Драги мой Верлен,

закъснях с отговора си, защото търсих неиздадените творби на Вилие2, които бях раздал насам-натам, дявол знае къде. Тук прилагам това, което притежавам, почти нищо.

Но точни сведения за нашата скъпа прелетна птица нямам: дори адреса му не зная. Всяка година на някой уличен ъгъл ръцете ни се срещат, сякаш сме се разделили предната вечер, защото все пак има Бог. Освен това е точен на срещите и в момента, в който вие пожелаете, след като се почувствате по-добре заради Съвременници или заради Прокълнатите поети, да го срещнете у Вание, с когото той ще преговаря по повод публикуването на Аксел3, няма съмнение, никакво съмнение, познавам го, че той ще бъде там в уречения час. Когато става дума за литература, никой не е поточен от него: значи най-напред Вание трябва да вземе адреса му от г. Дарзан, който досега го е представял пред този любезен издател.

Ако никое от тези начинания не успее, някой ден, някоя сряда по-точно, ще ви потърся привечер и в разговора и двамата ще си припомним подробности от биографията му, които ни убягват сега; не гражданското състояние, например дати и т.н., които единствено знае въпросният човек. А сега за мен.

Да, роден съм в Париж на 18 март 1842 г., на улицата, наричана днес Пасаж Лафериер. От революцията насам семействата по моите бащина и майчина линия представляват непрекъснат низ от служители в администрацията и регистратурата. И макар че са заемали там почти винаги високи постове, аз се отклоних от кариерата, за която бях предопределен от люлката. У мнозина мои прадеди откривах вкус към перото за неща, различни от регистрирането на нормативните актове. Един от тях, вероятно преди създаването на регистратурата, е бил синдик на книжарите при Луи XVI и зърнах името му под кралското разрешително, поместено в началото на оригиналното френско издание на „Ватек“ от Бекфорд4, което повторно отпечатах. Друг един пишел закачливи стихове в Алманах на музите и Подаръци за дамите. Като дете, сред парижкия семеен буржоазен интериор, срещнах г. Маниен, далечен братовчед, който беше публикувал едно буйно романтично томче, озаглавено Ангел или Демон, появяващо се понякога с висока оценка в каталозите на антикварите, които получавам.

Казах парижко семейство, защото винаги сме живели в Париж, но корените ни са в Бургундия, Лотарингия и даже Холандия. Загубих майка си съвсем невръстен, на седем години. Бях обожаван от една баба, която ме отгледа през първите години. След това смених много пансиони и лицеи и в ламартиновската си душа носех тайното желание да заема един ден мястото на Беранже, понеже го бях срещал в дома на едни приятели. Изглежда беше доста сложно това да бъде изпълнено, но дълго време драсках, доколкото си спомням, стихове в куп тетрадчици, които винаги ми биваха отнемани.

Когато влизах в живота, беше такова време, знаете, че поетът нямаше възможност да се изхранва с изкуството си, дори и да го принизява с много степени. Никога не съжалих за това. Понеже бях научил английски просто за да чета по-добре По, на двадесет години заминах за Англия, за да избягам главно, но също и за да говоря езика и да мога да го преподавам в някое местенце, спокоен и незадължен да търся друга прехрана. Бях се оженил и беше наложително.

Днес след повече от двадесет години и въпреки толкова загубени часове, мисля с малко тъга, че не съм сгрешил. Защото освен работите в проза и младежките ми стихове, и по-късните — техен отзвук, публикувани на много места, всеки път, когато излезе първият брой на някое литературно списание, съм мечтал и опитвал нещо различно, с нетърпение на алхимик, готов да пожертвувам за делото всяка суета и всяка награда, както някога изгаряха покъщнината си и дървения покрив, за да разпалят огъня на Голямото Дело. И какво, трудно е да се каже — чисто и просто една книга, в не един том, книга, която да бъде стройна и премислена, не сборник от моментни вдъхновения, били те и великолепни… Ще отида още по-далеч и ще кажа Книгата, убеден, че в крайна сметка тя е само една, несъзнателен опит на всеки, който е прописал, дори и на Гениите. Орфическото тълкуване на Земята е единственият дълг на поета и литературна работа в най-висша степен: защото самият ритъм на книгата, в случая безличен и пулсиращ дори в номерирането на страниците й, се съизмерва с уравненията на бляна или Одата. Ето, драги приятелю, признанието за порока ми, разголен, който хиляди пъти съм отхвърлял с уморен и болен дух, но съм в негов плен и може би ще успея не да напиша тази творба в нейната цялост (за това трябва да съм не знам кой), а да дам един неин завършен фрагмент, да покажа чрез един къс блясъка на славната й истинност, посочвайки всичко останало, за което един живот не е достатъчен. Чрез завършени части да докажа, че тази книга съществува и че съм познал онова, което не бих могъл да завърша.

Тогава няма нищо по-просто от това, че не съм бързал да събера безбройните известни отломки, които от време на време са ми спечелвали благосклонността на завладяващи и превъзходни умове, вие на първо място! Всичко това имаше за мен само временна стойност, за да укрепне ръката ми; и колкото и успешна да е била понякога някоя от [липсва дума], за всички тях те могат най-много да влязат в един албум, но не и в една книга. Все пак възможно е издателят Вание да ми измъкне тези късчета, но аз само ще ги залепя върху страниците, както се прави колекция от старовремски и скъпи мостри плат. С укорителната дума Албум в заглавието, Албум от стихове и проза, не знам; и ще съдържа много поредици, ще може дори да нараства безкрайно (редом със собствената ми работа, която смятам да бъде анонимна, защото Текстът в нея ще говори сам за себе си, без авторов глас).

Тези стихове, тези поеми в проза, освен в литературните списания могат да се намерят или да не се намерят в луксозни издания, изчерпани като Ватек, Гарванът, Фавнът.

В моменти на затруднения или за да купя разорителни лодки, е трябвало да пиша по поръчка (Антични богове, Английски думи), това е всичко и за него е по-редно да не се говори. Но освен тях отстъпките пред нуждите, както и пред удоволствията не са били чести. Да, в един момент все пак, отчаян от деспотичната книга, изоставена от мен самия след няколко прочетени тук-там статии, се опитах да списвам сам всичко — тоалети, бижута, мебели, дори статии за театър и менюта — един вестник Последна мода, чиито девет-десет излезли броя ме карат дълго да се замислям, когато ги отърсвам от праха им.

По начало смятам днешното време като междуцарствие за поета, който няма защо да се намесва: то е изостанало и кипи за нещо ново и на поета не му остава нищо друго, освен да работи тайно за по-сетнешното време или за всякога и от време на време да изпраща на живите визитната си картичка — стихотворения, сонети, за да не бъде бит с камъни от тях, ако го подозрат, че разбира неосъществеността им. Самотата по необходимост е спътница на този вид поведение и освен пътя ми от къщи (сега улица дьо Рон), до различните места, в които плащах данъка върху моите минути, лицеите Кондорсе и Жансон дьо Саи, на края колежа Ролен, аз малко ходя по работа и пред всичко предпочитам живота сред няколко стари и скъпи за мен мебели, в защитен от близките апартамент и лист хартия, често бял. Голямо приятелство ме свързва с Вилие, с Менде5 и в продължение на десет години всеки ден виждах скъпия ми Мане, чието отсъствие днес ми се струва невероятно! Вашите Прокълнати поети, драги Верлен, наопаки на Юисманс6, станаха причина младите поети, които ни обичат (освен малармистите), да се заинтересуват от моите вторници, дълго непосещавани, и някои си въобразиха, че се опитвам да влияя, а ставаше въпрос за обикновени срещи. Много пречистен, аз стъпих десет години по-рано на земята, която сродни млади умове обхождат днес.

Това е целият ми живот, освободен от анекдотичното, обратно на онова, което от много време повтарят големите вестници, в които винаги съм минавал за доста странен. Прехвърлям спомените си и не виждам нищо друго, освен всекидневните грижи и радости, семейните скърби. Отделни появявания навсякъде, където се поставя балет, където свири орган — двете мои страстни увлечения в изкуството, почти противоположни, но чийто смисъл ще стане ясен, и това е всичко. Щях да забравя бягствата си край Сена и в гората Фонтенбло, щом ме притеснеше умствена преумора, в едно неизменно място от години насам. Там се виждам съвсем различен, влюбен единствено в речното плаване. Почитам реката, в чиито води цели дни потъват, без да ни оставят усещането, че сме ги загубили, или следа от угризение. Там съм обикновен любител в махагонов скиф, но яростно полетял, горд с флотилията си.

Довиждане, драги приятелю. Вие ще прочетете всичко това написано с молив, за да създаде впечатление на един от онези приятни разговори между приятели, водени с тих глас, встрани от другите. Ще го обходите с поглед и ще намерите пръснати тук-там няколко биографични подробности, които не е зле човек да види някъде потвърдени. Как съм натъжен от това, че боледувате, и то от ревматизъм. Познавам тази болест. Не вземайте често салицилат и нека бъде от ръцете на добър лекар, проблемът доза е много важен. Преди време чувствах умора и някаква празнина в съзнанието след тази отрова; на нея отдавам и безсънието си. Но някой ден ще дойда да ви видя и ще ви кажа всичко това, като ви донеса сонет и страничка проза, които ще наглася във ваша чест, нещо, което ще подхожда за сборника, в който ще го поместите. Можете да започнете без тези две дреболии. Довиждане, скъпи Верлен. Стискам ръката ви.