Преди години в държавните документи никога не наричаха Вейчъл Кармауч екзекутор. Използваха думата електротехник. Това бе в ония далечни времена, когато електрическият стол се намираше в затвора „Ангола“. Често обаче му се налагаше да пътува с камионетка от един до друг областен затвор. Заедно с генераторите. Вейчъл Кармауч вършеше държавна работа. Много го биваше.

В Нова Иберия всички знаехме какъв е истинският му занаят, но се правехме на разсеяни. Той живееше сам в къща от небоядисани кипарисови дъски с ламаринен покрив, укрита в гъстата сянка на дъбовите дървета край река Теш. Не садеше цветя в двора си и рядко разчистваше падналите листа, но винаги караше нова кола и я лъскаше с религиозно благоговение.

Всяка сутрин го виждахме да седи сам край тезгяха на едно кафе на главната улица, облечен с грижливо изгладени сиви или бежови дрехи и с платнено каскетче на главата. Наблюдаваше в огледалото останалите клиенти, надвесил над кафеената чашка леко щръкналите си зъби, сякаш чакаше ред да заговори, макар че в действителност много рядко завързваше разговор.

Когато забележеше, че някой го гледа, той побързваше да се усмихне и стотици бръчици прорязваха загорялото му лице, но усмивката не променяше изражението на очите.

Вейчъл Кармауч беше ерген. Не бяхме чували да има интимни приятелки. Понякога идваше в бара на Прово и сядаше на моята маса или на съседната табуретка, ако бях до тезгяха, сякаш искаше да намекне, че двамата сме служители на закона и следователно имаме еднакви преживявания.

По онова време бях униформен полицай в Ню Орлиънс и все още си падах по чистия „Джим Бийм“ с бутилка бира за разредител.

Една вечер той ме завари сам на масата в бара и седна неканен с паничка супа от бамя. Ветеринарят и бакалинът, с които си правехме компания, излязоха от мъжката тоалетна, хвърлиха по един поглед към масата, после седнаха на бара с гръб към нас и си поръчаха бира.

— Не е лошо нещо да си ченге, нали? — каза Вейчъл.

— Сър? — рекох аз.

— Не сте длъжен да ми казвате сър. Често ли сте сам?

— Не много.

— Мисля, че е свързано с работата. Някога бях в щатския патрул. — Очите му, сиви като колосаната риза, се плъзнаха към чашата уиски пред мен и влажните кръгчета от халба върху масата. — Пиячите предизвикват ехо на прибиране у дома. Все едно да хвърлиш камък в сух кладенец. Не се засягайте, мистър Робишо. Да ви черпя ли едно питие?

Теренът до къщата на Вейчъл Кармауч беше собственост на семейство Лабиш — потомци на свободни цветнокожи още отпреди Гражданската война. Патриархът на рода бил един мулат с френско образование на име Жубал Лабиш, който построил тухларна край реката южно от Нова Иберия. Купувал и взимал под наем роби, използвал ги най-безмилостно и доставял тухли за къщите на събратята си робовладелци по двата бряга на Теш.

В къщата с колони, която си построил южно от границите на област Сейнт Мартин, нямало нито италиански мрамор, нито испанско ковано желязо — това можели да си позволят само по-богатите плантатори, на които се мъчел да подражава. Но Лабиш насадил дъбове около алеите, а балконите и верандата отрупал с цветя; робите му поддържали нивите и овощните градини безупречно чисти. Макар че не го канели в домовете си, белите го уважавали като бизнесмен и при среща любезно го поздравявали. Това почти му стигало. Почти. Лабиш пратил децата си да учат на север с надеждата, че ще сключат смесени бракове и тъмно жълтеникавият оттенък, който ограничавал амбициите му, ще изчезне от кожата на семейството.

За негово нещастие, когато се задали покрай Теш през април 1863 година, федералните войски не забелязали никаква разлика между него и белите му съседи. Те най-демократично освободили робите му, опожарили нивите, оборите и плевните, смъкнали капаците от прозорците, за да пренасят ранените, а вносните мебели и пианото накълцали за подпалки.

Преди двайсет и пет години последните възрастни представители на рода Лабиш — съпруг и съпруга — се натъпкаха с уиски и сънотворни, вързаха на главите си найлонови торбички и умряха в колата си, паркирана зад един бар в Хюстън. И двамата бяха сводници. И двамата бяха свидетели във федерален процес срещу нюйоркската мафия.

Оставиха две петгодишни сирачета — еднояйчни близначки на име Лети и Пейшън Лабиш.

Момичетата имаха сини очи и коса с цвят на пушек, преливаща тук-там в тъмно златисто, сякаш нанесено с четка. Щатът им определи за настойница една тяхна леля, пристрастена към морфина, която претендираше, че била traiture, сиреч шаманка. Вейчъл Кармауч често предлагаше услугите си да наглежда момичетата или да ги придружава до спирката на ранния автобус, с който посещаваха предучилищната програма в Нова Иберия.

Вниманието му към децата не ни правеше впечатление. Може пък наистина всяко зло да е за добро, казвахме си, а в душата на Кармауч несъмнено имаше кътче, неосквернено от деянията на машините, които грижливо смазваше, чистеше и пренасяше от затвор до затвор. Може би чрез добрината си към децата се опитваше да изкупи всичко останало.

Освен това благополучието им беше грижа на щатските власти, нали така?

В четвърти клас едната от близначките, Пейшън, разказа на учителката, че редовно сънувала един и същ кошмар, а на сутринта се събуждала с болки.

Учителката отведе Пейшън за преглед в Благотворителната болница в Лафайет, но лекарят каза, че ожулванията може да са предизвикани от игри на люлките в парка.

Когато момичетата бяха на около дванайсет години, една лятна вечер ги видях с Вейчъл Кармауч пред сладоледения салон на Визи на главната улици. Бяха с еднакви карирани летни роклички и се различаваха само по панделките. Седяха в камионетката на Кармауч с безжизнено посърнали очи и провиснали крайчета на устните, докато той говореше през прозореца на някакъв негър с работен гащеризон.

— Бях търпелив с теб, момче. Получи парите, които ти се полагаха. Лъжец ли ме наричаш?

— Не, сър, не ви наричам така.

— Тогава лека ти нощ — отсече Кармауч.

Когато едната близначка каза нещо, той я перна леко по бузата и включи двигателя.

Пресякох паркинга до бензиностанцията и спрях край камионетката.

— Извинявай, но какво ти дава правото да удряш чуждо дете по лицето? — попитах аз.

— Мисля, че изобщо не си разбрал какво стана — отвърна той.

— Слез от камионетката, ако обичаш.

— Що не ме хванеш за третия крак? Излизате извън правомощията си, мистър Робишо. Освен това воните на алкохол.

Той изкара на заден ход колата изпод сянката на дъбовете и се отдалечи.

Отидох при Прово и три часа пих на бара, като гледах билярда и старците, които играеха карти и домино под вехтите вентилатори. Топлият въздух миришеше на талк, засъхнала пот и пресни стърготини по пода.

По някое време попитах бармана:

— Няма ли кой да озапти Вейчъл Кармауч?

— Прибирай се, Дейв — рече той.

Подкарах покрай река Теш на север, към дома на Кармауч. Къщата беше тъмна, но при съседите Лабиш светеше на верандата и във всекидневната. Отбих по алеята на Лабиш и се загледах през двора към тухлените стъпала. Дворът беше хлътнал, обрасъл с диви палмички и осеян с мухлясали орехови черупки. Белите стени на къщата бяха опушени от горенето на стърнища в близките тръстикови ниви. Усещах лицето си горещо и подуто от алкохола. В ушите ми бръмчеше някакъв призрачен звук.

Вейчъл Кармауч отвори предната врата и излезе навън в светлия правоъгълник. Зад него надничаха близначките и леля им.

— Мисля, че насилваш тези деца — казах аз.

— Вие сте обект на жалост и присмех, мистър Робишо — отвърна той.

— Слез на двора.

Лицето му тънеше в сянка, силуетът му се очертаваше в светлия ореол откъм къщата.

— Въоръжен съм — каза той, когато пристъпих напред.

Ударих го по лицето с разперена длан. Мустаците му стържеха като шкурка, а устата му остави по кожата ми влажна следа.

Той докосна горната си устна, разцепена от изпъкналите зъби. После погледна кръвта по пръстите си.

— Идвате тук, вмирисан на алкохол и повръщано, а съдите мен, така ли? — попита той. — Седите и гледате, докато аз умъртвявам хора, после ме упреквате, защото опитвам да се грижа за две сирачета. Вие сте двуличник, мистър Робишо. Махайте се оттук, сър.

Влезе вътре, затвори вратата зад себе си и изключи външната лампа. В задушния мрак усещах лицето си смалено и обтегнато като кожа на ябълка.

Клит Пърсел все още държеше частно детективско бюро във Френския квартал на улица „Сейнт Ан“ и всяка сутрин закусваше в „Кафе дю Монд“ срещу Джаксън Скуеър. Там го намерих през третата априлска събота — седнал на една сенчеста маса отвън с чаша кафе, горещо мляко и голям поднос мекици, поръсени с пудра захар.

Носеше риза от синя коприна на грамадни червени цветя, барета, бежови панталони и римски сандали. Сгънатото му сако с разпрано нагръдно джобче бе метнато върху облегалката на съседния стол. Клит имаше сресана назад пепеляворуса коса, кръгло ирландско лице и зелени очи, в които винаги трептяха искрици. Ръцете му бяха дебели и корави колкото пожарни кранове, вечно покрити с олющена кожа, защото така и не можеха да помургавеят.

Навремето в Ню Орлиънс навярно не бе имало по-добър следовател от него. Сега издирваше бегълци от съда по поръчка на Ниг Розуотър и Ситния Уили Бимстайн, които държаха бюро за изплащане на гаранции.

— Тъкмо, значи, прибирах Муцката Дотрийв — обясни той, — когато не щеш ли нейният сводник изскочи от гардероба с тесла и без малко да ми накълца гърдите. А пък само преди две седмици бях платил триста долара за тоя костюм.

— Къде е сводникът? — попитах аз.

— Като го намеря, ще ти кажа.

— Разкажи ми пак за Муцката.

— Какво има за казване? Разлепила е из целия хол вестникарски изрезки за Лети Лабиш. Питам я, да не би да си пада по мрачни истории, а тя вика: „Не, просто съм от Нова Иберия“. Тогава казвам: „Да не би там в Нова Иберия знаменитостите ви да са все със смъртни присъди?“. А тя отвръща: „Мий си зъбите по-често, дебелако, а не е зле и да смениш дезодоранта“.

Той лапна една мекица, втренчи се в мен и задъвка.

— За какво я съдят? — попитах аз.

— Проституция и притежаване на наркотици. Разправя, че онзи, дето я арестувал, бил от отдела за борба с порока. Най-напред я изчукал, после пъхнал дрога в чантата й. Обещал да свали обвинението за наркотици, ако бута редовно на него и някакъв чиновник от управлението.

— Мислех, че управлението е прочистено.

— Аз също. — Клит избърса устни с книжна салфетка и взе сакото си. — Ела да оставя това при шивача и после ще те откарам до социалните грижи.

— Нали каза, че си я прибрал?

— Обадих се на Ниг да погледне през пръсти. Не ме разбирай погрешно, мой човек. Нейният сводник е Клъм Чевръстия. Ако Муцката продължи със занаята, онзи отново ще я приклещи.

Баща ми беше грамаден, чернокос и неграмотен каджун1, чиито кръчмарски побоища представляваха страховита, но и красива гледка. Той отстъпваше до стената в бара на Прово, Слик или Мулата и пердашеше всеки, който дръзнеше да се приближи. Грамадните му юмруци бъхтеха главите на враговете, а ченгетата и служебните биячи се мъчеха да го озаптят с билярдни щеки, столове и палки, преди да е потрошил цялото заведение. Кръв бликаше от раните по главата му и лъщеше по брадата и буйната къдрава коса; колкото повече го удряха, толкова по-широко се усмихваше и подмамваше непредпазливите да пристъпят в обсега на юмруците му.

Такъв бе онзи Олдъс Робишо, когото виждаха да размахва пестници с раздрана риза, а сетне да крачи окован към полицейската кола под охраната на половин дузина ченгета. Но никой не виждаше какво става у дома между него и майка ми, преди той да тръгне по кръчмите, за да дири заместник на непобедимия враг в собствената си гръд.

Майка ми беше пълничка, симпатична жена и работеше за трийсет цента на час в една перачница, където наемаха предимно негърки. Обичаше да се гизди, да носи лавандулова шапчица с колосана бяла воалетка и да обикаля танцовите салони и ресторантите. Докато баща ми лежеше в областния затвор, у дома идваха други мъже и двама от тях предложиха на майка ми достъп до един друг свят, според нея по-добър от онзи, който споделяше със съпруга си.

Ханк беше войник от гарнизона във Форт Полк — висок, загорял от слънцето мъж с червена сбръчкана рана на рамото. Казваше на майка ми, че е от профсъюза на сценичните работници в Холивуд. Сутрин влизаха заедно в банята и през вратата чувах смеха им. После тя излизаше, а той оставаше още дълго и банята се напълваше с пара. Когато влизах да се изкъпя преди училище, вече нямаше топла вода и той ме съветваше да си стопля в тенджера и да се избърша с влажен парцал на кухненската мивка.

— Мама иска да се къпя във ваната — казах една сутрин аз.

— Както речеш, хлапе — отвърна той. — И като свършиш, избърши хубаво ваната. Не обичам да седя в чуждата мръсотия.

Миришеше на тестостерон, на бръснарски крем и на цигарата, която беше закрепил върху ръба на мивката, докато се решеше пред огледалото, препасан с хавлия. Видя, че го зяпам, обърна се и направи боксьорска стойка.

През 1946 година двамата с майка ми заминаха с експреса за Холивуд. На перона тя ме галеше и прегръщаше, сякаш ръцете й можеха да предадат онова, което не се изказва с думи.

— Някой ден ще взема и теб. Обещавам, Дейви. Ще видиш филмови звезди, ще плуваш в океана и ще се возиш на увеселителни влакчета. Там не е като тук, не. Никога не вали и хората имат колкото искат пари.

Когато се върна в Нова Иберия с автобуса — баща ми й беше пратил пари за билет с телеграфен запис — тя ми показа пощенски картички със снимки на холивудските забележителности и плажовете на Малибу, сякаш именно тия вълшебни места бяха изпълвали нейното съществуване в Калифорния, а не някаква мизерна квартира край магистралата в центъра, където една сутрин Ханк я беше зарязал с неплатен наем и празен хладилник.

Завинаги ни я отне друг мъж — слаб, дребничък професионален картоиграч на име Мак. Той имаше кола, носеше мека шапка и двуцветни обувки, а тънкият му мустак изглеждаше нарисуван с въглен по горната устна. Мразех го повече от всички останали. Мак се страхуваше от баща ми и беше жесток, както всеки страхливец. Знаеше как да оскърбява до болка и винаги имаше обяснение, с което да прикрие истинските си занимания, също като човек, който непрекъснато гъделичка малко дете и казва, че не му мисли злото.

Котката беше родила в хамбара, но Мак откри котенцата преди мен. Сложи ги в книжна торба, добави камък за тежест и ги хвърли в потока. Когато се опитах да му попреча, той ме отблъсна с длан и размаха пръст пред лицето ми.

— Повече да не си ме докоснал, щото ще си изпатиш. Тези котета ще пораснат и ще вземат да нападат кокошките като майка си. Ти ли ще купиш пилета? Ти ли ще сложиш храна на масата, а?

Един летен ден той и майка ми запрашиха към Морган Сити, където Мак й намери работа в някаква бирария. Видях я едва след много години, когато учех в гимназията и заедно с неколцина съученици отскочихме до едно заведение край пътя за моста Бро. Порутената барака предлагаше евтин хазарт и евтини проститутки, а клиентите уреждаха недоразуменията си в задния двор с ножове и строшени бутилки. Майка ми танцуваше с някакъв пияница до автоматичния грамофон, плътно притиснала корем в слабините му. После забеляза, че я гледам от бара и вдигам ръка да й махна. За момент ми се усмихна безразлично с блестящи от алкохола очи; по лицето й прелетя смътен спомен и веднага изчезна.

Повече не я видях.

В понеделник потеглих към женския затвор в Сейнт Гейбриъл, на петнайсетина километра южно от Бейтън Руж, където изчаках надзирателката да доведе Лети Лабиш в стаята за свиждания. Заварих двама журналисти от църковната телевизия, мъж и жена, да си събират багажа.

— Лети ли интервюирахте? — обърнах се аз към жената.

— О, да. Историята й е трагична. Но и прекрасна — отговори тя. Беше на средна възраст, руса и хубавичка, с дребно, стегнато тяло в розов костюм.

— Прекрасна? — повторих аз.

Тя вдигна лице към мен. В сините й очи трептеше напрегнато желание да обясни.

— Да, от християнска гледна точка. История за опрощение и надежда.

Забих поглед в пода и мълчах, докато двамата си тръгнаха заедно с екипа.

По някое време в стаята влезе Лети със затворнически гащеризон и белезници на ръцете. Надзирателката до нея беше мършава като точилка, румена, с кестенява коса и мускулести ръце като на ирландска перачка. Тя отключи белезниците и разтри китките на Лети.

— Май съм ги стегнала повечко — рече тя. — Добре ли ще ти е тук, скъпа?

— Нищо ми няма, Телма — отвърна Лети.

Лично аз не бих различил Лети от нейната близначка, ако не беше татуираната на шията й роза със зелени листа. Имаха еднаква кожа, еднаква светлокестенява коса със златисти кичури и дори еднакво мощно физическо излъчване. Тя седна зад дървената маса срещу мен с изпънати рамене и скръсти ръце.

— Ще те показват по кабелната телевизия, а? — подхвърлих аз.

— Да, беше много вълнуващо — потвърди. После забеляза изражението ми и добави: — Не одобряваш ли?

— Щом е добре за теб, всичко е наред, Лети.

— Мисля, че са добри хора. Бяха много мили с мен, Дейв. Предаването им стига до милиони домове.

Тогава усетих изгарящия я страх, готовността й да повярва, че някакви готованци и шарлатани могат да променят нейната съдба или поне да се заинтересуват искрено какво ще я сполети, видях ужаса и тревогата, които обгръщат сърцето й като мразовит облак, когато се събужда сутрин с още един ден по-близо до смъртоносната инжекция. Колко време й оставаше? Шест седмици? Не, вече пет седмици и четири дни.

Спомних си кадрите, които показваха Лети на литургия в църковния параклис — първо коленичила пред кръста, после как се надига с умолително събрани над главата ръце. Гледката беше мъчителна. Но аз отдавна бях разбрал, че ако сам не си минал през Гетсиманската градина не бива да съдиш онези, чиято съдба ги тласка натам.

— Можеш ли да ми кажеш нещо за една негърка на име Муцката Дотрийв? — попитах аз.

— Какво?

— Познаваш я, нали?

— Може и да съм чувала името, но не помня — каза тя.

— Защо двете с Пейшън не искате да ми се доверите?

Тя се загледа в костеливите си длани. После произнесе:

— Онова, което искаш да разбереш, няма да помогне. Остави го.

Едната й ръка нервно се разтвори и пак се сви върху масата. Дланта й беше златиста, лъскава от пот, ноктите ниско изрязани. Хванах я за ръката.

— Добре ли си?

— Разбира се.

Но не беше добре. Виждах как трептят вените по шията й, виждах побледнелите ноздри. Тя преглътна на сухо, когато отново погледна към мен, като се мъчеше да задържи в очите си прословутия блясък на разкаянието.

— Никой не е длъжен да бъде вечно храбър — рекох аз. — Няма нищо лошо в това да те е страх.

— Не, лошо е. Лошо е, ако си вярващ.

Нямах какво да отговоря. Сбогувах се и излязох навън, където има вятър, зелена трева, слънчеви лъчи и дървета на фона на небето. Знаех колко лесно е да загубиш всичко това.

Като дете Клъм Чевръстия танцувал за дребни монети степ по тротоарите във Френския квартал. Тежките метални пластини, които закрепвал на обувките си, тракали по цимента и отеквали звънко от стените на старите сгради. Знаел само две стъпки, но тракащите подметки го правели част от пейзажа, част от музиката на нощните клубове и стриптийз баровете, а не просто някакво си дрипаво черно хлапе, чиято майка ловяла клиенти по задните улички.

По-късно Клъм Чевръстия решил да стане джаз барабанист. За пръв път попаднал зад решетките в затвора на област Калкасио още преди епохата на гражданските права, когато държали негрите в отделна секция, а белите били на горния етаж. Клъм нямал нищо против. Долу било по-хладно, особено когато валяло и духал вятър откъм езерото. Освен това той не обичал белите, а нощем чувал трясъка на барабани и воя на тромпети и саксофони в заведенията по улица Райън.

Партньорът му по килия бил наркоман и се хвалел, че е свирил на барабани с „Платърс“ и Смайли Луис. Чевръстия бил потресен от факта, че един неудачник с гноясали дупки от игли по ръцете може да превърне палките в неясно петно над барабана.

Наркоманът си бил направил палки от парче счупена щора и показал на Клъм всичко, което знаел. Имало само един проблем — въпреки цялото си желание, Чевръстия не притежавал талант.

Помъчил се да замени липсата на способности и опит с шум и агресивност. Свирел с групи край шосето за аерогарата, блъскал усърдно чинелите и удрял барабаните с телените четки. Но всички музиканти виждали, че е измамник и имитатор.

Завиждал им и ги ненавиждал. Тайничко се зарадвал, когато през 1981 година кокаинът връхлетял Ню Орлиънс като ураган. Чевръстия останал чист — изкарвал си хляба от проститутките, вдигал тежести, пиел течни протеини и всеки ден бягал по осем километра, докато тъпите музиканти дънели рок и се съсипвали с наркотици.

Но и до днес обичал да се прави на музикант. Всяка събота сутрин отивал в магазина за косачки на братовчед си, където в задната стаичка пускал касетка на Крупа, Джо Джоунс или Луи Белсън, блъскал барабаните и си правел записи.

По-късно свидетелите разказвали, че белият мъж, който спрял с пикапа отпред, бил облечен с джинси без колан, тясна бяла тениска и каубойски ботуши, а косата му била сресана като през петдесетте години. Един твърдял, че бил хлапак; двама други му давали над трийсет години. Но при разговора с полицейския художник всички заявили единодушно, че имал бяла кожа, момичешки устни и изглеждал съвсем безобиден. Усмихнал се и поздравил една старица, която седяла и си веела под близкия навес.

Когато звънчето на предната врата звъннало, Чевръстия намалил звука и се провикнал:

— Братовчед ми е в съседната къща.

Но някои диванета просто не слушат.

— Хей, не минавай зад тезгяха, мой човек — рекъл Чевръстия. — Ама ти глух ли си бе? Собственикът на магазина не е тук в момента.

— Извинявай.

— Нищо де. Стой си там и всичко ще е наред.

— Кога ще се върне?

— Сигурно след две-три минути, както пише на табелката.

— Ти барабанист ли си?

Кратко мълчание.

— За какво си дошъл? — попитал Чевръстия.

— Братовчед ти има голям дълг към Джими Фигата. Трябва да си плати лихвите.

Чевръстия станал от табуретката и пристъпил към тезгяха. По плота лежали вехти градинарски инструменти, грижливо изстъргани, заострени, смазани и боядисани.

— Джими Фигата не е лихвар — възразил Чевръстия. — Той е по тънката част.

— Както речеш. Където ме пратят, там отивам.

— Недей да ми се хилиш, мой човек.

— Добре.

— Хей, дръж си ръката така, че да я виждам — предупредил Чевръстия.

— Предадох каквото трябваше. Сега си тръгвам. Приятен ден.

— Не, чакай. Искам да ти покажа нещо. Това е златна монета от двайсет долара. Обзалагам се на петдесетачка, че мога да я преметна три пъти с връхчетата на пръстите, без да я изтърва. Загубя ли, получаваш и монетата. По дяволите, ето че я изпуснах. Навит ли си, мой човек?

— Петдесет долара? Без да пипаш с другата ръка?

— Точно тъй.

— И ще ми дадеш и монетата?

— Думата ми на две не става. Питай когото щеш.

— Добре, ето тук петдесет долара. Не е някакъв номер, нали?

Чевръстия се усмихнал лекичко и започнал да премята монетата по връхчетата на пръстите си. Златното кръгче се превъртало като живо. В същото време лявата му ръка плъзнала под тезгяха, където братовчед му бил заковал кобур с револвер трийсет и осми калибър. Чевръстия усетил с длан набразденото дърво и гладката стомана на дръжката.

— Ей, пак я изтървах! Голям късмет имаш, братче! — възкликнал той и измъкнал револвера.

Планът бил добър. Досега винаги му носел успех, нали така? Защо не минал сега?

Умът му не схващал какво се е случило. Току-що златната монета паднала от връхчетата на пръстите му, подскочила върху тезгяха и се търкулнала със сухо тракане. Но навлекът не я гледал. Просто си стоял тъпо ухилен — все същата високомерна, презрителна, бяла усмивка, която Чевръстия бил гледал цял живот. Усмивка, която му казвала, че е дресирана маймунка, копеле на курва от задните улички.

Искал да пъхне цевта в устата на тоя досадник и да му пръсне черепа като презрял пъпеш.

Но имало нещо нередно, макар че не можел да го проумее — също като в сън, когато внезапно виждаш и най-мрачните кътчета на съзнанието си, но щом се събудиш, всичко изчезва. Лявата му ръка не искала да действа. Усещането за хладна стомана и набраздено дърво било изчезнало от дланта му. Чувствал се по-лек от едната страна и губел равновесие, сякаш подът се накланял под краката му. Той затворил очи и отново видял цялата сцена върху червения фон на клепачите. Видял как натрапникът грабва от тезгяха мачетето, което братовчед му бил наточил като бръснач, после замахва и тежкото острие с лекота срязва плът, кости и сухожилия.

Чевръстия се втренчил в падналия револвер и отсечената ръка, която сякаш се мъчела да сграбчи златната монета върху тезгяха. От уредбата долитал гласът на Луи Прима и Чевръстия си спомнил как като малко момче прекъсвал танца, за да хване монетите, които не улучвали картонената кутия и се търкаляли по тротоара.

— Трябваше да е чист удар — казал натрапникът. — Така работя аз. Сам си си виновен.

Той бързо минал зад тезгяха и повалил Чевръстия на пода. Прекрачил го, размазвайки кръвта му по пода с каубойските си ботуши, извадил пистолет, привел се и натиснал спусъка. Но пистолетът само щракнал и не гръмнал.

Убиецът изхвърлил засеклия патрон, после доближил дулото на два пръста от челото на Чевръстия и закрил лицето си с длан, за да се предпази от пръските.

— Ти си свързан с майката на Робишо — изрекъл високо Чевръстия. — Имаш момичешки устни. Кожата ти е като мляко. Никога не си работил на открито. Висок си метър и осемдесет. Гаден скапаняк си, претрепваш човек за едното нищо.

— За последното имаш право — казал онзи.

Странно колко силно гърми пистолет двайсет и пети калибър. Два изстрела и ушите ти писват за цял час. Убиецът взел от пода празната гилза и засеклия патрон, свалил оплисканата с кръв тениска, избърсал дръжката на мачетето и тръгнал към пикапа с тениска в ръката.

Но нещо не му давало мира. Какво? Върнал се вътре, ритнал касетофона и го смачкал с крак. Безпокойството продължавало да го мъчи. Какви били онези приказки? Момичешки устни? Ами онова, за нечия майка? Кой го знае, може да е бил побъркан, тъпият сводник. Напоследък смахнати се срещали под път и над път. Е, поне този тук нямало вече да дрънка.

Глухата старица отвън му махнала с ръка, докато той подкарвал пикапа, захапал гребенче между зъбите си.

В понеделник сутринта един ветеран от отдел „Убийства“ на име Дейна Магели дойде в кабинета ми и пусна касетата, измъкната от строшения касетофон в магазина за косачки. Магели имаше черна, късо подстригана коса, мургава кожа и тънки мустаци. Все още ходеше по три пъти седмично да играе хандбал в Атлетичния клуб на Ню Орлиънс. На бюрото ми лежаха разпръснати снимки от местопрестъплението и словесен портрет на извършителя.

— Защо Чевръстия казва, че убиецът е свързан с майка ти? — попита Магели.

— Чевръстия казва само Робишо — възразих аз. — Не споменава малкото име. Защо смяташ, че имам нещо общо?

— Двамата с Клит Пърсел сте ходили в Първи участък да разпитвате за него.

— Той ми каза, че през шейсетте години видял две ченгета да убиват майка ми.

— Разбирам — кимна Магели и очите му станаха безизразни. — И какъв извод следва?

— Че може би виновниците са пратили онзи да очисти Клъм Чевръстия.

— Кои биха могли да са те?

— Кажи ми, та да ти кажа — отвърнах, без да го гледам в очите.

Магели беше облечен с бежово спортно сако и кафяви памучни панталони. Приведе се напред и опря лакти върху бюрото ми.

— Ти си добро ченге, Дейв. Винаги си бил. Просто не ти провървя. Доста момчета биха искали да те видят отново в отдела.

— Ами Пърсел?

— Пърсел беше кофти ченге.

— Цялото управление беше кофти — казах аз.

— Вече не е. Може още да са останали тук-там нечестни типове, но новият шеф прогони най-гадните, а някои вкара направо в затвора.

— Накъде биеш, Дейна?

— Не ти препоръчвам да си уреждаш личните сметки в Ню Орлиънс.

— Е, човек никога не знае накъде ще му тръгне — вметнах аз.

— Не очаквах подобен отговор от човек с твоя опит.

— Оплачи се на старата ми шапка.

Но Магели не ме слушаше.

— Търсихме убиеца из компютрите по всички възможни начини — каза той. — Нищо. Прилича ми на типичен социопат, но или няма сведения за него, или ние не можем да ги открием.

— Мисля, че е новак — рекох аз. — Сега започва и иска да се представи пред някого. Беше искрено разстроен, че не е направил чист удар. Но вършеше всичко както трябва, докато не се върна да смачка касетофона. Знаеше, че е изтървал нещо, но беше превъртял и не можеше да се сети какво. Затова строши касетофона, а лентата остави за нас. Той е амбициозен нов играч и кръвта му все още не е станала на вода.

Магели разтърка брадата си с два пръста.

— Викнах един лингвист да прослуша записа. Казва, че акцентът е горно южняшки, от Тенеси или Кентъки. Човекът е образован, поне в сравнение с отрепките, които обикновено прибираме. Смяташ ли, че е от мафията?

— Не — отвърнах аз.

— Защо?

— Защото сбърка. Всички знаят, че Джими Фигорели не е лихвар, а сводник.

Магели се усмихна.

— Върни се да работиш при нас — покани ме той.

— Ако вземете и Пърсел. Ще изкарате двойна печалба.

— И да се съгласим, няма да дойдеш, нали?

Загледах се настрани и побързах да сменя темата.

— Има и друга възможност. Клъм Чевръстия смяташе, че човекът е пратен от убийците на майка ми. Но това не доказва нищо. Доста хора биха желали да пият шампанско на гроба на Клъм.

— Клъм беше безмилостен боклук, но по-хитър сводник не съм виждал — възрази Магели. — Той знаеше кой му праща наемен убиец. Ти също знаеш.

Той насочи показалец към мен, после стана и излезе.

Следващия следобед Клит влезе в кабинета ми малко преди края на работното време.

— Онзи тип се казва Стив Андрополис — съобщи той. — Работил е за джаканосите, а също така и на свободна практика в Маями, докато там беше ничия територия. Помниш ли го?

— Смътно.

— Снощи бях сбъркал адреса. Той прие да се видим отново довечера. Голям боклук, Жилка, но е цяла съкровищница от сведения.

— И защо му е да ни помага?

— Задлъжнял е четири бона на Ситния Уили Бимстайн. Уредих му един месец отсрочка.

— Добре ми звучи, Клитъс — казах аз.

Той се усмихна и лапна ментов бонбон.

Тази вечер се прибрах от работа късно. Алафеър бе отишла в градската библиотека, а в кухнята заварих бележка от Бутси, че е на пазар в града. Налях си чаша кафе, сложих захар, седнах в здрача на стъпалата на задната веранда и се загледах как патиците ровят с човки из езерцето.

Но самотата никога не ми е била по сърце, особено в къщата, където някога се разпадна първото ми семейство.

Сред прииждащите сенки почти различавах призраците на родителите ми, които всеки ден се нападаха, караха се на развален френски и взаимно се обвиняваха в какви ли не грехове.

През онзи ден, когато майка ми замина с Мак за Морган Сити, баща ми ковеше кокошарник в задния двор. Фордът на Мак беше паркиран на черния път с включен двигател. Майка ми се опита да поведе някакъв разговор, преди да ме изостави на неговите грижи. Но баща ми не я слушаше, само се озърташе ту към колата, ту към огнените слънчеви отблясъци по прозорците.

— Да знаеш — рече той, — стъпи ли в моя имот, онуй негово пищовче няма да му свърши никаква работа.

Денят беше непоносимо горещ, из въздуха се носеше остър мирис като на разтопен катран, а вятърът вдигаше прах над чакълестия път. Баща ми се обливаше в пот, вените му бяха издути и сякаш цялото му тяло се готвеше да пръсне работния гащеризон със силата на чудовищния гняв, който го обземаше, когато бъдеше наранена гордостта му.

Аз седях на предните стъпала. Искаше ми се да запуша уши и да не слушам какво си говорят родителите ми. Не исках да гледам Мак с неговата мека шапка, двуцветни обувки и тесни панталони, не исках да мисля за двузарядния деринджър със седефена дръжка, който бях зърнал веднъж в жабката му.

Но баща ми се озърна към мен, после към Мак и пак към мен, и видях по лицето му как мигът отмина. Той остави чука настрани, вдигна скованата рамка и провери дали е равна. Пъхнах ръцете си под бедрата, за да не треперят.

Когато майка ми потегли с Мак, аз си помислих, че за семейството все още има надежда. Все още си имах баща — Големия Олдъс, усмихнат и безотговорен здравеняк, вечен кръчмарски побойник. Дори и на тази възраст разбирах, че се е въздържал от насилие заради мен. А майка ми Мей все още бе моя майка. Сладострастието и неспособността да се пребори с алкохолизма на баща ми я правеха жертва на лоши мъже, но самата тя не бе лоша. Обичаше ме, обичаше и баща ми, иначе нямаше да се кара с него.

Но сега имаше хора, които наричаха майка ми курва.

Никога не бях чувал да свързват тази дума с нея. Докато тя беше жива, курвите не работеха в перални за трийсет цента на час, не прислужваха в бирарии и не копаеха градини заради торба фасул.

Ако не беше Клит Пърсел, щях да надупча гърба на негодника Стив Андрополис задето нарече майка ми курва. Представях си съвсем ясно как го правя. Виждах как онова бягащо, мизерно подобие на човек се озърта към мен, отваря уста в беззвучен писък и разперва ръце на фона на кървавото небе. Сведох очи и видях, че съм стиснал юмруци.

Излях кафето в цветната леха и уморено разтърках лице.

Колата на Бутси зави откъм пътя и спря отпред. След малко чух шумолене на хартия, докато пренасяше покупките по верандата. Обикновено спираше зад къщата, но напоследък почти не разговаряхме — от онази вечер, когато призна за връзката си с Джим Гейбъл.

Защо го бях унизил, докато лежах до Бутси в тъмното? Все едно й казвах, че доброволно е споделила живота и личността си с един изрод. Вторият й съпруг Ралф Джакано я бе спечелил с лъжа — твърдял, че има диплома за счетоводител, че е съдружник в компания за търговски автомати и че е скучен, но напълно почтен бизнесмен от Ню Орлиънс.

Вярно, в известен смисъл беше счетоводител, само че въртеше парите на мафията; другият съдружник в компанията му беше Диди Джи.

След като колумбийците му пръснаха черепа, Бутси трябваше да лети до Маями, за да разпознае трупа. Едва тогава узнала, че мъртвата му любовница била същата банкова служителка, която уредила втора ипотека за нейната къща и помогнала на Ралф да източи всичко от сметката й.

Била предадена, унизена и ограбена. Чудно ли е, че в живота й успял да се вмъкне мъж като Гейбъл — полицейски служител, внушителен и сериозен.

Зад мен Бутси отвори мрежестата врата и спря на горното стъпало. С крайчеца на окото си зърнах прасците и глезените й.

— Хапна ли нещо? — попита тя.

— Да, оная картофена салата от хладилника.

— Пазиш се да не напълнееш — подхвърли тя.

Приведох се напред и събрах ръце под коленете си. Патиците кръжаха из езерото и разплискваха водата с крилете си.

— Мисля, че си чудесна жена, Бутси. Не вярвам някой мъж да те заслужава. Във всеки случай не и аз.

Небето гаснеше; вятърът откъм съседската тръстикова нива носеше мирис на дъжд, влажна земя и диви цветя. Бутси седна зад мен на стъпалото, после усетих пръстите й по врата си.

— Искаш ли да се прибираме? — попита тя.

Тръгнах по коридора към входа на сградата, но ме засече шерифът.

— Дошъл е Пърсел — каза той.

— Знам — отвърнах аз. — Отивам да го посрещна.

— Дръж го навън.

— Прекалено си строг с него.

— Ако ми искаш стола, кандидатирай се. Не го ща в тази сграда.

Той се отдалечи, а аз стоях с пламнало лице и гледах гърба му. Изтичах и го догоних.

— Не те дразни самият Пърсел, а жената до него. Мисля, че заради нея доста народ си има проблеми със съвестта.

— Самозабравяш се.

— При цялото ми уважение, вие също, сър — рекох аз и излязох навън.

Клит вървеше насреща ми. Беше със светъл костюм, кафява копринена риза и тъмна вратовръзка на ситни цветчета, а вместо барета носеше панама с вградена зелена козирка.

— Какво дириш тук с Пейшън? — попитах аз.

— Откарах я до клиниката в Лафайет.

— Защо?

— Ходи там при дерматолог или нещо подобно. Не й се говореше за това.

— Не отговори на въпроса ми. Защо си с нея?

— Не е твоя работа, Жилка.

Стояхме един срещу друг в жаркия следобед, а по моравата зад нас падаше сянката на огромната бяла съдебна сграда. После лицето на Клит омекна. Той се озърна настрани и пак ме погледна.

— Изведох я, защото я харесвам. Смятаме да отидем на вечеря и после на кино. Идваш ли?

— Искам да поговоря с теб насаме.

— Добре, винаги съм на твое разположение — каза той. — Благодаря за топлото посрещане.

После се качи в кадилака и потегли. Пейшън леко отметна кичур коса от окото си и ми се усмихна.

В събота се събудих още преди изгрев-слънце, за да помогна на стария негър Батист, който работеше за мен. Заедно отворихме магазинчето за стръв и запалихме барбекюто, на което приготвяхме печени пилета и наденички за клиентите. Откачих от веригата домашния любимец на Алафеър, трикракия енот Трипод, и го сложих върху зайчарника с паничка вода и паничка рибешки вътрешности. Той обаче скочи долу и полюшвайки задница тръгна пред мен към кея през дъбовата горичка.

Трипод и Батист бяха воювали години наред. Енотът докопваше надениците и ги гризеше на парчета върху тезгяха, унищожаваше цели кутии шоколад и сладкиши, а Батист го гонеше по кея с метлата и се заканваше да го направи на яхния. Но накрая двамата сключиха примирие, може би поради напреднала възраст или пък просто защото разбраха, че няма оправия. Сега щом го пуснехме, Трипод обикновено отиваше към магазина, отваряше мрежестата врата и се качваше да дреме на хладилника зад тезгяха. Миналата седмица бях видял Батист да се носи по реката с моторна лодка, а Трипод седеше на носа, изпънал глава срещу вятъра като украшение на старовремски кораб.

Когато влязох в магазина, Батист пиеше кафе и гледаше през мрежата към мочурището.

— Виждал ли си някога такава червена луна по това време на годината? — попита той.

— Ветровито е. Много прах има във въздуха — казах аз.

Батист беше едър мъж, с бицепси като топки за крокет; работният гащеризон и бялата тениска изглеждаха като пришити за кожата му.

— Старите хора казват, че в робските времена щом изгреела такава луна, поливали земята със свинска кръв — продължи Батист.

— Защо?

— За да растат по-едри царевицата и тръстиката — отговори той. — И пак затуй някои хора убиват алигатор и го заравят в нивата. Видях Клит Пърсел с Пейшън Лабиш.

— Тъй ли?

— Онези момичета са голяма беля, Дейв. Техните бяха сводници.

— Понякога и от гнило дърво се раждат добри ябълки — рекох аз.

— Туй го разправяй на онзи, дето изяде кирката.

— Мисля, че сам си го беше изпросил — възразих аз.

Трипод се изкатери на тезгяха и започна да души буркана с туршия. Батист го взе върху сгънатия си лакът. Опашката на енота беше на черни и сребристи ивици и се полюшваше напред-назад между краката му.

— Като бях малък, у дома бяхме десет хлапета. Всяка сутрин мама ни даваше сухари, ама нямаше с какво да ги мажем. Затова тя държеше на масата буркан смокиново сладко. Търкахме сухарите по стъклото и ги ядяхме. Всички се смеехме, като го правехме. Всеки се сблъсква с такова стъкло по пътя си, Дейв. Ама туй никому не дава право да убива хората.

— Какво общо има това с Клит и Пейшън, Батист?

— Знам ги онез момичета от ей такива. Видиш ли едната, все едно си видял и другата. Никога не се деляха на повече от две крачки.

— Прекалено е рано за спорове, колега — казах аз.

— Че кой спори? Истината си е истина. Нямам какво да доказвам.

Той излезе навън в мекото синьо утро, сложи Трипод на парапета и се зае да мие масичките на кея. Мътната червена луна висеше точно зад главата му.

В осем сутринта в понеделник шерифът ме спря на входа на управлението. Беше се порязал при бръсненето и на челюстта му имаше парченце тоалетна хартия, напоено със засъхнала кръв.

— Ела да си поговорим — каза той.

Последвах го към кабинета му. Шерифът си свали сакото, закачи го на стола и хвърли поглед през прозореца. Притисна юмрук към кръста си, сякаш изведнъж го бе заболял гръбнакът.

— Затвори вратата — нареди той. — И спусни щорите.

— За онзи ден ли ще говорим?

— Казах ти, че не искам Клит Пърсел да идва тук. Смятам, че молбата е напълно разумна. А ти реши, че съвестта ме мъчи заради Лети Лабиш.

— Може просто да не харесваш Пърсел — рекох аз. — Моите извинения, ако случайно съм намекнал нещо повече.

— Ти беше в отпуск, когато убиха Кармауч. Не си длъжен да се намесваш.

— Така е, не съм.

— Прокурорът поиска смъртна присъда. Решението не беше наше.

— Кармауч беше педофил и садист. Една от жертвите му е в смъртното отделение. Пред такова нещо човек не си затваря очите, шерифе.

Вратът и лицето му бавно пребледняха от долу нагоре. Той вирна глава да заговори, но не намери думи. Профилът му се очертаваше като индианска глава на фона на прозореца.

— Не го трупай на мен, Дейв — изхриптя той. — Няма да ти позволя.

— Мисля, че трябва отново да се заемем със случая. Според мен е имало и втори убиец.

Очите му се разшириха.

— Вие от дружеството на анонимните алкохолици май имахте един израз — сухо пиянство, нали? Като попаднете в безизходно положение, създавате си нови проблеми и така се напивате емоционално. Говоря за смъртта на майка ти. Това е единствената причина да не те отстраня от служба.

— Това ли е всичко? — попитах аз.

— Не. В кабинета те чака един полицай от отдел „Убийства“ в Ню Орлиънс, някой си Дон Ритър.

— Ритър е от борбата с порока.

— Добре. Това си го изяснявай с него — каза шерифът, после опря длани на перваза и се разкърши, за да облекчи болката в гръбнака.

Тази вечер двамата с Клит отидохме с колата до малкия пристан край Лоровил, спуснахме лодката на вода и подкарахме към езерото Фос Поант по дългия сенчест канал. Над езерото се сипеха слънчеви лъчи, вятърът постепенно отслабна, настана затишие и птиците излетяха в кървавото небе над върбите и кипарисите.

По бреговете дремеха алигатори, омазани с кал. Приличаха на статуи от черен и зелен камък. Вратът ми пареше като изгорен от слънцето, а устата ми беше необяснимо суха, както някога, когато се събуждах с махмурлук. Клит изключи двигателя и остави лодката да се носи бавно между кипарисите към един насип и малка наколна къща с тенекиен покрив, укрита в сянката на столетни дъбове.

— На оная кучка й нямам вяра за пет пари — каза той. — Тя те насъсква, Жилка.

— Какво печели от това?

— Някога работеше в полицията. Гъста е с онзи гадняр Ритър.

— И какво да направя? Да откажа да прослушам записа?

— Май е по-добре да си затварям устата — каза той, после заби веслото между листата на водните лилии и изтласка лодката на брега сред облак от кални пръски.

Тръгнах нагоре по насипа под обраслите с мъх корони на дъбовете и се изкачих на верандата пред къщата. Кони ме посрещна на прага. Беше със сандали на платформа, джинси и жълт пуловер, изпънат от връхчетата на гърдите й. Държеше лъжица и отворена кръгла кутия, пълна с жълт сладолед.

Погледна покрай мен към насипа и попита:

— Къде е Бутси?

— Предполагах, че срещата е служебна, мис Дезотел.

— Наричай ме Кони, ако обичаш… Онзи там долу не е ли Клит Пърсел?

— Аха.

— Няма ли домашно възпитание? — попита тя, като се изправи на пръсти, за да го види по-добре.

— Моля?

— Пикае ми във филодендрона.

Последвах я в къщата. Вътре беше приятно, навсякъде имаше саксии със зеленина и светли плоскости, за да подсилват оскъдните слънчеви лъчи, проникващи през дърветата. Кони мина в кухнята, сипа в миксера сладолед и добави вишни, портокалови резенчета и чаша бренди. Включи го и ме погледна с усмивка.

— Нямам много време, Кони — казах аз.

— Трябва да го опиташ.

— Не пия.

— Това е десерт.

— Дай да чуя записа, ако обичаш.

— Ама ти наистина си бил голям сухар — каза тя. После лицето й стана загрижено, сякаш дълго бе репетирала точно това изражение. — Слушането едва ли ще ти е много приятно, та исках малко да си подсладиш преди това.

Тя извади от едно чекмедже касетофон с батерии, сложи го върху кухненската маса, натисна бутона с палец и заби поглед право в очите ми, докато от говорителя се раздаваха гласовете на Дон Ритър и мъртвия Стив Андрополис.

Аз стоях до замрежения прозорец, гледах към езерото и слушах как Андрополис описва последните часове на майка ми и далаверата с проститутки, която бе довела до смъртта й.

Исках да се откъсна от думите, да заживея с вятъра между дърветата и леките вълнички по езерото, да слушам далечните глухи удари на лодка по дървен кей или пък просто да гледам дебелите ръце и хлапашката физиономия на Клит, който мяташе въдица в здрача и плавно придърпваше примамката.

Но макар да беше паразит, който само използва и никога сам не пристъпва към действие, Андрополис се оказа такова зло, че дори от гроба можеше да нанесе удар.

— Онези, дето я очистиха, не бяха ченгета — говореше гласът на Андрополис. — Бяха охранители или нещо подобно. Тя ходеше с един тип на име Мак. Разправяше на всички, че бил крупие, но всъщност й беше сводник. Само че двамата с майката на Робишо, ако наистина му е била майка, налетяха на когото не трябва.

Сякаш през опушено стъкло виждах как вятърът вее над черен път сред море от тръстика. В небето прииждаха черни облаци; на метален стълб пред танцовия салон се въртеше червено-бяла неонова реклама. Зад салона имаше редица къщурки, напомнящи някогашни робски жилища, и на всяка малка веранда светеше синя крушка. Като в забавен кадър виждах как майка ми, затлъстяла от бира, води някакъв пиян мъж към една от къщурките. Върху джобчето на ризата му лъщеше значка. Спряха под крушката и тя започна да го целува, плъзгайки ръка надолу към слабините му.

После се озоваха вътре, охранителят вече беше гол, подпрян на лакти, притискаше тялото й върху зацапания дюшек и блъскаше желязната рамка на леглото в дъсчената стена. Край прозореца с грохот прелетя влак, натоварен с рафинирана захар от фабриката.

Точно когато охранителят взе да свършва, озъбен като маймуна, вратата на къщичката се отвори, Мак влезе вътре и щракна лампата. Тясното му мустакато лице изглеждаше жестоко и съсредоточено. Беше с островърхи каубойски ботуши, раирани панталони, двуцветно спортно сако и килната мека шапка. Измъкна изпод колана си малък никелиран револвер и го насочи малко встрани от стреснатата двойка върху леглото.

— Значи само обслужваш масите, а? — каза той на майка ми.

— Слушай, приятел, това си е сделка в брой. Не се стягай — каза охранителят, после закри слабините си с чаршафа и се търкулна настрани от огневата линия.

— Не видя ли халката на пръста й? — попита Мак. — Не разбра ли, че си тръгнал да плевиш чужда градина?

— Хей, недей да го сочиш това към мен. Хей, няма проблеми. Тъкмо днес получих заплата. В портфейла е. Вземи я.

— Ще си помисля. На колене.

— Недей, човече.

— Преди малко бях в кенефа. Опръсках си ботушите. Ей тук, на връхчето. Искам да го лъснеш… Не, с езика.

После Мак се наведе и притисна дулото в потната коса на голия мъж, докато онзи лижеше ботуша му.

По-късно тази сутрин позвъних на психолога в затвора Рейфорд, на една социална служителка в област Лечър, Кентъки, и на един гимназиален съветник в Детройт. До края на работното време получих по факса поне три дузини справки за Джони Ремета.

Късно следобед Клит Пърсел седеше до мен на пейката в края на кейчето и четеше събраните сведения.

— С коефициент на интелигентност 160 да стане наемен убиец! — смая се Клит.

— И няма ранни признаци за склонност към насилие. Проявяват се едва след излизането от Рейфорд.

— Искаш да кажеш, че след няколко групови изнасилвания под душа е решил да си го върне?

— Просто казвам, че вероятно не е социопат.

Клит затвори папката и ми я върна. Вятърът изпъваше платнения навес над главите ни.

— На кого му пука какъв е? — заяви Клит. — Навлязъл е в твоя собственост. На твое място следващия път ще го прострелям в коляното.

Не отговорих. Усещах го как ме гледа отстрани.

— Тоя тип не ти върши работа — каза Клит. — Не знае кой го е наел. А разните психологически тъпотии ги пробутвай на друг.

— Социалната служителка каза, че баща му бил пияница. Смята дори, че на два-три пъти е продавал хлапето, за да си купи пиене.

Още преди да довърша, Клит раздразнено тръсна глава.

— Гледал е Клъм Чевръстия право в очите, преди да му пръсне черепа. Във военновъздушните сили обучават точно такива типове да пускат атомни бомби.

Той стана и стисна здраво парапета на кея. Вратът му беше зачервен, едрите му ръце пращяха от енергия.

— Аз съм си виновен. Не биваше да ти помагам да го измъкнеш на светло.

— Как е Пейшън? — попитах аз, за да сменя темата.

— Чака ме да намина. — Клит въздъхна. — Главата ми е като стегната с тел. Не мога да мисля.

— Какво има?

— Утре ще я водя на свиждане със сестра й в женския затвор.

— Имаш чувството, че прескачаш от другата страна на барикадата?

— Нещо такова. Винаги съм смятал, че повечето хора в смъртното отделение са си го заслужили. Гледа ли снощи Лари Кинг? Беше довел един тип да си прави майтапи с екзекуцията на една жена в Тексас. Същият, дето беше направил Клинтън за посмешище. Това са днес героите на Америка.

Той влезе в магазинчето и се върна с голяма кутия бира, увита в книжна салфетка. Вирна глава и почти изпразни кутията на един дъх. После шумно въздъхна и напрежението изчезна от лицето му.

— Дейв, сънувах смъртната камера в „Ангола“. Само че не водеха там Лети Лабиш, а Пейшън. Откъде ли ми е дошъл такъв сън? — рече той и завъртя показалец до слепоочието си.

На юг от нас, в трудовото градче Гран Боа, един млад адвокат, завършил право само преди две години, подаде от името на местните жители жалба срещу голяма нефтена корпорация. Местните жители бяха предимно каджуни и индианци от племето хума — неуки, неквалифицирани, бедни, без политическо влияние и подозрителни към съдебната система. С две думи, идеално място за изхвърляне на нефтените отпадъци от една голяма рафинерия в Алабама.

Ръководството на компанията не оспори, че ямите с отпадъци съдържат бензен, сероводород и арсеник. Не се и налагаше. Преди години, по време на енергийната криза, Конгресът бе направил за нефтената промишленост огромни изключения от правилата, ограничаващи другите отровни отпадъци. И второ — в щата Луизиана нефтопродуктите не са обявени официално за опасни вещества.

Сега щатът, нефтената корпорация и община Гран Боа се съдеха, а прокуратурата на Кони Дезотел приемаше заявления от тамошните жители, които твърдяха, че децата им страдат от световъртеж, зачервени очи, кожни обриви и толкова тежка диария, че трябвало да си носят кофи в колите.

Две семейства от Гран Боа се бяха преселили в Нова Иберия и сега живееха до пътя край реката, недалече от нощния клуб на Пейшън Лабиш. В понеделник Хелън Соало получи задачата да откара до домовете им Кони Дезотел и нейния помощник.

По-късно тя ми разказа за странното поведение на Кони Дезотел, макар че нямаше представа на какво се дължи.

Тази сутрин беше валял проливен дъжд, после вятърът спря, слънцето се превърна в ярко бяло кълбо сред небето, изпари водата от нивите и създаде купол от жарка задушна влага, от която човек имаше чувството, че из дрехите му пъплят мравки.

Климатикът в патрулната кола задрънчал, после изпъшкал и млъкнал. Кони Дезотел свалила белия си жакет, сгънала го в скута си и се помъчила да запази достойнство, докато помощникът непрекъснато бъбрел на задната седалка. Блузата под мишниците й потъмняла от пот, а в очите й взели да се разгарят враждебни пламъчета.

За момент помощникът прекъснал монолога си, сдъвкал ментов бонбон и пак започнал.

— Защо тия хора от Гран Боа не се преселят на място, където няма нефтена промишленост? Нека станат китоловци в Япония. Как може цял живот да са вършили черната работа в нефтените заводи, а една вода с лед да не могат да си направят без подробни инструкции? — В колата царувало мълчание и той приел това като знак, че не са го разбрали, затова продължил: — Индианците хума не харесват нефтените отпадъци. Но искат да строят казина и да пристрастяват народа си към хазарта. Мене ако питате, една водородна бомба им трябва.

— Не искам да засилвам раздразнението ти, Малкълм, но би ли млъкнал, ако обичаш? — казала Кони.

— Искате ли да пийнем по нещо студено? — попитала Хелън.

— Да, моля — казала Кони.

Докато отбивали към нощния клуб на Пейшън, слънцето се скрило зад буреносен облак и над полето паднала сянка. В клуба бръмчали и четирите вентилатора по ъглите на дансинга, а един вехт климатик, закрепен на изрязан отвор в задната стена, бълвал към бара поток хладен въздух.

Кони седнала на една табуретка, затворила очи и подложила лице на студения вятър.

Хелън надникнала към съседното помещение и подвикнала:

— Хей, Пейшън, имаш клиенти.

Кони отворила очи и с безизразна физиономия се завъртяла към Хелън.

— Това заведение е на сестрата на Лети Лабиш — казала Хелън. — Познавате ли я?

— Не.

— Стори ми се, че името ви е познато или нещо такова.

— Да, чувала съм името — отвърнала Кони. — Но това не значи, че я познавам.

— Да, госпожо — съгласила се Хелън.

— По-добре да си тръгваме — предложила Кони.

— Мислех, че искате да пиете нещо.

— Исках само да си почина на хладно две-три минути. Вече ми мина. Не е зле по-нататък да спрем още някъде.

— Късно е вече — ухилил се иззад бара помощникът Малкълм и сложил две отворени бутилки кока-кола пред Хелън и Кони тъкмо когато Пейшън влязла и вирнала глава, изненадана от присъствието му зад бара.

— Мога ли с нещо да ви услужа? — попитала тя.

— Прощавайте, мис — рекъл Малкълм. — Толкова съм пресъхнал, че ме е страх да не се подпаля. Оставих парите на касата.

После си отворил бутилка бира и веднага отскочил, защото от гърлото бликнала пяна.

Пейшън изтракала сметката, без да ги гледа.

— Извинявайте, че не успях да ви обслужа — казала тя.

Кони стояла като ударена. Гледала безпомощно тила на Пейшън, сякаш току-що пред нея бил изникнал най-страшният й кошмар.

Пейшън се завъртяла и оставила пред помощника четвърт долар и две монети по десет цента. После срещнала погледа на Кони.

— Добре ли сте, госпожо? — попитала тя.

— Да — рекла Кони. — Защо питате?

— О, в такива дни се топи и асфалтът по пътищата. Виждате ми се изтощена. Имам аспирин, ако искате.

— Благодаря. Не ми трябва.

Пейшън понечила да се обърне, после по лицето й се изписала лека изненада.

— Виждала ли съм ви някъде, госпожо? — попитала тя.

— Може би. Аз съм главен прокурор на щата.

— Не, виждала съм ви на една стара снимка — казала Пейшън. — Или е била някоя друга, но много прилича на вас. Имате красиви черти. Не се променят от времето.

— Приемам го като комплимент, но не знам за какво говорите.

— Ще се сетите. За Нова Иберия ли сте тръгнали?

Кони станала от табуретката и протегнала ръка над бара.

— Много ми беше приятно — изрекла официално тя, макар че никой не ги бил запознал.

После тръгнала към патрулната кола с вирната глава и пребледняло лице. От вятъра клоните на близкия дъб тропали по стените на клуба. Посипал се дъжд и едрите капки задрънчали като топчета по тенекиения покрив.

— Ще си допия бирата — обявил Малкълм. — Кой свири на онова пиано?

Шерифът крачеше напред-назад из кабинета си и четеше сгънатата първа страница на „Бейтън Руж Морнинг Адвокат“. През цялото време докосваше с нокът веждата си и се кокореше, сякаш не смееше да си позволи вълнението, от което щеше да се изчерви като домат.

Статията беше дълга и явно написана от журналист, усвоил един важен урок на своя занаят: по-изгодно е да приемаш нещата на вяра отколкото да се правиш на скептик.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Шерифът метна вестника на бюрото и продължи да крачи, като вадеше и пак слагаше мундщука на лулата си.

После взе факса с доклада от местопрестъплението, препрочете го и хвърли листовете върху вестника.

— Как се казваше онзи убитият, Бургойн ли беше? Пистолетът му си е бил в кобура. Как ще го обясниш?

— Питай разследващия екип.

— Питам теб.

— Не знам дали наистина ти се иска да знаеш — казах аз и се загледах в стената.

— Ритър ми се стори егоист и леке. Как така изведнъж се е променил, та да хукне на помощ под куршумите?

— Изобщо не го видях, преди да пристигне щатската полиция.

— По-добре ми кажи какво е станало там.

— Принудих Бургойн да върви пред мен и да даде на Ремета ключа от веригите. Ако Ремета не беше избягал с колата, стрелецът щеше да очисти и двама ни.

Шерифът зарови пръсти в косата си.

— Не вярвам — промърмори той.

— Ритър измисли цялата история, за да се прикрие. Не му възразих. Иначе сега щях да съм зад решетките.

— Извади ли оръжие срещу Бургойн?

— Да.

— Причинил си смъртта на полицай, Дейв.

— Те бяха заложили онова момче като жива мишена под дърветата.

Шерифът дишаше тежко през носа. Лицето му беше мрачно, раираната риза плътно стягаше гърдите му.

— Не мога да ти опиша колко съм ядосан — процеди той.

— Нали искаше истината?

— Адски си прав. Стой така.

Той излезе, отдалечи се по коридора и след пет минути се върна с бръчки около очите и пламнало от високо кръвно лице.

— Имам връзка с Дон Ритър и някакъв тип от вътрешния отдел в Ню Орлиънс — каза той и натисна бутона на телефона си.

— Какво правиш, шефе? — трепнах аз.

Той ми направи знак да мълча, застана насред кабинета и високо изрече:

— Ритър?

— С какво мога да ви услужа, шерифе? — раздаде се гласът на Ритър.

— Слушай и си затваряй устата. Ти си подготвил убийство на човек, задържан в моя затвор, а едва не уби и един от сътрудниците ми. Стъпиш ли пак в моя район, ще намеря начин да пратя зад решетките скапания ти задник. А дотогава се моли да не те докопам… Още ли е там онзи от вътрешния отдел?

След кратко мълчание прозвуча втори глас:

— Да, сър, тук съм.

— Ако вестникарите лочат онази помия, с която опитвате да прикриете цялата гадост, това си е тяхна работа. Но или ще разследвате работата до дъно, или ще пусна по Интернет открито писмо, за да уведомя всички полицейски служби в страната какви ги вършите. Между другото, продиктувайте ми името си буква по буква.

След като шерифът затвори телефона, забелязах по гърлото му червени петна.

— Това кръвно ще ме вкара в гроба — рече той.

— Съжалявам, че стана така. Нямах видимост за стрелба.

Той изпи чаша вода, въздъхна дълбоко и погледът му се спря върху лицето ми.

— Значи мозъкът на Бургойн те оплиска, така ли?

— Да.

— И на мен ми се случи в Корея. Човекът беше пленник, тъкмо го водех в тила. После ставах нощем да се къпя, плувах в океана и вършех всякакви щуротии. Какъв е изводът? По-добре него, отколкото мен.

Той положи длан върху рамото ми и почна да го размачква като спортен масажист.

— Бил те е с палка? — настръхнах аз.

— Най-вече по прасците — каза Клит.

Той лежеше полуизправен в болничното легло. Дълги шевове се тъмнееха над дясното му око и на избръснато петно върху тила.

— Как се измъкна?

— Дойдоха други ченгета и го спряха.

Отпи глътка вода с лед. Зелените му очи безстрастно шареха из стаята, но не поглеждаха към мен. Сгъна коляно под чаршафа и болезнено примижа.

— Това е станало в събота — уточних аз. — Къде беше досега?

— Покривах се. Гълтах успокоителни и пиячка. Тази вечер излязох, но не бях добре и колата хлътна в канавката. Щатските полицаи ме докараха тук.

— Не си се покривал. Издирвал си онези типове, нали?

— Нали ти казах за оня, с брезентовите гащи и презрамките, дето даде палката на Ритър? Той беше приятелче на Бургойн. Бас държа, че те двамата са пребили шофьора на Кора Гейбъл. Между другото, обадих се на шофьора да споделя тая мисъл.

— Не го прави, Клит.

— Нищо не правя, само се забавлявам.

— Някой ден ще ти видят сметката.

— Ритър ме нарече педал.

Над залива се бе надигнала буря и утрото изгря сиво, хладно и обгърнато в мъгли, после заваля дъжд. Надникнах през прозореца на кабинета и видях как Пейшън Лабиш слезе от някаква кола на тротоара и изтича към входа на сградата. Когато почука по стъклото на вратата ми, косата и кожата й лъщяха от влага. Под мишница носеше албум за снимки, увит в целофанов плик.

— Искаш ли да се изсушиш? — попитах аз.

— Извинявай, че ти говорих така последния път. Понякога не съм в настроение.

— Няма нищо. Ще пийнеш ли чаша кафе?

Тя поклати глава.

— Открих снимката на мис Дезотел. Онази, за която й споменах, когато беше дошла в клуба. Беше на тавана. Родителите ми пазеха снимки от всички места, където са ходили.

Тя седна пред бюрото, извади кърпичка и попи капките по лицето си.

— Защо реши да ми я донесеш? — попитах аз.

— Щото ме попита. Щото беше добър към нас.

Пейшън прелисти картонените страници, докато стигна до голяма черно-бяла снимка, направена в нощен клуб. По огледалото зад бара висяха шейни, елени и снежни топки от стиропор, а петима души, включително родителите на Пейшън, седяха на табуретките с чаши в ръце и гледаха усмихнато в обектива.

В ъгълчето на снимката някой бе написал „Коледа 1967“, но нямаше как да сбъркам Кони Дезотел. Тя спадаше към онези жени, чиито лица почти не се променят с времето и са хубави по-скоро по природа, отколкото поради младостта. Беше облечена в черна вечерна рокля с презрамки и корсаж. В ръката си държеше празна чаша за шампанско, леко килната настрани. Усмихваше се, но за разлика от останалите гледаше някого извън кадъра.

— Защо може да е толкова важна за някого тази снимка? — попита Пейшън.

— Вашите бяха по веселата част. Кони Дезотел е главен прокурор.

— Те имаха три или четири танцови салона. Всякакви хора идваха. Дори бившият губернатор Лонг.

— Може ли да задържа снимката?

Тя откачи фотографията от ъгълчетата, подаде ми я и сякаш в същия миг престана да й обръща внимание.

— По случая на сестра ми вече работи само един адвокат. Двайсет и пет годишен.

— Мисля, че ти си помогнала на Лети да убие Вейчъл Кармауч — казах аз. — Според мен доникъде няма да стигнете, преди този факт да изскочи наяве.

Тя ме изгледа втренчено като зверче, застинало в светлината на автомобилни фарове.

После напусна сградата тичешком.

Ненавиждах се за тия думи.

Мина седмица, без да чуя нещо повече от Дейна Магели. Оказа се, че в нощта на нападението Ситния Уили Бимстайн и Ниг Розуотър пратили Клит в Бейтън Руж да прибере някакъв тип, който се укривал от съда. Това не означаваше, че не е имал време да нападне Дженингс, след като доставил плячката в кантората на Уили и Ниг. Но Клит Пърсел си имаше принципи, макар и доста волни, и в тях не влизаше обезобразяването на повален и зашеметен противник.

Искаше ми се да изхвърля от главата си всичко, да отида за три седмици на Кий Уест с Бутси и Алафеър и да ловя риба. Беше ми омръзнало да се занимавам с чужди проблеми, да прекратявам домашни скандали, да мия повърнато в служебната кола, да бърша храчки от лицето си и да жаля наркоманите, че са болни от СПИН, а те вместо благодарност да се мъчат да ме ухапят.

Беше ми омръзнало да гледам скръбта по лицето на черни родители, когато им съобщавам, че детето им е умряло от свръхдоза или е било застреляно при обир. Да се мъча да възвърна самоуважението на някой магазинер, след като са го принудили да коленичи и да се моли за милост. А още по-малко исках да гледам в лицата жени, които са били изнасилвани, содомизирани, горени с цигари, бити с юмруци и систематично лишавани от последната капка достойнство и самочувствие.

Ако срещнете стар патрулен полицай, който не пие или не се друса, непременно ще се окаже, че или ходи на някакви психологически курсове, или е абсолютен пън, или самият той има престъпни наклонности.

Но всеки път, когато си избистрях главата и се опитвах да се съсредоточа върху хубавите неща на новия ден — лекия летен дъждец над залива, обедните срещи с Бутси при Виктор или в парка, дългите летни вечери и багрите на залеза високо в небето, сладоледените почерпки с Алафеър и нейните съученички от групата за литературно творчество — умът ми отново и отново се връщаше към мислите за съдбата на майка ми, нечутите й викове за помощ и факта, че убийците още са живи.

Но ме тормозеше още нещо. Много отдавна бях приел загубата на детството и семейството си заедно с онзи невинен каджунски свят, в който се бях родил. Загубата е като смъртта. Навестява всекиго и не бива да я оставяш да владее живота ти.

Сега обаче не изпитвах чувство за загуба, а за кражба и насилие. Бяха откраднали паметта за майка ми и печалната почит, която изпитвах към нея. Сега записаната в затвора лъжа на един мъртъв мошеник, че майка ми е била курва и крадла, бе станала част от полицейско досие в Ню Орлиънс и нямаше как да променя това.

— Измъчва ли те нещо? — попита Хелън Соало, влизайки в кабинета ми.

— Не, нищо съществено — отговорих аз.

Хелън застана до прозореца, разтри си врата и се загледа към улицата.

— И какво? — рече тя. — Кони Дезотел просто престана да идва, така ли? Изобщо не я тревожи, че е снимана с двойка сводници.

— Така ми се стори — кимнах аз.

— Била е в кабинета си. С цялата прокурорска машина под ръка. Не я оставяй да те заблуди, Дейв. Тази мръсница те е взела на мушка.

Но беше петък следобед и не ми се мислеше за Кони Дезотел. Напуснах службата, купих от пазара френска франзела и подкарах по черния път към къщи. Между клоните на дъбовете над главата ми слънчевите лъчи блестяха като излъскана мед.

Мина седмица и половина, без да чуя нещо ново за Джони Ремета, Аксел Дженингс, шофьора Мика и семейство Гейбъл. Започна да ми се струва, че може просто да изчезнат от моя живот.

Но изводите ми бяха горе-долу толкова основателни, колкото тези на човек, който плава по широка спокойна река в топъл ден и умът му не желае да се вслуша в грохота на водопада, долитащ иззад дърветата на близкия завой.

Когато два часа по-късно аз и Алафеър се прибрахме, нощта бе непрогледно тъмна. В светлината на таблото лицето й изглеждаше обтегнато, очите й бяха пълни с въпроси, за които не намираше подходящи думи. А аз се чувствах едновременно потиснат и гневен, че я отведох при Клит, след като знаех, че Аксел Дженингс му има зъб.

Отбих по алеята и спрях до верандата.

— Трябва да помогна на Батист да затвори — казах аз. — Ще се видим след малко вътре, бива ли?

Но тя не помръдна. Светлината от верандата пронизваше клоните на дърветата и хвърляше сенки в камионетката. Алафеър се взираше в пустотата и очите й блестяха от самотни тревоги.

— Сигурен ли си, че е бил Джони? — попита тя.

— Онзи стар негър го позна измежду пет снимки — отговорих аз.

— Застрелял е от упор човек в ухото? Не е било самозащита или нещо подобно?

— Било е екзекуция, Алафеър.

— Но казваш, че това е спасило Клит.

— Ремета смяташе, че има дълг към мен, и вероятно така го е платил.

— Значи не е чак толкова лош, Дейв.

— Когато хората убиват, винаги търсят някакво знаме, под което да го вършат. Но мотивът е един и същ. Харесва им.

— Не вярвам с Джони да е така.

Тя слезе от колата и тръгна през двора към предната врата. Но преди да влезе, се поколеба и погледна назад към мен, сякаш търсеше одобрение или просто чакаше да потвърдя, че не я упреквам за човечните чувства.

— Алф — казах тихо аз.

Тя отвори мрежестата врата и влезе.

Слязох до кея и помогнах на Батист да пресметне продажбите и да измие кея от засъхнала рибешка кръв.

Кадилакът на Клит Пърсел се зададе по пътя, разплисквайки локвите. После Клит паркира под ъгъл към бетонната рампа за лодки, изключи двигателя и излезе, без да затваря вратата. Тръгна към мен с кутия бира в едната ръка и книжна торба с шише уиски в другата. Под наниза електрически крушки лицето му изглеждаше мазно и изкривено, с неестествено червена уста.

— Не мога да повярвам, че съм оставил онзи пикльо да ни издебне — затюхка се той.

— Много те обичам, Клитъс, но тази вечер няма да се напиваш в моя магазин — предупредих го аз.

— Какво, да не съм станал прокажен?

— Тресе те шубето, защото остави един смахнат да те вземе на прицел. Пиенето само отпраща страха в сънищата. Знаеш го.

— А ти си вкиснат, защото смяташ, че съм подложил дъщеря ти на риск.

— Не съм се вкиснал заради теб.

Стегнах дюзата на маркуча и пуснах силна струя вода по кея и перилата. Когато спрях, чух как водата се процежда през дъските към мрака долу. Клит стоеше мълчаливо и чакаше с пиячката в двете ръце, почти без да прикрива обидената си физиономия.

— Дай да подържа това — предложих и поех бутилката от ръката му.

— Какво си мислиш, че правиш? — попита той.

— Имам в хладилника две пържоли — казах аз. — Едната за теб, другата за мен.

— Нямам ли вече право на глас?

— Ще гласувам вместо теб.

Запалих газовата печка в магазинчето, начуках котлетите и ги сложих на скарата. Клит седеше до тезгяха, пиеше бира и ме гледаше. От време на време докосваше челото си, сякаш го лазеха насекоми.

— Какво му е на онова хлапе, Ремета? — попита той, откъсвайки с усилие мислите си от темата за въображаемия провал.

— Ти беше прав първия път. Смахнат е.

— Да не е хвърлил око на Алафеър?

— Кой знае…

Телефонът на тезгяха зазвъня. Бързо вдигнах слушалката, очаквайки отново да чуя гласа на Джони Ремета. Но беше шерифът.

— Реших, че не бива да чакам до утре — каза той. — Леви и Бадо разглобиха колата на Аксел Дженингс. В багажника имаше скрити четиринайсет хиляди долара в нови банкноти. Освен това открихме паспорт и карта на областта с отбелязан маршрут от магистрала I-10 до твоята къща.

— Моята къща? — повторих изненадано аз.

— На пода лежеше вестник с твоята снимка и статия за престрелката край Ачафалея. Около главата ти имаше очертан кръг. Целта не е бил Пърсел.

Усещах как в дланта ми около слушалката се събира влага и топлина. Под мишницата ми се стече капка пот.

Клит отпусна бирената кутия и с изненада огледа лицето ми.

В понеделник сутринта Муцката Дотрийв дойде да ме посети в кабинета. Беше облечена с тъмна рокля на зелени цветя и сандали на платформа, а от косата й стърчеше хибискус.

— Да нямаш днес някакво особено посещение? — попитах.

— Да, ти ще ме возиш до Ню Орлиънс — отговори тя.

— Тъй ли?

— Знаеш ли защо ти викам тъжни човече? Защото Клъм Чевръстия здравата те преметна.

— Моля?

— На него му правеше кеф да кара хората да се мразят. Така хващаше момичета като мен. Е, и с кокаина, дето ни го даваше.

— Нещо не те разбирам, Муцка.

— Никога не си ме питал как влязох в занаята. Стана чрез леля ми от Ню Орлиънс. Тя познаваше Клъм. В събота и неделя ходих при нея. Тя рече, че Клъм ти е пробутал цял куп лъжи за майка ти.

Взех служебна кола и двамата потеглихме през Морган Сити към Ню Орлиънс. Тръстиките наоколо бяха високи, гъсти и бледозелени. Силен вятър откъм залива разтърсваше колата.

— Защо правиш това? — попитах аз.

— Четох във вестника, че се опитали да застрелят теб и дебелака. Той добре ли е?

— Да.

— Кажи му, че ходя на сбирките — каза тя, гледайки право напред, за да прикрие чувствата си.

— Още ли не ми вярваш достатъчно, за да разкажеш как умря Вейчъл Кармауч?

— Щом в Луизиана умре човек на закона, някой трябва да плати. Няма значение кой. Ако могат, ще вкарат и още някого в гроба. Не съм ли права, тъжни човече?

На другия ден от шерифския отдел на област Лафурш ми изпратиха всички архивни материали около смъртта на Ладрин Терио през 1967 година. Описанието на мястото беше пълно с правописни грешки и засукани изрази, но все пак се споменаваше името на стрелеца — Боби Кейл, местен полицай на непълен работен ден, кръчмарски охранител и събирач на дългове. Обадих се на шерифа в Лафурш.

— Не е стрелял местният полицай — казах аз.

— Кой го твърди? — подхвърли той.

— Една жена на име Мей Гилъри е видяла всичко.

— Ти май нещо си си навил на пръста — рече шерифът. Не отговорих и той добави: — Виж какво, прочетох онова досие. Тукашният полицай искал да връчи призовка на Ладрин Терио, а той извадил пищов. Защо ще поема вината за убит човек, ако не го е направил?

— Защото така са му наредили. Имало още две ченгета. После сложили пистолет в ръката на убития.

— Не знам… По онова време съм бил десетгодишен. Какво, нямате ли си друга работа в Нова Иберия?

— Къде е сега Боби Кейл?

— Ако ти стиска, ще ти кажа как да стигнеш при него. А може и да попиташ в здравната служба.

— Как тъй ако ми стиска.

— Може да си пати за греховете. Провери. И се попитай дали би искал да бъдеш на негово място.

Вместо да се връщам в службата, потеглих към къщи. Седнах на една от масите край кея под трепкащия от вятъра чадър с емблемата на „Чинцано“ и се загледах към лястовичките, които кръжаха около върбите и кипарисите. Гледах как облаците осейват мочурището с тъмни и светли петна, а вятърът от Залива развява провисналите лишеи по сухите клони. Дълго седях така, макар че не поглеждах часовника. Чувствах се като човек, който случайно е попаднал на порнографски филм и би искал да се очисти от новото и нежелано познание за човешкото поведение.

Разказът за смъртта на Кармауч бе отвратителен. Искаше ми се да не го бях чувал и да не ми се налагаше да взимам решения, свързани с него.

Отидох в къщата и разказах на Бутси за срещата си с Пейшън Лабиш.

Когато свърших, тя мълча почти цяла минута. Стана от кухненската маса, пристъпи до мивката и се загледа към двора.

— Какво ще правиш? — попита, без да ме поглежда.

— Нищо от нейния разказ няма да помогне на сестра й.

— Сърпът в колата ли е?

— Върнах го пак под къщата.

Отидох до печката и си налях чаша кафе. Бутси се обърна и ме погледна.

— Ще прекрачиш чертата, Дейв — произнесе тя.

— Аз буквално изтръгнах признанието от нея. Не знам дали Кармауч е заслужавал подобна смърт, но твърдо знам, че момичетата не са заслужили онова, което им се е случило.

Тя дойде до печката, плъзна длан по ръката ми и ме хвана за китката.

— Знаеш ли какво бих направила аз?

— Какво? — попитах и се обърнах да я погледна.

— Бих започнала всичко отново. Ти си решил да помогнеш на Пейшън и Лети. Защо да им причиняваш нови злини? Ако днес съдеха Лети, можеше и да я оправдаят. Искаш ли да подкрепиш един процес, който вече пренебрегна тормоза на две невинни деца?

Бутси беше истински верен приятел и знаеше какво да каже, за да ми стане по-добре. Но истинският проблем не се състоеше само в укриването на доказателства за едно престъпление отпреди осем години. Беше ми омръзнало всекидневно да си повтарям, че с тая работа не само си изкарвам хляба, но и върша нещо полезно.

Направих си сандвич с шунка и лук и го изядох на масичката в задния двор. След няколко минути Бутси излезе и седна насреща ми с малка картонена кутия в ръката.

— Никак не ми се ще да те тревожа допълнително точно сега, но това пристигна със сутрешната поща — каза тя. — Алафеър го беше оставила на леглото. Знам, че не биваше да чета писмото, но видях подписа.

Кутията беше опакована с декоративна хартия и вътре имаше керамична вазичка, изрисувана с миниатюрни увивни рози, войник от южняшката армия и жена с пищна рокля, хванати ръка за ръка сред дъбова горичка. Подробностите и контрастите между зелено, червено и сиво бяха много красиви под гланцовия емайл.

Имаше и писмо, написано на ръка върху скъпа хартия и грижливо сгънато на четири:

— Къде е тя? — попитах аз.

— На басейна. — Бутси се вгледа в лицето ми. — Какво си мислиш?

— Това момче определено не разбира от дума.

Рано в събота сутринта чух как по алеята отби кола със спукан ауспух, мина зад къщата и шофьорът изключи двигателя. Облякох се, отидох в кухнята и през прозореца видях Клит Пърсел да седи сам до масата в двора с кепе от морската пехота на главата. Държеше кафе в пластмасова чаша и се озърташе към пътя.

Излязох и затворих мрежестата врата внимателно, за да не събудя Бутси и Алафеър.

— Какво правиш? — попитах аз.

Той погледна настрани, после се изсекна и въздъхна.

— Захванах се с Ритър. Никой ли не е идвал?

— Не.

— Работата се разсмърдя.

— Не искам да слушам.

— Мъчех се да помогна. Би ли се съгласил някой друг да те прикрива ден след ден?

Изглеждаше отчаян. Разтърка лицето си, после закачи с лакът чашата и се поля с кафе.

— Разправяй — смилих се аз.

— Ритър имал връзка с една стриптийзьорка, Джанет Гиш. Тя перяла крадени пари в индианските казина по поръчка на някакви умници от Джърси. Ритър спипал умниците, но не закачил Джанет. Уговорката била да я посещава поне веднъж месечно. И знаеш ли какво? Джанет взела, че си паднала по Ритър, можеш ли да повярваш? На него му харесало и почнал да я залъгва, че ще се оженят веднага щом успее да се отърве от жена си. А междувременно чукал Джанет всеки петък следобед в един мотел до аерогарата. Миналата седмица тя отишла да пазарува и кого мислиш срещнала в супера? Ритър заедно с госпожата. Ритър се направил на ударен и забил поглед в консервите по лавиците, сякаш за пръв път виждал такова нещо. Добре де, какво би могъл да направи, запитала се тя. Да ни запознае ли? Само че след малко чула от съседния ред гласа на госпожата: „Видя ли я онази? Цици като бидони. И то с татуировка. Не я ли забеляза?“. А Ритър рекъл: „Никога не съм си падал по дойните крави“. И двамата се разкискали. Джанет решила да му го върне тъпкано. Тя се знае с Ниг и Ситния Уили, защото беше арестувана за проституция, а те й уредиха гаранцията. Обади ми се да пита дали прокурорът ще й опрости обвинението в проституция, ако издаде Ритър. Казах, че е възможно, но сигурно ще я обвинят за пране на пари, тъй че може би има по-добър начин да натрие носа на негодника. Накарах я да звънне посред нощ на жена му и да й каже колко съжалява, че не са се запознали в супера, защото навярно имат много общо. После тя навлезе в подробности за сексуалните навици на Ритър и сподели колко е досадно, че с всичките си любовници той използва една и съща изтъркана реплика — а именно, че жена му е дърта кучка, че го излага пред обществото и ще я зареже веднага щом успее да прехвърли всички дългове на нейно име. Само след десет минути Ритър довтаса през моста на западния бряг, където живее Джанет. Тя беше залостила задната врата, но той измъкна чук от багажника, строши стъклото на вратата и се опита да протегне ръка до вътрешната брава. Тогава го халосах с поилката за птички.

— Ударил си го с циментова поилка за птички?

— Изслушай ме първо. Братът на Джанет има автомивка точно зад блока. Като почна Ритър да се опомня, настаних го на дясната седалка в колата му, закопчах го с белезници за вратата, свалих гюрука и подкарах към мивката. Рекох му: „Дон, ти си мръсно ченге. Време е да измиеш греховете, да започнеш отново и поне известно време да не си вадиш от гащите оная работа. Ти нагласи оная история край Ачафалея и едва не претрепа моя човек, нали?“. А той вика: „Каквото и да правиш, пак си оставаш тъп дебелак, Пърсел“. Тогава вкарах колата вътре и натиснах всички копчета за най-основно миене с топла вода. Маркучите заработиха, четките се завъртяха и натиснаха Ритър надолу. Спрях машините и му дадох втора възможност да си признае, но той се развика и взе да надува клаксона, тъй че пак пуснах мивката, спрях подвижната лента и го оставих там под пяната.

— Искаш да кажеш, че Ритър е още там? — трепнах аз.

— И да, и не. — Той сви устни като фунийка и въздъхна. — Много ми се беше струпало на главата. Джанет изпадна в истерия. Трошеше каквото й падне и хвърляше дрехи в куфара. После чух как нещо изпука на два пъти като мокър фойерверк. Върнах се в автомивката, но не видях никого. Само Ритър лежеше по очи в сапунената вода. Бяха го гръмнали веднъж в ухото и веднъж в устата.

Станах от масата и се загледах към мъглите над канала в близката тръстикова нива, за да скрия от Клит лицето си.

Когато се обърнах, очите му бяха влажни, устните му трепереха и приличаше на пиян, който току-що е сторил беля и се чуди дали да плаче, или да се смее.

После погледите ни се срещнаха. Той пребледня и изрече, сякаш това обясняваше всичко:

— Оплесках работата.

— Да, май си я оплескал, Клит.

— Само това ли ще кажеш?

— Влизай. Ще ти приготвя нещо за ядене — рекох аз и се упътих покрай него към къщата.

— Жилка… Дявол да те вземе, не ме гледай така.

Влязох в банята, измих си зъбите и се наплисках със студена вода. Мъчех се да прогоня лошите мисли, да не изкарвам гнева си върху един приятел, който е загазил заради мен. Но вярвах, че Ритър е знаел нещо за смъртта на майка ми, а сега бе млъкнал завинаги. Избърсах се и отидох в кухнята.

— Искаш ли да изчезвам? — попита Клит.

— Подай ми тиганчето от шкафа, после се обади на Ниг и Ситния Уили, че ще ти трябва гаранция — поръчах му, докато вадех от хладилника яйца и бекон.

Скариденият фестивал се провеждаше край залива всяка година в края на лятото. В петък, когато денят захладня и лъчите на летния залез изпълниха небето, празнично украсени рибарски корабчета надуха сирени из канала и епископът ги благослови, а по брега хиляди пременени хора пиеха бира и ядяха скариди от картонени чинийки. Бяха се събрали студенти, работници и политици от целия щат. Сред дрънченето на латерни, пукота на въздушни пушки по стрелбищата и писъците откъм влакчето на ужаса хората заприличваха на персонажи от картина на Брьогел и меката, топла привечер ги лишаваше от всякакви морални скрупули.

Там бяха Белмънт Пъг и Джим Гейбъл с жена му, а до въртележките видях Кони Дезотел, облечена с вечерна рокля. В едната си ръка носеше чифт сребристи обувки, с другата се подпираше на лакътя на придружителя си.

Но онзи, който привлече най-силно вниманието ми, беше извън кръга от шум и светлина. Мика, шофьорът на Кора Гейбъл, седеше на сгъваем стол до лимузината и замеряше бирена кутия с бучки пръст. Бе стиснал зъби като човек, който не дава пет пари за мнението на другите. От джоба на черното му сако стърчеше сгъната книжка с комикси.

Оставих Бутси на павилиона с напитки, отидох към паркинга и спрях само на метър от Мика. Той безучастно вдигна очи, после метна нова бучка по кутията.

— Нещо ми се виждаш умърлушен, приятел — казах аз.

Той стисна устни, като че дъвчеше залък, сетне отговори:

— Това ми е последната работна седмица.

— Не работиш ли вече за мисис Гейбъл?

— Тя смята, че съм я нагрубил. Беше недоразумение. Но май стана точно както искаше мъжът й.

— Как така си я нагрубил?

— Минавахме покрай бараките, където някога живееха събирачите на тръстика. Мис Перес рече тихичко: „Тъй чезне славата на Рим“. А аз казах: „Нищо славно не е имало“. Тя ме погледна смаяно и аз продължих: „Богаташите карат бедните бели да се бият с цветнокожите, та да им работят на безценица, и от това трупат нови богатства“. В колата стана съвсем тихо.

— Добре си се наредил, Мика — поклатих глава аз.

— И още как — мрачно промърмори той. — В огледалото я видях как пребледня, сякаш някой я беше ударил. После рече: „Тия земи бяха на семейството ми. Затова те съветвам да си мълчиш“.

Той извади сгънатата книжка и започна да пляска по дланта си ту по-леко, ту яростно, сякаш се чудеше върху какво да излее насъбрания гняв.

— Не ми се вижда чак повод за уволнение — казах аз.

— Гейбъл напоследък й се подмазва. Мисля, че ще му даде пари за онзи хиподрум в Ню Мексико. Как можах да се изтърва точно когато не трябва!

— Ти ли очисти Аксел Дженингс, Мика?

Той разгърна книжката върху коленете си, прелисти няколко страници и се замисли. В светлината откъм празненството деформираното му лице приличаше на разтопена захаросана ябълка.

— Вечно гледате да спечелите още някоя точка, нали? — процеди Мика. — Ще ви предложа по-добра тема за размисъл. Знаете ли, че в Алджиърс една жена на име Маги Глик държи бар, пълен с черни проститутки? Джим Гейбъл я измъкна от затвора. За Гейбъл работи цяла мрежа от курви и наркопласьори. И този човек ще стане шеф на щатската полиция, мистър Робишо. Ако си разиграете картите както трябва, може и на вас да намери някое топло местенце.

Той се усмихна съвсем леко и здравото му око заблестя.

— Някои хора с радост приемат ролята на жертви. Може би в крайна сметка си намерил каквото търсиш — казах аз и си тръгнах, като се питах дали и аз не притежавам скрита жестокост, за която предпочитам да не мисля.

На другата сутрин ръцете още ме боляха. Облях ги със студена вода на кухненската мивка, после пих кафе на двора в ранното синкаво утро и се помъчих да не мисля за снощи. Тръгнах покрай канала зад нашата къща и гледах как блестят тревите и храстите по брега, обсипани с бисерни капчици, а върбите се люшкат от вятъра. Исках завинаги да остана тук, да не отивам на работа в понеделник сутрин, да не разгръщам сутрешното издание на местния вестник и да не срещам хората, които щяха да ме заговарят любезно по улиците или в съда, а после да си шушукат зад гърба ми.

Върнах се към къщата точно когато слънцето надникна иззад кипарисите и сякаш се разля като огън из мочурището. Задната стена още тънеше в плътна сянка, но въпреки това видях белия плик, прикрепен с парченце скоч за мрежата върху прозореца на Алафеър. Дръпнах го и погледнах името, изписано отпред с калиграфски почерк. Пликът беше залепен и по цялата дължина на залепването имаше тънки чертички, тъй че писмото да не може да се отвори, без получателят да узнае.

Извадих ножчето си, решително срязах плика и извадих сгънатия лист.

Слязох до магазинчето, позвъних на дебелия Уоли от управлението и му казах, че в понеделник си взимам свободен ден.

— Обади ли се на шефа? — попита Уоли.

— Имам чувството, че той ще ми се обади — казах аз.

— Хей, Дейв, ако изкарам изпита за детектив, ще ме вземеш ли с теб да разплитам големи случаи и да мета пода с ченгета от Ню Орлиънс.

Но докато излизах на кея, аз не мислех нито за иронията на Уоли, нито за бъдещата си среща с шерифа. Седнах на една масичка и отново прочетох посланието, изписано симетрично, с барокови заврънкулки, сякаш бе дело на самовглъбен художник или както би казал по-простичко някой психолог — на мегаломан.

Изкачих се към къщата, влязох в спалнята и показах писмото на Бутси.

— Боже мой — изохка тя.

— Вече не знам какво да правя.

— Къде е тя?

— Още спи. Иска ми се…

Все още по нощница, Бутси се надигна на лакът.

— Какво?

— Нищо — казах аз.

Тя седна и ме хвана за ръцете.

— Не може да разрешаваме всичките си проблеми с насилие. Ремета е болен човек.

— Ти май си мислиш за снощи, а не за Ремета.

Бутси пак се отпусна на възглавницата, после завъртя глава и се загледа през прозореца към орехите и дъбовете по двора, сякаш се боеше да заговори.

— Знаеш ли защо не вярвам в смъртното наказание? — попита тя. — То дава власт на хората, които екзекутираме. Разрешаваме им да ни претворяват по свой образ и подобие.

— Гейбъл е извратен тип. Ти не го видя. Дано да съм му разкъсал далака.

— Не мога да понасям тези гадости. Не мога, не мога, не мога — извика тя и пак седна, настръхнала от гняв.

Сънчо Чарли все още ме посещаваше нощем от време на време. В съня си го виждах как пълзи по корем през оризищата и мокрите черни дрехи лъщят като коприна по мършавото му тяло. Използваше стара френска карабина и допотопни японски бомби, които удряше в някой корен, преди да ги метне сред нас. Но въпреки античното си оборудване Сънчо беше педантично точен и добре си вършеше работата. Сверявахме си часовниците по него.

Дори малко се разочаровахме, когато случаен куршум го покоси под пълната луна, докато тичаше през ориза.

Много е ценно да имаш предсказуем враг.

Знаех, че Ремета ще се върне. И знаех откъде ще дойде.

Той се върна на третата нощ след като шерифът ме отстрани.

Чух далече навътре в блатата шум от двигател, после звукът заглъхна. Обух си панталона и обувките, измъкнах карабината изпод леглото, излязох и прекосих двора. От дърветата капеше нощна влага и в мъглата едва различавах магазина.

Но чувах как нечие весло загребва вода, удря се в кипарисов корен и тихичко стърже по ръба на лодката.

Слязох по бетонната рампа, нагазих във водата, минах под кея и зачаках. Придошла от прилива, реката течеше на север и зърнах как течението влачи мъртва нутрия с вкопчен за нея рак.

Под кея беше задушно и от дървените колони долиташе мирис на мъртва риба. После задуха вятър и мъглата почна да се търкаля като топки памук по водата. На двайсетина метра надолу по течението от мочурището изникна носът на пирога.

Бях заредил пълнител с трийсет патрона. Пирогата навлезе в реката и сега различих силуета на коленичил човек, който гребеше с безшумни тласъци. Собственикът на смесения магазин край долния завой бе оставил външната лампа да свети и лъчите й озариха човека в пирогата изотзад. Сенките правеха лицето му неузнаваемо.

Подпрях карабината на една от колоните и се прицелих. Във въображението си вече не виждах силует, а човешко лице със зъби, очи, челюсти и обтегната кожа по черепа.

През веждата ми протече пот. Недей да му мислиш, просто натисни спусъка, казах си аз. Колко пъти си го правил преди, и то със съвсем непознати? Просто прекрачваш във вихъра на рокендрола и угризенията бързо изчезват в адреналиновата вълна, докато изстрелваш куршум след куршум. Изчезва всяка друга реалност, освен огнените проблясъци в мрака, чистия мирис на бездимен барут и онова заглъхване в ушите, което ти позволява да гледаш безразлично далечната сгърчена фигура.

Но все още не виждах истински лицето на Джони Ремета.

Щракнах електрическия ключ, прикрепен върху колоната. Изведнъж цялата река се окъпа в светлина.

— Сигурно е ужасно досадно да висите тук по цяла нощ и да ви хапят комарите — каза Ремета.

Бялата светлина огряваше широко усмихнатото му лице и в яркия блясък устните му изглеждаха учудващо тъмни, като изрисувани с пурпурно червило.

Усетих как пръстът ми се напряга върху спусъка.

— Ти си голям досадник, Джони — произнесох аз.

— Тия неща съм ги чувал вече, мистър Робишо. Баща ми разправяше, че майка ми е трябвало да се отърве от мен още докато съм бил в утробата й, но не искала да се вкарва в излишни разходи.

После той разтвори длани, сякаш чакаше нещо да се посипе отгоре, леко килна глава настрани и зачака какво ще кажа.

— Хвърли оръжието си с лява ръка зад борда — наредих аз.

— Нямам оръжие.

Излязох изпод кея, за да ме вижда.

— Арестуван си. Изкарай пирогата на брега.

— Не можете да ме гръмнете, нали?

Чух собственото си тежко дишане, усетих смазка и влага по пръста си върху спусъка. Ремета се изправи в пирогата и разпери ръце, за да запази равновесие. Вгледа се в дулото на карабината с присвити устни.

— Довиждане, мистър Робишо. Много поздрави на Алафеър.

С полегат плонж той се хвърли във водата и тласъкът преобърна пирогата. С два замаха се озова между кипарисите и побягна по пясъчните плитчини през гъсталака от храсти, паяжини и лиани.

Треперех цял като от малария. Пулсът тътнеше в главата ми, ръцете ми се обливаха в пот върху пластмасовия приклад на карабината. Прегънах се и повърнах във водата.

Изкачих се по рампата към кея, съблякох тениската, седнах върху дъските със свити колене и отпуснах лице върху тях.

Седях така, докато изгря слънцето, после станах, метнах на рамо карабината с приклада нагоре и почнах да се изкачвам през дърветата с ясното съзнание, че съм подготвил капан за друго човешко същество и съм се провалил както като убиец, така и като полицай.

Следобед ми се обади Уоли, майтапчията на управлението.

— Добре ли си караш отпуската? — попита той.

— В момента тъкмо чистя гаража. Заповядай и ти, ако искаш.

— Имам малък проблем. Искам да си довърша смяната, без да ме изнесат в ковчег. Кръвното ми е 190. Не ми трябват расови бунтове. Не ми трябва разни цветнокожи да ме овикват по телефона. И съвсем пък не ми трябва някаква смахната бяла лесбийка да подклажда бунтове на улица „Хопкинс“.

— За Хелън Соало ли говориш?

— Знаех, че ще се сетиш. Дотам е доста път, Дейв.

Подкарах към града и отбих на запад към улица „Хопкинс“, която заедно с улица „Рейлроуд“ оформяше квартала на червените фенери. Хелън Соало току-що бе закопчала две петнайсетинагодишни черни хлапета с белезници за един пожарен кран.

Спрях пикапа пред магазин за алкохол и си пробих път през тълпата, която бе заела целия тротоар и дворовете на две къщи. Приведена, с ръце на кръста, Хелън хокаше здравата двете хлапета, седнали на бордюра. Един униформен градски полицай нервно оглеждаше улицата.

Хелън се изправи и ме погледна, все още изчервена от яд. Панталонът й беше раздран на бедрото, а по бялата й блуза имаше кални петна.

— Какво търсиш тук? — попита тя.

— Случайно минавах. Какво са направили тия юнаци?

— Нищо особено. Единият стрелял с малокалибрена пушка по минаваща кола и улучил шестмесечно бебе. Другото ситно копеле метнало фойерверк под леглото на една старица.

— Успокой малко топката.

— Ще ми кажат къде е пушката, или ще седят тук, додето почнат да ядат боята от крана. Чувате ли ме, недоносчета?

— Ела насам, Хелън — махнах й аз.

— Не ти е работа да ми казваш какво да правя.

— Съгласен съм. Но тук е територия на градската полиция. Нека те да им берат грижата.

Тя вдигна лице към моето. Очите й пламтяха, мускулите по яките й ръце потрепваха.

— Иска ми се да те халосам, Дейв. Знаеш, че шерифът чака само да се извиниш и веднага ще те върне в екипа.

— Добре, а сега остави градския колега да си върши работата.

— Защо ли се разправям… — промърмори тя.

Наведе се, откачи белезниците от крана, после закопча момчетата едно за друго, наблъска ги в градската патрулна кола и затръшна вратата. После се върна при мен и каза:

— Хайде да ме черпиш едно кафе.

Тази нощ сънувах рози. Видях как шерифът ги подрязва в градината си, после ги видях татуирани върху гърдите на Маги Глик. Видях ги изрисувани съвсем ситно върху вазата, която Джони Ремета подари на Алафеър. Видях и розата със зелени листа, татуирана върху шията на Лети Лабиш.

Но точно когато се будех и за момент бях увиснал между сивото утро и ярките коридори на сънищата, цветята изчезнаха от съня ми и видях върху библиотечната маса албум със снимки от Гражданската война, чиито страници се разлистваха от вятъра, нахлуващ през отворения прозорец.

Искаше ми се да забравя съня с всичките му объркани образи, но той продължи да ме преследва през целия ден. И може би защото наближаваше смяната на сезона, струваше ми се, че чувам как часовникът отброява минутите на една измъчена жена, очакваща да умре в затвора „Сейнт Гейбриъл“.

В понеделник сутринта бях на стрелбището с Хелън Соало. Гледах я как изстрелва цял пълнител по мишената. Когато ударникът на деветмилиметровия пистолет щракна на празно, тя свали защитните наушници, зареди нов пълнител, прибра оръжието в кобура и се зае да събира гилзите.

— Нямаш грешка тая сутрин — похвалих я аз.

— Е, все някой трябва да бъде нормален.

— Моля?

— Ти си като паднал от Марс — каза тя, дъвчейки дъвка. — Всичко трябва да ти повтарям по два пъти.

— Къде си видяла Пейшън Лабиш?

— Казах ти вече. Влизаше в онази барака за татуировки край Лафайет.

— Защо?

— Питай нея.

— Ти повдигна въпроса, Хелън.

— Да — каза тя. — И го изчерпах. Преди два дни.

Върнах се в службата и позвъних в Ню Орлиънс на Дейна Магели.

— Имам идея за теб — казах му.

— Разбирам. Да не би да си поел надзора над нашите случаи?

— Слушай, Дейна. Джони Ремета ми каза, че ще издои хората, които са убили майка ми.

— Майтап ли си правиш? Значи поддържаш връзка с престъпник, убил двама полицейски служители?

— В събота вечер бях в бара на Маги Глик. Срещнах бившия шофьор на Джим Гейбъл, някой си Мика. Той ми каза, че ще изкара пари, като притисне човека, който дои кравата.

— Какво?

— Точно така се изрази. Според мен намекваше, че Ремета изнудва Джим Гейбъл.

— Искаш да кажеш, че Джим Гейбъл е убил майка ти?

— Преди да екзекутира Дон Ритър, Ремета го принудил да издаде убийците на майка ми. Поне така казва.

— И какво да правя с подобна информация? — попита Магели. — Просто не мога да повярвам, че водя този разговор.

— Постави Мика под наблюдение.

— Значи да пратя трима или четирима детективи да се мотаят подир някакъв тип, който дори си няма фамилия? Звучи ми като измислица на Пърсел. Може би си отмъщава за уволнението.

— Говоря сериозно, Дейна.

— Не, просто са те прихванали бесните. Ти си свястно момче. Много те обичам. Не в момента си се побъркал. Не се шегувам. Стой надалече от Ню Орлиънс.

След ден беше сряда. Не знам защо, но се събудих с чувство за загуба и пустота. От години не го бях изпитвал. Беше като онези чувства, които изпитвах като дете, ала не можех да ги обясня на свещениците, монахините и другите възрастни, желаещи да ми помогнат. Но когато това странно, разяждащо чувство достигнеше до сърцето ми като паразит, проникнал в кръвта, изведнъж ме обземаше убеждението, че светът е сива пустош без никакъв смисъл и без друг източник на топлина, освен вечното зимно слънце.

Слязох към пътя през мъглата между дърветата, взех вестника от пощенската кутия, върнах се и го разгърнах на кухненската маса.

От първата страница огромно заглавие известяваше: „Губернаторът насрочва екзекуция за Лабиш“.

Ако Белмънт Пъг не помилваше Лети, оставаха й точно три седмици живот.

Подкарах под дъжда към управлението и поговорих с шерифа, после отидох в прокуратурата.

Областният прокурор беше извън града и щеше да се върне чак след седмица, а помощничката му се казваше Барбара Шанахан, известна с прякора Бронебойната Шанахан. Беше висока над метър и осемдесет, имаше луничаво лице и късо подстригана светлорижа коса. Днес носеше син костюм и бели чорапи. Работеше упорито, беше добра прокурорка и много ми се искаше да я харесвам. Но рядко се усмихваше и си вършеше работата с усърдието на дърводелец, бързащ да преизпълни нормата за ковчези.

— Значи Пейшън Лабиш признала, че е участвала в убийството на Вейчъл Кармауч? — рече тя.

— Да.

— Къде е?

— Кое?

— Писменото самопризнание, касетата или с каквото там разполагаш.

— Не съм взимал от нея официално самопризнание.

— Тогава какво искаш от нас? — попита тя.

— Уведомявам ви за ситуацията.

— Май много си се разбързал.

— Сърпът, с който си е послужила, още лежи под къщата.

— Мисля, че трябва да напуснеш полицията. Вземи да станеш обществен защитник. Тогава ще можеш редовно да чистиш подир такива хора. Поговори с областния прокурор, когато се върне. Той ще ти каже, че след три седмици ще бият инжекцията точно на когото трябва. Препоръчвам ти да свикваш още отсега с тази мисъл.

Навън продължаваше да вали. През прозореца виждах как дъждът танцува по старите крипти в гробището „Сейнт Питър“.

— Пейшън говори истината — казах аз.

— Добре. Разследвай случая и ще й предявим обвинение в предумишлено убийство. Нещо друго?

Без да чака отговор, тя ми обърна гръб и се зае да подрежда някакви документи.

На другата сутрин позвъних в мотела на Клит, но никой не отговори. По-късно опитах пак и се обади женски глас.

— Пейшън — казах.

— Какво искаш?

— Къде е Клит?

— Спи. Остави го на мира.

— Няма ли да проявиш малко любезност?

— Ще му кажа, че си се обаждал. В момента му трябва почивка — тросна се тя и затвори.

Вечерта отскочих до мотела. Отминаваше един горещ ден, небето на запад бе пурпурно и започваше да вали. Когато Клит отвори вратата, веднага ме лъхна на алкохол, а дрехите му изглеждаха така, като че е спал с тях.

— Какво има, Жилка? — попита той.

— Пейшън каза ли ти, че съм се обаждал?

— Сигурно е забравила.

Той затвори вратата зад мен. Стаята беше мрачна и разхвърляна. На нощното шкафче лежеше червена кърпа, каквато бях видял върху врата на Пейшън. Клит извади от хладилника отворена кутия бира, жадно изгълта съдържанието и я хвърли в кошчето.

— Шофьорът на Джим Гейбъл се е опитал да очисти Ремета — казах аз. — Ремета го изпреварил и после подпалил къщата.

Замълчах, и го погледнах. Той се взираше в пустотата.

— Клит!

— Ремета е искал да го мислите за убит, така ли?

— Или просто да спечели време, за да види сметката на Джим Гейбъл.

— Значи Гейбъл е уредил работата, а?

— Така предполагам.

Клит пусна водата в мивката и се наплиска.

— Нямам нищо за пиене — промърмори той. — Ще трябва да купя.

— Мислех, че с Пейшън сте скъсали.

— Тя е сам-самичка. Ще екзекутират сестра й. Има неизлечима болест. Какво да й кажа? Хубаво беше, хайде чупката — това ли?

После почна да рови из шкафовете, куфара и хладилника, макар да знаеше, че в бунгалото няма и капка алкохол. След малко каза:

— Пейшън иска да ида с нея на екзекуцията на Лети. Накара я да ме впише в списъка. Виждал ли си бесилката в Сайгон? Не понасям такива работи.

Той размаха из въздуха масивната си длан, сякаш отпъждаше въображаем противник. Седнах на леглото и зачаках да се успокои. Изведнъж спрях поглед върху едната възглавница.

— От кого е кръвта? — попитах аз.

— Върви си, Дейв. Остави ме за малко. Ще ми мине, обещавам — каза той и се подпря на мивката, дишайки тежко като изхвърлен на сухо кит.

В сряда вечерта Алафеър седяла пред „Макдоналдс“ на главната улица, когато на паркинга спряла червена кола, отвътре слязъл младеж с изгладена бяла риза, бежови панталони, сламена шапка и тъмни очила. Тръгнал право към нея.

Спрял, леко докоснал масата с пръсти и се привел. Зад тъмните очила лицето му било напълно безизразно.

— Може ли да седна? — попитал той.

— Не бива да идваш тук, Джони — отвърнала тя. — Търсят те.

— Не ми е за пръв път.

Той се озърнал към един джип на паркинга, претъпкан с гимназисти. Отвътре долитал оглушителен рап.

— Ела с мен — предложил той и седнал на масата.

— Дейв казва, че си пребил една негърка в Лоровил. Без причина.

— Съжалявам. Понякога нещо ми се обърква в главата. И на нея го казах, случва се.

Рапът откъм джипа загърмял още по-силно. Ремета се завъртял и изгледал сърдито хлапаците. Един от тях метнал навън кутия, пълна с боклуци. Алафеър погледнала ръцете на Ремета. Кой знае защо, вече съвсем не напомняли ръце на художник. Били костеливи и се свивали спазматично, сякаш искали да смажат нещо. Ремета отново се завъртял към нея и видял изражението й.

— Какво си мислиш? — попитал.

— Ръцете ти са загорели — отвърнала тя.

— Бях на езерото Фос Поант. Там е пълно с чапли, жерави и наводнени кипарисови горички. Много е красиво.

— Трябва да се прибирам.

— Не — спрял я той и я хванал за китката.

Привел се към нея и отворил уста да добави нещо, но хлапаците в джипа надули музиката още по-силно. Той се озърнал към тях през рамо. През прозореца на колата изхвръкнала кутия от безалкохолно и изтракала на тротоара.

— Чакай малко — казал Ремета и станал от масата.

Отишъл до джипа, събрал от тротоара всички изхвърлени пластмасови чашки, опаковки от сандвичи и мръсни салфетки и застанал с пълни ръце до прозореца.

— Изключи радиото — наредил той на шофьора.

Гимназистът зад волана спрял разговора с приятелите си и гледал тъпо Ремета, после завъртял бутона на уредбата, докато звукът заглъхнал напълно.

— Взе да ми писва от вас, момчета — рекъл Ремета и натъпкал боклука през прозореца. — Видя ли ви пак да хвърляте нещо на тротоара, ще ви смажа от бой. А ако пак чуя рап, ще изкъртя уредбата от таблото и ще ви я натъпча в задниците. Сега се пръждосвайте.

Шофьорът включил двигателя, дал газ и бясно подкарал по улицата, докато останалите гледали Ремета с пребледнели лица.

Ремета се върнал на масата и проследил с поглед отдалечаващия се джип.

— Не беше хубаво — укорила го Алафеър.

— Те заслужават и по-лошо.

— Сега отивам в библиотеката.

— Ще те откарам. Може да се срещнем по-късно.

— Не.

— Трябваше да го застрелям. Онзи, дето изгоря в Ню Орлиънс. Бяха го пратили да ме убие.

— Не ми разказвай. Отвратително е.

По бузите и гърлото му избили червени петна.

— Не мога да повярвам, че ми говориш така — казал той. — Кой ни доведе дотук, Алафеър?

— Ти. Махай се, Джони.

Не виждала очите му под тъмните очила, но той протегнал шия към нея и дъхът му сякаш я докоснал по бузата като мръсен пръст.

После отдръпнал ръка и пръстите му изскърцали по масата.

— Искам да счупиш вазата, която ти подарих. Вече не си от хората, нарисувани върху нея, Алафеър.

Станал и я погледнал отгоре, очертан като неподвижен силует на фона на вечерното слънце. Тя видяла отражението си в очилата му. Изглеждала дребна, жалка и изкривена, сякаш моралната победа била не нейна, а негова.

Той дълго мълчал, сякаш обмислял преценката си. Накрая казал:

— Ти си просто една малка предателка. И никога не си била нещо друго.

Тя го изчакала да потегли, после изтичала до телефонния автомат и набрала 911.

Следващия вторник ранното издание на местния вестник съобщи, че Лети Лабиш е преместена от затвора „Сейнт Гейбриъл“ в смъртното отделение в „Ангола“. Белмънт Пъг даде последното си телевизионно интервю по въпроса на стълбището пред щатския Капитолий. Пред журналистите каза: „Смъртната присъда е окончателно подписана и ще бъде изпълнена утре в полунощ. Вече нищо не зависи от мен. Но ще чакам край телефона до последната секунда“. После изви лице към изгрева и камерата хвана мрачния му профил.

Аз и Хелън излязохме да обядваме заедно. Тъкмо се връщахме през паркинга, когато насреща се зададе униформен заместник-шериф.

— Началството те търси — обърна се към мен той.

— Какво има?

— Нищо особено. Твоят приятел Пърсел, се опитва да унищожи Сейнт Мартинсвил. Дали има приспивателни куршуми и за хора?

На влизане спрях до таблото за лични съобщения. Моето отделение беше пълно с розови листчета. Три бяха от шерифското управление в Сейнт Мартинсвил. Още две от Дейна Магели. А на едно пишеше с главни букви „ОБАДИ СЕ!“ и отдолу бяха добавени инициалите на шерифа. Тръгнах към кабинета му и отворих вратата.

— Какво има? — попитах аз.

— Чудя се откъде да почна. Къде ти е пейджърът?

— Уоли седна на него. Наистина, не се шегувам.

— Обади се Дейна Магели. Ремета проникнал в дома на Джим Гейбъл, заключил жена му в гаража и отвлякъл Гейбъл.

— Лоша работа. Какво става с Пърсел?

— Знаех си, че ще ти е много мъчно за Гейбъл.

— Стига, шефе. Какво е направил Клит?

— Потрошил е един бар в Сейнт Мартинсвил, Трима рокери вече са в болницата.

Понечих да заговоря, но той вдигна ръка.

— Строшил е билярдна щека в лицето на един градски полицай. Това вече не са кръчмарски лудории, Дейв. Може да го гръмнат като едното нищо. На всички им е писнало от този тип. Включително и на мен.

Двамата с Хелън Соало изминахме петнайсетте километра до Сейнт Мартинсвил за по-малко от десет минути. Площадът до старата френска църква бе пълен с полицейски коли и линейки, а околните улици бяха затворени. Спряхме на около трийсет метра от бара, където се беше барикадирал Клит, и тръгнахме към един черен лейтенант с тънки мустачки, който стоеше с мегафон зад отворената врата на колата си. Прозорците на бара бяха строшени, а над единия от тях имаше обгорено петно и пяна от пожарогасител.

Размахах ръка пред лицето си, за да прогоня миризмата на сълзотворен газ.

— Неточен изстрел — обясни лейтенантът. — Улучиха рамката на прозореца и без малко да стане пожар. Приятел ли сте с онзи тип?

— Да — отвърнах аз. — Обикновено е безобиден.

— Да, виждам — кимна лейтенантът. Казваше се Пикар и беше воювал във Виетнам, а по-късно завърши право с държавна стипендия по закона за ветераните. — Вече имам един полицай в болницата. Барът е напълно съсипан. Онези рокери яли пердах, додето се разплакали и паднали на колене. Или ще измъкнеш приятеля си отвътре, и то с белезници, или ще го очистим.

— Мисля, че пресилваш нещата — казах аз.

— Ти слушаш ли какво ти разправям? Взел е пушката на бармана.

— Дрън-дрън — намеси се Хелън и дръпна мегафона от ръката на Пикар. — Хей, Клит. Говори Хелън Соало. Дейв и аз идваме да те видим.

Ехото отекна между колоните пред бара. Хелън отпусна мегафона и го подхвърли в ръцете на Пикар.

Бутнахме вратата и влязохме. Столовете и масите бяха потрошени; по пода се валяха строшени стъкла; от бутилките зад бара бяха останали само назъбени парчета. В ъгъла до билярдната маса лежеше неподвижно някакъв тип с бръсната глава и множество татуировки, облечен с джинси и кожено яке на голо.

Широко усмихнат, Клит седеше в края на бара с кутия бира в ръката. От челото му течеше кръв, панталонът и хавайската му риза бяха изцапани с петна от талк и дъвкан тютюн. До бедрото си бе подпрял едноцевна ловджийска пушка. Дулото сочеше право в гърдите му.

— Има ли предпазител това чудо? — попитах аз.

— Не съм проверил — отвърна той.

— Какво ти става, по дяволите? — рече Хелън, пристъпвайки напред по натрошените стъкла.

— Просто ми се случи лош ден.

— Трябва да те приберем — казах аз.

— Идеята не ми допада, Жилка.

— Все е по-добре, отколкото да умреш — обади се Хелън. — Нямаш друг изход.

Той опипа ъгълчето на устните си и огледа влажното петно върху пръста. Очите му блестяха, по бузите му бяха избили червени петна.

— Знаеш ли защо опердаших онова ченге с щеката? Опита се да ми откъсне главата с палка.

Без да откъсва очи от Клит, Хелън откачи белезниците от колана си и ги хвърли на бара.

— Сложи си ги, хубавецо — каза тя.

— Имаш много здраве — усмихна се той и надигна бирата.

Минах извън полезрението му и кимнах към изхода. Хелън дойде с мен до вратата. Зад нас Клит продължаваше да пие, сякаш събитията изобщо не го засягаха.

— Когато чуеш шумотевица, идвай на бегом — предупредих аз. — Предай на тукашните, че ще го обезвредим без оръжие. Ако някой извади пищов, ще му го натъпча в гърлото.

Минах зад бара, отворих си газирана вода и седнах до Клит. Хвърлих поглед към рокера в ъгъла.

— Не си го убил, нали?

— Те се тъпчеха с хапчета в кенефа — рече Клит. — Можех да ги натупам с една ръка. Какво толкова е станало?

— Станало е това, че искаш да идеш в затвора. И гледаш да е без освобождаване под гаранция.

За момент по лицето му трепна усмивка.

— Тия психоанализи си ги запази за сбирките.

— Ще те вкарат зад решетките. Което означава, че утре вечер няма да ходиш до смъртното отделение.

Той наведе глава и отметна косата си назад.

— Вече бях. В неделя. Откарах Пейшън. Бяха разрешили на Лети да вечеря с близките си.

Бялото на очите му бе пожълтяло като от хепатит. Чаках го да продължи. Клит вдигна бирената кутия, но тя се оказа празна.

— Трябва ми уиски — каза той.

— Вземи си — отвърнах аз.

Той стана и едва не се препъна в пушката. Неволно понечи да ми я подаде, после се ухили замаяно и мина с нея зад бара.

— На горната лавица — посочих аз. — Долу си изпочупил всичко.

Той придърпа стол. Подпря пушката до металната мивка и се покатери. Посегнах през бара, грабнах пушката за цевта и я дръпнах към себе си. Клит изненадано се озърна през рамо.

— Какви ги вършиш, Дейв?

Пречупих цевта, измъкнах патрона и метнах пушката през счупената витрина.

Хелън нахълта заедно с един полицай и двама помощник-шерифи. Докато Клит слизаше от стола, аз прескочих бара и вкопчих ръце около гърдите му. Усетих мирис на пот и бира, на мазна кожа и засъхнала кръв. Изблъсках го иззад бара, после рухнахме на пода и другите се стовариха върху нас. Макар и пиян, той се оказа чудовищно силен. Хелън притисна врата му с коляно, а ние четиримата едва успяхме да извием ръцете му зад гърба. Но имах чувството, че ако искаше, можеше да отблъсне всички ни като побеснял слон.

Двайсет минути по-късно седях при него в участъка. Ризата му беше раздрана, едната му обувка липсваше, но изглеждаше удивително спокоен.

— Не е само заради екзекуцията, нали? — казах аз.

— Да — потвърди той.

— Какво има?

— Аз съм пияница. Сънувам кошмари. И до днес нощем ме посещава една сводница от Сайгон, която убих, без да искам. Какво разбира човек като мен?

Като полицай отдавна бях научил една основна истина за престъпниците: те са предсказуеми. Бедата им не е в липсата на ум или въображение. Също като пеперудата, искаща да живее в пламъка, те изгарят от неутолима маниакална страст да си отмъстят на целия свят.

Около два следобед Джони Ремета ми позвъни в службата.

— Как ви хареса нашият човек? — попита той.

— Вече си убил трима полицаи, Джони. Не вярвам да стигнеш жив до затвора.

— Заслужаваха си го. Не съм ли прав?

— Преметнаха те, хлапе.

След кратък миг колебание той каза:

— Алафеър иска да стане сценаристка. Предайте й да ви измисли по-умни реплики.

— Сключил си сделка — продължавах аз. — Смятал си, че остава само да очистиш Гейбъл и всичко ще е наред.

— Хубав блъф — рече той, но гласът му вече не звучеше уверено.

— Тъй ли? Същата особа, която ти поръча да убиеш Гейбъл, издаде заповед на цялата щатска полиция в Луизиана да стреля по теб без предупреждение. В момента пред кабинета ми седят двама тексаски рейнджъри. Защо ли? Защото си гръмнал двама души в Хюстън и тия рейнджъри с нетърпение чакат да те надупчат. Искаш ли да знаеш защо те е зарязала майка ти? Много просто. Ти си неудачник по рождение, хлапе.

— Слушайте… — започна той с пресекващ глас.

— Мислиш, че лъжа? Попитай се откъде знам всичко това. Не съм чак толкова умен.

Той започна да сипе ругатни и заплахи, но връзката беше лоша и гласът му едва се чуваше през смущенията.

Оставих слушалката и погледнах през стъклото на вратата към пустия коридор, после се захванах с купищата документи, които непрестанно прииждат върху бюрото ми.

Джони Ремета пое вината за смъртта на Кони Дезотел. Не беше трудно да го нагласим. Всъщност самият Джони ни улесни. Рязаният „Ремингтън“ бе зареден с бренеке. Дадох един изстрел към дърветата, после сложих пушката на гърдите му и оставих щатските полицаи и помощник-шерифите от Сейнт Мартин сами да си правят изводи.

Не беше много почтено, признавам, но не беше и непочтено. Вероятно така спасихме кариерата на Хелън Соало. Освен това вестниците и електронните медии страшно харесаха историята, която им дадохме, а кой би бил тъй груб, та да посегне на техните романтични фантазии? Кони Дезотел бе много по-симпатична като храбра героиня в смъртта си, отколкото като хитра кариеристка приживе.

Предпочитах да не разсъждавам доколко съм допринесъл за нейната смърт. Питах се защо не я освободих, защо не й позволих да излезе, да се отдалечи от нови сблъсъци с Хелън. Нямаше нищо, което да опровергае твърденията й, че Ремета се е опитал да я изнасили. Нещо повече, вярвах тогава, вярвам и досега, че може би е казала истината.

Нормално ли беше да обърна гръб на убийцата на майка си, знаейки, че на педя от нея лежи пистолет? Или нарочно бях допуснал непредпазливост? Годините не са ми донесли кой знае какво, но сред малкото им дарове мога да посоча известна доза смирение — поне колкото да престана сам да се съдя и да отстъпя този ужасен товар на Висшия съдия.

Едва късно привечер санитарите, съдебните лекари, областните и щатските полицаи приключиха работата си в къщичката на Кони Дезотел край езерото Фос Поант. Слънцето бе изчезнало зад хоризонта и в небето над гористото мочурище трептеше зелено сияние. Чувах как в наводнените гори шляпат алигатори и пискат нутрии, а когато луната изгря, костурите заподскачаха да ловят насекоми и цялото езеро се покри с водни кръгове.

Изобщо бях забравил за обаждането от Сейнт Мартин. Когато си спомних, използвах телефона на Хелън и се свързах с нощния дежурен в затвора.

— Някой ме е търсил днес — казах аз. — Имало проблеми с Клит Пърсел.

— Онова копеле побърква цялото отделение. Или го укротете, или ще си има случайна среща с бейзболна бухалка.

— Викнете го на телефона — помолих аз.

— Да не сте се побъркал?

— А вие искате ли да излежите шест месеца заедно с него? — политах го.

— Чакайте малко — съгласи се дежурният след кратко мълчание.

Малко по-късно чух отваряне на врата и дрънкане на вериги.

— Ало — изрече дрезгаво Клит.

— Ще ми кажеш ли какво има сега? — попитах аз.

— Помниш ли, че в неделя откарах Пейшън в „Ангола“? Да вечеря с Лети. Беше с шлифер и червена кърпа около врата. Вътре имаше две ченгета и една надзирателка, ама и тримата бяха тъпи като галоши. Лети и Пейшън на няколко пъти отскочиха до тоалетната. Схващаш ли накъде бия?

— Какво искаш да кажеш, Клит?

— На връщане Пейшън беше съвсем различна. Почти смахната. Плачеше. Гледаше през стъклото към тъмното. Казах й, че ще присъствам, когато вържат Лети на масата. А тя рече, че повече няма да стъпи в смъртното отделение. Просто така. Без обяснение.

Чух го как въздъхна и веригите издрънчаха.

— Мисля, че двете са направили своя избор — казах аз. — И че е крайно време да спрем да се месим.

— Дай ми по-добър отговор — помоли Клит.

Но нямах по-добър отговор. Чух как Клит пусна слушалката. После някой я намести на вилката.