ATEX (IX век) - хазарска принцеса, чието участие в полемиката около християнското покръстване било решаващо. Нейното име се тълкува като наименование на четирите състояния на съзнанието според хазарите. Нощем на всеки клепач тя носела по една буква, изписана подобно на онези, с които се бележат клепачите на конете преди състезание. Буквите били от забранената хазарска азбука, в която всеки писмен знак убива, щом се прочете. Буквите изписвали слепци, а сутрин преди миене придворните прислужвали на принцесата, жумейки. Така тя била защитена от врагове, докато спяла. А това за хазарите означавало време, в което човек е най-безпомощен. Атех била много красива и набожна, буквите й отивали съвършено, а на масата й винаги имало седем вида сол и преди да си вземе парче риба, тя топвала пръсти всеки път в различна сол. Така се молела. За нея казват, че имала седем лица като седемте вида сол. Според едно предание Атех взимала всяка сутрин огледало и сядала да рисува: роб или робиня, всеки път различни, идвали да позират. А всяка сутрин тя създавала от своето лице ново, невиждано дотогава лице. Според друго предание Атех не била хубава, но пред огледалото упражнявала лицето си да приема такъв израз и така да разположи чертите си, че да стане красиво. Тази упражнена хубост изисквала от нея огромно физическо усилие и щом принцесата оставала сама и се отпускала, хубостта й се разсипвала като нейната сол. Във всеки случай един ромейски (византийски) цар[4] нарекъл в IX век "хазарско лице" известния философ и патриарх Фотий, което би могло да значи или родствени връзки на патриарха с хазарите, или лицемерие.

Според Даубманус нито едното от двете не е случайно. Хазарско лице наричали способността на всички хазари, дори и на принцеса Атех, да осъмват всеки ден като някой друг, със съвсем ново и непознато лице, така че им било трудно да се познаят и с най-близките си роднини. Пътешественици пък отбелязват, че всички хазарски лица са еднакви, никога не се променят и оттам произлизат затрудненията и объркването. Така или иначе, стига се все до това, че понятието "хазарско лице" означава лице, което трудно се запомня. Така може да се обясни и легендата, според която за всеки участник в хазарската полемика в двореца на кагана принцеса Атех имала различно лице, дори че имало три принцеси Атех - една за ислямския, втора за християнския и трета за еврейския мисионер и тълкувател на сънища. Факт е обаче, че нейното присъствие в хазарския дворец не е отбелязано в тогавашния християнски източник, писан на гръцки и преведен на славянски език (Житие на Константин Солунски, свети Кирил), но според Хазарския речник едно време в гръцките и славянските монашески кръгове е съществувало нещо като култ към принцеса Атех. Този култ е бил създаден във връзка с вярването, че в полемиката Атех сразила еврейския теолог и приела християнството заедно с кагана, за когото също не се знае дали й е бил баща, съпруг или брат. Запазени са в превод на гръцки и две молитви на принцеса Атех, които никога не са били канонизирани, но Даубманус ги посочва като "Отче наш" и "Радвай се, Мария" на хазарската принцеса. Първата от тези две молитви гласи:

БРАНКОВИЧ, АВРАМ (1651-1689) - един от съчинителите на тази книга. Наемен дипломат в Одрин и при Портата в Цариград, военачалник в австро-турските войни, полихистор и ерудит. Ктиторският портрет на Бранкович бил нарисуван на стената в храма "Света Параскева" в Купиник, наследствен имот на рода Бранкович. Там бил представен със сродниците му как поднася върху сабята си на своята прапрабаба, сръбската деспотка и светица, преподобната майка Ангелина, построения храм на света Петка.

БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР – виж Стълпник.

КАГАН - наименование на хазарския владетел. Неговата столица била Итил, а лятната му резиденция се намирала на Каспийско море и се наричала Семендер. Смята се, че приемането на гръцки мисионери в хазарския двор е било резултат на политическо решение. Още през 740 година един от хазарските кагани търсил от Цариград мисионери, вещи в християнската вяра. И през IX век се налагало да се укрепи гръцко-хазарският съюз пред общата опасност: в това време русите вече били заковали щит на цариградските порти и отнели Киев от хазарите. Съществувала още една опасност. Тогавашният каган нямал наследник за престола. Един ден при него дошли някакви гръцки търговци и той ги приел и нагостил. Всички били ниски, чернооки и толкова космати, че на гърдите им се виждал път между космите. Каганът седял между тях като исполин и обядвал. Времето било пред разваляне и птиците се блъскали в прозорците, а мухите - в огледалата. След като пътниците били изпратени и дарувани, каганът се запътил към стаята си и случайно хвърлил поглед на огризките, останали от обяда. Огризките на гърците били големи като на великани, а тези на кагана - малки като на дете. Бързо свикал придворните да се сетят какво са му говорили чуждиците, но никой нищо не бил запомнил. "Мълчаха предимно" - заключили всички. Тогава се обадил един евреин от дворцовата свита и казал, че ще разреши затрудненията на кагана.

- Да видя как - рекъл каганът и лизнал малко свещена сол.

Евреинът му довел един роб и наредил на роба да оголи ръката си. Ръката му била съвсем същата като дясната ръка на кагана.

- Да - рекъл каганът, - задръж го. Задръж го и действай нататък. На прав път си.

Пръснали се пратеници по цялото царство и след три месеца евреинът му довел един младеж, чиито стъпала изглеждали съвсем като тези на кагана. И него задържали в двореца. Така намерили после още две колена, едно ухо и рамо - всичките също като тези на кагана. Малко по малко в двореца се събрала група млади хора, кой войник, кой роб, кой въжар, евреин, грък, хазар и арабин, които - ако от всекиго се вземело по някой крайник или част от тялото - можели да направят един млад каган, съвсем като онзи, който управлявал в Итил. Само глава липсвала. Не можели и не можели да я намерят. И така един ден каганът извикал евреина и поискал или да намери глава, или да бъде самият той обезглавен. Евреинът изобщо не се уплашил и каганът учудено го попитал за причината.

- Причината е в това, че се уплаших още преди една година, а не днес. Преди една година намерих и глава. И я пазя тук, в двореца, вече толкова месеци, но не се решавам да я покажа.

Когато каганът наредил да се покаже и главата, евреинът извел пред него една девойка. Била млада и хубава и главата й толкова приличала на тази на кагана, че можели да я сбъркат в огледалото. Ако някой видел лика й в огледалото, щял да си помисли, че вижда кагана; но по-млад. Тогава каганът наредял да доведат всички, които били събрани, и евреинът да направи от техните крайници още един каган. Докато се разотивали останалите живи осакатени, чиито части били вградени в другия каган, евреинът изписал на челото на новосъздадения някакви букви и младият каган. наследникът, се изправил на постелята на кагана. Трябвало да го проверят и евреинът го изпратил в ложето на кагановата любовница, принцеса Атех. На заранта принцесата изпратила на истинския каган следната вест:

- Онзи, когото снощи са ми пратили в постелята, е обрязан, а ти не си. Значи или той е някой друг, а не каганът, или каганът се е предал на евреите и се е обрязал, та е станал друг. Прецени прочее какво се е случило.

Тогава каганът попитал евреина какво означава тази разлика.

Онзи отвърнал:

- Няма ли да изчезне разликата, ако и ти се обрежеш?

Каганът изпаднал в недоумение и отново поискал съвет от принцеса Атех. Тя го отвела в мазето на своя дворец и му показала кагановия двойник. Била го оковала във вериги и го сложила зад решетки, но той бил разкъсал вече всички вериги и разтърсвал решетките с огромна сила. За една нощ бил пораснал толкова, че истинският не-обрязан каган пред него изглеждал като дете.

- Искаш ли да го пусна? - попитала принцесата.

Тогава каганът толкова се уплашил, че наредил да убият обрязания каган. Принцеса Атех плюнала върху челото на великана и той рухнал мъртъв.

Тогава каганът се обърнал към гърците, сключил нов съюз с тях и приел тяхната вяра.

СЕВАСТ НИКОН (XVII век) - съществува предание, че под това име едно време на Морава, в Овчарска клисура на Балканите, живял Сатаната. Бил необикновено кротък, всички хора наричал със собственото си име и работел като протокалиграф в манастира "Николе". Където седнел, оставял отпечатък от две лица, а вместо опашка имал нос. Твърдял, че в миналия си живот бил дявол в еврейския пъкъл и служел на Белиал и Гебура, пазел големите по таваните на синагогите и една есен, когато птиците имали отровни курешки и изгаряли тревата и листата, по които падали, наел човек да го убие. Това бил начинът да прекрачи от еврейския в християнския пъкъл и сега в новия живот служи като Сатана.

Според други разкази той съвсем не бил умирал, а дал на едно куче да лизне малко от кръвта му, влязъл в гроба на някакъв турчин, хванал го за ушите, одрал му кожата и я облякъл. Затова от хубавите му турски очи надничали кози очи. Бягал от огниво, вечерял след другите и на година крадял по буца сол. Смята се, че нощем яхал манастирските и селските коне - и те наистина осъмвали в пяна, кални и с оплетени гриви. Казват, че вършел това, за да си охлади сърцето, защото сърцето му било варено в кипящо вино. Затова в гривите на конете оплитали Соломоновия знак, от който той бягал - и така ги пазели от него и неговите ботуши, винаги нагризани от кучешки зъби. Обличал се богато, бил добър стенописец и според преданието този дар му бил от архангел Гавриил. В черквите из Овчарска клисура по неговите фрески са останали бележки, които, ако се четат в определен ред от рисунка на рисунка и от манастир на манастир, образуват едно послание. То може да се съставя, докато съществуват стенописите. Никон бил оставил това послание за самия себе си, като се върне след триста години отново сред живите, защото демоните, казвал той, не помнят нищо от предишния си живот и това бил начинът да се оправят. В началото не бил кой знае колко добър стенописец. Работел с лявата ръка, рисунките му били доста хубави, но някак не можели да се запомнят; щом никой не ги гледал, те като че изчезвали от стената. Една сутрин Севаст седял отчаян пред боите си и усетил как отломка от тишина влязла в неговото мълчание и го разбила. Още някой стоял там и мълчал. Но не на Никоновия език. Тогава Никон почнал да моли архангел Гавриил да го удостои с милостта на боите. В това време из клисурата по манастирите "Йоване", "Благовещение", "Николе" или "Сретение Господне" имало винаги млади монаси иконописци и зографи, които зографисвали стените и се състезавали като в няма молитва и в хор кой по-добре ще нарисува своя светец. Затова никому и през ум не минавало, че тъкмо молитвата на Никон Севаст може да бъде чута. А в действителност така се случило.

През август 1670 година срещу Светите седем ефески мъченици, когато почва да се яде сърнешко месо, Никон Севаст казал:

- Един от сигурните пътища в истинското бъдеще (защото има и лъжливи видове бъдеще) е да вървиш в посоката, в която расте твоят страх.

И тръгнал на лов. Повел със себе си някакъв монах на име Теоктист Николски^А, който му помагал в манастира при преписването на книги. Този лов е влязъл в разказа вероятно благодарение на записките на монаха. Според разказа Севаст качил хрътката на седлото зад себе си и тръгнали на лов за елени. В един миг хрътката скочила от конската задница, но Теоктист не видял никакъв елен пред тях. А хрътката джафкала, като че наистина подкарвала дивеч и полека гонела пред ловците нещо невидимо, но тежко. Чуло се как пука шубракът. Севаст се държал като кучето. Държал се, сякаш пред него имало елен; съвсем наблизо наистина се чул еленов рев и Теоктист тогава заключил, че архангел Гавриил най-сетне се е явил на Никон в образа на елен, тоест преобразен в душата на Никон Севаст. По-точно казано, архангелът поднесъл на Никон в дар душа. Така ловувал Никон в това утро, уловил собствената си душа и подхванал разговор с нея.

- Дълбината голяма зове дълбина голяма в широкия твой глас, помогни ми теб самия да славя с боите! - викнал Севаст на архангела, или на елена, или на своята душа, каквото там е било. - Искам да нарисувам нощта между събота и неделя, най-хубавата ти икона на нея, да ти се молят и по други места, без да я виждат!

Тогава архангел Гавриил проговорил и рекъл:

- Преобидев поташта се озлобити...[5]

И монахът разбрал, че архангелът говори, като изпуска съществителните. Защото съществителните са за Бога, а глаголите за човека. А иконописецът отвърнал:

- Как ще работя с дясната, като съм левак?

Но еленът вече не бил пред него и монахът запитал Никон:

- Какво стана?

Никон отговорил съвсем спокойно:

- Нищо особено, всичко това е временно, аз съм тук само на път за Цариград...

Но после добавил:

- Поместиш човек от леглото, а в леглото червеи, буболечки, прозрачни като скъпоценни камъни, и плесен...

И го обзела радост като болест, преместил от лявата ръка в дясната четките си и започнал да рисува. От него потекли бои като мляко и той едва успявал да ги положи. Отведнъж знаел всичко: и как да смеси туш със секрет от мускусен бик, и че жълтата боя е най-бърза, а черната най-бавна и че й трябва най-дълго време да изсъхне, за да добие истинското си лице. Най-добре му се удавали "бялото на свети Иван" и "драконова-та кръв", а картините намазвал вместо с лак с четчица, натопена в оцет, да получат цвета на светлия въздух. Рисувал, като хранел и лекувал с боите навред около себе си: по страничните греди на вратите и огледалата, по кошниците и тиквите, по жълтиците и цървулите. На копитата на своя кон нарисувал четиримата евангелисти: Матей, Марко, Лука и Йоан, на ноктите на ръцете си десетте Божии заповеди, на кладенчовата кофа Мария Египетска, върху капаците на прозорците двете Еви - първата Ева (Лилит) и другата (Адамовата) Ева. Рисувал по оглозгани кости, на зъбите, свои и чужди, по обърнатите джобове, по шапките и таваните, върху живи костенурки нарисувал 12-те апостоли и ги пуснал да се разпълзят из гората. Нощем били тихи като стаи, той си избирал която искал, влизал, оставял светлината зад дъската и рисувал двуделна икона. На тази икона нарисувал как архангелите Гавриил и Михаил си предават през нощта от един ден в друг душата на някаква грешница, като Михаил стоял във вторника, а Гавриил в срядата. Крачели по изписаните имена на тези дни и от краката им шуртяла кръв от ходене по остриетата на буквите. Картините на Никон Севаст били по-хубави зиме, при отблясъка на снежната белота, отколкото лете на слънце. В тях имало някаква горчивина, като че били рисувани на тъмно, някакви усмивки имало на лицата, които угасвали през април и изчезвали до първия сняг. А тогава той отново сядал да рисува и само от време на време намествал с лакът между краката огромния си член, да не му пречи при работата.

Неговите нови картини се помнели за цял живот; монасите от клисурата и живописците от нейните манастири се трупали като по изсвирване в "Николе" да видят Никоновите бои. Манастирите започнали да се надпреварват за него, негова икона донасяла колкото лозе, а фреската на стената била бърза колкото най-бързия кон. За това, как е работил зографът Никон, е останала бележка в някакъв осмогласник и тази бележка от 1674 година гласи:

"Преди две години, в деня на преподобния Андрей Стратилат, тъкмо когато се почва да се ядат яребици, седя аз - отбелязва непознатият монах в тази записка - и в своята николска килия чета книгата с новойерусалимски псалми от Киев, а в съседната килия ядат трима монаси и едно куче: двамата идиоритмици вече бяха вечеряли, а рисувачът Севаст Никон според обичая си се храни след тях. По Дъвченето през тишината на псалмите, които чета, може да се познае, че Никон яде говежди език, който, преди да го сготвят, е бил здраво удрян в сливата пред вратата, за да омекне. Като похапна, Никон излезе и седна да рисува, а аз, гледайки как приготвя боите, го запитах какво работи.

- Боите смесвам не аз, а твоят поглед - отговори ми той, - аз само ги поставям на стената една до друга в естествено състояние, а онзи, който гледа, смесва в окото си боите като каша. Тук е тайната. Който по-добре свари кашата, ще има по-добра картина, но добра каша от лоша елда не става. Прочее по-важна е вярата на гледането, слушането и четенето от вярата на рисуването, пеенето или писането.

Той взе синя и червена боя, сложи ги една до друга, рисувайки очите на един ангел. И аз видях как ангелът доби теме-нужни очи.

- Аз работя с нещо, което е като речник на боите - добави Никон, - а самият зрител съставя от този речник изречения и книги, което ще рече картини. Така можеш да правиш и ти, пишейки. Защо някой да не направи речник на думите, които съчиняват една книга, и да остави читателя сам да подреди тези думи в едно цяло?

После Никон Севаст се обърна към прозореца и показа с четка през него нивата пред "Николе", като рече:

- Виждаш ли онази бразда? Нея не я е изорал плуг. Това е бразда от кучи лай...

После сякаш се замисли малко и добави за себе си:

- Като рисувам тъй с дясната ръка, а съм левак, как ли пък бих рисувал с лявата? - и премести четката от дясната в лявата ръка.

Това се разчу тутакси по манастирите и всички се ужасиха, уверени, че Никон Севаст отново се е върнал към Сатаната и че ще бъде наказан. Наистина ушите му отново станаха остри като бръснач и се говореше, че може да отреже парче хляб с ухото си. Но неговото умение си остана същото, с лявата ръка рисуваше също тъй добре както с дясната, и нищо не се промени, архангелската клетва не се сбъдна. Една утрин Никон Севаст чакаше да дойде игуменът от манастира "Благовещение" и да се спогодят около изписването на някакви двери. Но от "Благовещение" не дойде никой нито този, нито на другия ден. Тогава Севаст сякаш се сети нещо, прочете петата молитва, която се казва за упокой на душите на самоубийците, и сам отиде в упоменатия манастир. Там завари игумена пред черквата и се обърна към него според обичая си да нарича другите със своето име:

- Севасте, Севасте, какво стана?

Старецът го въведе в килията, без да продума, и му показа млад като глад живописец, кой-

то вече рисуваше дверите. Никон се загледа в рисунката и се смая. Младежът махаше с вежди като с крила и рисуваше толкова добре, колкото и Никон. Не беше по-добър, но не беше и по-лош от него. И тогава Никон разбра на какво наказание е подложен. Чу се, че и в пърняворската черква друг младеж работи също така добре като Никон Севаст, и това излезе вярно. Много бързо и останалите по-стари живописци и зографи един по един, сякаш се отвързваха от пристанището и навлизаха в открити води, започнаха да рисуват все по-добре и по-до-бре и да настигат Никон Севаст, който дотогава им служеше като недостижим образец. Така се озариха и обновиха стените на всички манастири в клисурата и Никон се върна на мястото, от което беше тръгнал, от лявата към дясната ръка. Като не издържа така, той каза:

- Защо ми трябва да съм иконописец като всички останали? Сега всеки може да рисува това, което мога и аз...

И тогава захвърли завинаги своите четки и никога повече не нарисува нито една картина. Нито дори на яйце. Изплака всички бои от очите си в манастирския хаван и с помощника си Теоктист напусна "Николе", оставяйки след себе си следа от пето копито. На тръгване рече: - Знам в Цариград един голям господар, чийто перчем е гъст като конска опашка, той ще ни наеме за писари.

И спомена едно име. Името гласеше: кир Аврам Бранкович."

СКИЛА, АВЕРКИЙ (XVII-началото на XVIII век) - по произход копт, учител по бой с меч, един от най-известните майстори на сабята в Цариград в края на XVII столетие. Скила бил нает като слуга при някакъв цариградски дипломат - Аврам Бранкович, и упражнявал с господаря си умението на боя със сабя в пълен мрак, вързан за противника с дълъг кожен каиш. Умеел да лекува рани и винаги носел със себе си снопче китайски игли от сребро и едно огледало, на което с червени точки били отбелязани очертанията на главата му, а със зелени точки - посоките, в които се Разпространяват бръчките по лицето. Когато бил ранен и имал болки, Скила заставал пред огледалото и на мястото, където имало зелени точки, си забождал в лицето китайски игли. Болките минавали, а раните заздравявали, оставяйки след себе си само по някоя китайска буква върху кожата. Това огледало не можело да излекува никого освен него.

И където духал, и където сърбал, винаги обичал веселяците и плащал добре да го разсмеят. Но всяка шега оценявал различно. Смехът може да бъде обикновен - смятал той, - когато човек се смее само на едно нещо. Такъв смях е най-евтин. Най-скъпият смях е, когато човек се засмее на две или три неща едновременно. Но такъв смях намирал рядко, както и другите скъпи неща.

Аверкий Скила десетки години събирал много внимателно по бойните полета и предградията на малоазийските градове най-изкусните хватки със сабя, изучавал ги, проверявал ги на живо месо и най-накрая описвал начина на прилагането им в нарочен опис, пълен с диаграми и схематични указания за движенията на това древно изкуство. Можел да убие със сабя риба във водата или нощем да окачи фенер на забоден в земята меч и когато противникът тръгне към светлината, да го нападне от тъмното с нож. Всеки от тези ходове отбелязвал с различен зодиакален знак и всяка звезда от тези съзвездия означавала по една смърт. Знае се, че в 1689 година Скила вече бил овладял съзвездията Водолей, Стрелец и Телец и се намирал в съзвездието Овен. В това съзвездие му липсвала само проверката на последната хватка със сабя на практика, за да приключи и с него. Тази хватка била змиевиден разрез и оставяла след себе си страшна криволичеща цепнатина, която се разтваряла и изпускала от раната като от уста гласове, подобни на вопли на освободена кръв. Някъде във Влашко, на австро-турското бойно поле, Скила, както сам пише, в 1689 година проверил и тази, последна своя хватка, а след това се оттеглил във Венеция, където в 1702 година описал изкуството на майсторите на меча и сабята в книга със заглавие Най-хубавите подписи със сабя. Към книгата имало карти със схеми на саблените удари и Аверкий Скила бил представен на тези карти, сякаш стои между звездите, или още по-добре казано, в кафеза или мрежата на неговите бойни движения. На непосветените изглеждало, че е затворен в някаква красива прозрачна беседка, която е нарисувал и създал във въздуха около себе си със свистенето на сабята и разрезите с острието. Но този кафез бил с толкова разкошни форми, толкова лек и въздушен, целият в съвършени извивки, плаващи куполи, мостове, сводове и стройни кули по ъглите, че отпървом това действало така, сякаш Аверкий Скила е затворен в летежа на някакъв бръмбар, чийто безкраен подпис във въздуха отведнъж е станал четлив. Лицето на Аверкий Скила зад тези решени задачи или решетки на затвор е спокойно, само дето има двойни устни и винаги изглежда тъй, сякаш някой в него иска да проговори вместо него. Той твърдял, че всяка рана е ново сърце, което бие отделно, та прекръствал раните със сабя, и имал космат нос, по който го познавали и бягали от него.

Интересна бележка за Аверкий Скила е оставил музикантът и четец на сънища Юсуф Масуди. Той работел заедно с Аверкий Скила като слуга у споменатия дипломат при Високата порта в Цариград и се занимавал с лов на образи, които пътуват из сънищата на хората. Записал е, че ако двама души се сънуват взаимно и сънят на единия създава действителността на другия, винаги остава малко от съня и от едната, и от другата страна. Това са "децата на съня". Сънят, разбира се, трае по-кратко от действителността на сънувания, но затова пък винаги е несравнимо по-дълбок от всяка действителност и поради това всякога остават малко отпадъци, "излишък на материал", който не може да се побере без остатък в действителността на сънуващия, а се прелива и прилепва към действителността на някое трето лице и поради това то търпи големи затруднения и промени. Този трети по правило е в по-сложно положение от първите двама, неговата свобода на волята е двойно повече ограничавана от подсъзнанието, отколкото при двамата сънуващи, защото излишъците от енергия и материал в сънищата на единия и на другия последователно се преливат в духовния живот на третия и така той става своего рода двуполюсов и се прекланя ту на единия, ту на другия сънуващ.

Според твърдението на Масуди Аверкий Скила страдал от подобно ограничаване на волята и водел безмълвно състезание с двамата сънуващи, чиито имена Масуди също е посочил. Това били работодателят на Аверкий, Аврам Бранкович, и някой си Коен, когото Аверкий Скила изобщо не познавал. Било, каквото било, обаче Скила, подобно на инструмент с дълбок глас и най-дебели струни, можел да оформи само скелета на мелодията, само основното звучене на своя живот, най-грубото. Всичко останало му се изплъзвало и било по мярката на Другите и за другите. Най-болният му стон и най-големите постижения били някъде, където другите се задържат без мъка и по средата на своите възможности.

Според версията на Масуди за случая Аверкий Скила не е създавал своята колекция от ходове със сабя от някакви професионални войнишки съображения, за да усъвършенства владеенето на бойното изкуство, а в отчаяно издирване на онази фигура, която ще го спаси от омагьосания кръг, в който се движел, чакайки своите мъчители да попаднат в обсега на сабята му. Последните години имал големи и непонятни надежди да разреши своя случай с помощта на един ход, който бил - както твърдял сам - под знака на Овена. А понякога се събуждал от сън с очи, пълни с изсъхнали сълзи; когато ги разтьрквал, сълзите се трошели и ронели под пръстите му като парчета стъкло или пясък и по тези отломки коптът можел да разбере, че това не са негови, а чужди сълзи.

Било, каквото било, във венецианското издание на Аверкиевата книга Най-хубавите подписи със сабя последната схема показва Аверкий Скила в кафеза на неговите хватки, начертани с накъсани линии, но един криволичещ ход под знака на Овена е даден на този чертеж като проход, който оставя възможност да се излезе от кафеза или мрежата. Така Аверкий Скила на последната схема в книгата му е нарисуван как напуска кафеза на своето бойно изкуство през отвора на този необикновен криволичещ ход и прекрачва като през врата към свободата. През този разрез той излиза като през рана, сякаш възкръсва от звездния си затвор за света и за новия живот. А в неговите неми външни устни се смеят радостно другите, вътрешните устни.

СТЪЛПНИК (БРАНКОВИЧ, ГЪРГУР) (1676-1701) - самата дума "стълпник" в източното православие означава отшелник, дал обет да прекара живота си на стълб (кула) в молитви. Впрочем в случая с Гъргур Бранкович названието "стълпник" е дошло като прякор и по съвсем особен начин. Гъргур Бранкович всъщност бил войвода от рода на трансилванските Бранковичи, най-големият син на наемния дипломат и пълководец от XVII век - Аврам Бранкович. Надживял баща си само с дванайсет години. Отбелязано е, че бил петнист като леопард и твърде умел в нощните нападения. Носел скъпоценна сабя от 70 метални листа, които били изковани, докато ковачът прочете девет пъти подред "Отче наш". Прякора Стълпник не чул никога, защото го получил допълнително поради необикновената смърт, която го настигнала в турски плен. Леярят на топове Хасан Агрибирди младши е описал смъртта му и тя е влязла и в народна песен, а самият Гъргур Бранкович поради своя прякор е сякаш изравнен и със светите отшелници на християнската църква.

Според споменатото описание Бранкович с няколко конници случайно връхлетял край Дунава на силен турски отряд. Турците тъкмо били дошли, седели на конете си и от седлата пикаели в реката. Щом ги съзрял, Бранкович хукнал да бяга. Турският военачалник го видял, но не си прекъснал пикаенето. Чак когато съвсем се облекчил, отърсил се, подгонил Бранкович и го пленил. Довели го вързан в лагера, като удряли с копия по барабаните. Турците вързали пленения Бранкович на един гръцки стълб и трима стрелци се целели в него със стрели. Преди да започнат, му казали, че ако преживее петата стрела, ще му бъде подарен животът и ще му дадат лък със стрели той да цели онези трима, които трябвало да стрелят в него. Тогава той помолил да не пускат едновременно по две стрели, защото "не може да брои болките, а попаденията". И така, онези тримата го целели, а той броял. Първата стрела го улучила в токата на пояса, влязла в корема му и пробудила там всички болки, които вече били родени през живота му. Втората стрела успял да хване с ръка, третата му пробила ухото и останала като обица в него, а той броял. Четвъртата не улучила, петата го уцелила в коляното, извила се и пробила другия крак, а той все броял; шестата отново не улучила, деветата му приковала китката за бедрото, единайсетата му откъснала лакътя, дванайсетата го изкилила, а той броял. Изброил до седемнайсет и тогава паднал мъртъв от стълба. На това място поникнала ягорида - диво грозде, което никога не се продава и купува, защото е грехота.

СУК, д-р ИСАЙЛО (15.III. 1930-2.Х. 1982) - археолог, арабист, професор в университета в Нови Сад, се събуди една априлска утрин на 1982 година с коса под възглавницата и лека болка в устата. Убиваше го нещо твърдо и назъбено. Той пъхна два пръста, като че вади гребен от джоба, и измъкна от устата си един ключ. Малък ключ със златна дръжка. "Човешките мисли и сънища имат вкостеняла, неповторима външна обвивка, която пази като черупка меката ядка - размишляваше д-р Сук, както си беше в леглото, с ключа пред очите. - А тези мисли пък в досег с думите също така бързо се гасят, както и думите в допир с мислите. На нас ни остава само онова, което преживее това взаимно унищожение." Накратко, д-р Сук премигваше с очи, мъхнати като мъдета, и не можеше да разбере нищо. Не се чудеше толкова откъде се е взел този ключ в устата му. Какво ли не пъха човек през живота си в тази една-единствена уста, която има (ако не беше единствена, може би щеше да подбира!). Така веднъж след един гуляй той измъкна от гърлото си цяла свинска глава с все зурлата. Друго обаче го учудваше. Според неговата преценка този ключ беше отпреди най-малко хиляда години, а преценките на професор Сук в археологията обикновено се приемаха без уговорки. Професионалният престиж на професор Сук бе ненакърним. Той сложи ключето в джоба на панталона и захапа мустака си - така веднага се сещаше какво бе вечерял снощи. Например този път разбра, че бе ял хайвер с дробчета в чесън. Разбира се, понякога в такива случаи мустаците съвсем неочаквано замирисват на стриди с лимон или на нещо такова, което д-р Сук никога не би сложил в уста. Тогава обикновено д-р Исайло си спомня с кого е разменял нощеска в кревата впечатления за вечерята - и така тази сутрин той стигна до Джелсомина Мохоровичич. На нея й бяха необходими три петъка до Шабат, тя имаше привлекателна усмивка, малко скосени очи, така че, като трепкаше с клепачи, докосваше носа си. Нейните ръчици бяха толкова мързеливи и топли, та в тях можеш да си свариш яйце. Косата й бе свилена, д-р Сук връзваше с нея новогодишните подаръци, а жените познаваха чия е косата дори когато бе отрязана.

С такива мисли, свежо обръснати уши и изострен поглед д-р Сук се готвеше да излезе. В момента се намираше в столицата, където все още посещаваше бащиния си дом. В тази къща преди трийсет години професор Сук бе започнал проучванията си и оттогава те го отвеждаха все по-надалеч и по-надалеч от нея и той предчувстваше, че пътят му ще свърши някъде в някой далечен край, където хълмовете са като разрязан хляб, с черна кора, по която никне бор. И въпреки това с тази къща оставаха свързани археологическите му издирвания и открития в областта на арабистиката, особено студиите за ха-зарите, един древен народ, отдавна изчезнал от сцената на световните събития, който е оставил поговорката, че и душата има скелет, а това са спомените, свързани с къщата. Някога къщата беше собственост на баба му, която ставаше все с левия крак, на нея той се бе метнал левак. Сега тук, в дома на майка му, госпожа Анастасия Сук, книгите на д-р Сук бяха наредени на почетни места в библиотеката, подвързани с кожа от стари кожени палта, които миришеха на френско грозде и се четяха през специални очила, използвани от госпожа Анастасия само в тържествени случаи. Луничава като пъстърва, госпожа Анастасия носеше в устата си своето име като паричка, която убива; никога и за никого не се бе отзовала на него и не го преметна през езика чак до смъртта си. Имаше хубави сини бадемови очи и синът й редовно я заварваше с някоя от неговите книги в скута и с парче от нечие име (по всяка вероятност на баща му), което се подаваше от устните й окъпано в малко кръв. Годините, гъсти като каша и непроходими, през които се промъкваше д-р Сук, събирайки архивни извадки, снимки на стари монети и отломки на стомни от сол, за да гради от тях стълб на истината, в последно време все по-ясно му даваха да разбере, че майка му се приближава от голяма далечина и се връща в живота. Връщаше се през неговата старост и през неговите бръчки и колкото по-зрял ставаше той, толкова повече място превземаше тя на лицето и тялото му, превземаше чертите и особеностите, които носеха следи от покойния му баща. Той очевидно се превръщаше в нея и сега, когато беше принуден да живее сам и да се занимава с женски работи, в ръцете му оставаше все по-малко от бащината сръчност и все по-често в мудността и непохватността на собствените си пръсти разпознаваше майчините движения. Посещенията му в бащината къща, редки и обикновено свързани с рождени дни (какъвто беше случаят и сега), също започнаха да се променят. Сега майка му го посреща на входа, целува го по косата, отвежда го в ъгъла, където по-рано бе стояла неговата проходилка и където сега стои кресло, вързано с канап за Дръжката на бравата, като че е прасе.

- Сашенка, винаги си бил немарлив към мене - казва тя на сина си, - най-хубавите и най-щастливите часове в живота ми бяха свързани с такова напрежение, че още си спомням за тях. Спомням си за тях, а това значи и за тебе, не като за щастие, а като за радостно напрежение, което е почти непоносимо. Защо беше така изтощително тежко да бъдеш щастлив? Но всичко отдавна мина като вятър през върби. Усмирих се, откакто вече не съм щастлива. И все пак виж, има някой, който все още ме обича, който още се сеща за мен!

И изважда връзка негови писма, писани до нея.

- Представи си, Сашенка, от професор Сук!

Майка му привързва тези писма с коси от Джелсомина Мохоровичич, целува ги и му ги чете на глас, победоносно, като някакви войнишки песни, та направо забравя да го изпрати, когато той тръгне към своя хотел да спи. Или го целува, сбогувайки се бързешком, така че под роклята й той неволно докосва гърдите й и те му заприличват на компот от круши.

В момента, когато професор Сук влиза в третото десетилетие от своята изследователска работа, когато очите му са станали по-бързи, а устата- по-мудна от ушните раковини, когато неговите книги започват все по-често да се използват в археологията и ориенталистиката, се явява още една причина по-често да идва в столицата. Там, в голямата сграда с форма на солен кравай, една сутрин за пръв път слагат името на д-р Исайло Сук в шапката за изтегляне на билетчета. Разбира се, то не бива изтеглено нито този, нито следващите няколко пъти, но д-р Сук сега редовно получава покани за срещи в споменатата сграда. Той отива на тези заседания, носейки вчерашната си усмивка, разпъната през устните като паяжина, и се губи из коридорите на хубавата сграда, които са кръгообразни, но вървейки по тях, никога не можеш да попаднеш на мястото, откъдето си тръгнал. Мислеше си, че тази сграда напомня книга, писана на непознат език, който още не е овладял, коридорите -на изречения от чужд език, а стаите - на чужди думи, които никога не е чувал. И никак не беше изненадан, когато един ден му казаха, че в една от стаите на първия етаж, които миришеха на ръждясали брави, трябва да бъде подложен на обичайния изпит. На втория етаж, където се изтегляха билетчетата, авторитетът на неговите книги беше безспорен, но етаж по-долу в същата тази сграда той се чувстваше късокрак, като че крачолите му растяха непрекъснато. Тук се мотаеха хора, подчинени на онези горе от втория етаж, но тук книгите му не се вземаха предвид и той всяка година беше подлаган на изпит, след като предварително внимателно биваше проверено кой е. На Исайло Сук му олекна, когато, пристъпвайки за първи път в изпитната зала, забеляза, че председателстващият е един асистент от неговия факултет; Сук бе председател на комисията за докторската му дисертация и често го бе виждал през прозореца в кръчмата "При третия ботуш". След изпита д-р Сук всъщност не узна оценката, която положително бе нанесена някъде, но председателят на изпитната комисия се изказа твърде похвално за професионалните възможности на кандидата. Така този ден след изпита д-р Сук отиде при майка си с чувство на облекчение. Тя го отведе както обикновено в трапезарията и тук със затворени очи му показа притиснат до гърдите й най-новия научен труд на д-р Исайло Сук със собственоръчно посвещение от автора. Той погледна от учтивост книгата си и своя подпис, а после майка му го сложи да седне на една табуретка в ъгъла на стаята с обичайното подканване, което д-р Сук помнеше още от детинството си - "Чучни малко тук!", - и му обясни същността на научното изследване, изложено в студията. Докато говореше, радостта й приличаше не толкова на тъгата на комик, колкото на веселостта на герой от трагедия. С доста голяма точност обясни на сина си как професор Сук е установил, че ключовете, намерени в една делва на полуостров Крим, вместо дръжки имали сребърни, медни или златни варварски имитации на монети. Общо били открити 135 ключа (д-р Сук смяташе, че е имало десет хиляди в една делва) и на всеки той открил по един малък знак или буква. Отначало мислел, че това е знак на леяря или нещо подобно, после обаче забелязал, че на други образци от същите монети, малко по-големи по стойност, е отпечатана друга буква. На сребърните пари имало трета буква, а на златните, предполагал - четвърта, защото не бил открил нито един ключ със златна дръжка. И после стигнал до гениалната идея (на това важно място тя го помоли да не се върти и да не я прекъсва с въпроси): наредил монетите по стойност и прочел скрития надпис или послание, което се открива на тях, когато буквите от всички монети се съединят в едно цяло. Този надпис гласял Ате и липсвала само една буква (онази от жълтицата, която не била открита). Д-р Сук предполага, че липсващата буква би могла да бъде някоя от сведените букви в еврейската азбука може би буквата хе, четвъртата буква от Божието име... А ключът, който я носи, предвещава смърт.

- Представи си каква находчивост! - извика тя на това място и като видя, че чашата му е празна, добави: - Една чаша е много, две са малко!

Междувременно всяка втора пролет името на д-р Сук отново биваше хвърляно в онази шапка зад вратата, която миришеше на ръждясала брава. Не го известяваха и той не знаеше резултата. Тогава кашляше с усещането, че из корен дърпа сплитка жили, която така дълбоко се е врязала и враснала в плещите и врата му, та едва ли би могла да се изскубне. Сега изпитите бяха по-начесто и като председател винаги седеше различен човек. Д-р Сук имаше една студентка, която рано бе оплешивяла, но нощем куче я лижеше по темето, така че на главата й никнеше гъста пъстра козина. Беше дебела и не можеше да си свали пръстените, имаше вежди във формата на малки рибешки скелети и вълнен чорап вместо шапка. Спеше на своите огледала и гребени и свиркаше, търсейки из сънищата своя малък син, който лежеше до нея, така че детето не можеше да спи. Сега тя изпитваше д-р Сук, а това дете седеше до нея, недоспало и плешиво. За да помогне да се свърши работата по-бързо, д-р Сук по време на изпита отговаряше и на въпросите на детето. Когато най-сетне след всичко отиде в бащината си къща и седна да яде, беше толкова разстроен, че майка му го погледна загрижено и каза:

- Внимавай, Саша, твоето бъдеще ще унищожи миналото ти! Не изглеждаш добре. Трябва да намерим някое дете да ти погази малко плешките.

Наистина в последно време в него покълнваха и разцъфтяваха непознати видове глад и подобно на плод бързо узряваше лепкава, безпричинна надежда, която умираше заедно с глада след първия погълнат залък.

-Знаеш ли колко устни отвора имат евреите? - попита го този ден майка му, докато той ядеше. - Сигурно не знаеш... За това е писал някой, когото неотдавна четох, май д-р Сук. Това е по времето, когато се е занимавал с разпространението на библейските схващания из степите на Евразия. Въз основа на изследванията, които е правил още през 1959 година на ареала Челарево край Дунава, установява, че там е обитавало население от съвсем непознато за нас племе, значително по-примитивно и в антропологично отношение с по-стари характеристики от аварите. Смята, че там са погребвали хазари, които са слезли от Черно море на Дунав още през VIII век. Сега е късно, но ме подсети утре, като дойдеш на Джелсомининия рожден ден, да ти прочета една вълнуваща страница, на която е описано това нещо. Изключително интересно е...

ХАЗАРИ - за произхода на хазарите Теофан е написал следните думи: "Появи се големият народ на хазарите от най-отдалечения край на Берзилия, първата Сарматия, та завладя цялата земя, която се простира от Черно море..." В V век хазарите, както мисли Приск, принадлежали към хунското царство и носели името акатцира. Свети Кирил изтъква, че хазарите спадали към онези народи, които славят бога на свой, хазарски език, а не на гръцки, еврейски или латински. Гръцките източници наричат хазарите , както и . Хазарската държава се простирала значително на запад от линията Крим-Кавказ-Волга. Сянката на хазарските планини през юни падала на дванайсет дена ходене навътре в Сарматия, а през декември тази сянка падала на цял месец ходене на север. Още около 700 година хазарски представители действали на Босфора и във Фанагория. Християнски (руски) източници, като Несторовата хроника, твърдят, че племената на юг от средното течение на Днепър плащали през IX век данък на хазарите на глава от населението, и то в кожи от бели катерици или в мечове. В X век данъкът бил в пари.

Гръцките източници за хазарския въпрос са подкрепени от един важен документ, който Даубманусовото издание споменава като "Големият пергамент". Според този източник до византийския император Теофил била изпратена мисия от Хазария и на тялото на един от пратениците били татуирани хазарската история и топография, отбелязани на хазарски език, но със староеврейски букви. По времето, когато пратеникът бил татуиран, хазарите всъщност вече използвали като писменост за своя език както гръцката азбука, така и еврейската или арабската равноправно, но когато някой от хазарите сменял вярата си, започвал да използва само една от трите азбуки - онази, към чиято вяра се бил присъединил. По същия начин хазарите, които приемали гръцката вяра, исляма или юдаизма, започвали да изопачават своя език така, че колкото се може по-малко да прилича на езика на хазарите, запазили все още първоначалната си вяра. Някои източници не приемат твърдението за татуирания пратеник, цитирано от Даубманус, а смятат, че става дума за богато украсена съдина от сол, изпратена в дар на византийския император, за да може от нея да прочете хазарската история, и че целият разказ за "Големият пергамент" всъщност представлява само погрешен прочит на исторически източник. Това разумно възражение има един недостатък. Ако се приеме, че става дума за съдина от сол, не може да се разбере краят на разказа за "Големият пергамент", който гласи:

"На "Големият пергамент" годините били пресметнати според хазарските големи години, които взимали предвид само времето на войните, и трябвало да се превръщат в малки гръцки години. Началото на пергамента е изгубено, и то понеже по някакъв повод на пратеника за наказание била отсечена част от тялото, на която били изписани първата и втората голяма хазарска година. Така хазарската история в запазената си част започва от третата голяма година, в която през VII век (по днешно летоброене)византийският цар Ираклий предприел поход срещу Персия с помощта на хазарите, които участвали под пред водителството на своя крал Зиебел в обсадата на Тифлис и през 627 година се оттеглили, оставяйки гръцките войскови части сами пред неприятеля. Твърдели, че за всяка работа, докато тя расте, е от полза едно устройство, а друго - когато започне да се смалява; тръгването и връщането не попадат под едни и същи закони, преди и след успеха не важат еднакви договори. След земетръс и растенията растат винаги по нов начин, не така, както преди. Четвъртата голяма година описвала хазарската победа над българския съюз, когато една част от това хунско-оногурско племе била подчинена от хазарите, а друга част, начело с Аспарух, потеглила на запад към река Дунав, между племената, които бичуват вятъра, на чиито глави вместо коса расте трева и чиято мисъл е ледена. Петата и шестата голяма година (изписани на гърдите на пратеника) съдържали историята на войните на хазарското царство по времето на византийския цар Юстиниан II. След свалянето му от престола прокуденият и осакатен Юстиниан бил заточен в Херсон, откъдето побягнал съвсем гол при хазарите и по пътя спял под тежък камък, за да не замръзне. В двореца на хазарския Kaгaн бил посрещнат добре, оженил се за сестрата на кагана, която приела гръцката вяра и взела името Теодора (по името на жената на Юстиниан I), но продължила да вярва по хазарския обичай, че бог се явил явил насън на Дева Мария и я оплодил със сънувана дума. Така се спасил първия път Юстиниан II при хазарите. На втория път обаче той щял да завърши живота си при тях, защото при хазарите можело да се избяга, но от тях не можело да се побегне. Когато в хазарския дворец пристигнали пратеници на цар Тиберий с искане Юстиниан да бъде предаден на гърците, той побягнал още веднъж и потеглил към столицата. Като станал отново владетел, Юстиниан забравил гостоприемството на хазарите и през 711 година изпратил наказателна експедиция в Херсон, мястото, където някога бил прогонен и което било под хазарско влияние. Този път нахлуването в хазарското царство му струвало главата. Хазарите подкрепили разбунтувалите се царски военни части (Крим по това време вече бил техен) и в тези бунтове били убити Юстиниан II и неговият малък син Тиберий, дете на хазарската принцеса и последна издънка от Ираклиевата династия във Византия. Накратко, хазарите помогнали на преследвания, а унищожили преследвача в лицето на един и същи човек. Седмата и последна голяма хазарска година, записана в "Големият пергамент", отбелязва върху корема на хазарския пратеник, че освен хазарите в света съществувало още едно друго племе със същото име, че този двойник на хазарите живеел далеч от истинското хазарско племе, че често го бъркали с истинските хазари и че от време на време пътници установявали връзка между двата народа. Тези други хазари опитвали да извлекат полза от сходството между имената и на бедрата на първия пратеник имало предупреждение, че понякога в дворците на халифите и василевсите се явявали татуирани по същия начин пратеници, които не носели със себе си хазарската история, а историята на онзи друг народ със същото име. Онези други хазари знаели дори да говорят хазарски, но това знание не траело повече от 3-4 години, колкото трае една коса. Знанието им понякога се прекъсвало насред изречението и повече не можели дума да обелят. Пратеникът уверявал устно и с тази татуирана препоръка, че той е представител на истинския каган и на истинските хазари. Напомнял също така, че в един момент гърците се били вързали за този народ двойник вместо за истинските хазари, и то през периода, който отговаря на седмата голяма хазарска година. В годината 733 (според сегашното летоброене), в споменатата хазарска година, цар Лъв III Исаврийски Иконобореца оженил своя син Константин за дъщерята на хазарския каган, Ирина. От този брак по-късно се родил гръцкият цар Лъв IV Хазарин (775-780). Цар Лъв III в същото време бил помолен да изпрати в хазарския дворец мисия, която да тълкува християнската вяра. Това желание ще бъде подновено стотина години по-късно, по времето на гръцкия цар Теофил (829-842), когато руските нормани и маджарите застрашавали Крим, гръцкото царство и хазарската държава. По искане на хазарския каган гръцки инженери издигнали тогава крепостта Саркел и на лявото ухо на пратеника добре се виждало как на устието на Дон се издига една крепост. Върху единия му палец било изобразено хазарското нападение срещу Киев през 862 година, но тъй като този палец непрекъснато гноял от рана, получена при същата тази обсада, картината била размазана и останала като трайна загадка, защото по времето, когато пратеникът се отправил към Цариград, тази обсада още не била осъществена и за нея трябвало да се чака още две десетилетия."

На това място свършва бележката за "Големият пергамент" и може веднага да се каже, че онзи, който е правил "извлечение" от хазарското изложение, е взел само данните, свързани с гръцко-хазарските отношения, а останалите, които положително също са били татуирани по кожата на хазарския дипломат, е пренебрегнал, оставяйки по този начин "текста, който ходи" да продължи своята мисия в друга някоя страна. За това, изглежда, говори съобщението, че хазарският пратеник завършил живота си в двореца на някакъв халиф, като обърнал душата си откъм хастара, показвайки я така като обърната ръкавица. Неговата одрана кожа, ощавена и подвързана като голям атлас, стояла на почетно място в двореца на халифа в Самара. Според други източници пратеникът бил изложен на големи неприятности. Най-първо още в Цариград трябвало да му отсекат ръката, защото един от влиятелните хора в гръцкия Дворец платил чисто злато за втората хазарска година, изписана по лявата ръка на пратеника. Според трети източници пратеникът трябвало два или три пъти да се връща в хазарската столица и там да бъде подлаган на поправки на историческите и другите данни, които носел, или че дори бил сменен от друг пратеник, на чиято кожа била татуирана поправената и пълнена версия на историята. Той живеел - както отбелязва Хазарският речник - като жива енциклопедия за хазарите, и то от парите, получени, задето е стоял мирно в течение на дълги нощи. Бдял, загледан в сребърните корони на дърветата на Босфора, подобни на кълба дим. В това време гръцки и други писари преписвали от гърба и бедрата му хазарската история в своите книги. Казват, че по хазарски обичай носел стъклен меч и твърдял, че буквите от хазарската азбука са получили наименования по ястията, а цифрите - според имената на седемте вида сол, които хазарите различавали. Запазена е негова поговорка, която гласи: "На хазарите им е добре в Итил (хазарската столица), а ще им бъде още по-добре в Цариград." Общо взето, говорел много неща обратно на онези, които били изписани по кожата му.

Той или някой негов приемник обяснил така хазарската полемика, състояла се в двореца на хазарския каган. Веднъж каганът сънувал ангел, който му рекъл: "Твоите дела не са угодни Богу, но твоите намерения са." Веднага извикал един от най-изтъкнатите хазарски свещеници от сектата на ловците на сънища и поискал да му разтълкува съня. Ловецът се засмял и казал на кагана: "Бог няма и понятие за тебе: той не вижда нито твоите намерения, нито мислите, нито делата ти. Това, дето в съня ти е дошъл ангел и е бълнувал, значи само, че не е имал къде да пренощува, а навън сигурно е валял дъжд. А това, че е останал кратко, е по всяка вероятност, защото в твоя сън много му е миришело. Друг път си измий сънищата..." При тези думи каганът се разгневил страшно и повикал чужденци да му разтълкуват съня. "Да, хорските сънища ужасно вонят", коментирал този разказ хазарският пратеник. Той умрял поради това, че кожата, по която била изписана хазарската история, започнала много да го сърби. Сърбежът бил непоносим и той се поминал с облекчение и щастлив, че най-накрая ще се очисти от историята.

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - събитието, което християнските източници поставят в 861 година, според житието на Константин Солунски, свети Кирил, писано през IX век, а запазено в така наречения Московски препис, собственост на Московската духовна академия, и преписа на Владислав Граматик от 1469 година. В споменатата 861 година при византийския цар дошли пратеници от хазарите и казали: "От памтивека ние знаем само едного бога, който е над всички, и нему се кланяме на изток, ала като пазим и други наши езически обичаи. Обаче евреите ни подучват да възприемем тяхната вяра и обред, а сарацините, от друга страна, ни теглят към своята вяра, като ни обещават мир и много дарове, казвайки: "От верите на всичките народи нашата вяра е най-добра." Поради това, тачейки старата дружба и обич, изпращаме пратеници при вас, понеже вие (гърците) сте велик народ и царската ви власт е от Бога. И като искаме вашия съвет, молим да изпратите учен мъж измежду вас, та и ние да възприемем вашата вяра, ако обори евреите и сарацините."[6]

Когато гръцкият цар попитал Кирил би ли отишъл при хазарите, той отговорил, че на такъв път би тръгнал пеш и бос. Даубманус смята, че с това Кирил искал да каже, че за да се приготви за този път, му е потребно толкова време, колкото е нужно да се отиде пеша от Цариград до Крим, защото по това време той бил все още неграмотен в сънищата и не знаел как се отключва сънят отвътре, тоест не можел да се събуди, когато пожелае. Все пак приел задачата, пътем научил еврейски в Херсон и превел еврейската граматика на гръцки, готвейки се за полемиката, обявена в двореца на хазарския каган. Той и неговият брат Методий минали езерото Меотида и Каспийската врата на Кавказките планини и тук ги пресрещнал пратеник на кагана. Попитал Константин Философ защо, като говори, винаги държи книга пред себе си, докато хазарите изваждат цялата мъдрост от гърдите си, сякаш предварително са я погълнали. Константин му отвърнал, че се чувства гол без книгата, а на гол човек кой ще повярва, че има много дрехи? Този хазарски пратеник дошъл от хазарската столица Итил в Саркел на Дон, откъдето пристигнал в Херсон, за да посрещне Константин и Методий. После отвел византийските пратеници в Семендер на Каспийско море, лятната резиденция на кагана, и тук се състояла полемиката. Когато в двореца, където вече се намирали еврейският и сарацинският представител, бил поставен въпрос, какъв ранг да му отредят на вечерята, Константин отвърнал: "Имах велик и много славен дядо, който беше приближен на царя, но понеже се отказа по своя воля от дадената му слава, беше прогонен и като отиде в чужбина, обедня и там ме създаде. А аз, търсейки старата чест на дядо си, не успях да я придобия; прочее Адамов внук съм."

- Вие почитате Троицата - казал каганът на вечерята при една наздравица, - а ние единосъщния бог, както е в книгите. Защо е така?

А Философа му отвърнал:

- Книгите проповядват Слово и Дух. Ако някой ти оказва почест, но не уважава твоята дума и дух, а друг пък почита всичките три, кой от двамата ти оказва по-голяма чест?

Тогава еврейските представители запитали:

- Кажи прочее как може жена да помести в утробата си бога, когото не може дори да види, та камо ли да го роди?

А Философа, като посочил кагана и неговия пръв съветник, рекъл:

-Ако някой каже, че първият съветник не може да ласкае кагана, и добави още, че последният негов служител може да го ласкае и да му окаже почест, кажете ми как трябва да го назовем: луд или разумен?

Тогава в полемиката се намесили сарацините и Константин Философ бил запитан за един обичай, който му бил станал известен още при сарацинския халиф в Самара. А именно: сарацините слагали изображението на дявола отвън на християнските къщи. На всяка християнска врата имало по едно изображение на дявола. И сарацините, които отдавна правели опити да отровят Константин, попитали:

- Можеш ли, Философе, да разбереш какво означава това?

А той казал:

- Виждам изображения на дявола и си мисля, че вътре живеят християни, а понеже дяволите не могат да живеят заедно с тях, бягат от тях навън. А там, където няма такива изображения отвън, те са вътре заедно с обитателите на къщата...

Вторият християнски източник за хазарската полемика е стигнал до нас много осакатен, във вид на легенда за покръстването на киевчани през X век. В тази легенда, в която между участниците в киевската полемика за трите религии се явява Константин-Кирил Философ (въпреки че той е живял сто години по-рано), може да се прозре документ, който първоначално е разказвал за хазарската полемика. Като се отстранят наносите и допълнителните редакции от X и по-късните векове, сведението за хазарската полемика от този източник би изглеждало приблизително така:

Един от хазарските кагани, който имал големи успехи във войните срещу печенегите и гърците, от които превзел Херсон (Керч на Крим), след военните успехи се отдал на лек живот. Искал да има толкова жени, колкото войници загубил във войните. "Имал много жени -казва една версия на тази легенда, издадена във Венеция през 1772 година на сръбски език -и като искал да има жени от всички вери, не само се кланял на различни идоли, ами поради слабостта си към жените и наложниците искал и самият той да изповядва различни вери." Това дало повод на разни чужденци (гърци, араби, евреи) да побързат със своите пратеници при кагана в желанието си колкото се може по-бързо да го обърнат в своята вяра. Малко по-голям успех от евреина и сарацина в полемиката, която се повдигнала в двореца на хазарския каган - казва този източник, - имал Константин Философ, когото изпратили гръцките царе. Но каганът не могъл все пак да вземе окончателно решение, колебаел се и най-сетне взела превес намесата на една негова сродница, в която може да се познае ролята на хазарската принцеса Атех, известна ни от третия източник. Нейни хора убедили кагана да ги изпрати сред евреите, гърците и сарацините, за да се осведомят на място какво е тяхното учение. И когато това "женско" посланичество се върнало, християнството било предложено като най-подходяща вяра, а пратениците открили на кагана, че неговата сродница, чиито хора били те, отдавна била приела християнството.

Третият източник, който се занимава с християнските извори за хазарската полемика -Даубманус, - намира, че тази вест уплашила кагана. Така успехът минал на страната на еврейския представител в мига, в който каганът установил, че и християните почитат Стария завет както евреите. След като и Константин потвърдил това, каганът застанал изцяло на страната на някой си Романьот, който избягал от гърците при хазарите и ожесточено защитавал юдаизма.

- От нас, тримата тълкуватели на сънища - казал този Романьот на кагана, - вие, хазарите, Нямате причина да се боите единствено от мен, равина. Защото зад евреите не стои нито халифът със зелените платна на своята флота, нито гръцкият ваеилевс с кръста над войските. Зад Константин Солунски идват копия и конници, а зад мен, еврейския равин - молитвени наметала...

Така говорел равинът и каганът се бил обърнал изцяло към него и към неговите доводи, когато в полемиката се намесила принцеса Атех и още веднъж преобърнала изхода на разговора. Тази решаваща реч в хазарската полемика, която произнесла Атех, обръщайки се към еврейския участник, гласяла:

ЧЕЛАРЕВО (VII-IХ век) - археологически обект със средновековно гробище близо до Дунав, в Югославия. Не е открито селището, което е съхранявало гробището. Не се знае със сигурност кой

АКШАНИ, ЯБИР ИБН (XVII век) - според вярванията на анадолските леутари[8] (свирачи на тамбура или шаргия[9]) това име носел известно време дяволът и под него се явил на един от прочутите майстори на тамбурина през XVII век - Юсуф Масуди. Ибн Акшани сам бил твърде изкусен свирач. Записана е негова пръстовка на една песен и от нея се разбира, че при свиренето е използвал повече от десет пръста. Бил личен човек и нямал сянка и очите му били плитки като две изтъпкани локвички. Не искал да открие схващанията си за смъртта, но ги предавал на хората косвено, като им разказвал притчи, напътвал ги да четат сънища или чрез ловците на сънища да стигнат до съзнанието за смъртта. Нему се приписват две поговорки: 1) смъртта е презимето на съня, само че това презиме на нас не ни е познато; 2) сънят е всекидневен край на живота, малко упражнение за смъртта, която е негова сестра, но всеки брат не е еднакво близък със сестра си. Веднъж поискал на дело да покаже на хората как действа смъртта, и го направил, като взел за пример някакъв християнски пълководец, чието име се е запазило: наричал се Аврам Бранкович и воювал във Влашко, където, както твърдял дяволът, всеки човек се ражда като поет, живее като крадец и умира като вампир. Известно време Ябир Ибн Акшани бил пазач на гробницата на султан Мурад и там някакъв непознат посетител записал някои приказки на Акшани:

"Пазачът забравя гробницата - записал непознатият, - като пуска в нейния мрак да падне тежкия звук на бравата, сякаш оставя вътре името на ключа. Навъсен е като мен, сяда на камъка и затваря очи. Когато мисля, че вече е заспал в своята половина от сянката, пазачът вдига ръка и ми показва молеца, който се рее някъде в трема на гробницата, излязъл от нашите дрехи или от персийските килими в сградата.

- Виждаш ли - обръща се равнодушно към мене, - насекомото е високо горе, под бялата стена на трема, и се забелязва само защото се движи. Оттук човек може да си помисли, че е птица високо в небето, ако приеме стената за небе. Вероятно молецът така и възприема тази стена и само ние знаем, че не е прав. А той не знае дори, че ние го знаем. Не знае и че съществуваме. Е, опитай се сега да общуваш с него, ако можеш. Можеш ли да му кажеш нещо, каквото и да е, но така, че да те разбере и ти да си сигурен, че те е разбрал докрай?

- Не зная - отговорих, - а ти можеш ли?

- Мога - отвърна кротко старецът, пляскайки с длани, уби молеца и ми го показа смачкан на дланта си.

- Мислиш ли, че не разбра какво му казах?

- Така можеш да покажеш, че съществуваш, и на свещта, гасейки я с два пръста - възразих аз.

- Разбира се, ако свещта е в състояние да умре... Представи си сега - продължи, - че има някой, който знае за нас това, което ние знаем за молеца. Някой, комуто е известно по какъв начин, с какво и защо е ограничено нашето пространство, това, което ние мислим за небе и приемаме за безгранично - някой, който не може да се приближи до нас и да ни внуши, че съществуваме, освен по един-единствен начин - като ни убие.

- Някой, с чиято дреха се храним, някой, който носи нашата смърт в ръката си като език, като средство за общуване с нас. Убивайки ни, този непознат ни известява за себе си. И ние през нашите смърти, които са може би само урок за някой скитник, който седи до убиеца, ние, казвам, през нашите смърти като през открехната врата съзираме в последния миг някои нови поля и някакви други граници. Това шесто и най-високо стъпало на страха от смъртта (за който няма спомен) ни държи заедно в играта и ни свързва всички нас, непознатите участници. Йерархията на смъртта всъщност е единственото, което прави възможна системата на допир между различните нива на действителността в едно иначе необгледно пространство, в което смъртта като отзвук в отзвуците се повтаря безкрайно...

Докато пазачът говори, аз заключавам: "Ако това, което той ми казва, е въпрос на мъдрост, опит или начетеност, тогава то не заслужава внимание. Ами ако той просто се е озовал в този миг на една такава плоскост, от която има по-голяма видимост и по-широк кръгозор, отколкото ние останалите или той самият ден по-рано?..."

Ябир Ибн Акшани после още някое време водел живот на скитник, носейки своя музикален инструмент, изработен от корубата на бяла костенурка.

Бродел из селата на Мала Азия, свирел и пускал гадателски стрели, крадейки и просейки по две сита брашно на седмица. Загинал през 1699 година по Иса[10] по необикновен начин. По това време обикалял четвъртковищата (местата, където става панаир в четвъртък) и където седнел, където станел, закачал хората. Плювал им в лулите, връзвал едно за друго колелата на колите им или тюрбаните им на възел, така че те взаимно си размотавали чалмите, и прочие. Когато се случвало така да предизвика минаващите, че да се нахвърлят върху него, докато го биели, той им режел кесиите и им изпразвал джобовете. Като че чакал да му мине времето. Един ден, като преценил, че е минало, потърсил някакъв селянин, който имал жълта крава, и му платил да я докара на определено място в уречен час. Мястото било цяла година невинно по отношение на всякакъв звук. Селянинът се съгласил, докарал кравата, а тя пробола Ибн Акшани и го убила на място. Умрял леко и бързо, като че бил заспал, и тозчас под него се появила сянка, може би само за да дочака тялото му. След него останал музикалният инструмент от корубата на бяла костенурка, който в този ден проходил, превърнал се отново в животно и отплувал в Черно море. Музикантите вярват, че когато Ибн Акшани се върне в света, неговата костенурка отново ще се превърне в бял инструмент, който ще му замени сянката.

Погребан бил в Търнов, близо до Неретва, на мястото, което и сега се нарича "дяволски гроб". Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила - двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо - свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му услужи, човекът веднага познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов.

- Приятелю - отговорил му Акшани, - аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам всичко. Само кантар не ми искай, защото повече не мога да меря. Затова продавам саби, ножове, вилици и сечива, които се броят, а не се мерят. Тук съм винаги, само на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гроба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш, ако ми напишеш писмо, че ще си върнеш дълга, когато се уговорим...

Неретвенецът склонил, въпреки че било ден, когато лулите скимтят и не теглят, стъкмил писмо със срок след 11-ия петък, който се падал в месец раби-ал-ауал[11], наострил черната си тояга на елдово зърно и се върнал у дома, като взел колкото поискал стока. По пътя досами Неретва го нападнал огромен глиган и едва се преборил с него с тоягата си, но животното все пак му откъснало парче от синия пояс. Когато дошъл месец раби-ал-ауал, в навечерието на 11-ия петък взел пищов и онази вилица, купена в Солун, разкопал "дяволския гроб" и намерил в него да лежат двоица. Единият лежал по гръб и пушел с дълъг чибук, а другият - на една страна и мълчал. Като насочил пищова срещу тях, онзи, който пушел, му духнал дим в лицето и рекъл:

- Аз съм Никон Севаст, нищо не можеш да ми направиш, защото съм погребан край Дунава.

И тозчас изчезнал; след него останал само чибукът в разровения гроб. Тогава и онзи другият се обърнал и неретвенецът познал в него Акшани, който му казал с укор:

- Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Тесалоники, но не го сторих, а ти помогнах. Сега ти ме погуби, твоята вяра...

При тези думи Акшани се засмял и неретвенецът видял в устата му парчето от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял в Акшани. Акшани понечил да го хване с ръка, но вече било късно, само го одраскал, защото пищовът гръмнал и улучил. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв.

Вкъщи неретвенецът оставил оръжието и потърсил двурогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Акшани, той му бил откраднал вилицата...

Според друго предание Ябир Ибн Акшани изобщо не бил умрял. Една сутрин през 1699 година в Цариград той хвърлил един лавров лист в чебър с вода и мушнал глава във водата да си измие перчема. Останал така не повече от няколко минути. Като вдигнал глава и поел въздух около него вече го нямало нито Цариград, нито царството, в което започнал да се мие. Намирал се в истанбулския хотел категория А "Кингстоун", било 1982 година по Иса, той имал жена, дете и белгийски паспорт, говорел френски и само пред него, на дъното на умивалника, марка F. Primavesi & son, Corel-la Cardiff, плувал все още един лавров лист.

АЛ-БАКРИ, СПАНЯРД (XI век) - главен арабски хронист на хазарската полемика. Неговият текст е публикуван едва неотдавна (Kunik and Rosen, 44), от арабски го е превел Marquart (Osteuropaische und ost-asiatische Streifziige, Leipzig, 1903,7-8). Освен на Ал-Бакри, запазени са още две съобщения за хазарската полемика, тоест за минаването в друга вяра, но не са пълни и не е известно дали се отнасят за преминаването на хазарите в юдаизма, християнството или исляма. Освен сведението на Ищакхри, което е изгубено в тази му част, са запазени текстове на Масуди Стария, автора на съчинението "Златни пасища", който смята, че хазарите са се отказали от своята вяра през владичеството на Харун Ал-Рашид (786-809) по времето, когато много евреи от Византия и от Халифата били изгонени в Хазария, където ги приели без съпротива. Вторият хронист на полемиката би следвало да бъде Ибн Ал-Атир, но неговото свидетелство не е запазено в първоначалния му вид, а го привежда Димашки. Всъщност най-сигурен и най-изчерпателен източник е хронистът на хазарската полемика Ал-Бакри, който твърди, че хазарите след 731 година и войната с халифите приели от арабите заедно с мира и исляма. Наистина арабските хронисти Ибн Рустах и Ибн Фадлан споменават за много ислямски храмове в хазарското царство. Те говорят и за "двойно царство", което ще рече, че по някое време в хазарската държава ислямът е бил възприеман равноправно с някакво друго вероизповедание и така каганът изповядвал Мохамедовата вяра, а хазарският цар - юдаизма. Според твърдението на Ал-Бакри след това хазарите приели християнството и най-накрая, след полемиката, при кагана Савриел-Овадия в 763 година приели юдаизма, понеже ислямският представител в полемиката отпаднал предварително, тъй като бил отровен още по пътя. Ал-Бакри приемал (според мнението на Даубманус), че първият отказ от вярата по времето, когато хазарите приели исляма, е най-важен и решаващ. Божията книга е на пластове - пише той - и за това свидетелства първият имам, като казва: "Нито една дума от тази книга, пратена чрез ангелите, не е слязла от небето, без той да ми я е казал в перото, нито една не е написана, без да съм я повторил на глас. И всяка ми обясни осем пъти: дословното значение и духовния смисъл, реда, който се променя от предходния ред, и реда, който променя следващия, тайната и двусмислието, отделното и общото." Следвайки някои указания на медика Захария Рази, Ал-Бакри смятал, че трите религии - ислямът, християнството и юдаизмът - могат да се приемат като три степени в Божията книга. Всъщност всеки народ усвоява тези пластове от Божията книга по онзи ред, който най-много му подхожда, и с това показва своята най-дълбока същност. Първия пласт на значението той изобщо не взема предвид, защото това е дословният, който се нарича ауам и е достъпен за всеки човек независимо от религията му. Вторият пласт- пластът на алюзиите, на преносните значения, който се нарича кауас и който разбира елитът, представлява християнската църква, той покрива сегашния миг и звука (гласа) на Книгата. Третият пласт, наречен аулия, който обхваща окултните значения,представлява еврейския пласт в Божията книга, пласта на мистичната дълбочина и на числата, пласта на писмената на Книгата. А четвъртият, анбия - пластът на пророческите сияния и на бъдещето, представлява ислямското учение в неговото най-съществено значение, духа на Книгата, или седмата дълбочина на дълбочината. Така хазарите, приемайки най-напред най-висшия пласт (анбия) и чак след това останалите пластове на Божията книга, и то не подред, показали, че най-много им подхожда ислямското учение. Така че след това те никога не се отрекли от исляма в действителност, въпреки че междувременно преминавали от християнството към юдаизма. Доказателство за това е обстоятелството, че последният хазарски каган, преди да погине хазарското царство, преминал отново в първоначално приетата вяра и приел исляма, както ясно отбелязва Ибн Ал-Атир.

Сведението на Спанярд Ал-Бакри било написано на изискан арабски език, същия, на който говорели ангелите, но в последните години на живота му, в дълбока старост, стилът на Бакри се променил. Това станало, когато започнал да натрупва шейсет и седмата си година, бил плешив, леворък и деснокрак и носел все още само чифт хубави големи очи като две сини риби. Една нощ сънувал, че някаква жена тропа на вратата му. От леглото си добре виждал нейното лице, напудрено с рибе брашно, както правят девиците, защото вратата имала отвор към месечината. Когато отишъл да я пусне вкъщи, видял, че тя, чукайки, изобщо не стояла пред вратата, а седяла на земята. Седнала така, била висока колкото Ал-Бакри. Но като започнала да става, това траяло толкова дълго и тя ставала толкова висока, че Ал-Бакри се уплашил и се събудил вместо в леглото си, където сънувал споменатия сън, в някакъв кафез, закачен над вода. Бил двайсетгодишен младеж, левокрак, с дълга къдрава коса и брада, за която бил вързан един съвсем неразбираем спомен - топи брадата си във вино и мие с нея гърдите на някаква девица. Не знаел нито дума арабски и с тъмничаря, който му печал хляб, омесен от брашно от смлени мушици, говорел гладко на език, който тъмничарят разбирал, а той не. Така всъщност вече не знаел нито един език и това било единствената следа от него предишния, отпреди събуждането. Кафезът висял над водата и когато идвал прилив, само главата му стърчала над вълните, а по време на отлив с ръка под себе си можел да хване рак или костенурка, защото тогава водата на морето се оттегляла и прииждала вода от река и той се миел от солената вода със сладка. В този кафез пишел, дълбаейки със зъби букви върху черупката на рака или костенурката, но не можел да прочете написаното и пускал животинките във водата, без да знае какви послания праща по света. При други случаи, хващайки костенурки по време на отлив, върху техните коруби получавал послания, четял ги, без да разбира нито дума от прочетеното. Умрял, сънувайки солени женски гърди, потопени в смес от плюнка и слуз от зъбобол, учейки отново езика на Божията книга от дървото, на което бил закачен.

ATEX (началото на IX век) - според ислямското предание в двореца на хазарския каганживеела една родственица на владетеля, прочута с красотата си. Пред покоите й вардели големи кучета пазачи със сребриста козина и се удряли с опашките си по очите. Били обучени да стоят неподвижно и можело да се види как от време на време, без да се помръдват от мястото си, пикаят по предните си крака. Търкаляли в дъното на гърдите си съгласните като камъни, а преди сън намотавали зад себе си дългите си опашки като корабни въжа. Атех имала сребърни очи и вместо копчета носела звънчета, така че от улицата по звука можело да се разбере дали принцесата се облича, или се съблича, за да си почива. Само че нейните звънчета никога не се чували. Принцесата освен с ум била надарена и с необикновена мудност. Дишала по-рядко, отколкото другите кихат, и в своята бавност хранела страшна омраза към всичко и всеки, който би се опитал да й наложи бързо да действа, независимо дали тя самата е имала намерение да свърши работата, към която я подтиквали. Като опака страна на дреха освен мудността в нейния говор се проявявала друга наклонност -никога не се задържала дълго на един предмет и общувайки с хората, подскачала като птица от клон на клон. Но затова пък няколко дни по-късно отново се връщала неочаквано на започнатия разказ и продължавала, дори без да я питат, това, което веднъж била отказала да разисква, лутайки се подир своите ефирни мисли. Пълното неумение да различава важните неща от второстепенните и пълното равнодушие към всички теми за разговор се обясняват с нещастието, което се случило на принцесата в хазарската полемика. А именно: Атех била поетеса, но единственото, което се запазило от нейните думи, гласи: "Разликата между две да може да бъде по-голяма, отколкото между да и не." Всичко останало само й се приписва.

Смята се, че в арабските преводи е запазен известен брой стихове или текстове, родени от нейното усърдие. Изследователите на хазарската история по време на преминаването на този народ в друга вяра били особено привлечени от стиховете, посветени на хазарската полемика. Според едно мнение това били любовни песни, допълнително използвани като аргументи в споменатата полемика, когато хронистите на тази полемика започнали да записват случките. Както и да е, в тази полемика Атех участвала с голям жар и успешно оспорила еврейските и християнските участници в полемиката, така че накрая помогнала на ислямския представител Фараби Ибн Коран и заедно с хазарския каган, своя господар, приела исляма. Гъркът, който участвал в полемиката, като разбрал, че губи, се съюзил с еврейския пратеник и двамата заедно осъдили принцеса Атех да бъде предадена на подземните сили на двата пъкъла - на еврейския Белиал и на християнския Сатана. За да не свърши така, Атех решила доброволно да избяга в третия пъкъл, при ислямския Иблис. Тъй като не можел изцяло да промени решението на другите два пъкъла, Иблис й отнел пола, осъдил я да забрави всичките си стихове и своя език освен една дума, която гласи "ку", но й дарил вечен живот. Изпратил й злия дух на име Ибн Хадраш, който й се явил в образа на щраус, и той изпълнил тази присъда. Така принцеса Атех останала да живее вечно и можела да се връща на всяка от своите мисли и думи отново безброй пъти, без да бърза, защото вечността притъпила усещането й, какво във времето идва преди и какво после. Но любов можела да има само насън. Така принцеса Атех напълно се посветила на своята секта на ловците на сънища, хазарските свещеници, които се занимавали със създаване на своего рода земна версия на онзи небесен регистър, за който споменава Светото писание. Нейното и тяхното умение й давали възможност в чужди сънища да праща заръки, свои или чужди мисли и дори предмети. Принцеса Атех можела да се яви насън на мъж, по-млад от нея хиляда години, и каквато и да е вещ можела да изпрати на лицето, което я сънува, също толкова сигурно, колкото е бързоходството на кон, поен с вино. Само че много, много по-бързо... Описана е една такава постъпка на принцеса Атех. Тя сложила веднъж ключа от своята спалня в устата си и чакала, докато чула музика и нежен глас на женско отроче да изговаря следните думи:

- Постъпките в човешкия живот са подобни на ястие, а мислите и чувствата са като подправките. Тежко на онзи, който посоли черешите или залее сладкиша с оцет...

Когато били изговорени тези думи, ключът от устата на принцесата изчезнал и, казват, тя разбрала, че така е извършена замяна. Ключът отишъл при онзи, за когото били предназначени думите, а думите в замяна на ключа дошли при принцеса Атех...

Даубманус твърди, че принцеса Атех била все още жива по негово време и един музикант от XVII век, някакъв турчин от Анадола на име Масуди, я срещнал и разговарял с нея. Този човек изучавал изкуството на ловците на сънища и притежавал нещо като арабска версия на хазарската енциклопедия или речник, но тогава, когато срещнал принцесата, още не знаел всички статии на този речник и не разбрал думата "ку", когато я споменала принцеса Атех. Тази дума била от хазарския речник и означавала вид плод и ако бил проумял това, Масуди щял да се сети кой стои пред него, и можел да си спести всички сетнешни усилия в овладяването на това умение; от нещастната принцеса можел да научи за лова на сънища повече, отколкото от който и да било речник. Но не я познал и изпуснал своя най-добър лов, мислейки, че е безполезен. Затова, както разказва една легенда, собствената камила му плюла в очите.

ЗИДАР НА МУЗИКА - хазарите имали строители, които дялали и поставяли огромни парчета стени от сол по пътя на ветровете. На пътя на всеки от четирийсетте хазарски вятъра (от които половината били солени, половината - сладки) била зидана купчина солени камъни и когато веднъж в годината настъпвало времето за подновяване на ветровете, хората се събирали на тези места и слушали кой от строителите е съчинил най-хубавата песен. Защото ветровете в допир с грамадите, като се провирали между тях или им решели върховете, свирели винаги различна песен дотогава, докато не изчезнели всички камъни заедно със зидарите, изпрани завинаги от дъждовете, удряни от погледите на минувачите и лизани от езиците на овни и бикове.

Такъв един зидар на музика, арабин, тръгнал с някакъв евреин и хазарин да чуе как ще свирят напролет неговите камъни. Край един храм, където хората сънували общи сънища, евреинът и хазаринът се скарали и в разпрата загинали. Арабинът, който спял по това време в храма, бил обвинен, че е убил евреина, защото се знаело, че му е съсед и че не се понасят. Така евреите поискали смъртно наказание за него. Арабинът си помислил: който се кара на три страни, няма да избяга на четвьрта. Защото в хазарската държава гърците са под защитата на християнския закон,евреите - на еврейския, арабите - на исляма, тоест закони, много по-обхватни от хазарската държава... Поради това арабинът се защитавал, като твърдял... (на това място текстът е изличен). И така вместо да получи смъртно наказание, бил поставен да гребе на галера и успял дори да чуе музиката на мраморите, преди да се разпаднат в твърда тишина, в която се разбива чело.

ИБН (АБУ) ХАДРАШ -дявол, който отнел пола на принцеса Aтex. Обитавал в пъкъла мястото, където се пресичат пътеката на Луната и пътеката на Слънцето. Той бил поет и написал следните стихове за себе си:

КАГАН - титла на хазарския владетел, чието значение идва от татарската дума "кан", което значи княз. Според твърдението на Ибн Фадлан хазарите погребвали каганите под водата, в потоците. Каганът винаги делял властта със своя съвладетел, от когото бил по-стар само с толкова, колкото да му се каже "добър ден" преди на онзи, другия. По всяка вероятност каганът е произхождал от стар владетелски, може би тюркски род, а царят, или бегът, неговият съвладетел, е бил от народа, тоест хазар. Единствено свидетелство от IX век (Якуби) казва, че още през VI век освен кагана имало и негов представител - халифа. За съвладичеството при хазарите най-доброто свидетелство е оставил Ал-Ищакхри. Неговият текст, датиращ от 320 година по хиджра[12] (932 година по Христа), гласи, както следва:

"Що се отнася до хазарската политика и начина на управление, техният владетел се нарича каган на хазарите. Той е с по-висок ранг от хазарския цар (бак или бег), само дето царят му дава званието каган. Когато искат да наименуват каган, довеждат избраника и го задушават с къс свила, докато почти му секне дъхът; и тогава го питат: "Колко дълго искаш да управляваш?", а той отговаря: толкова и толкова години. Ако умре, преди да е изтекъл срокът, пито-платено. Ако не, убиват го, щом свърши упоменатата година. Каганът има власт само в домовете на видните хора. Няма право да нарежда и забранява, но е уважаван и хората падат ничком в негово присъствие. Каганът се избира от група видни хора, които нямат нито власт, нито пари. Когато дойде ред на някой от тях да заеме владетелското място, те го избират, без да гледат имотното му състояние. Узнах от сигурно лице, че видяло на улицата млад човек да продава хляб. Говорело се, че след смъртта на кагана освен този младеж няма друг, който да заслужава мястото на кагана, но той бил мюсюлманин, а мястото на кагана се давало само на евреи."

Съвладетелите на кагана обикновено били отлични бойци. Веднъж след някаква победа над врага отнесли в плен и птица улулица, която с крясъците си откривала извори с питейна вода. Тогава враговете им дошли да живеят с тях. Времето започнало да тече прекалено бавно. За година остарявали толкова, колкото по-рано за седем години; трябвало да сменят календара си, разделен на три месеца - слънчев, лунен и период без луна. Раждали се за двайсет дена, в едно лято имали девет жътви, а после девет последователни зими, за да изядат ожънатото. Пет пъти на ден почивали, петнайсет пъти готвели и сядали на трапезата, млякото им се запазвало само в нощите без месечина, които траели толкова дълго, че забравяли пътищата си, а когато най-сетне съмвало, не можели да се познаят, защото едни били пораснали, а други - остарели. И знаели, че когато отново се мръкне, това поколение повече никога няма да го има. Буквите, които изписвали ловците на сънища, ставали все по-големи и по-големи, едва успявали да им увиснат на краката, докато ги рисували, книгите станали недостатъчни и започнали да изписват буквите по скатовете на планините; реките течели страшно дълго до голямото море и една нощ, докато конете пасели на месечина, на кагана насън му се явил ангел и му рекъл:

- Богу са угодни твоите намерения, но не и твоите дела.

Тогава каганът запитал ловците на сънища какво значи този негов сън и откъде иде хазар-ската беда. Един от ловците казал, че се задава велик човек и времето се равнява по него. На това каганът отвърнал:

- Не е така, ние се смалихме и оттам е нашата беда.

После отстранил от себе си хазарските свещенослужители и ловците на сънища и наредил да повикат един евреин, един арабин и един грък да му разтълкуват съня. Решил заедно със своя народ да премине във вярата на онзи, чието обяснение бъде най-приемливо. Когато в двореца на кагана започнала полемиката за трите вери, каганът приел доводите на арабския участник, Фараби Ибн Корас, който между другото дал задоволителен отговор и на следния въпрос на кагана:

- Какво осветлява нашите сънища, които произлизат в пълен мрак, зад затворени очи? Споменът за светлината, която вече я няма, или светлината на бъдещето, която взимаме като предплата от утрешния ден, въпреки че още не е съмнало?

- И в двата случая това е несъществуваща светлина - отвърнал Фараби Ибн Кора. -Следователно за нас е все едно кой отговор е точен, и въпросът трябва да се приеме като несъществуващ.

Не е запазено името на кагана, който приел исляма със своите съветници. Знае се, че е погребан под знака "алиф" (арабска буква във формата на Полумесец). Други източници говорят, че се е наричал Катиб, преди да се събуе и да си измие нозете, за да влезе в джамията. Своето старо име и обувките си вече не намерил, когато след молитвата излязъл на слънце.

КОРА, ФАРАБИ ИБН (VIII-IX век) - ислямски представител в хазарската полемика. Сведенията за него са малко и противоречиви. Ал-Бакри, най-значителният ислямски хронист на хазарската полемика, не споменава името му. Смята се, че това е от уважение към Ибн Кора. Ибн Кора не обичал в негово присъствие да се споменават имена, дори неговото собствено. Смятал, че светът без имена става по-ясен и по-чист. Едно и също име крие и любов, и омраза, и живот, и смърт. Обичал да казва, че това просветление му дошло, когато една мушица се удавила в окото му, докато той гледал една риба, която по този начин била нахранена с мушицата. Според някои свидетелства Ибн Кора не стигнал до хазарската столица и не е участвал в прочутата полемика, въпреки че бил повикан. Според твърдението на Ал-Бакри еврейският участник в полемиката изпратил човек да отрови или съсече Ибн Кора, според други източници Фараби бил задържан по пътя и пристигнал, когато диспутът вече бил свършил. Изходът на полемиката обаче показва, че ислямският представител е присъствал - и още как - в двореца на кагана. Когато участниците се изненадали, че виждат Ибн Кора - тъй като някои от тях го смятали мъртъв, та трябвало да коват пръстени за помен, - той скръстил спокойно крака и поглеждайки ги с очи като две плитки лучени чорбици, казал:

КУ (Driopteria filix chazarica) - вид плод от Каспийско море. Даубманус отбелязва следното за този плод: "Хазарите отглеждат един вид плод, който не вирее никъде по света освен при тях. Обрасъл е с нещо, което прилича на рибешки люспи или люспи на шишарка, расте на много високо стъбло и плодовете по клоните изглеждат като рибите, които кръчмарите за-, качват за перките живи над входа в знак, че има рибя чорба. Понякога този плод издава глас като на чинка. На вкус е твърде студен и малко солен. Есенно време, понеже е съвсем лек и има костилка, която пулсира като сърце, падайки от клоните, известно време лети, размахвайки перки, като че плува през вълните на вятъра. Децата го ловят с прашки, а и ястребите понякога се лъжат и го отнасят в клюна си, помислили, че е риба. Оттук е хазарската пословица, която гласи: "Арабите ще ни изядат, мислейки като сокола, че сме риби, а ние сме ку." Думата ку - името на този плод, дяволът оставил единствено в паметта на хазарската принцеса ATex^v, след като тя забравила своя език.

Понякога нощем се чува глас: "Ку-ку!" Принцеса Атех изрича тази единствена дума, която знае, и плаче, опитвайки се да си спомни своите забравени стихове."

МАСУДИ, ЮСУФ (средата на XVII век-25.1Х.1689) - прочут свирач на шаргия (леут), един от авторите на тази книга.

МУАВИЯ, д-р АБУ КАБИР (1930-1982) - арабски хебраист, професор в Каирския университет. Занимавал се със сравнително изучаване на религиите на Близкия изток. Следвал в университета в Йерусалим, защитил докторат в Съединените американски щати на тема "Еврейската мисъл в Испания през XI век и учението на мутакаллим". Бил представителен човек: толкова плещест, че не можел да докосне единия си лакът с другия, знаел наизуст повечето от стихотворенията на Юда Халеви и смятал, че Хазарският речник, издаден през 1691 година от Даубманус, все още може да се намери на някоя стара лавица. За да подкрепи това свое твърдение, възстановил движението на книгата през XVII век и по-късно, направил точен опис на всички унищожени екземпляри и на онези, малко на брой, които били пуснати в обращение, и дошъл до заключението, че поне два екземпляра от това изчезнало издание все още съществуват. Изобщо не успял да влезе в дирите им, макар че с поглед можел да изяде яйце. Когато в невиждан работен размах публикувал трихилядната библиографска единица, почнала израело-египетската война през 1967 година. Като офицер от египетската армия отишъл на война, бил ранен и пленен. Военните документи свидетелстват за тежки наранявания по главата и тялото, от които му останало трайно полово безсилие. Като се върнал в родината си, главата му била омотана в смутени усмивки, които се влачели подире му като шал. В някакъв хотел хвърлил униформата и за пръв път видял своите телесни повреди в огледало от бакър. Миришели на синигерски курешки и той разбрал, че никога вече няма да може да легне с жена. Мислел, обличайки се бавно: "Повече от трийсет години бях готвач и малко по малко готвех и сготвих това ястие, което съм станал; бях сам на себе си и хлебар, и тесто и омесих от себе си хляб, какъвто исках, а сега отведнъж се появи друг готвач с ножа си и за един миг направи от мен съвсем друго, непознато ястие. Сега съм божия сестра -онзи, който не съществува!"

И не се върнал при семейството си в Кайро, не си продължил работата в университета. Настанил се в празната къща на баща си в Александрия, живял бързо и гледал как белите кълбенца въздух изпод ноктите му се понасят по света като въздушните мехурчета, които излитат от хрилете на рибите. Погребвал си косата, носел бедуински сандали, които оставят следа на копито, и една нощ, в дъжд, едър като волски очи, сънувал своя последен сън. Този сън записал:

МУКАДАСИ АЛ-САФЕР (IX, X и XI век) - хазарски свещеник в един женски манастир. С някакъв си монах от друг манастир в течение на целия си дълъг живот играл шах без дъска и без фигури. Играели един ход годишно в огромното пространство между Каспийско и Черно море, а животните, по които ту единият, ту другият пускали соколи, им служели наместо фигури. Взимали предвид не само полето, на което ловели животните, а и надморската височина на мястото за ловуване. Мукадаси Ал-Сафер бил един от най-добрите ловци на сънища между хазарите. Смята се, че със своя речник на сънища е въплътил един косъм от косата на Адам Рухани. (Сравни с Масуди, Юсуф)

Неговият начин за молитва и редът на манастира, към който принадлежал, го принудили да оплоди 10 000 девици монахини. Последната от тях, принцеса Атех, според легендата му изпратила ключа от покоите си. Малък женски ключ с жълтица вместо дръжка. Този ключ изял главата на Мукадаси Ал-Сафер, защото предизвикал ревността на кагана. Умрял затворен в кафез, закачен над водата.

МУСТАЙ-БЕГ САБЛЯК (XVII век) - един от турските управници в Требине. Съвременниците му казват, че храната не се задържала в Мустай-бег Сабляк и че едновременно ядял и ходел по нужда като гугутка. На военни походи водел със себе си дойки, за да го кърмят. Иначе не общувал с жени, както и с мъже; можел да легне само със смъртник и в шатрата му носели купени окъпани и наконтени умиращи жени, мъже и деца. Само с тях можел да пренощува, като че се боял да оплоди лице, което ще остане да живее. Казвал впрочем, че правел деца за онзи, а не за този свят.

- Никога не знам - вайкал се той - за чий рай ги правя и за кой пъкъл. Ще се залутат сред еврейските ангели или сред християнските дяволчета и няма да ги видя никога на онзи свят, като отида в джанна.

На някакъв дервиш обяснил твърде просто своите наклонности: "Когато смъртта и любовта, този и онзи свят, се поставят толкова близо един до друг, се узнава много и за едното, и за другото. Това е като онези маймуни, които от време на време отиват на оня свят. Когато се върнат, всяко тяхно ухапване е чиста мъдрост. Чудно ли е тогава, че някои хора дават на такива маймуни да им ухапят ръката и сетне четат истината по ухапаното. На мен това ухапване не ми е нужно..."

Така Мустай-бег Сабляк освен конете, които обичал, но не яздел, купувал смъртници, които не обичал, но яздел. Недалеч от морето бегьт имал хубаво конско гробище, издялано от мрамор, което поддържал някакъв дубровнишки евреин на име Самуел Коен. Този евреин е оставил запис за случката, която станала в лагера на Сабляк паша по време на похода във Влашко. Един войник от отряда на пашата бил заподозрян в простъпка, която не можела да се докаже със сигурност. Той единствен останал жив след сблъсъка на неговата част с неприятеля на брега на Дунава. Според твърдението на командващия войникът побягнал и така си спасил главата, според твърдението на войника били нападнати нощем, всички нападатели били съвсем голи и той единствен се защитавал докрая и оцелял само защото не се поддал на страха. Довели го при Сабляк да присъди виновен ли е или невинен. На войника му бил откъснат ръкавът, изправили го пред пашата, който през цялото време на делото не продумал нито дума, както и останалите участници в това нямо разследване. Пашата се нахвърлил внезапно върху младежа като звяр, ухапал го жестоко за мишцата и веднага съвсем хладнокръвно се отвърнал от нещастника, който тозчас бил изведен от шатрата. Пашата дори не го видял добре, дума не разменил с него, но съсредоточено дъвчел парчето отгризано месо с напрегнатия израз на човек, който се опитва да усети вкуса на отдавна опитано ястие или да оцени стойността на питието. После изплюл месото и при тоя знак съсекли младежа навън, защото по този начин неговата вина се смятала доказана.

"Тъй като съм отскоро на служба при пашата - завършва Коен своята бележка, - не съм видял много дела, но знам, че когато пашата глътне отхапаното месо, обвинението се оттегля веднага и човекът се пуща на свобода като невинен."

Сабляк паша бил едър, с неправилно телосложение, като че носел кожата си върху дреха, като че между косата и черепа имал чалма.

ОТКЪСЪТ ОТ БАСРА – под това название е запазен в препис от XVIII век арабски текст, за който се предполага, че е бил част от едно лексикографско издание на Йоанес Даубманус. Това издание, озаглавено Хазарски речник, било обнародвано в Прусия през 1691 година и веднага било унищожено, така че споменатото предположение не може да се провери, а не се и знае точно на кое място в речника е бил този откъс, който гласи:

"Както вашата душа на дъно-то.си, държи тялото, така Адам Рухани, третият ангел, на дъното на своята душа държи всемира. Сега, в 1689 година от Иса, Адам Рухани слиза по пътеката и приближава кръстовището на пътеките на Луната и на Слънцето, пъкъла на Ахриман; заради това вас, ловците на сънища† и четците на въображението, които го следите и опитвате да съставите неговото тяло в облика на книга, не ви преследваме така, както бихме могли. Но когато в края на XX век от Иса той бъде на възходящата пътека на своето скиталчество, неговата държава на съня ще се приближи до Твореца и тогава ще се наложи да ви убием, вас, които разпознавате частите на Адамовото тяло, откривате ги и ги събирате по сънищата на хората и така събирате на земята книгата на неговото тяло. Защото не можем да позволим книгата на неговото тяло да се превърне в държава. Но не си мислете, че само ние, няколко незначителни дявола, се занимаваме с Адам Рухани. В най-добрия случай вие ще съставите върха на пръста му или бенката на бедрото му. И ние сме тук, за да попречим на съставянето на неговия пръст или бенката на бедрото. А другите дяволи се занимават с другите, които между хората съставят останалите части на тялото му. Но не се заблуждавайте. Най-голямата част от необятно голямото му тяло, държавата на вашия сън, никога никой от вас, хората, не е дори докоснал. Начинанието по срича-нето на Адам Рухани е едва в зародиша си. Книгата, която трябва да въплъти неговото тяло на земята, е още само в сънищата на хората. И то една част е в сънищата на мъртвите, откъдето не може да се извади, както не се вади вода от пресъхнали кладенци."

ПРЪСТОВКА - израз, който в музиката означава най-подходящото разполагане и ред за употреба на пръстите при свирене на определена мелодия. Между малоазийските леутари от XVII век

особено се ценели пръстовките на Юсуф Масуди. "Дяволска пръстовка" е израз, който означава твърде сложно място. Съществува испанска версия за "дяволската пръстовка", която използвали маврите. Запазена е само в преработен вид за китара и в нея може да се види, че освен десетте пръста е използван и единайсети - според легендата на това място дяволът е използвал и опашката. За "дяволската пръстовка" някои казват, че първоначално е значела нещо съвсем друго - че е откривала реда на действие при правенето на злато или реда, по който трябва да се садят овошки в градината, за да има винаги пресни плодове от пролет до есен, и че допълнително с прилагането й в музиката е превърната в постановка и така в нея са погребали едни мъдрости и са скрили други, по-стари мъдрости. Нейната тайна прочее може да се превежда от един на друг език на човешките сетива, като при това не губи нищо от своето въздействие.

ХАЗАРИ - на арабски Khazar, на китайски K'osa, име на народ от тюркски произход. Наименованието идва от турското qazтак (лутам се, заселвам се) или от quz (скат на планината, обърнат на север, усой). Среща се в името Aq-Khazar, което значи бели хазари. Те очевидно са получили името си, за да се различават от черните хазари (Qara-Khazar), които споменава Ищакхри. От 552 година хазарите по всяка вероятност са спадали към западното турско царство и може би са участвали в похода на първия каган на западните турци срещу персийската крепост Сул, или Дарбанд. В VI век земите северно от Кавказ са заемали сабирите (едно от двете големи хунски племена). Между другото Масуди Писаря в Х век казва, че турците наричали хазарите "сабир". Във всеки случай, когато мюсюлмански източници споменават хазарите, не се знае дали това се отнася винаги за един и същ народ. Целият народ, както изглежда, е имал двойник, а така също и владетелят му. Поради това наименованието им бели и черни хазари може да се схване по друг начин: тъй като хазар на арабски значи бяла и черна птица, може да се предположи, че белите хазари представляват дните, а черните хазари - нощите. Във всеки случай в началото на своята историческа памет хазарите са победили едно силно племе от север, което се наричало В-н-нд-р и се споменава в съчинението Худа ал-лам (Пределите на света). Името на това племе отговаря на името оно-гундур, както гърците са наричали българите. Така първите хазарски сблъсъци в Прикавказието са били с българите и арабите. Според ислямските източници първата арабско-хазарска война избухнала на Кавказ в 642 година. По време на битката при Баланджар в 653 година загинал арабският военачалник и така свършила войната. Както отбелязва Масуди Писаря, столицата била най-напред в Баланджар, а после била преместена в Самандар и най-накрая - в Атил, или Итил. Втората арабско-хазарска война започнала в 772 година или малко по-рано и свършила в 773 година с поражение на хазарите. Това било по времето на Мохамед Марван и тогава каганът изповядвал исляма. Хазарската държава заемала долното течение на Волга и Дон, включвайки Саркил и Атил, както свидетелства картата на арабския географ Идриси. Ищакхри говори за керванския път през Хазария в Хорезъм, а се споменава и "кралският път" от Хорезъм за Волга.

Според ислямските източници хазарите са твърде умели земеделци и рибари. В техните земи има една долина, където зиме се събира много вода и се превръща в езеро. Тук отглеждат риба, която се угоява толкова много, че я пекат в собствената й мазнина. След това, тъй като напролет водата пресъхва, в тази долина сеят жито, което, наторено с рибешки тор, вирее добре, та на същото място получават в една и съща година една реколта риба и една - пшеница. Толкова находчиви са, че на дърветата им се раждат стриди. Огъват клоните на дърветата, които са на морския бряг, закрепват ги с камъни за дъното и след две години по тях се хващат толкова стриди, че на третата година освобождават дърветата, клоните се вдигат и изваждат от водата многобройна реколта миди с превъзходен вкус. През хазарското царство тече река, която има две имена, защото едното течение на реката в същото корито върви от изток на запад, а другото - от запад на изток. Имената на тези реки са имената на две хазарски календарни години. Защото хазарите смятат, че в течение на четирите годишни времена се сменят винаги две, а не една година, при което едната тече в обратна посока на другата (както и тяхната главна река). При това и двете смесват дните и сезоните като карти и оттам се смесват зимните с пролетните и летните с есенните дни. И не само това: едната от двете хазарски години тече от бъдещето към миналото, а другата - от миналото към бъдещето.

Хазарите издълбават на една тояга всички важни събития в своя живот и тези бележки са във вид на животни, които означават състояния и настроения, а не случки. Във формата на животното, което най-често се явява на тоягата, правят гроба на собственика на тоягата. Затова гробовете в техните гробища са разделени на групи според това, дали изобразяват тигър, птица, камила, рис или риба, яйце или коза.

Хазарите вярват, че в най-дълбоката тъмнина на Каспийско море една риба без очи отброява като часовник единствено точното време на всемира. В началото, според хазарското предание, всичко сътворено, миналото и бъдещето, всички събития и неща са плували разтопени в огнената река на времето, по-ранните и по-късните същества, смесени като сапун с вода. Всяка жива твар можела в това време за ужас на другите да създаде която и да е друга твар, но хазарският бог на солта ограничил своеволието им и отредил да раждат само себеподобни. Той отделил миналото от бъдещето, въздигнал своя престол в настоящето, разхождал се из утрешния ден и прелитал над миналото, за да го проверява. Той създава сам от себе си целия свят, но го изяжда и преживя всичко старо, за да изплюва обратно света подмладен. Съдбите на всички човешки раси, книгата на народите, е вписана във всемира, където всяка звезда представлява гнездо и вече въплътен живот на един език или народ. Така вселената е видима и малка вечност, в която съдбите на човешките раси трептят като звезди.

Хазарите умеят да четат боите, сякаш са ноти, букви или цифри. Когато влязат в джамия или християнски храм и видят стенописите, те започват веднага да произнасят, да четат или да пеят съдържанието на картините, иконите или каквото там е нарисувано, което показва, че старите художници са познавали това тайно и непризнато умение. Когато еврейското влияние в хазарското царство се усили, хазарите се отчуждават от картините и забравят това умение; то е пострадало най-много по времето на иконоборството в Цариград и оттогава не е могло да се съвземе.

Хазарите си представят бъдещето в пространството, а не във времето. Храмовете им са създадени по строг и предварително определен ред и когато се свържат, съставят образа на Адам Рухани, третия ангел, символа на хазарската принцеса и нейната секта на свещенослужители. За хазарите личността от един сън се преселва в други сънища и хазарите могат да я следват от село на село. Има свещенослужители от сектата на упоменатата принцеса Arex, които пътуват подир тези личности от сън в сън и пишат техните жития като житията на светците или пророците с подвизите им и обстойни описания на смъртта. Хазарският каган не обича тези ловци на сънища, но не може да им навреди. Ловците на сънища винаги носят със себе си лист от някаква билка, която отглеждат тайно и наричат "ку". Когато такъв лист се постави върху дупка на корабно платно или върху рана, платното се закърпва, а раната заздравява като от само себе си за един миг.

ХАЗАРСКА ПОЛЕМИКА - Димашки отбелязва, че по време на полемиката, от която зависело към кое вероизповедание Ще се определят хазарите, из страната се ширело голямо безпокойство. По време на разговорите, водени в разкошния дворец на хазарския каган, хазарската земя започнала да ходи. Цялата била в движение. Никой не можел никого да намери два пъти на едно и също място. Чин очевидец видял тълпа хо-> които носели камъни и питали “Къде да ги оставим?" Това били гранични камъни на хазарското царство, отбелязващи неговите граници. Защото принцеса Атех наредила граничните камъни да се носят и да са във въздуха, а не на земята, докато не се реши какво ще стане с хазарската вяра. Годината, в която се е решавал този въпрос, не е установена, но Ал-Бакри обръща внимание, че хазарите първо приели исляма, и то в 737 година по Иса. Отделен въпрос е дали съвпадат приемането на исляма и полемиката. Очевидно не. Така че годината на полемиката не се знае. А нейната същност е съвсем ясна. Тъй като бил подложен на многобройни искания да се определи към едно от трите вероизповедания -исляма, християнството или юдаизма, каганът потърсил трима учени мъже - един евреин измежду онези, които били изгонени от халифата, един гръцки теолог от Цариградския университет и един арабски тълкувател на Корана. Този третият се наричал Фараби Ибн Кора и се включил последен в полемиката, защото при пътуването му били правени спънки. Поради това първо християнският и еврейският представител влезли в този разговор и гъркът започнал все повече да печели кагана за своите възгледи. С воднисти очи и прошарена коса, той седял на дворцовата трапеза и говорел:

- На бурето най-важна е дупката, в стомната - онова, което не е стомна, в душата - онова, което не е човек, в главата - онова, което не е глава, а то ще рече - словото... Слушайте прочее вие, които не се храните с тишина.

Ние, гърците, като ви даваме кръста, няма като сарацините или евреите да вземем вашата реч в залог. Ние не изискваме да приемете с кръста и нашия гръцки език. Напротив, задръжте своя хазарски. Но внимавайте, няма да е така, ако приемете юдаизма или Мохамедовия закон. С тяхната вяра ще трябва да приемете и техния език.

След тези думи каганът бил готов да възприеме възгледите на гърка, но в това време в полемиката се намесила принцеса Атех. Тя рекла: