдния свят.

— Празен?! — Не можеше да повярва Роян. — Тялото на фараона е изчезнало?!

През следващите няколко дни, докато фотографираха стенописите и събираха статуите на осемте богове и богини от галерията, Роян и Никълъс често спореха по въпроса за изчезналата царска мумия.

— Печатите на входа бяха непокътнати — напомняше постоянно тя.

— Може би има само едно логично обяснение на проблема — повтаряше той. — Таита лично е отмъкнал съкровищата и тялото на фараона. На много места в седмия свитък той пита защо съкровищата на Египет трябва да бъдат погубвани по подобен безсмислен начин. Неведнъж посочва, че би било много по-добре богатствата на фараона да бъдат използвани за доброто на поданиците му.

— Не, това ми се струва напълно безсмислено — не се съгласяваше Роян. — Да стигнеш дотам, че да преграждаш пътя на една голяма река, да дълбаеш стометров тунел в скалата и да издигнеш подобен шедьовър на архитектурата, само и само в последния момент да задигнеш мумията на господаря си и да я унищожиш. Таита винаги е гледал да постъпва логично. По един или друг начин и той е почитал египетските богове. Поне така личи от всичките му писания. Никога не би посмял да оскверни култовите традиции на народа си, в които сам горещо е вярвал. В цялата тази гробница има нещо, което ми се струва лъжливо. Не само тайнственото и необяснимо изчезване на царската мумия, но дори фреските и текстовете по стените.

— Съгласен съм, че изчезването на мумията е странен факт, но какво толкова нелогично намираш в стенописите? — искаше да знае Никълъс.

— Да започнем най-напред с фреските — посочи тя към изображението на Изида. — Хубави са, това никой не може да отрече, със сигурност са излезли изпод ръката на опитен художник, но не можеш да отречеш, че формите са твърде стилизирани, цветовете следват задължително правилата на епохата. Фигурите са някак застинали, като вдървени. В картините няма капчица живот, изобщо лишени са от онази искрица гениалност, която Таита внася в украсата на царската гробница на Лострис, където открихме и папирусите му.

— Разбирам. — Никълъс гледаше умислен. — Или си внушавам, или това тук се различава дори от видяното в гробницата на Танус в манастира.

— Точно така! Онези са били рисувани от самия Таита. Докато тези тук — не. Цялата галерия е била изписана от учениците му.

— Добре. А какво искаше да кажеш с това, че текстовете са нелогични?

— Чувал ли си в някоя египетска гробница да не е цитиран нито един откъс от Книгата на мъртвите? Или да не е изобразен целият път на покойника до отвъдния свят, преминаването му покрай всеки от седемте стълба?

Никълъс я изгледа смаяно. Фактът така и не му беше направил досега впечатление. Без да й отговори, той обиколи отново цялата галерия, уж за да наглежда прибирането на златните статуетки, но в действителност да обмисли по-подробно току-що чутото.

Преди да тръгнат от Англия, се беше погрижил всичко по-крехко и чупливо в екипировката на експедицията му да бъде подредено в здрави метални кутии за амуниции, които да опазят съдържанието си при хвърлянето от самолета. Всяка от кутиите бе изолирана с гума, за да не пропуска вода, а той лично бе проверявал доколко издържат на удар затварящите механизми. Вещите, събрани в кутиите, бяха допълнително обвити в дунапренени калъфи, за да не се удрят помежду си. Когато дойдеше време за тръгване, екипировката щеше да бъде оставена в Етиопия, но кутиите щяха да бъдат използвани за пренасянето на съкровищата, събрани при евентуалното проникване в гробницата.

Докато шест от статуетките се побираха без проблем в кутиите, изображенията на кравата Хатор и на злокобния Сет се оказаха твърде големи. За своя радост Никълъс откри, че точно тези две статуетки са били изваяни на отделни части и главите им се откачат. Нещо повече — краката на Хатор бяха приковани към тялото с дървени гвоздеи, които отдавна бяха изгнили. Разглобени, дори двете най-големи статуетки можеха да се приберат в съответните кутии.

Той застана зад Хансит, който тъкмо прибираше демоничната глава на Сет, изваяна от абаносово дърво и покрита с пласт черна смола. След като реши, че монахът си върши работата както трябва, се върна при Роян. Тя се беше захванала с разчитането на надписите над празния саркофаг.

— Добре, съгласен съм с теб. Права си, че наистина никъде не се откриват текстове от Книгата на мъртвите. И че това изглежда странно. Но какво ни остава, освен да се примирим с факта, че не всички мистерии могат да бъдат разгадани от ограничените умове?

— Ники, тук има още нещо. Не сме открили всичко. Вътрешният ми глас постоянно ми го повтаря. Нещо сме пропуснали.

— И кой съм аз, трезвомислещият мъж, да се съмнявам в правдоподобността на женските ти инстинкти?

— Не се прави на важен — сопна му се тя. — Колко време ми оставяш да прегледам надписите от стелата?

— Най-много една-две седмици. Вече е време да си уредя среща с Джени. Когато дойде да ни вземе, трябва да го чакаме на пистата при Розейрес. Не можем да си позволим да закъснеем.

— Божичко, мислех, че въпросът между двама ви е отдавна уреден. Как смяташ да се свържеш с Джени оттук?

— Ами много просто. В Дебра Мариям има поща с обществен телефон. Тесай може да се движи свободно из цял Гоям. Ще я пратим до платото с няколко монаси за компания и тя ще позвъни на Джефри Тенънт в посолството в Адис Абеба. Той ще препрати съобщението ми на Джени.

— А Тесай дали ще е съгласна?

Никълъс кимна.

— Вече се разбрахме да тръгне за Дебра Мариям утре сутринта. По-добре Джени да е предупреден от по-рано, за да се подготви за полета. Срещата ни на пистата трябва да бъде в удобен и за двете страни час. Би било доста глупаво и опасно да се чакаме едни други на полето в Судан.

— На първи април при изгрев-слънце — предаде посланието на Тесай Никълъс. — Кажи на Джени да е на уреченото място в деня на шегата! Така по-лесно ще запомни.

Тя пое нагоре по пътеката, придружена от неколцина монаси, и Роян тихичко попита Мек Нимур:

— Не се ли боиш, че може нещо да й се случи? Все пак сама жена на път.

— Тя е много оправна, а пък и в цял Гоям я познават и харесват. В размирна страна като тази, Тесай може да се смята в по-голяма безопасност от всеки друг — говореше Мек, но нито за миг не откъсваше поглед от изгубващата се в далечината фигура на Тесай. Както винаги любимата му бе облечена в широка шама и вълнени потури. — Бих искал да съм с нея, но… — нямаше смисъл да обяснява.

Изведнъж младата жена възкликна:

— Забравих да й кажа нещо.

Хукна нагоре по пътеката, викайки приятелката си по име. Никълъс я наблюдаваше и я слушаше как крещи.

Тесай се обърна и изчака Роян да я настигне. Двете жени седнаха да си говорят нещо и той изгуби интерес към тях. Започна да оглежда далечните склонове на долината. Сърцето му се сви при вида на буреносните облаци, които се скупчваха все по-гъсти и по-гъсти около върховете на планините. За броени дни небето коренно се беше променило. Дъждовете можеха да се очакват всеки момент. Чудеше се дали си е направил правилно сметката и дали бентът нямаше да бъде отнесен по-рано от предвиденото. В мига, в който водите на Дандера започнеха да прииждат, всички трябваше светкавично да се изнасят от пролома.

Погледна отново към пътеката, колкото да види как Роян подава някакъв малък предмет на Тесай. Негърката кимна и го пъхна в джоба на потурите си. Най-накрая двете се прегърнаха и Тесай продължи нагоре. Роян остана за известно време на пътеката, изчаквайки близкият завой да я скрие от погледа й. След това бавно се върна при Никълъс.

— И какво толкова важно имаше да й кажеш? — полюбопитства Никълъс, но тя тайнствено му се усмихна.

— Момичешки истории, не ти влиза в работата. Има неща, за които вие, мъжете, не сте длъжни да знаете. — Но понеже той продължаваше да я гледа в очакване, тя отстъпи. — Тесай ще помоли Джефри Тенънт да се обади на мама, колкото да й каже, че съм добре. Предполагам, че вече се тревожи.

Върнаха се при пролома и слязоха по бамбуковата стълба до лагера си. Докато вървяха, англичанинът си мислеше какъв късмет, че Роян е имала номера на майка си предварително записан на листче и как изобщо й бе хрумнало толкова внезапно, че майка й ще се тревожи за нея.

„Чудя се какво ли точно е намислила — размишляваше той. — Ще се опитам да изкопча нещо от Тесай, когато се върне.“

Роян би предпочела да остане в гробницата, та да може да проверява надписите всеки път, щом й дойдеше някоя идея, но Никълъс изрично бе настоял да спят на открито. В крайна сметка се бяха настанили на дъното на пролома, почти до входа на шахтата.

— Застоялият въздух в гробницата вреди на здравето. В подобни затворени помещения лесно можеш да хванеш пещерна болест. Казват, че тъкмо тя е убила мнозина от сътрудниците на Хауърд Картър при изследването на гробницата на Тутанкамон.

— Бацилите на пещерната болест се крият в изпражненията на прилепите — възрази му Роян. — А в гробницата на Мамос прилепи няма. Таита се е постарал да я запечата, както трябва.

— Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако не се погребеш за цели седмици под земята. Искам да прекарваш поне няколко часа в денонощието на чист въздух — не отстъпи той.

Тя вдигна рамене.

— Щом така желаеш, но го правя единствено заради теб.

Слязоха от стълбата. Тя удостои с безразличен поглед новото си жилище и побърза да се вмъкне в дупката зад малкия яз.

Площадката в горния край на стълбището, точно пред мазилката на входа, бе превърната в работно помещение. Хансит бе сковал голяма дъсчена маса и Роян я използваше за бюро. За по-удобно бе разхвърляла по нея снимките, чертежите и справочниците, които ползваше в разгадаването на надписите. Сапьора се бе погрижил да изправи една от лампите точно над писалището, а до една от стените на площадката бяха подпрели осемте метални кутии, съдържащи статуетките. Никълъс държеше всички находки да се съхраняват близо до работната им площадка. За целта и хората на Мек продължаваха да пазят пред кладенеца в шахтата.

Докато Никълъс се занимаваше със снимките на надписите и стенописите в дългата галерия и празната погребална камера, тя прекарваше работното си време над масата в преддверието, където с часове преглеждаше записките си, изписваше лист след лист с нови бележки и пренасяше изчисленията си в съответните тетрадки. От време на време скачаше от бюрото и се прехвърляше отвъд тръстиковата преграда, за да провери на място този или онзи текст.

Всеки път, когато любимата му се появеше, Никълъс изоставяше работата си и с нескрита нежност следеше всяко нейно движение. Тя беше до такава степен погълната от мислите си, че не обръщаше внимание на нищо и никого в просторната гробница. Досега той никога не я бе виждал в подобно състояние и дълбоко в душата си й завиждаше за способността да се концентрира.

Изчакваше я да прекара последните петнадесет часа в трескава работа, излизаше в преддверието, грабваше я от мястото й и без да обръща внимание на шумните й протести, я изкарваше почти насила от тунела, където ги чакаше топлата вечеря. Щом се нахранеха, я завеждаше до колибата с леглото й и я караше да почива.

— Време е за сън — нареждаше всяка вечер, все едно тя беше малко дете.

Последния път се събуди от тихите й стъпки, докато Роян се опитваше незабелязано да се измъкне от лагера и отново да потъне в дупката зад вира със змиорките. Никълъс погледна часовника си и изсумтя недоволно. Оказа се, че са спали не повече от три часа и половина. Обръсна се на бърза ръка, изяде препечена филийка неквасен хляб и изпи чаша чай, преди да се впусне по следите на Роян.

Завари я в галерията, застанала пред празната ниша, където преди няколко дни беше бог Озирис. Толкова бе умислена, че дори не го усети да приближава. Когато я докосна по рамото, се стресна и подскочи.

— Изплаши ме — скара му се тя.

— Какво толкова гледаш? — заинтересува се той. — Да не си открила нещо?

— Не — отрече тя веднага, но след малко добави: — Не съм сигурна, просто ми хрумна една идея.

— Нека чуя. Какво си измислила?

— По-лесно ще ми е да ти покажа — рече Роян и го заведе обратно на площадката при работната си маса. Първо подреди грижливо тетрадките си и едва след това започна да обяснява: — През последните няколко дни прехвърлих отново целия материал, който снехме от стелата в гробницата на Танус. Събрах всички цитати, които произхождат от класическите египетски произведения — Книга на теченията, Книга на стълбовете, Книга на Тот. Тях подредих на едно място — и показа петнадесетте страници, изписани със ситния й, но четлив почерк. — Всички те са дело на древни, анонимни автори, Таита само ги е преписвал. Затова и оставих текстовете настрана.

Остави първата тетрадка на бюрото си и взе втората.

— Това пък е снето от четвъртата страна на стелата. Не ми звучи познато, всъщност представлява само дълго изброяване на цифри и букви. Може би играят ролята на специален код. Не съм много сигурна, но вече имам известна представа за тях. Ще ти кажа по-късно. Сега погледни тук — извади тя следващата тетрадка. — Ето нов материал, който не си спомням да съм срещала някъде из египетските книги. Предполагам, че ако не всичко, то по-голямата част е лично творчество на Таита. Ако той е решил да ни остави повече указания, според мен трябва да ги търсим именно в тези откъси.

Никълъс се усмихна.

— Може би има още описания от рода на онова за розовината на божествените срамни части. Това ли имаш предвид?

— Сигурна бях, че човек като теб няма лесно да забрави подобен „шедьовър“ — изчерви се леко Роян и не вдигна глава от записките си. — Погледни сега следния параграф, намиращ се в началото на страната, озаглавена Есен. Именно той привлече най-напред вниманието ми.

Младият мъж се наведе над текста и разчете на висок глас йероглифите:

— Великият бог Озирис прави първия ход. Той почита протокола на четирите бика. При първия стълб полага клетва пред законите на дъската, които никой не може да измени. — Вдигна глава. — Да, това си го спомням. Таита има предвид играта бао. Отдавна знаем, че тя е любимото занимание на стария мошеник.

— Точно така — Роян изглеждаше леко смутена. — Но дали си спомняш съня, който ти разказах преди няколко дни. Как се срещам с Дураид в едно от помещенията в гробницата?

— Спомням си — засмя се тихичко Никълъс. Странно му беше, че още й става неудобно заради случая. — Бил ти казал нещо за протокола на четирите бика. Да не би да започваме да тълкуваме сънища?

Тя още повече се намуси.

— Нека приемем, че подсъзнанието ми е запомнило въпросните фрази и че докато съм спяла, съм се сетила за тях. Дураид просто ми е служил за уста, която да ми ги повтори. Би ли се държал сериозно поне за минута?

— Съжалявам — рече тържествено Никълъс. — Би ли ми напомнила точно какво ти каза Дураид?

— В съня ми той каза следното: „Спомни си протокола на четирите бика; започни от самото начало“.

— Е, аз не си падам експерт по играта бао. Какво е имал предвид?

— Още в дълбока древност правилата и тънкостите на играта са се изгубили за поколенията. Но както знаеш, при разкопки на гробници, датиращи между единадесетата и седемнадесетата династия, сред погребалните дарове са били открити няколко дъски за играта. Именно те ни навяват мисълта, че става дума за прародител на шаха.

За да му стане по-ясно, Роян започна да драска нещо върху един от белите листове в тетрадката си.

— Дървената дъска е разграфена като дъска за шахмат. Осем на осем реда чашки. Ето така — и тя надраска набързо линиите с химикалката си. — Играло се е с цветни камъчета, които са се движили по определен начин. Няма да се впускам в подробности, но протоколът на четирите бика представлява един вид шахматен гамбит, тачен особено от майсторите, сред които най-видно място е заемал Таита. С цената на известни жертви играчът съсредоточава най-силните си камъни в първата чашка, откъдето може впоследствие да контролира централните редове на дъската.

— Не съм много сигурен точно накъде вървим, но продължавай нататък. Слушам те — все пак не му се щеше да изглежда пълен профан в тематиката.

— Първата чашка върху дъската — посочи тя надрасканата схема, сякаш обясняваше на малко дете. — Началото. Дураид ми каза: „Започни от самото начало“. А Таита съобщава: Великият бог Озирис прави първия ход.

— Пак не те разбирам.

— Ела с мен. — Роян грабна тетрадките си под мишница и отново се промуши през квадратния прозорец. Щом влязоха в галерията, веднага застана пред олтара на Озирис. — Първият ход. Началото.

Сетне се обърна към дъното на галерията.

— Това е първият олтар. Колко са общо олтарите?

— Три за великата Троица, нататък: Сет, Тот, Анубис, Хатор и Ра — изброи на пръсти Никълъс. — Общо осем.

— Браво! — засмя се Роян. — Момчето можело да брои! Колко чашки има на дъската за бао?

— Осем хоризонтални и осем отвесни… — отговори й послушно Никълъс и едва сега започна да се досеща. — Мислиш, че…

Не му отговори, вместо това отново разгърна тетрадката си.

— Всички тези цифри и неясни символи… Както и да ги нареждаме, смислени думи не се получават. Единственото общо между тях е, че нито едно число не надвишава осем.

— Мислех, че започвам да те следвам, но май пак те изгубих.

— Ако след четири хиляди години някой седне да разчита партиите на Гари Каспаров, мислиш ли, че ще проумее за какво става дума? — попита Роян. — Да не би разните там буквички и цифрички да му говорят нещо? Започваш да ми се струваш наистина бавно загряващ. Трябва да ти дърпам мислите с ченгел от главата.

— О, небеса, започвам да разбирам! — плесна се по главата Никълъс. — Бре, умницата ми! Искаш да кажеш, че Таита играе на бао с нас?

— А тук е първият пилон, от който започва — посочи му олтара. — От това място великият бог Озирис прави своя първи ход. Оттук и ние трябва да започнем разгадаването на записаната партия. Тук трябва да отвърнем на хода на Таита.

И двамата се вгледаха внимателно в голямата ниша, опитвайки се да прочетат скритото зад облите стени и високия свод на тавана. Най-накрая той наруши мълчанието:

— С риск да бъда сметнат за още по-бавно загряващ, мога ли да задам следния въпрос: как, по дяволите, ще играем игра, на която дори не знаем правилата?

Преди да нахълта в залата за събрания, където го беше повикал Фон Шилер, полковник Ного умишлено си придаде напълно спокоен и донякъде дори високомерен вид. Нахут Гудаби бързаше след него, твърдо решен да не остави шефа да вземе решение, без да се е допитал до него. И той също се преструваше на спокоен и самоуверен, но истината беше, че от ден на ден положението му все повече се разклащаше, а началникът му все по-малко се вслушваше във вечните му оправдания.

Фон Шилер диктуваше кореспонденцията си на Уте Кемпер, но щом двамата се появиха на вратата, стана от стола си и зае традиционното си място върху подиума.

— Обещахте ми още вчера да ми донесете сведения по въпроса, който ви поставих — обърна се той недоволно към негъра, без дори да обърне внимание на Нахут. — Още ли не сте се свързали с информатора си в долината?

— Извинявайте, че ви карам да чакате, хер Фон Шилер — за секунда цялата надменност на полковника се изпари яко дим. Немецът можеше да му каже две думи и да го накара да се поти от притеснение. С две думи: плашеше го. — Жените са се върнали ден по-късно от предвиденото в селото. За нищо не може да се разчита на местните. Времето не значи нищо за тях.

— Да, да, разбирам — прекъсна го нетърпеливо Фон Шилер. — Много добре познавам недостатъците на черните ви събратя, но доколкото забелязвам, Ного, и вие не сте успели да се отърсите съвсем от тях. Все пак бъдете така добър да ми съобщите какво знаете.

— Харпър е завършил бента преди седем дни. Веднага е преместил лагера си надолу по течението, някъде над пролома. После построил бамбукова стълба, с която да слиза до дъното на пресъхналата река. Според моя човек започнали да разчистват някаква дупка в дъното на пресъхнал вир…

— Дупка ли? Каква дупка? — Фон Шилер беше пребледнял от вълнение. Както и при предишните срещи, по челото му изведнъж избиха едри капки пот.

— Добре ли се чувствате, хер Фон Шилер? — уплаши се Ного. Само това му липсваше, пустият му немец да получи точно сега удар.

— Никога не съм бил в по-добро здраве — направо му се развика той. — За каква дупка става въпрос? Опишете ми я.

— Жената, която ми донася съобщенията, е глупава селянка. — Ного се чувстваше все по-неловко. — Единственото, което можа да ми каже, е, че щом нивото на реката спаднало, на дъното й се показала някаква дупка, която била пълна с камъни и пръст и трябвало да я разчистват.

— Тунел! — Нахут повече не можеше да се сдържа. — Сигурно това е входът към гробницата.

— Мълчете! — скара му се Фон Шилер. — Не му е сега времето да подхвърляте празни предположения. Нека Ного свърши. — Обърна се отново към полковника: — Продължавайте, нека чуя и останалото.

— Жената разправя, че на края на дупката имало пещера. Приличала на скална църква и била изписана с картини по стените…

— Картини? Какви картини?

— Жената казва, че имало изображения на светци — отвърна пренебрежително Ного. — Много необразована жена. Направо глупачка…

— За християнски светци ли говори?

Нахут пак се намеси в разговора:

— Не е възможно, хер Фон Шилер. Сигурен съм, че Харпър е открил гробницата на Мамос. Трябва да реагирате, докато е време.

— Няма повече да ви предупреждавам, нещастно човече — заплаши го Фон Шилер, — мълчете.

И отново насочи вниманието си към Ного.

— Друго нещо открили ли са в пещерата? Кажете ми всичко, което знаете от жената.

— Имало картини и статуи на светци — вдигна ръце полковникът. — Съжалявам, хер Фон Шилер, това е, което чух от устата й. Знам, че изглежда пълна глупост, но това чух, това ви повтарям.

— Аз съм този, който решава дали нещо е глупост или не — напомни му Фон Шилер. — Какво е станало според нея със статуите?

— Харпър ги бил сложил в кутии.

— Извадил ли ги е от църквата?

— Нямам представа, хер Фон Шилер. Жената не каза нищо по въпроса.

Най-сетне немецът слезе от подиума. Започна да крачи напред-назад и да си говори сам под носа.

— Хер Фон Шилер… — понечи да каже нещо Нахут, но той пак му махна да мълчи. Най-накрая се спря пред Ного и го изгледа продължително.

— В църквата… Дали са намерили мумия, човешки труп?

— Не знам. Жената не е споменавала.

— Къде е тя сега? — Фон Шилер беше толкова развълнуван, че без да се усеща, сграбчи полковника за униформата и се изправи на пръсти, за да доближи лицето си в неговото. — Къде е тази жена? Да не сте я пуснали да си върви?

От старческата му уста се разхвърчаха капчици слюнка, затова Ного примигна и се опита да отстъпи назад. Фон Шилер обаче така го беше хванал, че не можеше да се измъкне.

— Не, господине. Тук е още. Просто не исках да ви я водя…

— Глупак такъв! Не искам да ми предавате сведенията от втора ръка. Доведете я тук веднага! Искам лично да я поразпитам! — И с властен жест показа вратата. — Идете и ми я доведете.

Няколко минути по-късно Ного се появи повторно. Беше хванал жената за ръка и буквално я влачеше след себе си. Беше млада и въпреки сините татуировки по бузите и брадичката си можеше да мине за хубава. Беше облечена в дълга черна роба, а кърпата около главата й издаваше, че е омъжена. Носеше малко дете.

Щом полковникът я пусна, жената се свлече на пода и започна да скимти от страх. Детенцето само това и чакаше да се разреве с пълно гърло. Нослето му беше побеляло от изсъхнали сополи. Жената разтвори пазвата си и с трепереща ръка пое натежалата си с мляко гърда, за да я предложи на бебето. И тя, и то не сваляха ужасените си погледи от лицето на Фон Шилер.

— Попитайте я дали в църквата е имало ковчег. Дали не са открили тялото на светеца — нареди той и изгледа негърката с погнуса.

Ного я разпитва в продължение на цяла минута, но накрая поклати глава.

— Не знаела нищо за тялото на светеца. Много е глупава. Дори не може да разбере въпросите ми както трябва.

— Питайте я за статуите на светиите. Какво е сторил Харпър с тях? Къде се намират в момента? Изнесъл ли ги е от църквата?

Ного разговаря с жената, но отново поклати глава.

— Не. Казва, че статуите се намирали още в църквата. Белият човек ги бил прибрал в кутии и ги бил оставил на войниците да ги пазят.

— Войници ли? Какви войници?

— Хората на Мек Нимур, разбойническия главатар, за когото ви говорих. Той е все още при Харпър.

— Колко кутии има общо? — В нетърпението си Фон Шилер се приближи до жената и я подритна с обувката си. — Колко са статуите?

Жената изпищя от страх и инстинктивно се отдръпна. Немецът направи абсолютно същото и по лицето му се изписа дълбоко отвращение.

— Gott im Himmel!4 — изруга той и извади носната кърпа от джоба си. Твърде недискретно я вдигна пред носа и устата си. — Смърди като животно. Питайте я колко кутии.

— Не са много — преведе Ного. — Може би пет, но със сигурност по-малко от десет. Не била сигурна.

— С какви размери? Колко са големи?

Когато Ного преведе въпроса му, жената показа, че статуите са колкото ръката й. Само по изражението му човек можеше да разбере разочарованието на Фон Шилер.

— Толкова малко парчета и толкова незначителни.

Обърна гръб на жената и застана пред южния прозорец на бунгалото. Погледът му зашари надолу по склона, из дивата природа на долината.

— Ако това, което нещастницата ни разправя, е истина, излиза, че Харпър още не се е натъкнал на истинското съкровище на Мамос. Трябва да има още, много повече.

Полковникът се захвана да обяснява набързо нещо на жената. След като се разбраха, се обърна отново към началника си:

— Тя казва, че една жена от групата на Харпър била напуснала лагера и отишла до Дебра Мариям.

Фон Шилер се извъртя и се взря в очите му.

— Жена? Коя?

— Една етиопка. Конкубинката на Мек Нимур. Нарича се войзеро Тесай. Познавам я добре. Беше омъжена за един руски ловец, преди да се просне в краката на Мек Нимур.

Немецът прекоси стаята и сграбчи жената за дрехата. Толкова рязко я дръпна да се изправи, че детето се изплъзна от ръката й и падна с рев на пода.

— Питайте я къде се намира жената в момента — нареди той на Ного.

Майката се измъкна от хватката му и запълзя на четири крака по пода, за да прибере и успокои пищящото си дете. Ного на свой ред се нахвърли и я зашлеви през лицето, за да привлече отново вниманието й. Тя притисна рожбата си до гърдите и тихо смотолеви някакъв отговор.

— Не знае — рече полковникът. — Мисли, че още се намирала в селото.

— Разкарайте тая мръсна кучка! — кимна Фон Шилер по посока на жената с детето.

Полковникът се подчини и ги изтика вън от бунгалото.

— Какво друго знаете за въпросната любовница на Мек Нимур? — попита немецът с далеч по-благ тон, щом той се върна при него.

— Наследница е на една от аристократичните фамилии в Адис Абеба. Пада се кръвна роднина на Рас Тафари Маконен, стария император Хайле Селасие.

— Ако наистина е любовница на Мек Нимур и ако идва от лагера на Харпър, то би трябвало да знае отговорите на въпросите, които ни интересуват.

— Така е, хер Фон Шилер. Би трябвало всичко да знае, но едва ли би ни го съобщила.

— Искам да ми я доведете — нареди Фон Шилер. — Хелм ще говори с нея. Сигурен съм, че ще успее да й влее малко ум в главата.

— Тя е видна личност. Семейството й е много влиятелно — опита се да го предупреди Ного, но сетне се замисли. — От друга страна обаче, движи с известен разбойник. Това е достатъчна причина да я привикам на разпит. Ще изпратя отряд да я залови. Ще възложа това на един от най-преданите си офицери. Жената ще бъде арестувана незабавно. — Тук той се поколеба: — И все пак, ако се стигне до изтезания, най-добре тя изобщо да не се връща при приятелите си в столицата. Иначе можем да си навлечем големи неприятности. Семейството й може да провали плановете дори на човек като вас, хер Фон Шилер.

— Какво предлагате тогава? — попита го немецът.

— Най-добре ще е, когато отговори на въпросите ви, да й се случи малък инцидент.

— Направете, както сметнете за добре. Подробностите оставям изцяло на вас, но ви предупреждавам, че ако смятате наистина да се отървете от жената, гледайте да го сторите както трябва. Омръзнало ми е от аматьори.

Последното се отнасяше за Нахут Гудаби, който сведе глава пред погледа му и се изчерви от яд.

Прекараха почти два дни пред олтара на Озирис в дългата галерия. Едва ли някога през историята на Египет друг богомолец бе разучавал тъй ревностно надписите по стените на светилищата, както това правеха Никълъс и Роян. В нишата на малкия параклис не остана нито един неразчетен и необсъден йероглиф.

Започнаха да се редуват да рецитират на глас откъсите от стелата в гробницата на Танус. За целта Роян ги беше преписала дословно в тетрадката си и ги повтаряше толкова често, че накрая и двамата ги научиха наизуст. Докато единият повтаряше думите, другият се опитваше да съсредоточи цялото си внимание върху надписите по стените в търсене на някаква връзка.

— Любовта ми е като съд със студена вода насред пустинята. Любовта ми е като знаме, развяло се на вятъра. Любовта ми е като първия рев на новороденото… — четеше Никълъс.

Роян беше клекнала пред олтара и сега вдигна глава, за да му се усмихне.

— От време на време Таита си позволява и лирически отклонения, а? Голям романтик, няма що.

— Концентрирай се, ако обичаш. — На самия Никълъс никак не му беше до лирически отклонения. — Не му е сега времето да обсъждаме древноегипетската поезия. Захванали сме се със сериозни дела.

— Варварин! — нарече го Роян и му обърна гръб. Погледът й отново зашари по стените на нишата.

— Опитай пак това тук — накара я Никълъс и прочете на глас: — Лежим насред долината на хилядите връзки: дете към майка, мъж към жена, приятел към приятел, учител към ученик, гениталии към гениталии.

— Вече трети път тази сутрин се насочваш все към този откъс. Интересно с какво толкова те привлича. — Този път дори не го погледна, но по врата й плъзна червенина.

— Съжалявам. Рекох си, че ще ти се стори също тъй романтичен, както предишния. Да опитаме тогава със следния: Страдах и обичах. Устоях на вятъра и на бурята. Стрелата прониза плътта ми, но не ме нарани. Отбягнах лъжливата пътека пред мен. Поех по скритата стълба, водеща към света на боговете.

Роян се отмести назад и погледът й зашари из дългата галерия.

— Може би в това има известен смисъл: Лъжливата пътека, която стоеше пред мен. Скритата стълба?

— Имам чувството, че се хващаме за случайни сламки. Като гладни пъстърви, които чакат какво ще им хвърлят за храна.

Тя се изправи и отмести кичур от челото си.

— О, Ники, започвам да се отчайвам. Та ние дори не знаем откъде да започнем.

— Кураж, момиче — направи се на весел той, макар че беше по-скоро обратното. — Както твоят приятел ни посъветва, започваме отново отначало. Нека опитам с това тук. — Притисна ръка до сърцето си като актьор от викторианската епоха и започна да рецитира: — Лешоядът се издига на мощните си криле и поздравява слънцето…

Роян се засмя тихичко на клоунските му номера, но скоро погледът й се отмести от лицето му и попадна върху едно от изображенията на стената. Изведнъж нещо й хрумна.

— Лешоядът! — промълви тя едва-едва и посочи с пръст зад гърба на Никълъс.

Той се извъртя и проследи показалеца й.

На стената наистина стоеше лешояд. Птицата бе нарисувана великолепно. Кръвожадните й очи сякаш хвърляха искри, жълтият клюн още малко и злокобно щеше да изтрака. Крилете му бяха широко разперени, всяко едно от пъстрите му като скъпоценни камъни пера изпъкваше на фона на останалите. Птицата беше на височина колкото средно висок мъж, но крилете й покриваха половината стена. Двамата се взряха в стенописа, но погледът на Роян се плъзна нагоре по стената. Докосна Никълъс по рамото и му показа новото си откритие.

— Слънцето! — прошепна тя.

Златният слънчев диск на Ра беше изрисуван в най-високата точка от таванския свод. Сякаш наистина излъчваше топлина и искаше да сгрее мрачните кътчета на галерията. Лъчите му се простираха във всички посоки, един от тях дори прескачаше ъгъла със стената и се докосваше до нарисувания лешояд, все едно искаше по-ярко да го освети.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — повтори Роян. — Да не би Таита да го е казал буквално?

Никълъс се приближи до фреската и я огледа внимателно. Дори прокара пръсти по крилете, корема и заострените му, изкривени нокти. Под боята мазилката беше съвсем гладка. Никъде не се усещаше издатина или вдлъбнатина.

— Главата, Ники. Погледни главата на лешояда!

Роян даже скочи да пипне сама главата на птицата, но пръстите й така не успяха да я стигнат. Засегната от ниския си ръст, тя се сопна на сътрудника си:

— Ти опитай, виж се колко по-висок си от мен.

Едва сега той забеляза тънката сянка от едната страна на птичата глава, срещуположната на тази, откъдето идваше светлината. Вдигна ръка и установи, че наистина изображението става релефно и че черепът на лешояда леко изпъква над повърхността. Прокара пръсти по главата и установи, че и клюнът леко стърчи.

— Можеш ли да напипаш цепнатина в мазилката? — попита тя.

Никълъс поклати глава.

— Не, всичко е гладко. Изглежда е част от стената.

— Лешоядът се издига да поздрави слънцето — настояваше младата жена. — Нищо ли не усещаш да поддава? Опитай се да натиснеш главата нагоре, към слънцето.

Никълъс подложи длан под изпъкналата глава и се опита да я помръдне, но напразно.

— Нищо не става! — измърмори недоволно.

— Все пак гробницата е строена преди четири хиляди години — нервничеше Роян. Ако и сега не успееха, разочарованието щеше да е пълно. — По дяволите, Ники, ако има някакъв механизъм, нормално е някъде да поддаде. Опитай по-силно! По-силно!

Никълъс се долепи плътно до стената, за да застане точно под главата, и напъна повторно, този път с две ръце. Но колкото и да натискаше, не постигна нищо съществено, освен че започна да се уморява. Жилите на врата му се бяха изопнали като струни, лицето му потъмня от придошлата кръв и отдалеч изглеждаше, все едно някой смъртно го е разгневил.

— По-силно! — продължаваше да го умолява Роян, но след малко той се отказа и прибра ръцете си да почиват.

— Не — от усилието гласът му бе станал дрезгав и груб. — Това си е солиден камък, не може да помръдне.

— Повдигни ме. Искам да видя.

— С най-голямо удоволствие. Само ще прощаваш, че трябва да те хвана със сластните си ръце.

Пристъпи зад нея, обхвана с две ръце кръста й и я вдигна достатъчно високо, за да може и тя да пипне птичата глава.

Роян прокара бързо пръсти по издатината и победоносно извика:

— Ники! Успял си да раздвижиш нещо. Мазилката около главата се е пропукала. Усещам го. Вдигни ме още малко!

Той изпъхтя от голямото напрежение, но успя да я вдигне с още две педи.

— Да, съвсем определено! — зарадва се тя. — Нещо се е размърдало. От горната страна на черепа също се е образувала пролука. Погледни сам!

Никълъс излезе в преддверието да вземе една от празните кутии за амуниции и я постави пред стенописа. Стъпил на нея, се оказа очи в очи с гигантската птица.

Изражението му мигом се промени. Бръкна в джоба на панталоните си и извади сгъваемото си ножче. Отвори го и започна да рови с острието около контурите на главата. Веднага от стената се посипаха натрошена мазилка и люспи изсъхнала боя.

— Изглежда, че наистина главата стои отделно от останалата част — призна най-накрая той.

— Погледни над нея. Стената, около слънчевия лъч. Не забелязваш ли вертикалната линия в мазилката?

— Знаеш ли, че имаш право? — сега и Никълъс я видя. — Но ако се опитам да я разширя, може да повредя целия стенопис. Нямаш ли нещо против?

Тя се замисли, но само за секунда.

— Така и така пътят към гробницата ще бъде отново наводнен след няколко дни, човечеството няма да изгуби кой знае какво. Хайде, Ники, давай!

Той пъхна върха на ножчето си в едва забележимата цепнатина и леко го завъртя. В същия миг от мазилката се откърти парче колкото човешка длан, което се разби на прах върху ахатовите плочки на пода.

Никълъс любопитно надникна в получилата се дупка.

— Имам чувството, че се натъкнахме на жлеб или нещо подобно. Ще се опитам да го разчистя.

Лека-полека ръката му започна да следва контурите на открилата се вдлъбнатина и по земята се поръсиха нови парчета от мазилката.

От многото прах Роян се разкиха, но продължи да следи всяко движение на приятеля си. Някои по-малки парченца се закачиха за косата й като хартиени конфети.

— Да — заключи най-сетне той. — Това тук си е цял вертикален жлеб.

— Махни мазилката около главата на лешояда — подсказа му тя, а той избърса зацапаното ножче в крачола си и се хвърли в нова атака срещу мазилката.

— Готово, освободихме я — въздъхна с облекчение след минута-две. — Доколкото разбирам, главата би трябвало да тръгне нагоре по жлеба. Ще се опитам да я подкарам. Ти се дръпни назад да не те блъсна.

Отново подхвана главата на лешояда с две ръце отдолу и натисна с цялата си тежест. От напрежение Роян сви ръцете си на юмруци и започна шумно да го окуражава при всеки напън.

Откъм стената се чу тихо стържене, главата започна ми се клати напред-назад и в същото време започна да се издига по вертикалния жлеб. Щом стигна горния му край, Никълъс скочи от кутията и двамата с Роян впериха погледи, пълни с очакване. Все някога откъснатата глава на лешояда, станала още по-страшна от парчетата боя, изпопадали от черепа й, трябваше да направи нещо.

След като стояха така известно време, без да смеят дори да дишат, Роян процеди гневно през зъби:

— Нищо! Абсолютно нищо.

— Да продължим с цитата от стелата — напомни й той. — Може би има нещо повече от лешояда и слънцето.

— Прав си. — Тя грабна тетрадката си и огледа изпитателно цялата галерия. — Чакалът вие и се обръща назад.

Вдигна треперещата си от вълнение ръка и посочи дребната, почти незабележима фигура на Анубис. Божеството с глава на чакал, което закриляше гробовете, стоеше точно срещу осакатения лешояд. Над него се извисяваше величественото изображение на Озирис и дребният Анубис можеше да се сравнява само с пръстите на краката на бащата на Хор.

Роян изтича до стената и в мига, в който докосна нарисувания Анубис, откри, че цялото му тяло е леко издадено. Натисна с цялата си тежест върху дребното на ръст божество, но колкото и да се опитваше да го извърти на една или друга страна, не можа го помръдне.

— Чакалът се обръща назад — повтаряше задъхано и продължаваше неравната борба. — Все някак трябва да се завърти!

— Чакай, остави на мен — издърпа я нежно Никълъс и клекна пред изображението на божеството с глава на чакал. Още веднъж използва ножчето си, за да очертае повторно контурите му и да махне пречещата мазилка. — Доколкото усещам, бил е издялан от някакво много твърдо дърво, след което са го оцветили с дебел пласт боя — отсъди той и заби острието в тялото на Анубис.

Когато най-сетне изчисти мазилката от всички страни, пъхна пръсти в получилите се вдлъбнатини и се опита да завърти цялата фигура по посока на часовниковата стрелка. Задъха се от голямото усилие.

— Няма да стане! — поклати той глава.

— В древен Египет не са познавали циферблата — напомни му Роян, която едва се сдържаше на едно място. — Опитай в другата посока.

Никълъс напъна според указанията й, отново се разнесе тихо стържене и дребната фигура се завъртя в ръцете му. Постепенно главата на чакала застана право над жълтия под.

Двамата се отдръпнаха на почтително разстояние от стената, но колкото и да чакаха, пак останаха излъгани. Този път Никълъс даде воля на отчаянието си:

— Така и не знам какво точно трябва да очакваме, но поне засега то не се случва — процеди той през зъби, все едно се заканваше.

— Има още няколко изречения до края на откъса — отбеляза тихичко Роян. — Реката тече към земята. Нека онези, които нарушават покоя на мъртвите, знаят, че гневът на боговете ще ги споходи рано или късно!

— Реката ли? — недоумяваше той. — Както би казал Сапьора в такъв момент, не виждам никаква шибана река.

Роян дори не се усмихна на пресиления му лондонски акцент. Вместо това продължи да оглежда йероглифите и фреските по стените наоколо. Най-накрая видя това, което търсеше.

— Хапи! — едва не изкрещя от радост. — Богинята на Нил! Тя ще да е реката!

Високо на стената пред тях, на едно равнище с главата на великия бог Озирис, стоеше речната богиня и ги наблюдаваше. Всъщност Хапи представляваше по-скоро хермафродит. Притежаваше едновременно бюст на дойка и внушителен мъжки член, който се подаваше изпод огромния й корем. Притежаваше глава на хипопотам, от чиято разтворена огромна паст се подаваха страховити бивни.

Никълъс нареди няколко от кутиите за амуниции една върху друга, покатери се най-отгоре и успя с високо протегнати ръце да стигне изображението на Хапи. Щом я докосна, победоносно възкликна:

— И това тук стърчи!

— Реката тече към земята — извика му Роян. — Трябва да я задвижиш надолу, Ники. Хайде, опитай.

— Нека първо разчистя около ръбовете.

Отново повтори операцията с ножчето и когато свали цялата мазилка около богинята, опипа стената под нея и намери очаквания вертикален жлеб.

— Готов съм, ей сега ще я дръпна — закани се Никълъс и прибра сгъваемото ножче в джоба си. — Ти само гледай и се моли за мен.

Положи две ръце върху изображението на богинята и започна с все сила да натиска надолу. Прехвърли цялата си тежест върху издатината и накрая увисна за нея, но така и нищо не помръдна.

— Не ще и това е — измърмори Никълъс.

— Чакай! — подвикна му Роян. — Идвам и аз. — Изкатери се пъргаво по металната пирамида и се хвана с две ръце за врата му. — Дръж се здраво.

— Точно така, все едно сме в приказката за дядовата ряпа — съгласи се той, а приятелката му вдигна крака и се отпусна с цялата си тежест върху раменете му.

— Мърда! — извика радостно Никълъс и в следващия миг богинята се задвижи под потните му пръсти и с остър писък се понесе надолу по стената. Спря едва в края на вертикалния жлеб.

Англичанинът не можа повече да се задържи за гладката повърхност, леко загуби равновесие и след като камарата от кутии поднесе, двамата литнаха в пространството. Понеже тя така и не се беше пуснала от врата му, съвсем наруши равновесието му и в мига, в който краката им се докоснаха о пода, двамата се претърколиха вплетени един в друг. С известни усилия Никълъс успя да се изправи на крака и да й подаде ръка да стане.

— Какво стана? — попита Роян. Погледна първо към осакатеното изображение на Хапи, сетне и към останалите краища на галерията.

— Нищо. Всичко си е както преди.

— Може би има още… — понечи тя да каже, но някакъв внезапен шум откъм тавана я накара да млъкне. И двамата вдигнаха изненадано глави нагоре, а сърцата им забързаха своя ход. Някъде над измазания и изписан таван на залата нещо тежко се беше размърдало.

— Какво е това? — прошепна Роян. — Горе има нещо. Струва ми се някакво голямо животно.

Дали беше животно, не можеше да се каже, но че някой наистина се движеше над главите им, нямаше и съмнение. Може би огромен великан се прозяваше след няколко хиляди години дълбок сън и се опитваше да отвори очи.

— Да не е… — искаше да попита тя, но така и не посмя. Вече си представяше как самият велик бог е почивал в просторното си жилище над гробницата и как сега е отворил наполовина подпухналите си очи и се надига на лакът да види кой нарушава вечния му покой.

Скоро странните звуци бяха последвани от други, по-отчетливи. Нещо стържеше по тавана, сякаш огромно кълбо се търкаляше по пода или пък гигантско махало на часовник се задвижваше. Постепенно невидимият предмет набираше темпо, ритъмът на движенията му се ускоряваше, а тревожният шум, който идваше от високото, напомняше за снежна лавина в планините. Най-накрая всичко избухна в мощен тътен, все едно някой беше стрелял с оръдие.

Огромна цепнатина зейна на тавана и от единия край на галерията се насочи към противоположния. От отвора се посипа обилно прах, двете половини на мазилката се откъснаха една от друга като зинала челюст на чудовище и всеки момент таванът щеше да се разтвори над главите им. И двамата бяха застинали от страх, ужасът не им позволяваше да откъснат очи от разкрилото се зрелище. Едва когато откъртилият се от мазилката остър блок перна Никълъс по лицето и разрани едната му буза, той се олюля назад и успя да си върне способността да разсъждава.

— Предупреждението! — извика. — Предупреждението на Таита. Гневът на боговете. — Скочи до нея и я грабна за ръката: — Бягай! — След което хукна към изхода. — Таита ни е приготвил капан!

Хукнаха, колкото ги държаха краката, към квадратния отвор в запечатаната врата. Из залата започна да се сипе дъжд от камъни и мазилка, цялото пространство се изпълни с облаци прах, които едва не ги заслепиха. Глухият тътен на невидимото махало бе прераснало в невъобразим грохот, таванът провисваше заплашително и навярно щеше да се срути, преди бегълците ни са стигнали спасителния изход.

Заострен камък, голям колкото главата й, удари Роян в рамото и я повали на колене. Сигурно щеше да се просне по очи, ако в последния момент Никълъс не я беше подхванал под мишниците и не я беше вдигнал отново на крака. Толкова прахоляк се бе вдигнал из галерията, че квадратният прозорец в мазилката — единствената им надежда за измъкване — сякаш се изгубваше в далечината.

— Не спирай! — изкрещя той. — Почти стигнахме.

В този момент огромно парче от тавана се стовари с трясък върху триножника на прожектора и галерията потъна в непрогледен мрак.

Понеже не виждаше дори къде върви, на Никълъс му идеше да спре на едно място и да се опита да се ориентира в тъмното. Но отломъците от тавана падаха все по-често и все по-близо до тях. Знаеше, че всеки момент покривът на гробницата можеше да се срути и да ги погребе завинаги. Без да гледа къде стъпва из тъмното, продължи да влачи спътницата си след себе си. Така се беше засилил, че се блъсна в стената. От удара въздухът излезе от дробовете му. Сред тъмнината и мъглата от прах очите му най-сетне различиха квадратния отвор към преддверието, осветен от другата страна от прожекторите на площадката.

Отстъпи крачка назад, грабна Роян през кръста и я вдигна от пода. Помогна й да се провре през дупката и от другата страна на тръстиките се разнесе вик, когато главата й се удари в плочите. В следващия миг върху гърба на Никълъс се стовари поредното голямо парче мазилка и той се свлече безпомощно на колене. Още малко и щеше да изгуби съзнание, но с последни сили успя да се протегне напред и да се хване за ръба на прозореца. Пръстите му се хванаха здраво за перваза и с усилие успя да се прехвърли от другата страна точно в мига, когато таванът се продъни и каменните блокове затрупаха сред смазващ грохот цялата галерия.

Роян се беше свила на площадката. Никълъс излезе от пъкъла от другата страна на тръстиките, а тя бавно допълзя до него.

— Добре ли си? — попита, опитвайки се да успокои тежкото си дишане. Над слепоочието й имаше рана и кръвта се спускаше на струйки по страната й. Напомняше на малка рекичка, която си пробива път през твърдата кора на струпалия се по кожата й прах.

Никълъс не отговори, изправи се и й подаде ръка.

— Не можем да останем повече тук — изграчи той и като потвърждение на думите му от квадратния отвор избълва мощна струя бяла мазилка. И двамата почнаха да кашлят, а ярките прожектори сякаш се превърнаха в мъждиви газови лампи.

— Не сме в безопасност — издърпа Никълъс приятелката си далеч от отвора. — Не е изключено цялата гробница да пропадне. — Гласът му бе станал дрезгав.

Двамата с усилие се придвижиха до стълбата и започнаха бавно да смъкват едно по едно стъпалата. За да не паднат, трябваше да се подпират взаимно, а щом стигнаха наклонената рампа, обувките им се хлъзгаха във всички посоки по влажния под. Скоро сред сумрака на шахтата се очерта набитата фигура на Сапьора.

— Какво, по дяволите, става горе? — едва не изрева той от облекчение, че ги вижда здрави и читави.

— Помогни ми — нареди му вместо отговор Никълъс и Даниъл пое Роян в силните си ръце. Тримата хукнаха надолу по тунела и спряха да поемат въздух едва когато излязоха на дървения мост над кладенеца.

Село Дебра Мариям имаше поща и тя представляваше малка къщичка на прашната улица зад църквата. Кирпичените й стени нито бяха боядисани, нито дори измазани, а ламариненият й покрив блестеше като огледало на яркото планинско слънце. По принцип общественият телефон трябваше да се намира в отделна кабина пред входа на пощата, но както можеше и да се предположи, чудото на комуникационната техника отдавна бе преминало в нечии други ръце. Или крадец си го беше харесал, или някой злосторник му бе видял сметката, или, най-вероятно, армията сама го беше махнала, за да не може той да се ползва от бунтовници, разбойници и политически противници на режима.

Тесай очакваше нещо подобно, затова едва удостои с поглед празната кабина, продължаваща да стои на караул пред сградата. Влезе в тясното помещение, което играеше ролята на главен пощенски клон в региона. Вътре беше пълно с хора от околните села, пъстра смес от човешки характери, някои от които идваха не толкова по работа, колкото да си поговорят с престарелия началник поща — единствения чиновник зад гишето. Някои от клиентите си бяха прострели дрехите на пода и търпеливо седяха по турски, без да се плашат от голямата опашка. Повечето блажено пушеха цигари и си бъбреха, докато децата им подтичваха из тясното помещение.

Още с показването си на вратата Тесай привлече вниманието на почти всички. Повечето местни жители добре я познаваха и дори тези, които бяха чакали от сутринта, учтиво я поздравиха и се отдръпнаха почтително встрани, за да я пуснат най-отпред. Въпреки двете десетилетия, прекарани при социализма от африкански тип, етиопците още не се бяха отърсили от старите си нрави, свързани с хилядолетната епоха на феодализма. За жителите по селата Тесай си оставаше аристократка и никой не можеше да й оспори предимството.

— Благодаря, приятели — усмихна се тя и поклати глава. — Много сте мили, но предпочитам да изчакам.

Отказът й смути хората и когато старият пощаджия се наведе над гишето и лично я покани при себе си, трябваше някаква възрастна жена да хване Тесай за ръката и насила да я избута напред.

— Да ви благославя Господ, войзеро Тесай, а и вси светии покрай него — плесна ръце в знак на любезен поздрав пощаджията. — Добре дошла в Дебра Мариям. Какво желае, ваша милост?

Множеството в пощата се насъбра около почетната клиентка, да не би да изпусне някоя нейна дума.

— Искам да ме свържете по телефона с Адис Абеба — рече тя на пощаджията и това вече предизвика шумни обсъждания сред съседите й. Да се обажда човек в столицата по телефона беше нещо рядко и нямаше как да не е свързано с важни дела.

— Ще ви заведа до телефона — предложи й важно-важно услугите си пощаджията, нахлупи официалната си синя фуражка и излезе пред гишето.

Развика се на най-нахалните си клиенти и ги разбута, за да пропуснат уважаваната госпожа Слънце. Така двамата успяха да минат в задното помещение, където кабината за междуградски разговори силно напомняше на селски нужник, само че по-малък.

В скромната стаичка с телефона трябваше да се наблъскат и Тесай, и началник пощата, и неколцина от любопитните селяни — колкото можаха да се поберат в теснотията. Телефонистът не можеше да си намери място от радост, че красивата Тесай го е удостоила с присъствието си, и започна да крещи в микрофона като старшина на войници.

— След малко! — усмихна се той широко на високопоставената си гостенка. — Ще почакате минутка, сетне ще говорите направо с британското посолство.

Тесай, която добре знаеше колко продължават подобни „минутки“, предвидливо излезе на малката веранда отпред и прати хора да донесат от единствения магазин за храна пиене и мезе. Няколкото монаси, които я бяха придружили до селото, също както и половината жители на Дебра Мариям бяха поканени на весел уличен пикник, докато черпещата търпеливо чакаше няколкото пощи по посока на столицата да успеят да сглобят телефонната й връзка с посолството. Благодарение на приличните количества медовина, погълнати от сътрапезниците й, настроението на хората силно се беше повдигнало, когато най-после, след около час напрегнато чакане, пощаджията изхвърча от кирпичената къщичка, за да обяви тържествено, че връзката е станала и госпожата я чакат на телефона.

Тесай, монасите и поне петдесет души от селото последваха началника на пощата и без да прекъсват глъчката, нахълтаха повторно в тясната задна стая. Онези, които не успяха да си пробият път дотам, трябваше да чакат новини от чакалнята.

— На телефона е Джефри Тенънт — чу се в слушалката изрядният британски акцент на военното аташе, което не криеше пренебрежението си към многобройните си събеседници.

— Господин Тенънт, тук е войзеро Тесай.

— Очаквах да ми се обадите — стана изведнъж любезен Джефри, когато разбра, че разговаря с красивата жена. — Как сте, скъпа моя?

Тя обаче побърза да му предаде посланието на Никълъс, без да се отклонява от темата.

— Кажете на Ники, че всичко ще бъде наред — прие молбата на приятеля си той и затвори.

— А сега — обърна се Тесай към пощаджията — искам пак да ме свържете с Адис Абеба, този път с египетското посолство.

Цялата поща се огласи с радостни смехове. Хората бяха щастливи, че събитието на седмицата още не е приключило. Голямата група дружно се насочи към верандата, където сладкото вино в шишенцата още не беше доизпито.

Вторият разговор се оказа още по-труден за реализиране и вече минаваше пет, когато най-после успяха да я свържат с египетското културно аташе. Навярно ако по една щастлива случайност Тесай не се бе запознала лично с човека — на един от знаменателните коктейли, които се даваха за дипломатическия корпус — и не му бе направила толкова силно впечатление, той дори не би благоволил да разговаря с нея.

— Имате късмет, че ме хващате толкова късно през деня — рече й египтянинът. — Обикновено затваряме в четири и половина, но сега се готвим за срещата на Организацията за африканско единство и работя до късно. Както и да е. С какво мога да ви бъда полезен, войзеро Тесай?

Щом обаче тя спомена името и общественото положение на човека, до когото бе адресирано посланието на Роян, мъжът отсреща веднага забрави надменния си тон и започна угоднически да сипе ласкателства и обещания. Записа си в подробности всичко, което Тесай имаше да му каже, молеше я да повтаря по няколко пъти имената на хора и градове, да не би да ги сбърка, и накрая прочете на свой ред всичко записано, за да я увери, че не е пропуснал нищо.

Щом дългият им разговор беше към края си, аташето започна да говори съвсем свойски с етиопката и дори мина на лични теми.

— Много бях натъжен да науча за голямата загуба, която ви сполетя наскоро, госпожо Слънце. Полковник Брусилов беше човек, спечелил си отдавна дълбокото ми уважение. Навярно, когато се върнете в Адис Абеба, ще ме удостоите с честта да вечеряме някой път заедно.

— Колко мило от ваша страна да ми го предложите — отвърна му любезно Тесай. — Би ми било изключително приятно да се срещна отново с чаровната ви съпруга. — И без да обръща внимание на несвързаните му оправдания, затвори.

Докато свърши и с този разговор, слънцето вече се беше скрило зад гъстите купести облаци по небето. Във въздуха се усещаше първият за годината дъжд. Ставаше късно тепърва да потеглят обратно за долината — трябваше да слизат по пътеката през нощта, а това бе опасно. За голямо облекчение на Тесай обаче лично селският вожд прати една от дъщерите си да я покани на гости за през нощта.

Той живееше в най-хубавата къща на селото. За разлика от съселяните си, които се тъпчеха в традиционните кръгли тукули, се бе сдобил с тухлен дом от европейски тип и с ламаринен покрив. Жена му и дъщерите им бяха приготвили богата трапеза за знатната гостенка. В нейна чест бяха поканени всички по-видни жители на селото, както и свещениците от църквата. Трябваше да мине полунощ, за да може най-сетне Тесай да се оттегли в голямата спалня, която й бяха отредили любезните домакини.

Малко преди да заспи, тя чу как дъждовните капки започват да тракат по ламаринения покрив над главата й. Монотонният им ритъм й действаше успокоително, но в следващия миг се сети за бента, построен на Дандера. Пожела си това да се окаже само предвестник на приближаващия дъждовен сезон, а истинските порои да започнат по-късно.

Когато няколко часа по-късно се събуди, дъждът отдавна беше спрял. През прозореца без завеса проникваше тъмната, безлунна нощ и цялото село мълчеше, с изключение на някакъв уличен пес, разлаял се през няколко къщи надолу. Тесай се зачуди какво тогава я е събудило. Изведнъж я обзе предчувствие, че я дебне голямо зло. Подобни мигове добре помнеше от времето на президента Менгисту, когато всеки случаен звук в нощта можеше да означава, че се задават органите за сигурност. Толкова силно се оказа предчувствието й, че не можа повече да мигне. Най-накрая се измъкна безшумно от леглото си и започна да се облича в мрака. Вече беше решила да извика монасите и да тръгнат към долината още по тъмно. Не можеше да бъде никъде в безопасност, освен при любимия си Мек Нимур.

Тъкмо си бе навлякла потурите и ровеше под леглото в търсене на сандалите си, когато в далечината се чу мотор на камион. Тесай застана на прозореца и се заслуша в мрака. Заради дъжда навън беше станало хладно и голите й ръце и гърди настръхнаха от студ.

По шума можеше да се разбере, че камионът приближава селото. Идваше от юг, по пътя, следващ брега на реката. Личеше си, че се движи с висока скорост, а това още повече я разтревожи. През целия ден монасите бяха говорили свободно с жителите на селото, едва ли имаше човек, който да не знае за връзката й с Мек Нимур. Той беше търсен от властите човек. Изведнъж тя се почувства самотна и беззащитна.

Бързо нахлузи вълнената шама през глава и напъха крака в сандалите. Щом се измъкна от стаята си, му мощното хъркане на селския вожд, който заедно с жена си се беше пренесъл в предната стая за тази нощ. Тесай сви в тесния коридор към кухнята. Огънят в камината беше угаснал, но и на бледото сияние откъм прозореца успя да различи силуетите на налягалите по пода монаси. Всички се бяха завили презглава с дебелите си раса и напомняха на мъртъвци, подредени в градската морга. Младата жена се надвеси над човека до вратата и го разтърси, но явно той добре си беше пийнал на вечеря и нямаше намерение да се събужда.

Шумът от приближаващия камион се усилваше с всяка минута. Тесай усещаше как смътните й предчувствия прерастват в дълбока паника. Даде си сметка, че в случай на нощен инцидент монасите нямаше да й бъдат от полза, затова реши, че ще е по-добре да ги остави да спят, и с безшумни стъпки се насочи към задния вход.

Камионът тъкмо минаваше по улицата пред къщата. Фаровете му осветиха за миг прозорците и дори проникнаха във вътрешния коридор. Изведнъж шофьорът намали скоростта и моторът почти веднага изгасна. Чу се скърцането на спирачките и стърженето на гумите по макадамовата настилка. Из нощта се разнесоха гласове и ако се съдеше по стъпките, поне няколко души скочиха един след друг от камиона.

Тесай замръзна насред малката кухня и напрегнато се ослуша. В следващия миг по паянтовата входна врата се чу тежко тропане и из нощта се разнесоха познатите до болка смразяващи кръвта слова:

— Отворете вратата! Тук е централното разузнаване! Отворете вратата! Никой да не напуска къщата!

Тя хукна към задния вход, но в тъмнината се спъна в ниската масичка, отрупана с мръсните чинии от вечерята. При падането силно се удари, а купите и шишетата се натрошиха по пода и вдигнаха врява до небесата. Щом чуха подозрителните шумове от вътрешността на къщата, войниците веднага напънаха вратата и я откъртиха от пантите. Нахлуха в дома на нищо неподозиращия селски вожд, започнаха да викат и да трошат мебелировката. Войниците с фенери търсеха из предните стаи и събудените от врявата домакини се опитаха да спрат по някакъв начин нашествието, но само опитаха палките и прикладите на непознатите мъже. Цялото село се огласи от писъците и виковете на битите.

Най-сетне етиопката се добра до задната врата и се опита да я отвори. Насилието, което се извършваше в съседната стая, я беше паникьосало и пръстите й не я слушаха. Докато се мъчеше с упоритата брава, откъм двора се чуваха стъпките на тичащи войници, които бързаха да обкръжат къщата от всички страни. В крайна сметка дяволската врата поддаде и бегълката се озова в нощта. Нищо не се виждаше, а и теренът й беше напълно непознат, затова дори не знаеше в каква посока да бяга. Единственото, което донякъде я ориентираше, бе шумът на реката, минаваща някъде наблизо.

„Да се добера до брега, пък тогава“ — рече си Тесай и се затича през двора.

В следващия миг някой щракна с електрическия си фенер и светлината я заслепи право в лицето. Нечий груб глас извика:

— Ето я!

Ако досега можеше да се съмнява дали точно нея търсят, то вече беше сигурна в отговора. Като подплашен заек Тесай опита да се скрие в тъмнината, но лъчът на фенера я следваше навсякъде. Приличащи на глутница кучета, войниците тръгнаха подире й, но тя все пак успя да притича до реката. Изравни се с нея и пое надясно — към долината. Зад гърба й изтрака затвор на пистолет и жената успя да сведе глава, колкото куршумът да изсвисти покрай ушите й.

— Не стреляйте бе, маймуни прости! — извика по всяка вероятност началникът, който ръководеше операцията. — Трябва ни за разпит.

На светлината на фенерите бялата шама на Тесай пърхаше като крила на огромна нощна пеперуда около пламъчето на свещта.

— Спрете я! — нареди офицерът. — Не й позволявайте да се измъкне.

И все пак, тя беше пъргава като газела, леките й сандали летяха по неравната земя, докато тежковъоръжените войници се задъхваха по следите й. Щом усети, че може да им се измъкне, я обзе нов прилив на надежда, давайки й повече сили.

Постепенно шумът от стъпките на преследвачите й се изгуби в далечината, а и фенерите вече не достигаха със светлината си до нея. Тъкмо тогава обаче налетя на някаква ръждясала телена ограда. На три места — в диафрагмата, в хълбоците и в коленете — металните жици се впиха болезнено в тялото й. От удара в слънчевия сплит Тесай остана без дъх, а металните бодли пробиха дебелия плат на дрехата й и се впиха в плътта й. Бегълката се чувстваше като риба, оплетена в мрежата на рибаря и безсилна да се освободи. След няколко секунди нечии силни ръце я хванаха изотзад и я издърпаха грубо от оградата. При рязкото движение мрежата раздра кожата й на няколко места и Тесай заплака — не толкова от болка, колкото от отчаяние. Един от войниците я грабна за китката и изви ръката й до гърба, смеейки се доволно на жалните й викове.

Най-накрая се показа и запъхтяният от умора офицер. Беше доста пълен и дори в подобна хладна нощ обилно се потеше. Потта бе покрила дебелите му бузи и те лъщяха на светлината на фенерите.

— Не я измъчвай, тъпоумнико! — тросна се началникът на подчинения си. — Това да не ти е улична престъпница. Имаш пред себе си високопоставена дама. Закарайте я в камиона, но да не сте си позволили своеволия.

Двама души я хванаха за ръцете и я поведоха към камиона. Така я бяха сграбчили, че краката й едва докосваха земята. Стигнаха машината, отвориха вратата на кабината и я поставиха до униформения шофьор. Възпълничкият офицер се отпусна тежко на седалката до пленницата и тя бе като затисната под килограмите му. Войниците се качиха отново отзад и шофьорът включи на скорост и потегли.

Тесай продължаваше тихичко да плаче, докато офицерът не я изгледа с крайчеца на окото си. Доколкото можеше да се съди по отразената светлина на фаровете, на нея й се стори, че изражението му е по-скоро мило и състрадателно, във всеки случай противоречащо на действията му.

— Къде ме водите? — попита пленницата, опитвайки се да спре сълзите си. — Какво лошо съм направила?

— Имам заповед да ви отведа при полковник Ного, главнокомандващ на военния окръг. Желае да ви разпита какво знаете за дейността на бунтовниците шуфти в района на Гоям — обясни й накратко офицерът, докато камионът се друсаше по неравния път.

Двамата се умълчаха за известно време, сетне офицерът заговори тихо на английски:

— Шофьорът говори само амхарски. Искам да ви кажа, че навремето познавах баща ви, алто Земен. Добър човек беше. Съжалявам за това, което ви се случи тази вечер, но аз съм просто лейтенант и трябва да изпълнявам заповедите на началниците си.

— Разбирам, че нямате избор, лейтенанте. Не ви обвинявам в нищо.

— Името ми е Хамед. Ако мога, ще ви помогна с нещо. В памет на алто Земен.

— Благодаря ви, лейтенант Хамед. В момента от всичко на света най-много са ми нужни приятели.

Докато чакаха хаосът в гробницата да премине, въздухът да се изчисти от задушливия прах, а каменните блокове да се наместят и да престанат да падат, Никълъс се зае с лекарските си задължения и превърза раните, които Роян бе получила при бягането. Разрезът по слепоочието й не беше дълбок, общо взето, драскотина. Нямаше нужда да се шие. Затова той дезинфекцира раната и я залепи с цитопласт. Повече беше пострадало рамото, поело удара на падналия отломък. За да намали големия отток, го намаза с крем против синини.

Неговите контузии не бяха удостоени с такова внимание. Само час след голямото срутване той бе готов отново да влезе в гробницата. Остави Роян и Сапьора да го чакат при кладенеца и се върна на площадката в края на стълбището. Носеше дълга бамбукова пръчка и ръчна лампа, свързана с електрогенератора.

През цялото време Никълъс отваряше очите си на четири и предпазливо опипваше с бамбука тавана на шахтата. Излизайки най-сетне на площадката, първото, което забеляза, бе, че тръстиковата врата към галерията е съборена и буквално смачкана от голям каменен блок. Кутиите за амуниции, включително осемте, в които бяха прибрали статуетките от олтарите, бяха разхвърляни на всички страни, някои се подаваха само наполовина от купищата прах и натрошени камъни. Първата му работа бе да издърпа на една страна пълните. Една по една ги отваряше и всеки път сърцето му радостно подскачаше, щом статуетката се окажеше невредима в дунапреновия си калъф. Беше истинско щастие, че нито една от скъпоценните находки не беше пострадала при срутването. След това се зае с изнасянето им, но пак предпочете да върши всичко сам и осем пъти измина разстоянието до моста и обратно. Оттам грижата за статуетките поемаше Сапьора.

Тръгна отново към гробницата и Роян настоя да го придружи. Той се опитваше надълго и нашироко да й изброи опасностите и неприятностите, които можеха да й се случат, но така и не успя да я разубеди. Когато обаче застана на площадката пред гробницата, тя сама трябваше да признае, че гледката надминаваше въображението й.

— Всичко е унищожено — гледаше тя пред себе си и не искаше да повярва. — Такива прекрасни произведения на изкуството. Не мога да повярвам, че Таита го е сторил нарочно.

— Ами, получи се съвсем случайно, нали разбираш… — изгледа я с насмешка Никълъс. — Лично мен ако ме питаш, целта му е била да ни прати възможно най-скоро по пътя със седемте пилона във вечните ловни полета. И да му отдадем заслуженото: почти успя.

— Трудно ще разчистим цялата тази бъркотия.

— За какво, по дяволите, говориш? — погледна я той разтревожен. — Опазихме статуите невредими, трябва и на това да се радваме. Мисля, че е крайно време да приключим с експедицията и да бягаме, докато можем.

— Да бягаме? Точно сега? Луд ли си? — нахвърли се гневно върху него Роян. — Да не би да си си изгубил ума след преживяния шок?

— Статуетките най-малкото ще покрият разходите ни — убеждаваше я той. — Не само това, но искрено се надявам да остане и по нещичко за нас самите. Дори няма нужда да се караме кой да вземе повече.

— Наистина ли си си наумил да си тръгваме точно когато сме на прага на голямото откритие? — от вълнение започна да вика.

— Но галерията е напълно разрушена… — опита се да представи по-убедителни доводи Никълъс, но тя тропна нервно с крак и повиши още повече тон.

— Галерията — да, но истинската гробница си стои още на мястото. По дяволите, Ники, Таита не би прибягвал до подобни крайни мерки, ако не доближавахме заветната цел. Тъкмо защото се плаши да не го настигнем, той посяга вече и към смъртоносните си стрели. Не можеш ли да разбереш какво точно се случи? Щом старият мошеник толкова се е уплашил, значи вече наближаваме голямата награда на състезанието.

— Роян, моля те, опитай се да разсъждаваш.

— Напротив, ти се опитай! — не щеше и да чуе тя. — Ще трябва да почнеш веднага с разчистването на галерията. Едно е сигурно: входът вече е отворен. Това, което трябва да сторим, е да разчистим камъните. Сигурна съм, че зад тази бъркотия, която Таита ни сервира, лесно ще открием входа към истинската гробница.

— Аз пък мисля, че от удара по главата ти няколко болтчета са паднали — вдигна отчаяно ръце той. — Но какво ще спечеля, ако продължа да споря с една смахната жена? Нека бъде както искаш: ще разчистим малко, колкото да се увериш, че говориш врели-некипели.

— Най-големият проблем си остава прахът — отбеляза Сапьора, когато му съобщиха крайното решение. — Само да се докоснем до купчините боклук и цялото подземие отново ще потъне в непрогледна мъгла. Вентилаторът ни е много слаб, за да се справи с подобна непосилна задача.

— Точно така — съгласи се веднага Никълъс. — Единственото решение е да наводним цялата галерия. Ще построим две вериги от работници. Едната ще пренася вода от кладенеца до гробницата, а другата ще изхвърля боклуците в обратна посока.

— И пак ще е нужен огромен труд — прехапа устна Сапьора и се замисли.

— Вече подписахме договора. Казахме, че работата е трудна. Не му е времето сега да увърташ.

Монасите, които продължаваха да се смятат участници в едно богоугодно дело, не се възпротивиха на новото желание на белия си благодетел. Докато си подхвърляха каменните отломъци или глинените делви с вода, пееха празнични песни и нито за миг не помисляха за почивка. Самият Никълъс ръководеше нещата в срутената галерия, а там му помагаха преданите Бикове и непоколебимият Хансит. Работата беше изморителна, досадна и опасна. Преди да бъде вдигнато някое парче мазилка от земята, непременно трябваше да го поръсят с вода, за да не се вдигне поредният облак прах. Скоро по цялото стълбище потекоха потоците кална вода, идващи откъм гробницата, и хората рискуваха да се подхлъзнат по гладките плочи на стълбите. Каменните блокове пък плашеха с нестабилността си и не беше изключено някой от тях да се стовари върху главите на намиращите се в галерията смелчаци.

Заради големия брой на работещите и относително малкия обем на галерията, свежият въздух изобщо не достигаше, а електрическият вентилатор не можеше да се пребори с огромните разстояния на подземната шахта. Хората работеха полуголи и потта се стичаше по гърбовете и вратовете им. Изкарваните от гробницата боклуци бяха хвърляни в подземния кладенец. Общото им количество изглеждаше астрономическо, но нивото на водата така и не се повдигна. Всичко, което попаднеше в бездънната паст на кладенеца, беше поглъщано незнайно къде.

Клаустрофобията почти веднага обзе Никълъс, а освен това многото потни мъже до такава степен повишиха влажността на въздуха в гробницата, че съвсем не можеше да се диша. Още с излизането на първата смяна и той се насочи към изхода на шахтата с надеждата да прекара поне няколко минути на открито. Дори и на дъното на мрачния и усоен пролом се чувстваше като в рая след часовете, прекарани под земята. Пред дупката го чакаше Мек Нимур, който му помогна да се изкатери през яза и да стъпи на твърда земя встрани от вира.

— Никълъс! — черното му лице беше необичайно сериозно. — Тесай още ли не се е върнала от Дебра Мариям? Трябваше да е още вчера в лагера.

— Не съм я виждал, Мек. Мислех, че е с теб.

Мек поклати глава.

— Дойдох, колкото да се уверя за всеки случай да не е минала покрай съгледвачите ми, без да са я забелязали. Веднага ще пратя хора нагоре по пътеката да я търсят.

— Съжалявам, Мек. Не предполагах, че мога да я изложа на опасности, като я пратя на платото. — Започваше да се чувства виновен за създалото се положение.

— Ако аз бях сметнал, че поръчката ти може да се окаже рискована, просто нямаше да я пусна да върви — успокои го приятелят му. — Няма страшно, пратил съм няколко души да я търсят.

Така или иначе изчезването на Тесай се превърна в допълнителна грижа за англичанина. През няколкото дни, които последваха, мисълта за нея не го напускаше, още повече, че разчистването на голямата галерия продължаваше много повече, отколкото би му се искало.

Роян прекарваше не по-малко време от него в гробницата и в края на всеки ден двамата излизаха потни и кални като Биволите, които продължаваха да вършат черната работа. При всеки намерен фрагмент от разрушените стенописи, сърцето й се свиваше от мъка и тя съжаляваше за унищоженото. Преди кладенецът да погълне поредното количество мазилка, Роян задължително преглеждаше отломъците. По-големите, най-вече онези, които бяха запазили непокътнато нечие изображение или характерен детайл, тя заделяше настрани с мисълта в краен случай да ги вземе със себе си. Така постъпи например с красивата глава на Изида, останала като по чудо цяла-целеничка, а също и с цялото тяло на Тот, бога на писмеността, който бе останал невредим. Уви, по-голямата част от фреските бяха погубени веднъж завинаги и нямаше надежда някой ден да бъдат възстановени. Изживявайки го като лична трагедия, Роян отпращаше парчетата по дългия им път към недрата на земята.

В галерията човек постепенно губеше представа за времето и трудно можеше да се познае дали е ден или нощ. Всяка вечер работници и началници се изненадваха, когато при поредното си излизане от шахтата потънеха в мрак, а отвъд строгите контури на скалите им се усмихнеха звездите. Същото се получаваше и на сутринта — изгрялото слънце се нахвърляше отгоре им и ги заслепяваше с лъчите си. Всеки спеше и се хранеше според собствения си биологичен часовник, никой повече не се съобразяваше с часовете от денонощието.

Роян и Никълъс тъкмо бяха станали след кратък сън в сламените колиби и бързаха да стигнат другия край на шахтата, когато в далечината се разнесе радостен вик. В следващия миг от всички страни започнаха да валят въпроси и догадки, а работниците в горния край на рампата подеха победоносните възгласи и ги предадоха назад по веригата.

— Хансит е намерил нещо — възкликна младата жена. — По дяволите, Ники, знаех, че трябва да продължим… — Тя хукна напред, а Никълъс я последва.

Излязоха на площадката пред гробницата и завариха цялата смяна скупчена на едно място. Полуголите, потни и изморени мъже бяха забравили за всички несгоди от последните дни и весело обсъждаха случилото се. Оказа се, че Хансит е успял да разчисти галерията чак до първия олтар, където бе стояла статуята на Озирис. Таванът се бе продънил на много места, над главите им зееха големи, четвъртити дупки, а каменните блокове стояха натрошени на парчета по ахатовия под. Някъде сред цялата камара смет Никълъс различи и останките от сложния механизъм, който Таита бе монтирал над залата, за да я разруши, щом бъде включен от нищо неподозиращия крадец. Основната част на механизма представляваше огромен каменен кръг, напомнящ на воденично колело и тежащ навярно няколко тона. Никълъс се спря пред него и внимателно го огледа.

— Като четеш „Речният бог“, оставаш с впечатлението, че Таита е изпитвал особено отношения към колелото — отбеляза той. — Все за колела говори — колела на колесници, колела за носене на вода, а сега се сблъскваме и с махалото, което е предизвикало голямото срутване. Дърпайки един по един лостовете по стените, просто сме освободили поддържащите го на едно място клинове. При движението си махалото е натиснало определени ключови камъни в тавана, които просто са се изхлузили от местата си и са паднали на земята.

И за да потвърди думите си, посочи към заприличалия на шахматна дъска таван.

— Хайде не сега, Ники! — прекъсна го нетърпеливата Роян. — После ще имаме време за лекциите ти. Хансит едва ли се е въодушевил толкова от каменното махало. Сигурна съм, че е намерил нещо друго. Хайде, идвай!

Запробиваха си път сред тълпата работници и след известно време се добраха до високата фигура на Хансит.

— Какво има? — опита се да надвика разшумялото се множество Никълъс. — Какво си открил, Хансит?

— Ето тук, ефенди — крещеше монахът. — Ела бързо да видиш!

Излязоха най-отпред и се спряха в самия край на разчистената площ.

— Там! — посочи гордо Хансит.

Никълъс се завря в опустялата ниша на светилището и приклекна, за да види по-добре. По напуканата каменна стена все още бяха останали няколко едри парчета мазилка. Хансит успя да улови един от каменните блокове в стената и да го издърпа. Сетне показа отворилата се дупка. Никълъс надникна в нея и пулсът му изведнъж се ускори. Зад галерията се отваряше свободно пространство. Дори от пръв поглед можеше да се увери, че зад олтара започва втори тунел, перпендикулярен на самата галерия. Входът му се криеше зад изрисуваното изображение на великия бог.

Той не откъсваше очи от дупката. Усети как Роян се хваща за него и се надвесва над рамото му.

— Ето, Ники, това е, което търсим. Входът към същинската гробница на Мамос. Галерията се оказва чисто и просто блъф. Искаше му се на Таита да ни прати за зелен хайвер, но ние все пак го разкрихме.

— Хансит! — Никълъс повече не можеше да сдържа чувствата си. — Доведи хора да разбият стената.

Биволите се бяха наредили да вадят камъните, а Никълъс и Роян не се отдалечаваха от тях. С очите си гледаха как скритата врата се оформя на фона на разнебитената ниша. Оказа се висок правоъгълник, със същите размери, с които беше рампата, тръгваща от кладенеца нагоре към първата площадка: три метра ширина, два — височина. И горният праг, и страничните краища бяха иззидани от правилни каменни блокове.

Когато Никълъс светна с лампата си в отвора, насреща му се показа началото на каменна стълба.

Отново вкараха прожектори в галерията и ги поставиха пред входа на новия тунел. Той сложи крака си на първото стъпало и незабавно до него застана и Роян.

— Идвам с теб — заяви тя.

— Нищо чудно да срещнем и други капани — предупреди я той. — Сигурно още зад първия завой Таита ни дебне с поредната си кървава шегичка.

— Не се опитвай да хитруваш, господинчо. Номерът ти няма да мине. Щеш не щеш, идвам с теб.

Започнаха да изкачват стръмната стълба, като на всяко стъпало се спираха да огледат стените и пътя пред тях. Двадесет стъпала нагоре и се озоваха на нова площадка. Вляво и вдясно имаше врати, но стълбата продължаваше право напред, сякаш не се интересуваше от тях.

— Сега накъде? — попита Никълъс.

— Продължавай напред — показа Роян стъпалата нагоре. — Със страничните галерии ще се занимаваме по-късно.

Все тъй предпазливо продължиха изкачването. След още двадесет стъпала се оказаха на площадка, абсолютно същата като предишната. Пак от двете страни се отваряха врати, а стълбата следваше напред.

— Напред — рече Роян, преди да й е задал същия въпрос.

След поредните двадесет стъпала ги чакаше и поредната площадка с поредните две врати.

— Струва ми се напълно безсмислено да продължаваме — понечи да протестира Никълъс, но тя го потупа по рамото и посочи с глава стълбата насреща.

— Напротив, трябва да се качим до самия край.

И така, без повече дори да продумат, изкачваха стъпало по стъпало и на равни промеждутъци се сблъскваха с все същите равни площадки и все същите две врати вляво и вдясно.

— Най-сетне! — възкликна облекчено Никълъс, когато застанаха в края на дългото стълбище. Вляво и вдясно ги чакаха познатите две врати, но отпред се виждаше гола стена. — Дотук сме.

— Колко площадки изминахме? Колко бяха с първата?

— Осем — отговори той. Беше ги броил.

— Точно така, осем — съгласи се Роян. — Числото да ти говори нещо?

Той се обърна към нея и изпитателно я изгледа на светлината на лампата.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че олтарите в галерията бяха осем, че площадките на стълбището са осем и че дъската за бао се разделя на шестдесет и четири чашки.

Двамата млъкнаха и колебливо се заозъртаха.

— Добре — призна се за победен Никълъс. — Като си толкова умна, кажи накъде да вървим сега?

— А-ла-ба-ла-ни-ца, тур-ска па-ни-ца — преброи на глас приятелката му. — Да опитаме вдясно.

Минаха няколко метра и се оказаха на поредния Т-образен кръстопът. Вляво и вдясно стояха отворени врати, насреща — гола стена.

— Да опитаме отново вдясно — предложи Роян и продължиха нататък. Когато обаче излязоха на поредното кръстовище, Никълъс решително се спря.

— Започваш ли да разбираш в какво сме попаднали? — попита той и се опита да изглежда страшен. — В поредната клопка на Таита. Намираме се в лабиринт. Ако не беше кабелът на лампата, отдавна да сме се изгубили.

Тя изгледа с мрачно изражение тунела, от който идваха, и хвърли по един поглед на двете врати встрани.

— Когато Таита е строил това чудо, не е подозирал, че някой ден ще настъпи ерата на електричеството. Очаквал е крадецът, проникнал в гробницата, да разполага със същите подръчни средства като него. Представи си да се бяхме озовали на това или на което и да е друго място в лабиринта без електрическия кабел, който да ни упътва — говореше тихо Никълъс. — Представи си да носехме само маслена лампа, как в нея маслото свършва и се оказваме всред непрогледна тъмнина?

Роян потрепери от страх и инстинктивно се хвана за ръката му.

— Не ме плаши! — прошепна тя, сякаш някой ги подслушваше.

— Играта започна да загрубява — отсъди Никълъс. — Бях започнал да изпитвам топли чувства към стария мошеник, но напоследък си променям мнението за него.

Тя отново потрепери и го подкани:

— Да се връщаме. Не трябваше да се втурваме така неподготвени. Трябва да се върнем и да обмислим нещата. Освен това имам усещането, че ни дебне опасност… Опасност реална, не просто да се изгубим в лабиринта. Нещо като това, което ни се случи в галерията.

Хванаха края на електрическия кабел, провлачил се по пода на коридорите, и започнаха да се връщат по следите си. По колкото повече стъпала слизаха, толкова повече им идеше да хукнат към спасителния изход от лабиринта. Нито за миг не пускаха ръцете си. И на двамата им се струваше как нечие злокобно присъствие изпълва мрака зад тях, как ги следва при всяка крачка и дебне мига, в който да ги смаже под силата на съвършения си разум.

Военният камион, в който бяха качили арестуваната Тесай, излезе от селото и пое по пътя, следващ течението на река Дандера. Пътят водеше до началото на стръмната планинска пътека към бреговете на Абай.

— Щабът на главнокомандващия не се намира в тази посока — отбеляза Тесай и лейтенант Хамед се размърда неспокойно на седалката до нея.

— Полковник Ного не се намира в постоянната си квартира. Имам заповед да ви отведа на друго място.

— Там, накъдето сме тръгнали, има само едно възможно място. Базовият лагер на чуждестранната проучвателна компания „Пегас“.

— Полковник Ного е свикнал да използва лагера на „Пегас“ при действията си срещу шуфтите в долината — сякаш започваше да се оправдава офицерът. — Имам заповед да ви отведа именно там.

Нататък, през цялото мъчително пътуване по изровения път, никой не проговори. Беше почти пладне, когато излязоха на края на платото и завиха в отклонението, водещо към лагера на „Пегас“. Щом видяха Хамед на предната седалка, пазачите в маскировъчни униформи вдигнаха ръце за поздрав и пуснаха камиона в базата. Шофьорът зави и паркира пред едно от продълговатите бунгала близо до входа.

— Изчакайте тук, ако обичате — обърна се учтиво към арестантката Хамед и слезе от камиона. Изгуби се във вътрешността на бунгалото, но се забави само няколко минути. — Ако обичате, последвайте ме, войзеро Тесай.

По всичко личеше, че се чувства неловко и докато й помагаше да слезе от камиона, нито веднъж не я погледна. Заведе я до входа на бунгалото и се отдръпна встрани, за да й направи път.

Тесай огледа просторната стая, която бе почти празна. Реши, че се намира в централната администрация на компанията. В средата на помещението имаше дълга маса за събрания, край стените — две бюра и шкафове за документация. Самите стени бяха почти голи: единствено карта на областта и няколко технически схеми разнообразяваха интериора. До масата стояха двама мъже, които тя веднага разпозна.

Пръв я удостои с вниманието си полковник Ного. Зад тънките, метални рамки на очилата му очите му изглеждаха изключително студени. Както винаги униформата му стоеше безупречно на тънкото му тяло; за разлика от друг път обаче беше гологлав. Кафявата му барета лежеше на масата пред него. До полковника на стола си се беше облегнал Джейк Хелм с ръце, скръстени пред гърдите. От пръв поглед, и най-вече заради късо подстриганата му коса, човек можеше да го вземе за младо момче, но когато се взря по-отблизо в тексасеца, Тесай забеляза колко бледа е кожата на лицето му и как в ъгълчетата на очите му са се образували първите старчески бръчки. Хелм беше облечен в риза без яка и в дънки, които от честото пране бяха станали почти бели. Сребърната катарама на колана му беше украсена с изображение на глава на мустанг. Ръкавите на памучната му риза бяха навити над лактите и изпъкналите му бицепси се открояваха. Американецът дъвчеше изгасналия фас от евтина холандска пура в устата си и от миризмата на силен тютюн дъхът му ставаше още по-неприятен и предизвикателен.

— Много добре, лейтенант — похвали Ного подчинения си на амхарски. — Почакайте отзад. Ще ви повикам, когато имам нужда от вас.

Хамед излезе пред бунгалото, а Тесай попита:

— По какви причини съм арестувана, полковник Ного?

Двамата мъже насреща й не благоволиха да й отговорят. И единият, и другият я пронизваха с безизразните си погледи, сякаш беше станала прозрачна.

— Искам да знам причината за това с нищо незаслужено отношение към личността ми — продължаваше арестантката.

— Взела си участие в действията на банда известни терористи — отвърна й невъзмутимо полковникът. — Според собствения ти дял в техните акции ти самата си се превърнала в шуфта.

— Това не е истина.

— Освен това сте нарушили правата на компанията ни, разполагаща с пълна концесия върху природните богатства на долината — намеси се Хелм. — Заедно със своите съучастници си организирала проучвателни действия в район, принадлежащ по закон единствено на компанията „Пегас“.

— Никакви проучвателни действия не сме вършили и никакви полезни изкопаеми не сме търсили — възрази смаяната Тесай.

— Напротив, напротив, до ушите ни стига съвсем различна информация. Имаме доказателства, че сте издигнали бент на река Дандера…

— Това няма нищо общо с мен.

— Но иначе не отричаш, че бент съществува?

— Това няма нищо общо с мен — повтори тя. — Аз не членувам в никаква терористична група и не съм взимала участие в никакви „проучвателни“ операции.

Не казаха нищо. Ного си записваше нещо в тефтера пред себе си, а Хелм стана от стола си и отиде до прозореца вдясно от Тесай. Настана тягостно мълчание, което се проточи, докато Тесай не реши, че повече не издържа. Добре разбираше, че искат да я сломят с желязното си търпение, но гробната тишина в помещението я влудяваше.

— Прекарах по-голямата част от нощта в движение, в друсащ се армейски камион — рече най-накрая. — Чувствам се силно изморена и трябва да отида до тоалетната.

— Ако нуждите ти са толкова належащи, можеш да ги задоволиш на място. Нито господин Хелм, нито аз имаме нещо против — предложи й Ного с престорено лигав глас, но дори не вдигна поглед от тефтера си.

Тесай погледна през рамо към вратата, но Хелм бързо отиде до нея, завъртя ключа и го пъхна в джоба си. Каза си, че в никакъв случай не бива да проявява слабост пред двамата. Беше капнала от умора, пикочният й мехур рискуваше да се пръсне, а сърцето й се свиваше от страх, но все пак успя да си придаде самоуверен вид и съвсем непринудено да застане до близкия стол. Издърпа го и седна. Ного я изгледа и се навъси в недоумение. Не бе очаквал думите му да бъдат изтълкувани по този начин.

— Ти познаваш разбойника Мек Нимур — обвини я изведнъж той.

— Не — отвърна му хладно Тесай. — Познавам патриота и бореца за демокрация Мек Нимур. Той не е никакъв разбойник.

— Ти си негова наложница, неговата курвичка, естествено, че така ще говориш.

Тя отмести поглед встрани, сякаш се гнусеше от събеседника й, но полковникът се разкрещя:

— Къде се крие Мек Нимур? Колко души води със себе си?

Предизвикателното й поведение го вбесяваше.

Тесай се престори, че не е чула въпроса и той я заплаши:

— Ако не пожелаеш доброволно да ни сътрудничиш в разпита, ще трябва да предприема по-решителни мерки. Така или иначе, ще те накарам да ми отговориш.

Вместо отговор Тесай се обърна със стола си на другата страна и погледна през прозореца. Отново настъпи мълчание. Джейк Хелм прекоси помещението и зад гърба на полковника се изгуби в съседната стая на бунгалото. Стените бяха съвсем тънки и Тесай чу как оттатък тихо се обсъжда нещо. Езикът, който използваха, й бе непознат. Във всеки случай не беше нито английски, нито амхарски. Тесай си каза, че Хелм е отишъл да получи инструкции от някакъв свой началник, който държи тя изобщо да не разпознае самоличността му.

След няколко минути Хелм се появи отново на вратата и я затвори след себе си, без да я заключва. Кимна на Ного, който веднага скочи от стола си. Двамата заобиколиха масата и застанаха пред арестантката.

— Мисля, че ще е по-добре и за двете страни, ако свършим по-бързо с работата — предложи едва ли не любезно Хелм. — Тогава ти ще отидеш да се изкъпеш, а аз ще си изям закуската.

Тесай предизвикателно го стрелна с поглед. Така и не му отговори нищо.

— Полковник Ного се опита да подходи разумно и почтено с теб. Положението му на държавен служител все пак го ограничава с известни рамки на поведение. За щастие обаче такива не съществуват за мен. И аз смятам да ти задам същите въпроси, които чу преди малко, но този път съм сигурен, че ще ми отговориш.

Извади изгасналия фас от устата си и го изгледа подозрително. Накрая недоволно го захвърли в ъгъла на стаята и бръкна за табакерата в джоба си. Отвори я и си избра втора пура, дълга и тъмнокафява. Грижливо я запали, без да маха кибритената клечка, преди огънят да е обхванал от всички страни равномерно края й. Едва след като с няколко дърпания я разпали, както беше свикнал, и избълва от устата си гъст облак дим, Хелм благоволи да изгаси клечката и да попита:

— Къде се намира Мек Нимур?

Тесай вдигна рамене и се обърна на другата страна. Погледът й се зарея из пейзажа вън от лагера.

Изведнъж, без дори Ного да предусети намеренията му, Хелм с все сила я зашлеви през лицето. Ударът беше особено силен и главата на Тесай се килна на една страна. Преди дори да се е свестила от шока, Хелм замахна отново, този път в другата посока, и я удари с кокалчетата си в зъбите. Тя се залюля в обратната посока и полетя от стола си на земята.

Ного се надвеси над нея и изви ръцете й зад гърба, след което я вдигна обратно на стола. Толкова здраво я държеше, че Тесай имаше чувството как само от хватката му кожата на китката й ще посинее.

— Повече време за губене нямам — съобщи й все тъй невъзмутимо Хелм и извади пурата от устата си да провери добре ли гори краят й. — Да започнем отначало. Къде е Мек Нимур?

От двата жестоки шамара Тесай имаше чувството, че лявото й тъпанче се е спукало. Главата й кънтеше като камбана и мислите й се разбягваха на всички страни. Зъбите й се бяха впили дълбоко в едната й буза и сега устата й се пълнеше бавно с кръв.

— Къде е Мек Нимур? — попита я за сетен път и доближи лице до нейното. — Защо сте построили с приятелите ти бента на Дандера?

Тесай събра колкото слюнка и кръв имаше в устата си и шумно му се изплю върху лицето му.

Тексасецът се дръпна рязко назад и с длан избърса гнусотията от лицето си.

— Дръж я здраво! — нареди на Ного и я дръпна за дрехата. С едно-единствено движение я раздра чак до пояса и полковникът се изкикоти, когато се наведе над рамото й, за да погледне хубави ли са й гърдите. Още веднъж се изхили, когато Хелм хвана едната и силно стисна моравочервеното й, напомнящо на черница зърно между пръстите си. Продължи да я стиска така, докато ноктите му не пробиха нежната кожа и по палеца му не потече червена капчица кръв. След това с другата си ръка пъхна пурата в устата си и дръпна няколко пъти, за да се нагорещи запаленият й край.

— Къде е Мек Нимур? — попита Хелм, и насочи горящия фас към гърдата й. — Какво търсят в леглото на Дандера?

Тесай подскочи от ужас, когато мъчителят й доближи пурата до нея, и отчаяно се опита да се отмести назад, но Ного я държеше все тъй здраво и не й позволи. Горещият въглен се долепи до върха на зърното й и тя нададе остър писък. Скоро нежната й кожа започна да пуши.

— Зима. — Прочете Роян началото на последната част от надписа. Беше разгънала увеличената снимка на стелата в гробницата на Танус и сега я разучаваше на светлината на прожектора. — В тази част се намират онези наглед безсмислени изброявания, които според мен съответстват на чашките в дъската за бао. Не мога да ги разбера всички, но на принципа на елиминирането стигам до извода, че най-предният знак сочи една от четирите страни на дъската — или както самият Таита ги нарича, четирите крепости.

За да покаже какво има предвид, тя прокара пръст по записките си в тетрадката.

— Погледни тук. Седналият бабуин обозначава северния замък, пчелата е южният, птицата — западният, а скорпионът — източният. — Всички изброени символи се повтаряха многократно на снимката, свалена от стелата. — Вторият и третият знак са числа и най-вероятно се отнасят до реда и определената чашка. С тях можем да следваме ходовете с въображаемите червени камъни на Таита. Червените са най-силни в играта.

— Ами какво ще кажеш за стиховете между различните поредици числа? — попита Никълъс. — Ето например за този тук, споменаващ северния вятър и бурята?

— По този въпрос не съм съвсем сигурна. Доколкото познавам Таита, може да ги е използвал само за заблуда и отвличане на вниманието. Вече се убедихме, че не е той човекът, дето ще остави противниците си лесно да го задминат. Не е изключено и да притежават някакъв смисъл, но ще го проумеем едва когато започнем да придвижваме камъните по дъската.

Никълъс огледа изписаните от ръката й цифри и се усмихна печално.

— Помисли само колко минимални шансове е оставил Таита на въображаемите си съперници. Вероятността човек да проумее всички упътвания, които древният строител му е оставил, практически е незначителна. Най-малкото търсачът трябва от самото начало да разполага едновременно с текста на седмия свитък и с надписа от гробницата. Само с едното или с другото просто няма шанс да проникне в гробницата.

Роян се засмя с пълно гърло, особено доволна от току-що казаното.

— Така е, мислил си е, че тайната му ще остане завинаги неразгадана. Но скоро ще се убедим дали наистина е така, майстор Таита! Ще се разбере дали си наистина толкова умен, за колкото се мислиш.

Но изражението й отново стана сериозно и тя вдигна глава по посока на каменното стълбище за лабиринта.

— От самото качало — напомни й Никълъс. — Великият бог прави първия ход. Това е, което знаем от Таита. Ако тръгнем от олтара на Озирис, ако застанем в самото начало на стълбата, може би ще успеем да се ориентираме във въображаемата дъска на играта.

— И на мен ми хрумна същото — съгласи се Роян. — Нека приемем, че това е северният замък. Започваме да разиграваме протокола на четирите бика оттук.

Работата вървеше бавно и изтощително. Да се открие пътят в лабиринта от стълби и коридори, които някогашният роб бе изградил в скалата, означаваше всъщност да се проникне в самото му съзнание и да се опитат да разсъждават, както той би разсъждавал. При второто си влизане в лабиринта и двамата се бяха приготвили както трябва. Никълъс бе напълнил джобовете си с парчета изсъхнала речна глина, с които драскаше като ученик по черната дъска и отбелязваше на всяко разклонение откъде е дошъл, накъде продължава и на кой знак от изброените върху стелата би трябвало да съответства мястото. Най-накрая Роян се опитваше да нанесе всяка нова клетка от триизмерния лабиринт в схемата, която усърдно чертаеше в тетрадката си.

С облекчение установиха, че хипотезата им за олтара на Озирис, който трябваше да се намира в северния замък, изглежда правилна. Това поне им спестяваше усилията да почват всичко отначало. Двамата щастливо въздъхнаха и си рекоха, че нататък им трябва просто да следват написаните от Таита ходове и да чакат ендшпила на започнатата партия. Скоро обаче надеждите им изтляха напълно, когато установиха, че за разлика от тях, той не разсъждава в две измерения като на обикновено бао, а в три. При всяко изчисление трябваше да се взема предвид и височината.

Голямото стълбище, започващо от олтара на Озирис, не беше единствената връзка между различните нива. Всеки един от страничните коридори следваше определен ъгъл нагоре или надолу и още при първата си обиколка, след като старателно проследяваха предварително набелязания маршрут и сменяха посока след посока, търсачите изведнъж се озоваха отново на централното стълбище, само че една площадка по-нагоре.

Двамата застинаха като статуи на площадката и се гледаха в недоумение.

Роян първа проговори:

— Нито за миг не съм усетила да се изкачваме нагоре — прошепна, сякаш все още не вярваше на откритието си. — Излиза, че цялата система е много по-сложна, отколкото си представях в началото.

— Навярно лабиринтът е построен по модел, подобен на този на въглеводородните атоми — отбеляза Никълъс, не по-малко смаян от нея. — Осемте нива са свързани по хиляди възможни начини. Да си призная, самата идея ми се струва ужасяваща.

— Сега започвам да проумявам за какво служат допълнителните символи — всеки от тях посочва вертикалното ниво на полето. Излиза, че трябва да преработим отново цялата си схема.

— Триизмерно бао, чиито правила никой не знае. Имаме ли изобщо шанс да спечелим? — поклати тъжно глава той. — Трябва ни компютър. Таита неслучайно толкова често изтъква способностите си. Старият мръсник трябва да се е родил феноменален математик. — Вдигна лампата високо и освети тунела, откъдето бяха дошли. — Дори като знаем, че има наклон, пак не можем да го видим. И като си помисля, че архитектът на това чудо не е познавал барометъра и сметачната линийка… Само лабиринтът заслужава да бъде сочен за модел на гениално архитектурно постижение.

— Когато му дойде времето, позволявам ти да организираш и клуб на почитателите на Таита — прекъсна го Роян, — но сега трябва да бързаме. Трябва да повторим всичките си изчисления отново.

— Ще отида да донеса масата тук, заедно с осветление — предложи изведнъж Никълъс. — Намираме се на една от двете централни площадки в целия лабиринт. Ще ни е по-лесно оттук да си представяме общото пространство. И без това вече нищо не разбирам.

Единственият шум, който се носеше в стаята, бе тихото хълцане на жената, свила се на топка в локвата на собствената си кръв и урина.

Тума Ного беше седнал пред дългата маса и палеше цигара. Пръстите му леко трепереха, а по потното му лице човек би помислил, че му е зле. Той беше стар воин, бе преживял дългогодишния терор на президента Менгисту. Мислеше се за корав човек и със сигурност беше свикнал да гледа насилия и жестокости. И все пак това, на което току-що бе станал свидетел, бе покъртило душата му. Сега разбираше защо Фон Шилер има такова сляпо доверие на Джейк Хелм. Тексасецът трудно можеше да се нарече човешко същество.

Самият Джейк Хелм стоеше в другия край на помещението и миеше ръцете си в малкия леген. Най-накрая се избърса и използва кърпата да заличи донякъде петната мръсотия по дрехите си. Щом свърши, се обърна към Тесай и се надвеси изпитателно над нея.

— Не мисля, че можем да научим нещо повече — рече спокойно. — Смятам, че каквото знаеше, ни го каза.

Ного погледна към жената и очите му за сетен се спряха върху моравосинкавите петна — белези, които пурата бе оставила по гърдите и бузите й. Все едно я бе нападнала смъртоносна болест и кожата й бе започнала да се разпада в болезнени рани. Очите на негърката бяха затворени, но нещо пак им липсваше — миглите. По време на разпита тя се бе държала твърдо и достойно. Едва когато Хелм бе докоснал и клепачите й с горящата си пура, не издържа и капитулира. Без повече дори да й повтарят въпросите, Тесай бе казала всичко, което знае за другарите си.

На Ного и така му идеше да повърне, но благодареше на Бога, че жената бе проговорила, преди тексасецът да е изпълнил докрай заканата си. Иначе трябваше да държи очите й насила разтворени, а изродът насреща му щеше да гаси гнусния си фас в сълзите й.

— Не я изпускай от поглед! — заръча му за всеки случай Хелм. — Тя е жилаво животно, човек не бива да я подценява току-тъй.

Заобиколи полковника и отново се запъти към съседното помещение. Като че ли без да иска, остави вратата отворена, но двамата с началника си говореха на немски, Ного не можеше да разбере какво си казват. Единственото, което му беше ясно, бе, че дори жестокият Фон Шилер бе предпочел да не присъства лично на разпита. Изглежда познаваше методите на тексасеца.

След малко Хелм се показа отново и кимна на Ного.

— Чудесно, приключихме. Знаеш как да постъпиш.

Ного скочи от стола си и с нервен жест постави ръка върху кобура си.

— Тук ли? — попита той. — Веднага?

— Не бъди глупак — тросна му се Хелм. — Изведи я някъде надалеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Изпрати и човек да изчисти тая свинщина тук.

Обърна се и се скри отново в задното помещение.

Ного успя да се успокои и се отправи с решителни крачки към вратата на бунгалото. Заобиколи отдалеч легналата на пода Тесай, сякаш се страхуваше да не изцапа платнените си ботуши.

— Лейтенант Хамед! — извика подчинения си от двора.

Двамата помогнаха на Тесай да се изправи на крака и без да продумат, сякаш обзети от някакво страхопочитание, навлякоха раздраната шама върху голите й рамене. Хамед се стараеше да не гледа към осакатените прелести на жената и да не докосва разранената й кожа. Загърна я колкото можа с вълнената дреха, и я поведе към вратата. В един момент Тесай се олюля безпомощно и щеше да падне, ако офицерът не я бе подхванал навреме за лакътя. Насочиха се към чакащия камион и я подкрепяха по стъпалата на кабината. Тя приличаше много повече на старица, отколкото на млада жена в разцвета на силите си. Отпусна се без дъх на седалката и скри в шепи обезобразеното си лице.

Ного даде знак на лейтенанта и го дръпна настрана. Говореше му тихо, за да не го подслушват, но нескритият ужас, който се изписа по лицето на Хамед, ясно издаваше смисъла на получената заповед. Понечи дори да възрази, но полковникът гневно го стрелна с поглед и той прехапа устна, без повече да каже нищо.

— И помни! — повтаряше Ного. — Далеч, от което и да е село. Да няма никакви свидетели. Щом свършиш, веднага да се явиш и да доложиш.

Хамед застана мирно и отдаде чест, обърна се кръгом и забърза към камиона. Щом влезе в кабината до Тесай, даде кратки нареждания на шофьора и машината напусна сред облаци прах лагера.

Тесай беше съсипана от умора, а болките по цялото й тяло до такава степен й пречеха да мисли, че дори нямаше представа кое време на деня е. Клатушкаше се полузаспала на седалката си и всеки момент можеше да изпадне в пълно безсъзнание. Когато камионът се удари в някакво особено високо препятствие по пътя, главата й подскочи като топка и безпомощно увисна над едното й рамо. Лицето й беше толкова подуто, че й трябваха усилия да разтвори обгорелите си клепачи. В първия миг, когато все пак се осмели да го стори, сърцето й застина от ужас. Уплаши се да не е ослепяла. Едва след малко си даде сметка, че слънцето е залязло и камионът кара в пълен мрак. Излизаше, че двамата с Хелм са прекарали целия ден в „приятни“ разговори.

В колкото и окаяно състояние да се намираше, все пак благодареше на Бога, че обгорелите й клепачи бяха запазили очите й непокътнати. Достатъчно щастие й се струваше, дето може да вижда. И за да се увери, че наистина не е изгубила зрението си, впери поглед пред себе си и с интерес започна да следи всеки детайл от нощния пейзаж, който фаровете осветяваха.

— Къде ме водите? — попита тя едва-едва. — Това не е пътят за селото.

Лейтенант Хамед се беше свил на седалката и не отговори. Тесай се примири с мълчанието му и се отдаде на обърканите си мисли. Болката и изтощението скоро я пренесоха в дълбока дрямка.

По едно време камионът рязко се закова на място, пътниците залитнаха напред, а шофьорът изгаси двигателя. Тесай усети само как нечии тежки ръце я грабват за раменете и я влачат навън. Смъкнаха я в полусъзнание на земята и я извадиха на светлината на фаровете. Някой изви ръцете й зад гърба и ги върза с дебел кожен каиш.

— Боли — проплака тя. — Ще ми останат рани.

Колкото смелост и твърдост беше притежавала, разпитът в базата й ги бе отнел. Чувстваше се като бито куче, което дори няма сили да оближе раните си.

Един от войниците я грабна за вързаните китки и грубо я поведе в тъмното. Двама други го последваха, хванали лопати. На светлината на луната, която огряваше слабо евкалиптовата горичка, Тесай успя що-годе да се ориентира. Пресметна бегло, че са я отвели на стотина метра встрани от пътя. Блъснаха я до едно от дърветата и тя се облегна на ствола му. Мъжът, който й беше вързал ръцете, сега се надвеси и насочи дулото на автомата си към нея, а в свободната си ръка държеше запалена цигара. Останалите оставиха оръжията си на една страна и се захванаха да копаят. Изглежда, че арестантката не ги интересуваше, защото докато прехвърляха пръстта зад гърбовете си, тихо обсъждаха резултатите от квалификациите за африканското първенство по футбол. Първенството щеше да се играе в Замбия и етиопският отбор все още имаше шансове да се класира.

Трябваше да мине доста време, за да се сети омаломощената от изтезанията Тесай, че двамата футболни запалянковци копаят гроба й. Разбитата й уста изведнъж пресъхна и тя отчаяно се огледа за лейтенант Хамед. Но той бе предпочел да остане в камиона.

— Моля ви — прошепна тя на пазача си, но преди да е продължила, той я ритна с все сила в корема.

— Долу! — извика й войникът, сякаш имаше пред себе си лаещо куче. Подобно обръщение етиопците използваха само по адрес на голтаците от предградията. Тесай се сви на земята и си каза, че с хора като тези молбите няма да помогнат. Не й оставаше нищо друго, освен да се примири със своята безпомощност и да чака в мрака неизбежния си край.

Когато след известно време отново отвори подутите си клепачи, лунната светлина й стигаше да разбере, че гробът е почти готов. Толкова дълбоко бяха влезли двамата войници, че главите им се криеха зад купчината изровена пръст. От дъното на дупката се показваха само двете лопати, които неуморно изнасяха влажната земя навън. Пазачът й направи няколко крачки и застана над гроба. Огледа го и тихо измърмори:

— Добре, мисля, че е напълно достатъчно. Извикайте лейтенанта.

Двамата войници изпълзяха послушно от дупката, прибраха автоматите си и с лопати на рамо гордо се изгубиха в мрака отвъд горичката. Така и не спряха да си приказват за футбол до момента, в който стигнаха камиона. Тесай остана сама с пазача си.

Жената трепереше колкото от страх, толкова и от студ, а войникът клекна върху купчината изровена пръст и невъзмутимо продължи да пуши. Тесай си помисли, че ако успее да се вдигне бързо на крака, би могла с един ритник да го прати на дъното на гроба и да избяга между дърветата. Но когато се опита да стане, усети, че силите са я напуснали. Ръцете й бяха отекли от каишите, а краката й едва я държаха. Направи все пак усилие да се изправи, но тъкмо в този момент се разнесоха тежките стъпки на дебелия лейтенант, който бързаше към нея. Тя примирено се отпусна по гръб и зачака.

Хамед носеше електрическо фенерче. Застана на ръба на гроба и освети дъното му.

— Добре — рече той на висок глас. — Достатъчно е дълбок. — Изключи фенера и нареди на пазача: — Казаха да няма свидетели. Бягай в камиона и чакай да ви повикам отново. Щом чуете изстрелите, ще дойдеш с останалите да заровите дупката.

Без да каже нищо, пазачът метна пушката си на рамо и изчезна сред дърветата. Хамед изчака стъпките му да заглъхнат, надвеси се над Тесай и я изправи на крака. Избута я до самия ръб на гроба и започна да я разсъблича. Тя се опита да избяга, но ръцете й бяха вързани и не можа дори да помръдне.

— Трябва ми шамата ви — обясни й тихо Хамед в ухото.

Свали вълнения шал от раменете й и се наведе над гроба. В следващия миг скочи в дупката и започна трескаво да рови земята.

От дъното на гроба се дочу отново благият му глас:

— Трябва все пак да видят нещо, приличащо на човешки труп…

Изкатери се на повърхността и тежко си пое дъх. След това застана зад гърба й и Тесай усети хладното острие на ножа му да гали китките й. С един замах Хамед разряза кожения каиш. Той се свлече тихо на земята, а самата Тесай едва не извика от болка, когато по отмалелите й ръце потече кръвта й.

— Какво правите? — сякаш не проумяваше тя. Погледна в гроба и видя, че той е напълнил бялата й шама с пръст, за да прилича на човешко тяло. — Да не би…

— Моля ви, не говорете — прекъсна я лейтенантът, говорейки все тъй тихо и наглед спокойно. Прегърна я през рамо и я отведе между дърветата. — Легнете тук — накара я да се просне на земята с глава полузаровена в пръстта и я покри с шума и счупени клонки. — Стойте тук! Не се опитвайте да бягате. Да не сте мръднали или гъкнали, преди камионът да е потеглил.

Освети с фенера си купчината пръст и сухи листа, за да се увери, че Тесай се е скрила добре, и забърза към гроба. Още в движение разкопча кобура си и гръмна. Из нощта се разнесоха два последователни изстрела — толкова силни и изненадващи, че жената подскочи от уплаха и зъбите й затракаха.

Веднага след това Хамед извика в тъмното:

— Хайде, идвайте по-бързо. Няма какво повече да си губим времето.

Войниците дотичаха и започнаха да прехвърлят отново пръстта в зейналата дупка. От мястото си Тесай добре ги чуваше как работят с лопатите.

— Не виждам добре, лейтенант — оплака се един от войниците. — Къде е фенерът ви?

— Не ти трябва светлина, за да запълниш една дупка — сгълча го Хамед. — Продължавайте да работите! Като свършите, отъпчете добре мястото. Не искам някой случаен селянин да се спъне точно тук.

През цялото време Тесай се опитваше да не диша и ако може да успокои треперещото си като листо тяло. Най-накрая лопатите замлъкнаха и Хамед отново огласи горичката:

— Достатъчно. Огледайте се да не забравите нещо. Бързо в камиона!

Лека-полека стъпките им се отдалечиха по посока на пътя. Някъде в тъмното шофьорът включи двигателя и даде газ. Камионът избръмча, фаровете му осветиха горичката, с няколко маневри обърна и пое в посоката, откъдето бяха дошли.

Минаха минути, откакто шумът на мотора бе заглъхнал в далечината, но Тесай продължаваше да лежи по очи в мрака. Стоеше скрита в шумата, трепереше от студ, а сълзите на болка и облекчение едновременно се стичаха по лицето й. Най-сетне посегна да разчисти листата над себе си и с усилия допълзя до близкото дърво. Хвана се с две ръце за стъблото му, за да се изправи, и застана на едно място, олюлявайки се от крак на крак.

Едва сега й мина през ума, че е виновна.

„Предадох Мек — сети се тя и само от тази мисъл отново й прилоша. — Казах всичко на враговете му. Трябва да го предупредя. Трябва да се върна възможно най-скоро в лагера и да го предупредя.“

С усилие се отдели от дървото и се заклатушка през гората по посока на пустия път.

Единственият начин да проверят дали са разбрали правилно кодовете на Таита, бе да разиграят споменатите ходове. Проследиха внимателно очертания от движението на камъните маршрут, прехвърляха се от „поле“ на „поле“ и старателно отбелязваха всяко свое движение по стените.

На четвъртата стена от стелата бяха изброени общо осемнадесет хода. Според първоначалното тълкувание на Роян обаче успяха да напреднат само до дванадесетото поле, където се оказаха в задънена улица. Трябваше безславно да се върнат отначало.

— Да му се не види! — ритна Никълъс стената пред себе си. След като това не й подейства ни най-малко, я замери с парчето бяла глина, което държеше в ръката си. — Иде ми да го пипна аз тоя дявол за гушата. Ще има да се радва, дето са го кастрирали предварително.

— Съжалявам. — Роян отмести косата от очите си. — Мислех, че съм познала. Сигурно съм объркала числата във втората колона. Може би трябва да ги обърнем наопаки.

— Което означава, че почваме отначало — изръмжа той.

— Точно така, от самото начало.

— Как ли ще разберем, ако най-накрая познаем правилния отговор?

— Ако, следвайки изброените ходове, успеем да постигнем печелившата комбинация — не знам как се нарича еквивалентът на мата в играта на бао. Трябва да го сторим точно на осемнадесетия ход. Мястото, където се озовем на въпросния ход, трябва да е такова, че деветнадесети да е практически невъзможен.

— И тогава какво мислиш, че ще открием?

— Ще ти кажа чак когато стигнем — усмихна му се мило младата жена. — Горе главата, Ники. Проблемите ни тепърва започват.

Като основа за следващата комбинация Роян обърна стойностите във втората и третата колонки. Отсега нататък втората цифра щеше да обозначава номера на чашката, а третата — на реда. При тези условия обаче се оказаха заклещени още на петия ход.

— Може би грешката е в последния символ, за който решихме, че означава нивото? — подхвърли Никълъс.

— Нека приемем, че нивото се определя от втория знак, и почнем отначало.

— Ники, ти даваш ли си сметка колко възможни комбинации могат да се изградят между три променливи? — Най-сетне и тя започваше да се разколебава. — Таита е познавал всички тънкости на играта, докато ние имаме само най-бегли представи за какво става дума в нея. Все едно някой гросмайстор да предложи на начинаещ староиндийска защита и да очаква онзи да му отговаря според писаното в книгите.

— Особено ако са писани на руски! — прие сравнението й като напълно достоверно Никълъс. — Ако поддържаме сегашното темпо, едва ли ще успеем скоро да свършим. Нека за разнообразие погледнем епиграмите, записани от Таита между различните ходове.

— Добре, аз ще чета, ти ще слушаш — рече Роян и обърна няколко страници назад. — Работата е там, че някоя наглед незначителна промяна в превода може да доведе до голямо разминаване. Таита обича игрословиците, а при тях важното е да изречеш точната дума. Една грешка и всичко отива по дяволите.

— И все пак можем да опитаме — не се отказваше Никълъс. — Спомни си, че и самият Таита никога преди това не е играл триизмерно бао. Ако е оставил някакво упътване, то би следвало да се намира в самото начало на надписа. Нека се концентрираме на първите ходове и на епиграмите, които ги разделят.

— Добре, да опитаме, както ти казваш. Първият ход е описан с пчеличка, цифрата пет, цифрата седем и накрая кречетало.

Той широко се усмихна.

— Толкова често си ми го повтаряла, че вече го знам наизуст. Какво следва след него?

— Следва първият цитат — прокара пръст по йероглифите Роян. — Можем да познаваме само онези неща, за които съществуват думи. Онова, което е без име, може да бъде единствено усетено. Аз плавам с прилива, а вятърът бие в лицето ми. О, любима моя, сладкият ти вкус още стои върху устните ми.

— Това ли е всичко?

— Да, следва вторият ход. Скорпион, две, три и пак кречетало.

— По-бавно, по-бавно. Всяко нещо, като му дойде времето. Какво обяснение можем да дадем за „плаването“ и „любимата“?

И така, двамата се заеха с неразбираемия текст от стелата, докато очите им не се зачервиха от многото взиране и представата им за времето не се изгуби съвсем. Бяха върнати към действителността едва когато из стълбището проехтя гласът на Сапьора. Никълъс се вдигна от масата и се разкърши, поглеждайки часовника на ръката си.

— Осем часа, но не съм много сигурен дали е сутрин или вечер.

В следващия миг подскочи от изненада, когато по стъпалата се показа плешивото теме на приятеля му. Беше лъснало от вода, а ризата му беше мокра.

— Какво ти се е случило? Да не си паднал в кладенеца?

Сапьора избърса с ръка водата от лицето си.

— Никой ли още не ви е казал? Навън е същински порой.

И двамата го изгледаха ужасени.

— Толкова рано? — прошепна невярващо Роян. — Но дъждовете трябваше да започнат след няколко седмици.

Даниъл вдигна рамене.

— Изглежда си забравила да го напомниш на метеорологичната служба.

— Отдавна ли вали? — попита Никълъс. — Как е нивото на реката? Започнало ли е да се покачва?

— Тъкмо затова ви се обаждам. Качвам се нагоре по пролома и взимам Биволите със себе си. Искам да наблюдавам бента. Щом реша, че положението става критично, ще пратя някого от момците да ви предупреди. Когато получите вест от мен, напускате веднага шахтата. Не бива да се бавите нито минутка. За да ви извикам, значи бентът всеки момент ще се пропука.

— Само Хансит не взимай — нареди Никълъс. — Той ми трябва тук.

Щом Сапьора изчезна надолу по стълбите и събра повечето от работниците след себе си, Никълъс и Роян сериозно се спогледаха.

— Времето почти изтича, а Таита ни насади на пачи яйца с тия гатанки. Искам отсега да те предупредя — вдигна пръст той. — Когато реката започне да приижда…

Но тя не го остави да довърши.

— Реката! — възкликна победоносно. — Не морето! Ето че съм сбъркала при превода. Прочетох „прилив“ и реших, че Таита има предвид морето. Вместо това е било „течение“. Египтяните не правят разлика между двете думи.

И отново сведоха глави над тетрадките.

— Плавам по течението и вятърът ме бие в лицето — промени смисъла на изречението Никълъс.

— В долината на Нил — обясни Роян — преобладават северните ветрове, а течението естествено идва от юг. Таита е обърнат с лице към северната крепост.

— Нали вече приехме, че символът, обозначаващ севера, е бабуинът? — напомни й Никълъс.

— Напротив, сбъркала съм. — Тя не можеше да си намери място от щастие. — „О, любима моя, сладкият ти вкус още стои по устните ми.“ Кажи ми най-сладкото нещо! Мед! Пчелата! Оказва се, че съм объркала символите за север и юг.

— Ами за изток-запад? Няма ли нещо, за което да се хванем? — по трескавата бързина, с която прелистваше тетрадките, си личеше, че и той е видял светлина в тунела. — „Греховете ми са червени като халцедон. Вързали са ме като с вериги от бронз. Бодат сърцето ми с огън, а аз обръщам поглед към вечерницата.“

— Не виждам…

— Грешката е в думата бодат — щракна той с пръсти. — Трябваше да го преведем жилят. Скорпионът гледа по посока на вечерницата. Вечерницата гледа винаги на запад. Скорпионът обозначава западната крепост, не източната, както смятахме.

— Излиза, че сме били обърнали цялата дъска — подскочи от вълнение Роян. — Нека започнем отначало!

— И все пак още не сме определили знаците за нивата. Дали наистина кречеталото значи горе? Не са ли по-скоро трите меча?

— След като осъществихме първия пробив, остава ни да уточним само едната променлива. Или познаваме, или не познаваме. Първо ще приемем, че кречеталото значи „горе“. Ако пак не стигнем доникъде, ще обърнем нивата наопаки.

Сега задачата им изглеждаше много по-лесна. Сложната плетеница на лабиринта не им се виждаше толкова чужда и заплашителна. На всеки ъгъл, на всяко разклонение или троен кръстопът Никълъс оставяше своите знаци с бяла глина и с Роян можеха да се движат по-бързо из безкрайните тунели и завои. Колкото повече ходове се оказваха успешни, толкова повече нарастваше вълнението на двамата.

— Ход осемнадесети. — Гласът й трепереше. — Стискай палци, ако излезем на някой от отворените редове, които заплашват противниковата южна крепост, значи сме му дали шах. — Тя пое дълбоко въздух и прочете на глас. — Птица, три, пет и накрая — трите меча, знака за надолу.

Започнаха да броят крачките си и минаха петте полета, стигайки до най-долния ред на лабиринта.

След като проследиха внимателно бележките, оставени от самите тях по стените, се оказаха на посоченото поле.

— Тук е! — заяви уверено Никълъс.

— Че какво му е интересното точно на това място? — попита разочарована Роян. — Поне петдесет пъти сме минавали оттук. Можехме спокойно да се спрем, където и да било другаде из лабиринта.

— Нали точно това е целял на Таита? По дяволите, да не си си представяла, че ще отбележи мястото с кръстче?

— И какво да правим тогава? — погледна го тя напълно объркана.

— Ще прочетем последната епиграма от стелата.

Както винаги държеше тетрадката си готова под ръка.

— Черната, свещена земя на нашия Египет дава богата реколта. Аз удрям с камшика гърба на своето магаре и дървеният край на плуга ми изорава нова бразда. Посявам семето, бера гроздето и жъна житните класове. Когато дойде време, пия от виното и ям от хляба. Следвам ритъма на сезоните и се грижа за земята.

Роян вдигна глава от текста.

— Ритъмът на сезоните? Дали не намеква за четирите стени на стелата? Земята? — Тя погледна плочите в краката си. — Обещание, че земята ще ни възнагради? Може би трябва да разбирам, че целта е в краката ни?

Никълъс удари с крак по пода, но така и не се чу да кънти на кухо.

— Има само един начин да разберем — рече и извика през лабиринта: — Хансит! Ела тук!

Сапьора беше на високата седалка на любимия си жълт трактор и се криеше от дъжда. Понеже му беше скучно, прекарваше времето си да сипе ругатни по адрес на Биволите, спокоен, че не могат да разберат и дума от казаното. Иначе дъждът си се лееше методично и ако се съдеше по гъстите облаци, нямаше намерение скоро да спира. В сравнение с пороищата, които тепърва предстоеше да се излеят върху страната, този не представляваше нищо, затова пък бавно и постепенно реката се надигаше от леглото си и мътните й синьо-сивкави води печелеха ценни сантиметри в борбата си срещу изкуствения бент.

Доколкото познаваше географията, Даниъл знаеше, че пролетният потоп в планините едва започва. По върховете в далечината проблясваха страховити светкавици, а гърмът ставаше все по-отчетлив; незнайно защо напомняше рева на множество изгладнели лъвове, може би предвещаваше стихията, която щеше да се разрази върху главите на местните. Засега бентът спокойно се справяше с положението и Дандера послушно се оттичаше през новото си корито, но строителят му не откъсваше нито за миг поглед от него.

Независимо от дъжда Биволите бяха пратени да събират още камъни, та да може и последните стоманени мрежи от склада в кариерата да влязат в употреба. Щом поредният габион беше готов, Сапьора го хващаше с рамената на машината си и за пореден път навлизаше в пресъхналото легло на Дандера, за да укрепи допълнително бента. Набитото му око лесно напипваше слабите места в конструкцията и изсипваше камъните, където беше най-нужно. Той добре съзнаваше какъв ефект би имал един-единствен пробив в стената. Цялата сила на течението щеше да се съсредоточи натам и всичко отиваше по дяволите. За река като Дандера щяха да са нужни може би минути, за да разкъса напълно такъв бент. Тежките габиони щяха да се понесат по развълнуваната й повърхност, все едно ги бяха пълнили с дървета вместо с камъни. Даниъл Уеб не се чувстваше ни най-малко песимист, когато предричаше светкавичното унищожение на творението си.

Знаеше, че да чака в бента да се появи процеп, за да прати вест до Никълъс и Роян в пролома, би било пагубно. И най-бързият бегач на света да хукнеше надолу по пътеката, реката винаги щеше да го изпревари. Затова само от неговия опит и правилен поглед върху нещата зависеше дали ще уцели правилния момент да извика приятелите си вън от коварната шахта. Сапьора присвиваше очи и следеше всяко изменение в нивото на реката, без да се плаши от водните талази, които вятърът пращаше в лицето му. Инстинктът му подсказваше, че вече е време да повика Никълъс вън от капана, в който се беше заврял. Между повърхността на реката и ръба на бента оставаха около двадесет и пет-тридесет сантиметра.

И все пак, той добре разбираше, че ако даде фалшива тревога и накара приятелите си да се евакуират без нужда точно когато можеха да открият преследваната цел, цялото начинание щеше да се окаже безплодно. Никълъс беше предприел огромни рискове при организирането на експедицията, а разходите също заслужаваха внимание. Преди да заминат от Англия, той му беше намекнал, че финансовото му състояние не е блестящо и че бъдещето му е под въпрос. Сапьора можеше и да не е познавач по стопанско право и това, че Никълъс бил „име“ в управителния съвет на Лойдс и носел определени отговорности, не му говореше практически нищо. Знаеше само, че в британската преса се беше писало много за затрудненията на застрахователната компания, и се сещаше, че при един злощастен завършек на експедицията Куентън-Харпър отиваше директно в съда за обявяване на несъстоятелност… А двамата все пак бяха приятели.

Най-накрая дъждът престана и топлите слънчеви лъчи пробиха през ниските облаци. Нивото на реката не започна да се понижава, но пък поне на първо време бентът не беше заплашен.

— Я да го подсигурим за още един час! — рече си Сапьора и натисна газта на трактора, за да пренесе поредния габион отзад язовирната стена.

Никълъс сам взе дейно участие в работата и рамо до рамо с Хансит и останалите помощници от групата се захвана с вдигането на каменните плочи от пода на лабиринта. Те бяха наредени толкова плътно, че дори с помощта на лостове им беше трудно да ги отделят една от друга. За да спести време, той направи тежкия избор за методите на проучване и премина на изключително разрушителни. Нареди четиримата най-здрави мъже от бригадата, въоръжи ги с ръчно изработени чукове — буци железа, закачени за дървени пръчки — и им нареди да блъскат с все сила по плочите, докато някоя не се строши и не позволи разместването на останалите. Чувстваше се гузен, че се отнася по подобен варварски начин със забележителния лабиринт, но така или иначе работата потръгна много по-лесно.

Най-сетне и наглед безграничният ентусиазъм на хората започна да изтлява. Твърде дълго бяха работили в потискащата атмосфера на злокобния лабиринт, а и всеки добре знаеше, че с дъждовете ще се покачи и нивото на реката. Ако горе бентът не издържеше напора на Дандера, всички се оказваха в смъртна опасност. Затова и останалите неколцина работници бяха навъсени, шегички се пускаха съвсем рядко, но и на тях никой не се смееше. По-тревожен се оказа фактът, че когато Никълъс нареди на Хансит да доведе новата смяна, помощникът му съобщи за първите бягства. Шестнадесет души не се явили на сбора пред шахтата. Още през нощта тихичко си бяха навили одеялата, харесали си бяха разни вещи от лагера вместо възнаграждение и бяха изчезнали в тъмнината.

Никълъс знаеше, че би било безполезно да праща да ги гонят. Дезертьорите бяха тръгнали отдавна и навярно скоро щяха да стигнат на половината път до платото. Лошото бе, че се намираха в Африка и че примерът на бегълците щеше да се предаде светкавично на всички.

За да успокои останалите, англичанинът не се щадеше на смешки и шегички, опитвайки се да разсее облаците над душите им. Нещо повече, продължи да се труди рамо до рамо с помощниците си и в крайна сметка хвърли не по-малко усилия от тях за разбиването на каменния под. И все пак знаеше, че ако трудът им се окаже безполезен, ако под каменните плочи не се натъкнат на ново откритие, хората щяха да изгубят и интерес, и надежда. Нищо чудно на другия ден да се окаже, че преданият Хансит и монасите са си заминали.

Бяха успели да захванат една от плочите в края на площадката и с дружни усилия продължиха по двете й страни. При всяка вдигната плочка сърцето на Никълъс се свиваше в очакване, но в следващия миг се отпускаше разочаровано. Всеки път неуморните търсачи се натъкваха на едно и също — черната скала, в която целият лабиринт бе издълбан. Нямаше и помен от проход.

— Цялата работа ми изглежда доста съмнителна — сподели нещастно той пред Роян, докато си почиваше и пиеше вода от едно от шишенцата.

Тя самата изглеждаше не по-малко обезсърчена от него, когато му поливаше вода в шепите да изплакне потта и мръсотията от лицето си.

— Може пък да съм сбъркала със знаците за нивата — подхвърли Роян. — Човек като Таита е способен на такива шегички: да подреди така комбинацията си, че да има две възможни решения. — Замисли се и го помоли за съвет: — Мислиш ли, че ще е зле, ако опитам с другата комбинация…

Но въпросът й остана недовършен, защото викът на Хансит ги прекъсна:

— В името на Света Богородица, ефенди, ела бързо!

Двамата се обърнаха едновременно по посока на монаха и в бързината тя изпусна глинения съд в краката си. Дори не забеляза, че делвата се разбива на пода и я изпръсква чак до бедрата. Бързо се затича към Хансит, който бе вдигнал чука си да нанесе поредния удар.

— Какво има… — запита нервно Роян, но замълча, защото погледите на двамата с Никълъс се спряха в дупката, отворила се пред Хансит. Под разбитите плочи се разкриваше още един, втори ред, подобен на този.

Този път дълги, монолитни блокове вървяха от едната до другата стена на тунела като греди. Краищата им бяха пъхнати дълбоко навътре в скалата, а в тесните пролуки между тях човек едва-едва можеше да провре острието на ножа си. Блоковете бяха гладки и едноцветни, по тях не личаха надписи или знаци.

— Какво е това, Ники? — попита Роян.

— Или е просто втори пласт настилка, или служи за преграда към някакъв подземен отвор. Ще разберем, когато вдигнем някоя от плочите.

Оказа се, че новооткритите блокове са твърде дебели и тежки, за да бъдат строшени с примитивните сечива, които използваха работниците. Колкото и да се стараеше Хансит, всичко беше напразно. В крайна сметка се заловиха да ровят скалата около първата плоча и с помощта на лостове — да я вдигнат цялата. Бяха нужни усилията на пет души едновременно, за да се помръдне огромната й маса и да се види какво има под нея.

— Отдолу е празно — каза Роян, застанала на колене, за да види какво се крие в черната дупка. — Някаква нова шахта!

След като успяха да се справят с първия блок, нататък стана по-лесно. Един по един издърпваха останалите към освободилото се пространство и с общи усилия ги вдигаха на повърхността. Когато целият правоъгълен отвор беше разчистен, Никълъс насочи светлината на лампата в краката си и, общо взето, очертанията на шахтата се оформиха пред очите им. Беше широка колкото горния тунел, достатъчно висока, за да може дори висок мъж да застане прав. Нататък започваше стръмна стълба, слизаща под ъгъл четиридесет и пет градуса в неизвестното.

— Още една стълба — извика победоносно Никълъс. — Това трябва да е, няма как. Дори човек като Таита не може вечно да си играе да строи лъжливи проходи.

Хората се скупчиха зад гърба му и любопитно погледнаха в дупката. Мрачното им настроение поне за известно време бе изчезнало, защото ако не друго, то поне новото им разкритие гарантираше допълнителни награди в сребро.

— Ще слезем ли, Ники? — попита Роян. — Знам, че трябва да сме предпазливи и да внимаваме за всякакви капани, но вече нямаме никакво време за губене.

— Както винаги си права. Принудени сме да бързаме, пък каквото ще да ни чака оттатък.

— Да върви предпазливостта по дяволите — улови се тя за ръката му. — Слизаме заедно.

Двамата започнаха бавно да спускат стъпало след стъпало, държейки лампата високо, за да гони сенките от ъглите.

— На дъното има някакво помещение — възкликна радостно Роян.

— Прилича повече на склад. Какви са всички тези предмети покрай стените? Като ги гледам, са поне неколкостотин. Да не би да са ковчези, каменни саркофази?

В тъмнината бяха наредени наистина множество неясни силуети, които напомняха за легнали хора, наредили се рамо до рамо чак до невидимото дъно в края.

— Не. Мисля, че това от лявата страна са кошници за зърно — рече Роян, след като ги огледа по-внимателно от стъпалата. — От другата страна са струпани амфори за вино. Вероятно и едното, и другото е било поднесено като дар за покойния.

— Ако това е наистина някое от хранилищата в гробницата — заключи Никълъс, — то значи приближаваме целта.

— Да! — извика тя с възторг. — Погледни — в отсрещния край на помещението има врата. Я подай светлината да видя по-добре.

Мощният прожектор освети черния квадрат, който ги чакаше от другата страна на хранилището. Тъмната врата сякаш ги канеше при себе си, усмихваше им се примамливо и ги чакаше да я последват към неизвестното. Двамата почти се затичаха и бързо се озоваха между тръстиковите кошници и глинените делви. Щом обаче краката им се докоснаха до пода на помещението, като че ли невидима преграда изведнъж се изпречи на пътя им и ги изблъска в обратна посока.

— Божичко! — хвана се Никълъс за гърлото и едва не се задави. — Да се връщаме, трябва веднага да се връщаме.

Тя се бе свлякла на колене до него и също отчаяно се бореше за въздух.

— Ники! — опита се да извика, но въздухът така и не успя да излезе от дробовете й. Стори й се как нечия невидима ръка я е стегнала в метален клуп и иска да смаже гърдите й. От силата на налягането дробовете й се изпразниха, а тя дори не можеше да вдиша повторно.

— Ники! Помощ! — Роян се задушаваше и се мяташе като риба на сухо по пода. Крайниците й отмаляваха с всяка секунда, пред погледа й се появиха цветни петна и почти закриха зрението й. Вече нямаше сила дори да стои на крака.

Никълъс се надвеси над нея и се опита да я вдигне, но и той беше омаломощен. И неговите крака едва го държаха, а трябваше да поеме и тежестта на Роян.

„Четири минути — работеше трескаво мисълта му. — Разполагаме с четири минути, преди да настъпи мозъчната смърт. Дотогава трябва да сме се добрали до кислород.“

Както стоеше зад гърба на Роян, пъхна ръце под мишниците й и сключи пръсти пред гърдите й. Отново се опита да я вдигне, но силите му сякаш го бяха напуснали завинаги. С мъка започна да върви гърбом към стъпалата, които бяха прескочили тъй лекомислено на слизане, и при всяко движение се спираше да почине. Младата жена вече беше изгубила съзнание и тежеше като труп в ръцете му. Краката й се влачеха по каменния под и вече не усещаха нищо.

Най-сетне петата на Никълъс удари най-долното стъпало и той едва не се прекатури назад. С последни усилия успя да запази равновесие и да почне да се катери по стръмната стълба. Краката на Роян безжизнено се влачеха, удряйки се по ръбестите стъпала. Никълъс искаше да повика Хансит на помощ, но беше останал без глас.

„Ако сега я изпуснеш, тя е загубена“ — повтаряше си непрекъснато и успя да се пребори с още пет стъпала. През цялото време дробовете му жадно търсеха спасителния въздух, но така и не го намираха. Силите го напускаха капка по капка през изопнатите му жили, а образите пред очите му ставаха все по-замъглени и разкривени.

„Въздух — молеше се той. — Моля те, Господи, дай ми да дишам.“

Като по чудо, все едно Бог наистина се беше вслушал в молитвата му, в последния момент гърлото му бе погалено от първите глътки кислород. Дробовете му най-сетне успяха да се изпълнят със спасителния газ и силата се възвърна в мускулите му. Никълъс стегна прегръдката си около гърдите на Роян и с удвоени усилия я вдигна нагоре. Без да я изпуска нито за миг, успя да изкатери и последните няколко стъпала и да се измъкне от хищната паст на шахтата. Спря се чак в горния край на отвора, където на плочите го чакаше Хансит.

— Какво стана, ефенди? Какво ви се случи на двамата с госпожата?

Никълъс дори нямаше сили да му отговори. Вместо това просна безжизненото тяло на Роян до себе си и я зашляпа през лицето.

— Хайде! — молеше се. — Говори! Кажи ми нещо!

Но тя не отговаряше. Никълъс се надвеси над лицето й, долепи уста до разтворените й устни и с все сила духна в безжизненото й гърло. Продължи операцията, докато не долови първите слаби движения на гръдния й кош.

Изправи се отново и започна да брои до три.

— Хайде, любима, хайде, скъпа, дишай!

Но мъртвешкото й, жълтеникаво лице си остана същото.

Никълъс отново се надвеси над нея и когато повторно изпълни устата и гърлото й с въздуха от собствените си дробове, тя помръдна.

— Точно така, любима — окуражи я той. — Дишай! Дишай, заради мен.

Опита още веднъж, но тогава тя самата го избута настрани и уморено се надигна. Блуждаещият й поглед обиколи напрегнатите лица на хората около нея, които не смееха да откъснат очи от нея. Сред всички тъмнокожи имаше само един бял човек, нормално бе да предположи, че това е Никълъс.

— Ники! Какво стана с мен?

— Не съм много сигурен… Но какво и да е било, едва не ни видя сметката и на двамата. Как си?

— Имах чувството, че нечия невидима ръка ме е сграбчила за гърлото и иска да ме удуши. Не можех да дишам и накрая припаднах.

— Предполагам, че в помещението има някакъв газ, който гони кислорода над определена височина — обясни й набързо. — Оставаха ти по-малко от две минути, преди да си отидеш завинаги. На човек са му нужни четири минути без кислород, за да убие мозъка си.

— Главата ме боли ужасно — оплака се Роян и притисна с пръсти слепоочията си. — Чух те как ме викаш. Нарече ме „любима“ — очите й свенливо се сведоха към земята.

— Сигурно съм се изпуснал — вдигна я той на крака, а тя олюлявайки се, се отпусна върху него. Допирът до меките й, топли гърди сякаш му вдъхна допълнително живот.

— Още веднъж трябва да ти благодаря, Ники. И без това съм ти толкова задължена. Никога не бих могла да ти се отплатя за всичко, което стори за мен.

— Сигурен съм, че все ще измислим някакъв начин да го сториш.

Едва сега Роян усети, че ги наблюдават, и се отдръпна.

— За какъв газ говореше? И как е проникнал там, долу? Да не би Таита да е приготвил нов капан, а, Ники?

— По-вероятно е газовете да са резултат от разпадането на веществата — реши той. — Щом са се задържали в дъното на хранилището, значи са по-тежки от кислорода. Предполагам, че става дума за въглероден двуокис, но не е изключено да става дума за метан. Мисля, че метанът беше по-тежък от въздуха.

— Дали Таита го е сторил нарочно? — започна да разсъждава тя, а в това време руменината се връщаше по бузите й. Личеше си, че се оправя.

— Не знам, но тези кошници и делви ми се струват подозрителни. Ще мога да ти отговоря едва когато успеем да надникнем в съдържанието им — Никълъс нежно я погали по бузата. — Как се чувстваш? Главата още ли ти боли?

— Да, но по-малко. Какво ще правим сега?

— Ще проветрим хранилището — рече той, — при това възможно най-бързо.

За да провери докъде стига нивото на газа убиец, Никълъс бръкна в чантичката си за извънредни ситуации и извади една от свещите вътре. Запали я и заслиза отново по стълбата. Стъпваше стъпало по стъпало и държеше свещта възможно най-ниско в краката си. Пламъчето й весело играеше из тунела, подскачайки при всеки полъх на течението. Щом обаче стигна шестото стъпало отдолу нагоре, пламъкът пожълтя и скоро изгасна.

Той отбеляза височината с белия си тебешир на стената и извика на Роян, която следеше движенията му от горния край на шахтата.

— Е, поне можем да сме сигурни, че не е метан. Още съм здрав и читав, значи имаме работа с въглероден двуокис.

— Много практичен тест — засмя се тя. — Ако всичко се вдигне във въздуха, значи е било метан.

— Хансит, донеси вентилатора — извика Никълъс на едрия монах.

Сдържайки дъха си, все едно плуваше под вода, Никълъс слезе набързо до подножието на стълбата и постави вентилатора на пода. Завъртя бутона на най-бързата позиция и веднага се измъкна от шахтата, поемайки дълбоко въздух, щом главата му се показа над бялата чертичка върху стената.

— Колко време ще чакаме въглеродния двуокис да се разсее? — попита тревожно Роян, като погледна часовника си.

— Ще проверявам със свещта на всеки петнадесет минути.

В крайна сметка трябваше да мине час, за да могат двамата да слязат в безопасност до дъното на шахтата. Никълъс нареди на Хансит да донесе дърва за горене и да ги запали върху каменния под. Така въздухът щеше да се нагрее и да циркулира по-бързо из целия тунел.

Докато монахът изпълняваше нарежданията им, Никълъс и Роян се надвесиха над една от кошниците край стената и провериха съдържанието й.

— Да му се не знае и хитрият мошеник! — възкликна той и от яд, и от възхищение. — Изглежда ми като смес от трева, горска шума и животински тор, същото, с което са наторявали земята по онова време.

Прекосиха помещението и надигнаха една от делвите да погледнат какво се крие в нея. От гърлото й се посипа някакъв прашец. Никълъс взе една щипка, потърка я между пръстите си и накрая предпазливо я помириса.

— Натрошен варовик! — процеди той през зъби. — Отдавна е изсъхнал и не мога да усетя мирис, но предполагам, че Таита го е накиснал в някаква киселина. Оцет или дори може би урина, все тая. При разтварянето на скалата се образува въглероден двуокис.

— Значи и това е било капан, оставен нарочно — заключи Роян.

— Дори и преди толкова хиляди години Таита е разбирал процесите на разлагане и е знаел какви газове ще се получат от смесването на веществата. Между многобройните постижения, с които се хвали, той споменава и че е научил тайните на минералите.

— Нещо повече, знаел е, че ако тунелът не се проветрява и въздухът в шахтата остане неподвижен, тежкият въглероден двуокис ще остане за вечни времена в дъното на помещението — допълни тя. — Предполагам, че цялото това „хранилище“ е било издълбано умишлено под нивото на самата гробница. Нататък тунелът би трябвало да се изкачи… — посочи към тайнствената врата в дъното на помещението. — Дори може да се каже, че първите стъпала се виждат оттук.

— Скоро ще разберем дали си права — отговори Никълъс. — За нас друга посока, освен тази няма.

На самия бряг на реката Сапьора бе издигнал пирамиди от камъни, по които да наблюдава нивото на водата. Стоеше си на наблюдателния пост и не откъсваше очи от измервателния си инструмент, подобно на брокерите в борсата, които по цял ден следят цифрите, сменящи се по светлинното табло над главите им.

От последния дъжд бяха минали шест часа. Облаците над долината се бяха разпръснали, оставяйки яркото и горещо слънце да напече отново скалите на пролома. На север обаче сивите им калпаци така и не искаха да слязат от планинските върхове. Напротив, дъждовните облаци се скупчваха все по-заплашително на хоризонта и се готвеха с последна атака да завземат цялата планина. Всеки момент платото можеше да бъде залято от мощни порои. Щом това се случеше, Сапьора дори не знаеше колко време ще е нужно, за да придойдат водите на Дандера в ниското и да видят сметката на бента му.

По едно време пъргаво скочи от седалката на трактора си и изтича до каменните пирамиди, за да провери отблизо няма ли промяна. За последния един час нивото на реката беше спаднало с почти тридесет сантиметра. Трябваха му известни усилия да преодолее естествения си оптимизъм, пък и в крайна сметка при нов дъжд на реката щяха да са й нужни някакви си петнадесетина минути, за да навакса изгубеното. Крайният резултат от неравната борба със стихията беше ясен: дъждовете щяха да започнат, реката щеше да прелее, бентът щеше да бъде отнесен и… Даниъл погледна надолу към пресъхналия пролом и горчиво поклати глава.

Беше направил всичко по силите си да отложи злощастния миг. Бе издигнал допълнително бента с повече от метър, беше натрупал цял нов ред от подпори зад него, но повече нямаше какво да стори. Трябваше само да чака неизбежното.

Изкачи се нагоре по брега и уморено се облегна на жълтата машина. Огледа редиците на Биволите, които бяха заели позиции наоколо, все едно се готвеха да водят сражение. В продължение на два дни бяха работили безспирно по укрепяването на бента и сега се опитваха поне малко да си починат. Той знаеше, че и да иска, повече не може да ги накара да работят. При следващия напор на реката съпротивата им щеше да бъде смазана за броени минути.

По едно време хората се размърдаха и се надигнаха да седнат. Лицата на всички бяха насочени в някаква точка нагоре по течението. Изглежда, нещо интересно ставаше, защото той чуваше възбудените им гласове, донесени от вятъра. Качи се в кабината на трактора и заслони очи с ръка, за да види по-добре. По пътеката откъм платото приближаваше Мек Нимур, чиято едра фигура и неуморима походка никой не можеше да сбърка, пък дори и от такова голямо разстояние. Придружаваха го двама от началник взводовете.

Мек поздрави още отдалеч Сапьора.

— Бива ли го бента ти? — попита той на арабски и естествено англичанинът не го разбра. — Скоро ще започне да вали и в планините. Няма да успеете дълго да издържите — продължи да обяснява Мек, но този път улови смисъла на думите му по жестовете му.

Даниъл Уеб скочи от мястото си, за да го посрещне, и двамата дружески си стиснаха ръцете. Един у друг харесваха силата си на духа и желанието да докарат започнатото до успешен край, затова и без да се разбират, се уважаваха.

Мек придърпа за ръката един от двамата си подчинени и човекът, който поназнайваше английски, започна да превежда.

— Уви, не само времето ме тревожи — сподели тихо Нимур, за да не го чуят работниците наоколо. Преводачът предаде смисъла на думите му на англичанина. — Имам сведения, че правителствени части са започнали да се движат из областта, явно с намерение да ни нападнат. Според съгледвачите ми срещу нас щял да се изправи цял батальон откъм пътеката за Дебра Мариям плюс отделен отряд от другата страна на манастира „Свети Фруменций“.

— Искат да ни обкръжат, така ли?

Мек изчака да му преведат и кимна замислено.

— Врагът ме превъзхожда многократно по численост, затова не знам колко време ще удържа на атаките му. Хората ми са все партизани, шумкари. Никога не сме водили генерални сражения, целите ни винаги са били скромни. Ние сме като бълхите — хапем, после скачаме и изчезваме. Дойдох да те предупредя, че в случай на опасност трябва светкавично да се оттеглиш.

— Ти за мен не се тревожи — успокои го Даниъл. — Аз си падам по бързото бягане. На сто метра никой не може да ме бие. Трябва да мислиш повече за Никълъс и Роян. Да видим те как ще се измъкнат от заешката дупка в скалите.

— Тъкмо при тях отивах, но реших да ти се обадя и на теб. Готви се за отстъпление. Ако случайно по време на стрелбата се изгубим, да знаеш, че Никълъс е складирал лодките си при манастира. Там ни е сборният пункт.

— Разбрано, Мек… — кимна той, но в следващия миг работниците по брега на реката отново се размърдаха и тримата се обърнаха по посока на пътеката. — Какво ли става?

— Някой от патрулите ми се връща — присви очи да види по-добре Мек. — Сигурно са забелязали ново движение на противника.

Спря се да обяснява едва когато се сети, че Сапьора не го разбира. Веднага след това обаче цялото му изражение се промени. Войниците носеха носилка, в която лежеше нечия позната тънка и дребничка фигура.

Тесай забеляза, че Мек се е затичал насреща й, и с усилия се надигна в носилката. Мъжете внимателно я положиха на земята и той коленичи до любимата си, за да я прегърне. Двамата стояха известно време притиснати един до друг, без да продумват. Най-накрая Мек нежно обви нараненото й лице в шепите си и огледа белезите от обгаряния и подутините. Някои от раните й вече бяха почнали да се инфектират, а очите й едва се показваха под отеклите й клепачи.

— Кой ти стори това? — попита я тихо.

Тя отвърна нещо неразбираемо между почернелите си от съсирената кръв устни:

— Накараха ме…

— Не! Недей се мъчи да говориш — прекъсна я той насред изречението.

Коричката по долната й устна се разцепи и капчица прясна кръв заблестя като рубин по брадичката й.

— Трябва да ти кажа — настоя Тесай, без да обръща внимание на раните си. — Накараха ме да им кажа всичко. Колко души имаш със себе си, с какво сте се захванали двамата с Никълъс, всичко… Прости ми, Мек, всичко им издадох.

— Кой те накара? Кой ти е направил всичко това?

— Ного и американецът, Хелм.

Но макар че той се опита да я успокои с бащинската си прегръдка, погледът му можеше да убие човек.

Най-сетне успяха да разнесат застоялия въздух вън от тунела. Огънят, който Хансит беше стъкмил между кошниците и делвите, се разпалваше все повече, нагорещеният въздух се издигаше високо, пръсваше се по безкрайните коридори на лабиринта и се смесваше с кислорода, преставайки да бъде опасност за хората. Роян като че ли се беше възстановила напълно физически, ала самонадеяността й отпреди няколко часа беше изчезнала и ентусиазмът й до голяма степен се топеше. Когато дойде време да проверят пътя нататък, тя дори и не помисли да се пречка на Никълъс, застанал твърдо най-отпред.

— Така е, целта на помещението е била единствено натрапниците да бъдат задушени — отсъди той и посочи високата стълба, която ги чакаше. — Вече не ще и съмнение, че Таита е знаел какво прави, когато е издълбал тунела под нивото на двете площадки в краищата.

— Предполагам, си е казал, че който се осмели да нахълта в гробницата, или вече си е намерил смъртта в капаните му, или се е изгубил в лабиринта, или накрая се е отказал и си е тръгнал по пътя — отбеляза Роян.

— Да не би да искаш да ме убедиш, че сме минали и последния защитен вал на крепостта? Че Таита се е отказал да ни поднася нови изненади? Това ли искаше да намекнеш? — питаше Никълъс, гледайки стълбата пред себе си.

— Не. По-скоро се опитвах да убедя себе си, но със слаб успех. Повече не мога да имам доверие на този човек. Започвам да се питам какви ли ужасии ни дебнат по пътя. Чакам всеки момент таванът отново да се разтвори над главите ни или земята да зейне под краката ни и да ни погълне в горящата си паст.

От лабиринта до смъртоносната стая имаше четиридесет стъпала, сега точно толкова се изкачваха обратно нагоре. Двете стълби бяха еднакви: следваха същия ъгъл, имаха същия брой стъпала, които пък бяха също тъй високи и широки като тези отсреща. Щом главите им се показаха над последното стъпало, Никълъс освети с лъча на портативната си лампа тунела насреща и пред очите им се разкри просторна хоризонтална аркада. Очите им бяха заслепени от блясъка на изписаните стени, въображението им не можеше да побере всички форми и цветове наоколо. Все едно беше валял дъжд, а те се намираха в градина от пустинни рози. И стените, и сводестият таван бяха изписани от край до край с фрески, изящни и забележителни в богатството на темите си.

— Таита! — отсече Роян, но от вълнение гласът й изчезна в гърлото. — Това са негови стенописи. Няма друг художник като него. Сигурна съм, че е той. Където и да видя произведенията му, бих ги познала.

Двамата стояха на последното стъпало и безмълвно се оглеждаха на всички страни. В сравнение с това тук унищожените стенописи от дългата галерия изглеждаха бледи подобия, нищо че биха възхитили всеки познавач. Личеше си, че из тайния тунел е пипала ръката на голям майстор, на гений, неподвластен на времето, способен да пленява с голямото си изкуство хора, родени четири хилядолетия след него.

Двамата направиха няколко колебливи крачки — не смееха да пристъпят. Покрай цялата аркада вървяха дълги редици от малки помещения, които напомняха на сергии на ориенталска чаршия. Входът към всяко едно от тях бе заграден от високи колони, стигащи до тавана. Всяка статуя изобразяваше един от многото представители на египетския пантеон. Две по две каменните божества украсяваха високите сводове на галерията.

Щом се изравни с първите две помещения, Никълъс се закова на място и стисна Роян за ръката.

— Съкровищата на фараона — прошепна.

От пода до тавана двете камери бяха претъпкани с всевъзможни красиви вещи.

— Хранилището за мебелите — промълви тя.

И двамата се чувстваха еднакво запленени от гледката и дори не смееха да повишат тон, да не би да развалят магията. Пред очите им стоеше цяла плетеница от дървени крака, някои от които принадлежаха на тръстикови столове, други — на кревати и кушетки. Роян влезе в по-близката от двете стаички и докосна една от пищните мебели — навярно царски трон. Облегалките за ръцете представляваха две змии, изваяни от бронз и инкрустирани с лапис лазурит. Краката бяха във формата на лъвски лапи със златни нокти. По седалото и облегалката бяха избродирани ловни сцени, а главата на владетеля се опираше на две птичи крила от злато.

Зад трона бяха подредени още много произведения на мебелното изкуство. Имаше например диван, чиито рамки сами по себе си представляваха шедьоври на дърворезбата, издялани от абанос и слонова кост. Нататък Никълъс и Роян щяха да открият с цели дузини изящни предмети, много от които бяха разглобени на части и затова не можеше да се познае отведнъж какви функции изпълняват. Очите им се заслепяваха от блясъка на скъпоценните метали и многоцветните камъни, които бяха така разбъркани и в такива невероятни съчетания, че наблюдателят трябваше да се взира с часове, за да успее да обгърне цялото богатство на форми и изображения с погледа си. Само тези две странични помещения побираха колекции, с които би се гордял всеки музей по света. Най-накрая Роян поклати глава в израз на неописуемото си възхищение и продължи нататък, последвана от Никълъс. Стените, които разделяха хранилищата едно от друго, бяха изписани с великолепни фрески, изобразяващи пътя на фараона към Отвъдното, допълнени от дълги цитати из Книга на мъртвите. Покойният владетел често се появяваше по дългото си пътешествие покрай седемте стълба, преминаваше неизброими опасности и се спасяваше от дългите нокти на демони и чудовища.

— Ето това са стенописите, които липсваха в лъжливата гробница — посочи Роян. — Погледни само лицето на фараона. Все едно имаш пред себе си жив човек. Това са най-съвършените портрети, които съм виждала нарисувани от ръка на египтянин.

Бяха застанали пред сцената, в която великият бог Озирис води фараона за ръка и го пази от чудовищата, стълпили се от двете му страни, дебнещи мига, в който да се нахвърлят върху него. Чертите на лицето му навярно отговаряха на тези на покойника, по изражението му човек можеше да реши, че владетелят на Египет е бил сдържан и благодушен, може би дори слабохарактерен.

— Погледни фигурите — рече Никълъс. — Това не са вдървените кукли, пристъпвали винаги с десния крак напред. Това са истински мъже и жени, нарисувани с истинските си анатомични особености. Личи си, че художникът е познавал тайните на перспективата и дълго време е изучавал човешкото тяло.

Застанаха пред следващите две помещения и се спряха да погледнат.

— Какви оръжия! — възхити се той. — Виж само колесницата!

Страните на бойната колесница бяха покрити с тънък златен лист, който блестеше толкова силно на светлината на електрическата лампа, че дразнеше окото. Хамутите и ремъците чакаха да бъдат окачени около вратовете на конете, за да потегли колата в бой. На високата преграда, точно зад големите колелета, стояха колчани, пълни с копия и стрели. Върху златния лист бе гравиран царският картуш на Мамос.

Встрани от великолепната колесница видяха струпани множество бойни лъкове с пръчки, обвити в жици от електрон, бронз или злато. Имаше няколко реда ками с дръжки от слонова кост и мечове с остриета от бляскав бронз. На стените бяха облегнати десетки дълги и къси копия, както и бронзови щитове, украсени с бойни сцени и неизменно подпечатани с името на фараона. В хранилищата се забелязваха също така шлемове и нагръдни плочки от крокодилска кожа и парадните облекла на всеки от славните египетски полкове, навлечени върху дървени манекени в човешки ръст, строени като на парад покрай стените.

Никълъс и Роян продължиха приказното си пътешествие из галерията, заобиколени от все тъй прекрасните фрески, които проследяваха по-нататъшните премеждия на покойния фараон. На една от сцените владетелят играеше с дъщерите си и държеше малкия си син в скута си. На друго място ловеше риба или пък пускаше ястреби в небето, съветваше се с министрите, флиртуваше със съпругите и наложничките си, празнуваше с жреците от храма.

— Същинска хроника на живота в древни времена — задъхваше се от вълнение Роян. — Досега археологическата наука никога не се е сблъсквала с подобни открития.

По всичко изглеждаше, че персонажите от стенописите са били рисувани по действителни модели. Зрителят имаше пред себе си хора, които сякаш дишаха и мърдаха, всеки зает със собствените си дела и пресъздаден с изражение, което да го превърне в личност, отделна и самостоятелна. Художникът не само имаше набито око за детайлите, но притежаваше чувство за хумор и способност да трогва.

— А това трябва да е самият Таита — посочи тя автопортрета, който някогашният евнух си бе направил върху едно от централните пана. — Чудя се дали си е позволил поетически своеволия или наистина е бил такъв красавец!

Двамата се спряха да съзерцаят отблизо лицето на Таита, техния заклет враг. Не можеха да се спасят от проницателния му поглед на мъдрец, опознал тайните на живота. Толкова зашеметяващи бяха способностите на древния художник, че все едно се бяха спрели пред самия него и се опитваха да прочетат в душата му. По устните на Таита играеше едва забележима, тайнствена усмивка. Фреската беше покрита с тънък слой лак, за да остане неподвластна на времето и да изглежда все едно са я нарисували предния ден. С повече въображение Роян забелязваше дори влагата по устните му и нежния блясък в очите му.

— Кожата му е светла, а очите — сини! — възкликна от почуда тя. — Макар че червената му коса почти със сигурност е къносана.

— Чудя се как същият този човек, макар и хилядолетия след смъртта си на два пъти едва не погуби живота ни — на свой ред не сдържаше удивлението си Никълъс.

— Откъде ли идва? Никъде в ръкописите си той не споменава родината си. Дали не са го докарали от Гърция или Италия? А може би произхожда от някое германско племе или е син на моряци викинги? Никога няма да разберем, и то навярно защото самият Таита не е знаел кои са родителите му и откъде са дошли.

— Ето го отново на съседната фреска — посочи англичанинът малко по-напред в тунела. Евнухът с неотразимата красота беше коленичил в знак на почит пред троновете на фараона и царицата. — Подобно на Хичкок и той си пада по идеята сам да се показва в произведенията си.

Нататък следваха двете стаи с царското съкровище, където стояха камари чаши и чинии от бронз и алабастър, инкрустирани със злато и сребро. До тях се виждаха множество лъскави бронзови огледала, топове скъпоценна коприна, лен и вълна. От годините тъканите се бяха разяли го неузнаваемост и представляваха жалки купчинки почернели парцали. По стените между съкровищницата и следващата двойка хранилища беше възстановена ужасната битка, водена от фараона с хиксоските нашественици, в която бе намерил смъртта си, покосен от стрелата на вражеския владетел. Веднага след това Таита отново се появяваше на сцената и в ролята на царски хирург изваждаше окървавеното острие от дълбоката рана в гърдите на господаря си.

Следващата спирка по маршрута им представляваха две дълбоки ниши, в които от земята почти до тавана стояха наредени купища по-големи и по-малки кутии и ковчежета от кедрово дърво. Върху всички кутии стоеше нарисуван царският картуш на Мамос, а под него — различни сцени от сложните ритуали по гримирането на фараона. На едни кутии беше изобразено как робите очертават очите му с черен туш, на други — как пудрят лицето му с бял антимон и начервяват бузите му с пудра, как го бръснат или обличат.

— В малките ковчежета е прибрана цялата козметика на фараона — предположи Роян, — а в раклите са прибрани дрехите му. Сигурна съм, че слугите на Мамос не са пропуснали нито едно от ритуалните и церемониални облекла, които покойният им владетел трябва да носи в Отвъдното. Не можеш да си представиш с какъв интерес бих ги прегледала.

Поредните сцени от живота на фараона се отнасяха до сватбата му с младата девица, обичната господарка на Таита. Лицето на царица Лострис беше предадено с най-трогателни подробности. Сякаш художникът сам бе останал запленен до смъртта си от красотата на своята покровителка и държеше не само да запази лика й за вечни времена, но ако може и да измисли нещо с четчицата си, та да я доближи до самото съвършенство. Мъжкото начало у Таита не бе могло да се сдържи и с прозираща в цялата картина наслада той си беше играл върху разголените й гърди и върху всичко онова, което превръщаше царицата в символ на женската прелест.

— Колко ли я е обичал Таита? — запита се Роян с известна ревност в гласа. — Няма и една краска, която да е сложил върху портрета й без любов…

Никълъс се усмихна и я прегърна през раменете.

Продължиха към края на галерията. В следващата част от огромното хранилище се натъкнаха на не по-малко кедрови кутии, отколкото преди малко. Върху миниатюрите, изрисувани по капаците на ковчежета, стоеше египетският фараон, наполовина скрит под камарите бижута и скъпоценности. Пръстите на ръцете и на краката му почти не се виждаха под многото пръстени, върху гърдите си носеше златни медальони, китките му се губеха под масивни гривни, а също и ръцете над лактите. На едно от изображенията си покойният владетел бе сложил на главата си двойната корона на обединеното египетско царство: отдолу стоеше червената корона на Долното царство с глава на лешояд отпред, над нея — бялата, обвита от тялото на царската кобра, символ на Горното. На едно от съседните ковчежета пък носеше синята корона, с която влизаше в сражение, на следващото — тъй наречения немес, от който се проточваха дълги висулки от злато и лапис лазурит.

— Ако всяка една от кутиите наистина съдържаше това, което е показано на капака й… — замечтано изрече Никълъс, но мисълта му се струваше толкова невероятна, че замълча. Въображението му започна трескаво да прехвърля какви несънувани възможности биха му предоставили подобни скъпоценности, ако успееше да сложи ръка върху тях.

— Спомняш ли си какво пише Таита в свитъците? — попита Роян, явно заета с подобни мисли. — Не мога да повярвам, че подобни съкровища са могли да бъдат събрани на едно място по едно време. — Изглежда, че онова, за което той пише в тайното си завещание, се намира пред очите ни. И последният диамант, и последното зрънце злато стоят непокътнати в своите кутии — така както е искал покойният Мамос.

В последните две помещения по пътя към края на галерията стояха подредени тъй наречените ушабти: малки куклички, направени от зелен, гледжосан порцелан или от кедрово дърво. Цялата колекция представляваше същинска армия от дребни люде, мъже и жени, всички заети в ежедневната си работа. Имаше жреци и писари, съдии и лекари, градинари и земеделци, хлебари и пивовари, слугини и танцьорки, шивачки и перачки, войници и бръснари, както и най-прости селяни, леещи потта си на полето. Всеки от тях държеше в ръце инструментите, с които си изкарваше прехраната, и беше облечен в дрехите, издаващи общественото му положение и занаята, който упражнява. На малките човешки фигурки се падаше тежката задача да придружат своя господар в задгробния живот, за да продължат да му служат. Където и да отидеше след смъртта си фараонът, каквото и да поискаха боговете от него да свърши, той имаше своя подчинен, който да работи вместо него.

Най-накрая се озоваха в дъното на приказната галерия. Пътят им беше препречен от няколко реда прозрачни екрани, висящи от тавана до пода. Навремето това ще да са били завеси от ослепително бял лен, опънати пред царската гробница, за да пазят съня на покойника. Сега обаче, няколко хиляди години по-късно, от тях бяха останали само полуизгнили парцали, разядени от времето и заприличали на огромни, но безжизнени паяжини. Като окачени на рибарски мрежи по дължината на стопилите се платове висяха тук-там звезди и розетки от злато. Отвъд прозрачните паяжини обаче ясно се очертаваше тъмният силует на зееща врата.

— Това трябва да е входът към истинската погребална камера — прошепна Роян. — Между нас и фараона остава само някакъв си крехък воал.

И все пак двамата чакаха разколебани на прага, сякаш ги обземаше страх да направят последната крачка от дългия изминат път.

Мек Нимур беше стар войник и през дългите години, прекарани в кървава борба, се бе нагледал на всякакви рани и болести. Много от тях се беше научил да лекува сам и това помагаше на него и войниците му да оцелеят в неравната битка с враговете. Отрядът, който водеше, беше твърде малоброен и не можеше да си позволи лекар, затова самият той се грижеше за ранените и болните, заради което и постоянно държеше под ръка малка аптечка.

Нареди на хората си да отнесат Тесай в една от сламените колиби в близост до кариерата. Щом се скриха от погледите на войниците, Мек свали съдраните й дрехи и огледа раните по тялото й. Проми всяка една с дезинфектант, там, където обгарянията му се сториха по-опасни, ги превърза с чист бинт. Обърна я по корем и счупи стъклената обвивка на иглата за единствената си спринцовка. Уредът му стоеше винаги подръка и предварително бе напълнен с антибиотик, изпълняващ най-различни предназначения.

Тесай се сви от болка, когато заби иглата в тялото й и той побърза да се оправдае:

— Е, разбираш, че не съм професионален лекар.

— За мен ти си единственият истински лекар на света. О, Мек! Колко пъти с ужас си мислех, че повече няма да те видя. Не ме плашеше толкова смъртта, колкото раздялата с теб завинаги.

Мек извади дрехи от чантата и й ги подаде да се облече. И фланелката, и панталоните бяха шити за далеч по-едра фигура от нейната. Сам нави крачолите й и нежно я погали по прасците. Ръцете му бяха тези на любовник, не на суров и кръвожаден войник.

— Представям си колко ужасно изглеждам — оплака се Тесай и почернялата й от кръв уста се сви в кисела усмивка.

— Напротив, даже си красива — възрази й. — За мен ти винаги си красива.

За да я увери наистина в чувствата си, леко я потупа по бузата, внимавайки да не засегне някоя от раните.

В този момент от далечината се разнесе автоматична стрелба. Тракането на калашниците се губеше из долината, което подсказваше, че престрелката се води на сравнително безопасно разстояние от бента.

Той веднага скочи на крака.

— Почна се. Ного най-сетне атакува.

— Всичко е по моя вина. Аз му казах…

— Няма такова нещо. Никой за нищо не може да те вини. Сторила си, както ти е подсказала неволята. Ако не беше проговорила, щяха да те обезобразят докрай. А в същото време, дори нищо да не знаеха за нас, пак щяха да ни нападнат. — Грабна тесния си колан и го върза около кръста си. От север вятърът донасяше стрелбата на минохвъргачките. — Трябва да тръгвам.

— Знам, не се тревожи повече за мен.

— Винаги ще се тревожа за теб. Хората ми ще те отнесат до манастира. Там е сборният ни пункт. Няма да ме чакаш дълго. Силите не ми стигат да удържа продължително на напора на Ного. Затова скоро ще се видим пак.

— Обичам те — промълви Тесай. — Бих те чакала и цял живот, ако трябва.

— Ти си моята жена — рече й вместо сбогом, обърна се към вратата и скоро се изгуби в гората.

Никълъс се престраши да докосне ефирния плат, запречил входа към гробницата. Само от допира цели парчета от воала се откъснаха и бавно се свлякоха на пода. Златните розетки шумно издрънчаха по плочките. С няколко предпазливи жеста той разкъса ленените завеси, колкото да могат да се промъкнат през отворите, и двамата се озоваха пред самата врата. От едната й страна стоеше на стража масивна статуя на великия бог Озирис с ръце, скръстени пред гърдите, и със символите на царската власт — жезъла и камшика — между пръстите. Срещу него бдеше съпругата му Изида, носеща както винаги кравешки рога и корона във формата на луната. Слепите очи на боговете бяха вперени в безкрайното пространство, лицата им излъчваха тържественост. Никълъс и Роян обаче подминаха четириметровите статуи и се озоваха най-после в истинската погребална камера на Мамос.

Таванът на помещението беше във формата на свод, фреските по него и по стените се различаваха от тези в галерията преди малко. Стилът им беше най-традиционен, липсваше творческата смелост на стенописите от дългата аркада. Цветовете бяха някак по-плътни, по-тъмни и застояли, мотивите — по-заплетени. Самата камера се оказа по-малка, отколкото си бяха представяли — с размери колкото да побере огромния гранитен саркофаг на божествения фараон Мамос.

На височина саркофагът стигаше до гърдите на Никълъс. Страните бяха покрити с барелефи, изобразяващи сцени с фараона и останалите богове от пантеона. Каменният капак представляваше легнала фигура на покойника, за целта леко уголемен. Първото нещо, което забелязаха, бе, че саркофагът заема първоначалното си положение и че глинените печати, поставени от жреците на Озирис, стоят по местата си. Още веднъж се уверяваха, че никой преди тях не бе проникнал в гробницата. В продължение на хилядолетия мумията бе останала далеч от хищните ръце на крадците.

И все пак нещо друго, много по-интересно привлече от самото начало вниманието им. В иначе традиционната от култова гледна точка гробница имаше два детайла, които веднага правеха впечатление. Първият беше великолепният боен лък, оставен върху капака на саркофага. На височина лъкът стигаше кажи-речи до главата на Никълъс и дългият му дървен ствол беше стегнат от дебела жица от електрон — онази сплав от злато и сребро, формулата за чието получаване от векове тънеше в забрава.

Другата вещ, която по принцип не би трябвало да присъства в една царска гробница, стоеше на пода, до саркофага. Представляваше малка човешка фигурка от типа на кукличките ушабти. Само един поглед бе достатъчен да се установи изящната изработка на дървената статуетка, а за Никълъс и Роян не бе трудно да познаят кой е изобразеният. Само преди няколко минути бяха видели лицето му на няколко места по стенописите в галерията.

Думите на Таита, записани в един от десетте папируса, сега отекнаха из тясната гробница и закръжиха като ято светулки над каменния саркофаг:

„Когато застанах за последен път пред царския саркофаг, отпратих всички работници навън. Исках да съм последният смъртен, положил очи върху него. След мен гробницата щеше да бъде запечатана завинаги.

Когато се уверих, че съм сам, отворих големия вързоп, който носех със себе си. От него извадих дългия лък Ланата, който Танус беше кръстил на господарката ми; Ланата беше детското й име, забравено, щом достигна моминска възраст. Него положих върху запечатания капак на саркофага.

Бях взел обаче и нещо друго. Отново бръкнах във вързопа и извадих фигурката-ушабти, която лично бях изваял. Оставих я пред саркофага. Докато работех върху нея, бях подредил три медни огледала около себе си, та да мога да видя лицето си под всички възможни ъгли и да го възпроизведа най-достоверно. Кукличката играеше ролята на един миниатюрен Таита.

Върху долната й повърхност написах следното…“

Роян коленичи пред саркофага и вдигна малката фигурка. С неприкрито страхопочитание я обърна с главата надолу и прочете йероглифите, издълбани в кедровото дърво.

— Прочети ми — помоли я Никълъс.

И тя започна с тих глас:

— Името ми е Таита. Аз съм лекар и поет. Аз съм архитект и философ. Аз съм твой приятел. Ще отговарям вместо теб.

— Значи всичко е било истина — промълви невярващ той.

Роян остави кукличката точно както я бяха намерили и както стоеше на земята го погледна.

— Никога досега не съм преживявала подобен миг. Иска ми се и никога да не свършва.

— Той никога няма да свърши, любима. Ние с теб тепърва започваме.

Мек Нимур наблюдаваше как враговете му приближават и като във ветрило се опитват да обхванат подножието на склона. Набитото му око успяваше да различи бледите им силуети между гъстите храсти. Започна да преценява способностите им и видяното го ужаси. Срещу себе си имаше все тренирани бойци, научили се на всички хитрости на войната. Веднъж се беше сражавал рамо до рамо с тях по времето на Менгистувия терор, не беше изключено да бе учил на занаят мнозина от днешните му противници. Сега обаче идваха да се разправят с него и не биха се поколебали да го сторят. Из целия африкански континент, където страните бяха разкъсвани от постоянни войни и междуособици, подсилвани от вековната вражда между различните племена, подобни капризи на съдбата бяха често срещано явление. Днес съюзници, утре — врагове, и то повечето пъти заради лакомията и продажните души на тъй наречените политици, опитващи се да защитават старовремски идеологии.

Но не беше сега моментът да се разсъждава за съдбата на континента, както сам си каза Мек Нимур. По-важно бе да състави някакъв практичен план, с който да овладее положението. Да! Момците си ги биваше, разбираше го само по начина им на придвижване. Все едно духове бродеха из шубрака, толкова бяха недоловими движенията им. Макар свикналият му към горските престрелки поглед често да улавяше някой от противниците, съзнаваше, че още поне десет пъти по толкова остават незабелязани за сам човек като него.

— Цяла рота — пресметна той и огледа набързо собствения си отряд. Между скалите се криеха едва четиринадесет души, които разчитаха единствено на изненадата. Това, което можеха да сторят, бе да ударят светкавично по предните редици, после да се измъкнат, преди Ного да е отвърнал на удара.

Мек погледна към небето и се замисли дали полковникът няма да поиска въздушна атака. От въздушната база край столицата до долината на Абай съветските изтребители щяха да дойдат само за тридесет и пет минути. Носът му вече усещаше сладникавата миризма на напалм, която се носеше от влажния вятър, а пред очите му се появяваха огромните огнени кълба, помитащи всичко по пътя си. Напалмът беше единственото оръжие, от което хората му се плашеха.

„И все пак въздушната атака бе малко вероятна, поне в ден като този — разсъждаваше Мек. — Ного и богатият му шеф Готхолд фон Шилер искаха изцяло за себе си плячката, която Никълъс Куентън-Харпър им предлагаше в разкритата гробница. Нямаше защо да поделят лъвския си пай с тлъстите задници из министерствата в Адис Абеба. Правителството не биваше да научи за тяхната частна инициатива в долината на Абай.“

Отново погледна в краката си. Врагът се разгръщаше красиво и постепенно се пръскаше около възвишението, с цел да го откъсне от пътеката покрай реката. Скоро щяха да поставят патрул да прикрива фланга им, докато си вършат работата надолу в пролома. Ето го и него. Осем, не, десет души се откъснаха от главния отряд и предпазливо се насочиха нагоре по склона.

„Ще изчакам да се приближат — реши Мек. — Искам да ги очистя всички наведнъж, но би било твърде хубаво, за да се получи. Би било чудесно, ако убием четирима-петима и по възможност да оставим неколцина ранени в храстите. — По лицето му се изписа жестока усмивка. — Достатъчно е само някой ранен в корема да заквичи и другарите му по задните линии веднага ще прекратят стрелбата.“

Обърна се отново нагоре към хълма и се увери, че леката картечница на отряда му следи от гнездото си кога ще й дойде времето да се намеси. Картечарят Салим чакаше сигнала на командира си, за да почне стрелба по противника. Мек се беше уверил, че другарят му го бива за тази работа повече от всеки друг. При повече късмет той сам можеше да повали петима-шестима от враговете.

„Ще видим кой кого — продължаваше да се окуражава. — Най-важното е да наредя всичко във времето.“

Едва сега забеляза, че в скалите под него зее широк отвор. „Няма да посмеят да прехвърлят скалите и да се изложат на огъня ни. Вместо това ще гледат да се промъкнат през дупката. Тогава ще ги ударим.“

Отново погледна към картечницата. Салим не сваляше очи от него и чакаше сигнала за стрелба. Спокоен, че всичко е наред, Мек насочи отново вниманието си надолу по склона.

„Да. Линиите им се сгъстяват. Едрото момче най-вляво е напуснало позицията си отпреди малко. Двамата встрани от него също са тръгнали да се промъкват към пролуката.“

Маскировъчните униформи на войниците се сливаха напълно с пейзажа. Бяха обвили дулата на оръжията си с парцали, за да не блестят на слънцето. Ако не бяха движенията им и тъмните им лица, никой не би могъл да ги различи сред храстите. Вече се намираха толкова близо, че от време на време Мек улавяше с поглед дори бялото на очите им. За свое съжаление обаче не можеше да открие картечаря им.

Трябваше още с първия изстрел да лиши противника си от най-мощното му оръжие.

„Уф, ето го — въздъхна с облекчение, когато най-сетне забеляза целта си в десния фланг на напредващия отряд. — За малко да го изпусна.“

Войникът беше по-скоро нисък, с набито телосложение. Раменете му — изключително широки, дългите му като на маймуна ръце носеха картечницата, все едно беше от дърво. Оръжието бе съветско производство, модел РПД, калибър 7,62 мм. Картечарят се издаде с картечните ленти, овесени около раменете му, които блеснаха за миг между храстите.

Мек се сниши към земята и пропълзя зад скалата, която използваше за прикритие. Натъкми калашника си на позиция за бърза стрелба и опря дървения приклад о бузата си. Автоматът отдавна се бе превърнал в част от самия него. Някакъв майстор в Адис Абеба бе внесъл няколко промени в механизма му специално за негово удобство. Беше шлифовал дулото му и монтирал оптически мерник. И едното, и другото имаха за цел повишаване точността на калашника, който имаше навика да пуска куршуми във всички посоки без желаната. Макар да не можеше да замести снайпера, автоматът на Мек бе достатъчно добър да уцелва при всеки изстрел петсантиметровата мишена от сто метра дистанция.

Човекът с картечницата се намираше на петдесет метра надолу по склона. Мек погледна за последен път надясно, колкото да се увери, че още трима войници се насочват към отвора в скалите. Ако така продължаваха, Салим щеше да ги отнесе с един-единствен откос. Спокоен, че нещата вървят, както ги беше предвидил, той погледна през мерника и го нагласи в корема на картечаря. За ориентир използваше катарамата на колана му. След като се прицели добре, натисна спусъка и даде три последователни изстрела.

Калашникът коварно избоботи в ушите му, но важно в случая беше не тъпанчетата му да останат здрави, а куршумите да попаднат в целта. Тялото на човека се разкъса от трите парчета олово като с нож. Първото го улучи в корема, второто — в гърдите, последното — в долния край на врата. Войникът се извъртя на мястото си, ръцете му се вдигнаха във въздуха и той се подкоси назад, падайки зад високите треви.

Целият отряд на Мек изведнъж започна да стреля. Той самият се чудеше колко ли души е успял да порази Салим, но зрелището вече беше свършило. Колкото от противниците бяха оцелели, всички бяха залегнали и не смееха да си покажат главите. Само синкавият дим от оръжията им издаваше къде са се разположили, а храстите се тресяха при всеки изстрел на калашниците им.

По едно време сред грохота от стрелбата и свистенето на куршумите над скалите някой от войниците започна да крещи от болка:

— Раниха ме. Аллах да ви благослови, помогнете ми.

Гласът му отекна по целия склон и противниковият огън видимо отслабна. Мек използва случая да смени пълнителя на автомата си.

— Пей, птиченцето ми, пей! — закани се на невидимия си враг.

Бяха нужни задружните усилия на Никълъс, Хансит и осем други помощници, за да бъде повдигнат каменният капак на саркофага. Залитайки под огромната му тежест, те най-после успяха да го облегнат невредим върху стената. След това Роян и Никълъс застанаха на постамента на саркофага и погледнаха вътре.

Между каменните стени лежеше пъхнат огромен дървен ковчег, изпълнил целия саркофаг. И на неговия капак бе изваяна все същата скулптура, изобразяваща легналия фараон. Беше положен в поза на мъртвец с кръстосани пред гърдите ръце и символите на царската власт в тях. Ковчегът беше позлатен и инкрустиран с полускъпоценни камъни. От легналото си положение фараонът гледаше със сериозни очи хората, които бяха посмели да го обезпокоят.

Напрегнаха мускули и извадиха ковчега навън. Колкото и тежък да беше той, не представляваше нищо в сравнение с гранитния капак отпреди малко. С възможно най-голямо внимание Никълъс разчупи златните печати и разряза дебелия пласт втвърдена смола, който придържаше капака към стените на ковчега. Отвориха го и вътре откриха още един, отново закотвен неподвижно между стените на външния. И него отвориха само за да открият трети. Все едно им бяха подарили огромна матрьошка за рождения ден и бързаха да видят какво се крие в сърцевината й. Колкото повече капаци отваряха, толкова повече се смаляваше и изображението на фараона върху тях.

Най-накрая преброиха общо седем ковчега, един от друг по-изящно украсени и по-щедро обсипани със злато и скъпоценни камъни. Седмият ковчег беше малко по-голям от естествен човешки ръст и целият излят от масивно злато. Светлината на лампите обхвана лъскавия метал и отражението наподобяваше хиляда огледала, наредени едно до друго. Ярките лъчи достигнаха и до най-отдалечените кътчета на погребалната камера.

След изтощителен труд десетината мъже вдигнаха и капака на последния ковчег. Първото, което видяха, бяха купищата цветя оставени под него. Бяха изсъхнали още преди хилядолетия и трудно можеше да се определи първоначалният им цвят. Ароматът им също се бе изгубил и единствената миризма, която блъсна Никълъс в носа, беше дъхът на старо. Цветчетата, превърнали се във великолепен хербарий, само при докосване с пръст се разпадаха на хиляди парченца, все едно бяха изгоряла хартия. Изсъхналите цветя бяха положени върху тънък пласт фин лен; някога той ще да е бил бял като сняг, но от времето, а и заради растителните сокове на някога свежите цветя беше станал жълтеникавокафяв. Между гънките му търсачите отново уловиха блясъка на злато.

Никълъс и Роян застанаха един срещу друг над ковчега и дръпнаха лененото покривало. Платът тихичко пропука и започна да се къса като тънък картон между пръстите им. Двамата най-сетне успяха да го отстранят и по лицата им се изписа изумление. Пред тях стоеше златната погребална маска на фараона. Поради обема си предаваше изображението на покойника леко увеличено, но иначе по-съвършен портрет не би могъл да съществува — и най-малката подробност от лицето ясно личеше по златната повърхност. Благодарение на незнайния майстор на маската вечността завинаги щеше да запомни лика на мъртвеца. Никълъс и Роян стояха надвесени над величественото творение и усещаха как очите на фараона, направени от обсидиан и планински кристали, ги бяха хипнотизирали. В погледа на египетския владетел се четеше тъга и обвинение, което те не можеха да не приемат.

Дълго време мина, преди някой от двамата да набере смелост и да посегне към златната маска. Когато обаче я вдигнаха от главата на мумията, за пореден път се увериха, че тялото на фараона и това на блестящия му пълководец Танус са били подменени. Личеше си, че мумията на мъртвеца е твърде голяма за сравнително малкия ковчег. При прибирането й крайниците й би трябвало да се свият и тук-там да се разголят под ленените превръзки.

— Ако това беше наистина царска мумия — тихо обясни Роян, — под превръзките трябваше да открием множество амулети. Това, което имаме насреща си, не може да бъде друго, освен тялото на един обикновен египетски благородник.

Никълъс разви превръзките около главата на мъртвеца и пръстите му напипаха гъст кичур коса.

— Според портретите на фараон Мамос от аркадата косата му е била къносана в червено — измърмори. — Погледни обаче тук.

Космите, които беше хванал между пръстите си, бяха на цвят сребърно златисти и напомняха за тревите на саваната по време на суша.

— Вече не ще и съмнение. Погребаното тяло принадлежи на Танус, приятеля на Таита и любовник на царица Лострис.

— Да — съгласи се Роян и в очите й започнаха да напират сълзи. — Това е той, истинският баща на сина на Лострис, бъдещия египетски фараон Тамос, предшественик на велика царска династия. Това е мъжът, чиято кръв тече в жилите на множество египетски владетели.

— Макар и посвоему, той е бил не по-малко велик от всеки друг фараон — рече Никълъс.

Роян първа се върна на земята.

— Реката! — възкликна тя ужасено. — Не можем да позволим всичко това да си отиде отново, щом Дандера прелее.

— Не можем и да вземем всичко със себе си, за да го запазим. Твърде много ценни неща видяхме из гробницата. Пред себе си имаме най-голямото съкровище, откривано някога по света. Времето ни почти изтича, затова трябва да подберем най-значимите и скъпи находки, да ги натоварим в кутиите и да се махаме. Един Господ знае дали и за това ще ни остане време.

В няколкото часа, които може би им оставаха, те се заловиха трескаво за работа. Не можеха и да мислят за фотографиране на статуите и стенописите, за ровене из огромните колекции на мебели и оръжия, из съдовете за хранене и раклите с царски дрехи. Голямата златна колесница също щеше да остане там, където я бяха намерили.

Златната маска на фараона беше прибрана, но мумията на Танус остана непобутната в най-вътрешния златен ковчег. Никълъс веднага прати вест на Маи Метема. Старият игумен лично дойде в гробницата, придружен от двадесет монаси, които тържествено приеха в дар обещаните мощи на християнския светия. Подеха радостни химни и отнасяйки се с нужната почит към тленните останки на блажения Антоний го отнесоха към новия му дом в забраненото светилище на манастира.

— Така поне древният герой ще получи полагащото му се уважение — рече Роян. — Пък и в крайна сметка гробницата в църквата си е неговата собствена, нали? — Тя започна да се озърта из погребалната камера: — Не можем да оставим този хаос след себе си. Гледай само как сме разхвърлили ковчези и капаци навсякъде по пода. Ще си помислят хората, че са идвали крадци.

— Ами ние какво сме, ако не банда крадци? — усмихна й се Никълъс.

— Ние сме археологическа експедиция — тросна му се разгорещено. — И трябва да се държим както подобава.

Той се подчини на капризите й и заедно с помощниците си се зае да прибира шестте останали ковчега един в друг. Най-накрая дори върнаха каменния капак на мястото му върху саркофага. Едва тогава Роян им позволи да изберат по нещичко за себе си от несметните богатства из аркадата.

Без съмнение погребалната маска представляваше най-ценната находка от цялата гробница. Размерите й се оказаха точно колкото да я поставят в една от кутиите за амуниции. До нея беше поставена и дървената фигурка, изобразяваща Таита. За да не се повреди, бяха я обвили плътно със стиропор. Върху капака Роян написа с восъчен молив: „Маска и ушабти Таита“.

В крайна сметка времето беше ограничено и двамата подбраха, каквото им хвана окото от пръв поглед. Нямаше как и да отварят една след друга всички дървени кутийки из хранилищата край аркадата. Самите ковчежета, боядисани и позлатени, представляваха интерес като находки, затова трябваше да се отнасят почтително с тях. За да не разбиват кутиите, се водеха единствено по рисунките отгоре им. За щастие скоро се увериха, че те отговарят на съдържанието и с тяхна помощ можеше за сравнително кратко време да се изготви що-годе пълен каталог на царската бижутерия. Откриха я в голямата кутия, на чийто капак фараонът беше изобразен със синята си бойна корона, положена върху избродирани със злато възглавнички, така ушити, че да я предпазват най-добре от удар.

Макар да бързаха и да се стараеха да не обръщат голямо внимание на предметите, минаващи през ръцете им, двамата търсачи на съкровища бяха като замаяни от ценностите, до които се докосваха. Докато отваряха най-горните кутии и преглеждаха набързо съдържанието им, те се натъкнаха на несънувани скъпоценности. Успяха да се доберат и до двойната, червено-бялата корона, символизираща обединението на двете царства, и до златния немес с царската кобра. Заедно със синята корона отпреди малко те бяха в толкова запазено състояние, все едно фараонът ги беше свалил предния ден от главата си, за да ги прибере за през нощта.

Пръв и основен принцип в подбирането на находките беше обемът им да е достатъчно малък, за да се поберат в металните кутии. Окажеха ли се по-големи от позволеното, независимо от голямата си материална стойност или научна значимост, предметите биваха неизбежно отхвърляни. За щастие повечето от кутиите с царската бижутерия бяха достатъчно малки, за да не предизвикат подобни проблеми, и щяха да отпътуват заедно с безценното си съдържание. По-големите вещи обаче — короните и големите нагръдни плочки — трябваше да се вадят от дървените ковчежета и да се опаковат отново с дунапрен, преди да заемат мястото си в кутиите за амуниции.

Натовариха всичко и помощниците в експедицията започнаха да изнасят кутиите една по една на площадката пред запечатания вход на гробницата, откъдето да ги прехвърлят вън от шахтата. Освен осемте статуи от разрушената галерия двамата изследователи бяха успели набързо да включат в каталога си четиридесет и осем други парчета, преди гласът на Сапьора да прогърми из стълбището.

— Шефе, къде си се скрил, по дяволите? Не можете повече и секунда да останете тук. Хайде, човече, вдигай си косматия задник и се измитай, преди да е станало късно! Реката всеки момент може да помете бента.

Плешивото теме на инженера се показа в дъното на аркадата, но когато се изкачи до площадката, и той не можа да сдържи възхищението си. Пред безценните съкровища, които се разкриваха в приказната аркада, устата му безпомощно увисна и той широко отвори очи. Трябваха му няколко минути да се овладее след преживяния шок и да се върне към по-прозаичната тема отпреди малко.

— Сериозно ти говоря, шефе! Според мен ни остава по-малко от час да избягаме оттук. Бентът няма да издържи. Освен това хората на Мек вече са се отдръпнали в хълмовете над началото на пролома и също може да отстъпят всеки момент. Ако излезеш пред шахтата, и ти ще чуеш стрелбата. Двамата с Роян трябва да се измъквате възможно най-бързо!

— Добре, Сапьоре, тръгваме. Видя ли кутиите, подредени на площадката пред стълбите?

Той кимна утвърдително и Никълъс продължи:

— Накарай хората да ги натоварят и тръгвай с тях към манастира. Ти лично отговаряш за пренасянето. Ние ще те последваме заедно с останалите по пътеката.

— Не си губи времето. Колкото и скъпи да са всички тези джунджурийки, не струват повече от живота ти. Повтарям ти, тръгвай още сега.

— Съгласен съм с теб, но приятелски те съветвам да не използваш думата „джунджурийки“ в присъствието на Роян. Може да се получат неприятни сцени.

Сапьора вдигна рамене.

— Само да не кажеш, че не съм те предупредил.

Обърна гръб на приятеля си и се изгуби по стълбите.

— Нали знаеш къде сме скрили лодките? — подвикна му Никълъс. — Ако стигнеш преди мен, веднага започвай да ги надуваш. Идваме веднага.

Даниъл си отиде, а той хукна към другия край на аркадата, където Роян продължаваше да се занимава с бижутата на фараона.

— Стига толкова! — извика й. — Нямаме повече време, трябва да се махаме.

— Ники, не можем да оставим…

— Вън ти казвам! — дръпна я за ръката. — Това, което трябва да направим сега, е да изчезваме възможно най-скоро. Освен ако не искаш да се възползваш от опразнената гробница за лични цели.

— Не мога…

— Млъкни, луда жено! Веднага! Бентът всеки момент може да се разкъса.

Тя обаче се освободи от ръката му, грабна с пълни шепи от скъпоценностите в краката си и започна да ги тъпче по джобовете.

— Не мога да ги оставя така.

Този път Никълъс я хвана през кръста и я преметна през рамото си.

— Щом ти казвам нещо, ще ме слушаш — тросна й се той и хукна с все сили към изхода.

— Ники! Веднага ме пусни — риташе Роян с крака из въздуха, зачервена от яд, но той вече слизаше по стълбите.

Хансит и останалите тъкмо изнасяха последните кутии и изчезваха през отвора в другия край на тунела. Бяха качили товара върху главите си и бързаха, колкото им позволяваше тежестта му.

Едва сега Никълъс остави Роян на земята.

— Обещаваш ли, че ще се държиш като добро момиче? Ние не си играем, грози ни смъртна опасност. Като казвам „смъртна“, имам предвид „смъртна“.

— Знам — примири се тя. — Просто не можех да се разделя с останалото.

— Достатъчно сме говорили, трябва да тръгваме. — Сграбчи я за ръката и хукна към изхода на лабиринта. Още при първите стъпала тя се освободи от пръстите му и затича нагоре, като скоро го остави далеч зад себе си.

Дори и с тежките кутии върху главите си носачите показваха завидна бързина. Никълъс и Роян се оказаха като заклещени между помощниците си, които подобно на тях с тревожно очакване търсеха знаците по стените, които да ги упътят из лабиринта. Най-накрая излязоха на централното стълбище и с облекчение се насочиха към изхода. Сапьора чакаше на площадката пред разрушената галерия и щастливо си отдъхна, когато забеляза приятелите си между останалите.

— Доколкото си спомням, ти казах да бързаш към лодките — скара му се Никълъс.

— Страхувах се да не се окажеш най-големия глупак на земята — оправда се той. — Де да ви знам няма ли да се забавите в гробницата.

— Трогнат съм, Сапьоре — потупа го мечешки по рамото Никълъс и тримата заедно продължиха надолу по рампата, за да излязат на моста над кладенеца. — Къде е Мек? — попита задъхано, докато Уеб пъргаво прескачаше препятствието. — Виждал ли си Тесай?

— Тесай се върна най-после. Случили са й се ужасни неприятности. Като я видях на какво е заприличала… Изглежда, здравата са я били.

— Какво са я правили? — пребледня Никълъс. — Къде е сега?

— Доколкото разбрах, била попаднала в ръцете на Шилеровите горили, които са я смазали от бой. Хората на Мек я отнесоха към манастира. Ще ни чака при лодките.

— Благодаря на Господ, че е още жива — въздъхна с облекчение приятелят му. — Ами Мек?

— Опитва се да спре атаките на Ного. Цяла сутрин из района се стреля с автомати и минохвъргачки. Когато силите му свършат, и той смята да се оттегли към манастира.

Последните метри до изхода на шахтата трябваше да пробягат сред вода до глезените, внимавайки да не се подхлъзнат по коварния под. Най-сетне се измъкнаха под открито небе и прескочиха малкия бент, за да стъпят на сравнително безопасното каменно дъно на пролома. Никълъс вдигна глава към бамбуковата стълба, по която Хансит и останалите пъргаво се катереха, сякаш кутиите за амуниции не им пречеха.

В този миг долови добре познати звуци. Ослуша се за секунда-две, сетне мрачно се обърна към Роян.

— Автоматична стрелба! Мек продължава да се съпротивлява, но противникът е вече съвсем близо.

— Чантата ми! — понечи тя да хукне към сламените колиби. — Трябва да си взема нещата.

— Не мисля, че толкова ще ти трябва пижама! — улови я навреме и я поведе към стълбата. — Единственото, от което всички имаме нужда, е да се измъкнем възможно най-бързо от обкръжението на Ного. Хайде, Роян, да бързаме!

Един по един последните бегълци се уловиха за бамбуковите пръти и когато благополучно се оказаха на върха на скалата, Роян с изненада откри, че въпреки влажната пръст в краката й времето е хубаво и слънцето грее високо в небето. След няколкото дни, прекарани в тъмните и усойни подземия на гробницата тя напълно бе изгубила представа за времето. Обърна лице към слънцето и за момент се порадва на топлещите му лъчи, а Никълъс броеше носачите, разтревожен да не са забравили някого на дъното на пролома.

Даниъл Уеб застана начело на колоната и с бърза крачка пое напред из гората, следван плътно от помощниците си. Никълъс и Роян изчакаха всички да минат пред тях и тръгнаха в края на групата. Гърмежът на оръжията им се струваше толкова близо, че се оглеждаха да не попаднат на някой въоръжен войник по пътя си. Престрелката се водеше на по-малко от километър зад гърбовете им. Колкото повече се стреляше, толкова по-бързо напредваха и носачите, окрилени от страха си. Всички бързаха да излязат на пътеката за манастира, преди авангардът на Ного да е отрязал пътя за отстъпление.

Преди обаче да излязат на самата пътека, се сблъскаха с няколко въоръжени мъже, които носеха ранен на носилка. И те слизаха по посока на манастира. В първия момент Никълъс си каза, че на носилката трябва да е някой от хората на Мек, ударен от неприятелски куршум, но изравнявайки се с партизаните, му трябваха няколко секунди да разпознае обезобразеното лице на Тесай.

— Тесай! — наведе се над нея. — Кой ти е направил това?

Тя погледна нагоре и огромните й черни очи я накараха да прилича на малко дете, наказано с бой от строгия си баща. Едва успя с няколко не съвсем разбираеми думи да му обясни какво се е случило.

— Хелм! — побесня той. — Как ми се иска да хвана това копеле…

Едва сега и Роян се присъедини към двамата. Щом видя лицето на приятелката си, изпищя от ужас, след което се впусна да я прегръща.

Никълъс се обърна към един от носачите:

— Мезра, какво става тук?

— Ного пробива със сила от изток. Всеки момент може да ни обкръжи от две страни, затова бързаме да се изтеглим. Не можем повече да удържаме позициите си.

— Знам, знам — кимна Никълъс, — свикнали сте да се движите. Къде е Мек Нимур?

— Отстъпва по източния бряг на пролома. — Някъде зад тях се разнесоха нови изстрели. — Това е той — кимна партизанинът. — Ного здравата го е притиснал.

— Какви са заповедите?

— Да отнесем войзеро Тесай до лодките и да чакаме там Мек Нимур.

— Чудесно! Ще вървим значи заедно.

Следвайки неравния силует на терена, хеликоптерът летеше ниско над земята, по възможност без да се показва над билата на хълмовете. Хелм знаеше, че партизаните на Мек Нимур са въоръжени и с противовъздушни установки, които в ръцете на опитен боец можеха да се окажат смъртоносно оръжие. Джет рейнджърът нито беше брониран, нито можеше да лети високо, за да остане извън обсега на ракетите. Единствената му защита бе да се крие зад естествените прегради, които го отделяха от противника.

Дъждовните облаци се спускаха от платото към долината на Абай, но хеликоптерът винаги се озоваваше на поне няколкостотин метра под тях. Лошото бе, че силният вятър, който се появяваше от време на време съвсем изненадващо, подхващаше в мечешката си прегръдка вертолета и заплашваше да го захвърли в близките скали, докато тежките дъждовни капки неуморно тропаха по предното стъкло. Пилотът се бе навел колкото му позволяваха коланите през раменете и концентрираше цялото си внимание върху насечения терен. Хелм заемаше седалката вдясно от него, Фон Шилер и Нахут Гудаби бяха притиснати един до друг отзад и неспокойно кълчеха вратове в паника да не би някое от дърветата да се окаже по-високо и да закачи хеликоптера с върха си.

През няколко минути радиото оживяваше и в слушалките се носеха гласовете на войниците, които насочваха стрелбата на минохвъргачките или пък съобщаваха докъде са стигнали. Освен всичко друго пилотът трябваше да бъде и преводач и да обяснява на пътниците чужденци какво точно става в долината под тях.

— Край пролома се води ожесточена престрелка — съобщи той на Фон Шилер, — но шуфтите са започнали бързо да се изтеглят. Ного добре е наредил силите си и напредва без сериозна съпротива. Току-що е успял да подгони партизанския отряд от хълмовете на изток от нас — посочи с лявата си ръка. — Шуфтите са под постоянния обстрел на минохвъргачките ни.

— Успели ли са да достигнат мястото, където Куентън-Харпър е работил?

— Не е много ясно. Това, което ми съобщават по радиостанцията, е доста объркано — оправда се пилотът и в същия миг някой започна да говори на арабски в слушалките. — Мисля, че това беше гласът на самия Ного.

— Повикайте го! — нареди Фон Шилер на Хелм, който се беше облегнал на седалката си и досега не взимаше участие в разговора. — Питайте го дали са успели да завземат терена около гробницата.

Хелм се пресегна и откачи микрофона.

— Розов цвят, тук Бисмарк. Приемате ли?

За минута в слушалките не се чуваше друго, освен съскане и пращене, но след малко Ного отговори на английски:

— Предавайте, Бисмарк.

— Овладели ли сте поставената цел? Стоп.

— Да, Бисмарк, овладели сме я. Всичко е по план. Съпротивата е смазана. Пращам хора по стълбата да разчистят входа.

— Ного вече е влязъл в пролома — извърна се Хелм към Фон Шилер. — Можем и ние да се насочим натам.

— Кажете му да не пуска никого в обекта, преди да съм пристигнал — заповяда немецът. Гласът му беше спокоен, но погледът му излъчваше дива радост. — Трябва да съм първият, стъпил в гробницата. Нека знае.

Докато Хелм предаваше заповедите на полковника, Фон Шилер потупа пилота по рамото.

— Колко е разстоянието оттук до целта?

— Около пет минути полет, сър.

— Когато стигнете, направете за всеки случай кръг около мястото. Трябва да сме сигурни, че Ного държи положението в ръце.

Пилотът дръпна ръчката и от смяната на скоростите двигателите намалиха оборотите си. Хеликоптерът се спусна още по-ниско над дърветата и пилотът посочи някаква точка по реката.

— Какво има? — попита Фон Шилер, като проследи пръста му. — Какво виждате?

— Бентът — отговори му тексасецът. — Бента, който Куентън-Харпър е построил. Здравата се е потрудил.

Обширната водна площ, затворена от яза, изглеждаше оловносива на процеждащата се през облаците слънчева светлина. Потоците, рукнали отпреди няколко дни откъм планините, допълнително размътваха реката, която гневно се изливаше в тесния канал към дола и сипеше пръски пяна във всички посоки.

— Няма никой! Хората на Харпър са се изнесли.

— Какъв е онзи жълт обект на брега? — попита с известна тревога немецът.

— Тракторът, за който ви говорихме. Спомняте ли си? Моят осведомител ми беше говорил за него.

— Да не губим повече време тук — даде знак да продължат Фон Шилер. — Нищо интересно за гледане. По-добре да побързаме!

Хелм потупа пилота по рамото и посочи с пръст пролома пред тях.

Сапьора ги чакаше при пътеката, която се срещаше с отклонената в дола река. Откакто бяха започнали дъждовете, нивото на водата силно се беше покачило и сега бързеите се стрелкаха там, където преди няколко дни минаваха хора. Носачите, подредени в дълга колона, без нито за миг да свалят кутиите за амуниции от главите си, вече бяха почнали да се катерят по баира и да си пробиват път през храсталаците.

Носилката на Тесай беше в края на дългата върволица бегълци. От двете й страни вървяха Никълъс и Роян, които се спускаха да помагат на войниците при всеки по-стръмен или труден участък от пътеката.

— Къде е Хансит? — приближавайки извика Никълъс на Сапьора. Беше заслонил очи с ръка и броеше носачите отпред. Колкото и да търсеше високата фигура на монаха сред останалите, не можеше да го открие.

— Мислех, че е с теб. Откакто напуснахме пролома, не си спомням да съм го виждал.

Никълъс се обърна нагоре по склона и с надежда проследи целия участък от пътеката, който още се виждаше.

— Да го вземат дяволите този Хансит — изруга. — Не можем да се връщаме да го търсим. Ако успее, нека сам дойде в манастира.

В този миг откъм небето дойде познатият до болка шум на мотори. Някъде под натежалите облаци летеше омразният „Джет Рейнджър“.

„Вертолетът на «Пегас»! Изглежда, Фон Шилер вече бърза към вира на Таита. Сигурно е знаел отпреди къде сме работили — каза си с известна горчивина Никълъс. — Дори не си губи времето да чака. Като лешояд бърза да грабне плячката, преди да са го изпреварили.“

Роян също беше чула машината и гледаше нагоре в очакване голямата перка да се появи някъде над дърветата. От голямото бързане лицето й се беше зачервило, по бузите й бяха залепнали мокри кичури коса.

— Ако тези свине наистина успеят да влязат в гробницата, това би било светотатство — даде воля тя на таената омраза.

Изведнъж Никълъс се сети нещо. Пресегна се над лежащата в носилката Тесай и Хвана Роян за ръката. По лицето му се беше изписала решимост да стори нещо велико.

— Права си. Отивате двете с Тесай в манастира. Аз ще ви настигна по-късно.

Преди Роян да го е попитала какво има предвид, той вече бе застанал до Сапьора.

— Предавам на грижите ти двете жени, Сапьоре. Да не си ги изпуснал от поглед.

— Къде отиваш, Ники? — настигна го Роян, която беше подочула последните му думи. — Какво ти хрумна изведнъж?

— Забравих да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време.

— Да не смяташ да се връщаш? — ужаси се тя. — Може да те убият… Видя какво направи Хелм на Тесай.

— Не се тревожи за мен, любов моя — засмя се Никълъс и преди тя да разбере какъв ще е следващият му жест, звучно я целуна по устата. Младата жена се зачерви от смущение, че са ги видели толкова много хора, а той я отмести и тръгна нагоре по пътеката.

— Да се грижиш за Тесай. Ще се видим при лодките.

Без да й остави време да го спре, обърна гръб и с широка крачка се устреми обратно нагоре по склона.

Толкова бързо започна да се катери по разбития терен, че Роян и да искаше, не можеше да го догони.

— Ники! — извика след него, сякаш се надяваше с отчаяния си зов да го разколебае. Никълъс обаче се престори, че не я е чул и продължи да върви нагоре по реката, бързайки да стигне навреме при бента.

Хеликоптерът следваше всяка извивка на пресъхналата река из пролома. Понякога надвисваше отвесно над живописния каньон и между назъбените чукари пътниците можеха да видят мрачното му дъно. В голямата си част водата бе изчезнала, само тук-там проблясваше повърхността на някой упорит вир.

— Ето ги! — посочи Хелм.

На брега на пролома чакаше малка група мъже.

— Сигурен ли сте, че не са шуфти? — попита с нескрит страх Фон Шилер.

— Не са! — успокои го веднага тексасецът. — Ето онзи там е Ного, а високият мъж в бяло расо до него е монахът Хансит Шериф, нашият шпионин в лагера на Харпър — за да надвика шума на моторите, Хелм изкрещя в ушите на пилота: — Можеш да кацаш. Ето там! Ного ти показва с жестове къде да спреш!

Шините на хеликоптера докоснаха земята и Ного и Хансит бързо се затичаха да посрещнат високопоставената особа в кабината. Двамата заедно подадоха ръце на Фон Шилер и му помогнаха да се измъкне от тясната задна седалка и да се скрие далеч от перките на вертолета.

— Хората ми са преобърнали цялата местност камък по камък — успокои шефа си Ного. — Всички шуфти бягат надолу по течението към брега на Нил. Този тук е Хансит Шериф. Работил е през цялото време заедно с Харпър в гробницата. Познава подземните тунели като петте си пръста.

— Говори ли английски? — заинтересува се немецът, оглеждайки одобрително високия монах.

— Малко — отговори Хансит.

— Чудесно! Чудесно! — На Фон Шилер му се искаше да го прегърне. — Покажи ми сега пътя. Хайде, Гудаби, дойде моментът да заслужите с нещо всички пари, които ми изсмукахте досега.

С чевръста стъпка Хансит поведе чужденците към ръба на скалата, при бамбуковата стълба. Фон Шилер се спря над пропастта и с безпокойство погледна към губещото се в гъста сянка дъно. Стълбата му се струваше твърде несигурна, а височината беше убийствена. Тъкмо щеше да протестира, когато Нахут Гудаби изхленчи вместо него:

— Да не би да си мисли, че ще слезем по това чудо?

Страхът на арабина вдъхна нов прилив на ентусиазъм у Фон Шилер и той надменно се обърна към него.

— Това е единственият път към гробницата. Тръгвайте след човека, аз идвам след вас.

И понеже Нахут продължаваше да се колебае, Хелм го ръгна с юмрук между ребрата и го поведе почти насила към ръба.

— По-бързо, няма време за губене.

С видимо нежелание Нахут се улови за най-горния прът и започна да се смъква подир неуморния монах. Фон Шилер нетърпеливо ги последва. Под тежестта на тримата мъже бамбуковото скеле заплашително се огъна и на египтянина му се струваше как разтворената паст на пролома чака да го погълне. Най-накрая все пак се добраха благополучно до дъното и стъпиха на твърда земя. Петимата застанаха насред каньона и немецът се заоглежда в захлас.

— Къде е тунелът? — попита Фон Шилер поемайки си дъх.

Хансит му даде знак да го последва и се насочи към малкия яз, преграждащ вира със змиорките.

Немецът се обърна към Хелм и Ного:

— Искам да пазите изхода. Ще вляза с Гудаби и монаха. Ако ми трябва помощ, ще ви повикам.

— Предпочитам да вляза с вас, хер Фон Шилер — възрази му Хелм. — Да ви пазя…

Старецът обаче се навъси и млъкна.

— Правете каквото ви казвам!

С помощта на едрия Хансит и с известни усилия успя да прехвърли купчината камъни. Втурна се смело в шахтата, а Гудаби хукна по следите му.

— Какви са тези светлини? — учуди се Фон Шилер. — Откъде идва електричеството?

— Вътре има машина — обясни Хансит и сега немецът успя сам да долови тихото бръмчене на електрогенератора. Тримата се умълчаха и монахът продължи навътре в дългата шахта. Спря пред кладенеца.

— Конструкцията ми изглежда доста примитивна — измърмори Нахут, у когото страхът най-после отстъпваше пред професионалния интерес. — Не се сещам друга египетска гробница да е изглеждала така. Започвам да се чудя не сме ли били заблудени. Не е изключено наистина да става дума за скална църква, строена от местните.

— Както винаги сте склонен да правите прибързани заключения — смъмри го Фон Шилер. — Нека първо изчакаме да видим какво ще ни покаже човекът, пък след това да разсъждаваме.

Немецът се хвана с една ръка за рамото на Хансит да не падне от клатещия се мост и с облекчение изкачи стълбата до отсрещния бряг. Тримата преминаха препятствието и бързо продължиха по стръмната рампа.

Нататък стените видимо се изглаждаха и ъглите изглеждаха съвсем прави. Забелязвайки промяната, Нахут отбеляза:

— Аха! В началото бях леко разочарован, мислех, че са ни подлъгали, но сега виждам, че египетското влияние върху архитектурата е безспорно.

Излязоха на площадката пред разрушената галерия, където електрогенераторът продължаваше да бръмчи. От дългото изкачване, а и от огромното вълнение, което ги беше обхванало, и старият Фон Шилер, и младият Нахут Гудаби обилно се потяха в задушното подземие.

— Започвам да се обнадеждавам все повече и повече — не спираше египтянинът. — Може наистина да се окажем в царска гробница.

За да го увери съвсем, Фон Шилер посочи към глинените печати, облегнати заедно с голямото парче мазилка върху една от стените. Никълъс и Роян така и не бяха успели да ги вземат със себе си. Нахут клекна пред белия квадрат и ги разгледа внимателно. Накрая с треперещ глас възкликна:

— Картушът на Мамос, печатът на писаря Таита! — Погледна със светнали очи към Фон Шилер. — Няма съмнение. Доведох ви в гробницата на фараона, както ви бях обещал от самото начало.

За миг Фон Шилер го зяпна безмълвно, смаян от подобна наглост. Най-накрая презрително изсумтя и провря глава в зейналия отвор да види какво има вътре.

— Но те са я унищожили! — извика ужасено. — Гробницата е пратена по дяволите.

— Не, не! — побърза да го успокои Хансит. — Елате тук. Има друг тунел отдолу.

Докато си проправяха път между натрошените каменни блокове, Хансит им обясняваше на лош английски как покривът се бил продънил и как именно той, Хансит, бил открил входа към истинската гробница под развалините.

Нахут спираше през няколко крачки и любопитно се надвесваше над парчетата мазилка в краката си. Личеше си, че видяното го радваше, защото постоянно възкликваше какви чудесни стенописи били.

— Класически произведения на най-високо ниво… — разправяше той, но етиопецът го прекъсна:

— Има много повече. Елате да ви покажа. Много повече — натърти той.

Фон Шилер се обърна ядосан към Нахут:

— Оставете тези разбити парчета. Времето няма да ни стигне за всичко. Трябва да побързаме направо към погребалната камера.

Хансит ги преведе през скритата стълба, водеща в сърцето на голямата дъска за бао, след което със сигурна крачка намери пътя си из лабиринта.

— Как ли са успели Харпър и жената да се ориентират в тази бъркотия? — чудеше се Фон Шилер. — Все едно съм попаднал в огромна къртичина.

— Още една скрита стълба! — на свой ред възкликна от удивление Нахут, когато Хансит им показа тунела към гробницата. Египтянинът буквално хвърчеше от щастие, докато подминаваха делвите и плетените кошници и изкачваха последните стъпала към галерията на вълшебствата.

Когато се озоваха на края на стълбата, и двамата изгубиха дар слово от почуда. Само изящните стенописи и величествените статуи на египетските богове бяха достатъчни да спрат дъха им. Двамата разбойници захласнати стояха на едно място и не смееха да помръднат.

— Никога не съм се надявал на подобно нещо — призна си накрая Фон Шилер. — Това тук надминава всичко, което съм предполагам, че ще намерим.

— Всяка от стаите встрани е пълна със съкровища — посочи Хансит напред. — Има такива неща, дето не сте ги и сънували. Харпър можа да вземе съвсем малко от тях… Само някакви си кутийки. След него останаха цели купища предмети и пълни със злато кутии.

— Къде се намира ковчегът? Къде е трупът на покойника? — искаше да знае Фон Шилер.

— Харпър подари тялото на Светията, заедно със златния ковчег, на игумена на манастира — обясни етиопецът. — Отдавна го отнесоха.

— Ного скоро ще ни го върне обратно — увери началника си Нахут. — Не бива да се тревожите за това, хер Фон Шилер.

Сякаш това обещание беше достатъчно да разсее всякакви чудеса и магии. Двамата тръгнаха напред из галерията, първо с бавна и спокойна походка, после все по-бързо и по-бързо, докато накрая не започнаха да тичат между колоните на голямата аркада. Със старческите си крака Фон Шилер се довлече до първата двойка хранилища и се закикоти от удоволствие, сякаш беше малко дете и ровеше из коледните си подаръци.

— Невероятно! — повтаряше си той постоянно и не можеше да откъсне очи от гледката.

Избра си една от дървените кутийки в близката купчина и с треперещи пръсти откърти капака. Това, което видя вътре, го порази. Ернест Готхолд фон Шилер се свлече на колене пред камарите от предмети и започна тихичко да плаче. Толкова много щастие душата му трудно можеше да понесе.

Никълъс разчиташе на факта, че Ного би разположил хората си по бреговете на пролома, за да подсигурят достъпа до вира на Таита. Надяваше се по този начин пътят покрай сегашното течение на Дандера да е чист и да може безпрепятствено да се добере до бента в началото на каньона. Нямаше време да мисли за сигурността си и единственото, с което се надяваше да изпревари дебнещите опасности, бе на пет-шест минути да се спира и да се ослушва за вражи стъпки. Знаеше, че не разполага с почти никакво време. Едва ли Мек и хората му щяха да го чакат с часове в лодките, рискувайки войниците на полковника да ги застигнат при манастира.

На два пъти в далечината се чу автоматична стрелба, все откъм пролома, навярно в близост до гробницата. За щастие обаче надеждите му се оправдаха и след около половин час тичане из гората, той се озова при бента, без да е срещнал нито един войник. И все пак не посмя да предизвиква съвсем съдбата. Преди да излезе на открито, се изкатери на близкото възвишение и оттам огледа внимателно целия терен наоколо. Кратката почивка му позволи да си поеме дъх след уморителния пробег и да се увери, че Ного не е оставил пазачи на бента. От страна на един негър подобна предвидливост трудно можеше да се очаква.

Нещо повече. Жълтият трактор си стоеше на мястото в близост до яза. Сапьора го беше оставил, преди да се изнесе надолу по реката. Никъде около машината не се забелязваше човешко присъствие, още по-малко — въоръжен етиопски войник, който да пази. Никълъс въздъхна с облекчение и избърса с ръкав потта от очите си.

Дори с невъоръжено око можеше да види, че водата е почнала да прелива над каменния вал и че тънки струйки са си пробили път през габионите. И все пак бентът даваше вид да се държи здраво и за да бъде окончателно отнесен от Дандера, нивото й трябваше да се покачи с поне още една стъпка.

„Браво, Сапьоре — похвали мислено приятеля си Никълъс. — Това се казва добре свършена работа.“

Продължи да изчислява нивото на реката и състоянието на бента. Откакто за последен път бе минавал оттук, течението на Дандера изглеждаше доста по-силно и забързано. От бряг до бряг водата се надигаше на вълни, някои от дърветата и храстите наблизо бяха частично потопени в реката и се клатеха при всеки напор на бързеите. Цветът на водата също се беше променил до оловносиво, сякаш Дандера се заканваше на бента, който й запречваше пътя. Страничният канал се бе разширил неимоверно и водите на реката се хвърляха с ярост през него. Все едно див звяр беше намерил най-сетне изход от омразната клетка и с пяна на уста отиваше да търси сметка на мъчителя си.

Най-накрая Никълъс погледна и нагоре по склона на долината. Хоризонтът беше закрит от гъсти черни облаци, които заплашваха да удавят всичко във вода. В този миг отнякъде повя силен и студен вятър, който предвещаваше дъжд. Той настръхна от неочаквания хлад, а ризата се залепи за потното му тяло.

Спусна се по сипеите и бързо се промъкна до трактора. Качи се пъргаво на мястото на шофьора и в този миг му хрумна ужасната мисъл да не би Даниъл да е взел ключовете със себе си. С трепереща ръка и свито сърце разрови под седалката, където приятелят му ги криеше, и най-сетне ги напипа.

„Сапьоре, Сапьоре, сам не знаеш как смъртта ти се размина на косъм. Идеше ми да ти извия врата…“

Пъхна ключа в запалителя и го завъртя на положение загряване. Трябваше първо да изчака червената лампичка на таблото да стане зелена и тогава да запали.

— Давай! — изръмжа той нетърпеливо на трактора, който така и не загряваше. Няколкото секунди му се сториха колкото един цял живот. Най-накрая зелената лампичка заблещука и Никълъс извъртя ключа докрай.

Двигателят заработи и той щракна с пръст.

— Червена точка за Сапьора. Всичко му се прощава.

Изчака двигателят да загрее оптимално и с присвити заради проливния се дъжд очи огледа хълмовете наоколо. Беше се уплашил да не би шумът от двигателя да привлече вниманието на горилите на Ного. За щастие никъде из горите не се забелязваше движение.

Той включи на първа и обърна към брега. От долната страна на бента малкото вода, процеждаща се през габионите, стигаше до колелата. Тракторът се спусна в каменистото корито на Дандера и заподскача по многобройните неравности. Никълъс спря на средата на реката и започна да изучава бента в търсене на най-слабото му място. Най-накрая насочи машината срещу самия център на яза — там, където Сапьора бе подпрял дървената ограда с няколко реда габиони.

— Прощавай, че се отнасям така с творението ти — извини се Никълъс задочно на своя приятел и вдигна подвижната платформа на мотокара на желаната височина. Натисна газта и пое право срещу бента. Дълго време трябваше да се бори с набелязания габион, докато най-накрая успее да го подхване отдолу с раменете на машината. Превключи на задна скорост и издърпа напълнената догоре с камъни мрежа, зави обратно и я пусна свободно през прага на пресъхналия водопад. Върна се на мястото си и поднови атаките си.

Операцията вървеше бавно. Под налягането на водата камъните се бяха наместили плътно един до друг и отделянето на различните габиони беше мъчна работа. Почти десет минути му бяха нужни да отдели втория габион от стената. Едва когато го запокити и него в бездната, случайно погледна таблото за бензина. Резервоарът бе съвсем празен. Сапьора не беше зареждал от много време: или запасите от бензин на експедицията се бяха изчерпали, или по-скоро приятелят му не бе предполагал, че машината пак ще е потребна някому.

Никълъс разсъждаваше над надвисналата опасност, но изведнъж двигателят се задави. Той рязко обърна машината нагоре към склона, та дано останалите капки в резервоара се излеят на правилната страна. Маневрата даде резултат, защото моторът отново изрева и след това премина на нормален ритъм. Никълъс бързо смени скоростта и пое към бента.

„Няма повече време за финес — каза си. — Оттук нататък всичко е въпрос на груба сила.“

След вдигането на двата габиона зад купищата камъни се забелязваше малко ъгълче от дървената стена. Това бе най-уязвимата част в целия бент. Никълъс раздвижи ръчките на платформата и я вдигна до най-високата възможна позиция. След това започна бавно да я смъква надолу, сантиметър по сантиметър, докато не закачи горния ръб на дървената конструкция. Имаше чувството, че е напипал най-дебелия ствол в цялата ограда. Заключи платформата на избраната височина и дръпна трактора малко назад. Натисна с все сила газта, изчака двигателят да забоботи с пълна мощност и щом от ауспуха се надигна облак черен дим, пое към целта.

Нищо обаче не поддаде. Дървото беше здраво заклещено между камъните, също както и цялата дървена конструкция, която стоеше като зазидана между габионите. На границата на отчаянието той не отпускаше нито за миг педала на газта. Тежките гуми скърцаха жално по каменистото дъно на реката и хвърляха фонтани от вода и чакъл във въздуха.

— Хайде! — молеше машината. — Хайде, давай! Знам, че можеш.

Но двигателят отново се задави и набраните обороти отидоха по дяволите. Машината стенеше и кашляше, но не искаше да се подчини на шофьора.

— Моля те! — говореше Никълъс на глас. — Опитай още веднъж.

Сякаш склонил на молбата му, двигателят изведнъж запали повторно, тръгна отначало в неравен ритъм и неочаквано нададе силен рев, набирайки мощност.

— Ха така, красавице — зарадва се и за да оправдае доверието му, тракторът се засили към дървената стена.

Все едно оръдеен изстрел разцепи въздуха. Дървеният ствол най-сетне се пречупи и откъртеният му връх изхвърча някъде от обратната страна на бента. В стената се образува широка дупка, през която водите на Дандера победоносно прехвърлиха омразното препятствие. Точно срещу Никълъс се надигна висока сива вълна, която мощно заля колелата на машината.

— Ура! — извика и скочи от високата седалка право сред прииждащото течение. Знаеше, че бързата река нямаше да остави трактора да се измъкне невредим от прегръдката й, затова предпочиташе да се спасява със собствените си крака.

Водният бързей се улови за глезените му и се опита да го подкоси. Никълъс като че ли попадна в някой от детските си кошмари, когато го преследваха ужасни чудовища, а краката му така и не помръднаха. Хвърли поглед през рамо, колкото да види как бентът се разцепва в средата си и от огромното налягане водите на Дандера бликнаха като гигантски извор. Направи още няколко крачки към брега, но силите му стигнаха само дотам. Вихърът го грабна с цялата си сила и той нямаше време дори да извика. Заедно с първите вълни на реката се хвърли през високия праг и изчезна в дълбоката паст на пролома.

— Символите на царската власт — възкликна от радост Фон Шилер при поредното си разкритие. — Жезълът и камшикът на фараона извади победоносно от дървената им кутия предметите и със сподавен от вълнение глас се похвали на помощника си.

— А това е фалшивата му брада и нагръдният медальон за тържествени случаи. — Нахут клечеше до немеца и заедно с него ровеше из многобройните ковчежета из хранилището. Колкото недоразумения и лоши чувства да бяха изникнали между двамата тъй различни по характер мъже, всичко отдавна беше забравено. Бе дошло жадуваното време да берат плодовете на труда си.

— Това е най-голямото археологическо откритие за всички времена — шепнеше с треперещата си уста старият ценител. Извади носната си кърпа от джоба и обърса потта, избила от вълнение по цялото му лице.

— Предстоят дълги години на щателни проучвания — допълни мисълта му Нахут. — Една такава колекция трябва да получи своята заслужена оценка. За целта ще трябва да изготвим подробен каталог. Цял свят ще нарича сбирката с името на нейния откривател — Готхолд фон Шилер. Името ви ще се повтаря от уста на уста, споменът за вас ще остане вечен. Вие успяхте посвоему да постигнете египетския идеал за безсмъртие. Никога няма да ви забравят, за човечеството ще живеете вечно.

По лицето на Фон Шилер се изписа грозна усмивка, оприличаваща го на огромна хиена. Досега не се беше замислял върху подобни перспективи. Всъщност дори не бе помислял да покаже ценните си находки на друг човек, освен на Уте Кемпер, но с нея въпросът стоеше другояче… Думите на Нахут обаче му напомниха отдавна лелеяната мечта да се сдобие с безсмъртие. Може би най-добре би било, ако остави нужните разпореждания гробницата да бъде отворена за широката публика… След смъртта му, разбира се.

Но скоро се отказа от предложеното изкушение. Не можеше сам да отнеме от стойността на богатството си, показвайки го на всякаква човешка паплач. Всички тези красоти бяха събирани в продължение на десетилетия, за да бъдат отнесени от фараона в отвъдното и само той да се ползва от тях. А такъв велик човек като Готхолд фон Шилер имаше основания да смята себе си за равен на древноегипетските владетели.

— Не! — рече той на Нахут. — Това е мое, само мое. Когато умра, и богатството ми ще си отиде заедно с мен. Вече съм предвидил всичко в завещанието си. Синовете ми ще знаят как да постъпят. И те ще бъдат погребани при баща си, щом им дойде времето. Ние заслужаваме това — царска гробница.

Нахут го зяпна с нескрит ужас. До този момент нито за миг не бе помислял, че старецът може да се окаже душевноболен, явно обаче маниакалната му страст го бе отвела отвъд прага на лудостта. И все пак египтянинът разбираше, че не му е сега мястото да спори. Някой ден все щеше да измисли начин да спаси богатствата на фараоните от повторна забрава. Вместо да възразява кимна в почтително съгласие.

— Напълно сте прав, хер Фон Шилер. Това е единственият правилен избор, а и вие заслужавате подобно погребение. И все пак това, което трябва най-силно да ни вълнува сега, е изнасянето на съкровищата на сигурно място. Хелм вече ни предупреди, че с прииждането на реката бентът ще бъде залят. Най-добре е да ги повикаме двамата с полковника. Ного разполага с достатъчно войници да изнесат всичко ценно от гробницата. С помощта на хеликоптера ще качим всичко, част по част до базата, а там ще успея да го пакетирам за безопасното му прехвърляне в Германия.

— Да, да, точно така — изправи се на крака Фон Шилер, уплашен изведнъж от възможността реката да го лиши от току-що придобитите съкровища. — Прати монаха, как му беше името… Хансит. Прати Хансит да извика Хелм. Нека дойде веднага.

Нахут скочи на крака.

— Хансит! — извика той. — Къде си?

По време на този разговор монахът беше чакал на входа на погребалната камера. Беше коленичил на земята и четеше дълги молитви до светеца, който допреди малко бе обитавал опустялата гробница. Всъщност това, което го занимаваше най-много в момента, бе мъчителното колебание дали да следва Божиите повели, или да се отдаде на природната си алчност. Когато чу, че го викат, за последен път се поклони до земята на въображаемия Светия и бързо се върна при Фон Шилер и Нахут.

— Искаме да отидеш при останалите в пролома… — започна да му дава нарежданията на началника си Нахут, но изведнъж установи, че етиопецът не го слуша. По тъмното му лице се бе изписало напрегнато изражение и той им даде знак да мълчат.

— Какво има? — сопна му се гневно египтянинът. — Какво толкова чуваш?

Хансит поклати глава:

— Мълчете! Слушайте! Чувате ли го?

— Няма нищо… — понечи да му възрази, но в следващия миг на лицето му се изписа див ужас и изречението остана недовършено.

А всъщност шумът, който така ги беше стреснал, беше наглед съвсем невинен, дори благ и приятен, все едно из галерията бе повял летният зефир.

— Какво чувате? — попита на свой ред Шилер, който заради напредналата си възраст бе изгубил до голяма степен слуха си и не можеше да долови далечния ромон.

— Вода! — промълви Нахут. — Течаща вода!

— Реката! — извика Ханси! — Тунелът ще бъде залят!

В следващия миг обърна гръб на двамата събеседници и се втурна към изхода на галерията.

— Попаднахме в капан! — изкрещя египтянинът и хукна по следите му.

— Чакайте ме! — опита се да ги спре Фон Шилер и също пое към изхода. Скоро обаче изостана значително зад двамата много по-млади мъже.

Монахът беше взел достатъчно аванс, за да ги остави далеч зад гърба си. Прескачайки по две стъпала наведнъж, той изскочи от тунела пред аркадата и се изгуби от погледите им.

— Хансит! Върни се! Заповядвам ти! — викаше отчаяно Нахут подире му, но бялата дреха на монаха се стрелна зад първия завой на лабиринта и той остана да вика на стените.

— Гудаби, къде изчезнахте? — идеше треперливият гласец на Фон Шилер откъм галерията със съкровищата.

На свой ред обаче Нахут реши да не му отговаря и като си внуши, че е видял накъде бяга монахът, продължи да го следва, без да обръща внимание на белезите по стените на лабиринта. Все му се струваше, че чува стъпките на Хансит пред себе си, но след третия завой си даде сметка, че се е изгубил.

Закова се на едно място и се вслуша в бесния ритъм на сърцето си. На гърлото му бе заседнала тежка буца.

— Хансит, къде си? — извика той за последен път. Все още не искаше да се признае за победен.

Отзад дойде отново гласът на Фон Шилер и прокънтя из многобройните коридори.

— Гудаби! Гудаби! Не ме оставяйте тук.

— Млъкни! — изрева Нахут от мястото си. — Затваряй си устата, дърт глупак такъв!

Едва си поемаше дъх и усещаше как кръвта пулсира в ушите му, но все пак се опитваше да долови шума от стъпките на монаха. Единственото, което се носеше из подземията обаче, беше течащата вода. На нещастника започваше да му се струва, че самият лабиринт се намира насред реката и че шумът идва не от далечния край на шахтата, а от стените около него.

— Не! Не ме оставяй тук — изкрещя той от ужас и се защура без посока из лабиринта с надеждата да открие изхода.

Хансит беше научил наизуст всеки завой по пътя към изхода и страхът пред ужасната смърт, която му се готвеше, сякаш караше краката му сами да избират желаната посока. Щом излезе на централното стълбище обаче, стъпи накриво на едно от стъпалата. Монахът не можа да запази равновесие и се претърколи право надолу. Височината не беше никак малка и когато най-после стигна края на стълбата, се просна почти пребит на ахатовите плочи.

Колкото и да го болеше, не се забави нито за миг, веднага се изправи. Целият беше покрит със синини и цицини, но най-страшното бе, че си беше навехнал глезена. Опита се отново да се затича, но кракът му се сви под тежестта му и Хансит се просна по очи. Втори път се надигна и като се опираше с ръка за стената, заподскача на един крак към изхода на дългата галерия.

Добра се до зеещата врата и изпълзя на площадката. Освен бръмченето на електрогенератора обаче ушите му ясно доловиха шума от вода, идваща от шахтата. Не беше онзи тих, почти гальовен звук отпреди малко — не, ставаше дума за истинско шуртене, което изпълваше цялото пространство наоколо. Още малко и шумът от генератора щеше да изчезне напълно.

— Мили Исусе Христе, и ти, Дева Марийо, спасете ме! — помоли се той и с несигурна крачка продължи надолу по стълбите, падайки още на два пъти, преди да стигне следващата площадка.

Застана на колене и се взря пред себе си. На светлината на електрическите крушки по тавана успя да забележи кладенеца в дъното на рампата. Отначало дори не го позна, толкова се беше променил. Ако преди повърхността му беше стигала няколко метра под нивото на покрития с плочи под, то сега дупката бе изчезнала, а на нейно място се беше образувал истински водовъртеж и водите се изсмукваха като в сифон с почти същата скорост, с която прииждаха откъм изхода. Понтонният мост се беше разкривил и се подаваше едва наполовина над буйните струи. Само въжетата още го държаха на едно място, но той постоянно се въртеше на едната или другата страна, подобно на инат кон, който иска да се освободи от впряга си.

От вира на Таита водите прииждаха непрекъснато и нивото им в дългия тунел, макар и бавно, постоянно се покачваше. Вече бе достигнало средата на стените, но Хансит добре знаеше, че друг път за спасение няма.

„Трябва на всяка цена да стигна до изхода“ — зарече се той и смело се изправи.

Успя да се добере до края на понтонния мост, но той така диво подскачаше на вълните, че монахът не се осмели да остане прав. Просна се в цял ръст и започна предпазливо да пълзи по клатушкащото се съоръжение. На много места баобабовите дъски се бяха откачили една от друга и плуваха като отделни салове из развилнялото се море. Хансит обаче не се отказваше и с упоритост и търпение успя да се прехвърли до последната част от разглобения мост.

— Господи, помогни ми. И ти, Архангел Михаиле, не оставай глух за молитвите ми. Не ме оставяй да умра по такъв начин — вдъхваше си сам кураж, търсеше с крака дъното на шахтата и опипваше къде да се улови за стената.

Най-накрая пръстите му напипаха издатина и той се издърпа напред, но за свое нещастие трябваше да поеме целия устрем на течението с тялото си. Остана така известно време, висящ из водното пространство, борещ се единствено да удържи напора на водите. Знаеше, че ако се предаде, реката ще го изтласка обратно в кладенеца, където сифонът щеше да го погълне безвъзвратно.

Електрическите крушки по тавана пред него продължаваха да светят и Хансит имаше видимост почти до самия изход на шахтата, където го чакаше заветната бамбукова стълба към скалите. Разстоянието до края на тунела беше само шестдесет метра. Той напрегна всички сили и започна да се дърпа с ръце напред, използвайки всяка дупка или издатина, която пръстите му намереха по стената. Ноктите му се чупеха по хлъзгавата повърхност, пръстите му се разраниха от острите ръбове, но въпреки болката монахът продължаваше да се бори със стихията.

Дойде щастливият миг, когато очите му уловиха петното дневна светлина, идваща откъм изхода на тунела. Оставаха му само десет-дванадесет метра и той започна с известно облекчение да си повтаря, че целта е близо и че трудното е вече зад гърба му. Скоро обаче долови нови, още по-тревожни звуци. Тихото шуртене изведнъж отстъпи място на силен грохот. Дандера, която вече бе пробила бента в началото на пролома, с рев заливаше каменното си корито и току-що могъщата й вълна бе заляла вира на Таита. Водите й лесно откриха входа към подземната шахта и с мощен устрем се напъхаха в нея, изпълвайки за стотни от секундата цялото пространство до тавана. Електрическите кабели бяха прекъснати и Хансит се озова в непрогледен мрак.

С такава сила беше пометен нещастникът, че му се стори все едно не вода, а скала се е стоварила върху раменете му. Нямаше човек, който да издържи на подобен напор. Струята го подхвана от мястото му до стената на тунела, обърна го с главата напред и започна да го върти нагоре-надолу, наляво-надясно из цялата шахта. Цялото разстояние, което с нечовешки усилия бе успял да преодолее, борейки се с водата, сега му беше съдено да измине отново, много по-бързо, но за нещастие в обратната посока. Водата го понесе към дъното на шахтата и за секунди го запрати в хищната паст на подземния кладенец. Хансит бе завъртян в огромния сифон и сред непрогледния мрак изгуби всякаква ориентация в пространството. Дори не знаеше кое е горе и кое — долу. Така или иначе, това нямаше значение, защото и титанични сили да имаше, срещу подобно течение не можеше да се плува.

Водовъртежът го засмукваше все по-надолу и по-надолу в недрата на скалите. Водното налягане го смазваше. Едно от тъпанчетата на Хансит се спука от напрежението и той отвори широко уста да изкрещи от адската болка. В следващия миг цялото му гърло се изпълни с вода, която проникна и в белите му дробове. Последното, което усети, бе ударът в една от страничните стени на тясната дупка. Толкова бързо се носеше из сифона, че рамото му се натроши на малки костици. Повече дори нямаше сила да извика, защото дробовете му бяха пълни с вода. Скоро обаче болката се стопи в небитието и Хансит изгуби окончателно съзнание.

Безжизненото му тяло продължаваше своя адски бяг към нищото, блъскаше се във всевъзможни препятствия и назъбените подводни скали скоро го обезобразиха. Когато най-после подземният поток изхвърли трупа от другата страна на хълма, при вира с пеперудите, трудно можеше да се познае, че е принадлежал на човешко същество. Разкъсаните крайници и безформеният торс бяха отнесени към изкуствения ръкав на Дандера, за да изчезнат накрая сред бързеите на Сини Нил.

Водите, които бяха пробили през голямата дупка в бента, сега наобиколиха жълтия трактор и понасяйки го на повърхността си все едно беше детска играчка, с все сила го запокитиха в пропастта на водопада. Докато Никълъс хвърчеше из пространството, погледът му успя за стотна от секундата да улови огромния жълт силует на машината под него. Макар да нямаше много време за разсъждения, се зарадва на съобразителността, която беше проявил преди по-малко от минута. Ако бе останал още секунди в кабината, сега щеше да бъде смазан. За да потвърди мисълта му, тежката машина се сгромоляса в дълбокия вир, вдигна стълбове вода и изчезна завинаги под повърхността.

Никълъс скоро щеше да го последва. Струите го бяха изхвърлили на метър-два оттатък прага и той падаше практически съвсем свободно; успя дори да застане в изправено положение с краката надолу и да се готви за голямото гмуркане. Точно преди да се удари в повърхността обаче, същата струя го подхвана отново в прегръдката си и като го изтласка напред, го спаси от назъбените камъни по дъното на вира. Той бе поет от бързото течение и едва петдесетина метра по-надолу успя да надигне глава над водата. Прибра с ръка мократа си коса, паднала пред очите му, и любопитно се огледа.

Тракторът повече не се виждаше. Беше се оказал достатъчно тежък, за да заседне на неравното дъно на водопада и да устои на развихрилата се стихия. Срещу Никълъс обаче се задаваше малко каменно островче. Той се насочи с плуване към него и с десетина мощни тласъка успя да се добере до някаква издадена над водата скала. Използва я да си почине след преживяното изпитание и проследи с поглед стръмните брегове на пролома. Спомняше си за предишния път, когато се бе озовал в реката. Колкото и да се радваше, че е успял да разбие бента и да защити гробницата на фараона, вече започваше да мисли за предстоящите, много по-неприятни преживявания.

Знаеше, че в никакъв случай не би му се удало да изкачи гладките и хлъзгави скали, водещи до ръба на каньона. Колкото и да се взираше пред себе си, не виждаше никъде място, където да се хване и да се закрепи при катеренето. Още по-малко би преодолял козирките, издадени над самата река. Това, което му хрумна, бе да опита с плуване да се върне отново при водопада. Струваше му се, че откъм източния бряг, точно встрани от водната завеса се забелязва голям вертикален улук, по който би могъл да се изкатери до края. Въпреки рисковете това му изглеждаше единственият път за спасение.

Количеството вода, което се спускаше от водопада, не беше толкова голямо, колкото Никълъс си бе представял отначало. Изглежда, габионите още не бяха поддали съвсем и продължаваха да задържат голяма част от водите на Дандера. Това, което го заливаше, бе само малкият поток, пробил през дупката в бента. Иначе каменният вал се държеше и може би щеше да има време да се добере до целта, преди реката да е помела запиращата я преграда. Сетне обаче се замисли, че ако бентът се разцепи изцяло и Дандера се втурне с целия си устрем към пролома, то и тясната пътека, която си беше набелязал в скалата, щеше да бъде залята от водите й. Затова изостави мисълта за връщане назад към кипящия котел на водопада.

„По-скоро трябва да се махна от пътя й — трескаво разсъждаваше и с ужас си представяше как новата няколкометрова вълна го подхваща и го подхвърля на всички страни като суха клечка. — Ако успея да се измъкна при брега, може би ще намеря къде да стъпя над водата…“

Но знаеше, че тези надежди са напразни. Вече бе имал веднъж случай да пропътува през почти целия каньон и добре го познаваше. По скалите нямаше къде да се хване с пръст, какво ли оставаше за цяла площадка, където да стъпи с крака.

„А може да опитам с плуване да я изпреваря? — хрумна му изведнъж. — Шансът е почти нищожен, но друг изобщо не виждам.“

Свали обувките си и си пое дълбоко въздух. Вече се готвеше да напусне временното си убежище, когато чу как целият бент бива разкъсван от придошлата река.

Над главата му се разнесе страховит тътен, дървените стволове, които досега удържаха напора, изпращяха, камъните в металните мрежи заскърцаха като със зъби по дъното, преди водата да ги е изхвърлила едно след друго в дълбокия пролом, сякаш бяха празни консервени кутии. Над скалистия праг изведнъж се надигна огромна сива вълна, която се изстреля в празното, понасяйки камъни и дървета със себе си.

— О, майчице! Твърде късно. Видя ми се сметката!

Никълъс се гмурна напред във водите на Дандера и колкото сили имаше, загреба с ръце и крака надолу по течението. Ушите му слушаха тътена на прииждащата вълна и в един миг той не издържа и извърна глава през рамо. Стихията го настигаше с бързи темпове, пред очите му огромният пролом се пълнеше като детска вана с вода, нивото на реката се бе покачило за няколко секунди с цели пет метра и вълните лакомо ближеха стените на каньона. През съзнанието на Никълъс за стотни от секундата мина отдавнашен спомен от младостта, когато бе отишъл да кара сърф на носа Сейнт Винсент. Сети се с какво нетърпение бе чакал легендарните вълни да го подхванат и как с радост бе подкарал дъската под високия колкото планина гребен.

„Яхни я! — рече си той. — Все едно караш сърф!“

Отново заплува напред, опитвайки се да набере скорост, преди отприщеният поток да го е грабнал. Скоро усети как нечия смазваща прегръдка го хваща през гърдите, как го повдига и понася напред. Стомахът му се сви от страх, щом усети, че се намира на самия гребен, но все пак се овладя, изправи се вертикално и изви гръб, прибра ръцете си отзад и с класическа сърфистка стойка стъпи с крака върху вълната и подаде глава високо над нея. След няколко секунди, в които сърцето му беше спряло от ужас, Никълъс се увери, че номерът е успял и че тялото му се задържа на самия гребен на вълната. Забравяйки паниката отпреди малко, младежкото у него се пробуди и той се почувства обзет от детинска радост.

„Двадесет възела!“, пресметна скоростта, с която се движеше, или поне така му се струваше по размазаната сива ивица, която вървеше покрай него — това беше всичко, което забелязваше от стръмния бряг. Щом усети, че се приближава към една от стените на каньона, веднага се извъртя като на сърф и се оттласна към средата на течението. Колкото по-далеч го отнасяше вълната, толкова повече се повдигаше духът му и опасността само му даваше смелост да не се предава.

Понеже освен всичко друго и нивото на реката се беше покачило високо над годишния си минимум, Никълъс не се страхуваше от подземните скали и рифове. Имаше усещането как лети като птица над тях и вътрешно им се надсмиваше. Дори когато на пътя му заставаха високите речни прагове, той се научи да не се плаши прекомерно. От силата на течението тялото му дори не можеше да потъне дълбоко, вместо това при всяко падане вълната го подемаше нагоре и смелчагата продължаваше своята бясна езда по гребена й.

— Да му се не види, такова изживяване! — извика той на глас. — Колко хора биха се бръкнали дълбоко за подобни силни усещания! Все едно караш сърф и скачаш с въжета едновременно.

След първия километър вълната започна да губи от скоростта и височината си. Водите на реката се бяха разстлали като огромен килим из пролома и скоро щеше да дойде мигът, в който рулото щеше да се разгъне докрай и Никълъс щеше да изхвърчи напред като в анимационен филм. И понеже усещаше, че удоволствието от сърфа няма да е вечно, той търсеше за какво да се хване, та да продължи безопасното си плаване напред към изхода на каньона. Близо до него със същото темпо се въргаляше из вълните една от дървените трупи, с които Сапьора бе запушил средата на язовирната стена.

Никълъс отново зави странично на вълната и с лекотата на майстор сърфист се добра до дървото. Представляваше бял ствол, дълъг десетина метра, подал се наполовина над водата подобно кит. Личеше си къде клоните му са били отрязани от дърварите и останалите чепове можеха спокойно да се използват за дръжки. Никълъс яхна дървото като кон, наведе се напред, долепяйки корем до кората и остави краката си да порят водата под него. Скоро се поуспокои след изтощителната борба с вълната и усети нов прилив на енергия в жилите си.

Повърхността на реката се беше поизгладила, вълните не изглеждаха толкова страшни, колкото преди минути, но скоростта на течението не отслабваше.

„Поне десет възела — рече си Никълъс. — Когато това чудо стигне вира на Таита, не ми се мисли какво ще им се случи на Фон Шилер и горилите му. Който е влязъл в гробницата, ще чака да го извадят след още четири хиляди години. — Той отметна глава назад и победоносно се изсмя. — Дявол да го вземе, успях! Не стана съвсем както си мислех, но все пак успях.“

Изведнъж обаче смехът му секна. Дървеният ствол приближаваше застрашително един от бреговете с намерение да се тресне с все сила в скалата.

— Ох, ох, на ти сега още проблеми.

Наклони се на една страна и силно заблъска с крака из водата. Колкото и тежък и неманеврен да беше плавателният му съд, все пак успя да се извърти в желаната посока. И все пак завоят отне време, а течението така беше подхванало дървото, че краят му обърса повърхността на скалата. За щастие ударът беше до голяма степен смекчен и Никълъс подскочи на мястото си, насочвайки лодката си навътре в реката.

Колкото повече разстояние печелеше, толкова по-самоуверен ставаше. Започваше да се смята за най-големия специалист на света по плуване из проломи.

— Че аз по тоя начин мога да стигна чак до манастира! — възкликна радостно той. — С подобно темпо току-виж съм изпреварил Сапьора и Роян.

И понеже гледаше все пред себе си, скоро разпозна наближаващия участък.

„Това е завоят над вира на Таита. След минута-две съм там. Предполагам, че скелето вече е било отнесено от реката.“

Надигна се, колкото му позволяваше подскачащото дърво между краката, примигна няколко пъти, за да махне водата от клепачите си, и се опита да погледне от другата страна на речната извивка. Скоро забеляза водния праг малко пред себе си и се приготви за поредния скок.

Пространството се разтвори изведнъж под него и за по-малко от секунда, преди да е полетял към дъното на вира, Никълъс успя да види бамбуковата стълба. Очакванията му се оказаха прибързани. Колкото и да го беше разклатила водата, скелето упорито се съпротивляваше. Най-долната му част беше вече отнесена, но горният му край висеше за ръба на скалата и бамбуковите пръти играеха из въздуха. За свое огромно учудване Никълъс забеляза двама души, вкопчени в стълбата, които като пияници се клатеха ту на едната, ту на другата страна и се мъчеха да се закрепят над водата. Личеше си, че и двамата бързат да се доберат до спасителния ръб над козирката.

Колкото и за кратко да преминаха двамата пред очите му, Никълъс успя да забележи познат блясък по лицето на единия. Бяха металните рамки за очила на полковник Тума Ного, който с голям аванс пред другия след малко успя да се добере до горния край на стълбата. Това бе, което Никълъс успя да забележи, преди дървото да се спусне с водните струи към дъното на водопада. При падането си се обърна почти вертикално и започна да набира убийствена скорост. След броени мигове долният край на ствола се заби във водата и англичанинът се оказа като на прът за овчарски скок. Ако не бяха чеповете да се хване с две ръце за дървото, щеше да изхвърчи на метри пред него. За щастие обаче успя да се удържи и напрегна мускули, дори подкара лодката си отново по течението.

Известно време дървото остана заклещено в капана на големия водовъртеж, но скоро се изстреля подобно на тапа напред и продължи бесния си бяг към края на пролома. Никълъс имаше време да си представи как е яхнал средновековен таран и се засилва да разбие някоя крепостна стена.

Докато се въртеше из центрофугата на вира, той дори успя да се огледа както трябва. Първото, което забеляза, бе, че входът към гробницата е напълно потопен под водата. Нещо повече, ако съдеше по познатите белези по скалата, нивото на реката се бе покачило с поне петнадесет метра над дъното на пролома. Това му беше достатъчно да се чувства победител. Ако не друго, то поне гробницата беше запазена от хищните нокти на големия крадец.

По-нататък насочи вниманието си към бамбуковата стълба. Подпорите й се бяха изскубнали наполовина от нишите в скалата и непознатият стоеше като закотвен на едно място, неспособен да продължи нагоре. Намираше се на пет-шест метра над повърхността и приличаше на котка, която вятърът е заварил на дървото и не оставя да слезе на земята.

Изведнъж Никълъс си даде сметка, че подхвърлян от бързеите, дървеният ствол, за който се държеше, клони право към люлеещата се стълба. Инстинктивно понечи да го обърне на другата страна, но тъкмо тогава човекът от скелето се обърна към него и му показа лицето си. Първото, което видя Никълъс, бе, че непознатият е бял, че светлата му кожа се откроява на фона на тъмната скала и че най-накрая, това е навярно най-омразният му човек на земното кълбо.

— Хелм! — възкликна той. — Джейк Хелм.

Пред очите му изведнъж премина споменът за Тамре, момчето епилептик, смазано под скалните отломъци, после и този за обезобразеното лице на Тесай. Усещаше как в душата му напира желание за мъст. Вместо да се отдръпне встрани от висящата стълба, Никълъс натисна с тежестта си точно в обратната посока и насочи върха на дървото към скалата. Минаха няколко секунди, в които Никълъс се страхуваше, че може и да пропусне целта, но буквално в последния момент краят на дървения ствол се извъртя почти напряко на течението и се закачи за провисналия над водата бамбуков кол.

Голямото засилване и тежестта на дървото се оказаха твърде много за калпавото скеле и то не можа да устои. Стълбата беше засмукана отдолу и бамбуковите пръти изпращяха като сухи съчки. В следващия миг цялата конструкция се откъсна от скалата и се смъкна като лавина върху плаващото дърво. Хелм се завъртя провесен, уловил се може би за някоя от нишите, но в следващия миг се понесе надолу към реката. Във въздуха успя да застане като пирон и с краката си разцепи вълните, преди да се изгуби в дълбокото. Никълъс не чакаше със скръстени ръце противникът му да се появи отново. Прехвърли левия си крак от другата страна на чепатия ствол, седна настрани и грабна един от строшените бамбукови пръчки, които плаваха около него.

Дървената му лодка се оказа уловена в малък водовъртеж встрани от централното течение и започна бавно да се извръща на другата страна. Англичанинът обаче здраво се държеше на мястото си. Сграбчи дългата бамбукова пръчка и я размаха наляво-надясно като играч на бейзбол, който иска да усети бухалката между пръстите си. Сетне я облегна на рамото си и зачака Хелм да се покаже над водата.

Секунда-две по-късно главата на тексасеца най-сетне изскочи на открито. Очите му бяха затворени и той първо изплю известно количество вода, преди тежко да си поеме въздух. Никълъс си каза, че сега е най-изгодният момент, замахна с тоягата си и се прицели право в главата на Хелм. В последния момент обаче онзи отвори очи и видя приближаващото към главата му дърво.

Подобно водна змия светкавично се скри и свистящата бухалка успя едва-едва да разроши русата му косица. Противникът му залитна под силата на собствения си замах и докато си върне изгубеното равновесие, Хелм успя веднъж да вдиша и отново да се потопи.

Никълъс замахна с пръта във въздуха, готов всеки момент да нанесе втори удар, но колкото повече се взираше в мътните води, толкова повече се ругаеше, задето бе изпуснал предимството на изненадата и бе позволил на Хелм да се ориентира в обстановката. Вече не си правеше илюзии относно жестоката битка, която предстоеше между двамата.

Секундите минаваха, а тексасецът така и не се показваше. Никълъс се заозърта тревожно на всички страни, чудейки се откъде ще се подаде главата на противника му. Цяла минута остана така да се оглежда, но нищо не помръдваше под водата. Нямаше смисъл повече да стои с вдигнати ръце, затова свали бамбуковия прът в скута си и го хвана само с дясната си ръка за единия край, готов да мушка във всички посоки.

Изведнъж левият му глезен беше сграбчен и стегнат като в менгеме изпод водата. Преди да се е хванал за някоя от дръжките си, той бе изтласкан от дървото и падна по гръб. Опитваше се да се измъкне на повърхността, но Хелм го докопа с едната си ръка за лицето. За да предпази очите си, Никълъс хвана наслуки един от пръстите му и се опита да го изкриви. Кокалчетата на тексасеца изпращяха и той натисна с още по-голяма сила, за да строши пръста докрай. Болката обаче стимулира допълнително Хелм, който прокара свободната си ръка зад гърба му и здраво го хвана за врата.

Двамата изскочиха едновременно над водата, успяха да си поемат въздух, но в следващия миг Хелм дръпна англичанина за врата и потопи лицето му. В бързината не успя да затвори устата си навреме и се нагълта с вода. Онзи продължаваше да натиска върху прешлените му, навярно с намерение да ги строши между мощните си пръсти. Усети, че се намира в смъртна опасност. Ако Хелм успееше да приложи цялата си сила и тежест в хватката си, като нищо щеше да смели гръбнака му. Но той се изхитри и вместо да бяга на другата страна, се обърна назад и погледна Хелм в очите през водата. За да не го изпусне, тексасецът беше извил цялата си ръка и не можеше да го стисне по-силно, затова само го изгледа с кървясалите си очи.

Докато Хелм се опитваше да го възседне, Никълъс го хвана с две ръце през кръста и натисна с дясното си коляно нагоре в слабините му. Кракът му се провря между бедрата на американеца и скоро капачката намери меката издатина пред чатала. Хелм се сгърчи от болка и пръстите му отпуснаха врата на Никълъс. Врагът му се възползва от удалата се възможност — свали ръката си надолу и докопа тестисите му, извивайки ги яростно. По разкривеното му лице разбра, че е постигнал целта си. Хелм се видя принуден да пусне врата му и да го сграбчи с две ръце за китката, преди да са унищожили съвсем мъжкото му достойнство.

Двамата отново се подадоха над повърхността на няколко педи от плаващото дърво. Никълъс установи, че в борбата си отново са попаднали в централното течение и че с пълна скорост се отдалечават от вира на Таита. Най-накрая благоволи да пусне топките на Хелм и с другата ръка посегна да го удари в лицето. Разстоянието обаче беше много малко и ударът нямаше никаква сила. Юмрукът докосна бузата му и пропадна в празното, но той реши да се възползва и от тази случайност, за да хване на свой ред врата на противника си в ключ. Хелм обаче навреме прибра главата си към раменете и хлъзгавата му коса се плъзна под пръстите на Никълъс. В следващия миг тексасецът се стрелна с главата напред и впи зъбите си в брадичката му.

Изненадата беше пълна, а и болката бе достатъчна да го извади от равновесие. Никълъс силно извика и инстинктивно заби пръстите си в лицето на Хелм, търсейки очите му да ги извади. Той обаче здраво стискаше клепачи и не допусна ноктите на англичанина да наранят очите му. Вместо това захапа още по-дълбоко плътта и от краищата на устата му започнаха да се стичат обилни струйки кръв.

Дървото продължаваше да се клатушка по вълните на една ръка разстояние от борещите се, точно зад главата на Хелм. Като не успя да докопа очите му, Никълъс го хвана с две ръце за ушите и ги изви като тирбушони. Предимството му се състоеше в това, че поне можеше да вижда, докато тексасецът бе заровил нос в лицето му и беше като сляп. Никълъс успя да забележи по кората на дървото сравнително дълъг чеп, оставен от брадвата на дърваря. При откъртването на клона дървесината така се бе разцепила, че на мястото се бе образувало тъничко острие. Доколкото му позволяваше да се съсредоточи от жестоката болка, Никълъс се хвана за дървения труп и насочи коварния чеп точно срещу тила на Хелм. Челюстите на неприятеля му още малко и щяха да се съберат, откъсвайки цяло парче от лицето му. Единият от кучешките му зъби беше пробил долната му устна и Никълъс започваше да се дави в собствената си кръв. Подобно на питбул, пратен да се сражава на арената, Хелм въртеше глава наляво-надясно, с цел да отхапе по-лесно суровата мръвка. Още малко и щеше да успее.

На прага на отчаянието англичанинът усети нов прилив на сили и с цялата си тежест се хвърли напред. Държеше се здраво за дървения ствол, а в същото време с крака стискаше тексасеца за кръста да не му избяга в последния момент. Щом успя да надделее с масата си над него, го блъсна с все сили в дървото. Дървеното острие се заби право в точката между най-горния прешлен и задната част на черепа. Тънкият му край се провря като нокът в кожата и засегна гръбначния мозък. Хелм отвори широко уста и се сви в силен спазъм. Никълъс се дръпна веднага назад и усети как цяло парче от лицето му провисва под брадата му. От жестоката рана обилно шуртеше кръв.

Хелм беше буквално набучен на чепа и напомняше на одрано говедо, овесено на месарската кука. Мърдаше обезумял ръце и крака, мускулите на лицето му се свиваха в жестоки конвулсии, клепачите му трепереха като на епилептик, а очите му се извъртяха в орбитите си до бяло. Все едно някой беше запалил фенер от диня насред сумрака в пролома.

Никълъс яхна дървения ствол близо до закачената глава на тексасеца и тежко си пое дъх. Целият трепереше от изтощение след продължителната борба под водата, а полуотхапаната му брадичка пръскаше кръв по гърдите му. Лека-полека дървото промени центъра на тежестта си, тялото започна да потъва, а главата започна да се изхлузва от острието. Кожата се раздра като коприна и дървото изстърга върху костта на прешлените. Най-накрая целият труп се освободи и с лице надолу понечи да изчезне в дълбините.

Никълъс обаче нямаше намерение толкова лесно да пусне жертвата си.

— Нека за всеки случай те проверим, момко — рече и гласът му излезе преобразен до неузнаваемост от пълната му с кръв уста. Той се наведе над водата, за да хване Хелм за косата, и почна да плюе кръв и слюнка. Сграбчи здраво мъртвия си враг за врата и го натисна на лакът под водата. Дървото под него бързо плаваше към изхода на каньона, а Хелм не мърдаше, но Никълъс упорито продължаваше да натиска, докато накрая уморените му пръсти не изпуснаха безжизнения труп на тексасеца. Течението го пое и скоро омразният тип изчезна завинаги в сивите води на Дандера.

— Ще пратя много поздрави на Тесай — сбогува се с Джейк Хелм Никълъс.

Оттам нататък съсредоточи цялото си внимание върху дървеното си возило, което постоянно мърдаше под краката му и навярно искаше най-сетне да се освободи от досадния си ездач. В крайна сметка благополучно стигна края на пролома и розовите устни на Дандера ги изплюха сред зелената долина. Щом се изравни с въжения мост, Никълъс скочи встрани от дървото и заплува към западния бряг на реката. Спомняше си какъв ад представлява устието няколкостотин метра по-надолу и предпочиташе да се добере до брега на Нил по суша.

Излезе на сухо, падна върху пясъка и откъсна дълга ивица плат от ризата си. Омота раната си, колкото му позволяваше непривичното й място, и прехвърли превръзката около тила си. Кръвта продължаваше да стича под тънкия плат, но Никълъс я стегна още по-силно и донякъде ограничи кръвотечението.

Изправи се и с клатушкане се запровира между гъстите крайречни храсти, които опасваха целия бряг. Най-накрая излезе на пътеката и се отправи към манастира. Спря се само веднъж, и то когато чу двигателите на хеликоптер, излитащ от поляната при скалите.

Никълъс погледна нагоре по склона.

— Изглежда, Тума Ного е успял да се измъкне. Жалко. Чудя се какво ли е станало с Фон Шилер и египтянина — процеди той мрачно през ранената си уста. — Поне можем да сме сигурни, че няма да проникнат в гробницата. Ако не си построят нов бент, разбира се.

Изведнъж му мина светла мисъл през ума.

— Боже господи, ами ако Фон Шилер е бил вече в гробницата? — Той се изхили злорадо, но сетне поклати глава. — Би било твърде хубаво, за да е истина. Човек трудно получава възмездието си наведнъж.

Поклати повторно глава, но от резкия жест раната му го парна жестоко. Притисна ранената си челюст с ръка и с бърза крачка скоро се озова на павираната алея, водеща до манастира.

На един от ъглите в лабиринта Нахут Гудаби се сблъска с Фон Шилер. По някакъв начин срещата със стареца, който естествено не можеше да му бъде от никаква полза в създалата се ситуация, му подейства ободряващо. Поне за известно време успя да се отърси от паниката, която бе започнала да сковава движенията му. Откакто Хансит беше избягал, лабиринтът се бе превърнал в ужасно самотно и потискащо място. Това, от което египтянинът имаше най-много нужда, бе човешко присъствие и явно немецът мислеше същото, защото двамата дори се прегърнаха като деца, изгубили се в гората.

Фон Шилер продължаваше да носи със себе си вещите, които разглеждаше преди внезапното бягство на Хансит. В едната си ръка държеше златния жезъл на египетския фараон, закривен като овчарска гега, в другата стискаше церемониалния камшик.

— Къде е монахът? — изкрещя той. — Защо хукнахте така и ме изоставихте? Трябва да намерим изход оттук, глупако. Не разбираш ли опасността?

— Как искаш аз да знам пътя… — нахвърли му се гневно Нахут, но изведнъж погледът му се спря на знака, оставен с тебешир върху стената зад Фон Шилер. Едва сега проумя смисъла му.

— Ето! — възкликна той с облекчение. — Харпър и Ал Сима са ни оставили упътващи знаци. Хайде! — Тръгна той из тунела и на всеки ъгъл се спираше да разгледа бележката на стената. Все пак, докато излязат на централната стълба, беше минал почти цял час от изчезването на Хансит. Двамата хукнаха надолу по стъпалата и се озоваха в дългата галерия. Из просторната зала се носеше тревожното шуртене на вода — могъщата река дишаше в краката им.

Нахут се впусна в див бяг към изхода и Фон Шилер, колкото му позволяваха старческите крака, треперещи от страх, го последва.

— Чакай ме! — извика той подир египтянина, но той пак не слушаше. Вече се бе измъкнал през вратата и стоеше на площадката в горния край на стълбите.

Генераторът продължаваше тихичко да си боботи, но Гудаби дори не го погледна. Бързаше да слезе по-скоро по стръмната стълба, за щастие все още осветена от електрическите крушки по тавана.

Тичешком зави покрай сто и осемдесет градусовия ъгъл, за да се закове на място. Целият тунел надолу беше потънал във вода — до линията, която бе показвала най-високото годишно равнище на Дандера. От кладенеца и понтонния мост не бе останала и следа.

Цялата шахта бе потънала под петнадесет метра вода, ако не и повече.

Река Дандера, пазач на гробницата от векове, отново изпълняваше своя дълг. Тъмните й води неумолимо преграждаха пътя към светлината и запечатваха тайния й вход, така както го бяха правили в продължение на четири хиляди години.

— Аллах! — промълви смаяният Нахут. — Аллах да ни бъде на помощ.

Фон Шилер също се показа зад завоя и спря до него. Двамата не продумваха, вцепенени от гледката пред себе си. Най-накрая старецът уморено се облегна на близката стена.

— Затворени сме — прошепна той, при което Нахут изведнъж се просна на колене и шумно захленчи. Сетне започна с пискливия си глас да напява молитви до Всемогъщия. Подобна слабост извади Фон Шилер от кожата.

— Това няма да ни помогне. Спри веднага! — И без да се замисля го перна със златния камшик по гърба. Нахут извика от болка и като бито куче се отдръпна встрани.

— Трябва да намерим някакъв път за измъкване — рече немецът, който поне на вид изглеждаше спокоен. Цял живот беше командвал, беше време и сега да се заеме с организацията. — Все ще има и друг изход от гробницата — реши той. — Не ни остава друго, освен да го потърсим. Ако някъде има отвор, то ще трябва да го усетим по въздушното течение. — Колкото повече разсъждаваше, толкова по-уверен звучеше гласът му. — Да! Това би могло да се окаже решение. Изключи вентилатора, за да открием не влиза ли въздух отнякъде.

Нахут веднага се подчини на нарежданията. Предпочиташе някой да го командва, отколкото да го оставят сам на отчаянието му.

— Нали имаш запалка? — подхвърли Фон Шилер. — Ще си запалим факли — посочи купищата снимки и бележки, които Роян бе оставила в бързината на масата си. — Ако из гробницата въздухът се движи, пушекът ще ни упъти.

В продължение на два часа двамата обикаляха цялата гробница, качваха се нагоре-надолу по нивата на лабиринта, но колкото и да им се искаше, никъде из тунелите не усетиха и най-слаб полъх. Най-накрая се върнаха в наводнената шахта и отчаяно впериха очи в черните води, които запречваха изхода.

— Излиза, че това е единственият изход — примири се най-накрая Фон Шилер.

— Чудя се дали монахът се спаси оттук — рече на свой ред Нахут и се отпусна на стената.

— Няма откъде другаде.

Известно време мълчаха. Беше им трудно дори да познаят кое време от денонощието е. Откакто реката бе достигнала максималното си ниво, тихото шуртене отпреди часове бе изчезнало напълно. Единственият шум, който все още се носеше из тунела, идваше откъм подземния кладенец, а той смучеше ли, смучеше водите към недрата на хълма. Иначе беше такава тишина, че двамата нещастници можеха да слушат дишането си.

Най-накрая египтянинът се сети нещо:

— Горивото в генератора… Сигурно скоро ще свърши, а никъде не видях да има допълнително.

Не беше трудно да се досетят какво ще се случи, когато малкият резервоар изчерпеше целия си капацитет. Щеше да настъпи ужасен, непрогледен мрак.

Сякаш едва сега разбрал истинското им положение, Фон Шилер изведнъж се разкрещя:

— Трябва да преплуваш шахтата и да повикаш помощ. Заповядвам ти.

Нахут го зяпна, невярващ на ушите си.

— Оттук до изхода на тунела има поне сто метра. А освен това реката е придошла.

Фон Шилер скочи на крака и застана заплашително над клекналия си подчинен.

— Монахът се е спасил по този начин. Друг изход от гробницата няма. Трябва да преплуваш шахтата и да отидеш при Хелм и Ного. Хелм ще знае какво трябва да се направи. Човек като него все ще измисли план как да ме измъкне оттук.

— Ти си луд — заяви Нахут и отстъпи крачка назад. Фон Шилер обаче го последва.

— Заповядвам ти да го направиш!

— Ти, луд дъртак, такъв! — опита се да се изправи, но немецът го изпревари. Замахна с камшика в дясната си ръка и неочаквано го удари през лицето. От силата на удара египтянинът падна. Металните пластини разкървавиха устата му и му счупиха два предни зъба.

— Ти си луд! — повтори и зави от болка. — Не можеш да направиш това…

Но Фон Шилер замахна повторно и започна систематично да го налага. Първо обезобрази лицето му, след това мина по-надолу и съдра на парчета тънкия плат на ризата му.

— Ще те убия — крещеше обезумелият старец и продължаваше да сипе удари върху беззащитната си жертва. — Ако не ми се подчиниш, ще те убия.

— Спри! — умоляваше Нахут. — Не, моля те, спри. Ще го направя, само спри да ме биеш.

Успя да избяга, изпод камшика и нагази пълзешком във водата. Спря се едва когато тя му стигна до кръста.

— Дай ми време да се подготвя — скимтеше той.

— Тръгвай веднага! — заплаши го немецът и вдигна камшика високо над главата си. — Най-вероятно ще откриеш въздух из тунела. Все ще успееш да се добереш с плуване до изхода. Хайде, върви!

Нахут бръкна с шепите си във водата и наплиска лицето си. Една от раните по бузата му беше особено дълбока и от нея обилно течеше кръв.

— Трябва да сваля дрехите, обувките си — продължаваше да се оправдава той, печелейки време. Фон Шилер обаче твърдо не го пускаше да излезе от водата.

— Ще се съблечеш, както си — нареди той и отново замахна. В другата си ръка продължаваше да държи тежкия жезъл. Нахут си каза, че само веднъж да го перне с тежката кука, със сигурност щеше да му строши черепа.

Както стоеше във водата, заподскача на един крак и започна да си сваля обувките. Сетне бавно и уморено започна да се съблича. Остана само по долни гащи. По голите му рамене добре личаха червените белези от ударите, а струйките прясна кръв се виеха като змийчета надолу по гърба.

Нахут знаеше, че няма друг изход, освен да умилостиви побъркания старец. За целта щеше да си послужи с хитрина. Смяташе да се потопи под повърхността, да преплува няколко метра навътре в тунела, да се долепи до стената и да изчака, колкото му стига въздухът в дробовете. След това щеше да се върне и да си признае, че не може да стигне до изхода.

— Тръгвай! — изрева в лицето му Фон Шилер. — Губиш време. Не си мисли, че ще те пусна току-тъй.

Нахут нагази навътре в наклонената шахта и изчака водата да стигне до гърдите му. Спря се за малко и на няколко пъти шумно пое и изпусна въздух. Най-накрая вдъхна дълбоко и се гмурна под повърхността. Фон Шилер обаче не се отдръпна нито крачка назад. Стоеше нервно на ръба на водата и дебнеше с камшика в ръка. Взираше се в тъмните води пред себе си, но не можеше да види нищо под тях. Единствено по повърхността крушките по тавана осветяваха червените петна, оставени от кръвта на египтянина.

Цяла минута изтече, без да се случи нищо, когато изведнъж нещо се размърда под водата. От мрака изникна човешка ръка, която сякаш молеше за помощ. Сетне отново бавно потъна.

Фон Шилер се наведе напред.

— Гудаби! — извика той разгневен. — Да не смяташ да си играем на шикалки?

Отговори му още една вълна, която се появи над същото място и заблещука на електрическата светлина.

— Гудаби! — продължаваше да недоволства.

Сякаш за да отговори на повикването, Нахут показа глава над повърхността. Лицето му беше пожълтяло като восък и цялото беше покрито с кръв. Устата му се отвори широко, за да изкрещи, но така и не успя да издаде звук. Водата продължаваше да кипи и Фон Шилер шеговито си каза, че сигурно подчиненият му е почнал да храни рибките. И докато старецът още не можеше да разбере какво става, водата се надигна около главата му и в кръга светлина се появиха големи червени петна. Фон Шилер дори не разбра веднага, че петната са се образували от кръвта на Нахут.

Едва след това старческите му очи забелязаха дългите, виещи се из водата силуети, които бяха наобиколили Гудаби и се хранеха от плътта му. Египтянинът отново вдигна ръка и я протегна за помощ към немеца. Този път добре се видя как цялата е нахапана и на много места е оглозгана до кокал.

Фон Шилер изкрещя от ужас и инстинктивно се отдръпна назад. В огромните черни очи на Нахут се четеше мълчалив укор. Той не сваляше поглед от стареца, а от стегнатото му гърло се отприщи продължителен, стържещ звук, в който нямаше нищо човешко.

Докато Фон Шилер безучастно наблюдаваше трагичния край на помощника си, над водата се подаде една от огромните тропически змиорки. Оголените й зъби заблестяха като кристали, устата й зейна широко и челюстите й се сключиха около гръкляна на Нахут. Той дори не направи опит да отскубне животното от себе си. Вече си беше отишъл. Само мъртвите му очи не преставаха да се взират в лицето на Фон Шилер. Змиорката продължи да се гърчи като пиявица около главата му, лъскавото й тяло смени стотици пъти цвета си, преди тежестта й да повлече Нахут Гудаби към дъното.

Главата му бавно се изгуби под черната повърхност. В продължение на дълги минути обаче водата продължаваше да мърда около мястото, където Фон Шилер го бе забелязал за последен път и дори от време на време някоя заблудена змиорка се стрелваше за стотни от секундата на открито и пак изчезваше. Едва когато хищните подводни обитателки свършиха с пиршеството си, водите се успокоиха отново и непроницаемата им повърхност стана гладка като огледало.

Немецът се обърна на другата страна и панически хукна нагоре по стълбите. Излезе на площадката с генератора, но без да спира, нахълта в разрушената галерия. Искаше му се да се скрие възможно най-далеч от ужасните змиорки, които му се струваше, че го преследват. Нямаше представа накъде върви, тичаше все направо и направо, без да се оглежда. Точно пред голямата стълба на лабиринта той с все сила се удари в каменната рамка на вратата и се просна на ахатовите плочи. Известно време остана неподвижен, като си мънкаше нещо под носа и опипваше голямата, розова цицина, излязла на челото му.

След малко намери сили да се изправи и да продължи нагоре по стълбите. Беше съвсем объркан и трудно се ориентираше. Твърде много страх му се бе събрал за последните няколко часа и вече се намираше на прага на пълното умопомрачение. Скоро се спъна и падна — този път по очи. На четири крака запълзя из тунела и след първия ъгъл отново се надигна, за да продължи нататък.

Така и не забеляза как пред краката му изведнъж се отваряше стръмната шахта, водеща към коварния капан на Таита. Кракът му стъпи в празното и старецът се претърколи през глава по четиридесетте стъпала; с насинен гръб се озова между кошниците с тор и делвите с пясък. Но и сега не спря. Вдигна се за сетен път на крака и забърза към отсрещния край на тунела. На един дъх изкачи последната стълба и се озова отново в аркадата със стенописите.

Косите му бяха разрошени, дрехите изпокъсани, погледът — безумен. Без да се спира нито за миг, Фон Шилер се насочи право към отсрещния край на галерията при гробницата на фараон Мамос. Беше на средата на дългото разстояние, когато крушките изведнъж примигнаха и аркадата потъна в полумрак, огряван само от жълтите им сияния. Скоро обаче генераторът напипа и последните капки гориво в резервоара си и лампите светнаха отново с пълна мощност. Немецът изгледа с отчаяние електрическите крушки по тавана. Знаеше какво ще последва. Още няколко минути огнените езичета на крушките весело грееха, но след това отново ярките кръгове по тавана се стесниха, преди окончателно да изчезнат.

Мракът хвърли върху полуделия от страх Фон Шилер черна, траурна плащеница. Тъмнината беше толкова непрогледна, сякаш се материализираше в някаква непозната досега субстанция, притежаваща и обем, и тегло. Той дори си мислеше, че усеща горчивия й вкус, който насила влизаше в устата му, за да го задуши.

Отново се затича напред, но всъщност не знаеше в коя точно посока. Беше изгубил чувство за ориентация и се блъсна с главата напред в каменна стена. Усети как топлата му кръв руква на тънка струйка по лицето. Беше ударил и гърдите си, та едва си поемаше дъх. Захленчи като кученце в мрака, излегна се на една страна и се сви на кълбо, подобно на плод в утробата на майка си.

Чудеше се колко ли време ще му е нужно да умре. Душата му стенеше от ужас при мисълта, че може би щяха да минат дни, дори седмици в ужасната агония. По едно време се изправи на лакът и се намести по-удобно до стената, в която се беше ударил. В тъмното дори не можеше да разбере, че се е сгушил под самия саркофаг на фараона. Излегна се безпомощно насред погребалната камера, на няколко метра от безценните богатства и зачака своята бавна, но неизбежна смърт.

Манастирът „Свети Фруменций“ беше напълно изоставен от обитателите си. Монасите отдавна бяха чули първите изстрели откъм платото, бяха събрали всичко по-ценно от килиите си и се бяха изнесли в горите.

Никълъс излезе тичешком на терасата пред скалната църква, спря се, колкото да си поеме дъх, и застана пред стълбата, водеща надолу към бреговете на Нил и Благовещенския параклис. Погледът му тревожно закръжи из сенчестия казан на реката, където слънчевите лъчи рядко проникваха. Облаците сребърна пяна, които идваха откъм близкия водопад, обаче закриваха почти всичко от очите му. Нямаше начин да разбере дали приятелите му го чакат, или са се забавили по една или друга причина по пътя.

Намести набързо превръзката пред кървящата си брада и пое надолу по стъпалата. По едно време чу гласа на Роян, която го викаше зад блещукащата завеса на водните изпарения. Скоро и тя самата се появи по хлъзгавата стълба и се втурна да го посрещне.

— Никълъс! О, да благодарим на Бога! Вече си мислех, че няма да те видя.

Бе вдигнала глава да го целуне, когато забеляза окървавеното му лице и грозната превръзка. Спря се и го изгледа като втрещена.

— Света Богородице! Какво се е случило, Ники?

— Имахме си задявка с Джейк Хелм… Драскотина, но не ставам за целуване — промълви той и се опита да се усмихне зад кървавия парцал. — Ще трябва да почакаш по-добри времена.

Прегърна я през раменете и едва не я повдигна със здравата си ръка. Двамата се обърнаха към реката и поеха по оставащите стъпала до параклиса.

— Къде са останалите? — попита Никълъс.

— Всички са тук — успокои го тя. — Сапьора и Мек вече надуват лодките и товарят.

— А Тесай?

— Тук е, не се бой.

Изминаха и последната отсечка от стръмната стълба и излязоха на кея пред параклиса. От последния път, когато бе стоял на това място Никълъс, Нил беше покачил нивото си с цели три метра. Водите на реката бяха мътни, бързи и опасни. Облаците от пръски почти закриваха от погледа отсрещния й бряг.

Петте гумени лодки лежаха на кея. Четири от тях бяха надути, на последната скоро й бяха включили автоматичната помпа и тя придобиваше форма пред любопитните погледи на бегълците. Мек и Сапьора се бяха заели с прехвърлянето на кутиите за амуниции в чакащите лодки и ги омотаваха допълнително в зелени мрежи от изкуствени въжета.

Даниъл вдигна глава и на лицето му се изписа такова удивление, че то можеше да бъде заснето за комичен филм.

— Да ме вземат рогатите, какво се е случило?

— Ще ти разправям някой ден — обеща Никълъс и отиде да прегърне Мек.

— Благодаря, приятелю — потупа го той по гърба. — И за това, че бойците ти се сражаваха блестящо, и затова, че ме изчака да се върна.

Погледна към неколцината ранени партизани, които лежаха в подножието на скалата.

— Какви са загубите?

— Трима убити, шестима ранени. Щеше да е много по-зле, ако хората на Ного ни бяха притиснали повече.

— И все пак и това е много.

— И един да беше, щеше да е много — кимна мрачно Мек.

— Къде са останалите?

— Бягат към границата. Взех със себе си само тези, които ще ни трябват в лодките.

Той свали мръсната превръзка от лицето на Никълъс. При вида на раната Роян зяпна от ужас, но Мек само се усмихна.

— Да не те е хапала акула случайно?

— Нещо такова — кимна Никълъс.

Мек вдигна рамене в приятелско съчувствие.

— Ще са нужни поне една дузина шевове — развали той допълнително настроението му и извика на един от хората си да му донесе аптечката.

— Съжалявам, но в нашата болница упойки не слагаме — предупреди той весело Никълъс и го накара да легне на една от меките гумени лодки. След това поля раната с дезинфектант направо от шишето.

Раненият изпъшка от болка.

— Пари, а? Да знаеш какво те чака тепърва…

— Нека се знае, че добрините ти нямат край и че това, което сега правиш за мен, ще бъде записано със златни букви срещу името ти — шегуваше се Никълъс, за да прикрие паническия страх, който започваше да го обхваща. В това време приятелят му се подхилкваше дяволито и разпечата опаковката за медицински шевове.

Докато Мек работеше върху раната и се опитваше да сглоби лицето, както го помнеше от минали срещи, използваше времето да му обяснява тихо на ухото какво е положението.

— Ного е заел бреговете надолу по течението. Според съгледвачите ми разполагал с поне една рота, заела пътеките и от двете страни на Нил.

— Значи не предполага, че имаме лодки? — зарадва се Никълъс, доколкото му позволяваше затворената уста.

— Предполагам, че за самите лодки не знае, но със сигурност има представа какви ще са ни следващите ходове. Изглежда, е имал шпионин между работниците — Мек млъкна, за да забие върха на иглата в кожата на ранения и после продължи: — Освен това Ного си има и хеликоптер. Само да се разсеят облаците и веднага ще ни забележи от високото.

— Реката остава единственият ни път за бягство. Нека се молим за гадно време и слаба видимост.

Докато Мек привърши с последния шев и облепи цялата брада на Никълъс в превръзки, Сапьора отдавна беше свършил с надуването на лодките и вече товареше последната.

Четирима от партизаните грабнаха носилката на Тесай и я качиха на една от лодките. Мек лично я настани удобно до дръжките, та да се улови, ако трябва. След това обаче я остави и се завтече към ранените си войници, някои от които също трябваше да бъдат пренесени на ръце. Повечето държаха сами да се движат, но двама бяха в тежко състояние и без чужда помощ не можеха.

Дойде ред и на Никълъс.

— Виждам, че си си намерил радиостанцията — рече Мек, докато той вървеше по кея с кутията от фибростъкло, провесена през рамото.

— Ако я няма нея, не ми се мисли в каква каша ще загазим — потупа англичанинът апарата, все едно бяха близки приятели.

— Аз поемам лодката с Тесай.

— Добре! — вдигна рамене той. — Ние с Роян ще сме в първата.

— По-добре ме остави мен да водя — възрази Мек.

— Че ти какво разбираш от речно плаване? — Учудването беше голямо. — От всички тук присъстващи аз единствен съм имал случай да плавам по Абай.

— Но това беше преди двадесет години — напомни етиопецът.

— Ако искаш да знаеш, сега съм още по-добър от тогава — усмихна се Никълъс. — Да не спорим, Мек. Ти си във втората лодка, Сапьора върви след теб. Има ли сред войниците ти хора, които да познават добре реката? Нека двама от тях поемат последните две.

— Всички в отряда познаваме добре реката — заяви командирът и предаде заповедите на хората си.

Всеки от войниците се затича към отредената му лодка. Никълъс подаде ръка на Роян да се качи на борда на флагманския кораб и заедно с екипажа си го изтика във водата. Щом той заплава свободно по водата, всички пъргаво се прехвърлиха на гумената палуба и грабнаха веслата.

Още по първите жестове на гребците Никълъс се увери, че Мек ненапразно се бе похвалил с партизаните си. Всеки от мъжете разбираше, и то доста добре, от плаване. Макар че напрягаха всички сили в гребането, войниците следваха напълно равномерен ритъм и лодката се носеше гладко по вълните. Движен от здравите им мускули, лекият надуваем съд се стрелна като моторница към средата на реката.

Лодките бяха предвидени за шестнадесет души, при това сега почти не ги бяха натоварили. Кутиите за амуниции, в които бегълците криеха извадените от гробницата съкровища, заемаха доста място, но иначе тежаха малко, а на нито един от съдовете нямаше повече от дванадесет души. Затова върховете на лодките се издигаха високо над водата, а задниците им я цепеха все едно с витла.

— Очертава се лошо време — рече мрачно Никълъс и погледна небето. — Оттук до суданската граница едва ли ще зърнем и един слънчев лъч.

Беше застанал на кърмата и докато направляваше кормилото можеше да наблюдава цялата река с бреговете. Роян се беше сгушила в краката му, държеше се за въжето и гледаше как по-малко да пречи на гребците.

Скоро попаднаха в центъра на мощното течение, което идваше откъм водопадите и беше издълбало в продължение на хилядолетия огромния казан пред манастира. Никълъс смело го пресече и насочи лодката си на запад, по посока на тесния пролом в дъното на котела. Още веднъж погледна над себе си и през гъстата мъгла от водни пръски забеляза розовите дъждовни облаци, спускащи се все по-ниско към земята.

— Късметът, като че ли е на наша страна — подхвърли той на Роян. — При подобно време дори от хеликоптера няма да ни забележат.

Погледна към ролекса на ръката си. Водните капки почти бяха закрили циферблата.

— До падането на нощта има още два часа. Би трябвало да изминем поне няколко километра надолу по реката, преди да ни е заварил мракът.

Обърна се назад и се увери, че останалата флотилия непоколебимо го следва по петите. Съдовете бяха оцветени във фосфоресциращо жълто и дори в мъглата и дебелата сянка на пролома се виждаха отдалеч. Така нямаше опасност да се изгубят. Адмиралът вдигна високо юмрук над главата си, което беше установеният сигнал за „пълен напред“. Зад него Мек повтори жеста и му се усмихна през гъстата си брада.

Реката ги грабна по вълните си и малката ескадра с шеметна скорост се запъти към изхода от казана. Все едно се намираха в стомаха на Сини Нил и сега им предстоеше да минат през червата. Гребците си дадоха почивка и се оставиха на течението да ги води. Повече нямаха работа, освен при някоя по-опасна ситуация да помогнат на Никълъс с кормилото.

Понеже реката прииждаше, много от подводните рифове и скали, които иначе биха могли да ги обърнат, сега се криеха дълбоко под повърхността. Все пак опитното око на англичанина отдалеч познаваше къде има плитчини по скачащите вълни или издайническата пяна. И от двете страни на реката скалите на вътрешното дефиле лъщяха мокри от влага, голямата им част се криеше под водата. Тревожното бе, че ако случайно някоя лодка се преобърнеше, бързото течение нямаше да позволи спасяването на удавници, а и никой екипаж не можеше да се издърпа на брега, за да се съвземе.

Никълъс се изправи и погледна право напред. Трябваше отдалеч да избере маршрута си и повече да не се отклонява нито на градус от посоката. Всичко зависеше от способността му да огледа добре реката предварително и да познае кога и как тя ще промени настроението си. Отдавна не беше практикувал и когато насочи лодката си към първия от праговете, тежка топка заседна в стомаха му. Гуменият съд сякаш литна във въздуха, само кърмата му потъваше в зелената вода, колкото с почти недоловими движения на кормилото водачът да следва посоката. Скоро дъното се удари с лекотата на възглавница по повърхността и лодката продължи бързия си бяг надолу, следвана плътно от останалите четири.

— И хоп, като едното нищо — засмя се Роян.

— Не говори! — помоли я Никълъс. — Да не предизвикваме дявола. — И се приготви за следващия водопад, който приближаваше с ужасяваща скорост.

Избра си сравнително широкото пространство между две издадени над повърхността скали и лодката се изстреля като с ластик през въображаемия чатал на прашката. Вече бяха на средата на височината, набрали шеметна скорост, когато забеляза вълната, образуваща се в подножието на водопада, в точката, към която се бяха насочили. Никълъс дръпна рязко кормилото на една страна и се опита да извърти лодката, но реката ги беше сграбчила в ноктите си и не искаше да ги пусне.

Високата вълна ги пое като трамплин и те в последния момент прескочиха невидимото препятствие, за да цамбурнат на сигурно в дълбокия вир. Макар че цялата маневра отне няколко секунди, на всички на борда им се обърнаха вътрешностите от напрежение. При удара с водата гумената лодка се сгъна почти на две и кърмата едва не се залепи за носа.

Целият екипаж се бе изтърколил и самият Никълъс щеше да се катапултира в неизвестното, ако не беше спасителното въже и кормилото, за което се беше хванал. Роян се просна върху гумената палуба и сграбчи с всички сили въжената дръжка. В следващия миг лодката се опъна като пружина в другата посока и сама се изстреля във въздуха. Едва тогава възвърна привичната си хоризонтална форма и за миг-два остана като на въздушна възглавница, преди да се сгромоляса отново върху водата.

Един от екипажа беше изхвърчал през борда и плуваше встрани, носещ се по течението със същата скорост, с която и останалите. Другарите му трябваше само да се пресегнат, за да го изтеглят обратно при себе си. Металните кутии бяха разхвърлени на всички посоки, но за щастие мрежите си бяха свършили работата и експедицията се размина без материални загуби.

— Защо го направи? — изкрещя Роян. — Точно когато бях започнала да ти вярвам.

— Просто проверявам — отвърна й той спокойно. — Исках да те видя каква си ми героиня.

— Е, ако това е проблемът, признавам си, че съм страхливка — увери го тя. — Можеш да не повтаряш опита.

Едва сега водачът се обърна да види какво става назад. Мек го беше последвал към подводната скала и извърши, общо взето, същия полет над реката, затова пък Сапьора и останалите бяха предупредени навреме и можаха да свърнат безопасно покрай вълната.

Капитанът насочи погледа си напред и оттам нататък целият му живот сякаш се събра в бурните води на Сини Нил. Светът, който Никълъс обитаваше, почваше от скалите по единия бряг, за да свърши при тези от другия. Единствената цел, която продължаваше да гони, бе как най-лесно и безопасно да измъкне малката флотилия през теснините. До такава степен се беше съсредоточил в задачата, че дори не можеше да каже дали водата по лицето му идва от пяната на вълните или от небето. Единственото, което знаеше, бе, че му влиза в очите и го заслепява.

Час по-късно отново сбърка, този път съвсем неволно. Лодката полетя странично към дъното на водопада и едва не се обърна. Двама от войниците бяха отново изхвърлени през борда. С по-умело боравене с кормилото и с помощта на останалите единият от плувците успя да се добере благополучно до лодката; другият обаче се удари в скала, преди да го достигнат. Потъна под водата и повече не се показа. Никой обаче не си направи и труда да го спомене, защото всички трепереха за собствения си живот.

По едно време Роян изкрещя нещо в ухото на приятеля си. Заради грохота на близкия водопад той успя да долови само:

— Хеликоптер! Чуваш ли?

Никълъс все повече го обземаше чувството, че оглушава, но вдигна глава и проследи с поглед сивите кореми на облаците, скупчили се почти на нивото на скалите. След дълго напрягане можа едва-едва да различи шум на мотори в далечината.

— Над облаците! — извика той в отговор на Роян и избърса с ръка капките вода от очите си. — Не могат да ни забележат.

Заради ниските облаци африканската нощ се спусна по-бързо от очакваното. Вече се стъмваше, когато поредното предизвикателство се появи без никакво предупреждение. В един момент лодките се движеха спокойно по течението, в следващия реката се разтвори пред тях и изведнъж екипажите се озоваха във въздуха. Толкова се бяха изплашили, че пропастта им се стори бездънна. В крайна сметка, оказа се, че са летели не повече от девет-десет метра, но повторното им приводняване завърши в неописуем хаос от лодки и плуващи хора. Нататък реката леко се успокояваше, колкото да набере сили за следващия си лудешки скок.

Една от гумените лодки се беше преобърнала и плуваше с дъното нагоре. Колкото и да беше стабилна, не бе успяла да поеме силния удар. Трябваше всички от останалите четири лодки да напрегнат мишци, за да се обърнат срещу течението и да извадят оцелелите. Колкото им позволяваха силите, събираха и гребла, и всичко останало, което плуваше по повърхността. Лодката обаче упорито се съпротивляваше и след дружни усилия успяха да я върнат с кила надолу едва по тъмно.

— Пребройте кутиите! — извика Никълъс. — Колко сме изгубили?

Когато Сапьора му отвърна, че е преброил единадесет, той не повярва на ушите си.

— Всичко е на мястото си — извика приятелят му.

Излизаше, че мрежите са свършили добра работа. Но иначе всички бяха смазани от умора. Нямаше човек, който да не е мокър до кости и да не трепери от студ на вятъра. Да се продължава в подобна тъмница, беше равносилно на самоубийство. Никълъс погледна към Мек, който чакаше на няколко метра от него, и двамата едновременно поклатиха глави.

— При скалите има плитчина — извика Мек и посочи към задаващия се завой. — Можем някак да се закотвим и да преспим.

Горе, в една цепнатина в камъка бе израсло малко, но доста жилаво дръвче. Използваха го като кнехт и преметнаха дебело въже през стъблото му. После подредиха петте лодки една до друга и ги навързаха за него. Не смееха и да мечтаят за топла храна и чиста вода; трябваше да се задоволят с ограничените порции в студените консерви, където войниците лакомо бъркаха с щиковете си, и с няколкото изсъхнали филийки хляб.

Мек се прехвърли от своята лодка на тази на Никълъс. Двамата доближиха глави и етиопецът тихичко подшушна на ухото на приятеля си:

— Още един човек липсва. Не сме го намерили след преобръщането. Вече е късно да го търсим.

— Не се справям много добре — призна си англичанинът. — Може би утре ти трябва да ни поведеш.

— Не е по твоя вина — стисна го през раменете Мек. — Никой не би се справил по-добре от теб. Всичко стана заради последния водопад… — млъкна и двамата се заслушаха в грохота из тъмнината.

— Колко далеч сме стигнали според теб? И колко остава?

— Мисля, че е невъзможно да ти отговоря, но според мен сме на половината път до границата. Би трябвало да я стигнем утре следобед.

Двамата се умълчаха и след известно време Мек попита:

— Коя дата сме днес? Изгубил съм всякаква представа за дните.

— И аз. — Никълъс вдигна ръчния часовник пред очите си, за да погледне датника на оскъдната вечерна светлина. — Мили Боже! Вече сме тридесети.

— Доколкото си спомням, самолетът трябва да кацне при Розейрес вдругиден.

— Точно така, на първи април — кимна той. — Ще успеем ли да стигнем навреме?

— Ти ще кажеш, не аз — усмихна се кисело Мек. — Няма ли възможност дебелият ти приятел да закъснее?

— Джени никога не закъснява — поклати глава Никълъс.

Отново настъпи мълчание, прекъснато от англичанина.

— Когато стигнем Розейрес, какво искаш да направя с твоя дял от плячката? — Той ритна една от кутиите в краката си. — Ще я вземеш ли със себе си?

— Щом ви изпратя заедно с дебелия ви приятел на самолета, ще трябва веднага да изчезвам. Сигурен съм, че Ного ще ни преследва и в Судан. Всеки допълнителен багаж ще ми пречи. По-добре вземи и моя дял със себе си. Продай го вместо мен… на мен ми трябват най-вече пари, за да продължавам борбата.

— Имаш ли ми доверие?

— Че нали си ми приятел?

— Приятелите най-лесно се лъжат… Защото никога не го очакват — рече Никълъс, но Мек го потупа по гърба и се засмя.

— Хайде да спим. Утре ни чака голямо блъскане с греблата. — Мек се изправи в лодката и я подкара малко надолу по течението, където чакаше неговата. — Приятен сън, приятелю — махна той за лека нощ и щом двата борда се удариха, ловко прескочи при чакащата Тесай.

Никълъс се облегна на мекия гумен край на лодката и прегърна Роян. Тя се вмъкна между коленете му и притисна глава до гърдите му, опитвайки да се стопли в мокрите си дрехи.

След няколко минути зъбите й престанаха да тракат и тя сънено прошепна:

— Ти си бил същинска гореща бутилка.

— Това е една от причините, заради които си струва да ме задържиш у дома си — отбеляза Никълъс и я погали по мокрите коси. Тя не отговори, но се притисна още по-силно до тялото му и след няколко минути с дълбоко, равномерно дишане показа, че е заспала.

На Никълъс обаче продължаваше да му е студено; беше се схванал от главата до петите, раменете го боляха от борбата с греблото, дланите му пареха от продължителното търкане, а раната продължаваше да се обажда — изобщо хиляда причини, заради които не можеше да заспи. Но имаше и друга причина да стои буден в нощта. Колкото повече приближаваха летището при Розейрес, толкова повече го занимаваха въпроси, нямащи отношение с водите на Абай или войниците на Тума Ного. Това бяха все препятствия и врагове, които той познаваше и с които можеше да се бори; имаше обаче още една заплаха, скрита и коварна, с която тепърва му предстоеше да се сблъска.

Роян се размърда в прегръдката му и промълви нещо, което той не разбра. Беше почнала да бълнува.

Никълъс я погали по главата и тя се успокои. Той самият вече задрямваше, но Роян отново проговори, този път съвсем отчетливо:

— Съжалявам, Ники, не ме намразвай. Не бих могла да те оставя… — Нататък думите й отново се изгубиха и той така и не разбра какво точно искаше да каже.

И все пак бълнуването й бе достатъчно да прогони съня му. Подозренията му отпреди малко само се подсилваха. През цялата нощ той заспиваше на пресекулки и кратката му почивка бе прекъсвана от кошмари, не по-малко неприятни от тези, които преследваха съседката му.

Беше още тъмно, когато Никълъс побутна спящата си приятелка. Тя измърмори нещо под носа си и с огромно нежелание отвори очи.

От предната вечер им беше останало малко храна в консервите, която сега бегълците се заеха да привършат. Изчакаха, колкото първите сияния на зората да осветят повърхността на реката и в далечината да се видят черните силуети на скалите, за да се заловят за греблата. Един по един екипажите се откачаха от въжето и поемаха надолу по течението. Битката с могъщата река се подновяваше с нова ярост.

Облаците си стояха на същото място както предишния ден и закриваха изцяло небето. Върху малката флотилия периодично се изсипваше дебела завеса дъжд, сетне времето отново се успокояваше. Цяла сутрин Никълъс поддържаше все същото бясно темпо, докато условията постепенно не започнаха да се подобряват. Течението най-сетне се умори да бърза, бреговете на реката се бяха снишили, голите скали отстъпваха място на тесни плажове и зелени гори.

Беше средата на следобеда и облаците висяха все тъй навъсено над главите на бегълците, когато Нил навлезе в местност със силно раздвижен релеф. Широкото й легло се виеше на големи завои, бреговете следваха контурите на високи и насечени хълмове, а течението се хвърляше в цяла поредица от водни прагове. Изглежда, Никълъс се беше научил от горчивия си опит предишния ден, защото петте лодки преодоляха водопадите без никакви усложнения и на всички им се струваше, че всеки следващ праг с по-нисък и по-малко опасен.

— Мисля, че вече оставихме най-страшното зад гърба си — рече той на Роян, която пак беше седнала в краката му. — Наклонът на течението е много по-слаб, затова и бързеите не са такива, каквито бяха. Според мен това е най-явният признак, че наближаваме голямата суданска равнина.

— Колко път остава оттук до Розейрес?

— Не знам, но границата би трябвало да е вече близо.

Никълъс и Мек бяха подредили цялата флотилия в права нишка, като носът на всяка лодка почти се допираше до кърмата на предната. Така по-лесно можеха да си предават заповедите от борд на борд и да се предпазват от недоразумения.

При следващия широк завой Никълъс насочи лодката си към външната страна на дъгата, където течението бе по-силно. Щом успя да обърне носа според следващата отсечка от великата река, с облекчение видя, че пътят е свободен и повече водопади не се виждат. Въздъхна доволно и намигна на Роян.

— Какво ще кажеш идната неделя да обядваме в „Дорчестър грил“? Най-хубавото говеждо печено в цял Лондон…

Или на Никълъс му се стори, или наистина в очите на Роян пробяга сянка. Тя обаче скоро се овладя и с усмивка му отвърна:

— Звучи ми добре.

— След това можем да отидем у дома, да седнем пред телевизора и да гледаме мача на седмицата. Ако ти е скучно, можем и сами да изиграем нашия мач.

— Доста грубо — засмя се тя, — но пък ми изглежда примамливо.

Тъкмо се канеше да се наведе над любимата си, за да я целуне и да й се радва как се изчервява от стеснение, когато по повърхността на водата, точно пред носа на лодката затанцуваха бели фонтанчета. Кой знае защо фонтанчетата се приближаваха все повече и повече. Едва секунди по-късно из въздуха се разнесе тракането на стрелящи автомати, сред които се открояваше мощният глас на съветска лека картечница.

Никълъс веднага залегна и затисна Роян под тялото си. От другата лодка Мек с пълен глас даваше нареждания:

— Отговорете на стрелбата! Накарайте ги да се скрият!

Партизаните захвърлиха греблата и грабнаха автоматите. Всички се обърнаха към вътрешната страна на големия завой, откъдето идваха вражите куршуми.

Нападателите бяха скрити сред храстите и скалите и не се виждаха. Никой не знаеше точно къде да се цели, но пък при подобни засади единственият изход бе да се стреля безразборно и да се изсипват по възможност цели пълнители в пространството. Друго не се постигаше, освен неприятелят да се изтегли зад прикритията си и да прекрати от своя страна стрелбата.

Куршум проби гумената лодка в близост до главата на Роян и се размаза върху една от кутиите за амуниции. Колкото и да се криеха зад бордовете, екипажите добре знаеха, че те не представляват никаква защита срещу калашниците. Един от мъжете в лодката беше уцелен право в главата. Куршумът проби челото му, все едно беше черупка на рохко яйце, и нещастникът се прекатури на една страна. Роян изпищя по-скоро от ужасната гледка, отколкото от страх за самата себе си, но Никълъс бързо се пресегна към автомата на убития и на свой ред започна да стреля напосоки към гората край брега. Гледаше да пуска съвсем къси откоси и по възможност да опипва всички по-подозрителни храсти.

Лодката продължаваше да плава неуправлявана надолу по течението. Понеже нямаше вече човек на кормилото, носът се обръщаше насам-натам произволно и тя чертаеше безсмислени спирали по водата. В крайна сметка след по-малко от минута флотилията се измъкна от обсега на вражите калашници и се запъти към поредния голям завой.

Никълъс захвърли автомата и извика:

— Добре ли сте?

— Един ранен — отговори му Мек. — Не е нещо сериозно.

От всички лодки доложиха за претърпените загуби. Оказа се, че има един убит и трима ранени. Никой от ранените не беше в особено тежко състояние, а въпреки че три от лодките бяха получили пробойни, конструкцията им от няколко непропускаеми отделения позволяваше на бегълците да продължат и без да лепят дупките по корпуса.

Мек настигна лодката на Никълъс и му извика:

— Вече си бях помислил, че сме се измъкнали от ноктите на Ного.

— Този път лесно се отървахме — рече на свой ред той. — Може би ги изненадахме. Не са очаквали да ни видят на вода.

— Е, за жалост изненадата е вече минало. Ония горили вече са се обадили по радиото и Ного знае както къде се намираме, така и с каква скорост се придвижваме. — Погледна към небето. — Можем единствено да се надяваме вятърът да не разсее облаците.

— Колко остава оттук до суданската граница?

— Не съм много сигурен, но може би два-три часа.

— Да няма граничари на реката? — уплаши се Никълъс.

— Едва ли. Обикновено няма никой. И от едната, и от другата страна е само храсталак.

— Е, да се надяваме, че и сега ще бъде така — промърмори Никълъс.

Половин час след стрелбата от засадата из небето отново се чуха моторите на хеликоптера. Летеше плътно над облаците и макар че не го забелязваха, по шума го проследиха как минава над главите им и продължава надолу по реката. Двадесет минути по-късно го чуха отново, този път в обратна посока. След известно време отново ги застигна откъм гърба.

— На какво ли си играе пустият му Ного? — подвикна Мек към англичанина. — Може би иска да огледа реката, но облаците не му позволяват.

— Според мен прекарва войниците си да ни преградят пътя. След като е разбрал, че се измъкваме по вода, Ного поне е сигурен в каква посока сме тръгнали. Предполагам, че не е човек да обръща внимание на международните граници. Не е изключено да знае и за пистата при Розейрес. Тя представлява най-близкият пункт, от който можем да отлетим за Европа. Може вече да ни причаква на място или да ни дебне къде ще излезем на суша.

Мек приближи лодката си още повече и накрая преметна въже на отсрещния борд, та да могат да разговарят спокойно.

— Това не ми харесва, Никълъс. Пак ще трябва да пробиваме през редиците им. Как предлагаш да постъпим?

Другарят му се замисли продължително и накрая попита:

— Не можеш ли да познаеш къде се намираме? Нищо ли не ти говори местността?

Етиопецът поклати глава.

— Когато пресичаме границата, обикновено гледаме да стоим далеч от реката. Ще позная старата захарна фабрика при Розейрес. Тя се намира на около пет километра нагоре по течението от пистата.

— Надявам се, че във фабриката няма никой?

— Няма. Откакто избухна войната преди двадесет години е безлюдна.

— Заради облаците до един час ще се стъмнило. Реката обаче тече по-бавно и не е толкова опасна. Можем да поемем риска и да продължим по тъмно. Ного едва ли ще се сети навреме и не е изключено да се промъкнем, докато спи.

— Това ли е най-доброто, което можеш да измислиш? — засмя се Мек. — Все едно да си затворим очите и да оставим на Господ да ни пази.

— Е, ако някой можеше да ми каже къде точно се намираме и по кое време ще долети Джени, може би щях да предложа нещо по-конструктивно — оправда се шеговито Никълъс. — Но щом ме държат неосведомен, не ми остава друго, освен да разчитам на късмета си.

Скоро долината потъна в здрач и сред тъмнината и дъжда всички се уловиха за греблата. С изопнати до краен предел нерви петте екипажа продължиха напред в неизвестното, опитвайки се повече по инстинкт да познаят няма ли да ги нападнат отново. Дори когато настана пълен мрак, партизаните продължаваха да държат оръжията си заредени и с дръпнати затвори, готови да отговорят на всякаква стрелба откъм бреговете.

По едно време Мек извика:

— Трябва да сме минали границата преди час. Оттук до захарната фабрика няма много път.

— Така е, но как ще я разпознаеш в тъмното?

— На брега още стои старият каменен кей. Навремето идваха кораби от Хартум да товарят захарта.

Най-сетне настъпи същинската нощ и Никълъс отдъхна. Ако не друго, то вече беше невъзможно вражи поглед да ги забележи от брега. Тъмнината стана непрогледна и петте екипажа навързаха лодките си една зад друга, за да не би да се загубят, и се оставиха на течението да ги влачи. Движеха се възможно най-близо до десния бряг и на няколко пъти затъваха в плитчините. Трябваше по някой човек от всяка лодка да нагазва във водата, за да избута другарите си отново навътре.

Изведнъж из мрака изникна каменната стена на стария кей. Беше толкова изненадващо, че англичанинът не успя да обърне лодката си навреме и се удари право в един от стълбовете. За разлика от него партизаните бяха готови и само за секунди бяха наскачали във водата, стигаща им до гърдите, за да издърпат благополучно гумения съд на брега. Щом първите стъпиха на твърда земя, Мек веднага построи силите си и с двадесет души се разпръсна сред високите стъбла на захарните тръстики в търсене на невидимия противник. Не беше изключено полковник Ного да им готви посрещане.

На Никълъс все му се струваше, че изтеглянето на останалата флотилия на брега се придружава с излишна суматоха и шум, но нямаше избор с толкова ранени и багаж. Самият той пренесе Роян на гърба си през водата и се върна да поеме ранената Тесай. Тя се беше пооправила и след дългото пътуване по реката, през което си беше почивала, вече можеше сама да се движи. Без особени усилия се изправи в клатушкащата се лодка и яхна широкия гръб на англичанина.

Излязоха на сухо. Никълъс внимателно я остави да се плъзне до земята и тихо я попита:

— Как се чувстваш?

— Благодаря, по-добре, Никълъс.

Той я подпря за миг под мишницата, хем за да й помогне да запази равновесие, хем за да й подшушне нещичко:

— Все не ми остава време да те питам нещо. Какво стана с онова обаждане от селото, за което Роян те помоли? Успя ли да се свържеш вместо нея?

— Разбира се. — Тесай нямаше как да разбере къде точно бие Никълъс. — Роян вече знае, че съм се свързала с Мусад от египетското посолство. Тя не ти ли каза?

Сякаш го обля студен душ, но невинно се усмихна и отвърна непринудено:

— Сигурно й е изскочило от ума. Пък и не е толкова важно. Благодаря ти все пак, Тесай.

В този миг от тъмното изникна Мек, който грубо се скара на всички:

— Това тук да не ви е пазар за камили? Ного ще ни чуе от десет километра.

И бързо пое цялата организация по разтоварването.

Щом и последната от металните кутии беше пренесена на брега, войниците издърпаха лодките сред тръстиките и извадиха тапите, които запушваха въздушните отделения. Гумените съдове се свиха за броени минути, екипажите им ги струпаха и накрая ги покриха с изсушени тръстикови стъбла за прикритие. Без да спират работата си, разпределиха целия товар между останалите здрави войници. Сапьора също взе две кутии под мишница, Никълъс метна радиостанцията на едното си рамо, чантата за извънредни обстоятелства — на другото и накрая пое върху главата си сандъка със златната маска на фараона и дървената фигурка на Таита.

Мек изпрати съгледвачи напред по пътя за пистата. Искаше да е сигурен, че няма да се натъкнат на засада. След това застана начело на колоната и поведе групата в индианска нишка през високите треви. Преди да са изминали и километър, облаците изведнъж се разтвориха над главите им и полумесецът огря смътните контури на разрушената фабрика и високия й комин.

Дори на лунната светлина обаче групата напредваше мъчително бавно и трябваше често да почива. Партизаните, натоварени да носят ранените си другари, лесно се изморяваха, а вече нямаше кой да ги смени. Когато най-сетне излязоха на пистата, беше три часът сутринта, а луната — залязла. Натрупаха сандъците за амуниции в акациевата горичка в единия край на пистата, където преди седмици бяха оставили палетите със строителните материали и жълтия трактор.

Всички бяха смазани от умора, но Мек веднага разпрати часовои из просторната равнина. Двете жени се заеха с ранените, превързвайки ги на оскъдната светлина на запаления огън. Скоро и съдържанието на аптечката на Мек щеше да се изчерпа.

Сапьора взе един от фенерите, чиито батерии не се бяха изтощили съвсем, и като внимаваше да не насочва лъча вън от лагера, седна да свети на Никълъс и радиостанцията. Приятелят му извади апарата от кутията от фибростъкло и шумно си отдъхна, уверявайки се, че гуменият уплътнител го е опазил от водите на Нил. Щракна копчето и скалата светна. Настрои радиото на къси вълни и улови сутрешните рекламни емисии на радио Найроби.

После запя известната певица Ивон Чака; Никълъс харесваше гласа и стила й. От съвест обаче сложи край на удоволствието и изключи апарата. Трябваше да се пестят батериите. Щом се увери, че всичко е наред, се облегна на близкото дърво и се опита да подремне, преди слънцето да е изгряло. Но сънят не го спохождаше. Чувството, че са го измамили, беше твърде силно и той не можеше да се отърси от него.

Тума Ного наблюдаваше как слънцето подава огнената си глава над водите на Нил. Летяха на няколко метра над реката, за да не попаднат в обсега на суданските радари. Той знаеше, че в Хартум има голяма радиолокационна база, откъдето можеха да уловят вертолета въпреки голямото разстояние. Отношенията със суданците бяха доста обтегнати през последно време и полковникът не се съмняваше, че при едно нарушение на въздушното пространство суданската авиация ще предприеме ответни мерки.

Той беше объркан и разтревожен. Откакто партизаните ги бяха отблъснали в долината на Дандера, всичко вървеше наопаки. Беше останал без съюзници. Беше установил колко му е нужно сътрудничеството на Хелм и Фон Шилер едва след като и двамата си отидоха от този свят. Бяха го оставили сам, а той вече бе допуснал куп грешки.

Въпреки неприятностите обаче, етиопецът беше твърдо решен да догони бегълците и да ги нападне, пък ако ще и дълбоко навътре в суданска територия. През последните няколко седмици от подочути реплики и намеци между Хелм и Фон Шилер бе научил, че Харпър и Мек Нимур са сложили ръка върху баснословно съкровище. Въображението му беше доста ограничено, за да си представи ясно за какво става дума. Но другите бяха споменавали суми от порядъка на десетки милиони долари. Дори и един милион американски долара представляваше цифра, която умът му не можеше съвсем да осмисли, но във всеки случай с толкова много пари човек можеше да си позволи и разкош, и власт, и жени…

Макар и с известно закъснение полковникът се сети и за нещо друго, още по-приятно: откакто Фон Шилер и Хелм си бяха заминали, съкровището оставаше единствено за него. Нямаше кой друг да му се изпречи на пътя, освен бягащите шуфти на Мек Нимур и англичанина. Но той разполагаше с много повече сили и с един хеликоптер, който щеше да свърши доста работа.

Беше сигурен, че стига да влезе в открито сражение с бегълците, ще ги помете като лавина. Беше от изключителна важност да не остави жив човек. Ако някой успееше да се спаси, рано или късно щеше да се добере до Адис Абеба и да намери уши, готови да слушат. Ако обаче Мек и англичанинът намереха смъртта си, ако войската унищожеше разбойническата им банда, за Ного щеше да бъде много лесно да изнесе съкровищата с хеликоптера в чужбина. Познаваше човек в Найроби, както и друг в Хартум. И с двамата вече беше работил; преди години им беше продавал слонова кост и хашиш. Те познаваха добре пазара, щяха да намерят богати купувачи. Проблемът беше, че и двамата бяха големи мошеници, та се не знаеха. Но отсега бе решил да не се доверява само на единия. Щеше да разпредели нещата по равно, така че рискът да изгуби всичко да бъде по-малък…

Отдаде се на приятни мисли за какво щеше да използва огромната печалба от сделката. Щеше да си купува скъпи дрехи и луксозни автомобили, щеше да се сдобие със земя, с добитък, с жени… С бели, черни, цветнокожи жени. Щеше да има толкова жени, колкото пожелаеше, по една за всеки ден от живота си. Най-накрая се усети и отпъди надалеч сладките си мечти. За да се сбъднат всички те, най-напред трябваше да открие къде са се дянали бегълците.

Ного не беше предполагал, че Харпър и Мек Нимур притежават надуваеми лодки, още по-малко знаеше, че са ги скрили при манастира. Хансит не му беше казал нищо по въпроса. Двамата с Хелм бяха предполагали, че англичанинът ще се опита да се изнесе пеша към суданската граница, затова и бяха изготвили целия си план за действие при тези условия. По настояване на Хелм бяха пренесли цяла цистерна с гориво при границата, близо до пътеката, по която очакваха Мек Нимур да мине, за да презареждат по-лесно хеликоптера. Ако не бяха тези допълнителни количества гориво, Ного отдавна щеше да се е видял принуден да спре преследването.

Полковникът бе разположил силите си покрай пътеките, водещи на запад от двете страни на реката. Не се беше сетил обаче да сложи пазачи на самата река. Съвсем случайно един от патрулите бе забелязал малката флотилия по течението на Нил и бе открил стрелба по бегълците. Уви, войниците му нямаха време да устроят успешна засада и да подложат врага на унищожителната си стрелба. В крайна сметка бяха дали няколко откоса и трябваше да изгледат безпомощно как шуфтите се изнасят под носа им. Лодките не бяха претърпели никакви сериозни повреди — поне не такива, които биха ги спрели.

Веднага след престрелката по реката началникът на ротата бе съобщил по радиостанцията, че е забелязал Мек Нимур, и Ного взе нужните мерки. С помощта на хеликоптера започна да пренася силите си надолу по течението, пред самата суданска граница, където да нападнат повторно бегълците. За нещастие джет рейнджърът беше малка машина, не можеше да носи повече от шестима войници едновременно. За да изведе силите си към целта, Ного изгуби ценно време. Преди падането на нощта на избраната позиция бяха застанали само шестдесет души.

През цялата нощ бе треперил лодките да не му се изплъзнат под носа и още призори отново се качи на вертолета да ги търси от въздуха. Най-после гъстите облаци се бяха разкъсали и макар че част от тях се задържаха на високото, джет рейнджърът летеше ниско и търсеше следа от флотилията на Мек Нимур.

Тръгнаха от границата и първоначално се насочиха навътре в етиопската територия, стигайки до мястото, където бегълците бяха видени при престрелката. Така и не забелязаха яркожълтите лодки. Ного даде заповед на пилота да обърна в другата посока, да прекоси границата и да претърси суданските брегове на Нил. Човекът обаче упорито отказваше да му се подчини и след дълги увещания благоволи да навлезе само на някакви си шестдесет морски мили. Накрая полковникът извади пистолета си и го насочи в главата на пилота, но по незнайни причини той пак не се подчини и като обърна вертолета на сто и осемдесет градуса, бързо пое нагоре по реката.

Започна да се убеждава, че е изгубил играта. Шуфтите му се бяха изплъзнали, а той се оказваше дори неспособен да ги догони. Седеше на предната седалка и чакаше страхливият пилот да се добере до спасителната граница — не му оставаше друго, освен да се отдаде на мрачните си мисли. Така и не проумяваше защо късметът се е обърнал срещу него. Скоро хеликоптерът прелетя над изоставената захарна фабрика край Розейрес и високият комин му заприлича на огромен среден пръст, размахан от злорадата съдба. Ного изскърца със зъби от яд и вертолетът отлетя нататък.

— Завий към северния бряг — заповяда на пилота. Човекът отново се поколеба, но накрая се подчини.

Минаха точно над сградата на фабриката, толкова ниско, че върхът на комина остана над главите им. Покривът отдавна се беше срутил, а прозорците представляваха четвъртити дупки в тухлените стени. Котлите и останалите машини бяха отнесени своевременно от собствениците двадесет години по-рано и в крайна сметка вътрешността на фабриката бе заприличала досущ на останалата част от равнината. Пилотът мина още веднъж над сградата, за да види Ного по-добре, но така или иначе не се забеляза нищо, напомнящо на скривалище.

— Нищо! — поклати горчиво глава. — Изгубихме ги. Давай нагоре по течението.

Хеликоптерът набра височина и се насочи отново към реката. Пилотът бързаше да изпълни заповедта, преди полковникът да си е променил мнението. Докато летяха над тръстиките, Ного почти несъзнателно ги оглеждаше, когато забеляза някакво жълто петно.

— Чакай! — извика той в микрофона си. — Там има нещо. Върни се назад!

Хеликоптерът описа широка дъга над полето и Ного нервно посочи в краката си.

— Долу! Свали ни долу.

В момента, в който шините на вертолета се докоснаха до земята, шестимата тежковъоръжени войници от задната кабина изскочиха през вратата и заеха отбранителни позиции около мястото. Ного слезе по стълбата отпред и хукна към високите тръстики. Беше му достатъчен само един поглед да се увери, че не се е излъгал. Шуфтите бяха изпуснали въздуха от жълтите си лодки и ги бяха сгънали една върху друга; в бързината обаче не бяха успели да скрият добре ярките им цветове под тръстиките. По следите се познаваше, че земята е била газена от много крака, обути все във войнишки ботуши. Шуфтите се бяха отдалечили навътре в равнината, далеч от брега. Изглежда бяха тежко натоварени, защото подметките им потъваха дълбоко в пясъка.

Ного се върна тичешком при хеликоптера и пъхна главата си в кабината.

— Има ли наблизо самолетна писта? — извика той на пилота, който поклати отрицателно глава.

— На картата не е отбелязано нищо.

— И все пак трябва да е имало. Нали от фабриката са се свързвали със страната.

— Дори да е имало, сигурно са я обявили още преди години за негодна.

— Нищо, ще я намерим — закани се Ного. — Мек Нимур сам ще ни отведе до нея със следите си. — Но скоро се осъзна, че говори глупости. — Трябва първо да доведа повече хора. Ако се вярва на следите, Мек Нимур разполага с поне петдесет шуфти.

Остави шестимата войници при фабриката и отлетя за границата да качи първите подкрепления.

— Доли! Хайде, Доли, тук е Фараон. Приемаш ли? — обади се пръв в ефира Никълъс, час преди изгрев-слънце.

— Ако добре познавам мисленето на Джени, а няма начин, щом толкова съм летял с него, предполагам, че ще избере нощта да премине границата и да пристигне призори, когато пистата е достатъчно добре осветена за приземяване.

— Ако Дебелият изобщо дойде — доуточни Мек Нимур.

— Ще дойде, ще дойде — увери го Никълъс. — Джени никога не ме е забравял. — Отново хвана микрофона и се обърна към пространството: — Доли! Хайде, Доли, обади се!

Отговори му само тихият шум на статичното напрежение. Той полека върна радиостанцията на земята. Обаждаше се на всеки петнадесет минути, а останалите неволно се събираха наоколо и напрегнато слушаха няма ли някой да се обади в слушалките на радиста.

Изведнъж Роян скочи на крака и въодушевено възкликна:

— Ето го. Това са моторите на Голямата Доли. Слушайте!

Никълъс и Мек изтичаха на откритото и вдигнаха глави, очаквайки нещо да се появи откъм север.

— Не е херкулесът — рече след известно време англичанинът. — Някаква друга машина. — И за всеки случай се обърна на другата страна, към реката. — Каквото и да е, идва от юг, значи не е за нас.

— Прав си — съгласи се Мек. — Двигателят е само един и по всяка вероятност не е самолет изобщо.

— Хеликоптерът на „Пегас“! — извика с досада Никълъс. — Пак довтасаха.

Двамата се заслушаха внимателно и шумът на мотори се изгуби в далечината. Напрегнатото лице на Никълъс се отпусна.

— Подминаха ни. Не са забелязали лодките.

Върнаха се отново под прикритието на акациите и той повторно се обади. Джени обаче продължаваше да мълчи.

Двадесет минути по-късно се чу как джет рейнджърът се връща обратно. Всички наостриха тревожно уши.

— Пак си отиде — отбеляза Никълъс, но след още двадесет минути познатият шум се появи отново.

— Ного е намислил нещо сериозно — рече Мек. Личеше си, че започва да се притеснява.

— Какво ли? — Никълъс сякаш се зарази от песимизма му. Когато човек като Мек започнеше да се притеснява, значи имаше основателна причина за това.

— Нямам представа — призна си чистосърдечно етиопецът. — Може пък да са забелязали лодките и да стоварват хора, преди да тръгнат по дирите ни.

Той отново излезе на пистата и се вслуша внимателно в звуците откъм реката. След минута-две се върна при радиото, където Никълъс стоеше на постоянен пост.

— Ти стой тук и търси връзка със самолета. Аз ще обиколя района да се уверя дали всички са по местата си. Ако Ного се появи, трябва добре да го посрещнем.

В продължение на следващите три часа хеликоптерът ту се появяваше, ту отново изчезваше. Липсата на продължение обаче приспа бдителността на чакащите и накрая Никълъс дори го мързеше да надига глава от радиостанцията си. По едно време нещо в слушалките му пропука и той подскочи от изненада.

— Фараон! Тук Доли. Приемаш ли?

От вълнение едва отговори:

— Тук Фараон, весели новини ли ми носиш, Доли?

— Очаквам да пристигна след час и тридесет минути — увери го със спокойния си глас и южноафрикански акцент Джени.

— Добре си ни дошъл! — зарадва се Никълъс на съобщението.

Остави микрофона на куката и широко се усмихна на двете чакащи жени.

— Джени идва насам. Ще…

Но така и не довърши изречението си. Радостното му изражение се изтри за секунда и отстъпи място на обзелата го уплаха. Откъм реката се чуха първите изстрели на калашниците, след което по земята се взривиха няколко гранати.

— О, да му се не знае! — изруга Никълъс. — Казвах си аз, че изглежда твърде хубаво, за да се окаже истина. Ного най-сетне пристигна.

Грабна микрофона и заговори, колкото глас имаше:

— Доли! На сцената се появяват горилите. Готви се за екстремни обстоятелства!

— Дръж си горе коронясаната тиква, Фараоне! — отвърна му той, все едно проблемът не го интересуваше особено. — Идвам веднага.

През следващия половин час престрелките по брега на реката непрекъснато се усилваха, докато накрая всичко се омеси в една безспирна канонада, приближаваща се постепенно към пистата. По всичко изглеждаше, че хората на Мек, разпръснати в дълъг кордон, бързаха да се съберат на къс фронт и да избягат от напора на войската. Хеликоптерът обаче не престана с маневрите си и продължаваше на всеки двадесет минути да вози нови подкрепления. При подобно развитие на събитията нямаше как Ного да не стигне до пистата.

В акациевата горичка бяха останали само двама здрави мъже и това бяха Никълъс и Сапьора. Всички партизани се бяха изнесли към равнината, за да запазят летището извън обсега на противниковите оръжия. Понеже нямаше какво да правят, двамата англичани се заловиха да подреждат сандъците с плячката на едно място, та да им е лесно при товаренето на самолета.

Никълъс не забравяше чувството си за организация и плътно следваше написаните със ситния почерк на Роян бележки по кутиите. От цялата плячка преди всичко останало в самолета трябваше да бъде прибрана златната маска. След нея се нареждаха трите корони: синята, златната и червено-бялата. Стойността на трите сандъка, взети заедно, навярно щеше да надхвърли многократно тази на цялата останала колекция.

Щом свършиха с нареждането на товара, Никълъс отиде при ранените и се разговори с всеки от тях поотделно. Първото, което искаше да им поднесе, бе благодарността за оказаната помощ и жертвоготовност. Предложи им да ги качи на херкулеса, където можеха да получат необходимите медицински грижи. Обеща им, че ако се съгласят с предложението му, веднага щом заздравеят раните им, той лично ще се погрижи за благополучното им завръщане в Етиопия.

Седем от партизаните — тези, които бяха пострадали по-леко и можеха сами да се движат — отказаха да изоставят Мек Нимур. Твърдият им отказ да зарежат борбата беше най-красноречивото доказателство за предаността, която партизаните таяха към своя командир. Останалите се съгласиха да заминат за Европа, но едва след дълги увещания. Всъщност, ако не беше Тесай да ги увери, че Мек Нимур няма да се обиди с нищо за взетото от тях решение, навярно и те щяха да останат на бойното поле. Щом се договори с партизаните, Никълъс хвана Сапьора на работа и двамата пренесоха носилките с ранените при сандъците. От идването си спомняха къде бе спрял самолетът и гледаха хора и багаж да стоят възможно най-близо до рампата.

— Ами ти? — попита Никълъс Тесай. — Ще дойдеш ли с нас? Като те гледам, ще ти е нужно време да се оправиш.

Тя обаче само се засмя.

— Докато краката ми още могат да ме носят, не се отделям нито за миг от Мек Нимур.

— Мен ако ме питаш, изобщо не разбирам какво му харесваш на тоя старец — пошегува се Никълъс. — Говорих с Мек. Иска да взема със себе си неговия дял от плячката. Казва, че в настоящия момент не може да мисли за излишен багаж.

— Да, знам, двамата с него обсъждахме въпроса. Много по-нужни са парите, които можем да използваме за борбата.

В следващата секунда Тесай се дръпна уплашено встрани и прикри глава с ръцете си. На няколко метра от горичката отекна мощна експлозия и се издигна висок стълб прах. Над главите им засвистяха парчета от шрапнел и се посипаха листа и натрошени клони.

— Света Богородице! Какво беше това? — попита уплашена Тесай.

— Петдесетмилиметрова минохвъргачка — отговори й делово Никълъс. Нито беше помръднал от мястото си, нито дори бе направил жест да се предпази от хвърчащите железа. — Повече лае, отколкото хапе. Сигурно я е донесъл с последния полет.

— Кога ще пристигне херкулесът?

— Ще трябва да се обадя на Джени да го питам.

Никълъс се зае с радиостанцията, а Тесай тихо пошушна на Роян:

— Вие, англичаните, винаги ли сте толкова хладнокръвни?

— Мен не ме пиши към тях. Аз съм си египтянка и се страхувам, та се не знае — усмихна й се тя приятелски и сложи ръка върху рамото й. — Ще ми липсваш, госпожо Слънце.

— Може би пак ще имаме случай да се срещнем. В по-добри времена…

Горещо я целуна по бузата и я притисна до себе си.

— Надявам се. Надявам се с цялото си сърце тези по-добри времена да настъпят скоро.

В това време Никълъс говореше по микрофона:

— Доли, тук Фараон. Къде се намираш в момента?

— Фараоне, на двадесет минути път сме от целта. Бързаме, колкото можем. Боб ли печете за вечеря или това, което чувам, е минохвъргачка?

— Като си толкова умен, защо не дойде по-рано? — не му беше до шега. — Горилите вече са завзели южния край на пистата. Трябва да приближиш задължително от север. Вятърът е западен, скоростта му е приблизително пет бала. Както и да кацнеш, ще ти дойде странично.

— Прието, Фараоне. Колко пътници и какъв товар трябва да вземем?

— Пътниците сме трима прави плюс шестима на носилка. Товарът представлява петдесет и две парчета с общо тегло около четвърт тон.

— Че защо трябваше да бия всичкия този път за някакви си джунджурийки?

— Има и друго. В района действа още една летателна машина. Хеликоптер, тип „Джет Рейнджър“, оцветен е в зелено и червено. Вражи, но невъоръжен.

— Прието, Фараоне. Ще ти се обадя пак, когато пристигна.

Никълъс остави слушалките и се върна при двете жени, клекнали до ранените.

— Няма да чакаме дълго — опита се да ги ободри. Трябваше да вика, за да се чуе сред стрелбата и експлозиите. — Тъкмо време за един хубав чай — допълни той и бутна няколко сухи съчки в жарта от снощния огън. Бръкна в чантата си и извади последните пликчета с чай, докато Сапьора наместваше опушеното си канче над огъня.

Понеже имаше само една чаша, трябваше да пият един след друг.

— Най-напред дамите — рече Никълъс и подаде чая на Роян. Тя отпи и изгори устните си.

— Хм, хубаво… — въздъхна, но веднага наостри уши. — Този път съм сигурна, че е Голямата Доли.

Той също се ослуша и кимна утвърдително.

— Мисля, че си права. — Стана от мястото си и се върна пред радиостанцията. — Доли, тук Фараон, Чуваме те.

— Пет минути до кацане, Фараоне.

Никълъс огледа дългата писта. Хората на Мек продължаваха да отстъпват. Като змии се промъкваха безшумно между тревите и отвръщаха на стрелбата откъм реката. Ного вече се беше разбързал.

— Побързай, Джени — помоли се тихичко Никълъс, но веднага си възвърна невъзмутимото изражение отпреди малко и отиде при жените. — Имате време да си изпиете чая. Ще е жалко да го хвърлим.

Шумът от самолетните двигатели вече заглушаваше дори грохота на минохвъргачката. Изведнъж едрото му туловище се показа на хоризонта, толкова ниско над земята, че едва не се закачаше за върховете на дърветата. В сравнение с хеликоптера, който ги беше тормозил цял ден, херкулесът беше направо величествен. Дългите му криле едва се побираха в ширината на пистата. Джени смъкна самолета до земята и тежко се приземи откъм северния край на летището. Веднага превключи перките на обратен ход и под колелата на самолета се вдигнаха кафяви облаци прах.

Голямата Доли мина като на парад пред акациевата горичка и Джени махна на чакащите от кабината. Щом двигателите успяха да убият достатъчно скоростта, пилотите натиснаха спирачките и колелата изскърцаха по пистата. Херкулесът направи пълен завой и се обърна с ревящите си мотори към пътниците и багажа. Още преди да ги е достигнала, рампата започна да се спуска.

Фред вече чакаше на входа на трюма и започна да помага на Никълъс и Сапьора с ранените. За броени минути ги качиха всички в самолета и се заеха с товаренето на сандъците. Дори Роян си избра някоя от по-леките кутии, опря я на гърдите си и се скри вътре.

На по-малко от сто и петдесет метра от самолета избухна мина, половин минута по-късно я последва втора, петдесет метра по-близо до целта.

— Минаха на насочена стрелба — изсумтя Никълъс и грабнал по един сандък под всяка мишница, се завтече нагоре по рампата.

— Вече ни обстрелват — разтревожи се Фред. — Трябва да се махаме. Забравете останалото, качвайте се. Хайде!

Под заслона на акациите бяха останали само четири сандъка и без да обръщат внимание на предупрежденията, Никълъс и Сапьора хукнаха да приберат и тях. Всеки грабна по два и тичешком се върнаха при самолета. Рампата се беше отлепила от пистата и двигателите на Голямата Доли надаваха своя ужасен рев. Двамата хвърлиха кутиите през отвора, хванаха се за ръба на рампата и се откъснаха от земята. Никълъс пръв успя да се набере от горната страна на прибиращия се капак и помогна на Сапьора да го последва.

Когато се обърна към пистата, между дърветата бе останала само Тесай.

— Кажи довиждане на Мек от мен — извика й той през отвора. — Хиляди благодарности за всичко.

— Знаеш как да се свържеш с нас — изкрещя тя с пълно гърло, за да я чуе.

— Довиждане, Тесай — обади се и Роян, но гласът й се изгуби сред шума на моторите.

Вихърът от перките беше вдигнал нови облаци прах и Тесай закри лице, за да прикрие очите си. Рампата се прибра и я скри от погледите на хората в самолета.

Никълъс хвана Роян за рамото и я отведе към предния край на товарния трюм при пътническите седалки.

— Вържи си колана! — нареди й и надникна в пилотската кабина.

— Вече си мислех, че искаш да останеш — поздрави го Джени, но дори не вдигна глава от таблото. — Дръж се здраво! Потегляме.

Никълъс се хвана за облегалката на първия пилот, докато Джени и Фред заедно бутаха двойната ръчка между тях. Голямата Доли набра скорост и бързо се насочи към края на пистата.

Никълъс погледна през рамото на приятеля си и забеляза размазаните силуети на войниците, облечени в маскировъчни униформи. Бяха се скрили в храстите до самата писта и щом самолетът мина покрай тях, започнаха безразборна стрелба подир него.

— Ако си мислят, че с коркови тапи ще постигнат нещо — изсумтя пренебрежително Джени. — Голямата Доли си е имала работа с къде-къде по-големи калпазани. — И отлепи херкулеса от земята.

Стрелнаха се над главите на неприятеля и пилотът насочи самолета към небесните висини.

— Уважаеми пътници, добър ден. Добре дошли на борда на „Африкеър“. Благодаря, че избрахте услугите на нашата компания. Извършваме чартърен полет от аерогара Розейрес до Малта — започна да се шегува по микрофона той, но изведнъж възкликна: — Хо-хо, откъде пък се взе това писанче?

Точно пред тях джет рейнджърът се беше издигнал над гъстата растителност близо до Нил. Хеликоптерът се беше обърнал с опашката си към тях и пилотът навярно не беше забелязал приближаващия херкулес; иначе нямаше все тъй безгрижно да набира височина точно пред носа му.

— Сто и петдесет метра от обекта, скорост сто и десет бала — погледна към таблото пред себе си Фред и предупреди баща си, докато не е станало късно. — Не сме набрали достатъчно височина да завием.

Хеликоптерът беше толкова близо, че Никълъс различаваше фигурата на Тума Ного на предната седалка. Лъскавите му очила отразяваха слънчевата светлина и му придаваха отдалеч вид на слепец. Дори те обаче не можеха да прикрият ужаса, който се изписа по тъмното му лице. Може би за стотни от секундата, преди да е станало твърде късно, пилотът на хеликоптера извърна машината си на сто и осемдесет градуса, за да се размине с носа на самолета. Сблъсъкът изглеждаше вече неизбежен, но като по чудо лекият, маневрен вертолет успя да се преобърне и да пропадне точно под херкулеса, който се канеше да го помете. Тримата в пилотската кабина едва-едва усетиха как двете летящи тела се докосват и после всичко отмина.

И все пак рязката маневра се оказа твърде сложна за пилота на хеликоптера, който застрашително се наклони с носа си към земята. Голямата Доли безгрижно продължаваше по пътя си към облаците, но джет рейнджърът остана да се бори с гравитацията на сто и двадесет метра от земята. Машината постоянно губеше височина и й оставаха някакви си петдесет-шестдесет метра, преди да е станало фатално късно. В този миг обаче крехкият хеликоптер попадна в турбулентната диря на херкулеса. Двигателите на самолета вървяха с мощност от четири хиляди и деветстотин конски сили и за малкия вертолет просто не оставаше възможност за измъкване.

Като сухо листо, подхванато от есенния вятър, хеликоптерът се завъртя на няколко пъти безпомощно из въздуха, и се заби с все сила в земята. Дори в момента на удара перката на рейнджъра се въртеше на пълни обороти. Под тежестта на машината крехкият фюзелаж се намачка като станиол за печене на фурна и Ного напусна света на живите още преди горивото в резервоарите да се е запалило и разбитият вертолет да избухне.

Когато Джени най-после набра достатъчно височина да завие, той плавно насочи Голямата Доли по курса й на север. Тримата в пилотската кабина извърнаха глави назад и погледнаха зад крилото на самолета. Над пистата се издигаше черен стълб от дим и вятърът едва сега започваше да го разнася из африканското небе.

— Нали каза, че хеликоптерът бил вражи? — попита Джени. — Значи по-добре те, отколкото ние.

Пилотът насочи Голямата Доли по курса й на север и самолетът полетя над безкрайната пустош на Суданската долина, а Никълъс се върна при останалите в голямата кабина.

— Да наместим ранените по-удобно — предложи той.

Сапьора и Роян разкопчаха предпазните си колани и заедно с него отидоха при партизаните. В бързината шестимата ранени бяха оставени по пода на самолета.

Скоро обаче Никълъс се отдели от групата и застана пред добре заредения килер зад пилотската кабина. От единия от рафтовете си избра студена консервирана супа, а от хладилника извади пресен хляб, нарязан фабрично на филийки. Докато водата за чая вреше, той се разрови из чантата си и извади найлоновия плик с лекарствата. Отвори едно от шишенцата и изсипа пет таблетки в дланта си.

Скри се отново в килера и стри таблетките на прах. След това изля от врялата вода в две от порцелановите чаши на Джени, пусна пликчетата за чай и изсипа белия прах. Разбърка внимателно и доволно потри ръце. Колкото и да се правеше на египтянка, у Роян течеше твърде много английска кръв в жилите, за да откаже един освежителен чай.

След като поднесоха на ранените супа и хляб с масло, тя прие с радост чашата горещ чай, която й предложи. Докато двамата със Сапьора шумно сърбаха, Никълъс ги изостави и отиде в пилотската кабина.

— По кое време ще стигнем египетската граница? — попита той.

— След четири часа и двадесет минути — уведоми го Джени.

— Има ли някакъв начин да не навлизаме в египетското въздушно пространство? — подхвърли ненадейно.

Джени толкова се изненада от въпроса, че се извъртя на седалката си да го погледне по-добре.

— Е, винаги мога да свърна на запад и да посетя полковник Кадафи. Това, че ще изгубим поне седем часа, разбира се, не е от значение, пък като ни свърши бензинът, ще кацнем на почивка в Сахара. — Той смигна на приятеля си и го изгледа изпитателно. — Кажи, момче, какво те вдъхнови да ми зададеш толкова глупав въпрос?

— Нищо особено, просто ей тъй за разнообразие.

— Доста странен начин да си разнообразяваш живота — смъмри го Джени. — Има неща, с които не бива да се шегуваме.

Никълъс го потупа по рамото.

— Забрави.

Когато се върна в голямата кабина, Сапьора и Роян бяха поседнали на две от сгъваемите койки, закачени за стената. Празната чаша на Роян стоеше на пода в краката й. Никълъс седна до нея и тя протегна ръка да пипне окървавената превръзка под устата му.

— Няма да е зле да те прегледам.

Свали почервенелия парцал от лицето му и с умелите си хладни пръсти започна нежно да опипва възпалената му кожа. Проми зашитата рана със спирт и сложи лепенка отгоре й. Оставил се на лекарските й манипулации, Никълъс се чувстваше доста гузен.

Пръв изпита ефекта от погълнатото приспивателно Сапьора. Без да каже нищо, той се изпъна на леглото и затвори очи. Скоро тихото му хъркане огласи помещението. Няколко минути по-късно и Роян се отпусна лениво на рамото на приятеля си. Той я изчака да заспи дълбоко, намести я върху възглавницата и вдигна краката й от пода на койката. За всеки случай дори я зави с одеялото. През цялото време тя не помръдна и той дори се уплаши да не е прекалил с дозата.

Най-накрая се реши да я целуне по челото.

— Как бих могъл да те мразя? — прошепна той на нечуващото й ухо. — Каквото и да сториш, вече ми е невъзможно да не те обичам.

Отиде до тоалетната и залости вратата зад себе си. Имаше достатъчно време. Двамата щяха да хъркат още поне няколко часа, а Джени и Фред бяха като вързани за командното табло, пък и си бяха пуснали любимата касетка с гласа на Доли Партън.

Никълъс свърши със задачата и веднага погледна към часовника си. Оказа се, че операцията му е отнела цели два часа. Пусна капака на тоалетната чиния и грижливо си изми ръцете. Огледа тясното помещение и отключи.

Сапьора и Роян лежаха, както ги беше оставил, и нямаха намерение скоро да се събуждат. В пилотската кабина Фред свали слушалките и му се усмихна съучастнически.

— Това е то, нилската вода. Като те хване разстройството, можеш да си прекараш часове в клозета. Даже се изненадвам, че е останала плът по тялото ти.

Никълъс се направи, че не разбира намека, и отново се надвеси над главата на Джени.

— Къде се намираме?

Джени забоде дебелия си показалец в някаква точка от картата, разгъната пред корема му.

— Още малко и ще се измъкнем — успокои той клиента си. — След час и двадесет минути минаваме границата.

Никълъс обаче нямаше работа и остана да прави компания на скучаещите пилоти. Най-сетне дойде заветният миг, когато Джени трябваше да изиграе поредната си роля. Грабна микрофона на радиостанцията и заговори на близката контролна кула.

— Ало, Абу Симбел! — избоботи той на арабски с подчертан катарски акцент. — Тук е Зулу-Вино-Униформа-Пет-Нула-Нула.

Дълго време обаче никой не му отговори. Джени чакаше, чакаше и накрая отбеляза:

— Оня хубостник сигурно си е довел някоя в кулата и сега го чакаме да си обуе гащите.

Чак на петото му повикване се чу отговор от летището в Абу Симбел. При започналия разговор Джени отново се захвана да измисля врели-некипели и да се прави на неориентиран арабин от Персийския залив.

След пет минути разправии диспечерът най-накрая го пусна да върви на север, но изрично го предупреди „да се обади отново при Асуан“.

Още един час продължиха да летят без проблеми, но нервите на Никълъс бяха изопнати до крайност.

Изведнъж, без всякакво предупреждение, пред носа на Голямата Доли просветна сребърна стрела. Изпод херкулеса се беше появил боен изтребител, който мина почти отвесно пред очите на тримата мъже в кабината. В следващия миг още два го последваха и от опасната близост Доли едва не попадна в дирите им. Друго, освен да напсува безумните пилоти, Джени не можа да се сети.

Всички добре познаваха модела на изтребителите — МИГ 21 — с цветовете на египетските военновъздушни сили. Под крилата им заплашително висяха ракети „въздух-въздух“.

— Неидентифициран самолет! — изрева Джени в микрофона. — Следваш опасен курс. Представи се.

Тримата в кабината се обръщаха и се опитваха да проследят движението на египтяните. Трите изтребителя почти излязоха от видимост, когато промениха посоката си и в бойна формация се приближиха повторно към тях.

— ЗВУ 500. Тук е Червеният вожд от военновъздушните сили на египетската народна армия. Ще следваш заповедите ми.

Джени погледна с недоумение Никълъс.

— Станала е някаква голяма грешка. Как са успели да ни подушат?

— По-добре слушай какво ти казва човекът, татко — посъветва го с тъжен глас Фред. — Иначе ще ни гръмнат, та окото им няма да мигне.

Джени вдигна рамене и с траурен тон заговори по радиото:

— Червен вожд. Тук е ЗВУ 500. Ще сътрудничим. Кажи исканията си.

— Новата ти посока е 053. Изпълнявай незабавно!

Джени обърна Голямата Доли на изток и погледна картата си.

— Асуан! — възкликна той и едва не заплака от скръб. — Египтяните ни отвеждат към Асуан. По дяволите, поне да ги предупредя, че на борда имаме ранени.

Никълъс отиде при леглото на Роян и я събуди. Приспивателното продължаваше да действа и тя едва се довлачи до тоалетната. Все пак, когато след десет минути се показа отново на вратата, беше със сресана коса и изглеждаше освежена. Той се успокои, че „лекарството“ му не е довело до нежелани последици.

За сетен път Нил се показа насреща им заедно с града Асуан, прострял се по двата му бряга в близост до първия праг и огромния язовир „Гамал Абдел Насър“. Насред реката като голяма зелена риба плуваше живописен остров.

Този път в слушалките заговори гласът на военния диспечер на летището. Без да се отклонява от получените заповеди, Голямата Доли се насочи с достойната походка на възрастна дама към макадамовата писта. Трите изтребителя повече не се забелязваха, но присъствието им се издаваше от сбитите съобщения по радиото, с които предаваха пленниците на разпореждането на наземния контрол.

Херкулесът прелетя над оградата на летището и колесниците му се докоснаха до земята. В слушалките се чу гласът на диспечера:

— Завийте при първото отклонение вдясно.

Джени се подчини, дръпна се встрани от пистата за кацане, а насреща му светна табелата върху малък автомобил. Едно над друго, на английски и арабски, беше написано: „Следвай ме“.

Колата доведе самолета пред няколко самолетни хангара, боядисани в маскировъчни цветове. Там чакаха няколко души от персонала, облечени в униформи цвят каки, които със слънчогледите си ориентираха пилотите къде да спрат. Щом Джени натисна спирачките и Голямата Доли се установи на едно място, изневиделица на пистата се появиха четири леки танка, които наобиколиха големия самолет и заплашително обърнаха оръдията си към него.

Джени продължаваше да получава нареждания по радиото. Изключи двигателите и спусна рампата. Откакто бяха кацнали, никой в пилотската кабина не беше отронил дума. Всички се бяха скупчили на едно място и с тъжни погледи се взираха през голямото стъкло.

След танковете беше ред на елегантен бял кадилак да се доближи откъм портата, ескортиран от въоръжени мотоциклетисти и следван от военна линейка и товарен камион. Цялото шествие се запъти към самолета и се строи неподвижно пред спуснатата рампа. Шофьорът на лимузината пъргаво скочи да отвори задната врата, откъдето излезе важен господин, облечен много стилно. Отдалеч си личеше, че е клечка, свикнал да се държи непринудено при подобни тържествени случаи. Беше в светъл костюм, носеше бели обувки, сламена шапка и тъмни очила. Преди да стъпи на рампата, зад гърба му бързо дотичаха двама секретари.

Господинът свали тъмните си очила и ги пъхна в горния джоб на сакото си. Забелязвайки Роян, широко й се усмихна и вдигна шапката си за поздрав.

— Доктор Ал Сима… Роян! Ти успя. Поздравления!

Пое ръката й и горещо я стисна. Без да я пуска, насочи вниманието си към Никълъс.

— Вие трябва да сте сър Никълъс Куентън-Харпър. Отдавна чаках с нетърпение мига на срещата ни. Би ли ни представила един на друг, Роян?

Тя така и не посмя да погледне Никълъс в очите, докато го запознаваше с мъжа до себе си.

— Мога ли да ти представя негово превъзходителство Аталан Абу Син, министър на културата и туризма на Египет.

— Можеш — изрече хладно Никълъс. — Каква неочаквана чест, господин министре.

— Бих искал да ви изразя сърдечните благодарности от страна на президента и целия народ на Египет за това, че върнахте на страната тези ценни реликви, останали от древната ни, но славна история.

И с широк жест показа сандъците край себе си.

— Моля ви, нямаше нужда — отвърна му той, но през цялото време нито за миг не сваляше очи от Роян. За да не срещне погледа му, тя упорито стоеше наполовина извърната спрямо него.

— Напротив, има. Нещо повече, сър Никълъс, ние смятаме да разгласим пред целия свят нашата признателност за извършеното от вас. — Абу Син продължаваше да се усмихва непринудено, сякаш се намираше на градинско парти. — Ние добре си даваме сметка какви материални разходи е трябвало да поемете за реализирането на смелата експедиция и не бихме искали благородната кауза, на която сте се посветили, да накърни личното ви финансово състояние. Доктор Ал Сима ми каза, че експедицията за откриването на тези съкровища е струвала на джоба ви четвърт милион лири стерлинги.

И за да не изглежда голословен, министърът бръкна във вътрешния си джоб, откъдето извади някакъв плик. Почтително го подаде на Никълъс.

— Това е банков ордер, издаден от Централната египетска банка. Не може да бъде иззет и е платим навсякъде по света. Сумата му възлиза на 250 000 лири стерлинги.

— Много щедро от ваша страна, ваше превъзходителство. — Никълъс дори не пожела да прикрие иронията си, прибирайки чека в джоба на ризата си. — Предполагам, че дължа това единствено на доктор Ал Сима?

— Разбира се — поклони се Абу Син в нейна посока. — Роян има изключително високо мнение за вас.

— Дали? — промърмори под носа си той и продължи да се взира с безизразния си поглед в лицето й.

— Има обаче още една награда за вас и тя е по идея лично на президента на републиката.

Абу Син щракна с пръсти и един от секретарите му пристъпи напред с малка кожена кутийка в ръце. Отвори я и я подаде на министъра.

В кутийката, върху червено кадифе, лежеше великолепен орден. Представляваше звезда, инкрустирана с перли и малки, четвъртити диаманти. В центъра на звездата стоеше златен лъв.

Абу Син извади звездата от кутията и застана пред Никълъс.

— Награждаваме ви с орден „Велик лъв“ на Египет, първа степен — обяви той на всеослушание и окачи алената панделка около врата му. Звездата изглеждаше не на място върху мръсната риза на Никълъс, променила хиляда пъти цвета си от пот, прах и речна кал.

Най-накрая министърът се отдръпна встрани и даде знак на армейския полковник, който през цялото време бе стоял мирно пред рампата. За секунди цял отряд от униформени мъже се качи в самолета. Изглежда войниците бяха получили заповедите си предварително, защото нито за миг не се суетиха. Най-напред вдигнаха от земята носилките с ранените етиопски партизани.

— Радвам се, че пилотът ви има съобразителността да ни съобщи по радиото за ранените пътници. Бъдете уверени, че те ще получат всички необходими медицински грижи — обеща Аталан Абу Син, докато ранените биваха откарвани в чакащата линейка.

Войниците скоро се върнаха обратно в самолета и започнаха да изнасят металните сандъци по рампата. Всеки от тях бе качен на полагащото му се място в камиона. Само за десет минути Голямата Доли беше опразнена. Върху натоварения камион беше хвърлено дебело брезентово платнище, вързано с няколко здрави въжета. Ескортът от въоръжените мотоциклетисти се строи около машината и те пуснаха сирените си, за да я изведат от летището.

— Е, сър Никълъс — подаде любезно ръка за сбогуване Абу Син. Англичанинът си придаде израз на душевно примирение и силно я стисна. — Съжалявам, че така ви отбих от пътя ви. Зная, че сигурно бързате да се приберете у дома, затова повече няма да ви задържам. Дали не бих могъл да ви услужа с нещо преди тръгване? Имате ли достатъчно гориво?

Никълъс погледна Джени, който вдигна рамене.

— Керосин си имаме, господине. Покорно благодаря.

Абу Син се обърна отново към Никълъс.

— Възнамеряваме да построим специална пристройка към музея в Луксор, в която да съхраняваме всички находки от гробницата на Мамос. Когато всичко бъде готово, ще получите лична покана от страна на президента Мубарак да присъствате в качеството си на почетен гост на церемонията по откриването. Доктор Ал Сима, за чието назначаване на поста директор на Отдела по антично изкуство съм сигурен, че вече сте научили, ще поеме всичко по уреждането на музея. Сигурен съм, че когато се върнете отново при нас, тя ще бъде щастлива заедно да обиколите донесената с толкова усилия сбирка.

И накрая се поклони към Сапьора и двамата пилоти.

— Господ да ви пази — рече им той и слезе от самолета.

Роян понечи да го последва, но Никълъс тихо я повика:

— Роян!

Тя застина на мястото си и с видимо нежелание се обърна назад. За пръв път, откакто започна разговорът с министъра, очите й се срещнаха с тези на Никълъс.

— Не го заслужавах — каза й на прощаване той и с известна емоция забеляза в очите й сълзи.

С треперещи устни и сподавен глас тя му отвърна:

— Съжалявам, Ники, но ти все трябваше да разбереш, че не съм крадец. Всичко това принадлежи на Египет, не на теб или на мен.

— Значи всичко, което мислех, че съществува между нас, е било лъжа? — попита я направо.

— Не! — отрече Роян. — Аз…

И млъкна, без да е довършила изречението си. Хукна надолу по рампата и излезе на ярката слънчева светлина. Шофьорът на лимузината я чакаше пред отворената задна врата. Без да погледне повече назад, жената се шмугна на седалката до Абу Син и кадилакът тържествено се насочи към портата.

— Я да се махаме по-скоро оттук, преди тези да са си наумили друго — предложи Джени.

— Каква прекрасна идея! — съгласи се мрачно Никълъс.

Излитайки отново в открито небе, от контролната кула им осигуриха директна линия на север към Средиземно море. И четиримата — Джени, Фред, Даниъл и Никълъс стояха заедно в тясната пилотска кабина и наблюдаваха безучастно дългата зеленикава змия, която си пробиваше път през пустинята оттатък дясното крило на самолета.

Докато летяха над Египет, почти никой не проговори. Само по едно време Джени тихичко отбеляза:

— Предполагам, трябва да кажа сбогом на хонорарчето си?

— Аз самият в никакъв случай не бях тръгнал само за пари — рече Сапьора, — но все пак на този свят без тях не се живее. Децата искат нови дрешки.

— А някой не иска ли чаша чай? — попита Никълъс, все едно не говореха на него.

— Би ми дошло добре — кимна Джени. — Е, не толкова добре, колкото шестдесетте бона, за които бяхме говорили, но пак става.

След няколко часа полет се озоваха над бойното поле при Ел Аламейн. Дори от шест хиляди метра височина ясно се различаваха двата монумента: единият в памет на загиналите съюзнически войски, другият — на падналите германски войници. Нататък започваше синьото море.

Никълъс изчака египетският бряг да се изгуби напълно зад хоризонта и издаде тиха, но продължителна въздишка.

— Ех, вие, неверници — укори той приятелите си. — Кога не съм си удържал на обещанията? Всеки ще си получи парите, и то до стотинка.

Тримата го зяпнаха в недоумение и най-накрая Джени попита:

— Как?

— Я ела да ми помогнеш, Сапьоре — повика той другаря си вън от кабината. Джени също не издържа на напиращото любопитство, предаде управлението на сина си и последва двамата англичани в тоалетната.

Докато Сапьора и Джени стояха безмълвни зад вратата на тоалетната, Никълъс извади от джоба си един многофункционален инструмент и вдигна капака на тоалетната чиния. Джени широко се ухили, защото се сети какво ще последва. Както очакваше, Никълъс се наведе над чинията и започна да развива невидимите винтове на ламаринения капак към скривалището. Собствениците на Голямата Доли бяха хем крадци, хем контрабандисти, затова си бяха дали доста труд да измислят и монтират тайници по големия й корпус. Ако знаеше къде да ги търси, човек можеше да използва поне десетина подобни местенца, за да скрие забранените стоки от погледите на митничарите.

Когато навремето Никълъс и Джени бяха бягали от Либия, бронзовите скулптури на Ханибал бяха пренесени тъкмо в скривалището зад тоалетната чиния. Идеята да сложат най-големия си тайник тъкмо там, бе, че поклонниците на Аллах са чистоплътни люде и не обичат да се врат в чуждите тоалетни.

— Значи затова кисна два часа тук — засмя се Джени, когато той повдигна капака и му го подаде. Усмивката обаче скоро отстъпи място на огромно изумление — Никълъс бръкна в дупката и внимателно извади някакъв странен предмет. — Боже мой, какво е това чудо?

— Синята корона, която египетските фараони са носили на война — обясни му и я подаде на Сапьора. — Остави я на леглото, но гледай да не се изтърколи.

И отново пъхна ръка в тайника.

— А това е златният немес — рече и прехвърли безценната вещ на Джени. — Следва двойната червено-бяла корона, символизираща двете египетски царства. А това тук е златната погребална маска на фараон Мамос. Последна по ред, но не и по значение е дървената фигурка, изобразяваща писаря Таита.

Реликвите бяха наредени една до друга на сгъваемата койка и тримата се построиха пред нея в почтително мълчание.

— Веднъж ти помогнах да откраднеш два барелефа. Втори път отмъкна разни бронзови статуетки — изброяваше Джени. — Тия чудесии обаче бият и едните, и другите.

— Но тогава… — сети се да попита Даниъл. — Тогава какво имаше в сандъците, които египтяните свалиха в Асуан? Как така не разбраха измамата?

— Ами харизах им двадесет и пет литра тоалетни химикали и шест компресора с кислород — издаде хитринката си Никълъс. — Да има какво да носят момчетата.

— Здравата си ги изиграл — засмя се Сапьора. — Но как, по дяволите, разбра, че Роян смята да ни предаде?

— Тя беше права, когато каза, че не била крадец. Цялата комбина противоречеше на характера й. Тя е… — спря за миг, за да намери точната дума — твърде порядъчна и честна. Няма нищо общо с останалата част от бандата.

— Благодаря за комплимента — отсече сухо Джени. — И все пак, за да я заподозреш, трябва да си имал други основания.

— Да, естествено. Първото съмнение ме обзе още при завръщането ни от Етиопия. Това, че веднага отлетя за Кайро — имаше нещо съмнително в цялата работа. Тогава започнах да се досещам накъде вървят нещата. Но подозренията ми се оправдаха напълно, когато научих, че чрез Тесай се е свързала с египетското посолство в Адис Абеба. Беше ясно, че е предупредила властите за датата на връщането ни.

— Гадна кучка! — процеди през зъби Джени.

— Хей, я не така! — скара му се Никълъс. — Роян е почтена, честна и патриотично настроена млада жена. Има топло сърце и…

— Добре, добре! — смигна Джени на Сапьора. — Извини ме, изпуснах се.

На голямата полирана маса от орехово дърво стояха изложени короните на египетските фараони. И все пак не всички, а само две от тях. Сър Куентън-Харпър ги беше сложил върху оригинални мраморни бюстове от епохата на ранната империя, които бе взел назаем за целта от един цюрихски търговец. Двамата се познаваха отдавна и често въртяха сделки помежду си. Щорите на просторната зала за конференции бяха дръпнати, а осветлението така подбрано, че короните да бъдат показани откъм най-красивите им страни. Специално за срещата беше наел комфортно помещение на десетия етаж в сградата на банка „Льоу“ на Банхофщрасе.

Докато чакаше поканения гост, Никълъс на няколко пъти се увери, че всичко в залата е както трябва. Накрая застана пред високото огледало и затегна възела на вратовръзката си с емблемата на колежа в Сандхърст. Вече бяха извадили шевовете от брадата му. Мек Нимур беше свършил прекрасна работа и белегът почти не загрозяваше лицето на приятеля му. Костюмът на Никълъс беше ушит от частния му шивач на Савил Роу. Платът беше на бяло и светлосиво райе и понеже беше носен поне няколко пъти, бе приел ролята да се появява само при по-неофициални случаи. Единствената новост в облеклото на Никълъс бяха лъскавите му обувки, шити по мярка в „Лоб“ на Сейнт Джеймсиз Стрийт.

Вътрешният телефон тихичко избръмча и той вдигна слушалката.

— Някой си господин Уолш иска да ви види, сър Куентън-Харпър — обади се гласът на девойката, която посрещаше клиентите във фоайето на партера.

— Ако обичате, поканете го да се качи.

Още при първото позвъняване на вратата Никълъс отвори. На прага стоеше Уолш, който изпитателно го изгледа.

— Надявам се да не сте ми изгубили излишно времето, Харпър. Прелетях няколко хиляди километра заради вас.

Никълъс се беше обадил само преди тридесет часа в ранчото му в Тексас и явно бе успял да предизвика голям интерес, щом като богатият американец се бе качил веднага на фирмения си самолет.

— Не съм Харпър, а Куентън-Харпър — напомни му.

— Добре де, Куентън-Харпър, без излишни приказки. — Гостът беше видимо изнервен. — Какво сте ми приготвили?

— И аз много се радвам да ви видя отново, господин Уолш. — Домакинът трябваше да бъде любезен за двамата едновременно. — Влезте.

Американецът прекрачи прага на залата. Беше висок мъж с широки, кръгли рамене. Бузите му се бяха сбръчкали и висяха от двете страни на устата му, губеща се под големия, крив нос. Както държеше ръцете си зад гърба, той силно напомняше на застаряващ бейзболист. Според списание „Форбс“ личното му състояние се изчислявало на милиард и седемстотин милиона долара.

Двама души го последваха през вратата. Никълъс познаваше и единия, и другия. Кръгът на почитателите на антики по света не беше особено широк и всички се знаеха, макар и само по име. Днес Уолш беше взел със себе си професора по древна история в Далаския университет — катедрата зависеше изцяло от материалната помощ на богатия тексасец — и един от най-известните и уважавани търговци на антики в Съединените щати.

Изведнъж забързалият се Уолш се закова на място и двамата му придружители се блъснаха в гърба му. Той обаче сякаш дори не усети.

— Да му се не знае! — промълви тихо, но колкото и да си придаваше спокоен вид, веднага се забелязаха огнените искрици в очите му. — Това фалшификати ли са?

— Колкото бяха фалшификати статуетките на Ханибал и барелефът на Хамурапи. Не си спомням да сте подавали рекламации.

Уолш се приближи до експонатите със същата стъпка, с която в неделен ден би отишъл в църквата да получи причастие.

— Трябва да са открити наскоро — промълви той. — Иначе щях да знам за съществуването им.

— Току-що са извадени от земята — увери го Никълъс. — Вие сте първият, на когото ги показвам.

— Мамос — прочете царския картуш върху уреуса на златната корона. — Значи слуховете се оказват истина. Открили сте нова гробница.

— Ако може да се нарече ново нещо, построено преди четири хиляди години.

Уолш и съветниците му наобиколиха масата и впиха жадни погледи в двете корони. И тримата стояха бледи и безмълвни все едно се страхуваха да не обидят светините.

— Оставете ни насаме, Харпър — най-сетне се осмели да каже Уолш. — Ще ви повикам, когато обмисля нещата.

— Можете да ме наричате сър Никълъс — подметна домакинът, преди да излезе. Вече знаеше, че води играта.

— Ако обичате, сър Никълъс, оставете ме да поговоря насаме със съветниците си — помоли го той.

Час по-късно Никълъс се върна в залата за събрания. Тримата му гости бяха насядали около голямата маса, сякаш се страхуваха някой да не ги откъсне от двете корони. Уолш даде знак на придружителите си и те, колкото и да не им се искаше, станаха от местата си да се оттеглят в коридора.

Вратата се затвори зад гърбовете им и Уолш нервно попита:

— Колко?

— Петнадесет милиона щатски долара — отговори му англичанинът.

— По седем и половина на парче?

— Не, по петнадесет на парче. Тридесет милиона общо.

Уолш се отдръпна ужасен на стола си.

— Вие да не сте луд?

— Някои хора и такъв биха ме нарекли — съгласи се Никълъс.

— Да се съгласим на средното положение — предложи тексасецът. — Двадесет и два и половина.

Но той поклати глава.

— Не се приема.

— Бъдете разумен, Харпър!

— Благоразумието никога не е било от качествата, с които се гордея. Съжалявам.

Уолш стана от стола.

— И аз съжалявам. Може би следващия път, Харпър.

Отново прибра ръце зад гърба и се насочи към вратата. Преди да я отвори, Никълъс го повика:

— Господин Уолш!

Той се обърна като на пружина.

— Да?

— Следващия път можем да си говорим на „ти“ като стари приятели.

— Това ли искахте да ми кажете?

— Да. Какво друго? — изгледа го, сякаш не разбираше.

— Да ви вземат мътните — предаде се Уолш и се върна при масата. Отпусна се отчаяно на стола срещу него. — Да ви вземат и мътните, и рогатите! — Въздъхна и присви устни в нервна гримаса. — Добре. Как искате парите?

— На два отделни ордера по петнадесет милиона.

Уолш вдигна слушалката на телефона и с печален глас се обърна към девойката от рецепцията:

— Ако обичате, помолете главния счетоводител господин Монфльори да се качи при нас.

Никълъс седеше зад бюрото си в кабинета на Куентън парк. От известно време беше вперил поглед в гоблена на отсрещната стена. Паното произхождаше от някое от католическите абатства, разрушени от Хенри VIII през 1536 година, и дядо му го беше купил преди почти цял век, но той отскоро го бе окачил в кабинета си.

По едно време бръкна в горното чекмедже на бюрото си и натисна скрития бутон за електрическата система. Част от гоблена изведнъж се отлепи от останалата и зад нея тихо се откри дебелото армирано стъкло на новата витрина, поставена в стената. Едновременно с това се запалиха и прожекторите на тавана и лъчите им осветиха експонатите зад стъклото. Толкова умело бяха разположени светлините, че дори не се отразяваха в стъклото да дразнят окото на зрителя. Вместо това в пълното си великолепие се разкриваха златната погребална маска на Мамос и двойната корона на обединеното царство.

Той си наля уиски в кристалната чаша пред себе си и докато го опитваше с език, за пореден път усещаше сладостта от чувството за собственост. Скоро обаче вътрешният му глас се обади, че нещо липсва. Вдигна дървената фигурка на Таита, която стоеше на бюрото му, и тихичко й заговори, все едно се обръщаше към истинския човек, изобразен на нея.

— Ти си познавал истинската тежест на самотата, нали? — питаше Никълъс древния египтянин. — Знаел си какво значи да обичаш човек, когото никога не ще имаш до себе си.

Остави фигурката на мястото й и надигна слушалката на телефона. Набра международен разговор и изчака сигналът „свободно“ да иззвъни три пъти, преди нечий мъжки глас да му отговори на арабски:

— Тук е кабинетът на директора на отдел „Антично изкуство“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Може ли да говоря с доктор Ал Сима — помоли Никълъс също на арабски.

— Ако обичате, не затваряйте. Прехвърлям ви на нейния телефон!

— Доктор Ал Сима на телефона.

Само гласът й го накара да се разтрепери от вълнение.

— Ало, Роян — рече и по настъпилото мълчание позна, че изненадата за нея е била още по-голяма.

— Ти! — промълви накрая Роян. — Не се надявах повече да те чуя.

— Обаждам ти се ей така, да те поздравя за назначението.

— Ти ме измами — тросна му се тя. — Свил си съдържанието на три от сандъците.

— Както е казал мъдрецът, най-лесно се лъжат приятелите… Само те не го очакват. Като че ли ти най-добре се придържаш към принципа…

— И естествено си продал всичко. Носи се някакъв слух, че Питър Уолш бил платил двадесет милиона.

— Тридесет — поправи я. — Но само за синята корона и немеса. Можеш да си ме представиш как си седя в кабинета и гледам третата корона и златната маска във витрината срещу себе си.

— Е, какво, поне можеш да покриеш борчовете си към Лойдс. Сигурно ти е станало широко около врата.

— Ако щеш ми вярвай, но синдикатът Лойдс, където аз съм „име“, тази година постигна много по-добри резултати от предвижданите. В крайна сметка за фалит не е могло да става и дума.

— Както би казала майка ми да ти имам проблемите.

— Половината вече отиде за Мек Нимур и Тесай.

— Е, поне имаш оправдание — в гласа й ясно личаха враждебните нотки. — Това ли е всичко, за което ми се обаждаш?

— Не, имам да ти съобщя нещо забавно. Твоят любим писател Уилбър Смит даде съгласието си да напише под формата на роман цялата история по откриването на гробницата. Ще нарече книгата си „Седмият папирус“. Би трябвало да излезе в началото на другата година. Ще я получиш и ти с автограф от автора.

— Надявам се поне да черпи фактите от извора — отвърна му сухо тя.

Двамата потънаха в мълчание, ала Роян скоро сложи край:

— Имам купища работа пред себе си. Ако нямаш друго какво…

— Всъщност имам.

— Кажи.

— Бих искал да се омъжиш за мен.

Чу как изведнъж дъхът й секва. Едва след секунди му отговори със съвсем различен тон:

— И защо ти е хрумнала такава странна идея?

— Защото едва сега разбрах колко много те обичам.

Тя отново се умълча, след което тихо каза:

— Добре.

— Какво значи добре?

— Значи добре, ще се омъжа за теб.

— И защо се съгласяваш така лесно със странната ми идея?

— Защото едва сега разбирам колко много и аз те обичам, въпреки всичко.

— От летище „Хийтроу“ излита самолет на „Ер Еджипт“ в пет и половина следобед. Ако тръгна веднага с колата, може да го хвана. Но ще пристигна в Кайро късно.

— Ще те чакам на летището, пък ако ще и цяла нощ.

— Тръгвам тогава! — затвори телефона Никълъс и понечи да отвори вратата. Изведнъж се спря и се върна да вземе дървения Таита от бюрото. — Хайде, дърти мошенико — засмя се той победоносно. — Връщаш се у дома… Като сватбен подарък.

Епилог

Разхождаха се по крайбрежната алея в червеникавия здрач на вечерта. Под тях зелените непроницаеми води на могъщата река криеха тайните на вековете.

Спряха се под руините на големия храм, който Рамзес беше построил в Луксор, може би на същото място, където преди хилядолетия бе стояла огромната ладия на фараон Мамос и бяха стъпвали краката на Таита и неговата красива господарка. Облегнаха се на каменните перила и зареяха поглед из изчезващите в тъмнината хълмове от другата страна на Нил.

Времето отдавна беше изтрило спомена за погребалния храм и голямата алея, построена, за да отведе фараон Мамос по пътя до последния му дом. Други царе бяха строили свои собствени паметници върху техните основи. Никой никога не бе успял да открие гробницата, в която Мамос така и не беше погребан. По всяка вероятност тя се бе намирала в близост до тайния вход към сърцето на скалите, откъдето Дураид Ал Сима беше проникнал в гробницата на царица Лострис, гробница станала известна най-вече с откритите в алабастровите делви десет древноегипетски папируса.

Четиримата дълго време мълчаха и се любуваха на падащата нощ. Вече бяха твърде близки, за да се пазят от тишината. Пред тях минаваше туристическо корабче, забързало се нагоре по течението. Тълпи туристи се бяха струпали по десния борд и дори след десетдневно пътуване по вода продължаваха с все тъй неугасващ интерес да разглеждат красотите на Египет. Екскурзоводите им сочеха големия храм на брега и пътниците се мъчеха да видят по-добре на оскъдната светлина колосалните стълбове и издълбаните в камъка изображения на богове и богини. На фона на тихата вечер възбудените им гласове изглеждаха някак жалки и съвсем не на място.

Най-накрая Роян хвана Тесай под ръка и двете жени продължиха нататък. Една до друга те представляваха красива гледка: стройни, млади, с меденокафява кожа и весел смях. Черните им коси се открояваха като въглени на фона на сивкавите облаци прах, довявани откъм Сахара. Никълъс и Мек ги последваха и всеки замечтано гледаше своята любима.

— И какво стана сега? Ти, железният човек, заклетият шумкар, изведнъж си пренесе дебелия задник в Адис Абеба и се намърда в пухкавите кресла на политиците… Не мога да повярвам, Мек.

— Има време, когато трябва да се бием, и време, когато трябва да строим мира — отвърна му със сериозен тон, но той пак продължи насмешливо:

— Забелязвам, че откакто си навлязъл в новото си поприще, си почнал да се учиш и на подходящите клишета — потупа го по рамото. — И все пак как успя да извършиш подобен скок? От някакъв си разбойнически главатар да станеш изведнъж министър на отбраната?

— Да си призная честно, парите, които ми прати след продажбата на синята корона, ми помогнаха донякъде. С тях успях да си създам връзките, от които имах нужда, за да успея. Но основната причина да ме повикат в правителството бе, че без моето участие никой не може да разчита на демократични избори. В крайна сметка по-добре беше да ме приемат в средите си, отколкото да се правят, че не съществувам.

— Единственото, което не ме радва никак, е, че трябваше да им дадеш до стотинка спечеленото с толкова много труд — укори го Никълъс. — По дяволите, Мек, честни хора като теб нямат шанс всеки ден да получават милиони.

— Аз не съм ги дал на „тях“ — поправи го приятелят му. — Парите отидоха в държавната хазна, където винаги имам начин да ги наглеждам и проверявам за какво се използват.

— И все пак петнадесет милиона долара не са шега работа. Колкото и да ме убеждаваш, за мен това си е чиста проба екстравагантност. Единственото, което одобрявам, е партньорът, когото си си избрал за предстоящите президентски избори.

И двамата се обърнаха към тънкия гръб на Тесай, скрит под буйните й черни къдрици.

— Може и да не ми харесва назначаването ти за министър на отбраната, но пък си казвам, че от Тесай е станало един много чаровен и интересен министър на културата и туризма.

— Само си представи какъв интересен и чаровен вицепрезидент ще има тепърва да става, щом се обявят резултатите от гласуването през август — предвкуси близката победа Мек и в този миг Роян се обърна да им подвикне:

— Нека пресечем улицата.

Никълъс до такава степен се беше вглъбил в разговора си, че дори не забеляза новата пристройка на луксорския музей за древни изкуства, която се издигаше на отсрещния тротоар. Двете жени изчакаха мъжете си да ги настигнат, всяка взе своя под ръка и се насочиха през платното.

Пресичаха широкия булевард и се пазеха да не бъдат сгазени от конските каруци. Никълъс изведнъж се наведе към Роян и я целуна бегло по бузата.

— Както винаги сте за изхрускване, лейди Куентън-Харпър.

— Карате ме да се изчервявам, сър Ники — изкикоти се тя. — Знаете, че още не съм свикнала да ме наричат така.

Излязоха на отсрещния край на булеварда и се спряха пред централния вход на новия музей. Издаденият покрив се подпираше на големи колони, миниатюрни копия на тези от храма в Карнак. Цялата сграда беше построена от масивни блокове жълт пясъчник, контурите й бяха съвсем семпли. Това обаче създаваше впечатление за известна монументалност.

Роян ги поведе към входа за посетители, каквито все още не пускаха вътре. Президентът щеше да пристигне в понеделник специално за откриването, а Мек и Тесай бяха официални представители на етиопското правителство за тържествената церемония. Пазачите на вратата поздравиха почтително Роян и се затичаха да отворят тежките, обковани с бронз врати пред гостите.

Фоайето бе тихо и прохладно; климатичната инсталация поддържаше постоянна температура за съхраняването на древните уникати. Експонатите бяха подредени в дълбоки ниши в стените, осветлението беше дискретно, но вършеше чудесна работа. Посетителите на музея можеха да се любуват на съкровищата от гробницата на фараона, все едно ги имаха пред себе си вкъщи. Цялата колекция бе подредена на простия принцип всеки следващ експонат да бъде по-зашеметяващ от предишния. Предметите бяха поставени в гнезда от сатен в царския син цвят на Мамос.

Четиримата гости вървяха покрай витрините и почти не смееха да продумат. Когато се обръщаха с въпроси към Роян, тя им обясняваше всичко полугласно. Чудесата, които се разкриваха пред очите им, ги държаха в магически плен и не искаха да ги пуснат. Най-накрая малката група застана пред вратата на последната зала — тази, в която се намираха най-ценните и необикновени предмети във фантастичната колекция.

— И като си помисля, че всичко това е само малка част от цялото съкровище на Мамос — прошепна Тесай. — Колко ли още ценности са останали заровени под водите на Дандера. Толкова е вълнуващо, че чакам с нетърпение кога ще продължим с голямото приключение.

— А, забравих да ви кажа! — възкликна изведнъж Мек и по доволната му усмивка разбраха, че изобщо не е забравил, ами е чакал подходящия момент да съобщи важната новина. — От Смитсониън потвърдиха решението си да спонсорират повторното отбиване на реката и провеждането на нови проучвания в гробницата на Мамос. Цялата експедиция ще бъде под егидата на организацията, както и на правителствата на двете заинтересовани страни — Египет и Етиопия.

— Това са страхотни новини — зарадва се веднага Роян. — Гробницата сама по себе си ще представлява един от най-привлекателните археологически обекти на света, а развитието на туризма ще се отрази добре на етиопския бюджет…

— Нека не избързваме — спря я Мек. — Има едно задължително предварително условие.

Изгледа го едва ли не с ужас и попита разтревожено:

— И какво е това предварително условие?

— Настояват начело на проекта да застанеш ти.

Тя плесна с ръце от вълнение и си придаде хем сериозно, хем шеговито изражение.

— Е, като говорим за предварителни условия, нека знаят, че и аз имам такива.

— Може ли да ги научим? — попита Мек.

— Държа лично да назнача своя помощник при разкопките.

Той прихна да се смее:

— Отсега можем да познаем избраника — и потупа бащински Никълъс по гърба. — Само да се пазиш лакомите му пръсти да не докопат нещо ценно! — предупреди той жена му.

Роян обаче нежно прегърна Никълъс през кръста.

— Не можеш да си представиш колко се е поправил. Веднага ще ви го докажа. — И без да пуска мъжа си, поведе гостите в последната зала.

Мек и Тесай замръзнаха на входа от удивление и онемели впериха поглед в голямата стъклена витрина, поставена в центъра на помещението. В единия й край стоеше червено-бялата корона на Горен и Долен Египет, в другия — златната погребална маска на Мамос, блестяща като огледало на светлината на лампите.

Останал зашеметен няколко минути, Мек най-сетне се отърси от шока. Приближи се с бавни крачки до бронираното стъкло и погледна надписа върху месинговата пластинка под експонатите: „Дадено за вечни времена от сър Никълъс и лейди Куентън-Харпър“.

Той се обърна на другата страна и изгледа недоумяващо приятеля си.

— И след всичко това ми държиш сметка защо съм жертвал парите си за каузата? Как можа да се откажеш от собствения си дял, Никълъс?

— Не беше никак лесно — призна той с въздишка. — Просто ми беше поставен деликатен ултиматум от една от страните в сегашния ни разговор.

— Не го съжалявайте горкото момче — засмя се Роян. — Ще има дълго време да си харчи милионите, които Питър Уолш му поднесе на тепсия в Швейцария. Нали продаде и златната корона с кобрата? Не можах да го сваря навреме и да го разубедя.

— Достатъчно сме обсъждали личните ми дела — разсърди се Никълъс. — Слънцето залезе и настана време да пийнем. Доколкото си спомням, зад бара в хотела зърнах бутилка „Лафроайг“. Да отидем да видим не съм ли се заблудил.

Хвана Роян под ръка и бързо се запъти към изхода, а Мек и Тесай се усмихваха на смущението му преди малко.